Проект „Укрепване на капацитета на началното обучение чрез консолидиране на мрежата на

магистратите наставници и актуализиране на модела на задължителното първоначално обучениe”

приоритетна ос ІІ, подприоритет 2.4., бюджетна линия BG051PO002/11/2.4-07, Договор № КБ11-24-
1/07.06.2012

ПОМАГАЛО ПО
ГРАЖДАНСКО ПРАВО ЗА
КАНДИДАТИ ЗА
МЛАДШИ СЪДИИ

Под научната редакция на:

Благовест Пунев
Автори:
Красимир Влахов, Теодора Гроздева, Емануела Балевска,
Камелия Маринова, Светлана Калинова, Аглика Адамова,
Калоян Топалов, Борислав Белазелков, Анна Баева, Тотка
Калчева, Албена Бонева, Татяна Върбанова, Емилия
Василева, Ценка Георгиева, Стиляна Григорова, Златка
Чолева

2
 СЪДЪРЖАНИЕ НА УЧЕБНО ПОМАГАЛО ПО
ГРАЖДАНСКО ПРАВО

I. Вещно право
1. Способи за придобиване на собственост и
други вещни права. (Теодора Гроздева) 5
2. Защита на собствеността. (Теодора Гроздева) 96
3. Владение. (Емануела Балевска) 141
4. Съсобственост. (Камелия Маринова) 173
5. Етажна собственост. (Светлана Калинова) 208
6. ЖСК. (Светлана Калинова) 247
7. Вземания на владелеца срещу собственика.
(Камелия Маринова) 279
8. Подробни устройствени планове.
Кадастрален план и кадастрална карта.
Искът по чл. 53, ал. 2 ЗКИР. (Златка Чолева) 295
9. Земеделски земи и гори. (Теодора Гроздева)
10. Административни дела по ЗСПЗЗ, подсъдни
на районните съдилища. (Аглика Адамова) 375
Част А – АПК 375
Част В – ЗСПЗЗ 391
11. Реституция. (Красимир Влахов) 416

II. Трудово право (Ценка Георгиева) 469

III. Облигационно право

1. Недействителност на правните сделки.
(Борислав Белазелков) 535
2. Искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване
на предварителен договор за
окончателен. (Емануела Балевска) 578
3. Искове по чл. 134 и 135 ЗЗД. (Тотка Калчева) 606
4. Договор за издръжка и гледане. (Калоян
Топалов) 664
5. Договор за дарение. (Калоян Топалов) 686
6. Последици от неизпълнение на
договор. Възражение за неизпълнен договор.
Право на задържане. (Борислав Белазелков) 707
7. Договор за изработка. (Анна Баева) 733
8. Искове за лихви, неустойка и обезщетение при
договорно неизпълнение. (Тотка Калчева) 750
9. Непозволено увреждане. (Албена Бонева) 810
10.Искове по ЗОДОВ. (Анна Баева) 866
11. Неоснователно обогатяване. (Татяна
 Върбанова) 891
12. Водене на чужда работа без пълномощие.
(Емилия Василева) 919

IV. Търговско право

1. Видове търговски сделки – изпълнение
и неизпълнение. (Татяна Върбанова) 939
2. Застраховки. (Емилия Василева) 984
3. Менителнични ефекти. (Татяна Върбанова) 1052

V. Семейно право
1. Производства по брачни дела.
(Емануела Балевска) 1075
2. Искове по Семейния кодекс. Закрила на
детето. (Стилияна Григорова) 1156

VI. Производства по закона за закрила на

детето. (Стилияна Григорова) 1172

VII. Производство по налагане на мерки за

защита от домашно насилие. (Стилияна Григорова)

4
 I. ВЕЩНО ПРАВО

СПОСОБИ ЗА ПРИДОБИВАНЕ НА ПРАВО НА

СОБСТВЕНОСТ И ДРУГИ ВЕЩНИ ПРАВА
Теодора Гроздева

I. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА:
1. Характеристика на вещните права:
а/ Вещните права са притезателни права - тоест права,
според които притежателя им може да изисква от едно или
много други лица извършването или неизвършването на
нещо. Напр. собственикът може да иска от третите лица да
се въздържат от всякакви действия, които му пречат да
упражнява правото си на собственост.
б/ Вещните права са абсолютни притезателни права -тоест
права, според които притежателят им може да иска
извършването или неизвършването на определени
действия от неограничен брой лица, от всички /erga omnes/.
в/ Вещните права са имуществени абсолютни права-
тоест, те дават право на притежателя им да иска от
останалите лица да се въздържат от въздействие върху
определена вещ.
2. Видове вещни права: В нашата правна система
вещните права са ограничен брой. Законът не
предоставя на лицата възможност да учредяват вещни
права с каквото искат съдържание. Могат да бъдат
учредявани само такива вещни права, чието
съдържание е определено в законите /в този смисъл е
чл.55 от ЗС, според който вещните права върху чужда
вещ се придобиват или учредяват, само доколкото са
предвидени в законите/.
а/ Пълно вещно право- правото на собственост. То
включва в себе си правото да се държи, да се ползва и да
се разпорежда с вещта, предмет на това право.
б/ Ограничени вещни права, т.нар. права върху чужда
вещ:
- правото на строеж /пристрояване, надстрояване/, което
включва в себе си правото да се построи и държи
постройка в чужд имот и правото на собственост върху тази
постройка,
- правото на ползване,
- поземлените сервитути по Закона за опазване на
селскостопанското имущество, по Закона за устройство на
територията, Закона за водите, Закона за енергетиката /и
отменения Закон за енергетиката и енергийната
ефективност/ и Закона за горите.
II. ВИДОВЕ СПОСОБИ ЗА ПРИДОБИВАНЕ НА ПРАВОТО
НА СОБСТВЕНОСТ И ДРУГИ ВЕЩНИ ПРАВА:
1. Съгласно чл.77 от ЗС, правото на собственост се
придобива чрез правна сделка, по давност или по други
начини, определени в закона.
2. Съгласно чл.55 от ЗС, ограничените вещни права се
придобиват или учредяват с правна сделка, по давност или
по други начини определени в закона.
3. Други начини за придобиване на право на собственост и
ограничени вещни права са:
а/ приращението,
б/ преработването,
в/ присъединяването,
г/ наследяването по закон и завещание - от факта на
приемане на наследството,
д/ делбата,
е/ по силата на съдебно решение по чл.33 от ЗС, чл.66 от
ЗС, чл.199 от ЗУТ за изкупуване,
ж/ чрез преобразуването на държавни и общински
предприятия,
з/ приватизацията, която е особен случай на придобиване
на право на собственост по силата на сделка,
и/ придобиването чрез публична продан по ГПК,
й/ придобиването по регулация- чрез образуване на
съсобствен парцел или придаване по регулация на
маломерни части от един имот към съседен имот /в
периода преди влизане в сила на ЗУТ/. Това е особен
случай на придобиване по силата на административен акт
/влязъл в сила дворищно-регулационен план/,
к/ чрез отчуждаване в полза на държавата или общината-
държавата или общината придобиват правото на
собственост въз основа на административен акт-
отчуждителната заповед,
л/ чрез обезщетяване за отчужден в полза на държавата
или общината имот- в този случай физическите или
юридическите лица, които се обезщетяват, придобиват
правото на собственост също по силата на
административен акт- заповедта за обезщетяване,
м/ при изграждане на сграда от ЖСК: Съгласно чл.35, ал.2,
изр.2 от Закона за ЖСК, правото на собственост върху

6
жилището или другиге обекти на собственост в ЖСК се
придобива от член-кооператора с издаването на
нотариален акт от нотариуса след влизане в сила на
решенито на ОС на ЖСК за приемане на окончателната
цена на обектите в ЖСК и определяне на припадащите се
общи части в сградата и от мястото, съответно от правото
на строеж,
н/ по реституция- по Закона за собствеността и ползването
на земеделските земи, по Закона за възстановяване на
собствеността върху горите и земите от горския фонд,
Закона за възстановяване собствеността върху
одържавени недвижими имоти, по Закона за
възстановяване на собствеността върху някои отчуждени
имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, по Закона за
амнистията и връщане на отнети имущества, по Закона за
кооперациите. При различните реституционни закони
собствеността се придобива или по административен ред
или по силата на закона при наличието на определени
предпоставки,
о/ по административен ред- например сервитутът за
преминаване през чужд селскостопански имот от
собственика на селскостопански имот, който няма изход на
обществен път- чл.36 от Закона за опазване на
селскостопанското имущество,
п/ по силата на самия закон- например:
- законните сервитути за частна полза по Закона за водите,
които произхождат от положението на земите и правото на
преминаване и водопрекарване- чл.103, ал.2 и чл.105 от
ЗВ.
- сервитутът в полза на енергийното предприятие да държи
в чужд имот енергиен обект, изграден преди м.07.1999 г.
/преди влизане в сила на Закона за енергетиката и
енергийната ефективност/- пар.26 от ПР на Закона за
енергетиката и чл.60, ал.2, т.1 от ЗЕЕЕ.
- съпругът по отношение на придобитата по време на брака
със съвместен принос вещ- чл.19 от СК от 1985 г.
4. Способите за придобиване на правото на собственост
и ограничени вещни права се делят най-общо на два вида:
а/ Първични /оригинерни/- при тях във фактическия
състав на придобиването на парвото на собственост или
ограниченото вещно право не влиза като елемент
съществуването на това право у определено лице. Такъв
способ е например придобивната давност,
б/ Производни /деривативни/- във фактическия състав на
придобиването влиза съществуването на това право у

7
определено лице. В повечето случаи е налице и
правоприемство между това друго лице и придобиващия
правото на собственост. Възможно е обаче и производно
придобиване без правоприемство. Например, такова е
придобиването на право на собственост върху плодовете
от една вещ в полза на собственика на тази вещ. В този
случай, за да придобие правото на собственост върху
плодовете, лицето следва да е собственик на вещта, която
ги произвежда. Собственикът на вещта придобива
плодовете въз основа на своето право на собственост,
никой не му прехвърля собствеността върху плодовете и
следователно в този случай няма правоприемство.
Правоприемството при деривативните способи за
придобиване е два вида:
- прехвърлително правоприемство или т.нар.
транслативна сукцесия- когато се прехвърля цялото
право, например собственикът прехвърля правото на
собственост върху имота си на друго лице.
- учредително правоприемство или т.нар.конститутивна
сукцесия- когато лицето, което притежава пълно вещно
право върху имота /притежателят на правото на
собственост/ ограничава това свое пълно вещно право,
като учредява /конституира/ едно ограничено вещно право
върху вещта в полза на приобретателя. Затова чл.55 от ЗС
има една съществена разлика от чл.77 от ЗС /говори се не
само за придобиване, но и за учредяване на ограничени
вещни права/.
5. Нередовност на исковата молба: Когато се предявява
установителен или осъдителен иск за собственост,
способът за придобиване на право на собственост върху
дадена вещ винаги следва да бъде конкретно посочен в
исковата молба. Не е достатъчно да е записано, че ищецът
е собственик на имота по наследство и делба. Следва да
се посочи наследство от кого, наследство по завещание
или по закон, каква делба /доброволна или съдебна/ и кога
е извършена. Когато се твърди, че ищецът е собственик по
давност, в исковата молба следва да се посочи през кой
период от време е осъществявано давностното владение
/например от 1992 г. до 2003 г./. Когато се твърди, че е
собственик по силата на гражданско- правна сделка,
следва да се посочи каква сделка, между кои страни, кога е
извършена тази сделка, в какъв писмен акт е
обективизирана /нотариален акт №... от ... г., том ...,
договор със нотариална заверка от …… г. или др./.

8
III. ПРИДОБИВАНЕ НА ПРАВО НА СОБСТВЕНОСТ ПО
СИЛАТА НА ГРАЖДАНСКО-ПРАВНА СДЕЛКА:
1. Това е най-често срещаното основание за придобиване
на право на собственост и ограничените вещни права. То
по своя характер е деривативно /производно/ и
предполага правоприемство между прехвърлителя и
приобретателя по договора. Това означава, че ако
прехвърлителят не е бил собственик на имота, то и
купувачът по сделката не би могъл да стане собственик.
Тази сделка /между лицето, което не е собственик на
имота, но го продава или дарява и лицето, което е купило
или получило имота като дарение/ не е нищожна, тъй като в
случая не е налице никое от посочените в чл.26 от ЗЗД
основания за нищожност на договорите. Освен това,
съгласно разпоредбата на чл.189 от ЗЗД, продажбата на
чужда вещ обуславя възможност за разваляне на договора
по реда на чл.87 от ЗЗД, което означава, че
облигационното правоотношение е действително, тъй като
на разваляне подлежат само валидните договори. Поради
това, че се касае за деривативно основание за
придобиване на собственост, обаче, тази сделка, макар и
действителна, няма транслативен ефект- тоест, купувачът
по нея не може да придобие правото на собственост върху
имота и съответно не може в процес по чл.108 или 109 от
ЗС да се легитимира като собственик на този имот.
Това означава още и че ако към момента на сделката
прехвърлителят е бил собственик на имота, но след това
неговото правно основание бъде унищожено /развалено и
др.подобни/, приобретелят ще загуби правото си на
собственост, поради това че е унищожено основанието на
прехвърлителя му. С оглед гарантиране на стабилност в
отношенията на собственост, в сегадействащото ни право
приложението на това общо правило е значително
стеснено от няколко разпоредби на закона:
а/ Чл.17, ал.2 от ЗЗД, според който правата на третите
лица, придобити добросъвестно от приобретател по
привидно съглашение, се запазват. А когато се отнася до
права на трети лица върху недвижим имот, придобит от
приобретател по привидно съглашение, правата на тези
трети лица се запазват, ако са придобити преди вписване
на иска за установяване на привидността.
б/ Чл.33, ал.3 от ЗЗД, според който унищожаването на
договор поради крайна нужда не засяга правата, придобити

9
от третите лица преди вписването на исковата молба за
унищожаване на договора.
в/ Чл.88, ал.2 от ЗЗД, според който развалянето на
договор, който подлежи на вписване, не засяга правата на
третите лица, придобити преди вписване на исковата
молба.
г/ Чл.135, ал.1, изр.последно от ЗЗД, според което
недействителността по чл.135 от ЗЗД не засяга правата на
трети лица, които са придобити от тях добросъвестно и
възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване
на недействителността. Добросъвестността на третите
лица се свързва в тази хипотеза, с извършване на
увреждащата кредитора сделка с недвижим имот, преди
вписване на исковата молба за обявяване на нейната
недействителност. Съгласно обаче чл. 135, ал. 2 ЗЗД
знанието за увреждането се презумира до доказване на
противното, ако третото лице е съпруг, низходящ,
възходящ, брат или сестра на длъжника. Поради това
следва да се приеме, че тази презумпция не е оборена,
въпреки че сделката с третото лице е извършена преди
вписване на исковата молба за обявяване
недействителността на увреждащата кредитора сделка
извършена от длъжника, щом като това трето лице е от
категорията на визираните в чл.135, ал.2 ЗЗД родственици
на длъжника, поради което тя ще бъде недействителна по
отношение на кредитора, предявил иска по чл. 135, ал. 1
ЗЗД. Докато в хипотезата на чл.135, ал.1 ЗЗД, кредиторът
е този, който трябва да докаже знанието на третото лице за
увреждащата го сделка, която е извършена между
последния и длъжника, в хипотезата на чл.135, ал.2 ЗЗД
доказателствената тежест е разместена – третото лице
като ответник по иска трябва да обори презумпцията на
чл.135, ал.2 ЗЗД като докаже противното.
д/ Чл.227, ал.5 от ЗЗД, според който отмяната на
дарението не засяга правата на третите лица, придобити
преди вписване на исковата молба за отмяна на дарението.
е/ Чл.37 от Закона за наследството според който
отчужденията на завещани или подарени недвижими
имоти, извършени от заветниците или надарените лица,
срещу които е постановено намалението за
възстановяване на запазената част на наследника,
може да се отменят по негов иск, когато исковата молба
за намалението е вписана преди отчужденията и той не
може да допълни запазената си част от имуществото на
заветника или надарения.

10
2. Момент на прехвърляне на правото на собственост
по силата на сделка:
а/ Съгласно чл.24, ал.1 от ЗЗД, правото на собственост се
прехвърля от момента на сключване на договора, без да е
нужно вещта да бъде предадена- договорът за продажба е
консенсуален, а не реален договор.
б/ Съгласно чл.24, ал.2 от ЗЗД, когато се прехвърлят
родово определени вещи, правото на собственост се
прехвърля от момента, в който вещите бъдат определени
по съгласие на страните. Когато няма съгласие,
собствеността се прехвърля от момента, когато вещите
бъдат предадени.
в/ При договори за прехвърляне на право на собственост на
алтернативно определени вещи, собствеността се
прехвърля от момента, в който длъжникът упражни правото
си на избор, а не от датата на сключване на договора. Едва
от момента на упражняването на правото на избор
задължението се превръща от алтернативно в просто и
може да бъде изпълнено.
г/ Възможно е в самия договор страните да са определени
друг момент на прехвърлянето на собствеността /например
договор за продажба със запазване на собствеността до
изплащане на цената или договор за продажба под
отлагателно условие с уговорка за опитване или
преглеждане- чл.204 от ЗЗД/. В този случай правото на
собственост се прехвърля от момента, в който бъде
изпълнено поставеното в договора условие или след
изтичането на определения в договора срок.
д/ При договор за прехвърляне на бъдеща вещ /вещ, която
не съществува към момента на сключване на договора/
правото на собственост се прехвърля от момента на
възникването на вещта или обособяването й като отделна
вещ /напр. при договор за продажба на плодовете от една
овощна градина, правото на собственост върху тези
плодове се прехвърля от момента на тяхното събиране/.
е/ При договор за прехвърляне на чужда вещ, която се
очаква да бъде придобита от прехвърлителя по договора,
правото на собственост се придобива от момента, в който
прехвърлителят придобие вещта.
3. Форма на договорите за придобиване на движими
вещи: Формата за придобиване на собственост и
ограничени вещни права /ОВП/ върху движими вещи
съществено се различава от формата за придобиване на
собственост и ОВП върху недвижими имоти.

11
Поради това е важно да се прави разграничение между
движими и недвижими вещи. Определение за недвижими
вещи е дадено в чл.110 от Закона за собствеността:
недвижими вещи са земята, растенията, сградите и другите
постройки и въобще всичко, което по естествен начин или
от действието на човека е трайно е прикрепено към земята
или към постройката. Всички други вещи, извън
горепосочените, са движими вещи. Всяка вещ, която може
да бъде отделена от земята без да бъде повредена или
унищожена, също е движима вещ.
3.1. Форма за действителност за придобиване на вещни
права върху движими вещи. Такава форма се изисква за:
а/ прехвърлянето на моторни превозни средства–
съгласно чл.144, ал.1 от Закона за движение по пътищата,
правото на собственост се прехвърля с писмен договор
/форма за действителност/.
Съгласно чл.144, ал.2 от Закона за движение по
пътищата, форма за действителност на прехвърляне
на регистрирани автомобили, регистрирани ремаркета
с товароносимост над 10 т., на регистрирани колесни
трактори и на регистрирани мотоциклети с работен
обем на двигателя над 350 куб.см. е писменият договор
с нотариална заверка на подписите.
б/ прехвърлянето на кораби- съгласно чл.46 от Кодекса за
търговското корабоплаване, корабите се прехвърлят с
писмен договор с нотариално заверени подписи на
страните. Освен това, съгласно чл.47 от КТК, за да може да
се противопостави на трети лица, договорът трябва да
бъде вписан в регистрите на корабите в съответното
пристанище. Ако корабът е придобит в чужбина, се издава
временно свидетелство за плаване до вписването в
българския регистър. Действието на това вписване е както
на вписването при прехвърляне на недвижими имоти.
в/ договор за дарение на движими вещи- чл.225, ал.2 от
ЗЗД: ако дарението е с договор, а не чрез фактическо
предаване на вещта, договорът следва да бъде сключен в
писмена форма с нотариална заверка на подписите на
страните по него.
г/ прехвърляне на поименни ценни книжа- чрез джиро, по
надлежния начин за прехвърлянето им, установено в
чл.185, ал.2, чл.204, ал.5, чл.316, чл.466 от Търговския
закон и в чл.119 от Кодекса за търговското корабоплаване.
3.2 Форма за доказване на прехвърлянето на движими
вещи на стойност над 5000 лв. Чл.164, ал.1, т.3 от ГПК
изисква писмена форма за доказване на такива договори,

12
освен ако договорът за прехвърляне на собствеността е
между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена
линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен
включително.

4. Форма на договорите за придобиване на недвижими

имоти:
4.1. За придобиването на правото на собственост и на
ограничени вещни права върху недвижим имот по силата
на гражданско-правна сделка е въведена нотариална
форма за действителност. В този смисъл е чл.18 от ЗЗД.
а/ Нотариалната форма е предвидена като форма за
сключване на договорите за прехвърляне на собственост
върху недвижими имоти за първи път с Временните
правила за устройството на съдебната власт от 1878 г., а
по-късно и в Закона за нотариусите и околийските съдии,
които извършват нотариални дела /ДВ, бр.15 от 01.01.1885
г./. В тези нормативни актове обаче нотариалната форма
все още не е била въздигната във форма за
действителност на договорите за прехвърляне на
недвижими имоти.
б/ Като форма за действителност на договорите за
прехвърляне на собственост върху недвижими имоти
нотариалната форма е въведена едва от 31.08.1910 г.,
когато е изменен чл.219 от Закона за задълженията и
договорите от 1892 г. В Чл.219 от ЗЗД /отм./, редакция след
изменението през 1910 г., е записано, че договорите за
прехвърляне на правото на собственост или на друго някое
вещно право върху недвижим имот, трябва да стават с
нотариален акт /по-стара редакция с крепостен акт/ под
страх от недействителност.
в/ Редакцията на чл.219 от ЗЗД /отм./ до изменението й
през 1910 г. е предвиждала прехвърляне на право на
собственост върху недвижим имот с частен писмен акт.
Това прехвърляне обаче не можело да се противопостави
на прехвърлянето с нотариален акт. Тоест, до 1910 г.
нотариалната форма не е била форма за действителност
на прехвърлителния акт, но е била с по-голяма тежест от
писмената форма.
г/ Чл.311 от отменения Закона за наследството от 1889 г.
също е предвиждал, че актовете на дарение на недвижими
имоти следва да се извършат с крепостни актове под страх
от недействителност.
4.2. По отношение на формата на договора, когато той е с
международен елемент:

13
а/ до приемането на Кодекса на международното частно
право от 2005 г. действаше разпоредбата на чл.442, ал.5
от ЗЗД /отм./, според която когато предмет на договор с
международен елемент е недвижим имот, за
прехвърлянето на този имот е необходимо да бъдат
спазени повелителните изисквания за форма, установени в
държавата, където се намира недвижимия имот,
независимо от местосключването на договора и
приложимото към него право.
б/ Съгласно чл.61 от КМЧП от 2005 г. формата на правни
сделки се урежда от правото, което е приложимо към
сделката. Достатъчно е обаче да бъдат спазени условията
за форма, определени от правото на държавата по
местоизвършване на сделката.
Конкретно за сделките за придобиване на правото на
собственост и ограничени вещни права обаче е приложима
разпоредбата на чл.65 от КМЧП. Според нея,
придобиването и прекратяване на право на собственост и
ограничени вещни права се уреждат от правото на
държавата по местонахождението на вещта по време на
извършване на действието, което обуславя придобиването
на правото на собственост. Тоест, за недвижим имот пак
важат изискванията за форма на държавата, в която се
намира този недвижим имот.
4.3. Изключения от нотариалната форма за
действителност по чл.18 от ЗЗД за някои видове
договори:
а/ при продажбата на наследство- чл.212, ал.2 от
сегадействащия ЗЗД предвижда писмена форма с
нотариална заверка на подписите. Изрично е записано,
обаче, че за да може тази продажба да се противопостави
на трети лица, тя следва да бъде вписана.
Тази форма /писмена с нотариална заверка на подписите/ е
въведена за пръв път като форма за действителност на
продажбата на наследство с новите ал.4 и ал.5 от чл.323 от
ЗЗД /отм./, публикувани в ДВ бр.14 от 1933 г.
Следователно, в периода от 1892 г. /приемането на
отменения ЗЗД/ до 1933 г. /от когато са приети новите ал.4
и ал.5 на чл.323 от отменения ЗЗД/, продажбата на
наследство е можела да се извършва само в писмена
форма. И тогава обаче по изричната разпоредба на закона,
продажбите на наследство са се считали за действителни
спрямо трети лица, само ако са били вписани в надлежните
ипотечни книги.

14
б/ при доброволната делба на недвижими имоти: чл.35 от
ЗС предвижда също само писмена форма с нотариална
заверка на подписите. Същото е изискването за форма на
договора за доброволна делба и в чл.974 от Закона за
гражданското съдопроизводство от 1899 г./отм./. Съгласно
Закона за наследството от 1889 г. /отм./ е можело да се
направи т.н. делба приживе, като в този случай се спазват
формалностите за даренията. А както бе казано по-горе,
съгласно чл.311 от ЗН от 1889 г. /отм./ за даренията на
недвижими имоти се изисква нотариална форма за
действителност.
в/ при договор- спогодба за делба, утвърдена от съда по
делбено дело придобиването на собствеността става по
силата на утвърдената от съда спогодба. Тоест, формата
за действителност на договора в този случай е писмена, а
не нотариална. Поради възмездността на договора за
доброволна делба, за неговата валидност е необходимо
всяка от страните да получи дял в натура / друг имот,
ограничено вещно право върху такъв, или парична
равностойност, респ. натурално престиране на грижи и
издръжка/ като основание на сделката. Чрез него не може
да се извърши дарствено разпореждане / вж. по-долу в
изложението 6.9.”б”/, тъй като такъв договор ще бъде
нищожен по липса на основание – чл.26, ал.2, пр.4 ЗЗД.
Дарението на идеалната част от съсобствения недвмижим
имот ще трябва да се извърши и в изискуемата форма за
валидност, която е нотариална, а не облекчената писмена с
нотариална заверка на подписите по чл.35 ЗС или съдебна
спогодба, утвърдена от съда по делбено дело и отразена в
протокола по него.
г/ при споразумението между съпрузи за прехвърляне
на семейното жилище в съдебното производство за
развод- също изискуеманата форма на договора
/споразумението/ е само писмена, дори и в това
споразумение да се предвижда прехвърляне на
собственост върху недвижими имоти.
д/ при договорите за прехвърляне на право на
собственост на имоти- частна държавна или частна
общинска собственост се изисква само писмена форма и
вписване на договора по местонахождението на имота. В
този смисъл е чл.18 от Закона за собствеността, чл.48,
ал.2 от Закона за държавната собственост и чл.34, ал.7 от
ЗОбС. До изменението с ДВ бр.32 от 2005 г., чл.18 от ЗС
визираше всички държавни и общински имоти, а не само
имоти-частна държавна или частна общинска собственост.

15
Изменението с ДВ бр.32 от 2005 г. внася само
терминологично уточнение, тъй като имотите - публична
държавна или публична общинска собственост априори не
могат да се отчуждават или прехвърлят.
е/ при приватизацията на държавно предприятие-
правото на собственост върху недвижимите имоти, които са
били предоставени за стопанисване и управление на
приватизиращото се предприятие, се придобива от
купувача по приватизационната сделка с писмен договор,
който се вписва. Нотариална форма не е необходима,
според пар.12 от ПЗР на Закона за преобразуване и
приватизация на държавни и общински предприятия /отм./ и
чл.35 от Закона за приватизацията и следприватизационен
контрол.
ж/ при договорите за прехвърляне на дълготрайни
активи на предприятия по реда на Наредбата за
търговете от 1992 г./отм./- договорът се сключва само в
писмена форма.
з/ при договорите за прехвърляне на дълготрайни
активи на организации по пар.12 от ПЗР на ЗСПЗЗ,
сключени по реда на чл.48, ал.8 от ППЗСПЗЗ- за
действителността на този договор се изисква само писмена
форма, тъй като ППЗСПЗЗ препраща към реда за
прехвърляне по Наредбата за търговете. След
изменението на ЗСПЗЗ с пар.29, ал.1 от ПЗР на ЗИД на
ЗСПЗЗ /ДВ бр.79 от 1996 г., доп. ДВ бр.98 от 2007 г./ е
въведено форма за действителност на тези договори–
писмена с нотариална заверка на подписите. В този смисъл
са решение № 301 от 24.06.2011 г. по гр.д.№ 1154 от 2010 г.
на ВКС, Първо г.о., решение № 64 от 20.02.2012 г. по
гр.д.№ 1005 от 2011 г. на ВКС, Второ г.о. и др., постановени
по реда на чл.290 от ГПК.
и/ при замяната на земеделски земи със земи от
Държавния поземлен фонд- съгласно чл.24г, ал.7 от ЗСПЗЗ
се сключва писмен договор за замяна, който се вписва в
службата по вписванията, като нотариална форма не е
необходима.
й/ при договорите за прехвърляне на търговско
предприятие- съгласно чл.15 от Търговския закон,
прехвърлянето на недвижим имот, който е включен в
предприятието на търговец, става с писмен договор с
нотариална заверка на подписите, който се вписва в
търговския регистър и се обнародва в ДВ. Съгласно чл.16,
ал.4 от ТЗ, този договор се вписва и в службата по
вписвания.

16
к/ при съдебно решение по чл.19, ал.3 от ЗЗД- съдебното
решение замества нотариалната форма за прехвърляне по
делата по чл.19, ал.3 от ЗЗД. Това решение има
конститутивно действие и с влизането му в сила се
прехвърля правото на собственост върху имота от
продавача на купувача по предварителния договор, без да
е необходимо да бъде издаден нотариален акт.
л/ при публичната продан по ГПК- съгласно чл.371, ал.5
от ГПК, правото на собственост се придобива с писмен акт-
постановлението за възлагане на имота от съдебния
изпълнител.
м/ ограничените вещни права по чл.190-194 от Закона за
устройство на територията при съгласие между
заинтересованите собственици се придобиват само с
писмен договор с нотариална заверка на подписите
/нотариална форма не е необходима/, а при несъгласие- с
административен акт.
4.4. Следващи и най-важни изключения от изискващата се
нотариална форма за действителност за прехвърляне на
недвижими имоти са въведени в т.нар. валидизационни
закони. Това са закони, с които с обратна сила се
признават за действителни сделки или актове, които към
момента на извършването им са били нищожни, поради
неспазване на предвидената в действащия към онзи
момент закон форма за действителност. Такива закони са
били приемани във всички области на правото, но най-вече
във вещното право.
Например, един от най-скорошните валидизационни закони
е в областта на семейното право- Законът за уреждане
правните последици на бракове, сключени в нарушение на
чл.7 от СК /обн.ДВ бр.41 от 1999 г./, според който
гражданските бракове, сключени до влизане на този закон в
сила при спазване на всички изисквания по глава 2 от СК
пред лице, което е действало публично като длъжностно
лице по гражданското състояние, без да е имало законно
това качество, пораждат всички правни последици на
редовно сключени бракове от деня на сключването им.
Разгледани в хронологичен ред, валидизационните
закони в областта на вещното право са следните:
4.4.1. Правила за домашните актове /обн.в ДВ бр.141 от
31.12.1883 г. С тях се валидират устни и писмени договори
за продажба на недвижими имоти в два случая:
а/ чл.1- когато продавачът е подал заявление за сделката,
но крепостен акт не е издаден. В тези случаи само въз

17
основа на искането на купувача в негова полза се издава
крепостен акт.
б/ чл.2- когато е сключен частен или домашен акт за
продажба, без да е издаден крепостен акт, но по съдебен
ред се докаже, че продавачът е собственик на продадения
имот, че е дал съгласие за прехвърляне на имота и че
прехвърлянето не засяга правата на трети лица. При
доказването на тези предпоставки по съдебен ред, съдът
присъжда имота на купувача и след влизане в сила на
решението му се издава крепостен акт.
4.4.2. Закон за извършените с частни актове продажби
на недвижими имущества от изселващи се из България
български и чужди поданици /обн. ДВ бр.2 от 05.01.1889
г./. С него се валидират писмените договори, извършени от
изселващи се от България български и чужди поданици до
края на 1888 г. при следните условия:
а/ ако договорът е сключен до края на 1888 г.
б/ ако продавачът е лице, което се изселва от България.
в/ ако продавачът е бил действителен собственик на имота
към момента на продажбата.
г/ ако за този имот няма издаден крепостен акт на трети
лица и
д/ ако купувачът е владеел имота като собственик в
разстояние на 5 години от продажбата.
При наличието на тези предпоставки съдът издава
решение и въз основа на него се издава крепостен акт.
4.4.3. Закон за урегулиране неоформените с нотариални
актове покупко-продажби на недвижими имоти от
15.07.1920 г., обн. ДВ бр.85 от 1920 г. След въвеждането
на нотариалната форма за действителност през 1910 г. до
1920 г. по време на войните били извършени много
неформални продажби на недвижими имоти. Затова с чл.1
от този закон се признават за действителни от деня на
сключването им писмените и устни договори за продажба
на недвижим имот, когато са налице следните
предпоставки:
а/ ако договорите са били сключени до м.01.1919 г.
б/ ако купувачът е влязъл във владение на имота.
в/ ако има едно от следните доказателства - частен
продавателен акт, писмен или устен договор или други
каквито и да е доказателства.
г/ ако купувачът обработва земята, а не я е купил с цел да
търгува с нея. Тоест, договорите за покупко-продажба от
търговци с цел последваща продажба не се валидират по
този закон.

18
4.4.4. Закон за уреждане на недвижимата собственост
на новите земи от 19.07.1921 г. обн. ДВ бр.92 от 1921 г.,
отм. с ДВ бр.51 от 1941 г. Съгласно чл.10 от този закон, за
действителни от деня на сключването им се считат
писмените и устни договори за прехвърляне на недвижим
имот при следните условия:
а/ покупко-продажбата да е извършен до 27.07.1921 г.
б/ имотите, които са продадени да не надминават 50 дка
обработваема земя с къща или 15 дка обработваема земя с
къща и дюкяни.
в/ купувачът да има частен продавателен акт, писмен или
устен договор или други каквито и да е доказателства.
г/ купувачът да е влязъл във владение на имота. В случая,
че не е влязъл във владение по писмено нареждане на
държавната власт, сделката е действителна, ако купувачът
има писмен акт с продавача /турчин/ с достоверна дата
съгласно чл.392 от Закона за гражданското
съдопроизводство и е платил продажбата цена /чл.10, ал.2
от закона/.
д/ купувачът да не е купил земята с цел да търгува с нея-
чл.10, ал.5 от закона.
При тези условия договорът може да бъде вписан по реда
на чл.1 от Закона за привилегиите и ипотеките и съответно
да е противопоставим на третите лица.
4.4.5. Два случая на валидиране на сделки по Закона за
уреждане недвижимата собственост в земите,
присъединени към Царството 1913 и 1915 г., обн. ДВ бр.51
от 07.03.1941 г. :
а/ първи случай по чл.2 от този закон: признават се за
действителни писмените и устни договори за прехвърляне
на недвижими имоти, ако:
- договорите са за недвижими имоти, които се намират в
земите, които са отстъпени от Отоманската империя на
Българското царство по договорите от 1913 и 1915 г.
- купувачът е във владение на имота към момента на
влизане в сила на закона.
- договорът е писмен, а ако е устен да е за имоти на
стойност до 10 000 лв.
- купувачът не ползва непокритите имоти чрез чужд труд, а
покритите- да не отдава под наем.
- само за непокрити имоти с площ до 50 дка и 2 къса
покрити имоти.
б/ втори случай за валидиране на сделки в писмена
форма по горепосочения закон- чл.3- признават се за
действителни при следните условия:

19
- имотът да се намира в земи, които са отстъпени на
България по протокола към договора за приятелство с
Турската република от 1925 г.
- купувачът да е от български произход.
- купувачът да е във владение на имота при влизане на
закона в сила.
- купувачът да не ползва непокритите имоти изключително
със чужд труд, а покритите – да не отдава под наем- чл.5 от
закона.
4.4.6. Три случая на валидиране по Закона за уреждане
собствеността на недвижими имоти в Южна Добруджа, обн.
ДВ бр.157 от 20.07.1942 г.,
а/ по чл.27 от закона- валидират се писмените договори,
сключени по време на румънската власт в Южна Добружда
при следните условия:
- да са сключени по време на румънската власт в Южна
Добруджа.
- купувачът да е лице от български произход.
- купувачът да е влязъл във владение.
- по форма да отговарят на изискванията на румънските
закони.
- да са вписани в 1-годишен срок от влизане в сила на
този закон, за да имат сила пред трети лица.
б/ втори случай на валидиране по този закон- чл.38 от
горепосочения закон- признават се за действителни
замени на имоти, намиращи се в Румъния, с имоти в Южна
Добруджа. Условията затова са следните:
- замяната да е извършена до 14.09.1940 г. След 14.09.1940
г. замените са действителни, ако се отнасят до покрити
имоти в градовете и до имоти по чл.5 от Крайовския
договор.
- замяната да е между лица от български произход,
преселници от Северна Добруджа и лица с румънско
поданство.
- замяната да е била извършена с писмен договор и
- да са били спазени разпоредбите на румънския
граждански закон.
в/ трети случай на валидиране по чл.61 от закона при
следните условия:
- писмен договор за прехвърляне на недвижим имот или
обещание за прехвърляне.
- на имот по чл.5 от Крайовския договор.
- договорът да е обявен до 19.10.1947г. в Дирекция за
земята при МЗГ.

20
- отчуждителят по договора да е признат от Смесената
българо-румънска комисия за правоимащ по чл.5 от
Крайовския договор.
- имотът да не е вписан в окончателни протокол от
17.09.1947 г. на Смесената комисия като подлежащ на
обезщетение от българската държава.
4.4.7. Закон против спекулата с недвижими имоти от
13.01.1942 г., ДВ бр.32 от 1942 г. С него се валидират два
вида договори:
а/ чл.24- писмени договори за прехвърляне на етаж или
част от етаж в етажна собственост, сключени в периода от
01.01.1940 г. до 06.12.1941 г. при условие, че в срок от 1
месец бъдат вписани по реда на Закона за привилегиите и
ипотеките и бъдат внесени законните мита.
б/ чл.25- частни писмени договори за продажба или
обещание за продажба на недвижим имот, сключени до
06.12.1941 г., ако купувачът е във владение на имота към
момента на влизане в сила на закона и ако в 3-месечен
срок поиска вписване /за лица, намиращи се в чужбина
срокът е 6-месечен/.
Тези договори прехвърлят правото на собственост от
момента на вписването им по реда на чл.1 от ЗПИ.
При конкуренция между два такива договора се предпочита
не този, който е сключен по-рано или е вписан по-рано, а
този, приобретателят по който е участвал пръв със свои
средства в постройката, а при липса на такова участие-
този, който пръв е придобил владението /чл.24, ал.4 и чл.29
, ал.2 от закона/.
4.4.8. Закон за уреждане правата на купувачи на
недвижими имоти с частни договори, обн. ДВ бр.171 от
26.07.1947 г. Условията за валидиране на писмените
договори по чл.1 и 7 от този закон са:
а/ да са писмени договори за продажба или обещание за
продажба или за замяна или обещание за замяна /ако
писменият договор е бил изгубен или унищожен- да има
съдебно решение, с което е констатирано съществуването
на такъв договор/.
б/ договорите да са сключени през периода от 06.12.1941 г.
до края на 1946 г.
в/ купувачът да се намира във владение на имота към
момента на влизане в сила на този закон. Забележка, че се
счита, че купувачът се намира във владение на имота, ако
то му е отнето от продавача по съдебен ред.
г/ купувачът да е поискал вписване на този договор в 6-
месечен срок от влизане в сила на закона.

21
4.4.9. Закон за уреждане правата на лицата, които са заели
или получили държавни дворни места /обн.ДВ бр.90 от
09.11.1956 г./. С този закон се признава правото на
строеж върху държавна земя при следните условия:
а/ държавните дворни места в строителните
граници на населените места да са заети или получени
без основание в периода от 15.11.1934 г. до 15.12.1951 г.,
б/ до 01.09.1956 г. върху тях да са построени
жилища или да е започнат жилищен строеж,
в/ лицата, които ги ползват, да продължават да
ги владеят към датата на приемане на този закон,
г/ тези лица да не притежават друго жилище в
местожителството си и
д/ да заплатят правото на строеж до 31.12.1960 г.
по цени, определени в тарифа на МС.
5. Вписване на нотариалните актове: Вписването на
нотариалния акт допълва действието му- след
вписването той може да се противопостави на всички.
Вписването на нотариалния акт има оповестително
действие за третите лица, които не са страни по
сделката за прехвърляне на недвижим имот.
Съгласно чл.113 от ЗС, актовете за прехвърляне на
право на собственост и ограничени вещни права не
могат да се противопоставят на трети лица, които са
придобили имота по-рано от същия собственик и са
вписали правата си. Тоест, при две покупко-продажби
от един и същ собственик, от които едната е вписана, а
другата- не е вписана или е вписана по-късно, за
собственик на имота се счита купувачът, който пръв е
вписал договора си.
6. Особености на придобиването по силата на гражданско-
правна сделка по време на брак, сключен при действието
на Семейния кодекс от 1985 г. и такъв сключен след
приемането на Семейния кодекс от 2009 г., за който се
прилага предвидения в чл.21 от този кодекс законов режим
на общност:
6.1. Принцип- чл.19, ал.1 от СК от 1985 г. /отм./ и чл.21 от
СК от 2009 г.- придобитото по време на брака с общ
принос на съпрузите е съпружеска имуществена
общност.
6.2. Придобитото преди брака със заем, който се
изплаща по време на брака, е индивидуална
собственост, а съпругът има само облигационни права
за изплатените от него средства за погасяване на
заема. В този смисъл е ППВС № 5 от 1972 г.

22
6.3. Придобито чрез сделка от едноличен търговец по
време на брака му. Съгласно Тълкувателно решение №
2 от 27.12.2001 г. на ОСГК на ВКС, придобитите от ЕТ по
време на брака му вещи, които са включени в
търговското му предприятие, не са съпружеска
имуществена общност, тъй като в случая няма
съвместен принос по чл.19, ал.1 от СК /отм./-
придобитото от ЕТ е в резултат на упражняване на
търговската му дейност.
6.4. Придобитите по време на брака ценни книжа и пари
/с изключение на направените от благороден метал и
имащи нумизматична стойност/ са лична собственост
на единия съпруг, тъй като макар и да са вещи, те
преди всичко материализират права на притежателя
им.
а/ лична собственост са и парите, получени като
трудово възнаграждение, тъй като те са придобити с
личен труд на единия съпруг.
б/ съпружеска имуществена общност са парите, които
имат нумизматична стойност или са изработени от
материал, даващ им самостоятелна цена.
в/ съпружеска имуществена общност са и парите, които
са получени от продажбата на вещ, която е съпружеска
имуществена общност.
6.5. Закупените лотарийни билети, фишове от спортен
тотализатор, печалби от тях:
а/ Лотарийните билети и фишовете са лична
собственост на единия съпруг, тъй като са ценни книги,
материализиращи права на притежателя евентуално да
получи определена печалба.
б/ Печалбата от лотарийни билети и фишове също е
лична собственост, тъй като е резултат преди всичко
на случайност и шанс, за които другия съпруг няма
принос.
6.6. Паричните влогове- съгласно чл.19, ал.1 от СК от
1985 г. /отм./ те са съпружеска имуществена общност,
ако са придобити със съвместен принос по време на
брака, като съвместният принос за придобиването им
се предполага.
а/ при изплащане на трудово възнаграждение по карта-
сумите са лична собственост, а не съпружеска
имуществена общност.
б/ вноските по лични и пенсионни застраховки също
следва да се изключат от режима на паричните влогове
и са се считат лична собственост, а не СИО. Тук

23
белезите на паричния влог отстъпват пред целевото
предназначение на сумите- за обезщетяване на вреди
от настъпване на определено застрахователно
събитие.
6.7. Наградите се дават за определени заслуги,
творчески дарования, за проявена гражданска доблест
и себеотрицание при спасяване на чужд живот. Затова
те са лична собственост, дори когато са получени по
време на брака.
Възможно ли е обаче за получаване на наградата да
има принос и другия съпруг и в този смисъл наградата
да е съпружеска имуществена общност. Например,
печалбата на Миро от ”Биг брадър 2”- лична
собственост ли е на Миро или е и на съпругата му
Елена, която има съществен принос за спечелването на
тази награда /според психолози, зрителите са
гласували за Миро преди всичко от съжаление към
него, предизвикано от поведението на съпругата му
Елена/.
6.8. Придобитото от единия съпруг по договор за
дарение по време на брака не е съпружеска
имуществена общност, тъй като другияг съпруг няма
принос за това придобиване.
6.9. Придобито от единия съпруг имущество при делба
на имот:
а/ Идеалната част, притежавана от съпруга в
съсобствеността остава негова лична собственост.
Останалата част, за която съпругът по време на брака е
заплатил на останалите съсобственици уравнение на
дела им, е съпружеска имуществена общност.
Пример: А и Б са съпрузи от 1990 г. Преди брата, през
1986 г. А е придобил недвижим имот в съсобственост с
С. През 1992 г. се сключва договор за доброволна
делба, по силата на който А става изключителен
собственик на имота и се задължава да изплати на С
сумата 23 440 лв. Сумата е изплатена на С през 1993 г. -
по време на брака на А и Б. В този случай А е
индивидуален собственик на ½ ид.ч от имота, а другата
½ и.ч. става съпружеска имуществена общност.
б/ Ако обаче фактически не е извършено плащане на
уравнението на дяловете, договорът за доброволна
делба като вид възмезден договор е нищожен поради
липса на основание, т.е. налице е абсолютна
симулация, тъй като не може чрез договорна делба да
се прикрие извършване на дарствена сделка. В тази

24
хипотеза имотът остава в съсобственост между А и С и
не може да стане изключителна собственост на съпруга
А. Интерес от разкриване на симулацията има всеки от
двамата братя, страни по договорната делба – А за да
изключи съпругата си от правата на собственост върху
този имот по силата на СИО, а С - за да съдейства на
брат си или евентуално да запази правата си върху
същия имот и съответно реално да получи дела си от
него в натура или парично. Ако между братята
съществува съгласие договорът за делба да се обяви
за симулативен за да се елиминира участието на
съпругата на единия от тях в собствеността, не е
необходимо нарочно обратно писмо по чл.165, ал.2
ГПК, а е достатъчно признанието на иска за разкриване
на симулацията от този от тях, който е конституиран
като ответник по него. Това признание ще се цени в
контекста на чл.217 ГПК с оглед участието в процеса в
качеството на необходим другар на А на неговата
съпруга при противоречие в техните фактически
твърдения относно общия факт на твърдяната
симулативност на договора за доброволна делба. Не е
налице симулация и съответно прилагане на правилата
за нейното разкриване, когато паричните суми за
заплащане на дължимото уравнение от А на С са били
подарени на първия от трети лица. В тази хипотеза
договорът е валиден, а не симулативен, но поради
извънбрачния произход на средствата, подарени само
на А, горницата над собствения дял на последния от
имота, няма да стане СИО, а целия имот ще бъде
неговата изключително собственост – едната част като
предбрачен, а другата - по силата на трансформация на
подарени лични средства в стойността на изкупения
дял – чл.22, ал.1 и чл.23, ал.1 СК. Това преобразуване на
лично имущество в придобито по врече на брака може
да се установи с иска по чл.23, ал.1 СК, като
доказването на произхода на средствата от личен
произход за да се обори презумпцията на чл.21, ал.3
СК, може да стане с всички доказателствени средства
без ограничение.
6.10. Придобитият имот по договор за гледане и
издръжка, сключен по време на брака с единия съпруг,
е съпружеска имуществена общност, тъй като
изпълнението на този договор по време на брака става
с общи сили и средства.

25
6.11. Придобитият имот при фактическо съжителство-
независимо дали има съвместен принос, след като в
договора за придобиване като приобретател е
посочено само едно лице, то имотът е негова лична
собственост, защото за да възникне съпружеска
имуществена общност при действието на СК от 1985 г. е
необходим не само съвместен принос, но и сключен
брак.
6.12. Придобитият имот при фактическа раздяла,
ако се докаже, че другият съпруг няма принос, е лична
собственост на закупулият го съпруг.
6.13. Придобитите по време на брака вещи за
обикновено лично ползване са лична собственост-
чл.20, ал.2 от СК.
6.14. Придобитите по време на брака вещи за
упражняване на професия също са лична собственост.
ІV. Съгласно чл.78 ЗС, когато владениетона движима вещ
или ценна книга на приносител е придобито по възмезден
начин на правно основание, макар и от несобственик, но
без да знае това, владелецът придобива собствеността или
ограниченото вещно право върху нея, освен когато за
прехвърлянето на собствеността на движима вещ се
изисква нотариален акт или нотариална заверка на
подписите. Този способ за придобиване на собственост е
приложим когато не се изисква специална форма за
валидност на акта на придобиване. Предпоставките за
придобиване на собственост или ограничено вещно право
върху движима вещ по чл.78 ЗС са: възмездност на
придобиването/транслативна сделка с предмет
прехвърляне на собствеността на движима вещ срещу
насрещна престация от придобиващия я/, наличие на
правно основание на добросъвестното владение на
придобиващия – посочения акт с вещноправни последици,
незнание че се придобива от несобственик. Способът за
придобиване на собственост е оригинерен, тъй като във
фактическия състав на придобиването не влиза като
елемент съществуването на това право у друго лице и
съответно наличие на правоприемство между последния
като негов носител и придобиващия правото. Това е така
защото лицето, което е извършило възмездното
разпореждане с движимата вещ не е неин собственик.
Макар и оригинерен, способът за придобиване на
собственост не е давност, тъй като този способ не се
свързва с изтичане на период от време като срок на
упражняване на добросъвестно владение върху вещта, а на

26
осъществяване на фактическия състав на чл.78 ЗС, който
не предвижда като условие изтичане на такъв срок.. В този
случай правото на собственост възниква при наличие на
предпоставките, визирани в текста, направо с придобиване
на владението на вещта в лицето на добросъвестния й
владелец, който го е придобил въз основа на извършеното
възмездно разпореждане с тази вещ от несобственика на
същата.

V. ПРИДОБИВНА ДАВНОСТ
1. Придобивната давност е оригинерно основание за
придобиване право на собственост. Тя е способ за
придобиване на право на собственост или ограничено
вещно право чрез фактическото упражняване
съдържанието на това право след изтичане на
определен в закона период от време. Тоест,
фактическият състав на придобивната давност
включва два елемента: владение и изтичане на
определен срок.
1.1. За придобиването по давност е необходимо на
първо място да бъде установено владение върху имота.
Съгласно чл.68, ал.1 от ЗС, владението е упражняване
на фактическа власт върху вещ, която владелецът
държи лично или чрез другиго като своя.
Владението има два елемента: обективен елемент
/corpus/- упражняване на фактическа власт и
субективен елемент /animus/- намерение за своене на
вещта.
Тъй като намерението за своене е факт от душевния
мир на човека, който трудно се доказва, чл.69 от ЗС е
установил презумпцията, че се предполага, че
владелецът дължи вещта като своя, докато не се
докаже, че я държи за другиго.
Държателят /лицето, което осъществява фактическа
власт върху имота, но няма намерение да го свои/ не
може да придобие имот по давност, независимо от
продължителността на държането.
Лицето, което в израз на добросъседство,
взаимопомощ или приятелство е било допуснато
собственика да живее и да ползва имота заедно с него,
също не е владелец и не може да придобие този имот
по давност независимо от срока на държането. В този
случай са налице т.нар.търпими действия, а не
владение.

27
При преценката дали е установено владение, следва да
се вземат предвид характеристиките на владението,
които са изрично посочени в чл.2 от Закона за
давността /отм./: непрекъснато /да не е загубено за
повече от 6 месеца съгласно чл.81 от ЗС/, спокойно /да
не е установено по насилствен начин/, явно /да не е
установено по скрит начин/, несъмнително и с
намерение да се държи вещта като своя. Макар по
дефиниция владението да трябва да е постоянно, не е
необходимо непрекъснато да се осъществява
фактическо въздействие върху имота /например да не
се напуска жилището, да не се излиза от колата/.
Фактическата власт може да се упражнява и чрез
периодични посещения и действия спрямо имота, ако
те сочат на намерение за своене на този имот и не са
прекъсвани от действията на трети лица /в този смисъл
е решение № 503 от 02.05.2012 г. по гр.д.№ 83 от 2011 г.
на ВКС, Първо г.о., постановено по реда на чл.290 от
ГПК/.
а/ Най-много съдебни спорове, по които се поставя
въпросът дали върху имота е установено владение,
възникват между съсобственици и сънаследници. на
това негово действие, а по силата на наследяването,
съответно той се явява държател на идеалните части
на другите сънаследници. Последните и без да държат
имота са негови съвладелци като по отношение на
техните идеални части, положението на този, който
упражнява фактическата власт върху сънаследствения
имот е аналогично на това на наемателя или на
заемателя за послужване на чужд имот. С това
презумпцията на чл.69 ЗС е оборена, което не означава,
че тя не е изобщо приложима в хипотезата на
възникване на съсобственост по наследяване/ вж. по
долу т.”б”/.
б/ Когато владението на целия наследствен имот е било
предадено на един от сънаследниците или
съсобствениците по съгласие с останалите наследници или
съсобственици /например на основание сключен между тях
писмен договор за доброволна делба, който обаче не е
нотариално заверен и поради това няма вещно-
прехвърлително действие/, за да започне да тече в полза
на този наследник или ссобственик придобивна давност за
целия имот не е необходимо той допълнително да
демонстрира пред другите наследници промяна на на
намерението си да свои имота. В този смисъл е практиката

28
на ВС и ВКС, например решение № 549 от 30.12.2010 г. по
гр.д. № 217 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., постановено по
реда на чл.290 от ГПК.
в/ Непротиворечива е съдебната практика, че когато след
смъртта на общия наследодател един от наследниците му
ползва целия имот, той е владелец на собствената си
идеална част от имота и държател на идеалните части на
останалите сънаследници. Практиката е установила като
безспорно това положение, макар и в действащия ЗС да
липсва изрична разпоредба в този смисъл като тази на
чл.309, ал.1 от отменения ЗИСС. За да се превърне във
владелец на целия имот и съответно след изтичане на
давностния срок да стане негов собственик, този
сънаследник следва да отблъсне владението на
останалите сънаследници. Тоест, той следва да доведе до
знанието им намерението си да свои имота. Поради това в
едно производство по предявен на основание давностно
владение иск за собственост, за уважаването на иска не е
достатъчно само свидетелите да твърдят, че
сънаследникът е ползвал, обработвал, засявал
наследствения имот през последните 10 или 20 години.
Необходимо е да се докаже и че сънаследникът е
отблъснал владението на останалите сънаследници върху
притежаваните от тях идеални части. Това е така, защото
при наследяването като общо правоприемство владението
и съответно съвладението, преминава по право към
наследниците, които се считат за продължители на
личността на наследодателя си, без да е необходимо да се
извършват от тях действия на упражняване на фактическа
власт върху вещта. Това намира израз и във възможността
на чл.82 ЗС за присъединяване от владелеца към
владението му това на неговия праводател, което при
наследственото правоприемство за разлика от частното
такова, винаги е еднородно/само добросъвестно или само
недобросъвестно като е изключена хипотезата на
нееднородност на владението на правоприемника от това
на праводателя му/. Поради това сънаследникът, който
влиза във владение на наследствен имот, придобива
качеството на съвладелец не в резултат Когато имотът е
изцяло чужд, също не е нужно лицето, което е установило
фактическа власт върху имота без да има основание
затова, да демонстрира промяна в намерението за своене
по отношение на собственика, тъй като в този случай от
момента на установяване на фактическата власт тя има
характер на владение, а не на държане. Тогава достатъчно

29
за придобиването на имота по давност е владението да е
явно, необезпокоявано и непрекъснато и да е упражнявано
в предвидения от закона срок /решение № 262 от
29.11.2011 г. по гр.д.№ 342 от 2011 г. на ВКС, Второ г.о.,
постановено по чл.290 от ГПК/.
В последните две хипотези е прието, че ако се изхожда
не от юридическото, а от фактическото основание за
установяване на фактическа власт върху общата вещ,
презумпцията на чл.69 ЗС е приложима при всички
видове съсобственост, включително и тази, която е
резултат на наследяване. При тези хипотези посочената
презумпция не е оборена, тъй като е налице своене на
вещта от владеещия я от началния момент на
установяване на фактическа власт върху нея, и ако
владението е съществувало в срока на придобивната
давност, вещта или идеалната част от нея, притежавана
от третото лице, е станала собственост на владелеца.
г/ За хипотезата, в която съсобственик упражнява
фактическа власт върху целия имот, върху който
съсобствеността е възникнала от факт, различен от
наследяването, в Тълкувателно решение № 1 от
06.08.2012 г. по т.гр.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС се
прие, че презумпцията на чл.69 ЗС /че се предполага, че
владелецът държи вещта като своя/ се прилага на
общо основание в отношенията между
съсобствениците, когато съсобствеността им
произтича от юридически факт, различен от
наследяването. В случаите, при които един от
съсобствениците е започнал да упражнява фактическа
власт върху вещта на основание, което изключва
владението на останалите, намерението му за своене
се предполага и е достатъчно да докаже, че е
упражнявал фактическа власт върху целия имот в
срока по чл.79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е
започнал да владее своята идеална част, но да държи
вещта като обща, то той е държател на идеалните части
на останалите съсобственици и презумпцията се счита
за оборена. Независимо от какъв юридически факт
произтича съсобствеността, е възможно този от
съсобствениците, който упражнява фактическа власт
върху чуждите идеални части, да превърне с
едностранни действия държането им във владение,
т.н.interversio possessiones. Ако се позовава на
придобивна давност за чуждата идеална част, той
трябва да докаже при спор за собственост, че е

30
извършил действия, с които е обективирал спрямо
останалите съсобственици намерението да владее
техните идеални части за себе си.
В т.2 от ППВС №№ 6 от 27.12.1974 г. гр.д.№ 9 от 1974 г. е
прието, че намерението на лицето да държи вещта като
своя се изразява в действия, които фактически запълват
съдържанието на правомощията на собственика, като при
промяна на държането във владение тези действия следва
да бъдат насочени и към собственика. Според по-новата
практиката на ВКС, действията, с които се демонстрира
промяната на държането във владение, респ. промяната на
намерението на съсобственика или сънаследника да
владее целия имот, следва да бъдат конкретни по отричане
правата на останалите съсобственици или сънаследници и
да са станали достояние на тези съсобственици или
сънаследници. Такива действия са например: отказът на
позващият имота сънаследник да допуска останалите
сънаследници в имота, доведеното до знанието на
останалите наследници намерение на владеещия
сънаследник да се разпореди с имота само в своя полза
или такова ползване на имота, което ясно показва, че
изключва владението на останалите наследници
/например отдаването му под наем на трето лице и изричен
отказ да се заплаща част от получения наем на останалите
наследници/. В този смисъл са решение № 635 от
25.10.2010 г. по гр.д.№ 1405 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о.,
решение № 6 от 22.01.2010 г. по гр.д.№ 2760 от 2008 г. на
ВКС, Второ г.о. и др., постановени по реда на чл.290 от
ГПК.
Не са такива действия:
- декларирането на имота в данъчните служби на
общината на името на вледеещия имота сънаследник,
вместо на името на всички наследници на починалия
собственик, без това деклариране да е станало известно на
останалите сънаследници /в този смисъл е решение № 635
от 25.10.2010 г. по гр.д.№ 1405 от 2009 г. на ВКС, Първо
г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК/,
- плащането на данъци, както и извършването на
ремонти в съсобствения /сънаследствения/ имот, защото
всеки съсобственик съгласно чл.31 от ЗС е длъжен да
участва в ползите и тежестите за общата вещ съобразно
дела си, а когато сам е поел изцяло стойността на
необходимите и полезните разноски за съсобствената вещ,
може да иска от останалите съсобственици да му заплатят
тази част от разноските, която съответства на техния дял в

31
съсобствеността /в този смисъл са решение № 635 от
25.10.2010 г. по гр.д.№ 1405 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о.,
решение № 110 от 20.03.2012 г. по гр.д.№ 870 от 2011 г. на
ВКС, Второ г.о., решение № 381 от 25.10.2010 г. по гр.д.№
37 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о. и др., постановени по реда
на чл.290 от ГПК/ - чл.30, ал.3 ЗС. За пълнота следва да се
отбележи, че това не се отнася до консумативните
разноски, свързани със служенето с общата вещ, които се
поемат от този от съсобствениците, който изцяло си служи
с нея, без да може да претендира припадащата се част от
тях от останалите. Спорен е въпросът дали снабдяването
на един от съсобствениците /сънаследници/ с нотариален
акт по обстоятелствена проверка е такова действие. В едни
решения се приема, че с факта на съставянето на такъв
нотариален акт владеещият сънаследник манифестира
спрямо останалите наследници намерението си да свои
имота. В други решения се приема, че снабдяването с
констативен нотариален акт за собственост не е действие,
с което се демонстрира промяна на намерението да се свои
имота спрямо останалите сънаследници, ако това действие
не е доведено до знанието на тези сънаследници.

1.2. Вторият елемент от фактическия състав на

придобиванено на имот по давноство владение е
изтичането на определен от закона срок.
б/ Съгласно чл.80 от ЗС, движими вещи се
придобиват по давност с непрекъснато недобросъвестно
владение в продължение на 5 години, освен ако
владението не е придобито чрез престъпление, в който
случай вещта не може да се придобие по давност.
в/ Съгласно чл.79, ал.1 от ЗС, правото на собственост по
давност върху недвижим имот се придобива с
непрекъснато владение в продължение на 10 години. До
приемането на ЗС изискуемият срок за придобиване по
давност при недобросъвестно владение е бил 20 години. В
този смисъл чл.34 от Закона за давността от 1897 г.
/отм./.
г/ Съгласно чл.79, ал.2 от ЗС, когато владението е
добросъвестно, правото на собственост се придобива с
непрекъснато владение в продължение на 5 години. При
действието на чл.29 от Закона за давността /отм./
изискуемият срок за придобиване по давност при
добросъвестно владение е бил 10 години.
Съгласно чл.70 от ЗС добросъвестно е владението,
което е установено на правно основание, което е годно на

32
направи владелеца собственик, без той да знае, че
праводателят му не е собственик или че предписаната от
закона форма е опорочена, като тази добросъвестност се
преценява към момента на възникване на правното
основание /например при сключен договор за продажба с
несобственик- от датата на сключване на този договор/ и се
предполага до доказване на противното.
- В т.9 от ППВС № 6 от 27.12.1974 г. по гр.д.№ 9 от 1974 г. е
прието, че правни основания по смисъла на чл.70, ал.1 от
ЗС са прехвърлителните сделки, административните актове
с вещноправни последици и съдебните решения по
конститутивни искове относно правото на собственост или
ограничено вещно право.
- Нищожният договор за прехвърляне на вещни права
върху недвижим имот няма вещно-прехвърлително
действие и като такъв не е годен да направил владелецът
собственик /независимо от това дали владелецът знае за
порока на договора/, поради което такъв договор не е
основание за установяването на добросъвестно владение.
В този смисъл е практиката на ВС и ВКС, обективирана
например в т.10 от горепосоченото ППВС № 6 от 1974 г. по
гр.д.№9/74 г., решение № 193 от 22.07.2011 г. по гр.д.№
1342 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., постановено по реда на
чл.290 от ГПК и др.
- Когато договорът е с опорочена форма за валидност
/когато сделката е сключена в предвидената от закона
форма, но тази форма има недостатъци, които не са били
известни на приобретателя по договора/, владелецът е
добросъвестен. В този смисъл са мотивите по т.10 от
горепосоченото ППВС № 6 от 1974 г.
- Тъй като унищожаемият договор има вещно-
прехвърлителен ефект, той е годно правно основание по
смисъла на чл.70, ал.1 от ЗС. В решение № 127 от
17.08.2011 г. по гр.д.№ 2014 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о.,
постановено по реда на чл.290 от ГПК, е прието, че
владелецът по такъв договор, ако не е знаел за
основанието за унищожаемостта на договора и
поведението му не е причина за унищожаването на
договора, е добросъвестен владелец до момента, в който
срещу него бъде предявен искът за собственост от
действителния собственик.
- Предварителният договор за продажба на недвижим имот
също не е годно правно основание по смисъла на чл.70,
ал.1 от ЗС за установяване на добросъвестно владение,
тъй като няма вещно-прехвърлителен ефект- не е годен да

33
направи купувача по този договор собственик.
Действително, съгласно чл.70, ал.3 от ЗС купувачът по този
договор се ползва с правата по чл.71 и чл.72 от ЗС на
добросъвестния владелец за добивите и за направените от
него подобрения в имота- предмет на предварителния
договор, но той е недобросъвестен владелец по смисъла
на закона и ако не бъде сключен окончателния договор,
може да придобие имота след изтичане на общата 10-
годишна давност по чл.79, ал.1 от ЗС, а не по кратката
давност.
д/ когато давностният срок е започнал да тече при
действието на Закона за давността /отм./, а е завършил при
действието на ЗС, прилага се разпоредбата на пар.4 от
Преходните правила на ЗС, а именно: че се прилагат
разпоредбите на ЗС, ако за завършване на давността по
отменения закон е нужен по-дълъг срок от предвидения в
ЗС.
Например, при установено недобросъвестно владение през
1944 г.- по време на действието на Закона за давността
/отм./, давностният срок завършва по време на действието
на Закона за собствеността от 1951 г. Този срок завършва
през 1961 г. /10 години след влизане в сила на ЗС/, тъй като
съгласно пар.4 от ПП на ЗС се прилага по-краткия срок, в
случая 10-годишния срок по чл.79, ал.1 от Закона за
собствеността, а не 20-годишния по чл.34 от Закона за
давността /отм./, но този по-кратък срок се брои не от
установяването на владението, а от датата на влизане в
сила на Закона за собствеността. В този смисъл решение
№ 258 от 31.03.1997 г. по гр.д.№ 606 от 1996 г. на ВКС, I г.о.
При установено недобросъвестно владение през
1935 г.- необходимият съгласно чл.34 от Закона за
давността /отм./ двадесетгодишен срок за придобиване на
недвижим имот по давност изтича през 1955 г. и в този
случай не се прилага по-краткия 10-годишен срок по чл.79,
ал.1 от ЗС, тъй като той изтича по-късно /едва през 1961 г./.
Съгласно чл.82 от ЗС владелецът може да
присъедини към своя срок на владение и срока на
владение на праводателя му. За да може да стори това,
между предишния и настоящия владелец следва да
съществува правоприемство - частно /договор за
прехвърляне на имота/ или общо/наследяване/. Докато при
общото правоприемство владението може да бъде само
еднородно/или добросъвестно или недобросъвестно, както
на праводателя, така и на правоприемника/, при частното
правоприемство, то може да бъде и нееднородно/това на

34
праводателя да бъде недобросъвестно, а на
правоприемника – добросъвестно/. При такава
нееднородност, ако се извърши присъединяване по чл.82
ЗС, ще намери приложение срока за придобиване на право
на собственост по давност от 10 години при
недобросъвестно владение на недвижимия имот.
- Купувачът по предварителен договор не може да
присъедини владението на продавача по този договор, тъй
като този договор няма вещно-прехвърлително действие,
тоест между продавача и купувача по този договор няма
правоприемство по смисъла на чл.82 от ЗС. В този смисъл
е решение № 699 от 02.11.2010 г. по гр.д.№ 1572 от 2009 г.
на ВКс, Първо г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК.
- Сънаследникът също не може да присъедини владението
на своя наследодател по отношение на идеалните части на
другите наследници, тъй като за тези ид.ч. няма
правоприемство между наследодателя и този сънаследник.
В този смисъл е решение № 958 от 15.12.2009 г. по гр.д.№
2246 по описа за 2009 г. на ВКС, Второ г.о., постановено по
реда на чл.290 от ГПК.
Съгласно чл.83 от ЗС, който докаже, че е владял в
различни времена, предполага се, че е владял и в
промеждутъка, ако не се докаже противното.
2. Имоти, които не могат да се придобиват по
давност:
2.1. Имоти- публична държавна и общинска
собственост- Чл.86 от ЗС в различните му редакции
визира, че не може да се придобие по давност вещ, която е
социалистическа собственост /в периода от 1951 г. до 1990
г./, вещ, която е държавна или общинска собственост /в
периода от 1990 г. до 1996 г./, а сега след изменението на
ЗС с ДВ бр.33 от 1996 г., в сила от 01.06.1996 г.- вещ, която
е публична държавна или общинска собственост. В този
смисъл са и чл.7 от Закона за държавна собственост от
1996 г. /вещите- публична държавна собственост не могат
да се придобиват по давност/ и чл.7 от Закона за
общинската собственост от 1996 г. /не могат да се
придобиват по давност имоти- публична общинска
собственост/. Тоест, до 01.06.1996 г. не могат да се
придобиват по давност всички държавни и общински имоти,
а след 01.06.1996 г.- не могат да се придобиват по давност
само имоти- публична държавна и общинска собственост.
Следователно за имотите, които са частна държавна или
общинска собственост след 01.06.1996 г. вече не
съществува забрана за придобиване по давност. Относно

35
тези имоти обаче следва да се има предвид, че с
разпоредбата на пар.1 от Закона за допълнение на Закона
за собствеността, публ. в ДВ бр.46 от 2006 г. и многократно
след това изменян, в сила от 01.06.2006 г., давността за
тези имоти спира да тече до 31.12.2014 г. Тоест, до
31.12.2014 г. при спор за собственост върху такива имоти
не може да се приеме, че владелецът е придобил имота по
давност при недобросъвестно владение.
Следва да се подчертае, че визираната в
разпоредбата на чл.86 от ЗС забрана за придобиване по
давност на държавни имоти не се отнася до имоти,
включени в капитала на еднолични държавни търговски
дружества, тъй като с включването на един имот в капитала
на търговско дружество /макар държавата да е едноличен
собственик на капитала на това дружество/ този имот от
държавна става корпоративна собственост /собственост на
търговското дружество/. В този смисъл са решение № 976
от 17.03.2010 г. по гр.д.№ 2769 от 2008 г. на ВКС, Първо
г.о., решение № 331 от 11.05.2010 г. по гр.д.№ 958 от 2009
г. на ВКС, Първо г.о. и др., постановени по реда на чл.290
от ГПК.
2.2. Съгласно чл.26 от Закона за горите, не може да
се придобиват по давност горски територии- държавна
или общинска собственост, независимо дали са частна
или публична държавна или общинска собственост. В чл.27
и чл.28 от същия закон изчерпателно са посочени кои
горски територии са държавна и общинска собственост.
2.3. Земи от държавния поземлен фонд не могат да се
придобиват по давност- чл.24, ал.7 от ЗСПЗЗ.
2.4. Съгласно чл.31, ал.3 от Закона за кооперациите от
1991 г. до отмяната на този закон през 2000 г. не можеше
да се придобива по давност имот, собственост на
кооперация. Тази разпоредба обаче не се прилага за
имоти на жилищно-строителните кооперации, за които има
специален закон- ЗЖСК, в който не е предвидено такова
ограничение. В този смисъл е решение № 434 от 11.11.2010
г. по гр.д.№ 387 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., постановено
по реда на чл.290 от ГПК.
2.5. За имоти, които подлежат на възстановяване
по ЗВСВОНИ и ЗСПЗЗ- в чл.5, ал.2 от ЗВСВОНИ /нова от
ДВ бр.107 от 1997 г./ е предвидено, че за тях изтеклата до
влизане в сила на тази разпоредба от закона придобивна
давност не се зачита, а нова давност започва да тече от
деня на влизане в сила на тази разпоредба, тоест от
22.11.1997 г.

36
 2.6. За имоти, които подлежат на възстановяване
по реда на Закона за вероизповеданията- съгласно
пар.5, ал.4 от ПЗР на Закона за вероизповеданията /обн. В
ДВ бр.120 от 2002 г./, изтеклата придобивна давност по
отношение на такива имоти не се зачита и започва да тече
от деня на влизане в сила на този закон.
2.7. За имоти, които подлежат на възстановяване по
ЗСПЗЗ и са били продадени от ТКЗС на трети лица има
и конкретна разпоредба в ЗСПЗЗ- чл.10, ал.13 от ЗСПЗЗ
визира, че лицата, които са закупили или получили по друг
начин земеделски имот от ТКЗС или ДЗС или от друг
държавен или общински орган не могат да се позовават на
придобивна давност. Следователно за имотите, които са
били включени в ТКЗС, до влизане в сила на ЗСПЗЗ
давност не е текла, независимо дали те са останали
кооперативна собственост или са станали частна
собственост след продажбата им от ТКЗС или
предоставянето им от други държавни или общински органи
на трети лица. В първия случай важи забраната на чл.86 от
ЗС по отношение на имоти, които са социалистическа
собственост /каквито са били и имотите- кооперативна
собственост/, а във втория случай се прилага забраната на
чл.10, ал.13 от ЗСПЗЗ.
2.8. Ограничения за придобиване по давност по Закона
за собствеността на гражданите от 1973 г. – чл.29 от ЗСГ
/отменен през 1990 г./ не допуска придобиване по давност в
четири хипотези:
а/ На недвижими имоти и на вещни права по чл.15, за които
се прилага ЗРПВПВННИ, ако давността не е изтекла до
влизане на закона в сила. Недвижими имоти, за които се
прилага ЗРПВПВННИ: От приемането на този закон през
1958 г. до 1969 г., според чл.9, ал.1, 2 и 3 от закона, той се
прилага в София, окръжните градове, градовете
Димитрово, Димитровград, Габрово, Сливен, Казанлък и
Кърджали в границите на общите им градоустройствени
планове. Към София са включени специално изброени в
чл.9, ал.2 от закона села. Прилага се и към населените
места, определение с решение на МС /чл.9, ал.3 от закона/.
Специално за София- чл.10 от Закона за одобрение и
прилагане на общия градоустройствен план на гр.София от
1961 г. визира, че ЗРПВПВННИ се прилага за всички
населени места в границите на общия градоустройствен
план на града, а в чл.2 от този закон е посочено, че общият
градоустройствен план на гр.София обхваща градски и
околоградски район с посочените в плана граници и

37
посочва селата, които стават квартали на София. След
изменението на ЗРПВПВННИ през 1969 г., според чл.15,
този закон се прилага за имоти в София, окръжните
градове, Несебър, Поморие, Созопол и Хисаря и
присъединените към тях селища. Съгласно чл.56, ал.3 от
ППЗСГ, счита се че ЗРПВПВННИ се е прилагал за
съответно населено място и имотите в него, ако той е имал
действие по отношение на същите имоти и след
изменението на закона от 14.04.1969 г.
За имотите в тези селища не тече давност от датата на
влизане в сила на ЗСГ- 30.03.1973 г. /а не от датата на
влизане в сила на ЗРПВПВННИ/. Действително,
разпоредбата не е много ясна, но ВС в т.6 от ППВС № 4 от
1978 г. по гр.д.№ 6 от 1977 г., решение № 364 от 1987 г. на
ВС, Четвърто гр.отделение и решение № 552 от 1989 г. по
гр.д.№ 550 от 1989 г. на ВС, Четвърто гр.отделение е
пояснил това.
б/ Втората хипотеза, при която ЗСГ забранява
придобиването по давност е за случаите, в които
владението е придобито въз основа на предварителен
договор, който не може да бъде обявен за окончателен
съгласно чл.28 от ЗСГ. Съгласно чл.28, предварителни
договори, които нямат достоверна дата до влизане на ЗСГ
в сила, не могат да се обявят за окончателни. А ако за
имота се е прилагал ЗРПВПВННИ, достоверната дата
следва да предхожда приемането на ЗРПВПВННИ- тоест
да е от преди 11.11.1958 г. Достоверна дата по този закон
имат договорите, които са нотариално заверени, от датата,
в която са възпроизведени в друг официален документ, от
датата на смъртта на една от страните по договора, от
датата на настъпване на физическа невъзможност на една
от страните да подпише договора или когато настъпи друг
факт, който прави несъмнено обстоятелството, че
договорът е сключен именно на тази дата- легална
дефиниция в чл.56, ал.4 от ППЗСГ.
в/ Третата хипотеза на забрана за придобиването по
давност по ЗСГ е от нежители на населените места, за
които се прилага чл.30 от ЗСГ. Това са населените места-
столицата, окръжните градове, националните курорти и
други населени места, определени от МС.
г/ ЗСГ забранява придобиването по давност и ако
придобивната давност се използва за заобикаляне на
законни разпоредби, които не допускат придобиване на
недвижим имот или вещно право от владелеца чрез други
правни способи.

38
Спорен е въпросът дали през периода на действие на
чл.29 от ЗСГ /1973 г. до 1990 г./ давностният срок спира
или се прекъсва.
Тези ограничения та ЗСГ не се прилагат, ако предишният
собственик и владелеца, претендиращ собственост на
основание придобивна давност, са роднини по права
линия, братя или сестри или съсобственици или ако
недвижимият имот се намира в село, за което МС е
изключил реда за прехвърляне по тази глава от ЗСГ
/чл.15 от ЗСГ/. В този смисъл е практиката на ВС и ВКС,
например решение № 598 от 13.07.32010 г. по гр.д.№ 683
от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., постановено по реда на
чл.290 от ГПК.
2.9. Забрана за придобиване на реална част от парцел:
а/ Чл.53, ал.2 от Закона за благоустройството на
населените места от 1941 г. /отм. през 1949 г./ забранява
придобиването по давност на части от парцели с размери
/по повърхност и лице/ по-малки от предвидените в закона.
Според забележка от 1948 г., обаче, извършените до
влизане в сила на този указ /тоест до 1948 г./ продажби на
реална част от парцел се считат за извършени в идеални
части, съответни на продадената реална част на същия.
б/ Чл.40, ал.2 от Закона за плановото изграждане на
населените места от 1949 г. /отменен през 1973 г./-
аналогична разпоредба на чл.53, ал.2 от ЗБНМ.
в/ Чл.59, ал.1 от Закона за териториалното и селищно
устройство от 1973 г. /отм.2001 г./- забранява се
придобиването по давност на реално определени части от
парцели. Тази разпоредба касае само реални части от
парцели /имоти, включени в границите на дворищно-
регулиционните планове на населените места/, но не и
реални части от неурегилирани имоти /в този смисъл
решение № 27 от 01.03.2012 г. по гр.д.№ 365 от 2011 г. на
ВКС, Първо г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК/.
г/ След изменението на чл.59 от ЗТСУ с ДВ бр.34 от
25.04.2000 г.- няма забрана за придобиване на реална част
от парцел в случаите, когато частта се присъединява към
съседен имот при условията на чл.28 от ЗТСУ /за
образуване на повече на брой самостоятелни парцели, за
упълномеряване с части от съседен парцел, за създаване
на съсобствени урегулирани поземлени имоти/, а
оставащата част отговаря на изискванията за мининални
размери по площ и лице на парцела или също се
присъединява.

39
д/ Преходни разпоредби за изтеклата до влизане в сила на
ЗТСУ придобивна давност върху реално определени части
от дворищно-регулационни парцели:
Чл.181, ал.1 от ЗТСУ предвижда, че тази давност запазва
действието си, ако частите, предмет на владението, и
останалите части от парцела могат да бъдат обособени в
самостоятелни парцели по правилата, действали досега
/тоест по правилата на ЗПИНМ/ или по правилата на ЗТСУ.
Чл.181, ал.2 от ЗТСУ предвижда, че правните сделки за
такива реални части от парцел са действителни.
Чл.181, ал.3 от ЗТСУ установява законова фикция: когато
владените части от парцел не могат да се обособят като
самостоятелни парцели, приема се, че е придобита
идеална част, съответстваща на реалната част от парцела.
Посочените по-горе три разпоредбите на чл.181 от ЗТСУ
важат само за случаите, когато давността е изтекла до
влизане на ЗТСУ в сила. За неизтеклия към влизане в сила
на ЗТСУ давностен срок, владението върху реална част от
парцел не може да се счита за владение и да доведе до
придобиване на идеална част от парцела.
е/ Чл.200 от Закона за устройство на територията от 2001 г.
предвижда, че реално определени части от парцели могат
да се придобиват по давност, само ако са спазени
изискванията за минималните размери на парцелите по
чл.19 от ЗУТ – в градовете 14 м. лице и 300 кв.м.
повърхност. Не се изисква такова лице и повърхност, ако
частта от поземления имот се присъединява към съседен
парцел при условията на чл.17, а оставащата част отговаря
на изискванията на чл.19 от ЗУТ или също се присъединява
към съседен парцел.
2.10. Недопустимо е придобиването по давност обекти,
които не представляват самостоятелни вещи, а
принадлежност към вещ, например избено или
таванско помещение. Такива помещения могат да се
придобият по давност само заедно с основният обект
/жилище, ателие, гараж/, към който принадлежат.
По изключение може да се придобие по давност избено
помещение от лице, което притежава самостоятелен обект
в същата сграда /тоест е етажен собственик/, но не и когато
в резултат на това придобиване другото жилище остане без
самостоятелно избено помещение, каквото задължително
следва да има съгласно чл.40, ал.1 от ЗУТ и чл.93, ал.3 от
Наредба № 5 за правила и норми по териториално и
селищно устройство /отм./. В този смисъл решение № 1266
от 07.07.1995 г. по гр.д.№ 1439 от 1994 г. на ВКС, Четвърто

40
г.о., решение № 99 от 20.07.2011 г. по гр.д.№ 827 от 2010 г.
на ВКС, Второ г.о., решение № 394 от 22.10.2010 г. по
гр.д.№ 185 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., последните две
постановени по реда на чл.290 от ГПК и др.
2.11. Недопустимо е придобиването по давност на
помощни постройки /бараки, летни кухни/ - те също не са
самостоятелен обект на собственост, а принадлежност и
като такива следват собствеността на главната вещ- чл.98
от ЗС.
3. Момент на придобиването по давност: Тъй като
съществуваше противоречива съдебна практика по
въпроса от кога се придобива един имот по давност /от
момента на изтичане на давностния срок или от момента, в
който владелецът се позове на давността/ и дали
позоваването на давнотта е елемент от фактическия
състав на придобиването, ОСГК на ВКС постанови
Тълкувателно решение № 4 по т.гр.д. № 4 от 2012 г. на
ОСГК на ВКС, в което бе прието, че позоваването на
давността не е елемент от фактическия състав на
придобивното основание по чл.79 ЗС, а процесуално
средство за защита на материалноправните й последици,
зачитани към момента на изтичане на законовия срок. Прие
се, че владелецът става собственик на имота от момента
на изтичане на предвидения в закона давностен срок, но
при спор за собственост това негово вещно право може да
бъде зачетено, само ако той се е позовал на давността.
Позоването на давността може да стане или чрез
снабдяването на нотариален акт за собственост по
обстоятелствена проверка, или чрез предявяване на иск за
собственост на основание давностно владение, или чрез
възражение за придобиване по давност по предявен срещу
владелеца собственически иск. В тази връзка въпреки
правилността на горните постановки на тълкувателното
решение, трябва да се отбележи, че придобивната давност
не се прилага служебно от съда, а позоваването на нея
може да стане и извънсъдебно – въз основа на снабдяване
с нотариален акт по обстоятелствена проверка, т.е. тя не
може да се разглежда само като процесуално средство за
защита на материалноправните последици от нейното
изтичане. Позоваването на давността на практика
представлява част от фактическия състав на придобивното
основание по чл.79 ЗС, тъй като не само когато владелецът
изобщо не се е позовал на нея и поради това не е придобил
оригинерно собствеността на владяната от него вещ, но и
когато това не е станало своевременно към момента на

41
изтичане на давностния срок, може да настъпи същия
резултат. Например, ако срокът е изтекъл, но възражението
за придобивна давност е направено след нейното
прекъсване поради изгубване на владението за повече от 6
месеца – чл.81 ЗС, в резултат на което е заличен периода
на изтеклия давностен срок и собствеността на имота не
може да се придобие по оригинерен способ- Решение
№404/16.6.1995 г. по гр.д.№1904/94 г. на ВС, 4 г.о.
В същото тълкувателно решение бе прието още и че е
възможно да бъде придобито право на собственост на
недвижим имот, на основание чл.79 ЗС от лице, което не се
е позовало на давността преди смъртта си и неговите
права да се признаят на неговите наследници в съдебен
процес по спор за собственост.
4. Как се придобива по давност имот с тежести ?
Оригинерният характер на придобиването на право на
собственост по давност обуславя извода, че владелецът
придобива имота свободен от всякакви ограничения и
тежести, включително и от наложените възбрани,
установени срещу предишния собственик.
Действително, съгласно чл.453, ал.1, т.1 от ГПК и чл.347,
б.”а” от ГПК /отм./ на кредиторите не могат да се
противопоставят прехвърлянето или учредяването на
вещни права върху възбранения имот, които не са били
вписани преди възбраната. Тази разпоредба обаче има
предвид придобиването на право на собственост или
ограничено вещно право върху възбранен имот по
деривативен начин, при който правото на приобретателя
произтича от това на бившия собственик: разпоредбата
говори за прехвърляне или учредяване на вещни права
върху възбранения имот.
При оригинерните основания за придобиване на право на
собственост и ограничени вещни права, каквото е
придобиването по давност, вещното право не произтича от
правата на бившия собственик на имота. Поради това на
придобилия по давност собственик не са противопоставими
правата и тежестите, производни от правото на предишния
собственик. В този смисъл е решение № 2109 от 22.09.1965
г. по гр.д.№ 1370 от 1965 г. на ВС, I г.о.
5. Прекъсване и спиране на придобивната давност:
Съгласно чл.84 от ЗС, относно придобивната давност ,
освен горните правила, се прилагат съответно чл.113, 115,
116, 117 и 120 от ЗЗД. Тоест, придобивнатата давност се
прекъсва и спира, освен в посочените в ЗС и други закони
случаи и при наличието на някои от посочените в чл.115 и

42
116 от ЗЗД основания. С оглед спецификата на
придобивната давност нейното прекъсване и спиране
при условията на чл.115 и ч.116 ЗЗД ще се осъществи в
производство по предявен вещен иск – за собственост
или за делба на имот – например спиране на теченето
на давността докато трае съдебния процес по такъв иск
/ чл.115, ал.1, т.”ж” ЗЗД/ или прекъсване на давността
при признание на иска от ответника по него/чл. 116
б.”а”ЗЗД/ .
Разпоредби, извън посочените в чл.115 и чл.116 от ЗЗД,
предвиждащи спиране и прекъсване на придобивната
давност са:
5.1. Съгласно чл.81 от ЗС, с изгубването на
владението за повече от 6 месеца давността се
прекъсва. Изключение от това правило е предвидено
чл.12, ал.7 от ЗСПЗЗ относно земеделските земи,
включени в ТКЗС, ДЗС или други образувани въз
основа на тях селскостопански организации,
владението върху които е установено на основание
писмен договор, доброволна делба или друг писмен
документ. Според изричната разпоредба на чл.12, ал.7
от ЗСПЗЗ придобивната давност за тези земеделски
имоти не се счита за прекъсната с включването на
имотите в ТКЗС /тоест с изгубването на владението им,
въпреки че то е било изгубено за повече от 6 месеца/.
Под друг писмен документ по смисъла на чл.12, ал.7 от
ЗСПЗЗ се има предвид не документ, установяващ
фактическата власт върху имота, а документ,
установяващ основанието за установяване на
владението върху този имот.
5.2. За имоти, които подлежат на възстановяване по реда
на ЗВСВОНИ и ЗСПЗЗ, съгласно чл.5, ал.2 от ЗВСВОНИ
/нова от ДВ бр.107 от 1997 г./ изтеклата до влизане в сила
на тази норма придобивна давност не се зачита, а от деня
на влизането й в сила /тоест от 22.11.1997 г./ започва да
тече нова давност. Тоест, давността се прекъсва. Съгласно
приетото в Тълкувателно решение № 10 от 05.12.2012 г. по
т.гр.д.№ 10 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, новата давност,
която започва да тече след 22.11.1997 г., е идентична с
давността, която е текла преди приемането на чл.5, ал.2 от
ЗВСВОНИ. Тоест, ако владелецът е установил
добросъвестно владение преди 1997 г., след влизане в
сила на чл.5, ал.2 от ЗВСВОНИ той може да придобие
правото на собственост върху имота след владение в
продължение на 5 години /срока по чл.79, ал.2 от ЗС/ и

43
обратно, ако установеното преди 1997 г. владение е било
недобросъвестно, то след приемането на чл.5, ал.2 от
ЗВСВОНИ владелецът може да придобие имота по давност
след изтичането на 10 години /срока по чл.79, ал.1 от ЗС/.
5.3. За имоти, които подлежат на възстановяване по реда
на Закона за вероизповеданията, съгласно пар.5, ал.4 от
ПЗР на Закона за вероизповеданията /обн. В ДВ бр.120
от 2002 г./, изтеклата придобивна давност по отношение на
такива имоти не се зачита, а от влизане в сила на този
закон започва да тече нова давност. За тези имоти също
важи приетото в горепосоченото Тълкувателно решение №
10 от 05.12.2012 г. на ОСГК на ВКС относно вида на
давностния срок, който започва да тече след влизане в
сила на тази разпоредба от закона.
5.4. Пар.1 от Закона за допълнение на Закона за
собствеността /обн.в ДВ бр.105 от 2006 г., в сила от
01.06.2006 г./, с който е спряна давността за придобиване
на имоти, които са частна държавна или общинска
собственост, за периода от 01.06.2006 г. до 31.12.2014 г.
5.5. Със снабдяването на собственика на имота с
нотариален акт не се прекъсва владението. В този смисъл
е решение № 212 от 13.09.2011 г. по гр.д.№ 70 от 2010 г. на
ВКС, Първо г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК.
5.6. С предявяването на иск за собственост от владелеца
не се прекъсва неговата придобивна давност, ако по делото
ответникът не е предявил насрещен иск за собственост. В
този смисъл е решение № 170 от 11.04.2012 г. по гр.д.№
961 от 2011 г. на ВКС, Първо г.о., постановено по реда на
чл.290 от ГПК.
6. Придобиване по давност на ограничени вещни права:
Съгласно чл.55 от Закона за собствеността ограничените
вещни права също могат да се придобиват по давност.При
вещното право на строеж, придобиването му по давност се
свързва с изграждането и държането на построена сграда,
самостоятелен обект на собственост в чужд имот,
представляващи правомощия, включени в предмета на
това вещно право като начало на давностния срок ще бъде
предприемането на действия по изграждане на обекта.
Придобиване по давност по време на брака:
7.1. В ППВС № 8 от 17.06.1981 г., т.2 е прието, че когато
давността е започнала и изтекла по време на брака,
придобитото по давност е съпружеска имуществена
общност, освен ако разбира се имуществените отношения
между съпрузите не са уредени с договор или за тях не се
прилага режима на разделност по новия Семеен кодекс.

44
Същото е положението и когато само единият съпруг е
започнал да владее преди сключването на брака, а
давността е изтекла по време на брака, защото от значение
е моментът на придобиването на имота, а съгласно чл.13,
ал.1 от СК от 1968 г. /отм./ придобитото по време на брака е
съпружеска имуществена общност.
7.2. Това ППВС не би следвало да се прилага при
действието на СК от 1985 г., тъй като за разлика от чл.13,
ал.1 от СК от 1968 г., чл.19, ал.1 от СК от 1985 г. изисква
не само придобиването да е станало по време на брака, но
и двамата съпрузи да имат съвместен принос за това
придобиване. Такъв съвместен принос няма в няколко
хипотези:
а/ когато А купува имот с нотариален акт от несобственик
преди брака си с Б. Кратката придобивна давност по чл.79,
ал.2 от ЗС изтича след брака, но въпреки това имотът е
индивидуална собственост на А, тъй като Б няма никакъв
принос за придобиването.
б/ когато А купува имот само с писмен договор преди брака
си с Б. По време на брака изтича 10-годишния давностен
срок за придобиване на имот по давност при
недобросъвестно владение и А иска да бъде издаден
констативен нотариален акт за собственост само на негово
име. Имотът в този случай също е индивидуална
собственост на А, тъй като Б няма никакъв принос за
придобиването му.
в/ когато имоти 1 и 2 са собственост на А. След неговата
смърт по споразумение синовете му Б и В владеят повече
от 10 години съответно: Б- имот 1, В- имот 2. Макар
давностният срок да е изтекъл по време на брака на Б с Д,
имот 1 е индивидуална собственост на Б, тъй като Д няма
никакъв принос за придобиването му.
7.3. По принцип когато двама съпрузи владеят по време на
брака заедно един имот с намерението двамата да го
придобият, с изтичане на давностния срок имотът става
общ. Липсва практика по въпроса, дали ако имотът се
владее само от единия съпруг и с намерението да го
придобие само за себе си, след изтичане на давностния
срок той става СИО или индивидуална собственост на
съпруга-владелец. Не би могло да има различна практика,
защото и в разглежданата хипотеза бездяловият характер
на СИО, моментът на настъпване ефекта на придобивния
способ и презумпцията за съвместен принос – арг. от чл.23,
ал.1 СК, не могат да обосноват различен извод от този за
наличие на съвместна собственост на двамата съпрузи

45
върху вещта, придобита по давност, изтекла през
времетраенето на брака им.

VІ. ПРИРАЩЕНИЕ: Съгласно чл.92 от ЗС, собственикът на

земята е собственик и на постройките и насажденията
върху нея, освен ако е установено друго.
Приращението може да е изкуствено /в резултат на
действия на човека, например построяване на сграда/
или естествено /в резултат на природни сили, например
при оттегляне на коритото на река/.
1. По своя характер този придобивен способ е
оригинерен, тъй като собствеността не се придобива по
силата на правоприемство между предишния
собственик на вещта и собственика на земята.
2. Правото на собственост по приращение може да се
придобива само от собственика на земята, но не и от
носител на ограничено вещно право- например право
на ползване или сервитут.
3. Приращението има автоматично действие- за да
настъпи придобиване на право на собственост по
приращение не е необходимо изявление на
собственика на земята. С трайното прикрепване на една
вещ към земята, тя автоматично става собственост на
собственика на земята. Поради това с последващото й
отделяне, придобитото по приращение си остава
собственост на собственика на земята.
4. Постройките и насажденията, доколкото са трайно
прикрепени към земята, не са отделни вещи и
съответно не могат да са обект на отделна собственост
от собствеността на собственика на земята, освен ако е
установено друго. Ако обаче постройката не е трайно
прикрепена към земята и може да се вдигне, без да
бъде разрушена /например преносимо бунгало/, тя е
отделна движима вещ и принадлежи на лицето, което я
е закупило или изградило. В този случай собственикът
на земята не става собственик на тази постройка по
приращение, поради което и не може да претендира за
установяване на собственост и предаване на тази
постройка с иск по чл.108 от ЗС, а може само с иск по
чл.109 от ЗС да иска ответникът да бъде осъден да
вдигне тази постройка от собственото на ищеца място.
5. Словосъчетанието ”установено друго” в
разпоредбата на чл.92 от ЗС има предвид
учредяването на вещно право на строеж в полза на
лице, което не е собственик на земята. Не е

46
„установено друго” по смисъла на тази разпоредба,
когато сградата е построена с издадено в полза на
строителя разрешение за строеж, ако този строител не
притежава правото на собственост или вещното право
на строеж върху мястото.
6. Приращение има, освен в случаите на построяване
на сграда в чужд имот без право на строеж, и в някои
случаи на построяване на сграда над размера и площта,
за която е учредено правото на строеж. В тези случаи
вещноправният режим на построеното в повече се
определя от неговата юридическа характеристика:
а/ Ако построеното в повече от учреденото право на
строеж може да се обособи като самостоятелен обект
на собственост /например учредено е право на строеж
на едноетажна жилищна сграда, а е построена
двуетажна жилищна сграда и втория етаж отговаря на
изискванията за самостоятелно жилище/, то
построеното в повече е собственост по приращение на
собственика на земята. В този смисъл е
задължителната практика на ВКС, обективирана в
решение № 61 от 13.02.2012 г. по гр.д.№ 291 от 2011 г. на
ВКС, Първо г.о. и др., постановени по реда на чл.290 от
ГПК.
В този случай притежателят на правото на строеж има
право само на обезщетение за направеното от него
подобрение на имота:
- на стойността по чл.74 от ЗС като за недобросъвестен
владелец, защото той е бил недобросъвестен владелец
на правото на строеж на тази част от сградата, която е с
площ над площта, за която е учредено правото на
строеж или
- на стойност по чл.72 от ЗС като за добросъвестен
владелец, макар да е бил недобросъвестен владелец в
случаите, когато собственикът на земята е знаел за
надстрояването в повече и не се противопоставил
/чл.74, ал.2 от ЗС/.
б/ Ако построеното в повече не може да се
обособи като самостоятелен обект на собственост
/например построен е етаж от 120 кв.м., вместо етаж от
100 кв.м., за какъвто е учредено правото на строеж, и
построените в повече 20 кв.м. не са самостоятелен
обект на собственост, а част от този жилищен етаж/,
следва да се приложи чл.97 от ЗС и да се приеме, че
построеното в повече е присъединено към главната
вещ, която в случая е етажа от сградата, с който е

47
функционално свързано и обслужва, а не земята, върху
която е построена тази сграда. Тоест, в тези случаи
собственик на построеното в повече по силата на
присъединяването става носителят на вещното право
на строеж, а не собственикът на земята. В този смисъл
са решение № 137 от 17.08.2010 г. по гр.д.№ 3954 от 2008
г. на ВКС, Първо г.о., решение № 707 от 25.10.2010 г. по
гр.д.№ 48 от 2010 г., решение № 778 от 16.11.2010 г. по
гр.д.№ 1096 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., постановени
по реда на чл.290 от ГПК. Тогава собственикът на
земята има само облигационни права спрямо
притежателя на правото на строеж.
в/ ако сградата се надстрои от лице, на което етажните
собственици не са учредили право на надстрояване, по
присъединяване надстроеното е съсобствено между
всички етажни собственици.
7. Особености при придобиването на правото на
собственост по приращение от съпрузи:
а/ Когато земята е индивидуална собственост на единия
съпруг и по време на брака върху нея е построена
сграда- самостоятелен обект на собственост, тази
сграда е съпружеска имуществена общност. В този
смисъл са Тълкувателно решение № 121 от 1967 г. на
ОСГК на ВС, ППВС № 5 от 31.10.1972 г. по гр.д.№ 4 от
1972 г. , т.4 и др. Приема се, че в този случай в полза на
съпруга, който не е собственик на земята, е учредено
право на строеж по реда на чл.55, ал.1 от ЗС /вещни
права върху чужда вещ се придобиват или учредяват с
правна сделка, по давност или по други начини,
определени в закон/. Според горепосоченото ППВС,
чл.19, ал.1 от СК представлява “друг начин, определен
в закон” по смисъла на чл.55 от ЗС и “другото” по
смисъла на чл.92 от ЗС. Тоест, в този случай имаме
изключение от принципа за приращение в полза само
на собственика на земята.
б/ При последвал развод е важно кога е завършена
сградата в груб строеж: Ако това е станало преди
развода, сградата е съпружеска имуществена общност.
Ако грубият строеж е завършен след развода, сградата
е индивидуална собственост на съпруга, притежаващ
правото на собственост върху земята. В този случай
сградата е само подобрение, поради което другият
съпруг ще има само облигационни права за личните
средства, които е вложил за изграждането й. За
преценката дали е налице груб строеж като

48
самостоятелен обект на собственост с оглед момента,
когато върху него може да възникне СИО, е меродавна
легалната дефиниция на това понятие, дадена в пар.5,
т.46 от Допълнителните разпоредби на ЗУТ.
в/ Когато постройката няма самостоятелно значение, а
е построена да обслужва съществуваваща сграда или
дворното място, което е индивидуална собственост на
единия съпруг /като например летни кухни, навеси,
бараки и други стопански постройки/, тази постройка е
индивидуална собственост на съпруга- собственик на
земята. В този смисъл е Тълкувателно решение № 44 от
18.05.1971 г. на ОСГК на ВС, според което по отношение
на тези спомагателни постройки важи чл.98 от ЗС и те
следват собствеността на мястото или сградата, които
са предназначени да обслужват.
г/ Гаражът, построен в индивидуален имот на единия
съпруг по време на брака му и със съвместен принос
на другия съпруг, е съпружеска имуществена общност,
защото представлява отделен и самостоятелен обект
на собственост.
д/ Когато мястото е съсобственост между единия
съпруг и трето лице, тогава изградената сграда
/самостоятелна или не/ не е съпружеска имуществена
общност. В този смисъл са решения № 2365 от 1975 г. и
№ 2653 от 1973 г. на ВС, I гр.отд., както и решение № 115
от 01.03.2006 г. по гр.д.№ 696 от 2005 г. на ВКС, Първо
г.о. Мотивът за да се приеме това разрешение е, че
правото на строеж не може да се учредява в полза на
трети лица само от един от съсобствениците /в случая
от съпругът в полза на другия съпруг/.
8. Изключение от общия принцип, че построеното без
учредено право на строеж сграда върху чужда земя
стана собственост на собственика на земята, е уредено
в чл.2, ал.3 от Закона за общинската собстветност /отм./.
Според тази разпоредба, не са общинска собственост
сградите и постройките на кооперативните организации
и на сдруженията с идеална цел, чието строителство е
извършено от тях до 13 юли 1991 г. /приемането на
новата Конституция, която урежда разделянето на
бившата социалистическа собственост на държавна,
общинска, кооперативна и корпоративна/, включително
и прилежащият терен. Тоест, макар земята, върху която
са построени тези сгради да е общинска собственост и
сградите да са изградени без в полза на
кооперативните организации и сдруженията с идеална

49
цел да е било учредено право на строеж, по
съображения за справедливост законодателят
признава права на собственост върху тези сгради на
лицата, които са ги изградили, а не на собственика на
земята. Тъй като от момента на приемането й
разпоредбата на чл.2, ал.3 от ЗОбС е създала вещни
права в полза на кооперациите и сдруженията с
нестопанска цел, отмяната на тази разпоредба не може
да засегне тези придобити вече права и не създава
ново правно положение. Поради това към настоящия
момент тези кооперативни организации и сдружения с
идеална цел са собственици на изградените от тях до
13.07.1991 г. сгради и постройки и прилежащия терен
към тях, въпреки отмяната на разпоредбата. В този
смисъл е съдебната практика: решение № 1209 от
27.09.2001 г. по гр.д.№ 2353 от 2000 г. на ВКС, Четвърто
гр.отделение, решение № 884 от 04.01.2011 г. по гр.д.№
1453 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 203 от
11.11.2011 г. по гр.д.№ 477 от 2010 г. на ВКС и др./.
9. Съгласно чл.93 от ЗС, добивите от вещта, като
плодове, прираст на добитък, наем и други такива,
принадлежат на собственика на вещта. Както бе
изложено по-горе, това е деривативно придобиване на
собственост, макар че няма правоприемство /лицето е
собственик на плодовете от една вещ, само доколкото
е собственик на вещта/. При учредено право на
ползване обаче собственик на плодовете е
ползувателят, а не собственикът на земята – вещта, от
която се отделят плодовете, тъй като в предметното
съдържание на правото на ползване върху същия имот
се включва и правото да се получават и добивите от
нея – чл.56, ал.1 ЗС..

VIІ. ПРЕРАБОТВАНЕ: Този способ за придобиване на

право на собственост е свързан с възникването на
нова вещ в резултат на преработване на определен
материал.
1. Съгласно чл.94 от ЗС, собственик на новата вещ е
собственикът на материала, от който тя е направена. Но
ако стойността на изработеното надминава стойността
на материала и лицето, което я е изработило не е
знаело, че материалът принадлежи на друг- новата вещ
принадлежи на изработилия я, а не на собственика на
материала.

50
2. Съгласно чл.95 от ЗС, когато вещта е изработена от
материали, собственост на различни собственици,
собственик на вещта е този, на когото принадлежи
главния материал. Ако нито един от материалите не
може да се счете за главен, възниква съсобственост
върху вещта.
3. Съгласно чл.96 от ЗС, в случаите на предходните два
члена, онзи, който стане собственик на новата вещ,
дължи обезщетение за стойността на материала или за
изработването, както и за другите вреди, ако има
такива.

VIIІ. ПРИСЪЕДИНЯВАНЕ:
1. Съгласно чл.97 от ЗС, когато чужда вещ е
присъединена към главна вещ по такъв начин, че не
може да се отдели без съществено повреждане на
главната вещ, собственикът на главната вещ
придобива собствеността и върху присъединената
част.
Макар да е твърде близо до приращението, ЗС урежда
присъединяването като отделен способ за
придобиване на собственост. За разлика от
приращението, при което една вещ се присъединява
към земята, при присъединяването по смисъла на
чл.97 от ЗС една вещ се присъединява към друга вещ
/била тя движима или недвижима/, но различна от
земята.
В приложното поле на чл.97 от ЗС попадат главно
случаите на присъединяване на движими към движими
вещи /например прикрепване на определена част към
телевизор/ или присъединяването на движими към
недвижими вещи /например при влагане на чужди
строителни материали в строеж на сграда/. Възможно е
обаче и присъединяване на недвижими към недвижими
вещи /например присъединяването на част от съседно
жилище към собственото жилище и обособяването му
като килер/.
Чл.97 от ЗС няма предвид случаите на т.нар.смесване,
при които няма главна и второстепенна вещ. При тези
случаи възниква съсобственост между собствениците
на двете вещи.
2. Съгласно чл.98 от ЗС, принадлежността следва
главната вещ, освен ако не е постановено или
уговорено друго. За разлика от присъединяването тук
принадлежността запазва своята самостоятелност като

51
отделна вещ, но тя следва собствеността на главната
вещ, тъй като по своето предназначение е създадена
да я обслужва и самостоятелното й ползване няма
смисъл. Например клавиатурата на компютър е
самостоятелна вещ, която обслужва главната вещ
/компютъра/, няма друго предназначение и поради това
съгласно чл.98 от ЗС е собственост на собственика на
компютъра, освен ако не е постановено или уговорено
друго.

ІХ. ПРИДОБИВАНЕ ПРАВО НА СОБСТВЕНОСТ ПО

РЕГУЛАЦИЯ
При действието на ЗБНМ, ЗПИНМ и ЗТСУ дворищно-
регулационните планове са имали отчуждително
действие и съответно са водели до придобиване на
право на собственост: в полза на държавата или
общината, когато имоти на физически лица са били
отчуждени за държавна или общинска нужда или в
полза на собственика на имота, към който по силата на
регулацията е придадена част от съседен имот.
Към настоящия момент по действащите разпоредби на
ЗУТ, дворищно-регулационният план вече няма
отчуждително действие. Но тъй като при решаване на
спорове за собственост от значение е дали
праводателят на претендиращият за собственост е бил
собственик на имота към момента на придобиването
му, важно е да се знае дали към този момент имотът
или част от него е бил отчужден по силата на прякото
отчуждително действие на улично-регулационните или
дворищно-регулационни планове.
1. Съгласно Закона за благоустройството на населените
места в Княжество България, приет на 10.11.1897 г., публ.в
ДВ, бр.2 от 03.01.1898 г., Закона за благоустройството на
населените места в Княжество България от 22.01.1905 г.,
публ. в ДВ бр.67 от 1905 г., действал от 1905 г. до 1941 г. и
чл.47 от Закона за благоустройството на населените места
от 1941 г., публ. в ДВ бр.117 от 31.05.1941 г., действал от
1941 г. до 1949 г., регулацията има пряко отчуждително
действие по отношение на два вида имоти:
а/ недвижимите имоти, отредени съгласно улично-
регулационния план за мероприятия на общината,
държавата и обществените учреждения и
б/ недвижимите имоти, придадени към парцели на други
лица по дворищно-регулационния план.

52
Тези имоти се считат отчуждени по силата на самия
регулационен план. Заплащането на обезщетение на
собственика за отчуждения му имот не е елемент от
фактическия състав на придобиването на собствеността.
2. Съгласно чл.39 от Закона за плановото изграждане
на населените места, публ.в ДВ бр.227 от 01.10.1949 г.,
действал от 1949 г. до 10.07.1956 г. /до изменението на
този член с Известия бр.54 от 06.07.1956 г./ по силата на
самия регулационен план са били отчуждавани следните
имоти:
а/ недвижими имоти на частни или обществени
организации, определени за мероприятия по улично-
регулационния план.
б/ недвижими имоти, които са придадени към парцели
на други лица по дворищно-регулационния план.
3. След изменението на чл.39 от ЗПИНМ с Изв. бр.54 от
06.07.1956 г., считано от 10.07.1956 г. до отмяната на
ЗПИНМ през 1973 г.:
а/ отчуждаването на недвижими имоти на частни и
обществени организации за мероприятия по улично-
регулационния план се счита извършено от деня на
обезщетяването. Тоест, през този период улично-
регулационният план не е имал отчуждително действие.
В чл.74а от ЗПИНМ /нова Изв. бр.54 от 1956 г./ е
предвидено, че тази разпоредба /за прехвърляне на
собствеността при отчуждаване по улично-регулационния
план едва след заплащането на обезщетението/ се прилага
и по отношение на досегашни улични регулации, освен ако
до влизане в сила на това изменение на закона имотът е
зает по законния ред или дължимото за него обезщетение е
изплатено. В този смисъл е и решение № 1288 от
27.05.1960 г. на ВС, Трето г.о., както и задължителната
практика на ВКС по чл.290 от ГПК.
б/ по отношение на недвижимите имоти, които се придават
по дворищно-регулационния план към парцели на други
лица, с това изменение на закона не е направена промяна.
Тоест, и през този период /от 10.07.1956 г. до влизане в
сила на следващия благоустройствен закон през 1973 г./
дворищно-регулационният план е имал пряко отчуждително
действие.
4. С влизане в сила на следващия благоустройствен закон
– Закона за териториалното и селищно устройство,
действал от 1973 г. до 2001 г. отчуждително действие има
само дворищно-регулационния план, но не и улично-
регулационния:

53
а/ Отчуждаването на имоти за държавни или обществени
нужди/ мероприятия по чл.22 ЗТСУ отм./, се извършва въз
основа и в съответствие с действащия застроително-
регулационен план, след изпълнение на специалната
процедура по отчуждаване и обезщетяване на
собствениците на имотите. За настъпване на
вещноправния ефект на плана е необходимо 1/ влязла в
сила заповед на органа по чл.95 ЗТСУ/отм./ за отчуждаване
и определяне начина на обезщетяване и 2/ обезщетяване
на собственика на отчуждения имот, т.е. вещноправното
действие на прехвърляне на собствеността от собственика
на отчуждения имот към държавата или обществената
организация, за чийто нужди е отчужден, се осъществява
при кумулативното наличие на посочените две
предпоставки.
б/ Съгласно чл.110 от ЗТСУ, имотите, които по силата
на дворищно-регулационен план се придават по
регулация към съседни парцели, се считат отчуждени
от деня на влизане в сила на дворищно-регулационния
план.
Придобиването на правото на собственост върху
придаваемите части по силата на самия дворищно-
регулационен план по реда на ЗТСУ, обаче, става под
прекратително условие- отчуждаването произвежда
действие от датата на влизане в сила на дворищно-
регулационния план, предвиждащ образуване на
съсобствен парцел от два маломерни имота или
придаване по регулация към съседен парцел, но то
отпада при изготвянето на следващ дворищно-
регулационен план, ако се установи, че предходният
план не е бил приложен: Съгласно чл.33 от ЗТСУ /отм./,
в този случай за парцелни граници на имотите по новия
план се вземат имотните граници преди неприложения
стар регулационен план. Обратно, ако предходният
дворищно-регулационен план е бил приложен, той
става кадастрална основа за следващия дворищно-
регулационен план, а регулационните линии по
предходния план стават имотни граници по новия план.
Кога един дворищно регулационен план е приложен ще
бъде разяснено по-долу /в т.VIII.7/.
5. При действието на сега действащият благоустройствен
закон- Закона за устройство на територията- плановете
нямат отчуждително действие с изключение на хипотезата
на чл.16, ал.5 от ЗУТ – при отчуждаване на процентна част
от имот на физическо или юридическо лице / не повече от

54
25%/ в полза на общината, необходима за изграждане на
обектите на общинската инфраструктура/при ПУП,
изработен и одобрен по реда на чл.16 ЗУТ, отчуждителното
действие на плана, както и придобиването собствеността
на отчуждения имот, настъпва с влязлата в сила заповед
на оторизирания административен орган за неговото
одобряване – чл.16, ал.5 ЗУТ/
а/ Отчуждаването на имот за благоустройствени цели се
извършва по административния ред, предвиден в чл.32-42
от Закона за държавната собственост и чл.21-33 от Закона
за общинската собственост. Имотът се счита отчужден за
държавна или общинска нужда от датата на заплащане на
определеното за него обезщетение- чл.39, ал.1 от ЗДС и
чл.29, ал.3 от ЗОбС.
б/ Придаването на части от един към друг урегулиран имот
в хипотезата на първоначалното му изготвяне и
одобряване за поземлени имоти, които не са урегулирани
до този момент също не става по силата на самия план за
урегулиране на частната собственост, а се извършва по
реда на чл.17, ал.3 от ЗУТ- само по заявление на
собствениците на двата съседни имота и след представяне
на предварителен писмен договор за продажба между тях с
нотариална заверка на подписите. Когато собственик на
един от двата съседни имота е държавата или общината,
предварителният договор може да е само в писмена форма
–чл.17, ал.4 ЗУТ.Фактическият състав на преминаване на
собствеността при изменение на УПИ по реда на чл.17 ЗУТ
включва гражданско-правен елемент – договорът, който се
сключва по ал.3 и административно-правен елемент –
заповедта за одобряване на изменението на плана. При
първоначалното урегулиране на поземлените недвижими
имоти е установено правилото за недопустимост на
последващо регулиране на УПИ като изключение от тази
забрана е посочено в чл.15, ал.3 – изменение на плана е
допустимо при съгласие на собствениците на
урегулираните имоти, изразено с писмено заявление и
предварителен договор с нотариална заверка на
подписите. Когато единият от имотите е държавна или
общинска собственост – формата на договора по ал.3 е
обикновена писмена / чл.15, ал.4 и 5 ЗУТ/, но при тези
хипотези като изискване е предвидено пазарна оценка на
частите, които се отчуждават и съответно предават по
регулация. За фактическия състав на преминаване на
собствеността важи казаното по горе относно
приложението на чл.17, ал.3 от ЗУТ.

55
6. Преходни разпоредби на ЗУТ, касаещи отчуждителното
действие на регулацията по ЗТСУ /отм./:
а/ Пар.6, ал.2 от ПР на ЗУТ предвижда, че действащите
към деня на влизане в сила на ЗУТ дворищно-регулационни
планове могат да бъдат приложени по реда на ЗТСУ в 6-
месечен срок от деня на влизане в сила на ЗУТ /тоест, до
30.09.2001 г./.
б/ Пар.6, ал.4 от ПР на ЗУТ предвижда, че одобрените по
стария ред до 31.12.2001 г. нови дворищно-регулационни
планове могат да бъдат приложени по предвидения в ЗТСУ
ред в 6-месечен срок от влизането им сила /тоест най-късно
до 31.06.2002 г./.
в/ След изтичане на горепосочените срокове, съгласно
пар.8 от ПР на ЗУТ, отчуждителното действие на
влезлите в сила, но неприложени дворищно-регулационни
планове се прекратява. В Тълкувателно решение № 3 от
28.03.2011 г. по т.гр.д.№ 3 от 2010 г. на ОСГК на ВКС бе
прието, че в тези случаи отчуждителното действие на
дворищната регулация се прекратява автоматично, без да
е необходимо провеждането на административната
процедура по пар.8, ал.2 от ПР на ЗУТ за изменение на
неприложения дворищно-регулационен план.
Съгласно горепосочената разпоредба на ЗУТ, отпада
отчуждителното действие само на дворищната регулация.
Тоест, тази разпоредба се отнася само до образуването по
силата на дворищно-регулационния план на съсобствен
парцел от два маломерни имота и придаването по
регулация на части от парцели към съседен парцел.
Разпоредбата има предвид само страничните регулационни
линии между два парцела /съседни от страни и от към
дъното на парцела/.
Установяването на уличната регулационна линия не е
приложение на дворищна регулация, а на улична
регулация, съответно приложение на плана за урегулиране
на публичната собственост, отговарящ на улично-
регулационния план по терминологията на ЗТСУ /отм./.
Когато част от имот остава под уличното платно няма
“придаване по регулация”, а отчуждаване за обществени
нужди. Този вещноправен ефект обаче изобщо не е
настъпил при неплащане на обезщетение на собственика
на отчуждения имот, поради неизпълнение на процедурата
за отчуждаване, а не поради действието на пар.8 от ПР на
ЗУТ. Този текст се отнася до неприложен дворищно -
регулационен план при влизане в сила на ЗУТ, който е
имал отчуждително действие, но след изтичане на срока

56
предвиден в него за прилагането му, в резултат на
неплащане на дължимото обезщетение, необходимо за да
бъде приложен, автоматично е отпаднал този негов
вещноправен ефект. .
Отпадането на отчуждителното действие на регулацията не
означава, че дворищно-регулационния план вече не е в
сила, а че заинтересованата страна може да поиска
привеждане на границите на парцелите в съответствие с
границите на собственост- тоест такова изменение на
дворищно-регулационния план, в което имотните граници
да бъдат превърнати в парцелни. В този случай, кметът на
общината не може да откаже да допусне исканото
изменение в плана- чл.135, ал.3 от ЗУТ.
7. Кога един дворищно-регулационен план се счита за
приложен ?
7.1. Този въпрос се поставя и е от съществено значение за
решаването на делата за собственост /установителни и
осъдителни искове за собственост/, както с оглед
разпоредбите на пар.6 и пар.8 от ПР на ЗУТ, така и на
разпоредбите на чл.32 и чл.33 от ЗТСУ /отм./. Той възниква
най-често по делата с правно основание чл.32, ал.1, т.2 от
ЗТСУ /сега чл.53, ал.2 от Закона за кадастъра и имотния
регистър/ за установяване на грешки или непълноти в
кадастралната основа. По тези дела най-често се налага да
се преценява дали към момента на съставяне на
кадастралната основа за дворищно-регулационния план
предишният дворищно-регулационен план е бил приложен,
тоест дали парцелните граници по стария регулационен
план са се трансформирали в имотни и са следвало да
станат парцелни граници по новия регулационен план.
7.2. Чл.33 от ЗТСУ визира случаите, когато един дворищно-
регулационен план се счита за приложен. Разяснения по
този въпрос са дадени в Тълкувателно решение № 3 от
15.07.1993 г. по гр.д.№ 2 от 1993 г. на ОСГК на ВС:
а/ първи случай- чл.33, ал.2 от ЗТСУ- ако до деня на
откриване на производство по изменение на
регулационния план по чл.32, т.1 и 3 от ЗТСУ /в обществен
интерес за цели и нужди на градоустройството или за
осигуряване на целесъобразно застрояване/ придаваемите
имоти по стария план са били заети по законния ред или
дължимото за тях обезщетение е било изплатено /тоест,
законът не изисква реално заемане на имота, достатъчно е
само обезщетението да е изплатено/.

57
Законният ред за заемане на придаваеми части е посочен в
чл.114 от ЗТСУ /отм./ и чл.279 от ППЗТСУ /отм./- след
заплащане на обезщетението за отчуждения имот.
Например, дворищно-регулационен план от 1980 г., при
който към парцела на А се придават по регулация 50 кв. от
имота на Б. А е изплатил на Б дължимото по закона и
определено от органите на общинската администрация
обезщетение за тези 50 кв.м. /без значение е дали е заел
тези 50 кв.м. след заплащане на обезщетението или не/. В
този случай планът от 1980 г. е приложен, поради което при
изготвянето на новия дворищно-регулационен план,
например през 1987 г., придадените 50 кв.м. остават
собственост на А и съответно следва да бъдат заснети към
неговия имот. Обратно, ако до приемането на новия план
през 1987 г. А не е заплатил на Б дължимото обезщетение,
планът от 1980 г. не е приложен, поради което при
изготвянето на новия дворищно-регулационен план през
1987 г. придадените 50 кв.м. се връщат в собственост на Б
и следва да бъдат заснети в границите на неговия имот.
б/ втори случай- чл.33, ал.1 от ЗТСУ- ако е изтекъл 10-
годишен срок от деня на заемане на придаваемите по
стария регулационен план части по законния ред до
издаването на новия план по чл.32, т.2, 4 и 5 /чл.32, т.2, 4 и
5 от ЗТСУ визира следните основания за изменение на
плана: грешка в кадастралната основа, явна фактическа
грешка на плана или когато плана е одобрен при
съществени закононарушения/. Тъй като в тези случаи е
имало грешки в предходния план, в резултат на които
границите на имотите по този предходен план не са
отговаряли на имотните граници, за да настъпил
отчуждителният ефект на отчуждаването по регулация по
този предходен план законодателят е предвидил още едно
условие, освен условията по чл.33, ал.2 от ЗТСУ, а именно:
да са изтекли 10 години от заемането на имота по законния
ред. След изтичането на тези 10 години владение,
закононарушението при съставяне на предишния план се
санира и новият план ще се издаде въз основа на
парцелните границите на имотите по стария опорочен план.
Например, имаме дворищно-регулационен план от 1980
г., който е с грешка в кадастралната основа и по силата
на който към имота на А неправилно са били заснети 50
кв.м. от имота на Б. А е заел имота още през 1982 г.
През 1993 г. /повече от 10 години след заемането/ се
приема нов дворищно-регулационен план. В него
спорните 50 кв.м. следва да бъдат заснети като част от

58
имота на А, а не като част от имота на първоначалния
собственик, тъй като предходният план от 1980 г. вече е
бил приложен. Обратно, ако не са минали 10 години от
реалното заемане на имота /тоест от установяване на
владение върху него/, по новия регулационен план тези
50 кв.м. са собственост и следва да бъдат заснети като
част от имота на първоначалния собственик Б, а не
като част от парцела на А, тъй като предходният план
от 1980 г. не е бил приложен.
7.3. Към настоящия момент:
а/ Съгласно чл.182а от ЗТСУ /нов, в сила от 01.01.2001 г./,
ако до влизане в сила на ЗКИР /ДВ бр.34 от 25.04.2000 г./,
тоест до 01.01.2001 г., бъде изплатено обезщетението за
придадените към парцела части, планът се счита за
приложен. Ако не бъде изплатено обезщетението в този
срок, отчуждителното действие на дворищно-
регулационния план за тези имоти се прекратява.
В този смисъл е и пар.5, ал.2 от ПЗР на Закона за
кадастъра и имотния регистър, според който дворищно-
регулационният план е приложен за тази част от парцела,
за която е платено дължимото обезщетение за
придадените към парцела части на други ФЛ и ЮЛ,
съответно когато частите на съсобствениците в
образувания по регулация общ парцел са изравнени.
В пар.5 от ПЗР на ЗКИР е дадено и определение за
поземлен имот- парцел, по отношение на който дворищно-
регулационния план е приложен.
б/ Съгласно пар.22 от ПР на ЗУТ, приетите при
действието на ЗУТ подробни устройствени планове се
считат за приложени:
- по отношение на регулацията: с влизането в сила на
административния акт за одобряване на подробен
устройствен план по чл. 16; със сключването на
окончателни договори за прехвърляне право на
собственост, когато такива се предвиждат; с изплащането
на обезщетенията по отчуждителните производства;
-по отношение на застрояването плана се счита за
приложен с полагането на фундаментите на строежа по
издадените строителни книжа.
8. Придобиване на съсобственост по регулация:
8.1. При действието на ЗТСУ- съгласно чл.29, ал.3 от ЗТСУ
/отм./ при създаване на парцели от съседни маломерни
имоти или маломерни остатъци от съседни пълномерни
имоти съсобствеността се създава по силата на самата
регулация.Съгласно чл.31, ал.1 и ал.2 от ЗТСУ /отм./, в този

59
случай собственици на създадения нов парцел са
собствениците на двата маломерни имота или
маломерните остатъци от пълномерни имота, включени в
общия парцел. Квотите на съсобствениците обаче зависят
от това, за какво застрояване е бил отреден парцела:
а/ При отреждане за малкоетажно и средноетажно
застрояване квотите са равни- чл.31, ал.1 от ЗТСУ /отм./.
б/ При отреждане за многоетажно и комплексно
малкоетажно застрояване- квотите съответстват на
стойността на местата, включени в парцела- чл.31, ал.2 от
ЗТСУ /отм./.
в/ Кое застрояване какво е е посочено в чл.106 от ППЗТСУ
/отм./:
Малкоетажно- от 1 до 3 етажа включително,
Средноетажно- 4 и 5 етажа включително и
Многоетажно- 6 и повече етажа.
8.2. При създаването на тази съсобственост обаче
намиращите се в мястото строежи, съоръжения и
другите подобрения остават индивидуална
собственост на предишния собственик. В този смисъл е
разпоредбата на чл.31, ал.3 от ЗТСУ /отм./. Тоест, в този
случай по силата на тази разпоредба на закона в полза
на един от съсобствениците възниква ограничено
вещно право да държи постройка в съсобствения имот.
8.3. След влизане в сила на Закона за устройство на
територията, вече не е допустимо съсобствеността да
възниква по силата на регулацията: Съсобствени парцели
се образуват по подробния устройствен план, само ако има
заявление от собствениците на съседните парцели и
предварителен договор по чл.17 от ЗУТ между тях за
образуване на съсобствен парцел.
9. Особености на придобиване на правото на
собственост по регулация по време на брака: При
придаване по регулация на част от съседен имот към имот-
индивидуална собственост на единия съпруг, придаденото
по регулация остава индивидуална собственост, а не става
СИО. В тези случаи за заплатената цена за придадените по
регулация части, след прекратяването на брака другият
съпруг има само облигационни права. В този смисъл са
решение № 756 от 19.03.1969 г. по гр.д.№ 283 от 1969 г. на
ВС, Първо г.о., решение № 398 от 1972 г. на ВС, Трето г.о.,
решение № 2161 от 1972 г. на ВС, Първо г.о., решение №
115 от 1973 г. на ВС, Първо г.о. и др. За да реши въпроса
по този начин, ВС изхожда от това, че придадената по
регулация част не представлява отделен обект на

60
собственост/, поради което и не може да се счете, че е
придобита от двамата съпруги в режим на СИО. Тази част
се присъединява към главната вещ /имотът- индивидуална
собственост на съпруга/, поради което на основаине чл.97
от ЗС става индивидуална негова собственост, а не
съпружеска имуществена общност.

X. СПОСОБИ ЗА ПРИДОБИВАНЕ НА ПРАВО НА

СОБСТВЕНОСТ ОТ ДЪРЖАВАТА
През периода от 1971 г. /влизане в сила на Конституцията
на НРБ от 1971 г./ до влизането в сила на новата ни
Конституция през 1991 г., всичко, което не беше
собственост на кооперациите, обществените организации и
на частни лица, беше държавна собственост. В този смисъл
чл.14 от Конституцията от 1971 г. и чл.2 от ЗС /редакция
преди изменението с ДВ бр.31 от 1990 г./.
С изменението на чл.14 от Конституцията от 1971 г.,
публ. в ДВ бр.29 от 1990 г. се предвиди съществуването
наред с държавната собственост и на общинска и
корпоративна собственост /собственост на търговски
дружества/. Тоест, след 1990 г. с оглед субектите на
собственост, собствеността се раздели на държавна,
общинска, кооперативна, собственост на ЮЛ и на граждани-
чл.2 от Закона за собствеността /изм. ДВ бр.31 от 1990 г./.
Разделянето на бившата държавна собственост на
държавна, общинска и на собственост на ЮЛ постави
множество проблеми и доведе до много спорове за
собственост между държавата, общините и ЮЛ.
Разрешаването на тези спорове изисква познаване на това,
кои обекти са държавна, общинска и корпоративна
собственост, по какъв начин се придобива правото на
собственост от държавата, общините и ЮЛ и с какви
доказателствени средства се доказва правото на
собственост на държавата, общините и ЮЛ в исковия
процес по предявени установителни, ревандикационни или
негаторни искове за собственост.
1. Държавата може да бъде страна по всички видове
граждански правоотношения, с изключение на тези, които
възникват единствено между физически лица. Например,
относно семейните и личните права на гражданите.
1.1. Държавата притежава и може да придобива право на
собственост и други вещни права по всички правни
способи, които са приложими и към останалите правни
субекти- чрез покупка, замяна, дарение, делба, завещание
и други начини, определени в закон /чл.43 от ЗДС/ и върху

61
всякакви по естеството си и предназначението вещи.
1.2. Държавата може да придобива право на собственост и
по някои специфични само за нея способи:
а/ при отказ от право на собственост имотът, от който
собственикът се е отказал, става държавна собственост. За
да се действителен този отказ, той следва да бъде
извършен в предвидената в чл.100 от ЗС форма- писмена с
нотариална заверка на подписа и вписване в имотния
регистър.
б/ по наследство- при откриване на наследство, за което
няма наследници по закон или завещание или когато всички
наследници са се отказали от наследството или са загубили
правото да го приемат, държавата става собственик на
всички имоти от наследствената маса, с изключение на
движимите вещи, жилищата, ателиетата, гаражите,
парцелите и имотите, предназначени предимно за жилищно
строителство /чл.11 от Закона за наследството/, които
стават собственост на общината по тяхното
местонахождение..
в/ при ликвидация на юридически лица с нестопанска цел-
останалато след ликвидацията имуществото на тези
юридически лица става държавна собственост, освен ако
специален закон или уставът им не предвижда друго /чл.3,
ал.1, т.2 от ЗДС/. В този случай отговорността на държавата
е само до размера на полученото и останало след
ликвидацията имущество, поради което в тежест на ищеца,
който претендира вземане е да докаже, че държавата е
получила имущество, по-голямо от претенцията му.
г/ по силата на влязлата в сила заповед за отчуждаване на
имоти за задоволяване на държавни нужди- държавата
става собственик на тези имоти.
д/ по силата на влезлия в сила улично-регулационен план,
когато той е имал пряко отчуждително действие, държавата
става собственик на имотите, които са отчуждени за
мероприятия на държавата по този улично-регулационен
план. По отношение на това през кои периоди от време
улично-регулационните планове са имали пряко
отчуждително действие, важи написаното по-горе в раздел
VIII.
е/ при конфискация на движими вещи и имоти по силата на
влязла в сила присъда,
ж/ при национализация на движими вещи и имоти.
2. В периода от 1991 г. /влизане в сила на новата
Конституция/ до 1996 г. /влизане в сила на Закона за
държавната собственост/ нямаше изрична уредба на

62
това, кои вещи са държавна собственост. Единствено в
чл.18 от Конституцията са посочени обектите, които са
изключителна държавна собственост, а в чл.6 от Закона за
собствеността /изменен с пар.6 от ПЗР на ЗМСМА от 1991
г./ беше визирано, че държавна собственост са
имуществото, обявено от Конституцията и законите за
изключителна нейна собственост и имуществото, което тя
придобива.
3. Имоти и вещи-държавна собственост по Закона за
държавната собственост от 1996 г. С този закон за първи
път е направено деление на държавната собственост на
публична и частна. Тълкуването на конституционните
термини “публична” и “частна” собственост е дадено в
решение № 19 от 21.12.1993 г. по к.д.№ 11 от 1993 г. на
Конституционния съд на РБ.
3.1. Имоти и вещи- публична държавна собственост-
чл.2 от ЗДС: Съгласно чл.7, ал.1 и 2 от ЗДС, тези имоти не
могат да бъдат обект на разпореждане и да се придобиват
по давност. Сделка, с която имот-публична държавна
собственост се прехвърля на трети лица, е нищожна.
Спорно е кое е основанието за тази нищожност- поради
противоречие със закона или поради невъзможен предмет.
В Тълкувателно решение № 4 от 07.07.2010 г. по гр.д.№ 4
от 2009 г. на ОСГК на ВКС бе прието, че сделката на
разпореждане с имот-публична общинска собственост е
нищожна поради невъзможен предмет. Приетото в
мотивите на това тълкувателно решение по отношение
основанието за нищожност на сделката важи и по
отношение на сделките за разпореждане с имоти-публична
държавна собственост.
Съгласно чл.16 от ЗДС, тези вещи не могат да се отдават
под наем, да се ползват съвместно по договор с трети лица
и да се ползват не по предназначението им /изключение за
отдаване под наем за срок до 10 години при условията на
чл.16, ал.2, 5 и 6 от закона/. За ползване могат да се
предоставят чрез концесия по реда на Закона за
концесиите.
Имотите- публична държавна собственост могат да се
предоставят за безвъзмездно ползване на ведомствата и
общините при условия и ред в ППЗДС. Могат да се
предоставят за управление на ведомствата, общините и на
други юридически лица на бюджетна издръжка към тях.
Имоти- публична държавна собственост са /чл.2, ал.2 от
ЗДС/:

63
а/ обектите, изключителна държавна собственост. Според
чл.18 от Конституцията, това са: подземните богатства,
крайбрежната плажна ивица /определение за крайбрежна
плажна ивица в пар.2а от ДР на ЗДС/, републиканските
пътища, водите, горите, парковете с национално значение,
природните и археологически резервати, определени със
закон. В решение № 11 от 25.01997 г. по к.д.№ 4 от 1997 г.
КС на РБ е дал тълкуване, че словосъчетанието “с
национално значение” се отнася само до парковете.
Обектите-изключителна държавна собственост не могат да
бъдат включвани в имуществото на ЕАД с държавно
имущество. Търговските дружества могат само да получат
концесия за тях по реда на Закона за концесиите- пар.39 от
Преходните и заключителни разпоредби на ЗИД на ЗДС от
1998 г. Тези обекти не могат да се обявяват от МС за
частна държавна собственост /чл.6, ал.3 от ЗДС/.
б/ имотите и вещите, обявени със закон или с акт на МС
за публична държавна собственост.
в/ имотите, предоставени на ведомства за изпълнение
на функциите им. Съгласно пар.2 от Допълнителните
разпоредби на ЗДС, “ведомства” по смисъла на този
закон са: Народното събрание, администрацията на
Президента на РБ, Конституционният съд,
Министерският съвет, министерствата и други
държавни органи и организации на бюджетна
издръжка, на които е възложено управление на
държавната собственост.
г/ имотите от национално значение, предназначени за
трайно задоволяване на обществени потребности от
национално значение чрез общо ползване, определени
от МС.
д/ урегулираните поземлени имоти, отредени за
граничните контролно-пропусквателни пунктове и
сградите, построени върху тях.
е/ имотите-частна държавна собственост, които с
решение на МС се обявяват за публична държавна
собственост- чл.6, ал.2 от ЗДС.
ж/ публична държавна собственост са и горските
територии, посочени в чл.27, ал.3 от Закона за горите.
з/ в периода от приемането на ЗДС през 1996 г. до
изменението на закона с ДВ бр.124 от 1998 г. публична
държавна собственост са били обявените по установения
ред паметници на културата. Сега, след приемането на чл.2
от Закона за паметниците на културата и музеите /изм. с ДВ
бр.112 от 27.12.1995 г./ и чл.2, ал.3 от Закона за културното

64
наследство от 2009 г., паметниците на културата са
общонародно достояние и могат да бъдат държавна или
общинска собственост, собственост на Българската
православна църква или на други вероизповедания,
собственост на юридически или физически лица.
Единствено архиологическите обект по чл.146, ал.1 от
закона, които произхождат от територията или акваторията
на РБ са публична държавна собственост /чл.2а, ал.1 от
закона/.
3.2. Вещи-частна държавна собственост- чл.2, ал.2 от
ЗДС: Съгласно чл.7, ал.3 от Закона за държавната
собственост, те могат да бъдат обект на разпореждане и да
се придобиват по давност. За тях се прилагат разпоредбите
на ЗС, доколкото в ЗДС не е предвидено друго. Могат да се
продават /чл.44 от ЗДС/ и да се заменят /чл.45 от ЗДС/.
Вещи-частна държавна собственост са:
а/ всички други държавни имоти, които не са публична
държавна собственост.
б/ плодовете и приходите от имотите–публична държавна
собственост-чл.2, ал.3 от ЗДС. Например, получените
наеми от отдаден под наем имот- публична държавна
собственост, когато отдаването под наем е допустимо,
съгласно чл.16 от ЗДС.
в/ имоти и вещи, които са престанали да бъдат публична
държавна собственост, а обявени за частна държавна
собственост с решение на МС- чл.6, ал.1 от ЗДС.
3.3. Държавна собственост според в чл.3 от ЗДС са и:
а/ имоти и вещи, придобити по силата на международен
договор или сделка. Тези имоти могат да са публична или
частна държавна собственост. Например, водите в
присъединени към територията на страната области ще са
публична държавна собственост. Частна държавна
собственост ще е имот, закупен в друга страна от
българската държава, с цел например да бъде използван
като сграда на посолството на Република България в тази
страна.
б/ имоти и вещи на ЮЛ с нестопанска цел, регистрирани в
страната, след приключване на ликвидацията им, освен ако
специален закон или уставът им не предвижда друго. Тези
имоти обикновено са частна държавна собственост.
в/ имоти и вещи, представляващи ликвидационна квота
на българската държава от имуществото на ЮЛ извън
страната, които са престанали да съществуват, освен
ако специални закони предвиждат друго. Тези имоти
обикновено са частна държавна собственост.

65
г/ имоти, включени в наследства, за които няма
наследници по закон или по завещание, всички
наследници или заветници са се отказали или са
загубили право да приемат, с изключение на тези
имоти, които стават общинска собственост по реда на
закон /според чл.11 от ЗН, общинска, а не държавна
собственост, са движимите вещи, жилищата,
ателиетата, гаражите, парцели и имоти, предназначени
предимно за жилищно строителство, които са били
собственост на физическо лице, което няма други
наследници по закон или завещание/. Тези имоти
обикновено стават частна държавна собственост.
д/ движими вещи и имоти, придобити чрез други
способи, предвидени в закон.
3.4. От 1996 г. до отмяната на чл.3, ал.1, т.5 от ЗДС /ДВ
бр.124 от 1998 г./- държавна собственост са били и
вещите, които нямат друг собственик, с изключение на
имотите, които стават общинска собственост по силата
на чл.2, ал.2, т.5 от Закона за общинската собственост.
4. Установяване на правото на собственост на държавата:
4.1./ Съгласно чл.19 от Закона за собствеността /доп.ДВ
бр.31 от 1990 г./- правото на собственост върху държавни
недвижими имоти може да се установява и с документ,
издаден въз основа на книгите, които се водят за тези
имоти.
4.2. Съгласно чл.5 от ЗДС- чрез акт за държавна
собственост, към който следва да бъдат приложени
документите, установяващи правото на собственост на
държавата /в този смисъл чл.70, ал.4 от ЗДС/. В него
следва да бъдат отбелязани действията по управление и
разпореждане с недвижим имот, а за имотите-публична
държавна собственост- и предоставянето им на концесия
/чл.73 от ЗДС/.
4.3. Не се съставят актове за държавна собственост за
временни постройки, коритата на реките и другиге
естествени водоеми, дерета, пътната мрежа, мостовете,
подлезите, инженерната инфраструктура и други обекти,
които не са прикрепени трайно към земята и нямат
характер на недвижим имот, освен ако в специален закон
не е предвидено друго- чл.68 от ЗДС и чл.105 от
Правилника за прилагане на Закона за държавната
собственост.
4.4. Актът за държавна собственост, ако е съставен по
определените в закона ред и форма и е утвърден от
посочените в закона длъжностни лица, е официален

66
документ /тоест ползва се с материална доказателствена
сила за фактите, предмет на удостоверителното изявление
на органа, издал акта: Съгласно чл. 114, ал.1 от ППЗДС,
обстоятелствата, констатирани в акта за държавна
собственост, съставен по надлежния ред, имат
доказателствена сила до доказване на противното. Той
само констатира, но не поражда вещни права, поради което
удостовереното с него при спор може да обоснове правния
интерес от предявяване на иск за собственост от
недържавни правни субекти – физически или юридически
лица, заинтересовани да оборят неговата доказателствена
сила като установяват, че са собственици на имота, за
който е съставен акта за държавна собственост.
4.5. Общините и другите лица, претендиращи за право на
собственост върху имоти, за които има съставен акт за
държавна собственост, могат да се снабдят с документ за
собственост, само след отписването на имота като
държавен, а в случай на отказ да се отпише- само след
влизане в сила на съдебното решение по спора с
държавата /чл.114, ал.2 от ППЗДС/.
4.6. Общините не могат да установят правото си на
собственост с акт за държавна собственост за имоти, които
не са отписани като държавни по съответния ред /чл.114,
ал.3 от ППЗДС/.

XІ. СПОСОБИ ЗА ПРИДОБИВАНЕ НА ПРАВО НА

СОБСТВЕНОСТ ОТ ОБЩИНИТЕ
1. Общините са юридически лица и като такива могат като
държавата да бъдат страна по всички видове граждански
правоотношения, с изключение на тези, които възникват
единствено между физически лица. Например, относно
семейните и личните права на гражданите.
1.1. Общините притежават и могат да придобиват право на
собственост и други вещни права по всички правни
способи, които са приложими и към останалите правни
субекти. Съгласно изричната разпоредба на чл.34 от ЗОбС,
общината придобива право на собственост и ограничени
вещни права чрез правна сделка, по давност или по друг
начин, определен в закон.
1.2. Общините могат да придобиват право на собственост и
по някои специфични само за тях способи:
а/ по силата на закон, с който бивши държавни имоти се
определят за общински или се предоставят в собственост
на общините- чл.2, ал.1, т.1 и т.2 от Закона за общинската
собственост. Такива закони са например пар.6 и 7 от ПЗР

67
на ЗМСМА, пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС /обн. ДВ бр.96
от 1999 г./, които ще бъдат разгледани по-долу.
б/ по реституция при условия и ред, определени със закон-
чл.2, ал.1, т.3 от ЗобС. Например съгласно чл.25, ал.2 от
ЗСПЗЗ общината може да си реституира правото на
собственост върху земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ.
в/ при ликвидация на търговски дружества с общинско
участие, останалите движими вещи и имоти на тези
търговски дружества става общинска собственост- чл.2,
ал.1, т.6 от ЗобС.
г/ по наследство- при откриване на наследство, за което
няма наследници по закон или завещание или когато всички
наследници са се отказали от наследството или са загубили
правото да го приемат, общината става собственик на
оставените в това наследство движими вещи, жилища,
ателиета, гаражи, парцели и имоти, предназначени
предимно за жилищно строителство /чл.11 от Закона за
наследството/.
д/ по силата на влязлата в сила заповед за отчуждаване на
имоти за задоволяване на общински нужди- общината става
собственик на тези имоти.
е/ по силата на влезлия в сила улично-регулационен план,
когато той е имал пряко отчуждително действие, общината
става собственик на имотите, които са отчуждени за
мероприятия на общините по този улично-регулационен
план. По отношение на това през кои периоди от време
улично-регулационните планове са имали пряко
отчуждително действие, важи написаното по-горе в раздел
VIII.
2. През периода от 1991 г. до приемането на Закона за
общинската собственост законовата уредба на
общинската собственост се съдържаше само в чл.140 от
Конституцията и чл.51 от Закона за местното
самоуправление и местната администрация, според които
общината има право на своя собственост, която използва в
интерес на териториалната общност.
Първото разграничение между държавна и общинска
собственост се прави в чл.6 от ЗС /изменен с пар.6 от
Закона за местното самоуправление и местната
администрация от 1991 г., действал до приемането на
ЗОбС през 1996 г./. Общинска собственост, според тази
редакция на чл.6 от ЗС, са:
а/ имущество, предоставено със закон в собственост на
общините или включено в уставния фонд на общински
фирми,

68
б/ придобито със средства от общинския бюджет или със
средства на извънбюджетната сметка на общината,
в/ изградено с доброволен труд и парични средства на
населението,
г/ придобито със заеми, получени и изплащани от
общината,
д/ подарено или завещано на общинския съвет или
отделните селища,
е/ възстановено чрез реституция,
ж/ преотстъпено безвъзмездно от държавата,
з/ прехвърлено в собственост на общините съгласно
преходните разпоредби на този закон.
А според пар.7 от ПЗР на ЗМСМА: с влизане в сила на
този закон преминават в собственост на общините и
следните държавни имоти:
- водоизточниците, включително подземните и минерални
води, които се ползват само от съответната община, заедно
с водовземните съоръжения и довеждащите мрежи и
съоръжения,
- язовири, езера и принадлежащите към тях плажове,
кариери за инертни и други материали от местно значение,
- незастроените парцели и имоти в селищните територии,
предназначени за жилищно строителство, обществени,
благоустройствени и комунални мероприятия, придобити
чрез отчуждително производство, с изключение на
подлежащите на връщане на предишните им собственици,
- общинските пътища, улиците, булевардите, площадите,
обществените паркинги в селищата и зелените площи за
обществено ползване,
- жилищните обекти, изградени по реда на чл.117 от ЗТСУ
за оборотни жилища или за социални мероприятия,
включително за отдаване под наем на социално слаби
семейства,
- обектите на общинската инфраструктура с местно
значение, предназначени за административни потребности
на общините, както и за здравно, образователно, културно,
търговско, битово, спортно и комунално обслужване,
- мрежите и съоръженията на техническата инфраструктура
на транспортната, енергийната, водоснабдителната,
канализационната, съобщителната и инженерно-защитната
система, които обслужват само територията на съответната
община и не са включени в уставния фонд на търговски
дружества.
3. В периода след 1996 г. режимът на вещите-общинска
собственост се урежда от Закон за общинската

69
собственост. С приемането на този закон е извършено
окончателното обособяване на общинската собственост от
държавната. Според този закон, общинската собственост е
публична и частна.
3.1. Имоти-публична общинска собственост. Съгласно
чл.7 от ЗОС, те не могат да се придобиват по давност.
Имоти-публична общинска собственост не могат да се
прехвърлят на трети лица, били те държавата, друга
община, търговско дружество, кооперация, сдружение с
нестопанска цел или физическо лице. Сделката, с която се
извършва такова прехвърляне, е нищожна. Спорно е кое е
основанието за тази нищожност- поради противоречие със
закона или поради невъзможен предмет. В Тълкувателно
решение № 4 от 07.07.2010 г. по гр.д.№ 4 от 2009 г. на
ОСГК на ВКС е прието, че договорът за замяна, сключен
между общината и физическо лице, по който договор един
от заменяните имоти е имот-публична общинска
собственост, когато разпореждането с този имот е
извършено не от общината, а от физическото лице-
несобственик, е нищожен поради невъзможен предмет.
Имотите-публична общинска собственост могат да се
обременяват с ограничени вещни права само в случаите,
определени със закон. Могат са се отдават под наем за
срок до 10 години при условията и реда на ал.2 от чл.14 от
ЗОбС- чл.14, ал.7 от ЗОбС.
Имотите-публична общинска собственост не могат да бъдат
част от имуществото на ЕАД с общинско имущество- пар.46
от ПЗР на ЗИД на ЗОС от 1999 г.
Имоти-публична общинска собственост, според чл.3,
ал.2 от ЗОбС, са:
а/ имотите и вещите, определени със закон. Такъв закон
например е чл.25, ал.1 от ЗСПЗЗ, според който публична
общинска собственост са мерите и пасищата, с изключение
на тези от тях които бъдат изрично обявени за частна
общинска собственост при промяна на предназначението
им по реда на чл.25, ал.3 от този закон.
б/ имотите, предназначени за изпълнение на функциите на
органите на местното самоуправление и местната
администрация /например сградите на общините/.
в/ други имоти, предназначени за трайно задоволяване на
обществени потребности от местно значение, определени
от общинския съвет /например водоизточници, които се
ползват само от съответната община/.

70
г/ имоти- частна държавна собственост, които са придобили
предназначението на имоти- публична държавна
собственост- чл.6, ал.2 от ЗОС.
д/ публична общинска собственост са и горските територии,
посочени в чл.28, ал.2 от Закона за горите.
3.2. Имотите-частна общинска собственост могат да
бъдат обект на разпореждане чрез продажба, замяна,
дарение, делба, възмездно или безвъзмездно учредяване
на ограничени вещни права- чл.7, ал.3 и чл.34, ал.4 от
ЗОбС.
Имотите- частна общинска собственост са посочени в чл.3,
ал.3 във връзка с чл.2 от ЗОбС: всички други общински
имоти и вещи:
а/ имоти и вещи, определени за общински със закон. Такъв
закон е например посоченият по-горе ЗМСМА- пар.6 от ПЗР
от него.
б/ имоти и вещи, предоставени в собственост на общината
със закон. Такъв закон е например пар.42 от ПЗР на ЗобС
/обн.в ДВ бр.96 от 1999 г./, според който общинска
собственост стават застроените и незастроени парцели и
имоти- частна държавна собственост, отредени за жилищно
строителство и за обществени и благоустройствени
мероприятия на общините, съгласно предвижданията на
действащите към датата на влизане в сила на този закон
подробни градоустройствени планове.
в/ имоти, чиято собственост е възстановена на общината
при условия и ред, определен със закон, например по реда
на Закона за собствеността и ползването на земеделските
земи.
г/ имоти и вещи, дарени или завещани на общината,
д/ имоти и вещи, придобити от общината с доброволен труд
или с парични средства на населението,
е/ имоти и вещи, придобити от общината при
ликвидация на търговски дружества с общинско участие,
ж/ имоти и вещи, придобити от общината с правни сделки,
по давност или по друг начин, определен със закон,
з/ плодовете и приходите от имоти- публична държавна
собственост,
и/ имотите-публична общинска собственост, които са
престанали да имат предназначението по чл.3, ал.2- стават
частна общинска собственост по решение на общинския
съвет- чл.6 от ЗОС,
й/ обектите, изградени с държавни средства, предоставени
на общинските народни съвети или с доброволен труд и
средства на населението- пар.10 от ПЗР на ЗОС,

71
к/ движими вещи, жилища, ателиета, гаражи, парцели и
имоти, предназначени предимно за жилищно строителство,
които са били собственост на физическо лице- след
неговата смърт, ако това лице няма други наследници или
наследниците му са се отказали от наследството или са
загубили правото да го приемат- чл.11 от ЗН.
4. Удостоверяване на правото на собственост на
общината:
4.1. Според чл.19 от ЗС /доп.ДВ бр.31 от 1990 г./, правото
на собственост върху общински имоти може да се
установява и с документ, издаден въз основа на книгите,
които се водят за тези имоти.
4.2. Чл.5 и чл.56 от ЗОбС от 1996 г.- общините
удостоверяват правото си на собственост с акт за
общинска собственост, който следва да се впише
съгласно пар.75 от ПЗР на ЗИДЗОбС /обн. ДВ бр.101 от
2004 г/.
4.3. Не се съставят актове за общинска собственост за
временни постройки, улици, площади, общински пътища, и
други линейни обекти на техническата инфраструктура,
освен ако в специален закон не е предвидено друго- чл.56,
ал.2 от ЗОбС.
4.4. Актът за общинска собственост няма
правопораждащо действие. Ако е съставен по
определените в закона ред и форма и е утвърден от
посочените в закона длъжностни лица, той е
официален удостоверителен документ. За правната му
характеристика важи казаното в раздел Х, т.4.4. относно
акта за държавна собственост.

XIІ. СПОСОБИ ЗА ПРИДОБИВАНЕ НА ПРАВО НА

СОБСТВЕНОСТ ВЪРХУ ДЪРЖАВНИ И ОБЩИНСКИ
ИМОТИ ОТ ТЪРГОВСКИ ДРУЖЕСТВА: Обособяването на
собствеността на юридически лица- търговски дружества от
държавната собственост след влизане в сила на
Конституцията от 1991 г. става чрез преобразуване и
приватизация на държавните предприятия.
1. Чл.2, ал.4 от Закона за държавната собственост- не са
държавна собственост по смисъла на този закон
имотите и вещите на търговските дружества и на
фондациите, дори ако държавата е било единствен
собственик на прехвърленото в тях имущество.
2. Чл.2, ал.2 от Закона за общинската собственост- не са
общинска собственост имотите на търговски дружества и

72
ЮЛ с нестопанска цел, дори и ако общината е била
единствен собственик на прехвърленото в тях имущество.
3. Така и според пар.7, ал.2 от ПЗР на ЗМСМА /нова- ДВ
бр.49 от 1995 г./- не преминава в собственост на общините
имуществото, което е включено в капитала, уставния фонд
или се води по баланса на търговско дружество, фирма и
предприятие с държавно участие.
4. Постановление на МС № 201 на МС от 25.10.1993 г. за
прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти
при образуването, преобразуването и приватизиране
на държавни предприятия /Обн. ДВ бр.93 от 1993 г./
урежда начините на прехвърляне на правото на
собственост от държавата на юридическите лица-ЕТД с
държавно участие:
4.1. Чл.1 от ПМС № 201 от 1993 г.– при преобразуване на
държавни предприятия в еднолични търговски дружества с
държавно имущество:
а/ Преобразуването на държавни предприятия
представлява разпределянето на имуществото,
предоставено им от държавата в дялове и акции,
съгласно разпоредбите на Търговския закон- чл.1, ал.2
от ЗППДОбП от 1992 г. /отм. с ДВ бр.28 от 2002 г./. При
това преобразуване държавната собственост се
превръща в собственост на търговското дружество.
Държавата поема правото върху дяловете и акциите на
търговското дружество, но субект на правото на
собственост на включените в капитала на дружеството
вещи вече е самото търговско дружество.
б/ преобразуването на държавни предприятия в ЕТД се
извършва:
- в периода от 01.07.1991 г. до влизане в сила на
ЗППДОбП през 1992 г.- с акт на ресорния министър. В
този смисъл е чл.1 от Закона за образуване на
еднолични търговски дружества с държавно
имущество, обн.ДВ бр.55 от 12.07.1991 г., който
съгласно пар.6 от ПЗР се прилага до приемане на закон
за приватизацията.
- в периода от влизане в сила на ЗППДОбП, публ. ДВ
бр.38 от 08.05.1992 г.- от МС или определен от него
орган, а когато балансовата стойност на дълготрайните
активи на предприятието е над 1 млн. лв. от МС по
предложение на негов орган, след вземане на
становището на Агенцията за приватизация- чл.17 от
ЗППДОбП от 1992 г./отм./.

73
- преобразуването на публични здравни заведения в
ЕТД става със заповед на Министъра на
здравеопазването- чл.101, 102 и 103 от Закона за
лечебните заведения.
в/ При това преобразуване правото на собственост
върху земята и другите недвижими имоти, които са
били предоставени на предприятията за стопанисване
и управление, се внася в капитала на тези дружества,
освен ако в акта за тяхното преобразуване е посочено
друго. В този смисъл е и чл.17а от ЗППДОбП /нова ДВ
бр.51 от 1994 г./ и пар.10, ал.3 от ПЗР на Закона за
приватизацията и следприватизационния контрол. В
този случай, за да се докаже право на собственост
върху тези имоти е необходимо да бъдат представени
акт за държавна собственост, в който да е отбелязано,
че имотът е предоставен за стопанисване и управление
на предприятието и акта за преобразуване на
държавното предприятие в ЕТД с държавно
имущество.
При преобразуване на здравни заведения по чл.101, 102
и 103 от ЗЛЗ, предоставеното за стопанисване и
управление на тези заведения движимо и недвижимо
имущество- държавна и общинска собственост, което е
включено в баланса на здравното заведение,
преминава в собственост на дружеството. Тоест, в този
случай за доказване на правото на собственост е
необходим акт за държавна или общинска собственост
на имота, баланс на здравното заведение, в който да е
включен този имот и заповед на Министъра за
здравеопазването на преобразуване на здравното
заведение в ЕТД.
4.2. Чл.1, ал.2 от ПМС № 201 от 1993 г.- при образуване на
нови ЕТД с държавно имущество- в капитала им се внася
правото на собственост или други вещни права върху
земя и недвижими имоти, които са посочени в акта за
образуване. В този случай за доказване правото на
собственост е необходимо да се представи акт за
държавна собственост, в който имотът да е описан като
държавен и акта за преобразуване, в който да е
посочено, че този имот се внася в капитала на
новосъздаденото дружеството.
4.3. Чл.2 от ПМС № 201 от 1993 г.- при приватизиране на
непреобразувани държавни предприятия или на обособени
техни части:

74
а/ Приватизация е прехвърляне на физически или
юридически лица с под 50 % държавно или общинско
участие на дялове и акции на търговски дружества,
собственост на държавата и общините, на цели
предприятия, обособени части от тях и незавършени
обекти на строителство или на общински нежилищни
имоти, невключени в състава на общински
предприятия, които се използват за стопански цели
/магазини, ателиета, складове, сервизи, цехове и др./-
чл.1, ал.3 от ЗППДОбП от 1992 г. /отм./. Така и според
чл.1 от Закона за приватизация и следприватизационен
контрол от 2002 г., с изключение на приватизацията на
лечебни заведения и банки.
б/ При приватизацията от първия вид /прехвърляне на
дялове и акции от търговски дружества/ въобще не се
поставя въпроса за прехвърляне на правото на
собственост върху недвижимите имоти, собственост на
това търговско дружество.
в/ При приватизацията от втория и трети вид /при
прехвърляне на цели предприятия, обособени части от
тях и незавършени обекти на строителство или на
общински нежилищни имоти, невключени в състава на
общински предприятия, които се използват за
стопански цели /магазини, ателиета, складове, сервизи,
цехове и др./- прехвърлянето на правото на
собственост върху земята и другите недвижими имоти,
включени в баланса на предприятието става с договора
за приватизация, сключен между органа по чл.3 от
ЗППДОбП и дружеството, което закупува
предприятието или обособена част от него. В този
смисъл е и чл.30, ал.3 от ЗППДОбП /нова ДВ бр.51 от
1994 г./. В този случай за доказване правото на
собственост следва да се представи акт за държавна
собственост, в който имотът да е записан като
държавен, баланс на приватизираното предприятие, в
който да е включен този имот и договора за
приватизация на предпирятието.
г/ Приватизацията е деривативно основание за
придобиване на собственост, тъй като купувачът по
приватизационния договор придобива този обем права,
който е притежавал продавачът. Преминаването на
правото на собственост става чрез гражданско правна
сделка- сключване на приватизационния договор.
Съгласно пар.12 от ЗППДОбП /отм./ и чл.35 от Закона за

75
приватизацията и следприватизационния контрол, този
договор се сключва в писмена форма.
Този договор е характеризиран от Георги Хорозов в
монографията му “Следприватизационен контрол” като
административен договор, тъй като при него
съществено значение има обществения интерес. Този
обществен интерес налага купувачът по сделката да
търпи сериозни договорни ограничения на правото си
на собственост за определен период от време.
Административен договор, тъй като една от страните
по него е субект на публичното право, а той самият се
сключва с цел удовлетворяване на публични интереси
и при него публично-правния орган определя
съдържанието на сделката и от съконтрахента се
изисква да приеме сключването на сделката при тези
условия. Например, условие за неотчуждаемост на
обекта на сделката за определен период от време, за
осъществяване на програма за трудова заетост и др.
д/ Приватизацията при определени условия води до
загубване правото на собственост на действителния
собственик на имота. Например съгласно пар.6 от ПЗР
на ЗППДОбП /отм./, лицата, чиято собственост е
възстановена по реда на ЗВСВОНИ, могат да заявят
своето вещно право пред органа по чл.3 от закона най-
късно в 2-месечен срок след обнародване на
решението за приватизация на предприятието, в което
е включен съответния имот. Тези, които пропуснат този
срок имат право само на обезщетение с компенсаторни
записи или с акции и дялове от търговското дружество
по реда на ЗОСОИ- пар.6, ал.6 от ПЗР на ЗППДОП /отм./
и пар.11 от Закона за приватизация и
следприватизационен контрол от 2002 г.
5. Прехвърляне на правото на собственост от общината
на Търгонско дружество с общинско участие: при
преобразуване на общински предприятия в ЕТД с общинско
участие: Съгласно пар.48 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС от 1999
г., общинските предприятия и фирми, осъществяващи
дейности извън посочените в чл.53 от закона /управление,
изграждане, поддържане, ремонт и реконструкция на
обекти, мрежи и съоръжения на техническата
инфраструктура и други имоти-общинска собственост, както
и предоставяне на свързаните с тях услуги на населението,
предоставянето на други услуги или осъществяването на
други местни дейности, необходими за задоволяване на
потребностите на общината или на нейното население,

76
които се финансират от бюджета на общината, определени
от общинския съвет/, се преобразуват в ЕТД с общинско
имущество в срок до 31.05.2000 г.

XIIІ. СПОСОБИ ЗА ПРИДОБИВАНЕ НА ПРАВО НА

СТРОЕЖ- чл.63 до 67 от ЗС:
1. Правото на строеж е ограничено вещно право, което
включва няколко правомощия, съгласно чл.63, 64 и
чл.66 от ЗС:
а/ правото да се построи сграда в чужд имот /над или под
повърхността на земята/, да се пристрои или надстрои
съществуваща сграда и строителят да стане собственик на
тази постройка. Разрешено е и да се прехвърли
собствеността върху вече изградена постройка. Това право
включва и правото суперфициарът да разруши изградената
постройка и на нейно място да изгради нова,
съответстваща по площ и размер на отстъпеното му право
на строеж.
б/ правото да ползва земята, доколкото това е необходимо
за използване на постройката според нейното
предназначение, освен ако в акта за учредяване на правото
на строеж не е уговорено друго. Когато се е учредявало
право на строеж върху държавна земя, то е включвало
правото да се ползва цялото дворно място и да се построят
в него второстепенни постройки, подземни паркинги и
гаражи- чл.130 и чл.131 от ЗТСУ /отм./.
в/ правото да се разпорежда с изградената постройка с
договор за дарение, замяна, договор за прехвърляне на
имот срещу задължение за гледане и издръжка и договор
за продажба на наследство /Търкувателно решение № 50
от 1956 г. на ОСГК на ВС/. При продажба това право е
ограничено съгласно чл.66 от ЗС- собственикът на
постройката има задължение да предложи първо на
собственика на земята да изкупи тази постройка.
2. Способи за придобиване на правото на строеж:
Съгласно чл.55 от ЗС ограничените вещни права, каквото е
и правото на строеж, се придобиват или учредяват:
2.1. С правна сделка, която съгласно чл.18 от ЗЗД следва
да е сключена в нотариална форма, тъй като касае
недвижим имот. Обемът на отстъпеното право на строеж се
определя от договора или от административния акт за
неговото учредяване. Построеното извън обема на
учреденото право на строеж, е приращение към терена или
се счита присъединено към сградата според това дали е
самостоятелен обект на собственост или не. В съсобствен

77
имот строеж, надстрояване или пристрояване може да се
извърши от един от съсобствениците, ако има договор с
останалите съсобственици в нотариална форма- чл.183,
ал.1 от ЗУТ. Според чл.56, ал.2, т.2 ЗТСУ/отм./ имат право
да строят в чужд имот съпруга, роднините на собственика
по права линия неограничено,а по съребрена – до втора
степен включително, ако извършват строежа с негово
съгласие, изразено в нотариално заверено заявление до
съответните специализирани органи на общинската
администрация, вписано и в нотариалните книги. По силата
на така даденото съгласие върху мястото се учредява
право на строеж в полза на строителя. Вписването на
заявлението има не само оповестително- защитно
действие, но и е елемент от фактическия състав на
сделката с конститутивно действие относно пораждане
правото на строеж в чужд имот. Надстрояване на имот-
етажна собственост е допустимо съгласно чл.183, ал.2 от
ЗУТ, ако има договор в нотариална форма със собственика
на земята и декларация-съгласие с нотариална заверка на
подписите на всички етажни собственици.
2.2. По давност. Съгласно чл.85 от ЗС всички разпоредби
относно придобиване на правото на собственост по
давност важат и за придобиването по давност на други
вещни права.
Когато собственикът на земята допусне трето лице да
построи в имота му самостоятелна постройка за себе си,
макар и без изрично учредено право на строеж, а след това
в продължение на повече от 10 години не пречи на това
трето лице да владее постройката само за себе си, третото
лице става собственик на правото на строеж върху тази
постройка по давност. В този смисъл е решение № 399 от
24.10.2011 г. по гр.д.№ 1203 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о.,
постановено по реда на чл.290 от ГПК и др.
2.3. По други начини, определени в закон.
2.4. Когато се отстъпва право на строеж върху имот-
държавна собственост:
а/ До 1990 г. – с писмен договор по чл.18 от ЗС.
Облекчената писмена форма на договора, замества
изискуемата нотариална форма за валидност при
сделки с недвижими имоти, при които държавата не е
прехвърлител. Предвидено е вписване на същия с
оглед защитно-оповестителното му действие по
отношение на приобретателя и третите лица. По чл.130
ал.1, т.1 и т.2 ЗТСУ/отм./ беше предвиден
административен ред за учредяване на право на

78
строеж върху държавна земя – издаване на заповед по
чл.98 и чл. 100 от закона, когато по този начин се
обезщетяват собственици на отчуждени недвижими
имоти за мероприятия на държавата, кооперациите и
обществените организации или със заповед на
председателя на ИК на ОбНС- за други мероприятия по
този закон.В тези хипотези не се предвижда сключване
на договор като част от фактическия състав на
учредяване на правото на строеж върху държавна
земя.
б/ От 1996 г. /приемането на ЗДС/ до 2005 г. право на
строеж върху имот-частна държавна земя възниква въз
основа на сложен фактически състав: заповед на
областния управител по местонахождението на имота +
търг или конкурс при условия и по ред, определен от МС +
съгласие на МС /изисква се само когато се учредява
безвъзмездно право на строеж/ + писмен договор /чл.58 и
59 от ЗДС/, който съгласно чл.60 от ЗДС следва да се
впише.
в/ след изменението на ЗДС с ДВ бр.32 от 2005 г. – без
конкурс. За безвъзмездно учредяване на правото на строеж
се изисква вече не съгласие, а решение на МС.
2.5. Когато се отстъпва право на строеж върху имот-
общинска собственост:
а/ От 1996 г. /приемането на ЗОбС/ до 1999 г./ изм. на чл.37
и 38 от ЗОбС/ правото на строеж върху имот-частна
общинска собственост възниква след заповед на кмета +
провеждане на търг или конкурс по правила определени от
Общински съвет /Без търг или конкурс за отстъпване право
на строеж на юридически лица на бюджетна издръжка, ако
има такова решение на Общинския съвет. Втория случай на
учредяване без търг или конкурс, ако се отстъпва право на
надстрояване и пристрояване в полза на собствениците на
имоти в построената сграда или техни пълнолетни
низходящи за задоволяване на техни жилищни нужди/ +
договор между кмета и лицето, на което се отстъпва
правото на строеж.
б/ От 1999 г. до 2004 г. решение на Общинския съвет /може
и без такова решение, ако това е предвидено в наредбата
по чл.8, ал.2 от закона/ + търг или конкурс по ред,
определен в наредбата по чл.8, ал.2 от закона /Може и без
конкурс или търг за безвъзмездно отстъпване право на
строеж на юридически лица на държавна издръжка Вторият
случай е за отстъпване право на надстрояване и
пристрояване в полза на собствениците на имоти в

79
построената сграда или техни пълнолетни низходящи за
задоволяване на техни жилищни нужди / + заповед на
кмета+ договор.
в/ От 2004 г. правото на строеж върху имот- частна
общинска собственост: сложен фактически състав:
решение на Общинския съвет по местонахождението на
имота обикновено мнозинство за възмездно
учредяване на право на строеж, надстрояване или
пристрояване и квалифицирано мнозинство от 2/3 от
общинските съветници за безвъзмездно учредяване на
това право в полза на юридически лица на бюджетна
издръжка, религиозни институции или техни поделения
за построяване на обредни домове и манастири и на
други лица, когато това е предвидено в закон/ + търг
или конкурс / допустимо е да не се провежда търг или
конкурс, ако се вземе такова решение от повече от
половината съветници от Общинския съвет по ред и
при условия, посочени в наредбата по чл.8, ал.2 от
ЗОбС и то само за отстъпване на право на строеж на
лица, които имат жилищна нужда, юридически лица на
бюджетна издръжка, религиозни институции или техни
поделения, други лица, когато това е предвидено в
закон. Вторият случай е за отстъпване право на
надстрояване и пристрояване в полза на
собствениците на имоти в построената сграда или
техни пълнолетни низходящи за задоволяване на техни
жилищни нужди / + заповед на кмета на общината +
писмен договор- чл.37 от ЗОбС.
2.6. Отстъпването на правото на строеж върху гори и земи
от държавния горски фонд е уредено в чл.54 и сл. от
Закона за горите:
а/ Право на строеж върху поземлени имоти в горски
територии без промяна на предназначението на
територията се учредява за изграждане на стълбове за
въздушни електропроводи; стълбове за
телекомуникационно оборудване, радио- и телевизионно
разпространение, съобщителни линии, безжичен интернет
и други съоръжения на техническата инфраструктура;
сгради и съоръжения, свързани с управлението,
възпроизводството, ползването и опазването на горите и
дивеча, независимо от тяхната собственост /автомобилни
горски пътища; заслони за обществено ползване; ферми за
отглеждане на дивеч, риболюпилни и рибарници;
посетителски и информационни центрове, които не
включват помещения за постоянно или временно

80
обитаване; горски и ловни кантони, които не включват
помещения за постоянно или временно обитаване;
контролни горски пунктове, които не включват помещения
за постоянно или временно обитаване; зооветеринарни и
биотехнически съоръжения/; нефтопроводи, топлопроводи,
газопроводи, нефтопродуктопроводи, надземни и подземни
проводи за хидротехнически съоръжения за производство
на електрическа енергия; надземни и подземни проводи за
хидротехнически съоръжения, водопроводи и канализации
с диаметър над 1500 мм; станции и стълбове на
съществуващи лифтове и влекове, които са търпими
строежи по ЗУТ, включително за нуждите на основен
ремонт, реконструкция, подмяна и/или модернизация.
б/ Учредява се безсрочно или за определен срок.
в/ Учредява се:
- от Министерския съвет /за горски територии - публична
държавна собственост, с изключение на случаите, когато
правото на строеж се учредява за изграждане на обекти,
посочени в чл.54, ал. 1, т. 3/- с решение, въз основа на
което се сключва писмен договор.
- от министъра на земеделието и храните /за поземлени
имоти в горски територии - частна държавна собственост
/за стълбовете на въздушни електропроводи над 20 kV; за
обектите, посочени в чл.54, ал. 1, т. 4, 5 и 6/- с решение, въз
основа на което се сключва писмен договор, който подлежи
на вписване;
- от изпълнителния директор на Изпълнителната агенция
по горите /за поземлените имоти в горските територии -
частна държавна собственост, извън горепосочените, както
и за изграждане в горски територии - публична държавна
собственост, на обекти по чл.54, ал. 1, т. 3/- с решение, въз
основа на което се сключва писмен договор;
- от кмета на общината след решение на общинския съвет
/за поземлени имоти в горски територии - общинска
собственост/- с решение, въз основа на което се сключва
писмен договор, който подлежи на вписване;
- от други собственици или обединения на собственици на
поземлени имоти в горски територии /за собствените им
имоти/. В този случай правото на строеж се учредява с
договор в нотариална форма.
3. Погасяване на правото на строеж - с изтичане на срока,
за който е отстъпено правото на строеж /чл.65 ЗС, при
което собствеността върху сградата преминава
безвъзмездно върху собственика на земята/, както и с
изтичане на давност, ако правото не се упражни в

81
продължение на 5 години – чл.67, ал.1 ЗС. За този срок се
прилагат правилата за спиране и прекъсване на давността
по чл.115 и чл.116 ЗЗД. По общото правило на чл.114 ЗЗД
за началото на давностния срок - деня, в който възниква
изискуемост на вземането, при суперфицията началото на
давностния срок ще се свърже с възможността за нейната
реализация. Ако съществуват пречки в тази насока/
например наличие на строителна забрана/, началният
момент на давността, независимо от този на нейното
учредяване, ще се свърже с отпадане на пречката за
строеж. Правото на строеж, освен при противна уговорка в
акта за учредяването му, не се погасява при погиване на
постройката или част от нея, изградена в негова
реализация. В тази хипотеза е възможно отново да се
преизгради обекта в пределите на съществуващото право
на строеж, което продължава да обременява вещта, върху
която е учредено – чл. 66, ал.2 ЗС.

XIV. СПОСОБИ ЗА ПРИДОБИВАНЕ НА ПРАВО НА

ПОЛЗВАНЕ- чл.56 до 62 от ЗС:
1. Същност на правото на ползване: Правото на
ползване е ограничено вещно право, което включва
правото да се използва вещта съгласно нейното
предназначение и правото да се получават добиви от нея,
без тя да се променя съществено.
2. Придобиване на правото на ползване: Според чл.55 от
ЗС:
2.1. С правна сделка- Когато сделката е за учредяване на
правото на ползване на недвижим имот, тя следва се
сключи в нотариална форма.
2.2. По давност. Съгласно чл.85 от ЗС всички разпоредби
относно придобиване на правото на собственост по
давност важат и за придобиването по давност на други
вещни права.
2.3. По други начини, определени в закон. Например:
- в миналото /преди приемането на ЗСПЗЗ/- по реда на
няколко Указа и ПМС относно предоставянето на право на
ползване върху земеделски земи: Указ № 596 от 1967 г. на
Президиума на НС, Указ № 922 от 1989 г. на Държавния
съвет, ПМС № 21 и 23 от 1963 г., № 12 от 1971 г., № 76 от
1977 г., № 1 от 1981 г., № 11 от 1982 г., № 30 от 1985 г., №
26, 58 и 67 от 1987 г. и № 34 от 1989 г. /изброени са в
пар.63 от ПЗР на ПМС № 456 от 1997 г. за изменение и
допълнение на ППЗСПЗЗ/.

82
- по реда на чл.26 от ЗСПЗЗ и чл.46 от ППЗСПЗЗ се
предоставя безвъзмездно право на ползване на земя от
държавния или общинския поземлен фонд върху
слабопродуктивни земи и върху земи в обезлюдени райони,
определени от МС- от Министъра на земеделието и
храните, от оправомощени от него лица и общинските
съвети.
- по реда на чл.10 от Закона за опазване на земеделските
земи и чл.15 от ППЗОЗЗ- Министерството на земеделието и
храните, съответно общината, могат да предоставят за
срок, определен в договора, безвъзмездно право на
ползване на физически и юридически лица, възстановили
или подобрили със собствени средства държавни или
общински слабопродуктивни земеделски земи, когато
земите са замърсени с тежки метали и металоиди,
редионуклиди, нефтопродукти, други ограничени
замърсители, промишлени и битови отпадъци, когато са
засолени от промишлена дейност или неправилно
напояване и отводняване, когато са вкислени от
промишлена дейност, ако са оврази, дерета, мочурища,
силно ерозирани или силно каменисти почви и други
терени, определени като некатегоризуема земеделска
земя. Договорът се сключва след представяне на проект за
възстановяване или подобряване на земята, утвърден от
експертен съвет, а изпълнението на договора се
контролира от съответната Областна дирекция по
земеделие и гори, а за общинските земеделски земи- от
съответната общинска администрация. При установяване
на нарушения договорът се прекратява едностранно от
МЗХ или общината.
- по реда на чл.13 от Закона за опазване на земеделските
земи /ЗОЗЗ/ и чл.25 от ППЗОЗЗ- Министерството на
земеделието и храните или общината, могат да
предоставят за срок, определен в договора, безвъзмездно
право на ползване на физически и юридически лица,
рекултивирали със свои собствени средства държавни или
общински земи като земеделски. В този случай правото на
ползване се учредява с договора по реда на чл.15 от
ППЗОЗЗ.
- по реда на чл.69 и сл. от Закона за горите от 2011 г. се
учредява право на ползване върху гори и земи от
горския фонд.
Правото на ползване е неотчуждаемо и ненаследимо –
арг. от чл.56, ал.2 и чл.59, ал.1 ЗС. То се погасява при
изтичане на срока, за който е учредено, а ако няма

83
такъв, в случаите когато договорът е алеаторен, със
смъртта на ползувателя – физическо лице, а ако е
учредено в полза на юридическо лице – от
прекратяването на последното – чл.59, ал.2 ЗС. То се
погасява поради неупражняването му в продължение
на пет години или при погиване на вещта, която
обременява. Последното основание за погасяване
произтича от правната му природа – да се използа
вещта според предназначението й и да се получават
добиви от нея, което е невъзможно при нейното
погиване като обект на собственост и съответно на
ограниченото вещно право на ползване върху нея.

XV. СПОСОБИ ЗА ПРИДОБИВАНЕ НА СЕРВИТУТИ

Сервитутите не са уредени в сегадействащия Закон за
собствеността. Законовите норми, свързани с тях, са
разпръснати в много закони, които ще бъдат разгледани по-
долу последователно.
1. Сервитутът е вещно право на ограничена власт върху
чужд недвижим имот, принадлежащо на собственика на
друг недвижим имот и представляващо изгода за
ползването на този имот. За да има сервитут, трябва да
имат два имота- един обременен от сервитута /служещ/ и
друг, за чиято изгода е учреден сервитутът /господстващ/.
Обикновено тези имоти са съседни, но това не винаги е
задължително.
Тъй като сервитутът е вещно право на ограничена власт
върху служещия имот, ако служещия имот смени
собственикът си, сервитутът може да се упражнява и
спрямо новия собственик на този служещ имот. Сервитутът
може да се прехвърли само заедно с прехвърлянето на
собствеността на господстващия имот.
2. Характеристика на сервитутите:
2.1.Сервитутът не може да се състои в действие на
собственика на служещия имот. Като вещно право, той
дава ограничено право на собственика на господстващия
имот да иска от собственика на служещия имот само да се
въздържа от действия, които не са съвместими с неговата
власт върху служещия имот.
2.2. Сервитутът се ограничава само до изгодата за
господстващия имот при най-малка вреда за служещия
имот. Съдържанието на сервитута може да е най-различно.
Единственото ограничение, което законът поставя е,
сервитутът да е пряка изгода за използването на
господстващия имот, тоест да прави ползването му по-

84
удобно и по-леко и да улесни занятието, за което
господстващия имот е специално приспособен по траен
начин /например, сервитут за извличане на глина от един
имот, в изгода на собственика на друг имот, в който има
тухларница/.
2.3. Недопустим е обаче сервитут, с който се забранява на
собственика на служещия имот да развива дейност, която
се осъществява в господстващия имот. В този случай не
се улеснява с нищо използването на господстващия
имот, а само занятието на собственика на
господстващия имот става по-доходоносно, тоест
пречи се на конкуренцията.
2.4. Неделимост на сервитута: Той може да се упражнява
изцяло над всяка част от господстващия имот и тежи
изцяло над всяка част от служещия имот. Поради това, при
съсобственост на служещия имот, всеки съсобственик е
длъжен да търпи упражняването на сервитута върху целия
имот, а при разделяне на служещия имот, сервитутът
остава да тежи върху двата вече разделени имота,
независимо че например единия от тях вече няма да е
съседен с господстващия имот. В този случай сервитутите
се умножават- стават два. Ако обаче упражняването на
сервитута е установено на определено място и то остава в
единия имот, то обременен със сервитута остава само за
този имот /например сервитут за преминаване по
определена пътека/.
При разделяне на господстващия имот, собствениците на
двата разделени имота имат сервитутно право над
служещия имот. При съсобственост върху господстващия
имот, всеки съсобстветник може да упражнява изцяло
съдържанието на сервитута.
3. Видове сервитути по Закона за имуществата,
собствеността и сервитутите /отм./- чл.155-300 от този
закон. Това е единствения закон, в който всеобхватно са
били уредени видовете сервитути. Класификацията на
сервитутите по този закон до известна степен може да се
възприеме и днес. Според ЗИСС, сервитутите са:
3.1. Законни /тези, които възникват по силата на закона/ и
установени от действието на човека /тези, които
възникват от договор или друго действие между
собствениците на господстващия и служещия имот/.
3.2. Положителни /даващи възможност на собственика на
господстващия имот да върши нещо в служещия имот,
например преминаване, водопрекарване/ и отрицателни
/при които собственикът на господстващия имот не върши

85
нищо в служещия имот, но има право да иска от
собственикът на служещия имот да не върши определени
действия/.
3.3. Прекъсвани /за упражняването, на които има нужда от
действието на човека- например преход през чужд имот/ и
непрекъсвани /за упражняването, на които не е
необходимо действие на човек, напр.сервитутът на
водопровод и всички отрицателни сервитути/.
3.4. Видими /имащи съоръжения в един от имотите, от
които може да се види, че се упражнява сервитут, например
сервитут на прокарване на вода чрез вада/ и невидими
/например прекарване на вода чрез подземен водопровод/.
4. СЕРВИТУТ по Закона за опазване на
селскостопанското имущество от 1974 г. /действащ и
понастоящем/: Уредба в чл.35 до чл.38 от ЗОСС: право
на преминаване през чужд имот в полза на собственика
или ползувателя на селскостопанска земя, която няма
изход на обществен път.
4.1. Учредява се по административен път със заповед на
кмета на общината. С нея се определя мястото на
преминаване и дължимото обезщетение за
причинените от това преминаване вреди, като се
спазва принципа за причиняване на най-малка вреда на
собственика на служещия имот. Заповедта може да се
обжалва в 14-дневен срок пред районния съд по
местонахождението на имота по реда на ГПК, чието
решение е окончателно.
4.2. Според чл.37, когато имотът се окаже без достъп до
обществен път, вследствие на продажба, замяна, делба,
продавачът, заменителят или съделителят е длъжен да
осигури достъп, без да има право на обезщетение за
вредите.
4.3. Това право се прекратява по реда на чл.36 от закона-
тоест пак със заповед, когато отпадне нуждата от него. В
този смисъл е чл.38 от ЗОСС.
5. Ограничения на правото на собственост и сервитути
по Закона за устройство на територията: Чл.190-194 от
ЗУТ:
5.1. 190 от ЗУТ- прокарване на временни пътища. Това е
ограничение на правото на собственост:
а/ прокарването на временни пътища е допустимо в
следните случаи:
- за осигуряване достъп до УПИ, които съгласно подробен
устройствен план имат лице само по проектирани нови
улици, които още не са изградени- до изграждане на

86
улиците /чл.190, ал.1 от ЗУТ/- по заповед на кмета на
общината.
- за осигуряване достъп до законно разрешен строеж извън
границите на урбанизираните територии, когато няма друга
техническа възмогжност- само до разрешаване ползването
на строежите и предвидените за тях постоянни пътища
/чл.190, ал.5 от ЗУТ/- по заповед на кмета на общината.
- при бедствия, аварии и катастрофи- прокарват се по
заповед на компетентния орган, определен със специалния
закон /чл.190, ал.7 от ЗУТ/.
б/ Собствеността върху частта от имотите, заети от тези
временни улици се запазва.
в/ Временните пътища по възможност следва да съвпадат с
проектираните нови пътища.
г/ Следва да се прокарват по такъв начин, че да не засягат
съществуващи сгради, постройки и дълготрайни
декоративни дървета.
д/ собственикът на имота, за обслужване на който се
прекарват временните пътища, дължи обезщетение на
собственика на служещия имот за вредите, причинени от
прокарването на временните пътища- чл.191 от ЗУТ.
5.2. чл.192 от ЗУТ- право на преминаване през чужд
поземлен имот. Положителен сервитут, установен от
действието на човека или законен. Учредява се:
а/ с договор с нотариална заверка на подписите, който
следва да се впише в имотния регистър по партидата на
служещия и на господстващия недвижим имот- в този
случай е сервитут, установен от действието на човека.
б/ със заповед на кмета на общината, когато не се постигне
съгласие между собствениците на двата имота и друго
техническо решение е явно икономически
нецелесъобразно. Тази заповед също следва да бъде
вписана по партидата на служещия и на господстващия
недвижим имот в имотния регистър.
в/ със заповед на областния управител или кмета на
общината за учредяване право на преминаване през
държавен или общински поземлен имот, когато друго
техническо решение е явно икономически
нецелесъобразно. Тази заповед се вписва по партидата на
господстващия имот, по партидата на служещия държавен
или общински имот и в акта за държавна или общинска
собственост.
С учредяване на това право не могат да се влошават
условията за застрояване на имотите /за държавни и
общински имоти това е допустимо, ако има разрешение

87
на МРРБ за държавни имоти и решение на Общинския
съвет за общински имоти и няма друга техническа
възможност или друго техническо решение е явно
икономически нецелесъобразно/, да не се препятства
установения начин на трайното им ползване и да не се
засягат разрешени строежи или съществуващи сгради,
освен ако това не е изрично уговорено в договора
между съсобствениците- чл.192, ал.4 и 5 от ЗУТ.
5.3. чл.193 от ЗУТ- право на прокарване на отклонения
от общи мрежи и съоръжения на техническата
инфраструктура през чужд имот. Този сервитут може да
е установен от действието на човека или законов. Той
включва в себе си правото да се изгради и придобие
собствеността върху отклонението от общата мрежа, което
се изгражда в чуждия имот. Това сервитутно право се
учредява:
а/ с договор с нотариална заверка на подписите между
собствениците на господстващия и служещия имот, който
се вписва в имотния регистър по партидата на двата имота.
Издава се разрешение за строеж в полза на собственика на
господстващия имот.
б/ със заповед на кмета на общината- когато не се постигне
съгласие между собствениците и друго техническо решение
е явно икономически нецелесъобразно. Заповедта се
вписва в имотния регистър по партидата на двата имота.
в/ със заповед на кмета на общината или на областния
управител- за прокарване на отклонения в общински или
държавни имоти, когато друго техническо решение е явно
икономически нецелесъобразно. Заповедта се вписва в
имотния регистър по партидата на двата имота в и в акта за
държавна или общинска собственост.
г/ със заповед на определения в специален закон
компетентен орган- временно при бедствия, аварии и
катастрофи до преодоляване последствията от бедствието,
като в този случай разрешение за строеж не се издава-
чл.193, ал.11 от ЗУТ.
С учредяване на това право не могат да се влошават
условията за застрояване на имотите /за държавни и
общински имоти това е допустимо, ако има разрешение
на МРРБ за държавни имоти и решение на Общинския
съвет за общински имоти и няма друга техническа
възможност или друго техническо решение е явно
икономически нецелесъобразно/, да не се препятства
установения начин на трайното им ползване и да не се
засягат разрешени строежи или съществуващи сгради,

88
освен ако това не е изрично уговорено в договора
между съсобствениците- чл.193, ал.5 и 6 от ЗУТ.
5.4. чл.194 от ЗУТ- ограничение на правото на
собственост, свързано със задължение на собственика
на имот да осигури свободен достъп до имота си:
а/ за извършване на разрешени или предписани
проучвателни, проектни, строителни, монтажни, контролни
и други работи във връзка с устройството на територията-
издава се заповед на кмета на общината или на началника
на ДНСК.
б/ за извършване на дейности и мероприятия при бедствия,
аварии и катастрофи и изпълнение на комплексни
геозащитни проекти /укрепване на свлачища, защита на
речни и морски брегове и други отводнителни и
укрепителни работи/- също със заповед на кмета на
общината или началника на ДНСК, освен ако специален
закон не предвижда друго.
Ако се откаже достъп, той се осигурява принудително, по
административен ред и със съдействието на полицията.
След завършване на работите следва да се отстранят
всички повреди, причинени на имота, а ако това не може да
бъде направено- на собственика се дължи обезщетение.
6. Сервитути по Закона за водите от 2000 г.- глава седма
“Поземлени сервитути, свързани с водните обекти”- чл.103
до 115 от Закона за водите.
6.1. Легално определение на поземлен сервитут- чл.103
от ЗВ- поземленият сервитут е тежестта, наложена върху
един недвижим имот, наречен служещ, в полза на друг
недвижим имот, наречен господстващ, който принадлежи
на друг собственик. Макар да е записано, че сервитутът е
тежест, от характеристиката му, съдържаща се в закона, е
видно, че се касае за ограничено вещно право.
6.2. Възникване на поземления сервитут по Закона за
водите: чл.103, ал.2 и 3 от ЗВ- произтича от закона, от
правна сделка или възниква по давност в продължение на
10-годишно упражняване. Характеристика на всеки един от
тези три вида:
6.2.1. Законни поземлени сервитути- тези, които са
установени със закон. Могат да имат за предмет
обществена или частна полза:
6.2.1.1.Законни сервитути за обществена полза- за
осигуряване на достъп за общо ползване на водните
обекти- публична собственост и за изграждане на
необходимата за това инфраструктура, за поддържане в
изправност на водностопански системи и съоръжения,

89
предназначени за осигуряване на услугата за доставяне на
вода за населението и за напояване /чл.104, ал.2 от ЗВ/.
6.2.1.2. Законни сервитути за частна полза- тези, които
произхождат от положението на земите и правото на
преминаване и водопрекарване /чл.105 от ЗВ/. В закона са
посочени два такива сервитута:
а/ законен сервитут за частна полза, произтичащ от
положението на имотите- чл.108 до 111 от ЗВ:
- Собственикът на разположения по-горе имот е длъжен да
не възпрепятства естественото оттичане на водите и да не
утежнява понасяните във връзка с това ограничения от по-
ниските имоти /господстващ имот/- чл.108, ал.1 от ЗВ.
- Собственикът на по-ниския имот е длъжен за приема
водата, която се оттича естествено от по-горните имоти-
чл.108, ал.2 от ЗВ.
- Собственикът на господстващ имот е длъжен да извърши
необходимите строителни работи, ако бреговете или
съоръженията за задържане на водите в господстващия
имот са в състояние, което не осигурява защита от
влиянието на водите, така че собственикът на служещия
имот да не претърпи вреда- чл.109, ал.1 от ЗВ.
- Собственикът, през чийто недвижим имот минава водно
течение, може да го ползва според изискванията на закона,
без на нарушава същото право на собственика на по-ниско
разположения имот /господстващ/- чл.110, ал.1 от ЗВ.
- Собственикът на по-ниско разположения имот може да
извършва работи, с които да влияе върху естественото
състояние на водния обект, според условията на
разрешителното за водоползване, но без да нанася вреда
на собственика на по-високо разположения имот- чл.110,
ал.2 от ЗВ.
- Собственикът на воден обект може да го ползва, без да
нанася вреда на съседния имот- чл.111 от ЗВ.
б/ законен сервитут за частна полза, изразяващ се в
право на водопрекарване- чл.112 от ЗВ: Всеки собственик
е длъжен да даде право на водопрекарване през своя имот
на всеки, които има постоянна или временна нужда от това.
- За изграждане на тръбопроводи или съоръжения за
водопрекарване се определят сервитутни ивици с
определена ширина. В сервитутните ивици за експлоатация
и ремонт на канализационните отклонения и колектори не е
позволено да се строи и да се засаждат трайни
насаждения. В този смисъл чл.24, ал.4, т.2 от Наредба № 4
от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на

90
потребителите и за ползване на водоснабдителните и
канализационните системи.
- Това право, макар и законно сервитутно право, се
учредява със споразумение между собствениците на
господстващия и служещия имот. Ако такова споразумение
не се постигне сервитутът се учредява с акт на органа по
чл.52, ал.1 т.3 /директора на басейновата дирекция/ при
спазване на процедурата на чл.34 и 36 от закона, след
заплащане на обезщетение, но без да се постановява
отчуждаване на засегнатия имот. В този смисъл чл.112,
ал.3 от ЗВ.
- Задължения на собственика на господстващия имот: да
отчита релефа и съществуващите сгради и трайни
насаждения, да заплати цената на земята, която се заема
от прокараното повърхностно течение и за земята, която
ще се заеме от събирането на изкопаните земни маси-
чл.113 от ЗВ.
- Собственикът на служещия имот може да ползва
преминаващите през имота му чужди води, като поема
припадащата се част от разноските за изграждане и
поддържане на съоръженията, освен ако не е уговорено
друго-чл.115 от ЗВ.
6.2.2. Сервитути, които произтичат от правна сделка:
а/ когато собственици на служещия имот са няколко лица,
сервитутът се учредява само със съгласието на всички
съсобственици- чл.106, ал.1, т.2 от ЗВ.
б/ Този сервитут е задължителен за правоприемниците на
собственика на служещия имот- чл.106, ал.1, т.3 от ЗВ.
6.2.3. Сервитути, възникнали по давност- при
упражняването им непрекъснато в продължение на 10
години.
6.3. Характеристики на сервитутите по Закона за водите:
6.3.1. Те са свързани с имотите, а не с лицата, които са
техни собственици. Затова промяната на собствеността на
имота не прекратява действието на сервитута, нито по
отношение на господстващия, нито по отношение на
служещия имот- чл.106, ал.1, т.1 от Закона за водите.
6.3.2. Сервитутът може да се използва само за нуждите на
господстващия имот, но не и на други имоти- чл.106, ал.1
т.6 от Закона за водите.
6.3.3. Сервитутът е неделимо право- може да се упражнява
изцяло в полза на всяка част от господстващия имот и тежи
изцяло върху всяка част от служещия имот. Затова, ако
имотите бъдат разделени, сервитутното право продължава

91
да тежи върху двата вече разделени имота- чл.106, ал.1,
т.5 от ЗВ.
6.3.4. Собственикът на служещия имот няма право да
премества сервитута- чл.106, ал.1, т.7 от Закона за водите.
Във връзка с това задължение е и специалната норма на
чл.114, ал.1, т.3 от Закона за водите, касаеща само правото
на водопрекарване- собственикът на служещия имот има
право да иска да се определи леглото на водата с
поставяне на постоянни граници за сметка на титуляра на
сервитута.
6.3.5. Макар и право, то е свързано с някои задължения за
собственика на господстващия имот /титулярът на
сервитута/- той е длъжен да го упражнява, като създава
възможно най-малко неудобство на собственика на
служещия имот и да поеме необходимите за упражняване
на правото си разноски, освен ако не е уговорено друго в
договора със собственика на служещия имот- чл.106, ал.1,
т.4 от Закон за водите. Когато се касае за право на
прокарване, собственикът на господстващия имот е длъжен
след изтичане на срока да възстанови първоначалното
положение в служещия имот, освен ако в договора не е
било уговорено друго- чл.114, ал.1, т.1 от ЗВ.
7. Сервитути и ограничения на правото на собственост
по Закона за енергетиката от 2003 г. и Закона за
енергетиката и енергийната ефективност от 1999 г.
/отм./: Раздел II “Сервитути” /чл.64 до 68/ урежда
законовите сервитути в полза на енергийните предприятия.
7.1. Възникване на сервитутите по този закон:
7.1.1. При нови въздушни и подземни електропроводи,
топлопроводи и газопроводи, изградени след влизане в
сила на ЗЕ /чл.64, ал.4 от ЗЕ/, сервитутното право се
учредява след настъпване на две условия:
а/ наличие на влязъл в сила подробен устройствен план, с
който се определя положението на съответните имоти.
Видът и местоположението на енергийните обекти и
площта на служещите имоти, включени в границите на
сервитутите по този закон, се определят с общи и подробни
устройствени планове- чл.66 от ЗЕ. Когато става въпрос за
сервитути около енергийни обекти, които се намират върху
гори и земи от горския фонд, те следва да се съгласуват от
енергийните предприятия с НУГ- чл.16б от Закона за
горите.
б/ изплащане на еднократно обезщетение на собственика
на имота, върху който е възникнал сервитута. Независимо
от обезщетението, енергийното предприятие дължи на

92
собственика на служещия имот възстановяване на
причинените вреди на имота /чл.65, ал.2 от ЗЕ/.
7.1.2. За изградени в периода от м.07.1999 г. /влизане в
сила на отм.ЗЕЕЕ/ до м.12.2003 г. /влизане в сила на ЗЕ/
енергийни обекти- сервитутите възникват по силата на
закона с отреждането на терена- чл.60, ал.2, т.2 от ЗЕЕЕ
/отм./. Също се дължи обезщетение, но то не е условие за
възникване на сервитута- чл.60, ал.3 от ЗЕЕЕ.
7.1.3. За заварени, вече изградени към м.07.1999 г.
енергийни обекти- сервитутът възниква по силата на самия
закон- пар.26 от ПР на Закона за енергетиката и чл.60, ал.2,
т.1 от ЗЕЕЕ /отм./.
7.2. Сервитутите по този закон се вписват и се
отразяват в кадастъра при условията и по реда на
Закона за кадастъра и имотния регистър- чл.64, ал.1 от
ЗЕ.
7.3. Видове сервитути по този закон- чл.64, ал.2 от ЗЕ:
а/ право на преминаване на хора и техника в полза на
енергийното предприятие,
б/ право на прокарване на въздушни и подземни
електропроводи, топлопроводи и газопроводи в полза на
енергийното предприятие,
в/ ограничаване в ползването на поземлени имоти,
прилежащи към енергийните обекти.
7.4. Права на енергийното предприятие, в полза на което
е възникнал сервитут по този закон: да прокарва въздушни
и подземни електропроводи, топлопроводи и газопроводи,
представители на енергийното предприятие да преминават
през служещите имоти и да извършват дейности в тях,
свързани с експлоатацията, изграждането и обслужването
на въздушни и подземни проводи- чл.64, ал.3 от закона.
7.5. Задължения на собствениците на служещи имоти:
да не извършват строежи и да не засаждат трайни
насаждения в сервитутната ивица, определена в
Наредбата по ал.9 на чл.64 от закона, да не допуска
7.6. Характеристики на сервитутите по ЗЕ:
а/ Те са свързани с имотите, а не с лицата, които са техни
собственици. Затова промяната на собствеността на имота
не прекратява действието на сервитута, нито по отношение
на господстващия, нито по отношение на служещия имот-
чл.64, ал.3, т.3 от ЗЕ.
б/ Сервитутът може да се използва само за нуждите на
господстващия имот, но не и на други имоти- чл.64, ал.3, т.5
от ЗЕ.

93
в/ Сервитутът е неделимо право- може да се упражнява
изцяло в полза на всяка част от господстващия имот и тежи
изцяло върху всяка част от служещия имот. Затова, ако
имотите бъдат разделени, сервитутното право продължава
да тежи върху двата вече разделени имота- чл.64, ал.3, т.4
от ЗЕ.
г/ Собственикът на служещия имот няма право да
премества сервитута- чл.64, ал.3, т.6 от ЗЕ.
8. Сервитути по Закона за горите от 1999 г.:
8.1. Учредяват се за срок най-много до 30 години:
8.2. Учредяват се по административен ред:
а/ с решение на МС по предложение на Министъра на
земеделието и горите за земи и гори от държавния
горски фонд- публична държавна собственост без
ограничение в площта и земи и гори-частна държавна
собственост над 100 дка- чл.16 от ЗГ.
б/ със заповед на Министъра на земеделието и горите по
предложение на началника на НУГ- за земи и гори- частна
държавна собственост с площ до 100 дка.
в/ с решение на Общинския съвет- за площи от общинския
горски фонд- чл.16, ал.6 от Закона за горите.
8.3. Сервитути по този закон се учредяват за телефонни,
телеграфни, радиосъобщителни и други линии, подземни
водопроводи, канализации, кабели и други елементи на
техническата инфраструктура, търсене и проучване на
подземни богатства, разполагане преместваеми обекти за
търговски и други обслужващи дейности, за дейности,
свързани с краткотраен и дълготраен отдих, физическа
култура, спорт и туризъм, за които не се изисква
застрояване по ЗУТ.
8.4. За сервитутите около въздушни и подземни
електропроводи, топлопроводи и газопроводи се прилагат
разпоредбите на ЗЕ- чл.16б ЗГ.
8.5. За сервитута се определя цена и едва след
заплащането й площите могат да бъдат заети- чл.19, ал.6
от ЗГ.
8.6. Задължение на лицето, в чиято полза е било учреден
сервитута, след изтичане на срока на този сервитут да
върне горите на собственика рекултивирани и почистени от
строителни отпадъци. В противен случай не му се
предоставя ново право на ползване или сервитут върху
други гори- чл.72, ал.2 и 5 от ППЗГ.
9. Сервитути по Закона за горите от 2011 г.:
9.1. Тези сервитути се учредяват за изграждане и/или
обслужване на надземни и подземни проводи за

94
хидротехнически съоръжения, водопроводи и канализации
с диаметър под 1500 мм, както и въздушни и подземни
електропроводи, кабели и други довеждащи и отвеждащи
проводи на техническата инфраструктура; телефонни,
телеграфни, радиосъобщителни и други линии; лифтове и
влекове - за срок до 30 години; обхвата на съоръжения от
ветрогенераторни и фотоволтаични паркове.
Сервитут върху поземлени имоти в горски територии може
да се учреди за обслужване на надземни и подземни
проводи за хидротехнически съоръжения, водопроводи и
канализации с диаметър над 1500 мм, нефтопроводи,
топлопроводи, газопроводи, нефтопродуктопроводи,
надземни и подземни хидротехнически съоръжения за
производство на електрическа енергия.
9.2 Учредяват се безсрочно или за определен срок.
9.3. Учредяват се:
- от Министерския съвет /за поземлени имоти в горски
територии - публична държавна собственост/- с решение на
МС, въз основа на което се сключва писмен договор, който
подлежи на вписване.
- от министъра на земеделието и храните /за поземлени
имоти в горски територии - частна държавна собственост:
за въздушни електропроводи над 20 kV; за лифтове и
влекове; за обектите по ал. 1, т. 4 на чл.61 от ЗГ/- с
решение на министъра, въз основа на което се сключва
писмен договор, който подлежи на вписване.
- от изпълнителния директор на Изпълнителната агенция
по горите /за поземлени имоти в горски територии - частна
държавна собственост, извън горепосочените/- с решение
на този изп.директор, въз основа на което се сключва
писмен договор, който подлежи на вписване.
- от кмета на общината след решение на общинския съвет
/за поземлени имоти в горски територии - общинска
собственост/- с решение на кмета, въз основа на което се
сключва писмен договор, който подлежи на вписване.
- от собственика /за останалите поземлени имоти в горски
територии/- с договор в нотариална форма.

95
 ЗАЩИТА НА СОБСТВЕНОСТТА- ИСКОВЕ ПО
ЧЛ.108, 109, 109А ОТ ЗС И ЧЛ.124, АЛ.1 ОТ
ГПК
Теодора Гроздева

Предмет на защита по исковете с правно основание

чл.108 от ЗС, чл.124, ал.1 от ГПК, чл.109 от ЗС и чл.109а от
ЗС е вещното право на собственост или други ограничени
вещни права /правото на ползване, правото на строеж,
сервитут/ върху точно индивидуализирана движима или
недвижима вещ, реална или идеална част от нея.
Според вида на нарушението на вещното право на ищеца
тези искове са:
1. Ревандикационен иск /иск с правно основание чл.108 от
ЗС/- при отнемане на вещта от собственика или носителя
на ограниченото вещно право.
2. Установителен иск /иск с правно основание чл.124, ал.1
от ГПК/- положителен или отрицателен- при оспорване
правото на собственост или ограниченото вещно право.
3. Негаторен иск /иск с правно основание чл.109 от ЗС/-
при предприемане на неоснователни действия спрямо
собствената на ищеца вещ.
4. Иск за установяване на граници /иск с правно основание
чл.109а от ЗС/- при спор относно точната граница между
два съседни имота.

I. ИСК С ПРАВНО ОСНОВАНИЕ ЧЛ.108 ОТ ЗАКОНА ЗА

СОБСТВЕНОСТТА /ревандикационен иск/: Този иск е иск
на невладеещия собственик срещу владеещия
несобственик. Той е осъдителен по своя характер- цели
осъждане на ответника да върне неоснователно
ползваната от него вещ на собственика. За разлика от
исковете по чл.75 и 76 от ЗС, с които се защитава
владението като фактическо състояние, с иска по чл.108 от
ЗС се защитава владението като елемент от вещното право
на собственост.
1. Условия за редовност на исковата молба по този иск:
Освен общите изисквания за редовност на исковата молба,
посочени в чл.127 и 128 от ГПК, за предявяването на иска
по чл.108 от ЗС има и някои особени изисквания:
1.1. В исковата молба имотът, който се претендира, следва
да е надлежно индивидуализиран. Индивидуализацията
на вещта се извършва чрез посочване на нейните особени
96
качества, белези, произход, материал, от който е
направена, местоположение, номерация и др. Тези белези
не могат да бъдат изчерпателно посочени, тъй като зависят
от конкретната вещ. Необходимо е да бъдат посочени
такива белези на вещта, които са достатъчни за
отграничаването й от други вещи от същия вид.
а/ Моторните превозни средства се индивидуализират по
вид, марка, модел, цвят, № на рама, № на двигател
/например лек автомобил, марка Ауди А3, произведен 1998
г., цвят металик, № на рама 3478902, № на двигател
5890349/.
б/ Другите движими вещи се индивидуализират по вид,
марка, цвят, производител /например телевизор, марка
Сони, 24 инчов, произведен през 2004 г./
Когато се претендират родово определени вещи /например
1 т. въглища, 2 куб.дърва/, искът е облигационен по чл.64
от ЗЗД, а не иск за собственост.
в/ Недвижим имот в регулация се индивидуализира по
административен адрес, номер и местонахождение на
имота по подробния устройствен план, площ, съседи
/например дворно място, находящо се в гр.София,
ул.»Вишнева градина» № 15, представляващо УПИ № IV-18
в кв.5 по подробния устройствен план на гр.София,
м.»Модерно предградие», одобрен със заповед на
Председателя на ИК на ОбНС № РД-176 от 18.06.1984 г., с
площ от 560 кв.м. и при съседи: УПИ III-18 в кв.5, УПИ II-19
в кв.5, УПИ IX-45 в кв.6 и път/.
Следва да се отбележи, че при недвижимите имоти
самостоятелността на имота е резултат на юридическото
разделяне на земната повърхност на отделни части, които
по този начин се превръщат в отделни имоти.
Посочването на съседните имоти в случаите, в които
претендираният имот се намира в границите на
регулационния план, не е абсолютно необходимо, тъй като
имотът се индивидуализира достатъчно с номерацията му
по плана.
Индивидуализацията на имота не по действащия план, а по
стар план, представлява нередовност на исковата молба
/решение № 208 от 20.07.2011 г. по гр.д.№ 709 от 2010 г. на
ВКС, Първо г.о., решение № 165 от 09.04.2012 г. по гр.д.№
533 от 2011 г. на ВКС, Първо г.о., постановени по реда на
чл.290 от ГПК и др./.
г/ Недвижим имот в границите на населено място с
одобрена кадастрална карта се индивидуализира по
административен адрес, идентификатор по кадастралната

97
карта, площ, съседи /например поземлен имот с
идентификатор 56723.123.304 в кв.5 по кадастралната
карта на гр.Варна, одобрена със заповед № АК-356 от
12.07.2003 г. на Изпълнителния директор на Агенцията по
кадастъра, с площ от 480 кв.м. и при съседи: имоти с
идентификатори 56723.123.303, 56723.123.305, улица
«Иван Вазов»/. Посочването на съседни имоти в тези
случаи също не е абсолютно необходимо.
д/ Недвижим имот извън регулация, находящ се в местност
с кадастрален план, се индивидуализира с
административен адрес, ако има такъв, номер на имота по
кадастралния план, площ, съседи /например имот пл.№ 68,
кадастрален лист 3 по неодобрения кадастрален план на
гр.Нови Искър, местността «До воденицата» от 1959 г. с
площ 1280 кв.м. при съседи: имот пл.№ 66, имот пл.№ 67,
имот пл.№ 68 и шосето Нови Искър-София/. Посочване на
съседи в тези случаи не е абсолютно необходимо.
е/ Недвижим имот извън регулация, находящ се в местност
с одобрена карта на възстановената собственост или план
на новообразувани имоти по пар.4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, се
индивидуализира с номер по картата или плана, площ,
съседни имоти /например имот № 20036 по картата на
възстановената собственост на землището на
с.Грънчарово, Силистренска област с площ от 3,200 дка
при съседи: имот № 20035, имот № 20034, имот № 20019 и
път/ . Посочване на съседните имоти в тези случаи също не
е необходимо.
ж/ Недвижим имот извън регулация, находящ се в местност
без план, се индивидуализира с точното му
местонахождение, землището, местност, площ и съседи
/например незастроено място, находящо се в землището
на с.Труд, област Пловдивска, м.»Тополите» с площ от 860
кв.м. при съседи: имот на Иван Марков, имот на Стоян
Петров, имот на Костадин Милков и черен път/.
Съществен индивидуализиращ белези на недвижимите
имоти са: номера на имота по подробния устройствен план,
по кадастралната карта или по кадастралния план и
съседите му /границите му/. Когато за местността, в която
се намира имотът, няма план, съществен
индивидуализиращ белег са границите на имота, а не
неговата площ. В този смисъл са решения на ВКС,
постановени по реда на чл.290 от ГПК- решение № 672 от
07.03.2011 г. по гр.д.№ 1584 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о.,
решение № 751 от 11.01.2011 г. по гр.д.№ 570 от 2009 г. на
ВКС, Първо г.о. и др.

98
Тъй като площта не е съществен индивидуализиращ белег,
ако в исковата молба се претендира например за имот
пл.№ 45, к.л.5 по кадастралния план на населеното място
от 1956 г. с площ от 1000 кв.м., а по делото се докаже, че
ищецът е собственик на имот пл.№ 45, но този имот е с
площ от 890 кв.м., в диспозитива на съдебното решение
съдът следва да уважи иска за имот с пл.№ 45 с площ от
890 кв.м., без да постановява отхвърлителен диспозитив за
разликата от 890 кв.м. до 1000 кв.м.
з/ Сградите се индивидуализират с посочване на вида на
постройката, административен адрес, ако има такъв, точно
местонахождение, посочване на имота, в който е изградена
тази постройка, идентификатор на сградата, ако има
одобрена кадастрална карта, етажност на сградата,
застроена площ, вътрешно разпределение на
помещенията, съседни сгради, ако има такива /например
масивна жилищна постройка на 3 етажа със застроена
площ от 480 кв.м., находяща се в дворно място с
административен адрес: гр.Пловдив, ул.»Съединение» №
85, с идентификатор 4568.354.209.2, намираща се в
източната част на имот с идентификатор 4568.354.209 по
кадастралната карта на гр.Пловдив, одобрена със заповед
№ АК-328 от 12.02.2005 г., включваща 2 магазина,
изградени на първия етаж, 2 жилища на втория етаж и 2
ателиета на третия етаж/.
и/ Жилище, ателие, магазин, гараж или друг обект в страда
се индивидуализират с посочване на вида на обекта,
местонахождението му, административен адрес,
идентификатор, ако има одобрена кадастрала карта, вход,
етаж и № в сградата и изграден върху конкретно описан
имот, застроена площ, видове помещения в обекта, съседи
/например апартамент № 18, находящ се в гр.Варна,
ж.к.»Младост», бл.45, вх.А, с идентификатор 1268.450.183.3
по кадастралната карта на гр.Варна, одобрена със заповед
№ АК-430 от 27.03.2002 г. на Изпълнителния директор на
Агенцията по кадастъра, находящ се във вход А, на третия
етаж от сграда, изградена в поземлен имот с
идентификатор 1268.450.183 по тази кадастрална карта,
със застроена площ от 86 кв.м., състоящ се от две стаи,
хол, кухня, баня-тоалетна, коридор и тераса при съседи на
апартамента: от изток- ап.№ 17 от вх.А, от запад- ап.38 от
вх.Б, от север и юг- стени на сградата, отгоре- ап.20 от вх.А,
отдолу- ап.16 от вх.А.
й/ Паркомясто се индивидуализира с посочване на точното
му местоположение, граници и площ на терена. В този

99
смисъл е определение № 396 от 20.09.2011 г. по ч.гр.д.№
375 от 2011 г. на ВКС, Второ г.о.
1.2. В исковата молба следва да бъде посочено
основанието, на което ищецът твърди, че е станал
собственик на имота. Основанието на иска са фактите и
обстоятелствата, от които се извежда претендираното
право. В случая с иск за собственост основанието на иска е
основанието за придобиване на правото на собственост.
Това основание следва да бъде посочено конкретно в
исковата молба. Например: сделка /какъв вид сделка,
обективирана в какъв нотариален акт или писмен договор с
нотариална заверка на подписите/, наследяване /от кого, по
закон или по завещание/, делба /с какъв акт- договор за
доброволна делба или съдебно решение по дело за делба/,
давност /владение, осъществявано през кой период от
време/, реституция по административен ред /с какъв
административен акт/. В този смисъл е решение № 253 от
25.09.2012 г. по гр.д.№ 501 от 2011 г. на ВКС, Първо г.о.,
поставено по реда на чл.290 от ГПК.
За разлика от ответника, ищецът не е длъжен да изложи
изчерпателно всички основания, на които поддържа спрямо
ответника придобиване на правото на собственост. Поради
това незаявените от него в исковата молба придобивни
основания не се преклудират. Тоест, след влизане в сила
на решението по иска за собственост, ищецът може да
предяви нов иск за собственост върху същия имот срещу
същия ответник, но на друго основание, дори и това
основание да е съществувало към момента на висящността
на първото дело. В този смисъл е решение № 476 от
26.10.2010 г. по гр.д.№ 907 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о.
1.3. Към исковата молба следва да бъде внесена
държавна такса. Съгласно чл.1 от Тарифата за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК
от 2008 г. и чл.71, ал.2 от ГПК по иска с правно основание
чл.108 от ЗС се дължи държавна такса в размер на 4%
върху 1/4 от цената на иска. Искът по чл.108 от ЗС е
оценяем- съгласно чл.69, ал.1, т.2 от ГПК цената на този
иск е данъчната оценка на имота, а ако няма такава-
пазарната цена на вещното право.
1.4. Исковата молба следва да бъде вписана. Съгласно
чл.114, ал.1, б.”в” от ЗС във връзка с чл.112, ал.1, б.”з и
б.”а” от ЗС, исковите молби за собственост подлежат на
вписване. В Тълкувателно решение № 3 от 19.07.2010 г. по
т. гр.д.№ 3 от 2009 г. на ОСГК на ВКС бе прието, че
вписването на исковата молба не е условие за нейната

100
редовност, но когато ищецът не е вписал исковата си
молба в дадения му от съда срок, съдът може да върне
тази искова молба. Прието е още, че постановеното по
невписана искова молба решение е допустимо и не
подлежи на обезсилване.
2. Допустимост на иска по чл.108 от Закона за
собствеността:
2.1. Невладеещият собственик винаги има правен интерес
от предявяването на този иск. Правният му интерес се
изразява в това, че чрез този иск той ще възстанови
отнетото му правомощие да владее собствения си имот.
2.2. Допустим е иск по чл.108 от ЗС за собственост и
предаване владението на реална част от сграда, реална
част от жилище, от ателие, магазин, гараж или друг обект,
както и на реална част от дворно място, когато ищецът
твърди, че е собственик на целия имот /цялата сграда,
цялото жилище, ателие, магазин, гараж, целия УПИ, целия
имот пл.№ /, а ответникът ползва неоснователно само тази
реална част от него. Например една стая от жилище или
само източната част с площ от 200 кв.м. от УПИ с обща
площ от 600 кв.м. В този случай предмет на защита е
правото на собственост върху целия имот, но се иска
предаване само на реалната част, тъй като само тази част
се владее неоснователно от ответника.
Като част от недвижим имот паркомястото също може да е
предмет на вещноправна защита. В този смисъл е
определение № 396 от 20.09.2011 г. по ч.гр.д.№ 375 от 2011
г. на ВКС, Второ г.о.
2.3. Допустим е иск по чл.108 от ЗС за собственост и
предаване на владението на реална част от недвижим имот
и когато ответникът владее онази част от имота на ищеца,
по отношение на която на основание пар.8 от ПР на ЗУТ е
отпаднало отчуждителното действие на дворищно-
регулационния план. И в този случай се защита правото на
собственост на ищеца върху целия имот, но се иска
предаване само на реалната част, по отношение на която е
отпаднало отчуждителното действие на дворищно-
регулационния план, тъй като само тази реална част се
държи от ответника- собственик на имота, към който тази
реална част е била придадена по силата на дворищно-
регулационния план, чието отчуждително действие е
отпаднало. Искът за собственост на тази реална част е
допустим, тъй като отчуждителното действие на
регулацията отпада автоматично, без да е необходимо
предварително провеждане на предвидената в пар.8, ал.2

101
от ПР на Закона за устройство на територията процедура
за привеждане на регулационните граници на имотите в
съответствие с границите на собственост. В този смисъл е
Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2011 г. постановено по
т.гр.д.№ 3 от 2010 г. на ОСГК на ВКС.
2.4. Допустим е иск по чл.108 от ЗС за собственост и
предаване на владението на реална част от недвижим
имот, която е възстановена на ищеца по реда на Закона за
възстановяване собствеността върху одържавени
недвижими имоти /ЗВСВОНИ/ или по реда на Закона за
възстановяване собствеността върху някои отчуждени
имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Реституцията по
ЗВСВОНИ настъпва по силата на закона, при наличие на
посочени в него предпоставки, една от които е имотът да
съществува реално до размерите, в които е отчужден.
Съгласно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от
17.05.1995 г. на ОСГК на ВС, имотът съществува реално и в
случаите, когато не е обособен като отделна кадастрална
или регулационна единиция, но отговаря на изискванията
на благоустройствените закони за обособяване като
самостоятелен парцел. В тази хипотеза, тъй като
тълкуването се отнася до основния реституционен закон –
ЗВСОНИ, а не до реституцията на отчуждени имоти по
благоустройствени закони, за които важи чл.1 и чл.2 от
ЗВСНОИ по ЗТСУ,ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, е необходимо
да се извърши обособяване на незастроената част от
имота, която отговаря на нормативните изисквания за
обособяване на самостоятелна кадастрална или
регулационна единица по административен ред като
предпоставка за уважаване на иска за собственост. Това е
така, защото реституцията по ЗВСОНИ настъпва ex lege и
правото на собственост върху реституираните недвижими
имоти се защитава с иска за собственост, за разлика от
тази по ЗВСНОИ на отчуждените имоти по
благоустройствените закони, която се осъществява по
административен ред след издаване на надлежен
административен акт от оторизираните административни
органи, подлежащ на обжалване при отказ пред
административния съд - чл.1 и чл.2 от ЗВСНОИ по ЗТСУ,
ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Според тях със заповед по чл.4
от закона се възстановява собствеността върху имоти или
такива части от имоти, които могат да бъдат обособени
като самостоятелни парцели при спазване на съответните
норми и нормативи. В този закон обаче, няма въведено
изискване за предварително провеждане на процедура по

102
особобяването на подлежащата на реституция част от
имота като отделен парцел. Предвидената в параграф
единствен от ДР на ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ
и ЗС административна процедура за обособяването на
възстановената част от имот в самостоятелен имот по
действащия подробен устройствен план или по
кадастралната карта на града е последваща /след
реституцията/ и поради това не е условие за допустимост
на иска за собственост при възникнал спор с трети лица за
възстановената по реда на този закон част от имот. В този
смисъл са решение № 86 от 15.06.2011 г. по гр.д.№ 722 от
2010 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 323 от 02.05.2012 г.
по гр.д.№ 1377 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о, решение №
331 от 03.11.2011 г. по гр.д.№ 838 от 2010 г. на ВКС, Първо
г.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК и др. При
реституцията на отчуждени по благоустройствени закони
имоти , която не настъпва по право, а след преценка на
административния орган по чл.4 от закона за наличие на
нейните предпоставки по чл.1, ал.2 и ал.3, свързана с
обособяването на незастроената, подлежаща на
възстановяване част от имота, това обособяване може да
следва извършването на самата реституция. Не е така при
реституцията по ЗВСОНИ, при която предявеният иск по
чл.108 ЗС би бил без конкретизиран годен предмет на
защита до изпълнение на процедурата за обособяване на
самостоятелен урегулиран имот. До нейното провеждане с
положителен резултат производството по чл.108 ЗС трябва
да бъде спряно – арг. от 134, ал.2, т.7 ЗУТ. Тази процедура
има отношение към основателността, а не към
допустимостта на иска по чл.108 ЗС. Разбира се,
изпълнението на такава процедура не е необходимо и
съответно съдът без да спира производството по делото, а
само въз основа заключение на техническа експертиза ,
може да направи извода си за настъпване ефекта на
реституцията в разглежданата хипотеза, като уважи иска
за собственост, ако населеното място има само одобрен
кадастър без регулиране на поземлените имоти с ПУП .
2.5. Допустим е иск по чл.108 от ЗС за собственост и
предаване на владението на реална част от недвижим
имот, която е възстановена на ищеца по реда на Закона за
собствеността и ползването на земеделските земи /ЗСПЗЗ/.
Този закон също не поставя изискване възстановяването на
земеделски имоти да става, само ако те са обособени в
отделни парцели или ако могат да бъдат обособени като
такива. Съгласно чл.11, ал.2 от ППЗСПЗЗ възстановява се

103
правото на собственост върху имоти и части от имоти. След
като с решението на Общинската служба по земеделие,
което има конститутивно действие за правото на
собственост върху земеделските земи, може да се
възстанови реална част от имот и в закона няма изискване
преди постановяване на това решение да бъде проведена
предварителна административна процедура за
обособяване на тази реална част в самостоятелен имот, то
не би могло да се отрече правото на възстановения
собственик да защити собствеността си върху
възстановената му с решението на ОСЗ реална част от
имот чрез предявяване на иск за собственост. В този
смисъл е решение по гр.д.№ 551 от 2012 г. на ВКС, Първо
г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК.
2.6. Допустим е иск по чл.108 от ЗС за собственост и
предаване на владението на реална част от съсобствен
имот, когато тази реална част е била разпределена по реда
на чл.32, ал.2 от ЗС за ползване от ищеца, а реално се
ползва от друг съсобственик.
2.7. Допустим е иск по чл.108 от ЗС за собственост и
предаване на владението на идеална част от имот- между
съсобственици, когато ответникът се счита собственик на
целия имот, оспорва правата на ищеца в съсобствеността и
реално ползва целия съсобствен имот. В този смисъл са
решение № 822 от 01.12.2010 г. по гр.д.№ 46 от 2010 г. на
ВКС, Първо г.о., решение № 146 от 26.04.2010 г. по гр.д.№
238 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 351 от
14.10.2011 г. по гр.д.№ 1179 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о.,
постановени по реда на чл.290 от ГПК. В този случай
осъдителното решение ще бъде изпълнено чрез съставяне
на протокол от съдебния изпълнител за въвод във
владение в идеална част от имота, като се осигурява
достъп на съсобственика до имота /например предават му
се ключовете за входната врата на къща или апартамент/.
2.8. Допустим е иск по чл.108 от ЗС да собственост и
предаване на владението на мазе или таван. Макар да не
са самостоятелни вещи, а принадлежност към главната
вещ /жилище/, мазето и таванът могат да са предмет на
ревандикационен иск, ако ищецът твърди, че е собственик
на вещта, принадлежност към която са мазето и тавана, а
ответникът ползва мазето или тавана без основание.
Допустим е такъв иск и когато ищецът твърди, че
притежава обект в същата сграда /жилище, ателие, гараж/
и е придобил мазето по давност от ответника, който също е
етажен собственик и към жилището му има и друго мазе. В

104
този смисъл са решение № 1266 от 07.07.1995 г. по гр.д.№
1439 от 1994 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 99 от
20.07.2011 г. по гр.д.№ 827 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о.,
решение № 394 от 22.10.2010 г. по гр.д.№ 185 от 2010 г. на
ВКС, Второ г.о., последните две постановени по реда на
чл.290 от ГПК и др., в които е прието, че по изключение
може да се придобие по давност избено помещение от
лице, което притежава самостоятелен обект в същата
сграда /тоест е етажен собственик/, но не и когато в
резултат на това придобиване другото жилище остане без
самостоятелно избено помещение, каквото задължително
следва да има съгласно чл.40, ал.1 от ЗУТ и чл.93, ал.3 от
Наредба № 5 за правила и норми по териториално и
селищно устройство.
2.9. Допустим е иск по чл.108 от ЗС за осъждане на
ответника да предаде на ищеца- етажен собственик обща
част от етажна собственост, макар тази обща част да не
представлява самостоятелна вещ. В случая предявилият
иска етажен собственик защитата правото си на
собственост върху идеалната част от общите части на
сградата, което произтича от това негово право върху
самостоятелен обект - например жилище в ЕС. В типичната
хипотеза обаче се защитава обикновено не владението
като правомощие на собственика върху общите части на
ЕС срещу неправомерното му отнемане от несобственик, а
смущаване упражняването на правото му на собственост
чрез различни неправомерни посегателства върху него,
което е предмет на защита чрез иска по чл.109 ЗС.
2.10. Допустим е иск по чл.108 от ЗС за ревандикация на
имот, който никога не се е владял от ищеца. За разлика от
владелческите искове, за които законът изисква определен
срок на владение, при ревандикационния иск такъв срок не
е предвиден.. Това е така, тъй като с иска по чл.108 от ЗС
се защитава право на владение като елемент от вещното
право на собственост, а не фактическото владение, а това
право възниква от момента на придобиване на
собствеността като без значение за неговото възникване е
дали към този момент имотът се владее от собственника
или не. Правото на собственост не се погасява по давност
при неупражняването му за разлика от ограничените вещни
права на строеж или ползване, а може само да бъде
придобито от друг по оригинерен способ при условията на
чл. 79 ЗС, т.е. изгубването му се дължи не на пасивното
поведение на неговия носител, както е при погасителната
давност, а на активността на придобилия го чрез владение

105
върху вещта, негов обект в срока на придобивната давност.
Поради това искът по чл.108 ЗС не може да се отхвърли
като погасен по давност, а поради това, че собствеността
върху имота е придобита от ответника, направил
възражение за изтекла в негова полза придобивна давност.
2.11. Недопустим е иск по чл.108 от ЗС за ревандикация на
съвкупност от вещи /цяло стадо, библиотека с книги,
търговско предприятие/. Когато възникне спор за
собствеността върху такава съвкупност от вещи, следва да
се предяви ревандикационен иск за всяка отделна вещ от
съвкупността: конкрентни животни, конкретно посочени и
индивидуализирани книги, конкретен имот, който е част от
търговското предприятие.
3. Компетентност:
а/ Местно компетентен съд: Съгласно чл.109 от ГПК
компетентен да се произнася по искове за вещни права
върху недвижим имот, за граници и за защита на нарушено
владение върху недвижим имот е съдът по
местонахождението на недвижимия имот.
За искове за ревандикация на движими вещи важи общата
подсъдност по постоянния адрес или седалището на
ответника- чл.105 от ГПК.
Международна компетентност на съда по такива дела при
спор между лица, граждани на държави от Европейския
съюз е уредена в регламент № 44 от 2001 г. на Съвета на
Европа относно компетентността, признаването и
изпълнението на съдебни решения по граждански и
търговски дела. Съгласно чл.22, т.1 от този регламент, по
дела, които имат за предмет вещни права върху недвижим
имот, компетентен е съда на държавата-членка, в която е
разположен имотът.
При спор за собственост на български граждани с лице,
което не е гражданин на държава-членка на Европейския
съюз, се прилага чл.12 от Кодекса на международното
частно право, според който компетентен по делата по
чл.109 от ГПК относно намиращи се в Република България
недвижими имоти е българският съд. Тоест, във всички
случаи при спор за собственост или ограничени вещни
права върху недвижим имот с международен елемент,
компетентен е съда по местонахождението на имота.
По искове за вещни права върху движими вещи
българският съд е компетентен, когато вещите се намират
в България или ответникът е с местожителство, обичайно
местопребиваване или седалище в РБ или когато ищецът е

106
български гражданин или регистрирано в РБ юридическо
лице.
б/ Родово компетентният съд се определя в зависимост
от цената на иска: Съгласно чл.104, ал.1, т.3 от ГПК, ако
искът е с цена над 50 000 лв.- родово компетентен е
окръжният съд. В обратния случай- родово компетентен е
районният съд. Както бе посочено по-горе искът с правно
основание чл.108 от ЗС е оценяем иск, като съгласно чл.69,
ал.1, г.2 от ГПК цената му се определя от данъчната оценка
на имота, а ако няма такава- от пазарната цена на вещното
право.
4. Надлежни страни по иск с правно основание чл.108
от ЗС:
4.1. Надлежен ищец е лицето, което е предявило иска,
твърдейки че е собственик или носител на ограничено
вещно право върху имота.
а/ Когато се претендира връщането на имот на ЖСК,
надлежен ищец е ЖСК, която е юридическо лице.
б/ Когато се претендира ревандикация на имот,
представляващ обща част на етажната собственост,
надлежни ищци са всички етажни собственици, освен ако
по новия Закон за управление на етажната собственост е
създадено сдружение на собствениците, което съгласно
чл.25 от закона е юридическо лице. В този случай надлежен
ищец или ответник е това юридическо лице.Ако се касае до
самостоятелен обект на собственост – жилище или таван,
респ.мазе, принадлежност към такова, ищецът ще бъде
претендиращия собствеността като неин индивидуален
собственик – физическо или юридическо лице, а не всички
етажни собственици, респ. ЕС като юридическо лице.
в/ Спорен е въпросът дали този иск може да се предяви по
реда на чл.134 от ЗЗД от кредиторите на собственика.
Съгласно чл.134 от ЗЗД, кредиторът може да упражни
имуществените права на длъжника, когато неговото
бездействие заплашва удовлетворението на кредитора,
освен ако се касае да такива права, упражняването на
които зависи от чисто личната преценка на длъжника.
Принципно следва да се приеме, че е недопустимо
кредитор на длъжника да предяви от негово име иска по
чл.108 от ЗС, тъй като кредиторът може да се удовлетвори
от имота, дори когато той не се държи от собственика-
длъжник /тоест, бездействието на длъжника да си
възстанови владението върху имота не заплашва
удовлетворението на кредитора/. Би следвало да се
допусне такава възможност в случаите, когато поради

107
продължителното бездействие на собственика
/непредявяване на установителен или ревандикационен иск
за собственост в продължение на близо 10 години след
завладяването на имота от ответника/ съществува
вероятност в скоро време имотът да се придобие по
давност от ответника и по този начин да се намали
имуществото на длъжника.
4.2. Надлежен ответник- лицето, за което ищецът твърди,
че владее или държи собствения му имот без основание.
а/ Когато имотът се държи от лице, което владее имота за
другиго /например на основание наемен договор, сключен с
владелец- несобственик/ или когато имотът се владее от
няколко лица едновременно, тези лица не са необходими
другари по делото- предявяването на иска само срещу един
от тях не е условие за редовност на исковата молба. За да
може обаче да се постигне целта на производството
/връщане на имота на действителния му собственик/, този
иск следва да бъде предявен срещу всеки един от тях.
б/ Ако в хода на делото владението или държането на
имота бъде предадено на трето лице, това трето лице не е
нужно да бъде привлечено като нов ответник по делото,
тъй като съгласно чл.523, ал.1 от ГПК решението ще може
да бъде изпълнено и по отношение на него. В този случай
не се прилага правилото на чл.235, ал.3 от ГПК, че при
постановяване на решението съдът следва да вземе
предвид и настъпилите в хода на делото нови факти.
Съдът ще трябва да уважи ревандикационния иск,
независимо че към момента на постановяване на
решението ответникът вече не е нито владелец, нито
държател на имота.
5. Доклад: Докладът на съда по иск с правно основание
чл.108 от ЗС следва да съдържа всичко посочено в чл.146
от ГПК, като с оглед конкретните твърдения на ищеца в
исковата молба и на ответника в отговора му следва да
бъдат дадени и конкретни указания:
а/ Следва да се дадат конкретни указания относно
разпределението на доказателствената тежест- не общо,
че ищецът следва да докаже, че е собственик и че
ответника владее имота, и че ответникът следва да докаже,
че има основание за това владение, а конкретно.
Например, ако ответникът оспорва правата на праводателя
на ищеца, на ищеца следва да се дадат указания, че в
негова тежест е да докаже правата и на праводателя си.
Или ако ответникът твърди придобиване по давност, без да
има съставен в негова полза нотариален акт по

108
обстоятелствена проверка, на същия следва да се укаже,
че негова е тежестта да докаже владение през определен
период от време.
б/ Следва да се укаже на страните и за кои свои твърдения
не сочат доказателства- конкретно за кои твърденията на
страните няма посочени доказателства.
6. Предмет на доказване, разпределение на
доказателствената тежест и допустими доказателства
по иск с правно основание чл.108 от ЗС:
6.1. В тежест на ищеца е да докаже, че е собственик или
носител на ограничено вещно право върху вещта и че тя се
държи от ответника.
а/ Че ищецът е собственик се доказва с различни
доказателства според твърдяното от ищеца основание за
придобиване на собствеността:
- Когато се твърди придобиване на собственост на
основание сделка, собствеността се доказва с нотариален
акт за продажба, дарение, замяна, за прехвърляне на имот
срещу задължение за издръжка и гледане, за други сделки,
или с писмен договор със заверка на подписите, за
сделките, за които законодателят е въвел облекчена форма
за действителност /например договор за продажба на
наследство, договор за доброволна делба и др./.
По принцип ищецът не следва да доказва правото на
собственост на праводателя си, но ако ответникът оспорва
това право, в тежест на ищеца е да докаже правото на
собственост и на праводателя си.
- Когато се твърди придобиване на собственост на
основание наследяване, то се доказва с удостоверение за
наследници и акт за собственост на наследодателя или
завещание в полза на ищеца.
- Когато се твърди придобиване на собственост на
основание давностно владение, то се доказва със
свидетелски показания, писмени доказателства за факта на
владението или нотариален акт по обстоятелствена
проверка. Този нотариален акт легитимира владелеца като
собственик на имота и обръща доказателствената тежест в
процеса /в тежест на този, който оспорва нотариалния акт,
е да обори констатациите на нотариуса/. В този смисъл е
приетото в Тълкувателно решение № 11 по т.гр.д.№ 11 от
2012 г. на ОСГК на ВКС.
Ако ищецът се позовава на присъединяване на владението,
той следва да докаже както факта на владението, така и
основанието за присъединяване на владението.

109
Добросъвестността на владението не се доказва, а се
презюмира съгласно чл.70, ал.2 от ЗС.
- Когато се твърди придобиване на собственост по
реституция по административен ред, правото на
собственост се доказва с административния акт за
реституция: решението на Общинската служба по
земеделие по ЗСПЗЗ или заповедта по чл.4 по ЗВСНОИ по
ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС.
- Когато се твърди придобиване по реституция по силата на
закона, ищецът следва да докаже наличието на
предвидените в закона предпоставки за тази реституция.
Например при реституция по реда на ЗВСВОНИ следва да
се докаже, че наследодателят на ищеца е бил собственик
на имота преди отнемането му, че имотът е бил отнет по
силата на някои от посочените в чл.1 и чл.2, ал.1 от закона
нормативни актове или че е отнет без законно основание
или отчужден не по установения законов ред /чл.2, ал.2 от
закона/, че към датата на влизане в сила на ЗВСВОНИ
имотът е бил собственост на държавата, общините,
обществени организации или техни фирми или еднолични
дружества по чл.61 от ТЗ и че съществува реално до
размерите, в които е бил отчужден. Ако липсват
доказателства за собствеността върху имота, достатъчно е
да се установи фактът на одържавяването му /чл.3, ал.1 от
закона/. При реституцията по силата на този закон
заповедта за деактуване на имота не установява наличието
на предвидените в закона предпоставки и не води до
възникване на право на собственост- тя няма
конститутивно действие за правото на собственост, което
по този закон се реституира по силата на закона.
- Когато се твърди, че придобиването на собственост е в
резултат на преобразуване на търговско дружество,
ищецът следва да докаже само, че имотът е бил
предоставен за управление и стопанисване на държавното
предприятие /отбелязване в акта за държавна собственост
или представяне на самия акт за предоставяне на право на
стопанисване и управление/ и да представи акт на
компетентния орган /МС или ресорен министър/ за
преобразуване на предприятието в търговско дружество.
- Когато се твърди придобиване на сграда по приращение,
достатъчно е ищецът да докаже, че е собственик на
мястото, върху което е изградена сградата.
- Когато се твърди, че собствеността или ограниченото
вещно право са възникнали по силата на административен
акт- следва да се представи този административен акт.

110
б/ На второ място в тежест на ищеца е да докаже, че вещта
или имота-предмет на делото се държи или владее от
ответника. За това обстоятелство са допустими всякакви
доказателствени средства, включително и свидетелски
показания. Следва да се има предвид, че това
обстоятелство подлежи на доказване, само ако ответникът
го оспорва.
6.2. В тежест на ответника е да докаже, че има основание
за владението си.
а/ Основанието е юридически факт, който създава право да
се владее или държи имота. Такова основание за
владение е например предварителния договор, в който е
предвидено предаване на имота от датата на сключване на
този предварителен договор или от друга дата,
предхождаща прехвърлянето на собствеността и
завеждането на иска/. Основание за държане на имота е
например сключен със собственика договор за наем.
б/ Сделка, по силата на която ответникът е установил
владение или държане на имота, когато тази сделка е била
сключена с несобственик, не създава основание за
владение или държане.
в/ Сделка, по силата на която ответникът е установил
владение или държане върху имота, когато тази сделка е
била сключена с праводателя на ищеца е валидно
основание за владение или държане на вещта, когато тази
сделка по разпореждане на закона може да се
противопостави и на ищеца. Такива сделки са например:
- договор за учредяване на вещно право на ползване в
полза на ответника от бившия собственик на имота, което
вещно право се запазва и при промяна на собствеността,
- договор за наем, сключен с праводателя на ищеца, който
е бил вписан в имотния регистър- чл.237, ал.1 от ЗЗД,
- договор за наем, сключен от праводателя на ищеца, който
има достоверна дата, е валидно основание за ползване на
имота от наемателя в продължение на 1 година след
прехвърлянето- чл.237, ал.2 от ЗЗД и др.
7. Защита на ответника по предявен иск по чл.108 от ЗС
и преклузии:
7.1. Ответникът може да оспори правото на собственост на
ищеца и на неговия праводател, като твърди, че не са
собственици на имота. Ограничения относно допустимите
възражения по иск за собственост при спор между лице, на
което земеделски имот е възстановен по реда на ЗСПЗЗ, и
лице, което претендира да е придобило такъв имот по реда
на пар.4а или пар.4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, бяха приети в

111
Тълкувателно решение № 9 от 07.11.2012 г. по т.гр.д.№ 9 от
2012 г. на ОСГК на ВКС. В него бе прието, че лицата, които
претендират права по пар.4а и пар.4б от ПЗР на ЗСПЗЗ не
могат да оспорват правото на собственост на праводателя
на ищеца върху имота, предмет на реституцията по реда на
ЗСПЗЗ, нито идентичността на възстановения с решението
на ОСЗ имот с имота, притежаван от наследодателя на
лицето, на което този имот е възстановено по реда на
ЗСПЗЗ.
7.2. Ответникът може да оспори правото на собственост на
ищеца, като твърди нищожност на придобивното му
основание.
7.3. Ответникът може да оспори твърдението на ищеца, че
е придобил имота по давност, като твърди, че ищецът не е
бил владелец на имота през необходимия по закон срок.
7.4. Ответникът може да оспори валидността и
материалната законосъобразност на административния акт
за реституция, от който ищецът черпи правата си, ако този
административен акт е издаден в административно
производство, в което ответникът не е участвал. В този
смисъл са чл.17, ал.2 от ГПК, т.4 от Тълкувателно решение
№ 6 от 10.05.2006 г. по гр.д.№ 6 от 2005 г. на ОСГК на ВКС
и Тълкувателно решение № 5 по т.гр.д.№ 5 от 2011 г. на
ОСГК на ВКС.
7.5. Ответникът може да оспори, че ищецът не е носител на
претендираното от него вещно право, тъй като то е
погасено по давност. Такова възражение за погасяване на
правото на собственост не би било основателно, тъй като
правото на собственост не се погасява с простото му
неупражняване, а само ако друго лице го придобие или
собственикът се откаже от собствеността. Някои
ограничени вещни права и сервитутите обаче се погасяват
по давност. Например правото на строеж се погасява с
изтичане на 5-годишен давностен срок- чл.67 от ЗС.
7.6. Ответникът може да твърди, че ищецът не е
собственик, защото правото на собственост е валидно
придобито от ответника от действителния собственик.
7.7. Ответникът може да противопостави възражение, че е
придобил имота по давност. Това възражение се
преклудира съгласно чл.133 от ГПК, ако не бъде заявено с
отговора на исковата молба.
7.8. Ответникът може да се защитава като твърди, че не е
владелец и държател на имота. Може да твърди, че
владеният от него имот не е идентичен с имота на ищеца.

112
7.9. Ответникът може да се защитава като твърди, че има
основание да държи имота- наемен договор с ищеца-
собственик, договор за учредяване право на ползване от
предишен собственик и др.
7.10. Ответникът може да се защити срещу претенцията за
предаване на имота като направи възражение за право на
задържане на имота до заплащане на подобренията в него.
Съгласно чл.72, ал.3 от ЗС, такова възражение може да
прави само добросъвестния владелец, респ. приравнения
на него недобросъвестен при условията на чл.74, ал.2 ЗС.
Възражението за задържане е акцесорно на претенцията за
подобрения, и не може да се предяви самостоятелно от
нея, освен когато в отделно производство, същата е
уважена с влязло в сила решение. Тази претенция може да
се предяви срещу иска по чл.108 ЗС както с насрещен иск,
така и с възражение, по което съдът се произнася с
решение, с което присъжда тяхната стойност, ако
претенцията е основателна, независимо че не е заявена с
искова молба, отговаряща на изискванията на чл.127 и
чл.128 ГПК..При такъв изход на спора по претенцията за
присъждане на подобрения, съдът ще постанови
задържане на имота от ответника до заплащане на тяхната
стойност от собственика – ищец.
Всички възражения на ответника следва да бъдат заявени
най-късно с отговора на исковата молба- чл.131, ал.2, т.5 от
ГПК. След този момент ответникът може да твърди само
настъпването на нови обстоятелства- чл.147, ал.1, т.2 от
ГПК.
8. Усложнения в процеса:
8.1. Другарство:
а/ Съпрузите са необходими другари, когато са ответници
по иск за собственост и ответникът възразява, че имотът е
бил придобит през време на брака /решение № 319 от
14.10.2011 г. по гр.д.№ 1125 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о. и
др./.
б/ Когато ищец е единия съпруг, другият съпруг не е
задължителен другар. Съгласно приетото в Тълкувателно
решение № 91 от 01.10.1974 г. по гр.д.№ 63 от 1974 г. на
ОСГК на ВКС, предявяването на иск за собственост
относно вещ, обща на двамата съпрузи, е действие на
обикновено управление и може да се извърши от всеки
един от тях.
в/ При предявяването на иск от един съсобственик срещу
трето на съсобствеността лице, останалите
съсобствениците също не са задължителни другари в

113
процеса, тъй като предявяването на иск за собственост е
действие на обикновено управление на вещта /действие,
насочено към запазване и охраняване на правото на
собственост върху вещта/, което може да се осъществява
от всеки съсобственик поотделно. В този смисъл е
задължителната и незадължителна практика на ВКС
/решение № 1711 от 14.12.2000 г. по гр.д.№ 293 от 2000 г.
на ВКС, Четвърто г.о., решение № 179 от 08.06.2012 г. по
гр.д.№ 1241 от 2011 г. на ВКС, Първо г.о, постановено по
реда на чл.290 от ГПК и др./, в която по аналогия се
прилага приетото в Тълкувателно решение № 91 от
01.10.1074 г. по гр.д.№ 63 от 1974 г. на ОСГК на ВС.
Ако имотът е съсобствен на ищеца, на ответника и на трето
лице, това трето лице също не е задължителен другар на
ответника по иска с правно основание чл.108 от ЗС, тъй
като не е в едно и също правно положение с ответника:
Може третото лице да не е отнело от ищеца имота и
поради това да няма нужда иска по чл.108 от ЗС да се
предявява и срещу това трето лице. В този смисъл е
решение № 221 от 05.06.2012 г. по гр.д.№ 1190 от 2011 г. на
ВКС, Първо г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК.
8.2. Изменение на основанието или на петитума на иска.
а/ В решение № 476 от 26.10.2010 г. по гр.д.№ 907 от 2009
г. на ВКС, Второ г.о. е прието, че посочването от ищеца на
ново основание за придобиването на правото на
собственост не е изменение на иска, а предявяване на нов
иск, което е допустимо само по предвидения в ГПК ред чрез
подаване на нова искова молба. В случая не е било
поискано изменение на основанието на иска по чл.108 ЗС
по реда на чл.214, ал.1, изр.1 ГПК- преминаване от
производно към оригинерно основание, което легитимира
ищеца като носител на правото на собственост, тъй като
наред с въведеното в исковата молба - сделка, ищецът се е
позовал и на изтекла придобивна давност. Поради това, че
съдът се е произнесъл по последното, без надлежно
изменение на иска по основание, решението му е било
обезсилено от ВКС като постановено по непредявен иск в
нарушение на диспозитивното начало в процеса..
б/ Съгласно чл.214, ал.1, изр.посл. от ГПК до приключване
на съдебното дирене в първата инстанция ищецът може да
премине от осъдителен към установителен иск или
обратно. Това е така, тъй като в този случай се променя
само искането /петитума на иска/, но не и основанието на
иска. В този смисъл е решение № 17 от 30.05.2011 г. по

114
гр.д.№ 110 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., постановено по
реда на чл.290 от ГПК.
в/ Недопустимо е изменение на ревандикационен иск в
отрицателен установителен иск за собственост, тъй като
едновременно се променя основанието и петитума на иска
/по първия иск основанието е правото на собственост на
ищеца, а искането е да се установи собствеността на
ищеца и да му се предаде имота, а по втория иск
основанието е правото на собственост на ответника и
искането е да се признае, че ответникът не е собственик/. В
този смисъл е решение № 122 от 18.04.2012 г. по гр.д.№
345 от 2011 г. на ВКС, Първо г.о., постановено по реда на
чл.290 от ГПК.
г/ Уточнението на имота по сега действащия регулационен
план на местността не представлява нито предявяване на
нов иск, нито изменение на иска, а е само уточнение на
иска /респ. отстраняване на нередовности на исковата
молба/, поради което може да бъде направено и след
посочения в чл.214 от ГПК срок. В този смисъл е решение
№ 147 от 17.03.2011 г. по гр.д.№ 377 от 2010 г. на ВКС,
Първо г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК.
8.3. Съединяване на искове с иска по чл.108 от ЗС:
а/ Искът с правно основание чл.108 от ЗС може да се
съедини с:
- иск по чл.26 от ЗЗД за нищожност на сделката между
ищеца и ответника за прехвърляне на собствеността върху
вещта,
- иск по чл.27 и сл. от ЗЗД за унищожаване на сделка
между ищеца и ответника за прехвърляне на спорната вещ,
- иск по чл.87, ал.3 от ЗЗД за разваляне на договора
между ищеца и ответника за прехвърляне на имота,
- иск по чл.227 от ЗЗД за отмяна на направено от
ищеца на ответника дарение на спорната вещ,
- иск по чл.105, ал.1 от СК /отм./ и чл.55 от СК от 2009
г. за отмяна на дарение на имущество на значителна
стойност, направено във връзка и през време на брак,
който впоследствие е бил прекратен,
- иск по чл.42 от ЗН за установяване на нищожността
на направено от наследодател на ищеца в полза на
ответника завещание или завет на спорния имот,
- иск по чл.19, ал.3 от ЗЗД за обявяване на сключен
между ищеца и ответника предварителен договор за
окончателен /макар производството за обявяване на
предварителен договор за окончателен да е уредено в ГПК
като особено искове производство, в практиката на ВКС се

115
приема, че няма пречка за съединяване на този иск с иска
по чл.108 от ЗС/.
- отменителните искове по чл.647, ал.1 от Търговския
закон може да се съединяват с иск по чл.108 от ЗС, като в
този случай компетентен да разгледа делото е съда по
несъстоятелността.
- иск по чл.59, ал.1 от ЗЗД за заплащане на
обезщетение за ползата, от която е бил лишен ищецът-
собственик вследствие на невъзможността да ползва
собствения си имот през определен период от време –
ТР№82/28.2.1975 г. по гр.д.№74/74 г. на ОСГК на ВС.,
- иск по чл.45 от ЗЗД за вредите, които ответникът е
причинил на ищеца при отстраняването му от владението.
- евентуално предявен иск за заплащане на
равностойността на вещта, ако се установи, че тя е пълно
или частично развалена. В този смисъл е Тълкувателно
решение № 114 от 01.11.1963 г. по гр.д.№ 95 от 1963 г. на
ОСГК на ВС. Според същото тълкувателно решение може
да се предявят и алтернативно съединени искове за
собственост или заплащане равностойността на вещта, при
което диспозитивът ще бъде постановен също
алтернативно, тъй като се дължи изпълнение на едно и
също дължимо – предаване владението на вещта или
нейната равностойност, като изпълнението може да се
осъществи по избор на длъжника с престиране на едното
или на другото.
б/ Искът с правно основание чл.108 от ЗС може да се
съедини и с насрещните искове, предявени от ответника.
Такива искове са: установителен иск за признаване на
ответника за собственик на имота, искове за нищожност,
унищожаемост на сделка, за отмяна на дарение, за
разваляне на договор, по който страни са били ищеца и
ответника, иск за връщане на даденото от ответника по
разваления договор, иск за обявяване на предварителен
договор за окончателен, иск по чл.72 или чл.74 от ЗС за
направените от ответника подобрения и разноски за имота.
Съгласно чл.211 от ГПК тези искове могат да се предявят
най-късно в срока за отговор на исковата молба.
в/ В производството по чл.108 от ЗС могат да бъдат
предявени и инцидентни установителни искове за
установяване на правоотношения, които са от значение за
решаването на спора. Съгласно чл.212 от ГПК тези искове
следва да бъдат предявени от ищеца най-късно до първото
съдебно заседание, а от ответника- най-късно с отговора на
исковата молба.

116
г/ Ответникът може да предяви и обратен иск срещу
привлеченото от него трето лице-помагач за връщане на
даденото от ответника на третото лице по договора за
прехвърляне на собственост върху вещта, за която в
процеса се установи, че е собственост на ищеца.
д/ Искът с правно основание чл.108 от ЗС не може да бъде
съединяван:
- с искове за възстановяване на отнето владение- чл.359 от
ГПК.
- с положителен установителен иск за собственост, тъй като
този иск се включва в иска по чл.108 от ЗС. Може обаче в
хода на делото да се преминава от осъдителен към
установителен иск и обратно- чл.214, ал1 , изречение
последно от ГПК.
8.4. Привличане и встъпване на трето лице-помагач.
Съгласно чл.219, ал.1 от ГПК до първото заседание ищецът
може да привлече като трето лице помагач по делото
лицето, от което е придобило собствеността на имота,
когато ответникът оспорва правото на собственост на
праводателя на ищеца.
Ответникът също може да привлече като трето лице-
помагач по делото лицето, от което е придобило имота.
Това той може са стори най-късно с отговора на исковата
молба.
Трето лице, което има интерес решението да бъде
постановено в полза на една от страните по делото, може
да встъпи по делото най-късно до приключване на
съдебното дирене в първата инстанция /чл.218 от ГПК/.
В тези случаи постановеното решение има установително
действие в отношенията между третото лице и насрещната
страна, а установеното в мотивите на решението е
задължително за третото лице в отношенията му със
страната, която го е привлякла /чл.223, ал.1 и ал.2 от ГПК/.
8.5. Главно встъпване. Когато трето лице твърди, че има
самостоятелни права върху спорния имот, то може са
встъпи в процеса, като предяви срещу ищеца
установителен иск за собственост /иск с правно основание
чл.124, ал.1 от ГПК/, а срещу ответника- осъдителен иск
/иск с правно осноание чл.108 от ЗС/. Главното встъпване е
допустимо до приключване на съдебното дирене в първата
инстанция- чл.225 от ГПК. То става с отделна искова молба
и след заплащане на държавна такса за всеки от двата
предявени иска.
9. Предпоставки за уважаване на иска с правно
основание чл.108 от ЗС:

117
9.1. Ищецът да е собственик на претендираната движима
вещ или имот,
9.2. Ответникът да владее или държи процесната движима
вещ или имот или част от него,
9.3. Ответникът да няма основание за това владение или
държане /основание, което да може да се противопостави
на ищеца/.
9.4. Ако ответникът е заявил право на задържане на имота
до заплащане на подобренията за него, когато се установи,
че има такова право на задържане, искът се уважава, но в
диспозитива на решението си съдът признава правото на
задържане на имота до заплащане на подобренията.
10. Диспозитив на съдебното решение по иск с правно
основание чл.108 от ЗС:
10.1. Диспозитивът на решението следва да съдържа
установителна и осъдителна част:
а/ Когато се уважава иска: Признава за установено по
отношение на Б, че А е собственик или носител на
ограничено вещно право върху следния имот……. и осъжда
Б да предаде на А гореописания имот. В диспозитива не се
посочва текст на закона като правна квалификация на иска,
тъй като в него не трябва да се съдържат мотиви, а само
крайния извод на съда.
б/ Когато се отхвърля иска поради това, че ищецът не е
собственик: Отхвърля иска , предявен от А срещу Б за
признаване на собствеността и предаване на владението
на следния имот: …..
в/ Когато се отхвърля иска поради това, че ищецът е
собственик, но ответникът не владее имота или го владее
на правно основание: Има противоречива съдебна
практика. В едни случаи се признава правото на
собственост на ищеца, но се отхвърля иска за предаване
на владението на вещта. Това разрешение е прието, за да
се внесе яснота в отношенията между страните и да се
формира сила на пресъдено нещо между тях по въпроса
кой е собственик на имота, тъй като в т.18 от Тълкувателно
решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на
ОСГК на ВКС бе прието, че мотивите на съдебното
решение не се ползват със сила на пресъдено нещо. В
други случаи се отхвърля целия иск, като мотивите затова
са,, че искът с правно основание чл.108 от ЗС е единен иск
и при липсата на която и да е от трите предпоставки за
уважаване на този иск, той следва да се отхвърли.
Правилно е първото разрешение, тъй като осъдителния иск
за собственост имплицитно съдържа установителния,.

118
Последният следва да бъде уважен за да се установи със
сила на пресъдено нещо правото на собственост на ищеца
върху вещта, което му се оспорва от ответника, но тъй като
не съществува неудовлетворено притезателно право,
подлежащо на принудително изпълнение, защото ищецът
е във владение на спорния имот, искът се отхвърля в
осъдителната му част.
г/ Когато е предявен иск от съсобственик срещу трето на
съсобствеността лице и се установи, че ищецът е
собственик на идеална част от имота, а ответникът не
притежава права в съсобствеността, съдът следва да
признае по отношение на ответника, че ищецът е
собственик на съответната идеална част от имота, но да
осъди ответника да предаде на ищеца целия имот. В този
смисъл е трайната практика на ВКС, например решение №
179 от 08.06.2012 г. по гр.д.№ 1241 от 2011 г. на ВКС, Второ
г.о.
д/ Когато е предявен иск за собственост на целия имот, но
се установи, че имотът е съсобствен между ищеца и
ответника, следва да се уважи искът за собственост за
съответната притежавана от ищеца идеална част от имота,
а да се отхвърли за останалата идеална част. В този
смисъл е съдебната практика, например решение № 58 от
14.03.2012 г. по гр.д.№ 678 от 2011 г. на ВКС, Второ г.о.
е/ Когато се е претендирало връщане на реална част от
имот, в диспозитива на решението съдът следва да
признае за установено, че ищецът е собственик на целия
имот и да осъди ответника да предаде на ищеца тази
реална част от имота, която ответникът неоснователно
държи или владее /Признава за установено по отношение
на Б, че А е собственик на УПИ с площ от 600 кв.м. Осъжда
Б да предаде на А реална част от този УПИ с площ на
частта от 200 кв.м., находящи се източната част на УПИ и
означени с букви А-Б-В-Г-А на скица на в.л.инж.Василев,
находяща се на лист 68 от делото, която представлява
неразделна част от настоящото решение/. Тоест, признава
се правото на собственост на ишеца върху целия имот, а се
осъжда ответника да предаде на ищеца само
неоснователно владяната от него реална част от имота,
като тази част се индивидуализирана в решението чрез
скица на вещото лице, която следва да бъде приподписана
от съдията, за да представлява неразделна част от
решението.
10.2. Когато ответникът е направил възражение за право на
задържане: Тъй като съгласно чл.298, ал.4 от ГПК

119
възражението за право на задържане се ползва със сила на
пресъдено нещо, а съгласно т.18 от Тълкувателно решение
№ 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС
мотивите на съдебното решение не се ползват със сила на
пресъдено нещо, произнасянето на съда по възражението
на ответника за право на задържане следва да бъде
отразено в диспозитива на решението.
а/ Поради това, когато се уважава такова възражение,
искът се уважава под условие: Признава за установено по
отношение на Б, че А е собственик на следния имот ….
Осъжда Б да предаде на А гореописания имот при условие,
че Б заплати на А сумата ……, представляваща
увеличената стойност на имота след извършени в него
подобрения, изразяващи се в ….. /например построяването
на гараж/. Или: Признава за установено по отношение на Б,
че А е собственик на следния имот: …..Осъжда Б да
предаде на А гореописания имот като признава правото на
Б да задържи имота до заплащане от А на направените
подобрения на стойност … лв.
б/ Когато се отхвърля това възражение, в диспозитива на
решението следва да бъде посочено: Оставя без уважение
направеното от Б срещу А възражение за право на
задържане на следния недвижим имот …. до заплащане на
подобрения в размер на ….. лв.
10.3. С решението по иска с правно основание чл.108 от ЗС
съгласно чл.537, ал.2 от ГПК, когато се уважава този иск,
съдът е длъжен да отмени нотариалния акт, който
легитимира ответника като собственик на спорния имот.
Това следва да бъде направено, дори и ищецът да не е
направил изрично искане затова, тъй като отмяната на
нотариалния акт е изрично разпоредена законна последица
от уважаването на иска за защита на засегнатото с
издаването на нотариалния акт материално право. В този
смисъл е Тълкувателно решение № 178 от 30.06.1986 г. по
гр.д.№ 150 от 1985 г. на ОСГК на ВС.
В Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2012 г. по т.гр.д.№ 3
от 2012 г. ОСГК на ВКС прие, че по този ред се отменят
само констативните нотариални актове и нотариалните
актове по обстоятелствена проверка, но не и нотариалните
актове за сделки.
11. Последици на решението по иска с правно
основание чл.108 от ЗС:
11.1. То се ползва със сила на пресъдено нещо между
същите страните, за същото искане и на същото
основание. За да е основателен отвод за пресъдено нещо

120
при предявяване на нов иск за собственост следва да е
налице обективен и субективен идентитет между спора,
предмет на влязлото в сила решение, и предявения по-
късно иск.
а/ Съгласно приетото в т.9 от ППВС № 2 от 1977 г.
субективен идентитет е налице между страните и спрямо
процесуалният субституент на някоя от тях, спрямо един от
необходимите другари, спрямо наследниците и
правоприемниците на страната по първото дело.
б/ Под обективен идентитет се има предвид двете решения
да са постановени по еднакво искане и на същото
основание.
Няма такъв идентитет, когато във втората исковата молба
има позоваване на нови юридически факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене по първото дело
/например изтекла след влизане в сила на първото
решение нова придобивна давност, или издаване след
влизане в сила на решението по първото дело на решение
на ОСЗ за възстановяване на собствеността върху имота,
или сключване след влизане в сила на решението по
първото дело на сделка за придобиване на имота/. Този
нов юридически факт не се преклудира от силата на
пресъдено нещо на решението и може да е основание за
завеждане на нов иск за собственост. В този смисъл е и
практиката на ВКС, например решение № 475 от 09.12.2011
г. по гр.д.№ 1559 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о.
Няма такъв идентитет и когато с влязлото в сила решение е
отречено правото на собственост на ищеца на едно
основание /например сделка/, а новото дело е заведено на
друго основание /например изтекла в полза на ищеца
придобивна давност/. Решението, с което се отхвърля иска
за собственост, основан на сделка, не преклудира правото
на ищеца да предяви нов иск за собственост срещу същия
ответник на друго придобивно основание /например
придобивна давност/, дори това основание да е
съществувало към момента на завеждане на първото дело.
В този смисъл е решение № 476 от 26.10.2010 г. по гр.д.№
907 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о. Налице е обаче обективен
идентитет в хипотези, при които спор между едни и същи
страни по две дела, е разрешен противоречиво по
въпроси, предмет на разглеждане и по двете, когато този
по едното от тях се инкорпорира в предмета на другото
дело – например при уважен иск за изключителна
собственост върху вещ между едни и същи страни, по
друго дело за делба на същата вещ между същите страни,

121
тя е била допусната, с което е приета съсобственост върху
тази вещ – т.9 от ППВС№2/77 г.
11.2. Решението като такова по осъдителен иск се
ползва с изпълнителна сила.

II. ИСКОВЕ С ПРАВНО ОСНОВАНИЕ ЧЛ.124, АЛ.1

ОТ ГПК: По своя характер това са установителни искове,
целящи да разрешат със сила на пресъдено нещо
възникнал между две или повече лица спор за собственост
или ограничено вещно право. Целта на защитата по тези
искове е да се установи действителното правно положение
в отношенията между страните и да се осуети занапред
възникването на нов спор за собственост.
1. Условия за редовност на исковата молба по тези
искове: Казаното за иска по чл.108 от ЗС по отношение на
начина на индивидуализацията на имота, по отношение на
изискването за посочване на основанието на иска, по
отношение на държавната такса и оценяемостта на иска и
по отношение на вписването на исковата молба, важи и за
тези искове.
Допълнително е необходимо в исковата молба да се
посочат и обстоятелствата, които обосновават правния
интерес на ищеца от предявяване на установителен иск за
собственост.
2. Допустимост на иска по чл.124, ал.1 от ГПК: Тъй като
този иск е установителен, предпоставка за неговата
допустимост е за ищеца да съществува правен интерес от
предявяването му. Конкретният правен интерес за
предявяване на иска се обуславя от естеството и
съдържанието на възникналия между страните
извънсъдебен правен спор:
а/ Когато той вземе формата на оспорване на
претендираното от ищеца право на собственост,
последният има правен интерес от предявяването на
положителен установителен иск.
б/ Когато ответникът не само оспорва право на ищеца,
което обаче не е свързано с твърдяно от последния право
на собственост, като твърди и че е собственик, с което
засяга това претендираното от ищеца право, тогава е
налице правен интерес от предявяване на отрицателен
установителен иск.
2.1. Според преобладаващата задължителна съдебна
практика /решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК-
например решение № 665 от 12.11.2010 г. по гр.д.№ 1921
от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 110 от 30.06.2011

122
г. по гр.д.№ 746 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., решение №
201 от 11.05.2011 г. по гр.д.№ 449 от 2010 г. на ВКС, Първо
г.о., решение № 362 от 28.11.2011 г. по гр.д.№ 8 от 2011 г.
на ВКС, Първо г.о., решение № 405 от 20.12.2011 г. по
гр.д.№ 6 от 2011 г. на ВКС, Първо г.о. и др./ допустим е
установителен иск за собственост, дори когато имотът се
владее от ответника и поради това ищецът може да
предяви ревандикационен иск. Приема се, че ищецът има
право да избере каква форма на защита на правото си на
собственост да предяви: осъдителен иск по чл.108 от ЗС
или само установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК. Това
разбиране е спорно, тъй като установителния иск е
субсидиарен и намира приложение тогава, когато
заинтересованата страна не може да получи по -пълна по
обем защита. Противоположната позиция се аргументира с
обстоятелството, че макар и ако предяви осъдителен иск,
ищецът ще получи по-пълна по обем защита на правата си,
той би могъл да не желае такава такава, тъй като счита, че
получаваната от решението по установителния иск по-
малка защита му е достатъчна. Например, ищецът може да
не желае да си възстанови владението върху имота /да не
желае да го ползва например поради това, че заплащането
на разноските за имота е прекалено обременително за
него/ и поради това да не се противопоставя на това
имотът да се ползва от ответника, а да иска чрез
предявяването на иска по чл.124, ал.1 от ГПК само да
прекъсне течащата в полза на ответника придобивна
давност за имота. Въпросът предстои да бъде разрешен от
ОСГК на ВКС с тълкувателно решение по образуваното
т.д.№8/2012 г.
2.2. Отрицателният установителен иск е допустим и когато
ищецът може да предяви положителен установителен иск.
В този смисъл е решение № 352 от 14.10.2011 г. по гр.д.№
1301 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о., постановено по реда на
чл.290 от ГПК.
2.3. Отрицателен установителен иск е недопустим при
влязло в сила решение между същите страни, с което е
отхвърлен ревандикационен иск на ищеца срещу същия
ответник. В този случай ищецът няма правен интерес от
предявяването на отрицателен установителен иск за
защита на правото му на собственост, тъй като
претендираното от него право вече му е отречено с
влязлото в сила съдебно решение. В този смисъл е
решение № 386 от 06.03.2012 г. по гр.д.№ 193 от 2011 г. на
ВКС, Първо г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК.

123
2.4. Положителен установителен иск срещу общината е
допустим, когато общината откаже да издаде на ищеца
документ, свързан с удостоверяване на правото му на
собственост, с мотив, че имотът е собственост на
общината. Обратно, в случаите, когато отказът да се
издаде такъв документ не е съпроводен със заявяване от
страна на общината на свои вещни права върху имота,
изключващи правата на ищеца, ищецът няма правен
интерес от предявяване на отрицателен установителен иск
спрямо общината, а има правната възможност да обжалва
отказът да се издаде документа по реда на АПК. В този
смисъл е решение № 134 от 19.02.2007 г. по гр.д.№ 417 от
2005 г. на ВКС, Четвърто Б г.о., определение № 416 от
26.10.2007 г. по ч.гр.д. № 1950 от 2007 г. на ВКС, Пето г.о. и
др.
2.5. Положителен установителен иск срещу общината е
допустим, когато органите на общината са мотивирала
отказа си да издадат на ищеца легитимиращ го като
собственик документ не само с мотива, че тя е собственик
на имота, а и с твърдението, че той е собственост на трето
лице. И в тези случаи, макар общината да не твърди, че тя
е собственик на имота, тя оспорва правото на собственост
на ищеца, поради което той има правен интерес да предяви
положителен установителен иск срещу общината /а не
срещу третото лице, което може въобще да не оспорва
правата на ищеца върху имота/. В този смисъл е решение
№ 487 от 05.12.2011 г. по гр.д.№ 1087 от 2010 г. на ВКС,
Първо г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК.
2.6. Недопустим е отрицателен установителен иск срещу
общината, която заявява права върху имота на основание
чл.19 от ЗСПЗЗ, тъй като и в този случай общината не
заявява свои права върху имота /съгласно чл.19 от ЗСПЗЗ
тя е държател, но не и собственик на останалите след
възстановяване на собствеността земеделски земи/.
Следва да се има предвид, че решението по установителен
иск не може да бъде обезсилено от горната съдебна
инстанция само поради липса на правен интерес. В този
смисъл е решение № 107 от 10.08.2011 г. по гр.д.№ 78 от
2010 г. на ВКС, Първо г.о., постановено по реда на чл.290
от ГПК и др.
3. Компетентност: Относно компетентността на съда важи
написаното по-горе за иска с правно основание чл.108 от
ЗС.
4. Надлежни страни по искове с правно основание
чл.124, ал.1 от ГПК:

124
4.1. Ищец по положителният установителен иск е лицето,
което твърди, че е собственик или носител на ограничено
вещно право върху имота.
4.2. Ответник по положителен установителен иск е лицето,
което по твърдения на ищеца оспорва правото на
собственост на ищеца.
4.3. Ищец по отрицателен установителен иск е лицето,
което има правен интерес да докаже, че ответникът не е
собственик.
4.4. Ответник по отрицателния установителен иск е лицето,
което по твърдения на ищеца твърди, че е собственик на
имота.
5. Доклад: Относно съдържанието на доклада важи
написаното по-горе за иска с правно основание чл.108 от
ЗС.
6. Предмет на доказване, разпределение на
доказателствената тежест и доказателствени средства:
6.1. При положителен установителен иск за собственост
предмет на доказване е правото на собственост или
ограниченото вещно право на ищеца върху имота. В тежест
на ищеца е да докаже това право. Доказателствените
средства затова зависят от твърдяното от ищеца основание
за придобиване на правото на собственост. В тази част
важи написаното по-горе за доказателствените средства
при предявен иск с правно основание чл.108 от ЗС.
6.2. При отрицателен установителен иск за собственост
предмет на доказване е правото на собственост или
ограниченото вещно право на ответника върху имота. В
тежест на ответника е да докаже това свое право.
Доказателствените средства затова зависят от твърдяното
от ответника основание за придобиване на собствеността
върху имота. В тази част важи написаното по-горе за
доказателствените средства при предявен иск по чл.108 от
ЗС.
7. Защита на ответника и преклузии:
7.1 При положителен установителен иск ответникът може
да се защитата като оспорва правото на собственост на
ищеца. По този иск ответникът не може да заяви
възражение за право на задържане на имота до заплащане
на подобренията, тъй като с иска по чл.124, ал.1 от ГПК не
се иска предаване на имота на ищеца.
7.2. При отрицателен установителен иск ответникът следва
да докаже правото си на собственост, а ищецът може да
обори това негово твърдение като докаже свои насрещни

125
права. По този иск също ответникът не може да прави
възражение за право на задържане на имота.
8. Усложнения в процеса:
8.1. Другарство- важи написаното за другарството по иска
с правно основание чл.108 от ЗС.
Когато ищецът и ответникът са съсобственици на имота
заедно с трето лице, това трето лице не е необходим и
задължителен другар на ответника в процеса, тъй като е
възможно то да не оспорва правата на ищеца в
съсобствеността, поради което по отношение на него
ищецът да няма правен интерес от завеждането на
установителен иск за собственост. В този смисъл е
решение № 211 от 05.06.2012 г. по гр.д.№ 1190 от 2011 г. на
ВКС, Първо г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК.
8.2. Изменение на иска- важи написаното за иска с правно
основание чл.108 от ЗС.
8.3. Съединяване на искове: Важи написаното за
съединяването на искове с ревандикационния иск, с
изключение на това, че отрицателен установителен иск за
собственост може да се съедини с искове за
възстановяване на владение по чл.75 и чл.76 от ЗС. В този
смисъл са решение № 733 от 04.11.2010 г. по гр.д.№ 1536
от 2009 г. на ВКС, Първо г.о. и решение № 392 от
22.10.2010 г. по гр.д.№ 6 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о.,
постановени по реда на чл.290 от ГПК.
8.4. Привличане на трето лице- важи написаното за иска с
правно основание чл.108 от ЗС.
8.5. Главно встъпване- важи написаното за иска с правно
основание чл.108 от ЗС.
9. Предпоставки за уважаване на иска:
9.1. При положителен установителен иск- да е доказано, че
ищецът е собственик на имота.
9.2. При отрицателен установителен иск- да е доказано, че
ответникът не е собственик на имота.
10. Диспозитив на съдебното решение по
установителни искове за собственост:
10.1. При положителен установителен иск: Признава за
установено по отношение на Б, че А е собственик на
следния недвижим имот: …….. или
Отхвърля предявения от А срещу Б положителен
установителен иск за собственост върху следния имот:
……..
10.2. При отрицателен установителен иск: Признава за
установено по иска предявен от А срещу Б, че Б не е
собственик на следния недвижим имот: ….. или

126
Отхвърля предявения от А срещу Б иск, че Б не е
собственик на следния недвижим имот: ……
10.3. Когато установителният иск се уважава, на основание
чл.537, ал.2 от ГПК съдът е длъжен да отмени констативния
нотариален акт, на който ответникът основава правата си.
Това следва да бъде направено, независимо от това дали
има такова заявено искане от ищеца. За тези искове важи
същото, което е прието в посочените в изложението за иска
по чл.108 от ЗС Тълкувателно решение № 178 от
30.06.1986 г. по гр.д.№ 150 от 1985 г. на ОСГК на ВС и
Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2012 г. по т.гр.д.№ 3 от
2012 г. ОСГК на ВКС.
11. Последици от решението по установителен иск:
11.1. То се ползва със сила на пресъдено нещо, като по
отношение на тази последица на решението важи
написаното по-горе за иска по чл.108 от ЗС.
11.2. Не се ползва с изпълнителна сила, тъй като няма
осъдителен характер.

III. ИСК С ПРАВНО ОСНОВАНИЕ ЧЛ.109 ОТ ЗС:

Негаторният иск е вещен иск, предоставен на собственика
или носителя на ограниченото вещно право, за защита на
притежаваните от него вещни права от неоснователни
преки или косвени въздействия върху имота му, с които се
пречи, ограничава или смущава спокойното ползване на
имота по неговото предназначение. Този иск дава вещно-
правна защита срещу посегателства, които без да отнемат
владението, пречат на собственика да осъществява
спокойно и в пълен обем правомощието си да ползва
собствения си имот.
1. Условия за редовност на исковата молба по този иск:
1.1. Написаното по-горе за иска по чл.108 от ЗС по
отношение на начина на индивидуализацията на имота, по
отношение на изискването за посочване на основанието на
иска, по отношение на държавната такса и оценяемостта на
иска и по отношение на вписването на исковата молба,
важи и за тези искове.
Искът по чл.109 от ЗС е оценяем, тъй като е за защита на
вещното право на собственост на ищеца и за негова цена
се взема предвид данъчната оценка на имота на ищеца
съгласно чл.69, ал.1, т.2 от ГПК /определение № 541 от
09.11.2011 г. по ч.гр.д.№ 472 от 2011 г. на ВКС, Първо г.о./.
1.2. Освен горното, в исковата молба по чл.109 от ЗС
следва да бъдат посочени конкретно действията на
ответника, с които се пречи, ограничава или смущава

127
упражняването на правото на собственост на ищеца върху
имота.
Ако в исковата молба се сочи само, че подобно действие е
налице, но същото не е уточнено като конкретен вид
човешка дейност, съдът следва да даде указания за
посочване на това конкретно действие, посредством което
предявилото иска лице твърди, че му се пречи да
упражнява правото си на собственост. Извършените в
изпълнение на тези указания уточнения не представлява
предявяване на нов иск, ако се ограничават в рамките на
първоначално заявеното твърдение. Уточнението би
представлявало нов иск, ако в исковата молба е посочено
едно конкретно действие, а в уточнението се сочи друго
конкретно действие. В този смисъл е решение № 224 от
10.05.2010 г. по гр.д.№ 236 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о.,
постановено по реда на чл.290 от ГПК.
2. ДОПУСТИМОСТ на иска по чл.109 от ЗС: Интерес от
този иск е налице винаги, когато ответникът, който има
ограничено вещно право върху имота на ищеца, извършва
действия, надхвърлящи обема на това вещно право. Когато
ответникът е собственик или носител на ограничено вещно
право на съседен имот, интерес от този иск е налице,
когато този ответник извършва действия, надхвърлящи
законните ограничения на собствеността, установени в
чл.50 и сл. от ЗС. Когато ответникът е друго лице, интерес
от защитата с този иск ще е налице, когато това друго лице
извършва каквито и да били действия, с които пречи или
смущава упражняването на правото на собственост на
ищеца в неговия пълен обем.
2.1. Допустим е иск по чл.109 от ЗС от един съсобственик
срещу друг съсобственик, който е осъществил в
съсобствения имот такива действия, с които се пречи на
упражняването на правото на съсобственост. Например
законна постройка, с която обаче се пречи на останалите
съсобственици да упражняват правата си /решение № 324
от 21.06.2010 г. по гр.д.№ 1320 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о.,
решение № 332 от 29.03.2012 г. по гр.д.№ 597 от 2011 г. на
ВКС и др./. Изграждането на постройка в частта от мястото,
което е било разпределено по реда на чл.32, ал.2 от ЗС за
ползване на друг съсобственик, пречи на този друг
съсобственик да упражнява правото си на собственост,
поради което премахването на тази постройка може да се
претендира с иска по чл.109 от ЗС. В този смисъл е
решение № 299 от 15.06.2010 г. по гр.д.№ 500 от 2009 г. на
ВКС, Второ г.о.

128
2.2. Допустим е иск по чл.109 от ЗС от един етажен
собственик срещу друг етажен собственик, който е
преустроил обща част или я ползва не по предназначение.
Например, ако етажен собственик е разрушил преминаващ
през неговото жилище общ комин. В случая, тъй като
премахването на част от комина прави невъзможно
неговото ползване от другия етажен собственик, това е
действие, с което му се препятства пълноценното ползване
на притежавания от него самостоятелен обект в етажната
собственост и срещу това действие този етажен собственик
има право да се защити с иска по чл.109 от ЗС. В този
смисъл са решение № 351 от 14.10.2010 г. по гр.д.№ 1179
от 2010 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 345 от 25.06.2010
г. по гр.д.№ 1497 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о. и др.,
постановени по реда на чл.290 от ГПК.
2.3. Недопустим е иск с правно основание чл.109 от ЗС с
искане за отмяна на архитектурен проект, строителни
протоколи и други строителни книжа или разрешителното
за строеж. Ако тези актове засягат вещните права на ищеца
върху имота му, той може да защити тези свои права с иск
по чл.109 от ЗС за преустановяване на неоснователното
въздействие върху собствената му вещ, но не и да иска по
реда на чл.109 от ЗС тези документи да бъдат отменени. В
този смисъл е съдебната практика, например решение №
87 от 23.03.2012 г. по гр.д.№ 610 от 2011 г. на ВКС, Първо
г.о.
3. Компетентност: Относно местната и родова
компетентност на съда по искове с правно основание
чл.109 от ЗС важи написаното по-горе за иска с правно
основание чл.108 от ЗС.
4. Надлежни страни по иск с правно основание чл.109
от ЗС:
4.1. Ищец- лицето, което твърди, че собственик или
притежава ограничено вещно право върху имота. Този иск
може да бъде предявен и от кредиторите на ищеца на
основание чл.134 от ЗЗД, когато с действията си
ответникът заплашва да намали стойността на имота-
например при предприемане на действия по събаряне на
постройка в имота.
4.2. Ответник- не само лицето, което по твърдение на
ищеца е извършило неоснователното действие, но и
лицето, което поддържа това неоснователно действие
/например не събаря изградена от предишния собственик в
съседен имот на регулационната линия незаконна
постройка/. В този смисъл е решение № 215 от 26.05.2011 г.

129
по гр.д.№ 874 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о., постановено по
реда на чл.290 от ГПК.
Когато нарушението се извършва от няколко лица, като
ответници следва да бъдат привлечени всички тези лица.
Те не са задължителни и необходими другари в процеса, но
участието им е необходимо, за да може решението да се
противопостави и изпълни срещу всеки от тях.
5. Доклад: За доклада важи написаното по-горе за
доклада при иск с правно основание чл.108 от ЗС.
6. Предмет на доказване, разпределение на
доказателствената тежест и допустими
доказателствени средства:
6.1. На първо място, ищецът следва да докаже, че е
собственик на имота или че притежава ограничено вещно
право върху него. Доказателствените средства затова
зависят от твърдяното от ищеца основание за придобиване
на правото на собственост и ограниченото вещно право. В
тази част важи написаното по-горе за доказателствените
средства при предявен иск с правно основание чл.108 от
ЗС.
6.2. На второ място, ищецът следва да докаже, че
ответникът е осъществил посоченото в исковата молба
неоснователно действие. Следва да се докаже не само, че
ответникът е извършил някакви действия върху имота на
ищеца, но и че тези действия са неоснователни,
противоправни- тоест такива, с които се нарушава или
пречи на ищеца да ползва и владее собствения си имот по
предназначение. В този смисъл е съдебната практика,
например решение № 87 от 23.03.2012 г. по гр.д.№ 610 от
2011 г. на ВКС, Първо г.о., постановено по реда на чл.290
от ГПК.
Такива действия могат да бъдат:
- извършване на действия, които надхвърлят
ограниченията, посочени в чл.50-54 от ЗС, например
засаждане в съседния на ищеца имот на дървета на
разстояние, по близко от предвиденото в чл.52 от ЗС,
- изграждане на сграда в съседен имот на регулационната
линия с имота на ищеца или на разстояние, по-малко от
предвиденото в благоустройствените закони, съгласно
чл.53 от ЗС,
- застрояване на имота от лице, което няма учредено право
на строеж. Независимо че застрояването на имота
представлява подобрение, което обективно увеличава
стойността на имота, щом собственикът му не желае това
подобряване на имота, той може да иска премахването му

130
по реда на чл.109 от ЗС. Искът може да се предяви
независимо от възможността за сезиране на държавните и
общински органи за строителен контрол за предприемане
на действия по санкциониране на нарушителя и
премахване на незаконното строителство.
- застрояване на имота на ищеца в обем над учреденото
право на строеж,
- изграждане на постройка в частта от мястото, което е
било разпределено по реда на чл.32, ал.2 от ЗС за
ползване на друг съсобственик. В този случай се пречи на
съсобственика да владее разпределената му по реда на
чл.32, ал.2 от ЗС реална част от съсобствената вещ. В този
смисъл е решение № 299 от 15.06.2010 г. по гр.д.№ 500 от
2009 г. на ВКС, Второ г.о.
- своеволно епизодично ползване на част от имота /без
отнемане на владението на ищеца/, без ползващият да
притежава право на ползване и без да е допуснат в имота
от собственика,
- преминаване през имота от лице, което не притежава
сервитут на преминаване,
- отвеждане на води към имота на съседа,
- премахване или преместване на ограда между имота на
ищеца и този на ответника,
- унищожаването на път за достъп до имота на ищеца,
когато за имота на ищеца няма друг път за достъп
/решение № 332 от 29.03.2012 г. по гр.д.№ 597 от 2011 г. на
ВКС, Второ г.о./.
- шум или замърсяване на сграда-етажна собственост над
допустимите хигиенни норми,
- поддържане на водопроводна инсталация в неизправност,
водещо до теч в имота на ищеца,
- поддържане на други състояния, от които възниква
заплаха или опасност от вредно и смущаващо въздействие
върху вещта на собственика. В този смисъл са
Тълкувателно решение № 31 от 1984 г. на ОСГК на ВС и
решение № 625 от 03.12.2010 г. по гр.д.№ 1426 от 2009 г. на
ВКС, Първо г.о.
Тези действия трябва да продължават и към момента на
завеждане на делото. Ако са преустановени, от
нарушенията следва да са останали трайни последици
/например застрояването на имота на ищеца с незаконна
постройка/ или да съществува обоснована вероятност тези
нарушения да бъдат извършвани и занапред.
Няма значение дали нарушението е извършено виновно,
стига да е противоправно.

131
В Тълкувателно решение № 31 от 06.02.1985 г. по дело №
10 от 1984 г. на ОСГК на ВС е прието, че ищецът по иск с
правно основание чл.109 от ЗС има право да иска
премахването и на законен строеж в имота му, ако твърди,
че с него се засягат правата му. Разрешителното за
строеж, архитектурният проект и другите строителни книжа
определят само техническата допустимост на строежа, но
не установяват дали подлежащите на осъществяване въз
основа на тях права принадлежат само на адресата на
разрешението и че с тях не се засягат чужди права. Когато
за строежа са издадени строителни разрешения, ищецът
може в това производство да ги оспори, в който случай
съдът е длъжен да прецени спазването на техническите
изисквания и дали неспазването на тези технически
изисквания или отклоняването от тях пречи на ищеца.
Тоест, в този случай съдът осъществява косвен съдебен
контрол върху валидността и материалната
законосъобразност на административните актове на
органите по строителен контрол.
Поддържането на незаконен строеж в съседен имот, когато
строежът е търпим по смисъла на пар.16 от ПР на ЗУТ, не е
неоснователно действие по смисъла на чл.109 от ЗС, тъй
като липсата на строително разрешение само по себе си не
представлява пречка за упражняването на правото на
собственост на собственика на съседния имот. В този
смисъл е съдебната практика, например решение № 493 от
24.06.2010 г. по гр.д.№ 719 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о.
Построяването на законна или незаконна сграда в
съсобствен имот от един от съсобствениците също само по
себе си не представлява неоснователно действие по
смисъла на чл.109 от ЗС, тъй като всяко лице, което
притежава право на собственост върху дворно място
разполага с правото и да го застроява. Още повече, че
съгласно чл.92 от ЗС построеното е собственост на всички
собственици на земята по приращение. Само ако се
докаже, че построеното пречи на останалите
съсобственици на упражняват правата си в
съсобствеността, последните могат да искат премахването
на постройката на основание чл.109 от ЗС /решение № 299
от 15.06.2010 г. по гр.д.№ 500 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о.,
решение № 324 от 21.06.2010 г. по гр.д.№ 1320 от 2009 г. на
ВКС, Второ г.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК/.
6.3. На трето място, ищецът следва да докаже, че с това
нарушение му се пречи да упражнява правото на
собственост върху имота в неговия пълен обем.

132
а/ Когато нарушението се изразява в строеж в съседен
имот, който навлиза в имота на ищеца, това е
неоснователно действие по смисъла на чл.109 от ЗС, което
безспорно пречи на ищеца да ползва имота си, поради
което в тези случаи не е необходимо да бъде доказвано
пречене /решение № 482 от 05.07.2010 г. по гр.д.№ 946 от
2009 г. на ВКС, Първо г.о./.
б/ Когато незаконният строеж е изграден в нарушение на
такива благоустройствени правила, които са установени
единствено с оглед осигуряване на възможност за
пълноценно ползване на съседния имот по предназначение
/например при нарушаване на правилата за отстояние на
незаконно изградената сграда до съседния имот,
собственост на ищеца по иска с правно основание чл.109 от
ЗС или при нарушения на санитарно-хигиенни изисквания,
които са установени в закон с цел опазване на здравето на
всички живущи в определено населено място или част от
него/ също не следва да се доказва пречене. Строителните
правила и норми в тези хипотези определят ограниченията
на правото на собственост върху имота, с оглед
пълноценното използване по предназначение на съседния
такъв – чл.53 във вр.с чл.50 ЗС. Строителните дейности,
извършени в нарушение на тези правила, представляват
нетърпимо смущаване упражняване на правото на
собственост на съседа, което подлежи на защита чрез иска
по чл.109 ЗС. В първия случай безспорно се нарушава
правото на собственика на съседния имот да ползва по
предназначение частта от дворното място, граничеща с
тази на ответника по иска, поради липсата на нормална
осветеност, огряване и проветрение на имота на ищеца и
сградата в него. Във втория случай също безспорно се
пречи на пълноценното ползване на имота от собственика,
тъй като нарушаването на тези санитарно-хигиенни
изисквания създава риск за живота и здравето на
собственика при ползване на имота му. В този смисъл са
решение № 493 от 24.06.2010 г. по гр.д.№ 719 от 2009 г. на
ВКС, Първо г.о., решение № 40 от 31.01.2011 г. по гр.д.№
296 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 74 от
13.06.2011 г. по гр.д.№ 237 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о,
постановени по реда на чл.290 от ГПК.
7. Защита на ответника и преклузии:
7.1 Ответникът може да твърди, че ищецът не е собственик
на имота.
7.2. Ответникът може да твърди, че нарушението е
извършено от друго лице.

133
7.3. Ответникът може да твърди, че въобще не е
извършено нарушение- няма строителство или
осъщественото е законен или търпим строеж по смисъла на
пар.16 от ПР на Закона за устройство на територията. Той
може да възразява, че не е допуснал нарушение на
правото на собственост с допускане наематели в имота,
ако има учредено право на ползване върху него и
съответно право да събира гражданските плодове на вещта
– чл.56, ал.1 ЗС / Решение № 1546/18.1.1993 г. по
гр.д.№1163/92 г. на ВС, 4 г.о.
7.4. Ответникът може да твърди, че извършеното не пречи
на ищеца да упражнява правото си на собственост.
8. Усложнения в процеса
8.1. Другарство- важи написаното по-горе за другарството
при предявен иск с правно основание чл.108 от ЗС.
При предявен иск с правно основание чл.109 от ЗС с искане
за събаряне на сграда, която е етажна собственост, всички
етажни собственици са задължителни и необходими
другари /решение № 307 от 29.06.2011 г. по гр.д.№ 1210 от
2010 г. на ВКС, Първо г.о., постановено по реда на чл.290
от ГПК/. Това е условие за допустимост на иска.
Когато ищецът и ответникът са съсобственици на имота
заедно с трето лице, това трето лице не е необходим
другар на ответника в процеса, тъй като не е в същото
правно положение- може третото лице да не е
осъществило никакво неправомерно действие спрямо
ищеца /решение № 211 от 05.06.2012 г. по гр.д.№ 1190 от
2011 г. на ВКС, Първо г.о., постановено по реда на чл.290
от ГПК/.
8.2. Изменение на иска- важи написаното по-горе за иска с
правно основание чл.108 от ЗС.
8.3. Съединяване на искове:
а/ Искът с правно основание чл.109 от ЗС може да се
съединява и с иск по чл.108 от ЗС, ако нарушението е
довело до отнемане на владението на ищеца върху част от
имота му. Например при нарушение, изразяващо се в
преместване на ограда, така че тя да навлиза в имота на
ищеца.
б/ Искът с правно основание чл.109 от ЗС може да се
съедини с иск по чл.45 от ЗЗД за възстановяване вредите
от нарушението.
в/ Може да се съедини с искове за нищожност,
унищожаване или разваляне на сделки и актове, от които
ответникът черпи права.

134
г/ Може да се съедини с насрещен иск на ответника за
заплащане на обезщетение за направените от него
разноски по застрояване на имота на ищеца.
д/ Недопустимо е съединяването на този иск с предявен от
ищеца положителен установителен иск за собственост, тъй
като установяването на собствеността е част от предмета
на иск с правно основание чл.109 от ЗС. Решението по иск
с правно основание чл.109 от ЗС формира сила на
пресъдено нещо и по въпроса дали ищецът е собственик на
имота.
е/ Може да се съедини с отрицателен установителен иск,
ако ищецът иска освен да осъди ответника да преустанови
нарушението, да установи със сила на пресъдено нещо и
че ответникът няма вещни права върху имота му.
ж/ Може да бъде съединен и с инцидентен установителен
иск.
з/ Може да се съедини и с обратен иск, който ответникът
предявява срещу лицето, което му е прехвърлило чужд
имот /в случая имота на ищеца по иска с правно основание
чл.109 от ЗС/ за връщане на даденото по договора.
8.4. Привличане на трето лице- важи написаното за иска с
правно основание чл.108 от ЗС.
8.5. Главно встъпване- важи написаното за иска с правно
основание, като в този случай /при предявен иск по чл.109
от ЗС/ главно встъпилото лице предявява срещу ищеца
ревандикационен иск /иск с правно основание чл.108 от ЗС
за установяване на собствеността и предаване на
владението върху имота/, а срещу ответника- негаторен иск
/иск с правно основание чл.109 от ЗС за преустановяване
на неправомерното въздействие на ответника върху
собствения му имот/.
9. Предпоставки за уважаване на иска по чл.109 от ЗС:
9.1. Ищецът да е собственик на имота.
9.2. Ответникът да е извършил неоснователно нарушение,
с което да пречи на ищеца да осъществява правото си на
собственост в пълен обем.
10. Диспозитив на съдебното решение по чл.109 от ЗС:
Следва да има установителна част, с която се признава
ищеца за собственик на имота и осъдителна част, която е
различна според вида на нарушението и искането на
ищеца:
10.1. Да събори незаконно изградената в мястото на ищеца
постройка.
10.2. Да преустанови строителството.
10.3. Да не строи в бъдеще в този имот.

135
10.4. Да премести оградата по границата между имотите.
10.5. Да премахне насаждения, намиращи се на по-малко
от посоченото в чл.52 от ЗС разстояние до имота на ищеца.
10.6. Да поправи водопроводната инсталация,
преминаваща през имота на ищеца.
10.7. Да преустанови за в бъдеще да преминава през имота
на ищеца и др.
11. Последици от решението по чл.109 от ЗС:
11.1. То също се ползва със сила на пресъдено нещо по
отношение на собствеността.
11.2. Доколкото има осъдителен диспозитив, решението се
ползва и с изпълнителна сила. Когато с решението
ответникът е бил осъден да възстанови имота в
състоянието преди нарушението, ищецът може да поиска
от съдебния изпълнител да бъде упълномощен да извърши
това действие за сметка на длъжника, който да бъде
осъден да внесе необходимата затова сума предварително
/чл.526 от ГПК/.

IV. ИСК С ПРАВНО ОСНОВАНИЕ ЧЛ.109А ОТ ЗС:

Този иск е установителен иск за определяне на границите
между два съседни имоти, намиращи се в местности без
подробен устройствен план, без кадастрална карта, без
кадастрален план, без карта на възстановена собственост и
без план на новообразувани имоти, когато тези граници са
неясни или неопределими.
1. Недопустим е този иск, когато с него се иска определяне
на граници на следните имоти:
а/ Имоти, намиращи се в урбанизирани территории.
За тези имоти липсва правен интерес от предявяване на
този установителен иск, тъй като техните граници се
определят от самия подробен устройствен план и те не
могат да се считат за неизвестни или неопределими, за да
се иска тяхното определяне от съда.
б/ Имоти, намиращи се в населено място с одобрена
кадастрална карта или в местност с кадастрален план.
Границите на такива имоти се определят от самата
кадастрална карта или кадастралния план. Когато в тази
кадастрална карта границите не са точно посочени, може
да се касае за грешка или непълнота в кадастралната
основа. В този случай точната граница между имотите се
определя по съдебен ред с решение по предявен иск по
чл.53, ал.2 от Закона за кадастъра и имотния регистър, като
след влизане в сила на това решение администрацията е
длъжна да измени кадастралната карта.

136
 в/ Имоти, находящи е в местност с карта на
възстановената собственост или с план за новообразувани
имоти. Границите на тези имоти се определят от
общинските служби по земеделие с техните решения. При
грешка на отразените в плана граници или непълнота на
този план, грешката или непълнотата се отстраняват след
като по исков път, чрез иск по пар.4к, ал.8 от ПЗР на
ЗСПЗЗ, се установи грешката или непълнотата на плана.
2. Условия за редовност на исковата молба по този иск:
2.1. В исковата молба следва да се посочи, че границата
между двата съседни имота е неясна, неизвестна и спорна
между съседите.
2.2. Не е нужно да се посочи къде точно минава границата
между двата имота. Това е така, тъй като ищецът по този
иск не знае къде точно минава границата между двата
имота и именно заради това предявява иска.
3. Компетентен да разгледа този иск е съдът по
местонахождението на съседните имоти- чл.109 от ГПК.
4. Надлежни страни по този иск са собствениците на два
съседни имота, границата между които е неясна или трудно
определима.
5. Доклад- важи написаното по-горе за иска по чл.108 от
ЗС.
6. Предмет на доказване, доказателствена тежест и
допустими доказателствени средства: За допустимите
доказателствени средства за доказване правото на
собственост на ищеца и на ответника върху двата съседни
имота важи написаното по-горе за допустимите
доказателствени средства по иска с правно основание
чл.108 от ЗС.
Освен доказването на собствеността на ищеца и на
ответника, главният предмет на доказване в това
производство е къде точно минава границата между двата
съседни имота. Това обикновено се доказва с експертиза,
която след като съобрази площта и лицето на имотите по
документите за собственост, следва да изготви скица с
обозначаване на точната граница между имотите.
Доказателствената тежест за това обстоятелство е и за
двете страни по делото.
Ако някоя от страните твърди, че е придобила частта от
съседния имот по давност, следва да се извърши оглед на
място с разпит на свидетели, които да покажат на място коя
част от имота от кого е била владяна /от ищеца или от
ответника/ и през какъв период от време.

137
Не е нужно ищецът да доказва невъзможността за
определяне на границата.
7. Защита на ответника и преклузии: За защитата на
ответника важи най-общо написаното за защитата на
ответника при предявен иск по чл.108 от ЗС.
Допълнително, ответникът може да се защити срещу този
иск като оспори допустимостта му, твърдейки че границите
между имотите са определени с регулационен план,
кадастрален план, план на възстановената собственост или
план на новообразуваните имоти по ЗСПЗЗ.
8. Усложнения в процеса:
8.1. Другарство: Ако единият или и двата имота
принадлежат на двама собственици или са съпружеска
имуществена общност, за субективното съединяване на
искове и по-специално за възможността един съсобственик
или само един от съпрузите да предяви този иск или да
бъде ответник по него важи написаното по-горе за иска с
правно основание чл.108 от ЗС.
8.2. Изменение на иска: Съгласно чл.214 от ГПК, до
приключване на първото по делото заседание ищецът
може да промени основанието, на което твърди, че е
собственик на един от имотите.
Няма обаче възможност за изменение на иска чрез
промяна на искането /на петитума на иска/, тъй като той
може да бъде само един- установяване на точната граница
между двата съседни имота.
8.3. Съединяване на искове:
а/ Не се допуска съединяване на иска по чл.109а от ЗС с
иск по чл.108 от ЗС поради липса на правен интерес.
Когато се твърди, че в резултат на неточното определяне
на границата между два съседни имота ответникът е завзел
част от имота на ищеца, той има правен интерес от
предявяване само на иск по чл.108 от ЗС, при
разглеждането на който инцидентно ще бъде решен и
въпросът къде точно минава границата между двата
съседни имота.
б/ Ако ответникът твърди, че е собственик на двата съседни
имота, за да се защити и обоснове недопустимостта на иска
за определяне на граници, той може да предяви и
насрещен иск за установяване на правото му на
собственост върху имота на ищеца. В този случай искът по
чл.109а от ЗС може да бъде съединен с установителен иск
за собственост.
в/ Искът по чл.109а от ЗС може да се съедини с инцидентен
установителен иск относно съществуването или

138
несъществуването на едно оспорено правоотношение, от
което зависи изходът на делото /например иск за
нищожност на сделката, с която ответникът е прехвърлил
на ищеца имота, когато ответникът твърди, че е собственик
и на имота на ищеца/. Предявяването на инцидентен
установителен иск следва да бъде направено в сроковете,
посочени в чл.212 от ГПК- от ищеца най-късно в първото по
делото заседание, а от ответника- с отговора на исковата
молба.
г/ Когато ответникът твърди, че е придобил имота на ищеца
и привлича като трето лице-помагач по делото своя
праводател /прехвърлителят по сделката, от която
ответникът черпи права за имота на ищеца/, ответникът
може да предяви и обратен иск спрямо праводателя си за
връщане на даденото по договора.
8.4. Привличане на трето лице: Може да бъде привлечен
като трето лице праводателят на ищеца, ако ответникът
оспорва правата му. От своя страна ответникът също може
да привлече като трето лице праводателя си, ако твърди,
че е придобил от него и имота на ищеца. Привличането
следва да бъде направено в сроковете по чл.219 от ГПК- в
първото заседание за ищеца или с отговора на исковата
молба за ответника. Трето лице може и да встъпи в
процеса.
8.5. Главно встъпване: Не би следвало да се
допуска. Ако съществува спор за собственост върху един от
двата съседни имота, той следва да се предяви в отделен
процес, тъй като този спор е със съвсем друг предмет,
различен от предмета на иска по чл.109а от ЗС.
9. Предпоставка за уважаване на иска е ищецът и
ответникът да са собственици на съседни имоти. Важно е
да се отбележи, че няма възможност да бъде отхвърлен
този иск поради това, че съдът не може да установи къде
точно е границата между имотите. Макар и да няма
достатъчно доказателства, съдът е длъжен да определи
границата между двата съседни имота.
10. Диспозитив на съдебно рещение по чл.109а от ЗС:
Признава за установено по отношение на А и на Б, че
границата между притежавания от А имот ..... и
притежавания от Б имот …… минава по линията, означена
с букви М-Л-Н-О-Р на скицата на вещото лице ....,
намираща се на лист ... от делото и представляваща
неразделна част от решението. В този случай съдът е
длъжен да приподпише скицата на вещото лице, за да
може тя да се счита неразделна част от решението.

139
11. Последици от това решението:
11.1. То се ползва със сила на пресъдено нещо между
страните по делото по отношение на собствеността върху
двата съседни имота и по-конкретно по отношение на това
къде точно минава границата между тези имоти.
11.2. Не се ползва с изпълнителна сила, тъй като искът е
установителен по своя характер.

V. ЗАЩИТА НА СЕРВИТУТИТЕ:
1. Тъй като сервитутът е ограничено вещно право, съгласно
чл.111 от ЗС той е защитават по реда, по който се
защитава правото на собственост. По-специално,
сервитутите се защитават с иск по чл.109 от ЗС за
осъждане на ответника да прекрати всяко неоснователно
действие, с което се пречи за упражняване на сервитута. В
този смисъл е определение № 212 от 1978 г. на ВС, Първо
го.о.
2. Ищец по този иск е собственикът на господстващия имот,
без значение дали е във владение на имота си или не.
Ответник по иска може да е всяко лице, което пречи да се
упражнява сервитута, а не само собственика на служещия
имот.
3. По този иск в тежест на ищеца е да докаже, че е
собственик на господстващия имот, респ. че притежава
сервитутното право и че то е било нарушено от ответника.
4. Предмет на иска е установяване правото на ищеца и
осъждане на ответника да не пречи на упражняването му
/тоест, забрана за по-нататъшни нарушения и осъждане
нещата да се възстановяват в състоянието им от преди
нарушението/.

140
 ВЛАДЕНИЕ
Емануела Балевска

I. ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ
Носителите на вещни права упражняват
правомощията си върху вещи , това са тези въздействия ,
които правната норма им признава и гарантира въз основа
на притежаваното от тях право. Носителите на правото на
собственост или на друго ограничено вещно право, или
сервитут са лишени от възможността да упражняват
правата си когато в същото време същите като съдържание
се упражняват от други лица. Предположението на
законодателя за съвпадение на правно и фактическо
положение не винаги е налице, което обстоятелство налага
отграничението, когато следва да се определи предмета на
защита, дали се търси такава на вещното право или на
фактическо положение, като с оглед нуждите на
изложението фактическите отношения се отнасят до
правните институти владение и държане.
При вещното право/ собственост, ограничени вещни права,
сервитут / носителят му има правото да иска неговата
съдебна защита по исков ред , докато при владението/
респ. държането/- владелецът фактически упражнява
съдържанието на субективното вещно право –
фактическата власт върху вещта, , без да е негов носител
и като такъв също разполага с правната възможност да
защити от нарушения самото фактическо състояние в
отношенията си с трети лица по повод на вещта.
ВЛАДЕНИЕТО се дефинира от чл. 68 ЗС като
„упражняване фактическа власт върху вещ, която
владелецът държи като своя лично или чрез други го“, т.е.
дефинира се като фактически отношения между
гражданско-правните субекти, изразяващи се в това , че
едните имат фактическата власт върху вещта без да се
позовават на правото на собственост за това, а само на
обстоятелството, че в даден момент именно те упражняват
съдържанието на правото да си служат с вещта като своя.
Владението се характеризира основно с двата признака-
упражняване фактическа власт върху вещ / обективен/ и
това , че лицето което държи вещта, я държи като своя /
субективен/. Това че законодателят е предвидил и начина
на осъществяване на фактическата власт - лично или чрез
другиго- не съставлява друг признак на владението.
В исторически аспект - владението има своята дефиниция
съгласно чл.301 ЗИСС /Закон за имуществата , за
собствеността и сервитутите /обн. ДВ. бр.29 от 7. 02. 1904
год. – отменен с в. Известие Бр. 92 от 16.11.1951 год. , в
сила от 16.12.1951 год./. ”Владението е държане на една
вещ, или ползване от едно право , което едно лице
упражнява само или чрез другиго, който държи вещта или
упражнява правото в негово име „. С дефиницията на ЗС
можем да открием както прилики, така и отлики, чието
познание служи да обогатяване общата юридическата
култура на съдията. Положителен факт е и това , че тази
уредбата на владението е по-детайлна и пълна , обхваща
разпоредбите на чл. 301 – 325 ЗИСС/ отм./ и е полезно да
бъде позната .
Владението – като правомощие, произтичащо от правото
на собственост, когато се упражнява от собственика на
вещта може/ и следва / да бъде защитено с иск за
собственост/ чл. 124 ал.1 ГПК, чл. 108 ЗС чл. 109 ЗС/.
Владението / идентично по съдържание на вещното
правомощие/, когато се упражнява от лице , което не
притежава самото право / но без съмнение иска да го
притежава/ е обект на правна / искова/ защита по чл. 75
ЗС и чл. 76 ЗС, т.е. посесорна защита.
Законодателят е предвидил, приемайки за обществено
оправдано, възможността за защита на едно фактическо
положение, наричано от някой автори в теорията
„фактическо състояние”, на фактическото упражняване на
правомощие от чуждото право на собственост/ респ.
чуждото ограничено вещно право или сервитут/. Правната
защита на тази фактическата власт е спрямо други правни
субекти, които биха нарушили упражняването на властта
т.е. смущават, разбирано в по –широк аспект, поведението
на владелеца.
Владението и правото на владение следва да се
разграничават, въпреки терминологичното сходство -
владението е равнозначно на власт / господство/ върху
вещта. Доколкото владението по см. на чл. 68 ЗС е
фактическо господство по отношение на вещта, обективно
състояние при което не се интересуваме от това , дали
владелецът има правото на това господство, при правото
на владение е различно - в тези хипотези владението като
фактическо господство се упражнява по силата на
притежаваното вещно право. Правото на владение не е
самостоятелно вещно право, а е правомощие, част от
съдържанието на правото на собственост /т.е. на

142
субективното абсолютно вещно право на собственост респ.
друго ограничено вещно право/. Всяко вещно право
включва в съдържанието си право на владение, защото
без това правомощие като иманентна характеристика не
може да се упражнява въздействие върху вещта,
изразяващо се в използване на вещта , събиране на
плодове, фактическо разпореждане и пр. Правомощието
владение като част от съдържанието на вещното право се
полза със самостоятелна защита - това е искът по чл. 108
ЗС за възстановяване правото на владение , т.е. искът на
невладеещият собственик срещу владеещия несобственик,
който иск се различава от иска за защита на владението по
чл. 75 ЗС или чл. 76 ЗС. За посесорната защита,
предвидена с последните два иска, е необходимо да се
установи наличието на фактическо състояние на
упражняване на господство върху вещта и факта на
неговото нарушаване. Извън нейния предмет е спора за
права върху същата вещ. В този контекст владението като
фактическо състояние може да бъде защитавано срещу
всеки, който твърди права върху вещта, включително и
нейния собственик.
За разлика от владението, ДЪРЖАНЕТО-
дефинирано в чл. 68 ал.2 ЗС, е „упражняване на
фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като
своя „т.е. сочената от законодателят разлика засяга
субективния момент, субективното отношение по повод на
упражняваната фактическа власт на една вещ.
Държателят държи вещта за владелеца , който обаче може
и да не е носител на вещното право. Държането се
получава от владелеца или от носителя на вещното право
по силата на договор- за наем, за заем, за влог, превоз,
консигнация, лизинг и др. Защитата на държането
предполага нарушение фактическата власт на държателя ,
независимо от кого е извършено, включително и от лицето,
което е предоставило държането на вещта , когато това
нарушение е извършено чрез насилие или по скрит начин-
чл. 76 ЗС.
Държането на вещта е право на държателя да
държи вещта на правното основание, на което е получил
фактическата власт, за разлика от владението. Владението
може да бъде правомерно или неправомерно, но е
владение, което може да бъде защитено. Държането винаги
/по дефиниция/ е правомерно, след като почива на
договорно основание т.е. на постигнато съгласие, по силата
на което е предадена фактическата власт върху вещта.

143
 Основните признаци на владението са обективен
/corpus/ и субективен /animus/.
Обективният признак е характеристиката на
владението като фактическо упражняване на власт спрямо
конкретна вещ, като обективна възможност / факт/ за
непосредствено въздействие върху вещта. Фактическата
власт, разбирана в контекста на настоящото изложение
относно правните форми на защита , следва да е
установена трайно - поне в рамките на 6/ шест/ месеца по
иска по чл. 75 ЗС , по начин , който позволява на владелеца
да извършва желаните от него въздействия спрямо вещта.
Тези въздействия/действия могат да бъдат различни , но по
съдържание и като съвкупност следва да съответстват на
съдържанието на вещното право, фактическата власт
следва да бъде пълна, за разлика от хипотеза на частично
упражняване на действия , които по съдържание сочат
само частично упражняване на съдържанието на вещното
право /например сервитут/. „Ограниченото” владение също
следва да е пълно владение, но в рамката на
съдържанието на ограниченото вещно право/ сервитут/
върху чужда вещ, което се упражнява. На вещното право
на собственост и на ограничените вещни права върху
чужда вещ, които включват в съдържанието си
правомощието владение, съответстват различни по
характера си владения върху вещта като фактическо
състояние.
Субективният признак е характеристика на едно
субективно/ лично/ поведение на владелеца- да държи
вещта като своя - animus, animus domini, animus rem sibi
habendi. Да се държи вещта като своя е равнозначно да се
държи вещта от владелец със съзнанието, че той е
собственик – титуляр на вещното право. Намерението е
психическо, душевно , субективно състояние. За
доказването , законодателят е установил законовата
презумпцията на чл. 69 ЗС според която „предполага се ,
че владелецът държи вещта като своя , доколкото не се
докаже , че я държи за другиго‘. Презумпцията е установена
в полза на владелеца, тази презумпция е оборима и
оборването е в тежест на заинтересованите лица, които
възразяват , че владелецът не държи вещта за себе си-
т.е. презумпцията размества тежестта на доказване. Тази
презумпция се оборва когато се установи, че вещта се
държи на правно основание/ договор/, т.е. за другиго / пряко
доказване /; ако се установи , че лицето не може да държи
вещта като своя/ обратно доказване/, ако владелецът не

144
може да разбира смисъла и значението на постъпките си,
няма правно релевантна воля , призната от правото като
годна да поражда правно действие / т.е. лицето да не е
малолетно, да не е поставено под пълно запрещение, за
разлика от непълнолетните или поставените под
ограничено запрещение /, които могат да изразяват воля за
своене. Относно приложението на презумпцията по чл. 69
ЗС следва да се познават дадените задължителни
разяснения с ТР 1/2012 година на ОСГК на ВКС.
Други признаци на владението- това са признаци,
които не са уредени изрично от ЗС, макар и да ги има в по-
старите закони / чл. 302 ЗИСС-отм. /.
Владението да е постоянно- т.е. фактическата
власт върху вещта и държането и като своя да нямат
случаен характер, а да са израз на воля, трайно да се
държи вещта по начин препятстващ евентуалното
владение на други лица. Въпрос на фактическа преценка
на съда е дали действията на владелеца имат спорадичен
/случаен, спонтанен/ характер или са израз на осъзнато
поведение , израз на воля да се държи и запази вещта
сякаш по отношение на нея владелецът има вещно право.
Постоянното владение не е синоним на непрекъснато, в
смисъл на осъществена във всеки момент фактическа
власт,, т.е. да е манифестирано с постоянно извършвани
владелчески действия от него, а е достатъчно владелецът
да е в състояние във всеки момент когато пожелае да може
да реализира владелческата си власт , без друго лице да е
започнало да извършва тези действия и да е лишил
владелеца от владението му.
Владението да е непрекъснато - в смисъл да не е
било прекъсвано за период по-дълъг от 6/ шест/ месеца-
чл. 81 ЗС. Ако владението се прекъсне , това прекъсване
има действие спрямо всички. Изгубването на владението
за повече от 6 месеца има значение на основание на
естествено прекъсване на придобивната давност, извън
законните основания за нейното прекъсване по ЗЗД, към
които препраща чл.84 ЗС. Във връзка с непрекъснатостта
на владението действа презумпцията на чл.83 ЗС, т.е. не е
необходимо да се установява, че то е продължило през
целия период , а само да се докаже от владелеца, че е
владял в различни времена, от което до доказване на
противното , се предполага че е владял и в промеждутъка.
Владението да е несъмнено- да няма съмнение , че
владелецът държи вещта , като и за това , че я държи за
себе си. Най-често се налага да се установи несъмнеността

145
на владението , когато то е придобито от държател, който
променя намерението, с което държи вещта , започвайки да
я държи за себе си и претендира изключително владение.
Същото се отнася и за съсобственика, който владее вещта
за себе си и за останалите съсобственици, но преобръща
владението от общо име във владение само и единствено
за себе си/ виж ТР 1/2012 год. на ОСГК на ВКС/. Така е и в
хипотезата на сънаследници, когато вещта се владее само
от единия сънаследник , но се държи от същия и от името
на останалите – при промяна на намерението / interversio
possessionеs/. Намерението да се държи вещта за себе си
трябва да е изразено по ясен/ несъмнен/ начин , начин
който не буди съмнение за отричане на чуждата власт по
отношение на вещта и не допуска чужди действия. Цялото
поведение на владелеца не трябва да изразява каквото и
да е съмнение в намерението му да упражнява
фактическата власт единствено за себе си.
Владението да е спокойно - такова е , когато не е
установено с насилие. Докато има насилие , владението е
опорочено по отношение на лицето спрямо което се
упражнява насилието. Ако този, спрямо когото е упражнено
насилие и е установено насилствено владение , успее да
си върне владението, срещу него нарушителят може да
търси защита с иск за защита на отнето владение/ арг. чл.
76, ал.2 ЗС/. В този случай се има предвид самоуправното,
самоволно връщане на насилствено отнетото владение –
чл.76, ал.2 във вр. с чл.75 ЗС, т.е. при положение, че
владението на лицето, отнело вещта е продължило
непрекъснато повече от 6 месеца.Установилият
насилствено владение не може да търси и получи защита
спрямо владелеца, от когото владението на вещта е
отнето чрез насилие извън посочената хипотеза.
Владението да е явно- владението е явно, когато
фактическата власт се упражнява така , че всеки
заинтересован да може да научи за това, да не е
установено по скрит начин , тайно от предишния владелец.
От гл.т. на практиката от значение е разграничаване
на владението от някои въздействия по отношение на
вещта или владелеца.
Владение и търпими действия - т.н. търпими
действия са такива , при които има въздействие спрямо
владението на имота или владелеца. По правното си
естество обаче тези действия не се квалифицират като
владение. Търпимите действия са позволени от закона, но
извършващият ги няма никакви материални права . Лицето,

146
което ги извършва не се позовава , не се опира на свои
субективни права . Тези действия не създават безпокойство
на владелеца поради незначителност и не могат да се
оприличат на фактическа власт, обикновено те са израз на
добросъседски , нормални човешки отношения, отличават
се с откъслечност , несистемност и чрез тях , чрез
търпимите действия не може да се придобие владение.
Владение и съизволителни действия – т.н.
съизволителни действия са действия, които носителят на
едно вещно право упражнява по силата на това свое право
. но без да засяга самото владение като фактическо
отношение. Извършващият на съизволителни действия не
е длъжен да ги извършва, той преценява дали и кога да ги
извърши , а ако ги извърши с тях не се засягат правата на
трети лица , а ако не се извършват това не създава по
благоприятно положение/ облаги/ за останалите субекти.
Извършването на съизволителни дейстия не води до
установяване на владение - например – ако в полза на едно
лице е учредено право на строеж, съпътстващите дейности
като складиране на материали, извършване на изкопни
дейности и др. съставляват съизволителни действия и
почиват на правото на строеж, без да засягат в см. на
отнемане на правото на владение на собственика на
парцела. Но ако строителството се извършва без право на
строеж, не може да се говори за съизволителни дейстия , а
за такива установяващи владение върху чуждата вещ.
Предмет на владението - предмет на владение
могат да бъдат вещи.След като се касае до установено
фактическо отношение на едно лице спрямо вещта, то
следва да приемем , че всички вещи могат да бъдат
предмет на владение- без значение дали са частна,
държавна / частна или публична / , общинска / частна или
публична/ или кооперативна собственост, дали са вещи на
гражданския оборот или извадени от него. Това
разграничение е от значение за последиците на
владението– не всяка вещ може да бъде придобита по
давност в резултата на владение в рамките на законови
срок/ пример ограниченията на чл. 86 ЗС /. Във вече
посочения ЗИСС, с разпоредбата на чл. 306 ЗИСС / отм./
изрично е уреден този въпрос като се сочи , че „владението
на вещи, на които собствеността не може да бъде
придобита , няма юридическо действие”.
Владелецът на държавен имот може да защитава
отнето или нарушено владение срещу трети лица с
владелчески искове , макар и това владение да е

147
установено без основание, а ответникът/ трето лице / не
може да възразява, че имотът е държавен. Но владелецът
на държавен имот не може да ползва владелческата
защита срещу Държавата когато се касае до владение
върху държавна публична собственост , защитата не може
да се ползва срещу Общината , когато вещта е общинска
публична собственост- по арг. на чл. 86 ЗС.
За вещи , извадени от гражданския оборот,
разрешението е сходно - владението може да бъде
защитено с посесорен иск, могат да се търсят права
свързани с извършени подобрения или разноски за
запазването му , но владението като такова не може да
доведе до придобиването на правото на собственост на
основание изтекъл срок на придобивната давност.
Предмет на владение може да бъде вещно право.
То също се свежда до фактическа власт върху вещ, но
неговия предмет се определя от онова ограничено вещно
право, в чието съдържание се включва правомощието на
владение – владение, свързано с правото на строеж и
правото на надстрояване/ но не и на вещното правото на
ползване което право е intuitо personae./
Владението на ограничено вещно право в
посочения по-горе смисъл, има същото действие като
владението на вещи , ползва се със защита и може да се
придобие по давност при същите условия като правото на
собственост. Това се отнася само до тези ограничени
вещни права, признати от закона,. тъй като според
действащия ЗС ограничените вещни права са numerus
clausus.
Владение се упражнява лично, или чрез другиго -
законодателят допуска фактическата власт на имот да се
осъществява лично или чрез другиго. Когато владелецът
владее чрез другиго /corpore aliano/ необходим елемент е
волята му, личното му намерение / animus/ да е израз на
намерението вещта да се държи като своя, но чрез друго
лице. Лицето, което държи вещта за другиго е придобило
фактическата власт от владелеца или от друго лице , но за
владелеца.
Съвладение - върху една вещ може да има само
едно владение, но това ввладение може да принадлежи на
едно или няколко лица едновременно. Когато
фактическата власт се упражнява едновременно от
няколко лица , е налице съвладение. При съвладението
следва да са налице и двата основни признака на
владението. Липсата на законова уредба на съвладението

148
е мотивирана от това, че то съставлява модификация на
владението- лицата , следва да имат обща фактическа
власт и да държат заедно вещта / респ. ограниченото
вещно право / като тяхна респ. всеки от тях като своя. От
тази същност на съвладението произтича и възможността
всеки един от съвладелците да може да защити
владението срещу трети лица от свое име и за сметка на
всички след като владението е едно.
Съвладение имаме при съсобственост и
сънаследство. Съпрузите, които заедно упражняват
фактическата власт с намерение да своят вещта , също са
съвладелци.Ако при съвладението е налице общо и
съвместно упражняване на фактическа власт и заедно
осъществяване на намерението, всеки от съвладелците е
самостоятелен владелец. Съвладелецът не е свързан с
останалите .Отделният владелец може да бъде лишен от
владението , без да се засяга владението на останалите
.Съвладението на едно лице може да бъде отнето не само
от едно трето лице , но и от някой от съвладелците – т.е. и
защитата може да бъде не само срещу трети лица , но и
срещу съвладелеца- нарушител. За всеки един от
съвладелците , владението произвежда напълно
самостоятелно действие.
Доказване на владението- възприемайки
владението / в рамките на проблема за неговата съдебна
защита/ като факт , фактическо състояние , а не като
субективно право/, логически следва , че то се установява в
процеса на доказване чрез установяване факта на
упражняване на фактическата власт , от кого и за кого се
упражнява. Владението е факт с правно значение и
доказването му е в тежест на онзи, който иска да
ползва благоприятните последици- т.е. при исковете
по чл.75 ЗС и чл. 76 ЗС , доказването на владението е
в тежест на владелеца , който търси защита .
Различно се поставя въпроса за доказването и
доказателствената тежест при владелец , който твърди, че
в негова полза е изтекла придобивна давност и е придобил
самото вещно право или при иск , предявен срещу
владелец , който се позовава на последиците на изтекла
придобивна давност, но отговорите не са предмет на
настоящото изложение.
Доказването на владението може да стане със
всички доказателствени средства: гласни доказателства –
свидетели, писмени документи, презумпцията на чл. 83 ЗС,
без да се забравя , че се касае до оборима презумпция,

149
като необходимо е да се установи началния и краен момент
на владение.При установяване на владението , владелецът
може да се позове и на общо или частно правоприемство ,
с твърдение за присъединено към своето владение и това
на праводателя му – чл.82 ЗС.
Действие на владението- законът свързва с факта
на владението различни правни последици, а като му
придава правно значение го въздига в юридически факт.
Действието на владението може да се раздели на
материално-правно или процесуално- правно, според това
какви права поражда то.
Материално-правните последици са : право на
защита срещу нарушение или отнемане на владението,
право на обезщетение за вреди, причинени с нарушението
или отнемането, придобиване право на собственост по
давност , а в определени случаи и чрез завладяване ,
право на обезщетение за необходимите и полезни
разноски , които са направени за владяната вещ, в
случаите когато собственикът си възстанови владението.
Процесуалните предимства се свеждат до това, че
владението създава презумпция за съществуване на
право.
От гл.т. на съдебната защита на владението , с
исковете по чл. 75 ЗС и чл. 76 ЗС, следва да се разгледа и
въпроса за придобиване и изгубване на владение.
Законът урежда придобиването или загубване на права,
като фактически състави , които водят до пораждането или
погасяването им, но не урежда условията за възникване
или прекратяване на фактите. Способите за придобиване
или изгубване на владението трябва да се различават от
способите за придобиване или изгубване на вещни права.
Само уредените от закона фактически състави ,
произвеждат онова правно действие , което е предвидено/
уредено/от закона. Между способите за придобиване или
изгубване на вещни права и способите за придобиване и
изгубване на владението има връзка, която се изразява в
отношение на причина и следствие. Способите за
придобиване и изгубване на владение могат да се ценят от
гл.т. на това : наличие на съгласие между предишния и
новия владелец за предаване на владението или липса на
такова съгласие; дали владението се придобива лично или
чрез другиго и др.
Владението може да се придобие с едностранни
действия- владелецът установява фактическа власт и
започва да държи вещта като своя. Завладяването може да

150
се цени само като способ за придобиване на владение , но
не и за придобиване на права, тъй като нашата правна
система не познава т.н. безстопанствени вещи / всички
безстопанствени вещи са държавна/ общинска/
собственост.
Владението може да се придобие чрез другиго -
това са хипотези, когато този, за когото се придобива
владението , има намерение да държи вещта като своя
чрез другиго, а лицето, комуто е възложено придобиване на
владението за другиго, установява фактическа власт
върху вещта със съзнанието, че я придобива за другиго.
Придобиване на владението чрез другиго е налице и когато
владението се придобива чрез предаване на документи,
които позволяват на получилия ги да се разпорежда с
вещите , или на други средства, които дават фактическа
власт над вещта- така владелецът на коносамент ,
товарителница е владелец на стоката.
Придобиване на владението чрез превръщане на
досегашния владелец в държател/ constitutum
possessorium/ е хипотеза при която, по силата на съгласие
между досегашния и новия владелец, досегашният
владелец се лишава от владението и става държател т.е. у
него вече няма намерението да държи вещта за себе си , а
започва да я държи за новия владелец / пример- в хипотеза
на индивидуално принудително изпълнение срещу
недвижим имот на длъжника /собственик/, при извършване
на публична продан, ако длъжникът - собственик е оставен
в имота при извършения опис, същият става държател,
тъй като с описа на съдия изпълнителя е налице
прекъсване на владението.
Владението на наследодателя и придобиването му
от наследника. ЗИСС съдържа правилото – арг. чл. 309
ЗИСС / отм./ , че наследникът на владелеца продължава
владението , без да е необходимо той да установява
фактическа власт и да има намерение да държи вещта
като своя. ЗС не възпроизвежда това правило, което
създава законова фикция. Така В. Таджер- в монографията
си „Владението” обосновава тезата , че наследството е
съвкупност от права и задължения и фактически
отношения, поради което и владението, като такова
отношения е елемент от наследствената маса.
Наследството се придобива с приемането му / чл. 48 ЗН/-
т.е. с изрично волеизявление или конклудентни действия,
поради което и приемайки цялото наследство като
съвкупност от права задължения и фактически състояния,

151
владението се придобива от наследника / очевидно се
отнася до наследник по закон, призован към наследяване ,
или от наследника по универсално по завещание / , а с
оглед на ретроактивното действие на приемането на
наследството от датата на откриването му - то следва , че и
владението се придобива от момента на откриване на
приетото от наследника наследство.” Изразената теза се
споделя от мнозинството на Общото събрание на
гражданската колегия на ВКС и е базата на приетата
задължителна съдебна практика с ТР 4/2012 на ОСГК на
ВКС, касаещо изцяло проблема на придобиването на
вещно право на основание придобивна давност.
Състоянието на владението за времето от откриване
на наследството до приемането му е неясно от гл.т. на
посоченото становище , поради което ако има прекъсване
на владението –арг. на чл. 58 ЗН, при необходимост да се
водят владелчески искове/ след като няма позоваване на
самото вещно право/, съдът следва да овласти наследника
да води иска .
Способи за изгубване на владение – при
предаване на владението при съгласие на стария и нов
владелец . Уредената в чл. 70 ал.3 ЗС във вр. с чл. 19
ал.3 ЗЗД хипотеза, като особен случай на предаване на
владение по съгласие между сегашния и новия владелец
изисква наличие на действителен, валидно сключен със
собственика на недвижим имот предварителен договор за
прехвърляне право на собственост/ ограничено вещно
право/ , с който се предава не владение , а правото на
владение като едно от собственическите правомощия.
Владелецът по предварителния договор има право на
владение , но той има и владение. Ако се развали
предварителния договор, обещателят-собственик може да
ревандикира вещта , защото в неговия патримониум се
връща правото на владение.
Изгубване на владение е налице поради изгубване
на фактическата власт или поради промяна на
намерението ,или при изгубване на двете ?
Владението е фактическа въздействие по
отношение на вещите с два елемента, с отпадането на
всеки елемент поотделно или на двата заедно владението
се загубва. Веднъж придобито, владението продължава
докато не се изгуби, а за да се изгуби , трябва да се
извършат обратни действия на тези по придобиването. За
да се приеме , че владението е загубено, нужно е трайно

152
владелецът да е лишен от възможността да упражнява
фактическа власт .
Владението може да се изгуби поради проява на
воля за това. Владението се изгубва с появата на обратно
намерение за това, което е съществувало при
придобиването му. Ако такова обратно намерение липсва,
не може да се приеме , че владението е загубено. В тази
насока следва да се съобрази , че законодателят не
изисква волята на владелеца да бъде ангажирана
непрекъснато с мисълта за своене на вещите му. Така , ако
същият изпадне в състояние да не може да разбира
смисъла и значението на постъпките си поради душевно
или друго тежко психическо заболяване, или когато
съзнанието му не е заето с мисълта за държането на
вещите като свои , владението му продължава , доколкото
към момента на придобиването му , са били налице
законните предпоставки за това.
Законът урежда владението като факт, който ако
отпадне, отпада самото владение, но самият факт може да
бъде защитен с владелчеките искове до изтичане на
законния срок - арг. чл. 75 in fine ЗС, чл. 81 ЗС , тъй като в
този период законодателят приема , че фактическото
състояние е само нарушено. Искът за защита на
нарушеното владение / чл. 75 ЗС/ има основание не
владението към момента на предявяването на иска , а в
миналото владение , което е нарушено и срокът тече от
момента на нарушението.
Изгубване на владението чрез превръщане на
държането във владение с едностранни действия на
държателя – т.н. /interversio possessionеs/ в трайната
съдебна практика съдилищата приемат, че сънаследникът
владее наследствения имот за сметка на всички
сънаследници. За да превърне владението в
самостоятелно,т.е. само за себе си е необходимо да
„отнеме“, да „отблъсне“ владението на другите, а не е
достатъчно само да манифестира неопределено
самостоятелността на владението.
С разпоредбата на чл. 80 от ЗДС е уредена
правната възможност на Държавата , имот държавна
собственост , който се владее или държи без основание ,
който се ползва не по предназначение или нуждата от
който е отпаднала , да се изземе въз основа на заповед на
Областния управител , при спазване на установената от
закона административна процедура, а с разпоредбата на
чл. 65 от ЗОбС е уредена аналогичната правна

153
възможност , когато имотът е общинска собственост за
изземване въз основа заповед на съответния кмет.

II. ИСКОВЕ ЗА ЗАЩИТА НА НАРУШЕНО ИЛИ ОТНЕТО

ВЛАДЕНИЕ

Процесуално правна защита на владението като

фактическо отношение / състояние/ намира уредбата си в
Глава 30 на ГПК, чл.356-361 ГПК .Производството е
уредено като особено исково производство. Съпоставено с
уредбата по отменения кодекс не може да се посочат
съществени различия на същността му на исково
производство за защита и възстановяване на нарушено или
отнето владение и конкретните хипотези на нарушено /
отнето/ държане , т.е. по исковете по чл. 75 ЗС и 76 от ЗС.
Процесуално– правната уредбата касае установени
някои специфични правила за разглеждане на двата
владелчески иска , съставляващи изключения в някои
насоки от правилата на общия исков процес , които правила
се прилагат за неуредени въпроси.
От гл.т. на трайно установената съдебна практика
няма спор , че искове по чл. 75 ЗС и чл. 76 ЗС са
осъдителни по своята правна природа , с предмет на
доказване факта на владение / държане/ по отношение на
конкретен имот / в т.ч. ограничено вещно право или
сервитут - виж Решение Nо 11 от 19.03.2010 година по
гр.д. Nо 234/2009 г. На ВКС -1 г.о./ и неговото нарушение.
Касае се до искове, принципно подлежащи на
триинстанционен контрол по реда на обжалването.
Исковете по чл. 75 ЗС и чл. 76 ЗС се отличават по
това , че сочат на изключение на принципа , че
позитивното право регламентира и предоставя на лицата
средства за защита на техните субективни материални
права , като чрез исковата защита / съдебна, арбитражна/
гарантира тези права и осигурява условията за тяхното
принудително изпълнение .
Субективните материални права на гражданско-
правните субекти съдържат притезания , които могат да
бъдат упражнени по съдебен ред при състояния на
застрашеност или при нарушаването им.
Владението/ респ. държането/ е само фактическо
състояние , към което правната норма прикрепва правни
последици и една от тях е гарантираната възможност за
съдебна защита - или налице е установена законова
защита на фактически отношения/ състояние/, дори и

154
когато владението като фактически отношения е
неправомерно. Целта на тази защита е да се запази
определен статус на фактическите отношения , когато се
касае до отношения по повод на вещи или вещни права.
Ако при нарушено или отнето владение , последното
се покрива с нарушения на правото на собственост, то
законодателят дава защита на правото на собственост.
Владелческа защита представлява уредени от
правото средства за възстановяване на владението като
фактическо отношения / състояния/. За да може
владелецът да се обърне към съда за осъществяване на
владелческа защита , то следва да е налице нарушаване/ в
т.ч. и отнемане като най-тежка форма на нарушение / на
владението. Съотношението на владелческа защита и иск
за защита на владение се отнасят помежду си като род
към вид.
Исковете за защита на владението са съдебни
средства за защита, те се предявяват и разглеждат от съда
при осигурена и гарантирана от законодателя възможност
по състезателен ред да се установи нарушаването на
фактически отношения в рамките на съдебното
производство и да се разпореди/ със силата на пресъдено
нещо/ преустановяване на нарушението и възстановяване
на онези фактически отношения, съществували до
нарушението.
Владелчески искове съставляват т.н.
посесорна защита, а владелческият иск е
притезанието на владелеца да се прекрати
нарушението и възстанови владението му върху
вещта. При владелческите искове съдът се интересува
само от факти -имало ли е владение, имало ли е
нарушение, , кой в владелец на конкретния недвижим имот
към момента на предявяване на иска. Съдът постановява
решението си въз основа на фактите , без да навлиза в
обсъждане на правомерността или неправомерността на
действията на страните, без да слуша възражения и
изследва на въпроси , които почиват на техни субективни
права– арг. чл.357 ГПК. Ответникът по владелчески иск не
може да прави възражение, че е собственик на вещта или
да предяви насрещен иск за собственост на същата, за да
обоснове неоснователността на владелческия иск.
За разлика от владелческите искове, при
петиторните искове / иск за собственост, негаторния иск и
иска за определяне на граници- чл. 108 ЗС, чл. 109 ЗС чл.
109 а ЗС / е налице притезание на носителя на едно вещно

155
право, като въз основа на доказване на това вещно право
в рамките на съдебния исков процес, ищецът собственик
получава защита срещу нарушението чрез постановяване
на прекратяването му и възстановяване на съответното
право на владение като правомощие на нарушеното и
защитено право на собственост. При петиторните искове
се търси и дава защита на вещното право, а не на
фактическите отношения по под на конкретната вещ. Най-
характерното за петиторните искове е , че защитата се
дава въз основа на установяването и признаване
съществуването на вещното право. При петиторните
искове съдът дава защита като установява и признава
съществуващото вещно право . В тежест на ищеца по всеки
петиторен иск е да докаже притежаване на правото си на
собственост , съответно ограниченото вещно право върху
чужда вещ. Ако ищецът не успее да установи вещното
право, той не може да получи и защита срещу
нарушението. В петиторните искове ответникът може да
прави възражения, почерпени от неговите права, които да
противопостави на ищеца. При петиторните искове се
обсъждат всички съображения във връзка с нарушеното
вещно право. За разлика от петиторните искове , които не
се погасяват по давност, защитата на владението е
установена в кратки срокове, които са процесуално -
преклузивни по своя характер и за спазването на които,
съдът следи служебно.
Владелческите искове се различават от
установителните искове за собственост, които
носителите на вещни права могат да водят. С тях
носителят на вещното право иска по съдебен ред да
установи съществуването или несъществуването на
определено вещно право у друго лице , което оспорва / или
застрашава/ неговото вещното право. Установителните
искове за собственост–положителни или отрицателни са
способи за защита на вещното право доколкото съществува
съмнение или е налице оспорване, като постановеното
решение , със сила на пресъдено нещо, по официален
начин , установява съществуването или несъществуването
на спорното материално право, но само по отношение на
лицата-страни по делото.
Исковете за установяване на владение, доколкото
владението е факт с правно значение, не са допустими, тъй
като не са в предметната рамка на уредените хипотези на
чл. 124 ал.1 ГПК, нито на отменения чл. 97 ал.1 ГПК / отм./,
фактът на владение е основание за иск за защита, когато

156
като фактическо състояние е нарушено , или самото
владение като такова състояние е отнето чрез насилие
или по скрит начин.
Владелческите искове следва да се различават от
личните искове , които владелецът може да предяви за
причинените му вреди от нарушителя. Доколкото с
владелческия иск владелецът търси преустановяване на
нарушението и възстановяване на владението като
фактическо състояние, то с личния иск се търси
обезщетение за евентуалните среди , произтичащи от
същото нарушение, макар че не винаги нарушителя на
владението и причинителя на вредите е едно и също лице.
Владелческите искове и посочените лични искове могат да
бъдат съединени в производството по чл. 75 ЗС или по чл.
76 ЗС, тъй като се касае до обективно , кумулативно
съединяване/ когато са налице предпоставките на чл. 123
ГПК/ , тъй като всеки от тях има за предмет различно
притезание.
С отменения ЗИСС, владелческите искове са
уредени като конкретни хипотези, като разликата произтича
от вида на визираното от законодателя нарушение,
естеството на вещта, вида на защитните мерки и
предпоставките за даване на търсената защита.
Действащото вещно право урежда два иска за защита на
владението –този по чл. 75 ЗС и този по чл. 76 ЗС , като от
съдебната защита е изключена възможността
реализирането и да се осъществи по реда на бързо
производство за защита на нарушено владение, уреден с
отменените разпоредби на чл. 126ж ГПК -чл. 126и ГПК/
отм./ .
Има виждане, че владелческите искове са
обикновени и негаторни, последните са тези, с които се
търси защита на нарушено владение, което не е отнето,
като по принцип и двата иска могат да бъдат негаторни,
поради което подобно разделяне няма голямо практическо
значение.
Законодателят е провел разликата между двата
владелчески иска –по чл. 75 ЗС и чл. 76 ЗС според вида на
нарушението, а заедно с това и въз основа на това и с
оглед на вида на вещта и условията за предявяване на
иска, искът по чл. 75 ЗС следва да се третира като иск за
защита на нарушено владение, а искът по чл. 76 ЗС –като
иск за защита на отнето владение или държане.

157
ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ИСКА
На първо място законодателят е посочил , че
родовата подсъдност, независимо от данъчната оценка
на недвижимия имот е на районния съд като първа
инстанция, тъй като тези два иска не са от категорията на
изрично посочените в чл. 104 ГПК искове, подсъдни като
първа инстанция на окръжен съд.
Местната подсъдност се подчинява на правило
по чл. 109 ГПК - по местонахождение на недвижимия имот,
като следва да се посочи , че за тази местна подсъдност
съдът следи служебно в рамките за допустимостта на
производството, а не се касае само произнасяне при
релевирано възражения на ответната страна – чл. 119 ал.2
ГПК.
Изискванията към исковата молба за редовност в
обстоятелствената част са изрично установени в закона и
касаят два основни факта – за времето на упражнена
фактическа власт от страна на лицето-ищец по делото и за
факта на нарушение от страна на лицето, посочено като
ответник. Останалите изисквания за редовност на исковата
молба не се различават от общите по чл. 127 ГПК и чл. 128
ГПК. Изискването в исковата молба да се посочат само
правно релевантните за тези спорове факти дава
отражения на процеса на доказване и необходимите и
относими доказателствени средства- арг. от чл. 357 ал.2
ГПК, с който се сочи , че документите , удостоверяващи
правото на собственост , се вземат предвид само доколкото
установяват факта на владението.
В рамките на проверката за допустимост на
производството съдът следва да провери за спазването
на шестмесечния срок по чл.76/75 ЗС , който срок е
процесуално преклузивен и се брои от датата на
нарушението.
Провеждане на първото съдебно заседание ,
доклада по делото и събирането на доказателствата ,като
процесуални действия на съда принципно са подчинени на
правила на общия исков процес, при липсата на текстове
създаващи особени правила, или изключващи
приложението на общите.

ИСКЪТ ЗА ЗАЩИТА НА НАРУШЕНО ВЛАДЕНИЕ ПО ЧЛ.

75 ЗС.
„Владението на недвижим имот или на вещно право
върху такъв имот включително и върху сервитут, което е
продължило повече от шест месеца, може да бъде

158
защитавано срещу всяко нарушение .Искът може да се
предяви в шестмесечен срок”.
В рамките на така визирания от законодателя
фактически състав, съдът сезиран с този иск следва да
бъде съобрази, че предметът на защита обхваща
конкретно три вида владение: 1./ владение на недвижим
имот; 2./ владение на ограничено вещно право върху
недвижим имот, изразяващо се в съответстващо му
владение върху вещта и 3/. владение на сервитут по см.
на чл. 193 ЗУТ или някоя от хипотези на уредените
сервитути по Закона за водите /ЗВ/, Закона за
енергетиката/ ЗЕ/ и др. по смисъла на предходната точка.
Понятието за недвижим имот се извежда от
легалната дефиниция по чл. 100 ЗС. За сравнение в
отменения ЗИСС се приема, че „имуществата са
недвижими по природа, или по назначения, или по
предмета , до който те се отнасят ” , като с разпоредбите на
чл. 3-10 се дава една доста детайлна уредба на това кои
имущества следва да се третират за недвижими.
С разпоредбата на чл. 75 ЗС се брани владението на
недвижим имот , без значение дали е добросъвестно или
не, стига да не е опорочено по отношение на владелеца /
т.е. да не е отнето по скрит или насилствен начин/. Без
значение е дали имотът е в гражданския оборот или не и
каква е собствеността, но както вече бе изложено от
значение е дали искът се предявява срещу трети лица или
държавата, респ.Общината когато собствеността е
държавна или общинска.
Не могат да се ползват от иска по чл. 75 ЗС
владелците на движими вещи, както и държателят
на недвижим имот, който трябва да потърси
съдействието на владелеца, за който държи вещта.
Собственикът на вещта, респ. носителят на
ограниченото вещно право върху нея може да
защитава нарушеното си или отнето чрез насилие
или по скрит начин владение, може да защитава
владението си със посесорните искове вместо с
предявяване на ревандикационния или негаторния
като по-лесен и удобен за доказване способ за
защита, отколкото този за спор за права. .
Когато недвижимият имот се намира в съвладение
или е налице съвладение на вещно право върху
недвижимия имот или на сервитут , всеки от съвладелците
може да предяви сам иска по чл. 75 ЗС за защита на

159
своето съвладение както срещу останалите съвладелци,
така и срещу трети лица .
Законът дава защита на владението независимо
дали имотът представлява самостоятелен парцел /
урегулирана поземлена единица/ или е част от парцел. –
всеки недвижим имот се защитава с владелчески иск, както
и всяка част от такъв имот
Нарушението – това е юридическия факт , който
поражда притезанието за защита на владението .
За някои автори в теорията- това е действие, с
което се накърнява материалния, обективния елемент на
владението; това е действие, с което се отстранява изцяло
или отчасти фактическата власт на владелеца върху
вещта, това е действие, с което се изменя фактическото
състояние /статуквото / и се намалява възможността на
владелеца да се ползва от вещта – т.е. засяга се само
обективния елемент на владението.
За други автори, базирайки изводите си на
виждането, че владението има два елемента, считат че и
нарушението- като действие/ активно поведение / следва
да засяга и двата елемента – т.е. не е достатъчно
действието да отстрани изцяло или отчасти фактическата
власт на владелеца от вещта, но е нужно да се отрече и
неговото намерение да държи вещта като своя/ ако се
касае само до нарушаване на фактическата власт без
намерение да бъде отречено и намерението, то това би
било само деликт/.
Има автори, който застъпват тезата, че нарушението
трябва да обхване и намерението, като за това нарушение
се изхожда от действията за отстраняване фактическата
власт на владелеца върху вещта. За практиката най-
приемлива от гл.т. доказване предмета на иска- т.е.
доказване само на факти, но не и на емоционални
състояния /които по принцип в тази материя са обхванати
от презумпцията по чл. 69 ЗС/ е по-точно като теза.
В обобщение - нарушение е всяко действие, което
ограничава или изключва фактическата власт на
владелеца , независимо от намерението на последния или
на нарушителя. Съдебната практика приема, че
нарушението може да се изразява в действия на
нарушителя, които могат да се изразяват както в насока
отстраняване на владелеца от фактическата власт и
установяване на своя фактическа власт, така и в насока,
целяща владелеца да бъде лишен от възможността сам да
упражнява фактическа власт.

160
 Владението може да бъде нарушено в пълен обем ,
но така и отчасти.
Няма нарушение на владение , когато: действията
върху владения имот се извършват с изричното или
предполагаемо съгласие на владелеца / например търпими
действия/; когато действията върху владяния имот се
извършват от лице , което държи имота за владелеца и е
получило държането от него / наемател, заемател, който
действа в рамките на договорения срок/; когато действията
върху владяния имот се извършват от оправомощен от
закона орган/ въвод във владение от съдебен изпълнител,
въвод по административен ред на имот общинска или
държавна собственост, но не всяко действие на държавен
орган може да бъде правомерно- правомерността се
изследва . Във всички случаи нарушението се изразява в
самоуправно действие и самоволна промяна на
фактическото положение, което поради това е
неправомерно и срещу което може да се упражни
посесорната защита.
Срок на владението- законодателят поставя
изискването владението да е продължило непрекъснато
повече от 6 месеца. За броенето на срока се прилага чл. 73
ЗЗД , според който „срок , който се брои по месеци, изтича
на съответното число на последния месец , а ако този
месец няма съответното число , срокът му изтича в
последния ден“ – за да се предяви искът срокът следва да е
изтекъл или казано по друг начин – искът да е предявен
поне в деня , следващ този на изтичане на срока- в тези
хипотези не се прилага правилото на чл. 72 ал.2 ЗЗД. За да
се докаже времетраенето – презумпцията на чл. 83 ЗС –
който докаже, че е владял в различни времена , предполага
се че е владял в промеждутъка, ако не се докаже
противното- или това означава , че владелеца ищец трябва
да установи само началния и крайния момент на
владението си , а ако ответникът- нарушител оспорва
срокът на владение , доказването / обратно доказване/ е в
негова тежест. Необходимо е владението да е продължило
непрекъснато повече от 6 месеца от датата на
нарушението назад , а не 6 месеца въобще .Владението
трябва да е непрекъснато, а то се прекъсва с отнемането
му. Налице е съществена разлика при прекъсване на
владение , и прекъсване на владението, осъществено в
рамките на придобивната давност по чл. 81 ЗС.
Шестмесечният срок се брои от момента на осъществяване
на фактическата власт.Затова, ако то е прекъснато, отново

161
трябва да тече шестмесечен срок на владение, което може
да бъде защитавано с иска по чл.75 ЗС. Изгубването на
владението за повече от 6 месеца по чл.81 ЗС има
предвид прекъсването на изтеклата придобивна давност за
оригинерно придобиване собствеността на недвижимия
имот и заличаване на периода от време от давностния
срок, изтекъл до този момент.
Срокът по чл. 75 ЗС е преклузивен, той има ролята
на положителна процесуална предпоставка за
допустимостта на иска , поради което този срок не може да
бъде продължаван или удължаван по съгласие на
страните или съда. За спазването на срока съдът
следи служебно в рамките на проверката по чл. 130
ГПК.
Страни по иска : Владелчески искове по чл. 75 ЗС /
респ. по чл. 76 ЗС/ може да води само лице , което не
упражнява фактическата власт на имота. Лицето , което
търси правна защита с иска по чл. 75 ЗС следва да се е
намирало в състояние на фактическо владение на
конкретен имот, за разлика от него лице , което е
упражнявало фактическо въздействие върху имота като
държател /на правно основание - заем за послужване,
договор за наем и др./ или фактическото състояние е
създаване в резултат търпими действия, не може да ползва
посесорната защитата .
Ищец по иска може да бъде физическо или
юридическо лице , което е имало качеството на владелец
на недвижимия имот или на ограниченото вещно право ,
без значение е дали същият е и титуляр на правото на
собственост или ограниченото вещно право, или сервитут.
Ответник по иска- В чл. 75 ЗС законодателят не
сочи кой е материално-правно легитимиран да отговаря на
иска , тъй като използва формулировката , че владението
може да се защитава всяко нарушение – т.е. ответникът е
лицето, за което се твърди , че е нарушител, т.е. лицето ,
за което се твърди че е отстранило владелеца от
фактическата власт на имота или този , който е получил
имота от нарушителя, тъй като за владелеца и той е
нарушител . Когато е отнета вещта, тя може да се търси
от този, у когото владелецът я намира.
От това , по отношение на кого може да се предяви
иска и да се иска вещта за да се възстанови нарушеното
фактическо състояние , се извежда извод за характера на
този иск като вещен - след като може да се търси от всяко
лице-нарушител. Някои автори го определят като лично-

162
вещен иск / според В.Таджер това е по точно/ , тъй като се
ангажира отговорността на конкретно лице и се
предотвратява възможността за ново нарушение от негова
страна.
Предмет на иска по чл. 75 ЗС и възможността за
обективно съединяване с иск за вреди: С владелческият
иск по чл. 75 ЗС се дава защита срещу нарушението ,
следователно предметът на иск зависи от нарушението-
дали е отнето владението или само отчасти е ограничена
фактическата власт на владелеца .
Искът може да има за предмет- 1./ прекратяване на
нарушението чрез осъждане на нарушителя да
преустанови действията си , които съставляват
нарушението; 2./ възстановяване на отнето владение
чрез осъждане на ответника да предаде вещта на ищеца;
3./ осъждане на ответника да възстанови вещта в
състоянието преди нарушението чрез отстраняване
последиците на нарушението/ премахване на построено и
др./
Ако при нарушението на владелеца са причинени
вреди, владелецът може да търси обезщетение за
причинените му вреди , заедно с иска за защита на
владението. Касае се до обективно съединяване на два
осъдителни иска/ вещен и облигационен /. Искът за вреди
почива на принципа на непозволеното увреждане , затова
нарушението следва да бъде извършено виновно.
Усложнена хипотеза е налице , ако нарушителят е предал
владението на трето лице , то това лице може да отговоря
само по иска по чл. 75 ЗС , но не и по иска за вреди , който
е личен иск и отговорността може се търси само от този,
който виновно е причинил вредата други му. Обективното/
пасивно/ съединяване на тези два иска може да се допусне
само ако нарушителят на владението и причинителят на
вредите са едно и също лице, спрямо което лице са
предявени исковете.
С иска за обезщетяване на вредите могат да се
претендират всички преки и непосредствени вреди ,
аналогично на претенцията за вреди при непозволеното
увреждане.
Срок за предявяване на иска - искът може да се
предяви в шестмесечен срок , като първият спорен момент
би бил този от кога да се брои срока , т.е. от кога тече
този срок . Ако денят на нарушението е ясен - от деня на
нарушението .Това е логичния отговор , ако самото
нарушение е еднократно, но ако нарушението се състои в

163
повтарящи се действия – то следва да се приеме , че всяко
едно нарушение е основание на иска по чл. 75 ЗС , поради
което меродавно е последното нарушение. Срокът е
преклузивен , с изтичането му отпада притезанието на
владелеца, затова съдът служебно следи за неговото
наличие. Срокът, като всеки процесуален срок, уреден като
положителна процесуална предпоставка за предявяване на
иска се брои според правилата на ГПК , искът следва
иска да е предявен преди изтичането му – т.е до края на
последния ден на срока, като в случая е без значение дали
срокът изтича в присъствен или неприсъствен ден.
Решение по иска по чл. 75 ЗС- установените
правила , регламентиращи иска по чл. 75 ЗС като един от
искове , разглеждани като особено исково производство ,
не сочат на специални изисквания към съдебния акт по
съществото на спора .Това означава , че при
постановяване на решение и от гл.т. на неговото
съдържание важат правилата на общия исков процес. Ако
са налице предпоставките/ безспорно установен факт на
владение в срока по закон и съответното нарушение /
съдът постановява позитивно решение –осъжда ответника
да възстанови владението и предаде имота. Уважаването
на съединените, осъдителни облигационни искове за
обезщетение за вреди , зависи от постановения по главния
иск правен резултат.
Решението подлежи на обжалване пред въззивен
съд- винаги окръжен и съответно пред ВКС като трета
инстанция , при условията разбира се на чл. 280 ал.1 ГПК.
Цената на иска от гл.т. данъчна оценка на недвижимия
имот , чието владение се защитава с иска, е ирелевантна в
смисъл, че не може да се третира като критерий за
обжалваемост от гл.т. на чл. 280 ал.2 ГПК.

ИСК ЗА ЗАЩИТА НА ОТНЕТО ВЛАДЕНИЕ- чл. 76 ЗС.

„Владелецът или държателят, на когото е отнета
чрез насилие или по скрит начин движима или недвижима
вещ , може в шестмесечен срок да иска връщането и от
лицето, което я е отнело. Това не изключва правото на
лицето , което е отнело вещта да предяви иска по
предходния член „.
Искът по чл. 76 ЗС защитава както владението,
така и държането на недвижим имот без значение
времето през което е продължило конкретното
фактическо състояние, достатъчно е тяхното

164
установяване за момента на нарушението по насилствен
или скрит начин.
Аналогично на защитата по чл. 75 ЗС, ирелевантно
е обстоятелството засягащо основанието, на което почива
владението или държането; дали тези състояния са
правомерни или не, а за владението - дали е
добросъвестно или недобросъвестно. Защитата с исковете
по чл. 75 ЗС и чл. 76 ЗС може да бъде предприета и срещу
съсобственик на недвижимия имот. Друга прилика с иска
по чл. 75 ЗС касае отчасти предмета на иска и срока за
предявяване на иска.
Разлики между двата иска следва да се търсят в
1./предмета на защита , 2./вида на нарушението, 3./
страните по иска , 4./ предмет на иска.
Предметът на защита с иска по чл. 76 ЗС е по –
широк, освен защита на владението, с този иск се дава
защита и на държането на вещи, като вещите могат да
бъдат както недвижими така и движими/ виж чл. 78 ЗС/ .В
предметния обхват на иска по чл. 76 ЗС , за разлика от
обхвата на чл. 75 ЗС, не се включват вещни права върху
чужда вещ - виж чл. 157 ал.3 ЗЗД, уредената защита на
залогоприемателя , когато същият е лишен от държането
на вещта.
При иска по чл.76 ЗС, за разлика от иска по чл. 75 ЗС
, няма изискване владението да е продължило за
определен период от време. Ако владението или
държането е съществувало по време на отнемане на
владението чрез насилие или по скрит начин , владението и
държането се ползват със защита , дори и самото владение
да е установено по същото това време.
Нарушението, видове нарушения -приемайки, че
нарушението съставлява действие, то това действие
следва да лишава отчасти или изцяло владелеца от
фактическата власт.
В исторически аспект , още от римско право е
познат т.н. actio spolii – или иск за отнето владение или
държане против волята на владелеца или държателя. В
Българското право тази защита е уредена в ЗИСС с
разпоредбата на чл. 311 , но термина на законодателя е
не ‘отнет” , а „лишен” именно под влияние на реципираната
романска система / френския и италианските закони/ - т.е.
при възприет подход на едно по-широко тълкуване на
нарушението , което гарантира защита при лишаване чрез
насилие или по насилствен начин не само от пълната

165
фактическа власт на имота , но и при частичното лишаване
/ отнемане/.
В ЗС употребеният от законодателя термин , като
специално уредена хипотеза на нарушение , е „отнето
владение” т.е. когато владението е нарушено чрез
насилие или по скрит начин. Отнемането по чл. 76 ЗС е
вид нарушение на владението, което се различава по
своята интензивност на въздействие и начина на
извършване , но не и според обема –изцяло или отчасти.
Нарушение чрез насилие- като се предпостави
правилото, че чрез иска по чл. 76 ЗС се защитава
фактическо отношение и като всяко изключение защитата
му не може да се тълкува разширително , но с оглед на
установената от законодателя защита – насилието,
възприемано като всяко действие , извършено против
изричната или предполагаема воля на владелеца , дори и
то да не е придружено със заплаха или принуда, а само
при употреба на сила . Насилието трябва да е насочено
срещу владелеца или държателя, а не по отношение на
вещта . Няма насилие когато се упражнява власт от
държавни органи , в рамките на тяхната компетентност и
правомощия.
Нарушение по скрит начин – не когато владелецът
или държателят отсъстват или незнаят, а и в хипотези ,
когато по начина или по време на извършване ,
нарушението трудно може да стане тяхно достояние.
Скритостта на нарушението трябва да съществува само в
момента на извършването му, а не и да се държи в
последствие владението или държането скрито.
Скритото нарушение повдига въпроса за момента ,
от който започва да тече 6 м. срок за предявяване на иска
по чл. 76 ЗС. Това е деня на нарушението, ако се касае
до еднократност на действието или от момента на
последното действие –ако се касае до повторяемост на
действията.
Страни по иска – ищец може да бъде владелеца
или държателя на вещта. Ако е налице хипотеза на
владелец , предоставил държанието , то ищец може да
бъде всеки един от двамата владелец или държател, ако
искът е предявен от държателя, който държи вещта за
другиго- длъжен е да уведоми владелеца , съгласно
разпоредбата на чл. 233 ал.2 ЗЗД.
В тези хипотези , ако е конституиран като страна
само единият от тях , може на решаващия съд да се
постави въпроса за наличие на правен интерес у

166
владелеца от встъпването му като трето лице –помагач по
делото , или на държателя – да привлече владелеца като
трето лице .
Ответник по иска е лицето, което е отнело
владението или държането. Искът се възприема като
личен , има характера/ етимологията / на деликт, защото
предполага неправомерност и виновно действие. Ако
нарушението е извършено чрез друго лице –ответник може
да бъде прекия нарушител, така и този от чието име е
извършено, но искът не може да се насочи срещу трето
лице , което е придобило владението от нарушителя - това
е разлика между двата иска по чл. 75 ЗС и чл. 76 ЗС.
По своя предмет , исковете по чл. 75 ЗС и чл. 76 ЗС
не се различават, освен когато нарушителят не владее
вещта. С искът по чл. 76 ЗС се търси
преустановяване на действията , които
съставляват нарушение ;възстановяване
фактическата власт на владелеца или държателя и
отстраняване на неправомерно извършени действия-
постройки и др.
Ако нарушителят не владее вещта , той дължи
обезщетение за нея, така както при иска за собственост
притезанието на собственика се трансформира в
притезание за равностойността на вещта , щом тя е
унищожена по негова вина.
Решението по иска чл. 75 ЗС или чл. 76 ЗС,
касаещ предаване на имота подлежи на
предварително изпълнение и не може да бъде спряно-
чл. 361 ГПК .
Искът по чл. 76 ЗС може да бъде съединен с иск за
обезщетение за вреди, при същите предпоставки както иска
по чл.75 ЗС, като се внимава за ответника отново.
Ако са налице предпоставките , според ищеца –
владелец за предявяване на двата иска, това може да
стане при обективно алтернативно съединяване на
исковете.
Ако е налице поредица от нарушения на владението
по отношение на един и същ имот,и владелчеките искове
са заявени едновременно , то са налице основания тези
искове , касаещи нарушеното владение в по-късен момент,
да бъдат спрени на основание чл. 229 т.4 ГПК, като целта
е фактическата власт да бъде възстановена на този, от
когото е отнета с насилие или по скрит начин .
Съотношение между владелчески искове и
петиторни искове. Петиторните искове са исковете за

167
собственост по чл. 124 ал.1 ГПК, ревандикационен иск по
чл. 108 ЗС, негаторния иск по чл. 109 ЗС и иска за
определяне на граници по чл. 109а ЗС. Характерното при
тях е наличие на притезание на носителя на едно
вещно право/ в т.ч. ограничено вещно право/ в рамките на
едно състезателно исково производство да докажат
притежанието на своето субективно материално право и
получат защита на същото чрез осъждане на ответника
да преустанови нарушението на правото и се възстанови
право на владение на собственика на вещта. Основното
при петиторната защита е това , че предмет на защита е
вещно право, а не фактически отношения / състояния/.
Защитата чрез петиторни искове на вещни права имат за
предмет съдебно установяване и признаване на
съществуващото право. Ако ищецът не докаже вещното си
право , той не може да получи защитата. При петиторните
искове ответникът може да прави възражения , почерпени
от неговите права, които да противопостави на ищеца.
Петиторните искове не се погасяват по давност, могат да се
предявят без ограничение във времето, за разлика от
владелчеките искове, който следва да се предявят преди
изтичане на 6 м. срок от нарушението.
Установителните искове по в чл. 124 ал.1 ГПК, са
форма на защита на вещни права, като с тях , носителят на
едно вещно право/ в т.ч. и ограничено вещно право,
сервитут / може да иска по съдебен ред да се установи
съществуването на неговото право или несъществуването
на определено вещно право у ответника, който оспорва /
може да не е само юридически , но и фактически/ вещното
право на ищеца. Установителните искове за собственост –
положителни или отрицателни – са своеобразна защита на
вещното право, доколкото при съмнение или оспорване с
тях се установява официално, със силата на пресъдено
нещо, съществуването или несъществуването на тези
права , по отношение на лицата , страни по спора / чл. 299
ГПК/ . Исковете по чл. 124 ал.1 ГПК , респ. по чл. 124
ал.4 ГПК за защита на владение, доколкото
владението е факт с правно значение/ фактическо
състояние, фактическо отношение / , са
недопустими. Защита на владението / държането/ като
фактическо състояние може да се търси само при неговото
нарушение с владелческите искове по чл. 75 ЗС и 76 ЗС.
При защитата с посесорните искове , съдът проверява само
факта на владението/ държането/ и нарушението. При
предявен владелчески иск, защитата на ответника не може

168
да релевира възражения , а ако е релевирала такива , те не
могат да бъдат разгледани , доколкото тези възражения са
почерпени от вещни права.
Съединяване на петиторни и посесорни искове
е недопустимо. Разпоредбата на чл. 359 ГПК визира
типична хипотеза на недопустимост на производството ,
когато лицето –ищец по иска по чл. 75/ 76 ЗС е предявило
иска за собственост срещу същия ответник, за същия
недвижим имот, докато спорът за правото на собственост
е висящо.
Ново в процесуално-правната уредба на
посесорната защита е правилото на чл. 358 ГПК с което е
в хипотезите, когато „ владението е отнето по
нареждане или със съдействието на съдебен изпълнител
или друг държавен орган ‘.
За разлика от останалите текстове, чл. 358 ГПК е
нов както от гл.т. на предметен обхват, така и поради
вменени процесуалните задължения на съда при
изясняването на спора от фактическа и правна страна.
Законодателят е предоставил на съда , в хипотезите ,
когато владението е отнето по нареждане или при
съдействието на съдия изпълнител или друг държавен
орган , правораздавателна компетентност за проверка
на законосъобразността на извършените действия на
друг орган , независимо дали тези негови действия са
подлежали на обжалване или са били обжалвани. Нормата
е подложена на критика от теорията, но приложението и
от съдилищата сочи, че без да излиза от предмета на
спора, решаващият съд извършва проверка на
законосъобразността на правни действия , извършени от
друг орган със специфична компетентност или на друг
съдебен състав, когато тези действия са обжалвани.
Смисълът на разширените съдебни правомощия , не може
да се търси в аналогия с правомощията на съда за
провеждане на косвен съдебен контрол, тъй като
засегнатата страна- ищец по иска по чл. 76 ЗС е имала или
е могла да има качеството на жалбоподател в
производството по обжалване законосъобразността на
действията на съдия изпълнителя или административния
орган и е могла в пълна степен да защити накърнените си
права.
Пример- с Решение Nо 45 от 03.02.2011 година
по гр.д. Nо 242/2010 година на ВКС- I отд. постановено
по реда на чл. 290 ГПК , на поставения т за уеднаквяване
на съдебната практика процесуално-правен въпрос за

169
допустимия ред за защита на длъжник в изпълнителното
производство спрямо незаконосъобразен въвод във
владение, осъществен от съдебен изпълнител , само
чрез обжалване действията на съдия-изпълнителя ли е
или е допустимо да се осъществи и чрез предявяване на
владелчески иск по чл. 75 ЗС и чл. 76 ЗС“ , е даден отговор
в смисъл , че „ исковете по чл. 75 ЗС и чл. 76 ЗС са
средство за защита на владението като фактическо
състояния, с иска по чл. 75 ЗС се дава защита на владелец
на недвижим имот или на вещно право на такъв имот,
включително и върху сервитут, което е продължило
непрекъснато повече от 6 месеца срещу всяко нарушение и
доколкото под „нарушение „ по см. на чл. 75 ЗС следва да
се разбира всяко действие, с която се отстранява напълно
или отчасти фактическата власт на владелеца върху вещта
или се създават пречки за спокойното упражняване на тази
фактическа власт, то и исковата защита е допустима”.
Изводът , че „нарушение по чл. 75 ЗС” има когато
лишаването от фактическа власт е извършено на
основание протокол на съдебен изпълнител за въвод във
владение, и когато този въвод е незаконосъобразен” и
пропускът на владелеца да обжалва действията на съдия
изпълнителя не санира допуснатите нарушения в хода
изпълнението и не съставлява процесуална пречка-
отрицателна процесуална предпоставка за недопустимост
на иска по чл. 75 ЗС, следва да се възприемат като
напълно съответстващи на закона . За инстанционните
съдилища цитираното решение съставлява произнесена
задължителна практика на ВКС- решение по чл. 290 ГПК ,
като изрично е възприета възможността за
самостоятелен, независимо от това дали е проведен или не
от друг съдебен орган, съдебен контрол за
законосъобразност на действията на други правни органи,
предвид основната функция на касационната инстанция
като такава, осъществяваща контрола за точното и еднакво
прилагане на законите от съдилищата.
Семантично и граматично тълкуване на чл. 359 ГПК
предполага предявен положителен установителен иск за
собственост / но не и равандикационен по чл. 108 ЗС/, тъй
като само в тези хипотези се предполага, че към момента
на предявяване на петиторната защита по чл. 108 ЗС
ищецът-собственик не владее имота си.
По смисъла на чл. 359 ГПК, под „иск за
собственост” следва да се разбира само положителен
установителен иск за собственост, но не и заявен

170
отрицателен установителен иск за собственост от
владелеца- собственик срещу нарушителя.
Петиторната защита поглъща посесорната
доколкото се касае до едновременно търсена от съда
защита на правото на собственост и на владението на един
и същ недвижим имот , от едно и също лице, тъй като по
силна от г.т. на обхват на силата на пресъдено нещо по
отношение на комплекса от факти, е съдебна защита по
иска за собственост и тя имплицитно защитава и факта на
владението, като предмет на искова защита по реда на чл.
75/76 ЗС .
Искът по чл. 75 ЗС като вещен осъдителен иск,
винаги се явява процесуално недопустим поради липса на
правен интерес , когато ищецът- владелец е предявил и иск
по чл. 108 ЗС. Паралелната защита на един и същ обект-
правото на собственост или само на едно от
правомощията му- владение но като фактическо отношение
, когато собственикът да владее своя недвижим имот, е
недопустима. Паралелна защита има само когато по
съдържание двата иска се припокриват, като по силната
защита поглъща по слабата, поради лиса на правен
интерес от последната. Заявеният отрицателен
установителен иск/ ако има доказан правен интерес/,
индиректно защитава правото на собственост на ищеца , но
по съдържание от гл.т. предмет на спора не се покрива с
иска за защита на владението.
Разглеждане на иска по чл. 76 ЗС. Подготовката на
делото в закрито съдебно заседание, провеждане на
първото съдебно заседание, доклада по делото и
събирането на доказателствата, като процесуални
действия на съда са подчинени на правилата на общия
исков процес, при липсата на текстове, регламентиращи в
ГПК главата „защитата и възстановяване на нарушено
владение ‘ или изключващи приложението на общите.
Доказателствена тежест- следва да се има предвид
разпоредбите на ГПК относно тежестта на доказване на
факти – чл. 154 ГПК.Ответникът може да направи
възражение, че няма отнемане на имота по насилствен или
скрит начин, но дори да го докаже, искът ще бъде уважен,
ако владението на ищеца е продължило повече от шест
месеца до отнемането, т.е. ще се приложи чл.75 ЗС, ако в
исковата молба има въведени обстоятелства в този
смисъл.
Решение по иска по чл. 76 ЗС- искът е осъдителен и
съответно при уважаване диспозитива на съдебното

171
решение следва да съдържа формула за осъждане на
ответника за предаване на владението на съответния имот.
За разлика от някои други особени искови
производства, в уредбата на защитата и възстановяване на
нарушено владение, липсва изричен текст , забраняващ
постановяване на неприсъствено решение или такова при
признание на иска.
С разпоредбите на чл. 361 ГПК и чл. 360 ГПК ,
законодателят сочи , че решенията относно предаване на
имота подлежат на незабавно изпълнение, което
съответно следва изрично да бъде посочено в диспозитива
на съдебното решение. Това изпълнение не може да бъде
спряно, а в хипотезите когато решаващият съд установи,
че владението е отнето по насилствен или скрит начин /
чл. 76 ЗС/, той може да наложи глоба до 1000 лв., която
разпоредба без съмнение има санкционен характер от гл.т.
на укоримост на поведението на ответника . Тази глоба се
внася в полза на бюджета и има характер на
административно наказание.
След като преценката за налагане на глоба е на
решаващия съд, обжалване може да предприеме само
ответникът, но не и ищеца.

172
 СЪСОБСТВЕНОСТ
Камелия Маринова

Определение:
Съсобствеността се определя като правното
състояние на едновременно съществуване на множество
взаимно свързани права на собственост на няколко лица
върху една и съща вещ. В този смисъл тя може да
функционира трайно само при постоянно постигане на
съласие между съсобствениците по всички въпроси във
връзка с използуването на общата вещ за техни лични
нужди, във връзка с извличането и разпределнието на
доходи от нея и във връзка с нейното поддържане и
подобряване.
При наличност на множество субекти, съобладатели
на определено право, съществуват, за разлика от случаите
при права с един носител, не само правоотношения между
тях и насрещната пасивна страна /например между
носителя на суперфицията и собственика на обременения
със суперфиция имот/, но и вътрешни правоотношения
между всеки един от съсобствениците на субективното
право и всички останали.
Вътрешните правоотношения между
съпритежателите са уредени със специален режим само с
оглед на правото на собственост. Вътрешните
правоотношения на съпритежателите на ограничени вещни
права не са уредени и към тях съгласно чл.111 ЗС
съответно се прилагат правилата за съсобствеността.

Възникване:
1. независимо от волята на лицата – наследяване
2. по волята на лицата – с общо придобиване или
частично отчуждаване.

Права
а. да отчуждават и ипотекират
б. да ревандикират от трети лица
в. да прибират плодовете съразмерно с дела си в
съсобствеността, да се ползват от общата вещ съобразно
предназначението й и без вреда за другите съсобственици.

Задължения
а. да участват в разноските за запазване и подобряване на
вещта
б. да се подчиняват на решението на болшинството
относно управлението на вещта
Разлика между съсобственост и дружество – в
намерението на страните да поставят нещо в общност, за
да делят ползите от това, каквото намерение липсва при
съсобствеността. От значение за основанието и правната
квалификация на предявен иск – решение №
376/18.10.2012 г. по гр.д. № 1410/2011 г., ВКС, ІV г.о. –
след като ищецът твърди, че заедно с ответника са
осъществявали търговска дейност чрез собствената му
фирма и са делили по равно приходите и разходите,
свързани с дейността му, като за процесния период, през
който ответникът е ползвал лично цялата обща вещ за
търговска дейност, ищецът претендира обезщетение за
ползите, от които е лишен като част от реализираната
печалба на обекта, то предявения иск се основава на
разпоредбата на чл.357 ЗЗД, т.е. отношенията между
страните следва да се уреждат по правилата на договора
за дружество.

Делът в съсобствеността:
Зависи от основанието, на което е възникнала
съсобствеността. Ако съсобствеността е възникнала по
волята на съсобствениците, то и дяловете им се определят
по тяхна воля /напр. при договор/, а ако е възникнала
независимо от волята – от правните норми, уреждащи
съответното придобивно основание /напр. при
наследявяне, прекратена съпружеска имуществена
общност/. Чл.30, ал.2 ЗС въвежда презумпция за равенство
в правата, доколкото не е установено нещо различно.
Презумпцията е се отнася до всички случаи на
съсобственост, без оглед на това как е възникнала и между
кои лица е възникнала. Презумпцията е оборима, като
оборването й става с доказването на конкретни факти,
относими към вътрешните отношения между
съсобствениците, от които може да се направи извод, че
между тях е постигнато съгласие за придобиването от
единия на по-голям обем права от тези по договора или с
оглед естеството на договора. Тежестта на доказване е за
лицето, което претендира права, различни от равните.
По въпроса дали уговорката между приобретателите
за дяловете, при които придобиват право на собственост,
следва да отговаря по съдържание и форма на
изискуемите за договора за прехвърляне на собствеността
или не - решение № 429/25.10.2010 г. по гр.д. № 233/2010

174
г., ВКС, ІІ г.о., с което се приема, че с какви права две или
повече лица ще участват в съсобствеността зависи от
вътрешните отношения на приобретателите към момента
на възникване на съсобствеността. Съглашението между
тях за правата им в съсобствеността не е част от
съвпадащите волеизявления на насрещните страни по
договорното правоотношение, поради което не е
задължително същото да бъде обективирано в самия
договор.
Решение № 512/22.11.2012 г. по гр.д. № 1115/2009.,
ВКС, ІІ г.о. - при липса на други данни за вътрешните
отношения между съсобствениците, дяловете от
съсобствената вещ следва да бъдат определени с оглед
естеството на основанието, на което е придобита вещта.
Ако вещта е придобита по силата на договор за замяна
срещу недвижим имот,правата на съсобствениците върху
придобития по замяна имот при липса на други данни за
вътрешните им отношения, съответствуват на обема от
притежавани от тях права върху вещта, която те са
притежавали преди замяната. Този извод се налага с оглед
изискването за еквивалентност на насрещните престации
при договора за замяна, при който всеки един от
съсобствениците заменя притежаваната от него идеална
част от един имот срещу еквивалентна на нея идеална част
от друг имот,освен ако в договора изрично не е посочено
друго.
Делът в съсобствеността е от значение за
упражняване на правата на съсобственика относно:
- ползите – всеки съсобственик има право на такава част от
плодовете от общата вещ, която съответства на дела му в
съсобствеността и то от датата на събирането.
- тежестите – в съразмерност с дела си в съсобствеността
участва и в тежестите – данъци, тежащи върху имота,
необходими разходи за общата вещ, за подобренията.
- управлението на общата вещ, което се осъществява по
решение на съсобствениците, притежаващи повече от
половината.
При предявяване на иск за облигационно вземане,
свързано със съсобствеността от значение за редовността
на исковата молба е дали съсобствениците претендират
общо обезщетение, въвеждайки твърдение, че са
съсобственици на цялата вещ или общо на идеална част от
нея. В този случай посочването на отделните права на
всеки от тях не е условие за редовност на исковата молба.
Решението ще формира сила на пресъдено нещо в

175
отношенията между ищците и ответника за цялото вземане,
а вътрешните отношения между ищците са извън предмета
на делото. Когато съсобствениците на една вещ
предявяват иска за разглеждане в едно общо производство
при условията на субективно съединяване, всеки от
другарите може да претендира вземане съобразно дела си
и в този случай следва да посочи обема на правата си в
съсобствената вещ. В този случай посочването на правата
на всеки от съсобствениците на имота е условие за
редовност на исковата молба – решение № 87/13.05.2011
г. по гр.д. № 1756/2009 г., ВКС, ІV г.о.
Отношения между съсобствениците и трети лица
– обикновено това са отношения във връзка с
управлението и стопанисването или във връзка с актове на
разпореждане, извършени от съсобствениците. Решението
за сключване на сделки за управление /напр. наем, заем за
послужване/, освен единодушно от всички съсобственици,
може да се установи и с волята на мнозинството от тях,
определено съобразно дяловете им от общата вещ. В този
случай сключеният от мнозинството с трето лице договор
по управление и стопанисване е противопоставим на
останалите съсобственици. Ако между съсобствениците
възникнат разногласия, които не позволяват да се формира
мнозинство или ако решението на мнозинството е вредно
за общия имот, съдът може да назначи управител.
Сделките на текущо управление и стопанисване могат да
се извършват от управителя, без да търси предварително
одобрение или съгласие от съсобствениците. И в този
случай правата и задълженията, които тези сделки
поражат, възникват за самите съсобственици.
Решение № 314/17.02.2012 г. по гр.д. № 1548/2010
г., ВКС, ІІІ г.о. – когато общата вещ е отдадена под наем
само от един или повече от съсобствениците, които не
притежават повече от половината от имота, този договор не
е противопоставим на всеки един от останалите
съсобственици на имота заедно или поотделно. С оглед на
това тълкуване се приема, че всеки съсобственик,
независимо от правата му в съсобствеността може да иска
връщане на общата вещ от трето лице, сключило договор с
друг съсобственик, който не притежава повече от
половината вещ.
Решение 541/6.02.2012 г. по гр.д. № 810/2010 г.,
ВКС, ІV г.о. – нормата на чл.229, ал.3 ЗЗД урежда
действието на договора за наем по отношение на
собственика. В приложното поле на тази норма попадат и

176
волеизявленията на мнозинството съсобственици, които
могат да вършат действия по обикновено управление на
съсобствената вещ съгласно чл.32, ал.2 ЗС.
Актовете на разпореждане могат да се извършват
само със съгласието на всички съсобственици. Нито
решение на мнозинството, нито акт на съда, могат да
заместят волята на несъгласния съсобственик

Вътрешни правоотношения между съсобствениците

Отношения във връзка с използването на общата

вещ
Всеки съсобственик има право да ползва цялата
вещ. Ползването може да бъде за лично служене /т.е.
упражняване на фактическа власт за задоволяване на
собствените нужди/ или за извличане на плодовете от
вещта. Отношенията между съсобствениците във връзка с
личното ползване на вещта съществено се отличават от
отношенията между тях във връзка с извличането и
разпределението на плодовете. Правото на съсобственика
да си служи със съсобствената вещ е ограничено от
конкуренцията на еднородните права за ползване, които
имат другите съсобственици. Имено това взаимно
ограничение на правата се регламентира с нормите на
чл.31 и чл.32 ЗС. Служенето с общата вещ от всеки от
съсобствениците означава употребата й според нейното
предназначение без да се променя това предназначение и
без да се уврежда субстанцията й, т.е. същата да не се
уврежда или унищожава извън нормалното й амортизиране
при това ползване.
Иск за разпределение на ползването - чл.32,
ал.2ЗС
Управление на общата вещ по чл.32 ЗС включва
вземането на необходимите мерки не само за нейното
запазване, но и за нейното рационално използване. В
съдебната практика исковете се предявяват за
разпределение реалното ползване на съсобствен имот,
поради което се разглежда само тази хипотеза.
Родово компетентен е винаги районият съд, а
местно компетентен – съдът по местонахождение на
съсобствения имот. Искът е неоценяем.
Предпоставки – по правилото на ал.1 на чл.32 от
ЗС начина на разпределение на ползването се решава от
самите съсобственици или на мнозинството от
съсобствениците /т.е. тези, които имат по-голям дял от

177
вещта/. Съдът може да се намеси в отношенията между
съсобствениците и да разпредели ползването само в три
хипотези:
- ако не може да се образува мнозинство /т.е. при
двама съсобственика с равни права/
- при разногласие между съсобствениците /когато не
може да се формира съгласие между съсобственици
притежаващи повече от половината от веща/
- когато взетото от мнозинството решение е вредно за
вещта.
Съществува противоречива практика на ВКС по
въпроса допустимо ли е да се иска разпределение
ползването на съсобствена вещ по реда на чл.32, ал.2 ЗД
от съсобственик, притежаващ сам повече от половината от
общата вещ, по който е образувано тълкувателно дело №
13/2012 г., ОСГК на ВКС. Едното становище е основано на
буквалното тълкуване на употребения в чл.32, ал.2 ЗС
израз „ако не може да се образува мнозинство”, поради
което приема, че иск за разпределение на ползването е
недопустим, ако съсобственикът притежава сам повече от
половината от общата вещ и може сам да вземе валидно
решение как същата да се ползва и управлява. Второто
становище е, че съсобствениците нямат юридическо
задължение да използват правомощията, дадени от закона
на мнозинството и съответно съсобственикът, притежаващ
сам повече от половината от общата вещ, не е длъжен да
взема решения как да се ползва, съответно и да
разпределя ползването, същият може и да няма правни
и/или технически познания, които често са необходими за
законосъобразно разпределение, с оглед вида и естеството
на вещта, броя на съсобствениците и други особености; не
са налице и установени от закона ред и форма за вземане
на такова решение, поради което самото сезиране на съда
по реда на съда по реда на чл.32, ал.2 ЗС прави допустимо
искането за разпределение ползването. Мнозинството от
Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС приема,
че е допустимо да се иска разпределение ползването на
съсобствена вещ по реда на чл.32, ал.2 ЗС от
съсобственик, притежаващ сам повече от половината от
общата вещ.
В същото тълкувателно дело е поставен и въпросът
може ли съдът да разглежда преюдициално спорове за
собствеността – относно участието на някоя от страните в
съсобствеността и относно правата в съсобствеността и
могат ли да се съединяват искове по тези спорове с иска по

178
чл.32, ал.2 ЗС. Едното становище е, че в производството по
чл.32, ал.2 ЗС могат преюдициално да се разглеждат и
спорове относно участието на някоя от страните в
съсобствеността и относно правата в съсобствеността. Ако
тези спорове не са предявени чрез иск, съединен с иска по
чл.32, ал.2 ЗС, по тях не се формира сила на пресъдено
нещо. Решението за разпределение на ползването не се
полза със сила на пресъдено нещо по отношение
принадлежността на правото на собственост и по
отношение правата в съсобствеността, поради което
наличието на решение по чл.32, ал.2 от ЗС не е пречка за
предявяване на установителен или осъдителен иск за
собственост. Другото становище е, че ролята на съда е да
замести решението на мнозинството при разпределяне на
правото на ползване и в този си качество той не може да
разрешава спорове за собственост между съсобствениците
и да зачита права, различни от посочените в титулите за
собственост. Когато са налице спорове за собственост, те
се явяват преюдициални по отношение разпределяне на
ползването и следва да бъдат разрешени предварително
по исков ред, ето защо в производството по чл.32, ал.2 ЗС
не могат да се слушат възражения, че правата на страните
са различни от установените с доказателствата за
собственост. Мнозинството от Общото събрание на
Гражданска колегия на ВКС приема, че в производството за
разпределение ползването на съсобствен имот по чл.32,
ал.2 ЗС съдът е длъжен да разгледа направените
възражения относно правата на страните в
съсобствеността.
Ако е оспорено наличието на съсобственост и е
налице висящо друго дело в тази връзка, включително и
административно /щом касае основанието за възникване на
съсобствеността/ производството по чл.32, ал.2 ЗС се
спира на основание чл.224, ал.1, т.4 ГПК – решение №
199/10.03.2009 г. по гр.д. № 6529/2007 г., ВКС, І г.о. Същото
се отнася и до хипотезата, когато се оспорва участието на
някоя от страните в съсобствеността, респ. размера на
дела й от нея.
Предмет на иска по чл.32, ал.2 ЗС – касае се до
осъществяване на съдебна администрация на гражданско
правоотношение между съсобственици по повод
ползването на общата вещ. Съдът замества мнозинството
от съсобствениците и преценява целесъобразността, както
и възможностите съобразно участието на страните в
съсобствеността за разпределяне ползуването на общия

179
имот, т.е. съдът е компетентен да се произнесе само по
тези въпроси, които са от компетентността на мнозинството
съсобственици. При разрешаване на спора съдът
съобразява правата на съсобствениците, изградените от
тях подобрения и фактическото положение до възникване
на спора и предназначението на имота. Съдебната
администрация се осъществява при съобразяване с
фактическото състояние и с предназначението на вещта и
съдът няма право да предписва или да взема предвид
каквито и да било бъдещи преустройства с цел
обособяване на отделни дялове за ползване – решение №
71/19.04.2011 г. по гр.д.№ 727/2010 г., ВКС, ІІ г.о.
За да може да извърши преценка за подходящия
начин за разпределение на ползването при посочените
критерии, съдът следва по искане на страната или
служебно да назначи съдебна експертиза, която да
установи фактическото състояние на имота и да даде
варианти за разпределение на ползването.
Допустимо е разпределение и на дворно място,
притежавано в обикновена съсобственост или имащо
режим, аналогичен на обща част в етажна собственост към
застроените в него самостоятелни сгради, принадлежащи
на отделните съсобственици на терена, с оглед на неговата
неделимост или представляващо такава обща част към
сграда с до три самостоятелни обекта, собственост на
повече от едно лице /при повече обекти ползването на
общите части се решава от общото събрание на етажната
собственост – чл.3 ЗУЕС/. В първата хипотеза при
хоризонтално изградени сгради, изключени от
съсобствеността върху терена, разпределението на
реалното ползване върху него, тъй като се касае до квази
обща част, ще се извърши съобразно правата на
собственост в идеални части, които притежават
съсобствениците с оглед на акта на придобиване, с който
са определени тези права. Във втората хипотеза на
построена сграда, която включва до три самостоятелни
обекта, в която отделните обекти принадлежат на отделни
собственици, разпределението на реалното ползване върху
терена ще се извърши също по реда на чл.32 ЗС, макар и
същият да представлява същинска обща част на ЕС,
дяловете на отделните съсобственици върху която ще се
определят съобразно правилото на чл.40, ал.1 ЗС. По
същия начин се процедира в аналогични хипотези, когато
сградите са изградени върху държавна земя с отстъпено
право на строеж по реда на чл.130, ал.1 ЗТСУ/отм./, тъй

180
като според ал.4 на същия текст, правото на суперфициара
включва правото на ползване върху цялата незастроена
част от държавната земя, върху която е учредена
суперфицията- арг. от чл.111 ЗС. При наличие на
застрояване се отчита предназначението на терена, като
обслужващ сградите, като при разпределението се
осигурява достъп до всеки обект и възможност за
поддържане на застроените обекти /самостоятелно или
чрез площи за общо ползване/. Ако мястото е застроено с
постройка само на единия съсобственик, площта й се
включва в площта на реалната част, която според правата
си има право да ползва – решение № 13/11.02.2010 г. по
гр.д. № 4452/2008 г., ВКС, ІІІ г.о.
Допустимо е разпределение на ползването по чл.32,
ал.2 ЗС на имоти съпружеска имуществена общност по
време на фактическа раздяла и преди прекратяване на
брака – ППВС 8/80 г. от 17.06.1981 г., т.6.
Разпределението на ползването може да се
осъществи по различен начин с оглед характеристиката
на съсобствения имот. Ако той се състои от няколко
самостоятелни обекти, които отговарят на броя на
съсобствениците, всеки от тях може да получи за
ползване такъв обект, с който в неговата цялост да си
служи еднолично, респ. такова разпределение да се
извърши за всички или за част от тях, като се извърши
групиране на съсобствениците с тяхно съгласие за
ползване на отделните обекти. Когато съсобствения
имот включва един обект, при възможност за това, се
разпределят части от този имот за ползване от
отделните съсобственици, при възможност отредените
им реални части от него да съответстват по площ на
притежаваните върху него права на собственост в
идеални части. При невъзможност за такова
съответствие, за по-голямото реално ползване от
притежаваните права на собственост, може да се
претендира от получилия по-малък от своите права
реален дял, допълване на разликата с парично
обезщетение от облагодетелстваните. Възможно е
разпределението да се извърши не по място
/пространствено/, а по периоди от време като се
определи времево поредността на това ползване –
например общия лек автомобил или земеделски, респ.
вилен имот.
Ако съсобственият обект е жилищен се съобразява
възможно ли е според вида и броя на помещенията, този

181
имот да задоволява жилищните нужди на съсобствениците,
всеки от които да ползва определени самостоятелни
помещения и сервизи. Предоставяне на общо ползване на
определени помещения е допустимо само при изрично
съгласие на съсобствениците, респ. на част от тях. Ако
според състоянието на имота е невъзможно същият да
бъде ползван едновременно по предназначение от всички
съсобственици, то разпределението следва да се
осъществи при съобразяване на осъществяваното до
момента фактическо ползване и заплащане на парично
обезщетение на неползващия съсобственик докато трае
така разпределеното ползване или се променят
обстоятелствата, при които е постановено. Искането за
реално ползване обхваща и искането за парично
обезщетяване независимо дали поради предоставяне на
реално ползване, неотговарящо на правата в
съсобствеността или поради липса на възможност за
предоставяне на реално ползване. В рамките на
производството по чл.32, ал.2 ЗС съдът следва да изясни
дали ищецът желае парично обезщетение, ако не може да
получи реално ползване, съответстващо на правата му в
съсобствеността, доколкото исковата молба се явява
покана по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС – решение №
291/29.11.2011 г. по гр.д. № 212/2011 г., ВКС, ІІ г.о. Според
това тълкуване е допустимо, ако е невъзможно
предоставяне на реално ползване и ищецът е заявил
съгласие да получава паричен еквивалент /за което съдът
следва да даде възможност всяка от страните да изрази
становището си/, съдът вместо да отхвърли иска по чл.32,
ал.2 ЗС да разпредели ползването като предостави имота
на лицето, което го ползва фактически и да го осъди да
заплаща определена сума на ищеца от момента на влизане
в сила на решението докато трае така разпределеното
ползване или се променят обстоятелствата, при които е
постановено. Съществува и становище, че ако е
невъзможно предоставяне на реално ползване, искът по
чл.32, ал.2 ЗС се отхвърля, а отношенията между
собствениците следва да се уредят по друг ред – чл.30,
ал.1 ЗС, чл.31, ал.2 ЗС, чл.34 ЗС – решение №
185/3.08.2012 г. по гр.д. № 1380/2010 г. Във всеки случай
обезщетяване на съсобственика вместо реално
ползване на част от съсобствения имот се допуска
само при липса на възможност за определяне начина
на реално ползване за всеки от съсобствениците, а не

182
принудително, без съгласието на желаещия
определяне на този начин.
Ако в хода на делото пред първоинстанционния или
въззивният съд мнозинството от съсобствениците,
определено от дяловото им участие в съсобствеността,
вземе решение за разпределение на ползването на
съсобствената вещ, то се касае за новонастъпило
обстоятелство, което съдът следва да отчете при
условията на чл.147, ал.2 и чл.235, ал.3 ГПК. В този случай
в рамките на съдебната администрация, която
осъществява, съдът следва да прецени дали е налице
надлежно взето решение, дали то е в рамките на
компетентността на мнозинството, дали не е вредно за
общата вещ и с оглед на изводите си да постанови
решението си, като се съобрази или не с волята на
мнозинството – решение № 71/19.04.2011 г. по гр.д.№
727/2010 г., ВКС, ІІ г.о.
Самото решение по чл.32, ал.2 ЗС, подобно на
общото съгласие или на решението на мнозинството няма
вещноправни последици и затова при изменение на
обстоятелствата, може да се предяви нов иск и да се
постанови ново решение. Изменение на обстоятелствата е
налице, когато има промени на правото на собственост или
промяна на фактическата обстановка, при която е
извършено разпределението на ползването: например при
построяване на нова сграда, макар и без строително
разрешение; при събаряне на незаконна постройка; когато
настъпят нови обстоятелства, които поставят в
несъответствие ползването с правата на съсобствениците
и др.п. – решение № 224/28.06.2012 г. по гр.д. № 694/2011
г., ВКС, І г.о.
Тъй като решението по чл.32, ал.2 ЗС не се ползва
със сила на пресъдено нещо по отношение на
собствеността, то спор за съсобственост, повдигнат по
време на висящото производство от трети лица, не е
преюдициален и съдът не е длъжен да изчаква
разрешаването му със сила на пресъдено нещо –
определение № 339/7.07.2011 г. по гр.д. № 297/2011 г.,
ВКС, І г.о. Допустимо е да се прави възражение, че е
налице разпределение на ползването по общо съгласие
или по волята на мнозинството и не е настъпило изменение
на обстоятелствата, което съдът разглежда при преценка
на допустимостта на иска/ вж. по-горе за предпоставките за
предявяване на иска по чл.32 ЗС/ . Налично разпределение
на ползването по реда на чл.32, ал.2 ЗС, със съгласието на

183
прехвърлителя или по решение на мнозинството обвързва
и последващ приобретател на идеална част от имота, тъй
като промяната в персоналния състав на съсобствеността
не е изменение на обстоятелствата, налагаща ново
разпределение на ползването.
Съдебното решение по чл.32, ал.2 от ЗС съставлява
изпълнителен титул и въз основа на него всяка от страните
може да се снабди с изпълнителен лист за въвод в
отредената за ползване част от общия имот.
Необходимо другарство
Всички съсобственици се явяват задължителни
необходими другари и за участието им по делото съдът
следи служебно. Ако се установи, че лице, което има права
в съсобствеността не е конституирано по делото,
производството следва да се остави без движение, като на
ищците се даде възможност да отстранят нередовността
/недопустимо е съдът служебно да конституира страни.
Необходими другари са и притежателят на голата
собственост върху идеална част и носителят на правото на
ползване върху тази идеална част, тъй като при
прекратяване на това право по предвидените в закона
способи, собствениците на имота стават носители и на
правото на ползване и ще са обвързани от определения от
съда начин на ползване на общата вещ – решение №
421/19.05.2010 г. по гр.д. № 581/2009 г., ВКС, І г.о. Спорът
дали праводателят или правоприемникът притежава права
в съсобствеността следва да бъде разрешен с участието на
тези лица, като в зависимост от изводите си съдът ще
включи при разпределението единия и ще отхвърли иска за
разпределение на ползването спрямо другия - решение №
275/30.10.2012 г. по гр.д. № 444/2012 г., ВКС, ІІ г.о.
Разноски: в производство по разпределение
ползването на съсобствен имот страните трябва да
понесат такава част от разноските, включващи заплатени
такси и възнаграждения за назначени от съда технически
експертизи, съответстващи на размера на дела им в
съсобствеността, а относно заплатените от страните
възнаграждения за адвокат, разноските следва да останат
за всяка страна в обема в който са направени. Това
разрешение следва от характера на производството по
чл.32, ал.2 ЗС, представляващо спорна съдебна
администрация, приложима когато съсобствениците не
могат да постигнат съгласие по управлението на общата
вещ или взетото решение е вредно за вещта. Съдебното
решение ползва и двете страни и затова в

184
първоинстанционното производство същите понасят
разноските за адвокатско възнаграждение така, както са
направени, а разноските за такси и експертни
възнаграждения се разпределят според правата в
съсобствеността. При обжалване отговорността за
разноски се разпределя по общите правила и се понася от
страната чиято жалба е отхвърлена или срещу която
жалбата е уважена, освен когато ответната по жалбата
страна не е дала повод за обжалването и признае
основателността му, в който случай и при обжалването
разноските се разпределят както в първоинстанционното
производство – решение № 275/30.10.2012 г. по гр.д. №
444/2012 г., ВКС, ІІ г.о.

Иск за обещетение за лишаване от ползване - чл.31,

ал.2 ЗС
Когато общата вещ се ползва лично от някой от
съсобствениците същият дължи обезщетение на
останалите за ползата, от която са лишени от деня на
писменото поискване.
Вземането по чл.31, ал.2 ЗС се явява частен случай
на общата забрана /чл.59 ЗЗД/ едно лице да се
облагодетелства за сметка на друго; източник на вземането
е едно фактическо положение – реалното ползване на
общата вещ, което обуславя разместване на имуществени
блага между правните сфери на съпритежателите на една
обща вещ по отношение на която вески е титуляр на
правото на собственост в определен обем – решение №
516/11.01.2011 г. по гр.д. № 1385/2009 г., ВКС, ІІ г.о.
Разлика, която е от значение за правната
квалификаця, между иска по чл.31, ал.2 ЗС и чл.59 ЗЗД за
заплащане обезщетение за лишаване от ползването на
недвижим имот –решение № 298/14.12.2011 г. по гр.д. №
1502/2010 г., ВКС, ІІ г.о. За разликата вж. и
ТР№82/28.2.1975 г. по гр.д.№74/74 г. на ОСГК на ВС, т.3
от него.

31, ал.2 ЗС 59 ЗЗД

страни Ищецът е Ищецът е
съсобственик собственик или
съсобственик
Ответникът е Ответникът не е
съсобственик съсобственик
изискуемост От деня на От момента на
писмената покана установяване на

185
 фактическата власт
без да е необходима
покана

Във всички случай, когато се установи, че спорът за

заплащане на обезщетение за лишаване от ползването се
развива между съсобственици, правната квалификация е
по чл.31, ал.2 ЗС.
Понятието „лично ползване” – всяко поведение на
съсобственик, което възпрепятства или ограничава
останалите съсобственици да ползват общата вещ,
съобразно правата им, без да се събират добиви и
граждански плодове – Тълкувателно решение №
7/2.11.2012 г. по т.д. № 7/2012 г., ОСГК на ВКС.
Поканата:
Форма – писмена /устната покана е без правно
значение/.
Съдържание – не е нормативно уредено. Всяко
писмено волеизявление, отправено от съсобственик до
съсобственик, съдържащо искане за лично полване или за
заплащане на обезщетение за лишаване от ползването,
съставлява покана по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС. Без
значение е дали поканата е нарочна или се съдържа в друг
акт, най-често искова молба с искане за заплащане на
обезщетение, което произтича от личното ползване на
имота от ответника.
Неползващият вещта не е длъжен да изяви желание
за лично ползване, за да може да претендира
обезщетението, тъй като причина за разместването на
блага в имуществените сфери на двамата съсобственици е
осъщественото само от един от тях ползване, а не липсата
на изразена воля от другия съсобственик да ползва вещта
според правата си – решение № 119/11.03.2009 г. по гр.д.
№ 3204/2008 г., ВКС, ІІ г.о. В този смисъл е
преобладаващата практика на ВКС, но в решение №
172/6.07.2011 г. по гр.д. № 996/2010 г., ВКС, ІІІ г.о. е прието,
че поканата трябва да е за предоставяне ползването на
вещта, а не директно да се иска заплащане на
обезщетение, поради което по въпроса за съдържанието на
поканата ще бъде образувано тълкувателно решение.
Действие на писмената покана - има действие за в
бъдеще и то само между лицето, което я отправя и лицето
до което е адресирана, т.е. тя не ползва останалите
съсобственици. Ако след получаването на поканата
съсобственикът предаде ползването на друг съсобственик,

186
а след това отново започне лично да си служи с вещта, не е
необходима нова покана. Веднъж отправена писмената
покана действа занапред без ограничение във времето и
без значение е дали поканата е нарочна или се съдържа в
друг акт – най често искова молба за същото обезщетение
– решение № 351/13.07.2010 г. по гр.д. № 573/2009 г.,
ВКС, ІІІ г.о.
Ако имотът е ползван от трето лице, до което някой
от съсобствениците е отправил покана да плаща
обезщетение и ако след получаване на поканата
ползващият придобие идеална част от имота, не е
небходимо съсобствениците, които вече са го поканили да
плаща обезщетение да го канят повторно – решение №
94/18.04.2012 г. по гр.д. № 1562/2010 г., ВКС, ІV г.о.
С приемането на наследството, наследниците
поемат и вече възникналото задължене наследователя им
за плащане на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС без да е
необходимо отново да бъда искано писмено такова –
решение № 491/28.06.2010 г. по гр.д. № 363/2009 г., ВКС,
ІV г.о. Когато квотата на съсобственика се е увеличила от
наследствено правоприемство, наследника на кредитора не
дължи отправяне на ново писмено поискване, тъй като
поканата от наследодателя му го ползва; ново писмено
поискване от лишения от ползите съсобственик при
увеличение на квотата от съсобствеността в резултат на
наследствено правоприемство се дължи само в случаите,
когато наследодателят му не е отправил писмено
поискавне за обезщетение за своя дял до ползващия
общата вещ – решение № 544/23.07.2010 г. по гр.д. №
736/2009, ВКС, ІV г.о.
Обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС се дължи за
съсобствен имот, включително и:
- в отношенията между бивши съпрузи за имот
придобит в съпружеска имуществена общност, прекратена,
поради прекратяване на брака се прилага чл.31, ал.2 ЗС и
съпругът, на когото е било предоставено ползването на
съсобственото семейно жилище, дължи обезщетение за
ползването на другия съпруг и то без значение дали
правоимащият съпруг е могъл лично и реално да ползва
имота, съобразно частта си - решение № 528/21.03.2011 г.
по гр.д. № 158/2010 г., ВКС, ІІ г.о. При определяне на
обезщетението се отчита ползването осъществявано от
ненавършилите пълнолетие деца на страните /чл.71 от СК
и с оглед задължението на всеки от родителите да осигури
жилище за непълнолетните деца/, тъй като малолетните и

187
непълнолетните деца на разведени /или разделени/
родители не дължат наем /или обезщетение/ за заеманата
от тях площ, като дадените разрешения важат и случая при
родители с фактическо съжителство, през което е родено
общото им дете и е придобит в обикновена съсобственост
имота – решение № 738/29.12.2010 г. по гр.д. № 94/2010
г., ВКС, ІІІ г.о. Осъществяваното от пълнолетните деца
ползване е неотносимо към отношенията между
съсобствениците.
- за имот съпружеска имуществена общност между
съпрузи във фактическа раздяла преди прекратяване на
брака – решение № 99/5.03.2010 г. по гр.д. № 533/2009 г.,
ВКС, ІІІ г.о.
Размер – пропуснатата полза от неползващия
съсобственик. За недвижимите имоти това е средният
месечен наем за имот със съответното предназначение и
състояние, освен ако ищецът не е доказал по-голям
размер. По отношение на движимите вещи /споровете
касаят основа леки автомобили/ се взема предвид
състоянието и начина на ползване по време на
съсобствеността, състоянието за периода, за който се
търси обезщетението, времеизползването, пропътуваното
разстояние – ТР № 129/30.06.1989 г., ОСГК. Не се
присъжда наемната цена за отдаване на автомобил под
наем, освен ако не се докаже, че ищецът развива такава
търговска дейност и е ползвал процесната вещ за тази цел.
Присъжда се сумата, съответстваща на правата на
ищеца в съсобствеността.
Тежест на доказване:
Ищец трябва да доткаже: 1. че имотът е съсобствен
с ответника, 2. че е отправил писмена покана, 3. че
ответникът ползва имота или ползва площ, по-голяма от
съответстващата на правата му в съсобствеността
/достатъчно е да докаже, че ответникът е имал
фактическата власт в момента на отправяне на поканата/ и
4. ползата, която е пропуснал след поканата, обикновено в
размер на дължимия пазарен наем..
Ответникът може да се брани с възражение: 1. че е
предоставил достъп, 2. че е платил обезщетение, 3. че не
е налице съсобственост. Не може да се брани с
възражение, че не е реализирал никаква или по-малка
полза в сравнение с пропуснатата, тъй като по този иск е
без правно значение дали използващият съсобственик,
който не е предоставил достъп след поканата е извлякъл

188
някаква полза - решение № 94/18.04.2012 г. по гр.д. №
1562/2010 г., ВКС, ІV г.о.
Давност – вземането е облигационно и по общото
правило на чл;110 ЗС се погасява с петгодишна давност. Тя
започва да тече от момента на отправяне . на писмената
покана, тъй като се дължи обезщетение за пропуснатите
ползи от съсобственика на имота след този момент.
Погасителната давност обхваща периода от пет години на
неоснователно ползване на съсобствения имот от датата
на поканата до тази на предявяване на иска.
Иск за събрани доходи – чл.30, ал.3 ЗС.
Разлика между иска по чл.30, ал.3 ЗС и иска по
чл.31, ал.2 ЗС

30, ал.3 ЗС 31, ал.2 ЗС

страни Ищецът и Ищецът и
ответникът са ответникът са
съсобственици съсобственици
основание Ответникът е Без значение е
извлякъл полза дали ответникът
от общата вещ е извлякъл полза
от общата вещ
изискуемост От реализирането Необходима е
на всеки доход, писмена покана
без да е
необходима
покана

Ако ответникът, макар и да е използвал вещта, не

е излякъл никаква полза, не дължи нищо на
съсобствениците, защото има право да си служи с
общата вещ наред с тях – решение № 212/10.09.2012 г. по
гр.д. № 338/2011 г., ВКС, ІV г.о.
Докато съществува правното състояние на
съсобственост, всеки от съсобствениците има право на
част от добитите доходи от вещта, съответствуваща на
неговия дял от съсобсвеността. Този от съсобствениците,
който е събирал доходите, дължи да заплати на останалите
съсобственици обезщетение за ползите, от които те са
лишени. За доходите може да претендира както
съсобственикът, който не е полувал изцяло имота, така и
този, който е ползувал част от него, но е бил лишен от
доходите за останалата част. Всички граждански плодове
подлежат на разпределение между всички съсобственици
съобразно с правата им в съсобствеността, дори и да са

189
резултат от подобряване на общата вещ от един от
съсобствениците.
Естествените плодове от вещта са нови телесни
вещи, които стават предмет на нова съсобственост и то
дори само един от съсобствениците да е извършил
обработката на вещта и отделянето им. Затова всеки
съсобственик има право да получи своя дял от
естествените плодове в натура и може да ревандикира
съответната част от добивите, ако те са заместими
движими вещи в определено количество.
Ревандикационният иск за естествените плодове като
заместими движими вещи не се погасява по давност за
разлика от облигационното вземане по чл.30, ал.3 ЗС.
Ако добивите вече са реализирани, останалите
съсобственици могат да търсят получената за тях сума,
като се приспаднат разноските по обработването и
събирането.
Правилото на чл.73, ал.1 ЗС, уреждащо отговорност
за стойността на неполучени плодове, се прилага само в
отношенията на недобросъвестния владелец и
собственика, но не и в отношенията между
съсобствениците.
За приложението на чл.30, ал.3 ЗС е без значение
как и защо ползващият съсобственик е ползвал общата
вещ /за да развива търговска дейност лично, като ЕТ или
чрез собствено ЕООД, или като предоставя вещта на друго
лице възмездно или безвъзмездно или по друг начин/. От
правно значение е само дали ползващият съсобственик е
реализирал доходи и дали тези доходи са резултат и от
ползването на притежаваната от другия съсобственик
идеална част, от ползването на която последния е бил
лишен. Това е така защото всеки съсобственик има право
да получи такава част от ползите от общата вещ, която
съответства на неговия дял в съсобствеността. Когато
цялата обща вещ се ползва от един от съсобствениците за
развиване на търговска дейност и липсват доказателства
за конкретния размер на реализирания от него доход, то
оценката на ползите, от които е бил лишен неползващият
съсобственик следва да бъде осреднена, като се съобрази
съответната пазарна стойност – решение № 108/7.05.2012
г- по гр.д. № 1038/2011 г., ВКС, ІІІ г.о.
Когато искът е доказан по основание /установено е
наличието на наемен договор, събиране на естествени
плодове/, размерът на вземането може да се установи чрез

190
експертно заключение, което съдът следва да допусне и
служебно съгласно чл.162 ГПК.
Давността е от възникването на доходите, т.е. при
направено възражение, се присъждат до пет години назад
от предявяването на иска.

Отношения във връзка с поддържането или

подобряването на общата вещ:
1. Иск за необходими разноски – чл.30, ал.3 ЗС
Всеки съсобственик е длъжен да участва в
тежестите на общата вещ, а следователно и в разноските
по поддържането й. Необходимите разноски по
поддържането на общата вещ не се нуждаят от съгласието
на останалите съсобственици и те дължат възстановяване
на направените разноски. В този случай следва да се
доказва само, че тези разноски са предпазили вещта от
развала, но не и дали са увеличили нейната стойност. Това
важи и когато съсобственикът, извършител на
необходимите поправка, сам си служи с цялата обща вещ,
тъй като се касае до самото запазване на общия имот, до
съхранението на неговата стойност, дял от която имат и
всички други съсобственици /макар и да не използват пряко
общия имот за задоволяване на свои лични нужди/.
Вземанията имат облигационен характер и могат да се
упражняват само спрямо съсобствениците, участвали в
съпритежанието на общия имот по времето, когато са
извършени необходимите разходи, съответно спрямо
техните универсални правоприемници, но не и спрямо
частен правоприемник, придобил дял на съсобственик след
направата на тези разноски /длъжник остава досегашният
съсобственик/, освен ако задължението не им е
прехвърлено изрично.
Не е потребно разходите за необходими поправки да
са увеличили стойността на имота или неговата полезност
или доходност. Достатъчно е да са били действително
необходими и да са употребени за неговото запазване и то
с грижата на добър стопанин. При евентуален спор съдът
следва да прецени до каква степен същите са били
необходими. Ако необходимите разноски са заплатени със
стойността на получените от съсобствената вещ
граждански или естествени плодове, фактически е
извършено прихващане между две насрещни вземания и
поради това не се дължи възстановяване стойността на
необходимите разноски на съсобственика, които ги е
извършил.

191
 Разноските за текущо поддържане на общия имот, с
цел да се осъществи непосредственото служене с него, не
спадат към необходимите разноски – те остават в тежест на
съсобственика или съсобствениците, които лично ползват
имота. Това са консумативните разходи – ток, вода,
отопление, осветление. Разходите, направени за
осигуряване доходността на имота се покриват със
стойността на получените от него естествени или
граждански плодове. Поради това те се прихващат срещу
тази стойност при разпределението й между останалите
съсобственици съобразно техните дялове. Ако последните
не желаят да получават добивите на общата вещ, тези
разноски остават за сметка на този, който ги е извършил,
тъй като той е получил стойността на плодовете изцяло,
без да е необходимо да се издължава на останалите
съсобственици за припадащия им се дял от тяхната
стойност.

2. Искове за заплащане на подобрения

Подобрение ще е налице, ако фактически е била
увеличена и стойността на имота, т.е. направени са
полезни разноски /макар да не са били необходими/.
Извършването на подобрения е извън границите на
понятието „използване и управление”, поради което нито
мнозиството, нито съдът по реда на чл.32, ал.2 ЗС не може
да задължи несъгласния съсобственик да участва със
средства за предстоящо извършване на подобрения.
Като подобрения на вещта се считат тези
нововъдения в нея, които увеличават полезните й качества,
но не и тези, които нямат практически смисъл. Последните
не подлежат на обезщетяване и остават за сметка на този,
който ги е извършил – решение № 520/22.06.2010 г. по
гр.д. № 496/2010 г., ВКС, ІV г.о.
Незаконен строеж не се заплаща като подобрение,
ако подлежи на премахване, освен ако собственикът на
имота желае да го запази, като при определяне на
стойността му се държи сметка за евентуалното му
премахване /ППВС № 6/74 г., т.ІІ.7/. Незаконният строеж
подлежи на премахване, когато има издавено предписание
за това от компетентинте органи – решение №
308/30.10.2012 г. по гр.д. № 271/2012 г., ВКС, І г.о.
Подобренията следва да са направени с оглед
конкретното предназначение на вещта. Ако с тяхното
извършване това предназначение се променя, разноските

192
не са полезни, освен ако останалите съсобственици са
съгласни с промененото предназначение..
Извършените в имота подобрения по силата на
приращението увеличават дяловете на всички
съсобственици съобразно частта, която всеки от тях има в
съсобствеността. Поради това съсобственикът, който е
извършил подобренията може да иска от другите
съсобственици само сумата, която се припада на техните
дялове. За сумата, която се следва на неговия дял той не
може да претендира, тъй като е налице сливане на
качеството кредитор и длъжник.
Отношенията във връзка с подобряването на
общата вещ се уреждат по различен начин в зависимост от
конкретните условия при които са извършени подобренията
и от условията при които съсобственикът-подобрител е
упражнявал фактическата власт – като държател или
владелец на правата на останалите съсобственици – ТР
85/68 г. ОСГК.
- подобренията, извършени със съгласието на останалите
съсобственици – в този случай квалификацията на иска
е по чл.30, ал.3 ЗС и се присъждат действително
направените разходи.
- подобренията, извършени без съгласието на другите
съсобственици:
Правоотношенията се уреждат съобразно правилата
за водене на чужда работа без пълномощие – чл.61 ЗЗД.
По въпроса коя от двете стойности е дължима при
извършени подобрения в съсобствен имот – увеличената
стойност на имота или стойността на направените разходи
за строително-ремонтни дейности - решение №
339/10.10.2011 г. по гр.д. № 1072/2010 г., ВКС, І г.о. - В т..5
на ППВС № 6/1974 г. е прието, че ако съсобственикът не е
владелец на частите на останалите съсобственици,
отношенията му с тях за подобренията се уреждат съгласно
чл.30, ал.3 ЗС. Това принципно положение е развито в
практиката на ВС и ВКС – решение 532/17.06.94 г. по
гр.д.№ 382/94 г. на ВС, І ГО; решение № 615/02 г. по гр.д.№
93/02 г. на ВКС, І ГО и др. В тях се приема, че когато
съсобственикът извършва подобрения в качеството си на
владелец на своята идеална част и държател на идеалните
части на другите съсобственици, отношенията по повод
извършените подобрения се уреждат по правилото на
чл.30, ал.3 ЗС, ако подобрението е извършено със
съгласието на останалите съсобственици; ако липсва
такова съгласие – по правилата на водене на чужда работа

193
без пълномощие – чл.60 и сл. ЗЗД, а ако останалите
съсобственици са се противопоставили – по правилото на
чл.59 ЗЗД. От тези принципни постановки следва, че само
когато съсобственикът владее цялата вещ, отричайки
правата на останалите съсобственици, отношенията между
тях по повод извършените в имота подобрения се уреждат
по правилата на чл.72 – чл.74 ЗС. В този случай
увеличената стойност на имота може да се претендира, ако
владението е добросъвестно /съсобственикът е придобил
другите идеални части от имота по силата на годно правно
основание, без да знае, че праводателят му не е
собственик/ или при недобросъвестно владение, на
основание чл.74, ал.2 ЗС – когато другият съсобственик е
знаел, че се правят подобрения в общия имот, но не се е
противопоставил на това. В останалите случаи, когато
съсобственикът е владелец само на своята идеална част от
имота и е държател на частите на останалите
съсобственици, той не може да претендира за увеличената
стойност на имота при извършване на подобрения, а
отношенията във връзка с тях следва да се уредят по
начина, указан в т..5 на ППВС № 6/1974 г. и посочената
практика на тричленни състави на ВС и ВКС. Единствено в
хипотезата на чл.60, вр.чл.61, ал.2 ЗЗД може да се присъди
увеличената стойност на имота, но само ако тя е по-малка
от вложените разходи за подобренията, тъй като в този
случай отговорността е ограничена до размера на
обогатяването.
Идеята е, че ако разходите са по-големи от
увеличената стойност на имота, останалите съсобственици
се обогатяват само до размера, с който се е увеличила
стойността на дела им от съсобствената вещ, а ако
разходите са по-малки от увеличената стойност,
обогатяването е до размера на разходите, които биха
направили за подобряването на имота. В този случай
подобрителят действа при условията на чл.60, ал.2 ЗЗД -
при воденето на чужда работа без пълномощие , т.е. не
само в чужд, а и в собствен интерес, тъй като
подобряването на съсобствения имот увеличава не само
стойността на неговия дял от него, а и този на останалите
съсобственици. Поради това последните съгласно чл.30,
ал.3 ЗС дължат това, с което са се обогатили, но не
увеличената стойност на имота, ако тя е по-голяма от
направените разноски за подобренията в съсобствения
имот.

194
- подобренията, извършени при наличието на
противопоставяне от страна на останалите съсобственици
Правоотношенията се уреждат съобразно правилата на
чл.60, ал.3 във връзка с неоснователното обогатяване по
чл.59 ЗЗД, като се дължи по-малката сума между
обедняването /направените от подобрителя разноски/ и
обогатяването /увеличената стойност на имота/.
В разгледаните хипотези давността от пет години започва
да тече от момента на извършването на разходите от
подобрителя - държател на идеалните части на останалите
съсобственици на имота.
- подобренията, извършени от съсобственик, който
упражнява фактическата власт върху целия съсобствен
имоти изключително за себе си – ППВС № 6-74 г., т.1
В този случай съсобственикът не е държател на
идеалните части на останалите съсобственици, а техен
владелец. При разглеждането на този въпрос следва да се
изхожда според ППВС от презумпцията, изразена в чл.69
ЗС, по силата на която до доказване на противното който
държи вещта, я държи като своя и следователно е
владелец. В този случай отношенията между
съсобствениците следва да се уредят съобразно чл.72-74
ЗС.
В случаите, когато някой от съсобствениците за
задоволяване на своите нужди е построил сграда върху
съсобствения имот и останалите съсобственици не са
направили никакви възражения, при което подобрителят не
оспорва правата на останалите съсобственици върху
терена, съдът е длъжен да изследва дали подобрителят не
владее само построената сграда.
Ако подобренията са извършени със средства от
събрани доходи от имота, подобрителят няма вземане
срещу останалите съсобственици, тъй като използва
общи средства, съответно в този случай и останалите
съсобственици нямат вземане срещу него за събраните
доходи.
Давността е от момента на прекъсване на
владението – вж. т.13 от ППВС№6/84 г.. за способите за
прекъсване на владението и превръщането му в
държане като начало на погасителната давност за
вземането за подобрения, извършени от владелец на
идеалните части на останалите съсобственици на
съсобствения имот.
3. Иск за платени задължения

195
Правното основание е чл.30, ал.3 ЗС. Ако някой от
съсобствениците е заплатил общ на съсобствениците дълг
във връзка с вещта /напр. данъци/, той има право да иска
от другите съсобственици съответната част, която те
трябва да понесат съборазно своите дялове. Давността е
от момента на направата на разходите.
4. Иск за обезщетяване на причинени щети на общото
имущество
Правното основание е чл.45 ЗЗД. Щетите следва да са
причинени по вина на някой от съсобствениците или лица,
за които той отговаря. Давността е от откриването на
дееца, а при неговата известност- от датата на
увреждането/ чл.114, ал.3 ЗЗД/. В този случай деликвента
дължи обезщетение за причинените вреди на общата вещ
на останалите съсобственици съобразно дела им от нея
при приспадане на неговия дял поради сливане на
качеството на кредитор и длъжник по вземането за
репарацията им.
5. Искове за лихви
Лихви върху вземанията между съсобствениците се дължат
по общото правило на чл.86 ЗЗД – от момента на забавата,
която съгласно чл.84 ЗЗД настъпва от падежа
/изискуемостта/ на задължението. При исковете по чл.30,
ал.3 ЗС, чл.69, ал.2 ЗЗД и чл.59 ЗЗД – от поканата за
плащане, а при исковете по чл.71 – 74 ЗС – от
прекъсването на владението.
Изисквания към редовността на исковата молба и
действия на съда:
Предявените вземания трябва да са конкретизирани
по основание и размер и да са ликвидни към момента на
предявяването им. Тъй като тези вземания са с
облигационен характер материалноправно задължено е
лицето, което се е легитимирало като съсобственик към
момента на направата на разходите, респ. неговите
универсални правоприемници, но не и частен
правоприемник, придобил собствеността след направата на
разходите.
Индивидуализацията на вземанията за необходими
разноски и подобрения включва твърдения за вида на
извършените работи, момента на извършване и
претендираната сума за всяко перо, тъй като именно и
само посочените в исковата молба обстоятелства
формират предмета на доказване в производството, както и
предмета, по който съдът дължи произнасяне. Ако тези
обстоятелства не са изрично посочени при предявяването

196
на претенцията, производството по нея се оставя без
движение със съответните указания за отстраняване на
констатираната нередовност.
Необходимо е още при предявяването на
претенциите за заплащане на извършените в необходими
ремонти или подобрения да се изясни кое е наложило
направата на разходите, дали съсобственикът, извършил
подобренията, е упражнявал свое самостоятелно владение
върху подобрения имот или се е отнесъл към него като към
съсобствен имот. Условията, при които се твърди, че са
извършени подобренията не са част от основанието на
предявения иск. Ако ищецът твърди, че е извършил
подобренията в качеството си на владелец на целия имот,
при знанието и без противопоставянето на съсобственика и
претендира увеличената стойност на имота, а ответникът
възрази и от доказателствата се установи, че ищецът не е
бил владелец на целия имот и е налице противопоставяне
от другия съсобственик, то искът следва да се уважи при
условията на чл.59 ЗЗД като се присъди по-малката сума
между направените разходи и увеличената стойност. В този
случай няма да е налице произнасяне по непредявено
основание /основанието са фактическите твърдения за
извършени подобрения, възмездяването на които се дължи
по общия принцип за недопустимост на неоснователното
обогатяване, а условията при които те са извършени са
относими към правната квалификация под конкретната
норма, т.е. до прилагането на конкретна хипотеза от
материалния закон. Излагането на твърдения в тази насока
обаче - за обстоятелствата свързани с намерението на
подобрителя при упражняване фактическата власт върху
имота, както и обстоятелството дали подобренията са били
извършени със съгласието на останалите съсобственици –
е необходимо за правната квалификация на спора и с оглед
преценката на допустимостта и относимостта на исканите
доказателства, поради което ако липсват, съдът следва да
постави въпроси на страните по реда на чл.145 ГПК. Ако
твърденията на ищеца и ответника са свързани с различна
правна квалификация, същата следва да бъде отразена в
доклада и да се съобрази при поставяне задачата на
вещото лице.
Когато се претендира заплащане на подобрения в
задачата на вещото лице винаги се включва
остойностяване на направените разноски, както и на
увеличената стойност на имота, съставляваща разлика
между цената, която би имал във вида без извършените

197
строително-ремонтни работи и цената, която има с
извършването им.
Във всички случаи когато се претендират вземания
на извъндоговорно основание и се установи наличие на
съсобственост, правната квалификация е по някоя от
нормите, уреждаща вътрешните отношения между
съсобствениците. Правната квалификация е задължение на
съда и е свързана с правилното приложение на
материалния закон, поради което при неправилна правна
квалификация на първоинстанционния съд /щом същата не
е изведена от обстоятелства, на които страната не се е
позовала/, въззивният съд следва да определи правилната
правна квалификация и да се произнесе по същество –
решение № 124/24.03.2011 г. по гр.д. № 882/2010 г., ВКС,
ІV г.о.

Искът по чл.33, ал.2 ЗС

Както правото на собственост върху цял имот, така и
правото на собственост върху дял от общ имот, включват в
себе си възможността за разпореждане от страна на
носителя му. При продажба на дял от съсобствен имот
обаче чл.33 ЗС въвежда ограничение в избора на купувач
/което в останалите случаи е предоставено изцяло на
волята на собственика/, като задължава продавача да
предложи дела си за изкупуване на останалите
съсобственици. При нарушаване на това изискване за
другия съсобственик възниква правната възможност да
изкупи дела на разпоредилия се съсобственик при
условията на чл.33, ал.2 ЗС. Правото на изкупуване
възниква само при съсобственост върху недвижим имот.
Изкупуване не може да се упражни относно дялове от
съсобствена движима вещ, независимо колко е ценна.
Искът е конститутивен, тъй като с уважаването се налага
правна промяна, като ищецът замества купувача по вече
сключения договор с досегашния собственик, като влязлото
в сила съдебно решение замества актовете, с които се
прехвърля собствеността.
Исковата молба подлежи на вписване.
Искът е оценяем, като цената се определя по чл.69, ал.1,
т.2 ГПК.

Предпоставки:
- наличие на съсобственост върху недвижим имот или
на суперфициарна собственост /чл.66, ал.1 ЗС/.

198
В случаите на суперфициарна собственост разпоредбата
на чл.33, ал.2 във връзка с чл.66, ал.1 ЗС се прилага както
в чистата хипотеза, при която собственикът на постройката
е различен от собственика на земята, така и в случаите,
при които собственикът на постройката притежава и
идеална част от земята, с която също желае да се
разпореди чрез продажба, освен ако не е налице
хоризонтална етажна собственост, т.е наличие на
самостоятелни сгради, индивидуална собственост на всеки
от съсобствениците на терена – решение № 441/10.01.2012
г. по гр.д. № 1056/2010 г., ВКС, І г.о.
- продажба на дела на единия съсобственик на трето
за съсобствеността лице с действителна сделка.
- липса на предложение до другия съсобственик за
изкупуване.

Легитимация:
Правото на изкупуване възниква само за лице,
участващо в съсобствеността с дял върху обособен,
самостоятелен обект на вещни права към момента на
сключване на договора за продажба и към момента на
предявяване на иска и постановяване на съдебното
решение, респективно – който към същите моменти е
собственик на терена, върху който има сграда,
суперфициарна собственост. Не притежава право на иск
лице, което е придобило дял от съсобствения имот след
сключването на договора /решение № 492/1.10.2009 г. по
гр.д. № 1377/2008 г., ВКС, ІІ г.о./ или се е разпоредило с
дела си в съсобствеността преди предявяването на иска
/решение № 543/1.04.2008 г. по гр.д. № 2423/2007 г., ВКС, V
г.о./, както и ако договора в който иска да встъпи, е
развален, дори и исковата молба по чл.87, ал.3 ЗЗД да е
подадена след вписване на исковата молба по чл.33, ал.2
ЗС – решение № 111/23.03.2012 г. по гр.д. № 718/2011 г.,
ВКС, ІІ г.о.
Пасивно легитимирани са страните по договора –
продавач и купувач, включително съпруга на купувача с
оглед режима на съпружеската имуществена общност,
които са задължителни необходими другари. Ако
приобретатели са повече от едно лице, искът за изкупуване
трябва да бъде предявен срещу всички в двумесечен срок.
Купувачите са обикновени другари и спрямо всеки от тях се
преценява дали са налице предпоставките за изкупуване –
решение № 449/27.06.2002 г. по гр.д. № 703/2001 г., ВКС, ІV
г.о.

199
 Не е активно легитимирано лице, притежаващо дял
от общите части на етажна собственост, да претендира
изкупуване на самостоятелен обект от етажната
собственост, към който принадлежат общи части или на
общите части, принадлежащи към самостоятелен обект –
решение № 177/13.07.2010 г. по гр.д. № 745/2009 г., ВКС,
ІІ г.о., решение № 130/9.05.2012 г. по гр.д. № 1481/2010 г.,
ВКС, ІІ г.о. Това е така, защото общите части, поради
акцесорния си характер, не могат да бъдат предмет на
сделки отделно от самостоятелните обекти в ЕС, които
обслужват. Разбира се ако самостоятелен обект в ЕС е
съсобствен и дела на единия съсобственик от него се
продава на трето на тази съсобственост лице,
изкупуването от другия съсобственик на
прехвърления дял от съсобствения имот ще се отнася
и до съответната част от общите части на сградата,
които обслужват изкупения дял от самостоятелния
обект – арг. от чл.40, ал.3 ЗС.
Правото на изкупуване възниква само при продажба
на имот на трето за съсобствеността лице. Такова право
нямат съсобствениците при разпореждане с дял от
съсобствения имот чрез дарение, договор за издръжка и
гледане или замяна с индивидуална, а не родово
определена вещ, извършени в полза на трето лице Във
взаимните си отношения съсобствениците нямат право на
предпочитение /независимо от размера и времето на
придобиването на дяловете си/, нито на конкуренция, т.е.
продавачът не е длъжен да предложи на всеки от тях и ако
продажбата на дела е на съсобственик, за останалите
съсобственици не възниква правото на изкупуване. Право
на изкупуване има и собственика на маломерен имот,
който с друг такъв образува общ по регулация парцел по
чл.31, ал.1 ЗТСУ/отм./, тъй като притежаваните имоти от
съсобствениците на такъв парцел са изгубили правната си
индивидуалност, която са притежавали по кадастралната
основа. В резултат на действието на дворищната
регулация, всеки от тях се е преобразувал в идеална част
от общия парцел, която е равна при предвидено
малкоетажно и средноетажно застрояване на същия. При
прехвърляне от един от съсобствениците на притежавания
от него имот, участващ в общия по регулация парцел,
извършено на трето лице, всъщност се прехвърля идеална
част, а не реално определен имот, поради което следва да
намери приложение чл.33, ал.2 ЗС – право на иск за
изкупуване прехвърлената част от общия парцел от другия

200
участник в съсобствеността върху него/решение
№776/15.6.1992 г. по гр.д.№412/92 г.на ВС, 4 г.о./.
Изкупуване е допустимо само при определени
видове правни сделки – при които продавачът няма правно
оправдан интерес да получи насрещната престация от
точно определен приобретател. Такива са договорите за
покупко-продажба. Към тях следва да се приравнят и
договорите за замяна, към които съгласно чл.233 от ЗЗД
съответно се прилагата правилата за продажбата, но само
когато насрещната престация е в родово определени вещи,
тъй като само в този случай изкпувачът може да предложи
“същите условия” на съсобственика-прехвърлител. При
други видове сделки правото на изкупуване не може да
бъде упражнено. Правото на изкупуване не възниква и при
сделки, при които насрещната престация е със смесен
характер /продажба, извършена от физическо лице в полза
на търговец, който по занятие извършва строителна
дейност, при която насрещната престация е парична и
натурална – построяване на обекти за продавача/, както и
във всички случаи, когато за съсобственика не е
безразлично на кого ще прехвърли собствеността си с
оглед изискването за насрещна престация и нейното
естество, както и с оглед предмета /обектите/ на
прехвърляне – наследяване, дарение, замяна с
индивидуални вещи, издръжка и гледане, продажба на
наследство /ТР № 50/56 г., ОСГК/ и др. – решение №
413/26.05.2010 г. по гр.д. № 2636/2008 г., ВКС, ІІІ г.о.
Срок за предявяване на иска – правна същност
на срока:
Искът по чл.33, ал.2 ЗС се предявява в определен
срок – двумесечен от продажбата. Срокът започва да тече
от узнаването за сключената сделка и само при наличие на
отправена покана /без значение дали е налице
съответствие между съществените условия на договора в
предложението и тези, при които е изповядан сделката с
третото лице/, този срок започва да тече от момента на
извършване на продажбата – решение № 383/26.10.2010 г.
по гр.д. № 532/2010 г., ВКС, ІІ г.о., решение №
197/3.08.2012 г. по гр.д. № 1430/2010 г., ВКС, І г.о. Когато
се продава идеална част от съсобствен имот с
предварителен договор, прехвърлянето на
собствеността върху нея на третото лице-купувач става
със сключването на окончателния или със
заместващото го решение на съда по чл.19, ал.3 ЗЗД,
поради което преди този момент не е възможно да се

201
направи предложение до другите съсобственици да
изкупят обещаната по предварителния договор за
продажба идеална част на третото лице. Едва след
сключване на окончателния договор или влизане в
сила на решението по чл.19, ал.3 ЗЗД може да се
предяви иска по чл.33, ал.2 ЗС като поради липса на
покана, срокът за предявяването му ще тече от
узнаването на извършената продажба –
Решение№52/8.6.1982 г. по гр.д.№32/82 г. на ОСГК на
ВС.
Срокът е преклузивен и към него не се прилагат
правилата на ЗЗД за спиране и прекъсване на давностните
срокове.
Съдът се произнася с решение независимо дали
иска е предявен преди или след изтичане на двумесечния
срок - изтичането на срока погасява материалното право на
изкупуване по чл.33 ЗС. Преценката дали ищецът е носител
на претендираното материално право, в чиято защита е
предявен иска, е част от спорния предмет, прави се от съда
след преценка на събраните по делото доказателства в
съвкупност д доводите на страните и се обективира в
съдебното решения. Следователно, ако искът е предявен
след изтичане на срока по чл.33, ал.2 ЗС, то правото на
изкупуване е погасено, поради което исковата претенция е
неоснователна, т.е. изводите дали е спазен срока или не
във всички случаи се правят при спазване на
процесуалните правила за събиране и преценка на
доказателствата и са относими към основателността на
иска, а не към неговата допустимост – определение №
300/7.07.2010 г. по гр.д. № 290/2010 г., ВКС, ІІ г.о.
Тежест на доказване:
Ищецът по иска следва да докаже, че е била налице
съсобственост, в която той участва и че е извършено
прехвърляне по договора за покупко-прадажба /респ.
замяна срещу родово определена насрещна престация/
между ответниците на дял от съсобствения имот.
Ответниците следва да установят, че преди
сключването на договора между тях на ищеца е било
предложено изкупуване при същите условия. Законът не
изисква предложението /което представлява волеви акт на
съсобственика, решил да прехвърли дела си/ да бъде
облечено в някаква форма, но фактът на отправеното
предложение подлежи на доказване само с писмени
доказателства /не и със свидетелски показания/ -
нотариална покана, телеграма, писмо, съдържащо

202
изявления на продавача или на другия съсобственик, както
и всякакви други писмени документи, обективиращи
подобни изявления.Не е необходимо да е налице изричен
отказ на направеното предложение от останалите
съсобственици. В случая намира приложение чл.13, ал.1
ЗЗД, според който предложителят се счита обвързан от
предложението до изтичане на срока, който е определен в
него или е обикновено нужен според обстоятелствата, за да
пристигне приемането. Разбира се, този освобождаващ
продавача - съсобственик мълчалив отказ ще намери
приложение, ако предложението е било изпратено на
точния адрес на останалите съсобственици.Ако този адрес
е неточен, няма получаване на предложение, което
практически означава липса на такова като условие за
изкупуване на продадената идеална част от имота. При
наличие на спор обаче и за установяване на факта на
получаването на поканата, гласни доказателства са
допустими. Спорът при твърдение от продавача за наличие
на предложение се свързва с оспорване истинността на
декларацията, която е подал пред нотариуса, че никой от
останалите съсобственици не е приел това негово
предложение - чл.33, ал.1 ЗС. Възможно е обаче, някой от
тях поради незнание или умишлено да е пропуснат от
продавача като адресат на предложението или въпреки, че
такова е получено и съсобственикът го е приел, в
декларацията да е отразен отказа на последния. В този
случай, с оглед неистинността на декларацията, този на
който не е направено предложение или той е бил съгласен
с него, може да предяви иска по чл.33, ал.2 ЗС за
изкупуване на продадения на третото лице дял от
съсобствения имот.Аналогично е положението, когато се
установи, че в предложението до останалите
съсобственици са посочени различни, а не същите условия
като тези, при което е продадена идеалната част на третото
лице, тъй като тези условия са уговорени привидно във
вреда на останалите съсобственици. Такъв ще е случая,
когато действителната цена при която е продадена
идеалната част от съсобствения имот е по-ниска от тази, на
която е предложена на останалите съсобственици, което ги
е мотивирало да откажат да я изкупят. Само тогава, когато
продажбата на третото лице на дела от съсобствения имот,
е извършена на цената, която е предложена на останалите
съсобственици или на по-висока от нея, е спазено
изискването на чл.33, ал.1 ЗС и последните не могат да
предявят иска за изкупуването й.

203
 Допустимо е съединяване с иск или възражение на
спорове за собствеността и действителността на правни
сделки, вкл. и за установяване на симулация, доколкото
правото на изкупуване съществува само при наличие на
съсобственост и действителен договор за разпореждане
чрез покупко-продажба с идеална част от съсобствения
имот.Така искът по чл.33, ал.2 ЗС може да бъде съединен с
иск за установяване на съсобственост между продавача и
изкупващия върху имота, който е с преюдициално значение
за този за изкупуване на продадената идеална част или с
иск за разкриване на симулативността на сделката като
прикриваща продажба за да се упражни правото на
изкупуване от съсобственика на прехвърлителя. Ако
продажбената сделка е нищожна, искът за изкупуване
следва да се отхвърли, тъй като тя не е произвела
вещноправния си прехвърлителен ефект и съответно не
може да се претендира изкупуване, защото третото на
съсобствеността лице не е придобило идеалната част от
съсобствения имот и тази съсобственост продължава да
съществува между първоначалните съсобственици –
продавач и изкупващ дела на купавача.Ако продажбата не
е действителна, не може да настъпи ефекта на
изкупуването при уважаване на иска по чл.33, ал.2 ЗС,
който се изразява в заместване от изкупвача на третото
лице-купувач като приобретател на идеалната част от
съсобствения имот. Ако не е засегната от порок, който
обуславя нищожност, унищожаемост или не е развалена,
продажбата на идеална част от съсобствен имот на трето
лице, при която тази част не е била предложена на
останалите съсобственици за изкупуване, както и когато
такова предложение е било направено, но не при
действително уговорените условия с третото лице, е
валидна. Поради това, ако правото на изкупуване по чл.33,
ал.2 ЗС не бъде упражнено в преклузивния двумесечен
срок от заинтересования съсобственик, сделката като
действителна запазва своите правни последици като
прехвърля правото на собственост върху приобретателя .-
трето лице – решение №1820//12.12.2001 г. по
гр.д.№155/2001 г. на ВКС, 4 г.о.
Когато с договор за дарение се отчужди идеална
част от частта на дарителя в съсобствен имот в полза на
трето за съсобствеността лице и останалата идеална част
е прехвърлена впоследствие с договор за продажба на
същото лице, без частта на дарителя да е предложена за
изкупуване на първоначалните съсобственици съгласно

204
чл.33, ал.1 ЗС, няма заобикаляне на закона по чл.26, ал.1,
предл.второ ЗЗД – Тълкувателно решение № 5/2012 г. по
т.д. № 5/2012 г., ОСГК на ВКС.

Решение по чл.33, ал.2 ЗС:

Съдебно решение, с което се уважава иска, има
конститутивно действие – то прехвърля собствеността от
сегашния собственик /ответник или съответник по иска за
изкупуването/ в имуществото на ищеца-изкупвач. Ищецът
замества третото-лице-купувач в сключения преди това
договор, като става носител на ония права и задължения,
на които е бил носител изместения от него купувач.
Вещното право се придобива от момента на влизане на
решението в сила, от който момент ищецът се счита за
собственик на съответната идеална част от имота –
решение № 111/23.03.2012 г. по гр.д. № 718/2011 г., ВКС,
ІІ г.о.
Тези правни последици настъпват при условие, че в
месечен срок от влизане в сила на решението ищецът
плати дължимите поради изкупуването сума, в противен
случай решението се обезсилва по право. Затова в
решението следва ясно да се постанови при какви условия
се допуска изкупуването, не само като се възпроизведе
съдържанието на нотариалния акт, но и като се посочи
каква сума и на кого следва да заплати ищецът.Изкупвачът
– съсобственик по чл.33, ал.2 ЗС дължи действително
уговорената, а не посочената в нотариалния акт цена
между първоначалния продавач и третото лице-купувач,
дори когато посочената в акта цена е по-ниска от
действителната. Добросъвестноста на изкупвача не е
основание да заплати посочената в нотариалния акт цена
на третото лице, което замества, ако тя е по-ниска от
действително уговорената -решение №144/1.12.1955 г. по
гр.д.№100/55 г. на ВС, ОСГК /вж. по-долу/. Ако изместения
купувач е изпълнил задължението си по договора и е
заплатил цената, то сумата следва да се заплати на него, а
ако още не е изпълнил задължението си – следва да се
заплати на продавача. И в двата случая, при неизпълнение
на задължението на изкупвача съответно към купувача или
продавача, с оглед това дали цената е била платена или не
от третото лице, решението за изкупуване се обезсилва по
право в месечен срок от влизането му в сила, независимо
от наличие на уговорка между страните за по-дълъг срок
на изпълнение на това задължение. С обезсилването

205
отпада действието на изкупването като се запазва това на
продажбата с третото лице- купувач на идеалната част.
Изкупуващият придобива за себе си правата по
сделката само ако заплати на купувача даденото от него по
нея и поеме още неизпълнените задължения на продавача.
Ако цената е платена изцяло, плащането следва да стане
на купувача. Действа правилото на чл.75, ал.1 ЗЗД, според
което за да е действително изпълнението на задължението
следва да стане на кредитора или на посочено от съда или
закона лице.Поради това, че се касае до парично
задължение, което е носимо, за изпълнението му се
прилага чл.68, б.”а” ЗЗД. Длъжникът се освобождава от
задължение, ако не е платил на когото трябва само ако
кредитора потвърди плащането или се възползва от него.
При изплащане на цената от изкупуващия отново на
продавача, който веднъж вече я е получил, кредитор е
купувача, който предвид допуснатото изкупуване има право
на вземане. Направеното плащане на продавача в този
случай не е в негова полза, поради което изкупуващия не
се освобождава от задължението си, т.е. не е извършено
действително плащане, а това означава, че той не встъпва
в правата на купувача и не придобива идеалната част,
предмет на допуснатото изкупуване – решение №
327/3.05.2010 г. по гр.д. № 538/2009 г., ВКС, І г.о.
Преведените чрез телеграфопощенски служби суми
не освобождават длъжника, освен ако кредиторът не ги е
получил – решение № 102/20.02.2001 г. по гр.д. №
1287/2000 г., ВКС, ІV г.о.
При наличие на спор каква е била действителната
уговорена покупко-продажна цена, съдът постановява
решението си след като го разреши, като във всички случаи
следва да се заплати действително уговорената цена, а не
тази вписана в нотариалния акт /по същество това би бил
довод за симулативност на волеизявленията досежно
цената/. Доказателствата, които са допустими между
страните по договора, могат да бъдат противопоставени на
третото лице, което желае да изкупи собствеността, защото
по изричното разпореждане на чл.33 ЗС изкупуването
трябва да стане при „същите условия”, т.е. при условията,
при които е сключен договора – решение № 626/6.12.2010
г. по гр.д. № 6/2010 г., ВКС, І г.о.
На продавача и изместения купувач се дължат по
равно съгласно чл.186, ал.1 ЗЗД, освен ако не е уговорено
друго и разноските по прехвърляне на собствеността
/заплатените местен данък и нотариална такса/.. Тези суми

206
обаче не съставляват част от уговорените по договора
условия, при които се извършва заместването, поради
което неплащането им в едномесечния срок не води до
обезсилване на решението по право. Същите следва да се
присъдят отделно в съдебното решение и за тях
изместеният купувач може да се снабди с изпълнителен
лист.
За направените от него необходими или полезни
разноски изместеният купувач има правата на
добросъвестен владелец.

207
 ЕТАЖНА СОБСТВЕНОСТ
Светлана Калинова

І.Обща характеристика на етажната собственост

Етажната собственост представлява
правоотношение по повод притежаването на
самостоятелен обект в сграда, в която етажи или части от
етажи, които могат да бъдат такъв обект на самостоятелно
право на собственост, заедно с придадените към тях
помещения в тавана или зимника принадлежат на отделни
собственици. Тази самостоятелна /държавна, общинска или
на други физически или юридически лица собственост/ в
една сграда се съчетава неразривно със съсобственост
върху общите части в същата сграда на титулярите на
собственост върху самостоятелни обекти в нея.
Установената в закона /чл.38,ал.2 ЗС/ особена
съсобственост върху определени части от сградата, както и
върху земята,върху която тази сграда е построена налага
спазването на особени, изрично предвидени в закона
правила,уреждащи отношенията между притежателите на
самостоятелни обекти в сградата както досежно
ползването, управлението,поддържането на обектите и
частите от сградата, по отношение на които намира
приложение установеният специален режим,така и по
отношение на разпореждането с тези обекти и отношенията
между собствениците и обитателите на самостоятелните
обекти в сградата.
Чрез института на етажната собственост се
установява специален режим, на който се подчиняват тези
правоотношения. Етажната собственост обаче не
представлява самостоятелен правен субект, няма
персонална обособеност, нито представлява обособена
съвкупност от субективни права, доколкото притежаването
на съответни идеални части от общите части на сградата и
дворното място е неразривно свързано с притежаването на
право на собственост върху самостоятелния обект в
сградата, освен в хипотеза на учредено сдружение на
етажните собственици по реда на чл.25 ЗУЕС. Недопустимо
е едно лице да притежава идеална част от общите части на
сградата без да притежава самостоятелен обект в нея,
както и обратното. Затова ако се прехвърли обект в ЕС, не
е необходимо изрично да се посочи в прехвърлителния акт,
че се прехвърля и правото на собственост върху
съответната идеалната част от общите части на сградата,
тъй като последното следва собствеността на
индивидуалния обект и се счита, че транслативният ефект
на сделката е настъпил и по отношение на него.
Установените в ЗС и ЗУЕС специални правила за
ползване, поддържане, управление и разпореждане с
обектите и частите от сградата, притежавани в режим на
етажна собственост, се прилагат за сгради /или застроени
терени/, в които етажи или части от етажи- /чл.37 ЗС/.
Правото на собственост върху отделния
самостоятелен обект може да принадлежи както на
физическо, така и на юридическо лице, на държавата или
на общината. Независимо от вида на субекта, който
притежава правото на собственост върху отделния
самостоятелен обект в такава сграда, установените в
закона общи правила намират приложение, освен в изрично
предвидените случаи.
Необходимостта от установяване на такива
специални правила следва от обстоятелството, че в
сградата, състояща се от няколко самостоятелни обекта, по
необходимост обективно съществуват части, които по
естеството си обслужват всички или няколко от
самостоятелните обекти, като самостоятелните обекти не
могат да съществуват, нито да се ползват без тези части-
покривът и носещите стени на сградата обективно
обслужва всички самостоятелни обекти; чрез общото
стълбище обективно се осъществява достъп до отделните
самостоятелни обекти. За да съществува сградата и да
могат самостоятелните обекти да се ползват по
предназначение е необходимо поддържане в добро
състояние на тези, наречени от закона “общи части” и
осигуряване на възможност общите части да бъдат
ползвани от всички собственици на самостоятелни обекти в
сградата, които тези части обслужват.
С оглед на обстоятелството, че обективно
представляват част от сграда, в която правото на
собственост върху отделни обекти принадлежи на различни
лица и с оглед на предназначението си да обслужват всеки
един от тези самостоятелни обекти, общите части
принадлежат в съсобственост на всички собственици на
самостоятелни обекти. Доколкото обаче принадлежността
на правото на собственост върху общите части не може да
бъде отделена и да съществува самостоятелно от правото
на собственост върху самостоятелните обекти, общите
части, съгласно чл.38, ал.3 ЗС не могат да се делят, т.е.
докато имат съответното предназначение, тези части от

209
сградата не могат да бъдат поделяни реално-от тях не
могат да се обособяват самостоятелни обекти на право на
собственост,които да принадлежат само на едно от
лицата,притежаващи самостоятелен обект в сградата,нито
на трето лице. Тези части не могат да бъдат предмет и на
самостоятелно разпореждане, както и на придобиване по
оригинерен способ отделно от самостоятелния обект на
собственост. Те винаги следват съдбата на притежавания
от съответния етажен собственик самостоятелен обект в
сградата. Когато етажният собственик прехвърли на трето
лице собственото си жилище, приобретателят придобива
правата на своя праводател и върху съответните идеални
части,дори това да не е упоменато в нотариалния акт.В
този смисъл решение на ОСГК №154 по гр.д.№131/1964г. и
постановеното по реда на чл.290 ГПК решение
№183/04.05.2010г. по гр.д.№265/2009г. на І ГО на ВКС. Този
режим на общите части е императивен и не може да се
променя с решение на етажните собственици, освен в
някои хипотези на общи части по предназначение, както и
такива, които обслужват само отделни, а не всички
самостоятелни обекти на собственост в ЕС /вж. по-долу/.
Когато се допуска до делба обект в етажна
собственост, до делба се допуска и припадащата му се
част от земята, върху която е построена сградата-в този
смисъл постановеното по реда на чл.290 ГПК решение
№163/17.09.2012г. по гр.д.№1170/2010г. на І ГО на ВКС.
Право на собственост върху обща част, която не е
обособена като самостоятелно помещение, не може да се
придобива по давност. Ако обаче от общото подпокривно
пространство са обособени самостоятелни складови
помещения и същите по смисъла на разясненията, дадени
в ТР №34/15.08.1983г. на ОСГК на ВС не представляват
обща част на сградата, а се притежават в обикновена
съсобственост, същите могат да бъдат придобивани по
давност от лица, притежаващи самостоятелен обект в
сградата. В този смисъл постановеното по реда на чл.290
ГПК решение №813/10 от 08.06.2011г. по гр.д.№1929/2009г.
на І ГО на ВКС.
За да се приеме, че по отношение принадлежността
на правото на собственост върху посочените в чл.38,ал.1
ЗС части от една сграда намират приложение специалните
правила за етажната собственост е необходимо:
=в сградата обективно да съществуват няколко
самостоятелни обекта;

210
=поне два от тези самостоятелни обекта да принадлежат
на различни лица, като е възможно някои от
самостоятелните обекти да принадлежат на повече от едно
лице в съсобственост, вкл. да се притежават в режим на
съпружеска имуществена общност. Притежаването в
съсобственост на цялата сграда, т.е. на всички
самостоятелни обекти, ако тези обекти са съсобствени
между едни и същи лица, няма за последица притежаване
на общите части от сградата в режим на етажна
собственост докато не бъде прекратена съсобствеността по
отношение поне на един от самостоятелните обекти в
сградата.
Специалните правила за етажната собственост обхващат:
=начина на вземане на решение за поддържане на общите
части в добро състояние, извършването на ремонти и
подобрения, начина на ползване на общите части от
притежателите на самостоятелни обекти в сградата, т.е.
управлението на общите части;
=отношенията между притежателите на самостоятелни
обекти по повод ползването на общите части, както и по
повод ползването на самостоятелните обекти;
=определянето на притежаваните от собствениците на
самостоятелни обекти идеални части от общите части на
сградата;
=възможността за извършване на действия на
разпореждане с общите части, вкл. след промяна на
тяхното предназначение и на реалното им поделяне.

2.Видове общи части,притежавани в режим на етажна

собственост
2.1.Общи части по естеството си.
Съгласно чл.38,ал.1 ЗС при сгради,в които етажи
или части от етажи принадлежат на различни
собственици,общи на всички собственици са земята,върху
която е построена сградата,дворът,основите,външните
стени,вътрешните разделителни стени между отделните
части,вътрешните носещи
стени,колоните,трегерите,плочите,
гредоредите,стълбите,площадките,покривите,стените
между таванските и избените помещения на отделните
собственици,комините,външните входни врати на сградата
и вратите към общите тавански и избени
помещения,главните линии на всички видове инсталации и
централните им уредби,асансьорите,водосточните

211
тръби,както и всичко друго,което по естеството си служи за
общо ползване.
Както вече беше отбелязано, тези части от сградата
представляват елементи от нейната конструкция,чиято
функционална свързаност прави възможно съществуването
на сградата като единно цяло и обслужват всички или
няколко от самостоятелните обекти в сградата. Тази тяхна
характеристика обосновава необходимостта от
поддържането им в добро състояние с усилията и
средствата на всички лица,които притежават
самостоятелни обекти в сградата,както и необходимостта
от осигуряване на възможност за реално ползване и
осигуряване на достъп до тях за всички етажни
собственици.
За да може нормално да ползва собствения си
самостоятелен обект всеки етажен собственик,т.е. всяко
лице,което притежава правото на собственост върху
самостоятелен обект от сградата,следва да има
възможността да ползва реално общите части,които по
естеството си обслужват неговия обект,както и възможност
за свободен достъп до тези общи части,вкл. с оглед
необходимостта от извършването на ремонти с цел
поддържането им в добро състояние. Всеки един от
собствениците на самостоятелни обекти в сградата
притежава и съответната идеална част от тези общи
части,които обслужват всички обекти в сградата. Ако обаче
някои части от сградата обслужват само някои от отделно
притежаваните етажи или части от етажи,т.е. от
самостоятелните обекти в сградата,разпоредбата на
чл.38,ал.2 ЗС изрично предвижда,че по волята на всички
етажни собственици е допустимо тези части да
принадлежат само на лицата,чиито помещения обслужват.
И по отношение на тези части се прилага установения в
закона специален режим,но само в отношенията между
лицата,чиито самостоятелни обекти тези части реално
обслужват.

2.2.Общи части по предназначение

Съгласно чл.38,ал.1 ЗС при сгради,в които етажи
или части от етажи принадлежат на различни
собственици,общо на всички собственици е и жилището на
портиера и всичко друго,което по предназначение служи за
общо ползване.
За общо ползване в сграда в режим на етажна
собственост могат да служат помещения,предназначени за

212
пералня,сушилня,за съхраняване на детски колички и други
помещения,които по предназначение с оглед
предвижданията на инвестиционния проект или по волята
на всички собственици на самостоятелни обекти в сградата
следва да бъдат притежавани и използвани общо при
спазване на специалните правила, уреждащи отношенията
между притежателите на самостоятелни обекти по повод
тази части от сградата.
За да се приеме,че едно помещение представлява
обща част по предназначение е необходимо за него да е
налице подобно предвиждане в инвестиционния проект или
решение на всички притежатели на самостоятелни обекти в
сградата. При липса на подобно предвиждане или
решение,доколкото тези части от сградата представляват
обособени помещения,а някои от тях дори отговарят на
изискванията за самостоятелен обект на право на
собственост /например жилището на портиера/, тези обекти
могат да принадлежат на всички етажни собственици,но
при условията на обикновена съсобственост /ако за
жилище на партера не е взето решение по предназначение
да служи за жилище на портиера/ или да принадлежат в
индивидуална собственост на някой от притежателите на
самостоятелен обект в сградата било като част от неговия
имот /стая или помещение с обособено предназначение/
било като принадлежност към този обект /самостоятелно
избено или таванско помещение,което при наличие на
решение на всички етажни собственици би могло да се
ползва общо,а оттам да представлява обща част по
предназначение/.
Въпросът за статута на портиерското жилище е
разрешен в ТР №39/1986г. на ОСГК на ВС,в което е
прието,че жилището на портиера по характера си е
жилище,но по предназначение е обща част и се притежава
от всички етажни собственици в съсобственост именно като
обща част. За да се промени характера му на обща част по
предназначение и съсобствеността върху него от
принудителна и неделима да се превърне в обикновена
съсобственост, е необходимо съгласието на всички
собственици на самостоятелни обекти. Отдаването под
наем на портиерското жилище не променя статута му на
обща част по смисъла на чл.38 ЗС. В този смисъл и
постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №136/10 от
26.04.2011г. по гр.д.№5115/2008г. на І ГО на ВКС,в което е
прието също така,че от значение за определяне статута на
помещението като самостоятелен обект на право на

213
собственост или като обща част по смисъла на чл.38 ЗС е
предназначението,което то е имало към момента на
възникване на етажната собственост. С оглед на това
следва да бъдат преценявани и правните последици на
последващите промени,извършени с това помещение.
Последващи промени в режима на общите части по
предназначение, когато то е определено с решение на
етажните собственици, може да се извърши с ново
решение на същите, взето с единодушие.

2.3.Земята,върху която е построена сградата

Частта от дворното място,която е застроена,т.е.
върху която сградата тежи като конструкция,винаги
представлява обща част по естеството си.
Предназначението на тази част от дворното място не би
могла да бъде променена,тъй като тя не би могла да бъде
използвана за други нужди освен за основа на сградата.
Останалата част от дворното място обаче не винаги
представлява обща част по смисъла на чл.38,ал.1 ЗС.
На първо място принадлежността на правото на
собственост върху дворното място може да бъде отделена
от принадлежността на правото на собственост върху
сградата по реда на чл.63 ЗС като собственикът на земята
отстъпи на други лица правото да построят сграда върху
неговата земя и да станат собственици на построеното. В
подобна хипотеза,ако едновременно е учредено право на
строеж в полза на няколко лица за различни самостоятелни
обекти,с факта на построяването на сградата всеки един от
тези обекти ще принадлежи на различно лице и по
отношение на общите части приложение ще намери
режимът на етажната собственост. Дворното място обаче
ще принадлежи на учредилото правото на строеж лице и по
отношение на него специалният режим няма да намери
приложение. Ползването на дворното място ще се
извършва по правилото,установено в чл.64 ЗС.От тази
принципно правилна постановка е налице изключение,
когато правото на строеж в полза на граждани е учредено
върху държавна земя при действието на чл.130, ал.4
ЗТСУ/отм./В тази хипотеза ползването на суперфициарите
е върху цялата незастроена част от мястото, поради което
по отношение на земята също ще намери приложение
режима на ЕС. В тази хипотеза тя ще се третира при
ползване от суперфициарите на незастроената част от нея
като обща част между собствениците на самостоятелни
обекти в сградата, аналогично на положението, при което

214
мястото върху която е изградена сградата, е тяхна
собственост – арг. от чл.111 във връзка с чл.38, ал.1 ЗС.
Съпритежание като върху обща част между собствениците
на самостоятелните обекти в сградата ще е налице само по
отношение на правото на строеж,което е от съществено
значение досежно начина на извършване на действията по
разпореждане със съответната идеална част от правото на
строеж,както и досежно възможността правото на строеж
да бъде поделено с оглед разпоредбата на чл.38,ал.3 ЗС.
/Следва да се отбележи само за пълнота на изложението,
че в този случай правото на строеж не би могло да бъде
годен обект за делба и поради факта,че същото е вече
реализирано/. В този смисъл постановеното по реда на
чл.290 ГПК решение №363/17.10.2011г. по гр.д.№663/2010г.
на І ГО на ВКС,в което е прието, че ако сградата е
построена въз основа на учредено право на строеж,правата
на собственика на отделен обект в сградата по отношение
на дворното място са такива по чл.64 ЗС и незастроената
част от дворното място не може да бъде ползвана от
етажните собственици за такива дейности,които биха
лишили от съдържание правото на собственика на земята.
Възможно е лицата,които притежават право на
собственост върху дворното място при определени квоти
след построяването на сградата и извършването на делба
да постигнат съгласие дворното място да остане
съсобствено помежду им при условията на обикновена
съсобственост и при запазване на дяловете. В този смисъл
становище, изразено в постановено по реда на чл.274,ал.3
ГПК определение №30/20.01.2009г. по ч.гр.д.№498/2009г.
на І ГО на ВКС,в което е прието,че уговорката между
съсобствениците на дворното място,постигната още преди
неговото застрояване,че частта от дворното място,която не
е застроена,няма да е обща част на сградата-етажна
собственост,е допустима,тъй като съгласно чл.38,ал.1 ЗС
дворното място е обща част по предназначение и поради
това неговото предназначение може да бъде променяно с
договор между съсобствениците-за ползване по друг начин
и само от съсобствениците на терена,а не като обща част
на сградата-етажна собственост. Обща част на етажната
собственост във всички случаи е тази част от дворното
място,която е нужна за ползването на сградата по
предназначение и за осигуряване на достъп до нея,а
останалата част от мястото може да бъде съсобствена
между собствениците на терена и като такава ползването
върху нея може да се разпределя по реда на чл.32,ал.2 ЗС.

215
 Възможно е едно лице да притежава право на
собственост върху идеална част от дворното място, без
обаче да притежава самостоятелен обект в сградата. В
тази хипотеза режимът на етажната собственост няма да
намери приложение,доколкото особени отношения по
повод поддържането,управлението и разпореждането с
общите части по смисъла на чл.38 ЗС съществуват само
между лицата,притежаващи самостоятелни обекти в
сградата. В този смисъл постановените по реда на чл.290
ГПК решение №481/10 от 25.05.2011г. по гр.д.№979/2009г.
на І ГО на ВКС и решение №28/01.02.2012г. по
гр.д.№331/2011г. на ІІ ГО на ВКС.
Дворното място е обща част само когато има пълно
съвпадение между етажните собственици и собствениците
на дворното място. Участието в съсобствеността на
дворното място наред с етажните собственици и на трето
лице,което не притежава самостоятелен обект в сградата-
етажна собственост,обуславя обикновена съсобственост.
Когато урегулираният поземлен имот е застроен с
повече от една сгради,всяка от които е индивидуална
собственост на един от съсобствениците на земята,земята
е обща част,ако е невъзможно разделянето на дворното
място на толкова урегулирани поземлени имоти,колкото са
съсобствениците и съответно притежаваните от тях сгради
при спазване на изискванията за площ и лице за всеки ново
обособен урегулиран поземлен имот,отстоянията на
съществуващото застрояване,достъп до улици и др.
Относно тази хипотеза трябва да се констатира, че
въпреки аналогията с режима на земята като обща част
при ЕС с оглед неделимостта на терена, в който са
изградени отделните сгради, самостоятелни обекти на
собственост, не се касае до същинска обща част, нито до
ЕС. Това е така защото последната се отнася до
вертикално изградена постройка, в която са разположени
самостоятелни обекти на собственост, притежавани най-
малко от два различни правни субекта, при което правата
на собственост върху земята като обща част ще се
определи по правилото на чл.40, ал.1 ЗС, докато в
разглеждания случай е налице хоризонтална индивидуална
собственост на отделни сгради в терен в обикновена
съсобственост. Освен това в тази хипотеза извън режима
на земята, която по своята неделимост е аналогичен на
обща част, не са налице другите характеристики на ЕС и
наличие и на другите общи части, визирани в чл.38, ал.1
ЗС., които съществуват само при вертикално изградена

216
постройка, в неразривна връзка със самостоятелните
обекти на собственост. Поради това, че терена в
разглежданата хипотеза не е същинска обща част, той е
поделяем при възможност за разделянето му на
самостоятелни УПИ според нормативите на ЗУТ. На това
сочи цитираното по-долу решение, според което ако
разделянето е възможно при спазване на всички
изисквания на благоустройственото законодателство,то
тогава земята остава в обикновена
съсобственост,независимо от застрояването със
сгради,които са индивидуална собственост на
съсобствениците на дворното място - вж постановеното по
реда на чл.290 ГПК решение №293/12.12.2011г. по
гр.д.№265/2011г. на ІІ ГО на ВКС.
Ако дворното място е с по-голяма площ,по решение
на всички лица,които притежават самостоятелни обекти в
сградата,част от него може да бъде определена за
ползване по предназначение,различно от това да обслужва
сградата като обща част, напр. да се използва като
зеленчукова или овощна градина,като паркинг /вкл. и като
част от терена,заета от паркоместа/. В този случай
ползването на съответната част от дворното място ще се
урежда от общите правила на ЗС,касаещи отношенията
между съсобственици,а не от специалните
правила,касаещи отношенията между етажните
собственици.

2.4.Общи части,принадлежащи само на част от етажните

собственици
Разпоредбата на чл.38,ал.2 ЗС допуска по общо
съгласие на всички етажни собственици частите на
сградата,които обслужват само някои от отделно
притежаваните самостоятелни обекти в сградата,да бъдат
общи само на лицата,чиито помещения обслужват,т.е. да
принадлежат само на тези етажни собственици. Подобно
ограничение може да възникне само при наличието на
съгласие на всички етажни собственици. Предвижданията
на инвестиционния проект,според което очевидно тези
части обслужват само част от обектите в сградата сами по
себе си нямат за последица подобно ограничение в
притежаването на тези части.

2.5.Паркомясто
Според установилото се в съдебната практика
становище,паркомястото не може да е самостоятелен

217
обект на право на собственост,а представлява
необособена и несамостоятелна част от друг обект
/решение №53/05.05.2009г. на ВКС,І ГО по
гр.д.№5871/2007г./. Паркомястото е правно невъзможно да
бъде обособено като самостоятелен обект в етажна
собственост /решение от 30.12.2008г. по гр.д.№3834/2007г.
на ВКС,ІІІ ГО/. Цялата,заета от паркоместа площ /общо
помещение-гараж,разчертано с места за паркиране или
част от двора/,представлява обща част. Паркомястото
следователно не може да бъде самостоятелен обект на
прехвърлителна сделка вън от самостоятелния обект в
сградата.

3.Промяна в приложимия режим

3.1.Промяна,засягаща общи части по естеството си
Ако част от сградата представлява обща част по
естеството си /стълбище,колона, носеща стена/,но по
волята на всички етажни собственици,отразена в съответен
инвестиционен проект за преустройство на
съществуващата сграда, на мястото на тази част бъде
изграден друг обект,заеманото до момента място в
сградата от тази част може да престане да бъде обща
част,напр. инвестиционният проект предвижда такова
преустройство,че съществуващото общо стълбище да бъде
преместено,а на негово място да се изгради самостоятелен
обект или помещение със специално помещение. Обща
част по естеството си след завършване на преустройството
ще представлява новото стълбище,което ще има за цел да
осигурява достъпа до самостоятелните обекти в
сградата,докато по отношение на изграденото на мястото
на старото стълбище помещение приложение ще намерят
или общите правила на ЗС,уреждащи отношенията между
съсобственици /ако за това помещение не е изрично
предвидено особено предназначение по смисъла на
чл.38,ал.2 ЗС/ или правилата за отношенията между
етажни собственици /ако в инвестиционния проект или в
решението на етажните собственици е предвидено то да
служи за удовлетворяването на специфични нужди на
всички етажни собственици,т.е. да бъде обща част на
сградата по предназначение/. В този смисъл постановеното
по реда на чл.290 ГПК решение №30/01.02.2012г. по
гр.д.№350/2011г. на ІІ ГО на ВКС.
Ако обаче такава промяна е извършена само от един
от етажните собствениците без съгласието на останалите и
без надлежно одобрен инвестиционен проект за

218
преустройството,всеки един от останалите етажни
собственици може да иска по реда на чл.109 ЗС
възстановяване на общата част в състоянието,в което тя се
е намирала преди извършването на преустройството. В
подобна хипотеза обаче,ако премахването на
преустройствата,извършени в общите части на
сградата,може да засегне правата и на други етажни
собственици,които не участвуват в производството по
делото и носи риск от увреждане на притежаваните от тях
самостоятелни обекти в сградата,съдът не може да
постанови премахването,тъй като е недопустимо по
съдебен ред да се предписва предприемане на
действия,които биха застрашили целостта на
имот,принадлежащ на трети,неучаствуващи в
производството лица и тяхната сигурност. Ако
възстановяване на старото положение поради тази причина
е невъзможно,за извършените преустройства,които засягат
общи части на сградата,етажният собственик може да
претендира обезщетение по реда на чл.97 ЗС. В този
смисъл постановеното по реда на чл.290 ГПК решение
№83/15.03.2011г. на ІІ ГО на ВКС по гр.д.№229/2010г.
Иск за отстраняване на недостатъци в общи части на
сградата може да бъде предявен от етажния собственик и
срещу лицето,от което е придобил правото на
собственост,като в тази хипотеза за предявяването на иска
не е необходимо решение на общото събрание на етажната
собственост-в този смисъл постановеното по реда на
чл.290 ГПК решение №50/05.03.2012г. на ІІІ ГО на ВКС по
гр.д.№747/2011г.

3.2.Промяна,засягаща общи части по предназначение

По решение на всички етажни собственици
предназначението на обект, представляващ обща част по
предназначение,може да бъде променено по начин,то да
престане да бъде обща част и по отношение на него
приложение да намират общите правила на ЗС,уреждащи
отношенията между съсобственици,напр. ако бъде взето
решение занапред отреденото за нуждите на портиера
жилище да се ползва по различен начин,т.е. като
обикновено жилище,което да бъде продадено на трето
лице с цел набавяне на средства,необходими за
извършването на неотложен ремонт.
Възможно е етажните собственици да вземат
решение за промяна на предназначението и на помещение,
което не отговаря на изискванията за самостоятелен обект

219
на право на собственост,напр. помещение,ползвано като
сушилня,като с инвестиционен проект за преустройство
това помещение бъде присъединено към обекта на един от
етажните собственици /жилище,магазин или ателие/ или
чрез съответно цялостно преустройство на етажа от това
помещение заедно с части от съседните обекти или
помещения бъде обособен нов самостоятелен обект на
право на собственост,който да принадлежи на всички
етажни собственици,но при условия на съпритежание на
права в обикновена съсобственост. Тези решения и
действия на етажните собственици ще имат за последица
промяна в статута на съответния обект,по отношение на
който занапред режимът на етажната собственост няма да
намира приложение.
Ако обаче подобно преустройство бъде извършено
от един от собствениците на самостоятелни обекти в
сградата без съгласието на останалите,т.е. без по
предвидения в закона ред да е взето решение от всички
етажни собственици и без одобрен инвестиционен проект,
така извършеното преустройство ще представлява
незаконен строеж,който може да бъде премахнат по искане
на всеки един от етажните собственици,заявено по реда на
чл.109 ЗС.

3.3.Преустройства в подпокривно пространство

По отношение на подпокривното пространство в ТР
№34/01.08.1983г. на ОСГК на ВС е прието следното:
=подпокривното пространство /таванът/ на
сгради,притежавани в етажна собственост,когато не е
изградено като жилища,ателиета,стаи за творческа
дейност, тавански складови помещения или други отделни
обекти или сервизни помещения към тавана,е обща част на
сградата;
=подпокривното пространство /таванът/-обща част на
сградата,което има нужната
височина,пространство,обем,до което има нормален достъп
от стълба и от което могат при спазване на законовите
изисквания да се изградят отделни обекти или сервизни
помещения към обектите в долните етажи,е обща част по
предназначение. Преустройството и изграждането на
отделни обекти или сервизни помещения в такова
пространство може да стане по съгласие на всички етажни
собственици при спазване на законовите изисквания за
извършване на преустройството;

220
=когато подпокривното пространство няма нужната
височина,площ и обем,нито достъп до него от нормална
стълба и е неизползваемо освен за изолация между
последната етажна плоча и покрива и за излаз към него,то
представлява обща част по естеството си и
предназначението му не може да се променя;
=подпокривното пространство,което е обща част на
сградата,не може да бъде обект на прехвърлителна сделка
или на съдебна делба,нито да се придобива с давностно
владение,докато не бъде променено предназначението му.
Дотогава отделните етажни собственици не могат да
извършват разпоредителни сделки със своята идеална част
от него. В същия смисъл и постановеното по реда на чл.290
ГПК решение №332/06.07.2010г. по гр.д.№633/2009г. на ІІ
ГО на ВКС и решение №296/29.06.2011г. по
гр.д.№990/2010г. на І ГО на ВКС,в което е прието,че
указанията, дадени в ТР №34/15.08.1986г. следва да се
прилагат и при действието на ЗУТ поради аналогичната
правна уредба,като следва да се има предвид,че
понастоящем промяната в предназначението на една обща
по предназначение част от сграда-етажна собственост се
извършва въз основа на архитектурен проект и договор за
прехвърляне на собственост в нотариална форма,въз
основа на които се издава разрешение за строеж
/чл.185,ал.3 ЗУТ/ и когато тази процедура не е била
спазена и строителното разрешение е издадено без
договор,следва да се прилагат разрешенията, дадени в
посоченото ТР на ОСГК,като следва да се има предвид,че
съгласие на етажните собственици за промяна на
предназначението може да бъде дадено изрично или
мълчаливо,с фактически или правни действия,с договор за
доброволна делба /не съдебна/ и във всички случаи с
преразпределяне на идеалните части от общите части на
сградата,така че на новосъздадените обекти да се
придадат полагащите им се идеални части,ако същите
отговарят на изискванията за самостоятелен обект.

4.Разлики в правния режим,уреждащ отношенията

между етажните собственици и правния
режим,уреждащ отношенията при обикновената
съсобственост.
4.1. Режим на ползване
При обикновената съсобственост всеки един от
съсобствениците може да ползва общата вещ според
нейното предназначение и по начин да не пречи на другите

221
съсобственици да си служат с нея според правата им и ако
общата вещ се използва лично само от някои от
съсобствениците,те дължат обезщетение на останалите за
ползата,от която са лишени /чл.31 ЗС/. По отношение на
частите от сградата, представляващи общи части по
смисъла на чл.38 ЗС ползване само от някой от етажните
собственици срещу заплащане на обезщетение на
останалите е недопустимо. Всеки един от етажните
собственици следва да има възможност да ползва общата
част реално.
При обикновената съсобственост е допустимо
разпределяне на ползването на съсобствената вещ по
волята на всички съсобственици или при условията на
чл.32 ЗС, докато по отношение на общите части по
естеството си начинът на ползването изначално е
определен именно от техния вид и конкретно
предназначение. Разпоредбата на чл.32 ЗС намира
приложение само в случаите,за които това е изрично
предвидено-чл.3 ЗУЕС.

4.2.Поделяне
Общите части на сградата,по отношение на които намира
приложение режимът на етажната собственост,не могат да
се делят реално /чл.38,ал.3 ЗС/,докато обикновената
съсобственост поначало е едно преходно правно състояние
на съпритежание на вещни права,като всеки съсобственик
може,въпреки противната уговорка,да иска делба на
общата вещ,освен ако законът не разпорежда друго или ако
това е несъвместимо с естеството и предназначението на
вещта /чл.34,ал.2 ЗС/.
Общите части по естеството си не могат да бъдат поделени
реално докато съществуват и изпълняват
предназначението си да обслужват цялата сграда и всеки
един от самостоятелните обекти в нея.
Общите части по предназначение не могат да бъдат
поделени реално докато предназначението им не бъде
променено по волята на всички съсобственици.

4.3.Управление
В отношенията между обикновените съсобственици
досежно управлението на съсобствената вещ намира
приложение правилото,че тези решения се вземат с
мнозинство на гласовете,определено на основата на
притежавания дял в съсобствеността,като при
невъзможност такова мнозинство да се формира или ако

222
взетото решение е вредно за общата вещ,съгласно
чл.32,ал.2 ЗС районният съд взема нужните мерки като при
необходимост назначава и управител на общата вещ.
При наличие на етажна собственост решенията за
управлението на общите части се вземат от общото
събрание при спазване на установените в чл.17 ЗУЕС
правила за формиране на необходимото мнозинство,като с
мнозинство повече от 50% от представените идеални части
от общите части на сградата съгласно чл.17,ал.3 ЗУЕС се
приемат само решения,за които в чл.17,ал.2 не е
предвидено нещо друго. Освен това разпоредбата на
чл.17,ал.7 ЗУЕС установява и едно специално правило,а
именно,че общото събрание с мнозинство повече от 50% от
идеалните части от общите части може да реши по изрично
посочените въпроси решенията да се приемат и с
мнозинство повече от половината от броя на
самостоятелните обекти,т.е. независимо от припадащите се
на тези обекти идеални части от общите части на сградата.
За приемане на решение за управление и поддържане на
общите части в сгради,в които е учредено сдружение на
собствениците,ЗУЕС установява специални правила /чл.33
ЗУЕС/.

4.4.Разноски за ремонт,управление и поддържане

Разноските за ремонт и обновяване и в двата случая се
определят с оглед притежавания от всеки съсобственик
/етажен собственик/ дял в съсобствеността /арг. от
чл.30,ал.3 ЗС и чл.48,ал.3 ЗУЕС/. При етажната
собственост обаче по общо правило разноските по
поддържането на вещта се поемат от предварително
събраните вноски,чийто размер е гласуван от общото
събрание на етажните собственици,макар разпоредбата на
чл.48,ал.6 ЗУЕС да предвижда и възможност всеки
собственик да извърши със собствени средства,материали
и/или труд необходим ремонт на общи части на сградата и
без решение на общото събрание,като разходите за
ремонта,направени от собственика за него сметка,с
решение на общото събрание се възстановяват или се
прихващат от дължимите от него вноски по чл.50 след
представяне на документи,удостоверяващи плащанията.
Изрично в чл.48,ал.7 ЗУЕС е предвидено,че ако
разходите,извършени от собственик на самостоятелен
обект не бъдат възстановени по реда на ал.6,той има право
да предяви иск срещу останалите собственици. Предвиден
е следователно специален ред за извършване на

223
необходимите и полезни ремонтни работи,като
извършването на такива без решение на общото събрание
е установено в ЗУЕС като изключение.
Разходите за управление и поддържане на общите части на
сграда в режим на етажна собственост съгласно чл.51
ЗУЕС се разпределят поравно според броя на
собствениците,ползвателите и обитателите,като са
установени специални правила в различни хипотези,вкл.
задължение за заплащане на разходи и за отглеждани
животни, подлежащи на извеждане.
При обикновената съсобственост получените граждански
плодове от ползването на съсобствената вещ следва да
бъдат разпределени между съсобствениците според
притежаваните от тях квоти в съсобствеността,докато при
етажната собственост получените от отдаването под наем
на помещение-обща част средства постъпват в касата и се
използват според решението на общото събрание на
етажните собственици за поддържането на общите части.

4.5.Обект на съпритежание и право на разпореждане

При етажната собственост е налице съсобственост само по
отношение на съответните общи части,докато при
обикновената съсобственост обект на съпритежание е
винаги самостоятелен обект на право на собственост като
цяло.
Обикновеният съсобственик може да продаде своята част
от имота на трето на съсобствеността лице само след като
представи пред нотариуса писмени доказателства, че е
предложил на другите съсобственици да купят тази част
при същите условия и никой от тях не приеме
предложението /чл.33 ЗС/. Етажният собственик,който
прехвърля правото на собственост върху притежавания от
него самостоятелен обект в сградата не е длъжен да
предложи обекта първо на останалите етажни собственици
/в този смисъл постановените по реда на чл.290 ГПК
решение №164/26.05.2010г. по гр.д.№802/2009г. на І ГО на
ВКС и решение №177/13.07.2010г. по гр.д.№745/2009г. на ІІ
ГО на ВКС/. Освен това той е длъжен да прехвърли
правото на собственост върху притежавания от него
самостоятелен обект заедно с припадащите се към този
обект идеални части от общите части на сградата.
Прехвърлянето на правото на собственост върху
идеалните части от общите части на сградата в полза на
друго лице,вкл. и в полза на друг етажен собственик, без на

224
това лице да се прехвърля и правото на собственост върху
съответния самостоятелен обект е недопустимо.

5.Възникване на етажна собственост

От разпоредбата на чл.37 ЗС следва,че състоянието на
съпритежание на определени части от една сграда в режим
на етажна собственост възниква в момента,в който един от
самостоятелните обекти в сградата бъде прехвърлен на
едно лице в индивидуална собственост при положение,че
това лице е различно от собственика на останалите обекти
в сградата,т.е. от момента,в който правото на собственост
върху поне два от самостоятелните обекти в сградата
принадлежи на различни лица. Обстоятелството кога е
завършено строителството на сградата е ирелевантно
освен ако сградата не е построена въз основа на учредено
в полза на няколко лица право на строеж в хипотеза,при
която в полза на всяко едно от тях е учредено право на
строеж за конкретен обект.
Етажна собственост може да възникне:
=ако цялата сграда е съсобствена между няколко
лица,етажна собственост ще възникне при извършването
на делбата като всеки един от самостоятелните обекти
бъде поставен в дял на един от съсобствениците.
Учредяване на ЕС може да се осъществи не само при
хоризонтално разделяне на сградите по етажи или части от
етажи, върху които възникват самостоятелни права на
собственост за всеки от съделителите, а при възможност и
вертикално – при т.н. сгради близнаци, които макар и
разположени хоризонтално, са долепени една до друга и
при възникване на ЕС притежават общи части по смисъла
на чл.38, ал.1 ЗС. Този резултат може да се постигне и при
възможност за реална поделяемост на сградата въз основа
на одобрен архитектурен проект за преустройство на
същата за обособяването от нея на самостоятелни обекти
на собственост, които да се отредят в реален дял на всеки
от съделителите.
=при сграда,строена от ЖСК етажна собственост възниква
в момента,в който в полза на един от член-кооператорите е
съставен нотариален акт по реда на чл.35,ал.2 ЗЖСК. От
този момент член-кооператорът придобива правото на
собственост върху самостоятелния обект,а останалата част
от сградата продължава да бъде собственост на ЖСК.
=по силата на договор за покупко-продажба,дарение или
замяна,с който собственикът на сградата прехвърля на

225
трето лице правото на собственост върху един от
самостоятелните обекти
=по силата на административен акт на отчуждаване на
самостоятелен обект в сграда в полза на държавата
=по силата на присъда или друг акт,постановяващ
конфискация на част от сграда, представляваща
самостоятелен обект на право на собственост
=при надстрояване на съществуваща сграда,ако
собственикът на съществуващата сграда е учредил право
на надстрояване в полза на трето лице
=с факта на построяване на сграда,състояща се от няколко
самостоятелни обекта, ако в полза на повече от едно лице
е учредено право на строеж за различни самостоятелни
обекти. В подобна хипотеза договорът за учредяване на
правото на строеж е меродавен не само за това,коя от
страните по него какъв самостоятелен обект ще
придобие,но и кои части от сградата ще станат общи за
етажните собственици-в този смисъл постановеното по
реда на чл.290 ГПК решение №222/30.03.2010г. на ІV ГО на
ВКС по гр.д.№4076/2008г.,в което е разгледана
хипотеза,при която в договора е постигнато съгласие за
построяване на гараж,разчертан с места за паркиране
/т.нар. паркоместа/,който по волята на сключилите
договора лица представлява обща част от сградата.
Подобна уговорка може да бъде постигната и между
етажните собственици на вече съществуваща сграда
досежно ползването на част от дворното място за
паркиране на автомобили /съответно разчертано с
обозначение на паркоместа/.
=по силата на съдебно решение,с което се обявява за
окончателен предварителен договор,имащ за предмет
самостоятелен обект в сграда,която принадлежи на едно
лице /лицето,което по силата на предварителния договор е
поело задължението да прехвърли собствеността върху
този самостоятелен обект/.
=с частно завещателно разпореждане,имащо за предмет
самостоятелен обект от сграда в хипотеза,при която цялата
сграда е била собственост на завещателя към момента на
неговата смърт;
=по силата на изтекла придобивна давност,ако
фактическата власт е била упражнявана по отношение на
самостоятелен обект в сграда,принадлежаща преди
изтичането на давността на едно лице;

226
=при извършване на публична продан на реално обособена
като самостоятелен обект част от сграда,принадлежаща на
длъжника.

6.Определяне на припадащите се части от общите части

на сградата за всеки един от самостоятелните обекти в
нея
Дяловете на отделните собственици на самостоятелни
обекти от общите части на сградата са съразмерни на
съотношението между стойностите на отделните обекти,
които те притежават,изчислени при учредяването на
етажната собственост,като по-късни изменения в отделните
самостоятелни обекти не се отразяват върху размера на
дяловете /чл.40,ал.1 ЗС/. Поради това от съществено
значение е точно да бъде определен моментът на
възникване /учредяване/ на етажната собственост.
Ако етажната собственост възниква като последица от
реално поделяне на сградата в делбеното производство,с
решението по извършване на делбата съдът следва да
определи не само на кой от съсобствениците кой от
обособените като самостоятелни реални дялове да получи
в индивидуална собственост,но и какъв е делът на
припадащите се към всеки реален дял от общите части на
сградата. За целта е необходимо във втората фаза на
делбеното производство,когато предмет на делбата е
сграда или самостоятелен обект,който е реално
поделяем,да бъде назначена съдебно-техническа
експертиза,която да даде заключение за припадащите се
на всеки реален дял идеални части от общите части на
сградата,които следва да бъдат и оценени,а стойността им
бъде включена в стойността на реалния дял с оглед
определяне на дължимите суми за уравнение дяловете на
съсобствениците.В този смисъл постановеното по реда на
чл.290 ГПК решение №22/30.01.2012г. по гр.д.№145/2011г.
на І ГО на ВКС.
Ако дворното място,в което е построена сградата не може
да бъде реално поделено,тъй като не съществува
възможност да бъдат обособени повече от един
самостоятелни имота,които да отговарят на изискванията
на ЗУТ,но построената в дворното място сграда може да
бъде реално поделена на повече от един самостоятелни
обекта,съдът следва да извърши реално поделяне на
сградата в делбеното производство,поставяйки в дял на
всеки съсобственик реално обособен самостоятелен обект
от сградата и определяйки при това припадащите се към

227
всеки самостоятелен обект идеални части от общите части
на сградата,както и от дворното място, което от момента на
влизане в сила на решението по извършване на делбата,
придобива статут на обща част по смисъла на чл.37 и сл.
ЗС.
Ако етажната собственост възниква от извършено с
административен акт отчуждаване ,с този акт следва да
бъде определен и делът на припадащите се към
отчуждавания обект идеални части от общите части на
сградата,тъй като при отчуждаването е необходимо да се
определи и дължимото обезщетение за бившия собственик,
което следва да включва и съответните идеални части от
общите части на сградата.
Ако при извършване на разпореждане със самостоятелен
обект,което има за последица възникване на етажна
собственост припадащите се идеални части от общите
части не бъдат определени,определянето се извършва в
исково производство – чл.40, ал.1 ЗС..
При надстрояване или пристрояване на сградата
припадащите се на надстроените, респ. пристроени
самостоятелни обекти идеални части от общите части на
сградата и дворното място се определят по правилата на
чл.40,ал.2 ЗС,като се извършва ново определяне на
дяловете от общите части за всички собственици на
самостоятелни обекти към момента на завършване на
строежа. Надстрояването и пристрояването има за
последица изменение в принадлежащите на досегашните
собственици на самостоятелни обекти дялове от общите
части.
Когато собственикът на етаж или на част от етаж прехвърли
отделна част от своя имот на друго лице, частта на
приобретателя и на отчуждителя в общите части на
сградата се определя от съотношението между стойностите
на прехвърлената и запазената част по време на
прехвърлянето. Сборът от тези части трябва да даде
правата, които е имал прехвърлителя върху общите части
преди прехвърлянето – чл.40, ал.3 ЗС.

7. Иск по чл.40, ал.1 ЗС

Всяко лице,което притежава самостоятелен обект в
сграда,по отношение на която намира приложение режимът
на етажната собственост,разполага с правото да иска от
съда определяне на припадащите се на всички
самостоятелни обекти в сградата идеални части от общите
части на сградата. Правото му не се изчерпва с искане за

228
определяне само на припадащите се на притежавания от
него обект идеални части от общите части на сградата.
Ответници по така предявения иск са останалите
етажни собственици,т.е. всички други лица,които
притежават право на собственост върху самостоятелен
обект в същата сграда. В това производство всеки един от
етажните собственици участвува на собствено основание и
общо представителство по смисъла на чл.23,ал.4 ЗУЕС е
недопустимо,тъй като спорът касае притежаването на
право на собственост върху припадащата се идеална част
от общите части към притежавания от всеки етажен
собственик самостоятелен обект,т.е. субективни права на
всеки един етажен собственик,а не общи права на всички
етажни собственици или управлението на общите части.
Ако двама съпрузи притежават самостоятелен обект
в режим на съпружеска имуществена общност и двамата
следва да бъдат конституирани като страни в
производството.
Искът се предявява в районния съд по
местонахождението на сградата.
Предявяването на този иск не е обвързано със срок.
Искът може да бъде предявен във всеки момент след като
етажната собственост е възникнала и до момента,в който
състоянието на съпритежание на общите части на сградата
в режим на етажна собственост не бъде прекратено,напр.
ако едно лице придобие правото на собственост върху
всички самостоятелни обекти в сградата или цялата сграда
бъде отчуждена в полза на държавата.
Искът за установяване на припадащите се общи
части от сградата и мястото е допустим,когато след
учредяване на етажната собственост те не са били
определени-в този смисъл определение №113/10.03.2009г.
по ч.гр.д.2181/2008г. на І ГО на ВКС.
Исковата молба следва да отговаря на изискванията
на чл.127 и чл.128 ГПК и да съдържа твърдения за наличие
на етажна собственост,за момента на нейното възникване и
посочване на останалите лица,притежаващи право на
собственост върху самостоятелните обекти в сградата. Не
е необходимо ищецът да посочва какво следва да бъде
според него разпределението на дяловете от общите части
между етажните собственици. Целта на производството е
именно определянето на тези дялове, доколкото същите не
са били определени при възникването на етажната
собственост или при последващите промени в същата.
Достатъчно е ищецът да посочи,че дяловете на етажните

229
собственици не са били определени или са били
определени неправилно при възникването на етажната
собственост или че са се осъществили предпоставките за
промяна в съотношението на дяловете по смисъла на
чл.40,ал.2 ЗС. Ако ищецът е посочил определено
съотношение в притежаваните от отделните етажни
собственици дялове от общите части,но от заключението
на изслушаната по делото експертиза се установи различно
съотношение,съдът следва да определи дяловете според
заключението на вещото лице,т.е. според събраните по
делото доказателства, установяващи действителното
съотношение в дяловете,но не и да отхвърли иска. Не е
необходимо в подобна хипотеза ищецът да изменя
предявения иск,доколкото точното посочване на
съотношението не представлява изискване за редовност на
исковата молба.
При изготвянето на доклада по делото съдът следва
да посочи твърдяния момент на възникване на етажната
собственост.
Делът на отделните собственици от общите части на
сградата се определя въз основа на експертиза за
стойностите на отделните самостоятелни обекти в сградата
към момента на възникване на етажната собственост,за да
може въз основа на съотношението между тези стойности
да бъде определен делът от общите части за всеки един от
отделните собственици.
Стойностите на самостоятелните обекти към
момента на предявяване на иска, както и към момента на
приключване на устните състезания са ирелевантни.
Ирелевантни са и последващите изменения в отделните
самостоятелни обекти. Обектите следва да бъдат
остойностявани според състоянието им към момента на
възникване на етажната собственост. Ирелевантни са,както
вече беше отбелязано, всички последващи преустройства и
подобрения,дори същите да са довели до увеличаване
стойността на съответния самостоятелен обект.
Недопустимо е в този смисъл събирането на доказателства
за извършването на такива последващи преустройства или
други промени в състоянието на самостоятелните обекти.
По този ред следва да бъдат определени и новите
дялове от общите части при извършено надстрояване или
пристрояване на сградата.
Ищецът следва да докаже:
=че притежава право на собственост върху самостоятелен
обект в сградата;

230
=че поне още един самостоятелен обект в сградата
принадлежи на друго лице,т.е. че по отношение на общите
части на сградата приложение следва да намери режимът
на етажната собственост;
=че ответниците притежават право на собственост върху
останалите самостоятелни обекти в сградата;
=какво е съотношението между стойностите на отделните
самостоятелни обекти в сградата към момента на
възникване на етажната собственост.
Ответниците могат да противопоставят възражения:
=за недопустимост на иска по причина,че в производството
не участвуват всички етажни собственици;
=за неоснователност на иска по причина,че ищецът не
притежава право на собственост върху самостоятелен
обект в сградата,както и по причина,че по отношение на
тази сграда режимът на етажната собственост не намира
приложение,доколкото всички обекти в сградата
принадлежат на едно лице или са притежавани от няколко
лица в съсобственост,която обаче все още не е прекратена;
=да твърди,че не е надлежно легитимиран да отговаря по
така предявения иск, тъй като е прехвърлил правото на
собственост върху самостоятелния обект на трето лице
преди предявяването на иска.
По отношение на дворното място в практиката се
приема,че ако се установи,че дворът е обща част,правата
на собствениците на отделните обекти следва да бъдат
определени по реда на чл.40 ЗС,която разпоредба е
императивна и не дава възможност на съсобствениците да
уговарят дялове от общите части по друг начин,освен като
съотношение между стойностите на отделните обекти
/постановеното по реда на чл.290 ГПК решение
№41/20.06.2011г. по гр.д.№415/2010г. на І ГО на ВКС/. Ако
обаче някои от съсобствениците на дворното място не
притежават самостоятелен обект в сградата /каквато
хипотеза вече беше разгледана по-горе/,същото няма да
стане обща част с факта на придобиване на право на
собственост върху самостоятелните обекти в сградата от
различни лица и няма да настъпи промяна в притежаваните
от съсобствениците на дворното място идеални части от
същото,тъй като нормата на чл.40 ЗС определя само
начина на разпределяне на дяловете на собствениците на
самостоятелни обекти от общите части,но няма
отчуждително действие по отношение на собствениците на
терена,които не притежават обекти в етажната
собственост. Сам по себе си факта на застрояване на

231
дворното място със сграда,в която правото на собственост
върху отделните самостоятелни обекти принадлежи на
различни лица, не придава на същото безрезервно статут
на обща част. В този смисъл постановеното по реда на
чл.290 ГПК решение №661/02.11.2010г. по
гр.д.№1437/2009г. на І ГО на ВКС.
Съгласно чл.40,ал.3 ЗУЕС подаването на молбата
не спира изпълнението на решението,освен ако съдът не
постанови друго.
По въпроса за правния характер на
спирането,както и на възможността за обжалване на
определението,с което съдът се произнася по искането
за спиране, към настоящия момент е налице
противоречива практика на ВКС.
В определение №14/09.01.2012г. на ВКС,ІІ ГО по
ч.гр.д.№576/2011г. и определение №24/16.01.2012г. на
ВКС,ІІ ГО по ч.гр.д.№617/2011г. е прието,че искането за
спиране на изпълнението на решението на ОС не
подлежи на разглеждане като молба за обезпечаване на
иска по реда на част ІV ГПК-в случая е налице изрично
предвидена в специалния закон /ЗУЕС/ възможност съдът
да спре изпълнението на атакуваните пред него решения
докато тече спора за законосъобразността им,така че тези
решения да не бъдат привеждани в действие по време на
процеса и в този смисъл спирането обезпечава самото
производство по отмяна на решенията,докато
обезпечителните мерки,вземани в рамките на
обезпечителното производство /чл.389 и сл. ГПК/ имат за
цел за гарантират бъдещото реализиране на материалното
право,предмет на исковия процес. С оглед на това е
прието,че спирането на изпълнението на решенията на ОС
по чл.40,ал.3 ЗУЕС не може да бъде приравнено на
обезпечителна мярка по ГПК,а хипотезата е по-скоро
сходна със спиране на изпълнението на
административните актове при обжалването им от
съда. Прието е, че доколкото тези определения не са
преграждащи,нито обжалването им е изрично предвидено в
ГПК,те не подлежат на обжалване с оглед разпоредбата на
чл.274,ал.1 ГПК.
В определение №107/05.03.2012г. на ВКС,І ГО по
ч.гр.д.№602/2011г. е прието,че спирането на
изпълнението на решението на ОС е предвидено в
закона като обезпечителна мярка по подадената молба
за неговата отмяна и предвид констатираното сходство
с обезпечителните мерки,разрешението за

232
обжалваемостта пред въззивен съд трябва да бъде
същото като това за обжалваемостта на
актовете,постановени в обезпечителното
производство.
ЗУЕС допуска определяне на съответните идеални
части от общите части на сградата,припадащи се към всеки
един самостоятелен обект в сградата,да става по
правилото на чл.17,ал.4 ЗУЕС,което се одобрява с решение
на общото събрание с мнозинство не по-малко от 2/3 от
самостоятелните обекти в сградата или входа,когато в
документите за собственост на самостоятелните обекти не
са посочени съответните идеални части от общите части на
сградата /чл.17,ал.4,5 и 6 ЗУЕС/. По този начин обаче
съответните идеални части се определят само за нуждите
на ЗУЕС и дори подобно определяне да е било
извършено,това обстоятелство не би могло да обоснове
недопустимост или неоснователност на иск по чл.40 ЗС.

8.Неделимост на общите части

Съгласно чл.38,ал.3 ЗС общите части не могат да се
делят. Разпоредбата е императивна и установява
независимо от волята на етажните собственици
съществуване на състояние на съсобственост върху
посочените в чл.38,ал.2 ЗС части от сградата. Дори и
единодушно етажните собственици не могат да вземат
решение за реално поделяне на общите части до
момента,в който тези части на сградата се намират под
режима на етажната собственост.
Ако обаче предназначението на дадено помещение
бъде променено по волята на всички етажни
собственици,както вече беше отбелязано,и същото не
съставлява вече обща част по предназначение,делбата на
същото е допустима,ако то представлява самостоятелен
обект,по отношение на който не намират приложение
ограниченията, установени в чл.34,ал.1 ЗС.
Законът установява забрана за реалното поделяне
на общите части на сградата, но не и забрана
притежаваните от етажните собственици общи части да
преминат в индивидуална собственост само на един правен
субект и по този начин да бъде преустановено
принудително съществуващото състояние на съпритежание
като по общата воля на всички етажни собственици
съответното помещение бъде прехвърлено на някой от тях
въз основа на инвестиционен проект,предвиждащ
присъединяването на това помещение към притежавания

233
от етажния собственик самостоятелен обект в сградата или
по общата им воля самостоятелно съществуващ
обект,представляващ обща част по предназначение
/портиерско жилище/ бъде прехвърлено на трето лице или
на един от етажните собственици.
Именно неделимостта на съответните общи части
има за последица определяне на дела от тях за всеки един
от етажните собственици към момента на възникване на
етажната собственост.

8. Ползване и управление на общите части

8.1. Ползване и управление на общите части при
сгради,в които самостоятелните обекти са до три и
принадлежат на повече от един собственик
Съгласно разпоредбата на чл.3 ЗУЕС за
управлението на общите части в режим на етажна
собственост,в които самостоятелните обекти са до три и
принадлежат на повече от един собственик се прилагат
разпоредбите на чл.30,ал.3,чл.31,ал.1 и чл.32 ЗС. В тези
случаи разноските по поддържането на общите части се
поемат от всеки един от собствениците на самостоятелни
обекти съразмерно на дела му от общите части без да е
установено изискване сумите да бъдат предварително
събирани и изразходвани за поддържането на общите
части. И в тази хипотеза обаче собственикът на
самостоятелен обект може да иска преустановяване на
действията на друг етажен собственик,с които му се пречи
да ползва общите части според правата си.
Всеки съсобственик следва да поеме обаче в тази
случаи само разноските,които са необходими за
запазването на вещта. В постановеното по реда на чл.290
ГПК решение №520/22.06.2010г. по гр.д.№496/2010г. на ІV
ГО на ВКС е прието,че съсобственикът няма право на
изменения на общата вещ без съгласието на останалите
съсобственици, поради което когато извърши подобрения в
съсобствен имот без знанието и съгласието на останалите
съсобственици,той има вземане за изравняване на
неоснователното обогатяване,възникнало в резултат на
действията му,но не и на пълната част от
разноските,направени за подобренията,като следва да се
има предвид и обстоятелството,че на подобно
обезщетяване подлежат подобренията на вещта,които
увеличават полезните й качества,но не и онези,които нямат
практически смисъл. Тук следва да се отбележи,че по
решение на общото събрание на етажните собственици в

234
останалите хипотези,при които приложение намират
установените в ЗУЕС правила, може да бъде взето
решение за извършване на луксозни подобрения на общите
части и ако това решение влезе в сила всеки един етажен
собственик ще бъде длъжен да понесе припадащата му се
част от тези разноски.
Съсобствениците на повече от половината от
общите части вземат решение за начина на управлението и
използването им,като приложение намира и разпоредбата
на чл.32,ал.2 ЗС. Ако не може да се образува мнозинство
или решението на мнозинството е вредно за общата
вещ,всеки етажен собственик може да поиска от съда да
реши въпроса за начина на ползване на общите части. Този
ред ще се приложи и относно ползването на незастроената
част от мястото, в което е изградена сграда с отстъпено
право на строеж върху държавна земя при условията на
чл.130, ал.4 ЗТСУ/отм./. Независимо от приложението на
чл.32 ЗС относно начина на разпределение на ползването
на общите части в хипотезата на чл.3 ЗУЕС, ще се изхожда
от правилото на чл.40, ал.1 ЗС при определяне на дяловете
на етажните собственици от тях, които ще им се отредят за
ползване.

8.2. Ползване и управление на общите части на сгради в

режим на етажна собственост,построени в жилищен
комплекс от затворен тип
Съгласно чл.2,ал.1 ЗУЕС управлението на общите
части на сгради в режим на етажна собственост,построени
в жилищен комплекс от затворен тип,се урежда с писмен
договор с нотариална заверка на подписите между
инвеститора и собствениците на самостоятелни обекти,като
договорът се вписва от инвеститора в Агенцията по
вписванията по партидата на всеки самостоятелен обект и
е противопоставим на неговите последващи
приобретатели.
“Жилищен комплекс от затворен тип” съгласно
разпоредбата на §1,т.3 ДР ЗУЕС е комплекс,обособен като
отделен урегулиран поземлен имот,в който са построени
сгради в режим на етажна собственост и други
обекти,обслужващи собствениците и обитателите,при
спазване на изисквания за контролиран достъп за външни
лица.
Договорът за управление урежда управлението на
комплекса като цяло:начинът на осъществяване на
управлението;възлагането на управлението на трето лице;

235
заплащането на съответните такси за поддържане на
общите части,както и за самото управление на комплекса и
охраната на същия;начинът,по който се осъществява
достъпът до комплекса; начинът на ползване на комплекса
като цяло,вкл. на незастроената част и допълнителните
обекти,изградени за нуждите на собствениците на
самостоятелни обекти и обитателите на комплекса,като по
този начин установява общите правила за ползване,които
са задължителни за всички лица,притежаващи
самостоятелни обекти на територията на комплекса.
Договорът може да предвижда задължения и за
инвеститора по поддържане на комплекса в добро
състояние,по осигуряване на охрана и др.,както и санкции
при неизпълнение на задълженията както на
инвеститора,така и на собствениците на самостоятелни
обекти,вкл. заплащане на неустойка.
Договорът се сключва в писмена форма с
нотариална заверка на подписите с всеки един от
собствениците на самостоятелни обекти и подлежи на
вписване в Агенцията по вписванията по партидата на
всеки самостоятелен обект. Целта на вписването е
установените в договора ограничения на правомощията на
собствениците на самостоятелни обекти досежно
управлението,както и установените специални правила на
ползване,които не са типични за етажната собственост,да
бъдат противопоставени и на последващите приобретатели
на самостоятелни обекти в такъв жилищен комплекс. Чрез
вписването се осигурява в достатъчна степен публичността
на установения с договора режим на управление с оглед
съдържанието на същия да стане известно на всеки
следващ приобретател по начин,сходен с узнаването на
данните за принадлежността на правото на
собственост,установените тежести върху имота и
останалите обстоятелства,подлежащи на вписване по реда
на Правилника за вписванията. Именно поради тази
причина договорът следва да бъде вписан в имотната
партида на всеки самостоятелен обект,а до въвеждането
на имотния регистър съгласно чл.74,ал.1 ЗКИП вписването
следва да бъде извършено по реда на Правилника за
вписванията. Вписването в регистъра по чл.44,ал.1 ЗУЕС
не предоставя възможност за осигуряване на подобна
публичност,тъй като партидите по този се създават за
отделни сгради или входове на сгради в режим на етажна
собственост,но не и за самостоятелните обекти в същите. В
този смисъл определение №424/28.10.2010г., постановено

236
по ч.гр.д.№334/2010г. по описа на ІІ ГО на
ВКС,определение №432/05.11.2010г.,постановено по
ч.гр.д.№420/2010г. по описа на ІІ ГО на ВКС и определение
№770/04.11.2010г. по ч.т.д.№621/2010г. на ВКС,ТК,ІІ ТО.
Договорът за управление за жилищен комплекс от
затворен тип обаче не изключва възможността за приемане
и на други актове за уреждане на отношенията между
собствениците на самостоятелни обекти по повод
ползването на общите части от отделните сгради в
комплекса,тъй като и по отношение на жилищния комплекс
приложение намират общите правила за управление на
етажната собственост, предвидени в глава ІІ,раздел І ЗУЕС.
Договорът,както вече беше отбелязано,установява общите
правила за управление и ползване,валидни на територията
на комплекса, приложими и в отношенията по повод
ползването и управлението на общите части от всяка една
самостоятелна сграда,но без детайлно да урежда
последните. Отношенията на етажните собственици по
повод ползването и управлението на общите части в
самостоятелните сгради следва да бъдат уредени с
правилник за вътрешния ред на съответната етажна
собственост,действащ паралелно с договора за управление
на целия комплекс и съответстващ на установените в
договора общи изисквания.
Освен това и в жилищните комплекси от затворен
тип органите,които вземат решение за начина на ползване
и управление на общите части са общото събрание и
управителният съвет /управителят. Клаузите на сключения
по реда на чл.2 ЗУЕС договор не могат да доведат до
възникване на друг,непосочен в закона орган на
управление нито до създаване на права за трети лица
извън посочените в чл.12,ал.1 ЗУЕС,притежаващи
инициатива за свикване на общо събрание на етажните
собственици. Допустимо е делегиране на такива
правомощия,но само в изрично предвидената от закона
форма-с нотариална заверка на подписите,доколкото
такава е формата,при която законът допуска участието на
трети лица при провеждане на общото събрание на
етажните собственици,които да действат от името на
лицата,имащи правото да участвуват в събранието. В този
смисъл постановеното по реда на чл.290 ГПК решение
№87/09.03.2012г. по гр.д.№1115/2011г. на ІІ ГО на ВКС.
8.3. Ползване и управление на общите части на
сгради в режим на етажна собственост,в които
самостоятелните обекти са повече от три,принадлежат

237
на повече от един собственик и не са построени в
жилищен комплекс от затворен тип.
Общите правила за ползване и управление на
общите части в сгради в режим на етажна собственост са
установени в ЗУЕС /глава ІІ,раздел І/. Съгласно
разпоредбата на чл.11,ал.3 от този закон обаче етажните
собственици на общо събрание следва да приемат и
правилник за вътрешния ред,детайлизиращ тези правила
съобразно волята на етажните собственици и с оглед
специфичните особености на конкретната етажна
собственост.
Правомощията на общото събрание са предвидени в
чл.11,ал.1 ЗУЕС,а редът за свикване на общото събрание-в
чл.13 от същия закон. Тези разпоредби,както и
установените в правилника за вътрешния ред на етажната
собственост правила, изискванията за
кворум,представителство,ред на провеждане на общото
събрание и приемане на решенията на общото събрание
следва да се имат предвид при извършването на преценка
за законосъобразност на взетите от общото събрание
решения.
Управителният съвет /управителят/ е изпълнителен
орган на етажната собственост /чл.19 ЗУЕС/,който
представлява етажните собственици в отношенията им с
органите на местната власт и с други правни субекти
/чл.23,т.5 ЗУЕС/ при извършването на всички
действия,които са във връзка с обикновеното управление
на общите части /чл.23,ал.3 ЗУЕС/,вкл. и пред съда по
исковете,предявени срещу тях във връзка с общите части и
по исковете,предявени срещу собственик,ползувател или
обитател,който не изпълнява решение на общото събрание
или задълженията си по ЗУЕС/чл.23,ал.4 ЗУЕС/. За
действия по учредяване на право на ползване,строеж,
надстрояване,пристрояване или промяна на
предназначението на общи части на сградата обаче
управителният съвет /управителят/ представлява
собствениците на самостоятелни обекти само ако бъде
упълномощен от общото събрание /чл.23,ал.3,изр. второ
ЗУЕС/. Това представителство касае само изрично
посочените в закона действия, свързани с ползването и
управлението на общите части на сградата. В производство
по предявен иск за установяване,че определено
помещение в сградата представлява обща част
собствениците на самостоятелни обекти в сградата
/етажните собственици/ са задължителни другари /тъй като

238
спорът дали даден обект е обща част следва да бъде
разрешен еднакво спрямо всички етажни собственици/ и в
този смисъл решение №263/01.11.2012г. по
гр.д.№522/2012г. на ІІ ГО на ВКС. В това производство
управителният съвет /управителят/ не разполагат с
правомощието да представляват собствениците на
самостоятелни обекти в сградата,доколкото спорът не
касае извършването на действия на обикновено
управление.
По искове,предявени от или срещу собствениците на
самостоятелни обекти в сградата във връзка с изпълнение
на решение на общото събрание по управлението на
общите части обаче в определение №62/26.01.2012г. по
ч.гр.д.№713/2011г. на ІІІ ГО на ВКС е прието,че управителят
е законен представител на собствениците и не е
необходимо личното им участие в делото,освен по тяхно
желание.
В определение №505/25.10.2011г. по
ч.гр.д.№449/2011г. на І ГО на ВКС е прието,че на основание
чл.41 ЗУЕС управителят има представителна власт за
собствениците,притежаващи обекти в етажната
собственост,които са конституирани в производството и
поименно,който разполага с правомощието да упълномощи
адвокат с оглед изискването на чл.282,ал.2 ГПК.

8.4. Сдружение на етажните собственици

Сдружение на етажните собственици съгласно чл.25
ЗУЕС се учредява с цел усвояване на средства от
фондовете на Европейския съюз и/или от държавния или
общинския бюджет,безвъзмездна помощ и субсидии и/или
използване на собствени средства с цел ремонт и
обновяване на сгради в режим на етажна собственост,което
може да извършва и други дейности,свързани с
управлението на етажната собственост.
Сдружението е юридическо лице. Решението за
създаването му следва да бъде взето от учредително
събрание на собствениците на самостоятелни обекти в
сградата, представляващи не по-малко от 67% от
идеалните части на собствениците от общите части на
сградата. За създаване на сдружението следва да бъде
сключено споразумение по чл.28 ЗУЕС. След учредяването
сдружението се вписва в публичния регистър по чл.44,ал.1
ЗУЕС.
Сдружението се прекратява по предвидения в чл.36
ЗУЕС ред,като при прекратяването се извършва

239
ликвидация по реда на Закона за юридическите лица с
нестопанска цел.
Органи на сдружението са общото събрание,което
се състои от всички членове на сдружението;управителен
съвет /управител/ и контролен съвет /контрольор/.
Управителният съвет /управителят/ представляват
сдружението в отношенията му с трети лица.
Отношенията между членовете на сдружението по
повод ползването и управлението на общите части на
сградата и осъществяването на специфичната цел,за която
същото е създадено,се уреждат от споразумението по
чл.28 ЗУЕС и разпоредбите на раздел ІІІ на глава ІІ от
закона.
Ако обаче в сдружението не членуват всички
собственици на самостоятелни обекти в
сградата,сдружението не е компетентно да взема
самостоятелни решения по въпроси,които се отнасят до
управлението и ползването на общите части в сградата
като цяло /чл.33,ал.4 ЗУЕС/. Решенията на сдружението по
такива въпроси се внасят за приемане от общото събрание
на собствениците. Общото събрание на членовете на
сдружението има и правомощията на общото събрание на
собствениците само ако сдружението е учредено от всички
собственици на самостоятелни обекти в сградата
/чл.33,ал.5 ЗУЕС/.
Отговорност за изпълнение на задълженията,поети
към трети лица носи сдружението. При ликвидация на
сдружението обаче отговорността за изпълнението на тези
задължения се поема от етажните собственици-членове на
сдружението съразмерно на притежаваните от тях части от
общите части на сградата по аргумент от чл.15,ал.4
ЗЮЛНЦ.

9.Обжалване на решения на общото събрание на

етажните собственици. Правомощия на съда.
Съгласно чл.40,ал.1 ЗУЕС всеки собственик на
самостоятелен обект в сградата може да иска отмяна на
незаконосъобразно решение на общото събрание.
Молбата се подава пред районния съд по
местонахождението на сградата в 30-дневен срок от
оповестяване на решението по реда на чл.16,ал.7 ЗУЕС.
Молбата следва да отговаря на изискванията на
чл.127 и чл.128 ГПК,т.е. да съдържа изложение на
обстоятелствата,обосноваващи според подалото я лице
незаконосъобразността на обжалваното

240
решение,посочване на самото решение,датата , на която
същото е взето и евентуално протоколът,в който е
обективирано.
Ответници в производството са всички останали
собственици на самостоятелни обекти в сградата /етажните
собственици/,които се представляват пред съда от
председателя на управителния съвет /управителя/ или от
упълномощено от тях лице /чл.41 ЗУЕС/. Задължително
обаче всички етажни собственици следва да бъдат
посочени в исковата молба като ответници.
Производството по отмяна на решенията на общото
събрание на етажните собственици по своя характер е
исково и за него намират приложение разпоредбите на
ГПК,вкл. правилата за разпределяне на доказателствената
тежест и доказателствените средства. Доказателствената
тежест се разпределя по правилата на чл.154 ГПК,т.е.
всяка една от страните следва да установи фактите,на
които основава своите искания и възражения. С оглед на
това се приема,че в тежест на ищеца е да докаже,че е било
взето решението,чиято отмяна се иска,както и че при
вземането му са допуснати твърдяните от него нарушения
на материалноправни или процесуалноправни норми-в този
смисъл постановеното по реда на чл.290 ГПК решение
№176/16.05.2011г. по гр.д.№1968/2009г. на І ГО на ВКС.
Решението на общото събрание на етажните
собственици може да бъде обжалвано като
незаконосъобразно с твърдения,че:
=касае въпрос извън компетентността на общото събрание;
=допуснато е нарушение на реда за свикване на общото
събрание,вкл. че предявилото иска лице не е било
надлежно уведомено;
=допуснато е нарушение на предвидените в закона или
правилника за вътрешния ред правила по вземане на
решение,вкл. изискването за кворум или мнозинство;
=решението не съответства на императивните разпоредби
на закона или на установените в правилника за вътрешния
ред правила.
Съдът разполага с правомощието да извърши
преценка за законосъобразност на решението с
правилата,установени в закона и правилника за вътрешния
ред и ако констатира,че решението противоречи на тези
правила,да го отмени,но не и да реши по същество
поставения на разглеждане пред общото събрание въпрос.
Това решение на съда подлежи на обжалване по
реда на ГПК.

241
 Интересен и специфичен случай е разгледан в
решение №67/23.02.2012г. на ІІ ГО на ВКС,постановено по
реда на чл.290 ГПК по гр.д.№768/2011г.,по което на
разглеждане е бил поставен въпросът кога е налице
неотложен случай с оглед приложението на чл.13,ал.1 вр.
чл.49 ЗУЕС.Прието е,че неотложен случай е налице както
когато се налага неотложен ремонт по смисъла на §1,т.9 ДР
ЗУЕС,така и когато е налице ситуация,представляваща
заплаха за живота или здравето на собствениците,
ползвателите или трети лица /напр. необходимост от
обезпаразитяване,препятстване разпространение на
зараза и т.н./. Прието е,че при наличие на съдебен спор за
законосъобразността на решенията на общото събрание
преценката дали е налице неотложен случай по смисъла на
чл.13,ал.1,предл. второ ЗУЕС се извършва с оглед
обективното наличие на ситуация,представляваща заплаха
за живота или здравето на собствениците,ползувателите
или трети лица,така и с оглед характера на взетите от
общото събрание решения-дали същите са пряко насочени
към премахване на тази ситуация или не.

10.Обжалване на актовете на управителния съвет

/управителя/ на етажната собственост.
Съгласно чл.43,ал.1 ЗУЕС всеки собственик на
самостоятелен обект в сградата може да иска отмяна на
незаконосъобразен акт на управителния съвет /управителя/
на етажната собственост.
Молбата се подава пред районния съд по
местонахождението на етажната собственост в 14-дневен
срок от оповестяването му и се разглежда по реда на
ГПК,т.е. исковата молба следва да съответства на
изискванията на чл.127 и чл.128 ГПК и при разглеждането й
да бъдат спазени правилата на чл.131 и чл.146 ГПК.
Съгласно чл.43,ал.4 ЗУЕС съдът оставя в сила или
отменя акта на управителния съвет /управителя/,т.е.
разполага с правомощието да извърши преценка за
законосъобразност на решението и ако констатира,че
същото противоречи на установените в закона и в
правилника за вътрешния ред правила да го отмени,но не и
да реши по същество поставеният на разглеждане пред
управителния съвет /управителя/ въпрос.
Това съдебно решение е окончателно.

242
11.Последици от неизпълнение на решение на общото
събрание
Законът предвижда настъпването на определени
санкционни последици при неизпълнение на задълженията
на собственика,ползувателя или обитателя на
самостоятелен обект в сградата,а именно задълженията да
участвува в разноските по използване и поддържане на
общите части в добро състояние /вкл. за ремонт/,
разноските за подобрения по решение на общото
събрание,да спазва установения вътрешен ред в
сградата,да не пречи на останалите етажни собственици да
си служат с общите части според тяхното
предназначение,да не възпрепятствува достъпа до общите
части за извършване на ремонтни работи,да не уврежда
общите части,както и да не ги излага на опасност от
увреждане,да не причинява на останалите собственици,
ползуватели или обитатели неудобства по-големи от
обикновените с поведението си,да изпълнява
законосъобразните решения на общото събрание и
управителния съвет /управителя/.
11.1.Съгласно чл.38,ал.1 ЗУЕС когато собственик,
ползувател или обитател не изпълни решение на общото
събрание в предвидения в решението или в разпоредбата
на чл.38,ал.1 от закона срок,председателят на
управителния съвет /управителят/ може да подаде
заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда
на чл.410,ал.1,т.1 ГПК, към което се прилага препис от
решението на общото събрание.
Решението,въз основа на което се иска издаване на
заповед за изпълнение, следва да касае изпълнение на
задължения по повод установения ред за ползване на
общите части на сградата,вкл. задължение за заплащане
на дължимите такси,вноски за ремонт на общи части и да е
влязло в сила.
11.2.Съгласно чл.45 ЗС /чл.11,ал.1,т.10,буква”е” ЗУЕС/
собственикът на самостоятелен обект в сграда под режим
на етажна собственост може да бъде изваден от сградата
по решение на общото събрание на етажните собственици
за срок до три години:
=ако използва или допуска да се използват неговите
помещения по начин,който излага сградата на опасност от
пожар или от значителни повреди и
=ако систематически нарушава правилника за вътрешния
ред или решенията на общото събрание или добрите
нрави.

243
За да бъде взето решение за изваждане на етажен
собственик от сградата е необходимо същият да е бил
предупреден писмено от управителя /председателя на
управителния съвет/,че ще бъде изваден от имота,но и
след това предупреждение не е прекратил нарушението.
Когато се иска издаване на изпълнителен лист за
изваждане на собственик, ползувател или обитател на
самостоятелен обект към искането се прилага и екземпляр
от предупреждението по чл.45,ал.2 ЗС /чл.38,ал.3 ЗУЕС/.
Допустимо е издаване на изпълнителен лист само въз
основа на влязло в сила решение на общото събрание на
етажните собственици.

12. Защита на собственика на самостоятелен обект в

сграда в режим на етажна собственост по общия исков
ред
12.1.Допустимо е по реда на чл.109 ЗС да бъде предявен
иск за преустановяване на противоправно въздействие
върху общи части на сградата,в която е налице етажна
собственост. Чрез предявяването на този иск се цели да
бъдат предотвратени действията, посредством които
единият от етажните собственици пречи на останалите да
ползват общите части според тяхното предназначение.
Предявяването на такъв иск е действие на обикновено
управление и не е нужно съгласие на останалите
собственици за предявяване на иска-в този смисъл
постановените по реда на чл.290 ГПК решение
№224/10.05.2010г. по гр.д.№236/2009г. на ІІ ГО на ВКС;
решение №179/09.03.2010г. по гр.д.№219/2009г. на І ГО на
ВКС; решение №291/25.06.2010г. по гр.д.№629/2009г. на І
ГО на ВКС и решение №351/14.10.2011г. по
гр.д.№1179/2010г. на І ГО на ВКС,в което е прието,че ако
етажен собственик преустрои обща част или я ползва не
според нейното предназначение без съгласието на
останалите етажни собственици, той накърнява правата им
да ползват тази обща част по предназначението й и същите
могат да искат преустановяване на действията или
възстановяване на фактическото положение чрез иск по
чл.109 ЗС.
Искът може да бъде предявен от всеки един от
собствениците на самостоятелни обекти в сградата,чието
право на ползване на общите части е нарушено.
Ответник по така предявения иск е собственикът на
самостоятелен обект,който с действията си пречи на

244
останалите да ползват общите части на сградата според
тяхното предназначение.
Искът може да бъде предявен и срещу трето лице,което не
притежава самостоятелен обект в сградата.
Особена хипотеза на предявен по реда на чл.109 ЗС иск е
разгледана по гр.д.№1035/2009г. на І ГО на ВКС-чрез
извършени от един етажен собственик действия е
извършена промяна на фасадата на сграда-паметник на
културата без разрешение на Националния институт за
паметниците на културата. В постановеното по реда на
чл.290 ГПК решение №576/08.08.2010г. е прието,че всяка
промяна на външния вид на сградата,която я лишава от
характеристиката на паметник на културното наследство,
представлява неоснователно действие,препятстващо
упражняването на собствеността на всеки от етажните
собственици във вида,в който е призната като такъв.
12.2. Собственикът на самостоятелен обект в сграда в
режим на етажна собственост може да търси защита на
правото си на собственост върху общите части и по реда на
чл.108 ЗС, без да се нуждае от съдействието на
управителните органи на етажната собственост. В такава
хипотеза не е задължително да се спазва редът за
управление на общите части в сграда в режим на етажна
собственост-както при една обикновена съсобственост
съсобствениците не се нуждаят от съдействието на
останалите съсобственици при защита на своето вещно
право,така и етажният собственик има право да защити
правата си върху общите части,вкл. като предяви
ревандикационен иск без да иска съдействие от органите
на управление на етажната собственост-в този смисъл
определение №196/08.05.2009г. по ч.гр.д.№52/2009г. на ІІ
ГО на ВКС.
По реда на чл.108 ЗС иск за предаване владението на
обща част от сградата може да бъде предявен и от всички
собственици на самостоятелни обекти. В това производство
обаче всеки един от собствениците на самостоятелни
обекти следва да действа лично. Етажните собственици
могат да бъдат представлявани от управителя
/председателя на управителния съвет на етажната
собственост само въз основа на решение на общото
събрание за водене на такова дело и ако при предявяване
на иска липсва такова решение,то следва да се приеме,че е
налице действие извън пределите на представителната
власт,която управителят притежава съгласно чл.47 ЗУЕС
/доколкото предявяването на ревандикационен иск не

245
представлява действие на обикновено управление/-в този
смисъл постановеното по реда на чл.290 ГПК решение
№344/23.06.2010г. по гр.д.№1418/2009г. на ІІ ГО на ВКС.
12.3. Допустимо е и ангажиране отговорността на етажен
собственик за причинени на друг етажен собственик
имуществени вреди в имота на последния от обща вещ по
реда на чл.50 ЗЗД. Етажният собственик отговаря спрямо
друг етажен собственик за вредите от такава вещ в
обем,съответствуващ на неговите права в общността и не
може да се освободи от отговорност с аргумента,че
последният не е трето лице за вещта,от която са
произлезли претендираните за обезщетяване вреди,а неин
съсобственик. Пострадалият етажен собственик не е трето
лице само за съответствуващата на правата му в етажната
собственост идеална част от общата вещ, но върху
останалата част от тази вещ той няма права и на общо
основание може да бъде увреден. Затова в постановеното
по реда на чл.290 ГПК решение №355/07.10.2011г. по
гр.д.№478/2010г. е прието,че етажните собственици
отговарят един спрямо друг за вреди,произлезли от обща
вещ в сграда в режим на етажна собственост.

246
 ЖИЛИЩНОСТРОИТЕЛНА КООПЕРАЦИЯ

Светлана Калинова

І.Обща характеристика на ЖСК

Жилищностроителната кооперация е вид
кооперация, създадена с определена цел и определен от
закона предмет на дейност.
Съгласно чл.1,ал.1 ЗЖСК тази кооперация се
образува с цел снабдяване на членовете й със собствени
жилища,гаражи,ателиета, като съобразно утвърдения
застроителен план на сградата,могат да бъдат изграждани
и помещения,предназначени за стопански,административни
и други обществени нужди. ЖСК следователно не може да
извършва друга дейност,освен изрично предвидената в
закона,а именно дейност по осъществяване на
строителството на сградата,за което е била създадена.
Поради тази причина ЖСК е временна организация и
прекратяването й настъпва по право, след като сградата
бъде построена и всички член-кооператори бъдат снабдени
с нотариални актове-т.1 на ППВС №4/18.07.1987г. Според
дадените в ППВС №4/18.07.1987г. разяснения за
прекратяването й не е необходимо решение на Общото
събрание на ЖСК или друг орган. Регистрирането на
прекратяването по чл.8,ал.3 ЗЖСК няма конститутивно, а
декларативно действие.
ЖСК съгласно чл.5 ЗЖСК е юридическо лице,т.е.
самостоятелен правен субект, който съществува и влиза в
отношения с останалите правни субекти независимо от
своите членове като самостоятелен носител на права и
задължения. ЖСК участвува като самостоятелен правен
субект в гражданския оборот и носи самостоятелна
отговорност за изпълнението на поетите от нея задължения
по повод осъществяването на строителството на сградата.
Член-кооператорите не носят отговорност за поетите от
ЖСК задължения спрямо трети лица,освен при
прекратяване на ЖСК,ако средствата й не са достатъчни за
удовлетворяване на кредиторите.
До снабдяването на член-кооператорите с
нотариални актове по реда на чл.35,ал.2 ЗЖСК
кооперацията е собственик на изградените
самостоятелни обекти в сградата. Между член-
кооператорите не възниква съсобственост върху
построеното и то не може да бъде годен обект за делба,тъй
като член-кооператорите не притежават вещни права върху
самостоятелните обекти до снабдяването си с нотариални
актове. Между тях и ЖСК съществува само членствено
правоотношение,по силата на което член-кооператорите
могат да придобият правото на собственост върху
самостоятелните обекти, които са им разпределени по реда
на чл.28,ал.1,т.5 ЗЖСК. До снабдяването си с нотариални
актове член-кооператорите не могат да предявяват искове
за защита на правото на собственост върху конкретните
обекти в ЖСК. Те могат да бранят правата си срещу трети
лица само по реда на чл.38а ЗЖСК. Правото на
собственост върху построеното може да се брани само по
иск, предявен от ЖСК срещу лицето,което оспорва правата
й.
ЖСК се образува за изграждане най-малко на 6
самостоятелни обекта,като за учредяването й са
необходими съгласно чл.6,ал.1 ЗЖСК най-малко 6 члена.
Броят на членовете на ЖСК се определя от броя на
свободните обекти според одобрения инвестиционен
/архитектурен/ проект-съгласно чл.11,ал.1 ЗЖСК в
кооперацията не могат да се приемат членове,за които
няма свободен имот. Разпоредбата на чл.11,ал.2 ЗЖСК
обаче предвижда,че няколко лица могат да членуват в
ЖСК,за да придобият имот в съсобственост,т.е. не
съществува пречка броят на член-кооператорите да е по-
голям от броя на самостоятелните обекти в сградата.
Не съществува пречка също така едно лице да
участвува в ЖСК за повече от един обект,ако според
одобрения инвестиционен проект това е възможно.
ЖСК се образува на учредително събрание,което
съгласно чл.6,ал.2 ЗЖСК взема решение за учредяването
й,приема устава и избира управителен и контролен съвет.
Съгласно чл.8,ал.1 ЗЖСК кооперацията се счита
учредена,след като бъде регистрирана в окръжния съд по
седалището й,който проверява законосъобразността на
учредяването. ЖСК възниква като юридическо лице от
момента на регистрирането. Вписването на ЖСК има
конститутивно действие.
За да може да осъществи целите,за които е
създадена,ЖСК следва да придобие след учредяването си
право на собственост върху терена,върху който ще се
строи сградата или право на строеж посредством
предвидените в законодателството способи за това.
След придобиване право на собственост върху
терена или право на строеж Управителният съвет на ЖСК

248
следва да възложи изготвяне на инвестиционен проект на
правоспособно лице,като при изработването на проекта е
необходимо да бъде съобразен броят на член-
кооператорите,участвували при учредяването на ЖСК,тъй
като за всеки член-кооператор е необходимо да има поне
един самостоятелен обект. След изработването
инвестиционният проект следва да бъде одобрен от
общинската администрация по предвидения в ЗУТ ред.
Необходимо е изготвяне и на всички изискуеми от ЗУТ
строителни книжа,както и възлагане на строителството на
предприемач, макар да не съществува пречка
строителството да бъде извършено от член-
кооператорите,ако такова решение е взето и това е
предвидено в устава на ЖСК.
ЖСК се прекратява,както вече беше отбелязано,при
постигане на целта,за която е учредена,т.е. с
построяването на сградата и снабдяването на член-
кооператорите с нотариални актове по реда на чл.35,ал.2
ЗЖСК,както и с решение на Общото събрание на ЖСК
преди започване или завършване на строежа,като в тази
хипотеза Общото събрание следва да определи и начина
на уреждане на имуществените отношения с член-
кооператорите.
Законът не предвижда специално производство по
обявяване на ЖСК в ликвидация,тъй като след снабдяване
на всички член-кооператори с нотариални актове ЖСК
остава без имущество,а доколкото такова все пак е
останало,то е незначително /пари,вземания и строителни
материали/,по отношение на които е налице общо
правоприемство-съгласно чл.38 ЗЖСК за задълженията на
ЖСК отговарят лицата, получили имоти,съразмерно на
стойността им,а по общите правила вземанията се считат
поделени между лицата,които имат права върху тях
съобразно с частите,които притежават.

ІІ.Членствено правоотношение.
1.Възникване на членствено правоотношение
В ЖСК могат да членуват както физически,така и
юридически лица. Качеството член-кооператор се
придобива:
=по оригинерен начин- с участие в учредителното
събрание при наличие на изрично изявление от лицето,че
желае да се включи в кооперацията /член-кооператор-
учредител/, както и впоследствие с подаване на писмена
молба до управителния съвет на ЖСК /чл.9 ЗЖСК/.

249
Членственото правоотношение на учредителите възниква
от момента на вписването на ЖСК в регистъра на
кооперативните организации, а по отношение на новите
членове-от решението на общото събрание на ЖСК.
Членственото правоотношение в тези случаи възниква по
общата воля на лицата, учредяващи ЖСК,а впоследствие и
на желаещите да придобият качеството член-кооператор.
=по силата на закона-член-кооператори по право съгласно
чл.10 ЗЖСК са собствениците на отчуждени недвижими
имоти за кооперативно жилищно строителство и за други
мероприятия,предвидени в устройствените закони,когато по
тяхно искане са били обезщетени с отстъпване на жилище
в сградата на ЖСК. Членственото правоотношение в такава
хипотеза възниква по силата на заповедта за
обезщетяване.
За юридическите лица членственото правоотношение с
ЖСК,учредени преди установяването на свободен режим за
придобиване правото на собственост върху недвижими
имоти,е възниквало с административен акт,когато да
съответното юридическо лице в утвърдения архитектурен
план на сградата е предвидено изграждането на
помещения, предназначени за стопански,административни
и други обществени нужди. Понастоящем не съществува
пречка юридическо лице да бъде учредител на ЖСК,както и
да заяви волята си за включване в ЖСК с
молба,адресирана до Общото събрание на вече учредена
кооперация.
По отношение на юридическите лица по-старата практика
приема,че могат да придобият качеството “член-
кооператор” само по силата на административен акт,тъй
като само по такъв ред е било възможно включването им в
ЖСК. Понастоящем следва да се приеме,че юридическото
лице би могло да подаде молба до Общото събрание на
ЖСК,за да бъде прието за член-кооператор.
=по силата на наследяване,но при спазване на
предвидения в чл.23 ЗЖСК ред.
Членственото правоотношение не може да бъде
предмет на разпоредителна сделка,вкл. и на завет.
Предмет на такова разпореждане може да бъде
изграденият самостоятелен обект, за който в полза на
съответния член-кооператор по реда на чл.35,ал.2 ЗЖСК е
съставен нотариален акт. Допустимо е само заместване в
членствено правоотношение и то по предвидения в ЗЖСК
ред.

250
 Нови членове на ЖСК се приемат съгласно чл.13
ЗЖСК с решение на общото събрание на
кооперацията,само ако по одобрения инвестиционен проект
за тях има свободен имот,като нов член-кооператор на
мястото на изключен може да се приеме само след като
решението за изключването влезе в сила /чл.14,ал.1
ЗЖСК/.
Разпоредбата на чл.16 ЗЖСК допуска заместване в
членствено правоотношение изцяло или частично от съпруг
или деца на член-кооператор по предвидения в закона ред-
със съгласие на член-кооператора,дадено в писмена
форма с нотариално заверени подписи и решение на
общото събрание на ЖСК. По този ред може да се заяви
воля за придобиване на самостоятелен обект в
съсобственост от член-кооператора и неговия съпруг или
дете при частично заместване в правоотношението.
Членственото правоотношение на член-
кооператорите по право възниква от момента на
учредяване на ЖСК. Определената със заповедта за
обезщетяване цена на определените за тях обекти обаче
не може да бъде изменявана,ако в резултат на промени
при изпълнението на сградата фактическата й стойност се
окаже различна от проектната /т.6 ППВС №4/1980г./. Те не
могат да бъдат задължени да полагат труд за нуждите на
кооперацията. Ако обаче различието в стойността
произтича от извършването на допълнителни
непредвидени в проекта подобрения или член-
кооператорът по право е дал съгласие за заменяне на
жилището с друго, по-скъпо, той дължи заплащане на
разликата в стойността.

2.Встъпване в членствено правоотношение по

реда на чл.23 ЗЖСК.
Придобиването на правото за снабдяване с обект
чрез ЖСК по наследство е ограничено от гледна точка на
субектите. Разпоредбата на чл.23 ЗЖСК предвижда,че при
смърт на член-кооператор членствените му права и
задължения преминават върху членовете на неговото
семейство,а когато те се откажат от членуване в ЖСК или
когато няма такива,в членствените му права могат да
встъпят неговите низходящи по права линия,а когато няма
низходящи-възходящите му по права линия до първа
степен. Членове на семейството на едно лице са неговият
съпруг /съпруга/ и ненавършили пълнолетие деца,ако не са
встъпили в брак /§1 ДР ЗЖСК/. Тези лица придобиват

251
правото да встъпят в членственото правоотношение от
момента на смъртта на член-кооператора. Само ако член-
кооператорът няма съпруг или ненавършили пълнолетие
деца или те изрично се откажат от членуване в
ЖСК,низходящите по права линия,респ. възходящите по
права линия до първа степен могат да заявят дали желаят
да встъпят в правата на починалия член-кооператор. Ако
към наследяване са призовани възходящи от втора и по-
горна степен,братя и сестри или роднини по съребрена
линия на починалия член-кооператор,те нямат правото да
встъпят в членственото правоотношение по реда на чл.23
ЗЖСК,т.е. не могат да придобият правото за снабдяване с
обект чрез участие в ЖСК,но могат да искат изплащане на
съответната част от вземанията на наследодателя към
ЖСК-съгласно разпоредбата на чл.24,ал.1 ЗЖСК
наследниците на починалия кооператор имат право да
получат средствата, внесени в ЖСК от наследодателя им.
Тези специални правила са функция на особения
характер на членственото правоотношение с кооперацията.
Правото на наследяване на останалото имущество на
починалия член-кооператор не включва правото на
встъпване в членственото правоотношение,доколкото това
правоотношение по естеството си е свързано с личността
на член-кооператора и със специфичната цел,за която
кооперацията е създадена. Тази обвързаност е основана на
личната преценка на член-кооператора досежно избора на
способ за придобиване право на собственост върху
жилище и доколкото към момента на неговата смърт
фактическият състав на този способ все още не се е
осъществил, наследникът по закон или по завещание не
може да встъпи по общите правила на наследяването,
установени в ЗН в особеното правоотношение,както не би
могъл да встъпи и в преддоговорните отношения на своя
наследодател по осъществяването на други способи за
придобиване право на собственост върху недвижим
имот,освен в хипотезата на чл.19,ал.3 ЗЗД. В този смисъл
решение №220/05.04.2005г.,постановено по
гр.д.№814/2005г. по описа на ВКС,І ГО,както и
постановеното по реда на чл.290 ГПК решение
№431/28.07.2010г. по гр.д.№177/2009г. на ВКС,ІV ГО,в
което е прието,че със смъртта на член-кооператора
членственото правоотношение се прекратява,а не се
наследява.
Макар в решение №216/30.07.2010г.,постановено по
реда на чл.290 ГПК по гр.д.№263/2009г. на ІІ ГО на ВКС да

252
е прието,че по реда на чл.23 ЗЖСК със смъртта на член-
кооператора членствените му права преминават върху
членовете на неговото семейство, противоречие с
разрешението,дадено в решение №431/28.07.2010г. по
гр.д.№177/2009г. не е налице,доколкото и в решение
№216/30.07.2010г. е прието,че право на собственост върху
имота може да придобие само онова лице,което е встъпило
в членственото правоотношение по реда на чл.23 ЗЖСК.
Налице е различие само досежно използваната
терминология. Изразено е становище,че нормата на чл.23
ЗЖСК намира приложение както при правоприемниците в
членственото правоотношение на член-кооператорите по
право,така и на тези на общо основание-установеният ред
за встъпване с подаване на писмено заявление до
управителния съвет на ЖСК,се отнася до наследниците и в
двете хипотези. В този смисъл и определение
№202/16.04.2009г. на ВКС,ІV ГО по ч.гр.д.№61/2009г.
Поддържа се обаче и становище,че при смърт на
член-кооператор по право всички негови наследници по
закон,т.е. лицата,които по правилата на чл.5-10 ЗН са
призовани към наследяване,встъпват в членственото
правоотношение по причина,че правото на обезщетение по
ЗТСУ/отм./ е наследимо.
Правото на наследяване не дава на лицето,имащо
качеството наследник,правото да встъпи в особените
правоотношения,страна по които е бил неговият
наследодател, когато законът установява ограничения в
тази насока-напр. наследникът не може да придобие по
пътя на наследяването качеството “съдружник” в дружество
с ограничена отговорност. Поради това логично е да се
приеме,че и с оглед особеностите на правоотношението
между ЖСК и член-кооператорът наследникът на
последния не встъпва автоматично в членственото
правоотношение,а придобива само правото да получи
съответната част от вземанията на своя наследодател към
ЖСК,а правото да стане член-кооператор придобива само
доколкото това изрично е предвидено в ЗЖСК и при
спазване на установения в закона ред, т.е. последната
възможност се отнася както до правоприемниците в
членственото правоотношение на починалите член-
кооператори на общо основание, така и тези, които имат
това качество по право.

253
 3.Прекратяване на членствено правоотношение
Съгласно чл.19 ЗЖСК членството в ЖСК се прекратява
поради доброволно напускане, освобождаване по решение
на общото събрание, изключване или смърт.
=освобождаване по решение на общото събрание се
допуска само ако утвърденият архитектурен план на
сградата предвижда по-малко жилища или други имоти от
броя на членовете на ЖСК или ако след разпределението
на имотите от общото събрание архитектурният план се
промени и това доведе до намаляване броя на имотите.
Освобождаването се извършва при спазване на
установените в чл.20, ал.1, т.1 и т.2 ЗЖСК правила.
В първия случай се освобождава член-кооператорът,който
е приет последен,а ако няколко член-кооператори са
приети едновременно,освобождаването се извършва чрез
теглене на жребий.
Във втория случай се освобождава член-кооператорът,на
когото е бил разпределен имотът,отпаднал от
архитектурния план. Такава хипотеза е възможна при
последващи изменения на подробния устройствен
план,които имат за последица намаляване на
предвидената етажност на сградата или на самото
строително петно,т.е. намаляване височината или
застроената площ на сградата.
Други основания за освобождаване на член-кооператор в
устава не могат да бъдат предвиждани. Ако Общото
събрание вземе подобно решение,то може да бъде
обжалвано по реда на чл.39 и сл. ЗЖСК.
=изключване от ЖСК се допуска,когато член-кооператорът
не внесе в срок дяловата си вноска или системно не
изпълнява задълженията си по закона или по устава,с
което пречи за постигане целите на кооперацията /чл.21
ЗЖСК/. Тази разпоредба има предвид всички парични
вноски,които член-кооператорите са длъжни да правят
съгласно устава на ЖСК,тъй като при учредяването на
кооперацията не е възможно да бъде предвидена точно
сумата,която ще бъде необходима за извършване на
строителството.
Дължимите от член-кооператорите вноски могат да бъдат
определяни само по решение на Общото събрание на
ЖСК,което подлежи на обжалване по реда на чл.39 и сл.
ЗЖСК.
Основание за изключване на член-кооператор може да
бъде както невнасянето на вноската,така и невнасянето й в
определения от Общото събрание срок.

254
Основание за изключване на член-кооператор може да
бъде само неизпълнение на задължение,предвидено в
чл.18 ЗЖСК или в устава на кооперацията,т.е. виновно
действие или бездействие на член-кооператора.
За изключване на член-кооператора е необходимо да бъде
взето решение от Общото събрание,като членственото
правоотношение се счита прекратено когато това решение
влезе в сила. Едва след влизането в сила на решението за
изключване или освобождаване на член-кооператора на
негово място с решение на Общото събрание може да бъде
прието друго лице.
=с право да прекрати членството си в ЖСК чрез
доброволно напускане разполага както член-кооператорът
на общо основание,така и член-кооператорите по право.
Заповедта за обезщетяване с имот в ЖСК не лишава член-
кооператора по право от възможността по негова лична
преценка да се откаже да ползува определеното със
заповедта право. В този смисъл решение
№451/10.01.1992г. по гр.д.№544/1991г. на V ГО на ВС,в
което е прието,че член-кооператорите по право в ЖСК са
подчинени на общия режим за останалите членове с
изключение на определяне на обекта и цената му и
следователно е допустимо член-кооператор по право да
прекрати членството си в кооперацията чрез доброволно
напускане, предвидено като възможност в чл.19,т.1 ЗЖСК.
С постъпването на молбата за доброволно
напускане,подадена от член-кооператор в
ЖСК,членственото правоотношение се прекратява. Законът
не изисква приемане на волеизявлението от орган на
кооперацията,нито вземане на решение от ОС за
прекратяване на членството-в този смисъл решение
№451/10.01.1992г. по гр.д.№544/1991г. на V ГО на ВС и
решение №210/16.03.1998 по гр.д.№795/1997г. на ІІ ГО на
ВКС. Решение на ОС е необходимо при изключване на
член-кооператор.
Волеизявлението за доброволно напускане не може да
бъде оттеглено,тъй като ефектът на прекратяване на
членственото правоотношение настъпва с момента на
постъпването му в управителния съвет на ЖСК.
=прекратяване на членствено правоотношение поради
смърт-виж т.ІІ.2.

255
ІІІ.Защита на личните и имуществени права на член-
кооператорите
1.Защита срещу незаконосъобразните решения
на Общото събрание на ЖСК
Съгласно чл.40 ЗЖСК член-кооператор може да
подаде до районния съд по седалището на ЖСК молба за
отмяна на решение на Общото събрание,като към
подадената молба може да се присъедини всеки от
останалите член-кооператори и да я поддържа,даже ако
подателят й я оттегли.
Молбата се подава в двуседмичен срок от деня на
вземане на решението,респ. от утвърждаването му,като за
непоканените на събранието член-кооператори този срок
тече от деня на узнаването. Присъединяването на
останалите член-кооператори към молбата обаче може да
стане и след изтичането на този срок.
Районният съд отменя решението,ако то
противоречи на закона или на устава на кооперацията.
Съдът не разполага с правомощие да вземе решение
вместо Общото събрание,а може само да отмени вече
взето решение,т.е. може само да осъществява контрол за
законосъобразност на решението и за съответствието му с
устава на кооперацията. Съдът не е компетентен да
решава имуществени спорове между член-кооператори в
ЖСК относно разпределяне на имотите,вноските за
тях,както и приблизителната им или окончателна цена.
Тези спорове са от компетентността на общото
събрание,чиито решения подлежат на обжалване пред
съда.
Активно легитимиран да поиска отмяна на решение
на ОС е всеки член-кооператор,чиито права са засегнати от
решението. Налице е правен интерес от отмяна на
решението не само когато то пряко засяга лични или
имуществени права на член-кооператора,но и когато
решението се отнася до интересите на всички член-
кооператори, напр. за избор на изпълнител на проекта,за
избор на банка,в която да бъде открита разплащателната
сметка на ЖСК и др. Наличие на правен интерес е
необходимо и когато присъединилият се по реда на
чл.40,ал.2 член-кооператор заяви,че поддържа молбата в
хипотеза,при която подалото я лице я оттегли-ако
решението засяга правата само на подалия молбата член-
кооператор,за присъединилия се не е налице правен
интерес да я поддържа .

256
 Лица,които нямат качеството член-кооператори не
могат да обжалват решения на ОС. С такова право
следователно не разполага и лице, което е подало молба
за приемане като член-кооператор до ОС,но молбата му не
е била уважена.
Производството започва с подаване на искова молба
до районния съд по седалището на ЖСК. Производството е
исково,като предявеният иск е конститутивен-посредством
реализирането на едно субективно потестативно право се
цели постигането на правна промяна в отношенията между
член-кооператора и ЖСК.
Предпоставка за допустимост на иска е,както вече
беше отбелязано,наличието на правен интерес от исканата
отмяна,както и спазването на предвидения в закона
двуседмичен срок. В тежест на ищеца е да установи,че
предвиденият в закона срок е спазен,като представи
доказателства за датата на вземане на решението. Ако
обаче ищецът твърди,че не е бил поканен на общото
събрание,в тежест на ЖСК е да установи,че такава покана
е била отправена до него и е била получена,респ. ищецът е
бил уведомен за решението на определена дата,считано от
която предвиденият от закона двуседмичен срок е изтекъл
преди предявяване на иска. Ако такива доказателства от
страна на ответника не бъдат представени, следва да се
приеме с оглед изложените в исковата молба твърдения и
представените от ищеца доказателства за момента на
узнаване на решението,че предвиденият в закона срок е
спазен. Установяването на тази предпоставка за
допустимостта на иска може да се извърши и чрез
свидетелски показания,т.е. съдът следва да насрочи
разглеждането на делото в открито съдебно заседание и да
допусне събирането на доказателства за установяването
на момента,в който ищецът е узнал за решението.
Ако срокът бъде пропуснат поради особени
непредвидени обстоятелства,които ищецът не е могъл да
преодолее,практиката приема,че е допустимо
възстановяване на този срок,като възстановяването може
да бъде поискано още с предявяването на исковата молба.
Молбата за отмяна на решението на ОС следва да
отговаря на установените в ГПК изисквания за редовност
на исковата молба /чл.127 и чл.128 ГПК/,като съдът следва
да извърши проверка за редовността по реда на чл.129 ГПК
/в този смисъл разясненията,дадени с т.13 на ППВС
№3/12.11.1983г./.

257
Молбата следва да съдържа точно посочване на
решението, чиято отмяна се иска,съображенията,поради
които се иска то да бъде отменено,т.е. оплакванията за
неговата незаконосъобразност или несъобразяването му с
устава на кооперацията,евентуално посочване на
съображения за наличие на правен интерес от исканата
отмяна, когато решението не засяга строго лични права на
член-кооператора.
Съображенията,даващи основание да се иска отмяна на
решението на ОС могат да касаят:
=процедурата по вземане на решението /липсата на
надлежно уведомяване за датата и часа на провеждане на
общото събрание, вземане на решение,което не е било
включено в предварително обявения дневен ред,
провеждане на общото събрание при липсата на кворум,
вземане на решение без да е налице изискуемото от закона
или устава мнозинство/.
=ищецът може да се позове и на нарушения на закона или
устава, които нарушават правата му по същество /вземане
на решение за внасяне на по-голяма дялова вноска от
дължимата,промяна на вече извършеното разпределение
на обектите в ЖСК, неправилно определена стойност на
обектите,изключване поради невнасяне на допълнителна
вноска,решението за която се твърди,че е взето в
нарушение на устава на кооперацията/.
Именно така наведените оплаквания определят предмета
на спора, предмета на доказване,а оттам и предмета на
съдебния контрол върху атакуваното решение на ОС.
Доказателствената тежест се разпределя по общите
правила. Ако член-кооператорът твърди,че не е бил
надлежно уведомен за датата и часа на провеждане на
общото събрание,както и за дневния ред,в тежест на ЖСК е
да докаже,че предвиденият в закона и устава ред за
свикване на общото събрание е спазен.
В производство по предявен по реда на чл.39 ЗЖСК
иск съдът следи служебно за правилното конституиране на
страните,т.е. за надлежното процесуално представителство
на кооперацията в процеса. ЖСК се представлява от
управителния съвет,който може да упълномощи адвокат за
осъществяване на процесуалното представителство. Ако
подобно упълномощаване не е било извършено,съгласно
чл.30,ал.2 ГПК ЖСК следва да се представлява от двама
членове на управителния съвет. Поне двама от членовете
на УС следва да са упълномощили и адвоката,който

258
осъществява процесуалното представителство по
пълномощие.
В производството по предявен иск за отмяна на
решение на ОС съдът следва да извърши размяна на
съдебни книжа по общите правила,установени в чл.131 и
сл. ГПК,както и да изготви доклад. При необходимост
докладът следва да включва и указания за представяне на
доказателства за спазване на срока за предявяване на
иска.
В това производство са допустими всички
доказателствени средства и всички видове оспорвания в
рамките на очертания с исковата молба и отговора на
ответника спорен предмет. Както вече беше отбелязано,
процесът на доказване следва да се съсредоточи до
установяване на изложените в исковата молба
обстоятелства,т.е. пороците на посоченото в исковата
молба решение на ОС на ЖСК и да се проведе по общите
правила на процесуалния закон.
Привличане на трети лица в това производство е
недопустимо. Допустимо е встъпване само по реда на
чл.40,ал.2 ЗЖСК. Ако предявилият иска член-кооператор
оттегли молбата си, производството по делото
продължава,ако встъпилият по този ред член-кооператор
заяви,че поддържа молбата. Ако в тази хипотеза
решението на ОС бъде отменено,това ползува и член-
кооператора,който е оттеглил молбата.
Съдът разполага с правомощие само да отмени
атакуваното решение на ОС,ако приеме,че същото
противоречи на закона или устава на ЖСК,но не и да
постановява ново решение вместо отмененото,т.е. да
замести ОС при вземането на решение.
Основанието,на което съдът отменя решението има
значение за последващите действия на ОС. Ако решението
е отменено по причина, че същото е взето при допуснати
процесуални нарушения,свързани с начина на свикване на
ОС и вземането на решение,но без да се извършва
преценка за законосъобразността на самото решение,ОС
разполага с правомощието отново да вземе същото
решение при спазване на установената в закона и устава
процедура за това. Ако обаче ОС не се съобрази с
решението на съда,съдържащо констатация за
незаконосъобразност на обжалваното решение по
същество,съдът може да отмени новото решение по реда
на чл.41,ал.2 ЗЖСК и да наложи имуществена санкция на

259
членовете на управителния или контролния съвет на ЖСК
по реда на чл.43 ЗЖСК.
Така постановеното съдебно решение подлежи на
обжалване пред окръжния съд,чието решение е
окончателно.
Според разясненията,дадени в ТР №32/27.VІ.1988г.
на ОСГК на ВС нищожността на решението на орган на
ЖСК може да бъде констатирана по всяко време,вкл. по
повод предявен иск за защита на накърнени от това
решение имуществени или неимуществени права на член-
кооператора. В решение №1128/17.12.2008г. на ВКС,ІІІ ГО
по гр.д.№4912/2007г. е изразено различно становище,като
е прието,че в приложното поле на чл.39 ЗЖСК са и
исковете за прогласяване нищожността на решения на
ОС,тъй като разпоредбата се явява специална по
отношение на чл.26 ЗЗД и упражняването на такъв иск
също е обусловено от срока по чл.40 ЗЖСК. Изразеното в
ТР №32/27.VІ.1988г. на ОСГК на ВС становище обаче в по-
голяма степен съответствува на възприетите от съдебната
практика правила за безсрочно релевиране на
пороци,обосноваващи нищожност на правно действие, вкл.
волеизявление или административен акт. В този смисъл
становище е изразено и в решение №490/30.05.2009г.,
постановено по гр.д.№423/2008г. по описа на ВКС,ІV ГО,в
което е прието,че спрямо нищожните решения или
действия на орган на ЖСК може и по пътя на косвената
проверка с иск за защита на накърнени имуществени права
да се прогласи нищожността,без това да е свързано със
срок. В решение №338/25.05.1999г. по гр.д.№1448/1997г. на
ІІ ГО на ВКС е прието,че в производството по иска за
отмяна на решението на ОС може да се предявяват и
основания за нищожност на решението на ЖСК, но
непредявените основания за нищожност не се преклудират.
Практиката по въпроса обаче е противоречива
Само съпругът,имащ качеството член-кооператор,може да
обжалва решението на ОС. Другият съпруг не разполага с
правото на иск по чл.39 ЗЖСК. В този смисъл решение
№2904/29.12.1979г. по гр.д.№1793/1979г. на V ГО на ВС,в
което е прието,че който не е член на ЖСК,не може да
обжалва действията на кооперативните органи по
предвидения за това ред.
При предявяване на иска се събира държавна такса като по
неоценяем иск.

260
 2.Защита срещу незаконосъобразни решения на
УС на ЖСК.
Решенията на УС на ЖСК могат да бъдат обжалвани
пред Общото събрание на кооперацията по реда на
чл.33,ал.1 ЗЖСК когато засягат субективни права на член-
кооператор. Тези решения не подлежат на съдебен
контрол. На съдебен контрол подлежат само решенията на
ОС по подадена жалба срещу решението на УС на ЖСК.
Ако член-кооператор подаде жалба срещу решение на
УС,председателят на УС на ЖСК е длъжен да свика общо
събрание за разглеждане на жалбата в 7-дневен срок от
получаването й. Ако УС не стори това,общото събрание
може да бъде свикано от контролния съвет. Ако и
контролният съвет не свика общото събрание,по искане на
член-кооператора то се свиква от районния съд.
Правомощията на районния съд се свеждат само до
извършване на необходимите действия по свикване на
общото събрание. Съдът не е компетентен в тази хипотеза
да разгледа жалбата срещу решението на УС.

3.Защита на накърнени имуществени права на

член-кооператор по общия исков ред.
Имуществените отношения между член-
кооператорите в ЖСК и кооперацията се уреждат с
решения на Общото събрание на ЖСК. Тези отношения не
се уреждат по принципите,установени в ЗЗД относно
неоснователното обогатяване. Съгласно чл.28,ал.1 ЗЖСК
Общото събрание определя размера на вноските и
приблизителната стойност на обектите,вида и обема на
строежа,начина на извършване на строежа, разпределя
имотите между членовете на ЖСК,приема окончателната
цена на имотите. Незаконосъобразното решение на
Общото събрание по всеки един от тези въпроси може да
се отмени по исков път по реда на чл.39 и сл. ЗЖСК. Ако
обаче не бъде обжалвано или съдът отхвърли иска за
отменяването му,решението влиза в сила и е
задължително за член-кооператорите - ТР№32/27.6.88 г. на
ВС, ОСГК. Ако определена сума е събрана като вноска в
ЖСК /встъпителна,дялова или друга вноска/ въз основа на
решение на ОС, което е влязло в сила,член-кооператорът
не може да води иск на общо основание за връщане на
сумата като недължимо платена. Внесените в повече суми
подлежат на връщане едва при окончателното определяне
на стойностите на обектите в ЖСК или ако решението, въз
основа на което са внесени бъде отменено.

261
 Ако решение или действие на ОС или УС на ЖСК
накърнява имуществените права на член-кооператор,той
може да предяви иск за защита на тези свои права. За да
бъде предявен такъв иск обаче решението на ОС на ЖСК
следва да бъде отменено по реда на чл.39 и сл. ЗЖСК.
ЗЖСК не съдържа изрична правна уредба на начина на
защита на накърнените имуществени права на член-
кооператор в резултат на действията на органите на ЖСК.
Поради това съдебната практика възприема
становището,че приложение следва да намерят
разпоредбите на съответния общ закон за дейността на
кооперациите, понастоящем Законът за
кооперациите,обн.ДВ.бр.113/28.12.1999г. Съответни на
уредбата в действащия общ закон са и даваните от
практиката разрешения за възможността искът за
присъждане на обезщетение за накърнени имуществени
права да бъде съединяван с иск за отмяна на увреждащото
решение на Общото събрание на ЖСК.
Разпоредбата на чл.13 от Закона за
кооперациите,обн.Изв.бр.13/113.02.1953г., в сила до
01.01.1984г., изрично е предвиждала възможността заедно
с молбата за отмяна на решението или действието на
органа на кооперацията кооператорът да предяви и иск за
имуществените си права,които са накърнени с обжалваното
решение или действие, като по това искане съдът се
произнася по същество. В съответствие с предвиждането
на тази разпоредба в ППВС №3/1983г.,т.6 е възприето,че е
допустимо член-кооператор в ЖСК да съедини с искането
за отмяна на решението на Общото събрание на ЖСК и иск
за имуществените си права, накърнени с това решение.
Последващият Закон за кооперативните организации
/ДВ.бр.102/1983г./,в сила от 01.01.1984г./ не възпроизвежда
аналогична правна норма, поради което и в ТР
№3227.06.1988г. на ОСГК на ВС е прието,че при
действието на този закон не съществува възможност и за
член-кооператор в ЖСК да предяви при условията на
обективно съединяване конститутивен иск за отмяна на
решение на Общото събрание с иск за накърнени
имуществени права.Член-кооператорът,чиито имуществени
права са накърнени от решенията или действията на
органите на ЖСК,може да предяви иск на общо основание
за защита на тези права само ако решението или
действието е отменено по реда,предвиден в чл.39 ЗЖСК.
Действащият понастоящем Закон за
кооперациите,обн.ДВ.бр.113/28.12.2.1999г. в чл.60 изрично

262
предвижда,че членът на кооперацията може да предяви иск
за защита на имуществените и неимуществените си
права,които са накърнени от органите на кооперацията,като
искът може да бъде обединен с иска по чл.58 ЗК,т.е. с иск
за отмяна на решенията или действията на кооперацията.
С оглед на така даденото в ЗК разрешение следва да се
приеме,че понастоящем и член-кооператор в ЖСК може да
предяви при условията на обективно съединяване с
конститутивния иск по чл.39 ЗЖСК и иск за защита на
имуществените и неимуществените си права,които са
накърнени с решението,чиято отмяна се иска.
Както вече беше отбелязано,искът за защита на
накърнени имуществени права може да бъде предявен и
самостоятелно с искане по пътя на косвения съдебен
контрол да бъде установена нищожност на решението на
ОС,с което се твърди,че тези права са били накърнени
/решение №490/30.05.2009г. на ІV ГО на ВКС по
гр.д.№423/2008г./.
Необходима предпоставка за уважаване на иска за
присъждане на обезщетение за вреди обаче е решението
на ОС,довело до нарушаване на имуществените права на
член-кооператора да бъде отменено. В този смисъл
решение №18/09.01.1997г. на ВКС по гр.д.№754/1996г. на 5-
членен състав;решение №972/13.09.1996г. по
гр.д.№2154/1995г. на V ГО на ВС,решение
№184/15.03.1985г. на ІІ ГО на ВС.
Принципно становище по въпроса за
компетентността на съда,вкл. и досежно имуществените
отношения между член-кооператора и ЖСК е изразено в
решение №184/15.03.1985г. по гр.д.№125/1985г. на ІІ ГО на
ВС,в което е прието,че имуществените отношения между
член-кооператора и ЖСК се уреждат с решения на ОС на
ЖСК. Съдът не е компетентен да урежда тези
отношения,освен да присъди онова,за което има решение
на ОС, да се произнесе по въпроси,изрично предвидени в
закона,както и по законосъобразността на решенията на
общото събрание,ако е предявен иск. Това разрешение
обяснява и защо искът за присъждане на имуществени
вреди не може да бъде разгледан преди решението на ОС
да бъде отменено-съдът не би могъл да извърши преценка
за законосъобразност на решението на ОС,освен по реда
на чл.39 ЗЖСК или в хипотеза на наведени доводи за
нищожност. Ако ОС се е произнесло с решение,че
определени имуществени права на член-кооператора не
съществуват и решението не е отменено по реда на чл.39 и

263
сл. ЗЖСК,предявяването на иск за защита на тези права е
недопустимо-решение №132/11.06.1991г. по
гр.д.№130/1991г. на V ГО на ВС.
В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение
№415/08.09.2010г. по гр.д.№513/2009г. на І ГО на ВКС е
прието,че страната не може да се позове на нищожност на
решението на ОС на ЖСК за разпределение на
построените от ЖСК обекти, ако не е поискала отмяната му
по реда на чл.39 ЗЖСК с аргумент,че искът по чл.39 ЗЖСК
е конститутивен,а не установителен и не може да се
поддържа по пътя на възражението.
Компетентно да определи окончателната цена на
обектите в ЖСК и да ги разпредели, както и да разрешава
имуществени спорове между член-кооператорите е Общото
събрание. Съдът не разполага с компетентност по общия
исков ред да разрешава такива спорове. Районният съд е
компетентен да определи окончателната цена на имотите
само по реда на чл.36,ал.2 ЗЖСК,ако Общото събрание в
едномесечен срок от определяне на цената на имотите не
вземе решение за приемането й и за определяне на
припадащите им се идеални части от общите части на
сградата и от мястото,съответно от правото на строеж.

ІV.Придобиване на право на собственост в ЖСК

След завършването на строежа сградата става
собственост на ЖСК на основание чл.92 ЗС /ако
кооперацията е била собственик на терена,върху който
сградата е построена/ или на основание чл.63,ал.1 ЗС /ако
кооперацията е извършила строителството въз основа на
надлежно учредено в нейна полза право на строеж/.
Именно с оглед обстоятелството,че сградата е собственост
на едно лице /ЖСК/,а не на неговите членове, не може да
се говори за извършване на делба на сградата-ТР
№44/05.06.1975г. Поради това и решението на Общото
събрание за разпределение на жилищата,за определяне на
крайната им цена и за определяне на припадащите се на
всеки самостоятелен обект идеални части от общите части
на сградата и на правото на строеж няма за последица
преминаване на правото на собственост върху конкретните
обекти в патримониума на член-кооператорите,на които те
са разпределени.
Съгласно чл.35,ал.2 ЗЖСК правото на собственост
върху имота и идеалните части от общите части на
сградата и от мястото,съответно от правото на строеж,се
придобива с издаването на нотариалния акт въз основа

264
на влязлото в сила решение на общото събрание по
чл.35,ал.1 от същия закон. По този ред придобиват право
на собственост върху конкретния обект и член-
кооператорите по право-т.2 на ППВС №3/12.11.1983г. В
този смисъл е и разрешението,дадено в постановеното по
реда на чл.290 ГПК решение №527/16.06.2010г. по
гр.д.№1136/2009г. на І ГО на ВКС,в което се приема също
така,че обектите,строени от ЖСК могат да бъдат
придобивани по давност преди прекратяването на
кооперацията,като по отношение на имотите на ЖСК
разпоредбата на чл.31,ал.3 ЗК от 1991г./отм./,действала от
03.08.1991г. до 03.01.2000г. и съдържаща забрана за
придобиване по давност на имущество на кооперация,не
намира приложение. Подобно становище е застъпено и в
други решения на тричленни състави на ВКС,постановени
по реда на чл.290 ГПК /чл.434/11.11.2010г. по
гр.д.№387/2010г. на ІІ ГО на ВКС/. Следователно член-
кооператор може да придобие по давност обекта, който е
определен за него след обособяването на този обект като
самостоятелен. Право на собственост върху такъв обект
може да бъде придобито и от лице,което няма качеството
член-кооператор,като в тази хипотеза давностното
владение следва да бъде противопоставено на ЖСК.
След построяването на сградата УС на ЖСК следва
да предостави на службата по кадастъра по реда на
чл.52,ал.4 ЗКИР данни за изградените обекти с цел всеки
един самостоятелен обект да получи идентификатор,за да
може този идентификатор да бъде посочен при издаването
на нотариалните актове.
Управителният съвет на ЖСК е длъжен след
построяването на сградата да свика съгласно чл.35,ал.1
ЗЖСК общо събрание на член-кооператорите,което въз
основа на разпределението по чл.28,ал.1,т.5 ЗЖСК да
приеме окончателната цена на обектите и да определи
припадащите се идеални части от общите части на
сградата и от мястото, респ. от правото на строеж. Въз
основа на това решение нотариусът снабдява член-
кооператорите с нотариални актове,удостоверяващи
правото им на собственост върху конкретните обекти.
Ако Общото събрание не вземе решение за
снабдяване на член-кооператорите с нотариални актове
разпоредбата на чл.36,ал.2 ЗЖСК оправомощава съда да
се произнесе по този въпрос по молба на един или повече
от членовете на кооперацията, като по делото като страни
се призовават и всички нейни членове и решението на съда

265
замества решението на ОС-т.3 на ППВС №3/12.11.1983г. С
това решение съдът следва да се произнесе и по въпроса
за окончателното определяне на цената на отделните
имоти и разпределянето им между член-кооператорите,вкл.
и по въпросите за разходите,свързани със строителството.
В този смисъл и решение №521/29.06.2009г. на ВКС,ІІІ ГО
по гр.д.№1/2008г.,в което се приема също така,че
решението на окръжния съд,постановено при обжалване на
първоинстанционното решение по чл.36,ал.2 ЗЖСК
подлежи на касационно обжалване.
При предявяване на такова искане се дължи
държавна такса като по неоценяем иск.
При необходимост в производството се изслушва
експертиза за окончателното определяне на цената на
отделните имоти,ако такава все още не е определена с
решение на ОС.
За да бъдат издадени нотариалните актове по реда
на чл.35,ал.2 ЗЖСК следователно е необходимо:
=сградата да е завършена
=да бъде определена окончателната цена на всеки един от
самостоятелните обекти в сградата,както и припадащата се
на всеки обект идеална част от общите части на
сградата,както и от дворното място,респ. от правото на
строеж
=самата сграда,както и всеки един от самостоятелните
обекти в нея да получат идентификатор и да бъде издадена
скица,ако за съответното населено място е изработена
кадастрална карта
=да бъде издадено разрешение за ползване на сградата.
Когато в окончателния разпределителен протокол е
включено лице,което е изгубило качеството си на член-
кооператор и съответно не е включено лице,имащо такова
качество, това решение би противоречало на закона и
устава на ЖСК. Защитата на правата на член-
кооператора,комуто не е разпределено жилище следва да
се осъществи чрез обжалване на решението на ОС по реда
на чл.39 и сл. ЗЖСК. Ако решението не бъде обжалвано,то
влиза в сила и представлява годно основание за издаване
на нотариални актове по реда на чл.35,ал.2 ЗЖСК-решение
№74/15.04.2011г.,постановено по реда на чл.290 ГПК по
гр.д.№897/2010г. по описа на ВКС,ІІ ГО.
Правото на собственост върху обекта се придобива
от член-кооператора с издаването на нотариален акт по
реда на чл.35,ал.2 ЗЖСК само ако същото е предхождано
от решение на ОС на ЖСК по чл.35,ал.1 и ако този имот е

266
бил разпределен на член-кооператора по реда на
чл.28,ал.1,т.5 ЗЖСК. Ако събранието не е било проведено и
не е налице воля на член-кооператорите за приемане на
окончателната цена на имотите и на извършване на
окончателното им разпределение, съставеният по реда на
чл.35,ал.2 ЗЖСК нотариален акт не може да легитимира
посоченото в него лице като собственик на имота-решение
№39/14.02.2011г. на ВКС, ІІ ГО,постановено по реда на
чл.290 ГПК по гр.д.№1358/2009г.
За да се легитимира едно лице като собственик на
имота следователно е необходимо:
=имотът да е бил разпределен за това лице по реда на
чл.28,ал.1,т.5 ЗЖСК с влязло в сила решение на ОС на
ЖСК;
=да е взето решение на ОС на ЖСК по чл.35,ал.1 ЗЖСК за
окончателно разпределяне на обектите и за определяне на
окончателната им цена;
=да е съставен нотариален акт по реда на чл.35,ал.2 ЗЖСК.
Правата на съсобствениците в съсобствен
обект,придобит чрез ЖСК,се определят с окончателния
разпределителен протокол на ОС на ЖСК. Ако в този
протокол е посочено,че на двамата член-кооператори е
определено едно общо жилище при равенство на правата
им,с издаването на нотариалния акт те се легитимират като
съсобственици при равни дялове-решение
№248/31.05.1990г. на І ГО на ВС по гр.д. №191/1990г.
Кооперацията продължава да бъде собственик на
обектите,за които не са издадени нотариални актове,което
обстоятелство има значение досежно легитимацията по
спорове, имащи за предмет принадлежността на правото
на собственост върху построените от ЖСК обекти.
Оспорващите правото на собственост лица следва да
предявят претенциите си срещу ЖСК.
Активно легитимиран да предявява искове за
предаване на имота,както и за заплащане на обезщетение
за ползване по реда на чл.59 ЗЗД е член-кооператорът,на
когото съответният обект е разпределен по реда на чл.28,
ал.1,т.5 ЗЖСК /виж т.VІ/.
ОС на ЖСК може да прехвърли на трето лице право
на собственост само върху обект,който е свободен,т.е. не е
разпределен по реда на чл.28,ал.1,т.5 ЗЖСК на някой от
член-кооператорите. Законът установява изрично реда,по
който може да бъде придобито правото на собственост
върху обекти в ЖСК и разпоредителна сделка с имот,който
е бил разпределен на член-кооператор,би била сключена в

267
нарушение на този ред. Член-кооператорът би могъл да
защити правата си спрямо третото лице по реда на чл.38а
ЗЖСК. Издаденият в негова полза по реда на чл.35,ал.2
ЗЖСК нотариален акт ще го легитимира като собственик.

V.Иск по чл.15 ЗЖСК

Членственото правоотношение е строго лично. То не
представлява имуществено право, което да попада в
обхвата на съпружеската имуществена общност.
Качеството член-кооператор има само единият
съпруг,освен в хипотеза,при която двамата съпрузи заедно
членуват в ЖСК с цел придобиване правото на собственост
върху един обект или всеки един от тях има такова
качество по отношение на различен самостоятелен обект.
Ако обаче по реда на чл.35,ал.2 ЗЖСК нотариален акт бъде
издаден по време на брака,имотът придобива статут на
имущество в режим на съпружеска имуществена
общност,дори само единият от двамата съпрузи да е бил
член-кооператор в ЖСК,освен ако по правилата на сега
действащия СК съпрузите не са избрали режим на
разделност. Във всички случаи,при които съпрузите по
заварени от сега действащия СК бракове не са избрали
изрично режима,който да урежда имуществените им
отношения, придобитото по време на брака по реда на
чл.35,ал.2 ЗЖСК жилище придобива статут на имущество в
режим на съпружеска имуществена общност. Този режим
намира приложение и по отношение на бракове,които са
вече прекратени,но са били заварени по смисъла на §4 ПР
на СК от 1985г./отм./ или чл.104 СК от 1968г./отм./.В този
смисъл следва да се имат предвид указанията,дадени в т.2
на ППВС №5/31.10.1972г.,а именно, че въпросът дали
жилището или какъвто и да е друг недвижим имот,движима
вещ или право върху вещ са придобити през брака следва
да се решава с оглед момента,в който юридически става
придобиването на правото на собственост съобразно
общите правила за прехвърлителното действие на
съответния придобивен способ. Следва да се имат предвид
и правилата на съответния приложим СК.
Ако обаче нотариалният акт е издаден след
прекратяване на брака,имотът става индивидуална
собственост само на бившия съпруг,който има качеството
член-кооператор.
След прекратяването на брака до издаването на
нотариален акт по реда на чл.35,ал.2 ЗЖСК бившият
съпруг,който няма качеството член-кооператор,може да

268
предяви иск по реда на чл.15 ЗЖСК за продължаване на
членството в ЖСК. Ако и двамата съпрузи имат качеството
член-кооператори,съдът ще реши кой от тях да продължи
членството в кооперацията. Подобно решение съдът взема
и в случая,когато се иска присъждане на част от вноската в
касата на ЖСК и въз основа на членственото
правоотношение, установено по този ред,ще се придобие и
правото на собственост върху жилището с издаването на
нотариален акт по реда на чл.35,ал.2 ЗЖСК-в този смисъл
т.1,буква”а” на ППВС №8/80г. от 17.06.2081г. В подобна
хипотеза съдът може да реши членството да бъде
продължено и от двамата съпрузи, ако има самостоятелни
имоти или имотът може да се раздели на два
самостоятелни.
При искане или възможност членството да бъде
продължено и от двамата съпрузи, съдът следва да изясни
от фактическа и правна страна доколко жилището може да
се раздели по начин,че всеки от съпрузите да има отделен
имот,т.е. доколко инвестиционният проект дава възможност
за такова разделяне съобразно с действащите строителни
правила и норми. За това е необходимо и да се одобри
инвестиционен проект за разделянето по предвидения в
ЗУТ ред-т.10 ППВС 3/12.11.1983г.,в което се приема,че
съдът може да реши членството да продължи и от двамата
съпрузи и когато освен жилището има отделно гараж или
ателие.
Ако бившият съпруг-член на ЖСК се е снабдил с
нотариален акт за собственост на жилището по реда на
чл.35,ал.2 ЗЖСК другият съпруг може да предяви иск за
признаване права върху част от вноската в ЖСК по реда на
чл.30 СК/чл.14,ал.4 СК от 1968г./отм./,чл.29 СК от
1985г./отм./ и в тази хипотеза съдът при уважаване на иска
следва да присъди на ищеца съответната идеална част от
жилището-т.1,буква”б” на ППВС №8/80г. от 17.06.1980г.
Когато един от бившите съпрузи е член-кооператор в
ЖСК по право за отчужден негов личен имот,той става
индивидуален собственик на жилището,ако стойността на
отчужденото покрива стойността на полученото жилище. В
тази хипотеза чл.15 ЗЖСК не намира приложение-в този
смисъл чл.15,ал.3 ЗЖСК. Ако обаче за доплащане
стойността на жилището са вложени и общи средства на
двамата съпрузи,споровете следва да бъдат разрешени по
правилата на чл.15 ЗЖСК и чл.30 СК /съответно чл.14,ал.4
СК от 1968г./отм./,както е посочено в ППВС и чл.29 СК от
1985г./отм./-т.1,буква “в” ППВС №8/80г. от 17.06.1980г.

269
 Искът по чл.15,ал.1 ЗЖСК може да бъде предявен
при прекратяване на съпружеската имуществена общност с
развод,при обявяване брака за недействителен, както и при
прекратяване на СИО по съдебен ред по време на брака-
т.7,буква”а” на ППВС №3/12.11.1983г.
Месечният срок за предявяване на иска започва да
тече от влизането в сила на решението за прекратяване на
брака или обявяването му за недействителен-т.7,буква “б”
ППВС №3/12.11.1983г.,т.е. от момента на осъществяване
на основанието,на което е прекратена съпружеската
имуществена общност.
Срокът по чл.15,ал.1 ЗЖСК е преклузивен, а не
давностен. С неговото изтичане се погасява
потестативното материално субективно право да се иска
продължаване на членството в ЖСК. Пропускането на
месечния срок за предявяване на иска води до
недопустимост на производството, а ако същото е
образувано - до неговото прекратяване.
Срокът по чл.15,ал.1 ЗЖСК не може да бъде
удължаван и се следи служебно от съда.
Доказателство за началния момент на срока е
отбелязването върху решението за прекратяване на
брака,че същото е влязло в сила,както и издадените
съдебни удостоверения за това обстоятелство.
Срокът започва да тече от момента на влизане в
сила на решението за прекратяване на брака,дори
производството по останалите въпроси,по които съдът
следва да се произнесе /родителските права,ползването на
семейното жилище и издръжката/ все още да е висящо /ако
съпружеската имуществена общност не е била прекратена
по време на брака/.
В производството по предявен по реда на чл.15
ЗЖСК иск като страна следва да се призове и ЖСК,тъй като
решението е задължително за ЖСК,а с него могат да
настъпят промени в членственото правоотношение-т.12 на
ППВС №3/12.11.1983г.
Страни в производството са:
=бившият съпруг,който желае да му бъде присъдена част
от вноските на другия съпруг в касата на ЖСК,респ. да
продължи членството в ЖСК или да му бъде определен
съответен дял от имота /съпругът при настъпило
прекратяване на съпружеската имуществена общност по
време на брака;
=бившият съпруг-член-кооператор в ЖСК;
=самата ЖСК.

270
Искът е конститутивен,тъй като с предявяването му се цели
промяна в членственото правоотношение.
Ищецът следва да докаже следните факти и
обстоятелства:
=че съпружеската имуществена общност е прекратена-било
като установи,че бракът е прекратен с развод или поради
унищожаване,било като установи,че съпружеската
имуществена общност е прекратена по време на брака;
=че е спазил предвидения едномесечен срок от влизане в
сила на решението за прекратяване на брака;
=че другият съпруг има качеството член-кооператор в
ЖСК,респ. че и двамата съпрузи имат такова качество и то
за един обект;
=че продължаването на членството от него,респ.
встъпването в членственото правоотношение наред с
бившия съпруг,имащ качеството член-кооператор в ЖСК е
в интерес на децата /непълнолетни рождени деца и на
двамата бивши съпрузи,както и осиновени от тях, но не и
доведени и заварени/;
=по-голяма жилищна нужда и влошено здравословно
състояние.
Кой от съпрузите има вина за дълбокото и непоправимо
разстройство на брака е ирелевантно и не би могло да
обоснове основателност на иска.
Ако искът по чл.15,ал.1 ЗЖСК е предявен при условията на
обективно съединяване с иск по чл.30 СК ,ищецът следва
да докаже и приноса си в придобиването на жилищно-
спестовния влог на бившия съпруг-член кооператор в
ЖСК,респ. влагане на общи средства в доплащане на
разликата между стойността на отчуждения личен имот на
член-кооператора и отстъпения в обезщетение в ЖСК имот.
Ответникът по така предявения иск:
=може да доказва по-голямата си жилищна нужда;
=че членственото правоотношение е възникнало с цел
придобиване на имот за неговите професионални
нужди,напр. зъболекарски кабинет,ателие на художник-в
подобна хипотеза искът на другия съпруг не може да бъде
уважен;
=може да доказва влошеното си здравословно състояние;
=че на него е предоставено упражняването на
родителските права върху родените или осиновени и от
двамата съпрузи непълнолетни деца;
=че има качеството член-кооператор по право срещу
отчужден негов личен имот и стойността на отчуждения

271
имот напълно покрива стойността на определения му имот
в ЖСК.
Възможно е и двамата бивши съпрузи да имат
качеството член-кооператори в ЖСК за различни
обекти,вкл. и за обекти с различно предназначение. В този
случай и двамата могат да предявят искове по чл.15 ЗЖСК
и чл.30 СК за различните имоти,като не съществува пречка
споровете да бъдат разгледани в едно производство,вкл.
ако бъдат предявени като насрещни.
Както вече беше отбелязано,искът по чл.15,ал.1
ЗЖСК,респ. искът по чл.15,ал.2 ЗЖСК може да бъде
предявен при условията на обективно съединяване с иск по
чл.30 СК,ако само единият съпруг има качеството член-
кооператор в ЖСК /доколкото в хипотеза,при която и
двамата съпрузи са член-кооператори и то за един имот,
жилищно спестовния влог,респ. вноските в ЖСК
принадлежат и на двамата член-кооператори,т.е. не
представляват лично имущество на другия съпруг по
смисъла на чл.30 СК/. При подобно обективно съединяване
ЖСК има качеството ответник само по иска с правно
основание чл.15 ЗЖСК.
Ако единият съпруг членува в ЖСК заедно с трето
лице за един и същи обект при условията на чл.11,ал.2
ЗЖСК,това трето лице може да встъпи като трето лице-
помагач в процеса.
Приема се,че е допустимо и главно встъпване в
хипотеза,при която трето лице твърди,че процесният имот
е бил разпределен на него с решение на ОС на ЖСК като
ответникът е бил изключен от кооперацията и предявява
иск за установяване членственото му правоотношение за
определен имот.
Постановеното по реда на чл.15 ЗЖСК решение има
конститутивно действие, поради което като страна в
производството следва да бъде конституирана и ЖСК.
Решението,с което по предявен по реда на чл.30 СК
иск се признава право на дял от имота има конститутивно
действие, тъй като създава ново правно положение, защото
върху имота, индивидуална собственост на съпруга – член-
кооператор се признава право на собственост и на другия
съпруг, т.е. създава се съсобственост върху този имот.
Ако предвиденият в чл.15 ЗЖСК,респ. чл.30 СК срок
е пропуснат,не съществува друга възможност за
получаване на дял от имоти,изградени чрез ЖСК при
прекратена съпружеска имуществена общност. В този

272
смисъл постановеното по реда на чл.290 ГПК решение
№415/08.09.2010г. на І ГО на ВКС по гр.д.№513/2009г.
Бившият съпруг,който няма качеството член-
кооператор,не може да защити правото си по друг
ред,освен чрез предявяване на иск по чл.15 ЗЖСК или
чл.30 СК. В делбеното производство подобни
възражения,които не са били своевременно заявени в
сроковете по ЗЖСК и СК не могат да обосноват извод за
наличие на съсобственост,ако нотариалният акт по
чл.35,ал.2 ЗЖСК е издаден след прекратяването на брака.
Родовата подсъдност се определя от цената на
имота,която има съставен разпределителен протокол.
Местната подсъдност се определя от седалището на
ЖСК.
Искът по чл.15,ал.1 ЗЖСК е оценяем-държавната
такса се определя по правилата на чл.69,ал.1,т.2 ГПК върху
цената на имота,отреден за съпруга член-кооператор.
Ако е предявен при условията на обективно
съединяване и иск по чл.30 СК,за него се събира държавна
такса като за неоценяем иск.

VІ.Иск по чл.38а ЗЖСК.

Искът по чл.38а ЗЖСК е специфичен владелчески
иск за разлика от типичните владелчески искове по чл.75 и
чл.76 ЗС,който има суброгаторен характер,доколкото с него
се дава възможност за лица,които нямат вещни права
върху един имот,но са в членствени правоотношения със
собственика на имота /ЖСК/ да искат предаването на имота
от трето лице вместо собственика. По този ред член-
кооператорът може да иска изваждане на всеки,който се
намира без основание в разпределеното му с протокола по
чл.28,ал.1,т.5 ЗЖСК жилище. В този смисъл постановените
по реда на чл.290 ГПК решение №71/17.04.2012г. по
гр.д.№1000/2011г. на ІІ ГО на ВКС,решение
№21326.05.2011г. по гр.д.№501/2010г. на І ГО на
ВКС,решение №8/17.02.2012г. по гр.д.№633/2011г. на ІІ ГО
на ВКС и решение №774/10.02.2011г. по гр.д.№643/2009г.
на ІV ГО на ВКС,в което е прието,че чрез този иск се дава
възможност на заинтересования член-кооператор да
предяви пряко своите претенции към един чужд имот срещу
всяко трето лице,което неоснователно го държи,без
участието на действителния собственик /ЖСК/. Правото на
член-кооператора съществува както по отношение на
третото лице, така и по отношение на ЖСК,която е
действителния собственик на имота.

273
 Правата си член-кооператорът черпи от
членственото си правоотношение с ЖСК и изрично
предвидената в закона възможност за защита.
Предмет на защита е жилището,разпределено на
член-кооператора по реда на чл.28,ал.1,т.5 ЗЖСК. Правото
на собственост на ЖСК не е предмет на делото,но
обуславя правото на член-кооператора,доколкото същият
не може да има повече права от ЖСК.
Разпоредбата на чл.38а ЗЖСК не може да се
тълкува разширително, поради което следва да се
приеме,че по този ред не може да се иска предаване на
нежилищни обекти /ателиета,гаражи и др./. По отношение
на такива обекти член-кооператорите могат да защитят
правата си срещу третите лица с косвения иск по чл.134
ЗЗД с участието като страна и на ЖСК-в този смисъл
решение №867/30.04.2010г. по гр.д.№1524/2008г. на ІV ГО
на ВКС. В подобна хипотеза,ако ЖСК бездейства,член-
кооператорът може да предяви косвения иск по чл.134
ЗЗД,за да бъдат реализирани правата на ЖСК по
отношение на третото лице,което държи имота без
основание.
В производството по чл.38а ЗЖСК като страни участвуват:
=член-кооператорът, който твърди,че жилището е било
разпределено на него по реда на чл.28,ал.1,т.5 ЗЖСК;
=третото лице,осъществяващо фактическа власт върху
този обект.
Искът може да бъде предявен от момента на
построяване на сградата,т.е. от момента,в който жилището
съществува като самостоятелен обект на право на
собственост и е извършено разпределение по реда на
чл.28,ал.1,т.5 ЗЖСК, до снабдяване с нотариален акт за
конкретния имот.
От момента на построяването на сградата до
момента на снабдяване на всички член-кооператори с
нотариални актове по реда на чл.35,ал.2 ЗЖСК,както вече
беше отбелязано, ЖСК притежава правото на собственост
върху конкретните обекти. Член-кооператорът обаче
притежава правото да ползува разпределения му обект и
да брани това свое право по реда на чл.38а ЗЖСК
самостоятелно без участието на ЖСК. ЖСК разполага с
правомощието по реда на чл.108 ЗС да иска предаването
на всеки един от обектите в сградата от третото лице, което
упражнява фактическа власт върху такъв обект без правно
основание,но ако ЖСК бездейства, член-кооператорът
разполага със свое самостоятелно право да иска

274
предаването на обекта, производно на правото на ЖСК-в
този смисъл постановеното по реда на чл.290 ГПК решение
№424/13.07.2011г. по гр.д.№964/2009г. на І ГО на ВКС.
Член-кооператорът разполага с правото да иска
предаване на жилището дори ЖСК да не е индивидуален
собственик на цялата сграда,т.е. дори в хипотеза,при която
ЖСК притежава право на собственост само върху идеална
част от построеното-в този смисъл постановените по реда
на чл.290 ГПК решение №424/13.07.2011г. по
гр.д.№964/2009г. на І ГО на ВКС, решение №213/
26.05.2011г., постановено по гр.д.№501/2010г. на І ГО на
ВКС,решение №184/01.03.2010г. по гр.д.№65/2009г. на І ГО
на ВКС, решение №227/29.03.2010г. по гр.д.№4374/2008г.
на ІІІ ГО на ВКС, решение №349/05.07.2010г. по
гр.д.№5078/2008г. на ІІІ ГО на ВКС.
Подобно разрешение е основано на тезата,че дори
при притежаване само на идеална част от правото на
строеж върху терена, ЖСК следва да ги разпредели между
членовете си с оглед осъществяване на целта,за която е
била създадена, като докато трае строителството правото
на строеж не може да бъде придобито по давност от
организацията или търговското дружество, което
осъществява строежа. Правото на собственост може да
бъде придобито по давност,вкл. и от трето лице,както вече
беше отбелязано,след завършване на строителството,като
разпоредбата на чл.38а ЗЖСК дава възможност на член-
кооператора да прекъсне евентуално започналата да тече
в полза на трето лице давност.
В производството по чл.38а ЗЖСК член-
кооператорът следва да докаже не само факта на
владението и нарушението,но и че
=правото на собственост върху построеното принадлежи на
ЖСК /в този смисъл обстоятелството,че ЖСК притежава
правото на собственост върху построеното се включва в
спорния предмет,ако ответникът няма качеството член-
кооператор/
=претендираното жилище му е било разпределено по реда
на чл.28,ал.1,т.5 ЗЖСК
=фактическата власт върху жилището се упражнява от
третото лице-ответник.
Обстоятелството,че жилището е разпределено по реда на
чл.28,ал.1,т.5 ЗЖСК на ищеца следва да бъде доказано с
представянето на разпределителния протокол.
Ответникът в това производство може да се брани:

275
=с правоизключващи възражения,като оспорва правата на
ЖСК или на предявилия иска член-кооператор,напр. като
твърди,че жилището е било разпределено на друг член-
кооператор по реда на чл.28,ал.1,т.5 ЗЖСК или че ищецът
е изключен от ЖСК,т.е. може да оспорва съществуването
на членственото правоотношение,вкл. като твърди,че
решението,на което се позовава ищецът не
съществува,отменено е от съда или е нищожно;
=да противопоставя свои собствени права върху
жилището,вкл. като твърди,че е придобил правото на
собственост по давност или че жилището след
изключването на ищеца от ЖСК е било разпределено на
него,както и че осъществява фактическата власт въз
основа на сключен с ищеца договор;
=да твърди недопустимост на иска по причина,че всички
член-кооператори вече са се снабдили с нотариални актове
по реда на чл.35,ал.2 ЗЖСК,вкл. и ищеца,в който случай
защитата на правата следва да се осъществи по реда на
чл.108 ЗС.
Възраженията,които ответникът не е въвел в
производството,се преклудират.
Ответникът обаче не може да се брани с
възражения,произтичащи от отношенията на ЖСК с другия
съсобственик,ако ЖСК се легитимира като собственик само
на идеална част от построеното,тъй като не може да
предявява чужди права в това производство-в този смисъл
решение №424/13.07.2011г.,постановено по реда на чл.290
ГПК по гр.д.№964/2009г. на І ГО на ВКС.
В решение №8/17.02.2012г.,постановено по реда на
чл.290 ГПК по гр.д.№633/2011г. на ІІ ГО на ВКС е прието,че
когато предявеният по реда на чл.38а ЗЖСК иск е насочен
срещу трето лице,което не черпи права от
разпределителния протокол,респ. не е член-кооператор на
ЖСК,която се явява собственик на имота,то този ответник
не може да се брани с възражения,свързани с
членствените правоотношения,възникнали и съществуващи
между ЖСК и член-кооператорите, защото тези
правоотношения възникват и се осъществяват само между
ЖСК и член-кооператорите и третите лица извън тези
субекти не могат да ги оспорват и възразяват по отношение
на тяхната валидност,доколкото с подобно възражение
биха предявили чужди права. Ако основанието на
ответника не произтича от разпределителен протокол,той
може да се брани само с възражението,че жилището не е

276
собственост на ЖСК. В този смисъл и решение
№71/17.04.2012г. по гр.д.№1000/2011г. на ІІ ГО на ВКС.
Становището,изразено в решение №213/26.05.2011г.
по гр.д.№501/2010г. на І ГО на ВКС е,че ответникът може да
оспорва съществуването на членствено правоотношение с
ЗЖСК за ищеца,но не може да прави възражения,свързани
с отношенията между ЖСК и член-кооператора,защото
законосъобразността на решенията на ОС може да се
предявява само чрез иск по чл.39 ЗЖСК,за който активно
легитимиран е само член на ЖСК. Следователно
ответникът може да твърди,че между ЖСК и ищеца не
съществува членствено правоотношение като представи
решение на ОС,с което ищецът е изключен от
кооперацията, но не може да оспорва решение на ОС за
приемането на ищеца за член-кооператор в ЖСК. Може да
се позове само на влязло в сила съдебно решение,с което
по реда на чл.39 ЗЖСК е отменено решение на ОС,но не и
да оспорва решения на ОС.
Легитимиран да предяви иск по реда на чл.38а
ЗЖСК е само член-кооператора, на когото съответното
жилище е разпределено по реда на чл.28,ал.1,т.5 ЗЖСК,но
не и лице,което държи жилището от името и за сметка на
този член-кооператор.Когато само единият съпруг има
качеството член-кооператор,другият съпруг не е
легитимиран да предявява иск по чл.38а ЗЖСК-не е налице
необходимо другарство между съпрузите.
Компетентен да разгледа този иск по правилата на
родовата подсъдност е винаги районният съд независимо
от данъчната оценка на имота по аргумент от чл.356 ГПК.
Местно компетентен е съдът по местонахождението на
недвижимия имот-чл.109 ГПК.
Искът по чл.38а ЗЖСК е неоценяем.
При условията на обективно съединяване заедно с
иска по чл.38а ЗЖСК може да бъде предявен иск за
заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на
жилището по реда на чл.59,ал.1 ЗЗД.
След като обектите са разпределени между член-
кооператорите по реда на чл.28,ал.1,т.5 ЗЖСК и са
изградени,само член-кооператорът,на когото съответното
жилище е разпределено може да предявява претенция за
лишаване от ползването,вкл. и за заплащане на
обезщетение. ЖСК не разполага с такова право,тъй като за
да бъде уважена претенция,заявена по реда на чл.59 ЗЗД е
необходимо по категоричен начин да се установи
неоснователно разместване на блага,което да не може да

277
бъде възстановено на друго правно основание,като такова
разместване следва да е налице между имуществените
сфери на ищеца и ответника. В случая с претендираната
сума би могъл да се обедни член-кооператорът,на когото
жилището е разпределено,т.е. който би могъл да го ползува
реално,но не и ЖСК. В този смисъл постановеното по реда
на чл.290 ГПК решение №533/24.06.2010г. по
гр.д.№1685/2009г. на ІІІ ГО на ВКС.

278
 ВЗЕМАНИЯ НА ВЛАДЕЛЕЦА СРЕЩУ
СОБСТВЕНИКА
Камелия Маринова

Отношенията във връзка с направени разноски и

подобрения върху чужда вещ се уреждат по различен
начин в зависимост от качеството на субекта-подобрител –
владелец или държател, наличието или не на
облигационна връзка със собственика, вида на вещта –
движима или недвижима, но почиват на принципа за
недопустимост на неоснователното обогатяване.
Приложно поле:
Нормите на чл.71 – 74 ЗС уреждат само
отношенията между собственика и владелеца за
направените от последния разноски във връзка с чуждия
имот – ППВС 6/74 г., т.1. Извън приложното поле на
посочените норми са случаите на:
- вземания за разноски, направени от държател
/отношенията се уреждат с оглед конкретния договор,
водене на чужда работа без пълномощия или чл.59 ЗЗД/ -
ТР 85/68 г., ОСГК на ВС.
- вземанията за разноски, направени от носителя на
вещно право върху чужда вещ, във връзка с това вещно
право /напр. разноски по реализиране на правото на строеж
или от носителя на правото на ползване за ползването на
вещта/. Ако е налице владение на ограничено вещно право
обаче, отношенията ще се уредят по чл.71-74 ЗС /напр.
между владелеца-строител и носителя на правото на
строеж/.
- вземанията за разноските между съсобственици,
освен ако съсобственика-подобрител е завладял цялата
вещ, т.е. е владял и частите на останалите съсобственици
/виж „Съсобственост. Отношения във връзка с
поддържането или подобряването на общата вещ”/.
За иска който може да предяви подобрител на
недвижим имот, който няма качеството на владелец по
смисъла на чл.68 ЗС – ППВС 6/74 г. и ППВС 1/79 г. –
решение № 571/14.10.2008 г. по т.д. № 313/2008 г., ВКС, І
т.о.
При наличност на породени правоотношения от
договор или от друг правен акт, с който не се отстъпват
правомощия, произтичащи от право на собственост или от
ограничено вещно право върху вещта, упражняващият
фактическа власт е държател, а не владелец на същата
вещ, но това не освобождава съда от задълженията да
провери дали държателят е направил подобрения с чиято
стойност собственикът би се обогатил неоснователно за
негова сметка, в който случай правоотношенията помежду
им следва да се уредят съобразно нормата на чл.59 ЗЗД –
решение № 81/10.02.2010 г. по гр.д. № 3445/2008 г., ВКС, ІV
г.о.
Отношенията, които се създават между собственика
и владелеца могат да бъдат:
- вещноправни /придобиване на плодовете от
добросъвестния или приравнения на добросъвестен
владелец/
- облигационноправни /с предмет личните отношения
между собственика и добросъвестния или
недобросъвестния владелец/.
Независимо от характера си обаче, те се уреждат от
специални правни норми, които изключват приложението на
общите правила и се прилагат във всички случаи
независимо от субекта, упражнявал владението или
притежаващ собствеността, т.е. физическите, юридическите
лица и държавата. Правата, които има владелецът зависят
от вида на владението – добросъвестно /чл.71 и чл.72 от
ЗС/ или недобросъвестно /чл.73 и чл.74 от ЗС/.
Предпоставки за пораждане на вземанията на
владелеца:
- да са направени разноски за вещта.
- вещта, съответно подобренията да съществуват към
момента на предявяване на вземането в случаите, в които
имотът е изоставен или не е предаден на собственика, а
ако имотът е предаден на собственика – към момента на
предаването на вещта и приемането й от собственика.
Под “разноски” се разбира извършването на парично
оценими разходи независимо дали са направени в пари, в
натура или в труд, като се отчита всичко онова, с което е
намаляло имуществото на владелеца и което е отишло за
вещта, с което се е увеличило имуществото на
собственика.

Разноските могат да бъдат:

- “необходими” – тези, които са запазили вещта от
погиване или повреда или са условие за нейното запазване
или използване, т.е. следва да е налице обективна
наложителност за извършването им. Това са разноските,
които се правят не за увеличаване, а за предотратяване
намаляването на стойността на вещта.. Това не означава

280
обаче, че съществува законово задължение за направата
на тези разноски, поради което дори и при наличието на
обективна необходимост, ако владелецът не направи
разноски за запазването на вещта /дори тя да погине/
същият не е отговорен към собственика.
Не са необходими разноските, предизвикани от причинено
от владелеца или лице, за което той отговаря увреждане на
вещта; свързани с нормалното използване на вещта или с
нейното по-добро използване /щом не водят до
увеличаване на стойността й/
- “полезни” /подобрения/ – които водят до увеличаване
стойността на вещта. Подобрение на един имот е налице,
когато вложените труд, средства и материали са довели до
увеличение на стойността му – ППВС № 6/74 г., т.6.
Отчита се дали вследствие действията на владелеца се е
достигнало до увеличаване на ползата, използваемостта,
съответно стойността на вещта, а не дали разноските са
целесъобразни с оглед интереса на собственика и дали
собственика желае запазването им. Според определението
на академик Василев подобренията са извършени от
владелеца материални въздействия върху имота чрез
негов или ангажиран от него труд и чрез влагане на негови
или набавени от него материали, които увеличават
обективно стойността на този имот /правят го обективно
годен да задоволява нужди, които той в дотогавашното си
състояние не е бил годен да задоволява – напр.
построяването на сграда – или да задоволи по-добре,
отколкото дотогава нужди и интереси на владелеца, да
дава тепърва доходи или да дава повече добиви/.
Критерият въз основа на който се преценява дали е налице
подлежащо на заплащане подобрение е наличието на
трайно прикрепване към имота, т.е. изследва се възможно
ли е подобрението да бъде отделено без увреждане и
намаляване на стойността му или намаляване цената на
имота - решение № 517/30.11.2011 г. по гр.д. № 113/2010
г., ВКС, ІV г.о., ППВС № 6/74 г., т.8. От това следва, че
подобрение е налице само когато извършеното е трайно
прикрепено към имота и собственикът не може да иска
унищожение на подобренията, но и владелецът не може да
ги вдигне, а му се дължи само обезщетение.
- “разноски за плодовете” – тези, с които е намаляло
имуществото на владелеца, за да осигури получаването на
плодове от вещта. Това са само тези разходи, без които
плодове не биха се получили /напр. за обработка на
земеделска земя и семена, но разходите за торове са

281
подобрения, тъй като и без тях биха се получили плодове,
макар и в по-малко количество/.
Направата на други разноски, които не могат да бъдат
квалифицирани като полезни, необходими или за
получаване на плодовете /т.е., които не водят до
запазването на вещта или увеличаването на нейната
стойност – напр. за търсенето на подпочвени води, но без
изграден кладенец/ не подлежи на обезщетяване
Не съставлява подобрение увеличената стойност на имота,
която е резултат от други външни фактори, дори да са
настъпили със съдействието на владелеца, а не от
влагането на негови труд и средства /спиране на съседна
производствена дейност, прокарване на улица и др./.

Видове вземания в зависимост от субекта:

1. Добросъвестен владелец - това качество на
владелеца е легално дефинирано в чл.70, ал.1 ЗС като
установеното от него владение върху имота се свързва
с наличие на придобивно основание, годно да го
направи собственик – акт с вещно правни последици,
при липса на знание за придобиване от несобственик,
респ. за опорочаване на това основание или на
предписаната от закона форма. В тази хипотеза според
чл.72 ЗС той има право на вземане:
- за необходимите разноски /чл.72, ал.2 от ЗС/. Следва да
се докаже, че разходите са били извършени от ищеца или
неговия наследодател /направените от трето лице, което е
било предходен владелец разходи, не намаляват
имуществото на ищеца/, че са били обективно необходими,
че са отишли за вещта и че за запазили вещта от развала
или погиване.
- за подобрения /чл.72, ал.1 от ЗС/. Размерът на
обезщетението е законово определен – увеличената
стойност на имота, следователно неотносимо е какъв е
размерът на действително направените разноски.
Увеличената стойност съставлява разликата между
стойността на имота, която има към момента на
постановяване на решението и стойността която би имал
към същия момент, ако подобренията на са били
извършени /износването на подобренията от деня на
извършването до деня на съдебното решение остават за
сметка на владелеца/. Следователно в исковата молба
следва да са описани не само извършените от ищеца
подобрения, но и състоянието на имота преди тяхното
извършване.

282
- за разноски за плодовете – до прекъсване на владението
добросъвестния владелец е собственик на плодовете –
чл.71 от ЗС. Следователно може да претендира само
направените разноски за плодовете, които вещта ще даде
след предявяването на иска при условията на чл.73, ал.1 от
ЗС.
Владението, основано на нищожно придобивно основание,
е недобросъвестно, освен ако е основано на опорочена
форма за валидност и приобретателят не е знаел за порока
– ППВС № 6/74 г., т.10. Владението, основано на нищожна
делба, освен ако е налице изключението на чл.70, ал.1,
пр.2 ЗС, е недобросъвестно – решение № 366/24.10.2011 г.
по гр.д. № 1046/2010 г., ВКС, І г.о. При преценката за това
дали е налице добросъвестност при наличие на опорочена
форма за валидност, трябва да се изхожда от принципното
положение, че нерелевантни са правните грешки на
владелеца относно формата за валидност на придобивното
основание. Такова значение имат само грешките от
фактически характер - например той не може да се
позовава на незнание,относно формата за валидност на
сделката, на която се основава владението му, ако
предписаната от закона е нотариална, а опорочаването й,
се изразява в това, че е сключена в писмена форма. Ако
обаче нотариалната форма е спазена, владелецът може да
не е бил в известност за порок, който макар и да обуславя
нейната нищожност, е от фактически характер - като
изповядване на сделката от лице без нотариална
компетентност при външна привидност, че притежава
такава.

2. Приравнен на добросъвестен владелец или т.нар.

„добросъвестен подобрител”:
а) недобросъвестен владелец, придобил владението въз
основа на предварителен договор със собственика на
имота /чл.70, ал.3 ЗС/ - има всички вземания на
добросъвестния владелец.
б) недобросъвестен владелец, направил подобрения със
знанието и без противопоставянето на собственика – има
вземане за необходимите разноски и за увеличената
стойност на имота.
в) лицето, извършило подобрения в имот, правото на
собственост върху, който се възстановява по ЗСПЗЗ - § 4в
ПЗР ЗСПЗЗ
Налице е противоречива практика на ВКС по въпроса кои
лица имат правата по § 4в ПЗР ЗСПЗЗ. С решение №

283
325/21.10.2011 г. по гр.д. № 1172/2010 г., ВКС, I г.о. е
дадено тълкуване, че правата по § 4в ПЗР ЗСПЗЗ имат
само ползватели, на които въз основа на актове на
Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет
или на Министерски съвет е предоставена за ползване
земя, принадлежала на бившите собственици /на които е
възстановена/. Според § 4в ПЗР на ЗСПЗЗ лицата,
извършили подобрения в имота който подлежи на
възстановяване, имат правата на добросъвестни владелци
по смисъла на чл. 72 ЗС, но само ако са направени до
1.03.1991 г. Разпоредбата не се отнася за лица, които не са
ползватели на имот въз основа на някой от актовете
посочени в § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, а с решение №
275/26.04.2010 г. по гр.д. № 560/2009 г., ВКС, І г.о. – че
субекти на правата по посочения текст са лицата, които са
извършили подобрения върху имоти, подлежащи на
възстановяване при условията на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ и § 4 и
сл. ПЗР ЗСПЗЗ. Правилно е първото становище, тъй като
пар.4в от ПЗР на ЗСПЗЗ има систематичното си място в
частта от закона, която урежда положението на
ползувателите на земеделски земи и конкуренцията на
техните права с тези на правоимащите по реституцията на
същите земи. Следователно той урежда отношенията
между тях при реституция и съответно заплащане на
извършените подобрения в имота. Ако такива строежи са
извършени в имоти, подлежащи на възстановяване преди
влизане в сила на ЗСПЗЗ, тези имоти не подлежат на
реституция – арг. от чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ, а ако са извършени
след този момент, подобренията няма да се обезщетят по
правилото на чл.72 ЗС, а като такива, осъществени от
недобросъвестен владелец – чл.74 ЗС.
Лицата по § 4в ПЗР ЗСПЗЗ имат правата на добросъвестни
владелци само за подобренията, направени до влизане в
сила на ЗСПЗЗ. Относно извършените след влизане в сила
на ЗСПЗЗ подобрения, лицата не могат да се считат за
приравнени на добросъвестни владелци подобрители –
решение № 238/13.01.2012 г. по гр.д. № 999/2010 г., ВКС,
ІІ г.о.
г) лицето, придобило имота въз основа на придобивно
основание, което е унищожено, развалено или отменено и
до извършване на подобренията не е знаело за
обстоятелството, послужило за отпадане на основанието, и
поведението му не е причина за унищожението,
развалянето или отмяната на придобивното му основание –
ППВС № 6/74 г., т.11. Следва да бъде признато качеството

284
„добросъвестен подобрител” и на лица, чиито права са
отпаднали въз основа на конститутивно съдебно решение
/напр. по чл.30 ЗН, по чл.33, ал.2 ЗС/ или след отмяна на
влязло в сила съдебно решение, щом подобренията са
извършени преди предявяване на иска /възражението/ или
молбата за отмяна на влязлото в сила решение.
Решение № 235/31.05.2012 г. по гр.д. № 1196/2011 г., ВКС,
І г.о. – държавата дължи обезщетение по реда на чл.72 ЗС
за направени подобрения в имот, който е бил даден като
обезщетение за отчужден по реда на благоустройствените
закони имот и който след реституцията по реда на ЗВСНОИ
по ЗТСУ, ЗМПИНМ, ЗБНМ, ЗСИ и ЗС се връща на
държавата, ако подобренията са направени преди
отмяната на отчуждаването /т.е. когато подобрителите все
още са били собственици на дадения им в обезщетение
имот/ и обратно – ако подобренията са направени след
връщането на имота на държавата, тя дължи обезщетение
по чл.74 ЗС.
Размер на вземането за подобрения – увеличената
стойност на имота: това е разликата между стойността
/пазарната цена/, която имотът би имал в състоянието
преди извършването на подобренията и стойността
/пазарната цена/, която има към момента на разглеждане
на спора. Увеличението се заплаща доколкото съществува
към деня на постановяване на решението – ППВС № 6/74
г., т.6
Приема се, че ако владението е предадено, то
отношенията между бившия владелец и собственика се
уреждат не към момента на постановяване на решението, а
към момента на предаване на владението, тъй като към
този момент собственика се обогатява с тези подобрения и
те трябва да се платят в състоянието и цените по това
време – решение № 33/23.03.2009 г. по т.д. № 614/2008 г.,
ВКС, І т.о.
Тъй като добросъвестният и приравненият на
добросъвестен владелец има право на доходите
/естествени и граждани плодове/, които е събрал от имота и
ползването, което е осъществил до предявяване на иска, то
тези доходи и спестени от ползването разходи не се
приспадат от сумата на установеното му вземане за
необходими разноски и подобрения. Само за доходите и за
ползването след предявяване на ревандикацията
собственикът може, като предяви насрещен иск за тяхната
стойност и получи осъдително решение, да предизвика

285
компенсирането им срещу вземането на добросъвестния
владелец за необходими разноски.

3. Недобросъвестен владелец е този, който упражнява

владение върху имота не въз основа на юридическо
основание, макар и опорочено, а без наличие на такова
основание или при неговата нищожност извън
хипотезата на чл.70, ал.1, пр.2 ЗС. Според чл.73 ал.2 и
чл.74 ЗС той има право на вземане за:
- за разноски за плодовете /чл.73, ал.1 от ЗС/. За разлика от
добросъвестния владелец, който придобива собствеността
върху плодовете до предявяването на иска за връщането
на вещта, недобросъвестния владелец дължи връщането
на всички плодове, като може да иска само разноските,
които е направил във връзка с тях /т.е. тези, без които
плодовете не биха възникнали/.
- за необходими разноски /чл.73, ал.2 от ЗС/ -
предпоставките са като при добросъвестното владение.
- разноски за подобренията /чл.74 от ЗС/. Касае се за
разноски, които са довели до увеличаване стойността на
вещта. Правата, които има владелеца обаче зависят от
това дали собственика е знаел и дали се е
противопоставил на извършването им.
а) ако подобренията са извършени без знанието на
собственика /чл.74, ал.1 от ЗС/ обикновения владелец има
право на по-малката сума измежду направените разноски и
увеличената стойност на имота. Ако направените разноски
са по-големи от увеличението, ще се присъди последното.
Типичният случай е обратния, поради което се присъждат в
полза на недобросъвестния владелец направените от него
разноски за извършените подобрения, в което се е
изразило обедняването му като подобрител, макар че
обогатяването на собственика на имота е в по-голям
размер от стойността на полезните разноски – последният
получава и разликата между тях и увеличената в резултат
на извършването им по-висока пазарна стойност на
подобрявания имот.
В тази хипотеза претендиращият следва да установи както
размера на изразходваните за подобренията средства, така
и увеличената стойност на имота. Макар и да липсва
изрично законодателно разрешение и в този случай
увеличената стойност на имота се преценява към момента
на постановяване на съдебното решение /износването на
подобренията от деня на извършването до деня на
съдебното решение остават за сметка на владелеца/.

286
б) ако подобренията са извършени със знанието и без
противопоставянето на собственика /чл.74, ал.2 от ЗС/
обикновения владелец има правата на добросъвестен –
дължи му се увеличената стойност на имота, независимо от
размер на направените разноски и има право на задържане
до заплащането на необходимите разноски и
подобренията. Индиция за такова знание и
непротивопоставяне на извършване на подобренията може
да бъде и наличието на нищожен договор между владелец-
подобрител и собственик на имота, който макар и да
обуславя недобросъвестност на владението, може да
представлява израз на волята на собственика по смисъла
на чл.74, ал.2 ЗС, която приравнява недобросъвестния на
добросъвестен владелец при обезщетяването на
извършените от него подобрения. .
По чл.73 и чл.74 ЗС се уреждат отношенията между
реституиран при условията на чл.2, ал.6 ЗОСОИ собственик
и строителя, респ.извършилия незаконните по смисъла на
т.1 на ТР. № 6/2005 г., ОСГК на ВКС промени в реституиран
имот, т.е.присъжда се по-малката сума измежду сумата на
направените разноски и сумата, с която се е увеличила
стойността на имота вследствие на тези подобрения –
решение № 76/12.04.2010 г. по гр.д. № 2952/2008 г., ВКС,
ІІІ г.о. Визираните в чл.2, ал.6 ЗОСОИ хипотези на
заплащане на подобрения се отнасят до незаконни
строежи, извършени без редовни строителни книжа в
одържавената, отчуждената или незаконно отнетата земя,
подлежащи на реституция, както и строежи извършени в
такива имоти след 25.2.1992 г., т.е. датата на влизане в
сила на реституционния закон..
Давност:
Вземанията на владелеца /добросъвестен и
недобросъвестен/ за разноски възникват от момента на
прекъсване на владението – ППВС № 6/74 г., т.13, което
настъпва:
1. от момента на изоставянето на имота,
2. от момента на предаването на вещта на собственика
3. от момента на предявяване на иск от собственика за
връщане на имота /а не от момента на отстраняване на
владелеца от имота въз основа на влязлото в сила
решение – решение № 229/2.06.2011 г. по гр.д. №
524/2010 г., ВКС, І г.о./
Началният момент на давността започва да тече от
предявяване на установителните или осъдителните искове,
които целят установяване със сила на пресъдено нещо на

287
едно съществуващо правоотношение, но при конститутивен
иск, началният момент, с оглед характера на
конститутивното решение, с което се преобразува едно
право, започва да тече от датата на постановяване на
решението, защото от този момент владелецът се
превръща в държател – решение № 609/18.10.2010 г. по
гр.д. № 451/2009 г., ВКС, І г.о.
Страни и тежест на доказване:
Вземането принадлежи на лицето, което е направило
разноските, респективно негов универсален
правоприемник. Частен правоприемник може да предяви
вземането само, ако същото изрично му е прехвърлено.
Ищецът доказва фактическото извършване на определени
разходи, тяхната необходимост или полезност и наличието
на добросъвестно или приравнено към него владение.
Задължението е на собственика на имота към момента на
извършването на разноските, подлежащи на обезщетяване,
респ. негов универсален правоприемник, но не и на
последващ частен правоприемник, освен ако му е било
изрично прехвърлено или частният правоприемник е
недобросъвестен /знаел е, че подобренията са извършени
от владелеца/.
Цена на иска – претендираната от ищеца обща сума, а не
сборът от отделните подобрения. Претенцията за
увеличената стойност на имота, вследствие на извършени
подобрения, е различна от евентуалната претенция за
заплащане на стойността на всяко едно от подобренията
поотделно, респ. от стойността на вложените при
подобряването на имота средства. Увеличената стойност
на един имот представлява разликата между стойността му
преди и след извършване на подобренията като цяло с
оглед пазарната цена на недвижими имоти от такъв вид и
тя може да се различава от простия сбор на стойностите на
подобренията поотделно, ако същите представляват
самостоятелни обекти, всеки от които има и определена
или поне определяема цена. Цената на тази претенция не
се определя от сбора на стойностите на отделните
подобрения, тъй като самото естество на претенцията не се
основава на този прост сбор – определение №
217/14.05.2009 г. по ч.гр.д. № 122/2009 г., ВКС, ІІ г.о.
Предявяване на вземанията: чрез самостоятелен иск,
чрез насрещен иск или чрез възражение. За възможността
вземанията да се предявят с възражение /заедно с
възражението за право на задържане/ - Тълкувателно
решение № 111/1.11.1962 г. по гр.д. № 104/62 г., ОСГК на

288
ВС. Тълкуването е основано на разпоредбата на чл.221,
ал.2 ГПК-отм., но важи и при действащия ГПК, независимо
от различната редакция на чл.298, ал.4 ГПК, според която
решението влиза в сила и по отношение на разрешените с
него искания и възражения за право на задържане и
прихващане, тъй като правото на задържане по чл.73, ал.2
ЗС винаги е акцесорно и обезпечава заплащането на
обезщетението за необходими разноски и подобрения. При
действащия ГПК, за да се приеме възражението за
извършени подобрения за общо разглеждане в
производството по иска за собственост, то трябва да се
направи от ответника с отговора му на исковата молба.
Макар, че не е необходимо то да отговаря на изискванията
на чл.127 и чл.128 ГПК относно редовността на предявен с
искова молба иск и по него не се внася държавна такса, а
такава се присъжда върху уважения размер на сумата на
подобренията, съдът се произнася в диспозитива на
решението си по него, аналогично ако вземането за
подобрения бе предявено с иск. Разликата се изразява
освен в облекчената форма на предявяване на
претенцията, без специалните условия за редовност на
исковата молба и предварително внасяне на държавна
такса върху претендирания размер, и в зависимостта му от
сезирането на съда с иска за собственост – ако последният
бъде оттеглен, производството се прекратява, без съдът да
се произнася по възражението за подобрения за разлика от
хипотезата, когато претенцията е заявена с насрещен иск.

Действия на съда:
Относно редовността на исковата молба – виж
„Съсобственост. Искове за заплащане на подобрения”
- да прецени правната квалификация, следваща от
твърденията на ищеца и на ответника.
- да прецени необходими ли са твърдения за други
факти, от значение за размера на вземането,
респ.задължението /кое е наложило извършването на
разходите с оглед преценка дали се касае до необходими
разноски или подобрения; за състоянието, което е имал
имота преди извършването на разходите с оглед
формулиране задачата експертизата и т.н./ и да постави
въпроси за тях по реда на чл.145, ал.1 ГПК.
- при постановяване на решението да квалифицира
спора според твърдените от някоя от страните /ищец или
ответник/ и доказани по делото факти и въз основа на тях
да определи размера на дължимото обезщетение.

289
 Вземанията за присъждане на обезщетение за
разходи за необходими разноски и подобрения почиват на
принципа на недопустимост на неоснователното
обогатяване. Основанието на предявеното вземане са
твърденията за направени от ищеца разходи, с които
ответникът-собственик се е обогатил. Правната
квалификация, дадена от ищеца не обвързва съда, поради
което ако се претендират права по чл.72, ал.1 ЗС, а се
установи, че ищецът е недобросъвестен владелец,
претенцията ще се разгледа на основание чл.74, ал.1 ЗС –
решение № 359/21.07.2010 г. по гр.д. № 1205/2009 г., ВКС,
ІІ г.о. Съдът може да отхвърли иска само ако вземанията
не съществуват /не са направени разходи или резултата от
тези разходи не съществува към релевантния момент/, ако
вземанията са погасени по давност или ако ответникът не е
длъжник по тези вземания. Щом установи, че разходите са
направени и ответникът се е обогатил, съдът следва да
квалифицира спора въз основа на установените по делото
твърдения на страните и да присъди следващия се от
приетата правна квалификация размер на вземането.
Въззивният съд следва да направи разлика между случаите
на произнасяне по непредявен иск и случаите на
неправилна правна квалификация – когато първата
инстанция се е произнесла по предявения иск, но е дала
грешна квалификация на спорното право, въззивният съд е
задължен да даде вярната квалификация и да реши делото
по същество – решение № 306/1.04.2010 г. по гр.д. № 4715
по описа за 2008 г. на ІІ г.о., ВКС, І г.о.

Право на задържане по чл.72, ал.3 от ЗС.

Този законов текст дава право да се задържи вещта
/движима или недвижима/ до заплащането на дължимото
обезщетение за разноските и подобренията.
Същност:
В теорията се приема, че правото на задържане е
залогоподобно, като съществува спор дали същото е с
личен или вещноправен характер и съответно дали може
да се противопостави само на кредитора, респ.
универсалните му правоприемници или и на трети лица,
вкл. частни правоприемници.
Съдебната практика приема, че се касае до акцесорно,
обезпечително право на владелеца-кредитор срещу
собственика-длъжник, т.е. приема, че по своя характер
правото на задържане е лично, а не вещноправно /ТР №
48/3.04.1961 г., ОСГК на ВС/.

290
Макар съществуването му да е обусловено от наличието на
непогасено вземане за подобрения или разноски, правото
на задържане не е част от тях, а е самостоятелно и
включва две възможности: да откаже предаване на вещта
до извършване на присъдените плащания /т.е. на практика
да отсрочи изпълнението на съдебното решение за
ревандикация/ и да бъде предпочетен за вземанията си
пред другите кредитори на собственика от стойността на
задържания имот.
Възможността да се задържи вещта съществува, докато не
се погасят изцяло задълженията – частичните плащания на
собственика или изпълнението на задължението на един от
съсобствениците, не дават основание за частичен въвод
във владение.
Легитимирано лице:
1. добросъвестен владелец
2. приравнен на добросъвестен владелец
3. недобросъвестен владелец, направил подобрения
със знанието и без противопоставянето на собственика.
Ответник е лицето, което е собственик на вещта към
момента на направата на разходите за необходими
разноски и подобрения, респ. негов универсален
правоприемник. Спрямо частен правоприемник, който е
придобил собствеността на същия имот след извършване
на подобренията, правото на задържане по чл.72, ал.3 ЗС
може да се упражни само, ако същият е бил
недобросъвестен /този който е знаел, че подобренията са
извършени от друго лице, а не от собственика/ - ТР №
48/3.04.1961 г., ОСГК на ВС.
Фактически състав:
1. изискуеми парични вземания на задържащия срещу
лицето, срещу което задържа за направени необходими
разноски или разноски за подобрения.
2. задължение за връщане на вещ, собственост на лицето,
срещу което се задържа.
3. връзка между направените разходи за необходими
разноски и подобрения и задържания имот.
4. упражняване на фактическа власт от задържащия върху
задържаната вещ /със загубване на владението правото на
задържане се погасява/.
Предявяване:
Правото на задържане следва да се релевира изрично от
владелеца чрез възражение. Искът или възражението за
подобрения се предявяват по общите правила в
първоинстанционното производство. Възражението за

291
право на задържане може да бъде предявено и пред
въззивният съд, само ако искът за присъждане на
обезщетение за необходими разноски и подобрения е
предявен и уважен в отделен процес или е предявен като
насрещен иск от ответника по ревандикационния иск
/Тълкувателно решение № 1/4.01.2000 г. по т.гр.д. № 1/2000
г., ОСГК на ВКС, т.6/. В тази хипотеза е допустимо
предявяване пред въззивния съд само на възражението за
задържане, но не и на възражение за подобрения –
решение № 454/22.10.2010 г. по гр.д. № 765/2010 г., ВКС,
ІІ г.о., решение № 422/17.01.2011 г. по гр.д. № 939/2009 г.,
ВКС, ІІ г.о.
Ако искът за подобрения е предявен в отделно
производство, то по предявения ревандикационен иск не
може да се упражни право на задържане, нито
производството по ревандикационния иск се спира до
приключване на спора за подобренията в същия имот –
определение № 261/10.06.2011 г. по ч.гр.д. № 221/2011 г.,
ВКС, ІІ г.о. В случай, че искът за подобрения бъде
уважен с влязло в сила решение при висящо
производство по ревандикацията, възражението за
задържане на имота, предмет на ревандикацията, може
да се упражни от ответника по иска за собственост, вкл.
и за пръв път пред въззивната инстанция – ТР№1/2000
г. на ОСГК на ВКС. Ако производството по чл.108 ЗС
приключи преди производството по иска за подобренията,
подобрителят може да защити правата си по възражението
за задържане на имота със средствата на обезпечителния
процес, като в случай, че искът по чл.108 ЗС е уважен,
поиска спиране на изпълнението му – определение №
32/24.01.2011 г. по ч.гр.д. № 533/2010 г., ВКС, І г.о.
Последици от уваженото право на задържане:
- отлага изпълнението на задължението за връщане на
вещта до заплащане на цялото съдебно признато вземане.
Съдът постановява условен диспозитив, с който осъжда
задържащия да предаде имота на собственика, след като
собственикът му заплати конкретно посочена сума за
необходими разноски или подобрения и то независимо
дали вземанията са предявени чрез иск или чрез
възражение.
- привилегия по чл.136, ал.1, т.4 ЗЗД за предпочтително
удовлетворяване от стойността на задържаната вещ.
Решение № 415 от 13.II.1960 г. по гр. д. № 9538/59 г., II г. о.
Правото на задържане означава, че държателят на имота
има правото да задържи същия до заплащане на

292
 подобренията - чл. 72, ал. 3 ЗС . Съгласно чл. 91 ЗЗД
кредиторът, който упражнява задържането има право на
предпочитателно удовлетворение от стойността на
задържаната вещ. Правото на задържане по своята правна
същност създава възможността не само да се задържи
имотът за заплащане на подобренията, но и дава правото
на предпочитателно удовлетворение от стойността на
задържания имот. Правото на задържане има
обезпечителна функция и то не лишава кредитора -
подобрител на имота, от възможността за удовлетворяване
на вземането си да иска принудително изпълнение върху
имота, на който му е признато право на задържане. Законът
не забранява на кредитора-подобрител да иска
принудително изпълнение за присъдената му сума за
подобренията и да иска да удовлетвори от публичната
продан на имота, докато същият не бъде отстранен от
задържания имот.
Правото на задържане както когато е направено във
формата на възражение, така и когато е предявено с иск за
реализиране на вземането, само обезпечава събирането на
вземането, но то не е пречка за привеждане в изпълнение
на решението, с което е уважен искът за същото вземане,
включително и върху подобрения имот.
Правото на задържане не изключва приложението на чл.71
от ЗС. Следователно задържащият дължи на собственика
плодовете от имота или обезщетение за ползите, от които
го е лишил /включително обезщетение за лишаване от
ползването/ за времето докато се задържа имота –
решение № 335/28.07.2010 г. по гр.д. № 660/2009 г., ВКС,
ІV г.о.
Правото на задържане не спира течението на давността за
вземанията, които обезпечава, т.е. ако владелецът не
предприеме действия по събирането им, същите се
погасяват с изтичането на пет години от влизане в сила на
решението, с което са признати.

Право на задържане по чл.91 ЗЗД и право на задържане

по чл.72, ал.3 ЗС:

Право на задържане по Право на задържане по

ЗЗД ЗС
Титуляр - Държател; Само добросъвестен,
- Владелец – спорно в приравнен на него
теорията владелец или
недобросъвестен

293
 владелец, извършил
разходите със знанието
и без
противопоставянето на
собственика
Предмет Само движими вещи Движими и недвижими
вещи

Обезпечени Изискуеми парични Изискуеми парични

вземания вземания за запазване, вземания за
поддържане, поправяне, необходимите разноски
подобряване на вещта или за запазване на вещта и
за вреди, причинени от полезните разноски за
вещта подобряване на вещта

Предпоставки - Фактическата власт да - Добросъвестно

не е установена чрез владение
умишлени непозволени - Приравнено на
действия добросъвестно
- Връзка между владение
вземанията и вещта - Недобросъвестно
владение при знание и
непротивопоставяне на
собственика на
извършените разходи.
- Връзка между
вземанията и вещта
Противопоста - На кредитора - На собственика
вимост - На универсалните му - На универсалните му
правоприемници правоприемници
- На недобросъвестните - На
частни правоприемници недобросъвестните
частни правоприемници.
Последици - Отлага изпълнението на - Отлага изпълнението
задължението за връщане на задължението за
на вещта връщане на вещта
- Право на - Право на
предпочтително предпочтително
удовлетворяване от удовлетворяване от
стойността на задържаната стойността на
вещ задържаната вещ

294
 ПОДРОБНИ УСТРОЙСТВЕНИ ПЛАНОВЕ.
КАДАСТРАЛЕН ПЛАН И КАДАСТРАЛНА КАРТА.
ИСКЪТ ПО ЧЛ.53, АЛ.2 ОТ ЗАКОНА ЗА
КАДАСТЪРА И ИМОТНИЯ РЕГИСТЪР /ЗКИР/
Златка Чолева

Приложима по темата отменена нормативна база:

Закон за благоустройството на населените места в
Княжество България – отм., обн. В ДВ, бр.2/1898г., Закон за
благоустройството на населените места в Царство
България- отм., обн. в ДВ, бр.67/1905г., Закон за кадастър и
комасация /изгубил значение/, обн. ДВ, бр.127/1941г., Закон
за благоустройство на населените места /ЗБНМ/- отм., обн.
В ДВ, бр.117/1941г., Правилник за плановото изграждане на
населените места /ППИНМ/ -отм.,ДВ, бр.51/1950г., Закон за
плановото изграждане на населените места /ЗПИНМ/- отм.,
ДВ, бр.227/1949г., Временна наредба за приложение на
ЗПИНМ-отм., ДВ, бр. 45/1959г., Правилник за приложение
на ЗПИНМ – отм., ДВ, бр.76/1960г., Закон за
териториалното и селищно устройство /ЗТСУ/ - отм., ДВ,
бр.29/1973г., Правилник за приложение на ЗТСУ – отм., ДВ,
бр.62/1973г., Закон за единния кадастър на НРБ /ЗЕКНРБ/-
отм., ДВ, бр.35/1979г., Правилник за приложението на
ЗЕКНРБ- отм., ДВ, бр.74/1983г.
Действаща нормативна база- Закон за устройство
на територията, обн. в ДВ, бр. 1/2001г. – в сила от
31.03.2001г., Закон за кадастъра и имотния регистър, обн. В
ДВ, бр.34/2000г.- в сила от 01.01.2001г., Наредба №
3/28.04.2005г. за съдържанието, създаването и
поддържането на кадастралната карта и регистри, обн. В
ДВ, бр.41813.05.2005г., Наредба № 2/21.04.2005г. за
воденето и съхраняването на имотния регистър, обн. В ДВ,
бр.39/2005г.

Планове:
Основното правно значение на различните видове
планове и практическото им приложение в областта на
правораздаването е свързано с разрешаването на
споровете за собственост и други вещни права върху
недвижимите имоти. Недвижимият имот, като обект на
правото на собственост се характеризира с технически
данни, които намират отражение в плана.

295
 Всеки недвижим имот, като обект на правото на
собственост или друго вещно право, се характеризира със
своето местонахождение, площ, граници и вид. Плановете,
наред с документите за собственост, имат основно
значение при установяване на тези технически
характеристики в рамките на гражданския процес, като
имат основно и определящо значение при проследяване на
същите в различните периоди от време и оттам- при
разрешаването на въпроса за идентичността при спор за
наличието или липсата на такава. Разрешаването на
въпроса за наличието или липсата на идентичност се
базира на съвкупната преценка от страна на съда на
техническите характеристики на имота, съгласно
описанието в документите за собственост, представени по
делото, скиците на имота, събраните гласни доказателства
за тези характеристики и експертните заключения.
Изводите на вещите лица при отговора на въпроса за
наличието или липса на идентичност, също се базират на
изброените по-горе доказателства, както и на
проследяването на заснемането на имота в плановете,
които е бил нанесен в различните периоди от време.
На второ място, плановете, с които поземлените
имоти се урегулират, имат съществено значение при
разрешаването на въпроса за собствеността върху
имотите, предмет на регулация, обусловено от прякото
отчуждителното действие на регулационния план или
липсата на това, съгласно нормативното разрешение към
определен във времето момент. Въпросът за
отчуждителното действие на регулационните планове и
свързания с него въпрос за собствеността и момента на
придобиването й върху частите, отчуждени и съответно -
придадени по регулация, както и при образуването на
съсобствен парцел, е намерил различно нормативно
разрешение във времето:
1. При действието на ЗПИН /отм./, за имотите,
отчуждени за мероприятия по улично –регулационния план,
същият не е имал пряко отчуждително действие, съгласно
чл.39,ал.1 от ЗПИНМ /отм./, за разлика от дворищно-
регулационния план, за който е установено непосредствено
вещно-правно действие - чл.39,ал.3 от ЗПИНМ /отм./.
Първоначалното законодателно разрешение на
отчуждителното действие на двата вида планове- улично-
регулационния и дворищно-регулационния, е било
идентично- и двата плана са имали пряко отчуждително
действие. Съгласно първоначална редакция на чл.39,ал.1 /

296
ДВ, бр.227/1949г./- отчуждаването се извършва по силата
на самата улична регулация. Т.е.- с влизане в сила на
плана се поражда отчуждителното действие. Аналогично е
нормативното разрешение на действието на дворищно-
регулационния план, регламентирано от ал.3 на чл.39 от
ЗПИНМ /отм./- за придадените по регулация части по
силата на дворищната регулация от недвижими имоти,
собственост на едно лице към парцели на други лица,
собствеността се придобива по силата на самия план. И в
двете хипотези- изплащането на обезщетението , дължимо
при отчуждаването, не е елемент от фактическия състав и
не рефлектира върху собствеността на имота, а поражда
само облигационни отношения между отчуждения
собственик и лицето, в чиято полза е извършено
отчуждаването. С изменение на нормата на чл.39,ал.1 от
ЗПИНМ , обн. в ДВ, бр.54/1956г., режимът на преминаване
на собствеността за недвижимите имоти, отредени за
мероприятия по улично регулационния план, е променен,
като е въведено изискването за заплащане на обезщетение
на собственика им, като елемент от фактическия състав на
отчуждаването- имотите се считат отчуждени от деня на
обезщетяване на собственика им. При преценка
приложимостта на нормата на чл.39,ал.1 от ЗПИНМ /в
редакцията от ДВ, бр.54/1956г./, при разрешаването на
правен спор за собствеността следва да се има предвид, че
тя намира приложение и за имотите, които са били предмет
на отчуждаване със заварени към момента на влизане в
сила на изменението на закона, улично-регулационни
планове, освен ако не е налице , някое от изключенията ,
визирани от нормата на чл.74”а” от ЗПИНМ /отм./. Т.е.,
имот, който е бил предмет на отчуждаване с улично-
регулационен план, одобрен преди влизане в сила на
изменението на чл.39,ал.1 от ЗПИНМ /отм./ от 1956г., ще се
счита отчужден не от момента влизане в сила на плана, а
от датата на обезщетяване на собственика му, освен , ако
до влизане в сила на изменението на закона имотът не е
бил завзет по предвидения от закона ред или дължимото за
него обезщетение е изплатено отчасти или изцяло,
/чл.74”а” от ЗПИНМ /отм./ В този смисъл е и съдебната
практика - Решение № 447/ 30.12.2010г. по гр.дело №
333/2010г. на ВКС, 2-го ГО, постановеното по реда на
чл.290 от ГПК.
При произнасянето на съда в рамките на
гражданския процес по въпроса за отчуждаването с
плановете по ЗПИНМ /отм./, следва да се има предвид още

297
едно изключение от правилото по чл.39,ал.1 и то е
установеното от разпоредбата на чл.55 „а” от ЗПИНМ/отм./.
Последната регламентира отчуждаването на урегулирани
или неурегулирани имоти на частни лица и на обществени
организации – в полза на държавата- за образуването или
групирането на парцели за държавно и групово жилищно
строителство, както и за отстъпване право на строеж на
обществени организации или на жилищно-строителни
кооперации. В хипотезата на отчуждаване по реда на
чл.55”а”,ал.1 от ЗПИНМ /отм./, вещно-правното
/отчуждително/ действие на рег.план настъпва от момента
на влизане в сила на решението на ИК на съответния
Окръжен съвет, с което планът се одобрява. Решението на
ИК е окончателно и не подлежи на обжалване /чл.55”а”,
ал.3 от ЗПИНМ /отм./. С постановеното по реда на чл.290
от ГПК- Решение № 22/29.06.2010г. по гр.дело №
3599/2008г. на 5-то ГО на ВКС, в какъвто смисъл е и
предходно решение на ВКС- Решение № 2087/02.02.2004г.
по гр.дело № 2780/2004г. на 4-то ГО , е прието, че нормата
на чл.55”а” от ЗПИНМ /отм./, регламентира „специална
хипотеза”, която изключва изискването на общото правило
на чл.39,ал.1 от ЗПИНМ/отм./ - за заплащане на
обезщетение, като последното не е елемент от
фактическия състав на отчуждаването по реда на
специалната норма.
При действието на ЗТСУ /отм./, дворищно-
регулационният план има пряко и непосредствено вещно-
правно ,/отчуждително/, действие. Предвиденото
заплащане на обезщетение /парично или имотно/, не е
елемент от фактическия състав на отчуждаването и
съответно- не рефлектира върху момента на преминаване
на собствеността, който настъпва от влизане в сила на
заповедта, с която регулационният план е одобрен.
Отчуждителното действие на дворищно-регулационния
план е установено с нормата на чл. 110, ал.1 от ЗТСУ
/отм./, съгласно която недвижимите имоти (местата със
сградите, постройките, съоръженията, трайните
насаждения и другите подобрения в тях), придадени от
парцела на едно лице - към парцели на други физически
или юридически лица, се смятат за отчуждени от деня на
влизане в сила на дворищно-регулационния план. При
действието на ЗТСУ /отм./, изплащането на паричното
обезщетение, респ.- получаването на имотно такова, не е
елемент от фактическия състав на отчуждаването на части
от един имот, които се придават към друг с дворищно-

298
регулационния план. Определеното обезщетение поражда
само облигационни правоотношения между собственика на
имота, от който се отчуждава част и този, притежаващ
съседния имот, към който тази част се придава.
Застроително-регулационният план , с който се
отчуждават имоти за държавни или обществени
нужди/мероприятия по чл.22 от ЗТСУ /отм./, няма пряко
отчуждително действие, поради предвидената специална
процедура по отчуждаването на имотите и такава - за
обезщетяването на собствениците. За настъпване на
вещно-правното действие на този план следва да е налице,
на първо място, влязла в сила заповед на компетентния
орган за отчуждаването по чл.95 от ЗТСУ /отм./ . И на
второ място –изисква се обезщетяване на отчуждения
собственик. Едва при кумулативното наличие на тези две
предпоставки, се поражда вещно-правното действие на
преминаване на собствеността от отчуждения собственик
върху държавата /или обществената организация, за
нуждите на която е отчуждаването на имота. В този смисъл
е постановеното по реда на чл.290 от ГПК – Решение №
227/28.06.2010г. по гр.дело № 735/2009г. на 1-во ГО на ВКС.
По действащото законодателство: ЗУТ- подробният
устройствен план /ПУП/ има пряко отчуждително действие
само в хипотезата на чл.16 , ал.5 от ЗУТ – при отчуждаване
на процентна част от имот от ФЛ или ЮЛ, /не повече от
25%/ в полза на общината , необходима за изграждане на
обектите на социалната инфраструктура. В този случай,
общината придобива собствеността върху прехвърлената й
процентна част , а собственикът на последната -
притежанието върху определения като обезщетение УПИ-
от датата на влизане в сила на плана. Нормата на
чл.16,ал.5 от ЗУТ изисква издаване на заповед от кмета на
общината или упълномощено от него лице, в която имотите
следва точно да се индивидуализират, като тази заповед
служебно се вписва в имотния регистър. Издаването на
заповедта не е елемент от фактическия състав на
придобиването на собствеността върху частта от имота,
който се прехвърля от ФЛ или ЮЛ, тъй като, както вече бе
посочено, съгласно изричната норма на чл.16,ал.5,изр.1 от
ЗУТ, лицето загубва собствеността върху нея, респ.-
общината придобива собствеността от момента на влизане
в сила на ПУП. Ирелевантно за придобиването на
собствеността върху отчуждения имот от община, е и
обстоятелството дали е определен равностоен имот за ФЛ
или ЮЛ , като обезщетение по чл.16,ал.4 от ЗУТ, тъй като

299
няма правна пречка във всеки един момент лицето да
направи искане за издаване на заповедта по чл.16,ал.5 от
ЗУТ. Правната възможност за това е предвидена и от
нормата на чл.210 от ЗУТ. Въпросът за това дали
наличието или липсата на определен равностоен имот като
обезщетение със заповедта по чл.16,ал.5 от ЗУТ, е елемент
от фактическия състав на придобиването на собствеността,
е разрешен в горепосочения смисъл с постановено по реда
на чл.290 от ГПК - решение № 371/28.07.2010г. по гр.дело
№ 1007/2009г., 4-то ГО на ВКС.
В останалите хипотези на отчуждаване на имоти
или части от тях или промяна на границите им с ПУП /чл.15
и чл.17 от ЗУТ/ , фактическият състав на промяната на
собствеността върху засегнатите имоти или части от тях, е
сложен, като включва гражданско –правен елемент,
/сделка/ , при това сключена в определена от закона форма
за действителност , /чл.15, ал.3,ал.4 и ал.5 от ЗУТ и
съответно- чл.17,ал.3, ал.4 и ал.5 от ЗУТ/ и
административно –правен елемент, / влязла в сила заповед
на административния орган по чл.129 от ЗУТ/.
Като обобщение на гореизложеното следва да се
посочи, че въпросът за отчуждителното действие на
плановете, съгласно регламентацията им, установена с
обсъдените нормативни актове, има съществено значение
при разрешаването на споровете за собственост.
Правилното приложение на нормите, регламентиращи
отчуждителното действие на плановете по отменените
нормативни актове, има особено важно значение за
правилното разрешаване на споровете за собственост при
които някоя от страните по делото, /ищец или ответник/,
основава правото си на собственост върху процесния имот
на реституционно основание, /по ЗВСОНИ или ЗВСОНИ по
ЗБНМ, ЗПИНМ, ЗТСУ и др./. При решаването на тези
казуси, приложението на нормите, установяващи
отчуждителното действие на плана дават отговор на
въпроса- бил ли е отчужден по надлежния ред, /съгласно
приложимия нормативен акт/, процесния имот. Съответно,
при липсата на доказано отчуждаване при спазване на
законовата процедура- дали не следва да се приеме, че
имотът е завзет от държавата не по установения за това
ред. И на второ място, при правилно установен релевантен
момент, от който се приема, че настъпва отчуждаването-
кой е бил собственикът на имота, който ще е легитимиран
да заяви реституционна претенция. Правилното
разрешаване на тези въпроси въз основа на събраните по

300
делото доказателства, гарантират и законосъобразното
произнасяне от съда по въпроса дали страната се
легитимира като реституиран собственик на процесния
имот на плоскостта на материалното право или липсва
такава легитимация.
При разрешаването на споровете за собственост
върху недвижими имоти, от съда следва да се имат
предвид и нормативно установените забрани, свързани с
плановете. Такава е забраната, произтичаща от нормата на
чл.40, ал.1 и ал.2 от ЗПИНМ /отм./ , идентична на която е и
тази, регламентирана от разпоредбата на чл.59,ал.1 от
ЗТСУ /отм./- до изменението, обн. в ДВ, бр.34/2000г. в сила
от 01.01.2001г. Забраната, установена от цитираните норми
е за придобиване на реални части от парцели чрез
двустранни правни сделки или едностранна такава, /завет/,
чрез съдебна делба или по давност, в случаите когато тези
части по размери не отговарят на изискванията за
обособяване като самостоятелен парцел и преди да са
обособени като такива по установения от закона ред.
Изключение от това правило е установено в ал.2, изр.2 на
чл.40 от ЗПИНМ /отм./ и то касае хипотезата, при която
реалната част от парцела се включва в съседен парцел.
Нормата на чл.59 от ЗТСУ /отм./ - до посоченото изменение
от 2000г. не предвижда изключения. При наличието на тези
нормативни забрани, считам, че сделките, които имат за
предмет реална част от парцел, /освен при изключението
по чл.40,ал.2,изр.2 от ЗПИНМ/отм./, са нищожни, поради
липсата на годен обект на правото на собственост, на
основание чл.26,ал.2,пр.2 от ЗЗД. Не това е становището
прието с ТР № 76/ 01.06.1967г. по гр.дело № 42/1967г. на
ОСГК на ВС -по приложението на чл.40,ал.1 от ЗПИНМ
/отм./. ВС приема с това решение, че предварителен
договор, който има за предмет реална част от парцел,
която не е обособена като самостоятелен парцел, не е
нищожен и няма правна пречка да бъде обявен за
окончателен по реда на чл.19,ал.3 от ЗЗД , без да е
необходимо реалната част да бъде обособена като
самостоятелен парцел до момента на постановяване на
съдебното решение. Прието е, че е достатъчно реалната
част да отговаря на изискванията за обособяване като
самостоятелен парцел по действащите норми. Считам, че
при установената забрана с чл.40,ал.1 от ЗПИНМ /отм./,
при действието на която норма е прието ТР № 76/1967г.,
последното е в противоречие със закона. Становището,
застъпено в ТР № 76/ 1967г. , обаче, намира последващо

301
нормативно развитие с изменението на нормата на
чл.59,ал.1 от ЗТСУ /отм./ с ДВ, бр.34/2000г. – в сила от
01.01.2001г. С изменението е прието за достатъчно
реалната част от поземления имот в границите на
населеното място, да е отговаря на изискванията за
минимални размери за площ и лице, определени с
правилника, за да може да бъде предмет на правна сделка
или оригинерния способ за придобиване на собственост-
давностно владение. Правилото, установено от ал.1 отпада
при изключенията по ал.2 на чл.59 от ЗТСУ /отм./- в
редакцията, приета с изменението ДВ, бр.34/2000г.- в
случаите, когато частта от поземления имот се
присъединява към съседен имот при условията на чл.28 , а
оставащата част- отговаря на изискванията за минимални
размери за площ и лице или също се присъединява към
съседен имот. Идентично на установеното от чл.59 от ЗТСУ
/отм./ -в редакцията с изменението от 2000г., е
разрешението по действащия ЗТУ- чл.200.
Изключение от приложното поле на забраната по
чл.59 от ЗТСУ /отм./ - в редакцията до изменението с ДВ,
бр.34/2000г., е установено с нормата на чл.181 от ЗТСУ
/отм./. С решение № 186/ 19.02.1987г. на ОСГК на ВС, е
прието, че тълкуването на на чл.40, ал.1 от ЗПИНМ /отм./,
дадено с ТР № 76/1967г., е нормативно продължено с
разпоредбата на чл.181 от ЗТСУ /отм./. ВС приема с
решение № 186/1987г., че нормата на чл.181 от ЗТСУ
/отм./, установява правни фикции - за придобиване на
реални части от парцели по давност, изтекла до влизане в
сила на ЗТСУ и чрез правни сделки при наличие на
останалите условия, визирани в нормата, които са
изключение от общата забрана, установена от чл.59 от
ЗТСУ /отм./ - в редакцията, обн. в ДВ, бр.34/2000г. С ал.3 на
цитирания текст се създава правната фикция, че когато в
случаите по предходните алинеи не може да бъдат
обособени самостоятелни парцели, се приема че е
придобита идеална част, съответстваща на реално
определената част от парцела, т.е. ако давността е изтекла
или правните сделки с такава част са сключени преди
влизане в сила на ЗТСУ/отм./ - 1.6.1973 г.

Подробни устройствени планове /ПУП/

Правна регламентация на ПУП е в Закона за
устройство на територията / ЗУТ/.
Легалната дефиниция на ПУП е закрепена в нормата
на чл.14 от ЗТУ. С ПУП се урегулират улиците ,

302
кварталите, поземлените имоти за застрояване и за други
нужди без застрояване. Начинът на определяне на
регулационните линии на поземлените имоти /ПИ/ с
уличната регулация и вътрешните регулационни линии на
имотите, е регламентиран от ал.2 и ал.3 на чл.14 от ЗУТ.
Уличната регулационна линия на имота е улицата,
прилежаща към него, която е и лице на ПИ, / ал.2 , чл.14/, а
вътрешните регулационни линии между съседни ПИ,
съгласно чл.14,ал.3 от ЗУТ, съвпадат с границите между
тях, определени по реда на чл.16 или чл.17 от ЗУТ. С
разпоредбата на чл.14,ал.5 от ЗУП е установено основното
правило регулационните линии да се считат за граници на
имотите. С допълването на ал.5 на чл.14 от ЗУТ, обн. в ДВ,
бр. 82/2012г. – в сила от 26.11.2012г., бе въведено и
условието ПУП да е приложен по отношение на
регулацията, за да се приемат регулационните линии за
граници на имотите. Посоченото допълнително условие
поставя съществения въпрос– кога следва да се счита
„приложена” регулацията. За ПУП, одобрени по
действащия ЗУТ отговорът е изрично и нормативно
регламентиран с пар.22 от ЗУТ, в съответната редакция с
оглед момента във времето, към който се твърди ПУП да е
приложен. Така, съгласно първоначалното правило на
пар.22 от ЗУТ /редакцията, обн. в ДВ, бр.1/2001г./, ПУП се
счита за приложен по отношение на регулацията - с
изплащането на дължимите суми по договорите по чл. 17,
ал. 3, когато такива се предвиждат, нанасяне на имота в
кадастъра и вписване в имотния регистър. С последващото
изменение на пар.22 от ЗУТ /обн. в ДВ , бр.64/2012г.- в сила
от 26.11.2012г./, ПУП по отношение на регулацията се
счита за приложен:
а) с влизането в сила на административния акт за
одобряване на подробен устройствен план по чл. 16;
б) със сключването на окончателни договори за
прехвърляне право на собственост, когато такива се
предвиждат;
в) с изплащането на обезщетенията по отчуждителните
производства;
За регулационните планове, одобрени по реда на
действалите преди влизане в сила на ЗУТ, нормативни
актове, разрешението на въпроса за „приложението” на
дворищно-регулационня план се извежда по тълкувателен
път от систематичното тълкуване на нормите на чл.33,ал.1
и ал.2 на ЗТСУ /отм./ и е дадено с ТР № 3/ 1993г. по гр.дело
№ 2/1993г. на ОСГК. С постановеното по реда на чл.290 от

303
ГПК – Решение № 200/11.05.2011г. по гр.дело № 439/2010г.
на 1-во гр.отд. на ВКС, тълкуването на понятието
„приложена регулация”, дадено с ТР № 3/ 1993г., макар
последното да е прието при действието на ЗТСУ /отм./, е
разширено и по отношение на плановете, одобрени по реда
на нормативните актове, действали както преди ЗТСУ-
ЗПИНМ /отм./ , ЗБНМ, така и по отношение на тези,
заварени от ЗУТ и ЗКИР- в хипотезата на пар.6,ал.2 от ЗУТ
и при преценка на приложното поле на пар.8,ал.1 от ЗУТ.
Както бе посочено по-горе в изложението, нормата на
чл.110,ал.1 от ЗТСУ /отм./, установява пряко и
непосредствено отчуждително действие на дворищно-
регулационния план. Това пряко вещно-правно действие,
обаче, е под условие, което има прекратителен характер,
съгласно ТР № 3/1993г.. Т.е., отчуждителното действие на
регулационния план настъпва от момента на влизането му
в сила, но окончателното разместване на собствеността
настъпва от момента, в който този план бъде „приложен” ,
при наличие на предпоставките по чл.33,ал.1 и ал.2 от
ЗТСУ /отм./. Правната последица от доказано в съдебния
процес отрицателно обстоятелство- „неприлагане на
регулация”, обуславя извода за отпадане на
отчуждителното действие на регулационния план с обратна
сила, като се счита , че с него не са придадени съответните
части по регулация от имот, собственост на едно лице- към
друг съседен имот, притежание на друго лице и имотните
граници на двата имота се възстановяват по
първоначалното им местоположението преди регулацията,
съгласно разпореждането на чл.33,ал.1,изр.1 от ЗТСУ
/отм./. С отпадане на отчуждителното действие на влезлия
в сила неприложен дворищно-регулационен план, правното
положение на имотите се възстановява по предходния
регулационен план, а ако и той не е приложен- по още по-
предходния план, за който се установи, че е приложен или
до първоначалното положение на имотите. Със
задължителните разяснения, дадени с ТР № 3/1993г.,
предпоставките за „приложението” на регулацията са
разграничени в зависимост от различните предпоставки за
изменение на регулационния план, регламентирани от
нормите на ал.1 и ал.2 на чл.33 от ЗТСУ /отм./. При
наличие на условията за изменение на дворищно-
регулационния план от кръга на тези по чл.33,ал.1 от ЗТСУ
/отм./, а именно- по т.2,т.4 и т.5 на чл.32,ал.1 от ЗТСУ/отм./,
дворищно-регулационния план се приема за „приложен”
при доказаното наличие на две кумулативно дадени

304
предпоставки: 1/ завземане на имота по законоустановения
ред и 2/ изтичане на 10 годишен срок от това завземане,
/упражнявано владение в рамките на този срок върху
завзетата част/. В случай, че основанията за изменение на
плана са установените от чл.32,ал.1, т. 1 и т.3 от ЗТСУ
/отм./, за да се приеме за доказан фактът на „приложение”
на регулацията, следва да е налице едно от алтернативно
посочените в чл.33,ал.2 от ЗТСУ /отм./ условия- до деня на
откриване на производството за изменение на рег.план,
придадената по регулация част с предходния рег.план да е
завзета по законоустановения ред, или дължимото за нея
обезщетение да е изплатено по нормативно определения
ред от ППЗСТУ /отм./. При доказано „приложение” на
дворищната регулация, определените с нея парцелни
граници на имотите се приемат за имотни такива при
изработването на следващия рег.план. ВКС застъпва
становището в ТР № 3/ 1993г., че двете хипотези – по ал.1
и тази по ал.2 на ЗТСУ /отм./, не се намират в съотношение
на обща към специална. Общото при двете хипотези по
ал.1 и ал.2 на чл.33 от ЗТСУ /отм./, е предвиденото като
условие за „прилагане” на регулацията- завземане на
придадената част, като в хипотезата на ал.1 е
регламентирано и допълнително условие- упражнявано
владение върху тази част 10 години. С ТР № 3/ 1993г. е
прието , че при всички случаи, когато придаденият по
регулация имот е завзет и са изминали 10 години от
завземането, дори да е допуснато съществено
закононарушение при одобряването на регулационния
план, той се счита за приложен, /парцелните граници
съвпадат с имотните/ и закононарушението се санира, като
това е пречка за изменението на плана по реда на
чл.32,ал.1, т.5 от ЗТСУ /отм./. При преценката на въпроса
за „приложението” на регулационния план в едната от
хипотезите по чл.33,ал.ал.2 от ЗТСУ /отм./- изплащане на
обезщетението, трябва да се има предвид, че с Р №
231/20.03.2009г. по гр.дело № 1124/2008г. на 4-то ГО на
ВКС, е прието, че това алтернативно дадено условие е
спазено и в хипотезата, при която вместо определеното по
правилата на ЗТСУ и ППЗТСУ /отм./, обезщетение, по
волята на отчуждения собственик и лицето, в чиято полза е
извършено отчуждаването е дадено нещо различно и
последното е получено от отчуждения собственик. С
цитираното решение на ВКС е разгледан казус, при който
вместо определеното по реда на ППЗТСУ /отм./ , парично
обезщетение, отчуждения собственик на основание

305
договорка с лицето, в чиято полза е извършено
отчуждаването, е получило правото на ползване върху
отчуждената част, /върху която собствеността е загубена от
първия и съответно- е придобита от втория/, за определен
период от време. С решението е прието, че тази договорка
е действителна, на основание чл.65 от ЗЗД и не
противоречи на изричните законови норми , установена от
ЗТСУ /отм./ и ППЗТСУ /отм./, регламентиращи начините на
обезщетяване. Ето защо, при доказано по делото
упражнявано от отчуждения собственик право на ползване
/с допустимите доказателствени средства- вкл. и гласни/,
през договорения период от време, ВКС е приел, че
отчужденият собственик е надлежно обезщетен. Като
последица от това е приел, че при условието на чл.33,ал.2
от ЗТСУ /отм./- доказано обезщетяване, регулационния
план ще се счита за „приложен”.
Значение за разрешаването от страна на съда на
въпроса за „приложението” на дворищно –регулационните
планове, одобрени по реда на ЗТСУ /отм./, имат условията
и сроковете, установени с нормата на на чл.182”а” от ЗТСУ
/отм./, както и разпоредбите на пар.6,ал.2 и пар.8, ал.1 от
ЗУТ. Като по отношение приложното поле на пар.8,ал.2 от
ЗУТ, съдът ще следва да съобрази ТР № 3/ 2011г. по
т.дело № 2010г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че
отпадането на отчуждителното действие на неприложените
дворищно –регулационни планове в срока по пар.6,ал.2 от
ЗУТ, настъпва автоматично. Предвидената в ал.2, вр. с ал.4
на пар.8 от ЗУТ- в редакцията от ДВ, бр.61/2007г., / а в по
предходната редакцията от 2001г.- по пар.8,ал.1, изл.2 от
ЗУТ/, административна процедура, не е условие за
прекратяване на отчуждителното действие на
неприложения дворищно-регулационен план, установено от
пар.8,ал.1 от ЗУТ. Тази административна процедура има
значение само за възникване на правните последици,
установени от ал.5 на пар.8 от ЗУТ- за застрояването на
имота.
Видовете ПУП, както и процедурата по изработване
и одобряване им са регламентирани в раздел 3 на гл.7 от
ЗУТ. По отношение на процедурата за одобряване на ПУП
следва да бъде изрично обърнато внимание на
обстоятелството, че решенията и заповедите на
компетентния административен орган, с които се одобряват
ПУП, както и тези за изменение на ПУП подлежат на
съдебно обжалване по реда на АПК само пред
Административния съд и влизат в сила от датата на

306
потвърждаването им със съдебното решение, на основание
чл.132,ал.1,т.3 от ЗУТ и чл.136,ал.1 от ЗУТ. Тези актове са
изключени от инстанционен съдебен контрол по реда на
касационното обжалване пред ВАС, съгласно ТР № 1/
14.01.2008г. по т.дело № 19/ 2007г. на ОСК на ВАС.
В рамките на гражданския процес, при
разрешаването на споровете за собственост, особено
значение имат нормите на чл.15, чл.16 и чл.17 от ЗУТ,
регламентиращи фактическия състав на създаването и
изменението на ПУП.
Правилото при първоначалното създаване и
одобряване на ПУП за неурегулирани до този момент
имоти, е това по чл.17,ал.1 от ЗУТ- за вътрешни
регулационни линии се приемат имотните граници.
Последните се установяват с кадастралния план.
Заснемането става според съществуващите на място
граници на имотите - чл.43, ал.1 от Наредба №
3/28.04.2005г. за съдържанието , създаването и
подъдржането на кадастралната карта и регистри. При спор
за границите между имотите, съгласно ал.2 на чл.43 от
Наредбата, те се заснемат според съществуващото
положение при спазване изискванията на ал.1, като се
изобразяват с условен знак за спорна граница. Наличието
на спор за границата следва да бъде удостоверено пред
административния орган с документ, издаден от съда и
установяващ наличието на гражданско правен спор, който
следва да бъде разрешен по съдебен ред, съгласно чл.43,
ал.3 от ЗКИР – по реда на чл.53,ал.2 от ЗКИР. Най-често
спорът се разрешава с предявяване на иск по чл.109”а” от
ЗС, който е допустим само в тази хипотеза- на
първоначално заснемане и нанасяне на ПИ в кадастъра. В
този смисъл и Решение № 1404/09.03.2009г. по гр.дело №
6037/ 2007г. на 2-ро ГО на ВКС/. На основание влязлото в
сила съдебно решение по иска по чл.53,ал.2 от ЗКИР,
заинтересованата страна може да поиска изменение на
кадастралната карта досежно неправилно заснетата
граница. При липса на доказателства за висящ съдебен
спор, които да са представени на административния орган
в производството по кадастралното заснемане на
границите на имотите в процедурата по чл.43,ал.2 от
Наредба № 3/2005г., границата не се изобразява като
спорна, а се отразява по правилата на ал.1 на цитираната
норма.
Първоначалното урегулиране на поземлените имоти,
/ПИ/, е регламентирано от чл.16 и чл.17 от ЗУТ, като с

307
чл.15, ал.1,изр.посл. от ЗУТ е установено правилото за
недопустимост на последващо урегулиране на ПИ , които
веднъж са били регулирани, с изключение на изрично
предвидените от закона случаи. Изключенията от тази
забрана са посочени в ал.2 на чл.15, засягащо улиците и
кварталите, без промяна на границите между ПИ. Второто
изключение от изключение от забраната по ал.1 на чл.15
от ЗУТ е регламентирана в ал.3 – изменение е допустимо
при съгласие на собствениците на урегулираните имоти,
изразено с писмено заявление и предварителен договор с
нотариална заверка на подписите. В случаите, когато
единият от имотите е държавна или общинска собственост
– формата на договора по ал.3 е обикновена писмена ,
/ал.4 и ал.5 на чл.15 от ЗУТ/, но при тези хипотези, като
допълнително изискване е установена пазарна оценка на
частите, които се отчуждават и съответно- придават по
регулация. Фактическият състав на преминаване на
собствеността при изменение на границата на УПИ по реда
на чл.15 от ЗУТ е сложен и смесен, като включва
гражданско – правен елемент- договорът, който се сключва
по ал.3 и административно-правен елемент- заповедта за
одобряване изменението на плана по ал.6. При липсата на
някой от тях- фактическият състав ще бъде незавършен и
ПУП няма да породи целяното вещно-правно действие. В
този смисъл и Решение № 1191/24.11.2008г. по гр.дело №
3403/2007г. на 4-то ГО на ВКС.
Вещно-правното действие на ПУП в хипотезата на
първоначалното му изготвяне и одобряване за ПИ,
неурегулирани до този момент, извън случаите по ал.1 на
чл.17 от ЗУТ, отново произтича от сложен и смесен
фактически състав, включващ гражданско-правния
елемент- договорът ал.3 на чл.17 и влязлата в сила
заповедта, с която се одобрява ПУП – като
административно-правен елемент. Предварителният
договор с нотариална заверка на подписите по ал.3, / а в
случаите, когато една от договарящите се страни е
държавата- е достатъчна обикновената писмена форма/,
има същественото значение за определяне правата на
собственост на лицата, чиито имоти са предмет на ПУП по
ал.1 по отношение на УПИ, тъй като с този договор се
определят идеалните части на съсобствениците от
новообразувания УПИ. При липсата на договора по ал.3 на
чл.17 от ЗУТ, ПИП, дори и да е одобрен с влязлата в сила
заповед от административния орган, няма да породи вещно
– правното действие на възникване на съсобственост върху

308
новосъздадения УПИ, между собствениците на отделните
ПИ , от които е образуван. При посочената хипотеза на
незавършен фактически състав, при който е налице само
административно–правният елемент, всеки от
собствениците на ПИ остава титуляр на правото на върху
реална част от УПИ, съответстваща на площта на ПИ, като
между тях не възниква съсобственост върху УПИ- виж
Решение № 1191/24.11.2008г. по гр.дело № 3404/2007г. на
4-то ГО на ВКС и Определение № 451/14.04.2011г. по
гр.дело № 1271/2010г. на 3-то ГО на ВКС.
Единственото изключение, при което вещно-
правното действие на ПУП настъпва само по силата на
влязъл в сила административен акт, /а не на основание
смесен гражданско-административно правен фактически
състав/, е установеното от нормата на чл.16 от ЗУТ. При
ПУП , изработен и одобрен по реда на чл.16 от ЗУТ,
отчуждителното действие на плана, както и придобиването
на собствеността върху отстъпения като обезщетение имот,
са последица от влизане в сила на заповедта на
компетентния административен орган, с който планът се
одобрява – чл.16,ал.5 от ЗУТ. Тъй като именно
административният акт по чл.16,ал.5 от ЗУТ има вещно-
правно действие, той се изпраща за служебно вписване в
имотния регистър, а копие от плана- в Агенцията по
геодезия, картография и кадастър – за служебно нанасяне
в кадастъра- изр.посл. на ал.5 на чл.16 от ЗУТ, в
съответствие с чл.76,т.3, вр. с чл.59,ал.1, т.1 и т. 2 и ал.2 от
ЗКИР.
След влизане в сила на ПУП, те могат да бъдат
изменяни само при наличие на основанията, установени от
чл.134 от ЗУТ. В хипотезата на чл.134,ал.2 , т.2 от ЗУТ-
когато изменението на ПУП е последица от изменение на
кадастрален план или установено при одобряване или
изменение на кадастрална карта в урегулирана територия
разминаване на имотните граници на поземлените имоти с
регулационните, първо ще следва да бъде извършена
поправката на кадастралния план. При допусната грешка
или непълнота на кад.план, което не е свързана със спор за
собственост, изменението ще се извърши по
административен ред -чл.53,ал.1 от ЗКИР и след
поправката на кадастралната карта ще следва и
изменението на ПУП по реда на чл.134,ал.2, т.2 от ЗУТ. В
хипотезата, при която непълнотата или грешката в кад.план
е свързана със спор за материално право, той ще следва
да бъде разрешен по общия исков ред, /чл.53,ал.2, предл.2

309
от ЗКИР/. На основание влязлото в сила решение на съда
по чл.53,ал.2 от ЗКИР, при условията на обвързана
компетентност, административния орган ще следва да се
произнесе по отстраняването на допуснатата грешка или
непълнота в кадастралния план. В този случай, както и при
поправка или попълване на кад.план по адм.ред по ал.1 на
чл.53 от ЗКИР, административното производство по
изменение на ПУП, развиващо се по чл.134,ал.2,т.2 от ЗУТ
ще следва да бъде спряно– до приключване на
производството по реда на ЗКИР. На основание поправения
, респ.- попълнен по реда на чл.53,ал.1 или ал.2 от ЗКИР,
кадастрален план, като последица ще следва да бъде
изменен впоследствие и влезлия в сила ПУП, изготвен на
база поправената/попълнена кадастрална основа. Копие от
влезлия в сила ПУП , с който се променят границите на ПИ
се изпраща на Агенцията по геодезия, кадастър и
картография- чл.136,ал.4 от ЗУТ.

Правото на преминаване през чужд имот – правна

регламентация чл.192 от ЗУТ.
До изменението на чл.192,ал.1 от ЗУТ, обн. в ДВ,
65/2003г., учредяването на правото на преминаване през
чужд имот е било допустимо, само по административен ред
– по реда на чл.208 от ППЗТСУ /отм./ - със заповед на
кмета на общината, съответно- по реда на чл.192,ал.1 от
ЗУТ /в първоначалната редакция – ДВ, бр.1/2001г./- отново
със заповед на кмета. Константната съдебна практика ,
установена до горепосоченото изменение на чл.192,ал.1 от
ЗУТ през 2003г., приемаше за недопустимо учредяването
на правото на преминаване с правна сделка, като при
сключена такава тя се считаше за нищожна , поради
нарушение на закона, /Р № 414/1960г., 2-ро ГО на ВС, Р №
73/ 1973г. на 1-во ГО на ВС, Р № 1493/ 17.08.1999г. по
гр.дело № 228/1999г. на 4-то ГО на ВС, Р № 44/18.07.2011г.
по гр.дело № 750/2010г. на 2-ро ГО на ВКС/. С изменението
на чл.192,ал.1 от ЗУТ /обн. ДВ, бр.65/2003г./, учредяването
на сервитут е допустимо чрез договаряне. Договорът се
сключва в установена форма за действителност –писмена с
нотариална заверка на подписите. Административният ред
за учредяване на сервитутното право с посоченото
изменение на законовата норма е ограничено само до
случаите, когато не може да бъде постигнато съгласие
между собствениците на ПИ /чл.192,ла.2 от ЗТУ/, както и в
хипотезата на ал.3 на същата норма, като в приложното

310
поле на последната са включени само имоти, собственост
на държавата и общината.
Изменението на чл.192,ал.1 от ЗУТ през 2003г., има
значение в рамките на исковия процес, при преценката
действителността на представен в процеса договор, с който
страните учредяват или прехвърлят сервитутното право на
преминаване. В случаите, когато този договор е сключен
преди изменението на чл.192,ал.1 от ЗУТ от 2003г., същият
се явява нищожен и не поражда целяното правно действие
поради противоречие със императивна норма на закона –
чл.192, ал.1 ЗУТ по препращане към него на чл.55 ЗС
относно начина за учредяване на сервитутното право, тъй
като посочената разпоредба е предвиждала преди
изменението й само административен ред за учредяване
на това ограничено вещно право върху чужда вещ.. Този
договор ще бъде действителен /валиден/, ако е сключен
след посочения релевантен момент на изменение на
законовата норма.

Кадастрален план и кадастрална карта

Всеки недвижим имот , /ПИ, сграда или
самостоятелен обект в сграда/, се индивидуализира в
правния мир със своите технически характеристики , като
местоположение, граници и размери /площ/. Именно
съвкупността от тези индивидуализиращи технически
белези на недвижимите имоти, набирани, представяни,
поддържани в актуално състояние и съхранявани по
установен от ЗКИР ред, представлява кадастъра- чл.2,ал.1
от ЗКИР. Обхвата на съдържанието на кадастъра е
регламентирано от ал.2 на чл.2 от ЗКИР. Данните по ал.1 и
ал.2 на чл.2 се нанасят в кадастралната карта и се
записват в кад.регистър, като съгласно презумпцията,
установена от ал.5 на чл.2 от ЗКИР, те са доказателство за
обстоятелствата, за които се отнасят , до доказване на
противното. Практическото приложение в рамките на
гражданския процес на презумпция по чл.2,ал.5 от ЗКИР, е
в случай на оспорване на данните, нанесени в
кадастралната карта и записите в кадастралния регистър.
Тежестта на доказване неистинността на данните по
оспорената кад.карта и регистър, пада върху страната ,
заявила оспорването, /чл.154,ал.2 от ГПК/.
Кадастърът, кадастралната карта и кадастралния
регистър, следва да се разграничава. Кадастърът е
съвкупността от данните, изброени в чл.2 от закона.
Кадастралната карта представлява графичното отражение

311
на кадастралните данни по чл.27,ал.1, чл.29 от ЗКИР, а
кадастралния регистър съдържа писмените данни за
обстоятелствата по чл.30 от закона. Кадастралната карта и
кадастралният регистър освен съответно в графичен и
писмен вид върху традиционен носител, се съхраняват и в
цифров вид върху магнитен, оптически или друг технически
носител –чл.28,ал.1 от ЗКИР.
Кадастърът се създава, поддържа и съхранява от
Агенцията по геодезия, картография и кадастър към МРРБ,
а имотния регистър от Агенцията по вписванията към МП ,
/чл.4 и чл.5 от ЗКИР/. Създаването, съдържанието и
поддържането на кадастралната карта и кадастралния
регистър се извършва по реда на Наредба № 3/
28.04.2005г., /ДВ, бр.41/2005г./. При създаването на
кадастралната карта и кадастралния регистър,
собствениците или титуляри на други вещни права върху
недвижимите имоти следва да съблюдават изпълнение на
задълженията им, установени от чл.39,ал.2 от Наредба №
3/2005г., като при неизпълнението им – за тях възниква
неблагоприятната последица по чл.39,ал.6 от Наредбата-
разходите по отстраняване на непълноти и грешки след
одобряване на кадастралната карта и кадастралния
регистър са за тяхна сметка.
Разграничаване на понятията недвижим имот,
поземлен имот и урегулиран поземлен имот:
Легалната дефиниция на понятието за недвижим
имот е установена с чл.23 от ЗКИР- в това понятие се
включват на първо място поземлените имоти,/в това число
и урегулираните поземлени имоти/, на второ място-
сградите, включително изградените в груб строеж и на
трето място- самостоятелните обекти в сградите- жилища,
магазини, офиси и др.
Определението за поземлен имот /ПИ/ е
дефинирано с чл.24,ал.2 от ЗКИР,/идентична е
дефиницията по пар.5,т.2 от ЗУТ/- това е част от земната
повърхност, включително покритата с вода, определена с
граници, съобразно правото на собственост.
Понятието за урегулираният поземлен имот /УПИ /
или урегулиран имот /УП/ е установено с пар.5,т.11 от ЗУТ-
това е поземлен имот, за който с подробен устройствен
план са определени граници, достъп от улица, път или
алея, конкретно предназначение и режим на устройство.
Що се отнася до самостоятелния обект в сграда,
определението е дадено в пар.1,т.1 от ЗКИР, а груб строеж
– в т.2 на пар.1 от ЗКИР.

312
Имотен регистър
Имотният регистър се състои от партидите на
недвижимите имоти и в тях се вписват актовете, с които се
учредяват, прехвърлят недвижимите имоти, както и
актовете, с които върху имотите се налагат органичения за
разпореждане ,/възбрани/ и актовете, с които имотите се
обременяват с тежести- ипотека-чл.3,ал.2 от ЗКИР.
Между кадастралната карта и имотния регистър
законът създава връзка, чрез идентификатора на
недвижимия имот, който представлява уникален номер и
съдържа кода по ЕКАТТЕ на населеното място на
територията, на която се намира, /чл.6 , чл.26,ал.1 от
ЗКИР/.
Както кадастъра, така и имотния регистър са
публични- чл.8 от ЗКИР, поради което всеки правен субект
може да извърши справка по тях за данните, които те
съдържат, /за кадастъра , кадастралната карта и
кадастралния регистър тези данни са установени с
разпоредбите на чл.27 , чл.29 и чл.30 от закона, а за
имотния регистър – данните, подробно изброени чл.60-
чл.64 от ЗКИР. Липсата в кадастралния регистър на някое
от законо предписаните обстоятелства, /данни/, които
трябва да съдържа, съгласно изискването на чл.30,ал.2 от
закона, обуславя незаконосъобразност на заповедта, с
която е одобрена кадастралната карта в частта за
кадастралния регистър -Решение № 12422/23.10.2009г. по
адм.дело № 6850/2009г. на 1-во отд. на ВАС. Прри
допусната очевидна грешка в имотния регистър– тя се
поправя по реда на чл.247 от ГПК с определение на
съдията по вписванията. В случаите, обаче, когато
вписването в имотния регистър е оспорено на основание
чл.88 от ЗКИР по реда на чл.537, ал.2 и ал.3 от ГПК
/аналогична е норма на чл.431,ал.2 от ГПК -отм./,
вписването се заличава, при доказано в производството по
чл.537,ал.2 и ал.3 от ГПК, недопустимост или
недействителност на вписването или несъществуване на
вписаното обстоятелство – чл.90 от ЗКИР. Заличаването се
извършва на основание уважения иск по чл.537,ал.2 /ал.3/
от ГПК, съответно- чл.431,ал.2 от ГПК /отм./. В този смисъл
и постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №
692/30.03.2011г. по гр.дело № 1934/2010г. на 3-то ГО на
ВКС.

313
Искът по чл.53,ал.2 от ЗКИР
Искът е специален установителен – за установяване
правото на собственост към минал момент- на одобряване
на кадастралната карта и кадастралния регистър, в които
се поддържа, че е налице грешка/ или непълнота, свързана
със спора за собствеността. Искът е положителен
установителен. Не е допустимо предявяването на
отрицателен установителен иск по реда на чл.53,ал.2 от
ЗКИР – за установяване наличието на грешка/или
непълнота в кад.план, като бъде признато за установено,
че ответникът не е собственик на процесната погрешно
нанесена част от имот или на ненанесения ПИ. Правната
последица, която се цели с успешно реализираната защита
със специалния установителен иск по чл.53,ал.2 от ЗКИР, е
нанасянето на имота в кад.план като собствен на ищеца.
При предявен отрицателен установителен иск, с който се
отрича правото на собственост на ответника,
горепосочената цел не може да бъде постигната. В този
смисъл и Определение № 463/25.11.2010г. по ч.гр.дело №
450/2010г. на 2-го ГО на ВКС. Наличието на правен интерес
от предявяването на иска по чл.53,ал.2 от ЗКИР е
обусловено от твърдението на ищеца, че той е бил титуляр
на правото на собственост, придобито на някое от
основанията по чл.77 от ЗС , към момента на одобряване
на плана, в който се поддържа наличието на грешка или
непълнота- Определение № 422/ 19.09.2011г. по ч.гр.дело
№ 329/2011г. на 1-во ГО на ВКС, постановено по реда на
чл.274,ал.3 от ГПК. На следващо място, наличието на
правен интерес от предявяването на иска по чл.53,ал.2 от
ЗКИР е обусловено от твърдението на ищеца, че спора за
собственост върху погрешно нанесения имот/или част от
него/ или не нанесения такъв в кад.план е именно с
ответника. При твърдение само за наличие на непълнота
или грешка и притежание на собствеността от ищеца, без
изложени твърдения за спор за собствеността с ответника,
искът се явява недопустим- Определение №
738/08.07.2010г. по ч.гр.дело № 112/2010г. на 1-во ГО на
ВКС. Практиката на ВКС /Решение № 113/10.03.2009г. по
гр.дело № 933/2008г. на 2-ро ГО/, приема, че правен
интерес от предявяването на иска по чл.53,ал.2 от ЗКИР е
налице и в хипотезата, при която твърденията на ищцовата
страна за спор за собствеността с ответника са основани
единствено на твърдението, че процесният имот погрешно
е заснет като имот на ответната страна, вместо да бъде
заснет с отделен пл.№ на името на ищеца. Това тълкуване

314
би могло да бъде споделено, като се има предвид
презумпцията по чл.2,ал.5 от ЗКИР, съгласно която данните
по ал.1 и ал.2 на чл.2 се нанасят в кад.карта и
кад.регистър, /чл.2,ал.3/ и са доказателство за
обстоятелствата, за които се отнасят до доказване на
противното, включително и за това по чл.2,ал.2, т.2 - за
правото на собственост върху недвижимите имоти.
Искът по чл.53,ал.2 от ЗКИР е аналогичен на
установителния иск по чл.32,ал.1,т.2 от ЗТУС /отм./. По
действащата правна уредба за УПИ , /чл.134,ал.2, т.2 от
ЗУТ/ , изменението на кадастрален план или
одобряването или изменението на кадастрална карта в
урегулирана територия, при което се установи, че
имотните граници на поземлените имоти не съвпадат с
регулационните; е основание за изменение и на влезлия в
сила ПУП. В случай , че това разминаване между имотните
и регулационни граници е последица от грешно заснемане
на имотните граници в кадастралния план или
кадастралната карта, или непълнота на последните, при
наличие на спор за собственост, този спор ще следва да
бъде разрешен с иска по чл.53,ал.2 от ЗКИ. Влязлото в
сила решение по иска по чл.53,ал.2 от ЗКИР е основание и
за изменение на влезлия в сила ПУП по реда на
чл.134,ал.2,т.2 от ЗУТ.

Понятие за непълнота и грешка в кад.план и кад.регистър

Липсва нормативно определение. По своята правна
същност непълнотата означава липса на отразяване в
кад.план или кад.регистър на недвижимия имот , части от
него или неговите граници. Грешка в плана ще бъде налице
при разминаване между отразеното в плана и
действителното правно положение на имота- досежно
неговите технически характеристики – като граници и площ
или между заснемането на имота в кад.карта и
отразяването му в кадастралния регистър като собственост
на лице, което не е действителния титуляр на правото на
собственост. Необходимо е да се отбележи, че в резултат
на наличието на непълнота или грешка при заснемане на
имотите по кадастралния план, според твърденията на
ищеца в обстоятелствената част на исковата молба, е
възникнал спор между него и ответника като собственици
на съседни имоти, който може да има за предмет
посочените по-горе хипотези. Когато обаче не се касае до
наличие на непълнота или грешка при заснемане на
кадастралната основа между два имота в резултат на

315
неотразяване изцяло или частично на претендирания от
ищеца или поради погрешно отразяване на неговите
граници със съседния, а до погрешно записване на
надлежно отразен имот по площ и граници, вместо на
името на ищеца като негов действителен собственик, а на
друго лице, не е налице спор за грешка или непълнота в
кадастъра, а спор между първия и втория за собственост по
чл.108 ЗС. При наличие на ПУП, предмет на защита със
собственическия иск ще бъде УПИ, отреден за поземления
имот по актуалното му състояние към момента на
предявяването му.При уважаване на иска ще се извърши
поправка в кадастралния регистър относно името на
действителния собственик съгласно чл.61, ал.1 ЗКИР.
Обичайно правният спор за собственост възниква в
рамките на административното производство по изменение
на влезлия в сила ПУП , респ- при изменение на
одобрения кадастрален плана или кадастрална карта, в
рамките на което се установява наличието на грешката или
непълнотата. При тази хипотеза, считам, че на основание
чл.54,ал.1,т.5 от АПК, административното производство по
изменението на ПУП, респ.- кадастралния план, следва да
бъде спряно, до разрешаването по исков ред на спора за
материално право по чл.53,ал.2 от ЗКИР. Издаването на
акт на административния орган, с който се установява
наличието на непълнота или грешка в кад.план, /по
чл.53,ал.3 от ЗКИР/, или липсата на такъв акт, както и
отказът на административния орган за попълване на
непълнота в кад.план, респ.- за поправяне на грешка, /дори
и влязъл в сила, като необжалван от заинтересованото
лице/, не обуславят допустимостта на иска по чл.53,ал.2 от
ЗКИР. Това произтича от правната същност на търсената с
него защита – разрешаването на спора за материално
право и установяване действителното правно положение
на притежанието на собствеността върху процесния имот
към момента на одобряване на кадастралния план. В този
смисъл е и произнасянето по реда на чл.274,ал.3 от ГПК на
ВКС с Определение № 131/31.03.2011г. по ч.гр.дело №
109/2011г. на 1-во ГО и Решение № 294/ 20.06.2011г. по
гр.дело № 871/2010г. Т.е. достатъчно е ищецът да твърди
наличието на грешка или непълнота в кад.план, за да се
приеме наличието на правен интерес от предявяването на
иска по чл.53,ал.2 от ЗКИР, тъй като преценката за
допустимостта на претенцията, /включително и досежно
правния интерес като абсолютна положителна процесуална

316
предпоставка/, съдът извежда на база твърденията на
ищеца, заявени с исковата молба.

Предявяване на иска по чл.53,ал.2 от ЗКИР- изисквания за

редовност на исковата молба.
От ищеца следва да са изложени твърдения , на
първо място- за наличието на грешка, /като бъде ясно
посочено в какво се състои разминаването между
нанасянето в плана и действителното правно положение/
или непълнота, /като липса на отразяване/ в конкретен
кад.план или кадастрална карта. Трябва да е
индивидуализиран процесният имот, за който ищецът
заявява право на собственост, придобито на посочено
правно основание, респ.- тази индивидуализация трябва да
е налице и за имота на ответната страна. Трябва да е
конкретизиран правният спор с ответната страна, /какво е
оспореното право от последната/ и какво е действителното
правно положение- като част от обстоятелствената част на
ИМ. С петитума следва да е заявено искане за
установяване правото на собственост на ищеца върху
процесния имот, респ.- върху част от имота или
установяване вярното местоположение на границата между
имота на ищеца и този на ответната страна, които не са
нанесени или са погрешно нанесени в кад.план.

Доклад на съда по делото:

Тъй като искът е специален установителен, съдът
след проверка на редовността на ИМ, /чието съдържание
досежно обстоятелствената част и петитума следва да е в
съответствие с посоченото по-горе/, следва да се
произнесе по въпроса за допустимостта.
На второ място, следва да бъдат дадени указания за
правно-релевантните факти , включени във фактическия
състав на чл.53,ал.2 от ЗКИР: 1/ установяване наличието
на влязъл в сила кадастрален или регулационен план
/ПУП/, 2/ установяване наличие на грешка или непълнота в
този план, 3/ доказано наличие на правен спор с ответника
върху имота, респ.- частта от него или границите му,
засегнати от непълнотата или грешката и 4/ доказано
право на собственост на ищеца върху имота, засегнат от
грешката или непълнотата към момента на одобряване на
плана.

Разпределение на доказателствената тежест: Съгласно

правилото за разпределение на доказателствената тежест,

317
установено от чл.154,ал.1 от ГПК, ищецът следва да
докаже в процеса гореизброените факти, като елементи от
фактическия състав на чл.53,ал.2 от ЗКИР. От своя страна,
при заявени от ответника възражения: на липсата на
грешка или непълнота или за притежание на правото на
собственост върху процесния имот от него- ответникът ще
следва да докаже своето право на собственост на
заявеното основание, а липсата на непълнота или грешка в
плана, не следва да бъде установявана от него, тъй като
положителният факт на наличието на такава трябва да
бъде доказан от ищеца, /чл.154,ал.1 от ГПК/.

Допустими доказателствени средства: 1/ твърдяната

непълнота или грешка- може да бъде установена с акта по
чл.53,ал.3 от ЗКИР, както и с експертно заключение, 2/
правото на собственост на всяка от страните – в
зависимост от заявеното придобивно основание- с писмени
доказателства - при дериватитивно основание, отново с
писмени доказателства, /констативен нот.акт / и гласни
доказателства- при оригинерно основание, 3/ идентичност
между имотите на страните и техните праводатели по
действалите във времето различни планове- със скици и
извадки от плановете и експертно заключение, 4/
местоположение на граница между имотите на страните,
/ако се твърди, че тя не е нанесена или е грешно нанесена/-
със скици, извадки от планове , експертно заключение и
гласни доказателства.
При разрешаването на правния спор по чл.53,ал.2 от
ЗКИР основно значение като доказателствено средство има
експертното заключение, което се изготвя на база
представените от страните писмени доказателства и при
проследяване нанасянето на имотите в действалите преди
процесния план- кадастрални и регулационни планове. За
правилното разрешаване на основния спорен въпрос в
исковото производство по чл.53,ал.2 от ЗКИР- за вярната
имотна основа, е необходимо не само проследяване и
установяване на собствеността към момента на
одобряване на кадастрална основа, но и проследяването в
предходни моменти, /преди одобрението на процесния
план/, включително чрез проследяване движението на
процесния имот по нанасянето му във всички действали
във времето планове. Това е необходимо, за да се прецени
дали е налице отчуждаване на части от имота по тези
планове, респ.-придаването към съседни имоти и ако бъде
доказано такова- дали придадените части са завзети,

318
изплатено е било определеното обезщетение.
Установяването на тези факти в процеса има значение за
произнасянето на съда по въпроса – били ли са
„приложени” предходните регулационни планове, /виж
Решение № 553/09.11.2009г. по гр.дело № 56/2009г. на 2-ро
ГО на ВКС/. Въпросът за „приложението” на предходните
регулационни планове има съществено значение при
произнасянето по основния релевантен въпрос в исковото
производство по чл.53,ал.2 от ЗКИР- за вярната имотна
основа - тя е тази по „приложения” регулационен план,
респ.- при липса на такъв- това ще бъде имотната граница
към момента на първото заснемане и нанасяне на имота в
първия план- това може да е кад.план или друг план-напр.
планът на новообразуваните имот по пар.4 „к” от ЗСПЗЗ.
Въпросът за хипотезите, при които се приема, че
регулацията е „приложена” е подробно обсъден по-горе в
изложението. Към посоченото следва да се добави, че
рег.план, предхождащ процесния, се счита „приложен” и в
хипотезата, при която бъде установено, че страните по
делото по общо съгласие са променили границите на
собствените съседни имоти или площта, установени с
влезлия в сила дворищно-регулационен план, по реда на
чл.32,,ал.2 от ЗТСУ /отм./„ Тази правна възможност е
предвидена с нормата на чл.93, ал.1 от ЗТСУ /отм./ При
тази хипотеза, регулационните граници придобиват
правното значение на имотни, доколкото изменението им е
станало по волята на страните , а не съобразно
кадастралната основа. Тъй като границите са нанесени в
съответствие с местоположението им, установено по
волята на страните, не може да се приеме, че в следващия
план, изготвен на база изменения от страните план, е
допусната грешка и предявеният иск по чл.53,ал.2 от ЗКИР
досежно новия този план ще бъде неоснователен. В този
смисъл е даденото разрешение с постановеното по реда на
чл.290 от ГПК- Решение № 222/04.05.2010г. по гр.дело №
136/2009г. на 2-ро ГО на ВКС. С него е прието, че след като
изменението на влезлия в сила регулационен план по реда
на чл.32,ал.2 от ЗТСУ /отм../ е било по волята на страните и
те не са обжалвали заповедта , с която това изменението е
одобрено, те са целели и желаели настъпването на
правните последици на изменението на плана, който на
това основание следва да се счита „приложен”. Ето защо,
ако местоположението на границите на имота в следващия
план съответства на изменения рег.план – не е налице
грешка в първия.

319
Оспорвания в производството по чл.53,ал.2 от ЗКИР
Първото оспорване, с което ответникът може да
реализира защитната си позиция , е това на Акта за
непълноти и грешки по чл.53,ал.3 от ЗКИР, с твърдението
за неистинност и възражението, че не е налице
констатираната грешка или непълнота. При така заявеното
оспорване, предвид характера на оспорения документ-
официален, в доказателствена тежест на ответника ще
бъде установяване на твърдяната неистинност-
чл.193,ал.1, вр. с чл.179 от ГПК. Оспорването на Акта по
чл.53,ал.3 от ЗКИР може да е по съществото на спора- без
да се оспорва истинността му, от ответната страна да се
противопоставя само възражението, че не е налице
непълнота или грешка. В този случай, тежестта на
доказване пада върху ищеца, съгласно чл.154,ал.1 от ГПК,
тъй като той е страната в процеса, която твърди този
наличието на този факт и черпи правни последици от него.
От ответната страна може да бъде заявено
оспорване на притежанието на правото на собственост на
ищеца върху процесния имот към момента на одобряване
на плана, включително и чрез заявено оспорване на
идентичността му по нанасянето в предходните планове. И
в този случай, съгласно правилото на чл.154,ал.1 от ГПК,
ищецът следва да установи твърдяното право на
собственост към релевантния момент, както и наличието на
идентичност. Допустимите доказателства, както бе
посочено по-горе, са в зависимост от придобивното
основание, а по въпроса за идентичността – определящо
значение за преценката на съда за наличието или липсата
на такава , има експертното заключение.

Изисквания към съдебното решение:

Съдът следва да даде разрешение, на база
съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства и установените с тях факти, на първо място
– за наличието или липса на грешка в кад.план и на второ
място – за вярната имотна основа и обусловения от нея
въпрос- дали ищецът е доказал притежанието на
собствеността върху процесния имот по тази основа към
релевантния момент- на одобряване на плана. С
диспозитива на решението, с което искът по чл.53,ал.2 от
ЗКИР се уважава, съдът следва да признае правото на
собственост на ищеца върху процесния имот , или част от
него, респ.- вярното местоположение на имотната граница,
които не са били нанесени или са погрешно нанесени в

320
конкретния /индивидуализиран/ кадастрален план.
Респективно- при отхвърляне на иска по чл.53,ал.2 от
ЗКИР, с диспозитива на решението следва да бъде
отхвърлена претенцията на ищеца за признаване за
установено правото му на собственост върху имота, част от
него или досежно местоположението на границата, към
момента на одобряване на кад.план, в който те не са
погрешно нанесени, /поради недоказване на
собствеността/.

Съотношение между иска по чл.53,ал.2 от ЗКИР и

иска по чл.108 от ЗС.
Релевантният момент, към който се установява
твърдяното право на собственост на ищеца е различно при
двата иска – при иска по чл.53,ал.2 о ЗКИР- това е
миналият момент на одобряване на плана, /съгласно
Решение № 691/02.02.2011г. по гр.дело № 1620/2009г. на 1-
во Го на ВКС и Решение № 691/02.02.2011г. по гр.дело №
74/2011г. на 4-то ГО и двете - постановени по реда на
чл.290 от ГПК/, а при ревандикационният иск – към
момента на предявяване на ИМ, /като досежно последния
момент съдебната практика е константна- Р №
59/08.05.1986г. по гр.дело № 27/1987г. на ОСГК на ВС/. Ето
защо, се приема, че е недопустимо съединяването на
двата иска за съвместно разглеждане в общ исков процес,
съгласно произнасянето на ВКС с Определение №
285/29.03.2011г. по ч.гр.дело № 1158/2010г. на 2-ро ГО.
Съдебната практика приема, че при грешно нанесен или
ненанесен в плана имот или част от него, който е предмет и
на предявен ревандикационен иск, първо следва да бъде
проведена успешна исковата защита по реда на чл.53,ал.2
от ЗКИР и едва след това- да бъде реализирана защитата
по чл.108 от ЗС. При разрешаването на въпроса: дали
искът по чл.108 от ЗС, който има за предмет погрешно
нанесен имот /или част от него/ или ненанесен такъв в
действащия план, е недопустим или е неоснователен,
практиката на ВКС дава последователно разрешение с две
решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК. С тях
приема, че при наличие на спор за собствеността върху
имот, погрешно нанесен или не нанесен в плана,
предявяването на иск по чл.108 от ЗС – с предмет
ревандикацията на имота, е недопустимо, като последният
се явява преждевременно заявен- Решение № 81/
08.03.2011г. по гр.дело № 437/2010г. на 1-во ГО.. С
решението е прието, че ищецът има правен интерес от

321
защитата по чл.108 от ЗС само след успешно получена
защита с влязло в сила решение по чл.53,ал.2 от ЗКИР..
Това разрешение е възприето и в Решение №
1022/17.03.2010г. по гр.дело № 552/2009г. на 1-во ГО на
ВКС. На последно място с Решение № 194/ 14.07.2011г. по
гр.дело № 1101/2010г. на ВКС, 1-во ГО , постановено по
реда на чл.290 от ГПК е прието, че реализираната
положително исковата защита по чл.53,ал.2 от ЗКИР, не е
достатъчна за успешното провеждане на тази с иска по
чл.124,ал.1 от ГПК или чл.108 от ЗС, ако бъде установено,
че след уважаването на иска по чл.53,ал.2 от ЗКИР, имотът
в съответствие с това решение и на основание на него не е
отразен както в кадастралната основа, така и във влезлия в
сила ПУП /чрез изменението му по реда на чл.134,ал.2,т.2
от ЗУТ/. Приетото разрешение произтича от
обстоятелството, че имотът се индивидуализира с
техническите си характеристиките си по актуалния
/действащ/ регулационен /ПУП/ план.Между двата иска
няма пряка връзка на обусловеност, тъй като тази връзка е
опосредствана от административната процедура за
изменение на ПУП при евентуално уважаване на иска по
чл.53, ал.2 ЗКИР. Без наличие на такова изменение, не
може да проведе успешно ревандикацията, при която се
изхожда от актуалното положение на имотите, определено
от изменения ПУП при осъществяване на претендираната
от ищеца вещноправна защита на правото му на
собственост.

322
 ЗЕМЕДЕЛСКИ ЗЕМИ И ГОРИ
Теодора Гроздева

I. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА:

Законът за собствеността и ползването на

земеделските гори /ЗСПЗЗ/ е закон, който урежда
собствеността и ползването на земеделските земи, както и
реда и условията за възстановяване на правото на
собственост на бившите земеделски стопани върху
включените им или отнети от ТКЗС, ДЗС или други
образувани въз основа на тях селскостопански организации
земеделски земи. Освен това, в него се съдържат
разпоредби, касаещи видовете собственици на земеделски
земи, начините и реда за ликвидацията и разпределение на
имуществото на бившите ТКЗС, ДЗС и други земеделски
организации. От приемането му през 1991 г. до сега този
закон е изменян многократно /повече от 30 пъти/, което
говори за липсата на предварителна ясна правна
концепция у законодателя по какъв начин да бъде
извършена реституцията на земеделските земи. Многото и
в някои случаи несъгласувани изменения на закона
затрудняват правилното му прилагане и са пречка за
установяване на трайна съдебна практика по този закон. От
друга страна многократното увеличаване или
възстановяване на сроковете за предявяване на жалби или
искове по този закон, доведоха до едно значително
забавяне на земеделската реформа- повече от 20 години
след публикуването на този закон възстановяването на
собствеността върху земеделските земи в някои райони на
страната взе още не е приключило.
Законът за възстановяване на собствеността върху
горите и земите от горския фонд /ЗВСВГЗГФ/ е обнародван
през 1997 г. и урежда реда и условията за възстановяване
на правото на собственост на бившите собственици на гори
и земи от горския фонд. Този закон урежда по сходен със
ЗСПЗЗ начин възстановяването на собствеността- в
голямата си част ЗВСВГЗГФ преповтаря разпоредбите на
ЗСПЗЗ.
В тези два закони са уредени няколко съдебни
производства: производството по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ
/респ. чл.13, ал.6 от ЗВСВГЗГФ/, производството по чл.11,
ал.2 от ЗСПЗЗ /респ. чл.13, ал.2 от ЗВСВГЗГФ/
производството по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ /респ. чл.13, ал.8
от ЗВСВГЗГФ/, които ще бъдат разгледани в настоящото
изложение. Извън тези производства, правни проблеми във
връзка с възстановяването на собствеността върху
земеделските земи и гори възникват и в искови граждански
производства, образувани по спорове за собственост
между възстановените собственици и трети лица. Как се
разрешават тези проблеми също ще бъде разгледано в
настоящото изложение.

II. ПРОИЗВОДСТВО ПО ЧЛ.14, АЛ.3 ОТ ЗСПЗЗ:

1. Характер на производството: Производството по
чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ е особено административно по своя
характер, а не гражданско производство. Това означава че
за него се прилагат специалните правила на ЗСПЗЗ, а в
случай, че такива няма- субсидиарно се прилага общия
закон- Административно-процесуалния кодекс, а преди
неговото приемане- Закона за административното
производство. В този смисъл е съдебната практика,
например решение № 2707 от 1994 г. по адм.д.№ 326 от
1994 г. на ВС, Трето г.о., решение № 1467 от 1993 г. по
адм.д.№ 1139 от 1993 г. на ВС, Трето г.о. и др.
2. Страна в развиващото се пред Общинската служба
земеделие производство е заявителят /бивш собственик на
земеделска земя или негов наследник/. Общинската служба
по земеделие- ОСЗ /предишни наименования Поземлената
комисия и Общинска служба по земеделие и гори/ не е
страна в развиващото се пред нея производство по
възстановяване на собствеността, а административен
орган, на когото са предоставени функции по
възстановяването на тази собственост. В производството
пред съда по обжалване на постановения от ОСЗ
административен акт обаче ОСЗ е страна. В този смисъл е
приетото в Тълкувателно решение по тълк.гр.д.№ 5 от 2011
г. на ОСГК на ВКС.
Конституирането и участието в това производство на
заинтересовани страни, каквито обикновено има в общите
административни производства, в това производство е
недопустимо. В този смисъл е трайната съдебна
практика, например решение № 489 от 1995 г. по адм.д.№
2632 от 1994 г. на ВС, Трето гр. Отделение, решение № 179
от 1997 г. по дам.д.№ 579 от 1996 г. на ВАС и др.
3.Начало на административното производство:
Производството започва по писмено заявление, за
подаването на което в чл.11, ал.1 от ЗСПЗЗ първоначално
бе определен едногодишен срок от влизане на закона в

324
сила, а впоследствие и сега срокът е 17-месечен от
влизане на закона в сила. Изключения от този срок са
предвидени в две разпоредби:
а/ в пар.30, ал.2 от ПР към ЗИД на ЗСПЗЗ /обн.ДВ бр.99 от
2002 г./, с който на лицата, чийто земи са били
конфискувани с присъда по Наредбата-закон за съдене от
Народния съд виновниците за въвличане България в
Световната война срещу съюзените народи и злодеянията,
свързани с нея, е дадено право да подадат заявления в 6-
месечен срок от влизане в сила на ЗИД на ЗСПЗЗ от 2002 г.
б/ в чл.15а от ППЗСПЗЗ /нова от ДВ бр.122 от 1997 г./,
според който лицата, пропуснали да заявят за
възстановяване правото си на собственост върху отделни
земеделски земи в срока по чл.11, ал.1 от ЗСПЗЗ или на
които е отказано възстановяването на собствеността на
основание отменени или изменени разпоредби на ЗСПЗЗ,
могат да подадат допълнително заявление пред ОСЗГ в 3-
месечен срок от влизане в сила на ЗИД на ЗСПЗЗ, публ. в
ДВ бр.98 от 1997 г.
4. Решение на Общинската служба по земеделие
и гори: След отправяне на заявлението, ОСЗ събира
необходимите доказателства и се произнася с решение, с
което възстановява или отказва да възстанови правото на
собственост върху земеделската земя в полза на
определени лица. Това решение е стабилен индивидуален
административен акт. То и има конститутивно
действие, което се разпростира както по отношение на
обекта /земеделската земя/, така и по отношение на
субекта, тъй като решението е актът, който легитимира като
собственици лицата, на които се възстановява
собствеността. Решението действа за бъдеще-
възстановява правото на собственост от момента на
влизането му в сила. В този смисъл е т.1 от Тълкувателно
решение № 1 от 1997 г. на ОСГК на ВКС, решение № 224 от
24.07.2001 г. по гр.д.№ 587 от 2000 г. на ВКС, Първо г.о.,
решение № 121 от 2001 г. по гр.д.№ 1316 от 2000 г. на ВКС,
Четвърто г.о., решение № 26 от 13.02.2012 г. по гр.д.№ 706
от 2011 г. на ВКС, Второ г.о., постановено по реда на чл.290
от ГПК и др. Това разрешение, дадено в закона, е
отстъпление от общата правна доктрина от 50-те години на
миналия век почти до 90-те години, според която с
внасянето на земеделската земя собственикът не губи
правото си на собственост върху тази земя. Очевидно
ЗСПЗЗ презюмира, че правото на собственост е било
загубено, след като то се възстановява и след като

325
издаденият в административното производството по
възстановяване административен акт има конститутивен
ефект.
Горното означава, че ако се предяви иск за
собственост преди бившият собственик да се е снабдил с
решение на ОСЗ, този иск би бил неоснователен, тъй като
ищецът все още не е придобил /не си е възстановил/
собствеността върху претендирания от него имот. Този иск
следва да се отхвърли, а в случай че впоследствие на
ищеца бъде издадено решение на ОСЗ за възстановяване
на собствеността, това би било нов юридически факт, който
не е преклудиран от силата на пресъдено нещо на вече
постановеното съдебно решение и ищецът би могъл да
заведе нов иск за собственост. Не такава обаче е
преобладаващата практика на Гражданска колегия на ВКС.
Според нея в този случай искът е преждевременно заведен
и като такъв недопустим /решение 1814 от 1998 г. по гр.д.№
1141 от 1998 г. на ВКС, Пето г.о., решение № 62 от
09.02.2012 г. по гр.д.№ 294 от 2011 г. на ВКС, Първо г.о.,
решение № 149 от 13.05.2011 г. по гр.д.№ 1145 от 2010 г. на
ВКС, Второ г.о., последните две постановени по реда на
чл.290 от ГПК и др./. Обратното е прието в решение № 101
от 06.07.2011 г. по гр.д.№ 1998 от 2009 г. на ВКС, Първо
г.о., според което е допустим иск с правно основание чл.108
от ЗС за земеделска земя, правото на собственост върху
която ищецът все още не си е възстановил /земя, за която
ищецът има решение на ОСЗ само за признаване правото
му на възстановяване на земя в терен по пар.4 от ПЗР на
ЗСПЗЗ, но не и заповед по пар.4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, а
с такава заповед разполага ответникът по иска/.
Освен това съгласно чл.14, ал.1, т.1 от ЗСПЗЗ,
решението на ОСЗ, придружено със скица, има силата на
констативен нотариален акт за собственост. Това
означава, че влязлото в сила решение на ОСЗ, придружено
със скица, е легитимиращ за правото на собственост
документ в едно съдебно производство по спор за
собственост. Тоест, когато в такова производство ищецът
представи решение на ОСЗ, само въз основа на това
решение той може да бъде признат за собственик на имота,
а ако ответникът оспорва правото на собственост на
ищеца, валидността или материалната законосъобразност
на това решение, в негова /на ответника/ тежест е да
ангажира доказателства, оборващи установеното в
решението на ОСЗ право на собственост на ищеца.

326
5. Съдебно производство по обжалване на издадения
от ОСЗ административен акт- чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ:

5.1. Съгласно чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ решението на ОСЗ

подлежи на обжалване в 14-дневен срок от съобщението
му пред районния съд по местонахождението на имота.
Следователно условие за допустимостта на жалбата е
същата да бъде подадена в срок. В случай че това не е
направено, жалбата следва да бъде оставена без
разглеждане, а производството по нея– прекратено.
5.2. Страни в това съдебно производството са заявителя и
административния орган /ОСЗ/. Както бе посочено по-горе,
това бе прието в Тълкувателно решение по тълк.гр.д.№ 5
от 2011 г. на ОСГК на ВКС. Конституирането в това
производство на трети заинтересовани лица е
недопустимо, независимо дали те са други наследници на
лицето, чийто наследник е подал заявлението или трети
лица, които имат интерес от постановяване на негативно
решение на ОСЗ по това заявление за конкретен имот
/ползуватели, държатели или собственици на този имот/.
Недопускането като трети заинтересовани страни в
процеса на останалите наследници е напълно обосновано,
като се има предвид разпоредбата на чл.14, ал.1 от
ППЗСПЗЗ, според която подаденото заявление от един
наследник ползва и останалите наследници.
5.3. Предмет на обжалване е отказът на ОСЗ да
възстанови правото на собственост върху имота. ВС в
решения № 1349 от 1993 г. и № 2818 от 1995 г. по адм.д.№
435 от 1994 г. и определение № 255 от 1993 г. по гр.д.№
569 от 1993 г. е пояснил, че под отказ следва да се разбира
не само нарочният отказ, но и всяко несъответствие между
подаденото заявление и постановеното от ОСЗ /тогава ПК/
решение. Тоест, отказ е налице и когато ОСЗ възстанови
правото на собственост върху земеделска земя в по-малък
размер от заявения, земя друга категория, различна от
заявената, в друга местност, с план за земеразделяне,
вместо поисканото възстановяване в реални граници.
Не подлежи на обжалване мълчаливия отказ /в този смисъл
определение № 255 от 1993 г. по гр.д.№ 569 от 1993 г. на
ВС, Трето г.о./, освен в случаите, визирани в чл.15а от
ППЗСПЗЗ /нова от 1997 г./, тъй като единствено тази
разпоредба на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ предвижда краен срок за
произнасяне на ОСЗ по подадено заявление /1 месец от
подаване на допълнителното заявление/.

327
Когато е определено обезщетение с поименни
компенсаторни бонове по реда на чл.10б, 10в и чл.35 от
ЗСПЗЗ, поради липса на земи от държавния или общинския
поземлен фонд, на обжалване подлежи решението само
относно стойността на определеното обезщетение, но не и
относно начинът на обезщетяване. Недопустимо е в този
случай да се обжалва решението с мотив, че се иска
определяне на обезщетяване със земя, вместо с
компенсаторни бонове. В този смисъл е чл.19, ал.8 от
ППЗСПЗЗ.
5.4. Производството е безплатно за жалбоподателите- в
този смисъл е пар.16 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Освободени са
само от държавна такса, но не и от разноски за
производството.
5.5. След постъпване на жалбата, ако тя е подадена
направо в съда, съдът следва да изиска от
административния орган цялата преписка. Ако е подадена
чрез административния орган, както изисква законът, към
нея следва да бъде приложена цялата преписка.
5.6. Допустимите доказателствени средства за
доказване правото на собственост върху заявените
земеделски земи са посочени в чл.12, ал.2 от ЗСПЗЗ:
нотариални актове, делбени протоколи, протоколи на ТКЗС,
емлячни регистри, молби-декларации за членство в ТКЗС,
счетоводни книги за заплащане на рента, протоколи и
решения за оземляване, в това число и по ЗТПС от 1946 г.
и ППЗТПС и други писмени доказателства. С оглед на това,
че се касае за доказване на право на собственост към един
сравнително отдалечен момент /към момента на
обобществяването на земеделските земи, което е
извършено през 50-те години на миналия век/ разпоредбата
на чл.12, ал.2 от ЗСПЗЗ въвежда един облекчен режим на
доказване на това право на собственост- не само с
доказателства, имащи пряк вещно-прехвърлителен ефект
/нотариални актове, съдебни протоколи за делба/, но и
доказателства, имащи само удостоверително значение за
правото на собственост /емлячни регистри, молби-
декларации за членство в ТКЗС и др./. В разпоредбата на
чл.12, ал.2 от ЗСПЗЗ тези документи са само примерно
изброени. Поради това в производството по чл.14, ал.3 от
ЗСПЗЗ, а и в производството по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ,
допустими доказателства са не само изрично посочените в
чл.12, ал.2 от ЗСПЗЗ удостоверителни документи, но и
други официални и частни удостоверителни документи,
които без да отговарят на изискването за форма за

328
действителност на актовете за прехвърляне на недвижими
имоти, пряко или косвено съдържат информация за
притежаваните права върху земеделските имоти. Такива са
например: разписните листи към кадастрален план
/решение № 131 от 13.06.2011 г. по гр.д.№ 1602 от 2009 г.
на ВКС, Първо г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК/,
писмените декларации по Указ № 573 от 01.06.1949 г. за
задължителното пререгистриране на непокритите
земеделски имоти /решение № 487 от 01.10.2009 г. по
гр.д.№ 37 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 71 от
26.04.2010 г. по гр.д.№ 699 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о.,
решение № 223 от 10.05.2010 г. по гр.д.№ 205 от 2009 г. на
ВКС, Второ г.о., решение № 834 от 2010 г. по гр.д.№ 1320
от 2009 г. на ВКС, Първо г.о. и др., постановени по реда на
чл.290 от ГПК/, данъчната книга, съставена въз основа на
декларации на собствениците /решение № 756 от
22.07.2011 г. по гр.д.№ 101 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о.,
постановено по реда на чл.290 от ГПК/, описната книга за
внесени в ТКЗС имоти /решение № 27 от 18.05.2011 г. по
гр.д.№ 681 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., постановено по
реда на чл.290 от ГПК/, протоколите на ТПС комисиите за
извършени замени по ЗТПС /решение № 284 от 24.06.2011
г. по гр.д.№ 293 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о., решение №
467 от 11.01.2011 г. по гр.д.№ 828 от 2009 г. на ВКС, Второ
г.о. и др., постановени по реда на чл.290 от ГПК/.
Когато такива писмени доказателства липсват, съгласно
чл.12, ал.3 от ЗСПЗЗ /в редакцията му, действаща до
изменението на закона с ДВ бр.13 от 2007 г./ заявителят е
можел да представя нотариално заверена декларация. В
пар.1 от ДР на ЗСПЗЗ бе разяснено, кога се приема, че
писмени доказателства липсват- когато посочените в чл.12,
ал.2 от ЗСПЗЗ документи са унищожени или изгубени не по
вина на собствениците /тоест загубени или унищожени са
както емлячните регистри на общината, така и опис-
декларациите за влизане в ТКЗС, така и евентуално
нотариалните актове за собственост/. Да бъдат загубни
или унищожени едновременно всички тези документи на
практика е почти невъзможно, поради което и допускането
като доказателство в производството по чл.14 от ЗСПЗЗ на
нотариално заверена декларация е следвало да бъде
крайно ограничено. На практика обаче масово правото на
собственост върху земеделски земи бе възстановявано въз
основа само на такива нотариално заверени декларации.
Това доведе до злоупотреби с правото на възстановяване
на собствеността и наложи промяна в закона /с ДВ бр.13 от

329
2007 г./, според която нотариално заверените декларации
вече не се признават като доказателство за правото на
собственост в производствата по чл.14 от ЗСПЗЗ и чл.11,
ал.2 от ЗСПЗЗ. До изменението на закона обаче такива
декларации, ако са били представени пред ОСЗ, в
производството по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ съдът е бил
длъжен да ги обсъди в съвкупност с всички други събрани
по делото доказателства /в този смисъл е решение № 321
от 1995 г. по адм.д.№ 2625 от 1994 г. на ВС, Трето г.о./, а
ако не са били представени пред ОСЗ- не могат да бъдат
приети като доказателство за пръв път в съдебното
производство по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ, тъй като в чл.14,
ал.5 от ЗСПЗЗ, в ГПК и ЗАП не е предвидено те да са
допустими доказателствени средства в това съдебно
производство /в този смисъл е решение № 280 от 1995 г. по
адм.д.№ 2549 от 1994 г. на ВС, Трето г.о./.
5.7. С решението си по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ съдът
следва да се произнесе дали постановения от ОСЗ
административен акт е валиден и материално
законосъобразен. При решаването на този въпрос следва
да се има предвид общата теория за нищожност и
унищожаемост на административните актове. Решението
на ОСЗ може да бъде нищожно или унищожаемо при
наличие на един от посочените в чл.41, ал.3 от ЗАП /отм./
пет порока на административните актове:
5.7.1 Ако е постановено не в предвидената от закона
форма: Тъй като решението на ОСЗГ е писмен
административен акт, за него важат разпоредбите на чл.15,
ал.2 от ЗАП /отм./ и чл.59, ал.2 от АПК, според които
решението следва да съдържа: наименование на органа,
който го е издал, наименование на акта, фактическите и
правни основания за издаването на акта, разпоредителна
част, в която се определят правата и задълженията,
начинът и срокът за изпълнението, пред кой орган и в какъв
срок може да се обжалва акта, дата на издаването му и
подпис на лицето, издало акта. Неспазването на
изискуемата от закона форма на административния акт
винаги води до нищожност на този акт.
5.7.2. Ако решението е постановено при нарушение на
административно производствените правила: Този
порок обикновено води до унищожаемост на
административния акт. Нищожен е административния акт,
само когато има съществено процесуално нарушение, а то
е такова което е повлияло или би могло да повлияе на
съдържанието на акта, а ако не е било допуснато- би могло

330
да се стигне до друго решение на поставения пред
административния орган въпрос.
5.7.3. Ако решението е постановено от некомпетентен
орган: Некомпетентността може да е материална,
териториална и по степен. Всяка от горепосочените три
форми на некомпетентност води до нищожност на
административния акт /в този смисъл Тълкувателно
решение № 2 от 1991 г. на ОСГК на ВС/.
а/ некомпетентност по степен е налице например, когато
по жалба срещу решение на ОСЗ се е произнесла самата
ОСЗ, а не компетентния районен съд.
б/ териториална некомпетентност е налице например,
когато за възстановяване на земеделски имот в едно
землище се е произнесла ОСЗ, която е местно компетентна
да възстановява собствеността в друго землище.
в/ материална некомпетентност е налице, когато
административният орган разглежда въпрос, който не е от
неговата компетентност. Например, когато решението за
възстановяване на земеделска земя бъде постановено от
комисия при общината, а не от ОСЗ.
Спори се в съдебната практика дали е нищожно решението
на ОСЗ поради издаването му от некомпетентен орган,
когато ОСЗ е заседавала и е постановила решението си в
състав, несъответстващ на състава, посочен в
разпоредбата на чл.60, ал.4 от ППЗСПЗЗ. В решение №
4184 от 2004 г. на ВАС, Четвърто отделение ВАС приема,
че ако поземлената комисия е заседавала в състав,
неотговарящ на посочения в чл.60, ал.4 от ППЗСПЗЗ
/председател, секретар и нечетен брой членове/, то
нейното решение е нищожно. Обратно е становището на
ВКС. В решение № 1507 от 17.06.2005 г. по гр.д.№ 861 от
2004 г., ВКС, Четвърто г.о., решение № 750 от 04.11.2010 г.
по гр.д.№ 1794 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение №
912 от 18.01.2011 г. по гр.д.№ 1753 от 2009 г. на ВКС,
Първо г.о., решение № 759 от 01.11.2010 г. по гр.д.№ 1859
от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 770 от 05.11.2010
г. по гр.д.№ 173 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о., решение №
368 от 27.01.2012 г. по гр.д.№ 310 от 2011 г. на ВКС, Второ
г.о., последните пет постановени по реда на чл.290 от ГПК,
се приема, че чл.60 от ППЗСПЗЗ в редакцията му от ДВ
бр.34 от 1992 г. определя щатния състав на поземлената
комисия, но нито този текст, нито друга норма от ЗСПЗЗ и
ППЗСПЗЗ определят в какъв състав следва да се
постановяват решенията на поземлените комисии. Това е
определено в чл.31 от Правилника за организацията и

331
дейността на Националния поземлен съвет, приет на
основание чл.32, ал.2 от ЗСПЗЗ /отм./, според който
решенията на ПК се вземат с явно гласуване и с
обикновено мнозинство от присъстващите на заседанието.
Възникват спорове и дали, ако решението е
постановено от законен състав на Общинската служба по
земеделие, но не е подписано от всички членове на ОСЗ,
то е нищожно. Много често при преценката на законността
на решението на ОСЗГ не се прави разлика между състав,
в който е заседавала ОСЗ и лицата, които са подписали
решението на ОСЗ. За да е действителен
административният акт, ОСЗ следва да е заседавала в
законния си състав, но не е необходимо административния
акт да бъде подписан от всички членове на ОСЗ. В ЗСПЗЗ и
ППЗСПЗЗ до 2003 г. нямаше разпоредба затова кой следва
да подписва решенията на ОСЗ, поради което за
постановени до 2003 г. решения на ОСЗ следва да се
приложи общата за административните производства
разпоредба на чл.15, ал.2, т.6 от ЗАП /отм./, според която
когато административният акт е постановен от колективен
орган, той се подписва само от председателя или негов
заместник и секретаря на този орган. В решение № 4077 от
2004 г. на ВАС, Четвърто отделение, решение № 750 от
04.11.2010 г. по гр.д.№ 1794 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о.,
решение № 912 от 18.01.2011 г. по гр.д.№ 1753 от 2009 г. на
ВКС, Първо г.о., решение № 237 от 15.06.2010 г. по гр.д.№
578 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 770 от
05.11.2010 г. по гр.д.№ 173 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о.,
решение № 193 от 17.08.2011 г. по гр.д.№ 1068 от 2010 г. на
ВКС, Първо г.о., последните пет постановени по реда на
чл.290 от ГПК е прието, че неподписването на
административния акт от всички членове на ОСЗ не води
до нищожност акта. В горепосоченото решение ВАС обаче
следните мотиви за този свои извод: че 60, ал.4 от
ППЗСПЗЗ не е императивна, а инструктивна норма, докато
ВКС основава решенията си на разпоредбата на чл.15,
ал.2, т.6 от ЗАП.
Понастоящем вече има изрична уредба на този
въпрос- новият чл.60а от ППЗСПЗЗ /нов ДВ бр.31 от 2003 г./
изрично уточнява, че решенията се подписват от
Началника на ОСЗ и от определените със заповед на
Директора на Областна дирекция “Земеделие” служители
от ОСЗ.
Друг случай на материална некомпетентност на
административния орган е, когато ОСЗ постанови второ

332
решение, след като вече е постановила едно решение
по заявлението. Приема се, че решенията на ОСЗГ са
стабилни административни актове, поради което ОСЗ не
може сама да си ги отменя или изменя. Ако стори това,
второто постановено от нея решение би било нищожно и
съдът е длъжен да го прогласи за такова. В този смисъл е
решение № 4020 от 1995 г. по гр.д.№ 2187 от 1994 г.
В ЗСПЗЗ обаче са предвидени няколко случая, при
които е допустимо ОСЗ да постанови второ решение по
едно и също заявление:
- Чл.14, ал.6 от ЗСПЗЗ- когато в решението на ОСЗ е
допусната явна фактическа грешка. Постановяването на
решение за поправка на ЯФГ в този случай може да стане
по почин на ОСЗ или по молба на заявителя.
- Чл.14, ал.7 от ЗСПЗЗ- когато ОСЗ открие нарушение на
закона и правилника, нови обстоятелства, нови писмени
доказателства от съществено значение. Постановяването
на ново решение в тези случаи може да стане по искане на
Министъра на земеделието и храните или по искане на
заинтересованите страни. Срокът за изменение на
първоначалното решение на ОСЗ в тези случаи е 1 година
от откриване на новите обстоятелства или новите писмени
доказателства, но не по-късно от 2 години от влизане в
сила на първото решение на ОСЗ по чл.14, ал.1, т.1 от
ЗСПЗЗ или на плана за земеразделяне. В този случай
изменението не се допуска, ако за имота има влязло в сила
съдебно решение.
- Чл.14, ал.7а от ЗСПЗЗ /нова ДВ бр.79 от 1996 г., изм. ДВ
бр.99 от 2002 г. и бр.43 от 2008 г./ предвижда, че с ново
решение може да се променят лицата, в чиято полза или
вреда е постановено първото решение на ОСЗ.
Постановяването на това второ решение е допустимо само
при отправено искане от страна на заинтересованите лица
и при наличие на условията /но не и сроковете/ по
чл.14,ал.7 от ЗСПЗЗ.
- пар.34 от преходните и заключителни разпоредби на
ЗИД на ЗСПЗЗ, обн.в ДВ бр.98 от 1997 г., изм. бр.36 от
1998 г.- заинтересованите лица в 3-месечен срок от
влизане в сила на този закон могат да поискат от ОСЗ да
отмени решенията си, с които е отказала да възстанови
собствеността на основание отменените или изменени
разпоредби на този закон /отказ, поради това, че имотът е
бил продаден от ТКЗС на трети лица- чл.10, ал.13 от
ЗСПЗЗ, отказ поради това че в имота е бил започнат

333
строеж, независимо че строежът е започнат след
01.03.1991 г.- чл.10, ал.7 от ЗСПЗЗ/.
- пар.30, ал.1 от ПР на ЗИД на ЗСПЗЗ /обн. ДВ бр.99 от
2002 г./- когато ОСЗ е отказала възстановяването на
собствеността на земи, конфискувани с присъда по
Наредбата-закон за съдене от Народния съд виновниците
за въвличането на България в Световната война срещу
съюзените народи и злодеянията , свързани с нея, в 6-
месечен срок от влизане в сила на горния закон
заинтересованите лица имат право да поискат от ОСЗ да
отмени решението си и да постанови ново за
възстановяване на собствеността им.
5.7.4. Ако решението на ОСЗ е постановено при
несъответствие с целите на закона. По отношение на
постановени от ОСЗ решения няма прецеденти, касаещи
това основание за недействителност на административните
актове.
5.7.5. Ако решението на ОСЗ е материално
незаконосъобразно. Този порок на административния акт
е налице, когато актът е постановен в нарушение на
материално-правните разпоредби по издаването му. В
повечето случаи той води до унищожаемост на
административния акт, но има единични случаи, в които в
практиката си ВС е приемал, че когато е нарушена особено
съществена материалноправна правна норма от публичен
ред това нарушение може да обоснове нищожност на
административния акт /например в ППВС № 5 от 1976 г.
Върховният съд е приел, че тъй като заповедта за
настаняване по Закона за наемните отношения е
постановена в нарушение на материалноправната норма
на чл.3 от ЗНО, забраняващ настаняване на лица, които
нямат право на жилище в съответното населено място, то
тази заповед е нищожен административен акт/. В случая с
решенията на ОСЗ се приема, че всяко нарушение на
материалноправните норми, уреждащи условията за
възстановяване на собствеността, което е довело до
решение на ОСЗ, различно от законосъобразното, е
основание за отмяна на това решение по реда на чл.14,
ал.3 от ЗСПЗЗ, но липсва практика кои нарушения на
предвидените в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗ материалноправни
норми водят до нищожност и кои само до унищожаемост на
решението на ОСЗ.
За да е правилно едно решение на ОСЗГ от материално-
правна гледна точка, то следва да отговаря на следните
изисквания:

334
а/ С него да е възстановена собственост на лице, което
е било собственик на процесната земеделска земя или
на негови наследници- тоест, в преписката или по делото
следва да се намират категорични доказателства за
правото на собственост – такива по чл.12, ал.2 от ЗСПЗЗ.
б/ Имотът, за който е постановено решението, следва
да е земеделски по своя характер- тоест да е
предназначен за земеделско производство. Имотът следва
да е бил земеделски към момента на включването му в
ТКЗС, ДЗС или друга селскостопанска организация или към
момента на фактическото му отнемане, а не към настоящия
момент.
в/ Имотът да е бил фактически отнет от бившия
собственик, независимо от това дали е включен в ТКЗС или
не. Само в такъв случай ще е приложим предвидения в
ЗСПЗЗ особен административен ред за възстановяване на
собствеността. В този смисъл са решение № 197 от
10.05.2011 г. по гр.д.№ 430 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о.,
решение № 249 от 04.07.2011 г. по гр.д.№ 621 от 2010 г. на
ВКС, Първо г.о. и др., постановени по реда на чл.290 от
ГПК.
г/ В случай, че имотът попада в границите на
урбанизираните територии /населени места/, върху
него не следва да са изградени законно разрешени
сгради от трети лица или към 01.03.1991 г. не следва да
е започнал законно разрешен строеж. В противен случай,
съгласно чл.10, ал.7 от ЗСПЗЗ правото на собственост
върху тази земеделска земя не се възстановява.
Разпоредбата на чл.10, ал.7 от ЗСПЗЗ има предвид строеж,
извършен при спазване на всички нормативни изисквания,
тоест „законен строеж” по смисъла на това понятие,
разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006
г. по т.гр.д.№ 6 от 2005 г. на ОСГК на ВКС, даден при
тълкуването на разпоредбата на чл.6 от ЗОСОИ- строеж,
извършен след издаване на съответните за него
разрешения и други строителни книжа, а не
строеж,осъществен от несобственик или от правен субект,
на който не е надлежно учредено право на строеж. Тоест, в
хипотезата на чл.10, ал.7 от ЗСПЗЗ без значение е кой е
извършил законното строителство- дали лице, което
притежава вещни права върху имота /например купувач от
ТКЗС или лице, получило имота в замяна по реда на ЗТПС/
или лице, което няма никакви вещни права върху имота.
д/ Върху имота не следва да са осъществени
мероприятия, които не позволяват възстановяването

335
на собствеността- чл.10б от ЗСПЗЗ. Кои са тези
мероприятия е примерно изброено в пар.1в от
Допълнителните разпоредби на ППЗСПЗЗ /нов, ДВ
бр.28 от 1997 г./. Следва да се има предвид, че нормата на
пар.1в от ДР на ППЗСПЗЗ е тълкувателна по своя характер
и като такава тази норма има обратно действие- действа от
момента на влизане в сила на правната норма, която
тълкува /в случая чл.10б от ЗСПЗЗ/. Съгласно пар.1в от ДР
на ППЗСПЗЗ, строителни дейности, които не позволяват
възстановяването на собствеността са наземни, подземни
и подводни сгради, постройки, пристройки, съоръжения,
пътища, ж.п. линии и други. А съоръжения, които не
позволяват възстановяването на собствеността са канали,
мостове, корекции на реки, язовири, диги, помпени станции,
резервоари, пречиствателни станции, открити рудници,
хвостохранилища, водоеми, открити паропроводи,
нефтопроводи и други. Подземни канализационни
колектори или канали не са пречка за възстановяване на
собствеността. Считам, че те водят само до възникване на
тежести за имота по чл.112, ал.2 от Закона за водите
/определяне на сервитутна ивица, върху която не може да
се строи и да има насаждения/.
- Мероприятия, които не позволяват възстановяване на
собствеността върху земеделските земи са посочени и
в чл.24, ал.2, 3 и 4 от ЗСПЗЗ:
Ал.2- земи, предоставени на научни, научно-
производствени и учебни заведения и на Министерството
на транспорта, на местата за лишаване от свобода, на
семепроизводствени и племенни стопанства, овощни
разсадници, пепиниери, маточници, горски разсадници и
ловни стопанства и на Министерството на регионалното
развитие и благоустройството, доколкото са необходими за
тяхната дейност в размер, определен от Министерството на
земеделието и храните. Съгласно пар.1з от ДР на
ППЗСПЗЗ учебни заведения по смисъла на тази
разпоредба са училища и обслужващи звена в системата
на народната просвета и висшите училища.
Ал.3- земи, предоставени на Министерството на отбраната,
Министерството на вътрешните работи и други ведомства
за цели, свързани непосредствено с отбраната и
сигурността на страната- до размери, определени от
Министерския съвет по предложение на Министъра на
отбраната, Министъра на вътрешните работи или
ръководителя на съответното ведомство.

336
Ал.4- земи, включени в паркове с национално значение и
природни резервати- изключителна държавна собственост,
определени по реда на Закона за защитените територии и
земите, върху които се намират неотделими от тях
археологически обекти.
Съгласно чл.24, ал.6 от ЗСПЗЗ, собствениците на тези
земеделски земи се обезщетяват по реда, предвиден в
чл.10б, ал.1 от ЗСПЗЗ.
В хипотезата на чл.10б от ЗСПЗЗ законодателят не изисква
законност на застрояването, нито отреждане на имота за
конкретно мероприятие на държавата. Достатъчен е
обективния факт на застрояването на имота. В този смисъл
е задължителната практика на ВКС, обективирана в
решение № 277 от 12.01.2012 г. по гр .д.№ 1140 от 2010 г.
на ВКС, Второ г.о., решение № 310 от 24.06.2010 г. по
гр.д.№ 494 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 407 от
13.07.2010 г. по гр.д.№ 289 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о.,
постановени по реда на чл.290 от ГПК.
е/ Продажбата или предоставянето на имота на трети
лица от ТКЗС, ДЗС или други кооперативни
организации, както и от други държавни или общински
органи /например даването като обезщетение за друг
имот/_не са пречка за възстановяване на собствеността
върху него съгласно чл.10, ал.13 от ЗСПЗЗ. Под
„предоставяне на трети лица” по смисъла на тази
разпоредба от закона следва да се разбират както
гражданскоправни разпоредителни актове /продажба,
замяна, дарение, суперфиция, прехвърляне на право на
ползване/, така и административни разпоредителни актове
/заповеди за обезщетяване със земеделски имоти/. Такова
тълкуване е дадено в т.2 от Тълкувателно решение № 6 от
10.05.2006 г. по т.гр.д.№ 6 от 2005 г. на ОСГК на ВКС.
Лицата, придобили земеделски имот по някой от
горепосочените начини, загубват вещните си права, освен
ако не е налице някое от предвидените в закона
изключения. Такива изключения са посочената по-горе
разпоредба на чл.10, ал.7 от ЗСПЗЗ /когато тези лица до
момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ са изградили законни
сгради в имота или законно разрешения им строеж вече е
бил започнат/, разпоредбата на пар.4 а и 4б от ПЗР на
ЗСПЗЗ /когато лицата, на които земеделският имот е бил
предоставен за ползване по някои от посочените в пар.63
от ПЗР на ПМС № 456 от 1997 г., с което се изменя
ППЗСПЗЗ, са застроили имота със сграда и са го изкупили
при условията и в сроковете, посочени в закона/,

337
разпоредбата на чл.18з, ал.3 от ППЗСПЗЗ, която ще бъде
разгледана по-долу.
ж/ Ако имотът е бил заменен по ЗТПС, правото на
собственост се възстановява върху имота преди замяната,
но ако с получения от третото лице в замяна имот са
извършени разпоредителни сделки или ако имотът е
застроен, замяната остава в сила и на собственика се
възстановява правото на собственост върху получения при
замяната друг имот. В този смисъл е чл.18з, ал.3 от
ППЗСПЗЗ. Както бе посочено по-горе, тази норма е едно от
предвидените в разпоредбата на чл.10, ал.13 от ЗСПЗЗ
изключения: според чл.10, ал.13 от ЗСПЗЗ на бившите
собственици се възстановява правото на собственост и
върху земи, които са били продадени или предоставени на
трети лица от тези организации или от други държавни или
общински органи, с изключение на изрично посочените по
закона случаи. Чл.18з, ал.3 от ППЗСПЗЗ е един от тези
изрично посочени в закона случаи, при който се разрешава
колизията между правата на бившите собственици на
имоти, включени в ТКЗС, ДЗС или друга кооперативна
организация и лицата, на които тези имоти са били
предоставени по замяна по реда на ЗТПС. Тя отдава
приоритет на правата на бившите собственици само в
случаите, когато до влизане в сила на ЗСПЗЗ имотът не е
бил застроен или с него не е извършено разпореждане в
полза на трети лица. Тогава се счита, че замяна не е
извършвана и имотът се възстановява на собствениците,
които са го внесли в ТКЗС. В обратния случай /когато до
влизане в сила на ЗСПЗЗ имотът е бил застроен или
разпореден в полза на трето лице/ се запазват правата на
лицата, получили имота в замяна, а бившите собственици
могат да претендират за възстановяване на собственост
върху имота, който е бил собственост на заменителите.
За разлика от чл.10, ал.7 от ЗСПЗЗ, разпоредбата на
чл.18з, ал.3 от ППЗСПЗЗ не изисква законност на
застрояването. Достатъчен е обективният факт на
застрояването на имота към момента на влизане в сила на
ЗСПЗЗ. Това е така, тъй като в хипотезата на чл.10, ал.7 от
ЗСПЗЗ не се изисква лицето, застроило имота, да има
легитимиращ го документ за собственост, поради което
правата му се запазват само при законно застрояване,
докато в хипотезата на чл.18з, ал.3 от ППЗСПЗЗ
застроилите имота лица разполагат с легитимиращи ги като
собственици документи /решения на ТПС-комисия за
замяна/. Без значение в случая е и кой е застроил имота-

338
лицето, получило този имот по замяна или трето лице,
което няма права върху него /в този смисъл е решение №
135 от 03.08.2012 г. по гр.д.№ 1200 от 2010 г. на ВКС,
Първо г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК/.
Под „разпоредителни сделки” по смисъла на чл.18з, ал.3 от
ППЗСПЗЗ следва да се разбират само такива сделки, които
имат вещно-прехвърлителен ефект /сключени в нотариална
форма договори за продажба, дарение, прехвърляне на
имот срещу задължение за издръжка и гледане,
нотариално заверена спогодба за делба, завещание, ако
завещателят вече е починал, което завещание по своя
характер е едностранна сделка и др./. Затова писмен
договор за продажба /или дарение, или замяна на имота/,
който има белезите на предварителен договор и който
поради неспазване на предвидената в закона нотариална
форма за действителност на сделките за прехвърляне на
недвижими имоти няма прехвърлително действие, не е
разпоредителна сделка по смисъла на чл.18з, ал.3 от
ППЗСПЗЗ. В този смисъл е и съдебната практика,
например решение № 360 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 79 от
2011 г. на ВКС, Второ г.о./. Освен това тази разпоредба се
прилага само за разпореждане, извършено преди влизане в
сила на ЗСПЗЗ /решение № 246 от 06.03.2012 г. по гр.д.№
1200 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., постановено по реда на
чл.290 от ГПК/. Когато разпореждането е с част от имота,
чл.18з, ал.3 от ППЗСПЗЗ се прилага само за тази част, а за
останалата неразпоредена част от имота замяната по
ЗТПС се счита за отпаднала и имотът се възстановява на
собствениците преди замяната /решение № 113 от
09.03.2012 г. по гр.д.№ 568 от 2011 г. на ВКС, Първо г.о.,
постановено по реда на чл.290 от ГПК/.
з/ Имотът да не е бил включен в капитала на
преобразувано в търговско дружество или
приватизирано бившо държавно предприятие преди
възстановяването му с решението на ОСЗ- пар.6 от ПЗР на
Закона за преобразуване и приватизация на държавни и
общински предприятия ЗППДОбП /отм./. Тази разпоредба
урежда конкуренцията между правата на бившите
собственици на земеделски имоти и вещните права върху
имота, които са придобити от търговското дружество при
преобразуването или приватизацията на бившо държавно
предприятие. Законът отдава предпочитание на правата на
търговските дружества, придобили бивш земеделски имот
при преобразуването и приватизацията на бившето
държавно предприятия, на което този имот е бил

339
предоставен за управление и стопанисване, като
предвижда, че в този случай собствеността върху имота не
се възстановяване на бившите собственици, а те имат
право само на обезщетение с акции и дялове в
дружеството и с компенсаторни записи по реда на ЗОСОИ.
В този смисъл са решение № 78 от 08.07.2010 г. по гр.д.№
4543 от 2008 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 500 от
25.01.2012 г. по гр.д.№ 60 от 2011 г. на ВКС, Първо г.о. и д,
постановени по реда на чл.290 от ГПК.
и/ За да бъде възстановен в реални граници, земеделският
имот следва да има съществуващи или възстановими на
терена стари реални граници: Чл.18а от ППЗСПЗЗ
определя, че съществуващи стари реални граници са тези,
които представляват топографски елементи като слогове,
пътища, огради, трайни насаждения, брегови линии на
водни течения и водни площи, оврази, дерета и други
подобни, при условие, че не е променено
местоположението им след включване на земите в ТКЗС
или в ДЗС. В чл.18б от ППЗСПЗЗ е посочено, че
възстановими на терена стари реални граници са тези,
които е възможно да бъдат установени чрез кадастрален
план, комасационнен план или частичен земеустройствен
план преди образуване на ТКЗС и ДЗС. За установяване на
тези граници могат да се ползват стари геодезически
снимки, аерофотоснимки, дешифровъчни фотокопия,
ортофотопланове и скици на имоти, издаден от технически
служби на общината. В случаите, когато имотът няма
съществуващи или възстановими стари реални граници,
правото на собственост върху него следва да бъде
възстановено с план за земеразделяне.
й/ Липсата на скица към решението на ОСЗ не води до
неговата нищожност като административен акт, а лишава
решението на ОСЗ от предвидения в чл.14, ал.1, т.1 от
ЗСПЗЗ конститутивен и легитимиращ ефект за правото на
собственост. В случай, че не е издадена скица към
решението на ОСЗ, се приема, че административната
процедура по възстановяването на правото на собственост
на земеделската земя не е завършена и съответно, че
титулярите по решението на ОСЗ все още не са си
възстановили правото на собственост върху тази земя.
Следва да се отбележи, че до изменението на ЗПСЗЗ с ДВ
бр.45 от 1995 г. не се изискваше към решенията на ПК
/ОСЗ/ да има скица. Тъй като законосъобразността на
административния акт се преценява към момента на
влизането му в сила, ако към момента на влизане в сила на

340
решението на ПК /ОСЗ/ все още не е имало изискване в
ЗСПЗЗ за издаване на скица, следва да се приеме, че
административното производство е приключило с
издаването на решението на ПК /ОСЗ/. В този смисъл е и
задължителната практика на ВКС /решение № 472 от
20.01.2011 г. по гр.д.№ 376 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о.,
постановени по реда на чл.290 от ГПК/. Обратно, ако
решението на ПК /ОСЗ/ е влязло в сила след изменението
на ЗСПЗЗ с ДВ бр.45 от 1995 г., за да се приеме, че
административната процедура по възстановяването на
собствеността е приключила към решението следва да
бъде издадена и скица.
В някои решения на ВКС /например решение № 225 от
06.07.2011 г. по гр.д.№ 559 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о.,
постановено по реда на чл.290 от ГПК/ се приема, че дори в
тези случай да няма издадена скица, предявен от
възстановения собственик иск за собственост не може да
бъде отхвърлен или делото да се прекрати като
преждевременно заведено, ако имотът може да бъде
индивидуализиран по кадастрален или регулационен план.
Мотивите са, че не може поради формалната липса на
скица, чието неиздаване в повечето случаи се дължи на
технически или организационно причини, да се отрекат
правата, придобити с решението на ПК /ОСЗ/ за
възстановяване на собствеността, ако по делото има
достатъчно данни, за да се индивидуализира
възстановеният имот.
За земеделски имоти, които се намират в урбанизирани
територии, обаче скица на ПК /ОСЗ/ не е необходима, щом
има скица, издадена от Техническата служба на общината
към удостоверението по чл.13, ал.5 от ППЗСПЗЗ. В тези
случаи индивидуализацията на имота, която в останалите
случаи се съдържа в решението на ПК и скицата към него,
е извършена предварително, още при осъществяването на
административната процедура при издаване на
удостоверението по чл.13, ал.5 от ППЗСПЗЗ. Поради това
административната процедура по възстановяване на
собствеността приключва с решението на ПК /ОСЗ/, без да
е необходимо към това решение да е издадена скица. В
този смисъл е и задължителната практика на ВКС,
обективирана в решение № 254 от 26.05.2010 г. по гр.д.№
1134 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 360 от
08.02.2012 г. по гр.д.№ 79 от 2011 г. на ВКС, Второ г.о.,
решение № 287 от 13.07.2011 г. по гр.д.№ 1032 от 2010 г. на
ВКС, Първо г.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК.

341
За земеделски имоти, които се намират в територии по
пар.4 от ПЗР на ЗСПЗЗ също не се изисква скица към
решението на ПК /ОСЗ/. Когато решенията за
възстановяването на собствеността върху такива имоти са
постановени преди изменението на пар.4к от ПЗР на
ЗСПЗЗ с ДВ бр.68 от 30.07.1999 г. /при действието на
първоначалната редакция на този член, публикувана в ДВ
бр.98 от 28.10.1997 г./, те имат конститутивно действие за
правото на собственост, ако в самите решения имотът е
индивидуализиран по кадастралния план на местността или
по изработените от ОСЗ по реда на чл.18д, ал.7 от
ППЗСПЗЗ карта и регистър на имотите в съществуващи
или възстановими стари реални граници, дори към тях да
няма издадени скици /в този смисъл са решение № 588 от
29.06.2010 г. по гр.д.№ 1350 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о.,
решение № 511 от 19.11.2010 г. по гр.д.№ 1080 от 2009 г. на
ВКС, Второ г.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК/. Ако
пък решението на ОСЗ е постановено след изменението на
пар.4к от ПЗР на ЗСПЗЗ с ДВ бр.68 от 30.07.1999 г., скица
към него също не е необходима- в тези случаи
възстановяването на собствеността е със заповед по
пар.4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ и имотът, който се
възстановява, се индивидуализира с плана за
новообразуваните имоти. В този смисъл е и съдебната
практика.
5.8. След проверка на всички горепосочените
обстоятелства, районният съд постановява решение, с
което оставя в сила решението на ОСЗ, отменя това
решение и се произнася по същество или го прогласява за
нищожно. Това решение на РС подлежи на касационно
обжалване по реда на АПК пред съответния
административен съд, който е последната съдебна
инстанция.
5.9. Законосъобразността на решението на ОСЗ може да се
преценява от съда в спорни искови производства за
собственост по чл.108 от ЗС или по чл.124, ал.1 от ЗС по
реда на косвения съдебен контрол, само когато това
решение се противопоставя на лице, което не е било
страна в административното производство по
възстановяване на собствеността- чл.17, ал.2, изр.2 от ГПК.
Валидността на решението на ОСЗ /дали то е нищожно/
може да се проверява в такива производства винаги,
включително и когато спорът е с лице, участвало в
административното производство по възстановяването на
собствеността-чл.17, ал.2, изр.1 от ГПК. Затова винаги,

342
когато ищецът или ответникът в едно исково гражданско
производство за собственост твърдят, че са си
възстановили правото на собственост върху имота по реда
на ЗСПЗЗ и представят решение на ПК /ОСЗ/ и това
решение се оспори от ответник, който не е участвал в
административното производство по възстановяване на
собствеността, разглеждащият спора граждански съд е
длъжен да провери не само валидността, но и
материалната законосъобразност на постановеното от
административния съд решение. Когато установи, че това
решение противоречи на материалноправните разпоредби
на ЗСПЗЗ за възстановяване на земеделската собственост,
гражданският съд не следва да се съобразява с него
/решение № 24 от 1999 г. по гр.д.№ 1912 от 1997 г. на ВКС,
Четвърто гр.отделение/.

III. ПРОИЗВОДСТВО ПО ЧЛ.11, АЛ.2 ОТ ЗСПЗЗ:

1. По своя характер това производство е исково
гражданско, а не административно производство, поради
което за него се прилагат процесуалните правилата на ГПК,
освен ако в специалния закон /ЗСПЗЗ/ няма предвидени
специални правила. Искът е за признаване на правото на
възстановяване на собствеността върху земеделски земи
на лицата, които са пропуснали да подадат заявление пред
ПК /ОСЗ/ в посочения в чл.11, ал.1 от ЗСПЗЗ срок.
2. Надлежни страни по делото са:
а/ Ищец- лицето, което твърди, че е било собственик или е
наследник на собственик на земеделска земя, която
подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Когато
наследниците са няколко, всеки един от тях може
самостоятелно да предяви иска, като постановеното по
този иск решение ще ползва всички наследници.
б/ Ответник- ОСЗ. Това е отклонение от принципа, че
страни в гражданското производство могат да са само
юридически или физически лица. ОСЗ не е нито
юридическо лице, нито физическо лице, а един
административен орган, на който специалният закон
/ЗСПЗЗ/ по изключение признава качеството на ответник
само по иска с правно основание чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ. Тя
се представлява пред съда от нейния началник, замесник-
началник или упълномощено лице с юридическо
образование или от Министерството на земеделието и
храните.
в/ Съгласно чл.11, ал.2, изр.3 от ЗСПЗЗ като страна се
призовава и общината по местонахождението на имота.

343
Спорно е какво е качеството на общината в този процеса-
ответник или трето лице. По този въпрос няма утвърдена
практика на ВКС.
3. Производството е безплатно, съгласно пар.16 от ПЗР на
ЗСПЗЗ.
4. Местно компетентен по него е районния съд по
местонахождението на имота.
5. Предявяването на иск по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ не води
до прекъсване на придобивната давност, която тече в
полза на лице, което владее имота, тъй като този иск не е
за установяване на собственост към настоящия момент, а
за установяване само на правото на възстановяване на
собствеността, и тъй като ответник по този иск не е
владелецът на имота, а ОСЗ.
6. Допустимост на иска:
6.1. Искът с правно основание чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ е
допустим, ако е бил предявен преди изтичане на посочения
в закона преклузивен срок: В периода от влизане в сила на
ЗСПЗЗ до ЗИД на ЗСПЗЗ, публ. в ДВ бр.45 от 1995 г. , този
срок бе две години от влизане в сила на ЗСПЗЗ. В периода
след приемането на новата ал.3 на чл.11 от ЗСПЗЗ с ДВ
бр.45 от 1995 г. до отмяната й със ЗИД на ЗСПЗЗ, публ. в
ДВ, бр.98 от 1997 г. този срок беше до 31.12.1996 г. В
периода след отмяната на чл.11, ал.3 от ЗСПЗЗ с ДВ бр.98
от 1997 г. до изменението на ЗСПЗЗ с ДВ бр.13 от 2007 г.
нямаше срок за предявяване на тези искове, а от 2007 г. с
разпоредбата на пар.22 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ, публ. в
ДВ бр.13 от 09.02.2007 г. се въведе краен срок за
предявяване на тези искове- тримесечен от влизане в сила
на това изменение на закона, тоест до 12.05.2007 г. Затова
всички искове по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ, предявени след
този срок, са недопустими и образуваните по тях
производства следва да бъдат прекратявани.
6.2. Условие за допустимостта на иска по чл.11, ал.2 от
ЗСПЗЗ е наличието на правен интерес за ищеца от
предявяването на този иск. Такъв е налице, само ако
ищецът е пропуснал да заяви за възстановяване пред ОСЗ
земеделските си земи в срока по чл.11, ал.1 от ЗСПЗЗ.
Пропускането на срока по чл.11, ал.1 от ЗСПЗЗ води до
преклудиране на правото да се иска от ОСЗ
възстановяването на собствеността за всеки отделен имот.
В този случай само чрез предявяването на иска по чл.11,
ал.2 от ЗСПЗЗ ищецът може да инициира административно
производство за възстановяване на правото му на
собственост върху земеделския имот и да достигне до

344
такова възстановяване с решение на ОСЗ. Именно това
обуславя правния интерес на ищеца да предяви иска с
правно основание чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ, когато е пропуснал
да заяви имота в срока по чл.11, ал.1 от ЗСПЗЗ.
Няма пропускане на срока по чл.11, ал.1 от ЗСПЗЗ за
подаване на заявление в случаите, когато друг наследник
на бившия собственик е заявил имота за възстановяване
пред ОСЗ в срока по чл.11, ал.1 от ЗСПЗЗ. Това е така, тъй
като съгласно чл.14, ал.1 от ППЗСПЗЗ заявлението на
единия наследник ползва всички наследници. Ето защо, в
този случай предявеният от друг наследник иск по чл.11,
ал.2 от ЗСПЗЗ е недопустим поради липса на правен
интерес за неговото предявяване. В този смисъл е
решение № 662 от 29.10.2010 г. по гр.д.№ 1529 от 2009 г. на
ВКС, Първо г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК.
Искът е допустим, съответно за ищеца е налице правен
интерес от иск по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ за перекендентни
земи, ако не е било подадено заявление за възстановяване
на собствеността върху земите, с които наследодателят е
бил оземлен и които впоследствие са били обобществени,
без оглед означаването на тяхното местонахождение в
заявлението за възстановяване. В този смисъл е решение
№ 830 от 24.11.2010 г. по гр.д.№ 1163 от 2009 г. на ВКС,
Първо г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК.
6.3. Недопустим е иск с правно основание чл.11, ал.2 от
ЗСПЗЗ поради липса на правен интерес, когато по
отношение на ищеца вече е постановено и е влязло в сила
решение по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ, с което е отречено
правото му на собственост върху претендирания
земеделски имот към момента на неговото
обобществяване. Това е така, тъй като предмет на
установяване в производството по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ е
обстоятелството бил ли е собственик ищеца или неговия
наследодател на претендирания земеделски имот към
датата на неговото обобществяване- обстоятелство, което
при влязло в сила решение по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ вече е
установено със сила на пресъдено нещо по отношение на
ищеца.
Тъй като за допустимостта на иска съдът винаги следи
служебно, исковата молба може да бъде оставена без
движение до представяне на доказателства за пропускане
на срока /удостоверение от ОСЗ, че посоченият в исковата
молба имот не е бил заявяван за възстановяване в срока
по чл.11, ал.1 от ЗСПЗЗ от ищеца или от друг наследник на
бившия собственик/ и ако такива доказателства не се

345
представят в дадения от съда срок, делото може да се
прекрати като се приеме, че искът е недопустим.
7. Индивидуализацията на имота със съседи и граници не е
условие за редовност на исковата молба по чл.11, ал.2
от ЗСПЗЗ: Не е нужно в исковата молба да са посочени
границите на имота нито към настоящия момент, нито към
момента на включването му в ТКЗС. Достатъчно е имотът
да бъде описан така, както е посочен в наличните
доказателства по чл.12, ал.2 от ЗСПЗЗ /в нотариалния акт,
в опис-декларацията за внасяне в ТКЗС, дори в тях да не са
посочени граници/ или да е посочено само землището, в
което се намира имотът, неговата площ и културен вид.
Това е така, тъй като границите на имота са необходими за
идентифицирането му при определяне на начина на
възстановяване на собствеността: в съществуващи стари
реални граници, с план за земеразделяне или чрез
обезщетяване по реда на чл.10б от ЗСПЗЗ- въпроси, които
не се разглеждат и решават в производството по чл.11,
ал.2 от ЗСПЗЗ, а се решават от ОСЗ в решението й по
чл.11, ал.2, изр.4 от ЗСПЗЗ. Предмет на исковото
производство по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ е само дали ищците
или техния наследодател са били собственици на
земеделския имот към момента на обобществяването му,
но не и къде се намира този имот понастоящем, има ли
стари реални граници, осъществени ли са върху него
мероприятия по чл.10б от ЗСПЗЗ и т.н. Затова е
достатъчно в исковата молба да бъдат посочени само
землището, в което се намира имота, неговата площ и
културен вид. Тези белези на имота са достатъчни да
определят обекта на собствеността, върху който се иска да
бъде признато правото на възстановяване в
производството по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ. В този смисъл са
решение № 735 от 04.11.2010 г. по гр.д.№ 1824 от 2010 г. на
ВКС, Първо г.о., решение № 210 от 09.08.2010 г. по гр.д.№
202 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о. и др., постановени по реда
на чл.290 от ГПК.
8. Исковата молба по този иск не подлежи на вписване.
9. Не може да се обезпечава такъв иск по реда на ГПК.
10. Усложнения в процеса: Този иск не може да бъде
обективно съединяван с други искове. В това производство
не може да се предявява насрещен или инцидентен
установителен иск. Не може да се конституира
подпомагаща страна или да има главно встъпване.
11. Предмет на установяване по този иск е само едно
обстоятелство, а именно дали ищецът или неговият

346
наследодател е бил собственик на имота към момента на
включването му в ТКЗС, ДЗС или друга образувана въз
основа на тях селскостопанска организация или към
момента на неправомерното му отнемане.
До изменението на чл.10, ал.1 от ЗСПЗЗ с ДВ бр.98 от 1997
г. предмет на установяване беше и обстоятелството дали
имотът е включен в ТКЗС, ДЗС и др. кооперативна
организация. Сега вече това не е необходимо да се
установява. Независимо от това, обаче, би следвало да
бъде установено или поне да се твърди, че към момента на
отнемането на имота или включването му в ТКЗС той е бил
земеделски по своя характер /не е бил включен в
строителните граници на населеното място/, за да се
мотивира, че по отношение на този имот е приложим
специалния административен ред на ЗСПЗЗ за
възстановяване на собствеността. Защото, ако имотът е
бил със селищен характер /в границите на населеното
място/, то собствеността върху него никога не е била
загубвана и съответно няма нужда да бъде възстановявана
по реда на ЗСПЗЗ. В този смисъл е решение № 65 от
31.03.2011 г. по гр.д.№ 1436 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о.,
постановено по реда на чл.290 от ГПК.
В това производство не се изследват въпросите: дали
имотът към настоящия момент е застроен, дали върху него
са осъществени мероприятия, които не позволяват
възстановяването на собствеността, дали е бил заменян по
реда на ЗТПС и др. Всичко това ще е предмет на
установяване от ОСЗ при постановяване на решението й по
чл.11, ал.2, изр.4 от ЗСПЗЗ. Защото съгласно чл.11, ал.2,
изр.4 от ЗСПЗЗ след влизане в сила на решението на съда
по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ ОСЗ е длъжна да се произнесе с
решение дали да възстанови правото на собственост в
стари или възстановими реални граници, с план за
земеразделяне или да признае правото и за постанови
изплащането на обезщетение по чл.10б от закона. В този
смисъл решение № 36 от 28.02.2012 г. по гр.д.№ 990 от
2011 г. на ВКС, Второ г.о., постановено по реда на чл.290 от
ГПК.
12. Допустимите доказателствените средства в това
производство са както тези, посочени в чл.12, ал.2 от
ЗСПЗЗ /нотариални актове, делбени протоколи, протоколи
на ТКЗС, емлячни регистри, молби-декларации за членство
в ТКЗС, счетоводни книги за заплащане на рента,
протоколи и решения за оземляване и други писмени
доказателства, като за тях важи написаното в раздела за

347
производството по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ/, така и всички
допустими по ГПК доказателства, с изключение на
нотариално заверените декларации и свидетелските
показания /в този смисъл е чл.11, ал.2, изр.3 от ЗСПЗЗ/. По
отношение на свидетелските показания следва да се има
предвид, че забраната за доказване на собствеността в
производството по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ с нотариално
заверени декларации и със свидетели бе въведена с
изменение на ЗСПЗЗ, публ. в ДВ бр.13 от 2007 г. Поради
това свидетелските показания, събрани в производства по
чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ преди влизане в сила на това
изменение на закона, са напълно допустими. След
изменението на закона с ДВ бр.13 от 2007 г. в
производствата по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ са недопустими
свидетелски показания за доказване на правото на
собственост на ищеца по иска с правно основание чл.11,
ал.2 от ЗСПЗЗ или на неговия наследодател, но са
допустими свидетелски показания за установяване на
земеделския характер на имота към момента на неговото
обобществяване или неправомерно отнемане от бившия
собственик или за установяване на точното
местонахождение на имота.
13. Различно е бил разрешаван от съдилищата въпросът
дали искът по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ следва да се уважи,
когато се иска признаване правото на възстановяване на
собствеността в полза на наследниците на лице, което е
починало преди обобществяването на имота. В
задължителната си практика ВКС е приел, че в този случай
искът следва да се уважи, ако до момента на
обобществяването на земеделската земя между
наследниците на починалия собственик не е била
извършена делба. Това е така, тъй като съгласно чл.14,
ал.1, т.1 от ЗСПЗЗ, когато се възстановява правото на
собственост върху земеделска земя на починал собственик,
решението се издава общо за неговите наследници, без да
се посочват дяловете им, които се определят от Закона за
наследството. В този смисъл са решение № 458 от
02.08.2010 г. по гр.д.№ 1072 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о.,
решение № 706 от 22.10.2010 г. по гр.д.№ 1848 от 2009 г. на
ВКС, Първо г.о. и др., постановени по реда на чл.290 от
ГПК.
14. Решението на районния съд подлежи на обжалване по
реда на ГПК- пред съответния окръжен съд в двуседмичен
срок. Решението на окръжния съд от своя страна може да
бъде обжалвано пред ВКС в едномесечен срок и за него не

348
важи ограничението на чл.280, ал.2 от ГПК /че въззивни
решения по граждански дела с цена на иска под 5000 лв. не
подлежат на касационно обжалване/, тъй като искът с
правно основание чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ е неоценяем /иск за
установяване правото на възстановяване на собствеността,
а не иск за установяване на вещно право, който съгласно
чл.69, а.1, т.2 от ГПК би бил оценяем/.
15. Влязлото в сила решение като такова по установителен
иск не подлежи на принудително изпълнение. То обаче е
задължително за ОСЗ, която въз основа на него следва да
постанови решение за възстановяване на собствеността
върху конкретен земеделски имот в стари граници или с
план за земеразделяне или решение за признаване право
на наследниците на бившия собственик на обезщетение по
чл.10б от ЗСПЗЗ.

IV. ПРОИЗВОДСТВО ПО ЧЛ.14, АЛ.4 ОТ ЗСПЗЗ:

1. Това е исково производството по установителен иск. В
Тълкувателно решение № 1 от 1997 г. на ОСГК на ВКС е
прието, че този иск е за установяване на правото на
собственост към един минал момент – момента на
включването на земеделските земи в ТКЗС или
неправомерното им отнемане от собственика.
2. Условие за допустимост на този установителен иск е
наличието на правен интерес за ищеца.
2.1. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 1997 г. на
ОСГК на ВКС, т.2 такъв е налице, когато по отношение на
ищецът е налице висящо административно производство
по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ или има възможност да бъде
образувано такова, както и при окончателно решение на
ОСЗ в полза на ищеца за възстановяване на имота в
реални граници или за обезщетяване на собствениците
съгласно чл.10б от ЗСПЗЗ. Интересът на ищеца от
предявяването на този иск е наличието на заявена пред
ОСЗ претенция на ответника за възстановяването на
собствеността върху същия имот.
2.2. Обратно, недопустим е този иск, ако по заявлението на
ищеца има влязъл в сила отказ на ОСЗ за възстановяване
на собствеността поради това, че наследодателят на
ищеца не е бил собственик на имота към момента на
неговото обобществяване. Решението по иска с правно
основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ не би могло да послужи
като основание за отмяна на влязлото вече в сила решение
на ОСЗ за отказ, поради което и ищецът няма правен
интерес от предявяването на иск по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ.

349
Това разбиране не може да се приеме безусловно, а с
уговорката, че не са изтекли сроковете за отмяна на
отрицателнвото реституционно решение по реда чл.14, ал.7
ЗСПЗЗ. По принцип в производството по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ
не се разрешават спорове за собственост, защото ОСЗ
изхожда от формалната собственическа легитимация на
заявителя и при констатация, че не притежава такава,
отказва възстановяването на собствеността върху
претендираната от него земеделска земя..Възможно е,
обаче този отказ да е последван от спор за материално
право и при успешното провеждане на иска по чл.14, ал.4
ЗСПЗЗ, да се извърши коригиране на решението на ОЗС по
реда на чл.14, ал.7 ЗСПЗЗ, т.е. налице е правния интерес
от предявяване на този иск и в разглежданата хипотеза.
Само тогава когато влезлият в сила отказ за
възстановяване на собствеността на земеделската земя, не
може да бъде коригиран по реда на чл.14, ал.7 и ал.7а
поради изтичане на сроковете за това, ще липсва правния
интерес от предявяване на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ,
уважителното решение по което има значението на ново
писмено доказателство по смисъла на цитираните
разпоредби. Не е налице такъв отказ, ако с решението си
ОСЗ е отказала право на възстановяване, но е признало
право на обезщетение по чл.10б от ЗСПЗЗ или когато
формално е отказала възстановяване поради наличие на
спор за материално право или когато е спряла
административното производство до разрешаването на
спора за материално право. В този смисъл са решение №
390 от 23.12.2010 г. по гр.д.№ 546 от 2010 г. на ВКС Второ
г.о., решение № 105 от 27.05.2011 г. по гр.д.№ 1468 от 2010
г. на ВКС, Второ г.о. и др., постановени по реда на чл.290 от
ГПК.
2.3. С оглед приетото в горепосоченото тълкувателно
решение налице е правен интерес и съответно допустим е
иск по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ в случаите, когато в полза на
ищеца вече има влязло в сила решение на ОСЗ за
възстановяване на собствеността. В този смисъл решение
№ 1956 от 2002 г. по гр.д.№ 544 от 2001 г. на ВКС, Пето
гр.отделение. Налице е правен интерес за предявяването
на този иск и когато решения за възстановяване на
собствеността върху един и същ имот са постановени в
полза и на ищците и на ответниците. В този смисъл е
решение № 128 от 15.03.2011 г. по гр.д.№ 7 от 2010 г. на
ВКС, Първо г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК.

350
2.4. Различно е разрешен в съдебната практика въпросът
докога е налице възможност за иницииране /образуване/ на
административно производство за възстановяване на
собствеността, съгласно приетото в горепосоченото
Тълкувателно решение и съответно допустим ли е иск с
правно основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ, ако ищецът по него
не е подал заявление или не е предявил иск по чл.11, ал.2
от ЗСПЗЗ. В едни съдебни решения се приема, че такава
възможност вече няма, тъй като са изтекли както срокът по
чл.11, ал.1 от ЗСПЗЗ за подаване на заявления за
възстановяване пред ОСЗ, така и предвиденият в пар.22 от
ПЗР от ЗИД на ЗСПЗЗ, публ. в ДВ бр.13 от 09.02.2007 г.
преклузивен срок за предявяване на искове по чл.11, ал.2
от ЗСПЗЗ /12.05.2007 г./ и поради това искът с правно
основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ е недопустим поради липса
на правен интерес в случаите, при които ищецът не е подал
заявление за възстановяване в срока по чл.11, ал.1 от
ЗСПЗЗ и не е предявил иск по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ до
12.05.2007 г. В този смисъл са решения № 89 от 05.05.2011
г. по гр.д.№ 750 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., решение №
376 от 19.10.2010 г. по гр.д.№ 641 от 2010 г. на ВКС, Второ
г.о., решение № 642 от 11.04.2011 г. по гр.д.№ 885 от 2009
г. на ВКС, Първо г.о., решение № 252 от 25.10.2011 г. по
гр.д.№ 266 от 2011 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 139 от
02.05.2012 г. по гр.д.№ 1104 от 2011 г. на ВКС, Второ г.о.,
постановени по реда на чл.290 от ГПК. В други решения се
приема, че и когато не е заявил имота за възстановяване в
срока по чл.11 ал.1 от ЗСПЗЗ в полза на неговия
наследодател и не е предявил иск по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ
до 12.05.2007 г., ищецът има правен интерес от
предявяване на иска по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ, ако в полза
на ответника е постановено решение на ОСЗ за
възстановяване на собствеността върху спорния имот, тъй
като въз основа на влязлото в сила съдебно решение по
иска с правно основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ ищецът би
могъл на основание чл.14, ал.7а от ЗСПЗЗ да поиска от
ОСЗ да измени постановеното от нея в полза на ответника
или неговия наследодател решение по отношение на
лицата, в чиято полза или вреда е издадено решението. В
този смисъл са решение № 6 от 29.06.2011 г. по гр.д.№
1130 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 851 от
11.12.2010 г. по гр.д.№ 1300 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о.,
решение № 247 от 28.02.2012 г. по гр.д.№ 1212 от 2010 г. на
ВКС, Второ г.о., решение № 381 от 04.05.2010 г. по гр.д.№

351
419 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о. и др., постановени по реда
на чл.290 от ГПК.
2.5. Допустим е искът по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ и в случаите,
когато за местността, в която се намира спорния имот има
влязъл в сила и необжалван от ищеца план на
възстановените имоти и спорът между страните е за
точното местоположение на имота. В този случай се касае
за грешка в плана, която може да бъде поправена, само
след като по съдебен ред в спорно гражданско
производство, извън административното производство по
издаване на плана, бъдат установени правата на
спорещите страни, тоест само след като влезе в сила
решението по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ. Въз основа на това
решение по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ съгласно чл.26, ал.14,
изр.2 от ППЗСПЗЗ административният орган може да
измени влезлия в сила план. Именно това обуславя
правния интерес на ищеца да предяви иск по чл.14, ал.4 от
ЗСПЗЗ и в случаите когато спорът е за точното
местоположение на имота му, дори и след влизането в
сила на плана на възстановените имоти. В този смисъл са
решение № 20 от 21.01.2011 г. по гр.д.№ 280 от 2010 г. на
ВКС, Първо г.о., решение № 134 от 07.04.2010 г. по гр.д.№
813 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 288 от
26.05.2010 г. по гр.д.№ 1145 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о.,
решение № 395 от 27.05.2010 г. по гр.д.№ 514 от 2009 г. на
ВКС, Първо г.о., решение № 853 от 06.01.2011 г. по гр.д.№
1287 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 177 от
14.04.2011 г. по гр.д.№ 368 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о.,
постановени по реда на чл.290 от ГПК.
2.6. Налице е правен интерес от предявяването на този иск
и съответно той е допустим в хипотезата, когато ищецът е
подал заявление за възстановяване на собствеността
върху имота по реда на ЗСПЗЗ, а ответникът е подал
заявление за възстановяване на собствеността върху
същия имот по реда на ЗВСВГЗГФ, както и обратно:
допустим е иск по чл.13, ал.8 от ЗВСВГЗГФ, когато ищецът
е подал заявление за възстановяване по реда на
ЗВСВГЗГФ, а ответникът е подал заявление за
възстановяване на собствеността върху същия имот по
реда на ЗСПЗЗ. В този смисъл е решение № 810 от
04.10.2011 г. по гр.д.№ 1643 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о.,
постановено по реда на чл.290 от ГПК.
2.7. Недопустим е иск с правно основание чл.14, ал.4 от
ЗСПЗЗ, предявен срещу община, когато тя основава
правата си върху имота с разпоредбата на чл.19 от ЗСПЗЗ,

352
според която общината стопанисва и управлява
земеделската земя, останала след възстановяването на
правата на собствениците. В този случай общината не
заявява вещни права върху имота към релевантния за
спора минал момент /момента на включването на имота в
ТКЗС или неговото неправомерно отнемане/, поради което
и не е налице спор с тази община относно това кой е бил
собственик на имота към този минал момент. Тоест, няма
спор за материално право по смисъла на чл.14, ал.4 от
ЗСПЗЗ. В този смисъл е решение № 72 от 11.04.2011 г. по
гр.д.0 1357 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., постановено по
реда на чл.290 от ГПК.
2.8. Недопустим е иск с правно основание чл.14, ал.4 от
ЗСПЗЗ за имот, който се възстановява с план за
земеразделяне, а не в стари реални граници. В този случай
ищецът няма правен интерес да установява, че е
собственик именно на заявения от ответника имот, тъй като
имотите по плана за земеразделяне са с нови граници, при
което без значение е къде са се намирали старите имоти.
Ако в полза на ищеца е постановено решение за
възстановяване на имота с план за земеразделяне, а той
счита, че имотът следва да му бъде възстановен в стари
реални граници, способът за защитата му е обжалване на
постановеното от ОСЗ решение, а не предявяване на иск
по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ. Това е прието в решение № 409 от
31.05.2006 г. по гр.д.№ 2977 от 2004 г. на ВКС, Четвърто г.о.
3. Редовност на исковата молба:
3.1.В исковата молба по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ имотът, за
който се претендира, следва да бъде индивидуализиран с
новите му граници. Това е необходимо, за да се установи
точно за кой имот се претендира и съответно, за да може
ответникът да заяви дали претендира свои права именно
върху този имот към релевантния за спора минал момент.
3.2. В определение № 412 от 03.10.2007 г. по ч.гр.д.№ 1478
от 2007 г. на ВКС, Четвърто г.о. е прието, че исковата
молба по иск с правно основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ
подлежи на вписване на основание чл.112, б.”а” от ЗС, тъй
като искът по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ е иск за установяване на
собственост, а с постановеното по този иск съдебно
решение се признават вещни права.
3.3. Следва да е внесена държавна такса. За разлика от
производствата по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ и чл.11, ал.2 от
ЗСПЗЗ, производството по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ не е
безплатно производство- пар.16 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Искът е
оценяем, като цената му се определя съгласно чл.69, ал.1,

353
т.2 от ГПК /данъчната оценка на спорния имот, а ако няма
такава- пазарната цена на имота/. Съгласно чл.71, ал.2 от
ГПК по този иск се дължи държавна такса върху ¼ от
цената на иска.
4. Ищците по този иск са обикновени и незадължителни
другари. В т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 1997 г. на
ОСГК на ВКС е прието, че не е необходимо искът да е
предявен от всички наследници. Предявяването на иска по
чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ е акт на обикновено управление за
защита на общи права. С решението на съда фактът на
притежание на земеделската земя от наследодателя на
ищците се установявал еднакво за всички тях. Извън
общите факти, наследниците можели да имат различно
материалноправно положение, което обуславяло тяхната
процесуална самостоятелност.
5. Усложнения в процеса:
а/ Искът по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ не може да се съедини с
иск по чл.108 от ЗС, тъй като между тях липсва пряка
връзка на обусловеност, защото първият от тях е
преюдициален на административното производство по
реституция на земеделска земя.. При уважаване на иска по
чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ трябва да се проведе производството по
чл.14, ал.3, респ. да се коригира решението на ОЗС по
реда на чл.14, ал.7 ЗСПЗЗ, в резултат на което ищецът по
иск по чл.108 ЗС ще може да се легитимира като
собственик по ревандикацията с решението на ОСЗ, което
има конститутивно действие по отношение на правото на
собственост в негово лице. Поради това, че връзката
между иска за собственост по чл.108 ЗС и този за спор за
материално право към минал момент по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ
е опосредстван чрез административното производство по
чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, ако е предявен ревандикационен иск, а
ответника по него е предявил такъв по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ,
производствата по двата иска могат да се разглеждат
самостоятелно. При уважен иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ с
влязло в сила решение, ако е уважен този на противната
страна по чл.108 ЗС, в зависимост от това дали решението
по последния е висящо или влязло в сила при издаване на
реституционното решение на ОСЗ, респ.неговата корекция
по чл.14, ал.7 ЗСПЗЗ, то ще се отмени по реда на
обжалването или чрез отмяната по чл.303, ал.1, т.1 ГПК, за
да се постанови ново по същество, с което
ревандикационният иск се отхвърли.
б/ Може да се предяви инцидентен установителен иск за
нищожност или унищожаемост на договора, завещанието,

354
делбата, с които ищците или ответниците се легитимират
като собственици на имота.
в/ Не може да се предявява насрещен иск.
г/ Не може да се конституира подпомагаща страна.
д/ Допустимо е главно встъпване на лице, което също
твърди, че то или неговият наследодател са били
собственици на процесния имот към датата на включването
му в ТКЗС, ДЗС или други кооперативни организации. В
този случай това лице може по реда на чл.225 от ГПК да
предяви установителни искове спрямо първоначалните
ищец и ответник.
6. Съотношение с производството по чл.14, ал.3 от
ЗСПЗЗ. Производството по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ е
преюдициално за производството по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ.
Затова, ако в административното производство по чл.14,
ал.3 от ЗСПЗЗ съдът констатира спор за материално право,
на основание чл.54, ал.1, т.5 от АПК същият следва да спре
това административно производство до разрешаване на
този спор. В този смисъл е решение № 56 от 1994 г. по
гр.д.№ 1179 от 1993 г. на ВС, Четвърто гр.отделение.
7. Два типа дела по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ:.
7.1. Когато страните имат общ наследодател: В този
случай едната страна по делото твърди, че спорният имот е
собственост на общият им наследодател, а насрещната
страна е подала заявление или е успяла да получи
решение от ОСЗ за възстановяване на собствеността в
полза само на нейния пряк наследодател.
а/ В това производство в тежест на всяка от страните е да
докажат правото на собственост на наследодателя си.
Когато има доказателства по смисъла на чл.12, ал.2 от
ЗСПЗЗ, че спорният имот е принадлежал на общия
наследодател /например писмен договор за покупко-
продажба/, в тежест на насрещната страна е да докаже, че
нейният пряк наследодател е придобил имота от общия
наследодател на валидно правно основание. Когато има
доказателства по чл.12, ал.2 от ЗСПЗЗ в полза и на двете
страни /например писмен договор за покупко-продажба на
имота на общия наследодател и опис-декларация за
внасяне на имота в ТКЗС на името на един от
наследниците на общия наследодател/ пак в тежест на
наследника на прекия наследодател е да докаже, че той е
придобил имота от общия наследодател на валидно
основание и го е внесъл в ТКЗС не като наследник на
общия наследодател, а като изключителен собственик.

355
б/ Ответниците по тези искове най-често правят няколко
възражения:
- че имотът е придобит от техния пряк наследодател от
трето лице. В този случай те следва да докажат
придобиването с надлежни доказателствени средства
/актове, имащи вещно-прехвърлителен ефект/, както и да
докажат идентичността на имота по документите им за
собственост и имота, за който се води делото.
- че техният пряк наследодател е придобил имота въз
основа на делба, било то след смъртта на общия
наследодател, било при делба приживе. В този случай
ищците от своя страна могат да оспорят делбата и да
твърдят, че тя е нищожна, например, ако техният пряк
наследодател не е участвал в нея или че тя не е била
сключена в изискуемата от закона форма. Тук следва да се
има предвид, че изискуемата форма за извънсъдебна
делба на недвижим имот след смъртта на наследодателя е
писмена с нотариална заверка на подписите /чл.35 от
действащия ЗС/, а за делбата приживе – съгласно чл.77 от
действащия ЗН и чл.301 от ЗН от 1890 /отм./ във формата
на дарение, като за дарението на недвижим имот се
изисква нотариална форма /чл.18 от ЗЗД и чл.311 от
отменения Закон за наследството/.
- че прекият им наследодател е придобил имота въз основа
на давностно владение, осъществявано от него след
смъртта на общия наследодател до внасяне на имота в
ТКЗС. В този случай следва да се докаже, на първо място
че прекият наследодател на ответниците е осъществявал
владение върху целия имот, а не само върху
притежаваната от него идеална част. Свидетелите могат да
твърдят, че само той е осъществявал фактическа власт
върху имота след смъртта на общия наследодател, но това
не достатъчно, за да се приеме, че е владял целия имот.
Наследникът, който се намира в наследствен имот, е
владелец на притежаваната от него идеална част от имота
и държател на идеалната част на останалите наследници.
Само ако се докаже, че владеещият имота сънаследник
явно и недвусмислено е изразил волята си пред останалите
наследници да свои целия имот /тоест, отблъснал е
тяхното владение върху притежаваната от тях идеална
част от имота/, може да се приеме за доказано, че е владял
целия имот в предвидения в закона давностен срок /20
години по чл.34 от Закона за давността/отм./ при
недобросъвестно владение/ и го е придобил по давност.
Установяването на факта на извършена неформална

356
приживна или посмъртна делба между сънаследниците и
нейния момент, може да се третира като начало на
самостоятелно владение, което ако е продължило в срока
на придобивната давност до внасяне имота в ТКЗС, може
да обоснове придобиването му по оригинерен способ..
7.2. Втория вид дела по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ - Когато
имотите на наследодателите на ищците и ответниците
са били съседни: В този случай спорът е за точното
местоположение на имотите и както бе посочено по-горе
ищецът по такъв иск има правен интерес от предявяването
му, дори когато за местността, в която се намират имотите,
има влязъл в сила план на възстановените имоти.
Този тип дела по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ са по-сложни от
фактическа страна. Ако страните разполагат с писмени
документи за собственост върху имотите с описание на
техните граници и за местността, в която се намират
имотите, е имало стар кадастрален план, установяването
на точното местоположение на двата имота не би било
проблем. Действително, кадастралният план и разписният
списък към него не са доказателство за собственост, но те
са доказателство, че записаното в разписния лист към
кадастралния план лице е било владелец на имота към
момента на кадастралното му заснемане именно в
границите, отразени в този план. А това улеснява
доказването на придобиването на правото на собственост
върху заснетия в плана имот на основание давностно
владение.
По-трудно се установява точното местоположение на
имотите и съответно правото на собственост върху тях към
релевантния за спора минал момент, когато страните не
разполагат с писмени доказателства за собственост и
когато за местността, в която се намират имотите, няма
стар кадастрален план и установяването на точното
местоположение на имотите се базира само на свидетелски
показания. Това е един от малкото случаи, в който съдът
може да прецени за целесъобразно да извърши оглед на
място, за да може да се разпитат свидетелите /като се
изиска от тях на място да посочат точните граници между
двата имота/ и въз основа на техните показания
/посочвания на място/ вещото лице да извърши измервания
до най-близки обекти и топографски елементи /напр.слог,
овраг, гора, извор, чешма и др./ и да направи скица на
местоположението и разположението на имотите. В тези
случаи доказването на правото на собственост се улеснява,
ако страните издирят и представят нотариални актове или

357
други писмени доказателства за собствеността на
съседните имоти, в които като съседи да са описани
спорните имоти, тъй като по описаните в тези нотариални
актове или други писмени доказателства съседи също може
да се направи извод за точното местоположение на
имотите.
8. Решението по този иск подлежи на въззивно и на
касационно обжалване по реда на ГПК. Не подлежи на
принудително изпълнение, но ОСЗ е длъжна да се
съобрази с него и да постанови съответно решение за
възстановяване на правото на собственост в полза на
лицето, спрямо което е постановено положителното
решение по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ.
9. Влязлото в сила решение по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ няма
конститутивно действие за правото на собственост. Ищецът
по уважения иск с правно основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ
става собственик на спорния земеделски имот не от
влизане в сила на решението по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ, а от
влизането в сила на постановеното въз основа на
решението по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ решение на ОСЗ.
Поради това по предявен иск за собственост или делба на
земеделския имот ищецът не може се легитимира като
собственик въз основа само на решението по чл.14, ал.4 от
ЗСПЗЗ. В този смисъл са решение № 262 от 06.07.2010 г.
по гр.д.№ 317 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 748
от 25.10.2010 г. по гр.д.№ 911 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о.,
постановени по реда на чл.290 от ГПК.

V. ПРОИЗВОДСТВО ПО ЧЛ.13, АЛ.6 ОТ ЗВСВГЗГФ: Това

производство е аналогично на производството по чл.14,
ал.3 от ЗСПЗЗ. То е административно производство за
възстановяване на правото на собственост върху горите
/гора по смисъла на пар.1, ал.1, т.3 от ДР на ЗВСВГЗГ и
чл.2, ал.3 от ППЗВСВГЗГФ, е земя, обрасла с
горскодървесна растителност независимо от вида й/ и
върху земите от горския фонд /земя по смисъла на пар.1,
ал.1, т.4 от ДР на ЗВСВГЗГФ и чл.2, ал.4 от ППЗВСВГЗГФ е
всяка площ от държавния горски фонд, незаета от
горскодървесна растителност в това число и
недървопроизводителните земи/. Поради това за него важи
написаното по-горе за производството по чл.14, ал.3 от
ЗСПЗЗ, но с някои особености:
1. За разлика от иска по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ ищците по
този иск са освободени както от държавни такси, така и от
разноски за производството. Съгласно чл.15, ал.1 от

358
ЗВСВГЗГФ, производството е безплатно /тоест не се
дължат държавни такси за завеждане на иска/. Съгласно
чл.37 от ППЗВСВГЗГФ, средствата за възстановяването на
собствеността върху горите и земите от горския фонд, се
предоставят от държавния бюджет. Това означава не само
че не се плаща държавна такса по жалбата, но и че за
разлика от производството по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ, в това
производство не се дължат и разноски- например за
експертизи.
2. Производството започва със заявление до ОСЗ, което
съгласно чл.13, ал.1 от закона следва да се подаде в срок
до 30.06.1999 г. Изключения от този срок са предвидени в
пар.4 от ПЗР на ЗВСВГЗГФ за собствениците на гори,
конфискувани с присъда, отменена в частта за
конфискацията- за тях срокът за подаване на заявление е 1
година от момента на влизане в сила на решението за
отмяна на конфискацията, но не по рано от влизане в сила
на закона.
3. Към заявлението следва да бъде подадена и писмена
декларация за обстоятелствата по чл.5, ал.1 от закона-
дали е получено или не обезщетение за отчуждените гори
/в този смисъл чл.13, ал.4 от закона/. Ако за имота е било
получено обезщетение- собствеността върху него се
възстановява, само ако това обезщетение бъде върнато
/чл.5, ал.1 от закона/.
4. На възстановяване подлежат:
4.1. Горите и земите, включени в държавния горски фонд
съгласно ЗТПС, Закона за собствеността и стопанисването
на частните гори, Закона за стопанисване и ползване на
горите, закона за горите, Наредба-закон за съдене от
народния съд на виновниците за въвличане на България в
Световната война срещу съюзените народи и за
злодеянията, свързани с нея, Указа за задължително
пререгистриране на непокритите земеделски имоти, както и
по силата на последващи закони, укази и актове на МС, ДС
и Президиума на НС, както и конфискувани с присъда,
която е отменена в частта за конфискацията. /чл.2 от
закона/.
- Не е необходимо да бъде доказвано, че горите и земите
са включени в държавния горски фонд- това е факт, който
се смята за настъпил по силата на нормативните актове,
посочени в чл.2, ал.1 от закона. Ако се иска
възстановяване на конфискуван имот, обаче, следва да се
представи съдебният акт за конфискация и отменителното
решение в частта за конфискацията.

359
4.2. Съгласно чл.3, ал.1 от ППЗВСВГЗГФ възстановява се
правото на собственост върху включените в ДГФ по реда на
горепосочените нормативни актове гори и земи, дори и те
впоследствие да са били изключени от ДГФ и да са били
предадени за ползване на ТКЗС, ДЗС и други образувани
въз основа на тях селскостопански организации или на
министерства и ведомства.
4.3. Съгласно чл.3, ал.2 от ППЗВСВГЗГФ възстановява се
правото на собственост върху тези гори и земи, дори и те
впоследствие да са били изключени от държавния горски
фонд за изкореняване и превръщането им в работни земи,
ако не са били изкоренени.
4.4. Съгласно чл.10, ал.5 от ЗСПЗЗ правото на собственост
върху залесени и самозалесили се земеделски земи,
включително и върху земи, за които собствениците не са
възмездени и те са включени в държавния горски фонд, с
изключение на горските разсадници и полезащитните
горски пояси, се възстановяват по реда на ЗСПЗЗ. Сега в
пар.9 от ПЗР на ЗВСВГЗГФ е записано, че ако тези земи не
са възстановени по реда на ЗСПЗЗ, се възстановяват по
реда на ЗВСВГЗГФ. В този смисъл е решение № 854 от
21.12.2010 г. по гр.д.№ 1401 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о.,
постановено по реда на чл.290 от ГПК.
4.5. Възстановяват се гори, независимо от техния размер.
Действително, разпоредбата на чл.2, ал.1 от Закона за
горите изисква гората да е с площ над 1 дка, но такова
изискване в ЗВСВГЗГФ няма. След като обаче гората бъде
възстановена, при разпореждане или делба с нея реалните
дялове не могат да бъдат по-малки от 1 дка /в този смисъл
е пар.3, ал.1 от ПЗР на закона/.
5. В чл.4 от ППЗВСВГЗГФ и пар.5 от ПЗР на ЗВСВГЗГФ е
посочено кои гори и земи от горския фонд не се
възстановяват:
5.1. Горите- изключителна държавна собственост- това са
горите в защитените територии, определени със закон,
горите в териториите от 200-метровата ивица покрай
границите на РБ, включително и островите по граничните
реки, горите в зоните за строга охрана на водата и
водовземните съоръжения, полезащитните горски пояси,
горите за защита на инженерно-техническите съоръжения,
семепроизводствените градини, географските култури и
дендрариумите.
5.2. Горите и земите, включени в резерватите.
5.3. Горите и земите от горския фонд, предоставените с
нормативен акт на Министерството на отбраната,

360
Министерството на вътрешните работи и на други
ведомства за цели, свързани непосредствено със
сигурността, гражданската защита и отбраната страната,
5.4. Горите и земите от горския фонд, предоставени за
строителство, за минни и енергийни обекти,
комуникационни съоръжения, минерални извори, пещери,
открити мини, кариери и друго законно строителство,
заедно с прилежащите към тях сервитутни зони.
5.5. Горите и земите от горския фонд, предоставени на
търговски дружества с държавно участие за осъществяване
предмета им на дейност и на ведомства, общини и
обществени организации за нужди, свързани със социалния
отдих и туризма – възстановяването на собствеността е
доста ограничено в сравнение с това по ЗСПЗЗ.
5.6. Не се възстановява вещното право на ползване върху
горите и земите от горския фонд /пар.5 от ПЗР на
ЗВСВГЗГФ/.
5.7. Освен това, не се възстановява на частни лица
собствеността върху балталъци, които съгласно Закона за
горите от 1905 г. и Закона за стопанисване и ползване на
горите от 1948 г. са общинска собственост и като такива не
могат да бъдат продавани, нито делени, нито превръщани
в частна собственост /балталъците са гори, които са
отстъпени от древно време на някой град или село за вечно
ползване/ и върху яйлъци, които съгласно Закона за горите
от 1905 г. са държавна собственост. В този смисъл е
решение № 354 от 25.06.2010 г. по гр.д.№ 152 от 2009 г. на
ВКС, Второ г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК.
6. Лицата, на които се възстановява правото на
собственост върху гори и земи от горския фонд, съгласно
чл.3 от закона са не само български физически и
юридически лица, от които тези имоти са били отнети или
на техните наследници и правоприемници, но и бившите
член-кооператори, съдружници и акционери в
горовладелски и/или всестранни кооперации и други
юридически лица, независимо дали са били заличени от
регистрите след 09.09.1944 г., или техните наследници. В
последния случай собствеността се възстановява в
съсобственост като идеални части от ревира /ревир по
смисъла на пар.1, ал.1, т.8 от ДР на ЗВСВГЗГФ е
ограничена горска площ от трайни естествени граници,
инструментално измерена на терена/.
7. Изменение на решението на ОСЗ или постановяване на
второ решение по този закон е допустимо при откриване
на нарушение по закона и правилника за приложението му,

361
на нови обстоятелства, нови писмени доказателства от
съществено значение- срок от 1 година от откриване на
новите обстоятелства, но не по-късно от 3 години от
постановяване на първото решение /в този смисъл е чл.13,
ал.10 от закона/. А ако тези срокове са изтекли, по искане
на Министъра на земеделието и горите или на
заинтересованите лица ОСЗГ може да измени решението
си в срок до 01.01.2004 г. /в този смисъл пар.4б от ПЗР на
закона/.
8. Доказателствени средства:
8.1. Съгласно чл.13, ал.3 от ЗВСВГЗГФ правото на
собственост се доказва с нотариални и крепостни актове,
нотариално заверени писмени договори, вписани протоколи
за делба, съдебни актове, а при липса на такива- с емлячни
и данъчни регистри, протоколи от комисии по ТПС,
удостоверение за дялово участие в кооперации, стопански
карти и всички допустими по ГПК писмени доказателства.
С оглед на това, че се касае за доказване на право на
собственост към един сравнително отдалечен във времето
момент /към момента на включването на земите и горите в
държавния горски фонд, което е извършено през 50-те
години на миналия век/ разпоредбата на чл.13, ал.3 от
ЗВСВГЗГФ също като чл.12, ал.2 от ЗСПЗЗ въвежда един
облекчен ред на доказване на правото на собственост- не
само с доказателства, имащи пряк вещно-прехвърлителен
ефект /нотариални и крепостни акгове, вписани протоколи
за делба/, но и доказателства, имащи само
удостоверително значение за правото на собственост
/емлячни и данъчни регистри, протоколи от комисии по
ТПС, удостоверение за дялово участие в кооперации,
стопански карти и всички допустими по ГПК писмени
доказателства/. Тези непреки доказателства също са само
примерно изброени. Поради това в производствата по
чл.13, ал.6 и по чл.13, ал.2 от ЗВСВГЗГФ допустими
доказателства са не само изрично посочените в чл.13, ал.3
от ЗВСВГЗГФ удостоверителни документи, но и други
официални и частни удостоверителни документи, които без
да отговарят на изискването за форма за действителност
на актовете за прехвърляне на недвижими имоти, пряко
или косвено съдържат информация за притежаваните
права върху земеделските имоти. Такива са например
частни договори за прехвърляне на имота /решение № 629
от 12.12.2010 г. по гр.д.№ 1956 от 2009 г. на ВКС, Първо
г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК/, писмените
декларации по Указ № 573 от 01.06.1949 г. за

362
задължителното пререгистриране на непокритите
земеделски имоти /решение № 560 от 19.01.2011 г. по
гр.д.№ 368 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 262 от
04.08.2011 г. по гр.д.№ 102 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о.,
решение № 1038 от 11.05.2010 г. по гр.д.№ 4198 от 2008 г.
на ВКС, Първо г.о. и др., постановени по реда на чл.290 от
ГПК/, извлечението от дневник за идеалните имуществени
дялове от горовладелческа производителна кооперация,
списък на съпритежателите на ревир, списък на членовете
на горовладелческа производителна кооперация с
обозначаване на дяловете им /решение № 342 от
11.05.2010 г. по гр.д.№ 56 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о.,
постановено по реда на чл.290 от ГПК/, списък на частните
горовладелци и списък на горопритежателите /решение №
350 от 11.05.2010 г. по гр.д.№ 3290 от 2008 г. на ВКС,
Първо г.о., решение № 99 от 29.06.2010 г. по гр.д.№ 26 от
2009 г. на ВКС, Първо г.о. и др., постановени по реда на
чл.290 от ГПК/, удостоверенията за заплатени петинки по
реда на Закона за продаване на някои държавни гори в
Станимашката околия /решение № 195 от 17.08.2010 г. по
гр.д.№ 583 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 965 от
21.01.2010 г. по гр.д.№ 2483 от 2008 г. на ВКС, Първо г.о.,
постановени по реда на чл.290 от ГПК/.
8.2. Писмените декларации и свидетелските показания
са недопустими доказателства- чл.13, ал.3 от закона. За
разлика от уредбата в ЗСПЗЗ, писмените декларации и
свидетелските показания никога, още от приемането на
ЗВСВГЗГФ, не са били допустими доказателствени
средства за правото на собственост върху горите и земите
от горския фонд. Лицето, което не притежава писмени
доказателства за собственост, разполага само с
възможността по чл.14, ал.1 от закона- в срок до
31.10.1999 г. да подаде заявление за възстановяване на
собствеността, ако докаже, че документите са изгубени или
унищожени не по негова вина. По това заявление се
извършва анкетна проверка от областна комисия,
създадена със заповед на Министъра на земеделието и
храните. След проверката областната комисия приема
решения и съставя протокол за всяко землище, въз основа
на които ОСЗ се произнася с решение за възстановяване
на собствеността. Това решение на ОСЗ не подлежи на
обжалване. Ако този срок бъде пропуснат, лицето няма
право да предяви установителния иск по чл.13, ал.2 от
закона.

363
Заявителят може да твърди, че е собственик на имота
по давност, но давността следва да се докаже само с
писмени доказателства- като например протоколи за
предаване на имота, покани за опразването му,
кореспонденция, в която се заявява намерение да се свои
имота. Такова писмено доказателство може да бъде и
нотариален акт по обстоятелствена проверка.
8.3. Съгласно изричната разпоредба на закона /чл.13, ал.3
от ЗВСВГЗГФ, след изменението с ДВ бр.13 от 2007 г./ не
са допустими доказателства за установяване на
собствеността и протоколите за определяне „предмета на
горското стопанство”, издадени въз основа на чл.22 от
Закона за горите от 1922 г. и чл.20 от Закона за горите от
1925 г. В този смисъл е и решение № 342 от 11.05.2010 г.
по гр.д.№ 56 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., постановено по
реда на чл.290 от ГПК.
8.4. Не е допустимо доказателства махленското
свидетелство, тъй като то не удостоверява собственост, а
факта на владението /решение № 261 от 04.08.2011 г. по
гр.д.№ 45 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о., постановено по
реда на чл.290 от ГПК/.
9. За разлика от ЗСПЗЗ, тук е допустимо обжалване на
мълчаливия отказ на ОСЗ. Според чл.13, ал.5 от
ЗВСВГЗГФ, ОСЗ следва да се произнесе с решение в 12-
месечен срок от изтичане на срока по ал.1, тоест до
30.06.2000 г. Ако дотогава липсва произнасяне, заявителят
може в 14-дневен срок да обжалва пред районния съд
мълчаливия отказ. Ако не бъде обжалван този мълчалив
отказ, правото да се иска възстановяване на собствеността
върху заявените гори се преклудира.

VI. ПРОИЗВОДСТВО ПО ЧЛ.13, АЛ.2 ОТ ЗВСВГЗГФ. То е

аналогично на исковото производство по чл.11, ал.2 от
ЗСПЗЗ при пропускане на срока за подаване на заявление,
който съгласно чл.13, ал.1 от закона е до 30.06.1999 г..
Поради това за него важи написаното по-горе за
производството по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ със следните
особености:
1. Допустимост на иска: ищецът да е пропуснал да заяви
имота за възстановяване пред ОСЗ в посочения в чл.13,
ал.1 от ЗВСВГЗГФ срок /до 30.06.1999 г./ и искът да е
предявен в предвидения пар.5б от ПЗР на ЗИД на
ЗВСВГЗГФ /ДВ бр.13 от 2007 г./ краен преклузивен срок- до
12.05.2007 г.
2. Надлежни страни в това производства са:

364
а/ Ищец е лицето, което твърди, че е собственик или
наследник на собственик на гора или земя от горския фонд,
която подлежи на възстановяване по реда на този закон.
б/ Ответник е ОСЗ.
в/ Не се призовава като страна общината, но съгласно
чл.15, ал.2 от закона като страни се призовават
регионалната дирекция по горите, държавното горско
стопанство или държавното ловно стопанство по
местоположението на имота.
3. Предмет на доказване в това производство е правото
на собственост на ищеца или неговия наследодател или на
горовладелската и /или всестранна кооперация или други
юридически лица, чийто член-кооператор, съдружник или
акционер е бил наследодателя на ищеца.
Не следва да се доказва, че гората е била включена в
държавния горски фонд, тъй като този факт се счита за
настъпил по силата на нормативните актове, посочени в
чл.2, ал.1 от ЗВСВГЗГФ и в частност по силата на чл.3, ал.2
във връзка с чл.2 от Закона за горите от 1958 г., съгласно
който всички гори и земи от горския фонд са общонародна
собственост и съгласно който не е бил необходим нарочен
акт за приобщаването на горите към държавния горски
фонд. В този смисъл са решение № 1029 от 12.08.1998 г. по
гр.д.№ 795 от 1997 г. на ВКС, Четвърто г.о, решение № 323
от 06.08.2010 г. по гр.д.№ 1272 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о.,
постановено по реда на чл.290 от ГПК.
4. Относно допустимите доказателствени средства за
правото на собственост в това производство и
приложимостта на чл.13, ал.3 от закона важи всичко
написано по-горе в раздела за производството по чл.13,
ал.6 от ЗВСВГЗГФ.
5. Различно е бил разрешаван от съдилищата въпросът
дали искът по чл.13, ал.2 от ЗВСВГЗГФ следва да се уважи,
когато се иска признаване правото на възстановяване на
собствеността в полза на наследниците на лице, което е
починало преди включването на горите и земите от горския
фонд в ДГФ. В задължителната си практика ВКС е приел, че
в този случай искът следва да се уважи, ако до момента на
включване на горите в ДГФ между наследниците на
починалия собственик не е била извършена делба. Това е
така, тъй като съгласно чл.3, ал.1 от ЗВСВГЗГФ,
собствеността върху горите се възстановява на български
физически или юридически лица, от които те са били
отнети, или на техните наследници и правоприемници. В

365
този смисъл е решение № 342 от 11.05.2010 г. по гр.д.№ 56
от 2009 г. на ВКС, Първо г.о.

VII. ПРОИЗВОДСТВО ПО ЧЛ.13, АЛ.8 ОТ ЗВСВГЗГФ: То е

аналогично на производството по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ- при
спор за материално право върху гори и земи от горския
фонд заинтересованите лица осъществяват правата си по
съдебен ред. Поради това за него важи написаното по-горе
в раздела за производството по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ, с
тази особеност, че в това производство съгласно чл.15,
ал.3 от ЗВСВГЗГФ се призовават и регионалната дирекция
по горите, държавното горско стопанство и държавното
ловно стопанство по местонахождението на спорния имот.

VIII. СПОРОВЕ ЗА СОБСТВЕНОСТ НА ЗЕМЕДЕЛСКИ

ЗЕМИ: Във връзка с възстановяването на собственост
върху земеделски земи и гори възникват гражданско-
правни спорове между лицата, в чиято полза са
постановени решенията на ОСЗ за възстановяване на
собствеността върху бившите земеделски земи, гори или
земи от горския фонд и трети лица, които претендират
свои самостоятелни права върху тези имоти. Възникват
спорове и между самите наследници на лице, в чиято полза
е било постановено решение на ОСЗ за възстановяване на
собствеността върху земеделски земи, гори или земи от
горския фонд. По тези дела също се поставят и възникват
правни проблеми, свързани с приложението на ЗСПЗЗ и
ЗВСВГЗФ. По важните от тях са следните:
1. По тези спорове една от страните /ищецът или
ответникът/ се легитимира като собственик на имота с
решение на ОСЗ и скица към него, които съгласно чл.14,
ал.1, т.1 от ЗСПЗЗ удостоверяват правото на собственост
и имат силата на нотариален акт за собственост върху
имота, тоест легитимират това лице като собственик.
Поради това, ако насрещната страна оспорва
удостовереното с решението на ОСЗ право на собственост,
в нейна /на оспорващата страна/ тежест е да ангажира
доказателства, оборващи това решение.
1.1. Ако насрещната страна не е участвала в
административното производство по възстановяване на
собствеността, тя не е обвързана от решението на ОСЗ и
може да оспорва както валидността, така и материалната
законосъобразност на това решение. В този случай
съгласно чл.17, ал.2 от ГПК разглеждащият спора
граждански съд е длъжен да осъществи инцидентен

366
съдебен контрол върху валидността и материалната
законосъобразност на постановения от ОСЗ
административен акт. Тоест, инцидентно в мотивите на
решението по спора гражданският съд следва да се
произнесе дали са налице основания да се приеме, че
решението на ОСЗ е нищожен или унищожаем
административен акт. Относно това в кои случаи
решението на ОСЗ е нищожно и в кои унищожаемо важи
написаното по-горе в раздела за производството по чл.14,
ал.3 от ЗСПЗЗ /II, 5.7/ Ако счете, че решението на ОСЗ е
нищожно или унищожаемо, гражданският съд не следва да
зачита това решение като акт, легитимиращ дадено лице
като собственик на имота, а следва да приеме, че това
лице не е собственик и съответно да отхвърли предявения
от него иск за собственост.
Възраженията на тази неучаствала в
административното производство страна обаче следва да
бъдат ограничени само в рамките на заявените от нея
противопоставими права. В Тълкувателно решение № 9 от
07.11.2012 г. по т.гр.д.№ 9 от 2012 г. на ОСЗГ на ВКС, бе
прието, че ответникът по иск за собственост, основан на
земеделска реституция, който противопоставя върху имота
права по пар.4а или пар.4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, може да се
брани с възражения за материална незаконосъобразност
на решението на общинската служба по земеделие /ОСЗ,
ОСЗГ, ПК/, от което черпи права ищецът, но само във
връзка със своите противопоставими права- че
собствеността неправилно е била възстановена при
наличие на право на изкупуване по пар.4а или пар.4б от
ПЗР на ЗСПЗЗ, което е упражнено в законните срокове. Той
не може да възразява, че лицето, на което е възстановено
правото на собственост, респективно неговият
наследодател, не е било собственик на имота към момента
на образуване на ТКЗС или че възстановеният на ищеца с
решението на ОСЗ имот не е идентичен с притежаваният
преди колективизацията.
По същите съображения, изложени в горепосоченото
Тълкувателно решение, приетото в него следва да се
прилага и по отношение на спорове за собственост между
бивши собственици и всяко друго лице, което не заявява
права върху земеделския имот към момента на неговото
включване в ТКЗС, ДЗС или друга образувана въз основа
на тях селскостопанска организация или на
неправомерното му отнемане. Например търговско
дружество, което е придобило собствеността върху

367
земеделския имот по реда на чл.17а от ЗППДОбП /отм./,
може да оспорва материалната законосъобразност на
решението на ОСЗ за възстановяване на собствеността
само поради нарушение на чл.10б от ЗСПЗЗ и пар.6, ал.6
от ПЗР на ЗППДОбП /отм./, но не и поради това, че
възстановеният имот не е идентичен с притежавания от
наследодателя на ищеца преди колективизацията имот или
поради това, че наследодателят на ищеца не е бил
собственик на имота.
С оглед приетото в това тълкувателно решение,
конкретно по спор за собственост между лица,
легитимиращи се с решение на ОСЗ и ползуватели по
пар.4а или пар.4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, за да преодолеят
легитимиращият ефект на решението на ОСЗ
ползувателите следва да докажат свои противопоставими
права, тоест че са придобили правото на собственост върху
имота по реда и в сроковете, посочени в пар.4а и 4 б от
ПЗР на ЗСПЗЗ.
Условията за придобиване на това право по реда на
пар.4а от ПЗР на ЗСПЗЗ са: земеделският имот да е бил
предоставен за ползване на ответника по реда на някои от
актовете, посочените в пар.63 от ПЗР на ПМС № 456 от
1997 г., с което се изменя ППЗСПЗЗ, обнародвано в ДВ
бр.122 от 1997 г., към 01.03.1991 г. имотът да е бил
застроен със сграда, да е направено искане за изкупуване
на имота в срока по пар.4а, ал.6 от ПЗР на ЗСПЗЗ и в
тримесечен срок от влизане в сила на оценката да е
заплатена на собственика чрез общината цената на имота.
Условията за придобиване на това право по реда на
пар.4б от ПЗР на ЗСПЗЗ са: имотът да е бил предоставен
на ответника за ползване по реда на някои от актовете,
посочените в пар.63 от ПЗР на ПМС № 456 от 1997 г., с
което се изменя ППЗСПЗЗ, да представлява лозе, овощна
градина или единствена на семейството земеделска земя,
ползувателят да живее постоянно в населеното място, в
землището на което се намира имота, имотът да се намира
на повече от 30 км. от градове с население до 300 000 души
и на повече от 10 км. от крайбрежната ивица, да е
направено искане за изкупуване на имота в предвидения в
пар.4а, ал.6 от ПЗР на ЗСПЗЗ срок и в тримесечен срок от
влизане в сила на оценката да е заплатена цената на този
имот.
По въпроса какво следва да се разбира под „сграда”
по смисъла на пар.4а от ПЗР на ЗСПЗЗ и следва ли тя да
отговаря на строителните правила и норми към момента на

368
изграждането й ОСГК на ВКС се произнесе с Тълкувателно
решение № 2 от 13.09.2011 г. по гр.д.№ 2 от 2011 г. В него
се прие, че не е нужно сградата да отговаря на
строителните правила и норма, достатъчно е да отговаря
на изискванията за постройка, посочени в тълкувателната
норма на пар.1в, ал.3 от ППЗСПЗЗ, тоест да е трайно
прикрепена към земята, да не е стопанска постройка за
подслон и за съхранение на инвентар и селскостопанска
продукция, да не е направена от фургони, вагони,
контейнери, каросерии, гаражи, независимо от начина им
на закрепване за терена, да не е незавършен строеж към
датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ, да не представлява
обемно-сглобяеми елементи и да е предназначена за
постоянно, сезонно или временно обитаване.
В решение № 479 от 30.11.2011 г. по гр.д.№ 113 от
2011 г. на ВКС, Първо г.о., постановено по реда на чл.290
от ГПК, е прието, че това дали към момента на влизане в
сила на ЗСПЗЗ една постройка е предназначена и е годна
за постоянно, сезонно или временно обитаване следва да
се преценява във всеки конкретен случай, според това
дали постройката е била трайно прикрепена към земята и
дали площта й и степента на завършеност са били
достатъчни за задоволяване на нормалните ежедневни
битови нужди поне на един човек /необходимо място за
спане, миене, готвене и др.подобни/. Електрификацията на
имота не е абсолютно необходима за постоянното, сезонно
или временно обитаване на постройката, тъй като са
налични други алтернативни на електрическия ток
източници за осветление, отопление, готвене и др.
Наличието на вода обаче е абсолютно необходимо за
постоянното, сезонно или временно обитаване на
постройката, тъй като обитаването само по себе си
включва ползването на вода за пиене, миене, готвене и
други хигиенни нужди. Не е нужно обаче да е налице
връзка на имота с централна водоснабдителна мрежа.
Достатъчно е в мястото да е имало източник на вода
/чешма, кладенец, цистерна/ или в близост до него да е
имало воден обект, върху който всички граждани да имат
право на водовземане и ползване по смисъла на чл.41 от
Закона за водите.
Сградата трябва да отговаря на горните изисквания
към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ през 1991 г., а не
към момента на приемате на разпоредбата на пар.1в, ал.3
от ППЗСПЗЗ /ДВ бр.122 от 1997 г./, тъй като тази
разпоредба е тълкувателна по своя характер и като такава

369
има действие от датата на действие на нормата, която
тълкува- в случая пар.4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, който е в сила
от момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ през 1991 г.
При тези спорове се касае за имоти в територии по
пар.4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. За възстановяването на
собствеността върху такива земеделски имоти с изменение
на ЗСПЗЗ, ДВ бр.68 от 1999 г. се въведе друг ред за
възстановяване. Съгласно него собствеността върху такива
земи се възстановява със заповед на кмета по пар.4к, ал.7
от ПЗР на ЗСПЗЗ, а не с решение на ОСЗ. Поради това за
такива имота, постановените след влизане в сила на това
изменение на закона решения на ОСЗ нямат конститутивно
действие за правото на собственост. Такова действие има
заповедта на кмета по пар.4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ.
Поради това предпоставка за допустимост за предявяване
на положителен установителен или осъдителен иск за
собственост в тези случаи е да е издадена заповед по
пар.4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ в полза на една от спорещите
страни. В този смисъл е решение № 68 от 13.06.2011 г. по
гр.д.№ 791 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о.
Ответниците по тези искове /ползувателите/ могат
да направят възражение за признаване право на
задържане върху имота до заплащане на подобренията-
пар.4в от ПЗР на ЗСПЗЗ. В този смисъл е и решение № 275
от 26.04.2010 г. по гр.д.№ 560 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о.,
постановено по реда на чл.290 от ГПК.
При спор за собственост между бивши собственици
и ползуватели е допустимо предявяването от бившите
собственици на отрицателен установителен иск, когато в
тяхна полза е било издадено решение на ОСЗ само за
признаване на собствеността, но не и заповед по пар.4к,
ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, защото в този случай ищците още
не са собственици и поради това няма как да предявят
положителен установителен или осъдителен иск за
собственост, а имат правен интерес от този иск, тъй като
при евентуалното му уважаване биха могли да препятстват
издаването на заповед по пар.4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ в
полза на ползувателите и съответно да реализират своето
право на възстановяване на собствеността. В този смисъл
са решение № 685 от 27.07.2010 г. по гр.д.№ 367 от 2009 г.
на ВКС, Първо г.о., решение № 40 от 11.02.2011 г. по
гр.д.№ 1385 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о., постановени по
реда на чл.290 от ГПК. Този отрицателен установителен иск
е допустим и при влязъл в сила план на новообразуваните

370
имоти. В този смисъл е решение № 95 от 09.03.2012 г. по
гр.д.№ 548 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о.
При такъв спор бившите собственици могат да
оспорват твърдението на ползувателя, че му е било
предоставено право на ползване, дори и да не са
предявили специалния иск по пар.4и от ПЗР на ЗСПЗЗ.
Това е така, тъй като пар.4и от ПЗР на ЗСПЗЗ има предвид
хипотеза, при която правото на ползване е предоставено в
нарушение на нормативни актове или при използване на
служебно или партийно положение или при злоупотреба с
власт, докато в случая възражението е, че такова право
въобще не е било предоставено. В този смисъл е решение
№ 506 от 22.02.2012 г. по гр.д.0 97 от 2011 г. на ВКС, Първо
г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК.
1.2. Ако насрещната страна е участвала в
административното производство по възстановяване на
собствеността, тя е обвързана от решението на ОСЗ, дори
и в случаите, когато това решение е унищожаем
административен акт. Това е хипотезата, когато при
граждански спор за собственост между наследниците на
правоимащия по реституцията, участници в
административното производство по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, се
постави въпроса за инцидентен съдебен контрол по
отношение на реституционния акт на ОСЗ. Ако обаче
решението на ОСЗ е нищожно, то няма правно действие и
съответно не обвързва и страните, участвали в
административното производство по неговото издаване.
Поради това в тази хипотеза решаващият гражданския спор
съд може в мотивите на решението си да констатира
нищожността на решението на ОСЗ и поради това да не го
зачете, но няма право да осъществява инцидентен съдебен
контрол за унищожаемост /материална
незаконосъобразност/ на решението на ОСЗ /аргумент от
чл.17, ал.2, изр.1 и изр.2 от ГПК/. Тези съждения , макар и
правилни в контекста на чл.17, ал.2 ГПК са неотносими на
практика към решенията на ОСЗ, тъй като
административните производства пред нея са едностранни,
няма насрещна страна и постановените решения са
обжалваеми само при отказ да се уважи молбата за
реституция.
Когато обаче решението на ОСЗ, е било обжалвано по
реда на чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ и при това обжалване
административният съд се е произнесъл, съгласно чл.302
от ГПК влязлото в сила решение на административния съд
е задължително за гражданския съд относно това дали

371
административният акт е валиден и законосъобразен. В
тези случаи гражданският съдът не може да осъществява
инцидентен съдебен контрол нито относно материалната
законосъобразност на акта, нито относно неговата
валидност. Тази задължителност на решението на
административния съд се извежда от чл.177, ал.1, изр. 1 и.2
АПК. В първата хипотеза то е задължително за страните по
делото пред съда – вж. по-долу т..1.3./, а във втората - при
отмяна на отказа на ОСЗ, това решение е задължително по
отношение на всички, т.е. и по отношение на трети лица,
участници в гражданския спор за собственост, при което
гражданския съд не може да осъществява инцидентен
косвен контрол за валидност или материална
законосъобразност на реституционния акт.
1.3. Във връзка с възможността в гражданското
производство да се оспорва валидността и материалната
законосъобразност на решението на ОСЗ, спорен бе
въпросът дали държавата е обвързана от постановено
от ОСЗ решение. В Тълкувателно решение № 5 по т.гр.д.№
5 от 2011 г. на ОСГК на ВКС бе прието, че държавата не е
обвързана от решението на ОСЗ за възстановяване на
собствеността върху земеделски земи, гори и земи от
горския фонд, тъй като не е страна в административното
производство по възстановяването на собствеността.
Поради това в спорно исково производство, целящо
установяването на правото на собственост върху такава
земя или гора, държавата може да оспорва решението на
ОСЗ по реда на чл.17, ал.2 от ГПК- както относно неговата
валидност, така и относно неговата материална
законосъобразност.
Когато обаче правото на собственост върху имота е било
възстановено на физическите лица с решение на съд след
обжалване на решението на ОСЗ по реда на чл.14, ал.3 от
ЗСПЗЗ или чл.13, ал.6 от ЗВСВГЗГФ, държавата е
обвързана от това съдебно решение, тъй като нейният
административен орган ОСЗ е бил страна в съдебното
производство, по което е постановено решението. Поради
това в този случай по предявен иск за собственост
държавата е обвързана от решението на съда по чл.14,
ал.3 от ЗСПЗЗ или чл.13, ал.6 от ЗВСВГЗГФ и гражданският
съд няма право да осъществява инцидентен контрол върху
решение за възстановяване на собствеността нито за
неговата нищожност, нито за неговата унищожаемост.
1.4. По отношение на правоприемниците на държавата:
При решаване на въпроса дали правоприемник на

372
държавата /например преобразувано или приватизирано
търговско дружество или купувач на имота от държавата/ е
обвързан от решението на ОСЗ, от значение е това кога е
настъпило правоприемството /преобразуването,
приватизацията или продажбата/- преди влизане в сила на
решението на ОСЗ или след неговото влизане в сила:
- Ако правоприемството е настъпило преди влизане в сила
на решението на ОСЗ, правоприемникът на държавата не е
обвързан от решението на ОСЗ и може да оспорва това
решение с възражения както за неговата нищожност, така и
за неговата унищожаемост.
- Ако правоприемството е настъпило след влизане в сила
на решението на ОСЗ, правното положение на
правоприемника на държавата е идентично с това на
държавата /правоприемникът може да прави възражения
срещу решението на ОСЗ, каквито е можела да направи
държавата, съгласно приетото в Тълкувателно решение №
5 от 2012 г по т.г.д.№ 5 от 2011 г на ОСГК на ВКС/.
2. Споровете за собственост върху земеделски земи и гори,
възстановени по реда на ЗСПЗЗ или ЗВСВГЗГФ поставят
проблеми и във връзка с възраженията за придобивна
давност.
2.1. За периода до влизане в сила на ЗСПЗЗ владелците на
земеделски земи не могат да противопоставят успешно
възражение за придобиване на имота по давност, тъй като
до този момент земеделските земи са били кооперативна
собственост, тоест част от така наречената
„социалистическа” собственост, за която съгласно чл.86 от
Закона за собствеността /редакция до 1991 г./ е
съществувала забрана за придобиване по давност.
2.2. Съгласно чл.10, ал.13 от ЗСПЗЗ за периода до влизане
в сила на ЗСПЗЗ не могат да правят възражение за
придобивна давност и лицата, които след внасянето на
земеделските земи в ТКЗС са ги придобили валидно от
ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях
селскостопански органи или от други държавни и общински
органи, но с оглед разпоредбите на ЗСПЗЗ са загубили
собствеността си върху тези земи. В този смисъл е
решение № 98 от 15.07.2011 г. по гр.д.№ 768 от 2010 г. на
ВКС, Второ г.о. и др.
2.3. За периода от влизане в сила на ЗСПЗЗ до влизане в
сила на чл.5, ал.2 от ЗВСВОНИ /22.11.1997 г./, изтеклата
давност относно земеделски земи, които се възстановяват
по реда на ЗСПЗЗ, не се зачита, а след влизане в сила на
тази разпоредба започва да тече нова давност.

373
Спорен бе въпросът дали започващата да тече след
22.11.1997 г. нова давност е идентична с тази, която е текла
преди влизане в сила на чл.5, ал.2 от ЗВСВОНИ или новата
давност винаги е 10-годишна по чл.79, ал.1 от ЗС. В
Тълкувателно решение № 10 от 05.12.2012 г. по т.гр.д.№ 10
от 2012 г. ОСГК на ВКС прие, че новата давност е
идентична с давността, текла до 22.11.1997 г.: Ако
владелецът е бил добросъвестен, то след 22.11.1997 г.
може да придобие имота по кратката 5-годишна давност по
чл.79, ал.2 от ЗС, а ако е бил недобросъвестен, след
22.11.1997 г. може да придобие имота с общата давност по
чл.79, ал.1 от ЗС от 10 години.
2.4. Ако обаче към 22.11.1997 г. имотът все още не е бил
възстановен по реда на ЗСПЗЗ, давност не е започнала да
тече, а започва да тече от момента на възстановяването на
собствеността. Това разрешение се прие в съдебната
практика на ВКС с оглед общия принцип, че по отношение
на собственик, който не може да защити правото си /в
случая поради това, че все още не разполага с
конститутивно решение на ОСЗ/ давност не тече. В този
смисъл е задължителната практика на ВКС по чл.290 от
ГПК: решение № 383 от 02.11.2011 г. по гр.д.№ 1388 от
2010 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 627 от 05.10.2010 г.
по гр.д.№ 1623 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 10
от 04.05.2011 г. по гр.д.№ 308 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о.,
решение № 584 от 25.09.2009 г. по гр.д.№ 2949 от 2008 г. на
ВКС, Първо г.о., решение № 906 от 29.06.2011 г. по гр.д.№
60 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о. и др.
2.5. Относно възраженията за давност при спорове за
собственост на земеделски земи следва да се има предвид
и разпоредбата на чл.12, ал.7 от ЗСПЗЗ, според която
придобивната давност, започнала да тече в полза на
владелец, който основава владението си на писмен
договор, доброволна делба или друг писмен документ, не
се прекъсва с включването на имота в ТКЗС, ДЗС или друга
образувана въз основа на тях селскостопанска
организация.

374
РАЗГЛЕЖДАНЕ НА АДМИНИСТРАТИВНИ ДЕЛА
ОТ РАЙОННИТЕ СЪДИЛИЩА – КРАТЪК
ПРЕГЛЕД НА АПК И ЗСПЗЗ
Аглика Адамова

ЧАСТ А - АПК

1.Подсъдност.
Съгласно § 19, ал.1 ПЗР ЗИД АПК, индивидуалните
административни актове по ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ и отказите
по издаването им, с изключение на тези, издадени от
министъра на земеделието и храните, могат да се
обжалват пред районния съд по местонахождение на имота
по реда на АПК. Постановените по този ред актове на
районния съд подлежат на касационно обжалване пред
административния съд по реда на АПК, който разглежда
жалбата в състав от трима съдии. Разпоредбата касае
всички дела по спорове във връзка със
законосъобразността на индивидуални административни
актове, издадени на основание ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ. С
посочената разпоредба се въвежда изключение от общото
правило за подсъдност на делата по административно-
правни спорове.
Съдебна практика:
- жалбата е подадена в Административен съд Добрич на
18.05.2011 г.,, преди влизане в сила на ЗИД АПК, но
производството по нея е образувано на 30.05.2011 г. - след
влизане в сила на ЗИДАПК, поради което попада в
приложното поле на § 19, ал. 2 и спорът е подсъден на
Районен съд – определение на смесен 5-членен състав на
ВКС и ВАС – опр. № 74 от 17.10.2011г. по адм. д. №
43/2011г. В случая е прието, че въпреки наличието на
изрична разпоредба, според която образуваните
производства пред административните съдилища се
разглеждат по досегашния ред, изключваща незабавното
действие на новата процесуална норма към висящите
производства – пар.19, ал.2 ЗИДАПК, производството по
жалбата срещу индивидуален административен акт по
ЗСПЗЗ е образувано след влизане в сила на изменението
на АПК и затова се прилага новия съдопроизводствен ред
за нейното разглеждане.
- с изменението на АПК, вече не само решенията на ОСЗ по
чл. 14 от ЗСПЗЗ, но и останалите индивидуални
административни актове по Закона и правилника за
приложението му и отказите за издаването им, с
изключение на тези, издадени от министъра на
земеделието и храните, могат да се обжалват пред
районния съд по местонахождението на имота по реда на
АПК. Без значение е дали адм.орган се е произнесъл с
решение или е отказал постановяването на такова с
мълчалив или изричен отказ, обективиран в писмо – опр.
100 от 23.12.2011г. на смесен 5 чл. състав
- определение № 6 от 18.01.2012г. на смесен петчленен
състав – връчването на съобщение за изготвена оценка на
земя по §4 ПЗР ЗСПЗЗ представлява фактическо действие,
което се оспорва по реда на чл. 256 АПК. Компетентен да
се произнесе по това оспорване е административният, а не
районният съд – тъй като се касае за оспорване на
бездействие на административен орган по чл.256 АПК.
- спорове, разрешени от смесения петчленен състав на
ВАС и ВКС, който на основание чл.135, ал.4 АПК определя
подсъдността при препирни между общите и
административните съдилища, във връзка с подадени
жалби срещу актове на кметове на общини по чл. 34, ал.1
ЗСПЗЗ и срещу планове на новообразуваните имоти.
Практиката на съставите е константна в смисъла, че делата
са подсъдни на районните съдилища.
Споровете за подсъдност по АПК са уредени в чл. 135.
Допустимо е само едно препращане между съдилищата,
след което, ако съдът, на който делото е изпратено, не
счита че то му е подсъдно, следва да го изпрати на
петчленния състав по чл. 135, ал.4 АПК. Друг въпрос е, че
при разглеждане на тези дела районните съдилища ще
действат като административен съд, поради което би било
резонно и споровете за подсъдност да се разглеждат от
ВАС. Съгласно чл. 135, ал.7 АПК определенията по спорове
за подсъдност, включително това, с което се прекратява
делото и то се изпраща по подсъдност не подлежат на
обжалване. Има разлика с производството по ГПК, в което
съгласно чл. 122 определенията във връзка с подсъдността
са обжалваеми.
2. Предмет на оспорване – оспорват се административните
актове по отношение на тяхната законосъобразност
Съдът следва преди всичко да извърши проверка налице
ли е индивидуален административен акт по смисъла на чл.
21 АПК или общ административен акт по смисъла на чл. 65
АПК. Ако не е налице административен акт, жалбата се
оставя без разглеждане. За същността на предмета на
оспорване се съди не по външната форма, а по неговата

376
правна природа. Административните органи често се
произнасят с писма. Независимо, че не е спазена
изискуемата форма /чл.59 АПК/, писмото може да е
индивидуален административен акт, ако отговаря на
белезите, посочени в чл. 21 АПК – съдържа волеизявление,
с което се създават права или задължения или
непосредствено се засягат права, свободи или законни
интереси. Пример: писмо, съдържащо уведомление, че
няма да бъде уважена молба за издаване на скица със
застроената площ на имот, защото не е сформирана
техническа комисия на общината, представлява
индивидуален административен акт – изричен отказ и
подлежи на обжалване по реда на АПК пред районния съд.
Актът на по-горестоящ адм. орган подлежи на оспорване
само когато с него е изменен първоначалния адм. акт или
актът е отменен и въпросът е решен по същество. Ако с
решението на горестоящия административен орган актът е
потвърден, на оспорване подлежи първоначалният
административен акт. Ако с решението на горестоящия
адм. орган актът е отменен и преписката е върната за ново
произнасяне, решението на горестоящия адм. орган не
подлежи на обжалване, по аргумент от чл.145, ал.2, т.2
АПК.
Актове по процедурата /чл. 21, ал.5 АПК/ не подлежат на
самостоятелно обжалване. Пример – многобройните
решения на комисии в различните производства по ЗСПЗЗ,
особено във връзка с изготвяне на планове на
новообразуваните имоти, планове за земеразделяне и
други.
3. Основания за оспорване са посочени в чл. 146 АПК и те
са: липса на компетентност, неспазване на установената
форма, съществено нарушение на съдопроизвоствените
правила, противоречие с материалния закон,
несъответствие с целта на закона
4.Проверка на допустимостта на жалбата по АПК.
Формата и съдържанието на жалбата са регламентирани
са в чл. 150 АПК. Жалбата следва да носи наименование
„жалба” и да е адресирана до съд. Възражение, макар и
подадено в срока за обжалване на административния акт,
което не е адресирано до съда и не съдържа искане към
съд, не представлява жалба. Телефон, факс и електронен
адрес се посочват, ако има такъв; ако оспорващият заяви,
че не разполага с такива, жалбата не може да бъде
оставена без разглеждане.

377
Оспореният акт трябва да бъде съответно означен и
индивидуализиран - да е посочен номер, дата и издател на
акта. Жалбата следва да съдържа и указание в какво се
състои незаконосъобразността на акта – посочват се
конкретни основания за оспорване във връзка с чл. 146.
Бланкетното посочване означава нередовност на жалбата.
Всяко от релевираните основания трябва да бъде
конкретизирано чрез инвокиране на конкретни пороци на
конкретния акт. При липса на указания в какво се състои
незаконосъобразността на акта или при бланкетно
посочване на пороците, жалбата се оставя без движение за
отстраняване на тези нередовности. Жалбата обаче не
може да бъде оставена без разглеждане, ако те не бъдат
отстранени. Съдът е длъжен да провери
законосъобразността на акта служебно, включително за
нищожност. Това означава, че указанието, в какво се
състои порочността на обжалвания акт на практика не е
задължителен реквизит на жалбата, тъй като неговата
липса не е основание за нейното връщане при
неотстранена нередовност.
В жалбата трябва да се съдържа искане за отмяна или
прогласяване на нищожност. Ако е релевирана само
нищожност, законосъобразността по същество не се
проверява. Но ако има искане за отмяна, служебно се
проверява наличието на пороци, водещи до нищожност –
чл.168, ал.1 АПК.
В чл.150, ал.2 АПК са посочени изискуемите приложения
към жалбата. В нея оспорващият е длъжен да посочи
доказателствата, които иска да бъдат събрани и да
представи писмените доказателства, с които разполага, но
на практика преклузията, позната в ГПК не се прилага.
Може да посочи и представи доказателства и да направи
оспорванията си в първото съдебно. заседание. Ако,
обаче, след първото съдебно заседание, без връзка с
поведението на ответника, оспорващият представи
доказателства, които е могъл да представи и по-рано, може
да бъде санкциониран с глоба по чл. 92а ГПК. В АПК не са
уредени глоби, които могат да се налагат от съдията-
докладчик в конкретния процес; прилага се субсидиарно
ГПК във вр. с чл. 144 АПК.
Дължимата държавна такса в съдебното производство по
оспорване на индивидуални административни актове е 10
лв. за физически лица и 50 лв. за юридически лица. В
случая обаче се прилага §16 ПЗРЗСПЗЗ, който не

378
предвижда разграничение за производствата, за които се
отнася. Има и практика на ВАС в този смисъл.
Оспорващият представя преписи от жалбата според броя
на заинтересованите страни. Жалбата се подава чрез
ответника и обикновено той получава препис със самото
получаване. Преписи на заинтересованите страни изпраща
съда. Ако жалбата е подадена директно пред съда,
представя се, съответно се изпраща препис и на ответника.
5. Ако указанията за оставяне без движение на жалбата не
бъдат отстранени, процедира се съгласно чл. 158 АПК –
жалбата се оставя без разглеждане, респективно
производството се прекратява, освен при описаните по-
горе изключения.
6. Срокове за подаване на жалбата:
Срокът за оспорване е 14-дневен от съобщаване на акта.
Актът по принцип се съобщава по реда на чл. 61 АПК, но в
ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ има много случаи, в които е предвидено
публично обявяване на акта чрез обнародване в Държавен
вестник. По реда на чл. 61 АПК се извършва устно
уведомяване за съдържанието на акта, което се
удостоверява с подпис на длъжностното лице или чрез
отправяне на писмено съобщение, вкл.електронна поща
или факс. Разпоредбата на чл.61, ал.3 АПК се прилага за
случаите, в които не е посочен адрес или той е неизвестен.
Дискусионен въпрос в практиката е трябва ли на адресата
да се връчи препис от акта. Това не е изрично посочено в
АПК и се приема, че по-скоро простото уведомяване за
издаване на акта е достатъчно. Авторът споделя обратното
виждане – за да се обезпечи правото на защита на
адресата на административния акт, той трябва да му бъде
съобщаван с връчване на препис от акта, както е
предвидено за съдебните решения. Аргумент в подкрепа на
това становище може да се търси от чл. 140 АПК.
Срокът за оспорване тече от връчването на съобщението,
респективно от устното уведомяване. Изключение от това
правило е предвидено в чл. 140 АПК. Ако в
административния акт или в съобщението не е указано
пред кой орган и в какъв срок може да се подаде жалба,
съответният срок се удължава на два месеца. За да се
приложи чл. 140 АПК, достатъчно е само в акта или само в
съобщението да не е посочен срок и орган. Указанията
пред кой орган и в какъв срок може да се подаде жалбата
трябва да са конкретни. Те не са надлежно дадени, ако в
съобщението пише: „обжалва се по реда и сроковете,
предвидени в АПК”. Ако указанието относно обжалването е

379
погрешно, а именно указано е, че актът не подлежи на
обжалване, срокът за оспорване се удължава на шест
месеца.
Сроковете за оспорване са регламентирани в чл. 149 АПК.
По принцип срокът за оспорване е 14-дневен, но
мълчаливият отказ може да се оспори в едномесечен срок
от изтичане на срока, в който административният орган е
бил длъжен да се произнесе. Сроковете за произнасяне на
административния орган са посочени в чл.57 АПК, който се
прилага, ако няма съответна разпоредба в специалния
закон.
Особености предвижда чл.149, ал.3АПК, където е уредено
оспорването на мълчалив отказ пред съда след оспорване
на административния акт по административен ред. Срокът
за оспорване на мълчалив отказ, когато горестоящият
административен орган не се е произнесъл по жалба,
подадена по административен ред, е 14-дневен, считано от
датата на която горестоящият адм. орган е трябвало да се
произнесе, а не едномесечен. Страните много често се
подвеждат при липса на произнасяне на горестоящия адм.
орган относно срока за оспорване. Ако жалбата е подадена
след срока, процедира се съгласно чл. 159, т.5 АПК –
жалбата се оставя без разглеждане, а производството се
прекратява.
7. Възстановяване на срока за обжалване
Съгласно чл.161 АПК искането за възстановяване на срока
за обжалване може да бъде направено с жалбата или в 7-
дневен срок от съобщението за оставяне на жалбата без
разглеждане.
Предпоставките за възстановяване на срок са:
пропускането да се дължи на особени непредвидени
обстоятелства или на поведение на администрацията,
въвело жалбоподателя в заблуждение. Пример за такова
поведение е изпращането на едно съобщение за
издаването на две решения с един и същи номер, без да се
приложат преписи от решенията и без да се укаже, че
решенията са две.
8. Абсолютна процесуална предпоставка за оспорването е
наличието на правен интерес – чл.147, ал.1 АПК. Право да
оспорват индивидуален административен акт имат
гражданите и организациите, чиито права, свободи или
законни интереси са нарушени или застрашени от него или
за които той поражда задължения. Няма съмнения за
наличието на правен интерес, когато определено лице е
адресат на акта. Ако адресат не е посочен, преценява се

380
конкретно във всеки случай засегнати ли са лицата по
смисъла на чл. 120, ал.2 от Конституцията от
административния акт. Неблагоприятно засягане е всяка
неблагоприятна правна последица от акта, състояща се в
прекратяване или ограничаване на съществуващи
субективни права, непораждане на поискани субективни
права, създаване на правни задължения. Право на жалба
имат и лицата, поискали издаване на административния
акт, ако той е издаден, но не е удовлетворил изцяло или
частично искането. Правният интерес трябва да е налице
през целия процес. Отпадането му е основание за
прекратяване на производството. Правен интерес е налице,
ако без обжалването оспорващият не би могъл да защити
своите права или законни интереси, ако подаването на
жалбата е абсолютно необходим и единствен път за правна
защита. При липса на правен интерес жалбата се оставя
без разглеждане, а производството се прекратява, съгласно
чл. 159, т.4 АПК.
9. Подаване на жалбата се извършва чрез органа, издал
акта – чл.152, ал.1 АПК. В тридневен срок от изтичане на
сроковете за оспорване от всички останали лица органът е
длъжен да изпрати жалбата на съда, ведно с преписката и
списък на страните в производството и адресите, на които
те последно са били призовани – чл.152, ал.2 и ал.3 АПК.
Ако административният орган не изпълни това задължение,
съдът изисква преписката служебно – чл. 152, ал.4 АПК.
При неизпълнение административният орган може да бъде
глобен по реда на ГПК. Има предвидени санкции и в чл.305
АПК, но този ред е твърде усложнен и бавен за нуждите на
съдебното производство.
10. След като констатира, че жалбата е допустима и
редовна, съдът преминава към конституиране на страните.
Чл.153, ал.1 АПК посочва кои са страните в производството
– оспорващият, органът издал административният акт,
както и всички заинтересовани страни.
Ответник по принцип е органът, издал акта. Ако след
издаване на акта административният орган бъде закрит и
не се посочи негов правоприемник, като страна се
конституира органът, овластен с компетентност да издава
същите актове – чл.152, ал.2 АПК. Когато, без да се закрива
органът, му бъде отнета компетентността по въпроса,
съдът го заличава и конституира като страна по делото
компетентният орган – чл.152, ал.3 АПК. Това определение
подлежи на обжалване с частна жалба – чл.152, ал.4 АПК.

381
Страните се конституират служебно, съгласно чл. 154 АПК,
с определението за насрочване. Оспорващ е лицето,
подало жалбата. Ответник по принцип е
административният орган, издал акта. При делегиране на
правомощия, това е лицето, на което са делегирани
правомощия. При заместване обаче, страна е заместваният
орган, а не заместникът. Например ако кметът на общината
е делегирал на кмета на района правомощия за издаване
на заповед, ответник е кметът на района. Ако обаче кметът
на района замества кмета на общината, по силата на
изрична заповед за заместване, страна по делото е кметът
на общината. В този смисъл е ТР № 4/2004 на ВАС. Когато
липсват доказателства за делегиране или заместване, а е
видно, че актът е издаден от орган без компетентност по
закона, страна в процеса е този орган, независимо, че не е
бил компетентен да издаде акта.
11. Определяне на заинтересованите страни.
По принцип заинтересовани страни са лицата, за които
административният акт поражда последици. Списъкът на
страните в административното производство, който
административният орган изпраща заедно с преписката, не
е задължителен за съда. Съдът следва служебно да
изследва за кои лица административният акт поражда
последици. Тези, за които административният акт е
благоприятен, безспорно се конституират като
заинтересовани страни. Има спор относно това следва ли
да се конституират като заинтересовани страни тези, за
които административният акт не е благоприятен, т.е. тези,
които са имали право на жалба, но не са подали такава.
Аргументи могат да се търсят от чл.162, ал.1 АПК, който
предвижда съобщаване на акта на всички засегнати лица,
ако административният орган не е сторил това.
Разпоредбата на чл.162, ал.2 АПК предвижда, че наред със
съобщаване на акта, съдът служебно конституира лицата,
за които оспореният акт е благоприятен. Що се отнася до
тези с право на жалба, те могат да подадат такава до
началото на устните състезания, но в срока за оспорване –
чл.162, ал.3.Ако съдът обаче не е успял да съобщи акта на
такава страна, ход на делото не следва да се дава. Ако
актът е съобщен, но срокът за оспорване не е изтекъл,
може да се даде ход на делото, но не и да се пристъпи към
ход по същество. Едва след изтичане на срока за
оспорване от всички засегнати лица с право на жалба,
може да се пристъпи към приключване на делото.

382
Въпросът е какво става, ако засегнатите са уведомени,
срокът е изтекъл, но няма подадена жалба. Авторът смята,
че независимо от чл. 162 АПК, всички засегнати от акта
страни трябва да бъдат конституирани, за да се гарантира
участието им в процеса и правото им на защита. Този извод
следва от чл. 8 АПК - всички лица, които са заинтересовани
от изхода на производствата по този кодекс, имат равни
процесуални възможности да участват в тях за защита на
своите права и законни интереси. В подкрепа на това е и
разпоредбата на чл. 15 АПК - страни в административния
процес могат да бъдат всеки гражданин или организация,
чиито права, свободи или законни интереси са или биха
били засегнати от административния акт или от съдебното
решение или за които те биха породили права или
задължения. Разпоредбата на чл. 153 , ал.1 АПК също
предвижда, че страни по делото са всички заинтересовани
лица. Аргумент в тази насока може да се търси и от чл. 246,
ал.1 АПК - право да иска отмяна има всяко лице, за което
решението или споразумението има сила и е
неблагоприятно, макар и да не е било страна по делото;
ако такова лице има право на отмяна, то определено има
право и на участие в делото. Положението е аналогично с
отмяната по молба на неучаствало в производството трето
лице, обвързано от силата на пресъдено нещо на влязлото
в сила решение, поради качеството му на необходим
другар на страната, за която то е неблагоприятно – чл.304
ГПК.
Съдебна практика: определение 6520/11.05.2011г., 5 чл.
състав на ВАС във връзка със заинтересованите страни в
производството по чл. 37в ЗСПЗЗ ; тълкувателно решение
№5/18.10.2011г. на ОСК на ВАС относно заинтересованите
страни в производството по чл. 11, ал.4 ППЗСПЗЗ . Според
това решение граждани и организации, с изключение на
претендиращите възстановяване на правото на
собственост върху земеделски земи и подали заявление за
това, не могат да обжалват по реда на АПК заповедите на
кметовете на общини по чл.11, ал.4 ППЗСПЗЗ за
определяне на застроената част от имоти, намиращи се в
границите на урбанизирани територии.
При оспорване плановете на новообразуваните имоти
заинтересовани страни са лицата, на които са записани
имотите по регистъра към плана, по отношение на които
има претенции жалбоподателя. Когато оспорващият твърди
например, че като бивш собственик на земеделски имот за
него в плана не са отредени достатъчно по площ и

383
подходящи по разположение имоти, заинтересовани страни
са всички лица, чийто имоти по ПНИ съвпадат с
разположението на бившия земеделски имот на
жалбоподателя.
В административното производство съдът констатира и се
съобразява с вещните права на страните така, както са
удостоверени със съответните титули за собственост или
ограничени вещни права и не разрешава граждански
спорове. Независимо дали е налице нотариален акт или
административен акт, който поражда вещни права,
административният съд се съобразява с него и приема
вещните права за възникнали, т.е. той изхожда от
формалната легитимация за собственост на страните по
делото. Косвеният съдебен контрол за законосъобразност
на административните актове може да бъде упражняван
само в граждански процес, от гражданския съд. В
административния процес районният съд действа като
административен съд и няма правомощие да преценява
преюдициално валидността на административните актове,
които не са обект на неговия пряк съдебен контрол.
При одобряване на оценките във връзка с §4а и §4б ПЗР
ЗСПЗЗ заинтересовани страни са бившите собственици на
земеделския имот, върху който ползвателят придобива
право на собственост, защото на тях ще бъде изплатено
обезщетение в размер на определената оценка.
12. Спиране изпълнението на административния акт. По
принцип жалбата спира изпълнението на
административния акт – чл. 166, ал.1 АПК.
Административният орган обаче може да допусне
предварително изпълнение на акта по реда на чл. 60, ал.1
АПК – чл.166, ал.2, изр.1 АПК. Разпореждането за
допускане на предварително изпълнение може да се
оспори отделно от акта или заедно с него, но в тридневен
срок от съобщаването му. Нещо повече – съгласно чл.166,
ал.2 АПК, при всяко положение на делото до влизането в
сила на решението, по искане на оспорващия, съдът може
да спре предварителното изпълнение, допуснато с влязло в
сила разпореждане на органа, издал акта по чл. 60, ал. 1,
ако то би могло да причини на оспорващия значителна или
трудно поправима вреда. Изпълнението в този случай може
да се спре само въз основа на нови обстоятелства.
Трети случай на оспорване на предварително изпълнение
може да възникне, когато такова се допуска по силата на
закона. В този случай оспорващият може да направи искане
за спиране на предварителното изпълнение при условията

384
на чл.166, ал.2 АПК, ако не е предвидена изрична забрана
за съдебен контрол – чл.166, ал.4 АПК.
По посочените искания се образуват бързи производства.
Исканията се разглеждат в закрито заседание, преписи от
жалбата не се връчват. Необходимо е обаче да е внесена
държавната такса и преписката или поне съществена част
от нея да се намира по делото. Практиката на АССГ
приема, че не следва да се събира държавна такса, когато
искането за спиране е направено едновременно с
оспорването. Съдът се произнася незабавно с
определение, което може да бъде обжалвано с частна
жалба в 7-дневен срок от съобщаването му.
Ако предварително изпълнение не е било допуснато от
административния орган или по силата на закона и
оспорването е вече висящо пред съда, в хипотезата на чл.
167, ал.1 АПК съдът е компетентен да допусне
предварително изпълнение на акта. Когато то би могло да
причини значителна или трудно поправима вреда, съдът
може да го допусне под условие за внасяне на гаранция в
определен от него размер - ал.2 на същия текст.
Определението по искането подлежи на обжалване в
тридневен срок от съобщаването му – чл.167, ал.3 АПК.
Повторно искане до съда може да се прави само въз
основа на нови обстоятелства - ал.4 на чл.167.
13. Насрочване на делото. Извършва се с изрично
определение, с което се конституират заинтересованите
страни, нарежда се да им се изпрати препис от жалбата и
доказателствата и им се дава възможност в 14-дневен срок
да представят писмен отговор и да посочат доказателства.
Писмените доказателства се прилагат към отговора – чл.
163, ал.1 и ал.2 АПК. Ако жалбата не е била подадена пред
административния орган, а директно пред съда, на
ответника също се изпраща препис от жалбата и се дава
възможност да представи писмен отговор.
Задължение на съда е да съобщи административния акт,
съгласно чл. 162, ал.1 АПК, ако той не е бил съобщен на
всички засегнати лица. В този случай съдът им изпраща
съобщение за акта. Когато оспореният акт е благоприятен
за лицата, съдът ги конституира служебно като страни и
отлага делото, ако това се налага, казва АПК. Когато до
началото на устните състезания по първоначалната жалба
постъпят жалби, те се обединяват в едно производство за
постановяване на общо решение – чл.162, ал.2 и ал.3 АПК.
Преписката по издаване на административния акт следва
да бъде събрана служебно от съда. Ако преписката не е

385
била представена с жалбата и не е била изискана до
момента на насрочването, както и ако същата не е пълна, в
определението за насрочване се включват съответни
указания за попълване на преписката, включително с
посочване на конкретни документи. Към преписката следва
да се намират приложени всички документи, които се
споменават в оспорения акт и на които той се основава,
както и доказателства за извършените от
административния орган процесуални действия. Например
при издаден административен акт по чл.11, ал.4 ППЗСПЗЗ
към преписката следва да има протокол на комисията,
назначена от кмета на общината, за определяне на
застроената част, със съответен графичен материал, както
и заповедта на кмета за назначаване на самата комисия.
Към преписката следва да се съдържат доказателства за
компетентност на лицето, издало заповедта, когато тя не
следва изрично от закона.
С определението за насрочване е добре да се дадат и
указания по доказателствената тежест, съгласно чл.170
АПК. Съгласно този текст, административният орган и
лицата, за които оспореният акт е благоприятен, трябва да
установят съществуването на фактическите основания,
посочени в него, и изпълнението на законовите изисквания
при издаването му – ал.1. Когато се оспорва отказ за
издаване на административният акт, оспорващият трябва
да установи, че са били налице условия за издаването му –
ал.2. Оспорващият е длъжен да установи наличието на
фактите, от които черпи благоприятни за себе си
последици. Дадени по този начин, указанията ще бъдат
бланкетни, затова за всеки конкретен случай следва да се
дадат конкретни указания по тежестта на доказване.
Например в производството по чл. 11, ал.4 ЗСПЗЗ, в тежест
на ответника е да установи, че съответната площ от имота
е застроена, заета от съоръжения, които не позволяват
възстановяване на собствеността, а в тежест на
жалбоподателя – съответно, че е свободна от застрояване.
С определението за насрочване, в закрито заседание
съдът се произнася по доказателствените искания. По
изключение това може да стане и в първото съдебно
заседание, ако съдът намери, че е нужно да изслуша
страните преди това – чл. 171, ал.5 АПК. Съгласно чл. 171,
ал.2 АПК съдът може да назначава служебно вещи лица,
оглед и освидетелстване. Това означава, че ако не е имало
искане за експертиза, но такава е била необходима за
изясняване на спора и съдът не я е назначил, ще е налице

386
съществено процесуално нарушение. Затова с
определението за насрочване е добре да бъде назначена и
съответната експертиза.
14. Призоваването по АПК е уредено в чл.137 АПК.
Страните се призовават на адреса, на който са били
призовани за последен път в производството пред
административния орган, освен ако по делото са посочили
друг адрес. Допустимо е призоваване на електронен адрес.
Ако няма такива адреси, страната се призовава на
настоящия си адрес, ако няма и такъв, на постоянния си
адрес. Ако тези адреси не са посочени в жалбата,
респективно в списъка, представен от административния
орган, се изисква справка в НБД Население. Лица с
неизвестен адрес се призовават чрез ДВ и производството
продължава /чл. 137, ал.4 АПК/. В тези случаи възникват
редица въпроси – как се призовават лицата, които не са
открити на постоянния и настоящия си адрес, как следва да
се тълкува понятието „лица с неизвестен адрес”,
назначават ли се особени представители при призоваване
на такива лица, ако те не се явят в съдебно заседание и не
изпратят представител. Практиката по тези проблеми не е
константна.
Спорен е въпросът относно приложението на чл. 47 ГПК в
съдебното производство по АПК. Съгласно определение
5012 от 05.04.2012г. по адм. дело № 4469/2012г., ІV отд. на
ВАС, чл. 50, ал. 4 от ГПК препраща към чл. 47, ал. 1 от ГПК
и тъй като чл. 50 от ГПК се отнася за всички страни в
процеса, следва са се приеме, че той е приложим и спрямо
жалбоподател. Следва да се има предвид и
обстоятелството, че текстовете на ГПК се прилагат
съответно при неуредени случаи в АПК по силата на чл.
144 от АПК, което означава, че те са относими към
страните в административно-съдебното производство,
които не са идентични с тези по ГПК. В този смисъл е
определение 11278 от 17.09.2012г. по адм. дело №
10406/2012г. на ВАС, ІІ отделение. В точно обратния
смисъл са определение № 26 от 03.01.2012г. по адм. дело
№ 15953/2011 г. на ВАС, осмо отделение и определение №
8189 ОТ 07.06.2012 г. по адм. дело № 3199/2012 Г., VІ отд.
- по реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК може да бъде уведомяван
единствено ответник по гражданско дело, а не и
жалбоподател по административно дело. Оспорващите
страни в съдебно - административното производство се
призовават, съответно им се изпращат съобщения и други

387
книжа по делото, по реда на чл. 137 от АПК. Това следва от
разпоредбата на чл. 138, ал. 2, във вр.с чл. 137 от АПК.
Някои състав на АССГ прилагат чл. 47, ал.6 ГПК и не
назначават правна помощ на заинтересуваните страни, по
аналогия със съответната разпоредба на ГПК, която не
предвижда назначаване на такава за подпомагащите
страни по ГПК. Това безспорно улеснява и ускорява
производството, но авторът не споделя тази практика.
Напоследък и във ВАС се формира практика, че правилата
за призоваване са уредени в АПК и ГПК не намира
субсидиарно приложение, включително, чл. 47, ал.6 ГПК не
намира приложение в административното производство.
Тази практика обаче не може да бъде изцяло споделена,
тъй като уредбата на призоваването в АПК е крайно
недостатъчна. В много случаи ВАС не констатира
процесуално нарушение при призоваване по реда на чл. 47,
ал.6 ГПК.
Във връзка с тълкуване на понятието „неизвестен адрес”
също няма единна практика. Повечето състави приемат, че
адресът е неизвестен тогава, когато лицето не е намерено
на постоянния и настоящия си адрес и в този случай
призоваване следва да се извърши чрез Държавен вестник.
Съществуват мнения, че неизвестен адрес е налице само
тогава, когато липсва постоянен и настоящ адрес. Според
тях, ако лицето има постоянен и настоящ и не бъде
намерено на тях, в този случай да се приложи чл. 47, ал.6
ГПК, защото въпросът не е уреден в АПК.
Независимо как ще се извърши призоваването, особен
представител следва да се назначи, защото положението
на подпомагащите страни по ГПК и на заинтересуваните
страни по АПК е много различно.
За призоваването чрез Държавен вестник разноските
понася жалбоподателят. Ако не ги внесе, това е основание
за оставяне на жалбата без движение и без разглеждане.
Разпоредбата на чл. 137 АПК не разграничава дали се
призовава оспорващият или заинтересуваните страни –
правилата са едни и същи. Ако жалбоподателят не бъде
намерен на посочения от него адрес или на адреса по
списъка, извършва се справка в НБД и се изпраща призовка
на постоянен и настоящ адрес. Ако жалбоподателят не
бъде намерен и в този случай, би следвало да се приложи
ГПК субсидиарно и лицето да се призове чрез поставяне на
обявление на таблото на съда. Останалите текстове на ГПК
във връзка с призоваването се прилагат субсидиарно,
доколкото няма други правила в АПК.

388
Призоваването може да бъде извършено и чрез общ
пълномощник или представител.
Чл.137, ал.6 АПК предоставя улеснение в призоваването,
като предвижда, че ако се налагат еднакви призовавания за
повече от 10 лица, които нямат общ пълномощник или
представител, председателят на състава може да
разпореди за следващите процесуални действия
оповестяване чрез ДВ. Разпореждането че това
процесуално действие ще бъде предприето обаче се
съобщава на страните.
Разпоредбата на чл.137, ал.7 АПК предвижда, че на
страните, призовани редовно, не се изпращат последващи
призовки, освен ако делото е било отсрочено в закрито
заседание. В чл. 139 АПК е предвидено отлагане на делото,
ако страната и пълномощникът и не могат да се явят, като
уредбата е аналогична на тази в ГПК.
Нередовното призоваване на заинтересуваните страни е
винаги основание за отлагане на делото.
15. Дейността по събиране на доказателствата е подчинена
на служебното начало – то се проявява във връзка със
събиране на преписката, назначаване на експертиза,
конкретни указания по тежестта на доказване. Ако в
преписката има данни, че пред административния орган са
изслушани експертиза или свидетели, съдът не е длъжен
също да ги изслушва, освен ако не намери това за
необходимо с оглед на непосредственост-чл.171, ал.1 АПК.
Проява на служебното начало е и задължението на съда да
съдейства на страните за отстраняване на формални
грешки и неясноти в изявленията им и да им указва, че за
някои обстоятелства от значение за делото не сочат
доказателства – чл. 174, ал.4 АПК.
Проверката за законосъобразността на административния
акт също е подчинена на служебното начало – съдът не се
ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от
оспорващия, а е длъжен въз основа на представените от
страните доказателства да провери законосъобразносттта
на оспорения акт на всички основания по чл. 146 АПК.
Нищожност на акта също може и трябва да бъде
прогласена служебно, ако са налице основания за това –
чл.168, ал.2 и ал.3 АПК.
Правомощията на съда при решаване на делото са
посочени в чл. 172 и 173 АПК. Те са:
-да обяви нищожността на оспорения акт, при което има
две възможности - да се произнесе по същество или да
изпрати делото на компетентния орган с указания по

389
тълкуване и прилагане на закона; това е задължително,
когато актът е нищожен поради некомпетентност или
естеството му не позволява решаването на делото по
същество;
-да отмени оспорения акт изцяло или отчасти – със същите
възможности като при нищожност;
-да измени оспорения акт;
-да отхвърли оспорването;
-при незаконен отказ да се издаде документ съдът
задължава органът да го издаде, без да дава указания по
съдържанието му; в този случай определя и срок за
издаване на документа.
Когато бъде отменен мълчалив отказ, смята се за отменен
и изричният такъв, последвал преди решението за отмяна –
чл.172, ал.3 АПК.
Допълването на решение се извършва в открито заседание
по почин на съда или по искане на страната, предявено в
едномесечен срок – чл.176 АПК, с изключение на
допълването в частта за разноските – то се извършва в
закрито заседание. В първия случай, когато съдът не се е
произнесъл по цялото искане, се постановява
допълнително решение, а във втория – определение.
Районният съд не е компетентен да връща частни и
касационни жалби по АПК – в този смисъл е тълкувателно
решение № 4 от 17.10.2011г.
Решението, с което е отхвърлено оспорването за отмяна на
административен акт, преклудира възможността за
оспорването му като нищожен или като незаконосъобразен
на друго основание – чл. 177, ал.3 АПК. В това се изразява
задължителността на решението на административния съд
за гражданския относно това дали административният акт е
валиден и законосъобразен, когато този въпрос е
преюдициален за разрешаването на гражданския спор –
чл.302 ГПК. Това намира израз в разпоредбата на чл.177,
ал.1 АПК, според която решението на административния
съд има сила по отношение на страните по делото, но ако
оспореният акт бъде отменен или изменен, решението има
действие по отношение на всички.

390
Част В - ЗСПЗЗ

І. Възстановяване на правото на собственост върху

земеделски земи
Законът за собствеността и ползуването на земеделските
земи е реституционен закон, приет през 1991г. Целта му е
да регламентира възстановяването на правата на
собственост върху земеделските земи, независимо дали са
били включени в ТКЗС и сродните му организации, т.е. да
преуреди последиците от т.нар масовизация на селското
стопанство, настъпила през 50-60 години на миналия век в
България.
Възстановяването на правото на собственост върху
земеделски земи не се осъществява автоматично по силата
на закона, за разлика от други видове реституции, а
настъпва след провеждане на специално административно
производство. То започва по искане на лице с правен
интерес – собственик или наследник на собственик на
земеделска земя, притежавана преди образуване на ТКЗС
– чл.10, чл.11 ЗСПЗЗ. Това производство разкрива редица
специфики.
Исканията за възстановяване на право на собственост
върху земеделски земи се подаваха в преклузивен срок. По
принцип, в чл.11 ЗСПЗЗ е фиксиран 17-месечен срок от
влизане в сила на закона. С чл. 15а ППЗСПЗЗ (ДВ, бр. 122
от 1997 г.) бе дадена възможност на лицата, пропуснали да
заявят отделни имоти в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или на
които е отказано възстановяване на собствеността върху
земеделските земи на основание на отменените, съответно
изменените, разпоредби на ЗСПЗЗ, да подадат за тях
допълнително заявление пред поземлената комисия,
придружено с доказателства съгласно чл. 12, ал. 1 ЗСПЗЗ,
в тримесечен срок от влизането в сила на ЗИДЗСПЗЗ (ДВ,
бр. 98 от 1997 г.).
С § 69 ПЗР на Постановление № 456 за изменение и
допълнение на ППЗСПЗЗ / ДВ бр. 122/97г./ бе дадена
възможност на лицата, спазили срока по чл. 11, ал. 1
ЗСПЗЗ, но пропуснали да заявят отделни имоти, които не
са били включени в ТКЗС, ДЗС или в други образувани въз
основа на тях селскостопански организации, да подадат за
тях допълнително заявление пред поземлената комисия,
придружено с доказателства, съгласно чл. 12, ал. 1 ЗСПЗЗ
в 3-месечен срок, но от влизането в сила на
постановлението.

391
Компетентният административен орган, който се произнася
по искането за възстановяване на право на собственост
върху земеделски земи е съответната общинска служба по
земеделие /първоначално поземлена комисия, а по-късно
общинска служба по земеделие и гори/ по
местонахождението на подлежащите за възстановяване
земеделски земи. В първоначалната си редакция чл. 60,
ал.4 ППЗСПЗЗ гласеше, че поземлените комисии се
състоят от председател, секретар и нечетен брой членове,
а ал.5 изискваше в комисията задължително да се включат
юрист, агроном, инженер-геодезист или инженер-
земеустроител, представители на ТКЗС и на частните
земеделски стопани. През 1999г. ал.4 беше изменена, като
в състава на комисиите бе включен и заместник-
председател. Районните съдилища масово обявяваха
нищожността на решения, в които не фигурира заместник-
председател, или които са взети от четен брой членове или
не са подписани от всички членове или дори такива, в които
не участват юрист или представител на частните
земеделски стопани. През 2001г. текстът на чл. 60, ал.4
ППЗСПЗЗ бе отменен.
В действителност, при преценката на законосъобразността
на решенията на колективен административен орган
следва да се държи сметка за общите изисквания за кворум
и мнозинство, както и за това кои лица следва да подпишат
административния акт - чл. 59, ал.2, т.8 АПК, чл. 15, ал.2,
т.6 ЗАП /отм./ Неспазването на посочените изисквания
представлява нарушение на процедурата за издаване на
акта и на неговата форма, но не винаги води до нищожност.
Нищожност е налице само когато тези нарушения са
толкова тежки, че са довели до пълна невъзможност да
бъде формирана и валидно изразена волята на
административния орган. В останалите случаи
нарушенията не водят до нищожност. Освен това
неспазването на административно-производствените
правила води до незаконосъобразност на акта само когато
е съществено, т.е. само ако се е отразило на крайните
фактически и правни изводи на административния орган.
Ето защо в последните години има тенденция към
преодоляване на масовата практика за обявяване
нищожност на решенията на ПК /ОСЗГ/ поради нарушения
на чл. 60, ал.4 ППЗСПЗЗ /отм./
Подаденото от един сънаследник заявление ползва всички
останали сънаследници, съгласно изричната норма на
чл.14, ал.1 ППЗСПЗЗ. Достатъчно е един наследник да е

392
подал искане в срок, за да бъде образувано
производството. Останалите сънаследници обаче имат
качеството на заинтересувани страни и следва да участват
в административното и съдебното производство.
В административното производство правото на собственост
се доказва с писмени доказателства, които може да не са в
изискуемата по принцип нотариална форма. Съгласно чл.
12, ал.2 ЗСПЗЗ това са извлечения от емлячни регистри,
от данъчни регистри, опис-декларация за внасяне на имоти
в ТКЗС и счетоводни книги за заплащане на рента,
протоколи и решения за оземляване, в това число и по
Закона за трудовата поземлена собственост от 1946 г. и
правилника за неговото приложение и други писмени
доказателства. Макар в рамките на исковия процес тези
доказателства да не са годни да установяват право на
собственост, законът им е придал такава доказателствена
сила в адиминистративния процес по възстановяване на
правото на собственост върху земеделски земи. Като
такива доказателства следва да ги цени и съдът, когато
осъществява съдебен контрол над решенията на ОСЗ.
Изброяването на чл. 12, ал.2 ЗСПЗЗ не е изчерпателно.
Решенията на ОСЗ са индивидуални административни
актове. Когато са позитивни, те имат конститутивен
характер.
Съгласно чл. 14, ал. 1 от ЗСПЗЗ, респ. чл. 18ж, ал. 1 от
ППЗСПЗЗ, правото на собственост върху земеделските
земи се възстановява в стари реални граници в случаите,
когато същите са съществуващи или възстановими на
терена. В противен случай правото на собственост върху
земеделските земи се възстановява в нови реални граници
- с план за земеразделяне, за което се постановява
решение по чл. 14, ал. 2 от ЗСПЗЗ, съответно по чл. 18ж,
ал. 1 от ППЗСПЗЗ. В една част от случаите на
претендирана земеделска реституция заради промените в
статута на земеделската земя, която е загубила
земеделския си характер, попадайки в урбанизирани
територии (съгласно терминологията на ЗУТ, преди в
"строителните граници на населените места", според
ЗТСУ), за да се постанови решение за възстановяване на
земята в стари реални граници се налага да се развие
производството по чл. 11, ал. 4 от ППЗСПЗЗ, за да може да
се отговори налице ли е такава възможност, или са налице
ограниченията по чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ, съставляващи
пречки за възстановяване на собствеността. Поради това,
производството по чл.11, ал.4 ППЗСПЗЗ е преюдициално

393
по отношение на производството по възстановяване на
правото на собственост върху земеделски земи. Съдът не е
компетентен, ако не е проведена или приключила
процедурата по чл. 11, ал.4 ППЗСПЗЗ, сам да определя
реалните граници на подлежащите на възстановяване
имоти.
Іа.Планове за земеразделяне – относими разпоредби –
чл.10а, ал.2 ЗСПЗЗ, чл.14, ал.1, т.2, чл.17 ЗСПЗЗ, и чл. 18
ж, ал.2 ППЗСПЗЗ, чл.19, чл.23 до 27 ППЗСПЗЗ – процедура
и изисквания за изработване на плана. Касае се за
многоетапно производство по възстановяване на право на
собственост върху земеделски земи, като актовете,
слагащи край на всеки от етапите, подлежат на
самостоятелно оспорване.
Земеразделянето като дейност по възстановяване на
собствеността върху земеделски земи включва изготвяне
на плана за земеразделяне, обявяване, одобряване,
трасиране, координиране и въвеждане във владение.
Решението, посочено в чл. 18ж, ал.2 ППЗСПЗЗ само
определя размер и категория на подлежащите на
възстановяване земеделски земи. То подлежи на
оспорване относно тези показатели, но с него не се
възстановява собствеността. Окончателното решение се
издава след влизане в сила на плана за земеразделяне.
Процедурата по изработване на ПЗ наподобява тази по
изработване на плановете на новообразуваните имоти.
Ответникът трябва да доказва спазване на процедурата
със съответните протоколи, доказателства за обявяване и
др. Най-съществените изисквания, на които трябва да
отговаря плана за земеразделяне, са посочени в чл. 23а
ППЗСПЗЗ и те са:
1. собственикът да получи равностойна по количество и
качество земя по възможност в местностите, където са се
намирали имотите му. Когато отделен собственик има земи
в една и съща местност, те се предоставят на едно място;
2. имотите да са проектирани във форма, удобна за
обработка на земята с осигурен транспортен достъп;
3. по-малките имоти да се проектират по възможност в
близост до населени места.
Съдът следи за спазване на тези изисквания, като за целта
назначава съдебно-техническа експертиза.
Плановете се оспорват по реда на АПК, в 14-дневен срок от
обнародване в ДВ.
Процедурата завършва с решение по чл. 27 ППЗСПЗЗ на
ОСЗ за възстановяване право на собственост, издадено на

394
основание влезлия в сила план за земеразделяне.
Реквизити на решението са: размер и категория на имота,
неговото местоположение, граници, съседи, както и
ограниченията на собствеността с посочване на
основанията за тях, амортизационен срок на трайните
насаждения, оризищата и хидромелиоративните
съоръжения. Към решението се прилага скица на имота,
заверена от общинската служба по земеделие. Решението
се съобщава на заинтересуваните лица по реда на
Гражданския процесуален кодекс, но се оспорва по реда на
АПК, и то само за несъответствие с данни по плана за
земеразделяне относно местността, площта и категорията
на земеделската земя.
В чл.26 ППЗСПЗЗ е уредена процедура по преработване
на влезлия в сила план за земеразделяне и на одобрената
карта на съществуващите или възстановими стари реални
граници на земеделски земи. Те могат да бъдат
преработени при явна фактическа грешка със заповед на
министъра на земеделието и храните или на
упълномощено от него длъжностно лице, следователно
спорът относно законосъобразността на заповедта ще е
подсъден или на СРС, при делегиране, или на ВАС, ако
издател на акта е самият министър. Явна фактическа
грешка е несъответствието между заснетите на терена
трайни топографски елементи и/или съществуващата
ситуация и отразяването им върху плана. Процедурата
включва :1. оглед и/или геодезически измервания от
изпълнителя на техническите дейности по поддържане и
осъвременяване на картата на възстановената собственост
съвместно със служители от общинската служба по
земеделие; 2. Изготвяне на констативен протокол, който се
подписва от присъстващите заинтересувани лица; 3.
Изготвяне на план от страна на изпълнителя, върху който
се комбинират данните от влезлия в сила план за
земеразделяне или карта на съществуващите или
възстановимите на терена стари реални граници и
резултатите от констативния протокол, и регистър на
засегнатите имоти; 4. Приемане на плана и регистъра от
комисия, назначена със заповед на директора на
областната дирекция "Земеделие"; 5. Одобряване на
приемателния протокол от директора на областната
дирекция "Земеделие"; 6. предложение от страна на
директора на ОД „Земеделие” до министъра на
земеделието и храните да издаде заповед по чл. 17, ал. 8
ЗСПЗЗ.7. Заповед на министъра или упълномощено от него

395
лице, която се оспорва по реда на АПК. По аргумент от чл.
26, ал.13 ППЗСПЗЗ, жалбата спира изпълнението на
заповедта по чл. 17, ал.8 ЗСПЗЗ по отношение на
конкретните засегнати имоти.
ІІ. Производство по чл. 11, ал.4 ЗСПЗЗ. – провежда се
когато е заявено възстановяване на право на собственост
върху земеделски земи в границите на урбанизираните
територии. В този случай застроената част се определя
служебно от техническата служба на общината при
спазване на Наредба № 7 от 2003 г. за правила и
нормативи за устройство на отделните видове територии и
устройствени зони и на хигиенните и противопожарните
норми. Решенията на техническата служба на общината се
одобряват със заповед на кмета на общината и могат да се
обжалват по реда на АПК.
Производството започва по искане на заявителя, който
може да съвпада с лицето, подало заявление за
възстановяване право на собственост по ЗСПЗЗ, но може и
да е друг сънаследник. Производството може да започне и
по служебно искане на съответната ОСЗ. Независимо как е
започнало, по преписката следва да има данни за това –
молба или писмо от ОСЗ. Проверява се за наличие на
правен интерес, като такъв е налице, ако е подадено
заявление за възстановяване на имота по реда на ЗСПЗЗ.
Трябва ли по делото да бъдат конституирани всички
сънаследници като заинтересуваните страни? Практиката
не е еднозначна. От една страна, по аргумент че
подаденото от един сънаследник заявление би трябвало
да ползва и останалите, се приема, че не е необходимо
участието на всички по делото. Освен това, ако останалите
засегнати лица не са подали жалба, съдът по-скоро няма
задължение да ги конституира служебно. Практика има и в
обратния смисъл, напр. решение 15794/30.11.2011г. по адм.
дело 2593/2011.; решение 10169/07.07.2011г. по адм. дело
16452/10.
Техническата служба на общината или техническа комисия,
назначена от кмета установява каква част от заявения за
възстановяване имот е застроена, като в тази площ се
включва застроената площ на сградата и прилежащия
терен, определен по реда на Наредба № 7 /2003г.
Решението на техническата служба на общината се
одобрява от кмета. За София тези правомощия са
делегирани от кмета на общината на кметовете на райони,
като заповедта следва да се намира по преписката. Затова

396
ответник по делата в София обикновено е кметът на
района.
След обичайната проверка за компетентност, форма,
спазване на процесуалните правила, съдът следва да
провери правилно ли е определена застроената площ. Това
се установява с помощта на експертиза от вещо лице –
строителен инженер или геодезист, която съдът трябва да
назначи служебно. Съобразява се разпоредбата на §1в ДР
на ППЗСПЗЗ, като съдът проверява за наличието на
строителни дейности, които не позволяват възстановяване
на собствеността. Това са: наземни, подземни и подводни
сгради, постройки, пристройки, съоръжения, пътища, жп
линии и др. – изброяването не е изчерпателно. Такива са
също съоръжения, които не позволяват възстановяване на
собствеността: канали, мостове, корекции на реки, язовири,
диги, помпени станции, резервоари, пречиствателни
станции, открити рудници, хвостохранилища, водоеми,
открити паропроводи, нефтопроводи и др.
Актуалната практика на ВАС приема за застроена площ и
изпълнените мероприятия по одобрения подробен
устройствен план. Например озеленяване в междублоково
пространство или незастроените площи в резиденция
Бояна – реш. 16686/19.12.2011 по адм. дело 11409/2010;
реш. 8518/15.06.2011г. по адм. дело 1291/2011, реш. №
14240 от 13.11.2012 г. по адм. дело 3088/2012 г., ІV отд.
Когато става въпрос за проверка осъществено ли е
мероприятие „озеленяване”, съдът следва да назначи
експертиза с вещо лице лесотехник, който да провери
налице ли е мероприятието. Обикновена самозатревила се
площ обаче, за която няма такова отреждане по плана, не
представлява озеленяване.
Същността на производството и неговата цел е разгледана
в решение № 1265 от 24.01.2012г. по адм. дело №
11390/2010, ІV отд. на ВАС.
ІІІ. Обезщетяване
Целта на ЗСПЗЗ е възстановяване на правото на
собственост върху земеделски земи в реални граници. Две
са изключенията от това правило: 1. когато имотите са
застроени съгласно чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ при спазване на
всички нормативни изисквания или ако е отстъпено право
на строеж и законно разрешеният строеж към 1 март 1991 г.
е започнал; 2. когато върху имотите са проведени
мероприятия, които не позволяват възстановяване на
собствеността - §1в, ал.1 и ал.2 ДР ППЗСПЗЗ. За разлика
от хипотезата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, при която

397
невъзможността да настъпи реституцията се обуславя от
законността на застрояването, разпоредбата на чл. 10б, ал.
1 от ЗСПЗЗ не поставя такова изискване. За да се откаже
възстановяване на собствеността, е достатъчен
обективният факт на проведеното мероприятие. Когато се
касае за пречка по т.2, наличието на мероприятие,
представляващо пречка за реституцията се преценява към
датата на издаване на решението на ОСЗ – решение 212 от
13.03.2012 г. по адм.д. 1083/2011 на АССО, тричленен
състав.
В посочените случаи бившите собственици имат право на
обезщетение по тяхно искане с равностойни земи от
държавния или от общинския поземлен фонд и/или с
поименни компенсационни бонове. Обезщетителното
производство за такива имоти преминава през следните
законоустановени фази: 1. решение на основание чл. 19,
ал. 8 от ППЗСПЗЗ за определяне правото на обезщетение
на собствениците по реда на чл. 10б, 10в и 35 ЗСПЗЗ, с
посочена стойност на обезщетението (което решение
подлежи на обжалване пред районен съд само относно
размера на обезщетението); 2. решение на основание чл.
19, ал. 17 от ППЗСПЗЗ за определяне начина на
обезщетението - със земя и/или с поименни
компенсационни бонове, с определена стойност на
обезщетението (което подлежи на обжалване пред районен
съд само относно начина на обезщетението ); 3. план за
обезщетяване на основание чл. 19, ал. 18 от ППЗСПЗЗ
(който не подлежи на обжалване) и решение на основание
чл. 27а от ППЗСПЗЗ, в което се посочва конкретна
земеделска земя, отредена като обезщетение, с което
приключва и самата обезщетителна процедура (което
подлежи на обжалване пред районен съд като първа
съдебна инстанция само при несъответствие по стойност
между признатото и полученото обезщетение).
ІV.Придобиване право на собственост върху земите по §4а
и §4 б ПЗР ЗСПЗЗ
С §4 ПЗР на ЗСПЗЗ беше прекратено правото на ползване
върху земеделски земи, предоставени на граждани по
силата на актове на Президиума на Народното събрание,
на Държавния съвет и на Министерския съвет.
На гражданите, на които е предоставено право на
ползване върху земи по § 4, беше дадена възможност,
съгласно § 4а и 4б ПЗР на ЗСПЗЗ да придобият право на
собственост върху тях, в следните хипотези:

398
1. когато са построили сграда върху земята до 1 март 1991
г.;
2. когато земите представляват лозя, овощни градини или
земеделската земя е единствена на семейството на
ползвателя, който живее постоянно в населеното място, в
чието землище е имотът.
В практика често се повдига въпросът какво следва да се
разбира под „сграда” във връзка с това производство. В
§1в, ал.3 ДР на ППЗСПЗЗ изрично е посочено кои
постройки не се считат за сгради по смисъла на § 4а
ЗСПЗЗ, съответно не се включват в застроената площ, а
именно:
1. изградените стопански постройки за подслон и
съхраняване на инвентар и селскостопанска продукция
независимо от площта им и вида на конструкцията;
2. строежи, направени от фургони, вагони, контейнери,
каросерии, гаражи, независимо от начина на закрепването
им на терена;
3. непредназначените за постоянно, сезонно или временно
обитаване обемно-сглобяеми елементи, независимо от
начина на закрепването им на терена;
4. незавършени строежи до покрива включително.
Придобиването на правото на собственост се осъществява
след заплащане на земята на собственика и въз основа на
изготвена по нарочен ред оценка. Когато на собственика не
бъде заплатена стойността на земята, той придобива
собствеността на сградата, ако я заплати чрез общината на
ползвателя, построил сградата, или на неговите
наследници. Когато земята или сградата не бъдат
заплатени, сградата и принадлежащият й урегулиран
поземлен имот, определен с плана за новообразуваните
имоти по § 4к се изнасят на публична продан.
В хипотезата на §4б ПЗР ЗСПЗЗ ползвателят не може да
придобие право на собственост, ако земята е на по-малко
от 30 км от градовете с население над 300 хил. жители,
независимо от общината, в която се намира, или е на по-
малко от 10 км от крайбрежната морска ивица.
Ако на едно лице е било предоставено право на ползване
върху два или повече имота, те могат да придобият право
на собственост при условията на § 4а и 4б само върху един
от тях по избор.
Съгласно § 4з ПЗР ЗСПЗЗ, гражданите,чието право на
ползване се превръща в право на собственост съгласно §
4а, ал. 1, придобиват собствеността на земята до 600 кв. м,
а тези по § 4б, ал. 1 - до 1000 кв. м. Разликата над 600 кв. м

399
и над 1000 кв. м до фактически ползваната земя се
възстановява на собствениците за образуване на нови
имоти с размери не по-малки от 250 кв. м. Земите, от които
не може да се образува нов имот, остават в имота на
ползвателите и се заплащат от тях на собствениците по
пазарни цени.
За придобиване на правото на собственост върху имотите и
изготвяне на оценките се подава заявление пред общината.
Сроковете за това са многократно удължавани. Последно
съгласно ПМС 234/99г заявленията се подават в 30-дневен
срок от влизането в сила на плана на новообразуваните
имоти. Но с ПЗРЗИДЗСПЗЗ, бр.13 от 2007г. - § 29 бе
даден нов едногодишен срок за заварени случай с
изготвени ПНИ. Заварени случаи са такива, при които е
започнала процедура по определяне на оценката, но не е
завършила.
В зависимост от периода, в който е поискано изготвянето на
оценката, има три предвидени производства за изготвянето
и:
1. по §30-32 ПЗР към ПМС 121/97;
2. по §61 ПЗР към ПМС 456/97;
3. По §31 ДР на ПМС 234/99, който е и действащият в
момента ред.
Правоимащите в 30-дневен срок от влизането в сила на
плана на новообразуваните имоти подават молба за оценка
до кмета на общината, която молба трябва да съдържа
данни за имота и за подобренията, които ще се оценяват,
както и данни за собственика и за ползвателя. Оценката се
извършва от техническата служба на общината в 3-месечен
срок от влизането в сила на плана на новообразуваните
имоти, като в зависимост от хипотезата редът за изготвяне
на оценката е различен. Това е важно, защото когато съдът
проверява правилно ли е изчислена оценката, трябва да
възложи на вещото лице да я изготви именно по
предвидения за съответната хипотеза ред. В случаите по §
4а, ал. 1 и 5, § 4б, ал. 1 и § 4з, ал. 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ –
оценката се изготвя съгласно чл. 90 от Правилника за
прилагане на Закона за държавната собственост, когато
земите са разположени в селищни образувания или са
включени в строителните граници на населените места, а в
останалите случаи - съгласно Наредбата за реда за
определяне на цени на земеделските земи. В случаите по §
4а, ал. 3 от ПЗР на ЗСПЗЗ – оценката се извършва
съгласно нормите на приложение № 2 към чл. 20 от Закона
за местните данъци и такси, като получената стойност се

400
удвоява. В случаите по § 4в от преходните и
заключителните разпоредби на ЗСПЗЗ - по пазарни цени.
Съгласно §4л ПЗР ЗСПЗЗ оценките на земите, сградите и
подобренията на земята се извършват със заповед на
кмета на общината или на упълномощено от него
длъжностно лице в 3-месечен срок от влизането в сила на
плана на новообразуваните имоти. Заповедите подлежат
на обжалване от собствениците на земите и ползвателите
по реда на АПК. От тази разпоредба става ясно, че
собствениците на земите /имат се предвид бившите
собственици/ са заинтересувани страни в производството
по определяне на оценката и следва да участват както в
административното, така и в евентуално съдебно
производство.
В тримесечен срок от влизането в сила на оценката сумата
се внася в извънбюджетна сметка на общината и заедно с
лихвите се използва за обезщетяване на бивши
собственици и ползватели. Общината уведомява
правоимащия за възможността за получаване на
дължимото обезщетение в едномесечен срок от внасянето
на сумите.
По старите производства – по ПМС 121/97 след изготвяне
на оценката и заплащане на цената правоимащите се
снабдяват с констативен нотариален акт. По ПМС 456/97
кметът се произнася и относно правото да се придобие
собствеността върху земята, който акт също подлежеше на
обжалване. Сега, след изработване на ПНИ и внасяне на
сумата по оценката, кметът издава заповед съгласно чл.
28а ППЗСПЗЗ за придобиване съответния имот по ПНИ.
V.Планове на новообразуваните имоти
Нормативна уредба - §4к ПЗР ЗСПЗЗ и чл.28-28в ППЗСПЗЗ
Изработва се за земите, предоставени за ползване на
граждани въз основа на актове по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ.
Продедура и изисквания:
1. Установяване границите на имотите преди образуване на
ТКЗС и ДЗС. Границите на имотите преди образуване на
ТКЗС и ДЗС се установяват въз основа на аерофотоснимки,
фотосхеми, фотопланове, кадастрални планове,
комасационни планове и други графични материали и
данни. При липса на такава информация се извършва
анкета по реда на чл.18б ППЗСПЗЗ / както при изготвяне на
картата на възстановената собственост/. Ако има стари
реални граници на място, се извършва заснемане по реда
на чл. 18а ППЗСПЗЗ

401
2. Изработване на помощен план от технически
изпълнител. Като основа за плана на новообразуваните
имоти се изработва помощен план. Той съдържа данни за
имотите, предоставени за ползване и за имотите,
съществували преди образуването на ТКЗС и ДЗС. В
помощния план се нанасят граници и номера на имотите,
предоставени за ползване, сградите, инфраструктурата,
релеф, водни площи и др.
3. Изработване на ПНИ и регистър. С плана на
новообразуваните имоти се установяват границите на
имотите, правото на собственост върху които се придобива,
съответно възстановява, по реда на § 4к, ал. 7 и при
условията на § 4а, 4б и 4з от преходните и заключителните
разпоредби на ЗСПЗЗ. Планът на новообразуваните имоти
се изработва в мащаба и въз основа на помощния план и
съдържа границите и номерата на новообразуваните
имоти, сградите, съществуващите и новопроектираните
улици и пътища, съществуващите обекти на техническата
инфраструктура и релефа на терена. Към плана се изготвя
регистър на имотите, в който се съдържат данни за
собствеността на новообразуваните имоти. Регистърът е
неразделна част от плана. Планът на новообразуваните
имоти се изработва в графичен и в цифров вид. Към
преписката следва да се съдържа извадка от графичния
материал и от регистъра, в частта им касаеща конкретните
имоти, за които се отнася жалбата. Цифровият модел на
плана се проверява от вещото лице на място при
ответника, но ако се прецени, че е нужно за доказването,
може да бъде изискан и съответен електронен носител.
При изработване на ПНИ се цели правилно устройство на
територията. Всеки имот следва да отговаря на определени
технически изисквания: площ и лице, достъп до улица или
път, отстояния от заварени сгради, има изисквания за
размерите на улиците. Конкретните изисквания към плана
на новообразуваните имоти съобразно характерните
особености на съответната община се определят от
техническата служба на общината с техническо задание.
При експертизата на вещото лице трябва да бъде
възложено да изследва спазването на техническите
показатели, залегнали в ЗУТ, актовете по прилагането му и
в техническото задание. Техническото задание или поне
извадка от него, касаеща имота, следва да се намират по
делото.
С плана на новообразуваните имоти на всеки правоимащ
се определя имот, като местоположението му се

402
съобразява със съществуващите в него сгради и
съоръжения или трайни насаждения. Имотите запазват
границите и размерите си, когато площта им не надвишава
600 кв.м, съответно 1000 кв.м, и имат осигурен достъп до
улица или път.
Разликата над 600 кв.м и над 1000 кв.м до фактически
ползваната земя се възстановява на бившия собственик за
образуване на нов имот (имоти) с размер не по-малък от
250 кв.м. Всеки нов имот се образува от една или повече
съседни разлики, които се възстановяват на един и същ
собственик. Разликите, от които не може да се образува
нов имот, остават в имота, определен за ползвателя.
Техническите изисквания към плановете и условията за
контрола им се определят със съвместна заповед на
министъра на регионалното развитие и благоустройството
и министъра на земеделието и храните. Заповедта е
обнародвана в Държавен вестник.
4. Назначаване на комисия от областния управител, в
която се включват представители на службата по
кадастъра, на областната дирекция "Земеделие", на
общинската служба по земеделие, на областната
администрация и на техническата служба на общината. По
преписката следва да се намира заповедта за назначаване
на комисията и съдът проверява дали членовете и
отговарят на посоченото изискване. Нарушението във
връзка със състава на комисията обаче е съществено само
ако е довело до грешна преценка на относимите факти или
неправилно приложение на материалния закон, т.е. ако се е
отразило при вземане на решение от страна на
административния орган.
5. Разглеждане на плановете от комисията в 30-дневен
срок от внасянето им в областната администрация.
6. Изготвяне на протокол за приемане от страна на
комисията- протоколът следва да се намира към
преписката.
7. Съобщаване на приетите планове от общинската
администрация на заинтересуваните лица чрез обявление,
обнародвано в "Държавен вестник", чрез разгласяване в
средствата за масово осведомяване и чрез излагане на
подходящи места с публичен достъп в сградите на
общината и кметството – за това също трябва да има данни
в преписката.
8. Подаване на писмени искания и възражения от
заинтересуваните лица, в едномесечен срок от
обнародването на обявлението, до кмета на общината.

403
9. Разглеждане на постъпилите писмени искания и
възражения в 30-дневен срок и вземане решение за
отразяването им в окончателните проекти на плановете и
документацията към тях на базата на основателните
искания и възражения, както и поради констатирани
несъответствия, непълноти или грешки. За решенията си
комисията съставя протокол – част от административната
преписка.
10. Изработване на окончателните проекти на плановете
по ал. 1 и документацията към тях, с отразяване решенията
на комисията.
11. Одобряване на плана на новообразуваните имоти със
заповед на областния управител. Заповедта се обнародва
в "Държавен вестник", разгласява се чрез средствата за
масово осведомяване, включително чрез два централни
ежедневника, и се обявява на подходящи места с публичен
достъп в сградите на общината и кметството. Жалби срещу
одобрения план на новообразуваните имоти могат да се
подават от заинтересуваните лица чрез областния
управител пред административния съд в 14-дневен срок от
обнародването на заповедта. Ако планът не е бил оспорен
в този срок, той влиза в сила в съответните части.
Обжалването спира прилагането на плана в частите -
предмет на жалбите.
В производството по съдебен контрол на актовете по § 4к,
ал. 6 от ЗСПЗЗ съдът не разрешава спорове за
собственост, а въз основа на представените доказателства
проверява дали записването в регистъра на собствеността
към ПНИ, одобрен с обжалваната заповед, е извършено в
съответствие с представен титул за собственост - решение
№ 2277 от 15.02.2012 г. по адм. дело № 15733/2010 г., ІV
отд. на ВАС.
V.За възстановяването, съответно за придобиването, на
правото на собственост върху всеки от новообразуваните
имоти се издава заповед от кмета на общината с точно
индивидуализиране на имота въз основа на влязъл в сила
план на новообразуваните имоти и документ за заплатена
сума по влязла в сила оценка на земята или сградата.
Реквизити на заповедта са номерът на имота от плана на
новообразуваните имоти, местоположението, размерът,
границите, съседите, наличието на сгради, както и
ограниченията на собствеността и основанията за тях.
Неразделна част от заповедта е скица на имота. Заповедта
се съобщава по реда на Гражданския процесуален кодекс,
а не по реда на АПК, но подлежи на обжалване по реда на

404
Административнопроцесуалния кодекс. Бившите
собственици на имота имат правен интерес да оспорят
заповедта – опр. 15224/21.11.2011г. На още по-голямо
основание адресатът на заповедта е легитимиран да я
оспори, независимо дали е оспорил ПНИ. В обратния
смисъл обаче е определение 8914/21.06.2011г. по адм. д.
16139/2010г., І отд. Предметът на съдебния контрол е
сведен до това дали с издадената заповед възстановеният
имот съответства на влезлия в сила ПНИ и са спазени
изискванията за местоположението, границите, съседите,
както и ограниченията на собствеността и основанията за
тях - реш. 17153/27.12.2011г. по адм. дело 11210/10, ІV отд.
на ВАС. Производството по изменение на влязъл в сила
ПНИ е последващо, а не преюдициално по отношение на
производството по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ и съответно
не може да бъде основание за спиране на производството
по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, нито за отказ за
произнасяне по искането за издаване на заповедта – опр.
7288/26.05.2011г. по адм. д. 5481/2011, ІV отд.
Планът на новообразуваните имоти се счита за приложен
след влизането в сила на заповедта по чл. 28а, ал. 1 /
заповедта за придобиване право на собственост върху
конкретния имот, която се издава от кмета на общината/,
трасиране на границите и въвод във владение на
собствениците.
VІ.Изменение на влязъл в сила план на новообразуваните
имоти – §4к, ал.8 ПЗР ЗСПЗЗ, чл.28в ППЗСПЗЗ
Началото на производството започва по искане на
заинтересуваните лица, подадено до кмета на общината.
Основания за изменения / подобни на основанията за
изменение на ПУП/:
1. когато помощният план, въз основа на който е изработен,
съдържа съществени непълноти или грешки; при спор за
материално право заинтересуваните лица осъществяват
правата си по съдебен ред;
2. когато планът съдържа явна фактическа грешка;
3. когато планът е изработен при съществени
закононарушения, освен ако има влязло в сила решение на
съда или планът е приложен;
4. по предложение на съда по дела за делба на имоти;
5. със съгласието на всички пряко заинтересувани
собственици.
Процедура: кметът на общината назначава комисия със
съответна заповед, в която се включват представители на
областната администрация, на техническата служба на

405
общината и на службата по геодезия, картография и
кадастър. Комисията взема решение за изменение на
плана. Актовете на комисиите в това, както и в описаните
досега производства представляват част от
административната процедура и не подлежат на
самостоятелно оспорване. Въз основа на решенията на
комисията се издава заповед за изменение на ПНИ от
кмета на общината. Заповедта подлежи на съобщаване и
обжалване по реда на АПК.
С решение 14149 от 12.11.2012 г. по адм. дело №
4325/2012 г., ІV отд. е прието, че в хипотезата на § 4к, ал. 8,
т. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ, която урежда едно от основанията за
изменение на влязъл в сила план на новообразуваните
имоти, законодателят е имал предвид специалния
установителен спор по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ. Влязлото в
сила решение, с което този спор е разрешен със сила на
пресъдено нещо, дава основание за изменение на ПНИ.
Всъщност, спорът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е спор за вещно
право към един минал момент – образуването на ТКЗС и
разрешаването му след влизането в сила на плана за
новообразуваните имоти и възстановяването на правото на
собственост е ирелевантно за изменението на ПНИ. В
хипотезата на §4к, ал.8, т.1 ПЗР на ЗСПЗЗ се има предвид
разрешаването на всеки друг спор за право на собственост,
както става ясно и от по-нататъшните мотиви на
решението, аналогичен на този, предвиден в чл.53, ал.2,
изр.2 ЗКИР.. В същото решение е прието, че заличаване на
собственик, вписан в регистъра, неразделна част към плана
на новообразуваните имоти, и отреждането на имот на друг
претендиращ собственик не представлява грешка в
заснемането на имота, идентична с явна фактическа
грешка по смисъла на § 4к, ал. 8, т. 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ .
Конкуренцията между два титула за собственост сочи на
спор за материално право, който следва да бъде разрешен
по исков ред и едва след приключване на този спор
отреждането, предвидено с плана на новообразуваните
имоти следва да се приведе в съответствие с установените
права.
Когато за съответната територия са одобрени кадастрална
карта и кадастрални регистри, имотите по ПНИ се нанасят в
кадастралната карта. В този случай, ако е поискано
изменение след одобряване на кадастралната карта и
кадастралните регистри, разпоредбата на §4к, ал.13 ПЗР
ЗСПЗЗ предвижда, че началникът на службата по
геодезия, картография и кадастър издава заповед за

406
нейното изменение. Текстът не е прецизен и оставя
съмнение относно компетентния орган да допусне
изменението на ПНИ след одобряване на кадастралната
карта и кадастралните регистри. Според автора,
независимо дали кадастралната карта е одобрена, на
изменение подлежи ПНИ и това се извършва със заповед
на кмета. След това, ако е налице необходимост, се изменя
кадастралната карта, като това вече става със заповед на
съответния началник СГКК. В обратен смисъл е реш.
13967/31.10.2011г.
Планове на новообразуваните имоти се изработват и за
териториите, застроени със сгради и съоръжения от
имуществото на организациите по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ и
разположени извън границите на урбанизираните
територии. Производството е уредено в чл. 45, ал.3 до ал.8
ППЗСПЗЗ. Приетите по този ред планове се одобряват със
заповед на директора на областната дирекция
"Земеделие", която може да се обжалва по реда на АПК -
решение 8206 от 07.06.2012г. по адм. дело 3967/2012 г. на
ВАС, ІV отделение.
VІІ.Други производства.
1.Предоставянето на земи по чл. 19, ал.1 ЗСПЗЗ.
Тази разпоредба касае земеделски земи, останали след
възстановяване на собствеността. По принцип те се
стопанисват и управляват от общината и при изпълнение
на определени изисквания и срокове стават общинска
собственост. При прилагане на тази разпоредба е добре да
се проследи нейното изменение през годините- изменяна е
9 пъти, тъй като само така може да се разбере смисълът и
връзката със съответните текстове от правилника.
Всъщност, идеята е от останалата след възстановяване на
собствеността земеделска земя да се удовлетворят
претенциите на лица с неприключили процедури по
възстановяване на собствеността – такива с влезли в сила
съдебни решения или решения на ПК за признаване
правото на възстановяване на собствеността – пример
старите решения. С такава земя се извършва и
обезщетяването по ЗСПЗЗ.
Процедурата следва реда на чл. 45в - 45ж ППЗСПЗЗ и
включва:
а/ определяне на земите по чл. 19, ал.1 ЗСПЗЗ от нарочна
комисия, която се назначава от директора на ОД
„Земеделие” и чието решение се одобрява също от този
орган, б/издаване на решение от ОСЗ за признаване
правото на възстановяване на собствеността по чл. 45д,

407
в/установяване границите на имотите по смисъла на чл.
45е, г/предоставяне на мотивирано искане от ОСЗ до кмета
на общината – чл. 45ж, ал.1, д/издаване на заповед от
кмета на общината /след изм. от 2011г. – решение на
Общинския съвет/ и е/решение на ОСЗ за възстановяване
на право на собственост – чл. 45ж, ал.3.
Всеки един етап от процедурата приключва с издаване на
акт от съответния орган, който подлежи на оспорване.
Комисията по чл. 45в от Правилника определя земите по
чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ въз основа на картата на възстановената
собственост. На този етап не могат да се решават спорове
относно това дали земята е земеделска, а само се
обособява останалата след възстановяване на
собствеността земя. Това е добре обяснено в решение
964/11.12.2010г. по адм. дело 731/2009, 7 състав, АССО и
решението на ВАС за потвърждаването му – 9298/2011г.
Ако искането до кмета на общината /общинския съвет/ по
чл. 45ж, ал.1 не съответства на резултатите от
анкетирането по чл. 45е, ал.3, то е немотивирано, защото
обезсмисля анкетирането. Такова искане следва да бъде
отказано – реш. 6449/10.05.2011г. по адм. дело
16450/2010г., ІV отд.
Решението на общинския съвет по чл. 45ж, ал. 2 от
ППЗСПЗЗ е част от процедурата по възстановяване на
собствеността върху земеделска земя при условията на чл.
45д от ППЗСПЗЗ. Въпросното решение се връчва на
заявителя по реда на АПК и служебно на общинската
комисия по земеделие - чл. 45ж, ал. 2 от ППЗСПЗЗ, а след
влизането му в сила въз основа на него общинската служба
по земеделие постановява решение за възстановяване на
собствеността - ал. 3 от същата норма. От анализа на
последните разпоредби следва да бъде направен извода,
че решението на общинския съвет по чл. 45ж, ал. 2 от
ППЗСПЗЗ има белезите на индивидуален административен
акт, който подлежи на обжалване – определение 14139 от
12.11.2012г. по адм. дело № 13515/2012 г. на ВАС, І
отделение.
2.Създаване на масиви за ползване – чл. 37в ЗСПЗЗ, чл. 69
– 73 ППЗСПЗЗ
Производството по чл. 37в от ЗСПЗЗ представлява
процедура за създаване на масиви за ползване по
споразумение между собствениците и/или ползвателите,
което се ръководи от комисия за всяко землище на
общината, назначена със заповед на съответния директор
на ОД "Земеделие".

408
Собствениците на земеделски земи декларират в
общинската служба по земеделие по местонахождението
на имотите формата на стопанисване и начина на трайно
ползване на всеки от имотите. В случай, че собствениците
не желаят имотите им или някои от тях да се включват в
масиви за ползване, те изрично посочват това
обстоятелство в декларацията. Декларацията се подава за
всяка година. Отказът да се приеме заявление, подадено
по реда на чл. 69, ал. 2 и чл. 70, ал. 1 ППЗСПЗЗ
представлява отказ за извършване на административна
услуга и подлежи на обжалване – определение 11640 от
24.09.2012 г. по адм.д. № 8927/2012 г., ІV отд. на ВАС.
Ползвателите на земеделски земи също могат да подават
в общинската служба по земеделие по местонахождението
на имотите заявление за участие в споразумение за
ползване по чл. 37в ЗСПЗЗ, за всяка календарна година.
Въз основа на декларациите и заявленията и регистъра на
земеделските имоти, ОСЗ изготвя предварителен регистър
на имотите и карта на масивите. Регистърът и картата
съдържат данни за всички имоти по КВС, включително и за
тези, за които не са подадени декларации и заявления – по
аргумент от чл. 37, ал.3, т.2 ЗСПЗЗ. От масивите се
изключват само имотите, за които собствениците са
декларирали, че ще ги обработват самостоятелно.
Съгласно разпоредбата на чл. 73, ал. 2 от ППЗСПЗЗ
споразумението се съставя по образец, утвърден от
министъра на земеделието и храните, и има действие от
датата на одобряване на протокола по чл. 75 от
правилника. Съгласно чл. 75, ал. 1 от ППЗСПЗЗ, комисията
по чл. 37в, ал. 1 от ЗСПЗЗ съставя протокол за приемане на
картата и регистрите по образец, утвърден от министъра на
земеделието и храните, като протоколът се подписва от
членовете на комисията и от ползвателите на масивите и
се одобрява от директора на областната дирекция
"Земеделие". Представянето само на подписано
споразумение не доказва, че това споразумение е
породило действие, поради което не може да легитимира
едно лице като ползвател на правно основание – решение
9859 от 06.07.2012 г. по адм. дело № 15588/2011 Г., ІV отд.
на ВАС.
В случай, че между ползвателите не се постигне
споразумение в съответствие с чл. 37в, ал. 3 от ЗСПЗЗ
комисията по ал. 1 съставя проект за разпределение на
ползването при спазване на изискванията по т. 1 и т. 2, в
зависимост от характера на земите в масива, липса на

409
сключени договори и неподадени декларации от
собственици по чл. 37б от ЗСПЗЗ. За дейността си
комисията изготвя доклад до директора на областната
дирекция "Земеделие", който съдържа сключеното
споразумение, разпределението на масивите за ползване,
данни за земите по ал. 3, т. 2, за техните собственици и
дължимото рентно плащане, въз основа на който
директорът на областна дирекция "Земеделие" издава
заповед за разпределение на масивите в землището в срок
до 1 октомври на съответната година.
Заповедта се обжалва по реда на АПК. Обжалването на
заповедта не спира изпълнението й, т.е. допуснато е
предварително изпълнение по силата на закона.
Предпоставките за допустимост на жалбата са общите по
АПК – правен интерес, наличие на подлежащ на оспорване
индивидуален административен акт и т.н. – не трябва да са
налице процесуалните пречки, посочени в чл. 159 АПК.
Жалбата може да съдържа и най-общи и по конкретни
оплаквания във връзка с основанията за оспорване по чл.
146 АПК- независимо какво съдържа, съдът е длъжен да
изследва всички предпоставки за законосъобразност.
Съдът проверява всичко служебно – компетентност,
форма, спазването на цялата процедура, описана подробно
в ППЗСПЗЗ, като следи за съществени процесуални
нарушения, съобразяване с материалния закон и с целта
на закона. По принцип съдът проверява верността на
декларациите и следи за наличието на вещни/
облигационни права, но не разрешава вещни или
облигационни спорове. Ако например ползвател е подал
заявление за ползване, но не е представил доказателства
за правото си да ползва съответната площ, то това ще се
отрази при определяне на площта от масива, която той ще
ползва, респективно може да не му бъде предоставена
площ за ползване. Ако има застъпване на имоти и две лица
се легитимират като ползватели на базата на равни по
юридическа сила основания, съответните имоти следва да
бъдат изключени от масивите до решаване на спора за
материално право.
Кои са заинтересованите страни, респективно лицата,
легитимирани да оспорват заповедта?
Проблемът е разгледан в определение 6520/11.05.2011г., 5
чл. състав на ВАС. Според автора, като страни в
производството следва да участват всички регистрирани
земеделски производители - ползватели и собствениците,
които са заплатили средното годишно рентно плащане за

410
землището в срок до 1 юли на съответната година - по
аргумент от чл. 37в, ал.2 ЗСПЗЗ. Информация за тези лица
би трябвало да бъде получена от съответна общинска
служба „Земеделие”, по аргумент от чл. 37 б ЗСПЗЗ, тъй
като при нея се води регистър, нарочно създадени за
целите на образуването на масиви. Не са заинтересувани
тези лица, които са заявили, че не желаят да бъдат
включвани в масив и сами ще обработват земите си, но те
имат правен интерес да оспорват заповедта, ако тя засяга
имота им.
Според решение 13865/27.10.2011г. ІV отд. на ВАС не е
допустимо прекратяване на адм. производство по издаване
на заповедта; директорът на ОДЗ действа при условията
на обвързана компетентност - при наличието на доклад на
помощната комисията, той е длъжен да издаде заповед.
Съгласно чл. 37в, ал. 12 от ЗСПЗЗ, когато в срока по ал. 1 и
4 директорът на областната дирекция "Земеделие" не
издаде заповедта, всяко заинтересовано лице може да
поиска издаването й от министъра на земеделието и
храните. Следователно законодателят е предвидил
хипотезата за неиздаване на заповед, но не и отказ за
издаването й.
В определение 12631/06.10.2011г. са разгледани сроковете
в процедурата по издаване на заповедта и техния характер.
Съгласно решение 1044/21.02.2012г. на ВАС, при
разпределението на първо място се съблюдават
доказаните права на собствениците, арендаторите и
наемателите на земеделските земи, като разпределението
се извършва при спазване на пропорцията, съобразно
доказаните права. Прилагането на предвиденото в чл. 37в,
ал. 3, т. 1 от ЗСПЗЗ правило е факултативно, доколкото по
този начин на разпределение не се засягат доказаните
права на всички правоимащи за съответното землище.
Възприемането на това правило като императив означава
да се допусне отреждането на масиви за обработка в
цялото землище само на един арендатор, като при този
начин на разпределение площта на отредените масиви за
ползване значително ще надвиши доказаните права на този
арендатор. От друга страна такъв начин на разпределение
би накърнил правата на други ползватели, регистрирани
като земеделски производители за съответното землище и
доказали права на собственост и/или ползване. При
служебното разпределение на ползването на масивите,
основният принцип е за спазване на пропорцията по
отношение на доказаните права на всички собственици и

411
ползватели на земеделски земи за съответното землище,
регистрирани по реда на чл. 37б от ЗСПЗЗ. От посоченото
решение може да се придобие представа и каква следва да
е задачата, която ще бъде поставена на експертизата по
такова дело.
3.Изземване на земеделски имоти – чл. 34 ЗСПЗЗ
Съгласно разпоредбата на чл. 34, ал. 1 от ЗСПЗЗ по искане
на собствениците или на ползвателите на правно
основание, земеделските имоти с възстановено право на
собственост се изземват със заповед на кмета на общината
по местонахождение на имотите от лицата, които ги
ползват без правно основание, и се предоставят на
собствениците им. Административният ред за изземване на
земеделски имоти, собствеността върху които е
възстановена по реда на ЗСПЗЗ, включва изследване на
законовите предпоставки за това: да е възстановено право
на собственост върху земеделска земя, имотът да се
ползва от други лица, различни от собствениците или
ползвателите и това ползване да е без правно основание.
Има практика обаче, че този ред е неприложим при спор за
материално право – решение 412/10.01.2012г. по адм. дело
8309/2011 на ВАС.
От граматичното и логическо тълкуване на текста, следва
заключение, че не само собствениците, на които е
възстановено правото на собственост, а всички
собственици, в това число и приобретателите, могат да
заявят защита на правата си на собственост по реда на
бързото административно производство, щом се касае до
имот с възстановено право на собственост по реда на
ЗСПЗЗ. Нещо повече, такова право имат и ползвателите.
Изискването за възстановено право на собственост е
относно имотът, а не относно собственика, което е видно от
редакцията на текста, тъй като обстоятелственото
пояснение "с възстановено право на собственост" е
относно подлога - "земеделските имоти". Ако законодателят
е целял да ограничи защитата на правото на собственост и
тя да е само по отношение тези собственици, в полза на
които е постановена реституцията на земеделската земя,
тогава щеше да изрази волята си и чрез съответната
редакция на текста в този смисъл – реш.12649/07.10.2011г.
по адм. дело 11017/2010г., ІV отд.
В момента е образувано т.д. № 3/2011 г., по искане на
Омбудсмана на Република България, до Общото събрание
на колегиите на ВАС, за приемане на тълкувателно
решение по следния въпрос: Прилага ли се

412
административното производство по чл. 34 от ЗСПЗЗ за
имотите, възстановени по реда на ЗСПЗЗ, които се намират
в урбанизирана територия/населени места и селищни
образувания/и не представляват земеделски земи, или е
приложимо само в случаите, когато възстановените по реда
на ЗСПЗЗ имоти представляват земеделски земи по
смисъла на чл. 2 от закона?
Разпоредбата на чл.34, ал.2 ЗСПЗЗ предвижда
предварително изпълнение на заповедта по силата на
закона. В тази връзка може да постъпят искания за спиране
на предварителното изпълнение – специална уредба в чл.
34, ал.6 ЗСПЗЗ. В тридневен срок от датата на издаване на
заповедта ползвател, който ползва без правно основание
земеделска земя, може да внесе по банкова сметка за
чужди средства на общината сума, представляваща
трикратният размер на средното годишно рентно плащане
за землищата от общината през предходната година за
времето на неправомерното ползване. В този случай се
спира изпълнението на заповедта, като правоимащите лица
се уведомяват в тридневен срок от кмета на общината по
реда на Административнопроцесуалния кодекс за правото
им да получат депозираната сума. В случай, че в 10-дневен
срок от получаване на уведомлението правоимащите лица
изразят писмено съгласие за получаване на депозираната
сума, издадената заповед се отменя от кмета на общината.
При липса на изрично писмено съгласие издадената
заповед подлежи на незабавно изпълнение, като е
предвиден специален по отношение на АПК ред за
спиране.
4. Предоставяне право на ползване и придобиване на земи
от Държавния поземлен фонд – чл. 26 ЗСПЗЗ и чл. 47
ППЗСПЗЗ.Предоставянето на правото на ползване върху
тези земи се урежда от приетата от общинския съвет
наредба, на основание чл. 8, ал. 2 ЗОС.
5.Търгове и конкурси за свободни земи от Държавния
поземлен фонд – наем или аренда и конкурси – чл. 24а
ЗСПЗЗ и чл.47б-47щ ППЗСПЗЗ
Отдаването на земите от Държавния поземлен фонд под
наем или аренда се извършва чрез търг или конкурс при
условия, ред и цени, определени в правилника за
прилагане на закона. Въз основа на резултатите от
проведения търг или конкурс се сключва договор за наем
или аренда, за срок не по-дълъг от 10 години.

413
В изброените в чл. 24а, ал.2 ЗСПЗЗ случаи земеделските
земи от Държавния поземлен фонд могат да се отдават под
наем или аренда без търг или конкурс.
Отдаването на земите от общинския поземлен фонд, с
изключение на мерите и пасищата, под наем или аренда се
извършва чрез търг или конкурс при условия и по ред,
определени от общинския съвет. Въз основа на
резултатите от проведения търг или конкурс се сключва
договор за наем или аренда, за срок не по-дълъг от 10
години.
В изброените в чл. 24б, ал.2 ЗСПЗЗ земите от общинския
поземлен фонд могат да се отдават под наем или аренда
без търг или конкурс.
Процедурата по провеждане на търгове и конкурси за
отдаване на земи от ДПФ под наем или аренда е
предвидена в чл. 47б – 47 щ ППЗСПЗЗ. Текстовете от 47б
до 47о касаят търга, а от 47п до 47ц - конкурса. Конкурсът
приключва с акт на Министъра на земеделието и храните,
поради което оспорването му няма да стигне до районния
съд. По търговете обаче може да има спорове, подсъдни на
районните съдилища. Обръщам внимание на чл. 47н
ППЗСПЗЗ, съгласно който, когато става въпрос за търг, на
оспорване по реда на АПК подлежи протоколът на
тръжната комисия за класиране на участниците. Комисията
се назначава със заповед на директора на ОД „Земеделие”
и именно тази комисия е ответникът в процеса - решение
5259/14.04.2011г., ІV отделение на ВАС.
Въз основа на чл. 47ч ППЗСПЗЗ се прави извод за
допуснато предварително изпълнение на протокола на
тръжната комисия за класиране на участниците в търга, по
силата на закона - определение 13169/05.11.2010г. по адм.
д. 12759/2010 на ІV отд.
6. Разпореждане със земи по реда на чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ -
чл. 56а-56д ППЗСПЗЗ.
Производството започва по заявление на лицата, които са
придобили собствеността върху сгради и съоръжения от
имуществото на организациите по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ,
до министъра на земеделието и храните чрез областната
дирекция "Земеделие" по местонахождение на държавния
имот, за придобиване на правото на собственост върху
застроените и нормативно определените прилежащи
площи към сградите и съоръженията. Към заявлението се
прилагат изискуемите документи по чл. 56а, ал.2 ППЗСПЗЗ,
като в него се посочва и предпочитаният начин за
придобиване на правото на собственост върху земите по

414
ал. 1 съгласно чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ. Преписката се
комплектува от областната дирекция "Земеделие" с
необходимите документи. Дирекцията извършва проверка
за редовността на преписката, прилага мотивирано
писмено становище и изпраща комплектуваните преписки в
Министерството на земеделието и храните в едномесечен
срок от представянето на документите по ал. 2 - 4. Когато
констатира нередовност, областната дирекция "Земеделие"
връща преписката на заявителя с препоръчано писмо с
обратна разписка с указание в какво се състоят
нередовностите и определя едномесечен срок за
отстраняването им.
Следващият етап на административното производство
включва изготвяне на оценка на застроените и прилежащи
площи.
Съгласно чл. 56г ППЗСПЗЗ министърът на земеделието и
храните се подпомага от постоянно действаща комисия,
която разглежда преписките. За работата си комисията
съставя протокол, с който предлага на министъра на
земеделието и храните да издаде заповед за придобиване
на прилежащите и нормативно определените площи или за
отказ. Решенията на комисията не подлежат на
самостоятелно обжалване. Съгласно определение № 71 от
23.07.2012 г. по адм. дело № 48/2012 г. на смесен
петчленен състав, компетентен да се произнесе по жалба
срещу решение на Комисията по чл. 56г, ал. 1 ППЗСПЗЗ е
районният съд. В случая той трябва да се произнесе по
допустимостта на жалбата. Актът, подлежащ на оспорване,
е издадената въз основа на протокола заповед по чл. 56д
ППЗСПЗЗ, постановена от министъра на земеделието и
храните или упълномощено от него длъжностно лица, за
извършване на покупко-продажба или замяна.
7. Процедура по чл.56е- 56р ППЗСПЗЗ - търгове за
продажба на земи по чл. 27, ал. 8 ЗСПЗЗ. Това са земи,
незаети със сгради и съоръжения или прилежащи площи
към тях на организациите по § 12 от преходните и
заключителните разпоредби и по § 29 от преходните и
заключителните разпоредби на ЗИД ЗСПЗЗ, които са
негодни за земеделско ползване и не подлежат на
възстановяване. Когато заповедта по чл. 56м, ал.4
ППЗСПЗЗ е издадено от лице, на което са делегирани
правомощия за това от Министъра на земеделието и
храните, жалбите срещу нея са подсъдни на районните
съдилища.

415
 РЕСТИТУЦИЯ
Красимир Влахов

Реституцията е способ за превръщане на държавна-

та собственост в частна, при който принудително отнетата
от държавата собственост се възстановява на бившите
собственици или на техните наследници. След
демократичните промени в България бяха приети редица
реституционни закони, по силата на които се възстановяват
правата на бившите собственици, чиито имоти са били
одържавени или масовизирани (включени в ТКЗС) в пе-
риода след 9.09.1944 г. Всеки от тези закони има различно
приложно поле и предвижда определен фактически състав,
при който настъпва реституционният ефект. Независимо от
това, реституцията като правен институт се основава на об-
щи принципи, заложени във всички тези нормативни актове,
макар и с известни изключения.
На първо място, реституцията е способ за възстано-
вяване на действително притежавани в миналото права и
следователно на това основание възниква право на собст-
веност върху същия имот, който е бил притежаван преди
одържавяването (без значение е, че в повечето случаи този
имот вече ще има различна индивидуализация съобразно
действащия към момента на възстановяването кадастра-
лен или регулационен план). В Закона за собствеността и
ползуването на земеделските земи (ЗСПЗЗ) и в Закона за
възстановяване на собствеността върху гори и земи от гор-
ския фонд (ЗВСГЗГФ) обаче са предвидени изключения от
този принцип – ако старите реални граници на земята или
гората не могат да бъдат установени, правото на собстве-
ност се възстановява в нови реални граници, т.е. върху
друг имот (чл. 14, ал. 1, т. 2 ЗСПЗЗ и чл. 4, ал. 2 ЗВСГЗГФ).
По принцип не се възстановява собствеността върху
имоти, които в периода след одържавяването или масови-
зирането са били валидно придобити от трети лица, чиито
права законодателят зачита. Доколкото от това правило са
налице изключения, същите са посочени изрично. Така
например разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ обяви за
нищожни всички актове (гражданско- и административ-
ноправни), по силата на които трети лица са придобили
собственост и ограничени вещни права върху земеделски
земи, включени в ТКЗС, ДЗС или други, образувани въз ос-
нова на тях селскостопански организации, макар и тези ак-
тове да са били правомерно извършени. Валидното
придобиване от трети лица не е пречка за реституиране и
на имотите, подлежащи на възстановяване по силата на
Закона за възстановяване собствеността върху някои мага-
зини, работилници, складове и ателиета и на Закона за въз-
становяване собствеността върху недвижими имоти на бъл-
гарски граждани от турски произход, направили постъпки за
заминаване в Република Турция и други страни през пе-
риода май–септември 1989 г. На възстановяване по Закона
за възстановяване собствеността върху одържавени
недвижими имоти (ЗВСВОНИ) и по Закона за
възстановяване собствеността върху някои отчуждени
имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС подлежат и
имотите, заварени от тези закони като собственост на
обществени организации или на техни фирми или
търговски дружества, макар и формално собственик на
имотите да не е държавата, а посочените субекти (Решение
№ 962 от 25.07.2006 г. , гр.д.№ 704/2005 г. на ВКС, ІV г.о.).
Редът за възстановяване на собствеността по отдел-
ните реституционни закони е различен. В едни случаи пра-
вото на собственост се възстановява по право, с влизане в
сила на реституционния закон, ако са налице предвидените
в него материални предпоставки за това (Закон за
възстановяване собствеността върху одържавени недвижи-
ми имоти, Закон за възстановяване собствеността върху
конфискуваните с Указ № 88 на Президиума на НС от
1953 г. недвижими и движими имоти, принадлежащи на ка-
толическата черква в пределите на Народна република
България, Закона за вероизповеданията). В други случаи –
по силата на нарочен индивидуален административен акт с
конститутивно действие (Закон за собствеността и ползува-
нето на земеделските земи, Закон за възстановяване на
собствеността върху горите и земите от горския фонд,
Закон за възстановяване собствеността върху някои отчуж-
дени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, Закон за
амнистия и връщане на отнети имущества, Закон за
кооперациите). Възможно е реституционният ефект да
настъпи по право, но не с влизане в сила на закона, а при
настъпване на определен юридически факт – връщане на
получената от собственика продажна цена (Закон за въз-
становяване собствеността върху някои магазини, работил-
ници, складове и ателиета, Закон за възстановяване собст-
веността върху недвижими имоти на български граждани от
турски произход, направили постъпки за заминаване в
Република Турция и други страни през периода май–сеп-
тември 1989 г.).

417
 Когато реституцията се осъществява по администра-
тивен ред, актът за възстановяване на собствеността има
значението на индивидуален административен акт с консти-
тутивно действие, изразяващо се във възникване занапред
на собственически права върху индивидуално определен
имот (ТР № 1/97 г., гр. д. № 11/97 г., ОСГК). Без да е прове-
дена нарочната административна процедура за възстано-
вяване на собствеността, завършваща с такъв администра-
тивен акт или съдебно решение, с което отказът на адми-
нистративния орган е отменен и собствеността е възстано-
вена, правото на собственост в полза на бившия собстве-
ник или на неговите наследници не е възникнало. В този
смисъл административният акт за възстановяване на соб-
ствеността е годно придобивно основание по смисъла на
чл. 77 ЗС (без да е самостоятелно такова), но не е противо-
поставим на третите лица, които заявяват собствени права
върху възстановения имот. При спор за собственост лица-
та, в чиято полза е издаден административният акт, следва
да докажат предпоставките за възстановяване на собстве-
ността, включително правото на собственост на своя насле-
додател. Това не се отнася обаче до случаите, когато соб-
ствеността им е възстановена по съдебен ред – по пътя на
обжалване на отказа на административния орган да възста-
нови собствеността. Това е така, защото макар и третото
лице да не е било страна в производството, което се е раз-
вило с участието на жалбоподателя и на административния
орган, то се явява обвързано от от съдебното решение, тъй
като последното когато се изразява в отмяна на
административния акт е с действие erga omnes, т.е. е
задължително за всички, а не само за страните по делото –
чл.177, ал.1, изр.2 АПК, в случая и за третото по отношение
на административното производство лице. Следователно
като страна в един последващ спор за собственост с
реституента, то може да се защитава с възражение за уни-
щожаемост на индивидуалния административен акт, като
твърди, че същият е издаден при липса на материалните
предпоставки за настъпване на реституционния ефект-
чл.17, ал.2 ГПК, то не може. да поддържа, че на същото ос-
нование съдебното решение не е възстановило собстве-
ността.. С т. 4 от ТР № 6/05 г., 10.05.2006 г., това беше
прието за допустимо по отношение както на администра-
тивното, така и на съдебното производство за възстановя-
ване на собствеността. В последното не участва третото
лице, което е страна по спора за собственост, и следова-
телно то не е обвързано от силата на пресъдено нещо на

418
реституционното решение. С влизане в сила на действащия
АПК на 12.7.2006 г. тази постановка на тълкувателното
решение е изгубила значението си в хипотезата, когато
съдебният акт на административния съд се е изразил в
отмяна на отказа на административния орган да
възстанови собствеността на имот по ЗВСНОИ, отчужден
по благоустройствените закони. Постановката на т.4 от
ТР№6/05 г. запазва значението си само относно
административното производство по издаване на
реституционния акт, когато е било уважено искането за
възстановяване на отчуждения имот. След като третото
лице не е участник в това производство и няма право нито
на жалба, нито на молба за отмяна, единствената му защи-
та е в един последващ исков процес е да релевира възра-
жения за материална незаконосъобразност на реституцион-
ния акт – например, че не са налице предпоставките за
реституция, защото имотът е застроен или защото реститу-
ентът не е наследник на бившия собственик. С това
тълкувателно решение по същество се разшири предмет-
ният обхват на понятието „косвен съдебен контрол“, като
същият обхваща проверката не само на валидността, но и
на законосъобразността на административните актове с
реституционен ефект. В този смисъл е и изричната
разпоредба на чл.17, ал.2, изр.2 ГПК, според която
гражданският съд е компетентен по реда на косвения
съдебен контрол да се произнася инцидентно по
законосъобразността на административен акт, когато такъв
се противопоставя на страна по делото, която не е била
участник в административното производство по неговото
издаване и обжалване.
Когато възстановеният по административен ред
собственик е предявил иск за предаване владението на
имота срещу трето лице, което не твърди да притежава
собствени вещни права по отношение на същия,
ответникът не може да оспорва законосъобразността на
реституционния акт. С тази възможност разполагат само
лица, които заявяват по отношение на възстановения имот
права, несъвместими с тези на реституента, при което
административният акт, респ. съдебното решение за
възстановяване на собствеността не са им
противопоставими, доколкото третите лица не са могли да
участват в производството по издаването им (Решение №
102 от 09.04.2012 г., гр.д.№ 735/11 г., ІІ г.о.). Именно по тези
съображения с ТР № 9/ 07.11.2012 г. по т.д.№ 9/12 г., ОСГК
на ВКС беше прието, че ответникът по иск за собственост,

419
основан на земеделска реституция, който противопоставя
върху имота права по Пар.4а или пар.4б ПЗР на ЗСПЗЗ,
може да се брани с възражения за материална
незаконосъобразност на решението на Общинската служба
по земеделие, от което черпи права ищецът, но само във
връзка със своите противопоставими права- че
собствеността неправилно е възстановена при наличието
на право на изкупуване по Пар.4а или пар.4б ПЗР на
ЗСПЗЗ, което е упражнено в законните срокове. Той обаче
не може да възразява, че лицето, на което е възстановена
собствеността, респ. неговият наследодател, не е бил
собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС,
или че възстановеният имот не е идентичен с
притежаваният преди колективизацията. Както е посочено в
мотивите на тълкувателното решение, при възприемане на
обратната конструкция би могло да се стигне дотам, че в
имота да остане ответникът- бивш ползвател, чието право
на ползване е прекратено и не е придобил права по Пар.4а
или Пар.4б ПЗР на ЗСПЗЗ, а не ищецът, който се
легитимира като собственик с позитивно решение за
възстановяване на собствеността, издадено от органа по
поземлената собственост.
В хипотезата, при която органът по поземлената
собственост е възстановил право на собственост върху
земеделски земи или гори по реда на ЗСПЗЗ, респ.
ЗВСГЗГФ, е допустимо в последващ исков процес
държавата да заяви собствени права върху възстановения
имот, като оспори правата на реституентите с твърдението,
че административният акт, от който произтичат правата им,
е нищожен или незаконосъобразен, и да поиска по
отношение на същия да бъде упражнен косвен съдебен
контрол съгласно чл.17, ал.2 ГПК. Това е така, тъй като
държавата като гражданскоправен субект не е страна в
административното производство, а Общинската служба по
земеделие е само орган, пред който се развива това
производство, без да е страна в същото и без да разполага
с представителна власт по отношение на държавата.
Последната обаче на общо основание /чл.302 ГПК/ е
обвързана от съдебното решение, постановено по реда на
чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ или чл.13, ал.6 ЗВСГЗГФ, с което е
възстановена собствеността върху земеделски земи или
гори, като в исковия процес относно спора за собственост е
недопустимо упражняване на косвен съдебен контрол за
нищожност на административния акт за възстановяване на

420
собствеността, ако върху него е бил упражнен пряк съдебен
контрол /ТР № 5/11 г., т.д.№ 5/11 г., ОСГК/.
В случай, че собствеността е възстановена със
заповед на кмета (чл.4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ,
ЗДИ и ЗС), респ. със съдебно решение, с което е отменен
отказът на кмета за възстановяване на собствеността, е
спорно в практиката, дали впоследствие
законосъобразността на реституцията може да бъде
оспорвана от общината в исков процес по предявен от нея
иск за собственост с твърдението, че административният
акт е незаконосъобразен като издаден в нарушение на
материалния закон, и следователно имотът е останал
общинска собственост. Според едното становище,
доколкото кметът е орган на изпълнителната власт в
общината (чл.38, ал.1 ЗМСМА), участието му в
производството по отмяна на отчуждаването има за
последица обвързаността на самата община от
административния акт, респ. от съдебното решение, при
което е недопустимо в последващ гражданско-правен спор
между възстановения собственик и общината да не бъде
зачетено конститутивното действие на акта за отмяна на
отчуждаването (Решение № 530/28.06.2007 г., гр.д.№
604/06 г., ІІ г.о.). В обратния смисъл е Определение № 513/
22.12.2010 г. по гр.д.№ 524/10 г., ІІ г.о., според което не
съществува пречка общината да предяви иск за
установяване на своето право на собственост, респ. за
отричане правото на собственост на друг правен субект
върху имот, правото на собственост върху който е било
възстановено по реда на посочения реституционен закон,
тъй като не е налице идентичност между
административноправния спор, в който се преценяват
предпоставките за възстановяване на собствеността, и
спора за собственост, който има за предмет
принадлежността на вещното право. С оглед ТР№5/11 г. по
т.д.№5/11 г. на ОСГК на ВКС следва да се приеме, че в
разглежданата хипотеза при спор за собственост между
общината и реституента относно възстановения на
последния недвижим имот, първата не е обвързана от
конститутивния ефект на решението на административния
орган за реституция и по реда на косвения контрол може да
оспорва както неговата валидност, така и неговата
материална законосъобразност. Ако обаче
възстановяването е станало със съдебно решение,
последното е задължително за нея по силата на чл.302 ГПК
във връзка с чл.177, ал.1, изр.2 АПК.

421
 След като административният акт за възстановяване
на собствеността е годно придобивно основание по смисъ-
ла на чл. 77 ЗС, същият е основание и за установяване на
добросъвестно владение и придобиване на собствеността
по силата на кратката 5-годишна придобивна давност – в
случаите, когато собствеността е възстановена неправо-
мерно, т.е. при липса на някоя от предпоставките, предви-
дени в реституционния закон. Владелецът обаче следва да
е добросъвестен – например да не знае, че му е възстано-
вен имот, който не е бил собственост на неговия наследо-
дател (арг. от чл. 70, ал. 1 ЗС). Тази добросъвестност се
предполага до доказване на противното (чл. 70, ал. 2 ЗС).
Нищожният административен акт (например издаденият от
некомпетентен орган) обаче не е годно основание за придо-
биване на собственост и следователно не може да бъде и
основание за установяване на добросъвестно владение.
Приложното поле на реституцията не е всеобхватно
– на възстановяване подлежат не всички одържавени нед-
вижими имоти, а само тези, които са били одържавени на
основанията, изчерпателно посочени в отделните реститу-
ционни закони. Също така никой държавен орган няма уни-
версална материална компетентност по отношение на
реституцията – компетентен да възстанови собствеността е
само органът, посочен в съответния реституционен закон.
Това налага по реда на косвения съдебен контрол в
последващия съдебен спор с предмет реституиран по ад-
министративен ред имот съдът служебно да провери ва-
лидността на административния акт с оглед издаването му
от компетентен орган, като в мотивите на решението си
направи констатация за нищожността като преюдициален
за спора въпрос (ТР № 2/14.05.1991 г., ОСГК). Според
чл.17, ал.2, изр.1 ГПК, гражданският съд се произнася
инцидентно по валидността на административния акт
независимо от това, дали същият подлежи на съдебен
контрол.
Реституционното законодателство не представлява
стройна система с ясно очертано приложно поле на
отделните нормативни актове, въз основа на които се
извършва реституцията. Норми, предвиждащи
възстановяване на собствеността, се съдържат и в закони,
които по съществото си не са реституционни (например
чл.2, ал.6 ЗОСОИ или Пар.5 от ПЗР на Закона за
вероизповеданията). В други случаи едни реституционни
закони съдържат норми, които се отнасят до имоти,
подлежащи на възстановяване по други закони (например

422
чл.5, ал.2 ЗВСВОНИ, който урежда възможността за
придобиване по давност и на имоти, подлежащи на
възстановяване по ЗСПЗЗ и по Закона за амнистия и
връщане на отнети имущества).

Закон за възстановяване собствеността върху

одържавени недвижими имоти (обн., ДВ, бр. 15 от
21.02.1992 г.)
Възстановяването на правото на собственост по то-
зи закон се извършва при наличието на следните пред-
поставки: имотът да е бил собственост на лицето, което се
позовава на реституционния ефект, респ. на неговия насле-
додател; да е отчужден по някои от посочените в закона за-
кони; за него да не е получено обезщетение; да съществува
реално до размерите, в които е отчужден; към момента на
влизане в сила на закона имотът да е собственост на дър-
жавата, общините, обществени организации или техни фир-
ми или еднолични търговски дружества по чл. 61 ТЗ.
Първата предпоставка е имотът да е бил собстве-
ност на лицето, което претендира да е правоимащо за въз-
становяване на собствеността. В случай, че имотът е бил
отчужден от несобственик, реституционният ефект настъп-
ва в полза на лицето или лицата, на които в действител-
ност е принадлежало правото на собственост към момента
на одържавяването. Както отчуждаването, така и реститу-
цията засягат действителния собственик на имота, а не ли-
цето, посочено в акта за отчуждаване. Възникналите на то-
ва основание спорове се решават по общия исков ред
(Решение № 2631/24.11.2005 г., гр. д. № 1738/04 г., IV г. о.).
Според чл. 3, ал. 1 ЗВСВОНИ правото на възстано-
вяване на собствеността се установява от факта на отне-
мане на имотите, т.е. до доказване на противното се смята,
че лицата, от които имотите са били отнети, са били техни
собственици, и следователно с влизане в сила на реститу-
ционния закон собствеността е била възстановена в полза
на тези лица, респ. в полза на техните наследници.
Доказателство за отнемане на имота може да е например
решението на комисията по чл. 11 ЗОЕГПНС или актът за
държавна собственост, в който е посочено, че актуваният
имот е бил одържавен от определено лице по силата на ня-
кой от нормативните актове по чл. 1 и 2 ЗВСВОНИ. При
всички случаи споровете между лицата, които претендират
имотът да е възстановен в тяхна полза, подлежат на реша-
ване по общия исков ред – чрез предявяване на установи-

423
телен иск за собственост по чл. 124, ал.1 ГПК или на осъди-
телен ревандикационен иск по чл. 108 ЗС.
При определяне на кръга от лица, в чиято полза се
възстановява собствеността по този закон, следва да се
имат предвид разпоредбите на чл. 9а и чл. 90а от ЗН. По
принцип кръгът на призованите към наследяване лица се
определя според закона, който е бил в сила към датата на
смъртта на наследодателя. В чл. 9а ЗН е предвидено изк-
лючение от това правило – при възстановяване на собстве-
ността върху одържавени или включени в ТКЗС имоти от
наследяването се изключват наследниците на последва-
щия съпруг на отчуждения собственик, ако той е починал
преди възстановяване на собствеността и от брака им няма
родени или осиновени деца. Последващ съпруг по смисъла
на чл. 9а ЗН е този, който е сключил брак с наследодателя
след одържавяване на имота (ТР № 1/4.11.1998 г., гр. д.
№ 1/98 г., ОСГК). Обяснението за това разрешение е, че ко-
гато бракът е сключен след одържавяването и съпрузите са
починали преди възстановяването, всякакъв принос на
съпруга-наследник в придобиването на имота е изключен и
затова е оправдано от морална гледна точка да се отрече
правото на наследяване на наследниците на последващия
съпруг, когато от брака им няма деца. По този начин се изк-
лючват от наследяване наследниците на съпруга на бив-
шия собственик, освен ако са деца от съвместния им брак.
Според чл. 90а ЗН завещание или продажба на
наследство на имоти, извършени след одържавяването на
имотите, собствеността върху които се възстановява, нямат
действие за тези имоти. Приложното поле на нормата (но-
ва, ДВ, бр. 60 от 1992 г.) е свързано с времето на съставяне
на завещанието – преди или след одържавяване на имоти-
те. Законодателят придава правна релевантност на този
факт, като се ръководи от предполагаемата липса на воля
завещателят да се разпореди с отнетите му имоти. Щом за-
вещанието е съставено след одържавяването на имущест-
вото и при възстановяването на собствеността завещате-
лят е починал, законът не зачита завещателното разпореж-
дане поради съмнение в намерението на завещателя да се
разпореди за след смъртта си с имущество, което е смятал
за безвъзвратно загубено, както и с оглед на това, че при
смъртта на завещателя имотът не е бил включен в патри-
мониума му (Решение № 216/6.05.1996 г., гр. д. № 63/96 г.,
I г. о.). Ако наследството обаче е открито след възстановя-
ване на собствеността, т.е. към момента на смъртта на за-
вещателя имотът вече е бил негова собственост, съставе-

424
ното завещателно разпореждане, макар и след одържавя-
ването на имуществото, е извън приложното поле на разпо-
редбата и следва да бъде зачетено- при откриване на
наследството имотът е бил собственост на наследодателя
(Решение № 422/20.10.1998 г., гр. д. № 252/98 г., 5-членен
състав).
Според чл. 18 ЗОЕГПНС (отм.) се считат за нищожни
по отношение на жилищния фонд, ако увреждат същия, от-
чужденията на градски покрити недвижими имоти и ипоте-
ките върху такива имоти, извършени след 1.01.1947 г. в
полза на съпруга или съпругата, възходящи и низходящи, и
роднините по съребрена линия и по сватовство до IV сте-
пен включително, както и извършените след тази дата
прехвърляния, извършени по реда на Закона за уреждане
правата на купувачи на недвижими имоти с частни актове,
освен ако последните имат достоверна дата преди
1.01.1947 г. Обявени са за нищожни по отношение на жи-
лищния фонд, според ал. 2, и всички съдебни спогодби по
дела, заведени след 1.01.1947 година за градски покрити
недвижими имоти между роднини по ал. 1, а така също и
съдебните решения по такива дела, постановени въз осно-
ва само на решителна клетва или самопризнание.
Съгласно ал. 3 всички делби, прехвърляния на наследстве-
ни права, извършени след 5.01.1948 г., както и ипотечните
задължения сключени след тази дата, са нищожни по отно-
шение на жилищния фонд, ако увреждат същия.
Разпоредбата на чл. 18 ЗОЕГПНС (отм.) има пред-
вид обаче само относителна недействителност на прехвър-
лянията по отношение на държавния жилищен фонд, при
което между страните сделките са в сила и вещноправното
им действие следва да бъде зачетено. Следователно на ос-
нование ЗВСВОНИ собствеността върху отчуждения по
ЗОЕГПНС имот следва да се възстанови в полза на купува-
ча, респ. на неговите наследници (Решение
№ 773/5.10.1994 г., гр. д. № 595/94 г., I г. о.).
На основание ЗВСВОНИ се възстановява собстве-
ността не само в полза на физически лица, но и на юриди-
чески лица, църкви, манастири, джамии, синагоги и други
религиозни общности, читалища и училища, чиито имоти са
били отчуждени по силата на посочените в чл. 1 и 2 норма-
тивни актове, отнети са без законови основания или са от-
чуждени не по установения законов ред в периода от
9.09.1944 г. до 1989 г. Ако при влизане в сила на реститу-
ционния закон юридическото лице не съществува, собстве-
ността се възстановява в полза на лицата, които са имали

425
качеството на съдружници или членове не към момента на
одържавяването или отнемането, а към последващия мо-
мент на прекратяване на юридическото лице, респ. в полза
на законните наследници на тези лица (чл. 3, ал. 2
ЗВСВОНИ). Това налага при един спор за собственост на
имот, възстановен на основание ЗВСВОНИ, лицата, които
твърдят, че реституцията е настъпила в тяхна полза в ка-
чеството им на членове или съдружници в юридическото
лице, което е притежавало имота, да докажат какъв е бил
персоналният му състав към прекратяването. Правилото на
чл. 3, ал. 2 от закона се отнася и за апортираните имоти в
търговските дружества – същите се възстановяват в полза
на всички съдружници или акционери, а не само на тези,
които са ги апортирали в дружествата (Решение
№ 1612/11.08.1997 г., гр. д. № 1187/96 г., IV г. о.). Не се смя-
тат за правоимащи по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗВСВОНИ ли-
цата, които притежават акции на приносител, издадени от
национализираните юридически лица (Решение
№ 1682/27.11.1998 г., гр. д. № 2027/97 г., IV г. о.).
Следващата предпоставка за възстановяване на
собствеността е имотът да е бил отчужден по някой от нор-
мативните актове, посочени в чл. 1 и чл. 2 ЗВСВОНИ:
ЗОЕГПНС, Закона за държавния монопол на тютюна,
Закона за държавния монопол на петролните продукти,
Закона за монопола на спирта, Закона за национализация
на частни индустриални и минни предприятия, Указа за ми-
ните и подземните богатства и др.
По силата на § 1, т. 1, б. „а“ ПЗР на Закона за обез-
щетяване на собственици на одържавени имоти (обн., ДВ,
бр. 107 от 1997 г.) разпоредбата на чл. 2, ал. 1 ЗВСВОНИ
беше допълнена, като се предвиди възстановяване на соб-
ствеността и върху имотите, отчуждени по Закона за
Държавния застрахователен институт; Закона за банките;
Закона за изкупуване на едър земеделски инвентар за тру-
довите кооперативни земеделски стопанства и машинно-
тракторни станции; Закона за изкупуване на едрия земе-
делски машинен инвентар; Закона за изкупуване на търгов-
ски инвентар; Закона за национализиране на товарни пла-
вателни съдове; Указа за мините и подземните богатства,
както и конфискуваните по Наредбата-закон за съдене от
Народен съд виновниците за въвличане България в
Световната война срещу съюзените народи и за злоде-
янията, свързани с нея, и по Закона за конфискуване на
придобити чрез спекула и по незаконен начин имоти, по
чл. 56 от Наредбата-закон за снабдяване и цените, по

426
чл. 17 от Закона за събиране на данъците и други държав-
ни вземания и по Наредбата за събиране на данъци и так-
си, преименувана в Наредба за събиране на държавните
вземания, както и по указите, с които е отнето имущество
на граждани в полза на държавата. Впоследствие с
Решение № 4/11.03.1998 г. по к. д. № 16 от 1997 г. (обн.,
ДВ, бр. 30 от 17.03.1998 г.) на Конституционния съд разпо-
редбата на § 1, т. 1, б. „а“ ПЗР ЗОСОИ беше обявена за
противоконституционна в частта, предвиждаща възстановя-
ване на имотите, отчуждени по Закона за конфискуване на
придобити чрез спекула и по незаконен начин имоти, по
чл. 56 от Наредба-закон за снабдяване и цените, по чл. 17
от Закон за събиране данъците и други държавни вземания
и по Наредбата за събиране на данъци и такси, преимену-
вана в Наредба за събиране на държавните вземания.
Според чл. 151, ал. 2 от Конституцията обаче решенията на
Конституционния съд имат действие само за в бъдеще, т.е.
в периода от време от влизане в сила на ЗОСОИ до влиза-
не в сила на решението на Конституционния съд разпоред-
бата на чл. 2 ЗВСВОНИ е включвала посочените норматив-
ни актове. Следователно, като се има предвид, че възста-
новяването на собствеността по ЗВСВОНИ настъпва по
право, следва да се приеме, че имотите, одържавени по си-
лата на посочените нормативни актове, са били възстано-
вени в полза на бившите собственици с влизане в сила на
ЗОСОИ, по силата на който е бил допълнен чл. 2, ал. 1
ЗВСВОНИ, и последващото обявяване на нормата за про-
тивоконституционна не е в състояние да се отрази на вече
настъпилия реституционен ефект.
Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ
(нова, ДВ, бр. 107 от 1997 г.) се възстановява собственост-
та и върху всички движими и недвижими имущества, отнети
без законово основание или отчуждени не по установения
законов ред от държавата, от общините и от народните съ-
вети в периода от 9.09.1944 г. до 1989 г. Тук се включват и
отчуждените имоти, завзети от държавата, без собствени-
ците им да са получили парично или имотно обезщетение в
нарушение на чл. 55б, ал. 2 ЗПИНМ, респ. чл. 105, ал. 1 и
чл. 114, ал. 1 ЗТСУ (Решение № 1729/19.10.2004 г., гр. д.
№ 1481/03 г., IV г. о.). Възстановяването на собствеността
върху отнетите без основание или отчуждени не по устано-
вения законов ред имоти се извършва при наличие на об-
щите предпоставки, посочени в чл. 2, ал. 3 от същия закон
– при влизане в сила на разпоредбата, която предвижда
възстановяването им (обн., ДВ, бр. 107 от 1997 г.), имотите

427
да се намират в собственост на държавата, общините, об-
ществените организации или на техни фирми, или на едно-
лични дружества по чл. 61 от Търговския закон и да съ-
ществуват реално до размерите, в които са отчуждени.
Имотите, които са били завзети от държавата без провеж-
дане на отчуждително производство, всъщност не са про-
меняли собствеността си, поради което и не би следвало
да подлежат на възстановяване. Практическото значение
на разпоредбата на чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ по отношение на
тези имоти е забраната на чл. 5, ал. 2 ЗВСВОНИ за зачита-
не на придобивната давност за имоти, подлежащи на въз-
становяване по този закон, включително отнетите без осно-
вание и отчуждените не по установения законов ред
(Решение № 1653/2.12.1999 г., гр. д. № 1124/99 г., IV г. о.). В
противен случай отнетият без основание имот би могъл да
бъде придобит по давност от всяко трето лице именно за-
щото не е станал собственост на държавата предвид
непровеждане на отчуждително производство, с оглед на
което е изключено приложението на чл. 86 ЗС относно
забраната за придобиване по давност на държавни имоти.
Имотите, подлежащи на възстановяване по ЗВСВОНИ, мо-
гат да бъдат придобивани по давност само занапред, т.е.
давностният срок започва да тече от влизане в сила на
чл. 5, ал. 2 от закона (обн., ДВ, бр. 107 от 1997 г.).
Следващата предпоставка за възстановяване на
собствеността е собствениците на имотите да не са били
обезщетени чрез изплащане на паричната им рав-
ностойност или с друг равностоен недвижим имот. Не се
смята за обезщетяване получаването на облигации, както и
извършеното прихващане по Указа за прихващане задъл-
женията на бивши собственици за отчуждени от държавата
имущества и национализирани предприятия към държава-
та, банките и държавните предприятия (чл. 4 ЗВСВОНИ).
Следва да се има предвид, че повечето от норматив-
ните актове, посочени в чл. 1 и 2 ЗВСВОНИ, не предвиждат
обезщетяване на собствениците на одържавените имоти.
При отчуждаване по ЗОЕГПНС обаче се е предвиждало
обезщетяване в държавни лихвени облигации, а по изклю-
чение обезщетението е могло да се определи по споразу-
мение със собственика, както и да се заплати в брой или на
части (чл. 14 и 15 ЗОЕГПНС). По същия начин са се обез-
щетявали и собствениците на имоти, одържавени на осно-
вание Закона за национализация на частни индустриални и
минни предприятия – същите са получавали обезщетение в
държавни лихвени облигации, като по изключение обезще-

428
тението е могло да се определи по взаимно споразумение,
както и да се изплати в брой, изцяло или на части (чл. 13,
ал. 1 ЗНЧИМП). Получените в обезщетение държавни
лихвени облигации по тези два закона не съставляват преч-
ка за възстановяване на собствеността по ЗВСВОНИ, тъй
като според чл. 4, ал. 1 от закона получаването на облига-
ции не се смята за обезщетение. Обяснението на това раз-
решение е, че при проведената през 50-те години на ХХ век
парична реформа в България получените в обезщетение
държавни облигации са били значително обезценени и в
крайна сметка отчуждените собственици не са били рав-
ностойно и справедливо възмездени.
Обезщетение, което по смисъла на чл. 4, ал. 1
ЗВСВОНИ е пречка за възстановяване на собствеността, е
обезщетението, получено при одържавяването на имота.
Не е такава пречка обезщетението, получено след влизане
в сила на ЗВСВОНИ по силата на ЗОСОИ. Предпоставка за
получаване на такова обезщетение е невъзможността имо-
тите, одържавени по законите и начините, посочени в чл. 1
и 2 ЗВСВОНИ, да бъдат върнати реално, защото са стана-
ли публична държавна или общинска собственост, придо-
бити са добросъвестно от трети лица или върху тях са из-
вършени, при спазване на действащото законодателство,
строежи или други промени, които не позволяват реалното
им връщане (чл. 2, ал. 1 ЗОСОИ). В един спор за собстве-
ност съдът следва да прецени на общо основание дали
собствеността върху одържавения имот е била възстанове-
на в полза на бившия собственик или на неговите наслед-
ници с оглед наличието на предпоставките, посочени в
чл. 1–4 ЗВСВОНИ. Незаконосъобразното присъждане на
обезщетение по ЗОСОИ по никакъв начин не обвързва съ-
да да приеме, че имотът не е възстановен, щом се устано-
вява наличието на материалните предпоставки за настъп-
ване на реституцията.
На следващо място, предпоставка за възстановява-
не на собствеността е при влизане в сила на реституцион-
ния закон имотите да се намират в собственост на държа-
вата, общините, обществените организации или техни фир-
ми или еднолични търговски дружества по чл. 61 ТЗ (чл. 2,
ал. 3 ЗВСВОНИ). Поначало към датата на влизане на зако-
на в сила всички имоти, които не са били лична или коопе-
ративна собственост, са били имоти на държавата, на об-
ществени организации или техни фирми. В случай че към
този момент имотът е бил предоставен на държавно пред-
приятие, подлежащо на приватизиране, запазването на

429
възстановената собственост е обусловено от заявяването
на вещното право пред органа по чл. 3 ЗППДОбП (отм.) в 2-
месечен срок от обнародване на решението за приватиза-
ция на предприятието (§ 6, ал. 1 ПЗР ЗППДОбП). Този срок
е възстановен по силата на § 2, ал. 1 ПЗР ЗОСОИ, от чието
влизане в сила е започнал да тече нов 2-месечен срок.
Накрая, възстановяването на собствеността по реда
на ЗВСВОНИ е обусловено от реалното съществуване на
имотите до размерите, в които са били отчуждени (чл. 1,
ал. 1 и чл. 2, ал. 3 ЗВСВОНИ).
Законът не изисква предназначението на имотите да
е същото, каквото е било при одържавяването им. Такова
изискване би обезмислило приложението на закона, защото
много от отчуждените недвижими имоти през годините са
променяли своето функционално предназначение. Целта
на закона е да се възстанови собствеността върху отнетите
имоти, доколкото те съществуват като обекти на собстве-
ност, а не и да се възстанови предишното им състояние,
вид или предназначение. Следователно необходимото и
достатъчно изискване е имотите да са налице, да същест-
вуват реално като обекти на собственост до размерите, в
които са били отчуждени, а извършените промени в тях,
свързани с функционалното им предназначение, са без
правно значение за действието на реституцията (т. 1 от ТР
№ 1/17.05.1995 г., гр. д. № 3/94 г., ОСГК). Това правило оба-
че не е абсолютно. Ако по силата на действащия терито-
риално-устройствен план отчужденият имот е предназна-
чен за обществено обслужване и комуникации и предназна-
чението му е реализирано, имотът не подлежи на възстано-
вяване. Съдът не е компетентен да променя териториално-
то планиране и да възстановява имот, който реално не съ-
ществува по градоустройствения план и не би могъл да бъ-
де обособен, ако не се извърши промяна на плана досежно
предназначението на терена, което правомощие принадле-
жи на други органи и се реализира по административен
ред. В такъв случай засегнатите собственици разполагат с
възможността, предвидена в чл. 2, ал. 5 ЗОСОИ – да
поискат отделяне и реално връщане на земята им или на
част от нея за обособяване на парцел, когато реалното въз-
становяване на отчуждения имот е невъзможно, което
следва да бъде решено в административната процедура по
чл. 6 ЗОСОИ (Решение № 1343/21.11.2001 г., гр. д.
№ 1233/01 г., IV г. о.).
Ако след отчуждаването на мястото на първоначал-
но съществуващата и съборена сграда е построена нова, то

430
имотът, включително и застроеният терен, не съществува
реално във вида, в който е бил одържавен, поради което
реституцията е невъзможна (решение № 1031/12.07.1999 г.,
гр. д. № 1338/98 г., IV г. о.).
Поначало не се възстановява правото на собстве-
ност и по отношение на отчужден незастроен имот, който
след одържавяването му е застроен. Това е така, тъй като в
застроения имот постройката има главно, а теренът – неса-
мостоятелно и обслужващо значение. Теренът не може да
се отдели от сградата като обособен, самостоятелен имот,
независим от сградата върху него. По тези причини имотът,
съществувал преди застрояването, вече реално не е съ-
щият и е налице пречка за възстановяването му по смисъ-
ла на чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 3 ЗВСВОНИ. До влизане в сила
на ЗОСОИ (обн., ДВ, бр. 107 от 1997 г.) беше без значение
дали извършеното строителство е законно, тъй реститу-
ционният закон не поставя такова изискване – релевантно
беше единствено съществуващото в имота фактическо по-
ложение при влизане в сила на ЗВСВОНИ (Решение
№ 693/27.05.2002 г., IV г. о., решение № 1194/7.09.2005 г.,
гр. д. № 615/04 г., IV г. о.).
С т. 1 от ТР № 6/05 г. от 10.05.2006 г. посочената по-
горе постановка беше коригирана по отношение на имотите
по чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ с оглед разпоредбата на чл. 2,
ал. 6 ЗОСОИ, според която, ако върху одържавената, от-
чуждената или незаконно отнетата земя са извършени
строежи или са направени други промени без законно осно-
вание или след 25.02.1992 г., когато влиза в сила
ЗВСВОНИ, собствеността върху земята се възстановява
реално, а отношенията между собственика и строителя,
респ. извършилия промените, се уреждат съгласно чл. 72 и
74 ЗС. Следователно по смисъла на посочената разпоред-
ба незаконното строителство не е пречка за възстановява-
не на собствеността върху тези имоти. Според ТР № 6/05 г.
под „незаконен строеж“ по смисъла на чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ
следва да се разбира или строеж, извършен без надлежни
строителни книжа, или извършен след възстановяването на
собствеността от несобственик. Извън тези хипотези
строежът поначало е законен и съставлява пречка за въз-
становяване на собствеността, освен ако от незастроената
част може да се обособи самостоятелен парцел съобразно
нормативите за устройство на територията (ТР № 1/95 г.).
Приложното поле на чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ включва обаче не
само отнетите без основание, но и надлежно одържавените
и отчуждени недвижими имоти, като в хипотезата на

431
тяхното застрояване или извършване на други промени без
законно основание собствеността се възстановява реално,
а отношенията между собственика и подобрителя се
уреждат съгласно чл. 73 и 74 ЗС. По същество нормата е
реституционна – предвижда възстановяване по силата на
закона на имотите, одържавени по силата на посочените в
чл. 1 и 2 ЗВСВОНИ нормативни актове, които не са
възстановени по силата на този закон, тъй като към
25.02.1992 г. не са съществували във вида, в който са били
отчуждени. Както беше посочено по-горе, по смисъла на
ЗВСВОНИ застрояването на отчуждения имот е пречка за
възстановяване на собствеността независимо от
законността на изграденото строителство. С влизане в сила
на ЗОСОИ обаче и по силата на чл. 2, ал. 6 от същия закон
се възстановява по право, без да е необходимо
провеждане на административно производство по чл.6
ЗОСОИ (Решение № 476 от 09.12.2011 г., гр.д.№ 1608/10 г.,
І г.о.), и собствеността върху тези имоти, които в периода
след отчуждаването им са били незаконно застроени, т.е.
застрояването е било извършено без надлежни строителни
книжа. За да настъпи реституционният ефект в тази
хипотеза, е необходимо при влизане в сила на ЗОСОИ да
са налице общите предпоставки за възстановяване на
собствеността, предвидени в ЗВСВОНИ, включително
имотите да се намират в собственост на държавата,
общините, обществените организации или техни фирми или
еднолични търговски дружества по чл. 61 ТЗ (чл. 2, ал. 3
ЗВСВОНИ).
Не е налице незаконно строителство в хипотезата,
при която изграденият обект е приет за експлоатация по
нормативно установения за това ред към момента на
завършването му или е проведена процедура за
узаконяване и е дадено разрешение за ползване, дори и да
са липсвали строителни книжа (Решение № 119 от
16.04.2009 г., гр.д.№ 867/08 г., І г.о.).
В хипотезата на частично застрояване на отчужден
незастроен имот, ако от останалата незастроена част може
да се обособи самостоятелен имот (респективно са-
мостоятелен парцел, ако имотът е в регулация), собстве-
ността се възстановява върху останалата незастроена част
от имота, тъй като така отделената част ще отговаря на за-
конното изискване имотът да съществува реално до разме-
рите, в които е бил отчужден (т. 2 от ТР № 1/17.05.1995 г.,
гр. д. № 3/94 г., ОСГК). От друга страна, според чл. 2, ал. 5
ЗОСОИ собствениците могат да искат по предвидения в то-

432
зи закон административен ред отделяне и реално връщане
на тази част от земята им, която не е засегната от
застрояване и може да се обособи в самостоятелен пар-
цел. Това противоречие между двата закона – ЗВСВОНИ
предвижда възстановяване по право през 1992 г. на сво-
бодната част от отчуждения имот, докато последващ закон
предвижда за това нарочна административна процедура,
обаче е само външно, а не съдържателно. Това е така,
защото с т.2 на ТР№1/95 г. бе прието, че собствеността се
възстановява върху незастроената част от одържавения
имот,рпри частичното му застрояване, ако от нея може да
се обособи самостоятелен парцел, съобразно
нормативните изисквания, а за такова обособяване не е
достатъчно само заключение на експертиза за неговата
възможност, когато имотът е в регулация, но и изпълнение
на административната процедура за такова обособяване –
вж. и чл.134, ал.2, т.7 ЗУТ относно делбата на урегулирани
поземчлени имоти. Поради това не може да се приеме, че
реституцияонния ефект е настъпил по право преди
обособяването на самостоятелния урегулиран имот и ако
се откаже такова обособяване от оторизирания
административен орган, е налице последваща
национализация, тъй като след изпълнение на
процедурата, предвидена в чл.2, ал.5 ЗОСОИ, може да се
приеме, че се възстановява собствеността върху
незастроената част от имота, който поради застрояването
си по принцип не подлежи на реституиране. Разбира се,
наличието на останалите предпоставки за настъпване на
ефекта на реституцията ще се преценяват към момента на
влизане в сила на реституционния закон – ЗВСОНИ, а не
към осъществяване на процедурата за обособяване на
самостоятелен парцел. Аналогично е положението при по-
соченото по-горе относно, приложното поле на чл. 2, ал. 5
ЗОСОИ, в хипотезата, при която по силата на действащия
териториално-устройствен план отчужденият имот е пред-
назначен за обществено обслужване и комуникации и това
му предназначение е реализирано, в който случай засегна-
тите собственици могат да поискат отделяне и реално връ-
щане на земята им или на част от нея за обособяване на
парцел. При непровеждане на тази административна про-
цедура незасегнатата от мероприятието част от имота не
би могла да бъде възстановена по силата на закона, тъй
като поначало такъв имот не съществува по градоустройст-
вения план и не би могъл да бъде обособен, без да се из-

433
върши промяна на плана досежно предназначението на те-
рена.
Обстоятелството, че в рамките на извършеното след
одържавяването мероприятие (обществено и жилищно
строителство) между изградените постройки и съоръжения
е останала незастроена част с параметрите, необходими за
образуването на парцел, не дава основание да се приеме,
че спрямо тази част е налице възстановяване на собстве-
ността по силата на чл. 1 ЗВСВОНИ. Собствеността върху
свободната част от одържавения имот се възстановява са-
мо в случай, че същата е останала извън новото строител-
ство, не е свързана с него по предвижданията на плана и
може да съществува отделно като обект на собственост
(Решение № 5/26.03.1999 г., гр. д. № 3038/97 г., IV г. о.).
В случай че след одържавяването на имота държа-
вата е учредила ограничено вещно право на строеж в полза
на трето лице и правото е било реализирано чрез изграж-
дане на постройка, то при влизане в сила на ЗВСВОНИ
имотът не съществува във вида, в който е бил отчужден, и
като такъв не подлежи на възстановяване (Решение
№ 155/22.03.1994 г., гр. д. № 695/93 г., IV г. о.). Макар, че
според според чл.15, ал.3 ЗС/отм./ и чл.130, ал.4
ЗТСУ/отм./ правото на строеж върху държавна земя
включва правото на ползване върху незастроената част от
мястото,, това не означава, че това ползване е пречка да
се обособи от последната самостоятелен парцел, който да
се реституира на бившия собственик или неговите
наследници. Това е така, защото незастроената част е
отредена за ползване от суперфициара с оглед
използването на построената от него сграда и при
възможност да се отреди самостоятелен парцел, това
ползване ще се запази върху незастроената част на
новообразувания парцел, върху който държавата запазва
собствеността си. Ако при влизане в сила на закона право-
то на строеж не е било реализирано, пречка за възстановя-
ване на собствеността не е налице (имотът съществува във
вида, в който е бил отчужден), но същевременно следва да
бъде зачетено валидно придобитото от третото лице огра-
ничено вещно право. Следователно в тази хипотеза рести-
туционният ефект настъпва само по отношение на т.нар. го-
ла собственост върху земята, но реституираният собстве-
ник може да предяви срещу третото лице отрицателен
установителен иск, с който да се признае за установено, че
правото на строеж е погасено поради неупражняването му
в 5-годишния давностен срок по чл. 67 ЗС. На общо основа-

434
ние този срок тече от настъпване на фактическата възмож-
ност за осъществяване на правото на строеж (например от
премахване на съществуващата в мястото сграда), а не
непременно от учредяването му, доколкото не във всички
случаи правото може да бъде реализирано непосредствено
след придобиването му (Решение № 812/5.04.1960 г., гр. д.
№ 5122/59 г., III г. о., Решение № 124/23.04.1990 г., гр. д.
№ 31/90 г., IV г. о.). В случай, че учредяването на суперфи-
цията е било извършено в нарушение на нормативен акт,
чрез използване на партийно или служебно положение или
чрез злоупотреба с власт, бившият собственик или негови-
те наследници са разполагали с възможността по реда на
чл. 7 ЗВСВОНИ да установят нищожността на сделката, по
силата на която е било учредено правото (арг. от чл. 111,
ал. 1 ЗС), което би имало за резултат възстановяване на
собственическите им правомощия в пълен обем, смятано
от влизане в сила на реституционния закон. Такъв иск оба-
че не може да бъде уважен, в случай че лицето, в чиято
полза е била учредена суперфицията, е застроило имота,
тъй като същият вече не съществува във вида, в който е
бил отчужден- но само в случай, че застрояването е
извършено въз основа на надлежни строителни книжа
/арг.чл.2, ал.6 ЗОСОИ/.
Ако в имота е изградена постройка, която няма ха-
рактера на сграда, трайно прикрепена към земята по сми-
съла на чл. 92 ЗС, имотът е свободен и съществува реално
до размерите, в които е бил отчужден, поради което подле-
жи на възстановяване. Поначало всяко застрояване в от-
чуждения имот обуславя несъществуването му във вида, в
който е бил отчужден, с изключение на второстепенните и
временни постройки по смисъла на чл. 119 и 120 ППЗТСУ
(отм.), както и преместваемите съоръжения за търговия, ка-
то маси, павилиони, кабини и други подобни по чл. 120а
ППЗТСУ (отм.). Тези постройки не представляват сгради по
смисъла на чл. 110, ал. 1 ЗС и нямат значението на са-
мостоятелни обекти на собственически права (Решение
№ 4132/14.04.1995 г., адм. дело № 1159/94 г., III г. о.).
Когато след одържавяването в имота е било извър-
шено пристрояване или надстрояване, в резултат на което
той е увеличил размерите си, собствеността се възстановя-
ва само по отношение на тази част, която е съществувала
към момента на одържавяването. В такъв случай за остана-
лата част, в зависимост от положението й спрямо възстано-
вената, или се запазва собствеността на държавата,
респективно на някое от другите лица по чл. 1, ал. 1 или

435
чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ, които стопанисват имота при влиза-
не на закона в сила, или се присъединява към възстанове-
ната част по силата на правилото на чл. 97 ЗС. Вътрешните
преустройства, колкото и значителни по обем да са, не во-
дят до създаване на нов обект на собственост, поради
което и в този случай няма пречка за възстановяване на
собствеността. Ако размерите на отчуждения имот са нама-
лени вследствие на погиване, разрушаване или други при-
чини, собствеността се възстановява за това, което се е за-
пазило от него, стига то да представлява самостоятелен
обект на собственост (т. 1 от ТР № 1/17.05.1995 г., гр. д.
№ 3/94 г., ОСГК). Когато след отчуждаването съществува-
щата постройка в имота е била съборена и е било осъщест-
вено ново строителство, макар и параметрите му да съот-
ветстват на разрушената сграда, имотът не подлежи на
възстановяване, тъй като не съществува във вида, в който
е бил отчужден (Решение № 463/16.03.1996 г., гр. д.
№ 1094/95 г., IV г. о.).
Собствеността по ЗВСВОНИ се възстановява по си-
лата на закона, считано от влизането му в сила, при нали-
чие на гореизброените предпоставки, без да е нужно изда-
ване на нарочен административен акт. Заповедта за отпис-
ване на имота от актовите книги за държавна и общинска
собственост не е индивидуален административен акт, тъй
като правото на собственост не произтича от нея, а от зако-
на. Тази заповед няма правопроменящо или правопогася-
ващо действие и не засяга действително притежаваното
право на собственост, придобито на друго основание.
Актуването и деактуването на държавните имоти пред-
ставлява вътрешнослужебна дейност по отчитане и ре-
гистриране на имотите, поради което тяхното актуване и
деактуване не подлежи на съдебен контрол (Определение
№ 1633/24.02.2004 г., адм. дело № 9590/03 г. на ВАС, V
отд., Определение № 1816/27.02.2004 г., адм. дело
№ 9368/03 г. на ВАС, V отд.). От друга страна, деактуването
на имота само по себе си не е основание да се приеме, че
собствеността е възстановена – при спор с трето лице соб-
ственикът на общо основание следва да установи нали-
чието на предвидените в закона предпоставки за настъпва-
не на реституционния ефект.
В ЗВСВОНИ е предвиден и административен ред за
възстановяване на собствеността. Според чл. 4, ал. 3 от за-
кона собствениците на имоти по чл. 8 ЗОЕГПНС и чл. 7
ЗНЧИМП, получили в обезщетение или замяна жилища, мо-
жеха да поискат възстановяване на собствеността.

436
Искането за това следваше да бъде направено в срок от 6
месеца от влизане на закона в сила до министъра на фи-
нансите, който беше длъжен да се произнесе с решение в
30-дневен срок, като непроизнасянето в срок се смяташе за
мълчалив отказ. Отказите подлежаха на обжалване в 14-
дневен срок пред ВС, който дължеше решаване на спора по
същество. С влизане в сила на решението на министъра на
финансите за възстановяване на собствеността, респ. на
съдебното решение, отстъпеният в обезщетение имот ста-
ва държавна собственост (чл. 4, ал. 4 ЗВСВОНИ). В случай
че полученото в обезщетение или замяна жилище е било
отчуждено и вече не е в патримониума на обезщетения
собственик, възстановяването на одържавения имот по ре-
да на чл. 4, ал. 3 ЗВСВОНИ е допустимо, ако отчужденият
собственик предложи да върне на държавата друго, рав-
ностойно жилище, което е негова собственост (ТР
№ 3/9.05.1994 г., гр. д. № 4/93 г., ОСГК).
Заварените ползватели (наематели) на имоти, въз-
становени по силата на ЗВСВОНИ, дължат на реституира-
ните собственици обезщетение за ползването, считано от
датата на влизане в сила на реституционния закон, без да е
необходима писмена покана. Поканата е от значение само
за началния момент, от който се начислява мораторна
лихва върху обезщетението (Решение № 1694/4.09.1997 г.,
гр. д. № 1218/96 г., IV г. о., Решение № 328/7.03.1998 г., гр.
д. № 2582/96 г., IV г. о.).
Според чл.5, ал.2 ЗВСВОНИ (Нова- ДВ, бр.107 от
1997 г.), изтеклата придобивна давност за имоти,
собствеността върху които се възстановява по този закон,
по ЗСПЗЗ или по Закона за амнистия и връщане на отнети
имущества, не се зачита и започва да тече от влизане в
сила на разпоредбата. Нормата има ретроактивно
действие, като заличава с обратна сила изтеклата вече
давност както за всички имоти, подлежащи на
възстановяване по силата на посочените закони- както за
имотите, които са били държавна собственост (същите
поначало не са могли да се придобият по давност предвид
забраната на чл.86 ЗС), така и за тези, които са били
придобити от добросъвестни трети лица по силата на
сделки, сключени с ответници, срещу които са уважени
искове по чл.7 ЗВСВОНИ (ТР № 1 /2009 г. от 02.06.2010 г.,
т.д.№ 1/09 г., ОСГК/. Приема се, че с тази разпоредба
законодателят разрешава колизия между собственици и
владелци, като дава приоритет на правото на собственост,
гарантирано и защитено от Конституцията, пред

437
фактическото състояние владение, като се заличават
последиците от вече изтеклата придобивна давност.
Според ТР № 10/ 05.12.2012 г., т.д.№ 10/12 г., ОСГК
се прие, че в чл.5, ал.2 ЗВСВОНИ е уредена специална
хипотеза на прекъсване на давността, без обаче да се
прекъсва самото владение като фактическо състояние,
нито да се променят неговите характеристики и в частност
убеждението на владелеца, че владее на годно правно
основание, тъй като е придобил имота от собственик. В
този смисъл видът на новата давност, която тече от
22.11.1997 г., се определя от заличената давност- обща или
кратка, според това, каква е била давността, текла до
прекъсването.

Искът по чл. 7 ЗВСВОНИ

В чл. 7 ЗВСВОНИ е предвидена възможността бив-
шите собственици или техните наследници да си възстано-
вят правото на собственост върху одържавените имоти,
които са били придобити от трети лица, ако сделките са би-
ли извършени в нарушение на нормативни актове, чрез
използване на партийно или служебно положение или чрез
злоупотреба с власт.
За целта следваше да бъде предявен нарочен иск в
1-годишен преклузивен срок, считано от влизане в сила на
закона. ЗВСВОНИ е влязъл в сила на 25.02.1992 г., с оглед
на което срокът се смята изтекъл на 25.02.1993 г. По силата
на § 2, ал. 1 ПЗР ЗОСОИ (обн., ДВ, бр. 107 от 1997 г.) 1-го-
дишният преклузивен срок за предявяване на иска беше
възстановен, считано от влизане в сила на този закон. С
Решение на КС № 4/11.03.1998 г. по к. д. № 16/97 г., публи-
кувано в ДВ, бр. 30 от 17.03.1998 г., разпоредбата на § 2 бе-
ше обявена за противоконституционна в тази є
част. Доколкото обаче решенията на Конституционния съд
влизат в сила три дни след обнародването им и имат сила
само за в бъдеще (чл. 151, ал. 2 от Конституцията), за пе-
риода от влизане в сила на ЗОСОИ до влизане в сила на
РКС № 4/98 г. (21.11.1997–21.03.1998 г.) обявената за про-
тивоконституционна разпоредба е била в сила и следова-
телно предявените през този период искове по чл. 7
ЗВСВОНИ подлежат на разглеждане (Решение
№ 79/14.03.2000 г., гр. д. № 1456/99 г., IV г. о.). За имотите,
отнети без основание или отчуждени не по установения за-
конов ред, преклузивният 1-годишен срок за предявяване
на иска на общо основание тече от влизане в сила на
разпоредбата на чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ (обн., ДВ, бр. 107 от

438
1997 г.), която предвижда тяхното възстановяване, т.е. от
21.11.1997 г. (§ 2, ал. 2 ПЗР ЗОСОИ).
В съдебната практика се приема, че по правната си
природа искът по чл. 7 ЗВСВОНИ не е конститутивен иск за
възстановяване на собствеността, а специален установите-
лен иск за установяване недействителността на основа-
нието, по силата на което третото лице е придобило от дър-
жавата одържавения имот. Сделките, които страдат от по-
сочените пороци, са нищожни по смисъла на чл. 26 ЗЗД.
Нарушението на нормативни актове съответства на основа-
нието за нищожност по чл. 26, ал. 1, ЗЗД (противоречие със
закона), а другите три основания (използване на служебно
положение, използване на партийно положение и зло-
употреба с власт) по съществото си представляват накър-
няване на правилата на социалистическото общежитие съ-
образно редакцията на чл. 26, ал. 1 ЗЗД при влизане в сила
на ЗВСВОНИ. Следователно чл. 7 ЗВСВОНИ има предвид
именно нищожни придобивни основания, а прогласяване на
нищожността на сделка се постига с предявяване на уста-
новителен иск. По изключение, от съображения за осигуря-
ване на правна стабилност, законодателят е ограничил ре-
левирането на нищожността с преклузивен срок. Предмет
на иска по чл. 7 ЗВСВОНИ е прогласяване нищожността на
придобивните гражданскоправни сделки, с които имотите
по чл. 1 и чл. 2 ЗВСВОНИ са били прехвърлени от държава-
та на трети лица. В исковата молба ищецът следва да посо-
чи конкретните обстоятелства, на които основава иска си –
т.е. пороците на сделката, които да сочат нарушения на им-
перативни материалноправни норми или такива, свързани с
формата или процедурата по придобиването на имота от
третото лице, респективно тези конкретни нарушения на
морала, представляващи използване на служебно или пар-
тийно положение или пък злоупотреба с власт. Правният
интерес от провеждането на този иск се изразява в това, че
при установяване нищожността на извършеното от държа-
вата в полза на третото лице прехвърляне ще се счита, че
сделката не е породила правно действие и при влизане в
сила на ЗВСВОНИ имотът е бил собственост на държавата,
поради което подлежи на възстановяване в полза на бив-
шия собственик (ТР № 1/17.05.1995 г., гр. д. № 3/94 г.,
ОСГК). От това следва, че уважаването на този установите-
лен иск на практика има конститутивен ефект – собстве-
ността върху одържавения имот се смята за възстановена,
считано от влизане в сила на ЗВСВОНИ. В този смисъл е и
разпоредбата на ал. 2, която урежда правата на граждани-

439
те, чиито имоти са „отнети“ по силата на съдебното реше-
ние, като по този начин се сочи, че с уважаването на пре-
тенцията на бившия собственик настъпва промяна в съ-
ществуващото правно положение – възстановяне на отчуж-
дената собственост.
Приложното поле на чл. 7 ЗВСВОНИ включва само хипоте-
зите на прехвърляне на отчуждените имоти от държавата в
полза на трети лица по силата на гражданскоправна сдел-
ка, но не и тяхното придобиване като обезщетение по бла-
гоустройствените закони. Актът, с който имотът се отстъпва
в имотно обезщетение на трето лице срещу отчужден негов
имот, представлява по съществото си административен
акт, чиято нищожност не може да се релевира с иска по
чл. 7 ЗВСВОНИ. Няма пречка обаче бившият собственик на
имота да предяви срещу обезщетеното лице иск за собст-
веност по общия ред, при което съдът по реда на косвения
съдебен контрол може да установи нищожността на адми-
нистративния акт за обезщетяването и на това основание
да уважи иска, тъй като при влизане в сила на ЗВСВОНИ
имотът е бил собственост на държавата и като такъв е мо-
гъл да бъде възстановен (Решение № 405/2.06.1995 г., гр.
д. № 1922/94 г., IV г. о., Решение № 1688/17.12.1998 г., гр. д.
№ 2034/97 г., IV г. о., Решение № 137/26.05.1999 г., гр. д.
№ 3116/97 г., IV г. о., Решение № 2109/25.01.1999 г., гр. д.
№ 1754/97 г., IV г. о.). Иск по чл. 7 ЗВСВОНИ за установява-
не нищожността на административния акт, по силата на
който одържавеният имот е бил отстъпен от държавата ка-
то обезщетение на трето лице, е недопустим (Решение
№ 1237/1.11.2001 г., гр. д. № 1485/01 г., IV г. о.).
Извън приложното поле на иска по чл. 7 ЗВСВОНИ са и из-
вършените от държавата разпореждания с имоти, подлежа-
щи на възстановяване по силата на чл. 2, ал. 2 от закона –
т.е. отнетите без законово основание или отчуждени не по
установения законов ред от държавата, от общините и от
народните съвети в периода от 9.09.1944 г. до 1989 г. По
съществото си такова прехвърляне е разпореждане с чужда
вещ, при което приобретателят поначало не е могъл да
придобие собствеността, макар и сделката да е действи-
телна (Решение № 218/5.04.2002 г., гр. д. № 487/01 г.,
I г. о.). Действително, според Пар.2, ал.2 ПЗР ЗОСОИ, за
имотите, отнети без основание или отчуждени не по
установения законов ред, преклузивният 1-годишен срок за
предявяване на иска на общо основание тече от влизане в
сила на разпоредбата на чл.2, ал.2 ЗВСВОНИ /обн.ДВ,
бр.107/97 г./, която предвижда тяхното възстановяване, т.е.

440
от 21.11.1997 г. Разпоредбата има предвид обаче само
имотите, отчуждени по силата на посочените в Пар.1, т.1,
б.”а” ПЗР ЗОСОИ нормативни актове (Закона за Държавния
застрахователен институт, Закона за банките, Закона за
изкупуване на едър земеделски инвентар за трудовите
кооперативни земеделски стопанства и машинно-тракторни
станции, Закона за изкупуване на едрия земеделски
машинен инвентар и др.)- т.е. имоти, които са били
придобити от държавата по силата на отчуждаването и с
които повачало държавата е могла валидно да се
разпорежда. Както се посочи по-горе, отнетите без
законово основание и отчуждените не по установения ред
имоти изобщо не са представлявали държавна собственост
и третите лица, на които тези имоти са били прехвърляни
от държавата, изобщо не са придобили собствеността
върху тях. Собствениците на такива имоти разполагат с
възможността направо да предявят реивиндикационни
искове срещу приобретателите, при което ищецът е лишен
от интерес да иска установяване нищожността на сделката
между държавата и ответника, доколкото тази сделка
изобщо няма вещно-траслативен ефект.
Според ТР № 2/ 04.12.2009 г. по т.д.№ 2/09 г. на
ОСГК, разпоредбата на чл.7 ЗВСВОНИ не е приложима по
отношение на конфискуваните имущества по присъда,
постановена по Наредбата-закон за съдене от Народен съд
виновниците за въвличане България в Световната война
срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея,
която присъда е отменена с решение по реда на надзора от
ВКС преди влизане в сила на изменението на чл.2, ал.1
ЗВСВОНИ (обн.ДВ, бр.107 от 18.11.1997 г., в сила от
22.11.1997 г.), като е прието, че в тези случаи намира
приложение чл.151 от Закона за изпълнение на
наказанията (отм). Макар и с посоченото изменение да е
предвидено, че тези имущества се възстановяват по силата
на закона, с което отпада необходимостта от отмяна на
присъдите на т.нар. “Народен съд” и съответно- от
приложението на чл.151 ЗИН, законодателят не е придал
обратно действие на новия закон и не е преуредил
заварените правоотношения във връзка с приложението на
чл.151 ЗИН, поради което се приема, че разпоредбата на
чл.7 ЗВСВОНИ, която логически следва да се тълкува във
връзка с чл.1 и чл.2 от същия закон, не включва в
приложното си поле посочените конфискувани имоти, които
вече са възстановени по реда на ЗИН. Реституция по чл.2,
ал.1 ЗВСВОНИ за имотите, конфискувани по Наредбата-

441
закон с присъди, неотменени към момента на влизане в
сила на новата редакция на чл.2, ал.1 от закона, ако са
налице общите прадпоставки за това, вкл. имотите да се
намират в собственост на държавата, общините или
обществените организации или на техни фирми или на
еднолични дружества по чл.61 ТЗ. В случай, че държавата
се е разпоредила с тези имоти в полза на трети лица, за
възстановяване на собствеността е необходимо на общо
основание успешно провеждане на иска по чл.7 ЗВСВОНИ,
при спазване на предвидения в закона преклузивен срок за
предявяването му.
Надлежен ищец по иска е всеки от правоимащите по
чл. 3, ал. 1 и 2 ЗВСВОНИ – т.е. бившият собственик или не-
говите наследници, респ. съдружниците или членовете на
юридическото лице, от което е бил отнет имотът, или тех-
ните наследници. Допустимо е искът да бъде предявен са-
мо от един или от някои от сънаследниците, което няма да
ползва останалите, непредявили иска сънаследници. В то-
ва производство наследниците са обикновени, а не необхо-
дими другари, тъй като всеки от тях има самостоятелно ма-
териалноправно положение като правоимащ за възстановя-
ване на собствеността върху наследствената му идеална
част от одържавения имот (Решение № 953/26.11.2001 г.,
гр. д. № 1115/2000 г., II г. о.). В случай че искът по чл. 7
ЗВСВОНИ е предявен само от отделен наследник, сделка-
та между държавата и третото лице ще може да се обяви
за нищожна само за идеалната част от имота, съответна на
наследствената квота на ищеца, и като резултат за възста-
новена ще се счита само тази идеална част.
Надлежен ответник по иска е само третото лице –
приобретател на имота, респ. неговите наследници, но не и
държавата, тъй като изходът на спора не се отразява на
патримониума й (ТР № 1/17.05.1995 г., гр. д. № 3/94 г.,
ОСГК). Ако купувачи по договора са две или повече лица,
искът може да се предяви само срещу един или срещу ня-
кои от тях, като при уважаването му сделката ще се обяви
за нищожна само за идеалната част на ответника (Решение
№ 1979/8.01.2002 г., гр. д. № 111/01 г., IV г. о.).
Исковата молба подлежи на вписване, тъй като
предмет на иска е установяване нищожността на акт, с кой-
то се прехвърля право на собственост върху недвижим
имот (чл. 114, б. „а“ във връзка с чл. 112, б. „а“ ЗС).
За иска не се дължи държавна такса, тъй като спо-
ред чл. 7 ЗВСВОНИ производството е безплатно. При из-
вършване на преценка за съответствието на прехвърлител-

442
ната сделка с императивни материалноправни норми, както
и с разпоредбите, регламентиращи реда за придобиване на
държавни имоти, следва да се имат предвид нормативните
актове, които са били в сила към момента на сключване на
договора – Правилник за държавните имоти (обн., ДВ,
бр. 59 от 1952 г., отм., ДВ, бр. 79 от 1975 г.), Наредба за
продажба на жилища от държавния жилищен фонд, пре-
доставен на народните съвети (обн., ДВ, бр. 39 от 1957 г.,
отм., ДВ, бр. 6 от 1967 г.), Наредба за продажба на жилища
от държавния жилищен фонд (обн., ДВ, бр. 6 от 1967 г.,
отм., ДВ, бр. 81 от 1973 г.), Наредба за продажба и замяна
на държавни жилища (обн., ДВ, бр. 81 от 1973 г., отм., ДВ,
бр. 57 от 1974 г.), Наредба за държавните имоти (обн., ДВ,
бр. 79 от 1975 г., отм., ДВ, бр. 82 от 1996 г.). На общо осно-
вание съдът преценява съответствието на сделката със за-
кона само с оглед наведените от ищеца основания, без да
извършва служебна проверка досежно действителността на
продажбеното правоотношение. При извършване на пре-
ценка дали сключеният между държавата и третото лице
договор противоречи на съответния приложим нормативен
акт е от значение само обективното несъответствие на
сделката с императивни предписания на закона, независи-
мо дали приобретателят е знаел или допринесъл за допус-
натите нарушения. С Решение № 11/9.07.1996 г. по к. д.
№ 10/96 г. (обн., ДВ, бр. 61 от 1996 г.) е обявена за противо-
конституционна разпоредбата на § 4 ДР ЗВСВОНИ, според
която „нарушение на нормативните актове“ по смисъла на
чл. 7 е нарушение, извършено от приобретателя с цел да
придобие имота.
При преценка за основателността на иска по чл.7
ЗВСВОНИ съдът следва да съобразява и принципа за
търсене на справедлив баланс между нуждите на
обществения интерес, наложили приемането на тази
законова разпоредба, и изискванията за защита на
основните права на индивида, произтичащи от чл.1 от
Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС. Това означава, че следва да
се преценява тежестта на допуснатите нарушения на
нормативни актове при атакуваната сделка и в зависимост
от това да се направи извод за основателност на иска
(Решение № 938 от 09.07.2008 г., гр.д.№ 4134/07 г., ІІ г.о.).
При уважаване на иска по чл. 7 ЗВСВОНИ лицата,
чиито имоти са отнети по силата на съдебното решение,
имат право по реда на ЗОСОИ да получат обезщетение в
жилищни компенсаторни записи, стига да не са получили
обезщетение по § 3 ДР ЗВСОНИ (чл. 7, ал. 2 ЗВСОНИ във

443
връзка с чл. 5, ал. 3 ЗОСОИ). За периода на действие на
§ 3 ДР ЗВСВОНИ (нов, ДВ, бр. 51 от 1996 г., отм., ДВ, бр. 9
от 2000 г.) тези лица можеха да претендират от държавата
възстановяване на заплатената от тях продажна цена по
сделката, съобразена с пазарната цена на жилището към
момента на изпълнение на решението по чл. 7 ЗВСВОНИ,
който по смисъла на § 2 ДР ЗВСВОНИ е моментът на осво-
бождаване на жилището.

Закон за възстановяване собствеността върху някои

отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС
(обн., ДВ, бр. 15 от 21.02.1992 г.)
Предпоставките за възстановяване на собствеността по то-
зи закон са следните:
– Имотът да е отчужден до 21.04.1990 г. въз основа
на някой от посочените в чл. 1, ал. 1 от закона нормативни
актове, за мероприятие на държавата, кооперациите и об-
ществените организации по уличнорегулационния план. Не
подлежат на възстановяване по реда на този закон имоти,
отчуждени по силата на дворищнорегулационния план и
придадени към парцели, отредени за нуждите на обществе-
ни организации (Решение № 17/15.02.2006 г., гр. д.
№ 1458/05 г., IV г. о.).
– Поначало по този ред подлежат на възстановяване
имоти, които към отчуждаването им са били застроени
(чл. 1, ал. 1). Отмяна на отчуждаването могат да искат и
собствениците на незастроени недвижими имоти, ако при
влизане в сила на закона върху тях не е започнало факти-
ческо строителство.
– В случай че е бил отчужден застроен имот, сграда-
та да съществува при влизане в сила на закона
(25.02.1992 г.). Ако сградата е била съборена, може да се
иска отмяна на отчуждаването, ако новото строителство
фактически не е започнало и дворното място отговаря на
изискванията за образуване на самостоятелен парцел
(чл. 1, ал. 3).
– Мероприятието, за което е отчужден имотът, фак-
тически да не е започнало при влизане в сила на закона.
Преценката за това дали фактически е започнала реализа-
цията на мероприятието, за което е бил отчужден даден
имот заедно с други имоти, е в зависимост от започналото
изграждане на мероприятието върху отчуждения терен като
цяло, а не само върху конкретния имот. В този смисъл соб-
ствеността не може да бъде възстановена, дори и отчужде-
ният имот да не е засегнат от започналото строителство,

444
щом същото е започнало в други имоти, отчуждени за об-
щото мероприятие (Решение № 1293/19.07.1993 г., адм. де-
ло № 881/93 г., III г. о., Решение № 1788/18.10.1993 г., адм.
дело № 1763/93 г., III г. о.). Поддържаното в противния сми-
съл – че е достатъчно отделният имот да е свободен от за-
почнало мероприятие, без да се държи сметка за
състоянието на останалите имоти, отчуждени за същото
мероприятие (Решение № 320/15.03.1995 г., адм. дело
№ 595/94 г., III г. о.), не е съобразено със закона, който
поставя като изискване за отмяна на отчуждаването липса-
та на започнало мероприятие изобщо – като комплекс от
дейности, които засягат като цяло терена, отчужден за тази
цел.
По смисъла на закона пречка за реституцията е за-
почналото осъществяване на мероприятието, без да е не-
обходимо същото да е завършено изцяло (Решение
№ 1698/30.09.1993 г., адм. дело № 1556/93 г., III г. о.). В слу-
чай че съществуващата сграда в имот, отчужден за
построяване на нова сграда, не е била съборена, а само
ремонтирана, преустроена и приспособена за други цели,
имотът подлежи на възстановяване, тъй като в този случай
не може да се счита, че отчуждителното мероприятие е за-
почнало (Решение № 1117/30.03.1994 г., адм. дело
№ 618/93 г., III г. о., Решение № 1962/9.08.1994 г., адм. дело
№ 5957/93 г., III г. о., Решение № 2778/2.12.1994 г., адм. де-
ло № 338/94 г., III г. о.).
След като мероприятието, за което е бил отчужден
имотът, фактически не е започнало и съществуващата в не-
го сграда не е била съборена, собствеността подлежи на
възстановяване независимо дали дворното място отговаря
на изискванията за обособяване на самостоятелен парцел.
Последното е от значение само в хипотезата на чл. 1, ал. 2
от закона – ако при влизането му в сила сградата в имота е
била премахната и новото строителство фактически не е
започнало (Решение № 3153/25.10.1994 г., адм. дело
№ 208/94 г., III г. о.).
Когато имотът е бил отчужден за построяване на два
или повече самостоятелни обекта, ако при влизане в сила
на реституционния закон фактически е започнало или ре-
ализирано строителството само на един от обектите, на ос-
нование чл. 1, ал. 2 от закона незасегнатата от строителст-
вото част подлежи на възстановяване, ако отговаря на
изискванията за обособяване на самостоятелен парцел
(Решение № 1957/14.07.1994 г., адм. дело № 2210/94 г.,
III г. о., Решение № 2825/28.02.1995 г., адм. дело

445
№ 4962/93 г., III г. о.). Не подлежи на възстановяване обаче
незасегнатата от строителство част от имота, която има
значението на обслужващ терен по отношение на реализи-
рания строителен обект (Решение № 542/19.10.1999 г., адм.
дело № 3894/99 г. на ВАС, IV отд.).
Отмяна на отчуждаването може да се иска и в слу-
чай, че отчуждителното мероприятие е било проведено, но
същото не е засегнало по никакъв начин отчуждената сгра-
да, която може да бъде използвана и самостоятелно, без
наличието на парцел (Решение № 1944/15.06.1994 г., адм.
дело № 5866/94 г., III г. о.).
В случай че след отчуждаването имотът е бил пре-
отреден за друго мероприятие, чието осъществяване е би-
ло започнало при влизане в сила на реституционния закон,
собствеността не подлежи на възстановяване (Решение
№ 2813/25.03.2002 г., адм. дело № 9164/01 г. на ВАС, IV
отд.).
Не представлява реализиране на благоустройствено
мероприятие и съответно- не е пречка за възстановяване
на собствеността изграждането в отчуждения имот на
постройка с временен статут по чл.120 ППЗТСУ (Решение
№ 854 от 29.08.2007 г., гр.д. № 843/2006 г., IІI г.о.).
Когато имотът е бил отчужден за реализиране на ме-
роприятие „зелени площи“ и впоследствие сградата в него
е била съборена, а мястото – затревено, мероприятието е
осъществено и имотът не подлежи на възстановяване, за
което са без всякакво значение възможността за образува-
не на самостоятелен парцел, както и начинът, по който се
поддържа зелената площ (Решение № 240/10.11.1994 г.,
адм. дело № 389/94 г., 5-членен състав, Решение
№ 1363/20.07.1995 г., гр. д. № 3378/94 г., III г. о.).
В случай че в имота е изградена незаконна построй-
ка, пречка за възстановяване на собствеността не е нали-
це, тъй като незаконният строеж не съставлява реализира-
не на мероприятието, за което имотът е бил отчужден
(Решение № 2875/18.10.1994 г., адм. дело № 427/94 г.,
III г. о.).
На общо основание по реда на този закон подлежат
само имоти, които са собственост на държавата или общи-
ната. Не подлежи на възстановяване имот, който след от-
чуждаването му е валидно придобит от трето лице
(Решение № 2453/26.01.1994 г., адм. дело № 2070/1993 г.,
III г. о., Решение № 2715/94 г., адм. дело № 325/94 г.,
III г. о.). В този закон разпоредбата на чл. 7 ЗВСВОНИ не е
възпроизведена, поради което са недопустими искове на

446
бившите собственици за установяване нищожността на
сделките, по силата на които отчуждените имоти са били
прехвърлени от държавата на трети лица. За разлика от
реституцията по ЗВСВОНИ, която настъпва по силата на
закона, в случая възстановяването на собствеността се из-
вършва по специален административен ред. При успешно
реализиране на иска по чл. 7 ЗВСВОНИ се счита, че ище-
цът е придобил собствеността, считано от влизане в сила
на реституционния закон, тъй като одържавеният имот е
останал собственост на държавата. Ако имотът обаче е бил
отчужден по силата на някой от нормативните актове, посо-
чени в чл. 1, ал. 1 от Закона за възстановяване собстве-
ността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ и др.
закони, бившият собственик няма правен интерес да иска
прогласяване нищожността на сделката, с която държавата
е прехвърлила имота в полза на трето лице, тъй като при
уважаване на иска имотът ще се счита не за негова, а за
държавна собственост предвид непровеждане на специал-
ната административна процедура по чл. 4 от закона. По съ-
щество такъв иск би представлявал предявяване на чуждо
право пред съд, което чл. 15, ал. 2 ГПК не допуска.
Обяснението на това законодателно решение е в това, че
отчуждаването на имоти по силата на благоустройствените
закони е свързано с равностойно обезщетяване на собстве-
ниците им (чл. 75–80 ЗБНМ, § 84–101 ППЗПИНМ, чл. 75–93
ЗТСУ). Затова в случай, че мероприятията, с оглед на които
е било проведено отчуждаването, са останали нереализи-
рани и имотите са били прехвърлени на трети лица, зако-
нът отдава предпочитание на приобретателите пред бив-
шите собственици, които са били обезщетени за изгубената
собственост. В хипотезата на ЗВСВОНИ положението е
друго – както беше посочено по-горе, собствениците на
имоти, одържавени по силата на посочените в чл. 1 и 2 от
закона нормативни актове, поначало не са получили обез-
щетения, с изключение на държавните лихвени облигации
по ЗОЕГПНС и ЗНЧИМП, които са били обезценени в пе-
риода непосредствено след одържавяването. Затова зако-
нодателят е преценил, че интересът на тези собственици е
приоритетен спрямо интереса на третите лица, закупили
имотите от държавата в нарушение на закона или морала.
Противоречива е съдебната практика по въпроса
подлежи ли на възстановяване и в какъв обем собственост-
та върху имоти, по отношение на които държавата е учре-
дила ограничено вещно право на строеж в полза на трети
лица. Едното становище е, че такива имоти не подлежат на

447
възстановяване, тъй като целта на реституционния закон е
възстановяване правото на собственост в пълния му обем
(Решение № 4027/13.03.1995 г., адм. дело № 2123/94 г.,
III г. о.). Другото мнение е, че при отмяна на отчуждаването
имотът се възстановява в полза на бившия собственик без
тежести и вещни права, вкл. без правото на строеж, при
което суперфициарът има само вземане за извършените
подобрения в качеството му на добросъвестен владелец
(Решение № 1341/1.10.1998 г., гр. д. № 1364/97 г., IV г. о.).
Струва ми се защитима тезата, според която на общо осно-
вание следва да се преценява какво е състоянието на имо-
та при влизане в сила на реституционния закон. В случай,
че правото на строеж не е било реализирано към този мо-
мент, имотът може да бъде възстановен в полза на бившия
собственик при зачитане на вещното право, т.е. на възста-
новяване подлежи само т.нар. гола собственост. Ако право-
то на строеж е реализирано (или поне е започнало
фактическото му осъществяване с извършване на
изкопните работи) и имотът не съществува във вида, в кой-
то е бил отчужден, реституция не може да има, за което е
без значение дали правото е било учредено валидно, или
не (Решение № 1043А/ 19.09.1997 г., гр. д. № 2979/95 г.,
IV г. о.). Както беше посочено по-горе, за разлика от рести-
туцията по ЗВСВОНИ, в случая лицето, в чиято полза е въз-
становена „голата собственост“, не разполага с иск за уста-
новяване нищожността на сделката, с която държавата е
прехвърлила имота, респ. учредила е вещно право на
строеж в полза на трето лице.
За разлика от ЗВСВОНИ, който предвижда възстано-
вяване на отчуждените имоти по право с влизане на закона
в сила, по този закон реституционният ефект е предпоста-
вен от провеждане на нарочно административно производ-
ство за отмяна на отчуждаването. Искането за това следва-
ше да се направи в 6-месечен срок от влизане в сила на за-
кона до кмета на общината, който беше длъжен да се
произнесе в 30-дневен срок. Непроизнасянето в срок се
смята за мълчалив отказ (чл. 4). Същевременно това
непроизнасяне в срок не представлява пречка за адми-
нистративния орган да постанови впоследствие и изричен
отказ, тъй като по съществото си 30-дневният срок за
произнасяне на кмета по искането за отмяна на отчуждава-
нето е инструктивен, а не преклузивен. Последващият изри-
чен отказ е самостоятелен административен акт, който под-
лежи на обжалване на общо основание, независимо че е
предхождан от мълчалив и необжалван отказ по същото

448
искане (ТР № 4/24.06.1993 г., гр. д. № 3/93 г., ОСГК).
Разбира се, няма пречка след мълчаливия отказ кметът на
общината да се произнесе и с позитивен акт, т.е. със запо-
вед за отмяна на отчуждаването – в противен смисъл
последващото произнасяне не би имало значението на са-
мостоятелен индивидуален административен акт, а би
представлявало просто излагане на мотиви към мълчали-
вия отказ.
По правната си същност заповедта на кмета е инди-
видуален административен акт с конститутивно действие,
изразяващо се във възникване занапред на собственически
права върху имота, чието отчуждаване е отменено. Такова
е действието и на съдебното решение в хипотезата, когато
отказът на кмета е бил отменен от окръжния съд, който е
отменил административния акт и е решил въпроса по съ-
щество, като е възстановил собствеността на правоимащи-
те. Заповедта на кмета, с която е възстановен имота, за
разлика от съдебното решение за възстановяването му при
обжалване на отказа е непротивопоставима на третите ли-
ца, които не са участвали в административното производст-
во и които заявяват собствени права върху възстановения
имот. Затова в последващия гражданскоправен спор с
предмет правото на собственост върху този имот лицето,
на което е възстановена собствеността, следва да докаже
наличието на предпоставките за настъпване на реститу-
ционния ефект, при което по реда на косвения съдебен кон-
трол гражданският съд е компетентен да преценява не
само валидността, а и материалната законосъобразност на
реституционния акт (ТР № 6/2005 г. от 10.05.2006 г., т. гр. д.
№ 6/05 г., ОСГК). В същия смисъл е и разпоредбата на
чл.17, ал.2, изр.2 ГПК. Съдебното решение за
възстановяване на собствеността обаче е
противопоставимо на третите лица, неучаствали в
административното производство с оглед разпоредбата на
чл.177, ал.1, изр.2 АПК. Поради това гражданският съд не
може да прави преценка на съдебния акт за реституция по
реда на косвения съдебен контрол по спора за собственост
между тях и лицето, на което е реституирано правото на
собственост с този съдебен акт.
Собствеността върху имотите, възстановени по реда
на този закон, се придобива от момента на влизане в сила
на заповедта за отмяна на отчуждаването и връщане на
полученото обезщетение. Така възстановеното право на
собственост се ползва от вещноправна защита, когато е
нарушено от трети лица, без да има основания да се

449
поставят допълнителни условия за допустимост на иска за
собственост и по-конкретно- заснемането на
възстановената част като отделен имот по
дворищнорегулационния план по силата на Параграф
единствен на Допълнителната разпоредба на закона
(Решение № 331 от 03.11.2011 г., гр.д.№ 838/10 г., І г.о.).
По силата на § 2, ал. 1 ПЗР ЗОСОИ 6-месечният
срок за подаване на искането беше възстановен и започна
да тече отново, считано от влизане в сила на ЗОСОИ (обн.,
ДВ, бр. 107 от 1997 г.). Тази възможност беше предоставе-
на само на лицата, които са пропуснали да поискат отмяна
на отчуждаването в първоначалния 6-месечен срок, но не и
на тези, чиито претенции са били отхвърлени с влезли в си-
ла административни актове или съдебни решения
(Определение № 5921/14.12.1998 г., адм. дело № 4982/98 г.
на ВАС, II отд.).
Както в административното, така и в съдебното
производство за отмяна на отчуждаването е недопустимо
участието на трети заинтересувани лица. Тези производст-
ва се развиват единствено между гражданина, направил
искането за отмяна на отчуждаването, и съответния адми-
нистративен орган, компетентен да се произнесе по него
(Решение № 991/28.06.1993 г., адм. дело № 367/93 г.,
III г. о.).
Когато при отчуждаването е получено обезщетение,
при възстановяване на собствеността същото подлежи на
връщане. Ако в обезщетение е било предоставено жилище
или друг имот, с отмяната на отчуждаването същият става
държавна собственост, а ако заповедта или съдебното ре-
шение са влезли в сила след изменението на закона от
1999 г. (обн., ДВ, бр. 96 от 1999 г.) – собственост на общи-
ната (чл. 5, ал. 1)- Решение № 610/ 26.10.2010 г., гр.д.№
1162/09 г., І г.о.. В случай, че за отчуждения имот е било по-
лучено парично обезщетение, решението за отмяна на от-
чуждаването влиза в сила от момента на възстановяване
на обезщетението (чл. 6, ал. 1). Както административният
орган, така и съдът не дължат произнасяне в акта за отмя-
на на отчуждаването по въпроса за връщане на обезщете-
нието, тъй като това връщане настъпва по силата на закона
(Решение № 239/17.03.1994 г., адм. дело № 3585/93 г.,
III г. о., Решение № 5425/19.10.1999 г., адм. дело
№ 3165/99 г. на ВАС, IV отд.). Съгласието на молителя за
връщане на полученото обезщетение не е елемент от фак-
тическия състав за отмяната на отчуждаването (Решение
№ 1998/12.09.1994 г., адм. дело № 5848/93 г., III г. о.,

450
Решение № 1077/10.03.1999 г., адм. дело № 43/99 г. на
ВАС, IV отд.). В този смисъл връщането на обезщетението
не е предварително условие за отмяна на отчуждаването, а
негова законна последица (Решение № 9299/5.12.2001 г.,
адм. дело № 4699/01 г. на ВАС, IV отд.). Становището, спо-
ред което при подаването на молбата следва да се декла-
рира готовност за връщане на полученото обезщетение ка-
то абсолютна предпоставка за отмяна на отчуждаването
(Решение № 3377/21.06.1999 г., адм. дело № 2047/99 г. на
ВАС, IV отд.), не намира опора в закона.
Ако полученият в обезщетение имот не се намира в
патримониума на собственика, тъй като е прехвърлен чрез
сделка в полза на трето лице, отмяна на отчуждаването не
може да се иска, освен ако към момента на подаване на
молбата за отмяна на отчуждаването имотът се върне в
имуществото на молителя (чл. 7, ал. 2). Разпоредбата на
чл. 4, ал. 3 ЗВСВОНИ не е възпроизведена в този закон –
не е възможно в случай, че даденият в обезщетение имот е
прехвърлен на трето лице, молителят да предложи връща-
не на друг, равностоен имот, който е негова собственост.
В случай че отчужденият имот е бил съсобствен,
всеки от съсобствениците може да подаде молба за отмяна
на отчуждаването за съответната си идеална част. Ако ня-
кой съсобственик е получил парично или самостоятелно
имотно обезщетение, той може да иска отмяна на отчужда-
ването за съответната идеална част, като върне получено-
то обезщетение, независимо дали другите съсобственици
са направили такова искане. Ако са налице предвидените в
закона предпоставки, отчуждаването се отменява за дела
на поискалия го собственик, вследствие на което възниква
съсобственост между него и държавата (Решение
№ 3313/16.11.1994 г., адм. дело № 827/94 г., III г. о.,
Решение № 52/6.02.1995 г., адм. дело № 2342/94 г., III г. о.,
Решение № 1044/22.07.1999 г., гр. д. № 1715/98 г., IV г. о.).
Съвместно подаване на молбата се изисква единствено в
специалната хипотеза на чл. 7, ал. 1 от закона – когато в
резултат на отчуждаването е отстъпен в обезщетение имот
в съсобственост и на трети лица. Само в този случай мол-
бата за отмяна на отчуждаването следва да бъде подадена
от всички съсобственици на получения в обезщетение
имот, респ. трети лица (Решение № 4016/22.03.1995 г., адм.
дело № 2092/94 г., III г. о., Решение № 1915/9.09.1994 г.,
адм. дело № 5667/93 г., III г. о.). Аналогично, ако лицето, от
което е бил отчужден имотът, е починало, всеки от неговите
наследници може на самостоятелно основание да иска от-

451
мяна на отчуждаването за собствената си наследствена
идеална част, без да е обвързан от подаване на такава
молба от страна и на останалите наследници
(Определение № 221/14.10.1993 г.,гр. д. № 422/93 г., IV г.о.).
Молбата по чл. 7, ал. 1 от закона следва да бъде по-
дадена от всички съсобственици на отстъпения в обезще-
тение, а не на отчуждения имот (решение
№ 2503/21.11.1994 г., адм. дело № 1056/94 г., III г. о.).
Такава съсобственост може да възникне, ако е бил отчуж-
ден имот, притежаван в индивидуална собственост, като
впоследствие полученият в обезщетение имот е станал съ-
собствен – например по силата на наследяване или чрез
прехвърляне на идеална част от обезщетения собственик в
полза на трето лице. В тези случаи искането за отмяна на
отчуждаването трябва да изхожда от всички лица, които
имат качеството на съсобственици по отношение на отстъ-
пения в обезщетение имот.
Право да искат отмяна на отчуждаването имат не са-
мо физически, но и юридически лица, чиито имоти са били
отчуждени по силата на посочените в чл. 1, ал. 1 от закона
нормативни актове (Определение № 1028/18.06.1993 г., гр.
д. № 2177/93 г., III г. о.).
Правоимащи да подадат молба за отмяна на отчуж-
даването са само лицата, от които имотите са били отчуж-
дени, респ. техните наследници (Решение № 3725/
15.12.1994 г., адм. дело № 6267/94 г., III г. о., Решение
№ 6311/25.11.1999 г., адм. дело № 2900/99 г. на ВАС, IV
отд.). От това не следва, че трети лица, които не са участ-
вали в отчуждителното производство, но твърдят отчужде-
ните имоти да са били тяхна собственост, не могат да пра-
вят такова искане предвид възможността да защитят право-
то си на собственост, възстановено в тяхна полза с отмяна-
та на отчуждаването, по общия исков ред (това становище
се застъпва например в Решение № 111/30.12.1992 г., гр. д.
№ 1072/92 г., III г. о.).
Правоимащи по смисъла на закона са действителни-
те собственици на отчуждените имоти, дори и да не са взе-
ли участие в производството по отчуждаването. В противен
случай възстановяването на правата им би било поставено
в зависимост от проявената активност от страна на трети
лица, при което реституцията не би настъпила, в случай че
последните не са поискали отмяна на отчуждаването.
Възприемането на такава конструкция би оставило бившите
собственици без защита, лишавайки ги от възможността да
упражнят признатото им от закона право да възстановят от-

452
чуждената им от държавата собственост. Не би могло да се
поддържа, че тези лица разполагат с възможността да за-
щитят правата си по общия исков ред, тъй като при непро-
веждане на предвидената в реституционния закон адми-
нистративна процедура, което е предпоставено от заявява-
не на искане за отмяна на отчуждаването, собствеността
няма да е възстановена и искът за собственост би бил не-
основателен. Като обобщение, правоимащи по Закона за
възстановяване собствеността върху някои отчуждени имо-
ти по ЗТСУ, ЗПИНМ и други закони са лицата, чиито имоти
са били отчуждени (чл. 1, ал. 1 от закона), т.е. действител-
ните собственици на имотите, а не непременно тези, по от-
ношение на които е била проведена отчуждителната проце-
дура.
В случай че в одържавения имот са били извършени
подобрения, отношенията между лицето, което ги е извър-
шило, и възстановения собственик следва да бъдат уреде-
ни по общия ред, т.е. съобразно чл. 59 ЗЗД (Решение
№ 2167/17.03.1999 г., гр. д. № 2695/97 г., IV г. о.). Разбира
се, това не може да са подобрения, представляващи осъ-
ществяване на мероприятието, за което е бил отчужден
имотът, тъй като в тази хипотеза реституция не може да
има. Ако подобрителят е имал качеството на владелец, от-
ношенията следва да бъдат уредени по реда на чл. 72 или
74 ЗС (Решение № 992/4.07.1997 г., гр. д. № 676/96 г.,
IV г. о.).

Закон за възстановяване собствеността върху

някои магазини, работилници, складове и ателиета
(обн., ДВ, бр. 105 от 19.12.1991 г.)
По реда на този закон се възстановява собственост-
та върху магазините, работилниците, складовете и ате-
лиетата, продадени от техните собственици на държавата
по реда на ПМС № 60/14.05.1975 г. за изкупуване на мага-
зини, работилници, складове и ателиета (обн., ДВ, бр. 39 от
23.05.1975 г.). По този ред се възстановява и собствеността
върху магазините, работилниците, складовете и ателиета-
та, продадени през периода 30.03.1973–16.03.1990 г. не по
реда на ПМС № 60/75 г. (чл. 10 ЗВСВОНИ).
Възстановяването на собствеността се извършва по силата
на закона, щом са налице предвидените в него материални
предпоставки за настъпване на реституцията, без провеж-
дане на административна процедура (Решение
№ 475/28.04.1994 г., гр. д. № 2022/93 г., IV г. о.,
Определение № 4363/25.09.1998 г., адм. дело № 3265/98 г.

453
на ВАС, III отд.). Съдебната практика приема, че по реда на
този закон се възстановяват не само магазини, работилни-
ци, складове и ателиета, а изобщо всички стопански обекти
(освен жилищните), тъй като техните собственици са били
задължени да ги продадат по силата на ПМС № 60/75 г.
Приложното поле на закона включва и изкупените на това
основание адвокатски кантори (Решение
№ 1175/24.06.1998 г., гр. д. № 683/98 г., IV г. о., Решение
№ 1385/28.08.1998 г., гр. д. № 964/98 г., IV г. о.).
Предпоставките за възстановяване на собствеността
са:
– Поначало имотът да е бил продаден по реда на
ПМС № 60/75 г. Законът приравнява това изкупуване на
фактическо одържавяване, тъй като по този ред е било до-
пустимо изкупуването на тези обекти само от социалисти-
чески организации или от държавата, но не и от физически
лица (Решение № 151/2.02.2003 г., гр. д. № 67/02 г., IV г. о.).
– Получената продажна цена да е върната от
продавачите, респ. от техните правоприемници в срок от 1
година от влизане в сила на закона (за имотите, изкупени в
периода 30.03.1973–16.03.1990 г. не по реда на ПМС
№ 60/75 г., срокът тече от влизане в сила на ЗВСВОНИ,
който предвижда тяхното възстановяване). С факта на връ-
щане на цената ефектът на реституцията настъпва по пра-
во (Решение № 1130/9.05.1996 г., гр. д. № 1061/95 г.,
IV г. о.).
Този закон не предвижда като предпоставка за въз-
становяване на собствеността при влизането му в сила из-
купените магазини, работилници, складове и ателиета да
са държавна собственост. Валидното прехвърляне на тези
имоти от държавата в полза на трети лица не е пречка за
възстановяването им (Решение № 1758/2.02.1994 г., гр. д.
№ 430/92 г., IV г. о.). За разлика от другите реституционни
закони, отнасящи се до имоти, които държавата е могла да
прехвърля на физически лица за задоволяване на жилищни
нужди и по социални съображения, приложното поле на
ЗВСВНМРСА включва стопански обекти, собствеността
върху които по силата на ПМС № 60/75 г. е била трансфор-
мирана от частна в държавна. Затова законодателят е от-
дал предпочитание на правата на бившите собственици –
физически лица, за сметка на приобретателите, които са
придобили тези имоти формално законосъобразно, но в на-
рушение целта на нормативния акт, послужил като основа-
ние за изкупуването им от държавата.

454
 Не е предпоставка за възстановяване на собстве-
ността при влизане в сила на закона магазините, работил-
ниците, складовете и ателиетата да съществуват във вида,
в който са били изкупени. Според чл. 3 от закона, ако в имо-
та е извършено преустройство или от него и други обекти е
образуван нов имот, при невъзможност да се възстанови
първоначалното положение без значителни затруднения и
ако това би било стопански неоправдано, собствеността
върху имотите се преобразува в съсобственост, като всеки
съсобственик придобива идеална част от новообразувания
имот, която съответства на цената на неговия имот при
влизане на закона в сила. В случай, че възстановяването
на предишното положение може да стане без значителни
затруднения и е стопански оправдано, се възстановява
реално и изцяло собствеността върху имота, във вида му
преди преустройството. За стопанската оправданост на
възстановяването на предишното положение на обекта
следва да се преценява съобразно съотношението на
ползите и вредите, които то причинява. За целта следва да
се съобразяват редица конкретни критерии като: стойност и
сложност на преустройството- ако същото е свързано с
твърде високи разходи спрямо стойността на обекта и
бъдещото му ползване, то би било стопански неоправдано;
засягане на чужди права- ако преустройството създава
съществени неудобства и накърнява съседни имоти по
начин, че същите да не могат да се ползват по
предназначение, тогава то също е стопански неоправдано
(Решение № 143 от 31.05.2011 г., гр.д.№ 89/11 г., ІІ г.о.).
Ако изкупените по реда на ПМС № 60/75 г. сгради са
били премахнати при влизане в сила на ЗВСВНМРСА и на
тяхно място са били построени нови, реституцията не
настъпва, тъй като действието й е обусловено от съществу-
ването на принудително изкупените стопански обекти към
момента на влизане в сила на реституционния закон. Дори
и след събарянето на изкупения обект земята да е остана-
ла незастроена, същата не подлежи на възстановяване
предвид акцесорния й характер спрямо сградата.
Невъзможността за реституиране на изкупената сграда
обуславя такава невъзможност и за дворното място, тъй ка-
то обект на възстановяване по този закон може да е само
съществуващ стопански обект – магазин, работилница,
склад или ателие (Решение № 642/13.05.2002 г., гр. д.
№ 811/01 г., IV г. о.).
Лицата, извършили подобрения в имотите, имат пра-
во да получат от реституирания собственик разноските,

455
които са направили по подобренията (чл. 2, ал. 1 от
закона). Това означава, че тези лица имат вземане в раз-
мер на направените разходи, а не на увеличената стойност
в резултат на извършените подобрения, защото те нямат
качеството на добросъвестни владелци при обезщетяване
на подобренията. Пжоради това им е признато право на
задържане върху имота до тяхното заплащане – чл.2, ал.1,
изр.2 ЗВСВНМРСА. Разноските се дължат в размера към
момента на тяхното извършване, тъй като именно към този
момент подобрителят е обеднял с тях (Решение
№ 2398/22.12.1997 г., гр. д. № 1882/96 г., IV г. о.).Давността
за вземането на подобрителя ще тече обаче не от
извършването им, а от момента на възстановяване на
собствеността върху подобрявания имот, тъй като от този
момент е изискуемо вземането на подобрителя срещу
реституента.. Правната симетрия налага бившите
собственици или техните наследници да не могат да търсят
пропуснатите ползи и добивите от имота – чл.2, ал.2
ЗВСВНМРСА. С чл.4 от реституционния закон, договорите
за наем за имотите, което подлежат на реституция по него,
са обявяват за сключени без определен срок, т.е. те могат
да бъдат прекратени с едномесечно предизвестие от
реституента съгласно чл.238 ЗЗД, който встъпва като
страна - наемодател по тях. Следователно отношенията
между него и заварените наематели се уреждат съобразно
правилата на ЗЗД относно наемния договор.

Закон за амнистия и връщане на отнети имущест-

ва (обн., ДВ, бр. 1 от 4.01.1991 г.)
По реда на този закон се възстановява собственост-
та върху имоти, конфискувани с присъда за извършени в
периода 17.03.1945–31.12.1989 г. престъпления, амнисти-
рани по силата на чл. 1 и 2, както и за деянията, посочени в
чл. 6 и 7 от закона.
Предпоставките за възстановяване на собствеността
са: имотите да са били конфискувани на посочените в зако-
на основания и при влизането му в сила да са собственост
на държавата или на държавна или общинска фирма, в
която държавата има най-малко 51% участие (чл. 5, ал. 1).
Не подлежат на възстановяване конфискуваните
имоти, които при влизане в сила на закона са унищожени,
разрушени или преустроени – в тези случаи осъдените ли-
ца имат право на обезщетение по реда на Наредбата за
прилагане на чл. 5, ал. 2 ЗАВОИ, приета с ПМС
№ 139/18.07.1991 г. (обн., ДВ, бр. 61 от 30.07.1991 г.) – с

456
друг недвижим имот или с пари. По смисъла на чл. 5 от
Наредбата във връзка с чл. 5 ЗАВОИ право на обезщете-
ние е налице и в случай, че при влизане в сила на ЗАВОИ
конфискуваните имоти не са собственост на държавата –
не подлежат на възстановяване по този закон имотите,
които при влизането му в сила са собственост на трети ли-
ца (Решение № 409 от 29.03.99 г. по гр. д. № 1627/98 г.,
IV г. о., Решение № 1344/23.03.1999 г., адм. дело
№ 5651/98 г. на ВАС). Бившият собственик няма право на
иск за установяване нищожността на сделката, с която дър-
жавата е прехвърлила конфискувания имот на трето лице.
В случай че такова прехвърляне е било извършено, после-
диците са указани в чл. 5, ал. 2 ЗАВОИ – невъзможността
за реституиране на имота обуславя само право на обезще-
тение (Определение № 177/12.07.2001 г., гр. д.
№ 90/2000 г., II г. о., Решение № 1118/29.07.2002 г., гр. д.
№ 1151/01 г., IV г. о.).
Поначало редът за възстановяване на собственост-
та по този закон е административен – в 2-годишен преклу-
зивен срок от влизане в сила на закона осъдените лица или
техните наследници следва да предявят искания за връща-
не на имотите пред общинските народни съвети по место-
нахождението на конфискуваните имоти. Срокът беше въз-
становен по силата на § 2, ал. 1 ПЗР ЗОСОИ и от влизане
на този закон в сила е започнал да тече нов 2-годишен
срок.
В случай че в 6-месечен срок от постъпване на иска-
нето липсва произнасяне на административния орган, заин-
тересуваните могат направо да предявят правата си по съ-
дебен ред срещу общинския народен съвет и
Министерството на финансите (чл. 8, ал. 2 ЗАВОИ).
Процесуална предпоставка за допустимост на съдебното
производство е предявяване на искането за възстановява-
не по административен ред в предвидения за това 2-годи-
шен срок и непроизнасянето на общинската администрация
в 6-месечен срок от заявяване на искането (т. 5 от ТР
№ 6/05 г. от 10.05.2006 г., т. гр. д. № 6/05 г., ОСГК). По прав-
ната си същност искът по чл. 8, ал. 2 ЗАВОИ е конститути-
вен – насочен е към възстановяване на собствеността вър-
ху конфискувания имот, считано от влизане в сила на съ-
дебното решение, тъй като търсеният от ищеца реститу-
ционен ефект не е настъпил нито по силата на закона, нито
по административен ред. Действително според ТР
№ 6/10.05.2006 г. претенцията по чл. 8, ал. 2 ЗАВОИ е иск
за собственост. Считаме обаче, че по същество се има

457
предвид именно конститутивен иск за възстановяване на
собствеността, доколкото в самото тълкувателно решение
е посочено, че възстановяването на собствеността по
ЗАВОИ не става по силата на закона, а след провеждане на
нарочна административна процедура – следователно иско-
вата претенция, обусловена от неудовлетворяване на иска-
нето за възстановяване на собствеността по този ред,
следва да е насочена към същия правен резултат.
Специфично за този иск е, че предявяването му не е
ограничено от преклузивен срок – правоимащите могат ви-
наги да поискат възстановяване на собствеността си от съ-
да след изтичане на 6-месечния срок за произнасяне на об-
щинската администрация. Ако междувременно имотът е
прехвърлен на трето лице, този факт не е пречка за възста-
новяване на собствеността, тъй като по смисъла на чл. 5,
ал. 1 ЗАВОИ предпоставка за настъпване на реституцион-
ния ефект е принадлежността на правото на собственост
към патримониума на държавата при влизане в сила на за-
кона, а не към последващия момент на произнасянето на
общинската администрация, респ. на съда. Ответниците по
иска не биха могли да се позоват на придобивна давност (в
случай че искът е предявен след изтичане на 10 години от
влизане в сила на ЗАВОИ), защото до възстановяване на
собствеността със съдебното решение държавата, респ.
общината, е собственик на имота, а не може да се придоби-
ва по давност имот, който вече се притежава на друго, са-
мостоятелно основание.
Според чл. 8, ал. 4 ЗАВОИ производството е освобо-
дено от държавни такси.
Заповедта на кмета за възстановяване на собстве-
ността има конститутивно действие, изразяващо се във
възникване занапред на собственически права в полза на
осъденото лице или на неговите наследници. Такова е
действието и на съдебното решение по чл. 8, ал. 2 ЗАВОИ.

Закон за кооперациите (обн., ДВ, бр. 113 от

28.12.1999 г.)
Според § 1 ДР ЗК се възстановява правото на собст-
веност на кооперациите и на кооперативните съюзи върху
тяхното иззето, одържавено или преразпределено по какъв-
то и да е начин имущество след 10 септември 1944 г., ако
искането за това е било направено до 7.02.1993 г.
Разпоредбата възпроизвежда нормата на § 1 ДР на Закона
за кооперациите от 1991 г. (отм.), според която се възстано-
вяват правата на съществуващите и възстановените коопе-

458
рации върху тяхното иззето и одържавено имущество след
10.09.1944 г., като исканията следва да бъдат заявени в 18-
месечен срок от влизане на закона в сила, т.е. до
7.02.1993 г.
Редът за връщане на кооперативните имоти първо-
начално е уреден в ПМС № 192/1.10.1991 г. за условията и
реда за връщане на кооперации на тяхно иззето и одържа-
вено имущество след 10.09.1944 г. (обн., ДВ, бр. 83 от
8.10.1991 г., отм., ДВ, бр. 65 от 8.08.2000 г.). Според чл. 1 от
постановлението връщането на иззетото или одържавено
кооперативно имущество е обусловено от подаване на
искане в 18-месечен срок от влизане в сила на Закона за
кооперациите от 1991 г. (отм.) до организацията или ведом-
ството, което го стопанисва – министерство или друго ве-
домство, кмета на общината, държавна фирма или едно-
лично търговско дружество с държавно имущество, предсе-
дателя на ликвидационния съвет (когато имотът е стопа-
нисван от ТКЗС или друга организация по § 12 ПЗР ЗСПЗЗ).
Ръководителят на съответното министерство или друго ве-
домство, кметът на общината или председателят на ликви-
дационния съвет дължат произнасяне по искането в 1-ме-
сечен срок от постъпването му, като непроизнасянето в
срок се смята за мълчалив отказ. Изричният или мълчалив
отказ подлежи на обжалване по съдебен ред в 7-дневен
срок. Жалбата се подава до Върховния съд, когато се об-
жалва заповед на министър, ръководител на ведомство или
кмета на Столичната община, а в останалите случаи – пред
съответния окръжен съд по реда на чл. 36 ЗАП (отм.).
В случай, че иззетите или одържавени имоти са в
държане на други лица, кооперациите и кооперативните съ-
юзи следва да предявят претенцията си за връщане по об-
щия исков ред (чл. 108 ЗС) пред районния съд по местона-
хождение на имотите, като производството е освободено от
държавни такси (чл. 1, ал. 2, т. 4 ПМС № 192/91 г.).
Според чл. 3 от действащата Наредба за условията
и реда за връщане на кооперации и кооперативни съюзи на
тяхно иззето, одържавено или преразпределено имущество
след 10.09.1944 г. (обн., ДВ. бр. 65 от 8.08.2000 г.), за връ-
щане на иззетото, одържавено или преразпределено по ка-
къвто и да е начин имущество след 10.09.1944 г., което е
било заявено до 7.02.1993 г., но не е било предадено, ко-
операциите и кооперативните съюзи следва да подадат но-
во искане до 31.12.2000 г. Искането се подава до съответ-
ния министър, ръководител на ведомство или кмет на об-
щина, който упражнява правата на държавата или на общи-

459
ната в едноличните търговски дружества, в активите на
които са включени имуществата на кооперации или коопе-
ративни съюзи, респ. до съответния областен управител
или кмет на община – когато имуществото на кооперацията
или на кооперативния съюз е станало съответно частна
държавна или общинска собственост. Аналогично на отме-
нената уредба на ПМС № 192/91 г., по искането се дължи
произнасяне в 1-месечен срок, като непроизнасянето в този
срок се смята за мълчалив отказ. Отказът за връщане на
имуществото (изричен или мълчалив) подлежи на обжалва-
не пред окръжния съд в 14-дневен срок по реда на чл. 36
ЗАП (отм.).
Първоначално практиката по отменения Закон за ко-
операциите приемаше, че реституционният ефект по § 1 ДР
ЗК настъпва по силата на закона (ТР № 2/2.06.1995 г., гр. д.
№ 2/95 г., ОСГК), при което исканията, които следваше да
се направят в срок до 7.02.1993 г., са предпоставка само за
реалното връщане, а не за възстановяване на собственост-
та върху имуществото (Решение № 302/27.09.1994 г., гр. д.
№ 257/94 г., 5-членен състав, Решение № 4033/
28.07.1998 г., адм. дело № 282/98 г. на ВАС, III отд.). Тази
постановка беше коригирана с т. 5 ТР № 6/05 г. от
10.05.2006 г. по т. гр. д. № 6/05 г., според което предвидена-
та в чл. 3 от наредбата административна процедура
обуславя извода, че актът, с който се уважава искането за
връщане на кооперативното имущество, има конститутивно
действие с реституционен ефект. Единствената хипотеза на
възстановяване на собствеността върху кооперативно иму-
щество по силата на закона е уредена в § 39 ПЗР ЗИД ЗК
(обн., ДВ, бр. 13 от 11.02.2003 г.), който предвижда, че се
възстановява собствеността върху одържавено или иззето
по отменени нормативни актове имущество на кооперации
и кооперативни съюзи, възстановили дейността си, ако до
деня на влизане в сила на този закон това имущество е
държавна или общинска собственост, като от приложното
поле на разпоредбата изрично са изключени висящите ад-
министративни производства по § 1 ДР ЗК. Тази хипотеза
се отнася само до кооперации и кооперативни съюзи, въз-
становили дейността си по реда на чл. 49 ЗК в по-късен мо-
мент, поради което не са могли да подадат искане за въз-
становяване на собствеността си по административен ред в
срока по чл. 1 ПМС № 192/91 г., респ. в срока по чл. 3, ал. 1
от действащата наредба. Правото им на собственост се
възстановява по право, с влизане в сила на ЗИД ЗК (обн.,
ДВ, бр. 13 от 2003 г.), при което, в случай че възстановени-

460
те имоти се намират в държане на трети лица, на разполо-
жение е общият исков ред за защита (чл. 108 ЗС). Тази
постановка следва да намери приложение и за хипотезата
на чл. 1, ал. 2, т. 4 ПМС № 192/91 г. – когато иззетото или
одържавено имущество не се стопанисва от министерство
или друго ведомство, държавна фирма, еднолично търгов-
ско дружество с държавно имущество, общинска фирма
или организация по § 12 ПЗР ЗСПЗЗ. В тези случаи не е
предвиден административен ред за връщане на имущест-
вото и следователно реституционният ефект настъпва по
право, с влизане в сила на Закона за кооперациите
(1991 г.), като кооперациите и кооперативните съюзи имат
на разположение иска по чл. 108 ЗС срещу лицата, които
владеят или държат възстановеното имущество.
В случай че кооперацията, от която е иззето или
одържавено имуществото, е била прекратена, упражнява-
нето на правото на възстановяване на собствеността е
предпоставено от нейното възстановяване по реда на
чл. 49 ЗК. За целта следва да бъде взето решение от
общото събрание, включващо всички членове на коопера-
цията към момента на прекратяването є, като починалите
членове се заместват от техните наследници. Свикването и
провеждането на общото събрание се провежда съобразно
разпоредбите на действащия Закон за кооперациите
(Решение № 15/21.02.2001 г., гр. д. № 906/2000 г., IV г. о.).
Според чл. 2, ал. 3 от Закона за общинската собстве-
ност (отм., ДВ, бр. 101 от 2004 г.) не са общинска собстве-
ност сградите и постройките на кооперативните организа-
ции и на сдруженията с идеална цел, чието строителство е
извършено от тях до 13.07.1991 г. (датата на обнародване и
влизане в сила на действащата Конституция), включително
и прилежащият терен. С тази разпоредба посочените обек-
ти се изключват от обхвата на общинската собственост и
стават собственост на кооперативните организации, които
са ги построили, без да е необходимо да им е било учреде-
но право на строеж – при наличие на такова изискване нор-
мата на чл. 2, ал. 3 ЗОС би била лишена от смисъл, защото
в такъв случай кооперациите биха придобили собственост-
та върху построените от тях сгради по силата на отстъпено-
то им вещно право. Няма значение и дали сградите са
законни, т.е. изградени въз основа на надлежни строителни
книжа. Придобиването на собствеността става по силата на
самия закон, от влизането му в сила, тъй като не е предви-
дено провеждането на нарочно административно производ-
ство (Решение № 1985/17.10.2005 г., гр. д. № 1075/05 г.,

461
IV г. о.). Не намира опора в закона схващането, че по съ-
ществото си нормата на чл. 2, ал. 3 ЗОС е реституционна,
при което придобиването на собствеността е обусловено от
наличието на общите предпоставки на § 1 ДР ЗК – т.е. че
правото на собственост не се придобива по право, а по
предвидения в закона специален административен ред,
който предполага отправяне на искане за връщане на имо-
тите в срок до 31.12.2000 г. (тезата се застъпва в Решение
№ 1209/27.09.2001 г., гр. д. № 2353/2000 г., IV г. о.).
Приложното поле на разпоредбата не се отнася до иззето,
одържавено или преразпределено по какъвто и да е начин
кооперативно имущество в периода след 10.09.1944 г., а
предвижда придобиване на собственост върху постройки,
които до тази момент са били държавна собственост като
изградени върху държавна земя (чл. 92 ЗС). В този смисъл
чл. 2, ал. 3 ЗОС не предвижда възстановяване на притежа-
вани в миналото собственически права, а придобиване на
такива занапред по силата на фактическото застрояване на
земята от кооперативните организации в периода до
13.07.1991 г.
Отмяната на чл. 2, ал. 3 ЗОС (обн., ДВ, бр. 101 от
2004 г.) няма обратно действие и не е в състояние да се
отрази на вече придобитото от кооперативните организации
по силата на закона право на собственост (Решение
№ 1985/17.10.2005 г., гр. д. № 1075/05 г., IV г. о.).
Разпоредбата на чл.2, ал.3 ЗОС (отм.) на практика е
възпроизведена в Пар.26 ПЗР ЗИД на ЗК (ДВ, бр.41/07 г.)/,
според който кооперациите и кооперативните съюзи,
изградили сгради и постройки със свои средства до
13.07.1991 г., имат право в срок до 31.12.2007 г. да искат
деактуване на сградите и прилежащите към тях терени
пред държавата или общината съответно в лицето на
областния управител или кмета на общината, като при
наличие на посочените предпоставки имотът се деактува и
се предава във владение на кооперацията или
кооперативния съюз. Така създадената норма е лишена от
смисъл- както беше посочено по-горе, кооперациите и
кооперативните съюзи вече са придобили собствеността
върху изградените от тях постройки в държавна земя по
силата на чл.2, ал.3 ЗОС, при което последващата отмяна
на тази разпоредба е без значение. Дали и в какъв срок ще
се поиска деактуване на имотите пред областния управител
или кмета на общината, също е ирелевантно за
собствеността на кооперациите, доколкото деактуването
няма конститутивно действие, а е само последица от

462
изгубването на собствеността на държавата или общината,
което в случая е настъпило по силата на закона.

Закон за възстановяване собствеността върху

конфискуваните с Указ № 88 на Президиума на НС от
1953 г. недвижими и движими имоти, принадлежащи на
Католическата църква в пределите на Народна
република България (обн., ДВ, бр. 104 от 24.12.1992 г.)
По този закон се възстановява собствеността върху
конфискуваните с Указ № 88 на Президиума на Народното
събрание от 12 март 1953 г. недвижими и движими имоти
на Католическата църква. Предпоставките за настъпване на
реституционния ефект са идентични с предвидените в
ЗВСВОНИ: при влизане в сила на закона имотите да са соб-
ственост на държавата, общините, обществени организа-
ции или на техни фирми или на еднолични търговски дру-
жества по чл. 61 ТЗ и да съществуват реално до размерите,
в които са конфискувани. Предвиденият в този закон ред за
реституиране собствеността на католическата църква се
явява специален спрямо разпоредбата на чл. 3, ал. 2
ЗВСВОНИ, предвиждаща възстановяване собствеността на
религиозните общности (Решение № 7141/24.11.2000 г.,
адм. дело № 4431/2000 г. на ВАС, 5-членен състав). Това
означава, че собствеността на католическата църква се
възстановява с влизане в сила на специалния реститу-
ционен закон, а не с влизане в сила на ЗВСВОНИ.
Реституционният ефект настъпва по право, без провеждане
на нарочна административна процедура.

Закон за възстановяване собствеността върху

недвижими имоти на български граждани от турски
произход, направили постъпки за заминаване в
Република Турция и други страни през периода май-
септември 1989 г. (обн., ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г.)
По реда на този закон се възстановява собственост-
та върху недвижими имоти на български граждани от турски
произход, направили постъпки за заминаване в Република
Турция и други страни през периода май–септември 1989 г.,
които са били изкупени от държавата, общините, обществе-
ните организации или техни фирми, както и от кооперации.
Предпоставка за настъпване на реституционния ефект е
връщането на продажната цена от продавачите в 4-месе-
чен срок от влизане на закона в сила – т.е. редът е аналоги-
чен на предвидения в Закона за възстановяване собстве-
ността върху някои магазини, работилници, складове и ате-

463
лиета. Според чл. 8 от закона се възстановява и правото на
членство в ЖСК на тези лица, ако е било прекратено през
периода май–септември 1989 г., в случай че към момента
на прекратяване на членството сградата е била завършена
в годен за обитаване вид. Не се възстановява правото на
членство в ЖСК, ако при прекратяването му сградата не е
била завършена във вид, годен за обитаване, или но-
воприетият член вече се е снабдил с нотариален акт.
Според чл. 1, ал. 2 от закона не се възстановява
собствеността на лица, които притежават в района на съ-
щото населено място друг жилищен имот, с което тяхната
жилищна нужда е задоволена (Решение
№ 1308/7.09.1994 г., гр. д. № 1967/93 г., IV г. о.).
Не се възстановява собствеността и на лицата,
които са прехвърлили имот или право на имотно обезщете-
ние на свой възходящ, низходящ, съпруг или роднина по
съребрена линия до четвърта степен включително (чл. 1,
ал. 3).
Не е предвидено като условие за възстановяване на
собствеността закупените имоти да са собственост на дър-
жавата, общините, обществените организации, техни фир-
ми или кооперации при влизане в сила на закона.
Разпоредбата на чл. 3 обявява за недействителни прехвър-
лянията, извършени от купувачите в полза на физически
лица, като последните се обезщетяват по реда, предвиден
в чл. 5 от закона. В случай че приобретателите са извърши-
ли подобрения в имотите, отношенията им с възстановени-
те собственици се уреждат по правилата на неоснователно-
то обогатяване, като им е признато право на задържане до
заплащане на подобренията.
Разпоредбата на чл. 9 от закона предвижда възста-
новяване собствеността на българските граждани от турски
произход, направили постъпки за заминаване в Република
Турция и други страни през периода май–септември 1989 г.,
и върху недвижимите имоти, продадени от тях на физи-
чески лица през същия период, находящи се в населени
места, където не се е прилагал редът по Закона за собстве-
ността на гражданите за продажба на такива имоти.
„Постъпки за заминаване“ по смисъла на закона са постъп-
ките, направени пред органите на МВР, а не пред Народния
съвет за извършване на оценка на имота с цел неговата
продажба (Решение № 2283/12.12.1997 г., гр. д. № 1873/96
т., IV г. о.). Собствеността се възстановява, ако продавачът
поиска това и възстанови на купувача получената сума в 4-
месечен срок от влизането на този закон в сила.

464
Предвидена е възможност купувачът или неговите пра-
воприемници да запазят собствеността си, ако в 1-месечен
срок от поискване на възстановяването заплатят на прода-
вача 12-кратната стойност на продажната цена. От това
право не се ползват купувачите, които към момента на при-
добиване на имота не са имали постоянно местоживеене в
населеното място, в което се намира имотът. Правата по
чл. 9 имат само тези бивши собственици, които нямат задо-
волена жилищна нужда чрез притежаване на друг имот в
района на същото населено място, тъй като целта на зако-
на е да се защитят интересите на лицата, които принуди-
телно са били лишени от жилища, като по принцип се запа-
зят валидно извършените продажби. В този смисъл чл. 9
препраща към разпоредбата на чл. 1 относно кръга от лица,
които имат право да възстановят собствеността си
(Решение № 1631/16.01.1995 г., гр. д. № 2157/93 г., IV г. о.).
Възстановяването на собствеността настъпва по си-
лата на закона, считано от настъпването на предвидените в
него предпоставки (връщането на продажната цена), без да
се предвижда провеждане на специална административна
процедура (Определение № 1332/3.08.1993 г., адм. дело
№ 2962/93 г., III г. о., Решение № 1745/8.10.1993 г., адм. де-
ло № 1540/93 г., III г. о.).

Закон за вероизповеданията /обн.ДВ, бр.120/29.12.2002

г./
Според Пар.5, ал.1 ПЗР ЗВ, възстановява се
собствеността на вероизповеданията върху одържавени,
отчуждени, конфискувани или незаконно отнети имоти на
основания, посочени в ЗВСВОНИ, в отменения чл. 21 от
Закона за изповеданията, в ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ,
ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, в ЗСПЗЗ и в ЗВСГЗГФ, които са
собственост на държавата, общините, обществените
организации или на техни фирми или на еднолични
дружества по чл. 61 от Търговския закон и съществуват
реално до размерите, в които са отчуждени. Собствеността
върху посочените имоти се възстановява по право, с
влизане в сила на закона- в този смисъл е разпоредбата на
Пар.5, ал.2 ПЗР ЗВ, която предвижда, че възстановяването
на собствеността се извършва по реда на ЗВСВОНИ с
влизането в сила на този закон. Правилото на чл.5, ал.2
ЗВСВОНИ е възпроизведено в Пар.5, ал.4 ПЗР ЗВ-
изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността
върху които се възстановява по този закон, не се зачита и
започва да тече от деня на влизането му в сила.

465
 Собствеността на вероизповеданията винаги се
възстановява по право, вкл. върху имоти, за които
съответният реституционен закон поначало предвижда
реституцията да се извършва по административен ред.
Това се отнася и за обобществените земеделски земи,
както и за одържавените гори, собственост на религиозни
общности. Действително, според чл.29, ал.1 ЗСПЗЗ
правото на собственост върху земеделски земи, отнети от
Българската православна църква и другите религиозни
общности, кооперации и от други организации, се
възстановява по тяхно искане, което сочи на общия
административен ред за възстановяване на собствеността
по този закон. Доколкото обаче цитираната разпоредба е
приета още при първоначалната редакция на ЗСПЗЗ
(обн.ДВ, бр.17/01.03.1991 г.), същата следва да се смята за
отменена от по-новата по време норма на Пар.5, ал.2 ПЗР
ЗВ (обн.ДВ, бр.120/29.12.2002 г.), според която
реституцията в полза на религиозните общности, вкл. върху
имоти, подлежащи на възстановяване по силата на ЗСПЗЗ,
се извършва по право. Така предвиденият специален ред
за възстановяване на собствеността изключва правния
интерес от предявяване на иск от религиозна институция за
установяване правото й на собственост върху
подлежащите на възстановяване земеделски земи и гори
към момента на масовизацията, респ. одържавяването
(чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ и чл.13, ал.8 ЗВСГЗГФ). Това е така, тъй
като въпросното установяване не е самоцелно, а е
предназначено да определи лицата, в чиято полза органът
по поземлената собственост следва да възстанови
собствеността, т.е. спорът за материално право има
преюдициално значение спрямо административната
процедура по ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ (ТР № 1/97 г., ОСГК). Тъй
като обаче собствеността на вероизповеданията не се
възстановява по административен ред, а по право,
установяването на правото им на собственост към момента
на обобществяването е лишено от правен интерес. Когато
религиозна институция е страна по спор за материално
право относно правото на възстановяване на
собствеността върху земеделска земя или гора, която
всъщност е възстановена по право (с влизане в сила на
Пар.5 ПЗР ЗВ), за съответното вероизповедание е налице
правен интерес от предявяване на иск за собственост към
настоящия момент, при което материалноправната
легитимация на ищеца ще бъде обусловена от
извършването на преценка за принадлежността на

466
спорното право към момента на одържавяването или
масовизацията, както и изобщо за наличието на
материалните предпоставки за настъпване на
реституцията, предвидени както в Пар.5, ал.1 ПЗР ЗВ, така
и в специалните реституционни закони (Решение №
685/17.07.2007 г., гр.д.№ 786/06 г., ІІ г.о.). В случай, че
преди влизане в сила на Закона за вероизповеданията
религиозната общност е пропуснала предвидения в закона
срок за заяване на земеделската земя или гората за
възстановяване по административен ред, в периода след
влизане в сила на закона същата е лишена от интерес да
предяви иск за установяване правото й на възстановяване
на собствеността по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ и чл.13, ал.2
ЗВСГЗГФ (Определение № 403/12.11.2007 г., ч.гр.д.№
2079/07 г., ІІ г.о.). На общо основание собствеността върху
тези имоти се възстановява по право, считано от влизане в
сила на разпоредбата на Пар.5 ПЗР ЗВ, с оглед на което е
безпредметно предявяването на специален установителен
иск, насочен към установяване на предпоставките за
образуване на административно производство пред органа
по поземлената собственост, след като реституцията не
настъпва по административен ред. Без значение е, че
възможността за подаване на заявление в сроковете по
чл.11, ал.1 ЗСПЗЗ и чл.13, ал.1 ЗВСГЗГФ е била
пропусната, доколкото този пропуск не може да бъде
приравнен по значение на влязъл в сила отказ за
възстановяване на собствеността. Дори и при пропускане
на срока законът предоставя възможност на останалите
правоимащи да възстановят собствеността си по общия
административен ред, след като установят по съдебен ред
правото си на възстановяване на собствеността- т.е.
неподаването на заявление в срок няма за последица
окончателното преклудиране на правото да се иска
реституция. По тези съображения възможността да се
ползват от ефекта на реституцията, макар и след
пропускане на установените срокове за подаване на
заявления до органа по поземлената собственост, на общо
основание остава на разположение и на религиозните
общности, като по силата на Пар.5 ПЗР ЗВ собствеността
им се възстановява по право, считано от влизане на закона
в сила, ако са налице материалните предпоставки за това,
предвидени в съответния реституционен закон.
Разпоредбата на Пар.5 ПЗР ЗВ няма обратно
действие. В случай, че преди влизането й в сила
възстановяването на собствеността в полза на

467
религиозната общност е отказано с влязъл в сила
административен акт или съдебно решение, неговите
правни последици не отпадат и съответното
вероизповедание не може да се позовава на последващ
реституционен ефект, настъпил по силата на закона.

468
 II. ТРУДОВО ПРАВО
ТРУДОВИ ДОГОВОРИ И ДРУГИ ОСНОВАНИЯ ЗА
ВЪЗНИКВАНЕ НА ТРУДОВОТО
ПРАВООТНОШЕНИЕ
Ценка Георгиева

Основанията за възникване на индивидуалното трудово

правоотношение са трудов договор, избор и конкурс.
І. Трудовият договор е най-често прилаганото основаниe за
възникване на трудовото правоотношение.
Писмената форма на трудовия договор е условие за
неговата действителност – чл. 62, ал. 1 КТ. Разпоредбите
относно формата на трудовия договор са
материалноправни и с оглед действието им за в бъдеще те
намират приложение за трудовите договори, сключени след
1.01.2003г. Наименованието на акта е без значение
/Решение 1712/02.02.2005г. по гр.д. № 2747/2002г. ІІІ г.о.
ВКС/. Достатъчно е обективирането на волеизявленията на
двете страни за сключване на трудов договор в писмен акт,
който трябва да съдържа минимално необходимото
съдържание на трудовия договор съгласно чл. 66, ал.1 КТ.
Не е трудов договорът, който не съдържа характерните за
трудовия договор елементи: йерархическа подчиненост и
зависимост при изпълнение на възложената работа,
контрол за изпълнението й, работно време и определено
работно място, уговорено трудово възнаграждение
/Решение № 2/2004г. по гр.д. № 1087/2002г. ІІІ г.о. ВКС,
Решение № 2134//2004г. по гр.д. № 3193/2002г. ІІІ г.о./.
Така например не е трудов договор договорът за възлагане
на управлението на търговско дружество, макар в него да е
уговорено прилагането на някои разпоредби на КТ –
относно отпуските, обезщетения за неизползван отпуск и
пр.
Трудовият договор се сключва между работника или
служителя и работодателя – чл. 61, ал. 1 КТ. В
разпоредбата на чл. 61, ал. 2 КТ е предвидено отклонение
от това правило за длъжности, определени в закон или в
акт на Министерския съвет - например чл. 37, ал. 3, 4 и 5 от
Закона за народната просвета, чл. 9, ал. 5 от Закона за
здравето. В тези случаи трудовият договор се сключва от
по-горестоящ спрямо работодателя орган, но трудовото
правоотношение възниква с предприятието, в което е
469
съответната длъжност. По прилагането на чл. 61, ал. 2 КТ е
постановено ТР № 1/30.03.2012г. по т.д. № 1/10г. ОСГК на
ВКС с което се прие, че надлежен ответник по исковете по
чл. 344, ал. 1 КТ, предявени от работник или служител,
чийто трудов договор е сключен при условията на чл. 61,
ал. 2, изр. първо КТ е работодателят, а не по-горестоящият
спрямо него орган.
Трудовият договор се смята сключен за
неопределено време, ако изрично не е уговорена клаузата
срок – чл. 67, ал. 2 КТ. Превръщането на трудовия договор
за неопределено време в трудов договор за определен
срок може да стане само при изрично, писмено изразено
желание на работника или служителя – чл. 67, ал. 3 КТ.

1/. Срочни трудови договори:

Видовете срочни трудови договори са уредени в чл. 68 КТ.
а/. Максималната продължителност на срочния трудов
договор по чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ не може да бъде по-дълга
от 3 години, доколкото в закон или в акт на МС не е
предвидено друго. Срокът трябва да е посочен в точно
определен период от време - например 1 месец, 1 година и
пр., или до определена дата. С изменението на Кодекса на
труда през от 2001г. се ограничи възможността за
сключване на последователни срочни трудови договори.
Началното сключване на срочен трудов договор за
определено време е допустимо в две групи от случаи,
уредени в чл. 68, ал. 3 и 4 КТ. Първата група е уредена в
чл. 68, ал. 3 КТ. Едната хипотеза е с оглед на видовете
работи, за изпълнението на които се сключват срочните
трудови договори, а именно временни, сезонни и
краткотрайни. Временни са работите които имат случаен и
еднократен характер спрямо основния предмет на дейност
на предприятието, а сезонна работа е всяка работа или
дейност, извършването на която е свързано с четирите
годишни времена – например действията по прибирането и
преработката на селскостопанската продукция.
Краткотрайна е тази работа, която има епизодичен и
подчертано кратък срок за изпълнение – например
възстановяване на повреди от природни бедствия или
други непредвидими обстоятелства.
Втората хипотеза е сключване на срочни трудови
договори независимо от естеството или характера на
работата, с новопостъпващи работници и служители в
обявени в несъстоятелност или ликвидация предприятия.
Тази разпоредба намира приложение когато има влязло в

470
сила решение на съда за обявяване на предприятието-
длъжник в несъстоятелност или предприятието е в
ликвидация.
Втората група от случаи, при които е допустимо
сключване на срочни трудови договори за определено
време е уредена в чл. 68, ал. 4 КТ. Законът допуска по
изключение да се сключва срочен трудов договор по
ал.1,т.1 за срок най-малко от една година за работи и
дейности, които нямат временен, сезонен или краткотраен
характер, а се отнасят до основния предмет на дейност на
работодателя, но това е допустимо само по изключение, за
разлика от случаите по ал. 3, при които сключването на
срочни трудови договори е правило. „Изключението” е
дефинирано в § 1, т.8 на ДР на КТ. При наличието на тези
обективни производствени причини законът допуска нови
изключения в две посоки: 1. сключване на срочен трудов
договор със срок най-малко от 1 година; 2. при наличието
на изключението да се допусне сключването на трудов
договор и за срок по-кратък от 1 година, но само при
писмено искане на работника или служителя. В случаите,
когато се допускат изключения в тези две посоки /чл.
68,ал.4/ сключеният срочен трудов договор за определено
време за същата работа с един и същ работник или
служител може да се поднови само един път и то за срок
най-малко 1 година.
Когато сключеният между страните трудов договор е
със срок по-кратък от една година, за да е валидно сключен
е необходимо както да са налице обстоятелствата,
дефинирани като “изключение” по смисъла на §1,т.8 от ДР
на КТ, така и писмено искане от работника или служителя.
Само писменото искане на работника да сключи срочен
трудов договор не е достатъчно.
Срочен трудов договор за определено време,
сключен в нарушение на чл. 68, ал. 3 и 4, се смята сключен
за неопределено време - чл. 68, ал. 5 КТ. Превръщането на
срочния трудов договор в договор за неопределено време
се извършва по силата на закона - Решение № 1685 от
04.11.2004г. по гр.д. № 2731/2002 г., ВКС, ІІІ г. о.
б/. Характерно за срочния трудов договор за
извършване на определена работа е, че няма максимална
продължителност. При този трудов договор точно трябва да
се определи работата, за изпълнението и за довършването
на която се сключва договорът, както и установяването на
конкретните обстоятелства, с настъпването на които се
приема, че работата е завършена – Решение №

471
634/20.11.2009г. по гр.д. № 2071/2008г. ІІ г.о. ВКС. Когато в
трудовия договор е вписан само текстът «до завършване на
определената работа» без да е посочено в какво се състои
тя, приема се, че договорът е за неопределено време.
Продължителността на този договор може да е и повече от
три години – толкова, колкото е необходимо за извършване
на работата.
в/. Характерни особености на срочния трудов договор за
заместване на работник или служител, който отсъства от
работа са, че е без значение причината за отсъствие на
замествания работник, но трябва изрично да се посочи
името на титуляра на длъжността, тъй като срокът е
определяем. Може да се сключи за заместване на работник
или служител както по безсрочен, така и по срочен трудов
договор. Срокът на този договор изтича в деня, в който
заместваният работник или служител се завърне на работа.
г/. Със срочния трудов договор за работа на длъжност,
която се заема с конкурс, се наема на работа лице, което
изпълнява съответната длъжност докато трае процедурата
по провеждане на конкурса, за времето, докато длъжността
бъде заета въз основа на конкурс. Това е длъжност която е
свободна и е обявена за заемане с конкурс по реда на чл.
89-96 КТ. Клаузата “докато бъде заета въз основа на
конкурс” трябва да бъде вписана в трудовия договор.
д/. Срочен трудов договор за определен мандат може да се
сключи за длъжност в държавен или недържавен орган.
Необходимо е мандатът на този орган да бъде определен,
т.е. да бъде установена продължителността на срока, през
който той изпълнява служебните си функции. Мандатът
може да бъде установен в Конституцията, закон, в устава
на политическата партия или на синдикалната организация.
Хипотезата на чл. 68, ал. 1, т. 5 КТ урежда трудовите
правоотношения на лицата, които обслужват /сътрудничат,
подпомагат, съдействат/ на съответния държавен или
обществен орган, за който е установен мандатът. Това са
помощници, сътрудници, съветници, т.е. лица които пряко и
непосредствено обслужват мандатния орган.
Чл. 69 КТ урежда превръщането на срочния трудов договор
в договор за неопределено време. Тази възможност
съществува само за два от петте вида срочни трудови
договори, а именно за срочните трудови договори за
определен срок /чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ/ и за срочния трудов
договор за заместване на отсъстващ работник или
служител /чл. 68, ал. 1, т. 3 КТ/.

472
Превръщането става при наличието на няколко
кумулативно дадените предпоставки: наличие на валиден
трудов договор за определен срок, т.е. по чл. 68, ал.1, т. 1
КТ; срокът да е изтекъл; работникът или служителят да е
продължил да работи след изтичане на уговорения срок 5
или повече работни дни /необходимо е реално да е
работил, а не да е бил в отпуск или да е отсъствал от
работа на друго основание, като работните дни могат да
бъдат прекъснати от почивни дни или отпуск/; да не е
направено писмено възражение от работодателя
/писмената форма е форма за действителност/;
длъжността да е свободна, т.е. да има обособена щатна
бройка - Решение № 1470/25.03.2004г. по гр.д. №
773/2002г. ІІІ г.о. Превръщането става по силата на закона.
При наличието на посочените по-горе предпоставки може
да се превърне в безсрочен и срочният трудов договор за
заместване на отсъстващ работник или служител, ако
трудовият договор със замествания се прекрати през време
на заместването.
Относно начина на броенето на срока по чл. 69,ал.1 КТ
следва да се приложи по аналогия разпоредбата на чл. 72
ЗЗД.
Срочен е и трудовият договор за работа в задграничните
представителства на Република България в чужбина по
закона за дипломатическата служба – чл. 68, ал. 6 КТ. По
отношение на него е неприложим чл. 69, ал.1 КТ за
превръщането му в трудов договор за неопределено време.
Трудов договор, сключен при условията на Наредбата за
трудовите и осигурителните отношения на българските
граждани, изпратени на работа в чужбина от български
работодатели/ДВ бр. 79/1992г./, може да бъде само срочен
- Решение 272/13.03.2003г. по гр.д. № 3078/2001г., трето
г.о.; Решение № 52/16.03.2012г. по гр.д. № 762/2011г. ІІІ
г.о. ВКС.

ІІ/ Трудов договор със срок за изпитване - чл. 70 КТ:

За разлика от клаузата срок по чл. 68, ал. 1 КТ при която
значението на срока се изчерпва с продължителността на
времето, през което лицето изпълнява възложената му
работа, в договора със срок за изпитване клаузата срок е
допълнена с една специфична цел – “изпитване”, т.е
проверка на професионалните качества на работника или
служителя. В случая срокът е не само време, през което
работникът или служителят изпълнява трудовите си
задължения, но и време, през което работодателят

473
наблюдава и оценява неговите професионални качества, за
да реши дали да се сключи окончателен трудов договор, а
работникът/служителят решава дали работата отговаря на
неговите изисквания.
Тази разлика предпоставя различното основание и ред за
прекратяване на единия и другия договор. Докато срочният
трудов договор се прекратява по право с изтичането на
срока, трудовият договор със срок за изпитване може да се
прекрати във всеки момент, докато трае
продължителността на договора без предизвестие с
нарочен писмен акт на страната, в чиято полза е уговорен
срокът /чл.71, ал.1 КТ/ - Решение № 534/20.06.2002г. по
гр.д. № 998/2001г, Решение № 1740/2002г. по гр.д. №
2093/2001г. ІІІ г.о. С изтичането на срока за изпитване
отпада възможността за прекратяване на договора и той се
смята за окончателно сключен – чл.71, ал.2 КТ.
Ако в договора със срок за изпитване не е посочено
в чия полза е уговорен срокът за изпитване, приема се, че е
уговорен в полза на двете страни - чл. 70, ал. 2 КТ.
Максималната продължителност на изпитването е
установена на 6 месеца, т.е. страните могат да определят
по-малка продължителност на срока – месец, два три, но не
повече от 6 месеца – арг. от чл.70, ал.1, изр.1 КТ.. Ако не е
посочена продължителността на срока за изпитване,
следва да се приеме, че срокът е 6 месеца – Решение №
887/2001г. по гр.д. № 1898/2000г. ІІІ г.о.
Договорът за изпитване може да предшества
сключването както на трудов договор за неопределено
време, така и на всеки срочен трудов договор по чл. 68, ал.
1 КТ - Решение № 1640/2005г. по гр.д. № 1176/2003г. ІІІ
г.о. Това трябва да е посочено. Ако не е посочено се
прилага презумпцията на чл. 67, ал. 2 КТ – договорът се
смята сключен за неопределено време. С Решение
1400/18.10.2005г. по гр.д. № 928/2003г. ІІІ г.о. е разгледан
случай, при който клаузата срок за изпитване е включена в
срочен трудов договор за заместване по чл. 68, ал. 1, т. 3
КТ.
Трудовият договор за изпитване може да
предшества само учредяването на трудово
правоотношение, което възниква от трудов договор.
Клаузата за изпитване е неприложима при трудово
правоотношение, възникнало от конкурс – Решение №
314/15.02.2002г. по гр.д. № 1877/2001г. ІІІ г.о., Решение
716 от 27.12.2010г. по гр.д. № 253/2010г. ІІІ г.о. ВКС. Това
следва от същността на двете основания за възникване на

474
трудово правоотношение. Основното предназначение на
конкурса е да се проверят деловите и професионални
качества на работника или служителя, каквато е и целта на
клаузата за изпитване.
Уговореното за изпитване време трябва да бъде
реално използвано за проверка от работодателя на
годността на работника или служителя да изпълнява
съответната работа, съответно работникът ли служителят
дали работата е подходяща за него. Поради това в
уговореното време за изпитване не се включва времето,
през което работникът или служителят е бил в
законоустановен отпуск или по каквито и да е било други
уважителни причини не е изпълнявал работата, за която е
сключен договорът. В случай, че е ползван отпуск или е
налице отсъствие по уважителни причини, с този период се
удължава срокът на договора - чл. 70, ал. 4 КТ.
Недопустимо е сключването на повече от един
договор със срок за изпитване за една и съща работа с
един и същ работодател - чл. 70, ал. 5 КТ, Решение № 98
по гр.д. № 1083/99г. ІІІ г.о. “Верижни” договори със срок за
изпитване са недопустими, дори и общата им
продължителност да е в рамките на определения от закона
6 месечен срок. За една и съща работа страните могат да
сключат само един такъв договор, и то преди
окончателното приемане на работа – чл.70, ал.5 КТ.
Уговорката за изпитване може да се направи както
при сключване на трудов договор за неопределено време,
така и при сключване на срочен трудов договор. В
последния случай обаче това обстоятелство трябва да
бъде изрично посочено.
Договорът със срок за изпитване е неприложим при
преместване на трудоустроен работник в изпълнение на
предписанието на здравните органи на длъжност за
трудоустроен. Такава клауза би била недействителна
поради противоречие на закона – разпоредбите за закрила
при трудоустрояване, които се заобикалят, а също и чл. 314
КТ, - Решение № 716 от 27.12.2010г. по гр.д. № 253/2010г.
ІІІ г.о. ВКС.
Ако в рамките на уговорения срок за изпитване
страната, в чиято полза той е уговорен, не направи
заявление за прекратяване на трудовия договор, той се
смята за окончателно сключен. Т.е. мълчанието създава
необорима презумпция, че резултатът от изпитването е
положителен и волята на страните е за сключване на
окончателен трудов договор – чл.71, ал.2 КТ.

475
 Ако предварително не е уговорено, че окончателният
трудов договор ще бъде срочен, по силата на чл. 67, ал. 2
КТ окончателният трудов договор ще бъде за
неопределено време. Страната в чиято полза е уговорено
изпитването може да сключи окончателен трудов договор,
без да изчаква протичането на целия срок.
Прекратяването на договора със срок за изпитване
може да стане и през времето, когато изпитваният работник
или служител е в отпуск поради временна
неработоспособност поради болест, тъй като работникът
или служителят в този случай не се ползва от закрила по
чл. 333 КТ.

ІІ. Изборът е изключително основание за възникване на

трудово правоотношение. Използва се само когато това е
предвидено в закон, в акт на МС или в устав на обществена
организация. Т.е. работодателят не може сам да реши и да
въвежда избора като основание за възникване на трудово
правоотношение, нито да не провежда избор когато такъв е
предвиден.
Възникналото въз основа на избор трудово
правоотношение винаги е срочно, за не повече от 5 г. /чл.
83, ал. 2 КТ/, но остава в сила и след изтичане на
установения срок до успешно провеждане на следващия
избор –чл. 86, ал. 4 КТ.
Трудовото правоотношение възниква от избора – чл. 107
КТ. Ако избраното лице не постъпи в срока по чл.86, ал.2
КТ, не възниква трудово правоотношение – чл. 86, ал. 7 КТ.
Изборът подлежи на съдебен контрол. Процедурата по чл.
87 КТ започва по искова молба до районния съд.Когато
съдът установи, че изборът е законосъобразен, той го
потвърждава и трудовото правоотношение възниква от
избора, а когато установи, че изборът е незаконосъобразен
– го отменя и се произвежда нов избор- чл.87, ал.2 КТ.
Съгласно чл. 88,ал.2 КТ уредената в КТ процедура се
прилага субсидиарно, доколкото в закон, в акт на МС или в
устав не е предвидено друго.
Прекратяването на трудовото правоотношение настъпва: с
изтичането на срока за който е избрано лицето без да е
необходимо решение на съответния колективен орган за
персонално освобождаване от изборна длъжност - чл. 337
КТ /Решение № 1644/7.10.2002г. по гр.д. № 1982/2001г. ІІІ
г.о. ВКС/; с отзоваване от избирателното тяло преди
изтичане на срока – чл. 338 КТ.

476
При осъществяването на съдебен контрол върху
освобождаването от длъжност следва да се съобрази
разпоредбата на чл. 360, ал. 2, т. 1 КТ.

ІІІ. Конкурсът е третото основание за възникване на

трудово правоотношение.
Трудовото правоотношение, възникнало от конкурс,
се различава от това, възникнало от трудов договор, само
при възникването му. То се прекратява на основанията по
КТ.
Конкурсът може да се използва за заемане на всяка
длъжност, която не е обявена за заемане въз основа на
избор – чл.89 КТ.
Определянето на длъжностите, които се заемат въз
основа на конкурс се извършва със закон, с акт на МС,
министър или ръководител на друго ведомство и от
работодателя - чл. 90,ал.1.
Конкурс се обявява в следните случаи: за длъжност,
обявена за заемане с конкурс със закон /2001г./, в който
случай не е необходимо длъжността да е свободна; когато
длъжността е свободна или предстои да бъде освободена;
при продължително отсъствие на лицето, което я заема за
времето до завръщането му – чл.90, ал.2 КТ.
Тези длъжности могат да се заемат само въз основа
на конкурс до отмяна на определянето им за конкурсни –
чл.90, ал.3 КТ. Трудовото правоотношение възниква от
деня на получаване на съобщението за резултата, с
класирания на първо място – чл.96, ал.1 КТ, но ако лицето
не постъпи на работа в законния срок по чл.96, ал.2 КТ
смята се, че трудово правоотношение не е възникнало. В
този случай трудово правоотношение възниква със
следващия класиран участник в конкурса – чл. 96, ал. 4 КТ.
Не може да се обявява по заповед на работодателя
конкурс за заемането на длъжност, която в момента се
заема по трудов договор, щом като не е налице някое от
основанията за това по чл. 90, ал. 2 КТ. Уволнението,
извършено в тези случаи на работника или служителя, за
да освободи мястото за спечелилото конкурса лице, е
незаконно – Решение № 2249/21.01.2003г. по гр.д. №
2581/2001г. ІІІ г.о., Решение № 1704/24.10.2005г. по гр.д.
№ 1232/2003г. ІІІ г.о.
За да е основание за прекратяване на трудовия
договор по чл. 325, т. 8 КТ конкурсът трябва да е проведен
по правилата на чл. 89-96 КТ, а не като конкурс, който се
използва под формата на подбор - Решение № 1115 от

477
3.09.2004 г. на ВКС по гр. д. № 2150/2002 г., III г. о. Следва
да се разграничават двете хипотези, при които се използва
конкурсът. При втората хипотеза конкурсното начало се
използва във връзка с възникването на трудовото
правоотношение като се заимстват определени елементи,
характерни за същинския конкурс, като състезателност,
сравняване на качествата на явилите се кандидати от
комисия, която преценява отделните кандидати и прави
предложение до работодателя. Окончателната преценка на
явилите се кандидати обаче се прави от работодателя,
който взема решението и сключва със съответния кандидат
трудов договор. Основание за възникване на трудовото
правоотношение в тези случаи е сключеният между
работодателя и избрания от него кандидат за длъжността
трудов договор.
При конкурса, като основание за възникване на
трудово правоотношение, чиято нормативна уредба е чл.
89 - 97 от КТ, трудовото правоотношение възниква след
провеждане на предвидената в закона процедура и въз
основа на решение на колегиален орган - конкурсната
комисия, с чието решение работодателят е длъжен да се
съобрази. При проведен конкурс по реда на чл. 89 - 91 от
КТ, трудов договор не се сключва и трудовото отношение
между страните възниква по силата на проведения конкурс.
За тези случаи законът предвижда сключването на
споразумение по чл. 107 от КТ, с което работодателят и
работникът или служителят уговарят размера на трудовото
възнаграждение, а могат да уговарят и други условия на
трудовото правоотношение. Споразумението по чл. 107 от
КТ не е трудов договор, а договор на трудовото право,
изрично предвиден в КТ, с който се уговаря част от
съдържанието на вече възникналото индивидуално трудово
правоотношение от конкурса.
Както бе посочено по-горе, със спечелилото
конкурса лице не може да се сключи трудов договор със
срок за изпитване – в този смисъл и Решение № 924 от
1.06.2006 г. на ВКС по гр. д. № 2741/2003 г., III г. о.
Решението на комисията по провеждане на конкурса
не е предмет на съдебна проверка, тъй като преценката й
за професионалната подготовка и другите качества на
кандидатите, необходими за заемането на длъжността, е
въпрос на целесъобразност. В производството по иск с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ съдът извършва
проверка само за законосъобразност, доколко проведеният
конкурс е отговарял на общите изисквания, установени в

478
закона, с оглед зачитане последиците от провеждането му -
Решение № 796 от 22.07.2004 г. на ВКС по гр. д. №
1723/2002 г., III г. о.
Процесуално недопустим е иск за отмяна на конкурс,
предявен от някой от участвалите, но неспечелили
конкурса кандидат, тъй като този спор е извън обхвата на
чл. 357, ал. 1 КТ - Решение № 1160/19.09.2005г. по гр.д. №
694/03г. ІІІ г.о., Определение № 319/2005г. по гр.д. №
219/2005г. ІІІ г.о., Решение № 609/30.06.1992г. по гр.д. №
307/92г. ІІІ г.о. Проверка за законосъобразността на
конкурса и то само относно императивните норми на КТ по
процедурата, а не и относно оценката и класирането на
кандидатите, се извършва при оспорване на
прекратяването на трудово правоотношение по чл. 325, т. 8
КТ.

Изменение на трудовото правоотношение

Изменението на трудовото правоотношение е

уредено в чл. 118 – 123а КТ. Трудовото правоотношение
може да се изменя с писмено съгласие между страните за
определено или неопределено време – чл. 119 КТ.
Едностранната промяна на трудовото правоотношение е
недопустима – чл. 118, ал. 1 КТ, освен в случаите и по
реда, установени в закона.Едностранно от работодателя
това може да стане при условията на чл.120 КТ.
Писмената форма е условие за действителност на
изменението на трудовия договор. Това става с
допълнително трудово споразумение или нов трудов
договор, подписан от страните – Решение № 1527 от
15.10.2002г. по гр.д. № 1866/2001г. ІІІ г.о. ВКС.
При промяна на работодателя трудовите
правоотношения се запазват – чл.123, ал.1 КТ, като следва
да се прави разлика дали се купува обособена част от
дейността на предприятието, или само материалните активи
от нея – Решение № 15/08.03.2005г. по гр.д. № 3328/2002г.
ІІІ г.о. Трудовите правоотношения с работниците и
служителите се запазват при промяна на работодателя,
когато с приватизационни договор се прехвърлят не само
дълготрайните материални активи, а и дейността, която се
осъществява с тях/чл.123, ал.1, т.7 КТ/ - Решение №
178/27.05.2005г. по гр.д. № 2991/2002г. ІІІ г.о.
Недопускането на работниците и служителите от новия
работодател е основание за отговорност на работодателя по
чл. 213, ал. 2 КТ. В хипотезите на чл. 123 КТ запазването на

479
трудовите правоотношения настъпва по силата на закона,
без да е необходимо изрична клауза в приватизационния
договор или каквото и да е преуреждане на трудовите
договори с работниците и служителите - Решение №
1413/06.12.2005г. по гр.д. № 945/2003г. ІІІ г.о..
Освен при промяна на работодателя трудовите
правоотношения се запазват и при отдаване на
предприятието или на обособена част от него под наем,
аренда или на концесия, като в този случай след изтичането
на срока на наема, арендата или концесията трудовите
правоотношения на работниците и служителите не се
прекратяват, а преминават към стария им работодател - чл.
123а, ал. 4 КТ. С ТР № 2 от 23.03.2011г. по т.д. № 2/2010г.
ОСГК на ВКС е прието, че разпоредбата на чл. 123а КТ
урежда изчерпателно случаите на запазване на трудовото
правоотношение и приложното й поле не може да се
разшири и по отношение на други случаи.
В случаите, когато се отдават под наем само
дълготрайните активи /сгради, съоръжения, машини и друго
имущество/, а не и дейността, например защото вече е била
прекратена, трудовите правоотношения на работниците и
служителите няма да преминат към новия работодател /или
наемател на имуществото/ по аргумент за противното от
чл.123, ал.1, т.7 КТ - Решение № 1426/24.09.2004г. по гр.д.
№ 2509/2002г. ІІІ г.о.

480
 НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТ
Ценка Георгиева

Недействителен е трудов договор, който

противоречи на закона или на колективен трудов договор
или ги заобикаля – чл. 74, ал. 1 КТ. Противоречието със
закона визила императивни, а не диспозитивни законови
норми.
ВКС приема, че недействителността на трудовия
договор може да се предяви с отделен иск /включително
инцидентен установителен/, както и с довод или
възражение на страните за преюдициално произнасяне по
обусловен от нея трудов спор – чл.74, ал.2, изр.1 КТ.
Разпоредбата на чл. 74, ал. 5 КТ трябва да се разбира в
смисъл, че страните не могат да се позовават
извънсъдебно на недействителността на трудовия договор
и на последиците й –чл.74, ал.5 КТ. Тя се прилага в
отношенията им след като съдът я е обявил по предявен
иск - Решение № 650/17.11.2010г. по гр.д. № 1573/2009г. ІІІ
г.о. ВКС. Поради тази причина, ако контролен или друг
компетентен орган сметне, че трудовият договор е
недействителен на някое от основанията, посочени в
ал.1, той незабавно сезира съда, за да се произнесе по
неговата действителност – чл.74, ал.3 КТ.
При спор за действителността на трудовия договор
или отделна негова клауза субсидиарно се прилагат
основанията за недействителност на договорите по чл. 26-
34 ЗЗД - Решение № 1561 по гр.д. № 244/2000г. ІІІ г.о.,
Решение № 1353/2005г. по гр. д. № 874/03г. ВКС, ІІІ г.о.
Решение № 1694/2003г.по гр.д. № 3228/01г., Решение №
436/14.09.2004г. по гр.д. № 1430/2002г. ІІІ г.о.
Недействителността може да засегне само отделни
клаузи на трудовия договор – чл. 74, ал. 4 КТ. Частично
недействителен например е трудов договор с клауза за нов
срок за изпитване, след като трудовото правоотношение е
започнало като трудов договор със срок за изпитване, а
след това е изменено в договор по чл. 68, ал. 1, т. 3 КТ с
включена клауза за нов срок за изпитване –Решение №
1549/2002г. по гр.д. № 3053/2001г. ІІІ г.о. Недействителна
е и уговорката за срок за изпитване, включена в трудов
договор, сключен след срочен трудов договор за същата
длъжност. В тези хипотези, когато се обявяват за
недействителни само отделни клаузи, а не целия трудов
договор, вместо тези клаузи се прилагат повелителните
разпоредби на закона или предвиденото в колективния
трудов договор.
Недействителни поради противоречие на чл. 8, ал. 4
КТ /отказ от трудови права/ са клаузи на трудовия договор,
предвиждащи заплащане на неустойка от работника в
случай, че в определен от страните срок след прекратяване
на договорните отношения с работодателя, работникът
постъпи на работа при работодател, осъществяващ
конкурентна дейност - Решение № 533/30.06.2010г. по
гр.д. № 309/2009г. ІV г.о., Решение № 715/05.11.2010г. по
гр.д. № 139/2010г. ІV г.о., Решение № 417/21.05.2010г. по
гр.д. № 1228/2009г. ІІІ г.о.
Когато работникът или служителят е бил
добросъвестен, обявената недействителност на трудовия
договор или на отделни негови клаузи, има действие
занапред – по аргумент от чл. 75, ал. 1 КТ – Решение
236/08.05.2000г. по гр.д. № 1199/99г. ІІІ г.о., Решение №
266/2005г. по гр.д. № 3536/2002г. ІІІ г.о., Решение №
278/2005г. по гр.д. № 3577/2002г. ІІІ г.о., Решение №
655/2005г. по гр.д. № 181/2003г. ІІІ г.о. и др. На практика
действието занапред на обявената недействителност на
трудовия договор означава, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 2
КТ не може да се уважи, тъй като потестативното право за
възстановяване на трудовото правоотношение не
съществува, а искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ ще бъде
основателен за периода от уволнението до обявяване
недействителността, в рамките на 6 месечния период.
Разпоредбата на чл. 74, ал. 1 КТ намира приложение
не само при начална недействителност на трудовия
договор, но и при настъпила промяна по време на
действието му – Решение № 2134/2004г. по гр.д. №
3193/2002г. ІІІ г.о.

482
 ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ТРУДОВОТО
ПРАВООТНОШЕНИЕ. ОСНОВАНИЯ. ПОДБОР
ПО ЧЛ. 329 КТ
Ценка Георгиева

Трудово правоотношение може да бъде прекратено поради

виновно неизпълнение на трудовите задължения или
поради осъществяване на някой от изчерпателно
изброените в Глава ХVІ на КТ фактически състави.

І. Дисциплинарно уволнение
Дисциплинарното уволнение е едновременно
дисциплинарно наказание и акт на прекратяване на
трудовото правоотношение.
Списъкът по чл. 187 съставлява примерно
изброяване на съставите на основните и най-често
срещани дисциплинарни нарушения -аргумент от чл.
187,т.10 КТ. Нарушенията могат са да толкова, колкото са и
конкретните трудови задължения. Изброените в чл. 190
състави са по-тежки, по аргумент от чл. 190, т. 7 КТ, но
също са примерно изброени - Решение № 1624/05г. по
гр.д. № 1153/03г. ІІІ г.о. Тежко нарушение на трудовата
дисциплина може да бъда всяко от посочените в чл. 187 КТ
нарушения, без да е изрично възпроизведено в чл. 190, ал.
1 КТ. За всяко от тези нарушения може да се наложи
дисциплинарно уволнение, ако то е тежко нарушение на
трудовата дисциплина съгласно критериите на чл. 189, ал.
1 КТ. Т.е. във всеки конкретен случай трябва да се
преценяват критериите по чл. 189, ал. 1 КТ относно
тежестта на нарушението.
Един календарен месец по смисъла на чл. 190, ал. 1,
т. 1 КТ е 30- дневен период, а не точно определен месец.
По смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ работните дни
са последователни и когато са разделени от почивни дни
или официални празници. Нарушенията при издаването на
болничен лист, допуснати от медицинските органи, нямат
отношение към трудовата дисциплина на работника,
ползващ разрешен му отпуск по болест.
Законосъобразността на дисциплинарното уволнение се
преценява с оглед поведението на санкционирания
служител – Решение № 791/05г. по гр.д. № 328/03г. ІІІ г.о.
ВКС.
Повторяемост по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ
съставлява системни нарушения на трудовата дисциплина.
Определение на понятието “системни нарушения” се
съдържаше в чл. 7 от Общите правила за вътрешния
трудов ред в предприятията: /отм./. Приема се, че това са
три и повече нарушения, за които не е налагано преди това
дисциплинарно наказание и за наказването на които не са
изтекли сроковете за осъществяване на дисциплинарната
отговорност или, ако е наложено дисциплинарно наказание,
то да не е заличено по чл. 197 или 198 КТ.
По аргумент от чл. 194 КТ – погасяване на
дисциплинарната отговорност в 1 годишен срок от
извършване на нарушението, и чл. 197, ал. 1 КТ за
заличаване на дисциплинарното наказание с изтичането на
една година от налагането му, се приема, че нарушенията
трябва да са извършени в този срок. Поне едно от
нарушенията трябва да не е наказано преди това –
Решение № 1718/09.12.2002г. по гр.д. № 2050/2001г. ІІІ г.о.
ВКС, Решение № 162/18.05.2010г. по гр.д. № 299/2009г. ІV
г.о. ВКС, последното постановено по реда на чл. 290 ГПК
за тълкуване на разпоредбата на чл. 190, ал. 1,т. 3 КТ.
Нарушенията могат да са от един и същ или от
различни видове по чл. 187 и чл. 190 КТ.
Това становище не е в противоречие с принципа,
прогласен в чл. 189, ал. 2 КТ, че за едно и също нарушение
на трудовата дисциплина може да се наложи само едно
дисциплинарно наказание, тъй като нарушенията, за които
работникът вече е бил наказан, придават квалификацията
„тежко нарушение” на трудовата дисциплина на последното
извършено /ненаказано/ нарушение.
Злоупотребата с доверието на работодателя –
чл.190, т.4, предл.1 КТ, е умишлено нарушение на
трудовите задължения. Изразява се в използване
оказаното от работодателя доверие за неправомерно
извличане на определена облага за работника/служителя
или за другиго – Решение № 232 от 02.05.1995г. по гр.д. №
1209/94г. ІІІ .о., Решение № 364/2007г. по гр.д. №
1345/2004г. ІІІ г.о. ВКС, Решение № 516/28.06.2010г. по
гр.д. № 94/2009г. ІІІ г.о. ВКС.
За да е налице съставът на чл. 190, ал. 1,т. 4, предл.
второ КТ „разпространяване на поверителни за
работодателя сведения”, сведенията трябва да са обявени
за такива по съответния ред – с нормативен акт, с
административен акт, с договора между страните, от
работодателя - Решение № 1892 по гр.д. № 800/99г. ІІІ
г.о. ВКС. Без значение е дали сведенията са станали
известни на работника или служителя служебно или

484
извънслужебно. Нарушението е умишлено, но е възможно
да се извърши и при небрежност, ако
работникът/служителят не е знаел, но е бил длъжен и е
могъл да знае, че сведенията са поверителни – например,
ако са нормативно установени.
Нарушението по чл. 190, ал. 1, т. 5 КТ „ощетяване на
гражданите от работници или служители в търговията и
услугите чрез измама в цената, теглото, качеството на
стоката или услугата” е резултатно и умишлено, тъй като
съдържа елемента измама. Субект на нарушението могат
да бъдат работници и служители в търговията и услугите.
Чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ не съдържа състав на
дисциплинарно нарушение, а препращане към общите
критерии за избор на дисциплинарното наказание по чл.
189, ал.1. Следователно не само за примерно посочените в
чл. 190 нарушения на трудовата дисциплина, но и за други
нарушения на трудовата дисциплина, ако са тежки, може да
се наложи дисциплинарно уволнение – Решение №
1624/13.10.2005г. по гр.д. №1153/03г. ВКС, ІІІ г.о. Вредните
последици, които квалифицират нарушението като “тежко
нарушение на трудовата дисциплина” могат да са не само
материално съизмеримите, но и такива, които са дали
отрицателно, разстройващо отражение върху трудовия
процес - Решение № 305/01.06.2010г. по гр.д. №
620/2009г. ІІІ г.о. ВКС, Решение 461/17.06.2010г. по гр.д.
№ 626/2009г. ІІІ г.о. ВКС. Относно употребата на алкохол
ВКС приема, че тя може да се доказва с всички
доказателствени средства, включително с признания и
свидетелски показания, а при определяне тежестта на
нарушението следва да се отчита значението на
употребата на алкохол за безопасността на условията на
труд - Решение № 551/15.07.2010г. по гр.д. № 64/2009г. ІV
г.о. ВКС, характера на дейността и статута на
учреждението–работодател, - Решение № 516/2010г. по
гр.д. № 94/2009г. ІІІ г.о.
Преценката на работодателя за тежестта на
нарушението подлежи на съдебен контрол. С чл. 190, ал. 2
КТ е прогласено задължението на работодател при
налагане на наказанието да съобрази критериите по чл.
189, ал. 1 КТ. Това становище ВКС поддържаше и преди
създаването на разпоредбата през 2001г. – Решение №
1326 от 02.11.1999г. по гр.д. № 219/99г. ІІІ г.о.

485
 Органи, които налагат дисциплинарното наказание
Дисциплинарното наказание се налага от
работодателя, от определено /упълномощено/ от него лице
или от друг орган, оправомощен със закон..
Дисциплинарната власт работодателят може да
предостави чрез изрично упълномощаване на друго лице
или друг орган - чл. 192,ал.1 КТ. В ал.2 на същия текст се
определя органа, който налага дисциплинарното наказание
на ръководителя на предприятието, както и на работниците
и служителите, назначени от горестоящия орган – това е
този горестоящ орган.

Срокове за налагане на дисциплинарните наказания

Сроковете за налагане на дисциплинарни наказания
са уредени в чл. 194, ал. 1 КТ и те са: 2 месечен срок от
откриване на нарушението и 1 годишен от извършването
му.
Съдебната практика приема, че сроковете са
преклузивни и съдът следи служебно за спазването им, а
пропускането им погасява правото на работодателя да
наложи дисциплинарно наказание - Решение № 1506 по
гр.д. № 408/99г.ІІІ г.о. ВКС, Решение № 420 от 21.05.2009г.
по гр.д. № 2619/2004г. ІV г.о. ВКС.
Съотношение между двата срока и следното: ако е
изтекъл 2 месечният срок от откриване на нарушението, не
може да се приложи 1 годишния срок; ако е изтекъл 1
годишния срок от извършването, той поглъща 2 месечния
срок от откриване на нарушението.
Откриване на дисциплинарното нарушение означава
узнаване от субекта на дисциплинарна власт на
нарушаването на трудовата дисциплина, установено в
съществените му признаци – субектът на нарушението,
времето и мястото на извършването му и съществените
признаци на деянието от обективна и субективна страна,
които да го квалифицират като нарушение - Решение №
1494/07г. по гр.д. № 2756/04г. ІІІ г.о., Решение № 1563/07г.
по гр.д. № 2674/04г. ІІІ г.о.
Спиране на сроковете настъпва при отпуск на
работника или служителя /без значение е видът на отпуска/
и при участие в стачка – чл. 194, ал. 3 КТ.

Изисквания към формата и съдържанието на заповедта

за уволнение
Писмената форма е форма за действителност.

486
 Дисциплинарното наказание се налага с мотивирана
заповед, която трябва да съдържа описание на
нарушението с обективните и субективни признаци,
времето на извършването му, вида на наказанието и
правното основание /законовия текст/ - чл. 195, ал. 1 КТ.
Неспазването на предписаната от закона форма и
съдържание на заповедта води до незаконосъобразност на
уволнението. Съдът следи служебно за спазването на чл.
195,ал.1 КТ, тъй като разпоредбата е императивна.
При несъответствие между правното основание
/законовия текст/ и описаните фактически обстоятелства,
меродавни са фактическите обстоятелства –Решение №
304/02.07.2010г. по гр.д. № 723/2009г. ІV г.о. ВКС
Неправилната квалификация, дадена в заповедта за
уволнение не обуславя сама по себе си незаконност на
уволнението - Решение № 395/01.06.2010г. по гр.д. №
1629/2009г. ІІІ г.о. ВКС, Решение № 464/26.05.2010г. по
гр.д. № 1310/2009г. ІV г.о. ВКС.
Възможно е с оглед характера на работата, някои
дисциплинарни нарушения да са описани с посочване на
периода на извършването им. В някои случаи спецификата
на изпълняваната работа не позволява откриване на
точния ден на извършване на нарушенията, а
контролирането им е възможно само като краен резултат.
Тогава изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ са изпълнени с
посочване на периода на извършване на поредицата от
нарушения – Решение № 1685/05г. по гр.д. № 3106/03г.
ВКС, ІІІ г.о., Решение № 857/25.01.2011г. по гр.д. №
1068/2009г. ІV г.о. ВКС.
Допустимо е мотивиране на заповедта чрез
препращане към друг документ, който е известен на
работника/служителя – доклад на комисия, докладна
записка за извършване на нарушението, констативни
протоколи и др. - Решение № 171 от 23.02.2010г. по гр.д.
№ 68/2009г. ІІІ г.о., Решение № 379/24.06.2010г. по гр.д. №
410/2009г. ІV г.о. ВКС, Решение № 849/12.01.2011г. по
гр.д. № 40/2010г. ІV г.о.
Моментът на налагане на дисциплинарното
наказание е този на връчване на заповедта за уволнение –
чл. 195, ал. 3 КТ. Към този момент се преценява спазен ли
е преклузивният срок по чл. 194 КТ и давностните срокове
по чл. 358,ал.1 КТ, както и предварителната закрила по чл.
333 КТ / чл. 333, ал. 7 КТ/.
С Решение № 209 от 13.04.2011г. по гр.д. №
1105/2010г. ІV г.о., допуснато до касационно обжалване по

487
въпроса за връчването на заповедта за уволнение, ВКС е
приел, че връчването може да се удостовери с всички
допустими доказателства.

Процедура по налагане на дисциплинарното наказание

Разпоредбата на чл. 193, ал. 1 КТ е императивна, но
съдът не следи служебно за спазването й, без да има
оплакване от уволнения работник или служител.
Наказанието, наложено без да са поискани обяснения, е
незаконно.
Обясненията трябва да са дадени пред субекта на
дисциплинарна власт, а не пред друг орган. Допустимо е
обаче поискването на обяснения да бъде извършено от
упълномощен от работодателя служител /обикновено това
е прекият ръководител, като не е необходимо формално
упълномощаване – Решение 322/05.05.2010г. по гр.д. №
301/2009г. ІІІ г.о. ВКС, Решение № 739 от
30.12.2010г. по гр.д. № 1947/2009г. ІІІ г.о. ВКС, Решение
№ 566/13.10.2010г. по гр.д. № 1032/2009г. ІІІ г.о. ВКС.
Обясненията трябва да са достигнали до работодателя
преди налагане на наказанието.
Ако обяснения са поискани само за част от
нарушенията, за които е наложено наказанието, законността
на уволнението следва да се прецени спрямо тези
нарушения, за които изискванията на чл. 193 КТ са
изпълнени – Решение № 1431 от 18.10. 2004г. по гр.д. №
2460/2002г. ІІІ г.о., Решение № 392/22.06.2010г. по гр.д. №
843/2009г. ІV г.о. ВКС, Решение № 379 от 24.06.2010г. по
гр.д. № 410/2009г. ІV г.о. ВКС.
Обясненията трябва да са дадени по повод
решаване на въпроса за дисциплинарното наказание, а не
в друго производство - ревизионно, дознание, пред полиция
и т.н. Няма изискване обаче за откриване процедура на
дисциплинарно производство с уведомяване на работника
или служителя, че предстои дисциплинарното му
наказване. Разпоредбата на чл. 193, ал. 1 КТ не съдържа
правила за формално иницииране на дисциплинарно
производство, нито за форма на поканата на работодателя
за даване на обяснения. Не е необходимо работодателят
да уведоми работника за „висящо производство”, нито да
му съобщи какво дисциплинарно наказание може да му
бъде наложено. Достатъчно е работодателят да уведоми
работника или служителя, че ще го изслуша за извършено
от него дисциплинарно нарушение- Решение № 1431 от
18.10. 2004г. по гр.д. № 2460/2002г. ІІІ г.о., Решение №

488
747/18.02.2011г. по гр.д. № 735/2009г. ІV г.о. ВКС,
Решение № 237/24.06.2010г. по гр.д. № 826/2009г. ІV г.о.
ВКС, Решение № 343/28.05.2010г. по гр.д. № 799/2009г. ІІІ
г.о. ВКС; Решение № 688/23.11.2010г. по гр.д. №
114/2009г. ІV г.о. ВКС.
Обясненията трябва да предхождат налагането на
дисциплинарното наказание, т.е. да са дадени преди
връчването на заповедта за наказание. Последващото
изслушване не санира наказанието. Изготвянето на
заповедта преди изслушването обаче не е в нарушение на
чл. 193, тъй като наказанието се смята наложено от
момента на връчването на заповедта. Преди този момент е
налице проект на заповед.
Непоискването на обяснения е основание за отмяна
на заповедта за уволнение без да се разглежда спорът по
същество - чл. 193, ал. 2 КТ. Изразът “по негова вина” не е
употребен правилно. Не е необходимо виновно поведение.
Достатъчен е фактът, че работникът не е дал обяснения
след като са били поискани. Субективното му отношение е
без значение.

ІІ. Общи основания за прекратяване на трудовия

договор – чл. 325 КТ
Прекратяване на трудовия договор на някое от
общите основания по чл. 325 КТ е в резултат на
съгласуваната воля на страните по него, изразена при
сключването му или при прекратяването, или поради
настъпване на обстоятелства, които правят неизбежно
прекратяването му. Поради това страните не си дължат
предизвестие.

1. Основанието по чл. 325 КТ:

По взаимно съгласие на страните /чл. 325, т. 1 КТ/
трудовият договор може да се прекрати, ако и двете страни
са изразили писмено волята си за това. Страната, към
която е отправено предложението, е длъжна да вземе
отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен
срок от получаването му. Ако тя не направи това, смята се,
че предложението не е прието.
Съгласието на работодателя може да се изрази и
чрез връчване на заповед за прекратяване на трудовия
договор, но това следва да се извърши в 7-дневния срок от
получаване на предложението - Решение № 326 от
19.05.2010г. по гр.д. № 706/2009г. ІV г.о. ВКС.

489
 Ако са изпълнени изискванията на чл. 325, т. 1 КТ и
работодателят е уведомил работника /служителя/, че
приема предложението, заповедта може да се издаде и по-
късно, защото съгласието вече е постигнато, а заповедта
само го констатира - Решение № 525 от 26.04.2006г. ВКС,
ІІІ г.о., Решение № 1333 от 19.01.2009 г. на ВКС по гр. д.
№ 704/2005 г., III г. о. Трудовият договор се прекратява в
момента на съвпадането на двете волеизявления, което
настъпва с получаването на отговора, а издаването на
последващ акт за прекратяване на трудовия договор има
само констативно действие.
Волеизявлението за съгласие следва да бъде направено
в писмена форма, но разпоредбата на чл. 325, т. 1 от КТ не
поставя изискване за писмено уведомяване за взетото
становище. Уведомяването може да бъде извършено и по
друг начин и да бъде доказано с всички доказателствени
средства - Решение № 521 от 30.07.2004 г. на ВКС по гр.
д. № 1898/2002 г., III г. о. , Решение № 976 от 15.05.2000 г.
на ВКС по гр. д. № 1969/99 г., III г. о.
Отправянето на предложение изисква неговото
съдържание да има такъв характер. Издадената от
работодателя заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение по чл. 325, т. 1 КТ и връчването й на
работника не може да се тълкува като предложение по
смисъла на посочената правна норма - Решение № 395 от
7.03.2006 г. на ВКС по гр. д. № 1288/2005 г., III г. о.
Подписът на работника под заповедта удостоверява само
връчването й, но не и волеизявление за прекратяване на
трудовото правоотношение Решение № 400/13.05.2010г.,
по гр.д. № 1109/2009. ІV г.о., Решение № 69 от
20.04.2012г. по гр.д. № 898/2011г. ІІІ г.о.
Мотивите както за отправянето на предложението,
така и за приемането му са без значение.
Несъвпадането на волята на страните относно
датата на прекратяване на трудовия договор прави
прекратяването на трудовия договор незаконно - Решение
№ 1865/08.02.2006г. по гр.д. № 1374/2003г. на ВКС, ІІІ г.о..
Оттегляне на предложението може да направи със
съгласието на адресата /чл. 326, ал. 4 КТ/. Предложението
не може да се оттегли едностранно след получаването му
от адресата.
Изразената воля от работника или служителя за
прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие не
може да бъде използвана от работодателя за прекратяване

490
на договора на друго основание - Решение №
1849/26.11.2001г. по гр.д. № 75/2001г. на ВКС, ІІІ г.о.

2. Основанието по чл. 325, т. 2 КТ:

Целта на разпоредбата е да създаде яснота в
трудовото правоотношение. Текстът съдържа две хипотези:
- когато работникът или служителят е искал само
отмяна на уволнението, но не и възстановяване на
заеманата преди прекратяването на трудовото
правоотношение работа и този иск е уважен;
- когато освен отмяна на уволнението е поискал и
възстановяване на заеманата преди прекратяването на
трудовото правоотношение работа.
Предпоставките са: да са уважени исковете по чл.
344, ал. 1, т. 1 или т. 2 /когато е предявен и този иск/;
работникът или служителят да не се е явил да заеме
длъжността в 2-седмичния срок по чл. 345, ал. 1 КТ, освен
ако този срок не е спазен по уважителни причини.
Срокът за заемане на длъжността, на която
работникът или служителят е възстановен от работодателя
или съда, започва да тече от получаването на съобщение
за това обстоятелство. Специалната регламентация на КТ
/чл. 345, ал. 1/ не може да се дерогира по съображения,
които са относими към реда на узнаване на съдебните
решения в ГПК - Решение № 507 от 12.06.2000 г. на ВКС
по гр. д. № 1496/99 г., III г. о., Решение № 1595 от
24.10.2005 г. по гр.д. № 1138/2003г. на ВКС, III г. о.
Съобщението по чл. 345, ал. 1 КТ се изпраща от
първоинстанционния съд, пред когото е започнало
производството по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Без да е връчено
това съобщение или да са налице доказателства, че
решението е известно на страната, срокът по чл. 345, ал. 1
КТ не е започнал да тече и не може да бъде приложена
разпоредбата на чл. 325, т. 2 КТ - Решение № 545 от
7.06.2001 г. на ВКС по гр. д. № 1559/2000 г., III г. о.
Когато не е изпратено съобщение и без да е установено
по несъмнен начин кога работникът е узнал за влязлото в
сила решение за възстановяването му на работа, следва
да се приеме, че явяването му в предприятието на
работодателя за да заеме длъжността, на която е
възстановен, е в двуседмичния срок по чл. 345, ал. 1 КТ -
Решение № 298/28.04.2010г. по гр.д. № 3972/2008г. ІV г.о.,
Решение № 440/10.06.2010г. по гр.д. № 537/2009г. ІV г.о.
ВКС.

491
3. Основанието по чл. 325, т. 3 КТ:
На това основание се прекратяват срочни трудови
договори, сключени за определено време по чл. 68, ал. 1, т.
1 КТ или срочни трудови договори, които други разпоредби
на КТ предвиждат – чл. 229, ал. 2, т. 2 КТ до 6 г. с работник
или служител, обучаван по договор за придобиване на
квалификация; чл. 230, ал. 3 КТ – до три години при
договор за ученичество; чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ – до 5 г. при
договор за повишаване на квалификацията и при
преквалификация.
Основанието по чл. 325, т. 3 КТ се прилага само за
прекратяване на срочни трудови договори, а не и на
трудови договори за изпитване, прекратяването на които е
уредено в чл. 71, ал. 1 КТ и при други предпоставки.
С изтичането на уговорения срок трудовият договор
се прекратява на посоченото основание. Със заповедта по
чл. 325, т. 3 КТ само се констатира прекратяването, а не се
извършва самото прекратяване.
Предварителната закрила по чл. 333 КТ в този
случай не се прилага, поради което трудовият договор
може да се прекрати и през време на ползван отпуск.
В случаите на порок на волята, когато клаузата за
срок в трудовия договор е обявена за недействителна,
прекратяването на трудовото правоотношение на
основание чл. 325, т. 3 КТ е незаконно - Решение №
1353/2005г. по гр. д. № 874/03г. ВКС, ІІІ г.о., Решение №
1694/2003г.по гр.д. № 3228/01г. на ВКС, ІІІ г.о.

4. Основанието по чл. 325, т. 4:

Това основание се прилага само за прекратяване на
трудови договори по чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ – сключени до
завършване на определена работа.
Трудовият договор се прекратява със завършване на
определената работа. Поради това особено важно е
точното и ясно определяне на работата в трудовия
договор, както и установяването на конкретните
обстоятелства, с настъпването на които се приема, че
работата е завършена - Решение № 1702/24.10.05г. по
гр.д. № 3500/02г. на ВКС, ІІІ г.о. Когато в трудовия договор
е вписан само текстът „до завършване на определната
работа” без да е посочено в какво се състои тя, приема се,
че договорът е за неопределено време.

492
5. Основанието по чл. 325, т. 5 КТ:
На това основание се прекратяват трудови договори
за заместване по чл. 68, ал. 1, т. 3 КТ на отсъстващ
работник или служител. Срокът на този трудов договор е
определяем и изтича в деня, в който заместваният
работник или служител се завърне на работа, поради което
в договора трябва да се посочи името на замествания
работник.
Необходимо е заместваният реално да се е
завърнал на работа, а не само да е заявил това /в молба/.
Когато заместваният работник или служител не се
завръща на работа, а прекратява трудовия си договор, без
значение на какво основание, работодателят има
възможност да прекрати трудовия договор със заместника
на основание чл. 325, т. 5 КТ.
Ако длъжността е заемана последователно от
няколко заместници, работодетелят може да прекрати
трудовия договор на всички тях, и през време на ползвания
от някои от тях отпуск, тъй като закрилата по чл. 333 КТ не
намира приложение в този случай.
Когато заместваният работник или служител не се
завърне да изпълнява длъжността, а сключи допълнително
споразумение за друга длъжност в същото предприетие,
също е налице хипотезата на чл. 325, т. 5 КТ, тъй като
трудовият договор за длъжността, на която е назначен
заместник поради отсъствие на титуляра, се прекратява с
титуляра - Решение № 1547/2006г. по гр.д. № 3239/03г. ІІІ
г.о.
Прекратяването на срочния трудов договор с
титуляра не създава право на заместника, нито
задължение за работодателя да сключи трудов договор със
заместника, нито пък автоматично трансформира трудовия
договор за заместване в безсрочен трудов договор. Такава
трансформация може да се извърши само при условията на
чл. 69, ал. 2 КТ – ако заместникът продължи да работи след
прекратяване на трудовия договор на титуляра 5 или
повече работни дни без писмено възражение от
работодателя.

6. Основанието по чл. 325, т. 6 КТ:

На това основание трудовият договор се прекратява
когато длъжността е определена за заемане от бременна
или от трудоустроен и се яви кандидат, който има право да
я заеме.

493
 Следва да се има предвид разпоредбата на § 1 от
Допълнителните разпоредби на Наредбата за
трудоустрояване, съгласно която работник или служител,
чиято длъжност впоследствие е била определена за
трудоустрояване на бременна работничка или служителка
или на работник или служител с намалена
работоспособност, трудовото правоотношение се
прекратява само когато не е възможно заемащият
длъжността работник или служител да бъде преместен на
друга работа. Т.е. в този случай работодателят е длъжен
да предложи на работника или служителя друга работа, ако
има свободна длъжност, подходяща за неговата
професионална квалификация, и която той се съгласи да
приеме. При неизпълнение на посочените изисквания,
прекратяването на трудовото правоотношение, на
основание чл. 324, т. 6 КТ, е незаконно - Решение № 2284
от 12.01.2006 г. на ВКС по гр. д. № 946/2004 г., III г.
Преместването се осъществява само със съгласие на
лицето. Ако то откаже, трудовият договор се прекратява на
основание чл. 325, т. 6 КТ.

7. Основанието по чл. 325, т. 8 КТ:

Необходимо е изборът или конкурсът да е проведен
законосъобразно и да е приключил успешно, както и
лицето, което е избрано или спечелило конкурса, да
постъпи на работа.
За да е основание за прекратяване на трудовия
договор по чл. 325, т. 8 КТ конкурсът трябва да е проведен
по правилата на чл. 89-96 КТ, а не като конкурс, който се
използва под формата на подбор- Решение № 1115 от
3.09.2004 г. на ВКС по гр. д. № 2150/2002 г., III г. о.
При конкурса, като основание за възникване на
трудовото правоотношение, то възниква след провеждане
на предвидената в закона процедура и въз основа на
решение на колегиален орган - конкурсната комисия, с
чието решение работодателят е длъжен да се съобрази.
При проведен конкурс по реда на чл. 89 - 91 от КТ, трудов
договор не се сключва и трудовото отношение между
страните възниква по силата на проведения конкурс. За
тези случаи законът предвижда сключването на
споразумение по чл. 107 от КТ, с което работодателят и
работникът или служителят уговарят размера
на трудовото възнаграждение, а могат да уговарят и
други условия на трудовото правоотношение.
Споразумението по чл. 107 от КТ не е трудов договор.

494
 Когато длъжността не е обявена за заемане въз
основа на конкурс, извършеното от работодателя
събеседване не може да се приеме за провеждане на
конкурс, макар и работодателят да заимствал определени
елементи, характерни за същинския конкурс
/състезателност, сравняване на качествата на явилите се
кандидати от комисия, която преценява отделните
кандидати и прави предложение до работодателя/.
Окончателната преценка обаче се прави от работодателя,
който взема решението и сключва със съответния кандидат
трудов договор. Основание за възникване на трудовото
правоотношение в тези случаи е сключеният между
работодателя и избрания от него кандидат за длъжността
трудов договор.
Със спечелилото конкурса лице не може да се
сключи трудов договор със срок за изпитване - Решение №
924 от 1.06.2006 г. на ВКС по гр. д. № 2741/2003 г., III г. о.
Решението на комисията по провеждане на конкурса не
е предмет на съдебна проверка, тъй като преценката й за
професионалната подготовка и другите качества на
кандидатите, необходими за заемането на длъжността, е
въпрос на целесъобразност. В производството по иск с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ съдът извършва
проверка доколко проведеният конкурс е отговарял на
общите изисквания, установени в закона, с оглед зачитане
последиците от провеждането му. - Решение № 796 от
22.07.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1723/2002 г., III г. о.

8. Основанието по чл. 325, т. 9 КТ се прилага поради болест

на работника или служителя:
- довела до трайна неработоспособност /инвалидност/ или
- при здравни противопоказания за извършваната работа,
въз основа заключение на ТЕЛК
- при условие, че липсва друга подходяща за
здравословното състояние на работника или служителя
работа в предприятието, която той е съгласен да заеме.
В решението на ТЕЛК трябва да е посочено дали това
състояние на работника или служителя поражда
невъзможност той да изпълнява точно определна работа
по трудовото правоотношение. Когато в решението на
ТЕЛК не е посочено, че
работникът/служителят не може да изпълнява възложената
му работа поради здравни противопоказания,
прекратяването на трудовия договор на това основание е
незаконно.

495
Работодателят трябва да предложи на работника или
служителя длъжностите, определени за заемане от лица с
намалена трудоспособност, а след като работникът
/служителят/ избере някоя от тях, компетентният здравен
орган /ТЕЛК/ следва да удостовери дали избраната работа
е подходяща за здравословното му състояние - чл. 3 от
Наредбата за трудоустрояване - Решение № 572 от
06.04.2004г. по гр.д. № 1568/2002 г., ВКС, ІІІ г.о., Решение
№ 633 от 06.04.2004г. по гр.д. № 1609/2002 г., ВКС ІІІ г. о.
Липсата на елемент от фактическия състав на чл. 325, т. 9
КТ води до незаконност на уволнението. Решението на
ТЕЛК (НЕЛК) трябва да е влязло в законна
сила, за да се приеме, че е налице основанието по
посочената правна норма - Решение № 666 от 9.04.2006 г.
на ВКС по гр. д. № 2473/2003 г., III г. о.
Неизпълнението от работодателя на задължението му по
чл. 315 КТ да изготви списък на работните места,
подходящи за трудоустрояване на лица с намалена
работоспособност, не го освобождава от задължението му
по чл. 325, т. 9 КТ да предложи подходяща за
здравословното състояние на работника или служителя
работа - Решение № 278 от 01.04.2010г. по гр.д. №
1002/2009г. ВКС, ІІІ г.о.

9. Основанието по чл. 325, т. 12 КТ- поради определяне на

длъжността за заемане от държавен служител:
Основанието за прекратяване на трудовия договор е
налице от момента, в който е прието валидно решение от
компетентния орган за определяне на съответната
длъжност за заемане от държавен служител Необходимо и
достатъчно е да е издаден и влязъл в сила валиден
административен акт, с който длъжността се определя за
заемане от държавен служител, при положение, че
уволненото лице я е заемало по трудово правоотношение.
Не е необходимо съответната длъжност реално да е заета
по служебно правоотношение, за да се прекрати трудовият
договор.
Не са елементи от фактическия състав на нормата
процедурните правила, уредени в ПЗР на ЗДСл, относими
към възможността за преназначаване на държавна служба
и възникване на служебно правоотношение - Решение №
1678 от 2003 г. на ВКС по гр. д. № 978/2002 г., III г. о.,
Решение № 232/22.03.2010г. по гр.д. № 392/2009г. ІІІ г.о.,
Решение № 530/29.06.2010г. по гр.д. № 1654/2009г. ІІІ г.о.

496
 Кметът е компетентен да вземе решение конкретна
експертна длъжност в общинската администрация да се
заеме от държавен служител, без изрично одобрение от
органа по чл. 21 ЗМСМА /Общинския съвет/ - Решение №
1015/30.12.2009г. по гр.д. № 287/2009г. ІІІ г.о. ВКС,
Решение № 117 от 23.04.2010г. по гр.д. № 967/2011г. ІІІ
г.о. ВКС. В случая не се касае за структурна промяна,
поради което компетентен е изпълнителният орган, какъвто
е кметът като ръководител на съответната администрация.
Съответно на новата ал. 6 на чл. 68 КТ /ДВ бр. 7/2012г./,
съгласно която за срока на дългосрочната командировка по
Закона за дипломатическата служба може да
се сключи срочен трудов договор, бе създадена и новата
ал. 2 в чл. 325 КТ за прекратяване на това срочно трудово
правоотношение, без страните да си дължат предизвестие.

ІІІ. Прекратяване на трудовия договор от работодателя

с предизвестие – чл. 328 КТ
Разпоредбата на чл. 328 КТ отразява принципите за
законоустановеност и изчерпателност на основанията за
уволнение. Едностранното прекратяване на трудовия
договор от работодателят може да се извършва само въз
основа на определените в закона фактически състави, а не
и на други основания. Например уволнение, извършено
поради „организационни и структурни промени” е
незаконно.
Уволнението на всички основания, визирани в чл.
328 КТ се извършва след отправяне на писмено
предизвестие в сроковете по чл. 326, ал. 2 КТ.
Предизвестието се отправя с цел да бъде отработено, но
при липса на интерес или възможност за ефективно
отработване, работодателят може да прекрати трудовия
договор преди да изтече срокът на предизвестието, като в
този случай дължи обезщетение на основание чл. 220, ал. 1
КТ за неспазения срок на предизвестието.
Неотправянето на предизвестие не води до
незаконност на уволнението и не е основание за отмяната
му. То създава облигационно правоотношение –
задължение за работодателя да изплати обезщетението по
чл. 220, ал. 1 КТ.

1. Основанието по чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ – поради закриване

на предприятието:

497
 Закриването на предприятието е налице, когато
дейността на предприятието се прекратява изцяло и то
престава да съществува като правен субект.
Закриване на предприятието е налице не само
когато се закрива дейността на цялото предприятие, но и
когато се закрива негово поделение, което е икономически
и организационно обособено, наема самостоятелно
работници и служители по трудово и поради това има
качеството на работодател.
Решението за закриване на предприятието трябва
да е взето от оправомощения орган.
Трябва да се отграничат случаите на закриване на
предприятието /или на поделение, което е работодател/ от
вътрешно организационните преустройства, изразяващи се
във вливане, сливане, трансформиране, промяна в
наименованието на отделни звена. Решаващи е
обстоятелството дали дейността продължава да се
осъществява, макар и под други организационни форми -
Решение № 686 от 06.12.2010г. по гр.д. № 133/2010г. ІІІ
г.о. ВКС, Решение №271 от 14.05.2010г. по гр.д. №
4556/2008г. ІV г.о. ВКС.
По въпроса кой отговаря за задълженията,
произтичащи от прекратяването на трудовите
правоотношения с поделения на юридическото лице, ВКС е
постановил
Решение № 686 от 06.12.2010г. по гр.д. №
133/2010г. ІІІ г.о., с което е прието, че централата на
дружеството е правоприемник на задълженията, които
произтичат от факта на прекратяване на трудовите
правоотношения с нейни поделения /икономически или
организационно обособени структури/ предвид
прекратяване на последните, щом този факт е настъпил по
волята на нейните управителни органи, независимо кой е
прекият изявител на воля за прекратяване на трудовото
правоотношение.
Относно правоприемството на закрито държавно
училище с Решение. № 999/16.12.2009г. по гр.д. №
4050/2008г. І г.о. и Решение № 339/05.05.2010г. по гр.д.
№ 77/2009г. ІІІ г.о. е прието, че когато в акта за закриване
на държавно училище не е посочен друг правоприемник,
държавата чрез МОН като първостепенен разпоредител с
бюджетни средства, носи отговорност за задълженията на
съответното училище.
Основание за приложение на чл. 328, т.1 КТ има и
при несъстоятелност на търговските дружества. Правото на

498
работодателя да прекрати трудовите правоотношения на
работниците и служителите при несъстоятелност на
търговското дружество възниква от момента на
постановяване от съда на решение за обявяване на
дружеството в несъстоятелност и прекратяване на
дейността му.
Ирелевантно към законността на уволнението е
осъществяваната в дружеството дейност след
постановяване на решението за обявяване на дружеството
в несъстоятелност. Дейността след това решение,
извършвана в предприятието, е подчинена на целта на
производството по несъстоятелност и въпрос на преценка
от страна на синдика е кои работници и служители да
уволни и кои да остави на работа - Решение № 473 от
24.07.1998 г. на ВКС по гр. д. № 1450/97 г., III г. о.,
Решение № 527 от 19.05.1999 г. на ВКС по гр. д. № 527/98
г., III г. о., Решение № 1150 от 4.11.1999 г. на ВКС по гр. д.
№ 106/99 г., III г. о., Решение № 206 от 26.03.1999 г. на
ВКС по гр. д. № 205/98 г., III г. о.
Чл. 328, ал. 1, т. 1 не намира приложение при
промени в организацията и управлението на дейността на
предприятието – преобразуване на търговското дружество
в друг вид, вливане в друго ТД, разделяне, отделяне,
сливане на търговски дружества, смяна на собственика,
отдаване на предприятието под наем, аренда или на
концесия. В тези случаи на преобразуване на ТД трудовите
правоотношения на работниците и служителите не се
прекратяват, а се запазват на основание чл. 123 КТ,
съответно чл. 123а КТ.
Не е налице закриване на предприятието и когато по
решение на държавен орган се закрива едно ведомство, но
се създава друго с различно наименование, което поема
осъществяването на основната дейност на закритото. В
този случай също се прилага чл. 123 КТ независимо от
намаляването или разширяването на обема на тази
дейност.

2. Уволнение по чл. 328, т. 2 - поради закриване на част от

предприятието или съкращаване на щата:
Чл. 328, т. 2 съдържа две отделни правни основания, които
не могат да се прилагат едновременно, тъй като са
несъвместими.
Незаконна е заповед за уволнение, в която като основание
е посочен само чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ без изрично да се
определи коя от двете хипотези е налице, освен ако

499
основанието за уволнение е посочено в предизвестието
или по друг начин работодателят е довел до знанието на
работника или служителя точното основание за
прекратяване на трудовото му правоотношение - Решение
№ 69 от 31.01.2001 г. на ВКС по гр. д. № 1092/2000 г., III г.
о.
2.а. – поради закриване на част от предприятието:
Закриване на част от предприятието е налице, когато се
преустановява изцяло дейността на обособено звено от
неговата структура – служба, клон, цех, отдел и пр.
Не е налице закриване на част от предприятието когато на
мястото на закритото звено е създадено ново, което е
поело обособената дейност на закритото, или когато
дейността на съответното звено е запазена, но се
осъществява в по-малък обем или с по-малък брой
работници и служители. Възможно е също така дейността
на обособената част да премине изцяло или частично в
рамките на друго структурно звено или да се обособи под
друго наименование, но със същия предмет на дейност. В
тези случаи не е налице основанието за уволнение
закриване на част от предприятието, тъй като дейността
продължава да се осъществява и след извършените
структурни промени.
При закриване на дублиращи се звена, когато се
припокрива основната им дейност, също е налице
закриване на част от предприятието – Решение. №
574/15.10.2010г. по гр.д. № 1753/2009г. ІІІ г.о., Решение №
12/01.02.2011г. по гр.д. № 590/2010г. ІІІ г.о., включително и
когато незначителна част от дейността на закритото звено
преминава към съществуващо преди това звено със сходна
дейност - Решение № 760/16.10.2009г. по гр.д. №
2260/2008г. ІІІ г.о.
Ако при извършването на вътрешни преустройства,
които не съставляват „закриване на част от предприятието”
бъдат намалени щатните бройки, правното основание за
прекратяване на трудовите правоотношения е съкращаване
на щата.

2.б. – поради съкращаване на щата:

Съкращаването на щата представлява премахване

на щатни бройки от щатното разписание на предприятието.
Компетентен да извърши промяна на щата на
общинската администрация въз основа на решението на
ОС и в съответствие с утвърдената от него структура, е

500
кметът на общината - Решение № 284/21.07.2010г. по гр.д.
№ 378/2009г. ІV г.о.; Решение № 654/01.11.2010г. по гр.д.
№ 1880/2009г. ІV г.о.; Решение № 812/14.05.2010г. по гр.д.
№ 3823/2008г. ІV г.о.
Относно търговските дружества ВКС приема, че
управителят, който организира и ръководи предприятието,
решава и всички въпроси, свързани с
изменение на щата, сключване и прекратяване на
трудовите договори - Решение № 1391 от 20.12.1999 г. на
ВКС по гр. д. № 340/99 г., III г. о.
Сходно е разрешението и относно съкращаването на
щата на кооперацията. С Решение № 327 от 28.04.2010г.
по гр.д. № 796/2009г. ІV г.о. ВКС е прието, че в изпълнение
на решение на УС за съкращаване на щата, в
правомощията на председателя на кооперацията е да реши
конкретно кои бройки и от коя длъжност да се съкратят.
Противоречивата съдебна практика на съдилищата
относно компетентния орган и процедурата по приемане на
щатното разписание в училищата е уеднаквена с ТР №
4/2011г. ОСГК на ВКС, с което е прието, че в
правомощията на директора на училище е да определя
самостоятелно числеността на персонала и съответно да
утвърди ново/променено щатно разписание съобразно
утвърдения бюджет. Новото или променено щатно
разписание влиза в сила след утвърждаването му от
директора на учебното заведение, като за настъпването на
тази промяна не е необходимо съгласуване с началника на
Регионалния инспекторат по образование. Въведеното с
подзаконови нормативни актове /Наредба № 4 от 16.04.03 г.
за документите в системата на народната просвета на
МОМН и Наредба № 3 от 18.02.08 г. на МОН/ изискване за
съгласуване на списък-образец № 1, част от който е
щатното разписание на училището,
с началника на Регионалния инспекторат по
образование, няма значението на елемент от фактическия
състав по утвърждаване на щата на учебното заведение.
Съществен практически въпрос е дали
съкращаването на щата е реално или фиктивно.
Основанието за уволнение по чл. 328, т. 2 е приложимо
само когато съкращаването на щата е реално – т.е. когато
не само е премахната длъжността като щатна бройка, но и
когато трудовата функция е престанала да съществува като
съдържание на отделна длъжност, независимо от
наименованието й.
Когато длъжността е премахната като

501
наименование, но трудовата й функция в съществените си
права и задължения е запазена като съдържание на
новооткрита длъжност, е налице фиктивно съкращаване на
щата, а уволнението на посоченото основание е
незаконно. Когато обаче част от трудовите задължения на
премахнатата длъжност са запазени в новосъздадената
длъжност, но са комбинирани с други нови трудови
задължения, които предполагат и нови различни
квалификационни изисквания за заемане на новата
длъжност, съкращаването на щата е реално - Решение №
222/27.02.2008г. по гр.д. № 1412/2005г. ВКС ІІІ г.о.
Реално е съкращаването на щата и когато
длъжността е съкратена, а нейните функции са
разпределени и поети от други работници и служители или
част от тях /или изцяло/ са възложени за извършване от
лица по граждански договор - Решение 1266/ 06.07.2005г.
по гр.д. 767/03г. ІІІ г.о. ВКС.
Може да е налице реално съкращаване на щата при
запазване или дори увеличаване на щатните бройки по
щатното разписание, при така наречената трансформация
на длъжности – Решение № 1002 от 18.05.2000 г. на ВКС
по гр. д. № 2000/99 г., III г. о. Трансформиране на
длъжности е налице, когато се съкращават длъжности и
същевременно се създават нови не само по наименование,
но и по същност на извършваната работа. Случай на
реално съкращаване на щата при трансформиране на
длъжност е разгледан в Решение № 154 от 27.04.2011г. по
гр.д. № 1279/2010г. ІІІ г.о. ВКС.

І3. Чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ – намаляване на обема на

работата:
Намаляването на обема на работата по своята
същност има известна прилика с частичната ликвидация и
със съкращаването на щата, но за разлика от тях при него
не се преустановява изцяло една или няколко конкретни
стопански дейности на работодателя, а намалява обема, в
който тя е била осъществявана до този момент. Това
обстоятелство води до намаляване на необходимостта от
съответната част от трудовите функции имащи за задача
нейното осъществяване. Новият, по-малък обем на работа,
обективно ще се изпълнява с по-малко на брой работници
или служители, което прави излишни част от длъжностите
на съответните трудови функции и обективно има за
последица прекратяване на част от трудовите
правоотношения по излишните длъжности.

502
 Намаляването на обема на работата трябва да се
отнася към дейността, в която е бил зает уволненият
работник - Решение № 29/08.02.2011г. по гр.д. №
265/2010г. ІV г.о.
Поради намаления обем на работа, работодателят
може да изготви и по-малък щат, който да съответства на
намаления обем на работа. Ето защо, намаляването на
обема на работа и съкращаването на щата са съвместими
основания и могат да се използват кумулативно от
работодателя.
Намаляването на обема на работа е фактическо
състояние, обективен факт, за доказването на който са
допустими всички доказателствени средства - Решение №
1853 от 14.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 2884/2002 г., III г.
о. Въпреки това обаче трябва да е прието решение от
компетентния орган. – Решение № 174 от 10.04.2012г. по
гр.д. № 883/2011г. ІV г.о. ВКС. Липсата на решение от
компетентния орган за намаляване на персонала
съобразно намаления обем на работа обуславя
незаконност на уволнението на това основание. Обратното
становище е изразено в решение № 12 от 24.01.2012г. по
гр.д. № 1819/2010г. ІV г.о. ВКС, с което е прието, че не е
необходимо работодателят да приема решение, с което да
констатира намаления обем на работа и да определи кои
щатни длъжности да бъдат премахнати.
Когато работодателят е използвал няколко
съвместими основания за уволнение /например по чл. 328,
ал. 1, т. 2 КТ и по чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ/, поради
самостоятелния характер на всяко от тях, уволнението е
правомерно, ако в съдебното производство по оспорването
му се установи осъществяване на което и да е от тях -
Решение № 1614 от 11.03.2004 г. на ВКС по гр. д. №
909/2002 г., III г. о.

4. Чл. 328, т. 4 - поради спиране на работата за повече от

15 работни дни:
Характерно за това основание е, че трудовите
правоотношения на работниците и служителите се
прекратяват, без да се съкращават техните щатни бройки,
т. е. без намаляване числеността на персонала.
Дните на спиране на работата трябва да са
последователни – Решение № 1986-01-ІІІ г.о. по гр.д. №
1971/2001г. ІІІ г.о.
Бездействието на работника или служителя през
време на спирането на работата трябва да се дължи на

503
заповядания престой, а не на други причини – ползване на
платен или неплатен отпуск, отпуск по болест, участие в
организирани от работодателя курсове за повишаване на
квалификацията и др. Ако през времето, когато работата е
спряла за повече от 15 работни дни работодателят е дал
принудителни отпуски на работниците и служителите /чл.
173, ал. 4 КТ/, след завръщането им от отпуск не може да
прекрати трудовите им договори на посоченото основание.
Спиране на работата може да е настъпило само за
отделни структурни звена на предприятието, без да е
настъпило спиране на работата в цялото предприятие. В
този случай чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ може да се приложи само
за работниците и служителите от съответното звено.
Съдът не може да упражнява контрол върху
решенията на ръководството на търговското дружество за
причините, мотивирали работодателя да спре работата,
тъй като са свързани с производствената му дейност и са
по целесъобразност.
С Решение № 1370 от 11.09.2001 г. на ВКС по гр. д.
№ 1740/2000 г., III г. о. и Решение № 1948 от 3.02.2000 г.
на ВКС по гр. д. № 842/99 г., III г. о.е прието, че
законността на уволнението, което е извършено поради
спиране на работата за повече
от 30 дни, не се влияе от това дали към датата на
прекратяване на трудовото правоотношение, спирането
още продължава. Без значение за законността на
уволнението е твърдението, че към датата на издаване на
разглежданата заповед срокът на престой е вече изтекъл и
дружеството е възобновило производствената си дейност.
В
обратен смисъл е Решение № 19/22.01.2002г. по
гр.д. № 462/01г. ІІІ г.о., с което е прието, че уволнението
трябва да бъде извършено през времето, докато трае
престоят, а не след като престоят е завършил и работата в
предприятието или в съответното негово звено е
възобновена.
Недопустимо е да се спре от работа определен
работник, който след изтичане на срока по чл. 328, т. 4 да
бъде уволнен - Решение № 835/22.08.2005г. по гр.д. №
373/2003г. ІІІ г.о.
Работодателят не е длъжен преди да уволни
работника или служителя поради спиране на работата да
приложи разпоредбите на чл. 120 КТ /извършване
временно на друга работа за срок от 45 дни/, чл. 160, чл.
173, ал. 4 КТ /предоставяне на платен годишен отпуск без

504
негово съгласие/ и чл. 267 КТ - Решение №
1621/13.10.2005г. по гр.д. № 1149/2003г. ІІІ г.о.

5. Чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ – при липса на качества на

работника или служителя за ефективно изпълнение на
работата.
Заповедта за уволнение на посоченото основание
трябва да бъде мотивирана като в нея се посочат
конкретните качества, които работникът не притежава, и
които са
мотивирали работодателя да прекрати трудовото
правоотношение на това основание. Тези необходими за
изпълнението на длъжността качества трябва да се
извеждат от
съдържанието на съответната длъжност и липсата
им да е довела до неизпълнение на конкретни трудови
задължения. Достатъчно е да са посочени начинът по който
работникът се справя с възложената работа и/или да са
посочени задълженията, които работникът не е в състояние
да изпълни, за да се направи извод за липсващите качества
- Решение № 81 от 08.05.2012г. по гр.д. № 1363/2010г.
Хипотезата има предвид обективно, безвиновно и
трайно състояние на липса на качества, поради което
дисциплинарните нарушения, които съставляват виновно
неизпълнение на трудовите задължения, не могат да
обосноват прекратяване на трудовото правоотношение на
това основание - Решение № 1568 от 21.12.2004 г. на ВКС
по гр. д. № 2573/2002 г., III гр. о., Решение № 306 от
17.05.2010г. по гр.д. № 1730/2009г. ІІІ г.о. ВКС, Решение
№ 101 от 25.05.2010г. по гр.д. № 4035/2008г. ІV г.о. ВКС.
Липсата на необходимите качества за ефективно
изпълнение на работата може да е налице въпреки
високата професионална квалификация, като се изразява
например в недостатъчна активност, учтивост, отзивчивост
и търпение с клиентите, консултантски умения и желание за
усъвършенстване, изучаване и прилагане на нови работни
методи, ако такива качества се изискват за изпълнение на
длъжността.
Липсващите качества може да са също морални и
волеви качества - Решение
№ 169/31.05.2010г. по гр.д. № 728/2009г. ІV г.о., с
което е прието, че влязлата в сила присъда с която
уволненият служител е признат за виновен по чл. 301 НК
/подкуп/ обосновава липсата на морални качества за
заемане на длъжността „началник компресорна станция в

505
газоразпределителна система”.
Няма пречка липсващите качества да бъдат
посочени в отделен документ, съставен от работодателя и
различен от заповедта за уволнение, стига той да е
доведен до знанието на работника или служителя и да е
приобщен към заповедта чрез съответно препращане.
Ако липсва длъжностна характеристика, или не е
връчена, или в нея не са посочени всички необходими
качества за изпълнение на работата, не следва, че
работникът може да работи без необходимите качества и
работодателят не може да прекрати трудовото
правоотношение поради липсата им – Решение № 800 от
22.03.2011г. по гр.д. № 776/2009г. ІV г.о. ВКС, с което е
прието, че качествата, необходими за ефективното
изпълнение на възложената работа, се определят не от
посочването им в документ, а от нейното естество.

6. Чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ – когато работникът или служителят

не притежава необходимото образование или
професионална квалификация за изпълняваната работа.
Разпоредбата съдържа две отделни /алтернативни/
основания:
- липса на необходимото образование за изпълняваната
работа. Това е изискване за друг по вид, степен или
специалност завършено образование.
- липса на необходимата професионална квалификация.
В заповедта за уволнение следва да се посочи кой от двата
фактически състава е причина за прекратяване на трудовия
договор, но е възможно да се посочат и двете основания.
Промяната в изискванията за изпълняваната работа може
да произтича от разпоредба на нормативен акт, от щатното
разписание или длъжностната характеристика.
Преобладаващо съдебната практика приема, че
повишаването на изискванията следва да е настъпило след
сключването на трудовия договор - Решение № 877 от
2.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 2261/2007 г., I г. о.,
Решение № 1640/2008г. по гр.д. № 508/05г. ІІІ г.о.
Съществува и становище, че не е необходима промяна на
изискванията, а само липса на изискванията за заемане на
длъжността – Решение № 1185/05г. о. по гр.д. № 718/03г.
ІІІ г.о. и Решение № 436/23.08.2010г. по гр.д. № 441/2009г.
ІV г.о.
Промяна на изискванията за изпълнение на
работата по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ е налице
само при запазване на длъжността. Когато се променят

506
нейни съществени трудови функции, макар и
наименованието на длъжността да е запазено, се създава
нова длъжност, и е налице съкращаване на щата –
Решение № 730/29.11.2010г. по гр.д. № 28/2010г. ІІІ г.о. ,
Решение № 715/19.08.2005г. по гр.д. № 250/2003г. ІІІ г.о.
Преценката какви изисквания да въведе
работодателят, е по целесъобразност, поради което не
подлежи на съдебен контрол. Съдът не може да изследва
въпроса дали е имало обективна необходимост, или не от
такава промяна – Решение № 2174 от 9.01.2007 г. на ВКС
по гр. д. № 834/2004 г., III г. о., Решение № 696 от
12.07.2001 г. на ВКС по гр. д. № 1716/2000 г. III г. о.
Решение № 241/07г. по гр.д. № 1212/2004г. ІІІ г.о.,
Решение № 3/20.01.2011г. по гр.д. № 621/2010г. ІІІ г.о.
Когато обаче промените са произволни, не са
свързани с характера на работата и нуждите на
производството, а сочат на злоупотреба с право в
нарушение на изискването за добросъвестно упражняване
на правата по трудовото правоотношение, уволнението е
незаконно – Решение № 92/10.05.2003г. по гр.д. №
2752/01г. ІІІ г.о. ВКС, Решение № 1671/30.01.2004г. по
гр.д. № 968/02г. ІІІ г.о. ВКС.
Когато още при сключването на трудовия договор
работникът или служителят не е отговарял на изискванията
за образование или професионална квалификация за
заемане на длъжността, въведени в нормативен акт,
трудовият договор е недействителен и следва да бъде
обявен от съда за недействителен по реда на чл. 74, ал. 1
КТ. Такъв трудов договор не може да се прекратява на
основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ - Решение № 2202 от
2.03.2001 г. на ВКС по гр. д. № 912 от 2000 г., III г. о.,
Решение № 1099 от 2.10.2008 г. на ВКС по гр. д. №
1781/2005 г., IV г. о.
Но когато при сключването на трудовия договор
работникът или служителят не отговаря на въведените от
работодателя образователни или квалификационни
изисквания за заемане на длъжността, той не може да го
уволни поради липса на необходимото образование или
квалификация за извършваната работа - Решение № 1627
от 2003 г. на ВКС по гр. д. № 3072/2002 г., III г. о. В
обратен смисъл е посоченото по-горе Решение №
436/23.08.2010г. по гр.д. № 441/2009г. ІV г.о.
Когато работодателят е имал определени
изисквания за образование за заемане на длъжността, на
които служителят не е отговарял при сключването на

507
трудовия договор, последващото им нормативно
въвеждане съставлява промяна в изискващото се
образование и е основание за прекратяване на трудовия
договор - Решение № 985 от 1.06.2006 г. на ВКС по гр. д.
№ 2816/2003 г., III г. о.

7. Чл. 328, т. 7 КТ – при отказ на работника или служителя

да последва предприятието или негово поделение, в което
работи, когато то се премества в друго населено място.
Уволнение на това основание може да се извърши при
наличието на следните предпоставки:
- преместване на предприятието – цялото или част от него
/клон, цех и пр./.
- предложение от работодателя до работника или
служителя да последва преместеното предприятие или
негово поделение.
- отказ на работника или служителя да последва
предприятието.
Не е необходимо отказът на работника или служителя да
последва предприятието да е направен в писмена форма.
Достатъчно е той да е недвусмислено изразен, дори и с
конклудентни действия, за да се приеме наличието на това
основание за уволнение - Решение № 633 от 3.05.2006г. по
гр.д. № 2427/2003г. ІІІ г.о. ВКС.

8. Чл. 328, т. 8 КТ – когато заеманата от работника или

служителя длъжност трябва да бъде освободена за
възстановяване на незаконно уволнен работник или
служител, заемал преди това същата длъжност.
Предпоставки за възникване на основанието за уволнение
са:
- възстановяване на незаконно уволнен работник или
служител на предишната длъжност.
- явяване на възстановения работник за заемане на
длъжността.
- длъжността е заета от лице, с което е сключен трудов
договор след уволнението на възстановения работник.
Ако междувременно длъжността е съкратена или е
настъпило някое друго основание за уволнение
/длъжността вече не се заема по трудово правоотношение,
а например по граждански договор за управление на
дружество/ няма пречка трудовото правоотношение да се
прекрати отново на новото основание.
Когато е настъпила промяна в структурата на
предприятието, съществено е дали трудовата функция е

508
запазена изцяло като съдържание на отделна длъжност, а
не промяната на наименованието на длъжността,
съответно мястото й в структурата на предприятието -
Решение № 1402/27.09.2005г. по гр.д. № 930/2003г. ІІІ г.о.
Работодателят трябва да приеме и допусне служителя до
изпълнение на работата му с оглед основните и присъщи
трудови функции, независимо от промени в
наименованието на длъжността и структурната
обособеност на отделите в дружеството.

9. Чл. 328, т. 10 КТ.

С изменението на чл. 328, т. 10 КТ по ДВ бр. 7/2012г.
отпадна първата хипотеза на разпоредбата – уволнение
при придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст. Остана само втората хипотеза, която се отнася за
професори, доценти и доктори на науките.
Поради това посочената по-долу практика относно
първата група работници и служители ще бъде приложима
по отношение на уволнения, осъществили се преди
посоченото изменение на чл. 328, т. 10 КТ.
След изменението на т. 10 през март 2001г., с което
отпадна изискването разпоредбата да се прилага само
когато е придобито право на „пълна” пенсия за
осигурителен стаж и възраст, се постави въпросът може ли
работодателят да прекрати трудовия договор на работник
или служител, който има право на непълна пенсия за
осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 4 КСО. ВКС
прие, че и при двете възможни хипотези за придобиване
право на пенсия от учителите – по чл. 68, ал. 2 КСО и по § 5
ПЗР на КСО, работодателят може да прекрати трудовия
договор Решение № 22 от 23.02.2010г. по гр.д. №
3810/2008г. на ВКС, ІІІ г.о; Решение № 321/03.05.2010г. по
гр.д. № 377/2009г. ІІІ г.о.; Решение № 656/26.10.2010г. по
гр.д. № 1912/2009г. ІІІ г.о.; Решение № 90/15.02.2008г. по
гр.д. № 337/2010г. ІV г.о. Решение № 584/02.11.2010г. по
гр.д. № 1679/2009г. ІV г.о..

10. Чл. 328, ал. 1, т. 10а КТ.

Предпоставките за това основание за уволнение са:
- работникът или служителят да е придобил право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст и да го е упражнил;
- трудовото правоотношение да е възникнало след
упражняване на правото на пенсия.
Придобиването на друг вид пенсия – например за
инвалидност, не е основание за приложение на

509
разпоредбата.
Работодателят може да получи служебно и безвъзмездно
от НОИ информация относно това дали
работникът/служителят е упражнил правото си на пенсия –
чл. 328, ал. 3 КТ.

11. Чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ – при промяна на изискванията

за изпълнение на длъжността, ако работникът или
служителят не отговаря на тях.
Това основание за уволнение е сходно на
основанието по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, поради което следва
да се направи разграничение между двата фактически
състава. Основанието по чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ е налице,
когато има промяна на всички други изисквания за
изпълнение на работата, освен промяната в изискването за
образование и професионална квалификация /чл. 328, ал.
1, т. 6 КТ/. Такива изисквания могат да бъдат владеене на
чужди езици, стенография, компютърна грамотност –
Решение № 746/20.01.2011г. по гр.д. № 119/2010г. ІІІ г.о.
Останалите предпоставки са като при уволнението
по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ.
Съществува известно противоречие в практиката по
въпроса трябва ли да се мотивира заповедта за уволнение
като се посочи на кои конкретни изисквания не отговаря
работникът или служителят. Преобладаващо съдебната
практика приема уволнението за законно, ако се докаже в
хода на съдебното производство на кои променени
изисквания работникът не отговаря.

12. Чл. 328, т. 12 КТ – при обективна невъзможност за

изпълнение на трудовия договор
Основанието съставлява безвиновна, обективна
невъзможност за изпълнение на трудовия договор.
Разпоредбата има предвид появата на законна пречка,
извън волята на страните по трудовия договор, работникът
или служителят да изпълнява работата по трудовото
правоотношение – например осъждане за престъпление,
което е несъвместимо с изпълняваната работа
/материално-отчетническа длъжност; непоносимост към
имунизации, отнемане на правоспособността за работа с
взривове /Решение № 504/13.07.2010г. по гр.д. №
1336/2009г. ІІІ г.о./ без които не може да изпълнява
работата; налагане на мярка за процесуална принуда
/Решение № 946 от 14.05.2002 г. на ВКС по гр. д. №
1289/2001 г., III г. о./.

510
 При това основание заеманата от
работника/служителя длъжност се запазва, но
изпълнението й е невъзможно по причини, обективни за
него или за работодателя - Решение № 2169 от 11.03.2005
г. на ВКС по гр. д. № 3223/2002 г., III г. о.

13. Чл. 328, ал. 2 КТ – поради сключване на договор за

управление на предприятието:
Първата предпоставка за използване на това
основание за уволнение е наличието на договор за
управление по чл. 141, ал. 7 и чл. 244, ал. 7 ТЗ. С този
договор се определя бизнес задачата на предприятието,
конкретни икономически показатели, които управителят
трябва да постигне. Той не е трудов договор, а граждански
договор /договор за поръчка/. Предприятия по смисъла на
чл. 328, ал. 2 са търговските дружества, независимо от
собствеността на капитала – държавен, частен, смесен, но
не и учреждения за социално-културни дейности, учебни
заведения или организация с идеална цел. Само лицето,
чиято правоспособност да представлява работодателя
(принципала) произтича от договор за управление, може да
прекратява трудово правоотношение със служители от
ръководството на предприятието на основание чл. 328, ал.
2 КТ. Основанието за уволнение по чл. 328, ал. 2 КТ е
неприложимо по отношение на организации с идеална
(нестопанска) цел, както и спрямо централната или местна
администрации, органите на местното самоуправление -
Решение № 1864 от 2.01.2003 г. на ВКС по гр. д. №
2063/2001 г., III г. о., Решение № 778/21.07.1999 г. по гр. д.
№ 987/1998 г., Решение № 949 от 20.07.1999 г. по гр. д. №
1105/1998 г.
Целта на разпоредбата е да се даде възможност на
управителя да си подбере
нов екип от сътрудници, за постигане на поетите
задължения за ефективно управление на предприятието.
Основанието за уволнение по чл. 328, ал. 2 КТ е
приложимо само относно служителите от ръководството на
предприятието. Параграф 1, т. 3 ДР КТ определя понятието
„ръководство на предприятието”. То включва ръководителя
на предприятието /това е досегашния ръководител при
първи договор за управление/, неговите заместниците и
други лица, на които е възложено ръководството на
трудовия процес, включително и в поделение на
предприятието. Характерът на длъжността като ръководна
се определя от длъжностната характеристика, а не от

511
определянето й като ръководна по Националната
квалификация на професиите.
ВКС приема, че служители от ръководството на
предприятието са заемащите длъжността „главен
счетоводител”, началници на отдели и служби,
ръководители на цехове и други производства, главния
юрисконсулт, когато отговарят за цялостния производствен
процес - Решение № 1629 от 18.01.2000 г. на ВКС по гр. д.
№ 522/99 г.о.
Уволнението трябва да е предприето в 9-месечен
срок от началото на изпълнението на договора за
управление. Началният момент, от който започва да тече 9-
месечния срок, е посочен в закона – от започване
изпълнението на договора за управление. Т.е. не е
достатъчно договорът за управление да е сключен, но и да
е започнало неговото изпълнение като управителят е
пристъпил към реално изпълнение на своите задължения
по договора.
Преценката на управителя не подлежи на съдебен
контрол и поради това няма изискване за мотивиране на
заповедта за уволнение с обосноваване на причините за
прекратяване на трудовото правоотношение.
Управителят няма право да уволни на това
основание служители от ръководството на предприятието,
които той е назначил при действието на този договор за
управление /Решение № 844/2001г. по гр. № 1863/2000г. ІІІ
г.о./ но може в рамките на срока по чл. 328, ал. 2 КТ да
прекрати на това основание трудовото правоотношение на
назначено от него лице от управленския екип, което е
спечелило конкурс за управленската позиция /Решение №
537/07.07.2010г. по гр.д. № 218/2009г. ІV г.о./. В този
случай трудовото правоотношение не възниква по волята
на управителя, защото работодателят е длъжен да встъпи
в трудово правоотношение с класираното на първо място
при поведения конкурс лице, поради което управителят
разполага с основанието за уволнение по чл. 328, ал. 2 КТ.
Може да бъде прекратено трудовото
правоотношение на основание чл. 328, ал. 2 КТ на лица,
назначени от управителя при предишния му мандат, при
сключване на нов договор за управление със същия
управител - Решение № 481 от13.12.2011г. по гр.д. №
168/2011г. ІV г.о. ВКС . За упражняване на правото по чл.
328, ал. 2 КТ е без значение дали новият договор за
управление е със същото лице, което е имало предходен
договор за управление, дали бизнес програмата е нова,

512
сходна или идентична по съдържание с предходната.
Същественото е всеки договор за управление да съдържа
бизнес задача с конкретни икономически показатели, които
управляващият предприятието трябва да постигне, а
именно производителност, рентабилност, обем на
оборота, печалби, поддържане на определен брой
работни места, финансови задължения и инвестиции, а въз
основа на бизнес задачата управляващият е длъжен да
разработи бизнес програма, която да предложи и следва да
изпълни по време на действието на договора - Решение №
76 от 27.03.2012г. по гр.д. № 937/11г. ІІІ г.о. ВКС.
Търговският пълномощник не разполага с правото да
прекратява трудовите договори със служители от
ръководството на предприятието на основание чл. 328, ал.
2 КТ - Решение № 1963 от 24.11.2000 г. на ВКС по гр. д. №
659/2000 г., III г. о.
Прокуристът също не разполага с правото на
уволнение по чл. 328, ал. 2 КТ. Неговите правомощия
произтичат от закона, а не от договор за управление –
Решение № 971/03.07.2006г. по гр.д. № 2811/2003г. ІІІ г.о.,
Решение № 886 от 18.12.2009г. по гр.д. № 3091/2008г., ІІІ
г.о. ВКС, Решение № 648/17.11.2010г. по гр.д. №
1484/2009г. ІІІ г.о.
Синдикът също няма право да прекрати трудово
правоотношение на основание чл. 328, ал. 2 КТ. Синдикът
се назначава от съда в хипотезата на обявена
несъстоятелност на предприятието, правата и
задълженията му са свързани с производството по
несъстоятелност, т.е. дейността му не може да се приравни
с тази на управителя – Решение № 262 от 11.05.2011г. по
гр.д. № 1146/2010г. ІV г.о. ВКС, Решение № 453 от
13.01.2012г. по гр.д. № 390/2011г. ІІІ г.о. ВКС.

14. Уволнение с предизвестие на повече от едно

основания:
В практиката се извършват и уволнения на повече от
едно основания. По начало е възможно да бъде извършено
законосъобразно уволнение с предизвестие на повече от
едно основания, когато посочените основания са
съвместими помежду си. Съвместими са основанията,
които могат едновременно да съществуват към момента на
уволнението, тъй като юридическите факти, които
съставляват съдържанието им, могат да съществуват
заедно и поотделно. Съвместими са например основанията
„съкращаване на щата” и „намаляване на обема на

513
работата”, тъй като намаляването на обема на работата
може да предизвика съкращаване на щата. Съвместими са
и основанията по чл. 328, ал.1, т. 6 и 11 КТ.
При използвани две или повече основания
уволнението е законно, ако е установено осъществяването
на едно от тях – Решение № 507/08.07.2010г. по гр.д. №
978/2009г. ІV г.о.; Решение № 664/15.11.2010г. по гр.д. №
192/2009г. ІV г.о.
Има обаче основания, които не могат да се
съвместяват, каквото е основанието по чл. 328, т. 1 КТ
„закриване на предприятието”. Същото се отнася и за
основанието „закриване на част от предприятието”. При
използване на несъвместими основания съдът може да
отмени уволнението само на това основание, тъй като така
формулирана заповедта за уволнение затруднява
защитата на работника. Например при посочване на
основанията „съкращаване на щата” и „липса на
образование за заемане на длъжността” не е ясно кое е
действителното основание за уволнение – ако длъжността
е премахната, не биха могли да се променят изискванията
за заемането й.
Противоречивата съдебна практика по въпроса
допустимо ли е чрез упълномощаване да се делегира
работодателска правоспособност за прекратяване на
трудовото правоотношение извън случаите на налагане на
дисциплинарно наказание, е преодоляна с постановяването
на ТР по т.д. № 6/2012г. ОСГК на ВКС. С него е даден
отрицателен отговор на поставения въпрос като е прието,
че е недопустимо чрез упълномощаване да се делегира
работодателска правоспособност за прекратяване на
трудовото правоотношение извън случаите на налагане на
дисциплинарно наказание по чл. 192, ал. 1 КТ.

ІV. Подбор при уволнение

В чл. 329, ал. 1 КТ е уредено правото на
работодателя чрез подбор, в интерес на производството
или службата, да уволни работници и служители, чиито
длъжности не се съкращават, за да останат на работа тези,
които имат по-висока квалификация и работят по-добре.
Длъжностите трябва да съдържат близки или сходни
трудови функции за да може да се извърши съпоставка.
Това право работодателят може да прилага само
при уволнение поради закриване на част от предприятието,
при съкращаване на щата и при намаляване на обема на
работата. При уволнение на други основания

514
работодателят може да уволни само тези работници и
служители, за които съществува съответното законово
основание. Когато работодателят се е възползвал от
правото си на подбор, той подлежи на съдебен контрол за
законност.
По аргумент от чл. 329, ал. 1 КТ се приема, че когато
се извършва уволнение на някое от посочените в
разпоредбата основания, което основание засяга част
служителите на съответната длъжност, подборът е
задължителен – Решение № 752/13.12.2010г. по гр.д. №
1095/2009г. ІV г.о. Когато подборът е задължителен
липсата му води до признаване на уволнението за
незаконно и неговата отмяна.
При премахване на всички щатни бройки за
длъжността или на единствената щатна бройка, подборът
не е задължителен.
Когато работодателят без да е бил длъжен, се е
възползвал от правото си на подбор, и в случаите когато
подборът е задължителен, съдът проверява законността на
извършения подбор – дали той съответства на критериите
по чл. 329, ал. 1 КТ.
Критериите за подбор са професионалната
квалификация и нивото на изпълнение на възложената
работа. Двете изисквания са дадени кумулативно, т.е.
трябва да се изследват и двата критерия. Квалификацията
по смисъла на чл. 329, ал. 1 КТ е обективен факт. Тя
включва притежаваното от работника или служителя
образование по съответната специалност, степен на
образование, както и наличие на допълнителна
професионална квалификация, установена по съответния
ред. За разлика от този критерии качеството на работа се
изразява в преценката на работодателя за точното,
качествено и ефективно изпълнение на трудовите
задължения - Решение № 14/10.02.2010г. по гр.д. №
4322/2008г. на ВКС, ІІІ г.о.
Когато подборът е задължителен, в него следва да
се включат всички работници и служители, заемащи
съответната длъжност, включително и закриляните по чл.
333 КТ, за уволнението на които се изисква предварително
разрешение от инспекцията по труда или синдикален орган.
В подбора не могат да участват само тези работници и
служители, по отношение на които се прилага абсолютна
закрила при уволнение /чл. 333, ал. 5 и 6 КТ, чл. 35 ЗМСМА
в конкретните хипотези/. След извършването на подбора,
уволнението на закриляните работници и служители може

515
законосъобразно да се извърши само след като е получено
разрешението или съгласието по чл. 333, ал.1-4 КТ. Ако
закриляните, при които закрилата може да бъде
преодоляна, се изключат от подбора, то закрилата по чл.
333, ал.1-4 КТ от предварителна и условна /доколкото се
изиска разрешение от съответния орган/ би се превърнала
в абсолютна - Решение № 426/02.06.2010г. по гр.д. №
1441/2009г. ІV г.о.
Относно кръга от лицата, между които трябва да се
извърши подбор е и Решение № 507/08.07.2010г. по гр.д.
№ 978/2009г. ІV г.о. с което е даден отговор на въпроса
дали длъжностите „старши юрисконсулт” и „юрисконсулт” са
еднородни и в кой случай подборът е задължителен.
Подборът се извършва от работодателя, но той
може да ползва помощен орган, например комисия по
подбора. Доказателствената тежест за доказване
извършването и законосъобразността на подбора е на
работодателя.
Правната уредба на подбора е императивна поради
което ВКС приема, че с КТД не могат да се създават
различни правила от установените в чл. 329 КТ – например
подборът да се прилага и при други основания за
уволнение, извън посочените в чл. 329, ал. 1 КТ.
Преценката на работодателя по чл. 329, ал. 1 КТ –
кой от работниците и служителите има по-висока
квалификация и работи по-добре подлежи на съдебен
контрол в производството по иск с правно основание чл.
344, ал. 1, т.1 КТ, при упражняването на който съдът
проверява основават ли се приетите от работодателя
оценки по законовите критерии по чл. 329, ал. 1 КТ на
действително притежаваните от работниците и
служителите квалификация и ниво на изпълнение на
възложената работа - ТР № 3/2011г. ОСГК на ВКС.
Законът не предписва начина и формата на
извършване на подбор и това е въпрос на работодателска
преценка. Доказването пред съда на извършен подбор
може да се извърши с всички доказателствени средства –
Решение № 616/15.10.2009г. по гр.д. № 1327/2009г. ІІІ г.о.,
Решение № 43/08г. по гр.д. № 486/05г. ІV г.о., Решение №
287/16.07.2010г. по гр.д. №90/2009г. ІV г.о., Решение №
525/21.06.2010г. по гр.д. № 1446/2009г. ІV г.о.
Протоколът за подбор има характер на частен
свидетелстващ документ, поради което описаните в него
констатации при оспорване на подбора следва да се
докажат с допустимите процесуалноправни средства

516
/Решение № 133 от 31.05.2010г. по гр.д. № 74/2009г. ІV
г.о./. Няма пречка, както извършването на подбора, така и
критериите по които е проведен, да се установят със
свидетелски показания – Решение № 30 от 15.02.2011г. по
гр.д. № 431/2010г. ІІІ г.о. ВКС; Решение № 188 от
10.05.2012г. по гр.д. № 428/2011г. ІV г.о. ВКС.

ЗАКРИЛА ПРИ УВОЛНЕНИЕ

Закрилата при уволнение има социален характер.

Предназначението й е да постигне социална справедливост
при уволнението.Тя е уредена основно в чл. 333 КТ.
В изброените в чл. 333 КТ случаи уволнението е
поставено в зависимост от получаване на предварително
разрешение от определен държавен или синдикален орган
и само след получаването му уволнението може да бъде
извършено. Закрилата е предварителна, тъй като
предхожда извършването на уволнението. Тя е
относителна когато може да бъде преодоляна чрез
получаване на съгласие от съответния орган, и
абсолютната, когато не може да бъде преодоляна чрез
даване на разрешение за уволнение.
Разрешение трябва да се даде в писмена форма.
Изискването за писмена форма следва от писмената
форма за прекратяване на трудовия договор /чл. 335,ал.1
КТ/. Писменият отговор /разрешение или отказ/ на
съответния държавен или синдикален орган не е
необходимо да бъде мотивиран, дори и това да е
предвидено в КТД.
Разрешението се дава от инспекцията по труда в
случаите по чл. 333, ал. 1 и 5 КТ и от съответния
синдикален орган в случаите по чл. 333, ал. 3 и 4 КТ.
Разрешението по чл. 333, ал. 1 КТ се дава от общинската
инспекция по труда на територията на която се намира
седалището на предприятието или на съответното
поделение работодател.
След като даденото разрешение /съгласие/ е
достигнало до работодателя и е било налично към момента
на връчване на предизвестието /заповедта/, то не може
впоследствие да бъде оттеглено, защото са настъпили
целените правни последици от връчване на съответния акт
за прекратяване на трудовото правоотношение - Решение
№ 659 от 08.10.2010г. по гр.д. № 1834/2009г. ІV г.о. ВКС.

517
 Чл. 333, ал. 7 КТ определя момента, към който
трябва да бъде осъществена предварителната закрила при
уволнение - това е моментът на връчване на заповедта за
уволнение. Под „заповед” следва да се разбира писменото
изявление, по смисъла на разпоредбата на чл. 335 КТ на
работодателя за прекратяване на трудовото
правоотношение. Това е така, защото трудовото
правоотношение може да се прекрати законно от
работодателя и с писмено предизвестие, без издаване на
изрична заповед – Решение № 298 от 02.05.2012г. по гр.д.
№ 728/2011г. ІV г.о. ВКС.
При прекратяване на трудовия договор с
предизвестие релевантният момент, към който следва да
се преценява спазването на предварителната закрила при
уволнение по чл. 333 КТ е моментът на връчване на
предизвестието, включително и при неспазен срок на
предизвестие - Решение № 608/01.12.2010г. по гр.д. №
1548/2009г. ІІІ г.о. ВКС, Решение № 239 от 23.03.2010г. по
гр.д. № 5111/2008г. ІІІ г.о. ВКС. С отправяне на
предизвестието за уволнение работодателят е упражнил
това свое право и това е правнорелевантният момент, към
който следва да се преценява валидността на изявлението.
Това е моментът, към който следва да се извърши
преценка съществувало ли е потестативното право и
надлежно ли е упражнено то. С изтичане срока на
предизвестието настъпват последиците от упражненото
вече от работодателя право да прекрати трудовия договор.
Към този момент промяната в правната сфера вече е
настъпила, поради което актът на работодателя за
изтичане срока на предизвестието, дори и именуван като
заповед, има само констативен характер.
Закрилата се прилага към трудовите
правоотношения възникнали от трудов договор и конкурс
/чл. 336 КТ/, но не се прилага към трудовите
правоотношения възникнали от избор /чл. 339а КТ/. Не се
прилага и към трудовите правоотношения за допълнителен
труд / чл. 334, ал.2 КТ, а това са допълнителен труд при
същия работодател /вътрешно съвместителство/ - чл. 110
КТ; допълнителен труд при друг работодател /външно
съвместителство/ - чл. 111 КТ и трудов договор за работа
през определени дни от месеца - чл. 114 КТ.
Прилага се при прекратяване на трудовото
правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, 3, 5 и 11 и
чл. 330, ал. 2, т. 6. - закриване на част от предприятието;
съкращаване на щата; намаляване обема на работата;

518
липса на качества на работника или служителя за
ефективно изпълнение на работата; промяна на
изискванията за изпълнение на длъжността, ако работникът
или служителят не отговаря на тях и дисциплинарно
уволнение. Изброяването е изчерпателно.
Закрилата при уволнение се прилага само по
отношение на определена категория работници и
служители, които са изчерпателно изброени в т. 1 - 6 на
ал.1, ал. 3, 4, 5 и 6 на чл. 333 КТ. По отношение на
останалите работници и служители тя е неприложима.
Един работник или служител може да се окаже
закрилян на повече от едно основания. В този случай
трябва да е налице разрешение за всяко от основанията
поотделно. Освен това възможно е едно и също
заболяване да дава право на предварителна закрила на
две самостоятелни основания. Например в случаите когато
работникът или служителят е трудоустроен по повод
професионално заболяване или друго заболяване,
включено в Наредба № 5. Трудоустрояването е основание
за предварителна закрила по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ, а
заболяването, включено в Наредба № 5 е основание за
предварителна закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. Дори и да
е изтекъл срокът на трудоустрояването, работникът или
служителят е закрилян поради наличието на заболяването.
В този случай следва да е налице разрешение за
уволнение както по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ, така и по чл. 333,
ал. 1, т. 3 КТ.

1. Закрила на работничка или служителка, която е майка

на дете до 3-годишна възраст, на бременна работничка
или служителка и на работничка и служителка в
напреднал етап на лечение ин-витро – чл. 333, ал. 1, т. 1
и ал. 5 КТ
Легалното определение на понятието „ин-витро” се
съдържа в § 1, т. 13 от Допълнителните разпоредби на
Кодекса на труда, съгласно което закрилата обхваща
периода от фоликуларната пункция до ембриотрансфера,
но не повече от 20 дни.
Бременната работничка и служителка, както и работничка и
служителка в напреднал етап на лечение ин-витро може да
бъде уволнена с предизвестие само на основание чл. 328,
ал. 1, т. 1, 7, 8 и 12 КТ, по чл. 330, ал. 1 и ал. 2, т. 6 КТ -
закриване на предприятието; ако откаже да последва
предприятието когато то се премества в друго населено
място или местност; когато заеманата от нея длъжност

519
трябва да бъде освободена за възстановяване на
незаконно уволнен работник/служител; поради обективна
невъзможност за изпълнение на трудовия договор; поради
задържане за изпълнение на присъда и дисциплинарно, но
в последния случай само след предварително разрешение
на инспекцията по труда.
По отношение на всички останали основания за уволнение
бременната работничка и служителка и работничката и
служителка в напреднал етап на лечение ин-витро имат
абсолютна закрила.
Закрилата действа от момента на удостоверяване пред
работодателя с документ, издаден от компетентните
здравни органи състоянието на бременност /чл. 313а КТ/.
Закрилата по чл. 333, ал. 6. КТ се прилага не само по
отношение на работничката или служителката, която
ползва отпуск за бременност и раждане, но и по отношение
на работник или служител /баща или осиновител/, който
съгласно чл. 163, ал. 8 КТ със съгласието на майката
/осиновителката/ след навършване на 6-месечна възраст
на детето ползва вместо нея остатъка до 410 дни.
Закрилата се прилага за всички основания за уволнение с
изключение на основанието по чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ –
закриване на предприятието. Закрилата по ал. 6 е
абсолютна. Тя не може да бъде преодоляна чрез
предварително разрешение.

2. Предварителна закрила на трудоустроените

работници и служители – чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ
Трудоустроен по смисъла на чл. 314 и чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ
е работникът или служителят с предписание за
трудоустрояване, дадено от съответния здравен орган.
Предварителната закрила е за всички случаи на лица с
трайно намалена работоспособност, независимо дали
здравословното състояние на работника е наложило
преместването му на друга подходяща работа или
изпълняваната от него е без противопоказания за здравето
му, като е препоръчано да се извършва при облекчени
условия - Решение № 341/17.05.2010г. по гр.д. №
144/2009г. ІІІ г.о. ВКС, Решение № 174 от 30.07.2012г. по
гр.д. № 1269/2011г. ІІІ г.о. ВКС.
Закрилата действа за срока на трудоустрояването. Без
значение е дали предписанието е изпълнено от
работодателя, както и формата в която е дадено –
болничен лист или протокол на медицинска комисия.

520
Със закрила по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ се ползват и лицата „с
група инвалидност”, т. е. лицата, на които е призната
загубена работоспособност 50% или повече – Решение №
706/22.12.2009г. по гр.д. № 2688/2008г., ВКС, ІІ г.о. С
Решение № 360/30.04.2010г. по гр.д. № 30/2009г. ІІІ г.о.
ВКС е признато правото на предварителна закрила на лице
с определена 54,8 % загубена работоспособност поради
общо заболяване, независимо от това, че в ЕР на ТЕЛК
липсва предписание към работодателя за трудоустрояване.

3. Предварителна закрила на работник или служител,

боледуващ от болест, определена от наредба на
министъра на здравеопазването – чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ
Това са болестите, изчерпателно изброени в
Наредба № 5 за болестите, при които работниците,
боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл.
333,ал.1 КТ, издадена от МНЗ и ЦС на БПС /ДВ бр. 33/87г./,
а именно исхемична болест на сърцето, активна форма на
туберкулоза, онкологично заболяване, професионално
заболяване, психично заболяване и захарна болест.
Изброените тежки, трайни заболявания ограничават
възможността на работника да си намери след уволнението
друга подходяща работа.
Съгласно чл. 333, ал. 2 КТ в случаите на т. 2 и 3 /т.е
при трудоустрояване или наличието на болест по Наредба
№ 5/, преди уволнението се взема мнението на ТЕЛК. От
редакцията на текста следва, че редът по Наредба № 5
следва да се прилага както по отношение на болестите по
същата Наредба, така и по отношение на трудоустроените
работници и служители.
Процедурата по Наредба № 5 включва на първо
място задължение на работодателя да събере
предварителна информация от работниците, които са
определени за уволнение, страдат ли от болести, посочени
в чл. 1, ал. 1 от Наредбата. Искането на информация може
да бъде както устно, така и писмено, но трябва да съдържа
указание за правото на закрила. На следващо място
възниква задължение за работниците и служителите, които
страдат от болестите по чл.1, ал. 1 при поискване да
представят в предприятието медицински документи
/епикриза, мед. удостоверение и др./ от лечебно-
профилактичните заведения, където се лекуват или се
водят на диспансерен учет - чл. 2 от Наредбата. След
представяне на медицинските документи от работника
предприятието следва да изпрати същите на съответната

521
ТЕЛК за мнение. И накрая предприятието следва да
отправи до съответната инспекция по охрана на труда
писмено искане за разрешение за всеки определен за
уволнение работник или служител, като приложи към него и
експертното решение на ТЕЛК.
Мнението на ТЕЛК не е задължително за
инспекцията по труда, но е задължително искането на това
мнение и изпращането му на инспекцията по труда.
Разрешение на инспекцията по труда, дадено без мнението
на ТЕЛК, не е правомерно издадено поради нарушение на
императивната разпоредба на чл. 333,ал.2 КТ. Уволнение,
извършено без да се вземе мнението на ТЕЛК е незаконно.
Не подлежи на контрол за законосъобразност в
производството по чл. 344, ал. 1 КТ, /а по адм. ред –
Решение № 10942/06.11.2006г. по адм.д. № 5383/2006г. VІ
о. ВАС/ съдържанието на ЕР на ТЕЛК - Решение №
1168/2003г. по гр.д. № 471/2002г. ІІІ г.о. ВКС.
Така уредената процедура в Наредба № 5 акцентира
преди всичко на обективния факт на заболяването.
Практиката допуска само едно изключение от принципа за
обективния характер на закрилата, и то е когато работникът
умишлено е въвел работодателя в заблуждение, че не
страда от заболяването, за което се предвижда закрила –
Решение № 492/17.06.2010г. по гр.д. № 477/2010г. ІV г.о.
ВКС, Решение № 853/17.12.2010г. по гр.д. № 767/2010г. ІV
г.о., Решение № 301 от 15.04.2010г. по гр.д. № 4333/2008г.
ІV г.о., Решение № 63 от 31.03.2011г. по гр.д. №
1728/2009г. ІV г.о. ВКС, Решение № 247 от 23.06.2011г. по
гр.д. № 960/2010г. ІІІ г.о. ВКС.
Превес е даден на обективния факт на заболяването
и в случаи на психично заболяване или когато работникът
или служителят не е знаел, че страда от болест по Наредба
№ 5. Също така когато работодателят според
обстоятелствата е знаел за заболяването и не е поискал
разрешение от Инспекцията по труда за извършване на
уволнението, мотивирайки се с липсата на информация от
страна на работника/служителя, ВКС приема, че закрилата
е нарушена. В този смисъл е Решение № 1017/22.12.2009г.
по гр.д. № 315/2009г., ІІІ г.о., ВКС.

4. Предварителна закрила на работник или служител,

който е започнал ползването на разрешен му отпуск -
чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ
Закрилата се прилага от момента в който започне
реалното ползване на отпуска, а не от момента в който той

522
е разрешен. Целта е да се осигури спокойно ползване по
предназначение на съответния отпуск. Без значение е
видът на отпуска - платен, неплатен, учебен, за временна
неработоспособност и др.
Не е налице основанието за закрила в случаите,
когато работникът или служителят е бил на работа,
връчена му е била заповед за уволнение и след връчване
на заповедта му е издаден болничен лист, включващ и
деня на прекратяване на трудовото правоотношение. В
момента на връчване на заповедта за уволнение
работникът или служителят е изпълнявал трудовите си
задължения, а не е бил в състояние на нетрудоспособност -
Решение № 63 от 31.03.2011г. по гр.д. № 1728/2009г. ІV
г.о. ВКС.

5. Закрила на работник или служител, който е избран за

представител на работниците и служителите по реда на
чл. 7,ал.2 и чл. 7а КТ за времето, докато има такова
качество чл. 333, ал. 1, т. 5 КТ
Закрилата действа за периода, докато работникът
или служителят има това качество, т.е. докато изтече
мандатът, за който е избран, или до предсрочното му
освобождаване. Закрилата е предварителна и относителна
– ако не е дадено съгласие от инспекцията по труда.

6. Предварителна синдикална закрила за членовете на

синдикалното ръководство в предприятието – чл. 333,
ал. 3 КТ
Закрилата действа през времето докато се заема
длъжността и 6 месеца след това.
Легално определение на понятието “синдикално
ръководство” е дадено в §1,т.6 на Допълнителните
разпоредби на КТ, съгласно което “синдикално
ръководство” е председателят и секретарят на съответната
синдикална организация. От това определение следва, че
със закрила се ползват председателят и
„организационният” или „първият” секретар. В практиката
на ВКС последователно се провежда това разбиране за
кръга на закриляните лица по чл. 333, ал. 3 КТ - Решение
№ 825 по гр.д. № 994/98г. ІІІ г.о. ВКС, Решение №
1284/2006г. по гр.д. № 3079/2003г. ВКС ІІІ г.о., Решение
№ 2 от 21.03.2012г. по гр.д. № 1123/2010г. ІV г.о. ВКС.
По въпроса кои синдикални дейци се ползват с
право на закрила е постановено и Решение №
667/15.11.2010г. по гр.д. № 63/2010г. ІV г.о. ВКС, с което е

523
прието, че с право на синдикална закрила при уволнение се
ползват два вида синдикални дейци: членовете на
синдикалното ръководство в предприятието –
председателят и секретарят на първичното
организационно-структурно звено на съответния синдикат в
предприятието на работодателя и членовете на ръководен
изборен синдикален орган, изграден на териториален
отраслов или национален принцип. Не се ползват със
синдикална закрила председателят и секретарят на друго
първично организационно-структурно звено извън
предприятието на работодателя.
Доказателствената тежест за установяване
качеството на председател или секретар на синдикалната
организация /ако се позовава на закрила по чл. 333,ал.3 КТ/
или членството си в синдикалната организация /ако се
позовава на чл. 333, ал. 4 КТ/ е на ищеца.
Доводите на работодателя, че не е уведомен за
създаването на синдикалната организация в предприятието
или за състава на ръководството й, дори и да е предвидено
такова задължение за уведомяване в устава на
организацията, са неоснователни. Задължение на
работодателя е да събере предварителна информация
дали е налице някое от основанията за закрила по чл. 333
КТ по отношение на работниците и служителите,
определени за уволнение. Върху него лежи
доказателствената тежест за установяване
законосъобразността на уволнението при оспорването му
пред съда - Решение № 1322/2006г. по гр.д. № 3112/03г.
ІІІ г.о., Решение № 613 от 15.10.2010г. по гр.д. №
1820/2009г. ІІІ г.о. ВКС.

7. Предварителна синдикална закрила на членовете на

синдикална организация – чл. 333, ал. 4 КТ
Закрилата по ал. 4 се отнася само до уволнение на
две основания - съкращаване на щата и намаляване на
обема на работата. Недействителни и поради това
незадължаващи работодателя са уговорки в КТД, които
предвиждат необходимост от предварително съгласие на
синдикалния комитет при уволнения и на други основания
извън посочените две. Този извод следва от разпоредбата
на чл. 50, ал. 1 КТ, че с КТД се уреждат въпроси на
трудовите и осигурителните отношения на работниците и
служителите, които не са уредени с повелителни
разпоредби на закона. Тъй като режимът на уволнението и
закрилата по чл. 333 КТ са установени с императивни

524
правни норми, по аргумент от чл. 50,ал.1 КТ в КТД не могат
да се предвиждат разрешения, които се отклоняват от
законовите правила. Недопустимо е да се уговарят в КТД
допълнителни ограничения и задължения на работодателя
при упражняване на правото на уволнение, противоречащи
на императивни норми на КТ. Разпоредбата на чл. 50, ал. 2
КТ дава възможност за уговаряне на клаузи, по-
благоприятни за работниците и служителите, но от
установените с диспозитивни правни норми – Решение №
449/17.06.2010г. по гр.д. № 113/2009г. ІV г.о. ВКС, с което е
прието, че закрилата нито може да се приложи при други
основания за уволнение, нито може да се изразява в нещо
различно от „предварително съгласие на компетентния
синдикален орган”.
Закрилата трябва да бъде изрично предвидена в
КТД. Тя се отнася за работниците и служителите, спрямо
които действа КТД - членовете на синдикалната
организация, страна по договора, и тези които са се
присъединили към него по реда на чл. 57,ал.2 КТ.
Съгласието се дава от съответният синдикален орган в
предприятието. Това най-често е синдикалният комитет на
синдикалната организация. Обикновено в КТД е посочен
органът, който следва да даде предварителното съгласие
за уволнение. Ако в КТД този орган не е посочен, следва да
се изходи от устава на съответната синдикална
организация и да се определи компетентният орган.
Недействителни са и не обвързват синдикалния
орган клаузи в КТД, задължаващи го да мотивира отказа да
даде съгласие за уволнение. Такова законово изискване не
съществува и неговото въвеждане противоречи на
свободата и независимостта на синдикалните организации
– Решение № 449 от 17.06.2010г. по гр.д. № 113/2009г. ІV
г.о. ВКС.
Съгласието следва да е дадено за всеки отделен
случай чрез поименно посочване на работниците и
служителите, но може да се даде за няколко работници и
служители в един писмен акт.
Чл. 333,ал.4 КТ предвижда предварителното
съгласие да се даде от съответния синдикален орган,
следователно от колективен орган, чиято воля не може да
бъде подменена с едноличното волеизявление на един от
членовете му - Решение № 490/16.06.2010г. по гр.д. №
1315/2009г. ІІІ г.о. ВКС. Следва да се разграничава обаче
волеизявлението от удостоверяването му.
Удостоверяването на даденото разрешение в съответния

525
писмен акт носи подписа на представителя на синдикалния
орган, но решението трябва да е взето от колективния
орган.
Предварителната закрила по чл. 333, ал. 4 КТ може
да бъде установена не само в сключения в предприятието
КТД, но и в браншови или отраслов КТД. Съгласно чл. 50,
ал. 2 КТ колективният трудов договор не може да съдържа
клаузи, които са по-неблагоприятни за работниците и
служителите от установените в закона или в колективен
трудов договор, с който работодателят е обвързан.
Следователно когато работодателят е страна по
браншовия /отраслов/ КТД и в него е предвидена
предварителна закрила на членовете на синдикалните
организации, страни по същия договор, независимо дали
тази клауза е възпроизведена в сключения в предприятието
КТД, тя се прилага при уволнение на посочената категория
работници и служители.
При приложението на предварителната закрила по
чл. 333,ал.4 КТ е важно правилно да се определи срокът на
действие на съответния КТД. Съгласно чл. 54, ал. 1 КТ
колективният трудов договор влиза в сила от деня на
сключването му, доколкото в него не е уговорено друго.
Следователно вписването на КТД в инспекцията по труда
/чл. 53,ал.3 КТ/ няма конститутивно действие, нито
задължителен характер. За да породи действие КТД е
необходимо и достатъчно сключването му в писмена
форма и подписването му от представителите на страните -
чл. 53, ал. 1 КТ. Разпоредбата на чл. 53, ал. 6 КТ,
установяваща, че при спор относно текста на договора
достоверен е текстът, който е регистриран, се отнася за
случаите, когато са налице различни редакции на един и
същи КТД.
Независимо дали в КТД е предвидена изрична
разпоредба за действието му при промяна на субекта,
изпълняващ функции на работодател, по силата на
изричната разпоредба на чл. 55, ал. 2 КТ, в случаите на чл.
123 и 123а КТ завареният КТД продължава действието си
до 1 година от датата на промяна на работодателя, ако
преди това не е сключен нов КТД. Нормата е императивна.
Решение № 2141 от 13.02.2002г. по гр.д. № 310/2001г., ІІІ
г.о. на ВКС.

8. Закрила по чл. 35 от Закона за местното

самоуправление и местната администрация

526
 Освен закрилата по чл. 333 КТ в Закона за местното
самоуправление и местната администрация е установена
специална закрила при уволнение - това е разпоредбата на
чл. 35, която в редакцията от ДВ бр. 69/99г. гласи:
Трудовото правоотношение с общински съветник не може
да бъде прекратявано през време на неговия мандат в
случаите на чл. 328,ал.1,т. 2, 3 и 4 КТ, а това са
основанията за уволнение “закриване на част от
предприятието”, “съкращаване на щата”, “намаляване на
обема на работата” и “спиране на работата за повече от 15
дни”. Има се предвид прекратяване на трудовото
правоотношение от постоянната работа на общинския
съветник.
Целта на тази закрила е да осигури спокойно и
нормално изпълнение на обществените задължения от
общинските съветници. Закрилата се отнася само за
периода на осъществяване на обществената функция - от
деня на избирането до изтичане на срока на общинския или
районния съвет. Тя е по-ограничена от закрилата по чл.
333,ал.1 КТ с оглед основанията за прекратяване на
трудовия договор, тъй като се прилага само при
основанията по чл. 328, ал. 1, т. 2, 3 и 4 КТ, но за разлика от
предварителната закрила по чл. 333 КТ, чл. 35 ЗМСМА
въвежда абсолютна забрана за уволнение при посочените
в разпоредбата основания за уволнение. Тя не е в
зависимост от предварително разрешение за уволнението
на държавен или обществен орган. Решение № 1990 от
01.12.2005г. по гр.д. № 1526/2003г. ІІІ г.о. ВКС.

ИСКОВЕ ЗА ЗАЩИТА ОТ НЕЗАКОННО УВОЛНЕНИЕ

Трудовите спорове са подсъдни на районния съд

като първа инстанция независимо от цената на иска /чл.
103 и чл. 104, т. 4 ГПК/, с изключение исковете по чл. 17
ЗУКТС за признаване незаконността на стачка, които са
подсъдни на окръжния съд като първа инстанция.
Относно местната подсъдност работникът разполага
с право да избере пред кой местен съд да предяви иска си
срещу работодателя – дали по правилото на чл. 105 ГПК
пред съда, в района на който е постоянният адрес или
седалището на ответника, или по силата на специалната
разпоредба на чл. 114 ГПК по мястото, където той
обичайно полага своя труд.

527
 Съгласно чл. 360, ал. 1 КТ правилата на общото
гражданско съдопроизводство се прилагат, доколкото в КТ
не са въведени отклонения. Споровете по чл. 344, т. 1-4 КТ
и споровете за трудово възнаграждение се разглеждат по
правилата на бързото производство /чл. 310, т. 1 ГПК/.
Правораздаването по трудови дела е безплатно за
работниците и служителите, независимо дали са ищци или
ответници /чл. 359 КТ/. Те не заплащат такси и разноски по
производството /държавна такса, разноски за свидетели,
експертизи и др./, включително по молби за отмяна на
влезли в сила решения по трудови дела. Когато искът бъде
уважен разноските се понасят от работодателя, а когато
бъде отхвърлен таксите и разноските остават за сметка на
държавния бюджет. Разпоредбата не освобождава
работниците и служителите от отговорността за разноски,
направени от другата страна по делото, когато тя е
спечелила делото. В тези случаи на общо основание
работникът/служителят дължи на работодателя
направените разноски по делото за адвокатско или
юрисконсултско възнаграждение.
Съдебната защита срещу незаконно уволнение се
осъществява чрез исковете по чл. 344, ал. 1 КТ, които са в
съотношение на главен /искът по т. 1/ и акцесорни
/обусловени/ - исковете по т. 2 и 3. Трите иска по чл. 344,
ал. 1, т. 1-3 КТ са отделни, самостоятелни искове и поради
това всеки от тях трябва да бъде изрично предявен чрез
формулиране на искане /петитум/. Те могат да се
съединяват за общо разглеждане в едно производство, с
една искова молба, но могат да се предявят и поотделно.
Недопустимо е в хода на делото по иск по чл. 344, ал. 1, т.
1 КТ, под формата на увеличение на иска /чл. 214 ГПК/ да
се предявява искане за възстановяване на работа, който по
естеството си е нов иск.
Давностните срокове по чл. 358 КТ за предявяването
им са 2-месечен за отмяна на уволнението, 2-месечен за
възстановяване на заеманата преди уволнението работа
/Решение № 292 от 24.06.2010г. по гр.д. № 1282/2009г. ІV
г.о. ВКС/, и 3-годишен по иска за присъждане на
обезщетение за оставане без работа.

1. Искът по чл. 344, ал.1, т. 1 КТ за

признаване на уволнението за незаконно
и неговата отмяна:
Доказателствената тежест по този иск е на
работодателя който трябва да установи, че

528
законосъобразно е упражнил правото си да прекрати
трудовото правоотношение..
Страни в съдебното производство са работникът или
служителят и работодателят. Легално определение на
понятието „работодател” е дадено в § 1, т. 1 ДР КТ –
работодател е всяко физическо лице, юридическо лице или
негово поделение, както и всяко друго организационно и
икономически обособено образувание, което
самостоятелно наема работници или служители по трудово
правоотношение. Без значение дали това образувание има
белезите на юридическо лице. Поради това клонът на
дружеството, в което работи съответният работник или
служител е процесуалноправно легитимиран ответник по
исковете по чл. 344, ал. 1 КТ, ако притежава посочената по-
горе характеристика на работодател.
Когато трудовото правоотношение е сключено с
поделението /клона/ на предприятието, а като ответник по
делото е посочено самото предприятие – търговско
дружество или друго образувание, в някои случаи ВКС е
приемал, че разпоредбата на § 1, т. 1 ДР КТ е в полза на
работника и служителя, тя цели да го улесни при търсената
трудовоправна защита, поради което предявяването на
иска срещу предприятието, а не срещу неговото поделение,
не води до неоснователност на претенциите предвид
икономическата обусловеност на дейността на
поделението от централното ръководство на
предприятието, в чиято структура е то - Решение №
483/18.05.2005г. по гр.д. № 31/2003г ІІІ г.о. ВКС, Решение
№ 569/2004г. по гр.д. № 1564/02г. ІІІ г.о. ВКС.
За длъжности, определени в закон или в акт на
Министерския съвет, трудовият договор се сключва от по-
горестоящия спрямо работодателя орган, но в тези случаи
трудовото правоотношение се създава с предприятието, в
което е съответната длъжност /чл. 61, ал. 2 КТ/. Надлежен
ответник по исковете по чл. 344, ал. 1 КТ, предявени от
работник или служител, чийто трудов договор е сключен
при условията на чл. 61, ал. 2, изр. първо КТ е
работодателят, а не по-горестоящият спрямо него орган -
ТР № 1/30.03.2012г. по т.д. № 1/10г. ОСГК на ВКС. С това
ТР е прието още, че процесуалната легитимация на
страните е абсолютна процесуална предпоставка за
правото на иск, поради което за наличието й съдът следи
служебно. Ако при проверката за това бъде констатирано,
че исковете по чл. 344, ал. 1 КТ са предявени срещу
ненадлежен ответник, съдът следва да укаже на ищеца да

529
отстрани в определен срок тази нередовност чрез
предприемане на действия за конституиране на надлежен
ответник, като при неизпълнение на указанието
производството следва да бъде прекратено.
Основавайки се на посоченото по-горе ТР, в
Решение № 285 от 07.06.2012г. по гр.д. № 1084/2009г. ІV
г.о. ВКС е изразено становище, че когато по делото има
данни трудовото правоотношение да е възникнало с
правоспособно лице, различно от органа, издал заповедта
за назначение, съдът следва да укаже на ищеца да вземе
мерки за конституирането на правоспособния работодател
като страна по делото.
Съдът преценява законността на уволнението в
рамките на използваното от работодателя основание за
уволнение. При несъответствие между цифровата и
текстова част на заповедта за уволнение, приоритет има
текстовата част. Неправилната квалификация, дадена от
работодателя в заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение поради дисциплинарно уволнение, не се
отразява на законността на уволнението – Решение № 135
от 06.06.2012г. по гр.д. № 994/2011г. ІІІ г.о. ВКС.
Работникът/служителят, разполага с правната
възможност да иска отмяна на уволнението само с иска по
чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, независимо от пороците на заповедта
за прекратяване на трудовото правоотношение.
Уволнението е незаконно, щом е осъществено в нарушение
на процедурата или на материалноправната уредба -
когато например заповедта е издадена от некомпетентен
орган, когато липсва трудово правоотношение /защото
преди това е прекратено/. Във всички тези случаи
заповедта за уволнение е незаконна, а не нищожна -
Решение № 457 от 11.04.2005г. по гр.д. № 4/2003г. ІІІ ВКС,
Решение № 153 от 04.05.2001г. по гр.д. № 1132/2000г. ІІІ
г.о. ВКС, Решение № 89 от 26.04.2011г. по гр.д. №
278/2010г. ІV г.о. ВКС.
Издадени от работодателя две заповеди при
налагане на дисциплинарно уволнение /заповед за
налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” и
заповед, с която се прекратява трудовото правоотношение
поради същото дисциплинарно уволнение/, следва да се
възприемат като един акт на работодателя, с който
трудовото правоотношение е прекратено поради
дисциплинарно уволнение - Решение № 135 от
06.06.2012г. по гр.д. № 994/2011г. ІІІ г.о. ВКС.

530
 Съгласно чл. 344, ал. 2 КТ работодателят може по
свой почин да отмени заповедта за уволнение до
предявяването на иска от работника или служителя пред
съда. Отмяната на заповедта за уволнение от страна на
работодателя ще има действие за работника или
служителя от деня, в който последният е узнал от
работодателя за отмяната на уволнението. Ако към датата
на узнаването на отмяната на уволнението работникът или
служителят е предявил пред съда искове за защита срещу
незаконно уволнение, съдът е компетентен и следва да се
произнесе по спора - Решение № 447 от 22.03.2005г. по
гр.д. № 3757/02г. ІІІ г.о.
Съдържанието на акта на работодателя по чл. 344, ал. 2 КТ
трябва да изразява по несъмнен начин волята на
работодателя за отмяна на уволнението, а не за някакво
друго действие – например поправка на основанието за
уволнение. Последващото уволнение, наличието на което
работодателят желае да обоснове, трябва да се извърши с
нов писмен акт, след възстановяване на трудовоправната
връзка - Решение № 935 от 28.12.2009г. по гр.д. №
3558/2008г. ІІІ г.о. ВКС.

2. Искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на

заеманата преди уволнението работа:
Предпоставки за уважаване на иска са:
 признаване на уволнението за
незаконно.Искът по чл.344, ал.1, т.1 КТ е с
обуславящо значение за другите два иска по чл.344,
ал.1, т.2 и т.3 КТ.
 наличие на трудово правоотношение, което
би съществувало, ако не беше незаконно
прекратено.
Искът за възстановяване на работа не може да бъде
уважен когато трудовото правоотношение е било срочно и
към момента на постановяване на решението срокът на
трудовия договор е изтекъл – чл. 325, т. 3 КТ.
Обстоятелството обаче, че междувременно
работникът или служителят се е пенсионирал, не е
основание да се отхвърли искът му по чл. 344, т. 2 КТ -
Решение № 950 от 07.09.2010г. по гр.д. № 680/2009г. ІV
г.о. ВКС.
Незаконно уволненият работник или служител се
възстановява от съда на заеманата преди уволнението
работа независимо от това, дали към момента на
постановяване на решението длъжността съществува, или

531
например е съкратена, дали обособената част са
предприятието е закрита. Във всички тези случаи
работникът или служителят има интерес от
възстановяването, тъй като при ново евентуално
уволнение, то ще трябва да се съобрази с изискванията за
законосъобразното му упражняване от работодателя и ще
подлежи на нов контрол, ще му се зачита осигурителен
стаж. Правото на възстановяване е обусловено единствено
от незаконността на уволнението.
Право да бъде възстановен на предишната работа
има и служител, чиято длъжност е закрита, а създадената
на нейно място длъжност е предвидена за заемане по
служебно правоотношение. В този случай работодателят е
длъжен да възстанови служителя на съответстващата по
трудови функции длъжност и да прекрати възстановеното
трудово правоотношение, а възстановеният служител може
съгласно § 4 ПЗР на ЗДСл. да подаде заявление за
заемане на длъжността по служебно правоотношение –
Решение № 267/02.03.07г. по гр.д. № 1240/2004г. ІІІ г.о.
ВКС.
Не може да се възстанови на предишната работа
работник или служител при дисциплинарно уволнение,
извършено в срока на дадено предизвестие от него до
работодателя за прекратяване на договора по чл. 326, ал. 1
КТ, ако заповедта за дисциплинарно уволнение е отменена,
но междувременно срокът на предизвестието е изтекъл ТР
№ 2/23.10.2012г. по т.д. № 2/212г. ОСГК на ВКС.
При възстановяване на работника или служителя
на предишната му работа, той може да я заеме, ако в
двуседмичен срок от получаване съобщението за
възстановяване се яви на работа, освен ако този срок
не бъде спазен по уважителни приничини – чл.345, ал.1
КТ.

3. Искът по чл. 344, т. 3 КТ за присъждане на

обезщетение за времето на оставане без работа поради
уволнението:
Максималният срок на обезщетението е ограничен
до 6 месеца и не може да бъде преодолян чрез
предявяване на иск за обезщетение за по-дълъг период на
общо основание.
Доказателствената тежест по този иск е на ищеца –
той следва да установи оставането си без работа поради
уволнението, неговата продължителност, причинната
връзка с уволнението и размера на последното месечно

532
брутно трудово възнаграждение, което е получил преди
уволнението. Относно доказателствената тежест е
постановено Решение № 132/11.03.2011г. по гр.д. №
1513/2009г. ІV г.о. ВКС, с което е прието, че достатъчно
доказателство за оставането без работа на незаконно
уволнен работник или служител е обстоятелството, че в
трудовата книжка няма отбелязване за исковия период той
да е започнал работа при друг работодател. Ако
работодателят твърди това обстоятелство, негова е
доказателствената тежест да установи, че работникът е
работил на друго място и е получавал трудово
възнаграждение.
Копието от трудовата книжка трябва да съдържа
най-малко и страницата, следваща вписаното уволнение,
за да може да удостовери твърдяното обстоятелство.
Декларацията на ищеца, че не е започвал работа по
трудово правоотношение, основана на чл. 313 НК, не е
доказателство за това обстоятелство, тъй като такава
декларация не е предвидена в състава на чл. 313 НК,
съответно не се носи наказателна отговорност за
деклариране на неверни данни - Решение № 517 от
08.07.2010г. по гр.д. № 335/2009г. ІV г.о. ВКС.
В практиката се поставя въпросът наличието на
други доходи, извън тези по трудов договор, основание ли
са за отхвърляне на иска по т. 3. ВКС приема, че
разпоредбата има предвид работа по трудово
правоотношение, но не например по граждански договор,
доходи от търговска дейност или получавана пенсия за
осигурителен стаж и възраст. Само ангажираността по
друго валидно трудово правоотношение, което осигурява
на незаконно уволненото лице защита на правото му на
труд, еквивалентна на тази по незаконосъобразно
прекратеното трудово правоотношение, може да изключи
отговорността за обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ -
Решение № 634/20.11.2009г. по гр.д. № 2071/2008г. І г.о.
ВКС, Решение № 161/30.07.2010г. по гр.д. № 86/2009г. ІV
г.о. ВКС.
При уволнение по срочен трудов договор
обезщетение за оставане без работа се дължи до края на
срока на договора, в рамките на максималния 6-месечен
срок.
Дължи се обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ и при отмяна на
уволнение по трудов договор за допълнителен труд при
друг работодател. Настъпването на вреда в този случай не
се нуждае от доказване. Тя винаги е налице, тъй като

533
работникът/служителят във всички случаи е лишен от това
допълнително трудово възнаграждение - Решение №
1624/28.10.2002г. по гр.д. № 242/2002г. ІІІ г.о. ВКС,
Решение № 479 от 08.07.2010г. по гр.д. № 965/2009г. ІV
г.о. ВКС.
Не представлява изменение едновременно на
основанието и петитума на иска включването на нов период
на претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за присъждане на
обезщетение, когато изменението засяга период след
завеждането на исковата молба. Изменението е допустимо,
тъй като шестмесечният период след уволнението,
подлежащ на обезщетяване по чл. 225, ал. 1 КТ, изтича
винаги след двумесечния срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ за
предявяване на иска за отмяна на уволнението - Решение
№ 215 от 08.07.2010г. по гр.д. № 166/2009г. ІV г.о. ВКС.

4. Искът по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ за поправка на

основанието за уволнение, вписано в трудовата
книжка:
Основанието за прекратяване на трудовото
правоотношение, вписано в трудовата книжка, има важно
значение за правата на работника или служителя при
определяне размера на обезщетението при безработица.
Поради това той има правен интерес от предявяването на
този иск, когато се твърди, че то е неправилно или неточно
вписано.
Тъй като това не е иск за незаконност на
уволнението, той не може да се кумулира с иска по т. 1 за
отмяна на уволнението. С него не се иска отмяна на
уволнението, но се твърди например, че трудовото
правоотношение не е прекратено поради дисциплинарно
уволнение, а едностранно от работника на основание чл.
327, т. 2 КТ – забавяне изплащането на трудово
възнаграждение или обезщетение, или че трудовият
договор е бил прекратен по взаимно съгласие. В този
случай възниква конкуренция на права като съдът приема
за законно прекратяването на трудовия договор от тази от
страните в правоотношението, която първа
законосъобразно е направила изявление за прекратяването
му, и постановява да се извърши поправка като се впише
правилното основание.

534
 III. ОБЛИГАЦИОННО ПРАВО

НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТ НА ПРАВНИТЕ СДЕЛКИ

Борислав Белазелков

1. Обща характеристика.
Недействителността е родово понятие и в
доктрината няма единомислие по неговия обхват. Едни
автори приемат, че съдържанието на това понятие се
изчерпва с изброените основания за нищожност и
унищожаемост на правните сделки в чл. 26 – 331 и общото
между тях е, че те са пороци (юридически факти), които
осуетяват настъпването на правното действие на сделката
от самото начало или откриват възможност за заличаване
на породените от нея правни последици с обратна сила.
Според тези автори относителната и висящата
недействителност се отнасят до сделки, които не страдат
от пороци и могат временно или окончателно да породят
или да не породят последици. Ако непораждането на
правни последици се приеме като разграничителен
критерий, то недействителността ще обхване продажбата
на чужда вещ и незавършените фактически състави. Други
автори приемат, че недействителността не се изчерпва с
посочените в чл. 26 – 33 основания за нищожност и
унищожаемост на правните сделки. Това са само две от
формите на недействителността, които са уредени общо, а
останалите форми на недействителност са уредени всяка –
отделно на съответното място, т.е. за тях няма установени
общи правила. В съдебната практика е утвърдено второто
разбиране, тъй като дори само в ЗЗД законодателят
употребява понятието недействителност, за да означи коя
да е от възможните й форми (напр. в чл. 26, ал. 4 – в см. на
нищожност, чл. 94 – в см. на нищожност, чл. 113 – в см. на
нищожност, чл. 135 – в см. на относителна
недействителност, чл. 152 – в см. на нищожност, чл. 170 –
в см. на нищожност и др.), а когато има предвид някоя от
първите две форми или двете заедно, той ги посочва със
собственото им наименование (напр. в чл. 34, тъй като при
другите форми на недействителност няма реституция).

1
Всички текстове на закон, при които не е посочен законът, са текстове на Закона
за задълженията и договорите.
 В чл. 26 – 33 е уредена недействителността на
договорите2. Съгласно чл. 44 правилата относно
договорите се прилагат съответно към едностранните
волеизявления в случаите, в които законът допуска те да
пораждат, изменят или прекратяват права и задължения
(т.е. едностранните сделки). Затова говорим за
недействителност на сделките.
Правният институт на недействителността урежда
основанията за недействителност, реда за предявяването
й, правните й последици и възможността за саниране. В
зависимост от формата на недействителността се поставят
и специфични въпроси: частична недействителност,
реституция, конверсия и др.
Недействителността трябва да се разграничава от
незавършените фактически състави, при които няма
сделка. При недействителността сделка има, но тя не може
да породи правните си последици или ако ги е породила, те
могат да отпаднат (по правило) с обратна сила.
Недействителността трябва да се разграничава и от
развалянето на двустранните договори и отменяването на
сделките въз основа на факти, които са настъпили след
сключването им (неизпълнение или ненадлежно
изпълнение, за което длъжникът отговаря, изявление или
поведение на една от страните). Няма недействителност и
при сключените под условие сделки, при тях действието на
сделката е обусловено от волята на страните при
извършването на сделката.
Разграничаването на относителната и висящата
недействителност от последиците на сделка на
разпореждане с чужд имот и противопоставимостта или
непротивопоставимостта на правните последици от
сделките на трети лица ще бъде разгледана при тези
форми на недействителност.
2. Видове недействителност.
В доктрината са правени различни опити за класификация
на видовете недействителност: според засегнатия интерес,
според последиците и др. Най-голямо практическо

2
Недействителността на многостранните сделки и по-специално на сделките-решения на
неперсонифицирани общности (съсобственици, етажни собственици, консорциуми и др.)
и сделките-решения на колективните органи на частноправните юридически лица се
урежда от особени правила. Приложимостта на общия режим на недействителността не
може да бъде отречена, най-малкото заради противоречието на закона. Правилата за
отделните форми на нищожност и унищожаемост обаче трябва да се прилагат съответно
на особеното естество на отделните волеизявления, обстоятелството, че те са повече от
две, както и че могат да се вземат решения с мнозинство.
536
значение има класификацията според характерната
последица:1/ когато недействителността е абсолютна (има
действие за всички), при която договорът начално не
произвежда действие се касае за нищожност, 2/ когато
сделката поражда действие, но то подлежи на унищожение
чрез иск – унищожаемост, 3/когато независимо от
обвързващата сила на сделката, по силата на закона тя не
може да бъде противопоставена на трето лице, което не е
волеизявило – относителна недействителност, а 4/ когато
сделката не поражда действие, но може да го породи по-
късно поради възникването на нов (независещ от общата
воля на страните3) факт – висяща недействителност.
При нищожността и унищожаемостта се поставя
въпросът за частичната недействителност. Когато порокът
засяга цялото съдържание на сделката, тя не може да
породи никоя от правните си последици. Възможно е обаче
порокът да засяга само част от съдържанието на сделката
(напр. само отделни уговорки – за пределите на
отговорността, за неустойка, за модалитети, за давността и
др.). Когато страните са уговорили нещо в отклонение от
императивните разпоредби на закона, тази отделна
уговорка не ги обвързва. В такъв случай приложение
намира императивно установеното правило. Сделката
продължава да обвързва страните, но с това съдържание,
което следва от императивните разпоредби на закона,
напр. без неравноправната клауза, уговорена във вреда на
потребителя. Нищожна или унищожаема може да бъде
само част от сделката, когато сделката запазва смисъла си
и без недействителната част.В тази хипотеза няма
заместване на недействителна с валидна част, а
фактическият състав е намален като се преценява дали
този намален състав има правно действие. В такъв случай
може да се предположи, че страните биха я сключили и без
недействителните части след като се установи тяхната
предполагаема воля. Принципът е да се запази максимална
част от действието на сделката като страната, която иска
запазване на цялата сделка или обявяване на нейната
нищожност изцяло, трябва да докаже че тя не би била
сключена без недействителната й част.

3. Основания за нищожност на правните сделки

3
Ако новият факт зависи от общата воля на страните, ще имаме отлагателно условие, а
това не е недействителност.
537
 Най-тежкият порок на договора е нищожността. Тя е
абсолютна (важи за всички и всеки може да се позове на
нея), изначална и несанируема. Това означава, че
договорът начално не произвежда, както и не може да
произведе действие по-късно чрез
заздравяването/санирането/ му. Поради тази
характеристика на нищожността на сделките, порочната
сделка е необходимо да бъде сключена отново между
страните, при спазване на законовите изисквания за да
произведе желаното от тях действие, което обаче е само
занапред, а не с обратна сила.
Сделката противоречи на закона, когато има
основание, но това основание (причина, кауза) не е
позволено от закона, както и когато тя има предмет, но този
предмет е забранен от закона. Не всяко нарушение на
закона води до нищожност на сделката. На първо място
нарушаването на закона може да има различни правни
последици: нищожност, унищожаемост, друга форма на
недействителност, право на обезщетение. Не може да се
приеме, че когато в закона не е посочена друга последица
от нарушаването му, последицата е нищожност. Вярно е
обратното. Най-често когато в закона не е уредена друга
последица от нарушаването му, последицата е право на
обезщетение. Както ще видим, съществуват и правни
норми, в които като санкция е посочена недействителност,
но такава всъщност няма.
В някои случаи законът изрично посочва като
последица от нарушаването му нищожността: в чл. 226, ал.
2 – нищожност на дарението, доколкото се отнася до
бъдещо имущество; в чл. 366 – нищожност на спогодбата
върху непозволен договор дори ако страните са се
спогодили относно неговата нищожност. В други случаи
законът посочва като последица от нарушаването му
недействителността: чл. 152 – недействителност на
съглашението, с което се уговаря предварително, че ако
задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане
собственик на вещта, както и всяко друго съглашение, с
което се уговаря предварително начин за удовлетворение
на кредитора, различен от този, който е предвиден в
закона; в чл. 209 – недействителност на продажбата с
уговорка за изкупуване; в чл. 135 - недействителност
спрямо кредитора на действията, с които длъжникът го
уврежда; в чл. 54, ал. 5 ЗКИР – недействителност на
договора за делба, ако дяловете на съделителите не са
получили идентификатори в кадастъра. Най-често

538
законодателят забранява или предписва нещо при
извършването на разпоредителна сделка, без да посочи
последицата от неспазването на установеното изискване: в
чл. 185 – забраната да бъдат купувачи, даже на публична
продан, нито пряко, нито чрез подставено лице: лицата,
които по закон или по назначение от властта управляват
или пазят чужди имущества – относно същите тия
имущества, както и длъжностните лица относно имотите,
които по служба им е възложено да продават, както и
съдиите, прокурорите, държавните и частните съдебни
изпълнители, съдиите по вписванията и адвокатите –
относно спорните права, които са подсъдни на съда, към
който се числят или във ведомството на който действат,
освен ако купувачът е съсобственик на спорното право; в
чл. 3, ал. 1 изр. 2 от Закона за арендата в земеделието –
изискването за вписване на арендния договор в
нотариалните книги и за регистрирането му в съответната
общинска служба по земеделие; в § 6, ал. 5 ПР ЗУТ –
забраната за извършване на разпоредителни сделки с
дворищнорегулационен парцел, за който регулацията не е
приложена в сроковете по ал. 2 и 4; в § 16, ал. 1 ПР ЗУТ –
забраната за прехвърляне на строежи, изградени до 7
април 1987 г., за които няма строителни книжа, без да е
представено надлежно удостоверение за търпимост.
Правен извод, че всички посочени законови
разпоредби са императивни, е верен. Но правен извод, че
във всички изброени по-горе случаи извършената сделка е
нищожна поради противоречие на закона, би бил неверен.
Затова е неприемливо широко разпространеното
разбиране, че „противоречието на закона представлява
несъобразяване с предписанията на императивни правни
норми”. То е неприемливо, не само защото така
основанието „противоречие на закона” ще погълне всички
основания за нищожност, както и тези за унищожаемост, а
също и всички основания за недействителност.
Неприемливо е и разбирането, че „всички други основания
за недействителност изключват приложението на най-
общото – противоречието на закона”. Противоречието на
закона не е най-общото (т.е. субсидиарно), а най-тежкото
основание за нищожност. Неприемливо е и разбирането, че
противоречието на правен принцип4 (самостоятелност на
гражданскоправните субекти и свобода на участието им в
гражданския живот, справедливост в гражданските

4
У нас принципите на гражданското право не са изрично формулирани в нормативен акт.
539
правоотношения, равнопоставеност на гражданскоправните
субекти, обезпечаване на адекватна защита на нарушените
субективни права, правна сигурност в гражданските
правоотношения) също води до нищожност на сделката,
тъй като правните принципи (особено изброените по-горе)
имат ограничено самостоятелно приложение – в отделните
законови разпоредби правните принципи се съчетават, но
също се конкурират и взаимно балансират.
При изследването на противоречието на закона като
основание за нищожност трябва да се изхожда от
разбирането, че то е нещо повече от несъобразяване на
императивните разпоредби на закона. Малко полезна за
изследването е и тезата, че противоречието на закона е
налице, когато то засяга начина на сключване на сделката,
както и нейното съдържание, елементи (дееспособност,
съгласие, предмет, основание, форма) и структура.
В някои от изброените по-горе случаи наистина е
налице противоречие на закона и последицата от това е
нищожност (чл. 366, чл. 152, чл. 209 и чл. 185), в други няма
противоречие на закона, а е налице друга форма на
недействителност и последиците са други (чл. 226, ал. 2 и
чл. 135), но има случаи, в които не е налице никаква форма
на недействителност и последиците са различни (чл. 54,
ал. 5 ЗКИР, чл. 3, ал. 1 изр. 2 от Закона за арендата в
земеделието, § 6, ал. 5 и § 16, ал. 1 ПР ЗУТ). За да се
стигне до тези изводи, във всички случаи трябва да се
следва не буквалният текст, но трябва да се издири точния
смисъл на съответната разпоредба.
Нищожно ли е обещанието за дарение и какъв е
проблемът с дарението на бъдещо имущество. Приема се,
че обещанието за дарение е нищожно, защото не е
изпълнен фактическия състав на дарението – нещо се
отстъпва безвъзмездно, но не веднага, т.е. към момента на
постигането на съгласието никой не се обогатява нито
някой обеднява. Когато фактическият състав на една
сделка не се е осъществил, сделка няма. Ако някои от
елементите на фактическия й състав са се осъществили,
ще имаме незавършен фактически състав, но това не е
нищожност и най-малкото противоречие на закона.
Законодателят може да реши да третира незавършения
фактически състав като нищожност (напр. при липсата на
предписаната от закона форма), но трябва изрично за го
уреди (отделен е въпросът дали в такъв случай се
проявяват характерните за нищожността правни
последици). Обещанието за дарение не произвежда

540
действие, но дарението на бъдеща вещ в някои случаи
поражда действие – не е нищожно поради противоречие на
закона. Всеки може да цедира безвъзмездно правото си да
получи собствеността върху една бъдеща вещ, да
прехвърли безвъзмездно правото си на обезщетение при
отчуждение (при действието на ЗТСУ) или да уговори в
полза на някого изработването на една вещ (при
безвъзмездност във вътрешни отношения между него и
бенефициера). Сключването на такива сделки не са
рядкост в живота и няма никакви съмнения във
валидността им. Ако дарението на бъдеща вещ беше
нищожно поради противоречие на закона, всички тези
сделки, като безвъзмездни разпореждания с бъдещи вещи
също биха били нищожни, поне като заобикалящи закона.
При това положение е по-логично да се приеме, че
дарението на едно имуществено благо е недействително
или не поражда действие, когато то не принадлежи на
дарителя, но е действително дарението, когато дарителят
обеднява, като се лишава от едно благо, което в
трансформиран вид обогатява надарения.
Разбирането на точния смисъл на разпоредбата на
чл. 366 е от полза и за разграничаването на
противоречието на закона, от нарушаването на неговите
императивните разпоредби, което не води до нищожност.
Като урежда забраната страните да се спогаждат върху
непозволен договор дори когато те признават неговата
нищожност, законодателят показва, че счита
противоречието на закона като най-тежко основание за
нищожност.
Смисълът на уреденото в чл. 3, ал. 1 изр. 2 от
Закона за арендата в земеделието изискване за вписване
на арендния договор в нотариалните книги е да бъде
уредена противопоставимостта му на трети лица, черпещи
по-късно права от същия собственик на земеделската земя,
а на регистрирането му в съответната общинска служба по
земеделие е да му се даде гласност без други правни
последици, поради което неспазването на тези изисквания
не е основание за нищожност на договора (неговият
резултат не противоречи на закона), просто договорът няма
да е противопоставим на трети лица и няма да му се даде
гласност. Смисълът на уредената в § 6, ал. 5 ПР ЗУТ
забрана за извършване на разпоредителни сделки с
дворищнорегулационен парцел, за който регулацията не е
приложена в сроковете по ал. 2 и 4 не е да извади тези
поземлени имоти от гражданския оборот, а да обърне

541
внимание на приобретателя, че след като регулацията вече
не може да бъде приложена принудително, е настъпило
прекратителното условие на вещнопрехвърлителното
действие на влезлия в сила дворищнорегулационен план,
приет при действието на ЗТСУ, поради което ще бъде
придобит неурегулиран поземлен имот, който, за да бъде
застроен, ще трябва да бъде урегулиран с подробен
устройствен план по ЗУТ. Затова съдебната практика
приема, че не е въведена забрана за разпореждане с
парцели с неприложена регулация, но в този случай с
разпоредителната сделка се прехвърля не парцелът5, а
имотът, за който е отреден парцела; Смисълът на
уредената в § 16, ал. 1 ПР ЗУТ забраната за прехвърляне
на строежи, изградени до 7 април 1987 г., за които няма
строителни книжа, без да е представено надлежно
удостоверение за търпимост не е да извади тези строежи
от гражданския оборот, а да обърне внимание на
приобретателя, че ако строежът подлежи на премахване
като незаконен, приобретателят ще придобие само
вложените в строежа материали, но ще поеме разноските
по неговото премахване. Затова съдебната практика
приема, че не е въведена забрана за разпореждане със
строежи без удостоверение за търпимост (съществуването
на незаконен строеж дори е основание за придобиването
на предоставената за ползване земеделска земя от
ползувателите по § 4а ЗСПЗЗ) и разпореждането с такива
строежи е възможно, но приобретателят поема всички
последици при постановена заповед за премахване.
Смисълът на уредената в чл. 54, ал. 5 ЗКИР
недействителност на договора за делба, ако дяловете на
съделителите не са получили идентификатори в кадастъра
не е да бъде запазена съсобствеността, а да бъде
възможно вписването в нотариалните книги, когато
делбеният имот се намира в район с одобрена кадастрална
карта, така че делбата да стане противопоставима на трети
лица, черпещи по-късно права от съделителите, които са
изключени от съсобствеността в резултат на делбата.
Последиците от неспазването на законовото изискване са,
че докато реално обособените дялове не получат
идентификатори в кадастъра, договорът за делба няма да

5
Парцелът с неприложена регулация не е урегулиран поземлен имот. С преклудирането
на възможността дворищната регулация да бъде приложена принудително настъпва
прекратителното условие на вещното действие на дворищната регулация и правото на
собственост се възстановява върху отделните имоти.
542
бъде вписан и няма да се породят последиците от
вписването.
От изложеното може да се направи извода, че
сделката противоречи на закона, когато нейният резултат
(приложението на правните й последици) противоречи на
закона. Затова нищожни като противоречащи на закона са
сделките, с които се уговаря предварително, че ако
задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане
собственик на вещта, както и всяко друго съглашение, с
което се уговаря предварително начин за удовлетворение
на кредитора, различен от този, който е предвиден в
закона; договорите за продажба с уговорка за обратно
изкупуване (не уговорката за обратно изкупуване, а целия
договор); както и договорите за продажба, по които
действителни купувачи са лица, които нямат право да купят
продаваните имущества или права. Ако резултатът на
такива сделки се цели да бъде постигнат чрез позволени
сделки, те ще са нищожни поради заобикаляне на закона.
Не е нищожно, а недействително дарението на бъдещо
имущество, затова не са нищожни поради заобикаляне на
закона сделките с които безвъзмездно се прехвърля
бъдеща вещ, когато прехвърлителят обеднява, като се
лишава от едно благо, което в трансформиран вид
обогатява приобретателя. Не са нищожни и сделките,
когато техния резултат не е забранен, но не са спазени
предписания или забрани, установени с императивна
правна норма, която има друг смисъл. Не противоречат на
закона сделките, които, ако бяха сключени по друг начин,
могат да породят същия резултат.
Не противоречат на закона сключените след
01.09.2009 г. сделки между съпрузи с вещи съпружеска
имуществена общност, тъй като с новия Семеен кодекс
режимът на общност не е уреден императивно и на
съпрузите е позволено както по време на брака, така и по
повод на прекратяването му да избират режим на
имуществените им отношения както по отношение на
цялото придобито имущество, така и по отношение на
отделна вещ. Валидни са всякакви съглашения между
съпрузите (в отклонение от избрания от тях режим) при
придобиването на отделна вещ с договор с нотариална
заверка на подписите или във формата на нотариален акт.
Разбира се, за да бъдат противопоставими правата по
такъв договор на трети лица, той трябва да бъде вписан и
като брачен договор.

543
 Не е нищожен поради противоречие на закона
договорът за обществена поръчка на посочените основания
в чл. 41б от Закона за обществените поръчки. Такъв
договор е недействителен по отношение на лицата по чл.
122и от Закона за обществените поръчки.
При противоречието на закона е без значение дали
страните, сключили сделката съзнават нейната
противоправност. Съставът на това основание е обективен
– необходимо е да е налице противоречие между сделката
и закона като е ирелевантно субективното отношение на
страните по нея относно причините за противоречието, т.е.
дали то е съзнателно или несъзнателно допуснато от
тях.При заобикалянето на закона те съзнават това, но се
стремят да постигнат желания от тях резултат с позволени
средства. В много правни системи заобикалянето на закона
се съдържа в противоречието на закона. У нас то е уредено
като отделно основание.
Обикновено страните се опитват да постигнат
забранения резултат чрез сключването на отделни
съглашения, както и чрез сключването на повече сделки,
всяка от които, разгледана без връзка с другите, е валидна
– нищожни са цялата поредица сделки. Изричната забрана
на чл. 209 рядко се нарушава пряко. Страната, която
предлага клаузата за обратно изкупуване знае, че ако
такава клауза бъде включена в договора за продажба,
насрещната страна ще се освободи от обвързаност много
лесно. Затова обикновено забраната на чл. 209 се
заобикаля чрез сключването на предварителен договор, по
силата на който купувачът обещава да прехвърли
собствеността на продавача срещу някаква престация. Така
и двата договора изглеждат валидни – всеки може да
продаде една вещ и новият собственик е свободен да я
прехвърли, когато реши и на когото прецени. Самото
съществуване на двата договора обаче показва връзката
между тях, най-често те са сключени и в непродължителен
период от време. Обикновено продавачът всъщност дължи
нещо но купувача и последният обещава да върне
собствеността, когато получи дължимото. Това е
фидуциарно прехвърляне на собствеността, което е
забранено в гражданското, но изрично е позволено в
търговското право.
Кредиторът, който иска да си осигури
удовлетворяване в случай на неизпълнение по неуреден в
закона начин също знае, че не бива да включва подобна
клауза в договора, от който произтича вземането му (напр.

544
заем). Когато той иска в случай на неизпълнение, да стане
собственик на недвижим имот на длъжника, той знае, че
такъв договор е невъзможно да бъде изповядан от
нотариус предвид правомощието и задължението на
нотариуса по чл. 574 ГПК. Затова той купува имота с
нотариален акт или взема пълномощно от длъжника да се
разпореди с имота, като обещава да го прехвърли обратно
след връщането на заема (в първия случай) или да го
продаде, за да се удовлетвори от цената (във втория
случай). Тук законът се заобикаля чрез извършването на
привидна сделка (продажба или упълномощаване), която
прикрива противозаконното съглашение за
удовлетворяване не по уредения в закона начин. В такива
случаи съдебната практика допуска установяването на
заобикалянето на закона със свидетелски показания без
наличието на т.нар. „начало на писмено доказателство”,
което се изисква при установяването на привидността.
Няма заобикаляне на закона обаче, когато след
възникването на задължението длъжникът, който не може
да изпълни задължението се уговори с кредитора и той
приеме нещо друго, вместо изпълнението (datio in solutum).
Не е абсолютно забранено пълномощникът да
договаря сам със себе си. Това е позволено, но само по
изричното овластяване на представлявания. Съществуват
случаи пълномощникът, който не е овластен изрично да
договаря сам със себе си да прехвърли имота на трето
лице и след това да го придобие от него. Така изглежда, че
той упражнява представителната власт в пределите й, а
след това придобива от трето лице. Всяка от сделките е
перфектна, но взети заедно чрез тях се постига един
непозволен резултат.
След 01.09.2009 г. сделките между съпрузи с вещи
съпружеска имуществена общност са брачни договори.
Затова каквито и сделки да извършат те помежду си и с
трети лица, те не могат да заобиколят несъществуваща
вече забрана.
Накърняване на добрите нрави имаме, когато
договорната свобода се използва от едната страна, за да
възложи на другата несъразмерни тежести, като се
възползва от по-неблагоприятното положение на другата
страна (неравноправните клаузи в договорите с
потребителите обаче противоречат на закона след
изричното им уреждане в ЗЗП); когато се ограничава
прекомерно личната свобода, свободното творчество,
упражняването на професия или свободната стопанска

545
инициатива, както и конкуренцията; когато се уговарят
имуществени облаги за сключването на брак, даването на
съгласие за осиновяване и др. В посочените примери се
касае до сделки, които противоречат на добрите нрави, т.е.
на норми от морален характер, които обаче получават
правно действие при оценката на извършените в тяхно
противоречие сделки. Като специални хипотези на такова
противоречие с добрите нрави може да се счита.
нищожността на договорите при условията на чл.40 –
договаряне във вреда на представлявания, чл.7, пр.2 и 3
ЗВСОНИ. Неморални са и договорите върху неоткрито
наследство – чл.26, ал.1, накрая, най-малкото защото не се
знае и не е морално да се предполага, какво ще включва
наследството и кой кого ще наследи. Неморално е също да
се ограничава възможността, както и да се задължава
някой да се разпорежда с имуществото си в случай на
смърт, но преживната делба е морална (чл. 77 – 79 ЗН). Не
се накърняват добрите нрави обаче, когато се дава нещо,
за да извърши другата страна нещо, което е и морално
задължена, напр. договор да издръжка и гледане между
съпрузи или между низходящи и възходящи.
Липса на основание. Основание на договора е
причината страните да се задължат. Причината не е
необходимо да е посочена в договора, тъй като се
предполага. Липсва причина и когато тя е лъжовна – в
действителност не съществува6. Най-често срещаният в
практиката случай на нищожност поради липса на
основание е, когато договорът за прехвърляне на
собственост върху имот срещу задължение за издръжка и
гледане е сключен, въпреки че на приобретателя е била
известна близката смърт на прехвърлителя. Договорът е
алеаторен и отнапред не е известно, какво ще престира
проибретателят. Той може и да не престира нищо, ако
такъв е случаят. Такъв договор има основание. Основание
няма, ако на приобретателя отнапред е било известно, че
няма да се наложи да престира нищо или почти нищо.
Договорът за издръжка и гледане винаги има основание,
когато прехвърлянето е и срещу минали издръжка и грижи.
Трябва да се отчита също, че най-нормално е
прехвърлителят, който е в тежко състояние и има нужда от
най-интензивна грижа да си я осигури чрез прехвърлянето
на имот, стига близката перспектива за смъртта му да не е
известна на приобретателя. Пример за нищожност поради

6
Ако причината е противозаконна, договорът противоречи на закона.
546
липса на основание е и договор за доброволна делба, при
който срещу получения изцяло в дял съсобствен имот от
едната страна, другата не е получила изравняване на дела
си в натура или пари, т.е. чрез договорната делба, който е
възмезден договор, е извършено фактически дарение.
Такова дарествено разпореждане чрез делба е лишено от
основание, поради това че не е осъществена типичната цел
на този договор – всеки от съделителите при ликвидиране
на съсобствеността да получи дял от общия имот в натура
или парична равностойност.
Невъзможен предмет. Ако страните не са се
съгласили по предмета на договора, няма договор или той
е нищожен поради липса на съгласие – чл.26, ал.2, пр.2,
т.е. когато е сключен при „съзнателно несъгласие” относно
предмета, въпреки наличието на външно съвпадане на
насрещните волеизявления/вж. по-долу/. Предмет на
договора е съдържанието на престациите. Те трябва да са
възможни. Невъзможният предмет трябва да се
разграничава от незаконния или непозволения, при което
сделката с такъв предмет е нищожна поради противоречие
на закона, а не поради невъзможен предмет.
Невъзможността може да бъде фактическа и правна.
Пример за фактическа невъзможност на предмета е
хипотезата, при която вещта не съществува при
сключването на договора (сградата да не е построена или
обектът в нея да не е реално обособен). Когато предмет на
задължението е бъдеща вещ, предметът на договора е
възможен, ако е възможно възникването на вещта. Когато
вещта възникне, тогава консенсуалният договор ще породи
вещнопрехвърлителното си действие7. Договорът има
невъзможен предмет, ако възникването на вещта е
невъзможно. Ако възникването на вещта е възможно, макар
и след издаването на определени актове (напр. одобряване
на подробен устройствен план, одобряване на
инвестиционен проект, екзекутиви или проект за
преустройство) и извършването на определени действия
(строително -монтажни, ремонтно - възстановителни и др.
работи), предметът е възможен. Когато предметът е
възможен, но длъжникът е в невъзможност да изпълни,
договорът се разваля (по право – когато длъжникът не
отговаря за причината, и с едностранно изявление, когато

7
Вероятно съображението на законодателят да уреди изрично недействителността на
дарението на бъдеща вещ е именно това, че вещнопрехврълителното действие няма да
настъпи веднага.
547
невъзможността е по причина, за която длъжникът
отговаря). Пример за правна невъзможност на предмета
като основание за нищожност е хипотезата, когато предмет
на договора е вещ, изключена от гражданския оборот. Това
правно положение на изключената извън оборота вещ –
обект на публична собственост не се дължи на законова
забрана относно включването й в пазарния оборот и
качеството на субекта на собственост, т.е. не става въпрос
за императивна норма на закон, която предвижда правна
невъзможност на притежаването и прехвърлянето от
физическо лице на такива обекти, а до техни обективни
свойства и предназначение, които изключват посоченото
притежаване и прехвърляне. Това са вещи, които
съобразно предназначението им, ориентирано към
изпълнение на функциите на публичната администрация
/държавна и общинска/ или към трайно задоволяване на
обществени потребности от национално или местно
значение. С оглед на това предназначение те не могат да
се отчуждават и прехвърлят на трети лица или да се
придобиват по давност, както и да се реституират. Законът
отразява, а не създава това правно положение на обектите
на публичната държавна и общинска собственост. Те са
изключени от гражданския оборот поради качеството си на
публична собственост, а не обратното, имат това качество,
защото са изключени от гражданския оборот по законово
разпореждане. Поради това става въпрос не за запретен
предмет на договора, при което той ще бъде нищожен
поради противоречие с императивна законова норма, а за
нищожност поради невъзможен предмет на същия - вж.т.1
на ТР №4/2010 г. на ОСГК на ВКС.
Липса на съгласие. Договорът е сключен, когато
страните постигнат съгласие по неговия предмет. Липсва
съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, когато
волеизявленията (предложение и приемане) са направени
и съвпадат, но някое от тях или и двете са направени при
„съзнавано несъгласие” – без намерение за обвързване8.
Няма намерение за обвързване, когато съгласието е
изтръгнато чрез насилие и когато е дадено на игра, на шега
или като учебен пример.
Когато волеизявлението не изхожда от страната, а
от някой, който се е представил за страната, няма договор.

8
При мислена уговорка (resrevatio mentalis) волеизявяващият носи риска да се окаже
обвързан, ако насрещната страна не знае за мислената уговорка.
548
 Привидни сделки. При привидните договори също
няма намерение за обвързване от явната сделка, но и
двете страни са съгласни да се създаде привидността.
Действителното намерение може да е страните да не се
обвържат въобще (абсолютна симулация) или да се
обвържат от друго прикрито съглашение (относителна
симулация). Привидността се отнася до третите лица, в
които трябва да се създаде погрешна представа относно
действителното правно положение, а не до страните по
сделката, които са наясно, че същата няма правно
действие. И в двата случая привидното съглашение е
нищожно (чл. 26, ал. 2 ЗЗД), а ако някоя от страните
твърди, че има прикрито съглашение, тя може да поиска
разкриването му (чл. 17, ал. 1 ЗЗД), тъй като за разлика от
привидната, относно дисимулираната сделка страните
желаят последната да прояви своето правно действие.
Привидни може да бъдат и едностранните сделки, но само
при знание на страната, която се ползва от тях9.
В сравнение с другите форми на нищожност
симулацията има и тази особеност, че нищожността на
привидната сделка не е противопоставима на трети
добросъвестни лица, придобили права от привидния
собственик, а когато се придобиват права върху недвижим
имот – преди вписването на исковата молба за разкриване
на симулацията.В тези хипотези се касае до оригинерно
придобиване на собственост, тъй като прехвърлителят не
притежава правата, които прехвърля на третото
добросъвестно лице, доверило се на правното положение,
което симулира привидната сделка. При формалните
сделки прикритата сделка не може да прояви действието
си, ако не е сключена в изискуемата форма за валидност.
Поради това привидната сделка се сключва в тази форма
за валидност, с което се изпълнява изискването за
действителност на дисимулираната /например прикриване
на дарение на недвижим имот с продажба на такъв,
извършен с нотариален акт/. В този случай продажбата не
проявява действие, а такова желано от страните действие
има дарението.Дисимулираната сделка по общите правила
за да произведе действието си, не трябва да страда от
порок, визиран в чл.26 и чл.27 ЗЗД, който се отразява на
нейната действителност.

9
Вж. бел 2.
549
 Симулацията обикновено е насочена срещу някои
от наследниците на прехвърлителя, поради което те могат
да искат разкриването й неограничено във времето и без
ограничения във възможностите за доказване със
свидетелски показания. Когато симулацията е насочена
срещу кредиторите (за тях изискването на начало на
писмено доказателство важи), те разполагат и с по-лесния
за успешното му провеждане и по-полезен за тях павлов
иск.
Докато страните по симулираната сделка се
съобразяват с действителните им правоотношения не е
необходимо да предприемат нищо по отношение на
привидната сделка, тя е нищожна и не променя нищо в
действителните им отношения. Когато нуждата от
привидността отпадне, те може да извършат явна сделка, с
която да приведат привидните им отношения с
съответствие с действителните. Когато обаче едната
страна престане да се съобразява с действителните
отношения, заинтересованата страна може да предяви иск
за разкриването й. За целта тя се снабдява с обратно
писмо – документ, с който другата страна удостоверява
действителните отношения (той може да бъде съставен
както преди, така и заедно или след извършването на
симулативната сделка и във всички случаи има едно и
също правно значение – доказва пълно симулацията).
Когато заинтересованата от разкриването на привидността
страна няма обратно писмо, тя може да я докаже в процеса
със свидетелски показания само ако представи т.нар.
„начало на писмено доказателство” – документ, изходящ от
насрещната страна или удостоверяващ нейно изявление
пред държавен орган, което прави вероятно
съществуването на симулацията.
Обикновено се симулира прехвърлянето на
имущество, за да не може кредиторите на прехвърлителя
да се удовлетворят от неговата цена. В този случай
симулацията е абсолютна – в действителните отношения
имуществото продължава да е на прехвърлителя. В други
случаи прехвърлянето се желае от страните, но се
симулира основанието: дарението се прикрива с продажба
или друга възмездна сделка, за да се създаде привидност,
че не се накърнява запазената част на наследници със
запазена част; възмездното прехвърляне (напр. срещу
издръжка и гледане) се прикрива с безвъзмездно, за да се
избегне придобиването в съпружеска имуществена
общност.

550
 Особен случай е симулирането на цената, като се
посочва по-ниска, за да се намалят таксите и данъците при
прехвърлянето, за да се вложат в имущество доходи, чието
публично обявяване не е желано от купувача по различни
съображения, за да не манифестира продавача пълния
размер на обогатяването си и др. Цената се симулира, като
се посочва по-висока, за да се изперат пари, като се
„узакони” получаването им. Особеното в тези случаи е, че
сделката е валидна, тъй като симулацията е насочена
срещу фиска или има други – често, но не непременно
противоправни цели. Обстоятелството, че укриването на
действителната цена може да е престъпление, не прави
сделката нищожна.
Трябва да се прави разлика между симулацията, от
една страна и подставеното лице (в т.ч. едностранно
подставеното) и скритото пълномощие. В доктрината няма
единство дали поставеното лице е симулация. Някои
автори приемат, че е невъзможна симулация в субектите, а
други – че това е възможно, но при скритото пълномощие
няма симулация. От практическо гледище е без значение,
коя теза ще се приеме, по-важното е правилата за
симулацията да се прилагат съответно при подставеното
лице (в т.ч. едностранно подставеното) и скритото
пълномощие. Подставено лице имаме, когато двете страни
по прехвърлителна сделка не искат да манифестират
придобиването от приобретателя и затова едно трето лице
се съгласява да придобие на свое име, но всъщност за
действителния приобретател10. В този случай желаната и
истинска сделка е между първите двама, която е
дисимулирана, сделката между прехвърлителя и третото
лице е привидна, а между последното и приобретателя
също е привидна, като се отнася до упълномощаването му
да придобие имота от приобретателя. Тъй като
последиците от сделката възникват направо в имуществата
на прехвърлителя и приобретателя, а не на третото лице,
последното не е необходимо да прехвърли придобитите
права на действителните страни по сделката, тъй като те са
пряко обвързани от действително желаната сделка между
тях. При този вид симулация се цели не прикриване на типа

10
Едностранно подставяне имаме, когато подставянето се извършва от действителния
собственик без знанието, но с очакваното одобрение на третото лице. Няма
едностранно подставяне, когато подаряваме уреди с гаранция – купуваме ги на името
на лицето, което възнамеряваме да надарим и след това то приема дарението.
Едностранно подставяне има, когато третото лице дава съгласие действителният
собственик да остане купувачът.
551
на прикритата сделка, а на страната по сделката.
Прикритата сделка трябва да отговаря на всички
изисквания за действителност. Скрито пълномощие
имаме, когато действителният приобретател не иска да се
манифестира нито пред третите лица, нито пред продавача
и затова упълномощава трето лице да придобие на свое
име, но в действителност за сметка на упълномощителя
при т.н. косвено представителство, което визира чл.292,
ал.2.
Няма симулация, когато страните, за да избегнат
забрана или ограничение, или нежелани икономически
последици от извършването на определен вид договори, ги
назовават по друг начин и включват в тях клаузи, които
наподобяват съдържанието на така назования договор.
Напр. за постигането на подобни цели се сключват
договори за наем (предоставяне на временното ползване
на вещ срещу наемна цена), които се назовават и оформят
като договор за дружество чрез включването на клаузи за
изключване от загубите на предоставящия ползването или
поемането на ангажимент от ползвателя за реализиране на
минимална печалба от „съвместната дейност”. Такива
договори не са привидни, тъй като правното естество на
договора не се определя от неговото наименование, а от
действителното съдържание на уговорените насрещни
престации. При такъв договор няма какво да се доказва
(съответно няма нужда от никакво „начало на писмено
доказателство”), той подлежи на тълкуване от съда, който
прилага неговите правни последици такива, каквито са
според действителното му съдържание.
Липса на форма. Този порок на договора визира
нищожността му поради липса на предписаната от закона
форма за валидност. Ако постигнатото съгласие по
предмета на договора не е облечено в изискваната от
закона по-тежка форма – писмена, писмена с нотариална
заверка на подписите или форма на нотариален акт, т.е.
при т.н. формални сделки всъщност не съществува сделка.
Липсващият елемент не може да бъде добавен, а трябва
да се сключи нова сделка между страните при спазване на
изискуемата от закона форма за валидност, респ. се
извърши конверсия на нищожната, ако са налице условията
за това, но като се приеме с конвертирането наличието на
друга сделка между същите страни, а не
невалидната/вж.по-долу за конверсията/.За обратното
разбиране не може да се прави довод от ТЗ, според който
липсата на форма за действителност на търговската сделка

552
не е същинска нищожност, тъй като предвижда , че
страната не може да се позовава на нея, ако от
поведението й може да се заключи, че тя не оспорва
действителността на изявлението, т.е. липсващата форма
се замества от неоспорване и още повече от потвърждение
чрез изпълнение (чл. 293, ал. 3 ТЗ). Това е така, защото
нуждите и динамиката на гражданския оборот не могат да
се поставят в зависимост от една утежнена форма за
действителност на търговската сделка, ако страната по нея
не оспорва обвързаността си с другата страна за
изпълнение на договореното по нея.
Изискванията за форма на сделките се установяват
с императивни законови норми и това се отнася както за
формата за валидност, така и за формата за доказване.
Проблем в практиката е, че законодателят се задоволява
да установи изискването за (обикновена) писмена форма,
без да дава указания за какво е нужна тя – за валидност, за
доказване пред съд или арбитраж или за доказване пред
друг орган. На съдебната практика остава да установи защо
е уредена обикновената писмена форма11, като изхожда от
това в чий интерес е установено правилото. Напр.
решенията на органите на юридическите лица може да
бъдат взети в устна форма, писмена форма се изисква с
оглед представянето им пред съда за нуждите на
съдебната регистрация или при оспорването им по исков
ред. Затова писмената форма, когато се изисква (изрично
или мълчаливо) е само за доказване. Лицата, които
подписват съответните протоколи само удостоверяват
взетите решения. Нередовностите по оформянето на
документите не опорочават фактическия състав на
приемането им и нямат значение за тяхната валидност и
законосъобразност. Изискваната форма за
предварителния договор за продажба на недвижим имот
обаче е за валидност, поради което разписката за броеното
капаро не го доказва, тъй като не е посочен имотът, нито
уговорената цена. Облекчената форма за валидност на
договора за продажба на наследство не важи за договора
за безвъзмездно прехвърляне на наследството като
съвкупност, когато в него е включен недвижим имот.
Установеното в чл. 160, ал. 2 ЗУТ изискване
взаимоотношенията между участниците в строителството
да се уреждат с писмени договори обаче не променя

11
Квалифицираната писмена форма (с нотариална заверка на подписите и във формата
на нотариален акт) винаги е за валидност.
553
уредената в ЗЗД свободна форма (устна и с конклудентни
действия) на договорите за изработка между възложителя,
от една страна и строителят, проектантът, консултантът,
физическото лице, упражняващо технически контрол за
част "Конструктивна" и техническия ръководител, от друга
страна, както и на договора за продажба с доставчика на
машини, съоръжения и технологично оборудване. Тази
форма не е за валидност, нито за доказване пред съд или
арбитраж. Тя е уредена само за доказване пред
съответните технически служби. За доказването на тези
договори със свидетелски показания пред съд важи
установеното в чл. 164, ал. 1, т. 3 ограничение с оглед на
стойността им над 5.000 лева, а за доказване пред
арбитража ограничение на свидетелските показания няма.
Конверсия. Ако нищожната сделка не е в състояние
да породи присъщите си последици, желани от страните по
нея, но отговаря на изискванията за сключване на друга
сделка, може да се извърши конверсия на
недействителната, в друга, действителна сделка. Въпросът
за конверсията се поставя най-често във връзка с
неспазването на изискванията за форма. Например
нотариалният акт за продажба на недвижим имот с
опорочена форма на нотариалното удостоверяване е
валиден предварителен договор, който може да бъде
обявен за окончателен с иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД –
вж.ТР№94/7.9.1970 г. по гр.д.№82/70 г. на ОСГК на ВС.. Но
той стои и при други случаи на незавършен фактически
състав или неизпълнение на допълнителни изисквания,
напр. при договора за учредяване на вещно право на
ползване върху земеделски имот, договора за аренда,
договора за наем на земеделски имот и договора за заем
за послужване със земеделски имот, съдържанието на
едната престация е еднакво (временно предоставяне на
ползването, което включва и правото да се събират
естествените плодове), в зависимост от уговореното е
възможно и съвпадение на насрещната престация. Затова
договорът за учредяване на вещно право на ползване
върху земеделски имот, според обстоятелствата, може да
се конвертира било в договор за аренда или договор за
наем, било в договор за заем за послужване. Конверсия е
възможна и когато отделни части от сключената сделка са
недействителни, напр. договорът за реална делба на един
поземлен имот или сграда може да се конвертира в договор
за разпределение на ползването им (т.нар. делба на
ползването).Конверсията на недействителната сделка води

554
до установяване на правни последици между същите
страни, макар и пораждани от сделка от различен тип. За
да се извърши конвертирането на недействитената сделка,
необходимо е последната да съдържа съществените
елементи на другата сделка и правните последици от
втората сделка да са съвместими с целта, която страните
са искали да постигнат чрез извършване на
недействителната сделка – вж. горните
примери.Конверсията не е акт на валидиране на
недействителната сделка, тъй като при последното се
санират правните последици на същата сделка, която
страните са искали да сключат и са извършили, докато при
конверсията правните последици са различни от
непосредствено целените - например отношенията между
страните се уреждат въз основа на предварителния
договор, който е действителен, а не въз основа на
окончателния, който е нищожен според цитираното
ТР№94/70 г. на ОСГК на ВС.
Всяка от страните може да се позове на
нищожността. Тази възможност се запазва неограничено
във времето, тъй като тя не се погасява по давност.
Страната, която не признава и не търпи последиците от
сделката не е необходимо да предприема нищо. Въпреки
че не търпи последиците от сделката, страната, която не ги
признава може да предяви срещу насрещната страна иск за
прогласяване на нищожността на правната сделка. За това
не се изисква правен интерес. Когато страната търпи
последиците от сделката, защото е дала нещо по
нищожния договор, напр. владението на прехвърления
имот, тя има интерес да предяви иска за прогласяване на
нищожността на сделката, за да си върне даденото. Тези
два иска (за прогласяване на нищожността и за връщане на
даденото) страната трябва да предяви преди изтичането на
придобивната давност (ако е дала вещ) или на
погасителната давност (ако е дала пари), за да не срещне
основателно възражение за изтекла придобивна или
погасителна давност. Ако е дала вещ, страната може да
постигне същия ефект, като предяви ревандикационен иск.
В този случай срещу възражението на ответника, че е
придобил собствеността по силата на сделката, ищецът ще
се бори с реплика за нейната нищожност12. Процесуално

12
Обикновено репликата се прави още в исковата молба, тъй като се очаква ответникът да
направи това възражение. Процесуалните усложнения от това са извън предмета на
изложението.
555
легитимирани като ответници по иска за прогласяване на
нищожността са всички останали страни по сделката, а
процесуално легитимиран като ответник по иска за
връщане на даденото е този, който го е получил.
Процесуално легитимиран като ответник по
ревандикационния иск е този, който владее или държи
вещта в деня на предявяване на иска. По така предявен иск
репликата за нищожност на сделката може да бъде
направена, въпреки че останалите страни по сделката не
участват13 като страни по делото. Иск за прогласяване на
нищожността може да предяви и трето лице, чиято правна
сфера е засегната от нищожността (привидност, правна
възможност за изкупуване от прехвърлителя и др.). Когато
се претендират различни форми на нищожност, всъщност
се съединяват обективно различни искове, като
съединяването винаги е евентуално (то не зависи от волята
на ищеца). Те се разглеждат от съда в поредност според
тежестта на порока: от най-тежкия – противоречие на
закона, през по-леките – липса на основание, липса на
съгласие, привидност, невъзможен предмет и противоречие
на морала, до най-лекия, който всъщност не е нищожност –
липсата на форма.
Съдът не може да прогласи служебно нищожността
на никоя сделка и на никоя част нея, каквото и да е
основанието за това. Съгласно чл. 6 ГПК предметът на
делото и обемът на дължимата защита се определят от
страните чрез предявения иск и направените възражения,
реплики, дуплики и т.н. При действието на новия ГПК съдът
нито може да се самосезира, нито може да излезе вън от
предмета на делото. Постановеното решение в нарушение
на чл. 6 ГПК е недопустимо и подлежи на обезсилване. За
допустимостта на обжалваното решение служебно следят
както въззивната, така и касационната инстанция.
От това общо правило съществува само едно
изключение - когато по делото се претендират правните
последици на сделката, но прилагането им е явно
несъвместимо с обществения ред14 (напр. ограничава се
правоспособността на длъжника). В такъв случай съдът е
длъжен служебно (и без възражение) да се произнесе по
нищожността на сделката поради противоречие на закона15,

13
Те може да участват, ако ответникът ги привлече като трети лица помагачи, за да им
предяви регресните си права.
14
Срв. чл. 45 и чл. 46 КМЧП.
15
Срв. чл. 46 КМЧП.
556
и да отрече правните й последици. Ако съдът не действа
служебно в такъв случай, той ще постанови нищожно
съдебно решение, тъй като то ще противоречи на
обществения ред. Същото право съдът има и когато
признава и допуска изпълнението на чуждестранно
съдебно решение. В този случай той също може служебно
(и без възражение) да откаже да признае и допусне
изпълнението на чуждестранното съдебно решение на
основание чл. 117, т. 5 КМЧП. Подобни разпоредби се
съдържат и в регламентите, уреждащи признаването и
допускането на изпълнението на съдебни решения в
различните области на гражданското право, постановени от
съд на държава-член на Европейския съюз.
Колкото и тежък порок да е, нищожността не може да бъде
натрапена на страните. Ако те признават и търпят правните
последици на извършената сделка, те не може
принудително (независимо и против волята им) да бъдат
освободени от тях. Ако страните търпят последиците
достатъчно дълго време (докато изтече придобивната
давност за полученото, съответно погасителната давност
за връщане на даденото без основание), възможността да
се позоват по-късно на нищожността ще е лишена от
всякакъв смисъл.

4. Основания за унищожаемост на правните сделки

Унищожаемостта е по-лек порок на договора, затова
той може да бъде саниран изрично - чрез потвърждаването
му от страната, в чийто интерес законът я допуска или чрез
отстраняване на ощетяването от другата страна, както и
чрез конклудентни действия – доброволно изпълнение на
договора от засегнатия и бездействието му в давностния
срок.
Договор, сключен от недееспособен или негов
законен представител, без спазване на изискванията
относно настойничеството и попечителството.
При сключения от пълно запретен договор има
съгласие, той поражда действие, но подлежи на
унищожение.
Неприемливо е широко разпространеното
разбиране, че „договорът, сключен от малолетен или пълно
запретен, е нищожен поради липса на валидна воля”. То е
неприемливо, не само защото такъв извод не може да се
направи от действащите закони: в чл. 13 от приетия през
1949 г. Закон за наследството е установено правилото, че
всяко лице, което е навършило 18 години и което не е

557
поставено под пълно запрещение поради слабоумие и е
способно да действа разумно, може да се разпорежда със
своето имущество за след смъртта си чрез завещание.
Анализът на този текст показва действителното отношение
на законодателя към дееспособността на запретения и
показва колко неправилно е запретените да се наричат
лица „с отнета дееспособност” или лица „без
дееспособност”. Според законодателя неспособен въобще
да завещава е само пълно запретеният поради слабоумие
(поради естеството на страданието той няма светли
моменти), ограничено запретеният поради слабоумие е
способен да завещава и извършеното от него завещание
няма да подлежи на унищожение, ако към момента на
извършването му той е действал разумно, т.е. според
сложността на извършеното на ограничено запретения
поради слабоумие се признава възможността да изяви
„валидна воля”. Както пълно, така и ограничено
запретеният поради душевна болест също са способни да
завещават, но ако в момента на извършването на
завещанието, те са действали разумно – били са в
относително светъл момент, така че дори да не са могли да
разбират всичко по най-ясния начин, в конкретния случай
са могли да разберат смисъла на извършеното от тях. Не
може да се очаква през следващата 1950 г. законодателят
да възприеме точно обратния подход към дееспособността
на запретените. С оглед изложеното е разумно да бъде
потърсен по-дълбок смисъл в разпоредбите на чл. 27 и 31
поне по отношение на дееспособността на запретените.
Неприемливо е и разбирането, че „малолетните не могат
да изразяват валидна воля”. Такова разбиране не почива
на житейската практика – това което се случва ежедневно в
живота и е отражение на правосъзнанието на хората. В
приетия също през 1949 г. Закон за лицата и семейството
(малко след Закона за наследството и малко преди Закона
за задълженията и договорите) са установени две правила:
1) вместо малолетните и от тяхно име правни действия
извършват техните законни представители - родители или
настойници и 2) непълнолетните извършват правни
действия със съгласието на техните родители или
попечители, но те могат сами да сключват обикновени
дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди и да
разполагат с това, което са придобили със своя труд. Ако
оставим настрана призната възможност на непълнолетните
да разполагат с това, което са придобили със своя труд,
разликата между малолетните и непълнолетните се свежда

558
до това, че на първите не е призната изрично способността
да сключват обикновени дребни сделки за задоволяване на
текущите им нужди, а на вторите тази способност е
призната изрично. Дори да приемем, че през 1949 г. е
имало основание да се мисли, че е необходимо изрично
със закон на малолетните да се признае способността да
сключват обикновени дребни сделки; сега да се приеме
същото, означава да се отрече това, което се случва
ежедневно – десетки хиляди малолетни деца получават от
родителите джобни пари и ежедневно си купуват в училище
закуски и обяд, различни дребни вещи, ходят в
сладкарница или на кино. Всички тези сделки очевидно не
са нищожни16. Тезата, че „малолетните не могат да
изразяват валидна воля” става съвсем неудържима и от
правно гледище: в чл. 15, ал. 8 от приетия през 2000 г.
Закон за закрила на детето е уредено изрично правото на
всяко дете (и малолетното) на правна помощ и на жалба
във всички производства, засягащи негови права или
интереси. Изслушването на детето на 10-годишна възраст е
задължително, а в по-ниска възраст изслушването му е
поставено в зависимост от степента на неговото развитие.
Посоченото разбиране се обосновава с примера, че
ако 6-годишно дете продаде жилището си, тази сделка
трябва да е нищожна и възможността за прогласяване на
нищожността трябва да съществува неограничено във
времето. Не може да се изисква от родителя или
настойника да предяви иск за унищожаване на сделката в
законния срок и ако не стори това, тя да се стабилизира
окончателно. Първо, изводи се правят от пример, който не
се е случвал никога (и няма как да се случи, защото няма
нотариус, който да удостовери такава сделка), а се
игнорира това, което се случва ежедневно; и второ, каква е
разликата между това искът за унищожение да се предяви
в три годишен срок след навършването на пълнолетие, т.е.
до навършването на 21 години или три години след вдигане
на запрещението (възражението може да се прави
неограничено във времето), а искът за нищожност да може
да се предяви неограничено във времето?
Следва да се приеме, че при сключения от
малолетен договор също има съгласие, той също поражда
действие, но подлежи на унищожение. Разбира се, никой не

16
До същия извод стигат и авторите, които поддържат разбирането, че „договорът,
сключен от малолетен или пълно запретен, е нищожен поради липса на валидна воля”,
но не посочват, как се преодолява противоречието между двете тези .
559
претендира да унищожи обикновените дребни сделки,
които извършват малолетните, защото признава
действието им17. Рядко се предявяват искове за
унищожение на извършените от непълнолетни и
ограничено запретени сделки извън кръга на
обикновените дребни сделки и сделките на разпореждане с
това, което те са придобили със своя труд.
Съгласно чл. 130, ал 4 СК нищожни поради
противоречие на закона са дарението, отказа от права,
даването на заем и обезпечаването на чужди задължения
от ненавършило пълнолетие нееманципирано дете.
Очевидно от тази нищожност са изключени обикновените
дребни сделки (в т.ч. обичайните дарения, заемите в
рамките на джобните пари и др. под.), както и
разпорежданията с придобитото от личен труд. Само по
изключение, с разрешение на съда по чл. 130, ал. 3 СК,
ненавършило пълнолетие дете може да обезпечи чуждо
задължение, но при очевидна полза за детето (напр. за
придобиване на жилище, в което семейството да живее)
или при извънредни нужди на семейството.
Трудно може да се обоснове нищожност на
разпоредителните сделки с недвижими имоти, с движими
вещи чрез формална сделка и с влогове, както и с ценни
книги, за които е необходимо разрешение на съда по чл.
130, ал. 3 СК. Ако липсва такова разрешение, сделките са
извършени без спазване на установените за тях
изисквания, следователно имаме унищожаемост. Ако се
приеме тезата за нищожност на тези сделки, трябва да
отрече правото на непълнолетния, независимо от всичко да
потвърди сделката след като навърши пълнолетие (напр.
на другия ден една или седмица по-късно).
Неспособност да се разбират или ръководят
действията – липса на интелектуалния и волевия момент,
които характеризират дееспособността.
Казаното по-горе има значение за това, какво би
трябвало да се разбира под „дееспособно лице” в
разпоредбата на чл. 31? „Дееспособни” ли са
непълнолетният и ограничено запретеният поради
слабоумие за обикновените дребни сделки? За
„необикновените” сделки очевидно не са. „Дееспособен” ли
е запретеният поради душевна болест в светлите моменти
(в периоди на ремисия), и трябва ли неговият настойник

17
Правосъзнанието на хората зачита породеното действие. Инак трябва да обвиним
хората, че не зачитат закона.
560
или попечител винаги да преценява това, за да реши дали
да извърши сделката от името на желаещия я и намиращ
се в ремисия болен, съответно – да потвърди извършената
от него сделка? Какво е особеното на сделките по случай
на смърт в сравнение със сделките между живи и в както
трябва да се различава режимът на оспорването им?
Особеното на завещанието е, че с него завещателят
определя, кой какво да наследи от имуществото му в
отклонение от това, което законът разпорежда при
наследяване. Тази преценка е строго лична и е неуместно
някой да съдейства на завещателя или да действа от
негово име. Завещание може да извърши само този, който
може да действа разумно сам. Ако той не е способен на
това, остава бъде наследен по закон. Не така стои
въпросът при сделките между живи. Всеки има някакво
имущество и за да живее, трябва да придобива ново
имущество, да отчуждава наличното, както и да ползва
чуждо имущество. Затова, ако той не е способен да прави
това сам, някой трябва да върши това от негово име или да
му съдейства. Законното представителство, съответно
настойничеството и попечителството са необходимост и те
съществуват в интерес на неспособния. Общият режим в
чл. 31 идва да уреди отношенията, когато извършилият
сделката няма родител, настойник нито попечител (ако
имаше, би се поставил въпросът за спазване на режима на
настойничеството и попечителството), т.е. според правното
му положение той може да извърши конкретната сделката
сам (не е запретен), но при извършването й, същият не е
бил способен да действа разумно (не е могъл да разбира
или ръководи действията си, което е равнозначно).
Унищожаемостта на обикновените дребни сделки,
извършени от непълнолетни и ограничено запретени, които
в конкретния случай не са могли да разбират или ръководят
действията си се урежда от чл. 31, но няма практическо
значение. Практическо значение има унищожаемостта на
сделките, извършени от пълнолетни незапретени, т.е.
дееспособни лица, когато те не са могли да разбират или
ръководят действията си. Трябва да се прокара ясна
разграничителна линия между основанието за нищожност –
липса на съгласие и основанието за унищожаване -
неспособност да се разбират или ръководят действията. В
първия случай имаме нищожност, което включва
невъзможност за саниране, тъй като несъгласието е
„съзнавано” – ако в последствие страната се съгласи, тя
трябва да сключи нова сделка (трябва ново съгласие,

561
старото не може да бъде поправено). Във втория случай
имаме унищожаемост, тъй като е дадено съгласие, но без
разум (липсва елемента „съзнаване”) – когато разумът се
върне, съгласието може да бъде потвърдено.
Правно релевантна е непособността да се разбират
или ръководят действията при извършването на сделката.
Ако страната има психична болест, алкохолна, наркотична
или друга зависимост, това не е достатъчно за
унищожаване на сделката – трябва по несъмнен начин да
бъде установено състоянието на страната в онзи минал
момент, когато е сключена сделката или когато е дадено
пълномощното18. Какво е станало състоянието на страната
по-късно, има значение, ако сделката е потвърдена в този
по-късен момент.
Способността да се разбират или ръководят
действията има своите степени. Човек може да разбира и
да ръководи действията си, дори съзнанието му да е
помрачено от преумора, пренапрежение, различни
емоционални състояния, повлияност от различни упойващи
вещества, невроза, нетежко психично разстройство или
дори известно слабоумие. Ако способността да се разбират
или ръководят действията не отсъства, а само е
ограничена, преценява се сложността на договора и
неговите правни последици. Ограничената способност да
се разбират или ръководят действията може да улесни
извършването на измама или изпадането в грешка, но в
този случай измамата, съответно грешката ще са
основание за унищожението.
Унищожение на договор при условията на чл.31,
ал.1, сключен от дееспособно лице не може да се иска след
смъртта на лицето, освен при условията на ал.2 от същия
текс. За да бъде поискано унищожение от наследниците
след смъртта на лицето, трябва преди смъртта да е искано
поставянето му под запрещение. Това изискване на закона
има смисъл само когато причина за неспособността е
слабоумие или душевна болест. Само в този случай би
било възможно искът за поставяне под запрещение да
бъде проведен успешно. Такова изискване няма когато
съдържанието на оспорвания договор свидетелства за
неспособността на страната да действа разумно, напр.
личат налудни мотиви, съдържат се безсмислени

18
Съгласно чл. 41, ал. 1 пълномощието не се прекратява с последвало изпадане на
упълномощителя в състояние да не може да действа разумно, а с поставянето му под
запрещение.
562
изисквания и др. под. – т.е. от съдържанието на договора
явствува, че покойният като страна по него е бил
недееспособен –чл.31, ал.2, пр.2.
Грешката като основание за унищожаемост на
сделките е невярната представа за съдържанието на
насрещните престации (предмета) или насрещната страна
по договора като въз основа на тази погрешна представа се
прави волеизявлението. Ако тази представа съответства на
действителността това волеизявление не би било
извършено и договорът сключен. Погрешното решение от
гледна точка на мотивите за сключване на договора при
наличие на адекватна представа на договарящия, не
представлява обаче основание за унищожаемост, тъй като
би послужило за едностранно освобождаване от
облигационната обвързаност и създаване на правна
несигурност. Грешката в предмета може да се отнася както
до съдържанието на някоя от престациите – цена, а не
издръжка и гледане, така и в естеството или съществените
качества вещта, предмет на задължението – пъпеши,
вместо дини, изделие от злато, вместо от позлатено дубле;
качествата може да бъда и правни – урегулиран поземлен
имот (с възможност за застрояване), вместо неурегулиран
(с неприложена регулация и възможност за застрояване
след одобряване на ПУП). Дали качествата са съществени
зависи и от договорното предназначение на вещта.
Невярната представа, че насрещната страна ще има
определено поведение след сключването на договора не е
грешка в предмета. Грешката в лицето има значение само
когато договорът е сключен с оглед личността. Грешката
може да се отнася и до количеството, но не води до
унищожение, когато е в пресмятането, дори когато е
повлияла на сключването й.
Особено правило за грешката в количеството е
уредено в чл. 210, при което отклонението с повече от 1/10
в по-малко или в повече от площта на имота, предмет на
договора за продажба, е предвидена извън възможността
за промяна на цената и тази за отказ от облигационната
връзка от страна на купувача.
Последиците при унищожението поради грешка са
различни в зависимост от това, кой е причинил невярната
представа и знае ли насрещната страна за невярната
представа. Това има значение за обезщетението за вреди
от сключването и изпълнението на унищожената поради
грешка сделка. Такова може да се дължи или от

563
засегнатата от порока, или от насрещната страна - чл.28,
ал.3.
Измама. Заблуждението също е невярна представа.
За да е налице измама, невярната представа трябва да е
създадена умишлено от насрещната страна или умишлено
от трето лице и насрещната страна да е знаела или не
може да не е знаела това. Погрешната, невярна представа
е създадена чрез изопачаване на действителността или
нейното премълчаване, когато тя трябва да бъде съобщена
на другата страна. В резултат на тази умишлено създадена
или поддържана невярна представа е сключена сделката.
Във всички останали случаи на невярна представа е
налице грешка.
Заплашването е възбуждане на основателен страх
от предстояща беда за страната, за имуществото й или за
нейни близки и имуществото им (психическа принуда). Тези
страхови представи трпябва да са предизвикани от другата
страна или трети лица. Не се изисква,когато те са
предизвикани от трето лице, насрещната страна по
сделката да е в известност за това. Заплашването може да
се изрази и в посочване на възможността други отношения
между страните да бъдат предявени за решаване от съда
или друг надлежен орган. Не е заплашване обаче
посочването на правни възможности съществуващи права
на насрещната страна във връзка с отношенията по
сделката да бъдат реализирани по законния
ред.Необходимо е използването на психическа принуда да
предизвика основателен страх у заплашвания, като
критерият за преценка на средствата за възбуждане на
основателен страх, трябва да бъде обективен и абстрактен
Без значение са субективните качества на заплашвания при
преценяване на възбуждането на основателен страх у него
при използване на средствата на психическа принуда.
Крайна е на първо място е нуждата от средства за
издръжка на страната и лицата, за които тя е длъжна да се
грижи по закон. Крайна може да бъде и нуждата да се
направят разходи за запазването на свободата, здравето,
имуществото и други блага. Според практиката на стария
ВКС, когато ощетяването е било наполовина, крайната
нужда се е предполагала. Сега не е така. Състоянието на
крайна нужда, т.е.стечение на тежки обстоятелства за
лицето, изразяващи се в дефицит на парични средства, го
мотивира да сключи сделката. Нейното сключване е в
причинна връзка с това състояние на крайна нужда.
Сделката трябва да бъде сключена при явно неизгодни

564
условия за лицето, което се намира в състояние на крайна
нужда, което се изразява в нееквивалентност на
насрещните престации. Тази неадекватност се изразява в
същественото несъответствие между нормалните условия,
при които може да се сключи сделката и конкретните
условия, мотивирани от крайната нужда, при която тя
действително е сключена.
Особености на унищожението поради крайна нужда
са, че то действа занапред, като и че договорът не може да
се потвърди, но насрещната страна може да отстрани
ощетяването.
На унищожаемостта може да се позове само
засегнатата от порока страна. Тя (съответно наследниците)
може да предяви иск за унищожаване на договора. Искът е
конститутивен, защото договорът е породил действие и
правната промяна ще се състои в отпадане на
съществуващото действие, по правило, с обратна сила.
Правото на иск се погасява с 3-годишна давност, която
започва да тече от навършването на пълнолетие или
вдигането на запрещението при унищожението поради
неспазване на режима на настойничеството и
попечителството; от откриването на грешката или
измамата; от преустановяването на заплашването, а в
случаите на неспособност да се разбират или ръководят
действията и на крайна нужда – от сключването на
договора. Искът за унищожаване на сделката може да бъде
обективно съединен с иск за връщане на даденото на
отпаднало основание, който е осъдителен. Процесуално
легитимиран като ответник и по двата иска е насрещната
страна по сделката. Когато засегната от порока страна не е
дала нищо по договора, тя може да си спести усилията по
воденето на един съдебен процес. Възможно е и
насрещната страна да признава порока и да не претендира
изпълнение. При такова свое поведение засегната от
порока страна не се излага на риск да се погаси по давност
правото й, тъй като ако насрещната страна по късно реши
да предяви с иск някоя от последиците на договора,
правото за унищожение може да бъде направено с
възражение и след изтичането на давностния срок. Трето
лице не може да предяви иск за унищожаване на договора.
Когато се претендират различни основания за унищожение,
всъщност се съединяват обективно различни искове,
съединяването винаги е евентуално (то не зависи от волята
на ищеца). Исковете се разглеждат от съда в поредност
според тежестта на порока: от най-тежкия – поради

565
неспазване на режима на настойничеството и
попечителството, през по-леките – поради неспособност да
се разбират или ръководят действията, поради
заплашване, поради измама, поради грешкагрешка, до най-
лекия – поради крайна нужда.

5. Реституция.
Когато едната страна или двете страни са изпълнили
нещо от задълженията си по прогласения за нищожен или
унищожен договор, полученото не е без основание нито на
отпаднало основание. То подлежи на връщане съгласно чл.
3419, който възпроизвежда разрешението на чл. 55. Дори
преди да отпадне възможността за отнемане на даденото
съдебната практика, след известни колебания приема в т. 7
ППВС № 1/28.05.1979 по гр.д. № 1/1979, че изискуемостта
на полученото без основание настъпва от момента на
получаването, а изискуемостта на полученото на отпаднало
основание – от момента на отпадането, като включва в
това число и хипотезите на чл. 34. Съответно от този
момент започва да тече погасителната давност и страните
изпадат в забава. Изискването за едновременност на
връщането не променя с нищо горните изводи, тъй като
възражението за неизпълнен двустранен договор
парализира само възможността за принудително
изпълнение, но с нищо не влияе на изискуемостта,
съответно – забавата и последиците от нея (обезщетение
за вреди или лихва). Фактическият състав на
възстановяването включва признаването на сделката за
нищожна, респ.нейното унищожаване, по който въпрос има
произнасяне на съда и даване от страната, която иска
възстановяване на нещо в изпълнение на сделката.
Легитимирани по иска за възстановяване на даденото са
страните по недействителната сделка, респ.техните
правоприемници. Когато се касае до връщане владението
на вещ, заинтересованата страна освен иска за
възстановяване по чл.34 ЗЗД, разполага и с

19
Хипотезата на чл. 34 урежда различен фактически състав в сравнение с чл. 55 (липсва
основание, ако няма договор, нищожният договор не е „правно нищо”, унищожението
също не е отпаднало основание – изтекъл срок или настъпило прекратително условие).
След отменяването на неговите алинеи от 2 до 5 (ДВ, бр. 12 от 1993 г.), чл. 34
възпроизвежда разрешението на чл. 55 в друга хипотеза. Преди изменението от 1993 г.
даденото от едната или двете страни в различни хипотези е подлежало на отнемане в
полза на държавата, което е изключвало възможността съответната страна да го получи
обратно изцяло или отчасти. Правото на страната да си върне даденото по нищожен
или унищожен договор не е съществувало винаги.
566
ревандикационния иск по чл.108 ЗС. Последният за разлика
от този за реституция на даденото, не подлежи на
просрочване с давност. Когато възстановяването е
двустранно, връщането на полученото от всяка страна
трябва да стане едновременно при наличие на искане за
това и от двете страни/ съдът не може служебно без искане
да постанови възстановяване на даденото от страните/.
При наличие на такова искане и от двете страни, всяка от
тях може да си служи с възражението по чл.90 ЗЗД за
обезпечаване на едновременността на връщането на
даденото от тях.
Реституция могат да претендират и двете страни, но
засегната от унищожаемостта страна (освен при грешка),
както и страната, която няма вина за порока, довел до
прогласяване на нищожността или унищожението (при
грешка) могат да претендират освен реституция и
обезщетение за всички вреди, които са в причинна връзка с
увреждането, както и да прихване с него, ако
реституционната претенция на насрещната страна е
парична.

6. Относителна и висяща недействителност.

Обща уредба на недействителността не съществува.
Съдържащите се в чл. 26 – 35 общи правила се отнасят
само за нищожността и за унищожаемостта. Те не са
приложими към другите форми на недействителност. Не
съществува и обща уредба на другите форми на
недействителност. Всеки случай е уреден от законодателя
отделно, поради което правните разрешения трябва винаги
да се съобразяват с особеностите на случая.
Трябва да се прави разлика между относителна
недействителност, действие на договора и
противопоставимост, макар нещата да са тясно свързани.
Договорът има действие между страните, то може да се
породи или да не се породи, а породеното действие може
да отпадне занапред или с обратна сила. За действието на
договора между страните значение има нищожността
(действието не се поражда) унищожаемостта (породеното
действие отпада) и висящата недействителност (действие
няма, но може да се породи). Договорът не поражда
действие за трети лица, но приобретателят на права по
договора може да противопостави отчуждаването им на
кредиторите на прехвърлителя. Придобиването на права от
длъжника е непротивопоставимо на кредитора (и

567
присъединените по късно), наложил запор или възбрана
преди изъвършването на разпоредителната сделка.
При относителната недействителност се поставя
въпросът за действието на договора по отношение лице,
което не е волеизявявало при неговото сключване,
независимо от това дали договорът обвързва лицата, които
са волеизявявали.
В чл. 231 от стария ЗЗД е съществувала разпоредба,
която е уреждала недействителността на продажбата на
чужда вещ. От тази недействителност е можел да се ползва
единствено купувачът и никога продавачът. Това
разрешение не е възпроизведено в новия ЗЗД. Той урежда
правото на купувача да развали договора за продажба при
евикция или в очакване на евикция.
Както в доктрината, така и в съдебната практика се
приема единодушно, че продажбата на чужда вещ не е
нищожна. Това разбиране може да се аргументира с
предвиденото в чл.72 ЗС установяване на добросъвестно
владение въз основа на придобиване от несобственик, т.е.
владение въз основа на годно, а не на нищожно правно
основание, което се свързва с късата, а не с дългата
придобивна давност за оригинерно придобиване на
собственост, при която е налице липса или нищожност на
юридическо основание на владението. Освен това при
продажба на чужда вещ се прилагат правилата на
евикцията, а именно разваляне на договора за продажба,
сключен с несобственик при съдебното отстранение на
купувача, а само действителния, а не и недействителния
договор подлежи на разваляне . Няма такова единомислие
по отношение на дарението на чужда вещ, но в
преобладаващата съдебна практика се поддържа, че то е
нищожно. Това поражда въпроса какво е отношението на
недействителността към разпореждането с чужда вещ (не
само отчуждаването, но и обременяването), нищожен или
недействителен е договорът за ипотека, когато при
сключването му имотът не е принадлежал на лицето, което
я учредява (чл. 167, ал. 2)?
Съгласно чл. 21 договорът поражда действие между
страните, а спрямо трети лица – само в предвидените от
закона случаи. Очевидно договорът за разпореждане с
чужда вещ не поражда действие за действителния
собственик, но това е нормалното действие на договора
или някаква форма на недействителност? От една страна,
изглежда съществуват практически съображения да се
търси някаква форма на недействителност (едва ли това са

568
единствено практическите затруднения ищецът да получи
удостоверение за данъчната оценка и скица на имота), тъй
като такива искове често се предявяват, от друга страна,
единствената мислима форма на недействителност е
относителната.
Що се отнася за договора за ипотека на чужда вещ, в
никакъв случай не може да се приеме, че той е нищожен,
най-малкото защото това ще позволи на ипотекарния
длъжник сам да предяви иск за нищожността, тъй като тя е
абсолютна.
От научно гледище по-прецизно е да се приеме, че
при разпореждане с чужда вещ нямаме особена форма на
недействителност. Тя не е необходима, тъй като договорът
няма такова действие. Но от практическо гледище
достатъчно е като възможна причина да бъде изключена
нищожността, защото нейното възприемане може да
доведе до сериозни обърквания. Що се отнася до
относителната недействителност, ако възприемането й не
води до изграждането на сложни правни конструкции, на
практика няма сериозна разлика, дали ще бъде признато за
установено, че извършената разпоредителна сделка не е
породила действие за действителния собственик, или че
извършената разпоредителна сделка е недействителна по
отношение на за собственика.
Независимо от то това, коя теза ще бъде избрана,
във всеки случай, когато в исковата молба се съдържа
твърдението, че ищецът е собственик на вещта, съдът
следва да поиска изясняване на петитума на исковата
молба, тъй като намерението на страната може да е да
предяви иск за собственост (осъдителен – ако не владее
имота или установителен – ако владее). Искът за
собственост е най-добрата и ефективна защита срещу
легитимиращия ефект на нотариалния акт за разпореждане
с чужда вещ. Той прекъсва и придобивната давност, когато
приобретателят по оспорвания договор е придобил
владението.
По различен начин се поставя въпросът с
разпореждането с имот съпружеска имуществена общност
от единия съпруг и с разпореждането със семейното
жилище – лична собственост. При действието на старите
семейни кодекси съществуваше противоречива практика.
Едни съдилища приемаха, че и в двата случая се касае за
нищожност, а други – за относителна недействителност.
При действието на новия Семеен кодекс и в двата
случая надделяват аргументите в полза на относителната

569
недействителност. Относителната недействителност при
разпореждането с жилището съпружеска имуществена
общност се обяснява с презумптивното представителство
на съпрузите. То се основаваше и на старата редакцията
на текста: „разпореждането от единия съпруг поражда
действие и за другия, ако той не го оспори”. Считаше се
също неприемливо изначалната нищожност да зависи от
наличието или отсъствието на последващо оспорване (ако
не последва оспорване, изначалната нищожност няма да се
прояви). При действието на новия Семеен кодекс е още по-
трудно да се обоснове нищожност предвид въведения 3-
годишен краен срок за оспорването. Що се отнася до
разпореждането със семейното жилище – лична
собственост, порокът на сделката е по-лек – в първия
случай разпореждането е с отчасти своя вещ, а във втора с
изцяло своя и няма как последиците във втория случа да са
по-тежки (нищожност поради противоречие на закона),
отколкото в първия (относителна недействителност).
Смисълът на забрана за разпореждане със семейното
жилище – лична собственост без съгласието на другия
съпруг или без заместващото го разрешение на съда не е
да върне имота в патримониума на разпоредилия се
съпруг, а да гарантира правата на другия съпруг в случай
на разпределение ползването му.
Най-важният аргумент в полза на относителната
недействителност и в двата случая е, че възможност да
оспорва е дадена само на другия съпруг. Изключено е
разпоредилия се съпруг сам да оспори извършените от
него сделки, а ако нищожността е абсолютна тази
възможност няма как да му се отрече. Ако
недействителността е относителна, защита ще получи само
другия съпруг, а разпоредилия се няма да бъде
възнаграден, като му се върне даденото (което е
неизбежно в случай на абсолютна нищожност).
Извършената чрез представител сделка поражда
действие в патримониума на представлявания. Такава
сделка е недействителна по отношение на
представлявания, ако представителя се споразумее с
другата страна по сделката във вреда на представлявания.
Споразумяване във вреда на представлявания е налице,
когато пълномощникът, в рамките на представителната си
власт, уговори с другата страна по сделката по-
неблагоприятни за представлявания условия, въпреки че
знае, че на пазара може да бъдат постигнати и по-
благоприятни условия и третото лице знае и се възползва

570
от недобросъвестността на представителя, т.е. налице е
„сговаряне”.
Когато длъжникът се разпорежда с имуществото си,
то напуска неговия патримониум и това затруднява и дори
може да осуети удовлетворяването на негов кредитор. За
да се предпази от такова поведение на длъжника
кредиторът може да запорира или възбрани съответното
имущество. Налагането на запор или възбрана не
забранява на длъжника да се разпорежда с имуществото
си, то прави извършените след това разпоредителни
сделки непротивопоставими на кредитора по запора или
възбраната – в техните отношения имуществото се счита
все още принадлежащо на длъжника. Когато длъжникът
вече се разпоредил с имущество, налагането на запор или
възбрана е безсмислено. Такова разпореждане е във вреда
на кредитора и той може да поиска обявяването на
разпореждането за недействително спрямо него чрез
павлов иск. Павловият иск е конститутивен20 и последица
от уважаването му е правна промяна в патримониума на
длъжника. Правната промяна се изразява в това, че едно
противопоставимо на кредитора разпореждане става
непротивопоставимо, както ако имуществото е било
запорирано или възбранено21. Павловият иск се предявява
от кредитора срещу длъжника и третото лице. Процесуално
легитимиран като ищец е лице, което притежава качеството
„кредитор”, но това качество не се доказва в процеса, тъй
като процесуалната легитимация произтича от твърдения,
не от факти (съществуването на вземането не може да се
оспорва – извън предмета на делото е), но ако заявеното
вземане очевидно не съществува, искът подлежи на
отхвърляне (напр. претендира се вземане, което правният
ред не признава). За да бъде уважен павловият иск,
достатъчно е разпореждането да е безвъзмездно. Ако
разпореждането е възмездно, необходимо е длъжникът и
трето лице да знаели за увреждането. Увреждане винаги е
налице, когато има разпореждане с имущество, тъй като
наличието на друго имущество у длъжника и липсата на
други кредитори са без значение. На практиката знанието

20
Той се погасява с 5-годишна давност, считано от извършване на увреждащото
разпореждане.
21
Затова е недопустим павлов иск, ако целената с него правната промяна е налице на
друго основание – претендира се недействителност на разпореждане с имота,
прехвърлен срещу задължение за издръжка и гледане, но разпореждането е извършено
след вписването на исковата молба за разваляне на договора поради неизпълнение,
т.е. непротивопоставимостта следва от поредността на випсванията.
571
за увреждането се свежда до знание на фактите, които
пораждат вземането. Не се изисква знание, че съществува
кредитор, кой е, какво е вземането му и от какво произтича
то. Обикновено длъжникът знае за увреждането, но не е
изключено да не са му известни фактите, пораждащи
вземането (напр. погрешно е заверена банковата му сметка
и на другия ден той се разпорежда с имот). Третото лице
също трябва да знае за съществуването на задължението
или за фактите, които го пораждат. Когато длъжникът и
третото лице са в определена степен на родство, знанието
се предполага до доказване на противното. Когато
разпореждането е извършено преди да възникне вземането
(не настъпването на изискуемостта или установяването му
по съдебен ред), разпореждането трябва да е извършено с
цел да бъде увреден кредитора. Срещу павловия иск
длъжникът не може да се брани с възражението, че вещта,
с която се е разпоредил е несеквестируема, тъй като с
факта на разпореждането нейната несеквестируемост
отпада.
За да се предпази от презумпцията за знание,
длъжникът може да не се разпореди пряко в полза на свой
близък, той може да се разпореди в полза на трето лице, за
което презумпцията не важи, с уговорката то да се
разпореди в последствие в полза на близък на длъжника.
Когато третото лице изпълни уговорката, презумпцията не
може да се приложи отделно нито за първата, нито за
втората сделка. Тя обаче може да се приложи за двете
разпореждания, взети заедно. Когато увреждането се
постига чрез повече на брой сделки – недействителни са
всички, като знанието и презумпцията за знание се
преценяват за последния приобретател.
Длъжникът не може да се брани с възражение, че
притежава достатъчно друго имущество, тъй като
недействителността не засяга действието на
разпореждането в отношенията между длъжника и третото
лице, те продължават да са обвързани от него. Длъжникът
може да се освободи от последиците на уважения павлов
иск чрез плащане. За кредитора с уважен павлов иск
възниква единствено възможността да се удовлетвори
предпочтително от цената на имуществото при публичната
му продажба. Ако неговото вземане бъде удовлетворено
чрез плащане, уваженият павлов иск ще изгуби правното си
значение.
Това е така само когато кредиторът е с парично
вземане. Павловият иск има значително по-широко

572
приложение, той е приложим, когато разпореждането
осуетява реституцията след развалянето на
прехвърлителна сделка, при защитата на трети лица от
последиците на симулативния съдебен процес и др.
Павловият иск може да бъде обективно съединен с
иска по чл. 19, ал. 3, когато в нарушение на
предварителния договор обещателят е прехвърлил
обещания имот на трето лице. Съдебната практика допуска
това обективно съединяване, въпреки че по павловия иск
процесуално легитимиран като ответник е и третото лице-
приобретател и въпреки че двата иска подлежат на
разглеждане в различни производства: единият – в
особеното производство за сключване на окончателен
договор, а другият – в общия исков процес.
Посочените примери разкриват основните
характеристики на относителната недействителност на
сделките. Тя се различава от нищожността, защото не се
отнася до всички, а обратно – сделката е действителна, а
само по отношение на определени лица е недействителна,
т.е. не се касае до всеобща, а до ограничена
недействителност. Тя е действителна както за страните по
нея, така и по отношение на третите лица, с изключение на
кредиторите на прехвърлителя, които имат право да се
позоват на нея чрез предявяване на иск. Само по
отношение на тях сделката е недействителна и тя не е
породила желаните от страните по нея правни последици.
При уважаване на павловия иск, недействителността на
сделката няма действие в отношенията между длъжника и
третите лица, с които тя е сключена, но не прехвърля права
на последните, които могат да я развалят. Сделката може
да бъде заздравена с получаване на изпълнение от
кредитора, при което би отпаднало основанието му за
релевиране на нейната недействителност, в резултат на
което тя става абсолютно действителна.
Висяща недействителност на сделката.е налице
когато извършената сделка може да породи желаното
правно действие с оглед настъпването на допълнителен
факт. Дотогава сделката е нищожна, но след настъпване на
предвидения в закона факт, тя става действителна. Този
факт може да се изразява в даване на разрешение за
нейното сключване от държавен орган или съгласие от
страната или трето лице, с което тя се потвърждава –
обикновено едното предхожда сключването на сделката, а
другото го следва за да изрази положителното отношение
щкъм настъпване на правното й действие. . В резултат на

573
настъпване на този факт, условие за нейната
действителност, което стои вън от нейния фактически
състав, тя се трансформира от нищожна в действителна и
проявява действието си с обратна сила от нейното
сключване. Това преобразуване е възможно, ако бъде
упражнено от субекта, който трябва да осъществи
условието за нейната действителност. Ако такова
волеизявление не бъде извършено и е сигурно, че няма да
се осъществи трансформацията, висящата
недействителност става окончателна .В този смисъл вж.
ТР№4/91 г. по т.д.№4/91 г. на ОСГК на ВС.
Пример за висяща недействителност е сделка
извършена от представител без представителна власт.
Извършената чрез представител сделка поражда действие
в патримониума на представлявания само ако
представителят е имал представителна власт.
Извършената от представител без представителна власт
сделка може да обвърже представлявания само ако бъде
потвърдена от него във формата, която важи за
пълномощното. До потвърждаването извършената сделка е
висящо недействителна. Ако мнимо представляваният
откаже да потвърди сделката, висящата недействителност
се трасформира в окончателна. Тогава за представлявания
възниква правен интерес да оспори извършената сделка с
иск за установяване на недействителността й по отношение
на него (след като мнимо представляваният е отказал
потвърждение, сделката вече не е висящо
недействителна).
Мнимо представляване е налице, когато
представителят не е надлежно овластен, прекратяването
на представителната власт е противопоставимо на третото
лице или е налице порок при учредяването на
представителната власт.
Порокът при учредяването на представителната
власт не се пренася върху сделката, а рефлектира върху
нея. Той трябва да бъде противопоставен на третото лице,
което се е доверило на упълномощаването. Този порок
обаче няма никакво правно значение, ако порочно
учредената представителна власт не бъде упражнена.
Затова заинтересованият няма никакъв правен интерес да
иска унищожението на овластителната сделка. За да
избегне ненадлежното си представляване той може просто
да оттегли пълномощието, а и един иск срещу мнимо
овластения би бил „удар в празно пространство”, тъй като
решението би било противопоставимо само на

574
упълномощения и никому другиму. Нужда от разрешаване
на въпросите за пороците на овластяването възниква само
когато порочно учредената представителна власт бъде
упражнена. Едва тогава за претендиращия да е мнимо
представляван възниква правният интерес да оспори с иск
сключения с третото лице договор. Овластителната сделка
той вече може да „няма право” да унищожи (напр. защото
са изтекли повече от три години след извършването й).
Затова правото на унищожение възниква не от
извършването на овластителната сделка, а от
упражняването на порочно учредената представителна
власт – от сключването на договора (чл. 32, ал. 2, изр. 2
ЗЗД). Правото на унищожение на овластителната сделка,
няма смисъл да бъде упражнено, освен заедно с иска за
оспорване на сключения чрез пълномощника договор, за да
бъде противопоставено унищожението на третото лице,
което е договаряло с пълномощника.
Процесуално легитимиран да предяви иска за
оспорване на сключения чрез представител договор е
упълномощителят (в неговата правна сфера се претендира
да са възникнали последиците от договора), а процесуално
легитимиран като ответник по този иск е третото лице,
което е договаряло с пълномощника (последиците на
договора засягат и неговата правна сфера).
Пълномощникът може да участва като страна по делото,
тъй като се оспорва представителна власт, която е
упражнил и неговата правна сфера може да бъде
накърнена, доколкото ще отговаря било пред третото лице,
с което е договарял (чл. 42, ал. 1), било пред
упълномощителя, ако той се окаже обвързан против волята
му (отговорността на пълномощника може да бъде
ангажирана в същия процес чрез обратен иск). По иска за
оспорване на сключения чрез представител договор съдът
задължително се произнася и по унищожението на
овластителната сделка. Без значение е дали съдът ще се
произнесе по унищожението в мотивите на решението
предвид неговата преюдициалност, или в диспозитива на
решението, тъй като е предявен отделен иск.
Когато овластителната сделка е нищожна или
подлежи на унищожение, това може да се отрази по
различен начин на сключения договор. На първо място,
порокът на овластителната сделка може да не засегне
сключения договор. Това са всички случаи, в които порокът
на волята, според естеството му, не може да бъде
противопоставен на трети добросъвестни лица: при

575
нищожността – привидност (овластяване с уговорка
представителната власт да не бъде упражнявана) и липса
на съгласие във формата на несериозно изявление (без
намерение за обвързване), а при унищожаемостта – грешка
и крайна нужда. На следващо място, порокът на
овластителната сделка не засяга сключения договор, когато
лицето, с което представителят е сключил договора е
недобросъвестно – знаело е за порока на овластяването.
Във всички останали случаи сключеният без
представителна власт договор е висящо недействителен,
докато не бъде потвърден в надлежната форма от
упълномощителя или от неговите наследници (те могат да
потвърдят договора – всеки за своя дял от наследството,
ако приживе упълномощителят не е отказал
потвърждение). Възможността за потвърждаване на
договора съществува не само когато овластителната
сделка е подлежала на унищожение, но също и когато тя е
абсолютно нищожна или въобще е липсвала- например
чл.37, изр.2. (възможността е за потвърждаване на
договора – чл. 42, ал. 2 ЗЗД, като, няма пречка да стане
чрез потвърждаване на представителната власт или да
бъде извършено ново овластяване). При отказ от
потвърждение договорът става окончателно
недействителен. На тази нищожност може да се позоват
както мнимо представлявания, така и насрещната страна
по него. Липсата на представителна власт не може да бъде
противопоставена на трети добросъвестни лица само в
хипотезата на чл.41, ал.2 ЗЗД.
Особен случай на висяща недействителност урежда
чл. 76 ЗН. Прехвърлянето на сънаследствен имот (или част
от него) от един от сънаследниците е висящо
недействително докато не бъде извършена делбата на
наследството.
Оригиналното значение на тази недействителност се
изразява в това, че имотът „не напуска наследствената
маса” и делбата се извършва все едно е там. Смисълът на
тази недействителност е да не се пречи на съставянето на
дялове и да не се компрометира възможността всеки
наследник (коляно) да получи реален дял в натура. Затова
прехвърлянето поражда действие, ако при делбата на
наследството имотът се падне в дял на прехвърлителя (чл.
349, чл. 352 и чл. 353 ГПК). Ако делбата се извърши чрез
изнасянето на имота на публична продан, прехвърлянето
също трябва да се зачита.
В тази светлина могат да бъдат разбрани:

576
 т. 1 и 2 ТР № 1/19.05.2004 ОСГК, ВКС по гр.д. №
1/2004: страна по делото трябва да бъде както
разпоредилия се наследник, така и приобретателят, а на
недействителността може да се позоват само
неразпоредили се сънаследници било с иск, било с
възражение в делбеното производсто, като правото им се
преклудира с приключването на съдебното дирене в
първата фаза на делбата и ТР № 72/19.04.1986 ОСГК, ВС
по гр.д. № 36/1985: няма недействителност, когато
съсобствеността не произтича от наследяване (и преживял
съпруг, който не наследяваше съпружеската имуществена
общност) и когато наследството се изчерпва с една вещ и
наследникът се е разпоредил със своята част, както и
когато актът на разпореждане е продажба на наследството
като съвкупност.

577
ИСКЪТ ПО ЧЛ. 19АЛ.3 ЗЗД ЗА ОБЯВЯВАНЕ НА
ПРЕДВАРИТЕЛЕН ДОГОВОР ЗА ОКОНЧАТЕЛЕН
Емануела Балевска

I. ПРЕДВАРИТЕЛЕН ДОГОВОР- ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ

Предмет иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД може да бъде
само валидно сключен предварителен договор- заем,
наем, залог, ипотека, прехвърлителна сделка с
транслативен ефект. Най–често предмет на иска по чл.
19 ал.3 ЗЗД са предварителните договори за прехвърляне
право на собственост на недвижим имот или на ограничено
вещно право - суперфиция , надстрояване, пристрояване.
Нищожният предварителен договор не поражда правните
последици и не може да бъде предмет на искова защита.
Предмет на изложението са предварителните договори за
прехвърляне на вещни права и възможността , при
неизпълнение , тези договори да бъдат обявени за
окончателни по съдебен ред. Изложеното важи изцяло и за
съдебните производства по обявяване за окончателен на
останалите видове облигационни договори / без
транслативен ефект/, сключването на които не изисква
специалната нотариална форма.
Предварителният договор по арг. на чл. 19 ал.1 и 2
ЗЗД , имащ за предмет прехвърляне право на собственост
или ограничено вещно право, може да бъде определен като
двустранен договор, по силата на който едно лице
наричано обещател /продавач/ поема задължението да се
прехвърли по нотариален ред притежавано от него право
на собственост или ограничено вещно право срещу
насрещното задължение на друго лице , наричано купувач,
да заплати договорената цена, като уговорката може да
бъде плащането да се извърши изцяло или отчасти в/до
определен срок. Целта на този предварителен договор е да
подготви сключването на окончателния договор между
страните в съответната форма- а именно под формата на
нотариален акт- чл. 18 ЗЗД.
Предмет на предварителния договор за
прехвърляне право на собственост или ограничено вещно
право може да е продажба , договор за издръжка и
гледане, замяна, залог, ипотека и др., т.е. договор, касаещ
учредяването, прекратяването или прехвърлянето на
вещно право. Изключение от тази категория договори е
договорът за дарение. Не може да има валидно сключен
предварителен договор за дарение , тъй съгласно чл. 226
ал.1 ЗЗД обещанието за дарението е недействително, не
произвежда действие, тъй като престацията да се даде
нещо безвъзмездно има незабавно действие.
Съгласно чл. 19 ал.1 ЗЗД предварителният договор
следва да съдържа уговорки относно съществените
условия на окончателния договор - предмет, цена , срок на
изпълнение и др. При най-често срещаната категория
предварителни договори - за продажба на недвижим имот
или учредяване на суперфиция , съществените уговорки на
окончателния договор са индивидуализацията на вещта и
цената на вещното право.
Индивидуализацията на вещта и цената/ а за
останалите видове облигационни договори-
конкретизацията на престациите/ , следва да е до степен ,
че да може с решението си за обявяване на
предварителния договор за окончателен , решението на
съда да замести окончателния договор.
При недвижимите имоти – индивидуализацията при
сключване на предварителния договор зависи от вида на
обекта на собственост - УПИ, апартамент, ателие , гараж
прилежащи обекти ,зависи от това , дали се касае до
съществуваща или бъдеща вещ, зависи от това дали при
сключване на предварителния договора имотът е в
населено място, с изработена КК или не, дали не се касае
до терен извън регулация и т.н. Тази индивидуализация е
от изключително значение предвид на обстоятелството, че
вещно-правният ефект на съдебното решение играе
аналогична ролята на нотариално прехвърляне на
собствеността под формата на нотариален акт.
Предварителният договор следва да е валиден
договор т.е. да отговаря на общите условия за
действителност на договорите , установени в чл. 26 -33
ЗЗД , съгласие, основание , предмет , евентуални
модалители- срок, отлагателно или прекратително условие.
Предмет на предварителния договор за прехвърляне
право на собственост или ограничено вещно право могат
да бъдат движими или недвижими вещи, както и бъдещи
вещи и права.
Правото на страната по предварителния договор,
при неизпълнение на задължението, в т.ч. и да се
прехвърляне право на собственост или ограничено вещно
право по нотариален ред в определения за това срок , да
иска от съда да обяви за окончателен , сключен
предварителен договор , е от категорията на
потестативните субективни права. Основание за

579
възникване на потеставивното право по чл.. 19 ал.3 ЗЗД и
възможността за неговата реализация – т.е. по съдебен
ред този предварителния договор да бъде обявен за
окончателен, е наличие на правен интерес за страната ,
обусловен от липсата на доброволно изпълнение от страна
на обещателя на задължението за прехвърляне правото на
собственост по нотариален ред или на купувача да приеме
предложението за прехвърляне правото на собственост по
нотариален ред след изтичане на уговорения срок.
Предварителният договор следва да е валиден,
сключен в установената от закона форма - писмена форма,
ако се касае до предварителен договор за прехвърляне,
учредяване или прекратяване на вещни права върху
недвижим имот или други вещни права. Тази форма за
валидност на договора - писмена е необходима и при
предварителен договор за продажба на наследство, за
което се изисква писмен договор с нотариална заверка на
подписите – Решение №55/1.4.1962 г. по гр.д.№44/62 г. на
ОСГК на ВС. Ако такъв договор се сключва от
пълномощник , съгласно чл. 37 ЗЗД, пълномощното следва
да е писмено.Когато окончателният договор за
прехвърляне собствеността на недвижим имот е нищожен
поради липса на изискуемата форма за валидност, но
съдържа всички съществени елементи на предварителен
договор за продажба на недвижим имот, за страните по
него се създават права и задължения по такъв договор,
който е действителен – например с писмен договор, а не с
нотариален акт е уговорена продажба на недвижим имот
между тях с всички задължителни реквизити относно
цената и продаваната вещ – ТР№ 94/7.9.70 г. по гр.д.№
82/70 г. на ОСГК на ВС.
Ако предварителния договор е нищожен било
поради пороци на волята на страните по договора,
неспазена на писмена форма , като форма за
действителността на сделката или е договорът е
развален, то такъв договор не може да бъде обявен за
окончателен и съответно не може да бъде предмет на иска
по чл. 19 ал.3 ЗЗД.
Ако недвижимият имот , чиято собственост е
обещана да бъде прехвърлена с предварителния договор
, е имот в режим на съпружеска имуществена общност
следва да е налице съгласие на неучаствалия по договора
съпруг в писмена форма за да може да се сключи валиден
окончателен договор. Сключването му при липса на
съгласие би обосновал хипотеза на висяща

580
недействителност- арг. чл. 22 ал. 4 СК. Договорът , като
такъв / ако не е изтекъл срока за оспорване от
неучаствалия съпруг и сделката не е санирана по право/ не
ще може да бъде обявен за окончателен , ако това
съгласие не е налице при сключването на окончателния
договор или при заместващото го решение по иска по чл.
19 ал.3 ЗЗД.
Ако с предварителния договор е поето обещание да
се прехвърли правото на собственост на недвижим имот-
земя и сграда на съпрузи, единият от които е чужденец,
уговорката относно земята би била недействителна с
оглед ограничението за придобиване на собственост върху
земята от чужди граждани/ като се съобрази дали се касае
до гражданин на ЕС или от държава, извън Съюза/ , а
предварителният договор може да бъде обявен за
окончателен само по отношение на действителната част.
Страни по предварителния договор –
Предварителен договор може да бъде сключен от всеки
гражданско-правен субект, включително малолетни,
непълнолетни лица , лица поставени под запрещение-
пълно и ограничено, разбира се при условие че са били
надлежно представлявани. Юридическите лица се
представляват от органите , които съгласно закона и/или
учредителния акт имат представителни правомощия.
Според вида на търговското дружество- страна по договора
, за действителността и валидността на изразената воля
следва да се има предвид обема на представителна власт
на лицата, сключили договора.
Пример : Ако юридическото лице е обещател по
предварителния договор – т.е. продавач, за да е налице
валиден предварителен договор / арг. от чл. 26 ал.2 ЗЗД/
следва да е налице валидно , съгласно закона или устава
решение на управителния орган на юридическото лице за
съответното отчуждаване /продажба/ на собствеността на
дружеството, както и изричен мандат на овластеното лице
да се разпорежда с недвижимите имоти. С Решение Nо 47
от 29. 04.2009 год. по т.д Nо 645/2008 год на ВКС- ТК-1
отд. е прието, че при липса на валидно взето решение на
ОС на кооперацията за продажба на терен/ недвижим имот
/ предмет на предварителния договор се поставя под
съмнение валидността на сделката – предварителния
договор, на основания чл. 26 ал. 1 и ал.2 ЗЗД във вр. с чл.
15 ал.4 и чл. 26 ал.3 от ЗК/ Закона за кооперациите /. С
цитираното решение е прието , че наличието на протокол
от ОС на кооперацията, с възпроизведено решение за

581
разпореждане със конкретния недвижим имот , съставлява
валидно решение по см. на чл. 15 ал.4 т.10 от ЗК за
разпореждане с конкретен имот на кооперацията и
материализира волята/ съгласието / за сключване на
сделката. тъй като посоченият в протокола резултат от
гласуването представлява формално доказателство за
формирано решение на общото събрание , при спазване на
изискуемото се в чл. 18 ал.2 ЗК мнозинство.
Предварителният договор е облигационен
договор, валидно сключен той поражда само
облигационни права и задължения, няма вещно-правен
ефект дори и когато с него е поето задължение за
прехвърляне , учредяване или прекратяване на вещни
права, по силата на сключения предварителен договор не
се прехвърля собственост респ. ограничено вещно право.

СЪДЕБНО ПРОИЗВОДСТВО ЗА ОБЯВЯВАНЕ ЗА

ОКОНЧАТЕЛЕН НА СКЛЮЧЕН ПРЕДВАРИТЕЛЕН
ДОГОВОР

Искът по чл. 19 ал.3 ЗЗД е конститутивен. С този иск,

изправната /добросъвестна / страна по един предварителен
договор, изпълнила поетото задължение или изявила пред
съда , в исковата молба , готовност за изпълнение , може
да поиска от съда предварителният договор да бъде
обявен за окончателен, след като в определения по
договора срок , не е получила изпълнение на насрещното
задължение. С този иск по съдебен ред се реализира
субективното потестативно право на страната по валидния
предварителен договор да поиска обявяване този договор
за окончателен от съда.

ОБЩИ ПРАВИЛА НА ПРОИЗВОДСТВОТО.

ПРЕДЯВАВАНЕ НА ИСКА
Уредбата на това особено исково производство по
ГПК е от няколко текста, визиращи само някои особености
при разглеждане на делата, което предопределя извод, че
за всички останали неуредените процесуални
правоотношения са приложими правилата на общия
съдебен исков процес.
Родовата и местна подсъдност се подчиняват на
правилата на чл. 104 ал.1 т.4 ГПК във вр. с чл. 69 ал.1 т.4
ГПК и чл. 109 ГПК, в хипотезите , когато се иска
обявяване за окончателен на предварителен договор за
прехвърляне или учредяване на вещни права.

582
 Родовата подсъдност е функция на цената на иска,
дефинирана от чл. 68 ГПК, чл. 69 ГПК. Местната
подсъдност се определя от правилата на чл.105 и сл. ГПК,
като когато се касае до иск за обявяване за окончателен
предварителен договор за учредяване или прехвърляне на
вещни права е налице специална местна подсъдност по чл.
109 изр. 2 –ро ГПК.
Съгласно чл. 119 ГПК ал.1 ГПК възражението за родова
неподсъдност на делото може да се прави от страна по
делото до приключване на делото във втора инстанция /
т.е. е рамките на пъроинстанционното производство без
ограничение / и да се повдига служебно от съда.
Възражението за неподсъдност на делото по
местонахождение на недвижимия имот , съгласно чл. 119
ал.2 ГПК, може да се прави от страната или да се повдига
служебно от съда до приключване на делото в първа
инстанция .
Цената на иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД, когато се иска
обвяване за окончателен договор за учредяване или
прехвърляне на вещни права, следва да се разгледа не
само като критерий за определяне на родовата
подсъдност, но и като критерий за обжалваемостта на
постановеното решение по съществото на спора или при
прекратяване на производството на две инстанции. Цената
на иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД при посочената категория
договори се подчинява на правилото на чл. 69 ал.1 т.4
ГПК. Т.е цената на тези искове, като критерий за родова
подсъдност се определя на база на данъчната оценка на
процесния недвижим имот, когато с окончателния договор
се учредяват или прехвърлят вещни права върху такъв
имот, въпреки че самият предварителен договор е
облигационен , съгласно препращащата към т.2 на ал.1 на
чл. 69 ГПК правна норма.
Ако предмет на иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД е обявяване
за окончателен на друг вид облигационен предварителен
договор- то цената на иска се определя по общото правило
на чл. 69 ал.1 т.4 предл –I –во ГПК , а подсъдността по
правилата на чл. 103-чл. 104 ГПК и чл. 105 ГПК.
От практическо значение за исковото производство
е не само въпроса за цената на иска, но и за това кога
производството по иска за обявяване за окончателен на
предварителния договор следва да се квалифицира като
търговско дело , тъй като предварителният договор е
търговска сделка по см. на чл. 2 ТЗ , или спорът е
гражданско-правен.

583
Пример: С Решение Nо 249 от 23.06.2011 година по гр.д.
Nо 946/2010 година на ВКС-4 отд. , постановено по чл.
290 ГПК, е разгледан въпроса „дали сключеният
предварителен договор / за покупка и строеж на недвижими
имоти с цел продажба/ е търговска сделка , независимо ,
че продавачът не е регистриран като едноличен търговец,
след като последният извършва по занятие търговска
дейност”. Даденият отговор е базиран на законовата
дефиниция на чл. 2 от ТЗ и обоснован с разясненията на
ТР 2/2001 година на ОСГК на ВКС, в смисъл, че сделката
е търговска след като е сключена с цел продажба
независимо , че продавачът не е регистриран като
едноличен търговец т.е. след като по занятие
извършваната сделка е търговска и съответно придобитите
вещни права не са в режим на съпружеска имуществена
общност, може да бъде възприето като съответстващо и на
новата правна уредба на СК от 2009 година - чл. 22 ал.3
СК . При колебания за реда за разглеждане на спора ,
решаващият съд следва да се има предвид именно
качеството / гражданин или търговец/ което има страната
при сключване на сделката , като се изхожда от критерия на
чл. 2 ТЗ и цитираната задължителна съдебна практика по
приложение на закона.
Когато първа инстанция/ според цената на иска / по
иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД е районен съд, втора инстанция е
съответния окръжен съд/ СГС за Софийския районен съд/,
а когато първа инстанция/ според цената на иска / е
окръжен съд, то въззивна инстанция е съответния
апелативен съд.
Допустимостта на производството, правилата за
редовност на исковата молба и за разглеждане на
делата, следват общите правила на съдебния исков
процес- чл. 127-132 ГПК.
Страни по иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД. Ищецът по иска
е онази страна по предварителния договор , която
предявява иска за сключване на окончателен договор. Тази
страна е материално-легитимирана да иска обявяване на
предварителния договор за окончателен по съдебен ред
само ако 1./ е изпълнила своето задължението по
предварителния договор – напр. да плати цената , да
предаде владението на вещта, да е започнала изпълнение
на задължението за издръжка и гледане на обещателя –
собственик на недвижимия имот или, да е готова да
изпълни това свое задължение , ако тяхното изпълнение е
отложено за момента на сключване на договора. Наред с

584
това тази страна следва да е преодоляла всички онези
изисквания, зависещи от волята и свързани с
изпълнението или съдействието на кредитор по договора-
снабдяване с необходими административни разрешения
или съгласие, или необходими според специални
изисквания на закона и свързани с личността на
договарящите- напр. разрешения при малолетно или
непълнолетно лице и др. Ищец по иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД
може да бъде всяко физическо или юридическо лице, което
е добросъвестна /изправна / страна по предварителния
договор.
Ответник е недобросъвестната страна – т.е. тази
страна по предварителния договор, която отказва
доброволно изпълнение на поетото задължение при
настъпил падеж , също може да бъде физическо или
юридическо лице.
Ако някоя от страните е юридическо лице , то по
делото следва да бъдат приложени доказателства за
актуален статут по регистрация на търговското дружество,
кооперация. Ако страната е едноличен търговец/ ЕТ/ , то
по делото също следва да е представен документ на
Агенцията по вписванията за актуален статут за
регистрация като търговец.
При смърт на страна в хода на производството или
прекратяване съществуване на юридическото лице в
процеса встъпват правоприемниците , като ,
правоприемството в рамките на висящия процес е уредено
от чл.227 ГПК.
Относно материално легитимираните лица по
иска за обявяване на един предварителен договор за
учредяване или прехвърляне на вещни права по чл. 19 ал.3
ЗЗД за окончателен , в решенията си ВКС приема, че ищец
може да бъде лицето купувач, независимо дали е
изправна страна по договора – т.е. дали е изпълнил
задължението си за плащане изцяло на цената , след като
решението ще бъде постановено по реда на чл. 362 ал.1
ГПК , т.е. с решението ще постанови да бъде изпълнена и
неизпълнената част на задължението му за плащане на
цената. Обещателят/ отчуждител на недвижим имот по
договора е ответник.
Пример : Позицията на ВКС , залегнала в
задължителните мотиви на Решение Nо 28 от 01.07.2011
година по т.д. Nо 207/2010 година на ВКС-ТК , 2 отд.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК, е че „неизпълнението
на задължение по предварителен договор и

585
неизправността на ищеца-купувач не е пречка за
упражняване на преобразуващото му право чрез
конститутивния иск по чл. 19 ал.3 ЗЗД, щом
предварителният договор , съдържащ уговорка за всички
съществени условия на окончателния , валидно обвързва
страните и не е развален или прекратен“. Изложените
съображения следва да се възприеме , тъй като въпросът
за вземането, касаещо цената на имота не е предмет на
делото за обявяване на предварителния договор по чл. 19
ал.3 ЗЗД за окончателен. Проверката за неговото
съществуването като вземане, законодателят свързва само
с начина на постановяване на решението т.е. дали ще бъде
под условие или без условие за доплащане на дължимата
цена.
Когато предварителният договор е сключен с един
от съпрузите, те не стават задължителни другари в
процеса по чл. 19 ал.3 ЗЗД , освен ако окончателният
договор има за предмет разпореждане с обект, в режим на
съпружеска имуществена общност, прехвърлителят / ако не
е търговец/ ще следва да участва в процеса заедно със
съпругата / или с дадено изрично съгласие в писмена
форма с нотариална заверка на подписа , дори и ако само
той е участвал при сключване на предварителния договор.
В тази насока следва да се имат предвид изложените
съображения в раздел „страни по предварителния
договор”.
Искът по чл. 19 ал.3 ЗЗД може да се предяви ако е
настъпил падежа на задължението за сключване на
окончателен договор . Това е моментът – обикновено
посочен срок, определен в предварителния договор по
общо съгласие на страните до който всяка една от тях е
следвало да престира, за изпълни точно поетото
задължение.
Срокът може да е точно / абсолютно/ или
относително определен- свързан с бъдещо сигурно
събитие/ получаване на разрешение за строеж , строителна
виза и др./. Ако искът е предявен преди да е настъпил
падежа , то същият е преждевременно заявен и като такъв
не е неоснователен, каквато теза споделят някой колеги /
липсва упражненото потестативното право/ , а е
недопустим / няма право на иск , тъй като не е настъпило
фактическото основание за притезанието /.
Не може да се предяви иск за обявяване на
предварителен договор за прехвърляне право на
собственост срещу задължение за издръжка и гледане, ако

586
лицето обещател-продавач , което следва да бъде гледано
и издържано е починало, поради невъзможен предмет.
Ответници по иска ще бъдат наследниците на починалото
лице.
Искът по чл. 19 ал.3 ЗЗД се погасява по давност,
прилага се правилото на чл. 110 ЗЗД, т.е. искът по чл. 19
ал.3 ЗЗД се погасява с изтичане на общата 5-годишна
погасителна давност. Възражението за погасителна
давност следва да е релевирано в защитата по иска , не
може да се прилага служебно- чл. 120 ЗЗД. Съдът се
произнася по същество- дали е налице заявеното
потестативно материално право, но искът се отхвърля като
погасен по давност ако са налице предпоставките за това.
Началото на давностния срок по общото правило на чл.114,
ал.1 ЗЗД - момента, от който вземането е изискуемо, се
свързва при иска по чл.19, ал.3 ЗЗД с възможността да се
иска обявяване на предварителния договор за окончателен
– ако той има падеж, това е уговорената дата, на която
трябва да се сключи окончателния договор, а ако няма
падеж, срокът тече от следващия датата на сключването му
ден, тъй като от този момент може да се предяви иска за
обявяването му за окончателен, Правото на принудително
изпълнение на обещаното прехвърляне на имота се
погасява по давност, тъй като тя се прилага не само за
вземания, но и до облигационно субективни права. Това се
отнася и до хипотезата когато купувачът бездейства, макар
и да се намира във владение на имота, предмет на
предварителния договор – Решение № 55/1.6.1962 г. по
гр.д.№ 44/62 г. на ОСГК на ВС.
Изисквания към исковата молба – същата
трябва да отговаря на изискванията на чл. 127 ГПК и чл.
128 ГПК. Първоинстанционият съдия , сезиран с иска по
чл. 19 ал.3 ЗЗД ,следва в рамките на проверка редовността
на исковата молба да установи в титулната част –
правилното и пълно посочване индивидуализация на
страната в зависимост дали е физическо или юридическо
лице, процесуалното представителство ако същата е
подписана от пълномощник, точния адрес за призоваване
по делото, актуално състояние по регистрация на
търговското дружество-страна. В изложението по исковата
молба следва да е посочено : предварителния договор с
дата на сключването му , основните условия на договора ,
падеж, основанията на добросъвестна страна / изправна
страна по договора/ . В приложенията към исковата молба ,
съгласно закона следва да са представени писмени

587
доказателства- в т.ч. и самия предварителен договор ,
други писмени доказателства, касаещи наличието на
предпоставките за настъпилия падеж, приложения на
пълномощни и документ за платената държавна такса .
Разлики от изискванията за редовност на исковата молба
на общия исков процес, няма. Отклоненията са само в
насоките, в който законодателят сочи.
Съгласно чл. чл. 114 ал.1 б.”б” ЗС исковата молба
за обявяване на един предварителен договор за
учредяване или прехвърляне на вещни права за
окончателен по реда на чл. 19 ал.3 ЗЗД следва да бъде
вписана. Изискване на закона за вписването на самия
предварителния договор няма , невписването на исковата
молба не е пречка да бъде проведено редовно съдебното
производство. Пред районния съд , съдът може да се
позове на разясненията на ТР 3/2010 год. на ОСГК на ВКС,
ако при дадени указания да се впише исковата молба на
основание чл. 114 ал. 1 б.”б” ЗС, за което тя е била
оставена без движение, не бъдат изпълнени указанията на
съда, това неизпълнение има за последица нейното
връщане и прекратяване на производството по делото, т.е.
прилагат се последиците на неотстраняване нередовността
на исковата молба по чл.129, ал.3 ГПК..
Ако искът по чл. 19 ал.3 ЗЗД бъде отхвърлен с влязло в
сила решение, отпада и значението на вписването на
исковата молба. Възстановяване висящността на спора по
чл. 19 ал.3 ЗЗД по реда на отмяната на влезли в сила
решения / чл. 303 и сл. ГПК/ , не променя това положение
и ако недвижимият имот е разпореден от ответника -
собственик, това разпореждане е валидно и не може да
бъде засегнато от евентуална отмяна на отхвърлителното
решение по чл. 19 ал.3 ЗЗД, освен ако имаме вписване на
молбата за отмяна и разпореждането е извършено след
това вписване.
Предметът на иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД е функция
на съдържанието на предварителния договор.
Пример: с Решение Nо 475/08.06.2010 година по
гр.д. Nо 1311/2009 година –ВКС- III отд., постановено по
реда на чл. 290 ГПК, се приема , че „когато
предварителният договор е за продажба, той трябва да
съдържа уговорки за вещта и цената, тъй като това
произтича от основанието на предварителния договор, чрез
който, доколкото е валиден, страната придобива
преобразуващото право да иска по съдебен ред
сключването на окончателния договор по чл. 19 ал.3 ЗЗД.

588
Ако предварителният договор не установява същественото
съдържание на окончателния договор, съдът не може с
решението си да замести окончателния договор.”
Законът изисква предварителният договор да
съдържа всички уговорки относно съществените условия на
окончателния договор. Това е безпротиворечивото виждане
на съдилищата по приложение разпоредите на
производството по обявяване за окончателен на
предварителен договор , по на основание чл. 19 ал.3 ЗЗД .
Когато предварителния договор , предмет на иска по
чл. 19 ал.3 ЗЗД , е за учредяване или прехвърляне на
вещни права върху недвижим имот , се отчитат различни
правни разрешения относно начина на индивидуализация
на недвижимия имот, отчитат се затруднения когато
предмет на предварителния договор са няколко
недвижими имота , или предмет на иска по чл. 19 ал. 3
ЗЗД е за част от уговорената между страните
престация.
Проблемът за индивидуализацията и
идентифицирането на недвижимия имот в предварителния
договор произтича от нуждата не само да се установи точно
параметрите на волята на обещателя- продавач, но и
поради нуждата с тази идентификация имотът да бъде
отразен в съдебното решение с оглед необходимостта от
настъпване /проявлението/ на преобразуващия ефект на
упражненото постестативно право по чл. 19 ал.3 ЗЗД на
влязлото в сила съдебното решение и зачитането му като
надлежен титул за собственост.
Фактическият проблем за индивидуализация или
идентификация на недвижим имот/ предмет на
предварителен договор, който следва да се обяви за
окончателен / възниква когато след сключването на
предварителния договор е последвала промяна в
регилационния статут на поземления имот /ЧИЗР/ т.е.
промяна в резултат на административна процедура или е
налице преустройство на сгради /постройки/ в резултат на
волята на собственика на имота.
Изменението на регулацята е административна
процедура, проведена на основание действащия
благоустройствен закон – ЗУТ. При спор за идентичност на
имотите по стар и нов РП съдът следва да допусне
изслушването на експертно становище , тъй като
промяната ,без да се отразява на правото на
собственост,следва да се отрази в решението по чл. 19
ал.3 ЗЗД. Ако постъпят данни за нов регулационен статут

589
на имота, или за получен идентификационен номер при
наличие на изготвена на населеното място КК, то съдът
следва да укаже на страната необходимостта от уточнение
на исковата молба относно индивидуализацията на имота
и по новия РП.
Съгласно § 16 ПР на ЗУТ , ако новата регулация не
е приложена , за недвижимият имот има действие стария
регулационен план, което обстоятелство няма да наложи в
решението , с което се явява предварителния договор за
окончателен , да се отрази новата идентификация на
имота .
В хипотеза когато с предварителния договор е
обещано прехвърлянето правото на собственост върху
няколко недвижими имота при уговорена обща цена , а с
иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД е заявено искането за обявяване
на предварителния договор за окончателен само за някой
от имотите , искът е допустим. Не може да се уважи
възражения , че за посочената индивидуално определена
вещ няма цена като основен елемент на договора, тъй като
цената на всеки отделен обект / на правото на
собственост/ е установима с помощта на вещо лице, т.е. тя
е определяема и искът не може да бъде отхвърлен поради
липса /неопределяемост/ на цена на отделните обекти.
Определяемостта на цената, като съществен
елемент на договора, обуславя от процесуална гл.т.
възможността чрез допустимите от ГПК доказателствени
средства- съдебно техническа или икономическа,
евентуално комплексна експертна оценка, в договорената
обща рамка като цена на сделката, да бъде конкретно
определена и съответно да бъде елемент от съдебното
решение.
Пример - Решение Nо 72 от 14.07.2011 година по
т.д. N 659/ 2010 година на ВКС-ТК-I отд., постановено по
реда на чл. 290 ГПК, с което се приема , чe “ след като
съдът следва да замести с решението си обещания
договор , то той не разполага с правото да внася каквито и
да било изменение в съдържанието му , тъй като е
задължен в съдебния акт да го възпроизведе , така както те
са очертани в предварителния договор, когато счете , че
искът е основателен, а определянето на конкретна цена за
една от обещаните няколко на брой вещи , не променя
постигнатото от страните съгласие за общата цена по
договора.”
В насока на разширяване възможността за по –
широка преценка на съда от гл.т. на „определяемост” на

590
престацията, когато предварителният договор не съдържа
съвсем точна дефинираност , са и задължителни мотиви
по Решение Nо 101 от 20. 04. 2011 година по гр.д. Nо
776/2010 година на ВКС-III отд., постановено по реда на
чл. 290 ГПК. с посоченото решение ВКС приема , че в
хипотезата на двама или повече купувачи „когато цената
на имотите е общо посочена в предварителния договор и
липсва уговорка кой от купувачите каква част или имот
конкретно ще придобие с окончателната сделка, е налице
делимост , поради което всеки купувач самостоятелно
разполага с иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД за обявяване на
договора за окончателен в съответната идеална част,
която следва да му бъде прехвърлена“. Употребеният
термин „делимост “ касае възможността всяка една от
страните-купувач по договора да упражни самостоятелно
своето субективно постестативно право спрямо обещателя,
за съответната договорена част или обект.
Друга усложнена хипотеза е налице когато повече
от едно лице са сключили предварителния договор за
прехвърляне право на собственост върху недвижим имот –
на страната на обещателите или купувачите – в съдебното
производство те не са необходими, а обикновени другари ,
т.е. всеки има възможността да упражни самостоятелно
правата си, както и това , че постановеното по отношение
на един от тях решение , не обвързва останалите.виж
Решение Nо 364 от 30.04.2010 год. по гр.д. Nо 689/2009
год. на ВКС-IV отд., постановено по реда на чл. 290 ГПК,
имащо отношение по въпроса за правилното конституиране
на страните по иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД .
Ако са налице валидно сключени няколко предварителни
договори с предмет един и същ недвижим имот или
ограничено вещно право и с заявения иск по чл. 19 ал.3
ЗЗД се иска да се обяви за окончателен не първия според
дата предварителен договор, а някой от последващите
сключени договори, съдът не държи сметка за останалите.
Но ако се иска обявяване за окончателен предварителен
договор за учредяване или прехвърляне на вещни права
при влязло в сила решение по чл. 19 ал.3 ЗЗД по друг
предварителен договор със идентичен предмет,
решението на съда от гл.т. налице ли е предмет на
договора или не, и може ли да бъде обявен за окончателен
предварителен договор за недвижим имот, който имот вече
не е в патримониума на обещателя-продавач , ще следва
да бъде съобразено с поредността на вписването на
искови молби.

591
 Аналогична хипотеза е тази , при която, преди да
бъде заявен иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД за обявяване за
окончателен предварителен договор за учредяване или
прехвърляне на вещно право, собственикът обещател се
е разпоредил с обещания за прехвърляне недвижим имот
на трето лице въз основа на сделка, сключена под
формата на нотариален акт . Решението на съда следва
да е отхвърлително, след като към момента на
разглеждане на делото, обещателя продавач не е
собственик на имота.
Ако се иска обявяване за окончателен на
предварителен договор за продажба на обект в
неизградена сграда , като обещателя-продавач се
задължава да прехвърли собствеността на жилище,
ателие, гараж и др. обекти след построяването им т.е.
предмет на договора са неизградени - бъдещи вещи, при
условие, че е титуляр на правото на строеж на същите, и
поради забавено или пълно неизпълнение собственика на
терена е поискал по съдебен ред- чл. 67 ЗС да се
прогласи , че правото на строеж е погасено в негова полза
, при уважаване на иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД ,няма да се
постигне целта на съдебното производство , тъй като
съдебното решение няма да може да се прояви
конститутивния , вещно-правен ефект след като правото на
строеж, въз основа на което следва да се придобие
собствеността на обекта, е погасено и обещателят-
продавач не е собственик на имота. В тази насока са
задължителните разяснения на ТР 1/2012 година на ОСГК
на ВКС.
ЗАЩИТА на ответника по иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД
следва за започне още с отговора на исковата молба чрез
възражения , касаещи допустимост на иска като
оспорване на процесуалната легитимация на страните ,
оспорване редовността на исковата молба , в т.ч. , че не е
вписана , липса на изискуемост на вземането/ липса на
настъпил падеж/ , като conditio sine qua non за предявяване
на иска, възражения за неспазена подсъдност. Материално
–правната защита касае възражения по съществото на
спора, по основателността на иска - в случая възражения
свързани с валидността на предварителния договор /
нищожност , унищожаемост; възражение за погасителна
давност , за липса на собственост в патримониума на
обещателя-продавач на вещното право, че не е получено
нужното съдействие за изпълнение на поетото задължения
от страна на ищеца като изправна страна по договора.

592
Уредбата на ГПК не бележи отклонения от правилата на
общия исков процес, така , че за изчерпване възраженията
на ответника като защита срещу предявения иск/ чл. 131-
133 ГПК/ , относно приложимостта на принципа за ранната
преклузия, за оспорването на писмените доказателства/
чл. 193 ал.1 ГПК /, за ангажиране на гласни доказателства и
ограниченията да се слушат свидетели важат общите
принципи и правила.

Обективно съединяване на искове

Обективното съединяване на исковете може да бъде
по инициатива на ищеца, когато с исковата молба е
предявен повече от един иск срещу ответника/ответниците
наред с иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД или по инициатива на
ответника, в рамките на предприетата от него защита.
Ищецът може да заяви наред със иска по чл.19 ал.3
ЗЗД иск за акцесорно вземане –лихви, неустойка, може да
предяви заедно с иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД и иск по чл. 108
ЗС за предаване владението на вещта. Съединяването на
исковете е при условията на кумулативност , тъй като
наред с иска за обявяване за окончателен предварителния
договор за продажба на недвижим имот, се иска и
предаване владението по силата на заявения
ревандикационен иск по чл. 108 ЗС .Уважаването на втория
иск е в отношение на обусловен от позитивния резултат по
иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД , иск , но предполага постановяване
на два самостоятелни диспозитива. Виждането на някои
съдебно състави или теорията , че се касае до
съединяване на искове при условията на евентуалност не
може да се приеме , тъй като в хипотезите на това
съединяване на искове ако ‘предпочитания’ иск бъде
уважен , то другият иск се оставя без разглеждане, а в
случая при отхвърляне на обуславящия иск по чл.19, ал.3
ЗЗД ще се отхвърли и този за собственост по чл.108 ЗС,
тъй като ищецът не може да се легитимира като собственик
по ревандикацията.
При условията на евентуалност обаче може да бъде
съединен иск за връщане на недължимо платената цена по
предварителния договор , доколкото иска по чл. 19 ал.3
ЗЗД бъде отхвърлен, тъй като разглеждането му се поставя
в зависимост от сбъдването на отрицателното условие, че
е отхвърлен иска за обявяване на предварителния договор
за окончателен поради което се дължи връщането на
платената цена на неосъществено основание – чл.55, ал.1,
пр.2 ЗЗД..

593
 Ищецът може да съедини с иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД с
иск по чл. 195 ал.1 във вр. с чл. 193 ЗЗД за намаление
цената на вещта/ недвижимия имот/ , ако са налице
предпоставки за това, съответно изложени в исковата
молба и обективно са настъпили промени в качеството на
вещта, които могат да обусловят намалението на цената.
При условията на кумулативност ищецът може да
предяви наред с иска по чл.19 ал.3 ЗЗД и иск по чл. 135
ЗЗД / павлов иск/ срещу обещателя-продавач и едно трето
лице , ако между временно преди вписване на исковата
молба по чл. 19 ал.3 ЗЗД се окаже , че собственикът-
обещател се е разпоредил с недвижимия имот, предмет на
предварителния договор, в полза на третото лице. С иска
по чл. 135 ЗЗД ищецът-купувач цели да прогласи
разпоредителната сделка за относително недействителна
по отношение на него за да може да получи позитивно
решение по иска си по чл. 19 ал.3 ЗЗД, т.е. не само
обезщетение за неизпълнението, тъй като искът по чл.19,
ал.3 ЗЗД би бил отхвърлен поради това, че обещателят е
отчуждил имота, а да го върне в патримониума на
последния, за да може да може да прехвърли на купувача
собствеността му съгласно поетото задължение по
предварителния договор – ППВС № 1/29.3.1965 г. по
гр.д.№ 7/64 г..
В рамките на защитата на ответника разпоредбите
на ГПК е предвидил възможността да се предяви насрещен
иск- чл. 211 ГПК и да се направи възражения за
прихващане. За приемането на насрещен иск в
производството по чл. 19 ал.3 ЗЗД важат общите правила .
Насрещният иск може да се предяви , когато ответникът
като ищец по насрещния иск твърди, че ищецът по иска по
чл. 19 ал.3 ЗЗД не е изпълнил свое насрещно задължения,
обуславящо различен момент на падежа, или свързан със
забавеното изпълнение на паричното задължения/
претенция за лихви/.
Възражението за прихващане може да се направи
ако насрещните претенции са еднородни и компенсируеми
вземания.
Отказът на съда да приеме за съвместно
разглеждане насрещния иск не подлежи на обжалване, тъй
като определението с което не се допуска приемане на
насрещния иск не е от категорията на определенията по
чл. 274 ал.1 ГПК- нито е преграждащо по нататъшното
развитие на делото, искът може да се предяви в
самостоятелно исково производство, нито е от категорията

594
на тези определения , изрично посочени в закона като
обжалваем съдебен акт.
В производството по иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД може
да бъде приет за разглеждане инцидентен установителен
иск , с който е поискано съдът да се произнесе с нарочно
съдебно решение по съществуването или
несъществуването на едно друго спорно правоотношение ,
явяващо се преюдициално за спора по чл.19 ал.3 ЗЗД. С
заявения инцидентен установителен иск или чрез
възражения за прогласяване нищожността на
предварителния договор поради порок на волята на
страните, нищожност на придобивното основание на
обещателя продавач се стига до хипотезите на обективно
съединяване на искове .
Ако не бъде приет за съвместно разглеждане
насрещен иск , с който е оспорена собствеността на
продавача , придобил недвижимия имот , предмет на
предварителния договор / пример: в нарушение на чл.
35-41 от ЗППДОбП / отм./ във вр. с § 5 ал.1 от ПЗР на
ЗППДОбП / отм./ / поради нищожност на договора за
приватизационна продажба, легитимиращ продавача
/обещател/ за собственик , в рамките на защитата на
ответника по иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД , релевираното
възражение следва да бъде разгледано , но само ако е
заявено в срока по чл. 131 ал.1 във вр. с чл. 133 ГПК – т.е.
в отговора на исковата молба. Ако не е допуснат за
съвместно разглеждане с иска по чл.19, ал.3 ЗЗД
насрещен иск, обуславящ основателността на иска по
чл.19, ал.3 ЗЗД , респ. пропусната е възможността за
възражение от ответника в този смисъл, тази претенция
може да бъде предявена в отделно производство и като
имаща преюдициално значение за спора по чл.19, ал.3
ЗЗД, производството по последния следва да се спре на
основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до решаване с влязло в
сила решение на спора по обуславящия иск.
Допустимо е съединяването на иска по чл. 19 ал.3
ГПК с заявен от ответника като насрещен иск осъдителен
иск – обезщетение вместо изпълнение за вреди / преки ,
пропуснати ползи/,тъй като претенцията е облигационни по
своя характер, с вещен иск – ревандикационен иск по чл.
108 ЗС при насрещно твърдение , че предварителния
договор е нищожен.
Недопустимо е съединяването на конститутивен
иск с друг конститутивен иска - не може иска по чл. 19
ал.3 ЗЗД например да се съедини с иска по чл. 33 ал.2 ЗС,

595
да се съедини иск по чл. 19 ал.3 ЗЗД с иск по чл. 87 ал.1
ЗЗД за разваляне на договора.
Пример- с Определение Nо 854 от 15.07.2009
година по гр.д.Nо 365/2009 година на ВКС- III отд. , на
поставен въпрос по чл. 280 ал.1 ГПК „ за приложението
на чл. 33 ал.2 ЗС в производството по иск за обявяване на
предварителен договор за окончателен на идеални части
от недвижим имот / респ. чл. 66 ЗС/” от гл.т.
необходимостта да се представят писмени доказателства
за предложение към съсобствениците и декларация , че
никой от тях не е приел предположението, не е допуснато
касационното обжалване с довод , че „правата на
съсобствениците чрез иска по чл. 33 ал.2 ЗС не може да се
реализира в производството по иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД „.
Това разбиране следва да бъде споделено от гл.т.
недопустимостта да се допусне обективното съединяване
на конститутивни искове и се разшири предмета на спора
по чл. 19 ал.3 ЗЗД .Тази недопустимост се свързва и в
двата случая с обстоятелството, че предварителният
договор за продажба на недвижим имот не прехвърля
правото на собственост докато не се сключи окончателния,
респ. не се постанови заместващо последния, влязло в
сила съдебно решение по уважен иск по чл.19, ал.3 ЗЗД,
което има вещноправния прехвърлителен ефект. Поради
това щом като липсва такова прехвърляне с влязло в сила
решение, не може да се предяви иска за изкупуване по
чл.33, ал.2 ЗС, което изключва това да стане съвместно с
този по чл.19, ал.3 ЗЗД при висящ процес по него. В
производството по чл.19, ал.3 ЗЗД, ищецът купувач не
може да представи писмени доказателства за
изкупуването, тъй като не е съсобственик на имота, както и
направеното от него предложение за изкупуване е
ирелевантно. От момента на узнаването на влязлото в сила
решение, което замества окончателния договор за
продажба на идеална част от съсобствения имот на трето
лице, може да се предяви иска за изкупуване от
съсобствениците, на които не е предложена продадената
идеална част – Решение № 52/8.6.1982 г. по гр.д.№ 32/82 г.
на ОСГК на ВС.. Същото се отнася и до недопустимостта
на съединяване на исковете по чл.19, ал.3 и чр.87 ЗЗД, тъй
като вторият може да се предяви само след сключване на
окончателния договор или постановяване на влязло в сила
решение за обявяване предварителния договор за
окончателен, тъй като може да се иска разваляне поради
неизпълнение на договора, прехвърлил правото на

596
собственост или друго вещно право. Това е така защото,
искът по чл.87, ал.3 ЗЗД се отнася до разваляне поради
неизпълнение на договори, с които се прехвърлят,
учредяват, признават или прекратяват вещни права върху
недвижими имоти, а това е окончателния договор,
респ.заместващото го решение по чл.19, ал.3 ЗЗД, които се
развалят по съдебен ред. Такъв договор не е
предварителния , който няма вещноправен прехвърлителен
ефект и поради това може да се развали с извънсъдебно
изявление от изправната страна – чл.87, ал.1 и ал.2 ЗЗД.

Разглеждане на делото
Редовната искова молба, след проверка на
допустимостта на иска в закрито/ разпоредително/ съдено
заседание, се насрочва за разглеждане в открито съдебно
заседание. С призовката за насроченото открито съдебно
заседание, на страните се изпраща проект на изготвения
доклад на съдията, след като при изготвянето му са
съобразени тезите по разменените съдебни книжа и
съобразно твърденията на страните и техните
доказателствени исканията - чл. 131 ГПК, чл. 145 ГПК,
чл.146 ал. 2 ГПК, чл. 155 ГПК и др.
Процесуалните действия по изслушване тезите на
страните, доказателствените искания и тяхното допускане
се извършват само при редовно съдебно заседание- т.е.
при редовно призовани страни за открито съдебно
заседание и законосъобразно изършени в закрито
заседание процесуални действия.
Няма разлика при движение на производството до
приключване на производството в първа инстанция от
общия исков процес.
Тежест на доказване - тежестта на доказване е върху
страната – ищец. Какво следва да докаже ищеца: че е
сключен валиден предварителен договор,
добросъвестността си в смисъл на точно изпълнение на
поетото от негова страна задължение по договора,
настъпилия падеж, евентуалното изпълнение на
допълнителни клаузи или изпълнението на допълнителни
изисквания на законите/ разрешения, строителни книжа и
др./ .
Ако се касае до предварителен договор , с който е
поето задължение за учредяване или прехвърляне на
вещни права , законодателят е поставил специалните
изисквания с разпоредбата на чл. 363 ГПК – а именно:
“когато задължението е за прехвърляне на недвижим имот,

597
съдът проверява и дали са налице предпоставките за
прехвърляне на собствеността по нотариален ред ,
включително дали отчуждителят е собственик на имота.
Казано ясно, съдът следва да извърши проверка на онова
придобивно основание по см. на чл. 77 ЗС, на което почива
правото на собственост на обещателя-продавач. Тази
проверка означава събиране на доказателства, че
обещателят е собственик. Доказването на фактите следва
да бъде пълно и пряко. В случай, че отчуждителят не може
да се легитимира като собственик с документ за
собственост, който удостоверява придобивното му
основание по смисъла на чл.77 ЗС, съдът би могъл да
проведе проверка за наличието на правото на собственост
на продавача като разпита свидетели и събере
доказателства от общината/кметството/, които установяват
владение на имота в срока на придобиването му по давност
като действа като нотариус по аналогия на издаване на
нотариален акт за собственост по обстоятелствена
проверка. В тази насока той е длъжен служебно да напъти
/ арг. чл. 146 ал.2 ГПК/ ищеца да посочи доказателства в
този смисъл.
Признание на иска- едностранно изявление на
ответника, с което същият заявява, че счита иска за
основателен - т.е. признава както основанието, така и
неговия размер. Ако е налице такава хипотеза, ищецът –
съгласно чл. 237 ГПК може да поиска от съда да се
прекрати съдебното дирене/ т.е. събиране на
доказателства/ и да постанови решение с оглед на
признанието, което следва да бъде отразено в мотивите.
Това признание е неоттегляемо, обвързва съда и не
може да бъде оспорено пред въззивната инстанция с оглед
на порок на волята .
Решение на първата инстанция- постановява се ,
според изискванията на чл. 235 ал.5 ГПК като реквизити и
съдържание, в едномесечен срок от датата на съдебното
заседание, в което са приключили устните състезания по
делото.
С решението по чл. 19 ал.3 ЗЗС, с която се
уважава иска следва да бъдат възпроизведени
клаузите на предварителния договор. Съдът не може
да се отклонява от тяхното съдържание и формулировка,
не може да вменява нови права и задължения за страните.
Ако с иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД има съединени искове-по тях
се постановява отделен установителен или осъдителен
диспозитив.

598
 ВКС приемайки неотклонно тази позиция за
задължителното възпроизвеждане на клаузите на
предварителния договор в диспозитива на съдебното
решение, с което се уважава конститутивния иск по чл. 19
ал.3 ЗЗД, допуска някои отклонения. Така в хипотезата ,
когато с обжалваното решение е обявен за окончателен
предварителен договор за покупко-продажба на седем
самостоятелни обекти в сграда, индивидуализирани
съгласно идентификационни номера по кадастрална карта
/ КК/ , приета след сключването на договора, и при
описание по площ, граници и вид на имотите , различени от
това по предварителния договор , и без да се
възпроизвежда клаузата относно цената „ е потвърдил
решението на долустоящия съд. Приема се, че
решението по уважения конститутивен иск по чл. 19 ал.3
ЗЗД правилно е съобразено с актуалния правно-
технически статут на недвижимите имоти по заключение на
вещо лице , свързано с приетата КК съгласно действащите
правила на ЗКИР / Закон за кадастъра и имотния регистър/
и дадените идентификационни номера на всеки обект в
рамките на предмета на договора и пълно идентичност. По
отношение липсата на клаузата за цена на договора ,ВКС
приема, че пропускът не обуславя незаконосъобразност на
обжалваното решение , тъй като същият може да се
отстрани по реда на чл. 250 ГПК т.е. като очевидна
фактическа грешка.
Вписване на решението – Съгласно чл. 112 б.”з”във
вр. с б.”а” ЗС съдебното решение , с което е обявен за
окончателен , предварителен договор за учредяване или
прехвърляне на вещни права подлежи на вписване.
Задължение на съда е да укаже в диспозитива на
решението си , че постановения съдебен акт подлежи на
вписване. Ако решението , с което предварителния договор
за прехвърляне право на собственост е обявен за
окончателен не е вписан в 6 м. срок по чл. 115 ал.2 ЗС се
заличава ефекта на вписването на исковата молба. Това е
проблем в хипотезата, когато има последващо
прехвърляне на същия имот от продавача по
предварителния договор на трето лице след отпадане
действието на вписаната исковата молба за обявяването
му за окончателен поради невписване решението по
уважения иск по чл.19, ал.3 ЗЗД. В тази хипотеза третото
лице ще запази придобиването на вещното право, ако
впише придобивния си акт преди ищеца да впише

599
решението, с което е уважен иска му по чл.19, ал.3 ЗЗД
при изтекъл 6 месечен срок за вписването му.
След влизане в сила на решение , с което един
предварителен договор е обявен за окончателен на
основание чл. 19 ал.3 ЗЗД , дори и да не е вписано , то
обвързва страните по него. Вписването на това съдебно
решение , дори и след 6 м. срок има силата на нотариален
акт за прехвърляне право на собственост, но с посоченото
–горе за отпадане предпазващото действие на исковата
молба по чл.19, ал.3 ЗЗД по отношение на придобивания на
имота от трети лица.
Ако според предварителния договор ищецът
/купувач/ следва да изпълни насрещно задължение при
сключването на окончателния договор, съдът в
производството по иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД , има уредената
от законодателя възможност да постановява решение ,с
което замества окончателния договор под условието, че
ищецът-купувач също да изпълни задълженията си в един
кратък срок- двуседмичен срок от влизане на съдебното
решение в сила – чл.362, ал.1 ГПК..
Формулировката на чл. 362 ГПК налага извод, че
позитивното решение , което постановява съда, замества
неизпълнената престация , но не и волеизявлението на
ответника. В съдебното решение , решаващият съд
обективира воля , чрез която реализира пряко последиците
на несключения по доброволен ред окончателен договор
за прехвърляне право на собственост. Решението на съда
има пряко действие в чуждата правна сфера-тази на
ответника , замества неизпълненото задължение за
прехвърляне правото на собственост под условие -
двуседмичен срок от влизането му в сила, в които срок
ищецът ще заплати изцяло договорената цена. Тази
специфика на иска го характеризира като конститутивен, а
постановеното решение не съставлява основание за
принудително изпълнение , след като търсената промяна в
чуждата правна сфера настъпва с влизането му в сила.
ВКС с Решение Nо72 от 14.07.2011 година по
т.д. Nо 659/2010 година на ВКС-ТК 1 отд./ е приел, че в
производството по чл. 361-363 ГПК, не могат да бъдат
разглеждани възражения, правопроменящи или
погасяващи ликвидността и изискуемостта на
задължението за плащане на цената и по-конкретно в
хипотеза при релевирано възражение за прихващане с
неустановено по размер и изискуемост друго парично
вземане на купувача срещу обещателя. Съдът изключва

600
възможността да разшири предметния обхват на спора с
други спорни гражданско- правни отношения, неотклонно
следвайки позицията си, че въпросите за начина на
изпълнение на задължението за плащане на цената не са
в предмета на спора на иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД. Няма
пречка обаче да се извърши прихващане с безспорно,
изискуемо и ликвидно вземане на купувача срещу
продавача, ако направеното от първия възражение в този
смисъл се изразява в материалноправно изявление за
прихващане по чл.103 във връзка с чл.104, ал.1, изр.1 ЗЗД
и се ангажират доказателства за това. Това е така защото с
него се твърди, че са настъпили последиците на
прихващането като насрещните вземания са се погасили до
размера на по-малкото от тях от деня, в който са били
налице условията на чл.103 ЗЗД. Определеният от
законодателя срок за изпълнение задължението на ищеца
касае последиците на евентуално неизпълнение- а именно
правото на ответника да поиска от съда обезсилване на
съдебния акт - чл. 362 ал. 2 ГПК. Предметът на този иск
касае изпълнението от купувачите по предварителния
договор, обявен за окончателен по иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД,
задължението си да заплатят на продавачите пълната
продажна цена в двуседмичен срок от влизане в сила на
решението по чл. 19 ал.3 ЗЗД. Поради това, че се касае до
парично задължение, което е носимо, ще се приложи
правилото за изпълнение на паричните задължения на
чл.68, б.”а”ЗЗД. В рамките на този иск биха могли да се
разгледат онези правопроменящи или правоизключващи
възражения относно начина на изпълнение на паричното
задължение, които са извън предмета на иска по чл. 19 ал.3
ЗЗД, хипотеза, която ще бъде разгледана в изложението.
Относно моментът, от който тече срока по чл. 362
ал.2 ГПК следва да се съобразят задължителните мотиви
на Решение Nо 340 от 27.07.2010 година по гр.д. Nо
1088/ 2009 година на ВКС- IV отд., се приема , че „срокът
за изпълнение на задължението по чл. 362 ал.1 ГПК тече от
момента , когато решението окончателно е произнесено от
ВКС “, и след тези решения са необжалваеми и не се
съобщават на страните, то за меродавен момент следва
да се приеме датата на обявяване на съдебното решение.
Обезсилването на решението по чл.19, ал.3 ЗЗД при
неизпълнение на задължението на купувача за заплати
дължимата цена има последици, аналогични на разваляне
на договор по смисъла на чл.88 ЗЗД. То има ретроактивно
действие като възстановява положението преди уважаване

601
иска по чл.19, ал.3 ЗЗД – реституция на даденото от
страните / връщане на имота на продавача и ако има
частично платена цена на купувача/, евентуално може да
се търсят вреди от неизпълнението и да се върнат
плодовете на вещта , респ.тяхната стойност, ако такива са
получени от купувача.като владелец на имота. За да се
противопостави обезсилването на решението по чл.19, ал.3
ЗЗД на третите лица, исковата молба за обезсилване
следва да бъде вписана.Ако третите лица са придобили
имота преди нейното вписване, те запазват правата си -
арг. от чл.88, ал.2 ЗЗД.
Особеност на производството по обявяване за
окончателен на предварителен договор по чл. 19 ал. 3 ЗЗД
е вложено в изискването на чл. 363 in fine ГПК , в
хипотезите на обявяване за окончателен на предварителен
договор за учредяване или прехвърляне на право на
собственост върху недвижим имот,. Сезираният съд е
длъжен да провери дали отчуждителят е собственик на
имота. Тази проверка не засяга допустимостта на
съдебния исков процес, а е правно-релевантен факт ,
свързан с основателността на иска . Релевантният момент
към който се изследва дали правото на собственост
принадлежи на обещателя е не датата на сключване на
предварителния договор , а момента на постановяване
на решението по чл. 19 ал.3 ЗЗД- респ. приключване на
устните състезания в първа инстанция.
В рамките на проверка дали обещателят е
собственик на имота, следва да се обърне внимание на
хипотезите , когато страна по предварителния договор-
обещател е лице , което е в брак както към момента на
сключване на договора , така и към момента на
разглеждане на делото , а имотът- предмет на договора ,
който следва да се обяви за окончателен, е притежание на
двамата съпрузи, придобито в режим на съпружеска
имуществена общност. При обсъждане на въпросите за
надлежните страни в процеса е взето отношение по тези
въпроси.
Страни по иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД са лицата ,
сключили предварителния договор. В редица решения на
ВКС се приема , че ако предмет на предварителния договор
е недвижим имот-съпружеска имуществена общност, то
за да може този договор да бъде обявен за окончателен по
съдебен ред , следва да е налице валидно изразено
съгласие от двамата съпрузи, без да се третира въпроса
как е дадено.

602
Пример- с Решение Nо 59 от 06.10.2010 година по гр.д.
Nо 1592/2009 година ВКС -IV отд., постановено по чл.
290 ГПК, ВКС приема , че в хипотезите „ на сключен
предварителен договор по чл. 19 ал.3 ЗЗД от единия
съпруг, при зачитане на задължителните указания на ПП
ВС 5-72 относно неделимостта на съпружеската
имуществена общност и правилата на действащия СК /§ 4
ал. 1 от ПЗР на СК от 2009 г./ за начина на разпореждане с
имущество , в режим на общност, при преценката за
основанията да се уважи сключения от единия съпруг
предварителен договор за прехвърляне на вещни права,
бездялова съпружеска имуществена общност не може да
се третира като дялова, обикновена съсобственост и искът
да се уважи само за частта на съпруга-обещател.“ Или
казано по ясно, разпореждането с бездяловата съпружеска
общност може да бъде извършено само със съгласието на
съпрузите-съсобственици.Това съгласие може да бъде
дадено по най-различен начин, но при спазване на
формата за валидност, необходима за прехвърляне на
вещни права върху недвижим имот, съответно обещанието
за такова прехвърляне. Така и двамата съпрузи могат да
участват като продавачи по предварителния договор, при
което те ще имат качеството на ответници по иска по чл.19,
ал.3 ЗЗД, могат да бъдат продавачи по окончателния
договор, макар че само единия от тях е фигурирал като
такъв по предварителния, може да бъде дадено
нотариално заверено пълномощно от съпруга, който не
участва като страна в продажбения договор, с което да
упълномощи другия, който има това качество, да сключи
сделката както по предварителния,така и по окончателния
договор съобразно съществените условия, предвидени в
тях, за които е упълномощен, с писмен анекс към
предварителния договор за даване съгласие за
прехвърлянето на неучаствалия по него съпруг. Би могло
да се приеме по арг. от чл.24, ал.4, изр.2 СК, че
неучаствалият като страна по предварителния договор
съпруг, който обаче е конституиран като ответник по иска
по чл.19, ал.3 ЗЗД и е признал същия, с това е дал
съгласие за прехвърлянето на вещното право и е обвързан
от конститутивния ефект на решението.

Влизане в сила на решението, такси и разноски

Решението, с което се уважава иска по чл. 19 ал.3
ЗЗД влиза в сила по правилата на чл. 296 ГПК. Решение, с
което се уважава иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД, подлежи на

603
вписване, съгласно чл. 112 б.”з”ЗС, като самото
вписването не е предпоставка за проявление на
конститутивния / преобразуващия / ефект на съдебния акт.
Ако решението по уважения иск по чл. 19 ал.3 ЗЗД
не бъде вписано в 6- месечния срок от влизането му в сила
, ефекта на вписването на исковата молба се заличава,
без това да се отразява на силата на пресъдено
нещо.Влязлото в сила решението обвързва страните.
Вписването има оповестително и защитно действие, но не е
елемент от волята на съда касаещ крайния изход на спора
по чл. 19 ал.3 ЗЗД дори и когато служебно е разпоредено
извършването му от съответната Служба по вписванията ,
поради което дори и след вписването му след 6 м. срок ,
съдебното решение има силата на нотариален акт за
прехвърляне правото на собственост.
С разпоредбата на чл. 364 ал.1 ГПК се сочи , че с
решението по уважения иск по чл. 19 ал.3 ЗЗД , съдът е
длъжен да постанови и осъдителен диспозитив спрямо
ищеца за заплащане на Държавата следващите се
разноски по прехвърлянето на имота / местните данъци и
такси/ и нарежда да се впише възбрана върху имота до
тяхното изплащане.
Решението на съда досежно дължимите от ищеца
по уважения иск по чл. 19 ал.3 ЗЗД разноски по
прехвърляне на имота касаят задължителното
присъждане на дължимите суми по ЗМДТ. Нареждането за
служебно вписване на възбрана върху имота до
изплащането на дължимите такси и разноски
прехвърлянето на имота следва да бъдат съобразени
изискванията на чл. 25 от ПВп / Правилника за
вписванията/ във вр. с чл. 24 б.”а-в” и чл. 6 ал.1 б.”а” от
същия правилник във вр. с чл. 60 т.1-7 от ЗКИР / Закон за
касастъра и имотния регистър/.
За да бъде издаден препис от решението ,
съгласно чл. 364 ал.2 ГПК , ищецът следва да докаже на
съда , че са платени разноските по имота и публичните
задължение на праводателя - обещател по предварителния
договор.
Разпоредбата на чл. 2 на цитирания текст съдържа
по ефективен стимул за своевременното заплащане на
дължимите суми по прехвърлянето, тъй като съдът не
издава препис от решението, докато ищецът не докаже , че
е заплатил разноските по прехвърлянето и дължимите
данъци и такси за имота, последното изискване добавено с
§ 15 на ЗИДГПК с ДВ. бр.50/2008 година.

604
 Пример -с Решение No 1352 от 24.02.2009 година
по гр.д. Nо 395/2007 г. на ВКС- II отд., постановено по чл.
290 ГПК , се приема , че „съдът не издава препис на ищеца
от решението по чл. 19 ал.3 ЗЗД, без да са заплатени
разноските по прехвърлянето , данъците и другите
публични задължения на праводателя към държавата и
общините по седалището му.” Съгласно закона, тежестта
на доказване за липса на задължения от посочения вид, е
на ищеца , като без значение е кой ги погасява. Ако
ищецът погаси задълженията на праводателя си , той ще
се суброгира в правата на държавата. Съгласно чл. 264 ал.
4 ДОПК /Данъчно-осигурителен процесуален кодекс/
уреждащ прехвърлянето на право на собственост по
нотариален ред, ако продавачът даде съгласие
продажната цена на имота да постъпи за погасяване на
данъците му, нотариусът изповядва продажбата.
Съдебната практика приема, че хипотезата е приложима и
при погасяване на задълженията и при постановени
решения по чл. 19 ал.3 ЗЗД , с които по съдебен ред един
предварителен договор за прехвърляне на право на
собственост.респ. учредяване на вещни права/ е обявен за
окончателен. Неплатените данъци за имота не са
основание за отхвърляне на иска по чл. 19 ал.3 ЗЗД, а само
основание за отказ да се издаде препис от решението, с
което този иска се уважава, а без представен от ищеца
препис от решението, то не може да бъде вписано.. За да с
легитимира като собственик на имот на основание влязло
в сила решение по уважения конститутивен иск по чл. 19
ал.3 ЗЗД , ищецът-купувач следва да заплати дължимите от
праводателя- обещател данъци и такси за прехвърления
имот, подобно на уредбата за прехвърляне право на
собственост по нотариален ред , включително и при
декларация по чл. 264 ал.4 ДОПК.

605
 ИСКЪТ ПО ЧЛ.135 ЗЗД.
Тотка Калчева

І. Обща характеристика на иска по чл.135 ЗДД. Проверка

за редовност на исковата молба. Подсъдност.
Вписване.

1. Обща характеристика.
Искът по чл.135 ЗЗД, известен като “Павлов иск”, е
познат и на римското право. В теорията и съдебната
практика искът се нарича и “отменителен”. В ЗЗД това
понятие не е употребено, поради което за отграничаване на
този иск от отменителните искове по чл.647 ТЗ, изрично
определени като такива, следва в този случай,
отменителният иск да се свърза и с уредбата му в нормата
на чл.135 ЗЗД – “отменителен иск по чл.135 ЗЗД”.
Законодателят е характеризирал иска като
предоставена на кредитора правна възможност “да бъдат
обявени за недействителни спрямо него действията, с
които длъжникът го уврежда”. Правната доктрина
/проф.Кожухаров, проф.Таджер и проф.Калайджиев/
определят иска като иск за обявяване на относителна
недействителност, с оглед на разграничаването му от
другите основания за недействителност на сделките –
нищожност и унищожаемост. Това теоретично положение е
възприето последователно от съдебната практика.
От гледна точна на процесуалното право искът по
чл.135 ЗЗД се определя като конститутивен. С
предявяването на иска по чл.135 ЗЗД кредиторът
упражнява потестативно право, изразяващо се в правната
възможност да удовлетвори вземането си от имуществото,
предмет на атакуваното увреждащо действие, или да
упражни правото по вземането си без да се зачитат
разпоредителните действия на длъжника.
Упражняването на правото може да се осъществи
само чрез иск. С него се упражнява потестативно право,
което при липса на изрично предвидена в закона
възможност да се упражнява и чрез възражение/както е при
релевиране на унищожаемост на сделките/, може да се
предяви само по исков ред. Проф.Кожухаров застъпва
становището, че правата по чл.135 ЗЗД могат да се
упражнят и чрез възражение, но в практиката на ВКС
подобно разбиране не е споделено. Защитата на правата
на кредитора по реда на чл.135 ЗЗД следва да се
осъществи чрез предявяване на иск, предвид на
константната съдебна практика относно надлежните страни
в процеса, правните последици от уважаването на иска,
действието на съдебното решение и правата на кредитора
при принудителното изпълнение, които ще бъдат подробно
разгледани.

2.Проверка за редовност на исковата молба.

Исковата молба по чл.135 ЗЗД следва да отговаря
на изискванията по чл.127 ГПК. Особеностите се изразяват
в посочване на обстоятелствата, на които се основава
искът – чл.127, ал.1, т.4 ГПК, и в какво се състои искането –
чл.127, ал.1, т.5 ГПК.
За да се даде правна квалификация на предявения
иск като такъв по чл.135 ГПК, съгласно чл.146, ал.1, т.2
ГПК, ищецът следва да изложи твърдения за следните
обстоятелства:
1.За качеството си на кредитор на длъжника и
2.За извършено конкретно действие от длъжника, което го
уврежда.
Твърдението, че ищецът е кредитор на длъжника
може да е изразено чрез посочване на обстоятелствата, от
които произтича негово неудовлетворено вземане – сделка;
двустранен договор; наследяване; право, произтичащо от
развален договор; договор, обявен за нищожен и други.
Вземането следва да е посочено по основание и по размер,
ако същото е оценимо в пари.
Например: “С ответника Х сключихме договор на
01.01.2012г. за доставка на стоки, по който същият пое
задължение да заплати сумата от 1000 лв.” “Със запис на
заповед от 01.01.2012г. ответникът Х пое задължение да ми
заплати сумата от 1000 лв.” Действително, с оглед
основанието, от които произтича вземането, нуждаещите от
доказване факти и обстоятелства и разпределението на
доказателствената тежест, ищецът може да въведе и
твърдения за други обстоятелства например че вземането
му е признато с влязло в сила съдебно решение или че
разполага с изпълнителен лист, както и че вземането му е
прехвърлено, че основанието, на което е предадено
определено имущество е отпаднало и др.
Всички факти относно съществуването на вземането
могат да бъдат изяснени по реда на чл.145, ал.1 ГПК, като
за редовността на исковата молба е от значение
единствено дали въз основа на изложените
обстоятелствата по чл.127, ал.1, т.4 ГПК може да се

607
направи извод, че е въведено твърдение от ищеца за
качеството му на кредитор спрямо длъжника по отношение
на конкретно вземане.
Твърдението, че длъжникът е извършил конкретно
увреждащо действие може да е изразено с посочване на
обстоятелства относно:сключена сделка от длъжника или
извършено от него правно действие като плащане.
Например: “На 01.02.2012г. ответникът Х продаде на
ответника У собствения си недвижим имот......”. За
редовността на исковата молба е необходима
индивидуализацията на увреждащото действие по вид и
време на извършване.
Времето на извършване на увреждащото действие
има значение за фактите и обстоятелствата, подлежащи на
доказване с оглед установяване на елементите от
фактическия състав – дали отменителният иск се
упражнява в хипотезата на чл.135, ал.1 ЗЗД и по чл.135,
ал.3 ЗЗД.
Определянето на правната квалификация на иска се
обуславя и от заявения петитум – искането по чл.127, ал.1,
т.5 ГПК. Законът сочи в какво следва да се изразява
искането: “да бъде обявено за недействително спрямо
ищеца действието, с което длъжникът го уврежда”.
Практически това означава, че формулирането на искането
е предопределено от атакуваното действие.
Например: “Моля да обявите за недействителна
сделката, сключена с договор от 01.02.2012г., между
ответника Х и ответника У”. Ако искането, отправено до
съда, не съдържа употребеното от законодателя понятие
“обявяване за недействителни” на действията на длъжника,
то исковата молба е редовна и при формулирано искане
като: “да отмените”, “да признаете за недействителни”.
Възниква въпросът дали при петитум със
съдържание “да обявите нищожността” предявеният иск
може да се квалифицира като предявен по реда на чл.135
ЗЗД? В този случай, преценката се извършва от съда при
доклада на делото по чл.146 ГПК, но водещото е
съответствието между обстоятелствена част на исковата
молба и петутима. Въведените твърдения от ищеца за
увреждането му като кредитор чрез осъществяване на
конкретно разпоредително действие от длъжника, сочат на
предявен иск по чл.135 ЗЗД.

608
3.Подсъдност.
Родовата подсъдност се определя по правилата на чл.104
вр. чл.69, ал.1, т.4 ГПК, а местната – по чл.105, чл.106,
чл.107, чл.108 и чл.116 ГПК.
Специална подсъдност на иска по чл.135 ЗЗД е уредена в
чл.649, ал.3 ТЗ. Разпоредбата дерогира правилата на ГПК
за местната и за родовата подсъдност, като искът се
разглежда от “съда по несъстоятелността” на длъжника,
извършил увреждащото действие.
Въпросът, който възниква е: Ако след предявяване на иска
по чл.135 ЗЗД се открие производство по несъстоятелност
на длъжника, следва ли съдът да препрати делото на съда
по несъстоятелността?
Поради уредбата на подсъдността по иска по чл.135 ЗЗД в
специалния закон – чл.649, ал.3 ТЗ, ако искът е свързан с
производството по несъстоятелност, т.е. по отношение на
длъжника е открито производство по несъстоятелност, се
дерогира и правилото на чл.120 ГПК. Съдът, пред който е
висящо делото по чл.135 ЗЗД, е длъжен да го препрати на
съда по несъстоятелността.

4.Вписване.
Исковата молба по чл.135 ЗЗД, когато се иска
обявяване на относителна недействителност на действие
на длъжника, отнасящо се до вещно право върху недвижим
имот, подлежи на вписване съгласно чл.114, б.”а”, изр.2
Закона за собствеността вр. чл.135, ал.1, изр.3 ЗЗД, както и
съдебното решение подлежи на отбелязване по реда на
чл.115, ал.1 ЗС.
По силата на чл.112, б.”к” ЗС – в сила от 21.12.2010г.
на вписване подлежи и молбата за отмяна на влязлото в
сила решение по иск по чл.135 ЗЗД.

ІІ. Страни по иска по чл.135 ЗЗД.

Ищец – кредитора, който атакува увреждащото действие,

извършено от длъжника.
Ответници:
Длъжникът, спрямо когото ищецът има неудовлетворено
вземане и който е извършил увреждащото кредитора
действие.
Третото лице, с което длъжникът е договарял, ако сделката
е двустранна, или третото лице, което се е възползвало от
увреждащото кредитора действие на длъжника.

609
1. Длъжникът и третото лице са задължителни
необходими другари в процеса.
Проф.Кожухаров застъпва становището, че ако
искът е предявен само срещу третото лице, това не би
довело до отхвърлянето му.
В съдебната практика последователно е дадено
разрешението, че длъжникът и третото лице, с което той е
договарял, следва да бъдат конституирани като ответници
и имат качеството на задължителни другари. В решение №
10/03.01.1967г. по гр.д.№ 124/66г. на ОСГК на ВС и
Решение № 169/30.12.1985г. по гр.д.№ 130/85г. на ОСГК на
ВС е прието, че и двете страни по сделката следва да се
конституират като ответници по иска и решението следва
да бъде еднакво по отношение на тях.
В Реш.№ 328/23.04.2010г. по гр.д.№ 879/09г. ІІІ г.о.,
разглеждайки въпроса за допустимите възражения на
ответниците в процеса, ВКС е приел, че купувачът по
атакуваната възмездна сделка може да изтъкне в защита
възражения, които материалноправно принадлежат на
неговия другар, свързани с правоотношението на
последния и неговия кредитор. Разрешението е дадено на
основание необходимото другарство в процеса по иска по
чл.135 ЗЗД, но и с оглед на общото овластяване по чл.134,
ал.1 ЗЗД, доколкото между двамата ответници по
отменителния иск също е налице облигация.
Въпросът за другарството в процеса между
длъжника и приобретателя на имота в светлината на
допустимостта на Павловия иск е решен от ВКС по реда на
чл.290 ГПК. В реш.№ 151/27.07.2011г. по гр.д.№ 785/10г. ІІІ
г.о. е прието, че страните по атакуваната сделка в
производството по чл.135 ЗЗД са задължителни другари и
участието им в това производство е условие за
допустимостта на иска. Дадени са указания на въззивния
съд, с оглед на разпоредбата на чл.101 ГПК, исковата
молба да се остави без движение и да се дадат указания
ищеца, в случая – да посочи наследниците на починалия
длъжник – прехвърлител, тъй като искът е бил предявен
само срещу приобретателя.
Изводът, който се налага от даденото разрешение
е, че конституирането на двете страните по атакуваната
сделка обуславя допустимостта на отменителния иск,
предвид на задължителното необходимо другарство в
процеса.
Неконституирането на едната от страните по
сделката – длъжника или третото лице, изисква съдът да

610
изпълни задълженията си по чл.101 ГПК и да даде указания
на ищеца за отстраняване на процесуалните пречки за
упражняването на правото по чл.135 ЗЗД.

2.Съпрузи.
Ако приобретател по прехвърлителната сделка е
лице, което е в брак и придобитото имуществото е в режим
на съпружеска имуществена общност, надлежни ответници
по иска са и двамата съпрузи. Последните са необходими
другари като участници в неделимо правоотношение
поради бездяловия характер на съпружеската имуществена
общност.

3. Длъжник – юридическо лице, което не е

правосубектно.
Въпрос, който се поставя в съдебната практика е:
Ако длъжникът е юридическо лице, което е заличено
от съответния регистър и следователно е неправосубектно,
може ли кредиторът да насочи иска по чл.135 ЗЗД само
срещу третото лице – приобретател?
Хипотеза, при която длъжникът или трето лице не
участват в делото, би могла да съществува, само ако някое
от тези лица е юридическо лице, което е заличено от
съответния регистър, вследствие на прекратяването му без
правоприемство. В този случай, липсва правосубектност на
страната по сделката, поради което искът би могъл да се
проведе само срещу правосубектната страна. Ако липсата
на правосубектност е настъпила за длъжника, то Павловият
иск би могъл да бъде проведен успешно и кредиторът да
получи удовлетворение за вземането си, тъй като ще
насочи изпълнението срещу имущество, включено в
патримониума на правосубектна страна. В този смисъл е
Определение № 145/27.03.2009г. по ч.гр.д.№ 94/09г. на ІІІ
г.о.
От значение за осъществяване на принудителното
изпълнение ще е дали кредиторът разполага с
изпълнителен титул, за да инициира изпълнително
производство. Тук не се разглежда въпросът за
основанието за заличаване и за последиците при
ликвидация и несъстоятелност.
Ако липсата на правосубектност е настъпила за
третото лице, имущество, предмет на атакуваната сделка, в
отношенията между кредитора и длъжника се счита за
имущество на длъжника, но предвид на прекратяването на
третото лице – поради ликвидация или приключване на

611
производството по несъстоятелност, то това имущество
следва да е разпоредено в полза на друго лице.
Следователно осъществяването на правата на кредитора
чрез провеждане на изпълнение стои извън производството
по иска по чл.135 ЗЗД, но би могъл да се постави въпросът
за правния интерес на кредитора от провеждането на иска.
Този въпрос се решава за всеки конкретен случай предвид
основанието за заличаване и предшестващите
заличаването действия с имуществото на третото лице.
Извод: Допустим е иск по чл.135 ЗЗД и ако
длъжникът е юридическо лице, което е заличено от
съответния регистър.

4. Поръчител.
а/Ищец.
Правото на поръчителя на длъжника да предяви
иска по чл.135 ЗЗД, суброгирайки се в правата на
кредитора по чл.146 ЗЗД, е признато с Реш.№
179/11.05.2011г. по гр.д.№ 1198/2010г. на ІІІ г.о. на ВКС.
Разгледаната хипотеза е при сключен договор за банков
кредит, по който вземането на банката – кредитодател е
обезпечено с поръчителство. Поръчителят е заплатил
дълга на главния длъжник, поради което за поръчителя е
възникнало регресно вземане по чл.146 ЗЗД. Поръчителят
се явява кредитор на главния длъжник, поради което той
разполага с правото да атакува действията на длъжника,
които го увреждат по реда на чл.135 ЗЗД.

б/Ответник.
В Реш.№ 199/30.12.2010г. по т.д.№ 966/2009г. на ІІ
т.о. е прието, че правото на кредитора по чл.135 ЗЗД е
неприложимо по отношение на действията на поръчителя,
т.е. искът за обявяване на относителна недействителност
на извършена от поръчителя сделка с негово имущество е
неоснователен. Съображенията са:
- целта на провеждането на иска е да бъде запазено, респ.
възстановено имуществото на длъжника, т.е на главния
длъжник,
- отговорността на поръчителя е акцесорна и има
обезпечителна функция – вторична е и съществува
дотолкова, доколкото съществува главния дълг,
- поръчителството и отменителния иск имат еднаква правна
същност и предназначение – да гарантират изпълнението
на главното задължение, поради което прилагането на

612
отменителния иск и за действия на поръчителя би
представлявало обезпечаване на самото обезпечение.
От друга страна с Решение № 185/22.11.2010г. по т.д.№
136/2010г. на ІІ т.о. е уважен иск по чл.135 ЗЗД, предявен
срещу авалиста по запис на заповед.
Въпросите са участието на поръчител в
производството по иска по чл.135 ЗЗД не са коментирани в
доктрината, но доколкото заплатилият дълга поръчител се
явява кредитор на главния длъжник, то разрешението на
ВКС за правото му да иска обявяване на относителна
недействителност на действия на длъжника, следва от
наличието на обективните и субективни предпоставки за
упражняването на конститутивното право. Даденото
разрешение от ВКС по гр.д.№ 1198/2010г. поставя
допълнителен въпрос, от кой момент възниква правото на
поръчителя, който ще бъде разгледан при обсъждане на
елементите на фактическия състав на правото по чл.135
ЗЗД.
Извод: Поръчителят е надлежна страна – ищец по иска по
чл.135 ЗЗД, ако за него е възникнало регресно вземане
спрямо главния длъжник.

5. Синдик.
Практиката на ВКС е дала разрешение и на въпроса
за участието на синдик на дружество в производство по
несъстоятелност като страна по иска по чл.135 ЗЗД.
В Решение № 62/17.07.2009г. по т.д.№ 39/09г. І т.о. е
прието, че:
Синдикът на дружество в несъстоятелност не е
легитимиран да предяви, в това си качество, иск по чл.135
ЗЗД, насочен срещу дружеството – длъжник и трето лице -
съдоговорител, за обявяване за относително
недействителни спрямо масата на несъстоятелността на
сделки или действия на длъжника. В тази хипотеза
синдикът не действа от името на длъжника в изпълнение на
правомощията си по чл.658, ал.1 ТЗ и процесуална
субституция за упражняване на материалните права на
кредиторите не е изрично уредена в нормата на чл.135 ЗЗД
или в Търговския закон. Синдикът би могъл да предяви
Павловия иск само от името на длъжника, в случаите,
когато последният е кредитор и се атакува сделка или
действие на негов длъжник, а в лично качество – когато
синдикът се легитимира като кредитор на дружеството в
несъстоятелност с вземането си за възнаграждение.

613
Извод: Синдикът, ако предявява иска от името на
дружеството, е представител на кредитора, по отношение
на който е открито производство по несъстоятелност, а не
самостоятелна страна. Синдикът, предявил иска в лично
качество на кредитор, е ищец – физическо лице.

6. Кредитор на длъжник в производство по

несъстоятелност.
По въпроса за допустимостта на иск по чл.135 ЗЗД
от отделен кредитор, когато длъжникът е в производство по
несъстоятелност и правните последици от уважаването му,
по реда на чл.290 ГПК е постановено Решение №
57/19.07.2010г. по т.д.№ 695/09г. І т.о.
Според ВКС е допустим иск по чл.135 ЗЗД на
отделен кредитор срещу ответник в производство по
несъстоятелност. Последиците от уважаване на иска по
чл.135 ЗЗД - обявената недействителност на действия, с
които длъжникът уврежда кредитора, ползва само
кредитора – ищец и няма действие по отношение на
другите кредитори на длъжника, т.е. недействителността не
е абсолютна и не ползва кредиторите на масата на
несъстоятелността.
Упражняването на правото е предоставено само на
кредитора на длъжника с оглед на възможността същият да
получи удовлетворение от разпореденото имущество. В
доктрината /Проф. Апостолов, Проф.Кожухаров и
проф.Калайджиев/ последователно е застъпвано
становището, че обявената недействителност по реда на
чл.135 ЗЗД ползва само кредитора, упражнил правото, но
не и другите кредитори на длъжника. Другите кредитори
също биха могли да упражнят правото по чл.135 ЗЗД.
Аргументите са изведени от регламентираните
законодателно елементи на фактическия състав на
нормата на чл.135 ЗЗД – правото е предоставено само на
кредитор с конкретно неудовлетворено вземане, този
кредитор е увреден и спрямо него длъжникът знае за
увреждането, съответно съществува знание и на третото
лице или длъжникът и третото лице са сключили сделката с
цел да увредят кредитора. С предявяването на иска се
разрешава конфликтът между интересите на кредитора и
на третите лица, също кредитори на длъжника.
Допълнителен аргумент може да се изведе и от нормата на
чл.135, ал.4 ЗЗД, а именно, че кредиторът, упражнил
правото по чл.135 ЗЗД, има право на предпочитателно
удовлетворение от сумите, получени от публичната продан,

614
пред третото лице – контрахент на длъжника, което също е
кредитор с вземане, произтичащо от обявената
недействителност.
В решението на І т.о. на ВКС по т.д.№ 695/2009г. са
изложени и съображения, че препращането, направено в
нормата на чл.649, ал.3 ТЗ към чл.135 ЗЗД е само относно
компетентния съд /подсъдността/ - съдът по
несъстоятелността, но не и относно последици, различни от
регламентираните в разпоредбата на чл.135 ЗЗД, както и че
субсидиарното приложение на ГПК – чл.621 ТЗ, не е
основание за разширително тълкуване на последици от иск,
предявен по общия ред / чл.135 ЗЗД/ и приравняването им
на изрично посочените последици по исковете по
специалния закон / чл.646 и чл.647 ТЗ/.
Въпросът може ли кредиторът, упражнил правото по
чл.135 ЗЗД, да осъществи принудително изпълнение
спрямо имота, предмет на атакуваното действие, ако
длъжникът е в производство по несъстоятелност, е от
значение за осъществяването на правата на кредитора, но
не и за допустимостта или основателността на иска по
чл.135 ЗЗД. Универсалното принудително изпълнение,
осъществявано в производството по несъстоятелност,
изключва индивидуалното принудително изпълнение, но
производството по несъстоятелност би могло да приключи
и без осребряване на имуществото на длъжника, а чрез
сключване на оздравителен план или споразумение с
кредиторите, поради което кредиторът би могъл
впоследствие да се ползва от правните последици, които
нормата на чл.135 ЗЗД свързва с обявената относителна
недействителност.
Извод: Относителната недействителност по чл.135 ЗЗД е
само по отношение на кредитора, упражнил правото.

ж/ Трето лице – съдоговорител на третото лице по

атакуваната сделка.
Въпрос, който има отношение към упражняването на
правата на кредитора и конституираните на страните в
процеса е този: Ако имотът, предмет на разпоредителната
сделка на длъжника, впоследствие е прехвърлен от третото
лице на негов контрахент, може ли чрез иска по чл.135 ЗЗД
да се атакува и тази последваща сделка?
С решение № 163/27.07.2011г. по гр.д.№ 672/2010г. на ІІІ
г.о. е обявена относителната недействителност по реда на
чл.135 ЗЗД на две последователни разпоредителни сделки.

615
Сключен е предварителен договор между ищеца и първия
ответник за продажба на недвижим имот. Този ответник –
продавач по предварителния договор го е дарил на втория
ответник, който от своя страна го е продал на третия
ответник. Ищецът е кредитор с непарично вземане на
първия ответник – длъжник по предварителния договор.
Увреждащият резултат е постигнат с двете последователни
сделки, поради което увреденият кредитор може да иска
обявяването и на двете сделки за относително
недействителни спрямо него. Разбира се, и по отношение
на последващата сделка за да се обяви нейната
относителна недействителност по отношение на кредитора,
е необходимо да се обори презумпцията за
добросъвестност на последващия приобретател, ако
исковата молба по чл.135, ал.1 ЗЗД е вписана след
извършване на втората сделка – изр.3 на същия текст на
закона.
Извод: Допустимо е искът по чл.135 ЗЗД да бъде предявен
и за обявяване на относителна недействителност на
сделка, сключена от съдоговорител на третото лице, страна
по сделката с длъжника на кредитора като той може да
бъде уважен и за втората сделка при спазване на
правилото на чл.135, ал.1, изр.3 ЗЗД.

ІІІ. Фактически състав на правото по чл.135 ЗЗД.

В разпоредбата на чл.135 ЗЗД са уредени два фактически

състава - по чл.135, ал.1 ЗЗД и по чл.135, ал.3 ЗЗД.
Разграничението между двата състава е относно
съотношението между времето на възникване на вземането
на кредитора и времето на извършване на увреждащото
действие от длъжника. Независимо от това и при двете
хипотези съществуват и общи предпоставки за възникване
потестативното право на кредитора, които са обективни и
субективни.

А/ Обективни предпоставки:

1.Отменими правни действия.

Законодателят е предоставил правото на кредитора да
иска обявяване на относителна недействителност за всички
действия на длъжника, с които се уврежда кредиторът.
а/ В доктрината тези действия са определени като:
Договори, сключени от длъжника с трето лице – възмездни
и безвъзмездни;

616
Всякакви едностранни правни сделки –отказ от наследство,
отказ от право на изкупуване на съсобствен имот, отказ от
давност, изявление за заличаване на ипотека;
Всякакви правни действия – напр. плащане.
Допустимо е чрез иска по чл.135 ЗЗД да се атакува
симулативен съдебен процес и съдебно решение,
постановено между длъжника и третото лице, което без да
е постановено по симулативен процес, уврежда интересите
на кредитора: ТР № 25/25.05.1969г. по гр.д.№ 23/69г. на
ОСГК на ВС и Решение № 106/07.09.1964г. по гр.д.№
76/64г. на ОСГК на ВС.
В практиката искът по чл.135 ЗЗД се ползва основано за
обявяване за относително недействителни на
разпоредителни сделки с недвижими имоти.

б/Апорт в капитала на търговско дружество

Решение № 57/19.07.2010г. по т.д.№ 695/09г. І т.о. на ВКС е
постановено по иск с правно основание чл.135 ЗЗД, чрез
който се иска обявяване на относителна недействителност
на извършен апорт в капитала на търговско дружество.
ВКС е определил апорта като правно действие,
представляващо особен вид отчуждаване, имащо
едностранен характер, чрез което се отчуждават движими и
недвижими вещи от едно търговско дружество в друго.
Изводът, който следва е, че апортът е действие на
длъжника, имащо за резултат увреждане на кредитора.
Срещу апортираните вещи дружеството- прехвърлител
получава акции или дялове от капитала, чиято цена зависи
изцяло от имущественото състояние на дружеството, в
което са апортирани вещите, и така придобитият от
прехвърлителя финансов актив е по-труден за
принудително изпълнение в сравнение с осъществяването
на изпълнение спрямо вещи.

в/ Отменителният иск по чл.135 ЗЗД не може да се ползва

за атакуване на сделки, които нямат имуществен характер
или сделките с имуществени права, чието упражняване
зависи от личната преценка на длъжника.
В Решение № 639/06.10.2010г. по гр.д.№ 754/09г. ІV
г.о. е прието, че увреденият кредитор има интерес от
Павловия иск, когато в резултат на предявяването му ще
бъде променено действителното правно положение –
когато с прогласяването на недействителност на
увреждащата сделка се променя правната сфера на
ответника по иска. Увреденият кредитор няма интерес от

617
Павловия иск и той е недопустим, когато правната промяна
вече е настъпила на друго основание – брак, прекратен
поради смърт, или непротивопоставимостта на сделката
следва от поредността на вписванията в нотариалните
книги. Павловият иск е недопустим, когато действителното
правно положение съвпада с целената правна промяна, т.е.
когато увреждащата сделка е непротивопоставима на друго
основание.

2. Качеството кредитор на ищеца по иска.

Всеки кредитор – хирографарен или обезпечен, разполага с
правото по чл.135 ЗЗД.
Кредиторът следва да разполага с вземане срещу
длъжника.
Характеристика на вземането:
- Да не е удовлетворено
- Не е необходимо кредиторът да разполага с
изпълнителен титул
- Вземането може да е парично или непарично

а/ Изискуемост и ликвидност на вземането.

По отношение на вземането на кредитора
доктрината дава характеристика в посочения по-горе
смисъл с някои особености и уточнения. Проф.Апостолов
изразява становище, че вземането на кредитора трябва да
е изискуемо, тъй като дали изгледите за удовлетворение на
кредитора са намалели вследствие на атакувания акт, не
може да прецени преди момента на изискуемостта, т.е.
преди да се установи какво ще бъде имущественото
състояние на длъжника в този момент. От друга страна,
авторът допуска и кредиторите със срочни вземания да
могат да предявят иска, ако длъжникът е станал
неплатежоспособен, защото в този случай, той губи
преимуществото на срока. Разсъждавайки по въпроса дали
може да се атакува изпълнението на стари задължения,
проф.Апостолов приема, че в този случай изпълнението не
намалява имуществото, защото плащането е само пасив,
който и преди това е тежал върху длъжниковия
патримониум.
Проф.Калайджиев изразява становище, че правото
по чл.135 ЗЗД е предпоставено от наличието на
действително вземане, което не е прекратено или погасено
по давност, както и че състоянието на длъжниковото
имущество се преценява към момента на придобиване на
вземането на кредитора.

618
 В съдебната практика вземането на кредитора
винаги се е характеризирало като съществуващо
неудовлетворено вземане, за което не е необходимо
кредиторът да разполага с изпълнителен титул. Предвид на
допустимите и относими възражения на ответниците в
процеса, ВКС се е произнесъл и по въпроси от значение за
възникването и съществуването на вземането на
кредитора, които обуславят правото му да иска обявяване
на относителна недействителност на сделки и действия, с
които длъжникът го уврежда.
Според Решение № 552/15.07.2010г. по гр.д.№
171/09г. ІV г.о., в производството по Павловия иск съдът
изхожда от положението, че вземането съществува, ако то
произтича от твърдените факти.
В Решение № 328/23.04.2010г. по гр.д.№ 879/09г. ІІІ
г.о. е прието, че страната, поискала отмяната по чл.135
ЗЗД, има за задача да установи само качеството си на
кредитор, като материална предпоставка, а не да
провежда пълно и главно доказване на правата си, от
които черпи правен интерес.
Съгласно Решение № 639/06.10.2010г. по гр.д.№
754/09г. ІV г.о., кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД е всяко
лице, титуляр на парично или непарично вземане по
отношение на ответника. Правото на кредитора да иска
обявяването за недействителни спрямо него на
увреждащите актове на длъжника е предоставено при
наличието на действително вземане – вземане, което може
да не е изискуемо или ликвидно. Възникването на това
право не е обусловено от установяване на вземането със
съдебно решение.

В обобщение:
Практиката на ВКС, обективирана в актове, постановени по
реда на чл.290 ГПК, които са задължителни за
долустоящите на ВКС съдебни инстанции съгласно ТР №
2/2010г. на ОСГТК, приема, че качеството кредитор с
налице ако ищецът по иска твърди и съществуването на
вземането му произтича от твърдените факти в исковата
молба, като за действителността на вземането не е
необходимо същото да е ликвидно и изискуемо или
установено с влязло в сила съдебно решение. Извод за
несъществуване на вземането може да се направи, само
ако твърдяното вземане е отречено със сила на пресъдено
нещо.

619
б/ Кредитор с вземане, удовлетворяването на което е
свързано с упражняването на потестативно право.
Кредиторът разполага с иска по чл.135 ЗЗД и ако
удовлетворението му ще се изрази в:
-упражняване на правото по чл.19, ал.3 ЗЗД – да иска
обявяване на предварителен договор за окончателен, ако
той е купувач по предварителния договор, но длъжникът –
продавач по предварителния договор се е разпоредил с
имота. В случай на разпореждане с имота предварителният
договор не би могъл да се обяви за окончателен до
успешното провеждане на иска по чл.135 ЗЗД. Правото на
кредитора в тази хипотеза произтича от правата му по
предварителния договор с длъжника, упражняването, на
които не може да се осъществи предвид на действието на
длъжника – прехвърляне на имота на трето лице.
-упражняване на правото да иска връщане на даденото по
развален договор в хипотезата на чл.87, ал.3 ЗЗД.
Качеството на кредитор за ищеца, в случая, произтича от
успешното провеждане на иска за разваляне на договора,
като с оглед на обратното действие на развалянето,
длъжникът – съконтрахент на кредитора по разваления
договор, следва да върне даденото, но доброволното
изпълнение или искът по чл.55, ал.1 ЗЗД не могат да се
осъществят поради извършено разпореждане от длъжника
с имота в полза на трето лице, ако последното предхожда
вписване на исковата молба за развалянето на договора –
чл.88, ал.2 ЗЗД.
В двете разгледани по-горе хипотези се визира
съществуването на непарично вземане на кредитора – да
му се прехвърли имота по предварителен договор или да
му върне владението на имота по развален договор, с
който го е прехвърлил на длъжника, което не може да се
реализира поради извършеното разпоредително действие
от последния. Поради това за да се върне по отношение на
кредитора имотът в патримониума на длъжника, е
необходимо успешното провеждане на иска по чл.135 ЗЗД,
като това разпореждане се обяви за относително
недействително по отношение на първия, за да се
реализира непаричното му вземане. В този смисъл
ППВС№1/29.3.1965 г. по гр.д.№7/64 г.

в/ Време на възникване на вземането.

Ако вземането е възникнало преди извършване на
увреждащото действие – правото на кредитора се
упражнява съгласно разпоредбата на чл.135, ал.1 ЗЗД.

620
Ако вземането е възникнало след извършване на
увреждащото действие – правото на кредитора се
упражнява съгласно разпоредбата на чл.135, ал.3 ЗЗД.

г/Цесия.
Прехвърлянето на вземане по чл.99 ЗЗД поставя въпросите
за легитимацията на цедента и цесионера като кредитори и
за времето на възникване на вземането на цесионера.
С решение № 199/13.11.2012г. по т.д.№ 191/12г. на ІІ т.о. е
прието, че когато атакуваната с Павлов иск по чл.135, ал.1
ЗЗД като относително недействителна разпоредителна
сделка с имуществото на длъжника е сключена преди
датата на самата цесия, с която цесионерът е придобил
вземането срещу длъжника, цесионерът не е активно
материалноправно легитимиран да води този иск.
Решението е постановено при следната фактическа
обстановка: Договорът за кредит е сключен на 14.11.2006г.
С договор за цесия банката – кредитодател е прехвърлила
вземането си на ищеца по иска на 30.09.2008г., който е
съобщен на ответника през месец октомври 2009г.
Атакуваната с иска по чл.135, ал.1 ЗЗД сделка е сключена
на 18.03.2008г. Вземането е преминало в патримониума на
цесионера и датата на цесията предхожда
разпоредителната сделка, поради което към момента на
разпоредителната сделка цесионерът не е имал качеството
на кредитор и съответно същият не е увреден.
Независимо от това разрешение, което е по предявен
отменителен иск в хипотезата на чл.135, ал.1 ЗЗД, ако
ищецът се легитимира като кредитор с договора за цесия и
увреждащото действие е извършено преди датата на
договора, то Павловият иск би могъл да се упражни в
хипотезата на чл.135, ал.3 ЗЗД.

3.Увреждащо действие за кредитора

Отменимите правни действия на длъжника следва да са
увреждащи за кредитора.

а/Начин на увреждане.
Според доктрината увреждащи са всички действия, с които
длъжникът е създал или е увеличил платежната си
неспособност, а именно:
-намалено е имуществото на длъжника, т.е. намален е
активът или е увеличен пасивът

621
Например: Длъжникът е извършил дарение – намален е
активът, тъй като не е получена насрещна престация, или
поето е чуждо задължение – увеличен е пасивът.
-затруднено е удовлетворението на кредитора –
продажбата на имот на длъжника по действителната цена
не намалява имуществото, тъй като срещу прехвърления
имот се получава цена, но получената парична сума може
да не е налице, поради което кредиторът не може да се
удовлетвори от същата. В хипотезата, когато правото на
кредитора се изразява в искане за прехвърляне на
собствеността или за предаване на владението върху
недвижим имот – удовлетворението на кредитора може да
се осъществи само спрямо този имот, а не по отношение на
други имущества на кредитора.
В практиката на ВКС са възприети изцяло становищата на
правната доктрина: Решение № 639/06.10.2010г. по гр.д.№
754/09г. ІV г.о. - Увреждащо кредитора действие е всеки
правен и фактически акт, с който се засягат права, които
биха осуетили или затруднили осъществяването на
правата на кредитора спрямо длъжника. - Решение №
45/01.06.2011г. по гр.д.№ 450/10г. на ІІІ гр.о. и др.

б/Възмездност и безвъзмездност на увреждащото

действие.
Увреждащата правна сделка може да е възмездна или
безвъзмездна.
Възмездността и безвъзмездността имат значение само в
хипотезата на чл.135, ал.1 ЗЗД, но са свързани със
субективния елемент – изискване за знание на третото
лице – съдоговорител, само ако действието е възмездно.
Какъв вид сделки – възмездни или безвъзмездни, са
обезпечителните сделки е от значение за наличието на
предпоставките за упражняване на правото, ако кредиторът
атакува именно действието на длъжника по сключване на
такава сделка. Поръчителят се задължава спрямо
кредитора на друго лице да отговаря за неговото
задължение – чл.138 ЗЗД. Ако сделката между кредитора и
това друго лице – главния длъжник е възмездна, то
поръчителството е за изпълнение на задължение по
възмездна сделка, тъй като отговорността между главния
длъжник и поръчителя спрямо кредитора е солидарна –
чл.141 ЗЗД. Двамата длъжници отговарят за едно и също
задължение, ако не е уговорено друго. Вътрешните
отношения между длъжника и поръчителя са без значение
за отговорността им. В този смисъл, ако длъжникът сключи

622
договор за поръчителство, то той е поел задължение да
отговаря с цялото си имущество и спрямо кредитор на
друго лице, поради което може реално да се намали
имуществото с плащане или да се затрудни
удовлетворението на неговия кредитор, който ще бъде
поставен в конкуренция с други кредитори. Следователно, с
поръчителството имущественото състояние на длъжника се
променя в негативен аспект, което не е характерно за
безвъзмездните сделки. Тези съображения са от значение
и при сключени договори за ипотека или залог.

Извод: Сделките, сключени за обезпечаване на

изпълнението по възмездни сделки, по принцип, са
възмездни.

в/Несеквестируеми имущества.
В практиката е разгледан въпросът: Могат ли да се
атакуват и съответно увреждащи кредитора ли са
действията на длъжника, чрез които същият се е
разпоредил с несеквестируеми имущества? Доводът е, че
тези имущества не попадат в приложното поле на
отменимите правни действия, тъй като спрямо същите не
може да се осъществи принудително изпълнение, което е и
целта на упражняването на правото на кредитора.
Отговорът, който дава практиката на ВКС по реда на чл.290
ГПК е в Решение № 456/25.06.2010г. по гр.д.№1294/09г. ІV
г.о., Решение № 170/11.05.2010г. по гр.д.№ 100/10г. ІV
г.о., Решение № 782/12.03.11г. по гр.д.№ 1236/09г. на ІV
г.о., Решение № 357/11.05.2010г. по гр.д.№ 100/2010г. на ІV
г.о.:
Несевестируемостта коригира общия принцип на чл.133
ЗЗД, че цялото длъжниково имущество служи за общо
обезпечение на кредитора, но уредбата на
несевестируемите вещи по чл.444 ГПК гарантира длъжника,
че принудата спрямо него ще се осъществи в определени
рамки с цел да не се застрашава нормалното му
съществуване. При разпореждане с несеквестируемо
имущество длъжникът сам се е лишил от привилегията на
несеквестируемостта, поради което в този случай
интересът на кредитора следва да се постави пред
интереса на длъжника.

Извод: Допустим е иск по чл.135 ЗЗД, когато обект на

атакуваното действие е несеквестируемо имущество на
длъжника.

623
4.Разграничение на хипотезите по чл.135, ал.1 ЗЗД и
чл.135, ал.3 ЗЗД от обективна страна:
Времето на извършване на атакуваното действие спрямо
времето на възникване на вземането е от значение за
елементите на двата фактически състава.

а/Кредитор по договор за прехвърляне на недвижим

имот срещу задължение за издръжка и гледане.
По въпроса от кой момент възниква качеството на кредитор
на ищеца по иска по чл.135 ЗЗД, когато същият се позовава
на права, произтичащи от развален по реда на чл.87, ал.3
ЗЗД договор за прехвърляне на недвижим имот срещу
задължение за издръжка и гледане, са постановени:
Решение № 79/30.03.2010г. по гр.д.№ 3356/08г. І г.о.
Кредиторът има непарично вземане / за издръжка и
гледане/ от момента на сключване на договора за
прехвърляне на имота срещу задължение за издръжка и
гледане. От този момент той е кредитор, а от момента на
неизпълнението на договорните задължения – е
неудовлетворен кредитор, който може до съдебен ред да
иска защита поради неизпълнение в т.ч. и с иска по чл.87,
ал.3 ЗЗД.
Решение №4/26.01.2011г. по гр.д.№ 551/10г., ІІІ г.о.
Със сключването на алеаторния договор възникват
задължения за цялостна издръжка и гледане за
приобретателя на имота по отношение на прехвърлителя и
задължение за прехвърляне на правото на собственост
върху имота за прехвърлителя в полза на приобретателя.
Така от момента на сключването на договора
прехвърлителят придобива качеството на кредитор по
изискуемо вземане по отношение на приобретателя, а
приобретателят придобива качеството на длъжник по
договора и дължащ съответното непарично вземане на
прехвърлителя.
Цитираното решение обаче е погрешно с оглед
установената по делото фактическа обстановка, към която
са неотносими направените правни съждения. Последните
по принцип са правилни, но не с оглед на установените по
делото фактически обстоятелства. В случая искът за
разваляне на алеаторния договор е отхвърлен с влязло в
сила решение, поради което е отречено непаричното
вземане на кредитора за връщане на прехвърления имот
по алеаторния договор поради отпадане основанието за
това прехвърляне. В тази хипотеза обусловения от иска по

624
чл.87, ал.3 ЗЗД иск по чл.135 ЗЗД за обявяване по
отношение на прехвърлителя на недействителността на
дарението, извършено с процесния имот в полза на сина на
приобретателите по договора за издръжка и гледане с
оглед реституцията на дзаденото по него, също следва да
се отхвърли, а не да се уважи както неправилно е приел
състава на ВКС – Бележка на редактора.
Решение № 7/26.01.2012г. по гр.д.№ 456/2011г. на ІІІ
г.о. при произнасяне относно началото на срока за
погасяване по давност на иска по чл.135 ЗЗД са изложени
съображения, че качеството на кредитор в случаите, при
които е прехвърлен недвижим имот срещу задължение за
издръжка и гледане за наследника на праводателя –
прехвърлител възниква от момента на смъртта на
последния, т.е. от този момент за наследника възниква
правото по чл.87, ал.3 ЗЗД – да иска разваляне на
алеаторния договор поради неизпълнение от страна на
приобретателя, както и правото на иска по чл.135 ЗЗД, но
давността тече от момента на увреждащата сделка.

Извод: Вземането на кредитора по договор за прехвърляне

на недвижим имот срещу задължение за издръжка и
гледане, който е развален съгласно чл.87, ал.3 ЗЗД, и при
предявен иск по чл.135 ЗЗД, датата на разпоредителната
сделка с имота следва да се съпостави с датата на
договора за издръжка и гледане, независимо, че
развалянето е постановено в по-късен момент. Съобразно
с тази съпоставка, правото на кредитора може да се
упражни в хипотезата на чл.135, ал.1 ЗЗД или по чл.135,
ал.3 ЗЗД, но само при условие, че искът по чл.87, ал.3 ЗЗД
не е отхвърлен с влязло в сила решение.

б/ Това разрешение има значение и при упражнено право

по чл.135 ЗЗД от цесионер – т.2.г.

в/ При предявен иск от поръчител срещу главния

длъжник, от значение е моментът на възникване на
регресното вземане на поръчителя.
В Реш.№ 179/11.05.2011г. по гр.д.№ 1198/10г. на ІІІ г.о. е
прието, че вземането възниква от момента на първото
плащане /1-вата вноска/, направено от поръчителя на
кредитора по договор за банков кредит.

625
Б/ Субективни предпоставки:
Основното разграничение на елементите на фактическите
състави по чл.135, ал.1 ЗЗД и по чл.135, ал.3 ЗЗД е именно
от субективна страна:

При фактическия състав по чл.135, ал.1 ЗЗД.

1.Знание на длъжника за увреждането на кредитора

Знанието на длъжника за увреждането е съзнание, че с
извършеното действие кредиторът ще бъде ощетен или че
длъжникът създава или увеличава платежната си
неспособност, или предприетото действие ще затрудни
удовлетворението на кредитора.
Така, според Решение № 639/06.10.2010г. по гр.д.№
754/09г. ІV г.о. - Длъжникът знае за увреждането, когато
знае, че има кредитор и действието му уврежда правото на
кредитора.
Също: Решение № 45/01.06.2011г. по гр.д.№ 450/10г. ІІІ г.о.,
Решение № 200/17.03.2010г. по гр.д.№ 1417/09г. ІІІ г.о.

2.Знание на третото лице, съдоговорител на длъжника, за

увреждането на кредитора, ако увреждането произтича от
двустранна възмездна сделка.
Знанието на третото лице се изразява в знание, че
контрахентът му има дългове и че с извършената сделка
длъжникът уврежда кредитора си.

3.Презумпция за знание по чл.135, ал.2 ЗЗД.

Презумпцията, уредена в закона, е за знанието на
третото лице, което се намира в определена родствена
връзка /съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра/ с
длъжника. Предвид въведената родствена връзка,
презумпцията има действие само ако длъжникът и третото
лице са физически лица.
Съдебната практика постави въпросите: „Може ли
презумпцията за знание по чл.135, ал.2 ЗЗД да се приложи
и когато страни по атакуваната сделка са юридически
лица?” и „За приложението на презумпцията трябва ли да
съществува родствена връзка между лицата,
представляващи юридическото лице, или може да се
приложи по аналогия понятието „свързани лица” по Пар.1
на ДР на ТЗ?”

626
 В Решение№ 120/02.02.2000г. по гр.д.№ 704/99г. на
V г.о. е прието, че презумпцията за знание намира
приложение и по отношение на юридически лица, чиито
управители са братя.
С решение № 163/27.07.2011г. по гр.д.№ 672/2010г.
на ІІІ г.о. ВКС постанови по реда на чл.290 ГПК, че
оборимата презумпция за знание за увреждането,
установена с чл.135, ал.2 ЗЗД, намира приложение и по
отношение на юридически лица, чиито собственици и
управители са от кръга на лицата по чл.135, ал.2 ЗЗД. В
конкретния случай, презумпцията е приложена по
отношение за втората от атакуваните сделки – с първата
сделка длъжникът е дарил на дъщеря си недвижим имот, а
с втората – дъщерята е продала имота на третия ответник
по делото – еднолично дружество с ограничена
отговорност, чийто собственик и управител е тя.
Презумпцията за знание е приложена / в решението
по същество, извън правния въпрос, по който е допуснато
касационното обжалване/ и в решение № 967/08.03.2010г.
по гр.д.№ 3336/2008г. на І г.о. – с атакуваната сделка
длъжниците - две физически лица /съпрузи/ са продали на
дружество с ограничена отговорност недвижим имот.
Единият от съдружниците в дружеството е брат на
съпругата, а другият – нейна дъщеря.
В решение № 219/17.02.2010г. по т.д.№ 752/2009г. на
ІІ т.о./постановено по реда на ГПК /отм./ е разгледана
следната хипотеза: Длъжникът - дружество с ограничена
отговорност е продало на друго търговско дружество и на
едноличен търговец с две сделки два недвижими имота.
Единият от управителите на продавача и длъжник –
физическо лице е съдружник и управител в дружеството на
единия от купувачите. Другият управител на продавача –
физическото лице, е едноличният търговец – купувач по
втората сделка. ВКС е приел, че контрахентите са свързани
лица, в период, когато дружеството – продавач е било в
лошо финансово състояние, впоследствие е обявено в
ликвидация, а с договорената цена са били погасявани на
първо място задължения на прехвърлителя към купувача.
На тази база е формиран извод за знание за увреждането
на кредитора.
В обобщение: В задължителната за съдилищата
практика на ВКС приложението на презумпцията се
разшири до лица, които представляват или са собственици
на юридическите лица – страни по атакуваната сделка и се
намират в родствени отношения от кръга на посочените в

627
нормата на чл.135, ал.2 ЗЗД. За всички останали случаи,
когато би могла да съществува друга родствена или
фактическа връзка между тези лица, или когато търговските
дружество са „свързани лица” по смисъла на Пар.1 от ДР
на ТЗ, презумпцията не са прилага. Тези обстоятелства
биха могли да обосноват извод за знание за увреждането
от третото лице, но само предвид на доказаните факти по
делото, т.е. знанието за увреждането от третото лице не се
презумира, а трябва да се докаже от ищеца по иска по
чл.135, ал.1 ЗЗД..
За прилагането на презумпцията за знание за увреждането
и при сделки между лица, които попадат в кръга на
„свързаните лица” по Пар.1 на ДР на ТЗ, но са извън
степените на родство по чл.135, ал.2 ЗЗД, е необходимо
законодателно разрешение, доколкото легалната
дефиниция на понятието, дадена в допълнителна
разпоредба на закона, се прилага за обяснение на този
термин, употребен в съответния нормативен акт / Указ №
883/24.04.1974г. за прилагане на ЗНА/
В Реш.№ 423/29.11.2012г. по гр.д.№ 1623/11г. ІV г.о.
е допуснато разширително тълкуване на презумпцията по
чл. 135, ал. 2 от ЗЗД и прилагането й по отношение на
приобретател по сделка, който е съпруг на низходящ на
прехвърлителя-длъжник, т.е. по отношение на лице, което
не е изрично посочено в разпоредбата на чл. 135, ал. 2 от
ЗЗД.
Съображенията на състава са, че при изброяването
на кръга от лица, спрямо които се прилага презумпцията по
чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, при приемането на ЗЗД през 1950 г.,
законодателят очевидно не е могъл да има предвид
замяната на режима на разделност по ЗЛС, с принципно
установения едва със СК от 1968 г. /и следващите СК от
1985 г. и от 2009 г./ режим на съпружеска имуществена
общност върху вещните права, придобити през време на
брака, при който съпругът на приобретателя по
транслативна сделка придобива същите вещни права и в
същия обем като самия приобретател. При действието на
този режим на имуществените отношения между съпрузите,
в случаите, когато длъжникът сключи увреждаща кредитора
вещнопрехвърлителна сделка, не със свой низходящ,
възходящ, брат или сестра, а със съпруг на такъв, се стига
до абсолютно същия увреждащ интересите на кредитора
правен резултат на прехвърляне на вещните права в
патримониума на съответния близък роднина на длъжника,
както ако сделката би била сключена с него, а не със

628
съпруга му. /В случая презумпцията е приложена за
направено прехвърляне чрез възмездна сделка на съпруг
на дъщерята на длъжника./

При фактическия състав по чл.135, ал.3 ЗЗД.

1.Намерение за увреждане на длъжника и на третото лице

– съдоговорител – „действието е предназначено за
увреждане на кредитора”
Намерението за увреждане не включва единствено
знание, че длъжникът има дългове и че с разпоредителното
действие би могъл да се увреди кредитора, а това действие
следва да е извършено именно с оглед на очаквано
възникване на бъдещо задължение. Тезата, че
намерението за увреждане се изразява с очакването на
задължение, което ще се поради в бъдеще, е застъпена от
проф. Апостолов.
Това следва и от обективните представки на
правото, тъй като установяването на намерение за
увреждане или предназначение на действието за
увреждане на кредитора, е свързано винаги с действие,
което предшества по време възникването на задължението
на длъжника. Възникването на вземането на кредитора не е
обвързано с настъпване на изискуемостта, поради което и
на изследване подлежи именно целта на сключената
сделка между кредитора и третото лице.
Така в решение № 179/11.05.2011г. по гр.д.№
1198/2010г. на ІІІ г.о., след като съставът на ВКС е приел,
че увреждащото действие е извършено преди ищецът да
придобие качеството на личен кредитор на длъжника,
приложение намира хипотезата на чл.135, ал.3 ЗЗД и на
доказване подлежи факта, че увреждащата сделка е
сключена с предназначение кредиторът да бъда увреден. В
случая, искът е предявен от поръчителя на главния
длъжник по договор за банков кредит. Качеството на личен
кредитор поръчителят е придобил след първото плащане
на дълга, което е направено в по-късен момент спрямо
увреждащата сделка.

2. Не намира приложение презумпцията за знание.

В/ Погасителна давност.
Искът по чл.135 ЗЗД се погасява с изтичане на петгодишна
давност съгласно чл.110 ЗЗД.

629
 Началото на давностния срок тече от момента на
извършване на увреждащото действие – в най-
разпространения в практиката случай – от сключването на
разпоредителната сделка.
По този въпрос съществува практика на ВКС,
постановена по реда на чл.290 ГПК:
Решение № 311/16.04.2010г. по гр.д.№ 308/09г. ІV
г.о. - Давността за обявяване на относителна
недействителност на увреждащата сделка тече от момента
на сключването й. Признанието на длъжника, че дължи на
кредитора плащане, прекъсва давността за вземането, но
не и давността по отношение на претенцията за обявяване
на недействителността на увреждащата кредитора сделка.
В решение № 7/26.01.2012г. по гр.д.№ 456/2011г. на
ІІІ г.о. е разгледана и хипотеза за началото на давностния
срок по договор за прехвърляне на недвижим имот срещу
задължение за издръжка гледане, по който прехвърлителят
е починал, имотът е прехвърлен от приобретателя и
наследникът е осъществил правото на разваляне на
договора по чл.87, ал.3 ЗЗД.
Прието, че и в този случай давността тече от датата
на увреждащата сделка. Съображения са, че качеството на
кредитор в случаите, при които е прехвърлен недвижим
имот срещу задължение за издръжка и гледане за
наследника на праводателя – прехвърлител, възниква от
момента на смъртта на последния, т.е. от този момент за
наследника възниква правото по чл.87, ал.3 ЗЗД – да иска
разваляне на алеаторния договор поради неизпълнение от
страна на приобретателя, както и правото по чл.135 ЗЗД, в
случай, че приобретателят е прехвърлил процесния имот
на трето лице с цел да увреди кредитора. Давността за
обявяване на относителна недействителност на
увреждащата сделка тече от момента на сключването й. От
този момент увреденият става носител на субективното
право на обезщетение за увреждането, т.е. за него
възниква и правото да иска обявяването за недействителни
спрямо него увреждащите го актове на длъжника, а
претенцията да се претендира недействителност се
погасява с изтичането на 5-годишна давност по чл.110 ЗЗД,
с начало сключването на съответната увреждаща сделка.
Тъй като правото на иска по чл.135 ЗЗД за прехвърлителя
по алеаторния договор при неизпълнението му възниква от
момента на увреждащата сделка, този момент е валиден и
за неговия наследник по силата на наследственото
правоприемство, т.е. за наследодателя – прехвърлител и

630
кредитор, в случай, че неизпълнението по алеаторния
договор предхожда увреждащата сделка, давностният срок
започва да тече от деня на сключването й, като след
смъртта му по силата на наследственото правоприемство,
този срок продължава да тече и по отношение на неговия
наследник, който встъпва в правата му.

Г/ Отменителният иск по чл.135 ЗЗД и искът за

разкриване на симулация.
Разграничението между иска за разкриване на
симулация и иска по чл.135 ЗЗД е в правните последици,
произтичащи от уважаването на съдебно предявените
права. Симулативната сделка е абсолютно нищожна,
докато атакуваната с иска по чл.135 ЗЗД сделка е
недействителна само по отношение на кредитора – ищец.
Искът по чл.135 ЗЗД принадлежи само на кредитора,
докато симулацията може да се разкрива по иск на всяко
лице с правен интерес. При симулацията не се доказва
увреждане и знание за увреждане. Със сключването на
симулативната сделка страните не целят външно
обективираните правни последици, докато при
разпоредителната сделка, предмет на отмяната по иска по
чл.135 ЗЗД, страните искат и изразяват воля за
разпореждане с конкретно имущество. Дори и когато
сделката е сключена с предназначение да се увреди
кредиторът, то длъжникът и третото лице изразяват
съгласие да настъпят правните последици по отношение на
имуществото, т.е. имотът да премине в собственост на
третото лице. При симулацията волята на страните е
имуществото да остане в патримониума на отчуждителя.
По отношение на имуществото, предмет на симулативната
сделка, може да се насочи изпълнение без провеждането
на конститутивен иск. Отчужденията, извършени от
симулативните приобретатели, не могат да се атакуват, ако
вторият приобретател е добросъвестен, докато
отчужденията, извършени от третото лице – контрахент на
длъжника, подлежат на отмяна, ако Павловият иск е
предявен и вписан преди сделката. Искът за разкриване на
симулация не се погасява по давност.
Практическото значение на това разграничение е, че
искът по чл.135 ЗЗД не може да се ползва за разкриване на
симулация, като фактите и обстоятелствата, подлежащи на
доказване от субективна страна не са аналогични с тези
при доказването на симулацията. Двата иска взаимно се
изключват. Разкриването на симулацията прави

631
безпредметно упражняването на правото по чл.135 ЗЗД.
Искът за обявяване на относителна недействителност не
може да се проведе за сделки, които са недействителни на
друго основание, включително по отношение на
симулативните сделки.
В този смисъл е Решение № 106/07.09.1964г. по
гр.д.№ 76/64г. на ОСГК на ВС.

ІV. Доказване и доказателствени средства. Тежест на

доказване.
Ищецът по иска доказва елементите на фактическия състав
на правото по чл.135 ЗЗД:
1.Качеството си на кредитор на длъжника
2.Извършеното увреждащо действие на длъжника
3.Субективния елемент

Ответниците доказват фактите и обстоятелствата,

относими към направените от тях възражения.

1.Доказване на качеството на кредитор на ищеца:

Въведеното в исковата молба твърдение от ищеца,
че е кредитор на ответника представлява предпоставка за
упражняване на правото на отмяна по чл.135 ЗЗД, като на
доказване би следвало да подлежат конкретните факти и
обстоятелства относно основанието и размера на
вземането и времето на неговото възникване. Времето на
възникване на вземането е от значение за останалите
елементи на фактическия състав.
Примери:
Ако вземането произтича от договор, ищецът
доказва договора.
Допустимостта на доказателствените средства е
поставена в зависимост от договора – писменият договор
следва да се представи като доказателство. Устният
договор подлежи на доказване при съобразяване на
разпоредбата на чл.164 ГПК.
Не подлежи на доказване неизпълнението на
задължението на длъжника.
Ако вземането произтича от едностранна сделка –
напр. запис на заповед, ищецът доказва сделката.
Ако вземането произтича от разваляне на
двустранен договор поради неизпълнение – ищецът
доказва договора и развалянето му. При разваляне на
договор по реда на чл.87, ал.3 ЗЗД ищецът следва да
представи доказателства, че съдебното решение е влязло

632
в сила. Същото се отнася до нищожен или унищожаем
договор, по който ищецът е престирал и иска връщане на
даденото по него поради начална липса или отпадане на
основанието за престиране.
Ако вземането произтича от неоснователно
обогатяване, ищецът доказва осъществяването на
предпоставките по чл.55, ал.1 ЗЗД, респ. по чл.59 ЗЗД.
Ако правото се основава на предварителен договор,
ищецът доказва сключването на договора.
Ако вземането произтича от наследяване, ищецът
доказва и елементите на наследственото правоприемство.
Ако всяко от тези вземания е установено с влязло в
сила съдебно решение, ищецът доказва вземането си с
представяне на съдебното решение, без да е необходимо
да провежда доказване на вземането си с други
доказателствени средства. В този случай, вземането е
установено спрямо длъжника със сила на пресъдено нещо.
За доказване на вземането може да се представи и
издаден изпълнителен лист въз основа на влязлото в сила
съдебно решение.
Ако ищецът разполага с изпълнителен титул –
издадена заповед за изпълнение или изпълнителен лист на
несъдебно изпълнително основание по чл.237 ГПК /отм./
- ищецът е кредитор на длъжника, като:
-ако заповедта за изпълнение е влязла в сила съгласно
чл.416 ГПК – ищецът доказва издаването на заповедта и
влизането й в сила;
-ако заповедта за изпълнение не е влязла в сила – ищецът
доказва единствено издаването й, а обстоятелството, че
длъжникът е направил възражение по реда на чл.414 ГПК и
е предявен установителен иск по чл.415 или чл.422 ГПК, се
преценяват от съда по възражение на ответника;
-ако изпълнителният лист е издаден по реда на чл.242 ГПК
/отм./ - по възражение на ответника се събират
доказателства за оспорването му по реда на чл.254 ГПК
/отм./ или чл.252 ГПК /отм./.
Ако длъжникът е или е бил в производство по
несъстоятелност – ищецът може да установи качеството
си на кредитор и със списъка на приетите вземания и
одобрението му от съда по несъстоятелността по чл.692 ТЗ
или с решението по иска по чл.694 ТЗ.
В производството по иска по чл.135 ЗЗД
установяването на вземането на кредитора не се
ползва със сила на пресъдено нещо.

633
 По въпросите за подлежащите на доказване факти и
обстоятелства относно възникването на вземането на
кредитора трябва да се съобрази задължителната практика
на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК:
а/ В Решение № 552/15.07.2010г. по гр.д.№ 171/09г. ІV г.о.
по въпроса, по който е допуснато касационното обжалване
е даден следния отговор:
Правоотношението, от което произтича вземането на
кредитора не става предмет на делото по Павловия иск и
съдът не може да преценява дали това правоотношение
съществува. В производството по Павловия иск съдът
изхожда от положението, че вземането съществува, ако то
произтича от твърдените факти. Той може да приеме
обратното, само ако вземането е отречено със сила на
присъдено нещо. Ако впоследствие качество на
кредитор на ищеца бъде отречено /напр. защото сделката
има порок/ или отпадне/ напр. защото е погасено чрез
плащане/, непротивопоставимостта на извършеното от
длъжника действие спрямо кредитора губи смисъл.
б/ Според Решение № 328/23.04.2010г. по гр.д.№
879/09г. ІІІ г.о. - Страната, поискала отмяната по чл.135
ЗЗД, има за задача да установи само качеството си на
кредитор, като материална предпоставка, а не да провежда
пълно и главно доказване на правата си, от които черпи
правен интерес.
в/ Решение № 639/06.10.2010г. по гр.д.№ 754/09г. ІV
г.о. - Правото на кредитора да иска обявяването за
недействителни спрямо него на увреждащите актове на
длъжника е предоставено при наличието на действително
вземане – вземане, което може да не е изискуемо или
ликвидно. Съдът по Павловия иск не може да проверява
съществува ли вземането, което легитимира ищеца като
кредитор, освен ако вземането е отречено с влязло в сила
решение.
г/ Решение № 185/22.11.2010г. по т.д.№ 136/2010г. на ІІ т.о.
– Право на иск по чл.135 ЗЗД има и кредиторът срещу
авалиста по запис на заповед, независимо, че кредиторът
не е запазил правата си срещу авалиста с предявяване на
иск срещу длъжника в 6-месечен срок от падежа на
главното задължение съгласно чл.147, ал.1 ЗЗД, тъй като
за авала не се прилагат правилата на чл.146, ал.3, чл.147 и
чл.148 ЗЗД /Решение № 120/30.07.2010г. по т.д.№
988/2009г. на ІІ т.о./.
д/ Реш.№ 45/01.06.2011г. по гр.д.№ 450/10г. ІІІ г.о. -
Обстоятелството, че вземането не е безспорно и че спорът

634
е разрешен след увреждащото действие, е ирелевантно за
момента на възникване на вземането и за приложимата
хипотеза на чл.135 ЗЗД. В случая, вземането на кредитора
произтича от запис на заповед, въз основа на който е
издаден изпълнителен лист по чл.237, б.”е” ГПК /отм./.
Атакуваната прехвърлителна сделка е сключена преди
влизане в сила на съдебното решение по иск по чл.254 ГПК
/отм./, с което е отхвърлен частично искът на длъжника
срещу поемателя, че не дължи сумата по записа на
заповед. Принципните съображения са, че кредитор по
смисъла на чл.135 ЗЗД е не само този, който има вземане,
установено с влязло в сила решение, а и лицето, което има
вземане, без да е установено със съдебно решение, като в
процеса по чл.135 ЗЗД кредиторът може да докаже
вземането си с всички допустими от закона
доказателствени средства.
Извод: Посочените доказателства за установяване
на вземането на кредитора се преценяват от съда,
доколкото, въз основа на тях може да се направи извод за
съществуването на вземането, произтичащо от
твърденията на ищеца в исковата молба, но без кредиторът
да задължен чрез пълно и главно доказване да установява
изискуемостта и ликвидността на вземането си .

2.Доказване на извършеното увреждащо действие на

длъжника.
Ищецът доказва конкретното действие, за което
твърди, че е увреждащо и чиято относителна
недействителност иска да бъде обявена, т.е. сделката,
плащането и другите отменими правни действия.
Доказването следва да обхваща и времето на
извършване на действието с оглед на разграничението
между фактическите състави по чл.135, ал.1 ЗЗД и чл.135,
ал.3 ЗЗД.
Допустимите доказателствени средства са в
зависимост от увреждащото действие. В общия случай,
когато се атакува извършена разпоредителна сделка с
недвижим имот, доказването се изчерпва с представянето
на договора като доказателство по делото.
Основният въпрос в практика е: Подлежи ли на
доказване самият факт на увреждане?
Ако се атакува безвъзмездна сделка на длъжника,
уреждането е налице поради самия факт на извършването
й.

635
 Ако кредиторът твърди, че се затруднява
удовлетворението му в хипотезите, когато правото по
чл.135 ЗЗД се упражнява предвид искане за връщане на
недвижимия имот при развален договор или с оглед
упражняване на право по чл.19, ал.3 ЗЗД по отношение на
такъв имот – увреждането е доказано с договора, сключен
между ответника и третото лице.
Въпросът се усложнява, когато вземането на
кредитора е парично, а се атакува разпореждане с
недвижим имот с цел по отношение на него да се
осъществи принудително изпълнение и кредиторът да се
удовлетвори от сумата, получена от продажбата на имота.
Както се посочи, при възмездна сделка и продажба на
имота от длъжника срещу действителната му цена, интерес
от иска по чл.135 ЗЗД съществува, но длъжникът или трето
лице биха могли да възразят, че длъжникът разполага и с
друго имущество, извън прехвърленото, от което
кредиторът би могъл да се удовлетвори. В тази хипотеза
въпросът „Подлежи ли на доказване от кредитора фактът
на увреждане?”, придобива друг смисъл.
Отговорът на този въпрос следва да се изведе от
правните последици, които законодателят свързва с
предявяването на иска.
Предназначението на Павловия иск е кредиторът да
се удовлетвори от имуществото, предмет на
разпоредителното действие. Относителната
недействителност е само спрямо кредитора, упражнил
правото по чл.135 ЗЗД и доколкото съществува качеството
му на неудовлетворен кредитор. При отпадане на интереса
на кредитора, а интересът ще отпадне при погасяване на
вземането му, отпада и предназначението на отменителния
иск. Независимо от обявената относителна
недействителност, длъжникът може да изпълни
доброволно задължението си. Третото лице също може да
изпълни вместо длъжника. Ако вземането бъде погасено
или отречено, кредиторът не би могъл да осъществи
принудително изпълнение по отношение на имуществото,
предмет на разпоредителната сделка. В производството по
принудително изпълнение кредиторът следва да разполага
с изпълнителен титул и въз основа на него да предприеме
изпълнителни действия срещу имуществото на третото
лице, които осъществява по силата на съдебното решение
за уважаване на иска по чл.135 ЗЗД. Ако кредиторът не
разполага с изпълнителен титул за вземането си, той не
може да предприеме принудително изпълнение само въз

636
основа съдебното решение по иска по чл.135 ЗЗД. В този
случай, последиците от обявената относителна
недействителност отпадат. Упражняването на правото по
чл.135 ЗЗД е вид обезпечение за кредитора, което той
може да получи както и след като разполага с
изпълнителен титул, така и преди да се е снабдил с него.
Възражението, че длъжникът разполага и с друго
имущество, извън разпореденото, не е основание да се
приеме, че не е налице увреждане. Противното би
означавало при недобросъвестност на длъжника – същият
не плаща свой дълг, да му се предостави възможност за
избор срещу кое от притежаваните имущества да се насочи
принудително изпълнение. Съществуването на друго
имущество предполага разполагането с инструмент за
изпълнение на дълга, който не е използван от длъжника,
поради което и кредиторът не следва да е задължен да
установява цялостното финансово състояние на длъжника
и само, когато длъжникът не разполага с друго имущество
или същото е недостатъчно, да упражни правото си по
чл.135 ЗЗД. Обявената относителна недействителност
възстановява в отношенията между кредитора и длъжника
имущественото състояние на длъжника по времето на
възникване на задължението, когато имуществото, предмет
на разпореждането, е притежавано от длъжника и по
правилото на чл.133 ЗЗД е служело за общо
удовлетворение на кредитора. Изследването на
състоянието на длъжниковото имущество би имало
значение в хипотезата по чл.135, ал.3 ЗЗД, доколкото
разпоредителното действие е извършено преди възникване
на вземането, поради което длъжникът е лицето, с което
той е договарял, са се споразумели да увредят кредитора,
т.е. да намалят или затруднят общото обезпечение на
кредитора. В този случай, състоянието на длъжниковото
имущество би представлявало факт от значение за
доказване на намерението за увреждане, но това е
състоянието към момента на извършеното атакувано
действие, а не към момента на предявяване на Павловия
иск.

3.Доказване на субективния елемент.

В хипотезата на чл.135, ал.1 ЗЗД на доказване
подлежи „знанието за увреждане” на кредитора.
Знанието на длъжника произтича от съществуването
на негово задължение, което не е удовлетворено, поради
което субективният елемент по отношение на длъжника,

637
който е извършил разпоредително действие със свое
имущество при наличието на неудовлетворено вземане на
кредитора, не се създава затруднения в процеса и не
изисква ангажирането на нарочни доказателствени
средства.
Знанието на третото лице при безвъзмездна сделка
не подлежи на доказване.
Знанието на третото лице при възмездна сделка се
доказва от кредитора – ищец.
Допустими са всички предвидени в процесуалния
закон доказателствени средства. Ограниченията за
събиране на гласни доказателства по чл.164 ГПК отпадат.
По въпроса дали доказването следва да е пълно или
съдът може да основе извода си за наличие на знание въз
основа на косвени доказателства е изразено становище в
доктрината. Проф.Апостолов сочи, че предметът по своето
естество е такъв, че рядко може да бъде доказан пряко. В
много случаи съдът трябва да изгради убеждението си
„само върху косвени указания и предположения”.
Следва да се има предвид, че доказването на
определен факт не зависи от това дали същият ще се
приеме за установен чрез косвени или чрез преки
доказателства. Съществува разлика между косвени
доказателства и непълно доказване /създаване само на
вероятност в осъществяването или не на даден факт или
обстоятелство/, между преки доказателства и пълно
доказване /създаване на пълна убеденост в
осъществяването или не на даден факт или
обстоятелство/. В Решение № 226/12.07.2011г. по гр.д.№
921/2010г. на ІV г.о. е разяснено, че пълното главно
доказване може да бъде осъществено, както чрез преки,
така и чрез косвени доказателства. Преките доказателства
пряко, непосредствено установяват обстоятелствата,
отнасящи се към основния факт. Косвените доказателства
дават указание за основния факт само косвено. Те
установяват странични обстоятелства, но преценени в
съвкупност с другите, служат за установяване на основния
факт. Във веригата от косвените доказателства се
включват и онези факти, които косвено установяват други
косвени доказателства, непосредствено свързани с
основния факт. Всяко едно от доказателствените средства
може да бъде източник било на косвено, било на пряко
доказателство, като гражданският процес не въздига
определени видове доказателствени средства като по-

638
значими или категорични в сравнени с други. Те се
преценяват поотделно, но и в съвкупност.

Примери:
а/ В съдебната практика, както и в цитираното решение №
219/17.02.2010г. по т.д.№ 752/2009г. на ІІ т.о. изводът за
знание за увреждането е изграден бъз основа на особените
отношения между контрахентите по разпоредителните
сделки, които са определени като свързани лица, в период,
когато дружеството – продавач е било в лошо финансово
състояние, впоследствие е обявено в ликвидация, а с
договорената цена са били погасявани на първо място
задължения на прехвърлителя към купувача.
Такива изводи могат да се направят и въз основа на
легалното определение за „свързани лица” по смисъла на
Пар.1 от ДР на ТЗ, но не само на база на съществуващите
отношения според разпоредбата на закона, тъй като
презумпцията за знание по чл.135, ал.2 ЗЗД не намира
приложение, а съобразно с фактите и обстоятелствата по
конкретния правен спор.
б/Изводите могат да се изградят и след проследяване на
поредица от сделки, въз основа на които да може да се
установи, че лицата, участващи в атакуваната сделка, са
знаели за съществуването на задължението на длъжника, и
тези сделки по своето естество са такива, че имат като
краен резултат укриване на имуществото на длъжника.
Например: Длъжникът осъществява търговска дейност в
обект негова собственост. След възникване на вземането
на кредитора той продава имота на трето лице. Третото
лице сключва договор за наем с друго лице, което от своя
страна не ползва обекта, а длъжникът продължава да
осъществява търговска дейност в имота. Наемателят по
този договор е дружество, в което длъжникът и третото
лице имат участие, като въпросът за наемната цена е
подлежал да допълнителна уговорка. Сделката между
длъжника и третото лице е действителна, но фактическото
положение – извършването на търговска дейност в
конкретния обект не е променено. Третото лице фактически
не получава доходи от придобития имот, а го е
предоставило за безвъзмездно ползване на длъжника.
в/ Изводите за знание за увреждането, респ. за липсата му,
както и за оборването на презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД
се изграждат въз основа на събраните по делото
доказателства. Това могат да бъдат както доказателства,

639
ангажирани от ищеца, така и тези по направени от
ответниците възражения.
В решение № 179/11.05.2011г. по гр.д.№ 1198/2010г.
на ІІІ г.о. са обсъждани свидетелски показания, от които е
направен извод, че независимо от близките родствени
отношения между длъжника и третото лице – син и
родители, приобретателите на имота не са знаели за
сключения от сина им заем, а разбрали за него едва, когато
той заминал за чужбина и трябвало да изплащат вноските.
По това дело е изследвано намерението за увреждане.
Депозирани са гласни доказателства, че длъжникът търсел
заем и лице, което да му стане поръчител, като заявил, че
смята да се установи да живее в чужбина, без да погасява
заема и затова криел този факт от родителите си.
Направеният извод е, че не доказано намерението за
увреждане от страна на приобретателите, независимо, че
длъжникът е извършил разпореждане с цел на увреди
кредитора.
В Решение № 97/02.06.2011г. т.д.№ 828/10г ІІ т.о. по
същество е прието, че третото лице – приобретател не е
знаело за увреждането, независимо, че е било запознато с
клаузата за неустойка за забава. Ищецът е кредитор с
вземане за неустойка за неизпълнение на задължението за
заплащане на разсрочени вноски от цената по
приватизационен договор. Твърдял е, че третото лице –
приобретател на имота, знае за увреждането, тъй при
изповядване на разпоредителната сделка към
нотариалния акт е бил приложен приватизационният
договор, с който продавачът по сделката е придобил
собствеността върху имота, като в този договор е включена
клаузата за неустойка. ВКС е изложил съображения, че за
да възникне вземане за неустойка за забава е необходимо,
освен изрична уговорка за неустойка в договора, да е
налице и настъпването на самия факт на забавата,
изразяващ се в неизпълнение на задължението за плащане
на падежа. Последното е правопораждащ факт, който няма
как да се установи от съдържанието на самия договор.
В Решение № 200/17.03.2010г. по гр.д.№ 1417/2009г.
на ІІІ г.о. е прието, че правилно и в съответствие с
изискванията на процесуалния закон въззивният съд не е
направил доказателствени изводи от неявяването на
ответника, за да отговори на въпросите по чл. 114 ГПК
/отм./, тъй като с отговорите се иска от насрещната страна
да установи признание за намеренията на двамата
ответници за сключване на увреждаща кредитора - ищец

640
сделка, а не изясняване на обстоятелства от съществено
значение за решаване на делото.

г/ Предпоставките за прилагане на презумпцията по чл.135,

ал.2 ЗЗД се доказват от ищеца чрез доказване родствените
отношения между длъжника и третото лице.

Презумпцията е оборима.
Оборването на презумпцията може да се осъществи от
длъжника и от третото лице чрез доказване, че третото
лице не е знаело, че със сключването на сделката се
уврежда кредитора.

д/В хипотезата на чл.135, ал.3 ЗЗД на доказване подлежи

предназначението на извършеното разпореждане за
увреждане кредитора – намерението за увреждане.
Тежестта на доказване е на ищеца. За доказателствените
средства важат правилата за доказване на знанието.

V. Защита на ответниците по иска.

1. Възражения срещу качеството кредитор на ищеца,

като
- възражение за недействителност на сделката, от която
произтича вземането на кредитора и
- възражения за погасяване на вземането на кредитора, не
могат да се релевират в производството по иска по чл.135
ЗЗД.

Практика на ВКС по чл.290 ГПК:

Както бе посочено, установяването на вземането на
кредитора в производството по чл.135 ЗЗД не се ползва със
сила на пресъдено нещо, както и че правоотношението, от
което произтича вземането на кредитора не става предмет
на делото.
В Решение № 552/15.07.2010г. по гр.д.№ 171/09г. ІV г.о. е
прието, че в производството по иска по чл.135 ЗЗД
длъжникът не може да се брани с възражения, които се
основават на отношенията, които легитимират ищеца като
кредитор. В случая, ищецът се легитимира като кредитор
по предварителен договор, като възражението е било, че
ответникът не го е подписал, поради което същият е
нищожен.
В Решение № 328/23.04.2010г. по гр.д.№ 879/09г. ІІІ
г.о., с оглед на отговора на поставения правен въпрос, че

641
страната, поискала отмяната по чл.135 ЗЗД има за задача
да установи само качеството си на кредитор, като
материална предпоставка, а не да провежда пълно и
главно доказване на правата си, от които черпи правен
интерес, е прието, че ответникът не може да се брани с
възражения, които би имал във връзка със съдържанието
на облигационното отношения между него и ищеца,
относно съществуването му, т.е. дали страните
продължават да се обвързани от договор, или относно
изискуемостта на вземането. Възражения от подобно
естество, вкл. и за изтекла погасителна давност, са
неотносими към спора по чл.135 ЗЗД, съответно не следва
съдът да ги приема и решава инцидентно в този процес,
щом те не засягат материалното право да се иска отмяна
на увреждащата сделка. В случая, възражението е било
дали правото да се иска обявяване на предварителния
договор за окончателен е погасено по давност. В същия
смисъл е и Решение № 122/14.03.2011г. по гр.д.№
1028/2010г. на ІV г.о.
В Решение № 163/27.07.2011г. по гр.д.№ 672/2010г.
на ІІІ г.о. е прието, че длъжникът не може да
противопоставя и възражение за прекратяване на
договора, от който произтича вземането на кредитора
/също по иск на кредитор по предварителен договор/.
Обобщение: В производството по чл.135 ЗЗД
длъжникът не може да релевира възражения относно
недействителността, прекратяването или погасяването на
вземането на кредитора.

2.Възражения, насочи към оборване на твърдението за

увреждане на кредитора.
а/ Възражение за недействителност увреждащото
действие
Упражняването на правото на кредитора по чл.135
ЗЗД предполага сделка, която не страда от пороци,
обуславящи недействителността й на друго основание –
нищожност или унищожаемост.
Нищожната сделка не поражда правни последици,
поради което абсолютната нищожност изключва
упражняването на конститутивното право по чл.135 ЗЗД.
Ако разпоредителната сделка е нищожна Павловият иск би
бил неоснователен.
Позоваване на унищожаемостта чрез възражение е
допустимо само в хипотезата на чл.32, ал.2 ЗЗД – по иск за
изпълнение, какъвто характер няма отменителният иск.

642
б/ Възражение за липса на увреждане на кредитора –
важи изложението за доказване на увреждането.

3. Възражения за липса на знание или намерение за

увреждането – важи изложеното за доказване на знанието
и намерението за увреждане и за оборване на
презумпцията за знание по чл.135, ал.2 ЗЗД.

4. Възражения, свързани с действието на вписването.

По въпроса за значението на вписването на искова молба
по чл.19, ал.3 ЗЗД, след като е сключен договор за
продажба на същия имот и за противопоставимостта на
вписването на исковата молба по чл.135 ЗЗД на трети лица,
които са придобили вещни права върху имота, преди
извършване на оповестителното действие на вписването, е
разрешен в Решение № 60/19.04.2011г. по гр.д.№
1731/2009г. на І г.о.
Казусът е:
Ищецът по иск за предаване на владението е сключил с
лицето А на 18.11.1993 г. предварителен договор за
покупко-продажба на недвижим имот. С влязло в сила
решение на 13.04.2005г., вписано на 12.07.2005г.,
предварителният договор е обявен за окончателен.
Преди вписване на исковата молба по иска по чл. 19,
ал. 3 ЗЗД на 5.03.1997 г., е вписан договор за продажба
сключен от А с лицето Б за продажба.
На 04.06.1999 г. лицето Б продава имота на лицата В и
Г.
На 27.04.2000 г. е вписана искова молба по предявен
от ищеца по делото срещу лицето А иск по чл. 135 ЗЗД за
обявяване за недействителен по отношение на ищеца на
договора за продажба на описаните имоти сключен между
А и Б. Като ответници по иска са били конституирани и
последващите приобретатели на двата апартамента, едни
от които са В и Г. Искът е уважен с решение от 31.03.2003 г.
като е обявен за недействителен по отношение на ищеца
договора, сключен между А и Б. По отношение на
ответниците, последващи приобретатели /В и Г/, искът е
счетен за недопустим. Решението е влязло в сила
07.05.2003 г. и е вписано.
На 30.04.2004 г. В и Г са продали имота на Д и Е -
ответници по иска по чл.108 ЗС.
ВКС е приел, че вписването на исковата молба за предявен
иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД от ищеца – купувач срещу
продавача – лицето А за обявяване за окончателен на

643
сключен предварителен договор за продажба, както на
исковата молба, с която ищецът е предявил иск по чл. 135
ЗЗД срещу лицата А, Б, В и Г за обявяване за
недействителен по отношение на ответниците договора за
продажба, е изпълнило своето оповестително действие по
отношение на трети лица, каквито са Д и Е, последващи
купувачи на имота.

5. Възражение за погасяване по давност.

Ответниците могат да се позовават на погасителна давност
за упражняване на правото по чл.135 ЗЗД, но не и на
погасяване на вземането на кредитора, които бяха
разгледани при фактическия състав на иска.

VІ. Съединяване на искове.

1.Допустимост на съединяване на искове.

Първоначалното съединяване на иска по чл.135 ЗЗД се
извършва по правилата на чл.210 ГПК.

а/Искът по чл.135 ЗЗД и иск за недействителност на

увреждащата сделка на друго основание.
Двата иска могат да се съединят при условията на
евентуалност, като главният иск е искът за обявяване на
недействителност на друго основание и ако същият бъде
отхвърлен – да се разгледа искът по чл.135 ЗЗД

б/Искът по чл.135 ЗЗД и иск по чл.19, ал.3 ЗЗД.

Съединяването е допустимо при условията на
кумулативност, ако ищецът е кредитор на длъжника по
предварителен договор по отношение на недвижим имот,
прехвърлен от длъжника на трето лице. С уважаването на
иска по чл.135 ЗЗД може предварителният договор да се
обяви за окончателен, т.е. обуславящо е решението по иска
по чл.135 ЗЗД. За правата на третите лица се съобразява и
поредността на вписванията.

в/Искът по чл.135 ЗЗД и искове за собственост.

Съединяването е допустимо, ако качеството на кредитор на
ищеца се основава на факти, от които произтича правото
му на собственост върху имота, предмет на
разпоредителното действие. Например: Ищецът е
прехвърлител по договор, който е развален съгласно чл.87,
ал.3 ЗЗД поради неизпълнение, но преди вписване на
исковата молба за развалянето на договора, имотът е

644
прехвърлен от приобретателя на трето лице.
Легитимирайки се като кредитор по развален договор,
ищецът иска за бъде обявена за недействителна спрямо
него на прехвърлителната сделка, както и иска предаване
на владението върху имота. За ищеца положението се
възстановява в състоянието при разваляне на договора,
при което ответникът – длъжник му дължи връщане на
имота на отпаднало основание, което се реализира чрез
неговата ревандикация.

г/Искът по чл.135 ЗЗД и иск за изпълнение на

задължението по правоотношението, от което
произтича вземането на кредитора.
Съединяването е допустимо, като в този случай
правоотношението, от които произтича вземането на ищеца
– кредитор се включва в предмета на делото и могат да се
релевират възражения, произтичащи от това
правоотношение. В този смисъл е Решение №
552/15.07.2010г. по гр.д.№ 171/2009г. на ІV г.о. Искът за
изпълнение ще е насочен само срещу длъжника, като
решението по иска по чл.135 ГПК ще е обусловено от
решението по иска за изпълнение, тъй като съдът следва
да съобрази дали вземането съществува, т.е. дали го
признава или отрича със сила на пресъдено нещо.

2.Спиране на производството по делото по иска по

чл.135 ЗЗД.
В Решение № 552/15.07.2010г. по гр.д.№ 171/2009г. на ІV
г.о. ВКС е приел, че производството по Павловия иск не
подлежи на спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК до
приключване на друго производство, образувано по иск за
вземането на кредитора. Посочената позиция е погрешна,
ако е налице висящ спор за вземането във връзка с което е
предявен иска по чл.135 ЗЗД, тъй като решението по
първото дело е обуславящо за изхода на второто /ако със
сила на пресъдено нещо бъде отречено вземането,
подлежи на отхвърляне и иска по чл.135 ЗЗД, поради което
производството по обусловения иск подлежи на спиране
съгласно чл.229, ал.1, т. 4 ГПК/.
Производството по иска по чл.135 ЗЗД не подлежи на
спиране на основание чл.637, ал.1 ТЗ.

3.Насрещен осъдителен иск по чл.211 ГПК не би

следвало да се приема за съвместно разглеждане,
доколкото не може да се извърши прихващане.

645
4.Инцидентен установителен иск по чл.212 ГПК би могъл
да има за предмет оспореното правоотношение – за
недействителност на увреждащата сделка или за
несъществуване на вземането на кредитора. В последния
случай, съединяването е допустимо, ако предявяването на
иск за несъществуване на вземането е допустимо по
общите правила.

5. Трети лица – помагачи.

Встъпването на трето лице – помагач не би могло да се
обоснове с правен интерес, доколкото решението по иска
по чл.135 ЗЗД няма да бъде постановено и в полза на
встъпващото лице. Ако третото лице иска да встъпи на
страната на ищеца, обявената относителна
недействителност е само по отношение на ищеца, а това
трето лице – дори и да е кредитор на длъжника, не може да
се ползва от правните последици на решението. Трето
лице на страната на ответника не би могло да изложи
правен интерес, доколкото, ако същото е последващ
приобретател, то решението няма действие по отношение
на него по правилото на чл.135, ал.1, изр.3 ЗЗД. Ако се
атакува и сделката, от която това трето лице черпи права,
то същото следва да се конституира като главна страна.
Същите съображения са от значение и за привличането на
трето лице – помагач.

VІІ. Постановяване на решението. Диспозитив.

Със решението съдът обявява за относително
недействителни спрямо ищеца извършените от длъжника
действия.
Ако атакуваното действие е договор в диспозитива на
съдебния акт следва да се опише сделката.
Съдебното решение следва да съдържа реквизитите по
чл.236 ГПК.

VІІІ. Действие на съдебното решение.

Обявената недействителност е само по отношение на
кредитора, упражнил правото по чл.135 ЗЗД.

1.Отношения между кредитора и длъжника.

Разпоредителното действие/ увреждащата сделка/ е
недействително в отношенията между кредитора и
длъжника. С уважаването на иска се счита, че действието
не е извършено от длъжника и кредиторът разполага с

646
правото да се удовлетвори от имуществото, предмет на
увреждащото действие.
Ако предмет на увреждащото действие е недвижим имот,
въз основа на влязлото в сила съдебно решение
кредиторът може да насочи принудително изпълнение
срещу имота и след осъществяване на публичната продан
- да се удовлетвори от сумата, получена от проданта до
размера на своето вземане.
Ако предмет на увреждащото действие е недвижим имот и
потестативното право по чл.135 ЗЗД е упражнено с цел да
се удовлетвори възможността на кредитора да реализира
права, произтичащи от развален договор, кредиторът може
да иска предаване на владението на имота, но тук
значение има и действието на вписването.
Ако предмет на увреждащото действие е недвижим имот и
потестативното право по чл.135 ЗЗД е упражнено с цел да
се удовлетвори възможността на кредитора да реализира
права, произтичащи от предварителен договор, кредиторът
може да иска обявяване му за окончателен, като за
уважаването на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД в бъдещ процес са
от значение извършените вписвания.
Уважаването на иска по чл.135 ЗЗД и обявената
относителната недействителност нямат вещни последици.
Имуществото, предмет на увреждащата сделка, не се
реституира в патримониума на длъжника. Това имущество
се счита за имущество на длъжника, но само в
отношенията между кредитора и длъжника и то доколкото
срещу имуществото кредиторът може да насочи
принудително изпълнение. Сделката е действителна в
отношенията между длъжника и третото лице-
приобретател. Изпълнението не може да се осъществи
чрез предаване на имота на кредитора, а чрез изнасянето
му на публична продан и удовлетворение от сумите,
получени от проданта на имота. Изпълнение по отношение
на имущество може и да не се осъществи, ако длъжникът
удовлетвори кредитора по друг способ – напр. плащане на
задължението. В този смисъл, изпълнение въз основа на
съдебното решение по иска по чл.135 ЗЗД няма да се
осъществи и имуществото ще остане в собственост и
владение на третото лице.

2.Отношения между кредитора и другите кредитора на

длъжника.
Обявената недействителност ползва само кредитора,
предявил иска по чл.135 ЗЗД, и само до размер на неговото

647
вземане. Другите кредитори не се ползват от обявената
недействителност.
Искът по чл.135 ЗЗД и производството по
несъстоятелност:
Решение № 57/19.07.2010г. по т.д.№ 695/2009г. на І т.о.:
Последиците от уважаване на иска по чл.135 ЗЗД –
обявената недействителност на действията, с които
длъжникът уврежда кредитора, ползва само кредитора–
ищец и няма действие по отношение на другите кредитори
на длъжника, т.е. недействителността не е абсолютна и в
случая тя не ползва кредиторите на масата на
несъстоятелността, макар длъжникът да е в
несъстоятелност. – т.ІІ.6.

3.Отношения между кредитора и третото лице – страна

по сделката.
Третото лице е задължителен другар по делото по иска по
чл.135 ЗЗД. Обявената недействителност е от значение и в
отношенията между третото лице до размера на вземането
на кредитора, доколкото това трето лице следва да търпи
насочването на принудително изпълнение по отношение на
неговото имущество, придобито вследствие на
разпоредителното действие. При принудителното
изпълнение кредиторът се удовлетворява преди третото
лице. В случай на насочване на изпълнението срещу
недвижим имот, придобит от третото лице, при публичната
продан първо се изплаща сумата, равна на размера на
вземането на кредитора, а след това – остатъкът на
третото лице.

4.Отношения между длъжника и третото лице.

Сделката е действителна, но ако се насочи принудително
изпълнение срещу придобитото от третото лице
имущество, отношенията ще се уредят като при евикция –
ако сделката е продажба, или по реда на неоснователното
обогатяване.

5.Отношения между кредитора и третото лице –

съдоговорител на съдоговорителя на длъжника.
Съгласно с правилото на чл.135, ал.1, изр.3 ЗЗД обявената
недействителност не засяга правата на това трето лице,
ако то ги е придобило добросъвестно и възмездно преди
вписване на исковата молба за обявяване на
недействителността.

648
6. Искът по чл.135 ЗЗД е конститутивен, а
недействителността има обратно действие – не от
влизане на решението за обявяването й в сила, а от
момента на извършване на отмененото действие - Решение
№ 400/16.06.2010г. по гр.д.№ 4204/08г. ІІІ г.о.
Кредиторът, упражнил правото по чл.135 ЗЗД, има право на
предпочитателно удовлетворение за разноските по делото
съгласно чл.136, т.1 ЗЗД.

ІХ.Искът по чл.135 и съпружеската имуществена

общност.
В съдебната практика е поставен и въпросът: Следва ли да
се уважи иск по чл.135 ЗЗД и по отношение на съпруга –
недлъжник, ако задължението не е за задоволяване на
общи нужди на семейството, а е за лично задължение на
единия съпруг?
а/В Решение № 967/08.03.2010г. по гр.д.№ 3336/08г. І г.о.,
Решение № 229/08.06.2010г. по т.д.№ 37/09г. ІІ т.о. и
Решение № 566/18.06.2010г. по гр.д.№ 1473/2009г. на ІV г.о.
е прието, че когато се атакува сделка, чийто предмет е
имот в режим на съпружеска имуществена общност, може
да се обезпечава само солидарно задължение на
съпрузите, но не и личен дълг на единия съпруг. При
обезпечаване на дълг на единия от съпрузите, който не е за
задоволяване на нуждите на семейството, с имущество в
режим на съпружеска имуществена общност,
обезпечението на задълженията му се покрива само от ½
идеална част от общото имущество на съпрузите, поради
което и относителната недействителност не може да
обхваща разпореждането и на другия съпруг. С успешното
провеждане на иска по чл.135 ЗЗД излезлият от
имуществото на длъжника актив все едно се завръща в
това имущество и кредиторът – ищец има право да се
удовлетвори от него по реда на изпълнителното
производство.
С вещи в режим на съпружеска имуществена общност може
да се обезпечава само солидарно задължение на
съпрузите, като съображенията, изложени в Решение
229/08.06.2010г. по т.д.№ 37/09г. ІІ т.о. са:
- ТР № 2/2001г. – едноличният търговец отговаря с
имуществото, включено в търговското предприятие и с
половината от имуществото – съпружеска имуществена
общност;

649
- ако въпросът се решава в изпълнителния процес, то
съдията – изпълнител не разполага с такава
компетентност;
- Павловият иск служи за обезпечаване удовлетворяването
на кредитора, а не да се извършва прекратяване на
съпружеската имуществена общност по време на брака;
- решението по чл.135 ЗЗД няма вещно-прехвърлително
действие и не създава сила на пресъдено нещо между
съпрузите за дяловете в нея и е непротивопоставимо на
другия съпруг при евентуално уважен иск по чл.28, ал.3 СК
/отм./;
- последиците от Павловия иск са свързани и обезпечаване
на материалните предпоставки за законност на
последващия изпълнителен процес, каквато е
принадлежността на обекта, към който е насочено
изпълнението.
В тези хипотези относителната недействителност е
обявена на ½ ид.ч. от имота, предмет на разпоредителната
сделка.

б/ В Решение № 612/30.09.2010г. по гр.д.№ 1764/09г. ІІІ г.о.

е застъпено противното становище:
След като имотът е в режим на съпружеска имуществена
общност, а само единият съпруг е длъжник на ищеца, то
това не е пречка за предявяване и уважаване на иска за
отмяна на разпоредителното действие като цяло.
Успешното провеждане на отменителния иск не може да
има за последица прекратяването на съпружеската
имуществена общност и от това именно е изхождал
законодателят, като е регламентирал реда по чл.502 ГПК за
съдебно изпълнение върху вещ в режим на съпружеска
имуществена общност за вземане срещу единия от
съпрузите. За правилна следва да се приеме позицията,
заета в посоченото решение, тъй като СИО върху имота,
предмет на разпореждането е бездялова и уважаването на
иска по чл.135 ЗЗД не може да я прекрати като я превърне
в обикновена съсобственост в идеални части като обяви
относителната недействителност на разпореждането само
за ½ ид.част, вместо за целия прехвърлен имот – Бележка
на редактора. По противоречиво разрешавания въпрос е
образувано тълкувателно дело№5/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Допълнение: С изменението на ТЗ /ДВ бр.20/28.02.2013г., в
сила от 04.03.2013г./ е изменена разпоредбата на чл.649
ТЗ. Предвидено е искът по чл.135 ЗЗД, свързан с

650
производството по несъстоятелност, да може да се
предяви и от синдика, а при негово бездействие – от всеки
кредитор на несъстоятелностт, в едногодишен срок от
откриване на производството, съответно от момента на
обявяване на решението по чл.632, ал.2. При предявен от
кредитор иск, съдът следва служебно да конституира
синдика като съищец, а влязлото в сила решение има
действие за длъжника, синдика и всички кредитори.
Приложението на презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД е
разширено до всички свързани лица. Тези разпоредби
намират приложение само, ако по отношение на длъжника
е открито производство по несъстоятелност, респ. е
постановено решение по чл.632, ал.2 ТЗ.

ИСКЪТ ПО ЧЛ.134 ЗЗД.

І. Обща характеристика на иска. Проверка за редовност

на исковата молба.

1.Обща характеристика.
Искът по чл.134 ЗЗД, чрез който кредиторът
упражнява правата на длъжника, се нарича в доктрината
„косвен иск”, „непряк иск” или „сурогационен иск”.
Упражняването на правата на длъжника има
обезпечителна функция за кредитора.
Разпоредбата на чл.134 ЗЗД определя процесуално
право, представено на кредитора, докато титуляр на
материалното право е длъжникът.
Нормата на чл.134 ЗЗД урежда две възможности на
кредитора за упражняване на правата на длъжника – чрез
иск и извънсъдебно – само след овластяване за това от
съда по реда на обезпечителното производство съгласно
чл.134, ал.3 ЗЗД. Предмет на настоящото изложение е
исковият ред за упражняване на правата на длъжника от
кредитора.

2.Проверка за редовност на исковата молба.

Исковата молба, подадена по реда на чл.134 ЗЗД,
следва да отговаря на изискванията по чл.127 ГПК.
Особеностите са изразяват в посочване на
обстоятелствата, на които се основава искът – чл.127, ал.1,
т.4 ГПК и в какво се състои искането – чл.127, ал.1, т.5 ГПК.
За да се определи искът като предявен по реда на
чл.134 ЗЗД, ищецът следва да изложи твърдения за
следните обстоятелства:

651
1.За качеството си на кредитор на длъжника,
2.За бездействие на длъжника, с изложение на конкретни
факти, които според ищеца представляват бездействие и
3.За всички обстоятелства относно правото на длъжника,
което се упражнява.
По отношение на твърдението на ищеца за
качеството му на кредитор на длъжника, обстоятелствата
които следва да посочи ищецът, са аналогични на тези по
иска по чл.135 ЗЗД.
Твърдението, че е кредитор може да е изразено чрез
посочване на обстоятелствата, от които произтича негово
неудовлетворено вземане – сделка; двустранен договор;
наследяване; право, произтичащо от развален договор;
договор, обявен за нищожен и други. Вземането следва да
е посочено по основание и по размер, ако същото е
оценимо в пари. Не е необходимо вземането да е ликвидно
и изискуемо.
За разлика от иска по чл.135 ЗЗД, при косвения иск
е без значение времето на възникване на вземането на
кредитора – то може да предхожда или да следва момента
на възникване на вземането на длъжника.
Твърдението, че длъжникът бездейства,
представлява и твърдение, с което ищецът обуславя
правния си интерес от предявяване на иска. Това
твърдение може да се свежда само до посочването на
обстоятелства, че длъжникът разполага с вземане, като не
е предприел действия по събирането му. Бездействието
може да се въведе и чрез твърдения, че останалото
имущество на длъжника, извън подлежащото на събиране
вземане или упражняване на друго право, не е достатъчно
за удовлетворението на кредитора. При неизпълнение на
задължението на длъжника, кредиторът има право да
избере от кое имущество да се удовлетвори, поради което
за кредитора съществува интерес от иска и само поради
факта на бездействие на длъжника.
Това твърдение е свързано и с твърденията относно
правото на длъжника, което се упражнява. Ищецът следва
да посочи обстоятелствата, които са от значение за
правото на длъжника, както и лицето, което е длъжник на
длъжника. Ако искът е предявен за събиране на парично
вземане – ищецът следва да индивидуализира вземането
на своя длъжник по основание и размер, така както
предписва процесуалния закон по всеки осъдителен иск.

652
 Определянето на правната квалификация на иска се
обуславя и от заявения петитум – искането по чл.127, ал.1,
т.5 ГПК. В случая, разпоредбата на чл.134 ЗЗД сочи
предоставената от закона възможност на кредитора и
процесуалния ред за осъществяване на правото, но
правната квалификация на иска се извежда от
материалното право на длъжника. Петитумът следва да се
изрази в отправено до съда искане ответникът – длъжник
на длъжника, да бъде осъден да заплати на длъжника
парична сума или да му предаде определена вещ.

3.Подсъдност.
Родовата подсъдност се определя по правилата на чл.104
вр. чл.69 ГПК, а местната – по чл.105, чл.106, чл.107, чл.108
и чл.116 ГПК.

ІІ. Страни по иска по чл.134 ЗЗД.

Ищец е кредиторът в качеството на процесуален
субституент.
Ответник – третото лице – длъжник на длъжника на
кредитора – третото лице може да противопостави всички
възражения, които може да противопоставя на длъжника.
Длъжникът се призовава съгласно чл.134, ал.2 от ЗЗД и
придобива качеството на съищец, но само кредиторът
може да се разпорежда с предмета на спора – т.е. да
оттегля иска и да прави отказ от иска.
Кредиторът действа не като носител на
материалните права, заявени с иска, а като процесуален
субституент. Процесуалната субституция се проявява като
процесуално застъпничество и изисква конституирането
по служебен почин на съда като страна в производството и
на носителя на защитаваното от субституента материално
право, който става другар на последния. Той следва да
бъде конституиран като негов съищец. Това качество се
определя от активната му процесуална легитимация,
поради което и правото на иск следва да се упражнява
съвместно от него и от субституента.
Ако носителят на материалното право е посочен
като ответник в исковата молба, съдът следва да
констатира нейната нередовност поради противоречие
между основанието и петитума на иска, което следва да се
отстрани служебно – Решение № 817/13.05.1999г. по гр.д.№
143/99г. V г.о.

653
 По въпроса за процесуално качество на кредитора
на длъжника и за процесуалните действия на съда в
случай, че длъжникът не е посочен като съищец или е
конституиран като ответник в процеса, е постановено по
реда на чл.274, ал.3 ГПК Определение № 362/30.04.2010г.
по ч.т.д.№ 156/10г. на І т.о.
Даденото разрешение е, че поясненията и
допълненията на първоначалната искова молба по чл.372,
ал.2, изр.1 ГПК, могат да се изразяват в уточнения на факти
и обстоятелства и са допустими, доколкото не
представляват изменение на основанието на предявения
иск. При отхвърляне на искането за изменение на иска по
чл.214 ГПК, съдът дължи произнасяне по първоначално
предявената претенция.
По същество разрешението, че изричното посочване
в допълнителната искова молба на лицето, чието право се
предявява и искането ответникът да бъде осъден да
заплати застрахователно обезщетение на това лице,
представлява изменение на петитума на иска съгласно
чл.372, ал.2, изр.2 ГПК.
Конкретните факти по делото са били:
В първоначалната искова молба ищецът е изложил
твърдения, че между него и трето лице е сключен договор
за финансов лизинг, по който продължава да заплаща
лизинговите вноски, независимо че автомобилът е отнет от
негово владение. Претендира заплащане на
застрахователно обезщетение, но изрично обоснова
правен интерес от предявяване на иска, произтичащ от
клаузите на Общите условия на лизинговия договор.
Така формулираният правен интерес не е бил
конкретизиран в достатъчна степен. С допълнителната
искова молба наведените твърдения, че при кражба на
автомобила, предмет на договора за лизинг,
лизингодателят следва да приспадне от исковете си срещу
лизингополучателя за дължими лизингови вноски
изплатеното му от застрахователя застрахователно
обезщетение, представляват допълнение на
първоначалната искова молба по смисъла на чл.372, ал.2,
изр.1 ГПК. Изявлението за бездействие на кредитора –
лизингодател по договора за застраховка пояснява правния
интерес от предявяване на иска за заплащане на
застрахователно обезщетение. С тези твърдения, не се
изменя основанието на иска – претенция за заплащане на
застрахователно обезщетение с оглед на настъпило

654
застрахователно събитие по риска, предмет на
застрахователния договор.
С допълнителната искова молба е внесено
уточнение, че ищецът предявява пред съда чуждо право в
хипотезата на чл.26, ал.4 ГПК. По силата на законовата
разпоредба за съда съществува задължение да призове
като страна по делото и лицето, чието право е предявено.
Прието е, че преценката за наличието на
предпоставките на чл.214 ГПК, включва и съществуването
на правния интерес от предявяване на правото на трето
лице срещу конституирания ответник.
Искът за заплащане на застрахователно обезщетение е
предявен в хипотезата на чл.134 ЗЗД. Ищецът твърди, че е
кредитор на едно лице – негов длъжник, което от своя
страна е кредитор на ответника по иска, но бездействието
на длъжника заплашва удовлетворението му, поради което
кредиторът упражнява имуществените права на своя
длъжник. Качеството си на кредитор ищецът извежда от
задължението на лизингодателя да приспадне платените
лизингови вноски по договора за лизинг от
застрахователното обезщетение, което би получил по
договора за застраховка. Лизингодателят е кредитор на
застрахователя по договора за застраховка и бездейства,
поради което е налице правен интерес за ищеца от
предявяване на иска. По силата на чл.26, ал.4 ГПК съдът
конституира лицето, чието права са предявени като
съищец по делото, с оглед и на разпоредбата на чл.134,
ал.2 ЗЗД.

ІІІ. Фактически състав на правото по чл.134 ЗЗД.

1. Права, които могат да се упражнят от кредитора.

-Вещни искове – ревандикационен, негаторен, делба.
-Облигационни – всички.
-Други имуществени права. По реда на чл.134, ал.3 ЗЗД
може да се иска овластяване и за други действия, които
според доктрината са: изявление за разваляне на договор,
за право на изкупуване, издаване на изпълнителен лист, да
встъпи в процес като трето лице – помагач, да му се
разреши да приеме наследството, да прави изявление за
компенсация, да плати дълг, за да избегне отговорност за
неизпълнение.
Разрешението в съдебната практика е:
Решение № 1058/10.12.2004г. по т.д.№ 151/2004г. ТК

655
 По реда на чл.134 ЗЗД могат са е упражняват само
имуществените права на длъжника – вещни, облигационни
/вземания/, потестативни /правото да се развали
двустранен договор, да се предяви иск за сключване на
окончателен договор, да се иска възстановяване на
запазена част от наследството, да се предяви иск за
делба/. Също и несамостоятелни имуществени права – да
се предяви иск за лихви или неустойка.
Недопустимо е да се предявяват такива
имуществени права, които са обусловени от личната
преценка на титуляра – предявяване на иск за
неимуществени вреди, предявяване на исковете по чл.28,
ал.3 и чл.29 СК1985/ отм./ /ППВС № 8/1980г./ - исковете за
по-голям дял от семейното имуществото поради по-голям
принос в придобиването му, както и за част от стойността
от стойността на вещите за упражняване на професия или
занаят и от вземанията на другия съпруг .
Правото на кредитора по чл.134 ЗЗД спрямо
длъжника е винаги за вземане – за пари, вещи или права
върху вещи, т.е. право да се получи имотна облага, което е
в състояние да бъде осуетено от бездействието на
длъжника при упражняване на неговите имуществени права
– решение 1058/10.12.2004г. по гр.д.№ 151/04г. ТК.

а/ Допустимо е предявяването по реда на чл.134 ЗЗД на иск

по чл.108 ЗС от взискател на длъжника, като спорът за
собственост е между длъжника и трето лице, което
разполага с констативен нотариален акт за право на
собственост върху имота, предмет на иска – Решение №
894/07.10.2008г. по гр.д.№ 4053/2007г. на І г.о.

б/Членовете на ЖСК могат да защитят правото си на

държане върху нежилищни обекти в т.ч. гаражи,
собственост на ЖСК, чрез иск по чл.134 ЗЗД с участието
като страна на ЖСК – решение № 867/30.04.2010г. по
гр.д.№ 1524/08г. на ІV г.о.

в/Съответно, искът по чл.38а ЗЖСК за предаване на

държането на жилище на член – кооператор е частен
случай на разпоредбата на чл.134 ЗЗД – Определение №
734/28.12.2009г. по ч.гр.д.№ 631/09г. на І г.о. – в този случай
искът се предявява по реда на чл.38а ЗЖСК.

г/По реда на чл.134 ЗЗД кредиторът може да упражни

правото на длъжника по чл.30 ЗН за намаляване на

656
завещателно разпореждане – Определение №
64/22.02.2012г. по ч.гр.д.№ 521/2011г. на ІІ г.о. /по чл.274,
ал.3 ГПК/

Казусът е следния:
Ищцата е сключила предварителен договор за
продажба със съпруга си за имот, негова лична
собственост. Съпругът – обещател е починал. Ищцата е
завела иск по чл.19, ал.3 ЗЗД срещу дъщерята на съпруга
си от предишен брак, която е негов наследник. В това
производство било установено, че съпругът е завещал
имота на дъщеря си. Ищцата е завела срещу дъщерята иск
по чл.30 ЗН. В това производство било установено, че
съпругът е съставил второ завещание, с което се отменя
завещателното разпореждане в полза на дъщерята и
имотът е завещан на трето лице. Искът по чл.19, ал.3 ЗЗД е
бил отхвърлен, тъй като имотът не е бил в патримониума
на дъщерята. Ищцата е предявила иск, с който упражнява
правото на друг наследник по закон на общия
наследодател / на съпруга, като този наследник по силата
на наследственото правоприемство е обещател по
предварителния договор/. Упражненото право е на този
наследник за намаляване на завещателното разпореждане
по чл.30 ЗН срещу заветника – трето лице.

д/Съгласно Определение № 15/11.01.2010г. по ч.гр.д.№

611/09г. на ІV г.о. ако увреденият не се е снабдил с
изпълнителен лист, солидарният длъжник, който е заплатил
общия дълг на кредитора, може да поиска издаването на
изпълнителен лист от свое име за сметка на длъжника
съгласно чл.134 ЗЗД и въз основа на него да предприеме
всякакви обезпечителни мерки в производството по
принудително изпълнение.

2. Права, които не могат да се упражняват.

Според докрината:
-Неимуществените права – за гражданско състояние,
брачни искове, за отмяна на осиновяване.
-Имуществени права от личен характер – упражняването,
на които зависи от личната преценка на длъжника – чл.227
от ЗЗД, заплащане на обезщетение за морални вреди, да
приеме завет, чл.87, ал.3 от ЗЗД – за разваляне на
алеаторен договор
-Имуществени несеквестируеми права

657
Конкретни разрешения в съдебната практика:
а/ППВС № 5/31.10.1972г. кредиторът не може да упражни
по реда на чл.134 ЗЗД правата на длъжника по чл.14, ал.4 и
чл.14, ал.5 СК /отм./от 1968г. – сега чл.29, ал.1 и чл.30,
ал.1 СК – за присъждане на по-голям дял от прекратената
чрез развод съпружеска имуществена общност на съпруга,
на когото са предоставени за отглеждане и възпитание
ненавършилите пълнолетие деца и за присъждане на дял
от личното имущество на съпруга за упражняване на
занятие и от вземанията му.
б/Решение № 617/13.03.1972г. по гр.д.№ 2802/71г. на І г.о. –
при прекратена съпружеска имуществена общност,
кредиторът не може да води иск за делба, тъй като е
налице обикновена съсобственост и кредиторът би могъл
да насочи изпълнението срещу частта на длъжника.
в/Кредиторите на масата на несъстоятелността не
разполагат с иск по чл.134 ЗЗД вр. чл.55 ЗЗД за връщане
на даденото по отношение на действие, обявено за
нищожно на основание чл.646 ТЗ – Решение №
103/19.07.2010г. по т.д.№ 996/2009г. на І т.о., Решение №
9/01.02.2010г. по т.д.№ 536/2009г. на І т.о., Решение №
93/03.06.2010г. по т.д.№ 831/09г. на І т.о., Решение №
114/03.08.2009г. по т.д.№ 644/08г. на ІІ т.о., Решение №
68/30.06.2010г. по т.д.№ 933/09г. на І т.о.
Съображения са, че сурогационният иск предполага
наличието на 1/действителна сделка / действие, 2/
бездействие на длъжника /кредитор по сделката,
3/овластяване, 4/ връщане на даденото в патримониума на
длъжника. Нищожно, на основание чл.646 ТЗ, е действието
на длъжника, поради което не е налице бездействие на
длъжника, който не разполага със самостоятелен
осъдителен иск за връщане на платеното по действителна
сделка по общия гражданскоправен ред /извън
механизмите на несъстоятелността/, не е налице
овластяване и връщането не се осъществява в
патримониума на длъжника, а в масата на
несъстоятелността. В тези случаи, постановените решения
по чл.55 ЗЗД са обезсилени.
г/Кредиторите на масата на несъстоятелността не
разполагат с иск по чл.134 ЗЗД за събиране на
вземанията на длъжника – Решение № 100/15.06.2009г. по
т.д.№ 808/08г. на ІІ т.о. – Наличието на специалните
разпоредби на чл.645, чл.646 и чл.647 ТЗ изключват
приложението на общата разпоредба на чл.134 ЗЗД.

658
Бездействието на синдика на несъстоятелния длъжник за
предявяване на иск за събиране на вземанията на
длъжника не поражда право на кредиторите да упражняват
правата на длъжника, а това би имало за последица само
евентуално ангажиране на отговорността на синдика по
чл.663 ТЗ или освобождаването му по чл.657, ал.2 ТЗ.
д/Съгласно Определение № 309/21.11.2008г. по ч.т.д.№
312/08г. на І т.о. при произнасяне по прилагането на
разпоредбата на чл.620, ал.5 ТЗ, ВКС е приел, че законът
регламентира специфични правомощия на синдика, извън
общите по чл.658, ал.1 от ТЗ – по издирване и уточняване
на имуществото на длъжника, представителство по дела,
завеждане на искове от името на дружеството в
несъстоятелност. Исковете за попълване на масата на
несъстоятелността целят вземанията на търговеца към
трети лица да се включат в имуществото на
несъстоятелния длъжник в производството по универсално
принудително изпълнение. По преките искове – за
изпълнение на договор, за плащане на задължение,
попълването на масата на несъстоятелността се
осъществява чрез реализиране на изпълнение въз основа
на титула, придобит от търговеца вследствие на
уважаването на предявения иск. При отменителните искове
връщането на имуществото в масата на несъстоятелността
настъпва по силата на съдебното решение за обявяване на
нищожността, респ. недействителността на сделката по
чл.646 и чл.647 от ГПК. Направен е извод, че
законодателят не е въвел разграничение относно
способите, по които се попълва масата на
несъстоятелността на длъжника – по право или
посредством допълнителни действия по събиране на
вземанията на търговеца в производството по
несъстоятелност.
Искът по чл.134 от ЗЗД е косвен, доколкото при успешното
му провеждане имуществото на ищеца - кредитор не се
увеличава само на основание на осъдителното решение в
полза на неговия длъжник. Реализирането на правата на
кредитора предполага и последващи действия по събиране
на вземането. Сурогационният иск цели създаването на
възможност за удовлетворяване на кредитора, когато
бездействието на неговия длъжник застрашава интересите
му. Събирането на имуществото и съхраняването на
правата на несъстоятелния длъжник представляват
действия, насочени към попълване на масата на

659
несъстоятелността, независимо от това дали резултатът
настъпва пряко или косвено в патримониума на търговеца.
В този смисъл, предявеният осъдителен иск за
събиране на вземане на длъжника в производство по
несъстоятелност, предявен от синдика на дружеството,
като негов представител е допустим.
е/ Определение № 774/10.09.2012г. по ч.т.д.№ 512/11г. на ІІ
т.о. – недопустим е иск по чл.134 ЗЗД във вр. с чл.71 ТЗ за
отмяна на решение на съвета на директорите за
увеличение на капитала.
Съображения са, че искът по чл.71 ТЗ е правно средство за
защита на членовете на търговски дружества /акционери
или съдружници/, когато правото на членство или отделни
членствени права са нарушени от органи на дружеството,
различни от Общото събрание. Правният интерес е
абсолютна процесуална предпоставка за предявяването на
иска, за която съдът е длъжен да следи служебно, а
липсата му води до недопустимост на иска. В тази връзка
правният интерес винаги е налице, когато се оспорват
правата на съдружник или акционер. Законът изрично
предвижда, че активно легитимиран да предяви иск по
чл.71 ТЗ е съдружник или акционер, а пасивно
легитимирано е съответното търговско дружество, чийто
член е той. Тъй като се касае за защита на членствени
права, недопустимо е трето лице да предяви иск по чл.71
ТЗ, както и встъпване на друг съдружник или акционер в
това производство, тъй като тези права са строго лични.
В изложените от ВКС съображения е дадена
характеристика на исковете, предявени по реда на чл.134
ЗЗД.
С този иск се предявяват чужди права.
Ищецът/процесуален субституент/ следва да има
качеството на кредитор спрямо длъжника, който
бездействува и не упражнява свои имуществени права, с
което заплашва удовлетворяването на кредитора. Не всяко
право на длъжника обаче може да се упражнява от неговия
кредитор по реда на чл.134 ЗЗД. По този ред могат да
бъдат упражнени имуществени, вещни, облигационни,
търговски-т.е. притежателни права, но не и личните
неимуществени права, каквото е членственото
правоотношение, както и имуществени права, зависещи от
личната преценка на длъжника. Това означава, че за да се
предяви иска по чл.134 ЗЗД следва да е налице още една
предпоставка – законът да признава правото на
процесуалния субституент за защитата на съответното

660
право на длъжника по съдебен ред, а в случая такова
право не е налице. Членствените права и задължения
произтичат от членството в търговското дружество и са
неделимо свързани с него, като неимуществените права
играят обуславяща роля по отношение на имуществените,
поради което е недопустимо те да бъдат упражнявани от
трето лице чрез иск по чл.71 ТЗ. Правният интерес от
предявяването на иска по чл.71 ТЗ произтича от
членственото правоотношение, проявяващо се единствено
и само в качеството на съдружник/акционер, което качество
следва да е налице, към момента на предявяването му.
Именно с оглед наличието на специалната нормативна
уредба за упражняване на членствените права в
производството по чл.71 ТЗ, общата разпоредба на чл.134
ЗЗД в случая е неприложима.

ІV.Доказване и доказателствени средства. Тежест на

доказване.

А/Ищецът – кредитор доказва:

1.Качеството си на кредитор на длъжника –
вземането си:
-не е необходимо вземането да е ликвидно и изискуемо
-без значение е времето на възникване на вземането
-вземането може да е с модалители – срок, условие

Приетото за установено в решението по иск, предявен по

реда на чл.134 ЗЗД, относно вземането на кредитора не се
ползва със сила на пресъдено нещо за съществуването
на вземането.

2.Интереса си от упражняване на правото на длъжника.

По отношение на интереса, респ. бездействието на
длъжника, не е необходимо кредиторът да ангажира
доказателства, от които съдът да направи извод, че такъв
съществува поради бездействието.
В съдебната практика е изследван интересът на кредитора,
но доколкото такъв липсва. В този смисъл са дадените
разрешения в:
-Решение № 617/13.03.1972г. по гр.д.№ 2802/71г. на І г.о. –
кредиторът има възможност за принудително изпълнение
срещу частта на прекратената съпружеска имуществена
общност, поради което няма интерес от иск за делба.
-Разрешенията относно недопустимост на иск на кредитора
за връщане на даденото, след провеждане на исковете по

661
чл.646 ТЗ, поради връщането им в масата на
несъстоятелността и универсалното принудително
изпълнение в производството по несъстоятелност.
-Определение № 774/10.09.2012г. по ч.т.д.№ 512/11г. на ІІ
т.о. – атакуването на решение за увеличение на капитала
няма характер на имущество, което ще се придобие от
длъжника, поради което не би могло да служи за
удовлетворение на кредитора.
-В Решение № 1058/10.12.2004г. по гр.д.№ 151/04г. ТК / ГПК
/отм./ е прието, че липсва правен интерес от страна на
ищеца да предяви косвен иск за сума по-голяма от неговото
вземане към неговия длъжник. Това произтича от
процесуалното му качество на субституент. Когато
длъжникът бездейства и не упражнява имуществените си
права, това негово бездействие застрашава
удовлетворението на кредиторите му. В тази връзка
законът предоставя възможност на кредитора да обезпечи
събирането на своето вземане, да поиска защита не за
себе си, а за своя длъжник. По този начин кредиторът нито
се удовлетворява, нито придобива някакви материални
права. Интересът му се изразява в това, че се подобрява
имущественото състояние на длъжника с неговото вземане
и така се увеличава възможността на кредитора да се
удовлетвори.
Кредиторът разполага с възможност и да докаже, че е
предприел някакви действия за събиране на вземането си,
но не е получил изпълнение поради липса на имущество на
длъжника.

3.Вземането или правото на длъжника срещу ответника

– доказването е според вида на упражненото право и
следва да е пълно и главно.

Б/Възражения на ответника.
1.За липсата на правен интерес на кредитора – чрез
оборване на твърденията и доказателствата на ищеца –
т.ІV.А.2.
2.Всички възражения срещу вземането на длъжника – негов
кредитор.

VІ. Постановяване на съдебното решение. Диспозитив.

Съгласно Решение № 1517/06.06.1973г. на І г.о. – при иск
по чл.134 ЗЗД имуществото се присъжда в полза на
длъжника, а не на кредитора му, който води иска. При
основателност на иска длъжникът на длъжника на

662
кредитора се осъжда да заплати на длъжника на кредитора,
а не на самия кредитор, сумата, на която има право.
Кредиторът – ищец не може по силата на решението да
получи сумата, а след внасянето й в имуществото на
длъжника, кредиторът ще се удовлетвори по установения
ред за всички кредитори.
Решението ще има диспозитив в зависимост от
упражненото право. Ако е предявен осъдителен иск,
диспозитивът ще е: „Осъжда ответника да заплати на
неговия кредитор /длъжник на кредитора, предявил иска/,
сумата от...”. Разликата с диспозитива на всеки друг
осъдителен иск се изразява в това, че съдът следва да
посочи, че постановява решението по иск, предявен по
реда на чл.134 ЗЗД от кредитора.

VІІ. Действие на съдебното решение.

1.По отношение на кредитора – удовлетворението става по

общия ред.
2.По отношение на останалите кредитори - имат право на
удовлетворение от имуществото, което е получено в
резултат на иска.
Предявяването на иска от един кредитор ползва и
останалите кредитори. Кредиторът, предявил иска и
съхранил длъжниковото имущество, не придобива
качеството на привилегирован. Единствената му
привилегия е, че се ползва с правото на предпочитателно
удовлетворение за вземането си за разноските, които е
направил в производството – чл.136, ал.1, т.1 ЗЗД –
Решение № 1058/10.12.2004г. по гр.д.№ 151/04г. ТК.
3.По отношение на длъжника – няма сила на пресъдено
нещо за вземането на кредитора.
4.По отношение на длъжника на длъжника – решението има
действие, както ако искът беше предявен от длъжника.

663
 ДОГОВОР ЗА ИЗДРЪЖКА И ГЛЕДАНЕ
Калоян Топалов

I. Същност
Договорът за прехвърляне на имущество срещу
издръжка и гледане по принцип по своята правна
характеристика е алеаторен. Алеаторни са тези договори,
които съдържат неопределеност на имуществената
престария на едната или и на двете страни към момента на
постигането на съгласието (например договора за
застраховка, тъй като при него съществува неяснота дали и
кога ще настъпи застрахователното събитие, което ще
определи обема на задължението на застрахователя). При
тези договори има елемент на шанс. Чл. 6 ЗЗД от 1892 г.
(отм.) използва термина „случаен договор”, като го
определя като договор, при който „за двете договарящи се
страни или за едната от тях ползата зависи от едно
неизвестно събитие”.
Казахме по принцип, защото най-честата хипотеза
при тези договори е прехвърлянето на имущество да става
срещу задължение за издръжка и гледане за бъдещо
време, при което не се знае колко време ще живее
прехвърлителят, а оттам и какъв е обемът на издръжката и
гледането, дължими от приобретателя, включително и
неяснота относно промяната с течение на времето на
нуждите на прехвърлителя, както и неговото физическо,
психическо и емоционално състояние (Решение №
1272/03.02.2009 г., по гр.д. № 3441/2007 г., на IV г.о.;
Решение № 24/18.03.2009 г., по гр.д. № 5287/2007 г., на IV
г.о.). В случаите обаче, когато прехвърлянето на
имуществото е свързано с минали грижи и издръжка,
елементът на неопределеност липсва. Тогава по същество
сделка е идентична с продажбата (Решение №
674/06.03.80 г., по гр.д. № 2776/79 г., на II г.о.).
Следователно именно наличието на
неопределеност, на шанс е съществена характеристика на
алеаторните договори, поради което отсъствието на шанс
(например защото престацията е предварително известна,
поради сигурната предстояща в скоро време смърт на
кредитора) води до нищожност на договора поради липса
на основание (Решение № 660/26.09.2000 г., по гр.д. №
1080/99 г., на I г.о.). Когато обаче липсва знание на
приобретателя за предстоящата в близко време смърт на
прехвърлителя договорът е действителен (Решение №
569/08.03.2011 г., по гр.д. № 76/2009 г., на IV г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК).
При алеаторните договори шансът измества
еквивалентността на престациите, поради което поначало
те не могат да бъдат унищожавани при крайна нужда.
Договорът за прехвърляне на имущество срещу
задължение за издръжка и гледане не е изрично уреден в
ЗЗД, т.е. той е ненаименован. По принцип той се подчинява
на общите правила за договорите, доколкото
специфичността на съдържанието на задълженията по тях
не налага отклонение. Това е договор, с който едната
страна (приобретател, длъжник) поема срочното
задължение да гледа и/или издържа до края на живота
(лично и/или чрез трето лице) и/или за вече престирани
грижи и издръжка другата страна (прехвърлител, кредитор)
срещу насрещна престация (имуществено благо, което най-
често е недвижим имот), която прехвърлителят се
задължава да даде. Задължението за гледане и издръжка
има за предмет една продължителна във времето
престация, определена не с конкретен срок, а с определяем
такъв – моментът, в който лицето, следващо да получава
грижи и издръжка, почине (Решение № 26/06.02.2009 г., по
гр.д. № 5524/2007 г., на II г.о.; Решение № 269/08.05.2009
г., по гр.д. № 168/2008 г., на II г.о.), освен ако престацията
не е положена в минал момент.
Договорът, освен това, е двустранен и възмезден.
По принцип той е неформален, но когато касае вещ,
за чието прехвърляне законът изисква форма, тази форма
следва да бъде спазена - нотариална форма при недвижим
имот, писмена форма с нотариална заверка на подписа за
регистриран автомобил, съответно обикновена писмена
форма за нерегистриран автомобил и пр.При прехвърляне
на наследство срещу задължение за гледане и издръжка
облекчената форма за валидност, която се отнася до
продажбата на такъв обект не се прилага и ако то включва
недвижими имоти, трябва да се спази нотариалната форма
за валидност на транслативната сделка. Договорът за
гледане и издръжка може да се сключи и чрез договор за
доброволна делба в писмена форма с нотариална заверка
на подписите или съдебна спогодба по делбено дело,
отразена в съдебния протокол с подписите на страните и на
съдията.
В теорията е застъпено мнението, че договорът е с
оглед личността, тъй като престацията на приобретателя е
лична и незаместима (проф. П.Венедиков, Ив.Велинов).

665
Практиката обаче приема обратното, а именно - че
задължението на приобретателя преминава към неговите
правоприемници (ТР № 30/17.06.81 г., на ОСГК; Решение
№ 165/01.03.2010 г., по гр.д. № 71/2009 г., на III г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК). Договорът може да
бъде с оглед на личността само, ако изрично е уговорено,
че единствено приобретателят, но не и трето лице, ще
изпълнява задълженията.

II. Страни
Страна по договора за прехвърляне на имот срещу
задължение за издръжка и гледане може да бъде всяко
лице. Законовото задължение на пълнолетните деца да се
грижат за своите възрастни нетрудоспособни или болни
родители (чл. 124, ал. 5 СК), не изключва възможността по
чл. 9 ЗЗД за възникване на договорно задължение за
предоставяне на грижи и издръжка от децата на
родителите си срещу прехвърлен недвижим имот (Решение
№ 925/22.10.2008 г., по гр.д. № 3044/2007 г., на I г.о.).
Ако прехвърлителят е недееспособен е необходимо
съгласието на настойника или попечителят му, както и
разрешение на съда.
Допустими са и договори, сключени между съпрузи, срещу
задължение за издръжка и гледане (ППВС № 4/03.08.83 г.).
Налице е становище, че юридическо лице не може да бъде
приобретател по договора за прехвърляне на имущество
срещу издръжка и гледане, тъй като то не може „да се
грижи”. Юридическото лице обаче може да осигури чрез
възлагане на едно или няколко физически лица полагането
на грижи за прехвърлителя. Към настоящия момент обаче
липсва съдебна практика по въпроса.
Договорът може да бъде сключен и в полза на трето
лице, което да бъде гледано и издържано самостоятелно
или заедно с прехвърлителя. Третото лице не е страна по
договора, а само бенефициер на уговорящия и кредитор на
обещателя (чл. 22 ЗЗД), поради което може да иска само
изпълнение на договора от длъжника или обезщетение за
неизпълнение на задължението, но не може да иска
разваляне на договора (ТР № 30/17.06.81 г., на ОСГК).
Това трето лице може да иска разваляне на договора
единствено в хипотезата на наследствено правоприемство
между него и уговарящия, в случай на неизпълнение от
страна на длъжника (Решение № 70/02.02.2010 г., по гр.д.
№ 41/2009 г., на III г.о., постановено по реда на чл. 290

666
ГПК). На противното становище е част от правната
теорията (проф. П.Венедиков).

III. Изпълнение
Съгласно чл. 63, ал. 1 ЗЗД, всяка от страните по
договора трябва да изпълнява задълженията си по него
точно и добросъвестно, съобразно изискванията на закона
и да не пречи на другата страна да изпълнява и тя своите
задължения по същия начин.
Задължението на прехвърлителя се изпълнява още
със сключването на договора, с оглед на транслативния му
ефект, поради което прехвърлителят може да отговаря за
неизпълнение само, ако не е носител на прехвърляните
права. Възможно е обаче с нотариалния акт за
прехвърляне на право на собственост върху недвижим
имот да се уговори собствеността да премине върху
приобретателя и в един по-късен момент от датата на акта
(например смъртта на праводателя - Решение №
942/07.04.78 г., по гр.д. № 2668/77 г., на I г.о.).
Задължението на приобретателя следва да се
изпълнява от момента на сключване на договора до
смъртта на прехвърлителя, т.е. касае се до задължение с
продължително изпълнение. Изпълнението трябва да е
ежедневно, непосредствено и непрекъснато, а не
епизодично (Решение № 633/01.07.2002 г., по гр.д. №
944/2001 г., на ІІ г.о.; Решение № 293/24.06.2009 г., по
гр.д. № 491/2008 г., на I г.о.; Решение № 165/01.03.2010 г.,
по гр.д. № 71/2009 г., на III г.о., постановено по реда на
чл. 290 ГПК). Задължението е неделимо, поради което е
недопустимо да се дели по обем и на периоди (Решение №
412/30.04.2009 г., по гр.д. № 1512/2998 г., на I г.о.;
Решение № 95/12.02.2010 г., по гр.д. № 699/2009 г., на IV
г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК). Ето защо
престирането от време на време на грижи и храна,
включително и от трето лице без изричното съгласие на
прехвърлителя, не е точно изпълнение на договора от
страна на длъжника (Решение № 1150/18.11.2008 г., по
гр.д. № 3952/2007 г., на III г.о.).Поради това частичното
неизпълнение е равнозначно на пълно неизпълнение и
основание за разваляне на договора за издръжка и
гледане.
Приобретателят е длъжен да изпълнява по начин,
който да съответства на всички нужди на прехвърлителя,
като не е необходимо кредиторът да го уведомява за

667
промяната в нуждите си (Решение № 653/08.07.2002 г., по
гр.д. № 295/2002 г., на ІІ г.о.).
Изпълнението се дължи лично от приобретателя,
като не може без изричното съгласие на прехвърлителя той
да изпълнява поетите по договора задължения за гледане
и издръжка чрез трето лице (Решение № 1297/23.11.93 г.,
по гр.д. № 655/93 г., на II г.о.). Разбира се, когато е
уговорено съвместно живеене на кредитора в едно
домакинство със семейството на длъжника, не може да се
очаква, че приобретателят сам ще изпълнява всички
задължения (например пазаруване, приготвяне на храна,
почистване и т.н.). Поради това се приема, че в тези случаи
страните са уговорили и кредиторът е приел длъжникът да
бъде подпомаган от членовете на неговото семейство при
изпълнение на задълженията му по договора.
Приобретателят, като част от изпълнение на задължението
му да полага грижи за прехвърлителя, следва да осигури и
съответното отношение на членовете на своето
домакинство към кредитора.
Мястото на изпълнение на задължението на
приобретателя е местожителството на кредитора по време
на пораждане на задължението. Ако той напусне мястото
на изпълнение не по вина на длъжника, той се поставя в
забава, освобождаваща длъжника от последиците на
собствената му забава, но която не го освобождава от
задължението (Решение № 853/11.10.99 г., по гр.д. №
159/99 г., на II г.о.; Опр. № 1074/01.08.2011 г., по гр.д. №
1718/2010 г., на IV г.о.).
Задължението за издръжка е носимо (чл. 68, б. „а”
ЗЗД), а не търсимо, и то следва да се изпълнява там,
където прехвърлителят се е установил да живее постоянно
или преимуществено. Освен това, тъй като по договора
задължението за издръжка и гледане не е обусловено от
наличието на нужда от тях, евентуалната липса на такава е
без значение за изпълнението му (Решение №
1041/29.10.2008 г., по гр.д. № 4405/2007 г., на II г.о.).
При договора за издръжка и гледане не възниква
задължение за страните да живеят заедно в едно
домакинство или най-малкото в едно населено място.
Задължение за живеене в едно общо домакинство не може
да се предполага. Такова задължение може да възникне,
ако страните са го уговорили изрично, ако то се подразбира
от обстоятелствата, при които е сключен договора или ако
нуждата на прехвърлителя го налага (Решение №
912/30.12.2008 г., по гр.д. № 3136/2007 г., на I г.о.;

668
Решение № 82/05.04.2011 г., по гр.д. № 13113/2009 г., на
IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК). Ако страните
по договора не са уговорили изрично в кое жилище ще
живеят, прехвърлителят е този, който следва да определи
мястото на живеене (Решение № 1117/09.10.2008 г., по
гр.д. № 3418/2007 г., на IV г.о.). В случай, че
прехвърлителят си е запазил правото на ползване върху
имота, от това следва, че страните изрично са уговорили,
че няма да живеят заедно.
Когато възникне нужда от постоянна чужда помощ за
кредитора, тогава тя трябва да бъде осигурена било чрез
трето лице, стига кредиторът да приеме такова
изпълнение, било чрез съвместно живеене с
приобретателя (Решение № 422/11.09.2009 г., по гр.д. №
873/2008 г., на IV г.о.).
Длъжникът по алеаторния договор дължи
изпълнението му и когато кредиторът е променил
местоживеенето си, като в този случай изпълнението
следва да се престира в паричен еквивалент (Решение №
174/11.03.88 г., по гр.д. № 63/88 г., на II г.о.).
Не се предполага и поемането на задължение за
осигуряването на емоционална близост, топлина и уют. Ако
такова задължение е поето изрично, неговото изпълнение е
невъзможно без съдействието на кредитора, а когато се
преценява последиците от неизпълнението му, следва да
се отчете значението и относителната тежест на това
задължение в сравнение с останалите задължения по
договора (Решение № 82/05.04.2011 г., по гр.д. №
13113/2009 г., на IV г.о., постановено по реда на чл. 290
ГПК).
Неблагоприятните изменения в психиката и
поведението на прехвърлителя с напредване на възрастта
му, не са основания за неизпълнение и освобождаване от
отговорност на длъжника, тъй като същността на договора
за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за
издръжка и гледане изисква преди всичко от длъжника да
се приспособява към кредитора. Заедно с това той трябва
да търпи последиците и на психическите и физическите
болезнени прояви, които могат да се проявят с течение на
времето у прехвърлителя. Ето защо приобретателят по
този вид договори следва да е наясно с възможните
проявления, които затрудняват общия живот и дори могат
да го направят неприятен (Решение № 24/18.03.2009 г., по
гр.д. № 5287/2007 г., на IV г.о.).

669
IV. Вид и обем на задължението
Видът и обемът на дължимата престация на
приобретателя се определят от уговореното в договора.
Поради това в производството по разваляне на договора
следва да се тълкува волята на страните относно обема на
тази престация.
Обемът и характерът на грижите следва да
отговарят на конкретните очаквания и нужди на кредитора,
при съобразяване възрастта му и здравословното му
състояние в рамките на срока, за който се поддържа, че е
налице неизпълнение (Решение № 15/11.02.2010 г., по
гр.д. № 46/2009 г., на III г.о., постановено по реда на чл.
290 ГПК), но и да бъдат съобразени с възможностите на
длъжника (Решение № 431/25.05.2009 г., по гр.д. №
463/2008 г., на I г.о.). Съгласно Решение № 863/22.12.2010
г., по гр.д. № 1534/2009 г., на IV г.о., постановено по реда
на чл. 290 ГПК обаче, възможностите на длъжника да
предостави договореното са без значение, тъй като целта
на договора е нуждите на прехвърлителя да бъдат
обезпечени в обичайните разумни граници. Поради това
длъжникът не може да се позовава на обективна
невъзможност да предостави обещаното по договора и
липсата на парични средства за изпълнение на
задължението не го освобождава от отговорност.
Ако в договора е била използвана бланкетната
формулировка „да осигури живот, какъвто прехвърлителят
е водил до сега” следва да се изложат в исковата молба
твърдения какъв е бил начина на живот на прехвърлителя
към момента на сключване на договора и налице ли е
промяна в нуждите му след този момент, включително и
чрез задавани от съда въпроси с оглед отделяне на
спорното от безспорното. Следователно щом липсва
ограничение в договора относно обема на дължимата
грижа и издръжка, следва да се приеме, че страните са се
съгласили да се осигурява цялата необходима на
прехвърлителя издръжка и да бъдат полагани всички
необходими за него грижи, на базата на действителните му
конкретни нужди във всеки един момент (Решение №
1138/18.11.2008 г., по гр.д. № 4373/2007 г., на I г.о.;
Решение № 57/20.02.2009 г., по гр.д. № 6541/2007 г., на II
г.о.; Решение № 863/22.12.2010 г., по гр.д. № 1534/2009 г.,
на IV г.о.; Решение № 82/05.04.2011 г., по гр.д. №
1313/2009 г., на IV г.о., последните две постановени по
реда на чл. 290 ГПК), като се отчитат промените в
състоянието на същия (например по-големия обем и вид

670
грижи свързани с пазаруване, приготвяне на храна, грижи
за чистотата и подредеността в дома, осигуряване на чисти
дрехи и т.н., предвид влошеното здравословно състояние
на кредитора - Решение № 70/05.07.2011 г., по гр.д. №
612/2010 г., на III г.о., постановено по реда на чл. 290
ГПК).
Задължението за даване на издръжка, като част от
алеаторното задължение, е възможно да включва и
предварително фиксиране и даване на определена
парична сума, необходима за издръжката на
прехвърлителя, наред с останалия обем от алеаторни
задължения по бъдещо осигуряване на грижи за гледане и
останалата част от ежедневната издръжка. Уговорката за
насрещна престация в парична сума заедно със
задължението за издръжка и гледане не превръща част от
договора в комутативен, а останалата в алеаторен,
доколкото престацията, която дава прехвърлителят също е
неделима – прехвърляне на собствеността върху целия
имот, а и защото уговорените грижи за гледане и даване на
ежедневна издръжка не могат да бъдат оценявани
(Решение № 412/30.04.2009 г., по гр.д. № 1512/2998 г., на I
г.о.).
Съгласно Решение от 20.04.2004 г. по гр.д №
502/2003 г., на ІІ г.о., страните по договора за издръжка и
гледане могат да уговорят само грижи при немощ и болест,
като при това положение съвместното живеене с
прехвърлителя не е необходимо и липсата на такова не е
неизпълнение на договора.
Изпълнението на задължението се дължи в натура и
кредиторът няма право да иска от изправния длъжник
паричния еквивалент на издръжката в натура.
Натуралната престация включва извършване на
всички действия по осигуряване на нормални бит и
домакинство, за здравословното състояние на
прехвърлителя, както и такива с нравствен елемент -
уважение, внимание, уют, чувство за семейна среда и
принадлежност към семейството на приобретателя, като
последния е длъжен да има съответстващо поведение и да
осигури същото от останалите членове на домакинството
си (Решение № 24/18.03.2009 г., по гр.д. № 5287/2007 г.,
на IV г.о.).
Стандартът, който приобретателят следва да
осигури на прехвърлителя в изпълнение на задълженията
си за издръжка, също зависи от уговорения в договора
обем на престацията на длъжника. Ако нищо не е

671
уговорено, то издръжката включва изцяло храна, режийни
разноски, дрехи и други според нуждата на прехвърлителя,
и полагане на грижи за здравето, хигиената и
домакинството на прехвърлителя според неговата нужда и
възможностите му да се справя сам (Решение №
82/05.04.2011 г., по гр.д. № 1313/2009 г., на IV г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК).
Ако престацията включва съвместно живеене - това
е стандарта на семейството на длъжника. В случай, че е
изключено съвместното живеене, както и ако е уговорено
осигуряване на живот, какъвто прехвърлителят е водил до
момента - това е стандарта на живот на прехвърлителя към
момента на сключване на договора, при отчитане
промяната на нуждите му с оглед здравословното му
състояние.
Когато задължението е поето спрямо две или повече
лица, то е неделимо. Ако в договора не е уговорено
разграничение, то правоимащият прехвърлител може да
иска разваляне на договора изцяло. Ако е поискано
частично разваляне съобразно неизпълнената част от
задължението, договорът се разваля частично. В случай, че
е уговорено разграничение, развалянето се извършва
съобразно неизпълнената част от задължението с оглед
разграничението (ТР № 30/17.06.81 г., на ОСГК). В този
смисъл е и Решение № 35/23.03.99 г., по гр.д. № 966/98 г.,
на II г.о., според което, задължението по договор за
издръжка и гледане е неделимо както по своя характер,
така и поради намерението на страните. Когато
задължението е поето към повече от едно лице без да има
уговорено разграничение, волята на страните е да се
изпълнява общо, едновременно и неделимо. При
неделимите задължения и по силата на закона (чл. 129
ЗЗД) дължимата престация трябва да се даде на всички
кредитори. Неизпълнението по отношение на единия
кредитор, когато е значително, е основание за разваляне
на целия договор.
Съгласно Решение № 346/04.10.2011 г., по гр.д. №
341/2010 г., на IV г.о., постановено по реда на чл. 290
ГПК, такава посочената по-горе неделимост на
задължението на длъжника е налице, ако в момента на
сключването на договора правоимащите са живели в общо
семейство или най-малкото в общо домакинство. Ако те са
живели разделно, макар и в едно жилище, намерение за
неделимост на задължението няма. Освен това, доколкото
неделимостта на задължението е в интерес на

672
кредиторите, всеки един от тях може да иска отделно
изпълнение, при което неразделността се прекратява и
нито той може да иска разваляне на целия договор, нито
някой от останалите кредитори може да иска разваляне на
договора по отношение на поискалия отделно изпълнение.
Прекратяването на целия договор поради неизпълнение по
отношение на някой от кредиторите може да се иска само
докато неразделността съществува и то при участието на
всички страни по договора, както и на бенефициерите като
страни по делото и не против волята на тези кредитори,
които искат запазване на договора.
В Решение № 82/05.04.2011 г., по гр.д. № 1313/2009
г., на IV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК е
прието, че когато собствеността на имота е прехвърлена
срещу задължението за издръжка и гледане на две лица,
ако в нотариалния акт не е уговорено изрично друго,
половината от прехвърленото е за издръжката и гледането
на едното, а другата половина за издръжката и гледането
на второто лице и неизпълнението по отношение на единия
от кредиторите е основание за разваляне на договора за
половината от прехвърленото. Задължението за
предоставяне на издръжка и грижи е неделимо по
естеството си за длъжника и неговите наследници съгласно
чл. 128 ЗЗД. Страните могат да уговорят неделимост на
задължението и за кредиторите, съгласно чл. 129 ЗЗД, но
това може да стане само изрично в договора, тъй като от
естеството на задължението не следва неделимост за
кредиторите, каквито и да са отношенията между тях, още
повече тези отношения може да бъдат променени.
Посочените по-горе разрешения на въпроса имат
значение и намират приложение само, ако неизпълнението
спрямо единия кредитор е допуснато, докато всички
кредитори са били живи. Ако задължението е било
изпълнявано до смъртта на единия кредитор, а след това е
допуснато неизпълнение спрямо преживелия кредитор,
последният може да иска само частично разваляне на
договора съобразно прехвърлените от него права
(Решение № 1027/28.10.98 г., по гр.д. № 135/98 г., на II
г.о.; Решение № 650/04.11.2003 г., по гр.д. № 1104/2002 г.,
на ІІ г.о.; Решение № 82/05.04.2011 г., по гр.д. №
1313/2009 г., на IV г.о., постановено по реда на чл. 290
ГПК).
Ако преди смъртта на единия от кредиторите е било
допуснато неизпълнение спрямо него е и съществувала
неразделност, то след неговата смърт единствените, които

673
могат да искат разваляне са неговите наследници, но не и
останалите кредитори, тъй като това право е преминало в
правоприемниците на почиталия кредитор (Решение №
467/18.06.2010 г., по гр.д. № 1706/2009 г., на III г.о.;
Решение № 346/04.10.2011 г., по гр.д. № 341/2010 г., на IV
г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК).

V. Трансформация
Натуралната престация може да се трансформира в
парична в следните хипотези:
- при обективна невъзможност на кредитора
(прехвърлителя) да даде необходимото съдействие за
изпълнението на задължението в натура;
- при обективна невъзможност на длъжника
(приобретателя) да престира дължимото (като в този
случай той може да поиска от съда да му определи срок по
чл. 87, ал. 3, изр. 2 ЗЗД и да трансформира задължението
от натурално в парично);
- ако длъжникът (приобретателят) е неизправна страна (в
който случай кредиторът може да поиска вместо даване на
издръжка в натура паричният й еквивалент - обезщетение
вместо изпълнение - чл. 79, ал. 1 ЗЗД);
- при неоправдано недаване от кредитора (прехвърлителя)
на необходимото на длъжника съдействие за изпълнение
на задължението му в натура. В този случай
приобретателят има право да трансформира задължението
си в паричния му еквивалент и да го погасява редовно чрез
ежемесечно плащане на съответната определена от съда
сума. За да бъде изправна страна по договора длъжникът
следва незабавно да поиска от районния съд
трансформиране на задължението в натура в паричен
еквивалент, в противен случай неоправданият отказ на
прехвърлителя да приеме грижи и издръжка в натура,
макар и да го поставя в забава, освобождаваща длъжника
от последиците на собствената му забава, не е основание
да се приеме, че той е виновна за неизпълнението страна,
тъй като длъжникът продължава да бъде в неизпълнение и
да дължи всичко по договора (Решение № 166/20.03.97 г.,
по гр.д. № 204/96 г., на ІІ г.о.; Решение № 749/28.09.2001
г., по гр.д. № 130/2001 г., на II г.о.; Решение №
1222/30.12.2008 г., по гр.д. № 5292/2007 г., на II г.о.;
Решение № 337/19.06.2009 г., по гр.д. № 1454/2008 г., на II
г.о.; Решение № 790/17.11.2009 г., по гр.д. № 1432/2008 г.,
на IV г.о.; Решение № 95/12.02.2010 г., по гр.д. №
699/2009 г., на IV г.о., постановено по реда на чл. 290

674
ГПК). Обстоятелството, че за издръжката и гледането на
прехвърлителя, задължение е поето и от трето лице по
друг договор, не освобождава приобретателя от
задължението му по сключения от него договор (Решение
№ 363/26.05.2010 г., по гр.д. № 756/2009 г., на III г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК).
Следователно трансформирането на задължението
за гледане в парично може да се направи единствено в
случай, че длъжникът по алеаторния договор е изправна
страна – т.е. че кредиторът неоправдано не е приел
предложените му грижи (Решение № 818/07.01.2011 г., по
гр.д. № 1371/2009 г., на IV г.о., постановено по реда на
чл. 290 ГПК). Ако кредиторът правомерно отказва да
приеме или съдейства, той не изпада в забава (Решение №
82/05.04.2011 г., по гр.д. № 1313/2009 г., на IV г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК).
Отказът на прехвърлителя да се премести да живее
в друго място, посочено от длъжника, не е обуславящо
забавата на кредитора обстоятелство, тъй като последният
не може да бъде принуден да приема изпълнение на нещо
различно от договореното (Решение № 1226/30.12.2008 г.,
по гр.д. № 4887/2007 г., на I г.о.).
В Решение № 632/30.09.2003 г., по гр.д. № 370/2003
г., на ІІ г.о. е прието, че може да се трансформира в
парична само натуралната престация за издръжка, но не и
престацията за гледане и полагане на грижи, която може да
се изпълнява само в натура - лично или чрез трето лице (в
същия смисъл са и Решение № 845/22.11.2004 г., по гр.д.
№ 1032/2003 г., на II г.о.; Решение № 1082/29.11.2008 г.,
по гр.д. № 4/2006 г., на I г.о.; Решение № 82/05.04.2011 г.,
по гр.д. № 1313/2009 г., на IV г.о., постановено по реда
на чл. 290 ГПК),). Според същото кредиторът изпада в
забава само, ако отказът му да приема предлагано
изпълнение е неоснователен. Той не изпада в забава, ако
отказва да приеме частично, нередовно или некачествено
изпълнение. Но дори и да изпадне в забава като кредитор,
длъжникът не се освобождава от последиците на
неизпълнението си, а само от последиците на неговата
забава. Той продължава да дължи изпълнение, но не
отговаря за забавата. Забавата на кредитора има различно
значение при задължението за издръжка и при
задължението за грижи. Издръжката се дължи според
обстоятелствата в натура или в пари. Ако кредиторът
откаже или не може да приеме изпълнение в натура,
длъжникът е длъжен без прекъсване да продължи

675
изпълнението в пари, като предоставя на кредитора
ежемесечно такава сума, която е достатъчна да покрие
всички нужди на кредитора от храна, режийни разноски,
облекло и др. според потребностите му, като в този случай
нямат значение нито финансовите възможности на
кредитора, нито финансовите възможности на длъжника,
освен ако задължението е за допълване на издръжката. За
трансформацията на натуралното задължение за издръжка
в парично не е необходимо съдебно решение, тъй като
нуждата на кредитора от средства за съществуване не
може да стои неудовлетворена, докато трае съдебния
процес по определянето на размера й. Поради това и
предявяването на такъв иск за трансформация не е
изпълнение, нито причина междувременно да не се
изплаща необходимата сума за издръжка (в този смисъл са
и: Решение № 845/22.11.2004 г., по гр.д. № 1032/2003 г.,
на II г.о.; Решение № 1232/12.11.2008 г., по гр.д. №
5159/2007 г., на V г.о.; Решение № 165/01.03.2010 г., по
гр.д. № 71/2009 г., на III г.о., постановено по реда на чл.
290 ГПК). Грижи могат да бъдат престирани само в натура
и затова, ако кредиторът изпадне в забава (например
премести се да живее вън от мястото на изпълнението на
договора или по друг начин неоснователно отказва да
приема грижи), задължението за полагане на грижи се
погасява поради невъзможност, за която длъжника не
отговаря (в този смисъл са и: Решение № 1082/29.11.2008
г., по гр.д. № 4/2006 г., на I г.о.; Решение № 82/05.04.2011
г., по гр.д. № 1313/2009 г., на IV г.о.; Решение №
494/16.11.2011 г., по гр.д. № 642/2011 г., на IV г.о.;
Решение № 439/33.12.2011 г., по гр.д. № 90/2011 г., на III
г.о., последните три постановени по реда на чл. 290
ГПК).
На противното становище е Решение №
174/11.03.88 г., по гр.д. № 63/88 г., на II г.о., според което
при промяна местожителството на кердитора,
приобретателят дължи изпълнението на целия договор,
което следва да се престира в паричен еквивалент. Според
Решение № 574/01.03.88 г., по гр.д. 357/88 г., на II г.о.,
преобразуване в паричен еквивалент на задължението за
издръжка и гледане може да се извърши единствено
относно издръжката при временна обективна невъзможност
за изпълнение или временно разстройство в отношенията
между кредитора и длъжника, но не и при дълготрайна
пречка, в противен случай договорът ще се превърне в
такъв за рента. Визираните две становища следва да се

676
считат за изгубили своето значение, доколкото те са
съобразени с действащата към момента на постановяване
на решенията правна уредба и по-специално със ЗСГ (отм.)
(Решение № 82/05.04.2011 г., по гр.д. № 1313/2009 г., на IV
г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК).
При трансформиране на задължението, т.е. при
определяне на паричния еквивалент на натуралната
престация, от значение е единствено размера на
средствата, необходими за осигуряване стандарта на живот
на прехвърлителя съобразно уговорения в договора обем
на задължението. Материалните възможности на страните
по договора са ирелевантни (Решение № 343/26.05.2004 г.,
по гр.д. № 609/2003 г., на II г.о.).

VI. Разваляне и последици

Развалянето на договора се осъществява по
съдебен ред, когато обект на престацията на
прехвърлителя е недвижим имот (чл. 87, ал. 3 ЗЗД).
Активно материално-правно легитимиран/и да
предяви/ят иска е/са както прехвърлителя/ите, така и
неговите/техните наследници (ТР № 30/17.06.81 г., на
ОСГК; Решение № 351/15.04.2009 г., по гр.д. № 6546/2007
г., на I г.о.).
Тъй като при смърт на кредитора договорът за
издръжка и гледане се прекратява (Решение №
57/20.02.2009 г., по гр.д. № 6541/2007 г., на II г.о.),
наследниците на прехвърлителя, включително и
преживелият съпруг, могат да осъществяват развалянето
на договора за издръжка и гледане поради неизпълнението
му от длъжника съобразно размера на наследените права
(ТР № 30/17.06.81 г., на ОСГК; Решение № 1037/27.12.85
г., по гр.д. № 715/85 г., на II г.о., Решение № 1048/27.11.97
г., по гр.д. № 82/97 г., на ІІ г.о.; Решение № 11/25.02.2011
г., по гр.д. № 1510/2009 г., на IV г.о., постановено по реда
на чл. 290 ГПК). Същото се отнася и в хипотезата на смърт
на единия от прехвърлителите, като в случая се прекратява
и неделимостта на задълженията на длъжника/длъжниците
(Решение № 937/21.12.2009 г., по гр.д. № 2958/2008 г., на
IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК).
Ако престираното от длъжника е било прието и
кредиторът се е считал удовлетворен, неговите
наследници не могат да искат разваляне на договора
(Решение № 863/22.12.2010 г., по гр.д. № 1534/2009 г., на
IV г.о.; Решение № 494/16.11.2011 г., по гр.д. № 642/2011
г., на IV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК).

677
 При смърт на приобретателя задължението му
преминава към неговите наследници заедно с цялата
наследствена маса, през цялото време на действие на
договора, до когато задължението следва да бъде
изпълнявано в натура (Решение № 165/01.03.2010 г., по
гр.д. № 71/2009 г., на III г.о., постановено по реда на чл.
290 ГПК), като наследниците отговарят пред
прехвърлителя до размера на наследствения им дял за
обезпечаване издръжката и грижите на прехвърлителя,
дори и когато договорът е сключен с оглед личността на
приобретателя, както и в случаите, когато е уговорено, че
длъжникът не ще може да бъде заместван от други лица
при изпълнение на договора (ТР № 30/17.06.81 г., на ОСГК;
Решение № 622/25.10.2010 г., по гр.д. № 212/2010 г., на III
г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК). За да бъдат
поставени в забава обаче, наследниците на длъжника
следва да бъдат поставени в забава чрез отправена до тях
покана от кредитора. Едва след получаване на поканата и
изтичане на визирания в нея срок, наследниците на
починалия приобретател по алеаторния договор изпадат в
забава и дължат всичко както за минало, така и за бъдеще
време (Решение № 386/13.05.2003 г., по гр.д. № 947/2002
г., на II г.о.).
Когато две лица са поели задължение да гледат и
издържат трето лице срещу прехвърлен им имот,
задължението е неделимо, независимо дали е вписана
уговорката, че грижите и издръжката се дължат заедно и
поотделно. Поради това договорът може да бъде развален
по отношение на единия от приобретателите, ако само
другият изпълнява поетото задължение (Решение №
99/30.06.86 г., по гр.д. № 65/86 г., на ОСГК; Решение №
241/17.05.2010 г., по гр.д. № 1476/2009 г., на III г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК).
Налице е и практика в противния смисъл, според
която когато на кредитора се предоставят грижи и издръжка
в пълния, уговорен обем, неизпълнението на някои от
длъжниците не може да доведе до разваляне на договора
нито изцяло, нито само по отношение на неизпълнилия
длъжник, тъй като кредиторът е удовлетворен. Освен това
в закона липсва разпоредба, която да постановява, че
когато длъжниците са повече, всички те общо трябва да
предадат предмета на задължението или че всеки длъжник
поотделно от другите трябва сам да предаде предмета на
задължението. Отношенията между изпълнилия и
неизпълнилите длъжници се уреждат съгласно чл. 127, ал.

678
2 ЗЗД - всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече
от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за
разликата (Решение № 675/12.10.2010 г., по гр.д. №
972/2009 г., на IV г.о., постановено по реда на чл. 290
ГПК).
Това противоречие в практиката бе преодоляно с ТР
№ 6/15.05.2012 г. по тълк.д. № 6/2011 г., на ОСГК, с което
бе възприето второто становище.
Следователно насрещна страна по иска с правно
основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД е насрещната страна по
договора, чието разваляне се иска (Решение №
1113/20.01.2009 г., по гр.д. № 4522/2007 г., на I г.о.),
респективно нейните наследници. Както бе посочено по-
горе, изключение от това правило е хипотезата, когато
трето лице-бенефициер може да иска разваляне на
договора в хипотезата на наследствено правоприемство
между него и уговарящия, в случай на неизпълнение от
страна на длъжника (Решение № 70/02.02.2010 г., по гр.д.
№ 41/2009 г., на III г.о., постановено по реда на чл. 290
ГПК).
В случай, че придобитият имот е станал съпружеска
имуществена общност, съдът е длъжен да конституира като
ответник и другия съпруг, който не е посочен като страна по
договора (Решение № 674/06.03.80 г., по гр.д. № 2776/79
г., на II г.о.), т.е. те са задължителни необходими другари. В
случаите, когато поради наследствено правоприемство,
качествата на кредитор и длъжник се слеят в един от
съпрузите, нормата на чл. 124, ал. 3 ЗЗД е неприложима,
тъй като при сливане на качествата се погасява
потестативното право на съпруга-длъжник да претендира
като правоприемник на кредитора разваляне спрямо другия
съпруг. За съпругът, длъжник по алеаторния договор обаче
е налице възможността да проведе установителен иск
спрямо другия съпруг, в който, като собственик по
наследство на починалия прехвърлител, да установи, че
договорът е подлежал на разваляне поради пълното му
неизпълнение (Решение № 545/28.07.2010 г., по гр.д. №
825/2009 г., на IV г.о.; Решение № 597/16.01.2012 г., по
гр.д. № 1334/2010 г., на IV г.о., постановени по реда на
чл. 290 ГПК).Цитираните решения с оглед съдържащия се в
тях извод за недопустимост на иска за разваляне на
алеаторен договор при сливане на качеството на длъжник и
кредитор по него и при неговата недопустимост чрез
установителен иск да се защити интереса на наследника на
кредитора, по отношение на който е настъпило това

679
сливане са погрешни. Така в посоченото решение,
постановено по гр.д.№1334/10 г. на ВКС, 4 г.о. неправилно
е прието, че в резултат на сливането на качеството на
кредитор и длъжник по алеаторния договор на единия
съпруг, приобретател по него поради това, че се явява
наследник на своята майка – прехвърлителка по този
договор изключва допустимостта на предявения от него иск
за разваляне по отношение на другия съпруг-
приобретател. Искът по чл.87, ал.3 ЗЗД е предявен от
преживелия съпруг – прехвърлител за собствената му 3/4
ид.част от прехвърления имот, а за 1/8 ид.част от него,
представляваща ½ от бивша СИО, за която иск е предявил
сина на прехвърлителите срещу съпругата си –
приобретател по договора. Квотата му от наследствения
имот е ¼ ид.част и за половината от нея-1/8 е налице
сливане на качеството на кредитор и длъжник. За другата
1/8 ид.част като наследник на починалата прехвърлителка,
той е легитимиран да иска разваляне на договора, поради
което погрешно като недопустимо, постановеното от
въззивния съд решение е било обезсилено от ВКС. Извън
това погрешна е препоръката на състава на ВКС, че чрез
предявяване на установителен иск, с който да се
констатира, че договора подрлежи на разваляне поради
неизпълнение, ще се реализира правото на съпруга –
наследник. Това е така, защото установителният иск няма
правопроменящо действие, тъй като не е свързан с
упражняване на потестативни права и с уважаването му не
би могло да се създаде новото правно състояние,1 а
именно развалянето на алеаторния договор.
Искът за разваляне на договора за прехвърляне на
имот срещу издръжка и гледане се погасява с изтичането
на петгодишна давност, считано от всеки ден на
неизпълнение (Решение № 346/04.10.2011 г., по гр.д. №
341/2010 г., на IV г.о., постановено по реда на чл. 290
ГПК). Правото да се иска разваляне на договора е
наследимо и се погасява с петгодишна давност, която тече
от откриване на наследството, т.е. от деня на смъртта
(Решение № 19/29.01.2010 г., по гр.д. № 2372/2008 г., на III
г.о.), който е и последният ден на неизпълнението.
Цената на иска се определя по реда на чл. 69, ал. 1
т. 4 вр. т. 2 ГПК – данъчната оценка или пазарната цена на
имота, а дължимата държавна такса е 4% от цената на иска
(чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират
от съдилищата по ГПК).

680
 Исковата молба за разваляне подлежи на вписване
(чл. 114, б. „а” ЗС и чл. 11, б. „а” ПрВп), като вписването има
защитно-оповестително действие, т.е. запазват се правата
на третите лица, придобити преди вписването.
За ищеца съществува правен интерес от
обезпечаване на иска за разваляне на договора чрез
налагане възбрана върху имота преди вписване на
исковата молба.
Предявяването на иск с правно основание чл. 87, ал.
3 ЗЗД за разваляне на алеаторния договор прекъсва
придобивната давност единствено по отношение на
предмета на договора, но не и по отношение на изградения
по време на действието на същия самостоятелен обект на
право на собственост (Решение № 560/05.11.2009 г., по
гр.д. № 1669/2008 г., на II г.о.).
В производството по разваляне ищецът следва да
докаже сключването на договора, а в тежест на
приобретателя-ответник е да докаже пълното и точно
изпълнение, т.е. такова, което съответства на нуждите на
прехвърлителя (Решение № 363/26.05.2010 г., по гр.д. №
756/2009 г., на III г.о.; Решение № 622/25.10.2010 г., по
гр.д. № 212/2010 г., на III г.о.; Решение № 82/05.04.2011 г.,
по гр.д. № 1313/2009 г., на IV г.о., постановени по реда
на чл. 290 ГПК). Прехвърлителят не е длъжен да сочи в
какво се състои неизпълнението, нито да доказва липсата
на изпълнение (Решение № 217/26.05.2011 г., по гр.д. №
999/2010 г., на III г.о., постановено по реда на чл. 290
ГПК).
Договорът за прехвърляне на имот срещу издръжка
и гледане подлежи на разваляне поради неизпълнение и в
хипотезите, когато прехвърлителят не съдейства на
длъжника за изпълнението, ако приобретателят не е
поискал незабавно от съда трансформиране на
натуралното задължение в парично (Решение №
166/20.03.97 г., по гр.д. № 204/96 г., на II г.о.).
Когато договорът е и за минали гледане и издръжка,
положени до деня на нотариалния акт, пълното разваляне
на договора по чл. 87, ал. 3 ЗЗД е изключено, тъй като в
тази си част сделката е идентична с продажбата (Решение
№ 674/06.03.80 г., по гр.д. № 2776/79 г., на II г.о.). В тези
случаи съдът е длъжен в производството по иска с правно
основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД да изследва и съпостави
паричният еквивалент на грижите в минало врече с цената
на имота към датата на сделката, т.е. съдът трябва да
установи обективната имуществена пропорция между двете

681
части на договора и съобразно това да прецени каква е
частта от алеаторния договор, която подлежи на разваляне
(Решение № 103/02.02.97 г., по гр.д. № 1029/96 г., на II
г.о.; Решение № 500/23.08.2010 г., по гр.д. № 1702/2009 г.,
на IV г.о.; Решение № 11/25.02.2011 г., по гр.д. №
1510/2009 г., на IV г.о., последните две постановени по
реда на чл. 290 ГПК).
Налице е обаче и практика в противния смисъл,
съгласно която фактът, че част от престацията вече е
положена в натура не е основание, за да се приеме, че е
трансформирана в собственост. Поради това неизпълнение
на задълженията след сключване на договора повлича
цялостното му разваляне, а положените от приобретателя
грижи и издръжка до сключването на договора са
основание за тяхното обезщетяване чрез паричната им
равностойност по актуални, днешни пазарни цени, по реда
на чл. 55 ЗЗД (Решение № 827/03.12.2009 г., по гр.д. №
1328/2008 г., на III г.о.). В Решение № 1266/19.12.2008 г.,
по гр.д. № 3942/2007 г., на III г.о. се правят същите крайни
изводи, но е посочено, че в този случай договорът е със
смесен характер, като отчасти е продажба, отчасти договор
за издръжка и гледане. Независимо от комбинирането на
договора за издръжка и гледане с друг договор се касае не
за два отделни договора, записани в един и същи документ,
а за един единен договор, поради което неизпълнението на
едната част от него влече разваляне на целия договор.
Втората позиция е правилната,защото тя се аргументира
със спецификата на неизпълнението при алеаторния
договор, при който частичното неизпълнение се приравнява
на пълно неизпълнение като основание за цялостно, а не
частично разваляне на договора.
За да се развали договор за прехвърляне на имот
срещу бъдещи грижи и издръжка е без значение дали
неизпълнението на поетото задължение за издръжка и
гледане е пълно или частично, забавено или неточно,
доколкото всяка форма на неизпълнение на алеаторното
задължение се приравнява по последици на пълно
неизпълнение (Решение № 386/13.05.2003 г., по гр.д. №
947/2002 г., на II г.о.; Решение № 26/06.02.2009 г., по гр.д.
№ 5524/2007 г., на II г.о.; Решение № 437/02.06.2009 г., по
гр.д. № 5761/2007 г., на II г.о.).
Съгласно чл. 87, ал. 4 ЗЗД не се допуска разваляне
на договора, когато неизпълнената част от задължението е
незначителна с оглед на интереса на кредитора.
Преценката кога неизпълнената част на договора за

682
прехвърляне на имот срещу задължението за издръжка и
гледане е незначително следва да се извършва изцяло в
светлината на интереса на кредитора с оглед конкретните
обстоятелства – възраст, здравословно състояние,
специфични нужди, физическа кондиция, икономически
условия и пр. При този вид договори продължителността на
изпълняване на поетото задължение от страна на
длъжника не може да се поставя като единствен и основен
елемент, обосноваващ значимостта на осъщественото
неизпълнение. Хипотетично всяко едно от посочените по-
горе обстоятелства за конкретната житейска ситуация на
кредитора може да доведе до извод за това, че
неизпълнението не е незначително. Нуждата от получаване
на грижи и издръжка следва да се съобразява не само с
конкретното състояние на кредитора по договора, но и с
уговореното между страните по него (Решение №
818/07.01.2011 г., по гр.д. № 1371/2009 г., на IV г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК).
Развалянето има обратно действие независимо, че
задължението на приобретателя е с продължително
изпълнение. Съгласно Решение № 122/01.12.86 г., по гр.д.
№ 91/86 г., на ОСГК обаче договорът за прехвърляне на
имот срещу издръжка и гледане не е за продължително или
периодично изпълнение и за това неговото разваляне има
основание за реституция, тъй като една от насрещните
престации – тази по прехвърляне на собствеността на
имота, срещу която се поема задължението за издръжка, е
еднократна. За продължително изпълнение е този договор,
при който непрекъснато, в течение на определено врече
длъжникът трябва да извършва еднакви по същество
престационни действия, а при договора за периодично
изпълнение длъжникът трябва през определено време да
извършва няколко еднакви, повтарящи се през определен
или неопределен период от време престации. Развалянето
на договора за издръжка и гледане има обратно действие,
тъй като при развалянето настъпва ново правно
положение, каето задължава страните да върнат това,
което са си разменили.
Следователно последица от развалянето е
връщането на имота в патримониума на прехвърлителя.
Ето защо решението по иска с правно основание чл. 87, ал.
3 ЗЗД, с което се разваля алеаторния договор, има
вещнотранслативен ефект в отношенията между страните в
момента на влизането му в сила и обвързва същите,
независимо че е вписано след установения в чл. 115, ал. 1

683
ЗС срок. Вписването има единствено оповестително
действие по отношение на трети лица относно
разместването на вещните права върху имота, настъпило с
постановяването му и влизането му в сила (Решение №
507/22.06.20100 г., по гр.д. № 944/2009 г., на I г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК).
В патримониума на прехвърлителя имотът се връща
заедно с плодовете от момента на развалянето на
договора. Реституцията обхваща и подобренията, дори ако
същите по принцип могат да бъдат самостоятелни обекти
на вещни права (например постройки), но прехвърлителят
дължи тяхната стойност (Решение № 420/08.07.2005 г., по
гр.д. № 98/2005 г., на I г.о.; Решение № 426/19.01.2012 г.,
по гр.д. № 355/2011 г., на III г.о., постановено по реда на
чл. 290 ГПК). Ликвидацията на отношенията, възникнали с
такъв подобрител, се уреждат на базата на
неоснователното обогатяване и по-специално пореда на
чл. 72 ЗС, като му се признават правата на добросъвестен
владелец, стига той да не е бил причина с виновното си
поведение за отпадане на придобивното основание –
ППВС№6/74 г. В последния случай той ще има правата по
чл. 72 ЗС само ако подобренията са извършени при
знанието и непротивопоставянето от страна на
прехвърлителя (Решене № 1375/17.02.2009 г., по гр.д. №
4656/2007 г., на IV г.о.).
Съдът обаче не може служебно, без искане на
страните, да се произнесе по въпроса за връщане на
разменените престации, когато разваля договора поради
неизпълнение по съдебен ред (Решение № 122/01.12.86 г.,
по гр.д. № 91/86 г., на ОСГК). Връщането на престациите
ще се дължи на отпаднало основание – чл.55, ал.1, пр.3
ЗЗД. Връщането на недвижимия имот, собствеността върху
който се възстановява в лицето на прехвърлителя по
разваления договор, ще се реализира с вещния иск по
чл.108 ЗС за неговото ревандикиране, който за разлика от
иска по чл.55, ал.1 ЗЗД не се просрочва с давност.
Ако обаче имотът е прехвърлен преди вписването на
исковата молба, третите лица запазват правата си по
силата на чл. 88, ал. 2 ЗЗД, като в този случай
отчуждителят, доколкото не може да си върне
собствеността, ще може да търси единствено парично
обезщетение. Следователно прехвърлянето на имота не е
пречка за уважаване на иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, като
нормата на чл. 88, ал. 2 ЗЗД има отношение единствено
към вещнопрехвърлителното действие на договора, т.е. тя

684
е във връзка с иска по чл. 108 ЗС (Решение № 728/25.09.98
г., по гр.д. № 625/93 г., на II г.о.). За да се върне в
патримониума на прехвърлителя по разваления алеаторен
договор недвижимия имот, който е бил отчужден преди
вписване на исковата молба за разваляне, вместо да
получи сурогата на престацията си - паричната
равностойност на имота, той би могъл да постигне този
резултат чрез успешно провеждане на иска по чл.135 ЗЗД
срещу купувача по разваления договор и лицето, на което
той е прехвърлил имота като обяви сделката между тях за
относителна недействителна.При положителен изход на
делото по иска по чл.135 ЗЗД , той може да ревандикира
имота – вж. ППВС№1/65 г. , което визира прпиложимостта
на Павловия иск не само към парични, но и към непарични
вземания на кредитора, увреден от разпореждането в
полза на трето лице, извършено от неговия длъжник.
С оглед задължението за реституция и прехвърлителят
дължи на приобретателя стойността на престираните грижи
и издръжка през периода от сключването до развалянето
на договора, като получени на отпаднало основание по чл.
55, ал. 1 ЗЗД (Решение № 1238/27.10.2008 г., по гр.д. №
5411/2007 г., на V г.о.). В случая ще следва да се изхожда
от това, с колко се е намалило имуществото на
приобретателя, поради изпълнението на договора, като
ищецът-длъжник по алеаторния договор не е необходимо
да доказва конкретно всички изразходвани суми, а и това
на практика е невъзможно. В тази хипотеза е възможно да
се приложи нормата на чл. 162 ГПК, на базата на събрания
доказателствен материал (писмени и гласни
доказателствени средства, заключения на вещи лица и пр.).

685
 ДОГОВОР ЗА ДАРЕНИЕ
Калоян Топалов

I. Обща характеристика
Легалното определение на договора за дарение се
съдържа в чл. 225, ал. 1 ЗЗД, съгласно който това е
договор, с който дарителят отстъпва веднага и
безвъзмездно нещо на дарения, който го приема.
По своята правна същност договора за дарение е
едностранна и безвъзмездна сделка, която не създава
никакви задължения за надарения, освен моралното
задължение да бъде признателен на дарителя за
направеното дарение (Решение № 975/04.11.2008 г., по
гр.д. № 4052/2007 г., на I г.о.; Решение № 96/05.04.2011 г.,
по гр.д. № 352/2010 г., на IV г.о., постановено по реда на
чл. 290 ГПК).
Дарението е единственият договор, при който е допустима
неговата отмяна при определени визирани в закона
предпоставки (чл. 227 ЗЗД и чл. 55 СК).
По същество до отмяна на дарение може да се стигне и в
хипотезата на чл. 30 и следващите от Закона за
наследството, при възстановяване на запазена част от
наследството, но този въпрос е предмет на обсъждане при
разглеждане на производството по съдебна делба.

II. Основания за отмяна на договора дарение по ЗЗД

Законодателят е предвидил в чл. 227, ал. 1 ЗЗД три
групи основания за отмяна на договора за дарение.
Хипотезите са изчерпателни и не подлежат на
разширително тълкуване, поради което например
наличието на лоши отношения между страните по договора
е неотносимо към спора за неговото разваляне
обстоятелство (Решение № 810/06.06.2008 г., по гр.д. №
2605/2007 г., на IV г.о.).
А) Първата група основания за отмяна на договора
за дарение включва хипотезите когато дареният умишлено
убие или се опита да убие дарителя, неговия съпруг или
негово дете, или е съучастник в такова престъпление,
освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които
изключват наказуемостта (чл. 227, ал. 1, б. „а” ЗЗД).
Б) Втората група основания обхваща случаите, когато
дареният набеди дарителя в престъпление, наказуемо с
лишаване от свобода не по-малко от три години, освен ако
набедяването се преследва по тъжба на пострадалия и
такава не е подадена (чл. 227, ал. 1, б. „б”).
Специфичното за тези две групи основания е, че
умишленото убийство, опитът за убийство и набедяването,
като престъпления от общ характер, трябва да бъдат
установени с влязла в сила присъда. Установяването на
посочените престъпни обстоятелства може да се извърши и
по исков ред в случаите по чл. 97, ал. 4 ГПК (отм.),
респективно чл. 124, ал. 5 от действащия ГПК (Решение №
357/19.05.2009, по гр.д. № 5779/2007 г., на III г.о.).
Възможността за установяване на престъпно
обстоятелство по гражданско правен ред е ограничена от
изискването наказателното преследване да не може да
бъде възбудено или да е прекратено по някоя от
причините, посочени в чл. 24, ал. 1, т. 2-5 или е спряно на
някое от основанията по чл. 25, т. 2 или чл. 26 НПК, и в
случаите, когато извършителят на деянието е останал
неоткрит. Ето защо гражданският съд, който разглежда иска
за отмяна на дарение, не е компетентен да се произнесе
инцидентно дали с действията си дареното лице е
осъществило от обективна и субективна страна състава на
посочените престъпления (Решение № 626/06.11.2009 г.,
по гр.д. № 1670/2008 г., на I г.о.).
В) Третото основание, което може да доведе до отмяна
на договора за дарение е когато дареният отказва да даде
на дарителя издръжка, от която той се нуждае (чл. 227, ал.
1, б. „в” ЗЗД). Това е и най-честата хипотеза в практиката,
при която се стига до отмяна на договора за дарение и
която поражда най-много практически проблеми.
Фактическият състав на това основание изисква наличието
на три групи обстоятелства - изпадане на дарителя в
нужда, отправено искане до надареното лице и отказ на
последното да даде исканата издръжка. Доколкото е
налице противоречива практика по всяка една от тези
групи, ще следва да бъде разгледан всеки един от
елементите на фактическия състав.
1. Първият елемент от същия, както бе посочено, е
дарителят да е изпаднал в нужда и да няма средства за
своето съществуване.
Същественото за този елемент от фактическия
състав е, че нуждата не следва да бъде инцидентна, а
трябва да има траен характер. В закона липсва легална
дефиниция на понятието „трайна нужда” като правна
категория, но съдебната теория и критериите на практиката
приемат, че „трайната нужда” е налице, когато дарителят

687
не е в състояние сам да се издържа от притежаваните от
него средства и имущества (Решение № 275/26.03.2009 г.,
по гр.д. № 5837/2007 г., на IV г.о.). Трайната нужда следва
да бъде преценявана във всеки конкретен случай с оглед
личността на дарителя, неговите конкретни битови и
здравословни нужди (например нуждата от болногледач
(придружител), ако той не може да се обслужва сам –
Решение № 67/01.02.2010 г., по гр.д. № 4166/2008 г., на IV
г.о.; специална храна, с оглед специфично заболяване –
Решение № 79/24.02.2009 г., по гр.д. № 3604/2007 г., на IV
г.о. и пр.), при една средна мяра с оглед на социалната
среда на дарителя и условията на икономическия живот в
страната (Решение № 975/04.11.2008 г., по гр.д. №
4052/2007 г., на I г.о.; Решение № 177/14.04.2011 г., по
гр.д. № 209/2010 г., на IV г.о., постановено по реда на чл.
290 ГПК).
Следователно преценката се прави въз основа на
конкретното здравословно и материално състояние на
дарителя, като се отчитат всичките му доходи (от заплати,
пенсия, добавки, други възнаграждения, получени суми от
продажби, социални помощи - Решение № 238/20.03.2009
г., по гр.д. № 6464/2007 г., на I г.о. (според Решение №
66/19.02.2009 г., по гр.д. № 4621/2007 г., на IV г.о. обаче,
получаваните от дарителя социални помощи не са доход, а
напротив, те свидетелстват за това, че същия е в нужда, в
каквато не би изпаднал, ако надареният бе проявил
признателност), реализирани печалби, спестявания и др.) и
реалната възможност, с оглед състоянието на пазара, да
реализира допълнителни доходи (от отдаване под наем
или аренда на недвижими имоти, или тяхната продажба -
Решение № 526/03.02.2012 г., по гр.д. № 681/2010 г., на IV
г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, цената на друго
имущество и т.н.), които се съотнасят към размера на
конкретно необходимите разходи за покриване нуждите му
от жилище, храна, ток, отопление, медицинско обслужване,
лекарства и др. Наличието на допълнително имущество, от
което могат да се реализират доходи, трябва да бъде ясно
и конкретно посочено, като съдът изясни какво е неговото
състояние, възможно ли е да се получи определен доход и
в какъв размер.
Поради това съдът е длъжен да определи точната
сума, с която ищецът разполага или може да ползва за
съответните месеци, както и конкретната сума, която е
необходима на същия за покриване на специфичните му
нужди, тъй като само при тяхната съпоставка е възможно

688
да се достигне до извода дали дарителят е имал
необходимост от издръжка през релевантния за спора
период. Именно затова следва да се установи какъв е
размера на средномесечната издръжка на едно лице за
процесния период според статистиката, като съобрази от
какви пера тя е формирана и да я съотнесе към
специфичните нужди на дарителя и прецени кои от сумите
могат да отпаднат или да бъдат коригирани – повишени или
намалени, трябва ли да се прибавят нови пера,
включително за лечение с оглед конкретното здравословно
състояние на дарителя (Решение № 293/14.07.2011 г., по
гр.д. № 1302/2010 г., на IV г.о.; Решение № 473/20.01.2012
г., по гр.д. № 263/2011 г., на IV г.о., постановени по реда
на чл. 290 ГПК).
В практиката е налице противоречие относно това
кога следва да възникне нуждата на дарителя – преди или
след извършване на дарението. Според едното становище,
нуждата на дарителя следва да възникне едва след
извършване на дарствения акт (Решение № 202/01.04.2009
г., по гр.д. № 213/2008 г., на II г.о.). Противното становище,
което е застъпено в Решение № 1155//30.12.2008 г., по
гр.д. № 3650/2007 г., на III г.о., Решение № 293/14.07.2011
г., по гр.д. № 1302/2010 г., на IV г.о.; Решение №
473/20.01.2012 г., по гр.д. № 263/2011 г., на IV г.о.,
последните две постановени по реда на чл. 290 ГПК,
приема, че законът не прави такова разграничение, а от
значение е единствено дали действително дарителят има
нужда от издръжка, която той не може сам да удовлетвори,
и при покана надареният да е отказал да му даде
издръжката. Ето защо е възможно дарителят да не е бил
изпаднал в нужда към датата на поканата, но такава да е
възникнала към датата на подаване на исковата молба,
имаща характера на покана. Нуждата може да е възникнала
и по-късно, или пък да е отпаднала. Поради това нуждата
следва да има траен характер и да съществува към датата
на поканата или поне към датата на формиране на силата
на пресъдено нещо по делото (устните състезания пред
въззивната инстанция при действието на ГПК от 1952 г. и
приключване на съдебното дирене при действието на ГПК
от 2007 г.).
Противоречива е практиката и по още два въпроса -
дали при определяне нуждата от издръжка следва да се
съобразява конкретния стандарт на живот, който е обичаен
за дарителя или следва да се имат предвид единствено
средностатистическите нужди за лице на съответната

689
възраст и социална среда на дарителя, като се отчита и
конкретното му здравословно състояние, както и дали е от
значение факта, че има лица, задължени по закон да
издържат дарителя и дали тези лица изпълняват
задължението си.
Според Решение № 375/09.05.2003 г., по гр.д. №
937/2002 г., на II г.о., когато издръжката се претендира от
лице, което има право да я получава по закон или по
договор, размерът на сумата необходима за издръжка не се
преценява абстрактно, а според конкретните нужди на
правоимащия с оглед начина на живот, който той
обикновено води. Ако задълженото лице разполага със
съответните възможности или е поело задължението за
издръжка по силата на договор, размерът на присъдената
сума може да варира в широки граници. Когато обаче
издръжката се претендира като проява на признателност за
извършено дарение, не може да се приеме, че дарителят е
изпаднал в нужда от издръжка, въпреки че може да
реализира месечен доход над размера на средната за
страната работна заплата. Съответно отказът на надарения
да допълва средствата за издръжка над такъв размер не
може да бъде квалифициран като проява на
непризнателност. Отмяната на извършено дарение е
изключителна мярка, която се допуска от закона само ако
непризнателността е приела драстична форма.
Следователно не се допуска отмяна на дарението, ако
дарителят е в състояние да реализира месечен доход над
средната за страната работна заплата.
В Решение № 1077/28.06.94 г., по гр.д. № 922/94 г.,
на IV г.о. е посочено, че доколкото дарението не е просто
един едностранен договор, а с оглед личностите, които го
сключват, близките родствени или приятелски връзки
между тях, целта на материално облагодетелстване на
надарения и морално възнаграждение на дарителя за
изпълнение на един нравствен дълг, договорът за дарение
се различава от останалите безвъзмездни сделки. Като се
изхожда от този характер на дарението и субектите в
едностранната сделка, при иска за отмяна на дарението
съдът е длъжен да изследва задълбочено всички събрани
по делото доказателства. Когато те установят, че
дарителят е изпаднал в трайна нужда и няма средства за
съответно съществувание, надареният е длъжен да се
отзове. Но тъй като това не е задължение по закон, а
морално задължение, превърнало се в правно в момента
на възникване необходимостта от издръжка, съдът е

690
длъжен да обсъди доказателствата и досежно размера на
нуждите за издръжка, да се вземат предвид всички
конкретни обстоятелства, но с една средна мярка с оглед
социалната среда на дарителя, като се отчитат и
настъпилите инфлационни промени в икономическия живот
на страната. В конкретния случай ВС е приел, че следва да
се отчете обстоятелството, че ищцата има две деца от
предишния си брак - син, който не е женен и живее в
тристаен собствен апартамент, и дъщеря - неомъжена,
която живее в собствен двустаен апартамент, надарен внук,
с когото живее в едно домакинство и който не е женен. При
тези обстоятелства изводът на съда, че ответницата е
длъжна да осигури на ищцата отопление, осветление, суми
за телефон, за данъци, застраховки, за чужда помощ от 360
лева месечно, без да е доказано, че такава чужда помощ за
нейното гледане е ползвана, са напълно неправилни и
незаконосъобразни. След като ищцата живее с надарен от
нея и починалия й втори съпруг внук в едно домакинство,
ответницата няма задължението да заплаща
консумативните разноски по жилището на внука и ищцата.
В Решение № 202/01.04.2009 г., по гр.д. № 213/2008
г., на II г.о. е прието, че щом дарителят е живеел в едно
домакинство със семейството на сина си, надареният не е
бил длъжен да заплаща консумативните разноски по
жилището.
Съгласно Решение № 247/27.04.2004 г., по гр.д. №
493/2003 г., на II г.о., обстоятелствата, че ищцата е в
трудоспособна възраст и не е инвалидизирана, т.е. може да
се труди, биха имали правно значение само при
злоупотреба с право - доказана възможност да се сключи
трудов договор или реализират други доходи и неоправдан
отказ за това. Също така е без значение дали и в каква
степен ищцата е била подпомагана от сина си. При новото
разглеждане на делото съдът следва да прецени,
претендирала ли е ищцата издръжка от ответниците в пари
или в натура, към моментите, в които е претендирана
издръжка и след това, разполагала ли е ищцата с доходи и
имущество, с които да удовлетворява нуждата си от
издръжка - каква сума й е била необходима за да посреща
нуждите си през съответните периоди от време и какви
доходи е имала от труд (съответно от обезщетения като
безработна), както и какви доходи е било възможно да
бъдат реализирани от осребряването или ползването на
притежаваното от нея имущество. Без значение е дали
нуждата на ищцата от издръжка е била удовлетворявана в

691
натура или в пари от сина й. Надареният проявява
непризнателност, когато дарителят има нужда от издръжка
и той след покана не я удовлетвори. Обстоятелството, че
други лица са се отзовавали и са удовлетворявали нуждата
на дарителя (чрез предоставянето на подслон, храна,
облекло и др.), няма отношение към проявената
непризнателност от надарения. В същия смисъл е и
Решение № 1124/01.10.2008 г., по гр.д. № 5177/2007 г., на
V г.о.
Според Решение № 655/08.07.2002 г., по гр.д. №
279/2002 г., на II г.о., без значение за изхода на делото по
отмяна на дарението е, че дарителят има възможност да
търси издръжка от законно задължени лица.
В Решение № 526/03.02.2012 г., по гр.д. № 681/2010
г., на IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, обаче е
прието, че когато дарителят има право да претендира
издръжка от трети лица, отказващият издръжката надарен
не показва непризнателност, само ако третите лица дължат
издръжка по договор, тъй като щом си осигурява такава,
дарителят се издържа от имуществото си. Надареният
показва непризнателност, единствено в случаите, когато
третите лица дължат издръжка по закон, като в тези случаи
нито дължащият издръжка по закон може да възразява, че
претендиращият издръжка може да отмени извършени
дарения, нито дареният може да възразява, че дарителят
може да реализира правото си на издръжка по закон.
При преценката на нуждите на дарителя може да се
вземат предвид единствено възможностите за
претендиране на издръжка по договор и по закон, а когато
издръжката се дължи като признателност за извършено
дарение, може да се вземе предвид само предоставяната
издръжка, но не и възможността тя да бъде претендирана
(Решение № 35/02.02.2010 г., по гр.д. № 2103/2008 г., на IV
г.о.).
Доказването на нуждата от издръжка се извършва с
всички доказателствени средства (писмени, гласни и
експертни заключения), като в тежест на ищеца е да
установи, че е изпаднал в трайна нужда от издръжка и
материалните му възможности не позволят да покрива
нуждите си (Решение № 420/24.08.2009 г., по гр.д. №
1795/2008 г., на II г.о.).

2. Вторият елемент на фактическия състав на иска по чл.

227, ал. 1, б. „в” ЗЗД е необходимостта дарителят да е
поискал издръжката, от която се нуждае.

692
 Наличието на покана се доказва с всички
доказателствени средства (писмени и гласни), като в
тежест на ищеца е да установи, че е отправил покана и че
същата е достигнала до знанието на ответника.
Формата на поканата е без значение, като същата
може да бъде както устна, така и писмена (Решение №
435/02.11.2011 г., по гр.д. № 1370/2010 г., на IV г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК). Тя, също така, може
да касае цялостно подпомагане на издръжката на дарителя
или само отделни негови нужди (за плащане на
консумативи, за закупуване на лекарства - Решение №
293/14.07.2011 г., по гр.д. № 1302/2010 г., на IV г.о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК, и т.н.).
Налице е противоречива практика по въпроса дали е
необходимо дарителят да претендира с поканата до
надарения определена парична сума. Според едното
становище, не е необходимо дарителят да претендира с
поканата определена парична сума, която да му бъде
предадена еднократно или да му се предоставя
периодично. Налице е покана за предоставяне на средства
за издръжка и в случаите, когато с оглед конкретната нужда
надареният е поканен да предостави нещо в натура
(Решение № 66/19.02.2009 г., по гр.д. № 4621/2007 г., на IV
г.о.). Според другото становище в поканата си дарителят
следва изрично да е посочил размера на издръжката, от
която се нуждае (Решение № 202/01.04.2009 г., по гр.д. №
213/2008 г., на II г.о.). Правилно е първото разбиране, тъй
като конкретния размер на дължимата издръжка ще се
определи от съда при преценка за нуждата от такава на
дарителя и невъзможността да бъде удовлетворена от
доходите, с които разполага.
Противоречие в практиката е налице и относно
обстоятелството към кой момент следва да е отправена
поканата и по-специално - може ли исковата молба да
играе ролята на покана. Според част от практиката
поначало правото на иск се поражда при наличието на
кумулативните предпоставки на чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД,
т.е. би следвало нуждата от издръжка, отправянето на
покана и отказа да се даде издръжка да са налице към
момента на предявяване на исковата молба. Настъпилите
след предявяването на иска факти могат да бъдат отчетени
при условията на чл. 235, ал. 3 ГПК, само доколкото касаят
съществувало до образуването на исковото производство
право да се претендира отмяна на дарение и то доколкото
са правопогасяващи, тъй като в противен случай те са

693
основание за предявяването на нов иск (Решение по гр.д.
№ 628/2001 г., на II г.о., Решение № 238/22.04.2009 г., по
гр.д. № 6538/2007 г., на II г.о.).
Според преобладаващата съдебна практика обаче,
предявеният иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в”
ЗЗД съдържа искане за издръжка от надарения, което
следва да се вземе предвид съобразно изискванията на чл.
188, ал. 3 ГПК (отм.), респективно чл. 235, ал. 3 от
действащия ГПК (Решение № 222/10.07.2000 г., по гр.д. №
1349/99 г., на II г.о.; Решение № 322/09.04.2009 г., по гр.д.
№ 656/2008 г., на IV г.о.; Решение № 293/14.07.2011 г., по
гр.д. № 1302/2010 г., на IV г.о.; Решение № 473/20.01.2012
г., по гр.д. № 263/2011 г., на IV г.о., като последните две
решения са постановени по реда на чл. 290 ГПК).
Втората позиция, според която исковата молба играе
директно роля на покана за заплащане на издръжка обаче
поставя проблема, че ако реално липсва отказ за
заплащане на такава, в случай, че ответникът по иска по
чл.227, ал.1, б.„в” ЗЗД предложи плащане на издръжка,
този нов правопогасяващ факт ще следва да се съобрази
при преценката за основателността на предявения иск.

3. Третият елемент на фактическия състав на иска по чл.

227, ал. 1, б. „в” ЗЗД е надареният да е отказал да дава
поисканата от него издръжка.
За да е налице отказ от даване на поисканата
издръжка не е необходимо същият да е изричен и
категоричен. Отказът може да се изразява и в
бездействието на надарения, който заявява, че ще
предостави средства, но не ги предоставя (Решение №
1155//30.12.2008 г., по гр.д. № 3650/2007 г., на III г.о.).
Не представлява изпълнение на задължението за
издръжка по смисъла на чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД
отправеното от надарения до дарителя предложение да
напусне своето местоживеене и да се премести при него в
друго населено място, където ще му осигурява издръжка в
натура и медицински грижи, щом като последния не е приел
това предложение (Решение № 1500/16.03.3009 г., по гр.д.
№ 52/2007 г., на V г.о.).
В случай, че е налице отказ на самия дарител от
предоставяната му от надарения издръжка, т.е. когато
отказът не е продиктуван от липсата на грижи от
последния, недаването на издръжка след заявения отказ от
нея не съставлява неизпълнение на моралното
задължение, което да се санкционира по реда на чл. 227,

694
ал. 1, б. „в” ЗЗД (Решение № 67/01.02.2010 г., по гр.д. №
4166/2008 г., на IV г.о.). Според Решение № 586/24.06.2009
г., по гр.д. № 1949/2008 г., на III г.о., когато дарителят е
прекъснал сам предоставяните грижи и подкрепа от
надарения и е предявил впоследствие иск за разваляне на
договора, същият следва да бъде отхвърлен като
неоснователен, тъй като ищецът сам се е поставил в
състояние на нужда от издръжка, пречейки на надарения да
изпълнява задължението си.
Противоречива е практиката по отношение на
въпроса дали има значение защо надареният не дава
издръжка.
Според едното становище във всички случаи на
недаване на издръжка дарението следва да се отмени. То
изхожда от виждането, че задължението на надарения е в
рамките на подареното и липсата на възможност да
издържа дарителя не го освобождава от задължението му,
тъй като смисъла на отмяната е да се върне подареното, за
да може дарителят да разполага със средства за
издръжката и гледането си. Според Решение №
587/15.07.2003 г., по гр.д. № 174/2003 г., на II г.о.,
дарението подлежи на отмяна, когато надареният отказва
да даде на дарителя издръжката, от която той се нуждае,
дори да не разполага с парични средства. Липсата на
такива не сочи на обективна, освобождаваща го
невъзможност по чл. 81, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД да я дава В
същия смисъл са и Решение № 141/10.03.2010 г., по гр.д.
№ 2950/2008 г., на III г.о. и Решение № 177/14.04.2011 г.,
по гр.д. № 209/2010 г., на IV г.о., постановени по реда на
чл. 290 ГПК.
Доколкото задължението на надарения произтича от
закона и се основава на етична и морална необходимост и
възможностите на надарения да дава издръжка се вземат
под внимание само в границите на подареното, то и
размерът и периодът на издръжката зависят от трайността
на нуждата и размера на подареното – издръжката се
дължи докато трае нуждата на дарителя и до размера на
подареното, в който размер надареният има възможност да
я дава, тъй като той притежава подареното. Възможността
му да я отделя от другите си доходи е без значение
(Решение № 150/09.03.2004 г., по гр.д. № 372/2003 г., на II
г.о.; Решение № 1500/16.03.3009 г., по гр.д. № 52/2007 г.,
на V г.о.; Решение № 141/10.03.2010 г., по гр.д. №
2950/2008 г., на III г.о.; Решение № 501/29.06.2010 г., по

695
гр.д. № 500/2009 г., на III г.о., последните две
постановени по реда на чл. 290 ГПК).
Второто становище е, че основание за отмяна на
дарението е само, ако надареният не дава издръжка, която
е в рамките на собствените му материални възможности.
Следователно липсва отказ да се дава издръжка, ако
дареният няма възможности и средства за това. Това
становище изхожда от виждането, че дарението може да
бъде отменено само, ако надарения прояви
неблагодарност към дарителя, в какъвто смисъл са и
основанията по б. „а” и б. „б” на чл. 227, ал. 1 ЗЗД, а проява
на неблагодарност е само недаване на издръжка, която е в
материалните възможности на надарения и която няма да
постави него и лицата, които той е длъжен да издържа по
закон в по-лошо положение от това на дарителя (Решение
№ 751/28.09.2001 г., по гр.д. № 132/2001 г., на II г.о.;
Решение № 631/01.06.2002 г., по гр.д. № 234/2002 г., на II
г.о.; Решение № 375/09.05.2003 г., по гр.д. № 937/2002 г.,
на II г.о.; Решение № 1223/02.12.2008 г., по гр.д. №
4847/2007 г., на I г.о.; Решение 1175/17.12.2008 г., по гр.д.
№ 3236/2007 г., на III г.о.; Решение № 364/25.05.2009 г., по
гр.д. № 4155/2007 г., на I г.о.; Решение № 526/03.02.2012
г., по гр.д. № 681/2010 г., на IV г.о., постановено по реда
на чл. 290 ГПК).Като правилно трябва да се приеме
първото становище, тъй като обективната невъзможност на
надарения да осигурява необходимата за дарителя
издръжка не може да го освободи от задължението да
изплаща такава, ако иска да запази подарения имот. Това
задължение е в рамките на подареното и щом като не може
да осигури изпълнението му с другите си доходи, той
трябва да върне имота като се откаже от надаряването му.
За установяването на отказа са допустими всички
доказателствени средства. Доколкото се касае до
отрицателен факт - неполучаване на издръжка, което е
равнозначно на отказ да се даде издръжка, в тежест на
ответника е да установи, че е предоставил исканата му
издръжка чрез предоставяне ползването на дарения или на
друг имот, заплащане на консумативни разноски на
дарителя, заплащане за лечение, даване на парични
средства или подпомагане в натура и т.н. Налице е и
противното становище, според което в тежест на ищеца-
дарител е да докаже, че надареният е отказал да даде
поисканата от него издръжка (Решение № 131/18.03.2009
г., по гр.д. № 1226/2008 г., на II г.о.). Едно такова
становище обаче, не може да бъде споделено, доколкото

696
то противоречи на правилата за разпределяне на
доказателствената тежест, предвидени в чл. 154 ГПК.
От изложеното във връзка с третото основание за
отмяна на договора за дарение може да бъде направен
изводът, че поначало моралното задължение на надарения
се трансформира в правно задължение за даване на
издръжка при настъпване на определени в закона нови
обстоятелства като правно-релевантни факти – изпадане
на дарителя в трайна нужда и липсата на средства за
съществуване, както и отправено от негова страна до
надарения искане за даване на издръжка. Неизпълнението
на това правно задължение от страна на надарения, т.е.
недаването на поисканата от дарителя издръжка, поражда
правото на последния да поиска отмяна на договора за
дарение. Това е така, доколкото целта на договора за
дарение – да се облагодетелства едно лице с конкретно
имущество, съпоставена с правната симетрия и
равнопоставеността на субектите в облигационната връзка,
не допуска когато дарителят изпадне в материално
затруднение (нужда), което би посрещнал без проблеми ако
разполагаше с подареното имущество, да не получи
насрещна материална престация под формата на издръжка
и подпомагане. Ето защо, докато дарителят не поиска
издръжка от надарения, независимо от обективната му
трайна нужда от такава, задължението на надарения си
остава морално и неизпълнението му не е скрепено със
санкция (Решение № 975/04.11.2008 г., по гр.д. №
4052/2007 г., на I г.о.; Решение № 153/20.02.2009 г., по
гр.д. № 1225/2008 г., на I г.о.; Решение № 177/14.04.2011
г., по гр.д. № 209/2010 г., на IV г.о., постановено по реда
на чл. 290 ГПК и много други).
Доколкото искът по чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД не е за
издръжка, то и надареният не може да бъде осъден да я
дава до размера на подареното. Нейното недаване в
доказано необходимата на дарителя и поискана сума до
този размер обаче води до отмяна на дарението, за да се
избегне неоснователното обогатяване на надарения за
сметка на нуждаещия се дарител. Издръжката се дължи в
пари и затова кредиторът не е длъжен да приеме
предложеното му в друго (например лични грижи на
надарения - Решение № 141/10.03.2010 г., по гр.д. №
2950/2008 г., на III г.о.).
Визираните в ал. 1 на чл. 227 ЗЗД основания за
отмяна на договора за дарение не касаят обичайните и
възнаградителните дарове (чл. 227, ал. 2 ЗЗД).

697
Следователно дори и да са налице предвидените в ал. 1
предпоставки, отмяната на такива дарения не може да се
иска, поради което предявеният иск следва да бъде
отхвърлен като неоснователен (Решение № 379/23.04.2002
г., по гр.д. № 926/2001 г., на II г.о.).

III. Отмяна на дарение между съпрузи

Съгласно чл. 105, ал. 1 СК (отм.), след развода
даренията на имущества със значителна стойност
направени във връзка или през време на брака на единия
съпруг от другия съпруг или от негови близки, могат да
бъдат отменени, освен ако отмяната противоречи на
морала. Този текст се прилагаше и при унищожаване на
брака, тъй като чл. 98, ал. 1 СК (отм.) предвиждаше, че
разпоредбите относно последиците от развода относно
личните и имуществените отношения между съпрузите се
прилагат съответно и при унищожаване на брака.
Дарения във връзка с брака са онези, които го
предшестват, а тези по време на брака – които са
направени от момента на неговото сключване до влизане в
сила на решението за развода или за унищожаването на
брака.
Дарение от единия съпруг в полза на другия съпруг е
налице и в хипотезата когато един недвижим имот е
закупен с лични средства на единия съпруг, но като страна
в придобивната сделка са посочени и двамата съпрузи
(Решение № 464/05.08.2010 г., по гр.д. № 1136/2009 г., на
III г.о.; Решение № 848/26.11.2010 г., по гр.д. № 153/2010
г., на I г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК).
Искът по чл. 105 СК (отм.) за отмяна на дарение на
значителна стойност, направено през време на брака от
единия на другия съпруг, е основателен, както когато
бракът е прекратен по изключителна вина на надарения
(Решение № 1205/29.11.93 г., по гр.д. № 535/93 г., II г.о.),
така и когато той е прекратен по вина и на двамата съпрузи
(Решение № 383/16.05.2009 г., по гр.д. № 995/2008 г., на I
г.о.).
Според Решение № 207/24.04.2009 г., по гр.д. №
115/2008 г., на II г.о. обаче, законът не е предвидил като
критерий за отмяна на дарението вината за прекратяване
на брака, поради което и липсата на вина за развода на
страните не обосновава по правило противоречието на
отмяната на договора за дарение с морала. Освен това, без
значение е и обстоятелството, че в утвърденото по
брачното дело споразумение между страните, същите са се

698
споразумели да останат съсобственици на имота при равни
права, тъй като това споразумение не се ползва със сила
на пресъдено нещо.
Във връзка с определяне понятието „значителна
стойност” на дареното имущество по смисъла на чл. 105 СК
(отм.), нито данъчната оценка, нито неговата пазарна цена
са единствената мярка. Елемент на стойността на
подареното имущество е и неговата ползвателна стойност
конкретно за бившите съпрузи и каква е тя спрямо
материалните им възможности (Решение № 470/25.06.2004
г., по гр.д. № 128/2004 г., на II г.о.). Така например, ако
надареният направи възражение, че подареното му от
неговия съпруг е на незначителна стойност, и това е така с
оглед неговите материални възможности, възражението не
следва да бъде уважено, когато имуществото има
значителна стойност, с оглед имуществените възможности
на съпруга-дарител. Следователно подареното трябва да
има незначителна стойност и за двете страни, за да не се
допусне отмяната. Аналогично е решението и в обратната
хипотеза - ако дарител е съпругът, за когото подареното
няма никаква сериозна стойност, но това не е така за
надарения съпруг, дарението не следва да бъде отменяно.
По аналогичен начин се постъпва и в случаите на дарение
от близък.
Дарението не се отменя, ако отмяната противоречи
на морала, като в случая законът има предвид моралът в
най-общ смисъл като правило за поведение.
Действащата правна уредба по новия СК разкрива
редица различия, в сравнение с тази по отменения закон.
Съгласно чл. 55 от действащия СК, даренията, направени
във връзка или по време на брака на съпруг, могат да
бъдат отменени след развода в случаите, посочени в
гражданските закони, или ако отмяната е предвидена в
договора за дарение или в брачния договор. От редакцията
на текста се вижда, че са налице няколко промени в
сравнение с уредбата по отменения СК. На първо място,
това е отпадане на изискването за значителна стойност на
подареното имущество, като предпоставка за отмяна на
направеното дарение, т.е. всяко едно дарение, независимо
от стойността на дареното имущество, подлежи на отмяна.
На второ място, отпадна условието, че отмяната не се
допуска, ако тя противоречи на морала, т.е. всяка отмяна е
морална, още повече, че това може да бъде предвидено в
самия договор за дарение или в брачния договор. На трето
място, СК предвижда препращане по отношение на

699
предпоставките за отмяна на направеното дарение към
гражданските закони, включително и тези по чл. 227 ЗЗД. И
на последно място – отпадна изискването относно
качеството на дарителя – другия съпруг или негови близки.
Следователно всяко едно лице, освен съпруга-дарител,
което е направило дарение във връзка или по време на
брака, може да иска неговата отмяна след развода. В
обобщение новата уредба на СК на отмяната на дарения,
направени във връзка или по време на брака при развод
на съпрузите, разкрива следната специфика в сравнение с
отменения СК:относно законовия режим на отмяна има
препращане към този на чл.227, ал.1 ЗЗД, който се отнася
до всички дарения, а не само до тези по време или по
повод на брака на бившите съпрузи, при който
легитимиран да иска отмяната е всяко лице-дарител,
направил такова дарение, а не само съпрузите или техни
близки. Относно договорния режим на отмяната на
дарения, тя може да бъде уредена с модалитет към
договора за дарение или с такъв към новия институт на
семейното право – брания договор.
С изключение на посочените разлики, изложеното по-горе
относно отмяната на дарение по отменения СК, запазва
своето значение и по действащия такъв.
С оглед нормата на чл. 48, ал. 3 СК, която е аналогична на
чл. 98, ал. 1 СК (отм.), отмяната на дарението по чл. 55 се
прилага и в хипотезата на унищожаване на брака.

IV. Упражняване на правото за отмяна на договор за

дарение
Отмяната на дарението, както в хипотезата на чл. 227 ЗЗД,
така и в хипотезата на чл. 105 СК (отм.), респ. чл. 55 от
действащия СК, става чрез съдебно решение. Исковете са
конститутивни, тъй като с влизане в сила на съдебното
решение настъпва и търсената от ищеца правна промяна –
връщане на дареното имущество в патримониума на
дарителя.

1. Страни.
Активно материалноправно легитимиран да иска
отмяната е разбира се дарителят.
В случай, че дарителите са повече от един, както
при разпореждане с общи движим и недвижими вещи в
режим на СИО, отмяната на дарението следва да бъде
извършена за всеки от дарителите съобразно

700
прехвърлената от него идеална част (Решение №
963/07.01.2010 г., по гр.д. № 2303/2008 г., на IV г.о.).
Когато е направено дарение от близък роднина на
единия съпруг в полза на другия съпруг, материалноправно
легитимиран да предяви иска за отмяна на дарението е
този роднина, а не съпругът (Решение № 597/19.06.2009 г.,
по гр.д. № 266/2008 г., на III г.о.).
Каква е границата по отменения СК, до която ще се
приеме, че се отнася до близък, по смисъла на закона,
който да е материалноправно легитимиран да предяви
иска, е до голяма степен фактически въпрос. Поради това е
възможно и близък приятел да направи крупно дарение,
което не бива да остане след развода.
За отмяната на дарението е без значение дали
дарителят е еднакво близък на двамата съпрузи или е по-
близък на единия от тях – т.е. нееднаквата близостта не е
пречка за отмяна на дарението.
Както вече бе посочено по-горе, по действащия СК
критерият „близост” отпадна, поради което активно
легитимиран да предяви иска за отмяна е всеки, който е
направил дарение във връзка или по време на брака.
Съгласно чл. 227, ал. 3, изр. 2 ЗЗД, до изтичане на
едногодишния срок по изр. 1 на визираната норма, искът за
отмяна на дарението може да бъде предявен и от
наследниците на дарителя, ако той е починал преди това.
Следователно наследниците на дарителя могат да
претендират отмяна на дарението в срока по ал. 3, само
ако дарителят приживе е поискал издръжка от надарения и
той му е отказал, респ. да продължат след смъртта му
предявения от него иск срещу надарения. В този случай те
могат да претендират последиците от непризнателността,
проявена към дарителя, а не към тях (Решение №
456/18.05.2004 г., по гр.д. № 526/2003 г., на II г.о.).
С оглед нормата на чл. 55 СК и препращането, което
същата прави, следва да се приеме, че и в хипотезата на
отмяна на направено във връзка или по време на
прекратения чрез развод или унищожен брак дарение
активно материалноправно легитимирани са наследниците
на починалия след прекратяването на брака дарител, до
изтичането на едногодишния срок по чл. 227, ал. 3 ЗЗД.
Пасивно материалноправно легитимиран по иска за
отмяна е надареният, респективно неговите наследници.
В хипотезата на чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД, доколкото
преценката за признателност на надарения е строго лична,
в случай, че надарените са повече от един, дарителят може

701
свободно да избира от кого от надарените да иска
издръжка, респективно недаването на такава ще е
основание за отмяна на дарението само на това лице
(Решение № 35/02.02.2010 г., по гр.д. № 2103/2008 г., на IV
г.о.).
Макар че отмяната на дарение по чл. 227, ал. 1, б.
„в” ЗЗД е свързана с непризнателността на надареното
лице, т.е. с наличието на определени субективни елементи,
действащата правна уредба не изключва надарено да бъде
едно юридическо лице. Ето защо, ако то не се отзове да
даде поисканата от дарителя издръжка, дарението може да
се отмени. Следователно, въпреки че липсва практика по
въпроса, няма пречка пасивно материалноправно
легитимирано по иска за отмяна да бъде и едно
юридическо лице.
Противоречива е практиката по иска с правно
основание чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД дали дарителят може да
иска издръжка от наследниците на надарения, като
противоречието идва от различното виждане за характера
на отмяната по чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД - едното като
правна възможност имуществото да бъде върнато на
дарителя, за да може същият да подпомага издръжката, а
другото - като санкция за проявена непризнателност.
Според преобладаващото в практиката становище, със
смъртта на надарения неговите наследници встъпват
единствено в правните му задължения, поради което те не
дължат издръжка на дарителя, ако той е изпаднал в нужда,
но не е поискал такава приживе от надарения. Ако
издръжката е поискана за първи път от наследниците на
надарения, не може да се приеме, че недаването на такава
е проява на непризнателност, тъй като те нямат правното
задължение да са признателни на дарителя за дарението,
доколкото към момента на откриване на наследството
праводателят им не е имал правното задължение да дава
издръжка на дарителя, за да може трансформираното
задължение да е преминало към тях (Решение №
1018/04.11.2008 г., по гр.д. № 3693/2007 г., на I г.о. и
постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение №
1031/30.12.2009 г., по гр.д. № 4849/2008 г., на I г.о.;
Решение № 894/19.02.2010 г., по гр.д. № 3132/2008 г., на I
г.о.; Решение 96/05.04.2011 г., по гр.д. № 352/2010 г., на IV
г.о.; Решение № 201/28.06.2011 г., по гр.д. № 909/2010 г.,
на III г.о.).
Съгласно второто становище, което е изключение,
недаването на поискана и необходима издръжка в рамките

702
на подареното обуславя основание за отмяна на дарението
по чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД, доколкото задължението е не
само морално, но и правно такова. Щом надареният е
починал, то наследниците му встъпват в правата и
задълженията му и следва да отговарят по иска за отмяна
на дарението (Решение № 407/26.07.2004 г., по гр.д. №
403/2003 г., на II г.о.).
Следователно, ако пренесем казаното по отношение
на всички основания за отмяна на договора за дарение,
можем да направим извода, че дарителят може да
претендира отмяна на дарението по отношение на
наследниците на надарения, само ако дареният е убил или
направил опит за убийство (б. „а”), ако е набедил (б. „б”)
или е бил поканен да дава издръжка, но е отказал (б. „в”). В
тези случаи наследниците отговарят за непризнателността
на своя наследодател, а не за своя непризнателност.Ако
поканата е отправена с предявяване на иска по чл.227,
ал.1,б.”в” ЗЗД и в хода на производството надареният е
починал, неговите наследници ще бъдат конституирани по
процесуално правоприемство – чл.227 ГПК като ответници
по иска. Извън посочената хипотеза на приживна покана до
наследодателя им и отказ от негова страна, тяхното
поведение е правно ирелевантно, както докато надареният
е бил жив, така и след неговата смърт, когато те вече са го
наследили. Ако надареният не е бил непризнателен,
дарението не може да бъде отменено, тъй като
наследниците на надарения не дължат признателност на
дарителя на техния наследодател. Отмяната на дарението
е изключение и разпоредбите на чл. 227 ЗЗД не може да се
тълкуват разширително. Законодателят изисква
признателност само от надарения и само към дарителя.
Недопустимо е чрез разширително тълкуване на закона да
се изведе нито задължение за признателност към
наследниците на дарителя, нито задължение за
признателност от наследниците на надарения.

2. Срок.
Съгласно чл. 227, ал. 3 от ЗЗД, искът за отмяна на
дарение може да се предяви в едногодишен срок, откакто
на дарителя са станали известни основанията за отмяна на
дарението, а до изтичането на този срок искът може да
бъде предявен и от наследниците на дарителя, ако той е
починал преди това. Срокът е преклузивен и за него съдът
следи служебно. В Решение № 322/09.04.2009 г., по гр.д.

703
№ 656/2008 г., на IV г.о. е прието обаче, че срокът е
давностен и за него съдът не следи служебно.
Отказът на надарения да дава поисканата от него
издръжка на дарителя не е пречка последният да я поиска
наново, като новият отказ е основание за отмяната на
дарението, независимо от това, колко време е изтекло от
извършване на дарението, от предшестващите откази и
независимо дали е правено друго такова искане. Ето защо
едногодишният срок по чл. 227, ал. 3 ЗЗД не може да
изтече, докато съществува нуждата от издръжка (Решение
№ 989/10.05.56 г., по гр.д. № 1216/56 г., на IV г.о.;
Решение № 322/09.04.2009 г., по гр.д. № 656/2008 г., на IV
г.о.).Това е така, защото се касае до продължено
състояние на трайна нужда от издръжка, поради което
давността ще тече от момента, докогато трае това
състояние.
В хипотезата на чл. 227, ал. 1, б.б. „а” и „б”, с оглед
презумпцията за невиновност следва, че срокът по чл. 227,
ал. 3 ЗЗД за предявяване на иска за отмяна на дарение,
започва да тече от влизане в сила на осъдителната
присъда, а не от осъществяване на деянието.
При спиране на наказателното производство, за да
се спази срока по чл. 227, ал. 3 ЗЗД, дарителят следва да
заведе дело, производството по което трябва да се спре и
след като бъде прекратено наказателното производство,
заведеното дело ще продължи с искането за установяване
на престъпното обстоятелство по гражданскоправен ред и
отмяна на дарението.
Искът за отмяна на дарението по чл. 55 СК следва
да бъде предявен в едногодишен срок от влизане в сила на
решението за развода или за унищожаването на брака.

3. Редовност на исковата молба.

В исковата си молба ищецът следва да изложи
твърдения за извършено от него или неговия наследодател
дарение в полза на ответника или неговия наследодател,
да индивидуализира предмета на договора за дарение,
както и да изложи твърдения за наличието на елементите
на конкретния фактическия състав, въз основа на който се
претендира отмяната.
В исковата молба по чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД е
достатъчно ищецът да твърди, че се нуждае от издръжка и
че му е непосилно да си я осигури, без да е необходимо да
сочи каква е конкретната сума, с която трябва да разполага
месечно и колко не му достигат. Тази съпоставка ще

704
направи съда на базата на събраните по делото
доказателства (Решение № 473/20.01.2012 г., по гр.д. №
263/2011 г., на IV г.о., постановено по реда на чл. 290
ГПК).
По иска за отмяна на дарението се дължи държавна
такса, чийто размер се определя от цената на иска,
определена по реда на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК – стойността
на договора, а когато предмет на дарението са права върху
недвижим имот – данъчната оценка на същия или
пазарната цена на вещното право.
Исковата молба за отмяна на дарение с предмет
вещни права върху недвижим имот подлежи на вписване
(чл. 114, б. „а” ЗС и чл. 11, б. „а” ПВ), като вписването има
защитно-оповестително действие, т.е. запазват се правата
на третите лица, придобити преди вписване на исковата
молба.

4. Обезпечение на предявения иск.

За ищеца съществува правен интерес от
обезпечаване на иска за отмяна на дарението чрез
налагане възбрана върху имота преди вписване на
исковата молба. На противното становище е Определение
№ 397/10.08.2010 г., по гр.д. № 376/2010 г., на III г.о.,
според което доколкото искът за отмяна на дарение е с
конститутивен характер и с него ищецът се стреми да
постигне промяна в правната сфера на ответника,
успешното му провеждане ще има за резултат връщане на
подареното имущество в патримониума на ищеца. Поради
това поисканата обезпечителна мярка – възбрана върху
процесния имот няма да подпомогне или гарантира правата
на ищеца по решението, предвид характеристиката на
потестативните права получили санкцията на съдебното
решение да се самоизпълняват, тези права се реализират
със самото решение. Това разбиране е погрешно, тъй като
възбраната на имота, преди вписването на исковата молба
за отмяна на дарението на същия имот от ищеца чрез
иска по чл.227, ал.1 ЗЗД, цели да защити ищеца срещу
евентуални разпореждания с него в полза на трети лица.
Съгласно чл.227, ал.4 ЗЗД отмяната на дарението не
засяга правата на тези трети лица, ако те са придобили
подарения имот преди отбелязването на исковата молба,
при което дареният ще дължи на дарителя само
обезщетение за онова, с което се е обогатил, вместо
реално връщане на имота.

705
V. Последици от отмяната на договора за дарение
Отмяната на дарението има обратно действие,
включително и когато предмет на договора е било право на
строеж. С отмяната на дарението отпадат правата на
суперфициаря, построеното въз основа на учреденото
право на строеж става собственост по правилото на чл. 92
ЗС на собственика на земята, а по повод на извършените
подобрения между тях се създават облигационни
отношения (Решение № 626/06.11.2009 г., по гр.д. №
1670/2008 г., на I г.о.).
Съгласно чл. 227, ал. 5 ЗЗД, отмяната на дарението
не засяга правата, които трети лица са придобили върху
подарените имоти преди отбелязването (вписването) на
исковата молба, но дареният дължи на дарителя
обезщетение за онова, с което се е обогатил. В случая
обезщетението се дължи по правилата на чл. 59 ЗЗД
(ППВС № 1/28.05.79 г., по гр.д. № 1/79 г.). Следователно
за основателността на предявения иск за отмяна е без
значение дали подареният имот е прехвърлен.
Съгласно Решение № 558/30.06.2009 г., по гр.д. №
403/2009 г., на III г.о., след отмяната владението на ищеца
върху имота е недобросъвестно, поради липсата на
предпоставките на чл. 70 ЗС, тъй като той е знаел, че
ответникът е прехвърлил имота на трето лице и поради
невъзможността за връщането му е претендирал и получил
обезщетение по чл. 227, ал. 5 ЗЗД.
Предвид изложеното може да бъде направен
извода, че последиците от отмяната на дарението могат да
се претендират в отделно производство с иск за връщане
на даденото на отпаднало основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД
или иск за обезщетение по чл. 227, ал. 5 ЗЗД, които искове
могат да бъдат съединени обективно и в едно производство
с иска за отмяна. Ако имотът е бил отчужден преди
вписване на исковата молба за отмяна на дарението,
третите лица запазват правата си върху подарения имот,
освен ако дарителят вместо да претендира обезщетение
за неговата стойност, успешно проведе иска по чл.135 ЗЗД.
Този иск той ще предяви срещу надарения като
прехвърлител и третото лице - приобретател за обявяване
на сделката между тях за относително недействителна по
отношение на него като увреждаща го, за да може реално
да си върне имота.

706
 ПОСЛЕДИЦИ ОТ НЕИЗПЪЛНЕНИЕТО НА
ДОГОВОР. ВЪЗРАЖЕНИЯ ЗА НЕИЗПЪЛНЕН
ДОГОВОР. ПРАВО НА ЗАДЪРЖАНЕ.
Борислав Белазелков

1. Обща характеристика.
Неизпълнение на договорно задължение е
неосъществяването на правния резултат, който длъжникът
е поел да осъществи съгласно договора. То може да е
пълно (длъжникът не е изпълнил нищо или нещо различно,
или толкова късно или лошо, че изпълнението е безполезно
за кредитора), частично (в количествено отношение),
несвоевременно (предсрочно или забавено) или лошо
(некачествено или с други недостатъци) и да се дължи на
различни причини: виновно поведение на длъжника,
поведение на кредитора, трето лице или административен
орган, природно събитие и др. Нормалното развитие на
облигационното отношение е изпълнение, погасяване на
задължението и с това на облигационното отношение.
Неизпълнението е отклонение от неговото нормално
развитие, при което се поставя въпросът за начина на
уреждане на негативните последици. Когато
неизпълнението се дължи на виновното поведение на
длъжника, негативните последици се поемат от него, а
когато причината е друга, последиците се понасят от
страните според икономическата логика: комуто ползите,
нему и тежестите; който е създал риска, понася тежестите;
разпределение на тежестите между заинтересованите или
поемането им от обществото; тежестите са за
икономически по-силния.
Обикновено негативните последици от
неизпълнението възникват в правната сфера на кредитора
и той може да има различни претенции към длъжника,
който не е изпълнил по причина, за която отговаря. По-
важните от тях са: претенция за реално изпълнение (ако то
е все още възможно) с обезщетение за забавата,
обезщетение за вредите от неизпълнението (пълно,
частично, несвоевременно или лошо) и разваляне на
договора.
Кредиторът има възможност да избере дали да
претендира реално изпълнение (с обезщетение за
забавата), или обезщетение вместо изпълнение (за
вредите от неизпълнението). Когато кредиторът избере
второто, длъжникът не може да наложи реалното
изпълнение, като предостави дължимото (с обезщетение за
забавата) на разположение на кредитора. Кредиторът,
който е направил своя избор може да откаже
предложението на неизправния длъжник, без да доказва,
че е удовлетворил нуждата си по друг начин и вече няма
интерес от изпълнението. Условията на свободния пазар са
такива, че кредиторът може да си набави нужното срещу
съответна цена и така да ограничи загубите си, вместо да
изчаква забавеното изпълнение на длъжника, като разчита
на обезщетение за вредите от забавянето.

1.1. Искът за реално изпълнение е процесуалното

средство за предявяване на първата от възможните
претенции на кредитора. Начинът на предявяване на иска
се определя от вида на притезанието, тъй като видът на
притезанието определя изпълнителния способ, чрез който
положителното съдебно решение може да бъде изпълнено
принудително. Когато притезанието е за парична сума или
за предаването на владението на недвижим имот (плащане
на цена, връщане на паричен заем, предаване на
продадения имот, връщане на наетия имот), петитумът на
иска е за осъждане на длъжника да изпълни, тъй като
положителното решение по него ще бъде изпълнено пряко
чрез осребряване на длъжниковото имущество, съответно
чрез въвод във владение. Петитумът на иска е за осъждане
на длъжника да изпълни и когато притезанието е за
незаместимо действие или бездействие, тъй като
положителното решение по него ще бъде изпълнено
косвено чрез налагането на поредица от глоби. Когато
притезанието е за предаване на движима вещ, ищецът
може да съедини обективно евентуално или алтернативно
и петитум за определяне на равностойността на
претендираната вещ, за да избегне оценяването й от
съдебния изпълнител по реда на чл. 521, ал. 2 и 3 ГПК, а
когато притезанието за заместимо действие (включително
за премахване на направеното в нарушение на
задължението за бездействие), ищецът може да съедини
обективно и петитум за осъждане на длъжника да заплати
сумата, която е необходима за извършване на действието
съгласно чл. 526, ал. 2 ГПК във вр. с чл.80. Възможен е иск
за реално изпълнение, положителното решение по който не
се нуждае от принудително изпълнение. Това е искът на
продавача за осъждане на купувача да получи вещта по

708
чл. 20022. Положителното решение по този иск не се нуждае
от принудително изпълнение, тъй като целта му е да се
преклудират възраженията на купувача за явни
недостатъци (чл. 194).

1.2. Иск за обезщетение за вредите от неизпълнението.

1.2.1. Въпросът за отговорността за вреди от
неизпълнението на договор е част от по-общия въпрос за
гражданската отговорност, чиято основна функция е
обезщетителна – възлагане на вредните последици
(тежестите) на нарушителя. Гражданската отговорност
възниква при наличието на сложен фактически състав,
който по правило включва пет елемента: поведение,
неговата противоправност, вреда, причинна връзка между
тях и вина. Вредата и вината не са задължителни елементи
от фактическия състав на договорната отговорност.
Възможно е да съществува отговорност без вреда и без
вина.
При договорната отговорност поведението е
неизпълнение, най-често то се свежда до бездействие –
непредприемане на необходимите действия за
осъществяването на правния резултат, но то може да се
изразява и в извършването на действия, които са пречка за
осъществяването му (длъжникът е депозирал дължимото в
банка или склад, но е поставил условия за получаването му
от кредитора).
При договорната отговорност противоправността е
нарушаване на правилото „Pacta sunt servanda“ –
неосъществяване на дължимия правен резултат,
неудовлетворяване на кредиторовото относително право.
При договорната отговорност вреда са
неблагоприятните последици от засягане не само на
субективни права, но и от нарушаване на защитени от
правото блага, които не са предмет на субективни права,
както и от накърняването на защитени от правото
фактически отношения. Вредата не е задължителен
елемент от фактическия състав на договорната
отговорност. При наличието на предварително определен
размер на обезщетението от законодателя (законна лихва)
или от страните (мораторна лихва, неустойка, задатък)
наличието или отсъствието на вреда е без значение за
възникването на отговорността с оглед липсата на

22
Всички текстове на закон, при които не е посочен законът, са текстове на Закона
за задълженията и договорите.
709
необходимост да се доказват от кредитора вредите, а само
неизпълнението – чл.92, ал.1, изр.1 и чл.93, ал.2 ЗЗД.
Когато вредата е основание на отговорността, тя определя
и нейния размер (разликата има значение за
доказателствената тежест). Вредата може да е
имуществена, когато последицата от засягането е оценима
в пари и неимуществена, когато последицата от засягането
е неоценима в пари.
Имуществената вреда е разликата между
имуществото на кредитора след засягането на благото и
това, което би имал, ако нямаше засягане. Тя се изразява в
претърпени загуби и пропуснати ползи. Претърпените
загуби са последиците от засягането на налични блага –
погиване на вещи или намаляване на стойността им,
понасяне на разноски (в т.ч. за погасяване на възникнали
задължения към трети лица )и др. Те се изразяват в
намаляване на имуществото. Пропуснатите ползи са
неосъществено увеличаване на имуществото. Те са
настояща вреда, бъдещите вреди се обезщетяват след
тяхното настъпване. За да е налице пропусната полза,
трябва да съществува сигурност за увеличаване на
имуществото , която се установява с оглед на реално
съществуващите условия на пазара. При правоотношения
между търговци пропуснатата полза е печалбата, която
кредиторът би реализирал, ако договорът беше изпълнен.
Ако от противоправното поведение са възникнали и
преки ползи (увредената вещ може да бъде предадена за
вторични суровини), те трябва да бъдат приспаднати (това
не е прихващане по смисъла на чл. 103). Не се приспадат
евентуални ползи, които не са в причинна връзка с
противоправното поведение (дарение, което увреденият е
получил, за да покрие вредите си).
Неимуществените вреди са последиците от
засягането както на блага, които са предмет на субективни
права (права на свободно развитие на личността, права
върху телесния и духовния интегритет, право на чест,
право на име, право на фирма, право на личен живот,
право на изображение, права върху обекти на т.нар.
интелектуална собственост и др.), така и на блага, които не
са предмет на права. Обикновено засягането на
неимуществени права причинява неимуществени вреди, но
не е изключено също засягането на имуществено право да
причини неимуществени вреди, критерият не е видът на
засегнатите права, а видът на причинените вреди – те
трябва да се неоценими в пари и затова се налага съдът да

710
определи обезщетението по справедливост (вж. ТР № 6
ВКС, ОСГТК по гр.д. №). При имуществените вреди
обезщетението е справедливо, когато то е равностойно на
вредите (паричната оценка на загубата и пропуснатата
полза).
Причинната връзка между противоправното
поведение и вредата очертава границите на отговорността.
Кредиторът може да е понесъл всякакви загуби и да е
пропуснал да реализира различни ползи, но обезщетение
се дължи само за тези от тях, които са в причинна връзка с
противоправното поведение на длъжника.
Правнорелевантната причинна връзка обикновено се
илюстрира с широко известните примери на Потие за
болната крава и отстранения наемател, тъй като правилата
на чл. 82 и чл. 51, ал. 1 следват разрешенията на чл. 133 и
134 от отменения ЗЗД, а те са реципирани от Френския
граждански кодекс:
Ако един търговец съзнателно е продал болна крава
и другите животни на купувача са се заразили, той ще
отговаря като продавач, защото вредите са преки. Ако
обаче болестта на животните е попречила на купувача да
обработва земите си, вследствие на което имотите му са
били продадени принудително, той няма да отговаря,
защото вредата не е пряка.
Добросъвестният наемодател, който е отдал под
наем една къща, която е считал своя, отговаря за
разноските, които отстраненият наемател е понесъл при
преместването си, както и за вредите, които се дължат на
повишението на наемните цени след сключването на
договора за наем. Тези вреди са предвидими.
Наемодателят не отговаря за вредите, които се дължат на
загубата на клиенти, които наемателят-търговец е
претърпял вследствие на преместването си, както и за
вредите от това, че скъпите мебели на наемателя са се
счупили при преместването. Втората група вреди са
непредвидими.
Всяка конкретна вреда настъпва в резултат на почти
безкраен брой фактори, които може да бъдат намерени в
поведението на длъжника, на кредитора, на трети лица, на
различни социални и природни закономерности. Вредата
обаче е пряка и непосредствена последица от
неизпълнението, когато то е „необходимо” и „достатъчно”
условие за настъпването й „в обичайна среда”.
Неизпълнението е необходимо условие, когато без него в
конкретния случай вредата не би настъпила (теорията за

711
равноценността). Дали неизпълнението е необходимо
условие се преценява, като мислено се изключи
поведението на длъжника. Ако при това изключване
неправомерният резултат не настъпи, следва да се
констатира, че е налице причинна връзка между
поведението на длъжника и настъпилите вреди.
Необходимо е обаче причинният процес да се ограничи до
неговото типично, закономерно, а не случайно развитие.
То е достатъчно условие, когато би причинило вредата
само при обичайно стечение на обстоятелства (адекватна
теория ). Косвени са вредите, които са нетипичен резултат
на неизпълнението – в конкретния случай са настъпили, но
при обичайно стечение на обстоятелствата не настъпват.
Прекъсване на причинната връзка е налице, когато вредата
е следствие от поведението на кредитора, на трети лица
(които не са действали съгласувано с длъжника) или на
непреодолима сила.
Предвидимите вреди са по-тесен кръг от преките.
Това са вредите които кредиторът е могъл да предвиди,
при полагане на дължимата грижа (абстрактен критерий),
според обстоятелствата, които са били известни на
страните (както на кредитора, така и на длъжника,
независимо от това дали фактически са били споделени)
при сключването на договора и на тези обстоятелства,
които е могло да им бъдат известни. Този критерий изхожда
не от дължимата грижа, която би положило конкретно лице,
а от присъщото на определена категория лица с присъщата
им компетентност, квалификация и т.н. Предвидимостта се
отнася до настъпването на вредите, а не до размера им и
се преценява към момента на конституиране на
облигационното отношение.
Вината е реален факт, който не е осезаем (не може
да бъде установен пряко), тъй като е от душевния живот на
човека, но той може да бъде установен от поведението му.
Ако се приеме, че съществува правило „без вина
няма отговорност”, то от него съществуват изключения.
Това са всички случаи, при които фактическият състав на
отговорността не включва вина. Едва ли може да бъде
успешно защитена тезата, че когато отделен фактически
състав не включва вина, това е не защото законодателят не
я изисква, а защото я предполага. Безвиновната
отговорност има своето място и смисъл.
Вината в гражданското право не е субективното
отношение на дееца към деянието и неговите последици
(както в наказателното право), а неполагане на дължимата

712
грижа според един абстрактен модел – поведението на
определена категория лица (напр. добрия стопанин, добрия
работник и др.) с оглед естеството на дейността и
условията за извършването й. Гражданското право не
различава формите на небрежността, а само нейни степени
(напр. грубата небрежност, която се съизмерва с друг
абстрактен модел – грижата, която би положил и най-
небрежният човек, зает със съответната дейност при
подобни условия). По принцип гражданското право не се
интересува от формите на вината, защото гражданската
отговорност (предимно, но не само за обезщетение) се
обуславя от наличието на вина, а каква е нейната форма
рядко има значение (напр. за определяне тежестта на
дисциплинарното наказание). Формата на вината има
значение в гражданското право и в случаите, в които
определена (по-тежка) гражданска отговорност възниква
при наличието на умисъл, в сравнение с отговорността,
която възниква при неполагане на дължимата грижа. В тези
случаи умисълът в наказателното и гражданското право
съвпадат напълно, като в гражданското право формите на
умисъла (пряк и евентуален) са без значение. В
наказателното право наказуеми са умишлените деяния, а
непредпазливите – само в уредените от закона случаи,
докато в гражданското право отговорност възниква при
неполагане на дължимата грижа, а по-тежка отговорност –
когато законът изисква умисъл23.
Съзнаваната небрежност (самонадеяността) в
наказателното право и грубата небрежност в гражданското
право са несъотносими, в наказателното право
самонадеяността е форма на небрежността, която е
уредена отделно и има свое самостоятелно значение,
докато грубата небрежност в гражданското право е степен
на небрежността и има друго значение.
В гражданското право небрежната вина се предполага, като
деецът може да се екскулпира. Умисълът не се предполага,
той винаги подлежи на главно доказване.

23
Недобросъвестността (в собствен смисъл) не е вина, тя е знание на определи факти
(няма осъзнаване на последици нито волево отношение към тях). При умисъла има
съзнаване (предвиждане) на последиците от определено поведение и съответно
желание или допущане тези последици да настъпят (съзнаване, че в резултат на
поведението ще се стигне или може да се стигне до някаква форма на неизпълнение).
Терминът недобросъвестност обаче има значението на умисъл в разпоредбата на чл.
82, изр. 2. Такова значение се придавало на термина измама (dolus) в чл. 133 от стария
ЗЗД.
713
 В облигационното право безвиновна е отговорността
(няма възможност за екскулпиране) на длъжника при липса
на пари по чл. 81, ал. 2 и отговорността на превозвача за
изгубването, погиването или повреждането на товара,
освен ако вредата се дължи на непреодолима сила, на
качествата на товара или на явно неподходяща опаковка по
чл. 373, ал. 1 ТЗ. Страните също могат да уговорят
отговорност без вина (както и за случайно събитие и
непреодолима сила). Договорната отговорност може да се
разширява до степен да се прехвърлят всички възможни
рискове (това е недопустимо, когато страните са в
неравностойно положение и рисковете се прехвърлят на
по-слабата страна) и да се стеснява в пределите на чл. 94.
Отговорността за чуждо поведение също може да е
безвиновна. Длъжникът, който не изпълнява не може да се
екскулпира, поради това че като не е искал или могъл да
изпълни сам, е привлякъл трето лице или „по принуда” е
действал чрез другиго, когото той не може да избира (напр.
законен представител – родител или управител на
наследство). Той дължи грижата на добрия стопанин или
добрия търговец и отговаря за неудачния си избор и/или
лошия надзор (небрежност), или носи риска от това, че не е
могъл да действа иначе, освен чрез законния си
представител, когото не може да избира (безвиновна
отговорност).
Няма съпричиняване, когато причинната връзка е
прекъсната от поведението на кредитора или на трето
лице. В такива случаи не може да постави въпрос за
отговорността на длъжника – кредиторът се е самоувредил
или е увреден от трето лице.
Кредиторът съпричинява увреждането си, когато е
налице неизпълнение от длъжника, по причина за която той
отговаря (т.е. и при безвиновна отговорност) и е налице
вреда, която е неделима и към тези три елемента се
добавя поведение на кредитора, което също е в причинна
връзка с вредата. Поведението на кредитора не е
необходимо да е противоправно (напр. неизпълнение на
насрещно задължение), но трябва да е виновно –
кредиторът да не е положил дължимата грижа. Ако
кредиторът е положил дължимата грижа и въпреки това
поведението му (действие или бездействие) също е
причинило вредата, отговорността ще остане изцяло за
длъжника.
Последиците от съпричиняването са намаляване на
обезщетението (според „приноса”, тежестта на

714
правонарушението, формата и степента на вината,
справедливостта) или освобождаване от отговорност за
вреди. Съпричиняването е без значение при иск за реално
изпълнение.
В рамките на дължимата грижа кредиторът е длъжен
да вземе адекватни мерки за избягване и ограничаване на
вредите, като разходите по мерките са за сметка на
длъжника. Когато не са взети мерки за избягване на
вредите, при неполагане на дължимата грижа от кредитора,
длъжникът се освобождава от отговорност (напр.
неразумно дълго време купувачът не си е набавил стоката
от другаде). Когато не са взети мерки за ограничаване на
вредите, при неполагане на дължимата грижа от кредитора,
на обезщетение подлежат тези вреди, които биха
настъпили, ако бяха взети подходящите мерки, като се
съобразят и разходите по мерките.
При неизпълнение на договорно задължение от
повече длъжници, те по общо правило отговарят разделно
(чл. 53 се отнася за деликтите). Отговорността им е
солидарна, ако има установени особени правила за
отделни договори (напр. чл. 261, ал. 3), ако сделката е
търговска (чл. 304 ТЗ или ако е уговорена солидарност (чл.
121). Ако съпричинител е трето лице, то също отговаря
разделно (според „приноса”), а когато вредата е причинена
и в резултат на събитие, несвързано с човешка дейност,
отговорността на длъжника се намалява съразмерно.

1.2.2. Поправяне на вредите

Поправянето на вредите в натура е добра
възможност, но само доколкото е възможна, предлага се от
длъжника и се приеме от кредитора. Този начин на
поправяне на вредите може да се осъществи само по
споразумение между тях – по начало легалния способ за
това е паричното обезщетяване на вредите. В условията на
съвременния пазар обезщетението е за предпочитане.
Длъжникът не може да наложи на кредитора
изпълнение в натура, освен когато може да изпълни
независимо от волята на кредитора, напр. като отстрани
направеното в нарушение на задължението за
бездействие.
Кредиторът обаче може да претендира разноските
за възстановяване в натура (вж. иска за реално изпълнение
на задължение за заместимо действие и за предаване на
движима вещ) и чл.80.

715
 Паричното обезщетение не е съвършения способ
за поправяне на вредите, но е универсален – прилага се
при всички форми на неизпълнение.
При имуществените вреди паричното обезщетение
се определя като разлика между паричната равностойност
на имуществото на кредитора, както е увредено и
паричната му равностойност, ако не беше увредено.
Парите са универсален измерител на стойността, но
мащабът се формира на пазара. Съществуват различни
способи за оценяване на имуществото (разходи за
направата на вещта, доходоносност, цена, която може да
бъде получена при предлагане на благото на съответен
пазар, цена, по която то може да бъде закупено на
съответен пазар и др.) – всички те отчитат в една или друга
форма пазарните условия. Какъв метод на оценка ще бъде
избран зависи от конкретните обстоятелства при всеки
отделен случай (без значение е, как законодателят е
назовал паричната равностойност: пазарна цена,
действителна стойност, справедлива цена и др.). Най-общо
казано пазарната цена е тази, която се плаща по сделка
между информирани и действащи по свободна воля
продавач и купувач. Пазарната цена се нарича „обща
стойност” , за имуществото на кредитора обаче значение
има т.нар. „особена стойност” – тя отчита мястото и
значението на съответното имуществено благо (това не е
т.нар. афектационна стойност, тя е ирелевантна за
имуществените вреди). Ако напр. увредената част от едно
съоръжение не се предлага на пазара, като обезщетение се
присъжда цената на цялото съоръжение. Ако увредената
вещ е употребявана и не съществува пазар на такива
употребявани вещи, обезщетението следва да бъде
съответно намалено. Повредената вещ може да служи и за
задоволяване на други нужди.
Важно значение има моментът, към който трябва да
бъде направена оценката на вредите: моментът на
увреждането, предявяването на иска, друг момент или
приключването на съдебното дирене. Това не е лека
задача в условията на пазар, който постоянно изпитва
сътресения с по-малка или по-голяма сила. Кредиторът има
право на интегрално обезщетение, което да покрие всички
вреди, независимо от начина, по който това ще се отрази
на имуществото на длъжника, но не така че кредиторът да
се обогати. Правно релевантният момент, към който
вредата и паричната й равностойност трябва да съвпаднат,
е моментът на плащането на обезщетението. Оценката на

716
вредите към този момент може да бъде извършена от съда
единствено, когато длъжникът се брани с възражението, че
е платил дължимото обезщетение, а кредиторът
претендира по-голямо от полученото обезщетение. Само в
този случай на практика оценката може да бъде извършена
към деня на плащането, за да се установи дали длъжникът
е погасил задължението. В останалите случаи (когато
обезщетение не е заплатено) съдът трябва да определи
момента, към който да бъде извършена оценката. В
условията на спокоен пазар е допустимо оценката да бъде
извършена към момента на настъпването на вредите, а
вредите от забавеното изпълнение на задължението за
плащане на обезщетението да бъдат компенсирани от
законната лихва. Когато пазарът не е спокоен, съдът не
може да извърши оценката към момента на настъпването
на вредите, тъй като е длъжен да съобрази пазарните
промени до предявяването на иска, а съгласно чл. 235, ал.
3 ГПК и пазарните промени след предявяването му
(новонастъпили обстоятелства, които са от значение за
спорното право). Като се вземе предвид, че силата на
пресъдено нещо установява съществуването на вземането
(в т.ч. неговия размер) към приключването на съдебното
дирене, това е моментът към който трябва да бъде
извършена оценката. Разбира се, няма пречка според
особеностите на случая съдът да извърши оценката към
друг момент (например момента на пика на цените – когато
се претендират вредите от разрушаването на една вещ), но
във всички случаи законната лихва върху обезщетението
трябва да бъде присъдена по правилата на чл.86 във
връзка с чл.84. Обстоятелството, че кредиторът претендира
вреди по оценка към момента на настъпването на вредите
или към предявяване на иска със съответната лихва, не
пречи съдът, в пределите на претендираната сума, да ги
определи към друг подходящ момент, като съобрази и от
кога да присъди законна лихва.
Неимуществените вреди не могат да бъдат
поправяни. В този случай предназначението на паричното
обезщетение е да улесни увредения в друга област. Затова
законът овластява съда да определи размера на паричното
обезщетение по справедливост. Съдебната практика
приема, че размерът на обезщетението зависи от вида на
накърнените блага – душевен или телесен интегритет,
степента и продължителността на увреждането, очакваното
развитие на страданието, наличието на трайни увреждания
и др. ТР за неимуществените вреди.

717
 Когато след приключване на съдебното дирене
настъпят нови имуществени или неимуществени вреди, в
отклонение от нормалния ход на нещата, те може да бъдат
претендирани с нов иск, т.е. вреди от екцес.
Законната лихва е обезщетение за забавено
изпълнение на парично задължение в определен от
законодателя размер. Тя прилича на неустойката, като
разликата е в това, че неустойката се определя от
страните. Проблемите във връзка със законната лихва
(диспозитивна ли е разпоредбата или императивна)
възникнаха от това, че законодателят е мислил
договорната лихва за забава като неустойка, която трябва
да има максимален размер (чл. 10, ал. 2 урежда всички
лихви както възнаградителните, така и тези за забава), но
след отменяването на РМС № 1238/25.06.1951 за
определяне на максималния размер на договорната лихва
не беше определен нов и оттогава размерът на
договорната лихва е ограничен единствено от добрите
нрави (чл. 9). Последиците от това са, че няма пречка
страните да уговарят неустойка за забавено изпълнение на
парични задължения както под, така и над размера на
законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е
ограничена от разпоредбата на чл. 10 ал. 2, а от тази на чл.
9.
Като определя размера на законната лихва,
законодателят определя минималния размер на
обезщетението (загуби и пропуснати ползи) от забавеното
изпълнение на парично задължение, като възлага на
кредитора да доказва единствено по-големи загуби и/или
пропуснати ползи. Поставя се е въпросът, ако страните
уговорят неустойка за забавено изпълнение на парично
задължение в по-нисък размер от този на законната лихва,
ще трябва ли кредиторът да доказва по-големи вреди над
уговорения размер до размера на законната лихва
съгласно чл. 92, ал. 1, изр. 2. В този случай той трябва да
доказва тези по.-големи вреди, защото такава е
обвързващата ги обща воля, освен ако клаузата е
неравноправна и поради това нищожна. Законна лихва се
дължи при забавено изпълнение на изискуемо парично
задължение, ако между страните не е уговорено друго.
1.2.3. Неустойката е съглашение за обезпечение на
вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват. Тя се различава от съглашението за изплащане
на обезщетение за вече настъпили вреди, за изплащане на
обезщетение за други вреди (напр. при несъстоятелност на

718
длъжника), за факултативно изпълнение (даване на друго,
с което длъжникът се освобождава) и за предсрочна
изискуемост.
Обезпечителна функция – стимулира към
изпълнение, като улеснява и поевтинява реализирането на
отговорността при неизпълнение.
Обезщетителна функция – не се доказват, но трябва
да има вреди, затова подлежи на намаляване.
Наказателна функция – не е уредена, но има
договорна свобода, може да има и ограничаваща
отговорността функция, ако е уговорена така.
Неустойката може да бъде компенсаторна (вместо
изпълнение) – тя служи като основа и при частичното
неизпълнение, мораторна – за вредите от забава, от друго
лошо изпълнение. Може да се уговори и неустойка при
разваляне на договора.
В закона е уредена зачетната неустойка – тази
вместо обезщетение за вреди, като може да се
претендират и по-големи. Страните могат да уговорят:
алтернативна (по избор на кредитора – или тя, или
вредите), кумулативна (наказателна – наред с вредите),
изключителна (само неустойката), евентуална (ако не
претендира по-големи вреди, инак трябва да ги докаже
всичките).
Страните определят кое е задължението, какво е
неизпълнението, какъв е размерът на неустойката,
съответно как да се определи той, както и какво – пари или
друго ще се даде и как наведнъж или на части. Формата на
съглашението следва формата на договора.
Акцесорност произтича от съществуването на
главното задължение (правно, не може естествено), което
може да няма договорен източник. Недействително ли е
задължението, няма и неустойка, но ако (напр. при
конверсия) задължението възникне, ще има и
неустойка.Ако развали договорът, кредиторът може да
търси неустойка само ако е уговорена такава за в случай
на разваляне. Съгласно чл.88, а.1 изр.1 развалянето на
договора има ретроактивно действие, при което отпадат
задълженията по него и съответно дължимостта на
уговорената неустойка за неизпълнение като
обезщетяваща го, освен ако изрично не е уговорена такава
при разваляне. При разваляне на договори за
продължително или периодично изпълнение поради това,
че то е с действие занапред, може да се претендира
уговорената неустойка като обезщетение за предходното

719
неизпълнение. Прехвърлянето , заместването в дълг и
погасяването по давност имат аналогично действие и за
задължението за неустойка, но освобождаването на
длъжника от задължението му за реално изпълнение за в
бъдеще не го освобождава и от неустойката. Страните
могат да уговорят новиране на неустойката при новирането
на главния дълг.
Задължението за неустойка може да е с различни
модалитети от главния дълг, тя се погасява с по-кратка
давност, но недействителна ли е, дължи се обезщетение –
дължи се обезщетение по общия ред.
Неустойката може да е нищожна, когато е уговорена
като неравноправна клауза (в полза на страна с монополно
или господстващо положение или в накърняване правата
на потребител), както и когато противоречи на добрите
нрави (вкл. поради прекомерност). Съдът може да прогласи
нищожността и на неустойка, която не подлежи на
намаляване (ТР № 1/2009, ВКС, ОСТК с всички резерви по
него). Когато съдът признае (по възражение на длъжника)
нищожността на неустойката, дължи се обезщетение по
общия ред.
Правото за намаляване на неустойката е
потестативно право на длъжника (както правото на
купувача за намаляване на цената при недостатъци) и той
доказва фактическия състав, който го поражда. Съдът
правораздава, като намалява неустойката (за разлика от
стопанската непоносимост, при нея съдът администрира
гражданските отношения). Когато съдът намали
неустойката, дължи се тя. Неустойката може да се намали,
ако изпълнението е лошо (а тя е уговорена за пълно
неизпълнение) и когато е прекомерна (в сравнение с
действително настъпилите вреди). Не подлежи на
намаляване кумулативната неустойка, но може да се
прогласи нищожността й. Не подлежи на намаляване
поради прекомерност неустойката по търговска сделка,
сключена между търговци (чл. 309 ТЗ).
Не е намаляване на неустойката съобразяването на
съпричиняването от кредитора, от трето лице или когато
вредата е причинена и в резултат на събитие, несвързано с
човешка дейност.
1.2.4. Задатъкът е вещ или парична сума, която се дава
като доказателство за сключване на договора и като
обезпечение на кредитора. Потвърдителната (без да
замества особените изисквания за форма) и
обезпечителната функции следват от закона, но страните

720
могат да му придадат други и различни функции: аванс и
залог, наказателна функция, отметнина.
Няма изискване за форма на съглашението, но то е реално
– няма задатък докато имущественото благо не бъде
предадено. Обикновено задатъкът обезпечава
изпълнението на главно задължение и е негова част, но
това не е задължително, той може да обезпечава и
изпълнението на задължение, което не произтича от сделка
(публична продан).
Акцесорността е като при неустойката. По същия
начин се поставят и въпросите за недействителността и
намаляването при прекомерност.
За разлика от неустойката обаче задатъкът има
вещно действие. Страната става собственик на получения
задатък, но полученото подлежи на прихващане с главното
задължение, когато са еднородни. Когато задатъкът и
обезпеченото задължение са разнородни, задатъкът
подлежи на връщане.
Длъжникът не отговаря със задатъка, когато не
изпълнява по причина, за която не отговаря – договорът се
разваля по право и задатъкът подлежи на връщане, а ако
невиновната невъзможност е частична, правата на
кредитора върху задатъка се намаляват съответно.
Длъжникът отговаря със задатъка, когато не
изпълнява по причина, за която отговаря. Тогава
кредиторът може да избира дали да задържи задатъка,
като се откаже от договора или да претендира реално
изпълнение и обезщетение за забавата по общия ред (без
да ползва задатъка). Кредиторът може да избира, защото
задатъкът не е отметнина (пишманлък), ако избере да се
откаже от договора, отказът е неоттегляем. Няма изискване
за форма на отказа, за да породи действие, той трябва да
стигне у длъжника.
Задатъкът определя и отговорността на кредитора,
ако той не изпълни по причина за която отговаря,
длъжникът може при отказ от договора да претендира
задатъка в двоен размер (ако той е индивидуално
определена вещ – нея плюс равностойността й), а ако иска
реално изпълнение, той може да претендира и
обезщетение за забавата по общия ред.
Вместо да се отказват от договора страните може да
претендират и компенсаторно обезщетение (вместо
изпълнение), но в този случай не могат да ползват
задатъка.

721
 За разлика от вземанията за неустойка, вземанията
за задатъка се погасяват с общата 5-годишна давност.
Съглашението за отметнина не е реално
(достатъчно е даването на имущественото благо само да
се обещае). Отметнината дава право на отказ от договора и
на неизправната страна. Отмятането може да се извърши
преди да започне изпълнението.
Задатъкът и отметнината имат много общи черти, но
целта им (и в двата случая правомерна) е различна, докато
задатъкът стимулира към изпълнение и така „засилва”
облигационната връзка, отметнината улеснява
прекъсването й и така я „отслабва”.

1.3. Развалянето на договора е способ за прекратяване

на действието му. Искът за реално изпълнение и
обезщетението за вреди не винаги са най-удобното
средство за удовлетворяване на кредитора. Понякога той
може по-лесно да постигне икономическата си цел като се
освободи от обвързаност, за да насочи усилията си в друга
посока. На разваляне подлежат само двустранните
договори. Едностранните и несъвършено двустранните
договори не може да се развалят. Развалянето прилича на
унищожението по прекратяването, по правило с обратна
сила, но разликите са повече. На унищожение подлежат
всички сделки, порокът е при сключването им, вината може
и да е на страната, чиято воля е опорочена (при грешка) и
давността е 3-годишна. То прилича и на редхибиторния иск
при продажба на вещ с недостатъци и на правото на
потребителя да прекрати договора. То трябва да се
отличава и от отказа от договора, който не свързан с
причина, за която длъжника отговаря.
Правото да се развали двустранния договор е
потестативно, то възниква при неизпълнение по причина, за
която длъжникът отговаря (т.е. и при безвиновна
отговорност) и по правило се упражнява извънсъдебно. То
принадлежи на кредитора (не на бенефициера), който не е
необходимо да е изправен. Неизпълнението не е
задължително да е пълно и може да е само на някое от
задълженията. Общият режим изисква и предоставянето на
допълнителен подходящ срок за изпълнение (без значение
е, ако срок не е даден и не последва изпълнение в
достатъчен срок, както и ако даденият срок е неподходящ,
но в достатъчен срок не е последвало изпълнение).
Изявлението може да се съчетае с поканата. Формата на
договора определя и формата на изявлението.

722
 Не се допуска разваляне, ако неизпълнената част е
незначителна с оглед интереса на кредитора. Преценката
винаги е конкретна и комплексна (взема се предвид
неизпълнената част и възможността изпълнената част да
бъде), като се изхожда от други сходни случаи, които са
изрично уредени в закона за отделни договори (напр. чл.
206, ал. 1 и чл. 210 за договора за продажба).
Неизпълнението на независимо или акцесорно задължение
само по себе си не е основание за разваляне на договора,
също и незачитането на права на кредитора (напр. на
запазеното право на ползване от продавача).
Потестативното право е погасено и когато
кредиторът е приел изпълнението.
Страните могат да разширят или ограничат
приложното поле на развалянето. Те могат да изключат
необходимостта от даването на допълнителен срок и дори
да уговорят разваляне на договора по право (без
изявление), да уредят хипотези на неизпълнение, при които
договорът да може или да не може се развали, както и да
ограничат или изключат приложението на ал. 4.
Не се дава допълнителен срок за изпълнение, когато
длъжникът е в невъзможност да изпълни по причина, за
която отговаря, когато кредиторът няма интерес от
изпълнението поради забавата, както и при фикс сделките.
Общите правила за разваляне на договорите се
прилагат само когато липсват особени правила при
отлените договори (напр. чл. 201, чл. 262, ал. 2 и др.)
Искът за разваляне на договора е процесуалното
средство за упражняване на потестативното право, когато с
договора се прехвърля, учредява, признава или прекратява
право върху недвижим имот. Той е недопустим по липса на
правен интерес, когато правото може да се упражни
извънсъдебно (напр. за разваляне на предварителен
договор) или правната промяна вече е настъпила (при
съдебно отстранение договорът се счита развален по
право), но съдът ще разгледа обективно съединения иск, с
който се претендират последиците от развалянето. Когато
правото се претендира чрез иск, исковата молба подлежи
на вписване, за да може съдебното решение за разваляне
да бъде противопоставено на трети лица, които черпят
права от длъжника по сделки, вписани след вписването на
исковата молба.
В доказателствена тежест на кредитора е да докаже
вземането си, а на длъжника – изпълнението, като вината
се предполага. Ако в срока за отговор на исковата молба

723
длъжникът възрази (без да предяви насрещен иск), че
сделката, от която произтича вземането е нищожна, в
първото заседание по делото кредиторът може да съедини
обективно иск за прогласяване на нищожността (често за
него е без значение как ще се освободи от обвързаност).
Ако не е предявен иск за нищожност на сделката (нито
насрещен от длъжника, нито последващо обективно
съединен от кредитора), съдът не може да се произнася по
нищожността на сделката, тъй като това ще е извън
предмета на делото. Разбира се, тази постановка не
следва да се абсолютизира, ако става въпрос не за
използване от ответника на фактически твърдения като
защитно средство, за които се отнася преклузията на
чл.133 ГПК, а за чисто правни доводи – например за
нищожност на сделката поради противоречие със закона
или при липса на изискуемата форма за валидност. Такива
доводи биха могли да се слушат и обсъждат от съда след
преклузивните срокове за възражения и посочване на
доказателства или за предявяване на насрещен иск.
За да предяви потестативното си право с иск, не е
необходимо кредиторът да е дал допълнителен срок.
Съдът може да даде подходящ срок, ако длъжникът
предложи изпълнение в отговора на исковата молба (след
това тази възможност за него е преклудирана). Съдът е
длъжен да се произнесе по предложението с определение
в подготвителното заседание по чл. 140 ГПК. Той може да
реши да се произнесе по предложението и в първото
заседание за разглеждане на делото, за да вземе
становището на кредитора, тъй като решаващото
съображение е дали кредиторът все още има интерес от
изпълнението. Определението на съда по предложението
за изпълнение не подлежи на инстанционен контрол.
По правило развалянето на договора прекратява
облигационното отношение с обратна сила, което означава,
че всеки трябва да върне това, което е получил на
отпаднало основание – чл.55, ал.1, пр.3. Ако е получена
вещ, прилага се чл. 57, като се изисква покана, но
длъжникът знае неизпълнението си от момента на
получаването на вещта. Това означава, че ако вещта
погине след поканата или ако длъжникът я е отчуждил или
изразходвал преди това, той дължи нейната равностойност
или цената която е получил, ако тя е по-голяма – чл.57,
ал.2, изр.1. Ако е имал право да ползва вещта преди
поканата, той не дължи обезценяването на вещта при
обикновено ползване, но във всички случаи дължи

724
плодовете. Двете насрещни престации трябва да се
разменят едновременно – осъждането е с условен
диспозитив.
По изключение развалянето на договора прекратява
облигационното отношение занапред, което означава, че
изпълненото преди развалянето се запазва (и може да
претендира неизпълненото), а двете страни се
освобождават от задълженията си за в бъдеще. Ако една
от престациите обаче е еднократна (напр. при договора за
прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за
издръжка и гледане), развалянето трябва да е с обратна
сила.
Освен реституция (която трябва да бъде
осъществена едновременно) кредиторът може да
претендира и обезщетение за вредите от неизпълнението
на договора. Въпреки изричността на разпоредбата както в
доктрината, така и в съдебната практика липсва единство
по естеството на отговорността по чл. 88, ал. 1 изр. 2.
Авторите, които не считат отговорността за договорна поне
признават приложимостта на чл. 82. Развален договор,
макар и с обратна сила, не е равнозначен на липса на
договор. Той е развален поради неизпълнението по
причина, за която длъжникът отговаря, но последиците от
неизпълнението не се състоят единствено в развалянето
на договора, което има за последица само едновременна
двустранна реституция. Последиците от неизпълнението не
може да се изчерпят само с това. Те винаги са едни и същи.
Ако договорът не е развален, вредите ще се определят,
като се съобрази кой какво е получил по договора, а ако
договорът е развален, вредите ще се определят, като се
съобрази кой какво е върнал или дължи да върне (тъй като
обикновено вредите от неизпълнението се претендират
наред с реституцията).
Ако трето добросъвестно лице е придобило права
върху подлежащата на връщане вещ преди развалянето на
договора, правото на кредитора не може да му бъде
противопоставено, тъй като развалянето с обратна сила
има действие само между страните (ако вещта е движима,
дори третото лице да я е придобило след развалянето, тя
не може да се отнеме от него, ако то черпи права от чл. 78
ЗС). Развалянето може да бъде противопоставено на трети
лица само ако правото за разваляне се упражнява чрез иск
и исковата молба е вписана преди придобивната сделка.
Ако придобивната сделка е вписана преди исковата молба,
кредиторът разполага с павлов иск срещу третото лице и

725
длъжника или с иск за равностойността на отчуждената
вещ срещу длъжника.

2. Възражението за неизпълнен договор има по-широко

приложно поле отколкото личи от традиционното му
название. Неговата обща уредба е нова, тя не е
съществувала нито в стария ЗЗД, нито в източниците, от
които той е реципиран.
От процесуално гледище възражението за
неизпълнен договор е правоотлагащо (от това гледище
възраженията са правоизключващи, правоунищожаващи,
правоотлагащи и правопогасяващи). Чрез него в процеса са
предявява едно непритезателно субективно право, което
няма преобразуващ, а дилаторен ефект. То се изразява в
правото да се откаже изпълнението на съществуващо и
изискуемо задължение до едновременното изпълнение на
насрещно вземане. Вземанията може да не произтичат от
двустранен договор, но от какво да е двустранно
облигационно отношение с извъндоговорен характер –
развален, унищожен с обратна сила или нищожен договор,
по който и двете страни са изпълнили, разменени
престации по очакван, но несключен двустранен договор,
обезсилване на съдебно решение по иск за изкупуване по
чл. 33, ал. 3 ЗС, отмяна на решение за възлагане на
неподеляемо жилище по чл. 349, ал. 1 и 2 ГПК. Вземането,
на което се основава възражението също трябва да е
изискуемо, освен ако от обстоятелствата е ясно, че
насрещната страна може да не изпълни своето
задължение. В този случай обаче ищецът може да отбие
възражението като учреди надлежно обезпечение по чл.
180 и 181.
Предмет на възражението може да е всякакво
поведение на ищеца, в т.ч. и за бездействие. Не е
необходимо двете престации да са еквивалентни нито
разнородни. Действително, ако престациите са еднородни е
възможно прихващане, в т.ч. и съдебно (т.е. със вземане,
което ще стане ликвидно в процеса), но за ответника ще
липсва правен интерес от дилаторното възражение само
ако неговото вземане е по-малко и ликвидно. Ако
вземането му (макар и по-малко) е неликвидно, той може
да не е готов да го предяви пред съд с възражение за
прихващане и да поеме риска да не успее да го докаже и то
да бъде отречено със сила на пресъдено нещо. Ако той го
предяви само с дилаторно възражение, в случай на
неуспех, той ще бъде осъден да изпълни своето

726
задължение, но ще запази възможността да предяви
вземането си с отделен иск, когато е готов да го докаже.
Ако вземането на ответника е по-голямо, той не може да
бъде принуден да пожертва разликата нито да предяви
насрещен иск (което е свързано с такси и разноски). Както
всяко друго възражение и дилаторното може да бъде
предявено най-късно с отговора на исковата молба, като
съответно приложение намира и разпоредбата на чл. 371
ГПК.
Ако съдът признае както вземането, така и
възражението, той постановява условен диспозитив, като
осъжда ответника да изпълни неговото задължение, при
условие че ищецът също изпълни своето24. Така, не
изискумостта на ищцовото вземане, а възможността то да
бъде удовлетворено принудително се поставя в зависимост
от едно отлагателно условие. Вземането на ответника
става изискуемо, макар да не е било предсрочно изискуемо
съгласно чл. 71, но и двете страни са в забава като
длъжници и продължават да търпят последиците й, тъй
като вземанията им са изискуеми, дори едното от тях да не
е било. По силата на чл. 90, ал. 2 дилаторното възражение
може да повлияе единствено на изискуемостта на
вземането на ответника, като я породи. То не може да
повлияе на изискуемостта на ищцовото вземане, като я
прекрати. Настъпилата изискуемост се прекратява
занапред при забава на кредитора (чл. 95)25. Нито един от
двамата не изпада в забава като кредитор и не
освобождава занапред другия от последиците на неговата
забава като длъжник. Неизпълнението на насрещно

24
По правило изпълнителният лист възпроизвежда диспозитива на съдебното решение.
Това вменява на съдебния изпълнител задължението, преди да изпълни принудително
да се увери, че е изпълнено условието (изпълнението на насрещното задължение може
да стане пред съдебния изпълнител, както и да се удостовери с разписка). Когато няма
практика да се постановява условен диспозитив (напр. в решението за възлагане на
неподеляемо жилище), съдът не издава изпълнителен лист за въвод във възложения
имот, преди да са представени доказателства за изплащане на сумите в уравнение на
дяловете. Преди да пристъпи към изпълнение, проверка за това извършва и съдебният
изпълнител.
25
Когато кредиторът е в забава, настъпват нейните последици, една от които е
изключването на възможността длъжникът да изпадне в забава, а другата –
освобождаването му занапред от последиците на неговата забава (ако вече е налице
такава). При забавата на кредитора е налице „невъзможност на длъжника да изпълни
без съдействие”, докато при дилаторното възражение това е напълно възможно. Макар
и с риск длъжникът да не получи веднага своето, длъжникът може да изпълни на
кредитора. От тази гледна точка не може да се приеме, че в българското право
съществува аналогична норма на чл. 298 ГГЗ (там тя е със значително по-тясно
съдържание).
727
задължение е нещо различно от неоказването на
необходимо съдействие. Това е разрешението и при
недопустимост на принудителното изпълнение (при
отсрочване или разсрочване на изпълнението от съда, при
спиране на принудителното изпълнение, при изпълнение на
парично вземане срещу държавата и държавните
учреждения и др.) длъжникът не може да бъде принуден да
изпълни, но е в забава и дължи лихви.
Успешното упражняване на дилаторното възражение не
може да даде никакви предимства на ответника, освен
породената изискуемост на неговото вземане.
Материалноправните последици на гражданския процес
винаги са еднакви, независимо от това коя от страните по
материалното правоотношение е заела позицията на ищец
и коя – позицията на ответник. Дилаторното възражение
позволява на ответника да не изпълнява докато не бъде
удовлетворено неговото вземане. А отношенията между
страните могат да се уредят окончателно, когато и двете
задължения се превърнат в парични и стане възможно да
се прихванат. Когато насрещните вземания произтичат от
договор, при уважено дилаторно възражение и двете
страни могат да го развалят.

3. Правото на задържане е било от равен порядък с

възражението за неизпълнен договор, докато последното
не е било уредено общо. Ако дилаторното възражение има
характер на принцип (на гражданското, а не на
облигационното или вещното право) „неудовлетвореният
длъжник не може да бъде принуден да изпълни”, в
основата на който стои по-общия принцип на
справедливостта, не остава друг принцип, на който правото
на задържане да е проявление. Чрез възражението за
неизпълнен договор може да бъде отблъсната претенция
за предаването на движима вещ, но когато ответникът е
държател и неговото вземане е възникнало във връзка със
запазването, поддържането, поправянето или
подобряването й, както и за вредите, причинени от нея,
това е право на задържане
Отделно стои въпросът, че чл. 91 урежда само един
от видовете право на задържане – правото на
добросъвестния ретинент да откаже връщането на чужда
движима вещ до удовлетворяване на вземанията му във
връзка със запазването, поддържането, поправянето или
подобряването й, както и за вредите, причинени от нея. От
това материално право на ретинента произтича и

728
процесуалното му право на предпочтително
удовлетворяване при публична продан на вещта.
Отделно са уредени правото на задържане на
владелеца (чл. 72 – 74 ЗС) и на търговеца (чл. 315 ТЗ).
В доктрината и съдебната практика няма единство
по същността на правото на задържане нито по това дали
то има облигационен или вещен характер, предимно с
оглед противопоставимостта му на трети лица.
Болшинството автори и преобладаващата съдебна
практика приемат, че правото на задържане има
обезпечителна функция и акцесорен характер, и това
следва да се приеме без резерви. Съдебната практика,
която приема, че правото на задържане има облигационен
характер, категорично приема, че независимо от това то е
противопоставимо на трето недобросъвестно лица, което
не е длъжник по вземането за обезщетение. Това
разбиране на практика почти заличава разликата между
двете противоположни тези, тъй като фактът на държането
е очевиден (няма как да бъде скрит нито може да бъде
пропуснат), така че рядко би се получило разминаване в
практическите разрешения. Все пак за предпочитане е да
се приеме, че правото е вещно (има абсолютен характер),
тъй като това показва по-ясно приемливостта на отделните
разрешения, а и законодателят не е въвел изрично
добросъвестността на третото лице като критерий, и
добавянето му от съдебната практика търпи сериозна
критика. Основната функция на правото на задържане
(изрично призната от законодателя) е тази на обезпечение
срещу неплатежоспособността на собственика и това е най-
силният аргумент да се възприеме абсолютния му
характер.
Правото на задържане не произтича от договор, но
по същността си то е най-близко до заложното право. Те
обезпечават по един и същи начин различни вземания.
Правото на задържане се поражда от
едновременното съществуване на два юридически факта:
упражняване на фактическа власт от държател върху
движима вещ по причина, която не определя упражняващия
я като недобросъвестен; и наличие на изискуемо вземане
във връзка със запазването, поддържането, поправянето
или подобряването на вещта, както и за вредите,
причинени от нея.
Фактическата власт не може да е във формата на
добросъвестно владение, тъй като то е уредено отделно в
чл. 72 ЗС, нито във формата на недобросъвестно

729
владение, тъй като то е уредено в чл. 70, ал. 3, чл. 73 и чл.
74 ЗС, които изключват приложението на чл. 91
(съдържанието на недобросъвестността в двата случая е
различно). В тези хипотези правото на задържане се отнася
до добросъвестния владелец, респ.приравнен на него
недобросъвестен при обезщетяване само на полезните и
необходимите разноски, извършени в задържания
недвижим имот от владелеца.
Добросъвестност на ретинента е налице, когато
държането му не е установено чрез противоправни
действия (напр. по насилствен или скрит начин) и когато
поведението му след това е съответно на неговото правно
положение според основанието, на което е получил
държането. За приложението на чл. 91 значение имат и
разпоредбите за отделните видове договори, когато
държането се основава на договор и задължението за
връщане произтича от действието или прекратяването на
този договор (напр. договор за наем, за влог и др.).
Ретинентът е недобросъвестен и когато вземанията му са
възникнали след изпадането му в забава да предаде
вещта.
Предмет на правото на задържане са държаните
движими вещи. Не е необходимо цената на вещите да
съответства на величината на вземанията, но ако те са
стока (заместими вещи, предназначени за пазара), може да
се задържи само съответната част от нея. На задържане
подлежат също принадлежностите към вещта, както и
естествените плодове – правото му се разпростира върху
тях, но те продължават да принадлежат на собственика.
Ретинентът не може да ползва вещта, поради което не
може да извлича граждански плодове от нея, но ако такива
се получат (това ще е неправомерно), те също
принадлежат на собственика и не би следвало правото на
задържане да се разпростре върху тях.
В зависимост от произхода им вземанията на
ретинента се ползват със специална привилегия по чл. 136,
ал. 1, т. 3 или преди т. 3. Макар да не е казано изрично,
същото трябва да важи и при несъстоятелност (чл. 722 ТЗ,
т.е. по т. 2 или преди т. 1).
Както дилаторното, така и възражението за право на
задържане прекъсва давността.
Ако съдът признае както вземането за предаване на
вещта, така и възражението за право на задържане, той
постановява условен диспозитив, като осъжда ретинента
да предаде вещта, при условие че ищецът плати

730
съответната парична сума. Така не изискуемостта на
вземането за предаване на вещта, а възможността то да
бъде удовлетворено принудително се поставя в зависимост
от отлагателното условие да се плати съответната парична
сума. Силата на пресъдено нещо на постановеното
решение обхваща в обективните си предели както
съществуването на вземането за предаване на вещта, така
и съществуването на вземането на ретинента (чл. 298, ал. 4
ГПК). За да възникне сила на пресъдено нещо относно
вземането на ретинента, съдът трябва да се произнесъл по
него независимо от това дали го е признал или отрекъл.
Възможно е обаче със сила на пресъдено нещо да се
отрече само правото на задържане, а не и на вземането на
ретинента. Последната хипотеза е възможна в два случая –
1/ когато вземането на ретинента е било уважено в отделен
процес и той е направил възражение за задържане на
вещта, за която са направени разходите срещу иска за
нейното предаване, но правото му за задържане се е
прекратило по посочените по-долу причини и 2/ когато
макар, че в същия процес е била уважена претенцията му,
той е изгубил правото на задържане поради същите
причини. Ако несъществуването на вземането във връзка
със запазването, поддържането, поправянето или
подобряването на вещта, както и за вредите, причинени от
нея се установи със сила на пресъдено нещо, трябва да се
отхвърли и възражението за задържане на вещта поради
акцесорния му характер по отношение на претендираното
от ретинента вземане/вж.по-долу/.
Сила на пресъдено нещо по възражението за право
на задържане не се формира и когато съдът не се
произнесе по него, защото собственикът е представил
обезпечение съгласно чл. 91, ал. 3.
Поради акцесорния си характер правото на
задържане не съществува, ако не съществуват съответните
вземания на ретинента. То се погасява при погиване на
вещта, както и при изгубване на фактическата власт (тя
обаче може да бъде защитена чрез владелчески иск,
включително и срещу собственика, когато някой я е
придобил насилствено или по скрит начин). То не се
погасява по давност (тъй като е вещно), но се погасява,
когато по давност се погасят вземанията на ретинента.
Казаното за материалноправните последици на
решението, с което се уважава дилаторното възражение
важи и за материалноправните последици на решението, с
което се признава правото на задържане. Както

731
собственика, така и ретинента са в забава като длъжници и
продължават да търпят последиците й. Нито един от
двамата не изпада в забава като кредитор и не
освобождава занапред другия от последиците на неговата
забава като длъжник. Това означава, че лишеният от
ползването на вещта собственик продължава да пропуска
ползи до предаването на вещта, а предявените вземания
на неудовлетворения ретинент са лихвоносни до
удовлетворяването им. И двете вземания са парични, т.е.
може да се прихваща с тях.
Правото на задържане на владелеца има същата
обезпечителна функция и същия акцесорен характер, но е
уредено по различен начин. То е признато на
добросъвестния владелец, на приемателя по
предварителен договор и на недобросъвестния владелец,
който е извършил подобренията и със знанието и
непротивопоставянето на собственика, но вземането може
да произтича от подобрения и разноски за запазването на
вещта. Правото на добросъвестния подобрител може да
бъде упражнено и по отношение на недвижим имот.
Търговското право на задържане има същата
обезпечителна функция и същия акцесорен характер, и
също е уредено по различен начин. То може да бъде
упражнено и срещу ценни книги, а вземането може да е
неизискуемо и да произтича от вземане по търговска
сделка, която няма връзка с правомерното придобиване на
фактическата власт върху предмета на задържането.
Правото на задържане е противопоставимо само на
кредиторите на собственика, но не и на други трети лица,
освен в хипотезата на чл.315, ал.3 ТЗ.
Добросъвестният подобрител и ретинентът с
търговско право на задържане имат и процесуалното право
на предпочтително удовлетворяване при публична продан
на вещта също както и ретинента по чл. 91.

732
 ДОГОВОР ЗА ИЗРАБОТКА
Анна Баева

Обща характеристика.
Договорът за изработка е консенсуален, двустранен,
възмезден и неформален договор. Той се счита сключен с
постигането на съгласие между страните по него и създава
задължения и за двете страни: за изпълнителя – да
изработи нещо на свой риск съобразно поръчката, а за
възложителя – да приеме изработеното и да го заплати.
Договорът за изработка е неформален, тъй като не е
предвидена форма за неговата действителност. Тези
характеристики се извеждат от разпоредбата на чл.258
ЗЗД, съгласно която с договора за изработка изпълнителят
се задължава на свой риск да изработи нещо съгласно
поръчката на другата страна, а последната– да заплати
възнаграждение. Предмет на задължението на
изпълнителя е конкретен трудов резултат, който може да
бъде постигнат чрез полагане както на физически, така и на
умствен /интелектуален/ труд. Изпълнителят по договора за
изработка не дължи труд, а конкретен уговорен резултат,
поради което, ако работата му не даде резултат или при
невиновна невъзможност за изпълнение /чл.267 ЗЗД/, не му
се дължи възнаграждение. Рискът от погиване или
повреждане на изработеното в резултат на обстоятелство,
което не може да бъде вменено във вина на някоя от
страните, е за изпълнителя, поради което в този случай не
му се дължи възнаграждение.
Договорът за изработка се урежда от разпоредбите
на чл.258 – чл.269 ЗЗД, като при възникнали спорове,
свързани с действителността, изпълнението и
прекратяването му, намират приложение и общите
разпоредби на ЗЗД за правните сделки.
Когато договорът за изработка е сключен между
лица, които имат качеството „търговци” по смисъла на чл.1
ТЗ във връзка с упражняваната от тях дейност /чл.286 и
чл.287 ТЗ/, сделката е търговска и съгласно чл.288 ТЗ
спрямо нея намират приложение общите разпоредби на ТЗ
относно търговските сделки /част III, раздел I - раздел VI от
ТЗ/ и субсидиарно общите разпоредби на ЗЗД за
договорите и специалните разпоредби на ЗЗД, уреждащи
договора за изработка.
Към договора за изработка в строителството
намират приложение и ЗУТ и Наредба № 3/31.07.2003г. за
съставяне на актове и протоколи по време на
строителството /обн. в ДВ бр. 72/2003г./, приета на
основание чл.169 ЗУТ, с която е отменена предходната
Наредба № 7/22.05.2001г. за съставяне на акотве и
протоколи по време на строителството /обн. ДВ
бр.55/2001г./.
При договора за изработка, сключен по реда на
Закона за обществените поръчки, е налице отклонение от
предвидения в общите разпоредби неформален характер
на договора. Сключването на договор за обществена
поръчка се извършва след проведена процедура по
специалния закон, т.е. валидно правоотношение възниква в
резултат на сложен фактически състав. В Решение № 19 от
23.02.2009г. на ВКС по т.д. № 474/2008г., I т.о., ТК,
постановено по реда на чл.290 от ГПК, е прието, че
нищожността на предхождащите договора за изработка,
сключен след проведена процедура по възлагане на
обществена поръчка, административни актове ще доведе
до нищожност и на самия договор, сключен въз основа на
тях и тази нищожност не може да бъде санирана. С оглед
предвидения ред за сключване на такъв договор, е
недопустимо изменението на параметрите му, не
съответстващо на параметрите на обществената поръчка, в
изпълнение на която е сключен /Решение № 82 от
19.07.2011г. по т.д. № 658/2010г., I т.о., ТК, постановено по
реда на чл.290 от ГПК/.

Материалноправни проблеми.

- Страни. Права и задължения на страните.

Страни по договора за изработка са възложителят и
изпълнителят. Възложителят е лицето, което възлага на
изпълнителя да изработи нещо съгласно поръчката, срещу
което има правото и задължението да получи и приеме
изработеното и дължи да заплати уговореното
възнаграждение. Изпълнителят е лицето, което приема да
извърши възложената работа, дължи изпълнението на
поръчания трудов резултат и предаването му, срещу което
има право да получи уговореното взнаграждение.
Въз основа на сключения договор за изработка за
двете страни възникват насрещни права и задължения. На
основните задължения на изпълнителя, предвидени в
чл.258 и чл.261 ЗЗД- да извърши възложената му работа
точно /съгласно дадената поръчка, качествено, в
уговореното количество и в срок/ и да предаде

734
изработеното на възложителя, кореспондират
задълженията на възложителя - да приеме извършената
работа и да заплати уговореното възнаграждение /чл.264 и
чл.266 ЗЗД/. В изпълнение на основните си задължения
изпълнителят дължи да съхранява предоставените му от
възложителя материали, както и изработеното в
изпълнение на договора, до предаването му на
възложителя. Основното право на изпълнителя е да получи
възнаграждение за извършената и приета работа.
Възложителят има право да получи готовия
резултат. Възложителят разполага и с правото да откаже
приемането на работата, ако не съответства на поръчката
му, с правото да проверява изпълнението на работата във
всяко време /чл.262, ал.1 ЗЗД/, с правата по чл.265 ЗЗД,
ако е налице отклонение от поръчката. Съгласно
разпоредбата на чл.268 ЗЗД при наличие на основателни
причини възложителят има право да се откаже от договора,
макар изпълнението му да е започнало, като заплати на
изпълнителя направените разходи, извършената работа и
печалбата, която той би получил от изпълнението на
работата. От тази разпоредба следва, че отказ от договора
от страна на възложителя е допустим само при започнало
изпълнение, но не и при приключило и прието изпълнение
/Решение № 147 от 08.12.2009г. на ВКС по т.д. №
283/2009г. на I т.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК/.
Отказът от сключения договор трябва да бъде заявен
изрично, ясно и категорично и да бъде доведен до знанието
на изпълнителя по начин, който не създава у него съмнение
за прекратяване на договорната връзка. В Решение № 84
от 19.07.2011г. на ВКС по т.д. № 494/2010г., II т.о., ТК,
постановено по реда на чл.290 от ГПК, е прието, че
основателни причини по смисъла на чл.268 ЗЗД са
обстоятелства, които са външни на правоотношението по
договора за изработка, но са във връзка с него.

- Изпълнение на възложената работа. Особени

хипотези на недостатъци в изпълнението и
отклонение от поръчката.
Съгласно чл.258 и чл.261, ал.1 ЗЗД изпълнителят се
задължава да изпълни възложената му работа съгласно
поръчката на възложителя, в срок и качествено – така, че
да бъде годна за обикновеното или предвиденото в
договора предназначение.
Когато с договора за изработка няколко лица са се
задължили общо да извършат една работа, те отговорят за

735
изпълнението й солидарно, освен ако в договора е
предвидено друго. Тази разпоредба е диспозитивна и в
договора страните са свободни да договорят, че всеки от
изпълнителите ще изпълни конкретна част от възложената
му работа. В този случай няма да възникне солидарна
отговорност за всички изпълнители, а всеки от тях ще
отговоря за изпълнението на възложената му работа.
Договорът за изработка може да бъде сключен с
оглед личността на изпълнителя. В този случай
възложената работа трябва да бъде извършена лично от
изпълнителя, като той е лишен от възможността да
натовари с нея трето лице. В случай, че договорът е
сключен с оглед личността на изпълнителя, неговата смърт
или изпадането му в неспособност да изпълни работата
водят до прекратяване на договора /чл.269, ал.1 ЗЗД/. В
случай, че договорът не е сключен с оглед личността на
изпълнителя, той може да бъде заместен при
извършването на работата от трето лице /от лице, с което
изпълнителят е сключил договор за възлагане на
изпълнението – подизпълнител, или от неговите
наследници при условията на чл.269, ал.1 от ЗЗД – при
смърт или неспособност на изпълнителя и съгласие на
наследниците му да продължат изпълнението на работата/.
В решение № 5 от 15.03.2010. на ВКС по т.д. №
390/2009г. на I т.о., ТК, постановено по реда на чл.290 от
ГПК, е прието, че само и единствено поради възлагане на
извършване на правни, наред с физически, действия или
поради уговорка за престиране на резултат от
интелектуален труд, не може да се презюмира, че
договорът е сключен с оглед на личността и че всички
поети задължения са за лична незаместима престация.
Преценката за заместимост или незаместимост на
престацията се извършва според уговорките между
страните и с оглед на изпълнението или неизпълнението на
конкретно задължение. Прието е, че по договор за
изработка, сключен с оглед на личността, възложителят
дължи да заплати възнаграждение на изпълнителя , дори и
ако изработката е осъществена от трето лице, ако при
приемане на работата не е направил възражение за
неправилно изпълнение /чл.264, ал.3 ЗЗД/ или ако част от
работата е била полезна за него /чл.267, ал.1, изр.2 ЗЗД/. В
този случай той не разполага с правото едностранно да
прекрати или да развали договора поради неизпълнение и
да откаже да изплати възнаграждение на това основание.
Според решението такова отклонение е основателна

736
причина по смисъла на чл.268 от ЗЗД за възложителя да се
откаже от договора, но това негово право е ограничено до
завършване и предаване на работата, доколкото
разпоредбата визира „започнало изпълнение”.
Изпълнителят е длъжен да изпълни възложената
работа със свои средства /парични средства, материална
база, машини, инструменти и др./, освен ако в договора е
предвидено друго /чл.259 от ЗЗД/. В закона липсва подобна
разпоредба по отношение на материалите, с които следва
да бъде извършена работата. Този въпрос следва да бъде
уреден в договора, като бъде уговорено дали работата ще
бъде извършена с материали на възложителя или с
материали на изпълнителя. Разпоредбите на ЗЗД,
уреждащи договора за изработка, дават основание за
извод, че при липса на такава уговорка главният материал
следва да бъде предоставен от възложителя, докато е
обичайно помощните материали да се предоставят от
изпълнителя. Следователно, при липса на изрични клаузи в
договора за изработка, работата следва да бъде
извършена със средства на изпълнителя, но с материал на
възложителя. Рискът от случайното погиване или
повреждане на материала е за страната, която го е дала
/чл.263 ЗЗД/. В случай, че погиването не е случайно, а
виновно, или ако е случайно, но е настъпило, след като
страната, която е дала материала е изпаднала в забава,
това правило не намира приложение.
В случай, че работата следва да бъде извършена с
материал на възложителя, ако материалът е некачествен
или негоден за извършване на възложената работа,
изпълнителят е длъжен да предупреди възложителя, като
поиска доставяне на нов материал, за да запази правото си
да получи възнаграждение и да се освободи от отговорност
за лошо изпълнение на работата. Ако не го направи,
изпълнителят отговоря за причинените на възложителя
вреди от неточно изпълнение, дължащо се на използвания
материал - чл.260, ал.2 ЗЗД. В решение № 512 от
16.02.2009г. на ВКС по т.д. № 409/2009г., I т.о., ТК,
постановено по реда на чл.290 от ГПК, е прието, че
съгласно чл.258 ЗЗД възникващото в тежест на
изпълнителя по договор за изработка задължение за
изработване на нещо съгласно поръчката на другата
страна, е да стори това на свой риск. Поради това, ако
изпълнителят предприеме работата, въпреки че в
количествено отношение предоставеният му от
възложителя материал е бил очевидно неподходящ за

737
удовлетворяване на поръчката, и не отправи веднага
предупреждението по чл.260, ал.1 ЗЗД, изпълнителят
изпада в забава и съгласно чл.263 ЗЗД рискът е за него. В
този случай той дължи обезщетение за претърпените от
възложителя вреди.
Ако изпълнението на работата стане изцяло или
частично невъзможно вследствие негодността на
материала, даден от възложителя, и изпълнителят го е
предупредил за това, изпълнителят има право на
възнаграждение /чл.267, ал.2 ЗЗД/, като последиците от
невъзможното изпълнение преминават върху възложителя.
Изпълнителят има право да се откаже от договора, ако
въпреки отправеното предупреждение, възложителят не му
предостави подходящ материал /чл.260, ал.1, изр.2 ЗЗД/.
По същия начин са уредени задълженията и правата на
възложителя при извършване на работата по негов проект.
В случай, че изпълнителят е изпълнил работата със
свои материали, той отговаря за доброто им качество
/чл.261, ал.2 от ГПК/.
Съгласно чл.262, ал.2 ЗЗД, ако стане явно, че
изпълнителят няма да може да изпълни в срок работата,
възложителят може да развали договора, като има право
на обезщетение по общите правила. Правото си да развали
договора възложителят може да упражни преди изтичане
на срока за изпълнение на договора. За ангажиране на
предвидената в посочената разпоредба отговорност на
изпълнителя за вреди следва да е налице виновно
поведение от негова страна, като този извод следва от
препращането към общите правила на ЗЗД. В Решение №
37 от 22.03.2011г. на ВКС по гр.д. № 920/2009г., IV г.о., ГК,
постановено по реда на чл.290 от ГПК, е прието, че чл.262,
ал.2 ЗЗД урежда особено правило за разваляне на
договора за изработка, което може да бъде реализирано
без предизвестие от възложителя, ако стане явно, че
изпълнителят няма да може да изпълни работата в срок,
или по уговорения, или по надлежен начин. Обратното е
прието в Решение № 13 от 07.03.2012г. на ВКС по т.д. №
15/2010г. на ВКС, II т.о., ТК, постановено по реда на чл.290
от ГПК, според което правилото на чл.87, ал.1 ЗЗД,
изискващо даване на длъжника на подходящ срок за
изпълнение с предупреждение, че след изтичането му
кредиторът ще счита договора за развален, е приложимо и
в хипотезата на чл.262, ал.2 ЗЗД. В това решение е прието,
че разпоредбата на чл.262, ал.2 ЗЗД препраща към чл.87,

738
ал.1 ЗЗД, а двете норми не се намират в съотношение на
специална към обща норма.
В случай на неточно изпълнение на възложената
работа - по време, количество и качество, изпълнителят
носи отговорност спрямо възложителя. Ако изпълнителят
не изпълни задължението си в уговорения срок, на
основание общите разпоредби на чл.79, ал.1 и чл.82 ЗЗД
възложителят може да иска обезщетяване на претърпените
от забавата вреди, заедно с реално изпълнение. В този
случай рискът от случайното погиване или повреждане на
предоставения му от възложителя материал преминава
върху него /чл.263 от ЗЗД/ и той не се освобождава от
задължението си за изпълнение. Забавата при
изпълнението на възложената работа не е основание
възложителят да откаже да заплати уговореното
възнаграждение за изпълнената и приета по надлежния
ред работа /Решение № 659 от 05.12.2008г. на ВКС по т.д.
№ 271/2008г., II т.о., ТК/. При изпадане на изпълнителя в
забава възложителят разполага и с правото да развали
договора по реда и при условията на чл.87, ал.1 и ал.2 от
ЗЗД.
Ако при извършване на работата изпълнителят се е
отклонил от поръчката или ако изпълнената работа има
недостатъци, възложителят разполага с възможностите по
чл.265 ЗЗД: да иска от изпълнителя поправяне на работата
в даден от него подходящ срок без заплащане; да иска
заплащане на разходите, необходими за поправката, или
съответно намаляване на възнаграждението. За успешното
провеждане на иска за заплащане от изпълнителя на
обезщетение в размер на разходите, необходими за
отстраняване на недостатъците в продадената вещ, не е
нужно възложителят първо да ги отстрани, а след това да
претендира стойността им от изпълнителя /Решение № 55
от 22.04.2010г. на ВКС по т.д. № 817/2009г., I т.о., ТК,
постановено по реда на чл.290 от ЗЗД/. Недостатъците на
извършената работа обаче не освобождават възложителя
от задължението да заплати уговореното възнаграждение.
Ако възложителят упражни успешно правата си по чл.265
ЗЗД, може да бъде намален размерът на дължимото от
него възнаграждение или да бъде отложена изискуемостта
на задължението му за възнаграждение. Ако отклонението
от поръчката или недостатъците са толкова съществени, че
работата е негодна за нейното договорно или обикновено
предназначение, възложителят може да развали договора,
като претендира и вреди от неизпълнението на договора.

739
Правата на възложителя и отговорността на изпълнителя
са обусловени от характера на констатираните недостатъци
и отражението им въху годността на извършената работа
за обикновеното или предвиденото в договора
предназначение. За да се приеме, че недостатъците на
изработеното са толкова съществени, че го правят негодно
за обикновеното или предвиденото в договора
предназначение и го приравяват на пълно неизпълнение,
тези недостатъци следва да бъдат и неотстраними –
отстраняването им да създава сериозни затруднения или
да е технически невъзможно или икономически
нецелесъобразно /Решение № 157 от 08.11.2010г. на ВКС
по т.д. № 1135/2009г. , II т.о., ТК/.
В чл.265, ал.3 ЗЗД е предвидено, че правата на
възложителя по предходните алинеи се погасяват в срок от
шест месеца, а при строителни работи – в срок от пет
години. Този срок е давностен и започва да тече от
приемането на работата – за явни недостатъци и от
откриването им – за скрити недостатъци.
Давностният срок по чл.265, ал.3 ЗЗД е независим от
гаранционния срок, предвиден в договора за изработка /ТР
№ 88 от 28.02.1984г. на ОСГК на ВКС, Решение № 538 от
23.05.2006г. на ВКС по т.д. № 23/2006г., II т.о., ТК, Решение
№ 586 от 21.06.2007г. на ВКС по т.д. № 227/2007г., ТК,
Решение № 13 от 10.09.2010г. на ВКС по т.д. № 242/2009г. ,
II т.о., ТК, постановено по реда на чл.290 от ГПК/.
Отговорността на изпълнителя за недостатъци на
изработеното и гаранционната отговорност съществуват и
се погасяват независимо една от друга и са различни по
съдържание, поради което предприети действия по
гаранционната отговорност не прекъсват давностния срок
за упражняване на правата по чл.265 ЗЗД. Законът не
предвижда и възможност давностният срок да започне да
тече след изтичането на гаранционния срок, както и да се
прилага гаранционният срок при търсене на общата
отговорност за недостатъци. При отговорността по чл.265
ЗЗД изпълнителят отговаря за явни и скрити недостатъци,
които са съществували по време на приемане на работата,
докато при гаранционната отговорност изпълнителят
отговаря и за тези недостатъци, които са се появили в
течение на ползването на изработеното през гаранционния
срок, с оглед поетото с гаранцията задължение
изработеното да съхрани посочените в гаранционното
споразумение качества и свойства в определения в
гаранцията срок. При наличие на предпоставките за

740
ангажиране и на двата вида отговорност, възложителят
може да избира кое от правата си да упражни, но не може
да търси едновременно удовлетворяване на правата си въз
основа и на двата вида отговорност.
При невиновна невъзможност за изпълнение
правоотношенията между страните се урежат по реда на
чл.267 от ЗЗД, а ако невъзможността се дължи на смърт на
изпълнителя, настъпила след сключване на договора– по
реда на чл.269 от ЗЗД.

- Приемане и предаване на извършената

работа.
В чл.264, ал.1 ЗЗД е предвидено, че поръчващият е
длъжен да приеме извършената съгласно договора работа.
Следователно приемането на извършената работа е не
само право, но и задължение на възложителя. Приемането
на работата обхваща както едно фактическо действие –
реалното получаване на фактическата власт върху
изработеното, така и правно действие – одобрение на
изработеното , т.е. признание, че то действително
съответства на възложеното с договора /Решение № 231 от
13.07.2011г. на ВКС по т.д. № 1056/2009г., II т.о, ТК,
постановено по реда на чл.290 от ГПК/. Приемане на
извършената работа по смисъла на чл.264, ал.1 ЗЗД е
налице както когато възложителят е направил изрично
изявление, че счита изработеното за съобразено с
договора, така и когато такова одобрение е изразено с
конклудентни действия. Ако работата е извършена точно –
без недостатъци и съобразно поръчката, възложителят
дължи да я приеме. В случай, че възложителят откаже да
приеме извършената съобразно договора и предадена
работа, е налице неизпълнение на договора от негова
страна. В този случай работата се счита приета, рискът
преминава върху възложителя и за него възниква
задължение да заплати уговореното възнаграждение и
обезщетение за претърпените от изпълнителя вреди от
неизпълнението /чл.79, ал.1 и чл.82 от ЗЗД/.
Възложителят има право да откаже да приеме
работата, ако тя не отговаря на поръчката му – ако е
налице забавено изпълнение и липса на интерес от
приемането му за възложителя; ако е изработена вещ,
различна от поръчаната; ако е налице несъответствие на
изработеното с предназначението на поръчаното от
възложителя. Несъответствието може да се изразява и в
наличието на недостатъци на извършената работа – явни

741
или скрити. За да запази правата си по чл.265 ЗЗД,
възложителят следва да прояви активност и да прегледа
извършената работа при предаването, респ. приемането й
/чл.264, ал.2, изр.1 ЗЗД/. При констатирани явни
недостатъци или отклонения – такива, които са видими при
обикновен преглед на работата, възложителят е длъжен да
направи всичките си възражения пред изпълнителя
незабавно при предаване на работата или в уговорения от
страните срок, ако такава уговорка се съдържа в договора.
При наличието на скрити недостатъци или отклонения –
такива, които не могат да бъдат установени при обикновен
преглед на извършеното, възраженията следва да бъдат
направени веднага след откриването им, респ. в
уговорения между страните срок – чл.264, ал.1, изр.2 и 3
ЗЗД, освен ако изпълнителят е знаел за недостатъците или
отклоненията.
Преценката за вида на недостатъците на
извършената работа винаги е конкретна и обективна, а не
субективна – следва да се преценяват установените по
конкретния спор факти и да се изхожда от обективната
възможност недостатъците да бъдат открити при обикновен
и сравнително бърз преглед, респ. от възможността да
бъдат констатирани в процеса на използване на резултата
от изпълнение на поръчката.
Бездействието на възложителя и пропускът му да
прегледа работата и да направи възраженията си в
посочените срокове води до предвидените в чл.264, ал.3
ЗЗД неблагоприятни последици за него – при липса на
възражения за неточно изпълнение работата се счита за
приета от възложителя. В този случай се преклудира
правото на възложителя да прави последващи възражения
за неточно изпълнение, включително като възражения
срещу предявен от изпълнителя иск за заплащане на
възнаграждение или за обезщетение за вреди по договора
за изработка, а едновременно с това безусловно
задължава изпълнителя да заплати уговореното с договора
възнаграждение за приетата работа. Възраженията на
възложителя за неточно изпълнение в количествено
отношение не се обхващат от установената в чл.264, ал.3
ЗЗД преклузия и могат да бъдат противопоставени на
изпълнителя както чрез кондикционния иск по чл.55, ал.1,
предл.1 ЗЗД за връщане на платеното без основание
възнаграждение, така и като защитно средство при
предявен иск по чл.266, ал.1 ЗЗД /Решение № 94 от

742
02.03.2012г. по т.д. № 133/2010г. на ВКС, II т.о., ТК,
постановено по реда на чл.290 от ГПК/.
В сключения между страните договор за изработка
може да бъде уговорена изрична писмена форма за
предаване и/или приемане на работата /например с
приемо-предавателен протокол/. При някои договори –
например договорите за изработка в строителството,
съществува нормативно установено изискване за приемане
на работата с нарочни писмени актове, които при съдебен
спор съставляват форма за доказване на изпълнението,
съответно за приемане на работата. Съгласно чл.1, ал.2 от
Наредба № 3/31.07.2003г. за съставяне на актове и
протоколи по време на строителството /обн. в ДВ бр.
72/2003г./, актовете и протоколите по тази наредба
участниците в строителството удостоверяват спазването на
изискванията към строежите по чл.169, ал.1 и ал.2 ЗУТ и
имат доказателствена сила при установяване на
обстоятелствата, свързани със започване, изпълнение и
въвеждане в експлоатация /приемане/ на строежите. Дори
и извършената работа да не е приета изрично /със
съставянето на писмен акт, подписан от възложителя/,
достатъчни са конклудентни действия за това. Приемане с
конклудентни действия е налице например с подписването
на издадена от изпълнителя фактура или с
осчетоводяването на такава, включването й в дневника за
покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен
кредит. За да се приеме, че работата е приета и за
възложителя е възникнало задължение да плати
уговореното възнаграждение, извършените строителни
работи следва да отговарят на одобрения технически
проект или на уговореното между страните, както и на
съответните строителни правила и норми съобразно
изискванията на разпоредбата на чл.169 ЗУТ /Решение №
48 от 31.03.2011г. на ВКС по т.д. № 822/2010г., II т.о., ТК,
постановено по реда на чл.290 от ГПК/.
Ако възложителят откаже да подпише съответния
писмен акт и по този начин да удостовери предаването,
респ. приемането на работата, без да изложи изрични
възражения за неправилност на изпълнението, отказът му
не поражда в негова полза изгодни правни последици. В
този случай е налице необосновано неприемане на
работата и макар да няма формално приемане на
изработеното, съгласно чл.264, ал.3 ЗЗД работата се счита
за приета без възражения и за възложителя възниква
задължението по чл.266, ал.1 ЗЗД да заплати

743
възнаграждение. При наличие на такива обстоятелства
изпълнителят има интерес да докаже точното изпълнение
на договора с всички допустими доказателствени средства.
При договора за изработка предаването на
извършената работа се изчерпва с извършването на
фактически действия между страните. При т.нар. договор за
изработка на ишлеме, при който възложителят поръчва на
изпълнителя да преработи или изработи нещо с негови
материали, които му предава при сключване на договора,
предвид принадлежността на материалите към
патримониума на възложителя изпълнението на договора
няма вещно-транслативен ефект спрямо готовия резултат,
който също е собственост на възложителя /Решение №
1243/07.07.1997г. по гр.д. № 1288/96г. на V г.о./. Когато
обаче поръчката за изработка на нова вещ е изпълнена с
материали на изпълнителя, едновременно с предаването
на изработеното изпълнителят прехвърля на възложителя
и правото на собственост върху готовия резултат, като в
този случай следва да намерят съответно приложение
правилата относно продажбата.
Когато изработената вещ е недвижим имот и
възложителят не е собственик на терена, върху който е
изграден обектът, или суперфициар, фактическите
действия по предаване на готовия продукт не са
достатъчни, а е необходимо и извършване на правни
действия - прехвърляне на собствеността от изпълнителя в
предвидената специална форма за действителност на
сделката /нотариален акт/. В решение № 2029/07.12.2001г.
по гр.д. № 664/2001г. на V г.о. е посочено, че
облигационният иск на възложителя за предаване на
резултата от изпълнението на договора за изработка не
може да породи вещноправни последици, съответно
прехвърляне на собствеността върху обекта, който
изпълнителят се е задължил да построи и да му предаде.
Прието е, че възложителят има интерес от сключване на
самостоятелен договор за изработка и строеж на обект
само тогава, когато е собственик или суперфициар на
терена, тъй като ако изпълнителят не построи дължимия
обект или не му го предаде, в качеството си на възложител
по договора за изработка може да претендира реално
изпълнение на задължението за изграждане и/или
предаване на държането на обекта. Прието е, че в
противен случай договор за изработка, който не е съчетан с
предварителен договор за покупко-продажба на имота, е
лишен от предмет, тъй като прехвърлянето на

744
собствеността върху построеното не може да настъпи с
факта на построяването и предаването му, а е необходимо
да се извърши с последващ правен акт в изискуемата от
закона форма за валидност. Преценката за наличието на
интерес от сключване на договор за изработка и строеж на
обект от възложител, който не е собственик или
суперфициар на терена, във всеки случай е конкретна и е
обусловена от установените по делото факти.

- Възнаграждение за приетата работа.

Договорът за изработка е възмезден. Заплащането
на възнаграждение е основно задължение на възложителя
като страна по договора за изработка, респ. правото на
възнаграждение за изработеното съобразно поръчката е
основно право на изпълнителя – чл.266, ал.1 ЗЗД.
Възнаграждението по договора за изработка се
уговаря между страните и е елемент от неговото
съдържание. Възнаграждението може да бъде уговорено
както като глобална сума, така и по единични цени, като
във втория случай съгласно чл.266, ал.1, изр.2 ЗЗД
размерът му се установява при приемането на работата.
Договорът за изработка е действителен и ако страните са
уговорили възнаграждение по ориентировъчни или
прогнозни цени, тъй като в случая е постигнато съгласие
относно възнаграждението, а размерът му подлежи на
окончателно определяне и изчисляване при завършване и
предаване на работата.
Уговореното в договора за изработка
възнаграждение подлежи на изменение в хода на
изпълнение на договора при наличие на няколко хипотези.
Изменение на договореното възнаграждение е допустимо
по общо съгласие на страните, включително при
договаряне на допълнителни количества или видове
работи. Изменение на договореното възнаграждение е
допустимо и при наличие на предпоставките на чл.265,
ал.1, пр.2 ЗЗД – при отклонение от поръчката и при
упражняване от страна на възложителя на правото му да
иска намаляване на възнаграждението, съответно на
изпълнената част от поръчката. Договореното
възнаграждение може да бъде изменено и при уловията на
чл.266, ал.2 ЗЗД– ако през време на изпълнението
надлежно определената цена на материала или на
работната ръка бъде изменена, като в този случай се
изменя съответно и възнаграждението, макар да е било
уговорено изцяло. При възникнал съдебен спор относно

745
изпълнението на договора за изработка страната, която се
позовава на някоя от посочените предпоставки за
изменение на възнаграждението, носи тежестта за тяхното
доказване.
В практиката си ВКС приема, че при сключен договор
за изработка, съчетан с предварителен договор за покупко-
продажба на недвижим имот, ако е уговорено цената на
имота да се определи след завършване на строежа, при
неспазване на предвидения от страните срок за
завършване и предаване на готовия проект, цената на
имота следва да се определи към момента на изтичане на
срока, когато е падежът на задължението на изпълнителя,
а не към по-късния момент – този на фактическото
завършване и предаване на готовия резултат.
Възложителят дължи да заплати възнагражение за
приетата по смисъла на чл.264, ал.3 ЗЗД работа и по
аргумент от чл.266, ал.1 ЗЗД плащане се дължи в момента
на предаване и приемане на готовия трудов резултат,
освен ако страните не са уговорили друг срок за плащане
на възнаграждението /например авансово плащане при
сключване на договора, уговаряне на плащане на части в
процеса на извършване на отделните етапи от работата и
др./. Съставянето на фактура за стойността на дължимото
възнаграждение по договор за изработка не е елемент от
съдържанието на договора и е без значение за
изискуемостта на вземането на изпълнителя за
възнаграждение.
В решение № 196 от 05.03.2010г. на ВКС по гр.д. №
747/2009г., III г.о., ГК, постановено по реда на чл.290 от
ГПК, е прието, че в случаите на едностранно разваляне на
договора, при вече започнало и обективирано частично
изпълнение, явяващо се основание за плащане на
възнаграждение, при оспорване от страна на възложителя,
е от значение изричното приемане на изработената част,
причината, довела до незавършване на изработката и
ползата за възложителя от вече реализираното. В този
случай следва да се съобрази дали съответната част от
поръчката може да бъде полезна на възложителя, както и
това дали съответната част е била приета от последния,
който факт подлежи на доказване, ако е спорен. Прието е,
че право на частично възнаграждение изпълнителят ще
има дори и когато впоследствие договорът е развален
поради негово неизпълнение, щом възложителят е приел
една част от изработеното и тази част отговаря на
условието да му бъде полезна.

746
 При частично изпълнение на договора за изработка
– при недостигната степен на завършеност, и
прекратяването му при условията на чл.269 ЗЗД ,
възложителят дължи да заплати на наследниците на
изпълнителя възнаграждение за извършената работа, ако е
полезна за него /Решение № 36 от 20.09.2009г. на ВКС по
т.д. № 363/2008г., II т.о., ТК , постановено по реда на чл.290
от ГПК/.

Процесуалноправни проблеми. Искове при

неизпълнение на договора за изработка.
Неизпълнението на задълженията на страните по
договора за изработка съставлява основание за
ангажиране на договорната им отговорност и за
предявяване на искове пред съда за реализирането й.
Такива са исковете за реално изпълнение на договора, в
това число иск на изпълнителя за заплащане на
възнаграждение за приетата работа, както и спорове за
недостатъци и отклонения на изработеното.
Искът на изпълнителя за заплащане на
възнаграждение е оценяем осъдителен иск и цената му се
определя от стойността на неизпълненото парично
задължение. При такъв иск в тежест на изпълнителя
съгласно чл.154, ал.1 ГПК е да докаже наличието на
сключен договор, да докаже, че е изпълнил възложената му
работа съобразно поръчката на възложителя, както и
приемането на работата. В тежест на възложителя е да
докаже твърденията си за заплащане на дължимото
възнаграждение и твърденията си, че задължението на
изпълнителя не е изпълнено или е изпълнено лошо,
обуславящи възникването на правата по чл.265 ЗЗД
/Решение № 34 от 22.02.2010г. на ВКС по т.д. № 588/2009г.,
II т.о., ТК, постановено по реда на чл.290 от ГПК/.
Възложителят разполага с искове по чл.265 ЗЗД за
реализиране на правата си, възникнали в резултат на
неточно изпълнение на поръчката, като характерът и
правната квалификация на исковете следва да се
определят съобразно съдържанието на исковата
претенция.
Родовата подсъдност на исковете, свързани със
сключването, действителността, изпълнението,
неизпълнението или прекратяването на договора за
изработка и последиците от това, се определя съобразно
разпоредбата на чл.103 и чл.104, т.4 ГПК. Когато договорът
за изработка може да бъде квалифициран като търговска

747
сделка по смисъла на чл.288 ТЗ и искът е подсъден на
окръжния съд, той подлежи на разглеждане по реда на
глава XXXII - Производство по търговски спорове /чл.365 –
чл.378 ГПК/.
Договорът за изработка е неформален и може да
бъде доказан с всички допустими доказателства и
доказателствени средства при съобразяване с
ограниченията на чл.164, ал.1, т.3 ГПК. За доказване
изпълнението на договора за изработка са допустими
всички предвидени в ГПК доказателства и доказателствени
средства. Такива доказателства могат да бъдат писмени
доказателства /приемо-предавателен протокол за
конкретно извършени видове работи, двустранно подписан
протокол за изпълнени СМР с посочени видове,
количество, стойност и др./, съдебно-технически експертизи
и гласни доказателства. Двустранно подписаният между
страните протокол за изпълнени видове работи, в които са
посочени количество, единична цена и обща стойност на
отделните видове работи, по своята същност представлява
приемо-предавателен протокол за тези конкретно
извършени видове работа, има характера на частен
свидетелстващ документ, който не се ползва с обвързваща
материална доказателствена сила за отразените в него
факти и може да бъде оспорен с всички доказателствени
средства по ГПК, без проверка на истинността му по реда
на чл.193 ГПК. Когато такъв протокол е подписан от
възложителя, тежестта за доказване, че част от
удостоверените работи не са изпълнени, е на възложителя
/Решение № 65 от 16.07.2012г. на ВКС по т.д. № 333/2011г.
на II т.о., ТК, постановено по реда на чл.290 от ГПК/. В
същото решение, както и в други решения, постановени по
реда на чл.290 от ГПК /напр. Решение № 138 от
17.10.2011г. на ВКС по т.д. № 728/2010г. на II т.о., ТК,
Решение № 42 от 19.04.2010г. на ВКС по т.д. № 593/2009г.,
II т.о., ТК/, ВКС приема, че ако възложителят или негов
представител е подписал издадена от изпълнителя
фактура за изпълнените СМР по договора между страните
или фактурата е отразена в счетоводните регистри на
търговското дружество – възложител и възложителят е
ползвал правото на приспадане на данъчен кредит, се
налага извод, че е налице приемане от възложителя на
фактически изпълнените работи, дори и ако не е подписан
двустранен приемо-предавателен протокол за извършени
СМР. При липса на съставен писмен акт за приемане на
извършената работа изпълнителят има интерес да

748
ангажира съдебно-техническа експертиза за установяване
изпълнението на всички видове и количества работи по
договора за изработка и съответствието им с уговореното
качество към момента на извършването им, респ. на
съставяне на акта за тяхното установяване, ако
възложителят неоправдано е отказал да подпише този акт.
Съгласно чл.1, ал.4 от Наредба № 3/31.07.2003г. за
съставяне на актове и протоколи по време на
строителството /обн. в ДВ бр. 72/2003г./, съставените и
оформени съгласно изискванията на тази наредба актове и
протоколи имат доказателствена сила при установяване на
обстоятелствата, свързани със започване, изпълнение и
въвеждане в експлоатация /приемане/ на строежите.
Актовете обр.19 удостоверяват завършването – по вид,
количество и стойност на изпълнените СМР, като
възложителят, подписвайки актовете, прави и изявление за
приемане на работата. Актовете обр.19 съобразно
правната си характеристика съставляват частни
свидетелстващи документи, които нямат абсолютна
доказателствена стойност по отношение на отразените в
тях като извършени СМР и съдържанието им подлежи на
оспорване /Решение № 566 от 18.11.2008г. на ВКС по т.д.
№ 300/2008г., I т.о., ТК/.

749
 ИСКОВЕ ЗА ЛИХВИ, НЕУСТОЙКА И
ОБЕЗЩЕТЕНИЕ ПРИ ДОГОВОРНО
НЕИЗПЪЛНЕНИЕ.
Тотка Калчева

ИСКОВЕ ЗА ЗАПЛАЩАНЕ НА ЛИХВИ.

І.Видове лихви.
В съдебната практика понятията „лихви” и „искове за лихви”
се употребяват в няколко смисъла:
1.Възнаградителна е лихвата, което представлява цената
или възнаграждението по договора и се дължи по силата на
уговорка между страните или по силата на закона.
Възнаградителна е лихвата по договор за заем по чл.240,
ал.1 ЗЗД. Размерът на тези лихва следва да е определен
писмено в договора и предназначението й да възмезди
заемодателя за ползването на паричната сума от
заемополучателя за времето на действие на договора.
Възнаградителна, но законна, е лихвата, уредена в чл.285,
ал.1 ЗЗД, която дължи доверителят на довереника върху
средствата и направените разноски, необходими за
изпълнението на поръчката.
2. Мораторна е лихвата, която се начислява върху главното
задължение при забава на длъжника. В този случай, по
правилото на чл.86, ал.1 ЗЗД мораторната лихва е по
правната си природа обезщетение за вредите от забавата
при неизпълнение на парично задължение. Обезщетението
по чл.86, ал.1 ЗЗД или „лихвата за забава” често неточно се
наричат „законна лихва”. Действително размерът на
обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД е съезмерим със
законната лихва и този размер е нормативно определен,
както и обезщетение в размер на законна лихва се дължи
във всички случаи, без да е необходимо кредиторът да
доказва претърпени вреди от неизпълнението, но за
разграничаването на това обезщетение от „законната
лихва”, за прецизност следва да се ползва термина
„обезщетение за забава в размер на законната лихва” или
„мораторна лихва”.
3. Законната лихва е лихва, който се начислява върху
главния дълг, без да е уговорена между страните или
определена в конкретна правна разпоредба, но се дължи за
периода от предявяване на иска за главницата до
окончателното й изплащане. Тази законна лихва
представлява последица от уважаване на претенцията,
заявена с исковата молба.
4. Под формата на лихва може да се уговори и неустойка
при неизпълнение на задължения по договора. В този
случай, независимо от използвания в договора термин
„лихва”, която обичайно се изразява в процент, начисляван
върху главницата, същата представлява включена в
договора клауза за неустойка.

ІІ.Съотношение между претенциите за главница и

лихви.
Възнаградителната лихва се дължи наред с главното
задължение и при точното изпълнение на главния дълг.
Мораторната лихва се дължи наред с главното задължение
по правилото на чл.79, ал.1 ЗЗД, но само при забава в
изпълнението на главния дълг.
Неустойка под формата на лихва се дължи наред с
главното задължение, но само при неточно му изпълнение
и то, ако неустойката е уговорена за обезщетяване на
вредите от вида и за конкретното неизпълнение.
Мораторни лихви по чл.86, ал.1 ЗЗД се дължат при забава
в изпълнението на парични задължения, не само върху
главния дълг, но при забава в изпълнението на всички
акцесорни вземания – договорни лихви, неустойка, както и
върху други обезщетения.
Законната лихва се присъжда върху признатите за
основателни претенции за главния дълг и други акцесорни
вземания от датата на исковата молба до изплащането им.
Допустимо е предявяването с исковата молба само на иск
за лихви.

ІІІ.Редовност на исковата молба по искове за лихви:

1.Искът за лихви е осъдителен и съответно следва да бъде
посочен размерът му.
2.Предвид на характера на задължението за лихва, ищецът
следва да посочи вида на претендираната лихва –
възнаградителна или мораторна. Ако лихвата е
възнаградителна, то следва да се заяви основанието, от
което произтича задължението – например: договора. Ако
лихвата е мораторна за редовността на исковата молба е
необходимо ищецът да се позовава на забава на ответника
в изпълнението на конкретно задължение.
3.Във всички случаи, ищецът следва да посочи периода, за
който се претендира лихвата. Началният момент е падежа
на задължението за възнаградителната лихва, чийто

751
размер се свързва с възникване на главното парично
задължение или деня на забавата на длъжника – за
мораторната лихва. Крайният момент е датата на
предявяване на исковата молба в съда.
За законната лихва от предявяване на иска следва да е
заявено само искане за присъждането й.
4.При нередовна искова молба по иск за лихви съдът
съобразява разпоредбите на чл.127 – 129 ГПК. Исковата
молба по иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД е
редовна, ако е посочен периодът на претенцията с дати от
календара, но също и ако е посочен само началният
момент на начисляването й. В последния случай, крайният
момент, за който се претендира лихвата, е датата на
предявяване на иска.
Недопустим е иск за лихви, които се начисляват за
време след депозиране на исковата молба. Допустимо е
искане за присъждане на законната лихва от датата на
исковата молба, дори и ако същото не се съдържа в
исковата молба, а се заяви до приключване на устните
състезания, включително и устно – чл.214, ал.2 ГПК. Това е
така, защото не се смята за увеличение на иска прибавяне
на изтекли лихви след предявяване на иска – чл.214, ал.2
ГПК и т.9 от ТР№1/2000 г. на ОСГК на ВКС.
Промяната на периода, за който се претендира
лихвата, представлява изменение на иска. Включването на
нов период, в повечето случаи, представлява предявяване
на нов иск. Възможно е ищецът неправилно да е посочил
периода на претенцията си – например датата на забавата,
ако това изменение не е свързано с изменение на размера
/петитума/ на иска, то е допустимо, а в останалите случаи –
изменение на иска се допуска при наличието на
предпоставките по чл.214, ал.1 ГПК. Включително, ищецът
може да премине от иск за заплащане на възнаградителна
лихва към иск за заплащане на мораторна лихва, като
променя основанието на претенцията си, без да изменя
петитума на иска си. .
По исковете за лихва определянето на цената може
да представлява затруднение към момента на
предявяването му. В този случай, ищецът следва да посочи
приблизителна цена, която впоследствие да увеличи или
намали. Допустимо е определянето на цената и по
правилото на чл.70, ал.3 ГПК, но практически същото е
неприложимо при исковете за лихви, доколкото
определянето на сумата, равняваща се на определен
процент върху главницата, изисква единствено

752
аритметически изчисления, които могат да се направят без
затруднение. По отношение на размера на законната лихва
- базата за определяне на обезщетението по чл.86, ал.1
ЗЗД, която е променлива величина, съществуват и
програмни продукти за изчисляването й – например: „Апис
финанси”.
При търговските спорове ищецът следва да
представи справка с необходимите изчисления – чл.366
ГПК, но непредставянето й, след дадени указания от съда,
не е основание за връщане на исковата молба.

VІ.Доказателства и доказателствени средства. Тежест

на доказване.
Ищецът доказва основанието, от което произтича
вземането му за лихва, т.е. договора, както и забавата.
Доказването на забавата се извършва с установяване на
момента на изискуемост на главното вземане. Ако главното
вземане е с определен срок /чл.84, ал.1 ЗЗД/ – то
доказването се осъществява с договора. Ако вземането
става изискуемо след покана /чл.84, ал.2 ЗЗД/ - ищецът
доказва връчването на длъжника на покана за изпълнение.
При задължение от непозволено увреждане, длъжникът се
смята в забава и без покана/ чл.84, ал.3 ЗЗД/. В този случай
се дължи лихва за забава от деня на увреждането, ако
деецът е известен, а при неговата неизвестност – от деня
на откриването му.
Ищецът доказва и размера на претенцията си – чрез
справка за изчисления или чрез ползване на вещо лице.
Ако съдът прецени, че не се нуждае от специални знания,
изчисляването на лихвата може да се извърши и без
назначаване на експерт.
Ответникът може да релевира всички възражения, с
които разполага срещу главното вземане, както и
възражения за липса на неизпълнение, да посочи и докаже
различен момент на забавата, както и да оспори
претендирания от ищеца размер на вземането. Ответникът
може да противопостави възражение за погасяване на
вземането за лихва по давност съгласно чл.111, б.”в” ЗЗД.
Решението по иска за лихви подлежи на
самостоятелно обжалване, дори и ако не се обжалва
решението, в частта за уважаване на иска за главницата
или ако искът за главницата е отхвърлен поради плащане в
хода на процеса.

753
V.Погасяване на задълженията по правилата на чл.76
ЗЗД.
По въпроса за поредността при погасяване на
главница и на начислена върху нея законна лихва по чл.86,
ал.1 ЗЗД е допуснато касационно обжалване на основание
чл.280, ал.1, т.2 ГПК и е постановено Реш.№
111/27.10.2009г. по т.д.№ 296/09г. І т.о.
В решението е направено разграничение между
правилата по чл.76, ал.1 и чл.76, ал.2 ЗЗД, както и между
възнаградителни и мораторни лихви.
Правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД, установяващо
поредност при погасяване на главницата, лихвите и
разноските, предполага съществуването на един главен
лихвоносен дълг, по който длъжникът е направил частично
плащане. Нормата на чл.76, ал.1 ЗЗД урежда хипотезата на
съществуване на две и повече еднородни задължения,
когато изпълнението не е достатъчно да ги покрие
всичките. Законодателно е употребен термина “лихви”, от
което произтича и противоречието в практиката.
По Закона за задълженията и договорите
задължение за лихви би могло да възникне по договор за
заем за потребление по чл.240, ал.2 ЗЗД, при водене на
чужда работа без пълномощие - чл.61 ЗЗД, по договор за
поръчителство - чл.143, ал.1 ЗЗД, по договор за поръчка -
чл.285 ЗЗД и по договор за дружество - чл.364 ЗЗД.
Законът третира и лихвите, които могат да се уговарят от
страните – чл.10, ал.2 ЗЗД и законната лихва по чл.86, ал.1
ЗЗД. Задължението за лихва, когато е уговорено по заема
за потребление или се дължи на извършилия чуждата
работа, на поръчителя, на довереника и на съдружника
представлява възнаграждение за ползването на паричната
сума или за възстановяване на направени плащания по
изпълнението на съответния договор. Лихвите са
граждански плодове и имат както акцесорен характер, така
и относителна самостоятелност. Заплащането на тези
лихви не е обвързано с неизпълнение на главното
задължение – уговорените лихви по заема се дължат и
когато заетата сума е върната от длъжника на падежа.
Предпоставките, от които възниква задължението за лихва,
са основание лихвите да се определят като
възнаградителни.
Разпоредбата на чл.10, ал.2 ЗЗД установява забрана
за уговаряне на лихви над определен размер, какъвто няма
приет от МС, и е относима към договорните
възнаградителни лихви.

754
 Законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД има
обезщетителна функция за вредите на кредитора от
забавата при неизпълнение на парично задължение.
Обезщетителната /мораторна/ лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД не
се дължи при нормално развитие на облигационното
отношение – при срочно изпълнение на парично
задължение. Това задължение възниква не от договора или
от закона с предписание да се възнагради кредитора за
извършената от него работа, а само при поискване – чрез
самостоятелен иск за обезщетение за вредите от забавата
или като последица от уважаването на иск за главницата.
Обезщетение в размер на законната лихва по чл.86, ал.1
ЗЗД не е дължимо на кредитора, ако той не е упражнил по
съдебен ред правата си, произтичащи от забавата.
В този смисъл, лихвата, като понятие употребено в
чл.76, ал.2 ЗЗД, следва да се тълкува в зависимост от
характера на задължението, а не само граматически.
При наличието на задължение, произтичащо от
главница и договорни лихви, на падежа длъжникът следва
да плати главницата и съответната лихва. Ако страните не
са уговорили поредност при плащането им, а изпълнението
не е достатъчно, то погасяването настъпва по силата на
закона – първо лихвите и след това главницата. В този
случай, приложение намира правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД.
Задължението за плащане на определена парична
сума, когато не съществува уговорка за договорна лихва, е
платимо на падежа, без да се дължат лихви на кредитора.
При неточно изпълнение за длъжника съществува риск
кредиторът да претендира заплащане и на вреди, но
липсва определеност на размера на това обезщетение,
тъй като то е поставено в зависимост от периода на
забавата. За да има погасителен ефект плащането на част
от главницата следва да е прието от кредитора – чл.66
ЗЗД, след който момент кредиторът не разполага с правото
да претендира обезщетение за забава върху платената
част от главницата. Също и при забавено изпълнение на
целия дълг, кредиторът следва да реализира по съдебен
ред вземането си за законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД,
като при липса на уговорка между страните не може да
прихваща изпълнението срещу непризнато обезщетение.
В този смисъл, законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД
представлява базата, върху която се определя
обезщетението за забава при неизпълнение на парично
задължение, същата се дължи само при поискване и няма
характер на лихва като възнаграждение за изпълнение на

755
договорни задължения. Признатото вземане за
обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД е еднородно по своя
характер с главницата и от момента на неговото
определяне, то не се идентифицира със законната лихва,
чрез която е изчислено.
Следователно погасяването по реда на чл.76, ал.2
ЗЗД настъпва при задължение за лихва, възникнало наред
с главния дълг, произтичащо от договора или от закона и
имащо характер на възнаграждение. Присъденото вземане
по чл.86, ал.1 ЗЗД има обезщетителна функция и не следва
да се квалифицира като лихва по чл.76, ал.2 ЗЗД.
Поредността в погасяването му, когато се дължи наред с
друго еднородно задължение, се определя по правилото на
чл.76, ал.1 ЗЗД. Начисляваната законна лихва от датата на
предявяване на исковата молба до окончателното
изплащане на главницата представлява последица от
уважаването на съдебно предявеното вземане.
Определяемостта на обезщетението за забава е поставено
в зависимост от плащането на главницата, като законната
лихва и в този случай представлява единствено базата, от
която се извежда неговият размер.
Отговорът на поставения въпрос е даден от състава
на ВКС в следния смисъл:
„За поредността при погасяване на главница и на
начислена върху нея законна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД,
когато длъжникът не е заявил кое задължение погасява с
извършеното частично плащане, приложение намира
нормата на чл.76, ал.1 ЗЗД.” На основание чл.291, т.1 ГПК
за правилна е обявена практиката, обективирана в
Решение № 48/25.01.2000г. по гр.д.№ 1065/99г. на ВКС,
Решение № 1276/08.10.1999г. по гр.д.№ 577/99г. на ВКС, V
г.о. и Решение № 266/12.06.2006г. по т.д.№ 832/2005г. на
ВКС, ТК, ІІ отд.

VІ. В практиката на ВКС по реда на чл.290 ГПК са

разгледани и въпросите за присъждане на лихви върху
обезщетения:
1.Допустим е самостоятелен иск за обезщетение по
чл.86 ЗЗД за неизпълнение на задължението за заплащане
на неустойка, присъдена с решение по друго дело: Реш.№
50/12.03.2010г. по т.д.№ 485/09г. ІІ т.о.
По делото е било представено влязло в сила решение, с
което е присъдена неустойка по приватизационен договор
за неизпълнение на задължения по инвестиционната
програма. Върху тази неустойка е претендирано и е

756
присъдено обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД за периода от
датата на исковата молба по чл.92 ЗЗД до датата на
исковата молба по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Съображенията са, че предметът на задължението за
законна лихва, т.е. такава, която се дължи при настъпване
на определени в закона юридически факти, е установен
нормативно и е извън волята на договарящите. Той следва
да е еднороден с този на главния дълг, поради акцесорния
характер на лихвата и функционалната й обусловеност от
главния дълг, но това само по себе си не означава, че
вземането за лихва няма и самостоятелност, позволяваща
защитата му чрез отделен самостоятелен иск.
2. Може да се присъди обезщетение по чл.86, ал.1
ЗЗД за неизпълнение на задължение за плащане на
неустойка за забава: Реш.№ 73/29.06.2009г. по т.д.№
683/10г. І т.о. и Реш.№ 230/13.07.2011г. по т.д.№ 1088/09г.
ІІ т.о.
Съображенията са, че неустойката е паричен дълг,
който ако не е изпълнен на падежа, представлява
основание да се търси обезщетение и под формата на
законна лихва в рамките на допустимите от
законодателството предели. Доколкото неустойката е
предвидена в самия договор, тя съставлява договорно
задължение за страната. Когато е уговорена като парична
сума, неизпълнението на задължението за плащане на
неустойка ще бъде неизпълнение на парично задължение
по смисъла на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, пораждащо санкция за
присъждане на обезщетение в размер на законната лихва.
Санкционният характер на неустойката не препятства
приложимостта на цитираната норма, тъй като
задължението за неустойка е самостоятелно и независимо
от задължението за обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Задължението за неустойка се поражда от факта на
неизпълнение на договорното задължение, чието
изпълнение тя обезпечава и обезщетява, а задължението
за присъждане на обезщетение в размер на законната
лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД възниква от неизпълнението на
вече породено и неизпълнено задължение за неустойка.

3. Погасителната давност при вземания за лихви.

Вземането за лихви възниква от момента на
изискуемост на главното вземане и се погасява с
погасяване на главното вземане / чл.119 ЗЗД/. Давността
започва да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо. Лихви се дължат за всеки изминал ден след

757
изпадане на длъжника в забава. С оглед на това, ако искът
е предявен след като са изтекли три години от възникване
на вземането за лихви, не се погасяват всички лихви, а
само тези които са били дължими преди тригодишния срок
от предявяване на иска. - Реш.№ 24/17.02.2009г. по т.д.№
574/08г. І т.о.
/Падеж на задължението 01.01.2003г. Плащане на
20.12.2005г. претенция за периода от 01.01.2003г. до
20.12.2005г.
Искът е предявен на 28.04.2006г. считано три години
назад ще е погасено вземането за лихви за времето от
01.01.2003г. до 28.04.2003г. За времето от 28.04.2003г. до
20.12.2005г. лихви се дължат./
Също и : Реш.№ 20/30.06.2010г. по т.д.№ 484/09г. ІІ
т.о.

4.Погасителна давност при лихви върху

неустойката.
Даденото разрешение в Реш.№ 24/17.02.09г. по
т.д.№ 574/08г. на І т.о. се прилага и при претендирани
лихви върху неустойката. - Реш.№ 114/04.10.2010г. по
т.д.№ 141/10г. І т.о.
5. Лихва за забава върху обезщетението за
неоснователно обогатяване по чл.59, ал.1 ЗЗД се дължи
след отправена покана от кредитора: Реш.№ 48/ 10.09.
2012г. по т.д.№ 237/11г. ІІ т.о.
Обезщетението за ползване на недвижим имот без правно
основание представлява неоснователно обогатяване и
няма характер на периодично задължение. Времето за
изпълнение не е уговорено и тъй като отговорността при
неоснователното обогатяване е извъндоговорна, не винаги
има яснота в отношенията между обеднелия и обогатилия
се относно размера на обезщетението. Поради това, за да
изпадне длъжникът в забава е необходимо отправянето на
покана за плащане на дължимото обезщетение съгласно
чл. 84, ал. 2 ЗЗД.

НЕУСТОЙКА
І.Видове
По въпроса за видовете неустойка според различни
критерии съществува доктрина, която изцяло се възприема
и съобразява в съдебната практика.
Практическо значение относно редовността на
исковата молба има единствено изискването по чл.127,
ал.1, т.4 ГПК – при посочване на обстоятелствата, на които

758
се основава искът, ищецът следва да се позове на клаузата
за неустойка в договора, от която произтича претенцията
му, както и да твърди неизпълнение на конкретно
задължение по договора, при неизпълнението на което се
дължи уговорената неустойка.
Исковата молба е нередовна, ако съществува
противоречие в обстоятелствената част – ищецът твърди,
че е уговорена неустойка за един вид или за неизпълнение
на конкретно задължение, а се претендира неустойка,
уговорена за друг вид неизпълнение или за неизпълнение
на друго задължение. Например: ищецът – изпълнител по
договор за изработка, твърди, че възнаграждението по
договора е платено със забава, а претендира неустойка,
уговорена за забава на възложителя при предоставяне на
работния проект за обекта.
По отношение на размера на иска за неустойка е от
значение изложението в частта по исковете за лихва.
Изрично произнасяне относно недопустимостта на
иск за неустойка се съдържа в Реш.№ 59/29.04.2010г. по
т.д.№ 687/09г. на І т.о. и Реш.№ 145а/17.11.2010г. по т.д.№
531/09г. ІІ т.о.
Съображенията на ВКС са, че спорното право се
индивидуализира по основание и петитум с исковата
молба, а преценката за неговото съществуване се прави
към датата на приключване на устните състезания, като се
вземат предвид и настъпилите след предявяване на иска
факти, щом като са от значение за спорното право/ чл.235,
ал.3 ГПК/. Нормата на процесуалния закон визира само
юридически факти, които са от значение за заявеното с
исковата молба право, но не и новонастъпили юридически
факти, които са основание за предявяване на нов иск,
каквито са вредите настъпили за период след подаване на
исковата молба. Неустойката се дължи само когато са
налице елементите на фактическия състав, който я
поражда, откъдето се извежда и задължението за ищеца да
посочи не само юридическия факт, който поражда
неустойката, но и нейния размер и периода, ограничен от
реално настъпилите вреди от неизпълнението на главното
задължение. Ищецът не може по реда на чл.92, ал.1 ЗЗД да
претендира вреди за бъдеще време, след като тяхното
осъществяване не е настъпило.
Даденото разрешение е, че е недопустим иск за
неустойка, която се начислява за период след
завеждане на исковата молба.

759
/Въззивните решения, с които исковете са отхвърлени, са
обезсилени./

ІІ. Определяне на неустойката.

В Тълкувателно решение № 1/2009г. от 15.06.2010г.
на ОСТК на ВКС – т.4 е дадено разрешение по въпроса за
определяне на размера на неустойката, когато същата е
уговорена за забава, но плащането на цената е разсрочено
на отделни вноски, а именно:
„Базата, върху която се изчислява размерът на
неустойката е всяка отделна неплатена изискуема вноска
от цената на приватизационния договор.”
Прилагането на ТР № 1/09г., в случай на уговорена
неустойка като процент върху покупната цена, платима на
разсрочени вноски, е направено в Реш.№ 230/13.07.2011г.
по т.д.№ 1088/09г. ІІ т.о.
Обстоятелството, че задължението за неустойка
всякога е в зависимост от изпълнението на главното
задължение, независимо от диспозитивния характер на
нормата на чл.92, ал.1 ЗЗД, тъй като изискуемостта на
същото, наред с неговото пълно или забавено изпълнение
са елементи от фактическия състав на вземането за
неустойка, то уговарянето и върху изпълнената част от
паричното задължение, респ. върху престирания от
длъжника аванс е противно на закона.
В случаите, при които покупната цена се заплаща
разсрочено, като е предвиден отделен срок за плащане на
всяка част от така договорената цена, то с настъпване на
срока за нейното заплащане, само тази част става
изискуема и при липсата на престация на падежа,
длъжникът изпада в забава и е в неизпълнение именно на
това свое конкретно парично задължение.
Когато задължението за плащане на разсрочената
покупна цена е станало предсрочно изискуемо, размерът на
неустойката за забава се определя върху стойността на
цялото неизплатено задължение.

ІІІ.Неустойка и иск за реално изпълнение.

Допустим е иск за заплащане на неустойка в
хипотезата на чл.79, ал.1 ЗЗД наред с иск за реално
изпълнение - Реш.№ 123/17.11.2010г. по т.д.№ 698/09г. ІІ
т.о. ВКС е приел по поставения правен въпрос е, че
кредиторът има право на неустойка, само ако е налице
формата на неизпълнение на длъжника, за която
неустойката е била уговорена. Претендираната неустойка

760
по делото не е присъдена, поради нищожност на клаузата
за неустойка, но решението има принципно значение
относно възможността да се претендира реално
изпълнение и неустойка за забава или компенсаторна
неустойка за пълно неизпълнение.

ІV. Погасителна давност.

По въпроса за началото на давностния срок за погасяване
на вземане за неустойка са постановени: Реш.№
103/08.10.2009г. по т.д.№ 68/09г. на І т.о. и Реш.№
116/03.10.2011г. по т.д.№ 868/10г. І т.о.
/В договора между страните е уговорена неустойка,
както и срок за заплащане на неустойката./
Съображенията на ВКС са, че тази клауза е от значение
при определяне на началния момент на давностния срок
при вземанията за неустойка, предвид направено от
ответника възражение за погасяване на част от
вземанията. Давността започва да тече от момента, в който
вземането е станало изискуемо /чл. 114, ал. 1 ЗЗД/. Това
правило се прилага като се зачитат конкретните уговорки в
договора, свързани с настъпването на изискуемостта, както
и с възможността неустойката да е с модалитети - условие,
срок и пр. В тези хипотези, изискуемостта на неустойката
настъпва в съответствие с модалитета. Зачетена е
уговорката, че плащането на неустойката следва да се
извърши в определен срок, който тече от момента на
уведомяване на длъжника от кредитора за размера на
начислената неустойка Вземането за неустойка е станало
изискуемо от изтичане на срока по договора, изчислен от
датата на поканата на кредитора.
Извод: Страните могат да уговарят срок за заплащане
неустойката, с изтичането на който вземането става
изискуемо и този е моментът на началото на течението на
срока на погасителната давност.
По въпроса за началния момент на давностния срок
за вземане за неустойка за забава, когато е уговорено, че
същата се дължи за всеки просрочен ден е постановено
Реш.№ 174/16.12.2009г. по т.д.№ 292/09г. ІІ т.о. и същото е
в смисъл, че:
„Последният ден, за който се начислява
неустойката” по чл.114, ал.4 ЗЗД следва да се разбира като
последния ден от исковия период, т.е. от периода, за който
ищецът претендира да му бъде присъдена конкретна сума
за неустойка и който е въведен като предмет на делото.
Това е денят, в който задължението за неустойка вече е

761
възникнало, определено е по размер и може да бъде
изпълнено.
В хипотезата на извършено плащане на главния
дълг, последният ден, за който се начислява неустойката за
забава, ще бъде денят на плащането и 3-годишният срок
ще се брои от този ден – чл.111 б.”б” ЗЗД.
Когато към датата на завеждане на иска, не е
извършено плащане на главния дълг и върху него
продължава да се начислява неустойка, по давност следва
да се счита погасено вземането за неустойка за период по-
голям от 3 години преди датата на предявяване на иска,
каквото е правилото за погасяване на всички периодични
вземания. Този извод произтича от начина на формиране
на вземането за неустойка – като процент от главния дълг
за всеки просрочен ден, който му придава характер на
периодично вземане.
Извод: Разрешението е аналогично като приетото за
погасяване на вземания за обезщетения по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Разбира се, неустойката за неизпълнение може да бъде
уговорена като глобална сума, а не като процент върху
главния дълг за всеки ден просрочие. И в тази хипотеза
давността ще бъде предвидената в чл.111б.”б” ЗЗД, като
вземането за нейното заплащане ще се счита погасено, ако
искът е предявен след изтичане на три години от деня на
възникване на неговата изискуемост.
Практическо значение по исковете за неустойка имат
някои материалноправни въпроси, по които съществуваше
противоречива съдебна практика.

V.Нищожност на клаузата за неустойка

Нищожност на клаузата за неустойка поради
накърняване на добрите нрави - чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД.
1.По този въпрос противоречието в съдебната
практика бе преодоляно с Тълкувателно решение №
1/2009г. от 15.06.2010г. на ОСТК на ВКС.
ОСТК на ВКС прие следното разрешение:
„Не е нищожна клаузата за неустойка в приватизационните
и търговски договори, уговорена без краен предел и без
фиксиран срок, до който тя може да се начислява.
Нищожна поради накърняване на добрите нрави е
клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност поради накърняване на
добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора.”

762
 В Тълкувателното решение е дадено определение
за добрите нрави, както и за критерии, които са от значение
при преценката за нищожност поради накърняване на
добрите нрави – естеството на задължението,
съществуващите други обезпечения, вида на уговорената
неустойка и вида на неизпълнението и съотношението
между размера на неустойката и очакваните вреди от
неизпълнението.
В мотивите на тълкувателното решение е посочено,
че за спазването на добрите нрави по иск за присъждане на
неустойка съдът следи служебно.

2.Добрите нрави, накърняването на добрите нрави,

нищожността на клаузата за неустойка и съотношението
между нормата на чл.92 ЗЗД и разпоредбите за търговските
сделки:
По силата на нормата на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД нищожни
са договорите, които накърняват добрите нрави.
Разпоредбата намира приложение и при търговските
сделки по правилото на чл.288 от ТЗ. Уредбата на
неустойката в търговското право се изчерпва с
установената забрана по чл.309 от ТЗ за намаляване
поради прекомерност на неустойка, дължима по търговска
сделка, сключена между търговци. В частта за функциите
на неустойката, елементите от фактическия състав на
отговорността на длъжника и възможността на кредитора
да претендира обезщетение за по-големи вреди от размера
на неустойката, отношенията между търговците се
регулират по правилото на чл.92 от ЗЗД.
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26,
ал.1, пр.3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен
принцип, който може и да не е законодателно изрично
формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване
на други разпоредби, част от действащото право. Такива са
принципите на справедливостта, на добросъвестността в
гражданските и търговските взаимоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване
– аргументи от чл.307 от ТЗ, чл.302 от ТЗ, чл.289 от ТЗ.
Законодателят придава правна значимост на нарушението
на добрите нрави с оглед на защитата на обществените
отношения като цяло, а не само поради индивидуалния
интерес на конкретен правен субект.
Договорната клауза за неустойка би могла да е
нищожна, като нарушаваща принципа на справедливостта и
създаваща условия за неоснователно обогатяване, когато

763
вследствие на заплащането й, ще е налице
неравностойност на насрещните задължения по договора,
или неустойката ще излезе извън обезпечителните или
обезщетителните си функции, които са й придадени от
страните. Преценката за накърняване на пределите на
нравствената допустимост в тази хипотеза би следвало да
се основава на вида на неизпълнението, за обезщетяване
на което е уговорена неустойката, на начина на
определянето й – като глобална сума или процент от
главицата, на базата за начисляването й – съотношение
между задължението и предварително определеното
обезщетение за вредите, както и на уговорката или на
липсата на такава за плаващо нарастване на размера на
неустойката с оглед на продължителността на
неизпълнението, респ. възможни са и други критерии.
Изложените съображения за нищожност на
неустойката не следва да се отнасят и за клаузите за
неустойка за забава в изпълнението на договорно
задължение, в случаите на позоваване на нормата на
чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД единствено поради липсата на
уговорка за крайния срок, до който ще се начислява
неустойката.
Неустойката за забава обезщетява вредите на
кредитора за периода докато е налице състоянието на
неизпълнение на задължението на длъжника. Времето,
през което ще се начислява неустойката, е поставено
изцяло на волята и на отговорността на неизправния
длъжник. Забавеното неизпълнение предпоставя
определяне на неустойката за период и до размер, които
биха могли да бъдат ограничени единствено от
погасяването по давност на претенцията. Да се приеме, че
липсата на краен предел за начисляване на неустойката
накърнява моралните норми, означава индиректно да се
стимулира длъжника към виновното неизпълнение на
договорните задължения, основавайки се на възможността
при евентуален съдебен процес да иска клаузата за
неустойка да бъде прогласена за нищожна. Непосочването
в договора на краен срок, до който се дължи неустойката,
не нарушава, а в определени случаи би могло в по –голяма
степен да обезпечава точното изпълнение на
задълженията по договора. Такава клауза за неустойка е в
синхрон с общоприетото начало за добросъвестност в
гражданските и търговските взаимоотношения поради
обстоятелството, че продължителността на времето, за
което ще се дължи неустойката е поставено изцяло в

764
зависимост от неизпълнението на неизправната по
договора страна.
При търговските сделки, сключени между търговци,
неустойката не подлежи на намаляване поради
прекомерност – чл.309 от ТЗ. Законодателят е изключил
възможността за частично освобождаване от отговорност
на длъжника съгласно чл.92, ал.2, пр.1 от ЗЗД – при
съпоставяне на неустойката с размера на претърпените
вреди. Това е свързано с качеството на търговците на
професионалисти в дейността, във връзка с изпълнението
на която е уговорена неустойката, за разлика от
положението когато страни по сделката са нетърговци, при
които намира приложение правилото на чл.92, ал.1 ЗЗД за
намаляването й поради прекомерност. Това правило ще
намери приложение и при едностранните търговски сделки,
по които една от страните не е търговец, който в това си
качество може да се позове на прекомерност на дължимата
от него неустойка. Изключването на прекомерността, като
основание за намаляване на неустойката, сочи на
законодателна воля за придаване на наказателна функция
на неустойката по търговските сделки между търговци.
Правата и задълженията в отношенията между търговци
възникват на основание на свободното договаряне и при
презумпция за добросъвестност на страните.
Справедливостта, като общо правно правило и конкретното
й проявление и разбиране за всяка от страните, принципно
е предоставена за регулиране от съдоговорителите.
Разпоредбата на чл.309 от ТЗ е императивна и действието
й не би могло да бъде дерогирано от търговците, поради
което сключвайки търговска сделка същите са със
съзнанието, че уговорената неустойка не би могла да бъде
намалявана. В този смисъл, преценката за накърняване на
пределите на нравствената допустимост, би следвало да се
проведе чрез стриктно разграничаване на фактите и
обстоятелствата по конкретния случай – доколко същите са
относими към основанието за нищожност или установяват
прекомерност на неустойката.
Разбира се, и между търговци неустойката може да се
намали при съпричиняване на неизпълнението от страните
по договора – чл.83, ал.1 ЗЗД, както и когато не се касае до
пълно неизпълнение, а до частично такова или неправилно
изпълнение на задължението – чл.92, ал.2, пр.2 ЗЗД.
Неустойката не може да бъде намалявана поради
прекомерност, когато е уговорена за пълно неизпълнение, а

765
не и когато е налице някоя от формите на неправилно
/неточно/ изпълнение на главното задължение.

3.Практика на ВКС след ТР № 1/09г. на ОСТК.

а/Решения, в които е прието, че клаузата за
мораторна неустойка не е нищожна като противоречаща на
добрите нрави, като е преценен не само уговореният
размер, но и са тълкувани и други клаузи на договора, като
основният извод е, че нарастването на неустойката е
резултат на продължителността на забавата:
Реш.№ 107/25.06.2010г. по т.д.№ 818/09г. ІІ т.о. – 1%
дневно, Реш.№ 46/22.06.2010г. по т.д.№ 563/09г. І т.о. – 1%,
Реш.№ 99/08.07.2010г. по т.д.№ 984/09г. І т.о. – 0.3 %,
Реш.№ 227/07.09.2010г. по т.д.№ 409/09г. ІІ, Реш.№
27/09.09.2010г. по т.д.№ 419/10г. ІІ т.о. – 1/360 от основния
лихвен процент + 0.05 %, Реш.№ 168/12.10.2010г. по т.д.№
486/09г. ІІ т.о. – 1%, Реш.№ 196/06.12.2010г. по т.д.№
335/09 ІІ т.о. – 0.5%, Реш.№ 211/16.12.2010г. по т.д.№
244/09 ІІ т.о. – 0.06%, Реш.№ 217/22.12.2010г. т.д.№
243/09г. ІІ т.о. – 0.06%, Реш.№ 168/18.01.2011г. по т.д.№
1164/09г. І т.о. – 1%
б/Решения, в които е прието, че клаузата за
неустойка е нищожна поради противоречие с добрите
нрави:
-Реш.№ 123/17.11.2010г. по т.д.№ 698/09г. ІІ т.о. –
уговорена неустойка при сключване на сделка от
възложителя по договор за посредничество, която е в
размер, равняващ се на възнаграждението, което би
получил посредникът при сключване с негово знание на
предварителен договор за продажба.
-Реш.№ 247/11.01.2011г. по т.д.№ 115/10г. ІІ т.о. –
уговорена неустойка, платима при констатирани
недостатъци в извършените строителни работи, в двоен
размер на разноските за отстраняването им
-Реш.№ 210/30.12.2010г. по т.д.№ 777/09г. ІІ т.о. –
неустойка при неизпълнение на поето безсрочно
задължение на купувача по приватизационен договор да не
прехвърля имуществото, предмет на приватизационния
договор
-Реш.№ 208/29.12.2010г. по т.д.№ 585/09г. ІІ т.о. –
нищожна клауза за мораторна неустойка от 1% дневно,
като надвишаваща дори при минимална забава от 2-3 дни,
уговорена компенсаторна неустойка при пълно
неизпълнение.

766
VІ.Намаляване на неустойката поради прекомерност по
чл.92, ал.2 ЗЗД:
По реда на чл.290 ГПК ВКС се е произнесъл в
Реш.№65/14.04.2009г. по т.д.№ 589/08г. на ІІ т.о. за
критериите за намаляване на неустойката.
Изложени са съображения, че освен
обезпечителната и обезщетителна функции, неустойката
изпълнява и наказателна функция, тъй като кредиторът е в
правото си да претендира неустойка и когато вреди изобщо
не са настъпили, или не са настъпили в предвидения
размер. В този случай кредиторът не се обезщетява, тъй
като не е претърпял вреда, а длъжникът ще заплати
неустойка и тя ще бъде санкция за неговото неизпълнение.
Изхождайки от функциите на неустойката е прието, че
размерът на неустойката, не трябва, при намалението, да
се редуцира до размера на доказаните вреди, тъй като би
се игнорирала наказателната й функция. Това разрешение
би обезсмислило съществуването на самата неустойка –
защото отговорността за вредите може да се реализира и
по общия исков ред и без клауза за неустойка, макар и това
да е свързано с по-големи трудности при доказването.
Намаляването на неустойката следва да бъде
резултативна величина между начисления размер на
неустойката и вредите, но след като съдът прецени не
само размера на превишението на неустойката спрямо
вредата, но и съотношението й с цената на договора,
абсолютния й размер, дали кредиторът е могъл да избегне
вредите като положи грижата на добър стопанин /чл.83,
ал.2 ЗЗД/, както и да съобрази обичайната практика на
уговаряне на неустойка при договори от същия вид.

VІІ.Неустойка за забава и обезщетение по чл.86, ал.1

ЗЗД.
Реш.№ 225/29.04.2010г. по т.д.№ 838/08г. ІІ т.о.
Касационното обжалване е допуснато на основание
чл.280, ал.1,т.2 ГПК, въпроси, свързани с възможността
договорената между съконтрахентите неустойка за забава
да се дължи и при прекратяване на договора за
строителство поради пълното му изпълнение и от размера
на същата да бъде приспаднато предхождащото я
обезщетение за забавено изпълнение на това парично
задължение, присъдено на кредитора по реда на чл.86,
ал.1 ЗЗД.
Отговорът на състава на ВКС е, че при прекратяване
на договора за строителство, поради приемане на

767
изработеното не лишава кредитора от правото му на
обезщетение за забавеното изпълнение и когато е
уговорена мораторна неустойка, като форма на договорна
отговорност, тя може да се търси всякога щом елементите
от фактическия състав, който я поражда са осъществени.
Съображения са, че страните могат свободно да заместят
мораторната лихва с мораторна неустойка, както и
размерът на неустойката може да не бъде съобразен с този
на мораторната лихва, независимо дали го надхвърля или
е занижен спрямо него. Тълкуването на договора е
обосновало извод, че неустоечната клауза има и
санкционна функция, поради което същата може да се
претендира от кредитора, независимо от присъденото му с
влязло в сила решение, предхождащо предявения иск с
правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД, обезщетение по чл.86,
ал.1 ЗЗД за забавено изпълнение на това парично
задължение, щом размерът му е бил приспаднат от
исковата сума.
Реш.№ 230/13.07.2011г. по т.д.№ 1088/09г. ІІ т.о.
Касационното обжалване е допуснато по въпроса за
кумулиране неустойката за забава с обезщетение за
забава.
Даденото разрешение е, че по дефиниция на закона
неустойката обезпечава изпълнението на едно задължение
и определя размера на вредите, които без да доказва,
кредиторът може да претендира при неизпълнението му.
Това, обаче, не означава, че ако така уговорената с
договора неустойка не покрива понесените в резултат на
длъжниковото неизпълнение от изправния кредитор вреди,
то последният е лишен от правото да претендира пълното
им обезщетяване по общия исков ред. Направен е извод, че
само по себе си присъждането на неустойка за забава и
обезщетение за понесените от кредитора по - големи вреди
от длъжниковото неизпълнение на паричен дълг, не е
форма на недопустимо от закона кумулиране на неустойка
с обезщетение за забава, щом същата не е уговорена
изрично като пълна алтернативна на обезщетението по
чл.86, ал.1 ЗЗД - арг. от чл.92, ал.1, изр. 2 ЗЗД.
В Реш.№ 68/09.07.2012г. по т.д.№ 450/11г. І т.о. по
същия правен въпрос е направено разграничение между
кумулирането на неустойката и обезщетението по чл.86,
ал.1 ЗЗД и правилото на чл.92, ал.1, изр.2 ЗЗД, в следния
смисъл:
По правилата на чл.92 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е недопустимо
кумулирането на неустойка за забава за неизпълнение на

768
парично задължение с обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в
размер на законна лихва за същото неизпълнение.
Обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД се дължи и при
наличието на клауза за неустойка в договора между
страните, ако претенция за неустойката не е предявена и
длъжникът не е заплатил уговорената неустойка. В тази
хипотеза кредиторът е упражнил право на избор и
договорната неустойка не му се дължи.
Обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на
законната лихва за неизпълнение на парично задължение
може да се присъди и ако страните са уговорили в договора
неустойка за този вид неизпълнение и неустойката е
заплатена от длъжника или кредиторът претендира
заплащането на неустойка заедно с претенцията си за
обезщетение. В тези случаи, искът по чл.86, ал.1 ЗЗД е
основателен само за разликата между неустойката и по-
големия размер на законната лихва.
Уговорената неустойка за забава при неизпълнение
на парично задължение се подчинява на режима на чл.92
ЗЗД и отговорността на длъжника не следва да се счита за
ограничена до размера на неустойката. Съображенията за
това са: В разпоредбата на чл.92, ал.1, изр.2 ЗЗД
законодателят е предвидил възможност да се претендират
обезщетения и за по-големи вреди без разлика на вида на
неустойка – за пълно или за частично неизпълнение, за
парично или за непарично задължение. Възможността
неустойката да бъде намалявана по реда на чл.92, ал.2
ЗЗД изразява връзката между вредите и уговорената
неустойка и по аргумент, че неустойката може да се намали
поради прекомерност, то и отговорността на длъжника
може да надхвърля размера на неустойката.
За разлика от преките и предвидими вреди по чл.82
ЗЗД, вредата на кредитора при неизпълнение на парично
задължение е предположена от законодателя предвид на
естеството на паричното задължение – чл.81, ал.2 ЗЗД, по
отношение на което не може да настъпи невъзможност за
неизпълнение и се проявява само със забава на длъжника.
Законовата регламентация, че при забава в изпълнението
на парично задължение се дължи законната лихва, има за
цел обезщетяване на вредите от неплащане на паричната
сума, независимо от начина на евентуалното й
оползотворяване. Този извод се налага и от правилото на
чл.86, ал.1, изр.2 ЗЗД, а именно, че за действително
претърпените вреди в по-висок размер от законната лихва,

769
кредиторът може да иска обезщетение съобразно с общите
правила, т.е по реда на чл.82 ЗЗД.
В Реш.№ 65/16.07.2012г. по т.д.№ 333/11г. ІІ т.о. –
Касационното обжалване е допуснато по други въпроси, но
в съображенията по същество е прието различно
становище.
Когато страните са договорили неустойка за забавено
плащане вместо предвидената от закона лихва за забава
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, при неизпълнение на парично
задължение кредиторът има право да претендира само
неустойката, а на основание чл. 92, ал. 1, изр. второ ЗЗД
обезщетение и за по-големи вреди, като това обезщетение
не може да бъде съизмерено с размера на законната
лихва, тъй като с клаузата за неустойка в договора
съконтрахентите дерогират разпоредбата на чл. 86, ал. 1
ЗЗД.

ЗАДАТЪК И ОТМЕТНИНА.
По тълкуването на нормата на чл.93 ЗЗД ВКС е
постановил решения по реда на чл.290 ГПК. Тези решения
имат значение за правоприлагането от гледна точна на
практическите въпроси относно тълкуването на договорите
и отклонението от диспозитивното правило на чл.93 ЗЗД.
1.По въпроса: „Налице ли са предпоставките по
чл.93, ал.2 ЗЗД за връщане на задатъка в двоен размер,
ако платената от изправната страна авансова сума не е
изрично посочена в договора като задатък?” е
допуснато касационно обжалване и е постановено Реш.№
71/09.07.2010г. по т.д.№ 726/09г. І т.о.
За да отговори на въпроса, съставът на ВКС е коментирал
правната природа на задатъка, съпоставяйки го с други
институти на облигационното право, които изпълняват
също обезпечителна и обезщетителна функции.
Ако в облигационния договор страните изрично са
уговорили, че определена парична сума или вещ се
предава от едната страна на другата като задатък, то
волята на страните, че задатъкът изпълнява обезпечителна
и обезщетителна функции, не се нуждае от тълкуване. В
този случай, независимо, че би могла да липсва уговорка
задатъкът да се задържи или да се върне в двоен размер,
при неизпълнение на задълженията, правата на изправната
страна по чл.93, ал.2 ЗЗД възникват по силата на закона.
Ако в договора не е употребен термина „задатък”, то
волята на страните подлежи на тълкуване. За да се
приеме, че предаването на вещ или на парична сума

770
изпълнява ролята на задатък, то от уговорките на страните
следва да може да се направи обоснован извод, че
договорът съдържа клауза, аналогична по съдържание на
нормата на чл.93 ЗЗД.
Капарото /аванса/, задатъкът и отметнината имат
акцесорен характер спрямо главното задължение и
представляват предаване на вещ или на парична сума
между страните по договора.
Капарото е част от главното задължение, платимо
предварително и подлежащо на приспадане след
изпълнението. Авансът не изпълнява обезщетителна
функция и следва да се върне при неизпълнение.
Задатъкът има обезщетителна функция. При
неизпълнение на задължението даденият задатък може да
се задържи или да се претендира в двоен размер, след
като изправната страна се откаже от договора.
Отметнината по чл.308 ТЗ се губи или заплаща от
отказалата се страна, но това право е предоставено и на
неизправната по договора страна до започване на
изпълнението.
За да е налице уговорка за задатък договорът
следва да съдържа клаузи относно: предоставянето на вещ
или на парична сума и за последиците при неизпълнение
на задълженията – дали сумата подлежи на задържане ,
респ. връщане. С първата част от уговорката се установява
обезпечителната, а с втората – обезщетителната функция
на задатъка. Възможността за отказ от договора, според
терминологията на чл.93, ал.2 ЗЗД, следва да се разбира
като преустановяване на облигационната връзка чрез
разваляне на договора поради неизпълнение. За
развалянето не е необходимо спазването на правилата на
чл.87 ЗЗД и може да се осъществи и с конклудентни
действия – задържане на задатъка или предявяване на иск
за заплащането му в двоен размер. Свободата на
договаряне по чл.9 ЗЗД предоставя право на страните по
договора да уговорят специални правила относно отказа от
договора, както и за отговорността на неизправната страна.
Законът не забранява по един двустранен договор
функциите на задатъка да бъдат придадени на авансово
платените суми. В този случай, капарото би
представлявало част от възнаграждението или цената и ще
подлежи на приспадане при изпълнението, а при
неизпълнение – ще се задържи или върне в двоен размер.
Разрешението на ВКС е:

771
 „Предпоставките по чл.93, ал.2 ЗЗД за връщане на
задатъка в двоен размер, респ. задържането му, биха
могли да са налице и ако платената от изправната страна
авансова сума не е изрично определена в договора с
термина „задатък”. Съществуването на уговорка за задатък
се установява чрез тълкуване на договора. Ако договорът
съдържа клаузи, чрез които страните придават на авансово
платената сума обезпечителна и обезщетителна функции,
чрез изрично уреждане на последиците в случай на
неизпълнение, то предадената сума качеството и на
задатък.”
/Страните са имали уговорка, че при прекратяване
на договора по вина на изпълнителите авансовата сума се
възстановява в размера, в който е платена, а
обезщетението се равнява на законната лихва. Прието е че
е допустимо отклонение от нормата на чл.93, ал.2 ЗЗД –
връщане на задатъка, в размера, в който е заплатен, а не
на двойния му размер/.

2. Приетите разрешения са споделени в Реш.№

64/10.09.2012г. по т.д.№ 193/11г. ІІ т.о., по което
касационното обжалване е допуснато по въпросите:
„Императивна ли е разпоредбата на чл.93, ал.2 ЗЗД и в
тази връзка нищожна ли е на основание чл.26, ал.1,
пр.първо ЗЗД като противоречаща на закона договорна
клауза, предвиждаща при неизпълнение връщане на
дадения задатък над посочения в закона двоен размер?”.
Съставът е изложил съображения и е дал отговор,
че обвързването на конкретен договор със задатък както и
определянето на размера му е израз на автономията на
волята на договарящите страни. Диспозитивният характер
на нормата на чл.93 ЗЗД произтича от предоставената на
страните възможност да договарят нещо различно от
предвиденото в закона, както и че съществуването на
уговорка за задатък се установява чрез тълкуване на
договора. Уговорката за задатък, неговият вид и размер и
условията, при които се дължи връщането му, не са
ограничени от повелителни норми на закона, поради което
уговарянето на задатъка, различен от посочения в ал.2 на
чл.93 ЗЗД размер, не води до нищожност на договорната
клауза.
/В случая, уговорката в договора е била даденият
задатък да бъде върнат в троен размер./

772
 3.Задатък при договор за търговска продажба с
предварително плащане на цената.
По въпроса за предпоставките, при които купувачът по
договор за търговска продажба с предварително плащане
на цената може да иска връщане на авансово платената
цена като задатък на основание чл.334, изр.3 от ТЗ във вр.
с чл.93, ал.2 от ЗЗД, е постановено Реш.№ 206/07.12.2010г.
по т.д.№ 623/09г. ІІ т.о., а именно: /1/да е спазена
писмената форма по чл.334, изр.1 от ТЗ на уговорката за
предварително плащане на цената; /2/цената да е платена
от купувача в съответствие с постигнатата уговорка; /3/да
не е изпълнено задължението на продавача за предаване
на стоката по причина, за която продавачът отговаря;
/4/купувачът да се е отказал от договора; и /5/страните да
не са дерогирали изрично значението на авансово
платената цена на задатък в случай на договорно
неизпълнение.
4. Уговорка за задатък при неизпълнение на
задължения по предварителен договор, което
представлява основание за отказ от договора.
В Реш.№ 775/16.02.2011г. по гр.д.№ 906/09г. на ІV г.о. е
прието, че страните могат да уговорят и връщане на
даденото капаро при неизпълнение на поети с договора
задължения за деклариране на определени обстоятелства
и за въздържане от определени действия.
5. Отказ от договора с конклудентни действия.
Когато преди изпълнението на един договор, страната
върне полученото капаро /задатък/ в двоен размер и това
връщане се приеме от насрещната страна, то налице е
разваляне на договора по взаимно съгласие на страните.
Действително, функцията на задатъка е да обезпечи
изпълнението на договора, а при неизпълнение, изправната
страна, дала задатъка, може да иска изпълнение, ведно с
обезщетение за действително претърпени вреди или при
отказ от договора да иска връщане на задатъка в двоен
размер. Когато страната получила задатъка, върне същия в
двойния му размер и далият задатъка приеме това
връщане, то тези действия сочат на отказ от договора – за
развалянето му при взаимно съгласие, след което приелият
обратно задатъка в двоен размер не може да се
претендира изпълнението му. - Реш.№ 474/13.07.2010г. по
гр.д.№ 457/09г. ІV г.о.
6. Преклудиращото действие на влязло в сила
съдебно решение по чл.93 ЗЗД по отношение на

773
възражение за нищожност на договора, в което съществува
уговорка за задатък.
Съгласно Реш.№ 115/10.01.2012г. по т.д.№ 883/10г. І
т.о., ако с влязло в сила решение длъжникът е осъден да
заплати в двоен размер или да върне задатък, уговорен в
договор между страните, в друго гражданско производство,
в което кредиторът претендира заплащането на
обезщетение за вреди от неизпълнението по същия
договор на основание чл.82 ЗЗД, възражението на
длъжника за нищожност на сделката, основано на факти,
които са възникнали до приключване на устните състезания
в производството по иска по чл.93, ал.2 ЗЗД, е
преклудирано.
Съображения са, че по осъдителен иск по чл.93, ал.2
ЗЗД за заплащане на задатък в двоен размер или за
връщане на платен задатък, ищецът доказва договора,
както и че се е отказал от същия поради неизпълнението на
задълженията на ответника, размера и плащането на
сумата на задатъка. Силата на пресъдено нещо при
уважаване на иска се разпростира относно вземането,
предявено съгласно нормата на чл.93, ал.2 ЗЗД, и
съобразно заявения му размер. Преклудиращото действие
на силата на пресъдено нещо се отнася до фактите, които
биха представлявали основание за погасяване или
несъществуване на вземането за задатък, така и до факти,
от които могат да се изведат основания за нищожност на
договора поради акцесорния характер на задатъка спрямо
главното задължение.
/ВКС не е разгледал въпроса за основателността на
претенцията по чл.82 ЗЗД, тъй като с въззивното решение
договорът е бил обявен за нищожен поради противоречие
със закона. Решението е отменено и делото е върнато за
ново разглеждане./

7.Намаляване на задатъка.
ТР № 142-3/11.11.1954г. на ОСГК /не представлява
задължителна практика/ приема, че съдът може да намали
задатъка по чл.93 ЗЗД, ако той е прекомерно голям, както
това може да направи при неустойката съгласно чл.92 ЗЗД.
Съображенията са изведени от функциите на задатъка,
поради което е прието, че това е институт напълно
аналогичен на неустойката и следва да се прилага
правилото на чл.92, ал.3 /сега чл.92, ал.2/ ЗЗД и ако
задатъкът е прекомерно голям в сравнение с претърпените

774
вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или
отчасти.

8.Кумулиране на задължение за връщане на

задатък в двоен размер и неустойка.
В Реш.№ 137/20.04.2011г. по гр.д.№ 1161/10г. ІІІ г.о.
произнасянето е по допуснато касационното обжалване по
въпроса за допустимост на уговорката наред със
задължение за връщане на задатък в двоен размер /чл. 93
ал.2 ЗЗД/ кумулативно да се дължи и неустойка /чл. 92 от
ЗЗД / в случай , че двете обезпечения са уговорени за
неизпълнение на едно и също действие, свързано с
конкретно поето задължение на продавача по
предварителен договор да се гарантира, установи или
докаже едно правно положение, имащо значение за
правата на насрещната страна-купувач след сключване на
окончателен договор, но същевременно и задължение за
действие , даващо право на отказ от договора при
неизпълнението му.
Даденото разрешение от състава на ВКС е, че
вредата, която изправната страна свързва с отказа си от
договора при включена клауза за задатък съгласно чл.93
ал.1 от ЗЗД, се обезщетява със задържането на задатъка
или връщането му в двоен размер в полза на изправната
страна, което лишава от основание иска за неустойка,
ако такава е санкционно уговорена за същото
неизпълнение от страна на получилия задатъка.
Аргументите са, че с приемането на капарото в
двоен размер договорът не се разваля поради
неизпълнение по чл.87 ЗЗД, а заради отказа от него, на
основата на съгласие относно правното положение същият
да не поражда други свързани с конкретното неизпълнение
последици, освен тези по чл. 93 ал.2 , пр.2 ЗЗД.

9.Погасителна давност.
Разпоредбата на чл.111, б.”б”ЗЗД, предвиждаща
изрично тригодишна давност за погасяване на вземанията
за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор, не се
прилага за вземанията за задатък. - Реш.№ 521/29.06.09г.
по гр.д.№ 25/08г. на ІV г.о./по ГПК /отм./
Вземането за задатък се погасява с изтичането на 5-
годишна давност съгласно чл.110 ЗЗД. Началният момент
на давността ще бъде отказа от договора от изправната
страна, която е дала задатъка при неизпълнение на

775
задължението от противната страна – чл.93, ал.2, изр.2
ЗЗД.

10.Отметнина.
Институтът на отметнината, изрично уреден в чл. 308 ТЗ, се
прилага и в отношенията между нетърговци. - Реш.№
474/13.07.2010г. по гр.д.№ 457/09г. ІV г.о.
Това разрешение е възприето и в Реш.№
98/08.06.2011г. по т.д.№ 931/10г. на ІІ т.о. за задължения,
произтичащи от предварителен договор, като е тълкувано
понятието „не е започнало изпълнението”, употребено в
нормата на чл.308 ТЗ.
Ако в предварителния договор е поето само задължение за
сключване на окончателен договор и изпълнението се
осъществява с еднократен акт, уговорката са отметнина се
прилага, тъй като изпълнението не е започнало.
Ако в предварителния договор са поети и други задължения
– предварително предаване на вещта от продавача на
купувача и авансово плащане на част от цената, то
изпълнението на договора е започнало, доколкото тези
допълнителни клаузи са неразделна част от договора и
регулират същите правоотношения, поради което никоя от
страните не може да се откаже от договора съгласно
уговорката за отметнина.

ОБЕЗЩЕТЕНИЯ ПРИ ДОГОВОРНО НЕИЗПЪЛНЕНИЕ.

І.Граници на гражданската отговорност.

Гражданската отговорност при неизпълнение на
договорно задължение има обезщетителна функция. При
договорно неизпълнение в правната сфера на кредитора
настъпват неблагоприятни правни последици в резултат на
неосъществяването на дължимата и очаквана позитивна
промяна в имущественото му състояние. Кредиторът е
сключил договора с цел настъпването на тази промяна.
Неизпълнението, като резултат, представлява
неосъществяване на интереса на кредитора от
изпълнението, или накърнява позитивния му интерес.
Съответно при договорно неизпълнение чрез ангажиране
на отговорността на длъжника за защита на нарушения
позитивен интерес на кредитора, гражданската отговорност
изпълнява обезщетителната си функция.
При деликната или извъндоговорна отговорност се
обезщетяват вредите на кредитора от накърняване на

776
негативния му интерес. Това е интересът за запазване на
съществуващото положение без да настъпва промяна в
действителността или в правната сфера на кредитора.
Нарушаването на негативния интерес, по принцип,
изключва неизпълнението на предшестващо облигационно
отношение.
Разграничението между договорната и
извъндоговорната отговорност, предвид защитата на
накърнения позитивен и съответно негативен интерес, има
практическо значение с оглед на фактическите състави, от
които произтича отговорността при договорно
неизпълнение и вида и размера на вредите, подлежащи на
обезщетяване.

ІІ.Фактически състав на обезщетението за вреди по

чл.82 ЗЗД.
Основният фактически състав на отговорността при
договорно неизпълнение е уреден в нормата на чл.82 ЗЗД.
Съгласно правилото на чл.79, ал.1 ЗЗД, ако
длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът
има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за
забавата или да иска обезщетение за неизпълнение.
Посоченото „обезщетение за неизпълнение” е уредено в
разпоредбата на чл.82 ЗЗД и това е обезщетение за
компенсаторните вреди, което не може да се кумулира с
иск за реално изпълнение.
По въпросите на вида на вредите, които подлежат на
обезщетяване, причинната връзка, вината,
противоправността, съществува правна доктрина, в която
същите са подробно анализирани. В съдебната практика
решаването на тези въпроси е свързано с приетите за
установени факти и обстоятелства по конкретния правен
спор, предвид и на твърденията и възраженията на
страните. Предмет на настоящото изложение е практиката
на ВКС, която дава казуално тълкуване на нормата на чл.82
ЗЗД и е със задължителен за съдилищата характер
съгласно ТР № 2/10г. от 28.09.2011г. на ОСГТК на ВКС.
В практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290
ГПК е налице произнасяне по въпроса са “претърпяната
загуба” и “пропусната полза” в контекста на
разграничението между двата вида имуществени вреди,
които подлежат на обезщетяване при договорно
неизпълнение. Произнасянето е относимо не само към
тълкуването на законовите понятия, в който смисъл това
тълкуване е в съответствие с правната теория, а преди

777
всичко до възможните проявни форми на вредите по
конкретни правни спорове и доказването им в процеса.

1. По въпроса за “претърпените загуби”:

Реш.№ 73/27.07.10г. по т.д.№ 897/09г. І т.о.
Касационното обжалване е допуснато по въпроса:
При неизпълнение на задължение по двустранен договор,
когато същото е извършено от трето лице срещу уговорката
за заплащане на по-висока цена, следва ли да бъде
доказано плащане по второто правоотношение, за да се
приеме, че са настъпили вреди или е достатъчно да бъде
доказано определянето на по-висока цена?
Конкретният казус е: С договор за превоз длъжникът –
превозвач е поел задължение за осъществи превоз на
товари срещу уговорено възнаграждение в размер на 4450
лв. Превозвачът не е изпълнил задължението и кредиторът
е сключил договор с друго лице за превоз на същия товар
по същата дестинация срещу възнаграждение в размер на
5500 лв. Разликата между уговореното възнаграждение по
договора с ответника и възнаграждението за превоза, който
е осъществен, в размер на 1050 лв. е претендирана като
обезщетение за неизпълнение по чл.82 ЗЗД.
Даденият отговор от състава на ВКС е: При неизпълнение
на задължение по двустранен договор, когато същото е
извършено от трето лице срещу уговорката за заплащане
на по-висока цена, длъжникът отговоря по чл.82 ЗЗД за
обезщетяване на претърпените загуби, ако кредиторът е
изправна страна по второто правоотношение, т.е. ако е
доказано реалното намаляване на актива му вследствие на
неизпълнението. Намалението би могло да се изразява в
погасяване на задължението чрез плащане, но това не е
единственият способ за установяване на реалните вреди, а
следва да се извършва преценка за всеки конкретен
случай.
В съобразителната част на решението на ВКС е
тълкувано понятието “претърпяна загуба”:
Обезщетението по чл.82 ЗЗД при неизпълнение на
договорно задължение обхваща претърпяната загуба и
пропуснатата полза, доколкото те са пряка и
непосредствена последица от неизпълнението и са могли
да бъдат предвидени при пораждане на задължението.
Елементите на фактическия състав включват
неизпълнение на задължението по двустранен договор по
причина, която може да се вмени във вина на длъжника и
изправност на насрещната страна. Отговорността по чл.82

778
ЗЗД е обусловена от настъпването на вреда, която да е в
причинна връзка с неизпълнението. Договорната
отговорност за обезщетяване на вредите от
неизпълнението е ограничена до преките и предвидими
вреди. Това са вредите, настъпили като безусловен или
закономерен резултат от неизпълнението, и които
нормалният и здрав човешки разум би трябвало да допусне
при пораждане на задължението.
“Претърпяната загуба”, като елемент от фактическия
състав на обезщетението за вреди, е вид имуществена
вреда, изразяваща се в намаляване на имотното
състояние на кредитора след неизпълнението. Разликата
между имуществото след неизпълнението и
икономическото положение, което кредиторът би имал ако
задължението би било изпълнено, формира размера на
претърпяната загуба.
Разграничението с пропуснатите ползи, вторият вид
имуществени вреди, които подлежат за обезщетяване, се
изразява в това, доколко вредите са обективирани като
резултат на неизпълнението. Претърпените загуби
представляват реалните, ефективни вреди, изразяващи се
в намаляване на актива на имуществото на кредитора.
Пропуснатите ползи са само определяеми въз основа на
опита и обичаите в практиката – при тях вредата произтича
от нереализиране на възможност за увеличаване на
актива на имуществото на кредитора.
В този смисъл, по претенцията за заплащане на
обезщетение за претърпени загуби кредиторът следва да
докаже: /1/настъпването на реална вреда, довела да
негативна промяна в имущественото му състояние, която е
/2/в пряка причинна връзка с неизпълнението на длъжника,
както и че /3/тази щета не би била налице, ако
задължението беше изпълнено.
В хипотеза, при която кредиторът е сключил договор
с трето лице за изпълнение на неизпълненото от длъжника
задължение, загуби по чл.82 ЗЗД ще са налице, ако
сделката между кредитора и неговия съконтрахент е
реализирана. Задължението е изпълнено от третото лице
срещу насрещна престация, довела до намаляване на
имущественото състояние на кредитора. Намаляването на
актива следва да има реален резултат – кредиторът да е
изправна страна по последващата сделка. Неизпълнението
на задължението на кредитора по договора с третото лице
представлява непогасено задължение от кредитора,
реализирането на което е предмет на бъдещи отношения с

779
третото лице. Това задължение би могло да бъде
опростено или погасено по давност, при което реална
вреда – намаляване на актива, да не настъпи за кредитора.
Задължението би могло да се новира, да се компенсира,
разсрочи, поради което преценката за настъпването на
реалните вреди се извършва за всеки конкретен случай.

2. По въпроса за “пропуснатите ползи”.

Реш.№ 156/29.11.2010г. по т.д.№ 142/10г. І т.о.
Касационното обжалване е допуснато по въпроса:
Следва ли при претенция за пропуснати ползи като вреди,
които подлежат на обезщетяване по силата на чл.82 ЗЗД,
да съществува сигурност за увеличение на имуществото
или същото може да се предполага?
Конкретният казус е: Договор за строителство, по
който изпълнителят не е предал в завършен вид обектите,
предмет на договора, на уговорения падеж. Претенцията е
за обезщетение за пропуснати ползи, изразяващи се в
наемна цена, определена според пазарната цена на
правото на ползване, за обектите, която ищците –
възложители биха получили, ако ги отдаваха под наем.
Даденият отговор от състава на ВКС е, че:
Печалбите биха имали характер на пропуснати ползи по
смисъла на чл.82 вр. чл.79, ал.1 ЗЗД само в случай, че
получаването им е сигурно, предвид установяване на
други, осуетени от забавеното изпълнение на ответника
правоотношения, в случая на сочени в исковата молба
наемни правоотношения. Пропуснатите ползи, за които се
претендира обезщетение трябва да имат качеството на
реалност и сигурност, те не са хипотетични вреди.
Реалността им се разкрива само в доказаната възможност
да бъде увеличено имуществото, поради договорно
неизпълнение, а не чрез логически предположения за
закономерно настъпване на това реално увеличение.
Т.е. реалността на вредите е обвързана и със
сигурността да настъпи увеличение на имуществото.
По аналогичен казус са постановени:
Реш.№ 691/14.11.08г. по т.д.№ 351/08г. ІІ т.о.
Реш.№61/11.05.09г. по т.д.№ 559/08г. ІІ т.о.
Изложените съображения са, че построяването и
въвеждането в експлоатация на процесната жилищна
сграда, за ищеца, на който се дължи прехвърляне
собствеността върху описаните в сключения с праводателя
на същия договор обекти – жилище и гараж е ноторно, че
се явява реална и основателно очаквана от него, като

780
собственик, възможност да увеличи имуществото си,
поради което неправилно е счетена за недоказана
претърпяната под формата на пропусната полза вреда.
Доколкото правото на ползване е съставна част –
необходим елемент от съдържанието на субективното
право на собственост, то забавата на длъжника, лишила
собственика кредитор от признатата му от закона правна
възможност да извлича полезните свойства на вещта
всякога има характер на такава пропусната полза и тя се
съизмерява със средната пазарна наемна цена. Това е така
защото правомощието на собственика да ползва вещта,
упражнявано с фактически и правни действия по
необходимост включва и възможността да придобива
доходи от същата, вкл. граждански плодове.
При констатирано противоречие в практиката на ВКС,
състав на ВКС сезира ОСГТК и е постановено:
3.Тълкувателно решение № 3/2012г. от 12.12.2012г. на
ОСГТК на ВКС.
При предявен иск по чл.82 ЗЗД за обезщетяване на
вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от
забавено изпълнение на задължение за изграждане на
обект, трябва да съществува сигурност за увеличение на
имуществото на кредитора, която сигурност не се
предполага.

В обобщение:
ВКС е направил съпоставка между “претърпяната загуба” и
“пропусната полза”, която се изразява в:
1/. Извършваната съпоставка в имущественото състояние
на кредитора:
При “претърпяната загуба” се извършва съпоставка между
имущественото състояние на кредитора след /при
неизпълнението и имущественото му състояние, ако
задължението би било изпълнено, т.е. разликата има за
резултат намаляване на актива.
При “пропуснатата полза” се извършва съпоставка между
имущественото състояние на кредитора след /при
неизпълнението и състоянието, в което би се намирало
имуществото на кредитора, ако задължението е било
изпълнено точно, т.е. разликата представлява пропусната
възможност, липсата, осуетяването на увеличението на
имуществото.
2/. Значението на реалността на вредите:
При “претърпяната загуба” реалността се изразява в
действително настъпилата вреда, представляваща

781
намаляване на имуществото на кредитора, а не само
възможността такова намаление да настъпи.
При “пропусната полза” реалността е обвързана със
сигурността, т.е. доказаната възможност за увеличение на
имуществото, която е било осуетена от неизпълнението.
3/. Доказване
При “претърпяната загуба” доказването включва
осъщественото намаляване на актива на кредитора.
При разгледаната хипотеза в Реш.№73/10г. това са:
- Възникването и съществуването на друго
правоотношение /за удовлетворяване на идентичен
кредиторов интерес/.
- Да е изпълнена насрещната престация на третото
лице по това правоотношение, т.е. за кредитора да е
възникнало задължение.
- Кредиторът да е изправна страна по това
правоотношение.
При “пропусната полза” според ТР №3/12г. това са:
- Факта на създадено между кредитора и трето лице
правоотношение /по повод на ползване или разпореждане
със същия обект/
- Осуетяването на изпълнението по това
правоотношение поради забавата на длъжника.
- Или при конкретните пазарни условия в периода на
забавата, че е съществува реална възможност за отдаване
на имота под наем, за получаването на доходи от
използването му за търговска дейност или за изгодно
разпореждане с него, т.е. съществува реална възможност
за сигурно увеличаване на имуществото, която е осуетена
поради неизправността на длъжника.
Значението на ТР №3/12г. от 12.12.2012г. на ОСГТК
на ВКС се изразява и в посочване на възможни хипотези на
пропуснати ползи от забава при изграждането на обект:
- Граждански плодове от наем – предоставяне за
възмездно ползване на друго лице.
- Доходи чрез използване на обекта за
осъществяване на търговска дейност.
- Разпореждане с обекта при изгодни условия.
Увеличение на имуществото на кредитора не би
настъпило в хипотезата на ползване на обекта от самия
кредитор и поради това лишаването му от тази възможност
не може да има за последица пропускането на полза.

782
 4.Неимуществени вреди.
Въпросът за обезщетяване на неимуществените
вреди в случай на договорно неизпълнение е поставен в
правната теория. Становищата са от пълното отричане на
възможността да бъде присъдено обезщетение за
неимуществени вреди, така и допустимост на присъждане
на обезщетение, но в случаите, когато е настъпил друг
юридически факт, който е от значение за правоотношение,
в който случай се коментира кумулирането на договорна и
деликтна отговорност, така и са изразени становища за
ангажиране на отговорността на длъжника за репариране
на причинени неимуществени вреди от договорно
неизпълнение.
В съдебната практика бе последователно
застъпвано становището, че неимуществените вреди не
подлежат на обезщетяване в случаите на договорно
неизпълнение.
Същинският въпрос е:
Основателна ли е претенция за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди, когато деянието
/юридическия факт/, от който те са настъпили представлява
форма на неизпълнение на договорно задължение?
Този въпрос е бил поставен и по реда на чл.290 ГПК е
постановено Реш.№ 547/23.07.2010г. по гр.д.№ 1025/09г.
ІV г.о.
Даденият отговор е в смисъл, че фактите и
обстоятелствата, при осъществяването на които правният
субект е претърпял вреда, определят основанието, от което
тя произхожда. Ако увреждането е в пряка причинна връзка
с пълното неизпълнение, лошото или неточно изпълнение
на задължения по договор, то и отговорността, вкл. и
обезщетението за изправната страна, са следствие на
договорно правоотношение. Договорна е още
отговорността, произтичаща от всяка друго съществуващо
облигационно отношение, възникнало в тежест на
длъжника. Когато увреждането не е резултат на
неосъществяване на очакван резултат по едно
съществуващо облигационно отношение, а неизпълнение
на общото задължение на всички към всеки, произтичащо
от закона, да не се вреди другиму, тогава отговорността е
деликтна.
/В случая, е бил сключен договор за закупуване на
семейно гробно място за вечни времена, по който
продавачът е длъжен да осигури правото на ползване
върху придобитото място и да не полага друг покойник в

783
него. Това не е сторено. Предявеният иск на деликтно
основание е отхвърлен./
По въпроса за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди е и Реш№ 429/28.06.2010г. по
гр.д.№ 944/09г. ІІІ г.о.
С това решение е присъдено обезщетение за
неимуществени вреди вследствие неправомерно
начисляване на суми за доставена топлинна енергия,
изразяващи се в неудобства, провокирани от
необходимостта да се обикалят институции, напрежение,
притеснение, негативни емоции. Прието е, че е осъществен
състав на деликтната отговорност.
/Ищецът е бил настанен в жилището след сключване
на договора за дялово разпределение в етажната
собственост. В исков процес ищецът е установил, че
неправилно са начислени суми за ползвана топлинна
енергия. В мотивите на решението е било прието, че всички
отоплителни тела са били демонтирани, а щранг – лирата,
за която е направено начислението, въобще не е била
предвидена по проект, както и нямало поставени
индивидуални разпределителни вентили./
С Реш.№ 167/11.11.2011г. по т.д.№ 222/09г. ІІ т.о. е
отхвърлена претенция за неимуществени вреди,
произтичащи от неизпълнение на туроператор за
предоставяне на туристическа услуга по съображения, че
претърпените морални вреди са пряка и непосредствена
последица от виновно неизпълнение на задължение по
този договор, обстоятелство, което изключва ангажиране на
гражданската отговорност според практиката на ВС и ВКС.
Изводът от тези решения е, че присъждането на
обезщетение за неимуществени вреди е възможно само
ако от фактите по делото се приеме, че е осъществен
състав на деликтната отговорност.
От значение за разрешаване на въпроса за
възможността да се присъди обезщетение за
неимуществени вреди е и Реш.№ 229/14.08.2012г. по т.д.№
897/10г. ІІ т.о., по което касационното обжалване е
допуснато по въпросите, свързани с възможността за
обезщетяване неимуществените вреди при договорна
отговорност и за обхвата на същата.
Конкретният казус е по договор за предоставяне на
мобилни услуги, по който мобилният оператор е прекъснал
изходящите и входящите съобщения на потребителя,
независимо че дължимите сума за ползвани услуги са били
заплатени.

784
Даденият отговор от състава на ВКС е: Обезщетимостта на
неимуществените вреди е допустима и при договорната
отговорност, при наличие на законовите предпоставки за
обезвреда, като дължимото обезщетение за същите се
определя от съда по справедливост, съгласно общото
законово правило на чл.52 ЗЗД.
Съображенията са изведени от:
/1/липсата на изрична законова забрана да се обезщетяват
неимуществените вреди при договорна отговорност, така и
/2/съдържанието на самата разпоредба на чл.82 ЗЗД,
даваща достатъчно опора за присъждане на обезщетение
за неимуществени вреди.
Направено е тълкуване на употребения термин „полза", а
не „печалба", като печалбата е относима преди всичко към
парично оценими блага, поради което е формиран извод,
че обезщетимостта на неимуществените вреди и при
договорна отговорност не е изключена. За пълнота следва
да се отбележи, че за разлика от останалите аргументи в
подкрепа на тезата, че и при договорната отговорност може
да се обезщетяват неимуществени вреди, причинени от
неизпълнението, посоченият аргумент не е издържан, тъй
като пропусната полза е имуществена вреда, изразяваща
се в пропускане на възможността да се увеличи
имуществото на кредитора и не може да се приеме за
относима към неимуществените вреди, които търпи
кредитора.
Изразено е становище, че и неимуществените
вреди могат да бъдат пряка и непосредствена последица
от неизпълнението на договор, поради което не би могло да
се приеме, че нормата на чл.82 ЗЗД не е визирала и
неимуществените вреди, както и че тези вреди могат да
бъдат предвидени при пораждане на задължението, като
конкретизацията им е винаги фактически, а не правен
въпрос и подлежи на установяване във всеки отделен
случай.
Оттук е направен извод, че изключването на
отговорността за причинени неимуществени вреди не
следва да се извежда per argumentum a contrario, както и
да се приема, че законът не ги допуска и че волята на
законодателя е да изключи обезщетяването им при
договорната отговорност.
Направен е анализ на вредите, които подлежат на
обезщетяване според нормата на чл.82 ЗЗД, което
определя размера на вредите, а именно, че „претърпяната
загуба" и „пропуснатата полза" не са самостоятелен вид

785
вреди, лимитативно изброени от законодателя, за които се
дължи обезщетение от длъжника, а са пределните
граници в които обезщетението от последния е дължимо
относно имуществените вреди..
Оспорен е аргументът за необезщетимостта на
неимуществените вреди, извличан от систематичното
място на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, доколкото това е и
въпрос на използвана от законодателя правна техника на
определен етап както от развитието на правната наука,
така и от развитие на европейското законодателство.
Нормата на чл.52 ЗЗД е тълкувана като прогласяваща общ
правен принцип, а именно, че обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост, който следва да може да бъде приложен
всякога, когато възникват морални вреди, подлежащи на
обезвреда, поради което отсъства законова пречка за
приложимостта му по аналогия и в разглежданата хипотеза
на чл.82 ЗЗД.
Това решение е от значение и за характера,
проявлението на неимуществените вреди, които подлежат
на обезщетяване.
До този момент обезщетение се присъждаше за болки и
страдания от телесни увреждания, от смърт на близък
човек и от неизпълнено обещание за женитба, т.е. при
липса на договорна връзка. Предвид на даденото
разрешение за обезщетяване на неимуществените вреди
при договорна отговорност, следва да се съобрази и
тълкуването на ВКС досежно вида и обхвата на
неимуществените вреди:
/1/моралните и нравствени ценности у личността,
/2/привързаността в социалното общуване.
/3/терзания, те могат да бъдат нравствени, емоционални,
психически или психологически, като към тях се включват и
физическите болки и страдания,
/4/създадените неудобства в завишена спрямо
нормалните такива степен, които водят било до битово
пренатоварване на личността, било в създаване на
правнозначим за отговорността дискомфорт.
/5/накърняване доброто име на личността в обществото.
По един и същ въпрос за обезщетяване на
неимуществени вреди, произтичащи от прекъсване на
електрозахранването на потребител са постановени
решения в ВКС, с които се отрича възможността да се
присъди обезщетение при договорно неизпълнение -
Решение № 192/20.01.2011г. по т.д.№ 1057/09г. на ВКС, ТК,

786
ІІ отд. и за присъдено обезщетение за неимуществени
вреди от договорно неизпълнение -Решение №
179/08.09.2010г. по т.д.№ 656/08г. ВКС, ТК, ІІ отд. е
С оглед на констатираното противоречие състав на
ВКС е сезирал ОСГТК на ВКС за постановяване на
тълкуването решение и е поставено решение ТР №
4/29.01.2013г. по тълк.д.№ 4/2012г. на ОСГТК :
Отговорността на обществения снабдител - енергийно
предприятие, когато неправомерно - в нарушение на
предвидените предпоставки в общите условия към
договора - е прекъснал електроснабдяването на
потребителя, е договорна и на това основание може да
бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди,
доколкото те са пряка и непосредствена последица от
неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при
пораждане на задължението, а когато е установена
недобросъвестност на длъжника – обезщетението е за
всички преки и непосредствени неимуществени вреди.

ІІІ.Обезщетение по чл.88, ал.1, изр.2 ЗЗД.

Съгласно чл.88, ал.1, изр.2 ЗЗД кредиторът има
право на обезщетение за вредите от неизпълнението на
договора.
В правната теория съществува спор относно вида на
отговорността по чл.88, ал.1, изр.2 ЗЗД – дали същата е
договорна или извъндоговорна или съответно дали чрез
реализирането на същата се защитава накърнен негативен
или позитивен интерес.
Спорът има значение за това кои вреди подлежат на
обезщетяване и съответно коя норма следва да се приложи
– дали разпоредбата на чл.82 ЗЗД или на чл.51, ал.1 ЗЗД
/Обезщетение за дължи за всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането/.
В практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290
ГПК, са разгледани следните въпроси и са дадени
разрешения:
1.Дължи ли се обезщетение за ползването на продадена
вещ с недостатъци за времето от сключването на договора
и предаване на вещта до развалянето на договора?
В Реш.№ 30/25.03.2010г. по т.д.№ 561/09г. І т.о. е прието,
че при развален договор за покупко – продажба на движима
вещ поради неотстранени недостатъци в същата вещ на
основание чл.87, ал.2 ЗЗД вр. чл.113, ал.2 ЗЗП няма
основание да се приеме, че ползването на вещта, предмет
на разваления договор, следва да бъде овъзмездено по

787
възражение за прихващане от продавача. Вярно е, че
развалянето има обратно действие – чл.88 ,ал.1 ЗЗД, но в
случая се касае за разваляне на договор по специален ред,
уредено в специалния закон- ЗЗП, целящ и регламентиращ
защитата на правата на потребителите – чл.1 ЗЗП.
Процесният договор за покупко – продажба на движима
вещ, показала недостатъци, рекламирани от купувача пред
продавача и неотстранени от него в законния срок, с оглед
на което за купувача е възникнало правото да развали
договора и да иска възстановяване на заплатената сума –
чл.113, ал.2 ЗЗП. Следователно е налице виновно
поведение на продавача, а не на купувача, от което
виновно поведение продавачът не би могъл да черпи
изгодни последици за себе си, изразяващи се в заплащане
на обезщетение от купувача за ползването на показалата
недостатъци вещ, рекламирана, но неприведена в
съответствие с договора от продавача. Това решение
почива и на общия принцип в правото, че никой не може
да черпи права от собственото си виновно поведение.
Извод: Развалянето има обратно действие, но
ползването на вещта не е без основание, предвид
виновното поведение на продавача, което е послужило като
основание за разваляне на договора, поради което не му се
дължи обезщетение за ползване на продадената вещ за
времето от сключването на договора и предаването на
вещта до развалянето на договора.
2. За съпоставката между реалното изпълнение и
обезщетението при развален договор по чл.88, ал.1, изр.2
ЗЗД.
В Реш.№ 193/27.06.2012г. по гр.д.№ 1259/11г. ІІІ г.о.
е прието, че при настъпил преобразуващ ефект на
развалянето, кредиторът не може да търси реално
изпълнение заедно с мораторно обезщетение, съответно
компенсаторно обезщетение. Ако кредиторът се насочи към
иск за изпълнение, той не може да търси обезщетение
вместо изпълнение. Ако е поискал компенсаторно
обезщетение, той не може да търси изпълнение на
началната престация – чл.79 ЗЗД.
Изводите на ВКС преповтарят законовия текст, но
значението на дадения отговор следва да търси в
контекста на фактите по конкретното дело. С влязло в сила
решение по чл.79, ал.1 ЗЗД е присъдено компенсаторно
обезщетение, като е констатирано неизпълнението и
развалянето на договора, както и е уважен иск за
заплащане на обезщетение за пропуснати ползи от

788
неотдаването под наем на обекта, предмет на договора за
изработка от датата на падежа на задължението за
предаване на обекта до датата на предявяване на исковата
молба. Предмет на делото е била претенция за
обезщетение за пропуснати ползи от неотдаването под
наем на обекта за последващ период.
/Съставът на ВКС е отменил въззивния акт и върнал
делото за ново разглеждане с указания да се извърши
съпоставка между претенциите по двете дела, като е
придадено значение на вида на неизпълнението, в
резултат на което е упражнено правото на разваляне на
договора. В тази връзка е констатирано, че
основателността на иска за обезщетение на пропуснати
ползи от неоснователното ползване на процесния имот
зависи от това дали претендираните вреди са резултат от
неизпълнение на ответника, но не вече на задължението му
на извършване на договорените допълнителни СМР в срок,
а на задължението му да снабди ищеца с акт обр.16, за
забавяне изпълнението на което може да носи отговорност
техническата администрация, а не изпълнителя на обекта.
Освен това не е установено дали това забавяне не се
дължи и на вината на възложителя, на който е присъдено
по предходно дело обезщетение за неизпълнените
допълнително уговорени СМР и поради това би трябвало
да завърши за своя сметка обекта, за да създаде
евентуално условията за снабдяване с акт обр.16.
3. От кой момент се дължи лихва за забава по
претенция за връщане на даденото въз основа на развален
договор?
В Реш.№ 47/31.03.2011г. по т.д.№ 706/01г. ІІ т.о. е
разгледан спор за връщане на даденото по развален
договор, като изявлението за разваляне е направено с
исковата молба. Правото на кредитора да развали
договора по чл.87, ал.2 ЗЗД е признато и по претенцията за
връщането на платената в аванс сума, като дадена на
отпаднало основание по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, и лихва
върху сумата от датата на плащането й до предявяване на
иска, отговорът е:
При положение, че няма определен ден за
изпълнение на задължението за връщане на сумата,
явяваща се след развалянето на договора с исковата
молба като дадена на отпаднало основание, то по
отношение на задължението за връщане, длъжникът
изпада в забава след връчване на покана от кредитора, от
когато се дължи и лихва – обезщетение върху нея,

789
съгласно чл.86 ЗЗД. Ето защо няма основание за
присъждане на лихва – обезщетение за забава за периода
преди развалянето на договора. Задължението за връщане
на сумата е възникнало след разваляне на договора с
подаване на исковата молба, а лихва се дължи от изпадане
на длъжника в забава при условията на чл.84, ал.2 ЗЗД.
/Въззивният съд е застъпил становище, че лихва се дължи
поради обратното действие на разваляне на договора./
Даденото разрешение за обезщетението за забава
по чл.86 ЗЗД и коментара да действието на развалянето на
договора по чл.88, ал.1, изр.1 ЗЗД, индиректно изисква и
отговор на въпроса за подлежащия на обезщетяване на
интерес на кредитора по чл.88 , ал.1, изр.2 ЗЗД.

4. Произнасяне по този въпрос се съдържа в Реш.№

17/09.03.2010г. по т.д.№ 414/09г. І т.о. Решението е
постановено по иск за заплащане на неустойка за забава
при развален поради неизпълнение договор, като
касационното обжалване е допуснато на основание чл.280,
ал.1, т.2 ГПК – противоречие в практиката на съдилищата, в
случая, между въззивния акт и Решение № 48/30.06.1986
година по гр. д. № 18/1986 г. на ОСГК, което е постановено
по реда на чл. 227ГПК /отм./ и не съставлява тълкувателно
решение по смисъла на ЗУС /отм./. В това решение е
прието, че при развален договор, поради лошо или пълно
неизпълнение на договора, кредиторът има право да търси
вместо обезщетение за действителните вреди, уговорената
неустойка за неизпълнение.
Съображенията са състава на ВКС са:
Неизпълнението на договора довежда до обезсмисляне на
договорната връзка от гледна точка на изправната страна.
Поради поведението на длъжника конкретният договор не е
годно средство за задоволяване на кредиторовия интерес
от изпълнението. Затова и изправната страна се вижда
принудена да се освободи от насрещното задължение и да
потърси друг способ за задоволяване на интереса си. Или
това е типичната хипотеза на чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, при
която нарушеният негативен интерес следва да се
обезщети.
Обезщетение за забава се дължи само при
реалното, макар и късно изпълнение. В противен случай,
продължителността на забавата ще зависи не от нейното
прекратяване чрез изпълнение, а от това кога кредиторът
ще развали договора. Развалянето на договора
освобождава изправната страна от задължението й с

790
обратна сила и изключва възможностите по чл. 79
ЗЗД.Развалящият може да иска след приспадане на
дължимата от него престация само по-голямата стойност,
която насрещната престация има за него в сравнение
със собствената му престация. Изложеното налага извод,
че отговорността за вреди, поради развалянето на
договора, под формата на неустойка – предварително
определен размер на тези вреди, може да се търси
единствено, ако подобен вид неустойка за такава хипотеза
е бил изрично предвиден в клаузите на сключения договор.
Такова изрично предвиждане е необходимо поради
акцесорния характер на неустойката, която обезпечава
изпълнението на главното задължение по договора. Щом
като последното е отпаднало с обратна сила, отпада и
функцията на неустойката и такава не е дължима, освен
ако не е уговорена именно с оглед на разваляне на
договора.
В обобщение: В практиката на ВКС е прието, че:
/1/ На обезщетяване по чл.88, ал.1, изр.2 ЗЗД подлежи
негативният интерес на кредитора. Негативният интерес е
съизмерим като разлика между по-голямата стойност, който
има насрещната престация за кредитора в сравнение със
собствената му престация и то след приспадане на
собствената му престация.
/2/ Допустимо е уговаряне на последиците при
разваляне на договора, вкл. и включването на клауза за
неустойка, когато на неустойката е придадена
обезщетителна функция за вредите, причинени вследствие
развалянето на договора, но не и неустойка за забава за
неизпълнение на задължението, представляващо
основание за разваляне на договора.

5. В кои случаи, след прекратяване на

облигационното отношение се дължи уговорената
неустойка за забава?
С Реш.№ 225/29.04.2010г. по т.д.№ 838/08г. ІІ т.о. е
присъдена неустойка за забава при изпълнен договор,
който е прекратен, като дадено разрешение, че:
Прекратяването на договора за строителство,
поради приемане на изработеното не лишава кредитора от
правото му на обезщетение за забавеното изпълнение и
когато е уговорена мораторна неустойка, като форма на
договорна отговорност, тя може да се търси всякога щом
елементите от фактическия състав, който я поражда са
осъществени.

791
 Изводът е, че от значение за отговорността на
длъжника е формата на преустановяване на действието на
облигационното отношение. Ако договорът е прекратен
поради изпълнението, уговорената мораторна неустойка
може да бъде присъдена, тъй като същата обезщетява
вредите от забавата, но такава неустойка не се дължи ако
договорът е развален поради неизпълнение.

6.Съдебната практика е уеднаквена съгласно чл.292

ГПК по въпроса за правното основание на претенцията за
връщане на даденото по развален договор.
В Реш.№ 64/03.06.2011г. по т.д.№ 558/10г. І т.о. е
направено разграничение между последиците при
договорно неизпълнение и последиците при
неоснователното обогатяване.
Вината на страните в договорната връзка би имала
значение за развалянето на договора по чл.87, ал.2 ЗЗД, но
само разваленият договор е основание за предявяване
на иска по чл.55, ал.1, предл. трето ЗЗД за връщане на
полученото на отпаднало основание. Вземанията за
връщане от неоснователно обогатилия се нямат
договорен характер даже когато се иска връщане на
нещо, дадено в изпълнение на договорно задължение,
какъвто е, например, изплатеният аванс. Задължението за
връщане произтича не от договора, а от заличаването на
договорната връзка с обратна сила, т.е. от
извъндоговорното основание, предвидено в чл.55, ал.1,
пр.3 ЗЗД.
Съгласно Реш.№ 424/01.06.2010г. по гр.д.№
1211/09г. ІV г.о. с развалянето на договора отпада
облигационното отношение между страните и основанието
за изпълнение на насрещните престации по договора.
Всичко получено в изпълнение на договора се връща на
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Възстановява се положението
отпреди сключване на договора.
Изводът е, че след разваляне на договора поради
неизпълнение, отношенията между страните се уреждат по
правилата на неоснователното обогатяване за връщане на
даденото по договора, което е аргумент в подкрепа на
становището, че и специалната отговорност за
обезщетяване на вредите от неизпълнението при развален
договор по чл.88, ал.1, изр.2 ЗЗД има извъндоговорен
характер.

792
ІV.Обезщетение за вреди по чл.12 ЗЗД.
Преддоговорната отговорност, според преобладаващото
становище в доктрината, е извъндоговорна отговорност.
Обезщетяват се вредите от нарушения “негативен
интерес”.
1.Предпоставките са: поведение, противоправност,
вреди и причинна връзка.
Видове поведение:
- Неуведомяване на насрещната страна за
обстоятелства, които имат значение за вземането на
решение за сключване на договора
- Неоснователно прекъсване на преговорите
- Липса на проверка за наличието на препятствия от
страната в нейната правна сфера, които да попречат за
изпълнение на задължението
- Увреждане при водене на преговорите – даване за
опитване на опасна вещ.
Посочените действия представлява поведение,
което не е в съответствие с изискването на нормата на
чл.12 ЗЗД за добросъвестност при водене на преговорите и
при сключване на договорите.
Добросъвестността е общо изискване при водене на
преговори за сключване на договор, има широк обхват, а
недобросъвестността по съществото си съставлява
поведение, което е в разрез с общоприетите етични
правила, определящи начина, по който следва да се
постъпва при постигане на целения резултат. Именно това
несъответствие на поведението с общоприетите правила,
разпоредбата на чл.12 ЗЗД урежда като правнорелевантно,
определя го като неправомерно и го санкционира - Реш.№
85/23.06.2010г. по т.д.№ 780/09г. І т.о.

2.Практика на ВКС по чл.290 ГПК:

В Реш.№ 775/16.02.2011г. по гр.д.№ 906/09г. ІV г.о.
касационното обжалване е допуснато по въпроси за
правните последици от неистинността на декларирани
обстоятелства в договора и неизпълнението на задължения
за непрехвърляне и необременяване на вещ и за
възможността да бъдат уговорени различни последици от
неизпълнението на различни задължения по договора.
Конкретният казус е: Страните са сключили
предварителен договор за покупко- продажба, в който
обещателката е декларирала, че имотът е неин, не е обект
на съдебни спорове и е свободен от тежести, както и
задължението да не сключва други договори и да не

793
обременява имота. Страните са уговорили право на
приемателя да се откаже от договора и получи двойния
размер на капарото вкл. и при деклариране на неверни
обстоятелства, а ако след сключването на предварителния
договор обещаният имот стане предмет на искови,
обезпечителни или изпълнителни производства или върху
него бъде наложена възбрана.
Обещаният имот бил е съсобствен на обещателката и
бившия й съпруг и е бил предмет на дело за делба, което е
било висящо при сключването на предварителния договор.
Това обстоятелство е станало известно на приемателя
след изтичането на срока за сключване на окончателния
договор, поради което той се отказал от предварителния
договор и поискал връщането на двойния размер на
платеното капаро.
За да отговори на поставените въпроси съставът на
ВКС е приел, че при сключването на договора страните
могат:
/1/ Да декларират определени обстоятелства, които имат
значение за сключването или изпълнението на договора.
Ако декларираните обстоятелства се окажат неистинни, при
липса на други уговорки, неизправната страна дължи
обезщетение, а ако обстоятелствата са пречка договорът
да бъде изпълнен, изправната страна може да се откаже от
него.
2/Страните могат да уговорят и задължение за
спазването на поведение, което да доведе до определен
правен резултат, по-специално страната може да поеме
задължението да не прехвърля и не допуска
обременяването една вещ с тежести или други права на
трети лица.
/3/В договора страните са свободни да уговарят различни
последици от поведението си при сключването му и
различни последици от неизпълнението на всяко отделно
задължение по договора, като тази тяхна свобода е
ограничена единствено от повелителните норми на закона
и добрите нрави. Декларирането на неверни обстоятелства
при сключването на договор е противоправно поведение.
То нарушава задължението на страните по чл. 12 ЗЗД при
воденето на преговори и сключването на договори да
действат добросъвестно. Недобросъвестното поведение
при воденето на преговори и сключването на договори
влече отговорност за вреди, но страните са свободни да
уговорят и различни правни последици.

794
 Изводи: Решението от значение с оглед на
посочването на:
/1/ Проявните форми на преддоговорната отговорност, т.е.
кое поведение при водене на преговорите или сключването
на договора може да е основание за отговорността по чл.12
ЗЗД и
/2/ На възможността да се уговори вида на
преддоговорната отговорност –обезщетение за вреди, но е
допустима и уговорка за задатък.

3.По въпроса за размера на отговорността по чл.12 ЗЗД,

към настоящия момент, не съществува практика на ВКС,
обективирана в актове по чл.290 ГПК.
В Реш.№ 51/22.03.1994г. по гр.д.№ 585/93г. ІV г.о. е
прието, че по иска за обезщетение на вреди от
несключване на договор ответникът отговаря само за
претърпяната загуба, но не и за пропуснатите ползи от
несключването на договора.
„Претърпените вреди могат да обхванат само
претърпяната загуба, но не и пропусната полза, т.е. онова,
което ищецът е понесъл като намаление на имуществото
поради несключване на договора /напр. направените
разходи по неосъществилото се прехвърляне на имота/, а
не и позитивния интерес, пропуснатото увеличение на
имуществото.”
Също и Решение № 679/06.07.2006г. по гр.д.№
49/05г. на ІІ г.о.
Даденото разрешение се критикува в доктрината, но
същото отговаря на въпроса за вида на отговорността и за
защитения кредиторов интерес, накърняването на който
подлежи на обезщетяване.
В Реш.№ 307/20.02.98г. гр.д.№ 792/97г. V г.о. е
предложено разрешение относно вида на вредите,
подлежащи на обезщетяване при преддоговорната
отговорност.
Конкретният казус е: Проведен търг за продажба на
употребяван автомобил. В протокола за провеждане на
търга не е посочен правилно номерът на двигателя на
автомобила.
Ищецът е твърдял, че органите на КАТ отказвали
регистрация на автомобила, тъй като номерът на двигателя
не бил посочен, поради подмяна на двигателя от ответника,
която не била регистрирана пред КАТ. В резултат на това
понесъл вреди, изразяващи се в претърпени загуби и
пропуснати ползи от невъзможността да експлоатира

795
автомобила и да работи с него в собствената си фирма за
транспортна дейност.
Съображенията на състава са, че е осъществен
специалният фактически състав за обезвреждане,
предвиден в разпоредбата на чл.12 ЗЗД, която визира в
най-общ вид задължението за добросъвестност в
отношенията между страните при водене на преговорите и
сключването на договори и последиците от неговото
нарушаване.
Съдът следва да установява действителния размер
на претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те
са пряка и непосредствена последица от поведението на
ответника и са могли да бъдат предвидени при пораждане
на задължението. След установяване на
недобросъвестността на ответника последният дължи
обезщетение на другата страна за претърпените от нея
вреди, които могат да обхванат както претърпяната загуба,
т. е. онова, което ответникът е понесъл като намаление на
имуществото си, така и пропуснатата полза, т. е.
позитивният си интерес - пропуснатото увеличение на
имуществото си.
Разпоредбата на чл.12 ЗЗД ограничава дължимото
обезщетение в границите на негативния интерес само по
иска за обезщетение на вреди от несключване на договор.
В останалите случаи увреденият има право да претендира
позитивния си интерес, положителните си вреди - тия,
които той претърпява не от несключването на договора, а
от неточно изпълнение на сключения договор - вреди, които
се заключават в разликата в имущественото състояние на
увредения преди и след евентуално точно изпълнение.

V.Обезщетение за вреди по чл.42, ал.1 ЗЗД.

Отговорността по чл.42, ал.1 ЗЗД на лицето, което е
действало като представител, без да има представителна
власт за обезщетяване на вредите на добросъвестната
страна, също поставя въпроси за вида и обхвата на тази
отговорност.
В Реш.№ 319/30.11.2011г. по гр.д.№ 129/11г. ІІІ г.о.
произнасянето е по въпрос, допуснат на основание чл.280,
ал.1, т.3 ГПК, а именно за вида на отговорността на мнимия
представител по чл.42 ал.1 от ЗЗД за причинените на
третото добросъвестно лице вреди в хипотеза,когато не е
възможно да бъдат потвърдени извършените без
представителна власт действия /дали за нея следва да се
прилагат правилата за непозволено увреждане или тези за

796
договорната отговорност/ и съответно – от кой момент е
дължима лихвата за забава върху продажната цена по
нищожната сделка,сключена от мнимия представител с
третото добросъвестно лице – от деня на сделката или от
деня на писмената покана за връщане.
Съставът на ВКС е приел, че:
Разпоредбата на чл.42 ал.1 от ЗЗД,съгласно която
мнимият представител дължи обезщетение за вреди на
третото добросъвестно лице -не дава отговор на въпроса -
какъв е видът на тази отговорност.Касае се до конкретна
преценка за всеки отделен случай,но следва да се
отчита,че това е отговорност без договорен характер, чието
основание произтича именно от липсата на подобна
договорна връзка. Поведение на мнимия представител в
нарушение на общото задължение за добросъвестност при
воденето на преговорите и при сключването на договорите,
е налице когато при договарянето, той е въвел в
заблуждение другата страна относно факта,че разполага с
представителна власт и съзнавайки,че с оглед смъртта на
упълномощителя не само е прекратена представителната
му власт,но и е невъзможно потвърждаването на
извършените от него действия без представителна власт. С
това си поведение - мнимият представител е причинил
вреди, които не са могли да бъдат предвидени,нито
очаквани от другата страна /защото от всички субекти се
очаква да се въздържат от увреждане на чужди блага/.В
такава ситуация единствено справедливата компенсация
би била - да се възстанови положението преди
увреждането/т.е. да се защити т.нар. в теорията „негативен
интерес” или „интересът на доверието”.
Прието, че отговорността на мнимия представител е
специален състав на деликтна отговорност, като на
обезщетение подлежат всички вреди /имуществени и
неимуществени/, причинени на третото добросъвестно
лице, които са пряка последица от извършените от мнимия
представител недобросъвестни действия, като следващата
се лихва за забава се дължи от деня на сделката като
увреждащ акт по смисъла на чл.84, ал.3 ЗЗД, а не от
поканата.

VІ.Отговорност при поети солидарни задължения.

Разпоредбата на чл.121 ЗЗД предвижда, че солидарна
отговорност възниква в определените от закона случаи или
по уговорка между страните.

797
А.Проблем в практиката създаваше извършването на
преценка от съда дали е възникнала солидарна
отговорност по уговорка между страните:
1. В Реш.№ 146/06.06.2011г. по гр.д.№ 1127/10г. ІІІ
г.о. е поставен въпрос по чл.280, ал.1, т.3 ГПК във връзка с
приложението на чл.128, ал.1, изр.2 вр. чл.129, ал.2 ЗЗД и
възможността на това основание ответниците да бъдат
осъдени солидарно.
Прието е, че съдът извършва преценка за
неделимост на задължението, тъй като законът не изисква
волята на страните по договора за неделимост да е
изрично отразена.
Приета е солидарна отговорност по договор, с който
продавачите са поели задължения за продажба,
строителство, за предаване на владението и за
отстраняване на некачествените работи. Задълженията са
поети общо – за всяко едно от описаните задължения: 1. да
продадат на купувача правото на строеж върху два
апартамента, 2. да построят същите “със свои сили и
средства”, 3. да предадат на купувача владението “при
уговорения завършен вид” и да “отстранят за своя сметка
всички некачествени работи”. Формулировката в договора,
че единият от продавачите е определен като “изпълняващ
функциите на строител” не е променил изводите.
Приложена е нормата на чл.261, ал.3 ЗЗД вр. чл.121 ЗЗД.
Извод: Длъжниците са се задължили общо.
Определянето на функциите на един от тях не е уговорка за
противното по смисъла на нормата на чл.261, ал.3 ЗЗД за
законово уредената солидарна отговорност на няколко
лица, които са поели да извършат обща работа по договор
за изработка.
2. Съгласно Реш.№ 71/28.02.2011г. по гр.д.№ 1025/10г. ІІІ
г.о. получаването “общо” на парична сума, чието връщане
се иска на основание чл.55 ЗЗД, не е основание за
солидарна отговорност.
3. Реш.№ 584/17.07.2008г. по т.д.№ 227/08г. ТК е поставено
по договор за заем, като спорът е бил дали двамата
заематели отговарят солидарно пред заемодателя.
Прието, че тъй като законът не предвижда
солидарна отговорност на длъжниците по договор за заем,
солидарността може да се създаде по волята на страните,
сключили правната сделка, което следва да бъде
установено от съдържанието на договора. Не е необходимо
това солидарно задължение да е формулирано с някакви

798
специални фрази, нито непременно да се употреби думата
“солидарно”.
Достатъчно е смисълът на поетите задължения да води до
извода, че няколко длъжници дължат една и съща
престация на един кредитор и кредиторът може да иска
изпълнението й от всеки от тях заедно или поотделно. По
своята същност пасивната солидарност е вид лично
обезпечение. Обстоятелството, че кредиторът може да се
обърне срещу повече от един длъжник за една и съща
престация, намалява риска от неплатежоспособността и
някой от тях гарантира кредитора, че интересът му ще
бъде охранен.
/Според конкретния договор заемът се връща от
заемателите и се “счита обезпечен с всички активи на
заемателите”, което е прието като уговорка за солидарна
отговорност на двамата заематели./
Обобщение: Изводът за възникването на
солидарната отговорност се прави въз основа на клаузите
на сключения договор. Дали задължението е поето “общо”
от две лице е от значение за тези изводи, но не във всички
случаи уговорката е за солидарна отговорност, ако такава
не произтича от закона.

Това разбиране е застъпено и практиката на ВКС по

отменения ГПК:
4. Според Реш.№ 45/25.01.2002г. по т.д.№ 1491/01г.
ІІ т.о. е допустимо, ако в договора не е била уговорена
солидарна отговорност на длъжниците към кредитора,
солидарността да бъде уговорена допълнително.
Встъпилият в дълг по този договор също отговаря
солидарно с длъжниците.
Проблем е било тълкуването на клаузата:
“досегашните длъжници и встъпващият в дълг отговарят
солидарно пред кредитора, като при неизпълнение на
задълженията по кредитния договор, кредиторът може да
насочи вземането си срещу всеки един от тях”. Въззивният
съд е приел, че солидарност възниква между
първоначалните длъжници - от една страна и от друга –
встъпващия. ВКС е направил извод за солидарна
отговорност на всички длъжници спрямо кредитора, като
встъпилият в дълг по този договор също отговаря
солидарно с длъжниците.
5. В Реш.№654/08.01.2008г. по т.д.№ 320/07г. ІІ т.о.,
при тълкуване на клаузите на договора, е прието, че е

799
възникнала пасивна солидарност по силата на договора
/съдлъжници/, а не по силата на закона – чл.141 ЗЗД.
За разлика от поръчителството, при което
поръчителят отговаря за чужд дълг, при уговорената
солидарна отговорност, всеки от солидарните длъжници
дължи на свое независимо основание и отговорността няма
акцесорен характер. Когато източник на солидарността е
конкретният договор, а не законът, разпоредбата на чл.147
ЗЗД, предвиждаща ограничение във времето, през което
поръчителят остава задължен към кредитора след падежа
на главното задължение /само ако в рамките на 6-месечен
преклузивен срок кредиторът е предявил иск срещу
длъжника/, не се прилага. Без значение е дали сделката е
търговска и дали лицата, които са сключили, имат
качеството на търговци, тъй като възможността да се
уговаря солидарна отговорност е уредена не само в чл.304
ТЗ, но и в общата разпоредба на чл.121 ЗЗД.
6. В Реш.№ 244/13.06.2011г. гр.д.№ 1477/10г. ІІІ г.о.
е поставен друг правен въпрос по реда на чл.280, ал.1 ЗЗД,
но е извършена преценка, че не е възникнала солидарна
отговорност, независимо, че е поето задължение от няколко
лица.
В случая е бил сключен предварителен договор за покупко-
продажба на недвижим имот с няколко продавачи, всеки от
които притежава идеална част от общия съсобствен имот.
Солидарна отговорност не е уговаряна и предвид предмета
на сключения договор, същият не попада в изброените
хипотези и за него по закон не е предвидено възникване на
солидарна отговорност. /Всеки от продавачите е поел
задължение да сключи окончателен договор за
притежаваната от него идеална част от съсобствения
имот./
Б.Солидарната отговорност и редовността на исковата
молба.
Съгласно Опр.№ 663/24.09.12г. по ч.гр.д.№ 529/12г. ІV г.о.
заявената от ищеца в исковата молба солидарна
отговорност на ответниците не представлява нередовност
на исковата молба, за отстраняването на която съдът е
поискал допълнителни разяснения от ищеца за нейното
възникване. Съществуването на солидарна отговорност е
правен въпрос, който следва да се разреши от съда въз
основа на доказателствата по делото. По делото е заявено
пасивно субективно съединяване на исковете срещу трима
ответници – обикновени другари, за всеки от които се

800
твърди, че поотделно е извършил печатни публикации,
увреждащи ищеца.
При недоказване на твърдяната солидарност, съдът следва
да определи отговорността разделно, като приложи
равенството между тях спрямо общо предявената искова
сума, щом като не може да намери приложение чл.53 ЗЗД.
Според Реш.№ 71/28.02.2011г. по гр.д.№ 1025/10г. ІІІ
г.о., след като не е споделено виждането, че ищецът в
исковата молба следва да посочи изрично кое от двете
основания по чл.121 ЗЗД за възникване на солидарна
отговорност поддържа, ВКС е приел, че това е въпрос на
правна квалификация, която ще даде съдът.
За редовността на исковата молба е достатъчно ищецът да
е изложил обстоятелствата от които счита, че възниква
солидарност, или доводите си в тази насока, а съдът да
прецени дали тези обстоятелства действително
осъществяват някоя от хипотезите на чл.121 ЗЗД.

В.Солидарна отговорност и разваляне на

алеаторния договор:
Тълкувателно решение № 6/2011г. от 15.05.2012г. на
ОСГК на ВКС: Ако недвижим имот е прехвърлен на две
лица срещу задължение за издръжка и гледане, което се
изпълнява само от единия длъжник като на кредитора се
предоставят грижи и издръжка в пълния уговорен обем,
неизпълнението от другия длъжник не може да доведе до
разваляне на договора на основание чл.87, ал.3 ЗЗД нито
изцяло, нито само по отношение на неизпълнилия, тъй като
намират приложение правилата на солидарните
задължения спрямо неделимото такова за издръжка и
гледане, на основание чл.129, ал.2 ЗЗД.
По въпроса за прилагането на разпоредбата на
чл.124, ал.3 ЗЗД при претенция за разваляне на алеаторен
договор от наследник на прехвърлителя срещу солидарния
длъжник по договора е постановено Реш.№
545/28.07.2010г. по гр.д.№ 825/09г. ІV г.о.
Даденият отговор от състава на ВКС е, че съгласно
чл. 124, ал.3 ЗЗД, сливането в едно и също лице на
качествата на кредитор и солидарен длъжник погасява
задължението на останалите за частта на този съдлъжник.
Когато се претендира реално изпълнение на договорно
задължение, сливането на качествата на кредитор и един
от солидарните длъжници има погасителен ефект за
съответната част. В този случай предмет на делото са
вътрешните отношения между солидарните длъжници.

801
Когато обаче се претендира разваляне на договор поради
неизпълнение и задължението е неделимо, тогава при
сливане на качествата кредитор и длъжник задължението
не се погасява частично, поради неделимия му характер.
Когато задължението за издръжка и гледане по алеаторен
договор е поето от един от съпрузите, развалянето на
договора поради неизпълнение на задължението му има
рефлексни последици спрямо другия съпруг, поради което
в производството за разваляне на договор относно имот,
придобит от единия съпруг в течение на брака се
конституират като страни и двамата съпрузи, макар и като
приобретател да фигурира само единият. В случаите,
когато поради наследствено правоприемство, качествата
на кредитор и длъжник се слеят в един от съпрузите, чл.
124, ал.3 ЗЗД е неприложим, тъй като при сливане на
качествата се погасява потестативното право на
съпруга длъжник да претендира като правоприемник на
кредитора разваляне спрямо другия съпруг. За съпруга,
длъжник по алеаторния договор, обаче съществува
възможността да проведе установителен иск спрямо
другия съпруг, в който като собственик по наследство да
установи, че договорът е подлежал на разваляне поради
пълното му неизпълнение.
По аналогичен казус в Реш.№ 597/16.01.2012г. по
гр.д.№ 1334/10г. ІV г.о. е прието, че е недопустим иск за
разваляне на алеаторен договор, предявен от наследник на
прехвърлителя и едновременно с това длъжник по
договора, срещу другия солидарен длъжник.
Цитираните две решения с оглед съдържащия се в тях
извод за недопустимост на иска за разваляне на алеаторен
договор при сливане качеството на длъжник и кредитор
по него и при неговата недопустимост чрез установителен
иск да се защити интереса на наследника на кредитора, по
отношение на който е настъпило това сливане, са
неправилни. Така в решението, постановено по
гр..№1334/10 г. на ВКС, 4 г.о. погрешно е прието, че в
резултат на сливането на качеството на кредитор и
длъжник по алеаторния договор на единия съпруг,
приобретател по него поради това, че се явява наследник
на своята майка - прехвърлителка по този договор,
изключва допустимостта на предявения от него иск за
разваляне по отношение на другия съпруг – приобретател.
Искът по чл.87, ал.3 ЗЗД е предявен от преживелия съпруг
– прехвърлител за собствената му ¾ ид.част от
прехвърления имот, а за 1/8 ид.част от него,

802
представляваща ½ от бившата СИО, иск е предявил сина
на прехвърлителите срещу съпругата си – приобретател по
договора. Квотата му от наследствения имот е ¼ ид.част и
за половината от нея- 1/8 ид.ч. е налице сливане на
качеството на кредитор и длъжник.За другата 1/8 ид.част
като наследник на починалата прехвърлителка, той е
легитимиран да иска разваляне на договора, поради което
погрешно като недопустимо, постановеното от въззивния
съд решение, е било обезсилено от ВКС. Освен това
погрешна е препоръката на състава на ВКС, че чрез
предявяване на установителен иск, с който да се
констатира, че договорът подлежи на разваляне поради
неизпълнение, ще може да се реализира правото на
съпруга – наследник. Това е така, защото установителният
иск няма правопроменящо действие, тъй като не е свързан
с упражняване на потестативни права, и с уважаването му
не би могло да се създаде новото правно състояние, а
именно разваляне на алеаторния договор по отношение на
бившата съпруга на ищеца за наследствената част на
последния – Бележка на редактора.

Г.Вътрешни отношения между солидарните

длъжници:
Според Реш.№ 241/20.05.88г. по гр.д.№ 146/88г. ІV
г.о., когато едно от солидарно осъдените лица, което се е
възползвало изцяло от дължимата сума, изплати тази сума
на кредитора, то следва да понесе задължението изцяло и
няма право да се суброгира в правата на кредитора срещу
останалите длъжници за част от заплатената сума. В
случая, солидарността възниква по силата на чл.17 ЗФК, но
в установителен иск по чл.255 ГПК /отм./ е прието, че само
единият от солидарните длъжници се е възползвал от
сумата/.
Въпросите, които се поставят са: Възможно ли във
вътрешните отношения да се уговори, че задължението ще
бъде изпълнено от само един от солидарните длъжници?
Ако е възможна такава уговорка дали длъжникът,
който няма задължение според вътрешните отношения да
престира, е в положението на поръчител или на
съдлъжник?
Отговорите на тези въпроси са в:
1. Реш.№ 1417/25.10.2000г. по гр.д.№ 625/00г. V г.о.
/отм.ГПК/
Предвидената солидарна отговорност на
прехвърлителя и приобретателя на търговското

803
предприятие е задължителна за тях в отношенията им към
кредиторите на прехвърленото предприятие, а във
вътрешните им отношения са задължителни постигнатите
от тях уговорки.
/Поети са били всички права и задължения, вкл.
задължение по договор за банков кредит. Тъй като нямало
данни за извършено заместване в дълг със съгласие на
банката, налице е поемане на изпълнението на
задължение, което е непротивопоставимо на кредитора, но
задължително за солидарните длъжници/.

2. Реш.№654/08.01.2008г. по т.д.№ 320/07г. ІІ т.о./отм. ГПК/

При тълкуване на клаузите на договора е прието, че
е възникнала пасивна солидарност по силата на договора
/съдлъжници/, а не по силата на закона – чл.141 ЗЗД.
В случая, се е твърдяла солидарна отговорност с
оглед прилагането на правилото на чл.147 ЗЗД, но от
уговорките в договора е направен извод, че вторият
длъжник не е сключил договор за поръчителство, а има
качеството на главен длъжник.
Извод: Допустими са всякакви уговорки относно
отговорността между солидарните длъжници, но същите са
от значение само за вътрешните им отношения, без да са
противопоставими на кредитора.

VІІ.Задължения с право на избор.

Упражняването на правото на избор принадлежи на
длъжника според нормата на чл.130 ЗЗД, но правото на
избор преминава върху кредитора, ако не е упражнено от
длъжника до времето, когато задълженото е трябвало да се
изпълни.
По конкретен казус има произнасяне в Реш.№
837/04.01.2008г. по т.д.№ 519/07г. І т.о./отм.ГПК/
В договора за приватизация е постигната уговорка
плащането на вноските от цената да се извършва в щатски
долари или левовата им равностойност по централния курс
на БНБ в деня на подписване на договора, вкл. и с всички
възможни платежни средства, допустими в приватизацията.
Прието е, че с договора е поето задължение с право на
избор. В случая, е настъпил падежът на вноските, поради
което длъжникът не се възползвал от правото си на избор.
Този избор е упражнен от кредиторът, предявявайки иск за
заплащане на цената в щатски долари.
/Чл.6 ЗППДОбП /отм./ допуска плащане на цената в
чуждестранна валута/ - било е релевирано възражение за

804
нищожност на клаузата за заплащане на цената в щатски
долари./

VІІІ.Отговорност при съпричиняване на вредите.

По правилото на чл.83, ал.1 ЗЗД, ако неизпълнение
се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е
отговорен, съдът може да намали обезщетението или да
освободи длъжника от отговорност. Разпоредбата урежда
института на т.нар. „компенсация на вини”.
Елементи на фактическия състав:
-Неизпълнение на договорно задължение
-Пряко причинна връзка между вредите и
поведението на кредитора
-Вредата да е неделима
-Поведението на кредитора да не е съответно на грижата
на добрия стопанин
1. В Реш.№ 1190/06.01.94г. гр.д.№ 514/93г. V г.о. са
коментирани елементите на фактическия състав на
компенсацията на вини. Прието, че неизпълнението на
длъжника следва да е виновно, но то е съпричинено от
кредитора. Неизпълнението е един единен резултат, който
е съпричинен от самостоятелните действия на длъжника и
на кредитора. Поведението на кредитора в тази хипотеза е
преценено като небрежност към собствените интереси. При
института на компенсация на вини е налице конкуренция
между основанията за отговорност на длъжника и
обстоятелства, които изключват отговорността.
При прилагане на института на „компенсация на
вини” съдът следва да преценява съотношението между
конкуриращите основания.
Ако преобладават обстоятелствата, изключващи
отговорността на длъжника, той се освобождава от
отговорност.
Ако е налице пълно преобладаване на
отговорността на длъжника, съдът възлага нему
отговорността за неизпълнението.
Ако отдаде значение на всяко от основанията - на
обстоятелствата, за които длъжникът отговаря, и на тези,
за които кредиторът е отговорен, съдът намалява
обезщетението за неизпълнението.

2.Тълкуването решение № 128/25.03.1986г. по гр.д.№

96а/85г. ОСГК
Когато сумата по влога е изплатена преди получаването на
уведомлението чрез служебния бюлетин и ако вложителят

805
със своите действия е създал причината за
неправомерното изтегляне на сумите по влога, съдът може
или да намали обезщетението или въобще да освободи от
отговорност ДСК за обезщетение за вредите, които
кредиторът би могъл да избегне, като положи грижата на
добър стопанин.

3.Институтът на компенсация на вини е приложен в

Решение по т.д.56/07г. на І т.о.
Между страните е бил сключен договор, по силата
на който възложителят, срещу учредено право на ползване,
ще получи възнаграждение, а задължението му за
учредяване на правото по нотариален ред възниква в срок
от 1 месец от подписването на акт обр.16 или в 6-месечен
срок от издаването на строителния билет на обекта.
Изпълнителят е обвързан от 3-месечен срок от датата на
издаване на визата за проектиране, да изготви и представи
за одобряване в техническия отдел на общината на
технически проект за обекта, както и да построи същия.
Предоставянето на виза на проучване и проектиране е
задължение на възложителя. Възложителят е имал право
да прехвърли собствеността върху терена на трето лице,
но като уведоми за това изпълнителя и е поел обещание
това трето лице да приподпише договора с изпълнителя.
Искът е предявен на основание чл.82 ЗЗД от
изпълнителя срещу възложителя за заплащане на
направените разходи по строителството на обекта, тъй като
възложителят е прехвърлил правото на собственост върху
терена на трето лице. Възложителят е имал право да
прехвърли правата си по договора, но е следвало да
уведоми изпълнителя.
От фактическа страна е прието, че изпълнителят по
договора не е изпълнил задължението за изготвяне и
представяне за одобрение на проекта за обекта в 3-
месечния срок от датата на издаване на визата.
Установено е и забавяне в изпълнение на задълженията на
ангажираните от изпълнителя подизпълнители.
Направените разходи от изпълнителя са в периода преди
прехвърляне на правото на собственост върху терена от
възложителя на трето лице и без възложителят да е
отправил уведомление до изпълнителя, като е прието, че
изпълнителят не би могъл да ограничи размера на
евентуалната вреда.
От забавата на изпълнителя по изготвяне на
проектите и одобряването им следва и забавата в

806
изпълнение на строителството, респ. и във времето
учредяването на правото на ползване върху обекта и
получаването на възнаграждение от възложителя.
Неточното изпълнение на задължението на изпълнителя
във времево отношение е довело до причиняване на вреди
на възложителя и той фактически се е отказал от договора,
прехвърляйки правото на собственост върху терена на
трето лице и с тези си действия, вкл. неосигуряването на
приподписването на договора от новия приобретател, е
преустановил неговото действие. Забавата на изпълнителя
е послужила като основание на възложителя за
прехвърляне на собствеността. Неизпълнението на
задължението му обаче за уведомяване, както и
неизпълнението на основното му задължение да учреди
право на ползване, са причинили вредите на изпълнителя.
Поради съществуващата обща вина на страните по
договора е разпределена отговорността между длъжника и
увредения кредитор. С оглед на характера на уговорените
задължения по договора, вида на неизпълнението на
кредитора – неточно /забавено/ изпълнение и на вида на
неизпълнението на длъжника – пълно неизпълнение на
задължението за уведомяване и като последица
невъзможност за изпълнение на основната и определяща
договора престация, дължимото обезщетение на
изпълнителя е намалено с 1/5 част. Вината на длъжника и
вида на неизпълнението му в по-голяма степен обуславят
прекратяването на договорната връзка. Забавата на
кредитора предопределя поведението на длъжника и служи
като основание за действията му, но налага единствено
намаляване на отговорността.
В обобщение: Съпричиняването по чл.83, ал.1 ЗЗД
следва да се разграничава от претенции за обезщетение,
предявени от длъжника и от кредитора за вреди от
неизпълнението, когато вредите са настъпили от
неизпълнението на различни задължения, поети по
договора, т.е. неизпълнението на задълженията на едната
страна няма за последица неизпълнение на задълженията
на другата страна или двете задължения са самостоятелни,
поради което липсва пряка причинна връзка между вредата
и поведението на кредитора. В този случай, може да се
извърши компенсация, но по възражение за прихващане,
което има погасителен ефект за двете насрещни вземания.
Компенсацията на вини по чл.83, ал.3 ЗЗД представлява
намаляване или освобождаване от отговорност на
длъжника за причинени на кредитора вреди.

807
Съпричиняването се определя в процент или като дробна
част от приетия за доказан размер на обезщетението по
чл.82 ЗЗД.

4. Практика на ВКС по приложението на чл.83, ал.2

ЗЗД за освобождаване на длъжника от отговорност:
Реш.№ 294/13.10.2011г. по гр.д.№ 1515/10г. ІІІ г.о.
При съдебна евикция – реализирана или
евентуална, е налице неточно изпълнение на
задължението да се прехвърли правото на собственост,
което поражда отговорност за продавача, освен да върне
част от цената на имота при частична евикция, също и да
обезщети купувача за вредите – чл. 190, ал. 2 ЗЗД.
Обезщетението за вреди извън посочените в чл. 189, ал. 1
ЗЗД, съгласно същата разпоредба се определя по общите
правила за неизпълнение на задължението – чл. 82 и чл. 83
ЗЗД. Съгласно чл. 82 ЗЗД обезщетението обхваща
претърпяната загуба и пропуснатата полза, пряка и
непосредствена последица от неизпълнението. Разноските
по воденото дело от купувача срещу третото лице за
запазване на имота, се обхващат от отговорността на
продавача за вреди, тъй като са пряка и предвидима
последица от неизпълнението. Длъжникът обаче се
освобождава от отговорност за вредите, които кредиторът
би могъл да избегне като положи грижата на добър
стопанин, съгласно разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ЗЗД.
Предявен е бил иск за присъждане на парична сума от
купувача по договор за продажба на недвижим имот срещу
продавачите. Преди изповядване на продажбата по
нотариален ред продавачите са продали на друго лице 28
кв.м. от същия имот. Претенцията включва разходи по
водено дело за делба за прекратяване на така създадената
съсобственост /делбата е допусната и имотът е изнесен на
публична продан/, разходите за сключения договор за
доброволна делба, нотариална такса и адвокатски
разноски.
Ответниците са възразили, че сумата не се дължи,
тъй като съсобствеността не е прекратена с воденото дело
за делба, по което са направени тези разходи, а чрез
доброволна делба, както и че купувачът е могъл да
направи справка в имотния регистър и да установи
наличието на предходна сделка за част от имота.
Съставът на ВКС е приел, че купувачът - ищец е могъл
съгласно чл. 83, ал. 2 ЗЗД да избегне настъпването на
вредите, ако бе положил грижата на добър стопанин, и бе

808
извършила справка в съответната служба по вписвания, за
наличието на вписвания по чл. 4, б. „а” от Правилника за
вписванията /ПВ/ за имота, предмет на сделката. С
вписването се дава гласност на подлежащите на вписване
актове – чл. 1 от ПВ, и грижата на добър стопанин включва
извършване на проверка по книгите за вписване относно
собствеността на продавания имот. Разпоредбата на чл.
83, ал. 2 ЗЗД изисква активно поведение от кредитора в
съответствие с принципа на добросъвестността, за
ограничаване на вредите чрез полагане на дължимата
грижа. Искът е бил отхвърлен.

ІХ.Поправяне на вредите по чл.80 ЗЗД.

Поправянето на вредите може да се претендира в
натура или чрез искане за заплащане на разходите за
поправката.
Задължителната за съдилищата практика на ВКС
представлява даденото разрешение в Опр.№
395/29.07.2011г. по ч.гр.д.№ 671/09г. І гр.о.
Недопустимо е съединяване на иск по чл.109 ЗС за
премахване на последиците от нарушенията на правото на
собственост с иск по чл.80 ЗЗД. Съображения: Искът по
чл.80 ЗЗД следва да е основан на договор – при
неизпълнение на задължение, когато кредиторът иска да му
се разреши да извърши това действие вместо него или да
отстрани това, което е било направено в нарушение на
задължението за бездействие.

809
 НЕПОЗВОЛЕНО УВРЕЖДАНЕ
Албена Бонева

I. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА
Законът императивно е въздигнал в забрана
правилото да не се вреди другиму. Забраната е
универсална, както спрямо пълния обем
неперсонифицирани правни субекти, така и за всички
защитени правни субекти, като важи за целия кръг права,
интереси и ценности от материално и нематериално
естество, на които правната система дава защита.
Неизпълнението на това общо задължение създава
отговорност за нарушителя.
Непозволеното увреждане е определено чрез
задължението за обезщетение на вредите и основанието за
неговото пораждане.
Освен обезщетителното си предназначение, то има
и превантивна цел – мотивира спазването на дължимата
грижа у правните субекти и спомага за по-доброто
управление на риска.
Отговорността за непозволено увреждане има за
задача не само да задължи виновния да обезщети
пострадалия за причинените му вреди, но и да възпитава
гражданите да спазват законността и да не увреждат
противоправно правата и интересите на другите граждани и
организации /Постановление №7 от 30.12.1959 г. на
Пленума на ВС РБ/ .
В определена степен отговорността за непозволено
увреждане по генералната клауза има и морален аспект –
действията на лицата, с които са причинени виновно и
противоправно вреди, се признават за неприемвливи от
правния ред, а и върху деликвента тежи задължението да
репарира пострадалия за увреждането.

Кумулиране на договорна и деликтна отговорност.

В доктрината и при действието на стария ЗЗД от
1893 г., и на ЗЗД от 1950 г. се застъпват полярни
становища. В съдебната практиката също има колебания.
Спорът не е само теоретичен, защото вината при деликта
се презумира и формата й няма влияние върху обема на
отговорността, а при договорната отговорност, когато
неизпълнението на договорното задължение и
причиняването на вредата е при умисъл, се носи
отговорност за всички вреди, а когато съконтрахентът е
действал при небрежност, на обезщетение подлежат само
предвидимите вреди. Съдът може да освободи от
договорната отговорност длъжника, когато кредиторът е в
забава /чл. 83, ал. 1 ЗЗД/, а при съпричиняване на вредите
от пострадалия, може само да намали отговорността на
деликвента /чл. 51, ал. 2 ЗЗД/. По различен начин се
определя момента, от който страната, която отговаря за
обезщетяване на вредите, изпада в забава; различия има и
по отношение на погасителната давност.
В едни решения се приема, че ако поведението на
задълженото лице съставлява едновременност на две
проявления – като следващо от договрно неизпълнение и
на деликт, увреденото лице ще има на разположение избор
между исковете за обезщетение на договорно основание и
иска за деликтна отговорност /решение № 549/1937 г. на III
ГО ВКС, решение № 821/1953 г. на V ГО на ВС РБ/.
В решене № 659/1938 г. на III ГО на ВКС е прието
обратното – не е възможна кумулация между договорната и
деликтната отговорност. При договор между страните и
нанесени от неизпълнението му вреди, обезщетение не
може да се търси по реда на деликта. Това разбиране е
споделено и в решение № 90/1977 г. на I ГО на ВС, №
151/1995 г. на V ГО на ВС РБ, постановено при действието
на ЗЗД от 1950 г. Наличието на договорна връзка между
страните изключва репарацията на причинените вреди от
неизпълнението да се осъществи по реда на
обезщетяването им на деликтно извъндоговорно
основание.
По-късно, така даденото разрешение е
преимуществено съблюдавано в практиката на ВС и ВКС,
включително и най-новата, постановена по реда на чл. 290
ЗЗД и следва да се възприеме.
Спорът за възможността да се търси обезщетение и
за неимуществени вреди, но на договорно основание /не
като кумулиране на договорна и деликтна отговорност/, е
разрешен по тълкувателен път с решение на Общото
събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния
касационен съд по т.д. № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Признато е право на обезщетение за неимуществени
вреди, причинени от договорно неизпълнение, но не поради
възможността да се избира начина на защита – на деликтно
или договорно основание. В тълкувателното решение е
прието, че и в случаите на договорна отговорност,
обезщетението при неизпълнение обхваща, както

811
имуществените, така и неимуществените вреди, причинени
от него.

Съпоставка между престъпление и деликт

Противоправното деяние е престъпление, когато е
инкриминирано от закона. В този смисъл не всеки деликт е
и престъпление. При престъплението вредите не са
задължителен елемент /т.нар. безрезултатни престъпления
и при опит/. Техният размер също може да не бъде елемент
на фактическия състав, вкл. и при някои категории
резултатни престъпления. Отношенията по престъпния
състав са между дееца и държавата, и са от
публичноправен характер, докато при непозволеното
увреждане, отношенията са между страните по деликтното
правоотношение, които са равноспоставени. Целта на
наказанието при наказателната отговорност е чрез
държавната принуда, упражнена върху живота, свободата
или имуществото на дееца, последният да бъде
превъзпитан /лична превенция/ и да има въздържащо
действие спрямо обществото/генерална превенция/.
Неблагоприятните последици по правило се търпят
непосредствено от личността на дееца. При престъпния
състав вината на извършителя винаги е задължителен
елемент, за да се ангажира наказателната отговорност; тя
не се предполага, а се доказва от обвинението за разлика
от гражданската отговорност за вреди от непозволено
увреждане, при която тя се презумира при доказаност на
останалите елементи на деликта – чл.45, ал.2 ЗЗД.
Наказанието за престъпление е лично и се реализира само
по съдебен ред, докато при непозволеното увреждане може
да се отговаря не само лично, но и за чужди виновни
действия – чл.49 ЗЗД, а така също за вреди, причинени от
вещи и животни – чл.50 ЗЗД..
Относно факти, които са съставомерни по
Наказателния кодекс, съществува забрана да бъдат
установявани от граждански съд, освен в случаите, когато
това не може да бъде сторено в наказателното
производство, защото: 1. наказателно преследване не може
да бъде възбудено или то е прекратено /деецът не носи
наказателна отговорност поради амнистия; наказателната
отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в
закона давност; деецът е починал; изпаднал е в
продължително разстройство на съзнанието, което
изключва вменяемостта/; 2. наказателното преследване е
спряно, когато разглеждането на делото в отсъствието на

812
обвиняемия би попречило да се разкрие обективната
истина или е спряно по отношение на един или няколко
обвиняеми при престъпления, извършени в съучастие,
когато не са налице условията за разделяне; 3.
извършителят на деянието е останал неоткрит. За разлика
от другите преюдициални правоотношения, гражданският
съд не може да установява инцидентно, по повод на иска
наказателното правоотношение извън посочените
хипотези.
Поради тази причина е и изрично разпоредено в чл.
97, ал. 4 ГПК от 1951 г. /отм./, съответно в чл. 124, ал. 5 ГПК
от 2007 г., че само в гореуказаните случаи е допустим
граждански иск за установяване на престъпно
обстоятелство от значение за едно гражданско
правоотношение или за отмяна на влязло в сила решение.
Когато гражданският съд по висящо дело установи
престъпни обстоятелства, от които зависи изхода по
гражданския спор, той спира производството по чл. 182, ал.
1, б. „д” ГПК от 1951 г. /отм./, съответно чл. 229, ал. 1, т. 5
ГПК от 2007 г. Възобновяването е след произнасяне на
наказателния съд, съответно изясняване, че престъпното
обстоятелство не може да бъде установено в
наказателното производство поради причините по чл. 97,
ал. 4 ГПК от 1951 г., съответно чл. 124, ал. 5 ГПК от 2007 г.
/решение № 256/2011 г. на IV ГО на ВКС по гр.д. №
757/2010 г./Спирането на производството на това
основание за разлика от това по чл.229, ал.1, 4 ГПК не
изисква наличие на друго висящо дело – гражданско или
наказателно от преюдициално значение за спряното, а е
достатъчно само констатацията на гражданския съд за
наличие на престъпни обстоятелства от значение за изхода
на делото, за да бъде то спряно.
Влязлата в сила осъдителна присъда на
наказателния съд е задължителна за гражданския съд,
който разглежда гражданските последици от деянието,
относно това дали е извършено деянието, неговата
противоправност и виновността на дееца /чл. 300 ГПК/, т.е.
относно наличието на елементите на деликтната
отговорност. Такова значение има и уважения иск по
чл.124, ал.5 ГПК при невъзможност да се възбуди или
прекратяване на възбудено наказателно производство на
посочените в текста основания / вж. по горе/, както и
постигнатото споразумение в наказателния процес, а също
така и случаите, когато деецът е бил освободен от
наказателна отговорност на основание чл.78а НК и му е

813
било наложено административно
наказание.Оправдателната присъда на наказателния съд е
задължителна за гражданския, който при предявен иск за
обезщетение на вреди от престъплението, в извършването
на което деецът е признат за невинен, следва да го
отхвърли поради това, че не осъществен деликтния състав
на чл.45 ЗЗД.
Влязлата в сила присъда досежно съпричиняването
и размера на вредите е задължителна за гражданския съд,
разглеждащ гражданските последици от извършеното
деяние, когато те – съпричиняването и размера на вредите,
са елемент от фактическия състав на извършеното деяние.
Когато предмета на престъплението е определена сума,
присъдата е задължителна за гражданския съд досежно
сумата. Присъдата, с която е прието, че и други,
неучастващи в наказателното дело лица са виновни, не е
задължителна за тези лица и за гражданския съд,
разглеждащ гражданските последици от деянието.
В решение по гр.дело № 2090/2004 г. на IV ГО на
ВКС е приел, че не е обвързан от мотвите на присъдата, в
които е посочено че пострадалият от престъплението
шофирал без предпазен колан. Това обстоятелство, както и
много други, наказателният съд е обсъдил като такива,
обуславящи смекчаване или отегчаване вината на дееца.
Те, обаче, доколкото не са елемент от престъпния състав
/основен или квалифициращ/, са извън обхвата на чл. 222
ГПК от 1952 г. /отм./. Следователно, гражданският съд не е
обвързан от установеното като факти, нито пък от изводите
на наказателния съд, включително дали водят до
съпричиняване на вредите между подсъдим и пострадал.
Последният не е и страна по наказателното
правоотношение. Не е разгледан и граждански иск от
същия в това производство.Поради това, всяка от страните
в исковото производство, след като твърди осъществяване
на определени факти, от които черпи права, носи тежестта
да ги докаже по правилата на чл. 127, ал. 1 ГПК.
Постановлението на прокурора, с което е прекратено
наказателното преследване поради това, че обвиняемият
не е извършил деянието, за разлика от оправдателната
присъда на наказателния съд, не е задължително за
гражданския съд. Пострадалият може да претендира
обезщетение от лицето, срещу което наказателното
производство е прекратено поради това, че не е извършил
деянието, ако докаже в гражданския процес елементите на
деликтната отговорност срещу това лице.

814
II. ЕЛЕМЕНТИ НА ФАКТИЧЕСКИЯ СЪСТАВ НА ОБЩИЯ
ДЕЛИКТЕН СЪСТАВ ПО ЧЛ. 45, АЛ. 1 ЗЗД

Непозволеното увреждане е сложен юридически

факт, елементи на който са: деяние, противоправност на
деянието, вреда, причинна връзка между деянието и
вредата, вина.

1.Деяние
Деянието е външна проява на човешка дейност, която може
да се изрази в действие или в бездействия /пропускане или
въздържане да се извърши нещо, което е трябвало да се
направи/.

2. Противоправност на деянието
Всяко действие или бездействие, с което се
нарушава публичнопозитивната забрана да не се вреди
другиму, е противоправно, стига да липсват основания,
които да оправдават настъпването на вредата.
Отговорността за непозволено увреждане се носи не
само при нарушение на конкретна правна норма, но и на
общото правило да не се вреди другиму.
В практиката няма съмнение, например, че на
обезщетение подлежат уврежданията, настъпили в
резултат на неизпълнено обещание за женитба –
имуществените, които могат да се изразят в разходи по
приготовлението за сключване на неосъществения брак и
неимуществените – злепоставяне в обществото и след
близки, срам, неудобство и пр.
По гр.д. № 1165/2005 г. на IV ГО ВКС, съдът е
установил, че ответникът дал сериозно обещание на
ищцата за встъпване в брак, което е манифестирал сред
широк кръг от близки и познати. Това обещание не е
изпълнено, като няма пречки и извиними от житейска и
морална гледна точка причини за това. В резултат,
партньорът е злепоставен пред обществото и личното му
достойнство е засегнато, изживял е стрес и душевни
страдания. Прието е, че дори ответникът да е действал
импулсивно и необмислено, това му поведение говори
евентуално за недостатъчна личностна зрялост, но не го
оправдава, нито изключва отговорността му за причинените
вреди.
Извън правните норми стоят много дейности и
отношения, които не подлежат на позитивно

815
регламентиране и в този смисъл е възможно,
разглежданото поведение, да на нарушава конкретна
правна норма, и въпреки това да се окаже деликтно.
Непозволено е увреждането и тогава, когато то е
причинено при осъществяване на дадено право, но не по
установения в закона ред, т.е. при т.н.самоуправство.
Извършването на разрешена от администрацията на
собственик на недвижим имот взривна дейност,
представляваща част или свързана със строителна дейност
в този имот, от която са нанесени повреди на чуждо
имущество, съставлява противоправно поведение, дори
когато няма отклонения от предписанията в разрешенията.
Искането и даването на разрешения от администрацията
имат за цел проверка и осигуряване на обезопасяването,
но когато въпреки предписаните предохранителни и
предпазни дейности са извършени разрушения -
материални повреди на чуждо имущество или
неимуществени вреди - отрицателни преживявания,
заболявания, те подлежат на обезщетяване. /решение №
48 от 8.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 545/2010 г., IV ГО/.
Претърпените вреди и пропуснатите ползи от
предварително производство, което е надхвърлило
установените срокове по НПК и когато е липсвала
необходимост от изземване и задържане на вещ като
веществено доказателство, подлежат на обезщетение по
реда на деликта /решение № 465/20.12.2011 г. на IV ГО на
ВКС по гр.д. № 1749/2010 г./
Авторът на публикация е отговорен за непозволено
увреждане, ако изнася информация, която, ако не е
посочен източникът, според добросъвестните му усилия да
я провери, е вярна, което е негово право, както и свободно
да изрази своето мнение, но в същото време прави
опозоряващо трето лице внушение. В случая от вярната
информация, че между полагането на първия и втория
държавен изпит са изминали 12 години и мненията (които
могат да бъдат изразявани свободно), че студентските
права на ищеца са изгубени, което не му позволява да се
яви на втория държавен изпит, авторът на материала прави
опозоряващото ищеца внушение, че той се е дипломирал
срещу заплащане или предоставяне на друга материална
облага, което е противоправно. /решение № 558 от
12.08.2009 г. на ВКС по гр. д. № 196/2008 г., IV ГО ВКС/.
С решение по гр.д. № 1149/2009 г. на IV ГО ВКС е
отговорено по реда на чл. 290 ГПК на въпроса, може ли да
се търси обезщетение за претърпените вреди вследствие

816
на обезпечително производство, включително и по чл. 45
ЗЗД.
Съдебният състав е посочил, че законодателят не е
изключил правото на обезщетение за вреди, причинени от
неоснователна или недобросъвестно потърсена защита на
субективни материални права чрез изпълнително, исково и
обезпечително производство, т.е. при злоупотреба с
процесуални права.
В чл. 403 ГПК е определено, че подлежат на
обезщетение уврежданията, причинени от допуснато
обезпечение, когато не е имало правно основание за
предприемане на исковото производство, съответно за
налагане на ограничения по чл. 389 и сл. ГПК или иска, по
който е допуснато обезпечението не се предяви в срок.
Като гаранция за именно тези интереси на ответника
по молбата за обезпечение, са разписани и правилата по
чл. 391, ал. 2, т. 2 ГПК – когато липсват убедителни
писмени доказателства в подкрепа на иска или съдът счете
същите за недостатъчни с оглед евентуалната
основателност на претенцията или ограничаването на
имуществената сфера на ответника, се представя гаранция
в определен от съда по обезпечението размер. Тя служи
за обезпечение на ответника и евентуалното му
удовлетворяване, ако бъде предявен и уважен иск по чл.
403 ГПК.
Прието е, че извън хипотезите на чл. 403 ГПК
увреденият от обезпечението може да търси обезщетение
от страната, инициирала обезпечителното производство,
само, ако е действала при злоупотреба с права. Изложени
са съображения, че конституционно право на всички
граждани е да подават жалби, предложения и петиции до
държавните органи, както и да търсят защита, когато са
нарушени или застрашени техни права или законни
интереси. Ето защо, не може да се ангажира отговорността
на молителя по чл. 390 ГПК извън хипотезите на чл. 403
ЗЗД, дори когато молбата или исковата претенция се
окажат неоснователни. Изключението е, когато страната е
предприела съответните действия при злоупотреба с права
– арг. чл. 3 ГПК. Превратното упражнение на субективните
права е укоримо с оглед обществения интерес и правните
последици са отказ от защитата им, като в зависимост от
естеството на действията, чрез които злоупотребата на
правото се извършва, увреденият може да иска съответно
и обезщетение, и преустановяване на увреждащата
злоупотреба. Добросъвестността е налице, когато

817
процесуалното право се упражнява с убеждението, че то
съществува. Няма злоупотреба с право тогава, когато
страната подава молба по чл. 390 ГПК със съзнанието, че
защитава съществуващо свое субективно право. Без
значение е дали предприетата защита е адекватна,
съществува или не в действителност твърдяното
субективно право, евентуално нейната грешка при
преценка на правото дали е извинителна или
неизвинителна.

Основания, изключващи противоправността на деянието:

а/ Състояние на неизбежна отбрана;
б/ Състояние на крайна необходимост;
в/ Съгласие на пострадалия да бъде увредено негово
лично или материално благо;
г/Изпълнение на нормативни разпореди и на законна
заповед.

Неизбежна отбрана
Не е общественоопасно деянието, което е
извършено при неизбежна отбрана – чл. 46, ал. 1 ЗЗД.
Съдържанието на неизбежната отбрана е
определено в чл. 12 НК.
Неизбежна отбрана е налице, когато деянието е
извършено, за да се защитят от непосредствено
противоправно нападение държавни или обществени
интереси, личността или правата на отбраняващия се или
на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в
рамките на необходимите предели.
В тези случаи не се носи нито наказателна, нито
гражданска отговорност, защото деянието е правомерно.
Нападението може да бъде извършено умишлено
или по непредпазливост.
Субекти на нападението при неизбежната отбрана
могат да бъдат не само вменяеми, но и невменяеми лица,
които не са достигнали определена възраст, за да носят
наказателна отговорност, както и тези, които обективно
извършват нападение вследствие на извинителна или
неизвинителна грешка.
Нападение може да има и чрез посредствено
извършителство.
Правен интерес да твърди, че е налице неизбежна
отбрана има деликвентът, лицата, които са отговорни за
вреди, причинени от другито, възложителят на работа,
който е отговорен по чл. 49 ЗЗД. Възразяващият, в

818
преклузивните срокове по ГПК, трябва да изложи конкретни
фактически твърдения и да ги установи по пътя на пълно
главно доказване.
Ищецът може да възрази, че деянието, за което се
твърди, че е извършено при неизбежна отбрана, е
предприето след като нападението е прекратено – било е
отблъснато от нападнатия или трети лица, нападателят
сам се е отказал да го завърши, завършил го е и др.
Няма прекъснаве на нападението при
кратковременното му преустановяване, което може бързо
да се възобнови.
Нападнатият има право на активна защита. Той
може, но не е длъжен по закон да се отклони от защитата
чрез бягство, укриване, търсене на помощ от трети лица,
държавни и обещствени органи и др. Ето защо, подобни
доводи на нападателя /ищец по иска за непозволено
увреждане/ са ирелевантни и съдът не ги обсъжда, нито е
необходимо събиране на доказателства за факти, имащи
отношение към възможността за бягоство или търсенето
на помощ от трети лица.
Рамките на необходимите предели се определят от
характера и опасността на нападението, съответно вида и
интензивността на защитата.
Когато отбраната явно не съответсва на характера и
опасността на нападението, излиза извън тях, налице е
превишаване пределите на неизбежната отбрана, в който
случай деянието е противоправно и за него се носи, както
наказателна, така и гражданска отговорност, стига да не е
налице случайно събитие или непреодолима сила. Касае се
за правна преценка, която съдът е длъжен и сам да
направи при наличните доказателства, независимо дали
има доводи или не на страните. Когато, обаче, определени
факти и обстоятелства, имат отношение към тази преценка
и не са въведени по надлежен ред в предмета на делото,
съдът няма задължение служебно да ги издирва и
установява.
Съдът, за да установи конкретното съотношение
между защитата и нападението, трябва да установи всички
факти, имащи отношение към силата и интензивността на
нападението и защитата, значимостта на защитавания и
увреден обект, степентта на опасността, застрашаваща
нападнатия, неговите сили и възможности за отбрана,
средствата за нападение и защита, мястото и времето на
нападение и др. Заключението си прави при съвкупна
преценка на установените факти и обстоятелства по

819
вътрешно убеждение. При отблъскване на нападението,
нападнатият може да използва и по-интензивни средства и
начини за отбрана от тези, използвани от нападателя, стига
да не превишава пределите на неизбежната отбрана.
В случаите на превишени предели на неизбежната
отбрана поради уплаха или смущение, деецът не носи
наказателна отговорност /чл. 12, ал. 4 НК/, но гражданската
му отговорност да поправи вредите, не отпада. Ето защо,
твърденията, че пределите на неизбежната отбрана са
превишени поради уплаха или смущение на дееца, не се
изследват от съда, те са неотносими към иска за
обезщетение от непозволено увреждане, такива са и
доказателствените искания за установяването им.
Изрично в чл. 12, ал. 3 НК е определено, че дори
когато защитата явно не съответства на характера и
опаността на нападението, но нападението е извършено
чрез проникване с насилие или с взлом в жилище, или
нападението не може да бъде отблъснато по друг начин,
няма превишение пределите на неизбежната отбрана..
Особен случай на неизбежна отбрана е увреждане
на лице, извършило престъпление, ако вредите са му
причинени при неговото задържане за предаване на
органите на властта и предотвратяване на възможността за
извършване на друго престъпление и, ако няма друг начин
за неговото задържане. Изискването да не се превишават
пределите на неизбежната отбрана са свързани със
задължението да не се допусне превишаване на
необходимите и законосъобразни мерки – чл. 12а НК.

Крайна необходимост
Крайната необходимост изключва обществената
опасност на деянието, но не освобождава от гражданска
отговорност за вреди – чл. 46, ал. 2 ЗЗД /Постановление №
7/1959 г. на Пленума на ВС, Постановление № 4/1975 г. на
Пленума на ВС/.
За причинените вреди отговаря този, който е създал
условия за действия при крайна необходимост. Когато
опасността е резултат на обективни обстоятелства,
вредата следва да се обезщети от този, който е носител на
благата, спасени от унищожаване или увреждане.
Възможно е лицето, действало при крайна необходимост
да е различно от това, което следва да отговаря по чл. 46,
ал. 2 ЗЗД.

820
 Разрешения са дадени в съдебната практика,
включително и цитираното Постановление от 1975 г. на
Пленума на ВС.
В случаите, когато с действията си определено лице
е причинило състояние на крайна необходимост, за
причинените при нея увреждания, това лице носи
отговорността за обезщета, а не лицето, което е действало
при крайна необходимост. Пример: А е повредил
имущество на Б, докато е потушавал пожар, предизвикан
от С. Обезщетение за причинената на Б щета се дължи от
С.
При предявен иск срещу А, той за да се освободи от
отговорност, трябва да проведе пълно главно доказване, че
пожарът е предизвикан от С.
Ако искът е предявен срещу С, ищецът – Б трябва
да установи, че имуществото му е унищожено от А, докато
е потушавал пожар, предизвикан именно от С.
Собственикът на вещ, съответно лицето под чийто
надзор се намира тя, отговаря, когато вредите са
причинени в състояние на крайна необходимост, щом
състоянието на крайна необходимост е причинено от
вещта.
В останалите случаи, поправянето на вредите се
възлага на носителя на благата, които са спасени от
унищожаване или повреждане с извършването на
деянието. Пример: А е повредил имущество на Б, докато е
потушавал пожар в имота на Д. Обезщетение за
причинената на Б щета се дължи от Д – негово е
имещуството, което е спасено. При положение, че А е
повредил имущество на Б, докато е потушавал пожар в
собствения си имот, тогава А ще е отговорен за
обезщетяването на Б.
Не е налице действие при крайна необходимост,
когато вредите са причинени, за да бъдат спасени
държавни или обществени интереси, както и лични или
имотни блага на дееца или на друго лице, но без да има
непосредствена опасност за тях, а също и когато
причиненото увреждане е по-значително от
предотвратеното.
Деецът ще носи отговорност и, ако в условията на
крайна необходимост е имало други средства или начини
за предотвратяване на опасността, без да било
необходимо нанасянето на вреда.

821
Съгласие на увредения
Противоправността на деянието се изключва и,
когато пострадалият е дал предварително съгласието си да
бъде увреден.
Например, собственикът на недвижим имот е
сключил договор с едно лице, да изкорени посевите или да
отсече дърветата, или да премахне ограда, да събори етаж
или цяла сграда и т.н.
Деликтната отговорност по чл. 45, ал. 1 ЗЗД се
ангажира за увреждащо спрямо ищеца поведение, т.е.,
явява се защита на неговото субективно материално право
и правнозначими интереси. Ето защо, за да е
противоправно деянието по отношение на ищеца, предявил
иск по чл. 45, ал. 1 ЗЗД , не трябва да има негово съгласие
за увреждането му – директно или потенциално възможно.
Щом един резултат се желае от пострадалия, той не може
да се оплаква, че е настъпил. В обобщение, едно действие
или бездействие може да е в нарушение на установения
правопорядък, поради което дори да съставлява
престъпление, административно нарушение или
дисциплинарна простъпка, за което деецът ще носи
съответната наказателна, административна или
дисциплинарна отговорност. То може и да е увреждащо за
един или повече правни субекти, но те не могат да търсят
обезщетение за деликт, ако извършителят е действал
според даденото от тях съгласие. /решение по гр.д. №
3026/2008 г. на IV ГО ВКС/
Когато в исков процес има спор за това дали
увреждането е настъпило в резултат на съгласие, този,
който твърди, че такова е дадено, трябва да го установи.
При възражение, че деецът е действал извън рамките на
съгласието, увреденият трябва да го докаже.
Въпросът за евтаназията не е регламентиран от
действащото законодателство, съдебната практика също
не е предложила разрешения; становищата в доктрината
са различни. Евтаназията е желано самоубийство с чужда
помощ, но поради нетърпимостта на страданията и
невъзможността страдащият, лично да отнеме живота си.
По българското наказателно право, самоубийството не е
инкриминирано, но подпомагането на самоубийство е
престъпление. Проблемът е с глобално значение и поставя
редица въпроси още и от морално и религиозно естество.

822
Изпълнение на закон или заповед
Изпълнението на закон или заповед също изключва
противоправността на деянието, от което са причинени
вреди.
При излизане извън рамките на закона и заповедта,
когато от това се причинят вреди, за тях носи отговорност
деецът.При наличие на предпоставките на чл.1 ЗОДОВ
отговорността се реализира по специалния ред на този
закон, а не по реда на чл.45 и сл. ЗЗД срещу съответния
държавен орган, причинил вредите в резултат на негови
незаконни актове, действия или бездействия на негови
длъжностни лица при или по повод изпълнение на
административна дейност.
Когато заповедта е незаконна, тя не подлежи на
изпълнение. Съответното длъжностното лице може и
трябва да откаже изпълнението й. Когато изпълни такава
заповед и от това произлязат вреди, отговарят издателят и
изпълнителят.

3.Вреда
Вредата представлява промяна на имуществото,
правата, телесната цялост и здраве, душевност и
психическо състояние на човека. Промяната може да се
осъществи чрез смущение, накърняване или унищожаване
на посочените човешки блага.
Вредите могат да бъдат както имуществени –
претърпяни загуби и пропуснати ползи /вече настъпили
вреди, в резултат на което е намалено имуществото на
пострадалия или бъдещи реални ткива, които ще настъпят
с висока степен на сигурност, изразяващи се в пропускане
да се увеличи имуществото му/, така и неимуществени,
стига да са пряка и непосредствена последица от
увреждането.
Неимуществените вреди са болките и
страданията/негативните психически преживявания/, които
търпи или ще търпи увредения.
Отговорността на деликвента, без значение какви са
материалните му възможности, е за всички вреди, които са
настъпили или със сигурност могат да настъпят в бъдеще
за пострадалия от противоправното деяние.
Ищецът, още в исковата молба трябва да
индивидуализира вредите, като носи доказателствената
тежест да установи тяхното настъпване, вида им и
съответно, размера им.Всяка от отделните претенции
представлява самостоятелен иск, ако се отнася до

823
различни по вид вреди – разграничението е не само между
неимуществени и имуществени, а и имуществените може
да се отнасят до пера с различен произход и основание.
Поради това ще е недопустимо произнасянето на съда, ако
без съответно изменение на иска с увеличаване на неговия
размер по някоя от тях, макар че частично е приел за
неоснователна друга от имуществените претенции, да
присъди повече от поисканото по първата като изхожда от
по- големия претендиран размер от уважения по втората от
тях.
Неустановяване на твърдяната вреда е основание
за отхвърляне на иска. Такъв е случаят, при който съдът
установил, че ответникът е отстранил ищеца от
държането на недвижим имот. Действията са
квалифицирани като самоуправство и съдът ги е определил
като противоправни. Посочил, че вината на дееца се
предполага, като в случая законовата презумпция не е била
оборена. Липсвали са обаче доказателства, които да
установяват, че ищецът е изпаднал в депресия /твърдяният
вредоносен резултат/.
При деликта обезщетението по принцип е парично.
В по-старата съдебна практика, е застъпвано
становището, че обезщетението за причинените
имуществени вреди от деликт може да бъде само парично.
/решение № 1787/1955 г. на IV ГО на ВС, решение №
746/1976 г. на I ГО на ВС, /
В решение № 631/1996 г. на I НО на ВС, е прието, че
увреденият има право да избира между натурално и
парично обезщетение и може да иска или да му бъде
доставено благо като увреденото (обезщетение в натура),
или да му бъде заплатена сума, която да замести
увреденото благо (обезщетение в пари). Натуралното
обезщетяване обаче не може да бъде наложено от
деликвента, а може да се извърши само със съгласие на
увредения. То е допустимо обаче само при имуществени
вреди и то такива, които се изразяват в повреждане или
унищожаване на заместими вещи.
В решение от 08.02.2006 г. на ВКС, ІІ ТО по т.д. №
631/2005 г. е прието, че разпореждането с имущество,
запорирано в полза на банка-взискател от трето лице е
увреждащо действие и отношенията следва да се
разгледат по правилата на чл. 45 ЗЗД. Съдът е приел, че
увреденият може да търси парично обезщетение, поради
невъзможността за връщане на имуществото /пшеница/ в

824
следствие на продажбата й. Следователно, възможността
за натурално обезщетение се приема като възможна.
В решение по гр.д. № 365/2009 г., IV ГО на ВКС е
отговорил по реда на чл. 290 ГПК, че в случаите на
увреждане от деликт обезщетението е поначало парично,
но няма пречка увреденият вместо това да потърси
натурално обезщетяване. Принципът е да се получи пълна
обезщета на всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането. Следователно,
въпрос на конкретна преценка е кое обезщетение е
икономически най-адекватно. След като законът не
забранява, не може да се откаже право на парично
обезщетение - еквивалент на унищоженото имущество,
независимо от евентуалната възможност да се получи
същото по вид и качество в натура.
Размерът на имуществените вреди се определя по
цени към датата на причиняване на вредите, а не към
датата на постановяване на решението /Решение №
18/1997 г. на IV ГО ВС/. Обяснението е, че това е момента,
в който е настъпила вредата, то тогава деликвента изпада
в забава и дължи законната лихва и без покана.Тази
постановка при определяне размера на обезщетението за
вреди е правилна , но при спокоен пазар, стабилност на
цените и ниска инфлация. При силни инфлационни процеси
и отдалеченост във времето между увреждането и
постановяването на решението, с което се присъжда
обезщетение, ще трябва да се съобразят промените в
пазарната конюктура към момента на решаването на
делото при определяне размера на репарацията. По тази
причина при определяне размера на имуществени вреди от
неполучено трудово възнаграждение, представляващо
разлика между пенсията по инвалидност и заплатата, която
би получавал увредения работник, ако не бе претърпял
трудова злополука или не бе заболял от професионално
заболяване, практиката на съда при определяне на щетата,
бе коригирана поради интезивните инфлационни процеси
през 90 – те години на миналия век. Така според т.6 от
ППВС№4/75 г.при причиняване на трайна
нетрудоспособност, обезщетението за неполучаваната
разлика между пенсия и заплата се определя на базата на
трудовото възнаграждение, получавано от увредения преди
непозволеното увреждане. През посочения период обаче
това доведе до абсурдни резултати, тъй като размера на
пенсията за инвалидност се оказа при новите условия по-
голям от заплатата преди увреждането и ако се съблюдава

825
буквално постановката на т.6, няма да се присъди никакво
обезщетение. Поради това с оглед на справедливостта и
правната симетрия, за да уважи претенцията за
обезщетение, започна да се изхожда не от размера на
получаваното от пострадалия преди увреждането трудово
възнаграждение, а от това, което би получавал през
периода, за който се търси репарация.
Повредената вещ се оценява в състоянието й към
момента на увреждането.
Във всички случаи ползата, която пострадалият е
реализирал или е могъл да реализира, се спада от
стойността на повредената вещ. Например, от оценката на
разрушената сграда, трябва да се извади цената на
здравите, запазени тухли от постройката.
Обезщетение за вреди може да се търси, както за
вече настъпили вреди, така и за такива, които ще настъпят
в бъдеще време, ако настъпването им е сигурно и размера
предвидим.
Бъдещата вреда е следствие от увреждането и е
естествено продължение на обективния процес на
вредоносното проявление на самото увреждане.
В решение № /2010 г. по гр.дело № 526/2010 г. на
IVГО на ВКС по реда на чл. 290 ЗЗД е пояснено, че по
естеството си обезщетението за периода на вече
настъпилите имуществени вреди до постановяване на
съдебното решение, както и тези, които със сигурност ще
настъпят в бъдеще време, касаят все едно и също по
правния си характер задължение, следващо от
фактическия състав на деликтната отговорност.
Периодичното обезщетение за следващ влизане в сила
решението период се дължат до настъпване на
предвидените в закона основания за прекратяването му
или изменяването му. Вредите, макар и за бъдеще време,
не се предполагат, а следва да бъдат установени и няма
пречка това да бъде сторено, когато се касае за
увреждания, които със сигурност ще настъпят в
имуществената сфера на пострадалия.
Мотивите на съдебното решение не се ползват със
сила на присъдено нещо, поради което, диспозитивът
трябва по ясен, недвусмислен и изчерпателен начин да
очертава предмета на спора, по който се е произнесъл
съдът, вклчючително и за бъдещите имуществени и
неимуществени увреждания.
Обезщетението за вреди от непозволено увреждане
може да бъде платимо еднократно или периодически, което

826
зависи от конкретните особености на всеки отделен случай.
Съдът не е обвързан от посочения от ищеца начин на
изплащане на обезщетение, а следва да се ръководи от
естеството на увреждането /Постановление № 4 от
30.10.1975г. на Пленума на ВС, т. 11/.
В решение № 196/2011 г. на IV ГО на ВКС по гр.д. №
1724/2009 г. е пояснено, че ищецът може да предяви с иск
цялото свое вземане за всички вреди /в това число и
бъдещите/, произтичащи от едно увреждане, но той може
да избере да предяви с иск само част то вземането си. В
първия случай нови вреди може да се претендират само
при ексцес, а във втория ищецът може да предяви в
отделно производство непредявените части от вземането
си за обезщетение. Съществуват различни начини за
предявяване на частичен иск. Общото за всички тях е, че в
исковата молба трябва да има изрично посочване, че искът
е частичен, липсва ли такова посочване, счита се, че с иска
е предявено цялото вземане за обезщетение на всички
вреди (в т.ч. бъдещите). Един от начините за предявяване
на частичен иск е, като се претендира определена
абсолютна сума с изричното посочване, че тя е част от
цялото обезщетение за всички вреди (в този случай
посочването на дробната част или на размера на цялото
обезщетение в исковата молба е излишно). Друг начин за
предявяване на частичен иск е, като се претендират
вредите, настъпили през определен период от време с
посочване на началото и края му (напр. от извършването на
деликта до предявяването на иска, за времето на
инвалидизацията от определена до определена дата и др.).
Не представлява предявяване на частичен иск, когато се
претендира обезщетение за отделни увреждания с
посочването им (напр. за поправка на определена вещ, за
проведено лечение, за ползвана усилена храна, за
пропуснато възнаграждение и др.)., тъй като те
представляват отделни имуществени претенции със свое
основание и петитум, които при условията на обективно
съединяване на искове могат да се съединят за
разглеждане в общо производство. Настъпилите в хода на
процеса факти имат значение за спорното вземане за
обезщетение, когато обуславят неговото придобиване,
изискуемост или погасяването му, а когато обезщетението
включва и бъдещите вреди, правно значение имат и
настъпилите в хода на процеса факти, които обуславят
неговия размер (т.е. възникването му). Това са факти, които
биха се преклудирали от силата на пресъдено нещо на

827
постановеното решение и затова въвеждането им в
процеса от ищеца не е изменение на иска по основание.
Ако новонастъпил факт не би се преклудирал от силата на
пресъдено нещо, съдът може да го вземе предвид само при
изменение на иска по основание. Затова съдът не взема
предвид фактите, обосноваващи ексцес при обезщетение
за вреди от деликт, ако в такъв случай би се стигнало до
недопустимо изменение на иска – както по основание, така
и по петитум (вземането за обезщетение от ексцес е
различно от първоначално предявеното). До приключване
на съдебното дирене в първата инстанция ищецът може да
измени размера на предявения иск за обезщетение. Ако
обезщетението е и за бъдещи вреди, изменението на
размера е допустимо и когато ищецът се позовава на
новонастъпили факти (освен ако те обосновават ексцес).
Когато изменението на размера се основава на
новонастъпили факти, които обосновават ексцес, ищецът
може да измени само основанието, но не и петитума на
предявения иск в първото заседание по делото, ако съдът
намери това за уместно с оглед защитата на ответника.
Имуществени са и вредите за разходите на
пострадалия за спазване на определен хранителен режим,
включително и за необходимото възнаграждение за
болногледач, когато такова е нужно. При невъзвратимо
увреждане на здравето, обезщетение за изброените вреди
се дължи на пострадалия пожизнено, независимо от това,
кога настъпва времето за пенсиониране. В този случай
разходите могат да бъдат определени и присъдени в
периодичен размер, до настъпването на предвидените в
закона предпоставки за отпадане на основанието за
плащане.
При намалена или загубена работоспособност в
резултат на увреждането, увреденият има право на
обезщетение за търпените вреди от загубата на трудов
доход.
Базата за изчисление е трудовото възнаграждение.
Принципната постановка е, че съдът следва във всеки
конкретен случай да преценява кои елементи от
получаваното преди злополуката възнаграждение имат
постоянен или траен характер и са част от трудовото
възнаграждение на увредения.
Взема се предвид трудовото възнаграждение към
датата на деликта, като се съобразяват и измененията в
трудовото възнаграждение за съответната длъжност,

828
настъпили след увреждането до деня на инвалидизирането
– т.7 на ППВС№4/75 г.
Размерът на обезщетението се определя като
разлика между действително получаваното трудово
възнаграждение и законно установените удръжки и
обезщетението за временна нетрудоспособност. Когато
става въпрос за увреждане, довело до инвалидност,
причинените вреди се изразяват в невъзможността да се
полага труд за неопределено време или невъзможност да
се упражнява професията съобразно квалификацията или
възможностите. Оттам това води и до лишаването на
пострадалия от възнаграждението, което е получавал
преди увреждането. В случаите, когато претърпелият
трудова злополука се пенсионира по инвалидност,
обезщетението се изчислява като разлика между
действително получаваното възнаграждение и
определената пенсия за инвалидност.
При дефинитивни състояния без възможност за
пълно или частично възстановяване на
работоспособността, се определя пожизнен срок на
инвалидността. Загубата на работоспособността се
определя пожизнено за специално определени в
Наредбата дефинитивни състояния, т. е. състояния, чието
преодоляване е невъзможно. При лица, навършили 65-
годишна възраст, се определя пожизнен срок на
инвалидността. Съгласно §2 от Преходните и заключителни
разпоредби към Наредбата за медицинската експертиза на
работоспособността, постановените до 31 декември 2004 г.
експертни решения на ТЕЛК, респективно НЕЛК, в които
определеният срок на инвалидност не е изтекъл до тази
дата, след 1 януари 2005 г. се считат с определен пожизнен
срок на инвалидност при навършена 65-годишна възраст на
лицата.
Крайният срок, в който може да се претендира
разлика между заплащането преди непозволеното
увреждане трудово възнаграждение и отпуснатата след
това пенсия е до навършване на предвидената за добиване
право на пенсия за осигурителен стаж възраст, като този
срок може да бъде продължен най-много с толкова време,
колкото би било необходимо за достигане на определения
осигурителен стаж по чл. 68 КСО.
В КСО е въведено правилото за процентно
намаление на работоспособността за придобиване право
на пенсии за инвалидност. По такъв начин се изостави
съдържащото се в отменения Закон за пенсиите правило-

829
неработоспособността да се отделя в група инвалидност в
зависимост от степента на загубена работоспособност и с
оглед на професията на лицата.
Пенсия за инвалидност се определя:
1. на лица с намалена работоспособност от 50 до
70%, което отговаря на трета група инвалидност по
отменения Закон за пенсиите – първа степен на
неработоспособността;
2. на лица с намалена работоспособност от 70,99 до 90%,
което отговаря на втора група инвалидност по отменения
Закон за пенсиите – втора степен на неработоспособност;
3. на лица с намалена работоспособност над 90,99%, което
отговаря на първа група инвалидност по отменения Закон
за пенсиите – трета степен на неработоспособността.
Право на пенсия за инвалидност възниква от датата на
инвалидизирането и пенсия се отпуска за времето, докато
продължава инвалидността.
Когато се определя обезщетението за увреждането от
деликта, следва да се има предвид принципа, че се
покриват претърпените от пострадалия вреди, които са
останали непокрити. Затова от общия размер на вредите се
приспадат сумите или обезщетенията, които увреденият е
получил от задължителното социално осигуряване или
задължителното здравно осигуряване. Същото важи и за
вредата, причинена от загубена или намалена трудос-
пособност - от нея се приспадат обезщетенията за
временна нетрудоспособност или пенсията за инвалидност
или наследствената пенсия, които получава или следва да
получава увреденото лице.
Ако пострадалият работи и след увреждането,
получаваното трудово възнаграждение от него следва да
се вземе предвид при определянето на обезщетението.
Когато той изпадне в намалена трудоспособност, при която
може да полага труд, при определянето на размера на
понесените от него имуществени вреди трябва да се
изхожда и от обстоятелството, е в състояние да извършва
работа, подходяща за здравословното му състояние. При
лице с 50 и над 50 на сто трайно намалена
работоспособност, териториалната експертна лекарска
комисия (ТЕЛК) се произнася по работоспособността му, за
работното му място и при необходимост го трудоустроява.
Съгласно разпоредбата на чл. 73, ал. 1 от Наредбата за
медицинската експертиза на работоспособността, в своите
решения ТЕЛК и НЕЛК определят условията на труд,

830
противопоказни за здравословното състояние на
освидетелстваните лица.
В такъв случай увреденият понася имуществени
вреди само ако размера на пенсията и на
възнаграждението, получавано за работата, на която е
трудоустроен, не покрива заплатата от преди увреждането.
В случай, че на пострадалия е предложено, но той не е
заел подходяща за него друга работа, също се взема
предвид размера на възнаграждението, което той би могъл
да получава, ако се труди.
В решение № 59/1981 г. на I ГО на ВС е прието, че
ако пострадалият не е настанен на работа по реда на
Наредбата за трудоустрояване на лица с намалена
трудоспособност и не е постъпил на друга работа, нито му
е предлагана друга подходяща работа с по-високо от
минималното възнаграждение за работата, която би могъл
да изпълнява и той да е отказал да заеме, следва да се
има предвид минималното възнаграждение за работата,
което би могъл да изпълнява съобразно трудовата
препоръка на ТЕЛК и тази сума да се приспадне от
установената разлика между получаваната пенсия и
загубеното трудово възнаграждение.
Обезщетение се дължи и за пропуснати
допълнителни доходи и неупражнени свободни професии,
занаят и нереализиране от това на очаквани доходи, в
резултат на непозволеното увреждане.
Когато получаването на подобни доходи е
установено, но не по размер, съдът трябва да изходи от
един по-дълъг период, в който преди деликта увреденият
ги е получавал трайно. Става реч за възнаграждения, които
по правило не се получават ежемесечно и от друга страна
нямат постоянен характер по време и размер. Съдът
трябва да вземе като база за определяне на обезщетенето
една средномесечна сума за време например от една
година или повече назад /с оглед конкретнитеособености
на казуса/.
Близките на лице, чиято смърт е причинена виновно
от другиго, имат право да търсят възмездяване на
понесенте от тях имуществени вреди, изразяващи се в
лишаването им от възможност да ползват част от доходите
на починаля, ако с оглед законовите разпоредби,
последният е бил длъжен да ги издържа. Вредата се
съизмерява в средствата, необходими за издръжката им
/решение № 1341/1957 г. на IV ГО на ВС РБ/.

831
 Ако здравословното състояние на пострадалия бъде
влошено в сравнение със състоянието, при което е
присъдено обезщетението /ексцес/ , нему се дължи ново
обезщетение за самото влошаване, но само ако се намира
в причинна връзка с увреждането, а не се дължи на други
фактори и причини. Нужно е също така, при присъждането
на първоначалното обезщетение, влошаването на
здравословното състояне да не е било предвидено и
съобразено от съда, съоветно влошаването да е дало
отражение на присъденото с първоначалното решение
обезщетение за имуществени вреди /Постановление № 4
от 30.10.1975г. на Пленума на ВС, т. 10/.
В решение № 196/2011 г. на IV ГО на ВКС по гр.д. №
1724/2009 г по реда на чл. 290 ГПК на въпроса кои вреди
се обезщетяват при ексцес, е отговорено, че при ексцес за
пострадалия възниква ново вземане за обезщетение,
различно от първоначално предявеното, което произтича от
новото състояние на пострадалия, свързано с появата на
ново страдание и/или съществено утежняване на старите
страдания, което (ново състояние) се отклонява
съществено от прогнозата при определяне на
първоначалното обезщетение. Обезщетението е за новите
вреди, които се добавят към вече обезщетените.
Ако трудоспособността на увредения се подобри,
деликвентът също може да иска да се намали дължимото
от него обезщетение /чл. 51, ал. 3 ЗЗД/.

Неимуществени вреди
Увреждането е на неимуществени права, блага или
правнозащитими интереси. Накърняват се моралните и
нравствените ценности у личността, както и социалното му
общуване.
Неимуществените вреди могат да се изразяват в
нравствените, емоционални, психически, психологически
терзания на личността; болките и страданията върху
цялостта на организма и здравето на увредения;
накърнената чест, достойнство, добро име в обществото.
Неимуществени вреди, изразяващи се в болки и
страдания от причинена смърт на близък не са налице,
когато лицето, което твърди подобно увреждане, не е в
състояние да възприеме свойството и значението от
смъртта на родственика си, като настъпила за него загуба
на едно морално благо, поради болестното му състояние,
което го прави неспособен да възприеме последиците от

832
причинената му загуба /Решение № 388/1974 г. на I ГО на
ВС РБ/.
Чрез обезщетяване на увредения за причинените му
неимуществени вреди, той получава парично
удовлетворение, с които да компенсира отрицателните,
неприятните емоции. Целта на обезщетението в случая е
не да поправи вредите, а да възстанови психическото
равновесие на пострадалото лице.
Обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост /чл. 52 ЗЗД/.
Справедливостта не е абстрактно понятие, а е
свързано с преценката на конкретни, обективно настъпили
обстоятелства, като размерът му не следва да бъде
източник на обогатяване за пострадалия.
Установената съдебна практика, включително чрез
задължителните указания, дадени от Пленума на ВС РБ в
Постановление № 4 от 1968 г. дава разяснения за
критериите, по които при всеки отделен случай се определя
обезщетението за причинени неимуществени вреди.
Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти
и обстоятелства, както и личността на увредения, е
определянето на конкретния паричен еквивалент на
обезщетението. Унификация и уравновиловка е
невъзможна. Поради това и законодателят не борави с
други техники за определяне размера на справедливото
парично овъзмездяване за причинени болки и страдания,
като например фиксирани суми, определен минимален и
максимален размер, процент и пр.
Легалният термин "по справедливост" до голяма
степен е изпълнен с морално съдържание и отразява
обществената оценка на засегнатите нематериални вреди.
Ето защо при тяхното възмездяване е от значение и
създадения от съдебната практика ориентир, относим към
аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните
ценности равенството в обществото намира най-чист израз.
В случай на вреда от неизпълнено обещание за
сключване на брак, съдът, определяйки размера на
причинените неимуществени вреди по конкретното дело се
ръководи от начина, по който е дадено обещанието за
женитба, манифестирането му сред широк кръг хора,
включително близки роднини и приятели на страните,
очакванията на всички тях и конкретно на ищцата;
ценностната система и разбирания на ищцата, на нейния
социален и семеен кръг; конкретните обстоятелства по
неизпълнението /например, отсъствие на младоженеца при

833
уговорените дати за граждански ритуал/;
продължителността на стреса и депресията, изживени от
ищцата.
При ексцес обезщетенето за неимуществени вреди
се определя по справедливост за болките и страданията
само от влошаването, без да се дублира с вече
присъденото за първоначалното страдание. Нужно е също
така, при присъждането на първоначалното обезщетение
влошаването на здравословното състояние, да не е било
предвидено и съобразено от съда. /Постановление № 4 от
30.10.1975г. на Пленума на ВС, т. 10/.

4.Причинна връзка
Причинната връзка е зависимост, при която
деянието е предоставка за настъпването на вредата, а тя е
следствие на конкретното действие или бездействие на
деликвента. Възможно е деянието да не е единствената
причина за резултата, но това не изключва отговорността
за деликт, а само определя нейния обем.
Причинноследствената връзка не се предполага, а
трябва да се докаже -Постановление № 7 от 30.12.1959 г.
на Пленума на ВС РБ, т. 2.
В хипотезата на чл. 45 ЗЗД доказването на причинно
следствената-връзка между поведението на деца и
увреждането, чието обезщетение се търси, е за ищеца.
Това значи, че той следва по пътя на пълно главно
доказване да установи, че деянието е решаващо, вътрешно
необходимо /не случайно/ свързано с резултата; в цялата
поредица от явления причината да предшества
следствието и да го поражда, като вредата закономерно да
произтича от деянието /решение по гр.д. № 3026/2008 г. на
IV ГО ВКС/.Деянието е необходимо условие за настъпване
на вредата тогава, ако при мислено изключване на
поведението на деликвента, тя не би настъпила, т.е. ако
при това изключване неправомерният резултат не настъпи,
следва да се констатира, че е налице причинна връзка
между поведението на деликвента и настъпилия
вредоносен резултат. Необходимо е обаче, причинният
процес да се ограничи до неговото типично , закономерно,
а не случайно развитие. То е достатъчно условие, когато би
причинило вредата само при обичайно стечение на
обстоятелствата.
Само при съпричиняване, ако не може да се
установи степента на допринасянето на всеки деец
поотделно, съществува презумпцията, че всички еднакво са

834
допринесли за вредоносния резултат, поради което
отговарят солидарно. Но тази законова презумпция идва
само, след като безспорно е установено, че всички са
причинили резултата. Тогава, когато не е установено
въобще от какво е настъпил резултатът и оттам, от чие
вредоносно поведение, не може да се търси отговорност по
чл. 45, ал. 1 ЗЗД /решение № 2/1965 г. на I ГО на ВС РБ/.
За да установи причинната връзка между
бездействието на ответника и вредоносния резултат, съдът
е длъжен да установи задължението за действие, което не
е изпълнено и дали вредите са последица на това
неизпълнение или на друга причина.
В решение № 1161/1981 г. на I ГО на ВС РБ е
разгледан случай на кражба на вещи, които са се намирали
в колата след пътно-транспорто произшествие. Изяснено е,
че липсва причина връзка между произшествието и
щетата; тя не е причинена пряко с превозното средство, с
управлението и движението му.
Нужно е да се установи и при каква обстановка в
конкретния случай е настъпила вредата, за да може да са
прецени дали тя е резултат от противоправното поведение
на дадено лице.
С решение по гр.дело № 3376/2008 г. на IV ГО ВКС
е отговорено на въпроса дали издаването на
удостоверение, че имотите на заемополучателя не са
обременени с тежести, въпреки вписани две договорни
ипотеки, се намира в причинна връзка с увреждането на
заемодателя, който при тази информация е сключил
договора за заем, а в последствие е бил изместен от
другите ипотекарни кредитори при удовлетворяването им в
производството по несъстоятелност на общия длъжник.
Съдебният състав е изложил съображения, че по
общо правило цялото имущество на длъжника еднакво
обезпечава кредиторите му. Ипотеката изключва или поне
намалява риска кредиторът да бъде само съразмерно
удовлетворен за вземането си, ако на падежа се окаже, че
актива на длъжника е недостатъчен да погаси всичките
дългове към всичките му кредитори. Тази засилена
гаранция се изразява в запазеното за ипотекарния
кредитор имущество /ипотекирания имот/, което да бъде
изнесено на публична продан за погасяване именно на
неговото вземане; правото да се удовлетвори от цената
преди другите кредитори - хирографарни, привилегировани
от последващ ред – чл. 136, ал. 1, т. 4-8 ЗЗД и
ипотекарните кредитори, но с по-късно вписана ипотека

835
върху същия имот. Тези правомощия могат да се упражнят
дори, когато ипотекирания имот не принадлежи на
длъжника. Или, имотът е подчинен на взискането на
кредитора. Съществува, също така и облекчен ред за
снабдяване с изпълнителен лист за вземането, въз основа
на който имотът да бъде изнесен на публична продан – по
реда на чл. 237 ГПК /отм./ направо въз основа на
нотариалния акт. Следователно, наличието на подобно
обезпечение /договорна ипотека/ съставлява част от
мотива за отпускане на заем, а и за неговите условия.
Посочено е още, че вписването на ипотеката има
учредителен ефект. То, също така дава и сведения за
правното положение на имота. Публичността на вписването
именно създава нужната гаранция за трети лица –
евентуални приобретатели, кредитори и т.н. Вписването
определя и реда на предпочитане за ипотекарния кредитор,
тъй като съгласно чл. 175, ал. 1 ЗЗД те се удовлетворят по
реда на ипотеките си.
Заемодателят е дал парична сума на
заемополучателя, като е приел, че риска от неиздължаване
е ограничен от обезпечението в негова полза. В случай, че
длъжникът се окаже несъстоятелен и кредиторът не може
да се удовлетвори от ипотекирания имот, защото
получената от продажбата му сума е отишла за погасяване
задълженията към кредитори с по-ранно вписани ипотеки и,
ако длъжностното лице от службата по вписване не му е
дало поисканата преди отпускане на заема информация за
тяхното наличие, налице е пряка причинна връзка между
действията на Службата по вписванията при районнния съд
и причинената на кредитора вреда. Тя, обаче, не е в
размера на задължението по договора, а в размера, до
който би се удовлетворил ипотекарният кредитор от
продажбата на ипотекирания имот, ако върху него няма по-
рано вписани ипотеки.

5. Вина
Вината е конкретно измеримото психическо
отношение на дееца към деянието и вредоносните
последици от него.
Вината е тясно свързана с деликтоспособността като
част от общата вменяемост. Съгласно чл. 47, ал. 1 ЗЗД
неспособният да разбира или ръководи постъпките си, не
отговаря за вредите, които е причинил в това състояние.

836
 Не е необходимо към релевантния период от време
пълнолетният деец да е бил поставен под пълно или
ограничено запрещение.
Без значение е за реализиране на отговорността
пряко срещу дееца , ако към датата на сезиране на съда
или по-късно, в хода на висящия процес, той изпадне в
такова състояние да не разбира или ръководи постъпките
си, ако то не е било факт към датата, когато е извършено
деянието. Поставянето на дееца под пълно или ограничено
запрещение след деянието, има отношение към
процесуалната му дееспособност по гражданското дело за
обезщетение.
За гражданския деликт /с изключения, изрично
уредени/ е без значение вида на вината, за разлика от
престъпния състав, но основната цел на наказателното
право е санкцията, докато на отговорността от деликт –
обезвредата.
Според постановеното в решение № 348/11.10.2011
на ВКС, ІV ГО по гр.д. № 387/2010г. и решение № 313/10.
09.2012 г. на ВКС, ІV ГО по гр.д. № , гражданското право не
различава формите на небрежността, а само нейни степени
(напр. грубата небрежност, която се съизмерва с друг
абстрактен модел – грижата, която би положил и най-
небрежният човек, зает със съответната дейност при
подобни условия). По принцип гражданското право не се
интересува от формите на вината, защото гражданската
отговорност (предимно, но не само за обезщетение) се
обуславя от наличието на вина, а каква е нейната форма
има значение за наказанието. Формата на вината има
значение в гражданското право в случаите, в които
определена (по-тежка) гражданска отговорност възниква
при наличието на умисъл, а не при неполагане на
дължимата грижа. В тези случаи умисълът в наказателното
и гражданското право съвпадат напълно, като в
гражданското право формите на умисъла (пряк и
евентуален) са без значение. В наказателното право
наказуеми са умишлените деяния, а непредпазливите –
само в уредените от закона случаи, докато в гражданското
право отговорност възникна при неполагане на дължимата
грижа, а по-тежка отговорност – когато законът изисква
умисъл. Отговорността в гражданското право е обусловена
от наличието на умисъл само в изрично уредените случаи.
Вината се предполага до доказване на противното.
Оборването на презумпцията е в тежест на оборващия.

837
 Ако причинителят на щетата е оправдан за
непредпазливото й причиняване от наказателния съд, той
въпреки това, може да отговаря по гражданско-правен ред.
Така напр., когато деянието е съставомерно само, ако е
умишлено извършено от деца, той не е освободен да
отговаря за деликт при условията на непредпазливо
деяние. В случаите, обаче, на предвидена наказателна
отговорност и за непредпазливо деяние, при оправдаване с
присъда, отпада и гражданската му отговорност.

6. Освобождаване от отговорност
Случайното събитие и непреодолимата сила
освобождават от отговорност за причинените от тях вреди.
Случайното събитие е такова непредвидимо по своя
характер обстоятелство, което без и независимо от
човешка воля, причинява вреди на някого.
Събитието, трябва да е настъпило преди
увреждането и да е налице причинна връзка между него и
вредите; събитието и причинната връзка между него и
деянието трябва да са непредвидими и непредотвратими.
Не е налице случайно събитие, когато самото то е
предизвикано умишлено или по непредпазливост от
причинителя на вредата, а още и когато резултатът от
събитието е предотвратим чрез вземане на съответните
допустими и необходими мерки.
Непреодолимата сила е такова събитие, което е
непредвидимо и не може да бъде предотвратено от дееца
и обществото като цяло с никакви мерки, при съвременното
състояние на науката, техниката и икономиката.
В решение № 316/1970 г. на I ГО на ВС е разгледан
случай на срутване поради пропадане на скална маса.
Съдът разяснил, че пропадането може трудно да бъде
предвидено или дори съвсем не може да бъде предвидено,
но средства и възможности за укрепването на пластовете е
имало, поради което не е налице вреда от непреодолима
сила.
Ирелевантни за деликтната отговорност са
поведението на деликвента след произшествието, линията
му на поведение по наказателното дело. Това са
обстоятелства, които евентуално биха имали отношение за
определяне на наказанието по наказателното дело, но не и
размера на обезщетението.

838
 Депутатският имунитет ползва отговорността за
извършено престъпление, но е неотносим към
гражданската отговорност за вреди. /решение № 417 от
13.03.1998 г. на IV ГО на ВКС по гр. д. № 3336/97 г./

7. Надлежна страна да търси обезщетение от

деликтното правоотношение
Кръгът на правоимащите се определя към момента
на непозволеното увреждане.
Това е пряко пострадалият от увреждането.
Когато близък сродник се заеме с гледането на
пострадалия от противоправното деяние, когато това се
налага поради здравословното му състояние, резултат от
деликта, е възможно този сродник да бъде принуден да не
работи другаде и по тази причина да не получава трудово
възнаграждение. В този случай, необходимите разходите за
болногледач са имуществени вреди, които се дължат на
пострадалия, а не на лицето, което принудително е
останало у дома, прекратило е трудовото си или служебно
правоотношение и поради това не получава
възнаграждение. Болногледачът поради това, няма право
на иск срещу деликвента за изгубените по този начин
доходи от трудово, съответно служебно правоотношение.
Заченатото, но още неродено дете търпи вреди от
непозволено увреждане – причиняване смъртта на
родител, на лично основание. Вземането възниква от
момента на раждането му и може да е както за
имуществени, така и за неимуществени вреди.
При смърт правото на имуществени вреди се
наследява.
При смърт на деликвента по висящо дело,
наследниците му, по силата на правоприемство, встъпват в
процеса и заместват наследодателя си по всички
предявени искове за присъждане на обезщетение,
включително и за неимуществени вреди, за периода до
откриване на наследството. Правото на обезщетение на
неимуществени вреди е въпрос на лична преценка на
пострадалия и ако не е било предявено приживе от него,
при липса на висящ процес, той не може да бъде заместен
от своите правоприемници. Поради това такова
обезщетение не може да се търси от неговите наследници,
но те могат на лично основание да претендират репарация
за неимуществените вреди от неговата смърт, ако тя е в
причинна връзка с деликта.

839
 Правото на издръжка не е част от наследството. То е
лично вземане на лицата, които са лишени от издръжка
поради смъртта на лицето, задължено да им я осигурява,
причинена от непозволеното увреждане.
Оправомощените лица, които могат да претендират
неимуществени вреди от непозволено увреждане – смъртта
на на техен близък, са определени в Постановление №
4/1961 г. на Пленума на ВС – съпруга, децата и родителите
на починалия. В Постановление № 5/1969 на Пленума на
ВС е прието, че в кръга на близките на пострадалия, които
имат право на обезщетение за причинените им
неимуществени вреди са, както низходящите от първа
степен, възходящите от първа степен и съпругът, така и
други лица, между които и пострадалия са съществували
отношения, сходни с отношенията на посочените по-горе
роднини. Посочени са случаи на фактическо съжителство
между две лица от различен пол на съпружески начала, без
сключен брак, както и вземане на дете за отглеждане и
осиновяване, когато увреждането е настъпило преди
осиновяването му. В Постановление № 2/1984 на Пленума
на ВС е изяснено, че основанието да се дължи
обезщетение за неимуществени вреди при взето за
отглеждане и осиновяване, но още неосиновено дете, са
създадените чувства и връзки като между родител и дете
при трайното му отглеждане.
С решение по чл. 290 ГПК по гр.д. № 719/2010 г. на
IV ГО на ВС е постановено, че такива могат да са и
отношенията между заварени деца и втория съпруг на
техния родител. Следователно, мащехата на пострадалото
лице може да претендира обезщетение, но не е достатъчно
между тях да са били създадени много близки отношения, а
е нужно те фактически да са установили помежду си
същите отношения, които представляват фактическият
състав на правнорегламентираните и оформени отношения
при осиновяването. В същото дело е изяснено, че
полагането на грижи от съпругата на бащата за детето и
общите грижи за цялото домакинство, сочат евентуално на
близост и добри отношения, но сами по себе си не са
достатъчни, за да се направи заключение за фактически
сложили се отношения като между родител и дете.
Обстоятелството, че детето не е поддържало отношения с
рожденната майка има отношение към нейната претенция
за обезщетение, но от това не следва, че действително
установилите се взаимоотношения между починалото дете
и мащехата са били като между майка и син.

840
 Тежестта на доказване е за ищеца, а това значи, че
трябва да установи по безспорен начин, че не само се е
грижила, възпитавала и отгледала детето, но е имала
чувства към него като към свое и, че то самото е възриело
по този начин връзката си с втората съпруга на баща си.
Основанието да се търси обезщетение по чл. 45, ал.
1 ЗЗД за претърпени имуществени и неимуществени вреди
от смъртта на близък е лична – за претърпените от ищците
увреждания от деликта. Относно техните претенции не се
прилагат правилата на Закона за наследството – дали са
наследници или не на починалия, съответно какви са
квотите им от наследството /решение № 499/09.01.2012 г.
на IV ГО на ВКС по гр.д. № 1577/2010 г./, а в какъв обем са
претърпените от тях неимуществени вреди с оглед на
всички обстоятелства, свързани с качеството им съответно
на родители, деца или съпруг или намиращи се в
аналогични на тези отношения, в такива от фактически
характер с починалия пострадал.

8. Кой трябва да обезщети пострадалия от увреждането

Правилото е, че отговорността е за деликвента.
Изключенията на отговорност за вреди, причинени от
другиго, са изрично уредени от законодателя. Става реч за
специални хипотези.

III. ОТГОВОРНОСТ ЗА ВРЕДИ, ПРИЧИНЕНИ ОТ ДРУГИГО

Отгворността по чл. 47 и чл. 48 ЗЗД не е за прекия

извършител. В хипотезите и по двата текста се ангажира
лична отговорност, за действия или бездействия на лица,
които не са причинили с поведението си самото увреждане.
Те нямат право на регресен иск против преките
извършители, защото не отговарят вместо тях.

1. Чл. 47 ЗЗД
За вредите, причинени от неспособен, отговаря лицето,
което е задължено да упражнява надзор над него, освен
ако то не е било в състояние да предотврати настъпването
им.
Неспособни са лицата, които не могат да разбират или
ръководят постъпките си /чл. 47, ал.1 ЗЗД/. Това са:
- Малолетните
- Непълнолетните и пълнолетните, които не
могат да ръководят постъпките си поради постоянно или
временно душевно разстройство и помрачение на

841
съзнанието. В това състояние лицето трябва да е било към
момента на извършване на непозволеното увреждане, като
няма значение дали е било поставено под запрещение или
не. Няма значение също, дали към момента, в който е
потърсена отговорността, прекият извършител вече не е
бил в състояние на неспособност.
Няма значение на какво се дължи неспособността –
на постояннна душевна болест или на временно
помрачение на съзнанието.
Извършителят може да е бил поставен под
запрещение към датата на извършване на дейнието и
въпреки това да е граждански отговорен, ако е бил в
„светъл момент” /разбирал е свойството и значението на
постъпките си и е можел да ги ръководи/.
Лицата, които са длъжни да упражняват надзор над
неспособните са:
- учителите, възпитателите, надзирателите и други,
които са длъжни да упражняват надзор над поднадзорните
лица
- родителите, осиновителите, настойниците
Когато малолетното дете, съответно неспособният
непълнолетен, не е бил под надзора на родителите си, а на
други лица – от категорията на първата група, последните
са отговорни по чл. 47, ал.2 ЗЗД. В този случай родителят е
лишен от възможността да упражнява какъвто и да е
контрол върху своето малолетно дете, тъй като този
контрол е предоставен изцяло върху други лица.
Например, увреждането е извършено от дете, докато
е било в детската градина, където учителят е трябвало да
упражнява надзор над него или непълнолетен е причинил
вреда, докато е бил на спортен лагер, където надзор над
него упражнява треньора му/.
Учителят по физкултура има задължение да вземе
всички неободими мерки, които са уместни в случая, за да
се избегне телесно увреждане на учениците ,извършващи
гимнастически упражнения /Решение № 12/1982 г. ОСГК
ВС/.
Отговорността на посочените трети лица, извън
родителите, осиновителите и настойниците, се ангажира
само при наличие на конкретна тяхна вина за настъпване
на увреждането, включително когато то е причинено от
малолетен. Съдът е длъжен да установи конкрено и
причинна връзка между тяхното поведение и настъпилото
непозволено увреждане, както и да се прецени дали са
били в състояние да предотвратят увреждането.

842
 Когато трето лице, по указание на родителя и под
негов контрол, упражнява надзор върху малолетния,
третото лице не може да носи отговорността за вредите,
причинени от малолетен; тя остава да тежи върху родителя
/решение № 1836/1967 г. от I ГО ВС/. Родителите и
осиновителите отговарят за вредите, причинени от техните
малолетни деца и неспособни непълнолетни деца, и когато
дядо и баба упражняват надзор върху тяях от името и под
контрола на родителите. Бабата и дядото не са лично
отговорни за поведението на внуците си.
Примерен диспозитив:
ОСЪЖДА А.Б.В. от /..адрес/ да залати, на Г.Д.Е. от
/адрес/, сумата в размер на 3 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания
от увреждане на здравето, причинено на 01.01.2010 г. от
неспособния Ж.З.И върху който упражнява надзор А.Б.В..
Прекият причинител на увреждането /Ж.З.И. в
примерния диспозитив/ не е страна по делото, нито има
правен интерес от встъпване или привличане като трето
лице-помагач, защото срещу него не може да бъде
предявен обратен иск, дори и по време на исковия процес
да не е неспособен по смисъла на чл. 47, ал. 1 ЗЗД.
В исковата молба трябва да са изложени
обстоятелствата, индивидуализиращи прекия деликт,
неспособността по смисъла на чл. 47, ал. 1 ЗЗД на
извършителя /бил е малолетен или над 14 години, но е
страдал от заболяване или е бил в друго състояние, при
което не е можел да разбира или ръководи постъпките си -
напр. упоен от трето лице/; каква е връзката на ответника с
извършителя на деянието и въз основа на какви
обстоятелства счита, че ответникът е бил длъжен да
упражнява надзор над извършителя.
Ответникът може да възрази, че няма задължение
да упражнява надзор върху извършителя; че не е бил в
състояние да предотврати настъпването на вредите; че
няма вина за неупражнения контрол; че извършителят не е
бил неспособен или е бил неспособен, но сам, виновно се е
поставил в това състояние; че неспособният не е извършил
деянието, от което е причинена вредата или, че липсва
противоправност, или причинна връзка; че няма увреждане;
че размера на дължимото обезщетение е друг /по-нисък/.
Ищецът носи доказателствена тежест, че лицето,
посочено в исковата молба е извършило съответното
действие или бездействие, съответно, че е било
неспособен /според конкретните фактически твърдения –

843
бил малолетен, поставен под пълно запрещение, със
заболяване и т.н./; противоправността на деянието,
причинната връзка с увреждането, вредата – настъпването
й в правната сфера на ищеца и нейния размер; твърдяните
факти, въз основа на които счита, че ответникът е имал
задължение да упражнява надзор върху извършителя/
Ответникът носи доказателствена тежест за
оспорването си, че не е бил в състояние да предотврати
настъпването на вредите, че извършителят сам се е
поставил в състояние на неспособност.
Пример за виновно поставяне в състояние на
неспособност: Възможно е прекарана черепно-мозъчна
травма да е едно условие за евентуалното временно
помрачаване на съзнанието на извършителя по време на
увреждането, но решаващо значение за изпадането в това
състояние да е злоупотребата с алкохол. Ако последното
бъде установено, тогава следва да се преме, че
неспособността виновно е причинена от самия деец, който
знае своето страдание, употребява алкохол и изпада в
състояние да не може да рабира и да ръководи действията
си.

2. Чл. 48 ЗЗД
Отговорността по чл. 48 ЗЗД е за неупражнен
родителски контрол и недостатъчно възпитание на детето,
в резултат на което се е стигнало до противоправното
деяние и вредата. Отговорността на родителя е не само за
това, че не е предотвратил причиняването на вредата в
конкретния случая, но основно за това, че в цялостния
процес на възпитание не е изпълнил родителския си дълг.
Отговорни са родители и осиновители за вреди,
причинени от ненавършилите пълнолетие деца /малолетни
и непълнолетни/. Необходимо е още родителите и
осиновителите да упражняват родителските права, също
децата да живеят при тях /има се предвид общо
местоживеене/......
Следователно, родители, които са лишени от
родителски права или, на които не е предоставено
упражняването на родителските права /например след
развод или по иск за определяне на местоживеене/, не са
надлежно пасивно легитимирани по иск с правно осн. чл. 48
ЗЗД.
Без значение е, че другият родител не е лишен от
родителски права и отговорности, а има и определен
режим на лични отношения с детето, тъй като

844
краткотрайните контакти по този ред не са достатъчни за
възпитание и за формиране личността на детето – в този
см. е и решение № 323 от 9.04.2009 г. на ВКС по гр. д. №
718/2008 г., IV ГО
Възможно е детето да извърши увреждането докато
е при другия родител, по време на изпълнение на мерките
за личните отношения. Последният не може да отговаря по
реда на чл. 48 ЗЗД. Само, ако непълнолетният е и
неспособен по смисъла на чл. 47, ал. 1 ЗЗД, родителят при
когото се намира, но който не упражнява родителските
права, може да бъде осъден да заплати обезщетението за
увреждането, ако спрямо него се установят условията по
чл. 47, ал. 2 ЗЗД.
Бабата и дядото не могат да бъдат субекти на
отговорността по чл. 48, ал. 1 ЗЗД, дори детето да живее
при тях.
Временното отделяне на непълнолетния не
освобождава родителите и осиновителите от отговорност,
защото те са били длъжни да дадат добро възпитание на
детето си и продължават да са задължени да се грижат за
възпитанието му и да му внушават внимателно отношение
при действията му. Краткотрайното отдалечаване на
детето, не може да заличи ефекта на лошото възпитание.
Непълнолетният, ако не е неспособен, отговаря и
лично за деликта, който е причинил по чл. 45 ЗЗД.
Възможно е увреденият да предяви иск по чл. 45
ЗЗД срещу него, като непълнолетният извършва
процесуални действия със съгласието на родителя си. Иск
може да бъде предявен и срещу родителя по чл. 48, ал. 2
ЗЗД.
Основанието за отговорността по двата иска на
ответниците е различна. Поради това, при установено
непозволено увреждане от непълнолетния, е възможно
иска по чл. 48, ал. 1 ЗЗД да бъде отхвърлен, защото не са
установени останалите елементи от фактическия състав на
нормата, която да ангажира отговорността и на родителя.
Възможно е исковете да бъдат предявени
последователно във времето, но това не прави втория
недопустим, независимо от резултата по първия иск. Двете
дела не са тъждествени. Присъденото обезщетение за
същата вреда, която е предмет и на втория иск, обаче
трябва да се прецени с оглед основателността на иска,
съответно размера, до който може да бъде уважен. Това
означава, че при осъществяване на този вид деликтна
отговорност страните и съдът трябва да съблюдават

845
правилата на солидарността, и в частност разпоредбата на
чл. 122 ЗЗД, която определя правата на кредитора и
начинът на реализиране на правото.
Възможно е от увреждането да са причинени различни
вреди, съответно да е налице ексцес, който трябва да бъде
обезщетен и тези различни вземания увреденият да заяви
срещу различни лица и на различни основания.

Примерни диспозитиви
По чл. 45, ал. 1 ЗЗД
ОСЪЖДА А.Б.В. от ../адрес/, действащ като непълнолетен
лично и със съгласието на своята майка С.Д.Е. от /..адрес/
да залати, на Ж.З.И. от /адрес/ сумата в размер на 10 000
лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди
от непозволено увреждане - унищожен лек автомобил
/......подробно описание/ на 01.01.2010 г. , чл. 48, ал. 1 ЗЗД
ОСЪЖДА С.Д.Е. от /..адрес/ да заплати, на Ж.З.И. от
/адрес/ сумата в размер на 10 000 лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди от непозволено
увреждане -унищожен от непълнолетния й син А.Б.В. на
01.01.2010 г. лек автомобил /......подробно описание,/ над
който тя упражнява родителските права.
При съвместно предявяване на исковете, ако съдът
намери, че и двете претенции са основателни, осъжда
солидарно непълнолетният, действащ със съгласието на
родителя и родителя на лично основание.
Настойникът отговаря за вредите, причинени от
малолетния, който се намира под негово настойничество и
живее при него. Отговорността на настойника е също
лична и за това, че не е упражнил контрол и не е създал
условия за възпитанието на малолетното лице.
Лицата, отговорни по чл. 48, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД не отговарят,
ако не са били в състояние да предотвратят настъпването
на вредите. Те са тези, който ако правят подобни
възражения, трябва да ги докажат.
Краткотрайните болестни състояния, не ги освобождава от
отговорност /решение № 2524/1959 г. и решение №
570/1968 г., решение № 79/1973 – всички постановени от I
ГО на ВС, /.
В исковата молба трябва да са изложени обстоятелствата,
индивидуализиращи прекия деликт и качеството на
ответника, което го определя в категорията на отговорните
по чл. 48 ЗЗД.
Ответникът може да възрази, че не е родител /осиновител/
или не е родител, който упражнява родителски права към

846
датата на увреждането, съответно не е бил настойник към
датата на увреждането; че децата не са живели при тях; че
не е бил в състояние да предотврати настъпването на
вредите; че извършителят е бил пълнолетен; че детето не
е извършило деянието, от което е причинена вредата или,
че липсва вина у непълнолетното лице, или
противоправност, или причинна връзка; че няма увреждане;
че размера на дължимото обезщетение е други /по-нисък/.
Ищецът носи доказателствена тежест, че детето, посочено
в исковата молба е извършило съответното действие или
бездействие, съответно, че не е било пълнолетно към
датта на деликта; противоправността на деянието,
причинната връзка с увреждането, вредата – настъпването
й в правната сфера на ищеца и нейния размер; твърдяното
качество на ответника към датата на деликта /родител или
осиновител, които упражняват родителски права спрямо
детето, настойник на детето/; местоживеене на детето с
ответника.
Ответникът носи доказателствена тежест за оспорването
си, че деянието на непълнолетния не е било виновно и за
твърдението, че не е бил в състояние да предотврати
настъпването на вредите .
Ако деликвентът е непълнолетен, иска по чл. 45 ЗЗД може
да бъде предявен срещу него, но действащ със съгласието
на родителите си, съответно попечителя си или при
навършване на пълнолетие – лично срещу него. Искът по
чл. 48 ЗЗД ангажира личната отговорност на родителя и то,
за неупражнен родителски контрол и недостатъчно
възпитание на детето, в резултат на което се е стигнало до
противоправното деяние и вредата.

IV. ОТГОВОРНОСТ ПО ЧЛ. 49 ЗЗД.

Отговорността е също за чужди действия, с които е
причинено пряко деликтно увреждане. По характера си е
гаранционно-обезпечителна; не се търси вина у
възложителя на работата. Ответникът по иска не може да
прави възражение, че не е виновен за вредите, но може да
възразява, че негов работник или служител, на който е
възложил работата, не е виновен. В този случай тежестта
да обори презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД е за
възложителя на работа /ответник по иска/
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е производна за възложителя
на работа от извършения деликт, което значи, че възниква,
доколкото е налице виновно поведение на извършителя.
При условията на чл. 49 ЗЗД обемът на отговорност за

847
възложителя не може да е по-голям или по-малък от обема
отговорност на причинителя, която е лична и виновна по
реда на чл. 45 ЗЗД – Постановление № 7/1958 г. на
Пленума на ВС/.
Ако изпълнителят на възложената работа няма вина за
настъпилото увреждане, той няма и лична виновна
отговорност спрямо увредения по смисъла на чл. 45 ЗЗД.
От това следва, че не възниква изибщо и отговорност за
възложителя.
Увредени могат да се явят всички правни субекти,
независимо от персонификацията им.
Отговорността покрива всички възможни видове вреди от
познатото деление на имуществени и неимуществени
вреди.
Предпоставки
- Възлагане на работа от ответника
- Деяние на изпълнителя
- Вреда за ищеца по иска
- Причинна връзка между деянието и вредата
- Деянието е за изпълнение на възложената работа
или по повод изпълнението на същата
- Вина на извършителя
Вината на извършителя се предполага; останалите
условия от хипотезата на правната норма подлежат на
доказване от ищеца.
Възлагане на работа означава на натоварване на
чуждо на възложителя/работодателя/ лице с изпълнение на
работа, която представлява част от осъществяваната от
възложителя дейност. Изпълнението на възложената
работа е в интерес на работодателя.
Възложителят на работа отговаря по чл. 49 ЗЗД за
вредите, причинени от негови работници и служещи при
или по повод на възложената им работа и тогава, когато не
е установено кой конкретно из между тях е причинил тези
вреди.Достатъчно е да се касае за дейност, която се
осъществява по възлагане на този работодател и при или
по повод изпълнението й да са причинени вредите, без да е
необходимо се персонифицира прекия причинител на
увреждането – работник или служител на работодателя.
Установяването на нарушението на правилата, които
обезпечават безопасното осъществяване на дейността е
достатъчно, без да е необходимо да се установи и
конкретното физическо лице – деликвент. Разбира се, този
подход се прилага когато искът е насочен само срещу
работодателя по чл.49 ЗЗД, а не и по чл.45 ЗЗД срещу

848
прекия причинител на увреждането Следователно,
посочването поименно на прекия деликвент не е и условие
заредовност на исковата молба по чл.49 ЗЗД и съдът не
може да изисква от ищеца установяването му /решение №
146/2012 г. на IV ГО на ВКС по гр.д. № 570/2011 г./
Отговорността по чл. 49 ЗЗД съществува и, когато
причинителят на увреждането е нарушил дадените му
указания или подлежащите правила за извършване на
възложената работа - от значение,че е действал при или
по повод възложената работа, има вина на работника, а
вина на възложителя не се изисква
Деянието, причинило увреждането трябва да
съставлява изпълнение на възложената работа или да е по
повод на същата
Под „по повод” възложената работа, следва да се
имат предвид:
Действия, с които се причиняват вреди по време и
след осъществяването й. Тези действия не съставляват
изпълнение на възложената работа, но са пряко свързани с
нея. Това са действия по подготовка на извършването на
възложената работа, по улесняването на извършването на
същата, за запазването резултата от нея, а така също и
действията, с които не се цели пряко изпълнението на
възложената работа, но са пряко свързани с нея.
Във всички случаи дейностите трябва да са
свръзани пряко с осъществяването на самото изпълнение
като краен резултат. Те са такива, когато разкриват такава
обусловеност с възложената работа, че да имат характера
на задължителни, необходими и неизбежни. Липсва пряка
връзка, когато такава изобщо не се установи или е
незначителна по проявлението си.
Без наличието на пряка връзка между изпълнението
на работата и вредоносните действия не възниква
отговорността по чл. 49 ЗЗД.
Присъдата на наказателния съд относно това, дали
е извършено деянието, неговата противоправност и
виновността на дееца, е задължителна и за гражданския
съд, който разглежда иска по чл. 49 ЗЗД за обезщетяване
на вредите от същото деяние.
Възложителят не отговаря пред третото
увредено лице, когато:
- Вредата не е настъпила от действията на
изпълнителя
- Изпълнителят не е действал виновно
- Липсва вреда

849
- Изпълнителят не е действал при изпълнение на
възложената работа или по повод изпълнението на същата
- Изпълнителят извършва определена работа в
интерес на възложителя, която не му е възложена и от
общите му задължения във връзка с възложената работа,
не произтича задлъжението да извърши тази работа.
Задължението на неквалифицирания работник при
настъпила авария се свежда до уведомяването на
съответните длъжностни лица, които са пригодни и
способни най-удачно да я отстранят или да се разпоредят
за нейното отстранение /решение № 987/1973 г. на I ГО на
ВС/
- Изпълнителят се е отклонил от възложените му
задължения, освен ако се касае до незначително
отклонение. Отклонението не е съществено, напр. когато на
водача е възложено да мине по един път, а той мине по
друг. Отклонението е съществено, когато водачът на
автомобила вместо да откара баластрата до обекта, я
откарва на трето лице, като по пътя катастрофира.
- Изпълнителят е причинил вредите през свободното
си време – възложителят на работа са задължени да
организират и контролират изпълнителите на работа във
връзка с трудовия процес, но не и в свободното им време и
дейност, която не се намира във връзка с изпълнение на
възложените задачи
- Вредите са причинени в резултат на лични
отношения между причинителя и увредения, макар тези
лични отношения да са възникнали при или поповод
изпълнение на възложената работа.
Поверяването на причинителя на вредите на вещите,
оръдията, оръжията и пр. за извършване на възложената
работа само по себе си не е основание да възникне
отговорност по чл. 49 ЗЗД. Необходимо е увреждането с
тях да е причинено при или по повод изпълнението на
възложената работа /Постановление № 9/1966 г. на
Пленума на ВС, т. 3/.
Ловно-рибарската дружина не е възложител на работата на
ловците и не носи отговорност по чл. 49 ЗЗД за
причиненото от ловеца непозволено увреждане /решение
№ 4/1989 г. на IV ГО на ВС , решение № 1814а/1995 г. на IV
ГО на ВС

850
 Превозната организация дължи заплащането на
обезщетение за увреждането на пътник, ако той е
пострадал и поради невъзможност да се затвори
прозорецът на вагона. Непосредственото задължение на
служителя на превозната организация, е било да следи за
изправността на всички съоръжения на превозното
средство, включително и за изправността на механизма за
затваряне на прозорците, които при движение на
пътническите влакове трябва да бъдат затворени.
Нарушението или неизпълнението на задълженията на
длъжностните лица от железницата за осигуряване на
необходимите условия за безопасно пътуване на пътника, е
това противоправно действие или бездействие, което е в
пряка причинна връзка с вредоносния резултат. /решение
№ 1809 от 7.12.1999 г. на IV ГО на ВКС по гр. д. № 654/99
г./.
Отговорността на работодателя при смърт на
работника или служителя се основава на трудово
правоотношение между предприятието и починалия, което
определя спора по чл. 200 КТ, без значение, че ищците
/близките, на които са причинени вреди от смъртта на
работника, не са в трудовоправна връзка с работодателя/.
Разпоредбата на чл. 49 ЗЗД е неприложима /решение №
111/27.05.2011 г. на IV ГО на ВКС по гр.д. № 468/2010 г./.
По чл. 49 ЗЗД отговаря и издателят на печатно
издание за неимуществени вреди, причинени от авторите
на статиите, публикувани в неговото издание и съдържащи
обидни и клеветнически квалификации по отношение на
визираните в тях лица. Отговорността произтича от
качеството му на възложител,тъй като се касае до
извършване на действия в негов интерес, които спадат към
областта, в кято той упражнява собствена дейност и
резултатът, от който ще рефлектира в неговото имущество,
независимо от това дали авторите на публикациите се
намират с негов трудовоправни отношения или са свободно
практикуващи журналисти- в този смисъл и решение № 340
от 15.07.1998 г. на ВКС по гр. д. № 178/97 г., 5-членен с-в.
Свободата на словото не е абсолютна, а се
разпростира до пределите, след които вече се засягат
други конституционни ценности - каквито са доброто име и
правата на другите граждани. Следователно, въпросът за
баланса при упражняването на конституционно
гарантираните права, може да бъде решен след конкретна
преценка на всеки случай. Прокламираната в чл. 40, ал. 1
от Конституцията свободата на печата и другите средства

851
за масова информация, е свързана с правото на личността
и на социалната общност да бъдат информирани, по
въпроси, които представляват интерес. В нейното
съдържание не се включва предоставена възможност за
разпространяване на неверни данни, засягащи лични
граждански и човешки права и не предпоставя налагане на
негативен подтекст. /решение № 404 от 13.07.2010 г. на III
ГО на ВКС по гр. д. № 907/2009 г./
Въпросът кой е авторът на статията е без значение
за отговорността на издателя, тъй като авторът на статията
би могъл да носи отговорност на друго основание /решение
№ 117 от 4.03.2009 г. III ГО на ВКС по гр. д. № 101/2008 г./.
Главният редактор на едно печатно издание не отговаря по
чл. 49 ЗЗД за вреди от публикуван неверен
журналистически материал. Той не е възложител на
работата, тя се възлага от лицето, което е издател.
Главният редактор може да отговаря за собственото си
виновно и противоправно поведение – доколкото в
конкретния случай е установено, че разпространяването на
клеветническа информация се дъли на негови, а не на
автора на статията, действия. Такъв би бил случаят, в
който против волята на автора на статията главният
редактор внесе в съдържанието й злепоставяща
определени субекти информация, защото в този случай
разпространител на информацията /въпреки формалното
авторство на статията/ би се явил главният редактор, а не
журналистът. Такъв би бил и случаят, в който въпреки
съзнанието за неверност на информацията в статията,
главният редактор разпореди публикуването й. За изготвен
от друго лице материал, който е публикуван без намеса и
който съдържа клеветническа информация, главният
редактор на изданието не отговаря нито по реда на чл. 45,
ал. 1 ЗЗД, нито по реда на чл. 49 ЗЗД. /решение №
147/18.03.2011 г. на IV ГО на ВКС по гр.д. № 1640/2010 г./.
Ако съгласно договора, едното предприятие /Х/ дължи на
другото /Y/ извършването на определена работа със свои
работници, които контролира и организира, отговорността
за вредите от непозволено увреждане е в тежест на Х. В
тези случаи е без значение, че се извършва работа на Y.
Ако организацията на работа, ръководството и контролът й
принадлежи на предприятието Y, чиято работа се извършва
от работници на другото предприятие /Х/, то отговорността
за непозволеното увреждане е на предприятието, чиято
работа се извършва - Y /.

852
 Когато работник на едното предприятие, причини
вреди на това предприятие, заедно с работник на друго
предприятие, по предявен иск по чл. 49 ЗЗД от увреденото
предприятие срещу другото предприятие, последното
може да възрази за съпричиняване. /Постановление №
17/1963 г. на Пленума на ВС .
Отговорността на възложителя и на прекия
извършител спрямо увредения е солидарна.
Пострадалият може да предяви едновременно
претенциите по чл. 45, ал. 1 и по чл. 49 ЗЗД в общ исков
процес, но е допустимо и само срещу един от тях.
Ако искът на пострадалият е предявен
едновременно против прекия причинител и отговорното по
чл. 49 ЗЗД лице, причинителят на вредата няма
възможност да възразява на ищеца, че освен него, и други
лица, за които ответникът носи отговорност по чл. 49 ЗЗД,
са съпричинили увреждането. Деликвентът – ответник носи
солидарна отговорност за пълния размер на
обезщетението /чл. 54 ЗЗД/ спрямо увредения, който не е
задължен да предяви иск против всички лица, които
солидарно му дължат обезщетение.
Подобни възражения деликвентът може да прави
при предявен от възложителя на работа пряк регресен или
обратен регресен иск, стига третите лица, за които твърди,
че са съпричинили увреждането, да не са взели участие по
предявения от пострадалия иск и с влязло в сила решение,
да е отречено такова съпричиняване..
В случаите, когато искът е предявен и уважен само
срещу прекия причинител, пострадалият има правен
интерес в друг поцес да установи, че солидарно отговорен
с него е възложителят на работата, след като докаже, че са
налице предпоставките на гаранционната отговорност на
възложителя на работата.
При предявен иск по чл. 49 ЗЗД, възложителят на
работата има правен интерес да привлече деликвента,
съответно деликвента да встъпи като трето лице-помагач
на ответника. В този процес, при спазване условията и
сроковете по ГПК, ответникът може да предяви обратен
иск, обективно евентуално съединен с главния за сумата,
която съдът ще присъди за обезщетяване на ищеца по чл.
49 ЗЗД. В този случай, за уважаване на регресната
претенция не е необходимо възложителят да е платил
исковата сума на увредения, но диспозитивът, с който
обратният иск се уважава изцяло или частично е под
условие. Разглеждане на обратния иск се извършва при

853
сбъдване на отрицателното условие, а именно уважаването
на главния иск срещу възложителя на вредоносната
дейност, т.е. при неблагоприятен изход на делото за
предявилия го ответник по иска по чл.49 ЗЗД.
Когато възложителят на работата не е привлякъл
деликвента като трето лице помагач, може да предяви
регресен иск по чл. 54 ЗЗД в отделен процес, но за
основателността на претенцията е нужно да установи, че
сам вече е платил на пострадалия. Решението,
постановено срещу възложителя не е задължително за
изпълнителя, когато той не е участвал в делото и
последният може да прави всички възражения, които има
срещу претенцията на уведения.
Регресният иск на възложителя на работа против
изпълнителя на същата, при и по повод на която е
увредено терето лице, въпреки солидарната им
отговорност, не се подчинява на разрешението по чл. 127
ЗЗД, т.е. не се касае до същинска солидарност.
Възложителят отговаря по отношение на увредения не като
причинител на вредата, за лични свои виновни действия
или бездействия, а гарантиращо-обезпечително за
увреждането от действия на прекия извършител. Ето защо,
платилият обезщетението по чл. 49 ЗЗД има право на
регрес за цялата сума срещу деликвента.
Когато възложителят и изпълнителят са били в
трудовоправна връзка и увреждането на третото лице е
причинено по време на изпълнение или по повод на
трудовите задължения, работникът/служителят/ - деликвент
отговаря за пълното обезщетение на вредата само, когато
е действал при умисъл или престъпно непозволено
увреждане. При небрежност, изпълнителят отговаря до
размера на вредата, но не повече от едномесечното
трудово възнаграждение . чл.203-чл.211 КТ..
Възможно е извършителите да са повече от един.
Те, заедно с възложителя са солидарно отговорни спрямо
увредения.
Възложителят, който е платил цялата сума има
регрес срещу изпълнителите, но тяхната отговорност по
регреса не е солидарна. Този, който е платил на осн. чл. 49
ЗЗД, не става поради това пострадал по смисъла на чл. 53
ЗЗД. От това следва, че този, който е заплатил вредите на
основание чл. 49 ЗЗД, може да търси от всеки причинител
само припадащата му се част съобразно степента на
съпричиняването /Постановление № 17/1963 г. на Пленума
на ВС/.

854
 Възложителят на работа, който е осъден солидарно
с прекия причинител на непозволено увреждане да заплати
обезщетение и издължи в изпълнителното производство
цялото задължение, няма правен интерес от предявяване
на иск на общо основание срещу прекия причинител,
защото може в същото изпълнително производство да иска
изпълнение срещу него, щом установи плащането с
писмени доказателсва – чл. 429, ал. 1 ГПК. В този случай
регресен иск по чл. 54 ЗЗД се явява недопустим поради
липса на правен интерес. Възражението си за други
съпричинители длъжникът следва да направи с
отрицателен установителен иск /Тълкувателно решение №
59/1974 г. на ОСГК на ВС/.
Правото на работодателя на регресен иск за
изплатеното от него на пострадалия или на неговите
наследници обезщетение срещу виновните работници или
служители е уредено и в редица специални закони -
Кодекса на труда, Закона за държавния служител, Закона
за Министерство на вътрешните работи, Закона за
отбраната и въоръжените сили на Република България,
ЗОДОВ и др..
От характера на правоотношението между
длъжностното лице, пряк причинител на увреждането и
държавния орган, заплатил обезщетението, и от формата
на вина на длъжностното лице зависи по какъв ред и в
какъв размер ще се осъществи отговорността.

V. ОТГОВОРНОСТ ЗА ВРЕДИ, ПРИЧИНЕНИ ОТ ВЕЩИ

Отговорността е безвиновна и е за собственикът и
лицето, под чийто надзор се намира вещта. Надзорът на
вещи и животни се изразява в тяхното наблюдение и
полагане на грижа с оглед на тяхното управляване и
употреба. По начало собственикът в това си качество
упражнява надзор върху притежаваните от него вещи
/животни/, поради което за надзора като предпоставка за
ангажиране на отговорността по чл.50 ЗЗД, изрично се
посочва относно лица, които не са собственици на
предоносната вещ/животно/.
Необходимо е вредата да е причинена от вещта –
непозволеното увреждане трябва да се намира в причинна
връзка с употребата на вещта, към която е неутрално
човешкото поведение.. В този смисъл се казва, че вещта
трябва да бъде единствената причина за увреждането, да
се търси причинната връзка между вредите и каузалното

855
действие на самата вещ, а не на управлението или
служенето с нея.
В разпоредбата на чл. 50, ал.1 ЗЗД не се прави
разлика между вещи и животни Под „вещи” трябва да се
разбират всички вещи на живата и мъртва природа.
Отговорността на собственика на вещта е налице до
момента на изгубване на собствеността. Собственикът
отговаря и тогава, когато вещта се владее от друго лице с
намерение да придобие собствеността по давностно
владение, до момента на изтичане на давностния срок и
придобиване на собствеността от владелеца. Последният
пък ще отговаря за вредите, като лице под чийто надзор
вещта се намира.
Собственикът и лицето, под чийто надзор се намира
животното, ще отговарят и тогава, когато то е изчезнало
или изгубено.
Отговорността за вреди от вещи и животни е налице
независимо от качествата им. Не е необходимо вещите и
животните да са носители на повишена опасност.
Вещите или животните, поверени за гледане, пазене
и пр. на едно лице, не се намират под негов надзор, а под
надзора на възложителя. За вредите от тези вещи отговаря
възложителят.
Отговорността на собственика и на лицето, под
чийто надзор се намира вещта, е солидарна и те отговарят
поравно пред пострадалия. Лицето, под чийто надзор се
намира вещта, не може да противопостави на увредения
възражението, че вредата е резултат на недостатъци на
вещта, за които отговаря собственикът.
Когато собствениците на вещите или животното са
няколко, те отговарят солидарно, а помежду им
отношенията се уреждат съобразно притежавания дял от
собствеността върху вещта. Трябва да се има предвид, че
ако вредата е настъпила, докато е била под надзора на
лице-несобственик, тогава между него и собствениците,
отговорността се поема поравно – ½ за лицето, под чийто
надзор се намира вещта и ½ за съсобствениците. Пример:
майка и двете й деца притежават съответно 4/6, 1/6, 1/6 от
вещ, която, докато била под надзора на трето лице,
причинила увреждане. Обезщетението в размер на 2 400
се дължи на увредения от четиримата солидарно. В
отношенията между тях – майката отговаря в размер на 800
лв., всяко от децата – по 200 лв., лицето, упражнявало
надзор над вещта – 1200 лв.

856
 Възможно е един от съсобствениците да е
надзиравал вещта, когато от нея е причинена вещта. В
разпределението на отговорността между
съсобствениците, следва да се прецени както дела му от
собствеността върху вещта, така и обстоятелството, че
носи отговорност още и като лице, под чийто надзор е била
вещта. При трима съсобственици с равни дялове и
обезщетение общо в размер на 6 000 лв., този, под чийто
надзор е била вещта, е задължен за 4 000 лв. /половината
от 6 000 и 1/3 от 3000/.
Когато вредите са съпричинени и от пострадалия,
размерът на обезщетението следва да се определи при
условията на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
Когато вредите са съпричинени и от трето лице,
отговорността на последното, не е по чл. 50 ЗЗД, а по чл.
45, ал. 1 ЗЗД или някоя от специалните новели. Третото
лице – деликвент отговаря спрямо пострадалия солидарно
със собственика и лицето, под чийто надзор се намират
вещите или животните. В отношенията между тях,
участието на третото лице в увреждането се определя
според приноса му за вредата /напр. 1/4/. Останалата част -
3/4/ в примера, се поема по равно от собственика и лицето,
под чийто надзор се намират вещите или животните.
Собственикът на вещта и лицето, под чийто надзор
се намира същата, се освобождават от отговорност:
- когато се установи, че вредите са резултат на
непреодолима сила или на изключителна вина на
пострадалия
- при изключителна вина на трето лице
Ако причинените от вещ вреди на трети лица, не са
резултат на свойствата на вещта, а са свързани с
неправилното й съхраняване или други човешки действия,
отговорността е по чл. 45, съответно 47, 48 и 49 ЗЗД.
Ако лице дръпне спусъка на огнестрелно оръжие и
то даде изстрел, не ще се касае до увреждане по чл. 50
ЗЗД, независимо, че оръжието има особеностите да даде
изстрел, който да направи съответни поражения, а ще
става въпрос за увреждане по чл. 45, ал. 1 от същия закон,
поради това че първопричината за това явление и
пораженията е виновното поведение на лицето, дръпнало
спусъка. Ако един предмет се пусне върху чуплива материя
и от пускането последната се счупи, не следва във всички
случаи евентуалното увреждане да се квалифицира по чл.
50 ЗЗД само за това, че пуснатият предмет има свойството
да тежи, а трябва да се изследва дали пускането не е

857
станало съзнателно или непредпазливо от пусналия го.
/решение № 205/1974 г. на I ГО на ВС/.
Производителят носи отговорност за вреди от
непозволено увреждане съгласно чл. 49 ЗЗД, ако поради
виновно поведение на негов работник или служител са
нарушени правилата за производството, поради което е
произведена вещ с недостатъци, от които са причинени
вредите. Без значение е дали увреденият е придобил
вещта от производителя или от търговската организация
/Тълкувателно решение № 54/1986 г., ОСГК на ВС/.
Ако вредите са резултат на вещта, с която си служи
деецът, без за тяхното настъпване да е допринесъл самият
той, т.е. поведението му е неутрално към вредоносния
резултат, тогава отговорността е на този, който е възложил
работата е по чл. 50 ЗЗД , с изключение на случаите на
непреодолима сила, когато въобще не възниква
отговорност за непозволено увреждане /Постановление №
17/1963 г. на Пленума на ВС/.
Възможни са и случаи, когато вредите настъпват в
резултат, както от вещта, така и от виновното поведение на
дадено лице. Тогава вече отговорността на този, който е
възложил работата и същевременно е собственик на
вредоносната вещ или тя се намира под негов надзор, се
основава едновременно на чл. 49 и чл. 50 ЗЗД.
Разграничението на отговорността при непозволено
увреждане по чл. 49 и по чл. 50 ЗЗД е от значение не само
за точното приложение на закона, но и във връзка с
упражняването на иска по чл. 54 ЗЗД, който е възможен
само при отговорност по чл. 49 ЗЗД, тъй като при чл.50 ЗЗД
не е налице виновен пряк причинител на увреждането,
срещу който да се насочи регресния иск.
Собственикът на неизправна моторна кола отговаря
по чл. 50 ЗЗД за вредите от злополуката, ако те се дължат
на тази именно неизправност. В аналогичен случай
шофьорът на колата, който е спазвал правилата за
движението не носи отговорност по чл. 45 ЗЗД /решение №
1225/1995 г. на I ГО ВС/.
Собственикът и лицето, под чийто надзор е тя,
отговарят и в случаите, когато не е известна причината за
повредата на вещта, от която са произлезли вредите.
Когато при ползване на дадена вещ са допуснати
нарушения на предписани или общоприети правила,
отговорността за поправяне на вредите е по чл. 45 или 49
ЗЗД, а когато такива нарушения не са допуснати и са

858
произлезли вреди от вещта, отговорността е по чл. 50 ЗЗД
/Постановление № 4/1975 г. на Пленума на ВС/.
Ако увреждането не е произлязло от свойствата на
вещта, а поради несвойственото й използване от
пострадалия, няма непозволено увреждане, т.е. налице е
самоувреждане..
Собственикът на животно отговаря за причинените
от него вреди, дори и когато то внезапно се подплаши. При
наличието на случайно събитие или непреодолима сила
отговорността се изключва, защото вредоносното събитие
и произтичащите от него последици са независими от
волята и поведението на този, от когото се претендира тя, а
още и защото за него те са били непредвидими.
Собственикът на вещта и на животното, както и
упражняващият надзор върху тях, са обременени при всяко
положение от риска за вредите, които могат да настъпят от
тях, освен в случая, когато те са изключителна последица
на виновното поведение на пострадалия.
Тази отговорност съществува и когато животното е
избягало или се е изгубило.
Когато вредите са причинени в резултат на дефект
на стоката и увреденият е потребител, отговорността не се
подчинява на правилата на деликта по ЗЗД, а по Закона за
защита на потребителя. Отговорен за обезщетението е
- Производителят на стоката: всяко лице, което по
занятие произвежда стоки в завършен вид, суровини и
съставни части, включени в производството на други стоки;
всяко лице, което се представя за производител, като
поставя върху стоката своето име, търговска марка или
друг отличителен знак; всяко лице, което по занятие внася
на територията на България стоки с цел продажба,
отдаване под наем или на лизинг, или използва всяка друга
форма на разпространение на стоките за разпространение
на стоките на територията на страната;
- Дистрибуторът.
В специалния нормативен акт са уредени специфичните
основания за изключване или ограничаване на
отговорността, обема и размера на отговорността,
давността.

VI. СЪПРИЧИНЯВАНЕ НА ВРЕДИ

Чл. 51, ал. 2 ЗЗД
Вредата в частта, за която е спомогнало и
поведението на пострадалия, не е вреда, причинена пряко
и непосредствено от деликвента /с цялата условност на

859
използвания термин, доколкото и двете страни са станали
причина за настъпване на вредата/.
Следващото се обезщетение за увредения се
намалява, защото сам той, независимо дали виновно или
не, с поведението си е допринесъл до крайния резултат.
Деяния едновременно на деликвента и на увредения са в
причинно следствена връзка с вредоносния резултат.

Принципни решения по въпроса:

Решение № 88/1962 г. на ОСГК ВС
Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС, т. 7
В по-старата практика на Върховния съд е
застъпвано становището, че за да се приложи правилото на
чл. 51, ал. 2 ЗЗД поведението на пострадалия трябва да е
виновно и противоправно.
В цитираните по-горе две принципни решения, е
затвърдено разбирането, че от значение е обективното
съпричиняване, а не дали от своя страна пострадалият е
имал виновно поведение. Затова, когато малолетно дете
или невменяемо лице допринесе за настъпване на
резултата, събразно остоятелствата на случая, следва да
се приложи разпоредбата на чл. 51,ал. 2 ЗЗД, независимо
от това, че такова лице не може да действа виновно.
Това разрешение е последователно следвано в
съдебна практика, а и преобладаващо поддържано в
доктрината.
Специалната норма, изрично уреждаща
съпричиняването в хипотезите на професионалното
увреждане /чл. 201, ал. 2 КТ/, е въздигнала като основание
за намаляване размера на обезщетението, грубата
небрежност в поведението на работника, допринесло за
трудовата злополука. Това правило намира приложение
само по искове с правно осн. чл. 200 КТ.
В по-новата си практика по чл. 51, ал. 2 ЗЗД
съставите на ВКС изоставят и разбирането за
необходимост от противоправност при поведението на
пострадалия, допринесло до крайния резултат. Дори в
случаите, когато се излагат съображения, че пострадалият
е действал потивоправно, не последното е обуславящо за
извода, че има съпричиняване. Това разбиране следва да
се сподели, защото вредата в частта, за която е спомогнал
и пострадалият, не е вреда, причинена пряко от деликвента
и последният не може да е отговорен за повече от онова,
което виновно е причинил. Отговорността за непозволено
увреждане има и санкционен характер, но основната й цел

860
е обезщетителна. Пострадалият не се „санкционира” за
поведението си, за да е нужно то да е виновно и
противоправно; той не може да търси обезщетение за
онази част от увреждането, което сам си е причинил.

Деликвент Увреден
деяние - -
деяние
ВРЕДА

противоправност -
вина -
причинна връзка - -
причинна връзка

Съобразно правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД съдът

„може” да намали размера на обезщетението, дължимо от
деликвента. Тази законова възможност е с оглед
правомощието на правораздавателния орган да извърши
подобно приспадане, но не е длъжен да го стори. Следва
да прецени конкретните условия, с какво и до каква степен
пострадалият сам е допринесъл за увреждането. Има ли
данни за съпричиняване, съдът е длъжен да ги обсъди и
сам да приложи материалния закон – чл. 51, ал. 2 ЗЗД; не е
обвързан от изрично искане на деликвента. Правилото на
чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се тълкува с определената от
законодателя отговорност на извършителя до
действителните вреди, които са в пряка последица с
деянието му /чл. 51, ал. 1 ЗЗД/.
При действието на ГПК от 2007 г., при възприетия от
него концентрационен принцип и ранна преклузия за
твърдения, доказателства и възражения, следва да се
следи дали обстоятелствата, сочещи на съпричиняване са
въведени в предмета на спора в срок: срока за отговор на
ответника, съответно доклада по делото по чл. 146 ГПК; в
срока по чл. 147 ГПК, ако обстоятелството, сочещо на
съпричиняване е новооткрито /няма как да е
нововъзникнало/; с въззивната жалба, съответно отговора
по нея – в зависимост от процесуалното качество на
ответника, ако обстоятелството е новоузнато в периода
след устните състезания, проведени в първа инстанция и
срока за подаване на жалба, съответно на отговор по нея;
след тези дати – само, ако обстоятелството е новоузнато
след това.

861
 Относно правомощията на въззивния съд, следва да
се държи сметка за забраната да се влошава положението
на жалбоподателя, както и за характера на въззивното
производство. Ако първата инстанция не е приела
съпричиняване или обратно, признала е определен
процент съпричиняване от пострадалия, но това
заключение не е въведено като спорно чрез жалбата или
отговора, въззивният съд не би следвало да се произнася.
В тази връзка е необходимо да се направи разграничение –
ако произнасянето по въпроса за съпричиняването би
влошило положението на обжалващия, то би
представлявало нарушение на посочената забрана –
например увреденият е обжалвал размера на
обезщетението, но не и ответника. В тази хипотеза
въззивният съд не би могъл да намали обезщетението,
приемайки съпричиняване или по-голям принос на
пострадалия при определяне на приетия от първата
инстанция размер на репарацията, дори да има данни в
противен смисъл. Ако забраната не се нарушава с оглед
обжалваемия интерес на страната подала жалба, щом като
въпросът за съпричиняването е бил поставен в първата
инстанция, независимо от това дали тя е приела или
неприела наличието на такова и макар този въпрос да не е
поставен в жалбата, въззивният съд като инстанция по
същество, може да го обсъди с възможност да направи
различен извод от този на първоинстанционния съд, ако
последният е незаконосъобразен и необоснован..
Не е необходимо ответникът да определя
процентно, дялово или с конкретна цифра размера на
вредата, която според него е резултат от поведението на
пострадалия или трето лице, за да се разгледа
възражението.

Как се определя обема на съпричиняване?

Според едно от становищата, от значение е вината на
пострадалия, независимо, че тя не е от значение дали има
съпричиняване на вредата, но е факт от значение за
разпределението на имуществената тежест.
В решение № 86/1984 г. на ОСНК ВС е прието, че
съпричиняването се определя също по справедливост,
както и общия размер на обезщетението.
Преобладаващото разбиране е, че във всеки отделен
случай, с оглед на неговите специфики, трябва да се
вземат предвид всички обстоятелства по делото, които са
от значение. Мисля, че това, с оглед правилото на чл. 51,

862
ал. 2 ЗЗД са обстоятелствата, от които може да се прецени
какъв е обема от щетата, който се явява следствие от
поведението на всяка една от страните.
Съдът трябва да изложи мотиви кои факти и обстоятелства
взема предвид, когато решава дали, след като е установил
съпричиняване, ще намали размера на обезщетението,
съответно при какво съотношение на съучастие.
Окончателният размер на дължимата от ответника сума се
формира, след като от определения размер на
обезщетение за причиненото увреждане, се приспаднат
сумите, подлежащи на намаляване /напр. стойността на
запазените части или материали на повредената или
унищожена вещ; платени суми от деликвента, които не
покриват цялата щета и пр./ Полученият остатък се
разпределя според възприетото от съда съотношение за
участие на страните при причиняване на резултата /напр.
35% за ищеца, 75% за ответника или 1/10 за ищеца, 9/10 за
ответника/. Възможно е съдът, също така да приеме, че
съучастието в размера на обезщетението на ищеца е
конкретно определена сума – напр.100, 1000, 2500 лв. и т.н.
Пример:
Общ размер на обезщетението – 20 000 лв.
Получена до момента от пострадалия сума за обезщетение
– 10 000 лв.
Ако съдът е приел съпричиняване на ищеца 1/10,
ответникът ще следва да му заплати 9 000 лв. /20 000 –
10 000 = 10 000; 1/10 от 10 000 е 1000; 10 000 – 1000 =
9 000/.

VII.ДАВНОСТ
Вземанията от непозволено увреждане се погасяват
в петгодишен срок, който започва да тече от увреждането
или от откриване на дееца или отговарящия за
вредоносното деяние.
Началната дата на погасителната давност е
момента на изискуемостта на вземането, а това е денят на
извършване на непозволеното увреждане, ако деецът е
известен, а ако не е известен – денят на неговото
откриване.
Когато в резултат на непозволеното увреждане е
причинена болест, давността за вземането от деликта
започва да тече от нейното проявление и установяване.
При ексцес – длъжникът трябва да плати от
установяване на същия и от този момент започва да тече

863
погасителната давност за обезщетението за влошаване
състоянието на пострадаля.
При смърт от увреждането, погасителната давност
започва да тече от датата на смъртта.
При отговорност по чл. 49 ЗЗД извършителят може
да остане неизвестен. Достатъчно е да е известен
възложителят, за да тече погасителната давност по
отношение на него, считано от датата на настъпване на
вредите. По отношение на прекия причинител,
погасителната давност за искове по чл. 45, ал. 1 ЗЗД
започва да тече след като бъде разкрит.
Когато увреждането се изразява в причинена болест,
началото на погасителната давност за правото на
увредения на обезщетение, тече от нейното проявяване и
положително установяване на заболяването. Болестта се
проявява чрез признаци, които могат да бъдат характерни
за нея, но могат да бъдат и общи, което поставя под
съмнение вида на болестта. Възможно е поради това и
установяването да следва във времето проявяването на
болеста. В този случай, давността започва да тече от
установяването на заболяването, причинено от деликта по
надлежния ред от оторизираните за това органи
медицински органи.
Искът за обезщетение за определено време
представлява частичен иск, който прекъсва течението на
погасителната давност само за предявените вреди.
С Постановление № 2/1981 г. на Пленума на ВС е
прието, че и при присъждане на периодични /месечни/
обезщетения, изразяващи се в разликата между трудовото
възнаграждение преди увреждането и получаваната пенсия
след увреждането, погасителната давност тече от деня,
когато е установено заболяването, макар и да обхваща
бъдещи доходи. Тази постановка не се променя от
обстоятелството, че медицинските органи могат да
определят не само пожизнено състоянието на трайна
нетрудоспособност на увредения, но и за определени
периоди от време – т.3 от ППВС№2/81 г.
Погасителната давност за регресния иск по чл. 54
ЗЗД започва да тече от деня на плащането на вредите от
лицето, което отговаря за тях. Погасяването по давност на
вземането на увредения спрямо причинителя на вредите,
не е пречка за предявяване на регресния иск спрямо
последния, щом същият не е погасен по давност. Тази
хипотеза предполага, че е уважен иска на увредения срещу
възложителя на работата, поради което последният

864
независимо от изтеклата давност за вземането срещу
прекия причинител по чл.45 ЗЗД, има регресен иск по чл.54
ЗЗД срещу него, щом като давността за последния не е
изтекла.
В специалните закони, погасителната давност може
да е уредена по друг начин.

ЛИХВА
Лихвата при деликт има компенсаторен, а не
мораторен характер. Дължи се като допълнение към
размера на определеното обезщетение.
Длъжникът се смята в забава и без покана – чл.84,
ал.3 ЗЗД.
Началната дата на лихвата е деня на изискуемост
на вземането, който съвпада с началната дата на
погасителната давност, изяснен по-горе.
Съдът не присъжда служебно лихва върху
присъденото обезщетение за установените по делото
вреди. Трябва да е изрично сезиран с исковата молба.
Лихвата, натрупана след подаване на исковата молба може
надлежно да бъде поискана и това е допустимо да стане
най-късно във въззивното производство – чл.214, ал.2 ГПК
и т.9, абзац втори, изр.2 на ТР№1/2000 г. на ОСГК на ВКС.

865
 ИСКОВЕ ПО ЗОДОВ.
Анна Баева

10.1. Обща характеристика на отговорността по ЗОДОВ.

Принципът за отговорност на държавата за вреди,
причинени от незаконни актове или действия на нейни
органи и длъжностни лица, е прогласен в чл.7 от
Конституцията на Република България. Проявление на този
принцип е отговорността по Закона за отговорността на
държавата и общините за вреди, който предвижда
специален ред за реализиране на отговорността на
държавата и общините при наличие на изчерпателно
посочените хипотези и съгласно чл.8, ал.3 ЗОДОВ се
прилага, когато не е налице предвиден в закон специален
начин на обезщетяване.
Съгласно чл.1, ал.1 ЗОДОВ държавата отговаря за
вредите, причинени на граждани и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на
техни органи и длъжностни лица при или по повод
изпълнение на административна дейност. В практиката си
ВКС приема, че като административна дейност може да се
определи дейността, която се извършва от орган на
изпълнителната и местната власт, или приравнен на него
със закон друг орган, който е овластен специално с
властнически правомощия да действа въз основа и в
рамките на закона и едностранно да предизвиква правни
последици, обвързващи определена или неопределена
група правни субекти, като при необходимост
разпорежданията му могат да бъдат приведени в
изпълнение с помощта на държавната принуда, или е
овластен да извършва административни услуги /Решение
№ 67 от 02.02.2009г. на ВКС по гр.д. № 269/2008г., I г.о., ГК/.
Въпросът дали дейността, в резултат на която са
претърпени вреди, е административна, следва да се
преценява във всеки конкретен случай. При тази преценка
следва да се изхожда не само от органа, който
осъществява съответната дейност, но и от това дали
самата дейност има властнически характер или не, дали се
касае за административна услуга или за друг вид дейност
/Решение № 849 от 09.11.2009г. на ВКС по гр.д.
3381/2008г., I г.о., ГК, постановено по реда на чл.290 от
ГПК/. Така например, въпреки че общините извършват
административна дейност и предоставят административни
услуги, във връзка с което носят отговорност по чл.1
ЗОДОВ, не е административна дейността на общината по
поддържане и снегопочистване на улиците /Определение
№ 45 от 06.07.2010г. на ВАС по адм.д. № 38/2010г., 5
членен състав на ВКС и ВАС/; по изграждането, ремонта и
поддържането на общинските пътища /Решение № 3602 от
19.03.2010г. на ВАС по адм.д. № 9815/2009г., III отд.,
Решение № 1288 от 01.02.2010г. на ВАС по адм.д. №
4144/2009г., III отд./ и по отношение на безстопанствените
животни по Закона за защита на животните /Определение
№ 6 от 18.01.2010г. по адм.д. № 97/2009г., 5 членен състав
на ВКС и ВАС/. Друг пример от практиката на ВАС във
връзка с приложението на чл.1 ЗОДОВ е отговорността на
конкретния орган за вреди, причинени от наказателно
постановление, отменено по предвидения ред. В
решенията си ВАС приема, че отговорността за вреди,
причинени от налагането на административно наказание
посредством издаването на наказателно постановление от
административен орган, се реализира по реда на ЗЗД, а не
по реда на ЗОДОВ, тъй като тези актове, дори и да са
издадени от административен орган, не подлежат на
съдебен контрол по реда на АПК.Това разбиране не би
могло да се приеме за законосъобразно, тъй като вредите
от незаконосъобразни актове на органи и длъжностни лица
на държавата и общините при осъществяване на
административна дейност, се обезщетяват с решения на
административните съдилища по предявените искове от
увредените граждани и юридически лица. В случая, се
касае до административна дейност, макар че отмяната на
наказателното постановление е постановена не от
административен, а от общ съд , тъй като е осъществено
условието да се ангажира отговорността на държавата или
общините за вреди, причинени на граждани или
юридически лица – чл.204, ал.1 АПК. Характерът на
дейността – административна, при която са причинени
вредите предопределя начина на нейната реализация, а
не съдът, който е отменил незаконния увреждащ
акт.Аргумент за това е хипотезата, когато се обезщетяват
вреди, причинени от фактически действия или бездействия
на държавен орган или длъжностно лице, респ. на
общините, което не е свързано с отмяна на акт, а с
констатация на тяхната незаконосъобразност директно от
административния съд, който се произнася по
обезщетението – чл.203, ал.3 и ал.4 АПК/вж. по.-долу/.
Следователно, щом без отмяна на вредоносния акт, по-
аргумент на по-силното основание, административния

867
характер на дейността, при която са причинени вредите,
обуславя разглеждане исковете на репарацията от
административните съдилища, а не от общите по реда на
деликтната отговорност по ЗЗД.Това би поставило в по-
неблагоприятно положение тези увредени от
административната дейност на държавата физически и
юридически лица при осъществяване на отговорността на
държавата и общините за обезщетението на претърпените
от тях вреди в сравнение с останалите хипотези на
увреждане от такава дейност, тъй като по-трудно биха
доказали наличието на елементите на деликтната
отговорност, която изисква установяване на виновно
поведение на пряко отговорния за увреждането служител
на държавната администрация – държавен орган или
длъжностно лице – Бележка на редактора.
Отговорността по чл.1, ал.1 ЗОДОВ може съгласно
чл.204, ал.1 АПК да се реализира при кумулативното
наличие на следните предпоставки: незаконосъобразен
административен акт /нормативен, общ или индивидуален/,
отменен по съответния ред; вреда от този акт и причинна
връзка межу акта и настъпилия вредоносен резултат.
Когато вредите са настъпили в резултат на нищожен или
оттеглен административен акт, или на незаконосъобразни
действия и бездействия, нищожността, респ.
незаконосъобразността следва да бъдат установени от
съда, сезиран с разглеждане на гражданския иск /чл.203,
ал.3 и ал.4 АПК/. Съгласно т.4 от ТР № 3 от 22.04.2005г. на
ВКС по т.д. № 3/2004г. на ОСГК под действия и
бездействия се има предвид фактически действия и
бездействия, които административният орган или
длъжностните лица са длъжни да извършат по силата на
нормативен акт. В случай, че бездействието има характера
не на фактическо действие, а на юридически акт и може да
се квалифицира като мълчалив отказ, този акт следва да
бъде отменен по съответния ред, за да бъде ангажирана
отговорността за причинените от него вреди.
В чл.2, ал.1 ЗОДОВ е предвидена отговорност на
държавата за вреди, причинени на граждани от
правозащитни органи – от разследващите органи,
прокуратурата или съда, в конкретно изброените в
разпоредбата случаи.За разлика от чл.1 ЗОДВПГ, в който
общо се визират вреди на граждани и юридически лица от
действия , бездействия и актове на държавни органи и
длъжностни лица на държавата и общините при
осъществяване на тяхната административна дейност като

868
основание за ангажиране отговорността на държавата и
общините по ЗОДОВПГ, при вредите, причинени от
правозащитни органи са предвидени конкретни деликти,
свързани с дейността им във връзка, с които може да се
ангажира отговорността на държавата по този текст от
закона.
С § 9 от ПЗР на Закона за отнемане в полза на
държавата на незаконно придобито имущество /ЗОПДНПИ/
е изменен ЗОДОВ, като са въведени нови основания за
ангажиране на отговорността на държавата за вреди,
причинени на граждани и юридически лица, във връзка с
дейността на органите и длъжностните лица по ЗОПДНПИ.
В чл.2, ал.2 /нова – ДВ, бр.38 от 2012г., в сила от
19.11.2012г./ ЗОДОВ е предвидена отговорност за вреди,
причинени на граждани от съдебни актове по ЗОПДНПИ, а
в чл.2а /нова – ДВ, бр.38 от 2012г., в сила от 19.11.2012г./ -
отговорност за вреди, причинени на граждани и
юридически лица от незаконосъобразните актове, действия
и бездействия на органите и на длъжностните лица по
ЗОПДНПИ, извършени при или по повод изпълнение на
правомощията или службата им. Тъй като тези разпоредби
са нови, по тях все още не е формирана съдебна практика.
Със ЗИД на ЗОДОВ /обн.ДВ, бр.98 от 11.12.2012г./ са
въведени нови основания за ангажиране на отговорността
на държавата за вреди, причинени от дейност на
правозащитни органи : за вреди, причинени на граждани и
юридически лица от нарушение на правото на разглеждане
и решаване на делата в разумен срок /чл.2б от ЗОДОВ/; за
вреди, причинени от разследващите органи, прокуратурата
или съда, на граждани, лишени от свобода по какъвто и да
е начин в нарушение на чл.5, §1 от Конвенцията за защита
правата на човека и основните свободи /чл.2, ал.1, т.1
ЗОДОВ/, както и за нарушаване в процеса на права,
защитени по чл.5, §2 - 4 от Конвенцията /чл.2, ал.1, т.2 от
ЗОДОВ/. Предвидено е, че искове по чл.2б , ал.1 ЗОДОВ
могат да се предявяват както за обезщетение за вреди по
висящо производство, така и за вреди по приключени
производства /чл.2б, ал.3/, като във втората хипотеза иск
може да се предяви само когато е изчерпана
административната процедура за обезщетение за вреди по
реда на глава трета „а” от Закона за съдебната власт, по
която няма постигнато споразумение. При разглеждане на
такъв иск съдът следва да вземе предвид общата
продължителност и предмета на производството, неговата
фактическа и правна сложност, поведението на страните и

869
на техните процесуални или законни представители,
поведението на останалите участници в процеса и на
компетентните органи, както и други факти, които имат
значение за правилното решаване на спора /чл.2б, ал.2
ЗОДОВ/.
По реда на специалния ЗОДОВ обезщетения за
претърпени вреди от незаконосъобразни актове, действия
или бездействия на органи или длъжностни лица при или
по повод изпълнение на административна дейност /чл.1/, от
дейността на Комисията за отнемане на незаконно
придобито имущество /чл.2а/ и от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок
съгласно чл.6, § 1 от Конвенцията, могат да претендират
както граждани – физически лица, така и юридически лица.
Въпреки че едноличните търговци не са юридически лица,
те също са легитимирани да претендират обезщетение за
претърпените вреди при наличие на предвидените в
посочените разпоредби основания. Легитимирани да
претендират обезщетение за вреди, причинени от дейност
на правозащитни органи, са само гражданите – чл.2, ал.1 и
ал.2 от ЗОДОВ.
Правото на обезщетение по реда на този закон се
наследява, но правото на обезщетение за неимуществени
вреди, чието упражняване зависи изцяло от личната
преценка на увредения, се наследява, само ако е било
предявено пред съд от увредения /чл.6/.Това е възможно
при процесуално правоприемство, когато при висящ процес
образуван по иск на увредения, след смъртта му, той бива
заместен в процеса от своите правоприемници – чл.227
ГПК. Същото се отнася и до юридическите лица, които са
прекратили съществуването си и имат правоприемници.
Извън посочената хипотеза правоприемниците не могат да
търсят неимуществени вреди, които техният праводател би
могъл да претендира, но не е предявил иск приживе за
тяхната репарация. Те могат обаче вече на лично
основание да търсят обезщетение за неимуществени
вреди, ако смъртта му е резултат на вредоносното
поведение на органи или длъжностни лица на държавата
или общините.
Отговорността по ЗОДОВ на държавата в лицето на
нейните органи и на общините е деликтна и е проявление
на отговорността на лицето – възложител на работата по
чл.49 от ЗЗД, но се реализира по реда на специалния
ЗОДОВ и при наличие на изчерпателно предвидените в
него хипотези. Отговорността по ЗОДОВ е безвиновна,

870
обективна, тъй като съгласно чл.4 от закона се дължи
обезщетение за претърпените вреди независимо от това,
дали са причинени виновно от длъжностното лице.
Основанията за освобождаване от отговорност или за
редуцирането й са предвидени в чл.5 от закона, според
който обезщетение не се дължи, ако увреждането е
причинено поради изключителна вина на пострадалия. Ако
с поведението си пострадалият виновно е допринесъл за
увреждането, обезщетението се намалява. В този случай
следва да се установи доколко поведението на
пострадалия е в причинно-следствена връзка с
вредоносния резултат, настъпил от незаконното действие
на държавния орган, и доколко го освобождава от
отговорност. Съгласно разясненията, дадени в т.3 от ТР №
3 от 22.04.2005г. на ВКС по тълк.д. № 3/2004г., ОСГК, ако
единствен каузален фактор е поведението на пострадалия,
държавният орган не отговаря, а ако пострадалият само е
допринесъл, обезщетението се намалява с оглед
особеностите на всеки конкретен случай.
Към неуредените от този закон случаи следва да
намери субсидиарно приложение гражданският закон /§1 от
ЗР на ЗОДОВ/- общите правила на ЗЗД се прилагат при
преценката кои вреди подлежат на обезщетяване и при
определяне на размера на обезщетението. При наличието
на предвидените в ЗОДОВ предпоставки държавата и
общините отговарят за всички имуществени и
неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането. Размерът на обезщетението за
претърпени неимуществени вреди се определя съгласно
чл.52 ЗЗД по справедливост.
В случай, че вредите са претърпени в резултат на
действията на няколко длъжностни лица или органи,
следва да намери приложение разпоредбата на чл.53 ЗЗД
и да възникне солидарната им отговорност по отношение
на увреденото лице, като то има право да иска както
солидарното осъждане на длъжниците, така и да поиска
пълния размер на дължимото обезщетение от всеки от тях
съгласно чл.122, ал.1 ЗЗД /Решение № 724 от 12.01.2011г.
по гр.д. № 448/2010г., Решение № 4 от 24.01.2011г. на ВКС
по гр.д. № 855/2010г., IV г.о., ГК, постановени по реда на
чл.290 от ГПК/.
За вреди, причинени в резултат на акт или дейност,
които не са сред изчерпателно посочените в чл.1, чл.2,
чл.2а и чл.2б ЗОДОВ, увреденото лице може съгласно чл.7
от Конституцията на РБ да ангажира отговорността на

871
държавата по общия исков ред – по реда на ЗЗД /чл.49
ЗЗД/.
Вземанията за обезщетение по ЗОДОВ се погасяват
с изтичането на установената в чл.110 ЗЗД петгодишна
погасителна давност. С оглед различните основания, на
които може да се ангажира отговорността на държавата и
общините по реда на този закон, е различен и моментът, от
който започва да тече погасителната давност по отношения
на вземанията за обезщетяване на вредите. Поради
възникналите в съдебната практика проблеми във връзка с
определяне на началния момент на погасителната давност,
с т.4 от ТР № от 22.04.2005г. на ВКС по тълк.д. № 3/2004г.,
ОСГК са дадени задължителни разяснения. Погасителната
давност по отношение на вземането за обезщетение за
вреди от незаконни административни актове започва да
тече от момента на влизане в сила на решението, с което
се отменя незаконният административен акт; за вреди от
нищожен административен акт – от момента на издаването
му, а за вреди от незаконни фактически действия и
бездействия на администрацията – от момента на тяхното
преустановяване. Погасителната давност по отношение на
вземанията за вреди от незаконни действия на
правозащитни органи започва да тече, както следва: от
момента на влизане в сила на прокурорския акт за
прекратяване на наказателното производство – чл.2, ал.1,
т.3, пр.2 ЗОДОВ; от влизане в сила на оправдателната
присъда за извършено престъпление – чл.2, ал.1, т.3, пр.1
ЗОДОВ; от влизане в сила на решението, с което е
оправдано лицето, на което е наложено наказание по НК
или е отменено административното наказание – чл.2, ал.1,
т.4 ЗОДОВ; от влизане в сила на определението по чл.431,
ал.3 НПК, когато въззивният съд отмени поради липса на
законно основание приложените от първоинстанционния
съд принудително лечение или принудителни медицински
мерки – чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ; от влизане в сила на
въззивното решение, с което се отменя като
незаконосъобразно решението на първоинстанционния съд
за налагане на административна мярка – чл.2, ал.2, т.5
ЗОДОВ; от влизане в сила на определението, с което е
отменена мярката „задържане под стража” – чл.2, ал.1, т.1
ЗОДОВ. Погасителната давност по отношение на
вземането за вреди, причинени от изпълнение на
наказанието „лишаване от свобода” над определения срок
или размер – чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ, започва да тече от
момента на изтичане на срока на изтърпяване на

872
наложеното наказание „лишаване от свобода” – при
бездействие на затворническата администрация да
освободи лицето или при бездействие на органите на
прокуратурата за упражняване на надзор по чл.5, ал.1 от
Закон за изпълнение на наказанията и задържането под
стража; от момента на влизане в сила на акта на съда – при
изтърпяване на наложеното наказание „лишаване от
свобода” над определения размер при последващо
изменение на присъдата; от момента на влизане в сила на
акта на съда за изменението на наказанието по срок или
размер – за другите видове наказания. Съответният
държавен орган или община дължи законна лихва върху
определеното обезщетение, считано от така определените
моменти, на основание чл.84, ал.3 ЗЗД
При искове за обезщетение, дължимо на основание
чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, следва да се има предвид, че
постановлението за прекратяване на наказателното
производство не е сред актовете по чл.412, ал.2 НПК, които
влизат в сила. Дори и да не е било обжалвано от
обвиняемия или пострадалия, респ. неговите наследници,
или от ощетеното юридическо лице, съгласно чл.243, ал.9
НПК постановлението за прекратяване на наказателното
производство може служебно да бъде отменено от
прокурор от по-горестоящата прокуратура. Когато такова
постановление е обжалвано, определенията на съда по
чл.243, ал.5, т.т.1 и 2 НПК подлежат съгласно чл.419, ал.1
НПК на проверка по реда на глава тридесет и трета
„Възобновяване на наказателни дела”. Поради това
стабилитетът на постановлението за прекратяване на
наказателното производство по смисъла на т.4 от ТР № от
22.04.2005г. на ВКС по тълк.д. № 3/2004г., ОСГК изисква то
да е съобщено на лицето, което претендира вредите по
реда на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и лицето да не е поискало
наказателното производство да продължи и да завърши с
оправдателна присъда /Решение № 197 от 17.05.2011г. на
ВКС по гр.д. № 1211/2010г., ІІІ г.о., ГК, постановено по реда
на чл.290 от ГПК/.
В чл.9 ЗОДОВ е предвидена регресна отговорност
на виновните длъжностни лица спрямо държавата и
общините за изплатените обезщетения по чл.1, ал.1 от
закона, която се осъществява при условията и по реда,
предвидени в Кодекса на труда, Закона за държавния
служител или в друг закон. Длъжностните лица по чл.2, ал.1
и ал.2, по чл.2а и чл.2б, ал.1, органите по приходите и
Агенцията за държавна финансова инспекция отговарят в

873
пълен размер пред държавата за изплатените от нея
обезщетения само когато действията или бездействията им
са признати за престъпление по съдебен ред –с влязла в
сила присъда или с влязло в сила решение по реда на
чл.124, ал.5 ГПК. Отговорността на виновните длъжностни
лица за причинени вреди на граждани не е пряка, а е
спрямо държавата за това, което тя чрез своите държавни
органи е изплатила като обезщетение. Съгласно т.2 от ТР
№ от 22.04.2005г. на ВКС по тълк.д. № 3/2004г., ОСГК,
редът, по който следва да се реализира регресната
отговорност, се определя от характера на
правоотношението между длъжностното лице, пряк
причинител на увреждането, и държавния орган, заплатил
обезщетението, както и от формата на вина на
длъжностното лице. При причинена вреда по небрежност
при или по повод изпълнение на трудовите задължения
отговорността е ограничена – в размер на вредата, но не
повече от уговореното месечно трудово възнаграждение
/чл.206, ал.1 вр. вл.203, ал.1 КТ/; при причинена вреда
умишлено или в резултат на престъпление, както и при
вреда, причинена не при или по повод изпълнение на
трудовите задължения – в пълен размер по общия ред
/чл.203, ал.2 КТ във вр. чл.45 ЗЗД/; при причинена вреда от
ръководител по небрежност при или по повод упражняване
на ръководните му функции – в размер на вредата, но не
повече от трикратния размер на уговореното месечно
трудово възнаграждение /чл.206, ал.2 КТ/. Отговорността
на виновните длъжностни лица, които са в служебни
правоотношения със съответния компетентен орган на
държавна власт, е в пълен размер и се осъществява по
исков ред при условията и по реда на КТ – чл.101, ал.3 и
чл.102 от Закона за държавния служител /ЗДС/. В чл.101,
ал.2 ЗДС е предвидена солидарна отговорност на
държавата и на държавния служител спрямо увредения.
Съгласно чл.235, ал.3 от Закона за МВР отговорността на
държавните служители за вреди, причинени умишлено, в
резултат на престъпление, или причинени не при или по
повод на изпълнение на служебни задължения, се
определя от гражданските закони, а за причинените по
непредпазливост вреди отговорността им е спрямо
държавата и е ограничена /чл.235, ал.1 и чл.239 ЗМВР/. По
аналогичен начин е уредена и отговорността по Закона за
отбраната и въоръжените сили на Р България – чл.253 и
чл.255 ЗОВСРБ.

874
10.2. Процесуални проблеми при разглеждането на правни
спорове по ЗОДОВ.
- Компетентен съд.
Съгласно чл.1, ал.2 ЗОДОВ исковете за ангажиране
на отговорността на държавата и общините за вреди,
причинени на граждани и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на
техни органи и длъжностни лица, се разглеждат от
административния съд по реда, установен в чл.203 и сл.
АПК. Исковете по чл.2, ал.1 и ал.2 и по чл.2б ЗОДОВ – за
ангажиране на отговорността на държавата за вреди,
причинени от дейност на правозащитните органи, се
разглеждат от гражданския съд по реда на ГПК. Законът не
съдържа изрична разпоредба, уреждаща реда за
разглеждане на исковете по чл.2а ЗОДОВ, нито е
формирана съдебна практика по този въпрос. Следва да се
има предвид, че отговорността по чл.2а ЗОДОВ е за
дейност на органи и длъжностни лица по ЗОПДНПИ,
извършени при или по повод изпълнение на правомощията
или службата им, като този закон в чл.11, ал.5 предвижда
възможност за обжалване на решенията на Комисията по
реда на АПК. Поради това, при липса на изрична
разпоредба, определяща реда за реализиране на
отговорността на държавата в тези случаи, следва да се
изхожда от характера на дейността, при извършване на
която са причинени вредите. С оглед предвидената
обжалваемост на решенията на Комисията по реда на АПК,
е налице основание да се приеме, че исковете по чл.2а
ЗОДОВ следва да се разглеждат от административния съд.
Местната подсъдност на споровете по ЗОДОВ се
определя съобразно чл.7, който предвижда, че искът за
обезщетение се предявява пред съда по мястото на
увреждането или по настоящия адрес или седалището на
увредения. Така определената подсъдност е изборна, като
изборът е предоставен на увреденото лице. Избраната от
ищеца подсъдност обвързва съда и той няма право да
изпрати делото на другия алтернативно компетентен съд.

- Такси и разноски.
Производството по искове по ЗОДОВ не е
безплатно. Съгласно чл.9а ЗОДОВ за делата по този закон
се внася проста държавна такса в размер, определен с
тарифата, приета от Министерския съвет. Размерът на така
определената проста държавна такса възлиза на 10 лева –
по искове, водени от физически лица, и 25 лева – по

875
искове, водени от юридически лица, а за въззивно и
касационно обжалване – в размер на половината от
дължимите по исковете държавни такси /чл.2а и чл.18, ал.3
от Тарифа за държавните такси, които се събират от
съдилищата по ГПК/. При уважаване изцяло или частично
на предявения иск съдът осъжда ответника да заплати на
ищеца внесената държавна такса. Разноски по делата,
както и разноски по изпълнението, не се внасят
предварително. Разноските за производството се заплащат
от ищеца, ако искът му бъде отхвърлен изцяло, респ. при
оттегляне на иска изцяло или отказ от иска изцяло /чл.10,
ал.2/. В случай, че искът бъде уважен изцяло или частично,
разноските за производството се заплащат от ответника.
По дължимостта на разноските за производството съдът се
произнася с решението си по същество на спора, като
осъжда задължената страна да заплати разноските на
съда, от чиято сметка са направени. При пълно или
частично уважаване на иска съдът осъжда ответника да
заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е
имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Ищецът
дължи на ответника разноски за адвокатско или
юрисконултско възнаграждение, само ако искът му бъде
отхвърлен изцяло, ако същият бъде оттеглен или при
направен пълен отказ от иска /Решение № 785 от
02.03.2011г. на ВКС по гр.д. № 556/2010г., ІІІ г.о., ГК,
постановено по реда на чл.290 от ГПК/.

-Изисквания за редовност на исковата молба.

Съгласно чл.1, ал.2, чл.2, ал.3 и чл.2б, ал.2 от
ЗОДОВ исковете по чл.1, ал.1 се разглеждат по реда на
АПК, а исковете по чл.2, ал.1 и ал.2 и по чл.2б, ал.1 се
разглеждат по реда на ГПК. Тъй като в АПК, глава ХІ –
Производства за обезщетения, не се съдържат разпоредби
относно изискванията към съдържанието на исковата
молба, следва да се приеме, че и в производствата по този
ред следва, с оглед характера им, да намери приложение
разпоредбата на чл.129 ГПК. Поради това исковата молба
следва да съдържа изложение на обстоятелствата, от
които произтича отговорността на държавата или
общините. На първо място, в исковата молба следва да се
съдържат точно и ясно формулирани твърдения за
конкретната дейност, от която са настъпили подлежащите
на обезщетяване вреди, тъй като при липса на ясно
изложени твърдения сезираният съд ще е в невъзможност
да квалифицира предявения иск и да прецени дали е

876
компетентен да го разгледа. В случай, че се ангажира
отговорността по чл.1, ал.1, предл.1 ЗОДОВ, следва ясно
да се посочи от кой административен акт са настъпили
вредите и дали същият е отменен като незаконосъобразен,
а ако се твърди, че е нищожен, да се изложат основанията
за неговата нищожност. Съгласно чл.204 АПК искът за
обезщетение по ЗОДОВ може да се предяви след отмяна
на административния акт по съответния ред, поради което
производството подлежи на прекратяване, ако жалбата
срещу административния акт е отхвърлена /при
предявяване на иск при условията на чл.204, ал.2 АПК –
заедно с оспорването на административния акт/ или ако не
са представени доказателства за отмяната му по
надлежния ред.
Ако се ангажира отговорността по чл.1, ал.1,
предл.2 и предл.3 ЗОДОВ, следва да се посочат
конкретните фактически действия и бездействия, от които
са настъпили твърдените вреди, като се изложат твърдения
кои са нормативно установените задължения, които
органът или длъжностното лице не са изпълнили. В случай
на причинени от бездействие вреди, следва да се изложат
твърдения какво е дължимото активно поведение и от кои
норми произтича това задължение за действие.
В исковата молба следва да бъде посочено в какво
се изразяват претърпените вреди – имуществени и
неимуществени, като вредите бъдат описани по вид и
размер. В случай, че се претендира обезщетение за
неимуществени вреди, следва да има твърдения как
конкретно е увреден ищецът, а не само вредите да бъдат
квалифицирани като „неимуществени”.

- Участие на прокурор
Съгласно чл.10 ЗОДОВ участието на прокурор по
делата, образувани по искове по този закон, е
задължително, като прокурорът участва като представител
на единната и централизирана Прокуратура на Република
България в качеството й на контролираща страна. По дела,
по които Прокуратурата на Република България е
единствен ответник, присъствието на прокурор не е
задължително, тъй като качеството на контролираща
страна не се съвместява с качеството на страна,
заинтересована от изхода на спора /т.15 от от ТР № 3 от
22.04.2005г. на ВКС по тълк.д. № 3/2004г., ОСГК/.

-Обезпечаване на исковете по ЗОДОВ

877
 В практиката рядко се правят искания за
обезпечаване на искове по ЗОДОВ. Тези искове са
осъдителни и са за парични вземания – с тях се претендира
заплащането на обезщетение за претърпени имуществени
и неимуществени вреди, за ищеца би бил налице интерес
от налагане на такива обезпечителни мерки, които целят да
запазят имуществото на ответника с оглед
удовлетворяване на притезанието на ищеца /възбрана и
запор/. В случай, че ответникът по иска по ЗОДОВ е
държавно учреждение /в това число пасивно
легитимираните ответници по исковете по чл.2 и чл.2б
ЗОДОВ/, съгласно чл.519 ГПК, дори и исковете да бъдат
уважени, е недопустимо принудително изпълнение, като
вземанията подлежат само на доброволно изпълнение.
Следователно е недопустимо и допускането на
обезпечение на исковете против такива ответници чрез
възбрана или запор на имущество на държавното
учреждение. В случай, че ответник по иск по ЗОДОВ е
община, следва да бъде съобразена разпоредбата на
чл.520 ГПК, която също предвижда ограничения по
отношение на правото на принудително изпълнение спрямо
такъв ответник. Във всички случаи при направено искане за
обезпечаване на искове по ЗОДОВ следва да се направи
преценка доколко за ищеца е налице обезпечителна нужда
от допускане на исканото обезпечение.

- Отклонения от типичното развитие на исковия процес във

връзка със страните
Отговорността на държавата по чл.7 Конституцията
за вреди, причинени от незаконни актове или действия на
нейни органи и длъжностни лица, се реализира по реда на
ЗОДОВ. В чл.7 ЗОДОВ е предвидено, че искът за
обезщетение се предявява срещу органите, от чиито
незаконни актове, действия или бездействия са причинени
вредите. Съответните държавни органи отговарят като
процесуални субституенти по исковете за осъществяване
на отговорността на държавата. В производството
държавният орган участва не в качеството му на
причинител на вредата, нито в качеството му на отговорен
за виновните действия на негови служители, а в качеството
си на процесуален субституент на държавата, чиято
отговорност е безвиновна. В случай на наличие на
солидарна отговорност, между различните държавни
органи, участващи в производството, няма вътрешни
отношения, тъй като те са процесуални субституенти на

878
един и същи правен субект – държавата и процесуално
легитимираните като ответници държавни органи не могат
впоследствие да претендират помежду си разпределянето
на присъдената и изплатена от един от тях сума /Решение
№ 34 от 01.02.2010г. на ВКС по гр.д. № 2007/2008г., III г.о.,
ГК/.
В т.5 от от ТР № 3 от 22.04.2005г. на ВКС по тълк.д.
№ 3/2004г., ОСГК е разяснено, че пасивно легитимирани по
исковете по ЗОДОВ са съответните държавни органи –
юридически лица, а не техните териториални поделения
или обособени структури без правосубектност. Поради това
и с оглед разпоредбата на чл.137 ЗСВ пасивно
легитимиран ответник по искове за претърпени вреди от
действия на органи на следствието и прокуратурата е
Прокуратурата на РБ, която по заведени дела може да
бъде представлявана по право от районните, окръжните,
апелативните, военните, както и Върховната касационна и
Върховната административна прокуратури като структурни
звена на единната Прокуратура.
Пасивно легитимиран по искове за обезщетяване на
вреди по ЗОДОВ е този държавен орган, с който
длъжностното лице, причинител на вредата, е в трудови
или служебни правоотношения. Съгласно т.6 от от ТР № 3
от 22.04.2005г. на ВКС по тълк.д. № 3/2004г., ОСГК, когато
длъжностното лице е в трудови правоотношения с
поделение на юридическото лице – негов работодател по
смисъла на §1, т.1 ДР на Кодекса на труда, поделението
може да се привлече като трето лице по реда на чл.219 ГПК
с оглед възможността на работодателя да реализира по
реда на регреса отговорността на работника или
служителя, пряк причинител на вредата.
Министерство на правосъдието е държавният орган,
който отговаря за вреди на граждани от незаконни действия
или бездействия на съдиите-изпълнители и съдиите по
вписванията, макар че организационно са към районните
съдилища. Съдебната практика приема обаче, че
отговорността на Министерство на правосъдието за вреди,
причинени от действията на съдии-изпълнители, следва да
се реализира не по реда на ЗОДОВ, а по реда на чл.49
ЗЗД, тъй като дейността им няма характера нито на
административна дейност, нито на праворазащитна
дейност /Решение № 933 от 14.01.2010г. на ВКС по гр.д. №
5382/2008г., III г.о., ГК, постановено по реда на чл.290 от
ГПК/. По същата логика аналогично трябва да бъде
разрешението й за съдиите по вписванията, когато от

879
дейността им произтичат вреди за граждани и юридически
лица. Идеята на т.6 от ТР№3/2004 г. на ОСГК на ВКС обаче
е различна – пасивно легитимиран по иска за обезщетение
на вреди, причинени на граждани е държавния орган -
юридическо лице, с който съответното длъжностно лице,
пряк причинител на вредите се намира в трудово или
служебно правоотношение. При положение, че съдиите по
вписванията и съдебните изпълнители се намират в
системата на Министерството на правосъдието, тъй като се
назначават и освобождават от министъра на това
министерство, макар и дейността им да се финансира от
бюджета на съдебната власт, като техен работодател
трябва да отговаря това ведомство. То се намира в
системата на държавната администрация и поради това
иска за обезщетение би трябвало да се разгледа по реда
на ЗОДОВ от административните съдилища, а не от
общите по реда на чл.49 във връзка с чл.45 ЗЗД. В тази
насока е и разрешението относно публичните съдебни
изпълнители,, при които за разлика от останалите съдебни
изпълнители, отговорността им за вреди, причинени от
техни незаконни актове, действия или бездействия при или
по повод изпълнение на дейността им, се реализира по
реда на ЗОДОВ /чл.17, ал.6 ДОПК/, а не по чл.49 във
връзка с чл.45 ЗЗД – Бележка на редактора.

- Доказване и доказателствена тежест

В производството по предявени по реда на ЗОДОВ
искове доказателствената тежест се разпределя съобразно
разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК – всяка страна е длъжна
да установи фактите, на които основава своите искания или
възражения. Следователно ищецът дължи да докаже
фактите, на които основава претенциите си, в това число :
че е налице незаконен административен акт, отменен по
съответния ред; обстоятелствата, на които се основава
довода му за нищожност на административния акт;
наличието на фактическо действие или бездействие и
противоречието им с конкретни нормативни актове;
наличието на незаконни актове и действия от категорията
на посочените в чл.2, ал.1 и ал.2 и чл.2а от ЗОДОВ;
настъпили за ищеца конкретни вреди и пряката им
причинно-следствена връзка с действията на съответните
длъжностни лица. В тежест на ответника е да докаже
наличието на някоя от предпоставките на чл.5 и чл.6, ал.2
ЗОДОВ за изключване или намаляване на отговорността
му.

880
 - Съдебно решение
В производството по ЗОДОВ съдът се произнася с
решение, с което уважава или отхвърля предявените
осъдителни искове. С решението си съдът дължи да се
произнесе съгласно чл.10, ал.2 и ал.3 ЗОДОВ и относно
разноските по делото, тъй като съгласно чл.9а, ал.2 от
закона такива не се внасят предварително. Съдебното
решение, с което съдът уважава предявени искове по
ЗОДОВ, не подлежи на предварително изпълнение.
Съгласно чл.243, ал.2 ГПК срещу държавата и държавните
учреждения не се допуска изпълнение на невлязло в сила
решение. Поради това осъдителното въззивно решение не
е изпълнително основание по чл.404, т.1, пр.2 ГПК и е
недопустимо издаването на изпълителен лист въз основа
на него. В чл.519, ал.1 ГПК е предвидено, че не се допуска
изпълнение на парични вземания срещу държавни
учреждения. Исковете по ЗОДОВ са за парични вземания.
Следователно осъдителното съдебно решение срещу
държавен орган, макар да е постановено по осъдителен
иск, не подлежи на принудително, а само на доброволно
изпълнение /Определение № 615 от 10.11.2011г. на ВКС по
ч.гр.д. № 497/2011г., ІІІ г.о, ГК/.

10.3. Искове по чл.2 ЗОДОВ за обезщетение за вреди,

причинени от дейността на правозащитни органи.
Основанията за ангажиране на отговорността на
държавата за вреди, причинени на граждани от дейност на
правозащитните органи – от разследващите органи,
прокуратурата и съда, са изчерпателно изброени в чл.2
ЗОДОВ. Във връзка с ангажиране на отговорността на
държавата по реда на тази разпоредба са дадени
задължителни разяснения с ТР № 3 от 22.04.2005г. на ВКС
по тълк.д. № 3/2004г., ОСГК.
1.Съгласно чл.2, ал.1, т.1 от ЗОДОВ /изм.ДВ, бр.98
от 2012г./ държавата отговаря за вреди, причинени на
граждани при задържане под стража, включително и като
мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били
отменени, прилагане от съда на задължително настаняване
и лечение или принудителни медицински мерки, когато те
бъдат отменени, както и при всички други случаи на
лишаване от свобода в нарушение на чл.5, §1 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните
свободи, съставена в Рим на 4 ноември 1950г.
/Конвенцията/. В тази хипотеза държавата отговаря, когато

881
задържането под стража или домашният арест са
отменени, независимо от развитието на досъдебното и
съдебното производство, като в тези случаи обезщетението
се определя самостоятелно /в този смисъл са
разясненията, дадени в т.13 от ТР № 3 от 22.04.2005г. на
ВКС по тълк.д. № 3/2004г., ОСГК/.
Съгласно т.14 от ТР № 3 от 22.04.2005г. на ВКС по
тълк.д. № 3/2004г., ОСГК, налагането, изменяването или
прекратяването на принудителните медицински мерки се
извършва от съда и той е органът, който носи отговорност
за вредите, претърпени от граждани, ако в 6 месечен срок
от настаняване в лечебното заведение не се произнесе за
прекратяване, продължаване или заменяване на
принудителното лечение – чл.91 НК и ако не е било
необходимо продължаване на срока на принудителното
лечение, а съдът не го е прекратил – чл.92, ал.5 НК.
Незаконосъобразно наложената мярка за принудително
лечение е самостоятелно основание за ангажиране на
отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ по
отношение на основанието по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.
Поради това не се дължи обезщетение за вреди от
наложени от съда принудителни медицински мерки, ако
определението на съда за налагането им е влязло в сила
преди наказателното производство да е прекратено или ако
е постановена оправдателна присъда.
2. В чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ /изм., ДВ, бр.98 от 2012г./
държавата отговаря за вреди от нарушаване на права,
защитени от чл.5, §2 - 4 от Конвенцията. С тази разпоредба
се ангажира отговорността на държавата за нарушаване на
правото на арестуваното лице да му бъдат съобщени
незабавно на разбираем за него език основанията за
арестуването и всички обвинения, които му се предявяват
/чл.5, §2/; за нарушаване на правото на всяко лице,
арестувано или лишено от свобода в съответствие с
разпоредбите на чл.5, §1 (с) от Конвенцията да бъде
своевременно изправено пред съдия или пред длъжностно
лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни
функции, и делото му да бъде гледано в разумен срок или
да бъде освободено преди гледането на неговото дело в
съда /чл.5,§ 3/; за нарушаване на правото на всяко
арестувано или лишено от свобода лице да обжалва
законността на неговото задържане в съда, който е
задължен в кратък срок да се произнесе , както и да бъде
освободено незабавно по нареждане на съда, когато
задържането е неправомерно /чл.5,§ 4/. Това основание за

882
ангажиране на отговорността на държавата в лицето на
нейните правозащитни органи е самостоятелно по
отношение на основанието по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, т.е.
обезщетението се дължи независимо от развитието на
наказателното производство.
3. В чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е предвидено, че
държавата отговаря за вреди, причинени от незаконно
обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде
оправдано или ако образуваното наказателно производство
бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено
от лицето или че извършеното деяние не е престъпление,
или поради това, че наказателното производство е
образувано, след като наказателното преследване е
погасено по давност или деянието е амнистирано. В
основанията по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ не е включено
прекратяване на наказателното производство поради
недоказаност на обвинението. Съгласно разясненията,
дадени в т.7 от ТР № 3 от 22.04.2005г. на ВКС по тълк.д. №
3/2004г., ОСГК, прекратяването на наказателното
производство поради недоказаност на обвинението е
идентично с посоченото в чл.2, ал.1, т.3 основание за
обезщетяване за вреди - прекратяване на наказателното
производство поради това, че деянето не е извършено от
лицето.
Оправдаването на обвиняемия или прекратяването
на наказателното производство са достатъчни, за да се
приеме, че обвинението е било незаконно. Поради това и с
оглед разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ е без значение
субективното отношение на длъжностното лице.
По реда на тази разпоредба държавата отговаря за
вредите, причинени от наказателно производство, което е
образувано, след като наказателното преследване е
погасено по давност или деянието е амнистирано. Ако бъде
предявен иск на това основание, правозащитният орган не
може по аналогия с чл.6, ал.2 ЗОДОВ да се освободи от
отговорност, като установява, че извършеното деяние е
престъпление. Държавата не носи отговорност за
процесуалните действия, които са извършени преди
изтичането на давността или амнистиране на деянието, тъй
като в този случай прекратяването на наказателното
производство не може да обоснове извода за незаконност
на действията /т.8 от ТР № 3 от 22.04.2005г. на ВКС по
тълк.д. № 3/2004г., ОСГК/. Отговорността на държавата на
това основание може да бъде ангажирана само в случай,
че наказателното производство продължи по искане на

883
обвиняемия или подсъдимия по реда на чл.24, ал.2 във вр.
с чл.24, т.т.2 и 3 НПК и чл.289, ал.2 НПК или по
предложение на прокурора и лицето бъде признато за
невинно с влязла в сила присъда.
В чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ не е предвидено като
самостоятелно основание за ангажиране на отговорността
на държавата прекратяването на наказателното
производство поради смъртта на наказателноотговорното
лице. В този случай наследниците на това лице могат,
основавайки се на презумпцията за невиновност, да
претендират обезщетение за претърпени от техния
наследодател имуществени вреди, а съгласно чл.6, ал.2
ЗОДОВ правозащитният орган може да се освободи от
отговорност, като докаже, че наследодателят им е
извършил деяние, което съставлява престъпление, с
установителен иск по чл.124, ал.5 от ГПК /т.9 ТР № 3 от
22.04.2005г. на ВКС по тълк.д. № 3/2004г., ОСГК/.
В Решение № 258 от 22.06.2011г. на ВКС по гр.д. №
1565/2010г., ІІІ г.о, ГК, постановено по реда на чл.290 от
ГПК, е прието, че прекратяването на наказателното
производство по реда на чл. 239а от НПК /отм./ също
попада в хипотезата на чл. 2, ал. 2, т. 3 ЗОДОВ.
Съгласно т.11 от ТР № 3 от 22.04.2005г. на ВКС по
тълк.д. № 3/2004г., ОСГК държавата отговаря и в случай на
частично оправдаване или частично прекратяване на
наказателното производство, като в този случай при
определяне на дължимото обезщетение следва да се
вземат предвид всички обстоятелства: броят на дейнията,
за които е постановена оправдателна присъда; тежестта на
извършените деяния, за които е осъден деецът,
съпоставена с тези, за които е оправдан; причинна връзка
между незаконността на всяко едно от обвиненията, за
които деецът впоследствие е признат за невинен, и
причинените вреди.
В случай на ангажиране на отговорността на
държавата по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ - при оправдаване или
прекратяване на наказателното производство, дължимото
обезщетение за неимуществени вреди обхваща и вредите
от незаконно задържане под стража. Настъпилите
имуществени вреди се присъждат самостоятелно с оглед
установените по всеки конкретен случай факти /т.13 от ТР
№ 3 от 22.04.2005г. на ВКС по тълк.д. № 3/2004г., ОСГК/.
4.Съгласно чл.2, ал.1, т.4 ЗОДОВ държавата
отговаря за вреди от налагане на наказание по
Наказателния кодекс или на административно наказание,

884
когато лицето бъде оправдано или административното
наказание отменено. Това основание за ангажиране на
отговорността на съда е налице само когато е налице
влязла в законна сила присъда, с която лицето е признато
за виновно и осъдено на наказание по НК и по реда на
извънредните способи за отмяна е признато за невиновно и
оправдано, тъй като само в този случай може да се приеме,
че е налице осъждане на наказание по НК /в този смисъл
Решение № 345 от 27.05.2010г. на ВКС по гр.д. № 5076/08г.,
III г.о., ГК, Решение № 479 от 09.12.2011г. на ВКС по гр.д. №
1684/10г., IV г.о., ГК, Решение № 316 от 20.04.2010г. на ВКС
по гр.д. № 503/09г., III г.о., ГК, постановени по реда на
чл.290 от ГПК/. В случай, че е налице осъждане с присъда,
която впоследствие е отменена по реда на инстанционния
контрол и лицето е оправдано, легитимирани да отговарят
за причинените от незаконното обвинение вреди са
разследващите органи и прокуратурата на основание чл.2,
ал.1, т.3 от ЗОДОВ.
5. В чл.2, ал.1, т.5 ЗОДОВ е предвидена отговорност
на държавата за вреди, причинени от незаконни действия
на съда - от прилагане от съда на административна мярка,
когато решението му бъде отменено като
незаконосъобразно. Тази хипотеза на отговорност на
държавата предполага отменен като незаконосъобразен
акт на съда.
6. Държавата отговаря за вреди, причинени от
изпълнение на наложено наказание над определения срок
или размер – чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ. Отговорността на
държавата е обективна – преценява се фактът дали е
налице изпълнение на наказанието „лишаване от свобода”
над определения срок, без да се изследва субективното
отношение, респ. вина на органите, в резултат на чиито
действия се е стигнало до това.
По реда на тази разпоредба се ангажира
отговорността на държавата в лицето на прокуратурата за
вреди, причинени поради това, че не е упражнен надзор за
спазване на законността при изпълнение на наказанията
съгласно чл.146 ЗСВ и чл.5, ал.1 от Закона за изпълнение
на наказанията и задържането под стража.
В Решение № 219 от 04.06.2012г. на ВКС по гр.д. №
677/11г., IV г.о, ГК, постановено по реда на чл.290 от ГПК, е
прието, че отговорността на прокуратурата е резултатна –
само при вече настъпило изпълнение на наказание над
определения размер, но не и предполагаема – при
непредприемане на действия, с които би могло да се

885
осуети изпълнение на наказанието над законния размер.
Отговорността на прокуратурата е обусловена от
изпълнението на наложено наказание над определен
размер. Прието е още, че за ангажиране на отговорността
на държавата при тази хипотеза е меродавно състоянието
на продължаващо изпълнение на наказанието, а не
различните проявни форми през периода на изпълнение –
фактическо пребиваване в затвора или освобождаване от
затвора поради прекъсване на изпълнението. Различията
на тези проявни форми касаят различните по вид и степен
негативни въздействия върху осъдения и обуславят
различия в отговорността на прокуратурата, но не са
основание за пълно отпадане на нейната отговорност.
Поради това съдът е приел, че отговорността на
прокуратурата по чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ е налице и за
времето, когато лишеният от свобода е освободен от
затвора поради прекъсване на изпълнението на
наказанието, но самото изпълнение на наказанието не е
прекратено.
В Решение № 717 от 06.12.2010г. на ВКС по гр.д. №
232/2010г., IV г.о., ГК, постановено по реда на чл.290 от
ГПК, е прието, че за уважаване на иск, предявен против
съда на основание чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ, следва да е
налице незаконен акт на съда – незаконосъобразна
присъда, която по-късно е отменена, в резултат на което се
е получил резултът на изпълнение на наказанието
лишаване от свобода над определения размер.
7. Съгласно чл.2, ал.1, т.7 от ЗОДОВ държавата носи
отговорност за вреди от незаконосъобразно използване на
специални разузнавателни средства /СРС/. Легална
дефиниция на „специални разузнавателни средства” е
дадена в чл.172, ал.1 от НПК и чл.2, ал.1 от Закона за
специални разузнавателни средства /ЗСРС/, според които
това са техническите средства /напр. електронни и
механични съоръжения, както и вещества, които служат за
документиране на дейността на контролирани лица и
обекти/ и оперативните способи за тяхното прилагане
/наблюдението, подслушването, проследяването,
проникването, белязването и проверката на
кореспонденцията и компютризираната информация,
контролираната доставка, доверителната сделка и
разследването чрез служител под прикритие/, които се
използват за изготвяне на веществени доказателствени
средства. Условията и редът за използване на СРС са
уредени в ЗСРС, а приложното им поле е ограничено до

886
изчерпателно изброените в чл.172, ал.2 от НПК
престъпления от общ характер. Следователно
незаконосъобразно използване на СРС ще е налице, когато
такива са използвани без надлежно разрешение, извън
целите и срока, за който са разрешени, за престъпление
извън категорията на посочените в чл.172, ал.2 от НПК или
са използвани различни от разрешените от съда способи.
Съдебна практика по този текст от закона предстои да се
формира, като тя следва да даде отговор на въпросите кои
са органите, които са пасивно легитимирани да отговарят
на това основание, кога е налице незаконосъобразно
използване на СРС и по какъв ред се установява тази
незаконосъобразност, както и от кой момент възниква и е
изискуемо вземането за обезщетение.
8. В чл.2, ал.2 от ЗОДОВ е предвидена отговорност
на държавата за вреди, причинени на граждани от съдебни
актове по ЗОПДНПИ. В тази разпоредба е предвидена
отговорност на държавата в лицето на съответния съдебен
орган, постановил увреждащия съдебен акт, но не са
посочени конкретните предпоставки, при които възниква
отговорността. Поради това съдебната практика, която
предстои да се формира, следва да изведе предпоставките
за ангажиране на отговорността по тази разпоредба по
тълкувателен път.
Съгласно разясненията, дадени с т.10 от ТР № 3 от
22.04.2005г. на ВКС по тълк.д. № 3/2004г., ОСГК, когато
незаконно действие или акт на администрацията се
осъществяват по нареждане на органите на следствието
или прокуратурата, административният орган не носи
отговорност, тъй като в тези случаи администрацията
действа при условията на обвързана компетентност. В този
случай органите на прокуратурата и следствието не носят
самостоятелна отговорност за вредите, настъпили от
такива незаконни действия или актове, тъй като хипотезите
на тази отговорност изрично са посочени в чл.2 ЗОДОВ, а
наличието на такива вреди се преценява при определяне
на глобалния размер на обезщетението, което се присъжда
на основание цитирания текст от закона.
Обезщетението за претърпените вреди, за които
държавата и общините носят отговорност по реда на
ЗОДОВ, се определя съгласно чл.52 ЗЗД по справедливост,
като се съобразяват установените по всяко дело факти.
При определяне на размера на дължимото обезщетение
съдът следва да вземе предвид тежестта на повдигнатото
обвинение, продължителността на наказателното

887
преследване, вида и продължителността на наложената
мярка за неотклонение, данните за личността на
подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото
обвинение за деяние, което не е извършил, се е отразило
негативно на физическото здраве, психиката му, на
контактите и социалния му живот, на положението му в
обществото, работата, в това число върху възможностите
за професионални изяви и развитие в служебен план, както
и всички други обстоятелства, имащи отношение към
претърпените морални страдания /Решение № 223 от
04.07.2011г. на ВКС по гр.д. № 295/2010г., ІV г.о., ГК,
постановено по реда на чл.290 от ГПК/. В Решение № 483
от 09.06.2010г. на ВКС по гр.д. № 1091/2009г., III г.о., ГК и
Решение № 434 от 02.11.2011г. на ВКС по гр.д. №
1235/2010г., IV г.о., ГК, постановени по реда на чл.290 от
ГПК, е прието, че се допуска нарушение на принципа на
чл.52 ЗЗД, ако при обезщетяване на вреди от незаконно
обвинение в умишлено престъпление съдът значително
занижава общия размер на обезщетението поради
асоциални характеристики на личността и липса на вреди,
свързани с накърняване на добро име и авторитет в
обществото, както и че наличието на други приключили с
осъдителна присъда наказателни производства срещу
същото лице не е основание за прилагане на чл.5 ЗОДОВ.
В практиката си ВКС приема, че обезщетение за
неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ се дължи и
когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй като е
нормално такива вреди да са търпени /Решение № 427 от
16.06.2010г. на ВКС по гр.д. № 273/2009г., III г.о., ГК,
Решение № 457 от 25.06.2010г. на ВКС по гр.д. №
1506/2009г., IV г.о., ГК, постановени по реда на чл.290 от
ГПК/.
Съгласно чл.5, ал.2 ЗОДОВ, когато пострадалият
виновно е допринесъл за увреждането, обезщетението се
намалява. В съдебната практика е поставян въпросът дали
съставлява съпричиняване по смисъла на тази разпоредба
за привличането на едно лице като обвиняем силно
обремененото му съдебно минало и в кои случаи
пострадалият от незаконно обвинение е предизвикал и
съпричинил с действията си наказателна репресия срещу
себе си. В Решение № 112 от 14.06.2011г. на ВКС по гр.д.
№ 372/2010г., ІV г.о., ГК, постановено по реда на чл.290 от
ГПК, е прието, че несъмнено съдебното минало на
пострадалия е фактор, който следва да бъде отчетен при
преценка на личността му, но доколко повдигането на

888
обвинение за деяние, което лицето не е извършило, се е
отразило негативно на физическото здраве, психиката му,
на контактите и социалния му живот следва да бъде
преценявано с оглед конкретните факти по делото. Съдът е
приел обаче, че обезщетението се намалява, когато
настъпилият вредоносен резултат е в причинно-следствена
връзка с поведението на пострадалия; когато пострадалият
с действията си по време на наказателното преследване
недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и
поддържане на незаконно обвинение – напр. чрез
недобросъвестно направени неистински признания,
въвеждането на органите на разследването в заблуждение
с цел да се прикрият определени обстоятелства, да се
забави или опорочи разследването на престъпление.
Поради това обремененото съдебно минало на
пострадалия няма отношение към хипотезата на чл.5, ал.2
ЗОДОВ. Съпричиняване е налице и когато с поведението
си пострадалият е станал причина както за промяна на
марката за неотклонение, така и за удължаване на
времето, през което е продължила съдебната фаза на
процеса /Решение № 237 от 07.07.2011г. на ВКС по гр.д. №
1258/2010г., ІІІ г.о., ГК, постановено по реда на чл.290 от
ГПК/.
Съгласно чл.4 ЗОДОВ държавата отговаря и за
всички имуществени вреди – претърпени загуби и
пропуснати ползи, които се намират в пряка причинно-
следствена връзка с незаконните действия на органите по
чл.2 ЗОДОВ. По въпроса, дали разходите за адвокатска
защита в наказателното производство имат характера на
вреди, които подлежат на обезщетяване по реда на
ЗОДОВ, имаше формирана противоречива съдебна
практика. С решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК
/Решение № 126 от 10.05.2010г. на ВКС по гр.д. №
55/2009г., ІV г.о., ГК, Решение № 457 от 25.06.2010г. на ВКС
по гр.д. № 1506/2009г., ІV г.о., ГК, Решение № 355 от
03.05.2001г. на ВКС по гр.д. № 1651/2009г., ІІІ г.о., ГК и
Решение № 433 от 23.06.2010г. на ВКС по гр.д. №
563/2009г., ІV г.о., ГК/, ВКС приема, че разноските,
изразяващи се в заплатен от подсъдимия адвокатски
хонорар за осъществяване на защитата му в наказателното
производство, приключило с оправдателна присъда,
представляват за него имуществена вреда по смисъла на
чл.4 ЗОДОВ и подлежат на обезщетяване по реда на този
закон по силата на чл.8, ал.3 от него. За да достигне до
този извод, съдът съобразява това, че в НПК не е

889
предвидена процесуална възможност претенцията за
разноски, изразяващи се в заплатен от подсъдимия
адвокатски хонорар, да се упражни в това производство. В
този случай настъпилите вреди и пряката им причинна
връзка с незаконните действия и актове по чл.2 ЗОДОВ
също следва да бъдат доказани. Във връзка с
обезщетяване на вреди, изразяващи се в разноски за
адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и
съдействие по наказателно административен характер
дело, е постановено по реда на чл.290 от ГПК Решение №
938 от 28.12.2009г. на ВКС по гр.д. № 5222/2008г., ІІІ г.о., ГК,
в което съдът е приложил разпоредбата на чл.64, ал.4 ГПК
/отм./ във вр. с чл.9 Наредба № 1 от минималните размери
на адвокатските възнаграждения при преценката вреди в
какъв размер подлежат на обезщетяване на това
основание. Това решение поставя въпроси относно
приложимостта на чл.64, ал.4 ГПК /отм./, респ. чл.78, ал.5
ГПК при преценката на подлежащите на обезщетяване
имуществени вреди, изразяващи се в разноски за
адвокатско възнаграждение, и правото на съда да
преценява свършената от адвоката работа по вече
приключилото производство.

890
 НЕОСНОВАТЕЛНО ОБОГАТЯВАНЕ
Татяна Върбанова

ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА
Облигационноправната уредба на неоснователното
обогатяване се съдържа в чл.55- 59 от Закона за
задълженията и договорите / ЗЗД/. Правният режим на
неоснователното обогатяване е основан на принципа, че
както в икономическите, така и в личните отношения, не
следва да се допуска обогатяване без основание, за чужда
сметка. В основата на неоснователното обогатяване стои
принципът на справедливостта, който препятства
разместването на имущество при липса на признато от
закона основание. При отклонение от този принцип,
законодателят е предвидил правна възможност за защита
от обогатяване. Предвидените в ЗЗД фактически състави
на неоснователното обогатяване, наред с други
юридически факти – така, например воденето на чужда
работа без мандат, извършването на подобрения от
владелец, ползването на съсобствена вещ само от някой от
съсобствениците и др. съставляват извъндоговорни
източници на облигационни отношения.
В доктрината са обосновани различни становища
относно понятието „основание” в областта на
неоснователното обогатяване. Освен като юридически
факт, създаващ правоотношение/ според акад. Големинов/
се застъпват и становища, че основанието при
кондикционните искове е същото както основанието в
областта на договорите/ проф Кожухаров/, или че под
„основание” в областта на неоснователното обогатяване
следва да се разбира съществуването на валидно
правоотношение, което оправдава разместването на
имуществени блага/ акад. Василев/. Според акад. Василев
липсата на основание се определя като първоначална,
неосъществена, или настъпила в последствие, и то с
обратна сила, липса на валидно правоотношение между
лицето дало имуществена облага и получателя.
Последното становище се споделя в преобладаващата
съдебна практика по специалните фактически състави на
неоснователното обогатяване. Същевременно обаче, при
вземания за неоснователно обогатяване, не следва да се
противопоставят основанието на юридическия факт, тъй
като последица от юридическия факт е оправданото
имуществено разместване. Може би следва да се
възприеме за правилно становището на акад. Василев, тъй
като то обяснява липсата на основание като елемент от
фактическия състав, пораждащ както кондикциите, така и
субсидиарния иск по чл.59 ЗЗД.
Като един от основните източници на облигационни
задължения, институтът на неоснователното обогатяване
има за цел защита на правата и интересите на правните
субекти при получаване, придобиване или спестяване на
имущество за чужда сметка, когато такива фактически
действия са лишени от правно основание. Съдържанието
на породеното от неоснователно обогатяване
облигационно отношение обхваща от една страна,
правото на обеднялото лице да иска връщане на даденото
без основание, а от друга, задължението на обогатилото се
лице да върне неоснователно полученото имущество.
При определяне на понятието „неоснователно
обогатяване”, с оглед регламентацията в чл.55-59 ЗЗД,
трябва да се има предвид, че под „обогатяване” се разбира
както получаване, така и придобиване или спестяване на
имуществени ползи от един правен субект за сметка на
друг правен субект, а под „неоснователно” се разбира
липсата на каквото и да било основание за разместването
на имуществени блага. От друга страна, необходимо е да
се прави ясно разграничение между „обогатяване за чужда
сметка” и „неоснователно обогатяване за чужда сметка” В
основата и на двете проявления е залегнал принципа за
справедливост, но при обогатяването за чужда сметка е
налице правно основание. Обогатяването за чужда сметка
по изключение е правно допустимо/ например при договора
за дарение/, докато при липсата на основание,
обогатяването за чужда сметка е правно недопустимо, като
при евентуалното му настъпване, обеднелият има право да
се защити с предвиден в закона кондикционен иск.
Чрез въвеждането на самостоятелна искова защита
при неоснователно обогатяване законодателят дава по-
широка правна защита на субектите, за чиято сметка е
настъпило чуждо неоснователно обогатяване, а
същевременно границите на правните последици от такова
неоснователно обогатяване се определят въз основа на по-
малкия размер между този на обогатяването и на
обедняването. Дължи се връщане на това, с което се е
обогатил ответника по иска, което може да бъде по-малко
от обедняването на ищеца. Ако обогатяването е в по-голям
размер от обедняването, дължи се паричната стойност на
последното – арг. от чл.59, ал.1 ЗЗД.

892
 ОТДЕЛНИ ФАКТИЧЕСКИ СЪСТАВИ НА
НЕОСНОВАТЕЛНОТО ОБОГАТЯВАНЕ
В ЗЗД са предвидени различни фактически състави
на неоснователно обогатяване. Разграничаването на
отделните състави на неоснователното обогатяване е от
съществено значение както за допустимостта и
редовността на исковата молба и тяхната преценка от
страна на съда, така и за даването на прецизна правна
квалификация на спорното материално право, въз основа
на твърдяни от ищеца факти, за разпределението на
доказателствената тежест в процеса, както и с оглед на
различните правни последици.
Основното деление на фактическите състави на
неоснователното обогатяване са: получено без основание –
чл.55 – чл.58 ЗЗД, които са специални фактически състави,
отграничени в зависимост от: момента, към който е налице
липса на правно основание за разместване на
имуществени блага, или от предмета на полученото без
основание, или от личността на получилия имуществена
облага, както и общ фактически състав по чл.59 ЗЗД.
Общото между отделните фактически състави е, че се
касае до лишено от основание разместване на
имуществени ценности между отделни лица.
Предвидените от законодателя отделни фактически
състави на получено без основание са следните:
1. неоснователно получено при: начална липса/ чл.55,
ал.1, предл.1 ЗЗД: неосъществено основание/ чл.55, ал.1,
предл.2 ЗЗД/ или при отпаднало основание/ чл.55, ал.1,
предл..3 ЗЗД/;
2. изпълнение на чуждо задължение поради грешка/
чл.56 ЗЗД/
3. неоснователно получена вещ/ чл.57 ЗЗД/
4. получено нещо без основание, при неосъществено
или отпаднало основание от недееспособен/ чл.58 ЗЗД/
Основните предпоставки, важими за изброените в
т.1 – т.4 фактически състави са получаването на
имуществена ценност от един правен субект и отсъствието
на основание за получаването. По смисъла на чл.55, ал.1
ЗЗД получаването е фактическо действие, в резултат на
което получилият имуществена облага установява своята
фактическа власт върху полученото. Правото на вземане
при специалните фактически състави не е обусловено от
правните последици от получаването на имуществената
облага. Именно затова, възникването на правото на
вземане по тези фактически състави не е обусловено от

893
факти, относими към придобиването на права от получилия
облагата. Получаването на имуществена облага
предполага даването й от друго лице, но и двете,
обусловени едно от друго действия, са само фактически
действия. Необходимо е даването по посочените
фактически състави на неоснователното обогатяване да се
разграничава от престирането, тъй като изпълнението на
едно облигационно задължение е обусловено от
валидността на облигационната връзка и от задължението
за удовлетворяване на кредитора. Задължение за
престиране от страна на получилия облагата, при
посочените фактически състави, възниква една след
настъпване на юридическия факт на неоснователното
обогатяване.
Първият фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД изисква
предаване, съответно получаване на нещо при начална
липса на основание. От значение е моментът на
получаване на облагата, тъй като именно към този момент
трябва да е липсвало основание. Началната липса на
основание за преминаването на блага от имуществото на
едно лице в имуществото на друго, ще е налице във всички
случаи, когато не е налице валиден юридически факт за
получаването на определена имуществена облага, или
въз основа на нищожен акт, или предаването на
имуществена ценност е извършено след прогласяване
унищожаемостта на сделката. Когато предаването на
имуществената ценност е станало преди унищожаването
на сделката, основанието е отпаднало с обратна сила и ще
е налице третия фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД.
Неоснователно обогатяване по смисъла на чл.55, ал.1,
предл. 1 ЗЗД ще е налице и в случаите, когато се касае за
плащане на задължение след неговото погасяване –
например при едновременно плащане на цялото
задължение от двама солидарни длъжници, както и при
изпълнение, с което се превишава действителния размер
на валидно възникнало задължение.
Необходимо е да се подчертае обаче, че при искане
за реституция при нищожен или унищожен договор, има
известно различие в правната теория, а и в съдебната
практика относно точното правно основание за възникване
на кондикцията. Поставя се въпросът дали разпоредбата
на чл.34 ЗЗД е специална по отношение на чл.55, ал.1,
предл.1 ЗЗД и доколко в чл.34 ЗЗД легално са изведени
реституциите при недействителните договори. Съобразно
установеният принцип на взаимна реституция на даденото

894
от всяка от страните, с признаването на договора за
нищожен или унищожаването му, възникват едновременно
две насрещни кондикции и може да се противопостави
възражение за неизпълнен договор, разбирано в неговия
тесен смисъл. Разпоредбата на чл.34 ЗЗД/в
първоначалната й редакция, преди изм. с ДВ бр.12 от 1993
г./ е създадена с цел отграничаване на последиците при
различните основания за нищожност във връзка с
конкуренцията между гражданската конфискация и
реституция на даденото. След отпадане на конфискацията
и с оглед на сега действащата разпоредба на чл.34 ЗЗД, би
следвало да се приеме, че реституциите при
недействителни договори са легално изведени в чл.34
ЗЗД. Независимо от това обаче, в практиката, а и в
доктрината се поддържа принципното разбиране, че
прогласяването на един договор за нищожен, независимо
от конкретното основание за нищожността, поражда
правото страната, която е дала нещо в изпълнение на този
договор, да претендира връщането му, съгласно първия
фактически състав по чл.55, ал.1 ЗЗД. В тази хипотеза
основанието не е налице при самото престиране между
страните във връзка с договора. В постановеното по реда
на чл.290 и сл. от ГПК решение № 176 от 13.06.2012 г. по
т.д.№ 1078/2010 г., І т.о. на ВКС е прието, че липсва
принципна разлика между последиците при уважаване на
иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД и иск по
чл.34, вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД, тъй като основанието за
уважаване на тези искове е нищожност на сключена сделка
и разместване на престации във връзка със сделката.
Последиците при уважаването на посочените искове е в
рамките на заявените от страните искания и възражения –
например, искане за едновременност на изпълнението,
като се има предвид, че връщане на даденото от двете
страни по нищожен договор не може да се заяви за пръв
път пред въззивната инстанция, в какъвто смисъл е и т.6 от
Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС,
запазило своята сила и при действието на новия ГПК.
Гореизложеното се нуждае от уточняване – реституцията
на даденото по нищожен или унищожен договор не се
извършва от съда служебно след прогласяване на
нищожността или унищожаване на договора, а е
необходимо предявяване на иск за връщане на даденото,
респ. при еднородност на престациите възможност да се
заяви насрещната претенция на страна по
недействителния договор с възражение за прихващане.

895
Последното може да се направи само пред първата
инстанция, още с отговора на исковата молба, а не и за
пръв път пред въззивната инстанция. Разбира се, ако
претенцията на една от страните за връщане на даденото е
била уважена в отделен процес с влязло в сила решение и
предмет на разглеждане е тази на противната страна, може
да се заяви за пръв път пред въззивния съд
материалноправно възражение за прихващане по чл.103
ЗЗД с признатото за изискуемо и ликвидно вземане по
чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД
Няма да се дължи обаче връщане на даденото при
изпълнение на покрито с давност вземане, тъй като
изтичането на предвиден в закона давностен срок не води
до погасяване на материалното право, а погасява само
правото на иск. В тази насока следва да се има предвид
разпоредбата на чл.118 ЗЗД, съгласно която, при
изпълнено задължение след изтичане на давността,
длъжникът не разполага с иск за връщане на платеното,
макар и в момента на плащането да не е знаел, че
давността е изтекла.
Предпоставките за връщане на получено при
начална липса на основание няма да са налице и тогава,
когато се касае за изпълнение на срочно задължение
преди настъпване на неговата изискуемост. В тези случаи
се касае за валидно възникнало и съществуващо вземане и
самият законодател в разпоредбата на чл.70,ал.2 ЗЗД е
предвидил допустимост на предсрочното изпълнение.
Не се дължи връщане на даденото при начална
липса на основание и тогава, когато законът не допуска да
се иска обратно даденото – така, напр. съгласно чл.271,
ал.1 КТ работникът или служителят не дължат връщане на
добросъвестно получено, но недължимо трудово
възнаграждение или обезщетения, свързани с него.
Конкретни случаи на неоснователно обогатяване по
чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, с оглед на фактическия състав,
свързан с начална липса на основание, са предмет на
казуална и задължителна за съдилищата практика на ВКС.
Предвид значимостта на института на неоснователното
обогатяване и констатирано неправилно тълкуване на
някои от нормите, които го уреждат, е прието
Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на
Върховния съд. В т.1 от Постановлението са разграничени
отделните фактически състави на чл.55, ал.1 ЗЗД, като
дадените от Върховния съд разрешения са зачетени от

896
касационната инстанция при разглеждане и разрешаване
на конкретни гражданскоправни спорове.
В казуалната практика на ВКС е прието, че при
нищожност на договор, ще подлежи на връщане и даденият
задатък, като получен при начална липса на основание.
Съображенията за това разрешение са извлечени от
функциите на задатъка – да служи като доказателство за
сключване на договора, да обезпечава неговото
изпълнение, а при неизпълнение на договора да служи за
обезщетяване на изправната страна, т.е от неговия
акцесорен характер по отношение на главния дълг. За
съществуването на тези функции може да се говори само
при валиден договор, но не и когато се касае за
недействителен договор. Невалидният договор не може да
породи права и задължения на страните, съответно не се
нуждае от обезпечаване, нито може да породи основание
за реализиране на обезпечителната функция на задатъка.
Във всички случаи нищожният договор обуславя
нищожност на уговореното и получено обезпечение, поради
което получената престация ще подлежи на връщане, на
основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, а не на договорно
основание. В този смисъл е решение № 132 от 27.12.1994 г.
по гр.д.№ 632/1994 г., ІV г.о. на ВКС. Неоснователно
обогатяване при първата хипотеза на чл.55, ал.1, предл.1
ЗЗД ще е налице и тогава, когато е дадено, съответно
получено нещо въз основа на нищожно съдебно решение.
При нищожност на съдебно решение сила на пресъдено
нещо изобщо не възниква. В този смисъл е константната и
непротиворечива практика на Върховния съд и на
Върховния касационен съд- така, напр. решение №
493/13.05.1991 г. по гр.дело № 280/1991 г., І г.о, ; решение
№ 2580/15.12.2004 г. по гр.д.№ 2201/2003 г. , ІV г.о.,
решение № 810/2008 г. по гр.д.№ 2895/2007 г., І г.о. и др.,
както и правната доктрина. За да може обаче да се
претендира връщане на даденото по такова съдебно
решение, то е необходимо нищожността да бъде
релевирана по един от процесуално допустимите способи.
Налице е процесуална възможност за позоваване на
нищожността по исков ред, или чрез възражение срещу
отвод за пресъдено нещо, черпен от нищожното решение/
чл.270, ал.2 ГПК/. В случая са приложими посочените
способи за прогласяване на нищожността, а не нейното
обявяване по реда на инстанционния контрол, тъй като те
визират не висящо производство, а влязло в сила решение,
което е създало привидност на валиден акт,

897
представляващ основание за даденото. Предвид
диспозитивното начало, като един от основните принципи в
гражданския процес, съдът не би могъл служебно да
констатира отсъствието на валиден съдебен акт, въз
основа на който е извършено даването, съответно
получаването на имуществена облага или ценност,
прогласявайки нищожността на решението. При спазване
на този принцип, съдът е длъжен при произнасяне по
такава искова претенция да се съобрази не само с
твърдяните и релевантни за спорното материално право
факти, но и с вида на проведената от ответника защита.
Върховният касационен съд е имал повод да се
произнесе и по въпроси, свързани с уреждане на
отношенията между съсобственици на придадени по
регулация части от съседен имот в случаите, когато само
единият от тях е заплатил на собствениците на
придаваемите части дължимото им се обезщетение. В
такава хипотеза, платилият цялото обезщетение
съсобственик може да претендира от останалите
съсобственици само съответна, на частта на всеки от
останалите съсобственици, част от обезщетението, като
връщането на платеното ще се търси по реда на чл.55,
ал.1, предл.1 ЗЗД. При постановяване на решение № 133
от 20.12.2008 г. по гр.д.№ 5215/2007 г., съдебният състав на
І г.о. на ВКС е съобразил, че правото на собственост върху
придадени към един имот по регулация части от съседни
имоти се придобива по силата на непосредственото
отчуждително действие на регулационния план от всички
съсобственици на имота, независимо от това, кой е
заплатил на собствениците на придаваемите части
съответното дължимо обезщетение.
Хипотезата на недължимо получени суми ще е
налице и в случаите, когато независимо от наличието на
трудово правоотношение, работникът или служителят е
получил нещо над размера на договорено и получено
трудово възнаграждение. Разбира се, в този случай е
необходимо да се установи, че тези допълнителни суми не
са получени при или по повод изпълнение на възложени на
работника или служителя трудови функции – например, че
не се касае за допълнително трудово възнаграждение, или
за заплащане на извънреден труд, или за заплащане на
обезщетение за неползван платен годишен отпуск. В тези
случаи отговорността на работника или служителя спрямо
предприятието ще се реализира по общия исков ред,
съобразно фактическия състав на получено при начална

898
липса на основание, а не по реда на чл.203 и сл. от Кодекса
на труда.
Необходимо е да се провежда разграничение между
неоснователното обогатяване по чл.55, ал.1 ЗЗД и
последиците на предвидени в чл.207 КТ специални
хипотези на неоснователно обогатяване на трети лица в
резултат на отчетнически увреждания. Кодексът на труда
урежда реда за ангажиране гражданската отговорност на
трети лица - да върнат полученото в резултат на
отчетническо увреждане, ако са получили нещо без
основание, или ако по друг начин са се възползвали от
отчетническото увреждане по чл.207, ал.1, т.1 КТ, или са
били надарени със средства, извлечени от увреждането.
Според ВКС, този вид специално уредена в КТ
имуществена отговорност е пълна по смисъла на чл.55,
ал.1 ЗЗД във вр. с чл.207, ал.2 КТ. В тази хипотеза не се
касае за имуществена отчетническа отговорност, а за
отговорност на лица, които без да са били в трудово
правоотношение с ощетения работодател, носят
отговорност за настъпили в патримониума на работодателя
вреди, които са в резултат на дейност на лице,
изпълняващо отчетническа дейност по трудово
правоотношение с увредения работодател. В този смисъл е
решение № 162 от 31.03.2009 г. по гр.д.№ 6121/2007 г., ІІ
г.о.
В практиката на съдилищата се поставя въпроса за
приложението на разпоредбата на чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД
и доколко тази правна квалификация е приложима при
водене на обусловения от уважаването на установителния
иск по чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ иск за реституирането на
платеното в масата на несъстоятелността. Различията в
становищата по отношение на правната квалификация на
осъдителния иск за връщане на сумата по обявеното за
относително недействително спрямо кредиторите на
несъстоятелността изпълнение, би следвало да се счита за
преодоляна с постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК и
съставляващи задължителна съдебна практика решения на
ВКС, Търговска колегия – напр., решение № 100/15.06.2009
г. по т. д. № 808/2008 г. на ІІ т. о., решение
№ 114/03.08.2009 г. по т. д. № 644/2008 г. на ІІ т. о. ,
решение № 136/02.12.2010 г. по т. д. № 242/2010 г. на І т. о.;
решение № 248 от 17.01.2011 г. по т. д. № 224/2010 г. на ІІ
т.о.; решение № 149 от 02.11.2011 г. по т.д. № 1192/2010 г.
и др. В цитираните съдебни актове е застъпено
разбирането, че с уважаването на иска по чл.646, ал.2, т.1

899
от ТЗ настъпват предвидените в чл. 648 от ТЗ правни
последици и за несъстоятелния длъжник, представляван от
синдика, възниква субективното право да предяви
осъдителен иск с правна квалификация чл.55, ал.1, предл.1
ЗЗД за фактическо/ефективно/ връщане на даденото по
признатото за нищожно изпълнение на парично
задължение в масата на несъстоятелността, с цел нейното
попълване. Прието е също така, че действителността на
самата сделка, по повод на която е предприето нищожното
изпълнение, е ирелевантна за основателността на исковата
претенция по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
Вторият фактически състав по чл.55, ал.1 ЗЗД
визира неоснователното получаване на имуществена
облага поради неосъществено основание. В тази хипотеза
разместването на имуществени блага, макар и да е
настъпило въз основа на правно основание, последното не
е напълно завършено. Например, когато е сключен договор
под отлагателно условие, действието на договора е
поставено в зависимост от едно бъдещо, несигурно
събитие/ чл.25, ал.1, изр.1 ЗЗД/. В случай на ненастъпване
на отлагателното условие, ще отпадне с обратна сила и
тази част от основанието, което е съществувало към
момента на даване, съответно получаване на имотната
облага. При тази хипотеза се налага и изследване на
въпроса доколко страните по незавършеното правно
основание са имали предвид осъществяване на реална и
релевантна към престацията правна цел за в бъдеще/ /след
настъпване на условието/. Съществена предпоставка за
прилагане на кондикцията по чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД е
сбъдването на уговореното между страните отлагателно
условие да не е настъпило, но несбъдването да не е в
резултат на действия на страната, дала имотната облага,
или несбъдването на отлагателното условие да не е
настъпило в резултат на недобросъвестно поведение на
страната, имаща интерес да не настъпи бъдещото условие/
чл.25, ал.1, изр.2 ЗЗД/
По този фактически състав на неоснователното
обогатяване следва да се има предвид т.1 от ППВС № 1 от
1979 г. съгласно което, в тази хипотеза престацията се
извършва с оглед на очаквано в бъдеще основание, което
не е могло да бъде осъществено. Текстът на чл.55, ал.1,
предл.2 ЗЗД намира приложение при двустранните
договори, ако задължението на едната страна се погаси
поради невъзможност за изпълнение, както и при сделки
под отлагателно условие, когато то не се сбъдне. Към този

900
фактически състав на чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД спада и
неизпълнение на задължението на обещателя по
предварителен договор за прехвърляне на недвижим имот,
когато в уговорения срок не е сключен окончателния и
макар че е платена е цената на имота от купувача,
предварителният договор не може да бъде обявен за
окончателен по съдебен ред поради отчуждаване на имота
от продавача преди вписване на исковата молба по чл.19,
ал.3 ЗЗД. В този случай връщането на даденото от
купувача по него се дължи от продавача на неосъществено
основание. Пленумът на ВС е акцентирал и върху
предпоставките за приложимост на чл.55, ал.1, предл.2, във
вр. с чл.25, ал.1, изр.2 ЗЗД.
При третия фактически състав по чл.55, ал.1 ЗЗД
основанието съществува при получаването на престацията,
но след това то е отпаднало с обратна сила.Съществено
изискване е отпадането на основанието да има обратна
сила, тъй като в случаите, в които прекратяването на
основанието е само занапред, то не би могло успешно да
се реализира искова претенция, на посоченото основание.
Така, в решение № 646 от 28.04.2010 г. по т.д.№ 431/2009
г., І т.о. на ВКС е прието, че не би могло да се търси
връщане на вече изплатени, въз основа на валиден
договор за мандат между изпълнителния директор и съвета
на директорите, възнаграждения, при последваща отмяна и
то със задна дата на първоначално взето решение на
общото събрание на акционерното дружество за
конкретните възнаграждения на изпълнителния директор на
дружеството. В цитираното решение е обосновано
становище, че такова последващо решение на общото
събрание само по себе си няма правно значение на
отпаднало основание по см. на чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД,
тъй като съществуващият договор за мандат може да
преустанови действието си само при определени законови
хипотези – напр. при оттегляне на овластяването съгласно
чл.235, ал.2 от Търговския закон, при отказ от договора, или
в резултат на неговото разваляне. Акцентирано е и върху
периодичния характер на възнаграждението на
изпълнителния директор и на невъзможността развалянето
на договора за мандат да има обратно действие, съответно
на невъзможността да се търси връщане на вече изплатени
възнаграждения за времето на изпълнение на договора/
чл.88, ал.1 ЗЗД/.
Този фактически състав на неоснователното
обогатяване намира приложение при унищожаване на

901
договори поради пороци на волята, при разваляне на
договори поради неизпълнение, при настъпване на
предвидено прекратително условие. Във всички тези
случаи е престирано при налично основание, което
впоследствие е отпаднало с обратна сила поради
унищожаемост, разваляне или настъпване на
прекратителното условие на договора.Този фактически
състав при развалянето на договори намира приложение,
когато то има ретроактивно действие. Развалянето на
договора има такова действие само когато по него е
уговорено еднократно, а не продължително или
периодично престиране – чл.88 ал.1 ЗЗД. Връщането на
даденото въз основа на влязло в сила решение, което в
последствие и било отменено по реда на
извънинстанционния контрол/чл.303 и сл. ГПК/, също се
основава на този фактически състав на неоснователното
обогатяване, макар и да не се реализира по исков ред, а по
реда на издаването на обратен изпълнителен лист,
съгласно чл. 309, ал.2, изр.2 ГПК, препращащ към
разпоредбата на чл.245, ал.3, изр.2 ГПК.
Наред със задължителните разяснения по
приложението на чл.55, ал.1, предл.3, дадени с цитираното
по-горе ППВС № 1/1979 г., е налице и задължителна
практика за долустоящите на ВКС съдилища, постановена
по реда на чл.290 и сл. ГПК. В редица решения на
Гражданска и Търговска колегия на ВКС – решение № 138
от 07.10.2009 г. по т.д. № 375/2009 г., ІІ т.о., решение № 178
от 12.11.2010 г. по т.д.№ 60/2010 г., решение № 452 от
16.11.2011 г. по гр.д.№ 621/2010 г., ІІ г.о., решение № 64 от
03.06.2011 г. по т.д.№ 558/2010 г., решение № 139 от
25.01.2012 г. по т.д.№ 678/2010 г., ІІ т.о, решение № 203 от
30.01.2012 г. по т.д.№ 116/2011 г., ІІ т.о. и др., отделни
съдебни състави са се произнесли по конкретни хипотези,
при които е приложим третият фактически състав на чл.55,
ал.1 ЗЗД. Прието е, че страната, която претендира
последиците от развалянето на договор поради
неизпълнение, е необходимо да установи при условие на
пълно главно доказване надлежно упражнено право на
разваляне на договора, както и, че за настъпване на
правното действие на волеизявлението за разваляне на
договора, следва да са налице законовите предпоставки на
чл.87 ЗЗД – виновно неизпълнение на задължението от
страна на длъжника, за което той носи отговорност и
изправност на кредитора. Само при надлежно упражнено
право за разваляне на договора би могло да се иска

902
реституция на даденото по него. В цитираното решение №
178 от 12.11.2010 г., произнасяйки се по въпроса за
настъпване на редхибиторните последици след
развалянето на договора, решаващият състав на ВКС се е
произнесъл и по обуславящия въпрос – относно
реализиране на правото за извънсъдебно разваляне на
договора, при наличие на останалите предпоставки по
чл.87 ЗЗД, с връчване на препис от исковата молба на
ответника. Прието е становището, че в исковата молба, с
която се претендират последиците от развалянето на
договора, имплицитно се съдържат предупреждение и
волеизявление за разваляне на договора поради
неизпълнение на задължения на насрещната страна.
Третият фактически състав по чл.55, ал.1 ЗЗД
намира приложение и при авансово плащане на част от
цената по неизпълнен и прекратен договор. Авансовото
плащане може да е предвидено например по договор за
търговска продажба, или по договор за изработка и то да е
надлежно реализирано, без обаче насрещната страна да е
изпълнила задължението си да престира, или да изпълни
възложената работа, което да е довело до
преустановяване на облигационната връзка. След отпадане
на основанието за авансово получаване на цената,
респ.възнаграждението/респ. на част от тях/ получената
сума ще подлежи на връщане на отпаднало основание.
Предпоставка за връщане на получената престация е
липсата на основание за нейното задържане, като при
предявяване на този иск ответната страна не би могла да
релевира правоизключващо възражение по чл.83, ал.1,
предл.2 ЗЗД за освобождаване от отговорност поради
вината на кредитора за неизпълнението на договора.
Вината на страните би имала значение за развалянето на
договора, или при търсене на обезщетение за вреди от
неизпълнението по чл.82 ЗЗД, но не и при предявен иск за
връщане на полученото на отпаднало основание, което
вземане няма договорен характер.
В чл.55, ал.2 ЗЗД е предвидена невъзможност да
иска връщане на даденото онзи, който съзнателно е
изпълнил свой нравствен дълг. При съзнателно извършена
престация, в съгласие с изискванията на морала,
основание за даването, съответно за получаването, е
именно съзнателното изпълнение на нравствения дълг. В
т.3 от ППВС № 1/1979 г. е прието, че въпросът за
съзнателно изпълнение на нравствен дълг може да се
разглежда само в случаите на начална липса на основание,

903
но не и в хипотезите на отпаднало или неосъществено
основание или по чл.59 ЗЗД, предвид систематичното
място на нормата на чл.55, ал.2 ЗЗД и с оглед на това, че е
логически невъзможно да е налице изпълнение на
нравствен дълг на отпаднало или неосъществено
основание. Именно затова, когато в исковия процес се
поддържа, че е дадено нещо без основание, е необходимо
да се изясни дали не се касае за изпълнение на нравствен
дълг и съответно, дали при престирането лицето е
съзнавало, че изпълнява нравствен дълг.
Нравственият дълг, чийто режим се съдържа в чл.55,
ал.2 ЗЗД, няма правен характер. При изпълнение на такъв
дълг се съзнава, че лицето, което дава нещо, няма валидно
правно задължение, нито прави дарение, а единствено
изпълнява съзнателно свое морално задължение. Най-
често се касае до изпълнение на морални задължения на
родителите за осигуряване възможност на децата им да
продължат обучението си и след предвидената в Семейния
кодекс възраст до която се дължи издръжка, задължения за
осигуряване на условия за проспериране, или за
произтичащи от сключен брак морални задължения за
взаимно подпомагане, полагането на грижи, внимание и
издръжка между съпрузите. Ако лицето, престирало в
изпълнение на нравствен дълг, което изцяло или частично
не е имало законното задължение да престира на лицето,
има право на иск за заплащане на даденото от него срещу
законно задължените лица за грижа и издръжка на същото
лице.
Освен цитираното по-горе тълкувателно решение на
Пленума на Върховния съд, наред с казуалната практика
на Върховния съд – така, напр. решение № 643/1973 г.1 І
г.о., решение № 2533/ 1972 г., І г.о. и други, касаещи
основанието за получаване на имуществена облага при
изпълнение на морални задължения, с постановеното по
реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 27 от 13.04.2011 г. по
т.д.№ 326/2010 г. , І т.о. на ВКС е прието, че в хипотезата
на чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД се дължи връщане на
даденото, като за основателността на иска е без значение
„еквивалентността на разменените престации” и въпросът
за съзнателното изпълнение на нравствен дълг не може да
се разглежда.
Според чл.56 ЗЗД претенция за реституция на
даденото от платеца възниква тогава, когато се касае за
изпълнение на чуждо задължение поради грешка на
платеца относно дължимостта на изпълнението.

904
Изпълнението на чуждо задължение и грешката на лицето,
което изпълнява, сочи на липсата на основание за
имуществено разместване. Грешката на лицето, което
изпълнява, може да се дължи на заблуждение, че с
плащането погасява свое задължение към получателя, или,
че платецът носи отговорност за чуждото задължение и е
длъжен да изпълни това чуждо задължение. Плащането
предпоставя грешка по отношение съществуването на
дълга, а не по отношение на съпътстващите плащането
условия. Дали се касае за фактическа или правна грешка е
ирелевантно, но от значение е грешката да е
съществувала в момента на плащането на чуждия дълг.
Разпоредбата на чл.56 ЗЗД предполага липсата на
правоотношение между платеца и възползвалото се от
плащането лице. При този фактически състав на
неоснователното обогатяване е необходимо да се отчита
съществуващата разлика при съзнателно изпълнение от
трето лице и последиците при изпълнението от трето лице
при правен интерес/ чл.73 и чл.74 ЗЗД/.
Законодателят е уредил изрично последиците от
изпълнението поради грешка, като те са различни в
зависимост от това, дали получилият изпълнението
кредитор се е лишил добросъвестно от съответния
документ, удостоверяващ вземането или от обезпечението
на задължението.В случай, че липсва добросъвестно
лишаване от документа или от обезпечението, последиците
ще са тъждествени с последиците при получаване на нещо
при начална липса на основание. Когато обаче кредиторът
се е лишил добросъвестно от документа за вземането –
добросъвестно е приел, че получава плащане от длъжника
си и е унищожил документа или го предава на платеца, или,
алтернативно, е освободил обезпеченията на
задължението, платецът има право само да се суброгира в
правата на кредитора срещу действителния длъжник.
Суброгирането в правата на удовлетворения кредитор
изключва правото на иск за връщане на платеното поради
грешка, на основание чл.56 ЗЗД.
В практиката на ВКС е прието, че реалното
задължаване на едно лице, в качеството му на ипотекарен
длъжник и извършеното от него плащане по образуваното
изпълнително дело срещу длъжника, не съставлява
плащане на чужд дълг по смисъла на чл.56 ЗЗД, тъй като
изпълнявайки, ипотекарният длъжник е платил по силата на
даденото на кредитора обезпечение. В този случай не е
налице безпричинна намеса в чужда облигационна връзка,

905
тъй като плащането на обезпечено с ипотека задължение е
с цел осуетяване на принудително изпълнение върху
ипотекирания имот и ипотекарният кредитор има правен
интерес да плати, а в последствие и правната възможност
за суброгиране в правата на удовлетворения
кредитор/чл.155, ал.2,вр. с ал.1 ЗЗД/. Суброгирането
изключва грешката, в какъвто смисъл са решение № 773 от
15.07.2002 г. по гр.д.№ 1543/2001 г., V г.о. на ВКС, както и
задължителното за съдилищата решение № 61 от
16.07.2012 г. по т.д. № 678/2011 г, ІІ т.о. на ВКС.
В чл. 57, ал.1 ЗЗД се урежда съдържанието на
кондикционната претенция, когато се касае за
неоснователно получаване на определена вещ.
Обособяването на този самостоятелен фактически състав е
именно с цел да се очертае обхвата на дължимата
реституция когато предмет на неоснователно даденото,
съответно неоснователно полученото е вещ /материален
предмет/. За да възникне облигационното задължение за
връщане на вещ е достатъчно да се установи, че
ответникът е получил вещта без основание, т.е., че е
налице неоснователно имуществено разместване,
пораждащо необходимостта за връщане на съответната
вещ в патримониума на ищеца. Кондикционната претенция
по чл.57, ал.1 ЗЗД е различна от ревандикационния иск, но
не затова, че се касае до неоснователно получаване на
вещ, която подлежи на връщане на ищеца, тъй като и при
тази хипотеза, ако вещта се намира във владение на
ответника, претенцията може да се реализира чрез нейната
ревандикация. Исковете по чл.57, ал.1 и ал.2 ЗЗД имат за
предмет хипотези различни от предмета на иска по чл.108
ЗС, а именно такива при които не е възможно връщането на
вещта, както и за дължимостта на нейните плодове от
получателя й след поканата да я върне. Така искът по
чл.108 ЗС може да бъде съединен с този за плодовете на
вещта по чл.57, ал.1 ЗЗД, докато искът по чл.57, ал.2 ЗЗД
представлява такъв за паричната равностойност на
заместващата облага, когато не е възможно връщането на
вещта, поради това, че тя не е налице, защото е погинала,
изразходвана или отчуждена от получилия я. Размерът на
заместващата облага в пари ще бъде различен с оглед
знанието на получилия вещта, че я държи без основание
към момента на отчуждаването, погиването или
отчуждаването й.
Предвидената в чл.57, ал.1 ЗЗД възможност да се иска
връщане на определена вещ/ движима или недвижима/, ако

906
не е налице основание за държането на вещта от
ответника, ще е налице например, когато държането на
вещта е предадено по силата на предварителен договор за
покупко-продажба, но основанието, с оглед на което е било
предадено държането не е осъществено – не е сключен
окончателен договор поради преустановяване на
облигационната връзка. В този случай, правната
квалификация на иска за връщане на вещта, ще е чл.55,
ал.1, предл.2, във вр. с чл.57, ал.1 ЗЗД. В този смисъл е
решение № 491 от 07.10.2009 г. по гр.д.№ 1318/2008 г. ІІ
г.о. на ВКС. Тази квалификация е приложима и при чл.55,
ал.1, пр.3 ЗЗД , когато с обратна сила е отпаднало
основанието за престиране по развален договор, с който е
прехвърлен недвижим имот, в резултат на което неговото
държане от приобретателя му вече е без основание,
поради което той дължи връщането на имота на
прехвърлителя му.
При липсата на основание за получаване на вещ, която
обаче е погинала, отчуждена или употребена,
законодателят е разграничил размера на задължението за
реституция в зависимост от специални обективни и
субективни елементи – покана за връщане или знание на
получателя, че държи вещта без основание. В
разпоредбата на чл.57, ал.2 ЗЗД субективният елемент е
обусловен от поканата за връщане на вещта. В случай, че
посочените фактически или правни действия от получателя
на вещта са осъществени след поканата, той дължи
действителната й стойност, или получената цена, ако тя е
по-висока от действителната стойност, а когато
съответните действия на получателя са осъществени преди
получаване на покана за връщане или преди да узнае, че
държи вещта без основание, тогава той дължи само това,
от което се е възползвал, с изключение на плодовете.
Основанието на самостоятелно изведената в закона
хипотеза на неоснователно обогатяване по чл.57, ал.2 е не
самото имуществено разместване, а последващото
недобросъвестно отчуждаване на вещта. При
последващата невъзможност за връщане на вещта в
патримониума на неоснователно обеднелия, независимо от
наличието на противоправно разпореждане с вещта, не се
касае за отговорност за вреди от деликт, а за
неоснователно имуществено разместване по смисъла на
тази законова разпоредба. В този смисъл е
задължителната за съдилищата практика на ВКС – напр.

907
решение № 138 от 25.03.2011 г. по гр.д.№ 1127/2010 г., ІV
г.о.
Съставът на неоснователното обогатяване по чл.58 ЗЗД
е специален, с оглед личността на получателя на
имуществена облага и определя съдържанието на една
кондикция, отправена срещу недееспособен. Пълната или
ограничена недееспособност на получилият нещо без
основание трябва да е налице към момента на връщането,
като съгласно правилото по чл.58 ЗЗД, недееспособният
ще дължи връщане само на това, което е отишло в негова
полза. С оглед редакцията на разпоредбата, не би могло да
се приеме, че тя е приложима и в случаите, когато към
момента на получаването на имуществената облага
получателят е бил недееспособен, а към момента на
връщането вече е станал дееспособен, тъй като
законодателят е предвидил за определящ момента на
връщането. Именно към този момент следва да се
преценява дали получилият имуществената облага е
недееспособен.
Общият фактически състав на неоснователното
обогатяване по чл.59 ЗЗД съдържа следните основни
елементи: обогатяване на едно лице за чужда сметка,
обедняването на друго лице, свързано със съответното
обогатяване, липсата на правно основание за обогатяване
и липсата на друга правна възможност за защита на
обеднелия.
Обогатяването, като една от основните предпоставки на
иска по чл.59, ал.1 ЗЗД включва не само придобиването на
определена имуществена облага или имуществени права,
но и спестяването, изразходването на блага. Формите, чрез
които се реализира обогатяването по смисъла на чл.59,
ал.1 ЗЗД може да са свързани с увеличаване актива на
имуществото на едно лице, чрез придобиване на реални
имуществени ползи за сметка на друго лице, или
обогатяване, чрез намаляване на пасива или спестяване на
имуществени разходи, които е следвало да бъдат
направени, но са направени от друго лице. Съществено
изискване обаче е, обогатяването да е станало за сметка
на друго лице. Само обогатяването без основание и то за
чужда сметка е релевантно към фактическия състав по
чл.59 ЗЗД. До неоснователно обогатяване може да се
достигне в резултат на действия на обеднилото се лице, в
резултат на действия на обогатилото се лице, в резултат на
действията на трето лице, или в резултат на юридически
събития.

908
 Обедняването на лицето, лишило се от определена
имуществена облага, също е предпоставка на общия
фактически състав по чл.59, ал.1 ЗЗД, като то се извежда
от законодателно предвидения критерий за реституция и
определя активната легитимация по иск с правно
основание чл.59, ал.1 ЗЗД. Обедняването може да има
различни форми на проявление - ефективно намаляване
имуществото/ намаляване на актива/ на ищеца, или
пропускане на сигурно увеличаване на имуществото, чрез
придобиване на нова имуществена облага, като тази
имуществена облага е реализирана от друго лице.
Между посочените елементи от фактическия състав по
чл.59, ал.1 ЗЗД – обогатяване и обедняване е необходимо
да съществува връзка, но тя не е причинна. Така, както е
разяснено в т. 5 от ППВС № 1 от 1979 г. обогатяването не
е следствие на обедняването, и обратно, а те са последица
на друг факт или факти, поради което по делата, имащи за
предмет иск по чл.59, ал.1 ЗЗД, е необходимо да се
преценява дали обедняването на ищеца и обогатяването
на ответника произтичат от един общ факт или от обща
група факти. Тази преценка безспорно е свързана с
отчитане наличието или отсъствието на основание за
имущественото разместване.
Правото на иск за вземане за неоснователно
обогатяване при общия фактически състав възниква само
тогава, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може
да се защити. С оглед на субсидиарния характер на иска по
чл.59, ал.1 ЗЗД, в т.8 и в т.10 от цитираното ППВС е
дадено задължително тълкуване, че този иск е поставен на
разположение на неоснователно обеднелия във всички
случаи, когато той въобще не може, или не е могъл да се
защити нито с исковете по чл.55, ал.1 ЗЗД, нито с друг иск.
Ако е разполагал с друг иск за защита, но правото на иск е
било погасено, това не е равнозначно на липсата на право
на друг, специален иск. Именно затова в тези случаи
ищецът не би могъл да реализира успешно искова защита
по чл.59, ал.1 ЗЗД. Правилото за субсидиарния характер
на защитата по чл.59, ал.1 ЗЗД е приложимо обаче само
при преценка дали ищецът разполага с друг иск по
отношение на обогатилия се без основание. Възможността
за защита с иск на деликтно или договорно основание
спрямо друго лице, не го лишава от правото да претендира
от неоснователно обогатилия се връщане на полученото от
него, до размера на обедняването. Предвид
недопустимостта на неоснователното обогатяване не само

909
като източник на задължения, но и като принцип на
гражданското право, в т.9 от ППВС № 1/ 1979 примерно са
посочени някои от специалните искове, основани на
неоснователното обогатяване, които дерогират
възможността да се реализира искова защита по чл.59,
ал.1 ЗЗД, като разбира се, освен тях, съществуват и други
специални хипотези – напр. иск по чл.12, ал.2 от Закона за
наследството относно приноса на наследника, увеличил
приживе на наследодателя стойността на наследственото
имущество; по чл.31, ал.2 от Закона за собствеността –
относно правата на лишените от ползване на
съсобствената вещ собственици; по чл.73 от Закона за
собствеността относно уреждане на отношенията между
владелеца и собственика за извършени от владелеца
подобрения; чл. 127, ал.2 ЗЗД относно регресното право на
платилия солидарен длъжник; чл.143 ЗЗД относно
регресните права на поръчителя; при обратните искове за
връщане на разноски по чл.245 ЗЗД, чл.254, чл.285 ЗЗД;
при регресните искове на платилия застраховател по
застраховка „Гражданска отговорност” срещу делинквента
и др.
В някои случаи законът препраща към правилата на
неоснователното обогатяване – напр. в чл.61, ал.3, чл.227,
ал.5 ЗЗД и др., като в тези случаи на препращане се има
предвид само общия фактически състав, а не и
специалните фактически състави на неоснователното
обогатяване. В този смисъл са разясненията, дадени в т.12
от ППВС № 1/1979 г.
Освен цитираното тълкувателно постановление,
Върховният касационен съд е имал повод да се произнася
по искове с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД по различни,
конкретни хипотези, включително и със съдебни актове,
попадащи в обхвата на задължителната за съдилищата
практика по смисъла на т.2 от Тълкувателно решение №
1/19.02.2010 г. на ОСГТК.
Константна е практиката на ВКС за приложимост на
общия фактически състав по чл.59, ал.1 ЗЗД по отношение
на неоснователно обогатяване, изразяващо се в
спестяване на разходи за наем и възникнало като
последица от ползване на чужд недвижим имот при липса
на валидно основание за ползването и лишаване на
собственика от възможността да си служи с имота и да
извлича ползи от него, чрез отдаването му под наем на
трето лице – ТР№82/28.2.75 г. по т.д.№74/74 г. на ОСГК на
ВС. В този смисъл са: решение № 677 от 05.11.2010 г. по

910
гр.д. № 1822/2009 г., ІІІ г.о., решение № 193 от 02.12.2010 г.
по т.д.№ 1087/2009 г., ІІ т.о., решение № 291 от 02.08.2011
г. по гр.д.№ 959/2010 г., ІV г.о., решение № 463 от
20.12.2011 г. по гр.д.№ 109/2011 г. и други. Недопустим
обаче би бил иск по чл.59, ал.1 ЗЗД за период след
предявяване на вземането по съдебен ред, т.е. за
последващ исковата молба период. В този случай би са
касаело за спор относно бъдещи правоотношения, чието
въвеждане в исковото производство е принципно
недопустимо поради липса на правен спор. Не би могло да
се приеме, че се касае за периодично задължение, тъй
като обезщетението по чл.59, ал.1 ЗЗД е различно по
характер от иска за гражданските плодове и други добиви
от вещта по чл.93 ЗС, макар, че при ползване на чужд
имот без основание дължимото обезщетение се изчислява
на база среден пазарен наем. В този смисъл е и решение
№ 466 от 24.06.2009 г. по гр.д.№ 1047/2008 г., ІV г.о. на
ВКС.
С постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 131
от 27.10.2009 г. по т.д.№ 268/2009 г., І т.о. на ВКС
съдебният състав е разграничил правото да се иска
обезщетение за ползване на имот без основание по чл.59
ЗЗД при съдебно прогласена нищожност на
приватизационна сделка от правото да се иска
възстановяване на разменените престации по нищожния
договор. Прието е, че връщането на собствеността върху
имота, предмет на приватизационната продажба, се дължи
на изначална липса на основание за придобиването й,
докато обезщетението за ползване на имота без основание
се дължи от момента на превръщане на собственика в
държател, т.е. от влизане в сила на решението за
обявяване нищожността на приватизационната сделка.
ВКС, Търговска колегия, състав на ІІ т.о. се е произнесъл
и по иск за заплащане на обезщетение за ползването на
вещ, по реда на чл.59, ал.1 ЗЗД, когато вещта съставлява
специфичен обект, /енергиен обект, част от
електроразпределителната мрежа на страната/ по
отношение собствеността и ползването на която са
въведени специални нормативни изисквания или
ограничения. В решение № 198 от 26.11.2010 г. по т.д. №
1025/2009 г. е прието, че когато се касае за ползване на
такъв специфичен обект, при преценка на кумулативните
предпоставки по чл.59 ЗЗД следва да бъдат съобразени и
всички специални нормативни изисквания или ограничения

911
по отношение на собствеността и/или ползването на този
обект.
В практиката на ВКС последователно е провеждано
правилото за субсидиарната искова защита по чл.59, ал.1
ЗЗД. Така, например в решение № 715 от 02.10.2009 г. по
гр.д.№ 1681/2008 г., ІV г.о. и решение № 381 от 08.07.2010
г. по гр.д. № 272/2009 г., ІV г.о. е направено мотивирано и
ясно разграничение между специалната хипотеза на
института на неоснователното обогатяване по чл.31, ал.2
ЗС, приложима при спор за ползване на съсобствена вещ
между съсобственици и общата хипотеза по чл.59, ал.1
ЗЗД, като е налице произнасяне включително и относно
изискуемостта на вземането за обезщетение при тези
фактически състави – при специалната хипотеза
обезщетение се дължи от поканата на невладеещия
съсобственик, докато в общата хипотеза – от датата на
неоснователното владение върху вещта.
Искът за връщане на неоснователно обогатяване за
чужда сметка би могъл да бъде успешно реализиран и от
извършилия подобрения в имота наемател, но само в
случаите, когато в договора за наем не е уговорено за чия
сметка са подобренията. Обезщетението по чл.59, ал.1 ЗЗД
в тези случаи ще е съизмеримо с направените разходи/
вложени средства в строителни работи/ от наемателя, с
които наемодателят се е обогатил за сметка на наемателя.
Тази принципна възможност за защита на наемателя е
предвидена в ППВС № 1 от 1979 г., съобразена в
практиката на ВКС, постановена при действието на новия
ГПК – решение № 571 от 14.10.2008 г. по т.д. № 313/2008 г.,
І т.о. и решение № 34 от 02.04.2009 г. по т.д. № 683/2008 г. ,
ІІ т.о.
Общият фактически състав на чл.59, ал.1 ЗЗД ще е
приложим и тогава, когато се касае за неоснователно
обогатяване на работник или служител за сметка на
работодателя, без обаче да е причинена вреда от страна
на работника при или по повод изпълнение на трудови
задължения, т.е. в случаите, когато е неприложима
ограничената имуществена отговорност по чл.210 от
Кодекса на труда. В постановеното по реда на чл.290 и сл.
ГПК решение № 71 от 15.09.2010 г. по гр.дело № 5172/2008
г. на ІV г.о. на ВКС е прието, че отговорността за превишени
лимити за гориво за служебен автомобил и за телефонни
разговори по мобилен телефон, е с правно основание чл.59
ЗЗД, тъй като се касае за извъндоговорни отношения,

912
които не са породени от сключения между страните трудов
договор.

СЪДЪРЖАНИЕ И РАЗМЕР НА ПРАВОТО, РЕСПЕКТИВНО

ЗАДЪЛЖЕНИЕТО ПРИ НЕОСНОВАТЕЛНО
ОБОГАТЯВАНЕ

При наличие на някой от фактическите състави на

неоснователното обогатяване, възниква възможността да
се предяви иск за реституция на полученото без основание;
при неосъществено основание или при отпаднало
основание, или възможността да се претендира
обогатяването до размера на обедняването, респ.
обедняването, но не повече от обогатяването. Последните
две граници на съдържанието на престацията в хипотезата
на чл.59, ал.1 ЗЗД са определени от законодателя като по-
малката сума измежду стойността на обогатяването и
обедняването. Правоотношението, свързано с
неоснователното обогатяване възниква от деня на
реализиране на обогатяването за чужда сметка, като с
осъдителните искове по чл.55, ал.1 ЗЗД се цели връщане
на полученото без основание, при неосъществено или при
отпаднало основание, т.е. те имат за предмет цялата
получена стойност на имуществената облага.
Когато се дължи стойността на получени без основание
вещи, меродавна е цената към момента на
неоснователното им получаване. Това правило е
приложимо и в случаите, когато получателят на вещта е
допуснал тя да погине, или я е отчуждил след поканата или
след като е узнал, че я държи без основание. В случай
обаче на отчуждаване и получаване на по-висока цена от
приобретателя спрямо действителната стойност на вещта,
то тогава ще се дължи получената от третото лице/
купувач/ цена. В хипотезата на отчуждаване на вещ по
чл.57, ал.2 ЗЗД лицето, което е дало вещта може да се
защити не само с този иск срещу получателя на вещта, но и
с ревандикационния иск срещу последващия приобретател,
които обаче не могат да се проведат кумулативно. Разбира
се, такъв иск срещу третото лице ще може да се предяви
при начална липса на основание – например при предаване
на вещта по нищожен или унищожен договор за нейното
прехвърляне, тъй като не може да прехвърлят права, които
прехвърлителят не притежава. Този резултат не може да се
постигне при нейното отчуждаване преди вписване на
исковата молба за разваляне на договора, въз основа на

913
който е придобит имота от третото лице, което запазва
правата си по сделката. В този случай реалното връщане
на имота може да се постигне чрез иска по чл.135 ЗЗД, ако
са налице предпоставките за неговото уважаване. Ако тази
възможност не може да се реализира, остава на
разположение само иска по чл.57, ал.2 ЗЗД за
заместващата облага на получената от ответника на
отпаднало основание и отчуждена от него вещ.
При наличие на посочените по-горе предпоставки на
общия текст на чл.59 ЗЗД, обеднилото се лице може да
иска връщане на по-малката стойност от двете стойности –
на обогатяването и на обедняването. Това означава, че за
обогатилото се лице възниква задължение да плати на
обеднелия стойността на обогатяването, при условие, че тя
не надхвърля по размер стойността на обедняването.
Например, ползването на имот без правно основание, води
от една страна до обогатяване на ответника, съизмеряващо
се със спестените разходи, които е следвало да заплати на
ищеца като наем, а наред с това и с обедняване на ищеца-
собственик, който е пропуснал да реализира ползи от
имота, например, чрез отдаването му под наем на трети
лица. В този случай обедняването на ищеца е тъждествено
по размер с обогатяването на ответника, като се
съизмерява със средния пазарен наем, който ищецът е
могъл да получи, съответно със спестената от ответника
пазарна наемна цена, която той би следвало да плаща за
ползването на имота, но я е спестил предвид липсата на
валидно облигационно правоотношение по договор за
наем. В този смисъл е и константната практика на ВКС –
решение № 677 от 05.11.2010 г. по гр.д. № 1822 от 2009 г.,
ІІІ г.о., решение № 131 от 27.10.2009 г. по т.д.№ 268/2009 г.,
І т.о., решение № 1025 от 23.12.2009 г. по гр.д. №
3841/2008 г., І г.о. и др.

ДАВНОСТ
Вземанията, произтичащи от фактическите състави на
неоснователно обогатяване се погасяват с изтичането на
петгодишна давност по чл.110 ЗЗД.
Относно началото на давността, с оглед приложението
на чл.114, ал.1 ЗЗД, т.е. за деня, от който вземането е
станало изискуемо, моментът е различен при различните
хипотези на неоснователно обогатяване. Съгласно
задължителните постановки на т.7 от ППВС № 1 от 1979 г.
при първия фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД
основанието не е налице още при самото извършване на

914
престацията и затова давностният срок започва да тече от
деня на получаването й. От този ден е изискуемо
вземането и при общия фактически състав по чл.59, ал.1
ЗЗД, тъй като неоснователното преминаване на
имуществена облага за сметка на обеднелия съществува
при самото преминаване.
При втория фактически състав по чл.55, ал.1 ЗЗД
престацията се извършва с оглед осъществяването на едно
бъдещо основание и поради това вземането става
изискуемо от деня, в който настъпи невъзможността да се
осъществи това основание.
В случаите на отпаднало основание - чл.55, ал.1,
предл.3 ЗЗД основанието е налице към момента на
даването и затова вземането за връщане на полученото
при отпаднало основание възниква и може да бъде
упражнено едва след разваляне на договора, или неговото
унищожаване. Докато не отпадне основанието с обратна
сила, давност относно вземанията за връщане на
полученото не може да тече. Необходимо е да се
разграничава погасителната давност, прилагана спрямо
вземанията за връщане на полученото, от погасителната
давност относно исковете за унищожаване на правни
сделки, или за упражняване на право за разваляне на
двустранни договори. Двете давности са отделни и
самостоятелни, но същественото е, че преди да е заличено
с обратна сила съществуващото при даването основание,
то не би могло да тече давността за вземането за
неоснователно обогатяване в тази хипотеза. В горния
смисъл е и константната практика на ВКС – решение №
1306 от 30.12.2008 г. по гр.д.№ 5183/2007 г., І г.о., решение
№ 298 от 14.12.2011 г. по гр.д.№ 1502/2010 Г., ІІ г.о.,
решение № 47 от 31.03.2011 г. по т.д.№ 706/2010 г., ІІ т.о и
др.
Когато се иска връщането на дадено въз основа на някой
от фактическите състави на чл.55, ал.1 ЗЗД, което не е
парична сума, а вещ, предявяването на ревандикационен
иск не се просрочва с давност като иск с предмет право на
собственост, за разлика от иска по чл.55, ал.1 ЗЗД/ вж. по –
горе/.

ЛИХВИ
Лихви за забава върху вземане, произтичащо от някой
от фактическите състави на неоснователното обогатяване
могат да се търсят след настъпване на предпоставките за
изпадане на длъжника в забава. При отделните фактически

915
състави това предполага изискуемост на задължението на
неоснователно обогатилото се лице и връчване на покана
от кредитора, от когато се дължи и лихва съгласно чл.86,
ал.1 ЗЗД. Покана, по смисъла на чл.84, ал.2 ЗЗД е
необходима, тъй като при вземане за връщане на
получено без основание или на отпаднало основание няма
определен ден за изпълнение на задължението на
обогатилия се, а от друга страна изискуемостта на
задължението при различните хипотези на неоснователно
обогатяване не е достатъчна, за да постави длъжника в
забава. В тази насока е и практиката на ВКС, включително
и решения, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК – така,
например решение № 463 от 20.12.2011 г. по гр.д.№
109/2011 г., ІV г.о, решение № 47 от 31.03.2011 г.- по гр.д.№
706/2010 г., ІІ т.о. , решение № 291 от 902.08.2011 г. по гр.д.
№ 959/2010 г., ІV г.о. и др.
Лихва за забава върху обезщетението по чл.59, ал.1 ЗЗД
се дължи също от отправяне на покана с искане за
плащане на дължимото обезщетение, е необходимо, за да
изпадне длъжникът в забава. В този смисъл е и
задължителната за съдилищата практика на ВКС, ІІ т.о –
решение № 48 от 10.09.2012 г. по т.д.№ 237/2011 год.

ИСКОВА МОЛБА ПО ИСКОВЕ ЗА НЕОСНОВАТЕЛНО

ОБОГАТЯВАНЕ
Легитимиран да предяви иск за вземания за връщане на
получено без основание е лицето, извършило
престирането, или за чиято сметка получателят е увеличил
имуществото си, а пасивно легитимиран да отговаря е
получателят, но не и последващи получатели или
приобретатели, тъй като се касае за облигационни искове
освен при условията на встъпване или заместване в дълг –
чл.101 и чл.102 ЗЗД..
За да е редовна искова молба, в обстоятелствената част
ищецът е длъжен да посочи конкретните факти, в които се
проявяват елементите от съответния фактически състав на
неоснователното обогатяване, а в петитума да
индивидуализира претендираното право, като посочи
неговото съдържание. Ищецът не е длъжен да дава правна
квалификация на предмета на делото, но дори това да е
сторено, то не обвързва съда, който е длъжен да определи
вярната правна квалификация на всички права,
претендирани от страните и на въведените възражения.
Когато в обстоятелствената част на исковата молба се
съдържат противоречиви твърдения за факти, но не е

916
налице противоречие между основанието и искането, то не
би следвало съдът да оставя без движение подадената
искова молба и съответно да провежда производство по
чл.129 ГПК. В такъв случай, съдът е длъжен да даде
указания на ищеца в първото по делото съдебно
заседание, съгласно изричната разпоредба на чл.145, ал.2
ГПК, при изпълнението на които противоречивите
твърдения ще бъдат отстранени. Разбира се, при взаимно
изключващи се твърдения - например, ако ищецът твърди,
че е извършен безкасов превод на суми на ответника и
това е извършено без основание, а същевременно се
поддържа, че сумата е преведена във връзка с
предварително водени преговори, и в случай, че петитумът
не е ясно формулиран, то съдът е длъжен, преди да
приеме исковата молба, да предприеме необходимите
процесуални действия за отстраняване на нередовността й.

ТЕЖЕСТ НА ДОКАЗВАНЕ
Доказателствената тежест по исковете за връщане на
полученото без основание се разпределя съобразно
общите принципи на гражданския процес – чл.154 ГПК.
Фактическият състав на чл.55, ал.1 ЗЗД при хипотезата на
получено без основание изисква ищецът – кредитор да
докаже плащането и липсата на основание за това, а в
тежест на ответника е да установи претендираното от него
основание. Когато ответникът докаже основанието, на
което е получил даденото, но ищецът докаже репликата си,
че това основание е нищожно, то тогава претендираното
вземане също ще се дължи като дадено без основание.
При нищожност на основанието, следва да се има предвид
презумпцията по чл.26, ал.2, изр.2 ЗЗД, която определя
тежестта за претендиращия нищожност на сключена
сделка да докаже липсата на основание.
Втората и третата хипотеза на чл.55, ал.1 ЗЗД – при
получено нещо при неосъществено или при отпаднало
основание ищецът следва да докаже твърденията си за
даването на имуществена облага, както и, че основанието
за даването не се е осъществило, или, макар и да е
валидно възникнало правоотношението, с оглед на което е
престирал и което оправдава предприетото от него
разместване на имуществени блага, същото впоследствие
е отпаднало с обратна сила. Както и в първата хипотеза по
чл.55, ал.1 ЗЗД, в тежест на ответника е да докаже
противопоставяните от него възражения, които могат да
са относими както към факта на получаване, или към

917
последващата липса на основание. С допустими
доказателствени средства ответникът следва да докаже, че
изобщо не е получил нищо, или е получил имуществена
облага в по-малък размер, или да докаже, че е получил на
валидно основание, като обори ангажираните от ищеца
доказателства за неосъществяване или отпадане на
основанието за получаване на облагата. Ако получилият
облагата не докаже по несъмнен начин, че има основание
да я задържи, то той дължи нейното връщане. В горния
смисъл е и практиката на ВКС – решение по гр.д.№
5858/2007 г. , решение по гр.д.№ 335/2008 г., решение №
739 от 15.11.2010 г. по гр.д.№ 316/2010 г., ІV г.о., решение
№ 138 от 07.10.2009 г. по т.д. № 375/2009 г. , ІІ т.о. и други.
В тежест на ищеца е да докаже и специфичните за някои от
фактическите състави на неоснователното обогатяване
субективни и обективни елементи. Например, в хипотезата
на чл.57, ал.2 ЗЗД ищецът следва да докаже
недобросъвестност на ответника при последващо
разпореждане с получена без основание вещ.
При вземания за неоснователно обогатяване за чужда
сметка ищецът следва да докаже основанието на
претендираното вземане и неговия размер. Например,
когато се касае за неоснователно ползване на имот,
собственост на ищеца, последният следва да установи при
условие на пълно главно доказване не само правото си на
собственост и фактическото ползване от страна на
ответника без основание за това, за конкретен период от
време/ исковия период/, но ищецът следва да установи и
размера на сумата, с която е обеднял поради
невъзможност да реализира евентуална наемна цена от
имота и размера на обогатяването. Както бе отразено по-
горе, в този случай е налице тъждественост по размер на
обедняването на ищеца с обогатяването на ответника, тъй
като те се съизмеряват със средния пазарен наем за имота
през исковия период. Претендираното вземане по размер
следва да се установи с помощта на вещо лице, но дори и
да не са събрани достатъчно данни за размера на иска, то
съдът следва да приложи разпоредбата на чл.162 ГПК, като
определи размера по своя преценка, или служебно назначи
необходимата експертиза. В основата на цитираната
процесуална норма е невъзможността за отхвърляне на
доказан по основание иск поради липса на достатъчно
данни за определяне на неговия размер.

918
 ВОДЕНЕ НА ЧУЖДА РАБОТА БЕЗ
ПЪЛНОМОЩИЕ
Емилия Василева

I. Обща характеристика
1. Понятие и правна уредба
1.1. Определение и правна уредба
Воденето на чужда работа без пълномощие, уредено
в разпоредбите на чл. 60 – чл. 62 ЗЗД, е извъндоговорен
източник на облигационни отношения и представлява
доброволно извършване на чужда работа без натоварване
/възлагане/.
Определението на този правен институт се извежда
от разпоредбите на чл. 60, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, съгласно които
„Който предприеме управлението на работа, за която знае,
че е чужда, без да е натоварен, длъжен е да се грижи за
нея, докато заинтересуваният може да я поеме. Той е
длъжен да се грижи за работата, както ако би бил
упълномощен.“
Според повечето теоритици наименованието на
института е неточно. Законодателят е използвал думата
„пълномощие” без да има предвид последиците от
действия, извършени при липса на представителна власт. В
случая се уреждат вътрешните отношения между гестора и
носителя на интереса от работата. Пълномощното
поначало се свързва с извършване на действия от името на
друго лице. Законодателят използва израза „пълномощие”
по смисъла на стария ЗЗД, наричайки мандатния договор
като пълномощие. Разликата в наименованията през
годините не е била отчетена при съставяне на новия ЗЗД.
Поради това терминологично смесване наименованието на
този правен институт според теоритиците може да бъде по
друг начин: според акад. Л. Василев и д-р К. Попов то
трябва да бъде „доброволно водене на чужда работа без
натоварване”, Според проф. П. Голева наименованието
трябва да е „водене на чужда работа без поръчка”, а според
гл. ас. А. Кацарски – „водене на чужда работа без мандат”.

1.2. Субекти на правоотношението

Облигационното правоотношение от воденето на
чужда работа без пълномощие се поражда между лицето,
което съзнателно предприема извършването на чужда
работа /управител или гестор/, и лицето, в чиято правна
сфера се извършват действията /заинтересовано лице или
доминус/. Субектите на този правен институт могат да
бъдат, както физически лица, така и юридически лица, и
същите са равнопоставени правни субекти.
Управителят /гесторът/ съзнателно навлиза в чужда
правна сфера, въздейства едностранно върху чуждо
имущество и засяга чужд кръг от права и интереси, поради
което за него възникват определени задължения. Поради
това, че работата е извършвана в полза на
заинтересованото лице /доминуса/ или последният я е
одобрил, за доминуса също се пораждат задължения.
Следователно в резултат на воденето на чужда работа без
поръчка права и задължения възникват за двете страни.

1.3. Предмет на воденето на чужда работа без

пълномощие
Предмет на воденето на чужда работа без
пълномощие могат да бъдат, както фактически действия,
така и правни действия, правни сделки.
Мотивите, от които се ръководи гесторът при
извършване на чуждата работа, са без значение за
възникване на облигационното правоотношение.

2. Предпоставки
Гестията представлява юридически факт от
категорията на юридическите постъпки. Предпоставките за
възникване на правоотношение от воденето на чужда
работа без пълномощие формират елементите на
фактическия състав на този правен институт.
Правоотношението, което се поражда при наличие на
всички елементи, е двустранно и сложно.

2.1. Действие на управление на чужда работа

Първата предпоставка е извършване на действие по
управление на чужда работа. Видът на работата не е от
значение - действията могат да бъдат фактически или
правни, както фактически материални действия, така и
правни сделки.

2.2. Чужд интерес

Един от основните елементи на гестията е работата
да се води в чужд интерес. Последиците от извършваната
работа настъпват в чужда правна сфера. Разпоредбата на
чл. 61, ал. 2 ЗЗД допуска извършване на действия освен в
чужд и в собствен интерес, но в посочената хипотеза
доминусът отговаря само до размера на обогатяването си.

920
 2.3. Намерение да се обслужи чуждият интерес
Действието по управление на чужда работа трябва
да се осъществи с намерение да се обслужи чуждият
интерес, с намерение да се управлява чуждата работа.
Намесата в правната сфера на друго лице трябва да бъде
съзнателна.

2.4. Липса на възлагане от доминуса

Нужно е да има липса на възлагане на работата от
страна на носителя на интереса, т. е. действието трябва да
е предприето доброволно, без натоварване от доминуса. В
случай, че такова възлагане съществува по силата на
договор, то за съответното правоотношение приложение
следва да намерят съответните разпоредби на договора.
Когато намесата на управителя е на законно основание
/напр. родител, който управлява имота на малолетното си
дете, настойник, управител на ООД и др./ или е предприета
по пълномощие, не е налице отрицателното условие от
фактическия състав на гестията.
В решение № 685/25.10.2010г. по гр. д. №
1940/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., постановено по реда на чл.
290 ГПК, e даден отговор на въпросите в кои случаи е
налице водене на чужда работа без пълномощие, кой е
заинтересованият, който следва да плати на пълномощника
и какви отношения възникват между пълномощника и
собствениците на имота и пълномощника и живеещите в
него. Спорът по делото е относно заплащане на стойността
на сменена дограма в жилище, в което живеят синът на
ищеца и дъщерята на ответниците, ищецът е извършил
необходимия ремонт в имота – собственост на ответника
със знанието на последния. Съдебният състав е приел, че
за да е налице водене на чужда работа без мандат, е
необходимо да е предприета чужда работа /правни или
материални действия в чужд интерес/, да съществува
намерение да се управлява чужда работа, това да е
извършено доброволно и да не е задължение по закон.
В Тълкувателно решение № 85/2.12.1968г. на ОСГК
на ВС се приема, че лицето, което е извършило подобрения
в чужд имот, без да е било обвързано със собственика на
имота с договор, когато не е владелец и не е държател,
урежда своите отношения със собственика за подобренията
съобразно правилата за водене на чужда работа без
пълномощие.

921
 За да е налице водене на чужда работа без
пълномощие, е необходимо да е предприета чужда работа -
правни или материални действия в чужд интерес; да
съществува намерение да се управлява чуждата работа и
това да е извършено доброволно, а не като задължение по
закон – чл.60, ал.1 ЗЗД.. Заинтересованият е длъжен, ако
работата е била предприета уместно и е била добре
управлявана, да изпълни задълженията, които управителят
е сключил от негово име, да го обезщети за личните
задължения, които той е поел и да му върне всички
разноски, които е направил – чл.61 ал.1 ЗЗД. Ако някой е
предприел чужда работа въпреки волята на
заинтересования, последният отговаря по правилата за
неоснователното обогатяване - чл. 61, ал. 3 ЗЗД. Законът
определя задължения, както за гестора, така и за доминуса.

3. Разграничение с други правни институти

3.1. Водене на чужда работа без пълномощие и
действие на неовластен представител
Воденето на чужда работа без пълномощие трябва
да се отграничава от действието на неовластен
представител. При гестията последиците възникват само в
отношенията между гестора и доминуса, докато действието
на неовластен представител поражда последици в
отношенията между неовластения представител и третото
лице, от една страна, и между третото лице и мнимо
представлявания, от чието име сделката е извършена, от
друга страна. Допустимо е съчетаването на действието на
неовластен представител с воденето на чужда работа без
пълномощие, когато управителят на чуждата работа сключи
сделка с трето лице от името на доминуса. Поради това
разпоредбата на чл. 61, ал. 1 ЗЗД предвижда, че когато
работата е била предприета уместно и е била добре
управлявана доминусът е длъжен да изпълни
задълженията, които управителят е сключил от негово име.
Съществува възможност носителят на интереса да
потвърди сделката. В случай на потвърждение за воденето
на чужда работа без пълномощие важат правилата за
пълномощието. Чрез потвърждаване страни по
правоотношението от потвърдената сделка стават третото
лице и носителят на интереса, а управителят на работата
няма да носи отговорност за обезщетение към третото лице
по чл. 42 ЗЗД. В случай, че доминусът не потвърди
сделката, която управителят е сключил с третото лице,

922
третото лице има право на обезщетение от страна на
управителя по чл. 42 ЗЗД.

3.2. Водене на чужда работа без пълномощие и

неоснователно обогатяване
Воденето на чужда работа без пълномощие също
трябва да се отграничава от неоснователното обогатяване.
Общото между тях е, че се касае за последици, които не са
настъпили в резултат на съвпадане на волеизявления на
страните по правоотношението, вследствие на сключен
между тях договор, т.е. източникът на облигационното
задължение е извъндоговорен. Различията между
посочените правни институти произтичат от разликите във
фактическите им състави.
При неоснователното обогатяване възникват права
само за едната страна по правооотношението, докато при
воденето на чужда работа без пълномощие могат да
възникнат права и задължения и за двете страни.
При воденето на чужда работа без пълномощие
гесторът съзнателно се намесва в правната сфера на
другото лице и въздейства върху чуждото имущество,
докато при неоснователното обогатяване всяка от страните
действа със съзнанието, че това, което дава и което
получава, е дължимо. Управителят на чуждата работа има
възможност да претендира от носителя на интереса да
изпълни личните му задължения и да претендира връщане
на необходите и полезни разноски заедно с лихвите,
независимо от това, дали в патримониума на носителя
изобщо е настъпила облага или пък, ако такава е
възникнала - дали тя отговаря на задълженията на
носителя на интереса към управителя - чл.61, ал.1 ЗЗД..
В същото време чл. 61, ал. 3 ЗЗД препраща към
разпоредбите на неоснователното обогатяване във връзка с
отговорността на лицето, което е предприело чуждата
работа, въпреки волята на заинтересования. Препращането
се отнася до размера на претенцията на управителя на
чуждата работа дотолкова, доколкото има обогатяване на
заинтересованото лице и доколкото това обогатяване не
надвишава размера на обедняването, настъпило в
имуществената сфера на лицето, което е предприело
извършването на работата.

II. Права и задължения на страните

В зависимост от формите на намеса в чуждия кръг от
интереси се различават истинско и неистинско водене на

923
чужда работа без пълномощие. Истинското водене на чужда
работа без пълномощие може да бъде оправдано и
неоправдано. С оглед различните форми на намеса в
чуждия кръг от интереси могат да бъдат разграничени
правата и задълженията на страните.

1. Истинско, оправдано водене на чужда

работа без пълномощие – чл.60, ал.1 ЗЗД.

1.1. Фактически състав

Истинско, оправдано водене на чужда работа без
поръчка е налице в случаите, когато едно лице предприема
извършването на действия /фактически или правни/ за
друго лице като съзнава и иска това, без да е овластено или
натоварено – чл.60, ал.1 ЗЗД Последиците от работата
настъпват в чужда правна сфера и предприемането на
действията отговаря на интересите и на действителната
или предполагаемата воля на доминуса.

1.2. Права и задължения на страните:

Задължения на гестора и права на доминуса:
След като гесторът е предприел управлението на
чужда работа, без да е правно задължен, той е длъжен да
продължи да я извършва с грижата на добър стопанин.
Задължението да се грижи за чуждата работа продължава
дотогава, докато заинтересованото лице е в състояние да я
поеме съгласно чл. 60, ал. 1 ЗЗД. В момента, в който
доминусът бъде в състояние сам да поеме работата,
управителят е длъжен да му я предаде. Аналогично на това
задължение е задължението за гестора да информира
заинтересования, когато последният не знае за
предприетите действия. Това задължение е в интерес на
доминуса, за да може той сам да реши дали работата да
бъде продължена и по какъв начин. В случай, че
заинтересованият не може да продължи започнатата
работа, това трябва да направи управителят.
Управителят е длъжен да полага грижа на добър
стопанин, а не само грижа, каквато обикновено полага при
воденето на собствените си работи – аргумент от чл. чл.60,
ал. 2 ЗЗД.Според този текст той трябва да се грижи за
работата, както ако би бил упълномощен.Освен това той
следва при действията си да спазва границите, в които би
действал заинтересованият. Ако действителната воля на
доминуса е известна, гесторът е длъжен да се ръководи от
нея при осъществяване на работата. Доминусът има право

924
да поиска прекратяване на работата, а управителят трябва
да се съобрази и да преустанови извършването на
работата.
В случай, че гесторът не изпълни задължението си
да се грижи за чуждата работа, докато заинтересованият
може да я поеме, или не полага грижата на добрия
стопанин и в резултат на това настъпят вреди за доминуса,
последният има право на обезщетение и гесторът е длъжен
да му го заплати, като размерът се определя съобразно
правилата на ЗЗД. В разпоредбата на чл. 60, ал. 3 ЗЗД е
предвидена възможност за намаляване отговорността на
управителя на чуждата работа „с оглед на особените
обстоятелства, при които той е поел грижата за чуждата
работа”. Липсва спесификация на тези обстоятелства и
тяхното определение е предоставено на съда или
арбитража с оглед специфичния случай. Такива
обстоятелства биха могли да бъдат неотложност на
работата, нейната сложност или особена трудност при
нейното извършване.
Гесторът има задължение да даде сметка за
управлението на чуждата работа и да предаде на доминуса
всичко, което е получил при воденето на неговата работа.
Разпоредбата на чл. 62 ЗЗД предвижда възможност
за ратификация на сделката и действията, извършени от
управителя. Потвърждаването има ретроактивно действие.
Чрез него заинтересованото лице признава всичко
извършено от управителя и започват да важат правилата за
пълномощието. Страни по правоотношението, породено от
повърдената сделка, стават третото лице и носителят на
интереса и гесторът престава да носи отговорност за
обезщетение към третото лице по чл.42, ал.1 ЗЗД.

Задължения на доминуса и права на гестора:

Задълженията на заинтересования се проявяват в
различни разновидности в зависимост от начина, по който
управлението е извършено, в зависимост от това, дали
действията по управлението са предприети само в чужд
интерес или и в интерес на гестора, и в зависимост от това,
дали гесторът е предприел работата въпреки волята на
носителя на интереса – чл.61, ал.1, ал.2 и ал.3 ЗЗД..
Когато работата е била предприета уместно и е била
добре управлявана само в интерес на заинтересованото
лице и в съответствие с предполагаемата му воля,
носителят на интереса има три основни задължения:

925
 1/ Доминусът е длъжен да изпълни задълженията,
които гесторът е поел от негово име. Най-често това са
договорни задължения по сключени сделки.
2/ Той трябва да обезщети управителя за поетите
лични задължения, т. е. за задълженията, поети от свое
име. Според акад. Любен Василев в случай, че при
изпълнение на работата гесторът е причинил вреди на
трето лице при условията на крайна необходимост и се е
обременил да обезщети третото лице за тези вреди по
силата на чл. 46, ал. 2 ЗЗД, то гесторът може да иска от
доминуса да покрие и това му задължение, ако са налице
условията на чл. 61, ал. 1 ЗЗД и ако тези условия могат да
бъдат окачествени като „лични задължения“. В хипотезата
на причиняване на вреди при крайна необходимост,
обезщетение за тези вреди се дължи от този, чийто интерес
е бил защитен чрез причиняване на вредите, а това е
доминуса. Ако тези вреди са причинени от гестора,
доминуса му дължи заплатената сума като обезщетение,
респ. ако тя не е заплатена, изпълнение на задължението
му към третото увредено лице за обезщетяване на
вредите.
3/ Носителят на интереса е длъжен да върне на
управителя необходимите и полезни разноски заедно с
лихвите от деня на изразходването им. Лицето, в чийто
интерес е извършена работа без възлагане, е длъжно да
заплати направените разноски. Тези разноски могат да
бъдат стойността на вложените материали – собственост на
гестора, погасените задължения по сключени между гестора
и трети лица договори във връзка с изпълнение на
работата, напр. платена цена на стока, заплатени
възнаграждения за услуги и др.
Въпросът дали доминусът дължи заплащане на
възнаграждение на гестора за извършената работа е
спорен в теорията и практиката. Преобладаващото
становище е, че гесторът има право на възнаграждение в
размер на обичайното за съответния вид работа.
Когато работата е водена само в чужд интерес,
заинтересованото лице трябва да изпълни горепосочените
задължения, без значение дали в неговото имущество е
настъпила облага или печалба.
Когато ищецът е извършил подобрения в чужд имот,
без да е негов владелец или държател и без да е в
договорни правоотношения със собственика на имота,
последният следва да му заплати направените разходи
/решение № 685/25.10.2010г. по гр. д. № 1940/2009г. на

926
ВКС, ГК, IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК/. В
решение № 797/23.10.2006г. по гр. д. № 948/2005г. на ВКС,
ГК, II г. о., постановено по реда на отменения ГПК, е прието,
че доколкото управителят на чуждата работа със знанието и
без противопоставянето на заинтересования, е свършил
чужда работа, нему се дължат само необходимите и
полезни разноски със законната лихва от извършването им,
на основание чл. 61, ал. 1 ЗЗД. Доминусът дължи
обезщетение за разходите на гестора за материали и труд,
без търговската печалба, за извършените строително-
монтажни работи, надхвърлящи работите, необходими за
пълното завършване на сграда по идеен проект.
В съдебната практиката съществуват многобройни
казуси във връзка с договори за извършване на строително-
монтажни работи и предприемачески договори за строеж на
недвижим имот. По исковете с правно основание чл. 266,
ал. 1 ЗЗД за заплащане на възнаграждение за изпълнена
работа често ответниците правят възражения за
недължимост на възнаграждението за претендираните СМР
по договора за изработка, тъй като строително-монтажните
работи, посочени в исковата молба, не са възложени от
ищеца. В тези случаи съдът трябва да изследва дали
извършените допълнително извън договора СМР са
необходимо условие за функционалното единство на обекта
и въвеждането му в експлоатация. Ако допълнителните
СМР са във връзка с възложените СМР и необходимо
условие за изпълнение на възложената работа, то
правоотношенията следва да бъдат уредени на договорно
основание. В противен случай приложение намират
разпоредбите за водене на чужда работа без пълномощие
или неоснователно обогатяване в зависимост от това дали
предприемането на допълнителната работа отговаря на
интересите и на действителната или предполагаемата воля
на доминуса или е извършена въпреки волята на
възложителя. Трябва да се установи дали направените
СМР и разноските за тях са свързани с наложителността от
запазване съществуването на имота и без тяхното
извършване състоянието му би се влошило или се касае до
ремонтни работи и разноски, които не са необходими, а
луксозни с оглед повишаване качеството на имота /решение
№ 129/13.07.2011г. по гр. д. № 72/2010г. на ВКС, ГК, І г. о./.

927
 2. Неоправдано, неоснователно водене на
чужда работа без пълномощие - чл. 61, ал.3 ЗЗД.

2.1. Фактически състав

Неоправдано, неоснователно водене на чужда
работа без пълномощие е налице в случаите, когато едно
лице предприема извършването на действия за друго лице
като съзнава и иска това, липсва правно основание, но
предприемането на чуждата работа не отговаря на
интересите и на волята на доминуса.

2.2. Задължения на страните

Когато доминусът се е противопоставил на
извършваната работа, или не е съгласен с начина, по който
работата се извършва, или е изразил нежеланието си това
лице да я управлява, гесторът е длъжен да преустанови
извършването на започнатата работата.
Ако доминусът претърпи вреди в резултат на
неоснователната, неоправдана намеса в неговата правна
сфера, гесторът е длъжен да го обезщети.
Разпоредбата на чл. 61, ал. 3 ЗЗД урежда
отговорността на заинтересованото лице при извършване
на чужда работа въпреки волята му по правилата на
неоснователното обогатяване. В посочената правна норма
не е конкретизирано дали препращането е към всички
правила на неоснователното обогатяване от чл. 55 до чл. 59
ЗЗД. По този въпрос в т. 12 от ППВС № 1/28.05.1979г. по
гр. д. № 1/1979г. има произнасяне в смисъл, че в случаите
на препращане към правилата на неоснователното
обогатяване законът има предвид чл. 59 ЗЗД, а не и другите
хипотези на чл. 55 – чл. 58 ЗЗД. Следователно, ако
работата е извършена въпреки волята на заинтересованото
лице, доминусът е длъжен да върне на гестора само онова,
с което се е обогатил, до размера на обедняването на
гестора, т. е. по-малката сума между обогатяването на
доминуса и обедняването на гестора. В този смисъл са
решение № 69/08.02.2011г. по гр. д. № 44/2010г. на ВКС,
ГК, ІV г. о., решение № 341/27.07.2010г. по гр. д. №
1218/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о.

3. Водене на чужда работа и в свой интерес –

чл.60, ал.2 ЗЗД.

3.1. Фактически състав

928
 Водене на чужда работа и в свой интерес е налице,
когато едно лице предприема извършването на действия
/фактически или правни/ за друго лице като съзнава, че
управлява чужда работа, без да е натоварено, но
действията се извършват не само в чужд, а и в собствен
интерес.

3.2. Задължения на страните

Съгласно чл. 61, ал. 2 ЗЗД, ако работата е била
предприета и в собствен интерес, заинтересованият
отговаря само до размера на обогатяването му.
Според акад. Л. Василев и проф. Михаил Геновски в
случаите, когато работата е била предприета уместно и е
била добре управлявана, но не само в чужд, а и в собствен
интерес на управителя, задължението на доминуса е
ограничено по размер и последният е длъжен да изпълни
задълженията си само ако в имуществото му е настъпило
обогатяване и само до размера на това обогатяване. Проф.
П. Голева приема, че в този случай не се прилагат
правилата на воденето на чужда работа без поръчка, а на
неоснователното обогатяване и заинтересованият дължи
обезщетение за направените необходими и полезни
разноски, ако те са отишли в негова полза и са довели до
неговото обогатяване. Становището на доц. д-р Т. Конов е,
че при управляване на чужда работа и в свой интерес се
налага разделяне на разноските, независимо от постигането
на положителен ефект от грижата за работата. Според него
обогатяването на доминуса се състои в това, че не е
направил тези разноски, а не в добиването на полезен от
работата резултат, тъй като при воденето на чужда работа
без поръчка настъпването на полезен резултат не е
елемент от пораждащия фактически състав на обратен иск
на гестора нито по ал. 2, нито по ал. 1 на чл. 61 ЗЗД. Това
разбиране не е съвсем точно, защото по не само по ал.2, но
и по ал.1 на чл.61 ЗЗД, се дължи не само възстановяване
на разходите, извършени от гестора независимо от
настъпилата облага в имуществото на доминуса, а и
полезните разноски, т.е. стойността на разходите за
подобренията, с които се е увеличила стойността на
имуществото на последния в резултат на управление на
работата без пълномощие.
В решение № 69/08.02.2011г. по гр. д. № 44/2010г.
на ВКС, ГК, ІV г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК,
съдебният състав е отговорил на въпроса към кой момент и
как следва да се изчислява подобрение в чужд имот,

929
извършено от държател. Прието е, че ако сградата /в казуса
магазин/ е изградена със съгласието на суперфициара и
строителството е било добре управлявано, то
обезщетението ще се дължи по чл. 61, ал. 1 ЗЗД, а ако
строителството е и в собствен интерес, строителят ще има
право на стойността, с която се е обогатил суперфициара –
пазарната цена на магазина към момента на построяването
му. И в този случай обаче, ако тази пазарна стойност,
представляваща обогатяването, надхвърля размера на
извършените от строителя полезни разноски, ще се дължи
от доминуса стойността на последните. Ако строителството
е извършено въпреки волята на суперфициара,
отношенията между него и строителя следва да се уредят
по правилата на неоснователното обогатяване съгласно чл.
59, ал. 1 ЗЗД, т. е. ще се дължи по-малката сума между
направените от строителя разходи /обедняването на
строителя/ и пазарната цена на магазина към изграждането
му /обогатяването на суперфициара/.
Отношенията между съсобствениците във връзка с
извършване на ремонт или подобрения на общата вещ от
някои от съсобствениците се уреждат по различен начин в
зависимост от конкретните условия, при които са
направени, необходимостта на разходите, доколко
разноските са полезни и увеличават полезните свойства на
общата вещ, дали са извършени със съгласието или без
съгласието на другите съсобственици.
Когато един от съсобствениците извърши
необходими поправки на общата вещ и е направил разходи
за запазване на вещта с грижата на добър стопанин,
отношенията между съсобствениците се уреждат по реда на
чл. 30, ал. 3 ЗС, тъй като всеки от съсобствениците е
длъжен да участва в тежестите на общата вещ и в
разноските по поддържането й.
Съгласно разясненията, дадени в ППВС №
6/27.12.1974г. по гр. д. № 9/1974г., когато съсобственикът –
подобрител към момента на извършване на подобренията е
променил фактическата власт на идеалните части на
другите съсобственици от държане във владение,
правоотношенията по повод извършените в имота
подобрения следва да се уредят по правилата на чл. 72 –
чл. 74 ЗС. Ако съсобственикът – подобрител не е владелец
на частите на останалите съсобственици, т. е. не е
променил фактическата власт от държане във владение, и
подобренията са извършени със съгласието на останалите
съсобственици, приложение намира разпоредбата на чл. 30,

930
ал. 3 ЗС. Ако липсва съгласие отношенията между
съсобствениците следва да се уредят по правилата на
водене на чужда работа без пълномощие съгласно чл. 61
ЗЗД - при условията на чл. 61, ал. 1 ЗЗД, когато работата е
предприета уместно и е управлявана с грижата на добрия
стопанин, и при условията на чл. 61, ал. 2 ЗЗД, когато
работата е предприета и в собствен интерес, а ако
останалите съсобственици са се противопоставяли - по
правилата на чл. 59 ЗЗД. В този смисъл е и решение №
820/20.09.2011г. по гр. д. № 1009/2009г. на ВКС, ГК, І г. о. В
решение № 341/27.07.2010г. по гр. д. № 1218/2009г. на
ВКС, ГК, ІV г. о. изрично е посочено, че решаващият съд е
длъжен след като установи какви са били точно
извършените работи при ремонта на покрива и прецени
дали са били необходими, а не полезни или луксозни
разноски, да реши спора на основата на водене на чужда
работа без пълномощие – чл. 61, ал. 2 ЗЗД, ако работата е
била предприета и в собствен интерес, в който случай
заинтересованият отговаря само до размера на
обогатяването, или по чл. 59 ЗЗД съгласно чл. 61, ал. 3 ЗЗД
– неоснователно обогатяване.
Когато съсобственикът – подобрител към момента на
извършване на подобренията е променил фактическата
власт на идеалните части на другите съсобственици от
държане във владение, правоотношенията по повод
извършените в имота подобрения следва да се уредят по
правилата на чл. 72 – чл. 74 ЗС /.
По въпросите „какви суми се присъждат по реда на
чл. 61, ал. 2 ЗЗД“, „как следва да се уредят отношенията
между съсобственик, извършил подобрения в съсобствен
имот със знанието и без противопоставянето на останалите
съсобственици“, „коя от двете стойности е дължима при
извършени подобрения в съсобствен имот – увеличената
стойност на имота или стойността на направените разходи
за строително-ремонтни дейности“ е даден отговор в
постановените по реда на чл. 290 ГПК решение №
339/10.10.2011г. по гр. д. № 1072/2010г. на ВКС, ГК, I г. о.,
решение № 487/30.11.2011г. по гр. д. № 1503/2010г. на
ВКС, ГК, I г. о., решение № 743/11.01.2011г. по гр. д. №
1811/2009г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 315/25.10.2012г.
по гр. д. № 1189/2011г. на ВКС, ГК, I г. о. и решение №
308/30.10.2012г. по г. д. № 271/2012г. на ВКС, ГК, I г. о.
Прието е, че отношенията във връзка с извършените
подобрения в съсобствен имот и в общите части на
сградата, направени от част от съсобствениците без

931
противопоставянето на другия съсобственик, следва да се
уредят по правилата на чл. 61, ал. 2 ЗЗД за водене на
чужда работа без пълномощие. В този случай се дължи
заплащане на подобренията до размера на обогатяването,
т. е. до размера, с който се е увеличила стойността на
притежаваната от другия съсобственик част от
съсобствената вещ. В тази хипотеза съсобственикът
действа винаги и в собствен интерес, защото подобрението
увеличава не само стойността на дела на другите
съсобственици, а и тази на собствения му дял от общата
вещ. Поради това другите съсобственици отговарят до
размера на обогатяването им, като отговорността им се
ограничава до по-малката сума между стойността на
направените разходи и увеличената вследствие на
подобренията стойност на съсобствения имот. Това е така,
защото се дължи възстановяване стойността на полезните
разноски на извършилия подобрението, а не увеличената
стойност на имота, ако тя е по-голяма от първата стойност –
чл.61, ал.1 ЗЗД.. Обратно, ако обогатяването /увеличената
стойност на имота/ е по-малко по размер от този на
полезните разноски, се дължи по-ниската стойност на
обогатяването. Съдебните състави са се позовали на
ППВС № 6/1974г., т. I.5.
В решение № 339/10.10.2011г. по гр. д. №
1072/2010г. на ВКС, ГК, I г. о. е разяснено, че при
разглеждане на спора съответният съд следва да извърши
разграничение кои от строително-ремонтните работи
представляват необходими разноски за запазване на вещта
и кои от тях – подобрения. Вложените средства за
необходими разноски се дължат от неучаствалия в ремонта
съсобственик съразмерно на притежаваната от него
идеална част. За подобренията, след като са извършени
уместно и в интерес на съсобствениците, отношенията се
уреждат по реда на чл. 61, ал. 2 ЗЗД, като ответникът
отговаря само до размера на обогатяването му, дължи по-
малката сума между направените разходи и обогатяването,
като под обогатяване се има предвид увеличената стойност
на имота. При определяне на увеличената стойност на
имота следва да се имат предвид разясненията, дадени в
ППВС № 6/1974г., т.ІІ.6, като се изследва каква би била
цената на имота без подобренията и каква е тя след
подобренията, към момента на разглеждане на спора.
По въпроса за разпределение на разходите, когато
управителят на чуждата работа е действал и в свой
интерес, по реда на чл. 290 ГПК е постановено решение №

932
132/9.11.2009г. на ВКС по т.д. № 563/2008г., I т.о., ТК,
отнасящо се до спор за довършена хидроизолация на общ
покрив на два магазина с различни собственици. В него е
изразено разбирането, че гесторът е действал не само в
интерес на заинтересования, но и в свой собствен интерес,
следователно заинтересованият отговаря само до размера
на обогатяването му. В случая сумата, с която ответникът
се е обогатил, е сумата, която би заплатил, ако бе
извършил сам работата, т. е. пазарната цена на
извършените в полза на ответника строителни работи на
покрива над неговия магазин, установена със заключение
на съдебно-техническа експертиза.
Въпросът за основанието на наемателя, респективно
пренаемателя на недвижим имот да търси обезщетение за
извършени от него подобрения от собственика –
наемодател, е разрешен в постановените по реда на чл.
290 ГПК решение № 737/29.12.2010г. по гр. д. № 181/2010г.
на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 733/12.11.2010г. по гр. д.
№ 1274/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о. Отношенията между
собственика и подобрителя се уреждат съобразно
сключения между тях договор /напр. договор за наем, ако
наемателят като държател е извършил ремонт в
предоставения под наем имот/, ако няма договор – по
правилата на водене на чужда работа без пълномощие /чл.
60 – чл. 62 ЗЗД/, съответно на неоснователно обогатяване
/чл. 59 ЗЗД/, а за добивите – чл. 93 ЗЗС. Когато
претендираното подобрение представлява поправка на
наетия имот отношенията между страните по договора за
наем се уреждат по реда на чл. 231, ал. 1 ЗЗД относно
повредите, които са резултат на обикновена употреба на
вещта, и по чл. 231, ал. 2 ЗЗД относно другите повреди
/напр. основен ремонт/, когато не са виновно причинени от
наемателя. При пренаемния договор не възникват
правоотношения между наемодателя и пренаемателя, а
създадените правоотношения са между наемателя и
пренаемателя. Поради това пренаемателят може да търси
обезщетение за обедняването си поради поправяне на
вещта срещу наемателя, а не направо срещу наемодателя,
и то само ако повредите са извън тези, причинени от
обикновено управление, както и, ако не се дължат на
виновното му поведение, а са по причина, за която
наемодателят отговаря. Дължимото обезщетение е в
размер на реално направените разходи. Основанието за
плащането е договорно, по силата на договора за
пренаемане, тъй като пренаемателят няма връзка с

933
наемодателя /собственика/, а с наемателя. Евентуалното
обогатяване на наемодателя е въпрос на уреждане в
отношенията му с неговия наемател. Във всички останали
случаи пренаемателят има право на обезщетение за това,
че е намалил собствената си имуществена сфера за сметка
на тази на собственика на вещта в резултат на
подобряването й. Наемателят, респективно пренаемателят
е държател на вещта, а не владелец, доколкото не е
променил основанието на осъществяваната фактическа
власт върху нея, поради което няма право на обезщетения
за неоснователно обогатяване от собственика по правилата
на чл. 72 и 74 ЗС. Хипотезите на чл. 55 ЗЗД са
неприложими. Съгласно разпоредбата на чл. 59 ЗЗД
подобрителят има право на по-малката сума измежду
сумата, с която сам се е обеднил /извършените разходи за
строителството/ и тази, с която собственикът се е обогатил
/увеличената стойност на имота към датата на извършване
на съответната строителна дейност/. В посоченото
решение е изразено становище, че когато наемодателят не
е собственик на отдадената под наем вещ, отговорен ще
бъде собственикът към момента на подобряването на
вещта, тъй като той се е обогатил неоснователно. При
възникнало наемно правоотношение по договор за наем
разпоредбите на чл. 60 – чл. 62 ЗЗД могат да намерят
приложение след прекратяване на договора за наем.

4. Неистинско водене на чужда работа без

пълномощие

4.1. Фактически състав

Неистинско водене на чужда работа без пълномощие
е налице, когато едно лице извършва чуждата работа като
своя собствена, т. е. със съзнанието, че действа за себе си,
а не за някой друг.

4.2. Задължения на страните

Правилата на водене на чужда работа без
пълномощие /чл. 60 – чл. 62 ЗЗД/ не намират приложение в
този случай, тъй като отсъства субективният елемент, а
именно, че се извършва чужда работа. Ако другото лице се
е обогатило от извършената работа в негов интерес, то
дължи на лицето, извършило работата, онова, с което се е
обогатило на основание чл. 55 – чл. 59 ЗЗД.
Ако в резултат на намесата на лицето в чуждата
правна сфера настъпят вреди за другото лице,

934
извършителят на работата е длъжен да заплати на другото
лице обезщетение за причинените му вреди.

III. Давност
Погасителната давност относно исковете на
управителя към носителя на интереса и на последния към
управителя се определя според общите правила на ЗЗД /чл.
110 – чл. 120 ЗЗД/. Погасителните срокове текат от
възникването на всяко отделно задължение, от деня, в
който всяко отделно вземане става изискуемо.
Началният момент на погасителната давност при
вземания за извършени от държател в чужд имот
подобрения започва да тече от момента на извършването
им, а не от по-късен момент. За тях не са приложими
разпоредбите на чл. 72 ЗС или чл. 74, ал. 2 във връзка с чл.
72 ЗС /решение № 912/02.02.2010г. по гр. д. № 4713/2008г.
на ВКС, ГК, II г.о./. В този смисъл е и практиката на ВКС
преди влизане в сила на сега действащия ГПК – в решение
№ 797/23.10.2006г. по гр. д. № 948/2005г. на ВКС, ГК, II г. о.
е посочено, че вземането на ищеца по чл. 61, ал. 1 ЗЗД
възниква от извършването на съответния разход и от този
момент започва да тече давностният срок.
В правната теория съществува становище, че при
водене на чужда работа без пълномощие погасителната
давност започва да тече от момента, когато собственикът е
в състояние да поеме подобрението /чл. 61, ал. 1 ЗЗД/, а
при одобрение от собственика – от деня на одобрението,
ако не е уговорено друго /чл. 62/. Ако подобрението е
извършено въпреки противопоставяне от собственика или и
в интерес на подобрителя, или се установи неоснователно
обогатяване /чл. 59 ЗЗД/, погасителната давност започва да
тече от деня на извършване на подобрението.
Относно спирането и прекъсването на давността се
прилагат правилата на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.

ІV. Искове при водене на чужда работа без

пълномощие
1. Иск за обезщетение срещу управителя на
чуждата работа – чл. 60 ЗЗД
Правното основание на иска за обезщетение срещу
управителя на чужда работа е разпоредбата на чл. 60 ЗЗД.
Този иск е осъдителен и има за предмет заплащане на
обезщетение за вредите, причинени от лошо водене на
чуждата работа.

935
 Ищец е лицето, в чийто интерес е предприета работа
от неупълномощено и ненатоварено за това лице, като
може да бъде физическо или юридическо лице. Ответник е
управителят на чуждата работа и също може да бъде
физическо или юридическо лице.
Съдържанието на исковата молба следва да
отговаря на изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК.
Предявените вземания трябва да са конкретизирани по
основание и размер, т. е. да има твърдения за извършените
от ответника работи без пълномощие, в какво се изразява
лошото водене на работата, какви вреди са причинени на
ищеца в резултат на това и какъв е техният размер. Ако
тези обстоятелства не са изрично посочени, исковата молба
следва да се остави без движение и на ищеца да бъдат
дадени съответните указания за отстраняване на
нередовностите.
Държавната такса е в размер на 4% върху цената на
иска, но не по-малко от 50 лв. съгласно чл. 2 от Тарифа за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК
във връзка с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
По отношение на родовата и местната подсъдност
приложение намират разпоредбите на чл. 103 – чл. 123 ГПК.
Ищецът следва да докаже твърдените от него факти
и обстоятелства, а именно: ответникът е управлявал негова
работа без натоварване; поетата от ответника в интерес на
ищеца работа не е водена с грижата на добър стопанин, т.
е. водена е лошо; в резултат на лошо водената работа на
ищеца са причинени вреди; размерът на претърпените
вреди. Ответникът носи доказателствена тежест за
установяване на релевираните от него възражения, напр. че
е налице натоварване, упълномощаване за извършваната
работа, че между страните са възникнали договорни
правоотношения, че е налице законово задължение за
предприемане на работата, или че е предприел чуждата
работа уместно и я е водил с грижата на добър стопанин,
или че е обезщетил ищцовата страна и други.

2. Иск на управителя на чуждата работа срещу

заинтересованото лице – чл. 61 ЗЗД
Правното основание на иска на управителя на
чуждата работа срещу заинтересованото лице е
разпоредбата на чл. 61 ЗЗД. Този иск е осъдителен и има за
предмет заплащане на обезщетение за претърпените
вреди, за личните задължения, които е поел и направените

936
от него необходими и полезни разноски във връзка с
изпълнението на чуждата работа.
Ищец е управителят на чуждата работа, на когото
управлението не е одобрено от заинтересованото лице, и
може да бъде, както физическо, така и юридическо лице.
Ответник е лицето, в чийто интерес е водената работа,
което също може да бъде физическо или юридическо лице.
Съдържанието на исковата молба следва да
отговаря на изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК.
Предявените вземания трябва да са конкретизирани по
основание и размер, т. е. да има твърдения за извършените
от ищеца работи без пълномощие, в какво се изразяват
тези работи или какви действия са извършени, какви
разходи са направени, какви лични задължения са поети и
какъв е техният размер. При непосочване на тези
обстоятелства или част от тях, съдът трябва да остави
исковата молба без движение и да предостави на ищеца
определен срок, в който да отстрани констатираната
нередовност.
Държавната такса е в размер на 4% върху цената на
иска, но не по-малко от 50 лв. съгласно чл. 2 от Тарифа за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК
във връзка с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Родовата и местната подсъдност се определят по
правилата на чл. 103 – чл. 123 ГПК.
Правната квалификация на предявения иск е
задължение на съда и следва да се определи въз основа на
твърдените факти и обстоятелства в обстоятелствената
част на исковата молба и заявения петитум. Съдът не е
обвързан от посоченото от ищеца правно основание, а е
длъжен сам да го определи. Правната квалификация е
свързана с точното приложение на материалния закон и с
преценката за допустимост, относимост и необходимост на
направените от страните доказателствени искания. При
неправилно квалифициране на правното основание от
първоинстанционния съд, въззивният съд следва да
определи правилната правна квалификация и да се
произнесе по същество – решение № 398/25.05.2010г. по
гр. д. № 738/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение №
129/13.07.2011г. по гр. д. № 72/2010г. на ВКС, ГК, І г. о.,
решение № 463/25.05.2010г. по гр. д. № 1261/2009г. на
ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 180/25.04.2012г. по гр. д. №
198/2011г. на ВКС, ГК, І г. о.
Ищецът носи доказателствена тежест за
установяване на твърдените от него факти и обстоятелства,

937
а именно: ищецът е управлявал чужда работа без
натоварване; извършил е конкретните действия; положил е
грижата на добър стопанин; не е имало друг начин да бъдат
защитени интересите на заинтересованото лице; направил
е твърдените разходи; поел е конкретни задължения,
изложени в исковата молба, като следва да докаже и
тяхната стойност; да установи претендирания размер. При
предприемане на работата в чужд и в свой интерес, ищецът
трябва да докаже и обогатяването на ответника.
Ответникът следва да докаже инвокираните от него
възражения, напр. че е налице натоварване,
упълномощаване за извършваната работа, наличие на
договорни правоотношения между страните, изпълнение на
законово задължение за извършване на работата, че
обогатяването му е в по-малък размер, че поетите от ищеца
лични задължения не са се налагали в интерес на
ответника, разходите не са полезни и не са били
необходими или че е погасил възникналите задължения и
други.
В производството по исковете с правно основание
чл. 60 и чл. 61 ГПК са допустими различни усложнения в
предмета на делото, предвидени в общия исков процес –
напр. предявяване на насрещен иск, възражение за
съдебно прихващане на насрещно вземане, инцидентен
установителен иск, намаление или увеличение на иска и
други.
Допустимо е обективно евентуално съединяване на
исковете с правно основание чл. 61, ал. 1 и чл. 61, ал. 3 във
връзка с чл. 59 ЗЗД, както и субективно съединяване на
тези искове /обикновено другарство/, както на страната на
ищците, така и на страната на ответниците, когато работата
е обща в интерес на две и повече лица или е водена общо
от две или повече лица.
Доколкото се касае до имуществени права,
правоприемството в процеса е допустимо на общо
основание. Освен това, наследниците на починалия
кредитор също могат да предявят исковете по чл. 60 или чл.
61 ЗЗД, дори и наследодателят им да не е предявил такъв.

938
 IV. ТЪРГОВСКО ПРАВО

ВИДОВЕ ТЪРГОВСКИ СДЕЛКИ -

ИЗПЪЛНЕНИЕ И НЕИЗПЪЛНЕНИЕ
Татяна Върбанова

СЪЩНОСТ И СПЕЦИФИКА НА
ТЪРГОВСКИТЕ СДЕЛКИ. ПРАВНА УРЕДБА
Основната правна уредба на търговските сделки се
съдържа в Част трета на Търговския закон, при предвидено
субсидиарно приложение на гражданското законодателство
и на търговските обичаи/ чл.288 ТЗ/.
За да бъде квалифицирана една сделка като
търговска, следва да попада или в изброените в чл.1, ал.1
ТЗ обективни /абсолютни/ търговски сделки, или да е
сключена от търговец в процеса на осъществяване на
търговската му дейност /субективни или относителни
търговски сделки - чл.286, ал.1 ТЗ/. В чл.286, ал.3 ТЗ е
въведена и законова презумпция, че извършената от
търговеца сделка се намира във връзка с упражняваното от
него търговско занятие. При спор, тази презумпция следва
да се опровергае от ответника, който трябва да установи,
че съответната сделка не се намира в причинна връзка с
упражняваното от търговеца занятие и затова не е
търговска по смисъла на чл.286 ТЗ. При преценка от страна
на съда дали е опровергана презумпцията по чл.286, ал.3
ТЗ, не може да се прави извод въз основа на вписания
предмет на дейност на търговеца, а следва да се вземат
предвид всички обстоятелства, относими към персоналния
субстрат на сделката и наличието на причинна връзка с
упражняваното от търговеца занятие. Това съответства и
на липсата на въведено в чл.286 ал.1 ТЗ изискване за
извършване на сделките по занятие, като е достатъчно те
да са сключени от търговец и да са свързани с
упражняваното от него занятие. В този смисъл е и
практиката на ВКС, Търговска колегия – например, решение
№ 177 от 26.03.2008 г. по т.д.№ 701/2007 г., І т.о., решение
№ 127 от 05.10.2011 г. по т.д.№ 1027/2010 г., ІІ т.о.,
решение № 549 от 27.10.2008 г. по т.д. № 239/2008 г., І т.о.,
решение № 70 от 21.04.2009 г. по т.д. № 757/2008 г., ІІ т.о. и
други.
 Допустимо е една сделка да се квалифицира като
търговска и съгласно установената в чл.1, ал.3 ТЗ
презумпция относно качеството търговец по отношение на
лице, образувало предприятие, което по предмет и обем
изисква делата му да се водят по търговски начин. Когато
сделката е сключена именно от такова лице, то следва да
се съобрази субективният критерий/ решение № 596 от
06.06.2005 г. по т.д. № 913/2004 г., ІІ т.о, ВКС/. В посоченото
решение е приет за установен търговският характер на
договор за наем, независимо, че нормативната уредба се
съдържа в Закона за задълженията и договорите.
Специфичният критерий за определяне на една
сделка като търговска, с оглед качеството на лицата, които
я извършват, не би могъл да бъде елиминиран при
безвъзмездна сделка. Действително, в търговското право
по принцип няма безвъзмездни сделки, с оглед принципа на
възмездно-еквивалентния характер в отношенията между
търговци. Това обаче не означава, че при сключване
например на един договор за заем между търговци, без да
е предвидено възнаграждение за ползването на
съответната сума, се парира приложението на субективния
критерий за определяне на сделката като търговска/ чл.286,
ал.3, вр. с ал.1 ТЗ/. В тази насока следва да се има предвид
разпоредбата на чл.294, ал.1 ТЗ, съгласно която между
търговци принципно се дължи лихва, с допустима уговорка
за освобождаване от това задължение. При поставяне на
въпроса относно характера на сделката, следва да се има
предвид, че принципът за възмездния характер при
търговските сделки е възможно да бъде изключен
/преодолян/ при изричното съгласие на страните, но само
по отношение на относителните търговски сделки, а не и
при абсолютните търговски сделки.
В зависимост от това дали сделката е търговска
само по отношение на едната страна/ на един от
участниците/, или и по отношение на двете страни,
търговските сделки се квалифицират като едностранни или
двустранни. Разпоредбите на търговското право принципно
се прилагат спрямо двата вида търговски сделки,
доколкото не следва друго от закон/ чл.287 ТЗ/. Например,
изключение от това правило е въведено в основни
разпоредби за търговските сделки - чл. 294, 297, чл.309 ТЗ
и др., които са приложими само двустранните търговски
сделки.
Определянето на една сделка като търговска има
изключително важно значение, както с оглед приложимия

940
материалноправен закон, така и от процесуалноправна
гледна точка.
В новия Граждански процесуален кодекс/ГПК/ е
предвидено особено исково производство по очертаните в
чл.365 ГПК търговски спорове, но само в случаите, когато
по правилата на родовата подсъдност делото следва да се
разгледа от съответния окръжен съд като първа инстанция.
За подсъдните на районните съдилища търговски спорове
е приложимо общото исково производство/ чл.104, ал.1, т.4,
вр. с чл.365 ГПК /. Разбира се, с оглед очертаното
приложно поле на търговските спорове, критериите за
определяне на делото като търговско са много по-широки
от понятието търговска сделка, което е видно от
редакцията на чл.365 ГПК.
Основните сделки, като източници на търговски
правоотношения, са изброени в чл.1, ал.1 ТЗ и това са:
Покупка на стоки или други вещи с цел
препродаването им в първоначален, преработен или
обработен вид. Касае се за възмездно придобиване на
движими вещи/ без ценни книжа/, със спекулативна цел.
Последната ще е налице винаги, когато придобиването се
извършва с цел реализиране на вещите на пазара с
печалба, независимо дали препродаването ще се
осъществи в същия вид на вещите, или те ще се обработят,
или от тях ще се изработят нови вещи. Такива сделки ще са
абсолютни търговски сделки по отношение на
приобретателя на вещите, независимо дали той има
качеството на търговец при сключването им.
Продажбата на стоки от собствено
производство. Законодателят е имал предвид възмездни
отчуждавания на движими вещи, произведени от
продавача, без обаче да е въведено условие за
извършване на продажбите със спекулативната цел.
Покупка на ценни книги с цел препродаването
им. Тези сделки са абсолютни търговски за приобретателя
на ценните книги, като придобиването им следва да е
осъществено също със спекулативна цел.
Търговско представителство и
посредничество. Тук се имат предвид договорите,
овластяващи и обвързващи търговските представители и
посредници да извършват съответни правни действия от
името на търговеца и във връзка с търговското му занятие,
с изискване те да изпълняват задълженията си по
договорите с грижата на добрия търговец.

941
 Комисионни, спедиционни и превозни сделки.
Тези двустранни възмездни договори са абсолютни
търговски сделки съответно за комисионера, спедитора и
превозвача. Изрична правна уредба за тези договори се
съдържа в глава 24, 25 и 26 от Част трета на ТЗ, като
първите два договора имат за предмет извършването на
правни действия от комисионера или спедитора, а
превозния договор – извършване на превоз на пътници и
товари.
Застрахователни сделки. Тяхната правна
уредба се съдържа основно в Кодекса за застраховането/
КЗ/, като застрахователните сделки са абсолютни търговски
сделки за застрахователя.
Банкови и валутни сделки. Изрично са
уредени както в ТЗ – глава 29, така и в редица други закони
– Закон за кредитните институции, Закон за платежните
услуги и платежните системи и др.
Менителници, записи на заповед и чекове.
Правната уредба на тези ценни книги се съдържа в глави
30 – 33 ТЗ. При издаването на тези ценни книги е без
значение дали издателите им, или задължените по тях
лица са търговци, нито пък се изисква търговско качество
на приносителите на посочените ценни книги.
Складови сделки. Основната законодателна
уредба на влога в публичен склад се съдържа в глава 34 от
ТЗ, а с оглед спецификата на предмета на тези сделки и в
Закона за съхранение и търговия със зърно. Тези сделки са
абсолютни търговски по отношение на влогоприемателите.
Лицензионни сделки. Общите разпоредби на
лицензионния договор се съдържат в глава 35 на ТЗ. Това
са сделки с интелектуална собственост, като правни норми
по отношение на тези сделки се съдържат и в Закона за
търговските марки и географските означения, Закона за
авторското право и сродните му права, Закона за патентите
и регистрацията на полезни модели др. Посочените сделки
са абсолютни търговски сделки спрямо лицата, които
придобиват права да ползват чужди материални блага.
Стоков контрол. Тези сделки са абсолютни
търговски по отношение на контрольора, който следва да
даде независимо заключение за съответствието на дадена
стока със законодателно въведени изисквания.
Сделки с интелектуална собственост. Тези
сделки се считат за абсолютни търговски спрямо лицата,
придобиващи право да ползват чужди нематериални блага.
Например в ЗАПСП са уредени договори за публично
942
изпълнение или представяне, договори с артисти-
изпълнители за излъчване, за възпроизвеждане и
разпространение на звукозаписи и др.
Хотелиерски, туристически, рекламни,
информационни, програмни, импресарски или други услуги.
Законодателят е предвидил тези възмездни договори като
абсолютни търговски спрямо извършващите съответните
услуги лица.
Покупка, строеж или обзавеждане на
недвижими имоти, с цел продажба. Касае се за възмездно
придобиване на недвижими имоти, при които, за лицето
придобиващо имот, възлагащо строежа или
обзавеждането, с намерение да прехвърли този имот,
сделката е абсолютна търговска.
Лизинг – уреден в глава 23 от ТЗ, със
съответно препращане към някои от правилата на договора
за наем по Закона за задълженията и договорите/чл.347,
ал.2 ТЗ/.

СКЛЮЧВАНЕ НА ТЪРГОВСКИТЕ СДЕЛКИ

За сключване на търговските сделки, наред с

общите правила по ЗЗД, Търговският закон предвижда
редица специални правила.
На първо място, по отношение на предложението за
сключване на двустранна търговска сделка. Законодателят
е предвидил възможност за публична оферта/ чл.291 ТЗ/,
отправена до неопределен кръг лица, включително и чрез
средствата за масово осведомяване. За да може
публичната оферта да обвърже предложителя, е
необходимо да се посочи общото предлагано количество
стоки и конкретен срок за приемане на предложението.
Обвързването от офертата обаче е до изчерпване на
посочените предлагани количества стоки в определения
срок. За разлика от публичната оферта, публичната покана
също се отправя до неопределен кръг лица чрез каталози,
ценоразписи, тарифи и други подобни, с възможност на
адресатите да направят предложение за сключване на
сделката. Предвидена е и възможност за търсене на вреди
от отправилия поканата, в случай, че не приеме
направеното в съответствие с нея предложение без
основателна причина/ чл.290, ал.2 ТЗ/. При спор за вреди,
произтичащи от твърдян неоснователен отказ за приемане
на предложението, оферентът е този, който следва да
опровергае съдържащата се в чл.290, ал.2 ТЗ презумпция.

943
 В търговското право, за разлика от гражданското
право, мълчанието се приравнява на съгласие в случаите,
при които се отправя предложение за сключване на сделка
до търговец, с когото оферентът е в трайни търговски
отношения/ чл.292, ал.1 ТЗ/. Или съгласието за сключване
на сделката се презумира, ако предложението не бъде
отхвърлено веднага. Дори и при отхвърляне на
предложението, търговецът, до който то е отправено, е
длъжен да пази изпратеното му за сметка на
предложителя. Последното задължение отпада само
тогава, когато пазенето на изпратеното от оферента е
свързано с по-големи неудобства от обичайните такива,
или търговецът не е обезпечен за необходимите за
пазенето разноски/ чл.292, ал.2 ТЗ/.
На второ място, изключително важно практическо
значение имат законоустановените правила по отношение
на формата на търговските сделки. Писмена или по-тежка
от нея форма е изискване за действителността на
търговската сделка само в случаите, предвидени в закон.
Например, за сделки с предприятието на търговец като
форма за действителност законодателят е предвидил
писмена форма с нотариална заверка на подписите/ чл.15,
ал.1 ТЗ/; за застрахователните договори – писмена форма/
чл.184, ал.1 КЗ/, каквато е предвидена и за: търговски
сделки, с които се прехвърля собствеността върху зърно/
чл.28 от Закона за съхранение и търговия със зърно/;
търговска продажба на изплащане/ чл.335 ТЗ/; търговска
продажба с предварително плащане на цената/ чл.334 ТЗ/;
за менителничните ефекти – писмена форма с изисквания
по отношение на реквизитите на ценните книги – чл.455 ТЗ
– за менителницата и чл.535 ТЗ – за записа на заповед.
Установената в закон форма се отнася не само до
изявленията, относими към постигане на съгласие за
сключване на търговската сделка, но и за измененията или
допълненията към вече сключена сделка. Тези изявления
могат да бъдат направени и по телефакс, телекс или да са
записани технически по начин, който дава възможност за
възпроизвеждането им.
Специална правна уредба за сключване на
търговски договор по електронен път се съдържа в Закона
за електронната търговия и в Закона за електронния
документ и електронния подпис /ЗЕДЕП/. Когато
предложението се прави в електронна форма, съгласно
чл.4, изр.2 ЗЕДЕП предложител е титулярът, а не авторът
на електронното изявление, с изискване за достатъчна

944
идентификация на предложителя, като то произвежда
действие, ако лицето до което се отправя, е длъжно да
получава електронни изявления по силата на закон, или
което се е съгласило да получи изявлението в електронна
форма/чл.5 ЗЕДЕП/. Съгласно чл.8, ал.1 ЗЕДЕП
предложението се смята за получено, ако адресатът
потвърди получаването в разумен срок, като
потвърждаването не възпроизвежда предложението.
Дори и да не е предвидена специална форма, като
условие за действителност на определена търговска
сделка, би могло страните да предвидят по-тежка форма
за сключване, изменение или прекратяване на сделката, в
сравнение с предвидената в съответния закон форма.
Такава правна възможност законодателят е предвидил в
чл.293, ал.2 ТЗ.
Неспазването на изискуема от закон писмена форма,
като условие за действителност на търговска сделка, за
разлика от гражданското право, не води автоматично до
нищожност на сделката. При преценка за валидност на
търговска сделка важи правилото на чл.293, ал.3 ТЗ,
според което страната не може да се позовава на
нищожността, ако от поведението й може да се направи
извод, че тя не е оспорвала действителността на
изявлението. При неспазване на изискването за форма на
сделката, нищожността може да се преодолее именно чрез
посочената разпоредба. В този смисъл е налице
задължителна съдебна практика, по смисъла на т.2 от
Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на
ВКС – решение № 71 от 22.06.2009 г. по т.д. № 11/2009 г., І
т.о., решение № 50 от 25.04.2012 г. по т.д. № 95/2011 г., ІІ
т.о. и други. В посочените решения ВКС се е произнесъл по
въпросите, свързани с последиците от неспазване на
предвидената в чл.12 от Закона за регистрация и контрол
на земеделска и горска техника писмена форма с
нотариална заверка на подписите при сключване на
договор за прехвърляне право на собственост на
самоходна техника по този специален закон/ чл.12/,
съответно за последиците при неспазване на предвидената
в императивната разпоредба на чл.184, ал.1 КЗ писмена
форма на застрахователната полица. Въз основа на
конкретните данни по цитираните дела, свързани с
позициите на страните и липсата на доказателства, сочещи
на оспорване действителността на съответната търговска
продажба и на съответния застрахователен договор,
съдебните състави на Търговска колегия на ВКС са

945
направили изводи за валидността на съответните договори,
при съобразяване на изричната разпоредба на чл.293, ал. 3
ТЗ.
Според чл.298 ТЗ е възможно търговски договор да
се сключи при предварително установени от едната страна
общи условия, които на практика съдържат клаузите на
договора. Установените от търговеца, предлагащ стоки или
услуги, общи условия стават задължителни за другата
страна, само ако тя заяви писмено, че ги приема.
Алтернативно, ако насрещната страна е търговец, общите
условия стават задължителни за него в случай, че той ги е
знаел, или е бил длъжен да ги знае и не ги е оспорил
незабавно. В чл.298, ал.2 ТЗ законодателят е предвидил
допълнително изискване – за предаване на насрещната
страна по договора, на общите условия, когато за
действителността на договора има изискване за писмена
форма, тъй като в противен случай те няма да имат
действие за нея. Възможно е законодателно предвиждане и
на допълнителни изисквания относно договори при общи
условия – например в чл.59, ал.1 от Закона за кредитните
институции е предвидено задължение за банката да обяви
своите общи условия за влоговите и кредитни договори в
помещенията, до които имат достъп клиентите.
В практиката обикновено се поставят конкретни
въпроси, свързани както с действителността на търговски
договори, сключени при отнапред установени от една от
страните типизирани клаузи и приложението на
съответните общи условия, с оглед установените в закон
предпоставки за влизането им в сила, така и въпроси,
свързани с преценка дали не се касае за неравноправни,
респ. нищожни клаузи от приложими общи условия.
При исков процес относно вземане, основано на
клаузи от общи условия, търговецът, установил тези
типизирани клаузи, следва да проведе пълно главно
доказване за влизането в сила на общите условия,
съобразно конкретните, законодателно предвидени
предпоставки. При релевирани правоизключващи
възражения, включително и за нищожност на клаузи от
общите условия, ответникът следва да докаже това свое
възражение, с оглед правилата за разпределение тежестта
на доказване в процеса.
При произнасяне по правопораждащите такова
вземане факти, съдът е длъжен да вземе предвид
съответните специални норми. Например, в издадената по
силата на законова делегация Наредба за лицензиране на

946
дейностите в енергетиката е предвидено общите условия
на договорите за продажба на електрическа енергия да
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване. От
друга страна, в нормата на чл.98а, ал.4 от Закона за
енергетиката е въведено изискване за влизането в сила на
общите условия по този закон, а именно, че не е
необходимо изричното им писмено приемане от страна на
потребителите на електрическа енергия. В случая са
налице специални разпоредби както по отношение на
предпоставките и момента на влизане в сила на
съответните общи условия, така и отклонение от правилото
на чл.298, ал.1, т.1 ТЗ по отношение приемането на общите
условия от насрещната страна – в случая потребителите на
електрическа енергия.
В практиката на ВКС, Търговска колегия многократно
са разрешавани въпроси, свързани с влизане в сила,
съответно валидността и приложимостта на различни
общи условия, както по повод на индивидуални
потребителски спорове, така и във връзка с претендирани
или отричани материални права, основани на клаузи от
съответни общи условия. При произнасяне по такива
спорове се съобразяват не само предвидените в ТЗ общи
правила относно сключването на търговски сделки при
общи условия, но и специфичните правила за регулиране
на определени отношения между търговци – доставчици на
стоки или услуги и потребителите. В тази насока е
създадената задължителна за долустоящите на ВКС
съдилища, практика : решение № 30 от 12.07.2011 г. по т.д.
№ 284/2010 г., ІІ т. о., решение № 12 от 06.03.2012 г. по т.д.
№ 119/2011 г., І т.о. и други.
По отношение формиране съгласието на страните
по търговски договор законодателят е предвидил
възможности за определяне на отделни уговорки от трето
за договора лице, с възможност да се сезира и съда при
бездействие на третото лице или при ненадлежно
изпълнение на задължението за определяне на съответни
клаузи/ чл.299 ТЗ/, както и възможността за допълване на
договора от съда, при настъпване на определени
обстоятелства и при непостигане на съгласие между
страните/ чл.300 ТЗ/. И в двете хипотези трябва да бъдат
съобразени целта на договора и останалото му
съдържание, както и търговския обичай. Съгласно
разпоредбата на чл.300 ТЗ, всяка от страните по договора
разполага с потестативно право да поиска от съда
допълването на договора. Касае се за изрично предвиден в

947
закона конститутивен иск, който се предявява по съдебен
ред, като постановеното по този иск съдебно решение, след
влизането му в сила, ще замести непостигнатото между
страните по договора съгласие за допълване на договора
след настъпване на предвидените от страните по него
обстоятелства. При произнасяне по посочените искове е
необходимо ищецът да докаже, че е налице надлежно
постигнато, предварително съгласие между страните за
определяне на отделни, конкретни договорни клаузи от
трето лице, съответно за допълване на договора от съда.
В разпоредбата на чл.295 ТЗ е предвидена обща
уредба за случаите, когато валидността и действието на
търговска сделка са обусловени от предварително
разрешение или последващо сключването на сделката
одобрение от съответен, компетентен държавен орган. До
изпълнение на това намиращо се извън фактическия
състав на сделката условие за пораждане на нейните
последици, същата е във висяща недействителност.
Законодателят изрично е обвързал пораждането на
действие на търговската сделка от положителния акт на
държавен орган, съставляващ надлежно разрешение или
одобрение на сделката. Страните следва да са уговорили
чие е задължението за депозиране пред съответния
държавен орган на искане за даване на разрешение за
сключване на сделката или за последващото й одобрение,
като в тежест на тази страна са не само разноските,
свързани с искането, но и своевременно уведомяване на
насрещната страна за резултата от искането. Например, в
Закона за културното наследство е предвидено, че за
извършването на възмездна сделка с движима културна
ценност – национално богатство, задължително следва да
бъде уведомен министъра на културата/ чл.113, ал.2/, с
оглед правото на държавата да придобие такава ценност.
Касае се за предварително уведомяване, като за
валидността на посочената сделка следва да е изтекъл
предвидения в закона едноседмичен срок, считано от
уведомяването на министъра на културата, в който срок
държавата да не е упражнила правото си на първи купувач
на вещта, съставляваща национално богатство.
На трето място, изключително голямо значение при
търговските сделки има предвидената законова
презумпция на чл.301 ТЗ относно извършени действия без
представителна власт. Принципно, сделка може да се
сключи както чрез изрични волеизявления в устна, писмена
или квалифицирана писмена форма, така и чрез

948
конклудентни действия на страните. При сключването
страната може да действа лично или чрез пълномощник.
При липса на надлежно упълномощаване в гражданското
право сключената сделка е висящо недействителна, с
възможност за потвърждаването й от ненадлежно
представлявания. При отказ за потвърждаване, сделката не
поражда действие за представлявания, като след отказа
висящността се преустановява. Когато обаче ненадлежно
представляваният е търговец, законът не изисква изрично
потвърждаване, а то се счита за извършено чрез
бездействие – потвърждаването се презумира, ако
търговецът не се противопостави веднага след
узнаването/чл.301 ТЗ/. Тази разпоредба е приложима както
при извършване на правни действия, така и при
извършване на фактически действия, чрез които се
обективира съгласие.
За да се приложи законовата презумпция на чл.301
ТЗ е необходимо сключената сделка да се квалифицира
като търговска съобразно въведените в чл.286 ТЗ критерии,
както и да липсва противопоставяне от страна на
търговеца на извършените от негово име, без надлежно
учредена представителна власт, действия. Законодателят
е предвидил, че за да се преодолее извършеното от
ненадлежен пълномощник действие, е необходимо
противопоставянето да се извърши веднага след
узнаването му или от узнаването на факти за извършени
действия, от които може да се направи категоричен извод,
че те са предприети за реализиране на права или
изпълнение на задължения по дадена търговска сделка.
При различните търговски сделки узнаването за
извършено от името на търговеца действие от лице, без
надлежна представителна власт и липсата на
противопоставяне би могло да се свърже с : а/ надлежно
осчетоводяване на данъчна фактура, отразяваща и
реалното предаване на индивидуализирани в нея стоки,
включването й в дневник за покупко-продажбите по ДДС,
ползване на данъчен кредит и други действия на купувача
по договор за търговска продажба, които съставляват и
недвусмислено признание на задължението за плащане на
цената; б/ подписването на протокол - акт образец 19 за
приемане на извършена от изпълнителя работа по договор
за изработка, след като самият търговец – възложител е
бил уведомен за приемането и не се е противопоставил, а
върху протокола е положен неговия печат, независимо, че
подписът за „приел” е на трето лице, неразполагащо с

949
представителна власт; в/ фактическото ползване на имот
или вещ би могло да бъде обстоятелство, сочещо на липса
на противопоставяне на сключен наемен договор, ако
действията по ползването могат да се обвържат и с данни
за уговорена от името на търговеца наемна цена, тъй като
плащането на цена за осъществено ползване на вещта по
време на действие на договор за наем биха имали
правното значение на липса на противопоставяне от страна
на търговеца; г/ надлежното счетоводно отразяване на
получена сума по сметката на търговеца при превод на
сумата от лице, идентично със счетоводно отразения
платец и при отделно счетоводно отразяване на документ,
сочещ на основанието за получена сума в същия размер –
заем, разпореждането на получателя с постъпилата сума
материализира съгласието му за получаването й на
отразеното в счетоводството му основание и доказва
сключването на договор за заем. В посочения по горе
смисъл е и постановената по новия процесуален ред на
чл.290 ГПК практика на ВКС, Търговска колегия: решение
№ 42 от 19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г., ІІ т.о., решение
№ 96 от 26.11.2009 г. по т.д. № 380/2009 г., І т.о., решение
№ 166 от 26.10.2010 г. по т.д. № 991/2009 г., ІІ т.о., решение
№ 46 от 27.03.2009 г. по т.д.№ 454/2008 г., ІІ т.о., решение
№ 57 от 07.06.2011 г. по т.д. № 546/2010 г., І т.о., решение
№ 118 от 05.07.2011 г. по т.д. № 491/2010 г., ІІ т.о., решение
№ 62 от 09.07.2012 г. по т.д. № 733/2011 г., ІІ т.о. и др.
Моментът, към който ненадлежно представляваният
търговец следва да възрази, да се противопостави на
извършените от негово име действия по сключване,
изменение или изпълнение на търговска сделка, е свързан
с надлежното узнаване на съответното действие. За да се
изключи приложението на въведената от законодателя
презумпция по чл.301 ТЗ, е необходимо търговецът, на
когото се противопоставя тази презумпция, да установи при
условие на пълно главно доказване, че своевременно е
възразил срещу съответното действие – например срещу
материализирана в данъчна фактура доставка или срещу
приемането на изработеното по вид, количество и качество,
обективирано в приемателен протокол, или във фактура,
издадена въз основа на такъв протокол и други.
Много често в съдебната практика се поставя въпрос
- дали при установена в хода на исковия процес
неавтентичност на частен свидетелствуващ документ,
обективиращ действие, извършено от лице без
представителна власт от името на търговец, се изключва

950
приложението на презумпцията по чл.301 ТЗ. В тази
връзка е необходимо при разглеждане на търговскоправни
спорове да се прави разграничение между процесуалните
действия на страните, изразяващи се в оспорване на
формалната доказателствена сила на документа, от
фактическите и правни твърдения и доводи, свързани с
извършването и валидността на съответното действие от
името на търговеца, но без надлежна представителна
власт. Касае за до различни по вид и значение процесуални
действия на страните и е възможно, в зависимост от
доводите на оспорващата истинността на документа
страна, да става въпрос не за оспорване истинността на
документа по смисъла на чл.193 ГПК, а за твърдения, че
действията на подписалото документа лице не ангажират
имуществената сфера на търговеца. Дори и когато се касае
за същинско оспорване автентичността на документ,
обективиращ действия на ненадлежен пълномощник на
търговеца, това само по себе си не е основание за
отричане на валидността на сключената сделка или
правните последици на съответното фактическо действие,
нито пък е основание за изключване на презумпцията по
чл.301 ТЗ. В тази насока е и задължителната за
съдилищата практика на ВКС – решение № 42 от
19.04.2010 г. по т.д.№ 593/2009 г., ІІ т.о., решение № 109 от
07.09.2011 г. по т.д.№ 465/2010 г. и др.
По отношение на двустранните търговските сделки
законодателят е изключил възможността да се иска
унищожаването им поради крайна нужда и явно неизгодни
условия/ чл.297 ТЗ/. Касае се за императивна норма, с
която се дерогира приложението на чл.33 от ЗЗД по
отношение на посочения вид търговски сделки. В този
смисъл е и практиката на ВКС – решение № 572 от
14.10.2008 г. по т.д.№ 336/2008 г., І т.о., решение № 139 от
04.03.2008 г. по т.д. № 818/2007 г., ІІ т.о, решение № 629 от
16.12.2004 г. по гр.д.№ 2093/2003 г., ТК, решение № 1226 от
14.11.2008 г. по гр.д.№ 680/2008 г., ІV г.о. и др.

ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ЗАДЪЛЖЕНИЯ ПО ТЪРГОВСКИ

СДЕЛКИ
Особеностите при изпълнение на задължения,
произтичащи от търговски сделки, са вързани с полагане на
грижа на добрия търговец, срока за изпълнение и
солидарността при поемане на общо задължение/ чл. 302 –
305 ТЗ/. По отношение на останалите, неуредени със

951
специални правила въпроси, относими към изпълнението
по търговски сделки, се прилагат общите правила на ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.302 ТЗ длъжникът по
сделка, която за него е търговска, е длъжен да полага
грижата на добрия търговец. Както в посочената
разпоредба, така и при въведената с нормата на чл.289 ТЗ
забрана за упражняване на право въз основа на търговска
сделка, ако се извършва само с намерение да се увреди
другата страна, е залегнал принципа за приложимост на
моралните критерии спрямо поведението на търговците не
само при сключване, но и при изпълнение на търговски
сделки. За разлика от дължимата грижа на добрия
стопанин, като субект на гражданското право/ чл.63, ал.2
ЗЗД/, който дължи изпълнение с обичайната грижа, грижата
на добрия търговец е квалифицирана. Търговецът
притежава професионални познания и ги прилага не само
при възникване на облигационните правоотношения, но и
при изпълнение на породените от тях конкретни
задължения. Това изпълнение е пряко свързано с
упражняваната от търговеца търговска дейност и затова то
трябва да е реализирано професионално и добросъвестно
– например, произведените или доставени стоки следва да
отговарят в максимална степен на нормативно въведени,
или на предвидени от страните по търговската сделка
изисквания за качество. Именно с оглед професионалните
познания на търговеца при извършване на търговска
дейност по занятие, законодателят е разграничил грижата
на добрия търговец, от грижата на добрия стопанин, като в
търговското право дължимата от търговеца грижа е
значително по-интензивна от дължимата грижа при
изпълнение на гражданскоправни задължения. При
преценка доколко търговецът е положил дължимата грижа
следва да се вземат предвид конкретните дължими
престации, с прилагане на посочения по-горе критерий. В
такава насока е и практиката на ВКС, Търговска колегия –
решение № 6 от 02.02.2009 г. по т.д. № 337/2008 г., І т.о.,
решение № 167 от 16.02.2009 г. по т.д. № 409/2009 г., І т.о.,
решение № 229 от 14.08.2012 г. по т.д. № 897/2010 г., ІІ т.о.
Във връзка със срока за изпълнение на
произтичащите от търговски сделки задължения, с
разпоредбата на чл.303 ТЗ е въведено специфичното
правило, обвързващо изпълняемостта в рамките на
работното време на търговеца/ длъжник или кредитор/. В
останалата си част разпоредбата относно срока за

952
изпълнение, с оглед изискуемостта на съответно вземане,
не се отклонява от общите правила по ЗЗД.
По отношение на пасивната солидарност, в чл.304
ТЗ е въведено общото правило, че при поемане на общо
задължение по търговска сделка, лицата се считат за
солидарни длъжници, ако от сделката не следва нещо
друго. За разлика от гражданското право, при което
пасивната солидарност може да възникне или по силата на
закона или ако изрично е уговорена чрез правната сделка,
т.е. по волята на страните по сделката, в търговското право
пасивната солидарност е предвидена по-скоро като
правило при общо поети задължения по търговска сделка.
Това правило е залегнало и в редица други законови
разпоредби - при прехвърляне на предприятие е
предвидена солидарна отговорност на отчуждителя и
правоприемника до размера на получените права/ чл.15,
ал.3, изр.1 ТЗ/ и солидарна отговорност на членовете на
управителния орган на правоприемника пред кредиторите
за отделното управление на прехвърленото търговско
предприятие в предвидения в чл.16а, ал.1 ТЗ срок; при
отговорност на учредителите на дружество с ограничена
отговорност за причинени на дружеството вреди при
създаване на дружеството; при отговорност за
задължения, възникнали до датата на преобразуване на
търговски дружества, чрез разделяне и отделяне,
отговорността на участващите в преобразуването
дружества/ освен прекратените дружества/ е солидарна /
чл.263л, ал.1 ТЗ/; чл.513, ал.1 ТЗ предвижда солидарна
отговорност на издателя на менителница, акцептантът,
джирантите и авалистите спрямо приносителя на ефекта,
при съответна приложимост на тази разпоредба и спрямо
записа на заповед, при който обаче липсва акцепт, тъй като
издателят е главния длъжник по тази ценна книга.
В исков процес, имащ за предмет вземане срещу
няколко длъжници по търговска сделка и при направено
оспорване от страна на ответниците/длъжници/ на
твърдението на ищеца, че тяхната отговорност е
солидарна, тежестта на доказване пада върху ответниците.
С оглед общите принципи на гражданския процес в частта
относно разпределението на доказателствената тежест,
длъжниците следва да се установят, че задължението им е
разделно, тъй като така е уговорено при сключване на
търговската сделка, или то произтича от характера на
самата сделка.Правилото на чл.304 ТЗ е диспозитивно,
което позволява да бъде дерогирано с уговорка в противен

953
смисъл. Съпоставка между пасивната солидарност в
гражданското право и тази в търговското право е
направена и в постановеното от ВКС, Търговска колегия, ІІ
т.о. решение № 654 от 08.01.2008 г. по т.д. № 320/2007 год.
При изпълнението на търговска сделка, от която
произтича задължение за безкасово плащане, съгласно
разпоредбата на чл.305 ТЗ плащането се смята за
завършено със заверяване сметката на кредитора, т.е. от
момента на преминаването на сумата в патримониума на
кредитора. Това правило съответства на чл.75, ал.3 ЗЗД,
която разпоредба предвижда същия момент, в който
задължението за безкасово плащане се счита за
изпълнено.
В практиката на ВКС, Търговска колегия, въпросът за
завършване на плащането по смисъла на чл.305 ТЗ се е
поставял най-често при спорове, касаещи суброгационното
право на платилия застрахователно обезщетение
застраховател по застраховка „Каско на МПС” срещу
застрахователя по задължителната застраховка
„Гражданска отговорност” на делинквента, или срещу самия
делинквент/ чл.213 КЗ/, както и при регресната отговорност
на делинквента спрямо неговия застраховател по
„Гражданска отговорност”, при предвидените в чл.274 ТЗ
предпоставки. В тези случаи плащането на
застрахователното обезщетение е факт, релевантен за
възникване на самото регресно вземане и то подлежи на
доказване от застрахователното дружество – ищец, наред с
останалите предпоставки на регресната отговорност. В
постановената по реда на чл.290 ГПК практика е прието, че
неоспореното платежно/ преводно/ нареждане от
застрахователя, е достатъчно за доказване на плащането
по смисъла на чл.305 ТЗ, предвид и дадената в чл.3 от
Закона за паричните преводи, електронните платежни
инструменти и платежните системи легална дефиниция на
понятието „преводно нареждане” – прехвърляне на парични
средства в полза на получателя въз основа на преводно
нареждане, подадено от наредителя и прието от
изпълняващата институция. Макар и последният цитиран
закон да е отменен с приемането на Закона за платежните
услуги и платежните системи/ЗПУПС/, посоченото
разрешение в практиката на ВКС не е загубило сила,
предвид дадените легални определения на понятията
„платежна операция”, „платежно нареждане” в т.17 и т.19 от
Допълнителните разпоредби на ЗПУПС. По приложението
на чл.305 ТЗ са постановени: решение № 29 от 07.05.2009

954
г. по т.д.№ 535/2008 г., ІІ т.о., решение № 204 от 07.12.2010
г. по т.д. № 128/2010 г., ІІ т.о., решение № 12 от 25.07.2010
г. по т.д.№ 181/2009 г., ІІ т.о. , решение № 108 от 04.10.2012
г. по т.д.№ 441/2011 г., І т.о. и др. Разбира се, при
оспорване на преводното нареждане и въвеждане в
процеса на фактически и правни твърдения за
неосъществяване на безкасово плащане и непостъпване на
платеното в имуществото на кредитора, ищецът следва да
докаже/ най-често с помощта на икономическа експертиза/,
че плащането е завършено, тъй като по този начин се
доказва основната предпоставка за регресната искова
претенция.

НЕИЗПЪЛНЕНИЕ НА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА ПО ТЪРГОВСКИ

СДЕЛКИ
При неизпълнение на задължение, породено от
търговска сделка, се предполага, че длъжникът е виновен
за неизпълнението. Последиците от неизпълнението на
търговски договор следва да се преодолеят чрез
ангажиране на договорната отговорност на длъжника, като
последната е в зависимост от формата на неизпълнение –
пълно неизпълнение или неточно изпълнение – в
качествено, количествено или времево отношение. При
неизпълнение на задължение, произтичащо от валидна
търговска сделка, заедно с общите правила по ЗЗД,
относими към неизпълнението, в ТЗ са предвидени и
особени правила, касаещи: непреодолимата сила,
стопанската непоносимост, отметнината, както и
акцесорните вземания за неустойки и лихви.
Предвидената в чл.306 ТЗ непреодолима сила,
освобождава длъжника по търговска сделка от последиците
от неизпълнението, когато то е причинено от форсмажорни
обстоятелства, възникнали след сключването на сделката.
Съобразно даденото в ал.2 на чл.306 ТЗ легално
определение на непреодолимата сила, тя съставлява
непредвидено или непредотвратимо събитие от
извънреден характер, възникнало след сключването на
договора. Длъжникът може да се позовава на
непреодолима сила когато невъзможността за изпълнение
е възникнала именно в резултат на събития, попадащи в
обхвата по чл.306, ал.2 ТЗ, т.е. трябва да е налице
причинна връзка между събитието от извънреден характер,
което представлява непреодолима сила и невъзможността
за изпълнение от длъжника – например природно явление,
приемане на нормативен акт за налагане на мораториум и

955
др., и към момента на настъпване на такива извънредни
обстоятелства той все още не е в забава/ чл.306, ал.1 ТЗ/.
Непреодолимата сила е предвидена от
законодателя като основание за освобождаване на
превозвача от отговорност за липси и повреди в чл.373,
ал.1 ТЗ, както и в чл.68, ал.1 от Закона за автомобилните
превози /ЗАПр/, където е дадено и легално определение
на понятието непреодолима сила – обстоятелства, които
превозвачът не е могъл да избегне и последиците от които
не е могъл да преодолее. Непреодолимата сила е
въведена като основание за освобождаване на превозвача
от отговорност за непредоставяне на въздухоплавателно
средство по чл.102 от Закона за гражданското
въздухоплаване /ЗГВ/, както и при липси или повреди по
чл. 174, ал.1, т.1 от Кодекса за търговското корабоплаване
/КТК/
При настъпване на непреодолима сила,
законодателят е вменил в задължение на длъжника
изпращането на писмено уведомление до кредитора, със
съдържанието, очертано в чл.306, ал.3 ТЗ – посочване в
какво се състои непреодолимата сила и възможните
последици за изпълнението на договора. При
неуведомяване, би могла да се ангажира отговорността на
длъжника за настъпили от това вреди. По времетраенето
на непреодолимата сила, законодателят е предвидил
спиране изпълнението на породените от търговския
договор насрещни задължения, а при продължителност на
непреодолимата сила, би могло не само кредиторът, при
отпадане на интереса от изпълнението, но и длъжникът да
прекратят договорната връзка/чл.306, ал.4 и 5 ТЗ/.
При спор, в тежест на длъжника е да докаже
наличието на елементите на непреодолимата сила при
съответната степен на развитие на обществото.
В разпоредбата на чл.307 ТЗ е предвидена
стопанската непоносимост, като способ за изменение или
преустановяване действието на двустранни търговски
договори. Предпоставка за възникването на потестативното
право за изменение или прекратяване на договора е
настъпването на такива обстоятелства по време на
действие на договора, които страните не са могли и не са
били длъжни да предвидят, но които обуславят
невъзможността да се запази договора, или да съществува
в същия вид, тъй като това ще противоречи на
справедливостта и добросъвестността. С възможността да
се иска изменение или прекратяване на договора по реда

956
на чл.307 ТЗ, се отстъпва от принципа за ненарушимостта
на договорите/ чл.20а ЗЗД/ и то тогава, когато е настъпила
прекомерна несъразмерност между насрещните престации.
За да може една от страните по двустранен договор
да упражни успешно по съдебен ред преобразуващото
право за изменение или прекратяване на сключен
двустранен договор е необходимо да докаже елементите от
фактическия състав на стопанската непоносимост :
съществена промяна на една от престациите, настъпила в
резултат на обективно променени, непредвидими
фактически условия след сключването на договора, които
са довели до прекомерна несъразмерност на престациите,
както и, че запазването на договора противоречи на
справедливостта и добросъвестността. Стопанската
непоносимост се противопоставя на страната, която се
облагодетелства несправедливо от промяната в
стопанските условия, настъпили след сключването на
договора.
Непредвидимите обстоятелства могат да се
изразяват в стопански промени или събития, които засягат
условията, при които е бил сключен действителен договор
и при съобразяването на които страните са определили
взаимните си задължения, а в резултат на съществено
променените обстоятелства се оказва, че едната страна
дължи изпълнение при нови условия, в резултат на което
ще понесе значителна вреда. Изпълнението при тези нови
условия трябва да е стопански непоносимо именно поради
значително разминаване в стойностите на насрещните
престации, за да може успешно да се проведе
конститутивният иск по чл.307 ТЗ. За разлика от
непреодолимата сила, която се свързва с невъзможност на
изпълнението, при стопанската непоносимост то е
възможно, но е непоносимо за страната, която не е
изпълнила, поради настъпилата нееквивалентност на
престациите по двустранния договор Страната, която се
позовава на стопанска непоносимост и в тежест на която е
да докаже посочените по-горе елементи от фактическия
състав по чл.307 ТЗ, следва да не е изпълнила своето
задължение /изцяло или частично/ и неблагоприятните
обстоятелства да са настъпили преди забавата, за да може
надлежно да се упражни преобразуващото право за
изменение или прекратяване на договорната връзка.
В практиката на ВКС, Търговска колегия са
поставяни редица въпроси, свързани с предявена
стопанска непоносимост по отношение на различни

957
договори. В решения № 1199 от 19.09.2000 г. по гр.д. №
517/2000 г., V г.о. и в решение по гр.д.№ 2075/2003 г., ІІ т.о.
е прието, че преобразуващото право по чл.307 ТЗ би могло
да се упражни само по отношение на облигационни
правоотношения, възникнали след приемането на част ІІІ от
ТЗ, но не и по отношение на възникнали до този момент и
неизпълнени облигационни задължения, предвид липсата
на преходна разпоредба в ТЗ, придаваща обратно действие
на нормата на чл.307 ТЗ. ВКС, състави на ІІ т.о. са се
произнесли по предпоставките за надлежно упражняване
на конститутивния иск в решения № 49 от 11.02.2004 г. по
т.д. № 544/2003 г. и по т.д.№ 147/2005 г., а в
задължителната практика на ВКС е налице произнасяне
единствено по въпроса за неприложимостта на чл.307 ТЗ
по отношение на приватизационните договори, които нямат
правна характеристика на търговски сделки/ решение № 60
от 01.07.2009 г. по т.д.№ 564/2008 г., І т.о./.
В разпоредбата на чл.308 ТЗ е уреден институтът
на отметнината. Съглашението между страните по
търговска сделка за отметнина има акцесорен и
обезпечителен характер, пораждащо право за длъжника до
започване на изпълнението да се откаже от договора. Този
отказ /отмятане/ от договора се реализира по
извънсъдебен ред и има за последица преустановяване на
договорната връзка и изгубване на дадената при сключване
на договора отметнина, или пораждане на задължение за
заплащането й в случаите, при които към момента на
сключване на договора само е обещано даването на
парична сума. В чл.308, ал.2 ТЗ е предвидено връщане на
отметнината при изпълнение на договора или
прекратяването му по взаимно съгласие между страните,
или прихващане на отметнината при изпълнение на
договора.
Въпросите, свързани с прилагане на правилата за
отметнината по предварителен договор за покупко-
продажба на автомобил, са били предмет на разглеждане
по т.д.№ 931/2010 г., ІІ т.о., ВКС. В постановеното по реда
на чл.290 ГПК решение № 98 от 08.06.2011 г. е прието, че
уговорката за отметнина между търговци не може да се
приложи, предвид изпълнението на допълнителни клаузи,
свързани с предаване на купувача на фактическата власт
върху вещта и заплащане на част от уговорената цена,
съставляващи неразделна част от предварителния
договор. Именно с оглед на конкретните данни по това
дело и прилагане на правилата за тълкуване по чл.20 ЗЗД,

958
решаващият състав е направил извод, че купувачът не
може да се откаже от обвързаността си по предварителния
договор за придобиване на вещта и заплащане на
договорената цена.
В практиката си ВКС е имал многократно поводи да
се произнася и по съглашение за задатък по търговски
сделки, имащо също акцесорен характер и служещ за
обезпечаване изпълнението на поети задължения, както и
по признатото от закона право на изправната страна да се
откаже от договора и да задържи задатъка, или да иска в
двоен размер даденият от самата нея задатък, ако другата
страна не изпълни задължението си. Относно функцията,
която ще изпълнява задатъка, както и неговия размер,
различни съдебни състави на ВКС са приели еднозначно,
че това зависи от волята на страните, предвид
диспозитивния характер на чл.93 от ЗЗД. В практиката на
ВКС е направено и ясно разграничение между задатъка и
отметнината. В посочения смисъл са: решение № 64 от
10.09.2012 г. по т.д.№ 193/2011 г., ІІ т.о, решение № 474 от
13.07.2010 г. по гр.д.№ 457/2009 г., ІV г.о., решение № 206
от 07.12.2010 г. по т.д.№ 623/ 2009 г., І т.о., решение № 71
от 09.07.2010 г. по т.д. № 726/2009 г. и други. Основното
различие между тях се изразява в това, че задатъка винаги
се дава при сключване на договора, а отметнината като
имуществена ценност може да се обещае да се даде и в
последващ момент. Докато задатъка се дава като
доказателство, че договорът е сключен и следва да се
изпълни, то отметнината се дава с оглед възможността за
отказ от договора с едностранно волеизявление, при което
за кредитора за разлика от хипотезата на даден задатък,
остава възможността само да я задържи, без да иска
изпълнение на договора.
Специфично проявление на задатъка се съдържа в
разпоредбата на чл.334 ТЗ – продажба с предварително
плащане на цената. Законодателят е предвидил, че
предварително платената цена от купувача се превръща в
задатък по чл.93, ал.2 ЗЗД при неизпълнение на
насрещното задължение на продавача за предаване на
стоката в уговорения или определен по правилото на
чл.319 ТЗ срок. Неизпълнението на основното задължение
на продавача поражда в полза на изправния купувач право
да се откаже от сделката и наред с това да претендира
връщане на предварително платената цена на стоката в
двоен размер като задатък, на основание чл.334, изр.3 ТЗ,
вр. с чл.93, ал.2 ЗЗД, дори и това да не е уговорено. В

959
решение № 206 от 07.12.2010 г. по т.д.№ 623/2009 г.,
постановено по реда на чл.290 ГПК, ВКС, Търговска
колегия, състав на ІІ т.о. се е произнесъл по
предпоставките, при които купувачът по договор за
търговска продажба с предварително плащане на цената
може да иска връщане на авансово платената цена като
задатък, а те са: спазване на писмената форма по чл.334,
изр.1 ТЗ на уговорката за предварително плащане на
цената; цената да е платена от купувача в съответствие с
уговорката; да не е изпълнено задължението на продавача
за предаване на стоката, по причина за която отговаря
продавача; купувачът да се е отказал от договора и
страните да не са дерогирали изрично значението на
авансово платената цена на задатък в случай на договорно
неизпълнение.
При неизпълнение на договорни задължения, би
могло изправната страна да претендира и неустойка, в
случай, че такава е уговорена за съответната форма на
неизпълнение на главното задължение. Възможно е
неустойката да е за пълно неизпълнение на договорно
задължение/ компенсаторна неустойка/; за лошо
изпълнение/ в количествено или в качествено отношение/
или за забавено изпълнение/ мораторна неустойка/.
Легалното определение на неустойката е дадено в чл.92,
ал.1 ЗЗД, която разпоредба е приложима и към търговските
сделки. Като клауза, уговорена в съответния договор,
неустойката е проявление на принципа на автономия на
волята в частното право/ чл.9 ЗЗД/, с която се обезпечава
изпълнението. С неустойката страните предварително
уговарят размера на обезщетението, което ще следва да
заплати неизправната страна в случай, че не изпълни
своите задължения, без да е необходимо да се доказва
размера на вредите от неизпълнението. Касае се
акцесорно задължение, чието възникване е обусловено от
изискуемостта на главното задължение. С оглед
акцесорния характер на неустойката, неустоечната клауза
би била действителна само при действителност на
главното задължение, чието изпълнение е обезпечено.
Размерът на неустойката може да бъде определен по
различни начини - като глобална сума, или да е
определяем - като процент, или като част от главното
задължение.
Разпоредбата на чл.92 ал.1 ЗЗД, в която се
определят функциите на неустойката като обезпечаваща
изпълнението на задължението и обезщетяваща вредите

960
от неизпълнението, е диспозитивна. Доколкото не е налице
друга уговорка между страните по съответния договор,
обезщетителната функция на неустойката се проявява чрез
освобождаване на изправната страна от задължението да
доказва вредите от неизпълнението. Чрез неустоечната
клауза не се ограничава обаче размерът на обезвредата за
кредитора, с оглед предвидената в чл.92, ал.1, изр.2 ЗЗД
възможност да се търси обезщетение и за по-големи вреди
от неизпълнението, надхвърлящи размера на уговорената
неустойка. Тези действителни вреди подлежат на
доказване от претендиращия ги кредитор, но само за
размера, надхвърлящ неустойката.
Освен визираните обезпечителна и обезщетителна
функции, по волята на страните неустойката може да
изпълнява и наказателна функция, особено когато се касае
за сделки между търговци. Такава функция неустойката
има в случаите, при които уговореният размер надхвърля
вредите от неизпълнението. В условията на пазарна
икономика санкционният характер на неустойката
стимулира нормалното развитие на търговските отношения.
Предвидената в чл.92, ал.2 ЗЗД възможност за
намаляване размера на неустойката обхваща хипотезите,
при които неустойката е прекомерно голяма в сравнение с
претърпените вреди, или когато задължението е изпълнено
неправилно или отчасти. За да се упражни успешно
правото да се иска намаляване на неустойката е
необходимо да се докажат следните предпоставки: да е
налице виновно неизпълнение на задължение, за което е
уговорена неустоечната клауза- тук е необходимо да се
изследва дали не е налице съпричиняване на вредите; да е
налице прекомерност на неустойката спрямо претърпените
вреди, а в случаите, когато неустойката е уговорена за
цялостно неизпълнение, следва да се установи, че
неизпълнението е само частично или, че се касае за
неправилно изпълнено задължение. Това право не би
могло обаче да се реализира, когато се касае за невалидна
неустоечна клауза, или в последващ плащането на
неустойката момент, или след сключване на съдебна
спогодба по отношение на неустойката.
Правилото за намаляване на неустойката по реда на
чл.92, ал.2 ЗЗД е приложимо при едностранните търговски
сделки, а при двустранните търговски сделки – само в
частта, когато задължението е изпълнено неправилно или
отчасти. Съгласно разпоредбата на чл.309 ТЗ не може да
се намалява поради прекомерност неустойката, дължима

961
по търговска сделка, сключена между търговци.
Правилото на чл.309 ТЗ има специален характер,
доколкото се прилага единствено и само при търговски
сделки между търговци/ двустранни търговски сделки/ и то
дерогира правилото на чл.92, ал.2 ЗЗД. В този смисъл са и
постановките в т.2 от Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
В цитираното Тълкувателно решение е налице
произнасяне и по въпросите, свързани с критериите за
прекомерност на неустойката, както и по условията и
предпоставките, при наличието на които уговорената в
търговските договори неустойка ще е нищожна поради
накърняване на добрите нрави. За спазването на добрите
нрави, като морални норми, съществуващи като общи
принципи или произтичащи от тях, съдът е длъжен да
следи служебно при предявен иск за присъждане на
неустойка. Според постановките в т.3 от ТР № 1/2010 г. на
ОСТК на ВКС, условията и предпоставките за нищожност
на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции,
както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Преценката за нищожност на
неустоечна клауза поради накърняване на добрите нрави
винаги е конкретна, като тя се прави към момента на
сключване на договора. При извършване на тази преценка
се вземат предвид конкретните обстоятелства по
отделните дела, като могат да бъдат използвани примерно
изброените в Тълкувателното решение критерии:
естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с
неустойката; дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи – поръчителство, залог,
ипотека и др.; вид на уговорената неустойка
/компенсаторна или мораторна/ ; вида на неизпълнение на
задължението – дали то е съществено или не е изпълнена
незначителна негова част; съотношението между размера
на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди. Прието е също така, че неустойката
следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за
която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, но
прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна
поради накърняване на добрите нрави.
В посоченото Тълкувателно решение изрично е
отговорено и на въпроса, че неустойка, уговорена без краен
предел или без фиксиран срок, до който тя може да се

962
начислява, не е нищожна. Този извод е обоснован с
момента, към който се извършва преценката за валидност
на неустоечната клауза – към момента на сключване на
договора, за разлика от прекомерността, която се
преценява към момента на неизпълнение на договорни
задължения чрез съпоставяне с вече настъпилите от
неизпълнението вреди.
В практиката на ВКС, Търговска колегия,
последователно са съобразявани и прилагани
задължителните за съдилищата указания по приложението
на материалния закон, дадени в ТР № 1/2010 г. на ОСТК на
ВКС. Така, например в решение № 123 от 17.11.2010 г. по
т.д. № 698/2009 г., ІІ т.о. , постановено по претендирани
вземания по договор за посредничество при продажба на
недвижим имот, е прието за основателно въведеното от
ответника правопогасяващо възражение за нищожност на
предвидена неустоечна клауза, поради противоречието й с
добрите нрави, обосновано с породеното от
компенсаторния й характер двойно изпълнение на едно и
също задължение, водещо до неоснователно обогатяване
на кредитора. Съдебният състав на ІІ т.о. е приел, че
неустоечна клауза, предвиждаща наред със задължението
за заплащане на възнаграждение на посредника в
определен процент от пазарната цена на имота, вкл. и при
осъществена продажба на имота без участието на
посредника, и заплащане на двойно по-голяма от
възнаграждението компенсаторна неустойка при
извършена от възложителя, но без посредника, сделка, е
налице нищожност по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД. Този
извод е основан не само с безспорното несъответствие
между размера на неустойката и очакваните при сключване
на договора вреди за кредитора, произтичащи от
неизпълнение на конкретно договорно задължение, но и с
излизането извън присъщите на неустойката
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Прието е, че уговорената неустойка цели единствено
повторно възнаграждаване на кредитора – посредник за
осигурения от него купувач, което води до неоснователното
му обогатяване и е в противоречие с добрите нрави.
Конкретни хипотези на нищожност на неустоечни
клаузи са предмет на разглеждане и в решения № 208 от
29.12.2010 г. по т.д. № 585/2009 г., ІІ т.о. и решение № 247
от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г., ІІ т.о. В първото
цитирано решение съдебният състав е приел, че
претендираната от възложителя, по договор за строително-

963
монтажни работи мораторна неустойка няма за цел да
стимулира реалното изпълнение на поети договорни
задължения. Изводът, че неустойката излиза извън
присъщата й обезпечителна функция, е направен след
конкретна съпоставка между размера на мораторната
неустойка, дори и при съвсем незначително /с няколко дни/
забавяне изпълнението на задължението за изграждане на
обекта, с предвидената в договора неустойка при пълно
неизпълнение. Във второто посочено решение е обоснован
извод за нищожност на клауза за неустойка при
недостатъци в изпълнението на възложени строителни
работи, определена в двоен размер на разноските,
необходими за отстраняване на недостатъците. Прието е,
че с оглед съотношението на неустойката спрямо
евентуалната вреда, несъмнено се дерогира
обезщетителната функция на неустойката, както и
придадената й от договарящите страни санкционна
функция, както и, че уговореният начин на формиране на
неустойката предпоставя отнапред недопустимо
обогатяване на възложителя, за сметка на изпълнителя и
същевременно засяга признатия от закона интерес на
възложителя да получи възнаграждение за извършените и
приети строителни работи.
Друга особеност в търговското право е дължимостта
на възнаградителна лихва съгласно чл.294, ал.1 ТЗ за
ползването на пари или на вещи. Тя се дължи от момента
на възникване на паричното задължение, а не от забавата,
за която се дължи мораторна лихва. Касае се за законна
лихва, дължаща се по сделки, сключени между търговци/
двустранни търговски сделки/, независимо дали се касае за
обективна, субективна или презумптивна търговска сделка.
Нормата в чл.294, ал.1 ТЗ е диспозитивна, като при
сключване на сделка търговците могат да изключат
приложението й, без да е поставено законодателно
изискване за спазване на определена форма за
действителност на такава договорна клауза. Видно от
текста на чл.294 ТЗ, законодателят не е определил
размера на законната възнаградителна лихва. С оглед
характера на тази лихва и предвид субсидиарното
приложение на гражданския закон/чл.288 ТЗ/ би следвало
да се приеме, че лихвата по чл.294, ал.1 ТЗ следва да е
съизмерима със законната мораторна лихва, съобразно
ПМС № 72 от 1994 г., с оглед разпоредбата на чл.86, ал.2
ЗЗД.

964
 С оглед характера на лихвата по чл.294, ал.1 ТЗ, а
именно възнаграждение за ползването на пари или на
заместими вещи, следва да се приеме, че тя се дължи от
момента на изискуемостта на лихвоносното вземане, а не
след забавата. В този смисъл е и постановеното по реда на
чл.290 ГПК решение № 182 от 17.11.2010 г. по т.д. №
76/2010 г., ІІ т.о., в което освен за началния момент на
дължимост на лихвата по чл.294, ал.1 ТЗ, съдебният състав
се е произнесъл и по приложимостта на кратката
тригодишна погасителна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД, с
оглед направено от ответника възражение за погасяване по
давност не само на претендираната по чл.327, ал.1 ТЗ
главница, но и по отношение на лихвата.
При забава на длъжника по отношение на законната
възнаградителна лихва се дължи мораторна лихва и то
без да има изрична договорна клауза, в какъвто смисъл е и
практиката на ВКС – решение № 1001 от 05.07.1999 г. по
гр.д. № 357/1999 г., V г.о.
В разпоредбата на чл.294, ал.2 ТЗ, с оглед
засилената договорна автономия в търговското право, е
предвидена възможност при търговски сделки между
търговци да се уговаря олихвяване на изтекли
лихви/анатоцизъм/. По дължимостта на сложна лихва и
валидността на уговорката между търговци в този смисъл,
е налице практика на ВКС – така, например решение № 139
от 04.03.2008 г. по т.д. № 818/2007 г., ІІ т.о., решение № 193
от 01.04.2008 г. по т.д. № 849/ 2007 г., ІІ т.о. и други.

ИЗПЪЛНЕНИЕ И НЕИЗПЪЛНЕНИЕ ПО НЯКОИ ВИДОВЕ

ТЪРГОВСКИ СДЕЛКИ

ТЪРГОВСКА ПРОДАЖБА.
Договорът за търговска продажба е уреден в Глава
22 на Търговския закон. Както и обикновената продажба по
ЗЗД, търговската продажба е двустранен, консенсуален,
възмезден договор, с облигаторно-вещно
действие.Облигаторното действие на договора се изразява
в създадената между страните облигационна обвързаност,
от която те могат да се освободят чрез изпълнение на
дължимата по договора престация, а вещното действие – в
това , че с договора за търговска продажба се прехвърля
собствеността на вещ. Този прехвърлителен ефект
настъпва по силата на постигнатото съгласие, без да е
необходимо предаване на вещта или заплащане на цената,

965
освен в хипотезата на продажба на родово определени
вещи, при което трябва предварително да се извърши
индивидуализация на прехвърляната вещ. Законодателят
е обвързал търговския характер на продажбата от
признаците, по които една сделка се квалифицира като
търговска/ чл.318, ал.1, вр. с чл.286 ТЗ/. От това следва, че
търговската продажба може да е обективна, субективна или
презумптивна. От правилото, че за да се квалифицира една
сделка като търговска, е достатъчно една от страните да е
търговец, чл.318, ал.2 ТЗ въвежда изключение - по
отношение на продажбите с предмет вещи за лично
потребление, когато купувач е физическо лице.
Особености на търговската продажба са предвидени
както по отношение на цената и срока за предаване на
стоките, така и по отношение на допълнителните
задължения на страните по договора и техните специфични
права.
Предвид разпоредбата на чл.326, ал.2 ТЗ търговска
продажба, при която не е определена, или определяема
цената на стоките, предмет на сделката, нито е уговорено
как ще бъде определена цената, не е недействителна,
както би било в гражданскоправните отношения – поради
липса на постигнато съгласие по един от съществените
елементи на продажбата. В търговското право в тези
случаи се приема, че страните са се съгласили с цената,
която обикновено се плаща по време на сключване на
продажбата за същия вид стоки и при подобни
обстоятелства. Това е така, защото предмет на търговската
продажба са стоки, представляващи вещи предназначени
за пазара. В разпоредбата на чл.326, ал.2 ТЗ е въведена
законова презумпция, която замества липсата на уговорена
цена на стоките при търговска продажба. В този смисъл е
решение № 59 от 10.04.2010 г. по т.д. № 511/2009 г., ІІ т.о. и
решение № 36 от 30.03.2011 г. по гр.д.№ 384/2009 г., ІV г.о.,
в които е прието и, че правилата относно цената по договор
за търговска продажба, намират приложение и по
отношение не само на договорите, съдържащи елементи на
изработка и продажба, но и по отношение на договора за
изработка.
По отношение на срока за изпълнение на задължението
на продавача за предаване на стоката, предмет на
търговската продажба, е възможно да има изрична
уговорка между страните, но при липса на такава купувачът
може да иска предаването на стоката в разумен срок/
чл.319 ТЗ/. Определянето на разумния срок за изпълнение

966
на основното задължение на продавача във всички случаи
ще е в зависимост от конкретни обстоятелства – дали се
касае за продажба на налични стоки, или на стоки, които ще
бъдат произведени след сключване на договора за
търговска продажба, какво е количеството на договорените
стоки и др. Готовността на продавача за предаване на
стоките в неговия склад и изискването за уведомяване на
купувача за това, също може да е предмет на изрични
договорни клаузи. При липса на такива уговорки,
законодателят предвижда сроковете, в които купувачът
следва да бъде уведомен за готовността на продавача да
предаде стоките – тридневен срок преди предаването или
поне петдневен срок преди този ден, когато страните по
сделката са в различни населени места/ чл.320 ТЗ/.
По отношение задълженията на продавача, в Търговския
закон за предвидени някои допълнителни задължения –
задължение за издаване на фактура/ по искане на
купувача/, както и на други документи/ чл.321 ТЗ/, в
зависимост от предмета на търговската продажба и по
съгласие на страните – например, сертификат за качество,
гаранционна карта и др. и задължение за осигуряване на
сервиз, според търговската практика/чл.322ТЗ/.
Фактурата /данъчна или обикновена/ имат
изключително важно значение и за доказването на самата
сделка, с оглед възпроизвеждането на съдържанието на
сделката, а в някои случаи и изпълнението на сделката –
получаването на стоката, както и плащането. По отношение
на сделката фактурата съставлява вторично
доказателство, тъй като сключването й може да бъде
доказано и с първични доказателства - диспозитивни
документи, материализиращи насрещните волеизявления
на страните. Тези волеизявления могат да бъдат
материализирани в различни документи или в един
документ/договор/, като това е без значение за валидността
на облигационното правоотношение. Следва да се
отбележи обаче, че неизпълнението на вмененото на
продавача задължение за издаване на фактура, не
рефлектира върху валидността на самото продажбено
отношение, нито върху изискуемостта на насрещното
задължение на купувача за заплащане на цената на
получените стоки. Този извод следва и от предвиденото в
чл.327, ал.1 ТЗ време на плащане – при предаване на
стоката, или на документите, които дават право на купувача
да получи стоката.

967
 Когато е налице забава на купувача за получаване
на стоките, в чл.328, ал.1 ТЗ законодателят е предвидил
няколко възможности за продавача: да предаде стоката за
пазене; да продаде стоката по пазарни цени или на
публичен търг след предварително уведомяване на
купувача и известяването на последния за времето и
мястото на продажбата или на търга, а когато се касае за
бързо развалящи се стоки, за продажбата им не се дължи
предизвестие. Тези възможности за продавача се свързват
с хипотезата, когато стоката трябва да се предаде на
купувача в седалището на продавача и купувачът е
изпаднал в забава, като не я е вдигнал от мястото, където
тя се намира. Чрез посочените възможности продавачът се
освобождава от задължението да се грижи за неполучената
стока, като освобождава складовата си площ от заеманото
от нея място.
Специфичните задължения на купувача по
търговска продажба са регламентирани в чл.324 ТЗ –
задължение за преглед на стоката и в чл. 325 ТЗ –
задължение на пазенето й.
С оглед вида и количеството на продадените и
предадени стоки, купувачът следва да ги прегледа и в
случай на констатирано несъответствие със съответните
законови или договорни изисквания, да уведоми незабавно
продавача. Купувачът дължи уведомяване, тъй като в
противен случай биха били преклудирани правата му по
чл.195 ЗЗД при недостатъци на стоките. Уведомлението по
чл.324 ТЗ се дължи както при явни недостатъци, с оглед
необходимото време за преглеждане на предадените от
продавача стоки, така и при скритите недостатъци –
незабавно след откриването им. В посочения смисъл е
задължителната за съдилищата практика на ВКС –
решение № 10 от 07.03.2011 г. по т.д. № 475/2010 г., І т.о. и
решение № 210 от 03.04.2012 г. по т. д. № 1051/2010 г., ІІ
т.о. Във второто цитирано решение, състав на ВКС,
Търговска колегия, наред с останалите въпроси,
специфични за продажбата на посевен и посадъчен
материал, се е произнесъл и по въпроса, че възражението
на купувача за недължимост на цената на продадената по
фактури стока предвид липсата на сертификат,
придружаващ стоките, съгласно изискванията на чл.32, ал.1
от Закона за посевния и посадъчен материал, следва да се
направи в срока по чл.324 ТЗ.
В случаите, когато се касае за изпратена от друго
място стока, която не отговаря на съответните изисквания,

968
то купувачът има право да откаже да я приеме, като
уведоми продавача. Отказът за приемане на стоката в
хипотезата на чл.325, ал.1 ТЗ има значението и
последиците на извънсъдебно разваляне на договора за
търговска продажба. След уведомлението и до получаване
на нареждане от продавача, купувачът дължи грижата на
добрия търговец при пазенето на стоката. При забава на
продавача, купувачът разполага с възможността да
предаде стоката на трето лице за пазене, а когато се касае
за подлежаща на бърза развала стока, или стока, чието
пазене е свързано със значителни неудобства и разноски,
купувачът има право да я продаде за сметка на
продавача/325, ал.1 и ал.2 ТЗ/. В последните три хипотези
отговорността на купувача за евентуални вреди би могла
да се ангажира само при проявен умисъл или груба
небрежност/чл.325, ал.3 ТЗ/. Разпоредбата на чл.325, ал.1
ТЗ няма да е налице обаче в случаите, когато купувачът е
осчетоводил изпратената от продавача фактура за стоката,
тъй като осчетоводяването означава непосредствено
приемането на изпълнението по продажбеното
правоотношение, а не приемане за пазене, след отказ за
приемане на стоката. В този смисъл е решение № 1006 от
25.04.2005 г. по т.д. № 133/2004 г., ІІ т.о. на ВКС.
Чл.323 ТЗ предвижда обезщетение при разваляне на
договора за търговска продажба, дължимо от страната,
която не го е изпълнила поради причина за която отговаря
– чл.87 и чл.88 ЗЗД. Ако това е продавачът и купувачът е
купил в подходящ срок след развалянето заместваща стока
на по-висока цена от тази по разваления договор, първият
дължи на втория като обезщетение разликата в цените, а
когато неизправна страна е купувачът, ако продавачът е
продал стоката на по-ниска цена от тази по разваления
договор, обезщетението в разликата на цените се дължи от
първия. Извън тази щета, изразяваща се в посочената
разлика се дължи и обезщетение за други вреди от
неизпълнението, ако такива са настъпили в резултат на
същото.
При предявени искове за изпълнение на основното
задължение на купувача по търговска сделка, в тежест на
продавача е да докаже предаването на стоката във
фактическата власт на приобретателя, или предаването на
документите, даващи право на купувача да получи стоката
/чл.327, ал.1 ТЗ/, а купувачът следва да установи при
условие на пълно главно доказване изпълнението на
основното си задължение – плащането на цената. Втората

969
хипотеза на чл.327, ал.1 ТЗ ще е налице при продажба на
стока чрез прехвърляне на ценна книга/ чл.336 ТЗ/,
материализираща право на собственост върху стока и
право за получаването на стоката срещу предявяването на
ценната книга/ напр. коносамент, товарителен запис и др./.
Относно разпределението на доказателствената тежест в
процеса по предявен иск с правно основание чл.327, ал.1
ТЗ е решение № 111 от 16.03.2005 г. по т.д. № 495/2004 г., І
т.о. на ВКС, в което е прието, че купувачът не следва да
доказва твърдян от него отрицателен факт – неполучаване
на стоката, а продавачът е този, който трябва да установи,
че е изпълнил задължението си за предаване на стоката
във фактическата власт на приобретателя. Това становище
е възприето и в създадената по реда на новия ГПК
практика на ВКС, Търговска колегия, цитирана по-долу във
връзка с доказателственото значение на фактурата.
В практиката на ВКС, Търговска колегия при
разглеждането на такива спорове най-често се поставят
въпросите, свързани с доказателственото значение на
фактурата за сключването на договора за търговска
продажба на стоки, респективно, на фактурата – за
доказване съществуването на задължението на купувача и
като основание за плащане на уговорената в договора цена
на стоките. С постановена по реда на чл.290 ГПК практика
на ВКС е уеднаквена съществуващата противоречива
практика на съдилищата по въпроса - доколко подписаната
от представители на двете страни по сделката фактура,
отразена в търговските книги и осчетоводена от
получателя, чрез заверка на съответния счетоводен
регистър и приспаднат данъчен кредит, доказва
съществуването на задължението на получателя на
стоките. В поредица решения на ВКС – решение № 96 от
26.11.2009 г. по т.д. № 380/ 2009 г., І т.о., решение № 46 от
27.03.2009 г. по т.д. № 454/2008 г., ІІ т.о., решение № 42 от
19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г., ІІ т.о., решение № 166
от 26.10.2010 г. по т.д. № 991/2009 г., ІІ т.о., решение № 23
от 07.02.2011 г. по т.д. № 588/2010 г., ІІ т.о., решение № 30
от 08.04.2011 г. по т.д. № 416/2010 г., І т.о. и др. е прието,
че фактурата е годно доказателство за установяване на
договор за търговска продажба на движими вещи, когато
съдържа необходимите елементи от съдържанието на
сделката, както и, че само по себе си отразяването на
фактурата в счетоводството на получателя на стоката,
включването й в дневника за покупко-продажби по ДДС и
ползването на данъчен кредит по същата, представлява

970
недвусмислено признание на задължението и доказва
неговото съществуване. Дори и в случаите на оспорване на
представителната власт на лицата, подписали фактурите
от името на купувача и доказване на релевирано
възражение, че липсва упълномощаване за получаване на
стоките, е прието, че след като фактурата е вписана в
дневниците за покупките и за нея е теглен данъчен кредит в
пълен размер по ЗДДС, то знанието на ответника –
търговец за сделката и действията, извършени във връзка
с нея, е установено по безсъмнен начин, а не се презумира.
В този смисъл са: решение № 46 от 27.03.2009 г. по т.д.№
454/2008 г., ІІ т.о. и решение № 30 от 08.04.2011 г. по т.д.№
416/2010 г., І т.о. на ВКС. , като даденото разрешение е
приложимо и при частично плащане на отразените във
фактурата стоки.
По договорите за търговска продажба е възможно
купувачът да изрази съгласието си за сделката с
фактическото приемане на стоките или с осчетоводяване
на издадени от доставчика фактури, без възражение на
купувача по отношение на количеството и качеството и по
отношение на цената на стоките/ решение № 44 от
28.04.2009 г. по т.д. № 509/2007 г., І т.о., ВКС/. С оглед
консенсуалния си характер, именно от този момент следва
да се счита за сключен договорът за покупко-продажба,
като за валидността му е без значение обстоятелството
дали купувачът е подписал съставените от продавача
документи.
Възможно е страните изрично да са се договорили,
че предаването, съответно приемането на стоките ще се
извършва с двустранни отчетни документи. При
необоснован отказ на купувача да подпише съставените от
продавача документи, относими към изпълнението на
поетото договорно задължение, продавачът може да
докаже твърдяното от него изпълнение на задължението за
предаване на стоките с помощта на гласни
доказателствени средства. В случай на предвидена от
страните по търговската продажба писмена форма за
доказване на изпълнението, при несъставяне на
съответните документи, не е въведена законодателна
забрана за събиране на свидетелски показания.
Недопустимостта на свидетелските показания за доказване
изпълнението на задължения на страните по договор за
покупко-продажба е ограничена до погасяване на
паричното задължение за плащане на цената, ако
договорът е сключен в писмена форма/ чл.164, ал.1, т.4

971
ГПК, аналогичен на чл.133, ал.1, б.”г” от отменения ГПК/
или ако договорът е на стойност над 5 000 лв. и липсва
изрично съгласие на насрещната страна за събиране на
гласни доказателствени средства/ чл. 164, ал.1, т.3 и ал.2
ГПК, аналогичен на чл.133, ал.1, б.”в” и ал. 2 от ГПК/отм./. В
посочения смисъл е постановеното по реда на чл.290 ГПК
решение № 7 от 22.02.2011 г. по т.д. № 264/2010 г., І т.о. на
ВКС.
За редовността на исковата молба по иск за
изпълнение по договор за търговска продажба, няма
отклонение от изискванията по чл.127 и чл.128 ГПК в
случаите, когато по правилата на родовата подсъдност
спора е подсъден на съответния районен съд.
Когато обаче първоинстанционен съд е съответният
окръжен съд, са приложими разпоредбите на особеното
исково производство по търговски спорове – чл.365 –
чл.378 ГПК. За редовността на исковата молба, в случаите,
когато предмет на делото е парично вземане,
законодателят е въвел допълнително изискване – за
прилагане на справка, съдържаща изчисления за размера
на вземането. Например, ако са предявени обективно
съединени искове по отделни договори за търговска
продажба, обективирани в самостоятелни фактури, при
извършени частични плащания, или са предявени и
акцесорни вземания за мораторни лихви и неустойки,
ищецът е длъжен да приложи изискуемата от разпоредбата
на чл. 366 ГПК справка, включително чрез счетоводно
изчисляване на техния размер, или чрез ползване на
правно-информационни системи за изчисляване на
акцесорните искови претенции. Особеностите при
разглеждането на търговски спор, попадащ в приложното
поле на чл.365 ТЗ, са предмет на Гражданското
процесуално право и затова не се налага да бъдат
разглеждани подробно в тази тема

ДОГОВОР ЗА ЛИЗИНГ
Договорът за лизинг попада в обхвана на
абсолютните търговски сделки. Законодателят е уредил
два основни лизингови договора – обикновен/оперативен/
лизинг и финансов лизинг.
В разпоредбата на чл.342, ал.1 ТЗ е дадено легално
определение на обикновения лизинг като договор по
силата на който лизингодателят се задължава да
предостави за ползване вещ срещу възнаграждение. При
оперативния лизинг лизингодател обикновено е

972
производителят на съответните машини или съоръжения и
затова действията по предаването/ предоставянето на
обекта на договора се извършват директно от него.
Договорът за лизинг е разновидност на наемния договор,
което е видно и от изричното препращане към съответните
разпоредби на ЗЗД относно наема на вещи, с изчерпателно
посочване на неприложимите разпоредби на ЗЗД.
Особеностите на договора за лизинг са свързани с:
липсата на ограничение по отношение на срока, за който се
сключва; невъзможността за трансформиране на
лизинговия договор в безсрочен чрез мълчаливото
продължаване ползването на вещта без противопоставяне
и със знанието на наемодателя, поемане на всички
разходи, а не само тези за дребни поправки от
лизингополучателя, както и невъзможност за едностранно
прекратяване по реда на чл.238 ЗЗД/чл.347, ал.2ТЗ/ ;
възможност за придобиване на вещта, предмет на
лизинговия договор по време или след изтичането на
уговорения между страните срок. Последната възможност е
приложима и при двата основни вида лизинг. Допустимо е в
лизинговия договор да е обективирана клауза, която го
трансформира в предварителен договор за покупко-
продажба на обекта, предмет на договора, при изрично
очертани от страните предпоставки – напр. изплащането в
срок на всички лизингови вноски, застрахователни премии
и пътен данък/ когато обектът е моторно превозно
средство/. При наличие на уговорените условия и при отказ
на лизингодателя да сключи окончателен договор, би могло
лизингополучателят да реализира правото си за обявяване
на трансформирания лизингов договор за окончателен,
съгласно чл.19, ал.3 от ЗЗД. В този смисъл е решение №
102 от 03.08.2010 г. по т.д. № 897/2009 г., ІІ т.о.За да се
изкупи вещта е необходимо да се сключи втори договор,
такъв за продажба на същата. Това обаче не може
директно да стане въз основа единствено на договора за
лизинг, въпреки предвидената в него възможност
лизингополучателят да изкупи лизингуваната вещ по т.н.
остатъчна стойност, защото последният сам по себе си
няма транслативен ефект.
Според чл.342, ал.2 ТЗ с договора за финансов
лизинг лизингодателят се задължава да придобие вещ от
трето лице при условия, определени от лизингополучателя,
и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение.
От тази легална дефиниция следва, че финансовият лизинг
представлява специфична финансова инвестиционна

973
операция за предоставяне на кредит във веществена
форма, по избор на лизингополучателя. Във фактическия
състав на финансовия лизинг се включват както поръчката
на лизингополучателя /мандатен елемент/, така и
придобиването на вещта от лизингодателя от трето лице, с
негови средства /финансово-кредитен елемент/ и
предоставянето й за ползване на лизингополучателя срещу
заплащане на съответните лизингови вноски. Или, при
финансовия лизинг освен лизинговия договор,
лизингодателят трябва да сключи и договор за продажба с
трето лице, което обикновено е производител на
съответните машини или съоръжения, необходими за
осъществяваната от лизингополучателя производствена
или търговска дейност. При този вид лизинг лизингодателят
има ролята на посредник между производителя на обекта,
предмет на договора, като е възможно, по нареждане на
лизингодателя /купувач/, третото лице –
доставчик/продавач да реализира действията по
фактическото предаване на вещта на лизингополучателя.
В задължителната за съдилищата, по смисъла на т.2
от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК, практика на ВКС е проведено
ясно разграничение между оперативния лизинг и
финансовия лизинг - така, например решение № 170 от
23.07.2012 г. по т.д. № 806/2020 г., ІІ т.о., решение № 102
от 03.08.2010 г. по т.д. № 897/2009 г., ІІ т.о., решение №
156 от 30.11.2010 г. по т.д. № 69/2010 г., ІІ т.о., решение №
294 от 20.04.2010 г. по гр.д. № 670/2009 г., ІV г.о. и др. В
част от цитираните решения е налице произнасяне и по
правилата за носене на риска от случайното погиване или
повреждане на лизингованата вещ. В отклонение от
правилото, че вещта погива за собственика, при
финансовия лизинг това правило е променено, независимо
от факта, че лизингополучателят е само ползувател на
вещта. В този смисъл е изричната разпоредба на чл.343 ТЗ
според която рискът е за лизингополучателя.
Основното задължение на лизингодателя е
предаване /при оперативния лизинг/ или осигуряването на
обекта за ползване /при финансовия лизинг/, което е
свързано със задължението за предоставяне свободното
ползване на обекта на лизинга в рамките на договорения
срок.
Задълженията на лизингополучателя са
законодателно уредени в чл.345, ал.1 и ал.2 ТЗ, с
препращане към задълженията на наемателя във връзка с
ползването на вещта и заплащане на цената за ползването

974
/в случая лизинговите вноски/; заплащане на всички
разходи, свързани с ползването на вещта/не само
разходите за дребните поправки, които са свързани с
ползването на вещта, както е при наемния договор, а така и
също всички разходи, които се отнасят не само до
ползването, но и до поддържането на вещта/чл.345, ал.2
ТЗ/; пазенето на вещта с грижата на добрия търговец;
връщане на вещта след преустановяване на договорната
връзка/чл.345, ал.1 ТЗ/. Последното задължение ще
отпадне, ако лизингополучателят упражни правото си да
изкупи вещта/чл.342, ал.3 ТЗ/.
В разпоредбата на чл.346 ТЗ е предвидена и правна
възможност за лизингополучателя, при съгласие на
лизингодателя, да сключи лизингов договор с трето лице –
сублизинг. Ако към момента на сключване на договора за
сублизинг липсва съгласие на първия лизингодател, е
налице висяща недействителност към този момент, но при
дадено впоследствие на такова съгласие, нищожността на
договора се трансформира в действителност. В този
смисъл е постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №
88 от 22.07.2012 г. по т. д. № 682/2011 г., І т.о. на ВКС.
Третото лице, страна по договора за сублизинг не се
намира в правоотношение с лизингодателя по
първоначалния договор и не носи отговорност към него.
Поради това лизингодателя може да упражни правата си по
този договор само по отношение на първоначалния
лизингополучател, върху който тежат задълженията по
него.

КОМИСИОНЕН ДОГОВОР
Съгласно легалното определение в чл.348, ал.1 ТЗ с
комисионния договор комисионерът се задължава срещу
възнаграждение по поръчка на доверителя /комитент/ да
извърши от свое име и за негова сметка една или повече
сделки. Като разновидност на договора за поръчка, по
отношение на комисионния договор се прилагат съответно
и правилата на договора за поръчка.Различията между тях
се отнасят до това, че комисионният договор има за
предмет не всички правни действия, а само определен вид
такива – сделките, той винаги е възмезден и при него за
разлика от договора за поръчка, комисионерът действа
като довереник винаги само от свое име, а не и от името на
доверителя си.
С оглед предмета на поръчката при комисионния
договор – сключването на една или няколко изпълнителни

975
сделки – определени от страните, или определяеми,
задълженията на комисионера са свързани не само със
сключването на изпълнителната сделка, но и с
прехвърлянето на резултатите от тази правна сделка в
патримониума на доверителя / отчетна сделка/.
Основните задължение на комисионера са да
изпълни поръчката с грижата на добрия търговец/ чл.350,
ал.1 ТЗ/ и да прехвърли резултатите от изпълнителната
сделка на доверителя/ чл.355 ТЗ/. При изпълнение на
първото задължение, свързано със сключване на сделката
предмет на комисионния договор, комисионерът е длъжен
да изпълни поръчката съобразно всички условия – напр. да
продаде определена вещ, да закупи определен имот, при
посочена от доверителя цена, включително да изпълнява
точно допълнителните нареждания на доверителя,
свързани с конкретни клаузи на изпълнителната сделка.
Комисионният договор подготвя сключването на сделките,
възложени на комисионера. Той сключва изпълнителните
сделки от свое име, а не от това на доверителя си, но ще
го обвърже с резултатите от тези сделки след като му ги
прехвърли от своята правна сфера чрез отчетната сделка.
Отношенията между комисионера и третото лице
възникват от сделката, която комисионерът сключва в
изпълнение на поръчката, действайки от свое име, но за
сметка на доверителя – например, тази сделка може да е
покупко-продажба, наем, заем и др. Именно поради това, в
отношенията между комисионера и третото лице ще са
приложими съответните разпоредби, с оглед вида на
изпълнителната сделка и комисионерът би могъл да
упражни правата си срещу третото лице във връзка със
сключената сделка. Със сключването на изпълнителната
сделка, комисионерът изпълнява поетото от него
задължение към комитента по комисионния договор. В
резултат на изпълнителната сделка не възникват
отношения между доверителя и третото лице, но след
прехвърляне на правата и задълженията по
изпълнителната сделка, доверителят би могъл да
претендира изпълнение по тази сделка от третото лице.
Това прехвърляне на правата от комисионера към
комитента се означава като отчетна сделка, с което
комисионерът е изпълнил задълженията си по
комисионния договор.След нея доверителят може да
упражни правата си и да изпълни задълженията си към
третото лице/чл.349, ал.3 ТЗ/.

976
 В практиката на ВКС е поставян въпроса във връзка
с регламентацията в чл.349 ТЗ и то в случаите, когато
изпълнителната сделка е продажба, имаща за предмет
индивидуално определена вещ и по-конкретно към кой
момент преминава собствеността на вещта върху
комитента – дали е необходима отчетна сделка, или
правата върху вещта преминават директно върху косвено
представлявания. В постановеното от състав на ВКС, ТК, І
т.о. решение № 471 от 19.07.2007 г. по т.д. № 184/2007 г. е
прието, че до отчетната сделка правата по изпълнителната
сделка спрямо насрещната по тази сделка страна/ третото
лице/ могат да се упражняват от комисионера, който следва
да изпълни и съответните задължения и едва след
прехвърлянето на правата и задълженията по
изпълнителната сделка, доверителят ще може да упражни
правата си и съответно да бъде принуден да изпълни
задълженията си към третото лице/ чл.349, ал.4 ТЗ/. В
същото решение е налице произнасяне и по съдържащата
се в чл.349, ал.2 ТЗ фикция, засягаща вътрешните
отношения между доверителя и комисионера и
гарантираща правата на доверителя по отношение на
правата, придобити по комисионния договор. Тъй като се
касае за права, които комисионерът придобива за
комитента, то законодателят изрично е предвидил, че по
отношение на кредиторите на комисионера, такива права
се считат за права на доверителя, дори и без да са му били
още прехвърлени.
При неспазване на задължението за изпълнение на
поръчката съобразно договора и допълнителните
нареждания на доверителя, последният има правна
възможност да не приеме сделката, както и да претендира
обезщетение за претърпени вреди по чл.82 ЗЗД за лошо
изпълнение на комисионния договор, предвид неупражнени
права по него, но не би могло неговата отговорност да бъде
ангажирана по реда на чл.200, ал.1 ЗЗД – за цената на
предадената на купувача по сделката стока, когато
установеното разваляне на стоката не е по негова вина
/решение № 490 от 14.05.1996 г. по гр.д. _№ 1614/1995 г., V
г.о./ При неприемане на сделката от страна на
доверителя в хипотезата на чл.351, ал.1, изр.1 ТЗ, това не
рефлектира върху действителността на сключената между
комисионера и третото лице сделка. Като последица от
неприемане на сделката е правото на доверителя да
поиска заплащане на обезщетение, като релевантният
момент за възникване на отговорността на комисионера за

977
обезщетение по чл.351, ал.1, изр.1 ТЗ е моментът на
отклонение от поръчката. Разбира се, когато е налице
отклонение, комисионерът дължи своевременно
уведомяване на доверителя, доказването на което е в
тежест на комисионера, като след уведомяването за
доверителя съществуват правни възможности да одобри
сделката /по този начин се санира допуснатото от
комисионера отклонение/ или да не признае сделката за
извършена за негова сметка. При надлежно реализиран
отказ за признаване на сделката, от този момент се
поражда правото на доверителя за обезщетение за
настъпване на преки вреди и пропуснати ползи, което се
погасява съобразно правилото на чл.111, б.”б” ЗЗД- с
изтичането на тригодишна давност. В този смисъл е и
решение № 378 от 12.07.2005 г. по т.д. № 261/2004 г., ВКС, І
т.о.
Законовата възможност за непризнаване на
сделката по чл.351, ал.1, изр.1 ТЗ не е приложима обаче в
следните случаи: при обективна необходимост за
отклонение от поръчката, което е в интерес на доверителя
и комисионерът не е могъл предварително да иска нови
нареждания от последния или не е получил навреме
отговор на запитването си към него; в хипотезите по
чл.351, ал.2 ТЗ – когато комисионерът продаде по по-ниска
цена или купи по по-висока цена от определената от
доверителя, за което след незабавното уведомление
доверителят не се откаже веднага от съответната сделка
/мълчанието е приравнено на одобряване/.
В разпоредбата на чл.351, ал.3 и ал.4 ТЗ са
предвидени две хипотези, при които макар комисионерът
да се е отклонил от поръчката, изразяващо се в отклонение
от цената, доверителят няма право да се откаже от
сделката – когато комисионерът поема разликата в цената,
т.е. доверителят не търпи вреди за които да претендира
обезщетение или когато комисионерът установи, че не е
било възможно да извърши сделката по установената от
доверителя цена и че с извършената сделка е предпазил
доверителя от по-големи вреди – частна хипотеза на това
правило представлява разпоредбата на чл.350, ал.4 ТЗ.
Задължението на комисионера по чл.355 ТЗ за
даване на сметка на доверителя и задължението за
прехвърляне на резултатите от изпълнителната сделка на
комитента се реализират чрез различни по своето естество
действия или сделки в зависимост от естеството на
полученото от третото лице, което следва да се прехвърли

978
в патримониума на комитента. Възможно е да се дължи
фактическо предаване – за придобити движими вещи или
ценни книги на приносител, или за цедиране на придобито
срещу третото лице вземане. Същевременно и за
доверителя съществува задължение да поеме /приеме/ от
комисионера резултатите от изпълнителната сделка, като
поеме задълженията към третото лице, които комисионерът
е поел. Във връзка с правилото на чл.349, ал.2 ТЗ трябва
да се отбележи, че правата придобити от комисионера или
предоставени му от доверителя се смятат спрямо
кредиторите на комисионера за права на доверителя и без
да са му били още прехвърлени, т.е. те не влизат в
имуществото на комисионера, с което той отговаря към
кредиторите си.
Други задължения на комисионера са предвидените
в чл.350, ал.3 и ал.5 ТЗ относно прегледа на стоката и
уведомяване на доверителя за липси и недостатъци в нея,
обезпечени с надлежни доказателства, както и за нейното
евентуално застраховане и по чл.352 ТЗ, който визира
неизпълнение на задълженията на третото лице и
съответно задължението на комисионера за уведомяване
на доверителя, който след съобщението може да иска от
комисионера незабавно да му прехвърли правата си към
това лице.
Съгласно разпоредбата на чл.356, ал.2 ТЗ
доверителят е длъжен да възстанови направените от
комисионера разноски във връзка с изпълнението на
поръчката – например, това могат да бъдат разноски за
превоз /заплатеното навло на превозвача/, за застраховане
на придобити от изпълнителната сделка вещи, за
заплащане на тяхната цена и др., както и да заплати на
комисионера уговореното възнаграждение. Тези разноски
трябва да бъдат в причинна връзка с с изпълнението на
комисионния договор за да подлежат на възстановяване.
С оглед възмездния характер на комисионния договор,
дори и когато не е уговорено възнаграждение на
комисионера, на него му се дължи обичайното
възнаграждение, което при спор следва да се определи от
съда/ с помощта на вещо лице – чл.356, ал.2 ТЗ/.
Комисионерът обаче не може да иска заплащане на
възнаграждение в размер на разликата в цените, при които
е реализирал изпълнителната сделка при по-изгодни
условия от установената от доверителя, тъй като такава
клауза е нищожна с оглед на чл.350, ал.2 ТЗ

979
 Предпоставките, които следва да са налице, за да
може комисионерът да претендира заплащане на
възнаграждението са следните: да е сключил
изпълнителната сделка съобразно комисионния договор и
при спазване на допълнителните нареждания на
доверителя; да е прехвърлил на доверителя резултатите от
изпълнителната сделка. Наличието на посочените
предпоставки следва да се докажат от комисионера – ищец
по иска с правно основание чл.356, ал.2 ТЗ и то при
условията на пълно главно доказване. Това означава, че за
да възникне правото за заплащане на възнаграждение на
комисионера е необходимо, доверителят да е приел
резултата от изпълнителната сделка. В тази връзка е и
другото задължение на доверителя да прегледа стоката,
придобита от него и да го уведоми незабавно за
установените недостатъци или липси, както и да поеме
задълженията, които последният е поел към третото
лице/чл.356, ал.1 ТЗ/.
Както по отношение на комисионното
възнаграждение, така и по отношение на разходите по
изпълнителната сделка е приложим общият давностен срок
по чл.110 ЗЗД. Този срок започва да тече от момента на
изискуемост на вземанията. В случай на уговорен падеж
вземането на комисионера за необходими разноски и
възнаграждение става изискуемо от деня на падежа, а при
липса на изрична уговорка в този смисъл в комисионния
договор – погасителната давност започва да тече от деня
на възникване на задължението. Конкретното задължение
на комитента по чл.356, ал.2 ТЗ – за възстановяване на
направените от комисионера разноски в изпълнение на
реализационната сделка, възниква от момента на
извършването им, доколкото те не са били предмет на
авансово покриване от доверителя /авансово плащане от
доверителя на комисионера/. Именно от този момент
комисионерът – кредитор би могъл да претендира тези
разноски от длъжника – доверител. В тази насока е
решение № 754 от 13.11.2007 г. по т.д. № 416/2007 г., ІІ т.о.
на ВКС.
В рамките на исковото производство по чл.356, ал.2
ТЗ доверителят би могъл да релевира възражения за
недължимост на възнаграждението поради отклонение от
поръчката/ чл.351, ал.1, изр.1 ТЗ/ или поради отказ от
сделката, който е надлежно и своевременно заявен.
Възнаграждение на комисионера се дължи и в случаите на
неоснователно оттегляне на поръчката, ако по нея има

980
частично изпълнение и извършени разходи до
оттеглянето/чл.360 ТЗ/, както и съразмерно с извършеното
от комисионера в изпълнение на поръчката до момента, в
който изпълнението й е станало невъзможно/чл.348, ал.2ТЗ
във връзка с чл.288, ал.2 ЗЗД/.
Разновидност на комисионния договор е договорът
за продажба на консигнация, по силата на който
консигнанта/доверител/ предава на консигнатора/
комисионер/ стока в негов търговски обект, за да я продава
от свое име, но за сметка на консигнанта за определен срок
срещу възнаграждение. По отношение на този договор е
приложима разпоредбата на чл.355 ТЗ за прехвърляне на
резултатите от изпълнителните сделки и възникването,
след този момент, на задължение за заплащане на
консигнатора на уговореното възнаграждение. В този
смисъл е и постановеното по новия съдопроизводствен
ред решение № 8 от 10.09.2010 г. по т.д. № 822/2009 г., ІІ
т.о на ВКС.

СПЕДИЦИОНЕН ДОГОВОР
Със спедиционния договор спедиторът се
задължава срещу възнаграждение да сключи от свое име
за сметка на доверителя договор за превоз на товар/
чл.361, ал.1 ТЗ/. Предвид даденото от законодателя
легално определение и препращащата разпоредба на ал.2
на чл.361 ТЗ спедиционният договор следва да се
определи като разновидност на комисионния договор.
Спедиционният договор е двустранен и възмезден, с
предмет сключването на превозен договор за товари
/стоки/. С оглед договорната свобода, в практиката се
сключват и несъщински спедиционни договори, при които
спедиторът, по силата на упълномощаване от доверителя,
действа от негово име. При същинския спедиционен
договор спедиторът става страна по превозния договор в
качеството на изпращач, поради което от свое име следва
да извършва рекламации при липси на товара, или повреди
по време на превоза, а при несъщинския спедиционен
договор тези действия се извършват от името на
доверителя. С постановеното от ВКС, V г.о. решение № 163
от 08.02.2001 г. по гр.д. № 1445/200 г. е разрешен въпроса
за разликата между несъщински спедиционен договор,
включващ упълномощителна клауза, която снабдява
спедитора с представителна власт да действа директно от
името на доверителя и същинския спедиционен договор,
при който спедиторът действа от свое име. В цитираното

981
решение касационният съдебен състав е разграничил
правото на спедитора да прави рекламации при забава,
липси или повреди при същинския спедиционен договор, с
оглед на това, че именно той действа в качеството на
страна по превозния договор /товародател/, от правото да
прави рекламации от името на своя доверител при
несъщинския спедиционен договор.
Основни задължения на спедитора са: сключване от
свое име, но за сметка на доверителя превозен договор;
съхранение на товара и предаването му за превоз;
изпълнение на указанията на доверителя относно пътя,
посоката и начина на превоз, датата на натоварване, както
и за подбора на превозвачите и на следващите спедитори;
предупреждаване на доверителя за неподходяща опаковка
на товара и даване на сметка на доверителя. По отношение
даването на сметка на доверителя и прехвърляне на
резултатите от изпълнителната сделка, по отношение на
спедиционния договор са приложими правилата на
комисионния договор/ чл.355 ТЗ, с оглед препращащата
разпоредба на чл.361, ал.2 ТЗ./
Основните задължения на доверителя са:
заплащане на възнаграждение на спедитора, както и на
направените разноски по изпълнение на поръчката
/платеното навло на превозвача за превоза/ и за запазване
на товара, за негово съхранение, застраховане, товарене,
разтоварване и други разноски и уведомяване на
спедитора за особеностите на товара.
Правото на спедитора на възнаграждение, както и
правото да претендира заплащане на направените в
изпълнение на поръчката разноски, са законно обезпечени
с предвиденото заложно право на спедитора върху
предмета на спедиционния договор – товара.
Правото на спедитора да получи възнаграждение за
извършената спедиционна услуга възниква след даването
на сметка на доверителя и прехвърляне на резултатите от
изпълнителната сделка. За да се приеме, че спедиторът е
дал отчет по изпълнението на спедиционния договор, във
всички случаи се дължи преценка за извършените от него
фактически действия във връзка със свеждането на
изпълнителната сделка до знанието на доверителя и
действията по приемането й от последния. При предявен
иск за заплащане на възнаграждението на спедитора той
следва освен да установи горните обстоятелства и да
докаже, че е представил на доверителя необходимите
документи, доказващи осъществяването на превоза и

982
достигането на товара при получателя/ решение № 44 от
31.03.2009 г. по т.д. № 447/2008 г., ІІ т.о. на ВКС,
постановено по реда на чл.290 ГПК.
Спедиторът може и сам да извърши превоза, в който
случай има правата и задълженията и на превозвача
/чл.362 ТЗ/, или да възложи на следващ спедитор да
сключи превозен договор /чл.363 ТЗ/, като тези правни
възможности не са обвързани от съгласието на
доверителя.При същинския спедиционен договор,
следващият спедитор действа от името на първоначалния,
а при несъщинския, той действа при условията на
преупълнощаване от името на доверителя, в чиято
имуществена сфера възникват правата и задълженията по
сключения превозен договор.
При неоснователно отклоняване от указанията на
доверителя, спедиторът отговаря за причинените му вреди,
освен в случаите когато докаже, че вредите биха настъпили
дори и при спазване на указанията/чл.365, ал.2 ТЗ/.
При същинските спедиционни договори исковете за
вреди срещу спедитора могат да произтичат от
неизпълнение на задължението за сключване на превозен
договор съобразно нареждането на доверителя, или от
допусната липса или повреда на товара в резултат на
неправилно съхранение до предаването му на превозвача,
или когато спедиторът не изпълни нареждането на
доверителя относно посоката и начина на превоза. Само по
отношение на тези искове е приложима предвидената в
чл.366 ТЗ едногодишна погасителна давност. По
отношение на останалите искове, произтичащи от
неизпълнение на задълженията на страните по
спедиционния договор – за заплащане на дължимото на
спедитора възнаграждение и/или разноски, направени в
изпълнение на поръчката, както и исковете, произтичащи от
неизпълнение на задължения по несъщински спедиционен
договор, е приложима общата петгодишна давност по
чл.110 ЗЗД. Това становище е застъпено и в решение на
ВКС, І т.о. от 14.03.2006 г. по т.д. № 588/2005 год.

983
 ЗАСТРАХОВКИ

Емилия Василева

I. Общи правила
1. Правна уредба
Застраховането като търговска дейност, условията и
изискванията за нейното извършване и застраховките са
правно регламентирани в различни нормативни актове.
Материята в тази област за първи път е кодифицирана в
Кодекс за застраховането, обн. ДВ, бр. 103/23.12.2005г., в
сила от 01.01.2006г., с изключение на разпоредбите,
посочени в § 28 от ПЗР, чието влизане в сила е отложено
за определени дати. Кодексът за застраховането урежда
застраховането и презастраховането, застрахователното и
презастрахователното посредничество, условията за
започване, извършване и прекратяване на дейностите по т.
1 и 2 на чл. 1, ал. 1 КЗ, застрахователния договор,
задължителното застраховане и застрахователният надзор
/чл. 1 КЗ/.
Определени правни норми, свързани със
застраховането и неговото приложение в различни сфери
на обществения живот, се съдържат и в някои специални
закони, например Закон за движение по пътищата, Закон за
автомобилните превози, Закон за нотариусите и
нотариалната дейност, Закон за частните съдебни
изпълнители, Кодекс за социалното осигуряване, Закон за
експортното застраховане, Закон за комисията за финансов
надзор, Закон за Камарата на строителите и др.
Подзаконовата нормативна уредба, уреждаща реда
и условията за извършване на задължителното
застраховане по застраховките „Гражданска отговорност“
на автомобилистите и „Злополука“ на пътниците, се
съдържа в Наредба № 24/08.03.2006г. за задължителното
застраховане по чл. 249, т. 1 и 2 КЗ и за методиката за
уреждане на претенции за обезщетение на вреди,
причинени на моторни превозни средства, на КФН /обн. ДВ,
бр. 25/24.03.2006г./, която отменя Наредба № 18/2004г.,
приета при действието на отменения Закон за
застраховането.
Основните действащи до влизане в сила на Кодекса
за застраховането нормативни актове са следните:
- Закон за застраховането /обн. ДВ, бр.
86/11.10.1996г., в сила от 01.01.1997г., отм. с § 5 от ПЗР на
КЗ/;
 - Наредба за задължителното застраховане /приета с
ПМС № 1/1997г., в сила от 01.01.1997г., изгубила значение,
ДВ, бр. 90/10.10.2003 г./;
- Наредба № 4/23.09.2003г. за задължителното
застраховане /обн. ДВ, бр. 90/10.10.2003г., отм. ДВ, бр.
105/30.11.2004г./;
- Наредба №18/10.11.2004г. за задължителното
застраховане по чл. 77, ал. 1, т. 1 и 2 от Закона за
застраховането /отм./ на КФН /обн. ДВ, бр.
105/30.11.2004г., отм. ДВ, бр. 25/24.03.2006г./
- Търговски закон, глава XXVII, чл. 380 – чл. 418 /обн.
ДВ, бр. 83/1996г., отм. ДВ, бр. 103/23.12.2005г., в сила от
01.01.2006г., с § 15 от ПЗР на КЗ/
- Закон за задълженията и договорите – до приемане
на глава XXVII от ТЗ.
Основни решения, постановени по реда на чл. 290
ГПК, по въпроса за приложимия материален закон по
отношение на пътно-транспортни произшествия, настъпили
преди влизане в сила на КЗ /преди 01.01.2006г./ по иск,
предявен след 01.01.2006г., както и по отношение на ПТП,
настъпили след 01.01.2006г., но преди приемане на
Наредба № 24/08.03.2006г.: решение № 183/22.11.2010г.
по т. д. № 30/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №
115/09.07.2009г. по т. д. № 627/2008г. на ВКС, ТК, II т. о.,
решение № 70/23.06.2011г. по т. д. № 624/2010г. на ВКС,
ТК, I т. о. – регрес, решение № 75/13.06.2011г. по т. д. №
643/2010г. на ВКС, ТК, I т. о. – регрес, решение №
192/14.08.2012г. по т. д. № 768/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. –
регрес.

2. Понятие за застраховане
За понятието „застраховане“ съществува легална
дефиниция в разпоредбата на чл. 3 КЗ: „Застраховането е
дейност по осигуряване на застрахователно покритие на
рискове по силата на договор, изразяващо се в набиране и
разходване на средства, предназначени за изплащане на
обезщетения и други парични суми при настъпване на
събития или сбъдване на условия, предвидени в договор
или в закон, както и в пряко свързаните с това дейности,
включително дейностите, посочени в т. 1 - т. 7“.
Застраховането е търговска дейност по смисъла на чл. 1,
ал. 1, т. 6 ТЗ, а застрахователното правоотношение
представлява правоотношение между равнопоставени
правни субекти, по силата на което срещу задължението
на застрахованото лице да заплати застрахователна

985
 премия,, застрахователят се задължава да носи риска от
настъпване на застрахователното събитие, а след неговото
осъществяване - да заплати застрахователно обезщетение
или сума.
Правното значение на определянето на
застрахователния договор като търговска сделка в исковия
процес се проявява при преценката за реда на разглеждане
на исковете с предмет право или правно отношение,
породено или отнасящо се до застрахователен договор от
окръжния съд като първа инстанция, както и в
приложението на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК при
преценката за касационно обжалване на въззивното
решение.

3. Субекти на застраховане
Субекти на застраховане са лицата, които са страни
по застрахователното правоотношение.

3.1. Застраховател
Правната уредба на застрахователите и
презастрахователите, условията и изискванията за
извършване на тяхната дейност се съдържа в част II на КЗ.
Застрахователят е юридическо лице, на което е
разрешено по установения от закона ред /чрез лицензионен
режим/ да извършва застрахователна и
презастрахователна дейност. Застраховател може да бъде
само акционерно дружество, кооперация,
взаимозастрахователна кооперация и застрахователен
холдинг. С разпоредбата на чл. 8, ал. 1 КЗ е признато
правото на застрахователи от друга държава да
осъществяват застрахователна дейност на територията на
Република България чрез клонове, регистрирани по ТЗ,
получили лиценз при условията и реда на КЗ.

3.2. Застрахован
Лицето, което сключва застрахователния договор
със застрахователя, притежава произтичащите от
договора права /например да получи застрахователното
обезщетение при настъпване на застрахователното
събитие/ и е длъжно да изпълни поетите задължения
/например да плати застрахователна премия/, се нарича
застрахован. В § 1, т. 4 от ДР на КЗ е дадена легална
дефиниция на понятието „застрахован“: това е лицето,
чиито имуществени и/или неимуществени блага са предмет
на застрахователен договор.

986
 3.3. Застраховащ
Понятието „застраховащ“ няма легално определение
в КЗ. На практика застраховащ има в случаите, когато едно
лице прави волеизявление, сключва застрахователния
договор и заплаща застрахователната премия, а
застрахователното покритие се отнася до друго лице, т. е.
при застраховането за чужда сметка. При застраховането
за чужда сметка застраховащ е субектът, който сключва
договора и е длъжен да плати застрахователната премия, а
предмет на застраховане са вещи, вземания и/или
имущество, принадлежащи на друго лице, наречено
застрахован, като при настъпване на застрахователното
събитие застрахованото лице има право да претендира
плащането на застрахователното обезщетение или сума.
Приложното поле на застраховането за чужда сметка се
наблюдава при имущественото застраховане /застраховане
на чуждо имущество/, при личното застраховане
/сключване на договори за застраховка от работодателите
върху живота, телесната цялост и здравето на работниците
и служителите, задължителната застраховка „Злополука“ на
пътниците в обществения транспорт/.

3.4. Трети лица

В областта на застраховането са уредени редица
случаи, при които могат да участват трети лица, които
нямат качеството на застраховател, застрахован или
застраховащ, тъй като не участват в сключването на
застрахователния договор. При застрахователния договор
в полза на трето лице застрахован е носителят на
неимущественото или имущественото благо, но по силата
на изрична клауза в застрахователния договор при
настъпване на застрахователното събитие
застрахователното обезщетение или сума се заплаща на
посоченото в договора трето ползващо се лице /чл. 234
КЗ/.
Разпоредбата на чл. 199а КЗ урежда особен вид
застраховка в полза на трето лице, а именно застраховката,
сключена в полза на кредитор. Страни по този договор са
кредиторът и застрахователят, като изричното
предварително писмено съгласие на длъжника е условие за
сключване на договора съгласно ал. 2. Отговорността на
застрахователя към кредитора при настъпване на
застрахователното събитие е до размера на непогасената
част от задължението на длъжника, за чието обезпечение е

987
сключен застрахователният договор, заедно с лихвите и
разноските към датата на настъпване на
застрахователното събитие. Разликата между
обезщетението или застрахователната сума, от една
страна, и обезпеченото вземане /непогасената част от
задължението на длъжника заедно с лихвите и разноските/,
от друга страна, се плаща на длъжника или на неговите
наследници или на ползващите се лица.

4. Застрахователен договор
4.1. Правна същност
Преди приемане на Закона за застраховането /отм./
застрахователно правоотношение можеше да възникне по
силата на договор за застраховка или по силата на закона
при условията, предвидени в Закона за задължителното
застраховане на имущества /отм./. Застрахователният
договор като правопораждащ правоотношението по
задължителното застраховане юридически факт се въведе
в Закона за застраховането /отм./. Действащата към
настоящия момент правна уредба на застрахователния
договор се съдържа в част IV на КЗ, а съгласно чл. 183, ал.
2 КЗ и в общите правила на ТЗ и ЗЗД, доколкото в КЗ не е
предвидено друго.
Застрахователният договор е основен източник на
застрахователно правоотношение. Понятието
„застрахователен договор“ е легално определено в чл. 183,
ал. 1 КЗ /чл. 380, ал. 1 /отм./ ТЗ/, съгласно който с договора
за застраховка застрахователят се задължава да поеме
определен риск срещу плащане на премия и при
настъпване на застрахователно събитие да заплати на
застрахования или на трето ползващо се лице
застрахователно обезщетение или парична сума.
Легалната дефиниция на застрахователния договор го
определя посредством неговото съдържание - чрез
посочване на правата и задълженията на страните по
договора, които са корелативно свързани.

4.2. Характеристика на застрахователния

договор
Застрахователният договор е от категорията на
сделките, посочени в чл. 1, ал. 1 ТЗ, представлява
абсолютна търговска сделка и неговият търговски характер
произтича от изричната норма на чл. 286, ал. 2 ТЗ. Този
договор е двустранен, възмезден, консенсуален,

988
алеаторен, формален, двуфазен и с продължително
изпълнение.
Основно здължение на застрахования е да плати
на застрахователя застрахователна премия. На това
задължение съответства задължението на застрахователя
да обезпечи застрахователна закрила, което преди
настъпване на застрахователното събитие се изразява в
задължение да носи риска от вредоносния резултат, а след
този момент – задължение за плащане на застрахователно
обезщетение или сума. Насрещните задължения се
намират в синалагматична връзка и неизпълнението на
всяко от тях поражда в полза на другата страна право да
развали застрахователния договор.
Характерна черта на застрахователния договор е
неговата алеаторност, тъй като в момента на сключването
му не е сигурно дали и в кой момент ще настъпи
застрахователното събитие и ще възникне задължението
на застрахователя да заплати застрахователното
обезщетение или сума. Елементът на риска при
имущественото застраховане произтича и от
обстоятелството, че не е известен и конкретният размер на
дължимото обезщетение, което застрахователят ще трябва
да плати при настъпване на застрахователното събитие,
поради това, че той зависи от размера на вредите.
Консенсуалният характер на застрахователния
договор произтича от факта, че постигането на взаимно
съгласие между страните по основните елементи от
договора е достатъчно условие за неговото сключване.
Застрахователният договор е формален, като
писмената форма е предвидена в разпоредбата на чл. 184,
ал. 1 КЗ /съотв. чл. 381, ал.1 /отм./ ТЗ/ като условие за
неговата действителност: застрахователният договор се
сключва писмено във формата на застрахователна полица
или на друг писмен акт. Изключение от правилото за
писмената форма на застрахователния договор е
договорът за морска застраховка. В разпоредбата на чл.
258 КТК писмената форма е предвидена като форма за
доказване – „съществуването и съдържанието на договора
за морска застраховка може да се докаже само с писмени
доказателства и застрахователна полица, застрахователно
свидетелство или временен документ“. Реквизитите на
съдържанието на застрахователния договор са уредени в
чл.184, ал.3 КЗ.
По въпроса за формата на договора за застраховка
„Гражданска отговорност“ и последиците от неспазването й

989
по реда на чл. 290 ГПК е постановено решение №
50/25.04.2012г. по т. д. № 95/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., в
което е направен категоричен извод, че предвидената в
закона писмена форма е условие за действителността на
този договор, а не за неговото доказване, като по
отношение на него приложение намира разпоредбата на
чл. 293, ал. 3 ТЗ, предвид характера му на търговска
сделка. Формалният характер на договора изисква всяко
негово изменение или допълнение да бъде извършено в
писмена форма, за да обвърже страните по
застрахователното правоотношение /решение №
950/31.10.2005г. по гр. д. № 242/2005г. на ВКС, II т. о.,
постановено при отменения ГПК/.
Разпоредбата на чл. 184, ал. 6 КЗ урежда
възможността застрахователният договор да бъде
съставен във формата на електронен документ по смисъла
на Закона за електронния документ и електронния подпис,
като в този случай се счита, че писмената форма е спазена.
Съгласно чл. 184, ал. 7 КЗ е възможно сключване на
застрахователен договор и чрез средствата за комуникация
от разстояние при спазване на разпоредбите на КЗ, когато
това е предвидено в закон.
Застрахователният договор е договор с
продължително изпълнение, тъй като застрахователят
обезпечава закрила през определен период от време за
уговорения в договора срок.
Особена характеристика, която различава
застрахователния договор от другите видове договори, е
неговата двуфазност. Породеното от договора
застрахователно правоотношение може да мине през две
фази на развитие. Първата фаза е от момента на
сключване на договора до момента на настъпване на
застрахователното събитие, а втората фаза – от
настъпване на застрахователното събитие до прекратяване
на договора. Правното значение на двуфазността се
изразява в различните права и задължения на страните
през различните фази, възраженията, които страните могат
да направят във връзка с тези задължения, както и
разпределението на доказателствената тежест.

4.3. Сключване на застрахователния договор

Договорът за застраховка се счита сключен от
момента на постигане на съгласие между
застрахователя и застрахования, респективно
застраховащия относно неговите съществени елементи и

990
подписване на застрахователната полица или на друг
писмен акт. За сключването на застрахователния договор
важат общите правила на облигационното право – чл. 13 и
чл. 14 ЗЗД. Съгласно чл. 184, ал. 2 КЗ писменото
предложение или искане до застрахователя за сключване
на застрахователен договор, както и писмените отговори на
застрахования на поставени от застрахователя въпроси
относно обстоятелства, имащи значение за естеството и
размера на риска, стават неразделна част от
застрахователния договор.
Задължение на застрахования при сключване на
застрахователния договор е да обяви точно и
изчерпателно съществените обстоятелства, които са от
значение за застрахователния риск и които са му известни
при сключване на договора /чл. 188, ал. 1 КЗ/. Според
алинея 2 на същия законов текст за съществени се смятат
тези обстоятелства, за които застрахователят писмено е
поставил въпроси на застрахования преди сключване на
договора. Ако застрахованият съзнателно е обявил неточно
или е премълчал обстоятелство, при наличието на което
застрахователят не би сключил договора, застрахователят
има право да прекрати договора в едномесечен срок от
узнаване на това обстоятелство. Застрахователят може да
откаже да плати застрахователното обезщетение или сума
изцяло или частично само ако неточно обявеното или
премълчаното обстоятелство е оказало въздействие за
настъпване на застрахователното събитие. Когато
обстоятелството е оказало въздействие само за
увеличаване размера на вредите, застрахователят не може
да откаже плащане, а има право само да го намали.
Задължение за обявяване на новонастъпили обстоятелства
съществува за застрахования и през времето на договора
/чл. 191 КЗ/. В случай на спор, доказателствената тежест за
знанието на съответното обстоятелство се носи от
застрахователя.
Неразделна част от застрахователния договор са
общите и специалните застрахователни условия.
Нормата на чл. 298, ал. 1 ТЗ намира приложение при
застрахователния договор, тъй като същият е търговска
сделка. Обвързването на застрахования от общите условия
съгласно чл. 298, ал. 2 ТЗ е обусловено от предаване на
документа, в който са обективирани условията, от
търговеца на съконтрахента му при сключване на договора.
Разпоредбата на чл. 186 КЗ урежда правното значение на
общите условия на застрахователя за застрахователните

991
договори и изискванията, на които те трябва да отговарят.
Застрахованият е обвързан от общите условия, ако са му
били предадени и той е заявил писмено, че ги приема. На
практика застрахователната полица обективира посоченото
изявление на застрахования и с нейното подписване
общите условия стават неразделна част от съдържанието
на застрахователния договор. В постановеното по реда на
чл. 290 ГПК решение № 164/26.10.2011г. по т. д. №
1097/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. е прието, че след като
Общите условия не са приети от ищеца, който не е
подписал декларация за сключване на застрахователен
договор, с която застрахованият се запознава с ОУ, а това
не е отразено и в застрахователната полица, за уреждане
на възникналия спор между страните по създаденото
застрахователно правоотношение следва да се приложи
уговореното с договора - застрахователна полица.
При несъответствие между застрахователния
договор и общите условия има сила уговореното в договора
/чл. 186, ал. 1 КЗ/. При изменение на общите условия,
замяната им с нови след сключване на договора,
изменените или новите общи условия имат сила за
застрахования само ако са му предадени от застрахователя
и застрахованият ги е потвърдил писмено.
Чл. 184, ал. 3 КЗ регламентира изрично и
изчерпателно реквизитите, които трябва да се съдържат
в застрахователния договор. Липсата на един от тези
задължителни реквизити прави договора нищожен, защото
страните не са постигнали съгласие по един от
съществените елементи на договора. В случаите, когато
застрахователният договор е в полза на трето лице, в него
трябва да се съдържат и имената, респективно
наименованието и адреса на ползващото се лице или
начина, по който то може да бъде определено /решение №
10/10.06.2010г. по т. д. № 510/2008г. на ВКС, ТК, II т. о./.
Решение № 66/05.07.2012г. по т. д. № 376/2011г. на
ВКС, ТК, I т. о. разглежда въпроса за необходимостта от
обсъждане на представената по делото декларация, с
която страната твърди, че са потвърдени извършени
действия без представителна власт по сключване на
застрахователен договор – по силата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД
лицето, от чието име е сключен договор без
представителна власт /в случая собственикът на
автомобила/, може да го потвърди, като за
потвърждаването се изисква същата форма, която е
предвидена за упълномощаването за сключване на

992
договора; за потвърждаване на договор за застраховка
формата следва да е писмена – чл. 37, ал. 1 ЗЗД и чл. 381,
ал. 1 /отм./ ТЗ; приложение намират и разпоредбите на чл.
293, ал. 3 и чл. 301 ТЗ.

4.4. Елементи на застрахователното

правоотношение
Застрахователното правоотношение притежава
специфични елементи, които го отличават от останалите
видове правоотношения и без наличието на които е
невъзможно неговото съществуване, а именно
застрахователен риск, застрахователно събитие,
застрахователен интерес, застрахователна премия,
застрахователно обезпечение, обезщетение и сума.
Понятието „застрахователен риск“ е легално
определено в § 1, т. 2 от ДР на КЗ: обективно
съществуваща вероятност от увреждане на имуществено
или неимуществено благо, осъществяването на която е
несигурно, неизвестно и независимо от волята на
застрахованото лице.
Правното значение на застрахователния риск се
проявява в няколко насоки: 1/ представлява условие за
действителност на застрахователния договор, тъй като
именно застрахователният риск е причина за сключване на
застрахователния договор /аргумент от чл. 195 КЗ/; 2/ от
естеството и размера на застрахователния риск зависят
размерът на застрахователната премия, на
застрахователната сума и времето на действие на
договора; 3/ увеличението на риска след сключване на
договора поражда задължение за застрахования да съобщи
това на застрахователя.
Съгласно § 1, т. 3 ДР на КЗ застрахователното
събитие е настъпването на покрит риск по застраховка в
периода на застрахователното покритие.
Застрахователното събитие е обективно
съществуващ факт в действителността, с който са свързани
определени правни последици - това е самото вредоносно
събитие, в резултат на което за застрахования настъпват
вреди, подлежащи на обезщетяване по силата на
сключения застрахователен договор.
От него възникват задължения за двете страни на
застрахователното правоотношение: за застрахователя -
да плати застрахователното обезщетение или сума /чл. 208
КЗ/; за застрахования - да съобщи за настъпване на
застрахователното събитие и да предприеме всички мерки,

993
необходими за предотвратяване и ограничаване на вредите
/чл. 206 КЗ/.
От момента на настъпване на застрахователното
събитие започва да тече погасителна давност относно
произтичащите от застрахователния договор права /чл. 197
КЗ/.
Застрахователното събитие може да има различни
проявни форми и е предмет на уговаряне в
застрахователния договор, респективно в общите условия
към него.
Един от важните практически въпроси, отнасящи се
до застрахователното събитие, е въпросът за момента, в
който то се счита за настъпило, например при
застраховките „Злополука“, „Гражданска отговорност“,
„Заболяване“ и други видове застраховки, които имат за
предмет интереси, свързани със здравето и
трудоспособността на застрахованите или на трети лица. В
съдебната практика преобладава страновището, че за
настъпване на застрахователното събитие е от значение
кога се е появило увреждащото събитие, вредоносното
действие, а не неговият резултат.
Разпоредбата на § 1, т. 34 ДР на КЗ определя
застрахователния интерес като „правно призната
необходимост от защита срещу последиците от
застрахователно събитие“. Застрахователният договор е
действителен само когато лицето, което го сключва има
застрахователен интерес /чл. 195, ал. 1 КЗ, съответно чл.
391, ал. 1 /отм./ ТЗ/.
Застрахователният интерес е специфично понятие
на застрахователното право и представлява
правоотношение на застрахования към имуществени или
неимуществени блага, или към лица, по силата на което
евентуалното увреждане на тези блага или лица от
застрахователното събитие би представлявало вреда за
застрахования. Вредата може да възникне непосредствено
в патримониума на застрахования, ако бъдат увредени
негови лични вещи, имуществени права или
неимуществени блага, но може да настъпи и в
патримониума на лице, с което застрахованият се намира в
правоотношение, въз основа на което за него би
възникнало задължение да обезщети тези вреди.
Застрахователният интерес зависи от вида на
застраховката, преценява се във всеки отделен случай и
трябва да е налице по време на действие на договора. Ако
интересът отпадне, застрахователният договор се

994
прекратява по право /чл. 195 КЗ/. При нищожност на
договора поради липса на застрахователен интерес
платените премии подлежат на връщане на застрахования
в хипотезата, когато застрахованият е бил добросъвестен,
т. е. когато не е знаел или не е трябвало да знае за
отсъствието на застрахователен интерес към момента на
сключване на договора. Ако застрахованият е бил
недобросъвестен, той няма право да получи обратно
платената застрахователна премия. По въпроса за
застрахователния риск и застрахователния интерес,
връзката между тях и действителността на
застрахователния договор и необходимостта съдилищата
да изясняват доколко те са били налице при възникването
на застрахователното правоотношение, дали с
настъпването на застрахователното събитие няма
изменение на обстоятелствата, при които са възникнали,
което да ги засяга, както и дали застрахователното
правоотношение не е прекратено заради отпадането на
същите Пленумът на ВС се е произнесъл с т. 4 на ППВС
№ 7/1977г.
Застрахователната премия е насрещната
престация на носенето на риска от застрахователя и
съставлява съдържанието на престацията, която
застрахованият дължи на застрахователя. Тя е условие за
пораждане на действието на застрахователния договор и
по същността си представлява цената на застраховката,
възнаграждението, което застрахованият дължи на
застрахователя за това, че последният е поел
застрахователната закрила на определени имуществени
или неимуществени блага. Застрахователната премия е
парична сума, чийто размер обикновено се определя
едностранно от застрахователя в тарифа за отделните
видове застраховки, както за доброволното, така и за
задължителното застраховане, но може да бъде уговорен
между страните.
Плащането на премията може да бъде уговорено
изцяло или разсрочено на части, т. е. да бъде еднократно
или периодично дължима сума. За да породи сключеният
застрахователен договор правно действие, е необходимо
застрахованият да е заплатил цялата дължима премия или
първата вноска от нея при разсрочено плащане, освен ако
в закон или в договора не е предвидено друго /чл. 187 КЗ/.
Относно начина на плащане на застрахователната премия
и нейния размер страните постигат взаимно съгласие при
сключване на договора. Ако е предвидено разсрочено

995
плащане и застрахованият не е заплатил някоя от текущите
разсрочени вноски, застрахователят може да намали
застрахователното обезпечение или сума, да измени или
прекрати договора /чл. 202, ал. 1 КЗ/, но не и да откаже
плащане на застрахователно обезщетение. Тези права
могат да бъдат упражнени не по-рано от 15 дни от датата,
на която застрахованият е получил писмено
предупреждение.
В решение № 1058/24.01.2007г. по т. д. №
628/2006г. на ВКС, ТК, II т. о., постановено при
действието на отменения ГПК, и постановените по реда
на чл. 290 ГПК решение № 77/08.07.2009г. по т.д. №
2/2009г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 134/29.06.2010г.
по т.д. № 999/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., е прието, че
уговорената в специалните условия клауза за автоматично
прекратяване на застрахователния договор при неплащане
на текуща разсрочена вноска на застрахователната премия
противоречи на императивната разпоредба на чл. 387, ал. 3
/отм./ ТЗ, аналогична на чл. 202, ал. 2 КЗ. Уговорка, според
която писмено предупреждение не се изпраща на
застрахования или не е определен срок, респективно
същият срок е по-кратък от 15 дни, е недействителна –
нищожна съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и на основание
чл. 26, ал. 4 ЗЗД се замества от повелителната норма на
чл. 387, ал. 3 /отм./ ТЗ, респективно чл. 202, ал. 2 КЗ. В
решение № 83/05.07.2010г. по т. д. № 808/2009г. на ВКС,
ТК, II т. о. е прието, че при частично погасяване на
разсрочена вноска застрахователното дружество разполага
с правната възможност да упражни правото си за
прекратяване на договора преди настъпване на
застрахователното събитие и при настъпил падеж на
съответната вноска от премията, но след като
застрахованото лице реално получи писмено
предупреждение и съответно не по-рано от 15 дни от
получаването му.
Постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение №
144/11.11.2010г. по т. д. № 1083/2009г. на ВКС, ТК, I т. о. е
по въпроса за условията, при които договорът за
застраховка „Автокаско“ влиза в сила и дали в тази връзка
може да се счита доказан факта на плащане на първата
част от дължимата годишна застрахователна премия с
отбелязването в текста на полицата на номера на
съответния платежен документ. В него е прието, че
извършеното отбелязване на съответното място в текста на
полицата на номера на съответния платежен документ за

996
внасяне на конкретна сума като първа от общо четирите
разсрочени вноски от уговорената премия сочи на
изпълнение на задължението на кредитора по чл. 77, ал. 3
ЗЗД за отбелязване върху документа на полученото
частично изпълнение.
В решение № 161/13.11.2012г. по т. д. № 607/2011г.
на ВКС, ТК, IІ т. о. са посочени предпоставките, при които
застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност” на автомобилистите може да се освободи от
отговорност по чл. 226, ал. 1 КЗ спрямо третите увредени
лица като се позове на прекратяване на застрахователния
договор при условията на чл. 260, ал. 2 във връзка с чл.
202, ал. 2 КЗ: 1/ неплащане на изискуема част от
разсрочената застрахователна премия; 2/ връчено чрез
застрахователна полица предупреждение до
застрахования, че договорът ще се счита за прекратен с
изтичане на 15 дни от падежа на неплатената част от
премията; 3/ изпратено уведомление по чл. 294, ал. 1 КЗ до
Информационния център към Гаранционен фонд,
предхождащо настъпването на застрахователното събитие,
че застрахователният договор с делинквента е прекратен
към точно определен момент.

Застрахователно обезпечение
Основно задължение на застрахователя е да
осигури застрахователна закрила и негов предмет е
застрахователното обезпечение, което е налице по време
на действие на застрахователния договор. След
настъпване на застрахователното събитие то се изразява в
плащане на застрахователното обезщетение или сума.

Застрахователно обезщетение, застрахователна

стойност, застрахователна сума
Застрахователното обезщетение или сума е
предмет на престацията на застрахователя при настъпване
на застрахователното събитие. Застрахователното
обезщетение е с по-тясно съдържание от
застрахователната сума и намира приложение само при
имущественото застраховане, тъй като предназначението
му е да се обезщетят вредите, настъпили от
застрахователното събитие. То представлява парична
сума, която застрахователят е длъжен да заплати на
застрахования или третото увредено лице при застраховка
„Гражданска отговорност“ за обезщетяване на причинените
от застрахователното събитие вреди.

997
 Поради това, че при сключване на застрахователния
договор не е известно дали и в какъв размер ще настъпят
неблагоприятни имуществени последици, размерът на
застрахователното обезщетение не може да бъде
определен в застрахователния договор при неговото
сключване, а се определя след тяхното настъпване, към
момента на възникване на застрахователното събитие и
зависи от размера на причинените вреди. Обикновено при
сключване на застрахователния договор страните уговарят
лимита на отговорността на застрахователя, т. е.
максималният размер на обезщетението, който
застрахователят се съгласява да заплати.
Размерът на застрахователното обезщетение се
съизмерява с размера на вредата към деня на настъпване
на застрахователното събитие. Застрахователното
обезщетение обхваща реалните вреди, загубите, но не и
пропуснатите ползи, освен ако в договора не е уговорено
друго /чл. 208, ал. 3 КЗ, респ. чл. 390, ал. 3 /отм./ ТЗ/. При
застраховка „Гражданска отговорност“ застрахователят
плаща обезщетение включително за пропуснати ползи /чл.
223, ал. 2 КЗ/. В този смисъл е и постановеното по реда на
чл. 290 ГПК решение № 100/13.11.2009 г. по т. д. №
92/2009г. на ВКС, ТК, І т. о.
В съдебната практика възникват проблеми при
определяне размера на застрахователното обезщетение –
дали следва да се прилага коефициент за овехтяване,
може ли застрахователното обезщетение да се определи
съобразно направените разходи за извършване на ремонт
и вложените нови части, установени с писмени документи
/напр. фактури и платежни документи/, трябва ли да се
прилага Методиката за уреждане на претенции за
обезщетение на вреди по Наредба № 24/08.03.2006г. на
КФН и други. По посочените въпроси противоречивата
съдебна практика вече е уеднаквена с решения,
постановени по реда на чл. 290 ГПК.
В решение № 79/02.07.2009г. по т. д. № 156/2009г.
на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 6/02.02.2011г. по т. д. №
293/2010г. на ВКС, ТК, I т. о. е прието, че дължимото
застрахователно обезщетение следва да бъде определено
по пазарната стойност на ремонта за отстраняване на
претърпяната вреда към момента на застрахователното
събитие и същото не може да надвишава действителната
стойност на увреденото имущество, като за действителна
се смята стойността, срещу която вместо застрахованото
имущество може да се купи друго от същото качество. При

998
изчисляване размера на обезщетението не следва да се
прилага коефициент за овехтяване, тъй като последният е
инкорпориран в самата действителна стойност.
В решение № 109/14.11.2011г. по т. д. № 870/2010г.
на ВКС, ТК, I т. о., решение № 209/30.01.2012г. по т. д. №
1069/2010г. на ВКС, ТК, IІ т. о., решение № 52/08.07.2010г.
по т. д. № 652/2009г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №
153/22.12.2011г. по т. д. № 896/2010г. на ВКС, ТК, I т. о. и
решение № 115/09.07.2009г. по т. д. № 627/2008г. на ВКС,
ТК, II т. о. е прието, че Методиката по Наредба №
24/08.03.2006г. на КФН не е задължителна, а съставлява
указание относно начина на изчисляване на размера на
щетата на МПС от застрахователя в случаите, когато на
същия не са представени надлежни доказателства /напр.
фактури/ за извършен ремонт на МПС в сервиз и когато
застрахователното обезщетение се определя по експертна
оценка. Изразено е разбиране, че даденото в този смисъл
разрешение на правния въпрос важи, както за
обезщетението по чл. 223 КЗ, така и при иска по чл. 213 КЗ.
Обзщетението не трябва да надвишава действителната
/при пълна увреда/ или възстановителната /при частична
увреда/ стойност на застрахованото имущество, срещу
която вместо застрахованото имущество може да се купи
друго със същото качество /чл. 203, ал. 2 КЗ/, съответно
стойността, необходима за възстановяване на имуществото
от същия вид, включително всички присъщи разходи за
доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на
обезценка /чл. 203, ал. 3 КЗ/. Ако на застрахователя бъдат
представени доказателства за извършен в специализиран
сервиз ремонт за поправяне на увреденото застраховано
имущество, застрахователят дължи плащане на
застрахователното обезщетение в размер на направените
за ремонта средства при условие, че същите не надхвърлят
уговорената застрахователна сума и съответстват на
реалната възстановителна стойност по смисъла на чл. 203,
ал. 3 КЗ.
Терминът „застрахователна сума“ се използва във
всички видове застраховане – доброволно и задължително,
имуществено и лично. В § 1, т. 5 ДР на КЗ е дадено легално
определение на това понятие в смисъл, че
застрахователна сума /лимит на отговорност/ е
договорената или определената с нормативен акт и
посочена в застрахователния договор парична сума,
представляваща горна граница на отговорността на
застрахователя към застрахования, ползващото се лице

999
или третото увредено лице. Застрахователната сума е
максималният размер на паричното задължение на
застрахователя, както при имуществените, така и при
личните застраховки. Това е сумата, срещу която се
застрахова определено имущество или нематериално
благо и нейният размер се уговаря между страните в
застрахователния договор.
Правното значение на застрахователната сума при
имущественото застраховане се изразява в няколко насоки.
Застрахователната сума не може да надвишава
действителната или възстановителната стойност /чл. 203
КЗ/. Ако застраховката е сключена при условията на
подзастраховане с уговорка срещу първи риск,
застрахователят дължи обезщетение за пълния размер на
вредата, доколкото тя не надвишава застрахователната
сума /чл. 205, ал. 2 КЗ/, а при частично погиване или
повреждане – обезщетение в размер на вредата, но не
повече от разликата между максималния размер на
първоначалната застрахователна сума и платеното
застрахователно обезщетение за настъпили предходни
вреди /чл. 210 КЗ/. Ако застрахованата вещ бъде
открадната или унищожена застрахователят дължи
заплащане на застрахователно обезщетение в размер на
действителната стойност на застрахованата вещ към
момента на настъпване на застрахователното събитие, но
не повече от размера на застрахователната сума.
При личните застраховки със застрахователна сума
се означава паричната престация на застрахователя, тъй
като личното застраховане няма обезщетителен характер и
размерът на дължимата парична сума при настъпване на
застрахователното събитие не зависи от размера на
настъпилите вреди. Поради това размерът на
застрахователната сума се уговаря в застрахователния
договор.
Понятията надзастраховане и подзастраховане са
изяснени съответно в разпоредбите на чл. 204 и чл. 205 КЗ
и практическото им значение се проявява при определяне
на размера на дължимото обезщетение след възникване на
застрахователното събитие.

4.5. Погасителна давност

Вземанията на застрахованите и третите
ползващи се лица се погасяват по давност, която започва
да тече от датата на настъпване на застрахователното
събитие. Разпоредбата на чл. 197 КЗ урежда специални

1000
давностни срокове относно вземанията по
застрахователните договори. При застраховките „Живот“,
„Злополука“ и „Гражданска отговорност“ давностният срок е
5 години, а при имуществените застраховки и другите лични
застраховки, за които не се прилага 5-годишната давност,
давностният срок е 3 години. По отношение на лихвите
давностният срок във всички случаи е тригодишен -
решение № 67/24.06.2011г. по т. д. № 323/2010г. на ВКС,
ТК, І т. о. и решение № 96/18.07.2011г. по т. д. №
610/2010г. на ВКС, ТК, І т. о.
По въпроса за началния момент, от който започва да
тече погасителната давност относно вземането за
обезщетение за вреди от влошаване на
здравословното състояние на увредения, т. е. при
ексцес, е налице противоречива практика на ВКС: в
определение № 227/27.04.2010г. по т. д. № 1054/2009г. на
ВКС, ТК, ІІ т. о., постановено в производство по чл. 288
ГПК, е застъпено становището, че погасителната давност
по иска за обезщетение за вреди от влошаване на
здравословното състояние на увредения, включително по
прекия иск срещу застрахователя, започва да тече от
момента на проявяване на вредите; в решение №
53/10.08.2012г. по т. д. № 455/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК е прието, че началото
на давностния срок за прекия иск по чл. 407, ал. 1 /отм./ ТЗ
на пострадалото лице срещу застрахователя по гражданска
отговорност за обезщетение за вреди от ПТП, включително
при ексцес, е моментът на настъпване на
застрахователното събитие, тъй като за разлика от общата
разпоредба на чл. 114 ЗЗД, при застраховките
законодателят не свързва началото на давностния срок с
изискуемостта на вземането, а със застрахователното
събитие /чл. 392 отм. ТЗ/. Тази позиция на ВКС е
неприемлива, тъй като отговорността на застрахователя е
функционална от тази за непозволено увреждане. Поради
това той е задължен да поправи и по- късно настъпилите
вреди, които са в причинна връзка с деянието на
застрахования, дори да са се реализирали в последващ
застрахователното събитие момент/арг. от чл.51, ал.3 ЗЗД/.
В тази връзка застрахователното събитие трябва да се
третира като единство на юридически факт с вредоносни
последици и настъпили реално вреди от него – бележка на
редактора.
Правото на застрахователя да иска плащане на
застрахователните премии се погасява също с

1001
тригодишна давност, считано от момента, в който
застрахованият е бил длъжен да престира премиите, т. е.
от падежа.
Специалните давностни срокове се прилагат по
отношение на вземания, произтичащи пряко от
застрахователното правоотношение, включително за
преките искове на увредените лица към застрахователите
на преките причинители на вредите по застраховка
„Гражданска отговорност“, но не и за регресните искове.
Давността на вземането на застрахования по
застраховка „Гражданска отговорност“ делинквент
срещу застрахователя за застрахователното
обезщетение, ако е удовлетворил пострадалото лице /чл.
229 КЗ, респ. чл. 409 отм. ТЗ/, е петгодишна и започва да
тече от деня на настъпване на застрахователното събитие.
В този смисъл е постоянната практика на ВКС, формирана
по реда на чл. 290 ГПК - решение № 72/08.07.2009г. по т.
д. № 17/2009г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение №
144/26.01.2010г. по т. д. № 532/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.
/двете решения са по искове с правно основание чл. 409
/отм./ ТЗ/.
За регресните искове на застрахователя срещу
делинквента, респективно срещу застрахования /чл. 213
КЗ, респ. чл. 402, ал. 1 отм. ТЗ, чл. 227 КЗ/ важи общата
петгодишна погасителна давност по чл. 110 и сл. ЗЗД, а
течението й започва от момента на плащане на
застрахователните обезщетения на правоимащите лица –
ППВС № 7/04.10.1978г., т. 14, решение № 116/25.10.2010г.
по т. д. № 971/2009г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №
131/07.10.2011г. по т. д. № 806/2010г. на ВКС, ТК, І т. о.,
решение № 48/30.04.2009г. по т. д. № 677/2008г. на ВКС,
ТК, I т. о. и други.
Вземането на суброгиралия се застраховател по
застраховка „Каско“ срещу застрахователя на виновния
водач по застраховка „Гражданска отговорност“ се
погасява в 5-годишен давностен срок с начален момент
плащане на застрахователното обезщетение - решение №
173/30.10.2009г. по т. д. № 455/2009г. на ВКС, ТК, II т. о.,
решение № 53/16.07.2009г. по т. д. № 356/2008г. на ВКС,
ТК, I т. о.

5. Суброгационно право на застрахователя

Правото на застрахователя след плащане на
застрахователното обезщетение да встъпи в правата на
удовлетворения застрахован срещу причинителя на

1002
вредата или неговия застраховател по застраховка
„Гражданска отговорност“ се нарича суброгационно
право. По силата на закона, след плащането на
застрахователното обезщетение, застрахователят встъпва
в правата на застрахования, като получава и всички
привилегии, които е притежавал увредения застрахован,
свързани с удовлетворяването му с предпочитание пред
хирографарните кредитори на причинителя на
увреждането. Отклонение от това правило е предвидено в
чл.213, ал.4 КЗ, но само по отношение на самия
застрахован в хипотезата, когато имуществото на
деликвента е недостатъчно за неговото удовлетворяване. В
тази хипотеза, когато претърпените вреди са по-големи по
размер от изплатеното застрахователното обезщетение за
разликата над този размер, застрахованият се
удовлетворява от имуществото на деликвента с
предпочитание пред застрахователя, а от остатъка от него,
ако има такъв – застрахователя.
Общият състав на суброгационното право на
застрахователя е разпоредбата на чл. 213 КЗ и намира
приложение при всички видове имуществено застраховане,
доколкото законът не предвижда друго. Елементите на
фактическия състав са следните: имуществена
застраховка; причиняване на застрахователното събитие
от трето лице, което отговаря пред застрахования по
правилата на деликтната или договорната отговорност;
плащане от застрахователя на застрахования на
застрахователното обезщетение.
Със ЗИДКЗ /ДВ, бр. 97/23.11.2007г./ е изменена
разпоредбата на чл. 213, ал. 1 КЗ – с изречение четвърто
правото на регресно вземане на застрахователя по договор
за застраховка „Каско“ срещу делинквента е уредено като
субсидиарно, т. е. платилият застраховател по застраховка
„Каско“ следва да насочи претенцията си първо срещу
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, а
при отказ на последния на някое от основанията по чл. 268
КЗ има право да предяви иск срещу делинквента; в същата
правна норма е уредена възможността регресното вземане
срещу делинквента да се претендира само до размера на
причинените вреди, които надхвърлят размера на
застрахователната сума по договора за застраховка
„Гражданска отговорност“. Съгласно § 143 ПЗР на ЗИДКЗ
/ДВ, бр. 97/23.11.2007г./ нормата на чл. 213, ал. 1, изр. 4 КЗ
се прилага за всички случаи на встъпване в право, по което
не е извършено плащане към датата на обнародване на

1003
закона, т. е. към 23.11.2007г. С множество решения на ВКС,
постановени по реда на чл. 290 ГПК, е формирана
постоянна съдебна практика за приложението и
тълкуването на посочените правни норми в смисъл, че с §
143 ПЗР на ЗИДКЗ е извършено законово преуреждане с
обратна сила на висящи правоотношения и разпоредбата
на чл. 213, ал. 1, изр. 4 КЗ се прилага за всички случаи на
встъпване в право, независимо дали то произтича от
възникнали при действието на КЗ или ТЗ правоотношения,
като единственото условие е делинквентът да не е
заплатил дължимото обезщетение към 23.11.2007г. -
решение № 99/02.11.2009 г. по т. д. № 70/2009г. на ВКС,
ТК, I т. о., решение № 119/07.10.2009 г. по т. д. №
40/2009г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 212/24.03.2010 г.
по т. д. № 447/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №
47/11.05.2010 г. по т. д. № 655/2009г. на ВКС, ТК, I т. о.,
решение № 214/30.11.2010 г. по т. д. № 190/2010г. на
ВКС, ТК, II т. о. и много други.
Въпросът за субективните предели на
отговорността по чл. 213, ал. 1 КЗ е разрешен в решение №
152/02.02.2011г. по т. д. № 51/2010г. на ВКС, ТК, І т. о., в
което е посочено, че застрахователят може да се суброгира
в правата на застрахования, както срещу прекия
причинител на вредата по чл. 45 ЗЗД, така и срещу
възложителя по чл. 49 ЗЗД.
Застрахователят по застраховка „Гражданска
отговорност“ и „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите има право да претендира от
застрахования възстановяване на платеното на увреденото
лице обезщетение, заедно с лихвите и разноските в
хипотезите, посочени в чл. 227 във връзка с чл. 226 и чл.
274 КЗ. По въпроса „трябва ли да е налице знание на
водача за техническото състояние на МПС, за да бъде
упражнено регресното право на застрахователя срещу
застрахования по чл. 274, ал. 1, т. 2 КЗ“ е постановено
решение № 130/03.05.2011г. по т. д. № 244/2010г. на ВКС,
ТК, І т. о.,в което е прието, че водачът на МПС трябва да
съзнава, че управлява неизправно МПС и въпреки това не
е спрял и не е взел мерки за отстраняването й, която
повреда или неизправност е застрашавала безопасността
на движението и ПТП-то е възникнало в резултат на това.
Когато повредата, техническата неизправност на
съответното МПС са настъпили внезапно и водачът не е
могъл да предвиди и предотврати общественоопасните

1004
последици, застрахователят не воже да упражни правото
си на регрес.
По приложението на чл. 274, ал. 1, т. 1, предл. трето
КЗ са постановени решение № 16/02.02.2011г. по т. д. №
374/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 183/22.11.2010г.
по т. д. № 30/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение №
113/11.01.2012г. по т. д. № 741/2011г. на ВКС, ТК, I т. о.
Прието е, че само фактът на напускане на ПТП не може да
се квалифицира като виновно поведение за отклоняване от
проверка за алкохол, а поведението и вината на
застрахования подлежат на доказване от ищеца по
регресния иск. Само при наличието на предприети мерки за
извършване на проверка за алкохол на участник в ПТП, от
която той виновно да се е отклонил, би могло да се приеме,
че е налице основанието по чл. 274, ал. 1, т. 1, предл. трето
КЗ.
Решение № 152/22.12.2011 г. по т. д. № 632/2010г.
на ВКС, ТК, І т. о. е постановено по иск с правно основание
чл. 81 ЗЗ /отм./ и в него съдебният състав на ВКС е приел,
че не е налице законодателна празнота към 22.12.2001г.,
уреждаща право на регрес на застрахователя по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ срещу
делинквента, когато застрахователното събитие е
причинено от водач на МПС след употребата на алкохол
или друго упойващо вещество – към посочения момент са в
сила два нормативни акта, които уреждат задължителното
застраховане: Закона за застраховането /отм./ и Наредбата
за задължителното застраховане /в сила от 01.01.1997г. до
10.10.2003г./.
Застрахователят има право да иска възстановяване
на платеното обезщетение от виновния водач, ако
последният е управлявал съответното МПС без
свидетелство за управление /чл. 274, ал. 2 КЗ/.
Проблемите, които възникват в практиката, са във връзка с
въпроса дали делинквентът не притежава свидетелство за
управление или свидетелството му за управление е с
изтекъл срок и не е подновено.
При регресни претенции на застрахователя
причинителят на вредата и застрахованият изпадат в
забава и дължат обезщетение за забавено плащане по чл.
86, ал. 1 ЗЗД върху изплатените от застрахователя суми в
размер на законната лихва от деня на поканата за плащане
съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл е постоянната
практика на ВКС - решение № 89/30.06.2010г. по т. д. №
985/2009г. на ВКС, ТК, I т. о. /по искове срещу делинквент

1005
с правно основание чл. 402, ал. 1 отм. ТЗ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД/, решение № 131/07.10.2011г. по т. д. № 806/2010г. на
ВКС, ТК, І т. о. /по искове с правно основание чл. 81 ЗЗ
отм. и чл. 86, ал. 1 ЗЗД/, решение № 48/30.04.2009г. по т.
д. № 677/2008г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №
116/25.10.2010г. по т. д. № 971/2009г. на ВКС, ТК, I т. о.
/по искове срещу застрахован с правно основание чл. 407
отм. ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД/

II. Видове застраховане

В приложение № 1 към КЗ са разграничени
различните видове застраховки. В зависимост от начина, по
който възниква застрахователното правоотношение,
съществуват доброволно и задължително застраховане. В
зависимост от предмета на застраховане/застрахователна
закрила, разграничаваме лично и имуществено
застраховане.
Застрахователното правоотношение при
доброволното застраховане възниква по силата на договор
за застраховка, сключен между застрахователя и
застрахования, с който страните уговарят правата и
задълженията на всяка от тях, застрахователните рискове,
размера, сроковете и начина на плащане на
застрахователната премия, размера на застрахователното
обезщетение, застрахователната сума, срока на действие
на договора и други реквизити от съдържанието на
договора. Доброволното застраховане намира приложение
в практиката – напр. застраховка „Автокаско”, застраховка
„Пожар и природни бедствия”, застраховка „Рискове на
превоза”, застраховка „Живот” и други.
Задължителното застраховане произтича от
нормативно установено задължение за застраховане и
възниква по силата на застрахователен договор, сключен в
изпълнение на това задължение. Задължителни
застраховки са застраховка „Гражданска отговорност” на
автомобилистите /чл. 249, т. 1 КЗ/, застраховка „Злополука”
на пътниците в средствата за обществен превоз /чл. 249, т.
2 КЗ/, застраховане на риска „Професионална отговорност”
на адвоката /чл. 249, т. 3 КЗ във връзка с чл. 50 ЗА/,
застраховка на нотариуса / чл. 249, т. 3 КЗ във връзка с чл.
30 ЗННД/, застраховка на частния съдебен изпълнител /чл.
249, т. 3 КЗ във връзка с чл. 25 ЗЧСИ/.
Предмет на застрахователния договор за
имуществено застраховане е имущественото благо на
застрахования или на трето застраховано лице.

1006
Разпоредбата на чл. 200 КЗ определя този предмет като
всяко право, което за застрахования е оценимо в пари.
Предмет на личното застраховане са лични,
неимуществени блага, напр. живот, здраве,
трудоспособност и други. Поради това, че този вид
застраховане няма обезщетителен характер, при
настъпване на застрахователното събитие застрахователят
плаща определената по размер в застрахователния
договор сума.

1. Имуществено застраховане
1.1. Общи правила
Правната уредба на имущественото застраховане
се съдържа в глава XIX на КЗ, глава XX на КЗ, част V
относно застраховките „Гражданска отговорност“ и в
Кодекса за търговско корабоплаване по отношение на
морската застраховка.
По отношение на имуществените застраховки
приложение намират изложените в раздел I общи правила
за застраховките и правилата относно имущественото
застраховане в частност. Кръгът на застрахованите лица
се определя от наличието на застрахователен интерес.
Договорът може да бъде сключен и от лице, различно от
застрахования/чл.201, ал.1 КЗ/. Според ал.2 на същия текст
за действителността на договора е необходимо одобрение
на собственика на застрахованото ивмущество. Предмет
на имуществено застраховане може да бъде конкретна
вещ, недвижими имоти, движими вещи, вземане, очаквана
печалба, цялото имущество, родовоопределени вещи. В
решение № 128/15.10.2010г. по т. д. № 77/2010г. на ВКС,
ТК, І т. о. е разгледан въпросът „обуславя ли т. нар.
субективно убеждение за собственост на една вещ
наличието на застрахователен интерес при имуществените
застраховки“ и е даден следният отговор: няма основания
да се приеме, че при липса на валиден договор за покупко-
продажба, само субективното възприятие на едно лице
замества липсващия договор и обуславя застрахователен
интерес, респективно обуславя валидност на
застрахователен договор при застраховка „каско“ за такава
вещ.
Правните последици от отчуждаването на
застрахованото имущество са уредени в чл. 212 КЗ. С
прехвърляне на правото на собственост от прехвърлителя
върху приобретателя последният придобива всички права и
задължения, които прехвърлителят е имал по

1007
застрахователния договор, освен ако е уговорено друго.
Приобретателят е солидарно отговорен за неплатената
част от премията до встъпването. Разпоредбата на чл. 212,
ал. 1 КЗ задължава прехвърлителя и приобретателя да
уведомят писмено застрахователя за прехвърлянето на
застрахованото имущество в 7-дневен срок. Този срок не е
преклузивен, а има инструктивен характер. Правните
последици от неизпълнение на това задължение се състоят
в това, че застрахователят има право да претендира
премията, дължима за периода след прехвърлянето, от
прехвърлителя, докато прехвърлянето не му бъде
съобщено. В този смисъл е решение № 102/02.10.2012г. по
т. д. № 615/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №
15/12.04.2012г. по т. д. № 454/2011г. на ВКС, ТК, IІ т. о.
При имущественото застраховане задължението на
застрахователя да плати застрахователно обезщетение
възниква само, ако застрахованото имущество е
унищожено, повредено или изгубено, респективно ако са
засегнати блага на трети лица, спрямо които
застрахованият отговаря. Размерът на дължимото
застрахователно обезщетение зависи от размера на
настъпилите вреди /чл. 208, ал. 3 КЗ/, като при пълно
погиване на застрахованата вещ се дължи цялата
застрахователна сума, която не може да надвишава
действителната стойност на застрахованото имущество, а
при частично погиване или унищожаване –
възстановителната му стойност. При частично погиване или
унищожаване на застрахования предмет
застрахователният договор продължава да действа, но
имущественото благо се счита застраховано в размер,
равен на разликата между първоначалната
застрахователна сума и изплатеното застрахователно
обезщетение, освен ако в договора е уговорено друго /чл.
210 КЗ/. По въпроса за обема и размера на
застрахователното обезщетение и приложимостта на
Методиката за уреждане на претенции за обезщетение на
вреди по Наредба № 24/08.03.2006г. на КФН е създадена
постоянна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1,
т. 1 ГПК, която е посочена в раздел I, т. 4.4.
Вземането за застрахователно обезщетение може
да бъде цедирано. Предмет на цесия може да бъде и
суброгационното право на застрахователя срещу третото
лице – делинквент или неговия застраховател по
застраховка „Гражданска отговорност“ - решение №
123/24.06.2009г. по т. д. № 12/2009г. на ВКС, ТК, IІ т. о. И

1008
в двата случая правно релевантно е съобщението до
длъжника, извършено от цедента /стария кредитор/, т.е. от
застрахования или от застрахователя в случай на
суброгация, а не от цесионера /новия кредитор/.

1.2. Обща застраховка „Гражданска

отговорност“
Правната уредба на застраховка „Гражданска
отговорност“ се съдържа в глава ХХ на КЗ.
В разпоредбата на чл. 223, ал. 1 КЗ е дадена
легална дефиниция за този вид застраховка:
застраховане, при което застрахователят се задължава да
плати в рамките на определената в договора
застрахователна сума обезщетението, което
застрахованият дължи на трето лице по силата на своята
гражданска отговорност /договорна или извъндоговорна/.
Целта на застраховката „Гражданска
отговорност“ е да се покрие гражданската отговорност
/деликтна или договорна/ на застрахования към трети лица.
Застрахователният риск при застраховка
„Гражданска отговорност“ е опасността от възникване на
задължение за застрахования да обезщети трето лице за
вредите, които му е причинил поради непозволено
увреждане по смисъла на чл. 45 ЗЗД, несанкционните
задължения по чл. 49 и чл. 50 ЗЗД или поради
неизпълнение на договорно задължение. Застраховка
„Гражданска отговорност“ може да покрива както вреди,
причинени виновно лично от застрахования /чл. 45 ЗЗД/,
така и вреди, причинени от трети лица при или по повод на
работа, възложена им от застрахования /чл. 49 ЗЗД/, и
вреди, причинени от вещи или животни, за които
застрахования като техен собственик отговаря /чл. 50 ЗЗД/.
Възможно е застраховане на договорна отговорност, като в
този случай предмет на застраховката е задължението на
застрахования да обезщети вредите, причинени на
кредитора по сключения договор в резултат на
неизпълнение на поето от застрахования договорно
задължение.
Задължението на застрахователя е вторично,
функционално обусловено от задължението на
застрахования да обезщети вредите на третото лице.
Застрахователят дължи обезщетение само доколкото
застрахованият има задължение към третото лице за
обезщетяване на причинени вреди. Застрахователната
защита отпада, ако застрахованият е освободен от

1009
отговорност, напр. когато вредите на третото лице са
резултат на непреодолима сила. В този смисъл е ППВС
7/1977г., т. 9.
Застрахователното събитие при застраховка
„Гражданска отговорност“ съставлява юридическият факт,
който поражда гражданската отговорност на застрахования.
Неговите елементи са идентични с елементите от
фактическия състав на гражданската отговорност на
застрахования, а именно: деянието, непозволеното
увреждане или неизпълнението на договорно задължение и
възникването на вреди от него.
Предмет на застрахователната закрила при
застраховка „Гражданска отговорност“ е пасивът на
застрахования, а не някакво материално или нематериално
благо, поради което понятието „застрахователна стойност“
е неприложимо за този вид застраховка.
Поради липсата на конкретен предмет на
застраховане не е възможно застрахователното
обезщетение да се определя на базата на
застрахователна стойност. Затова според разпоредбата на
чл. 223, ал. 1 КЗ застрахователят дължи в рамките на
договорената сума стойността на обезщетението на
вредите, което застрахованият дължи на третото увредено
лице по силата на деликтната или договорната
отговорност. Следователно застрахователното
обезщетение зависи от две величини – от размера на
дължимото обезщетение от граждански отговорното лице и
от размера на застрахователната сума, уговорена в
застрахователния договор.
Обемът на отговорността на застрахователя е
регламентиран в разпоредбата на чл. 223, ал. 2 – ал. 4
КЗ. Застрахователят отговаря за всички вреди, които са
пряка и непосредствена последица от увреждането. Той
обезщетява реално претърпените вреди от третото лице,
както имуществените и неимуществени вреди, причинени
на личността, така и вредите, причинени на вещи,
принадлежащи на третото лице. Когато вредите на третото
лице са причинени в резултат на неизпълнение на
договорно задължение на застрахования, застрахователят
отговаря за причинените вреди, но не и за пропуснатите от
третото лице ползи. Застрахователят заплаща
обезщетение за пропуснати ползи, когато същите
представляват пряк и непосредствен резултат от
непозволено увреждане, но не и при договорна
отговорност, освен ако е уговорено друго или е договорено

1010
покритие за тях срещу заплащане на допълнителна премия
/чл. 223, ал. 2 и ал. 3 КЗ/. По отношение на обхвата и
размера на дължимото застрахователно обезщетение за
имуществени вреди, изразяващи се в повреждане или
унищожаване на вещи, съдебната практика по чл. 290 ГПК
е посочена в раздел I, т. 4.4. от настоящото изложение.
В случаите, когато вредите са причинени от деликт,
при определяне на застрахователното обезщетение се
прилагат разпоредбите на чл. 51 и чл. 52 ЗЗД, като
обезщетението за неимуществени вреди се определя от
съда съобразно принципа на справедливостта /ППВС №
4/23.12.1968г./, а максималният размер е уговореният
лимит между застрахователя и застрахования делинквент.
Обемът на отговорността на застрахователя на
гражданската отговорност на застрахования делинквент
към трети лица не може да бъде ограничен до размера на
присъденото обезщетение в наказателния процес по
уважения граждански иск срещу делинквента.
Отговорността на застрахователя зависи от доказаните в
исковото производство срещу него обстоятелства:
застрахователен договор, застрахователно събитие,
причинено от застрахования делинквент, вреди, причинно-
следствена връзка между вредите и застрахователното
събитие. Съдът, разглеждащ иска по чл. 226, ал. 1 КЗ, не е
обвързан със силата на пресъдено нещо на решението по
иска с правно основание чл. 45 ЗЗД относно размера на
обезщетението за неимуществени вреди, който следва да
бъде определен съобразно предвидения в чл. 52 ЗЗД
критерий за справедливост, а обезщетението за
имуществени вреди – с оглед събраните доказателства. В
този смисъл е решение № 129/29.11.2012г. по т. д. №
346/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.Бележка на редактора –
заетата позиция в решението е неправилна. Вярно е, че с
оглед на ТР№2/12 г.на ОСТК на ВКС е допустим прекия
иск на увредения срещу застрахователя на деликвента,
след като искът за обезщетение на неимуществени и
имуществени вреди срещу последният е бил уважен с
влязло в сила решение, като неговата основателност –
частична или пълна се свързва с пълното или частично
заплащане на сумата присъдена по деликтния иск. Това
не означава обаче, че съдът по прекия иск не е обвързан
от присъдения размер на обезщетение за вреди по него
за определяне на този по прекия иск срещу
застрахователя.Отговорността на последния е
функционална и вторична по отношение на тази на

1011
деликвента – застрахован по договора за застрлаховка
„Гражданска отговорност”. Поради товаи независимо, че
не е налице присъдено нещо по двете дела с оглед
липсата на идентичност на страни и основание по тях,
приетото от съда за размера на подлежащите на
обезщетяване вреди по деликтния иск е задължително за
съда по прекия иск срещу застрахователя по силата на
тази връзка на обусловеност между двете дела – арг. от
чл.297 ГПК. Разбира се, обратното не е валидно, тъй
като ако бъде уважен първоначално прекия иск срещу
застрахователя, при който размерът на
застрахователното обезщетение е лимитиран от
застрахователната сума, увреденият може да
претендира от деликвента горницата над тази сума до
пълният размер на обезщетението за претърпените от
него действителни вреди, именно поради първичния и
обуславящ характер на деликтната по отношение на
застрахователната отговорност.
Относно размера и начина на изчисление на
дължимото обезщетение за имуществени вреди на
физически лица, когато се претендират като разлика между
нетното трудово възнаграждение и обезщетението за
временна нетрудоспособност, както и при лишаване от
издръжка на малолетно дете поради причинената при ПТП
смърт на един от родителите е формирана практика на ВКС
по реда на чл. 290 ГПК. В решение № 145/29.12.2010г. по
т. д. № 1182/2009г. на ВКС, ТК, I т. о. изрично е посочено,
че приложение намира задължителната практика, изразена
в т. 10 на ППВС № 4/23.12.1968г., според която размерът
на обезщетението за имуществени вреди се определя по
чл. 45 ЗЗД във връзка с чл. 130 ГПК /отм./, когато лицето,
на което е била причинена смърт, не е работник или
служител, нито попада в кръга на упражняващите
самостоятелен занаят или свободна професия. Съгласно
т. 2 на ППВС № 4/23.12.1968г. и решение №
178/29.12.2010г. по т. д. № 15/2010г. на ВКС, ТК, I т. о.,
при определяне на размера на имуществените вреди на
увредения работник или служител, изразяващи се в
невъзможността му да работи, докато се намира в
състояние на временна нетрудоспособност, трябва да се
отчита разликата между действително получаваното
трудово възнаграждение /нетното трудово
възнаграждение/, получавано от увреденото лице към
датата на увреждането, и паричното обезщетение за
временна нетрудоспособност. За пълнота следва да се

1012
отбележи, че тази практика, която е съобразена със
задължителните постановки на цитираното ППВС№4/68 г. и
трябва да се прилага, е правилна, но при спокоен пазар и
ниска инфлация. При силни инфлационни процеси и
отдалеченост във времето между увреждането и
постановяването на решението, с което се присъжда
обезщетение, ще трябва да се съобразяват промените в
пазарната конюктура към момента на решаването на
делото при определяне на репарацията. По тази причина в
условията на хиперинфлация през 90- те години на
миналия век, при определяне размера на имуществени
вреди от неполучено трудово възнаграждение,
представляващо разлика между пенсията по инвалидност и
заплатата, която би получавал увредения работник, ако не
бе претърпял трудова злополука или не бе заболял от
професионално заболяване, практиката на ВКС бе
коригирана. Така според т.2 от ППВС№4/68 г. и т.6 от
ППВС№4/75 г. при причиняване на трайна
нетрудоспособност, обезщетението за неполучена разлика
между пенсия и заплата се определя на базата на
трудовото възнаграждение, получавано от увредения преди
непозволеното увреждане. Това доведе до абсурдни
резултати, тъй като размерът на пенсията за инвалидност
при новите условия се оказа значително по-голям от този
на заплатата преди увреждането, поради което ако
буквално се съблюдава цитираните постановки на
ППВС№4/68 г. и ППВС№4/75 г. на увредения няма да се
присъди никакво обезщетение. Поради това с оглед на
справедливостта и правната симетрия, за да се уважи
претенцията за обезщетение, съдът започна да изхожда не
от размера на получаваното от пострадалия преди
увреждането трудово възнаграждение, а от това, което би
получавал през периода, за който се търси репарация. В
решение № 100/28.07.2011г. по т. д. № 645/2010г. на ВКС,
ТК, I т. о., решение № 158/28.12.2011г. по т. д. №
157/2011г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 169/28.02.2012г.
по т. д. № 762/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. е изразено
разбирането, че при определяне размера на
обезщетението за имуществени вреди, причинени на
малолетните деца в резултат на смъртта на единия от
родителите им и лишаването им от издръжка, следва да
бъдат съобразени евентуално реализираните приживе от
покойния наследодател на ищците приходи при
съблюдаване на правилото на чл. 142, ал. 2 СК, да се
съпостави приносът на преживелия родител на децата в

1013
осигуряването на издръжка и да се приспадне
получаваната от ищците наследствена пенсия по чл. 82
КСО.
Застрахователят покрива лихви за забава, когато
застрахованият отговаря за тяхното плащане пред
увреденото лице. Застрахователят отговаря за лихвите за
забава, присъдени в тежест на застрахования, считано от
датата на съобщаването по чл. 224, ал. 1 КЗ. Разпоредбата
на чл. 223, ал. 2 КЗ относно лихвите за забава следва да
се тълкува заедно с разпоредбата на чл. 227, т. 2 КЗ,
съгласно която застрахователят има право на регресен иск
срещу застрахования за платените лихви за забава,
съответстващи на периода от датата на настъпване на
застрахователното събитие до датата на съобщаване на
обстоятелствата по чл. 224, ал. 1 КЗ от застрахованото
лице или до датата на предявяване на прекия иск по чл.
226, ал. 1 КЗ, освен ако застрахованото лице не е
изпълнило задълженията си по причини, които не могат да
му се вменят във вина. По отношение на третото увредено
лице застрахователят дължи законната лихва от деня на
непозволеното увреждане, тъй като делинквентът дължи
законна лихва при непозволено увреждане от момента на
деликта, респ. откриването на дееца, когато той е бил
неизвестен . Разпоредбата на чл. 226, ал. 2 КЗ, която
урежда отговорността на застрахователя пред третото
лице, изключва възможността застрахователят да прави
възражение на увреденото лице по прекия иск за
неуведомяване по чл. 224, ал. 1 КЗ и недължимост на
лихвата до датата на съобщаване. Последицата от
неизпълнението на задължението на застрахования да
уведоми застрахователя е застрахователят с регресен иск
да иска от застрахования заплатените от него лихви за
забава – решение № 6/28.01.2010г. по т. д. № 705/2009,
ВКС, ТК, II т. о.
Разноските по дела, водени срещу застрахования за
установяване на гражданската му отговорност, могат да
бъдат заплатени от застрахователя до размера на
застрахователната сума в хипотезата, когато
застрахователят е привлечен в процеса като трето лице
помагач.
Поради липсата на застрахователна стойност и
невъзможността застрахователната премия да бъде
функция от тази величина, при застраховка „Гражданска
отговорност“ премията отразява степента на

1014
застрахователния риск и се уговаря между страните при
сключване на застрахователния договор.

1.3. Задължителна застраховка „Гражданска

отговорност“ на автомобилистите
Задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите е уредена в част V, глава
XXIV от Кодекса на застраховането /чл. 257 – чл. 275 КЗ/.
Подзаконовият нормативен акт, който регламентира
задължителното застраховане и в частност застраховката
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите е Наредба
№ 24/ 08.03.2006г.
Обект на тази застраховка е гражданската
отговорност на застрахованите физически и юридически
лица за причинените от тях на трети лица имуществени и
неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или
използването на МПС, за които застрахованите отговарят
съгласно българското законодателство или
законодателството на държавата, в която е настъпила
вредата /чл. 257, ал. 1 КЗ/. Обект на застраховането е
гражданската отговорност на застрахования за
причинените от него на трети лица вреди, свързани с
използване на застрахованото МПС и които са резултат не
само на вина на водача на МПС, но и тези, които са
причинени от самата вещ, от нейното състояние,
изправност или неизправност, отговорност за които носи
собственикът на вещта - решение № 15/01.06.2012г. по т.
д. № 279/2011г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение №
113/23.11.2012г. по т. д. № 708/2011г. на ВКС, ТК, I т. о.
Застраховани лица са собственикът на МПС, за
което е налице валидно сключен застрахователен договор,
както и всяко лице, което ползва моторното превозно
средство на законно основание. В Кодекса за
застраховането няма легална дефиниция за „законно
основание“. Тълкуването на това понятие трябва да се
извърши систематично с разпоредбата на чл. 267, ал. 2 КЗ,
съгласно която задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите покрива и отговорността
за вреди, причинени във връзка с притежаването или
използването на МПС от лице, което не е изрично или
мълчаливо упълномощено за това, и при условие, че не е
придобило владението на МПС чрез кражба, грабеж или
престъпление по чл. 346 НК. При липса на престъпление с
оглед на притежаването и използването на МПС следва да
се приеме, че е налице ползване на законно основание. Ако

1015
застрахователят твърди, че МПС е отнето от собственика
чрез кражба, грабеж или престъпления по чл. 346 НК, той
носи доказателствената тежест и след като докаже
твърдените обстоятелства може да се направи извод, че
отговорността на застрахователя не е възникнала.
В практиката много често се прави възражение за
недължимост на застрахователното обезщетение поради
управляване на съответното МПС от лице, което не е било
упълномощено за това. По реда на чл. 290 ГПК е
формирана задължителна за съдилищата съдебна
практика, съгласно която водачът се ползва от
застрахователна закрила, без да е нужно да бъде
собственик или ползвател на автомобила. За
упълномощаването му не се изисква писмена форма за
действителност и то може да бъде извършено както пряко,
така и чрез конклудентни действия, изразяващи се в
предоставяне на фактическата власт на талон, ключове и
съответния автомобил – ППВС № 7/1977г., т. 10, решение
№ 13/01.03.2010г. по т. д. № 481/2009г. на ВКС, I TO,
решение № 161/13.10.2009г. по т. д. № 198/2009г. на ВКС,
IІ TO, решение № 137/03.11.2009г. по т. д. № 350/2009г. на
ВКС, I TO, решение № 148/24.11.2009г. по т. д. №
167/2009г. на ВКС, I TO, решение № 139/07.10.2009г. по т.
д. № 405/2009г. на ВКС, IІ TO, решение № 22/01.04.2009г.
по т. д. № 328/2008г. на ВКС, IІ TO, решение №
122/25.10.2010г. по т. д. № 1057/2009г. на ВКС, I TO и
много други.
Договорът за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите има
задължителен характер, сключва се във формата на
застрахователна полица и се доказва с полицата и знак,
който се издава от Гаранционния фонд. В производството
по прекия иск по чл. 226 КЗ за заплащане на
застрахователно обезщетение понякога ищецът няма
възможност да представи застрахователната полица. В
тези случаи е допустимо доказването на възникнало
застрахователно правоотношение между застрахователя и
застрахования делинквент да се извърши чрез
удостоверение от Гаранционния фонд, установяващо
застрахователния договор, както и ответникът –
застраховател да бъде задължен по реда на чл. 190, ал. 1
ГПК да представи застрахователната полица.
Териториалните предели на действие на договора
за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите са посочени в чл. 258 КЗ.

1016
 Срокът на задължителната застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите е
едногодишен като в определени случаи тя може да бъде
сключена и за по-кратък срок, но не по-малко от тридесет
дни /чл. 262 КЗ/.
При прехвърляне на собствеността на МПС на
друго лице застрахователният договор не се прекратява
автоматично, а приобретателят встъпва в правата и
задълженията на прехвърлителя от момента на
прехвърлянето на собствеността. Прехвърлителят и
приобретателят са длъжни в седмодневен срок от
прехвърляне на собствеността да уведомят писмено
застрахователя. В противен случай застрахователят има
право да претендира застрахователната премия от
прехвърлителя включително за периода след промяна на
собствеността до уведомяването.
Субективните и обективните предели на
задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите са уредени в чл. 265 и чл. 267 КЗ.
Разпоредбата на чл. 265, ал. 1 КЗ съдържа легална
дефиниция на понятието „пострадало лице“, а ал. 2 - на
„повредено лице“.
Кодексът за застраховане определя минималния
размер на застрахователната сума при задължителната
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите
– чл. 266 КЗ.
Обхватът на застрахователното покритие е
регламентиран в чл. 267 КЗ, а изключенията, които не се
покриват от този вид застраховка са посочени в чл. 268 КЗ.
Застрахователят обезщетява всички вреди, за които
отговаря застрахованото лице на основание чл. 45 ЗЗД.
Това са имуществените и неимуществените вреди,
причинени от смърт или телесни увреждания, вреди,
причинени на имуществото на увреденото лице, пропуснати
ползи, законови лихви за забава и съдебни разноски, които
застрахованият трябва да плати на пострадалия. Вредите,
които се изразяват в обезценка на увреденото имущество,
не се обезщетяват.
В обхвата на застрахователното покритие влизат
всички вреди, причинени от застрахования на трети лица,
които се намират извън управляваното от виновния водач
МПС, и вредите, причинени на лицата, които са се
намирали вътре в управляваното от виновния водач МПС.
Не се обезщетяват вредите, причинени на имуществото на
превозваните в МПС трети лица, ако те са пътници или

1017
членове на семейството на виновния водач, нито вредите,
причинени на моторното превозно средство, управлявано
от застрахования, нито вредите, нанесени на имущество,
превозвано с това МПС.
В решение № 176/27.10.2009г. по т. д. № 819/2008г.
на ВКС, ТК, II т. о. е прието, че родителите на починалия
застрахован при ПТП, предизвикано по негова вина, не са
трети лица по смисъла на чл. 257, ал. 3 КЗ и независимо от
причинените им болки и страдания не са активно
материално правно легитимирани да предяват иск по чл.
226, ал. 1 КЗ срещу застрахователя. Обстоятелството, че
причиненото от застрахованото лице ПТП, при което е
настъпила неговата смърт, поради наличие на съвпадение
в личността на застрахован и пострадал, изключва
ангажиране на деликтната му отговорност за обезвреда на
вредите, настъпили за него самия от собственото му
виновно поведение. Фактическият състав на чл. 45 ЗЗД
отсъства и поради това, че поведението на застрахования –
причиняване на собствената си смърт по непредпазливост,
не се явява противоправно по отношение на неговите
родители.
Решение № 165/16.02.2010г. по т. д. № 211/2009г.
на ВКС, ТК, I т. о. – първоинстанционното производство е
образувано по иск с правно основание чл. 407, ал. 1 /отм./
ТЗ, а посоченият съдебен акт на ВКС дава отговор на
въпроса за активната легитимация на собственика на
застраховано по риск „Гражданска отговорност“ МПС да
получи обезщетение като трето увредено лице при ПТП,
настъпило когато друг е управлявал автомобила, а
собственикът е пътувал на едно от местата в него.
Изхождайки от разпоредбата на чл. 80, ал. 2 ЗЗ /отм./,
съдебният състав постановява, че преценката за наличие
на меродавното за изхода на спора качество „трето лице“
следва да се прави не с оглед на това бил ли е даден
собственик на лек автомобил вътре или извън колата си в
момента на настъпване на увреждащото го ПТП, а
съобразно правилото, че като „застрахован“ по същия този
риск, той не може едновременно да е и трето лице за
застрахователното правоотношение.
Застрахователят заплаща на третото увредено лице
обезщетение и в случаите, когато ПТП е причинено
умишлено от застрахования, или е причинено от водач с
концетрация на алкохол в кръвта над допустимите по закон
норми, от водач, който се е намирал под въздействието на
наркотично вещество или негов аналог, от водач, който е

1018
отказал да се подложи или виновно се е отклонил от
проверка за алкохол или наркотично вещество или негов
аналог, от водач без свидетелство за управление, от водач,
който не е спрял и не е взел мерки за отстраняване на
възникнала по време на движение повреда или
неизправност в МПС, която застрашава безопасността на
движението, и ПТП-то е възникнало в резултат на това /чл.
274, ал. 1 и 2 КЗ/. В случаите по чл. 274 КЗ застрахователят
има регресно право срещу виновния водач след като
удовлетвори пострадалото лице. Постоянната практика
на ВКС, формирана по прилагането на различните хипотези
на чл. 274, ал. 1 и ал. 2 КЗ е посочена в раздел I, т. 5 от
настоящото изложение.
Решение № 74/20.07.2009 г. по т. д. № 726/2008г.
на ВКС, ТК, I т. о. е по въпроса за обективните предели на
ЗГО, когато увреждащото и увреденото превозни средства
са елементи на едно и също съставно пътно-превозно
средство с един и същ водач /влекач и ремарке/. Когато
щетата на ремаркето е произтекла не от сблъсък с влекача,
а от неправилните действия на водача /напр. несъобразена
скорост/, в резултат на които ремаркето се е откачило и
преобърнало, влекачът няма характеристиката на
увреждащо МПС. Водачът на влекача и на ремаркето е
един и същ, не е трето лице в случая по чл. 80, ал. 1 ЗЗ
/отм./, поради което не може да бъде ангажирана
отговорността на застрахователя на гражданската
отговорност на влекача. Щетата по ремаркето е произтекла
от неправилните действия на неговия водач, което е
основание за заплащане на обезщетение по доброволна
застраховка „Каско“ на ремаркето, но не поражда
основание за регрес към застрахователя по „Гражданска
отговорност“ на влекача.
По въпросите за отговорността на застрахователя по
риска „гражданска отговорност“ за причинени на трети лица
вреди от МПС, състоящо се от влекач и полуремарке,
представляващи обща композиция и полуремаркето е било
технически и функционално свързано с влекача, било е в
движение и не се е отделило от влекача в момента на
удара, може ли в този случай увредените лица да искат
обезщетение за неимуществени вреди по договора за
застраховка „Гражданска отговорност“ на полуремаркето и
за лимита на тази отговорност са постановени по реда на
чл. 290 ГПК множество решения: решение №
180/01.12.2011г. по т. д. № 70/2011г. на ВКС, ТК, II т. о.,
решение № 65/03.07.2012г. по т. д. № 211/2011г. на ВКС,

1019
ТК, I т. о. и други. Отговорността на застрахователя за
причинени вреди по застраховка „Гражданска отговорност”
на ремаркето може да бъде ангажирана, ако вредите са
причинени от ремаркето, когато то не е свързано с влекача,
не е функционално зависимо от него, не е било в движение
или когато се е самозадвижило, какъвто не е настоящият
случай. Когато вредите са причинени от ремаркето в
композиция с влекача по време на движение,
обезщетението следва да се покрие от застрахователя по
задължителната застраховка „Гражданска отговорност” за
влекача, тъй като причиняването на вредите е в резултат
на управлението на цялата композиция.
В посочените решения е прието, че отговорността на
застрахователя е ограничена до лимита по § 27, ал. 2, б.
„б“ ПЗР на КЗ в посочения в правната норма размер общо
за всички увредени лица, доколкото ПТП и вредите от него
са причинени от обща композиция на влекача и свързаното
с него ремарке, съгласно чл. 14, ал. 1 от Наредба №
24/08.03.2006г. за задължителното застраховане по чл. 249,
т. 1 и 2 КЗ и за методиката за уреждане на претенции за
обезщетение на вреди, причинени на МПС.
В решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г.
на ВКС, ТК, II т. о. разпоредбата на § 27, ал. 2, б. „б“ ПЗР
на КЗ е обсъдена с оглед минималните размери на
застрахователните суми, които лимити се увеличават почти
ежегодно и при определяне размера на обезщетенията би
следвало да се вземат предвид и съответните нива на
застрахователно покритие към релевантния за определяне
на обезщетението момент.
Относно лимитите на застраховане по Наредба №
18/1997г., издадена въз основа на отменения Закон за
застраховането е решение № 95/24.10.2012г. по т. д. №
916/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., в което е прието, че при
прилагането на критерия по чл. 52 ЗЗД за определяне на
справедлив размер на обезщетението за неимуществени
вреди, лимитите на застраховане по посочената наредба
нямат самостоятелно значение, но могат да бъдат взети
предвид само при отчитане на конкретните икономически
условия, имащи значение за критерия за справедливост.

1.4. Гаранционен фонд

Правната уредба на Гаранционния фонд се
съдържа в част V, глава XXIV от Кодекса на
застраховането, а за правоотношения, възникнали преди
01.01.2006г. – в Закона за застраховането /отм./.

1020
 Предпоставките за възникване на задължение на
Гаранционния фонд за плащане на обезщетения по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите са следните: настъпване на ПТП;
моторното превозно средство, причинило процесното ПТП,
обичайно да се намира на територията на Република
България; водачът да е виновен; да съществуват изрично
предвидени в КЗ пречки пострадалото лице да получи
пряко от застрахователя дължимото обезщетение,
посочени в чл. 288 КЗ. Най – честите хипотези за
ангажиране отговорността на Гаранционния фонд в
практиката са при причинени вреди от собственик или
ползвател на МПС, който няма сключена задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите,
и вреди, причинени от неидентифицирано МПС или
неизвестен извършител.
Процесуална предпоставка за предявяване на иска
по чл. 288 КЗ е предявяване на претенцията пред
Гаранционния фонд, от една страна, и непроизнасяне на
фонда в тримесечен срок от претенцията или отказване на
плащане на обезщетение или несъгласие на увреденото
лице с определеното от фонда обезщетение /чл. 288, ал. 7
и 11 КЗ/.
Гаранционният фонд изпада в забава и дължи
лихва от поканата, а не от датата на увреждането. В този
смисъл е постоянната практика на ВКС, формирана по реда
на чл. 290 ГПК - решение № 60/29.04.2011 г. по т. д. №
381/2010г. на ВКС, ТК, IІ т. о., решение № 73/22.06.2012г.
по т. д. № 423/2011г. на ВКС, ТК, I т. о.
След изплащане на застрахователното обезщетение
по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите Гаранционният фонд встъпва в правата
на увреденото лице до размера на платеното,
включително и на направените разходи за определяне и
изплащане на обезщетението /чл. 288, ал. 12 и чл. 288а КЗ/.
Изискуемостта на вземането на Гаранционния фонд и
началният момент, от който започва да тече 5-годишният
давностен срок срещу делинквента, е моментът на
плащане на обезщетението. По въпросите за началото на
давностния срок е налице постоянна практика на ВКС по
чл. 290 ГПК - решение № 178/21.10.2009г. по т. д. №
192/2009г. на ВКС, ТК, IІ т. о., решение № 15/04.02.2011г.
по т. д. № 326/2010г. на ВКС, ТК, IІ т. о.

1021
 1.5. Национално бюро на българските
автомобилни застрахователи
В областта на задължителната застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите при
застрахователните отношения с международен елемент
важна роля играе Националното бюро на българските
автомобилни застрахователи /НББАЗ/.
Правната уредба на НББАЗ, неговите функции,
производството пред НББАЗ като компенсационен орган и
предпоставките за възстановяване на платените
обезщетения и встъпването в правата на удовлетворения
кредитор се съдържа в част V, глава XXVI от Кодекса за
застраховането.
НББАЗ изпълнява две функции: 1/ то е
представително национално бюро за Република България в
системата „Зелена карта“ по смисъла на нейните Вътрешни
правила, като участва и съдейства за функционирането на
тази система и задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите в държавите – членки; 2/
НББАЗ в качеството си на Компенсационен орган заплаща
обезщетение на третото увредено лице, пребиваващо в
Република България в случаите, посочени в чл. 284 КЗ.
Формираната по реда на чл. 290 ГПК от ВКС
съдебна практика е по застраховка „Зелена карта“. В
решение № 138/07.11.2011г. по т. д. № 976/2010г. на ВКС,
ТК, І ТО е разгледан въпросът „какъв е начинът на
установяване на застрахователната сума по застраховка
„Зелена карта” – чрез извличане от закона или чрез
доказването на факти и разпределението на
доказателствената тежест за това, ако е необходимо
доказване”. На този въпрос е даден следният отговор:
„Установяването на застрахователната сума по застраховка
„Зелена карта” е чрез доказване съдържанието на договора
по риска „Гражданска отговорност”, сключен между
застраховател и застрахован. Доказателствената тежест за
установяване размера на застрахователната сума,
определяща отговорността на застрахователя е за лицето,
оспорващо или черпещо права от този размер.“.
В решение № 186/11.07.2012г. по т. д. № 227/2010г.
на ВКС, ТК, ІІ ТО съдебният състав е приел, че пасивно
легитимиран да отговаря по прекия иск на третото
увредено лице за вреди, причинени по вина на водач на
регистрирано в друга държава МПС, е българският
застраховател, член на НББАЗ, при който на граничния
пункт е сключена нова застраховка „Гражданска

1022
отговорност” или е подновено действието на старата
застраховка със срок до края на престоя си в страната.

1.6. Застраховка „Каско“

По договор за имуществена застраховка „Каско“ най-
много претенции се предявяват за заплащане на
застрахователно обезщетение за причинени вреди в
резултат на настъпило ПТП, кражба на автомобил или
пожар.
Проблемите при риск „кражба“ възникват при
преценка на обема и съдържанието на рисковете, които са
изключени от задължението за изплащане на
застрахователно обезщетение. В решение №
94/28.05.2010г. по т. д. № 900/2009г. на ВКС, ТК, IІ т. о.и
решение № 164/26.10.2011г. по т. д. № 1097/2010г. на
ВКС, ТК, ІІ т. о. съдебните състави на ВКС са разгледали
материалноправните въпроси дали кражбата на отделни
части, оборудване и принадлежности от съответното МПС,
както и вещи и предмети, намиращи се в автомобила към
датата на застрахователното събитие спадат към
покритите рискове. Прието е, че за установяване на
покритите рискове по застраховка „Каско“ – кражба следва
да се изхожда от клаузите на Общите условия, когато
същите са приети от застрахования, а ако същите са
неясни, да се тълкуват при условията на чл. 20 ЗЗД. Ако
Общите условия не са приети от застрахования, същият не
е подписал декларация или друг документ за сключване на
застрахователния договор, в който да е отразено, че се е
запознал с тях, приложение намира само уговореното с
договора по риска „каско“, клауза „Пълно каско“, като в този
случай застрахованият /ищецът/ трябва да докаже, че
липсващото имущество е част от автомобила, че
устройствата са монтирани в него към момента на
сключване на застрахователната полица и в този смисъл са
застраховани при застрахователя.
По част от делата във връзка със застраховка по
риск „Каско“, клауза „Пълно каско“ при настъпило
застрахователно събитие кражба на автомобил
застрахователят прави възражение за намаляване на
застрахователното обезщетение поради неизпълнение на
задължението на застрахования да не оставя
свидетелството за регистрация на МПС в същото. В
решение № 86/10.07.2012г. по т. д. № 467/2011г. на ВКС,
ТК, І т. о. ВКС е изразил становище, че за упражняване на
потестативното право на застрахователя за намаляване на

1023
застрахователното обезщетение при предписано
определено поведение не е необходимо обективно
установяване на причинна връзка между неизпълнението
на конкретното задължение и настъпването на конкретното
застрахователно събитие. Неизпълнението е
санкционируемо само за задължение, което е от естество
да способства за настъпването на застрахователния риск
и/или да повлияе върху размера на вредите съгласно чл.
207, ал. 1 КЗ. В разпоредбата на чл. 207, ал. 2 КЗ
законодателят предвижда намаляване на
застрахователното обезщетение, а не пълен отказ за
плащане именно поради допускането на възможността, а
не поради безспорното установяване на причинната връзка.
Неизпълнението да не се оставя част IІ от свидетелството
за регистрация /малкия талон/ в откраднатия автомобил е
„от естество да способства настъпването на
застрахователното събитие, предоставяйки възможност за
незасичане автомобила като обект на кражба, с оглед
управление от водач, неразполагащ с необходимия за
контрол по пътищата документ. Последното безспорно е от
естество да способства окончателното настъпване на
последиците на застрахователното събитие – кражба,
осуетявайки евентуална възможност за предотвратяването
му от контролните органи за движение по пътищата“.
За заплащането на застрахователно обезщетение по
имуществена застраховка „Каско“ приложение намира чл.
208, ал. 1 КЗ, съгласно която при настъпване на
застрахователното събитие застрахователят е длъжен да
плати обезщетението в уговорения срок, който не може да
бъде по-дълъг от 15 дни и започва да тече от деня, в който
застрахованият е изпълнил задълженията си по чл. 206, ал.
1 или ал. 2 и чл. 207, ал. 3 КЗ. Следователно обезщетение
в размер на законната лихва при неизпълнение на
задължението да плати на застрахования
застрахователното обезщетение по имуществена
застраховка „Каско“ се дължи по правилата на чл. 84, ал. 1
или ал. 2 ЗЗД – ако в договора е уговорен срок за
изпълнение, застрахователят изпада в забава след
изтичането му, а ако такъв не е уговорен след покана
/решение № 79/29.06.2012г. по т. д. № 802/2011г. на ВКС,
ТК, IІ т. о./.
При застраховка „Каско“, риск пожар спорните
правни въпроси, които са дали основание на ВКС да
допусне касационно обжалване на въззивни решения по чл.
280, ал. 1 ГПК, се отнасят до процесуалноправния ред, по

1024
който следва да се установи факта на умишлено причинено
застрахователно събитие, и обема на отговорността на
застрахователя по застраховка „Каско на МПС“ в резултат
на умишлен палеж. В решение № 181/03.06.2010г. по т. д.
№ 281/2009г. на ВКС, ТК, IІ т. о. и решение №
4/21.03.2012г. по т. д. № 81/2011г. на ВКС, ТК, IІ т. о.
съдебните състави са приели, че въпросът дали
увреждането на застрахованото имущество е извършено
умишлено от застрахования или трето ползващо се лице,
респективно трети на договора лица, следва да бъде
установен с влязла в сила присъда или с решение по чл.
124, ал. 5 ГПК, доколкото деянието осъществява
престъпните състави на чл. 213 и чл. 330, ал. 1 НК, а не
инцидентно в производството, в което гражданският съд се
произнася по наличието на предпоставките за ангажиране
отговорността на застрахователя за заплащане на
обезщетение за вредите, претърпени като последица на
твърдяно застрахователно събитие, в конкретните случаи
пожар.

1.7. Застраховане срещу рискове на превоза

Застраховането срещу рискове на превоза е уредено
в чл. 215 КЗ, респективно чл. 403 /отм./ ТЗ.
Този вид застраховане е имуществено, доброволно
и има за цел да покрие вредите, претърпени от товара по
време на превоза, без значение дали превозвачът има вина
и независимо от причините за увреждането. При карго
застраховането се покриват всички рискове, на които е
изложен превозваният товар, освен ако е уговорено друго.
Обект на застраховане могат да бъдат всякакви стоки,
превозвани при сухопътни, въздушни и речни превози.
Действието на застрахователния договор е от
предаване на товара за превоз до предаването му на
получателя, включително при претоварване и складиране,
освен ако страните са уговорили друго. Застрахователят не
покрива рисковете, настъпили след прекъсване на превоза
или при отклонение от пътя, освен ако е уговорено друго.
Застрахователят не дължи заплащане на застрахователно
обезщетение и в хипотезата на приемане на товара от
получателя преди установяване на вредите. Ако повредите
не са могли да бъдат констатирани при получаване на
товара, а са установени след това, застрахователят
отговаря, ако в 15-дневен срок от получаване на товара
бъде уведомен за това от получателя.

1025
 Постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение №
51/07.04.2011 г. по т. д. № 450/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. е
по въпроса за погасяването по давност на иск за
застрахователно обезщетение по имуществена застраховка
за отговорност на превозвача по договор за международен
превоз на товари по Конвенция CMR, сключена преди
влизане в сила на КЗ, при действието на отменените
разпоредби на ТЗ. Съгласно чл. 392 /отм./ ТЗ правата по
този вид имуществена застраховка се погасяват с
тригодишна давност от деня на настъпване на
застрахователното събитие.

1.8. Застраховане на бъдеща реколта

Застраховането на бъдеща реколта е имуществено,
доброволно и има за цел да покрие вредите на
земеделските култури в периода на тяхното развитие.
Създадената практика на ВКС по реда на чл. 290
ГПК /решение № 161/24.11.2010г. по т. д. № 724/2009г. на
ВКС, ТК, IІ т. о. и решение № 128/12.07.2010г. по т. д. №
967/2009г. на ВКС, ТК, IІ т. о./ е по въпроса, свързан с
приложението на общите правила за подзастраховане при
застраховането на бъдеща реколта. Прието е, че
застрахователят не може да се позовава на
подзастраховане по смисъла на чл. 398, ал. 1 /отм./ ТЗ в
случаите, когато темпоралната стойност е определена от
страните по договора на база застрахователната сума.
Предвид специфичния предмет на този вид застраховка –
крайният продукт от земеделски култури,
застрахователната сума се договаря между застрахования
и застрахователя при отчитане на производствените
възможности на района, в който са засети земеделските
култури. При определяне размера на застрахователното
обезщетение след настъпване на застрахователното
събитие в периода на развитие на земеделските култури, за
база се взема договорената застрахователна сума и се
отчитат конкретните настъпили вреди по културите с оглед
засегнатите площи. Ако страните са предвидили
специфични правила при определяне размера на
застрахователното обезщетение, същите трябва да бъдат
съобразени.

1.9. Морски застраховки

Договорът за морска застраховка е уреден в глава X,
чл. 245 – чл. 289 КТК. Принципът е, че отношенията между
страните се уреждат съгласно договорните клаузи, а

1026
правилата на КТК относно морските застраховки се
прилагат, доколкото страните не са уговорили друго, като
само в случаите, посочени изрично в КТК, уговорката на
страните, която им противоречи, няма сила.
В областта на морските застраховки няма много
предявени искове. Към настоящия момент по реда на чл.
290 ГПК е постановено едно решение от ВКС – решение №
189/26.03.2010 г. по т. д. № 307/2009г. на ВКС, ТК, IІ TO по
въпроса относно началния момент, от който започва да
тече погасителната давност за вземания /застрахователно
обезщетение/, произтичащи от договор за морска
застраховка. В него е прието, че законодателят не е
свързал възникването на правото на иск с деня на
застрахователното събитие или друг подобен факт във
връзка с корабоплаването, а е оставил това да се определи
от волята на страните чрез сключения между тях
застрахователен договор. Българският законодател
разграничава режима на давността при морски застраховки,
уреден в КТК, от общия режим на давността, уреден в ЗЗД.
Една от разликите в двата режима е, че КТК допуска в
договора за морска застраховка уговорки между страните,
доколкото не противоречат на императивни правни норми в
изрично посочените в КТК случаи /чл. 245, ал. 2 КТК/.
Другата разлика е в по-късите срокове на давността при
морска застраховка /чл. 357 КТК/. Хипотезата на чл. 357, ал.
1, б. „б“ КТК е относима към отговорността между
сблъскалите се кораби, но не и по отношение на
съответния застраховател. Самият законодател е уредил
по различен начин началото на давностния срок по
отношение на вземанията, произтичащи от договор за
морска застраховка и вземанията между сблъскалите се
кораби. Не е налице тъждественост на началото на
давностния срок по чл. 357, ал. 1, б. „а“ КТК /деня, в който е
възникнало правото на иск/ и началото на давностния срок
по чл. 357, ал. 1, б. „б“ КТК /деня, в който е била причинена
повредата/.

1.10. Застраховка в полза на кредитор

Застраховката, сключена в полза на кредитор е
уредена в чл. 199а КЗ.
Тази застраховка е доброволна, може да бъде от
вида на имуществените или лични застраховки и се
сключва между застрахователя и кредитора в полза на
последния, за обезпечение на неговото вземане с изрично
писмено съгласие на длъжника. Предмет на застраховката

1027
е имуществено или неимуществено благо на длъжника.
Застрахователният интерес е договорното правоотношение
между кредитора и длъжника, по силата на което
кредиторът има вземане, което обезпечава.
Кредиторът има правното положение на
застраховащ,а длъжникът – на застрахован. Кредиторът е
страна по застрахователния договор и е носител на
правата и задълженията, а длъжникът предоставя
предмета на застраховане /напр. застраховката се сключва
върху негов имот, който служи за обезпечение по договор
за ипотечен кредит, или върху неговия живот/ и трябва да
даде изрично предварително писмено съгласие.
При настъпване на застрахователното събитие
застрахователят отговаря пред кредитора до размера на
непогасената част от задължението, за обезпечението на
което е сключен застрахователният договор, заедно с
лихвите и разноските към датата на настъпване на
застрахователното събитие. Разликата между
застрахователната сума и изплатеното на кредитора
застрахователно обезщетение се дължи на длъжника,
неговите наследници или на ползващите се лица.
В решение № 99/28.07.2011г. по т. д. № 542/2010г.
на ВКС, ТК, І т. о. е прието, че при договор за групова
застраховка „Живот“ на кредитополучателите, сключен
между банка и застрахователно дружество, банката има
едновременно качествата и на застраховащ, и на ползващо
се от сключената застраховка лице, а всеки от
кредитополучателите, който е дал съгласието си за
сключване на такава групова застраховка, представлява
застраховано лице, тъй като по отношение на неговия
живот се сключва застрахователният договор. Съгласието
на кредитополучателя е условие за действителност.

1.11. Застраховка на финансов риск

По отношение на застраховката на финансов риск не
е налице изрична правна регламентация. Тази застраховка
е доброволна и се сключва между застрахователя и
кредитора срещу риска от непогасяване на договорно
задължение, което длъжникът има спрямо кредитора.
Длъжникът не фигурира в застрахователния договор и
неговото съгласие не е необходимо. Предмет на
застраховката е реалното изпълнение от длъжника на
негово договорно задължение спрямо кредитора.
В практиката през последните години широко
приложение намира договорът за застраховка срещу риска

1028
от неплащане на дължими вноски по договор за лизинг,
сключен от застрахования с трето лице. По въпроса за
действителността на този договор и наличието на
застрахователен интерес по реда на чл. 290 ГПК са
постановени решение № 109/16.11.2009г. по т. д. №
91/2009г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 222/28.12.2009г.
по т. д. № 476/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., в които е
посочено, че застрахователният интерес произтича „от
потенциалната опасност да настъпят конкретни вреди за
застрахования при накърняване на застраховано негово
благо, изразяващи се в невъзможност за лизингодателя да
увеличи актива на имуществото си в резултат от
неплащането на дължимите лизингови вноски“. За
наличието на интерес не е необходимо вземането за
лизингови вноски да е изискуемо, а е достатъчно само към
момента на сключване на застраховката да е поето
задължение за плащане.
Останалите решения по застраховка „Финансов
риск“, постановени по чл. 290 ГПК от ВКС /решение №
138/19.11.2009г. по т. д. № 367/2009г. на ВКС, ТК, І т. о.,
решение № 97/31.05.2010г. по т. д. № 858/2009г. на ВКС,
ТК, ІІ т. о. и решение № 55/27.04.2011г. по т. д. №
468/2010г. на ВКС, ТК, І т. о./, заедно с предходните два
съдебни акта дават отговор на материалноправния въпрос
дали прекратяването на конкретната рамкова полица води
до прекратяване и на действието на сключените въз основа
на нея добавъци.

2. Лични застраховки
Предмет на личното застраховане са лични,
неимуществени блага, напр. живот, здраве, телесна цялост,
трудоспособност и други. Поради това, че този вид
застраховане няма обезщетителен характер, при
настъпване на застрахователното събитие застрахователят
плаща определената по размер в застрахователния
договор сума.

2.1. Договор за застраховка „Живот“

Правната уредба на този вид застраховка е в глава
ХІ от КЗ.
С договора за застраховка „Живот” застрахователят
се задължава да поеме застрахователна закрила на
живота, здравето и телесната цялост на застрахования или
трето лице срещу събития, свързани с увреждане на
здравето или смърт, и при тяхното настъпване да плати на

1029
застрахования или неговите наследници, или на трето
ползващо се лице уговорената застрахователна сума.
Договорът за застраховка „Живот” може да бъде с покритие
за случай на смърт или за случай на доживяване на
определена възраст, или да бъде със смесено покритие.
При този вид застраховка задължението на
застрахователя става изискуемо, както при неочаквана
смърт или увреждане на здравето на застрахования, така и
при настъпване на други, предвидени в застрахователния
договор обстоятелства, които не са свързани с увреждане
на здравето или телесната цялост на застрахованото лице
/чл. 238, ал. 1 КЗ/. Например, това може да бъде
доживяване на застрахования до определена възраст, във
връзка с което да се породи правото за получаване на
застрахователната сума.
В съдилищата няма много съдебни спорове във
връзка със застрахователни правоотношения, възникнали
по силата на договор за застраховка „Живот”.
Постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение №
121/30.07.2010г. по т. д. № 1063/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. е
по въпроса за прилагане на нормата на чл. 113, ал. 3 от
Закона за здравето и по въпроса за определяне на
окончателното намаление /изгубване/ на трудоспособност
/във връзка с иск с правно основание чл. 411 /отм./ ТЗ/.
Прието е, че предвид законово определената
компетентност на ТЕЛК съгласно чл. 113, ал. 3 от Закона за
здравето, Експертното решение на ТЕЛК е задължително в
частта му, с която е определен посоченият процент
нетрудоспособност за всички органи и лица в страната.
При възражение от страна на ответника –
застраховател за плащане на застрахователната сума
поради укриване на информация относно лицата, чийто
живот е предмет на застрахователния договор /напр.
застрахованото лице е знаело за заболяването, но не е
информирало застрахователя/, доказателствената тежест
за установяване на тези обстоятелства е на ответника по
иска.

2.2. Договор за застраховка „Злополука“

Правната уредба на този вид застраховка е също в
глава ХІ от КЗ.
С договора за застраховка „Злополука”
застрахователят се задължава да поеме застрахователна
закрила на живота, здравето и телесната цялост на
застрахования или трето лице срещу събития, свързани с

1030
увреждане на здравето или смърт, и при настъпване на
злополука, в резултат на която са причинени смъртта,
телесната повреда или загубата на трудоспособността, да
заплати на застрахования или неговите наследници, или на
трето ползващо се лице уговорената застрахователна
сума. Договор за застраховка „Злополука” може да се
сключи, както в полза на трето лице, така и върху чужда
телесна цялост.
За разлика от договора за застраховка „Живот”, при
който има рисков елемент и елементи на спестовност,
застраховането срещу злополука има само рисков
характер.
В съдилищата няма много съдебни спорове във
връзка със застрахователни правоотношения, възникнали
по силата на договор за застраховка „Злополука”.
Постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение №
10/10.06.2009г. по т. д. № 510/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. е
по въпроса дали предявяването на иск по чл. 411 /отм./ ТЗ
от стипуланта срещу промитента – застраховател има за
своя правна последица отмяна на уговорката в полза на
третото лице, обективирана в застрахователния договор –
застрахователна полица и добавък към нея. Прието е, че
„доколкото бенефициерът е придобил правата по договора
от момента на постигане на съгласие между уговарящия и
обещателя, т. е. преди да е заявил, че ще се ползва от
уговореното в негова полза, то той е единствен титуляр на
прекия иск срещу застрахователя, поради което
стипулантът, макар и страна по застрахователния договор,
не е материалноправно легитимиран да иска от промитента
/застрахователя/ да изпълни в негова полза,
произтичащото от договора задължение за изплащане на
застрахователно обезщетение, независимо от безспорно
установеното настъпване на покрит от договора
застрахователен риск”. Предвид писмената форма на
застрахователния договор като форма за действителност, е
необходимо волеизявлението за отмяна на уговорката в
полза на трето лице, съдържаща се в сключен между
стипуланта и промитента застрахователен договор, също
да бъде изрично в писмена форма. Предявяването на иск
по чл. 411 /отм./ ТЗ от уговарящия срещу обещателя –
застраховател само по себе си не води до тези правни
последици, а е необходимо в обстоятелствената част на
исковата молба да се съдържа изрично и безусловно
волеизявление на ищеца за отмяна на съглашението в
полза на третото лице.

1031
 Застрахователната сума при лична застраховка,
уговорена в полза на трето лице не се включва в
наследството на застрахования, ако той умре преди
ползващото се трето лице. Последното не в качеството на
наследник, а като кредитор на наследството може да иска
заплащане на застрахователната сума при сбъдване на
условието по застрахователния договор. Разбира се, ако
той не надживее застрахования, правото върху
застрахователната сума ще се изплати на последния,
евентуално на неговите наследници в зависимост от
условията на договора.

III. Искове, свързани с имущественото

застраховане
Най-често предявяваните искове в практиката на
съдилищата са свързани с имуществените застраховки –
пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя по
застраховка „Гражданска отговорност“ /чл. 226, ал. 1 КЗ,
респ. чл. 407, ал. 1 /отм./ ТЗ/, иск на застрахования срещу
застрахователя за заплащане на застрахователно
обезщетение по договор за застраховане на имущество,
обикновено по застраховка „Каско“ /чл. 208 КЗ, респ. чл. 399
/отм./ ТЗ/, иск на застрахования срещу застрахователя по
застраховка „Гражданска отговорност“ за заплащане на
застрахователно обезщетение, ако е удовлетворил
пострадалия /чл. 229 КЗ, респ. чл. 409 /отм./ ТЗ/, регресен
иск на застрахователя срещу прекия причинител на
вредите или срещу неговия застраховател по застраховка
„Гражданска отговорност“ /чл. 213 КЗ, респ. чл. 402 /отм./
ТЗ/, регресен иск на застрахователя по застраховка
„Гражданска отговорност“ срещу застрахования /чл. 227 КЗ
и чл. 274, ал. 1 КЗ/, регресен иск на застрахователя по
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите
срещу лицето, управлявало МПС без свидетелство за
управление /чл. 274, ал. 2 КЗ/.

1. Пряк иск на увреденото лице срещу

застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност“ /чл. 226, ал. 1 КЗ, респ. чл. 407, ал. 1 /отм./
ТЗ/
Разпоредбата на чл. 226, ал. 1 КЗ, респ. чл. 407, ал.
1 /отм./ ТЗ урежда правото на иск на пострадалото лице
срещу застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност” за заплащане на обезщетение за причинените
му от застрахования вреди. Това право произтича от

1032
наличието на застрахователно правоотношение по
застраховка „Гражданска отговорност” между
застрахователя и причинителя на вредите и настъпване на
застрахователното събитие.

1.1. Легитимирани страни по иска:

Ищец по този иск е увреденото лице, чиито
имуществени/неимуществени блага са увредени като пряка
и непосредствена последица от застрахователното събитие
съгласно договора за застраховка „Гражданска
отговорност”, сключен между застрахователя и прекия
причинител. По застраховка „Гражданска отговорност” на
автомобилистите ищци могат да бъдат, както третите лица,
които са били извън управляваното от виновния водач
МПС, така и лицата, които са се намирали вътре в
управляваното от виновния водач МПС, но не и самият
делинквент /чл. 257, ал. 3 КЗ/.
Родителите на починалия застрахован при ПТП,
предизвикано по негова вина, не са трети лица по смисъла
на чл. 257, ал. 3 КЗ и не притежават материалноправна
легитимация да предявят иска по чл. 226, ал. 1 КЗ –
решение № 176/27.10.2009г. по т. д. № 819/2008г. на ВКС,
ТК, ІІ т. о. /виж раздел ІІ, т. 1.3. от настоящото изложение/.
Собственикът на застраховано по риск „Гражданска
отговорност” МПС, когато е пътувал на едно от местата в
автомобила, който е управляван от друго лице, не е
активно материалноправно легитимиран да получи
обезщетение като трето увредено при ПТП лице по иск с
правно основание чл. 407, ал. 1 /отм./ ТЗ - решение №
165/16.02.2010г. по т. д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, І т. о.
/виж раздел ІІ, т. 1.3. от настоящото изложение.
Кръгът на лицата, които имат право да получат
обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от
непозволено увреждане е посочен в ППВС №
4/25.05.1961г. и ППВС № 5/24.11.1969г., а съгласно ППВС
№ 2/30.11.1984г. лицата с право на обезщетение за
неимуществени вреди в случай на смърт е посочен
изчерпателно в предходните две постановления на
Пленума на ВС, както следва: право на обезщетение за
имуществени вреди имат онези лица, които са понесли
такива вреди, като самия пострадал, а в случай на смърт
неговите деца, съпруг, родители, братя и сестри и други
близки, които поради нетрудоспособност действително са
били издържани или имат право на издръжка по закон от
пострадалия; кръгът на правоимащите да получат

1033
обезщетение за неимуществени вреди при смърт е
ограничен до низходящите, възходящите, съпруга,
отглежданото, но неосиновено дете, съответно
отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие
непозволено увреждане, както и лицето, което е
съжителствало на съпружески начала с починалия при
непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако
това съжителство не съставлява престъпление и не
противоречи на правилата на морала
Братята и сестрите, заварените и доведени деца,
вторият съпруг на техния родител и други лица, различни
от посочените в горните три постановления, не са активно
материалноправно легитимирани да предявят иска по чл.
226, ал. 1 КЗ, респ. чл. 407, ал. 1 /отм./ ТЗ за обезщетение
за неимуществени вреди.
В постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение №
181/30.11.2012г. на ВКС, ТК, II състав съдебният състав е
изразил становище, че моралните болки и страдания и
обусловените от съдържанието на особено силната
биологична връзка между близнаците неблагоприятни
последици не могат да обосноват активната
материалноправна легитимация на преживелия близнак,
при положение, че съгласно задължителните указания в
ППВС № 2/30.11.1984г. същият е изключен от кръга на
легитимираните лица.
Ответник по този иск е застрахователят на
причинителя на вредите на ищеца.
Независимо от функционалната обусловеност на
отговорността на застрахователя по застраховка
„Гражданска отговорност” от отговорността на прекия
причинител на вредите, застрахованият причинител и
неговият застраховател не отговарят солидарно по
отношение на увреденото лице. По този въпрос практиката
на ВКС е безспорна – ППВС № 4/1975г., ППВС № 7/1977г.,
решение № 28/10.03.2012г. по т. д. № 650/2010г. на ВКС,
ТК, I т. о. Ако исковата молба е с посочени ответници
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” и
делинквента и петитум за солидарното им осъждане, то
същата е нередовна и съдът следва да процедира по реда
на чл. 129 ГПК. Съгласно т. 11 от горепосоченото
Постановление на ВС на ищеца трябва да бъде
предоставена възможност в определен срок да
конкретизира срещу кой или кои от ответниците и на кое
основание ще поддържа предявените искове. Исковете
срещу застрахователя и прекия причинител на

1034
непозволеното увреждане могат да бъдат предявени при
субективно пасивно евентуално съединение. С мотивите на
ТР№2/12 г. на ОСТК /вж. по-долу/ се прие възможността и
за кумулативно съединяване на двата иска в едно
производство/бележка на редактора – фактически
алтернативно съединяване на искове, тъй като предмет на
конкуриращите претенции е едно и също вземане за
обезщетение на вреди, щом като според тълкувателното
решение уважаването на деликтния иск не е процесуална
пречка за предявяване на прекия иск срещу
застрахователя, а само за неговата основателност, ако
присъдената сума по него е частично или изцяло
изплатена/.

1.2. Допустимост на прекия иск на увреденото

лице срещу застрахователя по застраховка
„Гражданска отговорност“ при уважен иск срещу
делинквента на основание чл. 45 ЗЗД
По този въпрос съществуваше противоречива
съдебна практика, която е уеднаквена с Тълкувателно
решение № 2 от 06.06.2012 г. на ВКС по тълк. дело №
1/2010 г., ОСТК в смисъл, че при уважен иск срещу
делинквента по чл. 45 ЗЗД е допустим прекият иск на
увреденото лице по чл. 407, ал. 1 /отм./ ТЗ, съответно по
действащия чл. 226, ал. 1 КЗ срещу застрахователя по
застраховка „Гражданска отговорност“, като плащането на
сумата, присъдена на увреденото лице на основание чл. 45
ЗЗД, няма значение за допустимостта на прекия иск, но е от
евентуално значение за неговата основателност.

1.3. Подсъдност
Родовата подсъдност на исковете по чл. 226, ал. 1
КЗ, респ. чл. 407, ал. 1 /отм./ ТЗ е в зависимост от цената
на иска и се определя съгласно чл. 103 и чл. 104, т. 4 ГПК –
при цена на иска над 25 000 лв. същият е подсъден на
окръжния съд като първа инстанция, а в останалите случаи
компетентен е районният съд.
За местната подсъдност приложение намира чл. 108
ГПК – искът се предявява по седалището и адреса на
управление на застрахователя. Когато спорът е възникнал
от преки отношения с поделение или клон на юридическото
лице – ответник, изборната подсъдност може да бъде
предпочетена от ищеца на основание чл. 108, ал. 1, изр. 2
ГПК. Установяването на наличието на представителства и
ликвидационен център на застрахователя в определено

1035
населено място, където е предявен искът по чл. 226, ал. 1
КЗ може да се извърши въз основа на справка за
търговската мрежа на съответното застрахователно
дружество - определение № 544/11.07.2011г. по ч. т. д. №
503/2011г. на ВКС, ТК, II т. о.
По въпроса за приложението на чл. 113 ГПК в
хипотезата на иск по чл. 226, ал. 1 КЗ е създадена
противоречива практика на ВКС. Едното становище е, че
предвидената в чл. 113 ГПК специална подсъдност е
изборна, същата дерогира общата подсъдност по чл. 105
ГПК, предоставена е на определени лица, включително
потребителите на застрахователни услуги съгласно § 1, т. 1
от ДР на КЗ, не може да се прилага служебно от съда, а се
прилага, когато ищецът е основал подсъдността пред
сезирания от него съд в качеството си на потребител,
позовавайки се на разпоредбата на чл. 113 ГПК -
определение № 236/24.03.2010г. по ч. т. д. № 886/2009г.
на ВКС, ТК, II т. о., определение № 544/11.07.2011г. по ч.
т. д. № 503/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., определение №
913/18.10.2012г. по ч. т. д. № 800/2012г. на ВКС, ТК, II т. о.
и други. Другото разбиране е, че нормата на чл. 113 ГПК е
неприложима по отношение на прекия иск по чл. 226, ал. 1
КЗ, независимо от дефиницията на § 1, т. 1 от ДР на КЗ, тъй
като няма идентитет в съдържанието на термините в
материалния и процесуалния закон и използваният в чл.
113 ГПК термин „потребител“ не може да бъде прилаган
механично по отношение на всички спорове, възникнали по
прилагането на материален закон, в който този термин е
употребен - определение № 649/16.07.2010г. по ч. т. д. №
377/2010г. на ВКС, ТК, I т. о., определение №
3/10.01.2012г. по ч. т. д. № 852/2011г. на ВКС, ТК, I т. о.,
определение № 438/05.07.2012г. по ч. т. д. № 404/2012г.
на ВКС, ТК, I т. о. и други.

1.4. Изисквания към редовността на исковата

молба:
Исковата молба трябва да отговаря на изискванията
за редовност, предвидени в чл. 127 и чл. 128 ГПК. В
обстоятелствената част ищецът следва да посочи фактите
и обстоятелствата, които обуславят ангажирането на
отговорността на застрахователя: момента на увреждането,
настъпването на застрахователното събитие, лицето, което
е причинило вредите, обстоятелствата, при които е
настъпило увреждането, вида и характера на претърпените
вреди, застрахователното правоотношение между

1036
застрахователя и причинителя на вредите. В петитума на
исковата молба размерът на обезщетението за
имуществени и неимуществени вреди следва да бъде
разграничен.
Държавната такса е в размер на 4% върху цената на
иска, но не по-малко от 50 лв. съгласно т. 1 от Тарифата за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК
и чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК урежда
освобождаването от внасяне на държавна такса от ищците
по искове за вреди от непозволено увреждане от
престъпление, за което има влязла в сила присъда.
Законодателят е имал предвид характера на вредата, а не
основанието, на което се претендира претенцията.
Обстоятелството, че отговорността на застрахователя по
застраховка „Гражданска отговорност“ по отношение на
пострадалото лице в резултат на причинено от
застрахования ПТП, има договорен характер не променя
характера на вредата. Настъпилото увреждане е в резултат
на причинено от застрахования при ответника ПТП, за
което прекият причинител е осъден с влязла в сила
присъда, т. е. касае се за вреди от непозволено увреждане
от престъпление, за което има влязла в сила присъда.
Отговорността на застрахователя е функционално
зависима от тази на прекия причинител, поради което е
налице хипотезата на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК - определение
№ 611/ 12.08.2010г. по ч. т. д. № 358/2010г. на ВКС, ТК, II
т. о., определение № 484/23.06.2011г. по ч. т. д. №
377/2011г. на ВКС, ТК, I т. о.

1.5. Доказателствена тежест, доказателствени

средства, възражения на застрахователя
Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна
да установи фактите, на които основава своите искания или
възражения. В производството по иска с правно основание
чл. 226, ал. 1 КЗ, респ. чл. 407, ал. 1 /отм./ ТЗ ищецът носи
доказателствената тежест за настъпването на твърдените
от него вреди, обстоятелството, че вредите са причинени
от застрахованото при ответника лице, наличието на
застрахователно правоотношение по застраховка
„Гражданска отговорност“ между причинителя на вредите и
ответника – застраховател.
Относно настъпването на застрахователното
събитие обикновено се представя констативен протокол за
ПТП от органите на ПП – КАТ или други органи. По въпроса

1037
за доказателствената сила на протокола за ПТП за
механизма на произшествието и настъпилите увреждания
на автомобила е формирана по реда на чл. 290 ГПК
постоянна практика на ВКС, обективирана в решение №
85/28.05.2009г. по т. д. № 768/2008г. на ВКС, ТК, II т. о.,
решение № 24/10.03.2011г. по т. д. № 444/2010г. на ВКС,
ТК, І т. о., решение № 98/25.06.2012г. по т. д. №
750/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. и други. Протоколът за
пътно-транспортно произшествие и протоколът за оглед на
местопроизшествие, съставени от длъжностни лица в кръга
на служебните им задължения, съставляват официални
документи по смисъла на чл. 179 ГПК. Когато не са
оспорени в процеса, те се ползват не само с обвързваща
съда доказателствена сила относно авторството на
материализираното в съдържанието им изявление на
длъжностното лице, но и с материална доказателствена
сила и съставляват доказателство за изявленията пред
съответното длъжностно лице и за извършените от него и
пред него действия. Ответникът, на който се
противопоставя протоколът, в случая застрахователя, може
да оспори истинността му и проверката на оспорения
документ се извършва с всички доказателствени средства,
включително и чрез разпит на свидетели. Обвързващата
доказателствена сила на протокола за ПТП и протокола за
оглед на местопроизшествието не освобождава съда от
задължение да изследва механизма на произшествието и с
други доказателствени средства, например със свидетели и
автотехническа експертиза, тъй като относно наличието
или не на виновно поведение на участващо в ПТП лице
посочените документи нямат обвързваща съда материална
доказателствена сила. При оспорване съдържанието на
протокола, предвид характера му на официален
свидетелстващ документ, доказателствената тежест за
установяване неговата неверност се носи от оспорващата
го страна.
За установяване на причинените вреди и
причинно-следствената връзка най-често се представят
писмени доказателства и се допуска съдебна експертиза,
като задачата и вещото лице се определят в зависимост от
вида, съдържанието и характера на вредите. При
имуществените вреди, освен писмени доказателства,
относими и допустими доказателствени средства са
съдебно-автотехническа експертиза и съдебно-
икономическа експертиза, а за установяване на вида,
степента, интензитета, продължителността на болките и

1038
страданията, причинно-следствената връзка между
вредите и застрахователното събитие и прогнозите за
възстановяване - съдебно-медицинска експертиза с вещо
лице лекар от съответната на вредите специалност.
Влязлата в сила присъда е задължителна за съда,
разглеждащ гражданскоправните последици от конкретното
деяние, но само относно това дали то е извършено или
отречено, дали е противоправно и дали деецът е виновен,
т. е. присъдата на наказателния съд се ползва със сила на
пресъдено нещо, единствено в изчерпателно посочените в
чл. 300 ГПК, респ. чл. 222 ГПК /отм./ обстоятелства.
Следователно, за да се приеме само въз основа на
влязлата в сила присъда, че са настъпили твърдяните от
ищеца вреди в резултат на настъпилото застрахователно
събитие - ПТП, е необходимо да има тъждество между
деянието, предмет на присъдата, и деянието, което е
предмет на доказване в исковия процес пред гражданския
съд. В този смисъл са решение № 25/17.03.2010г. по т. д.
№ 211/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №
22/05.05.2011г. по т. д. № 368/2010г. на ВКС, ТК, І т. о.,
решение № 150/22.11.2011г. по т. д. № 1147/2010г. на
ВКС, ТК, II т. о. и други. Ако фактическият състав на
деянието включва като елемент размера на
имуществените вреди, респ.съпричиняването на
вредоносния резултат, то и тези елементи на
установеното с присъдата на наказателния съд са
задължителни за гражданския, който се произнася по
обезщетяване на вредите. Споразумението по чл.381,
ал.1 НПК има значението на влязла в сдила присъда
съгласно чл.383, ал.1 НПК, поради което за гражданския
съд има обвързващата сила, предвидена в чл.300 ГПК.
Влязлото в сила решение по чл. 78а НК се
включва в чл. 300 ГПК и е задължително за гражданския
съд, разглеждащ гражданските последици от деянието,
относно това дали то е извършено, неговата
противоправност и виновността на дееца – решение №
47/23.07.2012г. по т.д. № 340/2011г. на ВКС, ТК, І т. о.
Преди посочения съдебен акт е постановено също по реда
на чл. 290 ГПК решение № 175/22.10.2009г. по т. д. №
312/2009г. на ВКС, ТК, на ВКС, II т. о., в което е прието, че
според чл. 300 ГПК, респ. чл. 222 ГПК /отм./ единствено
присъдата като акт на наказателния съд обвързва
гражданския съд относно вината на дееца и неговата
противоправност, но не и решението, постановено при
условията на чл. 78а НК. В това решение съдебният състав

1039
е изложил съображения, че „вината на делинквента е
презумптивна и в негова тежест е да я опровергае,
независимо от решението, постановено при условията на
чл. 78а НК в административно-наказателния процес“.
Следва да се отбележи, че повечето съдебни състави на
ВКС, ТК възприемат извода, направен в последващото
решение № 47/23.07.2012г. по т.д. № 340/2011г. на ВКС, ТК,
І т. о., тъй като с решението по чл. 378, ал. 4 НПК във
връзка с чл. 78а НК се произнася по същия кръг от въпроси,
както с присъдата, а именно относно престъпното деяние и
дееца, като разликата се състои само във вида на
отговорността – освобождаване от наказателна
отговорност и налагане или неналагане на
административно наказание с оглед виновността на дееца.
Актовете на органите на досъдебното
производство /заключително обвинително постановление
и обвинителен акт/, независимо че са официални
документи по смисъла на чл. 179 ГПК, респ. чл. 143, ал. 1
ГПК /отм./, не представляват доказателство за механизма
на ПТП и за поведението на участниците в него, поради
което нямат задължителна сила за гражданския съд, който
разглежда гражданските последици от деянието - решение
№ 43/15.03.2011г. по т. д. № 414/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.
и решение № 43/16.04.2009г. по т. д. № 648/2008г. на
ВКС, ТК, ІІ т. о.
По отношение на доказване наличието на
застрахователно правоотношение между причинителя на
вредите и ответника – застраховател: В производството по
иска с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ, респ. чл. 407, ал.
1 /отм./ ТЗ ищецът не винаги представя застрахователната
полица, тъй като застрахователният договор е сключен
между прекия причинител на увреждането и
застрахователя, а се позовава на посочената в
констативния протокол за ПТП застрахователна полица,
която е била представена при огледа на съответните
органи, или представя удостоверение от Гаранционния
фонд за сключения застрахователен договор, издадено въз
основа на информацията, предоставена от застрахователя
съгласно чл. 294, ал. 1 КЗ, а понякога прави искане на
основание чл. 190, ал. 1 ГПК ответникът да бъде задължен
да представи застрахователната полица.
Ответникът следва да докаже инвокираните от него
възражения за недължимост на застрахователното
обезщетение, които могат да бъдат правоизключващи,
правоунищожаващи, правоотлагащи или правопогасяващи.

1040
 Ответникът често прави възражения за
недължимост на застрахователното обезщетение поради
неплащане на застрахователната премия или
прекратяване на застрахователното правоотношение, тъй
като не е извършено плащане на текуща разсрочена вноска
от застрахователната премия. По този въпрос е приложима
съдебната практика, посочена в раздел I, т. 4.4 от
настоящото изложение.
В производството по иска с правно основание чл.
226, ал. 1 КЗ, респ. чл. 407, ал. 1 /отм./ ТЗ ответникът
понякога инвокира възражение за липса на
упълномощаване на водача, причинил съответното ПТП,
да управлява автомобила. По въпроса за
упълномощаването е формирана по реда на чл. 290 ГПК
многобройна практика на ВКС, посочена в раздел раздел
II, т. 1.3.
Понякога застрахователят сключва с увреденото
лице извънсъдебна спогодба, в която страните определят
дължимия размер на застрахователното обезщетение и
увреденото лице заявява, че след неговото заплащане
няма да има други претенции към застрахователя. В
производството по иска с правно основание чл. 226, ал. 1
КЗ застрахователят прави възражение за недопустимост на
иска, евентуално за недължимост на застрахователното
обезщетение поради погасяването му чрез плащане по
извънсъдебната спогодба. По въпроса „допустим ли е иск
по чл.226, ал.1 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди
за разликата над размера, определен и изплатен по
постигнато със застрахователя извънсъдебно
споразумение“ съществува противоречива съдебна
практика, поради което с определение № 426/12.06.2012г.
по т. д. № 822/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. въззивното
решение – предмет на касационната жалба по съответното
дело е допуснато до касационно обжалване на основание
чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по посочения процесуалноправен
въпрос, но все още няма постановено съдебно
решение./Бележка на редактора – Искът е допустим, но
би бил неоснователен, ако спогодбата е валидна. Това е
така, защото наличието на съдебна спогодба е
отрицателна процесуална предпоставка за упражняване
на правото на иск, тъй като се ползва със сила на
пресъдено нещо, а извънсъдебната спогодба, освен че
няма това качество, уговорката в нея че
застрахованият няма да има претенции, не означава
отказ от бъдещ иск, а само че материалното право,

1041
претендирано от увредения, е такова каквато е прието
с извънсъдебната спогодба. Затова той би могъл да
предяви иск за горницата над сумата по спогодбата,
като този иск трябва да се разгледа по същество. Ако
обаче извънсъдебната спогодба е валидна, искът като
неоснователен следва да се отхвърли, а не да се
прекратява производството по него като недопустимо.
По отношение на възражението за съпричиняване
на вредоносния резултат от пострадалия е формирана по
реда на чл. 290 ГПК многобройна съдебна практика на ВКС:
Ответникът – застраховател има право да прави
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалото лице и носи доказателствената тежест за
установяване на съпричиняването /ППВС № 7/1977г., т. 9/.
Недопустимостта при задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ застрахователят да релевира
възражение за самоучастие /чл. 194, ал. 5 КЗ/ не изключва
възражението му за съпричиняване на пострадалия при
настъпване на вредоносния резултат /решение №
74/04.06.2010г. по т. д. № 679/2009г. на ВКС, ТК, I т. о./.
Гражданският съд е длъжен да се произнесе по
възражението за съпричиняване като обсъди събраните
доказателства и в хипотезата на приключило наказателно
производство с осъдителна присъда /споразумение/ за
извършителя – водач на МПС, тъй като влязлата в сила
присъда /споразумение/ има доказателствено значение за
вината, противоправността и деянието само на
извършителя на престъплението, за деянието, за което му
е било наложено съответно наказание. Поведението на
пострадалия не е предмет на присъдата, освен ако
съпричиняването не представлява елемент от състава на
престъплението, и не е било предмет на изследване в
наказателното производство по конкретното дело. В този
смисъл е решение № 55/30.05.2009 г. по т. д. № 728/2008г.
на ВКС, ТК, I т. о.
Обезщетението за вреди от непозволено увреждане
следва да бъде намалено, ако и самият пострадал е
допринесъл за тяхното настъпване. Съпричиняването има
обективен характер и вината на пострадалия не е елемент
от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Преценява се
единствено наличието на причинна връзка между
поведението на пострадалото лице и настъпилия
вредоносен резултат. Приложението на нормата на чл. 51,
ал. 2 ЗЗД не е обусловено от субективното отношение на
пострадалия към настъпването на деликта и произлезлите

1042
от него неблагоприятни последици. Поради това, че
способността на увредения да действа разумно и да
предвижда евентуалните негативни последици от своите
действия и бездействия са правно ирелевантни за
института на съпричиняването, разпоредбата на чл. 51, ал.
2 ЗЗД намира приложение и в случаите, когато малолетно
дете или невменяемо лице допринесе за настъпване на
вредоносния резултат. В този смисъл са ППВС № 17/1963г.
и решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010г. на
ВКС, ТК, IІ т. о.
Налице е съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2
ЗЗД на вредоносния резултат от самия пострадал от ПТП в
случаите на обективна невъзможност от страна на
последния да спазва правилата за движение по ЗДвП
/напр. движещ се пешеходец по пътното платно поради
паркирали на тротоара леки автомобили/ - решение №
200/13.11.2012г. по т. д. № 249/2012г. на ВКС, ТК, IІ т. о.
При предприемане на спасителна маневра следва
да се отчита дали пострадалият при предприемането на
спасителната маневра е могъл, освен да избегне
опасността за неправилно движещия се автомобил и
неговия водач, да избегне и вредоносните последици за
себе си и своя автомобил - решение № 61/06.07.2009 г. по
т. д. № 751/2008г. на ВКС, ТК, І т. о.
По въпроса за съотношението между забраната за
освобождаване от отговорност на застрахователя по
застраховка „Гражданска отговорност“ при хипотезата на
чл. 257, ал. 4 КЗ и евентуалното съпричиняване на
пострадалия за настъпване на вредоносния резултат
поради знанието му, че водачът, причинил ПТП, е
употребил алкохол, е постановено решение №
98/08.07.2010 г. по т. д. № 942/2009г. на ВКС, ТК, I т. о., в
което е прието, че поемането на риска, при който
увреденият евентуално е бил в състояние да предположи
или да допусне, че може да бъде увреден от делинквента
поради употребата му на алкохол, представлява особен
случай на съпричиняване.?
За да бъде намалено обезщетението за вреди,
увреденият трябва да е допринесъл за тяхното настъпване,
като приносът трябва да бъде конкретен, т. е. да се
изразява в извършването на определени действия или
бездействия от увреденото лице. Ако поведението на
пострадалия е станало причина или е повлияло върху
действията на причинителя на вредата, е налице
съпричиняване. Приносът на водача на автомобила за

1043
настъпване на ПТП е личен и не обосновава автоматично
принос на всички пътуващи в този автомобил - решение №
45/15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ВКС, ТК, IІ т. о. В
същия смисъл е и решение № 93/05.07.2012г. по т. д. №
373/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. /по отношение на увредено
лице, пътувало в каруца, участвала в ПТП, причинено от
водач на лек автомобил/.
Въпросът за конкретния принос на увреденото лице,
необходимостта пострадалото лице със своето поведение
да е създало предпоставки за настъпване на вредите или
да е допринесло за механизма на увреждането, наличието
на причинно-следствена връзка между действията или
бездействията на пострадалия и вредоносния резултат е
разрешен и в решение № 206/12.03.2010г. по т. д. №
35/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 151/12.11.2012 г.
по т. д. № 1140/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №
154/31.10.2011г. по т. д. № 977/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.
Съдебната практика приема, че при направено възражение
за съпричиняване в резултат на непоставен предпазен
колан в лекия автомобил, трябва да бъде изследвано дали
непоставянето на предпазен колан има пряка причинна
връзка с телесните увреждания, т. е. дали травматичните
увреждания биха били предотвратени, ако пострадалият
беше поставил предпазния колан. По същия начин е
разрешен въпроса за съпричиняване на вредоносния
резултат от пострадал, който се е возил на мотоциклет без
предпазна каска - решение № 58/29.04.2011г. по т. д. №
623/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.
Относно съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалото лице поради пресичане на пътното платно на
неопределено за това място по реда на чл. 290 ГПК са
постановени следните съдебни актове: решение №
97/06.07.2009г. по т. д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.,
решение № 33/04.04.2012г. по т. д. № 172/2011г. на ВКС,
ТК, ІІ т. о., решение № 96/15.10.2012г. по т. д. №
936/2011г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 39/16.07.2010г.
по т. д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №
159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.,
решение № 43/16.04.2009г. по т. д. № 648/2008г. на ВКС,
ТК, IІ TO
Други решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК,
във връзка с възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат от увреденото лице: решение № 57/10.04.2009г.
по т. д. № 824/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №
85/28.05.2009г. по т. д. № 768/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.,

1044
решение № 59/10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г. на ВКС,
ТК, І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. №
971/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 54/22.05.2012г.
по т. д. № 316/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.
Въпросът за погасителната давност е разрешен от
ВКС в решенията, посочени в раздел I, т. 4.5. от
настоящото изложение.
Въпросът за лихвата за забава е разрешен от ВКС
в решенията, посочени в раздел II, т. 1.2. от настоящото
изложение.

2. Иск на застрахования срещу

застрахователя за заплащане на застрахователно
обезщетение по договор за застраховане на имущество
/чл. 208 КЗ, респ. чл. 399 /отм./ ТЗ/
Този иск се предявява най-често по застраховка
„Каско“.
Ищец е застрахованият, чието застраховано
имущество е унищожено, повредено или изгубено.
Ответник е застрахователят на съответното
имущество.
Ищецът следва да докаже наличието на
застрахователно правоотношение между него и ответника,
настъпване на застрахователното събитие, унищоженото,
повредено или изгубено застраховано имущество.
Застрахованият носи доказателствената тежест за
установяване на вида и характера на вредите и размера на
обезщетението. Най-често използваните доказателствени
средства са писмени и заключение на автотехническа
експертиза. Формираната по реда на чл. 290 ГПК практика
на ВКС по въпросите, свързани със застрахователното
обезщетение, е посочена в раздел I, т. 4.4.
Ответникът понякога прави възражения за
недължимост на застрахователното обезщетение поради
отчуждаване на застрахованото имущество, респективно
при предявен иск от приобретателя – поради
неуведомяване на застрахователя за прехвърляне на
собствеността в срока по чл. 212, ал. 1 КЗ. Седмодневният
срок по чл. 212, ал. 1 КЗ не е преклузивен, а инструктивен –
виж практиката на ВКС, посочена в раздел II, т. 1.1.
Други възражения по този иск /обикновено по
застраховка „Каско“, риск кражба на автомобил/, които се
инвокират от ответника, е за нищожност на
застрахователния договор поради липса на предмет/
автомобила/, тъй като такъв автомобил /с посочените в

1045
застрахователния договор рама или двигател/ не е
произвеждан, или за недължимост на застрахователното
обезщетение поради наличие на основание за отказ за
плащане съгласно Общите условия, тъй като данните за
автомобила са неверни. Постановената по този въпрос
съдебна практика е по реда на отменения ГПК и е
противоречива. Едното становище е, че липсва основание
за ангажиране отговорността на застрахователя съгласно
конкретна разпоредба на Общите условия, тъй като
данните за автомобила – предмет на застрахователната
полица са неверни, поради това, че има съществено
несъответствие между данните и характеристиките на
автомобила, произведен в съответната държава /напр.
Германия/ под този номер на рамата. Другото становище е,
че след като автомобилът е внесен в страната и
регистриран в КАТ с посочените в застрахователната
полица двигател и рама, които са констатирани като
номера и при огледа от застрахователя при сключване на
застрахователния договор, то договорът за застраховка
„Каско” е действителен и не са налице основания за отказ
на застрахователя за плащане на застрахователното
обезщетение.
Вземането на застрахования срещу застрахователя
за заплащане на застрахователно обезщетение по договор
за застраховане на имущество /чл. 208 КЗ, респ. чл. 399
/отм./ ТЗ/ се погасява с тригодишна давност, която започва
да тече от датата на настъпване на застрахователното
събитие.
Въпросът за лихвата за забава е разрешен от ВКС
в решенията, посочени в раздел II, т. 1.6. от настоящото
изложение.

3. Иск на застрахования срещу

застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност“ за заплащане на застрахователно
обезщетение, ако е удовлетворил пострадалия /чл. 229
КЗ, респ. чл. 409 /отм./ ТЗ/
Ищец по този иск е застрахованият, който е
удовлетворил увреденото лице, спрямо което отговаря.
Ответник е застрахователят на гражданската
отговорност на застрахования причинител.
Ищецът носи доказателствената тежест за
настъпването на причинени от него на трето лице вреди,
наличието на застрахователно правоотношение по
застраховка „Гражданска отговорност“ между него и

1046
ответника – застраховател и плащането на обезщетение на
увреденото лице, а ответникът трябва да докаже
възраженията си, като има право да релевира възражения,
произтичащи от застрахователния договор, за механизма
на пътно-транспортното произшествие и други.
В решение № 25/17.03.2011г. по т. д. № 411/2010г.
на ВКС, ТК, II т. о. е прието, че сключеното между
пострадалото от ПТП лице и застрахователя споразумение,
въз основа на което застрахователят е платил на
пострадалия обезщетение, има обвързващо действие
единствено между страните по него съгласно чл. 21, ал. 1
ЗЗД. Ищецът не е могъл и не е бил длъжен да узнае
неговото съдържание, поради което извършеното от него
плащане на обезщетение на увреденото лице е
добросъвестно и в точно изпълнение на задължението по
изпълнителния лист.
Въпросът за погасителната давност е разрешен от
ВКС в решенията, посочени в раздел I, т. 4.5. от
настоящото изложение.
Застрахователят по застраховка „Гражданска
отговорност“ изпада в забава по отношение на вземането
на застрахования, ако последният е удовлетворил
пострадалия, след покана.

4. Регресни искове
4.1. Регресен иск на застрахователя срещу
прекия причинител на вредите или срещу неговия
застраховател по застраховка „Гражданска
отговорност“ /чл. 213 КЗ, респ. чл. 402 /отм./ ТЗ/
Суброгационното право, т. е. правото на
застрахователя, изплатил на застрахования
застрахователно обезщетение, да иска от третото лице,
причинило виновно вреди на застрахованото имущество,
това, което е платил на застрахования, е уредено в чл. 213
КЗ, респ. чл. 402 /отм./ ТЗ. С плащане на
застрахователното обезщетение застрахователят встъпва
в правата на застрахования срещу причинителя на вредата,
респективно срещу неговия застраховател по застраховка
„Гражданска отговорност”, и има право да претендира от
последните платеното на застрахования обезщетение.
Ищец по този иск е застрахователят, който е
удовлетворил увреденото лице.
Ответник е причинителят на вредата или неговият
застраховател по застраховка „Гражданска отговорност”.

1047
 За да бъде основателен предявеният регресен иск, е
необходимо ищецът да докаже наличието на елементите
на фактическия състав на суброгационното право:
имуществена застраховка, застрахователно събитие,
причинено от трето лице, възникване на гражданска
отговорност за третото лице, плащане на застрахователно
обезщетение от застрахователя на застрахования.
Ответникът може да противопостави на ищеца
всички възражения, които има срещу застрахования /напр.
за липса на вреди или причинна връзка, за съпричиняване
на вредоносния резултат, за намаляване на
обезщетението, за давност и други/, както и възражения,
произтичащи от застрахователното правоотношение между
ищеца и застрахования /напр. за нищожност на
застрахователния договор, за липса на някоя от
предпоставките на чл. 213 КЗ и други/ - решение №
64/15.06.2010г. по т. д. № 667/2009г. на ВКС, ТК, I т. о.
С приемането на КЗ съществуващият проблем за
встъпването на застрахователя в правата на застрахования
срещу застрахователя на прекия причинител по
застраховка „Гражданска отговорност“, е разрешен. С
разпоредбата на чл. 213, ал. 1, изр. 2 КЗ изрично е
регламентирано правото на застрахователя, платил
застрахователното обезщетение на застрахования по
сключен договор за имуществена застраховка, да встъпи в
правата на застрахования срещу прекия причинител на
вредата или срещу неговия застраховател по застраховка
„Гражданска отговорност“, ако прекият причинител е
сключил договор за застраховка „Гражданска отговорност“.
Обхватът на суброгационното право зависи от
размера на застрахователното обезщетение, което
застрахователят е платил на застрахования, и от размера
на обезщетението, което третото лице дължи на
застрахования. Платилият застраховател може да встъпи в
правата на застрахования до размера на платеното
обезщетение и обичайните разноски, направени за
неговото определяне.
Съгласно чл. 213, ал. 1, изр. 4 КЗ, когато вредата е
причинена от водач на МПС, който има валидна
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите застрахователят по имуществена
застраховка, който е встъпил в правата на увреденото
лице, има право на регресен иск срещу причинителя само
за размера на причинените вреди, които надхвърлят
застрахователната сума по договора за задължителна

1048
застраховка, както и за вредите, причинени на водача на
МПС, за които застрахователят по задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите
е отказал да заплати обезщетение на основание чл. 268 КЗ.
В § 143 от ПЗР на КЗ е предвидено, че посочената
разпоредба /чл. 213, ал. 1, изр. 4 КЗ/ се прилага за всички
случаи на встъпване в право, по които не е извършено
плащане към деня на обнародване на закона в ДВ, т. е. към
23.11.2007г. Съгласно постоянната практика на ВКС,
формирана по реда на чл. 290 ГПК и обективирана в
решенията, посочени в раздел I, т. 5 от настоящото
изложение, се има предвид неизвършено плащане от
прекия причинител. Следователно нормата на чл. 213, ал.
1, изр. 4 КЗ намира приложение и за случаи, при които
правоотношението е възникнало при действието не само на
КЗ, но и на ТЗ, ако прекият причинител не е платил
обезщетение на увреденото лице до 23.11.2007г.
Когато застрахователното събитие е причинено от
няколко лица, които носят солидарна отговорност спрямо
застрахования съгласно чл. 53 ЗЗД, застрахователят има
право на регресен иск срещу всеки от солидарните
длъжници.
Погасителната давност е петгодишна съгласно чл.
110 ЗЗД и започва да тече от момента на плащане на
застрахователното обезщетение – виж практиката,
посочена в раздел I, т. 4.5. от настоящото изложение.
Въпросът за лихвата за забава е разрешен от ВКС
в решенията, посочени в раздел I, т. 5. от настоящото
изложение.

4.2. Регресен иск на застрахователя по

застраховка „Гражданска отговорност“ срещу
застрахования /чл. 227 КЗ и чл. 274, ал. 1 КЗ/
В производството по този иск ответникът
/застрахованият/ разполага с възможността да
противопостави на застрахователя всички свои
възражения, които произтичат от застрахователния
договор, както и от застрахователното събитие.
Погасителната давност е петгодишна съгласно чл.
110 ЗЗД и започва да тече от момента на плащане на
застрахователното обезщетение - виж практиката,
посочена в раздел I, т. 4.5. от настоящото изложение.
Въпросът за лихвата за забава е разрешен от ВКС
в решенията, посочени в раздел I, т. 5. от настоящото
изложение.

1049
 4.3. Регресен иск на застрахователя по
застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите срещу лицето, управлявало МПС без
свидетелство за управление /чл. 274, ал. 2 КЗ/.
Правните проблеми по този обратен иск са свързани
с тълкуване на израза „без свидетелство за управление“
– дали лицето, управлявало автомобила, никога не е
придобивало право да управлява МПС, или е управлявало
автомобила със свидетелство за управление с изтекъл
срок. По тези въпроси все още няма формирана постоянна
практика от ВКС по реда на чл. 290 ГПК.
Погасителната давност е петгодишна съгласно чл.
110 ЗЗД и започва да тече от момента на плащане на
застрахователното обезщетение.
Ответникът изпада в забава от деня на поканата
съгбасно чл. 84, ал. 2 ЗЗД.

5. Искове с Гаранционния фонд

5.1. Иск срещу Гаранционния фонд
Правното основание на този иск е разпоредбата на
чл. 288 КЗ.
Ищец е третото увредено лице, а ответник –
Гаранционният фонд.
По отношение на родовата подсъдност приложение
намират разпоредбите на чл. 103 и чл. 104 ГПК, а местната
подсъдност се определя по чл. 108 ГПК – искът се
предявява по седалището и адреса на управление на
Гаранционния фонд, т. е. в СРС или СГС.
Исковата молба трябва да отговаря на
изискванията за редовност, предвидени в чл. 127 и чл. 128
ГПК. В обстоятелствената част ищецът следва да посочи
фактите и обстоятелствата, които обуславят ангажирането
на отговорността на Гаранционния фонд: момента на
увреждането, т. е. момента на настъпване на ПТП, лицето,
което е причинило вредите, обстоятелствата, при които е
настъпило увреждането, вида и характера на претърпените
вреди, коя от изрично предвидените в КЗ пречки
пострадалото лице да получи пряко от застрахователя
дължимото обезщетение, посочени в чл. 288 КЗ, е налице.
В петитума на исковата молба размерът на обезщетението
за имуществени и неимуществени вреди следва да бъде
разграничен.
Процесуална предпоставка за предявяване на иска
по чл. 288 КЗ е предявяване на претенцията пред

1050
Гаранционния фонд, от една страна, и непроизнасяне на
фонда в тримесечен срок от претенцията или отказване на
плащане на обезщетение или несъгласие на увреденото
лице с определеното от фонда обезщетение /чл. 288, ал. 7
и 11 КЗ/.
Въпросът за лихвата за забава, която дължи
Гаранционният фонд, е разрешен в раздел II, т. 1.4. от
настоящото изложение, а въпросът за погасителната
давност - в раздел I, т. 4.5.

5.2. Иск от Гаранционния фонд

След изплащане на застрахователното обезщетение
по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, Гаранционният фонд встъпва в правата
на увреденото лице до размера на платеното, включително
и на направените разходи за определяне и изплащане на
обезщетението /чл. 288, ал. 12 и чл. 288а КЗ/.
Ищец по този иск е Гаранционният фонд, а ответник
– причинителят на вредите.
По въпроса за погасителната давност - раздел II, т.
1.4. от настоящото изложение.
Ответникът изпада в забава от деня на поканата
съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД.

1051
 МЕНИТЕЛНИЧНИ ЕФЕКТИ
Татяна Върбанова

Специалните норми на менителничното право

уреждат формата и съдържанието на менителницата и
записа на заповед, участието на тези ценни книги в
търговския и граждански оборот, както и
правоотношенията, които възникват след волеизявлението
на издателя на менителничните ефекти.
Правилата за менителницата и записа на заповед се
съдържат в Част трета на Търговския закон/ТЗ/, чл.455 –
538 ТЗ. Разглеждани като сделки, записът на заповед и
менителницата съставляват едностранни волеизявления, с
абстрактен характер. Именно поради абстрактния си
характер, правата, произтичащи от менителничните
ефекти, са независими от каузалните правоотношения,
които по принцип са обуславящи за поемането на
менителнично задължение. Например, издателят на запис
на заповед може да е заемател по заем за потребление,
или да е възложител по договор за изработка, или купувач
по договор за покупко-продажба, който дължи договорената
цена за вещ или имот. С оглед самостоятелния характер на
менителничната сделка и каузалната сделка и паралелното
съществуване на двете правоотношения, за кредитора не е
предвидено задължение за спазване на поредност при
предявяване на правата си. Когато кредиторът по
каузалната сделка е поемател по менителничния ефект,
той би могъл да предяви правата си по ценната книга,
искайки изпълнение по нея, но за длъжника съществува
възможност да противопостави лични възражения,
произтичащи от каузалните отношения с поемателя. С
оглед абстрактния характер на правата, произтичащи от
тези ценни книги, в тях не следва да се посочва
основанието за поемането на менителничното задължение.
Дори и да е посочена кауза за издаването на ефекта, тя е
ирелевантна за пораждането на самото менителнично
задължение и такава кауза би следвало да се счита за
ненаписана.
Разглеждайки менителничните ефекти като
едностранни абстрактни сделки, които са обективни
търговски сделки/ чл.286, ал.2, вр.с чл.1, ал.1, т.8 от ТЗ/ е
необходимо да се направи разграничението, че при записа
на заповед издателят обещава да заплати на падежа на
друго лице/ поемател, ремитент/, или на негова заповед,

1052
определена парична сума, а издателят на менителницата
нарежда на друго лице да поеме задължение за плащане
на определен поемател или на негова заповед определена
парична сума.Разликата между двата менителнични
ефекта е, че при първия се обещава от издателят, а при
втория се нарежда от него, заплащането на определена
парична сума на поемателя от трето лице – платец на тази
сума. При подписване на ценната книга от задължаващото
се по нея лице, е необходимо то да е менителнично
дееспособно/ по арг. от чл.461 ТЗ. Менителничната
дееспособност съответства на дееспособността в
гражданското право, като при поемане на менителнични
задължения от менителнично недееспособно лице – напр.
малолетно лице, е необходимо разрешение от районния
съд по настоящия адрес на малолетния, по аргумент от чл.
130 от Семейния кодекс.
Менителничните волеизявления могат да бъдат
извършени лично или чрез представител, като при втората
хипотеза е необходимо изрично писмено упълномощаване.
Разбира се, в самата ценна книга не е необходимо да се
отразява съдържанието на упълномощителната сделка, но
следва да се отрази, че физическото лице /например
издател на запис на заповед или авалист/ действа чрез
надлежен пълномощник. При издаване на менителнични
документи от лица без представителна власт, или при
превишаване пределите на представителната власт, по
силата на изричната разпоредба на чл.462 ТЗ се счита, че
лицето се задължава лично. Разбира се, направеното
менителнично волеизявление без представителна власт
може да бъде потвърдено с ново волеизявление от страна
на представлявания, по смисъла на чл.42, ал.2 ЗЗД.
Когато издател на менителничния документ е
търговско дружество, се поставя въпроса за законното,
респ. органно представителство на юридическото лице,
чрез което то да изрази съгласие за задължаването по
менителничния ефект. ВКС е имал повод да се произнесе
по въпроси, касаещи липса на представителна власт на
лицето, действало като законен представител на
юридическо лице и правните последици от такава сделка –
решение № 439 от 03.07.2007 г. по т.д.№ 106/2007 г., І т.о.,
както и по въпроси, свързани с приложението на
презумпцията на чл.301 ТЗ при менителничните ефекти. В
постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 5 от 09
.02.2010 г. по т.д.№ 268/2009 г., ІІ т.о. е даден положителен
отговор на релевантния за изхода на делото

1053
материалноправен въпрос, а именно относно
приложимостта на чл.301 ТЗ при подписване на авал по
запис на заповед от пълномощник в хипотезата на excessus
mandati, в случай, че авалистът не е оспорил
упълномощаването към момента на предявяването на
записа на заповед. Прието е, че независимо от липсата на
изрично упълномощаване за поемане на менителнични
задължения по см. на чл.26, ал.2 ТЗ от страна на
пълномощника на авалиста, авалът е действителен при
необорване на презумпцията на чл.301 ТЗ, което от своя
страна води до солидарната отговорност на издателя на
менителничния документ и авалиста.
Предвид изричната разпоредба на чл.462 ТЗ,
съгласно която при подписване на менителница без
представителна власт, подписалото я лице става сам
носител на задълженията, породени от сделката, в
менителничното право не се прилага правилото на чл.42,
ал.1 ЗЗД относно възможността на насрещната
добросъвестна страна да търси обезщетение от мнимия
представител, или от представител, превишил пределите
на представителната власт.
Менителничните ефекти са заповедни ценни книги.
Когато обаче върху лицевата част на менителничния
документ е вписано „не на заповед” , с което се изключва
възможността за джиросване, то това превръща
менителничния документ в поименна ценна книга, правата
по който биха могли да се прехвърлят с цесия. В този
случай е налице ректа менителничен ефект.
Менителничните ефекти могат да изпълняват
функция на платежно и кредитно средство, при което
изпълнението на изискуемо парично задължение с
плащането по ефекта се отлага до падежа, определен в
менителничния документ. Същевременно, те могат да
служат и като обезпечение на вече възникнали или бъдещи
задължения, като по този начин кредиторът по каузалната
сделка, който е и поемател по ефекта, се снабдява и с
възможност да претендира принудително изпълнение след
снабдяване със заповед за изпълнение въз основа на
менителничния ефект/ чл.417, т.9 ГПК/. Гаранционната
функция на менителничния ефект се изразява и във
възможността приобретателят на ефекта да се снабди с
още един солидарен длъжник след джиросване на ценната
книга. Тази функция произтича от гаранционната функция
на джирото.

1054
 Освен разграничени по своята правна форма –
менителници и записи на заповед, менителничните ефекти
могат да бъдат обикновени/пълни или обикновени/ или
бланкови. При бланковите ефекти, в съответствие с
рамките, установени при издаването на документа, правото
за попълване на липсващите реквизити се предоставя на
поемателя или на последващ джиратар. Съществено
изискване при бланковите менителнични ефекти е
бланкетите да бъдат попълнени от легитимирания кредитор
преди упражняване на материализираните в
менителничния документ права. Бланкети не би могло да
има обаче по отношение подписа на издателя и
наименованието на менителничния документ – запис на
заповед или менителница.
Необходимо е да се прави ясно разграничение между
бланкови менителнични ефекти и такива, при които липсва
реквизит, посочен в чл.455/ за менителниците/ и в чл.535
ТЗ/ за записите на заповед/. Предвид формалния характер
на менителниците и на записите на заповед, като сделки,
те са валидни само ако съдържат всички предписани в
цитираните разпоредби реквизити. По принцип липсата на
реквизит води до нищожност на сделката поради липса на
предписана от закона форма - чл.26 ал.2 ЗЗД. Самият
законодател обаче е предвидил презумирани клаузи за
реквизити – например, ако в записа на заповед или
менителницата не е посочено местоплащането, не се
счита, че липсва реквизит. При записа на заповед се счита,
че местоплащането е мястото на издаване, а при
менителницата – мястото, посочено до името на платеца.
Конкретните изисквания относно съдържанието на
менителницата се съдържат в чл.455 ТЗ. Съгласно тази
разпоредба менителницата има следните реквизити:
1. наименованието „менителница” и то не само
като заглавие, но и съдържащо се в текста на
документа;
2. безусловно нареждане да се плати
определена сума пари. На практика, сумата се
отразява цифром и словом, а при различие
между тях, меродавна е сумата, посочена с
думи/ чл.460, ал.1 ТЗ/. Когато обаче сумата е
написана по един и същ начин на няколко
места в менителницата, но е налице различие
между вписаните суми, съгласно изричната
норма на чл.460, ал.2 ТЗ за действителна се
счита по-малката от посочените суми;

1055
3. името на лицето, което трябва да плати/
платеца/. Това е лицето, срещу което се тегли
ефекта, но това лице става главен длъжник по
менителницата, само ако приеме/акцептира/
менителницата. Без да е извършен акцепт, за
това лице не възниква валидно менителнично
задължение.
4. падеж – това е моментът, в който
задължението става изискуемо.
Законодателят е предвидил няколко начина за
определяне на падежа на менителницата.
Съгласно чл.486, ал.1 ТЗ това са: на
предявяване; на определен срок след
предявяването; на определен срок след
издаването или на определен ден. При падеж
на предявяване, менителничният ефект
следва да се плати след представянето му от
кредитора в едногодишен срок от издаването.
При падеж на определен срок след
предявяването, предявяването е необходимо,
за да може да се определи началният момент,
спрямо който се определя и падежа.
Менителница, предвиждаща последователни
падежи, или невъзможен падеж, или падеж,
определен по различен начин от посочените в
ал.1 на чл.486 ТЗ е недействителна.
5. място на плащане – то се посочва от издателя
на менителницата и обикновено съвпада с
местожителството на платеца. Допустимо е
обаче издателят да е определил трето лице, в
местожителството на което да се извърши
плащането – това е домицилирана
менителница. Когато като място на плащане е
посочено местожителството на платеца, при
акцептиране на менителницата той може да
конкретизира адреса в съответното населено
място, където трябва да се извърши
плащането.
6. името на лицето, на което или на заповедта
на което трябва да се плати/поемател или
ремитент/. Възможно е посочването на
повече от едно лице като поемател, при което
възниква активна солидарност. Възможно е
обаче издателят да посочи, че поемателите

1056
 ще упражняват правата по менителницата
само заедно.
7. дата и място на издаването. Възможно е
посочените дата и място на издаване да не
съответстват на действителните такива, но
това е ирелевантно за действителността на
ефекта.
8. подпис на издателя, или на неговия
пълномощник или представител.
В някои случаи издаденият менителничен документ
може да не съдържа някои от посочените по-горе
реквизити. По принцип, такъв документ не може да си
счита за менителница. Недействителност на
менителницата обаче няма да е налице тогава, когато са
налице презумирани клаузи за реквизити – чл.456, ал.2,
ал.3 и ал.4 ТЗ. Непосочването на падеж не води до
нищожност на ефекта, тъй като менителницата в този
случай се смята платима на предявяване; непосочването
на мястото на плащане се замества по силата на законната
презумпция с мястото, посочено до името на платеца, а при
непосочване на местоиздаването, документът се счита
издаден на мястото, посочено при името на издателя.
Менителничното право допуска в менителница,
платима на предявяване или в определен срок след
предявяването, да се включа допълнителна клауза за
лихви, с посочване на техния размер. В тези случаи
допустимостта да се включат лихви върху главницата
произтича от неопределеността на времето, считано от
издаване на менителницата, в което ще се осъществи
плащането на менителничното задължение.
С подписването на документ, съдържащ посочените
по-горе реквизити, менителницата се счита за издадена, но
за да може поемателят да реализира правото си на
вземане, е необходимо той да встъпи във владение на
менителничния документ. С оглед правната същност на
менителницата като нареждане за плащане до трето лице,
кредиторът по ефекта / първоначален кредитор – поемател
или последващ кредитор – джиратар/ има правен интерес
да предяви, по местожителството на платеца,
менителницата за приемане от платеца. Възможно е обаче,
предявяването за приемане да бъде извършено и от
издателя на ценната книга. Липсата на акцепт обаче не е
условие за пораждане на менителнични задължения както
за издателя, така и за джирантите, но когато липсва
приемане, то следва да се установи с протест. Възможно е

1057
в менителницата да не е определен срок за предявяване,
то тогава предявяването за приемане следва да се
осъществи от приносителя или от държателя на документа
преди падежа, т.е. до последния ден преди падежа.
Предвиденият в чл.477, ал.1 ТЗ едногодишен срок за
предявяване за приемане е относим само към менителница
с падеж определен срок след предявяване, с възможност
издателят да съкрати или удължи този срок, както и за
съкращаването му от страна на джирантите. Допустимо е
също така издателят на менителницата да забрани
предявяването на ефекта за приемане, която възможност
не може да се упражни при домицилираната менителница
или когато предявяването е предпоставка за определяне на
падежа, или когато менителницата е платима от трето
лице/ чл.476, ал.2 ТЗ/.
Като едностранна сделка, акцептът на
менителницата следва да бъде отбелязан върху ценната
книга с думата „приета” или друга равнозначна дума,
подписана от платеца. Същото значение има и само подпис
на платеца върху лицевата част на менителницата.
Приемането на менителницата трябва да е безусловно, но
може да е за цялата посочена в менителницата сума или
само за част от нея. От момента на приемане на
менителницата, платецът става пряк длъжник по ефекта,
като неговото задължение е не само по отношение на
кредитора, но и по отношение на издателя и останалите
задължени лица/ чл.481, ал.1 и ал.2 ТЗ/.
Изисквания за поставяне на дата на приемането на
менителницата са предвидени само в случаите, когато
менителницата е платима в определен срок след
предяваване или ако в нея има клауза за задължително
предявяване за приемане в определен срок. В тези
хипотези, липсата на поставена от платеца дата следва да
се установи с протест, който е необходим за запазване на
регресните права на кредитора спрямо издателя и
джирантите. При менителница, с падеж в определен срок
след предявяване, която е акцептирана, но без дата на
акцепта и при липса на протест за установяване на датата
на приемането, е приложима законовата необорима
презумпция на чл.488, ал.2 ТЗ. В този случай като дата на
приемането се счита последният ден от срока за
предявяване за приемане.
Предвид правната същност на менителничните
ефекти, специалният способ за прехвърлянето им е чрез
джиро. Принципно е допустимо и прехвърлянето чрез

1058
цесия, а в случаите, когато в менителничния документ е
посочено „не на заповед”, това е единствено възможният
начин за надлежно прехвърляне.
Джирото е менителнично волеизявление,
представляващо едностранна, абстрактна и безусловна
сделка, която трябва да се извърши в предписаната от
законодателя менителнична форма/ чл.468, ал.1 ТЗ/.
Джирото /индосаментът/ трябва да е написано върху гърба
на менителницата или на прикрепен към менителничния
документ лист/ алонж/, съставляващ част от документа.
Недопустимо е джирото да е за част от сумата по ефекта,
или да е поставено условие за настъпване на неговото
действие. Прехвърлянето с джиро може да се извърши от
първоначалния кредитор по ефекта и от всеки последващ
джиратар. Джирантът обаче може да забрани последващо
джиросване, като тази забрана го освобождава от
отговорност по отношение на последващи джиратари.
По силата на джирото легитимираният носител на
менителнично вземане/джирант/ посочва друго лице като
носител на правата по ефекта, т.е. прехвърля всички права
по менителницата и поема солидарно задължение за
плащане на сумата по ефекта към последващи кредитори.
За настъпване действието на джирото, то следва да е във
държането на джиратар, който е надлежно легитимиран от
непрекъснатата верига на джирата. За разлика от цесията,
при джирото джиратарят придобива материализираните
права по менителницата съобразно съдържанието на
ценната книга, а не съобразно правата на джиранта към
момента на прехвърлянето. В това се изразява
транспортната функция на джирото. Освен
легитимационната и транспортната функция, джирото има и
гаранционна функция, изразяваща се в разширяване кръга
на менителнично задължените лица - джирантът става
носител на солидарна менителнична отговорност с
останалите задължени по ефекта лица/чл.470, ал.1 ТЗ/. С
оглед на действието на джирото/ чл.469, ал.1 ТЗ/, по
отношение на джиратаря са недопустими възражения на
длъжника по ефекта за плащане на сумата преди падежа,
извършено в полза на легитимирания преди джирото
носител на менителничния документ.
Предвид съдържанието на джирото, то може да е
пълно – съдържащо подписа на джиранта и името/
фирмено наименование на джиратаря, или бланково,
когато съдържа само подписа на джиранта. Възможностите
на приносителя на документа при бланково джиро са

1059
изрично предвидени в чл.469, ал.2 ТЗ: попълване на
бланкета със своето име или името на друго лице,
прехвърляне на документа, чрез ново джиро, предаване на
менителницата с бланковото джиро на друго лице, без
джиросване.
В зависимост от правните последици, към които е
насочено джирото, законодателят е предвидил и следните
особени джира: а. джиро по пълномощие/чл.472 ТЗ/, б.
заложно джиро/ чл.473 ТЗ/ и в. следпротестно или
следпадежно джиро/ чл.474 ТЗ/. При джирото по
пълномощие упълномощеното лице има право да иска
плащане, както и да извърши всички останали действия,
необходими за запазване на правата по менителницата.
Законът допуска преупълномощаването на нов джиратар
чрез джиро за събиране. По силата на заложното джиро се
учредява заложно право върху материализираното в
ценната книга вземане и дава право на джиратаря да иска
от свое име плащането на цялата сума по менителницата,
независимо от размера на обезпеченото негово вземане.
Що се касае за закъснялото джиро – направено след
падежа, то неговото действие не се различава от
действието на джиро преди падежа. Когато джирото е
извършено след протеста поради неплащане или след
изтичане на срока за протеста, то има последиците на
цесия.
Менителничното право допуска поемане на
задължение за плащане на валидно възникнало
менителнично задължение, наред с останалите задължени
лица. Менителничното поръчителство /авалът/ е уредено в
чл.483- 485 ТЗ като едностранна абстрактна сделка, по
силата на която едно трето дееспособно лице, или лице,
което вече е задължено по ценната книга/с изключение на
акцептанта/ се задължава да отговаря солидарно за
изпълнението на менителничния дълг на лицето, за което
поръчителства. Едностранното писмено волеизявление на
поръчителя/авалист/ следва да се отразено върху
менителничния документ или върху алонжа, като то се
изразява с думите „като поръчител” или друг еднакъв по
значение израз, като задължително следва да се положи
саморъчен подпис от авалиста. В постановеното по реда на
чл.290 ГПК решение № 133 от 12.07.2010 г. по т.д.№
946/2009 г., ІІ т.о., наред с поставения процесуалноправен
въпрос за допустимост на доказателствени средства във
връзка с доказване „кражба на подпис” върху алонж, ВКС се
е произнесъл и по въпроса дали поемането на авал върху

1060
отделен лист /алонж/, а не върху лицевата част на
менителницата, е в нарушение на императивното
изискване за форма/ чл.484, ал.1 ТЗ/, тогава когато няма
необходимост от алонж, тъй като менителничният документ
не е запълнен с отбелязвания. Прието е, че след като не е
доказана необходимостта от продължение/ алонж/ на
самия менителничен документ, то документът не може да
има правна стойност на алонж, материализиращ авал.
При поемане на менителнично поръчителство е
възможно да е положен само подпис от менителничния
поръчител. Когато подписът на лице, което не е издател
или платец, е положен върху лицевата страна на
менителницата, без да е отразено за кого се учредява
авалът, нормата на чл.484, ал.3 ТЗ установява оборима
презумпция, че поръчителството е за издателя. На гърба
на менителничния документ се учредява авал за
джирантите.
Задължението на авалиста се определя от
обезпеченото задължение/ чл.485, ал.1 ТЗ/, като е
допустимо авалът да обхваща и само част от сумата по
ефекта. С оглед самостоятелността на отделните
менителнични волеизявления, действителността на авалът
се преценява самостоятелно, с изключение на случаите,
когато менителничният документ е нищожен поради
неспазване на законодателно въведените изисквания за
форма и съдържание, т.е. когато документът не е редовен
от външна страна. При нищожност на ефекта, не би могло
да се породи валидно задължение на авалиста, тъй като
недостатъците по отношение на формата на
менителничния документ са едновременно основание за
недействителност на обезпеченото и обезпечаваното
задължение, а от друга страна съответните волеизявления
са материализирани в един и същ документ.
От самостоятелният характер на задължението на
авалиста и абстрактния характер на менителничното
поръчителство и след сравнение с поръчителството в
гражданското право, с решение № 120 от 30.07.2010 г., по
т.д.№ 988/2009 г. ВКС, Търговска колегия, състав на ІІ т.о е
извел извод за неприложимост на установения в чл.147 и
чл.148 ЗЗД принцип на акцесорност на договора за
поръчителство спрямо правния режим на менителничното
поръчителство.
В разпоредбите на чл.516 – 524 ТЗ е предвидена
възможност за издателят на менителничния документ, за
поръчителя или за джиранта да посочат в документа лице,

1061
което да приеме, или да плати задължението, когато има
опасност от забава при плащането или от неплащане.
Задължението за третото лице – менителничен посредник
се поражда от приемането, което се отбелязва върху
менителничния документ. В посочените по-горе разпоредби
подробно са уредени последиците от тези
менителничноправни фигури, но не е необходимо
подробното им разглеждане, тъй като почти не се срещат в
практиката.
Предявяването на менителничните ефекти за
плащане от страна на легитимираните лица – поемател и
джиратари е предвидено като предпоставка за изпълнение
на задължението по ефекта и има значението на покана за
изпълнение. Кредиторът по ефекта има интерес да
предяви ефекта за плащане най-напред на издателя или на
акцептанта, за да не изгуби правата си спрямо останалите
задължени лица, с изключение на прекия длъжник по
менителничния документ/ чл.514, ал.1 ТЗ/. Интерес за
предявяване на ефекта за плащане ще е налице обаче
само при действителност на менителницата или на записа
на заповед. Действия по предявяване за плащане и
последиците от пропуска да се предяви ефектът за
плащане, биха били релевантни само при действително
менителнично задължение. Ефектът следва да се предяви
за плащане по мястото за плащане, а когато то не е
посочено – по местожителството на платеца. По отношение
на срока за предявяване за плащане, в разпоредбата на
чл.491 ТЗ е предвидено, че когато менителницата е
платима на определен ден или на определен ден след
издаването или след предявяването, тя трябва да се
предяви за плащане на падежа или в следващите два
работни дни.
Самото изпълнение на менителнично задължение
трябва да се осъществи на формално легитимирания
кредитор, като при плащането платецът може да иска от
приносителя да му предаде менителницата и да отбележи
върху нея, че е платена /чл.492, ал.1 ТЗ/. Искането за
предаването на менителничния документ, след като е
извършено плащане на сумата по нея, е предоставено на
волята на платеца, но съдържанието на това право не се
изчерпва само с предаването на ценната книга, а включва и
отбелязването върху нея, че е платена. С оглед на това, в
решение № 88 от 07.06.2010 г. по т.д.№ 765/2009 г., ІІ т.о е
прието, че предаването на ценната книга на длъжника, без
да е извършено отбелязване на плащането по нея не

1062
доказва погасяването на дълга, както и, че нормите на
чл.109, вр. с чл.77, ал.2 ЗЗД не намират субсидиарно
приложение към записа на заповед.
Възможно е и частично плащане по ефекта, като в
този случай, по искане от страна на платеца, освен
отбелязването върху менителничния документ, следва да
се издаде и разписка/ чл.492, ал.3 ТЗ/. При плащането
длъжникът е длъжен да провери не само формалната
легитимация на приносителя на ефекта и неговата
дееспособност, но и непрекъснатостта на джирата/ в
случай на джиросване на ефекта/. Възможно е плащане и
преди падежа, но тогава само длъжникът носи риска от
евентуално ненадлежно плащане.
Менителничното право предвижда специални
давностни срокове / чл.531 ТЗ/. По отношение на платеца е
предвидена тригодишна давност за предявяване на всички
искове, считано от падежа. Исковете на приносителя на
ефекта срещу джирантите и срещу издателя се погасяват с
едногодишна давност, считано от деня на протеста или от
деня на падежа, ако регресната отговорност по ефекта не е
обвързана от извършването на протест – при уговорка „без
разноски”. За искове на джирантите помежду им и срещу
издателя е приложима шестмесечната погасителна
давност, считано от плащането от джиранта или от деня, в
който срещу него е бил предявен иск. По отношение на
останалите въпроси, касаещи давностните срокове, се
прилагат разпоредбите на ЗЗД, като при наличие на някое
от основанията за прекъсване на давността, следва да се
има предвид изричната норма на чл.532 ТЗ, съгласно която
това прекъсване е само по отношение на лицето, срещу
което е извършено действието.
Записът на заповед е също формална, абстрактна,
едностранна сделка, която, за да е действителна, следва
да е в писмена форма и да съдържа определените
реквизити съгласно императивната разпоредба на чл.535
ТЗ. Тези реквизити са:
1. наименованието „запис на заповед в текста на
документа;
2. безусловно обещание да се плати определена сума
пари;
3. падеж
4. място на плащането;
5. името на лицето, на което или на заповедта на
което трябва да се плати
6. дата и място на издаването

1063
 7. подпис на издателя.
По отношение на някои от реквизитите на записа на
заповед и редовността на документа от външна страна, е
постановеното от ОСТК на ВКС Тълкувателно решение № 1
от 28.12.2005 г. по тълк.дело № 1/2004 г. Макар и с това,
задължително за съдилищата, решение да е дадено
тълкуване по някои спорни въпроси, свързани с
производството по издаване на изпълнителен лист на
несъдебно изпълнително основание по ГПК/отм./,
постановките му са приложими и понастоящем както при
провеждане на заповедно производство по чл.417, т.9 ГПК
и последващото установяване на вземане, основано на
запис на заповед, с иск по чл.422 ГПК, така и при преките
менителнични искове. Съгласно т.1 от ТР № 1/2005 г., за
да е редовен записът на заповед от външна страна,
самият документ следва да се назове запис на заповед и в
текста му трябва да се съдържа израза „запис на заповед” ,
а в т.2 от ТР е прието, че не е нужно записът на заповед да
съдържа изразите „безусловно се задължавам”, или
„неотменимо се задължавам”, или „поемам задължение”, а
е достатъчно да не е поставено условие за пораждане на
действието на поетото задължение за плащане на
определена парична сума. Щом като в записа на заповед
липсва условие за задължаването на издателя, то
изискването на чл.535, ал.2 ТЗ за безусловно плащане е
налице.
Както и при менителницата, така и при записа на
заповед законодателят е предвидил презумирани
реквизити при непълнота на съдържанието относно
падежа, мястото на издаване и мястото на плащане./
чл.536, ал.2 - 4 ТЗ/. В случай, че не е посочен падежа по
един от начините по чл.486, ал.1 ТЗ, записът на заповед се
смята платим на предявяване. Когато не е посочено
мястото на издаване, записът на заповед се смята за
издаден в мястото, посочено до името на издателя. Тази
презумпция, съдържаща се в ал.4 на чл.536 ТЗ е
неприложима, когато в записа на заповед не е посочено
мястото на издаване до или при името на издателя. Не би
могло да се зачете за място на издаване, тогава когато то е
посочено след подписа на авалиста. Такъв запис на
заповед е недействителен, а не непълен, в какъвто смисъл
е и решение № 553 от 10.10.2006 г. по т.д.№ 456/2005 г. на
ВКС, ТК.
Проверката за формалната редовност на записа на
заповед се дължи във всички случаи, когато ценната книга

1064
е основание за издаване на заповед по чл.417, т.9 ГПК.
Тази проверка се изчерпва с преценка за спазване на
формата и на реквизитите по чл.535 ТЗ, които придават на
конкретния документ правната характеристика на запис на
заповед. В практиката най-често се поставя въпрос за
валидността на записа на заповед, с оглед определения
падеж. Търговска колегия на ВКС многократно се е
произнасяла, че е нищожен запис на заповед, в който
падежът е определен едновременно по два от начините,
посочени в чл.486 ТЗ – така, напр. определение № 146 от
23.03.2009 г. по ч.т.д. № 125/2009 г., определение № 749 от
23.12.2009 г. по ч.т.д. № 857/2009 г., определение № 762 от
02.11.2010 г. по ч.т.д.№ 712/2010 г. и др. Когато обаче
издателят на записа на заповед е посочил, че поема
задължението „ при предявяване в срок до”..../определена
дата/ да плати конкретната сума, то се приема, че се касае
за падеж на предявяване – чл.486, т.1 ТЗ, а срокът се
отнася за самото предявяване на ценната книга, което е
допустимо съгл. чл.487, ал.1, вр. с чл.537 ТЗ и падежът не е
определен по начин, който не е един от възможните начини
по чл.486, ал.1 ТЗ. В този смисъл е определение № 776 от
05.11.2010 г. по ч.т.д.№ 733/2010 г., ІІ т.о.
Когато записът на заповед е недействителен, би
могло, при спор за несъществуване на вземане, възникнало
от каузална сделка и издаден във връзка с нея запис на
заповед, несъдържащ задължителните реквизити по
чл.535 ТЗ, на ценната книга да се придаде характер на
разписка. В казуалната практика на ВКС са изведени
изводи за приложимост на конверсията на недействителния
запис на заповед в облигационен договор за заем – така,
напр. решение № 729 от 19.05.2003 г. по гр.д.№ 1506/2002
г., V г.о., решение № 557 от 26.06.2007 г., ТК, решение №
620 от 15.12.2008 г. по т.д.№ 493/2008 г. І т.о. и др. Не във
всички случаи обаче би могло да се приложи конверсията и
това зависи както от порока на ценната книга, така и от
основанието, на което се претендира плащане при
представен документ, наречен запис на заповед. В
постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 78 от
17.07.2009 г. по т.д.№ 29/2009 г., І т.о, ВКС е прието, че при
нередовност на менителничния документ записът на
заповед би могъл да има доказателствено значение за
съществуването на каузално отношение или на разписка за
изпълнение, ако недействителността произтича от чл.535,
т.2 ТЗ, или да не се ползва с доказателствена сила за
конкретно изявление на страната, посочена за издател, или

1065
да материализира единствено изявление за плащане – при
наличието на друг порок на съдържанието. В хипотезата на
нередовен запис на заповед, в който не е посочено
основанието и е поето безусловно обещание за плащане,
установяването на тези обстоятелства следва да се
осъществи с други доказателства, извън представения
документ, който няма характер на разписка, при спазване
на ограниченията за допустимост на гласни
доказателствени средства. В случай, че се твърди, че
сумата по нередовния запис на заповед е получена по
договор за заем, то на доказване подлежат както
основанието, така и факта на предаване на заемната сума,
с оглед реалния характер на договора за заем. Аналогичен
казус е бил предмет на разглеждане и по т.д.№ 1144/2010 г.
на ВКС, І т.о., в постановеното решение по което е прието,
че когато в недействителен запис на заповед е
материализирано изявление за плащане, но липсва
основание за поемането на задължение, както и признание,
че паричната сума е получена, то в този случай записът на
заповед е само индиция за водени преговори и записът на
заповед няма характер на разписка по чл.77, ал.1 ЗЗД..
Доказването на основанието на поетото обещание за
плащане или за предоставяне на сумата на издателя,
следва да се осъществи с други доказателствени средства.
Издателят на записа на заповед е задължен по
същия начин, както платецът по мeнителницата, т.е. той е
единствения главен длъжник.
Съгласно чл.538, ал.2, вр. с чл.477, ал.1 ТЗ записът
на заповед, с падеж – определен срок след предявяването,
следва да се предяви на издателя до една година от
издаването. При предявяването издателят е длъжен да
удостовери върху записа на заповед предявяването, датата
на предявяване и саморъчен подпис. Това има значение за
началото на срока след предявяването и за определяне на
падежа. При отказ на издателя да удостовери
предявяването или да постави дата, отказът му се
установява с протест. Протестът е формален акт, който се
извършва от нотариуса по мястото на плащането, като в
него се отбелязват името на приносителя на записа на
заповед, името на лицето, срещу когото се извършва
протестът, както и всички останали данни във връзка с
направеното искане от приносителя до издателя, и
отбелязвания дали издателят отказва да удостовери
предявяването, или не е намерен на адреса. Протестът се
датира и подписва от нотариуса. При клауза в записа на

1066
заповед „без протест”, „без разноски” или друг разнозначен
израз, тези обстоятелства могат да се удостоверят и с
нотариална покана. Когато адресат на нотариалната покана
за предявяване на записа на заповед, с последица
определяне на падежа и настъпване на изискуемостта на
вземането по него, е търговско дружество, при връчването
на поканата е приложима специалната норма на чл.50,
ал.4, а не на чл.47, ал.1 ГПК, когато не е намерен достъп до
канцеларията на търговеца, или не е намерен някой, който
е съгласен да получи съобщението. В този смисъл е
определение № 47 от 17.01.2011 г. по ч.т.д.№ 719/2010 г., ІІ
т.о, ВКС, постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
В т.3 от цитираното по-горе Тълкувателно решение
на ВКС, ТК са дадени задължителни за съдилищата
указания във връзка с предявяването за плащане на записа
на заповед. Извън случая, когато падежът е поставен в
зависимост от предявяването, ОСТК е приело, че
предявяването на записа на заповед за плащане
представлява покана за изпълнение на менителничното
задължение. Предявяването за плащане се явява
предпоставка само за поставянето на длъжника в забава и
представлява необходимото съдействие от кредитора за
изпълнение на задължението, а непредявяването за
плащане в срок води до загубване на правата по него по
отношение на регресно отговорните лица – джирантите и
техните авалисти.
Предвид приликите на записа на заповед с
менителницата, е налице препращане към подробните
разпоредби за менителницата, доколкото те са съвместими
с естеството на записа на заповед / чл.537 ТЗ/.
Въз основа на менителниците и записите на заповед
могат да се упражнят както преки, така и регресни
менителнични искове. Отделно могат да се упражнят и
исковете за менителнично неоснователно обогатяване.
Преките менителнични искове се предявяват на
падежа или до изтичане на специалната менителнична
тригодишна давност, считано от падежа. Ищец по тези
искове е формално легитимирания приносител на ефекта –
поемател, или последен джиратар/ ако ефектът е
джиросван/. Преките менителнични искове се предявяват
срещу : платеца при акцептирана менителница; издателя
на записа на заповед, както и срещу менителничните
поръчители. Менителничният протест не съставлява
предпоставка за надлежно предявяване на преките
менителнични искове. При тях основание е самият

1067
менителничен ефект, който, в случай, че е действителен,
съставлява годно доказателство за основателността на
исковата претенция. В производството по пряк
менителничен иск, освен главницата – сумата по ефекта,
ищецът може да претендира и лихви от падежа, ако такива
са уговорени. Кредиторът – ищец не е длъжен да доказва,
че има права по каузална сделка, въз основа на която, или
за обезпечаване изпълнението на задълженията по която, е
издаден ефекта.
Когато приносителят на менителничния документ не
е получил плащане на падежа от прекия длъжник, той може
да ангажира регресната отговорност на джирантите,
издателя и другите задължени лица/ чл.505, ал.1 ТЗ/.
Предпоставки за предявяване на обратните искове са
неплащане на задължението по менителничния ефект на
падежа/ изцяло или част от него/, след своевременното му
предявяване за плащане. Обратните искове могат да се
предявят и преди падежа в хипотезите, посочени в ал.2 на
чл.505 ТЗ: при отказ за приемане на менителницата от
посочения в нея платец; при открито производство по
несъстоятелност срещу платеца/ независимо дали е
извършен акцепт/, или издателя на записа на заповед;
изпадане на прекия длъжник в неплатежоспособност.
Регресната отговорност може да се ангажира когато
обстоятелствата, относими към неплащането, след
предявяване на ефекта, бъдат констатирани с протест.
Когато плащането е от прекия длъжник по
менителничния документ, то води до погасяване на всички
менителнични задължения. В случай, че плащането е от
някое от останалите задължени лица, то освобождава само
платилото лице, а същевременно в резултат на плащането,
за платилия се поражда право да предяви обратен иск
срещу задължените към него лица/ чл.507 ТЗ/ за платената
сума, ведно със законната лихва от плащането и
направените разноски. Например, когато плащането е
извършено от издателя на менителницата, той ще има
обратен иск срещу акцептанта, или ако е от авалист, той ще
разполага с обратен иск срещу лицето, чието менителнично
задължение е било обезпечено/ хонорат, авалат/ и срещу
лицата, задължени спрямо него.
Когато ищец по регресния иск е приносител на
ефекта, ответници могат да бъдат издателят на
менителницата, джирантите и поръчителите, като според
разпоредбата на чл.513, ал.1 ТЗ тяхната отговорност е
солидарна и се реализира, ако прекият длъжник не е

1068
платил на падежа. При регресния иск, съобразно нормата
на чл.506, ал.1 ТЗ приносителят може да претендира от
ответниците по обратния иск сумата по ефекта, заедно с
лихва/ ако е уговорена такава/; законната лихва от деня на
падежа и всички направени разноски за събиране на
вземането – за протеста, както и тези по водене на делото.
Регресна отговорност може да търси и задължено по
ефекта лице, което е извършило плащане по регресна
претенция/ чл.507 ТЗ/. Този регресен иск е иск на платилия
задължението по реда на регрес срещу менителнично
задължилите се преди него лица. В посочената разпоредба
е очертан възможният предмет на тази регресна искова
претенция, а именно: платената от ищеца сума, ведно със
законната лихва от плащането, разноските за събиране на
вземането, както и разноските по воденото срещу него дело
и комисиона по чл.506, ал.1, т.4 ТЗ.
При неплатен на падежа менителничен документ е
предвидена възможност на приносителя за снабдяване със
съдебно изпълнително основание по реда на заповедното
производство, въз основа на ценната книга – чл.417, т.9
ГПК. Предпоставка за надлежно упражняване правата на
приносителя на ефекта по реда на заповедното
производство е документът да е редовен от външна страна
и паричното вземане да е изискуемо. Когато падежът е
обусловен от предявяване на ефекта, то заявителят трябва
да докаже предявяването чрез удостоверителното
изявление на издателя на записа на заповед или на
акцептанта, материализирани върху самия документ, или
чрез протест, съответно нотариална покана. Когато чрез
заповедното производство се цели реализиране на
регресна отговорност, е необходимо да е представен
протест за неплащане.
При уважаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на менителничния
документ, заповедният съд разпорежда и незабавно
изпълнение и издава изпълнителен лист. Срещу така
издаденото съдебно изпълнително основание, по
отношение на което е допуснато незабавно изпълнение,
длъжникът може да възрази в срока по чл.414, ал.1 ГПК,
което по своята същност съставлява материалноправно
оспорване на вземането по ценната книга, както и да
осъществи процесуалноправна защита срещу незабавното
изпълнение, чрез обжалване на разпореждането по реда на
чл.419, ал.1 ГПК. Независимо, че законодателят не е въвел
изискване за мотивиране на материалноправното

1069
възражение, длъжникът – издател на записа на заповед
или платец разполага с възможността да въведе редица
свои възражения/ абсолютни и лични/, които биха могли да
бъдат зачетени и в последващо производство по
положителния установителен иск, дори и при пропуск от
длъжника /ответник по иска/ да ги релевира с отговора на
исковата молба. В този смисъл е и задължителната за
съдилищата практика на ВКС – решение № 111 от
08.10.2010 г. по т.д. № 1068/2009 г., І т.о. и решение № 54
от 20.07.2012 г. по т.д.№ 336/2011 г., І т.о., в която е прието,
че правото на ответника да направи възражение за
погасяване на вземането по давност се преклудира с
изтичане на отговора на исковата молба, като в първото
цитирано решение е зачетено възражението срещу
заповедта за изпълнение /по приложеното заповедно
производство/, в което е обективирано и възражението за
давност, макар, че ответникът не е подал надлежен отговор
по иска с правно основание чл.422 ГПК.
Искът по чл.422, ал.1 вр. с чл.415 ГПК е положителен
установителен и е изрично предвиден в закона. Именно
затова ищецът по него/заявител в заповедното
производство/ не трябва да обосновава правен интерес от
предявяването му. Достатъчно е да има издадена заповед
за изпълнение и подадено в срока по чл.414 ГПК
възражение от страна на длъжника. Съдът, който е сезиран
с иска по чл.422, ал.1 ГПК е длъжен да провери доколко
възражението на длъжника е подадено в срок и дали то
има характер на материалноправно оспорване на
вземането, предмет на издадената заповед. При тази
преценка той не е обвързан от констатацията на
заповедния съд, нито от указанията на същия съд,
свързани с реализирането на исковата защита от заявителя
– кредитор. За извършване на тази преценка
компетентният, да разгледа иска по чл.422 ГПК, съд, е
необходимо да изиска и приложи заповедното
производство. Когато заповедта е издадена срещу повече
от един длъжник /независимо дали при условие на
солидарност или разделност/ е необходимо всеки един от
тях да е подал възражение срещу заповедта, като в
противен случай срещу неподалите възражения длъжници
заповедта ще влезе в сила и те няма да са пасивно
легитимирани ответници по положителния установителен
иск. Тези обстоятелства също следва да се преценяват от
съда, пред който е висящо делото по установителния иск,
тъй като в противен случай би се стигнало до

1070
постановяване на недопустимо решение в частта, касаеща
неподалите възражение длъжници.
В случаите, когато кредиторът се е снабдил с
изпълнително основание по реда на заповедното
производство, той няма правен интерес от предявяване на
осъдителен иск за същото вземане. Дори и да е предявен
такъв иск, независимо от твърдения в обстоятелствената
част за успешно проведено заповедно производство, съдът,
който е сезиран с иска, следва да проведе производството
по чл.129, ал.1 ГПК – за отстраняване нередовността на
исковата молба, изразяваща се в несъответствие между
твърдяни обстоятелства и петитум – по отношение вида на
търсената защита. Тази проверка, при пропуск на
първоинстанционния съд, се дължи и от въззивната
инстанция, съгласно т.4 от ТР № 1/17.07.2001 ОСГК на ВКС,
което не е загубило значението си и при действието на ГПК,
в сила от 01.03.2008 г. В горния смисъл е константната и
задължителна за съдилищата практика на ВКС – решение
№ 27 от 08.03.2010 г. по т.д.№ 521/2009 г., І т.о., решение
№ 194 от 26.11.2010 г. по т.д.№ 80/2010 г., ІІ т.о., решение
№ 102 от 09.07.2010 г. по т.д.№ 767/2009 г., І т.о., решение
№ 90 от 27.05.2011 г. по т.д. № 674/2010 г., ІІ т.о., решение
№ 88 от 27.05.2011 г. по т.д. № 598/2010 г., ІІ т.о., решение
№ 88 от 07.07.2011 г. по т.д. № 787/2010 г.,І т.о. и други.
С исковата молба по чл.422 ал.1 ГПК кредиторът
предявява иск за установяване съществуването на
вземането си, предмет на оспорената заповед за
изпълнение, към момента на подаване на заявлението,
което вземане включва главници и акцесорни вземания за
обезщетения и лихви. Присъдените от заповедния съд
разноски не са част от вземането и дори те да са включени
в петитума на исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК, не
следва да се счита, че е предявен и самостоятелен
установителен иск за направените от заявителя разноски в
заповедното производство. Съдът, разглеждащ
установителния иск, следва да се произнесе по
отговорността за разноските в заповедното производство, в
зависимост от изхода на делото. В този смисъл е
постановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение №
417 от 03.06.2011 г. по ч.т.д.№ 315/2011 г., І т.о., ВКС.
В производството по иска с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК и при направено възражение от ответника
за наличието на каузално правоотношение, за
обезпечаване изпълнението на което е издаден
менителничния ефект, кредиторът ищец следва да докаже

1071
фактите, от които произтича вземането му, включително и
каузалната сделка, а длъжникът – ответник следва да
докаже погасяването на задължението. Когато обаче
ответникът не е изложил конкретни факти и възражения
срещу ценната книга, кредиторът не е задължен да
ангажира доказателства относно фактите, от които
произтича вземането. В този смисъл е трайната практика
на ВКС – решение № 149 от 05.11.2010 г. по т.д. № 49/2010
г., І т.о., решение № 119 от 08.07.2011 г. по т.д.№ 1160/2010
г., ІІ т.о., решение № 5 от 02.02.2012 г. по т.д.№ 75/2011 г., І
т.о. и др.
В производството по положителния установителен
иск, когато ответници са авалисти е недопустимо те да
противопоставят на приносителя на менителничния ефект
възражения, произтичащи от каузалното правоотношение
между него и издателя на записа на заповед. Този извод
произтича от самостоятелния, неакцесорен характер на
задължението на менителничните поръчители/ чл.461 ТЗ/ и
чл.485, ал.2 ТЗ/. Задължението на поръчителя би било
недействително само при недостатък във формата на
ценната книга. От страна на авалистите биха били
допустими всякакви възражения, вкл. и лични, във връзка с
каузалното правоотношение, само когато и авалистите
също са страна по него. Когато страни по каузалната
сделка са само приносителят и хонората, свързаните с него
относителни възражения на хонората могат да бъдат
противопоставяни от авалистите на приносителя, само ако
последният е недобросъвестен или е извършил
злоупотреба с право. В този смисъл са решение № 17 от
21.04.2011 г. по т.д. № 213/2010 г., ІІ т.о. и решение № 40 от
05.06.2012 г. по т.д.№ 148/2011 г., І т.о. на ВКС.
В зависимост от изхода на делото по положителния
установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК,
заповедта за изпълнение ще влезе в сила изцяло- при
изцяло уважаване на иска, или частично, като по
отношение на частта от вземането, която не е установена
със сила на пресъдено нещо, заповедта за изпълнение
следва да бъде обезсилена. При отхвърляне на този иск,
заповедта за изпълнение следва да се обезсили изцяло.
При издаден изпълнителен лист по реда на чл.237,
б.”ж” ГПК/отм./, длъжникът би имал правен интерес от
предявяване на отрицателен установителен иск по чл.254
ГПК/отм./, аналогичен на 124, ал.1 ГПК, с предмет
оспорване на вземането на кредитора /поемателя/ по
записа на заповед/, като длъжникът трябва да изчерпи

1072
всичките си възражения срещу вземането. Съобразно
правилата за разпределение на доказателствената тежест,
всяка от страните трябва да докаже обстоятелствата, на
които основава своите искания или възражения.
Независимо от процесуалното си качество, кредиторът
трябва да докаже факта, от който произтича вземането му,
а длъжника – възраженията се срещу вземането. Тези
възражения могат да бъдат както абсолютни/ срещу
формата или съдържанието на ценната книга, липсата на
формална легитимация на приносителя, срещу
действителността на волеизявленията, материализирани в
ценната книга/, така и лични, основани на съпътстващите
записа на заповед каузални отношения /нищожна,
унищожаема или развалена каузална сделка, погасяване
на задължението на длъжника по каузалната сделка, когато
записът на заповед е издаден с обезпечителна цел и др./.
Когато обаче приносител на ефекта е джиратар, издателят
на записа на заповед може да противопостави на
джиратаря личните си възражения, основани на каузалните
правоотношения със поемателя на записа на заповед и
джирант, само ако джиратарят е недобросъвестен или е
извършил злоупотреба с право. Във всички случаи
недобросъвестността трябва да е съществувала към
момента на придобиване на ценната книга /джиросването
й/ и тя означава знание не само за недостатъци в правата
на непосредствения предшественик, а и за дефекти по
отношение на предходни приносители на ценната книга. В
този смисъл са разрешенията, дадени в решение № 21 от
04.05.2012 г. по т.д.№ 1091/2010 г., ІІ т.о
По исковете с правно основание чл.254 ГПК/отм./
важи казаното по-горе във връзка с преценката дали са
направени конкретни възражения от длъжника, тъй като
само при такива възражения кредиторът следва да
ангажира доказателства относно фактите, от които
произтича вземането му. В този смисъл е и практиката на
ВКС – решение № 173 от 12.01.2011 г. по т.д.№ 901/2009 г.,
І т.о. и решение № 119 от 08.07.2011 г. по т.д.№ 1160/2010
г., ІІ т.о., решение № 21 от 04.05.2012 г. по т.д.№ 1091/2010
г., ІІ т.о. и др.
Когато менителничните искове са погасени по
давност /прескрибирани менителнични ефекти/, или не са
извършени необходимите действия за запазване на
правата по тях /преюдицирани менителнични ефекти/,
приносителите на ефектите не могат да предявят нито
преките, нето регресните менителнични искове, не могат да

1073
искат и издаване на заповед за изпълнение въз основа на
ценната книга. Те обаче разполагат с иска за
неоснователно обогатяване по чл.534 ТЗ. Този иск се
предявява от приносителя на ефекта, в случай, че търпи
вреда поради невъзможност да реализира менителничнте
си права, а надлежен ответник е издателят на
менителницата или платеца, или издателят на записа на
заповед.
В производството по специалния менителничен иск
за неоснователно обогатяване, за разлика от исковете по
чл.55- чл.59 ЗЗД, не подлежи на изследване степента на
обедняване и обогатяване и съотношението между тях,
имало ли е размяна на имуществени блага от единия
патримониум в другия. Този иск е специален и изключва
субсидиарния такъв по чл.59 ЗЗД. По този иск
обедняването се изразява в това, че имуществото на
приносителя на ефекта не може да се увеличи с паричната
сума по ефекта, а обогатяването на издателя – че не е
изплатил сумата за погасяване на задължението и той не
намалява пасива на имуществото си поради факта, че
спестява разходи за погасяване на задължението по
ефекта.Активно легитимиран по този иск е само
приносителят, а пасивно легитимирани са само издателят и
акцептиралият платец. В този смисъл е
непротиворечивата практика на ВКС, Търговска колегия,
постановена по реда на чл.290 ГПК и попадаща в обхвата
на задължителната за съдилищата практика – решение №
42 от 07.04.2009 г. по т.д.№ 453/2008 г., ІІ т.о., решение №
73 от 20.07.2009 г. по т.д.№ 550/2008 г., І т.о., решение №
110 от 08.11.2010 г. по т.д.№ 949/2009 г., І т.о., решение №
132 от 17.06.2010 г. по т.д.№ 161/2009 г., ІІ т.о., решение №
209 от 06.01.2011 г. по т.д. № 259/2010 г., ІІ т.о., решение №
90 от 10.09.2012 г. по т.д.№ 431/2011 г., ІІ т.о. и други.

1074
 V. СЕМЕЙНО ПРАВО
ПРОИЗВОДСТВО ПО БРАЧНИ ДЕЛА
Емануела Балевска

По реда на двадесет и шеста на ГПК районните

съдилища разглеждат исковите производства за 1./
прекратяване на брака поради развод , 2./ за унищожаване
на брака и 3./ тези за установяване съществуването или
несъществуването на брак между страните.
Производството по брачни дела е включено към особените
искови производства, тъй като наред с приложимостта на
общите принципи на гражданския процес, законодателят е
предвидил някои отклонения и специфики, обусловени от
характера на спорните материално-правни отношения,
предмет на посочените искове.
ИСТОРИЧЕСКИ ПРЕГЛЕД - необходимостта за тази
част на помагалото е продиктувана от практическата
нужда , възникваща по делата , свързани с проблеми за
съществуващ брак и режим на имуществени отношения на
съпрузите при прекратен брак не само поради развод , но и
при смърт на единия от съпрузите с оглед нормите и
правилата за наследяването.
Правната уредбата на развода е неотменно
свързана с уредбата на брака, предпоставките и условията
за неговото сключване и значението им за валидността на
брачната връзка. Процесуално-правните проблеми, който
следва да бъдат разрешение при заявен брачен иск,
неотменно опират до доброто познаване на материално-
правната уредба, действаща и отменена, поради което и
проблемите на брачния процес изискват задълбочено
познание не само на процесуалните правила, но и на
материално-правните, задача която си поставя настоящото
помагало.
С възстановяването на Българската държава 1887
година, въпреки цялостната правна уредба на
обществените отношения /в голяма степен чрез
реципиране на основни закони на чужди правни системи /
бракът, брачните отношения между съпрузите и развода,
остават изцяло подвластни на Църквата /не само
православната /и църковните съдилища - т.е. касае се до
период на липса на модерна кодификация. Семейните
отношения в посочения период т.е. наричаното от някои
автори матримониално право, се регулират от
каноническото право, от светското право - само в някои
отношения , и от обичайното право.
Каноническото право с източник Ехзархийския
устав на Българската православна църква /този от
1885 год.- глава шеста. Производството по брачни дела
протича пред духовния съд, на който е призната
изключителна компетентност по делата за развод, за
унищожаване на брака и за установяване съществуването
или несъществуването на брачната връзка.
В тази период валиден е само религиозния брак:
Характерното, което следва да се знае е, че овластен от
канона свещенослужител обявява мъж и жена за съпрузи и
от този момент настъпват всички правни последици на
сключения брак. Акта за женитба, уреден от светското
право, се издава след ритуала бракосъчетание поради
което доктрина и практиката нямат колебание, че този
акт за женитба е официален свидетелствващ документ,
а не диспозитивен.
При действието на Екзархийския устав брачното
пълнолетие на жената е 17 години, а за мъжа -19 години,
въпреки , че гражданското пълнолетие е 21 години.
Личните отношения между съпрузите изцяло се
регулирани от обичайното право.
Законът за лицата, утвърден с Указ Но 97 от
13.12.1907година, изм. ДВ. Бр.от 16.06.1922 год. и ДВ.
Бр.56 от 10.06.1929 г., прави първи опит за уредба отчасти
отношенията между съпрузите, като е запазен в голяма
степен духа на семейните отношения според обичая. Така
с чл. 3 на ЗЛС от 1922 год. / отм./ се приема ,че „Жената,
докато не е законно разведена , има местожителството на
мъжа; ако овдовее тя го запазва, докато не придобие друго.
Според чл. 9 от ЗЛС от 1922 г. /отм./ „За представител на
отсъстващия се назначава присъстващият съпруг, ако няма
законен развод“. Съгласно чл. 62 ЗЛС от 1922 г. /отм./
„Детето, на каквато и да е възраст, е длъжно да почита и
уважава родителите си. То се намира под тяхна власт до
своето пълнолетие или до своето еманципиране. През
траенето на брака тази власт се упражнява от бащата и,
ако той не може да я упражнява, от майката. При смърт
тази власт се упражнява от преживелия съпруг, а в случаи
на развод, родителската власт принадлежи на онзи от
съпрузите, комуто според бракоразводноторешение, детето
е оставено на попечение.” С Чл. 66 ЗЛС от 1922 г. /отм./ се
приема, че „Бащата представлява родените деца и ония,

1076
които ще се родят във всички граждански актове и
управлява техните имоти.‘
С оглед на упоменатия по-горе характер на Акта за
женитба следва да се обърне внимание на разпоредбата
на чл. 152 от ЗЛС от 1922 г. /отм./ касаещ тяхната правна
уредба. Издаването на акта е свързано с установена от
закона процедура. Обявяването на женитбата трябва да се
направи в течение на седем дни от извършването на
обреда на бракосъчетанието, на местното длъжностно
лице по гражданското състояние. Обявяването става лично
от единия от съпрузите. Поради лошото съхранение на
регистрите и отдалечеността във времето следва да се има
предвид, че съдебната практика допуска , при спор дали е
бил налице брак или лицата са съжителствали без брак,
установяването на бъда извършено и на база на писмени
документи, издадени от съответните епархий или църковни
настоятелства- като Свидетелство за бракосъчетание и др.
Посочената разпоредба е изменен с особените
разпоредби на Наредбата закон за брака от 1945 г.- като
параграф първи сочи какво следва да бъде съдържанието
на акта за женитба.
С Чл. 153 от ЗЛС от 1922 год. / отм./ се приема, че
„Актът за женитба се съставя в присъствие на двама
достоверни свидетели и трябва да съдържа името,
презимето, прякора / заместено през 1945 г. с име бащино
име и презиме/ и, възрастта, занятието, месторождението,
местожителството поданството, вероизповеданието,
народността, грамостността и по предното семейно
положение, а също и родството на съпрузите, ако има
такова, име и презиме, местожителство или
местопребиването на техните родители, къде ще се
установят съпрузите след женитбата, годината, месеца и
деня, в който е извършено бракосъчетанието, име презиме
на духовното лице, което е изършило обреда на
бракосъчетнието, номера и датата на издаденото от
духовното лице свидетелство за бракосъчетанието на
съпрузите.
От значение разпоредбата на чл. 154 от ЗЛС от
1922 г. / отм./, че „ Влязлото в законна сила решение, което
постановява унищожението на брака, се изпраща, в заврен
препис от духовния съд, който го е постановил, на
длъжностното лице по гражданското състояние на
общината където бракосъетанието е било извършено.
Текстът е изменен също с разпореждания на Наредбата -
закон за брака от 1945 год., §3 .

1077
 Кодификацията на семейните отношения
продължава с приемането и на други закони, като Закон за
настойничестото от 1889 в сила от 1890 г., Закон за
припознаване на незаконородените деца, за
узаконяването и осиновяването/ 1890 г./, Наредба –
закон за задълженията за издръжка- 1937 год., според
който закон - чл. 3 приема, че „Съпругът дължи на
съпругата си издръжка, съответна на своето обществено
положение. Съпругата дължи на своя съпруг издръжка, ако
той не може да се издържа от имуществото или труда си”, в
чл. 4 се приема, че „Съпругът, по чиято вина е разтрогнат,
унищожен или признат за нищожен бракът, дължи на
съпругата издръжка, ако тя не може да се изържа от
доходите си. Съпругата, по чиято вина е разтрогнат,
унищожен или признат за нищожен бракът, дължи на
съпруга издръжака, ако той не може да се изържа от
имуществото си или от труда си, а при разтрогване или
унищожение на брака по вина на двамата съпрузи между
тях не съществуват задължения за издръжка. ”В случая,
при горните хипотези, издръжката престава да се дължи,
ако този, който е имал право на нея, е встъпил в нов брак.
Касае се до правила, който създават основата и за
съвременното разбиране за задължението за издръжка
между съпрузи, макар и доста по-ясно и точно
формулирани.
Най-същественият- с оглед на разглежданата тема
закон е Наредба закон за брака обн. ДВ. Бр.108 от
12.05.1945 год., в сила от 28.05.1945 година , попр. Бр.111
от 16.05.1945 год. –отменен с ДВ. Бр.182 от 09.08.1949 год.
, в сила от 10.09.1949 година .Именно това е законът, който
въвежда гражданския брак между мъж и жена, и
съответно изключва църковната юрисдикция върху брака и
развода. С чл. 1 се приема безусловно, че „само
гражданският брак, сключен във формата предписана от
този закон, поражда права и задължения , който законите
свързват с брака.“ .Сключването на църковен брак може
да бъде извършено само, ако е сключен гарждански брак.
Условията за встъпване в брак са уредени в чл. 3 –чл. 7 от
Наредбата-закон за брака от 1945 г. Така според чл. 8 „
Бракът се сключва с взаимно съгласие на всъпващите в
брак, дадено лично от тях пред длъжностното лице по
гражданското състояние. Счита се сключен пред
длъжностното лице по гражданското състояние и бракът,
изършен пред лице, което публично е изпълнявали
службата на длъжностно лице по гражданско състояние,

1078
макар и да не е имало това качество. Самата процедура по
сключване на брака е уредена в чл. 11 - ”След като
встъпващите в брак заявят, че желаят да сключат брак
помежду си, длъжностното лице по гражданското
състояние ги обявява за бракосъчетани, съставя акта за
женитба, прочита го на съпрузите, след като се
подписва от последните, от него и от свидетелите.”
Следва да се знае, че законът дава уредба и на хипотези
на сключен брак в чужбина. Така съгласно чл. 13 „когато
български поданик встъпва в брак в чужбина , бракът може
да бъде сключен пред консулския или дипломатически
представител. Бракът, сключен от български поданик в
чужбина , е действителен и когато е сключен във формите ,
предписани от законите на страната, където е изършено
бракосъчетанието.” Това правило е интересно с това , че е
възпроизведено и в нормите на КМЧП- виж. чл. 75.
Уредбата на развода е регламентирана с правила
на чл. 30-46. Съгласно този закон, основанията за развод
са точно изброени, дефинирани от закона – пиянство.
прелюбодеяние, безвестно отсъствие и др. Производството
по брачни дела – т.е. уредбата на иска за развод, за
обявяване недействителността на брака, както и за
установяване съществуването или несъществуването на
брак между страните /брачни искове/ се подчинява на
правилата на Закона за гражданското
съдопроизводство /ЗГС/, доколкото в самия закон не се
съдържат специални правила. Подсъдността е на окръжен
съд, запазена и при действието на ГПК от 1952 година
дълго време.
Най-съществената разпоредба на преходните
правила е тази на чл. 72, според която: „Брачните дела,
висящи пред духовните съдилища при обнародване на
този закон, не се разглеждат от тях, а се изпращат на
съответните областни съдилища, ако са висящи пред
първоинстанционен съд, и на съответните апелативни
съдилища- ако са висящи пред по-горен съд. Изпращането
трябва да стане в петнадесетдневен срок от обнародването
на този закон. Съдебните и канцеларски мита и берии по
тези дела не се събират, ако са събрани от духовните
съдилища. ”Познанието на този ред за прекратяване на
брака е от значение за хипотези, макар и все по рядко
срещани, при които за придобити имущества към този
момент съществуват спорове между сънаследници относно
принадлежността им към едно или друго наследство на
разведените страни- наследодатели.

1079
 Новите по съвременни закони , който следва да се
познават по детайлно са Закон за лицата и семейството /
ЗЛС/, приет ДВ. Бр. от 1949 год., който и до днес не е
отменен изцяло, Семеен кодекс / СК/ 1968 година, не само
като първи опит за кодификация на брачните и семейни
отношения, Семеен кодекс / СК/ 1985 година, Закон за
уреждане правните последици от бракове, сключени в
нарушение на чл. 7 от СК от 1999 година и разбира се
действащия Семеен кодекс / СК/ 2009 година - ДВ. Бр.47
от 23.06.2009 год., в сила от 1.10.2009 година
характеризиращ се със засилено договорното начало и в
сферата на личните отношения между съпрузите, Закон за
медиацията /ЗМед./, Закон за защита на детето/ ЗЗДет./
от 2000 година и др.
ИЗТОЧНИЦИ на семейното право - при
изследване хронологията на законите, регламентиращи
семейните и брачни отношения, брака и развода, следва да
се посочат действащите към настоящия момент източници
на правото. Това са:
Конституция на Република България- чл. 14, чл. 46,
чл. 47 и чл. 51 ал. 3 от Конституцията по силата на които
основният закон установява, че семейството, майчинството
и децата се ползват с изключителната закрила от страна
на Българската държава. Бракът, сключен от българските
граждани се определя като доброволен съюз, закрепва се
принципът на моногамия и хетерогенност на брачната
връзка .
Международните договори - Конвенция за правата
на детето, ратифицирана от Великото НС през 1991,
Европейската конвенция за защита правата на човека и
основните свободи /ЕКЗПЧОС/ , Конвенция за премахване
всички форми на дискриминация по отношение на жените,
Хагска конвенция за защита на децата и
сътрудничеството в областта на международното
осиновяване от 1993 година, ратифицирана от 2002 година,
Хагска конвенция за компетентността, приложимото
право, признаването, изпълнението и съпрудничеството
във връзка с родителската отговорност и мерките за
закрила на децата от 1996 год., ратифицирана от 2006 год.,
Европейска конвенция за признаване и изпълнение на
решенията за упражняване на родителките права и др.
ПРАВО на Европейския съюз – L`acquis
communautaire, т.е. онова публично международно първо,
интегриращо основните принципи на страните –членки на
ЕС, включващо уредба на правата и задълженията на

1080
страните –членки на ЕС в името на този съюз. В момента
се разрешава правната основа за една по–широка обща
регламентация на спорни семейно-правни проблеми на
базата на приетите от ЕС общи правила. Действащи са
Регламент 2201/2003/ЕО на Съвета на ЕО от 27.11.2003
година относно компетентността, признаването и
изпълнението на съдебни решения по брачни дела и
делата, свързани с родителската отговрност/ ОВ L 338 от
23.12,2003 г/ Регламент 4/2009/ЕО на Съвета на ЕО от
18.12.2008 година относно компетентността, приложимото
парво, признаването изпълнението на съдебни решения и
сътрудничество по въпроси, свъзрани със задължения за
издръжка / OB L от 10.01.2009 г./, който се прилга от
18.06.2011 година /под условие/, Регламент 44/2001/ЕО на
Съвета на ЕО от 22.12.2000 година относно
компетентността, признаването и изпълнението на съдебни
решения по граждански и търговски дела /т.н. регламент
„Брюксел 1 „/
Правната сила на Регламента като източник на
обективното право се урежда от чл. 249 ал.2 от Договора
за Европейската общност / ДЕО/ и чл. 15 ал.2 от Закона за
нормативните актове / ЗНА/. Регламентът на Европейския
съюз / ЕО/ е непосредствено приложим на територията на
всички държави-членки на Общността и нормите му имат
директен ефект. Частноправните субекти могат да черпят
пряко от нормите му субективни права и задължения, за
които да търсят , в случай на нарушение, правна защита
пред националните си правораздавателни органи,
независимо, че вътрешното парво на съответната държава-
членка не предвижда такива субективни права и
задължения.
Източници на вътрешното право са вече
упоменатите Закон за лицата и семейството /ЗЛС/, приет
ДВ. Бр. от 1949 год., който и до днес не е отменен изцяло,
Семеен кодекс /СК/ 1968 година, не само като първи опит
за кодификация на брачните и семейни отношения, Семеен
кодекс / СК/ 1985 година, Закон за уреждане правните
последици от бракове, сключени в нарушение на чл. 7
от СК от 1999 година и разбира се действащия Семеен
кодекс /СК/ 2009 година - ДВ. Бр.47 от 23.06.2009 год. , в
сила от 1.10.2009 година характеризиращ се със засилено
договорното начало и в сферата на личните отношения
между съпрузите, Закон за медиацията / ЗМед./ , Закон за
защита на детето/ ЗЗДет./ от 2000 година, Закон за
защита срещу домашното насилие/ ЗЗДнас./, Закон за

1081
гражданската регистрация / ЗГР/- чл. 12 и сл., чл. 34-41 и
сл. и чл. 51 и сл. , Търговски закон/ ТЗ/ - чл. 614, чл.615 ,
Закон за жилищно-строителните кооперации / ЗЖСК/-
чл. 15 и чл. 23 .
Подзаконови нормативни източници също са
източници на правото и съдържат значима по характер
уредба, аксаеща семейните и брачни отношения. Така с
Наредба Nо 11/16.09.2009 год. за реда за водене,
съхранение и достъп до регистъра на имуществените
отношения на съпрузите, в сила от 1.10.2009 година,
приета на основание чл. 19 ал. 5 от СК от Министъра на
правосъдието/ обн.ДВ. бр.76/25.09.2009 г., която е от
изключително значение в хипотезите , когато се касае до
бракове , сключени при действието на новия СК, или такива
, при които съпрузите са избрали сами режим на
имуществени отношения , различен от този, действал по
време на сключването на брака им. Наредба за реда за
изплащане от държавата на присъдена издръжка ,
приета на основание чл. 152 ал.7 СК с ПМС Но 226 от
16.09.2009 год. обн. ДВ. Бр.77/29.09.2009 год. в сила от
1.10.2009 година.
Източни на право в семейно-правните и брачни
отношения може да бъдат добрите нрави, обичаят. Като
източник на норми на поведение в областта на семейните
отношения, и по конкретно в личните отношения на
съпрузите, това са нравствено етични категории на
обществото, означаващи очаквани повтарящи се през
времето, традиционни за бита на българското семейство
правила за поведение .Няма спор, че топва са динамични
категории, чието съдържание следва общоприети норми за
благоприличие, честност, коректност, лоялност в
личностните отношения между лицата, свързани с брак
или родство.
Неотменно място , не като източник на право, а като
задължително тълкуване по приложение на правото са
тълкувателните решения на ОС на ВС/ВКС, свързани
със семейно-правните отношения. Така следва да се има
предвид, че все още в действие са ПП ВС 5/1970 год., ПП
ВС 10/1971 год., ПП ВС 5/1981 год., и други, които ще
бъдат посочени към съответния проблем.
НОВИЯТ Семеен кодекс установява правила на
договорна автономия при определяне на имуществения
режим на съпрузите / чл. 18 ал.1 и 2 СК във вр. с чл. 9 ал.2
и чл. 10 ал.2 изр. второ СК/, разширява полето на свобода
на договаряне и в други материи, като въпросът за

1082
даренията, направени с оглед или по повод на брака, в
случай на развод или унищожаване на брака – чл. 55 in fine
СК, въвежда договорно начало при уреждане на въпроса
за предоставяне на семейното жилище след развода чрез
възможността този въпрос да бъде предмет на брачния
договор /чл. 58 във вр. с чл. 56 СК/.,предоставя
възможността и при развод по исков ред , допуснат без
споразумение по чл. 49 ал.3 и 5 СК , съпрузите да уредят
по общо съгласие въпросите относно отглеждането и
възпитанието на ненавършилите пълнолетие деца от брака
в техния интерес/ чл. 59 ал.1 СК/., въвежда договорното
начало при уреждане на въпросите относно
местожителството на детето, упражняването на
родителските права, личните отношения на родителите с
него и издръжката му за случаи, при които родителите не
живеят заедно / чл. 127 ал.1 СК/.
Нормите на СК регулират брачни отношения /
между съпрузи/, родителски/ между родители и техните
деца /, родство и произход, осиновителни-осиновяване.
Основното за тези правоотношения-равнопоставени
неимуществени и имуществени отношения между
физически лица, породени от точно/ лимитативно
посочени от закона / възникнали юридически факти -
брак, родство, осиновяване, развод, смърт.
СК не дава точно определение , не съдържа единно
понятие за смейство – то се дефинира се по разичен
начин от различни нормативни акове , според предмета на
регулиране на конкретния закон. Според общоприетото
разбиране семейството е „общността на съпрузите и
ненавършилите пълнолетие деца , без начение родени
и/или осиновени, ако не са всъпили в брак /т.е.
еманципация/”. Следва да се има предвид , че в практиката
на Съда по правата на човека, базирана на ЕКПЧОС
изхожда от едно по-широко понятие за семейство, като
включва в него и лицата, на които са възложени грижа за
дете/ настойници, попечители, близки, лица от приемно
семейство/.
Гражданственост има /а и все по-голямо практическо
значение / и понятието фактическо семейство т.е. когато
имаме хипотеза на фактическо съжителство между мъж и
жена, без брак, и фактическо отглеждане на дете от
партньор на родител или от друго лице без възлагане по
определения ред. Тази дефиниция се съдържа и в § 1 от
ДР на Закона за влизане, пребиваването и напускането
на Република България на гражданите на Европейския

1083
съюз и членовете на техните семейства, в сила от
01.01.2007 година. Според същия член на семейството на
гражданин на Европейския съюз е: 1./ лице, което е
сключило брак или има фактическо съжителство с
гражданин на ЕС; 2./ низходящ на гражданин на ЕС, който
не е български гражданин и не е навършил двадесет и една
година или е лице на негова издръжка, или е наследник на
съпруга; 3./ възходящ, който е на издръжка на гражданина
на ЕС или на съпруга .
Нашият законодател /за сега / предпочита едно по-
ограничено разбиране за семейство, а именно, че това са
лицата между които са установени семейни права и
задължения, според действащото законодателство.
В законодателството е налице и понятието
„домакинство“ при което се отдава правно значение на
съвместното съжителство на свързани или не със
семейноправни връзки лица „под един покрив“, в едно
жилище и на наличието на общ бюджет в ежедневието/ §
1 т.4 от Закон за управление на етажната собственост/.

ПРОЦЕСУАЛНО-ПРАВНА УРЕДБА НА БРАЧНИТЕ

ПРОИЗВОДСТВА.

Новите правила на ГПК - чл. 318-330 ГПК , са в сила

от 01.03.2008 година , като по силата на § 1 ал.1 ПЗР ГПК,
„първоинстанционните дела , образувани по искови молби,
постъпили в районните и окръжни съдилища до влизане в
сила на този кодекс, се довършват в същите съдилища,
независимо от промяната на подсъдността”, а с приетите
допълнително преходни и заключителни правила с ДВ. бр.
50/2008 г./ на който бе придадено обратно действие т.е.
считани като действащи от 1.03.2008 година, по силата на §
2 ал.1 и ал.2 се доуточни , че първоинстанционните дела,
образувани по искови молби, постъпили до 01.03.2008
година, ще се разглеждат по досегашния ред за
разглеждане на делата от първа и въззивна инстанция , а
въззините дела, образувани по жалби, постъпили до
влизане в сила на ГПК от 01.03.2008 година, също ще се
разглеждат по реда на разглеждане на делата, действали
преди влизане в сила на новите правила.
Значението на преходните и заключителни правила
на всеки нов закон са от изключително значение, именно с
на тях всеки правоприлагащ юрист следва да започне
изучаването и прилагането на новите правила.

1084
 С приемането на новия СК, влязъл в сила от
01.10.2009 година, законодателно се преодоля
несъответствието на материален закон /СК от 2009 г./ с
новите правила на брачния процес, в сила от 2008 година.
Променената основно материално-правната уредба на СК
и действащите правила на ЗЛС, и процесуално правната
уредба на ГПК и ЗМед. /Закон за медиацията/, като единно
цяло уреждат института на прекратяване на брака
поради развод или по взаимно съгласие на съпрузите, при
унищожаемост на брака и за установяване съществуването
или несъществуването на брак между страните,
отразявайки основната тенденция на новото
законодателство - да се даде по-голяма свобода на
съпрузите за прекратаване на една изчерпана от
съдържание брачна връзка, за по бърза и ефикасна
процедурата, да се ограничи ролята на съда в рамките на
служебното начало, извън въпросите, касаещи
отглеждането, възпитанието и издръжката на родените от
брака, ненавършили пълнолетие деца, чиито интереси се
защитатат приоритетно и от новите правила на закона.
В основата на семейно-правните отношения е
БРАКЪТ – регламентиран от действащото законодателство
като юридически факт, който поражда семейното
правоотнощение между съпрузите, по-широко от брачното
правоотношение, което по съдържание се покрива със
установените от чл. 13-59 СК съпружески права и
задължения / лични, имуществени/.
Като юридически факт , бракът следва да се
приеме, че е от категорията на правомерните юридически
действия – т.е. фактически състав, който предполага
последователни правни действия на встъпващите в брак
лица и на длъжностното лице по гражданското състояние,
насочени към учредяване на брачната общност –
специален ред, наречен бракосъчетание.
Правоотношението възниква от момента на подписване на
акта за сключване на гражданския брак от встъпващите в
брак лица и от длъжностното лице по гражданското
състояние / арг. чл. 11 ал.2 СК/ и съществува до
настъпване на някоя от посочените като основание за
прекратяването му в чл. 44 СК причини: смърт на някой от
съпрузите / респ. обявявяне на смърт по реда на ЗЛС/,
влялзо в сила решение за прекратаване на брака поради
развод , решение за допуснат развод по взаимно съгласие
или съответно влязло в сила решение за унищожаване на
брака.

1085
 Валидна форма на брака в България е гражданския
брак, съгласно Конституция на Република България. С
оглед на вероизповеданието на встъпващите в брак лица,
същите могат да сключат и църковен брак, без значение
дали такъв се сключва преди или след сключен граждански
брак, но законът санкционира като валиден и действителен
само гражданския брак.
Брачната връзка възниква само от надлежно
съставен акт за граждански брак, който за разлика от
другите два акта за гражданско състояние- акт за раждане и
акт за смърт , има конститутивно действие – чл. 11 ал.2
СК.
Според закона гражданския брак е формален от
гл.т. на специално предвидена от законодателя процедура
на бракосъчетанието, включваща първо съгласието на
встъпващите в брак лица, определено като взаимно,
свободно, изрично , израз на принципа на доброволността
на брака , това е съгласие на мъж и жена, тъй като това
отговаря на хетерогенния характер, и е съгласието на
встъпващите в брак един към друг, изразено без принуда ,
свободно формирано , ясно и без модалители / нашето
право не познава сумулативния брак- чл. 17 и 26 ЗЗД/.
Съгласието на встъпващите в брак лица следва да се даде
лично, тъй като съгласно чл. 5 СК това е акт intuitu
personae, т.е. да изхожда лично от встъпващия в брак, пред
длъжностното лице по гражданското състояние. Република
България не е подписала и ратифицирала Конвенцията за
съгласието за брак, минимална възраст за всъпване в брак
и регистрация на браковете / 1962-1964г,/ която допуска т.н.
“неприсъствено‚ сключване на граждански брак”, когато
някоя от встъпващите в брак страни е уведомила
длъжностното лице по гражданско състояние , че поради
изключителни обстоятелства не може да присъства на
бракосъчетанието, но не е оттеглила изразеното от нея
съгласието за сключване на брака. Съгласието следва да
се даде едновременно при последователност, да не е
разкъсано във времето.
Съгласието на встъпващите в брак лица следва да е
възприето от компетентния орган, който да състави по
установения ред и в предвидената от закона форма акт за
граждански брак.
Длъжностното лице по гражданското състояние е
Кмета на общината – чл. 35 ал.2 ЗГР, по може да бъде и
лице, съответно специално натоварено с тази функция по
силата на писмено овластяване / писменото овластяване е

1086
форма за действителност на акта, съгласно чл. 11 ал.2 СК
законодателят установява и фикцията за действителност
на брака, когато същият е сключен пред лице, което
публично изпълнява функциите/.
Особени хипотези на изпълняващи функции на лице
по гражданско състояние- при сключване на брак на борда
на търговски кораб в открито море – функциите се
изпълняват от капитана на кораба , при сключване на брак
между военнослужещи и /или цивилни, съпровождащи
войската функциите могат да се изпълняват от
военнослужещ, определен от съответното военно
командване; при сключване на брак от български граждани
в чужбина лицата имат право на избор, дали да извършат
бракосъчетанието по lex ioci celebrationis/ закон на
държавата по местосключването на брака / или по lex loci
delegationis /пред българския консул имащ функциите на
длъжностно лице/ съгласни Виенската конвенция за
дипломатическите и консулски отношения/- в приемащата
държава съгласно СК – чл. 75 ал.1 от КМЧП при която
хипотеза, актът за граждански брак следва да бъде
съставен по реда и формата на действащия за българия
правов ред.
Участието на длъжностното лице по гражданското
състояние при сключването на брака е задължително
условие за неговата валидност.
Ако не се изпълнят всички елементи от
фактическия състав на бракосъчетанието според
действащите правила, бракът ще бъде нищожен по
см. на чл. 46 ал.1 изр. 2 от Констаутуцията на РБ, чл.
318 ГПК – за разлика от унищожаемия брак , той не
поражда никакви правни последици, свързани с
възникване на брачната връзка.
Съдържание на акта за граждански брак се урежда
от разпоредбата на чл. 53 ЗГР/Закон за гражданската
регистрация/ и освен всички останали реквизити следва
да съдържа и данни за избрания режим на имуществени
отношения на встъпващите в брак лица, ако няма избран
такъв, следва да се впише като режим, режима на
общност.
Актът за граждански брак е един от трите вида
актове за гражданско състояние, но единствен с
конститутивно действие. Останалите два акта са
свидетелстващи и имат само установително и
декларативно действие. Съставянето на акта за
граждански брак по надлежния ред от редовно

1087
овластено длъжностно лице по гражданското
състояние е условие за валидност на брака, поради
което като документ същият се квалифицира като
официален свидетелства, който има обвързваща
доказателствена сила за отразените в него
обстоятелства по см. на чл. 179 ал.1 ГПК. Тази
доказателствена сила отпада при установяване по
установения ред на неавтентичността или
неистиността на документа, обективиращ по реда
на чл. 193 ГПК , чл. 124 ал.4 ГПК. В тази насока следва да
съобразят дадените задължителни разяснения по ТР
5/2012 год. на ОСГТК нас ВКС по приложението на
посочените законови разпоредби и по-конкретно относно
процесуалния ред за оборване на доказателствената сила.
Значение на необходимите според СК документи
при сключване на граждански брак : декларация , че не
съществуват пречки за сключване на брак по чл. 7 СК,
медицински свидетелства на встъпващите в брак лица , че
не страдат от болести по чл. 7 СК и декларация на
встъпващото в брак лице , че е уведомено за евентуалните
заболяванията на партньора си, декларация с нотариална
заверка на подписите за избрания режим на имуществени
отношения.Същите имат отношения към условия и
пречки за сключване на брак.Уредбата на законодателя
на посочените две групи е с императивните правила на
чл. 6 и 7 СК.
Условията , както и пречките съставляват законови
изисквания, на които трябва да отговаря встъпващото в
брак лице респ. да не съществуват по отношение на
встъпващите в брак лица,и безусловното спазване на които
обуславят действителността на брака, а нарушаването на
всяко едно от тях съставлява, като правна последица ,
основание за унищожаване на брака – арг. чл. 46 ал.1 т.1 и
чл. 47-48 СК.
Условията и пречките за брак не бива да се
смесват с елементите от фактическия състав за
учредяване на брачна връзка. Тези елементи са
уредени в импатаривните разпоредби на чл. 4,5,10 и
11 СК и те се отнасят до самата форма на
гражданския брак, до реда за склюване на
бракосъчетанието и начина на възникване на
брачния съюз. Нарушаването на тези изисквания има
за последица липсата на сключен брак, а не
унищожаемост която може да се релевира по исков
път, но до момента на влизане в сила на решението

1088
формално съществува и се зачитат последиците на
брачната връзка.
Роля на свидетелите на акта на бракосъчетанието
т.е. от традицията на българския бит „кумове”-
подписвайки акта, същите удостоверяват факта на
свободно изразената воля на страните за бракосъчетание,
няма ограничения за родство, за гражданство, освен за
дееспособност- пропускът свидетелите да подпишат акта
не го прави недействителен.

НИЩОЖЕН БРАК
Семейния кодекс от 2009 год., подобно на
предишните два кодекса не съдържа изрична уредба на
нищожния брак, понятието е доктринерно. Характерните му
прояви се извличат от правни норми, уреждащи дръги
институти, обикновено по аргумент на противното.
Нищожният брак е брак , сключен в нарушение
на чл. 4, чл. 5 чл. 10 или чл. 11 СК , това е
несъществуващ брак, предвид на изначално
неосъществена брачна връзка .
Всеки, който има правен интерес може да предяви
иск за несъществуването на брака – чл. 318 ГПК. Искът се
квалифицира като отрицателен установителен иск по см. на
чл. 124 ал.1 ГПК, тъй като страната ищец иска от съда да
бъде постановено решение, което със силата на пресъдено
нещо да установи , че една брачна връзка не съществува,
тъй като никога не е възниквала. Не се поставя въпрос за
прекратяване на брачно правоотношение , след като
такова никога не е възникнало по причина , че няма
сключен брак, не е налице такъв като юридически факт,
поради липсата на някой от конститутивните му елементи
за учредяване на брачната връзка / съгласие, съставен акт
за сключен граждански брак/.
Нищожният брак е несъществуващ брак винаги
поради липса на законова форма т.е. липса на сключен
граждански брак /виж. Закон за уреждане правните
последици от бракове, сключени в нарушение на чл. 7
от СК от 1999 година /. С разпоредбата на чл. 11 ал.2 СК
законодателят е регламентирал законовата фикция в
хипотезите, когато встъпващите в брак лица са
добросъвестни и според обстоятелствата не са могли за
знаят или предполагат, че длъжностното лице,
изпълняващо правомощията на лице по гражданско
състояние, не е надлежно овластено.

1089
 Последиците на един нищожен брак/ имуществени,
лични, отношения родители деца/ са аналогични на
фактическото съжителство на лица без брак, без значение
дали е налице влязло в сила решение за прогласяване на
несъществуващия брак.

УНИЩОЖАЕМ БРАК
Ако гражданският брак е сключен в нарушение
изискванията за сключване на брак респ. че е сключен
брак при наличие на пречките по чл. 6 и 7 СК или при
опорочено поради заплашване съгласие за брак , то
възникналата брачна връзка е опорочена и може да се
иска нейното унищожаване чрез един от брачните искове
– чрез конститутивния иск за унищожаване на брака по чл.
318 ГПК.
Брачните условия/ положителни материално-
правни предпоставки/ и пречки/ отрицателни материално -
правни основания / са онези изисквания, с които законът
свързва с надлежното учредяване на брачната връзка. Тези
изисквания могат да се установяват само със закон,
посочени са изчерпателно и не могат да бъдат тълкувани
разширително. Нарушаването им, т.е. когато бракът е
сключен в нарушение на някоя от двете групи изисквания,
води до унищожаемост на брака като самостоятелно
основание за неговото прекратяване по съдебен ред .
Материално-правна уредба се съдържа в правилата
на чл. 44 т.2 СК, чл.46-48 СК, и урежда основания и
сроковете.
Правото да се иска унищожаване на брака е
едно преобразуващо право на лицето , встъпило в
брак при наличието, или липсата на предпоставките
по чл. 6 и 7 СК , което субективно материално право може
да бъде упражнено само по съдебен ред .
Това право, по изключение, може да принадлежи и
на едно трето лице – при хипотезите на бигамия, при
наличие на опасна болест по чл. 7 ал.1 т.2 и т.3 СК, както и
при недопустимо кръвно или по осиновяване родство
между съпрузите.
Процесуално-правна уредба – иска за унищожаване
на брака може да се предяви и установи само по
съдебен ред чрез специалния конститутивен иск по
чл. 318 ГПК във вр. с чл.124 ал.3 ГПК. Искът може да
се предяви като главен или насрещен, но не може да
се заяви чрез възражение като защитно средство.

1090
 Искът за унищожаване на брака е един от брачните
искове , редът за неговото разглеждане е този , установен
на особените правила на брачния процес на ГПК, доколкото
няма специални правила за разглеждане иска за
унищожаване на брака т.е. правилата по иска за развод.
Нормите уреждащи унищожаемостта на брака
установени с императивни правила.
С разпоредбата на чл. 46 ал.1 СК се уредени
изчерпателно онези юридически факти , при наличието или
липсата на които, бракът може да се квалифицира като
унищожаем. Тези юридически факти, изчерпателно
посочени от законодателя /numerus clauses/, с чието
проявление възниква субективното преобразуващо право
да се иска унищожаване на брака по съдебен
ред,/съставляват основанията за унищожаемост на брака.
Всеки от тези юридически факти е основание
за предявяване на отделен , самостоятелен иск за
унищожаване на брака, но могат да бъдат заявени/
при условията на обективно съединяване / в общо
исково производство.
Условно делим тези юридически факти на
абсолютни условия и пречки и относителни условия за
сключване на брак, в нарушение на които възниква и
правото да се иска унищожаване на брака.
Абсолютни са тези условия или пречки, чието
отсъствие или наличие прави едно лице юридически
неспособно да сключи брак , с което и да е друго лице. Тези
пречки изключват самата правна годност на лицето да
сключва брак изобщо. От тази категория е нарушаване
изискването за възраст на встъпващите в брак.Според
действащия СК минимална законоустановена възраст за
сключване на граждански брак е 18 години , с която се
придобива брачна дееспособност/ освен по изключение при
навършени 16 години и разрешение от районния съд/ и
липса на предходен, непрекратен брак /бигамия/.
„Свързаност с друг брак“ означава липса на друга брачна
връзка , сключена при спазване формалните и материални
изисквания за валидност на брака , предписани от закона ,
според приложимото право действало по време на
сключване на брака – при спазване на принципа tempus regi
astum. Същото значение има и предходен унищожаем брак,
тъй като до влизане в сила на съдебното решение, с което
се уважава иска за унищожаемост на брака, бракът е
действащ брак - чл. 46 ал.2 СК и „никой не може да се

1091
позовава на унищожаемостта на брака , докато тя не бъде
постановена от съда .
В чл.46 ал.1 т.2 СК е уредена хипотезата на лисата
на свободно дадено съгласие, когато същото е дадено
поради тежка заплаха за живота или здравето на
встъпващото в брак лице или негови близки. При
преценката на следва да се има предвид липсата изобщо
на съгласие, като основание да се приеме, че изобщо
липсва валидно възникнала брачна връзка.
Други пороци на волята като грешка, измама,
временна неспособност да се разбира свойството и
значението на извършваното и да се ръководят постъпките,
познати на гражданското право и свързани с гарантираната
от чл. 27 ЗЗД във вр с чл. 28 и чл. 29 ЗЗД възможност да се
иска унищожаемостта на гражданко-правните сделки, нямат
значение като основания за унищожаемост на брака . За
разлика от унищожаемост на договорите , която може да
бъде релевирана чрез възражение , унищожаемостта на
брака може да бъде постановена само в самостоятелно
исково производство по чл. 318 ГПК във вр. с чл. 123 ал.3
ГПК.
Относителните пречки законодателят свързва с
липса на определени болести- на първо място такива,
обуславящи поставяне на лицата под пълно запрещение,
или на страдащи от слабоумие или душевна болест, които
болестни състояния са основание за поставяне на лицата
под запрещение по чл. 5 ал.1 ЗЛС; не страдат от болест ,
представляваща сериозна опасност за живота или
здравето на поколението или другия съпруг, освен ако той
знае за тези болести ,
Относителна пречка е и липса на кръвно или по
осиновяване родство – да не са роднини по права линия.
Унищожаемият брак е съществуващ брак,той
поражда всички правни последици на валидно сключен
брак до момента на постановено, влязло в сила съдебно
решение , с което брачната връзка е прекратена по заявен
иск за унищожаемост на брака. Въпреки пороците,
осъществени към момента на сключване на брачния
съюз /а не в последствие – след сключването на брака за
разлика от развода по исков ред /, унищожаемият брак е
юридически факт, годен да породи брачното
правоотношение и същото да просъществува до момента
на влизане в сила на съдебното решение по
конститутивния иск за унищожаване на брака.
Унищожаеването на брака не е пречка да се иска

1092
прекратяване на брака развод , ако към този момент няма
влязло в сила решение за унищожаване на брака.
Прекратяване на брака чрез конститутивния иск за
унищожаване на брачната връзка не се отличава като
основание за прекратяване на брака по характер и правни
последици на развода по исков ред, реализиран също по
силата на конститутивния иска за развод. И в двата случая
брачната връзка се прекратява по силата на влязлото в
сила съдебно решение, между брачните партньори , които
са живи и има действие за в бъдеще. Отношенията на
бившите съпрузи по повод на прекратения брак се уреждат
по аналогичен начин - презумпцията за бащинство на
съпруга по чл. 61 СК важи,по един и същ начин се уреждат
последиците на прекратения брак относно личните и
имуществени отношения между съпрузите, отношения
между тях и родените или осиновени деца по силата на
препращащата норма на чл. 48 ал.3 СК, като
недобросъвестността при унищожаването на брака има
значение на вината при развода.
Страни по иска за унищожаване на брака, това са
съпрузите, но това кому принадлежи правото да иска
унищожаване на брачната връзка следва уредбата на чл.
47 СК.
Правото да се иска унищожаване на брака е
едно преобразуващо право на лицето, встъпило в
брак при наличието или липсата на предпоставките
по чл. 6 и 7 СК т.е. на лицето, засегнато от порока, което
субективно материално право може да бъде упражнено
само по съдебен ред . Това право може да принадлежи на
едно трето лице – при хипотезите на бигамия, по които
искове легитимиран ищец може да бъде и лицето-съпруг по
непрекратения първи брак, както и прокурорът; при наличие
на опасна болест по чл. 7 ал.1т.2 и т.3 СК, както и при
недопустимо кръвно или по осиновяване родство между
съпрузите, легитимиран да предяви искът е и прокурора.
Срокове за предявяването на иска за унищожаване
на брака е проблем, който не се поставя при иска за развод
и който проблем се разрешава конкретно, с оглед на
основанието, на което е поискано унищожаването на
брачната връзка.
Искът по чл. 318 ГПК във вр. с чл. 124 ал.3 ГПК за
унищожаване на брак , касаещо някои от основанията по
чл. 6 или чл. 7 СК следва да бъде заявен в рамките на
процесуално преклузивните срокове, уредени в чл. 47 ал.1
т. 1 и т.2 , ал. 4 СК. Ако срокът бъде пропуснат, брачната

1093
връзка не може да бъде атакувана на основание
унищожаемост, тя се заздравява поради невъзможността
да се упражни правото на иск извън срока.
Спазването на процесуално-преклузивния срок се
следи от съда, ако този срок е изтекъл , искът не може да
се предяви, липсва правото на иск, поради което съдът
следва да прекрати делото, в рамките на проверката по
допустимост на предявения иск по чл. 130 ГПК.
Безсрочно може да бъде предявен иска за
унищожаване на брака в хипотезите на двубрачие и на
брак, сключен в нарушение на кръвното или по
осиновяване родство. В тези две хипотези обаче искът за
унищожаване на брака не може да бъде уважен ако – чл.
47 ал.2 СК- при двубрачието, ако по -рано сключеният
брак е прекратен, а при родството по осиновяване- чл. 47
ал.6 СК/ не касае кръвното родство/, осиновяването е
прекратено. Основанията посочени в ал.2 и ал.6 СК , не се
свързват с надлежното предявяване на иска, а с
възможността брачната връзка да бъде прекратена поради
наличието на пречки, съществуващи към момента на
сключване на брака, т.е. като унищожаем брак т.е. с
възможността да се уважи претенцията по същество
доколкото пречките съществуват и с тяхното отпадане
отново е налице заздравяване на брачната връзка по
начин, изключващ прекратяването и на основание
унищожаемост на брака.
В шестмесечен срок от навършване на
пълнолетие може да се предяви иска за унищожаване на
брака, ако същия е сключен в нарушение на чл. 6 СК.
Материално-легитимирано лице - ищец по иска е
непълнолетно встъпилия в брак съпруг. Искът може да
бъде уважен, САМО ако от брака няма деца или ако
съпругата не е бременна. Т.е. шест месечния срок е
предпоставка за надлежното упражняване правото на иск
за унищожаване на брака, но уважаването на иска или
отхвърлянето му ще зависи от посочените две
обстоятелства - родено или заченато дете.
В шестмесечен срок следва да се предяви иска за
унищожаване на брака, сключен в нарушение на чл. 7 ал.1
т.2 СК, считано от отмяна на запрещението или от
оздравяването на съпруга , който е бил поставен под
пълно запрещение или е страдал от слабоумие или
душевна болест, даващи основания за поставяне под
запрещение , като материално-легитимиран ищец по иска е
оздравелият съпруг респ. съпругът, чието запрещение е

1094
отменено. За другия съпруг и прокурора срокът за
предявяване иска за унищожаване на брака, сключен в
нарушение на чл. 7 ал.1 т.2 СК тече от момента на отмяна
на запрещението или оздравяването.
В тези хипотези – иск за унищожаване на брак,
сключен в нарушение на чл. 7 ал.1 т.2 СК с оглед на лицето
ищец / съпругът-поставен под пълно запрещение или
страдащ от слабоумие или душевна болест, обуславящи
принципно възможността за поставяне под пълно
запрещение или другият съпруг респ. прокурора/ съдът
внимателно следва да следи за срока, като процесуална
предпоставка за надлежното предявяване на иска. Ако е
налице хипотеза на спазен срок по иск за унищожаване на
брака, предявен от лицето респ. прокурора, което е
сключило брак с поставено под пълно запрещение лице
или лице, страдащо от слабоумие или душевна болест,
обуславящи възможността да бъде поставено под пълно
запрещение, и в хода на производството се представят
доказателства, че запрещението е отменено или, че
лицето, страдащо от посочените заболявания е оздравяло,
то искът за унищожаване на брака не би могъл да бъде
уважен по причина, че с отпадане на основанието,
съставляващо пречка за сключването на брак по см. на
чл. 7 ал.1 т.2 СК , бракът е заздравен.
Не по –късно от една година от сключването на
брака, може да се предяви иска за унищожаване на брака ,
когато същият е сключен в нарушение на чл. 46 ал.1 т.2 СК.
Материално-легитимирано лице да предяви иска е
заплашения съпруг. Ако искът не бъде предявен в
посочения срок, то бракът се заздравява и правото на иск
се преклудира. Заявеният иск на това основание , след
изтекъл срок, е процесуално недопустим.
Когато бракът е сключен е нарушение на чл. 7 ал.1
т.3 СК, законодателят не сочи срок в който искът следва
или може да бъде предявен.От това произтича извод , че
искът може да бъде предявен от съпруга, който не е знаел
за заболяването, застрашаващо здравето на поколението
или неговото здраве безсрочно, но бракът не може да
бъде унищожен /т.е. не може да бъде уважен на посоченото
основание за унищожаемост/, ако по делото са налице
доказателства , че болният съпруг е оздравял.
Аналогично следва да се разреши делото, когато
като искът за унищожаване на брака се базира на довод за
нарушение на чл. 7 ал.2 т.3 СК- ако осиновяването е
прекратено.

1095
 При иск за унищожаване на брака няма
задължение за изчерпателност на основанията/ за
разлика от брачния исков процес /арг. чл. 322 ГПК/.
При иска за унищожаемост на брака всяко основание
за унищожаемост може да се предяви самостоятелно
в срока, предвиден за него от законодателя.
Не може да се предяви иск за унищожаване на брака
поради нарушаване на условието за възраст по чл. 6 ал.1
СК и поради заплашване по чл. 46 ал.1 т.2 СК/ в текста на
чл. 322 ал.4 ГПК все още са посочени текстовете на СК от
1985 г. , действали към датата на приемане на правилото
с ДВ. бр.50 от 20.07.2007 година / ако е налице влязло в
сила решение , с която е отхвърлен иска за развод между
съпрузите поради дълбоко и непоправимо разстройство.
Правни последици от унищожаването на брака –
последиците на унищожения брак са уредени от
законодателя чрез препращащата норма на чл.48 ал.3 СК,
както и при развода по исков ред. Личните и имуществени
отношения на лицата, чиито брак е унищожен и между тях
и родените от брака деца се уреждат съобразно правилата
на чл. 53-59 СК - т.е. правилата относно името, семейното
жилище, отпада взаимното наследяване и др.
Някои отношения са уредени изрично с
разпоредбата на чл. 48 ал.2 СК, установеното правило е
проява на закрила интересите на детето.
Искът за унищожаване на брака не се наследява,
подобно на иска за развод, тъй като при смъртта на
единия съпруг бракът се прекратява на друго основание-
смъртта на лицето. При липса на брачна връзка, исканата
правна промяна за намеса в чуждата правна сфера/ на
съпруга - ответник/ чрез реализиране по съдебен ред на
преобразуващото право да се иска унищожаване на брака,
е безпредметно.
Ако починалата страна е ищец по иска за
унищожаване на брака и искът се основава на
недобросъвестността на съпруга-ответник, съдът дава,
аналогично при смърт на ищеца по иска за развод основан
на вината на съпруга –ответник, на основание чл. 327 ал.1
изр. последно ГПК, двуседмичен срок на призованите към
наследяване низходящи или родители на починалата
страна- ищец да заявят желаят ли да продължат делото. В
тази хипотези не се касае до наследяване на правото да се
иска унищожаване на брака, а само до уредено от закона
лично право на определен кръг лица- наследници, да
встъпят в брачния исков процес с цел да бъде постановено

1096
решение, с която съдът ще се произнесе по
недобросъвестността / респ. по вината по иска за развод/на
преживелия съпруг-ответник. Искът от конститутивен се
превръща в положителен установителен иск за
установяване недобросъвестността на съпруга –ответник -
арг. от чл. 327 ал.3 ГПК. Преживелият съпруг, признат за
недобросъвестен с влязло в сила решение, губи правото
да наследи покойния си съпруг както като наследник по
закон, така и по завещание /осен ако в акта на
разпореждане изрично завещателят не е посочил, че
завещателните разпореждания имат действие и в случай
на унищожаемост на брака- арг. чл. 54 ал.1 и ал.2 във вр.с
чл. 52 ал.2 и чл. 48 ал.3 СК/.
Желанието на наследниците /низходящи, родители/
за продължаване на делото следва да се заяви в
двуседмичен срок. Ако никой от кръга на правоимащите
лица не заяви желание да встъпи в процеса, съдът
прекратява делото, като в този случай бракът се счита
прекратен поради смърт с произтичащите от това правни
последици.
Преживелият съпруг-ответник по иска за
унищожаване на брака ще има правото да наследи
починалия съпруг-ищец , ако бъде отхвърлен иска за
недобросъвестност при сключването на унищожаемия брак.
При смърт на ответника по иска за унищожаване на
брака в хода на производството, продължаването на
делото в лицето на неговите призовани към наследяване
низходящи или родителите /чл. 327 ГПК/ е обусловено от
наличието на две кумулативно дадени предпоставки-
основанието, на което е предявен иска за унищожаване на
брака да е от тези, визирани в чл. 7 СК и второ-ищецът да е
бил недобросъвестен при сключването на брака – арг. чл.
328 ГПК.
Само в една хипотеза, искът за унищожаване на
брака може да се предяви след смъртта на двубрачния
съпруг- чл. 47 ал.3 СК. Неговата смърт прекратява
едновременно и двете съществуващи брачни връзки- на
бигамния брак и на предхождащия брак, но и с това са
налице две преживели съпруги/съпрузи/, който съгласно чл.
9 ЗН се явяват в качеството на наследник на покойния
съпруг. За да се преодолее този юридически абсурд,
законодателят дава правото на всеки един от: преживелите
съпрузи- този от първия брак или този по унищожаемия
/бигамния /брак, както и прокурорът да предавят
положителен установителен иск, чиито предмет е

1097
установяване факта на онова основание , което обуславя
унищожаемостта на бигамния брак, т.е. факта на
двубрачие/чл. 47 ал.3 СК/. Т..е предмет на този
установителен иск е установяване със сила на пресъдено
нещо факта на съществуване на по-ранен брак, който е
останал непрекратен до момента на смъртта и е
съществувал като такъв към момента на сключване на
втория брак. Този иск е коренно различен от иска за
унищожаване на брака – не е конститутивен, а
установителен, не е насочен към прекратяване по съдебен
ред на бигамната брачна връзка, а само до установяване
на основанието - т.е. двуженството, което би дало
основание да се иска унищожаване на втория брак. Касае
се до специален установителен иск, чието уважаване цели
да изключи бигамния преживял съпруг от кръга на
наследниците. Този правен резултат не е обусловен от
добросъвестността на преживелия съпруг по бигамния
брак, извод който следва да бъде направен на база
систематично тълкуване разпоредбите на чл. 54 ал.1 във
вр. с чл. 48 ал.3 СК.
Какво не прави съда при предявен иск за
унищожаване на брака, въпреки приложимостта правилата
на брачния процес. В производството за унищожаване на
брака, съдът не кани страните към медиация или друг
способ за доброволно уреждане на спора, не прилага
принципът на изчерпателност на основанията, тъй като при
унищожаването на брака всяко едно основание за
унищожаване, съставлява отделен конститутивен иск, като
може да се поставят въпроси за допустимостта на
обективното съединяване на исковете за унищожаемост на
различни основания при условие на алтернативност.
Производството по този брачен иска винаги е
само исково производство.
Отхвърлянето на иска за развод поради
разстройство на брака /чл. 49 СК/ с влязло в сила решение
е пречка за предявяване на иска за унищожаване на брака,
поради нарушение на условието за възраст /чл. 6 СК/,
поради заплашване по чл. 46 ал.1 т.2 СК – ако такива
искове се предявят, те са процесуално недопустими –
чл.322, ал.4 ГПК. Поради това за да не настъпи
преклудиране на тези искове за унищожаемост на брака, те
трябва да се предявят наред с брачните искове, с които да
се съединят за съвместо разглеждане – т.9 от ТР№1/2000 г.
на ОСГК на ВКС.

1098
 ИСК ЗА РАЗВОД поради дълбоко и непоправимо
разстройство на брака
Прекратяването на брака по действащия СК може
да бъде постигнато чрез развод по исков ред / чл. 44 ал. 3
СК, 49 СК/ и развод по взаимно съгласие – чл. 50, чл. 51
СК.
Исковият брачен процес се регламентира от
разпоредбите на чл. 49 ал.1 СК и чл. 321 ал.1 ГПК.
В рамката на това производство определена роля
има медиаторът. Съгласно Законът за медиацията / ЗМед./
правата и задълженията на медиатора се свеждат
единствено до безпристрастно и поверително съдействие
на страните /съпрузи в производството по развод/ за
изясняване на проблемите, действителните отношения
между тях причина за породените споровеи
неразбирателство, относно бъдещата уредба на
отношенията след развода.
Медиацията е изънсъдебен алтернативен сопсоб за
разрешаване на спор с цел постигане на споразумение
между спорещите страни- чл. 2 във вр. с чл. 16 ЗМед./, но
без да се внася промяна в гражданско-правния статус на
съпрузите, и доколкото е допустима в рамките на
разрешаване на спорните брачни парвоотношения, чрез
медиация не може да се постигне основната цел на
брачния процес- прекратаване на една брачна връзка.
Споразумението постигнато между съпрузите в рамките на
медиацията носи белези на спогодба, страните са
обвързани от това споразумение, като относно формата му
законът няма изискване , поради което може да бъде
устна, писмена или нотариална.
Брачният процес е съдебно производство,
инициирано при упражняване на преобразуващото лично и
ненаследимо право да се иска прекратяване по съдебен
ред брачната връзка на съпрузите.
Правото да се иска прекратяване на брачната
връзка принадлежи на всеки един от съпрузите, неговото
упражняване не е ограничено със срок във времето,това
право не се погасява по давност.
Основанията, на които може да се иска
прекратяване на брака са правно-релевантни факти, които
настъпват след сключване на брака и водят до нетипично
състояние на брачната връзка, характеризиращо я като
дълбоко и непоправимо разстройство на брака. В каква
насока следва да се тълкува разпоредбата на чл. 49 ал.1

1099
СК, все още са запазили действието си задължителните
разяснения на ПП ВС 10-71 год.
Родовата подсъдност на иска за развод е
уредена с чл. 103 ГПК, а местната подсъдност - с чл.105
ГПК и е поставена в зависимост от постоянен адрес на
ответника по иска за развод.
Надлежна страна в брачния процес е лицето-
съпруг по конкретна брачна връзка, като все още
съдилищата съблюдават задължителните указания на т.1
на ПП ВС 5-77.
Нито законодателят, нито съдебната практика
допускат за страна в брачния процес трети лица.
С разпоредбата на чл.319 ГПК е предвидена
специална процесуална дееспособност за непълнолетните
и ограничено запретените съпрузи. Физическите лица от
посочената категория могат да предявяват и отговарят по
брачните искове сами.
Разглеждане на делото – редът на разглеждане на
брачните дела се регламентира от правилата на ГПК от
2009 година, съдебното производство е уредено като
особено исково производсдтво.
Проверката на редовност на исковата молба и на
допустимостта на предявения иск се извършва в закрито
заседание и следва регламента на общия исковия
процес. Не може закритото съдено заседание да се
различава от всяко друго първо съдебно заседание от гл.т.
на проверка редовността на исковата молба в рамките на
изискванията на чл. 127, 128 ГПК .
Спецификата и отклоненията от общия исков процес
се откроява най-силно в първото по делото съдебно
заседание и по конкретно с приложимостта / или по точно
неприложимостта /на правилата, касещи т.н.
концентрационно начало по чл. 131 ГПК и уредената с чл.
133 ГПК ранна преклузия.
Действащият Гражданско- процесуален кодекс не
урежда т.н. ”помирително заседание“, като по този начин
процесът намалява ненужната продължителност.
Преценката, убеждението на брачните партньори за
необходимостта от прекратяване на брачната им връзка по
съдебен ред, за дълбокото и непоправимо разстройство на
брачната им връзка, се подпомогната от института на
медиатора- чл. 321 ал. 2 ГПК. Според ЗМед. задължението
за съда и възможността за страните да бъдат насочени
към медиация или друг начин за доброволно уреждане на
спора е гаранция, че брачната връзка няма да бъде

1100
прекратена без сериозно обмисляне и осъзнаване на
неблагоприятните последици на прекратения брак.
Законодателят е предвидил, в хипотезите на
постигнато от съпрузите съгласие за медиация или друг
доброволен начин за уреждане на спора, съдебното
производство следва да се спре, съгласно чл.321 ал.3 ГПК.
Ако съгласие е изразил само единият съпруг, не може да
се приеме, че е налице посоченото основание за спиране
на делото. Това основание за спиране на процеса , извън
изчерпателно посочени в чл. 229 ал.1 ГПК, макар и да
предполага аналогия с т.1 на общите основания от гл.т. на
правни последици при липса на съответното
волеизявление от страна на страните за възобновяване на
брачния процес, е самостоятелно основание за временно
преустановяване развитието на брачния процес. Спирането
се постановява с определение, което не подлежи на
обжалване, доколкото се касае до изключение за временно
преустановяване развитието на брачния процес но с
предоставяне възможността за доброволно уреждане на
спорни по делото правоотношения с помощта на медиатор.
Ако в 6-месечен срок страните – съпрузи не са поискали
възобновяване на делото, брачният процес следва да
бъде прекратен- чл. 321 ал.4 ГПК. Нежеланието на
съпрузите/ изразено чрез бездействие/ да бъде
възобновен брачния процес се счита за десезиране на
съда, за ‘отказ” от неговата правораздавателна дискреция
и от двете страни, поради което макар и без изрично
волеизявление на страните, съдът прекратява
производството.
Ако страните изберат медиацията за постигане на
споразумение, то постигнатите съглашения между тях ги
ангажират във вътрешните им отношения, без тава да води
и до промяната в гражданския статус чрез прекратяване на
брака. Прекратяването на брака поради развод е само и
единствено в правораздавателната компетентност на
съда.
Доколкото е налице въпрос за обързаността на съда
от споразумението постигнато пред медиатора, ако то не е
обективирано като споразумение на съпрузите по чл. 49
ал.4 СК т.е. пред съда да бъдат препотвърдени клаузите
на постигнатото пред медиатора споразумение,то при
разрешаване на небрачните искове съдът ще се ръководи
единствено от закона.
И с действащия ГПК е предвидена възможността
брачния процес да бъде спрян, като друго специфично

1101
основание , извън тези по чл. 229 ал. 1 ГПК е това по чл.
320 ГПК- т.е. когато съпругата е бременна и е направила
искане за спиране на делото, като производството следва
да бъде спряно до навършване на 12-месечна възраст на
детето. Както се сочи, легитимирана страна да иска
спиране на делото на това основание е само бременната
съпруга , като искането за спиране, писмено или устно в
съдебно заседание, следва да бъде уважено без значение
в какъв етап на производството се прави, при надлежно
установяване на твърдения факт с медицински документ.
Съдът постановява спиране на делото до определен от
закона срок- навършване на 12-месечна възраст на детето.
Определението, имащо характера на преграждащо по
нататъшното развитие на производството може да се
обжалва , което следва изрично да се укаже на страните,
ако се постановява определение по чл. 320 ГПК.
Ако страните, в първото редовно съдебно
заседание, след покана от страна на съда ,не
постигнат съгласие за процедура по медиация или
друг способ за доброволно уреждане на спора,
разглеждането на делото продължава, съобразно
парвилата на чл. 318 и сл. ГПК.
В първото по делото заседание за разглеждане на
делото по иск за развод страните следва да се явят лично-
чл. 321 ал.1 ГПК.Само ако причината за неявяването е
уважителна и съответно удостоверена пред съда, делото
може да бъде отложено. При неявяването в първото по
делото открито съдебно заседание на страна по иска за
развод , без уважителна причина , делото се прекратява.
Пример- с Определение Nо 52 от 05.02.2010
година по ч. гр.д. Nо 55/2010 година на ВКС-III отд./,
състав на ВКС приема, че определението за
прекратяване на брачния процес по иска за развод при
неявяване на съпруга -ищец в първото по делото съдебно
заседание поради ”пребиваването в чужбина, където
лицето работи от години’ не е уважителна причина по см.
на чл. 321 ал.1 ГПК, след като страната може да съобрази
подаването на иска за развод със задължението за лично
явяване в първото по делото съдебно заседание”.
Конкретно основание „пребиваване в чужбина на работа”
би могло и да бъде и уважителна причина за неявяване,
доколкото това обстоятелство следва да бъде доказано във
всяка една отделна хипотеза и дело. Преценката на съда
винаги е конкретна, с оглед на ангажираните доказателства
и се свързва с евентуалната обективна невъзможност за

1102
преодоляването на обстоятелствата, попречили на личното
явяване в съда.
Разпоредбата на чл. 321 ал.5 ГПК урежда
хипотезите , когато съпрузите, са постигнали споразумение
след като са преминали през процедурата на медиация
или друг способ за доброволно уреждане на спора. Според
съдържанието на постигнатото споразумение е възможно
да се постанови прекратяване на делото, ако
споразумението е в този смисъл. Прекратяването на
брачния процес следва да се съобрази с правилата на чл.
233 ГПК, а доколкото в рамките на това споразумение могат
да бъдат постигнати и други съглашения от имуществен
характер, то от процесуална гл.т. следва да се имат
предвид и разпоредбата на чл. 234 ГПК .За хипотезите на
преминаване към развод по взаимно съгласие
съображения ще бъдат изложени по-късно в изложението.
С разпоредбата на чл. 322 ал.1 ГПК е
регламентиран основният принцип на брачния процес за
изчерпателността на основанията за дълбокото и
непоправимо разстройство на брака и еднократност, а с
разпоредбата на чл. 322 ал.2 изр.2 ГПК се регламентира
и задължителното предявяване на исковете за
упражняване на родителските права, личните отношения и
издръжка на децата, ползването на семейното жилище,
издръжката между съпрузите и фамилното име.
Изключително внимание следва да се обърне на
разпоредбата на чл. 322 ал.1 ГПК. Съдилищата приемат ,
че е не само „процесуално допустимо”, но и „ необходимо“
обективното съединяване на всички искове за развод,
което може да бъде направено до приключване на устните
състезания. Вложеният от съда смисъл касаещ принципа
на изчерпателност на брачните искове по същество касае
само онези правно-релевантни факти, даващи основание /
като съвкупност или всеки един от тях/ съдът да обоснове
извод за настъпило дълбоко и непоправимо разстройство
на брачната връзка между брачните партньори- страни, в
рамките на висящия брачен процес.
С разпоредбата на чл. 322 ал. 2 изр.1 ГПК е
предвидено, че всички брачни искове могат да бъдат
съединени. Законодателят има предвид, че не само
съединяване на брачните искове според заявените
различните основания/ факти/ релевирани от ищеца, но и
възможността искът за развод да бъде съединен, при
условията на евентуалност, с иск за унищожаване на брака,
с оглед на по чл. 322 ал. 4 ГПК, тъй като с цитирания текст

1103
законодателят изключва възможността за последващо,
предявяване на иска за унищожаване на брака поради
нарушаване на условието за възраст по чл. 12 СК от 1985
г.- отм. /сега макар и да не е синхронизирано с новия СК-
следва да се разбира чл. 6 ал.1 СК/ или поради
заплашване по чл. 96 ал.1 т.2 СК от 1985г.-отм., т.е. да се
разбира по чл. 46 ал.1 т.2 СК , щом като искът за развод е
отхвърлен.
По отношение на небрачните искове, които
задължително се предявяват и разглеждат в брачния
процес съгласно чл. 322 ал. 2 изр. 2 ГПК, като този за
ползване на семейното жилище, посочените принципи за
изчерпателност и еднократност на брачния процес не
важат, но за тях важат сроковете, в които могат да се
предявят. Така в хипотеза , когато само единият съпруг е
поискал предоставяне ползването на семейното жилище
след развода, някои съдилища приемат, че „то / семейното
жилище- б.а./ се предоставя безусловно на онзи от
съпрузите, който е заявил искане и поради липсата на
спор между страните” независимо от евентуалното
произнасяне по въпроса за вината. Други приемат, че в
решението си следва да се придържат стриктно към закона
и такава претенция да бъде уважена, само при доказана
жилищна нужда на съпруга-ищец.
Ако съпрузите имат родени от брака деца, то тогава
„не съществува процесуална пречка за изменение
позицията на една от страните в брачния процес, в случая -
по повод упражняване родителските права по отношение
на роденото от брака дете, тъй като ефектът от
преклузията не настъпва в брачния процес поради
принципа на изчерпателност, с оглед разпоредбата на чл.
322 ал.1 ГПК“. По отношение на фактите, като
самостоятелно основание за прекратяване на брака, т.е.
всеки от тях като основание на самостоятелен брачен иск ,
срокът за релевирането е до приключване на устните
състезания, но евентуалната промяна на позицията по
небрачните искове не винаги може да бъде заявена в този
срок. Различната позиция на съда винаги е обусловена от
различни конкретни факти, изложени по иска за развод и
направените искания на всяка от страните- съпрузите
относно условията на прекратяване на брака, упражняване
родителските права, личните отношение, издръжката,
ползването на семейното жилище, фамилното име,
доколкото е налице или не е, отношение на обуславящ и
обусловен иск между иска за развод и съединените с него

1104
небрачни искове. Именно обусловеността на небрачните
искове спрямо иска за развод налага извод, че ако
законодателят допуска да бъде изменен главния брачен
иск с оглед на основанията – чл. 322 ГПК , съдът не може
да бъде ограничен във възможността да бъде променена
и позицията относно небрачните искове, особено в
хипотезите на ненавършили пълнолетие деца на
страните, чиито интереси следва максимално да се
защитят от съда.
Първото по делото заседание, за разлика от
това в общия исков процес, не преклудира
възможността за заявяване на нови факти като
брачно провинение и съответно основание, довели до
изчерпване на брачната връзка и нейното нетипично
състояние на дълбоко и непоправимо разстройство
на брака.
Съгласно чл. 49 СК основанието за да бъде уважен
иска за развода е безусловната констатация на съда за
дълбоко и непоправимо разстройство на брачната връзка,
в резултат на онези установени факти, на който страната
/или страните /са заявили правото си да искат
прекратяване на брачното правоотношение по съдебен
ред. Легална дефиниция на „дълбокото и непоправимо
разстройство на брака” в СК няма, поради което дадените с
т.2 на ПП ВС 10-71 разяснения за насоката на
приложение на закона запазва действието си. Приема се ,
че „дълбокото и непоправимо разстройство на брака‚ е
релативен критерий, които по всяко едно от делата има
свое уникално съдържание от гл.т. на доказаните
фактическите отношения на конкретните брачни партньори,
тяхното субективно отношение към брачната връзка и
брачните ангажименти.
Всяко противобрачно провинение т.е. всеки
посочен факт от живота на съпрузите, станал
причина за разстройство на брачната връзка, е
основание за отделен иск за развод.
Установеният от законодателя принцип на
изчерпателността на основанията - чл. 322 ал.1 ГПК /
процесуална консумпция по брачни дела/, налага извод ,
че страната –ищец по иска за развод / първоначален или
насрещен/ да може да въведе ново основание и пред
въззивния съд – т.9 на ТР№1/2000 г.
За разлика от общия ред на въззивното разглеждане
на делата относно допустимостта на посочване на нови
факти и събиране на нови доказателства пред въззивния

1105
съд, визиран в чл.266 ГПК, в брачния процес , този съд
няма задължението да провери дали по-късното
узнаването на релевирания нов факт е резултат на
неположена дължима грижа. Всички новооткрити и
новонастъпили факти относно брачни провинения могат да
бъдат заявени и във въззиното производство, до
приключване на съдебното дирене. ВКС застава дори на
становище, че в хипотеза на заявен иск за развод от
съпруг и обоснован на вина на ответника- съпругата,
когато последната – след изтичане на срока за отговор на
исковата молба по чл. 131 ал.1 ГПК , е подала отговор, с
който е предявила насрещен иск за прекратяване на брака
по вина на съпруга, наред с предявени претенции за
предоставяне ползване на семейното жилище / чл. 56 СК/
и за издръжка/ чл. 145 СК/, не може да се приеме , че е
настъпила преклузия на заявените основания за развод,
възражения като защита срещу предявения иск, а
заявеният насрещен иск следва да бъде приет за
съвместно разглеждане.
Насрещният иск за прекратяване на брака поради
дълбоко и непоправимо разстройство не може да бъде
разделен в отделно производство, тъй като той е идентичен
с предявения от ищеца иск за прекратяване на брака, както
и насрещният иск за издръжка по чл. 145 СК, също не може
да бъде разгледан в отделно производство, преди бракът
да бъде прекратен. Въпросът за приложимостта на
правилата за преклузия в първоинстанционното
производство /чл. 133 ГПК /, поради изтичане срока за
отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, бележат
сериозно отклонения в брачния исков процес, както в
насока , че не се преклудират възраженията на ответника,
по отношение на известните му към този момент
обстоятелства на които е очевидец, както и онези
обстоятелства, на които не е пряк свидетел, но е могъл да
узнае при своевременно положена грижа- арг, от чл. 147
ал.1 ГПК, нито се ограничава възможността да се откаже
приемане на насрещен иск на ответника.
Тези обстоятелства могат да бъдат предявени по-
късно, както и за тях да бъдат представени и/или поискани
доказателства, за които страната не е узнала, въпреки
положената грижа. Това последно правило също не се
прилага в брачния процес, тъй като в този процес не се
изследва дали съпругът „е положил грижа да узнае
своевременно за всяко противобрачно поведение на другия
съпруг“.

1106
 За правната същност на заявено насрещно искане
за произнасяне по въпроса за вината, се приема, че
подаденият отговор на исковата молба с изразено
становище от съпруга – ответник, че също желае
прекратяване на брака „но по изключителна вина „на другия
съпруг”, не представлява отделен установителен иск и тъй
като законодателят не е определил каква е формата на
искането по чл. 49 ал.3 СК за произнасяне по въпроса за
вината, то е възможно то да бъде направено както в
исковата молба, така и с отговора на исковата молба или
устно от съда, без да съставлява ‘насрещен иск” по см. на
211 ГПК.
При предявен иска за развод, както и при предявен
иск за унищожаване на брака, по молба на всяка една от
страните съдът, пред който е образувано делото , определя
ПРИВРЕМЕННИ МЕРКИ, относно издръжката, семейното
жилище и ползването на придобито по време на брака
имущество, относно грижата за децата и тяхната издръжка-
чл. 323 ал.1 ГПК.
Легитимиран да иска постановяване на
привременни мерки е всеки един от съпрузите. Ако молбата
за постановяване на привременни мерки е подадена в
открито съдебно заседание- чл. 323 ал.2 ГПК съдът е
длъжен да се произнесе в същото заседание, освен ако не
се налага събиране на допълнителни доказателства, като
новото съдебно заседание следва да бъде проверено в
двуседмичен срок, дори самото разглеждане на делото да е
насрочено за по-късна дата предвид графика на състава.
Ако молбата е подадена в закрито заседание, очевиден е
изводът, че не може да има произнасяне от страна на съда,
без да бъде уведомена другата страна , да и бъде дадена
възможност за отговор, възражения и искания за
доказателства, от които ще зависи и момента на
произнасянето.
Производството по налагане на привременни мерки,
е част от брачния процес, който процес може да се
възприема като съвкупност от процесуални действия на
страните и съда, насочени за разкриване на истината в
рамката на спорните брачни правоотношения. При
определяне на привременните мерки могат да се събират
доказателства , които след това могат да послужат за база
на вземане на решението за развод . В практиката си ВКС
приема , че брачният съд може да се позове на доклада
на социалните служби, даден в производството по налагане
на привременни мерки, макар да се касае до две

1107
самостоятелни производства, по които се събират отделни
доказателства и да се извършват независими процесуални
действия. В практиката си съдилищата съобразяват и
разясненията на т.3 на ПП ВС 5-77 .
Приетото с чл. 323 ал.3 във вр. с ал. 1 ГПК
законодателно разрешение по въпроса за обжалваемостта
на определението за определяне на привременни мерки е
ясно изразено, това определение е необжалваемо.
Съдебната практика неотклонно прилага , без изключения
тази разпоредба, приемайки, че се касае до едно
временно разрешение на съда относно грижата за децата,
тяхната издръжката, ползването на семейното жилище или
на друго придобито по време на брака на страните
имущество/ например МПС/, което има сила само в
рамките на висящия брачен процес. “Привременността‘ на
тези мерки се тълкува и в смисъл , че те могат да бъдат
изменени по всяко време, в рамките на висящия процес от
съда , които ги е постановил, включително и с решението
на съда, когато въпросите за упражняване на родителките
права, личните отношения и издръжка могат да бъдат
разрешение в противоположен смисъл. Именно
възможността за изменение на определението по
допускане на привременни мерки от същия съд, обуславя
необжалваемостта на определението и когато, с него е
отказано да се допуснат исканите привременни мерки.
Доказателствената тежест в брачния процес се
подчинява на принципите на общия исков процес - чл. 154
ал.1 ГПК, според която разпоредба всяка страна е длъжна
да установи фактите, на които основава своите искания или
възражения по делото. Относно доказателстствата в
брачния процес за развод- законодателят не поставя
ограничения на свидетелските показания за личните
отношения на страните при съобразяването им с чл. 172
ГПК, за частните писмени доказателства, относно
допустимостта на експертни становища, разбира се само и
доколкото е необходимо за установяване на относими към
спора факти.
Решението по брачните дела следва да отговаря
на изискванията на чл. 235-236 ГПК. С чл. 324 ГПК изрично
се уреждат само изключенията, а именно, че по брачните
дела не се допуска постановяване на неприсъствено
решение /чл. 239 ГПК/ и решение при признание на иска
/чл.237 ГПК/.
Изхождайки от разпоредбата на чл. 49 ал.2 от СК, че
с решението по иска за развода съдът се произнася „и

1108
относно вината за разстройството на брака” , ако някой
от съпрузите е поискал това, следва, че решението за
прекратяване на брака по исков ред поради развод не
съдържа задължително произнасяне кой от съпрузите е
виновен за дълбокото и непоправимо разстройство на
брачната връзка, ако съдът прецени, че разводът следва
да бъде постановен и брака на страните прекратен.
СК/2009 г. не възпроизвежда разпоредбата на чл.
99 ал.2 СК от 1985 г./ отм./ касаещо задължение на съда
служебно да се произнесе по въпроса за вината на
съпрузите за настъпилото дълбоко и непоправимо
разстройство на брака. Следва да се приеме, че по въпроса
за вината законодателят стриктно се придържа към
диспозитивното начало - страните определят рамката на
произнасянето на съда и само ако някой от съпрузите е
поискал произнасяне по въроса за вината, съдът е сезиран
и следва да се произнесе, в обратната хипотеза – не може
да има произнасяне, а ако все пак това е станало, то в тази
част, по реда на обжалването, решението на съда ще
трябва да бъде обезсилено.
Въпросът за вината, когато някой от съпрузите е
поискал произнасяне, е уреден в СК от гл.т. на
неблагориятните последици за виновния съпруг, като се
извличат от нормите на чл.53-59 СК, чл. 329 ал.1 ГПК
касаещи понасяне тежестта на разноските по делото,
ползване на семейното жилище, когато то е общо на
съпрузите, относно задължението за издръжка между тях-
чл.145 ал.1 СК.
Брачната вина има и значение в хипотезите, когато е
поискано произнасяне по вината и някоя от страните по
иска за развод е починала в хода на производството, която
хипотеза ще бъде разгледана отделно.
Дали страните са сключили споразумение по чл. 49
ал.4 СК или не е ирелевантно за произнасянето на съда по
въпроса за вината.
Искането за произнасяне по въпроса за вината
в брачния процес / респ. за недобросъвестността по
иск за унищожаване на брака/ се подчинява на
правилата за ранната преклузия , установена с чл.
133 ГПК, чл. 147 ГПК и чл. 266 ГПК, тъй като това
искане само по себе си не съставлява самостоятелен
брачен иск, а искане не само да се прекрати брака ,но и
да се посочи виновния за това съпруг.
Под основание за прекратяване на брака по чл. 49
ал. 1 и ал. 3 СК, определено от закона като дълбокото и

1109
непоправимо разстройство на брака, следва да се
разбира конкретно състояние на брачната връзка,
настъпило в резултат на житейски факти от ежедневието
на съпрузите като семейство, които установяват, от гл.т. на
доказването в процеса, това състоянието. Дълбокото и
непоправимо разстройство на брака като нетипично
състояние на брачната връзка следва да се разбира като
законов критерий за преценка на отражението на всеки
един правно-релевантен факт на състоянието на брачното
правоотношение. За приложимостта на института са
действащи задължителните рсзяснения на т.2 на ППВС
10-71.
Дълбокото и непоправимо разстройство на брачната
връзка е основание за възникването на потестативното
субективо право на развод, което следва да бъде
установено от съда на база на релевираните и доказани
основания /факти/, довели до това нетипично и
неприемливо от гл.т. на закона състояние на конкретна
брачна връзка.
Чл.322 ал. 1 изр.1 ГПК установява задължението на
ищеца при иск за развод да „предяви всички основания за
дълбокото и непоправимо разстройство на брака „.Под
основания за развод следва да се разбират всички
посочените от страните конкретни субективни и обективни
причини , довели до състояние да се лиши брачната връзка
от съдържание. Релевираното на всеки житейски факт, с
твърдение, че довел до дълбоко и непоправимо
разстройство на брака, по същество съставлява
предявяване на самостоятелен иск за развод. Всяка
конкретна причина, колкото и значителна да е , сама по
себе си /изневяра, пиянство, отчуждаване продължителна
фактическа раздяла и др./не винаги може да се приравни
на състояние на дълбоко и непоправимо разстройство на
брака, тъй като е възможно за конкретни отношения
подобна причина да не се възприема като основание,
обуславящо липса на взаимност, уважение, доверие
между съпрузите.
Едно от най-съществените отклонения на брачния
процес е възможността, съпругът- ищец да сочи нови
основания / факти/ до приключване на устните състезания
пред въззивния съд- по арг. на чл. 322 ал. 1 изр. 2-ро ГПК,
което въвежда преклузия на онези основания /факти/, който
са били известни на съпруга ищец до този момент, но не са
заявени като основания за дълбокото и непоправимо

1110
разстройство на брака , да бъдат заявени като основания в
дръг- нов брачен процес.
Дълбокото и непоправимо разстройство на брака е
обективно нетипично състояние на брачната връзка, което
я характеризира с пълно отсъствие на нормални духовни,
физически, социални и т.н. контакти между съпрузите,
което състояние е непреодолимо и необратимо. Съдът , на
базата на установените факти/ брачни провинения,
релевирани от страните и установени от събраните
доказателства/ прави правна преценка дали и в какава
степен всеки един от изтъкнатите житейски факти от
живота на съпрузите, посочени като основание на
предявения иск за развод, са причина за търдяното от
страната /страните дълбоко и непоправимо разстройство
на брака.
Разстройството на брака предполага както виновно
брачно поведение на съпрузите така и липса на вина.
Вината е обективно състояние на брачната връзка,
брачната вина е субективно психическо отношение на
съпруга към неизпълнението на собствените му брачни
задължения и техния обективен резултат- дълбокото и
непоправимо разстройство на брака. Въпросът за
вината може да се разрешава само в рамките на
брачния процес за развод /респ. въпросът за
недобросъвестност при иск за унищожаване на
брака/. Недопустимо е по иск за определяне на издръжка
по чл. 145 ал. 1 СК , да се иска произнасане за брачната
вина , ако това не е поискано по иска за развод по чл. 49
ал.2 във вр. с чл. 1 СК.
Вината на брачния партньор не може да обуслови
негативни последици за съпруга , с доказани брачни
провинения от гл.т. възможността именно този съпруг да
упражнява родителските права по отношение на
ненавършилите пълнолетие деца, или да не може да
претендира ползването на семейното жилище/ като
основание за отмяна на даренията по повод на брака/ , но
се запазва значението й за поемане разноските от страна
на провинилия се съпруг, както и по отношение
невъзможността да се търси издръжка.
Прекратяване на брака с развод при
постигнато споразумение. С чл. 49 ал.4 СК е уредена
възможността във всяко положение на делото, страните да
изложат пред съда споразумение , с което уреждат всички
или някои от последиците на развода. Решението на съда
за прекратяване на брака с развод следва да бъде

1111
съобразено със споразумението на страните , когато такова
е налице, тъй като това споразумение по същество на
спорните правоотношения сезира съда да даде търсената
защита на страните относно състоянието на брачната
връзка и по конкретно за нейното дълбоко и непоправимо
разстройство , но го десезира от спора да вземе решение
последиците по повод на прекратения брак да се уредят
по начин , различен от изразената по споразумението
воля на съпрузите, доколкото, ако съпрузите имат родени
от брака, ненавършили пълнолетие деца, интересите на
последните са защитени.
Споразумението може да обхване всички или само
някои последици на развода- а именно: местоживеенето на
ненавършилите пълнолетие общи деца на съпрузите,
упражняването на родителските права по отношение на
децата , режима на лични отношения на детето с родителя,
който няма да упражнява родителките права, размера на
дължимата издръжка на децата, ползването на семейното
жилище след развода, издръжката между бившите съпрузи,
фамилното име на съпруга след развода. Съдът следва да
провери единствено дали клаузите на споразумението,
които касаят ненавършилите пълнолетие деца , защитават
добре техните интереси.
Законодателят не поставя условия към формата на
постигнатото споразумение- устна или писмена, но за да
бъде ясна волята на съпрузите при устно постигнатото
споразумение, тази воля следва надлежно да бъде
възпрозведена в диспозитива на съдебното решение. Така
ако споразумението се постигне в съдебно заседание и е
изразено устно, то следва да се отрази в съдебния
протокол, а ако е писмено - да е приложено по делото. Ако
споразумението по чл. 49 ал.4 СК обхваща само някои от
посочените по-горе въпроси, за останалите съдът е длъжен
да се произнесе служебно. Представеното споразумение не
може да предреши изхода на делото т.е. крайното
решение на съда дали брачната връзка сочи на дълбоко и
непоправимо разстройство на брака, дали съществува само
формално или не .
Постигнатото споразумение по чл. 49 ал.4 СК не е
достатъчно основание за преминаване от развод по
исков ред към развод по взаимно съгласие т.е. от исково
към охранително производство, въпреки
съществуващата за това законодателна възможност по
чл. 321 ал.5 ГПК. Неудачното систематично място на
разпоредбата и неточната и формулировка, която изключва

1112
възможността и при постигнато споразумение делото да
продължи като исково производство, следва да се прилага
разумно. Преминаването от развод поради дълбоко и
непоправимо разстройство към развод по взаимно съгласие
предполага не само постигнато между съпрузите
споразумение по чл. 49 ал. 4 СК , а такова по чл. 51 СК,
което предполага споразумение по всички въпроси, наред с
изразеното сериозно и непоколебимо взаимно съгласие
брака на страните да бъде прекратен.
Няма пречки да се постигне споразумение в рамките
на това по чл. 49 ал.4 СК и и относно имуществените
последици по повод на прекратения брак/ в тази част
съдебното решение ще има правната характеристика на
съдебна спогодба/. Ако с него се прехвърля право на
собственост, спогодбата следва да бъде в писмен вид,
подписана от страните и да бъде одобрена от съда, за да
проявят клаузите вещно-правния си ефект.
В практиката на съдилищата няма спор относно
приложимостта по брачните искове , в рамките и на новия
СК , на задължителните разяснения по приложение на
закона , на ПП ВС 10- 71 година и ПП ВС 1- 74 година .
Влизане на решението в сила. С чл. 325 ГПК с
оглед специфичните правила на брачния процес като
особено исково производство, законодателят е предвидил ,
че решението за развод поради дълбоко и непоправимо
разстройство на брака влиза в сила, дори да е обжалвано
само в частта относно вината. Влязлото в сила решение по
иска за развод - респ.иска за унищожаване на брака не
подлежат на отмяна – арг. чл. 303 ал.2 ГПК, т.е. решението
по брачните искове , с който се прекратява брачната връзка
се ползват със стабилитет, продиктуван от
противопоставимостта на решението за прекратяване на
брачното правоотношение на всички.
При подадена въззивна жалба, с която се обжалва
решението за прекратяване на брака поради дълбоко и
непоправимо разстройство, в частта по произнесената
брачна вина и относно небрачните искове, решението не
влиза в сила и може да се обжалва по общия ред. Относно
прекратяването на брака с развод, то влиза в сила ако е
обжалвано само в частта за вината – чл.325 ГПК.

НЕБРАЧНИ ИСКОВЕ
Небрачните искове, визирани в чл. 322 ал.2 изр.
второ ГПК са исковете за упражняване на родителските
права/ чл. 59 ал.1 СК/, определяне на личните отношения и

1113
издръжка на децата / чл. 59 ал. 2 СК/, ползването на
семейното жилище/ чл.56 СК/, издръжката между съпрузите
и за фамилното име/ чл. 53 СК/.
Тези искове са обусловени искове и тяхното
предявяване е задължително при предявен иск за развод
поради дълбоко и непоправимо разстройство на брака,
когато от брака има ненавършили пълнолетие деца, а
доколкото не са предявени, съдът има задължението
служебно да се произнесе по тях, с цел необходимостта да
бъдат уредени като цяло последиците на лични отношения
между родители и деца по повод на прекратения брак.
Акцесорността на някои от тях, като израз на
възможност и за самостоятелно предявяване,
характеризира като такива исковете за издръжката, за
семейното жилище, режима на лични отношения. Когато от
брака няма ненавършили пълнолетие деца, процесът
относно небрачните искове изцяло се подчинява на
правилата на общия/ основен/ исков процес, на
диспозитивното начало, като чл. 322 ал.1 ГПК не важи за
небрачните искове, а правилата на ранната преклузия по
чл. 133 ГПК, чл. 147 ГПК и чл. 266 ал.1 ГПК се прилагат на
общо основание.
В новите правила на брачния процес липсва
правилото, че искът за развод може да бъдат съединен с
исковете за уреждане на имуществените отношения , по
всяка вероятност обусловено от възможностите тези
отношения да бъдат уредени в рамките на брака от
различните режими на имуществени отношения на
съпрузите и специфичните последици, при всеки един от
тях , след прекратяване на брака с иска за развод.
След развода брачните партноьри не са съпрузи,
а бивши съпрузи. Отпадат редица законови превилегии за
„съпрузите“- като тази по чл. 115 б.“з“ ЗЗД,за специално
процесуално представителство по пълномощия, отпадат
задължения като тези по чл. 173 ал.3 СК, за отвод на съдия
по чл. 22 ал.1 т.2 ГПК и др., установени със специални
закони.

Фамилното име
Правната уредба на фамилното име на съприузите
след развода се урежда от чл. 53 СК . След раздода , онзи
от съпрузите , който е сменил фамилното си име, което е
имал преди сключването на брака,може да си го върне.
Касае се до едно непритезателно субективно право,
което се упражнява с едностранно волеизявление на

1114
правоимащото лице. При развода по исков ред правото се
упражнява чрез предявяване на небрачния иск за
фамилното име. Този иск задължително се съединява с
иска за развод поради дълбоко и непоправимо
разстройство. Съдът няма служебно задължение да се
произнесе по въпроса за фамилното име , ако правото на
съпрузга с променени име не е упражнено от него. Ако няма
заявено искане за промяна, нито изрично противопоставяне
от страна на другия съпруг срещу запазване на неговото
фамилно име, фамилното име се запазва. Искането следва
да бъде направено при заявяване на исковата молба за
развод поради дълбоко и непоправимо разстройство на
брака.
СК/2009 г. урежда само преобразуващото право за
промяна на фамилното име от онзи съпруг, който е
променил името си при склюване на брака , без да урежда
хипотези, когато при противопоставяне съдът да може да
запази фамилията на съпруга, поради „важни съображения“
, налагащи използване на чуждата фамилия след развода.
Ако е налице изрично противопоставяне от страна
на съпруга-титуляр на фамилното име, след развода другия
съпруг да преустанови да използва фамилията му, по
същество това също е упражняване на преобразуващо
право, което следва да бъде уважено. Искането, под
формата на безусловно противопоставяне, следва да бъде
направено с отговора на исковата молба за развод, ако не е
предявен/ в същия срок/ насрещен иск, или заедно с
насрещния иск за развод, ако това е станало в един по-
късен момент.
С решението си по този небрачен иск, съдът
постановява кое ще бъде занапред фамилното име на онзи
от съпрузите, който е сменил своето фамилно име , или е
добавил към собствената си фамилия, фамилното име на
другия съпруг.
След влизане в сила на решението за развод ,
промяната на фамилното име може да бъде напарвена
само по обшия исков ред , на основание предпоставките на
чл. 19 ал. 1 от ЗГР.
Родителските права
Разпоредбите, с които се определят права и
задължение на родителите са тези на чл. 123, 125, 126,
129, 130 СК, а тези за уредбата на лични отношения,
разрешавани с небрачни искове за упражняване на
родителките права, и издръжката на децата са по чл. 322
ал.2 ГПК във вр. с чл. 59 ал.2, ал. 3 и ал. 4 СК.

1115
 Основната цел на уредбата е гарантираната защита
на интереса на малолетните и непълнолетни деца от брака,
за преодоляване липсата на нормални отношения между
родителите, за неутрализиране на негативното им влияние
в отношенията родители-деца , за запазване духовната и
емоционална връзка между родителя, който не упражнява
родителските права с детето , за да може и този родител
да изпълнява родителските си задължения и пряко да
участва в процеса на формирането на личността му, в
случаите, когато между родителите не е постигнато
съгласие при кого от родителите ще живеят децата след
развода или как ще се осъществяват личните отношения.
Всяко споразумение между родителите е в интерес
на детето и е по-добро от най-справедливото решение на
съда. Правото на лични отношения на детето с родителя,
който не упражнява родителките права, е установено
колкото в интерес на този родител, толкова и в интерес на
детето. Родителят и детето имат нужда да общуват, за да
могат да изразят отношенията си един към друг и за да
може родителя да участва във възпитанието на детето, а
то да възприема от него благотворно влияние.
Законодателят, с разпоредбата на чл. 59 ал.4 СК
урежда критериите, които следва да бъдат съобразени от
съда, когато съпрузите не са постигнали споразумение и
съдът служебно следва да реши на кого от родителите да
предостави упражняване на родителските права след
развода, при кого от родителите ще живеят малолетните
и/или непълнолетни деца от брака, режима на лични
отношения с родителя, който няма да упражнява
родителките права . Заложените в закона правила , с малки
изключения , се припокриват с критериите на разясненията,
дадени с ПП ВС 1-74.
При служебното определяне от съда кой от
родителите да упражнява родителските права и при какъв
режим ще се осъществяват лични отношения с другия
родител, за местоживенето след развода и издръжката,
както и когато преценява законосъобразостта на
постигнатото споразумение по чл. 49 ал.4 СК, касаещо
упражняване родителките права и обусловените въпроси,
посочени по-горе, съдът е длъжен да направи обстойна
преценка, като съобрази регламентираните от закона
обстоятелства.
За всеки конкретен случай съст прецянава, на
базата на събраните по делото доказателства,
качествата на всеки от родителите като възпитател

1116
т.е. уменията на всеки от родителите да възпита у детето
си начин на живот, съобразен с индивидулните му качества
и позитивните нагласи на обществото, пречупени през
лична ценностна система, умението за познание нуждите
на детето си предвид индивидуланото развитие и лични
качества, образование, възпитание, култура на родителя;
полаганите до този момент грижи и отношения на всеки
от родителите - т.е.извършва се преценка на личните
усилия на родителя за отглеждането и възпитанието на
детето; изразеното желание на родителя да поеме за
вбъдеще грижата за отглеждане на детето/ децата-
преценка на желанието на родителя, небудещо съмение в
искрената загриженост за бъдещото на децата, а не
желание само да се получат законови превилегии като тази
за определяне по-голям дял от имуществото, право да се
иска възлагане на неподеляем жилищен имот - СИО,
законно представителство за управление имуществото на
децата и др.; привързаността на детето към всеки един
от родителите- като се изследва /при помощта на
екепсрт-психолог/ емоционалната привързаност и
предпочитания на детето, както и причините за изразените
предпочитания към единия или към другия родител; полът
и възрастта на детето; възможността на трети лица,
близки на родителя да подпомагат грижите за децата
след развода – имат се предвид майка, баща, брат сестра и
др. близки на родителя, които, макар и да не живеят
заедно с него респ. с детето биха имали време,,
възможност и желание да подпомагат грижите по
отглеждането му след развода; жилищно-битови условия,
социално обкръжение- т.е. социална среда на родителя;
вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака
– ако съдът е сезиран с произнасяне по вината, ценена
само като поведение на родителя, допринесъл за
разстройството на брачната връзка.
Ако родените от брака деца са две, съдът допуска
тяхното разделяне само в изключителни случаи, когато
отношенията помежду им сочат на непоносимост, липса на
взаимна привързаност, разлика във възрастта,
продължителна раздяла и др.
При преценката основната цел на съда е да защити
интереса на децата, съчетавайки го с свободата на
родителите да определят онзи режим за отглеждане,
възпитание и развитие на детето, който считат за най-
благоприятен с оглед индивудуалното физическото,
умствено и интелектуално състояние на детето.

1117
 С решението на съда , доколкото няма споразумение
по чл. 49 ал.4 СК което да бъде инкорпорирано в съдебния
акт , след постановяване диспозитив за прекратяване на
брака поради дълбокото и непоправимо разстройство, с
отделен диспозитив се определя на кого от родителите
съдът предоставя упражняване на родителските права по
отношение на детето/ име ЕГН/, отделен диспозитив за
режима на лични отношения отношения- седмичен и през
периода на отпуските, евентуално дали режимът ще се
осъществява в присъствие на трето лице – социален
работник , психолог, близък родственик/ чл. 59 ал.6 СК/; с
отделен диспозитив се определя дължимата издръжка при
условията на чл. 59 ал.5 СК, , която поема родителя, който
няма да упражнява родителките права.
Решението на съда по небрачните искове
подлежи на обжалване по общия ред пред въззиината
и касационна инстанция.
Решението на съда по небрачните искове има
ограничено във времето действие- до навършване
пълнолетие на детето или настъпване на друга причина,
имаща правопогасяващо действие по отношение на
родителската власт/ смърт на родителя, смърт на детето,
еманципация на непълнолетния при сключване на брак,
осиновяване и др./.
Възлагайки упражняването на родителките права
само на единия родител, другият родител не губи нито
качеството си на родител, нито правата и
задълженията си на такъв.
При настъпване промяна на обстоятелства, т.е.
при настъпване на нови факти след постановяване на
решението по небрачните искове в процеса за равод, които
променят фактическата обстановка при което е
определено първоначално кой от родителите ще упражнява
родителките права, режима на лични отношения и
издржката, родителят, който не упражнява родителките
права или по искане на дирекцията „Социално подпомагане
„ или служебно от съда, по исков ред, в самостоятелно
исково производство може да бъде постановено ново
решение, обратно по съдържание на това, което е
произнесено с решението за развод по съединените
небрачни искове. За да постанови промяна с новото
решение, съдът следва, на базата на събраните в това
производство доказателства, да стигне до обоснован
извод, че новите обстоятелства сочат на съществена
промяна в отношенията родител - дете, след задълбочена

1118
преценка въз основа на същите критерий и съпоставйки
условията по предходното дело.
В тези искови производства съдът задължително
изслушва децата при условята на чл. 15 ЗЗакрД и ако то е
навършило 10 години и това изслушлане не би навредило
на детето. Задължително изслушването се провежда , при
закрити врати, в присъствие на социален работник на
регионалната дирекция „Социално подпомагане“, като се
взема предвид и изготвения от същата дирекция доклад
на социалния работник.
Законът визира като основание да се иска промяна
на решението за упражняване родителките права и при
т.н. „синдром на родителстко отчуждение”. С чл. 59 ал.6
изр, 2 СК легално е въведено понятието „синдром на
родителско отчуждение“- понятие от психологията,
означаващо тенденция в поведението на детето на
отхвърляне на родителя , който е дал повод за развода
на родителите, очертана под влияние и в резултат на
негативното въздействие на родителя, който упражнява
родителките права. Детето започва да обяснява
отдръпването си от родителя, който не упражнява
родителките права, с лично формирано отношение, но
взаимствайки негативното поведение на родителя, с когото
живее и общува по-често поради определения режим от
съда. Ако съдът установи наличето на този синдром , не е
необходимо установяването на други обстоятелства , за да
постанови позитивно решение по иска за промяна на
родителките права, като наред с това се произнесе и по
останалите искове- за личен режим с родителя, който няма
да упражянава родителките права, за издръжката.
Решението на съда, може да постанови промяна
изцяло- както по отношение родителя, който ще упражнява
родителските права, така и само в някои отношения-
например само досежно режима на лични отношения, без
да измени решението в частта за упражняване
родителските права. Ако е поискана само промяна на
упражняване на родителките права, съдът служебно е
длъжен да се произнесе по въроса за режима на лични
отношения родител-дете, за издръжката, местоживеенето.

Искът за издръжка
Правила на СК , който уреждат издръжката на
ненавършилите пълнолетие деца от техните родители се
съдържат в чл. 142 ал.2 СК, чл. 143 СК и чл. 59 ал.5
СК.Тези правила се отличават с императивния характер на

1119
правната норма. Запазеният по дух и съдържание институт
на издръжката предполага и приложимостта на
задължителните разяснения с ПП ВС 5-7.
Нашият Семеен кодекс урежда задължението за
издръжка не само на плоскостта на задължение родител-
дете, но и в един по-широк аспект- като задължение на
член на семейството да осигури средства за издтжка на
дръг нуждаещ се член на семейството, като по този начин е
съхранена и традицията на Закона за лицата от 1907
година.
Правото на издръжка винаги е дефинирано като
признатата и гарантирана от закона възможност на
лице, което е нетрудоспособно и не може да се издържа
от имуществото си, да получава средства за
съществуването си от определена /от закона / група
лица, членове на семейството му, т.е. от определен кръг
лица,свързани от семейно-правни отношения. Правото се
основава на юридически факти като брак, родство
осиновяване. Правото за издръжка възниква автоматично
при наличие на материално-правните предпоставки,
установени в чл. 139 и сл.СК.
Правоимащото лице в материално-правен аспект е
това лице, което попада в кръга на лицата по чл. 140 ал.1
СК и е най-близко по родство до този, от когото се търси
издръжката. Възможността да се дава издръжка е въпрос
по същество и се преценява от съда с оглед на щалото
имущество на правно-задълженото лице според закона.
Правото на издръжка , както и задължението
за семейно-правна издръжка са лични и непрехвълими,
те се погасяват със смъртта на лицето което
търси издръжка или дължи такава, не се наследяват.
По принцип задължението за семейно-правна
издръжка е парично, има за предмет периодиччно/
ежемесечно/ плащане на определена парична сума и се
определя като ”дълг за стойност”. Паричният
характер на задължението за издръжка предполага,
че при неизпълнение на определения падеж, се
дължат лихви за забава.
За да възникне правото на издржка според чл. 139
СК , търсещият издръжка следва да има нуждата от такава,
поради две обстоятелства: да е нетрудоспособно лице и да
не може да се издържа от имуществото си. Двете
предпоставки следва да са налице кумулативно.
Нетрудоспособността следва да се разбира като
обективно състояние на лицето, характеризиращо се с

1120
невъзможността чрез полагане на труд лицето да
осигурява средства за съществуването си/ т.1 ПП ВС 5-70/.
Нетрудоспособността може да бъде временна или трайна /
при инвалидност/, пълна или частична, но следва да е
устсновена по реда, посочен от закона.
Да не може да се издържа от имуществото си,
предполага установяване и изследване на всички
имуществени права на лицето, който биха могли да бъдат
източник за осигуряване на средства за препитание / без
тези, който не могат да се трансформират като такива
поради несеквестируемостта им /.
Кръгът на задължените да дадат издръжка лица е
точно определен въз основа на съществуваща семейно-
правна връзка. В тази насока изцяло са приложили
принципните разясненията на ПП ВС 5-71 год.
Отговорността на тези лица, съобрано на посочения ред,
може да бъде ангажирана само и доколкото по конкретното
дело се установи, че лицето има възможност да дава
издръжка. Ако лице от предходен ред не може да дава
изръжка, задължението преминава към лицето от
следващия ред. Възможността на едно лице да дава
издръжка означава същото да разполага със свободни
средства – т.е. средства извън необходимите за
собствената му издръжка, в т.ч. и на негови близки от по-
близък ред, на който също дължи издръжка. За да прецени
основателността на иска за издръжка в тези хипотези,
съдът е длъжен да направи цялостна оценка на посочените
правно-релевантни факти. Невъзможността да се даде
издръжка към определен момент/ този на делото/ не води
до погасяване на задължението за издръжка.
Ако задълженото лице е студент, който получава
стипендия, същото не може да се приравни по статут на
нетрудоспособно лице, тъй като с разпоредбата на чл. 446
ал.4 изр.2 ГПК законодателят допуска принидително
изпълнение върху това вземане, когато се касае до
задължение за издръжка.
Разпоредбата на чл. 142 ГПК съдържа общото
правило за определяне размера на издръжката. Размерът
на издръжката ще се определи от съда според
нуждите на имащия право на издръжка и
възможностите на задълженото лице да дава
издръжка.
Нуждите на лицето- ищец са обусловени от
обикновените условия на неговия бит, начин на живот,
възрастта, здравословното състояние, образования,

1121
културни потребности. Нуждите са конкретни
обстоятелства, подлежат на пълно и пряко доказване от
ищеца, нуждата се съобразява и всички –дори и най-
минималните възможности лицето, търсещо издръжка, да
се издържа от своето имущество.
Възможността на лицето-ответник да се дава
издръжка се съобразява с размера на доходи, други
имущества от които могат и се извличат материални блага.
Преценката за размера на издръжката следва да се
съобрази с правилото, за фиксиран минимален размер на
дължимата издръжката „ на ¼ от минималната работна
заплата”, независимо дали лицето, което я дължи, полага
или не обществено полезен труд.
Пример: с Решение Nо 748 от 01.12.2010 година
по гр.д. Nо 1525/2010 година на ВКС-3 отд. ВКС се
произнася за служебната си роля при определяне размера
на дължимата за малолетни деца издръжка от единия
родител, ако при иск на основание чл. 82 ал.1 и чл. 87 СК от
1985 г. /отм./, предявен при действието му, но за
дължимата издръжка след влизането в сила на чл. 142 СК
и чл. 143 СК /ДВ. бр. 47 от 23.06.2009 година , в сила от
1.10.2009 година / се присъди издръжка при ограничение в
размера, съобразно определения по ПМС Nо 38/01.07.1985
г. и ПМС Nо 2/13.01.1999 година , и ако към момента на
постановяване на решението ,цитираните постановления
на МС не са действащи”. С постановеният по същество
съдебен акт е прието „че съобразявайки принципните
указания в ПП ВС 5-70 и служебната роля по въпроса за
определяне на издръжката, дължима от родителите на
малолетните деца, съдът се ръководи от материалните
критерии на закона, при който искът е бил предявен, но е
длъжен да съобрази всички обстоятелства, които имат
отношение към този критерий, в тази връзка и отпадналото
повелително изискване за максимален размер на
издръжката.”. С отмяната на разпоредбите на СК от 1985
година, отпада и делегираното право МС нормативно да
определя границите на издръжката. След като към момента
на присъждане издръжката и определяне на нейния
размер, цитираните постановления ан МС не действат,
съобразно § 3 от ПЗР на СК, съдилищата, при
произнасянето си следва да съобразят като решаващ
критерий единствено нуждите на детето и възможността на
родителя, който дължи издръжката.
Задължението да се даде издръжка е парично, то е
задължение за бъдеще време, издръжката се присъжда за

1122
конкретна сума, с точно посочен падеж на изпълнение и
краен срок/ или при формулата „до настъпване на причина
правопогасяваща или правопроменяща присъдената сума”.
Съдът е длъжен да присъди и законната лихва, считано от
датата на всяка просрочена вноска до погасяване на
задължението.
Когато издръжката се търси в отделен процес,
същият подлежи на разглеждане по реда на бързото
производство- чл. 146 ал.2 СК препращащ към чл. 310 ал.1
т.6 ГПК, освен ако не е съединен с друг иск, който се
разглежда по общия ред.
Искът за издръжка, съгласно разпоредбата на чл.
112 ГПК може да се предяви и по постоянния адрес на
ищеца-т.е. на лицето търсещо издръжка. Съгласно чл.149
СК издръжка за минало време може да се търси най-много
за една година преди предявяването на иска.
По исковете за издръжка законодателят допуска
служебно налагане на мерки за обезпечение на иска - чл.
392 ГПК , както и се допуска предварително изпълнение –
чл.242 ал. 1 ГПК.

Ползването на семейното жилище

Искът за ползване на семейното жилище след
развода /чл. 56 СК/ е небрачен иск, чието разрешение в
брачния процес се предопределя от това дали съпрузите
имат деца , които не са навършили пълнолетие, а след
това съдът изследва и съобразява доказателствата в
рамките на своевременно заявените искания на страните
и въпроса за жилищната нужда , на заявилия искането
съпруг.
Понятието за „семейно жилище“ има легална
дефиниция в § 1 от ДР на СК. По смисъла на закона
семейното жилище е онова жилище, което „ е обитавано от
съпрузите и техните ненавършили пълнолетие деца” до
момента на развода, респ. на фактическата раздяла на
съпрузите. Семейното жилище може да е вилна сграда ,
която е пригодена за целогодишно използване . Семейното
жилище може да е недвижим имот собственост на страните
, или само на някой от съпрузите, или да е собственост на
трето лице – близък на страните , предоставено под наем
или в заем за послужване. Семейното жилище може да е
имот частна собственост, собственост на общината или на
държавата, може да е ведомствено жилище т.е.
предосоставено на някой от съпузите от работодателя му и
др.

1123
 Семейното жилище е предмет на иска за
предоставяне , само ако това жилище не може да се ползва
от двамата съпрузи. Това е хипотезата , когато жилището
не може да се раздели за удобно ползване от двамата
съпрузи по начин , че да не е необходимо преустройство и
няма условия да се ползва общо от тях, поради
изклщчително влошени отношения.
В хипотеза на иск за ползване на семейното
жилище – ведомствена гарсониера, общинска собственост
предоставена на мъжа като служител в общинска
администрация, съдът е приел, че се касае до семейено
жилище, което може да бъде предмет на иска по чл. 56 СК.
По повод на направено от страна на съпруга-работник,
комуто е предоставено ведомственото жилище
възражението, че ”отдаване под наем на жилището се
подчинява на правилата на общинска наредба за реда и
начина на разпореждане с общинската собственост”,
решавашият съд е приел, че след като „собствеността на
семейното жилище не е нито на двамата съпрузи, нито на
техни близки, но настаняването в това жилище по
административен ред, е предоставено за нуждите на
семейството, без това жилище да се ползва за служебна
дейност, за правилното разрешаване на иска следва да
намерят приложение разпоредбите на § 1 от ДР във вр.с
чл. 56 ал. 1 СК , даващо легална дефиниция на понятието
„семейно жилище”.Според нея обстоятелството чия е
собствеността на жилището, когато то е собственост на
трети лица, е без значение, а предоставянето на
ползването му винаги на първо място цели да защити
интересите на ненавършилите пълнолетие лица.
При решаване на спора кому да възложи семейното
жилище ,в пратиката си ВКС приема , че дадените с т.10
на ПП ВС 12-71 год. разяснения , че „семейното жилище
може да се ползва от двамата съпрузи , ако жилищните и
сервизни помещения могат, без преустройства и промяна
на предназначенията им, да се обособят в две
самостоятелни жилища. Необходимо е отношенията между
съпрузите в развод да са търпими- основани на взаимна
толерантност, изключваща прояви на физически или
психически тормоз, дори прояви на вербална агресия, да
съществува възможност за диалог, поведението им е
насочено към избягване на конфликти, взаимни отстъпки,
търпимост, като изрично е обърнато внимание, че при
изследване на отношенията на търпимост следва да се
вземат предвид всички основания за развод - т.е.

1124
посочените от страните и доказани в хода на брачния
процес брачни провинения на съпрузите, който изключват
отношенията на търпимост. В аналогична насока е и
разрешението на спора за съвместното ползване на
семейното жилище след развода по Решение Nо 116 от
11. 04. 2011 година по гр.д. Nо 466/2010 година на ВКС- 4
отд. на ГК.
Променените правила за предоставяне ползването
на семейното жилище на чл. 56 СК установяват
конкретните хипотези , когато от брака има ненавършили
пълнолетие деца или по арг. на противното, когато
съпрузите нямат родени от този брак деца или имат , но те
са навършили пълнолетие, и семейното жилище е
собственост на единия съпруг, макар и с установена по
делото вина за разстройството на брачната връзка,
семейното жилище не може да бъде предоставено на
другия „невиновен” съпруг.
При наличие на ненавършили пълнолетие деца от
брака , съдът е длъжен да се прознесе служебно относно
ползването на семейното жилище, дори да няма направено
такова искане – чл. 56 ал.1 изр.2 СК. В останалите случаи
съдът предоставя семейното жилище на съпруга , направил
искане и доказал жилищната си нужда.
По реда на чл. 56 ал.2 , 3 и 5 СК, когато от брака
има ненавършили пълнолетие деца, съдът предоставя
ползване на семейното жилище на родителя , който ще
упражнява родителките права и децата, в следните
хипотези - когато жилището е собственост съпруга ,
комуто не е предоставено упражняването на родителските
права за срока на упражняване на права т.е. до
навършване на пълнолетие на децата или на друга
причина, налагаща промяна упражняването на родителките
права; когато жилището е собственост на трети лица –
също може да се предостави за ползване на родителя,
който упражнява родителките права, но за точно
определен срок- а именно една година; когато жилището е
ведомствено, дори и когато упражняването на
родителските права са предоставени на родителя, който не
е в служебно парвоотношение с работодателя,
предоставил ведмственото жилище /посочения по-горе
пример/.
Съдебното решение, с което при развода съдът
предоставя ползването на семейното жилище на единия от
съпрузите/ който ще упражнява родителките права /не
учредява вещно право на ползване , а само облигационно

1125
наемно правоотношение, като правата и задълженията със
собственика се уреждат по реда на чл. 228-238 ЗЗД.
Законодателят е предвидил възможността това наемно
правоотношение да бъде вписано в имотния регистър, като
вписването има действието по чрл.237, ал.1 ЗЗД - чл.57,
ал.1 СК. Според чл.57, ал.2 СКвсяка от страните може да
поиска съдът да определи размера на дължимия наем с
решението за развод. Не се дължи такъв за ползваната от
ненавършилите пълнолетие деца жилищна площ.
Решението, с което се предоставя ползването на
семейното жилище, може да бъде изменено в
самостоятелно исково производство при промяна на
обстоятелствата като всеки от съпрузите може да поиска
промяна – арг. чл. 56 ал.6 СК.
Продължаване на делото при смърт на страна
.В брачния процес участват като главни и надлежни страни
двамата съпрузи. Продължаване на делото при смърт на
ищеца в рамките на висящ брачен процес е уредено с
чл. 327 ГПК . Кръгът на материално-легитимираните лица
, които законодателят допуска да заместят починали в хода
на брачния процес ищец и да продължат делото, когато
разводът се основава на вината на преживелия съпруг-
ответник е ограничен. „Наследниците”, който имат правото
да продължат процес за да установят твърдяния от техния
наследодател факт , че брачната връзка е разстроена по
вина само и единствено на съпруга –ответник, са не
всички лица от кръга на визираните като наследници по
чл.5-9 ЗН, а само „призованите към наследяване
низходящи или родители, вместо „възходящи“ след
изменението на чл. 327 ГПК с § 10 от ПЗР на СК.
ВКС в производство по чл. 274 ал.3 т.2 ГПК , в
хипотеза на жалбоподатели - братя на починалия в хода на
брачния процес ищец, които обжалват определение за
прекратяване на брачния процес поради липса на
надлежна страна - наследници от кръга на лицата по чл.
327 ГПК, приема , че законодателят „ясно и изрично е
ограничил кръга на лицата измежду кръга на наследниците
по см. на чл. 9 ЗН, които могат да продължат брачния
процес при смърт на техния наследодател- ищец по иска за
развод. „.Очевиден е изводът , че винаги специалният закон
има приоритетно приложение пред общия, а и макар и
неизказани като аргумент, не може да се прави аналогия
между правоприемството в общия исков процес , уредено
с чл. 237 ГПК, тъй като със смъртта на страната в брачния
процес , бракът се прекратява.

1126
 Искът за развод е строго личен иск и може да се
заяви само от лицата-съпрузи по валидно сключен
граждански брак. Посочените от законодателя лица -
наследници / низходящи или родители / имат своето лично
субективно право - да искат установяване със съдебно
решение на едно фактическо състояние на прекратената
със смъртта на техния наследодател брачната връзка и
преживелия- съпруг, ответник по иска за развод , а именно
да установят онези факти от ежедневието и бита на
съпрузите, даващи основание чрез намесата на съда да
се направи категоричен извод за вината за разстройството
на брака - чл. 54 ал.1 СК, чл.54 ал.3 СК. С решението си
съда , съгласно разясненията на на т.6 на ППВС 5-77 , в
диспозитива на съдебния акт може да се съдържа само
констатация за вината. Т.е. искът вече не може да се
квалифицира като конститутивен , а само като
установителен.
С разпоредбата на чл. 327 ГПК е установен
процесуално преклузивен срок , в който някое или всички
от посочените по-горе материално-легитимирани лица
следва да заявят желанието си да встъпят в процеса,
упражнявайки даденото им от законодателя лично право.
За спазването на този срок съдът следи служебно.
При смърт на ответника в хода на брачния процес,
по арг. на чл. 328 ГПК делото се прекратява поради липса
на предмет на спора, разбира се ако не са заявени
насрещни брачни искове. Законодателят е предвидил като
възможност делото да продължи от лицата по чл. 327 ГПК ,
само ако предявеният иск във вр. с чл. 13 СК /има се
предвид отменения СК от 1985 г. /респ. по чл. 7 СК ,
установяващ пречките за сключване на гражданския брак, и
ищецът е недобросъвестната страна при сключването на
брака.
Разноски. Уредбата на разноски по иска за развод
поради дълбоко и непоправимо разстройство на брака се
регламентира с чл. 329 ГПК. При установена вина на някой
от съпрузите, разноските са в тежест на виновния за
разстройството на брака съпруг, при липса на вина или
вина на двамата съпрузите, всеки от тях поема разноските,
който е направил по делото. При обжалване решението на
съда, в частта на разноските , важи общия принцип на
новия ГПК – никой акт на съда не може да бъде обжалван
само в частта за разноските , тъй като чл. 70 ГПК / отм/ не е
възпроизведен. На обжалване пред по-горен съд подлежат
само определенията , с което има произнасяне от брачния

1127
съд , при условията на чл. 248 ал.3 изр.2 ГПК , по искане на
страната за изменение на постановения съдебен акт в
частта за разноските .

РАЗВОД ПО ВЗАИМНО СЪГЛАСИЕ

Разводът по взаимно съгласие, уреден с
разпоредите на чл. 330 ГПК във.вр с чл. 50 -51 СК.
Разводът по взаимно съгласие е охранително
произовдство, съпрузите, като страни имат едно и
също качество- на молители, който търсят и искат
правана защита по съда под формата на съдействие
.Съдът следва само да констатира тяхното
сериозно и непоколебимо взаимно съгласие да се
прекрати брака им, като последиците се уредят
според клаузите на постигнато, изложено в писмен
вид и приложено към молбата за прекратаване на
брака , споразумение по чл. 51 СК.
Искането за развод по взаимно съгласие е родово
подсъдно на районния съд, а местната подсъдност се
определя от постоянния адрес на регистрация на съпрзите,
или поне на единия от тях.
Най-съществената разлика, произтичаща от
различния характер на съдебното производство е това, че
за да постанови решението си за прекратяване на брака по
взаимно съгласие, съдът няма задължението да извърши
по същество преценката за състоянието на барчната
връзка, преценява се само дали даденото съгласие на
съпрузите е сериозно и непоколебимо.
Законодателят не е регламентирал помирително
заседание, нито изискване да са минали поне три години
от сключването на брака, като основание за допустимост на
производството. Без промяна обаче е характера на
производството, то се запазва като едностранно,
охранително производство.
Производството започва по молбата , подадена и
подписана от двамата съпрузи, предвидено е
задължително участие пред съда на двамата в първото
съдебно заседание, на което следва да потвърдят
постигнатото непоколебимо съгласие както за прекратяване
на брака, така и по всички останали въпроси, уреждащи
личните и имуществени отношения по повод на
прекратената брачна връзка- чл. 330 ал. 1-3 ГПК. Относно
преценката на съгласието като сериозно и непоколебимо
приложими са задължителните разяснения на т.8 на ПП
ВС 5-77.

1128
 В отклонение общите правила на охранителните
производства, молбата за прекратяване на брака с развод
по взаимно съгласие, се разглежда в открито съдабно
заседание с личното участие на молителите. За да се
убеди, че съгласието на страните е сериозно и
непоколебимо, съдът следва да чуе това лично,
съгласието, израз на волята на съпрузите, следва да се
изрази лично от съпрузите пред съда, тъй като се касае до
строго личен акт. Не може съгласието на някой от
съпрузите да се даде чрез пълномощник дори и с изрично
пълномощно, или ако лицето е недееспособно/ поставено
под пълно запрещение /.
В хипотеза на неявяване лично на един от
съпрузите, за неговото представителство и за обективни
причини за неявяване като основание делото да не бъде
прекратено е налице произнасяне по Решение Nо 703 от
18.12.2009 година по ч. гр.д. Nо 711/2009 година на ВКС
- 3 отд. с което е прието, че „постоянното пребиваване
на едно лице в чужбина и ангажиментите му там , при
положение , че не съществува съмнение в желанието му за
развод – не може да бъде непреодолима пречка за
прекратяване на брака в днешния динамичен живот”.
Изследване наличие на „уважителна причина„ за
неявяването, очевидно чрез събиране на писмени
доказателства, както и на обстоятелството, че „не
съществува съмнение за желанието на неявилия се съпруг
за прекратяване на брака по взаимно съгласие”
съставляват допустими процесуални действия на съда в
предметната рамка на охранителното производство, което
допуска събиране на доказателства. Законодателят не
дефинира коя причина е уважителна, преценката във
всеки конкретен случай е предоставена на сезрания съд.
ВКС е приел, че неявяването на един от
молителите, но представляван в производството от
адвокат с изрично, нотариално заверено пълномощно, не
предпоставя прекратяване на делото, след като същият
безспорно е подписал молбата, и е потвърдил в
нотариална форма съгласието си, а причината за
неяваването му е, че работи в чужбина и постоянното му
пребиваване в друга държава като гражданин на Европа,
на който се гарантира правото на свободно движение и
право на труд.
Редовното споразумение по чл. 51 СК е
необходимо условие какато за допустимостта на

1129
производството на развода по взаимно съгласие, така и за
уважаване на молбата за развод по взаимно съгласие.
Пример- с решение на първата инстанция по
отхвърлена молба за развод по взаимно съгласие по чл. 50
СК с мотив за нередовност на представеното
споразумение, като неотговарящо на изискванията за
допустимост на производството. / в случая не е било
посочено кой от съпрузите ще ползва семейното жилище/.
В тези хипотези, ако е налице изразено желание за
прекратяване на брака , то съдът следва в рамките на
проверка редовността на молбата , с която е сезиран, да
даде възможност същата да бъде коригирана /
допълнена,поправена/, приемайки, че страните
действително са постигнали съгласие по въпроса, но по
някакава причина не са отразили волята си в
споразумението.Ако в дадения срок констатираният
прокуск не бъде отстранен, то съдът ще следва да насрочи
делото и произнасяйки се по молбата, при непълно
споразумение , да я отхвърли / а не да я връща като
нередовна/. Съдът, за разлика от правомощията с който
разполага в исковото производство за развод, не може
служебно да се произнесе по някой от въпросите и да
замести волята на съпрузите. В случая се касае до
охранително производство и отхвърлянето на молбата не
прегражда възможността за нова молба , със същото
съдържание и споразумение, отговарящо на всички
изисквания на чл. 51 СК, да бъде заявна отново. За
формата на споразумението следва да се исмат предвид
разясненията на т.8 на ПП ВС 5-77.
Решение по молбата за прекратяване на брака с
развод по взаимно съгласие. Решението в
производството по чл. 330 ГПК, с което се уважава молбата
за развод по взаимно съгласие е съдебен
правоохранителен акт, който съдържа два диспозитива-
първият- с който се допуска прекратяване на брака с
развод по вазимно съгласие, поради сериозното и
непоколебимо съгласие на страните и втори диспозитив- с
който се възпроизвежда изцяло сключеното от съпрузите
споразумение по чл. 51 СК.
С инкорпориране на споразумението в диспозитива на
съдебния акт , вземанията за издръжка, опразване на
смейното жилище и др. се ползват със изпълнителна сила.
Решението , с което се отхвърля молбата за развод по
взаино съгласие може да се обжалва от двамата съпрузи,
с общажалба , по реда на чл. 538 ГПК.

1130
 С чл. 321 ал. 5 ГПК законодателят е предвидил и
възможността, при постигнато споразумение в
производството за развод по исков ред да се премине към
развод по взаимно съгласие, т.е. исковия процес да
премине в охранителен. Касае се до хипотеза, когато в
хода на исковото производство страните, съпрузи достигнат
до сериозно и непоколебимо взаимно съгласие бракът им
да бъде прекратен, при постигнато споразумение относно
всички последици на развода.
С Определение Nо 387 от 25.07.2011 година по ч.
гр.д. Nо 157/2011 година на ВКС-III отд. , в рамките на
производството по чл. 274 ал.3 ГПК, е разгледана хипотеза
на промяна на становището на един от съпрузите относно
реда за прекратяване на брака, след преминаването от
развод по исков ред към развод по взаимно съгласие. В
мотивите си касационният съд е констатирал, че правилно,
за да се премине от исковия ред към охранителното
производство по чл. 330 ГПК , първоинстанционният съд е
следва да произнесе изрично определение. Законодателят
не сочи формата , но волята на страните, с оглед на
последиците , би следвало да се заяви пред съда в писмен
вид и наред с това да се представи подписано
споразумение по чл. 50-51 СК. В посочената хипотеза,
след извършеното от съда изменение на реда за
прекратяване на брака, жената е изразила несъгласие за
развод по взаимно съгласие, както и с депозираното
споразумение. Доколкото, по арг на чл. 330 ал. 3 ГПК,
съдът не е убеден в непоколебимото съгласие на някой от
съпрузите, делото се прекратява .Следва да се приеме , че
действията на съда са били законосъобразни , след като
няма доводи за неправомерно въздействие при сключване
на споразумението, както за развода да бъде по чл. 330
ГПК т.е. по взимано съгласие, така и относно клаузите за
уредба на правоотношенията по повод на прекратения
брак. Друг е въпросът, как следва да процедира съда , ако
другата страна, оставяйки изненадана от промяната в
позицията на брачния партньор се позове на злоупотреба с
права от негова страна с цел прекратяване на брачния
процес .
При смърт на страна в охранителното
производство на развод по взаимно съгласие, делото се
прекратява, като бракът на страните се счита прекратен
по чл. 44 т.1 СК.
Съдебното решение, с което се допуска развод по
взаимно съгласие и утърждава споразумението по чл. 51

1131
СК, като охранителен акт, не се ползва със силата на
пресъдено нещо. Разрешените с това споразумение
въпроси могат да бъдат пререшавани при промяна на
обстоятелствата досежно местоживеенето на децата,
упражняването на родителските права по отношение на
родените от брака малолетни или непълнолетни деца ,
мерките относно личните отношения с розителя, който не
упражнява родителските права и издръжката на децата- по
арг. на чл. 56 ал. 6СК, чл. 59 ал.9 СК и чл. 150 СК.За да се
иска промяна на утвърденото с решението за развод по
взаимно съгласие споразумение следва да са налице
„изменение на обстоятелствата“. Производството вече е
исково и за да се вземе позитивно или негативно решение,
преценката на доказателствата следва да се извърши при
съпоставка на онези обстоятелства, при които е взето
решението на съда при тяхното първоначално, или
предходно/ по съдебен ред /определяне. Изводите на съда
за настъпилите изменения на обстоятелствата ще следва
да се цени в конктекста на критериите по чл. 59 ал.4 СК- а
именно качеството на родителя като възпитател,
полаганите грижи и тяхното отражение на израстването и
възпитанието на детето, емоционалните отношения на
детето с родителя, който иска предоставяне упражняването
на родителските права , полът, възрастта на детето, други
обстоателства – ново семейство, деца от друг брак и
отношения с тях и др. Решението не се ползва със сила на
пресъдено нещо, но има изпълнителна сила, като
постановено в производство по спорна съдебна
администрация на гражданско правоотношение. При иска
за изменение размера на издръжката преценката на съда
следва да се базира на изводи за промяна на
обстоятелствата, при които е присъдена първоначалната
издръжка, свързани с нуждите на детето и/ или на
възможностите на задължения родител да дава издръжка.
Ако с решение на съда се допусне промяна относно
кой от родителите ще упражнява родителските права,
съдът няма задължение и служебно не би могъл да
пререши въпроса за семейното жилище и издръжката ,
без това да е поискано от родителя, наред с искането за
промяна упражняването на родителските права.

II. ИМУЩЕСТВЕНИ ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ

СЪПРУЗИТЕ
Съгласно СК/2009 година , режимът на имуществени
отношения между съпрузите се определя от чл. 18 СК на :

1132
законов режим на общност, законов режим на
разделност и договорен режим.
В исторически аспект, действащият СК е трети поред
опит за кодификация на смейните отношения и , в режима
на имуществените отношения между съпрузите, урежда по
нов начин същите, като се стреми да обедини в едно
традиция, утвърдени институти и новия дух на съпрузите да
се дадат по –широки възможности сами да уреждат и тези
отношения,израз на което желание е установената от
закона възможност по време на брака, включвайки и
брачните партньори по заварени по см. на § 4 ал.2 от ПЗР
на СК/2009 г. бракове, да променят режима на
имуществени отношения/ чл. 27 ал.3 във вр. с чл. 19 ал.2 и
ал. 3 във вр. с чл.9 ал.2 СК/.
Упражняването правото на избор на режим на
съпружеските имуществени отношения предпоставя пълна
дееспособност на съпрузите/ лицата, който встъпват в
брак. Изборът е строго личен акт и не може да бъде от
недееспособно лице и не може да се изърши чрез
представител. Правото на избор се упражнява с формален
акт – с обща писмена декларация на встъпващите в брак с
нотариална заверка на подписите.
Законовият режим на общност се прилага
задължително ,когато встъпващите в брак лица не са
избрали сами режима на имуществени отношения, или
лицата са непълнолетни / може само единият от тях да е
такъв/ или лицата са поставени под ограничено
запращение / или единият от тях/ .
Брачният договор / сключен при встъпване в брак
или в по-късен момент/ и приложимия режим на
имуществени отношения се регистрират в
централизирана електронна база данни на Регистъра
на имуществените отношения на съпрузите,
съгласно Наредба Nо 11/ 16.09.2009 год. за реда ,
воденето, съхранението и достъпа до регистъра на
имуществените отношения на съпрузите в Агенцията по
вписванията.
С прекратяване на брака/ развод в една от двете му
форми или унищожаване / отпада взаимното наследяване
на съпрузите- чл. 54 ал.1 предл 1 СК във вр. с чл. 9
ЗН.Тези последици настъпват и когато основателността на
иска за развод е установена по чл.52, ал.2 СК- т.е.
когатопризованите към наследяване низходящи или
родители са продължили процеса, ако ищецът е поискал
произнасяне по вината, за да установят основателността на

1133
предявения иск въз основа на посоченото от ищеца
виновно поведение на преживерлия съпруг. Уговорка в
обратния смисъл по споразумението по чл. 49 ал.4 СК,
чл. 51 СК или в брачния договор би била недействителна.
Прекратяването на брака е онзи юридически факт,
от който следва не само промяна на гражданския статус на
лицата, чиито брак е прекратен, но и редица имуществени
последици.
Така след прекратяване на брака поради развод или
унищожаването му отпадат всички изгоди , произтичащи
от разпорежданията в случай на смърт, направени преди
развода или унищожаването на брака. Типичните хипотези
са на отпадане на завещателни разпореждания по чл. 16
ЗН , това са направени в полза на „съпруга” разпореждания
mortis causa преди датата на прекратяване на брака, освен
ако завещателят изрично е посочил, че завещателните
разпореждания ще имат действия и след развода – чл.54,
ал.2 СК.; отпадат правата на „съпруга” по застрахователни
договори, сключени в полза на трето лице-съпруг, отпада
законовата солидарна отговорност и др.
С чл. 55 СК се урежда въпроса с направените във
връзка или по време на брака дарения между съпрузите.
След прекратяване на брака посочената група дарения
могат да бъдат отменени- по реда и в хипотезите ,
уредени от гражданските закони/ чл. 227 ЗЗД/, ако отмяната
е предвидена в самия договор за дарение или в брачния
договор. Самият факт на прекратаване на брака не е
специално основание за отмяна на даренията, така както
бе предвидено в чл. 105 СК от 1985 г./ отм./ или чл. 51 ЗЛС/
отм./, а само условие определена категория дарения да
бъдат отменяеми, но само ако е налице някое от общите
основания за отмяна по чл. 227 ЗЗД,или ако този правна
възможност изрично е предвидена по волята на самите
страни , в качеството им на съпрузи в договора за дарение
или в брачния договор. Без значение според закона е
стойността на дарението, както и дали радената вещ е
движима или недвижим имот.
Искът за отмяна на дарението е конститутивен иск
по см. на чл. 124 ал.3 ГПК. Страни по иска са бившите
съпрузи, с постановяване на отмяната вещта се връща в
праната сфера на съпруга- дарител.
Родовата подъдност на иска се определят от
правилата на чл. 104 ал.1 т.4 ГПК, а на местната – по чл.
109 ГПК ако се касае до отмяна на дарение на недижим
имот, или по чл. 105 ГПК. Цената на иска , имаща

1134
отношение за правилното определяне на родовата
подсъдност следва да се определи по чл.68 и чл. 69 ал.1
т.4 ГПК.
Относно задължителната проверка редовност на
подадената искова молба , допустимост на иска, правила за
разглеждане на делото в първа инстанция, важат изцяло
правилата на общия исков процес.
Искът, ако не се очаква, според недобрите
отношения на съпрузите, доброволно изпълнение след
влизане в сила на отмяната, по желание на страната- ищец
/дарител в материално-правните отношения/ може да
съедини в това производство и осъдителен иск по чл. 108
ЗС за предаване владението на вещта, това съединяване
на искове е при условия на кумулативност.
Посочените имуществени последици настъпват
след развода в отношенията на вече бившите съпрузи,
независимо от вида и режима на имуществени
отношения.
В зависимост на режима на имуществени
отношения, настъпват и особени последици, които са
предмет на изложението в следващата част .
Особени имуществени последици от развода при
приложим режим на общност- наричан още режим на
съпружеска имуществена общност.
Съпружеската имуществена общност/ СИО/, като вид
бездялова съсобственост на съпрузите , е въведена като
правен институт с нормите СК/1968 година / отм./.В
уредбата на трите кодекса има известни разлики относно
предметния обхват на СИО, който следва да бъдат изрично
очертани.
Съгласно СК/68 г. в сила от 22.05.1968 година,
разпоредбата на чл. 13 ал.1 СК съпружеската
имуществена общност обхваща:
„ недвижимите и движимите вещи и права върху
вещи, придобити от съпрузите през време на брака,
принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от
това на чие име са придобити, и служат за задоволяване
нуждите на семейството”.
Изключени от СИО, съгласно чл. 13 ал.2 СК , са
следните имущества:
„недвижимите и движими вещи и права върху
вещи, придобити преди брака , както и такива вещи и права
придобити през време на брака по наследство, дарение
или по реда на чл. 389а - 389д ГПК /1952 г./ норми за
принудително изпълнение срещу единия от съпрузите,

1135
добавени едва след 1976г.-б.а./, принадлежат на съпруга ,
който ги е придобил. Не стават общи и движимите вещи ,
придобити от единия съпруг през време на брака , които му
служат за обикновено лично ползване или упражняване
на занятие”.
В съдебната практика , при действие на СК/68 г. е
поставен въпроса включват ли се в обхвата на СИО
произведенията на литературата изкуството,
създадени по време на брака от единия съпруг. С
Решение Nо 1138/ 08.01.1992 година по гр.д. Nо 56/91
год. на ВС-I отд. се приема, че „произведенията на
литературата и изкуството, създадени по време на брака от
единия съпруг, не се вклюват в съпружеската общност”,
защото те са „ продукт на особен род умствена, духовна
интелектуална дейност. Тяхното създаване , притежаване и
изполване запълват съсржанието на авторското право,
което по своя характер има двойнствена природа – вклюва
като право на собственост на създавания обект, така и
лично неимуществено право на автор, която изключва
припокриване с вещните права, включени в обхвата на
СИО.
За разбирането и точното тълкуване на закона, и по
конкретно на чл. 13 СК/68 г. следва да се имат предвид
задължителните разяснения на ПП ВС 5-72. И до момента
това тълкувателно постановление на Пленума на ВС е
запазило действието си защото- именно по тълкувателен
път се прие , че влагането на лично имущество на единия
съпруг в придобит по време на брака недвижим имот- има
се предвид стойността на жилище , притежавано преди
брака и отчуждено по време на брака по ЗПИНМ, респ. по
ЗТСУ, и вложена в стойността на полученото в
обезщетение жилище, когато стойността на двата имота е
равна или тази на отчуждения имот е по-висока от тази на
получения в обезщетение имот, е налице пълна
трансформация, поради което съпругът- собственик на
отчуждения имот ще придобие индивидуалното право на
собственост върху придобития по този начин нов
недвижим имот, макар това да е станало по време на
брака. А в хипотезите , когато стойността на получения в
обещетение недвижим имот, собственост на единия съпруг
преди брака, е по висока от тази на отчуждения имот и
следва да се доплати разлика и това става по време на
брака, само съотвестващата на тази разлика част от
придобития нов имот/ дроб в числителя на която се
включва стойността на доплащането, а в знаменателя се

1136
включва стойността на новия имот/ се включва в СИО на
съпрузите- т.е. по тълкувателен път е приета и
възможността за частична трансформация.
Дадените с посоченото ПП ВС разяснения за
меродавния момент , към който следва да се прецени
влагането на лични, изънсемейни средства- а именно
моментът на придобиването на вещите, определен
съобразно общите правила за прехвърлително
действие на съответния придобивен способ, са
приложими при действието на всяки един от трите СК при
преценка основателността на заявените искове за пълна
или частична трансформация.
С това ПП ВС се дадоха разяснения за това , че в
обхвата на СИО се включва сграда, построена по време на
брака върху земя, индивидуална собственост на единия
съпруг, без да е учредено право на строеж в полза на
другия съпруг, разрешение, което се прилага
безпротиворечиво и до днес, стига терена /недвижимия
имот/ да е само и единствено собственост на другия съпруг,
а под „сграда“ се има предвид да е изградена сграда в
груб вид по време на брака, съгласно параграф 5 т.46 на
ДР на ЗУТ.
Съгласно СК/85 г. в сила от 01.07.1985 година ,
разпоредбата на чл. 19 ал.1 СК съпружеската
имуществена общност обхваща:
„ вещите и права върху вещи, както и паричните
влогове придобити от съпрузите през време на брака в
резултат на съвместен принос, принадлежат общо на
двамата съпрузи, независимомо от това на чие име са
придобити ”. Съвместният принос не се доказва, тъй като
е регламентиранан със законовата презумпция с чл. 19 ал.3
СК и е определен като „влагане на средства и труд, грижи
за децата и работа в домакинството”.
Изключени от СИО, съгласно чл. 20 СК/85г. , са
следните имущества:
„вещите и права върху вещи и паричните
влогове, придобити преди брака , както и вещите, права
върху вещи и парични влогове , придобити през време
на брака по наследство и по дарение, принадлежат на
съпруга, който ги е придобил. Лични са и вещите и правата
върху вещи , придобити от единият съпруг по реда на ГПК
от 1952 г., когато се насочва принудително изпълнение за
личен дълг на другия съпруг върху вещи и права, които са
съпружеска имуществена общност. Лични са движимите
вещи, придобити от единия съпруг през време на брака,

1137
които му служат за обикновено лично ползване или
упражняване на занятие”.
Най-характерното е, че в обхвата на СИО са
включени влоговете на съпрузите.
В СК/85 законодателно са уредени двете хипотези
на пълна и частична трансформация в чл. 21 ал.1 и
ал.2 СК/85 г/ отм./.Това са два установителни иска,
които могат да се предявят /респ. да се заявят под формата
направопогасяващо или правопроменящо възражение/ без
ограничение във времето/ напр. в рамките на един делбен
процес/, без значение, че действащи са правните норми и
режим на СК/2009г. Тези два иска намират приложение за
имуществените отношения на бивши съпрузи в хипотезите
на прекратен брак /развод, унищожаване или смърт/ в
периода преди влизане в сила на СК/2009 г. и след
отмяната на СК/68 г. Страни по иска са бившите съпрузи
или техни наследници, частни правоприемници. Предмет
на иска е правото да се признае индивидуална собственост
на страната ищец по отношение на имущество,
придобито в режим на съпружеска имуществена
общност- предвид на презумпцията на чл. 19 ал.1
СК/85 г./ отм./, поради вложени в придобиването на
съотвения недвижим имот/ движима вещ на значителна
стойност /лични на бившия съпруг лични средства т.е.
такива по см. на чл. 20 СК/85/отм./.
Възможността регламентираните конститутивни
искове по чл. 28 СК/85 г. /отм./ и тези по чл. 29 СК/85 г./
отм./, с които се иска промяна на законно установеното
равенство на правата/ чл. 27 СК/85г./ отм./ при
прекратяване на СИО, или би могло да се иска
присъждане в дял на вещи от СИО, са ограничени със
срок във времето- чл. 30 СК/ 85 г./отм/. и понастоящем не
са приложимо право.
Съгласно СК/2009 г. в сила от 01.10.2009 година ,
законовия режим на общност е уреден с чл. 18 ал.1 т.1 СК
и чл. 21-23 СК.
Съгласно разпоредбата на чл. 21 ал.1 СК
съпружеската имуществена общност обхваща:
„ вещните права , придобити по време на брака, в
резултат на съвместен принос , принадлежат общо на
двамата съпрузи, независимо от това на чие име са
придобити”. Съвместният принос не се доказва, тъй като е
регламентиран със законовата презумпция с чл. 19 ал.3 СК
и е определен като „влагане на средства и труд, грижи за
децата и работа в домакинството”.

1138
 Изключени от СИО, съгласно чл. 22 СК, са
следните имущества:
„вещните права, придобити преди брака, както и
придобитите по време на брака по наследство и по
дарение , принадлежат на съпруга , който ги е придобил.
Лични са и вещните права, придобити от единия съпруг,
когато кредитор е насочил изпълнение за личен дълг на
другия съпруг по реда на глава четирдесет и първа на ГПК
върху вещните права, който са съпружеска имуществена
общност. Лични са движимите вещи , придобити от единия
съпръг през време на брака, които му служат за обикновено
лично ползване, за упражяване на професия или занаят”.
Нова е разпоредбата на чл. 22 ал.3 СК, която изрично
изключва от обхвата на СИО имуществата на едноличния
търговец, определяйки че; „лични са вещните права,
придобити от съруга- едноличен търговец, по време на
брака за упражняване на търговската му дейност и
включени в неговото предприятие ”.
Необходимостта да се очертае точно обхвата на
съпружеската имуществена общност, както и на
имуществата, които са изключени, произтича от уредената
от закона възможност, след прекратяване на съпружеската
умуществена общност поради развод, унищожаване на
брака, както и поради смъртта на някой от съпрузите, по
исков ред да се установи със силата на пресъдено нещо,
че макар и придобити по време на брака, определено
имущество /вещно право/ е лична /индивидуална/
собственост на някой от съпрузите, тъй като е придобито с
лични средства на съпруга- ищец.
Съпружеската имуществена общност /СИО/
следва да се възприема като бездялово, неделимо по
време на брака на съпрузите или до промяна по договор
между тях, съпритежание на вещни права въру движими
и нердвижими вещи , придобити по време на брака ,
независимо на чие име са придобити, в резултат на
съвместен принос.
За съвместен принос следва да се разбират всички
прояви/ установени факти/, касаещи общите усилия на
двамата съпрузи без оглед на формата на съдействие за
набавяне на парични средства, полагане на труд за
създаване на имуществата, работа в домакинството или по
друг начин.
Законовата презумпция на чл. 21 ал.3 СК променя
доказателствената тежест, а оборването й по исков ред, с
регламентирания специален иск чл. 21 ал.4 СК може да се

1139
реализира в самостоятелно исково производство .Искът,
съгласно изм. на текста с ДВ.бр.100/2010 год., е
отрицателен установителен иск, който може да бъде
предявен от всеки един от съпрузите както по време на
брака, така и след прекратяването му. Това право изрично
е признато на наследника на съпруг, т.е. не е ограничено
във времето, не се погасява по давност . Основанието за
предявяване на иска е „ липса на принос” в придобиване на
конкретно вещно право, доказването е изцяло в тежест на
ищеца и следва да бъде осъществено при условията нац
пълно ,пряко главно доказване на фактите , изключващи
приноса на съпруга- ответник по повод придобиване на
конкретното вещно право.
Извън обхвата на СИО, уредена от чл. 21 ал.1 СК
остават следните имущества: изрично посочените –
наследство, дарение, имущество преди брака / чл. 22 ал.1
СК, както и имуществто на ЕТ - чл. 22 ал.3 СК/ в тази
насока важат разясненията на ТР 2/2001 год. на ОСГК на
ВКС/, парични влогове; права върху ценни книжа , вземания
от авторски и други сродни права, права върху обекти на
интелектуалната собственост/ търговски марки,
промишлени образци/, права от дялове и акции от
търговски дружества и участие в граждански дружества,
правата върху съвкупността от права и задължения като
търговско предприятие по чл. 15 ТЗ. /виж Решение Nо 1201
от 28.01.2000 г. по гр.д.Nо 805/1999 год. на ВКС- II отд. ГК/
С по особен статут е членственото правоотношение
на един от съпрузите в ЖСК, касае се до комплексно
правоотношение, което се регламентира от ЗЖСК, и
съответно следва да се има предвид предвидената
възможност научастващия в кооперацията съпруг да
поиска дял.
Извън обхвата на СИО остават вещите за
обикновена лична употреба, упражняване на професия или
занаят/ кои са тези вещи, за всеки конкретен случай могат
да бъдат различни, зависи от жизнения стандарт на
съпрузите/.
С изричната регламентация на чл. 22 ал.3 СК
законодателят приема, че „лични са вещните права,
придобити от съпруг едноличен търговец по време на брака
за упражняване на търговска дейност и включени в
неговото предприятие / по см. на чл. 15 ТЗ/. Препращата
към ТЗ норма сочи, че под търговско предприятие следва
да се разбира съвкупност от права и задължения и
фактически отношения, обособени в самостоятелен

1140
имуществен комплекс, чиито титуляр е само съпруга-
търговец. Придобитите права и поетите задължения от ЕТ
следва да са резултат на осъществена търговска дейност,
реинвестиране на средства и други дейности. Вещните
права, които се изключват от обхвата на СИО, следва да са
не само върху материалите, суровини, но и върху
недвижими имущества –офиси, сгради и др.Тези
имущества следва да са включени в баланса на
търговското предприятие , като при спор установяването
на фактите е в тежест на съпруга - ЕТ, а за установяването
им могат да се ползва помощта на съдебно-икономическа
експертиза, обследваща търговските книги на търговеца по
чл. 53 ТЗ, ЗСч.
Другият съпруг, разполага с правата по чл. 30 ал. 2
във вр. с ал. 1 СК – т.е. разполага с иск да получи дял в
пари / стойностен дял/ от личното имущество на съпруга /
бивш или настоящ/ -ЕТ. Това е особена хипотеза на иска
по чл. 30 ал.1 СК, когато съпруга- ответник има качеството
на ЕТ , а ищецът- другия спруг претендира стойностен дял
от личното имущество – т.е. от вещните права на
неговото предприятие на едноличен търговец.
Искът по чл. 30 ал.1 СК може да бъде предявен от
всеки един от съпрузите след развода, а по изключение –по
време на брака .
Касае се до конститутивениск , макар че чрез него
ищецът иска от съда да бъде осъден ответника- негов
бивш съпруг да му заплати част от стойността на негово
лично имущество – от вещите за упражняване професия
или занаят и от вземанията при условие , че тези вещи и
вземания са придобити по време на брака, ако са на
значителна стойност и същия е допринесъл за
придобиването им с труда си, със средствата си, с грижите
за децата или с работата си в домакинството. Това е така,
защото въпреки присъждане в стойност на част от личното
имущество на съпруга – ответник, представлявящи вещи
за упражняване на професия или занятие или от
вземанията му, придобити по време на брака, уважаването
на иска има правопроменящо, конститутивно действие,
доколкото с решението се признава стойностен дял на
ищеца от тези вещи и вземания – лично имущество, извън
обхвата на СИО. След като съдът признава такъв дял,
който е парична стойност, а не вещно право на
собственост, макар и да се отнася до вещ, той естествено
присъжда неговата равностойност като облигационно
вземане на съпруга – ищец.

1141
 Предмет на претенцията е вземане на дял в
стойност от лично имущество на ответника -бивш съпруг
т.е. от вещите, който му служат за упражняване на
професия и от вземания му. Съдът следва, по иска по чл.
30 ал.1 СК , да се изследва конкретните за упражняване на
професията на ответника движими вещи / в исковата молба
вещите следва да бъдат посочени и индивидуализизрани
по начин да се установи принадлежността на ответника/,
предполагаемия размер на вземанията и в коя банка се
съхраняват. Значителната стойност на вещите
предполага количество и качество над средния стандарт за
българина, с оглед на упражняваната професия или
занятие.
Искът може да се опредяви и преди развода т.е. по
време на съществуващ брак , ако поведението на съпруга,
който е придобил имуществото‚ поставя в опасност
интересите на другия съпруг или на децата .За да
предостави възможността да се иска стойностен дял от
личното имущество на съпръг, преди развода,
законодателят е имал предвид такова поведение на
съпруга-ответник, което сочи на прояви /действия или
бездействия/ застрашаващи имуществените интереси на
другия съпруг и децата като разхищение на средства от
набраните по време на брака влогове, сключване на
неизгодни сделки- разпореждане с лично имущество- вещи
служещи за упражняване на професия или занятие/ ако се
касае до леки автомобили, матераили и суровини, ако са
необходими за упражняването на конкретен занаят/
поемане на чужди задължения и др./ .
Искът по чл. 30 СК следва да се предяви в срок до
една година от прекратяването на брака. Срокът е
процесуално преклузивен, за него съдът следи служебно,
неговото спазване е абсолютна процесулна предпоставка
обуславяща допустимостта на иска.
Родовата подсъдност се определя от цената на иска,
а тя се определя по чл. 69 ал.1 т.1 ГПК. Местната
подсъдност се определя от правилото на чл. 105 ГПК.
Тежестта на доказване е на страната-ищец, като
доказването на правно-релевантните факти следва да бъде
пълно и пряко. Съдебната пратика все още не е имала
случай да се произнесе по конкретни дела, поради което и
няма цитирана такава.
Така регламентирания иск по чл. 30 ал.1 СК
кореспондира по правна същност и съдържание на иска по
чл. 29 СК/85 г./ отм./, поради което следва да се имат

1142
предвид дадените по реда на чл. 290 ГПК разяснения по
приложението с Решение Nп 249 от 16.97.2010 год. по
гр.д. Nо 268/2009 год. на ВКС-II отд.
С разпоредбите на чл. 23 ал.1 и ал.2 СК са уредени
исковете за преобразуване на лично имущество.
Аналогично на разпоредбите на чл. 21 ал.1 и ал.2 на
отменения СК/85г, и новия СК урежда правната възможност
от обхвата на СИО да се изключи изцяло или отчасти
правото на собственост или друго ограничено вещно право
по отношение на вещи, който са придобити по време на
брака, но за придобиването им някой от съпрузите е
вложил лични, извън семейни средства, което
обстоятелство изключва изцяло или отчасти приноса на
другия съпруг.
Исковете са установителни по характер –арг. чл. 124
ал.1 ГПК, не се погасяват по давност, няма срок в който
следва да бъдат предявени, могат да бъдат упражени и
като правопогасяващо или правоизключващо
съсобствеността възражения след прекратяване
съпружеската имуществена общност на съпрузите при
прекратяване на брака на страните. При разглеждането на
тези искове ,съдът следва да съобрази задължителните
разсянения на ПП ВС 5-72.
Страни по иска по чл. 23 ал.1 и/или ал.2 СК са
бившите съпрузи, но е възможно искът да бъде предявен от
или срещу наследниците на някой от съпрузите след
смъртта му. Искът е вещно-личен, подлежи на разглеждане
като гражданско-правен спор, родовата подсъденост ще се
определи от цената на иска – съгласно правилото на чл. 69
ал.1 т.2 ГПК т.е. според данъчната оценка на недвижимия
имот, а местната подсъдност се урежда от чл. 109 ГПК.
За да се признае отчасти трансформация на лични
средства по чл. 23 ал.2 СК , то установеният размера на
вложените лични, извън семейни средства следва да не е
незначителен. Относно коя част не е незначителна,
дългогодишната съдебна практтика е възприела критерия,
вложените лични средства да са над 10 % от стойността на
придобитото вещно право. Ако паричният еквивалент на
вложените лични средства е под този процеснт, то
вложените средства са незначителни и не биха могли да
бъдат основание да се признае отчасти личен дял по
отношение на конкретното имущество.
Управление и разпореждане с общо имущество-
чл. 24 СК.

1143
 Съпружеската имуществена общност е бездялова
съсобственост, съпритежание на вещни права от
съпрузите, при равни права. Този характер на
съсобствеността изключва въможността никой от тях,
докато трае брака им, да се разпорежда с дела, който би
получил при прекратяване на съпружеската имуществена
общност.
Управлението на общото имущество, разбирано
като действия по запазване, поддържане и ползване на
общите имущества , може да се упражнява от всеки един от
съпрузите – касае се до действия, с който се извлича
потребителната стойност на вещите, събират се естествени
граждански плодове, в т.ч. се включва възможността да се
предяви владелчески иск , да се отдава под наем за срок до
3 години. Към тези действия съдебната практика приема и
предявяването на ревандикационен иск по чл. 108 ЗС - ТР
91/01.10.1974 г. ОСГК на ВС, без, в хода на делото, да
могат да се изършват дейстия на разпореждане с предмета
на спора.
Разпореждането с общото имущество се
извършва съместно от двамата съпрузи. Само в тези
случаи разпореждането е валидно, произвежда незабавно
действие т.е. желания транслативен ефект. Съвместното
разпореждане не винаги означава двамата съпрузи да
изършват заедно правните действия, възможно е
рапореждането да се извършва само от единия от тях, но
със изрично писмено, с нотариална заверка на подписа,
пълномощно от другия съпруг. Разпореждането с общо
имущество следва да се разбира като правни действия ,
насочени към прехвърляне, видоизменяване, ограничаване
или прекратяване правото на собственост,
ограничаване или прехвърляне на ограничено вещно
право, или обременяване с такова право като сключване
на договор за ипотека. В тази категория правни действия
са всички разпоредителни сделки- продажба, замяна,
дарения, алеаторен договр за прехвърляне парво на
собственост срешу задължение за издръжка и гледане,
datio in solutum.
Ако разпореждането с вещното право върху обща
недвижима вещ, е извършено само от единия съпруг,
законодателят – с разпоредбата на чл. 24 ал.4 СК
дефинира това разпореждане като оспоримо. Касае се до
хипотеза, когато единият съпруг се разпорежда с вещно
право, придобото от съпрузите в режим на общност, без
знанието на другия съпруг. Сключената сделка е в

1144
състояние на висяща недействителност, тъй като в срок от
6 месеца от узнаване за сключената сделка, но не по-
късно от 3 години от сключването й, другият съпруг има
правото по исков ред да иска да бъде прогласена
недействителността на сделката. Ако в посочените срокове
не бъде оспорено това разпореждане , сделката се санира.
Договорът за разпореждане с вещно право върху общо
имущество , сключен само от единия съпруг , не е нищожен
на основание чл. 26 ал.2 ЗЗД, а е висящо недействителен
до момента, от който се изключва възможността за
оспорването му, т.е. с изтичането на фиксирания краен
срок.
Искът по чл. 24 ал.4 СК е установителен иск за
прогласяване недействителността на извършеното
разпореждане /конкретното правно действие/ на вещно
право по отношение на обща недвижима вещ. Ищец по
иска е неучаствалия по сделката-разпореждане с вещното
право върху обща вещ съпруг, а ответници по иска са
разпоредилия се с вещното право върху общата вещ
съпруг и приобретателя по сделката. Последните двама са
в качеството на необходими другари. Родовата подсъдност
на иска се определя от правилото на чл. 69 ал.1 т.4 във вр.
с т.2 ГПК. Местната подсъдност се определя от правилото
на чл. 109 изр.2 ГПК. Установените срокове от 6 месеца ,
считано от момента на узнаването за сделката и
абсолютно дефинирания срок от 3 години са преклузивни,
за тяхното спазване съдът следи служебно, съставляват
абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на
иска.
При разпореждане с вещно право върху движима
обща вещ чрез възмездна сделка, извършена от единия
съпруг без участието на другия съпруг, третото лице
придобива собствеността на движимата вещ , ако е
добросъвестно /т.е. ако не е знаело и според
обстоятелствата не е могло да знае, че липсва съгласие на
другия съпруг/.
Ако сделката е безъзмездна , разпореждането с
вещното право върху общата движима вещ без знанието
на единия съпруг или при разпореждане, за което се
изисква писмена форма с нотариална заверка на
подписите, се прилагат правилата на чл. 24 ал.4 СК- т.е.
сделката ще е в състояние на висяща недействителност
докато същата, или бъде оспорена в 6-месечен срок от
узнаването на разпореждането и съответно
недействителността и бъде прогласена по исков ред, или,

1145
при изтичане на срока от 3 години, без да се бъде оспорена
по исков ред, висящата ндействителност се санира.
Управлението и разпореждането с личното
имущество на съпрузите, т.е. с онова имущество което се
изключено от обхвата на СИО, се осъществява лично от
титуляра на правото - чл. 25 СК .
Всеки от съпрузите по време на брака си може
свободно да се разпорежда с личното /изключено от
обхвата на СИО/ имущество, както в полза на трети лица,
така и на другия съпруг. Ако разпореждането е в полза на
другия съпруг, то придобитото имущество става лично
имущество на съпруга- приобретател, това е така тъй като
ако разпореждането е безвъзмездно-налице е дарение,
което винаги се изключва от обхвата на СИО, а ако е
възмездна сделка, то дали са платени пари / не попадащи
под режима на вещите СИО/ или е поето лично задължение
за гледане и издръжка, отново се касае до имущество,
изключено от обхвата на СИО.
СК/ 2009 година въвежда ограничение за
разпореждане с лично имущество на съпруг, когато се
касае до жилище и това жилище е семейното жилище на
съпрузите. Съгласно чл. 26 СК, действията на
разпореждане със семейното жилище- лична собственост
на единия съпруг, се извършват със съгласието на другия
съпруг, ако двамата съпрузи нямат друго жилище - обща
собственост или лична собственост на всеки от тях. Когато
липсва съгласие , разпореждането се извършва с решение
на районния съдия, ако се установи, че не е във вреда на
ненавършилите пълнолетие деца и на семейството.
С посочената разпоредба се ограничава правото на
лична собственост / неприкосновена според Конституцията
на РБ/ от гл.т. на възможност за разпореждане по време на
брака на страна на собственика, когато се касае до
разпореждане с правото на собственост на жилище- имащо
функциите на семейно жилище, дефинирано с § 1 от ДР на
СК. Това разпореждане може да се извърши или със
съгласие на другия съпруг-несобственик/ ако двамата
съпрузи нямат друго общо жилище или лична собственост
всяки един от тях/ или с разрешение , ако липсва такова
съгласие, на районния съдия по местонахождение на
недвижимия имот, след като същия установи, че това
разпореждане няма да е във вреда на децата,
ненавършили пълнолетие или на семейството. Макар и да
не е уредено изрично от закона, след като се касае до
даване на съгласие за разпореждане с недвижим имот , то

1146
това съгласие следва да се даде в писмена форма с
нотариална заверка на подписа. Макар и пестелива,
уредбата сочи , че при необходимост от съгласие т.е. ако
съпрузите нямат друго жилище –обща собственост или
лична собственост всеки един от тях- обстоятелства, които
изключват необходимостта от съгласие, същото не е
елемент от фактическия състав за валидно разпореждане,
но е условие да се породи вещно –правния ефект, Ако
липсва съглсие, то сделката на разпореждане е в
състояние на висяща недействителност. Възможността да
се даде последващо съгласие от съпруга –несобственик,
дава основание да се приеме, че сделката подлежи на
последващо саниране с даване на съгласие. В този смисъл
е и постановено Решение Nо 644 от 10.07.2000 год по
гр.д. Nо 38/2000 год на ВКС-II отд. , с което се изразява
становище по приложението на аналогичния текст на чл.
23 СК/85/ отм./
Съпружеската имуществена общност може да
бъде прекратена при смърт, при развод или при
унищожаване на брака, както и при избор на договорен
режим на имуществените отношения/ брачен договор или
режим на разделност/ чл. 27 ал.3 СК/, при насочено
принудително изпълнение върху вещно право –съпружеска
имуществена общност за личен дял на единия съпруг/ чл.
27 ал.4 СК/, при несъстоятелност на ЕТ или на
неограничено отговорен съдръжник /чл. 27 ал.5 СК във вр.
с чл. 614 ал.1 т.1 ТЗ/.
Изброените обстоятелства налагат извод , че не
винаги прекратяването на СИО означава прекратяване на
брачната връзка, но обратното винаги е вярно-
прекратяването на брака, винаги означава прекратяване
на съпружеската имуществена общност.
Прекратаването на съпружеската
имуществена общност означава преустановяване
съществуването на бездяловото и неделимо
съпритежание от съпрузите по отношение на
придобитите по време на брака вещи и вещни права
и превръщането му в обикновена съсобственост, при
равни права на съсобствениците.
Разпоредбата на чл. 27 ал.2 СК уреждат фактически
състав, когато по време на брака съпружеската
имуществена общност може да бъде прекратена по
съдебен ред, ако важни причини налагат това. Касае се
упражняване на едно преобразуващо право с
конститутивен иск пред районния съд, между страни-

1147
съпрузи, с искане, заявено от единия от тях срещу другия,
да се прекрати съпружеската имуществена общност поради
важни причини, които налагат това. Упражненото право е
преобразуващо,тъй като с уважаването му в патримониума
на страните/ съпрузи/ ще настъпи правна промяна, а
именно бездяловата неделима съпружеска имуществена
общност ще претърпи трансформация в обикновена
съсобственост. „Важни причини“- касае се до релативен
критерий, базиращ се на поведението на съпруга –ответник
което създава опасност от увреждане интересите на другия
съпруг / алкохолизъм, наркотици, хазарт, повдигнато
обвинение или присъда за извършено престъпление /.
Прекратяването на съпружеската имуществена
общност, когато се прекратява и брачната връзка поради
развод или унищожаване на брака, както и когато
съпружеската имуществена общност е прекратена по
съдебен ред, когато важни причини са наложили това/ чл.
27 ал. 2 СК/ предполага равни дялове на бившите съпрузи
. С разпоредбите на чл. 29 СК са уредени няколко хипотези
–изключения на принципа за равенството на дяловете.
С чл 29 ал.3 СК законодателят регламентира
потестативното право, в случаите на прекратяване на
съпружеската имуществена общност поради развод,
унищожаване на брака или прекратяване на СИО по
съдебен ред по чл. 27 ал.2 СК, да бъде определен по-
голям дял от общото имущество, в полза на онзи от
съпрузите, чиито принос в придобиването му значително
надвишава приноса на другия съпруг. Искът е
конститутивен, следва да се предявяви в срока по чл. 30
СК- една година от прекратяването на брака или на
съпружеската имуществена общност.
Страни- бившите съпрузи, родова подсъдност е на
районен съд, а местна подсъдност се определя по
правилата на чл. 105 ГПК. Искът може да се определи като
неоценяем. Основание да се уважи иска е доказаният факт,
че приноса на съпруга - ищец значително надхвърля
приноса на съпруга- ответник при придобиване на общото
имущество по време на брака им.
Съдебната пратика приема, че присъждането в
полза на ищеца на по-голям дял от общото имущество
поради принос, надхвърлящ значително приноса на съпруга
–ответник, предполага наличие на по-големи доходи
получавани от съпруга ищец по време на брака, предполага
доказване на поведение на ответника, наред с значително
по-ниските доходи или липсата на постоянен такъв, на

1148
разхищение, водене на живот, надхвърлящ възможностите
на семейството, неизпълнение на съпружеските
задължения, не полага грижи за децата, тяхното
отглеждане и възпитание. За всеки конкретен случай,
обстоятелствата са различни. Съдът определя по –голям
дял от цялата съвокупност на вещните права- съпружеска
имуществена общност. Този иск може да бъде съединен с
установителен иск по чл. 23 ал.1 или 2 СК касаещ някой от
имотите, заявени като инцидентни установителни искове
от ищеца или като насрещен иск за собственост от
ответника, като съединението е при условията на
кумулативност. При уважаване на иска по чл.23, ал.1 или 2
СК относно отделна вещ, по отношение на останалите
вещи, за които не е оборена и действа презумпцията за
СИО, ще се преценяват предпоставките за определяне на
по-голям дял от нея поради по-голям принос в
придобиването. Съединяването на двата иска може да
бъде и при условията на евентуалност, като главният иск
ще бъзе този за установяване на изключителна
собственост върху вещ, придобита по време на брака с
оглед оборимостта на презумпцията, че е СИО, а
евентуалния – конститутивния за определяне на по-голям
дял.Вторият ще се разгледа при отхвърляне на този за
изключителна собственост с оглед сбъдване на
отрицателното условие, под което е предявен. Наличие на
такова съединяване може да се констатира и с оглед
въведените в обстоятелствената част на исковата молба
факти, ако в нея ищецът поддържа становище наред с това
за изключителна собственост и за по-голям принос, при
положение че е спазен срока за предявяване на
евентуалния иск за по-голям дял от СИО – ППВС/8/80 г., т.7
от него.
Допустимо е съединяване с отрицателния
установтелен иск по чл. 21 ал.4 СК, заявен като насрещен
иск.
Искът по чл. 29 ал.1 СК е конститутивен иск, това е
иск за определяне на по-голям - дял от общото
имущество на съпрузите, при прекратяване на брака
поради развод или унищожаване на брака. Ищец по иска е
бившия съпруг-родител, комуто е предоставено
упражняването на родителските права по–отношение на
ненавършилите пълнолетие деца, а основанието да се
претендира по-голям дял е ако това създава за него/
родителя/ затруднения. Основанието да бъде уважен
иска, след прекратяване на брака, е наличието на „особени

1149
затруднения“ за родителя, който ще следва да отглежда
ненавършилите пълнолетие деца. Това са хипотези, когато
ненавършилите пълнолетие деца, поради особени нужди-
здравословни, за образование, обективно се нуждаят от
по-големи материални възможности, извън определената
издръжка. По–голям от 1/2 по закон дял, съдът ще
определи като дробна част / респ като процент/ от цялата
съвокупност на вещни права –СИО. Предявяването на иска
е ограничено от преклузивен срок, установен с чл. 30 СК – в
едногодишен срок от влизане в сила на решението за
предоставяне на родителките права.
Искът по чл. 29 ал.2 СК- е иск на родителя, комуто
е предоставено упражняване на родителките права по
отношение ненавършилите пълнолетие деца, да получи,
извън дела си от движимите вещи, онези движими
вещи, които са предназначени за тяхното отглеждане и
възпитание. Това са движими вещи, определени от съда
като особен дял от движими вещи, които има право да
получи, родителя, комуто е предоставено да упражнява
родителките права по отношение на ненавършилите
пълнолетие деца, извън дела от движими вещи от
прекратената СИО. Основанието за този иск – да се
получат движимите вещи, които и до този момент, по време
на брака на страните са служили за отглеждането на
децата в процеса на отглеждането. Искът е конститутивен
и с влизането му в сила тези вещи стават лична
собственост на съпруга –ищец.
Режим на разделност- придобитото преди брака,
по време на брака , в някои хипотези след прекратяване на
брака, имущество - вещни права, влогове и др. са
притежание на онзи от съпрузите, на чието име е
придобито.
До 1968 година единствения режим на
имуществените отношения е този на разделност по
отношение на придобитите имущества. При прекратаване
на брака поради развод, ЗЛС/ отм./ с разпоредбата на чл.
52 предвижда възможността ”когато бракът е прекратен
поради развод или когато основателността на иска е
установена след смъртта на ищеца /позовал се на
виновното повдение на другия съпруг- б.а. /, всеки съпруг
има право да получи част от онова, което другият е
придобил през време на брака. Съдът определя частта на
съпруга в придобиванията на другия съпруг по
справедливост, като държи сметка за това, доколко той е
съдействал за тези придобивания със труда си, със

1150
средствата си с работата си в домакинството или изобщо с
помощта си. Частта, която би определил съда, не може да
превишава дела, който съпругът би имал като наследник
по закон на другия съпруг.
Законът установява, че решението по чл. 52 ЗЛС /
отм./ има прехвърлително действие и ако частта е
определена в пари се дава срок за плащането и, а в
пратиката си ВС приема, че генезиса на този иск е в
недопускане неоснователно обогатяване. По приложението
на чл. 53 ЗЛС /отм./ е произнесено и ТР Nо 110 от
02.12.1968 год. на ОСГК на ВС, с което е дадена
квалификация на иска като коститутивен, разгледани са и
хипотезите, ако такъв иск е разгледан преди прекратаване
на брака на страни-съпрузи и същите след влизане в сила
на СК от 1968 година имат статаута на заварен брак по см.
на 103 от ЗПР на СК/68 г.
СК/2009 год. регламентира имуществения режим на
разделност с правилата на чл. 33-35 СК. Правата,
придобити от всеки от съпрузите по време на брака, са
негово лично притежание. Ако се касае до придобиване на
вещни права заедно от съпрузите, по време на брака , при
режима на разделност, същите се считат придобити в
обикновена съсобственост и прекратаването на тази
съсобственост е чрез разпоредителна сделка между
съпрузите или делба.
Искът по чл. 33 ал.2 СК регламентира, аналогично
на иска по чл. 30 ал.1 СК, правото на всеки един от
съпрузите, при прекратяване на брака по съдебен ред- т.е.
поради развод или унищожаване на брака, да поиска
стойностен дял от имуществото на другия съпруг,
придобито по време на брака в режим на разделност,
доколкото е допринесъл за това придобиване с труда , със
средствата си, с грижите за децата, с работата в
домакинството си или по друг начин. Искът е конститутивен
макар че е иск за стойностен дял – вж. по-горе за правната
природа на иска по чл.30, ал.1 СК. Ищец по него може да
бъде всеки един от двамата бивши съпрузи. Той може да
се предяви само ако режима на имуществени отношения е
законов режим на разделност, макар и да е избран от
съпрузите като режим само за част от времетраенето на
брака. Родовата подсъдност се определя по цената на иска
– чл. 69 ал.1 т.1 ГПК, а местната подсъдност- е тази по чл.
105 ГПК. Законодателят , в този случай не е предидил срок
за предяваването му, погасява се с общата 5-годишна

1151
давност по чл. 110 ЗЗД , която обаче не се прилага
служебно- чл. 120 ЗЗД.
Относно правилата за разпореждане с лична
собственост- семейно жилище и при режима на разделност,
важат правилата на чл. 26 СК, хипотеза разгледана при
разпореждане с лично имущество , при приложим законов
режим на общност между съпрузите.
Разпоредбата на чл. 35 СК регламентира
възможността, по време на брака при режима на
разделност, единият съпруг да предостави на другия съпруг
своя лична вещ за ползване . Ако между съпрузите няма
изрична уговорка за нещо повече , при писмено поискване ,
съпругът - заемател дължи само плодовете, който с
налице към датата на поканата. Законодателят урежда
възможността между съпрузите да се учредят договорни
отношения, възникнали по договор за заем за послужване-
чл. 234 и сл. ЗЗД .Не се касае до учредяване на
ограниченото вещно право на ползване, което изисква
специална-нотариална форма на учредяване на правото.
Разходите за задоволяване нуждите на семейството
се поемат от двамата съпрузи, запазва се законовата
солидарна отговорност на съпрузите за задължения, поети
за задоволяване нуждите на смейството. За личните си
задължения всеки съпруг отговаря лично и с личното си
имущество.
Договорен режим- брачен договор. За първи път
законодателна уредба за възможността встъпващите в
брак лица, както и тези по заварени бракове, да уредят
доброволно режима на придобиване на имуществата по
време на брака.
Брачният договор е договор с ограничен обхват -
следва да се приема като съглашение между две лица -
встъпвашите в брак мъж и жена , или съпрузите по заварен
брак, които в рамката на предбрачни отношения или
валиден брак, се споразумяват относно уреждане на
имуществените отношения по време на брака, правата на
страните върху притежаваното от тях имущество преди
брака и след прекратяването му с развод, както и всички
онези въпроси, посочени в чл. 38 ал.1 СК. Ограничението е
както в насока предмета на договора - имуществени
отношения на бъдещите съпрузи, съпрузите по валиден
брак или бивши съпрузи, така и от гл.т. период на неговото
действие- от момента на валидно сключване на брака до
прекратяването му с развод или смърт. Ограничение е
въведено и с разпоредбата на чл. 38 ал.2 изр.последно СК-

1152
не е допустима уговорка , предбрачното имущество на една
от страните да се счита като съпружеска имуществена
общност. Това е така, тъй като не може по силата на
договор да се промени вещноправния ефект на
облигационния договр или друго придобивно основание по
см. на чл. 77 ЗС, обратна сила в тези случаи може да се
уреди само със закон. С разпоредбата на чл. 40 ал.2 СК се
регламентира и друго ограничение, а именно че с брачният
договор не могат да се засягат права, придобити от трети
лица преди сключването му.
Брачният договор не може да съдържа
разпореждания за случай на смърт- чл. 38 ал. 3 СК.
Отношенията по повд смъртта на едно лице се са предмет
на регламент според ЗН, а разпорежданията по случай на
смърт имат своя специална регламентация. По повод на
смъртта на съпрзите могат да се договорят и променят
само дяловете при прекратяване на СИО .
Брачният договор може да се сключи само от
напълно дееспособни лица, той следва да бъде сключен
лично от страните. Брачният договор е формална сделка-
сключва се в писмена форма с нотариална заверка на
съдържанието и на подписите, регламентираната от закона
форма е форма за действителност. За неуредените от
брачния договор имуществени отношения между съпрузите
се прилага субсидиарно законовия режим на общност.
Брачният договор подлежи на вписване в регистъра на
Нотариалната камера от нотариуса ако се сключва от
съпрузите по време на брака им, както и на служебна
регистрация в публичния регистър на имуществените
отношения на съпрузите, когато този договор е сключен
преди встъпването на лицата в брак. Режимът на
регистрация, респ. вписване не е елемент от фактическия
състав на сключването на брачен договор – арг. от чл. 20
СК, създаден за защита на третите лица , в хипотезите на
договаряне със единия или двамата съпрузи, когато в
регистъра няма вписан режим на имуществени отношения,
законът създава презумпцията, че в имуществените
отношения между съпрузите се прилага законовия режим
на общност.
Изменението на брачният договор следва да се
изърши в същата форма, в която е сключен, без да се
засягат права на трети лица, придобити преди изменението
му.
Брачният договор , с който се прехвърля право
на собственост или се учредява или прехвърля друго

1153
вещно право върху недвижим имот, следва да бъде
заверен от нотариуса, в чиито район на действие се
намира имотът. Ако имотите са повече от един и се
намират в различни райони, нотариалното удостоверяване
следва да се изърши от един от компетентните нотариуси,
по избор на страните- чл. 39 ал.2 СК. Тези брачни договори
имат прехвърлително действие и подлежат на вписване в
имотния регистър.
Като всеки договор и брачния може да бъде
прекратен или развален при условята на чл. 42 СК.
Основанията за прекратяване са взаимно съгласие на
страните било като се сключи нов договор, или страните
постигнат съгласие относно приложимостта на друг режим
на имуществени отношение. Ако страните не постигнат
такава договореност, то в имуществените им отношения ще
се подчинят на законовия режим на общност.
Брачният договор прекратява действието си при
прекратяване на брака, освен клаузите, които уреждат
последиците от прекратяването и са предназначени да
действат и след него – чл.42, ал.1, т.3 СК.
Брачният договор може да бъде прекратен по
съдебен ред чрез конститутивен иск по чл. 42 ал.2
СК. Законодателят е регламентирал възможността чрез
иск, заявен от някой от съпруга, който се счита за
застрашен, при съществена промяна на обстоятелствата,
ако договорът сериозно застрашава интересите на съпруга,
на ненавършилите пълнолетие деца или семейството.
Съдебната практика още няма тълкуване на „съществена
промяна на обстоателствата’, но след като същите следва
да съставляват заплаха за интересите на съпруга,
предявил иска, децата или смейството като цяло, се
предполага , че се има предвид промяна в поведението на
съпруга–ответника, свъзана салкохолизъм, хазарт,
наркотици, престъпна дейност.
Брачният договор може да бъде развален по
общия ред- този на чл. 87 ЗЗД, при неизпълнение на
поетите задължения. Искът е конститутивен, а упражненото
право е потестативно. След влизане в сила на решението
по чл. 87 ЗЗД , по отношение имуществените отношения ще
се прилагат правилата на законовия режим на общност.
Брачният договор може да бъде обявен за
недействителен- чл. 43 СК. Законодателят не е предписал
специални парвила, а е избрал механизма на препращане
към общите правила за недействителност на сделките- чл.
26 и сл. ЗЗД.

1154
 Ако договорът е нищожен, то следва, че в
имуществените отношенията на съпрузите, приложими са
правилата на законовия режим на общност.
Унищожаемостта на договора има действие за в
бъдеще, поради което страните биха могли сами да
изберат приложимостта на законов режим или да сключат
нов договор, но ако не сторят това – отново приложение в
техните имуществени отношения ще намери законовия
режим на общност.

1155
 ИСКОВЕ ПО СЕМЕЙНИЯ КОДЕКС.
ЗАКРИЛА НА ДЕТЕТО
Стилияна Григорова

Значителна част от производствата по Семейния

кодекс (СК) засягат права и законни интереси на децата.
Специални производства са предвидени и в други
нормативни актове, но по правило процедурата за
разглеждане на спорове, отнасящи се до децата и тяхното
положение и интереси следва тази на исковия ред по ГПК.
Не всички решения, с които приключват делата по СК се
ползват със сила на пресъдено нещо. Делата, с които се
администрират граждански отношения приключват с
решения, ползващи се с изпълнителна сила, без да имат
сила на пресъдено нещо. Настъпването на нови факти след
влизане в сила на съдебния акт, с който е дадено
разрешение на спора обосновава интерес от
преразглеждането му и постановяване на решение при
съобразяване на новите обстоятелства. Поради това
съществена особеност на решенията по дела,
представляващи спорна съдебна администрация е
изпълняемостта на крайния акт, с които приключват, без
той да се ползват със сила на пресъдено нещо. Отделно от
това, СК вменява в задължение на районните съдилища да
разглежда молби, по които се образуват едностранни
охранителни производства, в които основният въпрос е
дали и как даването на исканото разрешение ще се отрази
на правата и интересите на детето.
Такова охранително производство, свързано с
преценка интересите на детето е образуваното по
подадена от единия родител - собственик на семейното
жилище молба за разпореждане с него. При действието на
СК от 1985 г. такова разрешение от районния съд беше
безусловно необходимо, когато другият съпруг не е
съгласен с планираното разпоредително действие (чл. 23
от СК (отм.). СК от 2009 г. предвижда наличие на други
предпоставки, за да се иска разрешение от съда. Такова не
е необходимо, ако всеки от съпрузите има друго жилище –
обща собственост или лична собственост на всеки от тях.
Либерализирането на разпоредителните действия със
семейното жилище в известен смисъл е крачка назад в
сравнение със СК от 1985 г. Обстоятелството, че е налице
друго собствено на всеки от съпрузите жилище е
достатъчно, за да се преодолее нуждата от съдебна
преценка за това дали разпореждането е в интерес на
децата и семейството (чл. 26 от СК). Очевидно
законодателят презюмира добросъвестност на родителя,
собственик на семейното жилище, а и отсъствие на
необходимост да се следи за интереса на децата и
семейството, ако е налице друго жилище, което може да се
превърне в семейно след отчуждаване на досегашното
такова. Същевременно, разпоредителната сделка може да
се окаже във вреда на детето, тъй като налага промяна в
социалната му среда, но това обстоятелство е ирелевантно
с оглед уредбата на разрешението по чл. 26 от СК.
Друго охранително производство, в което са дава
особена защита на имуществото на детето представлява
задължението да се изиска от районния съд по настоящия
адрес на непълнолетния разрешение за разпореждане с
негови права. Нормата на чл. 73, ал. 2 от СК (отм.)
задължаваше съда да разгледа по същество всяко
разпореждане с имущество на детето. Чл. 130, ал. 3 от
действащия СК ограничи обхвата на разрешителния режим
до разпоредителни сделки с недвижими имоти, движими
вещи чрез формална сделка, влогове и ценни книги. Всички
останали действия на разпореждане с имущество на детето
могат да се извършват свободно, без да е нужна проверка
от съдебния орган дали сделката не противоречи на
интересите на детето (Определение № 302 от 11.06.2010 г.
по ч. гр. д. № 310/2010 г., III г.о. на ВКС).
И СК от 2009 г. прогласява нищожността на
безвъзмедните сделки, сключени от ненавършили
пълнолетие деца, с които се дарява тяхно имущество,
извършва се отказ от права, дава се заем за обезпечаване
на чужди задължения. От последното правило има
изключение, което е ново в сравнение с уредбата на
нищожността на обезпечителната сделка в СК от 1985 г.
(отм.). Обезпечаването на чужди задължения чрез залог
или ипотека е допустимо при условие, че е налице нужда
или очевидна полза за детето или при извънредни нужди
на семейството (чл. 130, ал. 4, изр. 2 от СК) – преценка за
наличие на предпоставките за разрешението на
обезпечителната сделка се извършва от районния съд по
настоящия адрес на детето.
В производствата за развод по реда на чл. 321 от
ГПК вр. чл. 49 от СК съдът задължително се произнася по
въпросите за местоживеенето на родените от брака деца,
упражняването на родителските права по отношение на тях
и издръжката на непълнолетните. Съгласно чл. 322, ал. 2,

1157
изр. 2 от ГПК, с иска за развод задължително се предявяват
и разглеждат искове, свързани с положението на децата
след прекратяване на брачното отношение. Това
предполага редовност на исковата молба не само досежно
фактите, довели до дълбоко и непоправимо разстройство
на брака, но и надлежни твърдения, представляващи
основанията на задължително предявените с брачния иск
искове за местоживеенето на детето, родителските права,
издръжката и семейното жилище. Ето защо е важно
исковата молба да съдържа надлежни твърдения за
обстоятелствата, които налагат детето да живее с единия
или другия родител, който да упражнява родителските
права, за издръжката и нейния размер, която другият
родител ще заплаща, както и за ползването на семейното
жилище. В проекта на доклад по делото съдът следва да
укаже на ищеца да ангажира доказателства за фактите от
значение за положение на детето след развода.
Съгласно указанията в т. V.2. от ППВС №
12/12.11.71 г., с решението по чл. 56 от СК съдът се
произнася само за ползването на семейното жилище. Той
не е овластен да разрешава в това производство спорове
относно други права върху жилището. Съдът разрешава
спора за ползването на семейното жилище като изхожда от
наличната жилищна площ, без да допуска преустройства,
нито изменя предназначението на отделните помещения.
Семейно жилище по смисъла на § 1 от СК от 2009 г.
е жилището, което е обитавано от двамата съпрузи и
техните ненавършили пълнолетие деца.
СК въвежда различни критерии, според които се
определя ползването на семейното жилище след развода,
в зависимост от това дали има родени от брака деца или
не. Ищецът може да не заяви претенция за ползване на
семейното жилище, а при липса на изрично искане и от
ответника, съдът не се произнася по този въпрос, ако от
брака няма ненавършили пълнолетие деца. Този извод се
налага от разпоредбата на чл. 56, ал. 1, изр. 2 вр. изр. 1 от
СК. СК е по-нов и специален по отношение на исковете,
които се предявяват и разглеждат съвместно по брачните
производства, съгласно чл. 322 от ГПК. СК предвижда
задължително произнасяне на съда по въпроса за
ползването на семейното жилище единствено при наличие
на родени от брака непълнолетни деца. Нещо повече, при
решаването на този въпрос от първостепенно значение са
интересите на децата, а вината, здравословното и
имуществено състояние на съпрузите са допълнителни

1158
критерии. Това е така, тъй като жилищните условия, при
които децата ще бъдат поставени след развода са важна
предпоставка за тяхното последващо отглеждане и
развитие. Нещо повече, дори и временно детето и
родителят, на когото е възложено упражняването на
родителските права да са се установили на друго място, за
този родител не отпада интереса да поиска предоставяне
ползването на семейното жилище, за да гарантира на
детето отглеждане в позната среда и намаляване на
негативните последици от раздялата на родителите му
(решение № 128/15.03.2012 г., гр.д. № 795/2011 г., IV г. о. на
ВКС).
Ако има ненавършили пълнолетие деца от брака и
жилището е собственост на единия съпруг, ползването
може да се предостави на другия за времето, през което
той упражнява родителските права. Законодателят е счел,
че интересите на децата са основание правото на
собственост на техен родител да бъде ограничено чрез
ползването му от тях и от родителя, който упражнява
родителските права. По този начин се гарантира правото на
детето на дом, в който да бъде отглеждано до навършване
на пълнолетие. При предоставяне ползването на
семейното жилище на съпруга-несобственик по реда на чл.
56, ал. 2 от СК, собственикът може да се разпореди с него.
И в този случай обаче, при определени предпоставки
приобретателят ще бъде обвързан от решението,
постановено в бракоразводния процес досежно ползването
на семейното жилище. Съгласно разпоредбата на чл. 57,
ал. 1 от СК, по силата на съдебното решение възниква
наемно отношение. Страни по това отношение са бившите
съпрузи, като вписването на решението в имотния регистър
има действието по чл. 237, ал. 1 от ЗЗД (чл. 57, ал. 1, изр. 2
от СК). Това означава, че вписването на решението, с което
собственото на единия съпруг жилище се предоставя за
ползване на другия ще обвърже евентуален приобретател
на правото на собственост за срок до навършване на
пълнолетие на децата, по отношение на които съпругът-
несобственик упражнява родителските права. Децата не са
страни по договора за наем. Те не дължат наем за
ползваната от тях жилищна площ (чл. 57, ал. 2, изр. 2 от
СК), а ползването на жилището е гарантирано до
навършване на тяхното пълнолетие.
Възможно е обаче съдебното решение, с което
жилището ще се ползва от съпруга-несобственик след
прекратяването на брака да не е вписано в имотния

1159
регистър, поради което няма да има защитно действие. При
евентуално последвало разпореждане на собственика с
жилището, което се ползва от децата и родителя, при
когото те живеят и отстраняването им от жилището, ще са
налице основания за изменение на размера на издръжката
на децата, ако се налага наемане на друго жилище,
съответно репариране на претърпени вреди от
отстраняването им от жилището.
Когато съпрузите пристъпват към развод по взаимно
съгласие с подадена до съда обща молба, към нея следва
да се приложи споразумение, чието минимално
съдържание е посочено в чл. 51, ал. 1 от СК. Проверката на
споразумението, която съдът извършва се отнася основно
до защита интересите на децата. На първо място,
местоживеенето на децата трябва да е ясно посочено. В СК
от 2009 г. местоживеенето на децата е въведен като нов
въпрос, по който съдът дължи произнасяне и той е
различен от въпроса за упражняването на родителските
права. Всички разпоредби, които се отнасят до уреждане
положението на децата, между родителите на които
съществува спор за родителски права, третират отделно
въпроса за местоживеенето на децата. В практиката
съществува различен прочит на тези разпоредби, като едни
състави приемат, че е достатъчно да се посочи родителя,
при когото децата ще живеят, а други – че под
„местоживеене” законодателят има предвид
административния адрес. Разпоредбата е нова, като
прочитът й е косвено свързан с възможността да се
определи адреса, на който децата ще живеят с единия от
родителите си, а родителските права да се упражняват
съвместно от двамата родители. Последното се приема
критично от някои съдилища, според които е невъзможно
родителските права да се осъществяват съвместно от
двамата родители. Счита се, че основното съдържание на
родителските права и задължения е живеенето на детето с
единия родител, който осъществява ежедневните грижи и
носи отговорност за отглеждането на детето. Безспорно
това е така, доколкото детето е под непрекъснатата опека
на единия родител, а другият има право на виждане с него
през определени периоди от време.
В подкрепа на виждането, че местоживеенето не се
изразява в посочване само на родителя, с когото
непълнолетният ще живее, а законодателят е имал
предвид адреса, на който ще пребивава е обезпечаването
на правото на детето на режим на лични отношения с

1160
другия родител. Последният има право да знае къде точно
ще живее детето, за да го взима от този адрес и съответно
да го връща там след изтичане на определеното време за
лични контакти.
Местоживеенето е част от проверката дали
интересите на детето са защитени от гледна точка на
жилище и когато при развод семейното жилище се
предоставя за ползване на съпруга, който няма да
упражнява родителските права. В тези случаи
непосочването на адреса, на който детето ще пребивава, а
само на родителя, при когото то ще живее прави
невъзможна проверката на съда дали са охранени
интересите на детето. То ще придобие ново местоживеене
след напускане на семейното жилище с родителя, който ще
упражнява родителските права, но непосочването на
мястото създава неизвестност за съда (а и за другия
родител) относно новия адрес, на който то ще се установи.
Не е изключено и този адрес да е все още неизвестен, а
това определено указва на неохранени със споразумението
интереси на детето.
Ако родителските права и задължения се схващат
като отговорност на родителя за всички по-важни въпроси,
които се отнасят до защита на правата и интересите на
детето, няма основание и при местоживеене на детето при
единия родител другият да не упражнява родителските си
правомощия. Това означава той да участва активно в
живота на детето и да взима, съвместно с другия родител,
решения по важни за развитието на детето въпроси – в кои
области от науката и изкуството да се развива чрез
посещения на извънкласни дейности, дали и кои лагерни
школи да посети, в кое учебно заведение да учи, къде да се
лекува при заболяване и др. Практиката познава случаи,
при които родителите са запазили единството във
вижданията си за начина на възпитание и развитие на
детето, дори и след прекратяването на брака, поради което
в споразуменията си са се съгласили тези важни
родителски правомощия да се упражняват съвместно от
двамата. Доколкото местоживеенето на детето е
определено със споразумението да бъде при единия от тях,
естествено е той да полага фактическите ежедневни грижи
по неговото отглеждане. Дали подобно разрешение - за
съвместно упражняване на родителските права, е в интерес
на детето е въпрос, който подлежи на преценка от
съдебния състав, който разглежда молбата за развод по
взаимно съгласие и съответно преценява съдържанието на

1161
споразумението по чл. 51, ал. 1 от СК. По-сложен е
въпросът, когато производството е за развод по исков ред и
между съпрузите липсва съгласие по въпроса кой от
родителите да упражнява родителските права. Съдебният
състав би могъл да постанови съвместното им
упражняване при констатация, че това е в интерес на
детето – ако и двамата родители притежават еднакво
добър родителски капацитет, изградена е емоционална
връзка на детето с всеки от родителите, липсва
противоречие между тях по важните за детето въпроси.
Нормално е при еднакво активно участие на родителите в
грижите за детето тези отношения да се запазят и при
раздялата на съпрузите. Макар и детето да остава да
живее само с единия от родителите си, в негов интерес е
да бъде възпитавано и от двамата, като решенията се
взимат по тяхно общо съгласие.
Макар и касационно обжалване по реда на чл. 290 от
ГПК да не допуснато по този въпрос, а по гражданско дело
относно пътуване на детето в чужбина, в решение №
234/30.05.2012 г. по гр.д. № 1580/2011 г., ІV г.о. на ВКС е
прието, че родителят, на когото е възложено
упражняването на родителските права може самостоятелно
да взема по отношение на детето само тези решения, които
според закона не е необходимо да бъдат взети от двамата
родители. Съгласно чл. 127, ал. 1 СК въпросът за
местоживеенето на детето е именно такъв въпрос, който
изисква да бъде решен по общо съгласие на родителите.
Производството по чл. 127а от СК е един от най-
важните въпроси относно упражняването на родителските
правомощия в светлината на гарантиране правото на
детето на свободно придвижване и напускане на пределите
на РБ. Установена е специална местна подсъдност, която
гарантира компетентност на съда по района, в който е
настоящия адрес на детето. Отклонението от общите
процесуални правила по ГПК за определяне местната
подсъдност на делата за заместване на съгласие на
родител за издаване на документи за самоличност и за
пътуване в чужбина е изцяло в интерес на детето. В
производството задължително участва Дирекция „Социално
подпомагане” (ДСП), която следва да изрази становище
относно интереса на детето, тъй като се касае за
реализиране на негови права. В тези производства
релевантни за разглеждане на молбата са фактите,
свързани с предпоставките, при които детето може да
напуска пределите на РБ – дали това е в негов интерес от

1162
гледна точка на държавите, които се планира то да посети
и периода, през който ще пребивава в тях. Установена е
трайна съдебна практика, че съдилищата не могат да
постановяват заместващо съгласие на родител за пътуване
извън страната без посочване на дестинациите и за
неограничен период от време. Съдебната администрация
на тези отношения изисква не само съобразяване с правото
на лични отношения на детето с родителя, при когото не
живее, но и с гаранция, че то няма да бъде отведено в
място, което не е препоръчително да посещава поради
размирици или неотстранени последици от природни
бедствия (Решение № 697/01.11.2010 г. по гр.д. №
1052/2010 г., ІV г.о. на ВКС, Решение № 669/26.11.2010 г. по
гр.д. № 1623/2009 г., ІІІ г.о. на ВКС, Решение №
446/30.06.2010 г. по гр.д. № 4549/2008 г., ІV г.о. на ВКС,
Решение № 32/28.01.2011 г. по гр.д. № 170/2010 г., ІV г.о. на
ВКС). В цитираното вече решение № 234/30.05.2012 г. по
гр.д. № 1580/2011 г., ІV г.о. на ВКС е прието, че родителят,
на когото е възложено упражняването на родителските
права не може да взима самостоятелно решенията за
издаване на задграничен паспорт и за извършването на
пътувания зад граница. Детето има право на свободно
придвижване, но докато не навърши пълнолетие то не
може да упражнява това право нито само, нито със
съдействието на единия от родителите.
Производството по чл. 127а от СК представлява
спорна съдебна администрация. Предвид липсата на
специален ред, по който молбата за заместващото
съгласие да бъде разгледана, производството се развива
по правилата на общия исков процес – с изпращане на
молбата за отговор на ответника в едномесечен срок от
получаването й (чл. 131, ал. 1 от ГПК). Това необосновано
забавя разглеждането на молбата. Не са изключение
случаите, при които ответникът липсва и се налага да му
бъде назначен особен представител по реда на чл. 47, ал.
6 от ГПК. Честа практика са и случаите, в които пътуването
зад граница се налага за участие в спортни и куртурно-
масови мероприятия. В тези случаи родителят не може да
посочи отнапред нито държавите, които ще бъдат посетени,
нито периодите на тези посещения. Безспорно обаче се
установява, че в тези случаи е налице интерес за детето да
напусне страната с оглед участието в такива мероприятия.
Практиката и ограничението по чл. 127а от СК вр. чл. 76 т. 9
от Закона за българските лични документи (ЗБЛД)
препятстват своевременното напускане на страната. В този

1163
смисъл de lege ferenda може да се обмисли законодателна
промяна, която да обезпечи правото на детето да се
развива чрез участие в мероприятия извън страната, при
които е гарантирана и сигурността му през периода на
пребиваване в чужбина, и завръщането му в Република
България след провеждане на дейностите, за които е
осъществено пътуването.
Съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 4 от СК при
решаване на въпроса за определяне на мерките за
упражняване на родителските права съдът преценява
всички обстоятелства, с оглед интересите на децата -
възпитателските качества на родителите, полаганите до
момента грижи и отношение към децата, желанието на
родителите, привързаността на децата към тях, полът и
възрастта на децата, възможността за помощ от трети лица
- близки на родителите, социалното обкръжение и
материалните възможности. Обстоятелствата съвпадат с
посочените в Постановление на Пленума на ВС №
1/12.11.1974 г., като изброяването им е примерно.
Последователна е практиката на ВКС, че при
решаване на въпросите за упражняването на родителските
права и определяне режима на лични отношения на другия
родител с детето изслушването на родителите е
задължително. То е част от преценката на съда кой е по-
подходящия родител, на когото да бъдат възложени
ежедневните грижи по неговото отглеждане и възпитание, в
кои периоди от време и къде другия родител да вижда
детето, дали детето да посещава този родител с
преспиване или не и др. Неспазването на законовото
изискване по чл. 59, ал. 6 от СК за изслушване на
родителите може да доведе до порок на съдебното
решение като постановено при неизяснена фактическа
обстановка (Решение № 269/31.10.2011 г. по гр. д. №
1420/2010 г., III г.о. на ВКС).
При определяне на мерките за упражняване на
родителските права релевантните според ППВС №
1/12.11.1974 г. обстоятелства се установяват конкретно за
случая и се преценяват в съвкупност. Следва да се
отбележи, че вината за развода по начало е без правно
значение за упражняването на родителските права, освен
ако поведението, от което е направен изводът за вината се
е отразило или може да се отрази негативно на
отглеждането и възпитанието на децата.
С оглед преодоляване на практиката режимът на
лични отношения да се определя в два от почивните дни в

1164
месеца и за по-продължителен период от време през
лятото, СК от 2009 г. въведе задължение за съда при
определяне на тези периоди да съобразява ваканциите,
официалните празници и личните празници на детето. В
интерес на детето е свободните дни да бъдат равномерно
разпределени между родителите и то да прекарва с всеки
от тях достатъчно продължителен период от време. Съдът
не е обвързан от посочения от страните режим на лични
отношения. Той следва да бъде съобразен с най-добрия
интерес на детето и затова определянето на различен от
поискания режим не представлява произнасяне "плюс
петитум" (Решение № 504/03.04.2012 г. по гр. д. №
1572/2010 г., IV г.о. на ВКС, Решение № 412/07.07.2009 г. по
гр. д. № 1948/2008 г., II г.о. на ВКС).
Един от най-важните институти, създадени за
обезпечаване на жизнения минимум на детето е този на
издръжката. СК от 2009 г. съдържа разпоредба за
задължителен минимален размер на издръжката, който да
се заплаща, като размерът не е абсолютно определен, а е
в зависимост от размера на минималната работна заплата
(чл. 142, ал. 2 от СК). За този размер съдът следи
служебно, когато размерът на издръжката се определя
между съпрузите в споразумението по чл. 51, ал. 1 от СК.
Ако този размер е под минимално определения по закон,
интересите на детето не са защитени и съдът дължи
указания за отстраняване на този недостатък, а
неизпълнението на указанията е скрепено със санкция за
отхвърляне на искането за развод (чл. 51, ал. 3 от СК).
Исковите производства за заплащане на издръжка
се разглеждат по реда на бързото производство – чл. 310,
ал. 1 т. 6 ГПК вр. чл. 146, ал. 2 от СК. Установена е местна
подсъдност в интерес на търсещия издръжка. Искът за
издръжка може да се предяви и по постоянния адрес на
ищеца (чл. 112 от ГПК), като това законодателно решение
облекчава реда, по който икономически слабата страна
може да получи съдебна защита срещу дължащия
издръжката. От процесуално правна гледна точка исковете
за издръжка имат съществена особеност – преклузията за
ангажиране на доказателства не важи в исков процес,
образуван за определяне на дължимата на детето
издържка. Това произтича не от процесуалния закон, а от
специалния ЗЗДт, който задължава съда се произнесе при
съблюдаване на най-добрия интерес на детето. Този
термин има своята легална дефиниция в § 1, т. 5 от ДР на
ЗЗДт и на това понятие ще бъде отделено място при

1165
съобразяване на специалния ЗЗДт в производствата по СК.
С оглед обстоятелството, че ищец по иска за издръжка е
детето, за да постанови решение съобразно интересите на
непълнолетния, съдът не може да отрече възможността за
ангажиране и допускане на доказателства след изтичане на
срока за това. В противен случай детето се поставя в риск
от определяне на издръжка, която няма да обезпечи
поддържане на неговия жизнен стандарт и то ще бъде в
риск от незадоволяване на потребностите му поради
недостиг на средства за посрещане на нуждите му.
При определяне на размера на издръжката съдът е
задължен да спазва указанията, дадени в Постановление
на Пленума на ВС № 5/1970 г. За ненавършилите
пълнолетие деца не важат изискванията на чл. 139 от СК –
да са нетрудоспособни и да не могат да се издържат от
имуществото си. Имущественото състояние на
непълнолетния се взима предвид при определянето на
размера на издръжката, който се дължи от родителите. При
всички случаи размерът на издръжката не следва да
стимулира към обществено неполезен начин на живот, лукс
и да предразполага към използване на сумите за цели
извън потребностите, свързани с издръжката.
Възможностите на всеки от родителите се определят от
техните доходи, имотното им състояние и квалификация,
като се вземат предвид и грижите на родителя, който
отглежда детето. Родителите могат да постигнат
споразумение относно издръжката на децата, при спазване
на изискванията за минимален размер, съобразно
гореизложеното. Ако децата са разделени между тях,
родителите могат да се споразумеят всеки от тях сам да
поеме издръжката на детето, намиращо се при него. Това
споразумението се одобрява от съда, но ако не накърнява
интересите на децата и обезпечава пълната им издръжка.
Възможността за подобно споразумение е допусната от ВС
в т. 8 от горецитираното ППВС № 5/1970 г. Подобно
споразумение обаче е contra legem, тъй като по същество
представлява освобождаване на всеки от родителите да
заплаща издръжка на детето, което не се отглежда от него.
Нормата на чл. 143, ал. 2 от СК има императивен характер
и цели да осигури издръжка и от двамата родители. Това
всъщност представлява недопустимо прихващане на
насрещни вземания за издръжка, което противоречи и на
разпоредбата на чл.148 СК.
Практиката последователно прилага
задължителните Постановления на Пленума на ВС, в които

1166
са разяснени не само критериите, съобразно които се
определя по-подходящия родител, на който да се
предостави упражняването на родителските права, но и
начина, по който се определя дължимата на детето
издръжка. От значение при определяне на размера на
издръжката са доходите на родителите му, условията, при
които то живее, заболявания от които страда, изискващи
отделяне на допълнителни средства за лечението им.
При трайно и съществено изменение на
обстоятелствата размерът на издръжката може да бъде
изменен, като релевантните факти се отнасят до
изменения, настъпили след влизане в сила на акта, с който
е определена издръжката, чието изменение се иска.
Ненавършилите пълнолетие деца на родители,
които са живели заедно без сключен граждански брак не се
ползват със същата закрила, предоставена от закона на
децата, родени от брак. Гореизложеното относно
местоживеенето на детето, упражняването на родителските
права и издръжката на детето в пълна степен се отнася и
до извънбрачните деца. Не е така обаче относно закрилата,
която СК предоставя на тези деца, що се отнася до
гарантиране на мястото, в което да бъдат отглеждани при
раздяла на родителите. СК не предвижда възможност
родителят, който не е собственик на жилището, където
детето е живяло до раздялата на родителите си, да
претендира ползването на това жилище, докато упражнява
родителските права. В това отношение правата на децата,
родени извън брака не са равни на правата, които
притежават родените от сключен между родителите брак.
Закрилата, която законодателството дава на родените от
брак деца е по-силна, като СК гарантира, че при решаване
на въпроса за ползване на семейното жилище, техните
права ще бъдат зачетени и интересите им взети предвид
(чл. 56, ал. 2 от СК). Тази закрила не е предоставена на
децата, чиито родители не са сключили граждански брак. В
практиката е спорен и въпросът за прилагане на
разпоредбата на чл. 56, ал. 2 от СК когато децата са
родени преди родителите им да сключат брак. При
последващ развод не се приема безпротиворечиво
наличието на закрила за тези деца, доколкото те не са
родени от брака по смисъла на СК. Наличието на празнота
или на законодателна воля за закрила на родените извън
брака деца не може да бъде преодоляна по пътя на
тълкуването и прилагането по аналогия. СК не предвижда
ред и не дава защита за тези деца и родителя-

1167
несобственик, който ще упражнява родителските права
след раздялата с другия родител.
Предимството, което СК от 2009 г. дава в сравнение
с отменения СК от 1985 г. е възможността и в
производствата по спорове за родителски права по
отношение на родени извън брак деца съдът да се
произнася по молби за привременни мерки. В някои случаи
постановяването им е належащо с цел охрана правата на
детето и процесуалните норми предвиждат своевременно
постановяване на определение, с което тези отношения да
бъдат надлежно регулирани (по молбите за привременни
мерки съдът се произнася незабавно – в заседанието, в
което е отправена молбата - чл. 323, ал. 2 от ГПК).
Допустима е молба за постановяване на
привременни мерки и в производство за ограничаване или
лишаване от родителски права. СК от 2009 г. разшири
института на привременните мерки до всички производства,
свързани с обезпечаване положението на детето –
местоживеене, родителски права, лични отношения и
издръжка. Без значение е процесуалното качество, в което
страната участва – дали е ищец, съответно молител, или
ответник. Различно е становището на отделни съдилища
дали молба за привременни мерки е допустима в
производство за промяна в упражняването на родителските
права и/или лични контакти на родител с детето (чл. 59, ал.
9 от СК). Тъй като молбите за изменение на веднъж
разрешения спор относно местоживеенето на детето,
родителските права и режимът не се отличават по нищо от
производство, в което първоначално тези въпроси са били
разрешени, молба за привременни мерки е допустима.
Фактът, че законодателят е пропуснал в чл. 59, ал. 9 от СК
да предвиди разпоредба, подобна на чл. 127, ал. 3 от СК не
въвежда забрана такива мерки да бъдат постановени.
Нещо повече, те могат да бъдат взети и по почин на съда
(т. 3 от ППВС № 5/15.03.1978 г.), особено когато се налагат
за обезпечаване живота, здравето и сигурността на детето.
СК от 2009 г. е синхронизиран и с приетия през 2000
г. Закон за закрила на детето (ЗЗДт). Изключително
достойнство на този нормативен акт е приемането на § 1, т.
5 от ДР на ЗЗДт., в който е дадено легално определение на
понятието „най-добър интерес на детето”. Това означава да
се преценят желанията и чувствата на детето;
физическите, психическите и емоционалните му
потребности; възрастта, пола и миналото му; опасността
или вредата, която е причинена на детето или има

1168
вероятност да му бъде причинена; способността на
родителите да се грижат за детето; последиците, които ще
настъпят за детето при промяна на обстоятелствата и др.
Изброяването не е изчерпателно, като цялостната
преценка относно интереса на детето административният
или съдебен орган извършва след обстойно проучване,
което може да обхване и лица от разширеното семейство
на детето. При това на нито един от посочените в
допълнителната разпоредба на ЗЗДТ критерии не е
придадено водещо значение. Те имат по-скоро характер на
списък, който да ориентира решаващия орган в
особеностите на детето и евентуалното отражение върху
него на едно или друго решение.
Във всяко административно или съдебно
производство, по което се засягат права или интереси на
дете, то задължително се изслушва, ако е навършило 10-
годишна възраст (чл. 15, ал. 1 от ЗЗДт). Изключение се
прави единствено при установено увреждане на интересите
на детето при провеждане на изслушването. Обикновено
това са случаи, при които детето е навършило 10-годишна
възраст, но е психически обременено или неподготвено да
изрази своята воля и становище по въпроси, засягащи
негови права и законни интереси. Детето може да бъде
изслушано и преди да е навършило 10 години, ако то е
съзряло достатъчно, за да изрази лично мнение или
становище. Въпрос на съдебна преценка е дали детето
може да бъде изслушано, като решението за това подлежи
на надлежно мотивиране. Дали изразеното от него пред
съдебния орган ще бъде взето предвид е въпрос на
конкретика и не е законодателно регламентирано.
Желанията на детето могат да бъдат съобразени или не от
съдебния състав, който решава спора при преценка и на
останалите доказателства по делото. Веднъж обаче решил
да проведе изслушване на детето, съдебният орган е
задължен да следва стриктна процедура, която да обезпечи
правото на детето да бъде информирано за значението на
неговото мнение, за последиците от желанията му и за
очакванията, които то може да има относно решението на
съдебния орган (чл. 15, ал. 3 от ЗЗДт). Изслушването се
провежда при задължителното присъствие на социален
работник, а при нужда – и на друг подходящ специалист, на
родител, настойник или на лице, което полага грижи за
детето и то познава. Подробната регламентация на
процедурата, по която детето се изслушва се гаранция, че
то няма да бъде поставено в ситуация, при която да се

1169
дискредитират неговите интереси и ще бъде
предразположено да изрази своето виждане по въпросите,
които засягат неговата правна сфера. Допълнителна
гаранция за правата на всяко дете е участието на
представител на дирекция „Социално подпомагане” по
настоящия му адрес в съдебните процедури, които
приключват с решения с пряк ефект върху правата и
интересите на детето. При изготвяне на доклада или при
изслушване на детето социалните работници са длъжни да
спазват правилата по чл. 15, ал. 3-5 от ЗДт и да се грижат
за ненакърнимостта на правата и законните интереси на
непълнолетния.
Изключително революционно от правно историческа
гледна точка е новото производство по чл. 124, ал. 3 от СК.
На непълнолетните деца е предоставен ред, по който могат
да потърсят правата си в случай на разногласие с техен
родител по съществен въпрос. Формулировката на текста
на чл. 124, ал. 3 от СК поставя някои въпроси, които към
момента имат повече дискусионен характер поради
липсата на практика. В предвидените от закона случаи
Дирекция „Социално подпомагане” (ДСП) може да
представлява детето (чл. 15, ал. 7 от ЗЗДт). Хипотезата на
чл. 124, ал. 3 от СК изглежда да е именно такава.
Предвидено е детето да се обърне към съда за
разрешаване на възникналия с родителя спор чрез ДСП, но
нейното представителство поражда някои процесуално
правни проблеми. Съгласно чл. 15, ал. 6 от ЗЗДт
представител на ДСП изпраща представител, който
изразява становище, а при невъзможност предоставя
доклад. Това означава, че Дирекцията ще действа в двойно
качество – като представител на детето и като
административен орган с консултативни функции относно
най-добрия интерес на детето. С оглед действителната
охрана на интересите на непълнолетния, който по правило
е ограничено дееспособен (чл. 4, ал. 2 от Закона за лицата
и семейството) и действа лично и със съгласието на
законния представител, както и за преодоляване на
двойнствеността, в която би трябвало да действа ДСП,
нормата на чл. 124, ал. 3 от СК следва да се тълкува
стриктно. Представителството на ДСП не е
представителство по смисъла на ГПК, а само за целите на
инициирането на производството – за подаването на
молбата до съда. Преценката дали въпросът, по който е
налице спор между непълнолетния и неговия родител е
съществен, се прави от сезирания съд, а не от ДСП.

1170
Административният орган не разполага с правомощията да
преценява дали да отнесе молбата за решаване на спора в
съда. Признаването на такава възможност прегражда пътя
за развитие на цялото производство, при евентуален отказ
на ДСП да съдействат за реализацията на правата на
детето да получи съдебно разрешение на възникналия с
родителя му спор. При това идеята е бързина и
своевременно уреждане на спорното отношение, което не
може да се очаква при отказ на администрацията по една
или друга причина да съдейства на детето.
На детето е гарантирано и правото на мерки за
лични отношения с неговите баба и дядо (чл. 128 от СК).
Съдът обаче ще определи периоди, в които то да се вижда
с възходящите си само когато това е в интерес на детето.
Българското законодателство съдържа редица
специални правила, по които се провеждат производствата,
засягащи правата на детето. България е страна по
Конвенцията за правата на детето и като цяло
нормативната уредба е синхронизирана както с
Конвенцията, така и с други международни актове,
установяващи минимални стандарти за опазване живота и
здравето на децата и осигуряване на тяхното
благополучие.

1171
 VI. ПРОИЗВОДСТВА ПО ЗАКОНА ЗА
ЗАКРИЛА НА ДЕТЕТО
Стилияна Григорова

През 2000 г. е приет Закон за закрила на детето

(обн. ДВ, бр. 48/13.06.2000 г.) (ЗЗДт), който урежда правата,
принципите и мерките за закрила на детето, органите на
държавата и общините и тяхното взаимодействие при
осъществяване на дейностите по закрила на детето, както и
участието на юридически и физически лица в такива
дейности (чл. 1).
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗЗДт, закрилата на
детето е система от законодателни, административни и
други мерки за гарантиране на правата на всяко дете.
Предмет на настоящото изложение ще бъдат
именно мерки, които са уредени изрично в ЗЗДт като
специален закон в материята свързана със закрилата на
детето.
В чл. 4 от ЗЗДт са изброени мерките, чрез които се
осъществява закрилата на детето, но реда за тяхната
реализация е предмет на уредба в различни нормативни
актове. Наредбата за критериите и стандартите за
социални услуги за деца, приета с ПМС № 256 от 7.11.2003
г. (обн., ДВ, бр. 102 от 21.11.2003 г., в сила от 21.11.2003 г.,
посл. изм., бр. 7 от 21.01.2011 г.) определя критериите и
стандартите за социални услуги за деца по прилагане на
някои от мерките по чл. 4 – съдействие, подпомагане и
услуги в семейна среда, настаняване в семейство на
роднини и близки, настаняване в приемно семейство,
предоставяне на социални услуги – резидентен тип и
настаняване в специализирани институции. Осиновяването
на дете като мярка за закрила се извършва по реда на
глава VІІІ от СК, а останалите мерки са предмет на уредба
от Закона и на Правилника за прилагането му (приет с ПМС
№ 153 от 14.07.2003 г., обн., ДВ, бр. 66 от 25.07.2003 г., в
сила от 25.07.2003 г., посл. изм. бр. 68 от 4.09.2012 г., в
сила от 4.09.2012 г.).
Семейна среда по смисъла на закона е
биологичното семейство на детето или семейството на
осиновителите, бабата и дядото или близките на детето,
или приемното семейство, при което детето е настанено по
реда на чл. 26 от ЗЗДт. Държавата е създала система от
органи, които са задължени да предоставят мерки за
закрила, изразяващи се в осигуряване на педагогическа,
психологическа и правна помощ на родителите и лицата, на
които са възложени родителски функции по проблеми,
свързани с отглеждането, възпитанието и обучението на
децата, консултиране и информиране на детето в
съответствие с неговата възраст и степента на развитието
му, съдействие за подобряване на социално-битовите
условия, социална работа за улесняване връзките между
децата и родителите и справяне с конфликти и кризи в
отношенията и др. Тези мерки са насочени към
подпомагане не само на лицата, на които са възложени
родителски функции, но и на децата, които се нуждаят от
закрила, информация и съдействие. Законът гарантира
правото на детето да бъде информирано и консултирано от
органа за закрила на детето без знанието на лицата, които
отговарят за него, ако това е необходимо с оглед защита на
неговите интереси и уведомяването им би засегнало тези
интереси. Преценката за това дали да се запази
конфиденциалност на споделеното от детето и на
търсената от него консултация и защита се прави от
компетентния орган за закрила, което предполага
задължителна подготовка на служителите, които работят с
детето. Мерките могат да бъдат предприети не само по
молба на детето и лицата, които полагат грижи за него, но и
по инициатива на Дирекция „Социално подпомагане” (ДСП),
а осъществяването им може да се извърши от доставчици
на социални услуги. Доставчици на тези социални услуги,
освен държавата и общините, могат да бъдат български
физически лица, регистрирани по Търговския закон,
юридически лица, физически лица, извършващи търговска
дейност и юридически лица, възникнали съгласно
законодателството на друга държава - членка на
Европейския съюз, или на друга държава от Европейското
икономическо пространство. Те подлежат на лицензиране
по реда на ППЗЗДт и се вписват в регистъра към Агенцията
за социално подпомагане.
Мерките за закрила в семейна среда могат да бъдат
съчетани и с други мерки. Настаняването на детето извън
семейството се извършва при изрично посочени в ЗЗДт
основания – когато родителите на детето са починали,
неизвестни, лишени от родителски права или с ограничени
такива; когато родители, настойници или попечители без
основателна причина трайно не полагат грижи за детето
или се намират в трайна невъзможност да го отглеждат;
детето е жертва на насилие в семейството и съществува

1173
сериозна опасност от увреждане на физическото,
психическото, нравственото, интелектуалното и социалното
му развитие. От 2007 г. след измение в ЗЗДт е въведено
ново основание за настаняване на детето извън
семейството. Това са хипотезите по чл. 11 от Конвенцията
от 1996 г (за компетентността, приложимото право,
признаването, изпълнението и сътрудничеството във
връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на
децата). Те касаят случаите, при които детето се намира на
територията на Република България и се налага
предприемане на спешни мерки за запазване на живота,
здравето и имуществото му. Извън семейството може да
бъде настанено и дете, чиито родители, настойници или
попечители са се съгласили и отказват да прекратят
участието му в предаване по смисъла на Закона за радиото
и телевизията и с това се създава опасност за неговото
физическо, психическо, нравствено и социално развитие.
Това, което обединява всички основания по чл. 25, ал. 1 от
ЗЗДт е поставянето на детето в риск по смисъла на § 1, т.
11 от ДР на ЗЗДт. Настаняването на детето извън
семейството е крайна мярка и се налага след изчерпване
на всички възможности за закрила в семейството. Мярката
се налага и в случаите, когато детето трябва да бъде
спешно изведено от семейната среда.
Производството за настаняване на детето в
семейство на близки и роднини, в приемно семейство,
предоставяне на социална услуга – резидентен тип или
настаняване в специализирана институция е специално
спрямо общите процесуални правила по ГПК. То се
извършва от съда по искане на ДСП, прокурора или
родителя. Необходимите придружаващи молбата
документи са социален доклад на ДСП, декларации на
роднини и близки, с които дават съгласие детето да се
настани при тях или отказват това и справка от ДСП за
вписани приемни семейства, при които децата могат да
бъдат настанени. До произнасянето на съда директорът на
ДСП постановява заповед за временно настаняване, с цел
да се обезпечи интереса на детето и да бъдат охранени
неговия живот, здраве и имущество. Заповедта се
съобщава на заинтересованите лица по реда на
Административно-процесуалния кодекс (АПК). Макар и да
има временно действие – до постановяване на съдебно
решение, заповедта има определено правно значение с
оглед бъдещите действия, които могат да се предприемат
по отношение на детето. От датата на постановяване на

1174
заповедта текат срокове, в които, при определени
предпоставки детето подлежи на вписване в регистъра за
пълно осиновяване (чл. 84 от СК).
Местно компетентният съд, до който се отправя
молбата за настаняване на детето се определя според
основанието, наложило постановяване на заповедта на
Директора на ДСП. При настаняване, извършено като
спешна мярка (когато е подаден сигнал за дете в риск от
изоставяне, например) компетентен е районният съд по
настоящия адрес на детето. Във всички останали случаи
местно компетентен е районният съд по настоящия адрес
на родителите.
Предвид спецификите на съдебното производство,
което се развива в отклонение на общите процесуални
правила по ГПК, се поставя въпросът за характера на това
производство – дали то е спорна съдебна администрация
или е едностранно охранително производство. В свое
определение № 189 от 2.11.2009 г. по гр. д. № 1233/2009 г.,
III г. о., ВКС се е приел, че актът на съда, с който на
основание чл. 28 от ЗЗДт детето се настанява извън
семейството, е акт на спорна съдебна администрация на
гражданските отношения. Решението по чл. 28 ЗЗДт не се
ползва със сила на пресъдено нещо и може да бъде
изменено при промяна на обстоятелствата. Въпреки това и
предвид постановената заповед на Директора на ДСП,
която има временно действие, но подлежи на съобщаване
и обжалване по реда на АПК, при отсъствие на ответниците
(родителите на детето) от постоянния и настоящия им
адреси, разпоредбата на чл. 47, ал. 6 от ГПК не следва да
се прилага. В административния акт е посочено мястото, в
което детето е настанено, както срока, за който то се
настанява. От закона произтича задължението на ДСП да
внесе в съда искане по чл. 28, ал. 1 от ЗЗДт в едномесечен
срок от издаването на заповедта. Срокът е инструктивен и
пропускането му не е прави молбата недопустима. За
пропуска виновното длъжностно лице може да бъде
санкционирано с административна отговорност по глава VІ
от ЗЗДт.
Законът предвижда незабавно разглеждане на
молбата в открито съдебно заседание с призоваване на
органите или лицата, направили искането и с участието на
детето. В производството по настаняването му се спазва
разпоредбата на чл. 15 от ЗЗДт – ако то е навършило 10-
годишна възраст следва да бъде изслушано, освен ако
това би навредило на неговите интереси. В зависимост от

1175
степента на неговото развитие детето може да бъде
изслушано и преди навършване на 10-годишна възраст.
Процедурата по изслушване на детето е подчинена на
поредица от правила, които следва да бъдат спазени.
Същите са установени и подробно разписани в чл. 15, ал. 3
- 5 от ЗЗДт. На първо място съдът трябва да осигури
необходимата информация, която да помогне на детето да
формира мнението си, както и да го уведоми за
евентуалните последици от неговите желания, от
поддържаното от него мнение, както и за последиците от
решението, за вземане на което е образувано
производството. На детето следва да се осигури
подходяща обстановка за изслушване, съобразена с
неговата възраст. При изслушването е задължително
присъствието на социален работник от ДСП по настоящия
адрес на детето. При необходимост се осигурява участието
и на друг подходящ специалист. Препоръчително е детето
да се изслуша в отсъствие на заинтересовани от изхода на
спора лица, но при нужда и преценка на съдебния орган е
допустимо присъствие на родител, настойник или близък,
който детето познава.
На практика родителят винаги се явява
заинтересована страна по делото, тъй като е ответник по
молбата за настаняване извън семейството, поради което
присъствието му при изслушването не би било в интерес на
детето.
Социалният доклад по чл. 15, ал. 6 от ЗЗДт е
задължителен документ, който следва да бъде приложен
към искането до съда, с което се инициира производството
по чл. 28 от ЗЗДт. В това производство ДСП участва в
двойно качество, когато инициира съдебното производство
за настаняване на детето извън семейството. От една
страна, ДСП е молител, а доказателствата, които се
ангажират за установяване основателността на искането за
настаняване на детето извън семейството се представят от
същата тази институция. Законодателната уредба води до
извода, че в производствата по чл. 28 от ЗЗДт закрилата,
която законът дава на детето е съсредоточена почти
изцяло в правомощията на ДСП, която следва да извършва
действията изключително в интерес на детето.
Допълнителна гаранция за охрана правата на детето в тези
производства е дадената на съда възможност да събира
доказателства по своя инициатива.
Съдът дължи произнасяне по молбата в
едномесечен срок с решение, което подлежи на незабавно

1176
изпълнение. При определяне на мярката за закрила съдът
не е обвързан от посочената от молителя мярка, а
изследва възможностите за прилагане на мерките в
последователността, в която са посочени в чл. 26, ал. 1 от
ЗЗДт (чл. 28, ал. 4, изр. 2 от ЗЗДт), при съобразяване на
интереса на детето. Така, ако е налице съгласие на лице от
кръга на роднините да поеме грижи за отглеждането на
детето, но не е констатирана неговата годност за това или
са доказани пречки детето да бъде настанено в това
семейство, съдът няма да приложи тази мярка.
Един от основните въпроси при постановяване на
решението е определяне на срока на настаняването. Със
СК от 2009 г. се премахна съдебната процедура по
вписване на детето в регистъра за пълно осиновяване. При
сегашната уредба вписването се извършва само по
административен ред - със заповед на директора на
Регионалната дирекция за социално подпомагане. За
засегнатите от административния акт лица е налице
възможност да обжалват заповедта по реда на АПК (чл. 84,
ал. 6 от СК). При определяне на срока за настаняване по
чл. 28, ал. 5 от ЗЗДт съдът следва да съобрази
разпоредбата на чл. 84 от СК. Така, ако е настанено в
специализирана институция по административен ред и
родителят без основателна причина не е поискал
прекратяване на настаняването или промяна на мярката за
закрила в шестмесечен срок от датата на настаняването, е
предвидено да бъде постановено вписване в регистъра за
пълно осиновяване (чл. 84, ал. 2 вр. чл. 93, ал. 2 от СК). Ето
защо не е в интерес на детето да се постанови често
исканото от ДСП настаняване на детето за произволно
определен срок или до навършване на пълнолетие, тъй
като СК предвижда вписването му в регистъра за пълно
осиновяване, което му дава шанс да бъде интегрирано
напълно и окончателно в семейна среда. Естествена
последица от това е прекратяване на мярката за закрила
чрез настаняването му извън семейството. При
съобразяване на разпоредбата на чл. 84 от СК съдът, който
е сезиран с молба по чл. 28 от ЗЗДт за настаняване на
детето в специализирана институция не може да определи
срок, по-дълъг от шест месеца от датата на настаняването
по административен ред. Това се налага с оглед охрана на
интересите на детето и изследване на настъпването на
промени, свързани с извършеното вписване в регистъра за
пълно осиновяване, ако в шестмесечния срок родителят не
поиска прекратяване или промяна на мярката за закрила.

1177
 В случай, че на детето е предоставена социална
услуга – резидентен тип или е настанено в приемно
семейство детето подлежи на вписване в регистъра, ако
интересите му налагат това. Доколкото преценката дали е в
интерес на детето да бъде вписано в регистъра за пълно
осиновяване е предоставена на административния орган по
чл. 84, ал. 2 от СК, срокът на настаняването може да бъде
и по-дълъг. Настаняването в приемно семейство
предполага сключен договор между приемното семейство и
директора на ДСП по настоящия адрес на това семейство
(чл. 27, ал. 5 от ЗЗДт). Задължителното съдържание на
този договор е определено в чл. 57а, ал. 2 от ППЗЗДт, като
част от него е и срокът на договора. В този смисъл
решението на съда по чл. 28, ал. 4 от ЗЗДт в частта
относно срока на настаняването следва да бъде
съобразено с договореното с приемното семейство.
Решението на съда се изпълнява незабавно.
Предвидени са кратки срокове за обжалване на решението,
за разглеждането на жалбата или протеста и за
произнасяне на окръжния съд, чието решение е
окончателно.
Когато възникнат основания за промяна на мярката
за закрила, съдът разглежда молбата по реда, по който се
разглежда и молба за първоначално настаняване по чл. 28,
ал. 1 от ЗЗДт. Легитимирани да подадат молбата са лицата
по чл. 26, ал. 2 от ЗЗДт – ДСП по настоящия адрес на
детето, прокурора или родителя. В тежест на молителя е да
установи настъпилата промяна в обстоятелствата, която
обуславя и нуждата от промяна в мярката за закрила.
Съдът може да се възползва от възможността да събира
служебно доказателства. Промяна на мярката за закрила
се постановява само при установен интерес на детето. По
смисъла на чл. 28, ал. 7 от ЗЗДт промяна в мярката
означава налагането на друга такава, а не прекратяване на
настаняването извън семейството. В последния случай
производството е по реда на чл. 30 от ЗЗДт и се извършва
на основанията, посочени в чл. 29 от ЗЗДт.
За разлика от настаняването извън семейството
като мярка за закрила, за което винаги се образува съдебно
производство, прекратяването на настаняването може да
настъпи по силата на осъществен юридически факт, без да
е необходимо постановяване на съдебно решение за това.
Не се образува производство по прекратяване на
настаняването когато детето е осиновено, с навършване на
пълнолетие, а ако учи – до завършване на средно

1178
образование, но не повече от 20 годишна възраст, при
смърт на съпрузите или лицата от приемното семейство,
или на роднините или близките, при които детето е
настанено, при смърт на детето. Във всички останали
случаи, когато е налице основание по чл. 29 от ЗЗДт, се
извършва съдебно прекратяване на настаняването.
Производството не се различава като процедура по
разглеждането на молбата и действие на постановения
съдебен акт от тези по чл. 28 от ЗЗДт. Някои от
предвидените в чл. 29 от ЗЗДт основания неоправдано са
счетени за релевантни за образуване на съдебно
производство. Така например, при изтичане на срока на
настаняването съдът единствено констатира, че срокът е
изтекъл и постановява прекратяване, което следва да се
счита настъпило по силата на закона – с факта на изтичане
на срока. Същото се отнася и до основанията по чл. 29, т. 1
и 3 – разваляне на договора и взаимно съгласие на
страните по договора. В някои от тези случаи
прекратяването е съпроводено с нужда от постановяване
на друга мярка, което означава, че не всяко прекратяване
на настаняването е равнозначно на връщане на детето в
семейна среда. Трябва да се признае, че законът не
съдържа нужната прецизност, когато регламентира
промяна на мярката за закрила и основанията за
прекратяване на настаняването, съответно при уреждане
на процедурите, по тези важни за детето дейности се
осъществяват.
ЗЗДт предвижда възможност на детето да се
предостави полицейска закрила от специализираните
органи на МВР. Полицейската закрила е спешна мярка и
основанията за вземането й са налице когато детето е
обект на престъпления или може да окаже въвлечено в
престъпление, налице е непосредствена опасност за
живота и здравето му, ако детето е изгубено или е в
безпомощно състояние или е останало без надзор. При
налагане на мерки за полицейска закрила по чл. 39 от ЗЗДт
органите на МВР са длъжни да обяснят на детето
предприетите марки и нуждата те да бъдат взети.
Едновременно с това органите на МВР трябва незабавно
да уведомят родителите или лицата, които полагат грижи
за детето, ДСП, в района на който е предприета мярката,
ДСП по настоящия адрес на детето, прокуратурата и
областна дирекция ва МВР по настоящия адрес на детето.
Полицейската закрила може да се предостави за срок до 48

1179
част. Тя има неотложен характер и е подробно
регламентирана в Наредба № І-51/12.03.2001 г.
През 2007 г. е създадена нова глава ІІІ „а” в ЗЗДт,
която урежда производството за връщане на дете или за
упражняване на право на лични отношения. Със закон,
обнародван в ДВ, бр. 20/2003 г. е ратифицирана Хагската
конвенция за гражданските аспекти на международното
отвличане на деца, съставена в Хага на 25.10.1980 г.
(Конвенцията). На Софийски Градски съд е предоставена
изключителната компетентност за разглеждане на молби за
връщане на деца или за упражняване на право на лични
отношения.
Международната компетентност на съда е свързана
с решаването на спорове по частноправни отношения с
международен елемент. Компетентността е условие за
допустимостта на иска и за нея съдът следи служебно. При
решаване на въпроса за международната компетентност на
българския съд в случаите на отвличане на дете е от
значение преди всичко гарантирана защита на неговите
интереси. В случай на неправомерно отвличане или
задържане на дете между държави-членки,
компетентността на съдилищата в държавата - членка е
уредена подробно в чл. 10 от Регламент (ЕО) № 2201/2003
г. Разпоредбите на този регламент имат предимство пред
други конвенции, включително и пред Конвенция от
25.10.1980 г., съгласно чл. 60 от Регламента.
Производството се развива с участието на
Министерство на правосъдието, съответно на лицето,
направило искането, заинтересованите лица и прокурора.
Становище дава ДСП по настоящия адрес на детето, което
се изслушва при спазване на правилата на чл. 15 от ЗЗДт.
Съгласно чл. 3 от Конвенцията прехвърлянето или
задържането на дете се счита за незаконно, когато: 1) е
извършено в нарушение на правото на упражняване на
родителски права, регламентирано от законите на
държавата, в която детето е имало обичайно
местопребиваване непосредствено преди прехвърлянето
или задържането му и 2) по това време същото право е
било ефективно упражнявано или би било упражнявано
така, ако не е било извършено прехвърлянето или
задържането. В случай на незаконно прехвърляне или
задържане на дете по смисъла на чл. 3, в чл. 6 и сл. от
Конвенцията е предвидена специална процедура за
съдействие на лицето, което се позовава на незаконно
прехвърляне и задържане, с цел да се осигури връщане на

1180
детето в държавата по обичайното му местопребиваване.
Според чл. 12, ал. 1 от Конвенцията, когато детето е било
незаконно прехвърлено или задържано и от датата на
подаване на молбата за връщането му пред компетентен
съдебен или административен орган на договарящата
държава, в която се намира детето, е изтекъл период от
време, по-малък от една година от датата на незаконното
прехвърляне или задържане, съответният орган
разпорежда незабавно връщане на детето. Когато
сезирането с молбата е извършено извън едногодишния
период по ал. 1, съдът или административният орган
постановяват връщане на детето, освен ако се установи, че
то се е приспособило към новата си среда - чл. 12, ал. 2 от
Конвенцията. Предпоставките, при които компетентният
орган на замолената държава може да откаже връщане на
детето, независимо от наличието на условията по чл. 12 вр.
с чл. 3, са посочени изрично в чл. 13 от Конвенцията и се
свеждат до неефективно упражняване на родителските
права по време на прехвърлянето или задържането от
лицето, натоварено с грижата за детето, до дадено
съгласие от същото лице за прехвърлянето или до
последващо приемане на осъщественото прехвърляне (чл.
13, б. „а”) и до наличие на сериозна опасност връщането на
детето да го изложи на заплаха от психическо или
физическо увреждане или по всякакъв друг начин да го
постави в неблагоприятна ситуация (чл. 13, б. „б”).
В производството по чл. 22, ал. 1 от ЗЗДт съдът не
разглежда по същество въпроса за упражняването на
родителските права (решение № 413 от 4.11.2011 г. по гр.
д. № 292/2011 г., IV г.о. на ВКС).
Съдът дължи произнасяне по същество в
едноседмичен срок от постъпването на молбата, като
решението може да се обжалва пред Софийски Апелативен
съд. Предвидено е бързо произнасяне по жалбата – в
едномесечен срок от постъпването на жалбата. Решението
на въззивната инстанция е окончателно.
Особените правила на глава ІІІ „а” от ЗЗДт
предвиждат възможно най - бързото производство по
смисъла на чл. 2 от Конвенцията. Съдът разглежда
молбата незабавно. Същевременно интересите на детето
са гарантирани от правото на сезирания съд да събира
служебно доказателства, да подпомага страните при
упражняване на процесуалните им права, както и
задължително да изслуша дете в съответствие с чл. 15 от
ЗЗДт.

1181
 Ако сезираният български съд прецени, че е в
интерес на детето молбата да се разгледа от чуждестранен
съд, който е по-късно сезиран, може да прехвърли
разглеждането й на този съд, както и при същите условия
да приеме за разглеждане молба и да постанови решение,
когато е чуждестранният съд, който е бил сезиран пръв, му
я прехвърли. Постановеното от чуждестранния съд
решение подлежи на признаване и изпълнение по реда на
глава ІІІ „б”. В нея са установени особени правила за
признаване и допускане изпълнението на решения на
чуждестранни съдилища и други чуждестранни органи,
свързани с родителските права и мерките за закрила на
децата (Люксембургска Конвенция, ратифицирана със
закон, приет от 39-то НС на 26.02.2003 г. - ДВ, бр. 21 от
7.03.2003 г.). Молбата за признаване и допускане
изпълнение на тези решения се разглежда от Софийски
Градски съд в открито заседание с участието на
Министерството на правосъдието (с изключение на
случаите, в които молителят пряко е сезирал съда),
страните по чуждестранното решение и прокурора. ДСП по
настоящия адрес на детето дава становище и детето се
изслушва по реда на чл. 15 от ЗЗДт. Откази за признаване
и изпълнение на решение на чужда държава – страна по
Люксембургската Конвенция могат да се постановят, но при
стриктно спазване на разпоредбите на чл. 8 и 9 и при
наличие на предпоставките по чл. 10, ал 1 от Конвенцията.
ЗЗДт съдържа подробна регламентация на правата
на децата, процедурите за тяхната закрила и мерките,
които държавата, чрез нейните органи и специално
лицензирани лица взимат, за да се обезпечат интересите
на децата. Той отразява съвременната концепция,
заложена в Конвенцията на ООН за правата на детето, че
трябва да му се гарантира пълно и хармонично развитие на
личността, отглеждане в семейна среда и подготовка за
самостоятелен живот. ЗЗДт е нормативен акт, който
осигурява прилагане на международните стандарти за
закрила на детето чрез гарантиране на грижи и сигурност,
зачитане на неговите права и достойнство и предоставяне
на необходимата му правна защита и съдействие.

1182
VII. ПРОИЗВОДСТВО ПО НАЛАГАНЕ НА
МЕРКИ ЗА ЗАЩИТА ОТ ДОМАШНО
НАСИЛИЕ
Стилияна Григорова

Законът за защита от домашно насилие (ЗЗДН)

урежда правата и възможностите за защита на лицата,
пострадали от домашно насилие. Предназначението на
този нормативен акт е не само да посочи реда, по който се
търси защита от извършено домашно насилие, но и да се
предотвратят последващи неправомерни посегателства
върху живота и здравето на гражданите.
Производството се развива в отклонение на общия
исков ред по ГПК. Молбата на пострадалото лице не се
изпраща за отговор на ответника, няма преклузия за
ангажиране на доказателства, не се постановява
неприсъствено решение. По силата на § 1 от ЗР на ЗЗДН за
неуредените случаи ще се приложат правилата на ГПК.
Целта на специалното производство е да се даде нужната
спешна защита на пострадалите от насилие лица.
Решението на съда не се ползва със сила на пресъдено
нещо, а крайният акт, който подлежи на изпълнение при
основателност на молбата представлява заповед,
съдържаща една или повече мерки за защита.
Местно компетентен да се произнесе по молбата за
защита от домашно насилие е районният съд по
постоянния или настоящия адрес на пострадалия.
Местната подсъдност е установена в интерес на
пострадалия, по подобие на исковете за издръжка.
Ответникът не може да прави възражение за неподсъдност
на делото на съда по постоянния или настоящ адрес на
пострадалия, а единствено на молителя е предоставена
възможността да избере пред кой от двата
правораздавателни органа да подаде молбата си, когато
постоянният и настоящия му адрес се намират в различни
съдебни райони.
Молбата за защита трябва да съдържа реквизитите
по чл. 9 от ЗЗДН. В нея молителят следва да посочи своите
имена, адрес и единен граждански номер. В случай, че
пострадалото лице не може, или не желае да разкрие
постоянния или настоящия си адрес, то може да посочи
друг адрес, но при всички случаи получаването на призовки
и съдебни книжа следва да бъде обезпечено. При липсата
на адрес, на който може да бъде призован, молителят може
да посочи телефон или факс. В молбата трябва да се
посочат и имената и адреса на извършителя. Отсъствието
на ответника от адреса, посочен от молителя не е пречка за
развитието на производството, тъй като с Наредба № 14 от
18.11.2009 г. е предвиден ред и начин за предоставяне
достъп на органите на съдебната власт до Национална
база данни "Население". Това означава, че ако ответникът
не бъде намерен на посочения от молителя адрес, съдът
разполага с възможност да се снабди с данни за неговия
постоянен и настоящ адрес.
Посочването на адрес на ответника в молбата е част
от редовността й. Непосочването на такъв е основание за
оставянето й без движение и даване на указания на
молителя за отстраняването на тази нередовност.
От съществено значение за обезпечаване бързината
на производството е необходимостта от надлежно
изпълнение от страна на молителя, на задължението за
подробно излагане на фактите и обстоятелствата, при
които е извършено насилието. Липсата на такива факти
съставлява не само нередовност на молбата, но и
невъзможност да се прецени дали същата е допустима.
Така например, ако не е посочена датата на извършеното
насилие, а се твърди единствено, че лицето понася
системен физически и/или психически тормоз, преценка за
допустимост на молбата не може да бъде направена. Това
е така, защото срокът по чл. 10, ал. 1 от ЗЗДН е
преклузивен и молбата е допустима и като такава подлежи
на разглеждане само ако насилието е извършено най-късно
един месец преди подаването на молбата (решение №
1001 от 14.11.2008 г. по гр.д. № 962/2008 г., ІІІ г.о. на ВКС).
Условие за редовност на молбата е и излагането в
нея на твърдения за наличието на семейна, родствена или
фактическа връзка между пострадалото лице и
извършителя, с оглед преценка наличието на активната
легитимация на лицето търсещо защита.
Законът предвижда широк кръг от лица, които са
процесуално правно легитимирани да подадат молба за
защита. В чл. 3 са посочени десет групи лица, които могат
да се възползват от реда по ЗЗДН, за да получат нужната
им закрила, а съдебната практиката доразширява този
кръг. Право да търсят защита по този закон имат
пострадали, които са намират в определена връзка с
извършителите на насилието. Кръгът от субекти, спрямо
които може да се реализира защита в съответствие с

1184
целите на закона е широк – лица, които се намират или са
били в брак, роднини по права и съребрена линия и
сватовство, лица във фактическо съпружеско съжителство.
В определение № 397 от 29.05.2012 г. по ч.гр.д. №
221/2012 г., Г. К., ІV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.
278, ал. 3, т. 1 от ГПК, е прието, че приравняването на
хипотезите по т. 1 и 2 - съпрузи, бивши съпрузи, или лица
във фактическо съпружеско съжителство, от една страна, и
включването в кръга на лицата по чл. 3 от ЗЗДН на
роднините по сватовство, води до извода, че извършеното
домашно насилие спрямо възходящ на лице, с което
нарушителят е във фактическо съжителство следва да
бъде санкционирано по реда на ЗЗДН. Изводът следва
основно от съпоставянето на кръга субекти по чл. 3 от
ЗЗДН с оглед осъществяване целите на закона.
Процесуално легитимирани да търсят защита са не
само пострадалите, но и техни роднини по права линия,
братя или сестри, които наред с пострадалия имат
правомощия за завеждане на молба за защита от домашно
насилие срещу извършителя на същото. Това е изключение
от общото правило, че никой не може да предявява чужди
права пред съд (чл. 26, ал. 2 от ГПК). В изрично посочените
от закон случаи това е допустимо и ЗЗДН урежда именно
такава хипотеза. Съображенията на законодателя за
допускане на възможност едно лице да търси защита на
друго за причинено насилие изхождат от вероятността
пострадалото лице да се намира в зависимост от
извършителя или в безпомощно положение, което с оглед
специфичните отношенията в които се намират страните би
могло да не подаде молба за защита.
Поради възможността извършителят на насилието
да е родител или друг родственик, законът е дал на
непълнолетните възможност да се защитят чрез подаване
на молба до съда, без за това процесуално действие да е
нужно съгласие на законния представител. Дирекция
„Социално подпомагане” също може да сезира съда за
защита на пострадало от домашно насилие дете, поставено
под запрещение лице, или такова в неравностойно
положение.
Молбата за защита може да се окаже недопустима
поради обстоятелството, че лицата не се намират в никоя
от посочените в чл. 3 от ЗЗДН семейна, родствена или
фактическа връзка. При липса на твърдения за наличие на
връзка, даваща право на молителя да търси съдебна
защита по ЗЗДН молбата следва да бъде оставена без

1185
движение и да укаже излагането на твърдения в тази
насока и задължителното им подкрепяне с доказателства.
Последното не поражда трудности за страната, тъй като
родството между лицата се доказва с официални
документи, удостоверяващи именно този факт – акт за
раждане, за сключен граждански брак, удостоверение за
наследници. Ако ответникът оспори наличието на връзка,
обуславяща допустимостта на молбата, в тежест на
молителя е да докаже съществуването й и в този случай се
развива „процес относно процеса” – събират се
доказателства за факти, според които или молбата ще се
разгледа по същество, или производството по делото ще
бъде прекратено. Например, ако ответникът отрича да е
бил във фактическо съпружеско съжителство с молителя,
последният следва да докаже факта на съжителството,
включително чрез разпит на свидетели. Поради липса на
легално определение на понятието „фактическо
съпружеско съжителство” съдебният орган трябва да
установи дали между страните е било налице такова
отношение. Конкретен критерий липсва, поради което
въпрос на преценка за всеки отделен случай е дали лицата
са били във фактическо съжителство, което се явява
абсолютна процесуална предпоставка за да бъде
разгледана молбата за защита от домашно насилие. Има
ли обаче родено от брака дете, на основание чл. 3, т. 3 от
ЗЗДН молбата е допустима и следва да бъде разгледана.
Не е необходимо съдът да бъде сезиран с изрично
искане за оказване на защита на дете, ако в молбата се
твърди то да е присъствало при извършване на насилие
спрямо друго лице от кръга на тези визирани в
разпоредбата на чл. 3 от ЗЗДН. В тези случаи съдът
служебно трябва да конституира детето като молител, да
събере доказателства за последиците от насилието над
детето, което е присъствало на агресивния акт и да вземе
мерки за неговата закрила. Това е така, защото съгласно
чл.2, ал.2 ЗЗДН за домашно насилие срещу дете се счита
всяка физическо или емоционално насилие, което е било
извършено в негово присъствие.
По смисъла на закона домашното насилие, е всеки
акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или
икономическо насилие, опитът за такова насилие,
принудителното ограничаване на личния живот, личната
свобода и личните права (чл. 2 от ЗЗДН). Определението
за насилие е извършено чрез употребата на понятието,
което се дефинира и това поражда известни трудности в

1186
практиката при квалифициране на проявите като
насилствени. При анализ на разпоредбата на чл. 2 от ЗЗДН
се налага изводът, че със закона се дава защита срещу
всяко агресивно поведение, което е насочено към
накърняване на лично или имуществено благо на
пострадалия. Дали описаната проява отговаря на
признаците на домашно насилие е въпрос по същество, а
не по допустимостта на молбата.
При сезирането на съда с молба за защита от
домашно насилие държавна такса не се внася, а
разноските се определят с акта по същество – при
постановяване на решението и съобразно установеното в
производството.
Често проявите на домашно насилие са системни и
се извършват както преди, така и след като пострадалият е
подал молба за защита. Ако вече защита е била потърсена
и последва нов акт на насилие, съдът дължи да събере
доказателства и за този акт и да го съобрази при
определяна на вида и времетраенето на мерките по чл. 5
от ЗЗДН. В случая, с оглед спецификите на производството
и особеностите на отношенията, които ЗЗДН регулира,
твърденията за нов акт на насилие, извършен спрямо
пострадалото лице от същия ответник след като вече е
потърсена защита от съда не представлява нов иск по
смисъла на чл. 214 от ГПК вр. § 1 от ЗР на ЗЗДН. Това е
така, тъй като се касае до същото искане – пострадалото
лице да бъде защитено от извършителя на насилието и да
се преустанови нарушаването на правата му. Освен това
страните по делото са едни и същи и целта на
производството е с решението да се даде защита чрез
прилагане на единни мерки по чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН.
Образуването на ново производство, освен че води до
събиране на едни и същи доказателства, свързани с
наличието на трайно влошени отношения между страните,
довели до агресивни прояви, създава риск от
постановяване на различни по съдържание мерки и
съответно различен срок на тяхното действие, както и на
съдебни актове с различен краен резултат.
Когато в молбата се съдържат данни за пряка,
непосредствена или последваща опасност за живота или
здравето на пострадалия, районният съд издава заповед за
незабавна защита в срок до 24 часа от получаването на
молбата. При наличие на предпоставките по чл. 18, ал. 1 от
ЗЗДН заповедта се постановява в закрито заседание, без
призоваване на страните. В правомощията на съда е да

1187
прецени дали и кои мерки за защита да наложи, без да е
обвързан от искането на молителя в тази насока. Със
заповедта за незабавна защита не се определя срок, за
който мерките по чл. 5, ал. 1, т. 2, 3 и 4 от ЗЗДН да бъдат
наложени. Това не е необходимо, тъй като следва
производство по установяване на факта на насилието, а
при основателност ще бъде постановена заповед, с която
сроковете ще се определят съобразно определени
критерии. В чл. 19 от ЗЗДН изрично е указано, че заповедта
за незабавна защита действа до постановяване на
окончателен, влязъл в сила съдебен акт. При уважаване на
молбата заповедта за защита замества заповедта по чл. 18
от ЗЗДН, а при отхвърляне на молбата заповедта за
незабавна защита преустановява действието си.
Заповедта се връчва на страните и се изпраща
служебно до районното управление (РУ) на МВР. Ако има
данни за пострадало дете или за дете, поставено в риск по
смисъла на § 1, т. 11 от ДР на Закона за закрила на детето,
съдът уведомява и съответната ДСП. Целта на
изпращането на заповедта за незабавна защита на
компетентното РУ е да се съдейства при изпълнението й.
Това се отнася най-вече за случаите, при които се налага
мярка по чл. 5, ал. 1, т. 3 от ЗЗДН - отстраняване на
извършителя от съвместно обитаваното с пострадалия
жилище. Задължение на органите на МВР е да следят за
изпълнението на заповедта, тъй като текстът на чл. 21, ал.
1 от ЗЗДН се отнася до всяка постановена заповед по ЗЗДН
– незабавна или окончателна.
Заповедта за незабавна защита е окончателна, но
може да бъде изменена или отменена от съда в хода на
производството. Основанията за подобно действие на съда
може да произтичат от новонастъпили обстоятелства. Така
например, при постановена мярка по чл. 5, ал. 1, т. 4 –
временно определяне местоживеенето на детето при
пострадалия родител или при този, който не е извършил
насилието, може да се е развило производство, в което е
уреден въпроса за упражняването на родителските права и
е регламентиран режим на лични отношения на детето с
другия родител – ответник по молбата за извършено
насилие. Мярката не може да бъде наложена ако е налице
висящ съдебен спор между родителите по упражняване на
родителските права, по определяне местоживеенето на
детето или режима на личните отношения чл. 5, ал. 3 от
ЗЗДН).

1188
 Не съществува забрана обаче да се наложи мярка
„забрана на извършителя да приближава пострадалото
лице” (чл. 5, ал. 1, т. 3 от ЗЗДН). Когато от домашно
насилие е пострадало дете възниква въпросът за
конкуренция на съдебни актове, единият от който е
постановен при спазване правото на детето на личен и
пълноценен контакт с всеки от родителите, гарантирано от
СК и редица международни актове, по които Република
България е страна, и другият съдебен акт – заповедта за
незабавна защита, с който на родителя извършител на
домашно насилие е наложена мярка „забрана за
доближаване на детето”. Заповедта за незабавна защита е
окончателна, но тя има действие до постановяване на
влязъл в сила съдебен акт, с който молбата се уважава или
се отказва предоставяне на защита. При установена
конкуренция между двата съдебни акта, страната по
спорното висящо производство за родителски права и
режим на лични отношения има интерес да поиска от съда
постановяване на мярка по ЗЗДН по реда на чл. 7, ал. 2 от
ЗЗДН. Разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от ЗЗДН беше
действаща до изменението на ЗЗДН (обн. ДВ, бр. 102/2009
г.). До отмяната на този текст компетентността на съда по
спорната администрация за упражняването на
родителските правомощия и режима на лични отношения
произтичаше от специалната разпоредба на чл. 7, ал. 2 от
ЗЗДН (определение № 1032 от 01.10.2008 г. по гр.д. №
5101/2007 г., ІV г.о. на ВКС). След отмяната на нормата на
чл. 7, ал. 2 от ЗЗДН съдът може да упражни правомощията
си по чл. 59, ал. 9 от СК, като измени веднъж мерките на
лични отношения, при съобразяване на междувременно
постановената заповед за незабавна защита и при нужда
определи защитните мерки по чл. 59, ал. 8 от СК –
осъществяване на контактите в присъствието на
определено лице, на определено място и при условия,
които да гарантират запазване на правата на детето.
Едновременно с постановяването на заповедта по
чл. 18, ал. 1 от ЗЗДН съдът е длъжен да насрочи делото в
открито съдебно заседание в срок до един месец от
сезирането си, като призове страните и им укаже събиране
на доказателства. Ако молбата е подадена от лице,
упражняващо чуждо право на защита (чл. 8, т. 2 и 4 от
ЗЗДН) задължително се призовава и пострадалото лице.
На ответника се указва задължението за представяне на
доказателства. Тъй като общият исков ред не се прилага и
съдът не съставя проект на доклад, след призоваване на

1189
страните и отсъствие на пречки за даване ход на делото,
съдът докладва молбата в открито съдебно заседание.
Всяка от страните изразява становище по молбата, след
което съдът приканва страните към ангажиране на
доказателства съобразно твърденията им. В това
производство правилата на ГПК се прилагат за
неуредените в ЗЗДН случаи. Безспорно приканване на
страните към постигане на спогодба или към провеждане
на медиация не може да бъде извършено, тъй като законът
има санкционни последици за извършителя, а
пострадалото лице подава молбата именно за да получи
защита, с която да се обезпечи преустановяването на
насилствените актове.
ЗЗДН съдържа особеност и относно
доказателствата, които се представят в това производство.
Съгласно чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН молителят прилага
декларация към молбата, с която търси защита от домашно
насилие. Противоречива е практиката на съдилищата
относно задължението за представяне на такава
декларация. Някои от тях я считат за задължителна и дават
указания за представянето й, като част от необходимия
доказателствен обем по делото, а други считат, че ако
молителят не желае да я представи, не може да бъде
задължаван за това. ЗЗДН не предвижда санкция за
непредставяне на декларацията. Дори и да се дадат
указания от съда да се представи декларация по чл. 9, ал. 3
от ЗЗДН и същите не бъдат изпълнени, това не е основание
молбата да бъде върната. Доколкото тя има характер на
доказателство в процеса, непредставянето й би лишило
молителя от възможността да получи защита само въз
основа на представянето й (чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН).
Търсещият защита може да разполага с други писмени
документи или да ангажира гласни доказателства за
доказване на главния факт в процеса - извършването на
посоченото в молбата насилие и поради това да се откаже
от правото си да представи декларация по чл. 9, ал. 3 от
ЗЗДН. Освен това, той носи наказателна отговорност по чл.
313 от НК, поради което може да бъде санкциониран, ако
представи декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН и по една или
друга причина съдът счете молбата му за неоснователна.
Заповедта за защита може да бъде издадена и само въз
основа на декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, когато
няма други доказателства. Разумът на закона е заповедта
за защита да се основава само на декларацията когато
поради особеностите на случая не могат да се ангажират

1190
никакви други доказателства за насилието – то е
извършено в място, където други лица не са присъствали,
няма видими белези от извършеното физическо насилие
или пострадалият се е намирал в невъзможност да се
снабди своевременно с медицинско удостоверение,
липсвали са и свидетели, които да възприемат
последиците от насилието непосредствено след
извършването му. Във всички останали случаи, съобразно
твърденията в молбата са налице доказателства, които
пострадалият следва да ангажира, тъй като тежестта за
доказване на факта на насилието е негова.
След събиране на доказателствата съдът
постановява решение, с което издава заповед за защита
или отказва издаването й. При основателност на молбата
съдът не е обвързан нито от молбата на страната, нито от
веднъж постановеното в заповедта за незабавна защита.
Крайният акт се постановява след събиране на
доказателства и подвеждане на установените факти под
нормата на чл. 2 от ЗЗДН. Практиката е установила, че не
всяко нарушение на лично или имуществено благо
представлява домашно насилие.
На първо място, действията следва да бъдат
насочени към лицето, което твърди да е пострадало. Не е
домашно насилие акт, който ответникът е бил предизвикан
да извърши от поведението на пострадалия и
представлява негова защитна реакция. Тежестта на
санкциите по ЗЗДН също обосновават необходимостта от
преценка тежестта на деянията, като са неприложими към
незначителни или инцидентни актове. По реда на този
закон често се търси защита от поведение, което
представлява по същество тежко брачно провинение или
неизпълнение на съдебен акт относно упражняване на
родителски правомощия по отношение на детето и в
частност режим на лични отношения. Не са редки случаите
когато чрез иницииране на производство за защита от
домашно насилие, страните целят да обезпечат и
подкрепят с доказателства един бъдещ бракоразводен или
друг процес свързан с уреждане на техни имуществени, или
семейни отношения. Поведението на всяка от страните в
тези случаи се предопределя от действията на другата и се
касае за трайно влошени отношения, които се проявяват
при всеки опит за контакт и за разрешаване на конфликта.
Законодателството е предвидило ред, по който страните
могат да уредят окончателно отношенията си, включително
да използват защитата в изпълнителното производство

1191
досежно правата на всеки от тях във връзка с общото дете.
Накърняването на интересите на родителите по повод
контактите им с детето не може да бъде подведено под
нормата на чл. 2 от ЗЗДН. Основателността на молбата и
нуждата от защита, която ЗЗДН дава възможност да бъде
потърсена от пострадалия почиват на целенасочено
деяние, с което са нанесени вреди в правната сфера на
физическото лице, надхвърлящи тези свързани с
изострените отношения в домакинството например.
Някои от мерките имат превантивен характер –
насочени са към охраняване интересите по пострадалия
чрез ограничаване на достъпа на извършителя до него, а
други – възстановителен характер – задължаването на
извършителя да посещава специализирани програми и
насочване на пострадалите към програми за
възстановяване. Нито една от мерките не цели да
възстанови положението отпреди извършването на
насилието. За вреди от това действие пострадалият може
да търси обезщетение за нарушение на правата си по
общия гражданско-правен ред (чл. 45 от ЗЗД). Целта на
мерките е освен санкциониране на извършителя, и
временно установяване на положение, което да гарантира
защита на пострадалия от бъдещи посегателства.
За някои от мерките законодателят е предвидил
определяне на срок, за който да бъдат наложени. Това се
отнася за онези от тях, които имат санкционен характер и
съдържат ограничаване на определени права на виновното
лице. Отстраняване на извършителя на насилието от
обитаваното с пострадалия жилище, забрана за
приближаване на пострадалия и определени места, които
той посещава, както и временно определяне
местоживеенето на детето при другия родител могат да
бъдат наложени за срок от три до осемнадесет месеца (чл.
5, ал. 2 от ЗЗДН). Продължителността, за която мярката се
налага се определя в зависимост от тежестта на деянието,
от условията, при които то е извършено, от личността на
пострадалия и на извършителя, от отношенията между
страните, съответно между детето и извършителя, когато
той е негов родител. Във всички случаи конкретният срок на
мярката, който съдът определя с решението си трябва да
изиграе своята роля, като прояви предупредително и
възпиращо въздействие, с цел избягване на по-нататъшни
конфликти.
Задължаването на извършителя да се въздържа от
извършване на домашно насилие по съдържание не се

1192
различава от задължението на всеки правен субект да не
нарушава правата на останалите. Налагане на тази мярка
има смисъл от гледна точка на неизпълнението й, когато е
наложена с влязъл в сила съдебен акт. Решението
задължително съдържа предупреждение при
неизпълнението на мерките – задържане на нарушителя от
полицейския орган и незабавно уведомяване на органите
на прокуратурата. При установено неизпълнение на
задължението на извършителя да се въздържа от домашно
насилие, той ще подлежи на санкциониране по реда на чл.
21, ал. 3 от ЗЗДН чрез задържане на нарушителя и
иницииране на наказателно производство по реда на чл.
296, ал. 1 от НК. Тази мярка се налага без определяне на
срок и поради това с нея се гарантира трайна превенция на
пострадалия от последващи посегателства върху неговата
правна сфера.
Срокът на налагане на мерките по чл. 5, ал. 1, т. 2, 3
и 4 от ЗЗДН тече от датата на постановяване на решението
на районния съд, тъй като обжалването му не спира
изпълнението (чл. 17, ал. 3 от ЗЗДН).
При основателност на молбата задължително се
налага глоба на извършителя на насилието в размерите по
чл. 5, ал. 4 от ЗЗДН – от 200 до 1 000 лева. Конкретната
санкция зависи от имущественото състояние на
извършителя, от тежестта на деянието, от последиците от
насилието за пострадалия и др. Глобата се внася по сметка
на съда, в полза на държавния бюджет.
С решението се определят и държавната такса,
както и разноските по делото. Те се възлагат в тежест на
извършителя на насилието, когато молбата на пострадалия
е основателна. Размерът на държавната такса се определя
по различен начин от съдилищата. В ЗЗДН не е указан
размер на държавната такса, нито начина, по който се
изчислява нейния размер. Някои от съдилищата я
определят като за неоценяем иск – в размерите по чл. 3 от
Тарифата за държавните такси, които се събират от
съдилищата по ГПК (Тарифата) – от 30 до 80 лева. Следва
да се отчете обаче обстоятелството, че с молбата не се
предявява иск по смисъла на ГПК, а се образува дело от
граждански характер, решението по което не се ползва със
сила на пресъдено нещо. В Тарифата има специален текст
– чл. 16, който се отнася именно за такъв вид дела, поради
което таксата би следвало да е в посочения в този текст
размер – 25 лева. Разноските, направени от всяка от
страните се определят по общите правила на чл. 78 от ГПК.

1193
 Решението се постановява в открито съдебно
заседание и може да се обжалва пред окръжния съд в 7-
дневен срок от връчването му. Държавна такса не се
дължи, а ответната страна има право да подаде
възражение в тридневен срок от получаване на жалбата.
Нейно право е да представи и нови доказателства.
Окръжният съд разглежда жалбата в 14-дневен срок, който
ЗЗДН не посочва от кога тече. Тълкуването на нормата на
чл. 17, ал. 5 от ЗЗДН води до извода, че това е датата на
постъпване на жалбата в съда. Практически спазването на
този срок е невъзможно – не само с оглед редовното
призоваване на страните, но и от гледна точка на
събирането на нови доказателства. Ако се налага изготвяне
на нов социален доклад от ДСП при пострадало от
насилието дете или първоначално изготвяне на такъв,
насрочването на делото за разглеждане на жалбата в
законово предвидения 14-дневен срок ще доведе до
отлагане на делото за събиране на новите доказателства.
Поради това насрочването на делото от окръжния съд
следва да се съобрази с конкретните обстоятелства и
според това дали е нужно събиране на нови доказателства.
Решението на окръжния съд е окончателно. С него може да
се потвърди решението на районния съд, или да се отмени
или измени същото. Последното се отнася до наложените
от първоинстанционния съд мерки, сроковете по чл. 5, ал. 2
от ЗЗН, или глобата по чл. 5, ал. 4 от ЗЗДН.
Изпълнението на заповедта за защита е предмет на
подробна регламентация в Правилника за прилагане на
Закона за защита от домашно насилие (ППЗЗДН).
Действията по привеждането на заповедта в изпълнение са
съобразно определените мерки по чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН. При
отказ лицето доброволно да изпълни наложена мярка по
чл. 5, ал. 1, т. 2 от ЗЗДН – да освободи съвместно
обитаваното с пострадалия жилище, пострадалият подава
молба до РУ на МВР по местонахождението на жилището
за оказване на съдействие. Определените полицейски
служители в присъствието на един свидетел поканват
извършителя да освободи доброволно жилището, да
предаде ключовете и да вземе личните си вещи,
определени в чл. 8, ал. 3 от ППЗЗДН. При отказ да
освободи жилището и да предаде ключовете полицейските
служители отстраняват принудително извършителя от
жилището, а пострадалият се поканва да смени
заключващите устройства. Разпоредбата на чл. 8, ал. 5 от
ППЗЗДН е неприложима, тъй като презумира възможността

1194
с решението си съдът да разпореди изземване на
ключовете от извършителя. Законът не дава правомощия
на съда да постанови такава мярка, поради което няма
механизъм, по който полицейските служители да изземат
ключовете от извършителя.
Обезпечението на изпълнението на заповедта,
когато са наложени възстановителните мерки по чл. 5, ал.
1, т. 5 и 6 от ЗЗДН е извършено чрез предвиждане на
специални правомощия за органите на изпълнителната
власт и юридически лица, регистрирани по съответния ред.
Органите и лицата разработват специализирани програми
за посещение от извършителите и от пострадалите от
насилието. Целта е да се окаже помощ и на двете страни в
преодоляване на негативните последици от деянието.
Министерски съвет е приел Национална програма за
превенция и защита от домашно насилие, в която са
заложени отделните дейности, отговорните органи и
партньори за изпълнение, сроковете и очакваните
резултати от реализирането на дейностите.
Създадена е богата съдебна практика по
прилагането на закона, а отсъствието на съществени
противоречия в нея показва, че съдебните органи
сравнително еднакво подвеждат и оценяват под особените
материално и процесуално правни разпоредби на ЗЗДН
фактите, за да ги квалифицират като отговарящи или не на
определението за домашно насилие. Чрез прилагането на
този нормативен акт пострадалите лица получават нужната
им защита от агресивни посегателства, а извършителите
понасят санкции и се приучват към зачитане правата на
останалите граждани.

1195