Уейн Дайър, Дий Гарнс

Спомени от РАЯ
Изумителните разкази на деца от времето,
преди да се родят

Memories of Heaven by Dr. Wayne W. Dyer, Dee Garnes, 2015

© Станислава Миланова, превод от английски, 2016
© Красимира Деспотова, графичен дизайн, 2017
© Издателска къща „Кибеа“, 2017

http://4eti.me – посвещава се на С.

ISBN 978-954-474-771-8

Ако искате да закупите книги на ИК „Кибеа", можете да ги

поръчате чрез най-близкия до вас книготърговец, или на
телефон (02) 988 0193, както и на електронните ни пощи
bookstоre@kibea.net и office@kibea.net

2
 Д-р Уейн У. Дайър (1940-2015) е известен в целия свят автор и лектор в
областта на личностното развитие. Той е автор на повече от 40 книги, много
аудио и видеопрограми и е участвал в хиляди телевизионни и
радиопредавания. Уейн Дайър е баща на осем деца и дядо на девет внуци.
Уейн има докторат по педагогическа психология, защитен в Държавния
университет „Уейн“. Работил е като асистент в Университета „Сейнт Джон“
в Ню Йорк. Въпреки детството си, прекарано в приемни семейства и
сиропиталища, д-р Дайър е преминал през много житейски препятствия, за
да сбъдне мечтите си.

Дий Гарнс понастоящем живее в Мауи със съпруга си и двете им деца.

Работила е като масажист повече от тринадесет години и е била асистент на
д-р Уейн Дайър. През свободното си време, когато не тича след двегодишния
си син и не се грижи за малката си дъщеричка, обича да плува в океана, да
кара лодка и да се катери в планината.

КНИГАТА

Уейн У. Дайър и неговата съавторка Дий Гарнс често разговаряли за това,

че за Бог знаят най-много онези, които доскоро са били в обятията на
Божественото: бебетата и малките деца. Всъщност самата Дий провела с
малкия си син разговор, който я убедил, че той познава нашия
Първоизточник. Заинтригувани от този феномен, Уейн и Дий стигнали до
идеята да отправят покана към родители от целия свят да споделят
преживяванията си. Огромният брой отговори, които получили, ги
подтикнал да подготвят настоящата книга, която включва най-интересните
и показателни истории, в които момченца и момиченца говорят за спомените
си от „времето, преди да се родят“. Децата разказват за разговорите си с Бог,
говорят за отдавна починали роднини, които са познавали, докато са били в
царството на Духа, споделят спомени от минали животи, заявяват, че сами
са избрали родителите си и момента за идването си на Земята и описват
красиво и точно Божествената любов, която съществува отвъд физическото
царство. Разказват и много случки с игриви и забавни ангели.
Тази запленяваща книга насърчава не само родителите, но и всички нас да
се вслушваме в посланията, идващи с децата ни и да ги приемаме като наши
най-чисти и мъдри учители. И да осъзнаем, че в земното ни преживяване има
много повече от онова, което възприемаме със сетивата си.

3
 На Сейлър, последния новопристигнал в нашето семейство.
Уейн

На моя съпруг Трей и на нашите деца Маркъс и Шайло.

Дий

СЪДЪРЖАНИЕ
ВЪВЕДЕНИЕ от Уейн Дайър............................................................................. 5

ВЪВЕДЕНИЕ от Дий Гарнс ............................................................................... 7

ГЛАВА1 Спомени от Рая ..................................................................................... 9

ГЛАВА 2 Спомени за минали животи .............................................................. 24

ГЛАВА 3 Спомени за избора на родители ....................................................... 36

ГЛАВА 4 Спомени за семейни прераждания и размяна на ролите............... 50

ГЛАВА 5 Спомени за духовните връзки с нашия Първоизточник ............... 60

ГЛАВА 6 Мистична мъдрост ............................................................................ 72

ГЛАВА 7 Невидими приятели и посещения от духове .................................. 84

ГЛАВА 8 Ангелски истории .............................................................................. 98

ПОСЛЕСЛОВ ................................................................................................... 107

4
 ВЪВЕДЕНИЕ
от Уейн Дайър
Цял живот съм обичал децата. Особено новородените, бебетата и току-що
проходилите. Когато в стаята има бебе, то сякаш привлича вниманието ми
като магнит и аз буквално залепвам за него. Като баща на осем деца съм
прекарвал безброй часове, взирайки се в очите на новородените ни бебета. В
тези съкровени моменти често съм отправял към тях мълчаливи въпроси,
молейки ги да ми разкажат за мястото, откъдето идват и как изглежда
невидимият духовен свят.
Прекарал съм много, много часове от живота си, легнал на пода, вперил
поглед в малките същества. От години съм запленен от факта, че децата ни
се появяват на този свят с вече оформени личностни черти. Обичам да моля
току-що проходилите малчугани, които едва започват да боравят с думите,
да ми кажат какво си спомнят от преживяванията си отпреди да дойдат тук,
в земното си въплъщение. Всъщност, настоящата книга бе създадена, защото
моята съавторка Дий Гарнс провела подобен разговор със сина си Маркъс,
който тепърва започваше да общува с откъслечни думи. (Можете да
прочетете за този радостен разговор във Въведението на Дий.)
Помолих хора от най-различни житейски поприща да споделят
впечатления за мъдростта на децата си и също така включих в книгата много
от спомените на собствените ми деца. След като с Дий прочетохме онова,
което ни пишеха по темата родители от цял свят, сега съм повече от убеден,
че в живота ни има нещо много повече от няколкото кратки мига, отредени
ни тук, на Земята. И нашите малки момченца и момиченца могат да ни
помогнат да зърнем очарователния, безкраен, невидим свят, който сме
забравили. Те все още не са имали достатъчно време, за да го забравят
напълно.
Винаги съм харесвал одата на английския поет Уилям Уърдсуърт,
озаглавена „Намеци за безсмъртието от спомени от ранното детство“. Ето
един от стиховете: „Раждането ни е само сън и забрава“. Когато се вглеждах
в очите на нашите новородени деца, често размишлявах върху това. Цялото
съществувание на човешката душа напомня сън – спим, сънуваме и после се
пробуждаме, забравяйки всичките чудати преживявания в съня си. Но
понякога се прокрадват и откъслеци от сънните образи, особено ако току-що
сме се събудили. И докато съзерцавах новопристигналото чудо в скута си,
усещах дълбоката истина в думите на Уърдсуърт.
Раждането ни наистина може да е сън, но децата все още не са забравили
всичко. И това бе идеята, от която се роди настоящата книга. Всяка история,
5
включена в нея, е за дете, което, изглежда, има такива спомени за „нещо
отвъд“ – точно както ние, възрастните, пребиваваме в тайнственото царство
на съня, в което влизаме всяка нощ и което обитаваме през поне една трета
от времето си на Земята.
Двамата с Дий прегледахме хиляди и хиляди писма, които ни бяха
изпратени като отговор на молбата ни към родителите да ни преразкажат
спомените на малките си деца за Рая. Много от историите, които собствените
ми деца са ми разправяли, докато още се учеха да говорят, и които си мислех,
че са наистина уникални, всъщност се оказаха доста универсални по
характер. Безброй писма съдържаха почти идентични истории за деца, които
разказвали как са избирали родителите си за земното си пътуване, как имали
невидими приятели, които само те можели да видят, имали спомени за
минали животи в рамките на същото семейство и говорели за посещения при
Бог и преживяванията си „горе“.
Днес има богата литература със сериозни научни доказателства за минали
животи и за присъствието на ангели сред нас. Благодарение на близостта ми
с многоуважавани учени, осигурили убедителни данни за реалността на
духовното царство, самият аз преживях едно разтърсващо пътуване в
предишен живот и то разшири кръгозора ми. Но именно от устата на
малчуганите, пристигнали наскоро тук и все още носещи отпечатъка на Рая,
за който говорят спокойно и убедено, добиваме представа за отвъдното
царство. Именно на техните гласове е посветена настоящата книга.
С „Намеци за безсмъртието“ Уърдсуърт ни кара да се замислим и върху
следното:

Душата, дето с нас израства,

тя е Звезда с обител друга,
дошла при нас от друго царство...
от Бога, който е наш дом.

Докато четете тези очарователни детски разкази за света отвъд познатото

ни, можете да сте сигурни, че тези малки създания все още са потопени в
Рая. Те са връзката ни с нашия истински дом. И могат да ни научат на
толкова много неща!

6
 ВЪВЕДЕНИЕ
от Дий Гарнс
С Уейн Дайър сме добри приятели от много години. Първо бяхме съседи,
после той започна да посещава студиото ми за масаж, а след това аз започнах
да работя като негова асистентка. Откакто се роди синът ми Маркъс, Уейн
ме насърчаваше да му задавам въпроси, като например дали си спомня Бог
и какво има на небето. Именно това постави началото на настоящата книга.
Маркъс беше на осемнадесет месеца, а аз бях бременна с второто си дете,
Шайло. Бяхме седнали да вечеряме и аз зарецитирах любимата си молитва
от детството: „Благодаря ти за този така сладостен свят. Благодаря ти за
храната, която ядем. Благодаря ти за птичите песни. Благодаря ти, Господи,
за всичко!“
Когато започнахме да се храним, гледах с гордост изумителното си чудно
дете, което развълнувано бодеше с вилицата и светваше от радост всеки път,
когато наистина успееше да сложи нещо в устата си. Маркъс буквално
грееше с русата си къдрава косица, дълбоките си зелени очи и съвършената
си кожа. Сложих ръка върху издутия си корем и се почувствах истински
благословена. В мен се преплитаха толкова много въпроси за чудото на
живота, което бяхме създали със съпруга ми Трей (все още се учудвам, че
тези красиви малки създания са мои деца).
Спомних си колко изумени останахме с Трей няколко месеца по-рано,
когато Маркъс сложи малките си ръчички върху корема ми, потупа го нежно
и заяви: „Бебе! Бебе!“ Изобщо нямах представа, че съм бременна с Шайло;
всъщност, тогава съм била бременна най-много от ден или два. И все пак
Маркъс, с безкрайната си мъдрост, е усетил чудото, което растеше вътре в
мен, и го обяви с абсолютна увереност.
Докато гледах момченцето си сега, си мислех: Някак си съм направила това
малко момченце, всичките му физически компоненти ...но откъде дойде то? Как
разви това съзнание? Всеки, който се е занимавал с бебета и деца, ще се
съгласи, че присъствието им в света е пълна мистерия. Без изобщо да се
замисля какво казвам, отроних с благоговение: „Откъде дойде?“ Не очаквах
отговор – Маркъс знаеше само няколко думи. За моя изненада, той пусна
вилицата си, погледна ме и вдигна ръчички към небето...
Господи!
И импулсивно зададох следващия въпрос, вдъхновен от Уейн: „Какво е
Бог?“ Маркъс ме погледна право в очите и ми отвърна простичко и
естествено със сладкото си ангелско гласче: „Светлина“.
В този момент разбрах, че малкото момченце до мен и мъничкото бебче в
корема ми са много повече от това, което виждаха очите ми. Имаха души,

7
които носеха мъдрост от отвъд земното царство, мъдрост, непонятна за мен.
Ако просто се вслушаме, осъзнах аз, те ще ни научат на толкова много неща.
На следващия ден разказах на Уейн за случилото се и той ме посъветва да
го запиша. Направих го, докато седях в кабинета на лекаря за една от
консултациите си. С мое разрешение Уейн публикува историята в
страницата си във фейсбук и прикани хората да споделят личните си
преживявания. Отговорите и коментарите заваляха като порой – и така се
роди идеята за настоящата книга.

***

Моята роля в създаването на „Спомени от Рая“ беше да събера всички

истории и да ги разпределя в отделни глави. Тази задача доста ме плашеше,
тъй като имаше хиляди разкази, а аз нямах представа към коя категория да
ги причисля. И все пак, докато четях отделните постове, главите сами се
оформяха. После с Уейн се срещахме на две седмици, за да работим върху
някоя глава. Преглеждахме всяка история, четяхме я на глас и той взимаше
главата у дома и размишляваше върху нея десетина дни. Накрая пишеше
увода си за съответната глава.
Прочетох безброй истории и разговарях с много родители, които бяха
споделили мъдрите думи и спомените на малките си деца. Беше невероятно
преживяване да чета тези разкази, докато бях бременна и гледах малкия си
син. Всичко това ме научи, както казва Уейн, да поддържам отворен ум,
непривързан към нищо. Открих, че ангелите наистина съществуват. Че е по-
добре да наричаме измислените приятели „невидими приятели“. Че
дълбоката мъдрост най-вероятно идва от минали животи, а не от този. Че
някои от нас наистина избират родителите си или членовете на семейството
си. Възможностите са безброй.
Докато пиша това, Маркъс, който вече е на две години, спи от дясната ми
страна; осемседмичният Шайло спи отляво; а в мен отекват думите на Чарлз
Дикенс: „Обичам малките деца и не е без значение, когато те – току-що
пристигнали от Бог – също ни обичат“. Чувствам се толкова щастлива и
благословена да бъда с тези две снопчета любов. А мисълта, че са ме избрали
за своя майка, ме изпълва с безкрайна гордост.
Една мъдра жена, с която неотдавна се запознах, сподели с мен следната
мисъл: „Когато идваме на този свят, ние плачем, а всички останали се смеят.
Когато напускаме този свят, ние се смеем, а всички останали плачат“. Може
би причината бебетата да плачат е, че им липсва мястото, откъдето са дошли.
Ако просто слушаме своите малчугани с отворено сърце и непредубеден ум,
ще научим от тях толкова много и вероятно ще помогнем на бъдещите
поколения да не забравят откъде са дошли, както и невероятното, вълнуващо
пътуване, което се крие отвъд физическото.
8
 ГЛАВА1
Спомени от Рая
Само в тишината на съзнанието може да се появи споменът за Бога. Той
не може да възникне там, където има противоречие, защото съзнание,
което е в конфликт със самото себе си, не си спомня вечната благост...
Това, което ти си спомняш, е част от теб... Трябва да преодолееш цялото
това безумие и да се обърнеш в мир към спомена за Бога, който все още сияе
в твоето стихнало съзнание.
ИЗ „КУРС НА ЧУДЕСАТА“1

Всички истории в тази първа глава са спомени на малки момченца и момиченца,

които все още не са отишли твърде надалеч в доминираната от егото земна
равнина, за да бъде умът им „във война със себе си“. По същество всички деца,
които си спомнят съществуванието преди идването си тук, имат притихнали
умове. Умове, които не са изпълнени със съмнения, и в които не съществуват
конфликти.
Притихналият ум иска да изрази истината, която усеща вътре в себе си. Този
ум все още не е приучен да приема реалността, натрапвана от добронамерените
възрастни, от културните и религиозни норми. Всички истории в тази глава са
автентични цитати от малки деца, които, изглежда, притежават убедително
знание за съществуванието си, преди да пристигнат в познатия материален
свят, наричан от нас „реалност“.
Историите, включени тук, са само малка част от хилядите подобни разкази,
които с Дий получихме от хора от целия свят. Бих могъл да кажа за себе си, че
имам тих ум, който очевидно напълно е забравил живота преди раждането, но
все пак е ум, отворен за всичко, ум, който макар да не схваща напълно идеята за
вечността, приема концепцията, че в една вечна вселена няма място за начала и
краища... „Вечна“ означава завинаги и следователно вътре в нас и около нас
съществува невидима реалност, която е без начало и без край. Не говоря за
нашата физическа форма; безформеното пространство вътре в нас е онова,
което не може да умре и може би никога не се е „раждало“.
Именно в това малките деца имат предимство. Те говорят без да се тревожат
какво ще си помислят другите. Например, когато беше малка, дъщеря ми Серена
на сън говореше на език, който никой в семейството ни не разбираше.

1
„Курс на чудесата“ от Хелън Шукмън и Уилиам Тетфорд, превод Мария Кръстева,
изд. „Дар Логос", 2006. – Бел. ред.
9
 Тя разправяше спомени отминали животи и веднъж каза на съпругата ми: „Ти
не си истинската ми майка. Спомням си истинската си майка, но не си ти“.
Приканвам ви, докато четете историите, да следвате съвета на един индийски
учен от X в. на име Тилопа: Поддържате ум, който е отворен за всичко и не е
привързан към нищо. Позволете си да се обърнете в мир и тишина към спомена
за Бога, който вероятно все още сияе в стихналото ви съзнание.

Един от най-невероятните и трансформиращи моменти в живота ми дойде,

когато най-големият ми син беше на осем години.
Шон беше чувствително дете с широко отворени очи, голямо сърце и
усмивка, която озаряваше стаята. Като майка, аз обичах сина си и
удовлетворявах всичките му физически потребности, но винаги усещах
липсата на връзка – свързаност, която така отчаяно желаех, но не знаех как
да създам. По онова време не притежавах духовното съзнание, за да я дефи-
нирам; просто знаех, че Шон усеща липсата на връзка. Опитвах се да
компенсирам, като се грижех добре за него и го заливах с обич, но
признавам, бях прекомерно контролираща и гневна. Не исках да бъда такава
и се стараех, но сякаш този импулс имаше свой самостоятелен живот.
Един ден манията ми за контрол излезе извън граници и същата вечер,
докато слагах Шон в леглото, той започна да плаче неудържимо. Възможно
най-мило го попитах какво става и той ми каза, че искал майка си от небето.
Попитах го какво има предвид и той отвърна, че просто искал да бъде с
майка си от небето и не можел да понася да бъде тук. Започнах да се плаша,
но нежно продължих да питам какво му е давала майка му от небето, което
аз не му давам. А той отвърна: „Чиста любов“.
Усетих как сърцето ми омекна, докато гледах сина си да изпитва такава
болка, защото му липсваше нещо, което напълно заслужаваше, и не изпитах
никакво съмнение, че онова, което ми казва, е истина. Продължих да
разговарям с него и той ми разправи, че небесната му майка и Бог го
посъветвали да избере мен за своя земна майка и че си спомнял как бил вътре
в мен и там било тъмно.
Попитах Шон дали си спомня как изглежда Бог и той Го описа като
същество от бяла светлина, изпълнено с любов, в този момент разбрах, че
Шон току-що беше поднесъл на себе си и на мен един скъпоценен дар:
спомена на малкото момченце, което искаше майка му да му дава „чиста
любов“! Знаех, че ме е избрал за своя майка, за да ми помогне да се науча да
изпитвам и изразявам чиста любов, а той да я получава от мен, сегашната си
майка. Този ден постави начало на пробуждането на Божествената майка в
мен тук, на Земята!
РОБИН ЛИСА ХАЙУУД
Юниън, Кентъки

10
 Когато дъщеря ми Сарена беше почти на две години, много приказваше.
Поглеждаше ме в очите и ми казваше колко е щастлива, че е с мен – колко
съм ѝ липсвала, докато чакала да дойде на Земята, за да бъде с мен, как ме е
гледала от „другата страна“ и се е вълнувала от момента, в който щяла да
дойде при мен. Все още дъхът ми спира, когато се сетя за това.
Сарена беше (и все още е) много спокойно и общително дете. Рядко се е
разстройвала, докато растеше, но малкото пъти, когато се случваше, тя
плачеше и казваше, че иска „да си иде у дома“. Питах я какво има предвид,
защото всъщност си бяхме вкъщи. Тя ми обясняваше, че иска да си отиде у
дома, на мястото, където била, преди да дойде да живее тук. Наричаше
небето „дом“. А аз я прегръщах и ѝ казвах, че всичко е наред и че сме заедно
в този свят. Тя е такова сладко дете и толкова мъдра. Чувствам се честита да
бъда тук с нея.
НАТАША УЕСТРИЧ УУД
Болуин, Мисури

Преди около година с дъщеря ми си играехме с един розов кристал. Тя

беше щастлива да държи камъка, но изведнъж се натъжи. Попитах я какво
има и тя отвърна: „Липсва ми Бог“. Когато я попитах защо, започна да ми
обяснява, че когато била в „драконовата пещера“ (така наричаше утробата),
постоянно си говорела с Бог. Каза: „Той беше чиста светлина“. Понякога,
каза ми тя, имала крила и Бог винаги бил любов и било много хубаво.
Обясних ѝ, че Бог все още е с нея. Тя се ободри и вдигна глава към небето,
после ме погледна и рече: „Знам, мамо. Бог е с нас сега. Просто ми липсва
постоянно да говоря с него“. А аз ѝ казах: „Ами не спирай ... можеш да
говориш с Бог винаги, когато поискаш“.
Сега дъщеря ми е на три години и половина и не минава ден, без да има
някаква история или разговор с Бог. Толкова е силно и смиряващо!
КАРАЙ ДЖИИН
Фолън, Невада

Преди години, когато трите ми дъщери бяха малки, сложих двете по-малки
в леглата и им казах да лежат кротко и да заспиват. По онова време Моли
беше на пет години, а Керълайн още нямаше две. Повече от час, след като ги
бях сложила да спят, чух кикотене и разговори откъм стаята им. Запътих се
да им се скарам, че не спят.
Когато доближих спалнята им, замръзнах на място, чувайки как Моли
питаше Керълайн дали още си спомня какво е било, преди да се роди. „Да –
отвърна Керълайн. – Помня как избрах мама, татко, Лиана и теб! Виждах ви
отгоре! Видях също баба и дядо. Те се усмихваха! Видях всичко!“

11
 – О, да – отвърна бавно Моли. – Керълайн, аз започвам да забравям...
– Знам.
Известно време и двете останаха странно тихи и после Моли започна да
прави физиономии и да се държи глупаво, както често правеше, когато се
опитваше да накара по-малката си сестричка да се смее и да играе.
МОРИЙН СУХАДОЛНИК
Спрингфийлд, Илинойс

Синът ми Кейси беше на около три години, когато на моменти сякаш се

бореше с депресия. Един ден се опитвах да разбера какво го тревожи и той
ми каза, че просто искал да си отиде у дома. Отвърнах: „Какво искаш да
кажеш? Ти си у дома!“ А той ми каза, че по-рано живеел с Бог и искал да се
върне там и че му било трудно да живее тук.
Попитах го какво е било при Бог, той ми обясни, че „там“ се чувствал у
дома, че можел постоянно да си играе и че нищо лошо не се случвало. През
следващите няколко месеца от време на време водехме същия разговор и аз
всеки път се стараех да го слушам много внимателно.
Сега Кейси е щастливо, чувствително, игриво и енергично десетгодишно
дете. Каквото и да е преживявал някога, то, изглежда, му е помогнало просто
да поговори за чувствата си. Трябва също така да спомена, че като бебе
страдаше от колики и аз често се чудех дали причината не е, че му беше
много трудно да се приспособи към този свят.
ДЖЕНИФЪР МУЪР
Найлс, Мичиган

Петгодишният ми син Джоузеф един ден си счупи ръката, докато се

опитвал да „полети“ от леглото на брат си. Влязох в стаята и заварих
Джоузеф да плаче, сложих го на коленете си, гушнах го и попитах: „Какво
има?“ Той ме погледна с широко отворени очи и каза: „Мамо, кога ще си
получа крилете обратно?“ Когато му обясних, че децата нямат криле, но
могат да пускат хвърчила, да летят със самолет и така нататък, той избухна
в сълзи и изплака: „Искам си ги сега!“ Нямаше какво друго да направя, освен
силно да го прегърна. Тогава той преглътна, изведнъж спря да плаче,
погледна ме право в очите и рече: „Няма нищо, мамо! Помня, че Бог ми каза,
че ще мога да си ги получа обратно, след като се върна от тази задача.“
И после внучката ми Фоби. Тя беше на четири, когато майка ми почина и
всички се опитваха да ѝ обяснят защо съм тъжна. Малката се изкатери в
скута ми и попита: „Къде е Супернана?“ Казах ѝ, че тя е умряла и е отишла
на небето, Фоби каза: „Значи е с Бог и с ангелите?“. „Да!“, отвърнах. Тя
помисли известно време, после слезе на пода, застана пред мен с ръце на
хълбоците и ми зададе следния въпрос: „Тогава защо още си тъжна?“ Дори

12
сега, когато от време на време скръбта се надига, си спомням този въпрос и
логиката на внучката ми и моментално се изпълвам с покой.
Няколко дни по-късно Фоби отново се покатери в скута ми. „Радвам се, че
сега не си толкова тъжна, бабо Сю! – каза ми тя. – Защото ще ти кажа, че
докато си говорим, прабаба може да се приготвя да се върне като бебе. Знаеш
ли, наричат го с една важна дума, която започва с „П“.“ „Прераждане?“ –
попитах аз. А тя отвърна: „Вярно, точно това каза Бог“.
СЮЗАН ЛАВДЖОЙ
Кофс Харбър, Ню Сауд Уелс, Австралия

Гледах внучката си Кайра, която беше на малко повече от годинка.

Сменях ѝ памперса, когато тя ме погледна и каза: „Искам да си отида у
дома“. Обясних ѝ, че трябва да почакаме майка ѝ и татко ѝ да дойдат да я
вземаш. По-късно, когато родителите ѝ дойдоха, им казах колко са ѝ
липсвали и че е искала да си отиде у дома, те ми отвърнаха: „Тя казва
същото, когато си е у домa“.
МЕРИ ГЮСТАВСЪН
Алберта, Канада

Синът ми Майкъл има ГРР (генерализирано разстройство в развитието –

детски аутизъм) и понякога му е трудно да се оправя в света. И все пак за
деветте си години неведнъж е говорил за Бог и небето. Например, само преди
две години напълно неочаквано заговори как помагал на Бог да реши кои да
бъдат сестрите му, преди те да дойдат тук. Каза, че Бог бил искрящо бял и
преди да се родят бебетата, слагал в тях ярка синя светлина, която винаги е
там. Каза, че всички на небето били млади като деца, че „всичко е любов“ и
че има ангели навсякъде.
Фактът, че Майкъл успя да изрече всичко това, ме изуми – най-вече защото
ми напомни, че Бог винаги е с него, дори и аз да не го виждам заради
препятствията, пред които е изправено момченцето ми.
ТРИШ СЪЛИВАН
Бърнардсвил, Ню Джърси

Семейството ми се разрасна – осиновихме сина си Паркър Хосе от

Гватемала, когато беше на десет месеца. Той имаше вроден порок на
сърцето, така че още през първия месец претърпя операция за коригиране на
отворения му дуктус артериозус (ОДА) – отвор в сърцето, който би трябвало
да се затвори при раждането. Паркър беше много добро дете и не плачеше,
когато сестрите и лекарите му слагаха системи, правеха му инжекции и му
взимаха кръв. Здравните работници не можеха да повярват колко мил беше
за болно дете. Преди да стане на пет, претърпя четири операции.

13
 Дъщеря ми Седона, която осиновихме от Китай, е с три години по-голяма
от Паркър. Преди лягане винаги казвах молитви и пеех заедно с тях; след
като проговори, Паркър започна да разказва на мен и Седона за небето.
Казваше ни, че Бог е много добър и че знаел, че ще оздравее, понеже Бог му
го обещал. Говореше колко е красив Раят, с много цветя цветове. Докато ни
разправяше всичко това, Седона го гледаше със съмнение. Тя врътна длан до
главата си – както правят децата, за да покажат, че някой е луд.
След последната операция на Паркър кардиолозите ни казаха, че нещата не
са минали много успешно, тъй като не можели да направят нищо, за да
коригират напълно дефекта. Вроденият отвор бил в центъра на сърцето, така
че едва ли щял да зарасне, и Паркър трябвало да внимава до края на живота
си, за да избегне фатална сърдечна инфекция. Само че година след
последната операция периодичната му ехокардиограма показа съвсем друго.
Беше се случило чудо!
Паркър си спомни обещанието на Бог и, разбира се, се оказа прав. Сега той
е здраво тринадесегодишно момче. Бог е добър!
СЕНДИ УИЛСЪН
Финикс, Аризона

Току-що се бях върнала от ритрийт2 през уикенда, в който бях напълно

потопена в Духа, и четиригодишният ми внук седна в скута ми. Той се
притисна към мен, погледна ме в очите и каза съвсем сериозно: „Започвам
да забравям как да летя“.
Това беше върховен миг в живота ми и никога не го забравих. Моят внук
сякаш бе реално доказателство за това откъде идваме и какво сме в
същността си. Така лесно забравяме тази истина, докато се мъчим да живеем
на нашата планета. Редовната медитация и времето за молитва ми помагат
да си спомням „как да летя“.
ТРИНА ЛЕМБЪРГЪР
О’Фолън, Мисури

Моята Клое, която е на четири, разправя, че виждала „мъртви хора със

задното си око“ – измисли този израз съвсем сама. Казвала ми е, че помни
как преди да се роди седяла в кръг с ангелските си братя и сестри и
ангелската си майка и играели с топка. Казва, че тогава ги видяла за последен
път и е тъжна, защото ангелското ѝ семейство много ѝ липсва.
МЕГАН ФАРЛИ ТЪКЪР3

2
Усамотяване, откъсване от ежедневния стрес и отдаване на духовна психологическа
практика за работа над себе си. – Бел. ред.
3
Имената под свидетелските разкази са отбелязани със звездичка (*) в случаите,
когато по различни причини не е посочено местоживеенето им. – Бел. ред.
14
 Майка ми претърпя два спонтанни аборта, преди да се роди сестра ми.
Когато стана на три години, сестра ми казала на мама, че си спомня как
играела с другите си две сестри на небето и че ѝ било тъжно, задето не
можела да играе с тях на Земята, защото били „много забавни“. Освен това
казала на мама, че те били много щастливи там, горе!
ЕЙМИ ЕЛИЗАБЕТ РАТИГАН
Тайпе, Тайван

Заведох трите си малки деца на детския панаир в парка. Една от дейностите

представляваше художествен проект, при който към организаторите
прикрепваха листове хартия и те се въртяха бавно-бавно, а децата можеха да
си избират шишета с боя и да пръскат по листовете, докато „обектът“ се вър-
ти ли, върти. Тригодишният ми син Дейвид избра жълто, синьо и оранжево
и оформи красиво слънце. Подаде ми го и каза: „За теб е, мамо. Това съм аз,
когато бях слънчева светлина при Бог, преди да се родя“.
Случи се преди 21 години, но слънцето на Дейвид още спира дъха ми,
когато го погледна.
ЛИНДА СМИТ
Ричланд, Вашингтон

През 1996 г., когато беше на четиринадесет месеца, синът ми Крисчън

почина от недиагностициран, рядко срещан рак. След смъртта му направих
спонтанен аборт. Молех се на сина си да ни изпрати дете, което да е идеално
за семейството ни.
Забременях отново през 1997 г. и лекарката ми каза, че имам фалшива
бременност: всички симптоми са налице, но не се регистрира никакъв пулс.
Увери ме, че няма да има нужда да минавам през болезнения кюртаж, както
при последния спонтанен аборт. Трябваше да отида в кабинета ѝ след
няколко седмици за инжекция, която щяла да елиминира необходимостта от
кюртаж. Изпитвах много силно усещане, че не бива да го правя. Обадих се
на една позната медицинска сестра и тя ми каза, че някои бременности са
твърде ранни, за да се установи пулс, и че нищо не ми пречи след няколко
седмици да повторя сонограмата.
Със съпруга ми се молехме и приехме, както си мислехме, Божията воля.
Инжекцията беше насрочена за същия ден като сонограмата и когато
влязохме в стаята, техникът завъртя екрана така, че да не го виждаме. След
като ни каза да отидем при рентгенолога в съседната стая, помолих съпруга
си да ме чака в колата, но техникът настоя той да дойде с мен. Рентгенологът
постави на таблото снимка и с пръста си проследи очертанията на бебе –
беше доловил и пулса му! Седяхме там и плачехме, знаейки, че в същия ден

15
трябваше да отида за инжекцията. Ако не се бях вслушала в онзи вътрешен
глас, красивата ми дъщеричка нямаше да я има.
В дневната ни има снимка, на която съпругът ми държи Крисчън на
единствената ни Коледа заедно с него. Един ден дъщеря ми, тогава
тригодишна, посочи снимката и каза: „Аз го познавам“. Казах ѝ, че той е
починал, преди тя да се роди, така че няма как да го е виждала. Тя отвърна:
„Познавам го отпреди да се родя“. Аз просто заплаках. За нас тя е истинско
чудо и дори днес, вече на шестнадесет години, е много специална и по един
необичаен начин обърната към вътрешния си глас.
ШЕРИЛ РАИС-КЮВАС
Лихай Ейкърс, Флорида

Дъщеря ми е най-малкото от четирите ми деца. На около тригодишна

възраст започна да разправя колко ѝ липсвал всеки от братята ѝ, когато си
тръгвал, за да се роди. Всички сподавяхме смеха си, когато разказваше тази
история. Сега тя е на тринадесет, знае достатъчно за света и твърди, че все
още помни как се е сбогувала с всеки от братята си. Те са много близки
помежду си, въпреки че имат голяма разлика във възрастта ...изумително
нещо.
ТАМИ ШОУ
Бруклин, Ню Йорк

Със съпруга ми загубихме първата си дъщеря Бет заради кардиологични

проблеми, когато беше на почти три годинки. Третата ни дъщеря, Ейми,
родена пет години по-късно, не знаеше за Бет. Когато беше на около три
години и половина, пуснахме едно видео с Бет и Ейми каза: „Това е сестра
ми Бет! Познавахме се на небето, преди да се родя“.
ПАУЛА КОНРОЙ
Глостър Сити, Ню Джърси

Дъщеря ми беше на три години и една вечер я слагах в леглото след

приказката. Казах ѝ колко се радвам, че съм нейна майка, и тя ме погледна
много сериозно и ми заяви, че е платила на Бог с гръмотевици и светкавици,
за да бъда нейна майка. Е, това беше сладко, но после тя добави: „И помня,
че главата ме болеше ето тук“. Посочи ми точното място, където главата ѝ
се заклещи в родовите пътища. Никога не ѝ бях разказвала за раждането ѝ,
защото беше много малка, така че се изумих. Тя продължи да разправя
историята за светкавиците и гръмотевиците – сега е на тридесет и наистина
е буреносна!
РОБИН УИЛИС
Гранада Хилс, Калифорния

16
 Баща ми (дядо Джоунс) почина през пролетта на 1998 г., а внучката ми
Афтън се роди през есента на същата година. Когато беше на около две
години, седеше на столчето си в колата и гледаше майка ми, застанала отвън.
Афтън се обърна към мен и ми каза: „Много ми е тъжно за нея, защото
загуби любимия си човек и ѝ е мъчно“.
После родителите ѝ, след като се прибрали у дома, ѝ показали снимка на
дядо Джоунс. Тя казала: „O, познавам го ...Говорих с него, преди да дойда
тук!“
Всички ужасно се развълнувахме от тези думи на Афтън, защото говореше
със силно чувство.
ДАРЛИЙН
Мелита, Манитоба, Канада

Когато синът ми Дъстин беше на около две години, пътувахме с колата и

внезапно той се плесна по челото и възкликна: „Мамо, започвам да забравям
какво е на небето“. Излишно е да казвам, че ме побиха тръпки.
ШЕРИ ДЖЪНКИНС
Грийнвил, Южна Калифорния

Моята двегодишна дъщеря беше твърдо убедена, че съм бременна с

момченце. Със съпруга ми не искахме да знаем пола на бебето, но и не ми
се щеше тя да остане разочарована, така че ѝ казах: „Може да е момиченце“.
– Не! – заяви дъщеря ми. – С него се запознахме на небето, преди да се
родя.
Права беше – роди ни се син!
КЕЛСИ ЗОЛАМИС
Ричмънд, Мейн

Дъщеря ми Алиша се роди през 1998 г. Бабите и дядовците ѝ починаха

отдавна в началото на 80-те години. Един ден пътувахме с колата и моята
слънчева и приказлива двегодишна дъщеричка ми каза, че видяла бабите и
дядовците си и ги познавала, докато била с Бог на небето. Цялата настръхнах
от думите ѝ, които просто потвърдиха всичко, в което вярвам.
КАСАНДРА ДЖОВАНАТО
Клоувърдейл, Калифорния

Дядо ми беше истинският патриарх на семейството ни. В квартала често го

търсеха за съвет и всякакви услуги. Той беше мъдър и мил ветеран от
военноморските сили, капитан на кораб през Втората световна война.

17
Упадъкът му беше дълъг и болезнен заради тумора в мозъка, а смъртта му –
голяма загуба.
Тригодишната ми племенница не познаваше дядо, макар че може да е
чувала за него на масата или да е виждала снимки. Един ден тя казала нещо
за него на майка си (която не вярва в минали животи и такива неща). Снаха
ми, която също не го беше срещала, отвърнала: „О, да, Бумпа, твоят прадядо.
Не го познаваш, но си виждала негови снимки“.
Племенницата ми отвърнала: „Познавам го, мамо. Бях с него, когато беше
болен, а той беше с мен, преди да сляза долу“. Снаха ми я накарала да
повтори думите си и после разтреперана извикала съпруга си, моя брат.
Всички бяхме толкова шокирани!
ЕЙМИ СТЕЙНМАН
Уейн, Пенсилвания

Когато синът ми беше на около четири години, отидохме да пазаруваме в

„Уол-Март“, където не бяхме ходили. На вратата възрастен чернокож мъж
ни посрещна с усмивка и с думите „Здравейте! Добре дошли в „Уол-Март“!“
Синът ми ужасно се развълнува. Той вдигна ръце, замаха и извика
жизнерадостно: "Хеееей! Как сиии?!“ Възкликна така, сякаш поздравяваше
стар приятел, когото не беше виждал от години. (Обикновено се държеше
много стеснително с непознати, така че поведението му ме учуди.) После,
без да каквото и да било смущение, ме погледна възторжено и рече: „Той ми
беше приятел. Познавах го, когато бях при Бог на небето“. Онемях,
възрастният мъж – също.
КИМБЪРЛИ ХОУКИНС
Олбрайтсвил, Пенсилвания

Един ден тригодишният ми племенник беше в колата и по радиото пуснаха

песента на Сам Кук „Only Sixteen“. Той каза: „O, дядо много обича Сам
Кук!“ Е, дядо му беше починал доста години преди племенникът ми да се
роди, но той беше прав – Сам Кук наистина беше един от любимите певци
на баща ми. Попитах родителите му дали някога са обсъждали това с него и
те казаха, че не са. Може би преди да се роди, племенникът ми е прекарал
време с дядо си. Това ми носи голяма утеха и радост.
МЕРИ ХИРШ
Минеаполис, Минесота

Имам четири деца, отгледани в доста духовна атмосфера. Най-малката,

Абигейл (сега на тридесет), се роди няколко седмици по-рано от термина.
Когато я гушнах за първи път, усетих, че е специална. Не че с нещо беше по-
добра от останалите, просто беше специална по някакъв необясним начин.

18
 Абе растеше като повечето малки деца, задавайки въпроси, заради които
ни се щеше да бяхме изучили енциклопедията, преди да я заченем ...но
нейните въпроси и духовни коментари ме озадачаваха и дори ме караха да
се съмнявам във вярата си. И после един ден, докато вървяхме по улицата за
моя курс „Вярващи жени“, тя изведнъж каза: "A когато бях на небето, преди
да се родя...“ Беше на около три. Не съм забравила тези думи и никога няма
да ги забравя! Засмях се, за да скрия изненадата си, и я попитах какво иска
да каже. Тя продължи да говори за Бог, за хубави неща и силна светлина и
как слязла в коремчето на мама. Също така каза нещо за това, какво е било
да живее в коремчето на мама. Не внимавах много в бърборенето ѝ,
размишлявайки за курса, който предстоеше. (По онова време бях духовен
учител и местен проповедник.)
За моя изненада, когато стана на четири години, Абигейл обяви, че когато
стане на седем, ще бъде проповедник в нашата църква. За голямо изумление
на всичките ни познати, тя започна да изучава Библията и да задава
множество духовни въпроси. После, на около пет, добави и изучаването на
речника. И точно както беше предрекла, на седмия си рожден ден стана най-
младата ни проповедничка до момента.
Никога няма да забравя онази неделя, когато оставихме дъщеричката си на
стола пред паството, подадохме ѝ микрофона и я слушахме как говори,
импулсирана от някаква вътрешна сила. Много ѝ ръкопляскахме и много я
хвалихме, но тя проповядва само още един път: когато беше на десет, написа
есе на тема „Какво е любовта?“ за службата през седмицата. В прогимна-
зията вече започна все повече и повече да губи интерес към това.
ПРЕПОДОБНАТА ДОНЕША ПАЛМЪР,
известна също като апостол Благодарна Фишпондс,
Бристол, Обединеното кралство

Като малка имах ясен спомен как наблюдавах родителите си, преди да се
родя: гледах ги отгоре, докато те седяха в някакъв парк. Години по-късно с
майка ми си говорехме и тя спомена за любимото им място в парка, където
ходели като младоженци.
Помолих я да ме заведе там и мястото се оказа точно онова от спомените
ми.
ЛОЛА БРЕЙДИ ЕВЪРЕТ
Феърфакс, Вирджиния

Синът ми беше на около четири или пет години и обядвахме, когато

изведнъж той каза: „Мамо, когато Бог ме направи и преди да се родя, знаех,
че ще бъда щастлив. Само не знаех какви играчки ще имам“. Това ме изуми,

19
защото в този момент не говорехме за Бог или за религия и тази негова
реплика дойде от нищото.
КИМ ХЕРГЪРТ
Уест Бойлън, Масачузетс

Аз израснах в много религиозна среда и реших да оставя дъщеря си

Анджелина да чуе за Бог, когато поотрасне. Тя обаче често говореше за
ангели и сфери и виждаше аури и цветове – изумявах се как седи, смее се и
ме пита дали и аз ги виждам. Обясняваше, че са летящи кълба от светлина!
Когато стана на пет, ѝ поставиха диагнозата СДВХ4. Един ден тя избухна в
сълзи и каза: „Защо Бог трябва да прави този свят толкова труден? Искам
просто да бъда с него и с ангелите!“ Не за първи път споделяше, че е
разстроена от Бог и от действителността – даваше си сметка колко
неприятни неща има по света. Веднъж ѝ казах: „Толкова много те обичам!“,
а тя отвърна: „Аз те обичам повече!“ После добавих: „Е, аз първа те
заобичах, докато беше в коремчето ми“, а тя отвърна: „Не, аз те заобичах
първа, когато бях на небето и чаках да вляза в коремчето ти“.
Моето дете ме върна към духовността – бях престанала да ходя на църква
на петнадесетгодишна възраст – и намерих начин да изразя убежденията и
духовността си чрез нея. Нямаше да имам представа колко могъщи са
Божиите пратеници и че през цялото време са ме напътствали, ако тя не беше
разпалила любопитството ми.
КАРЛИ ДЖО САНФИЛИПО
Кеймбридж, Онтарио, Канада

Фей, еднояйчната близначка на майка ми, починала на 23 години. Били най-

добри приятелки, разбира се; разчитали една на друга дори повече от
обикновените еднояйчни близначки, защото имали трудно детство.
Дъщеря ми Джулия беше много бъбриво момиченце. Един ден майка ми я
попита дали знае коя е Фей. Джулия отвърна: „Да, въртяхме се заедно в
облаците, преди да дойда тук. Избирахме семейството ми и носехме хубави
бели рокли“. Никой не беше разказвал на Джулия за Фей, защото беше
съвсем малка – как би могла да разбере?
ДЖАНИС МОНАЧИНА
Лий, Масачузетс

Един ден аз и съпругът ми разговаряхме със сина ни за дядовците му, които

бяха починали, преди той да се роди и му показвахме техни снимки. По
онова време синът ни беше на около три години (сега е на петнадесет) и ни

4
Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност. – Бел. прев.
20
каза, че е срещнал бащата на съпруга ми на път за тук. Думите му бяха:
„Познавам го – това е дядо Хенри! Срещнах го по път за насам“.
МИШЕЛ МАЙРА
Стамфорт, Кънектикът

Племенникът ми, който по онова време беше на три години, ми каза, че е

седял на голям стол и гледал как майка му плаче. Каза: „Тя имаше нужда от
някой, когото да обича, така че станах нейното бебе“. Изумих се!
ЕИПРИЛ РЕНДЛЕТ ДЬОШЕН
Арейкът, Масачузетс

Четиригодишният ми син говореше за това, как бил на небето, преди да се

роди, и когато го попитах какво има там, отвърна, че има само паркове.
РЕЙНА ТОРСЕН
Стейтън Айлънд, Ню Йорк

Малкият ми син ми разказа за „играта с раждането“. Каза ми, че той и

няколко негови приятели били в голяма църква горе, в облаците, преди да се
родят. Пълзели около дупка в пода, а подът бил от облаци. Свирела хубава
музика. От време на време музиката спирала и някой от приятелите му падал
в дупката и се раждал.
Той беше много малък и не го водех на църква, затова тази история много
ме изненада.
ДЖОАН РИЧМЪНД ХИНКСМАН
Хембърг, Ню Джърси

На двадесет и няколко години бях бавачка на момченце на около две

години и половина. Един ден в края на лятото го заведох в парка, който беше
пълен с глухарчета. Седнахме и започнахме да духаме пухчетата им,
изпълвайки въздуха със семенца. Изведнъж той спря да духа, погледна
стеблото в пухкавата си малка ръчичка и каза много сериозно: „Някога бях
бог на тези“. Изумих се. „И как беше?“ – попитах го. Но той просто стана и
затича сред пухчетата от глухарчета.
Никога не забравих мистерията, невинността и силата на онзи момент.
ЛИСА ФЕЪРМАН
Рамзи, Ню Джърси

Дъщеря ми Анджелика беше на близо три години (сега е на двадесет),

когато един ден пътувахме с колата и си говорехме. Тя каза: „Мамо, обичам
те до луната и обратно“, което често си казвахме една на друга, така че
нямаше нищо необичайно. Пошегувах се с нея и я попитах дали някога е

21
била на луната. Каза, че не е. Тогава рекох: „Това е много далеч, като горе, в
небето – някога била ли си на небето?“ Тя отвърна, че е била.
– Така ли? Майка ми е на небето и съжалявам, че не можа да се запознаеш
с нея.
– Запознах се.
– Какво искаш да кажеш?
– Видях я на небето при Бог – отвърна спокойно Анджелика.
Тръпки ме побиха от думите на дъщеря ми – разговорът беше толкова
обикновен и някак толкова зряло и уверено излязоха от устата ѝ, че никога
няма да забравя онзи ден.
БАРБ О’РУРК
Бока Рейтън, Флорида

Тази история може да изглежда нереална и затова не съм я разказвала

много, освен на близки роднини.
Преди около 15 години вече имах три деца, по онова време между 11 и 15-
годишни. Беше ми „казано“, че ще трябва да се грижа за две бебета и
„гласът“, който чувах, ги наричаше Грейс и Ноа. Продължавах да получавам
това послание в продължение на около пет месеца.
Не правех опити да забременея – всъщност, тъкмо обратното. Въпреки
всичко обаче, установих, че съм бременна. Помислих, че са близнаци, нали
разбирате? Не, само едно беше, така че не обърнах особено внимание на
гласовете. Роди се момиченце и макар да не бях особено сигурна за
гласовете, все пак добавих Грейс като второ име (за всеки случай).
Девет месеца по-късно отново забременях и родих момченце. Второто му
име е Ноа.
Ето малко информация за дъщеря ми. Тя е изключителна – на шест месеца
общуваше чрез знаци, а на две годинки започна да чете. Винаги я наричах с
първото ѝ име, но когато стана на две, тя ми каза, че винаги е била Грейс и
така я наричали „всички останали". Каза ми: „Бог ме нарича Грейс, както и
баба и дядо на небето, а също и Ноа“.
Попитах я дали вижда Бог сега, защото не бях сигурна как е възможно това,
и тя ми каза, че не. Оставила Бог, баба си, дядо си и Ноа, за да дойде при
мен, но била щастлива, защото Ноа също искал да дойде тук и да бъде с нас.
(По онова време той беше на около осем месеца.)
Моята дъщеря ми каза, че била на небето, преди да се роди, и помнела какво
е там. Спомняше си го така, сякаш е било вчера. Трябва да призная, че не
ходехме на църква, така че по онова време тя не знаеше нищо за Бог ...или
поне аз така си мислех.
РОНДА ТОМПСЪН
Феърфийлд, Айова

22
 Децата ми говореха за времето, преди да „слязат долу“, което според мен
означаваше преди да приемат човешка форма. Говореха така, сякаш са били
на някакво място над нас и са можели да погледнат и да видят какво се
случва тук, долу. Много ми харесваше, когато говореха за това!
КАТИ ШАНЗЕ
Гилбърт, Аризона

Моят най-искрен съвет е да започнете да възприемате всички малки деца в

живота ви като новопристигнали от небето. Питайте ги какво си спомнят. И
най-вече не пренебрегвайте нищо, което казват, независимо колко абсурдно ви
звучи. Старайте се да разговаряте с децата и вместо да се смятате за техен
учител, оставете ги те да възприемат тази роля. Питайте, бъдете активни
слушатели и проявявайте искрен интерес към онова, което споделят.
Давайте си сметка, че изричайки мистериозните неща, които ви е трудно да
възприемете, малчуганите споделят с вас своята уникална истина. Нека
искреността и вълнението им от тези „странни“ спомени от Рая ви напомнят,
че и вие някога сте били малко дете и то все още живее във вас.
Важно е никога да не пренебрегвате тези спомени, да не се съмнявате в тях и
да помните прочутата фраза на Марк Твен: „Проблемите възникват не от
онова, което не знаеш, а от онова, което със сигурност знаеш, но не е вярно“.

23
 ГЛАВА 2
Спомени за минали животи
Много харесвам следните думи на Иисус от Новия завет: „Гледайте да не
презрете едного от тия малките, защото, казвам ви, техните Ангели на
небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен"5.
Те са особено важни, докато четете спомените на тези деца за живота преди
земното им въплъщение, които ние с Дий получихме от целия свят. Детските
изказвания, включени в тази глава, изглежда, потвърждават казаното от самия
Иисус Христос в Светото писание.
Размишлявал съм върху великите загадки, смущавали философите, откакто
има писана история и дори отпреди това (защото според мен и пещерните хора
са обсъждали тези въпроси).
Има ли живот преди раждането и след смъртта? Ангелите наистина ли
съществуват? Има ли Бог и ако има, как изглежда Той? Оцеляват ли душата и
съзнанието ни след смъртта на тялото? Това са въпроси, които винаги са
занимавали учените.
Но думите на толкова много малки деца могат да ни дадат отговорите,
убягвали на интелектуалните търсения дори и на най-мъдрите учители. Редица
книги, написани от високообразовани и уважавани учени, наистина
потвърждават свидетелствата на новопристигналите на Земята.
Историите в тази глава са разкази на малки момченца и момиченца. Те
твърдят, че са живели в други тела, че са загинали при злополука, че са били
възрастни в предишен живот, преди да дойдат тук. Все по-нарастващ брой
доказателства, подложени на строга научна проверка, потвърждават
съществуването на „живот преди живота“. Днес тази идея е категоричното
заключение на онези, които са изучавали феномена в дълбочина.
Отдавна твърдя, че децата са много повече от биологични създания, оформени
от генетичното си устройство и от средата, в която са потопени. По
същество те са духовни същества, които носят със себе си мъдрост и безброй
преживявания от предишни животи. Докато четете историите, подбрани тук,
ще се освободите от страха пред смъртта и тленността, който властва в
умовете на повечето хора на тази планета. Това е най-големият страх, който
хората носят в себе си. Съзнанието за дълбоките истини, произнесени от
невинни деца, може да послужи като противоотрова за цялото ненужно
страдание, а това ще е от огромна полза.
Очевидно ние не сме телата, които обитаваме, физическите ни обвивки са в
постоянен процес на промяна и ние знаем със сигурност, че всичко, което се
5
Евангелие от Матея, 18:10. Цитатът е според изданието на Св. Синод на БПЦ от 1982
г. – Бел. ред.
24
материализира, в крайна сметка ще се дематериализира. От разказите на
децата обаче разбираме, че душите ни са неунищожими и надхвърлят времето
и пространството по начин, неразбираем за нас. Да, съзнанието ни е безкрайно.
Всички ние сме вечни духовни създания с временно човешко съществувание и
толкова много от скъпите ни малчугани привеждат доказателства за тази
грандиозна идея.
Приканвам ви да помните думите на Иисус и да се погрижите „да не презрете
едного от тия малките".

Между втората и четвъртата си година най-големият ми син Доусън често

ми разказваше подробности от минал живот. Започна да ми разправя за онази
„къща в Азия“. Казваше как живеел там със сестра си и че къщата изгоряла
до основи във войната. Постоянно говореше за война, за къщата в Азия и как
изгоряла.
Един ден, когато беше почти на четири, успя да опише нещата по-
подробно. Каза: „Видях сестра си в къщата, докато гореше“. Попитах го как
е успял да я види и той отвърна: „Защото се носех над къщата и гледах
надолу. Тя също умря“. Боже мой! Също така често ми говореше за неща,
които тя казвала. Описваше я с дълга черна коса и хубаво лице. Не знам дали
това е била негова сестра от минал живот или духовен водач, или някакво
друго духовно създание. Знам обаче, че беше твърде малък, за да знае
някакви такива неща за Азия, за изгорели къщи, война и умиращи хора. За
мен няма и капка на съмнение, че това бяха спомени за един от миналите му
животи.
Когато поотрасна, Доусън разказваше за множество срещи с ангели и
понякога с призраци. Също така, като малък ми казваше разни неща,
започвайки с: „Когато бях голям...“ И преди вярвах в духовната ни природа,
но разговорите с него, докато беше малко дете, още повече укрепиха вярата
ми.
ДОМИНИК РАЙБА
Виста, Калифорния

През 2005 г. най-малкото ми дете Тристан беше на четири години. Аз

приготвях вечеря в кухнята, а той гледаше „Том и Джери“ по телевизията в
дневната. По време на една реклама Тристан дойде и ме загледа с леко
наклонена настрани малка главица. Изведнъж каза: „Помниш ли как преди
много време аз готвех в кухнята на Джордж Вашингтон?“
Спрях за момент и го попитах:
– Така ли?
Той кимна и продължи:
– Но бях дете.

25
 – Аз бях ли там?
– Да, ти също беше дете.
– Бели хора ли бяхме или чернокожи?
– Бяхме кафяви.
– Като индианците?
Той сви рамене и добави:
– Но по-късно аз умрях – и уви малките си ръчички около врата си.
– Какво се случи? – попитах.
– Не можех да дишам – отвърна ми той, после се обърна и се върна в
дневната.
На следващия ден написах в Google „готвач; Джордж Вашингтон“ и за моя
изненада се появи история и снимка. Мъжът на име Херкулес имал три
деца: Ричмънд, Ейви и Далия. Ричмънд и баща му били готвачи на Джордж
Вашингтон в Пенсилвания.
Същия следобед попитах Тристан кой е бил Ричмънд.
– Да, познавам го – каза ми той.
После попитах: „Познаваш ли Ейви?“, на което той отново ми отговори с
„Да“. Попитах го дали е познавал Далия, но на този въпрос той ми отговори
с „Не“. Оттогава няколко пъти ме пита дали можем да идем до Маунт
Върнън, но още не сме осъществили пътуването.
РЕЙЧЪЛ МАРТИН
Чери Лог, Джорджия

Когато синът ми Кайро се роди през 1993 г., изпитах усещане за

припомняне и незабавно разпознаване. Сякаш някак си го познавах като
личност: усещане, каквото никога не съм имала с първото си дете – при него
чувството беше като за красива нова душа, която никога не съм срещала.
Още от съвсем малък Кайро беше като залепен за мен. Където и да отидех,
каквото и да правех, той ме следваше по петите. Беше щастливо малко мом-
ченце, което постоянно наблюдаваше възрастните и никога не изпитваше
нужда да говори много. Трябва да е бил на около 22 месеца, когато вървяхме
към една улица и аз стиснах ръката му, обяснявайки му за опасностите на
трафика и че трябва да ме държи за ръка.
– Да – отвърна той сериозно, – иначе отново ще умра.
– Отново ще умреш ли? – Погледнах го изумено.
– Да, нали помниш? Когато бях малък и паднах, и главата ми беше на пътя,
а един камион я прегази.
Замръзнах на място, изненадана не само от начина, по който използваше
думите, но и зачудена откъде се взе този странен и доста подробен коментар.
Но на него дори окото му не мигна. Беше много уверен и сериозен. Попитах
го дали не е сънувал страшен сън и въпросът ми много го обиди.

26
 – Не, не! – Той заговори дори още по-високо, за да ме накара да разбера. –
Когато бях малък и паднах на пътя, и един камион ме прегази, не помниш
ли? – Фактът, че аз не „помнех“, изглежда, го разстройваше най-много.
Продължаваше да ме гледа напрегнато, отчаян от това, как съм могла да
забравя. Спомена нещо за болка и после вниманието му се насочи към други
неща.
Спомням си как мислите ми препускаха. Нещо по телевизията ли е гледал?
Но ние почти не гледахме телевизия и никога подобни неприятни неща. Да
не е имало нещо по новините или във вестника? Някой наш познат скоро да
е починал? Да не би някой да е разправял нещо и той да го е чул? За частица
от секундата си помислих дали не е спомен от минал живот. Сега се чувствам
по-уверена, че е било точно това.
ЕЛС ВАН ПОПЪЛ
Куийнсланд, Австралия

Най-малкият ми син Джей беше на четири или на пет. Един ден

семейството ни обядваше и той внезапно избухна гневно: „Ти не си
истинската ми майка!“ Всички се втрещиха. Попитах го коя е истинската му
майка и той ми отговори, че се казвала Колийн. Отвърнах му, че Колийн му
е била майка преди, но сега негова майка съм аз и се радвам, че е дошъл при
нас. Изглежда, това го успокои, защото никога повече не го спомена. В
семейството ни нямаше никаква Колийн.
Сега синът на Джей – Джейдън – е на седем. Един ден го заведох да играе
в Голд Стар Гардън (мемориал на ветераните, който основах, след като
първородният ми син Мартин загина в Ирак). Същата вечер, докато се
приготвяше за лягане, Джейдън ми каза, че Мартин се грижел за него.
„Знам“ – отвърнах. Второто име на Джейдън е Мартин.
ШЕРИЙН КОНДОР
Йорк, Пенсилвания

Веднъж тригодишната ми дъщеря седеше в скута ми и пеехме някаква

песен. Тя ме гледаше в очите и изведнъж спря да пее. Сякаш замръзна,
заговори много бавно и ме попита дали помня опожарената къща. Каза ми,
че имало пожар и родителите ѝ умрели в него. Описа сцената, после каза, че
съм била баба ѝ Лаура и тя дошла да живее при мен. Каза, че много ме
обичала в онзи живот. После спря и продължи да пее, сигурно защото
настръхнах и – трябва да призная – малко се уплаших. По онова време
полагах сериозни усилия да не обръщам внимание на разни духовни неща,
но дъщеря ми ги усещаше дълбоко.
АН МЕРИ ГОНЗАЛЕС
Силмар, Калифорния

27
 Един ден тригодишният ми син, докато се учеше да си завързва връзките
на обувките, вдигна поглед към мен и каза: „По-рано бях голям мъж, но
предполагам, че сега пак трябва да се уча как да го правя“.
СЮЗАН БАУЪРС
Ланкастър, Южна Каролина

Синът ми Марк беше на около три години (сега е на 24), когато седяхме в
леглото му и четяхме книга. Той ме погледна и изведнъж каза: „Обичам те,
мамо, но знаеш ли, че не си ми истинска майка?“ После ми разказа, че
истинската му майка, брат му и сестра му загинали в пожар. Останах
напълно шокирана. Той беше толкова сериозен и добави, че бил уплашен, но
пожарникарят го спасил и Бог ме избрал да бъда новата му майка.
Казах му: „Не, Марк, аз съм твоята майка“. Той ме погледна с ужасно
сериозно изражение на малкото си личице и отвърна: „Не, ти си другата ми
майка, а не истинската ми майка. Обичам те, но те ми липсват. Липсват ми
брат ми и сестра ми“. После заплака.
Никога, никога няма да го забравя. И никога няма да забравя изражението
му, докато го разказваше, особено след като аз казах: „Не,...“ Ще ми се да го
бях поразпитала още. Но, честно казано, в онзи момент много ме стресна. Не
знаех какво да кажа или да направя, така че просто го прегърнах силно и му
казах, че го обичам.
ПАТ МАКХЮ
Уорчестър, Масачузетс

Племенникът ми още нямаше две години, двамата бяхме заедно в колата и

минахме покрай някаква ферма във Флорида. Той гледаше през прозореца и
когато минахме покрай една ливада с коне, каза ясно: „Някога имах кон“.
Тъй като не знаех какво да отвърна, се засмях и рекох: „Никога не си имал
кон“. Той кимна и отвърна: „Напротив, имах. Но паднах от него и си счупих
главата“. И след тези думи спокойно продължи да гледа пейзажа отвън.
Успях да го накарам да повтори думите си само още веднъж, по-късно същия
следобед.
ШЕРЪН УЕСТЪРФИЙЛД
Денвил, Кентъки

Снаха ми Ерика била на две или три години и един ден попитала майка си:
„Не е ли вярно, че всички се раждаме и умираме отново и отново, и отново?“
Майка ѝ не знаела какво да ѝ отговори. По-късно същия следобед отишли на
гости при баба ѝ и Ерика ѝ казала: „Бабо, иска ми се да умреш“. Всички
останали шокирани и я попитали защо го е казала. Тя отвърнала: „Защото

28
така ще можеш да се родиш отново и да ходиш на училище заедно с мен и
ще бъдем приятелки“.
СЕСИЛИЯ СИАНЕЗ
Ларедо, Тексас

На близо година и половина вторият ми син Рони вече говореше и имах

привилегията да чуя ясните му спомени отпреди да се роди. Често говореше
за други майка и баща и че живеел в друга къща, твърдеше, че е бил
„възрастен“.
Най-изумителният пример за близостта му с предишния му живот беше,
докато четях „Автобиографията на един йогин“ на Парамаханса Йогананда.
Рони дойде и ме попита какво чета и аз му отвърнах, че това е книгата на
един велик духовен учител, гуру. Реших да му покажа снимките в книгата.
Когато стигнахме до една снимка на Лахири Махасая (1828— 1895), ученик
на Бабаджи и учител на Шри Юктешвар, гуруто на самия Парамаханса
Йогананда, синът ми каза: „О, да, познавам го“. Попитах: „Как така го
познаваш?“ А той отвърна: „Познавах го, преди да дойда в коремчето ти“.
В този момент осъзнах, че малкото момченце, което седеше до мен, бе стара
душа. И макар да си мислех, че аз съм тук, за да го науча на нещо, знаех със
сигурност, че и той е тук, за да ме научи на не по-малко неща.
ЗИБИ ГЕСТ
Честър, Англия

Средният ми син Джоузеф, тогава тригодишен, си играеше весело и в един

момент ме попита: „Ти играеше ли си с моделин, когато беше малка?“
– Не, когато аз бях малка, нямаше такова нещо. Имаше само пластилин.
– Е, много е забавно. Следващия път, когато бъдеш малко момиченце,
непременно си играй. – Сигурно видя шокираното ми изражение, защото
добави: – О, мамо, не се тревожи. Имаш още много време, но следващия
път непременно си играй с моделин. – После се усмихна и продължи да
играе.
Горе-долу по същото време, една вечер, докато го слагах да спи, ми се видя
тъжен, така че го попитах:
– Какво има ...какво те тревожи?
– Просто си спомнях съпругата си и как почина.
Този път знаех, че не бива да изглеждам шокирана или притеснена, и
попитах спокойно:
– Какво се случи?
Той ми обясни, че винаги носел шапка и – както го описа – бояджийски
панталон с престилка и връзки отпред. Тук да добавя, че по онова време
живеехме в град Филаделфия и Джоузеф нямаше представа какво е

29
бояджийски панталон. Баща му беше полицай и никога не е носел подобна
дреха.
После Джоузеф ми разказа, че със съпругата му минавали по един мост,
когато я нападнали оси. Каза, че тя паднала на земята и когато допрял ухо
до гърдите ѝ, вече не чувал сърцето ѝ да бие – това беше обяснението на
малкото ми момченце. Каза, че имал много деца и се чувствал изгубен, след
като съпругата му починала. Още не беше заспал и виждах искрената тъга
на лицето му. Просто го уверих, че тя е на небето и вече не я боли. Изглежда,
това го утеши и му помогна да заспи.
Знам, че историята не е нещо особено, но 45 години по-късно е запечатана
в паметта ми така, сякаш беше вчера.
КЕРЪЛ ГАЙРО
Булхед Сити, Аризона

Синът ми Кевин беше много малък, когато често разказваше как живеел „в
къщичка със сламен покрив“. Разправяше, че бил много стар и болен и
прекарвал повечето време седейки на един стол до огъня. Говореше за това
само когато беше спокоен, често точно преди да заспи, и след около месец
престана. След това, изглежда, не си спомняше нищо, когато съпругата ми и
аз го разпитвахме.
Направих малко проучване за къщичките със сламен покрив и открих, че
обикновено са ги строяли през Средновековието в някои части на Европа.
Предполагам, че споменът му е от края на живота на онзи възрастен човек.
Сега синът ми е почти на 19 години. Макар да не си спомня нищо за
„предишния си живот“, интересното е, че проявява голям интерес към
всички неща от Средновековието.
ТОД СЕЙНТ КЛЕЪР
Остров Принц Едуард, Канада

Най-малката ми дъщеря видя свастика и ми каза, че е имала такава на

ръкава си и това било лошо нещо. Била мъж в лоша война и този мъж умрял,
и имал малко момиченце с руса коса и сини очи. Каза, че дошла тук, за да
изкупи онова, което била правила преди. Също така чуваше гласове и
изглежда, се разстройваше, когато разбираше, че никой от нас не ги чува.
Затова се молихме тези гласове да си отидат, докато детето порасне и
започне да разбира по-добре.
УЕНДИ Д. ФИЙЛДС
Карни Пойнт, Ню Джърси

Дъщеря ми има силни спомени от предишен живот. Тя започна да говори

свободно доста рано и няколко пъти ме изумяваше с проницателността си.

30
Въпреки че със съпруга ми вярваме в миналите животи, никога не сме
водили подобни разговори с нея, нито сме говорили за това в нейно
присъствие.
Един ден, с дъщеря ми, тогава беше на две години, бяхме заедно във ваната.
Тя ми каза: „Знаеш ли, мамо, в другия ми живот аз бях майката, а ти беше
детето, но беше момче. Беше много болна, на легло, и постоянно плачеше за
мен. Едва когато дойдох до леглото ти, успя да умреш“.
Друг път, горе-долу през същия период, тя ме докосна по челото. Попитах
я какво прави. „Докосвам третото ти око, мамо!“ – отвърна ми тя. „О, всички
хора ли имат трето око?“ – попитах я. „Да, но третото око на някои хора е
затворено, така че не виждат“ – отговори ми тя. Нито съпругът ми, нито аз
някога бяхме говорили за „трето око“...
Когато Нелсън Мандела почина, постоянно говореха за това по новините и
за нас, в Южна Африка, смъртта му беше огромна загуба. По онова време
дъщеря ни беше на три години и в колата проведохме следния разговор:
Тя: – Кой е този „Мадиба“?
Аз: – Той беше много важен човек, учеше ни на мир и успя да обедини
хората. Почина и сега всички са тъжни.
Тя: – Стар ли беше?
Аз: – Да, стар беше.
Тя: – Тогава защо хората са тъжни? Време му е било да умре. Освен това,
ще се върне отново като бебе.
АН–ЛИ
Южна Африка

През 1998 г. гледах двегодишната Кристина, дъщеря на моя много добра

приятелка. След като всички излязоха, с Кристина седяхме на пода в
дневната и гледахме анимационни филми. Аз се бях излегнала, а тя се беше
облегнала на мен и гледаше телевизия. Изведнъж Кристина се изви към мен,
погледна ме и каза: „Последния път, когато умрях, беше заради сърцето ми“.
После просто продължи да гледа телевизия. Коментарът ѝ така ме изненада,
че дори не знаех какво да кажа, затова я помолих да повтори. Тя отново се
обърна и каза: „Последния път, когато умрях, беше заради сърцето ми“.
Макар че исках да науча повече, не започнах да я разпитвам, защото исках
каквото и да ми кажеше да го направи спонтанно, сама. Когато майка ѝ се
прибра, аз ѝ разказах за случилото се, и тя също се изуми, че малката е
изрекла подобно нещо.
Минаха няколко години и Кристина стана на пет. Бяха се преместили в
съвсем нова къща. Когато им отидох на гости, тя, разбира се, искаше да ми
покаже красивата си нова спалня. Поведе ме, като посочваше различни неща
в стаята си, които харесваше. На нощното ѝ шкафче имаше снимка на

31
майка ѝ и аз казах: „О, Кристи, много харесвам тази снимка на майка ти“, на
което тя отвърна: „Да, прилича на последната ми майка; тя се казваше Рита.
Косите им са еднакви“. Отново не знаех какво да кажа от изумление!
Когато собствената ми дъщеря Джулия беше на около четири години,
започна да ми разказва за семейството, което имала „миналия път“. Каза ми:
„Майка ми се казваше Каленсия, сестра ми – Кати, имах брат на име
Джуниър, но не знам името на баща си. Той беше лош човек и не ни беше
позволено да говорим за него“. После каза, че живеела „в розова къща във
Флорида“. Това бяха подробностите, които сподели за живота, който беше
живяла преди този си живот.
Няколко седмици по-късно се прибрах у дома от работа и намерих на
нощното шкафче на съпруга си лист. На него с почерка на съпруга ми бяха
записани имената Каленсия, Кати и Джуниър. И също: розова къща,
Флорида. Отидох при съпруга си с листа и го попитах защо е записал тези
неща. Той отвърна, че дъщеря ни му е разказала точно същата история, която
беше споделила с мен. Стори ми се интересно, че едно четиригодишно дете
помни името Каленсия, защото аз никога преди не го бях чувала, но Джулия
беше разказала на баща си същата история няколко седмици, след като я
разказа на мен.
Винаги съм усещала, че дъщеря ми вижда отвъд воала.
ТРЕЙСИ ГУУД ДЖОУЪРС
Конроу, Тексас

В ранното си детство най-малката ми дъщеря плачеше и крещеше винаги,

когато чуеше сирени. Един ден я попитах защо се разстройва толкова. Тя ми
каза, че някога дошла сирена, взела майка ѝ и майка ѝ никога повече не се
върнала. Казах ѝ, че аз съм ѝ майка и че всичко е наред. А тя отвърна: „Не,
майка ми преди теб“.
Също така, тя е вманиачена по „Титаник“. Един ден ѝ пуснах филма и тя
започна да плаче истерично и ми каза, че е била на кораба и е умряла във
водата.
ХЕДЪР ЛИЙ СИМПСЪН
Индианополис, Индиана

Веднъж по време на вечеря попитах дъщерята на моя приятел, която след

седмица щеше да стане на четири годинки, за предстоящия ѝ рожден ден.
Дяволито я подкачих на колко годинки ще стане. Тя отвърна:
„На десет“. Вдигнах вежди: „На десет ли, хм! Мислех, че ще станеш на
четири“. Тогава тя каза: „По-рано бях на десет, но сега ще стана на четири
...една, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет ...сега съм на
една, две, три, четири!“

32
 С приятеля ми се спогледахме с лека усмивка. Попитах момиченцето дали
си спомня къде е живяла преди, а тя уверено посочи през прозореца, точно в
посока на север и каза: „Натам!“
Винаги съм вярвала на малчуганите. Правим ли си труда като възрастни да
спрем, да ги изслушаме и да се поучим от тях? Трябва да го правим по-често,
да играем и да се забавляваме днес. Участваме в това забавление само за
много ограничено време.
МИЛИ БЛУМ СМИТ

Тригодишният ми син често ми говореше за „другата“ си майка. Изведнъж

се натъжаваше и казваше, че му липсва другата му майка и човек физически
виждаше и усещаше тъгата му. И добавяше: „Трябваше да се грижа за нея,
защото татко умря“. Попитах го дали си спомня как е умрял баща му и той
ми отговори, че бил в армията и загинал във война. После, според сина ми,
когато пораснал, самият той постъпил в армията и също загинал. Синът ми
говори за това няколко пъти онази година и после просто забрави.
ПЕЙРИ ТУТУ
Виктория, Австралия

Когато проговори, синът ни понякога сочеше нагоре към небето и казваше

„Мама, татко“. Докато растеше, със съпруга ми започнахме да осъзнаваме
невинната му духовност (ние също бяхме млади). След като започна да
съставя цели изречения, той каза: „Имах такова куче!“ Попитах го: „Кога
беше това?“ Той посочи една част на града и отвърна: „Когато живеех там“
и после ни разказа за живота си, който изглеждаше много тъжен, почти
самотен.
Скоро след това синът ни видя чаршафите, които някой ни беше дал за
парцали, бяха на черни и бели райета. Той каза: „Обличах се с такива“. Със
съпруга ми се спогледахме и се засмяхме, казахме си, че с нас живее бивш
затворник.
МАРИЯ ПАЛЕРМО ЛОКАСТРО
Милтън, Ню Йорк
Със съпругата ми имаме разнояйчни близнаци, родиха се през 1997 година.
От момента, в който проговори, дъщеря ни Ашли наричаше майката на
съпругата ми „Бака“. Никой в семейството ни не беше употребявал подобно
обръщение към някого. Внуците наричаха майка ми „Нана“. Ашли се
обръщаше към нея по същия начин. Но настоятелно и упорито наричаше
тъща ми „Бака“, така че обръщението си остана.
Никога не бяхме чували някой да използва тази дума, затова решихме, че е
уникална за семейството ни. Няколко години по-късно, когато дъщерите ни
бяха в детската градина, съпругата ми останала шокирана, чувайки едно от

33
децата да нарича баба си „Бака“. Тя попитала бабата какво означава това и –
за нейна изненада – жената ѝ обяснила, че бака на хърватски означава „баба“!
Можете да си представите колко поразена останала жена ми от чутото. През
цялото време си бяхме мислили, че обръщението е безсмислено, така че оста-
нахме потресени, като разбрахме, че всъщност означава нещо на друг език!
Бях малко скептичен, като го чух, но го проверих в интернет.
Не зададохме въпроси на Ашли, така че не знаем дали тъща ми ѝ е била
баба в Хърватска или пък Ашли е знаела хърватски в минал живот ...Каквото
и да е, мисля, че е изумително!
ДЖОН БЕНСЪН
Диърфийлд, Илинойс

Синът ми Крис беше на около три години и веднъж аз го попитах дали иска
да идем до пекарната за черно-бял сладкиш.
Той отвърна: „Не обичам черно-бял сладкиш“.
Попитах го откъде знае, след като никога не го е опитвал. Той ми отговори,
че го е опитвал, а после заплака и ми каза, че е ял такъв с майка си и баща
си. Попитах го: „Кои майка и баща?“, а той отвърна: „Сещаш ли се, другите
ми майка и баща, онези, които умряха в катастрофата?“
Просто започнах да го утешавам и му повтарях, че сега всичко е наред.
НАНСИ МЕЙЪН
Холтсвил, Ню Йорк

Когато бях малка, семейството ми прекара няколко лета до едно езеро край
Ню Джърси. Бях на около четири или пет години и слизах до тревистото
място край езерото, където много патици се събираха да си почиват. Заставах
на един камък пред тях и им изнасях цяла католическа литургия на латински!
Никога не бях учила езика и нямам представа как го правех. Смътно си
спомням как заставах пред патиците и им изнасях литургия, но нямам
спомен, че съм говорила изцяло на латински. Майка ми обаче ми каза, че съм
го правила и сестра ми го потвърди.
МЕРИЕЛЪН КОВАЛИС*

Имам приятели, които ми разказаха следното: Когато са се срещнали за

„първи път“ (в този живот), те били само на четири години и момчето
коленичило и се поклонило пред момичето. И двамата няколко минути
говорили на китайски, а после започнали да си играят, сякаш нищо не се
било случило! Явно са си спомнили предишен свой живот. Родителите на
двете деца (австралийци), които говорели само английски, доста време не
можели да продумат от изненада!
АНДЖЕЛА КРИСТИН ДЖАСМИН
Баргара, Австралия
34
 Темата за прераждането е изпълнена с противоречия и в някои случаи
религията строго забранява дори да се разсъждава по този въпрос. И все пак,
нека да повторя: добре е да поддържате отворен ум, който не е привързан към
нищо.
Трябва да призная, че през голяма част от живота си бях много скептичен към
темата заминали животи и прераждане. След това отворих ума си за идеята,
че в една вечна вселена „всичко е възможно“, и приех поканата лично да
преживея регресия в минали животи, за която писах подробно в книгата си
„Сбъднати желания“6. (Сеансът проведе Мира Кели и аз ви приканвам да
прочетете книгата ѝ „Пътуване в минали животи“7.)
И до днес си спомням всяка подробност от онзи невероятен следобед, в който
пред мен се разкриха изумителни нови прозрения за неща, които съм преживял
преди настоящия живот. Приканвам ви също да хвърлите поглед на
изумителната книга "Душата не умира“ – разказва се за едно малко момче на
име Джеймс Лайнингър, което успяло да даде изключително конкретна
информация за предишния си живот като мъж на име Джеймс Хюстън, военен
пилот от Втората световна война, застрелян от японците на остров Иво
Джима в онази паметна битка. На двегодишна възраст Джеймс успял да си
спомни и да опише с точни подробности миналия си живот – те поразили
скептиците, които смятат, че прераждането е интересна идея, но за която
няма конкретни доказателства.
"Душата не умира“ е написана от родителите на малкия Джеймс с педантично
внимание към детайла. Те били така поразени от нещата, които малкото им
момченце разказвало, че дори открили дотогава класифицирана информация за
Иво Джима и осъществили връзка с оцелели в битката хора, които лично
познавали Джеймс Хюстън. Тази изумителна история е абсолютно
доказателство за идеята, че миналите животи са автентичен феномен.
Моля ви да проучите богатата литература за прераждането, с която вече
разполагаме, и да се пробвате лично да преживеете регресия в минали животи,
преди да отпишете идеята като „празни приказки“. Приканвам ви също да
проучите работата на моя приятел и колега д-р Брайън Уайс, завършил
Колумбийският университет и Медицинския колеж в Уелс и автор на
класическата творба „Не един живот. Не един учител“. Брайън превърна
изучаването на миналите животи в основен фокус на изследванията си и
нещата, които бе открил в практиката си в резултат на спомените на
пациентите си по време на хипноза, не могат да бъдат приписани на нищо друго,
освен на реалната връзка на съзнанието с минали животи.

6
Книгата е издадена на български език от ИК „Кибеа". – Бел. ред.
7
Книгата е издадена на български език от ИК „Кибеа". – Бел. ред.
35
 ГЛАВА 3
Спомени за избора на родители
Спомням си един забавен разговор с дъщеря ми, когато беше на седем години.
Серена упорито следеше родителското ми поведение и доста често – ако не
одобряваше действията ми – изразяваше категорично неудоволствието си. В
онзи ден прекъснах оплакванията ѝ: „Правя най-доброто, на което съм способен
като твой баща. Ако не ти харесват родителските ми грижи, предлагам да
спреш да се оплакваш и ти да поемеш пълнота отговорност за ситуацията. Все
пак ти си ме избрала за свой баща и ако смяташ, че не изпълнявам добре тази
роля, трябва да виниш себе си за лошия избор, който си направила“
Тя ме погледна доста насмешливо и отвърна: „Искаш да ми кажеш, че
наистина съм те избрала за баща, а мама – за майка?” Когато потвърдих, тя
сложи ръце на хълбоците си и рече: „Сигурно много съм бързала“.
Винаги съм харесвал тази история и макар тогава да я приех на шега, през
следващите години започнах да виждам в този наш разговор нещо доста по-
различно, отколкото навремето.
Литературата за минали животи, изглежда, подкрепя идеята, че наистина се
осъществява процес на подбор, често с помощта на „Бог“, за да се реши кои ще
бъдат родителите на съществото, което предстои да пристигне на Земята от
света на Духа. Двамата с Дий получихме хиляди отговори на нашата молба към
родителите да ни дадат примери по тази тема и кратките истории, включени в
настоящата глава, са само малка част от полученото.
Може да се обобщи, че всички те представляват разкази за малчугани, които
напълно спонтанно изричат думи от рода на „Толкова се радвам, че те избрах за
своя майка“. Децата разказват конкретни подробности за целия процес на
избиране на родителите си, много често с помощта на Бог, когото обикновено
описват като любящо, щастливо присъствие. След като получихме хиляди
отговори на молбата ни да ни разкажат истории за „живота преди живота“
няма как да не започнеш да се чудиш на този привидно тайнствен феномен, за
който разказват много хора от целия свят.
И двамата със съпругата ми Марслин винаги сме усещали, че най-малкото ни
дете, Сейдж, лично изигра роля в зачеването си. Нещо необяснимо се случи през
онази нощ в Бризбейн, Австралия, през далечната 1989 година: някаква енергия
събуди жена ми и я накара да се държи така, както никога дотогава, нито след
това за всичките години, през които бяхме заедно. Сякаш някакво присъствие
казваше на двама ни: „Избрах ви за свои родители. Ето ме, потупвам ви по
раменете и настоявам да ми сътрудничите и да ме качите на експреса до
Земята, който ще ме отведе до живота“.

36
 Когато със съпругата ми се върнахме в Съединените щати и установихме, че
през онази нощ сме заченали дете, и двамата знаехме, че се беше случило нещо
свръхестествено и че самото ни идване и присъствие на Земята е в ръцете на
интелигентност, неразбираема за нас като хора.
Това съзнание ме докосна така дълбоко, че написах кратко стихотворение и го
озаглавих „Бризбейн“:

Бризбейн,
където Бог ни се разкри.
Само ние двамата познаваме благоговението и магията на това присъствие.
Въпреки всички препятствия...
Връзката ни с вечността е по-здрава и по-силна.
Но парадоксът остава...
Ние решаваме/не ние решаваме,
обречени да правим своя избор.
Сигурен съм само в любовта ни, запечатана там завинаги.

Изключително много хора разказват за подобни разговори с току-що

проговорили деца. И това отново ни напомня да имаме ум, отворен за идея, която
ни се струва невъзможна. И като се замислим за безкрайната вселена,
поддържана от Божествено съзнание, в което „всичко е възможно“, може би
живеем със същества, избрали ни за свои родители в това пътешествие. Ние
също някога сме бели безформен дух, който си е избрал подходящите родители
за това пребиваване на Земята.
Толкова е вълнуващо! Насладете се на историите, разказани от невинните
малчугани, способни да изразяват само истината, която усещат вътре в себе си.

Петгодишният ми син Мадър има красиви спомени от небето и от времето,

прекарано близо до Бог. Първият ни наистина забележителен разговор по
темата започна, докато пътувахме в провинцията, а по небето плуваха
красиви пухкави бели облачета. Той беше изцяло погълнат от някаква
видеоигра на задната седалка, а аз слушах радиото. След като бяхме пъ-
тували около половин час, Мадър остави играта и попита: „Мамо, виждаш
ли онзи облак ей там?“
Помислих си, че иска да определи формата на облаците, така че му
отговорих небрежно: „Онзи, който прилича на мишка?“ А той отвърна: „Не,
мамо! Онзи хубавия!“ Направи кратка пауза и продължи: „Ами ... когато бях
нула, преди да се родя, стоях на подобен облак с Бог“. Въпреки че се изумих,
запазих спокойствие и го попитах какво е правил на облака с Бог. Той каза:
„Забавлявахме се“. Веднага след това отново се зае с играта си и не желаеше

37
да отговаря на повече въпроси. Не исках да го притискам, оставих нещата
така.
Няколко седмици по-късно със съпруга ми седяхме в дневната. Мадър
влезе, облегна се на стената и каза: „Мамо, когато бях нула, преди да се родя,
стоях на облака с Бог. Той ми каза да избера“. Попитах го какво е трябвало
да избере и той отвърна: „Каза ми да си избера майка“. Рекох: "Добре,
приятелче. Благодаря на Бога всеки ден, че си избрал мен за своя майка“.
Той се усмихна и каза: „Когато Бог ми каза да избера, погледнах надолу и
навсякъде видях майки. Всички искаха да избера тях и протягаха ръце към
мен. После видях теб. Ти беше тъжна и сама, не можеше да намериш малкото
си момченце и аз вече знаех! Знаех, че те обичам и че ти ме обичаш, така че
казах на Бог, че искам теб. Мамо, когато бях нула, преди да се родя, избрах
теб“. През сълзи му благодарих отново, че ме е избрал, а той затича обратно
по коридора към стаята си. Онова, което прави историята още по-специална,
е, че аз осинових Мадър, когато беше само на няколко часа и цялото ми
семейство възприема обстоятелствата около осиновяването му като чудо. По
онова време бях неомъжена и самотна, а първият ми син беше починал
четиринадесет години по-рано. (Мадър не знаеше нищо за това.)
Въпреки че спомените му не са така ясни, както преди шест месеца,
продължихме да водим разговори за дребните неща, които си спомня.
Винаги знам кога ще заговори с мен за небето и за Бог, защото внезапно
спира да прави с каквото се е заел, вдига поглед и започва. „Когато бях нула,
преди да се родя...“ Той е необикновено дете и любовта на живота ми.
ТИНА МИЧЪЛ
Блекпуул, Обединеното кралство

Една вечер седях на дивана и люлеех сина си Пи Джей, който имаше

колики, а тригодишната ми дъщеря Анджелика седеше до мен. Започвах
малко да се ядосвам на Пи Джей, който изобщо не спеше. Дъщеря ми каза:
„Мамо, трябва да бъдеш търпелива с нас, защото те избрахме на небето“.
После ми обясни как седяла в небето и заедно с Бог решили кого трябва да
избере за мама и татко – изчакала, докато можела да избере идеалните.
Когато видяла татко си и мен, казала на Бог, че е готова да тръгва.
Анджелика каза, че брат ѝ направил същото, така че трябвало да бъда
търпелива с него.
Боже! От онзи момент нататък всичко, което правех като майка и като
човек, се промени. Професията ми е да преподавам на ученици с различни
увреждания и аз осъзнавам, че търпението, толерантността и добротата са
най-важните дарове, които мога да дам, докато съм на Земята.
ШИЙЛА ПАЙНО МУСА,
Нордфийлд, Ню Джърси

38
 Когато беше на около три години, дъщеря ми спомена в разговор, че ѝ е
харесвало на небето! В онзи ден бях малко тъжна, защото ми каза, че ѝ се
искало татко ѝ да си е вкъщи с нас, както било при другите деца (с него се
разведохме, когато тя беше бебе). После каза: „Но няма нищо, защото аз
знаех, че ще бъде така“.
Попитах я какво има предвид и тя отвърна: „Мамо, когато бях на небето, те
избрах. И знаех, че ще бъдем сами, така че няма нищо. Не се тревожи, мамо,
много те обичам“. Изумително беше да чуя подобно нещо.
ЕЛЗИ ФАРФАН
Хендерсън, Невада

Още от мига, в който дъщеря ми се роди през август 2006 г., знаех, че е
специална, но чувствах, че не съм нейна майка. Беше странно, защото тя бе
плът от плътта ми, така че защо изпитвах подобно усещане?
Когато Аланна стана на около три, един ден дойде при мен и каза: „Мамо,
може ли да ти кажа нещо?“ Отвърнах ѝ: „Да, можеш да ми кажеш всичко“.
Тогава тя изрече нещо, което ме шокира: „Мамо, когато гледах надолу, за да
дойда тук, търсех Нани [моята майка], но не успях да я открия. Търсих я и
пак не можах да я намеря. Много исках тя да ми бъде майка, ние с теб
трябваше да сме сестри, знаеше ли го?“
Спомних си усещането, че сякаш не съм ѝ майка, и зяпнах! Отначало не
знаех как да реагирам, но след минутка попитах: „Значи сме сестри?“ Тя
каза: „Ами в момента вече не, но затова търсех Нани – за да можем отново
да бъдем сестри“. Това обясни защо бях имала онова усещане.
После Аланна ми каза, че Бог е велик голям Бог, че е много добър и че
имаме нужда от Него в живота си, за да бъдем щастливи и цялостни. Тя
винаги е имала силна връзка с Бог и трябва да призная, че е привилегия да
се грижиш за едно от малките Му земни ангелчета.
АРЛИН МОРА
Спринг Вели, Калифорния

Синът ми Ноа, който сега е на шест години, е много интуитивен още от

мига, когато се появи на този свят. Той знае всичко за чакрите си и за
духовните водачи и често тихо разговаря в стаята си със своя духовен водач
„Бил“. Дори имам видео как, докато си играе, около него танцуват сфери!
Ноа често слага ръце върху главата, ръцете или стомаха ми, когато се
чувствам зле, и след броени минути започвам се чувствам много по-добре.
Той е красива, ярка, блестяща светлина и аз съм благословена, че съм негова
майка! Синът ми е най-великият ми учител.
Преди около две години го попитах: „Ноа, какви са ангелите?“

39
 – Мамо, ти знаеш!
– Не – отвърнах. – Забравила съм, защото съм по-стара! Ти си малък – скоро
пристигна от там – така че наистина бих искала да знам!
Без никаква пауза той каза:
– Понякога са пурпурни, понякога многоцветни и са големи и ярки. Много
обичат да си играя с тях. Когато ти стана готова за мен, ангелите плакаха,
защото бяха тъжни, че си отивам. Плачат само когато бебетата им си
отиват, но бяха щастливи, че избрахме теб!
Малкото ми четиригодишно момченце с мъдрост в очите, по-дълбока от
всеки океан на Земята, истински ме трогна. Просълзих се, прегърнах го и
казах:
– И аз съм много щастлива, че избра мен!
СТЕФАНИ ВАН ДЕ ВЕН
Айер, Онтарио, Канада

Сега съм на 73 години, но помня тази случка, откакто бях на три.

Казах на родителите си, че съм ги избрала, преди да се родя. Те просто ме
потупаха по главата и се усмихнаха на – както си мислеха – детското ми
въображение. Не е вярно! Сега си го спомням също толкова ясно, както
тогава. Казах им, че съм била някъде над Земята и съм гледала надолу към
няколко двойки. После чух глас, който ме попита кои искам за родители.
Гласът ми каза, че която и двойка да избера, ще науча онова, което трябва да
науча в този живот. Посочих родителите си и отвърнах: „Ще взема тези“.
ДЖУДИ СМИТ*

Един ден по време на вечеря най-малкият ни осиновен син (беше на около

четири години) започна да говори надълго и нашироко за живота си „на
звездите“ и как имал много братя и сестри, които живеели там. Каза, че
видял съпруга ми и мен от там и много пъти се опитвал да привлече
вниманието ни, но ние никога не сме успявали да го видим, така че решил
да се роди чрез майка си, за да можем да го намерим.
Със съпруга ми останахме поразени – всъщност е меко казано. След първия
си син имах няколко спонтанни аборта, така че когато малкият ни син ни
каза какво е видял, знаех, че душата му се е опитвала да дойде чрез мен,
въпреки че тялото ми не беше в състояние да го направи. Смятаме, че по-
големият ни син винаги е знаел за плана, защото именно той постоянно ни
умоляваше за друго дете. Щом брат му дойде да живее с нас (дадоха ни го
на 22 месеца), той беше много щастлив, въпреки че в началото не беше
лесно. Сега двамата са най-добри приятели.
МЕЛИСА ХЕЛД-УЕГНЪР
Лонгмънд, Колорадо

40
 Аз съм учителка на деца със специални потребности (много от тях са така
наречените деца-индиго). Едно от децата си спомняше раждането си,
разговорите между акушерката и майка си по време на раждането, звуците,
които майка му издавала, имената на хората в залата по време на раждането
и така нататък. Това ми се стори много интересно и когато се прибрах у дома
същата вечер, попитах сина си дали си спомня раждането си. Ето разговорът:
Аз: Кейлан, спомняш ли си раждането си? Когато излезе от коремчето ми в
болницата?
Кейлан: Ъм ...не. Но си спомням точно след това, когато ме прегърна. Бях
много щастлив и се усмихнах.
Аз: Защо беше толкова щастлив?
Кейлан: Защото ти беше онази, която бях избрал.
Аз: Какво искаш да кажеш с „онази, която бях избрал“?
Кейлан: Ами, нали знаеш, когато си на небето и избираш коя искаш да ти
бъде майка?
А? (много изненадана и хваната неподготвена): Не, миличък, не знам, но
моля те, кажи ми какво си спомняш.
Кейлан: Ами, ти беше майката, която избрах, и това ме правеше щастлив.
Аз: Защо ме избра?
Кейлан: Защото знаех, че ще си добра и ще ми помагаш. Много пъти не съм
имал добри майки. А ти беше забавна.
Аз (опитвайки се да преглътна сълзите): О! Това е толкова мило! Радвам се,
че си ме избрал!
Кейлан: Да, но ...не си чак толкова забавна, колкото си мислех, че ще
бъдеш.
Аз (след като сподавих смеха си и усещането за лека обида): Как разбра, че
ще бъда добра майка и ще ти помагам?
Кейлан: Защото над главата ти имаше голямо число.
Аз: Какво искаш да кажеш с това „голямо число“?
Кейлан: Имаше голямо число, което се носеше над главата ти. Ако числото
беше най-голямо от останалите, знаех, че е най-добрият избор за майка.
Аз (все още не разбирах значението на числото, но исках да го накарам да
продължава да говори, преди да е избягал): Е, с какво се очаква да ти помагам?
Какво трябва да научиш?
Кейлан: Вече знам доста неща; просто не мога да си ги спомня.
Аз: Но с какво се очаква мама да ти помогне? Какво мислиш, че си дошъл
да научиш в този живот?
Кейлан: О, да бъда добър и този път да обичам хората.
ДЖАНА СИМЪРСЪН
Алберта, Канада

41
 Дъщеря ми се роди през 1969 година. Когато беше на три, седяхме край
масата за обяд и изведнъж тя каза: „Избрах теб и татко измежду куп други
майки и татковци“. Това привлече вниманието ми, така че рекох: „Какво?
Как стана това?“ Тя отговори: „Имаше дълга редица от майки и татковци и
аз минах по редицата. Когато те видях, знаех, че си моя“. А после заговори
за нещо, което се беше случило по-рано същия ден. Никога не проговори
повече по темата, въпреки че я питах още няколко пъти.
ЛИНДА ДЖОУНС
Лало, Монтана

Дъщеря ми често повтаря, че е дошла при мен от звездите и че е избрала

мен и съпруга ми за мама и татко, докато е била „горе“. И че има три дъщери,
които са на звездите, но един ден ще дойдат, за да ѝ бъдат деца.
ЛАРА КРЕТЛЪР
Луис Сентър, Охайо

Синът ни Бенджамин Форест Баркър се роди на 19 юли 1993 г. и почина на

30 юни 2014 година. Беше дете с много силна воля още от деня на зачеването
си. Преди имах извънматочна бременност с близнаци, тогава лекарите ми
казаха, че няма особена вероятност да забременея по естествен начин заради
увреждането на фалопиевите ми тръби. След раждането на Бенджамин се
установи, че е влизал и излизал през дупката в увредените ми тръби към
матката, за да се захване. През третия гестационен месец го усетих да се
движи и да рита, но лекарят каза, че това било малко вероятно. Когато бях
бременна вече на няколко месеца, лекарят забеляза по корема ми синини,
което било изключително необичайно – синът ми беше толкова активен и
силен, че ритайки с крачета, ме беше насинил отвътре навън!
Бенджамин говореше много добре още от ранна възраст. Например,
когато беше на около две години и половина, често ми повтаряше, че си
спомнял как е бил в корема ми и какво било вътре. Когато ми каза, че не
искал да излиза, аз се сетих за продължителното му раждане чрез цезарово
сечение – лекарят се шегуваше, че бебето се е хванало за ребрата и сърцето
ми и не иска да излезе. Каза, че никога не бил виждал подобно нещо.
Когато Бенджамин стана на около три години, един ден ми каза, че е
„избрал“ баща си и мен и през следващите няколко години продължи да ни
повтаря, че ни е избрал, защото е искал именно ние да му бъдем родители.
Беше толкова изненадващо, но и така мило и сладко момченцето ни да ни
го казва.

42
 Синът ни почина неочаквано. Беше много духовен и интуитивен, нашият
дар от Бога. Остана тук за съвсем кратко време, но докосна живота на
мнозина. Истински ангел.
КАТЛИЙН БАРКЪР*

Имам две деца – син Лукас, който е на осем, и дъщеря Сара, на четири.
Когато беше на четири години и половина, Лукас имаше проблеми със съня.
Като изтощена бременна жена, чийто съпруг работи до полунощ, една вечер
се наложи да позволя на Лукас да спи при мен.
Докато лежахме в леглото, синът ми сложи ръка върху корема ми и каза:
„Знаеш ли колко дълго чаках, за да ми станеш майка?“ Аз отвърнах: „Не
знам, наистина. Колко?“ Той каза: „Много, много дълго. Избрах те за майка,
защото много те обичам“. Лукас неведнъж говореше за това, колко дълго е
било чакането.
КРИС СОУМИЛЪР
Уейндот, Мичиган

Установила съм, че когато трябва да науча нещо, то постоянно се появява

в живота ми. Чух, че „избираме родителите си“, така че говорих за това с
шефката ми Лаура, която познавам вече повече от шест години и с която сме
водили безброй просветляващи разговори. Тя ми е разправяла много
истории за сина си, когото родила, след като десет години се опитвала да
забременее.
Казах ѝ: „Лаура, постоянно чувам, че ние избираме родителите си“. Тя
веднага заплака и каза: „O, това означава, че Антъни ме е избрал!“ Много се
развълнува.
На следващата сутрин Лаура ме извика в кабинета си и ме помоли да
затворя вратата. Каза ми, че предишната вечер, докато слагала сина си да
спи, непрекъснато го прегръщала, целувала и му повтаряла: „O, Антъни,
обичам те! Знаеш ли колко много те обичат мама и татко? Много те
обичаме!“ Накрая Антъни се измъкнал от прегръдките и целувките ѝ и ѝ
казал:
– Знам! Знам, мамо, затова ви избрах!
– Какво искаш да кажеш?
– Да. Духът ми показа три семейства (вдигнал три пръстчета, за да
потвърди броя) и сега знам, че е бил Светият Дух. Видях, че вие с татко
наистина искахте бебе и затова избрах вас.
– А кои бяха другите семейства? – опитала се тя да научи повече.
Антъни сложил ръце на ушите си и поклатил глава.
– Не си спомням. Не си спомням!

43
 Когато Лаура ми каза това, по тялото ми премина електричество. Знаех, че
е истина: наистина избираме родителите си и малкият Антъни си го спом-
няше.
БРИДЖИТ КОТА
Серитос, Калифорния

Дъщеря ми беше на около три години, когато ми каза, че моето коремче не

е първото, в което отишла, но другата майка вече имала твърде много деца,
така че не останала там.
ЧЕРИЛ А. БОУНСТИЙЛ
Сентър Вели, Пенсилвания

Със сина ми (тогава беше на около четири години), играехме на „Аз те

обичам повече, защото...“
Казах му: "Aз те обичам повече, защото ... те обичам отвъд безкрая, два
пъти около Луната, около Марс и докосвам всяка звезда по пътя си обратно
към теб“. Доста добър отговор, нали? Бях го победила. Или поне така си
мислех.
Много сериозно синът ми сложи длани от двете страни на лицето ми, впи
кристално сините си очи в моите и каза: „Мамо! Аз те обичам повече,
защото те избрах, докато бях на небето“.
Излишно е да казвам, че той победи в играта.
ШЕРИ РАИТМЪР
Тафт, Калифорния

Носех към леглото почти тригодишния си син. Той беше в щастливо,

спокойно настроение и изведнъж каза:
– Когато бях на небето, Земята изглеждаше различна. Той ме разбра и
осъзна, че искам пак да се върна долу в коремчето ти.
– Кой е този ТОЙ? За Бог ли говориш? – попитах аз.
– Да, бях с Бог, но сега не си спомням как изглежда.
– И ти му каза, че искаш да се върнеш долу, в коремчето ми?!
– Не, не му казах, Той ме разбра – отвърна синът ми.
Преди него имах спонтанен аборт, но не му бях казвала за това.
ШАНЪН ДЕЗИЛЕ
Пемброук, Ню Хемпшир

От много малък синът ми проговори – имаше учудващо добър речник и

прекрасно произношение. Със съпруга ми не сме говорили на децата си за
Бог, въпреки че аз съм дълбоко вярваща. Просто синът ни беше много малък,
за да разбере, или поне така си мислехме.

44
 Един ден, докато седеше и играеше с играчките си, синът ми ме погледна
и без каквато и да било причина, каза: „Знаеш ли, че Бог ни позволява да си
избираме родителите, докато сме на небето, и аз избрах вас?“
Изражението му излъчваше такава решителност и любов, че думите му
изобщо не звучаха като детска шега. Те оставиха дълбок отпечатък в мен и
никога няма да ги забравя. Това се случи преди 17 години.
ДЖЕСИКА МАГГАРД
Сателайт Бийч, Флорида

На петгодишна възраст по-малкият ми син изведнъж заяви, че избрал

съпругата ми и мен за свои родители. Заинтригувана, съпругата ми го попита
как го е направил. Той делово обясни, че докато бил на небето, преди да се
роди, му позволили да мине през една врата, за да си избере родителите, и
през друга, за да си избере братята и сестрите. Ние не ходим на църква и не
знаем да е получавал подобна идея оt някакъв външен източник.
РОБЕР Ж. РИН
Ортез, Франция

Най-малкият ми син Кристофър сега е на 20 години. Мисля, че беше на

около три, когато седеше в скута ми на люлеещия се стол в стаята му и
четяхме приказка. Той се обърна към мен и каза: „Радвам се, че те избрах“.
Попитах го какво има предвид, а той ми обясни, че бил горе, на небето, с Бог
и Бог го завел на определено място, за да погледне надолу към всички
родители, а после му казал да си избере майка и татко. Толкова се изненадах,
че не зададох повече въпроси.
ИЛЕЙН ПОНИХТЕРА
Депю, Ню Йорк

Тригодишната ми дъщеря ми каза, че когато била на небето с Бог, ме

избрала за майка, защото Бог я уверил, че ще бъде щастлива и че аз и
останалите от семейството много ще я обичаме. Тя е и ще остане
единственото ми дете, така че съвсем правилно е разбрала!
Когато преди четири години написах първата си книга, в „Благодарности“
изразих признателността си към сина си и дъщеря си, че са ме „избрали“ за
своя майка. Просто имах дълбокото усещане, че е така. После, около година
по-късно, разговарях с 23-годишната си дъщеря за цялата концепция за
влизането на душите в този свят. Казах ѝ, че според мен избираме какви
преживявания искаме да имаме, както и как да влезем в този свят и чрез кого.
Тя мигновено отвърна:
– Мамо, помниш ли, че когато бях на около три години, ти казах, че съм те
избрала за своя майка?

45
 Замръзнах – не си го спомнях, но тя нищо не забравя!
Също така, когато беше на две години, синът ми беше в задния двор и
караше колелото си, а аз седях край кухненската маса. Задната врата беше
отворена, така че го виждах – дворът беше ограден и той караше велосипеда
си и се забавляваше. В един момент престанах да го чувам и погледнах към
двора да видя какво прави. Той просто си седеше. Нещо беше привлякло
вниманието му и го наблюдаваше. После започна да маха с ръце.
Стана ми много любопитно какво гледа и защо маха и отидох при него.
Попитах го какво гледа и той отвърна: „Дядо!“ Настръхнах. „Можеш да
видиш дядо си?“ – попитах. Той развълнувано каза: „Да! Дядо е на небето!
Тръгва си за дълго време, мамо, но ще го видя отново“.
ЛИСА М. СОНДЪРС
Рандалстаун, Мериленд

Синът ми беше на три години, един ден, докато си играеше сам в стаята си,
нарисува красиво дърво. Аз си стоях вкъщи да го гледам и той не беше ходил
на никакви детски заведения. Попитах го изумена: „Марли, как си се научил
да нарисуваш такова красиво дърво?“ Отговорът му беше: „Мамо, Бог ме
научи, докато бях на небето“. Ние не ходехме на църква и не четяхме
Библията; да, говорехме за Бог, но не много често. Отговорът му ме шокира,
но сърцето ми се напълни!
При друг случай, когато беше горе-долу на същата възраст, изведнъж
започна да говори как си спомнял, че гледал надолу, към баща си и мен, от
небето с Бог и ни избрал за свои родители. Колко красиво!
ШЕРИ БРАНЧ ГОРЪЛ
Минетонка, Минесота

Синът ми Матю има близнак. Когато беше на четири, го попитах кой е най-
ранният му спомен. Той ми разказа как седял горе, над облаците, с Бог,
гледал надолу и ме избрал за своя майка. Тогава се изненадах – не бях чувала
за идеята, че избираме родителите си. Попитах го защо е избрал мен и той
срамежливо отвърна: „Изглеждаше ми добра“.
Едва няколко години по-късно, докато гледах интервю на Опра с Брайън
Уайс8 и той обясни, че ние избираме родителите си, разбрах какво ми беше
казал синът ми.
МЕРОПИ ДИМОТАКИС
Виктория, Австралия

8
Известен американски психотерапевт и писател, поддържащ идеята за лечебната сила
на регресията към минали животи. – Бел. ред.
46
 По време на лечение на гръбначен проблем направих аборт и това разби
сърцето ми. Години по-късно гърбът ми се оправи и родих красиво
момиченце. Когато беше на две години, дъщеря ми седеше с някаква книжка
и внезапно ме погледна: „Мамо, ти ме върна обратно първия път, защото те
болеше гърбът, но аз се върнах, когато гърбът ти се оправи.“
МЕРИ БЪРКЕТ
Саутхемптън, Обединеното кралство

Синът ми постоянно говори колко се е вълнувал като бебе в корема ми;

колко се е страхувал да излезе; и колко щастлив е бил най-после да види
лицето ми. Винаги съм си мислела, че просто има развинтено въображение.
Като малък имаше проблем със слуха, но го коригирахме с операция.
Когато излезе от упойката, аз му пеех. Той обхвана лицето ми с ръце и с
ококорени очички рече: „Мамо! Гласът ти е толкова красив! Този глас
избрах!“ Отново си помислих, че просто си приказва. Обаче като чувам
другите хора да споделят историите си, започвам да си мисля, че не е било
точно така.
ЕРИН МИШЕЛ ТРЕЛФОЛ
Бруклин, Ню Йорк

Един ден казах на дъщеря си: „Ако Бог ми беше разрешил да избера
момиченцето си от целия огромен свят, щях да избера теб“. Всеки път,
когато вижда снимката ни от сватбата, тя казва: „Diosito (Бог) ми позволи да
избирам от небето и да видя как се жените. Той ми каза: „Това са родителите
ти“. Каза ми, че ѝ позволили да види и „още две малки ангелчета“. Имаме
само две деца, така че може би още едно чака да се присъедини към
семейството ни.
ЛЕТИСИЯ ДЪГАН
Лос Анджелис, Калифорния

Синът ми проговори много рано. Веднъж, още нямаше две години (сега е
на 14), седяхме на леглото, почивахме си и се гушкахме и той ми каза колко
бил щастлив, че е избрал мен за своя майка, а съпруга ми – за свой баща.
Попитах го как ни е избрал, а той отвърна, че Бог му е помогнал. Попитах го
как, а той каза, че Бог го е прегърнал и му е помогнал да слезе надолу,
надолу, надолу, в коремчето ми и той останал в него, докато дошло време да
се роди. После се „родил“ и бил щастлив, защото аз съм била тук и татко бил
тук и било „ка-сии-во“.
МИШЕЛ МУЪР – ФРИЙМАН*

47
 Синът ми веднъж (беше на две или на три години), много уверено ми каза:
„Преди да бъда в коремчето ти, казах на Бог, че съм избрал теб за своя майка,
и се радвам, че го направих“.
КАРЛА ХЕАМБРЕХТ
Сан Франциско, Калифорния

Себастиан беше на три или на четири години, когато за първи път ми каза:
„Знаеш ли, когато бях на небето, избрах теб за своя майка“. Това ме
просълзи, защото усещах, че е истина. Отвърнах: „Толкова съм щастлива, че
си избрал мен, защото цяла година молех Бог да ми изпрати син“. Той
отвърна: „Знам. Бог ми каза и тогава реших ти да бъдеш моя майка“.
ВИВИАНА КАРТЪР
Консепсион, Чили

Когато се роди, вторият ми син като че ли винаги предпочиташе баща си

пред мен и аз осъзнах, че сигурно беше заради чувствата ми по време на
бременността ми с него. Не бях готова за втора бременност, но съпругът ми
и по-големият ми син искаха още едно дете „сега“, така че донякъде
неохотно се съгласих.
Един ден, когато по-малкият ми син беше на шест години, му го обясних и
добавих: „Но, миличък, ако знаех, че ще си ти, бих те родила веднага!“ Той
скочи, прегърна ме и изплака: „О, мамо! Ако знаеш само колко дълго те чаках
там, горе!“
От онзи момент нататък цялата му съпротива към мен изчезна напълно.
ДЖИЛ ЛАМБЕРТ
Конуей, Аризона

Дъщеря ми Нанси беше съвсем малка, но изглеждаше някак по-

просветлена от много възрастни наоколо. Често се оттегляше от негативни
ситуации, като просто излизаше, и успяваше да вижда доброто във всичко.
Един ден я попитах дали си спомня нещо за времето, преди да дойде на
Земята. Тя отвърна: „Да, спомням си как седях с Бог. Заедно те избрахме. Аз
съм твоят дар“.
Само като разказвам тази история след всичките тези години (поне
осемнадесет), се просълзявам и в гърлото ми засяда буца. Никога не са
изричани по-истински думи – Нанси е най-големият дар, който някога съм
имала привилегията да получа.
ЛЕНОР ДИЛИЕГРО
Ривиър, Масачузетс

48
 Само за момент си представете, че тезата на тази глава е неоспорима
истина – с ум, отворен за идеята, че в безкрайна вселена е възможно всичко.
Представете си, че по някакъв мистериозен начин, неразбираем за човешките ни
умове, всички ние участваме в избора на родителите си за земното си
пътешествие, наречено живот. Сега, ако сте родител, се запитайте: Защо
всяко от децата ми ме е избрало за свой родител? И изпълнявам ли отредената
ми роля по най-добрия възможен начин?
Проведете разговор с децата си и ги попитайте защо биха ви избрали, ако биха
имали тази възможност, преди да се родят. Подобни въпроси могат да
предизвикат очарователни и интересни дискусии, които да доведат до
подобряването на връзката ви с децата ви, независимо на колко години са в
момента. Ако детето ви е съвсем малко, ви приканвам да бъдете отворени за
всичко, което би могло да каже, особено ако сподели някакъв спомен за
участието си в „комисията по избора на родители“, докато все още е било
изцяло в света на Духа.
Насърчавам ви и вие да помислите какъв би могъл да е възможният мотив да
изберете собствените си родители. Преди години не бих бил в състояние да си
представя защо да избирам баща си – човек, който ме е изоставил като бебе и
който беше безотговорен пияница, прекарвал повечето си време в преследване на
жени, кражби и в затвора.
Посветих много време от живота си да го търся със сърце, изпълнено с гняв и
дори ярост.
Но на гроба му десет години след смъртта му започнах да разбирам защо в
крайна сметка започнах да оценявам баща си като „своя най-велик учител“.
Именно като му простих и превъзмогнах вътрешната си ярост, успях да се усетя
в хармония с истинското си призвание. Може би, просто може би, избрах баща
си, за да преживея целебната сила на любовта и да стана учител, който говори
за онова благородно съзнание, основна черта на което е прошката.

49
 ГЛАВА 4
Спомени за семейни прераждания и размяна на ролите
Темата за преражданията в едно и също семейство поколения наред беше
често срещана в отговорите, които получихме от хора от целия свят. Изглежда,
малките деца имат съвсем конкретни спомени, че в минал живот са живели
като човек от собственото си семейство. Идеята за „завръщане в
семейството“ показва точно колко лично маже да бъде прераждането и че
емоционалните проблеми и проблемите в отношенията могат да се пренасят от
един живот в следващия. Всъщност, идеята, че прераждането се осъществява
отново и отново във все същото семейство, е толкова често срещана в
литературата за миналите животи, че по въпроса е написана цяла книга –
„Завръщане от Рая“ на Керъл Боумън предлага хиляди примери за този феномен.
В много случаи една душа се отплаща на друга душа от същото семейство,
връщайки се отново като дете. Аз го наричам „размяна на ролите“ и тук, в тази
глава, ще намерите множество подобни илюстрации. Ние с Дий получихме
стотици истории, в които изумени родители чували: „По-рано аз ти бях майка,
а сега ти си ми майка“ или: „Помниш ли как те хранех, като беше бебе?“
Подобни неща, изречени от децата много сериозно, често предизвикват
скептична реакция у по-големите и „по-мъдри“ възрастни. Най-често
малчуганите просто заявяват онова, което усещат като истина. Те не се
стремят да докажат нещо или да спечелят спор за реалността на миналите
животи; те просто изразяват собствената си истина.
Някои хора помнят сънищата си, а други – не, или пък рядко. По същия начин,
изглежда, някои хора си спомнят миналите си животи, а други нямат никакво
понятие за подобни неща. Роденото в семейството бебе може да е въплътило
душата на любим човек, който е починал, и изглежда, има доста доказателства
в подкрепа на подобно заключение. В настоящата глава ще прочетете
достатъчно много истории, така че поне бихте могли да допуснете
възможността това да е вярно.
Разбира се, не всяко бебе, родено в семейството, е прероден прародител, но след
като проучих купища данни, предложени от многоуважавани учени, изследвали
темата в дълбочина, аз отворих ума си за тази реалност. Ние не твърдим, че
знаем причините една душа да се завърне в семейството след много поколения,
но има достатъчно много хора, които разказват за подобни неща отново и
отново, така че ви приканвам да се вгледате в малките си деца и да помислите
кои са били, преди да се появят в семейството ви. Може би гушкате и храните с
шише дядо си? Тази мисъл не е ли прекрасна?

50
 Имам четиригодишен син, името му е Ноа. Той никога не беше виждал дядо
си, моя баща, който почина преди време. Преди около година прекарвахме
следобеда заедно. В един момент, напълно неочаквано, докато се качвахме
по стълбите, Ноа се обърна и ми каза: „Знаеш ли, татко, когато ти беше
малък, аз ти бях баща!“
Първата мисъл, която ми мина през ума, бе: Възможно ли е наистина да е
прероденият ми баща? Тогава го попитах: „Откъде знаеш?“ На което той
просто отвърна: „Знам“ и после продължи нагоре по стълбите.
ДИДИЕР БРЪН
Дубай, Обединените арабски емирства

Майка ми беше бременна и изгуби бебето, което щеше да се казва Никол.

След около две години аз забременях и реших да кръстя бебето си Никол. С
мама разговаряхме за възможността да е същата душа, която се беше опитала
да дойде чрез нея.
Когато стана на около пет години, Никол ми каза: „Мамо, преди да бъда в
твоето коремче, бях в коремчето на баба“. Избухнах в сълзи и, разбира се,
веднага се обадих на мама да ѝ кажа какво беше казала Никол. Нима не беше
потвърждение!
ДЖОДИ СТРЪК ЕМСБЪРИ*

Внучката ми Елис беше на около две години, когато ѝ казах колко ми

напомня за баба ми, която ме беше отгледала и която почина преди около 50
години. Елис каза: „Знам, защото аз съм тя“. На тази ранна възраст тя не се
шегуваше и не се опитваше да ме обърка ... просто заявяваше нещо, което за
нея беше факт. В изказването ѝ имаше такава дълбочина. Никога няма да го
забравя.
ДЖАКЛИН ДЖУИТ
Санта Роса, Калифорния

Описах тази история в книгата си „Дъха на дете“. Спомням си как бях на

две години и един ден, докато обядвах с майка си, я погледнах и от
дълбините на душата си ѝ казах: „По-рано аз ти бях майка; сега ти си ми
майка“. Никога не го забравих, но не го споделях с никого.
Години по-късно един следобед собствената ми дъщеря се обърна към мен
и ми каза: „По-рано аз ти бях майка; сега ти си ми майка“. За мен това беше
изключително дълбоко и усещането, което имах като дете, се потвърди. Като
се замислиш, отново си бяхме разменили ролите.
ДОНА РИНЕЛИ
Еджуотър, Флорида

51
 Синът ми Луис-Дейвид беше на четири или пет години, когато започна да
споделя спомени от името на баща ми (своя дядо), когото никога не беше
виждал. И се усмихваше със същия блясък в очите, когато правеше нещата
така, както баща ми ги беше правил. Един ден ми каза: „Спомням си как бях
той ...Помня и теб“. Нямахме записи или снимки; често говорехме за баба
му, но за дядо му сравнително рядко.
И до ден днешен, макар да нямам доказателства за минали животи,
продължавам да се чудя. Баща ми отиде на война и това напълно го съсипа.
Луис се роди с плоскостъпие – предполагам, че ако е прероденият ми баща,
със сигурност не е искал отново да отиде на война. Едната ръка на баща ми
беше частично изкривена в лакътя (така и не разбрах защо) – Луис падна и
си счупи ръката и сега ръката му се движи точно по същия начин. Има и
много други подобни примери. Не казвам, че вярвам в това или в онова;
просто споделям наблюденията си.
СИЛВИ ПЕРАС
Лавал, Квебек, Канада

Имам четири деца, но достигнах дълбоко духовно съзнание едва когато се

роди най-малкото – Рафаел. Толкова ми се ще да бях по-пробудена, докато
отглеждах трите по-големи – не мога да си представя колко забавни неща
съм пропуснала или просто не съм чула.
Една вечер, когато Рафаел беше на около две години, лежахме в леглото и
четяхме. Изведнъж той каза:
„Помниш ли, когато имах онази друга майка?“ За щастие, неотдавна бях
гледала Брайън Уайс в шоуто на Опра, така че не се шокирах! Казах му: „Не,
не помня ...Какво друго си спомняш?“ А той отвърна: „Не знам. Но помниш
ли онзи път, когато аз бях майката-, а ти беше детето?“ Помислих си:
Божичко, това е невероятно. Отвърнах му: „Не, ще ми се да си спомнях.
Хубаво ли беше?“ Той отвърна: „Да, но и сега ми харесва много“.
Случилото се беше изумително!
КОЛЕТ ЛОНГИН
Грейт Фолс, Монтана

Дъщеря ми Ребека беше на три години, един ден играехме в стаята ѝ и тя

попита:
– Помниш ли, когато аз ти бях майка?
– Не, разкажи ми – отвърнах и цялата изтръпнах.
– Не бях много добра с теб. Помниш ли?
– Не, вече не помня.
– Ами, радвам се, че сега ти си ми майка.

52
 В момента Ребека е на тринадесет и не си спомня този разговор. Ще ми се
да знаех какво да направя, за да остане свързана с това знание.
СЮЗАН КОНИГ
Сентърийч, Ню Йорк

Внучката ми беше на три, когато я попитах дали някога сме били заедно,
преди тя да дойде тук. Тя отвърна: „Да, бях ти майка!“ Тръпки ме побиха и
някак знаех, че е истина.
ТЕРЕЗА ДЖАКСЪН
Ню Глостър, Мейн

Преди години, дъщеря ми още нямаше три, работех нощна смяна като
рецепционна медицинска сестра и денем подремвах уморено на дивана,
докато я „наглеждах“. Тя винаги беше грижовно малко дете и идваше да ме
гали по главата, докато си почивах. Един ден, докато потупваше главата и
лицето ми, каза (и винаги ще го помня): „Не си ли спомняш? Някога ти бях
майка“.
Това ме разбуди! Сигурно съм изглеждала безкрайно учудена, защото тя
повтори думите си. Казах на съпруга си. Всъщност и двамата бяхме отворени
за идеята, че тя може да има спомени от времето между преражданията. През
годините често съм я питала дали си спомня тази своя реплика, и разбира се,
като порасна, тя се смееше и отвръщаше: „Да, и не го забравяй!“
СЮЗАН РОБИНСЪН
Семинол, Флорида

Веднъж дъщеря ми (беше на три или четири години) се разстрои, след

като ѝ се скарах за нещо. Сложи ръце на хълбоците си, погледна ме право в
очите и каза: „Е! Не беше така, когато аз ти бях майка".
После продължи да играе, а аз стоях там, напълно изумена. Може да е била
случайна забележка, но спокойният авторитет, с който изрече думите си, ме
стъписа.
ДИ САЙМРИС
Уестминстър, Мериленд

След като стана на около девет месеца, внучката ми Елис сериозно се

опитваше да привлече вниманието ми към предишната си самоличност.
Постоянно ми носеше снимката с Дева Мария и Иисус, която принадлежеше
на баба ми – странен избор за бебе, което пълзеше, заобиколено от куп
играчки! После искаше да си я вземе у дома, така че ѝ я дадох.
Когато Ели стана на една годинка, беше в стаята за игра на долния етаж, и
от многото книги там посегна към онази, която баба ми ми беше подарила –

53
„Китайчетата, моите съседи“ от Пърл Бък. Бях забравила, че имам тази
книга! Няколко месеца по-късно измъкна „Сега сме шестима“ от А. А. Милн
от купчина книги на рафта на по-голямата ѝ сестра. И тази книга ми беше
подарък от същата баба! Сестра ѝ ѝ каза, че не може да я вземе, понеже е
много стара книга. Ели отвърна: „Моя!“ и се втурна по коридора, стиснала
книгата под мишница като футболна топка. Не можахме да я накараме да я
пусне.
Именно в този момент осъзнах, че книгата наистина беше нейна, защото
имаше душата на любимата ми баба, която, изглежда, се беше върнала за нов
жизнен цикъл! Казах на малката Ели, че най-после съм го разбрала, и тя ми
отвърна с огромна усмивка на облекчение. На двадесет месеца тя не ми вика
„бабо“, както останалите ми внучета, а „Беки“, както ме наричаше баба ми –
„Беки Спеки“. Прекрасно е, защото пея на Ели всичките стари песни, на
които ме е научила баба ми, и тя е на седмото небе, когато пеем онези от
касетата с приказки на Ханс Кристиан Андерсен.
Може да звучи странно, но аз съм ужасно развълнувана, че отново е с мен
по напълно различен начин и изпитвам невероятно усещане за покой.
БЕКИ БРИТЪН
Сейнт Луис, Мисури

Двегодишният ми син беше потънал в игра, когато внезапно ми заяви с

огромна сериозност: „Помниш ли, когато ти беше бебе и аз те хранех?“
Той се роди една година след смъртта на дядо ми. Един ден, когато беше
на пет, ме попита:
– Какъв ден е днес?
– Четвъртък – отвърнах.
– Не, питам каква дата е. – Беше рожденият ден на дядо ми.
Неотдавна се запознах с една лекарка (ще я нарека Мери), която ми разказа
много интересна история. Първото ѝ дете, момиченце, починало, преди да
навърши една годинка. Мери му пеела приспивна песничка, която била
специално за него, и след смъртта на момиченцето Мери никога повече не
запяла тази песничка. След седем години Мери родила друго момиченце,
което на четиригодишна възраст започнало да пее песничката. Мери
замръзнала и попитала дъщеричката си откъде знае това. Отговорът бил: „Ти
ми я пееше, мамо“.
След това Мери истински приела вярата и осъзнала, че човек избира майка
си и баща си, преди да се роди.
АННА КЕЛИ
Виктория, Австралия

54
 Двегодишният ми син един ден ми каза: „Аз съм твой баща и син“. Той се
роди в същия ден, в който почина баща ми.
ХАНС ГЛОНЛАНД*

Веднъж, когато беше на три години, най-голямата ми дъщеря Ший ми каза

нещо интересно: „Мамо, помниш ли, когато аз бях майката, а ти беше
детето?“ Какво?! Позамислих се за миг, но после отговорих: „Ммм ...не,
миличка, не си спомням“.
АЛИША БУУТ*

Бях на гости на внуците си, Джейк беше на четири, а Ноа – на две. Една
сутрин, докато дъвчеше замислено закуската си, Джейк ми каза: „В миналия
си живот умрях в плаващи пясъци и мама умря, опитвайки се да ме спаси.
Ноа ми беше близнак и не умря, но беше ужасно уплашен, когато нас вече
ни нямаше. Така че когато решихме да се родим отново, пак избрахме
същите мама и татко за родители“.
– Къде бяхте, когато ги избрахте? – попитах.
Той погледна нагоре и възкликна:
– Бяхме там, горе, и гледахме надолу към мама и татко! Къде другаде да
бъдем?
– Ами, просто се чудех – отвърнах.
После, без да трепне, той продължи:
– Ти си цялата златна като Ноа и мен. Мама е синя. Татко е зелен, а ти си
златна, но от средата на челото ти излиза голяма синя светлина.
Дъщеря ми, която в този момент беше в кухнята, обясни:
– Той вижда аурите.
КАРЛИ ХЪНТЪР
Виктория, Британска Колумбия, Канада

Тригодишната ми дъщеря ми каза, че била малкото момченце на баба си

Роузи.
– Не, ти винаги си била малко момиченце – казах ѝ аз.
– Ти не разбираш – отвърна ми тя, – бях нейното малко момченце и умрях,
когато бях почти на четири години.
Не знаех как да продължа разговора с други въпроси от рода на „Къде
живееше?“ и така нататък. Но почти десет години по-късно открих, че синът
на Роузи беше починал на около три години, и е бил също като дъщеря ми
със сини очи и руси коси.
Сега дъщеря ми е на тридесет години и не помни нищо от това.
ДЖУДИ НАЙСЛИ
Нюарк, Охайо

55
 Пътувахме с най-големия ми син Дейвид (тогава съвсем малък) с колата по
магистралата Пасифик Коуст Хайуей в Каюкос, Калифорния, когато той
започна да разказва за минал живот, който сме имали заедно. В тази история
използваше необичайно ярки и много експресивни думи за едно
четиригодишно дете. Описа облеклото от онази епоха, както и обстановката
на голям океански кораб.
Каза ми, че сме били на този кораб и той потънал:
– Помниш, нали, мамо, деня, когато се удавих на онзи кораб? Тогава ти
казах, че пак ще бъдеш моя майка и ето, сега пътуваме край водата, в която
се удавих.

ТЕРЕЗА НЮТЪН-ХЮЗ
Нюбъри Парк, Калифорния

Преди да стане на две години, синът ми изведнъж заговори с особен глас,

който не разпознавах. Погледна ме така, сякаш не ме познаваше, и каза:
„Къде е другата ми майка? Тя не прилича на теб. И не мирише като теб ".
Попитах го какво е станало с нея.
– Твърде много пафкаше – отвърна той. Гласът му бе като на някой
закоравял тип, с различен акцент и тембър. Абсолютно съм сигурна, че
никога не беше чувал думата „пафкам“ – аз бих казала „пуша“, но не мисля,
че дори познавахме някой, който да пуши.
Друг път, когато беше на пет, каза на сестра ми:
– Знаеш ли, на главата си имаш старец.
– Как изглежда? – попита тя.
Той прокара нокти по лицето си, оставяйки следи, и отвърна:
– Много е стар.
– Това е Поп – отвърна сестра ми. Поп беше свекър ѝ – той беше претърпял
автомобилна катастрофа, имаше белези по бузите си и почина преди
няколко години. Оказва се, че племенницата ми също виждала и говорела
с Поп.
КЕЙ ХОЛ
Найтклиф, Австралия

Аз съм майка на три деца – две дъщери и един син. Израснах със строго
християнска религия в Югозападна Вирджиния и после живях като хипи и
не бях чувала нищо за прераждането.
Вечерта на 27 ноември 1987 г. претърпях автомобилна катастрофа, в която
почина синът ми Натан, на две години и половина. Не мога да опиша с думи
колко мрачен стана светът ми в онзи момент и остана такъв в продължение

56
на няколко години, защото тъмнината е единственото място, мислех си аз,
където синът ми сега съществува.
След години на мрак се замислих за милионен път за деня, довел до смъртта
на Натан. Нещо вътре в мен все се надяваше на някакво чувство за
приключване, въпреки че на интелектуално ниво не знаех какво търся.
Трябваше обаче да приема идеята, че Натан си е отишъл и никога няма да се
върне.
Докато работех върху това приемане и обмислях нещата, осъзнах без капка
на съмнение, че Натан си беше избрал този ден, за да напусне физическото
си тяло – имаше твърде много „съвпадения“, за да определя смъртта му като
„случайност“. След като бях търсила приемане, го постигнах. И започнах да
разбирам колко сложно свързани и взаимосвързани са всички неща и съ-
бития.
В този живот, изглежда, няма по-голяма награда от тази да имаш внуци.
Знам, че бабите и дядовците го казват постоянно, но е абсолютно вярно.
Мислиш си, че не е възможно да обичаш някого или нещо повече от
собствените си деца и после се появяват внуците и просто си мислиш, че
сърцето ти ще се пръсне от цялата любов, която изпитваш. По-голямата ми
дъщеря роди син, скоро след това по-малката също роди син, после по-
голямата отново роди син. Аз обаче много исках внучка.
Няколко години по-късно се преместих в нов град и по-малката ми дъщеря
се върна в Западна Вирджиния със съпруга си и сина им. Не много дълго
след това тя ми съобщи, че е бременна. Изпаднах в екстаз – вече обожавах
бебето, защото просто знаех, че ще е момиченце. И на 13 април 2008 г., моята
Пеперудка, малката Кайла Бъг, се появи на този свят и беше просто
съвършена.
Обожавах я и я обичах, но не беше лесно нито за майка ѝ, нито за мен –
детето кой знае защо плачеше в продължение на цяла година и с нищо не
успявахме да я успокоим. Но впоследствие Кайла стана щастливо дете и
светлината на живота ми. Имахме връзка още докато беше в корема на майка
си и тази връзка укрепваше с времето.
Един ден взех Кайла и двамата ѝ братя, за да прекарат уикенда при нас с
дядо им. Дъщеря ми и съпругът ѝ се местеха и имаха нужда от малко време
без децата, за да съберат багажа. Докато бях там, дъщеря ми ми каза, че
забелязала как Кайла я гледала, докато прибирала бебешка снимка на сина
ми Натан. Кайла казала на дъщеря ми: „Аз си играя с него. Той лети“.
Дъщеря ми изтръпнала. Трогнах се от тази информация. Но случилото се по-
късно все още е мистерия за мен.
Докато давах на заден ход на паркинга, Кайла обяви:
– Аз съм момиче.

57
 Забелязването на разликите между момчетата и момичетата беше нещо
ново за нея напоследък, така че аз просто се съгласих:
– Да, Кайла, ти си момиче. Исайа е момче и Блейк е момче.
– Аз бях момче, когато бях малко бебе като Блейки – информира ме бързо
тя. О’кей, помислих си, да видим какво по-нататък. Знаех, че трябва да
задавам въпросите си много внимателно и ведро, за да не я поведа в някаква
посока. Затова отвърнах:
– Така ли? Е, ако си била малко момче, когато си била бебе като Блейки,
какво беше името ти като малко момченце?
Без колебание, с произношението си на тригодишно дете, тя изчурулика в
отговор: „Натан“. Е, вече напълно привлече вниманието ми на съвсем
различно ниво, но не можех да ѝ го покажа по никакъв начин. Все още обаче
не бях убедена в нищо, защото тя има по-голям братовчед на име Натан и
просто боготвори земята под краката му. Имаше логика, ако си представяше,
че е момче, да избере името на братовчед си.
Зададох следващия си въпрос:
– И когато беше малко момченце и се казваше Натан, коя беше майка ти?
Отговорът отново дойде без колебание:
– Ти, бабо! – отвърна ми тя с тон, който показваше, че се държа
изключително глупаво, като изобщо задавам подобен въпрос.
Никога повече не съм я питала за времето, когато е била малко момченце
на име Натан и аз съм ѝ била майка; днес тя е момиченце на име Кайла и аз
съм ѝ баба. И наистина предпочитам описанието ѝ за това, какво съм за нея
в този живот. Един ден, докато се връщахме от детската градина, тя надигна
глава от задната седалка и попита: „Хей, мамо, знаеш ли какво е баба?“
– Не, Кайла, какво е баба ти? – попита майка ѝ.
Отговорът ѝ ще остане запечатан в душата и сърцето ми вовеки. „Тя е моята
Калинка“. Така е и винаги ще бъде с Калинката и Пеперудката.
Не мога да обясня как Кайла си играе с онова малко момченце от
снимката – моя син Натан – и едновременно въплъщава душата му. Просто
не мога да го обясня въпреки всичко, което вече знам за прераждането.
Предполагам, че това е една от онези подробности, които са в
компетентността на светци и духовни водачи. Но пък на пеперудките никога
не им се налага да обясняват подобни неща на калинките.
КОНИ НЕВИЛ-ДОРФНЪР,
известна също като Калинката Сауд Чарлстън,
Западна Вирджиния

58
 Чуете ли някое дете да говори за мистериите, които озадачават най-великите
ни учени от незапомнени времена, не забравяйте, че спомените им от духовното
царство са още съвсем пресни и скорошни. Когато детето споделя спомените
си, че е било в същото семейство, но в различни роля, например като родител,
баба или дядо, знайте, че умът му още не е замърсен от идеите и ученията, с
които сме възпитани ние, възрастните. Децата просто споделят собствената
си истина. Помнете какво е казал Иисус в Светото писание – че трябва да бъдем
като деца (с чист ум), за да влезем в царството Господне.
Не претендирам, че знам защо толкова много деца си спомнят как в предишен
живот са били в същото семейство, но едва ли е просто едно голямо съвпадение,
че още от древността има буквално милиони документирани примери за деца от
всички кътчета на Земята, които споделят подобни спомени.
Добре е да разпитвате малчуганите, без да показвате съмненията си.
Приемайте твърденията им като истини и ги насърчавайте да говорят
свободно и открито за уникалните си разбирания. Задавайте им деликатни
въпроси, които ги окуражават да изследват по-задълбочено идеята за
прераждането в същото семейство. Покажете им историите, споделени от
много други деца, включително и тези от настоящата книга. Нека идеята
оживее за тях, вместо да бъде тема за пренебрегване, защото е в разрез с
отколешните ви представи за абсурдността на подобни концепция или защото
е в противоречие с някакви твърди културни или религиозни нагласи, които
подсъзнателно сте възприели като неоспорима истина.
И накрая ви моля да направите малко семейно проучване, когато от устата на
малко дете излязат подобни твърдения за прераждане. Преди спомените да
избледнеят – а буквално във всички случаи става тъкмо това – насърчете
детето да бъде възможно най-конкретно в разказа си. Вслушайте се в
искреността на гласа му и търсете всички откъслечни факти, които биха могли
да ви дадат някаква информация. Често се оказва, че подробностите просто не
могат да бъдат съвпадение и това говори за истинността на детските
свидетелства.

59
 ГЛАВА 5
Спомени за духовните връзки с нашия Първоизточник
Веднъж моят приятел Бъкминстър Фулър отбеляза: „Всеки се ражда гений, но
животът го дегениализира“. Всяко дете идва на Земята в състояние на
съвършенство. Децата са новодошли само що се отнася до формата;
истинската им същност е част от вечното съзнание, което наричаме с много
имена и най-често – Бог. Преди да бъдат подложени на всичките уроци,
съсредоточени върху ограниченията на земния живот, те са велик източник на
мъдрост и вдъхновение.
Прекарал съм много часове, взрян в мъдрите очи на новородените, молейки ги
да ме научат на онова, което съм забравил, защото съм позволил да бъда
дегениализиран по пътя. Вслушвам се във всяка автентична фраза, излязла от
устата на някое бебе, и приемам, че има да ме научи на нещо.
В тази глава са поместени много истории на малки деца, които разказват
личните си спомени за връзката си с Първоизточника на битието, преди да
пристигнат тук, на Земята. Причината, поради която малките момченца и
момиченца често проявяват – по думите на възрастните – „невероятна
находчивост“, що се отнася до въпросите на душата, е, че все още не са били
„приклещени“ от представата за каквито и да било ограничения. Те заявяват
онова, което е истина за тях; не се интересуват в какво вярват останалите и
дали думите им са в разрез с общоприетото знание. Децата говорят уверено за
нещо, което истински усещат, и най-често после просто продължават живота
си на малки и невинни същества. Сякаш за кратко те не са в заобикалящата ги
земна реалност, а имат онова чудно съзнание за вечната си природа и се
чувстват напълно свободни да я изразяват спонтанно.
Много деца говорят за светлината като въплъщение на безформения свят,
който си спомнят. Идеята за тази книга възникна в резултат на нещо, което
синът на Дий, Маркъс, каза. Когато беше на осемнадесет месеца и го попитахме
какво е Бог, той просто вдигна ръце нагоре и изрече думата „Светлина“. В много
интензивната регресия в минали животи, за която писах в „Сбъднати
желания“, си спомних красива, приятна светлина, така ослепителна и блестяща,
че я усещах през плътно затворените си очи. Това беше всеобхватно сияние,
което никога не забравих и никога повече не видях. Докато се опитвах да опиша
с думи преживяването на връзката с моя Първоизточник отвъд материалната
равнина, единственото, което можех да видя и да усетя, беше тази блестяща
светлина – чист възторг.

В тази глава ще прочетете малка част от огромния брой писма и спомени,

които получихме от родители, баби и дядовци от целия свят. Изглежда,

60
универсална истина е, че съвсем малките деца често говорят за връзка с друго
царство, където любовта, светлината и състраданието са доминиращите
принципи.

На две години дъщеря ми беше много необикновено дете. Например,

имаше забележително богат речник за възрастта си. Един ден, докато
седяхме край кухненската маса, бях пуснала запис на тибетско будистко
напяване. Поизправена в стола си, дъщеря ми очевидно слушаше много
внимателно и съсредоточено. Попитах я: „Татяна, харесват ли ти песните?“
А тя отвърна: „Те не пеят, мамо, те правят светлина“. Никога няма да го
забравя.
Татяна си остана необикновено и срамежливо в общуването дете, но със
забележителна интелигентност. Тя обаче страда от тежко биполярно
разстройство. Често се чудя дали слуховите ѝ „халюцинации“ не означават
просто, че е много фино настроена към реалности, които повечето от нас не
са в състояние да възприемат.
КАТРИН АЛИГЗАНДЪР
Санта Фе, Ню Мексико

С двете ми малки деца бяхме на гости на леля ми, която всъщност не ми е

роднина, но е много близка на семейството ми и помагаше в отглеждането
ми. Майка ѝ Мариана (която наричах „баба“) почина, когато бях на десет, и
аз винаги съм казвала, че искам да кръстя дъщеря си на нея. Е, докато бяхме
на гости, дъщеря ми, която беше на три или на четири години, ми каза:
„Мамо, когато имам момиченце, искам да го кръстя Мариана“. Никога не бях
говорила с дъщеря си за името на баба, така че всички останахме шокирани.
Сега дъщеря ми е на шест години и в нея виждаме стара душа, миротворец
и ангел.
ДЖЕНИФЪР КУЛПЕПЪР ПАЛМЪР
Фолън, Ню Йорк

Когато внучката ми беше на седем години, една сутрин ѝ сипах купичка

оризови хрупки „Райс Криспис“. Припомних си за „Щрак, прас, пук“,
скоропоговорка, с която всички израснахме, и ѝ казах: „Слушай, докато
сипваме млякото. Какво чуваш?“
Тя наклони малката си главичка към купичката и каза: „Те казват да се
срещнем с Кристофър“. (Кристофър беше скъпият ѝ осемнадесетгодишен
чичо, който загина в автомобилна катастрофа, когато тя беше на пет. Те бяха
сродни души.) „Казват да се срещнем с Кристофър на моста на живота.“
Изумих се. Никога не бях използвала пред нея израза мост на живота.
„Кога? Кога трябва да се срещнем с Кристофър на моста на живота?“

61
 – Когато стана на тридесет – отвърна тя.
Сега е на четиринадесет, а ни говори за Духа, откакто беше на осемнадесет
месеца.
ЛИНДА ЛИЙТЪН
Обърн, Калифорния

Шофирах, когато напълно неочаквано петгодишният ми син Криш каза:

„Мамо, знаеш ли, че съм живял повече животи от теб, но не е ли забавно, че
този път ти си ми майка?“ Когато беше на три, постоянно говореше за Бог и
за ангели и ги виждаше навсякъде. Освен това, веднъж ми каза, че плодовете
от дърветата в дома на Бог били много по-сочни.
Преди три години внезапно изгубих сестра си – Криш не помни нищо за
нея. Наскоро му казах, че съм имала сестра, но че сега тя е ангел и е при Бог.
Той веднага затвори очи и каза, че е малко странно, защото приличала на
човек в пурпурно небе, докато другите ангели изглеждали много различно и
летели из стаята.
Веднъж една чиния се изплъзна от ръцете ми и, докато се опитвах да я
хвана, тя литна, едва не ме удари по лицето и падна долу. Синът ми гледаше
и каза: „Бог контролираше тази чиния с ума Си и те спаси, защото си добър
човек“.
МОНИКА ГОЙЪЛ
Маунтин Вю, Калифорния

Децата ми, на пет и на седем години, много си говорят за времето, когато

били „в коремчето на мама“. Наскоро синът ми попита сестричето си: „Ти
гледаше ли телевизия, докато беше в коремчето на мама?“ Когато дъщеря
ми отговори отрицателно, Ноа отвърна: „Е, аз пък гледах“.
Тогава аз го попитах:
– Ти виждаше ли ме, докато беше в коремчето ми?
Ноа отвърна:
– Не, но си представях как ще изглеждаш.
– Така ли си ме представяше?
– Не, по-хубава си, отколкото си те представях.
СТЕФАНИ УОТИЪР
Маркет, Мичиган

Баща ми почина през 2007 г. след петгодишна битка с рака. С него винаги
сме били много близки, дори и след развода на родителите ми, когато на
седемгодишна възраст се преместих с майка ми в друг щат. Той обичаше да
казва, че още при раждането ми разбрал, че сме сродни души.

62
 Около месец след смъртта на татко заведох дъщеря си Алексис, на две
години и половина, на плажа. Обикновено тя обичаше да прави „пица“ на
пясъка, но този ден обяви: „Мамо, искам да направя нещо за дядо!“
– Добре, какво искаш да му направиш?
– Сова ...не, искам да му направя мост!
Мост, помислих си, странно. Никога преди не я бях чувала да говори за
мостове.
– Добре – рекох, – защо мост?
– Защото е наред, защото всичко е наред!
Цялата настръхнах и попитах:
– Къде отива мостът?
Без колебание и с огромен ентусиазъм тя каза:
– Минава през водата и нагоре към небето!
ЕЙМИ АЛЪРХЕЛИГЪН УАЙС
Новато, Калифорния

Имам три деца – дъщеря на тринадесет, син на единадесет – дете със

специални потребности и проблеми в общуването, и още един син, който е
на седем.
Единадесетгодишният ми син Джеймс, изглежда, има доста силна връзка с
Духа. Той е най-нежната и най-състрадателна душа, която познавам. Казвал
ми е, че нощем, докато спи, си бъбри с Бог, а преди няколко години изведнъж
заяви на мен и съпруга ми, че заедно с Бог ни е избрал за свои родители.
Описа как имал среща с Бог, преди да слезе на Земята, и как душата му
пътувала в някакво превозно средство. Казва също, че помни как е бил в
корема ми и дори „видял“ стаята за игра, която сме преустройвали преди
раждането му. Не може да го е видял след раждането си, тъй като скоро след
това се преместихме и никога не сме го споменавали!
Най-невероятното ми преживяване с Джеймс беше една вечер, когато бях
много разтревожена за нещо и се молех за помощ. Двете ми момчета бяха
дълбоко заспали на дивана в спалнята ни и аз казах: „Иисусе, моля те, чуй
молитвата ми“. Джеймс, който беше заспал дълбоко и няма как да ме е чул,
защото се молех наум, нежно прошепна: „Слушам те“.
ЛУИС МАКГРАТ
Манчестър, Обединеното кралство

Мередит е единственото ни дете и много отрано започна да говори доста

добре. В една забързана и хаотична утрин, тогава тя беше на три, пътувахме
към работата ми, като пътьом трябваше да я оставя в детската градина – и
след минути претърпяхме ужасна катастрофа. Миниванът, който шофирах,
се преобърна и останахме заклещени в купето. Сякаш от небето се появиха

63
добри самаряни, за да ни помогнат. Слава богу, Мередит беше напълно
невредима, а аз имах само малко порязване, което изискваше няколко шева.
Първото нещо, което ми каза полицаят, беше: „Не мога да повярвам, че в
тази катастрофа няма жертви. Имате огромен късмет“.
Месец по-късно, докато украсявахме дома си за предстоящите коледни
празници, извадих фигурите с Рождество Христово и Мередит ми помагаше
да ги подредя. Докато ги разглеждахме, аз ѝ обяснявах кой кой е (до този
момент със съпруга ми не я бяхме въвели в католическата църква, към която
принадлежим). Когато стигнахме до бебето Иисус, тя попита: „Това ли е бе-
бето Иисус?“ Казах „да“ и тя рече: „О, знаеш ли, той ни запази по време на
катастрофата“.
Малко се изненадах, но отвърнах, че според мен е права. После я попитах
откъде знае (отново повтарям, че до момента не беше запозната с църквата
и с религията). Тя отвърна: „Неговият Отец ми каза“. Попитах я кога е видяла
Неговия Отец. Съвсем делово, тя отвърна: „О, не съм го видяла. Той ми
говори в главата ми, когато заспивам вечер. Неговият Отец ми каза, че
никога не бива да се страхувам и че Иисус винаги ще ни пази“.
Останах шокирана, но реших, че дъщеря ми сигурно е чула нещо в детската
градина или пък учителката е обсъждала нещо с децата. Когато обаче
попитах учителката, тя каза, че в детската градина не водели подобни
разговори – всъщност поради религиозното разнообразие на децата в
групата изцяло избягвали подобни теми.
Мина доста време, докато със съпруга ми напълно осмислим този разговор,
но сме убедени, че Мередит имаше (и сега, на 29 години, продължава да има)
много реална връзка с Духа.
ЛАУРА ШАРИО
Ландъндери, Ню Хемпшир
Внучката ми Ерика беше на четири години, и един ден седяхме пред
старата ми фермерска къща и просто се наслаждавахме на деня. Изведнъж
тя скочи от стола си, направи няколко крачки и се обърна към мен. Събра
малките си длани пред себе си и рече: „Трябва да ти кажа нещо“. Погледна
мълчаливо нагоре над лявото си рамо, после се обърна към мен и каза:
„Всички имаме една и съща майка. Твоята майка е имала майка и нейната
майка е имала майка и така нататък, докато всички имаме една майка“.
Искаше ми се да я помоля да почака, докато изтичам за лист и химикалка,
но знаех, че ще разваля нещо много свято, така че просто я слушах. В края
на всяка мисъл Ерика правеше пауза, поглеждаше нагоре над лявото си
рамо за около десет секунди, после отново се обръщаше към мен. Каза, че
ако застанела пред вратата на непознат и потропала, нямало да я пуснат да
влезе, но те не осъзнавали, че всички сме едно и няма непознати. После още

64
 един поглед нагоре и: „Бог е направил света и всичко в него“. Завърши със
следното: „Той знае какво следва“.
След това отново седна до мен и с цялото си сърце разбрах, че тя е дар за
семейството ни.
КЕРЪН МАКИНТОШ
Онтарио, Канада

Когато бях бременна със сина си Камерън, постоянно му говорех. (Правех

го с всичките си бебета, тъй като усещах силна духовна връзка с тях и все
още усещам.) Две седмици преди термина лежах в леглото, галех корема си
и казах: „Знам, че според лекарите остават още две седмици до раждането
ти, но аз съм готова да се родиш още сега, ако и ти си готов. Така че ела сега,
ако си готов“. В този момент водите ми изтекоха със силен звук, изхвърча
тапата на бутилка шампанско! Камерън се роди няколко часа по-късно.
Акушерката (и моя най-добра приятелка) изкъпа сина ми за първи път и го
погледна в очите. Помня как застана на прага, държейки го увит в малкото
му одеялце, и го попита: „Кой си бил ти? Бил си тук и преди, нали?“ Тя каза,
че било необичайно за новородено да те гледа в очите, както направил той.
Каза, че бил много „знаещ“ за новородено бебе. Моят Камерън е стара душа
и винаги е живеел в настоящия момент.
МЕРИ БИНДЖЪМ
Холт, Австралия

Един ден пътувах до Кауаи със скъпи приятели. По това време от няколко
месеца бях бременна със сина ми Елиът. Посетихме някакъв свещен бряг,
който се смята за портал, откъдето душите идват на Земята и я напускат.
Веднъж, когато синът ми още не беше навършил две години, обядвахме и
водехме някакъв обикновен разговор и аз го попитах дали си спомня къде е
бил, преди да дойде тук и да стане човек. Той погледна нагоре за момент,
после мен и отвърна небрежно: „Да, мамо, Хаваите“.
АЛИЯ КАДРО
Сан Диего, Калифорния

Приятелката ми ми разказа една история за дъщеря си, „Мис Три“. Докато

пътували в колата, Мис Три попитала: „Реалност ли е това или
въображение?“ Приятелката ми я помолила за разяснение и тя отвърнала:
„Светът – реалност ли е или въображение?“ Приятелката ми отговорила, че
според нея е реалност.
Тогава Мис Три попитала: „Защо имаме всички тези неща?“ Искала да знае
защо имаме всичките материални неща (и посочила няколко вещи, докато
пътували) и защо са ни необходими. Приятелката ми се опитала да отговори
на въпросите ѝ, но после дъщеря ѝ задала въпроса дали всички умират.
65
„Да“ – отвърнала майка ѝ. Мис Три допълнила, че „те отиват да видят Бог и
после се връщат“. Приятелката ми е възпитана в християнската вяра и не
вярва в прераждането.
Това прекрасно малко момиченце има и други преживявания, които ме
карат да си мисля, че има силна връзка с отвъдното. Когато беше бебе,
веднъж я видях да стои в креватчето си и да говори с невидим човек.
Бърбореше по бебешки, но изглеждаше възхитена от онзи, с когото
разговаряше ...който или каквото и да беше.
Друг път попитала майка си: „Кой е това?“, сочейки в нищото. Приятелката
ми отвърнала, че там няма никой. Мис Три попитала отново и майка ѝ пов-
торила, че там не вижда никого. Това обаче не я спряло да мине по алеята,
за да поговори с онзи, когото си мислела, че вижда.
ТАНЯ ФРУ
Куинсланд, Австралия

Близначката на сина ми почина два месеца, след като се роди. Когато стана
на две години, синът ми ме попита дали и той ще се върне при светлината
като сестра си. Аз заплаках и му казах, че всички се връщаме при светлината.
Той казва, че отново ще види сестра си някой ден.
ДЖАДЕС КЛАРК-МАХОНИ*

Двамата със сина ми Тони, на три години, пътувахме по магистралата и той

гледаше през прозореца. (Това беше преди изискването децата да пътуват на
задната седалка.) Тони шепнеше нещо, сякаш на облаците.
– Какво казваш? – попитах го. – Не те чувам.
– Не говоря на теб.
– С кого говориш?
– С Иисус.
Искам да поясня, че не бях говорила на сина си за Иисус. Молех се, но на
него не му бях „промивала мозъка“. Така че това ми дойде напълно
неочаквано.
– Той отговаря ли ти? – попитах предпазливо.
– Да.
– Какво казва?
– Каза ми, че е направил облаците.
– Защо изглеждаш толкова нещастен?
– Защото по-рано бях с него. Сега само ми говори.
Месец по-късно плавахме по една ленива река в Юта и се наслаждавахме
на покоя. Когато се отвори гледка към едно изключително красиво място,
синът ми се надигна, много развълнуван. Каза:
– Бащата на Иисус нарисува тези планини!

66
 Вече редовно го чувах да разказва как разговаря с Иисус, но въпреки това
се изненадах от тази нова подробност.
– Бащата на Иисус ли? – рекох. – Имаш предвид Бог?
Тони се намръщи, поклати глава и отвърна:
– Не, другият му баща. Той нарисува тези планини. Гледах го как го прави,
преди да дойда тук, за да бъда с теб.
Предполагам, че е имал предвид Йосиф.
Това не беше единственият шок за деня. Минахме по реката още два пъти
и въпреки че той беше почти заспал в скута ми, всеки път, когато минавахме
точно през онази част на реката, синът ми се изправяше и повтаряше дума
по дума същото послание.
Заинтригувана от приказките му за Иисус, заведох Тони в една християнска
книжарница и там на цяла стена имаше пощенски картички с различни
изображения на Христос и на други библейски фигури. Мислех си да му купя
изображение на Иисус, ако поиска. Той наистина поиска едно, но прегледа
цялата галерия от рисунки и отхвърли повечето. Той знаеше как изглежда
Иисус и не се задоволи, докато не намери изображението, което искаше. Сега
синът ми е на 24 години и все още много обича онази картичка.
ДЖЕНИФЪР ДИКАМИЛО
Хайлендсвил, Мисури

Двегодишният ми син постоянно говори за хората в бяло. Веднъж го

помолих да ми разкаже за тях и той каза, че често идват нощем и бдят над
него. Каза, че са като „светлина“ и че е много тъжен, когато си тръгват.
АН ИНИГЕС
Линчбърг, Вирджиния

Веднъж двегодишният ни син Пиетро ми задаваше въпроси за братовчед

си, който все още беше в коремчето на майка си. Казах на Пиетро, че той
пък е бил в моето коремче и го попитах дали си спомня. Той отговори „да“.
– Какво си спомняш? – попитах. – Какво имаше вътре заедно с теб.
– Вода.
– Какво виждаше?
– Светлина.
– Какво чуваше?
– Мама и татко – отвърна той.
Тъкмо започваше да говори, така че отговорите му бяха много прости, но
категорични.
СИМОНА БОЛО
Адзелио, Италия

67
 Броени дни, преди да разбера, че съм бременна, майка ми сънувала баба ми
(която почина няколко дена по-рано). Тя държала за ръка момченце с
красиви сини очи. Поръчала на майка ми: „Кажи на Мерзад да се грижи за
него – той е необикновен дар“.
Когато синът ми Нима беше на три години, се случиха две шокиращи неща.
Първо, почина скъпата ми леля. Щом разбра, синът ми затвори очи и рече:
"Леля е с баба в красив триъгълник от синя светлина“. Попитах го: „Какво е
триъгълната светлина?“ Той отвърна, че е Бог.
Няколко седмици след това заминахме за Иран, където по-рано живееше
баба ми с другата ми леля. Нима настоя да отидем в стаята на баба. Веднага,
щом влезе, започна да докосва някои от нещата ѝ (молитвена кърпа,
молитвена броеница и снимки). Усмихваше се и се смееше, говореше ѝ на
глас и я питаше за светлината. Сякаш я виждаше в стаята. Вече бях наясно,
че си спомня светлината, от която е дошъл.
МЕРЗАД ЗАМАНПОУР*

Дъщеря ми, която е на две години и половина, в продължение на три дни

беше много болна от някакъв неясен стомашен вирус. Ходехме по лекари и
трябваше да ѝ сложат катетър, което беше доста болезнено и травмиращо.
Опитвайки се да я утеша, ѝ казах, че когато бях малка, един път и аз бях
много болна – приеха ме в болница, бодяха ме и ме дупчеха и се чувствах
ужасно.
Тя ме погледна и каза:
– Аз бях там с теб.
– Какво искаш с това, че си била там с мен?
– Бях там, държах те и ти помагах да се почувстваш по-добре.
След това тя често споменаваше как в тежки за мен моменти ми е държала
ръката, когато съм била малко момиченце. Винаги съм казвала, че тя е моето
ангелче, но не съм си и помисляла, че може наистина да е така.
ДЖЕСИКА РИЙВС ПОТАС
Колорадо Спрингс, Колорадо

Майка съм на две дъщери. Още когато по-голямата, Ади, беше съвсем
мъничка (сега е на шест), усещах, че има специална дарба и си спомня
времето си в Духа, сякаш е било вчера. Тя си мисли, струва ми се, че всички
функционират в една особена равнина – с единия крак са във физическото, а
с другия са постоянно свързани със света на Духа. Всъщност си мисля, че тя
е ангел на Земята.
Има моменти, в които я гледам, след като е казала някакви необичайни
неща, и очаквам да заяви: „Ха, хвана се, мамо!“, защото просто съм

68
потресена. Като нейна майка много се старая да ѝ помогна да почита този
свой дар. Постоянно се изумявам и вдъхновявам.
Ади винаги казва много забавни и интересни неща. Започнах да ги
записвам още когато беше много малка. Ето някои от нейните изявления,
които излизаха от устата ѝ толкова небрежно и сериозно:
– Мамо, когато има изгреви и залези, небето ни се усмихва.
– Мамо, знаеш ли, че всяка секунда се ражда бебе?
Когато отвърнах:
– Ами, мисля, че не го знаех. На теб кой ти каза?
– Бог ми каза.
Попитах я дали е чула гласа му, а тя отговори:
– Не, това е усещане вътре в сърцето ми.
Веднъж, след като казахме молитва преди вечерята, Ади попита:
– Татко, защо си толкова шумен, когато се молиш?
Аз отвърнах на шега:
– За да е сигурен, че Бог ще го чуе!
А тя каза напълно сериозно:
– Не е необходимо да говориш високо, Бог винаги те чува.
Баща ѝ попита:
– Ти ангел ли си?
А тя отговори: „Да!“
Една вечер, докато говорехме за прадядо ѝ, който наскоро беше починал,
внезапно Ади заяви: „Бог си го искаше у дома“.
КАРИН УИЛЯМС
Уестричланд, Вашингтон

Един ден, когато дъщеря ми беше на шест седмици, аз я люлеех и я гледах

право в очите. И в един момент от нея излезе прекрасна светлина, каквато
никога преди не бях виждала. Беше най-ярката светлина, която бях виждала,
но изобщо не дразнеше очите ми. Светлината влезе в мен – сиянието влезе в
мен и ме изпълни с усещане за покой.
Ето какво мисля по въпроса: дъщеря ми дойде в живота ми, за да ми донесе
небесна светлина (току-що беше пристигнала от там) и тази светлина щеше
да бъде достатъчна, за да ме поддържа, докато отново напусна Земята.
МЕРИ БАРТЛЕТ
Кантън, Масачузетс

Дъщеря ми е на пет години. Родих я след пет спонтанни аборта. Пишех ѝ в

дневника си години, преди да забременея. За първи път ѝ писах на 14 юли
2008 година; тя се роди точно две години след това. Неотдавна, докато я
слагах да спи, тя ми каза, че вижда цветни искри светлина, които идват от
небето и влизат през кожата ѝ. Казах ѝ, че може би са ангели, и тя заспа. Не
69
беше минал и час, когато включих радиопредаването на д-р Дайър и чух за
подготовката на настоящата книга. Децата наистина са Божествени
създания.
ХЕТЪР МАКЛЕЛАН
Сан Карлос, Калифорния

Аз бях близо до Първоизточника почти до шестгодишната си възраст.

Веднъж изгубих едно полирано камъче, докато си играех в полето с
люцерна, и заплаках сърцераздирателно. Мама ми каза да си помисля много
съсредоточено за камъчето и да тръгна към мястото, където мисля, че съм го
изгубила. Направих точно така и успях да намеря малкото камъче в
огромната площ от люцерна. Близките ми онемяха, когато се върнах вкъщи
с него. Повярвах в думите на майка си с отвореното сърце на дете, свързано
с Първоизточника.
Когато бях на седем, се преместихме в друг град и започнах да уча в ново
училище. Баща ми работеше на смени и се прибираше в 17 часа за вечеря –
от нас се очакваше да бъдем по местата си с измити ръце, когато влезеше
вкъщи. Веднъж се прибирах у дома от училище и се покатерих върху една
стена, защото обичах да пазя равновесие отгоре. Сигурно съм паднала и съм
изгубила съзнание, защото когато се свестих, вече се стъмваше.
Когато се прибрах вкъщи, мама ми каза, че татко пак е отишъл на работа и
че никак не е бил доволен. Застанала там с окървавена коса, заразказвах
следната история: „Мамо, паднах и отидох на онова място и там бяха всички
онези хора! Ами, бяха хора, но нямаха острота! Познаваха ме, мамо, и аз ги
познавах, но ти не ги познаваш. Знаех всичко, мамо, и дори нямаше никакви
въпроси! Те ме обичаха толкова много и аз просто исках да остана там и да
летя, но те ми казаха, че трябва да си ходя. После просто ей така се върнах!“
Чела съм разказите на други хора за преживяванията им, близки до
смъртта, и някои са ми познати, а други – не. Там, където отидох, беше
тъмно, а не пълно с ярка светлина или с ангели – нямаше тунели, нито хора
като тези, които виждам тук.
По време на едно от обръщенията му към страната чух президента Обама
да използва цитат от Библията: „Познавах и ме познаваха“. Замръзнах на
място. Именно такова беше усещането ми, когато припаднах. Всички онези
красиви души ме познаваха и ме обичаха с такава любов, каквато не съм
срещала тук, на Земята. Беше прекрасно. Беше като завръщане при хора,
които си забравил, че си познавал ...безброй любящи души, с които отново
се събираш.
ДЖАНИС КОКС ЕЙХЕРН
Плимът, Ню Хемпшир

70
 Малките деца са изпълнени с божествена духовна мъдрост. Приканвам ви да
прекарвате с тези новодошли създания възможно най-много време и то
пълноценно. Седнете на пода и бъдете с тях на тяхното ниво. Гледайте ги право
в очите и говорете с тях не като равен с равен, а като ученик с духовния си
учител. Ако детето се чувства сигурно и обожавано, има много по-голяма
вероятност да сподели с вас уникалното си вътрешно знание за света отвъд
физическото царство.
През целия си живот винаги съм предпочитал компанията на децата пред
разговорите за дреболии с възрастните. Новородените ме интригуват, а игрите
с малчуганите винаги сами носили огромна радост. Великият руски писател
Фьодор Достоевски казва: „Времето, прекарано с деца, лекува душата“. Аз
мисля, че е така, защото децата все още се ръководят от душата си и така
напомнят на нас, възрастните, кои сме наистина – духовни същества с временни
човешки преживявания.

71
 ГЛАВА 6
Мистична мъдрост
Дъщеря ми Сомър беше на около две години и тъкмо започваше да говори,
произнасяйки думите по свой уникален начин. Един ден се доближи до една наша
гостенка, млада жена на двадесет и няколко години, посочи корема ѝ и каза:
„Виждам онва бебе вътле“. Години по-късно научихме, че младата жена тъкмо
била разбрала, че е бременна, и взела решение да прекрати нежеланата
бременност, защото няколко месеца по-рано била изнасилена. Тук сме включили
кратки истории, в които съвсем малки деца демонстрират изумителна
мистична мъдрост, за която липсва рационално обяснение.
В различни моменти от живота си самият аз съм имал доста такива
необясними състояния на духа. Спомням си как като млад баща се събудих от
дълбок сън на предната седалка на автомобила ни, докато съпругата ми
шофираше, а двете ни деца спяха на задните седалки. Внезапно отворих очи,
погледнах и видях, че една кола се движи насреща в платното ни и кара право към
автомобила пред нас. Когато предната кола зави рязко, за да избегне челния удар,
аз завъртях волана и така избегнахме сблъсък, който най-вероятно щеше да
отнеме няколко живота.
Наистина, ако чрез молитвата вие говорите на Бог, то Бог ви говори чрез
интуицията ви.
Не мога да отговоря на въпроса, кое ме събуди от дълбокия ми сън точно в
момента, в който бях необходим, за да избегнем трагедията в онази далечна 1971
г., нито мога да обясня защо толкова много деца, изглежда, имат високо развити
интуитивни способности, които им позволяват да казват изумителни неща.
Знам обаче, че историите за мистичната мъдрост, която идва от децата ни,
дават интригуващи доказателства за интелигентност от духовно измерение,
преживяно преди идването им на Земята. Често съм казвал, че когато се научиш
да вярваш в себе си, ти всъщност вярваш в създалата те мъдрост. От най-
ранните си опити да говорят и да опознават света, децата нямат в кого друг да
вярват, освен в себе си. Те усещат нещо вътре и го изричат, а хората, които се
вслушват в проницателните им думи, остават изумени и озадачени. Децата
истински вярват в безкрайната мъдрост, която ги е пренесла от безформения
свят на Духа в нашия физически свят на ограниченията.
Един от най-любимите ми поети-романтици от началото на XIX в. – Самюъл
Тейлър Колридж, казва следното: „Историята на човека през деветте месеца
преди раждането му вероятно би била много по-интересна и изпълнена с далеч
по-велики събития от всичките три пъти по тридесет плюс десет години след
раждането“.

72
 През 1967 г. един ден всички седяхме край масата за вечеря, а най-малкият
ми брат, тогава тригодишен, беше на детското си столче. Изведнъж той
погледна майка ми по особен начин и каза: „Коремът ти е болен“. Тя остана
шокирана и попита: „Откъде знаеш това?“ Той отговори: „Бог ми каза“.
Няколко дена по-късно ѝ откриха инфекция на жлъчния мехур и се наложи
да я оперират по спешност.
КРИСТИНА ТЪРНЪР
Хилсбъроу, Ню Джърси

Когато разбрах, че съм бременна със сина си, дъщеря ми беше на четири
години. Тя още не знаеше и аз се чудех как да ѝ кажа. Внезапно обаче тя ме
погледна и рече: „Ще си имам малко братче“, а после продължи със
заниманията си.
НИКОЛ ГРЕЪМ
Сан Диего, Калифорния

Дъщеря ми беше на осем, когато минавахме с колата покрай поле, високо

над което в кръг летяха лешояди. Изкоментирах, че сигурно са подушили
нещо умряло. Дъщеря ми ме попита дали знам защо летят толкова високо в
кръг. На свой ред я попитах какво мисли тя. Дъщеря ми се замисли за
няколко секунди и после ми каза, че летят в кръг, чакайки душата на
животното да го напусне. Думите ѝ бяха толкова неочаквани и съ-
щевременно могъщи. Децата ни са тук, за да ни пробудят, ако отделим време
да ги слушаме.
ТРЕЙСИ РИЙС
Сан Антонио, Тексас

Преди тридесет години синът ми Кевин, тогава на пет години и половина,

отлетя при Господ след интравентрикуларен кръвоизлив в мозъка. Броени
месеци преди смъртта му зет ми го беше поканил за шафер – да носи
пръстените на сватбата му, но Кевин отговори, че няма да присъства на нея.
А когато му купувах нова униформа за детската градина, той ми каза, че
никога няма да ходи на училище, защото ще живее на друго място.
От раждането си и до ден днешен синът ми Кевин промени живота ми – и
не престава да ми напомня, че истинският смисъл и цел на живота е любовта.
БЕТИ ДЖИЙН ГУСХАНАС
Принстън, Ню Джърси

Веднъж, когато беше на четири години, дъщеря ми ми каза да погледна

слънцето. „Да, миличка – рекох, – много е красиво!“ А тя отвърна: „Виждаш

73
ли панделките, мамо? Панделките от светлина отиват до сърцата на всички
и ги изпълват с любов“.
ДЕЙА-АН БЕРНЩАЙН*

Аз съм самотна майка на три фантастични дъщери. Две от тях са по-големи

и вече са самостоятелни, а най-малката, Кали, току-що навърши четири.
Кали няма баби и дядовци. Майка ми почина през 1985 г., когато бях на
седемнадесет, дълго преди да се омъжа и разведа. И все пак дъщеря ми често
говори за мистериозната „бабка“, която „знае“, че има. Когато говори за нея,
ако кажа „баба“, тя ме поправя. „Не, мамо, бабка е!“
Имам вуйчо, който е много болен. След като ходихме да го видим, на
връщане попитах по-голямата си дъщеря, Оливия, и приятеля ѝ Димитрис,
дали имат нещо против да спрем на гробищата, където е погребана майка
ми. Кали никога преди не беше ходила там и по-рано през седмицата се
опитах да ѝ обясня за небето и какво се случва, когато животните умрат. Тя
играеше много грубо с малкото кученце Чийф и ние се страхувахме, че не
знае какви са последствията от това. Помислих си, че ходенето на гробищата
може да направи нещата малко по-разбираеми.
Когато пристигнахме, останах изумена колко много нови надгробни плочи
бяха поставени, откакто идвах за последен път преди около три години. Пред
мястото, където беше погребана майка ми, сега имаше стотици нови
покойници. С Оливия стояхме онемели, защото не можехме да открием над-
гробния паметник. Кали затича между плочите в посока, противоположна на
онази, в която бяхме тръгнали със сестра ѝ. Кали е много енергично моми-
ченце и аз реших, че ще се наложи да си играем на котка и мишка, за да я
накараме да дойде с нас. Тръгнах да я гоня, когато тя внезапно спря на място.
Вдигна ръка, посочи с пръст и викна: „Ето го!“ На място, където никога
преди не беше ходила, сред множеството редове с еднакви надгробни плочи,
Кали беше открила гроба на баба си с невероятна точност.
Мисля, че стояхме в благоговение цели пет или десет минути, опитвайки
се да осмислим ситуацията. Все още настръхвам, когато говоря за това.
Разбира се, Кали не можа да ни обясни откъде знаеше ... тя просто сви рамене
и продължи да си играе наоколо.
ЕЙЛИЙН ЛЕДОН
Лин, Масачузетс

Когато синът ми Майкъл Гейбриъл беше бебе и го слагах да спи, го чувах

да се смее в захлас, докато говори на бебешки език, сякаш някой го
гъделичка или си играе с него. Когато стана на три години, събори нещо в
мазето. Отидох до стълбите и извиках ядосано: „Майкъл, лошо момче

74
такова!“ А той отвърна: „Не съм лошо момче! Аз съм частичка любов“. Изу-
мих се! Беше толкова красиво и правилно казано! А преди няколко години
ясно осъзнах колко право беше тригодишното ми момченце. То е много
мило, любящо и изпълнено с радост.
По време на третата ми бременност синът ми беше на шест (сега е на десет)
и ме попита: „Ами ако бебетата са две?“ Отвърнах: „Не, само едно ще е“.
Никога не ми беше хрумвала идеята, че ще бъда благословена с близнаци.
Той се оказа прав – сега близнаците са на четири години и са много сладки!
Но откъде той знаеше?
РОУЗ К. КИЧОКИ
Истън, Пенсилвания

Приятелката ми Самър шофирала по магистралата с двете си деца.

Дванадесетгодишната ѝ дъщеря седяла на предната седалка, а
четиригодишният ѝ син Блейк бил на столчето си отзад.
Пътували, слушали радиото и после като гръм от ясно небе Блейк се
наклонил напред и казал: „Мамо, каквото и да се случи, обичам те“.
Тя го погледнала в огледалото за обратно виждане и отвърнала:
– И аз те обичам, Блейк! Добре ли си?
– Да.
Пропътували още няколко мили в мълчание и Самър се чудела какво е
предизвикало думите му. Изведнъж един камион с полуремарке пред тях
изгубил контрол и се завъртял напреко на пътя. Самър натиснала
спирачките, но малката ѝ кола се врязала под камиона, който ги влачил
почти сто метра по магистралата. Покривът на колата ѝ бил смазан,
притискайки ги вътре. Минали часове, докато служителите на пътна помощ
ги извадят от колата, но в края на краищата им се разминало само с дребни
драскотини и натъртвания.
Изглежда Блейк интуитивно е усещал, че ще се случи нещо лошо, и
внезапното му изявление било свързано именно с това.
МАРГРЕТ КРОГ
Ноксвил, Тенеси

Дъщеря ми Анхелика се роди с най-мъдрите очи на света – очи, които

„сканират“ душата, готови да ти дарят състрадание и любов.
Когато беше бебе, Анхелика винаги се радваше да се вози в колата ми.
Въпреки това, след едно половинчасово пътуване започна да пищи като
луда. Отбих встрани и спрях, защото си помислих, че може да я е ужилила
оса. Когато я взех на ръце, тя рязко спря да плаче и ме загледа втренчено.
Тогава чух силен сблъсък, невъобразимо силен за трафика в Атина. Един
камион беше изгубил контрол и смачка колите във всички ленти. Загинаха

75
много хора. Минаха няколко часа, докато преместим колата, но с Анхелика
намерихме начин да прекараме деня си добре. Тя остана спокойна през
цялото време.
САЛОМЕ
Ийст Съсекс, Обединеното кралство

Синът ми Лукас, сега на тринадесет, каза нещо много дълбоко, когато беше
на две години и половина. Родителите ми, съпругът ми, малкото ни
момиченце, Лукас и аз седяхме отвън по време на една семейна почивка,
играехме си с глина и си прекарвахме чудесно. Изведнъж Лукас каза:
„Всички са любов. Всичко е свързано с любовта. Всички сме направени от
любов и Бог е любов“.
Трябва да кажа, че в нашето семейство не се говори много за Бог.
Изумена, отвърнах: „Лукас, какви красиви думи! Къде го чу?“ След кратка
пауза, той каза: „Вече го знаех, когато дойдох тук“.
Четирима възрастни и едно бебе го чуха да го казва и всички заплакахме!
По бузите ми потичат сълзи само като си го спомня. Надявам се и на вас да
ви хареса!
АНАСТЕЙША БРАЙЪН
Грийнуич, Кънектикът

Умната ми и талантлива дъщеря Сигни сега е на средна възраст. Когато

беше малка, просто не искаше да стои в леглото си, като я слагах да спи
вечер, и постоянно се появяваше в дневната, за да е край нас и да е част от
заниманията ни на възрастни хора.
Една вечер, след като я сложих в леглото за не знам кой път, я погледнах
отчаяно и казах:
– Сигни, какво да правя с теб?
– Просто ме обичай, мамо – беше мъдрият ѝ отговор.
От устата на младенците идва Божествената мъдрост. Днес тя не си го
спомня, но аз не съм го забравила.
БОНИ ДЕФРИСТ
Филомат, Орегон

Когато беше на три години, дъщеря ми заговори за сиво палто, водопад и

месингово легло. Съпругът ми пребледня и каза, че майка му имала такова
палто и такова легло и че живеела до един водопад в Ирландия, преди да
почине. Утехата от това знание постави всички неща в семейството ни в
необичайна перспектива.
СЮЗАН КЛАУДИЯ МОРИСЪН
Спокейн Вали, Вашингтон

76
 Четиригодишният ми син един ден стоеше до мен, докато се занимавах с
градината в един облачен и дъждовен ден. Аз нещо мърморех недоволно за
времето, а той ме дръпна за ръкава и каза строго: „Мамо, не знаеш ли, че
винаги има дъга? Просто не можеш да я видиш заради облаците“. Напълно
ме срази с това!
РОЗАЛИ ОЛДИНГ
Виктория, Австралия

Миналата седмица имахме чаено парти с внучката ми Мия, която е на

четири години и половина. На близката полица стоеше снимка на майка ми,
която почина преди 15 години. Мия ме помоли да включим и образа от
снимката в чаеното парти и аз приех идеята. Така започна кратък разговор
за живота. Първо тя ме помоли да поднеса чашата към устата на баба, за да
може да си пийне. След това делово заяви, че „Баба е на небето с Бог“.
– Да – отвърнах, – разкажи ми повече.
– После се връщаш тук – отвърна Мия, – и започваш всичко отначало.
Сякаш е толкова просто ...Какъв бисер!
ЛИЗ ЛОРИНГ
Синсинати, Охайо

Синът ми много бързо се научи да говори, да ходи и да навързва думите в

изречения. На тригодишна възраст попита: „Когато умрем, раждаме ли се
отново?“ Напълно се изумих, че едно тригодишно дете задава подобни
въпроси за живота и смъртта! Все още помня как по гърба ми преминаха
тръпки.
ДЖОДЖО ЛОУИ
Еършир, Шотландия

Когато дъщеря ми Емили беше на около три години (сега е на 23), ѝ се

скарах за нещо. На което тя отвърна: „Аз не съм мозъкът си, нали разбираш!“
Беше абсолютно права!
ТАНЯ ДЕНОК
Николс, Австралия

Четиригодишната ми дъщеря Лили неотдавна видя на мобилния ми

телефон снимка на семеен приятел, който току-що беше претърпял спешна
мозъчна операция след инцидент с велосипеда си. Автомобил с превишена
скорост блъснал Франки, който за съжаление, бил без предпазна каска
(каската била на кормилото). След инцидента всички свидетели и бол-
ничният персонал казваха, че наистина нямало шансове Франки да оцелее

77
след инцидента. Майка му се обърна с молба към всичките си познати да се
молят за него.
Нямах намерение да показвам на четиригодишната си дъщеря доста
травмиращата снимка на телефона си (беше предвидена като урок за по-
големите ми дъщери – слагайте си каските!). И все пак Лили я видя и изпадна
в нещо като транс. Тя веднага започна да прокарва пръсти по скобите и
шевовете по главата на момчето; просто продължаваше да ги търка и да го
гледа. Каза: „Мамо, трябва да се молим за него!“ и започна импровизирана
молитва за Франки. Толкова се трогнах, че попитах дали може да запиша
молитвата и да му я пратя да я чуе. Тя се съгласи и изрецитира пред телефона
ми една специална молитва.
Тръпки ме побиват, когато слушам как четиригодишната ми дъщеря моли
Бог да излекува Франки и главата му и твърдението ѝ, че той се нуждае от
„тишина, спокойствие, тъмнина и почивка, за да оздравее, както и от
здравословна храна!“. На следващия ден майката на Франки публикува в
мрежата новини за сина си, казвайки, че е цяло чудо колко бързо се
възстановява. И после: „Лекарят каза, че Франки ще има нужда от тишина,
спокойствие, полутъмнина и много почивка, за да оздравее“.
Боже мой! Това е почти дума по дума същото, което според мен Лили
канализира като рецепта за оздравяването на Франки. Шест дни по-късно
той се прибра у дома без никакви дълготрайни увреждания.
КРИСТИ ИНЗУНЗА
Сан Диего, Калифорния

Двегодишният ми син Дениъл ми каза, че като се родим, ние знаем всичко,

но с годините го забравяме. Толкова ме порази, че още го помня.
ЛЕСЛИ ТИМС
Уест Мидлендс, Обединеното кралство

Ето няколко истории, които дъщеря ми Джейда сподели с мен през първите
три години и половина от живота си:
„Мамо, знаеш ли, че вселената е в сърцето ти? Просто трябва да отправиш
поглед навътре, да я погледнеш и да я усетиш. Тя е точно пред теб, а не зад
теб.“
„Мамо, твоят татко Ал обича да бди над мен през нощта заедно с ангелите.
Той харесва лилави цветя, също като мен. Обича да ти показва лилави
цветя.“ Баща ми почина преди повече от двадесет години и тя дори не знаеше
името му. Думите ѝ ме поразиха.
„Мамо, Бог е енергия. Ангелите са енергия. Те са ярка светлина в сърцето
ми и в сърцата на всички.

78
 Аз съм свободна и по-рано летях. Защо тук, на Земята, не мога да летя?
Беше като облаци горе, в небето, всичко и навсякъде.
Мамо, понякога в главата ми не е моят глас. Не звучи като мен ...Знам, че е
шепотът на някой, който ми казва да направя нещо добро. Мисля, че може
да е гласът на Бог.“
ДЖАНЕЛ СТРИЙТЪР*

Дъщеря ми е на осем години. Онзи ден ми каза: „Мамо, през следващата

ера, когато имаме нов живот, пак ще изглеждаме като хора – но ще имаме
нови умове и ще бъдем добри един с друг, ще обичаме природата, ще живеем
заедно с дърветата, в къщи, построени на дърветата и ще бъдем щастливи.“
Смятам го за необичайно, защото никога не сме обсъждали подобни неща.
Също така, тя често споменава за миналия ни живот заедно и за
„следващите ни животи“. Когато е особено щастлива, гледа небето и протяга
ръце към него. Любувам се и на нея, и на съзнателната ѝ връзка с Бог.
КРИСТИ ЕИКЪРМАН СПЪРЛИНГ
Санта Барбара, Калифорния

Синът ми Джейд беше на шест години, по това време една приятелка

живееше при нас и започна да записва мъдрите думи, които излизаха от
детската му уста. Ето няколко от записките:
Джеймс вярва в миналите животи, но казва, че е твърде сложно за
обяснение, тъй като всички животи се случват едновременно.
Той казва: „Когато чашата ти е преобърната, част от твоя Бог е хванат
вътре. Бог помага на вселената, кара ни да мислим, слага мислите в умовете
ни, кара вятъра да духа и така нататък, и Бог прави всичко едновременно.
Бог е навсякъде – дори и в лошите хора – и ни помага да израстваме“.
Джейд казва, че вижда много кръгове, сиви на цвят, с бели частички в тях.
Понякога са свързани с линия, друг път – не са. Казва, че сигурно са атоми,
които се делят, и че причината да го правят е да дават енергия на Земята.
Казва, че тези сиви кръгове не са ангели, защото ангелите имат искрици,
също и природните духове. Казва, че не е енергия, защото енергията се
движи много бързо в права линия.
Мисля, че това е достатъчно, за да добиете представа какъв забележителен
ум и душа имаше Джейд през 1989 г., когато беше на шест. Интересното е,
че когато стана на седем, всичко това спря.
ДАЯН КОЛАНД
Хобърт, Тасмания, Австралия

Жена ми беше бременна в десетата седмица с второто ни момченце и още

не бяхме споделили новината с никого. Един ден първородното ни дете, на

79
около две години и половина, докосна корема на съпругата ми и каза: „Мамо,
бебе в корема“.
РАЛФ РЕНЦ
Бруклин, Ню Йорк

Докато седяхме до едно езеро и се любувахме на патиците,

седемгодишният ми син каза: „Когато умра, искам да ида да видя духа на
патиците, защото изглежда забавен“. Не отговорих и после той ме попита:
„Когато умреш, ще дойдеш ли да ме видиш?“
Въпросите му ме заинтригуваха и отвърнах: „Миличък, аз ще умра доста
преди теб. Ти имаш пред себе си дълъг и щастлив живот“.
РУТ КАРТЪР
Капити Коуст, Нова Зеландия

През 1994 г. участвах в семинара „Живот, смърт и преход“, воден от

Елизабет Кюблер-Рос. Скърбях за свои лични загуби и реших, че това е
възможност да приема виждането си за живота и смъртта и за предназначе-
нието си. Тази своенравна и енергична швейцарка сподели, че според нея
ние имаме предварително усещане кога и дори как ще умрем, и ни каза, че
понякога това личи от някои специфични неща, например рисунки, които
човек прави, преди да си отиде.
Д-р Кюблер-Рос ни разказа за една бременна жена, която чакала третото си
дете. През уикенда тя завела дъщерите си, на пет и на седем години, в къщич-
ка край морето, където никога преди не били ходили, на няколко часа от
дома им. Възнамерявали да прекарат известно време заедно там, преди да се
роди новото бебе, а бащата планирал да се присъедини към тях след работа.
След дългото шофиране майката внесла багажа в къщата, а момичетата се
заиграли в оградения с колчета двор. Жената била уморена от дългия път и
тъй като децата се забавлявали, седнала за няколко минути да си почине и
без да иска заспала. От дрямката я събудили истерични писъци и тя
проследила уплашените викове до брега. Бързо станало ясно, че едното ѝ
дете не само влязло във водата, но било нападнато от акула.
Седемгодишното момиченце починало.
Съсипаната жена отишла при Елизабет Кюблер-Рос, за да ѝ помогне да
осмисли трагедията. Елизабет ѝ поръчала да ѝ донесе всички рисунки, които
дъщеря ѝ била рисувала преди смъртта си. Майката занесла три рисунки,
които детето било нарисувало в колата по пътя за брега. На първата двете
малки момиченца играели в двора на къщичката. Никое от децата не било
виждало къщата, нито някой им бил казвал как изглежда; на рисунката обаче
се виждали всички детайли, включително оградата от колчета. На втората
рисунка двете момиченца играели сами на брега. На третата рисунка по-

80
малкото дете стояло само на брега. Сестра му я нямало никъде. Но още по-
смразяващ бил фактът, че край брега се виждала перката на акула...
РОНДА ХЪЛ, ДФН
Порт Таунсенд, Вашингтон

Синът ми Максимъс определено е стара душа. Сега е на пет и винаги ме

държи нащрек, но същевременно е много внимателен и се грижи за
безопасността на малките си сестри близначки. Един път, когато беше на три
години, му обяснявах, че сестричките му са били заедно в корема ми. Той
спокойно ми заяви, че ако съм имала три бебета в корема си, съм щяла да
умра.
Максимъс беше тризначе, но другите две не оцеляха (още в началото на
бременността ми). Всъщност той ми даде отговора, който имах такава
отчаяна нужда да чуя и да разбера. Усещам, че момиченцата ми са душите,
които изгубих, и че те са се върнали при мен в подходящото време.
КАРМЕН ПЕРДОМО ЕСКУДЕРО
Корал Гейбълс, Флорида

Когато синът ми Крис беше на около три години, го оставих на рождения

ден на негов приятел. След като го взех от там, той ми каза, че по-големият
брат на приятеля му казал, че няма Дядо Коледа. Попита ме дали е вярно. Не
исках да лъжа сина си, но същевременно не исках и да го лишавам от
хубавата детска фантазия толкова рано. Затова отговорих: „Е, това, че не го
виждаш, не означава, че не е реален“. Крие отвърна: „Също като Бог ли?“, а
аз казах: „Да, също като Бог“.
После той каза нещо невероятно странно: „Аз мисля, че всички ние имаме
частичка от Бог в себе си“. Попитах го кой му го е казал и той отвърна, че
никой. Попитах го пак, защото не можех да повярвам, че петгодишно момче
без никакво религиозно образование може да каже подобно нещо. Той
отново отвърна, че никой не му го е казвал, и от изражението му си личеше,
че казва истината.
Това се случи преди 23 години, но никога няма да го забравя, защото онзи
момент беше магически.
БАРБАРА РОЛ-ГЕЛЕХЕМ
Хилсбъроу, Ню Джърси

Преди дни седемгодишният ми син ми каза: „Мамо, понякога имаш ли

усещането, че не си реална?“
Отвърнах: „Искаш да кажеш да се чувстваш като в сън, но да си буден?“
Лицето му светна, че съм го разбрала.

81
 – Да, сякаш целият свят е сън. – После обясни, че „истинската“ част е
любовта вътре в него, която винаги е с Бог.
На седем години той е разбрал кой е всъщност, докато аз започнах да го
разбирам едва сега, на над тридесетгодишна възраст.
ДЖЕТ ХАБДЖАН
Норд Уоръндейт, Австралия

През декември 1985 г. се роди синът ми Алън. Той се заклещи в родилните

пътища и вдиша течност; лекарите трябваше да го държат два часа с главата
надолу, преди да можем да го прегърнем. Големият му брат Андрю беше на
две години и наистина се вълнуваше, че „приятелят му е тук, за да играят
отново заедно“.
Алън беше много здрав малък мъж след целия труд, който положихме, за
да го имаме. Напредваше доста бързо – на седем месеца проходи, а на една
година вече имаше достатъчно добър речник. Обичах да водя децата си в
домове за възрастни хора, точно както родителите ми бяха правили с мен.
Между две и петгодишна възраст Алън водеше подробни разговори с
възрастните господа за военни битки, за кораби и за нещата от живота!...
Дори веднъж спокойно обсъди с най-големи подробности с един възрастен
ветеран как се разглобява пушка Енфийлд М1917! Възрастният господин и
аз не можехме да си обясним откъде едно тригодишно момче можеше да
знае подобно нещо.
А понякога нещата ставаха направо зловещи. Именно по това време Алън
започна да казва, че е „тук за кратко“ и често споменаваше нуждата „да си
иде у дома“. Също така казваше, че „смъртта не боли и че всички вече сме
умирали много пъти“. Когато баща ми почина, той ми каза: „Дядо Джон сега
е добре и вече не е старият човек, прикован на легло“.
През октомври 2008 г. Алън се самоуби. Беше здрав и щастлив млад мъж,
не страдаше от депресия – животът му беше хубав – и случилото се шокира
всички. Побърках се, когато се случи, но после чух Алън да казва: „Мамо,
спри да хленчиш!“ И осъзнах, че това нямаше нищо общо с мен; трябвало е
да си „отиде у дома“. Смъртта му беше свързана с потребността му да
продължи да израства. Той дойде на този свят за кратко, за да помогне на
обичните си хора – и продължава да обича.
МЕРИ ЛАУД
Калиспел, Монтана

82
 Ние, възрастните, често гледаме на децата като на „чираци“, на които им
предстои да станат пълноценни хора, щом най-после достигнат зрелостта. По-
правилно е да започнете да възприемате децата като духовни същества, рожби
на безкрайната мъдрост, сила и способности на Първоизточника, от който са
произлезли.
Всеки човек е цялостен и завършен в настоящето, независимо от
хронологичната възраст на тялото. Затова никой не може да претендира, че е
по-мъдър просто защото е по-голям или по-стар.
С този нов поглед към душите на децата ще можете да се отнасяте към всяко
невръстно същество с цялото уважение, дължимо на напреднал духовен учител.
Вместо да смятате, че децата са твърде незрели, за да могат да ви предложат
нещо наистина стойностно, слушайте ги внимателно и ги насърчавайте да
доразвият онова, което имат да казват.
Всеки път, когато погледна новородено дете, аз мълчаливо разговарям с него,
благоговеейки пред мъдростта, която е неговата истинска същност. Опитайте
се, когато гледате малко дете, да виждате пред себе си проявление на
безкрайното съзнание. Вярвайте, че децата могат да ви предложат нещо
истински ценно, тъй като все още не са се научили да се съмняват в себе си.
Винаги съм смятал всяко от децата си за свой учител, изразител на вродено
знание, особено когато говори за мистични или духовни неща.
Кой съм аз, за да подлагам на съмнение онова, което усеща дълбоко в себе си –
особено когато има желанието да го изрази в атмосфера на любящо приемане?
Много е важно, когато някое дете говори за езотерични или духовни неща, да
не приемате думите му като размишления на неинформирано малко същество,
а като фонтан на велика мъдрост.

83
 ГЛАВА 7
Невидими приятели и посещения от духове
Посланието на настоящата глава е тясно свързано с преживяванията на две
от собствените ми деца, когато бяха много малки.
На три години дъщеря ми Серена имаше невидима (поне за съпругата ми и мен)
приятелка на име Джес, която беше нейна постоянна спътница. Когато
съпругата ми слагаше масата, Серена винаги казваше: „Не забравяй да сложиш
и за Джес“. Ако си взимаше вана, отделяше много време да среше косата на
Джес; в колата казваше на по-големите деца да се дръпнат и да оставят малко
място за Джес. Вечер, докато си казваше молитвата, винаги инструктираше
майка си ши мен да чуем не само нейната молитва, но и тази на Джес.
Това беше много повече от детска фантазия на малко момиченце – тя
наистина виждаше Джес, описваше чертите ѝ, с какво е облечена и много се
разстройваше, ако не обръщахме необходимото внимание на приятелката ѝ.
Гледаше ни невярващо и отчаяно, защото очите ни не виждаха онова, което за
нея беше очевидно.
Като малък синът ми Сендс видя призрак и това истински го шокира. В моята
книга „Обещанието си е обещание“9 се разказва за една млада жена на име
Едуарда О'Бара, живяла в коматозно състояние повече от четиридесет години.
Когато Едуарда изпаднала в кома, майка ѝ Кай ѝ обещала никога да нея изоставя.
Последните ѝ думи към дъщеря ѝ били „Обещанието си е обещание“.
Със съпругата ми много пъти бяхме ходили в дома на О'Бара и всичките ни деца
имаха възможността да посетят святия им дом в Маями и да се молят за
Едуарда. По онова време Кей вече беше прекарала четвърт век, грижейки се за
дъщеря си в дома си, и ни каза, че знае кога Едуарда излиза от тялото си, за да
върши лечителска работа по целия свят.
Никога няма да забравя вечерта, когато Сендс изхвърча от банята, заявявайки,
че Едуарда е била заедно с него под душа. Той никога не беше чувал разговорите
ни за това, че Едуарда излиза от тялото си, и все пак беше абсолютно
категоричен, че я е видял да стои там и да му се усмихва, докато си взимал душ.
Тази глава е пълна с истории за деца, които са разказвали за подобни посещения.
Някога може би щях да се отнеса скептично към подобни твърдения, но вече не.
Особено след като преди няколко години собствената ми покойна майка ме
посети една нощ преди лекцията ми в Глазгоу, Шотландия. Видях я как седи на
леглото и ми се усмихва. Изумих се, защото беше починала само преди шест
седмици, и ѝ казах: „Не може да си тук, майко, ти си мъртва“.

9
Издадена от ИК ,.Кибеа“. – Бел. ред.
84
 При тези думи майка ми в миг се промени пред очите ми от енергична и
Щастлива четиридесетгодишна жена в човек, който се състарява за броени
секунди, и после бавно изчезна от стаята. Когато изрекох „Ти си мъртва“, тя
поклати глава, сякаш за да ми покаже, че няма такова нещо като смърт, и
изчезна. Не беше привидение или сън; в онези мигове майка ми реално беше там,
а аз бях напълно буден. Няколко часа крачих из хотелската си стая в Шотландия
в изумление от случилото се.
Д-р Марджъри Тейлър, автор на „Въображаемите приятели и децата, които
ги създават“, твърди, че 65 проценти от децата под седемгодишна възраст
имат въображаеми приятели. Ако детето вижда нещо, което другите не
виждат, това означава ли задължително, че „нещото“ не съществува? Реших
да приема с отворен ум всички истории, включени в настоящата глава. Вече съм
живял достатъчно много години и вълнуващата тема за духовните посетители
не предизвиква в мен съмнения.
Преди да отхвърлите който и да било от тези разкази за деца и техните
„въображаеми“ посетители като плод на развинтена детска фантазия и да ги
наречете невъзможни, добре се вгледайте в думата „невъзможно“. Тя може да
звучи и така: не, възможно. Надявали се да четете с непредубеден ум и да не
забравяте, че наистина всичко е възможно.

Майка ми Лойс почина девет години, преди да се роди синът ми Куин.

Баща ми се ожени повторно на следващата година. След като проговори,
синът ми наричаше майката на съпруга ми „Нана“, а съпругата на баща ми
„баба Гореща Супа“ (защото винаги му правеше супа). Междувременно аз
му разказвах за майка си, прекрасна и забавна жена, която ми беше и най-
добра приятелка.
Един ден отидох да взема Куин от детската градина и ми казаха, че този
ден бил поспал, което рядко се случваше. На връщане към къщи попитах
много експресивния си малък син, тогава на две години и половина, как е
успял да заспи. Ето разговорът ни:
Аз: Много хубаво, че си успял да поспиш. Значи си се успокоил достатъчно
и си се отпуснал?
Куин: Да, защото баба дойде и ме потупваше по гърба.
Аз (озадачена, защото в детската градина се влизаше със специална карта за
достъп): Искаш да кажеш, че Нана дойде да те види?
Куин: Не, другата баба.
Аз: Баба Гореща Супа ли дойде да те види?
Куин: Не, не, другата. Твоята майка.
Аз (едва дишайки): Искаш да кажеш, че е дошла баба Лойс?
Куин (много делово): Да. Тя често идва да ме вижда там, защото знае, че не
обичам да спя следобед.

85
 Аз: Така ли?
Куин: Да. Много е добра. Потупва ме по гърба, докато заспя.
И до днес Куин казва, че вижда около хората ангели хранители, седнали на
раменете им. Казва, че всеки си има по двама. Той е изумително дете и
истински дар.
СИНДИ НЕР
Грос Пойнт Ууд, Мичиган

Свекърва ми много обича да разказва следната история: когато съпругът

ми бил съвсем малък, често виждал усмихнатото лице на някакъв мъж. Това
се случвало, когато затворел очи и бил сам. Винаги, когато майка му се
усмихвала, казвал: „Приличаш ми на онзи мъж, когото виждам“.
Няколко години по-късно съпругът ми видял снимка на дядо си (бащата на
майка му), който починал, когато свекърва ми била много малка, и казал:
„Това е мъжът, когото постоянно виждам. Прилича на теб, когато се
усмихваш“.
КАТИОНА МАТО
Гибралтар, Обединеното кралство

Малкият ми син Аарон постоянно ми казваше, че минава по моста до

Другата Страна, където ходел за риба с един мъж и една жена. Когато идвало
време да се върне по моста, те му давали шоколадови блокчета за из път.
Един ден стояхме на опашка в бакалията и той посочи шоколадовото
блокче „Тримата мускетари“ и каза: „Такова ми дават, когато трябва да се
връщам“.
Аарон никога не беше виждал баба си и дядо си, но в онзи ден разбрах със
сигурност, че някак си се беше запознал с тях. Родителите ми много обичаха
да ловят риба, а „Тримата мускетари“ беше любимото шоколадово блокче
на баща ми.
КЕНДИ СПАР
Ийст Берлин, Пенсилвания

Двегодишната ми внучка дойде да спи при мен. След като се унесе и

известно време поспа, тя изведнъж седна в леглото и се втренчи внимателно
в нещо. Попитах я какво гледа и тя отвърна: „Рони. Ей там е“. Двадесет и
осем годишният ми син Рон почина, когато внучката ми беше на шест
месеца. Като дете наистина му викахме „Рони“, но след основното училище
повече никой не му казваше така...
АНДЖЕЛА БАРБЪР
Юнивърсал Сити, Тексас

86
 Внукът ми Джаксън е на три години. Когато беше на две, дядо му – моят
съпруг Тод – загина внезапно и трагично в катастрофа с мотоциклет.
Джаксън беше – и аз вярвам, че продължава да е – много близък с дядо си.
Говори за дядо си и често разговаря с него. Дълго време всеки ден взимаше
сватбената ни снимка и караше всички да целунат дядо и после той също го
целуваше. Също така, харесва една негова снимка, окачена над рамката на
леглото ми. Онзи ден я грабна и каза: „Липсва ми, липсва ми“ и направи
тъжна физиономия.
Родителите му и аз го попитахме дали вижда дядо Тод и той отговори, че
да. Попитахме го дали Тод е на небето и той кимна утвърдително. По-
миналата вечер попита майка си защо до дядо му има две светлини.
Решихме, че светлините са прабабата на Джаксън и един скъп приятел на
Тод, който почина няколко месеца след него. Джаксън продължава да води
разговори с дядо си, а дъщеря ми и аз продължаваме да поддържаме
любящото присъствие на Тод живо в него.
БРЕНДА ФЛЕТЧЪР
Фериболт, Ню Мексико

През декември 2007 г. загубихме малкия ми брат Мики – той се самоуби.

Преживяването беше трудно за осмисляне и най-тежкият урок в живота ми!
Усещала съм го близо до всички ни много пъти и преди, но през юни 2008 г.
имахме преживяване, което превърна вярата ни в неоспоримо знание.
По онова време дъщеря ми Джейд беше на 22 месеца. Дядо ми наскоро
беше починал и сестра ми ни беше дошла на гости от Хаваите. Сестра ми,
дъщеря ми и аз лежахме на леглото и се готвехме да слагаме малката да спи.
Изведнъж видяхме как Джейд започна да си играе отстрани на леглото с
някой, когото ние не виждахме, но който за нея беше съвсем видим. Гле-
дахме изумени, а сърцата ни сякаш знаеха с кого си играе.
Изведнъж Джейд се надигна и попита: „Къде отиде Мики?“ Тя огледа
спалнята, докато погледът ѝ спря в края на леглото ми. „Ето го!“ – възкликна.
Поигра си още малко, а ние със сестра ми я гледахме и по бузите ни се
стичаха сълзи. Времето за игра свърши и аз вдигнах дъщеричката си – моето
късче светлина и любов – и я сложих да спи. Тя заспа почти веднага, съвър-
шено спокойна.
Върнах се в спалнята, където красивата ми сестра продължаваше да плаче,
почти невярваща какво беше видяла и изживяла преди малко. Прегърнахме
се и усетихме как наоколо ни заструи любов... Вечно ще сме благодарни, че
и двете бяхме там и го преживяхме. Когато си сам, лесно можеш да отречеш
подобни могъщи преживявания – изглежда, в един момент успяваш да
убедиш себе си, че всъщност нищо не се е случило. Благословени сме, че

87
видяхме и почувствахме светлината на скъпия ни брат. Оттогава той про-
дължава да ни навестява и ние го усещаме по множество различни начини.
ЕЙМИ ЛУТЪР
Хебър Сити, Юта

Синът ми Стивън почти не говореше, докато не стана на три години, но

започна с цели изречения. Една сутрин той си играеше край мен, докато
оправях леглото му. Чух го да води тих, но отчетлив диалог с някого. Казвам
„отчетлив“, защото изреченията му звучаха като въпроси и като отговори.
След като кажеше нещо, следваше пауза – очевидно слушаше отговора, а
после продължаваше.
Реших да го прекъсна:
– Стиви, с кого говориш?
– С хората там, откъдето дойдох.
– С какво са облечени.
– С дълги бели роби.
– Те къде са? Какво казват?
Той ми отвърна раздразнено:
– О, мамо, ти знаеш. И ти си била там.
При тези думи той продължи играта си и отказа да говори повече по
въпроса.
Няколко месеца по-късно, непосредствено след смъртта на прабаба му, на
която викаше „Мам-мам“, Стиви започна да води двупосочни разговори.
Това ставаше, след като си легнеше и угасях лампата. След като няколко
вечери подред чувах неспирното дърдорене, се прокраднах до вратата му да
слушам. Не различавах думите, но определено беше разговор. Накрая се
отказах. Повиках го тихо по име, за да не го стресна, влязох в тъмната стая
и попитах:
– Стиви, с кого говориш?
– С Мам-мам – отвърна ми щастливо той.
– Тя къде е?
– Идва всяка вечер, сяда на леглото ми и ми говори. – След тези думи той
се завъртя настрани и заспа.
Стивън няма представа за смъртта и не знае, че Мам-мам почина.
Вечерните ѝ посещения, в които сяда на леглото му, за да си поговори с него,
му изглеждат напълно нормални.
ИЛЕЙН Л. УИЛСЪН
Ню Къмбърланд, Пенсилвания

88
 Когато беше на двадесет месеца, внучката ми промуши ръка през перилата
на балкона на втория етаж, помаха с усмивка във въздуха и каза „Буги!“ Така
се казваше прапрабаба ѝ. С дъщеря ми заплакахме; в онзи момент и двете
разбрахме, че ангелите са наоколо. Беше голяма чест!
КЕРЪН КРЕЙВЪР-СТАНБЪРИ
Тайлър, Тексас

Осемдесетгодишният ми свекър повече от всичко на света искаше да има

внуче. След като със съпруга ми години наред искахме да заченем дете и
преживяхме няколко несполучливи опита на ин витро процедури, понесохме
поредния удар, когато баща му се разболя от рак и накрая почина. Шест
месеца след смъртта на свекъра ми, бяхме благословени да си осиновим
бебе – момиченце.
Една вечер тригодишната ми дъщеря седеше пред тоалетката ми, а аз сушех
косата ѝ със сешоара. Тя гледаше в огледалото и пееше, както всяка вечер
по време на този ритуал. Изведнъж спря да пее и каза: „Мамо, кой е този
старец?“
Аз рязко се завъртях, очаквайки, че някой е застанал зад мен, но не видях
никого. В този момент осъзнах какво вижда. „Това е твоят ангел, миличка –
рекох. – Дядо е тук и бди над теб.“
ЕЙМИ ШЕРЪР*

Когато племенницата ми беше на три или на четири години, сестра ми се

премести в нова къща. Един ден, докато говорела с новите съседи,
племенницата ми споменала, че има приятел на име Лу, който постоянно бил
с нея. Възрастните хора онемели от този коментар, защото синът им Лу
живеел в къщата до смъртта си две години по-рано.
В сърцето си знам, че това не е съвпадение, а Духът, който присъства в
живота ни всеки ден. Дано всички бъдем отворени като деца!
ИЗИ ЛЕНИЪН*

Бившият ми съпруг (по онова време вече бяхме разведени) почина, когато
дъщеря ни беше на шест години. В деня след погребението тя ме попита от
задната седалка: „Защо татко пътува върху капака на колата?“ Попитах я
какво вижда и тя ясно ми го описа. Каза ми, че ѝ махал за довиждане, така
че ѝ казах също да му махне. Тя го направи и викаше силно, докато той не
си тръгна. И толкова – после тя продължи живота си, все едно нищо не се
беше случило.
После, след около две години, посетихме един манастир близо до дома ни.
Докато се разхождахме из манастирското гробище, дъщеря ми се развълнува
и ми казваше да не минавам през определени места. Оправяше

89
разхвърляните и изкривени украшения на гробовете (някои доста стари) и,
докато ги оправяше, разглеждаше всяко, потупваше мястото и казваше:
„Ето, ето...“ и после продължаваше. Продължи да го прави около двадесет
минути. Беше сериозна работа за едно малко момиченце, но накрая
приключи и каза, че можем да си вървим. Заподскача и толкова. По-късно ѝ
разказах този случай, но тя не си спомняше нищо.
Сега дъщеря ми е на 22 години. Изпратих ѝ линкове за Абрахам (мъдрото
колективно съзнание, канализирано от нашумялата авторка Естер Хикс) и
макар да мисля, че ги е погледнала, ми се струва, че малко се страхува.
Миналата година гледахме заедно филма „Облакът Атлас“10 и тя искаше да
говорим цялата вечер, защото идеята я смущаваше ...сякаш знаеше нещо, но
не можеше да го формулира. Много се развълнува. Аз вярвам, че
продължаваме да имаме необичайни спомени, когато пораснем, но те се
стрелкат покрай нас и ние просто не можем да ги хванем.
САРА-ДЖЕЙН ТРИЪР
Онтарио, Канада

Франсис, покойната майка на мъжа ми, често се грижела за внучката на

сестра си, Фелисия. Обичали да бъдат заедно, но по-късно Франсис
починала. В деня след смъртта ѝ майката на Фелисия, Лиса, чула външната
врата да се отваря и затваря. Тя отишла да види кой е, но на вратата и на
алеята нямало никого. Когато се върнала вкъщи, Фелисия я погледнала и
казала: „Това беше леля Франсис. Каза, че трябвало да си върви“. Всъщност
никой не ѝ бил казал, че Франсис е починала предишния ден.
Фелисия „видяла“ Франсис за последен път през лятото на същата година.
Тя плувала в къщата на братовчед си и станало време да се прибира. Влязла
вкъщи и вместо да отиде в банята, да си свали банския и да се преоблече,
настояла да отиде в дневната. Когато баба ѝ наредила: „Не, не и докато не се
преоблечеш“, тя извикала: „Но леля Франсис седи долу сама! Не я ли
виждаш?“ Стресната от тези думи, баба ѝ пуснала ръката на момиченцето
и то продължило надолу по стълбите само. След малко се върнало горе и
казало: „Всичко е наред, вече мога да се преоблека“.
Сега на възрастните, които били там, им се иска да я бяха разпитали какво
е видяла и какво е било казано в онзи ден.
БЕТИ ДИДЖОВАНИ
Амхърстбърг, Онтарио, Канада

Филм на двамата Уашовски, автори на „Матрицата“ по едноименния роман на

10

Дейвид Мичъл. – Бел. ред.

90
 Синът ми Дениъл посещава католическо училище. Веднъж седмично имат
час, наречен „Неспирна молитва“, идеята е децата да бъдат научени да се
свързват с Бог и със собствената си духовност и да усвоят умението да се
молят за другите.
Един ден синът ми, който беше на пет години (сега е на шест), си дойде
вкъщи и ми каза, че по време на „Неспирната молитва“ се смеел. Аз, разбира
се, го смъмрих и му казах, че трябва да се съсредоточи и да проявява
уважение.
– Не можах да се сдържа, мамо – отвърна ми той. – Тито Риго ми каза една
шега и двамата се смяхме. – Тито Риго е прозвището, с което той нарича дядо
си, баща ми Родриго, който почина един месец, преди Дениъл да бъде
заченат.
Трябваше да науча повече.
– Наистина ли? Тито Риго? Видя ли го?
– Ами да, но не с очите си – видях го с мозъка си и със сърцето си. Усетих
го над главата си, както винаги.
Както винаги?
– Значи виждаш Тито Риго често?
– Не често.
– Е, какво ти каза той? – попитах.
– Каза ми една шега, нещо за някакъв банан. Не разбрах шегата, но го
харесвам. Кара ме да се смея и искаше да съм щастлив.
Аз обаче знаех шегата – глупава шега, която баща ми разправяше – с игра
на думи на испански. Винаги ми ставаше тъжно, че баща ми не успя да види
никой от внуците си. Сега знам, че не само ги вижда, но дори поддържа
връзка с тях.
Имам една история и за племенницата ми Ема, която е с една година по-
малка от Дениъл. Един ден, когато била на три или на четири години, отишла
при снаха ми и казала: „Знаеш ли, аз имам две майки“. Другата ѝ леля я
гледала всеки ден, така че снаха ми отвърнала: „Да, Ема, Нана понякога ти е
като майка, когато мен ме няма“.
– Не, мамо, не Нана. Мария. Жената с дългата рокля ми каза, че се казва
Мария и че също ми е майка.
Снаха ми се изумила. Отворила лаптопа си, потърсила изображения на
Дева Мария и попитала Ема дали това е жената. Племенницата ми казала:
„Прилича на нея, с роклята в розово и светлосиньо и с короната. Но има
повече светлина“. И после сменила темата.
ПАУЛА АКУНЯ
Сан Хосе, Коста Рика

91
 Веднъж, синът ми тогава беше бебе (сега е на девет години), пътувахме от
Ню Йорк до Калифорния, за да го запознаем с пралеля му. Отидохме да я
видим в болницата и синът ми седна в скута ѝ. Два дни след като се
прибрахме у дома, братовчедите ми се обадиха, че леля Джойс е починала.
Няколко години по-късно със сина ми играехме на „бадлон“, както често
наричаше любимата си игра с балони. Играта се състоеше в това да си
подаваме балона във въздуха, така че да не падне на пода. Аз седях в
люлеещия се стол и чаках реда си, а краката ми бяха вдигнати върху столче
за крака. То беше на леля ми – братовчедка ми ми го беше дала, накара ме да
го бутна в куфара си и да си го донеса вкъщи.
Докато балонът летеше напред-назад между нас, синът ми грейна и каза:
„Леля Джойс“. Учудена, аз го помолих да повтори. С лъчезарна усмивка той
отвърна: „Леля Джойс“.
Съпругът ми седеше наблизо и разглеждаше работни планове на масата в
дневната и аз го попитах дали е чул какво каза синът ни. Той потвърди и аз
се обърнах към сина ни и го попитах: „Какво за леля Джойс?“ Той се усмихна
и сви рамене, подавайки ми балона.
Тогава си спомних нещо и го споделих със съпруга си: преди няколко
месеца сънувах леля Джойс и тя ми каза, че ще ни навести по празниците.
После се усмихнах, като осъзнах, че беше в навечерието на Деня на
благодарността. Изрекох благодарствена молитва, а после се обадих на
дъщерята на леля, след като играта на „бадлон“ приключи.
Когато сега разговарям със сина си за мечтите му и плановете му за
бъдещето, той ми казва: „Не съм сигурен, мамо, освен че искам да бъда
щастлив“.
МАРИЯ ДЖАКСЪН
Финикс, Ню Йорк

Когато беше малка, дъщеря ми Лорън имаше въображаема приятелка,

която също се казваше Лорън; дъщеря ми я наричаше „другата Лорън“.
Постоянно разговаряше с другата Лорън така, сякаш я вижда. Педиатърката
и приятелките ми казваха, че е съвсем нормално и да не обръщам внимание.
Един ден попитах дъщеря си защо не мога да видя „другата Лорън“. Тя ми
отговори: защото била на три годинки и е мъртва.
Преместихме се, когато Лорън беше на седем, и от този момент повече не
чухме нищо за „другата Лорън“. Веднъж попитах дъщеря си къде е
приятелката ѝ и тя уверено ме осведоми, че другата Лорън живеела в
предишната ни къща.
ДОНА ДЕЙЛИ*

92
 Когато беше на две или на три години, синът ми Джак често плачеше,
защото му липсвал дядо му. Всъщност баща ми почина години преди Джак
да се роди. По онова време не бях много наясно с духовните въпроси и му
казах: „Той почина, преди ти да се родиш, миличък“. Той обаче настоя, че
дядо му го бил научил да тича и да кара колело и спомена за някакво куче, с
което играели. (На три години той вече караше велосипеда си без помощни
колела, така че може би дядо му наистина му беше давал уроци, преди Джак
да дойде тук...)
КАГИ ФИРМСТОУН
Хоунсдейл, Пенсилвания

Синът ми имаше много специален (въображаем) приятел на име Джим

Хауърд, който беше част от живота ни, докато синът ми навърши шест
години. Преместихме се в друг щат и синът ми каза, че Джим не искал да
дойде с нас. Така приключихме с Джим Хауърд.
НАНСИ СТОУН
Лас Вегас, Невада

Дъщеря ми Фелисия имаше двама „измислени“ приятели, Джони и Лиса,

които седяха на масата с нас и ходеха навсякъде, където отидехме – и не дай
си боже, някой да се опита да седне на запазените за тях столове. Тя
говореше и си играеше с тях така, сякаш бяха малки същества, седнали до
нея. Винаги съм вярвала, че са нейни ангели хранители.
РЕЙЧЪЛ ГОНЗАЛЕС
Лас Крусес, Ню Мексико

Веднъж видях четиригодишния син на моя приятелка да се качва по късото

стълбище между двете нива в ресторанта, където вечеряхме, сложил едната
си ръка на кръста, а другата – върху перилото. Попитах: „Защо ходи така?“
и майка му отвърна: „О, винаги прави подобни неща. Въображаемият му
приятел е стар човек“.
ДАНА X.

Като малка, дъщеря ми имаше въображаема приятелка на име Сара, с която

често я заварвах да разговаря. Невидимата Сара седеше на масата с нас и
семейството ни я поздравяваше учтиво. По онова време си мислех, че
дъщеря ми е самотна, защото не можех да имам повече деца. Но после, след
време, Сара изчезна.
Сега дъщеря ми е на тринадесет и си спомня Сара и как е изглеждала. Чудя
се дали Сара е била дух в старата ни къща или роднина от миналото и е

93
напътствала дъщеря ми. Има толкова много неща, които не разбираме за
въображаемите приятели на децата си.
КЕРЪН САУДУЕЛ
Мейтланд, Австралия

И мама, и татко бяха свободни души и отгледаха заедно седем деца. Татко
почина от инфаркт преди единадесет години. Мама беше неповторима – най-
красивият и изумителен човек, когото съм виждала – неотдавна почина от
рак на 59 години. Седмица след смъртта ѝ двегодишната ми племенница
Мили, която е най-малкото дете в семейството ни, казала, че баба ѝ я е
посетила.
Всички се готвели да си лягат, когато тя извикала „Баба Джули!“.
Родителите ѝ погледнали объркано, когато тя посочила навън. Мили казала:
„Баба Джули навън. Виждам“. Когато баща ѝ се събудил в 4 часа сутринта
за работа, Мили била станала от леглото и седяла до плъзгащата се стъклена
врата, която била посочила предишната вечер.
Минали седмици и Мили постоянно казвала, че иска пак да види баба
Джули отвън, така че майка ѝ започнала да я разпитва. Мили твърдяла, че
вижда баба Джули отвън, облечена в „лавандулова рокля като на прин-
цеса“ – което е интересно, защото няколко седмици, преди мама да умре,
една приятелка ѝ подари светлолилава рокля „като на принцеса“, но тя беше
твърде болна, за да я облече.
После Мили поискала майка ѝ да ѝ пусне „Филма за принцесата“. Когато
филмът започнал, тя посочила облаците и казала: „Виж, баба Джули е така“.
Казала също, че баба се усмихва и показала как. А после майка ѝ изтръпнала,
когато Мили казала: „Дядо там също“.
Родителите на Мили нямат много снимки на баща ми и всъщност никога
не ѝ били говорили за него. Майка ѝ ѝ показала негова снимка и Мили
потвърдила: „Да, дядо Лий“.
– Те казаха ли ти нещо, Мили?
Тя отвърнала:
– Да, баба каза, че трябвало да иде чао, чао в небето.
Заговорила за звездите и показала нагоре. Майка ѝ попитала дали дядо
Лий ѝ е казал нещо и Мили отвърнала: „Да, дядо казал на баба, че искал да
ме види“. После Мили казала, че искала да му даде целувки, но той бил
толкова далеч в небето, че не можела да го достигне.
Благодаря ти, Мили, задето ни разказа, че родителите ни са заедно и са
щастливи. Раят е истина и знам, че ще ги видя пак, когато дойде моят ред.
Обичам ви, мамо и татко!
КРИСТИ КЛЕТ
Мауи, Хаваите

94
 Внукът ми Кувей, който е на шест години, никога не е виждал баща ми,
защото той почина пет години, преди Кувей да се роди. Кувей много обича
да ходи на риболов и е много добър в това – казва, че баща ми го е научил
как се прави.
ХЕЙЗЪЛ РЕДИ
Емпангени, Южна Африка

Когато мама почина на деветдесетгодишна възраст, внучката ми Софи

беше на две години и половина. Докато ние, възрастните, няколко дни
седяхме и се занимавахме с всички неща, които трябва да се свършат, когато
някой почине, аз изкоментирах: „Ще ми се мама да беше тук – всичко това
много щеше да ѝ хареса“.
Софи посочи нататък по коридора и каза: „Но тя е тук. В дъното на
коридора“.
Знам, че мама е била там и внучката ми я видя. Ние, възрастните, не
можехме да я видим, защото сме се отдалечили много от Духа, но Софи и
мама бяха в Него!
БОБ БОЛМАН
Хемет, Калифорния

Веднъж, докато седеше на края на леглото, двегодишният ми син

изкоментира: „Баба казва, че имаш красив дом“. Тъй като баба му беше
починала в началото на 60-те, аз го попитах откъде знае. Той отвърна: „Тя е
тук, до мен“.
АНДЖИ КАБАНАС – МАРТИ ЛОТО
Уестън, Флорида

Миналата година братовчедка ми почина млада от рак, оставяйки малко

момиченце, току-що навършило две години. Три часа след смъртта ѝ,
нейната дъщеря (за която се грижеше съседка) седяла до прозореца и махала
към небето. После се обърнала към съседката и казала: „Мама тръгна, чао,
чао“.
ДОНА РОМЕО
Таунсвил, Куинсланд, Австралия

Баба ми почина неотдавна и заведох дъщеря си, на две години и половина,

на гроба. Дъщеря ми бърбореше нещо до мен и аз си мислех, че просто си
играе. Когато я попитах с кого си говори, тя отвърна: „С баба“. Попитах я
как изглежда баба ѝ и дъщеря ми рече: „Хубава и с коса“. Баба ми имаше рак
на белите дробове и от химиотерапията косата ѝ опада, преди да умре.

95
 Попитах с какво е облечена и дъщеря ми каза: „Бяло“ и че ме „целува и
прегръща“. Останах изумена, а дъщеря ми се държеше така, все едно не е
кой знае какво, затова се зачудих колко ли често починалите ни близки
посещават малките ни дечица.
БРУК ДЖЕНКИНС
Ривъртън, Юта

Когато беше на три години, внучката ми загуби дядо си. Една вечер тя
дойде у нас и изведнъж каза: „Дядо Питър идва в стаята ми всяка нощ, завива
ме и ми казва, че ме обича“. Попитах я дали е сам и тя отвърна: „Понякога с
него има приятели“.
МЕРИЛИН ЛАГО
Бока Рейтън, Флорида

Имах много възрастен и мъдър духовен учител на име Бава Мухайадеен.

Той ни ожени със съпруга ми и кръсти дъщеря ни Сулайха. Когато Сулайха
беше на десет месеца, на съпруга ми му откриха рак на белите дробове. Те
бяха много близки и той ѝ каза, че трябва да замине и няма да се върне, но
че вината не е нейна. Междувременно Бава почина, когато тя беше на две
години и когато баща ѝ ѝ заговори за собствената си предстояща смърт, тя
каза: „Значи ще бъдеш с Бава“.
Разбира се, ние не знаехме кога точно ще почине – всъщност баща ѝ си
отиде след десет месеца. Сутринта на онзи съдбовен ден Сулайха се събуди
и каза: „Снощи Бава дойде да види татко!“
Развеселих се и попитах: „Какво каза Бава?“
Тя отвърна: „Sallam [мир] и пийни чаша чай“. Бава винаги правеше така с
новодошлите в ашрама му.
Същата нощ съпругът ми почина спокойно. Дъщеря ни сякаш беше видяла
идването на ангела на смъртта, който приема образа на любим човек или
духовен учител, за да не се уплашим.
Сулайха изобщо не плака. Тя беше най-голямата ми утеха и не изпитваше
скръб, докато не стана на шест години. Тогава учителката им в първи клас
поиска от децата да напишат за семейството си, от колко души се състои,
кой ги е кръстил и кога са родени. Скръбта ѝ вследствие на това припомняне
продължи цяла година.
Сега дъщеря ми е на тридесет години – и до днес е много интуитивна и
способна да усеща нещата на невидимо ниво и в дълбочина. Тя срещна
прекрасен мъж, чувствителен като нея. Благословена съм!
ЛИНДА М. ШВАРЦ
Мериън Стейшън, Пенсилвания

96
 Въображението е най-големият, ни дар, който сме получили. Всичко, което
днес съществува във физическата вселена, някога е било мисъл. Приканвам ви не
само да позволявате на въображението на детето ви да се развихри, но да
дадете простор и на собственото си. Ето какво казва Алберт Айнщайн: „Ако
искате децата ви да бъдат интелигентни, четете им вълшебни приказки. Ако
искате да бъдат още по-интелигентни, четете им още вълшебни приказки“.
Причудливите пътувания на детето в света на невидимите приятели и
привиденията може да са като четенето на вълшебни приказки.
Не проявявайте скептицизъм, оставете въображението на детето да се рее
във всяка избрана от него посока. И никога не забравяйте, че ако вие не виждате
онова, което детето ви сочи, това не означава, че то не е реално. Наистина, ако
децата използват въображението си, без да срещат критики, това е най-
сигурният начин да станат дори още по-интелигентни. Също така, те биха
могли да ви научат как да използвате собственото си въображение по-
креативно. Може би е време вие да започнете да четете повече вълшебни
приказки.

97
 ГЛАВА 8
Ангелски истории
Аз определено вярвам в ангелите. Лично ми се е случвало да ме хванат за ръка и
да ме спасят от голяма опасност. А докато съпругата ми Марслин раждаше
първото ни дете, ѝ помагала акушерка, която тя можеше да опише много
подробно – но се оказа, че никой от работещите в родилното отделение на
болницата не я беше виждал.
Бил съм и в Лурд, където на света Бернадет осемнадесет пъти се явявала Дева
Мария. Изкачих една планина в Меджугорие, в южната част на Херцеговина,
където шест деца имали едно и също видение на Божията Майка и
продължават редовно да я виждат тридесет и пет години по-късно.
Духовната литература е изпълнена със свидетелства за присъствието на
ангели хранители, които ни помагат във временното ни пътешествие тук, на
Земята. В древния свещен текст Талмуд намираме следните думи, написани през
VIII век: „Над всяко стръкче трева бди ангел, който се накланя над него и му
шепне: „Расти, расти“. Щом тревата в полето се радва на ангелско
напътствие, за да изпълни предназначението си, то сигурно и ние, хората, имаме
небесни съветници.
През XIII в. блестящият философ Тома Аквински ни предлага следното
разбиране за присъствието на ангели сред нас: „Ние сме като деца, които имат
нужда от учители, за да ни просветлят и насочват; Бог се е погрижил, като е
изпратил ангелите си да ни учат и напътстват“. Детските разкази, събрани в
тази глава, потвърждават написаното от този виден учен за присъствието на
Божиите пратеници сред нас и съдържат множество истории за ангели,
разказани с абсолютни увереност и мъдрост. Може би защото не са приучени да
вярват в обратното, децата са в състояние да видят и да усетят това
напътствие, докато възрастните, вече оформени от страха и съмнението,
остават в състояние на блажено невежество.
Поетът Уилям Блейк често говори за ангели в творчеството си. Ето какво
пише той за присъствието на ангелите в живота на децата:
Родих се и ми рече ангел хвърковат:
"Дете, направено от радост и миро, върви и заобичай този свят“.
Милите малки същества, които сме свикнали да наричаме ангели, определено не
са от този материален свят. Блейк ни съветва да слушаме тези безсмъртни
създания, които не само бдят над раждането ни, но са с нас и по време на цялото
ни пътуване. И да помним – това, че не ги виждаме, не означава, че ги няма. В
крайна сметка напътствието не идва от нещо тук, на Земята.
Просто попитайте децата си или непредубеденото дете вътре в самите вас.

98
 Навремето малката ми дъщеря ми каза, че нощем се връщала „горе“ и че
идвали да я вземат ангели. Те летели из пространството и пристигали на
небето. Докато била там, тя виждала баща ми, който почина преди десет
години – имал къща и отглеждал жълти рози за майка ми. (Майка ми още е
жива и е на 84 години.) После поясни, че когато забиели камбаните, трябвало
да си тръгва.
Днес дъщеря ми е млада жена и не си спомня тази история. Но когато ми
го разказа, си помислих, че е изумително. И все още мисля така.
САНДРА РЕМИДЖ МАКГЛИЙШ
Форт Майърс, Флорида

Синът ми Харисън е почти на седем години и от много малък обича да

говори за Бог и за ангели. Всяка вечер се моля заедно с него и ако забравя,
той ми напомня. В него има някакво любопитство – задавал ми е най-
различни въпроси за небето, за Бог, за ангелите. Той смята, че всички трябва
да живеем поне по сто години.
Когато Харисън беше на пет, една сутрин двамата закусвахме и си
говорехме за супергерои, за костенурките нинджа и подобни неща.
Изведнъж той ме попита дали сме го правили много пъти. Аз казах: „Кое, да
закусваме ли? Да, правим го всяка сутрин“. Той посочи нагоре и надолу и
каза: „Да слизаме от небето на Земята?“ Попитах го той какво мисли и
Харисън отвърна, че според него – да. После продължи да говори за своите
приказни супергерои.
Горе-долу по същото време той сънуваше ужасни кошмари и аз го
посъветвах да помоли архангел Михаил за помощ. Когато го попитах как е
минало, той ми каза, че Михаил е като ангел супергерой, защото носи бяла
роба с жълт колан и има меч, за да се бие с „лошите“. Доколкото ми е
известно, никога не беше виждал изображение на архангел Михаил ...а
Харисън каза, че го е срещнал.
ШОН ЛЕМЪН
Индианополис, Индиана

Синът ми Тревър започна да говори доста рано. Беше на около

осемнадесет месеца, когато една вечер го хранех на високото му столче и
той избъбра: „Нони“ и посочи към небето. Трябваше на няколко пъти да го
питам какво казва, после свалих от стената една снимка на италианската
баба на съпруга ми. Синът ми посочи снимката и с широка усмивка повтори
„Нони“.
Нони почина, преди Тревър да се роди, и ние не говорехме много за нея.
Попитах го: „Къде е Нони?“ и той посочи нагоре към небето.
– Какво прави Нони?

99
 – Говори.
– Говори ли? Какво казва?
Той сложи пръст на устата си и рече: „Шшт...“ После се изсмя.
Вторият ми син Гевин започна да говори с Нони, когато и той беше на
осемнадесет месеца – този път не се изненадах. Гевин разговаряше и с Папа,
съпруга на Нони, така че го подканих да каже още.
– Те са моите ангелски приятели.
– Какво правят? – попитах.
– Играят си с мен ...Папа има бебето – рече. – Папа има всичките бебета.
Синът ми нямаше откъде да знае, че със съпруга ми изгубихме две бебета
заради спонтанни аборти. Братовчедът на съпруга ми и жена му наскоро
също изгубиха бебе заради преждевременно раждане в петия месец.
Изумително беше да чуя от това детенце, че „Папа има всичките бебета“!
Когато попитах Гевин какво прави Папа с бебетата, той отговори: "Люлее
ги така“, оформи с ръцете си люлка и се престори, че люлее бебе. Той говори
за Нони и Папа още няколко седмици и после един ден ми каза: „Сега Нони
се връща обратно на небето. Ще мине по синия тунел“. И това беше.
Гевин продължава да говори с ангелите си хранители дори и сега, на
осемгодишна възраст. Съвсем наскоро ми каза, че ангелите много се
вълнували, като изпращали от небето бебета на хора долу на земята. Същата
седмица разбрахме, че три от приятелските ни семейства очакват бебета и
още не бяха казали на никого.
БОНИ УОЛАС
Оубърн, Масачузетс

Имам двама синове, на 12 и на 16 години. Една вечер, когато по-големият

беше на около осем, негов приятел остана да спи у нас и трите момчета
решиха да „лагеруват“ на пода в дневната. На следващия ден по-малкият ми
син, който по онова време беше на пет, ми каза, че посред нощ се събудил
от много ярка светлина. Когато погледнал, видял някаква жена да лети и да
блести над телевизора. Светлината била ослепителна. Той събудил другите
две момчета и те видели същото. В различни моменти попитах двете по-
големи момчета за тази случка, те потвърдиха и сега съм убедена, че
наистина са видели ангел. Всички те казаха, че жената ги гледала известно
време и после изчезнала. По онова време не бях водила с децата си разговори
за ангели.
При друг случай, когато малкият ми син беше на около девет години,
съпругът ми замина извън страната. Вечерта, когато потегли, се помолих на
Бог и на архангел Михаил да ни пазят. На следващата сутрин със сина ми
бяхме в кухнята, когато изведнъж го видях как зяпна, гледайки към дивана
в дневната. Попита ме: „Мамо, видя ли онзи мъж? Седеше, опрял дясната си

100
ръка върху страничната облегалка на дивана, беше много прозрачен и го
виждах само от гърдите нагоре. Гледаше ни в кухнята и в мига, в който
погледите ни се срещнаха, изчезна“.
А когато отидохме до дивана, наистина видяхме нещо като вдлъбнатинка
на мястото, където се беше опирала ръка или лакът. Аз вярвам, че синът ми
е видял архангел Михаил. Вярвам също, че ангелът се е разкрил на сина ми,
защото когато му се молих, казах: „Моля те, покажи ми, че ни пазиш. Само
че не искам да те виждам, защото лесно се плаша“. Така че Михаил се беше
явил на сина ми, който е по-отворен.
След това повече никой от синовете ми не е виждал ангели.
ТАРЕЛА ШИТУ
Едмънтън, Алберта, Канада

Дъщеря ми Скай беше на около четири години (сега е на 21), когато се

случи нещо, което си спомням така ярко, все едно беше вчера. В началото на
деня тя подробно ми описа срещата си с ангел. Разказа ми как е бил облечен
този мъничък ангел: целият в бяло, седял на скрина, който беше почти на
нивото на очите ѝ, когато Скай седеше на леглото; и как ѝ казал, че ще бъде
до нея, защото щяла да има нужда.
Ангелът ѝ казал също, че мама е преминала през четири „нераждания“,
преди Скай да се роди. Казал ѝ, че е била много желана от баща си и от мен,
както и от духовното царство. Скай използва точно тези две думи. Каза ми:
„Да, мамо, сигурна съм, че ангелът каза „духовното царство“.
Онемях – наистина бях преживяла четири спонтанни аборта и едва не
пометнах и Скай. По-късно разбрах, че съм с вродена аномалия, наречена
„обърната матка“. Не можете да си представите какво преживяхме с баща ѝ,
за да се оправим със Скай, която се роди с месец по-рано, но със
здравословно тегло от 3,300 кг.
Дъщеря ми ясно ми обясни, че малкият ангел ѝ казал, че е родена за по-
висша цел, че преди раждането си е била изградена от чиста светлина и че е
избрала родителите си и трудностите, пред които щяла да се изправи по-
нататък. През годините тя ме питаше: „Мамо, какви проблеми ще имам?“
Аз нямах представа, макар да знаех, че алкохолизмът се предаваше в
семейството ми и по двете линии. Срамувам се да го кажа, но когато стана
на дванадесет, Скай наистина имаше нужда от своя ангел заради мен. Така
се пристрастих към наркотиците, че ако не беше прекрасният ѝ баща, със
сигурност щяха да изпратят Скай при роднини. Зависимостта ми ме доведе
до затвор, но с радост мога да кажа, че този ноември станаха десет години,
откакто съм чиста.
Скай е истински успешна личност: започва последната си година в колежа
и никога не е пробвала наркотици, нито е докосвала алкохол или цигари.

101
Малкият ангел я е посещавал неведнъж, но тя казва, че не си спомня нищо
от случилото се в онова ранно детство. Дъщеря ми е много прагматична и аз
с цялото си сърце вярвам, че си спомня, но не иска или не може да говори за
това. Поради някаква причина не вярва много в духовния свят.
Аз знам, че тази душа, моята Скай, трябваше да дойде тук, макар да не знам
за какво друго, освен всеки ден да ни дарява с радост. Тя е умна, умее да
говори добре и ние много се гордеем с нея.
ДЕНИС ГОСДЪН
Уест Пат Бийч, Флорида

Когато децата ми бяха в началото на юношеството си (на около десет

години), ги оставих сами да търсят пътя си към духовното израстване. Ако
имаха въпроси, им помагах да намерят отговори, но те сами трябваше да
формират мненията и убежденията си. Преди това не им бях казвала нищо,
защото исках красивите им умове да са отворени за възможностите, а не за
ограниченията.
Един ден с по-малката ми дъщеря, която беше на пет години (тъкмо преди
да тръгне на училище), плувахме в басейна в апартамента ни. Още от
раждането си тя се ужасяваше от водата – дори във ваната – но аз исках да
се научи да плува заради собствената ѝ безопасност. В онзи ден тя беше
особено спокойна и аз изпитвах благодарност, защото с желание слушаше
насоките ми. Учех я как да се задържа на повърхността и ѝ показвах как да
рита с крака, когато тя заяви: „Мамо, снощи говорих с архангел Гавраил“.
Останах шокирана, защото не ѝ бях говорила за ангелите и за
съществуването им с подробности.
Постарах се да звуча спокойно и попитах:
– Така ли? Как изглежда Гавраил?
– Тя прилича на звезда.
Кимнах и после попитах:
– За какво говорихте?
– Тя ме учи на математика.
– О, изглежда ми забавна.
– Да, беше забавно. О, и тя ми каза да не се страхувам от водата.
– Съгласна съм.
Оказва се, че според легендата Гавраил е единственият ангел, който се
явява на хората като мъж или като жена и също така управлява водата и
емоциите.
Сега дъщеря ми е на 26 години. Плува като риба и учи астрофизика в
Аризонския университет, тъй като още от онова време е очарована от
космоса. Току-що завърши първия си стаж в една обсерватория в Северна
Каролина и работи върху първия си научен доклад за звезда, известна като

102
VX Her. Сега моята учена дъщеря твърди, че е атеистка. Аз се усмихвам,
когато го казва, защото тя все още си спомня „случката“ с Гавраил.
ЕРИН САЙКС-БРУС

Откакто синът ми Джейкъб проговори (сега е почти на 15 години), има

„приятели“, които нарича „Байги“. Имаше Дебел Байга, Кльощав Байга,
Тъмен Байга, Светъл Байга ...и така нататък. Един ден го попитах кои са тези
Байги и той с усмивка ми каза, че били ангели и той им помагал да ни пазят!
ФИЛИС КИЙНИ УУДОЛ
Мариета, Джорджия

По-рано малката ми дъщеря всяка нощ разговаряше с ангели. Една нощ,

когато беше само на две години и половина, тя ме помоли да им кажа да не
идват по толкова много в стаята ѝ, защото била уморена и искала да поспи
още. Казах ѝ да помоли ангелите тази нощ да не стоят при нея и го
направихме заедно. На следващата сутрин, когато я попитах как е спала, тя
ми каза, че до леглото ѝ останал само „Михаил“, за да ѝ помогне да спи по-
спокойно. Потреперих, знаейки кой беше Михаил. Като забеляза реакцията
ми, тя каза: „Да, мамо, той ми е любимият!“ Никога не ѝ бях казвала имената
на ангелите – винаги я оставях тя да ми каже.
И освен това, моето родено в Северна Калифорния дете проговори с много
силен бостънски акцент! Никой в семейството ни дори не беше ходил в
Бостън и тя винаги ми обясняваше, че ѝ е „отпреди“.
ТЕРИ БЕЙКЪР ШАФЪР
Плезънтън, Калифорния

Имам две дечица. По-голямото, на три години, казва много неща, които
понякога звучат странно, но са много интуитивни. Например, имам един
стар албум със снимки на родителите ми и семейството, както и на
семейството на съпруга ми. Синът ми обича да разглежда албума и един ден
ми каза: „Мамо, това са моите ангелски баба и дядо, които живеят на
небето“.
Изненадах се, защото майка ми почина преди 11 години, но татко почина
само преди 7 месеца и аз не бях казала на сина си за това. Както и да е, той
заяви: „Да, мамо, те са ангели“. Миналата седмица изведнъж ми каза: „Мамо,
моите ангелски баба и дядо казаха, че се грижат за мен, но вече не се грижат
за теб...“
Всеки път, когато каже нещо подобно, оставам без думи.
КАРМЕН ЛИЛИАНА МЕЯ
Холивуд, Флорида

103
 Когато внучката ми беше на около три години, имахме интересна среща с
един елен, който дойде до нас, докато слагах детето на задната седалка на
колата. Казах на внучката си да не се плаши и помолих елена да се отдръпне
и той сякаш разбра и се подчини. Докато потегляхме, чух внучката си да
говори с някого. Попитах я с кого говори и тя ми каза, че с ангелите. Каза
ми, че те съжалявали, че не мога да ги видя, но искали да ми предаде, че
някой ден и това ще стане. Повярвах ѝ, разбира се! Тя е дар и благословия за
нашата Земя.
МЕРИ КЕЙ БРАНТ
Юджийн, Орегон

Имах едно преживяване с дъщеря ни Амбър, която сега е на 37 години, и

никога няма да го забравя. Когато беше на около две години, тя каза на мен
и на съпруга ми Гари, че е ангел от ангелската земя и че е дошла от облак
„нещо като онзи там“ (погледна към небето и посочи едно облаче). Каза ни,
че носела лилава рокля и че приятелчетата ѝ ангели също имали хубави
рокли, розови и сини. Ние с Гари се усмихнахме и си помислихме Колко
сладко, но не казахме нищо.
Години по-късно си спомних за случката и осъзнах, че никога не бяхме
говорили с Амбър за ангели, но тя говореше с нас за тях. Ще ми се тогава да
бях седнала с нея и да я бях поразпитала, но ето че пропуснах възможността.
Така или иначе винаги ще пазя прекрасния спомен от онова преживяване.
КЕРЪЛ КЛАРК
Дънидин, Флорида

Отивах да оставя четиригодишния си син Марк в детската градина.

Пътувахме известно време и изведнъж той каза: „Мамо, толкова си красива!“
Аз му благодарих и той каза: „Да, много си красива с всичките ангели около
главата ти!“ Когато му казах, че това е много мило, той настоя: „Мамо, те са
навсякъде около главата ти“ и после сведе поглед и продължи да играе с
играчката си, сякаш нищо не се е случило.
В колата се усещаше такава любов, че не мога да я опиша. Винаги ще помня
онази специална сутрин!
Д-Р ДЕБИ БЕИКЪР
Хемпдън, Мейн

Дъщеря ми Касиди беше моята малка изненада. Но странното е, че я

сънувах месеци, преди да забременея – сънувах, че ще имам още едно малко
момиченце, въпреки че не възнамерявах да раждам повече деца. Когато беше
на около десет до петнадесет месеца, обичахме да си играем в задния двор и
дъщеря ми се заливаше от смях и вдигаше поглед към небето. Винаги се

104
чудех какво ли си представя. После един ден тя посочи покрива на къщата
ни, ужасно щастлива, и каза „бебе ангел“, смеейки се звънливо. Продължи
да го прави още няколко месеца почти всеки път, когато бяхме навън, и
после просто спря, когато поотрасна.
Днес Касиди е на 16 години и не си спомня случилото се. Но аз вярвам, че
е виждала нещо с невинната си душа!
РОБИН БЛАНШАРД*

Когато по-големият ми син беше на около пет години (сега е на 23), му

четях от една книга за ангелите. Докато го слагах да спи, попитах: „Някога
виждал ли си ангел?“ Той ме погледна изумено и заяви с абсолютна
категоричност: „Разбира се! Постоянно ги виждам. Идват при мен посред
нощ, когато ти не си тук“.
ЕРИК МАКПЪРСЪН*

Имам еднояйчни близначки, които сега са на 21 години. Един ден, когато

бяха на две-три години, се приготвях за работа. Момичетата си играеха и си
приказвахме, докато ме гледаха как се гримирам. Едната каза: „Мамо, сега,
когато ядем истинска храна, ангелите не идват толкова често“. Попитах я
какво има предвид и другата поясни: „Сега, когато не пием мляко от шишета
и ядем храна, те не идват толкова често“.
Това наистина ме потресе, защото знаех, че на такава ранна възраст те
нямаха представа какво бяха казали току-що и просто казваха истината!
ДЕБРА РИЛ
Томс Ривър, Ню Джърси

Подобно на много родители, и аз имах възможността да се наслаждавам и

да се чудя на спомените на сина си от скорошната му връзка с духовния свят.
Установих, че колкото по-малък беше Шейн, толкова по-силна е връзката.
Натъжавах се, наблюдавайки избледняването ѝ с годините. Много добре си
спомням деня, когато го помолих (за милионен път, да си спомни) да ми
разкаже за минал живот. Когато започна да ми разказва историите си,
съкрушена забелязах как думите и спомените се разпадаха още докато
говореше. Сега осъзнавам, че това бе моментът, в който той започна да се
съмнява в себе си и в спомените си. Синът ми беше на четири години, когато
забелязах загубата на тази духовна свързаност.
Сега Шейн е на 17 години и завършва гимназия, но един от любимите ми
спомени с него е от времето, когато беше на три. Винаги съм била самотна
майка и тогава се трудех часове наред в Силиконовата долина в Калифорния
и имах късмета да работя за една много успешна високотехнологична
компания, която ми даде възможност за придобиване на акции. Бях много
горда, когато успях да купя малка къща и после да осигуря на сина си легло
105
с форма на състезателна кола, което той толкова искаше – бях му обещала,
че един ден ще му осигуря тези неща.
Един път, когато заведох сина си да види новия ни дом, той имаше много
дълбоко преживяване, докато спирахме на алеята отпред. Преди да успея да
паркирам, Шейн закрещя с цяло гърло (което не беше характерно за него),
сочейки покрива на къщата: „О, Виж, мамо! Виж! Тооолкова са красиви!
Виждаш ли ги, мамо? Виждаш ли ги?“
Спрях колата, обърнах се към него и много строго го попитах за какво
говори. Трябва да призная, че в този момент се притесних. Той се усмихна,
засмя се и отвърна: „О, мамо, те танцуват! Крилете им са големи и златни
...те танцуват!“
Никога няма да забравя онзи момент, защото настръхнах и започнах да се
смея и да плача едновременно. Чувствах се благословена, че красивите
ангели танцуват и празнуват върху покрива на нашата къща. Но сърцето ми
се стопли най-много от факта, че милият ми син беше толкова свързан с
всичко това и наистина виждаше красивите ангели! Никога няма да забравя
радостта и щастието му, докато ми описваше случващото се.
КИКИ МАВРИДИС
Канзас Сити, Мисури

Много е важно да бъдем отворени за възможността да привличаме ангелско

напътствие. Можем да постигнем това, като се хармонизираме с
Божественото царство. Лао Дзъ, философ и поет от древен Китай, казва, че
ако искаме да станем божествени същества, трябва да възстановим
божествените си качества чрез добродетели и служба.
Аз вярвам, че малките деца виждат ангелите и усещат присъствието им,
защото живеят добродетелно и безкритично. Изглежда, общуването с ангели,
за което малките момчета и момичета толкова често разказват, се случва при
тях, без да са го търсили. И до голяма степен причината е, че ангелите
разпознават собствените си Божествени качества в онези, които все още не са
станали част от света на ограниченията.
Лао Дзъ казва, че укротяването на егоистичните ни наклонности е
единственият начин да привлечем вниманието на безсмъртните, които ни
инструктират какво е необходимо, за да достигнем Божието царство.
Изглежда, децата ни имат това съзнание и е важно да бъдем чувствителни към
добродетелите им, за да усетим как ангелите ще започнат да се появяват и за
нас.

106
 ПОСЛЕСЛОВ
Бих искал да се върна към одата „Намеци за безсмъртието от спомени от
ранното детство“ на Уилям Уърдсуърт, която споменах в началото. Два
стиха са се запечатали в съзнанието ми и смисълът им стана още по-ясен,
докато четях и подреждах множеството истории от хора от целия свят.
Във Въведението цитирах първия стих: „Раждането ни е само сън и
забрава“. Другият стих от одата ме е пленявал през целия ми живот: „Във
детството край нас е Раят!“ Според мен той е изпълнен с огромен смисъл.
Раят е думата, която описва съвършеното блаженство, безкрайния покой и –
най-вече – Божествената любов: любов, която никога не се променя, нито се
видоизменя. Състояние, при което няма противоположности; то е чисто
единение.
Всичко е чиста любов. Всъщност, в Новия завет Иисус ни казва: „Светило
за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло
ще бъде светло“ (Евангелие от Матея, 6:22). Това означава, че когато
използваме човешките си очи, за да виждаме само единение, вместо цялата
двойственост, която поражда конфликти, тъга и болка, ние истински
разбираме какво е Раят. И както така умело ни напомня Уърдсуърд, в
детството край нас е Раят. Оттам сме произлезли, такава е истинската ни
природа и точно това могат да ни предложат новодошлите от онова място на
единение – да вкусим сладостта на Рая, който е около всички онези, чиито
очи са чисти.
Ние с Дий се надяваме, че думите на децата, които събрахме за вас в тази
книга, ще ви помогнат да си върнете собственото си усещане за невинност и
чувството, че сте обичани от Духа.
Уейн У. Дайър

107
 Уейн Дайър, Дий Гарнс
СПОМЕНИ ОТ РАЯ
Превод Станислава Миланова
Редактор Милка Рускова
Графичен дизайн Красимира Деспотова
Коректор Милена Александрова
Компютърна обработка Здравка Славева
Компютърна обработка на корицата Христина Младенова

http://4eti.me

Печат Инвестпрес АД

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „КИБЕА“

Тел. 02 988 01 69
Тел. 02 980 50 63
office@kibea.net

ТЪРГОВСКО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО НА „КИБЕА“

София, бул. „Искърско шосе“ №19 Тел. 02 973 75 37

ЦЕНТЪР ЗА КНИГИ И ЗДРАВЕ „КИБЕА“

София, ул. „Д-р Г. Вълкович“ №2А (близо до ул. „Ангел Кънчев“ и ул. „Солунска“)
Фирмена книжарница: тел. 02 988 01 93

108