Въпрос 67.

Предаване на съд и подготвителни действия за разглеждане

на делото в съдебно заседание

І. Обща характеристика
1.Разпоредителното заседание за предаване на съд е въведено с
последните изменения на НПК. Идеята на законодателя е след това
заседание да се преклудират исканията за връщане на делото на прокурора
от първа, въззивна и касационна инстанция, за да се осигури бързина на
процеса. Важното е, че няма преклузия за исканията, свързани с
допускането, събирането и проверката на доказателствения материал.
2. Става въпрос за самостоятелен стадий на наказателния
процес. Този извод е верен, защото дейността в тази част на процеса се
характеризира със свои самостоятелни и строго специфични форми и
институти, както и със строго специфична непосредствена задача.
3. Задачата на този стадий е:
а) Да се образува съдебното производство.
б) Да се насрочи и подготви разпоредителното заседание.
в) Да се проведе разпоредителното заседание за предаване на съд
и за подготовката на съдебното заседание.
4. Този стадий е абсолютно неизбежен, винаги задължителен, но
само по делата от общ характер, по които е внесен обвинителен акт. От
това правило обаче има изключение, когато делото е внесено с
обвинителен акт, но досъдебното производството е реализирано по реда на
особените правила на бързото производство (чл. 358, ал. 4 НПК)
5. В този стадий може да се приключи и самият наказателен
процес, когато напр. именно на този стадий делото се прекрати поради
смърт, давност и др. (чл. 250 НПК).
6. В този стадий при никакви условия не могат да се решават
въпросите по съществото на делото, защото:
а) Не могат да се извършват следствени действия, което означава,
че не могат да се събират и проверяват доказателства.
б) Не може да се оценява и събраният и проверен по делото
доказателствен материал. Това означава, че не могат да се проверяват нито
фактическите положения, приети за установени, нито правната
квалификация на деянието, така както са отразени в обвинителния акт на
прокурора.
7. В този стадий се конституират окончателно страните по
делото (чл. 248, ал. 2 НПК). В съдебното заседание не могат да се
конституират нови страни. Изводът следва от чл. 77, ал. 3 и чл. 85, ал. 3
НПК, според които разпоредби, молбата за конституиране на частен
обвинител и граждански ищец се подава най-късно до започване на
разпоредителното заседание. Освен това, отменена е разпоредбата на чл.
271, ал. 6 НПК, според която съдът в съдебното заседание може да се

1
произнася по направените искания за конституиране на нови страни.
Следователно може да се направи извод, че е въведено ново правило,
според което страните се конституират по-рано – не до началото на
съдебното следствие пред първоинстанционния съд, а до началото на
разпоредителното заседание.
8. Въведена е забрана в разпоредителното заседание да се
обсъждат нарушения, свързани с допускането, събирането, проверката
и оценката на доказателствата и доказателствените средства (чл.
248, ал. 4 НПК). Това означава, че не могат да се правят възражения, че
разследването не е било обективно, всестранно и пълно, т.е. че е налице
непълнота на доказателствения материал, нито че са допуснати
съществени процесуални нарушения при неговото допускане, събиране,
проверка и оценка. Такива нарушения не са предмет на обсъждане, тъй
като в този стадий на процеса не се рашават въпроси по съществото на
делото.
Могат да бъдат обаче предмет на обсъждане всички други
процесуални нарушения, довели до ограничаване на правата на обвиняемия
или пострадалия и неговите наследници. Именно тези възражения се
преклудират, защото не могат да се правят в съдебното заседание на
първоинстанционния, въззивния и касационния съд, след като не са били
поставени на обсъждане в разпоредителното заседание или са приети за
несъществени (чл. 248, ал. 3 НПК). Такава преклузия е допустима, тъй като
решаването на въпроса за допуснати нарушения на НПК, които
ограничават правата на лицата, не е въпрос на вътрешно убеждение, а
въпрос, свързан единствено с прилагането на закона. А е азбучно известно,
че тълкуването и прилагането на закона не се извършва по вътрешно
убеждение.
Определението на съда по повод допуснати или не съществени
процесуални нарушения подлежи на обжалване и протестиране по реда на
гл. 22 НПК (чл. 249, ал. 3 НПК), което е гаранция за процесуалните права
на страните.
9. От друга гледна точка, този стадий може да се определи и като
средство за осъществяване на съдебен контрол върху дейността на
органите на досъдебното производство. Изводът е верен, тъй като, ако са
допуснати съществени процесуални нарушения, делото се връща на
прокурора за тяхното отстраняване (чл. 248, ал. 1 , т. 3 НПК). Подлежат на
задължителен съдебен контрол и взетите на досъдебното производство
мерки за процесуална принуда (чл. 248, ал. 1, т. 6 НПК).
10. Предвид специфичните задачи, които се решават на този стадий,
при извършването на дейността, някои принципи въобще не намират
проявление (обектективна истина, вътрешно убеждение, непосредственост,
устност и т.н.), а на други принципи проявлението е твърде ограничено.
11. В този стадий се проверява допусната ли е очевидна фактическа

2
грешка при изготвянето на обвинителния акт. Нещо повече, за първи
път е уредена и специална процедура за отстраняването на същата по реда
и правилата на чл. 248а НПК.
12. Участниците, които извършват или вземат участие при
извършването на дейността в този стадий са :
а) председателят на съда, който образува съдебното производство и
разпределя делото на съдия-докладчик.
б) съдията-докладчик, който насрочва разпоредителното заседание и
изпраща препис от обвинителния акт на подсъдимия, както и съобщенията
за насроченото заседание на всички заинтересовани лица.
в) съставът на съда, който провежда разпоредителното заседание.
Това е съдебният състав, който ще праведе и самото съдебно заседание.
Ако делото трябва да се разгледа еднолично от съдия, очевидно това ще
бъде съдията-докладчик, ако трябва да бъде тричленен или съответно
петчленен състав, този трябва да е и съставът в разпоредителното
заседание.
в) прокурор, подсъдим, частен обвинител, граждански ищец и
ответник са другите страни, които се конституират и вземат участие в
разпоредителното заседание.
II. Действия, които се извършват и решения, които се вземат в
този стадий на процеса:
Ако се имат предвид спецефичните задачи, които се рашават,
дейността в този стадий, макар и условно, може да се раздели в три
самостоятелни етапа:
Първи етап: Образуване на съдебното производство:
а) Съдебното производство се образува по внесен обвинителен акт
или частна тъжба по дело от частен характер от председателя на съда (чл.
247 НПК). При внесен обвинителен акт председателят на съда не може да
откаже да образува съдебно производство. Обвинителният акт обаче
трябва да отговаря на всички формални задължителни реквизити, които са
условие за неговата валидност: компетентен орган, името на лицето, което
се привлича като обвиняем и формулираното обвинение.
б) Внасянето на обвинителния акт в съда по своята същност, според
понятийния апарат на НПК, е „повдигане на обвинение пред съд”, а според
понятийния апарат на Конституцията е „привличане към наказателна
отговорност”. Друг е въпросът, че тези формулировки са равнозначни.
Председателят на съда не може да откаже да образува съдебно
производство при внесен обвинителен акт, защото по този начин
фактически ще бъдат дерогирани правомощия на прокурора, при това
предоставени му от Конституцията (чл. 127).
Втори етап: Насрочване и подготовка на разпоредителното
заседание.
а) Когато съдията-докладчик, на когото е разпределено делото,

3
намери, че то не е подсъдно на този съд, той прекратява съдебното
производство на основание чл. 247а, ал. 3 НПК.
Когато делото е подсъдно на съда, съдията-докладчик насрочва
разпоредителното заседание по правилата на чл. 247а, ал. 2 НПК – в
двумесечен срок от постъпване на делото, а при фактическа или правна
сложност в – тримесечен срок, който срок не е преклузивен.
б) По разпореждане на съдията-докладчик препис от обвинителния
акт се връчва на подсъдимия заедно със съобщението за датата на
разпоредителното заседание и за въпросите по чл. 248 НПК, които ще
бъдат предмет на решаване, за правото му за се яви със защитник или да
му бъде назначен такъв, както и че делото може да бъде разгледано и
решено при условията на задочно производство по чл. 269 НПК (чл. 247б,
ал. 1 НПК).
Връчването на препис от обвинителния акт има двуяко назначение –
от една страна, с това връчване обвиняемият се конституира като страна
– подсъдим, а от друга – му се предявява окончателното обвинение.
Подсъдимият се предава на съд с насрочване на съдебното заседние, след
като е било проведено разпоредителното.
За датата на разпоредителното заседание и за въпросите по чл. 248
НПК се уведомяват също прокурорът и защитникът, както и пострадалият
или неговите наследници и ощетеното юридическо лице, на които се
съобщава за правото да упълномощят повереник НПК (чл. 247б, ал. 2
НПК).
В седемдневен срок от връчването на това събщение прокурорът и
заинтересованите лица могат да дадат отговор по въпросите, които ще се
обсъждат в разпоредителното заседание и да направят своите искания
включително и за конституиране на частен обвинител и граждански ищец
(чл. 247б, ал. 3 и 4 НПК).
Прокурорът и подсъдимият се конституират като страни не по тяхно
искане и не по волята на съда, а ex lege, по силата на закона. Прокурорът –
с получаване на съобщението за насроченото разпоредително заседание, а
подсъдимият – с получаването на препис от обвинителния акт и на
съобщението за датата на разпоредителното заседание.
Във всички други случаи по исканията за конституиране на страни
се произнася не съдията-докладчик, а съдът в разпоредителното заседание
(чл. 248, ал. 2 НПК). Отказът да се конституира частен обвинител се
обжалва или протестира по реда на гл. 22 НПК (чл. 249, ал. 3 НПК). А
отказът да се конституира граждански ищец не подлежи на обжалване, тъй
като лицето може да предяви своя иск по реда и правилата на ГПК.
Трети етап: Въпросите, които се решават в разпоредителното
заседание.
а) Първият въпрос, който се обсъжда е подсъдно ли е делото на съда
(чл. 248, ал. 1, т. 1 НПК). Когато е подсъдно на друг равен по степен съд,

4
делото се изпраща на този съд, а ако е подсъдно на по-горен съд, изпраща
делото на прокурора. Ако намери, че не следва да се разглежда от съд, а от
друг орган го изпраща на компетентния (чл. 42 НПК).
Вярно, че по този въпрос има вече произнасяне от съдията-
докладчик. Но въпросът за подсъдността се поставя и в разпоредителното
заседание, където действа съдебен състав и този въпрос се решава и с
участието на всички страни.
б) Вторият въпрос, който се обсъжда и решава в това заседание е има
ли основание наказателното производство да бъде прекратено или
спряно.
Наказателното производство се прекратява на основание чл. 250
НПК. Разпоредбата на текста препраща към чл. 24 НПК. От това
препращане е очевидно, че наказателното производство не може да се
прекрати, ако не е извършено деянието или е несъставомерно и когато след
извършване на престъплението деецът е изпаднал в продължително
разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта (чл. 24, ал. 1,
т.1 и т. 5 НПК). Това е така, защото това са основания, свързани с
решаване на въпроси по същество, а в този стадий е недопустимо да се
обсъждат и решават такива въпроси. Затова в тези случаи трябва да се
насрочи съдебно заседание и да се постанови оправдателна присъда (чл.
304 НПК) или производството да се прекрати (чл. 289, ал. 1 НПК). С
последните изменения на НПК се въведе и едно ново основание за
прекратяване на наказателното производство – когато деянието, описано в
обвинителния акт, съставлява административно нарушение (чл. 250, ал. 1,
т. 2 НПК). Не става въпрос да се обсъждат приложените по делото
доказателства и да се приема нова фактическа обстановка, на базата на
която да се реши този въпрос. Единствено става въпрос за хипотезите,
когато от деянието, такова каквото е описано в обвинителния акт, следва
че не е престъпление, а административно нарушение.
Съдът спира наказателното производство на основание и по реда на
чл. 251 НПК, която разпоредба препраща към чл. 25 и чл. 26 НПК.
в) Третият въпрос е допуснато ли е на досъдебното производство
отстранимо съществено процесуално нарушение, довело до ограничаване
на процесуалните права на обвиняемия, на пострадалия или на неговите
наследници (чл. 248, ал. 1 т. 3 НПК).
При решаването на този въпрос съдът трябва да се ръководи от
разпоредбата на чл. 249, ал. 4 НПК, която изчерпателно дифинира кога
процесуалните нарушения са съществени и отстраними. Във връзка с
обвиняемия, когато е нарушено правото му: да научи за какво
престъпление е привлечен в това качество; да дава или да откаже да дава
обяснения; да участва в производството; да има защитник; да получи
писмен превод на разбираем за него език на постановлението за
привличане на обвиняем на определението на съда за взетата мярка за

5
неотклонение, на обвинителния акт и на присъдите и решенията на
съдебните инстанции. Във връзка с пострадалия или неговите наследници,
когато е нарушено правото им: да бъде уведомени за образуваното
досъдебното производство и за правата да участват в производството; да
получат писмен превод на постановлението за прекратяване и спиране на
произвдството на езика, който те разбират.
Когато прецени, че е допуснато такова нарушение на основание чл.
249, ал. 1, т. 3 НПК, съдът връща делото на прокурора за неговото
отстраняване.
г) Налице ли са основания за разглеждане на делото по реда на
особените правила (чл. 248, ал. 1 т. 4 НПК). В този случай делото се
разглежда незабавно след провеждане на разпоредителното заседание (чл.
252 НПК).
д) Налице ли са основания за разглеждане на делото при закрити
врати, привличането на резервен съдия или съдебен заседател,
назначаването на защитник, вешо лице, преводач или тълковник и
извършването на действия по делегация (чл. 248, ал. 1 т. 5 НПК).
е) Обсъждат се и въпросите по взетите мерки за процесуална принуда
(чл. 248, ал. 1 т. 6 НПК). Очевидно не става въпрос само за мерките за
неотклонение, а за всички мерки за принуда, постановени по делото.
ж) Съдът се произнася и по направените искания за събиране на нови
доказателства, както и за конституиране на страните (чл. 248, ал. 1 т. 7
и чл. 248, ал. 2 НПК).
з) Съдът се произнася и по насрочването на съдебното заседание
(чл. 248, ал. 1, т. 8 НПК).

6
Въпрос 68. Действия по даване ход на делото в съдебно заседание (чл.
271-275 НПК)

І. Обща характеристика
1. „Действия по даване ход на делото” и „подготвителна част на съдебното
заседание” се употребяват като синоними и представляват първия етап от
съдебното заседание на първата инстанция.
2. Този етап обхваща дейсността, която се извършва от откриване на
съдебното заседание до началото на съдебното следствие. Затова не е
правилно да се счита, че действията по даване ход на делото предхождат
съдебното заседание, напротив те са част от самото него.
3. Непосредствената задача на този етап е да се подготви съдебното
заседание като се осигурят необходимите процесуални условия за
обективно всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото и
за постановяване на правилна присъда. Това не означава, че задачата на
този етап се дублира със задачата на подготвителните действия, които се
извършват в първия стадий на съдебното производство. В този стадий се
конституират страните и се отстраняват допуснатите на досъдебното
производство съществени процесуални нарушения. Докато на етапа
действия по даване ход на делото става въпрос за една последна и
решаваща проверка дали са налице, при това при самото откриване на
съдебното заседание, всички проверени и подготвени преди това
процесуални условия за неговото провеждане.
4. След последните изменения на НПК на този етап не могат да се
конституират нови страни. Те са окончателно конституирани при
провеждане на разпоредителното заседание за предаване на съд.
5. В този етап не могат да се извършват действия по събиране и
проверка на доказателствен материал, което правило е без изключение.
Забраната за оценка достоверността на доказателствения материал също е
абсолютна. Всъщност във връзка с доказателствения материал
единственият въпрос, който може да се решава на този етап са исканията за
допускане на нови доказателства (чл. 275 НПК).
6. Съдът разяснява правата на страните и по-специално правото им
на отводи и да възразят на разпита на някои свидетели (чл. 274 НПК).
7. Този етап приключва с определение на съда, с което се дава ход
или се отглага разглеждането на делото за друга дата. Преди да се
произнесе, съдът задължително изслушва становищата на страните по този
въпрос.
ІІ. Въпросите, които се решават и дейстията, които се извършват
в този етап на съдебното заседание:
1. Първото действие в този етап е откриване на съдебното заседание.
Видно от разпоредбата на чл. 271, ал. 1 НПК, законът не е указал нито при
какви предпоставки нито как, нито кой открива съдебното заседание. Ако

7
се изхожда от принципните правила на закона, следва че единствената
предпоставка, за да се открие съдебното заседание е да присъства съставът
на съда и съдебният секретар. Не е необходимо да присъстват другите
страни, включително и прокурорът.
Откриването на съдебното заседание става като председателят на
състава обяви номера и датата на делото, както и часа, в който се открива
съдебното заседание.
2. Второто действие е проверката на лицата, които са се явили, а
които не са се явили, поради какви причини. В зависимост от това, съдът
дава ход на делото или го отлага за друга дата по правилата на чл. 271, ал.
2-10 НПК.
3. Третото действие е проверка самоличността на подсъдимия.
Технически това се извършва, така както е указано в ал. 1 на чл. 272 НПК.
При снемане самоличността на подсъдимия трябва да присъстват и
другите страни, защото самоличността на подсъдимия носи определена
информация, която е част от предмета на доказване.
4. Четвъртото действие е снемане на самоличността на другите явили
се лица, като при извършване на това процесуално действие трябва
задължително да присъства подсъдимият (чл. 272, ал. 2 НПК).
5. Петото действие е проверката дали е връчен препис от
обвинителния акт на подсъдимия и другите книжа по делото на страните
(ал. 4 ал. 272 НПК).
6. Шестото действие е отстраняване на свидетелите от залата, без
частния обвинител, гражданския ищец и гражданския ответник (чл. 273
НПК).
7. Седмото действие е разясняване на страните на правото им на
отводи, другите им процесуални права и решаването на исканията за
събиране на нови доказателства (чл. 274 НПК)
8. Осмото действие - председателят запитва страните да се даде или
не ход на делото, след което се произнася с определение.

8
 Въпрос 69. Съдебно следствие (чл. 276-290)

І. Обща характеристика
1. Съдебното следствие е вторият самостоятелен етап от съдебното
заседание, който има своя специфична непосредствена задача, а именно:
1) отново да се съберат и проверят събраните и проверени по време на
досъдебното производство доказателствени материали и 2) да се съберат и
проверят нови доказателствени материали било по искане на страните,
било служебно от съда, за да се разкрие обективната истина.
Съдебното следствие е единственият етап на съдебнато заседание, в
който се извършват съдебни следствени действия и се събират и
проверяват доказателствени материали. В правната литература и практика
се приема, че съдебното следствие е самостоятелно разследване, защото в
хода на същото могат да се събират и проверяват и нови доказателствени
материали, несъбрани и проверени по време на досъдебното производство.
В първоинстанционното съдебно заседание намира пълно
проявление принципът на непосредствеността, защото съдът изгражда
вътрешното си убеждение върху доказателства, които е събрал и проверил
лично. Съдът не може да се позовава на събраните и проверени на
досъдебната фаза доказателствени материали без отново да ги събере и
провери лично.
2. Последователността, в която се извършват действията на този
етап, е определена от закона, при това, в някои случаи, с императивни
правни норми.
3. Този етап обхваща дейността, която се извършва от прочитанто на
обвинителния акт до началото на съдебните прения.
4. Този етап приключва с определение, с което се слага край на
съдебното следствие и се дава ход на съдебните прения или с което делото
се отлага за друга дата. Съдът не може да реши, че следствието е
приключило преди да изслуша становището на страните за това.
ІІ. Действията, които се извършват и въпросите, които се
решават в този етап на съдебното заседание:
1. Първото действие е прочитане на обвинителния акт от прокурора,
на частната тъжба от частния тъжител и на гражданския иск от
гражданския ищец (чл. 276, ал. 1 и ал. 2 НПК). С последните изменения на
НПК се даде възможност на прокурора да прочете само заключителната
част на обвинителния акт.
2. Второто действие - председателят запитва подсъдимия разбрал ли
е в какво е обвинен (чл. 276, ал. 3 НПК). След положителен отговор на
този въпрос, подсъдимият се поканва да даде обяснения (чл. 277, ал. 1
НПК). Той може да даде обяснения, може да замълчи, както може да даде и
неверни обяснения. По-важното в случая е разпоредбата на чл. 277 ал. 2
НПК, която осигурява възможност за даване на обяснения във всеки

9
момент на съдебното следствие.
Третото действие е разпит по правилата на чл. 277 НПК. Най-напред
подсъдимият под формата на свободен разказ дава обяснения, след което
му се поставят въпроси по реда на ал. 3 и ал. 4 на чл. 277 НПК. Редът, по
който се задават въпроси на подсъдимия е императивно установен в
закона, като първо поставя своите въпроси винаги прокурорът.
Няма установен ред в закона, който да определя с кой подсъдим ще
започне разпита, ако са няколко или с кое престъпление, ако обвинението е
за няколко престъпления, но е важно, че НПК урежда възможност за
разпит на подсъдимия в отсъствието на други подсъдими (чл. 278).
3. Четвъртото действие е прочитане на обясненията на обвиняемия
или подсъдимия по правилата на чл.279 НПК.
4. Съдебното следствие продължава с разпит на свидетелите. В тази
връзка е предписано изрично правило за реда, по който се разпитват
свидетелите – най-напред, тези, посочени от обвинението, а след това –
посочените от защитата. Правилото обаче не е императивно, защото
съгласно изрично предвиденото, съдът може да промени този ред (чл. 280,
ал. 1 НПК).
5. Показанията на свидетел могат да се прочетат по правилата на чл.
281 НПК.
6. За разпита на вещото лице са предвидени правила в чл. 282 НПК.
Законът не отговаря на въпроса кой трябва да прочете заключението на
вещото лице, но от общите правила следва, че това е председателят на
състава.
7. Накрая трабва да се прочетат и протоколите и другите документи,
приложени по делото, ако те съдържат факти, които имат значение за
изясняване на обстоятелствата по делото (чл. 283 НПК). Предявяват се и
веществените доказателства на страните, а когато това е необходимо те се
предявяват и на вещото лице и свидетелите (чл. 284 НПК). Ако е
необходим оглед, той се изваршва по правилата на чл. 285 НПК.
8. Съдът с определение приключва съдебното следствие и дава ход
на съдебните прения като задължително изслушва становището на
страните. Единствената предпоставка, за да се приключи съдебното
следствие е да са извършени всички необходими съдебни следствени
действия (чл. 286 НПК).

10
 70. Изменение на обвинението

І. Обща характеристика:
1. Изменението на обвинението е наказателнопроцесуален институт,
чиято цел е да гарантира правото на защита на обвиняемия. В този смисъл
ВС е указал, че без пълното фактическо и юридическо формулиране на
обвинението в съответния стадий, правото на защита на обвиняемия не е
гарантирано, така както изисква НПК. Изменението на обвинението е
институт, който в пълен обем осигурява възможност на обвиняемия да се
защити както във връзка с правната квалификация, така и във връзка с
фактите, посочени в обвинението.
2. Изменение на обвинението е допустимо само на досъдебна фаза
(чл. 225 НПК) и в съдебното заседание на първата инстанция (чл. 287
НПК). Във въззивната инстанция, независимо че е инстанция по същество,
това е недопустимо.
3. Изменението на обвинението в съдебното заседание е уредено в
чл. 287, ал. 1 НПК, според който текст – „Прокурорът повдига ново
обвинение, когато на съдебното следствие установи основания за
съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението или за
прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление”.
Като се има предвид тази разпоредба се прави извод, че хипотезите
на изменение на обвинението са:
*прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление при
съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението;
*прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление без
съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението;
*прилагане на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо
престъпление със съществено изменение на обстоятелствената част на
обвинението;
*прилагане на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо
престъпление без съществено изменение на обстоятелствената част на
обвинението;
Всяко изменение на обвинението е задължително свързано с
повдигане и предявяване от прокурора на ново обвинение. Когато се
изтълкува разпоредбата на чл. 287, ал. 1 НПК по аргумент на противното,
следва изводът, че не се повдига и не се предявява обвинение, когато
трябва да се приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо
престъпление без съществено изменение на обстоятелствената част на
обвинението. Затова, ако обвинението е за грабеж и без да е повдигнато
ново обвинение, съдът може да осъди подсъдимия за кражба, ако не е
налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението.
Това е оправдано, защото в този случай обвиняемият няма нужда от
защита нито с оглед на фактите (те не са се изменили съществено), нито с

11
оглед на правото, тъй като правната квалификация е същата, еднаква или
по-лека.
4. Съществуват специфики, когато се измени обвинението от
престъпление от общ в престъпление от частен характер и обратно.
Съгласно чл. 287, ал. 5 НПК – „Когато на съдебното следствие
прокурорът или частният обвинител установи, че престъплението се
преследва по тъжба на пострадалия и наказателното производство е
образувано преди изтичане на срока по чл. 81, ал. 3 НПК, прокурорът, на
основание чл. 48 НПК, или частният обвинител, може да поиска съдът да
се произнесе с присъдата и за престъплението, което се преследва по тъжба
на пострадалия”.
Според чл. 287, ал. 6 НПК – „Когато наказателното производство е
образувано по тъжба на пострадалия и на съдебното следствие се установи
съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението,
частният тъжител може да повдигне ново обвениние, ако не е изтекъл
срокът по чл. 81,ал. 3”.
5. Как се тълкува и прилага формулата „съществено изменение на
обстоятелствената част на обвинението”
Въпрос на конкретна преценка е дали е налице в една или друга
хипотеза съществено изменение на обстоятелствената част на
обвинението. Според Тълкувателно решение № 61 от 1977 г. и
Тълкувателно решение № 57 от 1984 г. на ВС обстоятелствената част на
обвинението е съществено изменена, когато се променят обстоятелства,
свързани с фактическия състав на престъплението, който включва времето,
мястото, начина на извършване на деянието, пострадалото лице и размера
на вредите. Съществена е онази промяна в първоначалното обвинение,
срещу която подсъдимият не се е защитавал и за него тя е изненадваща и
поставя нови задачи пред защитата. Например, деецът е обвинен за
длъжностно присвояване през определен период от време и в определено
длъжностно качество, а се установява друг период от време и друго
длъжностно качество; когато се установяват обстоятелства, че деецът не е
помагач, както е формулирано първоначалното обвинение, а е извършител
и обратно; когато се установи, че присвоената сума е значително по-голяма
от посочената в обвинителния акт и т.н.
6. Как се тълкува и прилага изразът – „закон за по-тежко, респ. закон
за по-леко наказуемо престъпление”. Според Тълкувателно решени № 57
от 1984 г. на ВС закон за по-тежко наказуемо престъпление е налице,
когато се установят обстоятелства за изменение на правната квалификация
на деянието в по-тежко наказуемо престъпление.
Критерият за преценка дали е налице закон за по-тежко или закон за
по-леко наказуемо престъпление е предвидената в закона санкция.
Когато предвидените наказания са от различен вид критерия за
преценка на тяхната тежест е разпоредбата на чл. 37 НК.

12
 Когато наказанията са от един и същи вид, но с различен размер, по-
тежко наказуемо престъпление е това, за което е предвидено по-високо по
размер наказание – при еднакъв минимум, но различен максимум, по-
тежко наказуемо е това, за което е предвиден по-висок максимум; при
еднакъв максимум, но различен минимум, по-тежко наказуемо е това, за
което е предвиден по-висок минимум. Когато максимумът и минимумът са
различни като едното наказание е с по-нисък минимум, но с по-висок
максимум и обратно – едното е с по-висок минимум, но с по-нисък
максимум, не може отнапред да се реши коя от двете правни
квалификации е закон за по-тежко наказуемо престъпление. Отговорът
зависи от това, дали наказанието ще се определя при превес на смекчаващи
обстоятелства, в която хипотеза се сравняват минимумите, или ще се
определя при превес на отекчаващи обстоятелства, когато трябва да се
сравняват максимумите.
Когато максимумът и минимумът на наказанието са еднакви по-
тежко наказуемо е това престъпление, за което се предвижда и
кумулативно наказание. Когато се предвиждат еднакви основни, но
различни по вид алтернативни санкции, по-тежко наказуемо е онова
престъпление, за което се предвижда по-тежка алтернативна санкция.
Когато санкциите са едни и същи трябва да се съобразят още и
наказателноправните последици на самото наказание – режимът на
изтърпяване на наказанието, условията за предсрочно освобождаване и т.н.
Според Тълкувателно решение № 57 от 1984 г., изразът „закон за по-
тежко наказуемо престъпление” се отнася до квалификацията на деянието
като престъпление и е налице, когато ... се установят обстоятелства, които
дават основания да се измени квалификацията на деянието в по-тежко
наказуемо престъпление..., а не, че се налага по-тежко наказание”. От
значение е само видът на престъплението, а не и самата правна
квалификация. Става въпрос за случаите, когато се натрупват
квалифициращи признаци към първоначално предявените. Например към
обвинението за убийство се установява още един квалифициращ признак,
но наказанието, предвидено в закона отстава същото. В този случай е
налице по-тежка правна квалификация, но не е налице закон за по-тежко
наказуемо престъпление. Друг е въпросът дали това разрешение на
законодателя е справедливо и не трябва ли изразът „закон за по-тежко
наказуемо престъпление”, да се замени с израза „по-тежка правна
квалификация”.
ІІ. Процедурата по повдигане на новото обвинение в съдебно
заседание:
1. На практика повдигането на обвинението става с устно изявление
на прокурора, което изявление се вписва в протокола на съдебното
заседание. Съдът с определение приема новото обвинение, като дава и
необходимите разяснения, а делото продължава по така измененото

13
обвинение.
На практика се поставя въпрос може ли съдът да откаже да приеме
измененото от прокурора обвинение. Съдът няма такава компетентност,
тъй като в НПК не съществува текст, който да го оправомощава да откаже
да продължи разглеждане на делото по измененото обвинение. Ако съдът
може да откаже да приеме новото обвинение, това означава, че
осъществява функция по обвинение. Знае се обаче, че прокурорът е
единствения държавен орган, който повдига обвинение пред съд и това е
негово конституционно правомощие, от което няма изключение по делата
от общ характер (чл. 127 от Конституцията на Република България).
Повдигането на обвинението в съдебното заседание, макар и по друг ред и
с други средства, е напълно идентично с повдигане на обвинението с
обвинителен акт. При внесен обвинителен акт, съдът не може да откаже да
образува съдебно производство. Аналогично, когато прокурорът повдига
обвинение по чл. 287 ал. 1 НПК, съдът не може да откаже да продължи
разглеждане на делото по новото обвинение.
2. При изменение на обвинението, делото не се връща на досъдебна
фаза с три изключения – когато измененото обвинение е за престъпление,
което е подсъдно на по-горен съд, на военен съд или на специализирания
наказателен съд (чл. 287, ал. 2 НПК). В останалите случаи съдът отлага
разглеждането на делото, ако страните поискат да се подготвят по новото
обвинение (чл. 287, ал. 3 НПК). В случай, че подсъдимият не присъства в
съдебното заседание, съдът задължително трябва да отложи делото, като го
уведоми за повдигнатото срещу него ново обвинение, за да може той да
организира защитата си.
Когато съществено е изменена обстоятелствената част на
обвинението, обясненията, дадени преди повдигане на новото обвинение
не могат да се четат в съдебното заседание по правилата на чл. 279 НПК
(чл. 287, ал. 4 НПК)
3. В случай, че прокурорът не повдигне ново обвинение, въпреки че
са налице предпоставки за това, какви са правомощията на съда? Според
практиката на ВКС, съдът не може да приложи нито закон на по-тежко,
нито за по-леко наказуемо престъпление, ако е променена
обстоятелствената част на обвинението, а прокурорът не е повдигнал ново
обвинение. Оправдателна присъда може да бъде постановена, само когато
подсъдимят не е осъществил престъплението, за което има повдигнато
обвинение, нито друго престъпление, извън обвенението.

14
 Въпрос 71. Съдебни прения и последна дума на подсъдимия

Съдебни прения (чл. 291- 299НПК)

1. Съдебните прения са третият самостоятелен етап на съдебното
заседание, който етап има строго специфична задача, а именно да се
изслушат съдебните речи на страните.
2. Съдебните прения започват след приключване на съдебното
следствие и обхващат речите на страните.
3. Съдебните речи по наказателните дела са винаги устни. Никоя
страна, без изключение, не може да депозира своята съдебна реч, без да я
произнесе устно. Това не означава, че речта не може да е и написана.
Важното е да се прочете. Произнасянето на съдебни речи устно е едно от
проявленията на принципа на устността. Устността при съдебните речи
може да се приеме, че е условие за тяхната валидност.
4. Пренията на страните представляват цялостна равносметка на
резултатите от проведеното съдебно следствие, която се прави било от гл.
точка обвинението, било от гл.т защитата. Целта на съдебните прения е да
се подпомогне съда при решението на въпросите по съществото на делото.
5. В чл. 291, ал. 2 НПК се посочва реда, по който се произнасят
съдебните прения: прокурор/частен тъжител, частният обвинител и
повереникът му, гражданският ищец и повереникът му, гражданският
ответник и повереникът му, защитник, подсъдим.
а) Редът, по който се произнасят съдебните прения е
задължителен, тъй като чл. 291, ал. 2 НПК е императивна правна норма.
От разпоредбата на чл. 291, ал. 2 НПК е очевидно, че
съдебните прения винаги започват с реч на този, който е формулирал
обвинението и който има тежест да го докаже. Затова по делата от общ
характер съдебните прения започват с реч на прокурора, а по дела от
частен характер – с речта на частния тъжител.
б) От същата разпоредба е очевидно, че по време на съдебните
прения последен говори подсъдимият, когато вече знае позицията на
всички други страни и това е необходимо с оглед неговото право на
защита.
в) По нашия НПК право на съдебна реч имат независимо един
от друг и защитникът, и подсъдимият. Упражняването на правото на
съдебна реч на единия не може да дерогира това право на другия.
д) Прокурорът и гражданите, които защитават чужди права и
законни интереси (защитник и повереник), имат не право, а задължение да
произнесат съдебна реч. Гражданите, които защитават свои права и
законни интереси нямат задължение, а право да произнесат своя
пледоария.
6. Страните могат да се позовават в своите речи само на
доказателствени материали, които са събрани и проверени в хода на

15
съдебното следствие – това е легално формулирано в чл. 292 НПК.
7. Страните не могат да бъдат ограничавани във времето за
произнасяне на своите речи – чл. 296 НПК.
8. НПК не предписва какво трябва да е съдържанието на съдебните
прения, нито каква трябва да е структурата на самата съдебна реч. На
практика, след като се знае кои въпроси решава съдът в присъдата, може
да се направи верен извод и за съдържанието на самите речи. Затова всяка
съдебна реч има поне три части: анализ на събраните и проверени по
делото доказателства, за да се предложи на съда изводът на страната за
фактическите обстоятелства на извършеното престъпление. Във втората
част на съдебната реч трябва да се аргументира вината на лицето и
правната квалификация на извършеното деяние, а в третата част – страната
предлага на съда какво наказание да бъде наложено.
9. Съдебните прения нямат никакво отношение към доказването. Те
нито са доказателства, нито са доказателствени средства, нито са способ за
събиране и проверка на доказателства. Друг е въпросът, че по време на
съдебните прения страните могат да поискат извършване на допълнителни
следствени действия. Ако съдът уважи такива искания, той възобновява
съдебното следствие, за да извърши исканите действия и събере исканите
доказателства – чл. 294 НПК.
10. При произнасянето на своята реч, прокурорът трябва да бъде
обективен, така както в цялата своя дейност. Това означава, че той трябва
да подложи на анализ целят доказателствен материал, а не само този, който
е в полза на обвинението.
В НПК липсват правила за това какво трябва да съдържа речта на
прокурора, както и за начина, по който трябва да бъде построена тя. В
доктрината и практиката единодушно се приема, че прокурската реч има
следното съдържание: обществена и социална оценка на извършеното
деяние; анализ на доказателствения материал; извод за фактическата
обстановка, която трябва да се приеме за установена; извод за вината и
правната квалификация, предложение за наказанието, което трябва да се
наложи.
В правната литература и практика по различен начин се отговаря
на въпроса, длъжен ли е прокурорът да сочи точният размер на
наказанието, което според него трябва да се наложи от съда. Правилно е
становището, според което прокурорът не е длъжен да сочи точния размер
на наказанието, което трябва да постанови съдът в абсолютни цифри. Той
обаче задължително трябва да посочи дали наказанието трябва да се
определи при превес на смекчаващите обстоятелства, т.е. под средния
размер към минимума, при превес на отегчаващите обстоятелства, т.е. над
средния размер към максимума или при баланс на едните и другите – по
средата. В същото време на практика не се спори, че прокурорът е длъжен
да посочи вида на наказанието, длъжен е да посочи също, ако предлага

16
наказанието да се определи като минималното или максималното,
предвидено в закона, трябва да посочи налице ли са предпоставките за
прилагане на чл. 66 или чл. 64 НК.
В своята реч прокурорът може да поиска делото да се прекрати или
да се постанови оправдателна присъда, но в този случай, както това
изрично е предвидено в чл. 293 НПК, съдът трябва да се произнесе по
вътрешно убеждение.
Защитникът има самостоятелно право да произнесе защитна реч.
Вярно, че той е представител на подсъдимия, но в същото време е и
самостоятална страна, затова е длъжен да произнесе своята реч,
независимо от волята на подсъдимия. Той не е длъжен да бъде обективен,
както прокурорът, затова анализира само онази част от доказателствения
материал, която е в полза на подсъдимия. Когато не може да възрази, че
обвинението не е доказано, трябва да се ограничи да пледира само във
връзка с наказанието, както изисква разпоредбата на чл. 98, ал. 1 НПК.
11. Видно от чл. 295, страните имат право, освен на пледоария, и на
реплика по повод твърденията и доводите на другата страна. Подсъдимият
винаги има право на последна реплика – чл. 295, ал. 2 НПК.

Последна дума на подсъдимия (чл. 297 – 299 НПК)

1. Последната дума е самостоятелен етап от съдебното заседание –
четвъртият по ред, който има свои специфични задачи и форми на дейност.
2. Последната дума започва веднага след съдебните прения.
3. Подсъдимият има право и на съдебни прения, и на последна
дума, а не или на едното, или на другото. Според ВКС непредоставянето
на възможност на подсъдимия да произнесе пледоария или последна дума
е винаги съществено процесуално нарушение.
4. Последната дума се предоставя на подсъдимия, за да може той да
изрази „своето окончателно отношение към обвинението” (чл. 297, ал. 2
НПК). Изразяването на „окончателно отношение” е напълно възможно,
защото последната дума се дава, след като е проведено и съдебното
следствие, и съдебните прения. Това означава, че подсъдимият е запознат с
доказателствените материали, които ще ползва съдът при постановяването
на присъдата, както е наясно и с позицията на другите страни, за
решаването на въпросите по съществото на делото.
5. Последната дума не може да се ограничава по време и
подсъдимият може да бъде прекъсван, но само когато явно се отклонява по
въпроси, които не се отнасят до делото (чл. 298, НПК).
6. Ако по време на последната дума подсъдимият посочи нови
факти, които имат значение за делото, съдът възобновява съдебното
следствие и отново изслушва съдебните прения и последната дума (чл. 299,
НПК).
7. Последната дума не трябва да се оттъждествява с разпита на

17
подсъдимия. Казаното по време на последната дума не е обяснение на
подсъдим и не е устно доказателствено следство.

18
Въпрос 72. Постановяване на присъдата (чл. 300 - 310)

І. Общи постановвки
1. Постановяването на присъдата е последният, пети
самостоятелен етап на съдебното заседание на първата инстанция.
2. Когато съдът се оттегли на съвещание той не е длъжен да
постанови присъда. С оглед обстоятелствата по делото може да възобнови
съдебното следствие, да прекрати наказателното производство или да го
спре, както и да прекрати съдебното производство.
3. Присъдата се постановява веднага, след като приключат
съдебните прения и последната дума на подсъдимия (чл. 300 НПК). След
извършването на тези действия, съдът не може да разглежда други дела
преди да постанови присъда (чл. 259 НПК). Нарушаването на това правило
винаги е съществено процесуално нарушение, защото то е израз на
изискването за непрекъснатост на съдебното заседание, което от своя
страна е гаранция за принципа на непосредствеността.
4. Присъдата е валидна, в смисъл действителна, едва след като е
обявена. Обявяването може да стане по единствено възможен начин,
предписан в НПК, а именно като се прочете от председателя на състава в
публичното съдебно заседание, което е същото, а не се открива ново (чл.
310 НПК). Затова е вярно, че обявяването на присъдата е един от
конститутивните елементи за нейната действителност.
5. В практиката и доктрината правилно се приема, че присъдата е
основен акт, защото:
а) Всички други актове или подготвят постановяването на
правилна присъда, или осъществяват контрол над същата.
б) Присъдата е единственият юридически акт, който решава
със сила на присъдено нещо въпросите за деянието, вината, правната
квалификация и наказанието. Само с влязла в сила присъда един
гражданин може да бъде признат за виновен или невинен.
в) Присъдата е единственият юридически акт, който се
постановява след извършване на дейност, в хода на която намират
приложение всички основни принципи.
г) Присъдата на първата инстанция е единственият
юридически акт, който се постановява с решаващия глас на съдебните
заседатели, с изключение на мярката за процесуална принуда настаняване
за изследване в психиатрично заведение.
д) Присъдата се явява фактическо и правно основание, за да се
реализира наказателната отговорност, като се изпълни наложеното
наказание.
6. Присъдата се определя като правилна, когато е законна,
справедлива и обоснована.

19
 ІІ. Ред за постановяване и съдържание на присъдата:

1. Присъдата се постановява на тайно съвещание, на което участва

само съдът. Нещо повече, както това е видно от чл. 348 НПК,
нарушаването на тайната на съвещанието е обявено за абсолютно
касационно основание. Съдебните заседатели се изказват и гласуват преди
съдиите, а председателят на състава – последен. Присъдата се постановява
с обикновено мнозинство като членовете на състава имат равен глас. Всеки
член на състава има право да заяви особено мнение, което трябва да
мотивира. Когато докладчикът е на особено мнение, мотивите се изготвят
от друг член на състава (чл. 33 НПК)
2. Присъдата решава въпросите, така както са изчерпателно
посочени в чл. 301, ал. 1 НПК. Измежду тях има въпроси, които са по
същество и такива, които не се отнасят до решаването на въпроси по
същество – разноските по делото, веществените доказателства, режим за
изтърпяване на наказанието и т.н.
Нашият НПК допуска, когато съдът е пропуснал да се произнесе по
някои въпроси, изчерпателно изброени в чл. 306, ал. 1 НПК, да направи
това допълнително с определение.
Ако съдът е пропуснал да се произнесе по гражданския иск, може
да се произнесе в срока за обжалване, но с допълнителна присъда (чл. 301,
ал. 3 НПК).
3. Никоя присъда, независимо дали осъдителна или оправдателна,
не може да почива на предположения (чл. 303, ал.1 НПК). Съдът може да
постанови осъдителна присъда, но само когато обвинението е доказано по
несъмнен начин (чл. 303, ал. 2 НПК). Ако обвинението не е доказано по
несъмнен начин, по аргумент за противното от чл. 303, ал. 2 НПК, съдът
ще постанови оправдателна присъда, а няма да прекрати производството.
4. Присъдата има задължителни реквизити и на трите свои части –
уводна част, мотиви, диспозитив (чл. 305 НПК).
Присъдата се обявява от председателя незабавно, след като е
подписана от всички членове на състава (чл. 310, ал. 1 НПК). Съдът не
може да отлага обявяването на дизпозитива на присъдата. Той може да
отложи само обявяването на мотивите в сроковете по чл. 308, ал. 1 и ал. 2
НПК.
Освен това, диспозитивът винаги се подписва от всички съдии и
съдебни заседатели, докато мотивите се подписват от съдебните
заседатели, само ако присъдата е постановена при особено мнение, което
се отбелязва при подписването на присъдата и се изготвя в писмена форма
(чл. 310, ал. 2 и 3 НПК).
5. Според общоприетата практика на ВКС мотивите трябва да са
изчерпателни и непротиворечиви. Това означава, че съдът трябва да е
аргументирал защо дава вяра на едни доказателствени материали, а други

20
приема, че са недостоверни и не им дава вяра; трябва да мотивира защо е
дал вяра или е приел, че обясненията на подсъдимия са недостоверни;
трябва да аргументира защо деянието се приема, че е умишлено; защо не
следва да се приложи условно осъждане; с кои действия / бездействия са
причинени вредите и в какво се изразяват същите, включително и като
размер; трябва да посочи кои са смекчаващите и кои са отегчаващите
обстоятелства и т.н. Мотивите не трябва да съдържат твърдения, които са
взаимно изключващи се или алогични; не трябва да има позовавания,
които противоречат на закона или морала. Мотивите не трябва да
противоречат на диспозитива на присъдата. В противен случай, с
практиката на ВКС, константно се приема, че е допуснато съществено
процесуално нарушение.

проф. д.ю.н. Маргарита Чинова

21