През напръскания с капки прозорец човешките фигури приличаха на топящ се

восък. Притичваха от автомобилите до най-близкия заслон или обратно, а водата от

външната страна на стъклото като че ли искаше да ги изличи – заличаваше свитите
към тялото ръце, отнасяше в прозрачната вада някой крак или направо пръскаше
нечия глава и тя се разпиляваше на хиляди микроскопични точици. Беше забавно да
наблюдава отвисоко тази игра на пречупена през десетки водни лупи мътна светлина.
Вятърът като че ли подпираше тази стена от дъжд, не искаше да я пусне по-далеч от
това кръстовище, отвъд което небето проблясваше в млечносиньо, утринно и все още
неизбистрено. Светофарите все още не бяха превключили на дневен режим,
примигваха в предупредително жълто, което вероятно означаваше, че е почивен ден,
може би национален празник или банална събота, поредния край на поредната празна
седмица. Докато наблюдаваше все още сънена сребърните и усукани като гирлянди
вадички, с които пороят браздеше по стъклото, тя си помисли, че бурите, които
толкова я възторгваха като дете, отдавна не са в състояние да я развълнуват, напротив
откакто се премести тук, нетърпимо я дразнеха. И причината далеч не бе само в нея,
(всички родени на тази земя остаряват, ако имат тоз късмет), а в тоя пермаментно
подгизнал, помътнял от влага град. Сополив сезон, казваше баща й, когато настъпеше
есента и небето неизбежно рукваше. Де да беше прав. По тези ширини, отдавна
омаломощили я с непостоянното си време, можеха да виреят само дъждовни червеи.
Без антидепресантите, задължителна част от всяка рецепта, видът homo sapiens
нямаше почти никакъв шанс. А това, което хапчетата не бяха в състояние да облекчат,
хората укротяваха с алкохол. Работа, работа и пак работа до откат, а после няколко
бързи шота, които при късмет биха били напълно достатъчни за пребитите от
непресекващите порои, жвакащите кръстовища, безумен трафик и често вчерашна
сухоежбина за вечеря.
Тъпанар, почти изрече Анжела, когато гледката навън се проясни и съседът от
другата страна на улицата изкара духалката, за да изчисти листата, които кратката
буря бе набила пред гаража. Този град е една огромна, разтичаща се лудница, изрече
на глас, а после повтори „Лудница“. Имаше нещо успокояващо в това да си говори
сама. Както и да назовава нещата, които не можеше да приеме, нито да разбере.
Съседът несъмнено е идиот. Само малоумен може да включи електрически уред
срещу превърнати в кална каша есенни листа. Или самоубиец. Макар че,
самоубийците несъмнено имаха повече акъл или поне онези, които избираха да се
махнат от този свят веднъж завинаги, а не разиграваха театрални етюдчета пред
съпрузи, любовници и отчуждени наследници. Обърна гръб на гледката, а гумените
подметки на чехлите й изскърцаха върху керамичния под. Явно бе сама в апартамента,
защото от другите две спални не се долавяше нищо. По това време електронният
будилник на племенника й вече пищеше, а снаха й дрънчеше с кухненската посуда в
общото помещение. Какво щастие е да си сам, неочакван подарък да си единствен
господар в къща, в която нонстоп си принуден да играеш, за да заслужиш (точната
дума е откопчиш) още една нощ, още една седмица, месец или два, докато намериш
сили да треснеш вратата и най-сетне се изнесеш. Протегна се и пусна радиото. Звукът
гръмна в притихналата кухня, а с него отвън проби златист сноп светлина. Невероятно
е как един толкова злобен дъждец може да довлече след себе си толкова много и
плътни цветове. Обожаваше да наблюдава покривите, когато облаците отведнъж се
разбягваха, откривайки прозрачно като слюда небе, а потъмнелите от пороя керемиди
възвръщаха цвета си и от тъмнокафяви изсветляваха до бледочервени. Зареждаше я
тази светлина, която щедро къпеше короните на дърветата, спускаше се надолу по
хълма като че играеше с всяко грапаво камъче от асфалта и заглъхваше някъде в
подножието току до солените вълни на океана. Като че ли някой я бе включил в
невидим контакт, необятна енергийна мрежа, от която във вените й нахлуваше
облагородяващ хлад, забравено отдавна спокойствие, с което вероятно се е пръкнала
на този свят, но е забравила веднага, след като е отворила очи. Пред прозореца
прелетя чайка и тя видя като на забавен каданс как птицата сряза небосклона, раздели
видимия свят на преди и след, на горе и долу, на днес и каквото е било - било. Анжела
разтърси къдрици, спластили се през нощта, и посегна към хладилника. Зад неговата
врата в буркан с дата 08.09.2019 я чакаше неизменната доза. Каула – ритник в задника,
удар в слънчевия сплит, ъперкът в ченето, без които денят нямаше как да започне.
Помнеше ясно първия си опит да забърка точно този коктейл. Марша от ирландския
пъб на ъгъла, предпочиташе да я наричат Света Марша, я открехна.
- Вместо да запарваш чай - каза, докато забърсваше до блясък чашите с памучна
кърпа. - Просто кипваш ром, а после го бухваш, докато още пари в чашата с кафе. Ако
имаш пръчка ванилия, ще е идеално, ако нямаш, можеш да поръсиш с канела. Мен ако
питаш, цялата тая работа върви с една пурета. Пък навън – Марша метна кърпата на
рамо и вдигна артистично крак, идеално лъснати черни заострени обувки, по посока
на изхода. - Нека си вали. Каула! Пък и хубаво звучи. Една дума. Е, не е джин с тоник,
слайс грейпфрут и стрък розмарин, но е прекрасно за отскок. Няма как да те надушат.
– Какво значи? - попита тогава.
– Май някакво място беше... Не знам, но е в Мексико. А там слънцето е вечно!
Същата вечер го опита. Барът в апартамента все още бе зареден, беше времето,
когато алкохолът се лееше щедро. Кипна петдесетина грама тъмен ром в джезвето, в
което преди малко бе разтворила лъжица арабика, поръси с ванилия, не успя да открие
пръчка, а после почти на екс го изгълта. Топлината се плъзна от сливиците чак до
върха на пръстите, а после опари гърба й, като да бе седнала пред бумтяща камина.
Беше хубаво и може би нямаше да се наложи да пие редовната доза магнезий,
таблетката чудо, която единствена можеше да я приспи. После същия ритуал се
повтори на следващата вечер, и на последващата. Опита с няколко вида кафе и ром,
докато уцели точната доза. Има магия в това да кипваш втори път алкохола преди да
отпиеш, беше обяснила по-късно на същата тази Марша, сякаш някой ти е оказал
честта - да довършиш тайнството, да създадеш нещо със собствените си ръце вместо
просто да отмерваш съставките и да ги смесваш. Огън си трябва за всичко, бе отсякла
тогава барманката, докато горещата вода от мивката на бара се разплискваше на
десетки капки върху черната, опъната върху бялата риза, престилка.
Ей така си живеем, чу се отново да казва в празната кухня и да замахва с
пълната вече чаша към прозореца, небето се излива из ведро, а долу ние си
подклаждаме огън по пещерите и се наливаме с ферментирала меласа. Има ли друг
начин да си подсладиш живота?- запита в ритъма на мелодията, която се носеше от
радиоапарата. Изчака още миг, изкашля се, за да прочисти гърлото от хрипове и
припявайки на парчето, си отговори „Няма!“.
После изми с бавни движения чашата, върна я в своя шкаф и се отправи към
банята. Живееха в тази кооперация от три години. Брат й Иван, снаха й Соня, синът
им Боби и тя, която преди десетина години кацна на летището уж, за да им погостува
за месец-два, но накрая остана. Ясно помнеше първия си ден в Щатите –
отвратителното летище в Ню Йорк, което приличаше на натъпкан до ръба контейнер
за боклук, непочистван сякаш от края на осемдесетте. Скапана от дългия полет, гладна
и нетърпелива час по-скоро да излезе от тясното пространство в самолета под открито
небе, тя се бе оказала в свят, за който няма как да бъде подготвена. Пътниците бяха
изсипани в някакъв дълъг, тесен и с нисък таван коридор, който се удължаваше сякаш
нарочно и нарочно след всяка крачка, а накрая ги изплю в нещо като чакалня с видимо
прашни и изоставени отдавна гишета, плътно опрени в стените. Всичко ужасно й
напомняше стар черно-бял филм, като че ли се бе телепортирала обратно в Източна
Европа малко преди промените. Инвентарът на стария режим все още хвърля мрачна
сянка на сцената, докато край него в стройни редици маршируват фалшиво
ентусиазирани манифестанти, крепят плакати, размахват знаменца, скандират
очеизвадни лъжи, а после бързичко опразват празничните уж площади, отвратени от
вожда, партията и отредената им роля. Но никога, никога до онзи момент, когато се
приземи в Америка, не се бе чувствала толкова изгубена. Успокояваше се, че може би
всички емигранти преживяват същото – милиони и милиони човешки същества преди
нея са късали завинаги с миналото, за да създадат по-добро бъдеще за себе си и за
децата си, а някои и успяваха. Но тогава, в онзи кратък миг, преди да подаде
документите си на служителя на летището, а той да я стрелне с професионален
поглед, бе готова да се надсмее над всичко. Не беше възможно страната на
неограничените възможности да я посреща по този начин, сякаш от небето се изсипва
добитък, а не хора. Освен ако възможностите не се състояха всъщност от крайни
контрасти. Още тук, в преддверието на света, който отдавна бе престанал да бъде нов,
луксът съжителстваше напълно необезпокояван редом с крайната мизерия. Лъскави
магазини, край които мина на път за изхода, пъчеха скъпарски витрини до обикновени
закусвални, които миришеха на загоряло олио, но за един скромен хамбургер ти
одираха кожата. Ако вярваше в Бог или поне в някакви сили, които си нямат друга
работа, че да бдят над горкото човечество и в частност да следят всяка нейна стъпка,
тя би си помислила, че й се дава знак. Че небесата са толкова благосклонни към нея в
онези първи мигове на американска земя, че й откриват бъдещето. Нещо повече даже
– раздробяват го на мегапиксели, смилат го като за бавноразвиващ се, че да е
предупредена, един вид да си знае още оттук, от самото начало, да не очаква нищо.
Нищо по-различно от бясното въртене на центрофугата между раси и езици,
пренебрежителен лукс и изцедена до оскотяване бедност, сред които шансът за успех
е близо до точката на замръзване. Е, освен ако не си някой наивен глупак, който все
още вярва в приказките за трите ябълки на Рокфелер или в глупостите на
гланцираните списания, поднесени от професионални лъжци. Години по-късно, когато
се връщаше мислено назад, към онзи мрачен вторник, в който пристигна, беше
благодарна за изпитанието. Разочарованието бе толкова голямо, че я държеше винаги
на безопасно разстояние от самозалъгването. Или поне от самоубийствените му
форми.
Когато малко по-късно се измъкна от банята едва не се блъсна в Боби. Все още
не можеше да свикне, че той е на цели седемнадесет. Sweet seventeen, както повтаряше
баща му и нейн брат, откак сам той бе навлязъл в тази възраст преди около
тридесетина години и в България. Отдавна не ми е sweet, контрираше го Соня в
редките моменти, когато не си крещяха един на друг, понякога дори пред одосадения
до смърт техен наследник. Какво sweet може да има, когато в училище попълват
анкети дали гледат порно, а? - каканижеше Соня. Облъчват децата с какво ли не, което
далеч не е sweet, но и bitter не е. Утре, нищо чудно, да пуснат гнусното си допитване и
до седемгодишните, изобщо, ама въобще и никак няма да се изненадам, въздъхваше
накрая снаха й, примирена и безсилна едновременно.
Боби бе доста по-висок от нея, от майка си и почти можеше да бъде объркан с
баща си в гръб. Носеше дълга коса, странно как на учителите явно хич не им пукаше
за външния вид на питомниците, смъкнати над бельото дънки, мръсни маратонки и
неизменно развлечени тениски. И вече беше преминал през няколко етапа на бунта,
които, естествено, започнаха с отрицанието на родителите вкъщи, после на учителите,
после на почти всичко и всички. Предупрежденията вкъщи бяха „некви тъпи
отживелици“, оценките в училище „няма смисъл от тия глупости, за кво ше ми служи
тая оценка утре“, всеки разговор за бъдещето бе прекъсван с пренебрежително
махване с ръка и затръшване на вратата на собствената му стая. Докато наблюдаваше
превъплъщенията, така характерни за тази възраст, Анжела не веднъж въздъхваше с
облекчение, че тази чаша я е отминала. Ако беше майка на тийн едва ли би се
сдържала да не напляска наперения сополанко или поне да не го изгони, за да провери
от първа ръка какво наистина е да се оправяш сам. Но тя нямаше думата.
Единственото, което можеше да направи е да се прибере в своята стая, което понякога
я разсмиваше, а друг път я докарваше до бяс. За Иван и Соня тя може би бе същото
бреме като собственият им син. Е, вярно, плащаше им някакъв символичен наем, за да
използва третата спалня, но нямаше как да избегне срещите с тях сутрин, понякога
вечер и, за съжаление, почивните дни, когато апартаментът се оказваше тесен и за
четиримата.
- Забраих си зарядното – изломоти Боби, когато се разминаваха. - Събота е,
мамка му, а аз трябва да бачкам.
– Какво е един тийнейджър без връзка със света, а?
Отвърна му с ясното съзнание, че всеки тийн най-мрази да го наричат тийн.
Боби наистина работеше. Може би това бе единственото ехо от остатъчна Америка –
онази, за която беше гледала филми и чела по книгите. Децата можеха да работят от
малки, а след само няколко години системата щеше да ги заклещи в неизменната
въртележка – учене, студентски кредити, дом, ипотечни кредити, здраве и
прилежащите застраховки, почивки на екзотични острови, потребителски кредити. И
така до свършека на дните. Техните лични, отредените им. От същата тая система.
- Довечера сме на кооп парти, нали помниш? - извика й Боби от стаята си. - Не
можело да има отсъствия. Егати досадата страшна.
- О, партито, бях забравила – отвърна му. - Дори не отворих поканата. Странно,
че всеки от нас получи персонална покана, а не една на апартамент, което би било
доста по-удобно.
- Изкуфяла работа, айде! - тийнейджърът се показа отново в коридора, беше с
бейзболна шапка, която вдигна за чао и затвори, но този път внимателно, вратата зад
себе си.