ХЛЯБ С ВКУС НА ДЕТСТВО

На предците сенките сгърбени, тъй прилични на тролове,

бродят в душите по кривите преки, ударил е техният час.

А хамбара – статуетки на идоли с миши цвят и мустаци,

осветяват с очички-мъниста. И във ноздрите – дъх на хляб.

Тъй ухае старият дом, все с един и същ мирис примамлив,

зад вратата – единствено ехото, а пък времето си е отишло.

И прахът ням на общото минало по е сив от мишата козина.

И ухаят наоколо ябълки, черни сливи и дъхави круши, и глог.

Аз пък вярвам, че днешно и бъдеще по никакъв начин не са

по-значими от миналото, от мечти и коричка хляб черен.

Не са загуба дните и нощите, върволицата толкова сива,

а джуджетата в тази градина, това мише и тихо шествие,

кадифето на мрака в бараката като плътна печал приижда,

тази тежка печал за идното прави черен снега като сажда.

Избледнява храстът от този златен дъжд по листата есенни,

потъмнява месингът вече на всички часовници слънчеви.

По средата за птици са пръснати, розовеят трохи в мъглата.

Изгоря цепеницата сетна. И е празен сандъкът сребърен –

но от оня димящ, дъхав хляб няма как вече да си закупим.

Под сайванта сенки се крият. Вкус стипчив във устата.

А морето все тъй до колене е, а морето…