ГРЕЪМ ХЕНКОК

СЛЕДИТЕ НА БОГОВЕТЕ
(Ново допълнително издание с повече от 40 000 думи нов текст с предисловие от автора)

БЛАГОДАРНОСТИ

„Следите на боговете” нямаше да бъде написана без щедрата подкрепа и любовта на моята
партньорка Санта Фая, която винаги дава повече, отколкото получава, и която обогатява живота на
всички наоколо със своята градивност, доброта и въображение.
Благодаря и за подкрепата и насърченията на нашите шест деца Габриел, Лейла, Люк, Рави, Шон и
Шанти, които съм горд, че познавам.
Родителите ми Доналд и Мюриъл Хенкок невероятно много са ми помагали в този и други тежки
моменти и начинания. Заедно с чичо ми Джеймс Маколи те търпеливо четяха черновите на ръкописа и
предлагаха множество чудесни идеи. Благодарен съм и на своя най-стар и близък приятел Питър
Маршал, с когото сме преживели много бури, и на Роб Гарднър, Джоузеф и Шели Джахода, Роъл Остра,
Джоузеф и Лора Шор, Нивън Синклер, Колин Скинър и Клем Валанс, от които съм получавал полезни
съвети.
През 1992 г. ненадейно установих, че имам приятел в Лансинг, Мичиган. Казва се Ед Понист и се
свърза с мен веднага след издаването на предишната ми книга „Знакът и печатът”. Като истински ангел-
хранител той предложи да отдели голяма част от свободното си време, за да ми помага в проучванията,
контактите и събирането на документален материал, свързан с написването на „Следите на боговете”.
Справи се блестящо: винаги ми пращаше нужните книги тъкмо когато ми трябваха, и откриваше
сведения, за чието съществуване изобщо не подозирах. Освен това беше прецизен ветропоказател за
качеството на работата ми, на чиято преценка бързо се научих да вярвам. И накрая, но не на последно
място, когато със Санта отидохме при хопите в Аризона, именно Ед дойде да ни води...
Първата вест от Ед пристигна заедно с истински потоп от писма, които получавах от цял свят след
написването на „Знакът и печатът”. Известно време се опитвах да отговарям на всяко писмо. Накрая
обаче затънах в новата работа по „Следите” и се наложи да престана. Това не ми е приятно и използвам
възможността да благодаря на всички, които са ми писали и на които не съм отговорил. Възнамерявам в
бъдеще да съм по-систематичен, защото извънредно много ценя тази кореспонденция и съм благодарен
за важната информация, която писмата често съдържат...
В проучванията за „Следите на боговете” също ми помогнаха Мартин Славин, Дейвид Местеки и
Джонатан Дерек. Освен това благодаря на своите англоезични редактори от двете страни на Атлантика
Том Уелдън в „Хайнеман”, Джим Уейд в „Краун” и Джон Пиърс в „Дабълдей Канада”, както и на
литературните ми агенти Бил Хамилтън и Сара Фишър за тяхната лоялност, солидарност и мъдри
съвети.
Искрено съм признателен на проучвателите и колегите, с които се сприятелихме по време на
работата върху тази книга: Робърт Бовал във Великобритания (с когото в съавторство ще издадем две
книги по аналогични проблеми), Джон Антъни Уест и Лю Джен-кинс в Съединените щати, Ранд и Роуз
Флем-Ат и Пол Уилям Робъртс в Канада.
Накрая искам да отдам дължимото на Игнейшъс Донъли, Артър Познански, Р. А. Швалер де Любиц,
Чарлз Хапгуд и Джорджо де Сантилана – проучватели, които осъзнаха, че нещо в историята на
човечеството е тотално объркано, които имаха смелостта да се обявят срещу скодоумието и които
първи подеха вече безвъзвратно извършващайа се колосолна промяна на догмите.

Ако отначало идеята не е абсурдна,

за нея няма никаква надежда...”
Алберт Айнщайн

ПРЕДИСЛОВИЕ

Когато през пролетта на 1995 г. излезе първото издание на „Следите на боговете”, даже в най-
дръзките си мечти не си представях, че тиражът ще достигне три милиона, че книгата ще се преведе на
двадесет езика и че след по-малко от шест години по водещата научно-популярна телевизионна
поредица на Би Би Си „Хоризонти” ще предупредят публиката за заплахата, която представляват за
общоприетата история „Следите”. В резюмето на едночасовия си „анализ” на моята работа в
предаването през декември 2000 г. екипът на „Хоризонт” пише:

Авторът на бестселъри и телевизионни предавания Греъм Хенкок има

изключително спорни възгледи за историята. Неговата теория за древна изчезнала
цивилизация, която е разпространила знанието за други народи по света, привлече
толкова широка публика, че още малко ще измести конвенционалните представи
за миналото.”

„Хоризонт” пуска преработен вариант на документалния филм, който за пръв път беше излъчен през
ноември 1999 г. Навремето бе носил заглавието „Преродената Атлантида”. Сега го бяха нарекли
„Отново преродената Атлантида” и бяха внесли някои промени в резултат на частичното
удовлетворяване на жалбите ни с Робърт Бовал до Телевизионнтата комисия по жалбите. На първо
място, Би Би Си беше върнала нашите изявления, изрязани от излъчения през ноември 1999 г. филм, в
които ние опровергавахме твърденията – по същество за некоректно представяне на материали – на
американския астроном Едуин Круп за теорията на Бовал за Орион. В първата версия мнението на Круп
се представяше като неоспорим факт, а във втората – вече по-точно, като лична позиция само на един
астроном, позиция, която е толкова чужда на човешката интуиция, че може да се обясни единствено с
помощта на допълнителни графики.
Друга промяна, която допринесе за по-голямото безпристрастие на „Преродената Атлантида”, е
изразяването на некоректното обвинение, в което ми се приписваше твърдението, че камбоджанските
кхмери са виждали съзвездието Дракон като нас (аз не съм твърдял подобно нещо). Нещо повече, на
онова място, на което зрителите през ноември 1999 г. грешно бяха информирани, че в своя анализ на
древните мегалитни обекти „пренебрегвам” радиовъглеродното датиране, корегираната версия
признаваше, че не го пренебрегвам, и представяше моята позиция – че не приемам радиовъглеродното
датиране като единствен арбитър за древността на каменните паметници, тъй като не датира пряко
самите паметници (с С-14 могат да се датират само органични материали, открити „във връзка” с
паметниците).
Накрая Би Би Си свали ветото, което се беше опитала да наложи върху публикуването на пълните,
неорязани и нередактирани транскрипции на интервютата, които бях дал пред камерите на „Хоризонт”.
Преди това творческият директор на направление „Наука” в Би Би Си Джон Линч ми бе писал, че
корпорацията не ми разрешава да обнародвам транскрипциите – тъй като било в противоречие с
„обичайната политика”. Използвах уебсайта си, за да привлека вниманието към тази проява на цензура,
и Би Би Си беше бомбандирана от оплакванията на публиката. Скоро след това получих ново писмо.
„Противно на това, което, изглежда, смятате – пишеше Валери Назарет, юрисконсулт в юридическия
отдел на Би Би Си, - Корпорацията не желае да Ви цензурира. Ето защо предлагаме в този случай да
нарушим обичайната си политика и да Ви разрешим да използвате пълните нередактирани
транскрипции”.
В резултат на тази промяна на отношението – стига да идва от Би Би Си, аз съм признателен за нея, -
в това издание на „Следите” мога да публикувам транскрипциите като Прилижение I. Освен че най-
после става ясно какво всъщност казвам в интервютата, които дадох за „Хоризонт”, аз се надявам, че
тези диалози – в които враждебно настроеният интервюиращ представлява гласа на ортодоксалната
наука – ще са полезни за моите читатели. Тези въпроси са сред най-често задаваните за моята работа и
отговорите са дадени под постоянно впереното в мен око на камерата. Ето защо за разлика от
редактираните материали неорязаните, нередактирани интервюта за „Хоризонт” представляват истински
„анализи” на моята работа и идеи.

ПРОМЕНЯЩИТЕ СЕ ИДЕИ

Аз не вярвам в корегирането или „осъвременяването” на книгите. Поради тази причина не съм

променил нито дума в оригиналния текст на „Следите на боговете”. Той е възпроизведен точно като в
първото издание от 1995 г.
Но идеите ми са в състояние на постоянно развитие и се променят с научаването на нови неща. В
това се състои половината удоволствие от работата ми! Освен това, докато проучвах и пишех за
вероятността за забравен епизод в човешката история, до голяма степен разчитах на проучванията на
други – затова, когато научавам за нови открития, аз се опитвам да ги взимам предвид.виждам своята
роля на първо място като репортер и се чувствам неловко, когато усещам, че под краката ми расте трева.
От 1995 г. насам интересите ми обхванаха Япония, Югоизточна Азия, Пасифика, Индия, Персийския
залив и Средиземноморието – региони, които не са сериозно застъпени в „Следите” (които се
съсредоточават главно върху Северна и Южна Америка и древен Египет). От интелектуална гледна
точка интересът ми към последната ледникова епоха се насочи от загадката защо краят и настъпва
толкова внезапно към пряко проучване на десетте милиона квадратни километра континентален шелф,
които са били залети с вода по онова време. Тъй като се намират под вода, тези изчезнали земи – общо
обхващащи по-голяма площ от Съединените американски щати, - почти не са проучвани от археолози.
И може би защото сред учените идеите за библейски „потоп” (освен Уилям Райън и Уолтър Питман) са
почти също толкова непопулярни, колкото идеите за „Атлантида”, никога не е правен опит за свързване
на заливането на толкова огромна площ от някога обитаеми крайбрежни низини със загадъчния възход
на историческите цивилизации.
Според мен целият този нов материал трябва да се публикува в нови книги, а не в осъвременени
стари. Затова в предисловието към новото издание на „Следите на боговете” аз съм щастлив да съобщя,
че съм завърщил първите три глави на „Скритият свят”, който трябва да излезе през 2002 г.
Писането на нови книги, а не постоянното допълване на вече написани стари е и начинът, по който
предпочитам да отговарям на критиките към моята работа. Когато приемам и уважавам конкретна
критика, трябва да я взема предвид в бъдещите си книги, , и когато съм сигурен, че съм допуснал
грешка, трябва да си взема поука от нея и да не я повтарям.

ВСЕ ОЩЕ СЕ ДЪРЖИ

Ами „Следите на боговете”? Има ли грешки? Нещо повече, грешка ли е самата книга?
Отговорът на първия въпрос е положителен – разбира се, че в „Следите” има грешки. Защото това не
е счетоводен баланс, а книга с големи идеи, написана от склонно към грешки човешко същество.
Отговорът на втория въпрос е отрицателен! Гордея се с тази книга и продължавам да я браня от
безкрайната враждебност и критики на учените. Когато в началото на 90-те години я пишех, съзнателно
поех интелектуалния риск да навляза в непозната територия, да оспоря априорни твърдения и да насоча
вниманието към области на мрак и загадки в нашите познания за миналото. Исках да раздвижа
мисленето и да възродя дебатите около проблем, който, изглежда, вече не вълнуваще общественото
въображение – вероятността за съществуване на изчезнала цивилизация – и съзнах, че единственият
начин да го направя не е да напиша сигурна книга. Ето защо реших да се хвърля във фронтална атака
срещу ортодоксалното мислене и дръзновено да защитя алтернативно виждане за историята. Това ми
създаде много врагове, но, струва ми се, времето показва, че конфронтационната стратегия е била
правилна. След второто предаване на „Хоризонт” книгата се държи като гладиатор в Колизея. Въпреки
че цялата е в белези от многобройните удари, тя все още е на крака – главното изискване за оцеляване на
всяка арена.
РАДИОВЪГЛЕРОДНОТО ДАТИРАНЕ НА ТИАХУАНАКО
 (Тази част да се чете заедно с Приложения II и III)

Моите академични критици често ме обвиняват, че неправомерно пренебрегвам резултатите от

радиовъглеродното датиране, когато ми изнася да твърдя, че даден обект е по-древен, отколкото смятат
учените. Например Гарет Фейгън, доцент по класически езици и история в Пенсилванския щатски
университет в САЩ, многократно ме е нападал и публично, и лично точно по този въпрос. Особено го
ядосва фактът, че в „Следите на боговете” и „Огледалото на рая” не споменавам за „дългата” серия
радиовъглеродни дати (всъщност общо двадесет и девет дати, вж. Приложение III), която показва, че
допреди три хиляди и петстотин години Тиахуанако е представлявал необитаема стерилна почва и че
монументалната архитектура на този разрушен град в Андите датира отпреди около две хиляди години
или още по-късно. Той смята, че тази серия радиовъглеродни дати изключва и прави смехотворна
каквато и да е възможност Тиахуанако да е на седемнадесет хиляди години, както допускам аз в
„Следите на боговете”.
Читателите, които искат да получат още информация за двадесет и деветте дати от Тиахуанако, за
техния произход и анализ, трябва да прочетат Приложение III. Никой обаче няма да се изненада, ако д-р
Фейгън се окаже прав. В края на краищата той само повтаря и утвърждава мнението на повечето
ортодоксални историци и археолози за Тиахуанако – и аз съм готов да приема, че от този обект няма
няма нито една радиовъглеродна дата, по-ранна от 1500 г. пр. Хр. Всъщност преди дискусията за
Тиахуанако в „Следите” аз предупреждавам читателите, че според ортодоксалното датиране градът
може би търпи разцвет едва към 500 г., и ясно давам да се разбере, че възнамерявам да разгледам
„алтернативна хронология... която не се приема от повечето учени”.
Имам ли право на това? От една страна, имаме почти единодушното научно становище, което се
основава на двадесет и девет радиовъглеродни проби, керамика и други „контекстуални” показатели, че
Тиахуанако е „стар, но не чак толкова” – със сигурност на по-малко от две хиляди години в качеството
си на монументален мегалитен град. От друга страна, имаме само мнението на Артър Познански от
Университета в Ла Пас в Боливия. В периода 1900-1940 г. той извършва мащабни разкопки в
Тиахуанако – преди въвеждането на радиовъглеродното датиране и съвременните реконструкции. Освен
това грижливо проучва планировката на обекта и след като прилага общоприетата астрономическа
формула за изчисляване на постепенната промяна в наклона на земната ос, стига до заключението, че
огромните мегалитни ъглови камъни на Каласасая първоначално са сочели точките на изгрева и залеза
по време на зимното и лятното слънцестоене преди седемнадесет хиляди години.
Д-р Фейгън явно смята за грешни изводите на Познански за Тиахуанако и има право на такова
мнение. По същия начин обаче абсолютно нищо не ме задължава да се съглася с позицията на Фейгън -
и за протокола, не съм съгласен с него! Според мен неговите двадесет и девет шумно афиширани
радиовъглеродни проби не изключват категорично вероятността за по-ранен пласт под привидно
„стерилната почва” на Тиахуанако. За да се реши този спор, са нужни нови разкопки. Засега не виждам
основание да пренебрегна интуитивното си предчувствие, че личният опит на Познански и педантично
събраните за четиридесет години данни за обекта струват много. Затова като автор взех твърдото
решение Глави 11 и 12 от „Следите” да бъдат основани на трудно достъпния, изчерпателен труд на
Познански „Тиахуанако: люлката на американеца”.
 За пореден път заявявам правото си да представям каквото мнение искам – след като съм разяснил
ортодоксалните позиции, както, естествено, направих в случая, - без да се боя от тормоз, оплюване или
обвинения в некоректно пренебрегване на резултатите от радиовъглеродното датиране.
Следният откъс от транскрипциите на „Хоризонт” изяснява принципните въпроси:

ВЪПРОС: Какво те убеждава, че Тиахуанако е много по-древен, отколкото смята традиционната

археология, както я наричат? Какви според теб са доказателствата за датирането на обекта?

ХЕНКОК: Трябва да отговоря на въпроса ти по-широко. Аз смятам, че историята на много древни

обекти по света е объркана от факта, че обектите в продължение на големи периоди от време са се
намирали в процес на постоянно строителство. Древните египтяни имали обичай да строят храмове на
местата на по-древни светилища. Същото, струва ми се, се е случило в Андите. На място, което се е
смятало за свещено, може да са били строени много паметници от различни култури.
Според мен ортодоксалната археология обръща прекалено голямо внимание на последните пластове
и постройки в Тиахуанако и не отчита вероятноста градът да е много по-стар...
Най-странното е, че съвсем наскоро бях в Боливия и взех дълго интервю от доктор Освалдо Ривера,
бивш директор на Боливийския археологически институт. Ривера ми каза, че за негова изненада
изчисленията на собствения му екип в Тиахуанако потвърждавали позицията на Познански – че градът е
съществувал хиляди години по-рано от предполагаемото му датиране. И Ривера, нещо необичайно за
учен, е готов да обмисли идеята за много по-ранен културен пласт в Тиахуанако, датиращ отпреди над
дванайсет хиляди години. Той отбелязва, че в момента са разкопани около два процента от обекта и въз
основа на настоящите данни не можем да правим категорични и окончателни заключения за
Тиахуанако.

ВЪПРОС: Едно от нещата, които ме смущават и в отговора ти на предишния въпрос, , и в

книгата, е фактът, че обектът е разрушен. Това прави ли проблематични изчисленията, за които
говориш?

ХЕНКОК: Възможно е. Възможно е. В случая с Тиахуанако аз настоявам за много по-мащабни и

непредубедени проучвания на произхода на обекта. Не твърдя, че съм абсолютно прав в
предположението си за основаването на града преди над дванадесет хиляди години. Може и напълно да
греша. Поне през последните сто и петдесет години строителите от Ла Пас и други боливийски градове
са използвали обекта като каменоломна, която определено е допринесло за унищожаването му. Но
мисля, че това не бива да ни пречи да проучваме многобройните загадки и проблеми, свързани с
Тиахуанако.
 ВЪПРОС: Когато се занимаваш с обекти като Тиахуанако и данните за неговото датиране, как
интерпретираш датирането отпреди дванайсет хиляди години? Хората, които видяха част от
материала, смутено ме питаха: „Според него това Атлантида ли е? той смята ли, че това е
изчезналата цивилизация или е дело на представители на изчезналата цивилизация?” Как използваш
дати от този период в теорията си?

ХЕНКОК: Интересува ме вероятността ортодоксалните учени да грешат в датирането на особено

древни древните обекти по света. Гиза е класически пример. Към 2500 г. пр. Хр. там може да е имало
огромна дейност, но е възможно обектът да датира още от праисторическия период. В Тиахуанако ме
заинтригува същата възможност. Факт е, че досега с разкопки са проучени около два процента от цялата
площ на града. И ми се струва малко безотговорно археолозите твърдо да датират обекта въз основа на
тези два процента – след като има данни, че е много по-древен.
Според мен е най-важно да подчертаем, че Тиахуанако е загадъчен обект, за който не се знае почти
нищо. През годините почти не са провеждани археологически разкопки. В ортодоксалните научни
кръгове има различни гледища по отношение датирането на Тиахуанако. Разговарял съм с мнозина
ортодоксални археолози, които признават възможността градът да е много по-древен. Аз се опитах да
покажа на моите читатели, че случаят с Тиахуанако не е окончателно приключен, че има алтернативно
мнение, че е възможно традиционната археология да греши и че преди категорично да датираме обекта,
навярно трябва да поработим още доста и много по-безпристрастно.

ВЪПРОС: Известен ли ти е броят на радиовъглеродните дати, които през последните години са

получени от Тиахуанако?

ХЕНКОК: От Тиахуанако са получени много радиовъглеродни дати. И според мен

радиовъглеродното датиране показва, че обектът е бил използван и обитаван по времето, от което
произхожда датираният с С-14 материал. Това не означава, че обектът непременно е построен по това
време или че първоначално е планиран тогава. Това може да се е случило по-рано.

ВЪПРОС: Защо не привеждаш този аргумент я книгата си? Защо не споменаваш за

радиовъглеродното датиране?

ХЕНКОК: Привеждам го в книгата [„Следите на боговете]. Конкретно излагам мнението си за

радиовъглеродното датиране, а именно, че с него се датира откритият органичен материал и че методът
не позволява категорично да се датира обектът, от който произхожда конкретният материал. Ясно
посочвам този проблем в книгата. [Вж. с. 54-55 и 134-135 от британското издание с меки корици, 1996.]

ВЪПРОС: Какви са доказателствата за съществуването на по-древни сгради в Тиахуанако?

 ХЕНКОК: Пръснатите из Тиахуанако огромни мегалитни блокове ми се струват толкова различни от
по-късната архитектура на това място, че, изглежда, се отнасят към много по-ранна епоха.
Астрономическите податки от обекта са интригуващи, но не и категорични и лично за мен нещата са
свързани с интуиция – мястото като че ли не отговаря на приписваната му от ортодоксалните учени
дата. Просто човек остава с впечатление за нещо далеч по-древно. Много е трудно да се докаже такова
усещане и аз не се опитвам да го направя. Всъщност се опитвам да повдигна някои въпроси и да кажа:
„Ето едно интересно и странно място, което почти не познаваме. Не знаем на какъв език са говорили
там, не знаем какви религиозни идеи са изповядвали, не знаем как са изглеждали обитателите му.” То
просто ни се явява от небитието, без грижливо написана история. И според мен такова място не се
нуждае от твърдо определено мнение, което ни лишава от цялата му тайнственост и го прави колкото
може по-скучно и предсказуемо. Би било чудесно, ако ортодоксалните учени възприемат малко по-
либерален и по-открит подход и поне проявят готовност да останат удивени, вместо още от самото
начало да отписват тази възможност. Затова се опитах да възстановя равновесието, като предложа
алтернативна информация за Тиахуанако и разкажа за работата на други, според които градът може да е
по-древен.

ВЪПРОС: Но тъкмо блоковете и различните сгради в Тиахуанако са датирани с помощта на

метода на радиовъглеродното датиране.

ХЕНКОК: Питам се как може един каменен блок да се датира с помощта на радиовъглеродния
метод. Ако погледнем под блока и открием там органичен материал, можем да кажем, че този блок в
даден момент е бил поставен върху въпросния органичен материал – което не изключва възможността
блокут неколкократно да е местен и храмът в Тиахуанако да е строен и преустройван в продължение на
хиляди години. Това е напълно възможно и радиовъглеродното датиране в никакъв случай не го
изключва.

Всъщност по време на проучванията си в Тиахуанако Познански открива доказателства за големи

праисторически наводнения, опустошавали равнината над езерото Титикака, на чийто бряг се намира
градът. Както посочвам в Глава 12 на „Следите на боговете”, той пише за катастрофа в края на
последната ледникова епоха:

...предизвикана от сеизмични движения, които довели до преиждане на езерото

Титикака и изригване на вулкани... Възможно е също временното покачване на
равнището на езерото отчасти да се дължи на разрушавамето на дигите на някои
езера на север, намиращи се на по-голяма височина... чиито води да са потекли
към Титикака като всепомитащ и неудържим порой.

Катаклизмичното разпукване на ледените маси, покривали Андите, предшестващо последния

ледников максимум преди седемнадесет хиляди години, прави напулно възможно между 15 000 и 5000
г. пр. Хр. колосални наводнения да са опустошили района на Тиахуанако не само веднъж, а
неколкократно. Ако през този период е съществувала цивилизация, от нея едва ли ще са останали следи,
които днешните археолози да регистрират – макар че е много по-вероятно да оцелеят огромните
мегалитни сгради, отколкото обикновените постройки и жилиша.
Като имам предвид тази възможност и не забравям, че обектът дълго време е бил плячкосван и
разрушаван от хората и природните стихии, аз определено нямам намерение без бой да отстъпя и да се
съглася със сравнително късното датиране на неговите мегалити, за което настояват археолозите.
Възможно е всички каменни блокове да са били изсечени и пренесени там преди по-малко от две хиляди
години, както твърдят учените, но също така е възможно да принадлежат на по-древна цивилизация в
Андите, за каквато загатват много местни митове – митове, на които учените не дават задоволително
обяснение и които пряко противоречат на радиовъглеродните дати.
Освен това, както вече отбелязах, поне един съвременен археолог, който отлично познава
Тиахуанако и дълги години е ръководил разкопките на града, е готов да допусне датиране над
дванадесет хиляди години за най-ранните останки на обекта (в пластовете под „стерилната почва”
отпреди 3500 г.). Това е Освалдо Ривера, бившият директор на Боливийския археологически институт и
всепризнат специалист по Тиахуанако. През 1997 г., две години след първото издание на „Следите”, той
ми каза:

Ние смятаме, че Тиахуанако е далеч по-древен, отколкото се предполагаше

досега. След двайсет и една години разкопки и проучвания на града мога да ви
уверя, че ние постоянно сме удивени, с отворени уста, защото Тиахуанако е
невероятен, дори за археолозите. Непрекъснато откриваме различни неща... и съм
убеден, че ще открием вътрешната част на Тиахуанако... един потънал
Тиахуанако, под сегашния... Според мен между дванайсет и двайсет и един метра
дълбочина има друг Тиахуанако, свещеният Тиахуанако, оригиналът. Не мога да
ви кажа на каква възраст е той. Това е нова глава в проучването на обекта. И ние
ще я отворим...

ТАЙНСТВЕНИ НЕПОЗНАТИ

Въпреки радиовъглеродното датиране на малки части от разкопаните два процента от обекта, аз

предполагам, че разработената в „Следите на боговете” идея за по-древен Тиахуанако няма да умре. До
90-те години на ХХ в. такава идея трябваше да се бори не само с радиовъглеродните дати, но и с
непреклонното убеждение на палеоантрополозите, че двете Америки останали необитаеми допреди
около дванадесет хиляди години и тогава били заселени изключително от Сибир, откъдето през
тогавашната суша на Беринговия проток дошли монголоидни праисторически хора. В такъв случай
наистина е трудно да си представим, че Тиахуанако, разположен толкова далеч на юг, може да е бил
заселен или да е развил каквато и да форма на градска цивилизация отпреди дванайсет хиляди години.
От първото издание на „Следите” през 1995 г. насам обаче става все по-ясно, че старата догматична
теория за заселването на Америка просто не е вярна. Вече категорично се знае, че преди дванадесет
хиляди години обширни райони на Южна Америка са били обитаеми – и има податки за много по-
древно човешко присъствие, датиращо отпреди двадесет и пет, тридесет хиляди години. Изглежда, че
тези първи заселници са били от различни расови типове, включително хора със специфично
африкански или полинезийски черти, и аз се изкушавам да допусна, че това обяснява загадката на
оцелелите скулптури на такива индивиди, които понякога се откриват в най-старите археологически
пластове – например огромните зловещи олмекски глави в Мексиканския залив, които разглеждам в
Глави 16-18 от „Следите”.
Струва ми се, читателите ще се съгласят, че в тези глави и в целите части ІІ и ІІІ на книгата аз правя
всичко възможно да осветля често срещаното в митовете загатване за древно расово разнообразие в
двете Америки и да докажа, че освен от класически „индианци” палеонаселението на този регион трябва
да се е състояло от „кавказки” и „африкански” етнически групи. Там посочвам, че нито един от многото
учени, които категорично отхвърлят моята работа, никога не е изразявал мнение по този въпрос. Моята
позиция за олмекските глави не е опровергана. Не е опровергано и значението, което придавам на
праисторическите митове от Новия свят за светлокожите брадати божества Виракоча и Кецалкоатъл – с
всичко, което загатват тези митове.
Например:

„Уошингтън Поуст”, последно издание, вторник, 15 април 1997 г.

В няколко западни щата до Минесота на изток са открити скелети, които
поставят под съмнение традиционния възглед, че всички най-древни американци
напомнят на съвременните азиатци. Черепите носят черти, сходни с тези на
европейците, което предполага, че сред първите хора, заселили Новия свят преди
повече от девет хиляди години, е имало кавказоидни етнически групи.
Амтрополозите отдавна знаят за тези кости, но не оценяваха изцяло значението
им, докато през последните няколко месеца не ги подложиха на повторен анализ,
след като миналото лято беше открито ново доказателство – необичайно добре
запазен скелет на очевидно кавказоиден мъж, умрял преди около девет хиляди и
триста години близо до днешния Кенуик, Вашингтон... Главата и раменете му са
мумифицирани и голяма част от кожата е запазена... Отначало учените решили, че
останките принадлежат на европейски заселник, докато радиовъглеродното
датиране не показало далеч по-голямата му древност. „Това е вълнуващ момент и
според мен ще станем свидетели на огромни промени в историята на заселването
на Северна Америка” – казва Денис Станфорд, специалист от Музея за естествена
история на Смитсъновия институт.

Не всички учени са съгласни, че Кенуикският човек е кавказоиден. Но откритието най-малкото

породи сериозни съмнения в общоприетия модел на заселване на Америка. Други открития породиха
още по-дълбоки съмнения.
В „Следите на боговете” описвам една от гигантските олмекски глави от Ла Вента:
Това бе глава на старец с широк сплеснат нос и дебели устни. Те бяха слабо
разтворени и разкриваха здрави квадратни зъби. Изражението на лицето загатваше
 за търпение и древна мъдрост, а очите сякаш безстрашно се взираха във
вечността... Не е възможно, помислих си аз, скулптурът да измисли всички
разнообразни особености на автентичен расов тип. Следователно изображението
на автентично съчетание от расови особености сериозно предполагаше, че е
използван действителен модел.
Няколко пъти обиколих огромната глава. Обиколката и беше 6,7 м, тежеше
19,8 тона, имаше височина 2,4 м, бе изсечена от монолитен базалт и очевидно
разкриваше автентично съчетание от расови особености. Също като други
скулптури, които бях виждал, тя ясно и недвусмислено изобразяваше негър...
Според мен олмекските глави представляват физиологично точни образи на
истински индивиди от негроидно расов тип...

В издадената си през 1998 г. книга „Огледалото на рая” аз отново се върнах към тази загадка.

Ортодоксалните историци не приемат присъствието на агриканци в Новия свят

преди времето на Колумб и се опитват да заобиколят значението на очевидно
африканските черти на датиращите отпреди три хиляди години олмекски глави –
каквито досега са открити шестнадесет. Те също предполагат, че преди Колумб в
Америка не е имало и кавказци, което поне може да се приеме като признак, че в
археологията няма расизъм! Затова историците естествено повдигат възражения
срещу мита за Кецалкоатъл, високият брадат бял мъж, и се опитват да отхвърлят
всякакви предпологения, че той се отразява в многобройните релефи на кавказки
лица, открити при разкопки на някои от най-древните археологически обекти в
Мексико. В олмекския район са намерени няколко такива релефа, които
произхождат от един и същи пласт с африканските глави и понякога са в
непосредствена близост с тях, но на югозапад изображения на кавказци са открити
чак до Монте Албан, обект, който е датиран мегду 1000 и 600 г. пр. Хр.
Откритията на кости от кавказци на възраст над девет хиляди години през 1996
и 1997 г. ненадейно потвърдиха мита за Кецалкоатъл. Ето защо вече основателно
можем да се запитаме кога поредното щастливо забиване на археологическата
лопата ще доведе до откриването на кости на индивиди, които може да са били
прототипи на огромните олмекски глави.

И това „щастливо забиване на археологическата лопата” не закъсня. На 22 август 1999 г.

лондонският „Сънди Таймс” (а след няколко дни и документален филм по телевизия Би Би Си 2)
съобщи за откриването на петдесет скелети и черепи на негроиди в Бразилия и Колумбия, живели в
Южна Америка преди около дванадесет хиляди години – около три хиляди години преди най-ранното
известно проникване на монголоиди в този район.
 Особено добре са запазени останки от момиче, което учените наричат Лусия и което определят като
„най-древния човешки скелет, открит на американския материк”. Той е проучен от Валтер Невес,
професор по физическа антропология в Университета на Сао Паоло, който твърди:

Когато започнахме да анализираме резултатите, ние се смаяхме, като

разбрахме, че според статистиката тези хора не са монголоиди, че са всичко друго,
но не и монголоиди... Те са сходни със съвременните аборигени или африканци и
нямат каквато и да е близост с монголоидите от Източна Азия и днешните
индианци.

„Сънди Таймс” също цитира полицейския художник от Манчестърския университет Ричард Нийв,
който е реконструирал лицето на Лусия. „Това е негроидно лице – пише той. – Пропорциите му не
показват каквато и да е връзка с монголоидния расов тип.”
Доколото ми е известно, до този момент нито един учен не е посочил, че откритията в Бразилия и
Колумбия могат да обяснят негроидните черти на олмекските глави. Вярно е, че тези скулптури са
открити в пластове, датиращи отпреди три-четири хиляди години, докато бразилските и колумбийските
скелети са много по-древни. Ала това не изключва евентуалната им връзка. Най-малкото е странно
съвпадение, че (а) монументални скулптури, изобразяващи негроиди, произгождат от праисторическата
епоха в Америка и че (б) изглежда, преди около дванадесет хиляди години материкът е бил обитаван от
досега неизвестен на историците негроиден народ. Възможно е олмекските глави изобщо да не са дело
на олмеките, а те да са ги наследили от по-древна епоха.

ВРЪЗКА С КИТАЙ?

Продължение на тази история и признак за бързо рушащото се единодушие на ортодоксалните учени

по въпроса за заселването на Америка е скандалът, който в края на 90-те години на ХХ в. се разгоря в
академичните кръгове, свързан с вероятните връзки между древните китайски и америкаски култури –
конкретно между олмеките и династията Шан. Главните поддръжници на тази позиция са професор
Майк Шу, преподавател във факултета по чужди езици в Университета на Централна Оклахома, САЩ, и
Чен Ханпин от Историческия научноизследователски институт в Китай.
Според статия, публикувана в „Ю Ес Нюз енд Уърлд Рипорт”, и според постинги в Интернет, Шу
смята, че „е възможно първата развита култура в Мезоамерика да се е появила с помощта на група
китайци, доплавали като бегълци в края на династията Шан. Олмекската цивилизация възниква към
1200 г. пр. Хр. – по същото време царят на Джоу У напада и побеждава цар Джоу, последният владетел
от Шан, и слага край на неговата династия.”
В статията също се съобщава, че Шу разполагал с „експлозивни” доказателства във формата на
древни писания:
 През последните три години той събрал сто и петдесетина йероглифа от
снимки на олмекски керамични съдове, нефритени артефакти и скулптури. Освен
че сам се ровил в речници по древнокитайски език, Шу занесъл скицираните
знаци на специалисти по древни писмености и повечето се съгласили, че
символите много напомнят онези, които са използвали в китайското гадаене по
кости и надписите върху бронз. „Отначало всички тези специалисти се опитваха
да ме отпратят и заявяваха, че не можели да дават мнение за чуждестранни
артефакти” – спомня си Майк Шу. Но след настойчивите му молби те неохотно
разгледали материалите. В мига, в който видел скиците му, всеки от тях го питал:
„На кое място в Китай са открити тези надписи?” Когато чували, че произхождат
от Америка, те оставали поразени. „Ако бяха открити при разкопки в Китай –
казва Чен Ханпин, научен сътрудник в Историческия научноизследователски
институт, - тези надписи определено щяха да се отнесат към периода преди
династията Чин.

Реакцията на почти всички други учени била враждебна. Следният постинг в Интернет от К. Кук,
доцент по китайски език в Университета в Лихай, обобщава няколко от най-важните възражения:

Помолиха ме да изложа наблюденията си относно знаците върху олмекски

артефакти, които Чен Ханпин определя като китайски в „Ю Ес Нюз енд Уърлд
Рипорт” от 4 ноември, с. 46-48. Най-после се запознах със статията и скиците на
олмекски знаци, които според Чен били сходни със знаците, свързани с гадаенето
по кости от епохата на династията Шан.
1. Отделените от Чен знаци не са китайски. Те имат известно графично сходство и
някои древни китайски символи или части от символи, но не са идентични с
еквивалентите, които той им приписва. Това е заблуда.
2. Очевидно отделените от Чен знаци/йероглифи трябва да се разглеждат в контекста
на целия „надпис”. Това не е възможно, тъй като с някои изключения останалите
символи нямат аналози. Всъщност е възможно олмекското „писмо” изобщо да не е
свързано с език, а подобно на някои праписмености да представлява по-скоро
разказвачески код. От друга страна, свързаните с гадаенето по кости знаци от
династията Шан са много развити и несъмнено представляват писменост.
3. И накрая, „надписът” трябва да се разглежда в контекста на скулптурите. В
изкуството от епохата на династията Шан няма почти нищо друго, освен
малобройни изображения на човешки лица (има някои фигури от нефрит, които
обаче изобразяват коленичили хора, често с врязана зооморфна орнаментация,
татуировки, дрехи и пр.). Известна е бронзова фигура на шаман в устата на
животно, но тя не напомня на олмекските изображения.
4. Една поправка: според статията в „Ю Ес Нюз енд Уърлд Рипорт” Чен е най-
известният от единствените дванадесет учени в света, които са специалисти по
древни писмености. Първо, Чен е съвсем незначителен учен. Второ, само в САЩ
 има над дванадесет учени, които могат да четат писмеността от епохата на
династията Шан, и още много други в Китай и по света.

Нямах ни най-малка представа дали доцент Кук и другите критици имат право, или Шу и Чен
наистина са попаднали на нещо със своята връзка между династията Шан и олмеките. За решаването на
проблема санужни нови безпристрастни проучвания, но засега ще привлека вниманието към едно
доказателство, за което научих при посещението си на изложбата „Загадките на древен Китай” в
Британския музей през януари 1997 г. и по-късно, в пекинския Исторически музей през март 1997 г.
Заинтригуваха ме артефактите от жертвените ями в Саншиндуй, провинция Сечуан. Тези артефакти,
сред които бронзови човешки глави, златни фрагменти, много нефритени предмети и голям брой
слонски бивни, били открити през 1986 г. и принадлежат на неизвестна дотогава високоразвита
цивилизация, съществувала в Сечуан от около 1200 до 1000 г. пр. Хр.
Особено интересен е експонатът, характеризиран като „маска с орнаментирано чело и изпъкнали
зеници”. Това е една от трите големи маски, открити в яма 2 в Саншиндуй. Според анотацията на
Британския музей:

...най-поразителната особеност са зениците, които стърчат на стълбчета...

Друга странна специфика е дългият израстък, който се издига от носа на маската.
Той има форма на волута със спираловидна горна част и с двойна спирала
отдолу... Съчетанието от големите уши, изпъкналите очи и дългия израстък прави
лицето напълно фантастично.

Случайност ли е, че почти същите „фантастични” и „поразителни” черти – изпъкнали очи и дълъг

извит израстък до носа – се наблюдават при маските „Чак” на древните маи в Централна Америка,
наследниците на олмеките? Тези маски понякога са включени като архитектурни елементи в храмовете
на маите.
Възможно е такива сходства да са просто съвпадения – макар че лично аз се съмнявам. Като оставя
настрани всички други проблеми и аномалии обаче, откритите в Новия свят древни кавказоидни и
негроидни скелети означават, че повече няма място за предубеждения. Истинската история на
заселването на материка най-вероятно ще се окаже изключително сложна, свързана с многобройни
различни етнически групи в различни епохи. Не се изнендвам, че преди три хиляди години там може да
е имало китайци или приблизително по същото време – финикийци, както предполагат други,
представители на забележителната японска култура Джомон, египтяни, или много по-късно – викинги.
Според мен е почти сигурно, че всички тези и други народи още от най-древни времена независимо
едни от други са „откривали” Америка.
Но точно от колко древни времена?
Ако продължим проучването в миналото – преди първите известни исторически цивилизации, - в
крайна сметка докъде ще стигнем?
 Вероятно влияние на династията Шан върху олмекската писменост и изкуство (или олмекското
влияние върху династията Шан?) ни връща три хиляди години назад, напълно в границите на писаната
история. Но Кенуикският човек и Лусия ни отвеждат съответно девет хиляди и триста и дванадесет
хиляди години назад, като последната дата е с около седем хиляди години преди Шумер и Египет,
първите известни исторически цивилизации, и попада в средата на края на последната ледникова епоха,
когато поради топенето на ледовете Земята претърпява колосален катаклизъм и наводнения.
Някои учени изказват предпологението, че народът на Лусия е дошъл в Южна Америка от Тихия
океан и е родствен на австралийските аборигени. Съществуват сигурни доказателства, че в древни
времена аборигените притежавали високоразвити мореходни и навигационни умения. Досега обаче
няма историческа теория, която да обяснява както толкова ранното присъствие не само на негроидни
аборигени, но и на кавказци в Новия свят, така и факта, че в митовете и скулптурите чак до Боливия и
Мексико, изглежда, са се запазили спомени за тези странни непознати.
Освен че представлява интригуваща човешка и археологическа загадка, новата информация за
първите американци отправя серизно предизвикателство към ортодоксалната наука.
Подозирам, че тази история ще има дълго развитие.

НА КАКВА ВЪЗРАСТ СА ПИРАМИДИТЕ?

Обект на постоянни атаки са възгледите ми за възрастта на пирамидите и Големия сфинкс в Гиза и

Египет, и позицията ми в „Следите”, според много мои критици, е, че тези паметници датират отпреди
дванадесет хиляди и петстотин години. Не отричам, че в началото на ХХ в., когато пишех книгата,
допусках тази възможност. Оттогава възгледите ми се затвърдиха и вече не приемам вероятността трите
пирамиди в Гиза да са построени толкова рано. Сигурен съм, че са били проектирани според
принципите на дуализма небе-земя, за да ознаменуват тази дата. При отсъствието на каквото и да е
задоволително опровержение от учените, аз също съм убеден, че е възможно Сфинксът да датира от
единадесетото хилядолетие преди Христа и не се отказвам от нито рдин от аргументите за вероятната
му огромна древност, които излагам в „Следите”.
През 1998 г. пуснах следния документ в интернетската дискусионна група EGYPTNEWS, който
може да помогне за изясняването на тези въпроси:

Заявление от Греъм Хенкок за датирането и значението на паметниците в Гиза

22 юли 1998 г.
Аз съм автор на „Следите на боговете” и съавтор (заедно с Робърт Бовал) на „Пазителят на Битието”
(в Съединените щати озаглавена „Посланието на Сфинкса”).
Преди да продължа, препоръчвам на всички, които се интересуват от това заявление, първо да
прочетат критиките на моята работа, пуснати от Мартин Стоуър в неговия уебсайт. Моля, вижте също
откритото писмо на Джон Антъни Уест до Мартин Стоуър, пуснато в Egyptnews.
1. По отношение на „каменоделските” йероглифи в укрепващите камери над
Царската камера в Голямата пирамида основателно бях укорен за
безкритичната си подкрепа за фалшификаторската теория на Зекария Ситчин.
Изложих тази теория в „Следите” (издание 1995 г.) и „Пазителя” (издание
1996 г.).

2. Като писател и изследовател аз се надявам, че моята работа винаги ще е „в

процес на развитие” и никога няма да приключи, нито ще се „вкамени”.
Когато попадам на нови доказателства, хвърлящи съмнение върху теории,
оито дотогава съм подкрепял, аз съм готов да променя позициите си и да
призная допуснатите грешки.

3. Както отбелязва Джон Уест в откритото си писмо до Стоуър, аз промених

възгледите си за валидността на фалшификаторската теория. Укрепващите
камери са строго забранени за публика и достъпът до тях е изключително
труден. Не успях да получа разрешение да ги посетя преди публикуването на
„Пазителя” през 1996 г. През декември 1997 г. обаче д-р Захи Хавас
[тогавашният главен инспектор на старините в Гиза] ми позволи в
продължение на цял ден да проучвам тези камери. Не ми бяха наложени
никакви ограничения и разполагах с предостатъчно време внимателно да
разгледам йероглифите на силна светлина. Дълбоко в цепнатините между
някои блокове се виждат йероглифи. Никой „фалшификатор” не би могъл да
проникне дотам след поставянето на блоковете, които, трябва да прибавя,
тежат десетки тонове и които са стабилно свързани един с друг.
Единственото логично заключение е това, до което отдавна са стигнали
ортодоксалните египтолози – а именно, че йероглифите са оригинални
графити от Старото царство и че са надраскани по блоковете преди началото
на строителството.

4. Неколкократно съм излагал позицията си по този въпрос в публични лекции

през и дори преди 1998 г. В излязлата през септември 1998 г. книга
„Огледалото на рая” (в съавторство с фотографката Санта Фая) и в
съпътстващия я телевизионен сериал „Търсене на изчезналата цивилизация”
аз окончателно представих твърдото си убеждение, че Голямата пирамида
(или поне по-голямата част от нея) е построена по време на IV династия.

5. Не обръщам мнението си на сто и осемдесет градуса. Въпреки че по време на

писането на „Пазителя” все още не отхвърлях грешната фалшификаторска
теория, бях в много по-голяма степен склонен да приема ортодоксалната
теория, че пирамидите в Гиза са дело на IV династия – независимо от
каменоделските йероглифи. Основната теза на „Пазителя”, че паметниците в
Гиза са построени, за да ознаменуват небето през 10500 г. пр. Хр., не ни
принуждава да заключим, че всички паметници непременно са издигнати
през тази епоха. Напротив, в „Пазителя”аз пиша, че „Голямата пирамида
трябва да има някаква извънредно тясна връзка с епохата на 2500 г. пр. Хр. –
 приблизителната година, през която е построена, според ортодоксалните
египтолози”. Преди това в „Следите на боговете” предположих, че
хоризонталният план на паметниците в Гиза може да е бил създаден през
10500 г. пр. Хр., но че е възможно самите паметници да са били строени в
продължение на перидо от осем хиляди години (10500-2500 г. пр. Хр.). Пак
там отбелязах, че прочутите звездни шахти на Голямата пирамида
недвусмислено я свързват с епохата на 2500 г. пр. Хр. и че строителните
равнища, през които минават шахтите, могат да се обяснят като „по-късно
дело на същия дълговечен култ, който през 10450 г. пр. Хр. създал
хоризонталния план на Гиза”.

6. През последните пет години съвместна работа с Робърт Бовал разработихме

„теория за Гиза”. С две думи, според тази теория – която предлагам като
сериозна алтернатива на ортодоксалната хипотеза, че пирамидите са
„гробници и единствено гробници”, - трите големи пирамиди в Гиза и
Големият сфинкс образуват символичен архитектурен модел на някои
основни звезди от небесния район на Дуат (отвъдния свят, в който фараоните
вярвали, че след смъртта ще странстват душите им), както е изглеждал този
звезден район през пролетното равноденствие в епохата на 10500 г. пр. Хр.
Като се позовавахме на геологичните открития на Джон Антъни Уест и Робърт
Шох, ние допуснахме и продължаваме да твърдим, че Големият сфинкс и
свързаните с него мегалитни сгради наистина може да са били построени
през онази далечна епоха. Освен това допуснахме и продължаваме да
твърдим, че трите големи пирамиди най-вероятно са на много по-малка
възраст от Сфинкса и сигурно трябва да се отнесат към IV династия (а не към
друг период) поради планировката на звездните шахти.

7. В крайна сметка обаче нашата хипотеза не държи на точните дати, когато са

построени отделните паметници. Символичният архитектурен модел на
небесния район на Дуат, както е изглеждал през 10500 г. пр. Хр., теоретично
може да е създаден през всяка епоха (повтарям, през всяка епоха) от всяка
култура, която разполага с информация за астрономическия цикъл и
промяната на положенията на звездите през продължителни периоди от
време.

8. Накратко, повече ни интересува защо е построен такъв модел, отколкото кога е

построен.

9. За протокола, аз смятам, че Хуфу (Хеопс) наистина е построил Голамата

пирамида – или поне по-голямата и част (възможно е подземната камера и
още някои изсечени в скалата части от пирамидата да са по-ранни).

10. За протокола, аз не смятам, че Хуфу е построил пирамидата за своя гробница.

Самият факт, че името му се появява в паметника само във формата на
каменоделски знаци, случайно останали в недостъпни камери, доказва, че
 той не е бил такъв егоманиак. Според мен Хуфу е построил Голямата
пирамида със съвсем друга цел – далеч по-възвишена и много по-тайнствена.
Повече подробности са изложени в книгата ми „Огледалото на рая”, която ще
излезе в края на септември 1998 г., и в придружаващия телевизионен сериал
„Търсене на изчезналата цивилизация” (Образователен канал, САЩ, август,
1998 г.; Канал 4, Великобритания, септември/октомври 1998 г.).

Греъм Хенкок

Девън, Англия, 22 юли 1998 г.

АНТАРКТИДА И ИЗМЕСТВАНЕТО НА ЗЕМНАТА КОРА

Често ме питат дали сегашните ми позиции за важните взаимосвързани проблеми около Антарктида
и изместването на земната кора (ИЗК) са същите като в началото на 90-те години на ХХ в., когато пишех
„Следите”. Както многократно съм заявявал, отговорът е, че в момента аз лично не се занимавам с
Антарктида и ИЗК, но че продължавам да смятам тази проблематика за изключително актуална, валидна
и достойна за бъдещи проучвания.
Откъсът от транскрипциите на „Хпризонт” отново ще изясни този въпрос:

ВЪПРОС: Как първоначално използвахте идеята за изместването на земната кора във връзка с
идеята за това, че Антарктида е вероятното местонахождение на изчезналата цивилизация?

ХЕНКОК: Попаднах на теорията за изместването на земната кора главно в две съчинения. Едното
принадлежи на професор Чарлз Хапгуд и представлява изключително обширен и подробен анализ, а
другото – на Ранд и Роуз Флем-Ат, които приемат труда на Хапгуд и твърдят, че мястото на самич
изчезнал континент, ако човек търси изчезнал континент, на който да е съществувала изчезнала
цивилизация, може да е Антарктида, че тя може да се е изместила с тридесет градуса ширина на юг,
климатът от топъл да е станал студен и тя да се е заледила сравнително скоро. Това обяснява защо
разполагаме с древни карти, копирани от по-стари, днес изчезнали източници, на които Антарктида като
че ли е представена незаледена – в период преди да я открие нашата цивилизация. Така че в известен
смисъл всички тези аргументи взаимно се потвърждават, което не анулира необходимостта
изключително внимателно да разгледаме теорията за изместването на земната кора. Честно казано, не
зная дали това е отговорът на загадката за края на ледниковата епоха. Според мен теорията е интересна
и също като други радикални геологични теории, например теорията за континенталния дрейф,
отначало може да не се приеме, но по-късно да получи одобрение. Фактът, че не е популярна сред
учените, не означава, че трябва изцяло да я изключим.
 ВЪПРОС: Значи от ваша гледна точка идеята запазва значението си, въпреки че не се занимавате
с проблемите около Антарктида. Бихте ли се пояснили?

ХЕНКОК: Повече от всичко друго ме интересува катаклизмът в края на ледниковата епоха и по-
малко – какви са причините за този катаклизъм. Струва ми се, че в известен смисъл това е проблем на
някой друг – и в момента върху него работят много други хора... Моят проблем е да определя
въздействието на този внезапен край на ледниковата епоха върху Земята, а това въздействие, много е
важно ясно да се разбере, се изразява в бързо и мащабно покачане на морското равнище – около сто и
двайсет метра – което изличило огромни земни маси, издигали се дотогава над водата...
Напоследък съм по-склонен да разглеждам проблема за ударите на комети, които обясняват
внезапното разтопяване на ледената покривка и не повдигат огромните геологични усложнения като
теорията за изместване на земната кора. Но въпреки това смятам, че тази теория е интересна и си струва
да се проучи... Досадно е, че една толкова интересна теория, добре обмислена и датираща от времето на
Чарлз Хапгуд, теория, получила подкрепа от Алберт Айнщайн, днес се осмива и отхвърля с лека ръка...

ВЪПРОС: Може ли да попитам, искам да кажа, ако не възразявате, дали бихме могли да се върнем
на този въпрос: ако концептуално изхождаме от Антарктида, какво глобално явление според вас
обяснява изчезването на тази цивилизация?

ХЕНКОК: Глобалното явление, което обяснява изчезването на цяла цивилизация и потъването в

забрава на продължителен епизод от човешката история, според мен е краят на последната ледникова
епоха. Това е достатъчно обяснение. Установени факти за края на последната ледникова епоха са
стопяването на ледената покривка, повишаването на морското равнище и в хода на това повишаване,
заливането на големи райони от сушата, части от които може да са били обитаеми и съвсем доскоро не
са били достъпни за археологическо проучване. Те просто не се взимаха предвид. Едва след откриването
на акваланга в края на 40-те години на ХХ в. и разработването на тежководолазните методи стана
възможно провеждане на систематични водолазни експедиции край бреговете и според мен в бъдеще
там ще се открият много нови сведения.

КАРТИТЕ

Ами картите в Част І на „Следите”? Още ли ми изглеждат добре?

Краткият отговор на този въпрос е положителен – още по-добре отпреди, макар вече да зная, че
целият картографски „проблем” е далеч по-сложен о объркан, отколкото си мислех, когато започнах да
го проучвам. Твърдението, че картата на Пири Рейс изобразява Антарктида, е подложена на тежък
обстрел в публикуваната през 2000 г. книга на Грегъри Макинтош „Картата на Пири Рейс от 1513 г.”,
която горещо препоръчвам на читателите, търсещи контрааргументи на моята хипотеза за загадката
Пири Рейс/Антарктида. От своя страна, аз продължавам да проучвам въпроса и съм убеден, че картата
на Пири Рейс и други карти са от огромен интерес и наистина съдържат „фосили” от по-древни карти,
начертани от неизвестен мореходен народ по време на последната ледникова епоха.
В „Скритият свят” през 2002 г. ще изложа нови доказателства в подкрепа на това твърдение,
подкрепени от най-новите океанографски данни. Тези доказателства се изразяват в карти на отдалечени
от Антерктида континенти и острови, изобразени така, както са изглеждали през ледниковата епоха. И
отново предполагам, че е възможно всички тези прилики да са просто съвпадения...
Читателите сами ще трябва да решат.

ГОСПОДАРЯТ ПАКАЛ

За щастие се сещам само за един аргумент, който изложих в „Следите” и който днес ме кара
засрамено да навеждам глава. Това е монологът в Глава 20, когато влизам в Пирамидата с надписите в
Паленке и се озовавам пред прочутия капак на саркофага на майския владетел господаря Пакал. В този
откъс също като много други преди мен аз разглеждам възможността врязаното изображение върху
капака да представлява човек, който управлява някаква машина:

Смяташе се, че маите не са имали машини. Те дори не бяха открили колелото.

И все пак със страничните си тъбла, нитове, тръби и други устройства
структурата, в която беше полегнал Пакал, по-скоро изобразяваше техническо
съоръжение, отколкото „преминаването на човешката душа в света на мъртвите”,
както твърдеше един учен, или „падането на царя в безплътната паст на земното
чудовише”, както предполагаше друг.

Днес напълно отхвърлям тази интерпретация. След задълбочения прочит на проницателния труд на
учени като Линда Шел и Джой Паркър аз приемам, че на капака на Пакал наистина е изобразено
пътуване към отвъдното. Тази еволюция на идеите ми за сакралното изкуство на маите е изразена в
„Огледалото на рая”, 1998 г. (вж. в частност Глава 2, с. 36-37). Въпреки че не говоря за капака, аз
споменавам за господаря Пакал и за друго негово изображение в Паленке – този път в Храма на
орнаментирания кръст. Там изцяло акцентирам върху духовния смисъл на сцената.
Като цяло промяната в мнението ми за капака на Пакал е свързано с целия „механичен” възглед за
миналото. Макар да не се съмнявам, че древните са разработили специални средства за манипулиране на
физическия свят, струва ми се, че главната им цел очевидно е била дълбоко духовно стремление и
развитие на ума чрез придобиване на езотерични познания.
Именно в тази област според мен имаме най-много да се учим от своите предци, чиито умове хиляди
години наред са били впрегнати в работа, за да разгадаят тайните на битието.
 ТВЪРДИНИТЕ НА БОГОВЕТЕ

„Следите на боговете” нямаше да преживеят годините след 1995 г., нито да продължат да пораждат
спорове о а предизвикват гнева на учените, ако не притежаваха определени достойнства. Несъмнено на
някои места съм допуснал грешки, на други съм проявил непредпазливост, на трети – наивност и
свръхентусиазъм. Несъмнено много от аргументите и логическите ми разсъждения са открити за
критики и атаки. Но твърдините на „Следите на боговете” са в техния митологичен анализ, в
разкриването на велика глобална духовна система – по-древна от историята, - включваща
астрономическа, архитектурна, математическа и геодезическа информация, в излагането на по-широки
възгледи за изключителния характер на древноегипетската цивилизация и паметници, в
аргументирането на хипотезата за наследените висши познания от по-древни времена, в проучването на
следледниковите катаклизми, разтърсили света между петнадесет и пет хиляди години пр. Хр., и в
свързването им с митовете за световна катастрофа...
Не е атакувана и още по-малко опровергана нито една от тези твърдини на книгата, и в крайна
сметка тъкмо там се крие нейната същност.

Греъм Хенкок
Девън, Англия, януари 2001
Уебсайт: http://www.grahamhancock.com

ЧАСТ І
ВЪВЕДЕНИЕ

ЗАГАДКАТА НА КАРТИТЕ

ГЛАВА 1

КАРТА НА ТАЙНИ МЕСТА

8-МА РАЗУЗНАВАТЕЛНА ТЕХНИЧЕСКА ЕСКАДРИЛА

(СТРАТЕГИЧЕСКО ВОЕННОВЪЗДУШНО КОМАНДВАНЕ)
 ВОЕННОВЪЗДУШНИ СИЛИ НА САЩ
Военновъздушна база „Уестоувър”
Масачузетс

6 юли 1960 г.
ТЕМА: Картата на света на адмирал Пири Рейс
До: проф. Чарлз Х. Хапгуд
Кийн Колидж
Кийн, Ню Хемпшир

Уважаеми професор Хапгуд,

Разгледахме Вашата молба за преценка на някои необикновени особености на картата на света на
Пири Рейс от 1513 г.
Твърдението, че долната половина на картата изобразява Брега на принцеса Марта от Земята на
кралица Мод и полуостров Палмър е основателно. Ние го намираме за напълно логично и това най-
вероятно е правилното тълкуване на картата.
Изобразените в долната половина на картата географски особености поразително отговарят на
резултатите от сеизмичния профил, който през 1949 г. направи в най-високата точка на ледената шапка
шведско-британската антарктическа експедиция. Това показва, че брегът е бил картографиран, преди
да бъде покрит от ледената шапка.
Ледената шапка в този район е дебела около километър и половина.
Нямаме представа как сведенията от картата се съгласуват с предполагаемото равнище на
географската наука през 1513 г.

Подполк. ХАРОЛД З. ОЛМАЙЪР

ВВС на САЩ
Въпреки сухия си език писмото на Олмайър е истинска бомба. Щом Земята на кралица Мод е била
картографирана, преди да бъде покрита с лед, първата карта трябва да е била начертана невероятно
отдавна.
Точно колко отдавна?
 Според традиционната наука в съвременните си размери и вид антарктическата ледена шапка датира
отпреди милиони години. По-внимателният анализ показва, че тази идея има сериозни недостатъци –
толкова сериозни, че не бива да приемаме, че начертаната от адмирал Пири Рейс карта изобразява
Земята на кралица Мод така, както е изглеждала преди милиони години. Най-новите сведения
предполагат, че Земята на кралица Мод и показаните на картата съседни райони са преминали през
дълъг период без ледена покривка, който може да не е бил напълно завършил допреди около шест
хиляди години. Тези сведения, които пак ще разгледаме в следващата глава, ни освобождават от
досадната задача да обясняваме кой (или какво) е разполагал с техническите възможности да
предприеме прецизно географско проучване на Антарктида, да речем, два милиона години пр. Хр.,
много преди да се появи собствения ни вид.по същата логика, тъй като картографирането е сложна и
цивилизована дейност, ние сме принудени да обясним как преди шест хиляди години може да е била
изпълнена такава задача, много преди появата на първите истински цивилизации, признати от
историците.

ДРЕВНИТЕ ИЗВОРИ

Когато се опитваме да дадем такова обяснение, си струва да си припомним основните исторически и

геологически факти:

1. Картата на Пири Рейс, която е оригинален документ, а не някаква измама, е начертана в

Константинопол през 1513 г.
2. Тя изобразява западното африканско крайбрежие, източното крайбрежие на Южна Америка и
северното крайбрежие на Антарктида.
3. Пири Рейс не може да е получил сведения за този регион от проучванията на съвременниците си,
тъй като Антарктида е открита едва през 1818 г., над триста години след създаването на картата.
4. Изобразеният на картата незаледен бряг на Земята на кралица Мод е огромна загадка, тъй като
геологическите данни потвърждават, че може да е бил проучен и картографиран в незаледено
състояние най-късно през 4000 г. пр. Хр.
5. Не е възможно да се посочи най-ранната дата за изпълнението на такава задача, но изглежда, че
брегът на Земята на кралица Мод може да е останал в стабилно незаледено състояние в
продължение на поне девет хиляди години, преид разширяващата се ледена шапка окончателно
да го погълне.
6. Историята не познава цивилизация, която да е имала възможността да проучи това крайбрежие
през съответния период: между 13000 и 4000 г. пр. Хр.
 Картата на Пири Рейс (оригинал)

С други думи, истинската загадка на тази карта от 1513 г. не е толкова присъствието на континент,
открит едва през 1818 г., колкото изобразяването на част от брега на този континент в незаледено
състояние, което завършило преди шест хиляди години и оттогава не се е повтаряло.
Как може да се обясни това? Пири Рейс надлежно ни отговаря с поредица от бележки, написани със
собствената му ръка върху самата карта. Той ни съобщава, че първоначалното проучване и картография
не били негово дело. Напротив, адмирала признава, че изпълнявал ролята на обикновен компилатор и
копист и че използвал голям брой други карти. Някои от тях били начертани от негови съвременици
(включително Христофор Колумб), които дотогава били стигнали до Южна Америка и Карибите, но
други датирали най-късно от IV в. пр. Хр.

Копие на бреговата линия

Пири Рейс не загатва нищо за картографите, създали по-ранните карти. През 1963 г. обаче проф.
Хапгуд предложи новаторско и провокативно решение на проблема. Той твърди, че някои от ползваните
от адмирала карти, в частност онези, които датирали от IV в. пр. Хр., се основавали на още по-древни
извори, които на свой ред били базирани на източници, произхождащи от най-дълбока древност.
Съществували неоспорими доказателства, уверява Хапгуд, че преди 4000 г. пр. Хр. цялата зема била
картографирана от досега неизвестна и неоткрита цивилизация, достигнала висико равнище на
техническо развитие:

Изглежда [заключава той], че от народ на народ се е предавала точна

информация. Изглежда, че картите трябва да произхождат от неизвестен народ и
 че са били препредавани, навярно от минойците и финикийците, които в
продължение на над хиляда години били най-големите мореплаватели на древния
свят. Имаме доказателства, че са били събирани и изучавани в голямата
Александрийска библиотека [в Египет] и че работещите там географи съставяли
компилации от тях.

Според възстановката на Хапгуд копия на тези компилации и някои от оригиналните извори от

Александрия били пренесени в други културни центрове – особено в Константинопол. Накрая, когато
през 1204 г. градът бил превзет от венецианците по време на Четвъртия кръстоносен поход, картите
стигнали до ръцете на европейските мореплаватели и пътешественици:

Повечето от тези карти изобразявали Средиземно и Черно море. Но оцелели и

карти на други региони. Сред тях били Америка, Северният ледовит и
Антарктическият океан. Става ясно, че древните пътешественици са стигали от
полюс до полюс. Колкото и невероятно да изглежда, свидетелствата показват, че
 някакъв древен народ е проучил Антарктида, преди да се заледят бреговете и.
Ясно е също, че този народ е разполагал с навигационен уред за точно измерване
на ширините, далеч по-съвършен от средствата в древността, Средновековието и
новата история до втората половина на XVIII в.
Това доказателство за изчезнала технология ще подкрепи и потвърди много
други хипотези за изчезнали древни цивилизации. Учените бяха в състояние да
отхвърлят повечето такива сведения като обикновени митове, но вече разполагаме
с доказателства, които не могат да се отхвърлят. Това налага непредубедено да се
преразгледат всички други предположения, изказвани в миналото.

Въпреки публичната подкрепа на Алберт Айнщайн (вж. по-долу) и по-късното признание на Джон
Райт, президент на Американското географско дружество, че Хапгуд „издига хипотези, които ни
задължават да проведем нови проучвания”, тези странни древни карти не са били обект на други научни
търсения. Нещо повече, вместо да бъде аплодиран за серизния си принос в дебатите за възрастта на
човешката цивилизация, до смъртта си Хапгуд презрително бил пренебрегван от повечето си колеги,
чието отношение към труда му се изразявало в „жесток и неоправдан сарказъм, в използване на
несъществени подробности и неподлежащи на проверка фактори като основа за отхвърляне, по този
начин заобикаляйки основните въпроси.

ЧОВЕК, ИЗПРЕВАРИЛ СВОЕТО ВРЕМЕ

Покойният Чарлз Хапгуд преподавал история на естествените науки в Кийн Колидж, Ню Хемпшир,
САЩ. Той не бил геолог, нито специалист по древна история.възможно е обаче бъдещите поколения да
го запомнят като човек, чийто труд подкопал основите на световната история – както и на голяма част
от световната геология.
Алберт Айнщайн бил един от първите, които го осъзнали, и направил безпрецедентната стъпка да
напише предговор към книгата, която Хапгуд публикувал през 1953 г., няколко години преди да се
заеме с проучването на картата на Пири Рейс:

Често получавам писма от хора, които искат да се посъветват с мен за

непубликуваните си идеи [посочва Айнщайн]. Излишно е да казвам, че тези идеи
съвсем рядко имат някаква научна стойност. Първото писмо обаче, което получих
от г-н Хапгуд, ме наелектризира. Неговата идея е оригинална, много проста и –
ако продължи да се самодоказва, - от огромно значение за всичко, свързано с
историята на земната повърхност.
 „Идеята”, изложена в издадената през 1953 г. книга на Хапгуд, е глобална геологична теория, която
изящно обяснява как и защо големи части от Антарктида може да са останали незаледени до 4000 г. пр.
Хр. наред с много други въпроси в науката на Земята. Накратко твърдението му се свежда до следното:
1. Антарктида невинаги е била покрита с лед и климатът и е бил много по-топъл от днешния.
2. Бил е топъл, защото през въпросния период континентът физически не се е намирал на Южния
полюс, а около три хиляди и двеста километра на север. Това го „поставя извън Полярния кръг в
умерен или в студен умерен климат”.
3. Континентът заел сегашното си положение в Полярния кръг в резултат на механизъм, наречен
„изместване на земната кора”. Чрез този механизъм, който в никакъв случай не бива да се бърка с
тектоничните движения на земните плочи или „континенталния дрейф”, литосферата, цялата
външна обвивка на Земята, „от време на време може да се измества и да се движи върху меката
вътрешност като портокалова кора, която, ако бъде освободена, можеше да се завърти около
сърцевината на портокала”.
4. По време на хипотетичното си придвижване на юг, предизвикано от изместването на земната
кора, Антарктида постепенно трябва да е ставала все по-студена и започнала да се образува
ледена шапка, която безмилостно се разширявала в продължение на няколко хиляди години,
докато накрая достигнала днешните си размери.
В Част VIII на тази книга са изложени още подробности за доказателствата, подкрепящи тези
радикални предположения. Ортодоксалните геолози обаче не желаят да приемат теорията на Хапгуд
(въпреки че никой не е успял да я опровергае). Тя повдига много въпроси.
Най-важният от тях е следният: какъв механизъм е в състояние да упражни достатъчно силен натиск
върху литосферата, за да предизвика явление от такава величина като изместването на земната кора?
Кой по-добре от Айнщайн може да обобщи откритията на Хапгуд?

В един полярен регион постоянно се натрупва лед, който не покрива

симетрично полюса. Земното въртене действа върху тези асимитрично
разположени маси ипоражда центробежна сила, която се предава на неподвижната
земна кора. По този начин, когато достигне определена точка, постоянно
увеличаващата се центробежна сила завърта земната кора върху останалата част
от Земята...

Картата на Пири Рейс, изглежда, съдържа изненадващи косвени доказателства в подкрепа на

хипотезата за геологично късно заледяване на части от Антарктида в резултат на внезапно изместване
на земната кора в южна посока. Нещо повече, щом такава карта може да е била начертана само преди
4000 г. пр. Хр., нейният смисъл за историята на човешката цивилизация е поразителен. Преди тази дата
не би трябвало да е съществувала каквато и да е цивилизация.
Поемам риска от свръхопростяване, за да изложа общоприетата научна позиция:
 • Първата цивилизация се развила в Плодородния полумесец в Близкия изток.

• Това развитие започнало след 4000 г. пр. Хр. и достигнало кулминация с

появата на първите истински цивилизации (Шумер и Египет) към 3000 г. пр.
Хр., скоро последвани от долината на Инд и Китай.

• Около хиляда и петстотин години по-късно в Америка спонтанно и независимо

се появила цивилизация.

• От 3000 г. пр. Хр. насетне цивилизацията в Стария свят (и към 1500 г. пр. Хр. в
Новия) постоянно „еволюира” в посока към все по-съвършени, сложни и
продуктивни форми.

• В резултат на това и особено в сравнение със самите нас всички древни

цивилизации (и техните паметници) трябва да се разбират като принципно
примитивни (шумерските астрономи наблюдавали небесата с ненаучно
благоговение и дори египетските пирамиди били построени от „първобитни в
техническо отношение хора”).
Картата на Пири Рейс, изглежда, противоречи на всичко това.

ПИРИ РЕЙС И НЕГОВИТЕ ИЗВОРИ

Навремето Пири Рейс бил известна фигура – неговата историческа самоличност е твърдо установена.
Адмирал от флота на Отоманската империя, около средата на XVI в. той участвал в множество морски
битки, често на страната на победителите. Освен това го смятали за специалист по Средиземноморието,
написал прочутата книга „Китаби бахрийе”, която съдържа изчерпателни описания на бреговете,
пристанищата, теченията, плитчините, заливите и проливите в Егейско и Средиземно море. Въпреки
бележитата си кариера изпаднал в немилост пред господарите си и през 1554 или 1555 г. бил обезглавен.
Картите, които Пири Рейс използвал, за да начертае своята карта през 1513 г., по всяка вероятност се
съхранявали в султанската библиотека в Константинопол, до която, както е известно, че адмиралът е
имал превилегирован достъп. Тези карти (които може да са били пренесени или копирани от още по-
древни културни центрове) вече не съществуват или поне не са открити. Ала именно на една прашна
лавица в библиотеката на стария султански дворец∗ в Константинопол през 1929 г. била преоткрита
картата на Пири Рейс, начертана върху кожа от газела и навита на свитък.

НАСЛЕДСТВО ОТ ИЗЧЕЗНАЛА ЦИВИЛИЗАЦИЯ?

∗
Топкапъ. – Б. пр.
 Както през 1960 г. признава в писмото си до Хапгуд озадаченият Олмайър, картата на Пири Рейс
изобразява субледниковата топография, истинския профил на Земята на кралица Мод под леда. Този
профил бил напълно скрит от 4000 г. пр. Хр. (когато го обхванала разширяващата се ледена покривка)
до повторното му разкриване в резултат на изчерпателното сеизмично проучване на района, извършено
през 1949 г. от международна британско-шведска научна експедиция.
Ако Пири Рейс беше единственият картограф, запознат с такива невероятни сведения, нямаше да е
редно да отдаваме голямо значение на неговата карта. Човек най-много щеше да си каже: „Може да е
важно, а пък може и да е съвпадение”. Тези невероятни и необясними познания обаче в никакъв случай
не са били достояние само на турския адмирал. Безсмислено е да правим повече предположения от
Хапгуд за „подземната река”, носила и съхранила тези познания през вековете, придавайки частици от
тях от култура на култура и от епоха на епоха. Какъвто и да е механизмът, факт е, че много други
картографи, изглежда, са били запознати със същите странни тайни.
Възможно ли е всички те да са си поделили, навярно неволно, огромното научно наследство на
изчезнала цивилизация?

ГЛАВА 2

РЕКИТЕ НА ЮЖНИЯ КОНТИНЕНТ

През коледната ваканция на 1959-1960 г. Чарлз Хапгуд търсел Антарктида в справочния отдел на
Библиотеката на Конграса във Вашингтон. В продължение на няколко последователни седмици той
работил там, потънал в проучвания, заобиколен буквално от стотици средновековни карти.

Намерих [съобщава Хапгуд] голям брой интересни неща, на които не бях

очаквал да попадна, и много карти на Южния континент. Един ден прелистих
поредната страница и се смаях. Когато погледът ми попадна върху Южното
полукълбо на една карта на света, начертана от Оронтей Финей през 1531 г.,
мигновено осъзнах, че съм се натъкнал на автентична карта на истинската
Антарктида.
Общата форма на континента поразително напомняше очертанията му на
съвременните ни карти. Положението на Южния полюс, приблизително в средата
на материка, изглеждаше нормално. Планинските вериги, които се издигаха по
бреговете, съответстваха на откритите през последните години многобройни
планини. Беше очевидно и че това не е интуитивен плод на нечие въображение.
Планинските вериги бяха индивидуализирани, някои определено крайбрежни,
други не. От повечето от тях извираха реки, които се вливаха в морето и много
убедително следваха напълно естествени посоки. Разбира се, това предполагаше,
че когато е начертана оригиналната карта, бреговете не са били заледени. В самата
вътрешност на континента обаче нямаше нито една река и планина, което
означаваше, че там може да има лед.
 По-внимателното проучване на картата на Оронтей Финей, извършено от Хапгуд и д-р Ричард
Страчан от Масачузетския технически институт, потвърждава следното:

Картата на Оронтей Финей, изобразяваща бреговете на Антарктида

незаледени и с реки и планини

1. Тя е била копирана и компилирана от няколко по-ранни карти, начертани в

съответствие с много други извори.
2. На нея действително са изобразени крайбрежните райони на Антарктида в
незаледени условия, главно Земята на кралица Мод, Земята на Ендърби,
Земята на Уилкс, Земята на Виктория (източният бряг на Морето на Рос) и
Земята на Мари Бърд.
3. Също като с картата на Пири Рейс общият профил на терена и видимите
физически особености приблизително съответстват на сеизмичните карти на
субледниковата земна повърхност на Антарктида.

Картата на Оронтей Финей, заключил Хапгуд, изглежда, говорела в полза на „изненадващата

хипотеза, че когато била почти, ако не и изцяло незаледена, Антарктида била посещавана и навярно
заселена от хора.
Излишно е да споменавам, че това загатва за дълбока древност... [Всъщност] картата на Оронтей
Финей отнася цивилизацията на първоначалните картографи към епоха, синхронна с края на последната
ледникова епоха в Северното полукълбо.
 МОРЕТО НА РОС

Друго доказателство на това предположение е начинът, по който Оронтей Финей изобразява Морето
на Рос. Там, където днес в океана се вдават грамадни ледниси като Биърд и Скот, на картата от 1531 г.
са представени устия, заливчета и реки. Това недвусмислено показва, че когато са били създадени
използваните от Оронтей Финей карти, Морето на Рос и неговите брегове не са били заледени:
„Значителна част от вътрешността на континента също трябва да не е била заледена, за да има вода в
реките. В момента всички тези брегове и вътрешните райони се намират дълбоко под дебелата
километър и половина ледена шапка, а самото Море на Рос е скрито под леден шелф, дебел стотици
метри”.
Свързаните с Морето на Рос доказателства твърдо подкрепят идеята, че Антарктида трябва да е била
картографирана от неизвестна цивилизация по време на периода без лед, който завършил към 4000 г. пр.
Хр. Това се потвърждава с помощта на сондите, които използва през 1949 г. една от антарктическите
експедиции на Бърд за взимане на сеизмични проби от дъното на Морето на Рос. Седиментите се
състояли от многобройни ясно разграничени пластове, отразяващи различни екологични условия в
различните епохи: „груби ледникови морски”, „средни ледникови морски”, „фини ледникови морски” и
т. н. Наи-изненадващото откритие обаче било, „че някои пластове били образувани от дребнозърнести
наслаги, носени в морето от реки, течащи от земи с умерен (т. е. без лед) климат...”

С помощта на метода за йониево∗ датиране, разработен от д-р У. Д. Ъри (при който се използват три
различни радиоактивни елемента, съдържащи се в морската вода), учените от вашингтонския институт
„Карнеги” успели без никакво съмнение да установят, че големите реки, носели дребнозърнестите
седименти, са текли в Антарктида допреди около шест хиляди години, както показва картата на Оронтей
Финей. Едва по-късно, към 4000 г. пр. Хр., „на дъното на Морето на Рос започнали да се отлагат
ледникови седименти... Сондите показват, че топлите условия преобладавали през дълъг период преди
това”.

МЕРКАТОР И БУАШЕ

Следователно картите на Пири Рейс и Оронтей Финей ни представят Антарктида такава, каквато не
може да я е видял нито един картограф от историческата епоха. Разбира се, само тези два документа не
са достатъчни, за да ни убедят, че може би се намираме пред следи от изчезнала цивилизация. Можем
ли обаче със същото основание да отхвърлим три, четири или шест такива карти?
Логично ли е например да продължаваме да не обръщаме внимание на историческото значение на
някои карти, създадени от най-известният картограф на XVI в. Герард Кремер, иначе известен като
Меркатор?

∗
Йоний – радиактивен изотоп на тория. – Б. пр.
 Картата на Меркатор, показваща планините и реките на Антарктида, покрити с лед

Известен главно с Меркаторовата проекция, която и до днес се използва в повечето карти на света,
този загадъчен човек (който през 1563 г. необяснимо защо посетил Голямата пирамида в Египет) бил
„неуморен в диренето... на знания от стари времена” и дълго години усърдно събирал огромна
еклектична библиотека с древни карти.
Струва си да се отбележи, че Маркатор включва картата на Оронтей Финей в своя „Атлас” от 1569 г.
и изобразил Антарктида на няколко карти, които начертал през същата година. На тях се разпознават
отделни части от неоткрития по онова време Южен континент: нос Дарт и нос Херлахер в Земята на
Мари Бърд, Морето на Амундсен, осторв Търстън в Земята на Елсуърт, Флечъровите острови в Морето
на Белинсхаузен, остров Александър І, Антарктическият полуостров (полуостров Палмър), Морето на
Уедъл, нос Норвегия, планината Регула в Земята на кралица Мод (като острови), планината Мулиг-
Хофман (като острови), Брегът на принц Харалд, ледникът Ширас като устие на Брега на принц Харалд,
остров Пада в залива Луцов-Холм и Брега на принц Олаф в Земята на Ендърби. „В някои случаи тези
детайли се разпознават по-ясно, отколкото на картата на Оронтей Финей – пише Хапгуд, - и изобщо
изглежда ясно, че Меркатор е разполагал с извори, различни от тези на предшественика си.
И не само Меркатор.
Френският географ от XVIII в. Филип Буаше също издал карта на Антарктида много преди
официалното „откриване” на Южния континент. Изключителната особеност на неговата карта е това, че,
изглежда, се основава на извори, по-стари – може би хиляди години по-стари – от източниците,
използвани от Оронтей Финей и Меркатор. Буаше ни дава свръхестествено точно изображение на
Антарктида такава, каквато трябва да е изглеждала по времето, когато изобщо не е била покрита с лед.
Неговата карта разкрива субледниковата топография на целия континент, за която дори ние не
разполагахме с пълни сведения до 1958 г., Международната година на геофизиката, през която е
извършено изчерпателно сеизмично проучване.
 Проучването само потвърждава онова, което Буаше вече е обявил с публикуването на своята карта
на Антарктида през 1737 г. Основавайки се на древни, изчезнали днес извори, френският академик
изобразява ясен воден път през Южния континент, който го разполовява на две големи части, лежащи
на изток и запад от линията, маркирана сега от Трансантарктическата планина.

Картата на Буаше, приблизително точно изобразяваща Антарктида, преди да бъде покрета с лед

Ако Антарктида не беше заледена, наистина щеше да съществува такъв воден път, свързващ
Моретата на Рос, Уедъл и Белинсхаузен. Както показва проучването от 1958 г., континентът (кийто на
съвременните карти е представен като един цял материк), се състои от архипелаг от големи одтрови,
издигнати над морското равнище и свързани с дебела километър и половина ледена покривка.

ЕПОХАТА НА КАРТОГРАФИТЕ

Както видяхме, мнозина ортодоксални геолози смятат, че в тези запълнени с лед низини за последен
път е съществувал воден път преди милиони години. От научна гледна точка обаче е също толкова
ортодоксално да се твърди, че в онези далечни времена не са били еволюирали човешки същества, още
по-малко хора, способни точно да картографират Антарктида. Големият проблем, повдигнат от Буаше и
проучването от 1958 г., е, че Южният континент, изглежда, наистина е бил картографиран, преди да
бъде заледен. Това противопоставя едни на други учените с двете взаимно отричащи се позиции.
Кой е прав?
 Ако се съгласим с ортодоксалните геолози и приемем, че Антарктида за последен път е била
незаледена преди милиони години, тогава всички доказателства за човешката еволюция, усърдно
събирани от видни учени от Дарвин насетне, трябва да са грешни. Струва ми се невъзможно да е така:
каменелостите категорично свидетелстват, че преди милиони години са съществували само
нееволюиралите предци на човека – нискочели, ходещи с помощта на ръцете си хоминиди, неспособни
да изпълняват сериозни интелектуални задачи като картографирането.
Нима трябва да допуснем намеса на извънземни картографи в орботоращи космически кораби, за да
обясним съществуването на прецизни карти на незаледената Антарктида? Или пък да помислим за
значението на теорията на Хапгуд за изместването на земната кора, според която е възможно преди
петнадесет хиляди години Южният континент да не е бил заледен, както е изобразен от Буаше?
Възможно ли е до 13000 г. пр. Хр. да се е развила човешка цивилизация, достатъчно напреднала, за
да картографира Антарктида, и по-късно да е изчезнала? И в такъв случай кога по-късно?
Картите на Пири Рейс, Оронтей Финей, Меркатор и Буаше оставят силното, макар и смущаващо
впечатление, че Антарктида може периодично да е била проучвана в период от няколко хиляди години,
докато ледената шапка постепенно се разширявала отвътре навън и с всяко следващо хилядолетие
обхващала все нови земи, докато към 4000 г. пр. Хр. окончателно покрила всички брегове.
Следователно оригиналните източници за картите на Пири Рейс и Меркатор трябва да са били
създадени в края на този период, когато само бреговете на Антарктида не са били покрити с лед. От
друга страна, източникът на картата на Оронтей Финей, изглежда, е от много по-ранен период, когато
ледената шапка е покривала единствено най-вътрешната част на континента, а източникът на картата на
Буаше очевидно е още по-древен (около 13000 г. пр. Хр.), когато на Антарктида въобще не е имало лед.
 ЮЖНА АМЕРИКА

Правени ли са проучвания и прецизни карти на други части от света, датиращи от същата епоха,
приблизително между 13000 и 4000 г. пр. Хр.? Отговорът може би отново се крие в картата на Пири
Рейс, която съдържа и други загадки освен Антарктида:

• Начертана през 1513 г., картата показва странно познаване на Южна Америка –
и не само на източното крайбрежие, но и на Андите в западната половина на
континента, която, разбира се, по онова време била неизвестна. Документът
вярно изобразява Амазонка, която извира от тези непроучени планини и тече
на изток.
 • Съставена въз основа на над двадесет други извори с различна възраст, картата
на Пири Рейс представя Амазонка не само веднъж, а два пъти (най-вероятно в
резултат на неволно застъпване на два от източниците, използвани от турския
адмирал). В първия случай течението и е представено до устието на река Пара,
но липсва важния остров Маражо. Според Хапгуд това предполага, че
основният извор датира отпреди около петнадесет хиляди години, когато река
Пара представлявала главното или единствено устие на Амазонка и когато
остров Маражо бил част от материка от северната страна на реката. От друга
страна, второто изображение на Амазонка представя Маражо (при това с
фантастично точни подробности), въпреки че този остров е открит едва през
1543 г. Отново има вероятност неизвестна цивилизация периодично да е
проучвала и картографирала променящата се земна повърхност в продължение
на много хиляди години и Пири Рейс да е използвал карти с различна възраст,
останали от тази цивилизация.

• На картата на Пири Рейс не е изобразена нито река Ориноко, нито сегашната и

делта. Вместо това, както установява Хапгуд, „близо до съвременната река са
представени две устия, простиращи се дълбоко навътре в сушата (на
разстояние от около сто и шестдесет километра). Географската дължина
отговаря на Ориноко, ширината също е доста точна. Възможно ли е след
съставянето на оригиналните карти тези устия да са се запълнили и делтата да
се е разширила?”

• Въпреки че са открити едва през 1592 г., Фолклендските острови са изобразени

на картата от 1513 г. на точната им географска ширина.

• Колекцията от включените в картата на Пири Рейс древни извори може би

също обяснява факта, че тя убедително изобразява голям остров в
Атлантическия океан на изток от южноамериканското крайбрежие, където
днес няма такава суша. Чисто съвпадение ли е, че този „въображаем” остров се
оказва разположен точно над подводния Средноатлантически хребет на север
от екватора и на хиляда сто и двадесет километра източно от бразилското
крайбрежие, където едва се показват над вълните Скалите на Св. св. Петър и
Павел? Или съответният извор е начертан през последната ледникова епоха,
когато морското равнище е било далеч по-ниско от съвременното, и на това
място наистина може да е имало голям остров?

МОРСКОТО РАВНИЩЕ И ЛЕДНИКОВИТЕ ЕПОХИ

Други карти от XVI в., изглежда, също се основават на точни проучвания на света, проведени през
последната ледникова епоха. Една от тях е съставена през 1559 г. от турчина Хаджи Ахмед, картограф,
както пише Хапгуд, който трябва да е имал достъп до някакви „изключителни” извори.
Най-странната и поразяваща особеност на картата на Хаджи Ахмед е ясно изобразената ивица земя,
широка близо хиляда и шестотин километра, която свързва Аляска със Сибир. Такъв провлак наистина
някога е съществувал (там, където днес е Беринговият пролив), но при повишаването на морското
равнище в края на последната ледникова епоха е потънал под вълните.
Повишаването на морското равнище се дължи на бурното топене на ледената шапка, която бързо
отстъпвала навсякъде в Северното полукълбо около 10000 г. пр. Хр. Затова е интересно, че на поне една
древна карта Южна Швеция е покрита с остатъчни ледници, каквито наистина е имало в тези ширини.
Остатъчните ледници са изобразени в прочутата карта на Севера на Клавдий Птолемей. Съставен през ІІ
в., този забележителен документ, дело на последния велик географ на класическата древност, бил
изгубен за стотици години и преоткрит през XV в.
Птолемей бил библиотекар в Александрийската библиотека, където се съхранявала най-голямата
сбирка от антични ръкописи, и тъкмо древните източници му позволили да състави собствена карта.
Ако приемем, че оригиналът поне на един от използваните от него източници е създаден около десет
хиляди години пр. Хр., можем да си обясним защо Птолемей изобразява ледници, характерни точно за
онази епоха, наред с „езера... които приличат по форма на днешните, и реки, напомнящи за ледникови
потоци... течащи от ледниците към езерата”.
Навярно е излишно да прибавям, че през античността, когато Птолемей начертал картата си, никой в
целия свят дори не подозирал, че Северна Европа някога е преживяла ледникови епохи. Това не било
известно и през XV в.(когато била преоткрита картата). Напълно непонятно е как са могли да се запазят
остатъчните ледници и другите детайли от картата на Птолемей, измислени или открити от която и да е
известна цивилизация преди нашата.
Значението на всичко това е очевидно. Както и значението на една друга карта, „портолана” на
Йехуди Ибн Бен Зара, начертан през 1487 г. Тази карта на Европа и Северна Африка може би се
основава на извор, още по-древен от Птолемеевия, защото явно изобразява ледници много по на юг от
Швеция (приблизително на географската ширина на Англия) и представя Средиземно, Адриатическо и
Егейско море така, както може да са изглеждали преди стопяването на европейската ледена шапка.
Разбира се, морското равнище трябва да е било значително по-ниско от сегашното. Затова е интересно
да се отбележи например, че в Егейско море са показани много повече острови, отколкото съществуват
днес. На пръв поглед това е странно. Но ако от епохата, през която е създаден източникът на Ибн Бен
Зара, наистина са изтекли десетина-дванадесет хиляди години, противоречието лесно може да се
обясни: липсващите острови трябва да са потънали при повишаването на морското равнище в края на
последната ледникова епоха.
Отново, изглежда, се сблъскваме със следи от изчезнала цивилизация – способна да чертае
забележително точни карти на отдалечени едни от други части от света.
Какво научно-техническо и културно равнище е необходимо за изпълнението на такава задача?

ГЛАВА 3

СЛЕДИ ОТ ИЗЧЕЗНАЛА НАУКА

 Видяхме, че картата на света на Меркатор от 1569 г. вероятно изобразява бреговете на Антарктида,
както трябва да са изглеждали преди хиляди години, когато не са били заледени. Интересно е, че същата
карта представя друг регион, западното крайбрежие на Южна Америка, далеч по-неточно от една по-
ранна (от 1538 г.) карта, също начертана от Меркатор.
Причина за това навярно е фактът, че географът от XVI в. създал първата карта от древните извори, с
които ни е известно, че е разполагал, докато за по-късната разчитал на наблюденията и измерванията на
първите испански изследователи на Западна Южна Америка. Тъй като се предполага, че тези
пътешественици носят в Европа най-новите сведения, не можем да виним Меркатор, че се ръководил по
тях. И затова точността на картите му намаляла: през 1569 г. нямало уреди за измерване на географската
дължина, но, изглежда, че такива са използвани за съставянето на древните извори, с които Меркатор се
консултирал за картата си от 1538 г.

ЗАГАДКИТЕ НА ГЕОГРАФСКАТА ДЪЛЖИНА

Да разгледаме проблема за географската дължина, определена като разстояние в градуси на изток

или на запад от Гринуичкия меридиан. Днешният международно признат нулев меридиан е
въобръжаемата дъга, прокарана от Северния до Южния полюс, която минава през Кралската
обсерватория в Гринуич, Лондон. Следователно Гринуич се намира на 0° дължина, а Ню Йорк
например е на около 74° западна дължина, докато Канбера в Австралия е на около 150° източна
дължина.
Възможно е да напишем сложно обяснение на географската дължина и какво трябва да се направи за
точното и определяне във всяка дадена точка от земната повърхност. Тук обаче не ни интересуват
толкова техническите подробности, колкото общоприетите исторически факти, свързани с
увеличаващите се познания на човечеството за загадките на географската дължина. Най-важен от тези
факти е следният: до едно новаторско откритие през XVIII в. картографите и навигаторите не са били
в състояние точно да измерват географската дължина. Можели са само да правят предположения,
които обикновено се разминавали с много стотици километри, тъй като все още не бил създаден
съответният метод.
Ширината на север и юг от екватора не представлявала такъв проблем: тя можела да се определи с
помощта на измерване на ъглите на Слънцето и звездите, което се правело със сравнително прости
инструменти. Но за определяне на дължината бил необходим уред от съвсем друг, по-съвършен
калибър, който да съчетава измервнията на положението и времето. През цялата история изобретяването
на такъв уред оставало извън възможностите на учените, но с бързото развитие на мореплаването в
началото на XVIII в. се установила атмосфера на нетърпение и неотложност. Както пише един
специалист по този период, „определянето на географската дължина хвърляло сянка върху живота на
всеки моряк, върху безопасността на всеки кораб и неговия товар. Точното измерване изглеждало
неосъществима мечта и в пресата „откриването на дължината” се превърнало в клише като „ако
прасетата можеха да летят”.
На първо място бил нужен уред, кийто с идеална точност да отчита времето (според мястото на
отплаване) по време на дългите морски пътешествия, въпреки движението на кораба и
неблагоприятните условия с редуващи се зной и студ, влажност и суша. „Такъв часовник – както през
1714 г. заявил пред членовете на официалната Комисия по географската дължина към британското
правителство Исак Нютон, - все още не е открит”.

Наистина не бил открит. През XVII-XVIII в. часовниците представлявали примитивни устройства,

които обикновено бързали или изоставали с петнадесетина минути на ден. За сравнение, необходимият
морски хронометър може да си позволи такава неточност само за период от няколко години.
Едва през 20-те години на XVIII в. английският часовникар Джон Харисън започнал работа върху
първия от поредица уреди, което довело до създаването на такъв хронометър. Целта му била да спечели
наградата от двадесет хиляди лири, обявена от Комисията по географската дължина „за изобретателя на
какъвто и да е начин за определяне на географската дължина на кораб в рамките на тридесет морски
мили след шестседмично плаване”. Отговарящият на това изискване хронометър трябвало да измерва
времето с точност до три секунди на ден. Нужни били близо четиридесет години, през които били
завършени и изпитани няколко прототипа, докато накрая Харисън успял да покрие този стандарт.
Накрая, през 1761 г., неговият изящен хронометър №4 напуснал Великобритания на борда на кораба
„Дептфорд”, плаващ за Ямайка, придружен от сина на Харисън, Уйлям. След деветдневно пътуване, въз
основа на осъществените благодарение на хронометъра изчисления на географската дължина, Уйлям
предупредил капитана, че на другата сутрин ще видят островите Мадейра. Капитанът заложил пет към
едно, че греши, но се съгласил да следва курса. Уйлям спечелил облога. След два месеца в Мадейра се
оказало, че уредът е изостанал само с пет секунди.
Харисън надминал изискванията на Комисията по географската дължина. Поради бюрократичните
разтакавания на британското правителство обаче, изобретателят получил наградата си от двадесет
хиляди лири три години преди смъртта си през 1776 г. Естествено, той разкрил тайните на устройството
си едва след като му дали парите. В резултат на това забавяне по време на първото си откривателско
пътешествие през 1768 г. капитан Джеймс Кук не разполагал с хронометър. При третото си пътешествие
обаче (1778-1779) той успял със забележителна точност да картографира Тихия океан, като определил
не само вярната ширина, но и вярната дължина на всеки остров и бряг. Оттогава насетне, „благодарение
на делото на Кук и хронометъра на Харисън.. нито един мореплавател нямал оправдание да не открие
някой тихоокеански остров... или да се разбие в ненадейно изникнал бряг”.
И наистина, с точно определената си географска дължина тихоокеанските карти на Кук трябва да
бъдат поставени сред първите примери за точна картография в съвременната епоха. Нещо повече, те ни
напомнят, че съставянето на добри карти изисква поне три ключови елемента: велики откривателски
пътешествия, отлични математически и картографски умения и съвършени хронометри.
Едва след като през 70-те години на XVIII в. хронометърът на Харисън станал общодостъпен, се
изпълнило и третото от тези условия. Това блестящо откритие позволило на картографите точно да
определят географската дължина, нешо, на което не били способни шумерите, древните египтяни,
елините, римляните и всъщност всички други известни цивилизации до XVIII в. Затова е изненадващо и
смущаващо да попаднеш на невероятно по-стари карти, които със съвременна точност посочват
ширините и дължините.

ПРЕЦИЗНИ ИНСТРУМЕНТИ

Тези необяснимо прецизни ширини и дължини се откриват в същата принципна категория

документи, които съдържат вече очертаните точни географски познания.
Например картата на Пири Рейс от 1513 г. поставя Южна Америка и Африка във верните
относителни дължини, теоретично невъзможно постъжение за тогавашната наука. Но Пири Рейс
откровено признава, че неговата карта се основава на далеч по-ранни източници. Възможно ли е да е
взел точните дължини от някои от тях?
От огромен интерес е и така нареченият „портолан на Дулцерт” от 1339 г., който изобразява Европа
и Северна Африка. Той идеално посочва ширините на огромна територия и дължините в Средиземно и
Черно море са точни в границите на половин градус.
Професор Хапгуд отбелязва, че създателят на оригиналният озточник, който е използвал портоланът
на Дулцерт, е „постигнал голяма научна точност при определяне отношението на ширината към
дължината. Той е бил в състояние да го направи единствено ако е разполагал с прецизни сведения за
относителните дължини на много обекти, намиращи се от Голуей в Ирландия до източният завой на Дон
в Русия”.
Картата на Зенон от 1380 г. е друга загадка. Тя обхваща огромна територия от Северна Европа чак до
Гренландия и разполага невероятно много обекти на „поразително точни” ширини и дължини. „Не е за
вярване – твърди Хапгуд, - че през XIV в. някой може да е определил точните ширини на тези места,
камо ли точните дължини”.
 Картата на света на Оронтей Финей също изисква внимание: тя посочва бреговете на Антарктифа на
точните ширини и относителни дължини и забележително вярно разполага континента като цяло. Това
отразява равнище на географски познания, недостъпно до ХХ в.
Тези примери представляват съвсем малка част от многобройните доказателства, представени от
Хапгуд. Пласт след пласт кумулативният ефект от неговия педантичен и изчерпателен анализ идва да
покаже, че се заблуждаваме, когато предполагаме, че точни уреди за измерване на географската
дължина са изобретени едва през XVIII в. Напротив, картата на Пири Рейс и други документи
убедително сочат, че през XVIII в. тези инструменти са били преоткрити, че са съществували много по-
рано и са били използвани от цивилизован, днес неизвестен на историята народ, който проучил и
картографирал цялата земя. Нещо повече, явно този народ не само е бил способен да разработва и
произвежда прецизни и технически съвършени механични устройства, но и е притежавал високоразвита
математическа наука.

ИЗЧЕЗНАЛИТЕ МАТЕМАТИЦИ

За да разберем защо, първо трябва да си припомним очевидното: Земята е кълбо. Затова в точно
пропорции може да се представи само на глобус. Пренасянето на картографски данни от глобус върху
листове хартия неизбежно води до изкривяване и може да се извърши единствено с помощта на сложен
механичен и математически метод, известен като картографска проекция.
Има различни видове проекции. Методът на Меркатор, който и до днес се използва в атласите,
навярно е най-познатият. Други носят отблъскващи имена като „азимутна”, „стереографска”,
„гномонична”, „равнодалечна азимутна”, „сърцевидна” и т. н. Ще отбележа само, че всички успешни
проекции изискват прилагане на сложни математически методи от вид, който не би трябвало да е бил
известен в древния свят (особено в най-дълбока древност преди 4000 г. пр. Хр., когато се твърди, че
изобщо не съществувала човешка цивилизация и още по-малко цивилизация, способна да разработи и
прилага сложна математика и геометрия).
Чарлз Хапгуд изпратил на проф. Ричард Страчан от Масачузетския технически институт сбирката си
от древни карти за оценка. Общото заключение било очевидно, но той иска; да знае точно какво
равнище на математическо развитие се изисква за съставянето на оригиналните извори. На 18 април
1965 г. Страчан отговорил, че наистина било необходимо изключително високо равнище на
математическо развитие. Например при някои карти, изглежда, била шриложена „проекция от типа на
Меркаторовата” много преди епохата на самия Меркатор.сравнителната сложност на този метод
(изискващ разширяване на географската ширина) означавала, че трябва да бъде използван метод за
тригонометрично координатно прееобразуване.
Други основания за заключението, че древните картографи трябва да са били опитни математици, са
следните:

1. Определянето на местоположението на дадено място в континента изисква

поне метода за геометрично триангулиране. При големи разстояния (над
 хиляда и петстотин километра) се правят корекции заради земната заобленост,
за което са нужни познания сферична тригонометрия.
2. За определяне местоположението на континентите по отношение едни на други
са необходими познания за заоблеността на Земята и прилагане на сферична
тригонометрия.
3. Културите, които са разполагали с такива познания и прецизни инструменти за
съответните измервания, със сигурност са използвали математическите си
постижения за съставяне на карти.

Впечатлението на Страчан, че след поколения от кописти картите разкривали постиженията на

древна, тайнствена и технически високоразвита цивилизация, се споделяло от разузнавачите на ВВС на
САЩ, на които Хапгуд пратил материалите. Лоренцо Бъроуз, командир на картографската секция в 8-ма
разузнавателна техническа ескадрила във военновъздушната база „Уестоувър”, подложил на особено
сериозно проучване картата на Оронтей Финей. Той заключил, че някои източници, на които се
основавала тя, трябва да са били съставени с помощта на проекция, сходна със съвременната
сърцевидна проекция. Това, твърди Бъроуз,

... предполага прилагане на сложна математика. Нещо повече, формата на

Антарктида подсказва възможност, ако не и вероятност оригиналните карти да са
били съставени със стереографска или гномонична проекция, изискваща
използване на сферична тригонометрия.
Ние сме убедени, че откритията, направени от Вас и Вашите колеги, са реални
и повдигат изключително важни въпроси, свързани с геологията и древната
история...

Хапгуд щял да направи още по-важно откритие: китайска карта, копирана от по-стар оригинал върху
каменна колона през 1137 г. Този документ включва абсолютно същия тип прецизна информация за
географските дължини.тя има подобна мрежа от паралели и меридиани и при съставянето и е
използвана сферична тригонометрия. При по-внимателно проучване се оказва, че има толкова много
общи особености с картите от Европа и Близкия изток, че изглежда възможно само едно обяснение:
всички те трябва да произхождат от общ източник.
Очевидно за пореден път сме изправени пред оцеляло късче специфични знания, принадлежали на
изчезнала цивилизация. Нещо повече, тази цивилизация трябва поне в някои отношения да е била
развита колкото нашата и нейните картографи да са „ картографирали цялото земно кълбо на еднакво
техническо равнище, със сходни методи, равностойни математически познания и навярно със същите
видове инструменти”.
Китайската карта показва още нещо: трябва да се е предавало глобално наследство – наследство с
безценна стойност, по всяка вероятност съдържащо много повече от сложни географски познания.
 Възможно ли е част от това наследство да е оставено в праисторическо Перу от така наречените
виракочи, загадъчни брадати непознати, дошли отвъд морето във „време на мрак”, за да възстановят
цивилизацията след колосален катаклизъм?
Реших да отида в Перу и да видя какво ще открия.

ЧАСТ ІІ

МОРСКА ПЯНА
ПЕРУ И БОЛИВИЯ

ГЛАВА 4

ПОЛЕТЪТ НА КОНДОРА

Намирам се в Южно Перу, летя над линиите в платото Наска.

След кита и маймуната под мен се появява колибрито, изпърхва и разперва криле, навежда изящната
си човка към някакво въображаемо цвете. После рязко завиваме надясно, гонени от собствената си сянка
прекосяваме бледата следа на Панамериканската магистрала и продължаваме по курс, който ни отвежда
над прословутия „Алкатрас”: чапла със змиевидна шия, дълга общо двеста седемдесет и четири метра,
замислена в ума на блестящ геометър. Отново описваме кръг, повторно пресичаме магистралата,
минаваме над удивителна поредица от риби и триъгълници до пеликан, завиваме наляво и се озоваваме
над величественото изображение на гигантски кондор с разперени в стилизиран полет криле.
Точно когато се мъча да си поема дъх, ненадейно изниква втори кондор, сякаш толкова близо, че
мога да го докосна, този път истински, надменен като паднал ангел, издигащ се с въздушното течение
към висините. Моят пилот ахва и се опитва да го последва. За миг зървам ярко, безстрастно око, което
като че ли ни претегля и ни намира за недостойни. После като видение от някой древен мит птицата
завива, презрително се понася заднешком към слънцето и оставя нашата едномоторна чесна да крета на
по-малка височина.
Под нас се виждат две успоредни линии, дълги над два километра, прави като стрела чак докъдето ти
стигат очите. А ето че надясно се появяват няколко абстрактни фигури, толкова големи – и
същевременно толкова прецизно изпълнени, - че сякаш не е възможно да са дело на човек.
Хората тук казват, че това не било дело на човек, а на полубогове, на виракочите, които преди много
хилядолетия оставили следите си навсякъде в региона на Андите.
 ЗАГАДКАТА НА ЛИНИИТЕ

Платото Наска в Южно Перу е пусто място, сухо и отблъскващо голо и безполезно. Тук никога не се
е съсредоточавало голямо население, нито има такава тенденция в бъдеще: лунната повърхност
изглежда по-гостоприемна.
Ако човек е художник с грандиозни замисли обаче, тези високи и странни равнини приличат на
многообещаващо плато с безкрайни километри пустощ и сигурност, че шедьовърът му няма да бъде
отнесен от пустинния вятър или покрит от подвижни пясъци.
Вярно е, че брули планински вятър, но по щастливо стечение на физическите закони на равнището
на земята той е лишен от силата си: камъчетата, които осейват пампасите, поглъщат и запазват
слънчевата топлина и образуват защитни силово поле от топъл въздух. Освен това почвата съдържа
достатъчно гипс, за да залепи камъчетата за повърхността, за което помага и утринната роса. Ето защо
щом нещо бъде нарисувано тук, то обикновено се запазва. Почти няма дъжд – всъщност с по-малко от
половин час оскъден ръмеж през десетина години Наска е едно от най-сухите места в света.
Затова, ако човек е художник, ако има да изрази нещо величествено и важно и ако иска то да остане
завинаги, тези странни и самотни равнини може би са отговорът на неговите молитви.
Специалистите изказват становището си за възрастта на Наска, като основават предположенията си
на откритите в линиите керамични фрагменти и на радиовъглеродните дати от различни органични
останки. Датите варират между 350 г. пр. Хр. и 600 г. сл. Хр. Това не ни говори нищо за възрастта на
самите линии, които по своя характер не могат да се датират, също като камъните, които са извадени, за
да бъдат направени изображенията. Със сигурност може да се каже само, че най-късните са най-малко
на хиляда и четиристотин години, но теоретично е възможно да са много по-древни – поради простата
причина, че артефактите, въз основа на които е направено това датиране, може да са донесени на Наска
от по-късни народи.
Повечето изображения са разположени върху ясно определена площ в Южно Перу, затворена между
Рио Ингенио на север и Рио Наска на юг, приблизително квадратно платно от жълто-кафява пустиня,
пресечено от четиридесет и шест километровата Панамерикаска магистрала, която минава от средата на
северния му край до десния ъгъл на южния му край. Тук привидно случайно са пръснати буквално
стотици различни фигури. Някои изобразяват животни и птици (общо осемнадесет различни птици). Но
много повече имат геометрична форма – трапецоиди, правоъгълници, триъгълници и прави линии.
Гледани отгоре, последните напомнят на съвременника за хаос от самолетни писти, като че ли са
позволили на някой страдащ от мегаломания строителен инженер да осъществи най-дивите си фантазии.
Тъй като се предполага, че до началото на ХХ в. хората не са можели да летят, не е чудно, че според
много наблюдатели линиите на платото Наска са писти на извънземни космически кораби. Това е
съблазнителна идея, но Наска едва ли е най-подходящото място, където да търсим доказателства за нея.
Например е трудно да се проумее защо извънземните, които са достатъчно високоразвити, за да
прекосят стотици светлинни години междузвездно пространство, изобщо имат нужда от писти. Не е ли
логично такива същества да са измислили начин вертикално да презимяват летящите си чинии?
 Освен това всъщност линиите от Наска в никакъв случай не са били използвани като писти – от
летящи чинии или от каквото и да е друго – въпреки че отгоре някои от тях наистина приличат на
такива. Гледани от земята, те представляват просто вдлъбнатини по земната повърхност, направени чрез
изгребване на хиляди тонове черни вулканични камъчета до оголване на по-светлата пустинна основа от
жълт пясък и глина. Тези разчистени участъци са дълбоки не повече от няколко сантиметра и са
прекалено меки, за да позволят кацане на колесати летящи машини. Преди няколко години немската
математичка Мария Райхе, посветила половин век на проучване на линиите, напълно логично отхвърли
извънземната теория само с едно съдържателно изречение: „Боя се, че космонавтите са щели да
потънат”.
Щом не са писти за колесниците на извънземни „богове”, какво биха могли да представляват
линиите от Наска? Истината е, че никой не знае тяхното предназначение, също както никой не е наясно
с реалната им възраст – те са истинска загадка от миналото. И колкото по-внимателно ги проучва човек,
толкова повече се озадачава.
Ясно е например, че животните и птиците са по-ранни от геометрията на „пистите”, защото много от
трапецоидите, правоъгълниците и правите линии пресичат (и така отчасти унищожават) по-сложните
фигури. Очевидното заключение е, че както ги виждаме днес, пустинните творби трябва да са били
създадени в две фази. Нещо повече, макар да изглежда противно на нормалните закони на техническия
прогрес, трябва да признаем, че по-ранната фаза е по-развита. Изпълнението на зооморфните фигури
изисква далеч по-високо равнище на технически възможности от прокарването на правите линии. Но
какъв период от време разделя по-ранните от по-късните художници?
Учените не се занимават с този въпрос. Вместо това обединяват двете култури под названието
„хората от Наска” и ги представят като примитивни племена, които кой знае защо създали сложни
методи за артистична себеизява и после изчезнали от перуанската сцена много векове преди появата на
по-добре известните им наследници инките.
Колко развити били тези „примитивни” хора от Наска? Какви познания трябва да са притежавали, за
да оставят гигантските си подписи на платото? На първо място, изглежда, са били доста наблюдателни
астрономи – поне според д-р Филис Питлуга, астроном в Чикагския планетариум „Адлър”. След като
провела задълбочено компютърно проучване на звездните конфигурации в Наска, тя стигнала до извода,
че прочутата фигура на паяк представлява земна диаграма на огромното съзвездие Орион и че
свързаните с изображението прави като стрела линии очевидно проследяват през вековете променящите
се деклинации∗ на трите звезди от Орионовия пояс.
Действителното значение на откритието на д-р Питлуга ще стане ясно след време. Засега нека само
отбележим, че паякът от Наска също изобразява точно един представител на известен род паяци –
Ricinuclei. Случайно това е един от най-редките видове паяци в света, всъщност толкова рядък, че се
среща само в далечните и недостъпни райони на амазонската джунгла. Как примитивните художници от
Наска толкова много са се отдалечили от родината си и са прекосили страшната преграда на Андите, за
да намерят прототип? И по-важно, защо са направили такова нещо и как са успели да възпроизведат
най-големите подробности от анатомията на Ricinuclei, които обикновено се виждат само под
микроскоп, и главно репродуктивния орган, разположен в края на десния им крак?

∗
Ъгловото разстояние на небесно тяло от небесния екватор. – Б. пр.
 Такива загадки са многобройни в Наска и нито една от фигурите, освен може би кондора, не
изглежда съвсем на място. В края на краищата присъствието на кита и маймуната в тази пустинна
местност е също толкова нелепо, колкото и на амазонския паяк. Не може да се определи нито
културната принадлежност, нито възрастта на странната фигура на човек с вдигната като за поздрав
дясна ръка, тежко обувки и кръгли, вперени право напред очи. Други изображения на хора са не по-
малко странни: главите им са обгърнати в сияйни ореоли и наистина приличат на посетители от друга
планета. Изненадваща е самата им големина. Колибрито е дълго петдесет метра, паякът – четиридесет и
пет, разстоянието от върха на клюна до опашката на кондора (а също на пеликана) е сто и дванадесет,
дължината на гущера, чиято опашка днес е разполовена от Панамериканската магистрала, е сто
осемдесет и осем метра. Почти всички фигути са изпълнени в един и същ циклопски мащаб и по
еднакво труден начин – чрез грижливо очертаване само с една непрекъсната линия.
Подобно внимание към детайлите се наблюдава и при геометричните изображения. Някои прави
линии са дълги над осем километра и подобно на римски пътища прекосяват пустинята, пресичат сухи
дерета и скалисти възвишения и не правят нито един завой.
Такава прецизност е трудно, ала не и невъзможно да се обясни с традиционните средства на
логиката. Далеч по-озадачаващи са зооморфните фигури. Как може да са толкова добре изпълнени, след
като без самолети техните създатели не са били в състояние да следят напредъка на работата си от
съответната перспектива? Нито едно от изображенията не е достатъчно малко, за да се вижда от земята,
където всички те изглеждат просто като безформени бразди в пустинята. Истинската им форма
проличава едва от неколкостотин метра височина. Наоколо няма височини, които да осигуряват такава
перспектива.

СЪЗДАТЕЛИ НА ЛИНИИ, КАРТОГРАФИ

Летя над линиите и се опитвам да осмисля всичко това.

Моят пилот се казва Родолфо Ариас, бивш летец в перуанските военновъздушни сили. След
ресктивните изтребители малката чесна му се струва бавна и досадна и той се отнася към нея като към
летящо такси. Веднъж вече се бяхме върнали на пистата в Наска, за да свалим един прозорец, защото
партньорката ми Санта искаше да насочи камерите си вертикално надолу към примамливите символи.
Сега експериментирахме с перспективи от различни ъгли. От височина шестдесетина метра над платото
Ricinuclei, амазонският паяк, сякаш се надига на задните си крака и се готви да ни налапа. От сто и
петдесет метра едновременно виждаме няколко фигури: куче, дърво, странен чифт длани, кондора и
част от триъгълниците и трапецоидите. Когато се издигаме на четиристотин и петдесет метра,
зооморфните изображения, до този момент доминиращи над платото, се разкриват като малки пръснати
форми, заобиколени от поразителни гигантски геометрични фигури. Те вече не приличат толкова на
писти, колкото на пътища, прокарани от великан – пътища, които пресичат платото на пръв поглед в
хаотично разнообразие от очертания, ъгли и размери.
Докато земята продължава да се отдалечава обаче и разширяващата се перспектива ни позволява
нещо повече от „поглед с орлово око”, започвам да се питам дали в клинообразните знаци под мен все
пак няма някаква систематичност. Това ми напомня за едно наблюдение на Мария Райхе,
математичката, която от 1946 г. живее на Наска и проучва линиите. Според нея:
 Геометричните фигури оставят впечатление за тайнопис, като едни и същи
думи веднъж са написани с грамадни, а друг път – с миниатюрни букви. Някои
комбинации от линии се срещат в по-голямо разнообразие от видове размери
наред с много сходни форми. Всички изображения се състоят от определен брой
основни елементи...

Докато чесната се тресе и подскача из небесата, аз си спомням още нещо:не е случайност, че

линиите от Наска са разпознати едва през ХХ в., след началото на въздхоплаването. Един съдия от края
на XVI в. на име Луис де Монсон е първият испански пътешественик, който оставил сведения за тези
тайнствени „следи в пустинята” и събрал странните местни предания, които ги свързват с виракочите.
До редовните пътнически полети между Лима и Арекипа през 30-те години на ХХ в. обаче никой не
забелязал, че най-големият шедьовър на изобразителното изкуство в света се намира в Южно Перу.
Откритиета станало благодарение развитието на авиацията, която дала на човека божествената
способност да се издига в небесата и да вижда красиви и озадачаващи неща, до този момент скрити от
очите му.
Родолфо описва широк кръг над фигурата на маймуна – голяма маймуна, оплетена в хаос от
геометрични форми. Трудно ми е да опиша странното, хипнотично усещане, което изпитвам от това
изображение: то е изключително сложно и малко зловещо по някакъв абстрактен, необясним начин.
Тялото на маймуната е очертано с плътни линии. И без да прекъсва, същата тази линия минава по
стълби, над пирамиди, през поредица от зигзаговидни очертания, през спираловиден лабиринт
(опашката) и после се връща обратно с няколко остри звездовидни завоя. Изпълнението на тази рисунка
е истинско постижение и на обикновен лист хартия, но това тук е пустинята Наска (където всичко е в
огромни размери) и маймуната е дълга най-малко сто и двадесет и широка деветдесет метра...
Дали създателите на линиите са били и картографи?
И защо са ги нарекли „виракочи”?

ГЛАВА 5

ПЪТЯТ НА ИНКИТЕ КЪМ МИНАЛОТО

Няма артефакти или паметници, градове или храмове, които да са просъществували в разпознаваем
вид по-дълго от най-устойчивите религиозни традиции. Независимо дали са разкрити в надписите в
древноегипетските пирамиди, еврейската Библия или ведите, тези традиции са сред най-трайните
човешки творения: те са носители на познания, които пътуват във времето.
Последните пазители на древното религиозно наследство на Перу са инките, чиито вярвания и
„идолопоклонничество” били „изкоренени” и чиито съкровища били ограбени по време на тридесетте
ужасни години след испанското завоевание през 1532 г. За щастие обаче неколцина ранни испански
пътешественици положили усилия да документират преданията на инките преди окончателно да бъдат
забравени.
Въпреки че на времето не им обърнали внимание, някои от тези предания разказват за велика
цивилизация, съществувала в Перу преди много хиляди години. Според съхранените многобройни
спомени за нея тя била основана от виракочите, същите загадъчни същества, на които приписвали
създаването на линиите от Наска.

„МОРСКА ПЯНА”

Когато пристигнали испанските конквистадори, империята на инките обхващала Тихоокеанското

крайбрежие и Южноамерикамските Анди от северната граница на днешен Еквадор, Перу и Чили до река
Мауле на юг. Далечните кътчета на държавата били с огромна и сложна пътна система: например две
успоредни артерии с посока север-юг, едната дълга три хиляди и шестотин километра по крайбрежието,
а другата, с приблизително същата дължина, през Андите. Тези две огромни магистрали били павирани
и пресечени от многобройни пътища. Освен това имали интересен план и строителни особености, като
висящи мостове и тунели под здрави скали. Те очевидно били дело на развито, дисциплинирано и
амбициозно общество. По ирония на съдбата тези артерии изиграли важна роля за неговата гибел:
оредвождани от Франсиско Писаро, исоанците ги използвали, за да ускорят безмилостното си
настъпление към вътрешността на страната.
Столица на империята на инките бил град Куско, име, което на местния език кечуа означава „Пъпът
на света”. Според легендата той бил създаден от децата на слънцето Манко Капак и Мама Окло.
Въпреки че почитали и слънчевия бог Инти, инките смятали за най-свято друго божество. Това бил
Виракоча, чиито съименници създали линиите от Наска и чието име означава „Морска пяна”.
Несъмнено е чисто съвпадение, че старогръцката богиня Афродита, която била родена от морето,
получила името си заради „пяната [афрос] от която произлязла”. Освен това обитателите на Андите
винаги изобразявали Виракоча като мъж. За него не е сигурно нищо друго. Никой историк обаче не е в
състояние да каже на каква възраст бил култът към това божество, преди да го унищожат испанците.
Той сякаш винаги бил съществувал – всъщност свидетелствата предполагат, че много преди инките да
го включат в своята космогония и да му построят величествен храм в Куско, върховният бог Виракоча
бил почитан от всички цивилизации в дългата история на Перу.

ЦИТАДЕЛАТА НА ВИРАКОЧА

Няколко дни след като напуснахме Наска, двамата със Санта пристигнахме в Куско и посетихме
мястото на Кориканча, огромният храм на Виракоча от предколумбовата епоха. Разбира се, Кориканча
отдавна го нямаше. Или по-точно не че го нямаше, но беше погребан под пластове по-късна
архитектура. Испанците бяха запазили великолепните основи на инките и ниските части на неговите
баснословно яки стени и бяха издигнали отгоре им своята грандиозна колониална катедрала.
Докато крачех към входа на катедралата, аз си спомних, че храмът на инките бил покрит с над
седемстотин листа от чисто злато (всеки тежък около два килограма) и че в просторния му вътрешен
двор имало „нива” от модели на царевица, също от злато. Не можем да не забележим връзката със
Соломоновия храм в далечен Ерусалим, за който също се говорело, че бил украсен със златни листове и
чудна овощна градина със златни дървета.
През 1650 и 1950 г. земетресения разрушили испанската катедрала „Санто Доминго”, издигната на
мястото на храма на Виракоча, и в двата случая се наложило да я възстановяват. Основите и стените на
инките издържали тези природни бедствия непокътнати благодарение на специфичния си план, в който
е приложена изящна система от взаимосвързани многостенни каменни блокове. Тези блокове и общия
хоризонтален план са почти единственото, оцеляло от първоначалната сграда, освен осмоогълната
платформа от сив камък в средата на грамадния правоъгълен вътрешен двор, някога покрита с петдесет
и пет килограма масивно злато. От двете страни на двора има предверия, също останали от древния
храм, с фини архитектурни детайли като стесняващи се нагоре стени и красиво изсечени в гранита
ниши.
Разходихме се по тесните калдаръмени улици на Куско. Докато се озъртах наоколо, осъзнах, че не
само катедралата отразява испанското натрапване на една по-древна култура: целият град имаше малко
шизофреничен вид. Над мен се извисяваха просторни, пастелно боядисани колониални къщи с балкони
и дворци, но почто всички бяха издигнати върху инкайски основи или включваха цели инкайски
постройки със същата красива многостенна архитектура, каквато беше използвана в Кориканча. На една
уличка, носеща името „Хатунрумийок”, спрях да разгледам сложна стенна мозайка, направена от
безброй каменни блокове в суха зидария, идеално напаснати един с друг, всички с различна големина и
форма, вплетени в озадачаващ хаос от ъгли. Издялването на отделните блокове и подреждането им в
толкова сложна структура можеше да е постигнато единствено от майстор, притежаващ извънредно
големи умения, основани на многовековно архитектурно експериментиране. На един блок преброих
дванадесет ъгли и страни само в една плоскост и не успях да провра дори ъгълчето на тънък лист хартия
в цепнатината между него и съседните камъни.

БРАДАТИЯТ НЕПОЗНАТ

Изглежда, че в началото на XVI в., преди испанците усърдно да започнат да унищожават

перуанската култура, в Светая светих на Кориканча стоял идол на Виракоча. Според един текст от онова
време, “Relacion anonyma de los costumbres antiques de los naturalеs del Piru”∗, този идол представлявал
мраморна статуя на бог: „косата и цветът на кожата, лицето, одеждата и сандалите бяха точно като на
свети апостол Вартоломей, както го изобразяват художниците”. Други източници оприличават Виракоча
на свети Тома. Проучих голям брой илюстрирани религиозни ръкописи, в които са изобразени тези
двама светци. Обикновено ги представят като слаби, брадати бели мъже над средна възраст, обути в
сандали и облечени в дълги, развяващи се наметала. Както ще се убедим, сведенията потвърждават, че
∗
„Анонимен разказ за древните обичаи на обитателите на Перу” (исп.). – Б. пр.
точно такъв външен вид приписвали на Виракоча онези, които го почитали. Следователно не може да е
бил индианец, тъй като те са сравнително тъмнокожи и с рядко лицево окосмяване. Буйната брада и
светлата кожа на Виракоча му придавали вид на представител на кавказката раса.
Заради легендите и религиозните си вярвания инките били толкова сигурни във физическия му
облик, че отначало помислили светлокожите брадати испанци, които слезли на техните брегове, за
завръщащия се Виракоча и неговите полубогове, отдавна предсказано събитие, обещано от самия него.
Това щастливо съвпадение дало на Писаро и неговите конквистадори решителното стратегическо и
психологическо преимущеаство, от което се нуждаели, за да преодолеят числено превъзхождащата ги
войска на инките в последвалите сражения.
Откъде произхожда моделът за виракочите?

ГЛАВА 6

ТОЙ ДОЙДЕ ВЪВ ВРЕМЕНА НА ХАОС

Във всички древни легенди на племената в Андите се среща висока брадата светлокожа фигура,
скрита под наметало от тайнственост. И макар да е известен с най-различни имена на най-различни
места, той винаги е една и съща личност: Виракоча, Морската пяна, господар на знанието и магията,
притежаващ ужасни оръжия, дошъл във времена на хаос, за да възстанови световния ред.
В основни линии същата история се разказва в много варианти от всички племена, които обитават
района на Андите. Тя започва с живо описание на ужасяващ период, през който Земята била сполетяна
от потоп и потънала в мрак поради изчезването на Слънцето. Обществото изпаднало в хаос и хората
били подложени на тежки изпитания. Тогава

... внезапно от юг се появил бял мъж с огромен ръст и властно поведение. Той
бил толкова могъщ, че можел да превръща хълмовете в долини и от долините да
прави високи хълмове, карал камъка да оживява и потича като река...

Записалият това предание ранен испански хронист пояснява, че му го разказали индианците, сред
които обикалял по време на пътуванията си в Андите:

А те го чули от бащите си, които на свой ред го научили от старите песни,

препредавани от незапомнени времена... Те разказват, че този мъж потеглил на
север по планинския път, като правел чудеса, и никога повече не го видели. На
много места дал настъвления на хората как да живеят, говорил им с голяма обич и
 нежност и ги учел да са добри и да не си правят зло помежду си, а да се обичат и
да са милостиви към всички. На много места го наричат Тики Виракоча...

Същата фигура носи имената Хуаракоча, Кон, Кон Тики, Тунупа, Таапак, Тупака и Ила. Той бил
учен, архитект с ненадминати умения, скулптур и инженер: „Наредил да направят тераси и ниви по
стръмните склонове и клисурите и да изградят поддържащи стени. Освен това прокарал напоителни
канали... и пътувал в много посоки, за да урежда различни неща”.
Виракоча бил също учител и лечител и помагал на нуждаещите се. Разказва се, че „където минел,
изцелявал всички болни и връщал зрението на слепите”.
Характерът на този добър и цивилизован „свръхестествен” самарянин обаче имал и друга страна.
Ако нещо застрашавали живота му, както, изглежда, на няколко пъти се случило, Виракоча използвал
оръжие с небесен огън:

Като правел велики чудеса с думи, той отишъл в земята на каните и там, край
едно село на име Кача... народът се вдигнал срещу него и го заплашил, че ще го
убие с камъни. Видели го да пада на колене и да вдига ръце към небето, сякаш
молел за помощ в бедата, която го сполетяла. Индианците твърдят, че от небето се
появил огън, който сякаш отвсякъде ги обгърнал. Обзети от страх, те се обърнали
към онзи, когото възнамерявали да убият, и го помолили да им прости... После
видели, че огънят угаснал по негова заповед, макар да бил погълнал грамадни
камъни и сега могело да ги вдигнеш с една ръка, като че ли са от корк. Те
разказват, че той напуснал това място и отишъл на морския бряг, хванал
наметалото си с ръка и никога повече не го видели. И затова му дали името
Виракоча, което означава „Морска пяна”.

Легендите са единодушни във физическото описание на Виракоча. В своята „Suma y Narracion de los
Incas”∗ например испанският хронист от XVI в. Хуан де Бетансос твърди, че според индианците той бил
„брадат мъж с висока снага, облечен в бяла роба, която се спускала до нозете му и която препасвал на
кръста си”.
Всички други описания, събрани от различни племена, обитаващи отдалечени едни от други райони
в Андите, говорят за една и съща загадъчна личност. Според едно от тях той бил

Брадат мъж, среден на ръст и облечен в много дълго наметало... Не бил млад,
имал сива коса и бил слаб. Ходел с тояга и се отнасял към местните с обич,
наричал ги свои синове и дъщери. Докато обикалял земите, той правел чудеса.
Изцелявал болните с докосване. Знаел всички езици по-добре от туземците.
Наричали го Тунупа или Тарпака, Виракоча-рапача или Пачакан...

∗
„Описание и разказ за инките” (исп.) – Б. пр.
 В една от легендоте се казва, че Тунупа-Виракоча бил „бял мъж с висока снага, чието поведение и
личност предизвиквали огромно уважение и почит”. Друга го описва като бял мъж с царствен вид,
синеок, брадат, гологлав и облечен в „кусма”, елек или риза без ръкави, която стига до коленете. Според
трета, която, изглежда, се отнася за по-късен период от живота му, той бил почитан като „мъдър
съветник в държавните дела” и бил „старец с брада и дълга коса, оллечен в дълга туника”.

ЦИВИЛИЗАТОРСКА МИСИЯ

Според легендите Виракоча бил преди всичко учител. Преди неговото идване „хората живеели в
хаос, мнозина ходели голи като диваци, нямали къщи и обитавали пещери, откъдето ходели да търсят
храна”.
На Виракоча приписват промяната и началото на златна ера, която по-късните поколения с
носталгия си спомняли. Нещо повече, всички легенди са единодушни, че той изпълнил своята
цивилизаторска мисия и огромна доброта и доколкото било възможно, се въздържал от употреба на
сила: внимателните съвети и личният пример били главните методи, които прилагал, за да даде на
хората знанията и средствата, необходими за културен и продуктивен живот. В частност той бил
запомнен с това, че донесъл в Перу медицината, металургията, земеделието и живитновъдството,
изкуството на писането (което по-късно било забравено) и задълбочени познания за принципите на
инженерството и архитектурата.
Бях впечатлен от качеството на каменоделството на инките в Куско. С напредването на
проучванията ми в древния град обаче с изненада установих, че археолозите в никакъв случай не могат
със сигурност да припишат така наречената „инкайска зидария” на инките. Вярно е, че те майсторски
боравели с камъка и много паметници в района на Куско безспорно са тяхно дело. Изглежда обаче, че
някои от по-забележителните постройки, които обикновено им се приписват, са издигнати от по-древни
цивилизации. Свидетелствата предполагат, че инките често само възстановявали тези сгради, а не били
истинските им строители.
Същото явно се отнася за високоразвитата пътна система, свързващи отдалечените краища на
империята на инките. Читателят ще си спомни, че тези пътища представлявали успоредни магистрали с
посока север-юг, едната по крайбрежието, а втората в Андите. До испанското завоевание се използвали
общо над двадесет и четири хиляди километра пътища и аз бях предполагал, че всички са прокарани от
инките. Сега научих, че по всяка вероятност те са наследили пътната система. Тяхната роля била да
възстановяват, поддържат и обединяват вече съществуваща мрежа. Въпреки че това не се признаваше
често, никой специалист не беше в състояние да даде становище за възрастта на на тези невероятни
магистрали, нито да каже кои са техните създатели.
Загадката се усложнява от местните предания, в които се твърди не само, че пътната система и
високоразвитата аркитектура били „древни по времето на инките”, но и че те „били дело на бели хора с
кестенява коса”, които живели преди хиляди години.
 В една от легендите се казва, че Виракоча бил придружаван от два вида „вестоносци”, „верни воини”
(„хуаминка”) и „сияйни” („хайхуайпанти”). Те трябвало да отнасят посланията на господаря си до
„всяко кътче на света”.
Другаде се срещат изрази като: „Кон Тики се завърна... с много слуги”, „тогава Кон Тики повика
помощниците си, които се наричаха виракочи”, „Кон Тики заповяда на всички, освен на двама виракочи
да заминат на изток...”, „От едно езеро дойде господар на име Кон Тики Виракоча и доведе със себе си
много хора...”, „И когато Виракоча им нареждаше, тези виракочи отиваха в различни земи...”

ДЕЛО НА ДЕМОНИ?

Древната цитадела Саксайхуаман се намира на север от Куско. Късно един следобед стигнахме там
под небе, почти напълно скрито от тежки, тъмносребристи облаци. Над планинската тундра духаше
студен вятър. Изкачих се по стъпалата, минах през построените за великани каменни порти и закрачих
сред гигантската редица зигзаговидни стени.
Вдигнах глава и погледнах нагоре към големия гранитен камък, под който минаваше пътят ми.
Висок три и половина и широк два метра, тежък много над сто тона, той беше дело на човек, а не на
природата. Беше изсечен и оформен в симфонична хармония от ъгли, обработен с очевидна лекота (като
че ли е от восък или маджун) и стоеше в стена от други грамадни и странни многостенни блокове, накои
от които отгоре, други отдолу, трети отстрани, всички в идеален баланс и ред.тъй като един от тези
поразителни, грижливо изсечени каменни блокове беше висок осем и половина метра и бе изчислено, че
теги триста шестдесет и един тона (приблизително колкото петстотин семейни автомобила), аз си
помислих, че някои фундаментални въпроси отчаяно търсят отговор.
Как инките или техните предшественици са били в състояние да обработват камък в такива
колосални мащаби? Как толкова прецизно са изсекли и оформили тези циклопски блокове? Как са ги
пренесли на десетки километри от далечните каменоломни? С какви средства са изграждали стени от
тях, местели са отделните блокове и с такава очевидна лекота са ги издигали високо над земята?
Предполагаше се, че тези хора дори не са открили колелото, още по-малко машини, способни да
повдигат и местят десетки неправилно оформени стотонни блокове и да ги подреждат в триизмерни
мозайки.
Знаем, че хронистите от ранния колониален период са били не по-малко озадачени от мен.
Уважаваният Гарсиласо дела Вега например, като дошъл тук през XVI в., говорил със страхопочитание
за крепостта Саксайхуаман:

Нейните пропорции са невъобразими, ако човек не я е виждал – и когато

внимателно ги проучи, те изглеждат толкова невероятни, като че ли в строежа и е
използвана магия, като че ли е дело на демони, а не на хора. Тя е построена от
толкова грамадни камъни и в такъв огромен брой, че човек се пита как
индианците са успели да ги изсекат и с такава точност да ги наредят един върху
друг. Защото те нямат нито желязо, нито стомана, с които да разбият скалата и да
 огладят камъните, нямат нито каруци, нито волове, за да ги пренесат, и всъщност
на земята няма каруци и волове, които да са в състояние да изпълнят тази задача,
толкова огромни са тези камъни и толкова лоши са планинските пътеки, по които
са докарани...

Гарсиласо съобщава още нещо интересно. В своя „Царски разказ за инките” той описва как един
инкайски цар от историческата епоха се опитал да повтори постиженията на своите предшественици,
които построили Саксайхуаман. Опитът му се изразявал в докарването само на един гигантски каменен
блок от няколко километра разстояние, за да го поставят в съществуващите стени. „Този блок бил
влачен през планината от над двадесет хиляди инки, издиган и спускан по стръмните склонове... По
някое време се изплъзнал от ръцете им и паднал в една пропаст, като смазал повече от три хиляди
души.” Това е единственото сведение във всички истории, които проучих, потвърждаващо, че инките
наистина строели или поне се опитвали да строят с грамадни блокове като онези в Саксайхуаман.
Според сведението те не са познавали нужните методи и опитът им завършил катастрофално.
Разбира се, само по себе си това не доказва нищо. Но разказът на Гарсиласо задълбочи съмненията
ми около огромната крепост, която се извисяваше над мен. Докато я разглеждах, ми се струваше, че
всъщност може да е издигната преди епохата на инките от някаква безкрайно по-древна и по-високо
развита в техническо отношение раса.
Не за пръв път си припомнях колко трудно археолозите се сдобиват с точни дати за пътища или
стени със суха зидария, които не съдържат органични съставки. При тези обстоятелства
радиовъглеродното датиране беше излишно, не можеше да се приложи и термолуминисцентното
датиране. И въпреки че се провеждаха обещаващи нови експерименти, като датиране на обработена
скална повърхност с хлор-36, до тяхното прилагане щеше да мине още време. Следователно, докато не
се постигнеше напредък в тази област, хронологията продължаваше да е по-скоро резултат на догатки и
субективни предположения. Тъй като се знаеше, че инките са използвали Саксайхуаман, отлично
разбирах защо се смята, че те са построили крепостта. Но между тези две предположения не
съществуваше очевидна или задължителна връзка. Инките спокойно можеха да са заварили крепостта
вече построена и да са се нанесли вече в нея.
В такъв случай кои бяха истинските и строители?
Виракочите, казваха древните митове, брадатите светлокожи непознати, „сияйните”, „верните
воини”.
Докато обикаляхме страната, продължавах да проучвам разказите на испанските пътешественици и
етнографи от XVI-XVII в., които надлежно бяха записвали древните предания на перуанските индианци.
Особено впечатление ми правеше постоянното подчертаване, че идването на виракочите било свързано
с ужасен потоп, който връхлетял земята и погубил повечето хора.

ГЛАВА 7
 ИМАЛО ЛИ Е НЯКОГА ИСПОЛИНИ?

Точно в шест часа сутринта влакчето потегли и бавно се заизкачва по стръмните склонове на
долината на Куско. Тесните железопътни линии бяха поставени в поредици от Z-образни криви.
Локомотивът запухтя по долния хоризонтал на първия Z, после направи маневра и потегли на заден ход
по полегатата линия, отново маневрира и продължи напред по горния хоризонтал – и така нататък, с
безброй спирания и потегляния, докато накрая се изкачихме високо над древния град. Инкайските стени
и колониалните палати, тесните улички, катедралата „Санто Доминго”, издигната върху руините на
храма на Виракоча, всичко изглеждаше призрачно и свръхестествено на перленосивата светлина,
струяща от утринното небе. Приказни гирлянди от електрически лампи все още украсяваха улиците, над
земята се стелеше рядка мъгла и от комините над керемидените покриви на безчет къщурки се издигаше
дим.
Скоро влакът обърна гръб на Куско и ние продължихме на северозапад към нашата цел: Мачу
Пикчу, изчезналият град на инките, който се намираше на около три часа път и сто и тридесет
километра. Бях възнамерявал да чета, но приспан от клатенето на вагона, се унесох. След петдесет
минути се събудих и установих, че минаваме през истинска живописна картина. Ярко огреният преден
план се състоеше от равни зелени ливади, покрити с ивици топящ се скреж, разположени от двете
страни на поток, който течеше в обширна продълговата долина.
Точно пред себе си видях голямо пасище, осеяно с храсти, където пасяха няколко черно-бели крави.
Наблизо имаше село, пред къщите стояха дребни тъмнокожи индианци кечуа, облечени в пончо и
пъстри вълнени шапки. В далечината се издигаха склонове, обрасли с ели и екзотични евкалипти.
Погледът ми проследи силуетите на две високи зелени планини, между които се разкриваха високи
плата. На хоризонта се очертаваше назъбена планинска верига със сияйни заснежени върхове.

НЕИЗВЕРГНАТИТЕ ИСПОЛИНИ

Накрая с разбираема неохота се върнах на четивото си. Исках по-внимателно да проуча някои от
странните връзки, които ми се струваше, че съм открил, между внезапната поява на Виракоча и
легендите за потопа, разказвани от инките и другите племена в Андите.
Оред себе си имах откъс от „Естествена и нравствена история на Индиите” от Фра Хосе де Акоста, в
която ученият духовник описваше „какво разказват за появата си самите индианци”:

Те често споменават за потоп, който сполетял страната им... Индианците

разказват, че в потопа се удавили всички хора и тогава от езерото Титикака
излязъл някой си Виракоча, и останал в Тиахуанако, където днес могат да се видят
руините на древни и твърде странни сгради, и откъдето отишъл в Куско, и така
човечеството започнало да се множи...
 Мислено си отбелязъх да потърся повече за езерото Титикака и загадъчното Тиахуанако и прочетох
следващия откъс, който обобщаваше една легенда от района на Куско:

Заради някакво неясно прегрешение хората, които живеели в най-древни

времена, били погубени от създателя... с потоп. След потопа създателят се появил
в човешка форма от езерото Титикака и създал слънцето, луната и звездите. Сетне
възродил хората на земята...

В друг мит

Великият бог създател Виракоча решил да създаде свят за хората. Първо

сътворил земята и небето. После започнал да създава човеци и издялал грамадни
каменни фигури на исполини, на които вдъхнал живот. Отначало всичко вървяло
добре, ала след време исполините започнали да се бият помежду си и отказали да
работят. Виракоча решил, че трябва да ги погуби. Някои отново превърнал в
камък... останалите поразил със страшен потоп.

Много сходни представи се откриваха в други извори, като еврейския Стар завет – например Глава 6
от Битие, в която се описва разочарованието на юдейския Бог от неговото творение и решението му да
го унищожи. Отдавна бях заинтригуван от едно от малкото описания на забравената епоха преди
потопа, според загадъчния език на което „В онова време имаше на земята исполини...” Можеше ли
заровените в библейските пясъци на Близкия изток „исполини” по някакъв незабелязан начин да са
свързани с „исполините”, втъкани в легендите на индианците от предколумбовата епоха? Загадката още
повече се задълбочаваше от факта, че еврейските и перуанските извори изобразяваха с много общи
подробности разгневеното божество, което наказваше греховния и непокорен свят с катастрофичен
потоп.
На следващата страница от документите, които бях събрал, прочетох следния инкайски разказ за
потопа, предаден от някой си отец Молина в неговия „Relacion de las fabulas y ritos de los Yngas”∗:

От Манко Капак, който бил първият инка, от когото започнали да се наричат

дежа на слънцето и от когото извеждали своето идолопоклонническо почитане на
слънцето, те имали многобройни разкази за потопа. Разказват, че водите залели и
най-високите планински върхове в света и погубили всички раси на хората и
другите творения. Не оцеляло нито едно живо същество, освен един мъж и една
жена, които се затворили в сандък и когато водите спаднали, вятърът ги отнесъл...
в Тиахуанако, [където] създателят започнал да възражда народите и страните в
този район...”

∗
„Разказ за преданията и обичаите на инките” (исп.) – Б. пр.
 Гарсиласо дела Вега, син на испански благородник и потомка на царския род на инките, вече ми
беше познат от неговия „Царски разказ за инките”. Той се смяташе за един от най-сигурните хронисти
на преданията на майчиния си народ и бе творил през XVI в., скоро след завоеванието, когато тези
предания все оше не са били подложени на чужди влияния. Гарсиласо също потвърждаваше това
очевидно универсално и дълбоко вкоренено вярване: „След като водите на потопа спаднали, в земята на
Тиахуанако се появил някакъв мъж...”
Това бил Виракоча. Увит в наметалото си, той бил силен и с „царствено изражение” и с невъзмутима
увереност обикалял и най-опасните пустини. Правел чудеса, изцелявал и можел да призовава небесен
огън. На индианците трябва да им се е струвало, че е изникнал от небитието.

ДРЕВНИТЕ ПРЕДАНИЯ

Вече бяха минали повече от два часа от нашето пътуване до Мачу Пикчу и гледката се беше
променила. Над нас мрачно се извисяваха гигантски черни планини, по чиито склонове не бе останала
нито една снежна преспа, за да отразява слънчевите лъчи, и, изглежда, се движехме по скалисто дефиле
в края на тясна долина, затулена с тъмни сенки. Краката ми замръзваха. Потръпнах и продължих да
чета.
Едно бе очевидно в обърканата паяжина от легенди, които се допълваха едни други, но от време на
време си и противоречаха. Всички учени бяха единодушни, че инките са възприели, усвоили и
препредали преданията на много от различните цивилизовани народи, на които бяха наложили властта
си през вековете на експанзия на огромната им империя. В този смисъл, с какъвто изход и да
приключеха историческите спорове за възрастта на самите инки, никой не можеше сериозно да оспорва
тяхната роля като носители на древните религиозни системи на всички големи архаични култури –
урайбрежни и планински, известни и неизвестни – развивали се преди тях в тези земи.
И кой можеше да каже точно какви цивилизации са съществували в Перу в непроучените краища на
миналото? Археолозите всяка година се натъкваха на нови находки, които отместваха хоризонта назад
във времето. Тогава защо някой ден да не открият свидетелства за проникването в Андите на
цивилизаторска раса, дошла отвъд океана и отново изчезнала, след като изпълнила задачата си?
Струваше ми се, че легендите предполагат тъкмо това – легенди, които повече от всичко бяха
обезсмъртили паметта на човека/бог Виракоча, обикалял о брулените от ветровете пътеки на Андите, за
да твори чудеса:

Самият Виракоча с двама свои помощници се отправил на север... Той

потеглил към планините, единият му помощник тръгнал по крайбрежието, а
другият – по периферията на източните гори... Създателят продължил за Уркос
край Куско, където сътворил хора от една планина. Отишъл в Куско и продължил
на север към Еквадор. В крайбрежния район Манта напуснал своя народ и като
ходел по въ,ните, изчезнал в океана.
 Всеки спомен за този забележителен непознат, чието име означаваше „Морска пяна”, задължително
свършваше с мъчителния миг на сбогуването:

Виракоча продължил пътя си, създавайки човешките народи... Когато стигнал

до областта Пуерто Виехо, към него се присъединили неговите помощници и
заедно потеглили по морето, и казват, че ходели по водата също толкова лесно,
колкото и по суша.

Вечно това мъчително сбогуване... и често намек за наука или магия.

КАПСУЛАТА НА ВРЕМЕТО

Гледката навън продължаваше да се променя. Отляво се появиха тъмните води на Урубамба, приток
на Амазонка и свещена река на инките. Температурата на въздуха осезаемо се повиши: бяхме се
спуснали в сравнително ниска долина със специфичен тропически микроклимат. Планинските склонове,
които се издигаха от двете страни на железопътната линия, бяха гъсто обрасли със зелени гори и това
ми напомни, че наистина се намирам в район с огромни и почти непреодолими препятствия. Онези,
които бяха навлезли чак в сърцето на джунглата, за да построят Мачу Пикчу, трябва да са имали
изключитвелно сериозни мотиви.
Каквато и да бе причината, изборът на такова отдалечено място имаше поне един положителен
страничен ефект: по време на разрушителния си устрем конквистадорите и мисионерите не бяха
стигнали до Мачу Пикчу. Всъщност едва през 1911 г., когато към приказното наследство на по-древните
народи бяха започнали да се отнасят с по-голямо уважение, един млад американски изследовател,
Хайръм Бингъм, открил Мачу Пикчу за света. Веднага станало ясно, че този невероятен град
представлява уникален прозорец към предколумбовата цивилизация – в резултат руините били
защитени от иманяри и търсачи на сувенири и това изключително късче от загадъчното минало бе
съхранено, за да смайва бъдещите поколения.
След като минахме през градче на име Агуа Калиенте („Гореща вода”), където няколко занемарени
ресторанта и евтини бара примамваха пътниците от влака, в девет и десет сутринта стигнахме на гара
Пуентас Руинас в Мачу Пикчу. Оттам продължихме половин час с автобус по лъкатушен черен път по
стръмния склон на мрачната планина и се озовахме в самия Мачу Пикчу, при развалините и в местния
хотел, където ни взеха нелепо висока цена за една не много чиста стая. Бяхме единствените гости.
Макар че тукашното партизанско движение от години не бе вдигало във въздуха влака за Мачу Пикчу,
малцина чужденци проявяваха желание да посещават това място.

ВИДЕНИЯ В МАЧУ ПИКЧУ

 Беше два следобед. Стоях нависоко в южния край на града. Руините се простираха на север по
покритите с лишеи тераси пред мен. Гъсти облаци обгръщаха планинските върхове, ала от време на
време слънцето успяваше да пробие тук-там.
Далече в долината виждах свещената река да прави остър завой около основното скално
образувание, , върху което се издигаше Мачу Пикчу, като ров, обграждащ гигантски замък. Оттук
реката изглеждаше тъмнозелена, тъй като отразяваше джунглата по стръмните склонове. На места
водата беше бяла и искреше от слънчевите лъчи.
Вдигнах очи към най-високият връх. Казваше се Хуана Пикчу и го имаше на всички класически
туристически плакати, рекламиращи Мачу Пикчу. За мое удивление сега забелязах, че стотина метра
под самия връх земята грижливо беше терасирана и оформена: някой бе превърнал почти отвесните
скали в изящни висящи градини, които в древни времена навярно са били засадени с ярки цветя.
Струваше ми се, че цялото място и неговата околност представляват монументална скулптура,
съставена от планини, скали, дървета и камъни – а също от вода. Тук бе болезнено красиво, определено
едно от най-красивите кътчета на света, които бях посещавал.
Въпреки сияйното му великолепие обаче, като че ли гледах призрачен град, нещо като пустия „Мари
Целесте”, който никога нямаше да намери покой∗. Къщите бяха подредени на дълги тераси. Те бяха
малки, само с едно помещение, което гледаше право към тясната улица, и архитектурата беше солидна и
функционална, но в никакъв случай пищна. За разлика от тях някои церемониални участъци бяха далеч
по-грандиозни и отделни сгради бяха построени от грамадни каменни блокове, каквито бях видял в
Саксайхуаман. Един гладко полиран многостенен монолит бе дълъг около три и половина метра, широк
метър и половина, висок също толкова и не можеше да тежи по-малко от двеста тона. Как бяха успели
да го докарат тук древните строители?
Имаше още десетина като него и всичките бяха подредени в познатите мозаечни стени. На един от
блоковете преброих общо тридесет и три ъгъла, всеки безупречно напаснат с ъглите на съседния камък.
Имаше масивни многостени и идеални блокове с остри като бръснач ръбове. На някои места имаше и
естествени, неодялани скали. Имаше и странни, необичайно артефакти като Интихуатана, „мястото,
където спира слънцето”. Този забележителен паметник представляваше сива слюдеста основна скала,
издялана в сложна геометрична форма от криви и ъгли, вдълбани ниши и външни контрафорси, в
средата на която се издигаше нисък и масивен вертикален стълб.

МОЗАЙКАТА

На каква възраст е Мачу Пикчу? Според общоприетото научно мнение градът не може да е построен
по-рано от XV в. Някои по-дръзки, но също уважавани учени от време на време са изразявали и други
становища. През 30-те години на ХХ век например професорът по астрономия в Потсдамския
университет Ролф Мюлер открил убедителни доказателства, че най-важните постройки в Мачу Пикчу са

∗
Американски търговски кораб, който през 1872 г. Бил открит в морето без екипажа си. – Б. пр.
подредени според астрономическа система. След като определил позициите на звездите през
предишните хилядолетия (които постепенно се променят в резултат на явление, известно като „прецесия
на равноденствията”), Мюлер стигнал до извода, че първоначалният план на града може да е положен
единствено през „епохата между 4000 и 2000 г. пр. Хр.”.
От гледна точка на ортодоксалната история това било безочлива ерес. Ако Мюлер бил прав, Мачу
Пикчу не бил едва на пет века, а вероятно на много повече от шест хиляди години. Това го правело
значително по-древен от Голямата пирамида в Египет (ако се приеме, разбира се, ортодоксалното
датиране на Голямата пирамида към 2500 г. пр. Хр.).
Други учени също не били съгласни с датирането на Мачу Пикчу и подобно на Мюлер повечето
били убедени, че части от града са с хилядолетия по-древни от датата, допускана от ортодоксалните
историци.
Също като грамадните многостенни блокове, от които бяха изградени стените, тази идея
съответстваше на други части от мозайката – в този случай мозайка от миналото, която днес изглеждаше
безсмислена. Виракоча беше част от същата мозайка. Всички легенди посочваха Тиахуанако за негова
столица. Руините на този огромен древен град се намираха в Боливия, в район, известен като Колао, на
деветнадесет километра южно от езерото Титикака.
За два дни можехме да стигнем дотам, пресметнах аз, през Лима и Ла Пас.

ГЛАВА 8

ЕЗЕРОТО НА ПОКРИВА НА СВЕТА

Ла Пас, столицата на Боливия, е сгушен в неравното дъно на величествено хлътване в земята на

повече от три хиляди и двеста метра над морското равнище. Тази дълбока клисура се е образувала през
праисторическата епоха поради мощно нахлуване на вода, която носела със себе си откъртени скали и
камъни.
Надарен от природата с такава апокалиптична обстановка, Ла Пас притежава уникално, макар и
малко мухлясало очарование. С тесните си улички, къщи с тъмни стени, внушителни катедрали,
ослепително пищни кина и отворени до късно заведения за бързо хранене той създава странно
опияняваща атмосфера на тайнственост. За пешеходеца обаче е трудно да го обикаля, освен ако
дробовете му не са като мехове, тъй като цялата централна част е построена по стръмните склонове на
хълмове.
Летището на Ла Пас е разположено с близо хиляда и петстотин метра по-високо от самия град, на
ръба на Алтипано – студеното неравно плато, което е доминираща топографска особеност на този
район. Със Санта кацнахме там доста след полунощ, след като полетът от Лима се забави. В залата за
пристигащи, в която ставаше ужасно течение, ни предложиха чай от кока в пластмасови чашки като
профилактично средство срещу височинна болест. След много разтакаване и усилия успяхме да
 измъкнем багажа си от митницата, взехме старо американско такси и с друсане се заспускахме към
мъждукащите жълти светлини на града под нас.

СЛУХОВЕ ЗА КАТАКЛИЗЪМ

Към четири часа на другия следобед се отправихме към езерото Титикака с взет под наем джип,
проправихме си път през постоянните непонятни задръствания в столицата, напуснахме района на
небостъргачите и бедняшките квартали и се отправихме към безкрайните ясни хоризонти на Алтипано.
Отначало, докато още бяхме близо до града, пътят ни мина през район с мрачни предградия и
бидонвили с многобройни автомобилни сервизи и пунктове за вторични суровини. Колкото повече се
отдалечавахме от Ла Пас обаче, толкова по-редки ставаха сградите и накрая изчезнаха всякакви следи от
човешко присъствие. Пустата и гола хълмиста савана, на хоризонта на която се мержелееха покритите
със сняг върхове на Кордилера Реал, представляваше незабравима гледка, отличаваща се с природна
красота и силно въздействие. Но това място оставяше и впечатление за свръхестественост и сякаш се
носеше над облаците като омагьсано царство.
 Въпреки че крайната ни цел беше Тиахуанако, я тази вечер щяхме да останем в град Копакабана,
който се намираше на един нос в южния край на езерото Титикака. За да стигнем дотам, трябваше да
прекосим езерото с импровизиран герибот, на който се качихме в рибарския град Тикине. После, когато
започна да се смрачава, продължихме по главната магистрала, вече тесен и неравен път, и след безброй
стръмни остри завои излязохме на един планински хребет. Оттам се разкри невероятна гледка: тъмните
води на езерото под нас сякаш бяха в края на безграничен океан, потънал в мрачни сенки, и все пак
назъбените върхове на заснежените планини в далечината все още бяха окъпани в ослепителни
слънчеви лъчи.
Езерото Титикака още от начало ми се стори особено място. Знаех, че се намира на около три хиляди
и осемстотин метра над морското равнище, че през него минава границата между Перу и Боливия, че е
дълго двеста и двадесет и широко сто и дванадесет километра. Освен това знаех, че е дълбоко и на места
достига почти хиляда и шестотин метра, и че има озадачаваща геологическа история.
Ето загадките и някои от предложените отговори:
1. Макар че днес се намира на повече от три хиляди и двеста метра над морското равнище,
районът на езерото Титикака е осеян с милиарди милиони вкаменени морски мидени черупки.
Това предполага, че в миналото Алтипано се е издигнало от морското дъно, може би при
цялостното земно издигане, при което се е образувала Южна Америка. В този процес сред
склоновете на Андите били загребани огромни количества морска вода, наред с безчет морски
същества. Смята се, че това се случило не по-късно от преди около сто милиона години.
2. Колкото и да е парадоксално, въпреки невероятната възраст на това събитие, езерото Титикака
и досега е запазило „морската си ихтиофауна”, с други думи, въпреки се намира на стотици
километри от океана, обитаващите го риби и ракообразни се отнасят към многобройни
океански (а не сладководни) типове. Сред изненадващите същества, изтегляни на
повърхността с рибарските мрежи, са представители на рода Hippocampus (морско конче).
Освен това, както отбелязва един учен, „Различните видове Allorquestes (hyalella inermis и т. н.)
и други представители на морската фауна не оставят съмнение, че някога това езеро е било
много по-солено от днес или по-точно, че водата, която го образува, е морска и е била
затворена в Андите при издигането на континента”.
3. Толкова за събитията, довели до образуването на Титикака. Оттогава това огромно „вътрешно
море” и самптп Алтипано са претърпели още няколко драстични и драматични промени. Най-
значима е промяната на големината на езерото, за която може да се съди по съществуването на
древен бряг, забележим наоколо. Колкото и да е странно, този бряг не е равен, а има отчетлив
наклон от север на юг. В най-северната си проучена точка той е деветдесет метра по-високо от
Титикака. На шестотин и четиридесетина километра на юг той е осемдесет и четири метра по-
ниско от равнището на езерото. От това и много други свидетелства геолозите са стигнали до
заключението, че Алтипано продължава постепенно да се издига, само че неравномерно, като
на север височината е по-голяма, отколкото на юг. Смята се, че този процес не е свързан
толкова с промените във водното равнище на самото езеро Титикака (въпреки че такива
промени определено се наблюдават), колкото с промените в равнището на целия терен, на
който се намира езерото.
4. Като се има предвид изключително дългите периоди от време, които, предполага се, изискват
сериозните геологични преобразувания, много по-трудно обясними по този начин стават
 неоспоримите доказателства, че Тиахуанако някога е бил пристанище с огромни кейове,
разположени на самия бряг на Титикака. Проблемът е, че днес останките на града са на
двадесетина километра южно от езерото и на над тридесет метра по-високо от съвременния
бряг. Следователно през периода след построяването му трябва да се е случило следното: или
равнището на езерото силно е спаднало, или земята, върху която се издига Тиахуанако,
значително се е издигнала.
5. И в двата случая е очевидно, че са протекли мащабни и драстични физически промени. Някои
от тях, като издигането на Алтипано от океанското дъно, определено са станали през
далечните геологични епохи преди появата на човешката цивилизация. Други далеч не са
толкова древни и трябва да са протекли след издигането на Тиахуанако. Следователно
въпросът е кога е построен Тиахуанако?
Ортодоксалното историческо мнение е, че руините не може да са много по-древни от 500 г. сл.
Хр. Има и алтернативно датиране, което, макар че не се приема от повечето учени, като че ли повече
съответства на мащабите на протеклите в региона геологически катаклизми. Математико-
астрономическите изчисления на професор Артър Познански от Университета на Ла Пас и на
професор Ролф Мюлер (който също оспорил официалното датиране на Мачу Пикчу) отместват
основната фаза от строителството на Тиахуанако към 15 000 г. пр. Хр. Тази хронология също
показва, че към 11000 г. пр. Хр. Градът загинал при феноменална природна катастрофа, след което
бързо се отдалечил от езерния бряг.
В Глава 11 ще разгледаме откритията на Познански и Мюлер, открития, които предполагат, че
огромният град Тиахуанако процъфтял през последната ледникова епоха в мрачната и безлунна нощ
на праисторията.

ГЛАВА 9

НЯКОГАШНИЯТ И БЪДЕЩ ЦАР

По време на пътуванията си в Андите на няколко пъти препрочетох един странен вариант на

преданието на Виракоча. В този разказ, който произхождаше от района на езерото Титикака,
известен като Колао, божественият герой-цивилизатор се наричаше Тунупа:
В древни времена Тунупа дошъл на Алтипано от север с петима свои ученици.
Бял мъж с царствен вид, той бил трезв, строг и проповядвал срещу пиянството,
многоженството и войната.

След като пропътувал огромни разстояния в Андите, където създал мирно царство и научил
хората на всички изкуства на цивилизацията, Тунупа бил тежко ранен от група завистливи
заговорници:
 Те поставили блаженото му тяло в лодка от тръстика тотра и я пуснали да
плава в езерото Титикака. И той... отплавал с такава бързина, че онези, които
толкова жестоко се опитали да го убият, останали в ужас и удивление – защото в
езерото няма течение... Лодката стигнала до брега на Кочамарка, където днес е
река Десгуардеро. Според индианското предание лодката се блъснала в брега с
такава сила, че образувала реката, която преди това не съществувала. И така
свещеното тяло било отнесено на много левги чак до морския бряг при Арика∗...

ЛОДКИ, ВОДА И СПАСЕНИЕ

Тук има странни аналогии с историята на Озирис, древноегипетският върховен бог на смъртта и
възкресението. Плутарх най-подробно предава оригиналния мит на тази загадъчна фигура и
разказва, че след като дал на своя народ даровете на цивилизацията и го научил на всички полезни
умения, забранил канибализма и човешките жертвоприношения и му оставил първия сборник
закони. Озирис напуснал Египет и потеглил по света, за да разпространява благата на цивилизацията
и сред други народи. Той никога не принуждавал варварите, които срещал, да приемат неговите
закони, с предпочитал да спори с тях и да ги убеждава. Освен това им предавал учението си с
помощта на химни и песни, акомпанирани от музикални инструменти.
Докато отсъствал обаче, седемдесет и двама негови придворни, водени от зет му Сет, се
наговорили да го убият. Когато се завърнал, съзаклятниците го поканили на пир и там предложили
ковчег от злато и дърво на всеки гост, който точно се побере в него. Озирис не подозирал, че
ковчегът е направен специално за него и когато спокойно легнал на дъното му, заговорниците се
втурнали, здраво заковали капака и дори запечатали пролуките със стопено олово, за да не влиза
въсдух. После пуснали ковчега в Нил, който вместо да потъне, бързо заплавал по водата и стигнал до
морския бряг.
В този момент се намесила съпругата на Озирис, богинята Изида. С помощта на могъщата си
магия, която притежавала, тянамерила ковчега и го скрила на тайно място. Злият и брат Сет обаче
отишъл на лов в блатата, открил го, отворил го и в луда ярост насякъл трупа на четиринадесет части,
които пръснал по света.
Изида отново трябвало да спаси мъжа си. Тя направила папирусова лодка, намазала я със смола и
заплавала по Нил да търси останките му. Когато ги намерила, с помощта на заклинания съединила
частите на тялото му и то вазвърнало предишната си форма. Впоследствие невредим и в идеално
състояние Озирис претърпял процес на звездно прераждане и станал бог на мъртвите и цар на
подземния свят – откъдето, разказва легендата, понякога се връщал на земята, преоблечен като
смъртен.
Въпреки огромните разлики между преданията, странно е, че Озирис в Египет и Тунупа-
Виракоча в Южна Америка имат следните общи особености:

∗
Пристанище в Северно Чили - Б. пр.
 • и двамата били велики цивилизатори;

• и срещу двамата били организирани заговори;

• и двамата били ранени и убити;

• и двамата били затворени в ковчег или плавателен съд;

• и двамата били пуснати във водата;

• и двамата отплавали;

• и двамата накрая стигнали до морето.

Трябва ли да пренебрегнем тези паралели като съвпадения или има някаква скрита връзка?

ТРЪСТИКОВИТЕ ЛОДКИ В СУРИКИ

Въздухът беше планински студен и аз седях отпред в моторницата, която с двадесет възела пореше
ледените води на езерото Титикака. Небето бе ясносиньо, отразяваше светлосините и тюркоазените
оттенъци на вълните край брега, и огромното езеро, сияещо в медни и сребристи багри, сякаш нямаше
край...
Трябваше да проуча откъсите от легендите, в които се разказваше за тръстикови плавателни съдове,
защото знаех, че „лодките от тръстика тотора” са традиционни превозни средства по езерото. За
съжалени древните умения, необходими за построяване на съдове от такъв тип, бяха атрофирали и и
сега пътувахме за Сурики, единственото място, където все още ги правеха както трябва.
В крайбрежното селце на остров Сурики открих двама стари индианци, които строяха лодка от
снопи тръстика тотора. Изящният съд, който изглеждаше почти завършен, беше дълъг около четири и
половина метра. Имаше широка средна част и тесни краища с висок нос и кърма.
Седнах да погледам. По-възрастният индианец, който носеше чудновата островърха вълнена шапка и
отгоре още една от кафяв филц, периодично опираше босия си ляв крак в борда на лодката за повече
опора, фокато теглеше и стягаше въжетата на сноповете тръстика. Забелязах, че от време на време
натрива парче въже в потното си чело – за да го навлажни, така че да прилепне по-здраво.
Заобиколена от кокошки и от време на време разглеждана от плахите, пасящи наоколо лами, лодката
лежеше сред изхвърлени тръстики в задния двор на паянтова селска къща. Тя бе една от няколкото,
които през следващите часове успях да разгледам, и макар че обстановката беше типична за Андите,
често ме обземаше усещане, че съм на друго място и в друго време. Защото лодките от тотора на остров
Сурики по нищо не се отличаваха и като строителни методи, и в завършения си вид, от красивите ладии
от папирусова тръстика, в които преди хиляди години фараоните бяха плавали по Нил. По време на
пътуванията си из Египет се бях запознал с много изображения на такива съдове, изписани по стените
на древните гробници. И сега ме побиха тръпки, когато ги видях толкова ярко да оживяват на този
затънтен остров в езерото Титикака - макар че проучванията ми отчасти ме бяха подготвили за това
съвпадение. Знаех, че няма задоволително обяснение на извънредно близкото сходство в конструкцията
на лодките на две толкова отдалечени едно от друго места. Въпреки това, според думите на един
специалист по древно мореплаване, който се беше занимавал с тази загадка:

Налице бе същата компактна форма, с остри, издигнати краища, с едно

единствено въже, минаващо от палубата около дъното на лодката... Всяка
тръстика беше поставена с максимална прецизност и с аеродимаично изящество
прилепваше в идеална симетрия, докато сноповете бяха толкова здраво завързани
един за друг, че приличаха на... позлатени дънери, извити в двата края.

Между тръстиковите ладии от древния Нил и тръстиковите лодки от езерото Титикака

(оригиналната конструкция на които, настояваха местните индианци, им била дадена от „народа на
Виракоча”) имаше още общи черти. Например и двете бяха снабдени с платна, опънати на особени
„двукраки” мачти. И двете се използваха за транспортиране на изключително тежки строителни
материали на големи разстояния: обелиски и гигантски каменни блокове, предназначени за храмовете в
Гиза, Луксор и Абидос, от една страна, и за тайнствените постройки в Тиахуанако – от друга.
В онези далечни дни преди езерото Тититкака да стане с тридесет метра по-плитко, Тиахуанако се бе
намирал на брега и от него се беше разкривала гледка с ужасна и свята красота. Днес голямото
пристанище, столицата на самия Виракоча, лежеше изгубено сред ерозирали хълмове и пусти, брулени
от равнините ветрове.

ПЪТ КЪМ ТИАХУАНАКО

След като се завърнахме от Сурики, ние подкарахме взетия под наем джип през тези равнини, като
вдигахме облаци прах след себе си. Пътят ни преведе през градовете Пукарани и Лаха, обитавани от
неразгадаемите индианци аймара, които бавно крачеха по тесните калдъръмени улички и спокойно
седяха по огряните от слънцето площадчета.
Дали тези хора бяха потомци на строителите на Тиахуанако, както твърдяха учените? Или легендите
бяха прави? Дали древният град беше дело на чужденци с божествени способности, които много
отдавна се бяха заселили тук?

ГЛАВА 10

ГРАДЪТ ПРИ ПОРТАТА НА СЛЪНЦЕТО

 Първите испански пътешественици, които около времето на завоеванието посетили разрушения
боливийски град Тиахуанако, били впечатлени от самата големина на сградите и атмосферата на
загадъчност, която излъчвали. „Попитах местните дали тези постройки са издигнати по времето на
инките – пише хронистът Педро Сиеса де Леон. Те се изсмяха на въпроса ми и заявиха, че били много
отпреди царството на инките и... че знаели от дедите си, че всичко тук се появило внезапно за една
нощ...” В същото време друг испански пътешественик от същата епоха отразява едно предание, според
което камъните чудотворно били вдигани от земята. „Те се носели във въздуха под звуците на тръба”.
Скоро след завоеванието историкът Гарсиласо де ла Вега подробно описал града. Тиахуанако все
още не бил плячкосан за съкровища и строителни материали и макар да пострадал от зъбите на времето,
все още бил достатъчно величествен, за да накара дъха му да секне:

Сега трябва да кажем нещо за големите и почти невероятни сгради на

Тиахуанако. Върху каменна основа е издигната могила, така че пръстта да не се
свлича. По камъка са изсечени гигантски фигури... те са много изтрити, което
показва огромната им възраст. Има стени, чиито камъни са толкова грамадни, че е
трудно да си представим каква човешка сила може да ги е поставила тук. Има и
останки от странни постройки, най-забележителни от които са каменните портали,
изсечени от солидна скала. Те са издигнати върху основи, високи до девет метра,
четири и половина метра широки и близо два метра дебели, като основата и
порталът са монолитни... Не можем да отговорим на въпроса как и с какви
инструменти или устройства може да са били създадени толкова големи неща...
Нито можем да си представим как са били донесени тук толкова грамадни
камъни...

Това било през ХVI век. След повече от четиристотин години, в края на ХХ в., аз споделях
озадачението на Гарсиласо. Като предизвикателство към вандалите, които през последните години бяха
ограбили града, из Тиахуанако бяха пръснати толкова огромни и в същото време толкова майсторски
изсечени монолити, че сякаш бяха дело на свръхсъщества.

ПОДЗЕМНИЯТ ХРАМ
 Като ученик в краката на своя учител аз седнах на пода на потъналия храм и вдигнах поглед нагоре
към загадъчното лице, което според всички изследователи на Тиахуанако трябваше да изобразява
Виракоча. Преди безчет столетия неизвестни ръце бяха изваяли този образ на висока колона от червена
скала. Макар днес да беше силно ерозирал, той все още представяше мъж в покой със себе си. Мъж с
огромна мощ...
Имаше високо чело и големи кръгли очи. Носът му бе прав, тесен и с разширени ноздри. Устните му
бяха пълни. Най-отличителната му черта беше неговата стилна и внушителна брада, която правеше
лицето му по-широко при челюстите, отколкото при слепоочията. Когато се вгледах по-внимателно,
видях, че скулптурът го е изобразил обръснат около устните, така че мустаците му започваха високо на
бузите, приблизително успоредно на върха на носа. Оттам те екстравагантно се спускаха към ъгълчетата
на устата му и образуваха нещо като преувеличено катинарче, после следваха очертанията на долната
челюст нагоре към ушите му.
Над и под ушите отстрани на главата бяха изобразени странни животни. А може би трябваше да
кажа „изображения на странни животни”, тъй като приличаха на големи, тромави праисторически
бозайници с дебели опашки и крака като дънери.
Имаше още интересни неща. Например каменната фигура на Виракоча беше изваяна със скръстени
една под друга ръце и с дълга, развяваща се роба. От двете и страни имаше змии, извиващи се нагоре от
земята до равнището на раменете. И докато наблюдавах тези красиви орнаменти (оригиналът на които
вероятно беше извезан върху богата тъкан), аз си представих Виракоча като вълшебник или магьосник,
брадата, напомняща на Мерлин фигура, облечена в странни, чудати дрехи, която призовава огън от
небесата.
 „Храмът”, в който се издигаше колоната на Виракоча, бе открит към небето и се състоеше от голяма
правоъгълна яма като басейн, дълбока метър и осемдесет под равнището на земята. Дъното и, дълго
дванадесет и широко девет метра, беше покрито с чакъл. Вертикалните и стени бяха оформени с
прецизно изсечени блокове с различна големина и форма, наредени плътно един до друг без хоросан. В
южната стена бе вградено стълбище, по което бях слязъл долу
Няколко пъти обиколих фигурата на Виракоча и прокарах пръсти по затоплената от слънцето
каменна колона, опитвайки се да предположа предназначението и. Тя беше висока около два метра и
глефаше на юг с гръб към някогашния бряг на езерото Титикака (първиначално на по-малко от сто и
осемдесет метра разстояние). Зад този централен обелиск имаше два по-ниски, които може би
изобразяваха двамата легендарни спътници на Виракоча. Трите вертикални фигури хвърляха чисти
сенки, тъй като слънцето бе превалило зенита си.
Отново седнах на земята и бавно се огледах наоколо. Виракоча доминираше над храма като диригент
на оркестър и все пак най-поразителната особеност на постройката несъмнено бе навсякъде около мен:
на различни места по стените бяха изваяни десетки човешки глави, триизмерно издадени от камъка.
Имаше няколко различни (и противоречащи си) научни предположения за тяхната функция.

ПИРАМИДАТА

Застанал на пода на подземния храм, аз погледнах на запад и видях грамадна стена с внушителен
геометричен портал, изграден от големи каменни плочи. На фона му следобедното слънце очертаваше
фигура на исполин. Знаех, че стената обгражда плац, наречен Каласасая (дума, която на местния език
аймара означава просто „мястото с изправени камъни”). А исполинът беше една от огромните,
изтъркани от времето скулптури, за които пишеше Гарсиласо де ла Вега.
Нямах търпение да я разгледам, но за момента вниманието ми се отклони на юг към високата
петнадесет метра могила, която се намираше почти точно срещу стъпалата. Могилата, също спомената
от Гарсиласо, се наричаше „пирамидата Акапана”. Подобно на пирамидите в Гиза, тя с изнендваща
точност беше ориентирана по главните посоки на света. За разлика от египетските пирамиди
хоризонталния и план бе малко неправилен. Въпреки това всичките и стени бяха дълги приблизително
двеста и десет метра, което я правеше най-внушителната структура в Тиахуанако.
Запътих се към нея и известно време я обикалях, после се покатерих отгоре и. Първоначално бе
представлявала стъпаловидна пирамида от пръст, облицована с големи андезитни каменни блокове.
През вековете след завоеванието обаче я бяха използвали за строителен материал чак от Ла Пас и в
резултат се бяха запазили само десетина процента от великолепната облицовка.
Какви данни, какви свидетелства бяха отнесли със себе си онези безименни крадци? Докато се
изкаявах по разрушените стени и обикалях дълбоките, обрасли с трева корита на върха на Акапана,
разбрах, че истинската функция на пирамидата навярно никога няма да се изясни. Беше сигурно само, че
не е чисто декоративна или церемониална. Напротив, изглеждаше, че е играла роля на някакво странно
„устройство” или машина. Дълбоко във вътрешността и археолозите бяха открили сложна мрежа от
зигзаговидни каменни канали, облицовани с фини плочи. Те бяха с педантично прави ъгли и сглобки и
бяха прокарвали вода от големия резервоар на върха на структурата през система от различни равнища
до ров, който обграждаше цялата пирамида, допирайки се до основата и откъм южната и страна.
За този тръбопровод бяха изразходвани толкова много грижи и внимание, толкова много човекочаса
специализиран и търпелив труд, че Акапана трябваше да е имала важно предназначение. Знаех, че
според много археолози то може да е свързано с култ към дъжда или реките, който се изразяваше в
примитивно боготворене на силите и свойствата на бързотечащата вода.
Друго, доста зловещо предположение, загатващо, че неизвестният „механизъм” на пирамидата може
да е имал смъртоносна функция, произлизаше от значението на думите „хаке” и „акапана” на древния
език аймара, който продължаваше да се говори в района: „хаке” означава „народ” или „хора”, а
„акапана” – „умирам” (навярно от вода). Така „акапана” е място, където хората умират...
След подробен анализ на всички особености на хидравличната система обаче друг учен стига до
съвсем различно заключение, а именно, че каналите най-вероятно са част от „система за преработка –
може би за промиване на руда с течаща вода?”

ПОРТАТА НА СЛЪНЦЕТО

Отдалечих се от западната страна на загадъчната пирамида и се запътих към югозападния ъгъл на

заграденото пространство, известно като Каласасая. Сега разбирах защо го наричат „мястото с
изправените камъни”. Каласасая бе тъкмо това. На равномерни разстояния в стената, изградена от
грамадни трапецовидни каменни блокове, бяха вградени огромни, заострени като ками монолити,
високи над три и половина метра. Получаваше се гигантско укрепление, издигащо се на височина, два
пъти по-голяма от дълбочината на подземния храм.
Дали Каласасая бе крепост? Очевидно не. Днес повечето учени приемат, че е функционирала като
небесна обсерватория. Вместо да прогонва враговете, тя е определяла равноденствията и
слънцестоенето и с математическа точност е предсказвала различните годишни сезони. Някой
постройки зад стените и (и всъщност самите стени), изглежда, са били подредени в съответствие с
различни групи звезди и са били построени, за да улеснят измерването на височината на слънцето през
лятото, зимата, есентта и пролетта. Освен това прочутата „Порта на слънцето”, която се намираше в
северозападния ъгъл на стената, не бе само истинско произведение на изкуството, а според учените
представляваше сложен и точен календар, изсечен от камък:

Колкото повече човек проучва скулптурата, толкова повече се убеждава, че

специфичният план и изображенията на този календар не може да са резултат от
непонятния каприз на художник, а че носещите му дълбок смисъл символи
представляват красноречиво свидетелство за наблюденията и изчисленията на
учен... Календарът не е можело да бъде начертан по какъвто и да е друг начин.
 Предварителните ми проучвания ме правеха особено любопитен за Портата на слънцето и всъщност
за цялата Каласасая, тъй като някои астрономически и слънчеви ориентации, които разглеждаме в
следващата глава, позволяваха изчисляването на приблизителния период, през който бо трябвало да е
построена структурата. Тези ориентации предполагаха спорната дата 15000 г. пр. Хр. – преди около
седемнадесет хиляди години.

ГЛАВА 11

ДОКОСВАНЕ ДО ДРЕВНОСТТА

В своя обемен труд „Тиахуанако: люлката на американеца”, покойния професор Артър Познански
(невероятен учен от германо-боливийски произход, който проучвал руините в продължение на близо
петдесет години), обяснява археологическо-астрономическите изчисления, които довели до спорното му
предатиране на Тиахуанако. Те се основавали, пише той, „единствено и само на разликата в наклона на
еклиптиката в периода, през който е построена Каласасая, и днес”.
Какво точно означава „наклон на еклиптиката” и защо заради него Тиахуанако да е на седемнадесет
хиляди години?
Според определението в речника това е „ъгълът между равнината на земната орбита и тази на
небесния екватор, в момента приблизително равен на 23° 27′”.
За да обясним това мъгляво астрономическо понятие, мпжем да си представим земята като кораб,
плаващ в огромния небесен океан. Подобно на всички такива съдове (независимо дали са планети или
шхуни) той леко се поклаща на вълните. Представете си, че сте на борда на този кораб, стоите на
палубата и се взирате в морето. Издигате се на гребена на поредната вълна и видимият ви хоризонт се
разширява, после се спускате обратно и той се стеснява. Процесът е периодичен, математически, като
тиктакане на гигантски метроном: постоянна промяна на ъгъла между вас и хоризонта.
А сега пак си представете Земята. Тя се носи в Космоса и всяко дете знае, че оста на въртене на
нашата красива планета е слабо наклонена. От това следва, че земният екватор, а оттук и „небесният”
(който просто представлява въображаемо продължение на земния в небесната сфера) също трябва да е
под ъгъл спрямо орбиталната равнина. Този ъгъл във всеки даден момент е наклонът на еклиптиката. Но
тъй като Земята е кораб, който се поклаща, нейният наклон циклично се променя през продължителни
периоди от време. С точността и предсказуемостта на швейцарски часовник наклонът варира във всеки
цикъл от четиридесет и една хиляди години между 22,1° и 24,5°. Последователността, в която единият
ъгъл следва другия, както и последователността на всички предишни ъгли (през който и да е
исторически период) може да се изчисли с помощта на няколко елементарни уравнения. Те са изразени
като крива в графика (първоначално начертана от Международната конференция по календарите,
проведена през 1911 г. в Париж) и по тази графика точно могат да се сравняват ъгли и да се прецезират
исторически дати.
Познански успял да датира Каласасая, защото цикълът на промяна на наклона постепенно променя
азимутното положение на изгрева и залеза. Като определили слънчевата ориентация на няколко
ключови постройки, която сега изглеждала „грешна”, той убедително доказал, че наклонът на
еклиптиката по време на построяването на Каласасая бил 23° 8′ 48″. Когато сравнил ъгъла с графиката,
начертана от Международната конференция по календарите, станало ясно, че отговаря на датата 15000
г. пр. Хр.
Разбира се, ортодоксалните историци и археолози не били готови да приемат толкова ранен
произход на Тиахуанако и както посочих в Глава 8, предпочитали сигурното датиране 500 г. сл. Хр.
През периода 1927-1930 г. обаче неколцина учени от други дисциплини внимателно проверили
„астрономическо-археологическите проучвания” на Познански. Тези учени, членове на влиятелна група,
която проучвала още много други обекти в Андите, били д-р Ханс Лудендорф (тогавашен директор на
Астрономическата обсерватория в Потсдам), д-р Фридрих Бекер от Specula Vaticanica и още двама
астрономи: професор д-р Арнолд Колшутер от Бонския университет и д-р Ралф Мюлер от Потсдамския
астрофизически институт.
След тригодишна работа учените стигнали да заключението, че Познански по принцип е прав. Те не
се занимавали със значението на откритията си за доминиращите исторически възгледи – просто
изложили фактите около астрономическата ориентация на различните сгради в Тиахуанако и на първо
място това, че планът на Каласасая е съгласуван с наблюдения на небето, направени много отдавна –
много по-отдавна от 500 г. сл. Хр. Датирането на Познански – 15000 г. пр. Хр. – напълно попадало във
границите на възможното.
Ако Тиахуанако наистина бил създаден толкова рано преди зората на историята, какви са били
неговите строители?

ОБЛЕЧЕНИТЕ В РИБА ФИГУРИ

В Каласасая имаше две масивни статуи. Едната носеше прякора Ел Фраиле („Монаха”) и се
издигаше в югозападния ъгъл, а другата, разположена в центъра на източния край, беше исполинът,
който бях наблюдавал от подземния храм.
Изсечен от червен пясъчник, древен и изронен до неузнаваемост, Ел Фраиле бе висок около метър и
осемдесет и изобразяваше хуманоид, мъж с изпъкнали очи и устни. В дясната си ръка стискаше нещо,
което приличаше на нож с вълнисто острие като индонезийски крис∗. В лявата му длан имаше предмет,
напомнящ на книга с корица на пантички. Отгоре на тази „книга” обаче стърчеше устройство, пъхнато в
нея като в калъф.
От кръста надолу фигурата, изглежда, носеше дреха от рибешки люспи и като че ли да подсили това
впечатление, скулптурът беше изваял отделните люспи от безброй редици миниатюрни стилизирани

∗
Малайска двуостра кама – Б. пр.
рибешки глави. Познански убедително бе интерпретирал значението на този символ изобщо като риба.
Изглеждаше, че Ел Фраиле е изображение на въображаем или символичен „човек-риба”. Фигурата
имаше пояс, украсен с изображения на няколко големи ракообразни, така че идеята ставаше все по-
вероятна. Каква беше целта и?
Бях научил за едно местно много древно предание, в което се разказваше за „богове от езерото с
рибешки опашки, наречени Хулуа и Умантуа”. В легендата и в облечемите в риба фигури като че ли
имаше странен, дори нелеп отглас от месопотамските митове, които надълго и широко разказваха за
същества амфибии, „надарени с разум”, които в далечната праистория посетили земите на Шумер.
Водачът на тези същества се казвал Оанес (или Уан). Според халдейския писар Бероз:

Цялото тяло на [Оанес] било като на риба и под рибешката глава имал втора и
също крака като на човек, свързани с рибешката опашка. Гласът и езикът му също
били човешки и негово изображение до ден днешен се пази... Когато слънцето
залязвало, това същество имало обичай пак да се хвърля в морето и по цяла нощ
да остава в глъбините, защото било амфибия.

Според преданията, цитирани от Бероз, Оанес бил цивилизатор:

Денем той разговарял с хората, ала по онова време не взимал храна и ги учел
на писмо, наука и всякакви изкуства. Научил ги да строят къщи, да издигат
храмове, да съставят закони и им обяснил принципите на геометрията. Научил ги
да различават земните семена и да берат плодове, накратко, научил ги на всичко,
което можело да оглади поведението и да очовечи хората. От този момент насетне
всички възприели неговите уроци и нищо повече не било прибавено, нито
подобрено...

Бях виждал вавилонски и асирийски релефи с изображения на рибешки същества – мъже, облечени в
риби. Основният мотив на дрехите им се състоеше от рибешки люспи, точно като облеклото не Ел
Фраиле. Друго сходство бе фактът, че вавилонските фигури държаха в ръцете си предмети с неясно
предназначение. Ако не ме лъжеше паметта (и по-късно потвърдих, че не се заблуждавам), те в никакъв
случай не бяха същите като тези на Ел Фраиле. Все пак бяха достатъчно сходни, за да си струва да го
отбележа.
Вторият голям „идол” в Каласасая се намираше близо до източния край на платформата, с лице към
главната порта и представляваше внушителен монолит от сив андезит, невероятно дебел и висок два и
седемдесет. Широката му глава излизаше направо от яките му плещи и плоското му лице безизразно
гледаше в далечината. Носеше корона или някаква шапка и косата му беше сплетена на дълги
вертикални плитки, които ясно се виждаха отзад.
 По-голямата част от повърхността на фигурата бе украсена, сякаш имаше татуировка. Подобно на Ел
Фраиле от кръста надолу мъжът носеше дреха от рибешки люспи и символи. И също като първата
скулптура държеше в ръцете си два предмета с неясно предназначение. Този път предметът в лявата
ръка повече приличаше на калъф, отколкото на книга и от него стърчеше раздвоена дръжка. Предметът
в дясната длан инаше приблизително цилиндрична форма и беше тесен в средата, където се държеше,
по-широк в раменете и основата, след което пак се стесняваше към фърха. Изглежда, се състоеше от
няколко различни части, монтирани една за друга, но не успях да отгатна какво представлява.

ИЗОБРАЖЕНИЯ НА ИЗЧЕЗНАЛ ВИД

Оставих облечените в риба фигури и накрая стигнах до Портата на слънцето, която се намираше в
северозападния ъгъл на Каласасая.
Тя се оказа свободно изправен монолит от сивозелен андезит, широк около три и осемдесет, висок
три и дебел половин метър. Беше изчислено, че тежи десет тона. Може би най-много приличаше на
 Триумфалната арка, макар и в далеч по-малък мащаб, и в тази обстановка напомняше за врата,
свързваща две невидими измерения, врата между нищото и небитието. Изработката бе изключително
добра и специалистите бяха единодушни, че е „едно от археологическите чудеса на двете Америки”.
Най-загадъчната и особеност бе така нареченият календарен фриз, изсечен в горната част на източната и
страна.

В средата на фриза доминираше изображение, което според учените представляваше Виракоча, но

този път в своя по-ужасен аспект на бог-цар, който може да призовава небесен огън. Неговата добра и
бащинска природа все пак също беше изобразена: по бузите му се стичаха състрадателни сълзи. Но
лицето му бе сурово и твърдо, тиарата му беше царствена и внушителна и в двете си ръце стискаше по
една мълния. Според интерпретацията на Джоузеф Кембъл, един от най-известните съвременни
специалисти по митове, „Смисълът е, че милостта, която се излива във вселената през слънчевата врата,
е същата като енергията на мълнията, която погубва и сама по себе си е непобедима...”

Реконструкция на токсодонт, южноамерикански животински вид, изчезнал през 11 000 г. пр. Хр.

Завъртях глава настрани и бавно разгледах останалата част от фриза. Той представляваше идеално
балансирана скулптура с три редици от по осем фигури, общо двадесет и четири, подредени от двете
страни на централния барелефен образ. Бяха правени много опити да се обясни предполагаемата им
календарна функция, нито един от които особено убедителен. Всъщност със сигурност можеше да се
каже само, че са странни и безкръвни като анимационни образи и че в начина, по който сякаш
маршируват строени като войници към Виракоча, има нещо студено математическо, почти механично.
Някои очевидно носеха маски на птици, други имаха остри носове и всички държаха в ръка устройство
като онова, което носеше и самият върховен бог.
Основата на фриза беше запълнена с мотив, известен като „Меандъра” – поредица от геометрични
пирамидални форми, свързани в непрекъсната линия и подредени в редуващи се висящи и изправени
триъгълниц, за която също се смяташе, че има календарна функция. В третата колона отдясно (и по-
слабо в третата колона отляво) различих изображение на слонска глава, уши, бивни и хобот. Това бе
неочаквано, тъй като никъде в Новия свят няма слонове. В праисторически времена обаче е имало, както
много по-късно успях да се уверя. Особено многобройни в южната част на Андите до внезапното си
изчезване към 10000 г. пр. Хр., те бяха представители на вида Cuvieronius, слоноподобни бозайници с
бивни и хобот, странно сходни на вид със „слоновете” от Портата на слънцето.
Приближих се няколко крачки, за да разгледам внимателно тези слонове. Оказа се, че всеки от тях е
съставен от глави на два кондора, разположени гърло до гърло (гребените им бяха „ушите” и горната
част от „бивните”). Така оформените същества продължаваха да ми приличат на слонове, може би
защото един от специфичните ефекти, които скулпторите в Тиахуанако многократно бяха прилагали в
странното си, свръхестествено изкуство, бе да използват едно нещо, за да изобразят друго. Така едно
очевидно човешко ухо на очевидно човешка глава можеше да се окаже крило на птица. По същия начин
орнаментираната корона можеше да се състои от редуващи се глави на риби и кондори, веждата да е
птича шия и глава, върхът на пантофка – животинска муцуна и т. н. Ето защо представителите на
слонския вид, образувани от глави на кондори, не бяха непременно оптична илюзия – напротив, толкова
находчиво измислени съставни същества напълно се вписваха в цялостния художествен характер на
фриза.
Сред хаоса от изсечени на Портата на слънцето стилизирани животински фигури имаше още
няколко изчезнали вида. От проучванията си знаех, че един от тях убедително е разпознат от неколцина
специалисти като токсодонт – бозайник амфибия с крака като дървесни дънери, дълъг около два и
седемдесет метра и висок метър и половина при плещите, напомнящ кръстоска между носорог и
хипопотам. Също като Cuvieronius токсодонтите бяха обитавали Южна Америка в края на плиоцена
(преди милион и шестотин хиляди години) и бяха измрели в края на плейстоцена преди дванадесетина
хиляди години.
Това ми се стори поразително потвърждение на астро-археологическите свидетелства, които
датираха Тиахуанако в края на плейстоцена и още повече подриваше ортодоксалната историческа
хронология, според която градът бе едва на хиляда и петстотин години, тъй като токсодонтът е могъл да
бъде изобразен единствено по живи модели. Следователно явно имаше известно значение фактът, че във
фриза на Портата на слънцето са изваяни не по-малко от четиридесет и шест глави на токсодонти. А
и грозната карикатура на това същество не се ограничаваше само до Портата. Напротив, токсодонтът бе
разпознат на многобройни фрагменти от керамични съдове, открити в Тиахуанако. Още по-убедителни
бяха няколкото скулптури, които го представяха в цялото му триизмерно великолепие. Нещо повече,
бяха открити изображения на други изчезнали видове: Shelidoterium, дневно четириного, и
Macrauchenia, животно, малко по-едро от съвременен кон, с характерни трипръсти крака.
Тези изображения означаваха, че Тиахуанако е нещо като книга с картинки от миналото, дневник със
странни животни, днес поизмрели от птицата додо, изсечени във вечния камък.
Но един ден ваятелството внезапно бе престанало и се бе спуснал мрак. За това също
свидетелстваше камъкът – Портата на слънцето, този изключителен шедьовър, който така и не беше
завършен. Някои недовършени особености на фриза загатваха, че се е случило нещо ненадейно и
ужасно, което според думите на Познански накарало скулптура „завинаги да захвърли длетото в мига, в
който полагал последните щрихи на творбата си”.

ГЛАВА 12
 КРАЯТ НА ВИРАКОЧИТЕ

В Глава 10 видяхме, че Тиахуанако първоначално бил създаден като пристанище на брега на

Титикака, когато езерото било далеч по-широко и над тридесет метра по-дълбоко от днес. Мащабните
пристанищни съоръжения, кейове и диги (и дори потънали товари с ломени камъни, откривани под
някогашното водно равнище) не оставят съмнение, че наистина трябва да е било така. Всъщност според
неортодоксалните изчисления на проф. Познански Тиахуанако активно се използвал като пристанище
още в 15000 г. пр. Хр., когато според него била построена Каласасая, и продължил да служи като такова
още около пет хиляди години, като през този огромен период от време положението му спрямо брега на
езерото Титикака почти не се променило.
През тази епоха главното пристанище на града се намирало на няколкостотин метра югозападно от
Каласасая, на място, днес известно като Пума Пунку (буквално „Портата на пумата”). При разкопките
на Познански там били открити два изкуствено изгребани пристана от двете страни на „истински и
великолепен кей..., където едновременно можели да пристават и разтоварват стотици кораби”. Един от
строителните блокове, от които бил изграден кеят, все още лежи на същото място и тежи четиристотин
и четиридесет тона. Други тежат между сто и сто и петдесет тона. Нещо повече, много от най-
големите монолити явно са били свързани един с друг с помощта на метални скоби. Знаех, че в цяла
Южна Америка тази строителна техника е регистрирана единствено в Тиахуанако. За последен път бях
виждал характерните вдлъбнатини, които доказваха прилагането и, в руините на остров Елефантина в
Нил, Горен Египет.
Също толкова странно ми се струваше присъствието на кръстовидния символ на много от тези
древни каменни блокове. Той се срещсше често, особено откъм северната страна на Пума Пунку, и
винаги имаше еднаква форма: двоен кръст с изчистени линии, идеално балансиран, дълбоко изсечен
върху твърдия сив камък. Дори според ортодоксалното историческо датиране рези кръстове бяха на не
по-малко от хиляда и петстотин години. С други думи, бяха оставени тук от народ, който не беше
подозирал за съществуването на християнството, цяло хилядолетие преди пристигането на първите
испански мисионери на Алтипано.
А и от къде бяха взели своите кръстове християните? Не само от формата на съоръжението, на което
бяха разпнали Исус Христос, смятах аз, но и от много по-древен източник. Нима древните египтяни
например не бяха използвали йероглиф, много напомнящ на кръст („анк” или crux ansata∗), който
символизираше живота... дъха на живота... самия вечен живот? Дали този символ произхождаше от
Египет или още по-рано се бе появил другаде?
С такива мисли в главата аз бавно обиколих Пума Пунку. Околният район образуваше правоъгълник
и очертаваше нисък пирамидален хълм, обрасъл с висока трева. Навсякъде бяха пръснати десетки
грамадни каменни блокове, разхвърляни като кибритени клечки, пише Познански, по време на ужасното
природно бедствие, сполетяло Тиахуанако през 11000 г. пр. Хр.:

∗
Кръст с дръжка (лат.) – Б. пр.
 Тази катастрофа била предизвикана от сеизмични движения, които довели до
прииждане на езерото Титикака и изригване на вулкани... Възможно е също
временното покачване на равнището на езерото отчасти да се дължи на
разрушаването на дигите на някои езера на север, намиращи се на по-голяма
височина... чиито води да са потекли към Титикака като всепомитащ и неудържим
порой.

Сред доказателствата на Познански за потоп, довел до унищожаването на Тиахуанако, е:

Откриването на езерна флора – Paludestrina culminea и Paludestrina andecola,

Ancylus titicacensis, Planorbis titikakensis и т. н. – в пластовете, наред със скелети
на хора, загинали при катаклизъм... и откриването на различни скелети на рибата
Orestias в същите пластове, в които са човешките останки...

Освен това части от човешки и животински скелети били открити

... в хаотично безредие сред дялани камъни, инструменти и безброй други

неща. Всичко това е разместено, начупено и събрано на купчина. Всеки, който
изкопае сондаж с дълбочина два метра, няма да може да отрече, че
разрушителната водна стихия и силното движение на земните пластове трябва да
са натрупали тези кости и да са ги смесили с керамика, накити и инструменти...
 Алувиални пластове покриват руините и езерния пясък, смесен с миди от
Титикака, разложен фелдшпат и вулканична пепел, които са натрупани на местата,
обградени със стени...

Катастрофата, сполетяла Тиахуанако, наистина трябва да е била ужасна. И ако Познански беше прав,
тя датира отпреди повече от дванадесет хиляди години. Впоследствие, макар че водите на потопа се
отдръпнали, „културата на Алтипано не достигнала предишното си високо равнище, а изпаднала в
пълен и окончателен упадък”.

БОРБА И ИЗОСТАВЯНЕ

Този процес бил ускорен от факта, че земетресенията, в резултат на които езерото Титикака
погълнало Тиахуанако, били само първият от многобройните катаклизми в района. Отначало те довели
до покачване на водното равнище и до преливане на езерото, но скоро започнало обратното явление, в
резултат на което намалели дълбочината и площта на Титикака. С годините езерото сантиметър по
сантиметър продължавало да пресъхва и безмилостно откъсвало големия град от водите, които преди
това играели изключително важна роля в неговия икономически живот.
В същото време имаше свидетелства, че климатът в района на Тиахуанако застидял и станал много
по-неблагоприятен за отглеждане на растения, тплкова по-неблагоприятен, че днес не може да се
отглежда основна храна като царевицата и дори картофите са много по-дребни.
Въпреки че е трудно да се свържат всички елементи на тази сложна последователност от събития,
изглежда, „след сеизмичната активност настъпил период на спокойствие”. После бавно, но сигурно
„климатът се влошил и станал студен. Накрая местните обитатели масово мигрирали към места, където
борбата за живот нямало да е толкова тежка”.
Очевидно високоразвитите обитатели на Тиахуанако, които местните предания запомнили като
„народа на Виракоча”, не се предали без борба. От цялото Алтипано имаше озадачаващи свидетелства,
че с огромна находчивост и всеотдайност се провеждали замаделски експерименти от научен характер,
целящи да компенсират влошаването на климата. Последните проучвания например показаха, че в
дълбока древност някой в региона е извършвал удивително сложни анализи на химичния състав на
многобройни отровни високопланински растения и грудкови. Нещо повече, анализите се комбинирали с
откриването на методите за детоксикация, които правели тези иначе питателни зеленчуци безвредни и
ядливи. И все пак нямаше „задоволително обяснение за разработването на детоксикационните процеси”,
както признава Дейвид Броуман, доцент по антропология във Вашингтонския университет.
Освен това през същия древен период някой все ощ неизвестен на науката народ беше положил
огромни усилия, за да създаде издигнатите над околния терен ниви в новоосвободените земи, които до
неотдавна се намирали под водите на езерото – процес, при който се появили специфичните редуващи
се високи и ниски ивици пръст. Едва през 60-те години на ХХ в. Вярно била определена функцията на
пръстените платформи и плитките канали. Все още видими днес и известни на местните индианци като
„уару уаару”, те се оказали част от сложна земеделска система, усъвършенствана в праисторически
времена, която била в състояние „да надхвърли съвременните селскостопански методи”.
През последните години археолози и агрономи възстановиха някои от платформите. Тези
експериментални участъци редовно даваха три пъти повече картофи и от най-продуктивните
обикновени земеделски площи. Освен това през един особено студен период силна слана „не нанесе
сериозни щети на експерименталните участъци”. На следващата година реколтата на платформите
оцеляла след също толкова унищожителна суша, „след което остана суха по време на наводнението,
което потопи под водата околните земеделски земи”. Този елементарен, но ефикасен селскостопански
метод, създаден от толкова древна култура, че днес никой не помни името и, се оказа такъв успех в
аграрна Боливия, че привлече вниманието на държавните и международните организации за развитие и
днес се изпитва в още няколко части на света.

ИЗКУСТВЕНИЯТ ЕЗИК

Друго вероятно наследство от Тиахуанако и виракочите се крие в езика на местните индианци

аймара – език, койта някои специалисти смятат за най-древния на света.
През 80-те години на ХХ в. боливийският компютърен специалист Иван Гусман де Рохас случайно
доказа, че аймара може да не е най-древният, но че може да е „изкуствен” език – нещо съзнателно и
майсторски създадено. От особена важност бе привидно изкуственият характер на неговия синтаксис,
който бе строго структуриран и недвусмислен до степен, смятана за невъобразима при нормалната
„органична” реч. Тази синтетична и високоорганизирана структура означаваше, че аймара лесно може
да се преобразува в компютърен алгоритъм, за да се използва при превода от един език на друг:
„Алгоритъмът „Аймара” се използва като език-мост. Езикът на оригиналния документ се превежда на
аймара и после на който и да е от много други езици”.
Съвпадение ли е, че един очевидно изкуствен език, управляван от компютърно приложим синтаксис,
днес се говори в района на Тиахуанако? Или аймара може да е наследство от високоразвитата наука,
която легендите приписват на виракочите? В такъв случай какви други наследства са останали? Какви
други отделни късчета от древна и забравена мъдрост може би са пръснати наоколо – късчета, които
навярно допринасят за богатството и разнообразието на културите, които се развили в този район през
десетте хилядолетия преди завоеванието? Може би именно тези късчета бяха направили възможно
прокарването на линиите от Наска и бяха позволили на предшествениците на инките да издигнат
„невероятните” каменни стени в Мачу Пикчу и Саксайхуаман?

МЕКСИКО

Продължавах натрапчиво да си представям как отиващият си народ на Виракоча „ходи по водите” на

Тихия океан или „чудотворно върви” по морето, както разказваха безброй легенди.
 Къде бяха отишли тези мореплаватели? Каква е била тяхната цел? И защо изобщо толкова упорито
се бяха мъчили да останат в Тиахуанако, преди да се признаят за победени и да си идат? Какво толкова
важно се бяха опитвали да постигнат там?
След няколко седмици работа върху Алтипано, като пътувах между Ла Пас и Тиахуанако, стана
ясно, че нито странните руини, нито библиотеките в столицата могат да ми дадат повече отговори.
Изглежда, поне в Боливия, че следите отдавна бяха изтрити.
Едва когато стигнах в Мексико, на три хиляди и двеста километра оттам, аз отново попаднах на тези
следи.

ЧАСТ III

ПЕРНАТАТА ЗМИЯ

ЦЕНТРАЛНА АМЕРИКА

ГЛАВА 13

КРЪВ И ВРЕМЕ В КРАЯ НА СВЕТА

Чичен Ица, Северен Юкатан, Мексико

Зад мен почти на тридесет метра се извисяваше идеален зикурат, Храмът на Кукулкан. Неговите
четири стълбища имаха по деветдесет и едно стъпало. Саедно с платформата на върха, която също се
броеше за стъпало, сборът се равняваше на 365. Това даваше точния брой дни на една слънчева година.
Освен това геометричната форма и ориентацията на древната сграда с точност на швейцарски часовник
бяха изчислени, за да се постигне колкото драматична, толкова и езотерична цел: по време на
пролетното и есенното равноденствие триъгълници от светлина и сянка създаваха илюзия за гигантска
змия, виеща се по севрното стълбище. Илюзията продължаваше точно три часа и двадесет о две минути.
Отдалечих се от Храма на Кукулкан в източна посока. Пред мен се издигаше гора от бели каменни
колони, които някога трябва да бяха носили масивен покрив и които категорично опровергаваха често
повтаряната заблуда, че народите на Централна Америка не са успели да създадат колоната като
архитектурен елемент. Слънцето жестоко прежуряше през прозрачносиньото безоблачно небе и
дълбоките студени сенки в този район мамеха пътника. Подминах ги и се запътих към подножието на
стръмните стъпала, които водеха нагоре към съседния Храм на воините.
 Едва когато започнах да се изкачвам по тях, видях грамадната фигура на върха. Това беше идолът на
Чакмул. Той полулежеше, полуседеше в странно скована поза на очакване с щръкнали напред свити
колене, изтеглени назад дебели прасци, които докосваха бедрата му, с притиснати към задника глезени,
забити в земята лакти, скръстени на корема ръце около празна чиния и извит под странен ъгъл назад
гръб, като че ли тъкмо се канеше да се надигне. Изчислих, че ако се изправи, ще е висок около два и
половина метра. Макар и полегнал и свит, той сякаш преливаше от ярост и безмилостна енергия.
Ъгловатото му лице с тънки устни изглеждаше неумолимо, твърдо и безразлично като камъка, от който
бе изваяно, очите му гледаха на запад, традиционната посока на мрака, смъртта и черния цвят.
Мрачно продължих да се изкачвам по стълбището на Храма на воините. Тежеше ми мисълта, че в
предколумбовата епоха тук редовно са практикувани ритуални човешки жертвоприношения. В празната
чиния върху корема на Чакмул някога бяха поставяли току-що изтръгнатите човешки сърца. „Ако
трябваше да извадят сържето на жертвата – разказва един испански хронист от ХVI в.:

те с голяма тържественост го довеждаха... и го поставяха върху жертвения

камък. Четирима от тях го хващаха за ръцете и краката и ги разпъваха настрани.
После идваше екзекуторът с керамичен нож в ръка и с огромно майсторство
правеше разрез отляво между ребрата под гръдта, после пъхаше вътре дланта си и
като кръвожаден тигър изтругваше туптящото сърце, което поставяше в чинията...

Що за култура можеше да се е характеризирала с такова демонично поведение? Тук, в Чичен Ица,

сред руини, датиращи отпреди над хиляда и двеста години, се беше образувало хибридно общество от
майски и толтекски елементи. Това общество в никакъв случай не можеше да се смята за изключително
в пристрастието си към жестоките варварски церемонии. Напротив, всички известни големи местни
цивилизации в Мексико се бяха отдавали на ритуализирано клане на хора.

КЛАНИЦИТЕ

Вилаермоса, провинция Табаско

Стоях пред Олтара за жертвоприношения на бебета. Той беше дело на олмеките, така наречената
култура-майка на Централна Америка, и датираше отпреди над три хиляди години. Монолитен гранитен
блок със страни, широки метър и двадесет, украсени с релефи на четирима мъже, носещи странни
шапки. Всеки от тях държеше в ръце здраво, пухкаво, ритащо бебе, чийто отчаян страх ясно личеше.
Задната страна на олтара бе гола, а на предната беше изобразена друга фигура, която протягаше в ръце
отпуснато детско трупче.
Олмеките бяха най-древната известна високоразвита цивилизация в древно Мексико и човешките
жертвоприношения са ясно установени при тях. Две и половина хилядолетия по-късно. По време на
испанското завоевание, ацтеките са последният (ала в никакъв случай най-незначителен) народ от този
район, продължил тази изключително древна и дълбоко вкоренена традиция.

Правели го с фанатично усърдие.

Известно е например, че Ахуитцотъл, осмият и най-могъщ император от ацтекската кралска
династия, „отпразнувал освещаването на храма на Хуицилопотчли в Теночтитлан, като строил четири
редици пленници пред групи жреци, които ги избили за цели четири дни. В този случай само в една
церемония били заклани осемдесет хиляди души”.
Ацтеките обичали да се обличат в одраните кожи на жертвите. Скоро след завоеванието испанският
мисионер Бернардино де Сахагун присъствал на една такава церемония:

Жреците одраха и разчлениха пленниците, сетне намазаха голите си тела с мас

и се пъхнаха в кожите... Като оставяха следи от кръв и мас, ужасяващо облечените
мъже тичаха из града и плашеха онези, които гонеха... Обредът на втория ден
също се състоеше от човекоядски пир за семейството на всеки воин.

Испанският хронист Диего де Дуран станал сводетел на друго масово жертвоприношение. В този
случай жертвите били толкова много, че когато потоците кръв, стичащи се по стъпалата на храма
„стигнаха до долу и изстинаха, образуваха големи съсиреци, които можеха да ужасят всекиго”. Смята
се, че в началото на XVI в. броят на жертвите в ацтекската империя бил около двеста и петдесет хиляди
души годишно.
На какво се дължало това маниакално погубване на хора? Според самите ацтеки така забавяли края
на света.

ДЕЦАТА НА ПЕТОТО СЛЪНЦЕ

Подобно на много различни народи и култури, които ги предшествали в Мексико, ацтеките вярвали,
че Вселената съществува на големи цикли. Жреците смятали за очевиден факт, че от сътворението на
човешката раса е имало четири такива цикъла, или „Слънца”. По време на завоеванието било Петото
слънце. И човечеството до днес продължава да живее в Петото слънце, или епоха. Следният разказ е от
един рядък сборник ацтекски документи, известен като Ватиканско-латински кодекс:

Първо слънце, Матлактли атъл: продължителност четири хиляди и осем

години. Онези, които живели тогава, се хранели с водна царевица, наречена
атцитцинтли. През онази епоха живеели исполини... Първото слънце било
 унищожено от вода в знака Матлактли атъл (десет вода). Това се нарича
Апачиохуалицитли (потоп), изкуството на магията на постоянния дъжд. Хората се
превърнали в риби. Някои разказват, че оцеляло само едно семейство, което било
спасено от старо дърво, растящо край водата. Според други седем семейства се
скрили в една пещера, докато потопът свършил и водите се оттеглили. Те отново
заселили земята и били почитани като богове в своите страни...

Второ слънце. Ехекоатъл: продължителност четири хиляди и десет години.

Онези, които живели тогава, се хранели с диви плодове, наречени акотцинтли.
Това Слънце било унищожено от Ехекоатъл (Вятърна змия) и хората се
превърнали в маймуни... От гибел се спасили един мъж и една жена, които се
качили на скала...

Трето слънце, Тлейкияхуилс: продължителност четири хиляди осемдесет и

една години. Хората, потомци на семейството, което се спасило от Второто
слънце, се хранели с плодове, наречени тцинкоакок. Това Трето слънце било
унищожено от огън...

Четвърто слънце, Тцонтлилик: продължителност пет хиляди двадесет и шест

години. Хората измрели от глад след потоп от кръв и огън...

Друг „културен документ” на ацтеките, оцелял от жестокостите на завоеванието, е „Слънчевият

камък” на Аксайакатъл, шестият император от царската династия. Огромният монолит е изсечен от
базалт през 1479 г., тежи двадесет и четири тона и половина и представлява поредица от концентрично
вписани кръгове със сложни символични послания. Както и в кодекса, тези послания насочват
вниманието към вярването, че светът вече е преживял четири епохи, или Слънца. Първото и най-древно
е представено от Оселотонатиух, богът-ягуар: „През това Слънце живели исполини, които били
създадени от боговете, но накрая били нападнати и изядени от ягуари”. Второто Слънце е представено
от змийската глава на Ехекоатъл, богът на въздуха: „През този период човешката раса била погубена от
силни ветрове и урагани и хората се превърнали в маймуни.” Символ на Третото слънце е глава от дъжд
и небесен огън: „През тази епоха всичко било погубено от небесен огнен дъжд и лава. Всички къщи
изгорели. Хората се превърнали в птици, за да се спасят от катастрофата.” Четвъртото слънце е
представено от главата на водната богиня Чалчиухтликуе: „Гибелта дошла във формата на поройни
дъждове и наводнения. Планините изчезнали и хората се превърнали в риби.”
Символ на Петото слънце, съвременната ни епоха, е лицето на Тонатиух, самият слънчев бог.
Подходящо изобразеният му като обсидианов нож език жадно стърчи и показва, че има нужда от
човешка кръв и сърца. Лицето му е набръчкано, което демонстрира преклонната му възраст, и е
изобразен в символа Олин, който означава „движение”.
Защо Петото слънце е известно като „Слънцето на движението”? Защото „най-старите казват: тогава
ще има движение на Земята и от него всички ще загинем”.
 И кога ще започне тази катастрофа? Скоро, според ацтекските жреци. Те вярвали, че Петото слънце
вече е много старо и наближава края на цикъла си (оттук и бръчките по лицето на Тонатиух). Древните
мезоамерикански предания отнасяха раждането на тази епоха към далечен период, отговарящ на IV хил.
пр. Хр. от християнския календар. По време на ацтеките обаче вече бил забравен методът за
изчисляване на края му. При отсъствието на тази важна информация очевидно били извършвани
човешки жертвоприношения с надеждата да се отложи надвисналата катастрофа. Всъщност ацтеките
започнали да се смятат за избран народ – те били убедени, че са натоварени с божествена мисия да
воюват и да хранят Тонатиух с кръвта на своите пленници, за да запазят живота на Петото слънце.
Специалистът по праистория на двете Америки Стюарт Фидел обобщава въпроса по следния начин:
„Ацтеките вярвали, че за да предотвратят гибелта на Вселената, която в миналото четири пъти била
унищожавала човечеството, боговете трябва редовно да получават човешки сърца и кръв”. Това се
споделяло със забележително малко вариации от всички големи централноамерикански цивилизации. За
разлика от ацтеките обаче някои по-древни народи изчислили точно кога може да се очаква силно
раздвижване на Земята, за да сложи край на Петото слънце.

НОСИТЕЛЯТ НА СВЕТЛИНА

За съжаление до нас не са стигнали документи от епохата на олмеките, а само мрачни и

заплашителни скулптури. Но маите, справедливо смятани за най-великата древна цивилизация на Новия
свят, са оставили многобройни календарни сведения. Изразени от гледна точка на съвременния
календар, тези загадъчни надписи предават странно послание: изглежда, че Петото слънце ще свърши на
23 декември 2012 г.
В рационалния интелектуален климат в края на ХХ в. не е модерно да се приемат на сериозно
апокалиптични пророчества. Според общото мнение те са плод на суеверни умове и спокойно могат да
се пренебрегнат. Докато пътувах из Мексико обаче, от време на време бях смущаван от натрапчивото
интуитивно усещане, че гласовете на древните мъдреци може би в крайна сметка заслужават да се
вслушаме в тях. Искам да кажа, ако по някаква невероятна случайност те не бяха суеверни диваци, за
каквито винаги ги бяхме смятали? Ами ако знаеха нещо, което не ни беше известно? И най-важно, ако
предвижданата от тях дата за свършека на Петото слънце се окажеше вярна? С други думи, ми ако в
земните недра вече се подготвяше някаква наистина ужасна геологическа катастрофа, която майските
мъдреци бяха предвидили?
В Перу и Боливия се бях сблъскал с маниакалното пристрастие към пресмятането на времето,
проявявано от инките и техните предшественици. Сега в Мексико установих, че маите, които вярвали,
че са изчислили датата на края на света, са били обладани от същата страст. Всъщност за тези народи
почти всичко се бе свеждало до числа – ходът на годините и проявленията на събитията. Те вярвали, че
ако правилно разберат криещите се под проявленията числа, ще могат да предсказват времето на самите
събития. Не бях склонен да пренебрегна очевидните загатвания за цикличната гибел на човечеството,
толкова живо изобразена в централноамериканските предания. В съчетание с исполините и потопите
тези предания зловещо напомняха легендите в далечния район на Андите.
В същото време обаче нямах търпение да проуча друг въпрос, свързан с предишния. Той се отнасяше
до брадатия светлокож бог на име Кецалкоатъл, който в дълбока древност дошъл в Мексико от морето.
На Кецалкоатъл се приписваше създаването на сложни математически и календарни формули, с
помощта на които маите по-късно изчислили датата на катастрофата. Той също поразително приличаше
на Виракоча, светлокожият бог на Андите, който дошъл в Тиахуанако „във време на мрак” и донесъл
даровете на светлината и цивилизацията.

ГЛАВА 14

НАРОДЪТ НА ЗМИЯТА

След като дълго време се занимавах с преданията за Виракоча, брадатият бог на далечните Анди, аз
с изненада установих, че Кецалкоатъл, върховния бог от древномексиканския пантеон, е описан по
изключително подобен начин.
Например според един от митовете от предколумбовата епоха, записан в Мексико от испанския
хронист от XVI в. Хуан де Торкемада, Кецалкоатъл бил „мъж с розова кожа и дълга брада”. Друг го
описваше като „Hombre blanco”∗, едър човек с широко чело, големи очи, дълга коса и буйна, заоблена
брада – „la barba grande y redonda”. Според трети той бил

...тайнствена личност... бял мъж с яко тяло, широко чело, големи очи и буйна
брада. Носел дълга бяла роба, която стигала до нозете му. Осъждал
жертвоприношенията, освен на плодове и цветя, и бил известен като бог на мира...
Когато му задали въпрос за войната, той запушил ушите си с пръсти.

Според едно особено удивително централноамериканско предание, този „мъдър наставник”

дошъл от отвъд морето с кораб, който се движел сам, без гребла. Той бил
висок, брадат бял мъж, който научил хората да готвят на огън. Освен това
построил къщи и показал на мъжете и жените, че могат да живеят заедно като

∗
Бял мъж (исп.) – Б. пр.
 съпруг и съпруга, и тъй като по онова време хората често се карали, той ги научил
да живеят в мир.

МЕКСИКАНСКИЯТ БЛИЗНАК НА ВИРАКОЧА

Читателят ще си спомни, че по време на пътуванията си из Андите Виракоча бил наричан с няколко

различни имена. Кецалкоатъл също. В някои части на Централна Америка (особено при маите киче) той
бил наричан Гукумац. Другаде, например в Чичен Ица, бил известен като Кукулкан. Когато превели
тези две думи, се оказало, че означават едно и също нещо: „Перната змия”. Такова е и значението на
Кецалкоатъл.
Имаше и други божества, особено при маите, които силно напомняха Кецалкоатъл. Едно от тях беше
Вотан, велик цивилизатор, който също беше описван като светлокож, брадат и облечен в дълга роба.
Учените не могат да преведат името му, но главният му символ, също като този на Кецалкоатъл, бе
змия. Друга, тясно свързана с тях фигура беше Ицамана, , майският бог на лечението, брадат мъж в
роба, чийто символ бе гърмяща змия.
От всичко това следваше – както признаваха водещите специалисти, , - че събраните и разказани от
испанските хронисти по време на завоеванието мексикански легенди често са объркани и комбинирани
версии на изключително древни устни предания. Зад всички тях, изглежда, трябваше да се нрие някаква
историческа действителност. Според преценката на Силвейнъс Гризуълд Морли, доайен на майските
проучвания:

Великият бог Кукулкан, или Пернатата змия, е майският аналог на ацтекският

Кецалкоатъл, мексиканският бог на светлината, науката и културата. В майския
пантеон той се смятал за велик организатор, основател на градове, създател на
законите и календара. Неговите черти и живот са толкова човешки, че не е
невероятно да е бил да е бил действителна историческа личност, велик
законодател и водач, споменът за чиито благодеяния се запазил дълго след
неговата смърт и който впоследствие бил обожествен.

Всички легенди единодушно твърдят, че Кецалкоатъл/Кукулкан/Гукумац//Вотан/Ицамана

пристигнал в Централна Америка отнякъде много далеч (от отвъд „Източното море”) и че с велика
скръб накрая отплавал там, откъдето бил дошъл. Преданията прибавят, че тържествено обещал някой
ден да се завърне – ясен отглас от Виракоча, който едва ли можем да припишем на съвпадение. Одвен
това трябва да си припомним, че легендите от Андите изобразяват заминаването на Виракоча по
вълните на Тихия океан като чудотворно събитие. В заминаването на Кецалкоатъл от Мексико също има
нещо странно: той отплавал на „сал от змии”.
 Струваше ми се, че Морли има право да търси действителна историческа личност зад майските и
мексиканските митове. Преданията, изглежда, показваха, че брадатият светлокож чужденец, наречен
Кецалкоатъл (Кукулкан и пр.), не е бил само един човек, а неколцина, които бяха дошли от едно и също
място и определено не бяха принадлежали към индиански етнически тип (брадати, светлокожи и т. н.).
Това не се загатваше само от съществуването на „семейство” от очевидно родствени, но донякъде
различни богове, споделящи символа на змията. В много мексикански и майски разкази ясно се
посочваше, че Кецалкоатъл/Кукулкан/Ицамана бил придружаван от „прислужници” или „помощници”.
Някои митове, отразени в древните майски религиозни текстове, известни като Книги на Чилам
Балам, например разказваха, че Юкатан първо бил заселен от „Народа на змията”. Този народ дошъл с
кораби от изток и негов водач бил Ицамана, „Змията на Изтока”, лечител, който можел да изцерява, като
поставя дланите си върху болния, и който съживявал мъртвите.
„Кукулкан – твърдеше друго предание, - дойде с деветнадесет спътници, двама от които бяха богове
на рибата, други двама – богове на земеделието, един беше бог на мълнията... Те останаха в Юкатан
десет години. Кукулкан създаде мъдри закони, след което вдигна платна и изчезна по посока на
изгряващото слънце...”
Според испанският хронист Лас Касас „Туземците разказваха, че в древни времена в Мексико дошли
двадесет мъже, чийто водач се наричал Кукулкан... Те носели широки роби и сандали на нозете си,
имали дълги бради и главите им били голи... Кукулкан научил народа на изкуствата на мира и наредил
да построят редица важни сгради...”
В същото време Хуан де Торкемада предава следното изключително специфично предание отпреди
завоеванието, отнасящо се до чужденци, които пристигнали в Мексико заедно с Кецалкоатъл:

Те били мъже с красива осанка, добре облечени в дълги, отворени отпред роби
от черен лен, ниско изрязани на шията, с къси ръкави, които не стигали до
лакътя... Тези спътници на Кецалкоатъл били мъже с огромни знания и майстори
във всички видове фини занаяти.

Подобно на някакъв отдавна изчезнал близнак на Виракоча, белият брадат бог от Андите,
Кецалкоатъл донесъл в Мексико всички умения и науки, необходими за цивилизования живот, и така
поставил началото на златен век. Вярвало се например, че той разпространил писмеността в Централна
Америка, измислил календара и бил майстор строител, който разкрил на хората тайните на
каменоделството и архитектурата. Кецалкоатъл бил баща на математиката, , металургията и
астрономията и се разказва, че „измерил земята”. Освен това положил основите на произвеждащото
земеделие и открил и въвел царевицата – буквално хляба в тези древни земи. Велик лечител и познавач
на лекарствата, той бил покровител на знахарите и ясновидците и „разкрил на хората загадките на
свойствата на растенията”. Също така бил почитан като законодател, закрилник на занаятчиите и
покровител на всички изкуства.
Както можеше да се очаква от такава цивилизована личност, по време на господството си в Мексико
Кецалкоатъл забранил ужасната практика на човешките жертвоприношения. След заминаването му
кървавите ритуали били възобновени. Въпреки това дори ацтеките, най-упоритите последователи на
тази традиция в Централна Америка, с носталгия си спомняли „времето на Кецалкоатъл”. „Той беше
учител – разказва една легенда, - който учеше, че не бива да се вреди на никое живо същество и че не
бива да се правят жертвоприношения с хора, а с птици и пеперуди”.

КОСМИЧЕСКАТА БИТКА

Защо си заминал Кецалкоатъл? Какво се объркало?

Мексиканските легенди дават отговор на тези въпроси. Те разказват, че на просветеното и
човеколюбиво управление на Пернатата змия сложил край Тескатилпока, зъл бог, чието име означаваше
„Димящото огледало” и чиито култ изисквал човешки жертвоприношения. Изглежда, че в древно
Мексико започнала почти космическа битка между силите на светлината и мрака и силите на мрака
възтържествували...
Смяташе се, че предполагаемото място на тези събития, днес известно като Тула, не е особено
древно, във всеки случай не по-древно от хиляда години, ала заобикалящите го легенди го свързваха с
безкрайно по-отдалечена епоха. В онези праисторически времена го наричали Толан. Всички предания
бяха единодушни, че тъкмо в Толан Тескатилпока победил Кецалкоатъл и го принудил да напусне
Мексико.

ОГНЕНИТЕ ЗМИИ
 Тула, провинция Идалго

Седях с лице на юг на равния квадратен връх на пирамидата, която носеше скучното име „Пирамида
В”. Късното следобедно слънце прежуряше от ясното синьо небе и аз се оглеждах наоколо.
В основата на северната и източната стена на пирамидата имаше изображения на ягуари и орли,
пируващи с човешки сърца. Непосредствено зад мен се издигаха четири колони и четири страшни
гранитни идола, високи около два и седемдесет метра. Отляво пред мен се намираше отчасти
неразкопаната Пирамида С, покрита с кактуси могила, висока дванадесетина метра, а още по-нататък
имаше други досега непроучени от археолозите могили. Надясно се намираше игрище за игра на
топка.на тази продълговата арена в древни времена бяха провеждали ужасяващи гладиаторски игри.
Отбори или понякога само двама души, изправени един срещу друг, се състезавали за притежаването на
каучукова топка. Победените били обезглавявани.
Идолите на платформата зад мен имаха тържествен и заплашителен вид. Изправих се да ги
разгледам по-отблизо. Скулптурът им бе дал твърди, неумолими лица, гърбави носове и кухи очи, в
които нямаше нито състрадание, нито каквито и да е чувства. Най-много обаче ме интересуваше не
толкова свирепия им вид, колкото предметите, които държаха в ръце. Археолозите бяха признали, че не
знаят какво представляват, но все пак колебливо ги бяха определили. Това определение се беше
наложило и днес бе общоприето, че в десните ръце на идолите има устройства за мятане на копия,
наречени „атлатъл”, а в левите – „копия или стрели и торбички с тамян”. Като че ли нямаше значение,
че предметите изобщо не приличат на атлати, копия, стрели и торбички с тамян.
Снимките на Санта Фая ще помогнат на читателя сам да оформи мнението си за тези странни
предмети. Докато ги разглеждах, изпитвах специфичното усещане, че изобрзяват устройства от метал.
Устройството в дясната ръка, което сякаш излизаше от калъф или предпазител, имаше ромбовидна
форам с извит долен край. Устройството в лявата ръка можеше да е инструмент или някакво оръжие.
Спомних си легендите, които разказваха, че боговете на древно Мексико бяха използвали за оръжие
ксиухкоатъл, „огнени змии”. Те очевидно изстрелваха изгарящи лъчи, способни да пронизват и
разчленяват човешки тела. Дали идолите в Тула държаха „огнени змии”? И какво всъщност
представляваха огнените змии?
Каквото и да представляваха, двата предмета приличаха на машини. И в известен смисъл напомняха
на също толкова загадъчните предмети в ръцете на идолите в Каласасая.

ЗМИЙСКОТО СВЕТИЛИЩЕ

Със Санта бяхме дошли в Тула/Толан, защото беше тясно свързан и с Кецалкоатъл, и с неговия
архивраг Тескатилпока, Димящото огледало. Вечно млад, всемогъщ, въздесъщ и всезнаещ,
Тескатилпока бе свързан с нощта, мрака и свещения ягуар. Той бил „непобедим и безмилостен,
понякога се явявал на хората като летяща сянка, друг път – като ужасно чудовище”. Често изобразяван
като свирепо втренчен череп,Тескатилпока притежавал тайнствен предмет, Димящото огледало, чието
име носел, с помощта на което отдалеч наблюдавал делата на хора и богове. Учените напълно логично
предполагаха, че трябваше да става дума за примитивен обсидианов гадателски камък: „Обсидианът
имал особена святост за мексиканците, тъй като от него се правели жертвените ножове, използвани от
жреците... Бернал Диас [испански хронист] пише, че наричали този камък „Тескат”. От него се правели
и огледала, с които магьосниците гадаели.”
Тескатилпока олицетворявал силите на мрака и хищното зло. Според легендите той влязъл в борба с
Кецалкоатъл, която продължила безчет години. Ту надделявал единият, ту другият. Накрая
космическата битка свършила, когато злото победило доброто, и Кецалкоатъл бил прогонен от Толан.
Оттогава насетне под влияние на кошмарния култ към Тескатилпока, в Централна Америка отново било
възстановено човешкото жертвоприношение.
Както видяхме, вярвало се, че Кецалкоатъл избягал на брега и отплавал на сал от змии. Според едно
предание, „той изгорил къщите си, построени от сребро и мидени черупки, заровил съкровището си и
отплавал в Източното море, предшестван от своите помощници, които се били превърнали в пъстри
птици”.
Кецалкоатъл заминал от място, наречено Коатцакоалос, което означаваше „Змийско светилище”.
Преди да отплава, той обещал на помощниците си, че някой ден ще се завърне, за да унищожи култа
към Тескатилпока и да постави началото на епоха, в която боговете пак ще „приемат жертвоприношения
от цветя” и ще престанат да искат човешка кръв.

ГЛАВА 15

МЕКСИКАНСКИЯТ ВАВИЛОН

Потеглихме на югоизток от Тула и подминахме Мексико Сити по хаотична поредица от скоростни

магистрали, които ни преведоха през периферията на дразнещия очите и парещия гърдите столичен
смог. Пътят ни продължи през обрасли с борове планини, покрай заснежения връх на Попокатепетъл и
после по фланкирани с дървета магистрали, прекосяващи ниви и ферми.
Късно следобяд пристигнахме в Чолула, сънливо градче с единадесет хиляди жители и обширен
централен площад. След като завихме на изток по тесните улички, пресякохме железопътната линия и
спряхме в сянката на Тлахчиуалтепетъл, „издигнатата от човек планина”, която бяхме дошли да видим.
Някога свещено място за мирния култ на Кецалкоатъл, но днес „възседнато” от пищна католическа
църква, това грамадно съоръжение се нареждаше сред най-мащабните и амбициозни строителни
проекти в целия древен свят. С площ на основата си от четиридесет и пет акра и височина шестдесет и
четири метра, то беше три пъти по-масивно от египетската Голяма пирамида. Въпреки че днес
очертанията му бяха размити от вековете и страните му бяха обрасли с трева, все още можеше да се
види, че някога е представлявало внушителен зикурат, издигал се към небесата на четири ясно изразени
„стъпала”. Всяка от страните му бе дълга близо половин километър и съоръжението все още запазваше
достойна, ала накърнена красота.
 Макар често да е сухо и прашно, миналото рядко е скучно. Понякога може да говори с плам.
Струваше ми се, че тук е точно така и че древността свидетелства за физическия и психологически
упадък, наложен на местните народи на Мексико, когато испанският конквистадор Ернан Кортес почти
небрежно „обезглавил една култура така, както случайният минувач може да отнесе цвета на
слънчоглед”. В Чолула, важен поклоннически център с около стохилядно население по време на
завоеванието, това обезгаляване на древните традиции и начин на живот бе изисквало с издигнатата от
човек планина на Кецалкоатъл да се направи нещо особено унизително. И затова бяха разрушили и
осквернили храма, който някога се бе издигал на върха на зикурата, и го бяха заменили с черква.
Кортес и хората му били малцина, жителите на Чолула били многобройни. Когато влезли в града
обаче, испанците имали едно важно преимущество: брадати и светлокожи, облечени в лъскава броня, те
сякаш били осъществяването на едно пророчество – нима не бе обещано Кецалкоатъл, Пернатата змия,
да се завърне „от отвъд Източното море” със своите помощници?
Поради това очакване наивните и доверчиви индианци позволили на конквистадорите да се изкачат
по стъпалата на зикурата и да влязат в огромния вътрешен двор на храма. Там ги посрещнала група
весело накичени танцьорки, които пеели и свирели на музикални инструменти, докато сред тях
обикаляли прислужници с подноси, целите отрупани с хляб и пикантно сготвено месо.
Един от испанските хронисти, свидетел на последвалите събития, съобщава, че вътре се стълпили
възхитени жители на града, богати и бедни, „невъоръжени, с нетърпеливи и радостни лица, дошли да
чуят какво ще кажат белите хора”. Разбрали от този невероятен прием, че местните не подозират
намеренията им, испанците затворили и завардили всички входове, изтеглили стоманените си оръжия и
избили домакините си. Шест хиляди души загинали в това ужасно клане, което по своето варварство
можело да се мери с най-кървавите ритуали на ацтеките: „Обитателите на Чолула били сварени
неподготвени и не посрещнали испанците нито със стрели, нито с щитове. Просто без предупреждение
били изклани. Били убити с чисто коварство.”
Каква ирония, помислих си аз, че конквистадорите и в Перу, и в Мексико по един и същи начин се
бяха възползвали от местните легенди, в които се предсказваше завръщането на светлокож брадат бог.
Ако този бог наистина бе обожествен човек, както изглеждаше, той би трябвало да е
високоцивилизована личност с образцов характер или по-вероятно двама души с еднакъв произход,
единият прототип на Кецалкоатъл в Мексико, другият – Виракоча в Перу. Повърхностната прилика на
испанците с тези по-древни светлокожи чужденци им отворила много врати, които иначе определено
щели да останат затворени. За разлика от техните мъдри и великодушни предшественици обаче Писаро
в Андите и Кортес в Централна Америка били хищни вълци. Те изяли земите, народите и културите,
които завладели. Унищожили почти всичко...

СЪЛЗИ ОТ МИНАЛОТО

Слепи от невежество, фанатизъм и алчност, когато пристигнали в Мексико, испанците изличили

едно безценно наследство на човечеството и лишили бъдещите поколения от подробни сведения за
блестящите и забележителни цивилизации на Централна Америка.
 Например каква е истинската история на светещия „идол” от светилището в микстекската столица
Ачиотлан? За този странен предмет научаваме от разказа на един очевидец от ХVІ в., отец Бургоа:

Материалът имаше невъобразима стойност, защото беше изумруд, голям

колкото дебела чушка, върху който с неописуемо майсторство беше издълбана
малка птица и със същото майсторство – навито змийче, готово за нападение.
Камъкът бе толкова прозрачен, че вътрешността му светеше ярко като свещ.
Предметът беше много стар и нямаше предание, което да разказва за произхода на
култа към него.

Какво щяхме да научим, ако днес можехме да проучим този „много стар” предмет? И всъщност
каква беше възрастта му? Никога няма да научим, тъй като фра Бенито, първият мисионер в Ачиотлан,
отнел камъка от индианците: „Той заповяда да го смелят на прах, въпреки че един испанец предложи
три хиляди дуката за него, да разтворят праха във вода, да я излеят на земята и да я стъпчат...”
Също толкова типична за прахосването на скритите в мексиканското минало интелектуални
богатства била общата съдба на два подаръка, които Кортес получил от ацтекския император
Монтесума. Това били кръгли календари с диаметър колкото голяма монета, единият от масивно сребро,
другият от масивно злато. И двата били покрити с красиви йероглифи, които може да са представлявали
изключителен научен интерес. Кортес незабавно наредил да ги стопят на кюлчета.
Огромни съкровищници на знания из цяла Централна Америка, събирани от древни времена,
систематично били трупани на клади и изгаряни от фанатични монаси. През юли 1562 г. например на
главния площад на Мани (на юг от съвременния град Мерида, провинция Юкатан) фра Диего де Ланда
изгорил хиляди майски кодекси, картинни истории и йероглифи, написани на свитъци от еленова кожа.
Освен това унищожил безчет „идоли” и „олтари”, които описал като „дело на дявола, създадено от злия,
за да заблуждава индианците и да не им позволява да приемат християнството...” На друго място той
продължава по същия начин:

Открихме огромен брой книги [написани със знаците на индианците], но тъй

като не съдържаха нищо друго, освен суеверия и дяволски измами, ние изгорихме
всички, което туземците приеха с голяма мъка и което им причини огромна болка.

Такава болка изпитали не само „туземците” – изпитал я е всеки, и навремето, и сега, който иска да
знае истината за миналото.
В сатанинската задача на Испания да заличи паметта на Централна Америка взели участие много
други „Божии люде”, някои още по-безмилостни от Диего де Ланда. Сред тях си струва да посочим
епископа на Мексико Хуан де Зумарага, който се хвалел, че унищожил двадесет хиляди идола и
петстотин индиански храма. През ноември 1530 г., той изгорил на клада един покръстен ацтекски
благородник, обвинен, че отново почитал „дъждовния бог”, и по-късно изгорил на пазара в Текскоко
астрономически документи, рисунки, ръкописи и йероглифни текстове, които през последните
единадесет години конквистадорите насила изтръгнали от ацтеките. Когато това изключително
хранилище на знания и история било обгърнато от пламъци, човечеството завинаги изгубило шанса си
да се отърси поне от част от колективната си амнезия.
Какво ни остава от писмените документи на древните народи от Централна Америка? Благодарение
на испанците по-малко от двадесет оригинални кодекса и свитъци.
От откъслечни сведения ни е известно, че много документи, които монасите превърнали в пепел,
съдържали „разкази за отминали епохи”.
Какво пишело в тези изгубени разкази? Какви тайни криели?

ИСПОЛИНИ С ИЗКРИВЕНИ СНАГИ

Докато все още продължавало фанатичното горене на книги, някои испанци започнали да осъзнават,
че „преди ацтеките в Мексико е съществувала наистина велика цивилизация”. Колкото и да е странно,
един от първите, които направили нещо по въпроса, бил Диего де Ланда. Изглежда, че след устроеното
от него аутодафе в Мани очите му внезапно се отворили. Решен да спаси каквото може от древната
мъдрост, в чието унищожаване някога изиграл толкова важна роля, в по-късните си години той станал
усърден събирач на легенди и устни предания на местните народи в Юкатан.
Францисканският монах Бернардино де Сахагун е хронист, на когото дължим много. Голям
лингвист, той „издирвал най-учените и често най-старите туземци и молел всеки от тях да нарисува със
своето ацтекско образно писмо каквото ясно си спомня за ацтекската история, религия и легенди”. По
този начин Сахагун успял да събере подробни сведения за антропологията, митологията и обществената
история на древно Мексико, която по-късно изложил в дванадесеттомен научен труд. Испанските
власти го забранили. За щастие оцелял един екземпляр, макар и непълен.
Добросъвестният и смел събирач на местни предания Диего де Дуран също бил францисканец, който
се опитал да възстанови изгубените знания за миналото. Той посетил Чолула през 1585 г., време на
бърза и катастрофична промяна. Там разпитал уважавания старейшина на града, за коготосе твърдяло,
че е на повече от век, и старецът му разказал следната история за издигането на големия зикурат:

Отначало, преди да бъде сътворена слънчевата светлина, това място, Чолула,

тънело в мъглявина и мрак. Всичко било равно, без хълмове и възвишения,
отвсякъде обградено с вода, без дърво и живо същество. Веднага щом светлината
и слънцето се издигнали на изток, се появили исполини с изкривени снаги, които
заселили земята. Омаяни от светлината и красотата на слънцето, те решили да
построят кула, толкова висока, че върхът и да стигне до небето. След като събрали
материали за тази цел, те намерили много лепкава смола, с която бързо се заели да
 строят кулата... И когато я издигнали до най-голямата възможна височина, така че
стигнала до небето, разяреният господар на небесата рекъл на небесните
обитатели: „Видяхте ли как омаяни от светлината на слънцето и неговата красота,
земните същества построиха висока и надменна кула, за да се издигнат дотук?
Елате и ги спрете, защото не е редно земните същества, които живеят в плът, да се
смесват с нас”. Небесните обитатели мигом полетели като мълнии, разрушили
кулата, разделили и пръснали строителите и по всички краища на света.

Именно тази история, която почти, но не съвсем напомняше библейския разказ за Вавилонската кула
(също вариант на много по-древно месопотамско предание), ме беше довела в Чолула.
Централноамериканските и близкоизточните легенди явно бяха тясно свързани. Всъщност
сходствата бяха очевидни, но имаше и разлики, прекалено съществени, за да се пренебрегнат. Разбира
се, приликите можеха да се дължат на неизвестни предколумбови контакти между културите на
Близкия изток и Новия свят, но нямаше начин с една обща теория да се обяснят и сходствата, и
разликите. Ами ако двата варианта на легендата в продължение на няколко хиляди години се бяха
развивали самостоятелно, но произхождаха от един и същ древен източник?

ОСТАНКИТЕ

Ето какво пише в Битие за „кулата, която стигнала до небето”:

По цялата земя имаше един език и един говор. Като се дигнаха от Изток, те
намериха равнище в Сенаарската земя и се заселиха там. И рекоха един другиму:
хайде да направим тухли и да ги изпечем на огън. И тухлите им служеха вместо
камъни, а земната смола – вместо вар. И рекоха: хайде да си съградим град и кула,
висока до небето; и да си спечелим име, преди да се пръснем по лицето на цялата
земя. Тогава Господ слезе да види града и кулата, що градяха синовете човешки. И
рече Господ: ето, един народ са, и всички имат един език, а на, какво са почнали
да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят; нека слезем
и смесим там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго.

И пръсна ги Господ оттам по цялата земя; и те спряха да зидат града (и

кулата). Затова му е дадено име Вавилон, понеже там Господ смеси езика на
цялата земя, и оттам ги пръсна Господ по цялата земя.
 Стихът, който най-много ме интересуваше, ясно предполагаше, че древните строители на
Вавилонската кула са се заели да си изградят вечен паметник, за да не се забрави името им – даже
тяхната цивилизация и език да потънат в забрава. Беше ли възможно същите съображения да са били в
сила и в Чолула?
Археолозите датираха само шепа паметници в Мексико над две хиляди години. Чолула определено
бе един от тях. Всъщност никой със сигурност не можеше да каже в коя далечна епоха е започнало
строителството и. Изглежда, че хиляди години преди развитието и разрастването на града към 300 г. пр.
Хр. на мястото, на което днес се издигаше огромния зикурат на Кецалкоатъл, може да се е намирала
някаква друга, по-древна структура.
За това имаше прецедент, който правеше още по-вероятно в Централна Америка да лежат все още
останки от изключително древна цивилизация. Например край главния път, който свързва столицата с
Куернавака, на юг от университетското градче на Мексико Сити се издига кръгла стъпаловидна
пирамида (състояща се от четири галерии и главно стълбище). Тя е частично разкопана през 20-те
години на ХХ в. изпод пласт лава. Геолозите, повикани на обекта, за да помогнат за датирането на
лавата, извършили подробно проучване. За изненада на всички те стигнали до заключението, че
вулканичното изригване, при което пирамидата напълно била погребана от три страни (и при което с
лава била покрита огромна площ от околната територия), трябва да е станало поне преди седем хиляди
години.
Историците и археолозите, изглежда, пренебрегват тези геологически свидетелства и не вярват, че в
Мексико може да е съществувала толкова древна цивилизация, способна да строи пирамиди. Струва си
да отбележим обаче, че Байрън Къмингс, американският археолог, който разкопал обекта под егидата на
Националното географско дружество, въз основа на ясно разграничените стратиграфски пластове над и
под пирамидата (датиращи отпреди и след вулканичното изригване) я обявил за „най-древния храм,
открит на американския континент”. Той отишъл по-далеч от геолозите и категорично заявил, че храмът
бил „разрушен преди около осем хиляди и петстотин години”.

ПИРАМИДИ ВЪРХУ ПИРАМИДИ

В пирамидата в Чолула човек наистина изпитва усещане, че се намира в изкуствена планина.

Тунелите (дълги над девет и половина километра) не бяха древни: те бяха останали от археологическите
екипи, усърдно копали тук от 1931 до изчерпването на средствата през 1966 г. тези тесни коридори с
ниски тавани някак си бяха попили атмосферата на древност от грамадната структура наоколо. Влажни
и хладни, те подканяха с потайния си мрак.
Като осветявахме пътя си с фенерче, ние влязохме в пирамидата. Археологическите разкопки бяха
разкрили, че тя не е дело на една династия (както се смяташе за египетските пирамиди в Гиза), а че е
издигната за изключително дълъг период от време – най-консервативните изчисления варираха около
две хиляди години. С други думи, тя представляваше колективно начинание, осъществено от различни
поколения, принадлежащи към различни култури – олмеки, Тиахуанако, толтеки, запотеки, микстеки,
Чолула и ацтеки – които бяха оставили следите си в Чолула още от зората на мексиканската
цивилизация.
 Въпреки че не знаеше кои са били първите строители, доколкото можеше да се установи, най-
древното съоръжение тук се състоеше от висока конична пирамида с форма на обърната наопаки кофа с
равен връх, върху който се беше издигал храм. Много по-късно върху тази праисторическа могила бяха
изградили друга, подобна структура, т. е. втора обърната наопаки кофа от глина, и върху първата бяха
насипали чакъл, с което бяха издигнали храмовата платформа на повече от шестдесет метра над
равнината наоколо. Смяташе се, че през следващите около хиляда и петстотин години четири-пет други
култури са допринесли за окончателния вид на паметника. Те разширили основата му на няколко етапа,
но никога повече не увеличили максималната му височина. По този начин, сякаш се изпълнявал
генерален план, създадената от човека планина в Чолула постепенно придобила характерната си
четириетажна форма на зикурат. Днес страните в основата на съоръжението са дълги близо
четиристотин и шестдесет метра – приблизително два пъти по-големи от страните на Голямата
пирамида в Гиза – и общия му обем се равнява на смайващите три милиона кубически метра. Както
лаконично се изразява един специалист, това го превръща в „най-голямата постройка, издигана на
земята”.
Защо?
Защо е бил целият този труд?
Какво име са искали да си спечелят народите на Централна Америка?
Докато обикалях мрежата от коридори и проходи вдишвах студения въздух с мирис на пръст, аз
неспокойно осъзнавах огромната тежест и маса на пирамидата, която ме притискаше. Това бе най-
голямата постройка в света, издигната тук в чест на централноамериканско божество, за което не се
знаеше почти нищо.
Трябва да благодарим на конквистадорите и католическата църква за дълбокото им невежество по
отношение на истинската история на Кецалкоатъл и неговите спътници. Разрушаването и
оскверняването на неговия древен храм в Чолула, унищожаването на идолите, олтарите и календарите и
огромните клади от кодекси, рисунки и йероглифни свитъци бяха успели почти напълно да заглушат
гласовете от миналото. Ала легендите все пак ни даваха един силен и жив образ: спомен за „исполини с
изкривени снаги”, които били първите строители.

ГЛАВА 16

ЗМИЙСКОТО СВЕТИЛИЩЕ

От Чолула продължихме на изток покрай проспериращите градове Пуебла, Оризаба и Кордоба към
Веракрус и Мексиканския залив. Минахме покрай забулените в мъгли върхове на Сиера Мадре
Ориентал, където въздухът беше рядък и студен, после се спуснахме към морското равнище в
тропичните равнини, покрити с тучни палмови и бананови плантации. Навлизахме в сърцето на най-
древната и най-загадъчна мексиканска цивилизация: цивилизацията на така наречените олмеки, чието
име означаваше „каучуков народ”.
Датиращи от ІІ хил. пр. Хр., олмеките престанали да съществуват хиляда и петстотин години преди
възхода на ацтекската империя. Ацтеките обаче запазили натрапчиви предания за тях и дори ги нарекли
по името на каучукодобивната област край Мексиканския залив, където се смяташе, че са живели. Този
район се намира между съвременния Веракрус на запад и Сиудад дел Кармен на изток. Там ацтеките
откривали древни ритуални предмети на олмеките и по неизвестни причини ги събирали и ги поставяли
на важни места в собствените си храмове.
На картата открих синята линия на река Коатцекоалкос, която се влива в Мексиканския залив повече
или по-малко в средата на легендарната олмекска родина. Днес там, където някога растели каучукови
дървета, се развива петролната промишленост и превръща тропическия рай в нещо, напомнящо най-
дългия кръг на Дантевия ад. След петролния бум през 1973 г. някога приятният, но не особено
благоденстващ град Коатцекоалкос се бе развил в транспортен и преработвателен център с
климатизирани хотели и население от половин милион души. Той се намираше близо до черното сърце
на индустриалната пустиня, в която абсолютно всичко от археологически интерес, оцеляло от
плячкосването на испанците по време на завоеванието, беше унищожено от хищната експанзия на
петролния бизнес. Ето защо вече не може въз основа на преки доказателства да се потвърди или
отхвърли интригуващото загатване на легендите, че някога там се е случило нещо от изключителна
важност.
Спомних си, че Коатцекоалкос означава „Змийското светилище”. Именно там в дълбока древност
слезли на сушата Кецалкоатъл и неговите спътници, пристигайки от отвъд морето със съдове, „чиито
страни лъщели като змийски люспи”. И пак оттам отплавал Кецалкоатъл (на сал от змии), когато
напуснал Централна Америка. Нещо повече, Змийското светилище може би се бе наричала цялата
олмекска страна, която обхващала не само Коатцекоалкос, но и още няколко града в не толкова силно
засегнати от развитието райони.
Многобройни типични олмекски скулптури бяха открити първо в Трес Запотес, западно от
Коатцекоалкос, и после в Сан Лоренцо и Ла Вента южно и източно от града. Всички те представляваха
монолити от базалт и други трайни материали. Някои имаха форма на гигантски глави, тежащи до
тридесет тона. Други бяха масивни стели с изображения на срещи на две различни раси, нито една от
които индианска.
Създателите на тези изключителни произведения на изкуството очевидно бяха принадлежали към
високоразвита, отлично организирана, благоденстваща и технологично напреднала цивилизация.
Проблемът беше, че не разполагахме с абсолютно нищо друго, освен скулптурите, от което да се
направят каквито и да е заключения за характера и произхода на тази цивилизация. Със сигурност се
знаеше само, че „олмеките” (археолозите с готовност бяха приели ацтекското наименование) са се
появили в Централна Америка към 1500 г. пр. Хр. с вече напълно развита култура.

САНТЯГО ТУКСТЛА
 Пренощувахме в рибарското пристанище Алварадо и на другия ден продължихме на изток. Пътят се
виеше из плодородните хълмове и долини и от време на време зървахме Мексиканския залив, след което
отново завивахме навътре в сушата. Минахме през зелени ливади, обрасли с огнени дървета и селца,
сгушени в тревисти котловини. Тук-там виждахме частни градини, където тлъсти прасета ровеха сред
купчини боклуци. Когато прехвърлихме гребена на поредния хълм, пред нас се откри прекрасна гледка
на поля и гори, обгърнати в утринна мъгла. На хоризонта едва се различаваше силуетът на далечна
планина.
След няколко километра се спуснахме в котловината, на чието дъно бе разположен старият
колониален град Сантяго Тукстла. Навсякъде пъстрееха ярки багри: ослепителни витрини, червени
керемидени покриви, жълти сламени шапки, кокосови палми, бананови дървета, деца в пъстри дрехи. От
тонколоните на няколко магазина и кафенета кънтеше музика. На Зокало, главния площад, пееха
пъстрооки тропически птици. В средата му имаше малък парк, в центъра на който като някакъв
вълшебен талисман се издигаше грамаден сив камък, висок почти три метра, издялан във формата на
африканска глава с шлем. Скулптурата имаше пълни устни, голям нос, ведро затворени очи и долната и
челюст лежеше направо на земята. Цялото изображение излъчваше сериозна и търпелива внушителност.

Това беше първата загадка на олмеките: монументална скулптура на повече от две хиляди години,
която изобразяваше човек със специфично негроидни черти. Разбира се, преди две хилядолетия в Новия
свят не е имало африкански негри, нито те са се появили, преди да започне търговията с роби, дълго
след завоеванието. Налице са обаче твърди палеоантропологични доказателства, че една от
многобройните миграционни вълни в Америка по време на последната ледникова епоха е довела на
континента негроиден народ. Тази миграционна вълна е датирана към 15000 г. пр. Хр.
Известен като „Кобата”, по името на имението, в което бил открит, монолитът от Зокало
представлява най-голямата от шестнадесет подобни олмекски глави, разкопани в Мексико. Смята се, че
е изваян малко преди І в. и тежи повече от тридесет тона.
 ТРЕС ЗАПОТЕС

От Сантяго Тукстла продължихме двадесет и пет километра на югозапад през див, обрасъл с буйни
гори район и стигнахме в Трес Запотес, важен олмекски център от по-късен период. Процъфтявал между
500 г. пр. Хр. и 100 г. сл. Хр., днес представлява само няколко могили, пръснати из царевичните ниви.
Обектът беше проучен през 1939-1940 г. от американския археолог Матю Стърлинг.
Ортодоксалните историци от този период упорито твърдели, че най-древна в Централна Америка е
цивилизацията на маите. Можело да сме сигурни в това според тях, тъй като майската календарна
система от точки и чертички (която неотдавна била разчетена) позволявала точно да се датират много
церемониални надписи. Най-ранната дата, произхождаща от майски обект, съответствала на 228 г. от
християнския календар. Ето защо научното статукво сериозно било разтърсено, когато Стърлинг
разкопал в Трес Запотес стела с по-древна дата, отговаряща на 3 септември 32 г. пр. Хр.
Най-шокиращ бил фактът, че Трес Запотес не е майски обект – ни най-малко. Той е категорично и
недвусмислено олмекски. Това предполага, че олмеките, а не маите трябва да са създатели на календара
и че олмеките, а не маите трябва да се смятат за „култура-майка” на Централна Америка. Въпреки
решителната съпротива на орди разярени специалисти по маите, истината, разкопана от лопатата на
Стърлинг в Трес Запотес, постепенно излязла на бял свят. Олмеките били много по-древни от маите. Те
били находчив, цивилизован и технологично напреднал народ и, изглежда, наистина създали системата
от чертички и точки за календарно обозначение със загадъчната начална дата 13 август 3114 г. пр. Хр.,
която предвиждала свършекка на света през 2012 г.
Близо до календарната стела в Трес Запотес Стърлинг открил гигантска глава. И сега седях пред нея.
Датираща от около 100 г. пр. Хр., тя беше висока приблизително около метър и осемдесет, имаше
обиколка пет и половина метра и тежеше над десет тона. Също като своя аналог в Сантяго Тукстла
скулптурата изобразяваше глава на африканец с тесен шлем с дълга каишка за завързване. Ушните
възглавнички бяха пробити с обеци, силно изразените негроидни черти бяха подчертани с дълбоки
бръчки от двете страни на носа и цялото лице се съсредоточаваше към дебелите, извити надолу устни.
Очите бяха бдително отворени, имаха бадемовидна форма и гледаха студено. Тежките, издадени напред
вежди под странния шлем сякаш бяха гневно свъсени.
Удивен от находката си, Стърлинг пишеше:

Скулптурата беше само глава, издялана от масивен базалтов блок, и лежеше

върху основа от необработени каменни плочи... Почистена от пръста, тя
представляваше внушаваща благоговение гледка. Въпреки големината и,
изработката е изящна и уверена, пропорциите – идеални. Уникална по характер
сред местните американски скулптури, тя се отличава с реалистичното си
изпълнение... Детайлите на лицето са подчертани и поразително негроидни...
 Скоро след това американският археолог направил ново разтърстващо откритие в Трес Запотес:
детски играчки във формата на кученца на колела. Тези любопитни артефакти категорично
противоречали на доминиращото археологическо мнение, че колелото останало неизвестно в Централна
Америка до самото завоевание. „Кучемобилите” най-малкото доказвали, че „принципът” на колелото
бил познат на олмеките, най-древната централноамериканска цивилизация. И щом един толкова
находчив народ като олмеките бил открил принципа на колелото, изглеждаше твърде невероятно да са
го използвали само за детски играчки.

ГЛАВА 17

ОЛМЕКСКАТА ЗАГАДКА

След Трес Запотес посетихме Сан Лоренцо, олмекски обект на югозапад от Коатцекоалкос, в
сърцето на Змийското светилище, за което се споменаваше в легендите за Кецалкоатъл. Оттам
произхождаха най-ранните радиовъглеродни дати (около 1500 г. пр. Хр.) за олмекски обект,
регистрирани от археолозите. През тази епоха обаче олмекската култура, изглежда, е напълно развита и
нямаше данни развитието да е протекло в района на Сан Лоренцо.
Тъкмо тук се криеше загадката.
В края на краищата олмеките бяха създали цивилизация, осъществила изумителни инженерни
проекти и способна да транспортира грамадни каменни блокове (няколко от огромните монолитни
глави, тежащи над двадесет тона, бяха докарани от планината Тукстла на близо сто километра оттам). В
такъв случай къде, ако не в древния Сан Лоренцо, олмеките бяха експериментирали, развили и
усъвършенствали технологичните си умения?
Колкото и да е странно, въпреки всички усилия на археолозите, в Мексико (а и където и да е другаде
в Новия свят) не бяха открити абсолютно никакви следи, които да се характеризират като „фаза на
развитие” на олмекското общество. Тези хора, чиято характерна форма на художествена изява бе
извайването на гигантски негроидни глави, сякаш се бяха материализирали от небитието.

САН ЛОРЕНЦО

Късно следобед стигнахме в Сан Лоренцо. Тук в зорите на централноамериканската цивилизация

олмеките бяха издигнали могила, висока над тридесет метра и представляваща част от мащабна
структура, дълга около хиляда двеста и двадесет и широка шестотин метра. Изкачихме се на главната
могила, днес гъсто обрасла с тропическа растителност, и от върха пред очите ни се разкри величествена
гледка на километри наоколо. Забелязахме още много по-ниски могили, както и няколко дълбоки
сондажа, изкопани през 1966 г. от археолога Майкъл Коу.
Екипът на Коу направил множество открития, сред които над двадесет изкуствени резервоара,
свързани с изключително сложна мрежа от облицовани с базалт канали. Част от системата беше
вградена в един хребет – когато го бяха открили, по време на силни дъждове от него все още бликала
вода, също както преди повече от три хиляди години. Главната дренажна линия имаше посока изнок-
запад. В нея бяха прокарани три, свързани помежду си вторични линии. След като внимателно проучили
обекта, археолозите признали, че не разбират предназначението на тази система от шлюзове и канали.
Нито пък успели да намерят обяснение за една друга загадка – съзнателното заравяне на пет масивни
скулптури с негроидни черти, днес известни като „олмекски глави”. Тези странни и очевидно ритуални
гробове също съдържали повече от шестдесет предмети и артефакти с висока стойност, сред които
красиви инструменти от нефрит и великолепно изработени статуетки. Преди погребението някои от тях
били систематично осакатени.
Начинът на погребване на скулптурите от Сан Лоренцо извънредно много затруднявал
определянето на истинската им възраст, въпреки че в същите пластове били открити въглени. За разлика
от скулптурите въглените можело да се подложат на радиовъглеродно датиране, което дало резултат
1200 г. пр. Хр. Това обаче не означава, че фигурите датират от това време. Възможно е да са оттогава,
но може и да са от стотици или дори хиляди години по-ранен период. В никакъв случай не беше
невъзможно тези блестящи произведения на изкуството с тяхната красота и внушаващо благоговение
въздействие да са били запазени и почитани от различни култури, преди да ги заровят в Сан Лоренцо.
Свързаните с тях въглени доказваха само, че скулптурите са най-малко от 1200 г. пр. Хр., ала не
поставяха горна граница на тяхната възраст.

ЛА ВЕНТА

По залез слънце напуснахме Сан Лоренцо и се отправихме към Вилаермоса, град на повече от сто и
петдесет километра на изток в провинция Табаско. За да стигнем там, ние се върнахме на главния път от
Акаюкан за Вилаермоса и минахме покрай пристанището Коатцакоалос през район с петролни
рафинерии, високи стълбове и ултрамодерни висящи мостове. Промяната от сънливата затънтена
провинция, в която се намираше Сан Лоренцо, към индустриалния пейзаж около Коатцакоалос ни
подейства почти шокиращо. Нещо повече, единствената причина все още да се виждат изтритите от
времето очертания на олмекския обект бе фактът, че в Сан Лоренцо засега не бяха открили петрол.
За сметка на това бяха открили нефт в Ла Вента – за окончателна загуба на археологията...
Минахме през Ла Вента. На север, край една отбивка на магистралата в мрака сияеха светлините на
този петролен град и напомняха видение на ядрена катастрофа. От 40-те години на ХХ в. насам
петролната индустрия интензивно го беше „развивала”: самолетна писта разполовяваше мястото, където
някога се бе издигала една изключително необикновена пирамида, комини бълваха пушеци и скриваха
небето, в което някога олмекските звездобройци трябва да са наблюдавали движенията на планетите. За
съжаление булдозерите на строителите бяха изравнили абсолютно всичко интересно, преди да могат да
се проведат широкомащабни археологически разкопки. Никога няма да узнаем какво са можели да ни
разкажат за народа, който ги е построил и използвал.

Матю Стърлинг, който разкопал Трес Запотес, провел основните археологически проучвания в Ла
Вента, преди прогресът и петролните пари да унищожат обекта. Радиовъглеродните дати предполагаха,
че олмеките са се заселили на острова сред блатата на изток от река Тонала между 1500 и 1100 г. пр. Хр.
и че са продължили да го обитават до към 400 г. пр. Хр. После строителството внезапно прекъснало,
всички сгради били церемониално обезобразени или разрушени и няколко грамадни каменни глави и
други по-малки скулптури били погребани в странни гробове, точно както се случило в Сан Лоренцо.
Гробовете в Ла Вента били сложни и грижливо подготвени, облицовани с хиляди малки сини плочки и
пълни с пластове многоцветна глина. Дъното на една дълбока яма грижливо било покрито с блокове
серпентинит и после цялата изкопана пръст била върната обратно вътре. Под няколко редуващи се
пласта глина и кирпич били открити и три съзнателно заровени мозаечни настилки.
Главната пирамида в Ла Вента се намирала в южния край на обекта. С приблизително кръгла основа,
тя имала форма на канелиран конус, чиито заоблени стени се състояли от десет вертикални ребра с
жлебове помежду им. Била висока тридесет и имала диаметър почти шестдесет метра – внушителен
паметник според каквито и да е стандарти. Останалата част от обекта се простирала на почти половин
километър по ос, която сочела точно 8° на северозапад. По тази ос идеално били центрирани още
няколко по-малки пирамиди и площади, платформи и могили.
В Ла Вента имаше нещо странно, усещане, че първоначалното и предназначение не е разбрано
правилно. Археолозите я наричаха „ритуален център” и най-вероятно тя представляваше точно това.
Трябва обаче да отбележим, че има още няколко възможни интерпретации. Истината е, че за
обществената организация, церемониите и вярванията на олмеките не се знае нищо. Нямаме представа
на какъв език са говорили, нито какви предания са разказвали на децата си. Дори не ни е известно към
каква етническа група са принадлежали. Поради изключително влажните условия в района на
Мексиканския залив не се е запазил нито един олмекски скелет. Всъщност въпреки имената, които сме
им дали, и възгледите, които сме си съставили за тях, тези хора са ни напълно непознати.
Възможно е даже загадъчните скурптури, които са оставили „те” и които според нас изобразяват
самите тях, изобщо да не са „тяхно” дело, а на далеч по-древен и забравен народ. Не за пръв път се
питах дали не е възможно някои от грамадните глави и други забележителни артефакти, приписвани на
олмеките, да са били предавани като наследство в продължение на много хилядолетия, за да станат
притежание на културите, които накрая започнали да строят могилите и пирамидите в Сан Лоренцо и Ла
Вента.
В такъв случай кой народ наричаме „олмеки”? Могилостроителите ли? Или могъщите и внушителни
хора с негроидни черти, които били прототипи на монолитните глави?
За щастие местният поет и историк Карлос Пелисер Камара спасил петдесетина шедьовъра на
„олмекската” монументална скулптура, сред които три грамадни глави. Той решително се намесил,
когато установил, че сондажите на петролната компания ПЕМЕКС застрашава развалините в Ла Вента.
С помощта на някои политици в провинция Табаско (където се намира Ла Вента), Камара уредил
важните находки да бъдат преместени в един парк в предградията на регионалната столица Вилаермоса.
Взети заедно, тези находки представляват безценен и незаменим културен документ – или по-скоро
цяла библиотека от културни документи – оставен от изчезнала цивилизация. Ала никой не може да
чете езика на тези документи.

DEUS EX MACHINA

Вилаермоса, провинция Табаско

Разглеждах един сложен релеф, открит в Ла Вента, който археолозите бяха нарекли „Мъж в змия”.
Според специалистите той изобразяваше „олмек с шапка, държащ торбичка за тамян, обгърнат от
перната змия”.
Монолитната гранитна плоча беше широка около метър и двадесет и висока метър и половина и на
нея се виждаше мъж, седнал с изпружени напред крака, като че ли се протяга към въображаеми педали.
В дясната си ръка държеше малък предмет с форма на кофа, а с лявата сякаш вдигаше или спускаше
лост. „Шапката” му бе странна и сложна. Изглеждаше ми по-скоро функционална, отколкото
церемониална, макар че можех да си представя какво е нейното предназначение. Върху нея или може би
върху конзола над нея имаше два Х-видни знака.
Насочих вниманието си към другия главен елемент на релефа, „перната змия”. От една гледна точка
тя изобразяваше тъкмо това: перната змия, древния символ на Кецалкоатъл, когото олмеките трябва да
бяха почитали (или поне го бяха познавали). Учените не оспорваха това тълкувание. Смяташе се, че
култът към Кецалкоатъл е изключително древен, че в Централна Америка произхожда от
праисторическата епоха и впоследствие бил възприет от много култури през историческия период.
 Напомняща на сфинкс олмекска скулптура от Сан Лоренцо, Мексико. Възможно ли е много култури от
предколумбова Централна Америка и древен Египет да произлизат от все още неизвестна трета цивилизация,
която в дълбока древност да е оказала влияние на отдалечени едни от други райони?

Двойна статуя на пума от Уксмал, Мексико

 Двойно изображение на лъв от древен Египет, представящо Акеру, боговете на вчерашния и днешния ден. В
религите на двата региона има много общи образи и идеи. Трябва да отбележим и факта, че п`ачи,
централноамериканската дума за „човешко жертвоприношение”, буквално означава „да отвори устата”,
което напомня един странен древноегипетски погребален ритуал, известен като отваряне на устата. Освен
това и в двата региона се вярвало, че душите на мъртвите владетели се прераждат като звезди.

Пернатата змия на този релеф обаче имаше някои специфични особености. Тя приличаше на нещо
повече от религиозен символ – всъщност в нея имаше нещо сковано и структурирано, което повече я
оприличаваше на машина.

НАШЕПВАНИ ДРЕВНИ ТАЙНИ

По-късно същия ден се скрих в огромната сянка на една от олмекските глави, които Карлос Пелисер
Камара беше спасил. Това бе глава на старец с широк сплеснат нос и дебели устни. Те бяха слабо
разтворени и разкриваха здрави квадратни зъби. Изражението на лицето загатваше за търпение и древна
мъдрост, а очите сякаш безстрашно се взираха във вечността като очите на Големия сфинкс в Гиза,
Долен Египет.
Не е възможно, помислих си аз, скулптурът да измисли всички разнообразни особености на
автентичен расов тип. Следователно изображението на автентично съчетание от расови особености
сериозно предполагаше, че е използван действителен модел.
Няколко пъти обиколих огромната глава. Обиколката и беше 6,7 м, тежеше 19,8 тона, имаше
височина 2,4 м, бе изсечена от монолитен базалт и очевидно разкриваше автентично съчетание от
расови особености. Също като други скулптури, които бях виждал в Сантяго Тукстла и Трес Запотес, тя
ясно и недвусмислено изобразяваше негър.
 Читателят може сам да реши, като разгледа съответните снимки в книгата. Според мен олмекските
глави представляват физиологично точни образи на истински индивиди от негроиден расов тип –
обаятелни и яки африканци, чието присъствие в Централна Америка преди три хиляди години все още
не е обяснено от учените. Нито пък изобщо е сигурно, че главите са изваяни през тази епоха.
Радиовъглеродните дати на открити в същите ями въглени ни съобщават само възрастта на самите
въглени. Определянето на истинската възраст на главите е много по-сложен въпрос.
С такива мисли продължих бавната си разходка сред странните и чудесни паметници от Ла Вента. Те
нашепваха древни тайни – тайната на човека в машината... тайната на негърските глави... и накрая, но не
на последно място, тайната на една оживяла легенда. Защото изглежда, че митичната фигура на
Кецалкоатъл наистина можеше да има за прототип реална историческа личност – няколко скулптури от
Ла Вента изобразяваха високи, дългоноси мъже с фини черти, очевидно от кавказки расов тип, с права
коса и буйна брада, облечени в широки роби...

ГЛАВА 18

ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИТЕ НЕПОЗНАТИ

Матю Стърлинг, американският археолог, който през 40-те години на ХХ век разкопал Ла Вента,
направил там многобройни поразителни открития. Най-значителното от тях била Стелата на Брадатия.

Както казах, плана на древния олмекски обект е ориентиран по ос, сочеща 8° на северозапад. В
южния край на тази ос се издигаше високият тридесет метра канелиран конус на голямата пирамида. До
нея на земята имаше нещо като тротоар, висок тридесет сантиметра и покриващ обширна правоъгълна
площ. Когато започнали да разкопават този тротоар, за своя изненада археолозите открили, че той
представлява горната част на стена от колони. Впоследствие се оказало, че колоните са високи три
метра. Те били повече от шестотин и били разположени толкова плътно една до друга, че образували
почти непреходима ограда. Изсечени от монолитен базалт и докарани в Ла Вента от разстояние около
сто километра, всеки от стълбовете тежал приблизително по два тона.
Защо бил целият този труд? Какво трябвало да огражда тази стена?
Още преди началото на разкопките от земята в средата на илюзорния „тротоар” стърчала масивна,
стръмно наклонена напред скала, висока около метър и двадесет. Тя била покрита с изображения, които
продължавали надолу под пластовете пръст, покриващи древната стена до височина около 2,70 м.
Стърлинг и неговият екип работили два дни, за да разчистят огромната скала. Когато я разкрили, се
оказало, че е внушителна стела, висока четири метра и двадесет сантиметра, широка два и дебела почти
метър. Изображенията представлявали среща между двама високи мъже, облечени в красиви роби и
обути в елегантни обувки с извити нагоре пръсти. В резултат или на ерозията, или на съзнателно
обезобразяване (често практикувано при олмекските паметници), едната фигура била сериозно
пострадала. Другата била невредима. Тя толкова ясно изобразявала мъж от кавказки расов тип с остър
нос и дълга буйна брада, че смаяните археолози основателно я кръстили „Чичо Сам”.
Бавно обиколих двадесеттонната стела, като си мислех, че в продължение на повече от три
хилядолетия е лежала заровена в земята и отново е видяла светлината на деня едва преди половин век
каква участ я очакваше сега? Щеше ли да остане тук още тридесет века и да вдъхва благоговение на
бъдещите поколения? Или за толкова много време обстоятелствата можеха да се променят и тя отново
да бъде заровена и скрита в земята?
Може би нямаше да се случи нито едното. Спомних си древната централноамериканска календарна
система, която олмеките бяха създали. Според тях просто не ни оставаше много време, още по-малко
три хилядолетия. Петото слънце вече свършваше и предстоеше ужасно земетресение, което щеше да
погуби човечеството два дни преди Коледа през 2012 г.
Отново насочих вниманието си към стелата. Изглеждаха ясни две неща: сцената на срещата, която
изобразяваше тя, трябваше поради някаква причина да е била от огромно значение за олмеките, на което
се дължеше и великолепието на самата стела и построяването на забележителната стена от колони,
предназначена да я огражда. И също като с негърските глави беше очевидно, че лицето на брадатия бял
мъж може да е изваяно само по реален модел. Расовите особености бяха представени прекалено точно,
за да са измислени от скулптура.
Същото се отнасяше за други две фигури на кавказци, които успях да открия сред паметниците,
открити в Ла Вента. Едната бе изпълнена в нисък релеф върху тежка и приблизително кръгла каменна
плоча с диаметър около деветдесет сантиметра. Мъжът носеше нещо като тесен панталони имаше
англосаксонски черти, буйна заостране брада и странна увиснала шапка на главата си. В лявата си ръка
протягаше знаме или някакво оръжие. Дясната му длан, която държеше на гърдите си, изглежда, беше
свободна. На тънкия му кръст бе завързан пищен пояс. Изобразен отстрани на тясна колона, другият
кавказец също имаше брада и носеше подобно облекло.
Кои бяха тези забележителни непознати? Какво правеха в Централна Америка? Откъде бяха дошли?
И каква връзка имаха с другите странници, които се бяха заселили в тази влажна каучукова джунгла –
онези, които бяха станали прототипи на грамадните негърски глави(2
Някои радикални изследователи, които отхвърляха догмите, свързани с изолацията на Новия свят до
1492 г., предлагаха вероятно решение на проблема: брадатите мъже с фини черти можеха да са
финикийци от Средиземноморието, които още през ІІ хил. пр. Хр. да са минали с кораби между
Херкулесовите стълбове и да са прекосили Атлантическия океан. Привържениците на тази теория
прибавяха, че изобразените на паметниците негри вероятно са били „роби” на финикийците, пленени по
крайбрежието на Западна Африка преди трансатлантическото плаване.
Колкото повече мислех за странни характер на скулптурите от Ла Вента, толкова повече се съмнявах
в тези идеи. Финикийците и други народи от Стария свят може би наистина бяха прекосявали
Атлантика векове преди Колумб. Имаше твърди доказателства за това, въпреки че този въпрос е извън
темата на книгата. Проблемът бе, че макар от финикийците да бяха запазени следи в много краища на
древния свят, специфичният им почерк не се регистрираше в централноамериканските олмекски обекти.
Нито негърските глави, нито релефите на брадати кавказци имаха нещо общо с финикийския стил,
изработка или характер . всъщност от стилистична гледна точка тези въздействащи произведения на
изкуството като че ли не принадлежаха на нито една известна култура, традиция или жанр. Те сякаш
нямаха предшественици както в Новия, така и в Стария свят.
 Просто падаха от небето... а това, разбира се, не беше възможно, тъй като всички форми на
художествена изява имат своите корени.

ХИПОТЕТИЧНАТА ТРЕТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

Хрумна ми, че разковничето може би е теорията за хипотетична трета цивилизация, първоначално

разработена от неколцина водещи египтолози като обяснение на една от големите загадки на
египетската хронология и история.
Археологическите свидетелства предполагаха, че вместо да се развива бавно и мъчително, както е
нормално за човешките общества, цивилизацията на древен Египет, също като тази на олмеките, се е
появил изведнъж и напълно оформена. Всъщност периодът на преход от примитивно към развито
общество, изглежда, бил толкова кратък, че като че ли няма исторически смисъл. Внезапно започнали да
се прилагат технически умения, чиято еволюция би трябвало да е отнела стотици или дори хиляди
години – а в случая нямало каквито и да е очевидни предшественици.
Например останките от преддинастическия период от около 3500 г. пр. Хр. не показват следи от
писменост. Скоро след тази дата напълно ненадейно и необяснимо започват да се появяват йероглифи в
идеално завършено състояние. Този писмен език в никакъв случай не се свеждал само до изображения
на предмети и действия, а още отначало бил сложен и структуриран. Знаците му представлявали
единствено звукове и имал детайлна цифрова система. Дори най-древните йироглифи били стилизирани
и конвенционализирани – и е ясно, че в зорите на І династия широко се използвало развито курсивно
писмо.
Най-странното е, че няма признаци за еволюция от просто към сложно и същото се отнася за
математиката, медицината, астрономията и архитектурата на поразително богатата и заплетена
египетска религиозно-митологична система (дори основното съдържание на такива блестящи съчинения
като Книга на мъртвите съществувало още в началото на династичния период).
Повечето египтолози не желаят да мислят за значението на внезапния скок в развитието на Египет.
Според мнозина по-дръзки изследователи това значение е смущаващо. Джон Антъни Уест, специалист
по ранния династичен период, пита:

Как изведнъж се появява една сложна цивилизация? Вземете автомобил от

1905 г. и го сравнете с някой съвременен. Процесът на „развитие” ясно се
забелязва. Но в Египет няма паралели. Всичко е налице още отначало.

Отговорът на загадката е очевиден, разбира се, но тъй като не се харесва на

доминиращата каста съвременни учени, рядко се обсъжда. Египетската
цивилизация не е „развитие”, а наследство.
 Уест дълги години е трън в плътта на египтологическата общност. Но и други, още по-известни
фигури признавали смущението си от внезапността, с която се появила египетската цивилизация.
Покойният професор по египтология в Лондонския университет Уолтър Емъри обобщава проблема:

Към 3400 г. пр. Хр. в Египет настъпила огромна промяна и страната бързо
преминала от състояние на неолитна култура със сложен племенен характер към
добре организирана монархия...

Едновременно с появата на писмеността монументалната архитектура,

изкуствата и занаятите се развиват до удивителна степен и всички свидетелства
предполагат съществуването на богата цивилизация. Всичко това било постигнато
за сравнително кратък период от време, тъй като фундаменталният скок в
писмеността и архитектурата, изглежда, няма подготвителна фаза.

Според едно от възможните обяснения Египет получил внезапния си и решителен културен тласък
от някоя друга известна цивилизация на древния свят. Най-вероятният кандидат е Шумер, разположен
по долното течение на Ефрат в Месопотамия. Въпреки многобройните принципни разлики някои общи
строителни методи и архитектурни стилове наистина предполагат връзка между двата района. Но нито
едно от тези сходства не е достатъчно сериозно, за да обоснове заключението, че връзката в какъвто и да
е смисъл може да е причинно-следствена и едното общество пряко е влияло на другото. Напротив, както
пише професор Емъри:

Оставаме с впечатление за „непряка” връзка и може би за съществуване на

трета цивилизация, чието влияние се е разпространило и по Ефрат, и по Нил...
Съвременните учени са склонни да пренебрегват възможността за миграция в
двата региона от някаква хипотетична и все още неизвестна област. Такава трета
цивилизация обаче, чиито културни постижения независимо са били предадени на
Египет и Месопотамия, най-добре обяснява общите особености и
фундаменталните разлики между двете общества.

Освен всичко останало тази теория хвърля светлина върху загадъчния факт, че египтяните и
шумерите от Месопотамия, изглежда, почитали едни и същи лунни божества, които са сред най-
древните в съответните им пантеони (Тот при египтяните и Син при шумерите). Според известният
египтолог сър И. А. Уолис Бъдж „Приликата между двамата богове е прекалено голяма, за да е
случайна... Не може да се каже, че египтяните са заимствали от шумерите или шумерите – от
египтяните, но може да се твърди, че учените на двата народа са заимствали теологическите си системи
от някакъв общ, ала изключително древен източник”.
 Следователно трябва да си зададем въпроса какъв е този „общ, ала изключително древен източник”,
тази „хипотетична и все още неизвестна област”, тази развита „трета цивилизация”, за които говорят
Бъдж и Емъри? И ако третата цивилизация е оставила високата си култура в наследство на Египет и
Месопотамия, защо да не е направила същото в Централна Америка?
Не е достатъчно да заявим, че цивилизацията в Мексико се е появила много по-късно, отколкото в
Близкия изток. Възможно е първоначалният импулс едновременно да е бил усетен на двете места, но
резултатът да е напълно различен.
Според тази теория цивилизаторите постигнали абсолютен успех в Египет и Шумер, като създали
там трайни и забележителни култури. В Мексико, от друга страна (както навярно и в Перу), те
претърпели сериозен провал – може би са положили добро начало, когато били създадени грамадните
каменни глави и релефи на брадати мъже, но последвал бърз упадък. Светлината на цивилизацията
никога нямало съвсем да угасне, ала за съществено развитие може да се говори едва към 1500 г. пр. Хр.,
така нареченият „олмекски хоризонт”. Дотогава огромните скулптури вече били много древни, останки
от невъобразимо духовно могъщество, чийто отдавна забравен произход бил обгърнат в митове за
исполини и брадати цивилизатори.
В такъв случай, когато се взираме в бадемовите очи на негърските глави или в ъгловатите кавказки
черти на „Чичо Сам”, може би сме изправени пред лица от много по-далечното минало, отколкото
предполагаме. В никакъв случай не е невъзможно тези велики творби да съхраняват образите на
представители на изчезнала цивилизация, която обхващала няколко различни етнически групи.
Накратко, теорията за „хипотетичната трета цивилизация” от гледна точка на Централна Америка е
следната: цивилизацията на древно Мексико не се е развила без външно влияние и не е резултат на
влияние от Стария свят. В изключително дълбока древност някои култури в Стария и Новия свят може
да са получили идейно наследство от трета страна.

ОТ ВИЛАЕРМОСА ДО ОАХАКА

Преди да напуснем Вилаермоса, посетих ЦПКОМ, Центъра за проучване на културите на олмеките и

маите. Исках да попитам учените дали в района има други важни олмекски обекти. За моя изненада те
ме посъветваха да потърся по-надалеч. В Монте Албан, провинция Оахака, стотици километри на
югозапад, археолозите очевидно открили „олмекоидни” артефакти и релефи, за които се смятало, че
изобразяват самите олмеки.
Със Санта имахме намерение да заминем направо на североизток към полуостров Юкатан.
Пътуването до Монте Албан означаваше голямо отклонение, но решихме да го предприемем с
надеждата това да хвърли нова светлина върху олмеките. А и пътят през грамадните планини към
сърцето на скритата долина, в която се намираше град Оахака, обещаваше да е много красива.
Потеглихме на запад покрай изгубения град Ла Вента, отново минахме покрай Коатцекоалкос, след
това продължихме покрай Саюла и Лома Бонита към кръстопътният град Тукстепек. Оставихме зад себе
си обезобразената и почерняла от петролната индустрия област, прекосихме район с ниски хълмове,
чиито полегати склонове бяха покрити с тучна зелена трева, и навлязохме сред равнина с грижливо
обработвани ниви.
В Тукстепек, където започваха планините, направихме остър завой на юг по магистрала 175 за
Оахака. На картата изглеждаше едва наполовина от разстоянието, което бяхме изминали от Вилаермоса.
Пътят обаче се оказа сложен, опъващ нервите и оптягащ мускулите – безкрайни зигзаги, които се
издигаха към облаците като стълба към небето. Минахме през райони с различна планинска
растителност, всяка обхващаща специфична климатична ниша, докато се изкачихме над облачната
покривка и стигнахме на място, където познати видове процъфтяваха в гигатски форми, като трифидите
на Джон Уиндам, и придаваха свръхестествен и извънземен вид на пейзажа. Седемстотинте километра
от Вилаермоса до Оахака ни отнеха дванадесет часа. Когато стигнахме, по ръцете ми бяха излезли
пришки от стискането на волана по остроте завои. Очите ми бяха замъглени и постоянно си представях
шеметните пропасти край магистрала 175 в планината, където растяха трифидите.
Град Оахака е известен с вълшебните си гъби, марихуаната си и Д. Х. Лоурънс (който през 20-те
години на ХХ век написал там част от романа си „Пернатата змия”). В него все още се усеща бохемската
атмосфера и сред тълпите по баровете и кафенетата, тесните калдъръмени улички, старите сгради и
обширните площади до късно вечер кипи възбуда.
Настанихме се в стая, която гледаше към един от трите открити вътрешни двора на хотел „Лос
Голондринас”. Леглото беше удобно. В небето сияеха звезди. Ала колкото и да бях уморен, не успях да
заспя.
Държеше ме буден мисълта за цивилизаторите... брадатите богове и техните спътници. В Мексико,
както и в Перу, те, изглежда, бяха претърпели провал. Така загатваха легендите и не само легендите,
както на другата сутрин установих в Монте Албан.

ГЛАВА 19

ПРИКЛЮЧЕНИЯ В ПОДЗЕМНИЯ СВЯТ,

ПЪТУВАНИЯ ДО ЗВЕЗДИТЕ

Теорията за „хипотетичната трета цивилизация” обяснява приликите и фундаменталните разлики

между древен Египет и древна Месопотамия, като предполага, че двете страни са получили общо
цивилизационно наследство от един и същи древен предшественик. Не са правени сериозни хипотези за
мястото, където може да е съществувала тази първична цивилизация, нито за характера и и периода на
разцвета и. Подобно на черна дупка в Космоса тя просто е невидима. И все пак присъствието и може да
се изведе от нейното въздействие върху видими неща – в този случай цивилизациите на Шумер и
Египет.
 Възможно ли е този тайнствен общ предшественик, същият невидим източник на влияние да е
оставил следи и в Мексико? В такъв случай трябваше да очакваме да открием известни културни
сходства между древните мексикански цивилизации и тези в Шумер и Египет. Също трябваше да
очакваме да се сблъскаме с огромни разлики, резултат от продължителния период на самостоятелно
развитие, който в исторически времена бе разделял всички тези области. Трябваше да очакваме обаче да
установим по-малки разлики между Шумер и Египет, които през историческия период постоянно бяха
поддържали контакт, отколкото между двете близкоизточни култури и централноамериканските, които
в най-добрия случай бяха имали само случайни, незначителни и откъслечни контакти, преди Колумб да
„открие” Новия свят през 1492 г.

МЪРТВОЯДИ, ЗЕМНИ ЧУДОВИЩА, ЗВЕЗДНИ ЦАРЕ,

ДЖУДЖЕТА И ДРУГИ РОДНИНИ

Поради някаква странна причина, която няма обяснение, древните египтяни имали склонност и
изпитвали почит към джуджетата. Същото се отнася за цивилизованите народи на древна Централна
Америка чак до олмекски времена. И двата народа вярвали, че джуджетата са пряко свързани с боговете.
И в двата случая джуджетата били смятани за танцьори и били изобразявани като такива в
произведенията на изкуството.
През раннодинастичния период в Египет преди повече от четири хиляди и петстотин години
хелиополските жреци особено предпочитали девет всемогъщи божества. Аналогични религиозни
представи се наблюдават при ацтеките и маите в Централна Америка.
„Попол Вух”, свещената книга на древните маи киче в Мексико и Гватемала, съдържа няколко
откъса, които ясно показват вяра в „звездното прераждане” – прераждане на мъртвите като звезди. След
като били убити например, героите близнаци Хунахпу и Ксбаланке „се изправили сред светлината и
мигом се издигнали в небето...Сетне небесният свод и лицето на земята се осветили. И те заживели в
небесата”. В същото време четиристотинте другари на близнаците, които също били убити, се
въздигнали „и отново станали другари на Хунахпу и Ксбаланке, и били превърнати в небесни звезди”.
Както видяхме, повечето предания за бога-цар Кецалкоатъл акцентират върху цивилизационните му
дела и учения. Народите на древно Мексико обаче също вярвали, че неговото човешко проявление
умряло и „после той се преродил като звезда”.
Затова най-малкото е странно да узнаем, че през епохата на пирамидите, преди повече от четири
хиляди години, държавната религия на Египет се основавала около вярата, че мъртвият фараон се
преражда като звезда. Пеели се ритуални заклинания, чиято цел била да улеснят бързото прераждане на
мъртвия владетел в небесата: „О, царю, ти си тази Велика звезда, Спътникът на Орион, който пътува в
небето с Орион... ти се възкачваш на изток в небето, възраждаш се и се подмладяваш...” И преди сме се
сблъсквали със съзвездието Орион в платото Наска, и пак ще се сблъскваме с него...
А сега да разгледаме древноегипетската Книга на мъртвите. Части от нейното съдържание са древни
колкото самата египетска цивилизация и тя играе ролята на нещо като справочник за превъплъщенията
на душата. Това произведение съветва мъртвите как да се справят с опасностите на отвъдния живот,
позволява им да възприемат формата на няколко митични същества и им разкрива паролите,
необходими за допускането им на различни етапи или равнища от подземния свят.
Съвпадение ли е, че народите от древна Централна Америка са съхранили аналогична представа за
опасностите на отвъдното? Широко се вярвало, че подземният свят се състои от девет кръга, през които
покойниците пътуват в продължение на четири години, като по пътя преодоляват препятствия и
опасности. Кръговете имет очевидни имена като „място, където се сблъскват планините”, „място,
където се изстрелват стрелите”, „планина от ножове”, и така нататък. И в древна Централна Америка, и
в древен Египет се вярвало, че пътуването на мъртвия в подземния свят става с лодка, карана от
„богове-гребци”, които го водели от кръг в кръг. В гробницата на Двойния гребен, владетел на майския
град Тикал от VІІІ в., е открито изображение на тази сцена. Подобни изображения се явяват в цялата
Долина на царете в Горен Египет, особено в гробницата на Тутмос ІІІ, фараон от ХVІІІ династия.
Съвпадение ли е, че пътниците в ладията на мъртвия фараон и в кануто, с което Двойният гребен прави
последното си пътуване, и в двата случая се състоят от куче или божество с кучешка глава, птица или
божество с птича глава и маймуна или божество с маймунска глава?
Седмият кръг на древния мексикански подземен свят се нарича Теокойолкуалоя: „място, където
зверовете ядат сърца”.
Съвпадение ли е, че един от кръговете на древноегипетския подземен свят, „Залата на съда”, се
характеризира с почти идентични символи? В този критичен момент сърцето на покойния се претегля на
везни, на другото блюдо на които поставят перо. Ако е тежко от грехове, сърцето ще наруши
равновесието. Бог Тот записва присъдата на плочката си и сърцето незабавно се изяжда от страховит
звяр, хибрид между крокодил, хипопотам и лъв, наречен „Мъртвояда”.
Накрая нека отново се върнем в Египет през епохата на пирамидите и да разгледаме
привилегированото положение на фараона, което му позволявало да избегне пътеките на подземния свят
и да се прероди като звезда. Част от този процес били ритуалните заклинания. Също толкова важна била
тайнствена церемония, известна като „отваряне на устата”, винаги провеждана след смъртта на фараона,
която според археолозите датира от преддинастически времена. Участвали върховният жрец и четирима
негови помощници, които с помощта на „пешенкеф”, ритуален режещ инструмент, „отваряли устата” на
покойния бог-цар, действие, смятано за задължително за прераждането му в небесата. Запазените
релефи и други изображения на тази церемония не оставят съмнение, че жреците нанасяли на
мумифицирания труп силен физически удар с пешенкефа. Освен това неотдавна бяха открити
свидетелства, които показват, че една от камерите в Голямата пирамида в Гиза може да е служела за
провеждане на тази церемония.
Всичко това намира странно изкривено отражение в Мексико. Вече обсъдихме човешкото
жертвоприношение в предколумбовата епоха. Случайно ли е, че жертвоприношенията се извършвали на
пирамида, че церемонията се провеждала от върховен жрец с четирима помощници, че се използвал
режещ инструмент, жертвен нож, с който се нанасял силен физически удар на жертвата, и че според
древните мексикански вярвания, нейната душа се издигала направо в небето и избягвала опасностите на
подземния свят?
Тъй като тези „съвпадения” продължават да се множат, логично е да се запитаме дали няма някаква
скрита връзка. И се убеждаваме в това, когато научаваме, че общото наименование на
„жертвоприношение” в цяла древна Централна Америка е „п`ачи”, което означава „да отвори устата”.
 Следователно възможно ли е да не става дума просто за поразителни съвпадения в толкова
отдалечени географски райони и в различни исторически периоди, а за някакви слаби и изопачени общи
спомени, произхождащи от най-дълбока древност? Египетската церемония на отваряне на устата едва ли
е пряко повлияла върху мексиканската церемония със същото име (или пък обратно). Фундаменталните
разлики между двата случая го изключват. Изглежда възможно обаче приликите им да са останки от
общо наследство, получено от общ предшественик. Народите на Централна Америка използвали това
наследство по един начин, египтяните – по друг, но и двете цивилизации съхранили известна обща
символика и наименования.
Тук не е мястото подробно да се занимаваме със смисъла на древните и мъгляви връзки, за които
загатват египетските и централноамериканските свидетелства. Преди да продължим обаче, струва си да
отбележим, че подобни аналогии свързват религиозните системи на предколумбово Мексико и Шумер в
Месопотамия. Свидетелствата отново говорят повече в полза на общ древен предшественик, отколкото
на пряко влияние.
Да вземем например случая с Оанес.
„Оанес” е старогръцкият вариант на шумерското име „Уан”, съществото амфибия, описано в Част ІІ,
за което вярвали, че донесло изкуствата и уменията на месопотамската цимилизация. Легенди,
датиращи отпреди пет хиляди години, разказват, че Уан живеел в морето и вяса сутрин изплувал от
водите на Персийския залив, за да цивилизова и наставлява човечеството. Съвпадение ли е, че на езика
на маите уаана означава „онзи, който живее във водата”?
Да разглезаме също Тиамат, шумерската богиня на океаните и силите на първичния хаос, винаги
изобразявана като хищно чудовище. Според месопотамските митове Тиамат се изправила срещу
другите божества и предизвикала ужасни опустошения преди накрая да бъде унищожена от небесния
герой Мардук:

Тя си отворила устата, Тиамат, за да го погълне.

Той пуснал вътре злия вятър, за да не може тя да си затвори устните.

Ужасните ветрове изпълнили търбуха и. Сърцето се стегнало,

тя държала устата си широко отворена,

той изстрелял стрела, тя пронизала корема и,

той разцепил вътрешностите и, разсякъл сърцето и,

омаломощил я и погубил живота и,

повалил тялото и и стъпил отгоре му.

 Докато гледал чудовищния труп на Тиамат, Мардук „замислил произведения на изкуството” и в
главата му започнал да се оформя велик план за създаване на света. Първо разцепил черепа на Тиамат и
прерязал артериите и. После я разсякъл на две части „като сушена риба” и от едната половина сътворил
небето, а от другата – земята. От гърдите и направил планини, от плюнката и – облаци, а от очите и –
реките Тигър и Ефрат.
Странна, жестока легенда, при това изключително древна.
Древните цивилизации на Централна Америка имали свой вариант на тази история. В него
Кецалкоатъл, във въплащението си на бог-творец, възприел ролята на Мардук, докато тази на Тиамат
била изиграна от Сипактли, „Великото земно чудовище”. Кецалкоатъл хванал крайниците на Сипактли,
„докато плувала в първочните води и разкъсал тялото и на две, като едната половина образувала небето,
а другата – земята”. От косата и кожата и направил тревата, цветята и растенията, „от очите и –
кладенците и изворите, от раменете и – планините”.
Дали странните паралели между шумерските и мексиканските митове са чисто съвпадение, или са
белязани от културните следи на изчезнала цивилизация? В такъв случай лицата на героите от тази
пракултура наистина може да са били изсечени от камък и хилядолетия наред да са били предавани като
наследство, понякога пред очите на всички, понякога погребвани, докато за последен път бъдат
разкопани от съвременните археолози и получат имена като „олмекска глава” и „Чичо Сам”.

МОНТЕ АЛБАН: КРАХЪТ НА ВЛАСТНИТЕ МЪЖЕ

Възрастта на Монте Албан се определя на около три хиляди години. Той е разположен върху голям,
изкуствено подравнен хълм, който гледа към Оахака. Състои се от правоъгълен участък, Големия
площад, заобиколен от групи пирамиди и други сгради, издигнати в строго определен геометричен ред.
Общото впечатление за хармония и пропорционалност се дължи на стриктния симетричен план.
Послушах съвета на учените от ЦПКОМ, с които бях разговарял, преди да напусна Вилаермоса, и
първо се запътих към крайния югозападен ъгъл на Монте Албан. До ниска пирамида бяха натрупани
предметите, които толкова отдалеч бях дошъл да видя: няколко десетки стели, изобразяващи негри и
кавказци... равни в живота... равни и в смъртта.
Ако наистина беше съществувала неизвестна велика цивилизация и тези скулптури разказваха част
от нейната история, в нея се съдържаше послание за расово равенство. Никой, който бе виждал
гордостта или изпитвал обаянието на грамадните негърски глави от Ла Вента, не можеше сериозно да си
представи, че прототипите на тези величествени изваяния са били роби. Брадатите мъже с фини
аристократични лица също нямаха вид на хора, които ще коленичат пред някого.
Стелите от Монте Албан обаче, изглежда, изобразяваха краха на тези властни мъже. Те едва ли бяха
дело на същия народ, който бе създал скулптурите от Ла Вента. Качеството на изработка беше
прекалено ниско. Но които и да бяха, и въпреки неумението си, тези творци се бяха опитали да
изобразят същите негроиди и брадати кавказци, каквито бях видял в Ла Вента. Там скулптурите бяха
отразявали сила, могъщество и жизненост. В Монте Албан забележителните непознати бяха трупове.
Всечки бяха голи, повечето бяха кастрирани, някои се бяха свили на кълбо, сякаш за да избегнат порой
от удари, други бяха безсилно простнати на земята.
Археолозите смятаха, че скулптурите изобразяват „трупове на военнопленници”.

Какви военнопленници? Откъде?

В края на краищата това бе Централна Америка, Новият свят, хиляди години преди Колумб. Нима не
бе странно, че тези сцени на жертви от война не представят нито един местен американец, а само и
изключително расови типове от Стария свят?
Кой знае защо ортодоксалните учени не го намираха за озадачаващо, въпреки че според тях стелите
бяха извънредно стари (датиращи от периода между 1000 и 600 г. пр. Хр.). Както и в други обекти, тези
хронологически рамки бяха определени въз основа на анализ на свързана с находките органична
материя, а не на самите изображения, които бяха изсечени върху гранит и затова трудно можеха
обективно да се датират.

НАСЛЕДСТВОТО

В Монте Албан бяха открили все още неразчетено, но напълно развито йероглифно писмо. Много от
надписите бяха изсечени върху същите стели като грубите кавказки и негроидни фигури.
Специалистите приемаха, че това е „най-древната известна писменост в Мексико”. Освен това беше
ясно, че хората, които са живели тук, са били отлични строители с необикновено задълбочени
астрономически познания. Тяхната обсерватория, странна постройка с форма на връх на стрела, се
намираше под ъгъл от 45° спрямо главната ос (нарочно наклонена на няколко градуса от посоката север-
юг). Когато се вмъкнах в обсерваторията, установих, че тя представлява система от тесни тунели и
стръмни вътрешни стълбища, от които се разкрива гледка към различни части на небето.
Подобно на жителите на Трес Запотес жителите на Монте Албан бяха оставили категорични
свидетелства за своите математически познания във формата на изчисления, обозначени с чертички и
точки. Те също бяха използвали забележителния календар, въведен от олмеките и тясно свързан с по-
късните маи, който предсказваше, че свършекът на света ще настъпи на 23 декември 2012 г.
Ако календарът и маниакалното отчитане на времето бяха част от наследството на древната
забравена цивилизация, маите трябва да се нареждаха сред нейните най-верни и вдъхновени
наследници. „Времето – както през 1950 г. пише археологът Ерик Томпсън, - беше най-голямата загадка
на майската религия, тема, която пропила мисленето на маите до степен, безпрецедентна в историята на
човечеството”.
Докато продължавах пътуването си из Централна Америка, аз все по-дълбоко потъвах в лабиринтите
на тази странна и вдъхваща благоговение загадка.

ГЛАВА 20
 ДЕЦА НА ПЪРВИТЕ ХОРА

Паленке, провинция Чиапас

Спускаше се вечер. Седях точно под североизточния ъгъл на майския Храм на надписите и гледах на
север над смрачаващата се джунгла, където теренът се спускаше надолу към заливната долина на
Усумасинта.
Храмът се състоеше от три камери и се издигаше върху девететажна пирамида, висока близо
тридесет метра. Чистите, хармонични линии на тази структура излъчваха усещане за изящество, ала не и
за слабост. Тя беше яка, вкоренена в земята, издръжлива – плод на чиста геометрия и въобръжение.
Погледнах надясно и видях Двореца, голям правоъгълен комплекс върху пирамидална основа,
доминиран от тясна четириетажна кула, смятана за обсерватория на майските жреци.
Сред дърветата, над които прелитаха пъстри папагали, бяха пръснати още няколко интересни сгради,
погълнати от хищната джунгла. Това бяха Храмът на орнаментираният кръст, Храмът на слънцето,
Храмът на броенето и Храмът на лъва – все имена, измислени от археолозите. Безвъзвратно беше
изгубено невероятно много от онова, в което маите бяха вярвали, което бяха обичали и което бяха
запомнили от древни времена. Макар че отдавна се бяхме научили да разчитаме техните дати, едва
започвахме да напредваме в разшифроването на сложните им йероглифи.
Изправих се и изкачих последните няколко стъпала до главната камера на храма. В задната стена
бяха вградени две големи сиви плочи и над тях бяха изсечени шестотин и двадесет майски йероглифа,
разположени в редове като фигури на шахматна дъска. Те имаха форма на лица, чудовищни и човешки,
наред с цяла менажерия от митични същества.
Какво пишеше там? Никой не знаеше със сигурност, защото надписите, смесица от думи-образи и
фонетични символи, все още не бяха напълно разчетени. Беше очевидно обаче, че някои йероглифи се
отнасят до епохи, отдалечени на хилядолетия от нас, и че разказват за хора и богове, които са играли
различна роля в праисторическите събития.

ГРОБНИЦАТА НА ПАКАЛ

В грамадните каменни плочи на пода, вляво от йероглифите, имаше отвор, от който започваше
стръмно вътрешно стълбище. То водеше до помещение, погребано дълбоко в недрата на пирамидата,
където се намираше гробницата на господаря Пакал. Издялани от отлично полирани варовикови
камъни, стъпалата бяха тесни и изненадващо хлъзгави от влагата. Аз заех извъртяна настрани рачешка
поза, включих фенерчето си и предпазливо заслизах в мрака, като се опирах на южната стена.
 Това усойно стълбище бе останало скрито от деня на първоначалното си затваряне през 683 г. до
юни 1952 г., когато мексиканският археолог Алберто Рус беше вдигнал покриващите пода на храма
плочи. Макар че през 1994 г. в Паленке бяха намерили друга подобна гробница, Рус имаше честа да е
първооткривателят на такава структура в пирамида в Новия свят. Строителите нарочно бяха запълнили
стълбището с боклук, поради което на археолозите им трябвали още четири години, за да го разчистят и
стигнат до долу.
Най-после влезли в тясната камера със стъпаловиден свод. На пода пред тях лежали скелетите на
пет-шест млади индианци, принесени в жертва. В отсрещния край се виждала грамадна триъгълна
каменна плоча. Когато я вдигнали, пред Рус се разкрила забележителна гробница. Той я описва като
„огромно помещение, което изглеждаше изсечено в лед, нещо като пещера, чиито стени и покрив сякаш
бяха идеално изгладени, или като изоставен параклис с купол, драпиран със завеси от сталактити, от
чийто под се издигаха дебели сталагмити, напомнящи восък от разтопена свещ”.
Това помещение, също със стъпаловиден свод, било дълго девет и високо седем метра. По стените
имало хоросанови релефи на господарите на нощта – деветте божества, които управлявали през
часовете на мрак. В средата на камерата, под зорките погледи на тези фигури, лежал монолитен
саркофаг, затворен с богато орваментирана петтонна каменна плоча. Вътре открили скелет на висок мъж
с цяла съкровищница от нефритени накити. Върху черепа имало мозаечна смъртна маска от двеста
нефритени фрагмента. Това били тленните останки на Пакал, владетел на Паленке от VІІ в. Надписите
съобщавали, че владетелят умрял на осемдесет години, но скелетът в саркофага, изглежда, принадлежал
на наполовина по-млад човек.
Когато стигнах дъното на стълбището на около двадесет и пет метра под пода на храма, аз пресякох
камерата с принесените в жертва младежи, и погледнах в гробницата на Пакал. Беше влажно, миришеше
на мухъл и тлен и цареше изненадващ студ. Вграденият в пода саркофаг имаше странна форма, силно
разширен при краката като древноегипетските ковчези. Те бяха от дърво и имаха широка основа, тъй
като често бяха стоели изправени. Но ковчегът на Пакал беше от масивен камък и лежеше
хоризонтално. Тогава защо майските занаятчии си бяха направили труда да разширят основата му, след
като трябва да са знаели, че е безсмислено? Дали сляпо не бяха възпроизвеждали модела на някакъв
древен прототип, причините за чиито особености отдавна бяха забравени? Подобно на вярванията за
опасностите в задгробния живот дали саркофагът на Пакал не можеше да е израз на общото
наследство, свързващо древен Египет с древните централноамерикански култури?
Тежкият правоъгълен капак на саркофага беше дебел двадесет и пет сантиметра, широк деветдесет
сантиметра и дълъг три и осемдесет метра. Явно и той следваше същия оригинал като покритите с
великолепни изображения блокове, които древните египтяни бяха използвали със същата цел. Всъщност
капакът щеше да изглежда напълно естествено в Долината на царете. Само че имаше една голяма
разлика. Представената върху него сцена не приличаше на изображенията, които можеха да се срещнат
в Египет. Лъчът на фенерчето ми осветяваше гладко обръснат мъж, облечен в нещо като плътно
прилепнал към тялото му костюм, ръкавите и крачолите на който бяха събрани в пищни маншети на
китките и глезените. Мъжът бе полегнал на седалка, поддържаща долната половина на гърба и бедрата
му, тилът му удобно се подпираше на облегалка и той напрегнато се взираше напред. Ръцете му сякаш
се движеха, като че ли дърпаха лостове, ходилата му бяха боси и отпуснато висяха пред него.
Нима това трябваше да е Пакал, царят на маите?
 В такъв случай защо беше изобразен да управлява някаква машина? Смяташе се, че маите не са
имали машини. Те дори не бяха открили колелото. И все пак със страничните си табла, нитове, тръби и
други устройства, структурата, в която беше полегнал Пакал, по-скоро изобразяваше техническо
съоръжение, отколкото „преминаването на човешката душа в света на мъртвите”, както твърдеше един
учен, или „падането на царя в безплътната паст на земното чудовище”, както предполагаше друг.
Спомних си „Мъж в змия”, олмекския релеф, описан в Глава 17. Той също ми беше заприличал на
наивно изображение на машина. Нещо повече, „Мъж в змия” произхождаше от Ла Вента, където беше
свързан с няколко брадати фигури, очевидно кавказци. Гробницата на Пакал бе най-малко хиляда
години по-късна от съкровищата в Ла Вента. Въпреки това една малка нефритена статуетка, открита до
скелета в саркофага, като че ли беше много по-древна от другите гробни дарове. Тя изобрадяваше
възрастен кавказец с остра брадичка, облечен в дълга роба.

ПИРАМИДАТА НА МАГЬОСНИКА

Уксмал, Юкатан

В един бурен следобед на седемстотин километра северно от Паленке аз започнах да се изкачвам по

стъпалата на друга пирамида. Тя представляваше сграда със стръмно наклонени стени, по-скоро с
овална, отколкото квадратна основа с дължина седемдесет и три и широчина тридесет и седем метра.
Нещо повече, пирамидата беше изключително висока и се издигаше на тридесет и седем метра над
околната равнина.
От памтивека тази структура, която наистина приличаше на замък на вълшебник, се бе наричала
„Пирамидата на магьосника” или „Домът на джуджето”. Тези имена идваха от една майска легенда,
според която цялата пирамида била издигната от джудже със свръхестествени способности само за една
нощ.
Докато се изкачвах, стъпалата все повече ми се струваха ненормално тесни. Инстинктивно ми се
искаше да се наведа напред и да се притисна към стената на пирамидата. Вместо това вдигнах поглед
към гневно навъсеното небе над мен. Кръжаха ята черни птици и надаваха остри крясъци, като че ли
търсеха убежище от някаква надвиснала катастрофа, гъстите ниски облаци, които няколко часа по-рано
бяха скрили слънцето, сега бяха толкова разлютени от силните ветрове, че сякаш кипяха.
Пирамидата на магьосника в никакъв случай не бе уникална с това, че легендите я свързваха със
свръхестествените способности на джуджетата, чиито архитектурни и каменоделски умения бяха
широко известни в Централна Америка. „Строителството им се отдаваше с лекота – уверяваше едно
типично майско предание, - само трябваше да подсвирнат и тежките скали сами се преместваха където
трябва”.
Както читателят може би си спомня, друга подобна легенда разказваше, че грамадните каменни
блокове в тайнствения град в Андите Тиахуанако „се носели във въздуха под звуците на тръба”.
Следователно и в Централна Америка, и в далечните райони на Андите бяха свързвали странни
звуци с чудотворното издигане на масивни скали.
 Какво означаваше това? Дали по някаква случайност в тези географски изолирани една от друга
области независимо не бяха измислили две почти идентични „фантазии”? Но това не ми се струваше
много вероятно. Струваше си да се разгледа вероятността в такива разкази да са се съхранили общи
спомени за древна строителна техника, позволяваща издигане на грамадни каменни блокове от земята с
„чудодейна” лекота. И имаше ли значение, че спомени за аналогични чудеса са се запазили в древен
Египет? Според едно типично египетско предание някакъв магьосник повдигнал във въздуха „огромен
каменен свод, дълъг двеста и широк петдесет лакътя”?
Страните на стълбището, по което се изкачвах, бяха богато украсени с „нещо като скулптурна
мозайка”, както я беше нарекъл американският изследовател от ХІХ в. Джон Лойд Стивънс. Странно,
въпраки че Пирамидата на магьосника бе издигната много векове преди завоеванието, най-често
срещаният в тези мозайки символ беше близко подобие на християнски кръст. Всъщност имаше два
различни вида „християнски” кръстове: единият с равни рамене, използван от рицарите тамплиери и
други ордени, участвали в кръстоносните походи през ХІІ-ХІІІ в., а другият с Х-образна форма.
След като изкачих последната група стъпала, стигнах в храма на самия връх на Пирамидата на
магьосника. Той се състоеше от една камера със стъпаловиден свод, на който висяха безброй прилепи.
Също като птиците и облаците те очевидно бяха смутени от предчувствието за наближаващата силна
буря и постоянно свиваха и разперваха ципестите си криле.
Отдъхнах си на високата платформа, която заобикаляше камерата. Оттам се виждаха много повече
кръстове. Те бяха навсякъде, буквално по цялата тази странна и древна структура. Спомних си
Тиахуанако и кръстовете, изсечени в далечни предколумбови времена върху някои от грамадните
каменни блокове, пръснати около Пума Пунку. На „Човек в змия”, олмекската скулптура от Ла Вента,
също бяха врязани два Х-овидни кръста много векове преди Христа. А сега и тук, при Пирамидата на
магьосника в майския град Уксмал, пак се сблъсквах с кръстове.
Брадати мъже...
Змии...
Кръстове...
Каква беше вероятността толкова специфични символи като тези случайно да се повтарят в
изключително далечни култури и различни исторически периоди? Защо толкова често ги вграждаха в
тъканта на сложни произведения на изкуството и архитектурата?

НАУКАТА НА ПРОРОКУВАНЕТО

Не за пръв път подозирах, че може би съм изправен пред знаци и изображения, оставени от някакъв
култ или тайно общество, което се бе опитвало да запази пламъчето на цивилизацията в Централна
Америка (и навярно другаде) през дълги векове на мрак. Струваше ми се странно, че мотивите с
брадатия мъж, перната змия и кръста се явяват винаги там, където има податки, че някаква
технологично развита и все още неизвестна цивилизация може да е влизала в контакт с местните
култури. И този контакт беше обгърнат от усещане за огромна възраст, сякаш бе станал в толкова
дълбока древност, че почти е бил забравен.
Отново се замислих за внезапната поява на олмеките към средата на ІІ хил. пр. Хр. от вихрещите се
мъгли на тъмната праистория. Всички археологически свидетелства сочеха, че още отначало те са
почитали грамадни каменни глави и стели, изобразяващи брадати мъже. Все повече ме привличаше
вероятността някои от тези забележителни скулптури да са част от огромно цивилизационно наследство,
оставено на централноамериканските народи много хилядолетия преди ІІ хил. пр. Хр. и поверено за
съхранение на таен култ, може би култа към Кецалкоатъл.
Беше изгубено много. Въпреки това племената от района – особено маите, строителите на Паленке и
Уксмал, - бяха запазили нещо още по-тайнствено и чудотворно от загадъчните монолити, нещо, което
още по-упорито се представяше за наследство от по-древна и по-високоразвита цивилизация. В
следващата глава ще видим, че това е мистичната наука на един древен народ на звездобройци, наука за
времето, измерването и предсказването – дори наука на пророкуването – която маите почти напълно
съхранили от миналото. Наред с нея те запазили и спомени за ужасен потоп, който погубил земята, и
специфично наследство от емпирични знания, знания от по-висш порядък, каквито всъщност те не би
трябвало да са притежавали, знания, които ние сме открили съвсем наскоро...

ГЛАВА 21

КОМПЮТЪР ЗА ИЗЧИСЛЯВАНЕ СВЪРШЕКА

НА СВЕТА

Маите знаели откъде произхожда високоразвитата им наука. Тя им била дадена, казвали те, от
първите хора, творенията на Кецалкоатъл, които се наричали Балам-Кице („Ягуар с мила усмивка”),
Балам-Акаб („Ягуар на нощта”), Махукутах („Славното име”) и Ики-Балам („Ягуар на луната”). Според
„Попол-Вух”, тези праотци:

... били надарени с разум; те поглеждали и мигом можели да виждат надалеч;

те успели в гледането; те успели в познаването на всичко, що имало на света. Без
да трябвало да се приближават, виждали неща, скрити в далечината... Голяма била
тяхната мъдрост; зрението им стигало до горите, скалите, езерата, моретата,
планините и долините. Те наистина били възхитителни хора... Били способни да
опознаят всичко и проучили четирите краища, четирите точки на небесния свод и
кръглото лице на земята.
 Постиженията на тази раса възбудили завистта на няколко от най-могъщите божества. „Не е хубаво
нашите творения да знаят всичко – казали тези богове. – Трябва ли случайно да станат равни на нас,
техните създатели, които можем да виждаме надалеч, които знаем всичко и виждаме всичко?... Трябва
ли и те да са богове?”
Очевидно това положение на нещата не можело да продължава. След известно обсъждане била
дадена заповед и бил взети съответните мерки:

Нека зрението им стига само до онова, що е близо; нека виждат само малко от
лицето на земята... Тогава Сърцето на небесата издухало мъгла в очите им, която
замъглила зрението им като огледало, върху което някой е духнал. Така можели да
виждат само онова, що е близо, само онова, що им е ясно... По този начин били
погубени мъдростта и всички познания на първите хора.

Всеки, който познава Стария завет, ще си спомни, че причината за изгонването на Адам и Ева от
райската градина била свързана с подобни божествени опасения. След като първия човек ял от плода на
дървото за познаване добро и зло:
И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло; и
сега – да не простре ръка да вземе от дървото на живота, та, като вкуси, да
заживее вечно. Тогава Господ Бог го изпъди от Едемската градина...

Учените приемат „Попол Вух” за огромно хранилище на непроменени предколумбови легенди.

Затова е озадачаващо да открием такива прилики между тези предания и отразените в разказа на Битие.
Нещо повече, подобно на много други връзки между Стария и Новия завет, които вече установихме,
характерът на приликите не загатва за каквото и да е пряко влияние от единия върху другия регион, а за
две различни тълкувания на едни и същи събития. Така например:

• Библейската Едемска градина прилича на метафора на състоянието на блажено, почти

„божествено” познание, на което се радвали „първите хора” от „Попол Вух”.

• Същността на това познание се изразява в способността „да виждат всичко” и да „познават

всичко”. Дали Адам и Ева не придобили тъкмо тази способност, като яли от забранения плод,
растящ на клоните на „дървото за познаване на добро и зло”?

• Накрая, точно както Адам и Ева били изгонени от рая, така четиримата първи хора от „Попол
Вух” били лишени от способността си да „виждат надалеч”. „Така можели да виждат само
онова, що е близо”...
 Следователно и „Попол Вух”, и Битие разказват как човечеството изпаднало в немилост. И в двата
случая това състояние на милост било тясно свързано с познание и читателят изобщо не се съмнява, че
въпросното познание давало божествени способности на онези, които го притежавали.
Библията с мрачен шепнещ глас го нарича „познаване добро и зло” и няма какво повече да прибави.
„Попол Вух” е много по-информативен. Той ни съобщава, че познанието на първите хора се изразявало
в способността да виждат „неща, скрити в далечината”, били астрономи, които „проучили четирите
краища, четирите точки на небесния свод”, и географи, които измерили „кръглото лице на земята”.
Географията е свързана с карти. В Част І видяхме свидетелства, които предполагат, че е възможно в
дълбока древност географи от все още неизвестна цивилизация да са картографирали планетата с
изключителна точност. Дали с носталгичния си разказ за първите хора и техните чудотворни географски
познания „Попол Вух” не разкрива някакъв изопачен спомен от същата тази цивилизация?
Случайно ли е, че първите хора от „Попол Вух” са запомнени не само с това, че изучили „кръглото
лице на земята”, но и с наблюденията им на „небесния свод? И дали е съвпадение фактът, че най-
голямото постижение на майското общество е астрономията, въз основа на чиито наблюдения с
помощта на математически изчисления бил създаден находчив, сложен и извънредно точен календар?

ЗНАНИЯ ОТДРУГАДЕ

През 1954 г. водещият специалист по централноамериканска археология Дж. Ерик Томпсън признава
дълбокото си смущение от установените от него очебийни несъответствия между незабележителните
постижения на маите и изключителните им астрономическо-календарни познания. „Какви странности
на разума – пита той, - са накарали интелигенцията на маите да картографира небето, докато в същото
време не са успели да открият принципа на колелото, да си представят вечността като никой друг
полуцивилизован народ, докато в същото време не са направили малката крачка от стъпаловиден към
истински свод, да броят до милиони, докато в същото време така и не са се научили да претеглят чувал
царевица?”
Възможно е отговорът на тази въпроси да е много по-прост, отколкото смятал Томпсън. Възможно е
астрономията, дълбокото разбиране на времето и дългосрочните математически изчисления изобщо да
не са били „странности”. Възможно е да са били съставни части от последователни, но много конкретни
знания, които маите да са наследили повече или по-малко непокътнати от по-древна и по-мъдра
цивилизация. Такова наследство обяснява наблюдаваните от Томпсън противоречия и няма нужда от
каквито и да е спорове потози въпрос. Вече ни е известно, че маите са получили календара си в
наследство от олмеките (хиляда години по-рано олмеките използвали абсолютно същата система).
Истинският въпрос би трябвало да е откъде са го взели олмеките. Какво равнище на технологично и
научно развитие е необходимо, за да може дадена цивилизация да създаде толкова точен календар?
Да вземем например слънчевата година. В съвременното западно общество все още използваме
слънчевия календар, въведен в Европа през 1582 г. и основан за най-сериозните за тогавашната епоха
научни познания: известният Грегориански календар. Замененият от него Юлиански календар
изчислявал периода на земната орбита около Слънцето на 365,25 дни. Реформата на папа Григорий ХІІІ
се изразява във въвеждане на по-прецизно изчисление: 365,2425 дни. Благодарение на научния прогрес
от 1582 г. насам днес знаем, че точната продължителност на слънчевата година е 365,2422 дни.
Следователно Грегорианският календар дава съвсем малка грешка само с 0,0003 от деня – доста
внушителна прецизност за ХVІ век.
Колкото и да е странно, въпреки че произходът му е обгърнат в мъглите на много по-голяма
древност от ХVІ в., майският календар е още по-точен. Той изчислява слънчевата година на 365,2420
дни, грешка само с 0,0002 от деня.
Освен това маите знаели периода на лунната орбита около Земята. Те го изчислили на 29,528395 дни
– изключително близо до вярната цифра 29,530588 дни, изчислена с най-прецизни съвременни методи.
Майските жреци също разполагали с извънредно точни таблици за предсказване на слънчевите и лунни
затъмнения и знаели, че те се наблюдават само в диапазон от плюс-минус осемнадесет дни от точката на
пресичане на орбитите (когато орбитата на Луната пресече очевидната треактория на Слънцето). И
накрая, маите били забележителни математици. Те използвали сложен метод за метрични изчисления с
помощта на устройство, което ние сме открили (или преоткрили?) едва през миналия век. Също така
отлично разбирали и използвали абстрактната концепция за нулата и познавали математическите знаци.
Това са езотерични области. Както отбелязва Томпсън,

Цифровите (нула) и знаковите обозначения до такава степен са част от нашето

културно наследство и ни се струват толкова очевидни удобства, че трудно можем
да разберем с колко време е можело да се забави откриването им. И все пак нито
в древна Елада с нейните велики математици, нито в древен Рим имало каквото и
да е подобие на нула или математически знаци. За да се напише 1848 с римски
цифри, са необходими единадесет букви: MDCCCXLVIII. И все пак цифровата
система на маите е почти като нашата и датира от времето, когато римляните все
още използвали своя тромав метод.

Не е ли малко странно, че това иначе обикновено централноамериканско племе толкова рано се

натъкнало на откритие, което историкът на науката Ото Нойгебауер характеризира като „едно от най-
плодотворните открития на човечеството”?

ЧУЖДА НАУКА?

Да разгледаме въпроса за Венера, планета от огромно символично значение за всички древни народи
в Централна Америка, които я отъждествявали с Кецалкоатъл (също Гукумац или Кукулкан, както бил
известен Пернатата змия на различни майски диалекти).
За разлика от древните елини, но подобно на древните египтяни, маите разбирали, че Венера
едновременно е „зорницата” и „вечерницата”. Те разбирали и други неща. „Синодално завъртане” на
една планета е периодът от време, необходим за завръщането и до дадена небесна точка, наблюдавана
от Земята. Венера се завърта около Слънцето за 224,7 дни, докато Земята следва малко по-широка
орбита. В резултат от тези две движения приблизително на всеки петстотин осемдесет и четири дни
Венера изгрява на едно и също място в земното небе.
Създателите на наследената от маите сложна календарна система знаели това и открили
изобретателни начини да го интегрират в други взаимосвързани цикли. Нещо повече, както показват
изчисленията, свързващи тези цикли, древните астрономи разбирали, че въпросните петстотин
осемдесет и четири дни са само приближение и че движенията на Венера в никакъв случай не са
еднообразни. Затова пресметнали точната стойност, установена от съвременната наука за средното
синодално завъртане на Венера, за изключително продължителни периоди от време. Тази стойност е
583,92 дни и била включена в майския календар по множество заплетени и сложни начини. Например,
за да се съгласува с така наречената „свещена година” (цолкин – 260 дни, разделени на тринадесет
месеца от по двадесет дни), календарът на всеки шестдесет и една венериански години трябвало да се
корегира с четири дни. Освен това след петдесет и седмото завъртане на всеки пети цикъл се правела
корекция от осем дни. С взимането на тези мерки цолкинът и синодалното завъртане на Венера толкова
тясно се свързвали помежду си, че възможността за грешка била изключително малка – един ден на
шест хиляди години. Още по-смайващ е фактът, че с друга серия от прецизно изчислени корекции
цикълът на Венера и цолкинът оставали не само в хармония помежду си, но и в точна връзка със
слънчевата година. Това също се постигало по начин, който гарантирал практически безпогрешно
функциониране на календара през огромни периоди от време.
Нима „полуцивилизованите” маи наистина се нуждаели от такава високотехнологична точност? Или
те наследили този отлично функциониращ календар, създаден за нуждите на много по-древна и далеч
по-напреднала цивилизация?
Да разгледаме бисера на майския календар, така наречената дълга хронология. Тази система за
изчисляване на дати също изразявала вярвания за миналото – особено широко разпространената
представа, че времето функционира на големи цикли, които се изразяват в повтарящи се сътворения и
унищожавания на света. Според маите сегашният голям цикъл започнал в мрак на 4 ахау 8 кумку, дата,
която съответства на 13 август 3114 г. пр. Хр. по нашия календар. Както видяхме, вярвало се, че цикълът
ще свърши с глобално унищожение на 4 ахау 3 канкин: 23 декември 2012 г. Дългата хронология
трябвало да измерва времето, изтекло от началото на настоящия голям цикъл, буквално една по една да
отмята петте хиляди сто двадесет и пет години, изминали от сегашното ни сътворение.
Навярно най-добре можем да си представим дългата хронология като небесна изчислителна машина,
която постоянно пресмятала растящия ни дълг към Вселената. Когато броячът стигнел до 5125, щяла да
бъде поискана и последната стотинка от този дълг.
Поне така вярвали маите.
Разбира се, този компютър не изчислявал дългата хронология с нашите цифри. Маите използвали
своя система, която взели от олмеките, а те я взели от... никой не знае от кого. Тя представлявала
съчетание от точки (означаващи единици или кратни на двадесет), чертички (означаващи петици или
кратни на пет пъти по двадесет) и йероглиф, който изобразява мидена черупка и означава нула. Времето
се измервало с дни (кин), периоди от двадесет дни (уинал), „изчислителни години” от по триста и
шестдесет дни (тун), периоди от двадесет туна (катун) и периоди от двадесет катуна (бактун). Имало и
периоди от осем хиляди туна (пиктун) и от стои шестдесет хиляди туна (калабтун), които покривали и
най-големите изчисления.
Макар да вярвали, че живеят в голям цикъл, който със сигурност ще свърши с катастрофа, маите
знаели също, че времето е безкрайно и напредва с тайнствените си завъртания независимо от живота на
отделните хора или съществуването на цивилизациите. Както обобщава в големия си труд по този
проблем Томпсън:

В схемата на маите пътят, по който напредва времето, стига до толкова

дълбока древност, че човешкият ум не може да го проумее. И все пак те
безстаршно възстановили този път в търсене на началната му точка. От всеки
етап, който водел все по-назад, се разкривала нова гледка, вековете се сливали в
хилядолетия и десетки хилядолетия, а неуморните изследователи все по
надълбоко прониквали във вечността на миналото. На една стела в Кирига,
Гватемала, е изчислена дата преди деветдесет милиона години, на друга е дадена
дата преди триста милиона. Това са реални изчисления, които посочват точния
ден и месец и са сравними с дати от нашия календар, посочващи кога се е падал
Великден на съответните интервали в миналото. На човек му се завива свят от
такива астрономически стойности...

Нима всичко това не е малко авангардно за цивилизация, която иначе в много отношения не се
отличавала с нищо особено? Вярно е, че майската архитектура е доста добра за съответния си контекст.
Но тези обитатели на джунглата не направили почти нищо друго, което да предполага, че може да са
притежавали способността (или да са изпитвали потребност) да боравят с изключително продължителни
периоди от време.
Изтекли са по-малко от два века, откакто повечето западни учени отхвърлили мнението на епископ
Ъшър, че светът е създаден през 4004 г. пр. Хр. и приели, че трябва да е далеч по-древен. Накратко, това
означава, че древните маи много по-точно разбирали истинските мащаби на геологическото време и
огромната възраст на нашата планета от когото и да е във Великобритания, Европа и Северна Америка,
преди Дарвин да изложи еволюционната теория.
Тогава как маите боравели с периоди от стотици милиони години? Дали става дума за каприз на
културното развитие? Или наследили календарните и математическите познания, които им позволили да
разработят тези сложни концепции? Ако е така, логично е да се запитаме какво са възнамерявали да
постигнат истинските създатели на майската календарна „компютърна” система. Какво е нейното
предназначение? Дали са заложили всичките и сложности просто като „предизвикателство за интелекта,
нещо като огромна анаграма”, както твърди един специалист? Или са имали предвид по-прагматична и
важна цел?
Видяхме, че обществото на маите и всъщност всички древни централноамерикански култури
маниакално изчислявали – и се мъчели да отложат – края на света. Възможно ли е тъкмо това да е
функцията на тайнствения календар? Дали не е бил механизъм за предсказване на някаква ужасна
космическа или геологическа катастрофа?

ГЛАВА 22

ГРАДЪТ НА БОГОВЕТЕ

Категоричното послание на много централноамерикански легенди е, че краят на Четвъртата епоха на

света бил ужасен. След страшния потоп настъпил дълъг период, през който слънчевата светлина
изчезнала от небето и настанал пълен мрак. После:

Боговете се събрали в Теотихуакан [„мястото на боговете”] и тревожно се

зачудили кой ще е следващото Слънце. В мрака се виждал единствено свещеният
огън [материалното изображение на Хуехуетеотъл, богът, който сътворил
животът], който все още се разтърсвал от неотдавнашния хаос. „Някой ще трябва
да се жертва и да се хвърли в огъня – извикали те, - едва тогава ще има Слънце.

В последвалата драма двама богове (Нанахуатцин и Текцизтекатъл) се жертвали за общото благо.

Единият бързо изгорял в средата на свещения огън, другият бавно се овъглил на въглените в края му.
„Боговете дълго чакали, докато накрая небето почервеняло като по изгрев слънце. На изток се появил
огромният слънчев диск, живототворящ и нажежен до бяло...”
И тъкмо в този момент на космическо прераждане се проявил Кецалкоатъл. Неговата задача била
цивилизоването на човечеството на Петата епоха. Затова възприел форма на човешко същество – брадат
бял мъж, точно като Виракоча.
Столица на Виракоча в Андите бил Тиахуанако. Столицата на Кецалкоатъл в Централна Америка
било предполагаемото родно място на Петото слънце, Теотихуакан, градът на боговете.

ЦИТАДЕЛАТА, ХРАМЪТ И НЕБЕСНАТА КАРТА

Теотихуакан, петдесет километра североизточно от Мексико Сити

 Стоях в просторния двор на Цитаделата и гледах на север към обгърнатите в утринна мъгла
Пирамида на слънцето и Пирамида на луната. Разположени в район, обрасъл със сивкаво-зелени храсти,
и опасани от далечни планини, тези два големи паметника играеха своята роля в симфония от руини,
подредени по оста на така наречената „Улица на мъртвите”. Цитаделата се намираше приблизително в
средата на този широк, идеално прав път, дълъг към четири километра. Пирамидата на луната беше в
северния му край, Пирамидата на слънцето се издигаше малко на изток от него.
В контекста на такъв геометричен обект можеше да се очаква точна ориентация север-юг. Затова бе
изненадващо, че архитектите на Теотихуакан нарочно са решили да отклонят Улицата на мъртвите с
15°30′ на североизток. Имаше няколко теории за тази странна ориентация, но нито една от тях не беше
особено убедителна. Все повече учени обаче започваха да се питат дали не можеше да става дума за
астрономическа ориентация. Един специалист например предполагаше, че Улицата на мъртвите е била
„построена спрямо тогавашния залез на Плеядите”. Според проф. Джералд Хокинс е възможно да е
играла роля „ос Сириус-Плеяди”. Стансбери Хейгър (секретар на Факултета по етнология в
Бруклинския институт по изкуства и науки) допуска, че улицата изобразява Млечния път.
Всъщност Хейгър отива още по-далеч и вижда изображение на конкретни планети и звезди в много
пирамиди, могили и други структури, свързани като сателити с оста на Улицата на мъртвите. Според
цялостната му теория Теотихуакан е създаден като „небесна карта”: „Той възпроизвеждал на земята
предполагаемия план на небесния свят, където живеели боговете и духовете на мъртвите”.
През 60-70-те години на ХХ в. интуитивните предположения на Хейгър били проверени на терена
от Хю Харлестън Мл., американски инженер, който живеел в Мексико и провел изчерпателно
математическо проучване на Теотихуакан. Харлестън съобщил откритията си на международния
конгрес на американистите през октомви 1974 г. Неговият доклад съдържал дръзки и новаторски идеи,
както и особено интересни сведения за Цитаделата и Храма на Кецалкоатъл, който се намирал в
източния край на това обширно квадратно заградено пространство.
Учените смятаха Храма за един от най-добре запазените археологически паметници в Централна
Америка. Това се дължеше на факта, че първоначалната праисторическа сграда била отчасти заровена
под много по-късна могила, издигната непосредствено на запад от нея. Разкопките на могилата разкрили
изящната, висока двадесет и два метра шестетажна пирамида, пред която в момента стоях.
Храмът все още носеше следи от пъстрите бои, които някога бяха покривали стените му, и
представляваше причудлива и красива гледка. Доминиращият скулптурен мотив бяха групи огромни
змийски глави, триизмерно изпъкващи от облицовачните блокове и фланкиращи страните на масивното
главно стълбище. Издължените челюсти на тези странно хуманоидни влечуги имаха големи зъби и на
горните им устни стърчаха мустачки. На дебелите им шии имаше кичури пера – специфичният символ
на Кецалкоатъл.
Проучванията на Харлестън показваах, че, изглежда, съществува сложна математическа връзка
между главните постройки по Улицата на мъртвите (а и около нея). Тази връзка предполагаше нещо
невероятно, а именно, че Теотихуакан първоначално е бил проектиран като прецизен умален модел на
Слънчевата система. Във всеки случай, ако се приемеше, че централната ос на Храма на Кецалкоатъл
изобразява положението на Слънцето, точките, разположени на север от него по оста на Улицата на
мъртвите, явно обозначаваха точните орбитални разстояния на вътрешните планети, астероидния пояс,
Юпитер, Сатурн (представен от така наречената Пирамида на слънцето), Уран (представен от
Пирамидата на луната), Нептун и Плутон, представени от все още неразкопани могили на няколко
километра на север оттам.
Тези съотношения най-малкото предполагаха, че в Теотихуакан е била развита астрономия, доскоро
ненадмината от съвременната наука. Уран беше останал неизвестен на нашите астрономи до 1787 г.,
Нептун – до 1846 г., а Плутон – до 1930 г. Дори най-сдържаните датировки на Теотихуакан отнасяха
главните елементи на плана му (включително Цитаделата, Улицата на мъртвите и Пирамидите на
слънцето и луната) най-късно към І в. Не е известно нито една цивилизация от тази епоха в Стария и
Новия свят да е познавала всички външни планети – камо ли да е притежавала точни данни за техните
орбитални разстояния една от друга и от Слънцето.

ЕГИПЕТ И МЕКСИКО – САМО СЪВПАДЕНИЯ ЛИ?

След като завършил проучванията си на пирамидите и улиците в Теотихуакан, Стансбери Хейгър

заключил: „Все още не разбираме нито значението, нито сложността, нито широкото разпространение в
древна Америка на астрономическия култ, който се характеризира с небесен план и един от чиито
главни центрове е Теотихуакан”.
Но дали става дума просто за астрономически „култ”? Или е нещо, което по-скоро може да се
определи като „наука”? И независимо дали е култ или наука, реалистично ли е да говорим за „широко
разпространение” само в Америка, когато има толкова много свидетелства, свързващи го с други
краища на древния свят?
Например археоастрономи, използвали най-новите компютърни програми за картографиране на
звездното небе, неотдавна доказаха, че три световноизвестни пирамиди на египетското плато Гиза
образуват точна звездна диаграма на трите пояса звезди от съзвездието Орион. А и това не са границите
на небесната карта, която съставили в пясъците на западния бряг на Нил древноегипетските жреци.
Както ще видим в Част VІ-VІІ, една природна особеност – река Нил – е точно там, където би трябвало да
е, ако беше планирана да изобразява Млечния път.
Присъствието на „небесен план” в ключови обекти в Египет и Мексико в никакъв случай не
изключва религиозните функции. Напротив, каквото и друго предназначение да бяха имали,
паметниците от Теотихуакан, подобно на пирамидите в Гиза, със сигурност бяха играли важна
религиозна роля в живота на съответните общества.
Така централноамериканските предания, събрани през ХVІ в. от отец Бернардино де Сахагун, даваха
красноречив израз на широкоразпространеното вярване, че в древни времена Теотихуакан е изпълнявал
поне една конкретна и важна религиозна функция. Според тези легенди градът на боговете също бил
наречен така, защото „господарите, погребани там, след смъртта си не умрели, а се превърнали в
богове...” С други думи, това било „мястото, където хората станали богове”. Освен това било известно
като „мястото на онези, които са поели по пътя на боговете”, и „мястото, където били създадени
боговете”.
Съвпадение ли беше фактът, зачудих се аз, че трите пирамиди в Гиза бяха имали същата религиозна
функция? Архаичните йероглифи на пирамидните текстове, най-древните цялостни текстове в света, не
оставяха съмнение, че тези грамадни постройки имат за цел да донесат преображение на мъртвия
фараон – да „отворят вратите на небето и да прокарат път”, за да може владетелят „да се възкачи сред
боговете”.
Струваше ми се, че представата за пирамидите като устройства, предназначени (явно в някакъв
метафизичен смисъл) „да превръщат хората в богове”, е прекалено специфична и конкретна, за да е
стигнала независимо и в древен Египет, и в Мексико. Същото се отнасяше за включването на свещени
места в небесен план.
Нещо повече, имаше още странни прилики, които заслужават да бъдат разгледани.
Също като в Гиза в Теотихуакан бяха построени три главни пирамиди: Пирамидата/Храмът на
Кецалкоатъл, Пирамидата на слънцето и Пирамидата на луната. Също като в Гиза хоризонталният план
не беше симетричен, както можеше да се очаква, а две постройки бяха в пряка връзка помежду си,
докато третата, изглежда, нарочно се намираше настрани. И накрая, върховете на Голямата пирамида и
пирамидата на Хефрен в Гиза бяха равни, въпреки че първата бе по-висока от втората. Аналогично
върховете на Пирамидите на слънцето и луната в Теотихуакан бяха равни, въпреки че първата беше по-
висока. Причината и в двата случая бе еднаква: Голямата пирамида беше построена върху по-нисък
терен от пирамидата на Хефрен, докато Пирамидата на слънцето се издигаше върху по-ниска земя от
Пирамидата на луната.
Възможно ли бе да е съвпадение? Не беше ли по-логично да направим извода, че между Мексико и
Египет е съществувала древна връзка?
Поради причините, които описах в Глави 18-19, аз се съмнявах, че е налице каквато и да е пряка,
причинно-следствена връзка – поне в исторически времена. Само че както в случая с майския календар
и с първите карти на Антарктида, не си ли струваше да имаме предвид вероятността да сме изправени
пред наследство: египетските пирамиди и руините на Теотихуакан да отразяват технологията,
географските знания, обсервационната астрономия (и може би религията) на забравена цивилизация от
миналото, която някога, както се твърдеше в „Попол Вух”, бе проучила „четирите краища, четирите
точки на небесния свод и кръглото лице на земята”?
Повечето учени бяха съгласни, че възрастта на египетските пирамиди е около четири хиляди и
петстотин години. По отношение на Теотихуакан такова единодушие не се наблюдава. Не бяха твърдо
датирани нито Улицата на мъртвите, нито Храмът на Кецалкоатъл, нито Пирамидите на слънцето и
луната. Мнозинството учени смятаха, че градът е процъфтявал между 100 г. пр. Хр. и 600 г. сл. Хр., но
други упорито твърдяха, че трябва да се е появил много по-рано, между 1500 и 1000 г. пр. Хр. Имаше и
такива, които главно въз основа на геологически свидетелства се опитваха да върнат датата на
създаването му към 4000 г. пр. Хр. преди изригването на недалечния вулкан Кситли.
При липсата на твърдо датиране на Теотихуакан аз не се изненадах, когато установих, че никой няма
ни най-малка представа кои са строителите на най-големия и най-забележителен град, съществувал в
предколумбовия Нов свят. Със сигурност можеше да се каже само следното: когато по време на възхода
към имперското си могъщество през ХІІ в. ацтеките за пръв път се бяха натъкнали на тайнствения град,
неговите колосални постройки и булеварди вече били невъобразимо стари и толкова гъсто обрасли, че
повече приличали на естествени образувания, отколкото на човешко дело. С тях обаче бе свързана
местна легенда, предавана от поколение на поколение, според която те били построени от исполини и
имали предназначението да преобразяват хората в богове.
 СЛЕДИ ОТ ЗАБРАВЕНА МЪДРОСТ

Оставих Храма на Кецалкоатъл зад себе си и отново прекосих Цитаделата в западна посока.

Нямаше археологически свидетелства, че тази голяма структура е служила за крепост – или че

изобщо е изпълнявала каквато и да е военна или отбранителна функция. Също като всичко друго в
Теотихуакан тя очевидно беше планирана с педантично старание и изпълнена с невероятно усилие, ала
истинската и цел си оставаше тайна за съвременната наука. Дори ацтеките, които дали имената на
Пирамидите на слънцето и на луната (имена, които се бяха съхранили, въпреки че никой нямаше
представа как са ги наричали истинските им строители), не успели да измислят име за Цитаделата.
Сегашното и название идваше от испанците – напълно естествено, тъй като тридесет и шест акровия
двор на La Ciudadela беше ограден с масивни дебели стени, високи над седем и дълги около
четиристотин и шестдесет метра от двете страни.
Стигнах до западния край на вътрешния двор. Изкачих се по стръмно стълбище и се озовах върху
стената, после продължих на север към Улицата на мъртвите. За пореден път трябваше да си напомня,
че това почти със сигурност не е истинското име на внушителния булевард. Испанското наименование
Calle de los Muertos беше от ацтекски произход, очевидно основано на предположението, че
многобройните могили от двете страни на улицата са надгробни (каквито те не бяха).
Вече разгледахме вероятността Улицата на мъртвите да е служила като земно изображение на
Млечния път. В това отношение интерес представлява трудът на друг американец, Алфред И. Шлемър,
който подобно на Хю Харлестън Мл. бе инженер. Шлемър се бе занимавал с технически прогнози и
конкретно с предвиждане на земетресения, за които бе представил доклад на единадесетия национален
конгрес на инженер-химиците (в Мексико Сити през октомври 1971 г.).
 Според теорията на Шлемър Улицата на мъртвите изобщо не била улица, а първоначално
представлявала редица от свързани помежду си рефлекторни басейни, пълни с вода, която се спускала
през поредица шлюзове от Пирамидата на луната в северния край към Цитаделата в южния.
Докато бързо крачех на север към все още далечната Цитадела на луната, аз си мислех, че в полза на
тази теория има няколко основателни аргумента. На първо място, „Улицата” бе преградена на равни
разстояния от високи стени, в основата на които ясно се веждаха останки от шлюзове. Нещо повече,
конфигурацията на терена улесняваше хидравличния поток с посока север-юг, тъй като основата на
Пирамидата на луната се намираше с тридесетина метра по-високо от района пред Цитаделата.
Разделените със стени участъци лесно можеха да се напълнят с вода и наистина да служат като
рефлекторни басейни – и навярно щяха да представляват далеч по-красиво зрелище от басейните в Тадж
Махал или прословутите Градини на Шалимар. И накрая, Проектът за картографиране на Теотихуакан
(финансиран от Националната научна фондация във Вашингтон и ръководен от проф. Рене Милън от
Рочестърския университет) категорично доказа, че в древния град е имало „многобройни грижливо
прокарани и разклоняващи се системи от канали, които образували мрежа в Теотихуакан и стигали чак
до [езерото Текскоко], днес на шестнадесет километра разстояние, но в миналото навярно по-близо”.
Водеха се много спорове около предназначението на тази огромна хидравлична система. Шлемър
предполагаше, че регистрираната от него странна канализация е била построена, за да изпълнява
прагматичната роля на „далекообхватен сеизмичен индикатор” – част от „вече непонятна древна наука”.
Той отбелязваше, че далечните земетресения „могат да доведат до образуване на вълни върху течна
повърхност чак от обратната страна на земята” и допускаше, че разположените на точно определена
височина и разстояние рефлекторни басейни на Улицата на мъртвите са създадени, „за да позволят на
жителите на Теотихуакан да определят по образуваните вълни епицентъра и силата на земетресенията
по света и по този начин да предвиждат такива явления в своя район”.
Разбира се, нямаше доказателства за теорията на Шлемър. Когато си спомних обаче, че
земетресенията и потопи са фикс идея в мексиканската митология и че ако се съди по календара им,
маите са били вманиачени по предсказването на бъдещи събития, аз вече не бях толкова склонен да
отхвърля явно непотвърдените заключения на американския инженер. Ако Шлемър се окажеше прав,
ако наистина са разбирали принципите на резонантната вибрация и ги бяха приложили за практическо
сеизмично прогнозиране, то древните жители на Теотихуакан са разполагали с високоразвита наука. И
ако хора като Хейгър и Харлестън не грешаха – ако например в принципната геометрия на Теотихуакан
бе вложен умален модел на Слънчевата система – това също предполагаше, че градът е основан от все
още неизвестна научно развита цивилизация.
Продължих на север по Улицата на мъртвите и завих на изток към Пирамидата на слънцето. Преди
да стигна до този огромен паметник обаче, спрях, за да разгледам един древен „храм”, който криеше
поредната загадка под скалния си под.
ГЛАВА 23

СЛЪНЦЕТО, ЛУНАТА
И УЛИЦАТА НА МЪРТВИТЕ

Някои археологически открития се разтръбяват с много фанфари, други поради различни причини
остават неразгласени. Към втората категория се отнася дебелият и голям лист слюда, открит между два
от горните етажи на Пирамидата на слънцето в Теотихуакан при сондирането и през 1906 г. Липсата на
интерес, с която било посрещнато това откритие, и отсъствието на каквито и да е нови проучвания за
определяне на вероятната му функция са напълно разбираеми, тъй като слюдата, която имала
значителна търговска стойност, била вдигната и веднага продадена след разкопаването и. Виновникът
очевидно бил Леополдо Бартрес, когото мексиканското правителство натоварило да възстанови
пострадалата от времето пирамида.
 Слюда е открита и много по-късно (в Храма със слюдата) и тази находка също се отминава без
особено внимание. Този път причината е напълно непонятна, защото материалът не е откраднат и
продължава да е в Теотихуакан.
Храмът със слюдата се намира на около триста метра от западната фасада на Пирамидата на
слънцето. Под настлания с тежки каменни плочи под археолозите, финансирани от фондация „Вайкинг”,
открили два дебели листа слюда, които изключително отдавна грижливо били положени там един върху
друг от народ, опитен в рязането и боравенето с този материал.
Слюдата не е еднородна материя, а съдържа елементи от различни метали в зависимост от вида на
скалното образувание, в което е открита. Обикновено тези метали са калий, алуминий и различни
количества желязо, магнезий, литий, манган и титан. Елементите в слюдата от Храма на слюдата в
Теотихуакан показват, че подземните листове принадлежат към тип, който се среща само в Бразилия на
около три хиляди и двеста километра оттам. Следователно строителите на храма трябва да са имали
конкретна причина да изпозват точно този вид слюда и са били готови да положат значителни усилия, за
да си я доставят, иначе са могли да се задоволят по-евтино и безпроблемно с местните видове.
Човек не възприема слюдата като обикновен материал за подова настилка. Поставянето и на
пластове под пода, с други думи, скрита от очите, изглежда особено странно, когато си спомним, че
нито в Америка, нито където и да е другаде по света не е открита друга древна сграда с такава
особеност.
Досадно е, че никога не ще успеем да установим точното положение и още по-малко
предназначението на големия лист слюда, който през 1906 г. Бартрес разкопал и изнесъл от Пирамидата
на слънцето. От друга страна, двата непокътнати пласта в Храма със слюдата нямат декоративна
функция и като че ли са били поставени там с определена цел. Мимоходом ще отбележим, че слюдата
притежава свойства, които са особено подходящи за различни технологични приложения. В
съвременната промишленост тя се използва в производството на кондензатори и има висока стойност
като термо- и електроизолатор. Освен това не пропуска бързите неутрони и може да изпълнява ролята
на забавител на ядрени реакции.

ИЗТРИВАНЕ НА ПОСЛАНИЯ ОТ МИНАЛОТО

Пирамидата на слънцето, Теотихуакан

Изкачих високото над шестдесет метра каменно стълбище, стигнах до върха и погледнах към зенита.
Беше обяд на 19 май и Слънцето се намираше точно над мен, както щеше да е и на 25 юли. На тези две
дати, при това неслучайно, западната фасада на пирамидата беше ориентирана точно към залязващото
Слънце.
По-странен, но също толкова съзнателно търсен ефект можеше да се наблюдава на равноденствията,
20 март и 22 септември. Тогава по обяд преминаването на слънчевите лъчи от юг на север водеше до
осветяване на идеално правата сянка, която минаваше по един от по-долните етажи на западната фасада.
Целият процес – от пълна сянка до пълно осветяване – отнемаше точно 66,6 секунди. Това се бе
повтаряло без промяна всяка година още от построяването на пирамидата и щеше да продължи до деня,
в който исполинската постройка се превърнеше в прах.
Разбира се, това означаваше, че поне една от многобройните функции на пирамидата е била да играе
ролята на „вечен часовник”, който точно да показва равноденствията и по този начин да улеснява
корекциите на календара, както и когато е необходимо за народ като маите, очевидно вманиачен по
изтичането и измерването на времето. Освен това майсторите строители на Теотихуакан трябва да бяха
притежавали невероятно много астрономически и геодезически данни и ги бяха използвали, за да
ориентират Пирамидата на слънцето така, че да постигнат желаните ефекти по време на
равноденствията.
Всички тези факти говореха за планиране и архитектура от висш порядък. Сградата бе издържала на
въздействията на хилядолетията, а после и на цялостното преустройство на голяма част от външната
облицовка на пирамидата, извършено през първото десетилетие на ХХ в. от самозвания реставратор
Леополдо Бартрес. Освен че беше ограбил безценни свидетелства, които може би щяха да ни помогнат
да разберем по-добре предназначението на загадъчната постройка, този отвратителен лакей на
корумпирания мексикански диктатор Порфирио Диас бе свалил външния пласт камъни, хоросан и
мазилка до дълбочина над шест метра от цялата северна, източна и южна фасада. Последвал
катастрофален резултат: разкритата отдолу кирпичена повърхност започнала да се разпада от силните
дъждове. Била застрашена цялата пирамида. Въпреки че разрушаването било овладяно с прибързани
спасителни мерки, нищо не можело да промени факта, че Пирамидата на слънцето била лишена от
почти цялата си оригинална облицовка.
Естествено, според съвременните археологически стандарти това било непростимо оскверняване.
Заради него няма да узнаем никога значението на многобройните скулптури, надписи, релефи и
артефакти, които почти със сигурност са били унищожени наред с шестметровия външен пласт. А и
това не е единственото, нито дори най-сериозното последствие от грозния вандализъм на Бартрес.
Имаше смущаващи свидетелства, които предполагаха, че неизвестните архитекти на Пирамидата на
слънцето може съзнателно да са вложили научна информация в много от ключовите размери на
грамадната постройка. Тези свидетелства бяха събрани и изведени от непокътнатата западна фасада (на
която неслучайно можеха да се наблюдават специално търсените ефекти по време на равноденствията),
но благодарение на Бартрес едва ли щяха да се открият подобни сведения за другите три фасади, поради
спорните промени, извършени в началото на ХХ в. Драстично унищожавайки първоначалната форма и
големина на пирамидата, мексиканският „реставратор” най-вероятно беше лишил потомството от някои
от най-важвине уроци, на които имаше да ни научи Теотихуакан.

ВЕЧНИТЕ ЧИСЛА

Трансцеденталното число, известно като π, е от фундаментално значение за съвременната

математика. Със стойност малко над 3,14, то представлява отношението между диаметъра и обиколката
на кръга. С други думи, ако диаметърът е 12 см, обиколката на кръга ще е 12 х 3,14 = 37,68 см. По същия
начин, тъй като диаметърът на кръга е точно два пъти по радиуса, можем да използваме π, за да
изчислим обиколката на който и да е кръг по неговия радиус. В този случай обаче формулата е
дължината на радиуса по 2π. За илюстрация нека отново вземем кръг с диаметър 12 см. Неговият радиус
е 6 см и обиколката му може да се получи по следния начин: 6 х 2 х 3,14 = 37,68 см. Съответно кръг с
радиус 10 см ще има обиколка 67,8 см (10 х 2 х 3,14), а кръг с радиус 7 см, ще има обиколка 43,96 см (7
х 2 х 3,14).

Тези формули, които използват стойността на π, за да изчислят обиколката или от диаметъра, или от
радиуса, се отнасят за всички кръгове, колкото и да са големи или малки, а също за всички сфери или
полусфери. Те изглеждат сравнително прости – до днес. И все пак се смята, че тяхното откритие, което
представлява революционен пробив в математиката, е направено късно в човешката история. Според
ортодоксалната наука пръв Архимед през ІІІ в. пр. Хр. изчислил вярно стойността на π. Учените не
приемат, че някой от математиците на Новия свят се е доближил до стойността на π преди
пристигането на европейците през ХVІ в. Затова е дезориентиращо да открием, че Голямата пирамида в
Гиза (построена повече от две хиляди години преди раждането на Архимед) и Пирамидана на слънцето
в Теотихуакан, която е много по-ранна от завоеванието, включват стойността на π. Нещо повече, те го
правят по един и същ начин, който не оставя съмнение, че древните строители от двете страни на
Атлантика отлично са познавали това трансцендентално число.
Главните фактори, участващи в геометрията на всяка пирамида, са (1) височината на върха от Земята
и (2) периметъра на основата на паметника. Що се отнася до Голямата пирамида, съотношението мужду
оригиналната височина (146,7291 м) и периметъра (921,459 м) се оказва същото като съотношението
между радиуса и обиколката на кръга, т. е. 2π. Ако вземем височината на пирамидата и я умножим по 2π
(както правим с радиуса на кръга, за да изчислим неговата обиколка), получаваме точния периметър на
паметника (146,7291 х 2 х 3,14 = 921,459 м). И обратно, ако обърнем уравнението и започнем с
обиколката на основата, получаваме също толкова точен резултат за височината на върха (921,459 : 2 х
3,14 = 146,7291 м).
Тъй като е почти невъобразимо толкова точно математическо съотношение да се получи случайно,
ние сме длъжни да направим извода, че строителите на Голямата пирамида наистина са познавали
числото π и съзнателно са включили стойността му в размерите на своя паметник.

А сега да разгледаме Пирамидата на слънцето в Теотихуакан. Ъгълът на страните и е 43.5° (докато

при Голямата пирамида е 52°). Мексиканският паметник има по-плавен наклон, защото със своите
893.91 м периметърът на основата му не е много по-малък от неговия египетски аналог, докато върхът
му е значително по-нисък (приблизително 71,17 м преди „реставрацията” на Бартрес).

Формулата 2π, която действа при Голямата пирамида, не е актуална за тези размери. Тук действа
формулата 4π. Ако вземем височината на Пирамидата на слънцето (71,17 м) и я умножим по 4π, пак
получаваме много точна стойност на периметъра: 71,17 х 4 х 3,14 = 893,895 м (разлика едва от четири
сантиметра).
 Естествено, това също не може да е съвпадение, както и съотношението на π, изведено от размерите
на египетския паметник. Нещо повече, самият факт, че двете сгради включват такива съотношения (след
като това не се среща при нито една пирамида и от двете страни на Атлантика), предполага не само
съществуване на високоразвита математическа наука в древността, но и някаква скрита обща цел.

Както видяхме, желаното съотношение между височината и периметъра на Голямата пирамида (2π)
изисквало задължително определяне на специфичен наклон на страните и: 52°. Аналогично желаното
съотношение между височината и периметъра на Пирамидата на слънцето (4π) изисквало определяне на
също толкова особен наклон на страните: 43,5°. Ако не бе имало скрит мотив, на древноегипетските и
мексиканските архитекти определено щеше да им е по-лесно да изберат наклон от 45 ° (който се
получава и проверява много по-просто чрез разполовяване на прав ъгъл).
Каква можеше да е общата цел, накарала строителите на пирамидите от двете страни на Атлантика
да положат толкова много усилия, за да вложат стойността на π в тези два забележителни паметника?
Тъй като през периодите на построяване на пирамидите, изглежда, не е имало пряк контакт между
цивилизациите на Мексико и Египет, не е ли логично да заключим, че в дълбока древност двете култури
са наследили определени идеи от общ източник?
 Възможно ли е изразената в Голямата пирамида и Пирамидата на слънцето идея да е свързана със
сферите, тъй като подобно на самите пирамиди, те са триизмерни обекти (докато кръговете например
имат само две измерения)? Стремежът за символично изобразяване на сфери в триизмерни паметници с
плоски повърхности обяснява положените усилия за влагане на специфичните съотношения на π. Нещо
повече, изглежда вероятно намерението на строителите на двата паметника да не е било символично да
изобразят изобщо сферите, а да насочат вниманието конкретно към една сфера: планетата Земя.
Ще мине много време, докато ортодоксалните археолози приемат, че някои народи на древния свят
са имали достатъчно развита наука, за да притежават точна информация за формата и големината на
земното кълбо. Според изчисленията на Ливио Катуло Стечини, американски професор по история на
науката и общопризнат специалист по древна метрология, свидетелствата за съществуването на такива
странни знания в древността са неоспорими. Изводите на Стечини, отнасящи се главно до Египет, са
особено впечатляващи, защото са изведени от математически и астрономически данни. В Част VІІ по-
подробно ще разгледаме тези изводи и характера на данните, въз основа на които са направени. Засега
обаче няколко думи от Стечини може да хвърлят още светлина върху загадката, пред която сме
изправени:

Според принципната си идея Голямата пирамида изобразява Северното

полукълбо на Земята, полукълбо, проектирано върху плоски повърхности като на
карта... Голямата пирамида представлява проекция върху четири триъгълни
повърхности. Върхът представлявал полюса, а периметърът – екватора. Поради
тази причина периметърът е в отношение 2р спрямо височината. Голямата
пирамида изобразява Северното полукълбо в мащаб 1:43200.

В Част VІІ ще видим защо е избран такъв мащаб.

МАТЕМАТИЧЕСКИ ГРАД

Докато вървях към северния край на Улицата на мъртвите, пред мен се издигаше Пирамидата на
луната, милостиво пощадена от реставратори и запазила оригиналната си форма на четириетажен
зикурат. Пирамидата на слънцето също се бе състояла от четири етажа, но Бартрес кой знае защо беше
поставил пети между третия и четвъртия.
Пирамидата на слънцето обаче имаше една оригинална особеност, която Бартрес не беше успял да
унищожи: подземен тунел, излизащ от естествена пещера под западната фасада. След случайното му
откриване през 1971 г. този проход бил изцяло проучен. Висок над два метра, той продължавал повече
от деветдесет метра на изток и стигал до точка, близо до геометричния център на пирамидата. Там
имало втора, доста голяма пещера, изкуствено разширена така, че да придобие форма на четирилистна
детелина. „Листчетата” били камери, всяка с обиколка около осемнадесет метра, които съдържали
разнообразни артефакти като красиво гравирани каменни дискове и отлично полирани огледала. Имало
и сложна дренажна система от свързани помежду си каменни тръби.
Последната одобеност беше особено озадачаваща, защото в пирамидата нямаше водоизточник.
Шлюзовете обаче не оставяха съмнение, че в древността е имало вода, най-вероятно в големи
количества. Това напомняше за свидетелствата, че по Улицата на мъртвите някога е текла вода, за
шлюзовете и преградните стени, които по-рано бях видял на север от Цитаделата, и за теорията на
Шлемър за рефлекторните басейни и сеизмичното прогнозиране.
Колкото повече мислех за това, толкова повече ми се струваше, че водата е доминантен мотив в
Теотихуакан. Въпреки че тази сутрин почти почти не бях му обърнал внимание, Храмът на Кецалкоатъл
бе украсен не само с изображения на Пернатата змия, но и със специфични водни символи, особено
един знак, напомнящ вълни, и многобройни красиво изсечени морски мидени черупки. Когато стигнах
до обширния площад в подножието на Пирамидата на луната, аз си го представих пълен с вода до
дълбочина около три метра. Щеше да изглежда великолепно: величествен, могъщ и ведър.
Пирамидата Акапана в далечния Тиахуанако също е била заобиколена от вода, доминантен мотив и
там – точно като в Теотихуакан.
Заизкачвах се по Пирамидата на луната. Тя беше по-малка от Пирамидата на слънцето, всъщност над
два пъти по-малка, и специалистите бяха изчислили, че е построена с около един милион тона камъни и
пръст, докато Пирамидата на слънцето бе построена с около два и половина тона. С други думи, двата
паметника общо тежаха три и половина тона. Смяташе се, че в строежа им са участвали не по-малко от
петнадесет хиляди души и че тази тежка задача е била изпълнена минимум за тридесет години.
Наоколо със сигурност беше имало достатъчно работници: Проектът за картографиране на
Теотихуакан бе доказал, че населението на града по време на разцвета му достигало двеста хиляди
души, което го правеше по-голям дори от императорския Рим по време на Цезарите. Проектът също
беше установил, че главните паметници, които се виждаха днес, са обхващали съвсем малка част от
общата площ на древния Теотихуакан. В своя зенит градът се състоял от петдесет хиляди индивидуални
жилища и две хиляди жилищни комплекса, шестотин пирамиди и храмове и петстотин „фабрични”
зони, специализирани в керамика, скулптури и гравиране и обработка на миди, базалт и шисти.
Изкачих се на най-горния етаж на Пирамидата на луната и бавно се завъртях. Пред мен се
простираше целия Теотихуакан, разположен в долината, която плавно се спускаше на юг – геометричен
град, проектиран и построен от неизвестни архитекти в праисторически времена. На изток се издигаше
Пирамидата на слънцето, която гледаше към идеално правата Улица на мъртвите и вечно
„разпечатваше” математическото послание, което преди много векове бяха програмирали в нея,
послание, насочващо нашето внимание към формата на Земята. Сякаш цивилизацията, която бе създала
Теотихуакан, с помощта на математически език беше кодирала сложна информация в тези издържливи
на времето паметници.
Защо точно математически език?
Може би защото каквито и крайни промени и преобразувания да претърпеше човешката
цивилизация, радиусът на кръга, умножен по 2π (или половината от радиуса, умножена по 4π) винаги
щеше да дава точния резултат за обиколката му. С други думи, математическият език можеше да е
избран поради пректични съобръжения: за разлика от всеки словесен език такъв код винаги ще може да
се разшифрова, дори от народ, произхождащ от съвсем различна култура и живеещ хиляди години
напред в бъдещето.
Не за пръв път усещах, че съм изправен пред смайващата вероятност да е бил забравен цял епизод от
историята на човечеството. Докато гледах към математическия град на боговете от върха на Пирамидата
на луната, аз си помислих, че нашият вид може да страда от някаква ужасна амнезия и да се окаже, че
тъмният период, толкова нехайно наричан „праистория”, крие невъобразими истини за нашето минало.
В края на краищата какво друго е праисторията, ако не дабравено време – време, за което няма
писмени сведения? Какво друго е праисторията, ако не епоха на непроницаем мрак, която са преживели
нашит предци, ала за която нямаме съзнателен спомен? Именно от тази мрачна епоха ни беше пратен
Теотихуакан наред с всичките му загадки, в които бе вложен математически код, затворен
вастрономически и геодезически рамки. И от същата тази епоха идваха грамадните олмекски скулптури,
необяснимо прецизният и точен календар, който маите бяха наследили от своите предшественици,
непонятните геоглифи от Наска, тайнственият град Тиахуанако... и още много други чудеса, чийто
произход не ни е известен.
Сякаш в утрото на историята се бяхме събудили от дълъг и непсокоен сън и все още продължаваше
да ни смущава слабото, ала натрапчиво ехо от нашите сънища...

ЧАСТ ІV

ЗАГАДКАТА НА МИТОВЕТЕ

1. СТРАДАЩИЯТ ОТ АМНЕЗИЯ
ВИД

ГЛАВА 24

ЕХО ОТ СЪНИЩАТА НИ
 В накои от най-силните и древни митове, които сме наследили от миналото, нашият вид сякаш е
запазил объркан, ала жив спомен от ужасяваща глобална катастрофа.
Откъде идват тези митове?
Защо, макар да произхождат от несвързани помежду си култури, техните разкази толкова много си
приличат, защо са натоварени с обща символика и защо толкова често имат еднакви герои и сюжети?
Ако наистина са спомени, защо като че ли не са свързани с исторически документи за планетарния
катаклизъм?
Възможно ли е самите митове да са исторически документи? Възможно ли е тези интересни и
безсмъртни разкази, съчинени от анонимни гении, да са средството, използвано за съхраняване на тази
информация и за предаването и на поколенията?

И КОВЧЕГЪТ ПЛУВАШЕ ВЪРХУ ВОДАТА

Живял едно време в древен Шумер цар, който търсил вечния живот. Казвал се Гилгамеш. Неговите
подвизи са ни известни, тъй като месопотамските митове и предания са се запазили, написани с
клинописно писмо върху керамични плочки. При археологически разкопки в пясъците на съвременен
Ирак са открити много хиляди такива плочки, някои от които датиращи от началото на ІІІ хил. пр. Хр.
Те ракриват уникална картина на една изчезнала култура и ни напомнят, че дори в дълбока древност
човешките същества са запазили спомени от още по-старо време – време, от което ги отделял период на
ужасен потоп:

Видя той всичко - света обходи

морето преплава, прекоси планините,

с другаря си дързък покори враговете, дарен със мъдрост,

проумя всичко –

в съкровеното вникна, разгада тайни

и донесе вести отпреди потопа.

Ходи надалече, завърна се мрачен

и своите премеждия на камък записа.∗1

Историята, която Гилгамеш научил, му била разказана от някой си Утнапищим, цар, който
управлявал хиляди години преди това, който се спасил от големия потоп и който бил възнаграден с дара
на безсмъртието, защото съхранил семената на човечеството и всички живи същества.

1
Тук и нататък цитатите са по Епос за Гилгамеш. Народна култура, София, 1980, пр. Г. Крумов. – Б. пр.
 Това се случило много отдавна, започнал Утнапищим, когато боговете живеели на земята: Ану,
господар на небесната твърд, Енлил, който налагал божествените решения, Ищар, богинята на войната и
сексуалната любов, и Еа, господар на водите, естествен приятел и закрилник на хората.

Пожелаха в сърцата си боговете велики

да отприщят потопа.

Еа обаче се съжалил над Утнапищим. Като говорел през тръстиковата стена на царския дом, той го
предупредил за надвисналата катастрофа и му наредил да построи кораб, с който да се спаси заедно със
семейството си:

... събори колибите, построй кораб!

Презри богатството! Живота спасявай!

Вземи по седмина зад всяка преграда –

корабът, който ще сглобиш, нека има

четири ъгъла и четири борда,

ширината да бъде на дължината му равна...

Утнапищим незабавно построил кораба, както му било заповядано, после го натоварил с цялото си
имущество и с „по седмина зад всяка преграда”:

Слязох в кораба, засмолихме вратите...

Едва замъждука утрото ранно,

облак черен се вдигна, към небето-отливка.

В средата на облака гръмолеше Адду...

... и всичко светло в мрак се превърна,

земята се пропука сякаш беше стомна.

 Зафуча отначало Южният вятър –

връхлетя бързо, планините удави,

с вълни като воини догонваше хората.

Брат брата не можеше в мрака да види.

Не виждаха хората и боговете в небето.

Стреснаха се боговете на потопа.

Надигнаха се, отидоха в небето на Ану.

Пред него се проснаха, като псета се свиха.

Като в родилни мъки закрещя Ищар,

богинята-майка, с глас прекрасен:

„... Нима наспорих толкова хора,

та като рибни пасажи да задръстят морето?”

В същото време, продължил Утнапищим:

Шест дни беснееше Южният вятър

и седем нощи не спря да вилнее.

Той разнесе потопа по цялата суша.

Когато настъпи седмото утро,

затихна бурята, затихна потопът

и вълните, които като войска се биеха.

Утихна морето, упаганът утихна,

утихна най-сетне потопът.

Отворих отдушника – лъчи ме обляха.

Погледнах морето – лежеше безмълвно

 и всичките хора бяха станали тиня!...

На колене паднах, заплаках горчиво.

По лицето ми плъзнаха сълзи солени.

Бряг ми се мярна надалече в морето:

на двадесет беру се издигаше остров.

В планината Ницир своя кораб закотвих.

Ден първи и втори планината Ницир

държи кораба здраво – не се и полюшва...

Когато проблесна седмото утро,

гълъб изнесох и го пуснах да хвръкне.

Отлетя моят гълъб, но скоро се върна:

не намери суша, на която да кацне.

Лястовица изнесох и я пуснах да хвръкне.

Отлетя и изчезна, но скоро се върна:

не намери суша, на която да кацне.

Врана изнесох и я пуснах да хвръкне.

Отлетя и разбрала, че спада водата,

не се върна – закряка, закълва и зацвъка.

Утнапищим разбрал, че вече може да слезе от кораба:

...От планинското било

жертва въздадох на посоките земни:

седем и седем кандилници сложих,

в поставките начупих съчки от кедър,

 съчки от тръстика, съчки от мирта.

Боговете усетиха аромата.

Боговете усетиха аромата приятен,

като мухи се събраха край огъня жертвен...

Тези текстове в никакъв случай не са единствените, стигнали до нас от древната земя на Шумер. На
други плочки – някои на близо пет хиляди години, други на по-малко от три хиляди – „Ноевата фигура”
на Утнапищим е наречена Зисудра, Ксисутрос или Атрахазис. Въпреки това този герой винаги е същият
патриарх, предупреден от същия милостив бог, който се спасява от същия световен потоп в същия
подмятан от бурите ковчег, чиито потомци отново заселват земята.
Между месопотамския мит за потопа и всеизвестната библейска история за Ной има много очевидни
прилики. Учените водят безкрайни спорове за характера на тези прилики. Важното обаче е, че във всяка
сфера на влияние за потомството е съхранено едно и също предание – предание, което образно разказва
за глобална катастрофа и за почти пълно изтребване на човечеството.

ЦЕНТРАЛНА АМЕРИКА

Същото послание е запазено в Мексиканската долина на другия край на света, много далеч от
планините Арарат и Ницир. Много векове преди идването на испанците в тамошните културно и
географски изолирани от юдейско-християнски влияния земи се разказвали истории за голям потоп.
Както читателят си спомня от Част ІІІ, вярвало се, че този потоп връхлетял цялата земя в края на
Четвъртото слънце: „Гибелта дошла във формата на поройни дъждове и наводнения. Планините
изчезнали и хората се превърнали в риби...”
Според ацтекската митология се спасили само двама души, мъжът Кокскосктли и жена му
Ксочикецал, които били предупредени за катаклизма от един бог. Те се качили на голяма лодка, която
им било заповядано да построят, и слезли на върха на висока планина. После народили много деца,
които били неми, докато един гълъб им донесъл дара на езиците. Тези езици били толкова различни, че
децата не се разбирали помежду си.
Подобното централоамериканско предание на мечоаканесеките още по-поразително напомня на
разказа от Битие и месопотамските извори. Според него бог Тескатилпока решил да погуби цялото
човечество с потоп и спасил само някой си Теспи, който се качил на голям кораб заедно с жена си,
децата си и много животни и птици, както и със запази от зърно и семена, чието съхраняване било
важно за бъдещото изхранване на човешката раса. Корабът спрял до планински връх, след като
Тескатилпока заповядал на водите да се отдръпнат. Тъй като искал да провери дали вече може да слезе,
Теспи пуснал един лешояд, но той започнал да разкъсва труповете, с които била осеяна земята, и не се
върнал. Тогавамъжът пуснал други птици, от които се върнало само колибрито и му донесло клонка в
клюна си. След този знак, че земята е започнала да се възражда, Теспи и семейството му слезли от
ковчега си и започнали да се множат, и да заселват света.
Спомени за ужасен потоп, резултат от божествен гняв, са запазени и в „Попол Вух”. Според този
древен текст Великият бог решил да сътвори човечеството скоро след началото на времето. Това бил
само опит и той започнал с „фигури от дърво, коит приличали и приказвали като хора”. Тези същества
изпаднали в немилост, защото „не запомнили своя Създател”:

И затова Сърцето на небесата донесло потоп; започнал голям потоп, който се

стоварил въз главите на дървените същества... Тежка смола се изляла от небето...
лицето на земята помръкнало и завалял черен дъжд, който продължил ден и нощ...
Дървените фигури били унищожени, начупени и убити.

Не всички обаче загинали. Подобно на ацтеките и мечоаканесеките, маите в Юкатан и Гватемала

вярвали, че се спасил един мъж и една жена. „Великият баща и Великата майка”, които наново заселили
земята и станали прародители на всички следващи човешки поколения.

ЮЖНА АМЕРИКА

Чибките обитават Централна Колумбия. Според митовете им те отначало живеели като диваци, без
закони, земеделие и религия. Един ден при тях дошъл старец от друга раса. Той имал гъста и дълга
брада и се казвал Бочика. Старецът научил чибките да строят колиби и да живеят заедно в общество.
Жена му била голяма красавица и се казвала Чия. Тя се появила след него, но била зла и обичала да
пречи на алтруистичните усилия на мъжа си. Тъй като не можела пряко да го победи, Чия с помощта на
магия предизвикала голям потоп, в който загинали повечето хора. Бочика много се разгневил и
прогонил жена си от земята на небето, където тя се превърнала на луната и имала за задача да осветява
нощите. Освено това той заповядал на водите на потопа да се отдръпнат и повикал малцината оцелели
от планините, където били намерили убежище. После им дал закони, научил ги да обработват земята и
институционализирал култа към слънцето с периодични празници, жертвоприношения и поклонения.
Накрая разделил властта между двама вождове и прекарал остатъка от дните си на земята в кротко
съзерцание като аскет. Когато се възкачил на небето, Бочика станал бог.
Още по на юг еквадорското индианско племе на канарците разказва древна история за потоп, от
който се спасили двама братя, като се качили на върха на висока планина. Колкото повече се издигала
водата, толкова по-висока ставала планината и така братята оцелели.
Когато били открити, бразилските индианци тупинамба почитали неколцина герои създатели или
цивилизатори. Първият от тях бил Монан („древен”, „стар”), създател на човечеството, който по-късно
унищожил света с потоп и огън...
 Както видяхме в Част ІІ, Перу е особено богато на легенди за потопа. Типичната версия разказва за
индианец, който бил предупреден за потопа от една лама. Двамата заедно избягали на високата планина
Вилка-Кото:

Когато се изкачили на върха на планината, те видели, че там вече са намерили

убежище всякакви видове птици и животни. Морето започнало да се покачва и
покрило всички равнини и планини, освен върха на Вилка-Кото, ала вълните
плискали толкова високо, че животните били принудени да се съберат плътно
едни до други... След пет дни водата се отдръпнала и морето се върнало в
бреговете си. Но загинали всички хора, освен един, и от него произхождат
народите по света.

Индианците араукано в Чили съхранили предание, според коет някога имало потоп и почти никой не
се спасил. Оцелелите намерили убежище на високата планина Тегтег („Гръмотевицата” или „Блясъка”),
която имала три върха и можела да плава по вода.
В далечния южен край на континента една яманска легенда от Тиера дел Фуего разказва: „Лунната
жена причинила потопа. Това станало по време на големия катаклизъм... Луната мразела човешките
същества... Тогава всички се удавили, освен малцината, които успели да избягат на петте планински
върха, които водата не покрила”.
Друго племе от Тиера дел Фуего, пехуенче, свързва потопа с дълъг период на мрак: „Слънцето и
луната паднали от небето и светът останал без светлина, докато накрая два гигантски кондора върнали
слънцето и луната на небето”.

СЕВЕРНА АМЕРИКА

В същото време в другия край на двете Америки, при инуитите на Аляска, съществуваше предание
за ужасен потоп, придружен от земетръс, който толкова бързо обходил лицето на земята, че само
неколцина души успели да избягат с канутата си или да намерят убежище по върховете на по-високите
планини.
Индианците луизеньо от Южна Калифорния имаха легенда, според която потопът покрил планините
и погубил повечето хора. Спасили се само неколцина, защото избягали на най-високите върхове.
Оцелелите останали там, докато водите се отдръпнали. Още по на север подобни митове бяха записани
при хуроните. А една легенда на индианците монтаня от алгонкинското семейство разказваше как
Мичабо, или Големия заек, възкресил света след потопа с помощта на гарван, видра и мускусен плъх.
„Историята на двете Дакоти” от Линд, авторитет труд от ХІХ в., който запазил много местни
предания, иначе обречени на изчезване, предава един ирокезки мит, според който „морето и водите едно
време залели сушата и всички хора загинали”. Индианците чикаша твърдели, че светът бил унищожен
от вода, „но се спасили едно семейство и по две животни от всеки вид”. Сиуксите също разказвали за
време, когато нямало суша и измрели всички хора”.

НАВСЯКЪДЕ САМО ВОДА

Докъде са се разпространили вълните на големия потоп по митологичните спомени на човечеството?

Наистина до много далече. От целия свят са известни над петстотин легенди за потопа и след като
проучил осемдесет и шест от тях (двадесет азиатски, три европейски, седем африкански, четиридесет и
шест американски и десет от Австралия и Тихия океан), специалистът д-р Рихард Андре стигнал до
извода, че шестдесет и две са напълно независими от месопотамския и еврейския разказ.
Например йезуитските учени, които били сред първите европейци, посетили Китай, получили достъп
до императорската библиотека и там имали възможност да се запознаят с огромен труд, състоящ се от
четири хиляди триста и двадесет тома, предаван от древни времена и съдържащ „всички знания”. В тази
колосална книга имало много разкази за събитията, които последвали, след като хората се разбунтували
срещу висшите богове и Вселената потънала в хаос: „Планетите променили курса си. Небето се
наклонило на север. Слънцето, Луната и звездите променили движението си. Земята се разпаднала на
парчета, водите в недрата и яростно се надигнали и залели сушата”.
Народът чуонг в джунглите на Малайзия вярва, че нашият свят, който наричат Седма земя, от време
на време се обръща наопаки, така че всичко се наводнява и загива. С помощта на бога творец Тохан
обаче равната нова повърхност, която преди била долната страна на Седмата земя, се оформя в планини,
долини и низини. Посаждат се нови дървета и се раждат нови хора.
Според мита за потопа от Лаос и Северен Тайланд преди много време в горното царство живеели
същества, наречени тени, докато господари на долния свят били трима велики мъже, Пу Лен Сеунг, Кун
К`ан и Кун К`ет. Един ден тените заявили, че преди да хапнат каквото и да е, хората в израз на уважение
трябва да им дават част от храната си. Хората отказали и тените от ярост предизвикали потоп, който
унищожил цялата земя. Тримата велики мъже построили сал, върху който вдигнали малка къща, и
отплавали с няколко жени и деца. Така те и потомците им се спасили от потопа.
Карените в Бирма имат предания за глобален потоп, от който със сал се спасили двама братя. Такъв
потоп присъства и във виетнамските митове, според които един брат и една сестра оцелели в голям
дървен сандъку също съдържащ по две животни от всеки вид.
Няколко племена австралийски аборигени, особено онези, чиито традиционни обиталища са по
тропическия северен бряг, приписват произхода си на голям потоп, който унищожил предишната суша и
общество. В същото време според митовете за произхода на много други племена за потопа била
виновна космическата змия Юрлунгур (свързана с дъгата).
Според някои японски предания тихоокеанските острови на Океания са образувани, след като се
отдръпнали водите на голям потоп. В самата Океания съществува хавайски мит, разказващ, че светът
бил унищожен от потоп и по-късно възстановен от бог Тангалоа. Самоанците вярват, че някога
наводнение погубило цялото човечество. Спасили се само двама души, които отплавали с лодка в
морето и накрая слезли на архипелага Самоа.

ЕЛАДА, ИНДИЯ И ЕГИПЕТ

На другия край на света старогръцката митология също е пълна със спомени за потоп. Там обаче
(както и в Централна Америка) наводнението не се смятало за изолирано явление, а за поредната
катастрофа от редица разрушавания и възстановявания на Земята. Ацтеките и маите говорели за
последователни „Слънца” или епохи (като нашата е Петата и последната). По подобен начин устните
предания на Елада, събрани и записани от Хезиод през VІІІ в. пр. Хр., разказват, че преди сегашното
творение на земята били съществували четири по-древни раси. Всяка от тях била по-развита от
следващата. И в определения и час всяка била „поглъщана” от геологически катаклизъм.
Първото и най-древно творение било „златната раса” на човечеството. Хората „живеели като богове,
безгрижни, без проблеми и скърби... Безкрайно пирували на своите угощения... Умирали така, сякаш
просто са унасяли в сън”. С времето и по заповед на Зевс тази златна раса „потънала в земните недра”.
Последвала я „сребърната раса”, която на свой ред била заменена от „бронзова”. След това дошла раса
от „герои”, наследена от „желязната” раса – нашата – петото и последно творение.
От особен интерес за нас е съдбата на бронзовата раса. Описани от митовете като хора със „сила на
исполини и могъщи ръце”, тези страшни мъже били изтребени от царя на бурите Зевс като наказание за
провинението на Прометей, бунтовния титан, който дал на човечеството огъня. Средството, използвано
от отмъстителното божество за прочистването на земята, било потоп.
В най-широко разпространената версия на историята Прометей направил дете на човешка жена. Тя
родила син на име Девкалион,който бил цар на Фтия в Тесалия и се оженил за Пира, „рижата”, дъщеря
на Епиметей и Пандора. Когато Зевс взел съдбоносното си решение да погуби бронзовата раса,
предупреден от Прометей, Девкалион направил дървен ковчег, натоварил в него „всичко необходимо” и
влязъл вътре заедно с Пира. Царят на боговете направил така, че от небето се излели силни дъждове,
които наводнили по-голямата част от земята. В този потоп загинало цялото човечество, освен
неколцина, които избягали на най-високите планини. „По това време тесалийските планини серазцепили
на две и цялата страна чак до Коринтския провлак и Пелопонес се покрила с вода”.
Девкалион и Пира плавали по това море с ковчега си в продължение на девет денонощия и накрая
спрели на планината Парнас. След като дъждовете престанали, те слезли и направили
жертвоприношение на боговете. В отговор Зевс пратил Хермес при Девкалион с разрешение да поиска
каквото желае. Той поискал човешки същества. Зевс му заповядал да вземе камъни и да ги хвърля през
рамото си. Камъните, които хвърлял Девкалион, се превърнали в мъже, а тези, които хвърляла Пира – в
жени.
Древните елини гледали на Девкалион така, както евреите гледали на Ной – като на прародител на
своя народ и основател на много градове и храмове.
Подобна фигура била почитана във ведическа Индия преди повече от три хиляди години. Един ден
(разказва легендата),
 ...докато ритуално се миел, един мъдрец на име Ману открил в шепата си
мъничка рибка, която го помолила да не я убива. Той се смилил над нея и я
поставил в стъкленица. На другия ден обаче рибката толкова много била
пораснала, че трябвало да я пусне в едно езеро. Скоро и езерото и станало тясно.
„Хвърли ме в морето – казала рибата [която всъщност била проявление на бог
Вишну], - и там ще ми е по-добре.” После богът предупредил Ману за надвиснал
потоп. Той му пратил голям кораб и му заповядал да натовари по две животни от
всеки вид и семена от всички растения и накрая сам да се качи”.

Ману едва изпълнил нарежданията, когато океанът се надигнал и залял всичко, и не се виждало
нищо друго, освен Вишну в неговата рибешка форма – грамадно еднорого същество със златни люспи.
Ману завързал своя ковчег за рога на рибата и Вишну го затеглил по преливащите води, докато накрая
спрял до върха на „Планината на Севера”:

Рибата казала: „Аз те спасих, завържи кораба за някое дърво, за да не го отнесе

водата, докато си на планината, и когато водите се отдръпнат, ще слезеш на
сушата.” Потопът отнесъл всички същества и Ману останал сам.

С него и с животните и растенията, които спасил от гибел, започнала нова епоха. След година от
водите се появила жена, която се обявила за „дъщеря на Ману”. Двамата се оженили, родили деца и така
станали създатели на сегашната човешка раса.
Накрая, но в никакъв случай на последно място, древноегипетските предания също разказват за
голям потоп. Един погребален текст например, открит в гробницата на фараона Сети І, разказва за
гибелта на греховното човечество в потоп. Причините за тази катастрофа са изложени в Глава CLXXV
на Книга на мъртвите, която приписва следната реч на лунния бог Тот:

Те водиха сражения, караха се, вършиха злини, враждуваха помежду си,

убиваха, потискаха други... [Затова] ще унищожа всичко, което съм създал. Тази
земя ще потъне във водната бездна с бушуващ потоп и ще стане равна като в
началото на времето.

ПО СЛЕДИТЕ НА ЕДНА ЗАГАДКА

 С думите на Тот направихме пълен кръг и отново се върнахме при шумерския и библейския потоп.
„Но земята се разтля пред лицето Божие, и напълни се земята със злодейства” – казва Битие:

И погледна Господ Бог на земята, и ето, тя беше разтляна: понеже всяка плът
се бе отклонила от своя път на земята. И рече (Господ) Бог на Ноя: краят на всяка
плът дойде пред лицето Ми, защото земята се напълни със злодейства от тях; и
ето, Аз ще ги изтребя от земята.

Подобно на Девкалионовия потоп, на потопа на Ману и на онзи, който унищожил ацтекското

„Четвърто слънце”, библейският потоп сложил край на една епоха. Последвала я нова: нашата, населена
от Ноевите потомци. Още от самото начало обаче станало ясно, че и тази епоха след време ще свърши с
катастрофален край. Както се пее в една стара песен, „Бог даде на Ной знака на дъгата – край на водата,
огън чака я земята”.
Библейският извор за това апокалиптично пророчество се открива във второ послание на апостол
Петър:

...най-първо знайте това, че в последните дни ще се явят подигравачи, които

вървят по своите си похоти и казват: де е обещанието за Неговото пришествие?
Защото, откак бащите ни починаха, всичко си стои тъй, както в началото на
творението. Защото тия, които това искат, умишлено забравят, че небесата и
земята открай бяха съставени от вода и чрез вода със силата на Божието слово,
поради което тогавашния свят, потопен от вода, загина. Сегашните небеса и
земята, съхранявани от същото слово, пазят се за огъня в деня на съда и погибелта
на нечестивите човеци... И ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем;
тогава небесата с шум ще преминат, стихиите ще пламнат и ще се разрушат, а
земята и всички неща по нея ще изгорят.

Следователно Библията говори за две епохи на света, като нашата е втората и последната. В други
култури се наблюдават различен брой творения и унищожения. В Китай например древните епохи се
наричат „кис” и отначалото на времето до Конфуций са изминали десет. В края на всеки кис „с цялостна
конвулсия на природата морето се надига от леглото си, планините се откъсват от земята, реките
променят курса си, хората и всичко загива, древните следи се заличават...
Будистките писания говорят за „Седем слънца”, всяко от които е загинало от вода, огън или вятър.
Очаква се в края на Седмото слънце, сегашният „световен цикъл”, „земята да избухне в пламъци”.
Преданията на аборигените от племената саравак и сабах разказват, че някога небето било „ниско” и
„загинали шест Слънца... сега светът е осветен от седмото Слънце”. Сибилинските∗ книги говорят за
„девет Слънца, които са деветте епохи” и предричат още две епохи – „осмото и деветото Слънце”.
От другата страна на Атлантическия океан индианците хопи в Аризона (които са далечни роднини
на ацтеките) разказват за три предишни Слънца, всяко от които завършило с гибел, следвана от
постепенно възраждане на човечеството. В ацтекската космология, разбира се, преди нашето имаше
четири Слънца. Такива малки разлики, свързани с точния брой на разрушенията и сътворенията в една
или друга митология, не бива да ни отвличат от забележителното съвпадение на древните предания. По
целия свят тези легенди, изглежда, свидетелстват за глобални катастрофи. В много случаи характерът на
всеки последователен катаклизъм е неясен поради използването на поетичен език и натрупването на
метафори и символики. Освен това доста често се изобразяват поне два вида бедствия (обикновено
наводнения и земетресения, но понякога огън и ужасяващ мрак).
Всичко това води до оформянето на хаотична картина. Митовете на хопите обаче изпъкват с
прямотата и простотата си. Те ни съобщават следното:

Първият свят бил разрушен като наказание за човешките престъпления с

всепоглъщащ огън, който идвал отгоре и отдолу. Вторият свят завършил, когато
земното кълбо се преобърнало на оста си и всичко се покрило с лед. Третият свят
завършил със световен потоп. Сегашният свят е четвъртият. Съдбата му ще
зависи от това дали неговите обитатели живеят в съответствие с плановете на
Твореца.

Тук попадаме по следите на една загадка. И макар че може би никога не ще проумеем плановете на
Твореца, би трябвало да се в състояние да разгадаем загадката на собствените ни митове за глобално
унищожение.
С тези митове пряко ни говорят гласовете на древните. Какво се опитват да ни кажат?

ГЛАВА 25

МНОГОБРОЙНИТЕ МАСКИ
НА АПОКАЛИПСИСА

∗
Сборници от древни предсказания, съчинявани през различни времена от неизвестни гръцки, римски и юдейско-
християнски автори. – Б. пр.
 Подобно на северноамериканските индианци хопи авестийските арийци от предислямски Иран
вярвали, че преди нашата е имало три епохи на сътворение. Хората през първата били чисти и
безгрешни, били високи и живеели дълго, но накрая Злия обявил война на свещения бог Ахура Мазда и
последвал бурен катаклизъм. През втората епоха Злия бил слаб. През третата доброто и злото били
точно балансирани. През четвъртата епоха (сегашната епоха на света) злото триумфирало в началото и
оттогава запазило господството си.
Предсказано е, че краят на четвъртата епоха скоро ще настъпи, но тук ни интересува катаклизмът в
началото на първата епоха. Това не е наводнение и все пак в толкова много отношения напомня за
преданията за глобален потоп, че несъмнено има някаква връзка.
Авестийските писания ни връщат във времето, когато раят бил на земята и далечните предци на
древноиранския народ живеели в легендарната Арианам Вайджа, първото добро и щастливо творение на
Ахура Мазда, което процъфтявало през първата световна епоха: митичното рождено място и първата
родина на арийската раса.
В онези дни Арианам Вайджа имала мек и благоприятен климат със седем летни месеца и пет зимни.
Тя била богата на дивеч, давала изобилна реколта и по ливадите и течали пълноводни потоци, ала
Анхра Маню, Злия, я превърнал в необитаема пустиня с десет месеца зима и само два лято:

Първата от добрите земи и страни, които аз, Ахура Мазда, сътворих, беше
Арианам Вайджа... Тогава Анхра Маню, който е пълен със смърт, направи
обратното, могъща змия и сняг. Сега има десет весеца зима, два месеца лято и те
са студени за водата, студени за земята, студени за дърветата... Навсякъде има
дълбок сняг, това е най-страшното бедствие...

Читателят ще се съгласи, че се говори за внезапна и драстична промяна в климата на Арианам

Вайджа. Авестийските писания не оставят никакво съмнение. По-рано те описват среща между
небесните богове, свикана от Ахура Мазда, и ни разказват, че „почтеният Йима, добрият пастир,
всеизвестен в Арианам Вайджа”, присъствал на тази среща заедно с всичките си добродетелни смъртни.
И точно тук започват да се появяват странните паралели с преданията за библейския потоп, защото
Ахура Мазда се възползва от срещата, за да предупреди Йима за надвисналото бедствие:

И заговори Ахура Мазда на Йима, думайки: „почтени Йима... Връз

материалния свят ще се спусне пагубна зима, която ще донесе смъртоносен студ.
Видимият свят ще бъде споходен от злата зима и сняг ще се сипе в изобилие...

И ще изгинат трите вида животни, онези, които живеят в пустошта, онези,

които живеят по планинските върхове, и онези, които живеят в долините в
убежището на конюшните.
 Затова направи вар [подземна пещера] и вземи там от всички видове твари,
големи и малки, добитък, товарни животни, хора, кучета, птици, и от червените
горящи огньове.

И направи там река. И пусни птици по дърветата край водата, в злака, що е

вечен. Вземи от всички растения най-красивите и най-благоуханните, и от всички
плодове най-сочните. Всички тези неща и твари не ще загинат, дорде са във вара.
Ала не взимай изродена твар, ни безсилна, ни луда, ни зла, ни измамна, ни злобна,
ни завистлива – ни човек с неправилни зъби, ни прокажен...

Освен мащабите на начинанието между направения по божествено внушение вар на Йима и

направения по божествено внушение вар на Ной има само една истинска разлика: ковчегът е средство за
оцеляване от ужасен и опустошителен потоп, който ще погуби всички живи същества, като удави света
във вода; варът е средство за оцеляване от ужасна и опустошителна „зима”, която ще погуби всички
живи същества, като покрие земята с лед и сняг.
Бундахиш, друго зороастрийско писание (за което се вярва, че съдържа древни материали от
изгубената част от оригиналната Авеста), разказва повече за ледниковия катаклизъм, който сполетял
Арианам Вайджа. Когато пратил „смъртоносен студ”, Анхра Маню „накарал небето да обезумее. Това
позволило на Злия да завладее „една трета от небето и да го покрие с мрак”, докато ледената покривка
стягала хватката си.

НЕОПИСУЕМ СТУД, ОГЪН, ЗЕМЕТРЕСЕНИЯ

И ОБЕЗУМЕЛИ НЕБЕСА

Не само иранските авестийски арийци, които са мигрирали от някаква далечна прародина в Западна
Азия, разказват предания, отразяващи цялостната обстановка на големия потоп по начини, които едва
ли са случайни. Въпреки че най-често се свързват с наводнение, в много различни краища на света
познатите теми за божественото предупреждение и спасяването на част от човечеството от световната
катастрофа се откриват във връзка с внезапно заледяване на земята.
В Южна Америка например индианците тоба от района на Гран Чако, разположен в днешен
Парагвай, Аржентина и Чили, все още разказват древен мит за настъпването на „Големия студ”. Този
път предупреждението идва от страна на полубожествен герой, наречен Асин:

Асин казал на един човек да събере колкото може дърва и да покрие колибата
си с дебел пласт слама, защото приближавало време на голям студ. Веднага щом
колибата била готова, Асин и човекът се затворили вътре и зачакали. Когато
 настъпил големият студ, треперещите хора започнали да идват и да ги молят за
главни. Асин бил твърд и давал въглени само на онези, които му били приятели.
Хората замръзвали и цяла нощ плакали. В полунощ всички били мъртви, млади и
стари, мъже и жени... този период на лед и сняг продължил много дълго време и
всички огньове угаснали. Скрежът бил дебел като кожа.

Също като в авестийските предания, изглежда, че големият студ бил придружен от пълен мрак.
Според думите на един старейшина на индианците тоба тези бедствия били пратени, „защото когато се
напълни с хора, земята трябва да се промени. Човечеството трябва да се разреди, за да се спаси светът...
Когато настанал дългият мрак, слънцето просто изчезнало и хората измрели от глад. Когато храната им
свършила, те започнали да ядат децата си. Накрая всички измрели...”
Книгата на маите „Попол Вух” свързва потопа с „много град, черен дъжд, мъгла и неописуем студ”.
Там също се казва, че през този период „било облачно и здрач обгърнал цялата земя... лицата на
слънцето и луната били скрити”. Други майски извори потвърждават, че тези странни и ужасни явления
били преживяни от човечеството „във времената на древните. Светът помръкнал... Слънцето отначало
било ярко и ясно. После по пладне потъмняло... Слънчевите лъчи се появили едва на двадесет и шестата
година след потопа”.
Читателят може би си спомня, че в много митове за потопи и катастрофи се споменава не само за
пълен мрак, но и за други промени във вида на небесата. В Тиера дел Фуего например разказват, че
слънцето и луната „паднали от небето”, а в Китай – че „планетите променили курса си... слънцето,
луната и звездите променили движението си”. Инките вярвали, че „в древни времена Андите се
разцепили, когато небето обявило война на земята”. Индианците тарахумара в Северно Мексико са
запазили легенди за световно унищожение, основани на промяна в пътя на слънцето. Един африкански
мит от Южно Конго твърди, че „много отдавна слънцето срещнало луната и я замерило с кал, което я
направило по-тъмна. Тогава имало голям потоп...” Индианците кахто от Калифорния просто казват, че
„небето паднало”. А древните гръко-римски митове съобщават, че Девкалионовият потоп бил
непосредствено предшестван от ужасни небесни явления. Те са живо изобразени в историята за Фаетон,
синът на слънцето, който впрегнал колесницата на баща си, ала не успял да я поведе по бащиния си път:

Скоро огнените коне усетили, че юздите им са в неопитна ръка. Те се

изправили на задни крака и се отклонили настрани, излезли от обичайния си път и
тогава цялата земя с удивление видяла, че вместо да продължи величествения си,
благотворен ход по небето, слънцето гневно се стрелнало надолу като метеор.

Тук не е мястото да разсъждаваме какво може да е предизвикало тревожните небесни смущения,

свързани с легендите за катаклизми по целия свят. За нашите цели е достатъчно да отбележим, че тези
предания, изглежда, говорят за същото „обезумяване на небесата”, което придружавало фаталната зима
и ледената покривка, описани в иранската Авеста. Има и други аналогии. Например огънят често следва
или предшества потопа. В случая с приключението на Фаетон „тревата повехнала, реколтата изгоряла,
дърветата избухнали в пламъци и дим, после голата земя под тях се напукала и почернелите скали се
пръснали на парчета от топлината”.
Във връзка с наводнението нерядко се споменава и за вулканизъм и земетръси, особено в Америка.
Индианците араукано в Чили съвсем ясно казват, че „потопът бил резултат на вулканични изригвания,
придружени от силни земетресения”. Маите мам в Сантяго Чималтенанго, Западна Гватемала, са
запазили спомени за „потоп от горяща смола”, който бил едно от средствата на световното унищожение.
А според индианците матако в Гран Чако, Аржентина, „черен облак дошъл от юг по време на потопа и
покрил цялото небе. Паднали мълнии и се чували гръмотевици. И все пак капките, които падали, не
били дъжд. Били като огън...”

ЧУДОВИЩЕ ПОДГОНИЛО СЛЪНЦЕТО

Една древна култура може би съхранява по-живи спомени в митовете си от която и да е друга –
културата на така наречените тевтонски племена в Германия и Скандинавия, която най-добре е
представена в песните на северните скалди и мъдреци. Историите, разказвани в тези песни, имат своите
корени в минало, което може да е по-древно, отколкото предполагат учените. В тях познаните образи се
съчетават със странни символи и алегоричен език, който разкрива катаклизъм от ужасна величина:

В някаква далечна гора на изток една стара великанка родила цяло котило
вълчета, чиито баща бил Фенрир. Едно от тези чудовища подгонило слънцето, за
да го хване. Гонитбата дълго време била напразна, ала вълкът с всеки сезон ставал
все по-силен и накрая го настигнал. Ярките лъчи един по един помръкнали и
слънцето придобило кървавочервена окраска, сетне напълно изчезнало.

Тогава над света се възцарила страховита зима. От всички посоки на хоризонта

се спуснали снежни бури. Цялата земя била обхваната от война. Брат убивал
брата, децата вече не почитали кръвните връзки. Настъпило време, в което мъжете
не били по-добри от вълци и се избивали един другиго. Скоро светът щял да
потъне в бездната на небитието.

Междувременно вълкът Фенрир, който боговете много отдавна били

завързали, най-сетне скъсал въжето си и избягал. Той отръскал козината си и
светът затреперил. Ясенът Игдразил [земната ос] се разклатил от корените до най-
високите си клони. Планините се срутили или разцепили от върха до основите и
джуджетата, които живеели в тях, отчаяно и напразно търсили изчезналите си
входове.

Изоставени от боговете, хората били прогонени от домовете си и човешката

раса била пометена от лицето на земята. Самият свят започнал да губи формата
 си. Звездите вече се спускали от небето и падали в зейналата бездна. Те били като
лястовици, уморени от прекалено дълго пътуване, които падат и потъват във
вълните.

Великанът Сурт запалил цялата земя. Вселената се превърнала в огромна пещ.

Пламъци бълвали от цепнатините в скалите, навсякъде се носело съскане на пара.
Загинали всички живи твари и всички растения. Останала само голата пръст, но
също като небето цялата земя била в пукнатини.

После се надигнали и прелели всички реки и морета. Отвсякъде вълни се

плискали във вълни. Те бавно покрили всичко и светът потънал под водата...

Ала не всички хора загинали в страшната катастрофа. Скрити в дървото на

ясена Игдразил – който всепоглъщащите пламъци на световния пожар не бил в
състояние да изгорят, - предците на бъдещата човешка раса се спасили от смърт. В
това убежище те открили, че единствената им храна е утринната роса.

И от останките на стария свят се родил нов. Земята бавно се показала над

вълните. Планините пак се издигнали и от тях бликнали пелени от пееща вода.

Новият свят, за който разказва този тевтонски мит, е нашият. Излишно е да отбелязваме, че подобно
на Петото слънце на ацтеките и маите, той е създаден отдавна и вече не е нов. Съвпадение ли е, че един
от многобройните централноамерикански митове за потопа, в който се разказва за „четвъртата епоха,
четвъртият атъл („вода”)”, не поставя двойката на бъдещите прародители на човечеството в кораб, а в
грамадно дърво като Игдразил? „Четвъртият атъл свършил с наводнения. Планините изчезнали...
Спасили се двама души, защото един от боговете им заповядъл да пробият дупка в дънера на много
голямо дърво и когато небесата паднат, да се вмъкнат вътре. Двамата се подчинили и оцелели. Техните
потомци отново заселили света.”
Не е ли странно, че един и същи символичен език постоянно се среща в древни предания от толкова
отдалечени един от друг райони в света? Как може да се обясни това? Дали става дума за някаква
огромна подсъзнателна вълна на интеркултурна телепатия, или е възможно елементи на тези
забележителни универсални митове много отдавна да са били създадени от интелигентен и
целеустремен народ? Кое от тези невероятни предположения е по-вероятно? Или загадката на митовете
има други обяснения?
Пак ще се върнем на тези въпроси. А какъв извод да направим за апокалиптичните разкази за огън и
лед, наводнения, вулканични изригвания и земетръси в митовете? Те се отличават с натрапчив и познат
реализъм. Дали е така, защото ни разказват за минало, което подозираме, че сме преживели, но нито
можем ясно да си го спомним, нито напълно да го забравим?
 ГЛАВА 26

ВИД, РОДЕН ПРЕЗ ДЪЛГАТА ЗИМА НА ЗЕМЯТА

През целия период, който наричаме „история” – всичко, което ясно си спомняме за себе си като вид,
- човечеството нито веднъж не е било изправяно пред пълно унищожение. В различни райони през
различни епохи е имало ужасни природни катастрофи. Но през последните пет хиляди години няма нито
един случай, в който човешката раса като цяло да е била заплашена от изчезване.
Винаги ли е било така? И възможно ли е, ако се върнем достатъчно назад в миналото, да открием
епоха, в която нашите предци едва не загинали до крак? Изглежда, че тъкмо такава епоха е изобразена в
апокалиптичните митове. Учените обикновено приписват тези митове на въобръжението на древните
поети. Ами ако учените грешат? Ами ако някаква ужасна поредица от природни бедствия наистина е
намалила броя на нашите праисторически деди до шепа хора, пръснати тук-там по лицето на земята,
далеч едни от други и без връзка помежду си?
Търсим епоха, която да съответства на митовете толкова точно, колкото пантофката на крака на
Пепеляшка. В това търсене обаче очевидно няма смисъл да проучваме периодите преди появата
насъвременния човешки вид. Тук не ни интересуват Homo habilis, Homo erectus и дори Homo sapiens
neanderthalensis. Интересува ни само Homo sapiens sapiens, нашият вид, а ние не сме на земята от много
отдавна.
Учените, които се занимават с първите хора, не са на еднакво мнение преди колко време сме се
появили. Както ще видим, някои изследователи смятат, че човешките останки на възраст над сто хиляди
години може би са „напълно модерни”. Други се обявяват за по-скромната възраст от тридесет и пет,
четиридесет хиляди години, а трети предлагат компромисната цифра петдесет хиляди. Но никой не е
сигурен. „Произходът на напълно съвременните хора, наречени с подвидовото име Homo sapiens sapiens,
си остава една от големите загадки на палеоантропологията”, признава един специалист.
Вкаменелостите свидетелстват за около три и половина милиона години еволюция. Те започват с
един дребен двуног хоминид (получил прозвището „Луси”), чиито останки били открити през 1974 г. в
етиопската част на Източноафриканската Голяма рифова долина. С мозъчен обем около четиристотин
кубически сантиметра (по-малко от една трета от днешната средна стойност), Луси определено не е
човек. Но не е и маймуна и е имала някои забележително „човекоподобни” черти, особено изправената и
походка, формата на таза и задните и зъби. Поради тази и други причини мнозинството
палеоантрополози приемат нейния вид – класифициран като Australopithecus afarensis – за нашия най-
древен пряк предшественик.
Преди около два милиона години представители на Homo habilis, първите от рода Homo, към който
принадлежим и ние, започнали да оставят своите фосилизирани черепи и скелети. С времето този вид
проявил ясни признаци за еволюция към „по-грацилна” и висша форма и към по-голям и гъвкав мозък.
Homo erectus, който се застъпил по време и надживял Homo habilis, се появил преди около милион и
шестотин хиляди години и имал мозъчен обем около деветстотин кубически сантиметра (за разлика от
седемстотин кубически сантиметра при Homo habilis). В периода от около един милион години след
това допреди четиристотин хиляди години не настъпили значими еволюционни промени – или поне не
са регистрирани в достигналите до нас вкаменелости. После Homo erectus влязъл през портата на
изчезването в хоминидния рай и бавно – изключително бавно – започнал да се появява вида sapiens:

Трудно е да се установи точно кога започнал преходът към по-разумна форма,

който се изразява в увеличаване на мозъчния обем и намаляване дебелината на
черепните кости. Някои смятат, че началото му може да се датира преди
четиристотин хиляди години. За съжаление от този важен период просто няма
достатъчно вкаменелости, за да сме сигурни какво се е случвало.

Преди четиристотин хиляди години обаче определено не не се появило нищо, което да е близко до
нашия разказвачески и митотворчески подвид Homo sapiens sapiens. Учените са единодушни, че
„разумните хора трябва да са еволюирали от Homo erectus”, и е вярно, че през периода 400000 – 100000
г. пр. Хр. наистина са съществували някои „архаични сапиентни” популации. За съжаление връзката на
тези преходни видове с нас далеч не е ясна. Както отбелязахме, някои изследователи отнасят първите
претенденти за членство в изключителния клуб на Homo sapiens sapiens към последната част от този
период. Но всички тези човешки останки са фрагментарни и тяхното определяне в никакъв случай не е
общоприето. Най-древната находка, част от черепен капак, вероятно произхожда от съвременен човек,
датиращ от 113000 г. пр. Хр., Около тази дата за пръв път се появил и Homo sapiens neanderthalensis,
доста специфичен подвид, известен на повечето от нас като „неандерталец”.
Висок, много мускулест, със силно изразени надочни дъги и издадено напред лице, неандерталецът
имал по-голям среден мозъчен обем от модерния човек (хиляда и четиристотин кубически сантиметра,
докато при нас тази стойност е хиляда триста и шестдесет). Големият мозък несъмнено представлявал
важно качество за тези „интелигентни, духовно чувствителни, находчиви същества” и вкаменелостите
предполагат, че допреди четиридесет хиляди години те били доминиращ вид на планетата. По някое
време и през този дълъг и неясен период се появил Homo sapiens sapiens и оставил фосили отпреди
около четиридесет хиляди години, които безспорно принадлежат на модерни хора, напълно
измествайки неандерталците отпреди около тридесет и пет хиляди години.
В обобщение, хора като нас, с които можем да се разминем на улицата, без да ни мигне окото, ако са
избръснати и облечени в съвременни дрехи, са представителите на рода Homo най-много през
последните сто и петнадесет хиляди години – а по-вероятно едва през последните петдесет хиляди.
Следователно, ако разгледаните апокалиптични митове наистина отразяват епоха на геологически
катаклизми, преживяни от човечеството, те са станали през последните сто и петнадесет хиляди години
и по-вероятно през последните петдесет хиляди години.

ПАНТОФКАТА НА ПЕПЕЛЯШКА
 Странно геологическо и палеоантропологическо съвпадение е, че началото и развитието на
последната ледникова епоха, от една страна, и появата и разпространението на съвременния човек, от
друга, повече или по-малко се препокриват. Странен е и фактът, че и за двете се знае съвсем малко.
Последната ледникова епоха в Северна Америка се нарича уисконсинско заледяване (по скалните
наслаги, проучени в щата Уисконсин) и геолозите датират първата и фаза преди сто и петнадесет хиляди
години. След тази дата имало различни етапи на разширяване и свиване на ледената шапка, като най-
бързото натрупване протекло преди 60000-17000 години – процес, доостигнал кулминация с
тейзуелското разширяване, чийто максимум е към 15000 г. пр. Хр. Поради все още неизвестни причини
обаче към 13000 г. пр. Хр. се стопили милиони квадратни километри лед и до 8000 г. пр. Хр.
уисконсинското заледяване окончателно завършило.
Ледниковата епоха била глобално явление, засегнало и Северното, и Южното полукълбо. Ето защо
сходни климатични и геологически условия преобладавали и в много други части на света (особено в
Източна Азия, Австралия, Нова Зеландия и Южна Америка). В Европа ледената покривка започнала да
се разширява от Скандинавия и Шотландия и обхванала по-голямата част от Великобритания, Дания,
Полша, Русия, Германия, цяла Швейцария и отделни части от Австрия, Италия и Франция. (Наречена
вюрм, тази европейска ледникова епоха започнала преди около седемдесет хиляди години, малко по-
късно от американския си аналог, но достигнала максимум по същото време, преди седемнадесет
хиляди години, после ледът се отдръпнал със същата бързина).
Основните етапи на ледниковата хронология са следните:

1. преди около шестдесет хиляди години, когато вече били започнали вюрм, уисконсин и другите
заледявания;

2. преди около седемнадесет хиляди години, когато ледената покривка достигнала своя максимум и
в Стария, и в Новия свят;

3. последвалият период на топене на леда, който продължил седем хиляди години.

Следователно появата на Homo sapiens sapiens съвпада с продължителен период на геологически и

климатични промени, период, който на първо място се характеризира с рязко заледяване и наводнения.
Многобройните хилядолетия, през коино ледът безмилостно се разширявал, трябва да са били ужасни за
нашите предци. Но най-страшни са били онези последни седем хиляди години на разледяване и особено
моментите на изключително бързо и екстензивно топене.
Нека не се нахвърляме на заключения за състоянието на социално, религиозно, научно или
интелектуално развитие на човешките същества, преживели дългия колапс на тази бурна епоха. Масово
разпространеният стереотип, че всички те са били примитивни пещерни обитатели, може да е грешен.
Всъщност за тях не се знае почти нищо и едва ли не единственото, което може да се каже, е, че
физиологически и психологически са били хора точно като нас.
Възможно е по време на преживените от тях катаклизми на няколко пъти да са били пред изчезване.
Възможно е също митовете за големия потоп, на който учените не придават историческа стойност, да
съдържат точни свидетелства за истински събития. Както ще видим в следващата глава, ако търсим
период, който да съответства на митовете толкова точно, колкото пантофката на крака на Пепеляшка,
това, изглежда, е последната ледникова епоха.
 ГЛАВА 27

ЛИЦЕТО НА ЗЕМЯТА ПОМРЪКНАЛО

И ЗАВАЛЯЛ ЧЕРЕН ДЪЖД

През последната ледникова епоха ужасни сили връхлетели всички живи същества. Можем да съдим
за въздействието им върху хората по твърдите свидетелства за тяхното влияние върху други големи
видове. Често тези свидетелства изглеждат озадачаващо. Както отбелязва Чарлз Дарвин след
посещението си в Южна Америка:

Струва ми си, никой не може да се е удивил повече от мен на изчезването на

видовете. Когато в Ла Плата [Аржентина] открих зъб от кон сред останки на
мастодонт, мегатерий, токсодонт и други измпери чудовища, едновременно
съществували през много късен геологически период, аз се изпълних с почуда –
защото след като знаех, че след довеждането си в Южна Америка от испанците,
конят е подивял в цялата страна и с безпрецедентна бързина се размножава, аз се
запитах какво може в толкова близкото минало да е унищожило някогашния кон
при очевидно благоприятните условия на живот.

Разбира се, отговорът бил ледниковата епоха. Тя довела до измирането на тякогашните коне в
Америка и на много други дотогава широко разпространени бозайници. А и това измиране не се
ограничило до Новия свят. Напротив, в различни краища на земята (поради различни причини и по
различно време) дългата епоха на заледяване станала свидетел на няколко отделни епизода на измиране.
Повечето от многобройните изчезнали видове измрели през последните седем хиляди години между
15000 и 8000 г. пр. Хр.
На този етап от нашето проучване не се налага да установим специфичния характер на
климатичните, сеизмичните и геологическите събития, свързани с различните разширявания и свивания
на ледената покривка, които довели до измирането на животните. Логично можем да допуснем, че
приливните вълни, земетръсите, силните урагани и внезапните промени на ледниковите условия са
изиграли своята роля. Но каквито и да са реалните фактори, по-важен е самият факт, че масовото
измиране на животни наистина е било резултат от катаклизмите през последната ледникова епоха.
Тези катаклизми, както заключава в своя „Дневник” Дарвин, трябва да са разтърсили „из основи
земното кълбо”. В Новия свят например между 15000 и 8000 г. пр. Хр. измрели над седемдесет рода
едри бозайници, включително всички северноамерикански представители на седем семейства и цял
един разред, Proboscidea. Тези поразителни събития, сред които загиването на повече от четиридесет
милиона животин, не били равномерно разпространени през целия период – напротив, огромното
мнозинство от измиранията протекли само за две хиляди години, между 11000 и 9000 г. пр. Хр. За
сравнение, през последните триста хилядолетия изчезнали едва около двадесет рода.
Същите процеси се наблюдават в Европа и Азия. Не прави изключение дори далечна Австралия,
където за сравнително кратък период от време измрели около деветнадесет рода едри гръбначни, не
всички от които бозайници.

АЛЯСКА И СИБИР: ВНЕЗАПНОТО ЗАМРЪЗВАНЕ

Северните райони на Аляска и Сибир, изглежда, били най-тежко поразени от пагубните катаклизми
между 11000 и 9000 г. пр. Хр. В една голяма ивица на смъртта около Полярния кръг са открити останки
от безброй едри животни – сред които трупове с все още непокътнатата плът и удивителни количества
идеално запазени мамутски бивни. Всъщност в двата региона били топени мамутски трупове за храна на
товарни кучета и в ресторантските менюта във Феърбанкс фигурирали мамутски пържоли. Един учен
отбелязва: „Стотици хиляди животни трябва да са замръзнали или непосредствено след смъртта си и да
са останали замръзнали, иначе месото и бивните нямаше да се запазят... Определено е действала някаква
могъща сила, за да предизвика такава катастрофа”.
Д-р Дейл Гътри от Института по арктическа биология поставя интересния проблем за самото
разнообразие на животни, обитавали Аляска преди ХІ хил. пр. Хр.:

Когато научи за тази екзотична смесица от саблезъби тигри, камили, коне,

носорози, магарета, елени с гигантски рога, лъвове, порове и антилопи, човек не
може да не се зачуди за света, в който са живели. Това невероятно разнообразие
на видове, толкова различно от днешното положение, повдига най-очевидния
въпрос: не е ли вероятно и останалата част от тази среда също да е различна?

Почвата в Аляска, в която се откриват останките, представлява дребнозърнест тъмносив пясък. По

думите на проф. Хибън от Университета в Ню Мексико, плътно замръзнали в тази маса

...лежат сгърчени части от животни и дървета, смесени с парчета лед, пластове

торф и мъх... Бизони, коне, вълци, мечки, лъвове... Цели стада очевидно са
загинали заедно, погубени от една и съща сила... Такива камари трупове на
животни или хора просто няма при обичайни условия...
 В различни пластове се откриват и каменни оръдия, „замръзнали in situ∗ на огромна дълбочина и в
контекста на ледникова фауна, което потвърждава, че хората са живели едновременно с изчезналите
животни в Аляска.
В пръстта на полуострова също има

...свидетелства за безпрецедентни атмосферни смущения. Мамути и бизони

бяха разкъсани и смазани като че ли от разярена космическа ръка. На едно място
можем да намерим преден крак и плешка на мамут с плът, нокти и косми, все още
полепнали по почернелите кости. Наблизо са шията и черепът на бизон с
прешлени, по които са останали сухожилия и хитинова обвивка на рога. Няма
следи от нож или друго режещо оръжие [както би трябвало, ако причината бяха
праисторически ловци]. Животните просто бяха разкъсани и пръснати наоколо
като сламени плашила, въпреки че имаше и такива, които тежаха по няколко тона.
Сред купчините от кости има дървета, също извити, начупени и натрупани на
хаотични групи. И всичко това е покрито с фин пясък, след което е замръзнало.

Почти същата картина се наблюдава в Сибир, където катастрофалните климатични промени и

геологическите катаклизми протекли приблизително по същото време. В началото на ХХ в.
замръзналите мамутски гробища, разкопавани за слонова кост още от римската епоха, всяко десетилетие
продължавали да дават по двадесет хиляди чифта бивни.
Отново изглежда, че в това масово измиране участва някакъв тайнствен фактор. Със своята покрита
с козина дебела кожа мамутите се смятат за адаптирани към студено време и в присъствието на
останките им в Сибир няма нищо изненадващо. По-трудно е да се обясни обаче фактът, че наред с тях са
загивали човешки същества, както и още много видове животни, които в никакъв случай не могат да се
нарекат адаптирани към студа:
Северносибирските равнини били обитавани от огромен брой носорози,
антилопи, коне, бизони и други тревопасни животни, с които се хранели различни
хищници, например саблезъб тигър... Също като мамутите тези животни били
разпространени от крайните северни райони на Сибир до бреговете на Северния
ледовит океан и още по на север до Ляков и Новосибирските острови, на съвсем
малко разстояние от Северния полюс.

Учените са установили, че не по-малко от двадесет и осем от тридесет и четирите животински вида,

обитавали Сибир преди катастрофите през ХІ хил. пр. Хр. – сред които мамутът на Осип, гигантският
елен, пещерната хиена и пещерният лъв – са били адаптирани само към умерени условия. В този

∗
На място (лат.) – Б. пр.
контекст един от най-озадачаващите аспекти на масовото измиране, противоположен на онова, което ни
карат да очакваме днешните географски и климатични условия, е фактът, че колкото по на север отива
човек, толкова повече се увеличават количествата на мамутските и другите останки. Всъщност
изследователите твърдят, че някои Новосибирски острови, далеч навътре в Полярния кръг, като че ли
почти изцяло се състояли от мамутски бивни и кости. Както пише френският зоолог от ХІХ в. Жорж
Кувие, единственото логично заключение е, че „преди това климатът в районите, в които са замръзнали
животните, не е бил студен, защото иначе те нямаше да оцелеят. В мига, в който са загинали тези
животни, е замръзнала и цялата област”.
Още много свидетелства предполагат, че през ХІ хил. пр. Хр. в Сибир е настъпило внезапно
замръзване. В своето проучване на Новосибирските острови полярният изследовател барон Едуард фон
Тол открил останките „от саблезъб тигър и плодно дърво, което в изправено положение беше високо
двадесет и седем метра. Дървото бешедобре запазено във вечния лед, включително корените и семената
му. По клоните му все още имаше зелени листа и зрели плодове... В настоящия момент единственият
представител на дървесната растителност на островите е върба, която расте до височина два и половина
сантиметра”.
Също толкова показателна за катаклизмичната промяна, настъпила в началото на големия студ в
Сибир, е храната, която в момента на смъртта си са яли измрелите животни: „Мамутите загинали
внезапно от силиня студ. Смъртта ги сполетяла толкова бързо, че погълнатата растителност все още не е
смляна... В устите и стомасите им са открити различни треви, синчец, лютиче, млада острица и див
фасул, все още подлежащи на определяне”.
Излишно е да отбелязваме, че днес в Сибир не расте такава флора. Нейното присъствие там през ХІ
хил. пр. Хр. ни принуждава да приемем, че районът е имал благоприятен климат – умерен и дори топъл.
Защо краят на последната ледникова епоха в други части на света е станал начало на фатална зима в
този дотогавашен рай, е въпрос, който ще отложим до Част VІІІ. Сигурно е обаче, че по някое време
преди дванадесет-тринадесет хиляди години Сибир с ужасяваща бързина е бил връхлетян от
унищожителен студ, който оттогава насам не е отхлабил хватката си. Като зловещо ехо от авестийските
предания, земя, която допреди това се радвала на седем месеца лято, почти за една нощ се превърнала в
земя на лед и сняг с десет месеца люта ледена зима.

ХИЛЯДИ ВУЛКАНИ КАТО КРАКАТАУ,

ЕДНОВРЕМЕННО

Много митове за катаклизми разказват за времена на ужасен студ, за помръкнали небеса, за черен
огнен дъжд. В цялата ивица на смъртта, обхващаща огромни райони от Сибир, Юкон и Аляска, векове
наред трябва да е било така. „На различна дълбочина в земята и понякога сред купчините кости и бивни
има пластове вулканична пепел. Няма съмнение, че едновременно с масовото измиране е имало
вулканични изригвания с невъобразими мащаби.”
Има забележително голямо количество свидетелства за интензивна вулканична активност по време
на разтопяването на Уисконсинската ледена шапка. Далеч на юг от замръзналата почва на Аляска, в
прочутите катранени ями в Ла Бреа, Лос Анджелис, едновременно потънали хиляди праисторически
животни и растения. Сред тях са бизони, коне, камили, ленивци, мамути, мастодонти и най-малко
седемстотин саблезъби тигри. Бил открит и човешки скелет, напълно обгърнат в смола и разбъркан с
кости от един изчезнал вид лешояд. Като цяло останките от Ла Бреа („начупени, смачкани, сгърчени и
смесени в почти хетерогенна маса”) красноречиво говорят за внезапен и ужасен вулканичен катаклизъм.
Подобни типични късноледникови птици и бозайници били открити в две находища на асфалт в
Калифорния (Карпинтерия и Маккитрик). В долината на Сан Педро разкопали скелети на мастодонти,
които все още стояли изправени в грамадни купчини вулканична пепел и пясък. От ледниковото езеро
Флористън в Колорадо и долината Джон Дей в Орегон също има находки на изкопаеми, намерили
смъртта си в гробници от вулканична пепел.
Въпреки че може да са били в кулминацията си през последните дни на Уисконсинското заледяване,
мощните изригвания, които станали причина за такива масови гробове, изглежда, се регистрират през
цялата ледникова епоха не само в Северна Америка, но и в Южна Америка, Северния Атлантик,
континентална Азия и Япония.
Трудно е да си представим какво може да е означавала за нашите предшественици от онези странни
и ужасни времена широко разпространената вулканична активност. Но онези, които си спомнят
облаците от прах, дим и пепел с форма на карфиол, които през 1980 г. изригнаха в атмосферата от
Маунт Сейнт Хелънс, ще разберат, че голям брой такива експлозии (явяващи се последователно в
кратък перод от време на различни места по света) не само ще окажат опустошително местно
въздействие, но и ще предизвикат сериозно влошаване на световния климат.
Изчислено е, че Маунт Сейнт Хелънс е изригнал един кубически километър скална маса и това не е
нищо с типичния вулканизъм от ледниковата епоха. По-подходящ пример е индонезийският вулкан
Кракатау, който през 1883 г. изригнал с такава сила, че загинали над тридесет и шест хиляди души и
взривът се чул на разстояние четири хиляди и осемстотин километра. От епицентъра в Зондския пролив
при Яванско море и Индийския океан се понесли цунами с височина тридесет метра, които отнесли
параходите на много морски мили и предизвикали наводнения чак в Източна Африка и по западното
крайбрежие на Северна и Южна Америка. В атмосферата били изхвърлени осемнадесет кубически
километра скална маса и различни количества пепел и прах. Небето над целия свят забележимо
потъмняло за повече от две години и залезите станали по-червени. Средната глобална температура
спаднала, тъй като вулканичните прашни частици отразяват слънчевите лъчи обратно в Космоса.
По време на периодите на засилена вулканична активност, които характеризирали ледниковата
епоха, трябва да си представим изригването не на един, а на много вулкани като Кракатау. Общият
ефект отначало ще е изключително изостряне на ледниковите условия, тъй като кипящите прашни
облаци ще спрат слънчевата светлина и без това ниската температура още повече ще се понижи.
Вулканите също изхвърлят огромни количества въглероден диоксид в атмосферата, а въглеродният
диоксид е газ, предизвикващ „парников ефект”, затова е логично да предположим, че когато прахът
започне да се уталожва по време на относително затишие, ще се наблюдава известно глобално
затопляне. Много учени обясняват редуващите се разширявания и свивания на ледената покривка точно
с това взаимодействие между вулканична активност и климат.

ГЛОБАЛНОТО НАВОДНЕНИЕ
 Геолозите са единодушни, че огромните уисконсински и вюрмски ледени шапки са се стопили до
8000 г. пр. Хр. Ледниковата епоха завършила. Седемте хиляди години преди тази дата обаче станали
свидетели на климатични и геологически промени в почти невъобразим мащаб. Мятани от катаклизъм
до катастрофа и от нещастие до бедствие, малкото пръснати оцелели човешки племена трябва да са
водили живот на постоянен смут и ужас: бе имало периоди на покой, когато са можели да се надяват, че
най-страшното е свършило. Докато продължава топенето на гегантските ледници обаче, тези епизоди на
затишие постоянно са били нарушавани от страшни наводнения. Нещо повече, части от земната кора,
дотогава притискани към астеносферата∗ от милиарди тонове лед, се бяха освободили и отново бяха
започнали да се издигат, понякога бързо, предизвиквайки опустошителни земетресения и изпълвайки
въздуха с невероятен грохот.
Някои периоди са много по-тежки от други. Повечето от изчезналите животни са измрели между
11000 и 9000 г. пр. Хр., когато бе имало силни и необясними климатични флуктуации. (По думите на
геолога Джон Имбри „преди около единадесет хиляди години настъпила климатична революция”).
Темповете на седиментация рязко се ускорили и повърхностните води на Атлантическия океан
увеличили температурата си с шест-десет градуса.
Друг бурен епизод, отново придружен от масово измиране на видове, протекъл между 15000 и 13000
г. пр. Хр. В предишната глава видяхме, че тейзуелското разширяване довело ледената покривка до
максимум преди около седемнадесет хиляди години и че последвало драматично и продължително
топене, при което милиони квадратни километри в Северна Америка и Европа за по-малко от две
хиляди години напълно били освободени от леда.
Има някои аномалии: цаля Западна Аляска, канадската територия Юкон и по-голямата част от
Сибир, включително Новосибирските острови (днес едни от най-студените места на света) останали
незаледени до края на ледниковата епоха. Сегашният им климат се оформил едва преди около
дванадесет хиляди години, очевидно изключително рязко, когато мамутите и другите едри бозайници
замръзнали едва ли не в движение.
На други места се наблюдава различна картина. По-голямата част от Европа бил погребана под лед,
дебел над три километра. Същото се отнася за по-голямата част от Северна Америка, където ледената
покривка се разпространила от центрове край Хъдзъновия залив, за да обхване цяла Източна Канада,
Нова Англия и Средния Запад на юг до 37-ия паралел – чак до Цинцинати в долината на Мисисипи и
повече от половината разстояние до екватора.
Изчислено е, че по време на кулминацията на ледниковата епоха преди седемнадесет хиляди години
общия обем на леда, покриващ Северното полукълбо, се движел в границите на девет милиона и
шестотин хиляди кубически километра, и, разбира се, както отбелязахме, в Южното полукълбо също
имало обширни заледени райони. Водата за тези многобройни ледени шапки идвала от световните
морета и океани, които тогава били с около сто и двадесет метра по-плитки от днес.
И тъкмо в този момент климатичното махало силно се залюляло в обратната посока. Голямото
топене започнало толкова ненадейно и обхванало толкова грамадни региони, че се описва като „някакво

∗
Горният пласт на земната мантия, състоящ се от гореща пластична скала. – Б. пр.
чудо”. Геолозите го наричат Болингова фаза на топъл климат в Европа и интерстадиална фаза на Брейди
в Северна Америка. И в двата региона:

Ледена шапка, която се била образувала в продължение на четиридесет хиляди

години, в повечето части изчезвала за две хилядолетия. Очевидно е, че това не е
резултат от постепенно действащи климатични фактори, с каквито обикновено се
обясняват ледниковите епохи... Бързината на разтопяването предполага, че на
климата въздействал някакъв извънреден фактор. Според датите той първо се
усетил преди около шестнадесет хиляди и петстотин години, след две хиляди
години вече бил унищожил повечето, може би три четвърти от ледниците и че
[огромното мнозинство от тези драматични явления се развили] за по-малко от
едно хилядолетие.

Първото неизбежно следствие било рязко повишаване на морското равнище, може би с около сто и
пет метра. Изчезнали острови и провлаци, под водата останали огромни части от по-ниските
континентални брегове. От време на време се надигали исполински приливни вълни и заливали по-
високи райони. Те се отдръпвали, ала междувременно оставяли забележими следи от присъствието си.
В Съединените щати „морски ледникови особености се наблюдават на няколко места по
крайбрежието на Мексиканския залив на изток от река Мисисипи, чиято височина надхвърля шестдесет
метра”. В блата, покриващи ледникови наслаги в Мичиган, са открити два скелета от китове. В
Джорджия морски наслаги се срещат на височина четиридесет и осем, а в Северна Дакота – седемдесет
и три метра. В морски депозити в Тексас, много на юг от най-крайната точка на разпространение на
уисконсинските ледници, са открити останки от сухоземни ледникови бозайници. Пак морски наслаги,
съдържащи моржове, тюлени и поне пет рода китове, покриват бреговете на североизточните щати и
полярното крайбрежие на Канада. В много райони на Тихоокеанското крайбрежие на Северна Америка
морски ледникови наслаги обхващат „над триста и двадесет километра навътре в сушата”. Кости от
китове са открити на север от езерото Онтарио, на сто тридесет и четири метра над морското равнище,
друг скелет на кит е намерен във Вермонт на повече от сто и петдесет метра над морското равнище, а
трети – в региона на Монреал-Квебек на над сто и осемдесет метра над морското равнище.
Митовете за потопа от всички краища на света често описват сцени, в които хора и животни бягат
от надигащи се вълни и намират убежище на планински върхове. Вкаменелостите потвърждават, че по
време на топенето на ледената покривка това наистина се случвало и че планините не винаги били
достатъчно високи, за да спасят бегълците от бедствието. Например цепнатините в скалите по върховете
на изолирани хълмове в Централна Франция са пълни с брекчия, материал, който се състои от
натрошени кости от мамути, космати носорози и други животни. Високият четиристотин тридесет и
шест метра връх Мон Жени в Бургундия „е покрит с брекчия, която съдържа останки от мамут, северен
елен, кон и други животни”. Същото се отнася за много по-южната Гибралтарска скала, където „сред
животинските кости са открити човешки кътник и няколко кремъци, обработени от палеолитен човек”.
Останки от хипопотам, мамут, носорози, кон, мечка, бизон, вълк и лъв са намерени в района на
Плимут в Англия. Хълмовете около Палермо на Сицилия разкрили „изключително голямо количество
кости от хипопотами – в истински хекатомби”. Въз основа на тези и други свидетелства бившият
професор по геология в Оксфордския университет Джоузеф Престуич стигнал до заключението, че
Централна Европа, Англия и средиземноморските острови Корсика, Сардиния и Сицилия на няколко
пъти напълно са били заливани по време на бързото топене на ледената покривка:

Животните, естествено, бягали пред напредващите води и се изкачвали все по-

високо на хълмовете, докато се оказвали обкръжени... Те се тълпели на огромни
множества и натъпквали в по-достъпните пещери, където водата ги заливала...
Водните течения носели натрошени скали и огромни каменни блокове от
склоновете на хълмовете, смазвали костите... В общата катастрофа трябва да са
пострадали някои древни човешки общества.

Много е вероятно подобни наводнения да са сполетели Китай по горе-долу същото време. В пещери
край Пекин са открити кости от мамути и биволи наред с човешки скелетни останки. Много учени
приписват мамутските кости, объркани с натрошени дървета в Сибир, „на огромна приливна вълна,
която изкоренила цели гори и погребала купчините останки под потоп от тиня. В полярните области тя
замръзнала и съхранила свидетелствата във вечния лед до ден днешен”.
В цяла Южна Америка също са намерени вкаменелости от ледниковата епоха, „при които с човешки
кости са смесени несъвместими животински видове (хищници и тревопасни). Не по-малко важни са
находките на фосилизирана почва и морски създания, откривани в пълно безредие, но в един и същ
геологически хоризонт”.
Северна Америка също тежко пострадала от наводненията. Огромните топящи се уисконсински
ледници образували грамадни, но временни езера, които се пълнели с невероятна бързина, давели
всичко по пътя си и след неколкостотин години пресъхвали. Езерото Агасис например, най-голямото
ледниково езеро в Новия свят, някога обхващало части от днешна Манитоба, Онтарио и Саскачеуан в
Канада и Северна Дакота и Минесота в Съединените щати. Колкото и да е странно, това продължило
по-малко от хилядолетие, което предполага катастрофално внезапен период на топене и наводнения,
последван от покой.

ЗНАК НА ДОБРА ВЯРА

Дълго се смятало, че хората стигнали на Новия свят едва преди около единадесет хиляди години, но
най-новите находки отместват тази дата все по-назад. Канадски учени откриха в долината на Олд Кроу в
територията Юкон на Аляска каменни оръдия, датиращи от 25000 г. пр. Хр. В Южна Америка (чак до
Перу и Тиера дел Фуего на юг) са намерени човешки останки и артефакти, сигурно отнесени към 12000
г. пр. Хр. и към периода 23000-19000 г. пр. Хр. Като вземем предвид тези и други свидетелства,
„напълно логично стигаме до заключението, че заселването на Америка е започнало най-малко преди
тридесет и пет хиляди години, но спокойно може да е имало и по-късни миграционни вълни”.
 Между 15000 и 8000 г. пр. Хр. тези новопристигащи американци от ледниковата епоха, които
прекосявали Беринговия провлак от Сибир, се сблъсквали с ужасяващи условия. Тъкмо по онова време
уисконсинските ледници едновременно започнали яростното си топене и предизвикали сто и пет
метрово повишаване на глобалното морско равнище, придружено от сцени на безпрецедентни
климатични и геологически катаклизми. В продължение на седем хиляди години ежедневният живот на
народите в Новия свят трябва да е бил доминиран от земетръси, вулканични изригвания и страшни
наводнения, редуващи се със зловещи периоди на затишие. Може би именно затова много техни митове
толкова убедително разказват за огън, наводнения, времена на мрак, сътворения и гибел на Слънца.
Нещо повече, както видяхме, в това отношение митовете от Новия свят не са изолирани от Стария.
По цялата земя се наблюдава забележително еднообразие по въпроси като „големия потоп”, „големия
студ” и „времето на голям катаклизъм”. Не само че постоянно се сблъскваме с разкази за едни и същи
преживявания – това, от своя страна, е напълно понятно, тъй като ледниковата епоха и нейните
последствия са глобални явления. Много по-странна е повтаряемостта на едни и същи символични
мотиви: единственият праведен човек и семейството му, божественото предупреждание, спасените
семена от всички живи същества, спасеният кораб, убежището от студа, дървесният дънер, в който се
скриват прародителите на бъдещото човечество, птиците и други същества, пуснати след потопа, за да
търсят суша... и така нататък.
Не е ли странно и че много митове съдържат описания на фигури като Кецалкоатъл и Виракоча,
дошли по време на мрак след потоп, за да научат спасилите се пръснати племена на строителство,
астрономия, наука и да им дадат закони?
Кои са били тези герои цивилизатори? Дали са плод на примитивното въобръжение? Богове ли са?
Или хора? Ако са хора, дали по някакъв начин не са манипулирали митовете, превръщайки ги в средства
за пренасяне на знания във времето?
Такива идеи изглеждат фантастични. Но както ще видим в Част V, в някои митове се откриват
смущаващо точни астрономически данни, стари и универсални по своето разпространение също като
преданията за големия потоп.
Откъде идва тяхното научно съдържание?
 ЧАСТ V

ЗАГАДКАТА НА МИТОВЕТЕ

1. ПРЕЦЕСИАЛНИЯТ КОД

ГЛАВА 28

НЕБЕСНАТА МАШИНА
 Въпреки че не очаква текст върху небесната механика да звучи като приспивна
песничка, съвременният читател държи на способността си мигновено да разбира
митични „образи”, защото уважава като „научни” само дълги по цели страници формули
и прочее.

Той дори не помисля за възможността също толкова важни знания да са се изразявали

с ежедневен език. Читателят изобщо не подозира такава възможност, макар че видимите
постижения на древните култури – нека споменем само пирамидите и металургията – би
трябвало да са убедителна причина да заключи, че зад кулисите са действали сериозни и
интелигентни хора, които трябва да са използвали специализиран език...

Цитатът е от покойния професор по история на науката в Масачузетския технически институт

Джорджо де Сантилана. В следващите глави ще научим за неговите революционни проучвания по
древна митология. Накратко обаче теорията му е следната: много отдавна сериозни и интелигентни хора
създали астрономическа наука и я вложили зад ежедневния език на мита.
Прав ли е Сантилана? И ако е прав, кои са тези сериозни и интелигентни хора – тези астрономи, тези
древни учени – които действали зад кулисите на праисторията?
Да започнем с някои основни факти.

ДИВ НЕБЕСЕН ТАНЦ

Земята прави пълно завъртане около оста си за двадесет и четири часа и има обиколка на екватора
40043,1396 километра. Следователно човек, неподвижно застанал на екватора, всъщност се намира в
движение и заедно с планетата се върти точно с хиляда и шестотин километра в час. Гледана от
далечния Космос налоду към Серевния полюс, посоката на въртене е обратна на часовниковата стрелка.
Докато ежедневно се завърта около оста си, Земята се върти и около Слънцето (пак обратно на
часовниковата стрелка) по треактория, която не е съвсем кръгла, а е слабо елипсовидна. Тя се движи с
шеметна скорост – 106560 километра в час. Това означава, че ние се носим в Космоса много по-бързо от
всеки куршум – с 29,6 км в секунда. За времето, което ви е отнело да прочетете този абзац, ние сме
пропътували около осемстотин и осемдесет километра по треакторията на Земята около Слънцето.
Тъй като за пълно завъртане ни е нужна цяла година, единственото доказателство за бясното
орбитално препускане, в което участваме, е бавното редуване на сезоните. И във функционирането на
самите сезони можем да видим чудотворен и безпристрастен механизъм, който равномерно година след
година носи пролет, лято, есен и зима по всички краища на земното кълбо.

Земната ос е наклонена спрямо равнината на земната орбита (на около 23,5° от вертикала). Този
наклон, на който се дължат сезоните, в продължение на половин година „насочва” Северния полюс и
цялото Северно полукълбо надалеч от Слънцето (докато Южното полукълбо се радва на своето лято), а
през останалите шест месеца насочва Южния полюс и цялото Южно полукълбо надалеч от Слънцето
(докато Северното полукълбо се радва на своето лято). Сезоните са резултат от годишните промени в
ъгъла, под който слънчевите лъчидостигат дадена точка от земната повърхност и от годишните промени
на броя часове слънчева светлина, получаван през различни периоди от годината.
На научен език равнината на земната орбита, образуваща огромен кръг в небесната сфера, се нарича
„еклиптика”. Астрономите също говорят за „небесен екватор”, който представлява продължение на
земния екватор в небесната сфера. Днес небесният екватор е наклонен под около 23,5° спрямо
еклиптиката, защото земната ос е наклонена под 23,5° спрямо вертикала. Наречен „наклон на
еклиптиката”, този ъгъл не е установен и постоянен. Напротив (както видяхме в Глава 11 във връзка с
датирането на Тиахуанако), той постоянно, макар и много бавно се променя. Това става в границите на
малко по-малко от 3° - максимално се доближава на 22,1° до вертикала и максимално се отдалечава от
него на 24,5°. Пълният цикъл от 24,5° до 22,1° и обратно до 24,5° отнема приблизително четиридесет и
една хиляди години.
Така че нашата крехка планета кима и се върти, докато се носи по орбиталния си път. Орбитата
отнема една година, въртенето отнема един ден, а кимането има цикъл от четиридесет и една хиляди
години. Сякаш се носим във вечността с див небесен танц и в същото време усещаме притегляне на
противоречиви желания: от една страна, да се гмурнем в Слънцето, а от друга – да отлетим в далечния
мрак.

СКРИТИТЕ ВЛИЯНИЯ

Днес е известно, че гравитационните владения на Слънцето, във вътрешните кръгове на които

Земята е пленница, се простират на повече от двеста и четиридесет хиляди милиарда километра в
Космоса, близо половината разстояние до най-близката звезда. Въздейства ни също гравитацията на
другите планети от Слънчевата система. Всяка от тях упражнява привличане, което се стреми да
отклони Земята от обичайната и орбита около Слънцето. Планетите обаче имат различна големина и се
въртят около Слънцето с различна скорост. Затова общото гравитационно въздействие, което са в
състояние да упражняват, се променя по сложен, но предсказуем начин и съответно орбитата постоянно
променя формата си. Тъй като тя е елипса, тези промени влияят върху степента на издължаване,
известна като „ексцентричност”. Тя варира от ниска стойност, близка до нула (когато орбитата се
доближава до идеалния кръг), до висока стойност от около шест процента, когато е максимално
издължена и елипсовидна.
 Има и други форми на планетарно влияние. Макар че това явление все още не е обяснено, известно
е, че късовълновите радиочестоти се смущават, когато Юпитер, Сатурн и Марс се подредят в една
линия. И в тази връзка също се появиха свидетелства

...за странна и неочаквана корелация между положенията на Юпитер, Сатурн и Марс

и техните орбити около Слънцето и силни електрически смущения в горните атмосферни
пластове на Земята. Това явно показва, че планетите и Слънцето имат механизъм на
космическо-електрическо равновесие, който обхваща милиард и половина километра от
центъра на нашата Слънчева система. Съвременните астрофизични теории не споменават
за такова електрическо равновесие.

„Ню Йорк Таймс”, откъдето е взето горното съобщение, повече не се опитва да изясни проблема.
Неговите сътрудници навярно не знаят до каква степен звучат като Бероз, халдейския историк, астроном
и гадател от ІІІ в. пр. Хр., който направил задълбочено проучване на поличбите, които според него
предсказват пълната гибел на света. Той заключава: „Аз, Бероз, преводач на Бел, потвърждавам, че
когато петте планети се съберат в Рак и се подредят така, че през техните сфери да може да се прокара
права линия, цялата Земя ще потъне в пламъци”.

Подреждане на пет планети, което би могло да има сериозни гравитационни ефекти, ще се

наблюдава на 5 май 2000 г., когато Нептун, Уран, Венера, Меркурий и Марс се подредят от другата
страна на Слънцето заедно със Земята и образуват нещо като космическо теглене на въже. Ще
отбележим също, че съвременните астролози, които са картирали майската дата на края на Петото
слънце, изчисляват, че по това време ще има изключително странни подреждания на планети, всъщност
толкова странни, че „това може да се случи само веднъж на четиридесет и пет хиляди и двеста години...
От това изключително подреждане спокойно можем да очакваме изключителен ефект”.
Никой нормален човек няма да се втурне да приеме такова предположение. Въпреки това не може да
се отрече, че в нашата Слънчева система действат многобройни влияния, много от които не разбираме
напълно. Особено силно сред тях е влиянието на собствения ни спътник Луната. Например по-често има
земетресения при пълнолуние и новолуние, когато Земята е между Слънцето и Луната, когато Луната е
между Слънцето и Земята, когато Луната пресича меридиана на засегнатото място и когато Луната е
най-близо до Земята по орбитата си. Всъщност, когато стигне до въпросната точка (наречена „перигей”),
гравитационното привличане на Луната се увеличава с около шест процента. Това се случва на всеки
двадесет и седем и една трета дни. Приливното притегляне, които тя упражнява в тези случаи,
въздейства не само върху големите движения на океаните, но и на онези резервоари с гореща магма,
които са затворени в тънката земна кора (описвана като „книжна торбичка, пълна с мед или меласа,
която се движи със скорост над хиляда и шестотин километра в час при екваториалното си въртене и с
над сто и шест хиляди и петстотин километра в час в орбитата си”).

КЛАТЕНЕТО НА ДЕФОРМИРАНАТА ПЛАНЕТА

 Цялото това кръгово движение, разбира се, генерира огромни центробежни сили и както през ХVІІ в.
сър Исак Нютон доказа, те карат „книжната торбичка” на Земята да се издува на екватора. Изводът е, че
е сплесната на полюсите. В резултат нашата планета малко се отклонява от формата на идеална сфера и
по-точно може да се нарече „сплеснат сфероид”. Неговият екваториален радиус (6373,1 километра) е с
около двадесет и два километра по-дълъг от полярия (6351,47 километра).

Милиарди години наред сплеснатите полюси и издутия екватор са участвали в тайно математическо
взаимодействие със скритото влияние на гравитацията. „Тъй като Земята е сплесната – обяснява един
учен, - гравитацията на Луната накланя земната ос така, че тя става перпендикулярна на лунната орбита.
В по-малка степен това се отнася и за Слънцето”.
 В същото време екваториалното издуване – допълнителната маса, разпределена около екватора, -
действа като ръб на жироскоп, за да задържа Земята стабилна на оста и”.
Година след година в планетарен мащаб именно този жироскопен ефект не позволява гравитацията
на Слънцето и Луната радикално да променят земната ос на въртене. Притеглянето, което тези две тела
заедно упражняват обаче, е достатъчно силно, за да доведат оста до „прецесия”, което означава, че тя
бавно се поклаща по посока на часовниковата стрелка, противополжна на посоката си на въртене.
Това важно движение е специфичния подпис на нашата планета в Слънчевата система. Всеки, който
е въртял пумпал, би трябвало да е в състояние да го разбере без особена трудност – в края на краищата
пумпалът просто е друг вид жироскоп. При пълно непрекъснато въртене той стои изправен. Но в мига, в
който оста му се отклони от вертикала, пумпалът започва ново движение: бавно и упорито обратно
поклащане около голям кръг. Това поклащане е и прецесията, промяна в посоката на оста при запазване
на новия ъгъл на наклон.
Един малко по-различен подход може би ще доизясни въпроса:

1. Представете си, че Земята е наклонена приблизително под 23,5° спрямо вертикала си и се завърта
около оста си за двадесет и четири часа.

2. Представете си, че тази ос е здрава главина, която минава през центъра на Земята, излиза през
Северния и Южния полюс и продължав навън в двете посоки.

3. Представете си, че сте великан, който крачи из Слънчевата система и има заповед да изпълни
една специфична задача.

4. Представете си, че се приближавате до наклонената Земя (която поради вашата големина сега ви
изглежда колкото воденичен камък).

5. Представете си, че се пресягате и хващате двата края на главината.

6. И си представете, че започвате бавно да ги въртите, като оттласквате единия край и придърпвате

другия.

7. Когато сте пристигнали, Земята вече се е въртяла.

8. Имате заповед да не се намесвате във въртенето около оста и, а да и наложите второто и

движение: онова бавно поклащане по посока на часовниковата стрелка, наречено прецесия.

9. За да изпълните тази задача, трябва да оттласнете северния край на главината около голям кръг в
Северното небесно полукълбо, като в същото време придърпате южния край около също толкова
голям кръг в Южното небесно полукълбо. Това изисква сякаш бавно да въртите „педали” с ръце
и рамене.

10. Имайте предвид обаче, че „воденичният камък” на Земята е по-тежък, отколкото изглежда,
всъщност толкова много по-тежък, че ще ви трябват 25776 години, за да завъртите двата края на
главината в един пълен прецесиален цикъл (в края на който те ще сочат към същите точки на
небесната сфера, както при пристигането ви).

11. А, между другото, след като се заехте с тази работа, вече спокойно можем да ви кажем, че никога
няма да ви позволим да си тръгнете. Щом свърши един прецесиален цикъл, веднага трябва да
започне друг. И после трети... четвърти... пети... и така нататък, безкрайно и завинаги.

12. Ако искате, мислете за това като за един от основните механизми на Слънчевата система или ако
предпочитате, като за една от фундаменталните заповеди на Божествената воля.

Докато бавно въртите главината по небето, двата и края ще сочат към една или друга звезда в
полярните ширини на Южното небесно полукълбо (и понякога, разбира се, към празното пространство),
след което към една или друга звезда в полярните ширини на Северното небесно полукълбо. Тук става
дума за нещо като игра със столове – в която винаги има един стол по-малко и един участник повече –
сред полярните звезди. И това, което поддържа всичко в движение, е прецесията на земната ос,
движение, задействано от гигантски гравитационни и жироскопични сили, което е правилно,
предсказуемо и сравнително лесно за изчисление с помощта на модерна техника. Така например
сегашната Северна полярна звезда е Алфа от Малката мечка (която познаваме под името Поларис). Но
компютърните изчисления ни позволяват със сигурност да заявим, че през 3000 г. пр. Хр. същото място
се е заемало от Алфа от Дракон. По време на древните гърци Северна полярна звезда била Бета от
Малката мечка, а през 14000 г. пр. Хр. – Вега.

ЕДНА ГОЛЯМА ТАЙНА ОТ МИНАЛОТО

Няма да е зле да си припомним някои фундаментални данни, свързани с движенията на Земята и

нейната ориентация в Космоса:

• Тя е наклонена под ъгъл 23,5° от вертикала, ъгъл, който варира с по 1,5° от двете страни през
периоди от четиридесет и една хиляди години.

• Тя завършва един пълен прецесиален цикъл за двадесет и пет хиляди седемстотин седемдесет
и шест години.

• Тя орбитира около Слънцето за триста шестдесет и пет дни (всъщност за 365,2422 дни).

• Най-важното влияние върху сезоните и оказва ъгълът, под който падат слънчевите лъчи в
различни точки на орбиталната и треактория.

Ще отбележим също, че през годината има четири важни астрономически момента, които бележат
официалното начало на всеки от четирите сезона. Тези моменти (или кардинални точки), които са били
от огромно значение за древните, са зимното и лятното слънцестоене и пролетното и есенното
равноденствие. В Северното полукълбо зимното слънцестоене, най-късият ден, се пада на 21 декември,
а лятното слънцестоене, най-дългия ден, е на 21 юни. От друга страна, в Южното полукълбо всичко
буквално е надолу с главата: там зимата започва на 21 юни, а лятото – на 21 декември.
За разлика от слънцестоенето, равноденствията са двата момента през годината, в които денят и
нощта имат еднаква продължителност навсякъде на планетата. Както и при слънцестоенето обаче,
началото на пролетта в Северното полукълбо (20 март) е начало на есента в Южното полукълбо и
началото на есента в Северното полукълбо (22 септември) е начало на пролетта в Южното полукълбо.
Подобно на редуването на сезоните всичко това се дължи на благотворния наклон на планетата.
Лятното слънцестоене в Северното полукълбо отговаря на онзи момент от орбитата, в който Северният
полюс сочи най-пряко към Слънцето. Шест месеца по-късно зимното слънцестоене отговаря на онзи
момент, в който Северният полюс сочи най-пряко обратно на Слънцето. Напълно логично причината,
поради която на пролетното и есенното равноденствие денят и нощта са с еднаква продължителност
навсякъде на планетата, е, че тези два момента отговарят на двете точки, в които земната ос на въртене
лежи напречно спрямо Слънцето.
А сега да разгледаме едно странно и красиво явление на небесната механика.
Това явление е известно като „прецесия на равноденствията”. То има постоянно повтарящи се
математически свойства, които могат да се анализират и точно да се предвиждат. Прецесията обаче се
наблюдава изключително трудно и още по-трудно е точното и измерване без сложна апаратура.
И може би тъкмо тук се крие една от големите загадки на миналото.

ГЛАВА 29

ПЪРВАТА СТЪПКА
КЪМ РАЗШИФРОВАНЕ НА ЕДИН
ДРЕВЕН КОД

Проектирана навън, така че да образува голям кръг в небесната сфера, равнината на земната орбита
се нарича еклиптика. В звездния пояс около нея, който минава приблизително на 7° северно и южно, се
намират дванадесетте съзвездия от зодиака: Овен, Телец, Близнаци, Рак, Лъв, Дева, Везни, Скорпион,
Стрелец, Козирог, Водолей и Риби. Тази съзваздия имат различна големина, форма и разпределение.
Въпреки това (при това случайно!) тяхното разположение около ръба на еклиптиката е достатъчно
равномерно, за да внушава усещане за космически ред в ежедневното изгряване и залязване на
Слънцето.
За да си представите за какво става дума, направете следното: (1) поставете точка в средата на бял
лист; (2) начертайте кръг около точката с радиус около 1,3 см; (3) впишете този кръг в по-голям.
Точката представлява Слънцето. По-малкият от двата концентрични кръга е земната орбита. По-
големият изобразява ръба на еклептиката. Затова сега трябва да начертаете по периметъра на този по-
голям кръг дванадесет равномерно разположени кутийки, представляващи съзвездията от зодиака. Тъй
като кръгът има 360°, всяко съзвездие трябва да заема пространство от 30° по еклиптиката. Точката е
Слънцето. Вътрешният кръг е земната орбита. Известно ни е, че Земята се движи по тази орбита по
посока, обратна на часовниковата стрелка, от запад на изток, и че за пълно завъртане около оста и са
нужни двадесет и четири часа (пак от запад на изток).
От тези две движения следват две илюзии:
 1. При въртенето на планетата от запад на изток, Слънцето (което, разбира се, е неподвижна
точка) всеки ден сякаш „се движи” по небето от изток на запад.

2. Докато въртящата се Земя обикаля по орбитата си около Слънцето, самото Слънце за

тридесетина дни сякаш последователно „минава” през дванадесетте зодиакални съзвездия
(които също са неподвижни точки) и също като че ли се „движи” от изток на запад.

С други думи, във всеки даден ден от годината (който на нашата схема съответства на която и да е
точка от вътрешния концентричен кръг, представляващ земната орбита) е очевидно, че Слънцето се
намира между наблюдателя на Земята и едно от дванадесетте зодиакални съзвездия. Стига да се събуди
преди зазоряване, на този ден наблюдателят от Земята ще види, че Слънцето изгрява на изток в онази
част от небето, която е заемана от съответното съзвездие.

Ако си представим ясните и незамърсени небеса на древния свят, не е трудно да разберем защо
такива постоянни небесни движения са вдъхвали сигурност на хората. Също толкова лесно е да
проумеем защо навсякъде са придавали огромно значение на четирите кардинални точки в годината –
пролетното и есенното равноденствие, зимното и лятното слънцестоене. Още по-голяма важност се
придавала на съвпадението на тези кардинални точки със зодиакалните съзвездия. Но най-важно било
съзвездието, в което наблюдавали изгрева на слънцето през пролетното (или есенното) равноденствие.
Поради прецесията на земната ос древните открили, че това съзвездие не е постоянно, а за честта да
„приютят” или „носят” Слънцето в деня на есенното равноденствие се редували – бавно, изключително
бавно – всички съзвездия от зодиака.
По думите на Джорджо де Сантилана „Положението на Слънцето сред съзвездията на пролетното
равноденствие било показалката, която сочела „часовете” от прецесиалния цикъл – наистина много
дълги часове, тъй като равноденственото Слънце заемало всеки зодиакален „дом” в продължение на
близо две хиляди и двеста години.
Бавната прецесия на земната ос е по посока на часовниковата стрелка (т. е. от изток на запад) и
следователно е обратна на посоката на въртене на планетата около Слънцето. По отношение на
зодиакалните съзвездия, които са неподвижни в Космоса, това кара точката на пролетното
равноденствие „упорито да се движи по еклиптиката в посока, обратна на годишния ход на Слънцето,
тоест срещу „правилната” последователност на зодиакалните знаци (Телец→Овен→Риби→Водолей
вместо Водолей→Риби→Овен→Телец).
В течение на всяка година движението на Земята по орбитата и кара звездния фон, на който се
наблюдава изгревът на Слънцето, да се променя всеки месец:
Водолей→Риби→Омев→Телец→Близнаци→Рак→Лъв и т. н. В момента на пролетното равноденствие
Слънцето изгрява на изток между Риби и Водолей. В резултат от прецесията Слънцето всяка година
достига „пролетната точка” по-рано и постепенно минава през дванадесетте зодиакални дома, като
остава във всеки знак по две хиляди сто и шестдесет години и прави пълно завъртане за двадесет и пет
хиляди деветстотин и двадесет години. За разлика от годишния „път” на Слънцето посоката на този
„прецесиален дрейф” е следната: Лъв→Рак→Близнаци→Телец→Овен→Риби→Водолей. Например
„Епохата на Лъв”, т. е. две хиляди сто и шестдесетте години, през които на пролетното равноденствие
Слънцето изгрява на звездния фон на съзвездието Лъв, продължила от 10970 до 8810 г. пр. Хр. Днес
живеем в ничията астрологическа земя в края на „Епохата на Риби” и сме на прага на „Новата епоха” на
Водолей. По традиция тези преходни периоди между две епохи се смятат за лоша поличба.
Накратко, това е значението на термина „прецесия на равноденствията”. И точно това се има
предвид в идеята за „зората на Епохата на Водолей”. Тази прочута фраза от мюзикъла „Коса” се отнася
до факта, че през последните около две хиляди години на пролетното равноденствие Слънцето винаги е
изгрявало в Риби. Епохата на Риби обаче е към своя край и скоро Слънцето ще излезе от сектора на
Риби и ще започне да изгрява на новия звезден фон на Водолей.
Продължаващият двадесет и пет хиляди седемстотин седемдесет и шест години прецесиален цикъл е
двигателят, който носи този величествен небесен гигант в безкрайното му пътуване. Но си струва да
научим и подробностите за точния механизъм, с помощта на който прецесията движи равноденствените
точки от Риби към Водолей – и нататък по зодиака.
Спомнете си, че равнодествията се наблюдават в единствените два момента през годината, в които
наклонената земна ос се намира напречно на Слънцето. Това става, когато Слънцето изгрява на изток
над целия свят и денят и нощта имат еднаква продължителност. Тъй като земната ос бавно, но сигурно
прецесира по посока, обратна на посоката на земната орбита, моментите, в които тя се намира напречно
на Слънцето, трябва с всяка година да се падат по-рано. Тези годишни промени са толкова малки, че са
почти незабележими (промяна от един градус по еклиптиката – което е равно на широчината на кутрето
ви, гледано на фона на хоризонта – отнема около седемдесет и две години). Както отбелязва Де
Сантилана обаче, такива незначителни промени за малко по-малко от две хиляди и двеста години водят
водят до тридесетградусово пълно преминаване през един зодиакален дом, а за малко под двадесет и
шест хиляди години – до триста и шестдесет градусово пълно преминаване през прецесиалния цикъл.

КОГА ЗА ПРЪВ ПЪТ ДРЕВНИТЕ СА ИЗЧИСЛИЛИ

 ПРЕЦЕСИЯ?

В отговора на този въпрос се крие една голяма тайна и загадка на миналото. Преди да се опитаме да
я разгадаем и да научим тайната, трябва да се запознаем с „официалната” линия. Encyclopaedia
Britannica е най-доброто хранилище на ортодоксални исторически сведения и ето какво ни разказва тя за
един учен на име Хипарх, предполагаемият откривател на прецесията:

Хипарх, (Хипархус, Хипархос) (р. Никея, Витиния, поч. след 127 г. пр. Хр. на
Родос), старогръцки астроном и математик, който открил прецесията на
равноденствията... Това важно откритие било резултат от усърдни наблюдения,
обработени от остър ум. Хипарх наблюдавал положенията на звездите и сравнил
резултатите си с тези на Тимохарис Александрийски, живял сто и петдесетина
години преди него, и с още по-древни наблюдения, направени във Вавилон. Той
установил, че небесните дължини са различни и че тази разлика е от величина,
надхвърляща допустимите грешки. Затова предположил явлението прецесия, за да
обясни разликата, и определил стойността на годишните промени на 45-46
секунди от дъгата. Това е съвсем близо до приетата днес стойност 50,274
секунди...

Първо, едно терминологично уточнение. Секунди от дъгата са най-малките деления на един градус.
Една минута от дъгата се състои от шестдесет секунди, един градус се състои от шестдесет минути, а
пълният цикъл на земната орбита се състои от триста и шестдесет градуса. Годишна промяна от 50,274
секунди от дъгата представлява разстояние от близо една шестдесета от градуса, а равноденственото
Слънце изминава един градус по еклиптиката приблизително за седемдесет и две години (цял човешки
живот). Именно поради изключително трудното регистриране на тази бавна промяна Encyclopaedia
Britannica нарича определената през ІІ в. пр. Хр. от Хипарх стойност „важно откритие”.
Дали това откритие ще изглежда толкова важно, ако се окаже, че Хипарх не е бил пръв? Дали
математическите и астрономическите постижения на гърците ще сияят толкова ярко, ако успеем да
докажем, че прецесията е била изчислена хилядолетия преди ІІ в. пр. Хр.? Ами ако този небесен цикъл,
дълъг почти двадесет и шест хиляди години, е бил обект на прецизни научни проучвания много епохи
преди предполагаемата зора на научната мисъл?
В търсенето на отговори на такива въпроси има много важни свидетелства, които никой съд няма да
приеме за преки доказателства. Нека и ние не ги приемаме. Видяхме, че Хипарх предлага стойност от
45-46 секунди от дъгата за една година прецесиално движение. Затова нека не се опитваме да свалим
старогръцкия астроном от пиедестала му на откривател на прецесията, освен ако не успеем да открием
много по-точна стойност, посочена в много по-древен извор.
Разбира се, има много потенциални извори. Засега обаче в интерес на сбитостта ще ограничим
нашето проучване до световните митове. Вече анализирахме подробно една група митове (преданията за
потопи и катаклизми, изложени в Част ІV) и видяхме, че те притежават някои интригуващи особености:
 1. Няма спор, че са невероятно древни. Да вземем месопотамския разказ за потопа, варианти на
който са открити, записани на плочки, в най-ранните шумерски пластове, датиращи от около
3000 г. пр. Хр. Предавани от зорите на писаната история, тези плочки не оставят място за
съмнение, че преданието за световния потоп още тогава е било древно и следователно
произхожда от дълбоката праистория. Не можем да посочим откога точно. Остава фактът, че
нито един учен не е успял да датира появата на който и да е мит, още по-малко тези древни и
широко разпространени легенди. Те сякаш винаги са съществували – част от постоянния
багаж на човешката култура.

2. Не може да се изключи вероятността това внушение за дълбока древност да не е илюзия.

Напротив, видяхме, че много от митовете за катаклизми, изглежда, съдържат точни
свидетелски разкази за действителни условия, преживени от хората през последната
ледникова епоха. Следователно тези разкази теоретично може да са се появили още с
възникването на нашия подвид Homo sapiens sapiens, навярно преди около петдесет хиляди
години. Геологическите свидетелства обаче предполагат по-късен произход и ние
определихме за най-вероятен периодът 15000-8000 г. пр. Хр. Единствено тогава през цялото
съществуване на човечеството е имало бързи климатични промени от мащабите, толкова
красноречиво описани в митовете.

3. Ледниковата епоха и ужасната гибел били глобални явления. Затова навярно не е чудно, че
преданията за катаклизма на много различни култури, пръснати по целия свят, се
характеризират с много общи моменти.

4. Изненадващо е обаче, че митовете не само описват еднакви преживявания, но и използват

еднакъв символичен език. Постоянно изкачат едни и същи „литературни мотиви”, един и същ
стилистичен „реквизит”, едни и същи герои, едни и същи сюжети.

Според професор Де Сантилана, този вид еднообразие предполага присъствието на насочваща ръка.
В „Мелницата на Хамлет”, находчиво и оригинално проучване на древните митове, написано в
съанторство с Херта фон Дехенд (професор по история на науката във Франкфуртския университет),,
той твърди, че:

...в съчетание с твърда схема универсалността сама по себе си е проверка.

Когато нещо открито, да речем, в Китай, се появява и във вавилонските
астрологически текстове, трябва да го приемем за важно, ако разкрива комплекс
от необикновени образи, които никой не може да обяви за спонтанно и
независимо възникнали. Да вземем произхода на музиката. Орфей и неговата
мъчителна смърт може би са плод на поетично творчество, родено самостоятелно
на различни места. Но ако поради различни абсурдни причини одират живи герои,
които не свирят на лира, а надуват тръба, и техният еднакъв край се повтаря на
няколко континента, ние разбираме, че сме попаднали на нещо, защото такива
 истории не може да са свързани с вътрешна последователност. И когато
Вълшебният свирач се явява и в немския мит за Хамелин, и в предколумбово
Мексико, и на двете места е свързан с някои особености като червен цвят, това е
два ли е съвпадение... Също така, когато откриваме числа като сто и осем или
девет по тринадесет в няколко кратни варианта във Ведите, в храмовете в Анкор,
във Вавилон, в мрачните слова на Хераклит и в скандинавската Валхала, това не е
случайно...

Свързвайки универсалните митове за потопа, възможно ли е такива съвпадения, които не може да са

съвпадения, и случайности, които не може да са случайности, да свидетелстват за глобалното влияние
на древна, макар и все още неизвестна насочваща ръка? В такъв случай възможно ли е през и след
последната ледникова епоха същата ръка да е начертала изключително точните световни карти,
разгледани в Част І? И не може ли същата ръка да е оставила призрачните си следи в друга група
универсални митове, свързани със смъртта и възкръсването на боговете, великите дървета, около които
се въртят земята и небето, а също с мелници, буталки, свредели и други подобни въртящи се средства?

Според Сантилана и фон Дехенд всички тези образи разказват за небесни явления, при това с
изтънчения технически език на една архаична, но „изключително сложна” астрономическа и
математическа наука: „Този език пренебрегва местните вярвания и култове. Той се съсредоточава върху
числа, движения, мерки, цялостни рамки, схеми – върху структурата на числата, върху геометрията”.

Откъде може да идва този език? „Мелницата на Хамлет” е лабиринт от блестящи, ала съзнателно
уклончиви научни теории и не ни дава директен отговор на този въпрос. Тук-там обаче, почти
срамежливо са направени колебливи намеци. Например на едно място авторите пишат, че научният език
или „код”, който според тях са регистрирали, датира от „вдъхваща благоговение древност”. Друг път те
определят по-конкретно тази древност и я отнасят към период от поне „шест хиляди години преди
Вергилий” – с други думи, преди повече от осем хилядолетия.

Коя известна на историята цивилизация може да е разработила и използвала сложен технически

език преди повече от осем хиляди години? Откровеният отговор на този въпрос е „никоя”, следван от
честото признание, че всъщност авторите предполагат съществуване на забравена високоразвита
техническа култура. Когато се стигне до същността, Сантилана и фон Дехенд отново стават уклончиви и
говорят само за наследството, което всички ние дължим на „някаква почти невероятна предшествала ни
цивилизация”, която „първа дръзнала да разбере света като творение с брой, мерки и тежест”.

Ясно е, че това наследство е свързано с научно мислене и сложна информация от математически

характер. Тъй като е изключително древно обаче, времето почти го било разсеяло:

Когато на сцената излезли гърците, прахът на вековете вече бил покрил

останките от тази велика световна цивилизация. И все пак нещо от нея оцеляло в
 традиционните обичаи, във вече непонятни митове и приказки... Налице са
мъчително разпокъсани фрагменти от изгубено цяло. Те карат човек да си мисли
за онези „мъгляви пейзажи”, на които са майстори китайските художници,
изобразяващи тук скала, там фронтон или връх на дърво и оставящи другото на
въобръжението. Не можем да очакваме, че дори когато кодът бъде разшифрован,
когато методите станат известни, ще проникнем в обгърнатото в символи мислене
на тези наши далечни предци, тъй като творческите умове, измислили символите,
завинаги са изчезнали.

И така, тези двама известни професори по история на науката от реномирани университети от двете
страни на Атлантика твърдят, че са открили останки от кодиран научен език, много хилядолетия по-
древен от най-старите известни на науката човешки цивилизации. Нещо повече, макар и предпазливо,
Сантилана и фон Дехенд също смятат, че отчасти са „разшифровали този код”.

Това е необикновено заявление от двама сериозни учени.

ГЛАВА 30

КОСМИЧЕСКОТО ДЪРВО И МЕЛНИЦАТА

НА БОГОВЕТЕ

В блестящото си и важно проучване „Мелницата на Хамлет” професорите Де Сантилана и Дехенд

представят огромен брой митологични и иконографски свидетелства, за да докажат съществуването на
едно странно явление. Изглежда, че поради някаква необяснима причина и по някакво неустановено
време някои архаични митове от цял свят са били избрани, за да служат за носители на сложни
технически сведения, свързани с прецесията на равноденствията. Значението на тази поразителна
хипотеза, както отбелязва един водещ специалист по древна метрология, се състои в това, че изстрелва
първия залп от „Коперникова революция в съвременните концепции за развитието на човешката
култура”.
„Мелницата на Хамлет” е публикувана през 1969 г., преди повече от четвърт век, така че
революцията се е забавила доста дълго. През този период обаче книгата нито е получила широко
разпространение сред публиката, нито е масово разбрана от специалистите по далечното минало. Това
положение не се дължи на проблеми или слабости на проучването. По думите на професора от
Корнуелския университет Мартин Бърнал, причината е това, че „малцина археолози, египтолози и
античници разполагат с необходимите усилия, време и способности, за да разберат чисто техническите
аргументи на Де Сантилана”.
 Тези аргументи се отнасят главно до упоритото предаване на „прецесиалното послание” в голям
брой древни митове. Колкото и да е странно, много ключови образи и символи, които се явяват в тези
митове – особено свързаните с „обезумяването на небесата”, - също се откриват заложени в древните
легенди за световния катаклизъм, разгледани в Глави 24-25.
Например в скандинавската митология видяхме как вълкът Фенрир, който боговете толкова
грижливо завързали, накрая скъсал въжето си и избягал: „Той отръскал козината си и светът затреперил.
Ясенът Игдразил се разклатил от корените до най-високите си клони. Планините се срутили или
разцепили от върха до основите... Самият свят започнал да губи формата си. Звездите вече се спускали
от небето...”
Според Де Сантилана и фон Дехенд в този мит се смесват позната тема за катастрофата със съвсем
отделната тема за прецесията. От една страна, имаме световна катастрофа с мащаб, който засенчва даже
Ноевия потоп. От друга, чуваме, че в небесата настъпват злокобни промени и че звездите, които се
спускали от небето, „падали в зейналата бездна”.
Повтаряна до безкрайност с някои сравнително дребни разлики в митове от много различни части на
света, такава небесна образност принадлежи към категория, която в „Мелницата на Хамлет” е наречена
„не онези обикновени разкази, които са съвсем естествени”. Нещо повече, скандинавските предания за
чудовищния Фенрир и за разтърсването на Игдразил разказват за апокалипсиса, в който силите на
Валхала застават на страната на „реда” и се включват в ужасната последна битка на боговете – битка,
която ще свърши с окончателна гибел:

...петстотин и четиридесет, мисля,

са във Вълхала вратите;

по осемстотин воини през всяка врата минават,

когато се на бой с Вълка отправят.

Тези стихове почти незабележимо ни насърчават да пресметнем воините на Валхала и така ни

принуждават да насочим вниманието си върху техния брой (540 х 800 = 432000). Както ще видим в
Глава 31, това число математически е свързано с явлението прецесия. То едва ли случайно е намерило
място в скандинавската митология, особено в контекст, който преди това е описал „обезумяване на
небесата” достатъчно ужасно, за да накара звездите да напуснат местата си в небето.
За да разберем какво става тук, трябва да проумеем принципната образност на древното „послание”,
което Сантилана и фон Дехенд твърдят, че са регистрирали. Тази образност превръща сияйния купол на
небесната сфера в огромна и сложна машина. И подобно на воденичен камък, на буталка, на въртоп, на
хромел, тази машина безкрайно се върти ли върти (движенията и постоянно се коригират от Слънцето,
което първо изгрява в едно зодиакално съзвездие, после в друго и така нататък през цялата година).
Четирите ключови точки в годината са пролетното и есенното равноденствие и лятното и зимното
слънцестоене. Във всяка точка Слънцето изгрява в различно съзвездие (така, ако по време на пролетното
равноденствие Слънцето изгрее в Риби, по време на есенното то трябва да изгрее в Дева, по време на
зимното слънцестоене – в Близнаци, и по време на лятното слънцестоене – в Стрелец). Във всеки от тези
четири случая през последните около две хиляди години Слънцето е изгрявало точно където се очаква.
Както видяхме обаче, прецесията на равноденствията означава, че в не толкова далечно бъдеще по
време на пролетното равноденствие Слънцето ще изгрява не в Риби, а във Водолей. Когато това се
случи, трите други съзвездия, бележещи трите ключови точки, също ще се променят (от Дева, Близнаци
и Стрелец на Лъв, Телец и Скорпион) – сякаш гигантски небесен механизъм с мощен шум завърта
зъбните си колела...
Подобно на главина на воденичен камък, обясняват Сантилана и фон Дехенд, Игдразил
„представлява световната ос” на открития от тях древен научен език: ос, която сочи (за наблюдател от
Северното полукълбо) към Северния полюс на небесната сфера:

Това инстинктивно предполага прав и изправен ствол... но така прекалено

опростяваме нещата. В митологичния контекст е по-добре да не разглеждаме оста
от аналитична гледна точка, а да виждаме нея и рамката, с която е свързана, като
едно цяло:... Както радиусът автоматично ни напомня за кръг, оста би трябвало да
носи асоциации за двата големи кръга на повърхността на сферата, колурите на
равноденствията и слънцестоенето.

Тези колури са въображаемите обръчи, които се пресичат на небесния Северен полюс и свързват
двете равноденствени точки по земната орбита около Слънцето (т. е. където се намира Земята на 20 март
и 23 септември) с двете точки на слънцестоенето (където се намира на 21 юни и 21 декември). Изводът е
следният: Въртенето на полярната ос не бива да се отделя от огромните кръгове, които се движат заедно
с нея по небето. Рамката се разглижда като едно цяло с оста”.
Сантилана и фон Дехенд са убедени, че тук не сме изправени пред вярване, а пред алегория. Те
твърдят, че идеята за сферична рамка, съставена от два пресичащи се обръча, свързани с ос, при никакви
обстоятелства не бива да се разбира като представата на древната наука за Космоса, а като „мисловен
инструмент”, предназначен да насочи човешкият ум на хора, достатъчно умни, за да разшифроват кода,
към трудния за регистриране астрономически факт на прецесията на равноденствията.
Тъкмо този мисловен инструмент постоянно се среща в разнообразни форми и митове от целия
древен свят.

В МЕЛНИЦАТА С РОБИ

Един пример от Централна Америка (който също допълнително илюстрира странните символични
преходи между митове за прецесията и митове за катастрофата) е обобщен през ХVІ в. от Диего де
Ланда:
 Сред множеството почитани от тези хора [маите] богове има четирима, които
те наричат „бакаби”. Разказват, че това били четирима братя, които след
сътворението Господ поставил в четирите края на земята, за да подпират небето и
да не му позволяват да падне. Разказват също, че тези бакаби избягали, когато
светът загинал в потоп.

Според Сантилана и фон Дехенд майските астрономи-жреци изобщо не вярвали в елементарната

идея, че земята е плоска и има четири ъгъла. Всъщност образът на четиримата бакаби представлявал
техническа алегория, целяща да хвърли светлина върху явлението прецесия на равноденствията.
Накратко, те изобразявали координатната система на една астрологическа епоха – колурите на
равноденствията и слънцестоенето, свързващи четирите съзвездия, в които Слънцето изгрява на
пролетните и есенните равноденствия и на зимното и лятното слънцестоене в продължение на периоди
от близо две хиляди и двеста години.
Разбира се, ясно е, че когато зъбните колела на небесата се завъртят, старата епоха се сгромолясва и
се ражда нова. Дотук всичко това е рутинна прецесиална образност. Прави впечатление обаче
определената връзка с една земна катастрофа – в този случай потоп – от която бакабите се спасяват.
Може би е важно, че релефите в Чичен Ица изобразяват бакабите с бради и европеиден вид.
Възможно е образът на бакабите (свързан с голям брой недоразбрани споменавания за „четирите
краища на небесата”, „четириъгалната земя” и т. н.) да е само един от многото, предназначени да служат
като мисловни инструменти за прецесията. Архетипен образ, разбира се, е „Мелницата” от заглавиено
на Сантилана – „Мелницата на Хамлет”.
Оказва се, че Шекспировият герой, „когото поетът е създал като нас, първия нещастен
интелектуалец”, крие минало на легендарно същество с черти, определени от древния мит. Във всичките
си многобройни превъплъщения този Хамлет странно запазва същността си. Оригиналният Амлоди (или
понякога Амлет), както е името му в една исландска легенда, „проявява същата склонност към
меланхолия и изключителен интелект. И той се стреми да отмъсти за баща си и изрича загадъчни, ала
неизбежни истини – изпълнител на волята на Съдбата, който трябва да отстъпи, щом изпълни задачата
си...”
В примитивната, жива образност на скандинавците Амлоди се смятал за собственик на приказен
хромел или мелница, която мелела злато, мир и изобилие. В много предания две исполински девойки
(Феня и Меня) били наети да въртят гигантския камък, който не можел да се помръдне с човешка сила.
Нещо се объркало и двете великанки били принудени денонощно да работят без почивка:

Към пейката приковани бяха те

да въртят сивия камък;

той отдих им не даваше, ни мир,

 и слушаше на мелницата скърцането.

И песента им беше вой,

що разцепваше тишината:

„Спусни сандъка, камъните отпусни!”

Ала да мелят караше ги той.

Разгневените Феня и Меня изчакали всички да заспят и тогава започнали бясно да въртят мелницата,
докато огромните и подпори, макар и обковани в желязо, се пръснали на парчета. В объркания епизод
непосредствено след това мелницата е открадната от морски крал на име Майсингер и натоварена на
неговия кораб заедно с великанките. Майсингер им заповядал пак да започнат да мелят, но този път
мелили сол. В полунощ го попитали дали солта не му стига и той им наредил да мелят още. Не минало
много време и корабът потънал:

Огромните подпори се откъснаха,

железните нитове се пръснаха,

главината се заразтърсва.

Когато стигнали на морското дъно, мелницата продължила да се върти, но мелела скала и сол и
образувала гигантски въртоп, Маелстрьом.
Такива образи, твърдят Сантилана и фон Дехенд, символизират прецесията на равноденствията.
Главината и „железните подпори” на мелницата изобразяват:

...координатна система в небесната сфера и представляват рамката на една

световна епоха. Всъщност рамката определя световната епоха. Тъй като полярната
ос и колурите образуват невидимо цяло, ако се извади една част, цялата рамка
излиза от строя. Тогава нова полярна звезда със съответните колури трябва да
замени остарялата система.

Нещо повече, въртопът:

 ...се отнася към реквизита на древните легенди. Той се явява в Одисеята като
Харибда в Месианския пролив и в други култури в Индийския и Тихия океан.
Колкото и да е странно, във втория случай над въртопа е надвиснала смокиня, за
чиито клони героят може да се хване при потъването на кораба, независимо дали е
Сатяврата в Индия или Кае на Тонга... Упоритото повторение на подробностите
изключва самостоятелната поява. Такива истории още от древността се отнасят
към космологичната литература.

Появата на въртопа в Омировата Одисея (която представлява компилация на старогръцки митове,

датиращи отпреди повече от три хиляди години) не бива да ни изненадва, защото гигантската Мелница
от исландската легенда също се среща там (нещо повече, в познати обстоятелства). Действието се
развива през последната нощ преди решителният сблъсък. Решен да отмъсти, Одисей е слязъл на Итака
под чужда външност, за което му помага богинята Атина. Той се моли на Зевс да му прати
окуражителен знак преди голямото премеждие:

В същия миг загърмя от сияйния връх на Олимпа –

горе, на облак, за радост на смелия мъж Одисея.

А и мома мелничарка изрече вещателно слово

Там, дето хромели ръчни стояха за вожда на воини.

Всичко дванайсет робини наоколо шетаха в двора.

Готвеха смлян ечемик и пшеница – храна за мъжете

Другите бяха измели зърната и вече си спяха.

Най-слаба, тази едничка от всички не беше домляла.

Камъка тя изостави и личба за царя изрече:

„...Нека сегашният пир на женихите нагли в палата

на Одисея да бъде за сетен и сетен път вече.

Тези, които в мъчителен труд ми сломиха нозете,

млян ечемик да приготвям, за сетен път нека пируват.”∗

∗
Омир, Одисея, Народна култура, София, 1971 г., пр. Г. Батаклиев.
 Сантилана и фон Дехенд твърдят, че алегорията за „небесната сфера, която се върти като воденичен
камък и вечно върши нещо лошо” неслучайно се среща също и в библейското предание за Самсон,
„безок в Газа в мелницата с роби”. Неговите безмилостни похитители го развързват, за да може да „ги
забавлява” в храма им, ала със сетни сили той събаря двата носещи стълба на огромната сграда,
разрушава я и убива всички. Също като Феня и Меня Самсон успява да си отмъсти.
Тази тема се среща в Япония, в Централна Америка, при новозеландските маори и в митовете на
Финландия. Там аналогичният на Хамлет/Самсон герой се казва Кулерво и мелницата има странно име:
сампо. Подобно на мелницата на Феня и Меня тя е открадната и натоварена на кораб. И също като
тяхната мелница накрая се разпада на парчета.
Оказва се, че думата „сампо” произлиза от санскритската дума „скамба”, която означава „стълб” или
„кол”. И в Атхарваведа, едно от най-древните произведения на северноиндийската литература,
намираме цял химн, посветен на Скамба:

В която се намира земята, атмосферата, в която е небето, където огънят,

луната, слънцето,

вятърът са неподвижни... Скамба поддържа небето и земята;

Скамба поддържа широката атмосфера; Скамба поддържа

шестте широки посоки; в Скамба влиза цялото съществувание.

Уитни, преводачът на Атхарваведа (10: 7) малко озадачено коментира: „Скамба, бук. „подпора”,
„опора”, „стълб”, в този химн странно е използвана като „рамка на Вселената”. Но като имаме предвид
комплекса от идеи, свързващи космически мелници, въртопи, световни дървета и така нататък,
архаичната ведическа употреба не бива да ни се струва толкова странна. Както и с всички други
алегории, тук става дума за рамката на една световна епоха – същия небесен механизъм, който се
върти в продължение на повече от две хиляди години и Слънцето винаги изгрява в едни и същи четири
кардинални точки, а после бавно заменя тези небесни координати с други четири съзвездия за период от
нови две хилядолетия.
Ето защо мелницата винаги се разбива, ето защо винаги по един или друг начин огромните подпори
винаги се събарят, ето защо се пръскат железните нитове, ето защо се разтърсва дървената главина.
Прецесията на равноденствията е свързана с такава образност, защото на големи интервали от време
наистина променя или нарушава стабилизиращите координати на цялата небесна сфера.

ОТВАРЯЩИТЕ ПЪТИЩА
 Най-важна в случая е упоритата поява на мелницата (която продължава да е алегория на космически
процеси) по целия свят, дори контекстът да е объркан или изгубен. Всъщност според Сантилана и фон
Дехенд няма значение дали контекстът е изгубен. „Митологичната терминология – твърдят те – може да
се използва като средство за предаване на знания, независимо от степента на проницателност на
народите, които разказват историите, легендите и т. н.” С други думи, важното е, че се съхранява
определена същностна образност, която продължава да се предава от поколение на поколение, колкото и
вариантите да се различават от първоначалния сюжет.
Пример за такава разлика (съчетана със запазване на същностната образност и информация) се
открива при чероките, които наричат Млечния път (нашата галактика) „Там, където избяга кучето”.
Според техните предания в древни времена „народът на Юга имал мелница за царевица”, от която
постоянно крадели храна. След време собствениците открили крадеца, едно куче, което „с вой избягало
в дома си на Север, храната падала от устата му, докато тичало, и оставяла бяла следа, която днес
виждаме като Млечния път, и до ден днешен наричан от чероките... „Там, където избяга кучето”.
Един от многото централноамерикански митове за Кецалкоатъл разказва за ключовата му роля във
възраждането на човечеството след всеунищожителния потоп, слъжил край на Четвъртото слънце.
Двамата с неговия кучеглав спътник Ксолотъл слезли в подземния свят, за да вземат скелетите на
хората, които загинали в потопа. Успели да го сторят, като измамили Миклантечухтли, богът на
смъртта, и отнесли костите на място, наречено Тамоанчан. Там с помощта на хромел ги смлели на ситно
брашно като царевица. Боговете сипали кръв върху брашното и така създали плътта на съвременната
човешка раса.
Сантилана и фон Дехенд смятат, че присъствието на кучешкия образ в горните два варианта на мита
за космическата мелница най-вероятно не е случайно. Те отбелязват, че Кулерво, финландският Хамлет,
също е придружаван от „черното куче Мусти”. Аналогично след завръщането си на Итака Одисей първо
е познат от вярното си куче и както си спомня всеки, ходил на неделно училище, в историята за Самсон
се споменава за лисици (по-точно триста), а те са представители на семейство кучета. В датската версия
на сагата за Амлет/Хамлет , „Амлет продължил и насред гъсталака един вълк пресякъл пътя му”. И
накрая, но не на последно място, героят от друг вариант на финландската история за Кулерво (доста
странно) бил „пратен в Естония да лае под оградата; там лаял в продължение на една година...”
Сантилана и фон Дехенд са убедени, че образът на кучето има смисъл: също елемент от древния код,
все още неразшифрован, упорито разнасящ своето послание от място на място. Те посочват тези и още
много кучешки символи в комплекс от „морфологични маркери”, които според тях предполагат, че в
древните митове е заложена научна информация за прецесията на равноденствията. Тези маркери може
да имат особено значение или функцията им е просто да предупреждават публиката, за която е
предназначено посланието, че предстои излагане на научни данни. Понякога те заблуждаващо може да
служат и като „отварящи пътища” – канали, позволяващи на посветените да проследят пътя на научната
информация от един мит до друг.
Затова, въпреки че тук отсъстват познатите мелници и въртопи, трябва да „наострим уши”, когато
узнаем, че Орион, великия ловец от старогръцкия мит, също имал куче. Когато се опитал да я изнасили,
богинята девица Артемида пратила срещу него скорпион, който го убил заедно с кучето му. Орион бил
възнесен на небето и там се превърнал в съзвездие, което и до днес носи неговото име – а кучето му
било превърнато в Сириус, Кучешката звезда.
 Абсолютно същото отъждествяване на Сириус се наблюдава при древните египтяни, които
свързвали съзваздието Орион със своя бог Озирис. Именно в древен Египет вярното небесно куче
постига най-пълното си и определено митологично развитие във формата на Упуаут, божество с глава
на чакал, чието име означава „Отварящият пътища”. Ако го проследим до Египет, насочим поглед към
съзвездието Орион и влезем в мита за Озирис, ние се озоваваме обгърнати в мрежа от познати символи.
Читателят ще си спомни, че митът представя Озирис като жертва на заговор. Съзаклятниците
отначало се избавили от него, като го затворили в ковчег и го пуснали да плава по водите на Нил. В това
отношение не ви ли напомня за Утнапищим, Ной, Кокскокстли и всички останали герои на митовете за
катаклизми с техните ковчези (или сандъци), плаващи по вълните на потопа?
Друг познат елемент е класическият прецесиален образ на световното дърво и/или подпорния стълб
(в този случай и двете). Митът разказва, че все още затворен в своя ковчег, Озирис е отнесен в морето и
стига до Библос. Вълните го изтласкват в клоните на един тамариск, който бързо пораства и достига
величествена височина, обгръщайки ковчега в дънера си. Царят на страната, който се възхищава от
тамариска, го отсича и прави тази част от ствола му, в която е Озирис, подпорен стълб за двореца си.
По-късно Изида, Озирисовата жена, изважда тялото на съпруга си от стълба и го връща в Египет, за да
го възкреси.
Митът за Озирис също включва някои ключови числа. Както ще видим в следващата глава, случайно
или нарочно, те ни дават достъп до „науката” за прецесията.

ГЛАВА 31

ЧИСЛАТА НА ОЗИРИС

Археоастрономът Джейн Б. Селърс, която е завършила египтология в Института по ориенталистика

в Чикагския университет, прекарва зимите си в Портланд, Мейн, а летата – в Рипли Нек, създадено през
ХІХ век градче на югоизток по скалистото крайбрежие на Мейн. „Там – казва тя, - нощните небеса са
ясни като в пустинята и никой няма нищо против да четеш пирамидните текстове на чайките...”
Един от малцината сериозни учени, които задълбочено са проучили теорията, изложена от
Сантилана и фон Дехенд в „Мелницата на Хамлет”, Селърс е уважавана заради това, че е привлякла
вниманието върху необходимостта от използване на астрономията и по-специално прецесията при
изучаването на древен Египет и неговата религия. Според собствените и думи „Археолозите масово не
разбират прецесията и това влияе върху заключенията им за древните митове, боговете и плановете на
храмовете... за астрономите прецесията е установен факт: специалистите, които се занимават с древния
човек, също са длъжни да я разбират.”
Спорез мнението на Селърс, красноречиво изложено в последната и книга „Смъртта на боговете в
древен Египет”, в мита за Озирис е кодирана група ключови числа, които са „излишен багаж” по
отношение на повествованието, но представляват система, позволяваща извличане на изненадващо
точни стойности за следното:
1. Времето, за което в резултат на бавното прецесиално поклащане на Земята изгревът на
пролетното равноденствие се измества с един градус по еклептиката (по отношение на
звездния фон;

2. Времето, за което Слънцето преминава през един зодиакален сегмент от тридесет градуса;

3. Времето, за което Слънцето преминава през два зодиакални сегмента (шестдесет градуса).

4. Времето, за което се извършва „Голямо завъртане”, т. е. Слънцето се придвижва на триста и

шестдесет градуса по еклиптиката и така завършва пълен прецесиален цикъл, или „Голяма
година”.

ИЗЧИСЛЯВАНЕ НА ГОЛЯМОТО ЗАВЪРТАНЕ

Прецесиалните числа, които Селърс регистрира в мита за Озирис, са 360, 72, 30 и 12. Повечето от тях
се откриват в една част от мита, която ни разказва биографични подробности за различни герои. Те са
обобщени от И. А. Уолис Бъдж, бивш уредник на отдел „Древен Египет” в Британския музей:

Богинята Нут, жена на слънчевия бог Ра, била любовница на бог Геб. Когато
разкрил интригата, Ра проклел жена си и обявил, че не бива да бъде израждана в
никой месец на никоя година. Тогава бог Тот, който също обичал Нут, играл на
табла с луната и спечелил от нея цели пет дни. Той ги прибавил към триста и
шестдесетте дни, от които тогава се състояла годината [курсивът мой]. В
първия от тези пет дни се родил Озирис – и в момента на раждането му се
разнесъл глас, който обявил, че е роден богът на сътворението.

На друго място митът ни съобщава, че триста и шестдесет дневната година се състои от „дванадесет
месеца от по тридесет дни”. И изобщо, както отбелязва Селърс, „използват се изрази, които ни карат да
правим елементарни изчисления наум и насочват вниманието ни към числата”.
Дотук получихме три от преецесиалните числа на Селърс: 360, 12 и 30. Четвъртото, което се явява
по-късно в текста, е най-важно. Както видяхме в Глава 9, злият бог Сет организирал заговор срещу
Озирис. Броят на съзаклятниците бил 72.
С последното число, предполага Селърс, вече сме в състояние да заредим и стартираме древната
компютърна програма:
 12 = броят на зодиакалните съзвездия;

30 = градусите, определени на всяко зодиакално съзвездие по еклиптиката;

72 = годините, за които равноденственото Слънце извършва прецесиално

придвижване от един градус по еклиптиката;

360 = всички градуси в еклиптиката;

72 х 30 = 2160 (годините, за които Слънцето изминава тридесет градуса по

еклиптиката, т. е. преминава през едно от дванадесетте зодиакални съзвездия);

2160 х 12 (или 360 х 72) = 25920 (годините на един пълен прецесиален цикъл,
или „Голяма година”, и следователно годините, необходими за „Голямото
завъртане”).

Срещат се и други числа и комбинации от числа, например:

36, годините, за които равноденственото Слънце извършва прецесиално

придвижване от половин градус по еклиптиката;

4320, годините, за които равнодественото Слънце извършва прецесиално

придвижване от шестдесет градуса (т. е. две зодиакални съзвездия).

Според Селърс те съставляват основните елементи на прецесиалния код, който със свръхестествена
упоритост постоянно се появява в древните митове и религиозната архитектура. Също като в
езотеричната нумерология в този код е позволено десетичният знак да се мести в двете посоки и да се
използват почти всякакви комбинации, пермутации, умножения, деления и дроби на основните числа
(които точно се свързват с прецесията на равноденствията).
Доминиращото число в кода е 72. Към него често се прибавя 36, което прави 108, и е допустимо 108
да се умножи по 100, за да се получи 10800, или да се раздели на 2, за да се получи 54, което после може
да се умножи по 10 и да се изрази като 540 (или като 54000, 540000, 5400000 и т. н.). изключително
важно е също числото 2160 (годините, за които равноденствената точка преминава през един зодиакален
знак), което понякога се умножава по 10 и по множители на десет (за да се получи 216000, 2160000 и т.
н.), а друг път по 2, за да се получи 4320, 43200, 432000, 4320000 и т. н. аd infinitum∗.

∗
До безкрайност (лат.) – Б. пр.
 ПО-ДОБРЕ ОТ ХИПАРХ

Ако е вярна хипотезата на Селърс, че системата за извличане на тези числа съзнателно е кодирана в
мита за Озирис, за да се предаде прецесиална информация на посветените, ние се сблъскваме с
интригуваща аномалия. Ако наистина са свързани с прецесията, тези числа не са на мястото си по онова
време. Науката, за която свидетелстват те, е прекалено високоразвита, за да принадлежи на която и да е
известна древна цивилизация.
Да не забравяме, че те се срещат в мит, засвидетелстван от самите зори на египетската писменост
(всъщност елементи от историята за Озирис са открити в пирамидните текстове, датиращи от около
2450 г. пр. Хр., в контекст, който предполага, че още тогава са били изключително древни). Хипарх,
така нареченият откривател на прецесията, живял през ІІ в. пр. Хр. Той изчислил стойност от 45-46
секунди от дъгата за една година прецесиално движение. Тези стойности дават един градус
придвижване по еклиптиката за 80 години (при 45 секунди годишно) и 78,26 години (при 46 секунди
годишно). Истинската стойност, изчислена от науката на ХХ в., е 71,6 години. Следователно, ако
теорията на Селърс е вярна, „числата на Озирис”, които дават стойност 72 години, са много по-точни от
тези на Хипарх. Всъщност в очевидните граници, наложени от повествователната структура, числото 72
трудно може да се видоизмени, даже на древните митотворци да е била известна по-точна стойност.
Заговорниците в разказа едва ли могат да са 71,6, оттук и числото 72.
Като изхожда от закръгленото число, митът за Озирис дава стойност 2160 години за прецесиално
придвижване през един цял зодиакален дом. Според днешните изчисления точната стойност е 2148
години. Резултатите на Хипарх са съответно 2400 и 2347,8 години. Накрая Озирис ни позволява да
изчислим 25920, годините, за които Слънцето завършва пълен прецесиален цикъл през дванадесетте
зодиакални дома. Хипарх ни дава или 28800, или 28173,6 години. Според съвременните изчисления
точната стойност е 25776 години. Следователно изчисленията на Хипарх за Голямото завъртане дават
три хиляди години разлика. Озирисовите изчисления се разминават с точната стойност само със сто
четиридесет и четири години и това е неизбежно, тъй като повествователният контекст налага
закръгляне на основното число от точната стойност 71,6 на по-удобното число 72.
Всичко това обаче е така, ако приемем за вярно предположението на Селърс, че числата 360, 72, 30 и
12 наистина не са попаднали в мита за Озирис случайно, а съзнателно са вложени в него от хора, които
са разбирали – и точно са изчислили – прецесията.

ВРЕМЕ НА УПАДЪК

Митът за Озирис не е единственият, който съдържа прецесиалната система. Основните числа

постоянно се явяват в различни форми, кратни и комбинации из целия древен свят.
Такъв пример е даден в Глава 33 – скандинавският мит за четиристотин тридесет и две хилядите
воини, които потеглили от Валхала на бой с „Вълка”. Един поглед към този мит показва, че той съдържа
няколко пермутации на „прецесиалните числа”.
 Както видяхме в Глава 24, древните китайски предания, разказващи за уникален катаклизъм, били
записани точто в четири хиляди триста и двадесет тома.
Съвпадение ли е, че вавилонският историк Бероз (ІІІ в. пр. Хр.) приписва общо управление от
четиристотин тридесет и две хиляди години на митичните шумерски царе преди потопа? И случайно ли
е, че същият този Бероз приписва два милиона и сто и шестдесет хиляди години на периода „от
сътворението да световната катастрофа”?

Дали митовете на древните американски народи като маите също съдържат или ни позволяват да
изчислим числа, като 72, 2160, 4320 и т. н.? Навярно никога няма да узнаем благодарение на
конквистадорите и фанатичните монаси, които са унищожили традиционното наследство на Централна
Америка и не са ни оставили почти нищо. Можем да кажем обаче, че основните числа относително
често се срещат в майската дълга хронология. Подробности за тази календарна система са изложени в
Глава 21. Необходимите за изчисляване на прецесията числа се откриват в следните формули: 1 катун =
7200 дни; 1 тун = 360 дни; 2 туна = 720 дни; 5 бактуна = 720000 дни; 5 катуна = 36000 дни; 6 катуна =
43200 дни; 6 туна = 2160 дни; 15 катуна = 2160000 дни.
 А и „кодът” на Селърс, изглежда, не се ограничава до митологията. Храмовият комплекс Анкор в
камбоджанската джунгла може би е построен като прецесиална метафора. Например той има пет порти,
към всяка една от които води път, минаващ над ров, пълен с крокодили, обграждащ целия комплекс.
Всеки от тези пътища е фланкиран с по един ред от петдесет и четири гигантски каменни фигури (общо
сто и осем), като всеки ред носи огромна змия Нага. Нещо повече, както отбелязват в „Мелницата на
Хамлет” Сантилана и фон Дехенд, фигурите не „носят” змията, а я „теглят”, което показва, че тези
петстотин и четиридесет статуи „бият Млечният океан”. Така целият комплекс „се оказва огромен
модел, създаден с истинска хиндуиска фантазия и противоречивост”, за да изрази идеята за прецесията.
Същото може би се отнася за прочутия явански храм Боробудур с неговите седемдесет и две
камбановидни ступи∗, както навярно и за мегалитите в Баалбек, Ливан – които се смятат за най-големите
в света изсечени каменни блокове. Много по-древни от римските и гръцките постройки в Баалбек, трите
блока, образуващи така наречения Трилитион, са високи колкото пететажни сгради и тежат по над
шестотин тона. Четвърти мегалит е висок близо двадесет и пет метра и тежи хиляда и сто тона.
Удивително е, че тези исполински блокове са били изсечени, идеално оформени и някак си пренесени до
Баалбек от кариери на няколко километра разстояние. Освн това те са майсторски вградени в стените на
великолепен храм, заобиколен с петдесет и четири грамадни колони.
На индийският субконтинент (където съзвездието Орион е известно като Кал-Пуруш, „Човекът-
Време”) установяваме, че Озирисовите числа на Селърс са изразени с различни средства, които все по-
трудно могат да се припишат на случайността. Например, в Агникаяна, индийския олтар на огъня, има
десет хиляди и осемстотин тухли. В Ригведа, най-древният ведически текст, една от съкровищниците на
индийската митология, има десет хиляди и осемстотин строфи. Всяка строфа се състои от четиридесет
срички и в резултат цялото произведение се състои от четиристотин тридесет и две хиляди срички...
нито повече, нито по-малко. А в Ригведа, 1:164 (една типична строфа) четем за „колелото с дванадесет
спици, в което живеят седемстотин и двадесетте синове на Агни”.
В еврейската Кабала има седемдесет и два ъгъла, чрез които можеш да се приближиш към Сефирот
(божествените сили). В преданията на розенкройцерите се говори за цикли от по сто и осем години (72 +
36), според които тайното братство налага влиянието си. Числото 72 и неговите пермутации и
производни са от голямо значение за китайските тайни общества, наречени триади. Един древен ритуал
изисква всеки кандидат за посвещаване да плати такса от „триста и шестдесет пари за „приготвяне на
дрехи”, сто и осем пари „за кесията”, седемдесет и две пари за съвети и тридесет и шест пари за
обезглавяване на „предателя”. „Парите” (старата универсална китайска пиринчена монета с квадратна
дупка в средата), разбира се, вече не са в циркулация, но са се съхранили числата, от памтивека
предавани в ритуали. Така в съвременен Сингапур кандидатите за приемане в триада плащат входна
такса, която се изчислява според тяхното финансово положение, но винаги трябва да се състои на
кратни на $1,80, $3,60, $7,20, $10,80 (а оттук на $18, $36, $72, $108.00, $360, $720, $1080 и т. н.).
Най-тайнственото и архаично от всички тайни общества несъмнено е братството Хун, което според
учените е „хранилище на древната китайска религия”. На неофита в един посвещаващ ритуал на Хун
задават следните въпроси:

Въпрос: Какво видя по време на разходката?

∗
Куполовидно будистко светилище. – Б. пр.
 Отговор: Видях две саксии с червен бамбук.

Въпрос: Колко бяха растенията?

Отговор: В едната саксия имаше тридесет и шест, а в другата – седемдесет

и две растения, общо сто и осем.

Въпрос: Взе ли ги у дома се, за да ги използваш?

Отговор: Да, взех у дома сто и осем растения...

Въпрос: Как можеш да го докажеш?

Отговор: Мога да го докажа със стих.

Въпрос: Как звучи този стих?

Отговор: Червеният бамбук от Кантон е рядък по света.

В горичките има тридесет и шест и седемдесет и два.

Кой на света знае смисъла на това?

Щом се захванем на работа, ще узнаем тайната.

Тайнствената атмосфера, която създават такива откъси, се подчертава от потайното поведение на

самото братство Хун, организация, напомняща на европейския средновековен орден на рицарите
тамплиери (и на по-високопоставените съвременни масони) в много отношения, които излизат извън
обхвата на тази книга. Интересно е също, че китайският йероглиф Хун се състои от „вода” и „много”,
което означава „наводнение”, т. е. потопа.
И накрая да се върнем към Индия и да разгледаме съдържанието на свещените писания, наречени
пурани. Те разказват за четири „земни епохи”, наречени юги, които общо обхващали дванадесет хиляди
„божествени години”. Съответната продължителност на тези епохи в „божествени години” е: крита юга
= 4800, трета юга = 3600, давпара юга = 2400, кали юга = 1200.
Пураните също ни съобщават, че „една година на смъртните е равна на един ден на боговете”. Нещо
повече, точно като в мита за Озирис ние откриваме, че броят на дните в годините и на боговете, и на
смъртните, е изкусно определен на 360, така че една година на боговете е равна на триста и шестдесет
смъртни години”.
Следователно се оказва, че кали юга, чиято продължителност е 1200 божествени години, с други
думи е 432000 смъртни години. Една махаюга, или велика епоха (продължаваща 12000 божествени
години, колкото четирите обикновени юги), е равна на 4320000 смъртни години. Хиляди такива
махаюги (които образуват калпа или ден на Брама) продължават над 4320000000 обикновени години, и
отново осигуряват цифрите за основните прецесиални изчисления. Отделно има манвантари (периоди на
Ману), за които писанията съобщават следното: „по време на всяка манвантара изтичат около
седемдесет и една системи от четири юги”. Читателят ще си спомни, че един градус прецесиално
придвижване по еклиптиката отнема 71,6 години, число, което в Индия може да се закръгли на „около
71” със същата лекота, с каквато и на 72 в Египет.
Между другото кали юга, с продължителност от 432000 смъртни години, е нашата епоха. „През кали
юга – казват писанията, - ще процъфти упадъкът, докато човешката раса напълно загине”.

КУЧЕТА, ЧИЧОВЦИ И МЪСТ

До тези упадъчни времена ни доведе куче.

Тръгнахме от Сириус, Кучешката звезда, която се намира при петата на гигантското съзвездие
Орион. Както видяхме, в Египет Орион е Озирис, богът на смъртта и възраждането, чиито числа –
случайно – са 12, 30, 72 и 360. Но може ли случайността да обясни факта, че те и други прости числа
постоянно се срещат в привидно несвързани помежду си митологии, календарни системи и
архитектурни паметници?
Сантилана и фон Дехенд, Джейн Селърс и все повече други учени изключват случайността и
твърдят, че повторението на детайлите говори за насочваща ръка.
Ако те грешат, трябва да намерим друг отговор на въпроса как е възможно тези конкретни и
взаимосвързани числа (единствената очевидна функция на които е да изчисляват прецесията) случайно
да се разпространят толкова широко и да залегнат толкова трайно в човешката култура.
Ами ако не грешат? Ами ако наистина задкулисно е действала насочваща ръка?
Когато потъне в изпълнения с митове и легенди свят на Сантилана и фон Дехенд, човек понякога
почти усеща влиянието на тази ръка... Да вземем историята с кучето... чакала, вълка или лисицата.
Финото промъкване на тази тъмна кучешка фигура от мит на мит е поразително – стимулиращо, после
озадачаващо, но винаги мамещо напред.
Всъщност ние проследихме именно тази примамка от Мелницата на Амлоди до египетския мит за
Озирис. Според замисъла на древните мъдреци (ако Селърс, Сантилана и фон Дехенд са прави), по пътя
първо бяхме окуражени да изградим ясен мислен образ на небесната сфера. После се сдобихме с
механичен модел, за да можем да си представим огромните промени, които прецесията на
равноденствията периодично налага във всички координати на сферата. Накрая, след като позволихме
на кучето Сириус да ни проправи път, получихме числата, с които повече или по-малко точно да
изчислим прецесията.
А и Сириус, вечно на пост в краката на Орион, не е единственият кучешки образ около Озирис. В
Глава 11 видяхме, че Изида (която е и жена, и сестра на Озирис) търсила трупа на мъртвия си съпруг,
който бил убит от Сет (по случайност неин брат и следователно брат на Озирис). Според древното
предание в това търсене и помагали кучета (в някои версии – чакали). Аналогично митологични и
религиозни текстове от всички периоди на египетската история твърдят, че богът-чакал Анубис помагал
на духа на Озирис след смъртта му и бил негов водач в подземния свят. (Запазените изображения
представят Анубис със същия вид като Упуаут, Отварящият пътища).
И накрая, но не на последно място, вярвало се, че когато се завърнал от подземния свят, за да
помогне на сина си Хор в последната битка срещу Сет, самият Озирис приел формата на вълк.
Докато проучва такива материали, човек понякога има зловещото чувство, че го манипулира древен
интелект, който е открил начин да се пресяга към нас през безкрайни епохи от време и кой знае защо ни
е оставил загадка, разказана на митологичен език.
Ако постоянно се срещаха само кучета, щеше да е лесно да махнем с ръка на такива странни
интуитивни предчувствия. Кучешкият феномен като че ли най-вероятно просто е съвпадение. Обаче не
са само кучета.
Пътищата между двата съвсем различни мита за Озирис и Мелницата на Амлоди (които въпреки
това явно съдържат точни научни сведения за прецесията на равноденствията)се поддържат отворени от
друг странен общ фактор. Става дума за роднински връзки. Амлоди/Амлет/Хамлет винаги е син, който
отмъщава за убийството на баща си, като хваща в клопка и убива убиеца. Нещо повече, убиецът е
винаги родният брат на бащата, т. е. чичото на Хамлет.
Тъкмо такъв е и сюжетът на мита за Озирис. Озирис и Сет са братя. Сет убива Озирис. Хор, синът на
Озирис, отмъщава на чичо си.
Друга особеност е, че героят често има някаква кръвосмесителна връзка със сестра си. В историята
за Кулерво, финландския Хамлет, се разказва как героят след дълго отсъствие се завръща у дома и
среща една девойка, която бере диви плодове в гората. Двамата преспиват заедно. Едва по-късно
узнават, че са брат и сестра. Девойката незабавно се удавя. По-късно, следван от „черното куче Мусти”,
Кулерво навлиза в гората и се самоубива с меча си.
В египетският мит за Озирис няма самоубийства, но е налице инцестът на Озирис със сестра му
Изида. От техният съюз се ражда отмъстителният Хор.
Следователно отново изглежда логично да се запитаме: какво става? Защо са всички тези очевидни
връзки? Защо имаме такива „нанизи” от митове, привидно отнасящи се за различни герои, всички от
които по свой начин хвърлят светлина върху явлението прецесия на равноденствията? И защо из всички
тези митове тичат кучета и герои, които изглеждат необикновено склонни към инцест, братоубийство и
мъст? Човек определено забравя скептицизма си, когато се сблъска с толкова много идентични
литературни сюжети в толкова много литературни контексти.
Ако не е случайност обаче, кой точно е измислил този сложен и хитроумно свързан модел? Кои са
авторите и създателите на загадката и какви са били мотивите им?
 УЧЕНИ, КОИТО ИМАТ НЕЩО ДА КАЖАТ

Които и да са били, те трябва да са били умни – достатъчно, за да забележат мудното прецесиално

пълзене по еклиптиката и изключително точна да изчислят скоростта му.
Оттук следва, че става дума за високоцивилизовани хора. Всъщност става дума за хора, които
заслужават да ги наричаме „учени”. Нещо повече, те трябва да са живели в невероятно дълбока
древност, защото можем да сме сигурни, че създаването и разпространението на общото наследство от
прецесиални митове от двете страни на Атлантика не е станало в исторически времена. Напротив,
свидетелствата предполагат, че всички тези митове вече „куцали от старост”, когато преди около пет
хиляди години започнала нашата „история”.
Древните истории притежават огромна стойност: освен че винаги са на разположение за употреба и
адаптиране без каквито и да е авторски права, подобно на интелектуални хамелеони, фино и
двусмислено, те са способни да менят цвета си съобразно със своята среда. По различно време и на
различни континенти древните легенди са се разказвали и винаги са продължавали да предават
кодираните прецесиални данни, които отначало са били програмирани в тях.
Но с каква цел?
Както ще видим в следващата глава, последствията от дългите бавни прецесиални цикли не се
ограничават до променящия се вид на небето. Родено от поклащането на земната ос, това небесно
явление оказва пряко въздействие върху самата Земя. Всъщност изглежда, че това е един от основните
корелати на внезапното настъпване на ледниковите епохи и техният също толкова внезапен и
катастрофичен край.

ГЛАВА 32

ДА ГОВОРИШ НА НЕРОДЕНИТЕ

Разбираемо е, че много митове от целия древен свят изключително живо описват геологически
катастрофи. Човечеството преживяло ужаса на последната ледникова епоха и най-вероятният източник
за нашите устойчиви на времето предания за наводнения и замръзване, силен вулканизъм и
опустошителни земетръси са бурните катаклизми по време на бързото топене на ледовете през 15000-
8000 г. пр. Хр. Окончателното отдръпване на ледената покривка и последвалото сто, сто и двадесет
метрово повишаване на глобалното морско равнище само с няколко хиляди години предшества
началото на историческия период. Ето защо не е чудно, че всичките ни древни цивилизации са запазили
живи спомени за невъобразимите катаклизми, ужасили нашите предци.
 Много по-трудно е да се обясни странното, но отчетливо впечатление, че митовете за катаклизма
носят интелигентния отпечатък на насочваща ръка. Всъщност степента на сходство между такива
древни истории често е достатъчно голяма, за да породи подозрението, че трябва да са били „написани”
от един и същи „автор”.
Възможно ли е този автор да има нещо общо с великото божество или свръхчовек, за когото
разказват много от разгледаните по-горе митове и който се появява веднага след като светът бил
сполетян от ужасяваща геологическа катастрофа, за да донесе утеха и даровете на цивилизацията на
разтърсените и унили оцелели?
Светлокож и брадат, Озирис е египетското проявление на тази универсална фигура и не може да е
съвпадение, че една от първите му постъпки, с които е запомнен в мита, е забраната на човекоядството
при примитивните обитатели на долината на Нил. Виракоча в Южна Америка започнал своята
цивилизаторска мисия непосредствено след големия потоп. Кецалкоатъл, откривателят на царевицата,
донесъл благата на земеделието, математиката, астрономията и високоразвитата култура в Мексико,
след като унищожителен потоп сложил край на Четвъртото слънце.
Възможно ли е тези странни митове да съдържат сведения за срещи между пръснатите палеолитни
племена, които оцелели след последната ледникова епоха, и все още неизвестна високоразвита
цивилизация, която преживяла същия период?
И дали митовете не са опит за предаване на информация?

ПИСМО В БУТИЛКАТА НА ВРЕМЕТО

„От всички други поразителни открития – някога отбелязал Галилей,

...що за велик ум трябва да е бил онзи, който измислил как да разкрива най-
тайните си мисли на когото и да е друг, колкото и далеч да е във времето и
пространството, да говори на онези, които са в Индия, да говори на онези, които
още не са родени, нито ще се родят през това или след десет хилядолетия? И то
само с две дузини ситни знаци, различно подредени върху хартия? Нека това е
печатът на всички възхитителни човешки открития.

Ако „прецесиалното послание”, регистрирано от учени като Сантилана, фон Дехенд и Джейн
Селърс, наистина е съзнателен опит за предаване на информация от страна на някаква изчезнала древна
цивилизация, защо просто не са го написали и не са го оставили, за да го открием? Нямаше ли да е по-
лесно, отколкото да го кодират в митовете? Може би.
 Ами ако след много хиляди години написаното послание бъдеше унищожено? Ами ако езикът, на
който е написано, по-късно напълно бъдеше забравен (като загадъчната писменост от долината на Инд,
която в продължение на повече от половин век внимателно се проучва, ала досега няма успешни опити
за разчитането и)? Трябва да е очевидно, че при такива обстоятелства един писмен завет към бъдещето
нямаше да има никаква стойност, защото никой нямаше да е в състояние да го разбере.
Затова е нужен универсален език, език, разбираем за което и да е технически високоразвито
общество, от която и да е епоха, дори след хиляда или десет хиляди години. Такива езици са извънредно
малко, ала математиката е един от тях – и градът Теотихуакан може би е визитката на изгубената
цивилизация, написана на вечния език на математиката.
Геодезическите данни, свързани с точното положение на определени географски точки, както и с
формата, и големината на Земята, също запазват валидността си в продължение на десетки хиляди
години и навярно най-лесно се изразяват с помощта на картографията (или с построяването на
гигантски геодезически паметници като Голямата пирамида в Египет).
Друга „константна” в нашата Слънчева система е езикът на времето: огромните, но еднакви
хронологични интервали, определени от бавното прецесиално движение. Днес или след десет хиляди
години послание, съдържащо числа като 72, 2160, 4320 или 25920 би трябвало да е лесно разбираемо за
всяка цивилизация, развила скромна математическа дарба и способност да регистрира и измерва почти
незабележимото обратно движение на Слънцето по еклиптиката на фона на неподвижните звезди (един
градус за 71,6 години, тридесет градуса за 2148 години).
Усещането за връзка се подсилва от още нещо. То не е нито твърдо, нито определено като броя на
сричките в Ригведа и въпреки това изглежда важно. Митове, свързани с глобални катаклизми и с
прецесията на равноденствията, често се преплитат чрез силни стилистични сходства и обща символика.
Съществува ясна взаимосвързаност между тези две категории предания, които освен това носят
очевидни следи от съзнателен план. Затова е съвсем естествено да проверим дали не може да има
някаква важна връзка между прецесията на равноденствията и глобалните катастрофи.

МЕЛНИЦАТА НА БОЛКАТА

Макар че, изглежда, са намесени различни механизми от астрономически и геологически характер и

че не всички са съвсем ясни, факт е, че прецесиалният цикъл определено е свързан с началото и края на
ледниковите епохи.
Трябва да съвпадат няколко решаващи фактора, поради което не са уточнени всички преходи от една
астрономическа епоха към друга. Въпреки това се приема, че прецесията оказва въздействие и върху
заледяването, и върху разтопяването. Това заключение е установено от съвременната наука едва към
края на 70-те години на ХХ век. И все пак свидетелствата на митовете предполагат, че същата
информация може да е била достояние на засега неизвестна цивилизация от дълбините на последната
ледникова епоха. Очевидният извод, който може би ни се предлага, е, че описваните в митовете ужасни
катаклизми на наводнения, пожари и заледяване по някакъв начин са причинно свързани с мудните
движения на небесните координати през големия зодиакален цикъл. По думите на Сантилана и фон
Дехенд „На древните не им е била чужда идеята, че мелниците на боговете мелят бавно и че резултатът
обикновено е болка”.
Днес е известно, че началото и краят на ледниковите епохи (разбира се, наред с различните
катаклизми, които се дължат на внезапното замръзване и топене) се обуславят от три основни фактора, с
които вече се сблъскахме. Тези фактори са свързани с промени в орбиталната геометрия на Земята. Те са
следните:
1. Наклонът на еклиптиката (т. е. ъгълът на наклон на оста на въртене на планетата, който също
е ъгълът между небесния екватор и еклиптиката). Както видяхме, той през изключително
дълги периоди от време варира между 22,1° (максималното доближаване на оста до
вертикала) и 24,5° (максималното и отдалечаване от вертикала).

2. Ексцентричността на орбитите (т. е. дали елипсовидната треактория на Земята около

Слънцето е повече или по-малко издължена в дадена епоха).

3. Прецесията на оста, в резултат на която четирите кардинални точки от земната орбита (двете
равноденствия и зимното и лятното слънцестоене) извънредно бавно пълзят назад по
орбиталната треактория.

Тук нагазваме във водите на една техническа и специализирана научна дисциплина – която почти
напълно излиза извън обхвата на тази книга. Читателите, които искат подробна информация, могат да се
отнесат към мултидисциплинарния труд на проекта КЛИМАП на Националната научна фондация на
САЩ и до програмната статия на професорите Дж. Д. Хейс и Джон Имбри, озаглавена „Вариации на
земната орбита”.
Накратко, Хейс, Имбри и други доказват, че началото на ледниковите епохи може да се придвиди,
когато са налице следните зловещи съвпадения на небесни цикли: (а) максимална ексцентричност,
която отвежда Земята в „афелий” (крайната точка на нейната орбита) на милиони километри по-далеч от
Слънцето, отколкото е нормално; (б) минимален наклон, което означава, че земната ос и следователно
Северният и Южният полюс са много по-близо до вертикала от нормалното, и (в) прецесия на
равноденствията, която с продължаването на големия цикъл накрая предизвиква зима в едното или
другото полукълбо, докато Земята е в „перихелий” (най-близката и точка до Слънцето). Това на свой ред
означава, че лятото настъпва в афелий и е сравнително студено, така че образувалият се през зимата лед
не се стопява през лятото и се наблюдава безмилостно задълбочаване на ледниковите условия.
Ето защо повишената поради променящата се орбитална геометрия „глобална инсолация” –
различните количества и сила на слънчева светлина, получавана на различни ширини в дадена епоха –
може да се окаже важен фактор за ледниковите епохи.
Възможно ли е древните митотворци да са се опитвали да ни предупредят за голямата опасност, като
толкова сложно са свързали мъките на глобалните катаклизми с бавното въртене на небесната мелница?
След време ще се върнем на този въпрос, но засега е достатъчно да отбележим, че отъждествявайки
сериозното въздействие на орбиталната геометрия върху земния климат и благосъстоянието и
комбинирайки тази информация с точни данни за прецесиалното движение, неизвестните учени от
непознатата цивилизация, изглежда, са открили начин да привлекат вниманието ни, да прехвърлят мост
над пропастта на вековете и пряко да се свържат с нас.
 Естествено, единствено от нас зависи дали ще ги изслушаме.

ЧАСТ VІ

ПОКАНАТА НА ГИЗА

ЕГИПЕТ 1

ГЛАВА 33

КАРДИНАЛНИТЕ ТОЧКИ

Гиза, Египет, 16 март 1993, 03,30

Излюзохме от пустото фоайе на хотела и седнахме в белия фиат, който ни чакаше отпред.
Шофираше слаб, нервен египтянин на име Али, който имаше задачата да ни прекара покрай охраната на
Голямата пирамида и да ни върне обратно преди изгрев слънце. И беше нервен, защото, ако нещо се
объркаше, нас със Санта щяха да ни депортират, а той щеше да иде в затвора за шест месеца.
Разбира се, нищо не биваше да се обърка и тъкмо затова Али бе с нас. Предишният ден му бях
платил сто и петдесет щатски долара, които той беше обърнал в египетски лири и бе раздал на
съответните пазачи. Те на свой ред се бяха съгласили да не обръщат внимание на присъствието ни през
следващите два часа.
Стигнахме на осемстотин метра от пирамидата и продължихме пеш – около стръмната рампа, която
се издига над село Назлет-ел-Самаан и води към северната фасада на паметника. Почти не разговаряхме,
докато бавно крачехме по мекия пясък точно извън обсега на охранителните прожектори. Едновременно
изпитвахме възбуда и страх. Али изобщо не беше убеден, че подкупите ще са достатъчни.
Известно време останахме в сенките, загледани в чудовищната грамада на пирамидата над нас, която
скриваше южните звезди. После на североизточния ъгъл се появи патрул от трима души, въоръжени с
пушки и увити с одеяла заради нощния студ. Те стигнаха на петдесетина метра от нас и спряха, за да си
поделят една цигара. Али ни даде знак да не мърдаме, приближи се към пазачите и няколко минути
разпалено спори с тях. Накрая ни махна с ръка да отидем при него.
 - Няма проблем – поясни египтянинът. – Единият от тях, капитанът – той посочи към нисък,
брадясал, кисел наглед мъж, - настоява да им платим още тридесет долара, иначе се отказва от
сделката. Какво да правим? – Бръкнах в портфейла си, отброих тридесет долара и подадох
банкнотите на Али. Той ги сгъна и ги връчи на капитана. С гримаса на обидено достойнство,
брадясалият дребосък пъхна парите в джоба на ризата си и накрая всички се ръкувахме. –
Добре – рече Али, - да вървим.

НЕОБЯСНИМАТА ТОЧНОСТ

Когато пазачите продължиха на запад покрай северната фасада на Голямата пирамида, ние
заобиколихме североизточния ъгъл и закрачихме покрай източната и страна.
Отдавна бях свикнал да се ориентирам по страните на паметника, които почти идеално сочеха
четирите посоки на света. Средната грешка беше едва около три минути от дъгата (до по-малко от две
минути за южната фасада) – необяснима точност за който и да е строеж през която и да е епоха,
необясним, почти свръхестествен успех в Египет преди четири хиляди и петстотин години, когато се
предполагаше, че е издигната Голямата пирамида.

Грешка от три минути представлява незабележимо отклонение от по-малко от 0,015%. Според

строителните инженери, с които съм разговарял за Голямата пирамида, необходимостта от такава
прецизност е напълно непонятна. От тяхна гледна точка като строители разходите, трудностите и
времето не си струваха очевидните резултати: дори основата на паметника да беше наклонена с 2-3
градуса (грешка от 1%), разликата пак щеше да е незабележима с просто око. От друга страна, разликата
по отношение на величината на необходимите задачи (за постигане на точност в границите на три
минути за разлика от три градуса) щеше да е огромна.
Следователно древните строители, които бяха издигнали пирамидата в зорите на човешката
цивилизация, трябва да са имали изключително сериозни мотиви, за да я ориентират точно по посоките
на света. Нещо повече, тъй като бяха постигнали целта си със свръхестествена прецизност, те трябва да
са били извънредно умели, опитни и компетентни хора с достъп до отлична строителна техника. Това
впечатление се потвърждаваше от много други особености на паметника. Например в основата си
страните му имаха абсолютно еднаква дължина, което означаваше допустима грешка, далеч по-малка от
тази на съвременните архитекти при строителството, да речем, на средно голяма офис сграда. Това
обаче не беше офис сграда. Това бе Голямата египетска пирамида, една от най-огромните и най-древни
постройки в света. Северната и страна имаше дължина 230,25 м, западната – 230,3565 м, източната –
230,390 м и южната – 230,6761 м. С други думи, между най-късата и най-дългата страна нямаше почти
никаква разлика.пак повтарям, от инженерна гледна точка знаех, че голите цифри не оправдават
огромните усилия и умения, необходими за получаването им. Известно ми беше също, че учените все
още не са дали убедително обяснение на въпроса точно как строителите на пирамидата са се
придържали към тези високи стандарти.
Всъщност обаче ме интересуваше друг, още по-важен въпрос: защо са си наложили толкова високи
стандарти? Ако си бяха определили допустима грешка от един-два процента – вместо по-малко от една
десета процента – без очевидно понижаване на качеството много щяха да опростят задачите си. Защо не
го бяха направили? Защо упорито бяха усложнявали всичко? Накратко, защо в един привидно
„примитивен” каменен паметник, издигнат преди повече от четири хиляди и петстотин години,
наблюдавахме това странно, маниакално придържане към стандарти от ерата на машините?

ЧЕРНА ДУПКА В ИСТОРИЯТА

Възнамерявахме да се изкачим на Голямата пирамида – нещо строго забранено от 1983 г., когато
фаталното падане на неколцина безразсъдни туристи беше принудило египетското правителство да
наложи забрана. Разбирах, че и ние постъпвахме безразсъдно (особено като се опитваме да се изкачим
нощем), и не ми бе приятно, че нарушавам един иначе разумен закон. На този етап обаче
изключителният ми интерес към пирамидата и желанието ми да науча всичко, каквото мога за нея, се
бяха наложили над здравия разум.
След като се разделихме с охраната при североизточния ъгъл на паметника, ние продължихме да се
промъкваме покрай източната фасада към югоизточния ъгъл.
Разкривените и натрошени павета, които разделяха Голямата пирамида от трите много по-малки
„допълнителни” пирамиди непосредствено на изток от нея, тънеха в плътни сенки. Тук видяхме и три
дълбоки, тесни ями, изсечени в скалата, които напомняха на гигантски гробове. Археолозите ги бяха
открили празни, но формата им предполагаше, че са били приготвени за корпусите на дълги ладии с
високи носове и кърми.
Приблизително по средата на пътя до източната фасада на пирамидата срещнахме друг патрул. Този
път той се състоеше от двама пазачи, единият от които трябваше да е на осемдесетина години. Неговият
спътник, юноша с пъпчиво лице, ни съобщи, че парите, които му бе платил Али, не били достатъчни и
за да ни пуснат да продължим, трябвало да дадем още петдесет египетски лири. Вече бях приготвил
банкнотите в ръка и незабавно ги дадох на момчето. Не ме интересуваше колко ще ми струва това –
просто исках да се изкача, да сляда и да си тръгна преди зазоряване, без да ме арестуват.
Продължихме напред и малко след четири и нетнадесет стигнахме до югоизточния ъгъл.
Съвсем малко съвременни сгради, дори къщите, в които живеем, имат идеално преви
деветдесетградусови ъгли – нормално е да са плюс-минус един градус. Това няма структурно значение и
никой не забелязва такива дребни грешки. В случая с Голямата пирамида обаче знаех, че древните
майстори строители са открили начин да сведат допустимата грешка почти до нула. И макар че малко не
му достигаше за идеалните деветдесет градуса, югоизточният ъгъл постигаше внушителната стойност
89°56′27′′. Североизточният ъгъл бе 90°3′2″, югозападният - 90°0′33″, а северозападният даваше само
две секунди отклонение - 89°59′58″.
Разбира се, това беше изключително. И подобно на почти всичко друго в Голямата пирамида бе
изключително трудно да се обясни. Ткива прецизни строителни методи – толкова прецизни, колкото
най-съвършените методи в съвременното строителство – можеха да са резултат само от хилядолетно
развитие и експериментиране. И все пак нямаше данни, че в Египет са протичали такива процеси.
Голямата пирамида и нейните съседи в Гиза се бяха появили от черна дупка в архитектурната история –
толкова дълбока и широка, че не бяха достигнати нито дъното, нито отсрещния и край.

КОРАБИ В ПУСТИНЯТА

Водени от все по-обилно потящия се Али, който още не ни беше обяснил защо трябва да обиколим
цялата пирамида, за да се изкачим на върха и, ние продължихме на запад кръй южната фасада на
паметника. Там имаше още две ями с форма на ладии, едната от които, макар и все още затворена, бе
проучена с фиброоптични камери и се знаеше, че съдържа мореходен съд с висок нос и с обща дължина
над тридесет метра. Другата беше разкопана през 50-те години на ХХ век. Нейното съдържание – още
по-голяма ладия, дълга четиридесет и три метра, - се намираше в така нареченият Корабен музей, грозна
и модерна постройка, издигната върху колони до южната страна на пирамидата.
Направен от кедрово дърво, красивият кораб в музея все още беше в идеално състояние четири
хиляди и петстотин години след построяването си. С водоизместимост четиридесетина тона, неговата
конструкция караше човек да се замисли, тъй като според думите на един специалист притежаваше
„всички характерни свойства на мореходен кораб, с нос и кърма, по-високи, отколкото на викингски
дракар, годни да порят вълните в открито море, а не само нилските вълнички”.
Друг учен смяташе, че специфичната конструкция на тази странни пирамидна ладия може би
потенциално я е правила „далеч по-издържлив мореходен съд от корабите през епохата на Колумб”.
Нещо повече, експертите бяха единодушни, че тя е построена по план, който може да е бил „създаден
единствено от корабостроители, принадлежащи към народ с дълги и стабилни мореплавателски
традиции”.
 Кои бяха тези все още неизвестни корабостроители, присъстващи още в началото на трите
хилядолетия египетска история? Те не бяха изградили своите „дълги и стабилни мореплавателски
традиции”, орейки нивите в долината на Нил. Тогава къде и кога бяха развили мореходните си умения?
Това беше поредната загадка. Знаех, че древните египтяни са били майстори на умалени модели и
изображения на всевъзможни неща със символична цел. Затова ми бе трудно да разбера защо са си
направили труда да построят и после да заровят толкова голям и сложен кораб като този, щом
единствената му функция, както твърдят египтолозите, била да символизира духовната ладия, която
щяла да отнесе душата на мъртвия цар на небето. Това можеше също толкова ефикасно да се постигне с
много по-малък съд, при това само един, а не няколко. Следователно логиката предполагаше, че тези
грамадни кораби имат някакво съвсем друго предназначение или напълно различен и все още
неподозиран символичен смисъл...
Бяхме стигнали горе-долу до средата на южната страна на Голямата пирамида, когато най-после
разбрахме защо правим тази дълга обиколка. Целта беше да бъдем освободени от умерени суми пари
във всяка от четирите посоки на света. Резултатът бе тридесет щатски долара от северната страна и
петдесет египетски лири от източната. Сега извадих още петдесет лири, за да ги дам на друг патрул, на
който Али трябваше да е платил предишния ден.
- Али – изсъсках аз, - кога ще се качим на пирамидата?

- Веднага, господин Греъм – отвърна нашия водач. Той уверено закрачи напред, посочи пред
себе си и прибави: - Ще се качим от югозападния ъгъл...

ГЛАВА 34

ВЕЧНИЯТ ДОМ

Някога качвали ли сте се нощем на пирамида, изпълнени със страх от арест и с опънати до скъсване
нерви?
Това е изненадващо трудно, особено когато става дума за Голямата пирамида. Въпреки че
последните десетин метра вече не са непокътнати, платформата на върха и все пак се издига на над сто
тридесет и осем метра над равнището на земята. Нещо повече, тя се състои от двеста и три реда зидария,
като средната височина на един ред е около шестдесет и осем сантиметра.
Усреднените стойности не говорят нищо, както установих скоро след като започнахме да се
изкачваме. Редовете се оказаха с различна височина, някои едва стигаха до коляното, докато други бяха
почти до гърдите ми и представляваха сериозно препятствие. В същото време хоризонталните
пространства между стъпалата бяха съвсем тесни, често малко по-широки от ходилото ми, и много от
големите варовикови блокове, които отдолу бяха изглеждали невероятно солидни, сега се оказаха
ронливи и натрошени.
 Някъде към тридесетия ред със Санта започнахме да осъзнаваме с какво сме се захванали.
Мускулите ни боляха и коленете и пръстите ни бяха изтръпнали и ожулени – а бяхме едва на една седма
от пътя до върха и ни оставаха още сто и седемдесет реда. Друг проблем бе шеметната височина, на
която се намирахме. Когато плъзнах поглед по неравните очертания на югозападния ъгъл, аз се смаях от
височината, на която сме се изкачили, и за миг ми се зави свят, представяйки си колко лесно можем да
паднем, да се запремятаме към земята.
Али ни беше позволил да си починем за малко, но сега ни даде знак да продължим нагоре. Като
използваше все още ъгъла за ориентация, той бързо изчезна в мрака над нас.
Ние със Санта го последвахме малко по-неуверено.

ВРЕМЕ И ДВИЖЕНИЕ

Тридесет и петия ред бе труден за преодоляване, тъй като се състоеше от особено масивни блокове,
много по-големи от предишните (освен в самата основа). Бе изчислено, че тежат по 10-15 тона. Това
противоречеше на строителната логика и здравия разум, предполагащи прогресивно намаляване на
големината и тежеста на блоковете, които трябваше да се пренасят до върха на растящата пирамида.
Редове 1-18, които бяха намалявали от височина от около 141 см при равнището на земята до 58 см при
ред 17, спазваха този принцип. После при ред 19 височината на блока изведнъж отново скачаше на
около 91 см. В същото време другите размери на блоковете също се увеличаваха и тежестта им
нарастваше от сравнително допустимите граници 2-6 тона, обичайни за първите осемнадесет реда, на
по-трудните за маневриране 10-15 тона. Това бяха грамадни монолити, изсечени от солиден варовик и
издигнати на над тридесет метра във въздуха, преди безупречно да бъдат поставени на местата си.
За да работят ефикасно, строителите на пирамидата трябва да са имали стоманени нерви, гъвкавост
на планински кози, лъвска сила и увереност на опитни алпинисти. Докато студеният утринен вятър
брулеше ушите ми и заплашваше да ме отнесе, аз се опитах да си представя как трябва да се бяха
чувствали те, опасно застанали на тази (и на много по-голяма) височина, вдигайки, маневрирайки и
точно разполагайки безкрайни върволици от варовикови монолити – най-малкият от които тежеше
колкото два съвременни семейни автомобила.
Колко време беше отнело строителството на пирамидата? Колко души бяха участвали в него?
Египтолозите смятаха, че сто хиляди души са работили в продължение на две десетилетия. Приемаше
се, че работата не е продължавала целогодишно, а се е ограничавала (с оглед на свободната работна
ръка) до ежегодния незает със земеделие тримесечен период, налаган от разливането на Нил.
Докато се изкачвах, аз си припомних значението на всичко това. Строителите не бяха мислили само
за десетките хиляди блокове, тежащи петнадесетина тона. Година след година истинските проблеми
трябва да са се дължали на милионите средно големи блокове, да речем, два и половина тона, които
също е трябвало да се пренасят до работната площадка. Беше изчислено, че пирамидата се състои общо
от два милиона и триста хиляди блока. Като приемаха, че зидарите са работили по десет часа на ден 365
дни в годината, математиците посочваха, че е трябвало да нареждат по тридесет и един блока на час (по
около един блок на две минути), за да завършат пирамидата за двадесет години. Като се имаше предвид,
че строителството се е ограничавало до ежегодния свободен от земеделие тримесечен период,
проблемите се умножаваха: трябваше да се редят по четири блока на минута, по около двеста и
четиридесет на час.
Разбира се, такива неща сънуват в кошмарите си ръководителите на строежи. Представите си
например обезсърчаващо идеалната координация, която трябва да е била поддържана между зидарите и
кариерите, за да се осигури необходимата доставка на блокове на строителния обект. Представете си
също какви опустошения ще предизвика само един блок, тежащ два тона и половина, ако падне, да
речем, от сто седемдесет и петия ред.
Материалните и управленчески препятствия и сами по себе си изглеждаха поразителни, но освен тях
стоеше проблемът с геометричното предизвикателство на пирамидата, чийто връх трябваше да се
издигне точно над центъра да основата и. Даже най-малката грешка в ъгъла на наклона на която и да е
от страните в основата щеше да доведе до сериозно разместване на ръбовете при върха. Следователно
трябваше да е поддържана невероятна точност с всеки ред на огромна височина над земята с грамадни и
убийствено тежки каменни блокове.

ЗА РАМПИТЕ И ГЛУПОСТТА

Как бе постигнато това?

По последни данни имаше над тридесет противоречащи си теории, които се опитваха да дадат
отговор на този въпрос. Повечето ортодоксални египтолози твърдяха, че трябва да са били използвани
рампи от един или друг вид. Такова например беше мнението на професор И. Е. С. Едуардс, бивш
уредник на отдел „Древен Египет” в Британския музей, който категорично заявяваше: „Древните
египтяни владеели един единствен метод за повдигане на големи тежести, а именно чрез рампи от тухли
и пръст, издигащи се от равнището на земята към желаната височина”.
Професорът по египтология в Оксфордския университет Джон Бейнс се съгласяваше с анализа на
Едуардс и прибавяше: „С издигането на пирамидата дължината на рампата и широчината на основата и
се увеличавали, за да се поддържа постоянен наклон (около1:10) и за да не се срути рампата. Навярно са
били използвани няколко рампи от различни страни на пирамидата”.
Издигането на наклонена плоскост до върха на Голямата пирамида при наклон 1:10 изисква рампа с
дължина хиляда четиристотин шестдесет и три метра и повече от три пъти по-масивна от самата Голяма
пирамида (с обем от осем милиона кубически метра за разлика от два милиона и шестотин хиляди на
пирамидата). Големи тежести не могат да се влачат по по-стръмен наклон с каквито и да е нормални
средства. Ако се избере по-малък наклон, рампата става още по-абсурдно и непропорционално масивна.
Проблемът беше, че тези дълги по километър и половина рампи, достигащи височина сто
четиридесет и шест метра, не можеха да са били направени от „тухли и пръст”, както предполагаха
Едуардс и други египтолози. Напротив, съвременните строители и архитекти бяха доказали, че такава
рампа ще поддаде под собствената си тежест, ако е издигната от какъвто и да е друг материал, по-евтин
и нестабилен от варовиковите блокове на самата пирамида.
 Тъй като това очевидно нямаше смисъл (пък и къде бяха отишли осемте милиона кубически метра
излишни блокове след края работата?), други египтолози предполагаха, че са били използвани
спираловидни рампи от кирпич, долепени до страните на пирамидата. Те изискваха по-малко материал,
но също нямаше да достигнат върха. А и щяха да изправят групите от мъже, опитващи се да избутат
грамадните каменни блокове по острите завои, пред опасни и навярно непреодолими проблеми. И щяха
да се срутват при постоянното им използване. Такива рампи щяха да обгръщат цялата пирамида и д не
позволяват на архитектите да проверяват точността на работа по време на строежа.
А строителите на пирамидата наистина бяха проверявали точността на работата си, защото върхът и
се намираше над центъра на основата, ъглите бяха верни, всеки блок бе на мястото си и всеки ред беше
хоризонтален – в почти идеална симетрия и с почти идеална ориентация по посоките на света. После,
сякаш за да покажат, че такива методи са дребна работа, древните майстори строители се бяха отдали на
хитроумни строителни игри с размерите на паметника и както видяхме в Глава 23, ни бяха дали
трансцеденталното число π в съотношението на височината и периметъра на основата на пирамидата.
Кой знае защо също им бе скимнало да издигнат Голямата пирамида точно на 30-тия паралел с дължина
29°58′51″. Както отбелязваше един бивш кралски астроном на Шотландия, това представляваше
„съвсем мъничко по-малко от 30°”, но не непременно поради грешка:

Защото, ако е искал хората да виждат с очите си, а не с въобръжението си

небесния полюс от подножието на Голямата пирамида, при височина от 30° пред
тях създателят на плана е трябвало да вземе предвид атмосферната рефракция и
това е щяло да наложи промяна от тридесет на 29°58′22″.

В сравнение с истинското разположение на 29°58′51″ това даваше отклонение по-малко от половин

минута, което отново предполагаше, че регистрираните тук геодезически способности са били от
огромна величина.
Изпълнени със страхопочитание, ние продължавахме да се изкачваме и преодоляхме читиридесет
четвъртия и четиридесет и петия ред на грамадната загадъчна постройка. На четиридесет и шестия ред
един гневен глас ни извика на арабски от площада под нас и ние погледнахме надолу, за да видим
дребна фигурка на мъж с чалма и развяващ се кафтан. Въпреки разстоянието, той бе свалил пушката от
рамото си и се канеше да се прицели в нас.

ПАЗАЧЪТ И ГЛЕДКАТА

Естествено, това беше пазачът на западната страна, който не бе получил допълнителната сума,
платена на неговите колеги от север, изток и юг.
По потта, избила по челото на Али, видях, че положението е деликатно. Пазачът ни заповядваше
незабавно да слезем долу, за да ни арестува.
 - Това обаче сигурно може да се избегне с още малко пари – поясни Али.

Изпъшках.

- Предложи му сто египетски лири.

- Много са – предупреди ме Али, - това ще ядоса другите. Ще му предложа петдесет.

През следващите няколко минути – в четири и четиридесет сутринта – Али и пазачът успяха да
проведат доста дълъг разговор край югозападния ъгъл на пирамидата. По някое време се разнесе свирка.
Тогава се появиха пазачите от южната страна и проведоха кратко съвещание с колегата си, към когото
вече се бяха присъединили другите двама от неговия патрул.
Тъкмо когато изглеждаше, че е изгубил спора, който водеше от наше име, Али се усмихна и
облекчено въздъхна.
- Когато се върнем долу, ще платите още петдесет лири – поясни той. – Ще ни позволят да
продължим, но казват, че ако дойде старши офицер и ни види, няма да могат да ни помогнат.

През следващите десетина минути мълчаливо се катерихме нагоре, докато стигнахме стотния ред –
приблизително половината разстояние и доста над седемдесет и пет метра от земята. Озърнахме се през
рамо на югозапад, където пред нас се разкри гледка с поразителна красота. Полумесецът на луната,
който висеше ниско в небето на югоизток, бе изплувал иззад един облак и осветяваше с прозрачното си
сияние северната и източната страна на съседната Втора пирамида, за която се предполагаше, че е
построена от фараона от ІV династия Хафра (Хефрен). Този изучителен паметник, втори по големина и
великолепие след самата Голяма пирамида (само с няколко метра по-нисък и с около четиринадесет и
половина метра по-тясна основа), като че ли излъчваше неземна бледа светлина. В далечината зад него,
потънала в тъмните сенки на пустинята, се намираше по-малката пирамида на Менкаура (Микерин), с
широчина на основата сто и девет метра и височина около шестдесет и шест метра.
За миг на фона на обсипаното със звезди мастиленочерно небе изпитах усещането, че се движа, че
стоя на кърмата на огромен небесен кораб и гледам назад към двата по-малки съда, които ме следват,
строени в боен ред зад мен.
И закъде пътуваше този конвой, тази пирамидна ескадра? И дали гениалните постройки бяха плод на
мегаломанията на фараоните, както вярваха египтолозите? Или някакви тайнствени ръце ги бяха
създали за вечно пътуване във времето и пространството към все още неизвестна цел?
Въпреки че небето на юг отчасти бе скрито зад грамадата на Хефреновата пирамида, от тази
височина виждах целия западен свод, който се спускаше от Небесния северен полюс към далечния
хоризонт на въртящата се планета. Поларис, полярната звезда, оставаше далеч надясно в съзвездието
Малката мечка. На десетина градуса северно залязваше звездата Регул, лапата на царственото съзвездия
Лъв.

ПОД ЕГИПЕТСКИТЕ НЕБЕСА

 Точно над сто и петдесетия ред Али ни изсъска да се наведем. Иззад северозападния ъгъл на
Голямата пирамида се беше появила полицейска кола и сега с бавно премигваща синя лампа
продължаваше край западната страна на паметника. Останахме неподвижни в сенките, докато
автомобилът отмине. После пак започнахме да се катерим колкото може по-бързо към върха, който ни
се струваше, че виждаме да се издига от мъглата преди разсъмване.
Около пет минути се изкачвахме, без да спираме. Когато вдигнах глава обаче, върхът на пирамидата
все още ми изглеждаше далече. Задъхани и потни, продължихме нагоре, ала върхът като че ли се
отдалечаваше от нас. После, тъкмо когато се бяхме примирили с безкрайните разочарования, ние се
озовахме под шеметно звездно покривало на сто тридесет и осем метра над околното плато. Намирахме
се на най-необикновената зрителна площадка в света. На североизток от нас в обширанта полегата
долина на Нил бе разположен град Кайро, джунгла от небостъргачи и традиционни плоски покриви,
разделени от тъмните дефилета на тесните улички, осеяна с острите като игли минарета на хиляда и
една джамии. Отгоре сияеше отразена светлина и заслепяваше очите на съвременните каирчани за
чудото на звездите, но в същото време създаваше илюзия за вълшебна страна, освенета в зелено,
червено, синьо и жълто.
Бях щастлив, че виждам този странен електронен мираж от такова невероятно място – пратформата
на върха на последното оцеляло чудо на древния свят, издигнат в небето над Кайро като Аладин на
неговото вълшебно килимче.
Не че двеста и третият ред на Голямата египетска пирамида можеше да се опише като килимче!
Широко малко под девет метра (за сравнение, страната на основата имаше широчина двеста и
тридесетина метра), площадката се състоеше от неколкостотин високи до пояса варовикови блока, всеки
от които тежеше около пет тона. Повърхността не беше напълно равна: липсваха няколко блока, други
бяха натрошени, а в южния край имаше останки от още около половин ред. Нещо повече, в самия
център на платформата някой беше издигнал триъгълно дървено скеле, през средата на което се
издигаше дебел стълб, висок десетина метра, показващ първоначалната височина на пирамидата:
146,729 метра. По варовика под него бяха надраскали имената си поколения от туристи.
Цялото изкачване на пирамидата ни беше отнело около половин час и сега тъкмо минаваше пет,
часът на утринната молитва. Почти едновременно от минаретата на Кайро закънтяха гласовете на
хиляда и един мюезина, които призоваваха правоверните на молитва и утвърждаваха величието,
непобедимостта, милостта и милосърдието на Господ. На югозапад зад мен горните двадесет и два реда
на Хефреновата пирамида, все още покрити с оригиналната си облицовка, сякаш се носеха като айсберг
в океан от лунна светлина.
Като знаех, че не можем да останем дълго на това омайно място, аз седнах и вдигнах поглед към
небето. Регул вече бе залязал зад западния хоризонт отвъд безкрайните пустинни пясъци и останалата
част от лъвското тяло се готвеше да го последва. Съзвездията Дева и Везни също се спускаха ниско, а
много по на север видях Голямата и Малката мечка, които бавно обикаляха около небесния полюс.
Отправих очи на югоизток отвъд долината на Нил. Полумесецът все още разливаше великолепното
си сияние от края на Млечния път. Следвайки течението на небесната река, аз погледнах на юг, където
ослепителното съзвездие Скорпион пресичаше меридиана. Антарес, неговата най-ярка звезда, бе червен
супергигант с диаметър, триста пъти по-голям от този на Слънцето. На североизток над Кайро плуваше
Лебед, в чиито опашни пера блестеше Денеб, синьо-бял супергигант на повече от хиляда и осемстотин
хиляди светлинни години от нас. И накрая, но не на последно място, сред циркумполярните звезди се
виеше Дракон. Предпалага се, че когато преди четири хиляди и петстотин години фараонът от ІV
династия Хуфу построил Голямата пирамида, една от звездите на Дракон се намирала близо до
Небесния северен полюс и служела като Полярна звезда. Това била Алфа от Дракон, известна също като
Тубан. С изминаването на хилядолетията обаче тя постепенно била изместена от безмилостната небесна
мелница на прецесията и днес Полярна звезда е Поларис от Малката мечка.
Отпуснах се назад, опрях глава върху дланите си и погледнах право нагоре към небесния зенит.
Стори ми се, че през гладките и студени камъни, на които лежах, усещам като жива сила могъщата
гравитация и маса на пирамидата.

ДА МИСЛИШ КАТО ИСПОЛИН

С основа от 13,1 акра, тя тежеше около шест милиона тона – повече от всички сгради на Скуеър
Майл в лондонското Сити, взети заедно, и както вече видяхме, се състоеше от около 2,3 милиона
варовикови и гранитни блока. Някога страните и са били покрити с огледална облицовка от 115000
отлично полирани плочи, всяка по десет тона.
Повечето облицовачни блокове, разклатени от силно земетресение през 1301 г., били използвани при
строежа на Кайро. Тук-там в основата обаче останали достатъчно, за да позволят на великия археолог от
ХІХ в. У. М. Флиндърс Питри да ги подложи на детайлно проучване. Той бил смаян, когато открил, ч
разликите в размерите им са по-малко от 0,025 см и че не може да провре дори тънкото острие на
джобното си ножче в цепнатините помежду им. „Дори само нареждането на такива камъни точно един
до друг е сложна работа – признава големият учен, - но да го направиш с цимент между тях, изглежда
почти невъзможно. Това прилича на извънредно фина оптическа работа, само че върху няколко акра
площ”.
Разбира се, нареждането на облицовачните камъни един до друг в никакъв случай не беше
единствената „почти невъзможна” особеност на Голямата пирамида. Точното и ориентиране по
посоките на света бе „почти невъзможно”, както и почти идеалните деветдесетградусови ъгли, и
невероятната симетричност на четирите гигантски стени. А също организацията на повдигането на
милиони грамадни камъни високо във въздуха...
Така че които и да са били зидарите и строителите, проектирали и успешно изградили тази
величествен паметник, наистина трябва да са „мислили като хора, високи тридесет метра”, както някога
беше отбелязал Жан-Франсоа Шамполион, основателят на съвременната египтология. Той ясно бе
виждал онова, за което поколенията след него бяха слепи: че строителите на пирамидата може да са
били единствено хора с исполински интелект. В сравнение с древните египтяни, беше прибавил
Шамполион, „ние в Европа сме само лилипути”.

ГЛАВА 35
 ГРОБНИЦИ И ЕДИНСТВЕНО ГРОБНИЦИ?

Спускането от върха на Голямата пирамида беше още по-мъчително от изкачването. Вече не се

борехме със силата на гравитацията, така че физическите усилия бяха по-малко. Ала сега вероятността
от фатално падане изглеждаше още по-голяма, защото вниманието ни бе насочено изключително към
земята, вместо към небето. Движехме се внимателно към основата на тази грамадна каменна планина и
пълзяхме сред коварните блокове, чувствайки се нищожни като мравки.
Когато стигнахме долу, нощта вече беше свършила и в небето се процеждаха първите мазки бледа
слънчева светлина. Платихме петдесетте египетски лири, обещани на пазача на западната страна, и с
невероятно чувство на облекчение и ликуване весело се отдалечихме по посока на Хефреновата
пирамида, която се намираше на неколкостотин метра на югозапад.
Хуфу, Хафра, Менкаура... Хеопс, Хефрен, Микерин. Независимо дали се използваха техните
египетски или гръцки имена, оставаше фактът, че тези трима фараони от ІV династия (2575-2467 г. пр.
Хр.) се смятат за строители на пирамидите в Гиза. Така се твърдеше поне откакто древноегипетските
екскурзоводи бяха казали на старогръцкия историк Херодот, че Голямата пирамида е построена от
Хуфу. Херодот включил това сведение в най-древното запазено писмено описание на паметниците,
което продължава така:

Казват, че Хеопс царувал петдесет години и след смъртта му на трона се

възкачил брат му Хефрен. Той също построил пирамида... тя е дванадесет метра
по-ниска от братовата му, но иначе е също толкова голяма... Хефрен царувал
петдесет и шест години... после бил наследен от Микерин, Хеопсовия син... Този
човек оставил пирамида, много по-малка от тази на баща му.

Херодот видял паметниците през V в. пр. Хр., повече от две хилядолетия след издигането им.
Въпреки това оттогава историческата наука се базира главно на неговите свидетелства. Всички други
коментатори до ден днешен безкритично вървят по стъпките на старогръцкия историк. И макар че
данните му се основават на слухове, приписването на Голямата пирамида на Хуфу, Втората пирамида –
на Хафра и Третата пирамида – на Менкаура е възприело качеството на неоспорим факт.

ТРИВИАЛИЗИРАНЕ НА ЗАГАДКАТА

След като се разделихме с Али, ние със Санта продължихме пътя си в пустинята. Когато
заобиколихме югозападния ъгъл на Втората пирамида, вниманието ни привлече нейния връх. Там
видяхме непокътнатите облицовачни камъни, които все още покриваха горните и двадесет и два реда.
Освен това забелязахме, че първите няколко реда над основата и, всеки от които имаше „отпечатък” от
дванадесетина акра, се състоят от невероятно огромни варовикови блокове, едва ли не прекалено
високи, за да се покатериш по тях, дълги шест метра и дебели метър и осемдесет. Както по-късно щях да
установя, тези необикновени монолити тежаха по двеста тона и се отнасяха към специфична зидария,
срещаща се на няколко места в некропола в Гиза.
Откъм север и запад Втората пирамида се издигаше върху равна платформа, изсечена от
материковата скала, и обградена от широк изкоп, на места дълбок над четири и половина метра. Ние
продължихме на юг, успоредно на обезобразената западна фасада на паметника и се запътихме към
много по-малката Трета пирамида, която се намираше на около четиристотин метра в пустинята.
Хуфу... Хафра... Менкаура... Според всички ортодоксални египтолози пирамидите бяха построени
като гробници – и единствено като гробници – за тези трима фараони. И все пак такива твърдения
съдържаха очевидни противоречия. Например, когато през 1818 година европейският изследовател
Джовани Белцони я отворил, просторната погребална камера в пирамидата на Хафра била празна.
Всъщност дори повече от празна – камерата била абсолютно гола. Полираният гранитен саркофаг, който
лежал вграден в пода, също бил празен и капакът му бил счупен на две. Как можеше да се обясни това?
За египтолозите отговорът бил ясен. По някое време в древността, навярно не много векове след
смъртта на Хафра, в камерата трябвало да са проникнали крадци и да са отмъкнали цялото и
съдържание, включително мумифицираното тяло на фараона.
Същото, изглежда, се било случило в по-малката, Трета пирамида, към която сега се приближавахме
със Санта – и която се приписваше на Менкаура. Първият европеец, който влязъл в нея, бил
британският полковник Хауард Вайс. Когато през 1837 г. отворил погребалната камера, той открил
празен базалтов саркофаг, антропоиден дървен капак от ковчег и отделни кости. Естественото
предположение било, че това са останките на Менкаура. Съвременната наука впоследствие обаче
доказа, че костите и камапък датират от раннохристиянската епоха, т. е. две хиляди и петстотин години
след епохата на пирамидите, и следователно представляват вторично погребение на много по-късен
индивид (често срещана практика в цялата древноегипетска история). Що се отнася до базалтовия
саркофаг – е, той може да е бил на Менкаура. За съжаление обаче никой нямал възможност да го
проучи, защото потънал в морето: корабът, с който Вайс го пратил в Англия, претърпял
корабокрушение край испанския бряг. Тъй като полковникът го бил открил празен, отново решили, че
тялото на фараона трябва да е било изнесено от крадци.
Подобно предположение направили за тялото на Хуфу, което също липсвало. Според мнението на
учените, най-добре изразено от уредника в Британския музей Джордж Харт, „не по-късно от петстотин
години след погребението на Хуфу” крадци проникнали в Голямата пирамида, „за да отмъкнат гробните
дарове”. С други думи, това трябва да се е случило най-късно до 2000 г. пр. Хр. – тъй като се смята, че
Хуфу починал през 2528 г. пр. Хр. Нещо повече, всепризнатият специалист в тази област проф. И. Е. С.
Едуардс твърди, че гробните дарове били откраднати от прочутото помещение, днес известно като
„Царската камера”, и че празният „гранитен саркофаг”, който се намирал в западния край на камерата,
„някога съдържал тялото на царя, навярно положено в дървен вътрешен ковчег”.
Такава е ортодоксалната научна позиция, която твърдо се приема за исторически факт и се
преподава във всички университети.

Но да допуснем, че не е факт.
 ДОЛАПЪТ БИЛ ПРАЗЕН

Загадката с липсващата мумия на Хуфу започва със сведенията на халиф Ал-Мамун, мюсюлмански
губернатор на Кайро от ІХ в. Той пратил група каменоделци да проникнат през северната страна на
пирамидата и им обещал, че ще открият съкровище. След няколко щастливи съвпадения „Мамуновата
дупка”, както днес я наричат археолозите, се свързвала с една от няколкото вътрешни галерии на
паметника, „спускащия се коридор”, който водел надолу от скритата врата в северната фасада (чието
място, макар че в древността било известно, по времето на Мамун било забравено). Вибрациите, които
арабите предизвикали със своите тарани и свредели, изместили един варовиков блок от тавана на
спускащия се коридор. Когато разгледали отвора, установили, че камакът скривал вход към друг
коридор, този път изкачващ се към вътрешността на пирамидата.
 Само че имало проблем. Отворът бил препречен с няколко грамадни запушалки от масивен гранит,
явно синхронни с построяването на паметника, които били задържани от стесняващия се долен край на
коридора. Каменоделците не успели нито да разбият запушалките, нито да се вмъкнат покрай тях.
Затова пробили малко по-мекия варовик отстрани и след няколко седмици робски труд отново стигнали
до изкачващия се коридор – след като заобиколили препятствие, което никога преди това не било
преодолявано.

Смисълът бил очевиден. Тъй като преди тях там не били прониквали иманяри, вътрешността на
пирамидата трябвало да е непокътната. Каменоделците навярно си облизвали устните, предвкусвайки
несметните количества злато и скъпоценности, които очаквали да открият. Мамун също – макар и може
би поради други причини – трябва да е изгарял от нетърпение пръв да влезе в камерите, до които щели
да стигнат. Известно е, че основният му мотив да започне цялото това начинание не било желанието му
да увеличи огромното си лично богатство, а да си осигури достъп до хранилище на древна мъдрост и
технология, което вярвал, че е скрито в паметника. Според древните предания в това хранилище
строителите на пирамидата оставили „инструменти от желязо и оръжия, които не ръждясват, стъкло,
което не се огъва и чупи, странни магии...”
Но Мамун и неговите хора не открили нищо, даже обикновено съкровище.
Погрешна наречената „Камера на царицата” (която е разположена в края на дълга хоризонтална
галерия, отклоняваща се от изкачващия се коридор) се оказала абсолютно празна – просто голо
геометрично помещение.
Още по-разочароващо било, че в Царската камера (до която арабите стигнали, като се изкачили по
внушителната Голяма галерия) също нямало нищо интересно. Единственото и съдържание бил гранитен
ковчег, голям колкото да побере мъжко тяло. Този неукрасен каменен сандък по-късно не особено
основателно бил определен като „саркофаг”. Мамун и хората му с трепет се приближили до него и
открили, че е без капак и е празен като всичко друго в пирамидата.
 Защо, как и кога точно било изпразнено съдържанието на Голямата пирамида? Дали петстотин
години след смъртта на Хуфу, както смятат египтолозите? Или по-вероятно вътрешните камери на
пирамидата още отначало, т. е. от деня, в който паметникът бил запечатан, са били празни? В крайна
сметка преди Мамун и неговите хора никой не бил стигал до горната част на изкачващия се коридор. И
освен това бе сигурно, че никой не е пробивал гранитните запушалки, запречващи входа на коридора.
Здравият разум изключваше вероятността от по-ранно проникване – освен ако нямаше друг вход.

БЕЗИЗХОДИЦА В ШАХТОВИЯ КЛАДЕНЕЦ

Имаше друг вход.

По-надолу в спускащия се коридор, на повече от шестдесет метра зад мястото, където открили
запушения вход на изкачващия се коридор, се намира скритият вход на друг таен проход дълбоко в
подземната материкова скала на платото Гиза. Ако го беше открил, Мамун можеше да си спести доста
главоболия, тъй като представляваше готов път покрай запушалките, запречващи изкачващия се
коридор. Неговото внимание обаче било насочено към предизвикателството да пробият тунел покрай
запушалките и халифът не се опитал да проучи по-долните части на спускащия се коридор (в който
изхвърлял тоновете камък, които неговите каменоделци изкопавали от недрата на пирамидата).
Цялата дължина на спускащия се коридор обаче била добре позната и проучена в класически
времена. Гръко-римският географ Страбон е оставил доста ясно описание на голямата подземна камера,
до която води галерията (на дълбочина от почти сто осемдесет и три метра под върха на пирамидата).
По стените на тази подземна камера са открити и надписи от периода на римската власт в Египет, което
потвърждава, че някога редовно е била посещавана. И все пак, тъй като бил изключително находчиво
скрит, тайният вход, заобикалящ около две трети от спускащия се коридор, останал затворен и го
открили едва през ХІХ в.
Този вход водел до тесен шахтов кладенец, дълъг около четиридесет и девет метра, който почти
вертикално се издигал в материка и нагоре през повече от двадесет реда варовикови блокове, докато
накрая се свързвал с главната коридорна система в основата на Голямата галерия. Няма свидетелства,
които да насочват към предназначението на този странен архитектурен елемент (макар че неколцина
учени са рискували да направят догадки). Ясно е обаче, че е построен по време на издигането на
пирамидата и не е резултат от проникването на иманяри. Остава без отговор въпросът дали иманярите
са открили тайния вход към шатрата и са го използвали, за да изнесат съкровищата от царските камери.
Такава възможност не може да се изключи. Въпреки това анализът на историческите сведения не я
потвърждава.
Например през 1638 г. оксфордският астроном Джон Грейвс влязал от Голямата галерия в горния
край на шахтовия кладенец. Той успял да се спусне на осемнадесетина метра дълбочина. През 1765 г.
друг британец, Натаниъл Дейвисън, проникнал на дълбочина четиридесет и пет метра, но открил, че
пътят му е запречен от непроходими купчини пясък и камъни. По-късно, през 1830 г., италианският
пътешественик капитан Дж. Б. Кавиля стигнал до същата дълбочина и се сблъскал със същото
препятствие. По-находчив от своите предшественици, той наел араби да прокопаят тунел с надеждата от
другата страна да има нещо интересно. След няколко дни работа в клаустрофобични условия открили
връзката със спускащия се коридор.
Възможно ли е през тази тясна, запушена шахта да са били изнесени съкровищата на Хуфу, който се
смята за най-великия фараон от могъщата ІV династия?
Даже да не е била задръстена с останки и запечатана в долния си край, тя е могла да бъде използвана
за изнасянето на съвсем малка част от съкровищата, откривани в типичната царска гробница.
Шахтовият кладенец има диаметър едва деветдесет сантиметра и включва няколко коварни вертикални
участъка.
Следователно, когато към 820 г. Мамун и хората му проникнали в Царската камера, би трябвало да
се очаква да открият по-големите и тежки гробни дарове – например статуите и олтарите, които
задръствали много по-късната и по-всяка вероятност по-бедна гробница на Тутанкамон. Ала в
пирамидата на Хуфу нямало нищо, което прави този случай и предполагаемото плячкосване на
Хефреновата пирамида единствените обири на гробници в египетската история, от които не е останала
нито следа – нито парче плат, нито фрагмент от строшен керамичен съд, нито нежелана статуетка, нито
незабелязан накит – само голи подове, стени и зейнали празни саркофази.

НЕ КАТО ДРУГИТЕ ГРОБНИЦИ

Вече минаваше шест сутринта и изгряващото слънце къпеше върховете на Хеопсовата и

Хефреновата пирамида в пастелнорозова светлина. Пирамидата на Менкаура, която се намира на
шестдесетина метра по-ниско от другите две, все още тънеше в сянка, докато със Санта заобиколихме
северозападния е ъгъл и продължихме разходката си във вълнистите пясъчни дюни на пустинята.
Продължавах да мисля за теорията за ограбените гробници. Доколкото виждах, единственото
истинско „доказателство” в нейна полза бе отсъствието на гробни дарове и мумии. Всички други факти,
особено по отношение на Голямата пирамида, като че ли убедително отхвърляха тезата за обирите. Не
ставаше дума само за това, че шахтовият кладенец е тесен и неподходящ за изнасяне на обемисти
съкровища. Другата странна особеност на пирамидата на Хуфу беше отсъствието на надписи и украси в
огромната мрежа от галерии, коридори, проходи и камери. Същото се отнасяше и за пирамидите на
Хафра и Менкаура. В нито един от тези удивителни паметници не бе написана нито дума в чест на
фараоните, чиито тела се предполагаше, че са почивали там.
Не бяха открити други неукрасени гробници на египетски владетели. През цялата история на Египет
гробниците на фараоните бяха красиво изрисувани от горе до долу (като в Долината на царете в Луксор
например) и плътно изписани с ритуални магии и заклинания, помагащи на починалия в пътуването му
към вечния живот (като в пирамидите на V династия в Сакара, само на тридесетина километра южно от
Гиза).
Защо при Хуфу, Хафра и Менкаура нещата толкова рязко се различаваха? Дали бяха построили
своите паметници не като гробници, а с някакво друго, неизвестно предназначение? Или както твърдяха
някои арабски и езотерични предания, пирамидите в Гиза бяха издигнати много преди ІV династия от
архитекти, принадлежащи към по-древна и по-високоразвита цивилизация?
 Поради лесно разбираеми причини египтолозите не обичаха тези теории. Нещо повече, макар да
признаваха, че във Втората и Третата пирамида няма никакви вътрешни надписи, че там липсват дори
имената на Хафра и Менкаура, учените говореха за някои йероглифни „каменоделски знаци” (надписи,
изсечени на каменните блокове, преди да ги пренесат от кариерите), открити в Голямата пирамида и,
изглежда, носещи името на Хуфу.

НАМИРИСВАЩИТЕ ДОКАЗАТЕЛСТВА...

Откривател на каменоделските надписи бил полковник Хауард Вайс по време на опустошителните

си разкопки в Гиза през 1837 г. Той разширил един съществуващ проход и пробил тунел в няколко
тесни кухини, наречени „укрепващи камери”, които са точно над Царската камера. Каменоделските
знаци били открити по стените и таваните на горните четири кухини и имали следното съдържание:

ГРУПАТА НА МАЙСТОРИТЕ, КОЛКО Е МОГЪЩА БЯЛАТА

КОРОНА НА ХНУМ-ХУФУ

ХНУМ-ХУФУ

ГОДИНА СЕДЕМНАДЕСЕТ

Всичко било много удобно. В края на един скъпо струващ и иначе безплоден сезон, точно когато
имал нужда от голямо археологическо откритие, за да оправдае направените разходи, Вайс се натъкнал
на находката на десетилетието – първото безспорно доказателство, че Хуфу наистина е строител на
дотогава анонимната Голяма пирамида.
Логично е да се заключи, че откритие от такъв характер окончателно ще уталожи съмненията за
предназначението на този загадъчен паметник. Тези съмнения обаче останали, главно защото
доказателствата на Вайс още отначало „понамирисвали”:
1. Било странно, че каменоделските надписи са единствените йероглифи на Хуфу, открити в
Голямата пирамида.

2. Било странно, че са намерени на такова скрито място в огромната сграда.

3. Било странно, че изобщо са намерени в паметник, в който иначе нямало абсолютно никакви
надписи.

4. И било изключително странно, че са открити само в горните четири от петте укрепващи

камери. Подозрителният ум неизбежно започва да се пита дали и в най-долната от тези пет
 камери е нямало да се появят „каменоделски надписи”, ако и тя бе открита от Вайс (а не
седемдесет години по-рано от Натаниъл Дейвисън).

5. Накрая, но не на последно място, бло странно, че няколко йероглифа от „каменоделските

надписи” са обърнати надолу с главата и че някои са неразпознаваеми, зокато други са
грешни или граматически неправилни.

Дали Вайс беше измамник?

Известен ми е един правдоподобен аргумент в полза на такова заключение и макар че навярно

никога няма да се намери окончателно доказателство, струваше ми се непредпазливо от страна на
египтолозите безспорно да приемат автентичността на каменоделските знаци. Освен това имаше
алтернативни йероглифни свидетелства, може би с по-сигурен произход, които, изглежда, показваха, че
Хуфу не може да е построил Голямата пирамида. Колкото и да е странно, същите египтолози, които с
готовност приписваха огромна важност на каменоделските знаци на Вайс, бързаха да омаловажат
значението на тези други йероглифи, открити на правоъгълна варовикова стела, съхранявана в Музея на
Кайро.
Инвентарната стела, както я наричаха, била намерена в Гиза през ХІХ в. от френския археолог Огюст
Мариет. Откриването и било нещо като бомба, тъй като текстът ясно показвал, че Големият сфинкс и
Голямата пирамида (както и още няколко постройки на платото) вече съществували много преди Хуфу
да се възкачи на трона. Надписът също наричал Изида „господарката на пирамидата”, което загатвало,
че паметникът е посветен на богинята на магията, а не на Хуфу. И накрая, има убедителни свидетелства,
че пирамидата на Хуфу може да е една от трите допълнителни сгради до източната страна на Голямата
пирамида.
Всичко това ми се струваше унищожителен аргумент срещу ортодоксалната хронология на древен
Египет и също оспорваше единодушното мнение, че пирамидите в Гиза са построени като гробници и
единствено като гробници. Вместо да проучат твърденията на Инвентарната стела обаче, египтолозите
предпочитаха да омаловажават стойността и. Според думите на влиятелния американски учен Джеймс
Хенри Брестед „Тези свидетелства щяха да са от извънредно голямо значение, ако стелата беше
синхронна с Хуфу, но ортографските данни за нейната късна дата са категорични...”
Според Брестед характерът на йероглифната писменост в надписа не съответства на онази, която са
използвали по време на ІV династия, а принадлежи на по-късна епоха. Всички египтолози бяха съгласни
с този анализ и с окончателното заключение – днес всички приемат, че стелата е изсечена през ХХІ
династия, около хиляда и петстотин години след царуването на Хуфу, и следователно трябва да се смята
за историческо литературно произведение.
И така, въз основа на ортографски свидетелства цялата научна дисциплина намираше основание да
пренебрегне клатещите лодката твърдения на Инвентарнат стела и не обръщаше нужното внимание на
вероятността надписът да се базира на действителен извор от ІV династия (точно както преводите на
Библията например се базират на много по-древен оригинал). Същите учени обаче без колебание
приемаха автентичността на някакви съмнителни „каменоделски знаци” и си затваряха очите за техните
ортографски и други особености.
 На какво се дължеше този двоен стандарт? Може би на факта, че сведенията на „каменоделските
знаци” твърдо потвърждават ортодоксалното мнение за Голямата пирамида като гробница на Хуфу,
докато данните на Инвентарната стела противоречат на тази позиция?

ОБОБЩЕНИЕ

Към седем сутринта със Санта бяхме навлезли дълбоко в пустинята на югозапад от пирамидите и
удобно се бяхме настанили на завет зад една голяма дюна, от която се разкриваше изглед към целия
некропол.
Беше 16 март, само няколко дни преди пролетното равноденствие, един от двата случая през
годината, когато Слънцето изгряваше точно на изток от всяка дадена точка на Земята. Отчитайки дните
като стрелка на гигантски метроном, тази сутрин небесното светило бе разполовило хоризонта със
съвсем малко отклонение на юг и вече се бе издигнало достатъчно нависоко, за да разсее нилската
мъгла, обгърнала като саван голяма част от Кайро.
Хуфу, Хафра, Менкаура... Хеопс, Хефрен, Микерин. Независимо дали се използваха техните
египетски или гръцки имена, нямаше съмнение, че тези трима прочути фараони от ІV династия са
увековечени с най-великолепните, най-възхитителни, най-красиви и най-големи паметници в света.
Нещо повече, бе ясно, че тези фараони наистина трябва да са били тясно свързани с паметниците не
само заради преданията, разказани от Херодот (които определено се основаваха на някакви факти), но и
защото няколко надписа с имената на Хуфу, Хафра и Менкаура бяха открити в различни части на
некропола в Гиза извън трите големи пирамиди. Тези находки произхождаха от вътрешността и района
на шестте допълнителни пирамиди, три от които на изток от Голямата пирамида, а другите три на юг от
пирамидата на Менкаура.
Тъй като тези външни надписи бяха двусмислени и несигурни, не можех да разбера защо
еегиптолозите с радост продължават да ги цитират като потвърждение на теорията си.
Проблемът беше, че същите тези свидетелства със същата сила могат да се привлекат в
потвърждение на няколко различни и взаимопротиворечащи си интерпретации. Ще дам само един
пример. „Тясната връзка” между трите големи пирамиди и тримата фараони от ІV династия можеше да
се дължи на факта, че те наистина са построили пирамидите за свои гробници. Но исполинските
паметници от платото Гиза можеха да се издигат там отпреди началото на историческата цивилизация,
известна като династичен Египет. В такъв случай само трябваше да приемем, че след време Хуфу,
Хафра и Менкаура са построили няколко допълнителни сгради край трите по-древни пирамиди – нещо,
което бяха имали всички основания да направят, защото така можеха да си присвоят по-големия
престиж на оригиналните анонимни паметници (и почти със сигурност да бъдат смятани от потомството
за техни строители).
Имаше и други възможности. Въпросът обаче бе, че няма почти никакви свидетелства кой, кога и с
каква цел е построил Голямата пирамида, за да е оправдана догматиката на ортодоксалната теория.
Честно казано, не беше ясно кой е издигнал пирамидите. Не бе ясно през коя епоха са издигнати. И
изобщо не беше ясно каква е била тяхната функция.
 Поради всички тези причини те бяха обгърнати в непроницаема атмосфера на тайнственост и докато
ги наблюдавах от пустинята, пирамидите сякаш се приближаваха към мен през дюните...

ГЛАВА 36

АНОМАЛИИ

Гледан от пустинята на югозапад от некропола в Гиза, където бяхме ние, хоризонталният план на
трите големи пирамиди имаше величествен, ала странен вид.
Най-близо до нас се намираше пирамидата на Менкаура, на североизток зад нея се издигаха
паметниците на Хафра и Хуфу. Последните два бяха разположени по почти идеален диагонал – ако се
продължеше на североизток, правата линия, която свързваше югозападния и североизточния ъгъл на
пирамидата на Хафра, също щеше да мине през югозападния и североизточния ъгъл на Голямата
пирамида. Това навярно не бе случайно. От мястото, където седяхме обаче, лесно се виждаше, че ако се
продължи на югозапад, същата въобръжаема права линия няма да мине през Третата пирамида, защото
тя се падаше на изток от главния диагонал.
Египтолозите отказваха да открият каквато и да е аномалия в това. И защо? Според тях некрополът
нямаше план. Пирамидите бяха гробници и единствено гробници, построени за трима фараони през
период от около седемдесет и пет години. Логично можеше да се допусне, че всеки владетел се е
стремил да изрази собствената си личност и особености чрез своя паметник и може би тъкмо заради
това Менкаура бе „напуснал редицата”.
Египтолозите грешаха. Въпреки че през онова мартенско утро на 1993 г. не го знаех, вече беше
направено откритие, което безспорно доказваше, че некрополът има цялостен хоризонтален план,
диктуващ точното положение на трите пирамиди не само една спрямо друга, но и според река Нил, на
няколко километра източно от платото Гиза. Тази гигантска и амбициозна схема със свръхестествена
точност изобразяваше едно небесно явление – и няварно именно поради тази причина египтолозите
(които се гордееха, че наблюдават предимно земята под краката си) не го бяха забелязали. Както ще
видим в следващите глави, това наистина в гигански мащаб отразяваше една и съща маниакална
пристрастеност към ориентациите и размерите, проявена във всеки един от паметниците.

СТРАНЕН ГНЕТ

Гиза, Египет, 16 март 1993, 08,00 ч.

Висока малко над шестдесет метра (с дължина на страната в основата сто и осем метра), Третата
пирамида беше приблизително наполовина колкото Голямата пирамида и много под нейната маса.
Въпреки това тя се отличаваше с поразително и внушително величие. Докато навлизахме в грамадната и
геометрична сянка, аз си спомних думите на иракския писател Абдул Латиф, посетил пирамидата през
ХІІ в.: „Тя изглежда малка в сравнение с другите две, но гледана отблизо и самостоятелно, възбужда
странен гнет във въобръжението и не може да се наблюдава, без болезнено да въздейства...”
Долните шестнадесет реда на паметника все още бяха облицовани като в миналото с плочи от червен
гранит („толкова изключително твърд – пишеше Абдул Латиф, - че дори с желязо трудно можеш да
оставиш отпечатък върху него”). Някои блокове бяха грамадни и освен това бяха плътно и майсторски
наредени в нещо като мозайка, много напомняща циклопския градеж в Куско, Мачу Пикчу и други
места в далечно Перу.
Както бе нормално, входът на третата пирамида се намираше високо над земята от северната страна.
Оттам под ъгъл 26°2′ се спускаше прав като стрела коридор. Ориентиран точно север-юг, той имаше
правоъгълно напречно сечение и беше толкова тесен, че трябваше да се наведем почти надве. Там,
където минаваше през зидарията, таванът и стените му бяха от плътно наредени гранитни блокове. По-
изненадващ обаче бе фактът, че проходът продължаваше малко под равнището на земята.
На около двадесет и един метра от входа коридорът се изравняваше и преминаваше в галерия, в
която можехме да се изправим. Тя водеше до малко предверие с дялана облицовка и жлебове по стените,
очевидно за да носят подвижни плочи. В дъното на камерата отново трябваше да се наведем, за да
влезем в друг коридор. Продължихме дванадесетина метра на юг и стигнахме в първата от трите главни
погребални камери – ако изобщо бяха погребални камери.
Тези мрачни тихи помещения бяха изсечени в материковата скала. Първото, в което се намирахме,
имаше правоъгълен план с ориентация изток-запад. С дължина девет, широчина и височина по четири и
половина метра, камерата имаше равен таван и сложна вътрешна структура с голяма неправилна дупка в
западната стена, водеща към тъмното съседно помещение. Близо до средата на пода също имаше отвор
към наклонена на запад рампа, спускаща се на още по-голяма дълбочина. Последвахме я. Тя
продължаваше с къс хоризонтален проход, който надясно свършваше с тясна врата, водеща в малка
празна камера. В стените и бяха изсечени шест килии като на средновековни монаси: четири от изток и
две от север. Египтолозите смятаха, че са функционирали като „складове... за съхраняване на вещи, с
които мъртвият фараон искал да разполага”.
Излязохме от камерата, пак завихме надясно и се върнахме в хоризонталния проход. В другия му
край имаше втора празна камера, чиито план бе уникален за египетските пирамиди. Дълга три и
половина и широка два и половина метра, тя бе ориентирана север-юг. Стените и разбитият и под бяха
изсечени от особено плътен, шоколадов на цвят гранит, който сякаш поглъщаше светлината и звуковите
вълни. Таванът се състоеше от осемнадесет грамадни плочи от същия материал, по девет от всяка
страна. Тъй като бяха издълбани отдолу, за да образуват силна конкавна повърхност, тези огромни
монолити създаваха илюзия за идеален свод, какъвто можеше да се види в криптата на романска
кадетрала.
Напуснахме долните камери и се изкачихме обратно по рампата до голямото помещение с равен
таван. Провряхме се през назъбения отвор в западната стена и се озовахме точно срещу горната страна
на осемнадесетте плочи, които оформяха тавана на камерата под нас. Оттам незабавно личеше
островърхата им форма. Не беше ясно обаче как изобщо са били донесени тук, камо ли как толкова
майсторски са били наредени. Всеки от тях трябва да тежеше много тонове, което ги правеше
достатъчно трудни за манипулиране при каквито и да е обстоятелства. А тези обстоятелства не бяха
обикновени. Строителите на пирамидата като че ли нарочно се бяха стремили да усложнят нещата (или
може би такива задачи им се бяха стрували прости?) и затова не бяха осигурили адекватно работно
пространство между плочите и материковата скала над себе си. Пропълзях в кухината и успях да
установя, че пространството варира от над половин метър в южния край до само няколко сантиметра в
северния. Не е възможно монолитите да са били наредени в толкова тясно пространство. Следователно
бе логично да си ги повдигали от пода, но как? Камерата беше толкова малка, че вътре можеха да
работят само неколцина души – прекалено малко, за да повдигнат плочите с груба сила. Смяташе се, че
през епохата на пирамидите не са съществували скрипци (дори да бяха съществували, вътре нямаше
достатъчно място). Дали не бяха използвали някаква неизвестна система от лостове? Или може би
трябваше да се замислим над древноегипетските легенди, според които жреци или магьосници
повдигали огромни камъни със заклинания?
Не за пръв път се сблъсквах със загадките на пирамидите и разбирах, че съм изправен пред
невероятно строително чудо, извършено според поразително високи и прецизни стандарти. Нещо
повече, ако се вярва на египтолозите, това строителство датира от зорите на човешката цивилизация и
бе дело на хора, които не бяха натрупали никакъв опитс мащабни строителни начинания.
Разбира се, това представлява смайващ културен парадокс, за който ортодоксалната наука не дава
адекватно обяснение.

ДВИЖЕЩИЯТ СЕ ПРЪСТ ПИШЕ

И ПОСЛЕ ПРОДЪЛЖАВА

Напуснахме подземните помещения, които сякаш вибрират в недрата на Третата пирамида като
многокамерното сърце на някакъв спящ исполин, и тесният входен коридор ни изведе навън.
Следваща ни цел беш Втората пирамида. Минахме край западната и страна (дълга около двеста и
петнадесет метра), завихме надясно и стигнахме до мястото на северната страна, дванадесетина метра
източно от централната ос север-юг, където се намираха главните входове. Единият от тях беше изсечен
на равнището на земята направо в материка на около девет метра пред паметника, другият – в северната
страна, на височина петнадесетина метра. От него се спускаше коридор с наклон 25°55′. Влязохме в него
и оттам продължихме по друг наклонен надолу коридор, който водеше дълбоко под земята, после за
кратко се изравняваше, влизаше в подземна камера, след това стръмно се изкачваше и накрая отново се
изравняваше, за да свърши с дълга хоризонтална галерия, ориентирана на юг (към която също водеше
горният коридор, спускащ се от входа в северната страна).
Достатъчно висока, за да се движим изправени и отначало облицована с гранит, а после с гладко
полиран варовик, хоризонталната галерия минаваше почти на равнището на земята, с други думи, точно
под най-долния ред зидария на пирамидата. Тя също беше изключително дълга (шестдесет метра) и
абсолютно права и стигаше до единствената „погребална камера” в сърцето на пирамидата.
Както вече отбелязахме, в камерата не бяха открити мумия и следователно така наречената пирамида
на Хафра бе напълно анонимна. Модерни пътешественици обаче бяха оставили своите имена по
стените – например бившият циркаджия Джовани Батиста Белцони (1778-1823), който проникнал в
пирамидата през 1818 г. Написано с черна боя на южната стена, неговото име напомняше за първичната
човешка природа: желанието, което изпитваме всички ние, да ни познават и помнят. Очевидно самият
Хафра далеч не бил защитен от тази амбиция, тъй като името му често се срещаше (наред с няколко
идеализирани статуи) в погребалния комплекс наоколо. Ако той наистина бе построил пирамидата като
своя гробница, такъв човек едва ли щеше да се въздържи да остави името и образа си някъде в нея.
Отново се зачудих защо египтолозите не желаят да признаят вероятността погребалния комплекс да е
дело на Хафра, а пирамидата – на друг?

Горе: Камера и система от коридори в пирамидата на Менкаура

Долу: Камера и система от коридори в пирамидата на Хафра

 Но на кого?

В много отношения това беше главният проблем – а не отсъствието на „подпис”. Преди царуването
на Хуфу, Хафра и Менкаура не бе управлявал нито един фараон, който можеше да се кандидатира за
строител на големите пирамиди. Смяташе се, че бащата на Хуфу, Снофру, първият цар от ІV династия, е
построил така наречената Пирамида със заоблени стени и Червената пирамида в Дашур на около
четиридесет и осем километра от Гиза – което само по себе си беше загадъчно (ако пирамидите
наистина бяха гробници), защото изглеждаше странно, че един фараон има нужда от две пирамиди, в
които да го погребат. Някои египтолози също приписваха на Снофру построяването на Срутената
пирамида в Медум (макар някои учени да твърдяха, че е гробница на Хуни, последният фараон от ІІІ
династия). Единствените други строители от Старото царство бяха Джосер, вторият фараон от ІІІ
династия, на когото приписваха построяването на Стъпаловидната пирамида в Сакара, и Джосеровият
наследник Сехемхет, чиято пирамида също се намираше в Сакара. Следователно въпреки липсата на
надписи, днес се смята за очевидно, че трите пирамиди в Гиза трябва да са построени от Хуфу, Хафра и
Менкаура и трябва да са предвидени за техни гробници.
Тук е излишно да повтаряме многобройните слабости на теорията за гробниците. Тези слабости
обаче не се ограничават само до пирамидите в Гиза, а се отнасят за всички други пирамиди от ІІІ и ІV
династия, изброени по-горе. В нито един от тези паметници не бяха открили тяло на фараон, нито следи
от каквото и да е царско погребение. В някои от тях дори не е имало саркофази, например в Срутената
пирамида в Медум. В пирамидата на Сехемхет в Сакара (в която през 1954 г. за пръв път влезли
археолози от Египетската организация за старините) имало саркофаг – който със сигурност бил останал
затворен и непокътнат от поставянето си в „гробницата”. До него никога не били стигали иманяри, ала
когато го отворили, той се оказал празен.
Какво всъщност ставаше? Защо бяха натрупали над двадесет и пет милиона тона камъни, за да
издигнат пирамидите в Гиза, Дашур, Медум и Сакара, щом единственият смисъл от това упражнение е
поставянето на празни саркофази в празни камери? Дори да допуснем хипотетични крайности от страна
на един-двама мегаломани, струва ми се малко вероятно цяла върволица от фараони да са одобрявали
такова прахосничество.

КУТИЯТА НА ПАНДОРА

Погребани под петте милиона тона на Втората пирамида в Гиза, ние със Санта влязохме в
просторната вътрешна камера на пирамидата, която може да е била гробница, но също така може да е
имала някакво друго, все още неустановено предназначение. Дълга четиринадесет метра в посока изток-
запад и широка пет метра в посока север-юг, това голо и стерилно помещение имаше могъщ двускатен
таван, висок шест и осемдесет метра в най-високата си част. Плочите, всяка от които масивен
двадесеттонен варовиков монолит, бяха поставени под ъгъл от 53°7′28″ (който точно съответстваше на
наклона на страните на пирамидата). Тук нямаше укрепващи камери (като над Царската камера в
Голямата пирамида). Вместо това в продължение на повече от четири хиляди години – може би много
повече – двускатният таван бе носил огромната тежест на втората по големина постройка в света.
 Бавно се огледах наоколо. Камерата отразяваше жълтеникаво-бяла светлина. Изсечена в
материковата скала, нейните стени не бяха гладко полирани, както можеше да се очаква, а видимо груби
и неправилни. Подът също беше странен: на две нива, източно и западно, разделени с
тридесетинасантиметрово стъпало. Предполагаемият саркофаг на Хафра лежеше вграден в пода до
западната стена. Дълъг малко над метър и осемдесет, доста плитък и възтесен, за да съдържа увитата и
балсамирана мумия на знатен фараон, той беше изсечен от полиран червен гранит и стигаше до
височината на коляното.
Тъмната му вътрешност сякаш зееше като вход към друго измерение.

ГЛАВА 37

СЪЗДАДЕНА ОТ НЯКОЙ БОГ

Предишната нощ се бях изкачил на Голямата пирамида, но докато се приближавах към нея посред
бял ден, не изпитвах чувство за триумф. Напротив, застанал в подножието и откъм северната страна, аз
се чувствах като муха – еднодневка от плът и кръв, изправена пред вдъхващото благоговение величие на
вечността. Имах впечатлението, че пирамидата може вечно да се е издигала тук, „създадена от някой бог
и поставена сред околния пясък”, както отбелязваше през І в. пр. Хр. старогръцкият историк Диодор
Сицилийски. Ала кой друг бог я беше създал, ако не богът-цар Хуфу, с чието име я свързваха поколения
египтолози?
За втори път през последните дванадесет часа започнах да се изкачвам по паметника. Отблизо на
тази светлина, безразличен към човешките хронологии и подвластен само на бавните разяждащи сили
на геологическото време, той се извисяваше над мен като намръщена, ужасяваща планина. За щастие
трябваше да изкатеря само шест реда, тук-там подпомаган от съвременни стъпала, за да стигна до
Мамуновата дупка, която днес играеше ролята на главен вход.
Истинският вход, все още скрит през ІХ в., когато Мамун бе пробил своя тунел, се намираше
десетина реда по-високо, на около седемнадесет метра над равнището на земята и на седем метра
източно от централната ос север-юг. Защитен с гигантски варовикови плочи, той водеше към спускащ се
коридор, наклонен под ъгъл от 26°31′23″. Колкото и да беше странно, макар самият той да бе едва 1 м х
1,19 м, този проход беше затиснат между покривни блокове, дебели два и половина и широки три и
половина метра и подова плоча (известна като „сутеренната плоча”), дебела седемдесет и пет
сантиметра и широка десет метра.
В Голямата пирамида изобилстваха скрити структурни особености като тези. Те едновременно
проявяваха невероятна сложност и очевидна безцелност. Никой не знаеше как са били поставени
блокове с такава големина, нито как толкова прецизно са били ориентирани (защото, както може би е
разбрал читателят, двадесет и шест градусовият наклон на спускащия се коридор представляваше
елемент от съзнателна система). Никой не знаеше и защо е направено всичко това.
 ФАРЪТ

Влизането в пирамидата през Мамуновата дупка не ми се струваше редно. Все едно да влезеш в
пещера, издълбана в планински склон – липсваше усещането за преднамерена геометричност, което
поражда истинският спускащ се коридор. Нещо повече, водещият навътре мрачен и зловещ
хоризонтален тунел приличаше на нещо грозно и уродливо и все още носеше следи от опустошенията
на арабските работници, които бяха нагорещявали и изстудявали камъните с буйни огньове и студен
оцет, преди да ги разбият с чукове и длета, тарани и свредели.
От една страна, такъв вандализъм изглеждаше дивашки и безотговорен. От друга обаче, трябваше да
се има предвид, една поразителна възможност: дали в известен смисъл пирамидата не беше създадена
така, че да примамва интелигентните и любопитните да проникнат в нейните загадки? В края на
краищата, ако бяхте фараон, който иска да е сигурен, че тялото му ще остане непокътнато за вечността,
щеше ли да е по-логично (а) да разгласите на своето и на всички следващи поколения
местонахождението на гроба си или (б) да изберете някое тайно и неизвестно място, за което никога да
не споменавате и където никога няма да ви намерят?
Отговорът беше очевиден: щяхте да предпочете потайността и уединението, както бяха направили
огромното мнозинство фараони на древен Египет.
Тогава, ако наистина представляваше царска гробница, защо Голямата пирамида бе толкова
очебийна? Защо заемаше над тринадесет акра площ? Защо беше висока около сто и петдесет метра? С
други думи, ако предназначението и бе да крие и пази тялото на Хуфу, защо беше построена така, че да
не може да не привлича вниманието – през всички епохи и при всички обстоятелства – на побъркани по
съкровища авантюристи и любопитните интелектуалци?
Просто не беше за вярване, че блестящите архитекти, зидари и строители, създали Голямата
пирамида, може да не са познавали първичната човешка психика. Изключителната амбиция и
свръхестествената красота, сила и майсторство на техния шедьовър говореха за невероятни умения,
дълбока проницателност и пълно разбиране на символите и първичните модели, с помощта на които
можеше да се манипулира човешкият ум. Ето защо логиката предполагаше, че строителите на
пирамидата също трябва да са съзнавали точно какъв фар създават (с такава невероятна прецизност) на
това брулено от вятъра плато на западния бряг на Нил в онези далечни времена.
Накратко, те трябва да са искали тази забележителна постройка да излъчва вечна привлекателност:
да бъде нападана от натрапници, да бъде измервана с все по-голяма точност и да витае в колективното
въобръжение на човечеството като упорит призрак, подхвърлящ намеци за отдавна забравена тайна.

ИНТЕЛЕКТУАЛНИТЕ ИГРИ НА СТРОИТЕЛИТЕ

 Мястото, където Мамуновата дупка пресичаше спускащия се под двадесет и шест градусов наклон
коридор, беше затворено със съвременна стоманена врата. Коридорът продължаваше нагоре на север и
стигаше до плочите при истинския вход на паметника. Както видяхме, на юг коридорът се спускаше на
сто и шест метра в материковата скала и стигаше до голяма подземна камера на сто осемдесет и два
метра под повърхността на пирамида. Прецизното изпълнение на този коридор беше поразително.
Средното отклонение на стените от правата линия бе шест, а на тавана – седем милиметра.
Влязох през стоманената врата и продължих по тунела на Мамун, като вдишах древния въздух и
оставих очите си да се приспособят към сумрака на слабите крушки, които го осветяваха. После наведох
глава и започнах да се изкачвам през стръмния и тесен участък, прокаран от арабските работници в
трескавото им нетърпение да заобиколят гранитните запушалки, запречващи долната част на
изкачващия се коридор. В горния край на тунела можеха да се видят две от запушалките, все още in situ,
но отчасти разбити за строителен материал. Египтолозите смятаха, че са били спуснати на сегашното си
място отгоре – по цялото протежение на тридесет и девет метровия изкачващ се коридор от края на
Голямата галерия. Строители и инженери обаче, чийто начин на мислене навярно беше по-практичен,
бяха отбелязали, че физически не е възможно запушалките да са поставени по този начин. Поради
тънкото като лист на книга пространство, което ги отделяше от стените, пода и тавана на коридора,
триенето щеше да осуети „плъзгането” само след няколко сантиметра, камо ли след тридесет метра.
Следователно това означаваше, че изкачващият се коридор трябва да е бил запушен, докато
пирамидата все още се е строяла. Но защо да затварят главния вход на паметника в самото начало на
неговото строителство (още докато продължват да уголемяват и довършват вътрешните камери)? Нещо
повече, ако целта е била да спрат натрапниците, нямаше ли да е много по-лесно и по-ефикасно да
запушат спускащия се коридор от входа му на северната фасада до под свързването му с изкачващия се
коридор? Това беше най-логичният начин за затваряне на пирамидата и щеше да направи излишни
запушалките в изкачващия се коридор.
Сигурно бе само едно: от началото на историята единственият ефект от гранитните запушалки не
беше да спират натрапници, а подобно на заключената врата от приказката за Синята брада преградата
бе привлякла вниманието на Мамун и до такава степен беше възпламенила въобръжението му, че той бе
пробил тунел покрай тях, убеден, че вътре се крие нещо с неоценима стойност.
Дали строителите на пирамидата не бяха искали първият натрапник да се чувства точно така? Щеше
да е прибързано да изключим тази странна и смущаваща възможност. Във всеки случай благодарение на
Мамун (и на предвидимите свойства на човешката природа) сега можех да се вмъкна в отпушената
горна част на изкачващия се коридор. Гладко изсечен проход с размери 1 м х 1,19 м (точно колкото
спускащия се коридор), той се издигаше нагоре в мрака под ъгъл 26°2′30″ (за разлика от наклона
26°31′23″ на спускащия се коридор).

Какъв бе този педантичен интерес към ъгъла от 26° и дали беше съвпадение, че той бе равен на
половината от ъгъла на наклона на страните на пирамидата - 52°?
Читателят може би си спомня значението на този ъгъл. Той беше ключов елемент на сложната
формула, с помощта на която планът на Голямата пирамида точно отговаряше на динамиката на
сферичната геометрия. Така оригиналната височина на паметника (146,7291 м) и периметърът на
основата и (921,459 м) се намираха в абсолютно същото съотношение помежду си, както радиусът на
сфера към нейната обиколка. Това съотношение бе 2π (2 х 3,14) и за да го изразят, строителите и
трябвало да придадат специфичния ъгъл от 52° на стените на пирамидата (тъй като по-голям или по-
малък наклон щеше да означава друго съотношение между височината и периметъра).
В Глава 23 видяхме, че така наречената Пирамида на слънцето в Теотихуакан в Мексико също
разкрива познаване и съзнателно използване на трансценденталното число π. В този случай височината
(71,17 м) се намираше в отношение 4π към периметъра на основата и (893,91 м).
Ето защо проблемът бе, че най-забележителният паметник на древен Египет и най-забележителният
паметник на древно Мексико са включвали отношение π много преди и далеч от официалното
„откриване” на това трансцендентално число от гърците. Нещо повече, свидетелствата навеждаха на
заключението, че с използването на π се обозначава нещо – почти сигурно едно и също нещо в двата
случая.
Не за пръв и не за последен път бях изпълнен с усещане за докосване до древен разум, не
непременно египетски или мексикански, който бе открил начин да се пресяга през вековете и като фар
да привлича хората към себе си. Някои търсеха съкровища, други, пленени от измамно простия начин,
по който строителите бяха използвали числото π, за да демонстрират, че владеят тайните на
трансценденталните числа, може би бяха вдъхновени да търсят други математически откровения.
Приведен почти надве, с опиращ се в полирания варовиков таван гръб и с такива мисли в главата, аз
се заизкачвах по двадесет и шест градусовия наклон на коридора, който сякаш проникваше в 6000000-
тонната грамада като тригонометрично построение. След като няколко пъти блъснах главата си в тавана
обаче, започнах да се чудя защо изобретателните създатели на пирамидата не са го направили малко по-
висок. Щом изобщо са били в състояние да издигнат такъв паметник и да госнабдят с коридори,
определено нямаше да ги затрудни да направят тези коридори достатъчно просторни. И отново бях
изкушен да заключа, че това е резултат от съзнателно решение на строителите: те бяха направили
изкачващия се коридор така, защото така бяха искали (а не защото нещо ги бе принудило).
Имаше ли мотив в очевидното безумие на тези древни интелектуални игри?

НЕИЗВЕСТНАТА ТЪМНА ДАЛЕЧИНА

 В горния край на изкачващия се коридор стигнах до поредната необяснима особеност на
пирамидата, „най-известният архитектурен паметник, останал от Старото царство” – Голямата галерия.
Тя се изкачваше нагоре под величествения ъгъл от 26° и почти изцяло изчезваше в мрака. Масивният и
стъпаловиден свод правеше зашеметяващо впечатление.
Още нямах намерение да се изкачвам по Голямата галерия. На юг от основата и се отклоняваше
дълъг хоризонтален тунел, висок близо метър и петнадесет и дълъг тридесет и девет метра, който
водеше до Камерата на царицата. Исках пак да видя това помещение, на чиято мрачна красота се
възхищавах от предишното си идване в Голямата пирамида преди няколко години. Днес обаче за голямо
мое раздразнение тунелът се оказа затворен с решетка.
По онова време не го знаех, но вътреработел един немски електронен инженер на име Рудолф
Гантенбринк, който бавно и усърдно придвижвал робот за двеста и петдесет хиляди долара по тясната
южна шахта на Камерата на царицата. Нает от Египетската организация за старините да подобри
вентилацията на Голямата пирамида, той вече бил използвал свръхмодерната си техника, за да изчисти
отпадъците от тясната южна шахта на Царската камера (за която египтолозите смятаха, че поначало е
проектирана с вентилационна функция), и монтирал електрически вентилатор на отвора и. В началото
на март 1993 г. Гантенбринк насочил вниманието си към Камерата на царицата и се заел да проучи
южната и шахта с миниатюрната дистанционна камера „Упуаут”. На 22 март, на шестдесетина метра в
стръмно наклонената шахта (която се издига под ъгъл 39,5° и е висока едва двадесетина и широка
двадесет и три сантиметра) подът и стените внезапно станали гладки и „Упуаут” се озовала в участък от
фин варовик от Тура, какъвто обикновено се използва за облицоване на свещени места като храмове и
гробници. Само по себе си това било достатъчно интригуващо, но в дъното на коридора, очевидно
водещ към затворена камера, дълбоко в недрата на пирамидата имало солидна варовикова врата с
метални скоби...
Отдавна се знаеше, че нито тази южна шахта, нито нейният аналог в северната стена на Камерата
имат изход извън Голямата пирамида. Освен това и също толкова необяснимо и двете шахти не бяха
пробити докрай. Кой знае защо строителите бяха оставили последните тринадесетина сантиметра камък
от последния блок непокътнати и така правеха шахтите невидими и недостъпни за случайни
натрапници.
Защо? За да се погрижат никога да не ги намерят ли? Или за да се погрижат някой ден да ги намерят
при нужните обстоятелства?
В крайна сметка в семерната и южната стена на Царската камера още отначало бе имало две големи
очебийни шахти. Трябваше да е било напълно в границите на умствените способности на строителите
на пирамидата да предвидят, че рано или късно някой любопитен ще се изкуши да потърси шахтите и в
Камерата на царицата. Очевидно никой не го направил през хилядолетието, след като през 820 г. халиф
Мамун проникнал в паметника. През 1872 г. обаче един английски инженер на име Уейнман Диксън,
масон, който „бил наведен на подозрението за съществуването на шахтите от присъствието им в
Царската камера”, с почукване по стените на Камерата на царицата ги открил. Първо отворил южната
шахта, като наредил на своя „дърводелец и момче за всичко Бил Грънди да пробие дупка с чук и
стоманено длето. Верният момък се захванал на работа и започнал да пробива мекия камък [варовик],
когато – хоп! – само след няколко удара длетото потънало в някаква кухина”.
Тази „някаква кухина”, в която потънало длетото на Бил Грънди, се оказала „правоъгълен,
хоризонтален тунел, около двадесет и три на двадесет сантиметра, навлизащ на два метра навътре в
стената и после издигащ се нагоре под ъгъл към неизвестната тъмна далечина...”
Именно в тази „неизвестна тъмна далечина” сто двадесет и една години по-късно пратил своя робот
Рудолф Гантенбринк – след като техниката на нашия вид най-после можеше да задоволи
непреодолимото ни инстинктивно любопитство. Това инстинктивно любопитство явно не е било по-
слабо през 1872, отколкото през 1993 г. – сред интересните неща, които дистанционната камера успява
да заснеме в шахтите в Камерата на царицата е отсрещният край на дълга метална пръчка от ХІХ век,
която Уейнман Диксън и верният Бил Грънди тайно вкарали в тайнствения проход. Естествено, те
решили, че щом са си направили труда да построят и после да замаскират шахтите, строителите на
пирамидата трябва да са скрили вътре нещо ценно.
Идеята, че е възможно още отначало да е умало умисъл да се стимулират такива търсения, би
изглеждала напълно невероятна, ако откриването и проучването на шахтите бе завършило
безрезултатно. Както видяхме обаче, беше открита врата – плъзгаща се врата със странни метални скоби
и мамеща кухина отдолу, в която излъчената от робота на Гантенбринк лазерна точка напълно
изчезнала...
Отново изглеждаше, че има очевидна покана да продължим нататък, последната от дълга поредица
покани, които бяха окуражили халиф Мамун и неговите работници да проникнат в главните галерии и
камери на паметника, Уейнман Диксън да провери хипотезата, че стените на Камерата на царицата може
би крият тайни шахти, Рудолф Гантенбринк да насочи модерния си робот, който да открие
съществуването на тайна врата и да се доближи до тайните – разочарованията или новите покани –
които

КАМЕРАТА НА ЦАРИЦАТА
 В следващите глави пак ще се върнем на Рудолф Гантенбринк и „Упуаут”. На 16 март 1993 г. обаче
аз не знаех нищо за това и след като с раздразнение установих, че Камерата на царицата е затворена, с
негодувание надзърнах през металната решетка на входа на коридора.
Спомних си, че височината на този коридор – около метър и петнадесет – не е постоянна.
Приблизително тридесет и четири метра на юг оттам, където стоях, и само на около пет метра от входа
на Камерата, едно неочаквано стъпало на пода увеличаваше височината до метър седемдесет и два.
Никой не беше дал убедително обяснение на тази странна особеност.
Самата Камера на царицата – очевидно празна от деня на построяването си – имаше размери 5,20
метра дължина в посока север-юг и 6,35 метра широчина в посока изток-запад. Изящният двускатен
таван бе висок 6,20 метра и билото му минаваше точно по главната ос изток-запад. Подът обаче съвсем
не беше изящен и изглеждаше недовършен. През светлите, грубо изсечени варовикови стени постоянно
се отделяше сол, което даваше почва на безброй безплодни предположения.
На северната и южната стена, на които все още се виждаха надраскани надписи „ОТВОРЕНО ПРЕЗ
1872 г.” бяха правоъгълните отвори, открити от Уейнман Диксън, водещи към тъмната далечина на
тайнствените шахти. Западната стена бе съвсем гола. На източната стена имаше ниша с форма на
стъпаловиден свод, разположена малко над половин метър южно от средата, висока четири и седемдесет
и широка в основата метър и шестдесет. Първоначално дълбока около метър, през средните векове
арабски иманяри я бяха направили по-дълбока в търсене на скрити камери. Не бяха намерили нищо.
Египтолозите също не бяха успели да стигнат до каквито и да е убедителни заключения за
функцията на нишата, а всъщност и на самата Камера на царицата.
Всичко беше хаос. Всъщност беше парадокс. Всичко беше загадка.

ИНСТРУМЕНТЪТ

И Голямата галерия криеше своите тайни. Дори бе най-загадъчната от всички вътрешни особености
на Голямата пирамида. Широка при пода два метра, стените и се издигаха вертикално на височина
малко над два и тридесет и нагоре продължаваха с още седем реда зидария (всеки издаден навътре
около седем и половина сантиметра), които издигаха свода на обща височина осем и половина метра,
където широчината беше около метър.
Спомнете си, че структурно галерията вечно трябваше да поддържа огромната тежест на горните три
четвърти от най-голямата и най-тежка каменна сграда в света. Нима не бе доста странно, че група
„технически примитивни” хора не само са измислили и проектирали такава особеност, но и успешно са
я изпълнили преди повече от четири хиляди и петстотин години?
Даже да бяха направили галерията само шест метра дълга и да се бяха опитали да я издигнат на
равна повърхност, задачата щеше да е достатъчно трудна – всъщност извънредно трудна. Но те бяха
решили да издигнат този поразителен стъпаловиден свод под наклон от 26° и да увеличат дължината и
до смайващите четиридесет и седем метра. Нещо повече, строителите идеално я бяха облицовали с
варовикови мегалити – грамадни, гладко полирани блокове, издялани във формата на наклонени
успоредници, наредени толкова плътно един до друг и с такава строга прецизност, че цепнатините бяха
почти невидими с просто око.
Строителите на пирамидата бяха включили в работата си и някои интересни симетрии. Например
стъпаловидният свод на галерията беше висок около метър, докато широчината при пода бе два метра.
Точно в средата на пода, по цялата дължина на галерията – и разположен между каменни рампи, широки
петдесет сантиметра – имаше канал с дълбочина шестдесет сантиметра и широчина един метър. За какво
можеше да е служил? И защо трябваше точно да отразява широчината и формата на тавана, който също
приличаше на „канал”, разположен между двата горни реда зидария?
Знаех, че не съм първият човек, изпитващ дезориентиращото усещане, че се намира в „някакъв
огромен инструмент”. Кой можеше да каже, че тази интуиция е грешна? Или че е вярна? Не се бяха
запазили сведения за функцията на Голямата галерия, освен отделни мистични и символични
споменавания в някои древноегипетски литературни текстове. Те, изглежда, показваха, че пирамидите
са били смятани за устройства, предназначени да превръщат мъртъвците в безсмъртни същества: да
„отварят вратите на небесната твърд и да прокарват път”, за да може мъртвият фараон да „се възкачи
при боговете”.
Спокойно можех да приема, че тук е замесена точно такава религиозна система и очевидно можех да
открия мотив за цялото това начинание. Въпреки това продължавах да се чудя защо е било смятано за
нужно материално устройство, тежко над шест милиона тона, сложно устроено с канали и тръби,
коридори и камери, за да се постигне една мистична, духовна и символична цел.
В Голямата галерия наистина изпитвах усещането, че съм в огромен инструмент. Тя ми оказваше
безспорно естетическо въздействие (несъмнено, потискащо и доминиращо), но в същото време липсваха
всякакви декоративни елементи и абсолютно нищо (фигури на божества, релефни литургични текстове
и така нататък) не предполагаше култово или религиозно предназначение. Човек оставаше с
впечатление за строга функционалност – като че ли галерията бе построена, за да върши някаква работа.
Освен това усещах съсредоточената тържественост на стила и и тежестта на изпълнението и, които
сякаш изискваха сериозно и пълно внимание.
Вече бях стигнал докъм средата на галерията. Между извисяващите се каменни стени пълзяха сенки.
Спрях, завъртях глава и погледнах нагоре в сумрака към стъпаловидния свод, който носеше смазващата
тежест на Голямата египетска пирамида.
Изведнъж ми хрумна, че тя е смущаващо древна и че в този момент животът ми зависи от уменията
на някогашните строители. Огромните блокове, които изграждаха далечния таван, бяха пример за това
умение – всеки един от тях беше поставен под малко по-стръмен наклон от този на галерията. Както
отбелязваше великият археолог и изследовател Флиндърс Питри, това било направено:

...така, че долният ръб на всеки камък да се закачва като палец за жлеба,

издълбан върху стените – така камъните не притискат тези под тях, на
предизвикват кумулативно налягане по целия покрив и всеки камък
самостоятелно се държи за тази част от стената, върху която лежи.
 И това бе дело на хора, чиято цивилизация едва се бе развила от неолитните ловци и събирачи, така
ли?
Отново закрачих напред по дълбокия шестдесет сантиметра канал. Изкачването ми се улесняваше от
съвременната дъсчена платформа с перила. В древността обаче изкачването по наклонения под ъгъл 26°
гладко полиран варовиков под щеше да е почти невъзможно.
Как го бяха правили? Изобщо бяха ли го правили?
В дъното на Голямата галерия пред мен се тъмнееше отворът на Царската камера и примамваше
всеки любопитен поклонник в сърцето на загадката.

ГЛАВА 38

ИНТЕРАКТИВНАТА ТРИИЗМЕРНА ИГРА

Когато стигнах до горния край на Голямата галерия, аз изкачих високото малко под метър гранитно
стъпало. Спомних си, че подобно на покрива на Камерата на царицата то лежи точно по оста изток-
запад на Голямата пирамида и следователно бележи границата между северната и южната половина на
паметника. Донякъде напомнящо на олтар, стъпалото също осигуряваше стабилна хоризонтална
платформа непосредствено пред ниския правоъгълен тунел, който служеше за вход на Царската камера.
За миг спрях и погледнах назад. Отново ми направи впечатление липсата на украса и религиозна
иконография и пълното отсъствие на каквато и да е забележима символика, обикновено свързвана с
архаичната религиозна система на древните египтяни. По цялата четиридесет и седем метрова дължина
на тази великолепна геометрична кухина се наблюдаваше единствено нейната еднообразност и почти
механична изчистеност.
Вдигнах очи нагоре и едва различих тъмен отвор, издялан в горния край на източната стена. Никой
не знаеше кога и кой е пробил тази злокобна дупка, нито колко дълбока е била първоначално. Тя
водеше до първата от петте укрепващи камери над Царската камера и през 1837 г. Хауард Вайс я беше
продължил, за да стигне до останалите четири. Когато отново сведох поглед, видях точката в основата
на западната стена на галерията, където почти вертикалният шахтов кладенец започваше шеметното си
четиридесет и девет метрово пропадане в недрата на пирамидата към спускащия се коридор далеч под
равнището на земята.
Защо бе необходима толкова сложна система от тунели и проходи? На пръв поглед изглеждаше
непонятно. Но пък всичко в Голямата пираммида изглеждаше непонятно, освен ако човек не беше готов
да му посвети много внимание. Тогава, макар да е напълно непредвидимо, от време на време
пирамидата те възнаграждава.
Както видяхме, ако например достатъчно разбирате от математика, вие ще реагирате на
елементарните измервания на височината и на периметъра на основата, като стигнете до стойността на
π. И както ще се убедим, ако сте готови да продължите тези си занимания, ще получите други дребни
математически дреболии, всяка малко по-сложна от предишната.
Целият този процес внушаваше усещане за програмираност, като че ли всичко беше грижливо
подготвено. Не за пръв път се замислях за вероятността пирамидата да е проектирана като гигантско
предизвикателство или учебна машина – или още по-точно, като интерактивна триизмерна мозайка,
издигната в пустинята, за да бъде разгадана от човечеството.

ПРЕДДВЕРИЕТО

Висок малко над метър, входният коридор на Царската камера принуждаваше всички хора с
нормален ръст да се наведат. Около метър и двадесет по-нататък обаче стигнах в предверието, където
таванът внезапно се издигаше на 3,65 метра над пода. Източната и западната стена бяха от червен
гранит, в който бяха изсечени четири срещуположни двойки широки успоредни прореза. Египтолозите
смятаха, че те са поддържали дебели подвижни плочи. Три от тези двойки продължаваха чак до пода и
бяха празни. Четвъртата (най-северната) стигаше само до равнището на тавана на входния коридор (т. е.
на около метър над пода) и все още съдържаше голяма гратинта плоча, може би дебела двадесет и два
сантиметра и висока метър и осемдесет и два. Между тази висяща каменна врата и северния край на
входния коридор, през който току-що бях влязал, имаше разстояние само петдесет и три сантиметра. От
горния край на плочата до тавана оставаха над шестдесет сантиметра. Каквато и функция да бе
изпълнявала, трудно можех да се съглася с египтолозите, че предназначението на тази странна
структура е била да спира крадците на гробници.
Искрено озадачен, аз се наведох под нея и после пак се изправих в южната част на преддверието,
което беше дълго около три метра и имаше същата височина от 3,65 метра. Макар и силно изтъркани, на
източната и западната стена все още се виждаха вдлъбнатините за следващите три „подвижни врати”.
Нямаше и следа от самите плочи и всъщност човек трудно можеше да си представи как такива тежки и
обемисти каменни блокове може да са били поставени в толкова тясно работно пространство.
Спомних си за Флиндърс Питри, който в края на ХІХ в. систематично бе проучил целия некропол в
Гиза и беше писал по повод на подобна загадка във Втората пирамида: „Гранитната подвижна врата в
долната галерия показва огромно умение за придвижване на маси, тъй като за повдигането и са нужни
четиридесет-шестдесет души, и все пак тя е била повдигната и поставена на мястото и в тясната галерия,
където могат да я достигнат само неколцина души”. Абсолютно същото се отнасяше и за подвижните
врати в Голямата пирамида. Ако това изобщо бяха подвижни врати.
Проблемът беше, че физиката на повдигането и спускането им изискваше да са по-ниски от цялата
височина на предверието, за да могат да се изтеглят в покривното пространство и да осигуряват достъп
на правоимащите преди затварянето на гробницата. Разбира се, това означаваше, че кигота долните
краища на плочите опрат в пода, за да запречат предверието, между горните им краища и тавана ще се
образува също толкова голямо пространство, през което определено можеше да се вмъкне всеки
предприемчив крадец.
 Предверието очевидно представляваше поредният от многобройните провокиращи мисленето
парадокси на пирамидата, в които структурната сложност се съчетаваше с очевидната функционална
безсмисленост.
От южната стена на предверието излизаше изходен тунел със същата широчина и височина като
входния (също от гранит, но най-отгоре с варовикови плочи, дебели тридесет сантиметра). След около
два и седемдесет и пет метра той стигаше до Царската камера, масивно мрачно помещение, изцяло
направено от червен гранит, което излъчваше атмосфера на невероятна енергия и мощ.

КАМЕННИТЕ ЗАГАДКИ

Застанах в средата на Царската камера, дългата ос на която бе идеално ориентирана по посока изток-
запад, а късата – север-юг. Помещението беше високо точно 5,81 метра и образуваше правоъгълник,
чиито къси стени се вписваха два пъти в дългите: 10,46 х 5,23 ветра. Подът се състоеше от петнадесет
масивни гранитни плочи, а стените – от сто исполински гранитни блока, всеки тежък над седемдесет
тона, образуващи пет реда. Таванът бе издигнат от девет гранитни блока, всеки от по около петдесет
тона. В резултат човек изпитваше усещане за непреодолима тежест.
В западния край на камерата се намираше артефактът, който – ако трябваше да се вярва на
египтолозите, - беше построен да помещава цялата Голяма пирамида. Изсечен от един блок
тъмношоколадов гранит, този останал без капак ковчег според учените беше саркофагът на Хуфу.
Неговите вътрешни размери бяха: дължина 1,996 м, височина 0,874 м и широчина 0,68 м. Външните му
размери бяха: дължина 2,299 м, височина 1,04 м и широчина 0,97 м, с два и половина сантиметра по-
широк, за да е бил пренесен от долния (и сега запушен) вход до изкачващия се коридор.
 В размерите на саркофага бяха заложени някои рутинни математически игри. Например той имаше
вътрешен обем 1166,4 литра и външен обем точно два пъти по толкова – 2332,8 литра. Толкова точно
съвпадение не можеше да се получи случайно: стените на саркофага бяха изсечени с достойна за
съвременността прецизност от майстори, притежаващи огромно умение и опит. Нещо повече, както с
известно озадачение признаваше Флиндърс Питри след края на задълбоченото си проучване на
Голямата пирамида, тези майстори бяха имали достъп до инструменти „каквито ние едва наскоро
преоткрихме...”
Питри особено внимателно беше проучил саркофага и съобщаваше, че трябва да е бил изсечен от
гранитния блок с прав трион, „дълъг най-малко два и половина метра”. Тъй като гранитът бе извънредно
твърд, той можеше само да допусне, че тези триони са били с бронзово острие (според учените най-
твърдият материал, известен по онова време), снабдено с „режещи върхове” от още по-твърди
скъпоценни камъни: „Характерът на работата, изглежда, определено сочи, че режещият връх е бил от
диамант – и единствено неговата рядкост и липсата му в Египет противоречат на това заключение...”
Още по-голяма тайнственост обгръщаше издълбаването на саркофага, очевидно далеч по-трудно
начинание, отколкото изсичането му от каменния блок. Тук Питри стига до извода, че египтяните
трябва да са

...променили принципа си на рязане от праволинейна в кръгова форма и да са

свили острието на тръба, чрез въртенето на която са издълбавали кръгли жлебове.
Така чрез отчупване на сърцевината на тези жлебове те били в състояние да
издълбават големи дупки с минимум труд. Диаметърът на тези тръбовидни
жлебове варирал от 0,6 до 12,7 см, а дебелината им – от 0,08 до 0,5 см...

Разбира се, както признава Питри, египтолозите не бяха открили свредели или триони с диамантени
върхове. Видимите свидетелства за видовете пробиване и рязане обаче го бяха принудили да заключи,
че такива инструменти са съществували. Той особено се заинтересувал от този въпрос и разширил
проучването си, включвайки не само саркофага от Царската камера, но и още много гранитни артефакти
и „сърцевини”, които събрал в Гиза. Колкото повече се задълбочавал обаче, толкова повече го
озадачавала технологията за рязане на камък в древен Египет:

Силата на натиска, проявена от бързината, с която свределите и трионите

пробивали твърдите камъни, е много изненадваща – навярно върху
десетсантиметровите свредели, забивани в гранит, е поставяна тежест от поне
един-два тона. Спиралата на жлеба на гранитна сърцевина № 7 е дълбока два и
половина сантиметра при обиколка петнадесет сантиметра и два милиметра, което
дава удивителна бързина... Тези бързи спираловидни жлебове не може да се
обяснят с нищо друго, освен с потъване на свредела в гранита под огромен
натиск...
 Не е ли странно, че в предполагаемите зори на човешката цивилизация преди повече от четири
хиляди и петстотин години древните египтяни са разполагали със свредели, сякаш произхождащи от
индустриалната епоха, действащи с натиск от над един тон и способни да пробиват твърдите камъни
като нагорещен нож – масло?
Питри не бе успял да намери обяснение на тази загадка. Не беше успял да обясни и с какъв
инструмент са изсечени йероглифите върху някои диоритни съдове с надписи от ІV династия, които
открил в Гиза: „Йероглифите са врязани с изключително свободно режещ връх – не са издраскани, нито
изстъргани, а прорязани в диорита с неравни ръбове...”
Това смутило логичния Питри, защото знаел, че диоритът е един от най-твърдите камъни на земята,
далеч по-твърд от желязото. И все пак в древен Египет този материал бил обработван с невероятна сила
и прецизност с помощта на някакъв неоткрит все още режещ инструмент:

Тъй като линиите са широки едва 0,0169 см, очевидно е, че режещият връх
трябва да е бил много по-твърд от кварц – и достатъчно здрав, за да не се счупи,
когато се използва толкова фино острие, навярно с дебелина едва 0,0127 см.
Успоредните линии са врязани на разстояние едва 0,0846 см една от друга.

С други думи, той си представял инструмент с остър като игла връх и с изключителна,
безпрецедентна твърдост, способен с лекота да пробива и дълбае диорит и да издържа на огромния
натиск, необходим за тази операция. Що за инструмент можеше да е това? По какъв начин се оказваше
този натиск? Как се поддържаше достатъчно голяма точност, за да се врежат успоредни линии на
разстояние от едва 0,0846 см?
Най-малкото можехме да си съставим мислено изображение на кръглите свредели с диамантени
зъбци, които според Питри би трябва да са използвани за издълбаването на саркофага от Царската
камера. Аз обаче установих, че не е толкова лесно да си представим неизвестния инструмент, способен
да врязва йероглифи в диорит през 2500 г. пр. Хр., поне без да допуснем съществуването на далеч по-
високо технологично равнище, отколкото смятаха египтолозите.
А и не бяха само няколкото йероглифа или диоритните съдове. По време на пътуванията си в Египет
съм разглеждал много каменни съдове – в някои случаи датиращи от преддинастични времена – които
загадъчно бяха издълбани от различни материали, като диорит, базалт, кварц, кристал и метаморфни
шисти.
Например повече от тридесет хиляди такива съда бяха открити в камерите под Стъпаловидната
пирамида на фараона от ІІІ династия Джосер в Сакара. Това означаваше, че са на възраст най-малко
колкото самия Джосер (т. е. около 2650 г. пр. Хр.). Теоретично можеха да са още по-стари, тъй като
идентични съдове бяха намирани в преддинастични пластове, датиращи най-късно от 4000 г. пр. Хр., а
практиката на предаване на ценни наследства от поколение на поколение от памтивека бе дълбоко
вкоренена в Египет.
 Независимо дали бяха направени през 2500, 4000 г. пр. Хр. или още по-рано, каменните съдове от
Стъпаловидната пирамида се отличаваха със своята изработка, която отново, изглежда, бе постигната с
някакъв все още неизвестен (а всъщност и почти невъобразим) инструмент.
Защо невъобразим ли? Защото много от съдовете бяха високи вази с дълги и тънки изящни шии и
силно разширено тяло, често с напълно издълбани рамене. Досега не е изобретен инструмент, способен
да извайва вази с такава форма, защото той трябва да е достатъчно тесен, за да мине през шията, и
достатъчно здрав (и със съответната форма), за да издълбае раменете и заобленото тяло. А и как може да
се постигне и приложи достатъчно силен натиск нагоре и навън?
Високите вази в никакъв случай не бяха единствените загадъчни съдове, открити в Джосеровата
пирамида и други архаични обекти. Имаше монолитни урни с деликатни декоративни дръжки. Имаше
съдове, отново с изключително тънки шии като вазите и с издути тела. Имаше и отворени купи, почти
микроскопични шишенца и странни предмети, изсечени от метаморфни шисти, с форма на колела и с
извити навътре, толкова фини ръбове, че бяха почти прозрачни. Най-озадачаващата във всички случаи
беше прецизността, с която си съответстваха вътрешните и външните очертания на тези съдове –
паралелни криви линии – както и абсолютно гладката полирана повърхност, без забележими следи от
инструмент.
Не е известно древните египтяни да са разполагали с технология, способна да дава такива резултати.
А и не би могъл да ги постигне никой съвременен каменоделец, даже да работи с най-съвършени
инструменти от волфрамов карбид. Следователно в древен Египет бяха използвали неизвестна или
тайна технология.

ЦЕРЕМОНИЯТА НА САРКОФАГА

Застанал в Царската камера с лице на запад – посоката на смъртта и при древните египтяни, и при
маите – аз леко опрях длани върху неравния ръб на гранитния саркофагу в който според египтолозите бе
почивало тялото на Хуфу. Вгледах се в мрачната му вътрешност, докъдето сякаш почти не проникваше
слабото електрическо осветление на камерата, и видях златист облак от фини прашинки.
Разбира се, това бе просто игра на светлина и сянка, но Царската камера изобилстваше от такива
илюзии. Спомних си, че по време на своята египетска кампания в края на ХVІІІ в. Наполеон Бонапарт
пренощувал тук сам. На другата сутрин излязал навън блед и потресен, след като преживял нещо, което
дълбоко го смутило, но за което никога не пожелал да говори.
Дали се бе опитал да спи в саркофага?
Инпулсивно се покатерих в гранитния ковчег и легнах по гръб с крака на юг и глава на север.
Поради ниския ръст на Наполеон би трябвало да му е било удобно. И за мен имаше предостатъчно
място. Ала дали и Хуфу бе лежал тук?
Отпуснах се и се опитах да не мисля за вероятността да се появи някой от пазачите на пирамидата и
да ме завари в това срамно и навярно незаконно положение. С надеждата, че няма да ме смущават в
продължение на няколко минути, аз скръстих ръце на гърдите и издадох продължителен нисък звук –
нещо, което няколко пъти бях опитал в други точки на Царската камера. Когато бях стоял в центъра на
помещението, бях забелязал, че стените и тавана сякаш поемат звука, усилват го и го излъчват обратно
към мен, така че усетих вибрациите в краката, скалпа и кожата си.
Сега в саркофага изпитах почти същия ефект, макар и привидно многократно усилен и
концентриран. Все едно се намирах в някакъв исполински музикален инструмент, създаден вечно да
издава един и същ вибриращ звук, силен и смущаващ. Представих си, че излизам от ковчега и започвам
да отскачам от червените гранитни стени и таван на Царската камера, изхвърчам през северната и
южната „вентилационна” шахта и се издигам като звуков атомен облак над платото Гиза.
С този амбициозен образ в главата и с ниския звук, който продължаваше да отеква в ушите ми и
караше саркофага да вибрира, аз затворих очи. Когато след няколко минути ги отворих, пред мен се
разкри изненадваща гледка: наоколо се бяха събрали шестима японски туристи на различна възраст и от
различен пол – двама стояха от изток, двама от запад и по един от север и юг.
Всички изглеждаха... смаяни. Аз също бях смаян да ги видя. Поради неотдавнашните атентати на
ислямски екстремисти в Гиза почти нямаше туристи и бях очаквал да съм сам в Царската камера.
Как трябваше да постъпя в такава ситуация?

Събрах колкото можеше повече достойнство, изправих се, усмихнах се и си изтупах дрехите.
Японците се отдръпнаха назад и аз излязох от саркофага. Възприемайки делови вид, сякаш постоянно
върша такива неща, аз закрачих към северната стена на Царската камера, където се намираше отворът,
наричан от египтолозите „северна вентилационна шахта”, и започнах внимателно да го разглеждам.
Широка двадесет и висока двадесет и три сантиметра, тя беше дълга над шестдесет метра и излизаше
на сто и третия ред зидария на пирамидата. Вероятно съзнателно, а не случайно шахтата сочеше към
полярните райони на северното небе под ъгъл от 32°30′. През епохата на пирамидите, около 2500 г. пр.
Хр., това означаваше, че е била насочена към горния край на Алфа Драконис, ярка звезда в съзвездието
Дракон.
За огромно мое облекчение японците скоро разгледаха Царската камера и си тръгнаха, без повече да
ме погледнат. Веднага щом излязоха, аз се запътих към отсрещния край на помещението и се заех да
проучвам южната шахта. От последното ми идване тук преди няколко месеца видът и ужасно се беше
променил. Рудолф Гантенбринк бе монтирал голям електрически вентилатор и в момента се занимаваше
с шахтите в Камерата на царицата.
Тъй като бяха убедени, че шахтите в Царската камера са били проектирани с вентилационно
предназначение, египтолозите не виждаха нищо лошо в използването на съвременна техника за
повишаване ефикасността на тази задача. И все пак нямаше ли да са по-ефикасни и по-лесни за
построяване хоризонтални шахти, ако основната им фунция е била вентилационна? Следователно едва
ли беше случайно, че южната шахта в Царската камера сочи южното небе под ъгъл 45°. През епохата на
пирамидите там бе преминавала Зета Орионис, най-ниската от трите звезди от Орионовия пояс –
ориентация, която, както след време щях да установя, щеше да се окаже от огромно значение за
бъдещото проучване на пирамидите.
 МАЙСТОРЪТ НА ИГРИТЕ

След като Царската камера отново беше на мое разположение, аз отидох до западната стена от
отсрещната страна на саркофага и се обърнах с лице на изток.
Огромното помещение притежаваше безгранична способност да дава податки за математически
игри. Например неговата височина (5,81 м) бе точно половината от дължината на диагонала на пода му
(11,62 м). Нещо повече, след като Царската камера образуваше идеален правоъгълник със съотношение
на страните 1 х 2, възможно ли бе строителите на пирамидата да не са знаели, че също изразяват
„златното сечение”?

Известно като phi (φ), златното сечение е ирационално число като π, което не може да се получи
аритметически. Неговата стойност е корен квадратен от пет плюс едно, делено на две, и дава 1,61803.
Това се оказва „ограничаващата стойност на съотношението между последователните числа в
поредицата на Фибоначи – поредица от числа, започваща с 0, 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13 – в която всяко число е
сборът от предишните две”.

Рhi (φ) също може да се получи схематично, като се раздели линията А-В в точка С по такъв начин,
че цялата линия А-В да е по-дълга от първата част, А-С в същото съотношение, в каквото първата част,
А-С е по-дълга от остатъка С-В. Предполагаше че, че тов съотношение, което се бе оказало особено
хармонично и приятно за окото, е открито от питагорейските гърци, които го използвали при строежа на
атинския Партенон. Нямаше абсолютно никакво съмнение обаче, че φ е било илюстрирано и получено
най-малко две хиляди години по-рано в Царската камера на Голямата пирамида в Гиза.
 За да разберем как е било направено това, трябва да си представим правоъгълния под на камерата,
разделен на два еднакво големи въобръжаеми квадрата. Дължината на страната на всеки квадрат
получава стойност 1. Ако който и да е от двата квадрата бъде разделен на две и образува още два
правоъгълника, и ако диагоналът на правоъгълника, най-близък до централната линия на Царската
камера, бъде свързан с дъга с основата, точката, където върхът докосне основата, ще е phi (φ) или 1,618
по отношение на дължината на страната (т. е. 1) на квадрата.

В самото начало на династичната епоха Египет наследил мерна система от

неизвестни предшественици. Изразени в древните единици, размерите на пода на
Царската камера дават точно 20 х 10 „царски лакътя”, докато височината на
страничните стени е точно 11,18 царски лакътя. Половината от диагонала на пода
(А-В) също е точно 11,18 царски лакътя и може да се свърже с дъга с С, за да
потвърди височината на камерата. Математически φ се определя като корен
квадратен от 5 + 1 : 2, т. е. 1,618. Съвпадение ли е, че разстоянието С-D (т. е.
височината на стената на Царската камера плюс половината широчина на пода и)
е равно на 16,18 царски лакътя и следователно съдържа основните цифри на φ?

Египтолозите смятаха всичко това за чиста случайност. И все пак строителите на пирамидата не бяха
вършили нищо случайно. Които и да са били те, не можех да си представя по-систематични и по-
математически разсъждаващи хора.
Техните математически игри ми бяха дошли много за този ден. Докато излизах от Царскатакамера
обаче, не можех да забравя, че тя се намира на равнището на петдесетия ред от зидарията на Голямата
пирамида, на височина почти четиридесет и пет метра от земята. Както с известно удивление
отбелязваше Флиндърс Питри, това означаваше, че строителите са успели да я поставят „на равнището,
където се разполовяваше вертикалното сечение на пирамидата, където площта на хоризонталното
сечение беше равна на половината от тази на основата, където диагоналът от ъгъл до ъгъл бе равен на
дължината на основата и където широчината на лицето беше равна на половината от диагонала на
основата”.
Докато уверено и ефикасно си бяха играли с над шест милиона тона камък, докато бяха създавали
галерии, камери, шахти и коридори едва ли не когато си искат, постигайки почти идеална симетрия,
почти идеални прави ъгли и почти идеална ориентация спрямо четирите посоки на света, тайнствените
строители на Голямата пирамида бяха намерили време да правят още много трикове и с размерите на
големия паметник.
Защо умовете им бяха функционирали така? Какво се бяха опитвали да кажат или да направят? И
защо толкова много хилядолетия след построяването си паметникът все още упражняваше магнетично
въздействие върху страшно много хора от най-различни житейски области?
Наблизо имаше Сфинкс, затова реших да му задам тези гатанки...
 ГЛАВА 39

МЯСТОТО НА НАЧАЛОТО

Гиза, Египет, 16 март 1993, 15:30

Напуснах Голямата пирамида следобед. Минах по същия път, по който предишната нощ бяхме
дошли със Санта – на изток край северната страна и на юг край източната страна – преодолях няколко
купчини останки и древните гробници, плътно разположени една до друга в тази част на некропола, и
излязох на покритата с пясък варовикова материкова скала на платото Гиза, която се спускаше на
югоизток.
В подножието на този полегат склон, на около половин километър от югоизточния ъгъл на Голямата
пирамида, лежеше в изсечената си в скалата яма Сфинксът. Висок двадесет и дълъг повече от
седемдесет и три метра, с глава, широка четири метра и петнадесет сантиметра, той бе най-голямата
монолитна скулптура в света – и най-прочутата:

...гигант с човешки лик и с лъвско тяло,

с очи свирепи, голи като слънцето...

Приближих се към паметника от северозапад и пресякох древния път, който свързваше Втората
пирамида с така наречения Долинен храм на Хафра, изключително необикновена постройка,
разположена само на петнадесетина метра южно от самия Сфинкс, в източния край на некропола.
Отдавна се предполагаше, че този храм е по-древен от епохата на Хафра. Всъщност през почти целия
ХІХ в. учените бяха смятали, че е построен в далечните праисторически времена и няма нищо общо с
архитектурата на династичен Египет. Ала по-късно бяха открили в него няколко надписани статуи на
Хафра, повечето доста зле запазени, но една от тях, намерена с главата надолу в дълбока яма в едно от
предверията, била почти невредима. В действителен ръст, изящно издялана от черен, твърд като
диамант диорит, тя изобразяваше фараона от ІV династия седнал на трон и гледащ с ведро безразличие
към безкрайността.
И египтолозите бяха излислили решение, внушаващо страхопочитание: статуите на Хафра са
открити в Долинния храм, следователно Храмът е построен от него. Обикновено разумният Флиндърс
Питри обобщава: „Фактът, че единствените подлежащи на датиране останки, открити в Храма, са
статуите на Хафра, показва, че сградата е от неговия период, тъй като идеята да е преизползвал по-
древна сграда е малко вероятна”.
Но защо идеята да е малко вероятна?
 Много фараони от цялата история на династичен Египет бяха преизползвали сгради на свои
предшественици, дори понякога нарочно бяха унищожавали картушите на истинските строители и ги
бяха заменяли със свои. Нямаше основателна причина да приемем, че Хафра не е преизползвал
Долинния храм, особено след като не го беше свързвал с предишен исторически владетел, а с великите
„богове”, които според древните египтяни донесли цивилизацията в долината на Нил през далечната и
митична епоха, наречена „Първото време”. Хафра може да е смятал, че като постави красиви свои
статуи в истински ръст на такова място, пропито с древна и загадъчна сила, с която, изглежда, нямал
друга връзка, ще си осигури вечни облаги. И ако Храмът бе издигнат в чест на Озирис (при когото всеки
фараон се стремял да попадне в отвъдния живот), фактът, че Хафра е поставил свои статуи, за да изкове
здраво символична връзка, изглеждаше още по-разбираем.

ХРАМ НА ИСПОЛИНИТЕ

След като пресякох пътя, прекосих един участък с „мастаби” – подземни гробници с каменни
платформи във форма на пейки – където бяха погребани по-дребни благородници от ІV династия
(„мастаба” е съвременна арабска дума, означаваща „пейка”, откъдето и името, дадено на тези гробници).
Докато вървях край южната стена на самия Храм, аз си спомних, че тази древна постройка е почти също
толкова идеално ориентирана в посока север-юг, колкото Голямата пирамида (с отклонение само от
дванадесет минути).
Храмът имаше квадратен план и страните му бяха дълги по четиридесет и пет метра. Беше построен
на склона на платото, което на запад бе по-високо, отколкото на изток. В резултат, докато западната му
стена се издигаше едва на около шест метра, източната беше по-висока от дванадесет.
Когато го гледаше от юг, човек оставаше с впечатление за клиновидна постройка, ниска и яка,
здраво опряна върху материка. По-отблизо се оказваше, че Храмът има няколко специфични
особености, напълно чужди и необясними за съвременното око, които трябва да бяха изглеждали също
толкова чужди и необясними и на древните египтяни. На първо място, и вътре, и вън се наблюдаваше
пълно отсъствие на надписи и изображения. Както читателят разбира, в това отношение Долинния храм
можеше да се сравни с още няколко анонимни и неподлежащи на датиране паметници на платото Гиза,
включително големите пирамиди (и тайнствената сграда в Абидос, известна като Озирейон, която по-
късно подробно ще разгледаме), но иначе не носеше прилика с типичните и добре познати
древноегипетски паметници на изкуството и архитектурата – всички богато украсени и надписани.
Друга важна и необикновена особеност на Долинния храм бе това, че е построен изцяло – изцяло – от
исполински варовикови мегалити. Повечето от тях имаха дължина 5,4 м, широчина 3,0 м и височина 2,4
м, а някои – дължина 9,1, широчина 3,7 и височина 3,0 м. Обикновено надхвърлящи двеста тона, всеки
от тях бе по-тежък от съвременен дизелов локомотив – а блоковете бяха стотици.
Имаше ли нещо загадъчно в това?
Египтолозите, изглежда, бяха на противното мнение. Всъщност малцина си бяха направили труда да
коментират въпроса, освен най-повърхностно – или за поразителната големина на тези блокове, или за
смайващите трудности при използването им за строителен материал. Както видяхме, монолити с тегло
до седемдесет тона, колкото сто семейни автомобила, бяха издигани до равнището на Царската камера в
Голямата пирамида – отново без да предизвикат много коментари в египтологическата общност – така
че липсата на любопитство към Долинният храм навярно не биваше да ни изненадва. Въпреки това
големината на блоковете наистина беше невероятна и навярно принадлежеше не само към друга епоха,
но и към съвсем друга етика – етика, която отразяваше непонятни естетически и строителни представи
и предполагаше мащаб, напълно различен от нашия. Например защо да използваш тези грамадни
двестатонни мегалити, когато просто можеш да ги нарежеш на десет, двадесет, четиридесет или
осемдесет по-малки и по-лесни за работа блокове? Защо да си усложняваш живота, когато можеш да
постигнеш същия визуален ефект с много по-малко усилия?
И как строителите на Долинния храм бяха повдигали тези гигатски мегалити на височина над
дванадесет метра?
В момента в света има само два крана, които могат да повдигат тежести от такава величина. На
самата граница на строителната техника, те са огромни индустриални машини със стрели, дълги над
шестдесет и седем метра, които изискват противотежести от сто и шестдесет тона, за да не се
прекатурят. Времето за подготовка на едно повдигане е около шест седмици и изисква способностите на
специализирани екипи от по двадесет души.
С други думи, съвременните строители, разполагащи с всички преимущества на модерното
инженерство, могат да повдигат тежести до двеста тона. Следователно не е ли малко изненадващо, че
строителите в Гиза едва ли не редовно са повдигали такива тежести?
Когато се приближих до извисяващата се южна стена на Храма, открих още една особеност на
грамадните варовикови блокове: не само че бяха смехотворно големи, но и сякаш за да усложнят още
повече една почти неизпълнима задача, те бяха изсечени и наредени в многоъгълни мозайки като онези,
използвани в циклопските каменни сгради в Саксайхуаман и Мачу Пикчу в Перу (вж. Част ІІ).
Освен това забелязах, че стените на Храма, изглежда, са строени на две нива. Първото, почти
непокътнато (макар и силно ерозирало) сесъстоеше от здравото и тежко ядро на двестатонните
варовикови блокове. От двете страни те бяха покрити с гранитна облицовка, която (както ще видим) бе
почти невредима вътре в сградата, но почти изцяло изпадала отвън. Когато по-внимателно се вгледах в
някои оцелели външни облицовачни блокове, открих един странен факт. Когато в древността
строителите ги бяха поставяли са изсекли гърбовете на тези блокове така, че да си прилепят плътно към
неравностите на варовиковото ядро. Наличието на тези ерозионни неравности, изглежда, показваше, че
вътрешните блокове трябва да са стояли тук, изложени на действието на природните стихии, много
преди да са били облицовани с гранит.

ГОСПОДАРЯТ НА РОСТАУ

Заобиколих към входа на Долинния храм, който се намираше в северния край на високата
тринадесетина метра източна стена. Там видях гранитната облицовка, състояща се от грамадни плочи,
тежащи по седемдесет-осемдесет тона, които като броня пазеха вътрешните варовикови блокове, все
още в идеално състояние. Този мрачен и внушителен портал, съдържащ висок и тесен коридор без
покрив, първо се движеше в посока изток-запад, после направи завой под прав ъгъл на юг и ме отведе в
просторно предверие. Именно там бяха открили диоритната статуя на Хафра, обърната с главата надолу
и ритуално погребана на дъното на дълбока яма.

Цялата вътрешност на предверието беше облицована с величествена мозайка от гладко полирани

гранитни блокове (които продължаваха в цялата сграда). Точно като блоковете в някои по-големи и
странни перуански паметници от прединкайския период, те имаха многобройни, фино изсечени ъгли и
представляваха сложен цялостен мотив. Особен интерес представляваха някои блокове, които правеха
завой и се засичаха с вписани ъгли, изсечени в други блокове.
От предверието продължих по изящен коридор, който водеше на запад към внушителна галерия от
монолитни колони с квадратно напречно сечение. Високи около четири и половина метра и широки
метър и четири, те носеха гранитни греди със същата форма и сечение като колоните. Един ред от други
шест колони, също носещи греди, минаваше по оста север-юг на залата. Получаваше се цялостно
впечатление за масивна, но изящна опростеност.
Какво беше предназначението на тази сграда? Според египтолозите, които я приписваха на Хафра,
отговорът бе очевиден. Те твърдяха, че била проектирана като място за някои ритуали, свързани с
пречистването и прераждането, които се изпълнявали при погребението на фараона. Самите древни
египтяни обаче не бяха оставили надписи, които да го потвърждават. Напротив, единствените
достигнали до нас писмени свидетелства показваха, че Долинният храм не може (поне отначало) да е
имал нищо общо с Хафра, поради простата причина, че е построен преди неговото царуване. Това
писмено свидетелство бе Инвентарната стела (спомената в Глава 35), която също даваше много по-
ранна възраст да Голямата пирамида и Сфинкса.
Инвентарната стела съобщаваше, че Долинният храм е съществувал по време на предшественика на
Хафра, Хуфу, когато вече се е смятал за изключително древна сграда. Нещо повече, от контекста
ставаше ясно, че според египтяните той не е бил дело на предишен фараон. Вярвало се, че идва от
„Първото време” и че е построен от „боговете”, които през онази далечна епоха обитавали долината на
Нил. Паметникът ясно го наричаше „Дом на Озирис, господарят на Ростау” (Ростау беше архаично име
на некропола в Гиза).
Както ще видим в Част VІІ, Озирис в много отношения бе египетският аналог на Виракоча и
Кецалкоатъл, цивилизоващите божества от Андите и Централна Америка. Той не споделяше с тях само
обща мисия, но и огромно наследство от обща символика. Затова изглеждаше естествено „Домът”
(светилището или храмът) на такъв мъдър учител и законодател да е в Гиза, близо до Голямата
пирамида и в непосредствена близост с Големия сфинкс.

ИЗКЛЮЧИТЕЛНО, НЕВЕРОЯТНО,

НЕВЪОБРАЗИМО ДРЕВЕН

Като следвах упътванията на Инвентарната стела – в която се казваше, че Сфинксът лежи „на
северозапад от дома на Озирис” – аз се насочих към северния край на западната стена на Т-образната
зала в Долинния храм. Минах през монолитния портал и влязох в дълъг полегат коридор с алабастров
под (също ориентиран на северозапад), който водеше до долния край на пътя за Втората пирамида.
Оттам се разкриваше прекрасен изглед към Сфинкса, който се падаше непосредствено на север.
Висок колкото шестетажна сграда, той бе идеално ориентиран на изток и в двата равноденствени дни в
годината гледаше точно към изгряващото слънце. С човешка глава и лъвско тяло, легнал, сякаш готов
най-сетне да раздвижи бедра след хилядолетния каменен сън, той беше издялан от една-единствена
монолитна варовикова скала на грижливо избрано място. Освен че гледаше към долината на Нил, това
място се отличаваше с една отличителна особеност: неговият геологически състав включваше твърда
скала, издигаща се най-малко на девет метра над общото равнище на варовиковия хребет. От тази скала
бяха изсечени главата и шията на Сфинкса, докато грамадният правоъгълник от варовик, от който щяха
да изваят тялото, бе отделен от материка, като около него бяха изкопали траншея, широка пет и
половина и дълбока над седем и половина метра, създавайки свободно стоящ монолит.
Първото и извънредно трайно впечатление от Сфинкса е, че е невероятно древен – не просто на
няколко хиляди години като ІV династия египетски фараони, а изключително, невероятно,
невъобразимо древен. Ето как древните египтяни през всички периоди на своята история бяха виждали
паметника, който според тях пазел „прекрасното място на Началото на цялото време” и който бяха
почитали като средоточие на „огромна магическа сила, обхващаща целия район”.
Както вече видяхме, такъв е цялостният смисъл на сведенията в Инвентарната стела. По-конкретно
такъв е и смисълът на Сфинксовата стела, издигната там към 1400 г. пр. Хр. от Тутмос ІV, фараон от
ХVІІІ династия. Все още изправена между лапите на Сфинкса, тази гранитна плоча съобщава, че преди
управлението на Тутмос паметникът бил заринат до шията с пясък. Царят го освободил, като разчистил
пясъка и поставил стелата, за да увековечи делото си.
През последните пет хиляди години в Гиза не бе имало сериозни климатични промени.
Следователно през целия период траншеята на Сфинкса трябваше да се е пълнила с пясък като по
времето на Тутмос – и всъщност като днес. През 1818 г. капитан Кавиля я изчистил от пясъка заради
разкопките си, а когато през 1886 г. дошъл да проучи обекта, Гастон Масперо трябвало повторно да я
разчиства. Тридесет и девет години по-късно, през 1925 г., пясъкът отново я бил затрупал и Сфинксът
бил заринат до шията, когато египетската Service des Antiquites за пореден път се заела с разчистването
и реставрацията му.
Дали това не предлопага, че климатът може да е бил съвсем различен, когато е била изкопана
траншеята? Какъв щеше да е смисълът от създаването на тази огромна статуя, щом беше обречена да
потъне под подвижните пясъци на Източна Сахара? Но тъй като Сахара е млада пустиня и тъй като
преди единадесет-петнадесет хиляди години Гиза е била влажен и сравнително плодороден район, дали
не си струва да помислим за една съвсем друга възможност? Не е ли възможно траншеята на Сфинкса
да е изкопана през онези далечни зелени хилядолетия, когато горният почвен слой все още е бил
прикрепен за повърхността на платото с корени на треви и храсти и когато сегашната брулена от
ветрове и пясък пустиня повече е приличала на хълмистата савана на днешна Кения и Танзания?
При такива благоприятни климатични условия създаването на полуподземен паметник като Сфинкса
изобщо нямаше да е странно. Строителите не бяха имали основание да предвидят бавното изсъхване на
платото, което постепенно щеше да настъпи.
И все пак логично ли е да си представим, че Сфинксът е бил построен, когато Гиза още е била зелена
– извънредно отдавна?
Както ще видим, такива идеи са анатема за съвременните египтолози, които въпреки това са
принудени да признаят (ще цитирам д-р Марк Ленър, директор на Проекта за картографиране на Гиза),
че „няма пряк начин за датиране на самия Сфинкс, защото е изсечен от естествена скала”. При
отсъствието на по-обективни методи, продължава Ленър, археолозите трябвало „да датират нещата
според контекста”. А контекстът на Сфинкса, тоест некрополът в Гиза – известен обект от ІV династия
– ясно показвал, че и Сфинксът принадлежи към ІV династия.
Такава логика не е смятана за аксиоматична от уважаваните предшественици на Ленър от ХІХ в.,
които били убедени, че Сфинксът е много по-древен от ІV династия.

ВСЕ ПАК НА КОГО Е ТОЗИ СФИНКС?

В своя публикуван през 1900 г. труд „Гибелта на империите” прочутият френски египтолог Гастон
Масперо, който специално проучил съдържанието на Сфинксовата стела на Тутмос ІV, пише:

На тринадесети ред Сфинксовата стела носи картуша на Хафра в средата на

празно пространство... Това, струва ми се, показва [възстановяване и почистване]
на Сфинкса, извършено по време на този владетел и следователно е повече или
по-малко сигурно свидетелство, че по времето на Хуфу и неговите
предшественици Сфинксът вече е бил покрит с пясък...
 Огюст Мариет, също толкова известен, се съгласил с него – напълно естествено, тъй като бил
откривател на Инвентарната стела (която, както видяхме, между другото потвърждава, че Сфинксът се е
издигал на платото Гиза много преди времето на Хуфу). На това мнение били също Бругш („Египет при
фараоните”, Лондон, 1891), Питри, Сейс и още много влиятелни учени от онова време. Автори на
пътеписи като Джон Уърд твърдели, че „Големият Сфинкс трябва да е безброй години по-стар от
пирамидите”. И дори през 1904 г. Уолис Бъдж, уважаваният уредник на отдел „Древен Египет” в
Британския музей, без колебание недвусмислено заявява:

Най-древната и изящна лъвска статуя с човешка глава е прочутият „Сфинкс” в

Гиза. Този великолепен паметник съществувал по времето на Хафра, строителят
на Втората пирамида, и през този ранен период най-вероятно вече бил много
стар... Смятало се, че Сфинксът по някакъв начин е свързан с чужденци или чужда
религия, датираща от преддинастични времена.

През ХХ в. обаче възгледите на египтолозите за възрастта на Сфинкса сериозно се бяха променили.

Днес няма нито един ортодоксален египтолог, който дори да обсъжда, камо ли сериозно да обмисли
безумната и безотговорна идея, някога общоприета теза, че Сфинксът може да е бил построен хиляди
години преди царуването на Хафра.
Според д-р Заки Хавас, директор на Гиза и Сакара от Египетската организация по старините, имало
много такива теории, но всички били „отнесени от вятъра”, защото „ние, египтолозите, разполагаме със
солидни свидетелства, за да твърдим, че Сфинксът датира от времето на Хафра”.
По същия начин Каръл Редмънт, археолог от Калифорнийския университет в Бъркли, реагира
скептично на предположението, че Сфинксът може да е хиляди години по-древен от Хафра: ”Просто
няма начин това да е вярно. Хиляди години преди царуването на Хафра обитателите на района не
притежавали технологията, държавните институции и дори желанието да създадат такава скулптура”.
Когато започнах да проучвам този въпрос, аз реших – както изглежда твърдеше Хавас, - че трябва да
са били открити нови неопровержими свидетелства за създателя на паметника. Не беше така. Всъщност
има само три „контекстуални” основания, поради които създаването на анонимния, неподписан и
загадъчен Сфинкс днес така уверено се приписва на Хафра:
1. Заради картуша на Хфра на тринадесети ред в Сфинксовата стела, издигната от Тутмос
ІV: Масперо дава напълно логично обяснение на присъствието на този картуш. Тутмос
възстановил Сфинкса и отдал дължимата дан на предишния владетел, който се погрижил за
паметника – Хафра, фараон от ІV династия. Съвременните египтолози отхвърлят това
обяснение, което навежда на очевидния извод, че по времето на Хафра Сфинксът вече трябва
да е бил стар. С обичайното си телепатично единодушие, днес те смятат, че Тутмос е
поставил картуша на стелата, за да потвърди, че Хафра е създател на Сфинкса (а не че просто
го е възстановил).
 Тъй като е налице само този картуш – и тъй като при откриването на стелата текстовете от двете му
страни липсвали, не е ли малко прибързано да се правят такива категорични и светкавични заключения?
Що за „наука” позволява само присъствието на картуша на фараон от ІV династия (на стела, поставена
от фараон от ХVІІІ династия) да определи идентифицирането на иначе анонимен паметник? Освен това
днес този картуш се е отчупил и не може да се проучи...
2. Защото съседният Долинен храм също се приписва на Хафра: Това приписване (основано на
статуите, който спокойно може да са по-късни), меко казано, е несигурно. Въпреки това то
получава ентусиазираната подкрепа на египтолозите, които в същото време решават да
припишат и Сфинкса на Хафра (тъй като Сфинксът и Долинния храм очевидно са свързани).

3. Защото се смята, че лицето на Сфинкса приличало на непокътнатата статуя на Хафра,

открита в ямата в Долинния храм: Това, разбира се, е въпрос на лично мнение. Никога не
съм откривал и най-малка прилика между двете лица. Полицейските художници от
Нюйоркското полицейско управление, които наскоро бяха помолени да направят сравнение
между Сфинкса и статуята (както ще видим в Част VІІ), също не откриха такава.

Затова, докато в късния следобед на 16 март 1993 г. гледах към Сфинкса, аз си мислех, че на
съдебните заседатели все още им предстои да вземат решение на кого принадлежи този паметник – на
Хафра или на архитекти от все още неизвестна високоразвита праисторическа цивилизация. Каквато и
да бе модата на месеца (или столетието) при египтолозите, и двете възможности имаха своите
аргументи. Ето защо имаше нужда от някакво категорично и недвусмислено доказателство, което да
реши въпроса.
ЧАСТ VІІ

________________

ГОСПОДАРЯТ НА ВЕЧНОСТТА

ЕГИПЕТ 2

ГЛАВА 40

ОСТАНАЛИ ЛИ СА ТАЙНИ В ЕГИПЕТ?

 Привечер на 26 ноември 1922 г. британският археолог Хауард Картър и неговият спонсор лорд
Карнарвън влезли в гробницата на един млад фараон от ХVІІІ династия, който управлявал Египет от
1352 до 1343 г. пр. Хр. Името на този фараон, което впоследствие се разнася по целия свят, беше
Тутанкамон.
След два дни, на 28 ноември, влезли в „съкровищницата” на гробницата. Тя била заета от грамаден
златен олтар и от нея се влизало в друга камера. Напълно необичайно, макар да била затрупана с
поразително разнообразие от скъпоценни и красиви предмети, тази камера нямала врата: входът и се
пазел от изключително живо изображение на свързаният със смъртта бог с глава на чакал Анубис. С
наострени уши божеството било приклекнало като куче, протегнало предните си лапи, върху капака на
позлатен дървен ковчег, дълъг около метър и двадесет, висок деветдесет и широк шестдесет сантиметра.

Египетският музей, Кайро, декември 1993

Все още седнал върху ковчега, но вече заключен в прашна стъклена витрина, Анубис задълго
задържа вниманието ми. Изображението му беше издялано от дърво, покрито със замазка, изцяло облята
с черна смола и после усърдно инкрустирана със злато, алабастър, калцит, обсидиан и сребро –
материали, използвани за постигане на специфичен ефект в очите, които бдително искряха със
смущаващо усещане за яростна и съсредоточена интелигентност. В същото време фино оформените му
ребра и гъвкава мускулатура внушаваха спотаена сила, енергия и грация.
Пленен от силовото поле на това окултно и могъщо присъствие, живо си спомних универсалните
митове за прецесията, които през последната година бях проучвал. Из тези митове се разхождаха
кучешки фигури, които понякога изглеждаха почти нарочно заложени в сюжета. Бях започнал да се
питам дали отдавна мъртвите митотворци не бяха използвали съзнателно символиката на кучетата,
вълците, чакалите и така нататък, за да насочват посветените през лабиринт от податки до тайни
хранилища на изгубени научни знания.
Сред тези хранилища, подозирах аз, беше митът за Озирис. Нещо повече от мит, в древен Египет
ежегодно го бяха драматизирали и изпълнявали във формата на мистерия – литературен „артефакт”, още
от праисторически времена предаван от поколение на поколение. Както видяхме в Част V, тези
предания съдържаха стойности за скоростта на прецесиалното движение, които бяха толкова точни и
последователни, че бе извънредно трудно да ги отдадем на случайността. Не изглеждаше случайно и
това, че богът чакал играе важна роля в драмата, тъй като изпълняваше функцията на водач на Озирис в
пътуването му в подземния свят. Питах се и дали има значение фактът, че в древни времена египетските
жреци наричали Анубис „пазител на тайните и свещени писания”. Под канелираният ръб на позлатения
ковчег, върху който бе поставено изображението му, бяха открили надпис: „посветен в тайните”. Имаше
алтернативни преводи на същия йероглифен текст: „този, който е върху тайните” и „пазител на
тайните”.
Но дали в Египет бяха останали някакви тайни?

Можеше ли след повече от век на интензивни археологически проучвания пясъците на тази древна
земя да крият още изненади?
 ЗВЕЗДИТЕ НА БОВАЛ И КАМЪНИТЕ НА УЕСТ

През 1993 г. беше направено удивително ново откритие, което предполагаше, че все още има много
да учим за древен Египет. Нещо повече, откривателят не бе някой астигматичен археолог, пресяващ
праха на вековете, а дилетант: Робърт Бовал, белгийски строителен инженер с усет за астрономия, който
беше забелязал една корелация в небето, пропусната от специалистите поради вманиачеността им по
земята под краката им.
 Бовал бе видял следното: докато пресичали меридиана при Гиза, трите звезди от Орионовия пояс
образували не съвсем права линия, високо в южното небе. Двете долни звезди, Ал Нитак и Ал Нилам,
образували идеален диагонал, но третата, Минтака, изглеждала наляво от наблюдателя, т. е. на изток.
Колкото и да бе странно (както видяхме в Глава 36), това беше хоризонталният план на трите
загадъчни пирамиди в Гиза. Бовал разбрал, че въздушната фотография на некропола ще покаже, че
Голямата пирамида на Хуфу заема мястото на Ал Нитак, Втората пирамида на Хафра заема мястото на
Ал Нилам, а Третата пирамида на Менкаура е изтеглена на изток от диагонала, образуван от първите две
– и така завършва звездната диаграма.
Наистина ли пирамидите в Гиза изобразяваха Орионовия пояс? Знаех, че последните проучвания на
Бовал, ентусиазирано подкрепени от математици и астрономи, са вдъхновили проницателното му
наблюдение. Неговите свидетелства (подробно разгледани в Глава 49) показваха, че трите пирамиди са
невероятно прецизна земна карта на трите звезди от Орионовия пояс, която точно отразява ъглите
между всяка от тях и дори (чрез съответната им големина) дава известни указания за величините им.
Нещо повече, тази карта продължаваше на север и юг и обхващаше още няколко постройки в Гиза –
отново с безпогрешна точност. Истинската изненада, разкрита от астрономическите изчисления на
Бовал обаче, бе следната: въпреки факта, че някои аспекти на Голямата пирамида наистина
астрономически се свързват с епохата на пирамидите, като цяло паметниците в Гиза са така подредени,
че да представляват образ на небето (което променя вида си през вековете в резултат на прецесията на
равноденствията) не както е изглеждало по време на ІV династия около 2500 г. пр. Хр., а както е
изглеждало – и само както е изглеждало – към 10450 г. пр. Хр.
Бях дошъл в Египет да разгледам Гиза заедно с Робърт Бовал и подробно да се запозная с неговата
теория. Освен това исках да го попитам според него какво човешко общество – и дали изобщо човешко
– е притежавало технологичните знания преди толкова много време, за да измери толкова точно
височините на звездите и да състави план като този на некропола.
Освен това исках да се срещна с още един проучвател, който оспорваше ортодоксалната хронология
на древен Египет с напълно обоснованото твърдение, че е открил убедителни доказателства за
съществуването на високоразвита цивилизация в долината на Нил, датираща най-късно от 10000 г. пр.
Хр. Подобно на астрономическите данни на Бовал тези доказателства не бяха привлекли вниманието на
египтолозите. Човекът, който сега ги представяше на обществеността, беше американският учен Джон
Антъни Уест. Той смяташе, че специалистите не са ги забелязали не защото не са ги открили, а защото
не са успели правилно да ги интерпретират.
Доказателствата на Уест се съсредоточаваха върху някои ключови постройки, главно Големия
сфинкс и Долинния храм в Гиза и тайнствения Озирейон в Абидос много по на юг оттам. Той твърдеше,
че тези пустинни паметници проявяват много специфични признаци на ерозия от вода, на каквато са
могли да бъдат изложени по време на влажния „дъждовен” период, придружаващ края на последната
ледникова епоха към ХІ хил. пр. Хр. Тази странна и много характерна ерозия означаваше, че
Озирейонът, Сфинксът и другите свързани с тях сгради са построени преди 10000 г. пр. Хр.
Един британски разследващ журналист обобщаваше:
 Уест е най-страшният кошмар за учените, защото се появява някакъв аматьор с
отлично обмислена, отлично представена и последователно разработена теория,
пълна с данни, които те не могат да опровергаят, и им дърпа чергата изпод
краката. Тогава как да постъпят? Те не и обръщат внимание. Надяват се, че бурята
ще потъне в забрава... но тя не потъва в забрава.

Причината, поради която тази нова теория при никакви обстоятелства нямаше да потъне в забрава,
въпреки пренебрегването и от страна на орди „компетентни египтолози”, беше подкрепата на друга
научна дисциплина – геологията. Професорът по геология в Бостънския университет д-р Робърт Шох
играеше важна роля в потвърждаването на преценката на Уест за истинската възраст на Сфинкса и
възгледите му бяха възприети от близо триста негови колеги на годишната конференция на
Американското геологическо дружество през 1992 г.
Оттогава, най-често далеч от очите на публиката, се водеше ожесточен спор между геолозите и
египтолозите. И макар че почти никой друг освен Джон Уест не беше готов да го заяви, залогът в този
спор бе пълен хаос в общоприетите представи за еволюцията на човешката цивилизация.
Според Уест:

Убеждават ни, че еволюцията на човешката цивилизация е линеен процес – че

се води от глупави пещерни хора към умни старци като нас с нашите водородни
бомби и паста за зъби на ивици. Но доказателството, че Сфинксът е страшно
много хилядолетия по-древен, отколкото смятат археолозите, че с много
хилядолетия предшества дори династичен Египет, означава, че в някакво далечно
минало трябва да е имало високоразвита цивилизация – точно както потвърждават
всички легенди.

Собствените ми пътувания и проучвания през последните четири години ми бяха отворили очите за
наелектризиращата възможност тези легенди да са верни и тъкмо затова се бях върнал в Египет, за да се
срещна с Уест и Бовал. Бях поразен от факта, че техните дотогава самостоятелни линии на проучване
толкова убедително се пресичат по въпроса за астрономическите и геологическите следи от изчезнала
цивилизация, която може и да не произхожда от долината на Нил, ала, изглежда, бе рагистрирала
присъствието си тук през ХІ хил. пр. Хр.

ПЪТЯТ НА ЧАКАЛА
 Анубис, пазителят на тайните, богът на погребалната камера, който отваряше пътищата на мъртвите,
водачът и спътникът на Озирис...
Беше към пет часът следобед, краят на работното време на Музея на Кайро, когато Санта заяви, че е
доволна от снимките си на зловещата черна фигура. Долу под нас пазачите надуваха свирки и пляскаха
с ръце, за да изгонят последните неколцина посетители от залите, но на втория етаж на стогодишната
сграда, където в хилядолетната си бдителност седеше древният Анубис, всичко тънеше в тишина,
всичко бе неподвижно.
Напуснахме музея и излязохме на все още окъпания в слънчева светлина оживен каирски площад
Тахрир.
Анубис, мислех си аз, беше споделял задълженията си на дух водач и пазител на тайните писания с
друг бог, чийто символ също бе чакал и чието име, Упуаут, буквално изначаваше „Отварящият пътища”.
И двете божества от памтивека бяха свързани с древния град Абидос в Горен Египет, чийто пръв бог,
Хенти-Аментиу („Първият от западняците”) също се изобразяваше като представител на семейство
кучета, обикновено легнал върху черна подставка.
Означаваше ли нещо честата поява в Абидос на всички тези митични и символични кучета с тяхното
обещание за важни тайни, които само чакат да бъдат разкрити? Като че ли си струваше да се опитам да
открия, тъй като сред руините в града се намираше постройката, известна като Озирейон, която според
геологическите проучвания на Уест можеше да е далеч по-древна, отколкото смятаха археолозите.
Освен това вече се бях уговорил да се срещна с него в горноегипетския град Луксор, на по-малко от
двеста километра южно от Абидос. Вместо да взема самолет от Кайро направо за Луксор, както
отначало възнамерявах, сега реших, че ще е по-удобно да отида с кола и по пътя да посетя Абидос и още
няколко обекта.
Нашият шофьор Мохамед Уалили ни чакаше в подземния паркинг до площад Тахрир. Едър,
сърдечен възрастен мъж, той имаше очукано бяло такси пежо, което обикновено висеше на стоянката
пред хотел „Мена Хауз” в Гиза. По време на честите си пътувания до Кайро през последните няколко
години се бяхме сприятелили с него и сега той работеше с нас винаги, когато бяхме в Египет. Известно
време се пазарихме за разумна дневна надница за дългото пътуване до Абидос и Луксор. Трябваше да се
вземат предвид много подробности, например фактът, че в някои райони, пред които щяхме да минем,
неотдавна са били извършени терористични атентати. Накрая се разбрахме за цена и се уговорихме да
потеглим рано на другата сутрин.

ГЛАВА 41

ГРАДЪТ НА СЛЪНЦЕТО, КАМЕРАТА НА ЧАКАЛА

Мохамед ни взе от хотела в Хелиопол в шест сутринта, когато навън все още цареше сумрак.
 Изпихме по чашка гъсто черно кафе в едно крайпътно заведение и продължихме на запад по
прашните, все още почти пусти улици към река Нил. Бях помолил Мохамед да минем през площад
„Майдан ал-Масаллах”, на който се издигаше един от най-древните невредими египетски обелиски.
Тежък триста и петдесет тона, той представляваше розов гранитен монолит, висок петдесет и два метра,
издигнат от фараона Сенусерет І (1971-1928 г. пр. Хр.)1, и някога заедно с втори идентичен обелиск бе
украсявал портата на великия хелиополски Храм на слънцето. През четирите хилядолетия оттогава
самия храм беше напълно унищожен, както и вторият обелиск. Всъщност почти целият древен
Хелиопол бе сполетян от същата участ, варварски разграбен заради красивите си облицовачни камъни и
готов строителен материал от безчет поколения жители на Кайро.
Хелиопол (Градът на слънцето) се споменава в Библията като Он, но на египетски се беше наричал
Инну или Инну Мехрет – което означава „стълбът” или „северният стълб”. Той бе място на огромна
святост, свързано със странна група от девет слънчеви и звездни божества, и когато Сенусерет го беше
избрал, за да издигне своя обелиск, градът вече е бил невъобразимо стар. Всъщност древните египтяни
бяха вярвали, че заедно с Гиза (и далечния южен град Абидос), Инну/Хелиопол е бил част от първата
суша, която изплувала от първичните води в момента на сътворението, земята на „Първото време”,
където боговете започнали царуването си.
Хелиополската теология се опирала върху мит за сътворението, който се отличавал с някои
уникални и странни особености. Според него в началото Вселената се състояла от черна водна пустош,
наречена Нун. От този инертен космически океан (описан като „безформен и черен с чернотата на най-
черната нощ”) се издигнала планина от суша, на която се появил Ра, богът на Слънцето, в своето
проявление на Атум (понякога изобразяван като брадат старец, облегнат на тояга):

Небето не беше създадено, земята не беше създадена,

децата на земята и влечугите не бяха сътворени на онова

място... Аз, Атум, бях сам по себе си... С мен

не работи никой друг...

Тъй като било само, това блажено и безсмъртно същество решило да създаде още две божества, Шу,
бог на въздуха и сушата, и Тефнут, богиня на влагата: „Вкарах фалоса си в стиснатата си длан. Излях
семето си в дланта си. Изсипах го в устата си. Изходих се във формата на Шу, изпразних мехура си във
формата на Тефнут”.
Въпреки това очевидно неблагоприятно начало Шу и Тефнут (които винаги се описваха като
„Близнаци” и често се изобразяваха като лъвове) стигнали до зрелост, съвкупили се и създали свои
потомци: Геб, бог на земята, и Нут, богиня на небето. Те също имали деца: Озирис и Изида, Сет и
Нептис, и така допълнили деветте хелиополски божества. Вярвало се, че Ра, Шу, Геб и Озирис
управлявали Египет като царе, последвани от Хор, и накрая – в продължение на три хиляди двеста
двадесет и шест години – от ибисоглавия бог на мъдростта Тот.
1
Сезострис І. – Б. пр.
 Кои бяха тези хора – същества или богове? Дали бяха плод на жреческото въображение, символи
или знаци? Дали историите за тях представляваха живи митологизирани спомени за истински събития,
станали преди хиляди години? Или може би бяха част от кодирано послание от древните, препредавано
през вековете – послание, което едва сега започваше да се разкрива?
Такива идеи изглеждаха несериозни. Въпреки това не можех да забравя, че точно от това
хелиополско предание е произлязал великият мит за Изида и Озирис, който съдържаше прецизна
система за изчисляване на прецесиалното движение. Нещо повече, жреците от Инну, които носели
отговорността да пазят и предават такива предания, били известни из цял Египет с изключителната си
мъдрост и изкусност в пророчеството, астрономията, математиката, архитектурата и вълшебните
изкуства. Знаеше се също, че са притежавали могъщ и свещен предмет, наречен бенбен.
Египтяните наричали Хелиопол Инну, „стълбът”, тъй като според преданието в далечни
преддинастични времена бенбенът се пазел там върху стълб от грубо изсечен камък.
Вярвало се, че бенбенът е паднал от небето. За нещастие той бил изгубен толкова отдавна, че когато
през 1971 г. пр. Хр. Сенусерет се възкачил на трона, никой не помнел как е изглеждал. През онази епоха
(ХІІ династия) си спомняли само, че бенбенът е имал пирамидална форма и така представлявал (заедно
със стълба) прототип на всички бъдещи обелиски. С името „бенбен” също обозначавали пирамидиона,
или камъка, обикновено поставян на върха на пирамидите. В символичен смисъл той пряко бил свързан
с Ра-Атум, за когото в древните текстове се казваше: „Ти стана връх на висотата, ти се издигна като
бенбеновия камък в Дома на феникса...”
Домът на феникса беше хелиополският храм, в който някога бяха пазели бенбена. Това отразяваше
факта, че тайнственият предмет също е служил като траен символ на митичния феникс, божествената
птица Бенну, чието появяване и изчезване се свързвало с ужасни космически катаклизми и с края и
раждането на световните епохи.

ВРЪЗКИ И ПРИЛИКИ

Докато минавахме през предградията на Хелиопол в шест и половина сутринта, аз затворих очи и се
опитах да си представя пейзажа, както може би е изглеждал в митичното Първо време след като
Островът на сътворението – първичната суша на Ра-Атум – се издигнал от водите на Нун. Изкушавах се
да открия връзка между този образ и преданията от Андите, които разказваха за появата на бога-
цивилизатор Виракоча от водите на езерото Титикака след опустошителен потоп. Нещо повече,
трябваше да имам предвид фигурата на Озирис – очевидно брадата фигура като Виракоча и
Кецалкоатъл – запомнен с това, че забранил човекоядството при египтяните, научил ги на земеделие и
скотовъдство и ги просветил за такива изкуства като писмото, архитектурата и музиката.
Приликите между преданията в Стария и Новия завет трудно можеха да не се забележат, но бе още
по-трудно да се разтълкуват. Имаше вероятност да са просто върволица от измамни съвпадения. От
друга страна, беше възможно да разкриват следите на древна и неизвестна световна цивилизация –
следи, които по същество в един и същи вид се откриваха в митовете на Централна Америка, Андите и
Египет. В края на краищата хелиополските жреци бяха разказвали за сътворението, ала кой го бе
разказал на тях? Дали тези митове бяха изникнали от небитието, или беше по-вероятно тази доктрина с
цялата и сложна символика да е плод на дълго развитие на религиозни идеи?
В такъв случай кога и къде се бяха развили те?

Отворих очи и установих, че сме оставили Хериопол зад себе си и пътуваме по шумните и оживени
улици в центъра на Кайро. Прекосихме на западния бряг на Нил по моста „6 октомври” и скоро
влязохме в Гиза. След петнадесет минути подминахме грамадата на Голямата пирамида и завихме на юг
по пътя за Горен Египет, път, който следваше течението на най-дългата река в света през район с палми
и зелени ниви, обръмчени от червената пустош на безмилостната пустиня.
Идеите на хелиополското жречество бяха оказали въздействие върху всички аспекти на светския и
религиозния живот в древен Египет, но дали се бяха развили на местна почва, или бяха донесени в
долината на Нил от другаде? Египетските предания даваха недвусмислен отговор на такива въпроси.
Цялата мъдрост на Хелиопол била наследство, казваха те, наследство, оставено на човечеството от
боговете.

ДАР ОТ БОГОВЕТЕ?

На петнадесетина километра южно от Голямата пирамида се отклонихме от главния път, за да

посетим некропола в Сакара. Разположен в края на пустинята, този обект беше доминиран от
шестетажен зикурат, стъпаловидната пирамида на фараона от ІІІ династия Джосер. Този внушителен
паметник, висок шестдесетина метра, датираше от около 2650 г. пр. Хр. Той бе заобиколен с изящна
стена и археолозите го смятаха за най-древната масивна каменна постройка в света. Преданието
разказваше, че негов архитект бил легендарният Амхотеп, „великият магьосник”, хелиополски
първожрец, чиито други титли били Мъдреца, Мага, Астронома и Лекаря.
В една от следващите глави по-подробно ще поговорим за стъпаловидната пирамида и нейния
строител, но този път не бях дошъл в Сакара заради нея. Единствената ми цел бе да остана няколко
минути в погребалната камера на съседната пирамида на Унас, фараон от V династия, управлявал от
2356 до 2323 г. пр. Хр. Стените на тази камера, която вече няколко пъти бях посещавал, от горе до долу
бяха изписани с най-древните пирамидни текстове, изразяващи разнообразни странни идеи – в пълен
контраст с нямата и неукрасена вътрешност на пирамидите от ІV династия в Гиза.
Явление, характерно изключително за за V и VІ династии (2465-2152 г. пр. Хр.), пирамидните
текстове представляваха свещени писания, части от които се смятаха за съставени от хелиополското
жречество в края на ІІІ хил. пр. Хр. Други най-вероятно произхождаха от преддинастични времена.
Именно последните текстове, датиращи от далечната и непроницаема древност, особено много бяха
възбудили любопитството ми, когато няколко месеца по-рано бях започнал да ги проучвам. Освен това
ми бе забавна – и интригуваща – историята за това как френските археолози от ХІХ в. сякаш почти били
насочени към скритата камера с пирамидните текстове от един митологичен „отварящ пътища”. Според
сравнително добре документирани сведения веднъж египетският надзирател на разкопките в Сакара се
разхождал призори и ненадейно се озовал до разрушена пирамида, вперил поглед в ярките кехлибарени
очи на самотен пустинен чакал:
 Сякаш животното се присмивало на човека... и подканяло озадачения
надзирател да го подгони. Чакалът бавно заотстъпвал към северната страна на
пирамидата и спрял за миг, преди да се скрие в някаква дупка. Смутеният арабин
решил да го последва. Вмъкнал се в тесния отвор и запълзял в мрачните недра на
пирамидата. Скоро стигнал до камера и когато вдигнал фенера си, видял, че
стените от горе до долу са покрити с йероглифни надписи. Те били изсечени с
изключително майсторство в твърдия варовик и боядисани с тюркоаз и злато.

Днес изписаната с йероглифи камера под разрушената пирамида на Унас все още е достъпна от
северната страна по дългия спускащ се коридор, който френските археолози изкопали скоро след
поразителното откритие на надзирателя. Камерата се състои от две правоъгълни помещения, разделени
с вътрешна стена, в която има ниска врата. Таваните са двускатни и са изрисувани с безброй звезди.
Двамата със Санта се измъкнахме приведени от тесния тунел, влязохме в първото помещение и през
свързващата врата стигнахме до второто. Това беше гробната камера с масивния черен гранитен
саркофаг на Унас в западния край и със странните пирамидни текстове, изписани върху всички стени.
Какво ни казваха йероглифите? Знаех, че отговорът до известна степен зависи от съответния превод,
главно защото езикът на пирамидните текстове съдържаше толкова много архаични форми и непознати
митологични алюзии, че учените трябваше да запълват празнотите в знанията си с догадки. Въпреки
това се смяташе, че покойният професор по древноегипетски език в Лондонския университет Р. О.
Фокнър е автор на най-авторитетната версия.
Фокнър, с чийто превод ред по ред се бях запознал, описваше текстовете като „най-древният
сборник египетски религиозни и погребални съчинения, запазен до днес” и прибавяше, че „те са най-
малко изопачени от всички такива колекции и са от фундаментално значение за изследователя на
египетската религия...” И текстовете бяха толкова важни (както се съгласяваха много учени), защото
бяха последният напълно отворен канал, свързващ сравнително краткият период от миналото, който
човечеството помни, с далеч по-продължителната епоха, която е забравена: „Те смътно ни разкриват
един изчезнал свят на мисъл и реч, последния от безброите еони, през които е преминал
праисторическият човек, докато накрая... навлезе в историческата епоха”.
Трудно можех да не се съглася с такова мнение: текстовете наистина разкриваха един изчезнал свят.
Ала в него най-много ме интригуваше възможността да е бил обитаван не само от примитивни диваци,
но колкото и да е парадоксално, от хора, чиито умове са просветени от научно разбиране на Космоса.
Цялостната картина беше двусмислена: пирамидните текстове съдържаха определено примитивни
елементи наред с възвишени идеи. Въпреки това всеки път щом се потопях в „тези древни заклинания”,
както ги наричат египтолозите, аз оставах впечатлен от странните образи, които сякаш ми разкриваха,
образи на висш разум, надзъртащ иззад пластове на неразбиране и разказващ за преживявания, каквито
„праисторическият човек” не би трябвало да е имал, и изразяващ идеи, каквито не би трябвало да е в
състояние да формулира. Накратко, ефектът, който текстовете постигаха чрез йероглифите, можеше да
се сравни с този на Голямата пирамида, постигнат чрез архитектурата. В двата случая се наблюдаваше
доминиращо впечатление за „анахронизъм” – за усъвършенствани технологични процеси, използвани
или описвани в период от човешката история, през който изобщо не се предполагаше съществуването на
технология...

ГЛАВА 42

АНАХРОНИЗМИ И ЗАГАДКИ

Огледах се наоколо в камерата на Унас, плъзнах очи по дългите колони от йероглифи на

пирамидните текстове върху сивите стени. Те бяха написани на мъртъв език. Въпреки това в тези
древни съчинения постоянно се повтаряше и утвърждаваше животът – вечният живот – който
трябваше да се постигне чрез прераждането на фараона като звезда в съзвездието Орион. Както си
спомня от Глава 19 читателят (където сравнихме египетските вярвания с тези на древно Мексико),
няколко текста ясно изразяваха този стремеж:

О, царю, ти си тази Велика звезда, Спътникът на Орион, който пътува по

небето с Орион... ти се възкачваш на изток в небето, възраждаш се и се
подмладяваш...

Макар и несъмнено красиви, в тези изрази нямаше нищо необикновено и в никакъв случай не беше
невъзможно да ги припишем на хора, които според френския археолог Гастон Масперо „завинаги си
останали полудиваци”. Нещо повече, тъй като Масперо бе първият египтолог, влязал в пирамидата на
Унас, и се смяташе за голям специалист по текстовете, нямаше нищо чудно, че неговото мнение оформя
научното отношение към тази литература още откакто през 80-те години на ХІХ в. започнал да
публикува техни преводи. Масперо (с малко помощ от страна на чакала) разкрил на света пирамидните
текстове. Оттогава насетне доминирането на неговите предубеждения за миналото действаха като
филтър върху знанията и спираха алтернативните интерпретации на по-неясните или озадачаващи
текстове. Това ми се струваше, меко казано, жалко и означаваше, че въпреки техническите и научни
загадки, повдигнати от паметници като Голямата пирамида в Гиза, учените пренебрегват смисъла на
някои поразителни откъси от текстовете.
Тези откъси поразително звучаха като опити за изразяване на сложни технически и научни образи на
напълнонеподходящ език. Можеше да е съвпадение, но резултатът напомняше на онова, което ще се
получи, ако днес се опитаме да преведем Айнщайновата теория на относителността на Чосъров
английски, или да опишем свръхзвуков самолет на средновековен немски.

РАЗПОКЪСАНИ ОБРАЗИ НА ИЗЧЕЗНАЛА ТЕХНОЛОГИЯ?

 Да вземем например някои специфични вещи, предназначени за използване от фараона по време на
пътуването му до мястото му на вечен покой сред звездите:

Боговете, които са в небето, идват при теб, боговете, които са на земята, се

събират заради теб, те поставят ръце под теб, правят стълба, за да можеш да се
възкачиш на небето, вратите на небето се отварят за теб, вратите на звезднат твърд
се отварят за теб.

Възкачващият се фараон се отъждествяваше с Озирис и често се наричаше така. Както видяхме,

самият Озирис често се свързваше със съзвездието Орион. Вярвало се, че Озирис-Орион пръв се изкачва
по огромната стълба, направена от боговете. И няколко текста не оставяха съмнение, че тази стълба не
водела нагоре от земята до небето, а надолу – от небето до земята. Тя се описваше като „въжена стълба”
и древните египтяни бяха вярвали, че е висяла на „желязна плоча”, висяща в небето.
Дали просто не бяхме изправени, зачудих се аз, пред странните фантазии на полудивашките жреци?
Или може би имаше друго обяснение за такива алюзии?
В текст 261, „Царят е пламък, който се движи пред вятъра към края на небето и към края на земята...
царят пътува по въздуха и обхожда земята... там му се открива път за възкачване на небето...”
Текст 310 преминаваше към диалогична форма:
„О, ти, чийто образ е в неговото лице и чийто образ е в тила му, донеси ми това!
Каква ладия ще ти бъде докарана?
Донеси ми: „Летящо и светещо”.
Текст 332, който трябваше да е изречен от самия цар, споделяше:
„Аз съм онзи, който избяга от увитата змия, аз се възкачих с огнена струя, след като се преобърнах.
Двете небеса идват при мен”.
А текст 669 питаше: ”С какво може царят да полети?”
И отговорът гласеше: „Ще ти бъде дадена Хнв-кора [думата в курсив е непреводима] и... [липсващ
текст] на хн-птица [думата в курсив е непреводима]. Ще полетиш с това... Ще полетиш и ще засияеш.”
Други откъси също ми се струваха достойни за по-сериозно внимание, отколкото им бяха отделили
учените. Ето няколко примера:

О, татко мой, велики царю, отворът на небесния прозорец е отворен за теб.

 Небесната врата на хоризонта се отваря за теб, боговете се радват да те
посрещнат... Седни на този твой железен трон като Великия, който е в Хелиопол.

О, царю, възкачи се... Небето полита към теб, земята се разтърсва към теб,
Безсмъртните звезди се боят от теб. Дойдох за теб, о, ти, чиито седалища са
скрити, за да те прегърна в небето...

Земята говори, портата на земния бог е отворена, вратите на Геб са отворени за

теб... Издигни се в небето на своя железен трон...

О, татко мой, царю, така отиваш, когато отиваш като бог, пътуването ти като
небесно същество... участваш в Съветите на хоризонта... и сядаш на този железен
трон, на който се дивят боговете...

Постоянно се споменаваше за желязо и макар че човек спокойно можеше да не му обърне внимание,

това беше озадачаващо. Знаех, че желязото е било рядък метал в древен Египет, особено през епохата на
пирамидите, когато се предполага, че е съществувало единствено в метеоритна форма. И все пак тук, в
пирамидните текстове, изглежда, имаше цели купища желязо: железни плочи в небето, железни тронове,
а на други места железен скиптър (текст 665С) и дори железни кости за царя (текстове 325, 684 и 723).
На древноегипетски „желязо” беше „бя”, дума, която буквално означаваше „метал от небето” или
„божествен метал”. Следователно ползването на желязото също се беше смятало за дар от боговете.

ХРАНИЛИЩА НА ИЗГУБЕНИ ЗНАНИЯ?

Какви други следи можеха да са оставили в пирамидните текстове тези богове?

Докато проучвах най-архаичните текстове, аз се бях натъкнал на няколко метафори, които като че ли
се отнасяха за изминаването на епохи прецесиално време. Тези метафори изпъкваха, защото бяха
изразени с вече ясна и позната за мен терминология: терминологията на архаичния научен език,
регистриран от Сантилана и фон Дехенд в „Мелницата на Хамлет”.
Читателят може би си спомня, че космическата „диаграма” на четирите подпори на небето
представляваше един от обичайните мисловни инструменти, използвани в този древен език. Неговата
цел беше да ни помогне да си представим четирите въображаеми ленти, замислени като рамка,
поддържаща и определяща една прецесиална световна епоха. Това бяха „равноденствените колури”,
както ги наричаха астрономите, виждани като спускащи се надолу от Небесния северен полюс и
обозначаващи четирите съзвездия, на чийто фон в продължение на две хиляди сто и шестдесет години
винаги изгряваше Слънцето в дните на пролетното и есенното равноденствие и на зимното и лятното
слънцестоене.
Изглежда, че пирамидните текстове съдържат няколко варианта на тази диаграма. Нещо повече,
както извънредно често се случва с праисторическите митове, представящи астрономически данни,
прецесиалната символика е здраво вплетена в ужасни образи на гибелта на Земята – като че ли за да
загатне, че „счупването на небесната мелница”, което е преходът на всеки две хиляди сто и шестдесет
години от една зодиакална епоха към друга, при неблагоприятни обстоятелства може катастрофално да
въздейства върху събитията на Земята.
Казваше се например че:

Ра-Атум, богът, който сам се сътвори, отначало царуваше над богове и хора,
но човеците направиха заговор срещу властта му, защото започна да старее,
костите му станаха сребърни, плътта му – златна и косата му – [като] лазурит.

Когато узнал какво става, остаряващият слънчев бог (който извънредно много напомня на Тонатиух,
кръвожадното Пето слънце на ацтеките) решил да накаже бунтовниците, като погуби повечето хора.
Средството, чрез което предизвикал опустошение, понякога се представя чрез символа на разярена
лъвица, газеща в кръв, а друг път – на страховитата богиня с лъвска глава Сехмет, която „изсипала огън
от себе си” и предала човечеството на смърт.
Ужасното унищожение продължило дълго време. Накрая Ра се намесил и спасил живота на
„останалите”, предците на днешните хора. Тази намеса взела формата на потоп, която лъвицата жадно
излочила и после заспала. Когато се събудила, тя вече не желаела да убива и над опустошения свят се
възцарил мир.
Междувременно Ра решил да се „оттегли” от останките от своето творение: „Сърцето ми е уморено
да стоя при човечеството. Избих ги [почти] до последния, така че [незначителните] останки не са моя
работа...”
Тогава слънчевият бог се издигнал в небето на гърба на небесната богиня Нут, която (за целите на
предстоящата прецесиална метафора) се била превърнала в крава. Не след дълго – подобно на
„главината” на бясно въртящата се мелница на Амлоди – на кравата „и се завило свят и започнала да
трепери, защото била много високо над земята”. Когато се оплакала на Ра, той заповядал: „Синът ми Шу
да застане под Нут, за да ме пази над небесните подпори – които съществуват в здрача. Постави я над
главата си и я дръж там”. Още щом Шу заел мястото си под кравата и стабилизирал тялото и, „небесата
отгоре и земята отдолу се появиха”. В същия момент „четирите крака на кравата”, както отбелязва в
класическото си проучване „Боговете на египтяните” египтологът Уолис Бъдж, „се превърнали в
четирите подпори на небето в четирите посоки на света”.
 Подобно на повечето учени Бъдж напълно разбираемо решил, че споменатите в това
древноегипетско предание „четири посоки на света” имат чисто земно значение и че „небесата” не
представляват нищо друго, освен небето над главите ни. Той приел за даденост, че смисълът на
метафората е да си представим четирите крака на кравата като четирите точки на компаса – север, юг,
изток и запад. Освен това смятал – и дори днес малцина египтолози ще се възпротивят – че наивните
хелиополски жреци наистина вярвали, че небето има четири края, подпрени на четири крака, и че Шу,
„носител на небето per excellence”, стои неподвижно като стълб в центъра на цялото мироздание.
Интерпретирани в светлината на откритията на Сантилана и фон Дехенд, Шу и четирите крака на
небесната крава много повече приличат на елементи от архаичен научен символ, изобразяващ рамката
на прецесиална световна епоха – полярната ос (Шу) и колурите (четирите крака или „подпори”,
обозначаващи точките на равноденствията и слънцестоенето при годишното въртене около Слънцето).
Нещо повече, изкушаващо е да предположим коя световна епоха е изобразена тук...
Поради използването на кравата може да е епохата на Телец, макар че египтяните са знаели
разликата между биковете и кравите. Но много по-вероятен претендент – поне на чисто символична
основа – е епохата на Лъв, приблизително от 10970 до 8810 г. пр. Хр. Защото Сехмет, унищожителката
на човечеството, за която се разказва в мита, има лъвска форма. Какъв по-добър начин да представиш
мъчителното раждане на новата световна епоха на Лъв от изобразяването на нейния предвестник като
разярен лъв, особено след като епохата на Лъв съвпада д катастрофалното топене през последната
ледникова епоха, по време на което внезапно е изчезнал огромен брой животински видове.
Човечиството се спасило от наводненията, земетресенията и бързите климатични промени, но много
вероятно в силно ограничен брой.

ПРОЦЕСИЯТА НА СЛЪНЦЕТО И ОБИТАТЕЛЯТ НА СИРИУС

Разбира се, способността на разпознават и определят прецесиалните световни епохи в митове

означава, че древните египтяни са притежавали по-развита астрономия и по-сложни представи за
механиката на Слънчевата система, отколкото се приписват на всеки друг древен народ. Няма
съмнение, че знания от такава величина, ако изобщо ги е имало, са били високо ценини от древните
египтяни, които тайно са ги предавали от поколение на поколение. Всъщност те трябва да са били сред
най-важните тайни, поверени на жреческия елит в Хелиопол, и предавани чрез устна и посветителска
традиция. Ако случайно са попаднали в пирамидните текстове, не е ли възможно формата им да е била
завоалирана с метафори и алегории?
Бавно прекосих прашния под на гробната камера на Унас. Направи ми впечатление тежката
неподвижност на въздуха. Плъзнах поглед по избелелите сини и златни надписи. Изразени на кодиран
език няколко хилядолетия преди Коперник и Галилей, някои от откъсите, написани върху тези стени,
изглежда, бяха свързани с хелиоцентричния характер на Слънчевата система.
В един от тях например слънчевият бог Ра се изобразяваше седнал на железен трон, заобиколен от
по-нисши богове, които постоянно се движеха около него и бяха „в неговата процесия”. В друг текст
покойният фараон се подканваше да „застане до главната от двете половини на небето и тежестта на
думите на боговете, остарелите, които се въртят около Ра”.
 Ако „остарелите” и „въртящи се богове” се окажат термини, свързани с планетите от нашата
Слънчева система, авторите на пирамидните текстове трябва да са имали достъп до изпреварили
времето си астрономически данни. Те трябва да са знаели, че Земята и планетите се въртят около
Слънцето, а не обратно. Проблемът е, че нито древните египтяни през цялата си история, нито техните
наследници гърците, нито пък европейците до епохата на Ренесанса, не би трябвало да са притежавали
такива космологични данни. Тогава как може да се обясни тяхното присъствие в съчинения, датиращи
от зорите на египетската цивилизация?
Друга (и може би свързана с предишната) загадка се отнася до звездата Сириус, която египтяните
отъждествявали с Изида, сестра и съпруга на Озирис и майка на Хор. Един текст, адресиран до самия
Озирис, гласи:

Сестра ти Изида възлегна върху теб и възликува в любовта си към теб. И взе я
ти върху себе си, и влезе в нея, и тя стана непразна с дете като звездата Септ
[Сириус, Кучешката звезда]. Хор-Септ се роди от теб във формата на Хор,
обитател на Септ.

Разбира се, възможни са много интерпретации на този текст. Интересуваше ме обаче ясното
послание, чи Сириус трябва да се приеме като двоен, в известен смисъл сравним с жена, „непразна с
дете”. Нещо повече, след раждането на това сете текстът специално ни напомня, че Хор останал
„обитател на Септ”, което навярно предполага, че е останал близо до майка си.
Сириус е необикновена звезда. Искряща точка светлина, особено ярка през зимните месеци на
северното небе в Северното полукълбо, тя има бинарна звездна система, т. е. наистина е „двоен”, както
предполагат пирамидните текстове. Основният елемент Сириус А, е такъв, какъвто го виждаме. От
друга страна, Сириус В, звездата джудже, която се върти около Сириус А, е абсолютно невидим с
невъоръжено око. Неговото съществуване става известно на западната наука едва през 1862 г., когато
американският астроном Алвин Кларк го забелязва с един от най-големите и модерни за времето си
телескопи. Как е възможно писарите, създали пирамидните текстове, да са притежавали информацията,
че Сириус всъщност е две звезди?
Знаех, че в „Загадката на Сириус”, важна книга, публикувана през 1976 г., американският писател
Робърт Темпъл предлага някои необикновени отговори на този въпрос. Неговото проучване се
съсредоточава върху вярванията на западноафриканското племе догон – вярвания, които ясно посочват
действителния характер на Сириус и вярно определят петдесетгодишния период на орбитата на Сириус
В около Сириус А. Темпъл убедително твърди, че догоните са получили тази прецизна техническа
информация от древните египтяни чрез процес на културна дифузия и че трябва да потърсим отговор на
загадката на Сириус именно при древните египтяни. Той също стига до заключението, че те трябва да са
получили информацията от разумни същества от района на Сириус.
Също като Темпъл аз започнах да подозирам, че по-развитите и сложни елементи от египетската
наука придобиват смисъл само ако се разбират като част от наследство. За разлика от него обаче не
виждах належаща причина да приписвам това наследство на извънземни. Според мен необикновената
звездна информация, която хелиополските жреци очевидно бяха притежавали, по-правдоподобно се
обясняваше като наследство от изчезнала човешка цивилизация, която противно на мнението на
историците в дълбока древност бе постигнала високо равнище на технологично развитие. Струваше ми
се, че създаването на уред, способен за засече Сириус В, не може да не е било по силите на
неизвестните изследователи и учени, съставили странните карти на праисторическият свят, за които
говорихме в Част І. Нито пък можеше да е уплашило неизвестните астрономи и майсторите на
измерване на времето, завещали на древните маи календар с удивителна сложност, база-данни за
движенията на небесните тела, която можеше да е резултата единствено от хиляди години точно
записвани наблюдения, и система за работа с много големи числа, която, изглежда, повече отговаряше
на потребносите на едно сложно технологично общество, отколкото на някакво „примитивно”
централноамериканско царство.

МИЛИОНИТЕ ГОДИНИ И ДВИЖЕНИЯТА НА ЗВЕЗДИТЕ

В пирамидните текстове също се срешаха много големи числа – например в случая със символичната
„ладия на милиони години”, в която слънчевият бог плавал из тъмната и безвъздушна пустош на
междузвездния Космос”. Тот, богът на мъдростта („онзи, който брои в небето, звездоброецът, който
мери земята”) притежавал властта да дари милиони години живот на покойния фараон. За Озирис, „цар
на вечността, господар на безкрая”, се казваше, че пътувал милиони години от живота си. А числа като
„десетки милиони години” (както и по-смайващото „един милион милиони години”) се явяваха
достатъчно често, за да предполагат, че поне някои елементи от древноегипетската култура са
еволюирали за удобството на научно мислещи хора с нещо повече от преходна представа за
безкрайността на времето.
Такива хора, разбира се, изискваха отличен календар – който да позволя сложни и точни изчисления.
Ето защо нямаше нищо чудно в това, че подобно на маите древните египтяни са притежавали календар и
че с вековете разбирането им за неговото функциониране, изглежда, западало, вместо да се задълбочава.
Изкушавах се да приема това за постепенно ерозиране на знания, наследени невероятно отдавна,
впечатление, потвърдено от самите древни египтяни, които не бяха крили вярването си, че календарът
им е наследство, получено „от боговете”.
В следващите глави по-подробно ще разгледаме вероятната самоличност на тези богове. Които и да
бяха, те трябва да бяха отделили много време за наблюдения на звездите и бяха събрали цяла
съкровищница от специализирани знания за звездата Сириус. Друго доказателство за това
представляваше най-полезният календарен дар, който боговете бяха дали на египтяните: сотическия
(или Сириусовия) цикъл.
Сотическият цикъл се основаваше на „периодичното завръщане на хелиакалния изгрев на Сириус”,
както се казваше на технически език, с други думи, първата поява на тази звезда след сезонно отсъствие
при изгрева и призори точно преди Слънцето в източния дял на небето. В случая със Сириус интервалът
между два такива изгрева възлиза точно на 365,25 дни – математичски хармонично число, неусложнено
от повече десетични знаци, което е само дванадесет минути по-голямо от продължителността на
слънчевата година.
 Страннотов Сириус е, че той е единствената от двете хиляди звезди, които се виждат с невъоръжено
око, изгряваща хелиакално точно на този прекрасно закръглен интервал от триста шестдесет и пет и
четвърт дни – уникален резултат от неговото „присъщо движение” (скоростта му на движение в
Космоса) в съчетание с въздействието на равноденствената прецесия. Нещо повече, известно е, че денят
на хелиакалния изгрев на Сириус – Новата година в древноегипетския календар – традиционно се
изчислявал в Хелиопол, където бяха съставени пирамидните текстове, и предварително се обявявал във
всички по-големи храмове по течението на Нил.
Спомних си, че Сириус директно се споменава в пирамидните текстове като „нейното име на Новата
година”. Наред с другите важни в случая текстове (напр. 669), това потвърждаваше, че сотическият
календар е поне толкова стар, колкото самите текстове и че техният произход потъва дълбоко в мъглите
на далечното минало. Ето защо голямата загадка е следната: кой може да е притежавал необходимите
способности през този ранен период, за да наблюдава и записва съвпадението на периода от 365,25 дни
с хелиакалния изгрев на Сириус – съвпадение, описано от френския математик Р. А. Швалер де Лубиц
като „абсолютно необикновен небесен феномен”?

Не можем да не се възхитим на величието на разума, способен да открие

такова съвпадение. Двойната звезда Сириус е била избрана, защото само тя
изминава необходимото разстояние в съответната посока на фона на другите
звезди. Този факт, известен преди четири хиляди години и забравен до наши дни,
очевидно изисква необикновено и продължително наблюдение на небето.

Тъкмо такова наследство – резултат на многовековни прецизни астрономически наблюдения и

научно документиране – изглежда, беше получил Египет в началото на историческия период и го бе
отразил в пирамидните текстове.
Тук също се крие загадка...

КОПИЯ ИЛИ ПРЕВОДИ?

През 1934 г., годината на смъртта си, бившият уредник на отдел „Древен Египет” в Британския
музей и автор на всепризнат йероглифен речник Уолис Бъдж откровено признава:

Пирамидните текстове изобилстват на всевъзможни трудности. Точното

значение на много думи, които се срещат в тях, не е известно... Строежът на
изречението често отблъсква всички опити за превод и когато съдържа напълно
непознати думи, се превръща в нерешима гатанка. Напълно логично е да
допуснем, че тези текстове често са използвани за погребални цели, но е съвсем
 ясно, че целият им период на употреба в Египет е продължил малко повече от сто
години. Необяснимо е защо ненадейно са започнали да ги използват в края на V
династия и са престанали да ги използват в края на VІ династия.

Дали отговорът на този въпрос не е в това, че пирамидните текстове са копия на по-ранни

съчинения, които Унас, последният фараон от V династия, и неколцина негови наследници от VІ
династия се опитали завинаги да съхранят върху камък в гробните камери на собствените си пирамиди?
Бъдж смяташе така и според негосвидетелствата предполагаха, че поне някои от изворите трябва да са
били извънредно древни:

Няколко откъса показват, че писарите, съставили копията, по които

каменоделците са изсекли надписите, не са разбирали какво пишат... Общото
впечатление е, че жреците, които са съставили копията, са преписвали откъси от
няколко съчинения на различна възраст и с различно съдържание...

Всичк това говореше, че каквито и да бяха, изворите трябва да са написани на архаичен

древноегипетски език. Съществуваше обаче алтернативна възможност, за която Бъдж не споменаваше.
Ами ако задачата на жреците не е била само да препишат материала, а и да го преведат на йероглифни
текстове от съвсем друг език? Ако този език беше съдържал техническа терминология, понятия за
артефакти и идеи без еквиваленти в древноегипетския, това обясняваше странното впечатление,
оставяно от някои текстове. Нещо повече, ако преписването и преводът на оригиналните извори бяха
завършили до края на VІ династия, лесно можехме да разберем защо повече не бяха изсичани
„пирамидни текстове”: начинанието бе изпълнило целта си – а именно трайно йероглифно
документиране на свещена литература, която вече куцала от старост по времето на възцаряването на
Унас през 2356 г. пр. Хр.

ПОСЛЕДНИТЕ ДОКУМЕНТИ ОТ ПЪРВОТО ВРЕМЕ

Тъй като искахме до вечерта да изминем колкото може по-голямо разстояние, със Санта неохотно
решихме, че е време да продължим пътя си. Въпреки че отначало бяхме възнамерявали да останем само
няколко минути, мракът и древните гласове в гробната камера на Унас бяха приспали сетивата ни и от
пристигането ни бяха изтекли близо два часа. Наведени, ние напуснахме гробницата и се изкачихме по
стръмния коридор до изхода, където поспряхме, докато очите ни се приспособят към силната утринна
светлина. Възползвах се от възможността да разгледам самата пирамида, която толкова се бе разрушила,
че едва се разпознаваше първоначалната и форма. Превърната в камари останки, блоковете от
вътрешната зидария очевидно бяха с лошо качество и дори облицовачните плочи, някои от които все
още бяха невредими, не притежаваха финеса и грижливата обработка, характерна за по-древните
пирамиди в Гиза.
Това трудно можеше да се обясни от гледна точка на традиционната история. Ако в Египет бяха
протичали нормалните еволюционни процеси, управлявали развитието на архитектурните умения и
идеи, беше логично да очакваме обратното: проектирането и построяването на пирамидата на Унас
трябваше да превъзхождат тези от некропола в Гиза, които според ортодоксалната хронология бяха
построени около два века по-рано.
Неудобната истина, че това не е вярно (т. е. сградите в Гиза бяха „по-добри” от тази на Унас, а не
обратното) изправяше египтолозите пред сериозни предизвикателства и повдигаше въпроси, на които не
бяха дадени удовлетворителни отговори. Ще повторим главният проблем: всичко в трите поразителни и
великолепни пирамиди на Хуфу, Хафра и Менкаура показваше, че са резултат от стотици, дори може
би хиляди години на архитектурен и строителен опит. Това не се потвърждаваше от археологическите
свидетелства, които не оставяха съмнение, че трите паметника са сред най-ранните пирамиди, строени в
Египет – с други думи, че не са продукти на зрялата фаза на пирамидостроенето в страната, а колкото и
да е странно, са плод на ранната му възраст.
Решението си очакваше и друга загадка. ІV династия беше издигнала трите големи пирамиди в Гиза
като домове на вечността – безпрецедентни и ненадминати шедьоври от камък, тежащи милиони тонове,
които съдържаха многобройни изключително съвършени особености. Никога повече не бяха строени
пирамиди с такива качества. Но съвсем малко по-късно под по-малките и по-невзрачни пирамиди от V
и VІ династия, изглежда, бе създадено нещо като архив: постоянна изложба на преписи или преводи на
архаични документи, които в същото време представляваха безпрецедентен и ненадминат шедьовър на
йероглифното изкуство.
Накратко, подобно на пирамидите в Гиза пирамидните текстове, изглежда, се бяха появили иззад
завесата без очевидни предшественици и в продължение на около сто години бяха заемали централно
място на сцената, след което бяха „преустановили операцията”, за да не бъдат достигнати никога
повече.
Древните царе и мъдреци, които бяха организирали всичко това, навярно са знаели както вършат. В
такъв случай те би трябвало да са имали план и са възнамерявали да демонстрират силна връзка между
напълно голите (но технически блестящи) пирамиди в Гиза и блестящо изписаните (но технически
несъвършени) пирамиди на V и VІ династия.
Подозирах също, че отговорът на проблема поне отчасти се крие в пирамидното поле в Дашур,
покрай което минахме петнадесет минути след като напуснахме Сакара. Именно там се намираше
Пирамидата със заоблените стени и Червената пирамида. Приписвани на Снофру, бащата на Хуфу, тези
два паметника (много добре запазени) преди много години бяха затворени за публиката. Край тях бяха
построили военна база и те отдавна бяха недостъпни за посещения – при абсолютно никакви
обстоятелства...
Докато продължавахме пътуването си на юг в яркия декемврийски ден, аз бях обзет от
непреодолимо усещане, че долината на Нил е била сцена на важни събития за човечеството, датиращи
отпреди началото на писаната история. Всички най-древни сведения и предания в Египет разказваха за
такива събития и ги свързваха с епохата, през която на Земята царували боговете: легендарното Първо
време, наречено Зеп Тепи. В следващите две глави ще се поровим в тези сведения.
 ГЛАВА 43

В ТЪРСЕНЕ НА ПЪРВОТО ВРЕМЕ

Ето какво разказваха древните египтяни за Първото време, Зеп Тепи, когато боговете царували в
страната им: това била златна ера, през която водите на бездната се отдръпнали, първичният мрак бил
пропъден и човечеството се появило на бял свят, зада получи даровете на цивилизацията. Те разказваха
също за посредници между боговете и хората – уршу, категория по-нисши божества, чието име
означаваше „наблюдателите”. И бяха запазили особено живи спомени за самите богове, могъщи и
красиви същества, наречени нетеру, които живеели на земята с човечеството и упражнявали властта си
от Хелиопол и други светилища по течението на Нил. Някои от тези нетеру били мъжки, други женски,
но всички притежавали свръхестествени способности, сред които способност при желание да се
превръщат в мъже, жени, животни, птици, влечуги, дървета и растения. Колкото и да е странно, техните
дела и слова, изглежда, отразявали човешките страсти и грижи. Макар че ги бяха изобразявали като по-
силни и по-интелигентни от хората, египтяните вярвали, че при определени обстоятелства могат да се
разболяват – и дори да умират, и да ги убиват.

ПРАИСТОРИЧЕСКИТЕ СВЕДЕНИЯ

Археолозите са категорични, че епохата на боговете, която древните египтяни наричали Първото

време, не е нищо друго, освен мит. Древните египтяни обаче, които може би са били по-добре
осведомени за своето минало от нас, не споделят този възглед. В историческите архиви, които пазели в
най-почитаните си храмове, имало изчерпателни списъци на всички египетски царе: списъци,
назоваващи всички фараони от всички династии, известни на днешните учени. Някои от тези списъци
отивали още по-далеч и надхвърляли историческия хоризонт на І династия, за да потънат в неизвестните
дълбини на далечната древност.
До нас са достигнали два списъка на царе от тази категория, които днес се съхраняват в европейски
музеи. По-късно в тази глава ще ги разгледаме по-подробно. Те са известни съответно като Палермската
плоча (датираща от V династия – около ХХV в. пр. Хр.) и Торинския папирус, храмов документ от ХІХ
династия, написан с курсивна форма на йероглифи, известна като йератично писмо, и датиращ от ХІІІ в.
пр. Хр.
Освен това разполагаме със свидетелствата на хелиополския жрец на име Манетон. През ІІІ в. пр.
Хр. той съставил изчерпателна и уважавана история на Египет, в която представял пълни царски
списъци за целия исторически период. Подобно на Торинския папирус и Палермската плоча историята
на Манетон също се връщаше много назад в миналото и разказваше за далечната епоха, през която в
долината на Нил царували боговете.
 Пълният текст на Манетон не е достигнал до нас, макар че негови преписи, изглежда, са
циркулирали чак до ІХ в. По случайност обаче откъси от него са се запазили в съчиненията на юдейския
хронист Йосиф (60 г. сл. Хр.) и от християнски писатели като Африкан (300 г. сл. Хр.), Евсебий (340 г.
сл. Хр.) и Георгий Синкел (800 г. сл. Хр.). Според думите на покойния професор от Университета на
Южна Каролина Майкъл Хофман, тези откъси представят „рамката за съвременния подход към
проучването на египетското минало”.
Това е напълно вярно. Въпреки това египтолозите са готови да използват Манетон единствено като
извор за историческия (династичен) период и отхвърлят странните му данни за праисторията, когато
говори за далечната златна ера на Първото време. Защо да подхождаме толкова избирателно към
Манетон? Каква е логиката да приемаме тридесетте „исторически” династии и да отхвърляме всичко,
което има да ни каже за предишните епохи? Нещо повече, тъй като знаем, че археологическите данни
потвърждават неговата хронология за историческия период, не е ли малко прибързано да стигаме до
заключението, че неговата преддинастична хронология е грешна, тъй като разкопките още не са дали
доказателства за нея?

БОГОВЕ, ПОЛУБОГОВЕ И ДУХОВЕ НА МЪРТЪВЦИ

Ако трябва да оставим Манетон да говори за себе си, нямаме друг избор, освен да прибегнем до
текстовете, в които са съхранени откъсите от неговия труд. Един от най-важните е арменската версия на
„Хроника” на Евсебий. Тя започва със сведението, че е извлечена „от „Египетска история” на Манетон,
който съставил съчинението си в три книги. Те се разказват за боговете, полубоговете, духовете на
мъртъвците и смъртните царе, които управлявали Египет...” Директно цитирайки Манетон, Евсебий
започва със списък на боговете, който се състои главно от познатите девет хелиополски божества – Ра,
Озирис, Изида, Хор, Сет и т. н.:

Те първи управлявали Египет. Властта преминавала от един на друг в

непрекъсната последователност... в продължение на тринадесет хиляди и
деветстотин години... След боговете полубоговете царували в продължение на
хиляда двеста петдесет и пет години и после друг царски род управлявал в
продължение на хиляда осемстотин и седемнадесет години, след което дошли още
тридесет царе, управлявали в продължение на хиляда седемстотин и деветдесет
години, и после още десет царе, които управлявали в продължение на триста и
петдесет години. Последвала властта на духовете на мъртъвците... в продължение
на пет хиляди осемстотин и тринадесет години...

Общият сбор от тези периоди е равен на двадесет и четири хиляди деветстотин двадесет и пет
години и ни връща далеч преди библейската дата за сътворението на света (някъде през V хил. пр. Хр.).
Тъй като предполагало, че библейската хронология не е вярна, това смутило вярващия християнин
Евсебий. Но след кратък размисъл той блестящо преодолял проблема: „Предполагам, че става дума за
лунна година, която се състои от тридесет дни: онова, което днес наричаме „месец”, египтяните
назовавали „година”...
Разбира се, нямало такова нещо. С този трик обаче Евсебий и други успели да претопят огромния
Манетонов преддинастичен период от близо двадесет и пет хиляди в по-приемливата епоха от малко над
две хилядолетия, които идеално се вписвали в двете хиляди двеста четиридесет и две години, които
позволява от Адам до потопа ортодоксалната библейска хронология.
Друг метод за омаловажаване на смущаващата Манетонова хронология прилага монахът Георгий
Синкел (ок. 800 г. сл. Хр.). Този коментатор, който изцяло разчита на хули, пише следното: „Манетон,
първожрец на прокълнатите египетски храмове [ни разказва] за богове, които никога не са
съществували. Те, твърди той, царували в продължение на единадесет хиляди осемстотин деветдесет и
пет години...”
Във фрагментите се появяват още няколко странни и противоречиви цифри. Многократно се
споменава, че Манетон давал огромната продължителност от тридесет и шест хиляди петстотин
двадесет и пет години за цялата египетска цивилизация от времето на боговете до края на тридесетата
(и последна) династия смъртни царе. Тази цифра, разбира се, включва 365,25 дни на сотическата година
(интервала между две последователни хелиакални изгрева на Сириус, както е описано в предишната
глава). По-скоро нарочно, отколкото случайно, тя също представлява 25 цикъла от 1460 сотически
години и 25 цикъла от 1461 календарни години (тъй като древноегипетският граждански календар бил
съставен около гражданска година от точно 365 дни).
Какво означава всичко това? Трудно е да сме сигурни. В хаоса от числа и интерпретации обаче има
един аспект на оригиналното Манетоново послание, който е напълно ясен. Независимо от всичко, на
което са ни учили за систематичния прогрес на историята, хелиополският жрец, изглежда, ни казва, че
цивилизовани същества (богове или хора) са присъствали в Египет невъобразимо много преди
установяването на І династия към 3100 г. пр. Хр.

ДИОДОР СИЦИЛИЙСКИ И ХЕРОДОТ

Това твърдение на Манетон намира сериозна подкрепа от страна на класическите писатели.

През І в. пр. Хр. например старогръцкият историк Диодор Сицилийски посетил Египет. Той
основателно е описан от С. Х. Олдфадър, неговия последен преводач, като „безкритичен компилатор,
който използвал добри извори и вярно ги възпроизвеждал”. Накратко, това означава, че Диодор не се
опитвал да налага предубежденията и предразсъдъците си чрез събрания материал. Следователно той е
особено ценен за нас, тъй като сред неговите информатори имало египетски жреци, които разпитал за
тайнственото минало на страната им. Ето какво му отговорили те:
 Отначало боговете царували в Египет в продължение на почти осемнадесет
хиляди години, последният бог, който управлявал, бил Хор, синът на Изида...
Смъртните били царе на страната, казват те, близо пет хиляди години...

Нека „безкритично” да приемем тези цифри и да видим какво ще се получи. Диодор е писал през І в.
пр. Хр. Ако се върнем пет хиляди години назад от тази дата, стигаме някъде към 5100 г. пр. Хр. Ако се
върнем още по-назад до началото на епохата на „богове и герои”, ние се озоваваме към 23100 г. пр. Хр.,
когато светът все още изцяло бил в прегръдките на последната ледникова епоха.
Много преди Диодор Египет бил посетен от друг, още по-известен старогръцки историк: великият
Херодот, който живял през V в. пр. Хр. Изглежда, той също разговарял с жреците и те му разказали
предания, говорещи за присъствието на високоразвита цивилизация в долината на Нил много далеч в
миналото. Херодот очертава тези предания за огромен праисторически период на египетската
цивилизация в Книга ІІ на своята „История”. В същия документ той без коментар ни предава и едно
странно сведение, което научил от хелиополските жреци:

През това време, казват те, имало четири случая, когато слънцето не изгряло от
обичайното място – два пъти изгряло оттам, където сега залязва, и два пъти
залязло там, откъдето сега изгрява.

За какво става дума?

Според френският математик Швалер да Лубиц Херодот (може би неволно) ни предаваше

завоалирана и изопачена информация за един период от времето – тоест за времето, за което
равноденственият изгрев прецесира на звездния фон в един и половина пълни цикли на зодиака.
Както видяхме, равноденственото Слънце остава за около две хиляди сто и шестдесет години във
всяко от дванадесетте зодиакални съзвездия. Следователно един пълен цикъл на прецесия на
равноденствията отнема почти двадесет и шест хиляди години (12 х 2160).
По времето на Херодот на пролетното равноденствие Слънцето изгрявало на изток на звездния фон
на Овен – и в този момент съзвездиято Везни било в „опозиция”, с други думи, на запад, където след
дванадесет часа Слънцето щяло да залезе. Ако върнем часовника на прецесията с половин цикъл назад
обаче – шест дома на зодиака, или около тринадесет хиляди години – откриваме, че се наблюдава
обратната конфигурация: равноденственото Слънце изгрява на изток във Везни, докато Овен е на запад
в опозиция. Още тринадесет хиляди години по-назад положението отново се променя и
равноденственото Слънце отново изгрява в Овен, докато Везни е в опозиция.
Изводът е следният: за периода от тридесет и девет хиляди години може да се каже, че Слънцето
„два пъти залязло там, откъдето сега изгрява”, т. е. в Овен по времето на Херодот (и отново тринадесет
хиляди и тридесет и девет хиляди години по-рано). Ако интерпретацията на Швалер е вярна – а има
всички основания да смятаме така – жреците, които разказали всичко това на старогръцкия историк,
трябва да са имали достъп до точни данни за прецесиалното движение на Слънцето поне от тридесет и
девет хилядолетия преди тяхното време.

ТОРИНСКИЯТ ПАПИРУС И ПАЛЕРМСКАТА ПЛОЧА

Периодът от тридесет и девет хиляди години изненадващо съответства на свидетелствата на

Торинския папирус (един от двата оцелели древноегипетски царски списъка, които обхващат и
праисторическите времена преди І династия).
Първоначално в колекцията на сардинския крал, крехкият и ронлив трихилядолетен папирус бил
пратен в кутия без опаковка в сегашния си дом, музея в Торино. Както може да се досети всяко дете, той
пристигнал натрошен на безброй парченца. Учените трябвало години наред да ги слепват, но се
справили блестящо. Въпреки това не могло да се възстанови повече от половината от съдържанието на
този безценен документ.
Какво щяхме да научим за Първото време, ако Торинският папирус беше останал невредим?
Оцелелите фрагменти дразнят въобръжението. В един регистър например четем имената на десет
нетеру, като всяко име е написано в картуш (правоъгълно очертание), също като възприетия през по-
късни периоди стил за историческите царе на Египет. Дадени са и годините, през които се смятало, че
царувал всеки нетер, но повечето от тях липсват в повредения документ.
В друга колона има списък на смъртните царе, които управлявали Горен и Долен Египет след
боговете, но преди предполагаемото обединение на царството при Менес, първия фараон от І династия
през 3100 г. пр. Хр. От запазените фрагменти може да се установи, че се споменават девет „династии”
преддинастически фараони, сред които „почитаемите от Мемфис”, „почитаемите от Севера” и накрая,
Шемсу Хор („Спътниците или свитата на Хор”), които управлявали преди Менес. Последните дв реда от
колоната, които, изглежда, представляват обобщение или опис, са особено странни. Те гласят:

...Почитаемите Шемсу-Хор, тринадесет хиляди четиристотин и двадесет

години; царуване преди Шемсу-Хор, двадесет и три хиляди и двеста години; общо
тридесет и шест хиляди шестотин и двадесет години.

Другият царски списък, който стига до праисторически времена, е Палермската плоча, която не ни
връща чак толкова далеч в миналото като Торинския папирус. Най-ранните от запазените и регистри
свидетелстват за управлението на сто и двадесет царе, владели Горен и Долен Египет в края на
преддинастичния период: вековете непосредствено преди обединението на страната през 3100 г. пр. Хр.
И тук обаче нямаме представа още колко информация, може би свързана с далеч по-ранни периоди,
може да е била записана на тази загадъчна плоча от черен базалт, тъй като и тя не е достигнала до нас
невредима. От 1887 г. най-голямата и част се пази в Музея на Палермо в Сицилия, друго парче е
изложено в Музея на Кайро в Египет и трети, много по-малък фрагмент се съхранява в Колекцията на
Питри в Лондонския университет. Археолозите смятат, че са отчупени от средата на монолит с
оригинална дължина около два метра и десет сантиметра и височина шестдесет сантиметра (стоял е на
дългата си страна). Нещо повече, както отбелязва един специалист:

Напълно е възможно – дори е вероятно – да са запазени още много фрагменти

от този безценен паметник, стига да знаехме къде да ги търсим. Известно ни е, че
е съществувал списък с имената на всички царе от Архаичния период, наред с
годините на тяхното царуване и главните събития през това време. И тези
сведения са записани през V династия, едва около седемстотин години след
обединението, така че възможните грешки по всяка вероятност са били съвсем
незначителни...

Естествено, покойният професор Уолтър Емъри, чиито думи цитирахме, се вълнувал за отсъствието
на така необходимите подробности за Архаичния период, 3200-2900 г. пр. Хр., обект на неговите
специализирни интереси. Трябва също да помислим обаче какво е можела да ни разкаже непокътнатата
Палермска плоча за още по-ранните епохи, особено за Зеп тепи, златната ера на боговете.
Колкото по-дълбоко проникваме в митовете и спомените за дългото минало на Египет и колкото
повече се приближаваме до легендарното Първо време, толкова по-странни стават пейзажите, които ни
заобикалят... както ще се убедим.

ГЛАВА 44

БОГОВЕТЕ ОТ ПЪРВОТО ВРЕМЕ

Според хелиополската теология деветимата първи богове, които се появили в Египет през Първото
време, били Ра, Шу, Тефнут, Геб, Нут, Озирис, Изида, Нефтис и Сет. Сред потомството на тези божества
са известни фигури като Хор и Анубис. Били известни и други богове, особено в Мемфис и Хермопол,
където имало важни и много древни култове към Пта и Тот. Всички тези божества от Първото време в
един или друг смисъл били богове на сътворението, които чрез божествената си воля придали форма на
хаоса. От този хаос те създали и заселили свещената земя на Египет, където в продължение на много
хилядолетия царували сред хората като божествени фараони.
Какъв бил този „хаос”?
Хелиополските жреци, които през І в. пр. Хр. разговаряли със старогръцкият историк Диодор
Сицилийски, му подметнали интригуващата идея, че „хаосът” бил потоп – отъждествен от Диодор с
опустошителния потоп на Девкалион, гръцкият Ной:
 Те разказват, че ако в потопа, който станал по времето на Девкалион, са
загинали повечето живи същества, обитателите на Южен Египет най-вероятно са
оцелели... Или ако, както твърдят някои, гибелта на живите същества била
окончателна и после Земята повторно родила нови животни, дори тогава първата
поява на живите неща се свързва с тази страна...

Защо Египет да е бил пощаден? Жреците разказали на Диодор, че това било свързано с географското
му положение, с излагането на южните му райони на слънчевата топлина и с изключително силните
дъждове, които според митовете паднали в резултат на световния потоп: „Защото, когато влагата от
обилните дъждове, които паднали сред другите народи, се съчетала със силната топлина в Египет...
въздухът станал много благоприятен за първото поколение на всички живи същества...”
Колкото и да е странно, Египет наистина има особено географско положение: както е добре
известно, паралелът и меридианът, които се пресичат точно до Голямата пирамида (30° северна ширина
и 31° източна дължина), минават през повече суша от всички други. Странно е също, че в края на
последнат ледникова епоха, когато в Северна Европа се топели милиони квадратни километри лед,
когато повишаващото се морско равнище заливало крайбрежните райони навсякъде по света и когато
огромнотоколичество допълнителна влага в атмосферата, в резултат на изпаряването на ледената
покривка, се изсипало като дъжд, Египет в продължение на няколко хилядолетия се облагодетелствал от
изключително влажния и благотворен климат. Не е трудно да си представим как такъв климат може да е
бил запомнен като „благоприятен за първото поколение на всички живи същества...”
Следователно трябва да се зададе въпросът чия информация за миналото получаваме от Диодор и
съвпадение ли е очевидно точното описание на египетския климат в края на последната ледникова
епоха, или е извънредно древно предание, може би спомен от Първото време?

ДЪХЪТ НА БОЖЕСТВЕНАТА ЗМИЯ

Вярвало се, че Ра бил първият цар от Първото време и древните митове разказват, че докато останал
млад и силен, той царувал мирно. Годините обаче взели своето и в края на управлението му той е
изобразяван като сбръчкан старец с трепереща уста, от която постоянно се стича слюнка.
Шу наследил Ра, но неговото царуване било разтърсвано от заговори и сблъсъци. Макар че победил
враговете си, накрая той бил толкова измъчен от болест, че дори най-верните му привърженици
възстанали срещу него: „Уморен от царуване, Шу абдикирал в полза на сина си Геб и потърсил
убежище на небето след ужасяваща буря, която продължила девет дни...”
Геб, третият божествен фараон, наследил Шу на трона. Царуването му също било неспокойно и
някои митове, описващи събитията, напомнят странните фразеологизми от пирамидните текстове, в
които един нетехнически речник се бори със сложни технически и научни образи. Например едно
особено странно предание разказва за „златен ковчег”, в който Ра бил прибрал някои неща – съответно
описани като неговата „пръчка” (или бастун), кичур от косата му и неговия урей (изправена златна
кобра с разтворена качулка, носена на царската корона).
Силен и опасен талисман, този ковчег с неговото странно съдържание останал затворен в крепост на
„източната граница” на Египет дълги години след като Ра се възкачил на небето. Когато дошъл на власт,
Геб заповядал да му го донесат и да го отворят в негово присъствие. В мига, в който вдигнали капака,
отвътре изскочила огнена мълния (описана като „дъха на божествената змия”), убила всички спътници
на Геб и тежко обгорила самия бог-цар.
Изкушаващо е да се запитаме дали не сме изправени пред изопачен, изпълнен със страхопочитание
спомен за чудовищен уред, дело на учените от изчезнала цивилизация. Такова крайно предположение
се потвърждава от факта, че това в никакъв случай не е единственият златен ковчег в древния свят,
функционирал като смъртоносна и непредсказуема машина. Той има много безспорни прилики със
загадъчния еврейски ковчег на Завета (който също убивал невинни хора с мълнии от огнена енергия,
който също бил обкован „отвътре и отвън с чисто злато”∗ и който съдържал не само двете плочи на
десетте Божи заповеди, но и „златната стомна с мана” и „покаралия жезъл Аронов”).
Подробното разглеждане на всички тези странни и чудни ковчези (и други „технологични”
артефакти, за които разказват древните предания) излиза извън обсега на тази книга. За нашите цели тук
е достатъчно да отбележим, че много богове от хелиополската деветка са били обгърнати в особена
атмосфера на опасно и квазитехнологично магьосничество.
Изида например (сестра и съпруга на Озирис и майка на Хор), носи силен дъх от научна
лаборатория. Според Папируса на Честър Бийти от Британския музей тя била „способна жена... по-умна
от безброй богове... Тя знаела всичко на небето и земята”. Древните египтяни запомнили известната с
вещината си в магиите и вълшебствата Изида особено като „силна в езика”, с други думи, тя владеела
магически слова, „които знаела с вярното произношение и не се запъвала в думите, и била умела и в
даването на заповедта, и в изричането на словата”. Накратко, вярвало се, че единствено с помощта на
гласа си Изида е способна да променя действителността и да нарушава физическите закони.
Макар навярно в по-голяма степен, същите тези способности се приписвали на Тот, богът на
мъдростта, който въпреки че не спада към хелиополската девятка, според Торинския папирус и други
древни документи е шестият (а понякога седмият) божествен фараон на Египет. Често изобразяван по
стени на храмове и гробници като ибис или ибисоглав човек, Тот бил почитан като регулативна сила,
свързана с всички небесни изчисления, господар и умножител на времето, откривател на азбуката и
покровител на магията. Особено бил свързан с астрономията, математиката и геометрията и се описвал
като „онзи, който брои в небето, звездоброецът, който мери земята”. Също бил смятан за бог, който
разбира загадките на „всичко, скоето е скрито под небесния свод” и който притежавал способността да
дарява мъдрост на избрани хора. Вярвало се, че той е написал знанията си в тайни книги и ги е скрил по
света с намерението да бъдат търсени от бъдещите поколения, но да ги откриват „само напълно
достойните” – които щели да използват откритията си за благото на човечеството.
Следователно освен велик учен, Тот изпъква най-ясно в ролята си на благодетел и цивилизатор. В
това отношение той много напомня своя предшественик Озирис, висшият бог от пирамидните текстове
и четвърти божествен фараон на Египет, „чието име стана Са [Орион], чийто крак е дълъг и крачката му
е голяма, предстоятел на Южната земя...”

∗
Изход, 37:2 – Б. пр.
 ОЗИРИС И ГОСПОДАРИТЕ НА ВЕЧНОСТТА

Понякога наричан в текстовете „неб тем” или „световен господар”, Озирис е изобразяван като човек,
но и като свръхчовек, страдащ, но в същото време господстващ. Нещо повече, той проявява
същностната си двойнственост, като властва в небето (като съзвездието Орион) и на земята като цар на
хората. Подобно на Виракоча в Андите и Кецалкоатъл в Централна Америка, Озирис действа
тайнствено и загадъчно. Също като тях той е изключително висок и винаги се изобразява с извитата
брада на божествеността. И отново като тях, макар че притежава свръхестествени способности, винаги
когато е възможно, Озирис избягва да използва сила.
В Глава 16 видяхме, че Кецалкоатъл, богът-цар на мексиканците, напуснал Централна Америка по
море, като отплавал на сал от змии. Ето защо е трудно да не изпитаме познато усещане, когато четем в
„Египетската книга на мъртвите”, че домът на Озирис също „почива на вода” и стените му са направени
от „живи змии”. Това символично съвпадение, което свързва тези двама богове и двата отдалечени
района, най-малкото е странно.
Има и други очевидни паралели.
Основните подробности от историята за Озирис бяха разказани в предишните глави и тук не е нужно
да ги повтаряме. Читателят не е забравил, че този бог – отново подобно на Кецалкоатъл и Виракоча – е
запомнен главно като благодетел на човечеството, носител на просветление и като велик цивилизатор.
На него се приписва например забраната за човекоядството и се твърди, че дал на египтяните
земеделието – в частност култивирането на пшеницата и ечемика – и ги научил на изкуството да
създават земеделски оръдия. Тъй като проявявал особена склонност към виното (митовете не казват
къде придобил вкус към него), той специално „научил човеците да отглеждат лози, както и да берат
гроздето и да съхраняват виното...” Освен даровете на благоденствието, които донесъл на поданиците
си, Озирис им помогнал да се отучат „от своите отвратителни и варварски навици”, като им дал закони и
въвел култа към боговете в Египет.
Когато въвел пълен ред, той предал царската власт на Изида, за много години напуснал Египет и
тръгнал по света с единственото намерение, както разказали на Диодор Сицилийски:

... да посети всички обитаеми земи и да научи човешката раса да култивира

лози и да сее пшеница и ечемик, защото предполагал, че ако накара хората да се
откажат от варварството си и да възприемат достоен начин на живот, ще получи
безсмъртни почести заради величието на благодеянията си...

Озирис първо заминал за Етиопия, където научил примитивните ловци и събирачи, които срещнал,
на оран и скотовъдство. Освен това предприел мащабти строителни и напоителни начинания: „Построил
канали с шлюзове и регулатори... издигнал речните брегове и взел мерки да предотврати преливане на
Нил...” По-късно се отправил за Арабия и оттам за Индия, където създал много градове. В Тракия убил
един варварски цар, който отказал да приеме неговата система на управление. Това не било типично –
като цяло египтяните запомнили Озирис с това, че

...не принуждавал никого да изпълнява нарежданията му, а с внимателно

убеждение и призоваване към здравия разум успявал да ги накара да правят
каквото ги съветвал. Много от мъдрите му съвети имали формата на химни и
песни, които се пеели под акомпанимента на музикални инструменти.

Отново трудно можем да не забележим аналогиите с Кецалкоатъл и Виракоча. По време на мрак и

хаос – напълно вероятно по време на потоп – един брадат бог или човек се появява в Египет (в Боливия
или в Мексико). Той разполага с безброй практически и научни умения, свързани със зрелите и
високоразвити цивилизации, които самопожертвователно използва за благото на човечеството. Той е
инстинктивно благороден, но когато се налага, е способен на огромна твърдост. Силно е мотивиран и
след като се установява в Хелиопол (Тиахуанако или Теотихуакан), се отправя с група спътници да
въвежда ред и да възстановява нарушеното световно равновесие.
Като оставим засега настрани въпроса за това, дали имаме работа с богове или хора, с плод на
примитивно въобръжение или със същества от плът и кръв, остава фактът, че митовете винаги разказват
за група от цивилизатори: Виракоча има свои „спътници”, както и Кецалкоатъл, и Озирис. Понякога
помежду им пламват свирепи вътрешни конфликти и може би борба за власт: най-очевидните примери
са битките между Сет и Хор и между Тескатилпока и Кецалкоатъл. Нещо повече, независимо дали
митичните събития се развиват в Централна Америка, в Андите или в Египет, крайният резултат винаги
е еднакъв: срещу цивилизатора е организиран заговор и или го убиват, или го прогонват.
Митовете разказват, че Кицелкоатъл и Виракоча така и не се завърнали (макар че, както видяхме, по
време на испанското завоевание завръщането им в Америка се очаквало). От друга страна, Озирис се
завърнал. Въпреки че бил убит от Сет още щом завършил световната си обиколка, за да накара хората
„да се откажат от своето варварство”, той си спечелил вечен живот, възкръсвайки в съзвездието Орион
като всемогъщ бог на мъртвите. Оттогава насетне, като съдел душите и давал безсмъртен пример за
огромно и човеколюбиво царуване, Озирис доминирал в религията (и културата) на древен Египет през
целия период на писаната му история.

СПОКОЙНА СТАБИЛНОСТ

Кой може да гадае какво са щели да постигнат цивилизациите в Андите и Мексико, ако и те се бяха
облагодетелствали от такава могъща символична приемственост. В това отношение обаче Египет е
уникален. Макар че разказват за период на разкол и опит за узурпация от страна на Сет (и неговите
седемдесет и двама „прецесиални” заговорници), пирамидните текстове и други архаични извори също
изобразяват прехода към царуването на Хор, Тот и по-късните божествени фараони като сравнително
плавен и неизбежен.
 Този преход в продължение на хиляди години бил подражаван от смъртните царе на Египет. От
начало до край те се виждали като преки потомци и живи представители на Хор, сина на Озирис.
Смятало се, че всеки покоен фараон се преражда в небето като „Озирис” и че всеки престолонаследник
става „Хор”.
Тази проста, съвършена и стабилна схема вече била напълно развита и функционираща още в
началото на І династия, около 3100 г. пр. Хр. Учените го приемат – повечето от тях също приемат, че е
налице високоразвита и сложна религия. Колкото и да е странно, малцина египтолози и археолози са се
питали къде и кога се е оформила тази религия.
Не е ли нелогично да предполагаме, че добре развити социални и метафизични идеи, като тези на
култа към Озирис, могат напълно оформени да се появат през 3100 г. пр. Хр. или че може да са
придобили такъв съвършен вид за тристата години, които египтолозите понякога неохотно им отпускат?
Трябва да е имало далеч по-продължителен период на развитие, обхващащ няколко хиляди, а не
неколкостотин години. Нещо повече, както вече видяхме, всички запазени документи, в които древните
египтяни директно разказват за миналото си, потвърждават, че тяхната цивилизация е наследство от
„боговете”, които „първи управлявали в Египет”.
Документите не са вътрешно последователни: някои приписват много по-голяма възраст на
египетската цивилизация от други. Всички обаче ясно и твърдо насочват вниманието ни към
изключително далечна епоха – някъде от осем до четири хилядолетия преди основаването на І династия.
Археолозите твърдят, че в Египет не са открити артефакти, които да предполагат, че толкова рано е
съществувала развита цивилизация, но това не е точно така. Както видяхме в Част VІ, известни са
няколко предмета и постройки, които все още не са убедително датирани с научни средства.
Древният град Абидос крие едни от най-необикновените недатирани загадки...

ГЛАВА 45

ДЕЛАТА НА ХОРА И БОГОВЕ

Сред безбройните разрушени древноегипетски храмове има един, който е уникален не само с
великолепно запазеното си състояние (дори покривът му е непокътнат, което наистина е рядко!), а и с
красотата на многобройните си релефи, украсяващи високите му стени. Разположен в Абидос на
тринадесетина километра западно от днешното корито на Нил, това е храмът на Сети І, владетел от
знаменитата ХІХ династия, управлявал през 1306-1290 г. пр. Хр.
Сети е известен главно като баща на прочут син: Рамзес ІІ (1290-1224 г. пр. Хр.), фараонът от
библейския Изход. Самият той обаче също е важна историческа личност, провел мащабни военни
кампании извън египетските граници, построил няколко прекрасни сгради и добросъвестно възстановил
много древни постройки. Неговият храм в Абидос, който основателно бил известен като „Домът на
милиони години”, бил посветен на Озирис, „господарят на вечността”, за когото в пирамидните текстове
се казва:

Ти си отиде, но ще се завърнеш, ти заспа, ала ще се разбудиш, ти умря, но ще

живееш... Иди при водата, заплувай срещу течението... стигни до Абидос във
формата на дух, която са ти дали боговете.

КОРОНАТА АТЕФ

Беше осем часът сутринта, свежо време в тези географски ширини, когато влязох в спотаения сумрак
на храма на Сети І. Части от стените му бяха осветени със слаби електрически крушки, монтирани на
пода. Иначе единствената светлина, която проникваше вътре, беше планирана от архитектите на
фараона: няколко отдерни снопа слънчеви лъчи, процеждащи се като божествено сияние през прорези
във външната зидария. Човек лесно можеше да си представи, че духът на Озирис присъства в
прашинките, танцуващи в тези лъчи, и в тежката неподвижност на въздуха сред грамадните колони,
които поддържаха покрива на Колонната зала. Всъщност това беше нещо повече от въобръжение, тъй
като Озирис физически присъстваше в поразителната симфония от релефи, украсяващи стените –
релефи, които изобразяваха някогашния и бъдещ цивилизатор цар в неговата роля на бог на мъртвите,
седнал на трон и обслужван от Изида, неговата красива и загадъчна сестра.
На тези сцени Озирис носеше сложни корони, които разгледах внимателно, докато обикалях релеф
след релеф. Корони, в много отношения подобни на тези, бяха важен елемент от одеждите на всички
фараони на древен Египет, поне според свидетелствата на релефите, които ги изобразяваха. Колкото и
да бе странно обаче, през всички години на широкомащабни разкопки археолозите не бяха открили нито
една царска корона, даже малък фрегмент от корона, и още по-малко образец от богато орнаментирани
церемониални корони, свързани с боговете от Първото време.
Особен интерес представляваше короната атеф. Освен урея, царския змийски символ (който в
Мексико беше гърмяща змия, но в Египет бе качулата кобра, готова за нападение), тази странна шапка
се основаваше на хаджета, белият боен шлем с форма на кегла, характерен за Горен Египет (също
известен само от релефи). От двете му страни имаше два тънки метални листа, а отпред беше прикачено
устройство, състоящо се от две вълнообразни остриета, които учените обикновено описваха като рога на
овни.
На няколко релефа в храма на Сети І Озирис беше изобразен с атеф, който сякаш се издигаше на
шестдесетина сантиметра височина. Според „Древноегипетската книга на мъртвите”, той му бил даден
от Ра: „Но още първия ден, през който го носил, Озирис изпитал силни болки в главата и когато вечерта
се прибрал, Ра го заварил с глава, възпалена и подута от топлината на атеф. Тогава Ра се заел да изпусне
гнойта и кръвта”.
Всичко това се разказваше делово, но – когато човек се замисли – що за корона можеше да излъчва
топлина и да предизвиква кръвоизливи и гнойни рани?
 СЕДЕМНАДЕСЕТ ВЕКА ЦАРУВАНЕ

Навлязох в по-дълбоките сенки и накрая стигнах до Царската галерия. Тя водеше към източния край
на вътрешната Колонна зала на шестдесетина метра от входа на храма.
Минаването през галерията представляваше преминаване през самото време. На лявата стена имаше
списък от сто и двадесет богове от древен Египет наред с имената на главните им светилища. Отдясно
на площ от около три метра на метър и осемдесет бяха изписани имената на седемдесет и шестте
фараони, които бяха предшествали Сети І на трона. Йероглифите на всяко име бяха заградени в картуш.
Те бяха известни като „Абидоски царски списък”. Сияещ в цветове от стопено злато, той бе
предназначен да се чете от ляво на дясно и беше разпределен на пет вертикални и три хоризонтални
регистъра. Обхващаше огромен период от почти хиляда и седемстотин години, като започваше към 3000
г. пр. Хр. с управлението на Менес, първият фараон от І династия, и свършваше с възкачването на Сети І
към 1300 г. пр. Хр. В левия край стояха две фигури, възхитително изсечени във висок барелеф: Сети и
неговият млад син, бъдещият Рамзес ІІ.

ХИПОГЕЯТ

Списъкът се отнасяше към същия клас исторически документи, като Торинския папирус и
Палермската плоча, и красноречиво говореше за приемствеността на традицията. Съставна част от тази
традиция беше вярата или споменът за Първото време, когато много отдавна боговете царували в
Египет. Главен сред тях бе Озирис и затова Царската галерия напълно естествено водеше до втори
коридор, по който се стигаше до дъното на храма. Там се намираше изумителна сграда – свързвана с
Озирис от началото на писмените документи в Египет. Старогръцкият географ Страбон (който посетил
Абидос през І в. пр. Хр.) я наричаше „странна постройка от солиден камък... [съдържаща] извор, който е
много надълбоко и човек се спуска до него по засводени галерии от монолити с изключителна големина
и изработка. От голямата река до сградата е прокаран канал...”
Неколкостотин години след посещението на Страбон, когато религията на древен Египет била
изместена от новия християнски култ, речните наноси и пустинните пясъци започнали да засипват
Озирейона и да го запълват сантиметър по сантиметър, век след век, докато изправените му монолити и
огромните му трегери били заровени и забравени. И останал скрит от очите и ума до началото на ХХ в.,
когато археолозите Флиндърс Питри и Маргарет Мъри започнали разкопки. По време на
археологическия сезон през 1903 г. те открили части от зала и галерия, намиращи се в пустинята на
шестдесетина метра югозападно от храма на Сети І и построени в типичния архитектурен стил на ХІХ
династия. Между тези останки и храма обаче двамата намерили също специфични признаци за „голяма
подземна сграда”. „Според професор Питри – пише Маргарет Мъри, - този хипогей е споменатото от
Страбон място, обикновено наричано „Страбонов кладенец”. Това било точно предположение от страна
на Питри и Мъри. Поради недостига на средства обаче тяхната теория за заровена сграда не била
проверена до археологическия сезон 1912-1913 г. Тогава под ръководството на проф. Невил от Фонда за
египетски проучвания била разкопана продълговата напречна камера, в североизточния край на която
бил открит масивен каменен портал, изграден от циклопски гранитни и пясъчникови блокове.
През следващия сезон 1913-1914 г. екипът на Невил се завърнал с шестотин местни помощници и
усърдно разчистил цялата грамадна подземна сграда:

Открихме [пише Невил] гигантска постройка, дълга тридесетина метра и

широка осемнадесет, изградена от най-грамадните камъни, които могат да се
видят в Египет. В четирите оградни стени има клетки, седемнадесет на брой,
високи колкото човек и без каквато и да е украса. Самата сграда е разделена на
три кораба, като средният е по-широк от страничните. Това разделение се
получава с две колонади от огромни гранитни монолити, поддържащи архитрави
със същата големина.

Невил с известно удивление споменава за един блок в ъгъла на северния кораб на сградата с
дължина повече от седем и половина метра. Също толкова изненадващ бил фактът, че изсечените в
оградните стени клетки нямат под, а когато изкопите станали по-дълбоки, се оказало, че са пълни с все
по-влажен пясък и пръст:

Клетките са свързани с тесен перваз, широк осемдесет-деветдесет сантиметра.

От отсрещната страна на кораба също има перваз, но няма никакъв под и на
дълбочина три и шестдесет метра стигнахме до подпочвена вода. Дори под
грамадния портал няма под и когато пред него е имало вода, до клетките сигурно
се е стигало с лодка.

НАЙ-ДРЕВНАТА КАМЕННА СГРАДА В ЕГИПЕТ

Вода, навсякъде вода – това, изглежда, беше темата в Озирейона, който се намира на дъното на
огромения кратер, изкопан през 1914 г. от екипа на Невил. Сградата бе разположена на петнадесетина
метра под равнището на пода на храма на Сети І, почти залята от подпочвена вода, и до нея се стигаше
по съвременно стълбище, което се спускаше на югоизток. След като слязох по него, аз минах под
масивните трегерни плочи на описания от Невил (и Страбон) портал и пресякох тесен дървен мост –
също съвременен – който ме отведе при голям пясъчников плинт.
Дълъг около двадесет и пет и широк дванадесет метра, той беше изграден от огромни блокове и
отвсякъде бе заобиколен с вода. В средата на дългата му ос бяха издълбани два басейна, един
правоъгълен и един квадратен, и в двата им края имаше стълбища, водещи надолу до дълбочина около
три и половина метра под водното равнище. Плинтът също носеше двете колонади, за които Невил
споменаваше в отчета си, всяка състояща се от попет розови гранитни монолита с квадратно напречно
сечение, широки два и половина и високи над три и половина метра и тежащи средно около сто тона.
Върховете на тези грамадни колони носеха гранитни трегери и имаше свидетелства, че цялата сграда е
била покрита с още по-големи монолитни плочи.

За да разбера както трябва структурата на Озирейона, реших, че е най-добре мислено да се издигна

точно над него. За това упражнение ме улесни отсъствието на оригиналния покрив, което ми помогна да
си представя плана на цялата постройка. От полза бе също така фактът, че подпочвената вода беше
запълнила басейните, клетките и каналите на дълбочина няколко сантиметра под ръба на централния
плинт, каквито очевидно са били намеренията на строителите.
 При поглед отгоре веднага ставаше очевидно, че плинтът образува правоъгълен остров, отвсякъде
заобиколен от пълен с вода ров, широк около три метра. От своя страна, ровът беше ограден с огромна
правоъгълна стена, дебела най-малко шест метра, построена от много големи блокове червен
пясъчник, подредени в многоъгълна мозайка. В стените бяха вградени седемнадесетте килии, споменати
в отчета на Невил. Шест се намираха от изток, шест – от запад, две – от юг и три – от север. Встрани от
средната от трите северни клетки започваше дълга напречна камера със стени и покрив от пясъчник.
Подобна напречна камера, също от пясъчник, чийто покрив не бе запазен, лежеше непосредствено на юг
от големия портал. И накрая, цялата постройка беше заобиколена с външна варовикова стена, която
завършваше поредицата от вписани правоъгълници, т. е. отвътре навън – стена, стена, ров, плинт.
Друга странна и изключителна особеност на Озирейона бе фактът, че дори приблизително не е
ориентиран по главните посоки на света. Вместо това, подобно на Пътя на мъртвите в Теотихуакан,
Мексико, той имаше североизточна ориентация. Тъй като древноегипетската цивилизация обикновено
се характеризира с точно ориентирани сгради, струваше ми се невероятно да става дума за случайност.
Нещо повече, макар и петнадесет метра по-високо, храмът на Сети І беше ориентиран точно по същата
ос – и също неслучайно. Въпросът бе коя е по-древната сграда? Дали оста на Озирейона се определяше
от оста на храма или обратно? Оказа се, че този въпрос някога е бил обект на разпалени спорове, вече
отдавна забравени. Те били свързани с дебатите около Сфинкса и Долинния храм в Гиза и отначало
някои видни археолози твърдели, че Озирейонът е невероятно стар, възглед, застъпен от професор
Невил в лондонския „Таймс” от 17 март 1914 г.:

Този паметник повдига няколко важни въпроса. Що се отнася до датирането

му, голямото му сходство с Храма на Сфинкса [както по онова време наричали
Долинния храм] показва, че е от същата епоха, през която строителството се
извършвало с грамадни камъни без каквато и да е украса. Това е типично за най-
старата архитектура в Египет. Дори бих казал, че можем да го наречем най-
старата древна каменна сграда в Египет.

Невил пишеше, че го поразила „величествената и строга простота” на главната зала на паметника с

нейните странни гранитни монолити и „силата на древните, които са били в състояние да докарат
отдалече и да подредят тези исполински блокове”. Той правеше предположение и за функцията на
Озирейона: „Очевидно тази грамадна постройка е била голям резервоар, в който се е събирала вода по
време на прииждането на Нил... Странно е, че нещо, което можем да приемем за начало на
архитектурата, не е нито храм, нито гробница, а гигантски басейн...”
Странно наистина. Беше си струвало да се проучи по-сериозно, както бе възнамерявал да направи
през следващия сезон Невил. За съжаление му попречила Първата световна война и в продължение на
няколко години в Египет не можели да се провеждат разкопки. В резултат Фондът за египетски
проучвания едва през 1925 г. успял да прати нова експедиция, ръководена не от Невил, а от един млад
египтолог на име Хенри Франкфорт.
 ФАКТИТЕ НА ФРАНКФОРТ

Франкфорт, който по-късно щял да се радва на огромен престиж и влияние като професор по
предкласическа древност в Лондонския университет, през периода 1925-1930 г. прекарал няколко
последователни археологически сезона в повторно разчистване и педантично разкопаване на Озирейона.
В хода на работата той направил открития, които според него окончателно датирали сградата:
1. Гранитна сглобка в горния край на южната страна на главния вход на главната зала, носеща
картуша на Сети І.

2. Подобна сглобка в източната стена на главната зала.

3. Астрономически сцени и надписи от Сети І, изсечени в релеф по тавана на северната

напречна камера.

4. Останки от подобни сцени в южната напречна камера.

5. Остракон (фрагмент от счупен керамичен съд), открит във входната галерия, носещ надписа
„Сети е готов да служи на Озирис”.

Читателят ще си спомни драматичната промяна в научното мнение за възрастта на Сфинкса и

Долинния храм (поради откриването на няколко статуи и един-единствен картуш, който, изглежда,
загатвал за някаква връзка с Хафра). Находките на Франкфорт в Абидос предизвикали подобен поврат
по въпроса за възрастта на Озирейона. През 1914 г. той бил „най-древната каменна сграда в Египет”.
Към 1933 г. възрастта му била изместена напред във времето до царуването на Сети І – около 1300 г. пр.
Хр. – за чийто кенотаф вече се смятал той.
За едно десетилетие стандартните египтологически текстове започнали да разглеждат това датиране
като че ли е факт, доказан с опит или наблюдение. Само че не е факт, а само интерпретация на
Франкфорт.
Единствените факти са, че в иначе напълно анонимната постройка се срещат някои надписи и
орнаментации, оставени от Сети. Възможно е сградата да е била издигната от Сети, както предполага
Франкфорт. Възможно е също обаче откритите от него оскъдни украси, картуши и надписи да са били
добавени при възстановяване на Озирейона, извършено по времето на Сети (което означава, че по онова
време сградата е била древна, както са смятали Невил и други).
Какви са достойнствата на тези взаимно противоречащи си хипотези, , определящи Озирейона като
(а) най-старата сграда в Египет и (б) сравнително късна сграда от Новото царство?
Египтолозите приемат единствено предположение (б) – че е кенотаф на Сети І. При по-внимателен
анализ обаче се оказва, че то почива върху косвени доказателства, свързани с картушите и надписите,
които не доказват нищо. Всъщност някои от тях, изглежда, дори противоречат на твърдението на
Франкфорт. Остраконът с надписа „Сети е готов да служи на Озирис” звучи не толкова като възхвала за
делата на първия строител, колкото като възхвала на реставратор, възстановил и може би преустроил
древна постройка, отъждествявана са бога от Първото време Озирис. Пропусната е още една неудобна
подробност. Южната и северната „напречна камера”, които съдържат въпросните украси и надписи на
Сети І, лежат извън грамадното неукрасено мегалитно ядро на сградата. Това беше събудило
основателните подозрения на Невил (макар че Франкфорт бе предпочел да го пренебрегне), че двете
камери не са „синхронни с останалата част от постройката”, а са прибавени много по-късно по време на
царуването на Сети І, „навярно когато построил собствения си храм”.

Накратко, цялото предположение (б) по един или друг начин се базира на не непременно грешната
интерпретация на Франкфорт на различни елементи от евентуално по-късни останки.
Предположение (а) – че ядрото на Озирейона е построено хилядолетия преди времето на Сети –
почива върху характера на самите архитектурни останки. Както отбелязва Невил, приликата на
Озирейона с Долинния храм в Гиза „показва, че е от същата епоха, през която строителството се
извършвало с грамадни камъни”. До края на живота си Маргарет Мъри бе останала убедена, че
Озирейонът изобщо не е кенотаф (и най-малко на Сети І). Според нея:

Той е построен за честване на Озирисовите мистерии и засега е уникален сред

всички запазени сгради в Египет. Очевидно е древен, тъй като огромните блокове,
от които е изграден, носят стила на Старото царство. Простотата на самата
постройка също насочва към такова ранно датиране. Украсата е била прибавена от
 Сети І, който по този начин е предявил претенциите си към сградата, но като
знаем колко често фараоните си присвоявали делата на своите предшественици,
поставяйки имената си върху тях, този факт няма голяма тежест. Именно стилът
на сградата, типът зидария, следите от инструменти по камъните, а не името на
някой цар, датират египетските постройки.

Франкфорт спокойно можеше да обърне по-голямо внимание на това напомняне, защото, както
смутено отбелязваше за своя „кенотаф” той, „трябва да се признае, че от ХІХ династия не е известна
подобна сграда”.
И не само от ХІХ династия. Освен Долинния храм и другите циклопски градежи на платото Гиза, от
която и да е друга епоха в дългата история на Египет не е известна сграда, дори далечно напомняща на
Озирейона. Тези няколко постройки, за които се предполагаше, че са от Старото царство, издигнати от
исполински мегалити, изглежда, принадлежат към уникална категория. Те много повече си приличат
помежду си, отколкото на който и да е архитектурен стил, и във всички случаи има съмнения за
датирането им.
Нима не трябва да очакваме тъкмо това от сгради, издигнати не от исторически фараон, а датиращи
от праисторическо време? Това не обяснява ли загадъчния начин, по който Сфинксът и Долинния храм,
а сега и Озирейонът, изглежда, смътно се свързваха с имената на конкретни фараони (Хафра и Сети І),
без да има нито едно свидетелство, ясно и недвусмислено доказващо, че тези фараони са издигнали
въпросните постройки? Нима слабите връзки не говорят повече за дело на реставратори, опитващи се да
си припишат древни и уважавани паметници, отколкото на истински архитекти на тези паметници –
които и да са били те и през която и епоха да са живели?

ПЛАВАНЕ ПРЕЗ МОРЕТА ОТ ПЯСЪК И ВРЕМЕ

Преди да напусна Абидос, исках да си припомня за още една загадка. Тя лежеше погребана в
пустинята, на около километър северозападно от Озирейона, заобиколена от пясъци, осеяни с могили от
древни некрополи.
Боговете-чакали Анубис и Упуаут бяха господствали над тези гробища, много от които датираха от
ранните династични и от преддинастичните времена. Знаех, че отварящите пътя, пазителите на духовете
на мъртвите, са итрали важна роля в Озирисовите мистерии, които ежегодно се разигравали в Абидос –
очевидно през цялата древноегипетска история.
Струваше ми се, че в известен смисъл те са пазели самите мистерии. Защото какво представлява
Озирейонът, ако не огромна неразгадана мистерия, която заслужава по-голямо внимание, отколкото
получава от учените и чиято работа е да се занимават с тези проблеми? И какво е погребението на
дванадесет мореходни кораба в пустинята, ако не друга мистерия, който високо настоява за разгадаване?
И сега прекосявах некрополите на боговете-чакали, за да видя тъкмо това погребение:
 „Гардиън”, Лондон, 21 декември 1991: Флот от царски кораби отпреди пет
хиляди години беше открит погребан на близо тринадесет километра от Нил.
Американски и египетски археолози намериха дванадесетте големи дървени ладии
в Абидос... Специалистите смятат, че ладиите – които са дълги петнадесет-
осемнадесет метра, - са на възраст около пет хиляди години, с други думи, най-
древните египетски царски кораби и едни от най-древните в света... Учените
предполагат, че откритите през септември ладии няварно са били предназначени
за душите на фараоните. „Изобщоне сме очаквали да открием такъв флот, особено
толкова далече от Нил” – каза Дейвид О`Конър, ръководител на експедицията и
уредник на египетската секция в Университетския музей към Пенсилванския
университет...

Ладиите бяха погребани в сянката на гигантска кирпичена постройка, смятана за погребален храм на
фараон от ІІ династия на име Хасехемуи, управлявал Египет през ХХVІІ в. пр. Хр. О`Конър обаче беше
убеден, че те не са пряко свързани с Хасехемуи, а по-скоро с недалечната (и силно разрушена)
„погребална сграда, построена за фараона Джер в началото на І династия. Корабните гробове едва ли са
по-ранни и наистина може да са предназначени за фараона Джер, но това предстои да се докаже”.
Внезапно в пустинята задуха силен вятър и вдигна облаци пясък. За кратко се подслоних на завет
под високите стени на сградата на Хасехемуи близо до мястото, където археолозите от Пенсилванския
университет поради напълно основателни съобръжения за сигурност бяха заровили дванадесетте
загадъчни ладии. Те се бяха надявали през следващата 1992 г. да продължат разкопките, ала се бяха
появили сериозни затруднения и през 1993 г. проучванията все още не бяха възобновени.
В хода на моите проучвания О`Конър ми беше пратил официалния отчет за 1991 г., в който
мимоходом се споменаваше, че някои ладии може би са дълги до двадесет и два метра. Освен това се
отбелязваше, че тухлените гробове с форма на ладии, в които са били поставени корабите, в
раннодинастични времена трябва да са се издигали доста над равнището на пустинята и да са
представлявали необикновена гледка:

Всеки гроб първоначално бил дебело обмазан с кал и вар, така че от

разстояние човек трябва да е оставал с впечатление за дванадесет (или повече)
грамадни „кораба”, пристанали в пустинята, ярко блестящи под египетското
слънце. Идеята за това, че са пристанали, била взета толкова на сериозно, че до
„носа” или „кърмата” на няколко гроба бяха открити малки камъни с неправилна
форма. Те не може случайно да са се оказали там и, изглежда, са съзнателно
поставени. Ние ги смятаме за „котви”, предназначени да помогнат за
„приставането” на корабите.
 Подобно на случая с четиридесет и три метровият океански кораб, открит погребан до Голямата
пирамида в Гиза (вж. Глава 33), тук незабавно ставаше ясно едно – ладиите от Абидос бяха способни да
плават по най-бурни води и в най-лошо време в открито море. Според Черил Халдейн, специлист по
подводна археология в Тексаския университет „Ей енд Ем”, те се отличавали със „съчетание от висока
технология и изящество”. Следователно точно като с пирамидните ладии (но поне с петстотин години
по-рано) флотът от Абидос, изглежда, показваше, че в Египет още в самото начало на неговата
трихилядолетна история е присъствал народ, ползващ се от натрупания опит на дълга мореходна
традиция. Нещо повече, знаех, че най-ранните стенописи, открити в долината на Нил, датиращи от
хиляда и петстотин години преди погребението на абидоския флот (около 4500 г. пр. Хр.), изобразяваха
същите дълги и стройни съдове с високи носове.
Дали някоя древна раса на опитни мореплаватели в някакъв недалечен период преди официалното
начало на историята към 3000 г. пр. Хр. не се беше свързала с местните жители на долината на Нил?
Това нямаше ли да обясни странната и парадоксална – ала въпреки това трайна – маниакална
пристрастеност към корабите в пустинята (и факта, че в пирамидните текстове се споменаваше за нещо,
напомнящо на сложни кораби, един от които дълъг повече от шестотин метра)?
Като повдигат тези въпроси, не се съмнявах, че в древен Египет е съществувала религиозна
символика, в която – както постоянно отбелязваха учените – корабите представляват съдове за душата
на фараона. Въпреки това тази символика не решаваше проблема, поставен от високото технологично
равнище на погребалните кораби – такива сложни конструкции изискваха продължителен период на
развитие. Не си ли струваше да проучим възможността – дори само за да я изключим – съдовете от Гиза
и Абидос да са елемент от културно наследство не на сухолюбив земеделски народ, обитаващ речна
долина, като местните древни египтяни, а на високоразвита мореходна нация?
Можеше да се очаква, че тези мореплаватели са умеели да определят курса си по звездите и че
навярно са развили уменията, необходими за съставяне на точни карти на океаните, по които са плавали.
Не беше ли възможно да са били и архитекти, и зидари, използващи многоъгълни монолитни
блокове като онези от Долинния храм и Озирейона?
И не можеше ли по някакъв начин да са свързани с легендарните богове от Първото време, които
донесли в Египет не само цивилизацията, астрономията, архитектурата, математиката и писмеността, но
и множество други ценни умения и дарове, най-важен от които било земеделието?
От долината на Нил има свидетелства за удивително ранен период на земеделско развитие и
експериментиране, датиращи от края на последната ледникова епоха в Северното полукълбо.
Спецификите на този огромен египетски „скок напред” предполагат, че той може да е резултат
единствено от приток на нови идеи от все още неизвестен източник.

ГЛАВА 46

ХІ ХИЛЯДОЛЕТИЕ ПР. ХР.

 Ако ги нямаше силно въздействащите митове за Озирис и ако този божествен цивилизатор, учен и
законодател не беше запомнен особено с въвеждането на земеделието в долината на Нил, през далечната
и легендарна епоха, известна като Първото време, навярно нямаше да е особено важно, че някъде между
13000 и 10000 г. пр. Хр. Египет е преживял период на „преждевременно земеделско развитие” – навярно
най-ранната земеделска революция в света, със сигурност регистрирана от историците.
Както видяхме в последните глави, извори като Палермската плоча, Манетон и Торинския папирус
съдържат няколко различни и понякога противоречиви хронологии. Всички те обаче потвърждават
изключително ранната дата на Първото време: златната ера, когато боговете управлявали Египет. Освен
това изворите проявяват поразително единодушие по въпроса за значението, което отдават особено на
ХІ хил. пр. Хр., прецесиалната епоха на Лъв, когато огромните ледници в Северното полукълбо за
последен път се топели.
Може би случайно свидетелства, открити от 70-те години на ХХ век насам от геолози, археолози и
праисторици, като Майкъл Хофман, Фекри Хасан и проф. Фред Уендорф, потвърждават, че ХІ хил. пр.
Хр. наистина е важен период в египетската праистория, през който страшни наводнения многократно
опустошавали долината на Нил. Според Фекри Хасан тази дълга върволица от природни бедствия, която
достигнала кулминацията си около или малко след 10500 г. пр. Хр. (и продължила периодично до към
9000 г. пр. Хр.), може да е причина за края на ранното земеделско експериментирани.
Във всеки случай това експериментиране наистина приключило (независимо по каква причина) и,
изглежда, не било подновено поне през следващите пет хиляди години.

НАЧАЛНАТА СКОРОСТ

Има нещо загадъчно в така наречената палеолитна земеделска революция в Египет. Ще цитирам
някои ключови факти (от стандартни текстове, като „Египет преди фараоните” на Хофман и
„Праистория на долината на Нил” на Шилд) от малкото, което е известно за този огромен скок напред,
напълно необясним за края на последната ледникова епоха:

1. „Малко след 13000 г. пр. Хр. в къснопалеолитния репертоар от оръдия се появяват хромели и
пластини за сърп с излъскване от употреба... Ясно е, че хромелите са използвани за
приготвяне на растителна храна”.

2. Точно по това време в много крайречни обекти рибата престанала да е важен източник на
храна, както показва отсъствието на рибни останки: „Упадъкът на риболова като източник на
храна е свързан с появата на нов хранителен ресурс, представляван от мляното зърно.
Полените предполагат, че това зърно е ечемик, който внезапно се появява в поленовата
колонка точно преди установяването на първите селища в този район...”
 3. „Също толкова странен, колкото появата на протоземеделието през късния палеолит в
долината на Нил, бил стремителният му упадък. Никой не знае точно защо, но към 10500 г.
пр. Хр. ранните пластини за сърп и хромели изчезват, за да бъдат заменени в цял Египет от
епипалеолитни ловци, риболовци и събирачи, които използват каменни оръдия.

Колкото и да са оскъдни свидетелствата, ясно е, че Египет преживял златна ера на земеделско

изобилие, която започнала към 13000 г. пр. Хр. и внезапно приключила към средата на ХІ хил. пр. Хр.
Начална скорост на този процес изглежда дало въвеждането на вече одомашнен ечемик в долината на
Нил, непосредствено последвано от установяване на множество земеделски селища, които разработили
новия ресурс. Селищата разполагали с прости, но извънредно ефективни земеделски оръдия. След ХІ
хил. пр. Хр. обаче се наблюдава продължително връщане към по-примитивния начин на живот.
При такива данни въобръжението е склонно свободно да полита в търсене на обяснение – и всички
такива обяснения са само догадки. Сигурно е, че според свидетелствата палеолитната „земеделска
революция” в Египет не може да е местно явление. Напротив, по всичко личи, че е привнесена. В края
на краищата чуждото тяло се появява изведнъж и също толкова бързо може да бъде отхвърлено, ако
условията се променят, точно както, изглежда, било отхвърлено уседналото земеделие в древен Египет
след големите наводнения през ХІ хил. пр. Хр.

КЛИМАТИЧНИ ПРОМЕНИ

Какво било времето тогава?

В предишните глави отбелязахме, че Сахара е сравнително млада пустиня и до към Х хил. пр. Хр.
била зелена савана, осеяна с езера, изобилстваща на дивеч, и обхващала голяма част от Горен Египет.
По на север се простирали мочурищата в района на Делтата, но сред тях имало множество големи и
плодородни острови. Като цяло климатът бил значително по-хладен, по-облачен и „по-дъждовен” от
днес. В продължение на две-три хилядолетия преди и около хиляда години след 10500 г. пр. Хр. валяло
ли валяло. После дошли наводненията, сякаш за да обозначат точката на екологичен поврат. Когато
свършили, се установили все по-сухи условия. Този период на засушаване продължил до около 7000 г.
пр. Хр., когато започнал „неолитния субплувиален период”, характеризиращ се с хиляда години
проливни дъждове, последвани от още три хиляди на умерени валежи, идеални за земеделие: „За
известно време пустините разцъфтели и човешките общества колонизирали райони, в които дотогава
нямало достатъчно храна за многобройно население”.
Около раждането на династичен Египет към 3000 г. пр. Хр. обаче климатът отново се бил променил
и започнал поредният период на засушаване – който продължава и до наши дни.
Общо взето, това е екологичната сцена, на която се разиграли мистериите на египетската
цивилизация: дъжд и наводнения през периода 13000-9500 г. пр. Хр., сух период до 7000 г. пр. Хр., пак
дъжд (макар и все по-рядко) до към 3000 г. пр. Хр., след което нов и продължителен сух период.
 Това е много време, но ако човек търси златната ера на боговете, естествено е да се насочи към
тайнствената епоха на ранно земеделско експериментиране, засенчило проливните дъждове и
наводнения между 13000 и 10500 г. пр. Хр.

НЕВИДИМИ ВРЪЗКИ

Тази епоха била важна не само за древните египтяни, но и за много народи в този район. Както
видяхме в Част ІV, това било време на драматични климатични промени, бързо повишаване на морското
равнище, земни движения, наводнения, вулканични изригвания, дъждове от смола и мрачни небеса,
които били най-вероятният източник на много от световните митове за универсални катаклизми.
Дали това можеше да е и епоха, през която сред хората бяха живели „богове”, както разказваха
легендите?
На боливийското Алтипано тези богове бяха известни като виракочи и бяха свързани с удивителния
мегалитен град Тиахуанакоу който може би датира отпреди опустошителните наводнения в Андите от
ХІ хил. пр. Хр. Според проф. Артър Познански, макар че впоследствие водите на потопа се отдръпнали,
„културата на Алтипано не достигнала предишното си високо равнище, а изпаднала в пълен и
окончателен упадък”.
Разбира се, заключенията на Познански са противоречиви и не бива безкритично да се приемат.
Въпреки това е интересно, че през ХІ хил. пр. Хр. и боливийското Алтипано, и Египет са били
сполетени от ужасни наводнения. И в двата района се наблюдава изключително ранно земеделско
експериментиране, което впоследствие било преустановено. И в двата района има съмнения около
датирането на някои паметници: например Пума Пунку и Каласасая в Тиахуанако, които според
Познански може да са били построени още през 15000 г. пр. Хр., и египетски мегалитни структури, като
Озирейона, Големия сфинкс и Долинния храм на Хафра в Гиза, които според Джон Уест и геолога от
Бостънския университет Робърт Шох датират най-късно от 10000 г. пр. Хр.
Можеше ли да съществува невидима връзка между всички тези красиви и загадъчни паметници,
необикновените земеделски експерименти през периода 13000-10000 г. пр. Хр. и легендите за
божествени цивилизатори като Озирис и Виракоча?

„КЪДЕ Е ВСИЧКО ОСТАНАЛО ОТ ТАЗИ ЦИВИЛИЗАЦИЯ?”

Докато пътувахме от Абидос за Луксор, където трябваше да се срещнем с Джон Уест, аз осъзнах, че
в известен смисъл всички връзки сами ще изплуват, ако се реши основният проблем с възрастта на
паметниците. С други думи, ако геологическите свидетелства на Уест докажеха, че Сфинксът е на
повече от дванадесет хиляди години, щеше да се наложи да се пренапише историята на човешката
цивилизация. И в хода на този вълнуващ процес щяха да започнат да придобиват смисъл всички други
странни, анахронични „следи на боговете”, които постоянно се срещаха по света, както исещането да
скрити древни връзки между очевидно самостоятелни цивилизации...
Когато през 1992 г. Уест представил свидетелествата си на годишния конгрес на Американската
асоциация за научен напредък, те били взети достатъчно насериозно, за да бъдат публично обсъдени от
египтолога от Чикагския университет Марк Ленър, директор на Проекта за картографиране на Гиза,
който – за удивление на почти всички присъстващи – не успял да излезе с убедително опровержение.
„Когато казвате нещо толкова сериозно като това, че Сфинксът датира от десетото или деветото
хилядолетие преди Христа – заключил Ленър:

...това означава, разбира се, че е съществувала изключително високоразвита

цивилизация, способна да създаде Сфинкса през онази епоха. Следователно
въпросът, който археологът трябва да зададе, е следният: ако Сфинксът е бил
създаден по онова време, къде е всичко останало от тази цивилизация, къде е
всичко останало от тази култура?

Нещата обаче не стояха така.

Ако Сфинксът датираше от 10000-9000 г. пр. Хр., Уест не трябваше да търси други доказателства за
съществуването на цивилизацията, която го е създала, а египтолозите и археолозите трябваше да
обяснят как са се заблуждавали толкова упорито и толкова дълго.
Все пак можеше ли Уест да докаже възрастта на Сфинкса?

ГЛАВА 47

СФИНКСЪТ

- Египтолозите – каза Джон Уест, - са последните хора на света, които ще разгледат каквато и
да е аномалия.

Разбира се, в Египет има много аномалии. В момента обаче Уест говореше за аномалията с
пирамидите от ІV династия: аномалия на фона на ІІІ, V и VІ династия. Стъпаловидната пирамида на
Джосер в Сакара (ІІІ династия) бе внушителна сграда, но беше построена от сравнително малки, лесни
за работа блокове, които можеха да се носят от пет-шест души, и вътрешните и камери бяха структурно
нестабилни. Пирамидите от V и VІ династия (макар и отвътре украсени с пирамидните текстове) бяха
толкова зле построени и бяха толкова разрушени, че днес повечето от тях представляваха само купища
останки. Пирамидите от ІV династия в Гиза обаче бяха отлично построени и бяха издържали
въздействията на хилядолетията повече или по-малко непокътнати.
Според Уест египтолозите трябваше да обърнат повече внимание тъкмо на тази последователност на
събитията или по-скоро нейното значение:
- В сценария има противоречие, което гласи: „строеж на паянтови пирамиди, които са
структурно нестабилни, внезапен строеж на абсолютно невероятни пирамиди, които
структурно са най-поразителните човешки творения, и после пак връщане към структурно
нестабилни пирамиди”. Не е логично... Аналогичният сценарий, да речем, в автомобилната
индустрия, е да изобретят и създадат Форд модел-Т, после изведнъж да изобретят и създадат
Порше деветдесет и трета и да пуснат няколко бройки от него, след това да забравят как става
това и да продължат да произвеждат Форд модел-Т... Цивилизациите не фукнционират така.

- Какво искаш да каже? – попитах аз. – Че пирамидите от Четвърта династия изобщо не са били
построени от Четвърта династия ли?

- Инстинктът ми подсказва, че не са. Те приличат на мастабите пред тях. Не приличат и на нито

една друга сграда от Четвърта династия... Не се вписват...

- Ами Сфинксът?

- Сфинксът също. Но голямата разлика е, че по отношение на Сфинкса не се налага да

разчитаме на инстинкта си. Можем да докажем, че е построен много преди Четвърта
династия...

ДЖОН УЕСТ

Със Санта бяхме големи почитатели на Джон Антъни Уест още откакто бяхме започнали да
пътешестваме из Египет. Неговият пътеводител представляваше блестящо и незаменимо въведение в
загадките на тази древна земя и ние все още го носехме със себе си. В същото време научните му
трудове, особено „Змия в небето”, ни беше отворила очите за революционната възможност египетската
цивилизация – с нейните разнообразни странни прояви на високоразвита наука – да не се е развила
изцяло в границите на долината на Нил, а да е наследство от по-древна, по-велика и все още неизвестна
цивилизация, „предшестваща с хилядолетия династичен Египет и всички други исторически
цивилизации”.
Висок и здраво сложен човек, Уест бе шестдесетинагодишен. Имаше грижливо оформена бяла
брада, носеше костюм за сафари в цвят каки и ексцентричен тропически шлем, сякаш излязъл от ХІХ
век.
Тримата седяхме на откритата горна палуба на един кораб, пристанал до крайбрежната улица на
Луксор, само на няколко метра от хотел „Уинтър Пелис”. Зад скалите в Долината на царете, отвъд
реката на запад залязваше голямо червено слънце, чийто образ изглеждаше изкривен поради
атмосферното пречупване. На изток се намираха разрушените, ала величествени останки от храмовете
на Луксор и Карнак. Под себе си осещахме предаващото се през корпуса на кораба плискане на водата,
която течеше по меридианния си курс към далечната Делта.
Уест първо излагаше хипотезата си за по-голямата възраст на Сфинкса в „Змия в небето”,
изчерпателно тълкуване на трудовете на френския математик Р. А. Швалер де Лубиц. В резултат от
проучванията на Швалер в Луксорския храм през периода 1937-1952 г. бяха открити свидетелства,
които предполагаха, че египетската наука и култура са били много по-развити и сложни, отколкото
смятаха съвременните учени. Както казваше Уест обаче, тези свидетелства бяха изложенина „непонятен
и сложен език... Малцина читатели, изглежда, не се затрудняват с оригиналния текст на Швалер. Все
едно без предварителна подготовка да се опиташ направо да нагазиш във високоенергийната физика”.
Основните публикации на Швалер, и двете на френски, бяха обемистият тритомник “Temple de
l`Homme”, който се занимаваше с Луксор, и по-общия труд “Roi de la theocratie Pharaonique”. В
последното съчинение, по-късно преведено на английски като „Свещената наука”, Швалер мимоходом
споменаваше за ужасните наводнения и дъждове, опустошили Египет през ХІ хил. пр. Хр. И сякаш със
закъснение се сещаше да прибави:

Велика цивилизация трябва да е предшествала движението на огромни водни

маси, залели Египет, което ни кара да смятаме, че Сфинксът вече е съществувал,
изваян в скалата в Гиза – онзи Сфинкс, чието лъвско тяло, освен главата му,
проявява безспорни признаци на ерозия от вода.

Докато работел по „Змията”, Уест бил поразен от значението на тази забележка и решил да я развие:

- Разбрах, че ако успея емперично да докажа небрежното наблюдение на Швалер, това ще е

необоримо свидетелство за съществуването на неизвестна, изключително древна
високоразвита цивилизация.

- Защо?

- Щом установиш, че Сфинксът е ерозирал от вода, отговорът е почти детински

елементарен. Можеш да го обясниш на всеки лаик. Почти идиотски просто е... Предполага
се, че Сфинксът е построен от Хафра към две хиляди и петстотната година преди Христа,
но от началото на династичните времена – да речем от три хилядната година преди Христа
нататък, - на платото Гиза просто не е валял достатъчно дъжд, за да е предизвикал силната
ерозия, която се наблюдава по цялото тяло на Сфинкса. Всъщност трябва да се върнеш
преди десето хилядолетие, за да откриеш достатъчно влажен климат в Египет, който
обяснява този тип ерозия в такива мащаби. Следователно Сфинксът трябва да е бил
създаден преди десето хилядолетие и тъй като е масивно, сложно произведение на
изкуството, очевидно е дело на високоразвита цивилизация.
 - Но Джон – попита го Санта, - откъде си толкова сигурен, че ерозията наистина е била
предизвикана от дъждовна вода? Не може ли да се дължи на пустинните ветрове? В
крайна сметка даже ортодоксалните египтолози признават, че Сфинксът е съществувал
близо пет хиляди години. Това не е ли достатъчно време, за да се получи такава ерозия от
вятъра?

- Естествено, това беше една от първите възможности, които трябваше да изключа.

Единствено ако успеех да докажа, че носеният от вятъра абразивен пясък не е в състояние
да ерозира Сфинкса до сегашното му състояние, щеше да има смисъл да продължа с
интерпретацията на водната ерозия.

ГЕОЛОГИЧНИТЕ СВИДЕТЕЛСТВА НА РОБЪРТ ШОХ: РАЗГАДАВАНЕТО НА СФИНКСА

Оказваше се, че ключов въпрос е дълбоката траншея, която отвсякъде заобикаляше паметника:

- Тъй като Сфинксът е разположен във вдлъбнатина – поясни Уест, - ако не се почиства,
пясъкът за няколко десетилетия ще го затрупа до шията... В исторически времена често се
е случвало. Всъщност, акто използваме анализ на текстове и исторически екстраполации,
можем да докажем, че през четирите хиляди и пестотин години от предполагаемото му
създаване от Хафра той е бил затрупан до шията цели три хиляди и триста години. Нова
означава, че през целия период на съществуването си е бил изложен на действието на
вятъра само за малко над хиляда години и че през останалото време е бил защитен от
пясъчната покривка. Въпросът е, че ако наистина беше създаден от Хафра през Старото
царство и ако за толкова кратко време ерозията можеше да му нанесе такива щети,
другите сгради от Старото царство в района, които са построени от същия варовик, щяха
да проявяват подобни ерозионни следи. Само че не е така – нали знаете, нито една от
онези абсолютно типични гробници от Старото царство, пълни с йероглифи и надписи, не
проявява същия тип ерозия като Сфинкса.

Наистина бе така. Професор Робърт Шох, геолог от Бостънския университет и специалист по скална
ерозия, който беше изиграл главната роля за потвърждаване свидетелствата на Уест, бе съгласен с
изтъкнатата причина. Ерозирането на Сфинкса – и на стените на заобикалящата го изсечена в скалата
траншея – не се дължеше на триенето с носения от вятъра пясък, а на хилядолетията проливни дъждове
много преди началото на Старото царство.
След като убедил колегите си на годишния конгрес на Американското геологическо дружество през
1992 г., Шох обяснил откритията си пред много по-широка и разнородна публика (включително
египтолози) на годишния конгрес на Американската асоциация за научен напредък (ААНН) през същата
година. Той започнал с това, че „тялото на Сфинкса и стените на траншеята са силно ерозирали... На
места тази ерозия достига два метра, поне по стените. Според мен тя е много дълбока, много древна и на
нея се дължи вълнообразно заобления профил...”
 Тази вълнообразност е лесно забележима за стратиграфите и палеонтолозите, тъй като е резултат от
„предизвикана от валежи ерозия”. Както показват направените от Санта Фая снимки на Сфинкса и
траншеята, тази ерозия има специфичната форма на съчетание от дълбоки вертикални цепнатини и
вълнообразни хоризонтални вдлъбнатини – по думите на Шох „класически учебникарски пример за
варовикова структура, изложена на хилядолетни дъждове... Ясно е, че тези ерозионни особености се
дължат на дъждовно ерозиране”.
Предизвиканата от вятър и пясък ерозия дава съвсем различен профил с хоризонтални канали с
остри ръбове, избирателно издълбани в по-меките пластове на засегнатата скала. При никакви
обстоятелства не е възможно да се получат вертикалните цепнатини, които се виждат по стените на
траншеята. Те може да са били „образувани единствено от стичаща се по стената вода”, резултат от
огромни количества дъждове, заливали склона на платото Гиза и траншеята около Сфинкса. „Ерозията
избирала слабите места в скалата – обясняваше Шох, - и издълбавала в тях тези цепнатини – които за
мен като геолог са категорично доказателство, че тази ерозионна особеност се дължи на валежи.”
Въпреки че на някои места са скрити под каменни блокове, поставени от многобройни реставратори
през изминалите хилядолетия, същото наблюдение се отнася за изкорубените вълнообразни
вдлъбнатини по цялата дължина на тялото на Сфинкса. Те също са специфични за предизвиканата от
валежи ерозия, тъй като единствено дълги периоди на проливни дъждове, биещи по горните части на
огромната скурптура (и стичащи се по страните и), могат да доведат до такива последствия. Това се
потвърждава от факта, че варовикът, от който е изваян Сфинксът, няма еднороден състав, а се състои от
редуващи се твърди и меки пластове, в които някои по-трайни скали са по-ерозирали от някои по-
нетрайни. Такъв профил просто не може да е резултат на ерозия от вятър (който избирателно щеше да
издълбае по-меките скални пластове), а „изцяло на предизвикана от дъждове ерозия, при която водата,
дъждовната вода бие отгоре. По-високо разположените скали са по-трайни, но са по-ерозирали от някои
по-нетрайни скали, разположени по-ниско и съответно по-защитени.
В обобщението си пред конгреса на ААНН Шох заключил:

Добре е известно, че при пустинните условия на Сахара траншеята на Сфинкса

извънредно бързо, само за няколко десетилетия, се пълни с пясък. Поради което
трябва периодично да се изгребва. И това продължава от древни времена. И все
пак в траншеята на Сфинкса е налице този специфичен вълнообразен ерозионен
профил... Просто казано, според мен този вълнообразен профил, тези особености,
наблюдавани по тялото и траншеята на Сфинкса, датират от много по-ранен
период, през който в района на платото Гиза е имало повече валежи и повече
влага.

Както признава Шох, той не е първият геолог, забелязал „странните, предизвикани от дъждовна
ерозия особености по тялото на Сфинкса”. За това пък е първият, който се включва в публичните дебати
за изключителния исторически смисъл на тази ерозия. Шох предпочита да се придържа към своите
геологически свидетелства:
 Многократно са ми повтаряли, че доколкото ни е известно, в преддинастични
времена египтяните не разполагали нито с технологията, нито с обществената
организация да издялат тялото на Сфинкса... Като геолог обаче това не е мой
проблем. Не се опитвам да прехвърля топката, но наистина е работа на
египтолозите и археолозите да открият кой е неговият създател. Ако моите
находки противоречат на тяхната теория за появата на цивилизацията, може би е
време да преоценят тази теория. Не твърдя, че Сфинксът е създаден от атланти, от
хора от Марс или от извънземни. Просто следвам науката натам, накъдето ме
води, а тя ме навежда на заключението, че Сфинксът е създаден много по-рано,
отколкото се смяташе...

ЛЕГЕНДАРНИТЕ ЦИВИЛИЗАЦИИ

Колко по-рано?

Джон Уест ни разказа, че двамата с Шох провели „дружески спор” за възрастта на Сфинкса:

- Шох поставя датата някъде между седем хиляди и пет хиляди години преди Христа
[неолитния субплувиален период] главно като заема най-предпазливата позиция,
съобразена с наличните данни. Като професор по геология в голям университет, той е едва
ли не длъжен да възприеме консервативен възглед – и е вярно, че между седем хиляди и
пет хиляди години преди Христа е имало дъждове. Поради различни интуитивни и научни
причини обаче аз смятам, че датата е далеч по-ранна и че в основната си част ерозирането
на Сфинкса е протекло през предишния дъждовен период до десет хиляди години преди
Христа... Честно казано, ако беше сравнително късен, между седем хиляди и пет хиляди
години преди Христа, струва ми се, че сигурно щяхме да открием други останки от
цивилизацията, която го е създала. В Египет наистина са открити много следи от този
период. Има някои странни аномалии, признавам, но повечето – огромното мнозинство –
находки са доста рудиментарни.

- Тогава кой е създал Сфинкса, щом не са били преддинастичните египтяни?

- Аз предполагам, че цялата загадка по някакъв начин е свързана с онези легендарни

цивилизации, за които се разказва във всички световни митове. Нали се сещате, разказите,
че имало опустошителни катастрофи, че се спасили само неколцина души и тръгнали да
скитат по света, че тук се съхранила една част от знанията, там друга... Имам
предчувствието, че Сфинксът е свързан с всичко това. Ако трябва да се обзаложа, ще
кажа, че той е отпреди края на последната ледникова епоха, навярно отпреди десет хиляди
 години преди Христа, може би даже отпреди петдайсет хиляди. Убеден съм – всъщност
съм повече от убеден – че е невероятно древен.

Все повече споделях това убеждание – и, напомнях си аз, бяха го споделяли повечето египтолози от
ХІХ век. Въпреки това видът на Сфинкса говореше против такива интуитивни предчувствия, тъй като
нямаше съмнение, че главата му изглежда традиционно фараонска.
- Ако е толкова древен, колкото смяташ – попитах Джон аз, - тогава как ще обясниш, че
скулптурите са го изобразили с характерния немес и урей от династичната епоха?

- Това изобщо не ме смущава. Всъщност, както ти е известно, египтолозите твързят, че

Сфинксът приличал на Хафра – това е една от причините да смятат, че е създаден от него.
Ние с Шох много внимателно проучихме този въпрос. Според нас, ако се съди по
пропорциите на главата спрямо останалата част от тялото, тя е била повторно изсечена
през династичната епоха – и тъкмо затова изглежда напълно династично. Но ние не
смятаме, че изобразява Хафра. В хода на проучванията си поканихме лейтенант Франк
Доминго, полицейски художник от Нюйоркското полицейско управление, точка по точка
да сравни лицето на Сфинкса с лицето на статуята на Хефрен в Музея на Кайро. Той
стигна до заключението, че Сфинксът в никакъв случай не е изображение на Хафра. Не
става въпрос само за това, че лицето е друго – това навярно е лице на човек от друга раса.
Така че имаме един извънредно древен паметник, който много по-късно е бил вторично
изваян. Отначало може изобщо да не е имал човешко лице. Може да е бил с лъвска
муцуна, както е с лъвско тяло.

МАГЕЛАН И ПЪРВАТА КОСТ ОТ ДИНОЗАВЪР

След собствените ми занимания в Гиза ме интересуваше дали проучванията на Уест са хвърлили

съмнение върху ортодоксалното датиране на който и да е друг паметник на платото – особено върху
така нареченият Долинен храм на Хафра.
- Ние смятаме, че доста много други неща може да са по-древни – отвърна той. – Не само
Долинният храм, но и Погребалният храм на хълма сигурно имат нещо общо с комплекса
на Менкаура, може би даже с пирамидата на Хафра...

- Коя сграда от комплекса на Менкаура?

- Ами Погребалният храм. И всъщност използвам традиционните имена на пирамидите

само за удобство...

- Добре. Значи мислиш, че е възможно и пирамидите да са древни колкото Сфинкса, така

ли?
- Трудно е да се каже. Според мен на мястото, на което сега са тези пирамиди, е имало нещо
– заради геометрията. Сфинксът е елемент от общ план. А в това отношение може би най-
интересна е пирамидата на Хафра, защото определено е построена на два етапа. Ако я
погледнеш – може би си забелязал – ще видиш, че основата и се състои от няколко реда
гигантски каменни блокове, сходни по стил с блоковете от основната зидария на
Долинния храм. Останалата част от пирамидата над основата е изградена от по-малки, не
толкова прецизно обработени камъни. Но когато я погледнеш и знаеш какво да търсиш,
веднага виждаш, че е построена на две отделни фази. Искам да кажа, не мога да не си
мисля, че грамадните блокове в основата датират от по-ранния период – от времето на
създаване на Сфинкса – и че втората част е била прибавена по-късно, но дори тогава не
непременно от Хафра. Когато се задълбаеш в тези неща, започваш да разбираш, че
колкото повече научаваш, толкова по-сложно става всичко. Напривер възможно е даже да
е имало междинна цивилизация, което най-точно ще съответства на египетските текстове.
Те говорят за два дълги по-ранни периода. През първия египтяните се управлявали от
боговете нетеру, а през втория – от Шемсу Хор, „Спътниците на Хор”. Та както казах,
проблемите просто все повече се усложняват. За щастие обаче заключението е просто. А
именно, че Сфинксът не е създаден от Хафра. Геологическите свидетелства доказват, че е
адски много по-древен...

- Въпреки това египтолозите не го приемат. Ето един от аргументите им срещу теб, привел
го е Марк Ленър: ако Сфинксът датираше отпреди десетото хилядолетие преди Христа,
защо не можеш да ни покажеш всичко останало от цивилизацията, която го е създала? С
други думи, защо нямаш никакви други доказателства за присъствието на твоята
легендарна изчезнала цивилизация, освен няколко сгради на платото Гиза? Какво ще
кажеш за това?

- Първо, има и други сгради освен Гиза – например Озирейонът в Абидос, откъдето току-
що идваш. Ние смятаме, че тази удивителна постройка може би има отношение към
проучванията ни за Сфинкса. Даже Озирейонът да го нямаше обаче, отсъствието на други
свидетелства нямаше да ме безпокои. Искам да кажа, напълно нелогично е да правиш
голям въпрос от факта, че все още не са открити потвърждаващи свидетелства и да го
използваш, за да опровергаваш аргументите за по-голямата възраст на Сфинкса. Това е все
едно да кажеш на Магелан... „Къде са другите, които са обиколили Земята? Естествено, че
си е плоска”. Или през хиляда осемстотин тридесет и осма, когато открили първата
динозавърска кост, можеха да кажат: „Разбира се, че не е имало такова нещо като
гигантско изчезнало животно. Къде е останалата част от скелета?” Но щом неколцина
души започнали да разбират, че тази кост може да е единствено от изчезнало животно,
след двайсет години в музеите по света имало цели динозавърски скелети. И това е
същото. Никой не се е сетил да търси където трябва. Абсолютно съм сигурен, че ще се
открият още свидетелства, щом неколцина души започнат да търсят където трябва – по
 бреговете на древния Нил например, които са на километри от сегашното му корито, или
даже по дъното на Средиземно море, което през последната ледникова епоха е било суша.

ПРОБЛЕМЪТ С ПРЕДАВАНЕТО

Попитах Джон Уест защо според него египтолозите и археолозите не желаят да допуснат, че
Сфинксът може да е разковничето на проблема със съществуването на забравен епизод в човешката
история.
- Причината е, струва ми се, че линейната еволюция на цивилизацията им се е превърнала
във фикс идея. Трудно им е да свикнат с мисълта, че е възможно преди повече от
дванадесет хиляди години да е имало народ, по-високоразвит, отколкото сме днес ние...
Сфинксът, геологическите свидетелства, които доказват неговата възраст, и фактът, че
използваната за създаването му технология в много отношения е почти извън нашите
възможности, противоречат на разбирането, че цивилизацията и технологията се развиват
праволинейно... Тъй като дори с най-модерната си технология ние почти не можем да
изпълним различните задачи, които се включват в това начинание. Самият Сфинкс не е
чак толкова смайващо постижение. Искам да кажа, ако разполагаш с достатъчно
скулптури да дялат камъка, те могат да изваят статуя, дълга цял километър. Технологията
е свързана с дялането на камъните, освобождаването на Сфинкса от материка, в
транспортирането на камъните и използването им за построяването на Долинния храм...

Това беше нещо ново за мен.

- Искаш да кажеш, че двестатонните блокове, от които са построени стените на Долинния

храм, са изсечени от траншеята на Сфинкса, така ли?

- Да, в това няма съмнение. Геологически те са от същата скала. Били са издялани и

пренесени до мястото на Храма – Бог знае как – и от тях са издигнати дванайсетметрови
стени – също Бог знае как. Говоря за грамадните варовикове вътрешни блокове, а не за
гранитната облицовка. Според мен гранитните плочи са добавени много по-късно, много
вероятно от Хафра. Но ако погледнеш варовиковите блокове, ще видиш, че носят следи от
абсолютно същата дъждовна ерозия, която се наблюдава при Сфинкса. Така че Сфинксът
и Долинният храм са били построени по едно и също време от едни и същи хора – които и
да са те.

- А смяташ ли, че тези хора и по-късните египтяни от династичния период по някакъв начин
са били свързани помежду си? В „Змия в небето” ти предполагаш, че едните трябва да са
предали наследството си на другите.
- Това е само предположение. В резултат на проучването на Сфинкса със сигурност
установихме само, че в далечното минало в Египет е съществувала някаква извънредно
високоразвита цивилизация, способна да осъществява мащабни строителни проекти.
После имало много дъжд. След това, хиляди години по-късно, на същото място сякаш от
нищото се появила цивилизацията на фараоните, при това вече напълно развита. Това са
сигурните ни факти. Но не зная дали знанията на древните египтяни са същите като на
създателите на Сфинкса.

- А какво ще кажеш за това? – замислих се аз. – Цивилизацията, която е създала Сфинкса,

не е била местна, поне първоначално... Не е била египетска. И го е поставила като някакъв
знак или аванпост...

- Напълно възможно. Може за тази цивилизация Сфинксът да е същото, каквото е бил, да

речем, Абу Симбел [в Нубия] за династичен Египет.

- После тази цивилизация загинала, била унищожена от някаква гибелна катастрофа и

тогава било предадено наследството от изключителни знания... Тъй като Сфинксът е тук,
те са знаели за Египет, познавали са това място, познавали са страната, имали са връзка
тук. Може някои да са оцелели след края на цивилизацията. Може да са дошли тук... Това
как ти се струва?

- Ами, възможно е. пак повтарям, когато се обърнем към световните митове и легенди,
много от тях разказват за такава катастрофа и че неколцина души – историята за Ной,
която се среща при безброй цивилизации – по един или друг начин съхранили и предали
знанията. Според мен големият проблем тук е процесът на предаването: как точно са се
предавали знанията през многото хилядолетия от създаването на Сфинкса до разцвета на
династичен Египет. Отначало се смайваш – нали? – от този огромен период, през който
трябва да бъдат предадени знанията. Не е лесно да свикнеш с тази мисъл. От друга страна,
ни е известно, че легендите, за които говорихме, са се предавали дума по дума в
продължение на безброй поколения. И всъщност устното предаване е много по-сигурно
средство от писменото, защото езикът може да се промени, но стига разказвачът вярно да
предава историята на съответния език на времето... тя ще се появи след пет хиляди години
в първоначалния си вид. Така че може би има начини – в тайни общества и религиозни
култове или чрез митовете например – познанията да се съхранят и предадат, за да
разцъфнат отново. При толкова сложни и важни проблеми, струва ми се, важното е просто
да не пренебрегваш които и да е възможности, колкото и невероятни отначало да ти
изглеждат, без внимателно да ги проучиш...

ВТОРО МНЕНИЕ
 Джон Уест беше в Луксор и водеше група студенти на обиколка по египетските свещени места. Рано
на другия ден той и студентите му заминаха на юг за Асуан и Абу Симбел. Ние със Санта продължихме
на север, обратно към Гиза и загадките на Сфинкса и пирамидите. Предстоеше ни среща с астронома
Робърт Бовал. Както ще видим, неговите звездни корелации представляваха независимо потвърждение
на геологическите свидетелства за огромната възраст на Гиза.

ГЛАВА 48

ЗЕМЕМЕРИТЕ

Внимателно проследете следните инструкции:

 На лист хартия начертайте две вертикални успоредни прави линии, дълги около 18 см и на
разстояние малко по-малко от 8 см една от друга. Точно в средата между първите две начертайте трета
линия, също вертикална, също успоредна и със същата дължина. В горния край на скицата (най-далеч от
вас) напишете буквата „Ю”, „юг”, а в долния – буквата „С”, „север”. Прибавете буквите „И”, „изток” и
„З”, „запад” на съответните им места от двете страни на скицата:изток вляво и запад вдясно.
Това са очертанията на геометрична карта на Египет от перспектива, съвсем различна от нашата
(където „северът” е винаги „нагоре”). Тази карта, където „нагоре” е „юг”, изглежда преди много време е
била създадена от картографи с научни познания за формата и големината на нашата планета.
За да завършите картата, трябва да отбележите точка върху средната от трите успоредни линии на
около два и половина сантиметра южно („нагоре”) от северния край на скицата. После прокарайте още
две линии диагонално от тази точка, съответно на североизток и северозапад, докато стигнете до
северните краища на двете външни успоредни линии. Накрая свържете тези успоредни линии направо с
хоризонталните, които минават в посока изток-запад в северния и южния край на скицата.
Получава се меридианен правоъгълник (ориентиран в посока север-юг). Този правоъгълник е дълъг
около 18 см и широк малко под 8 см и в северния (долния) край има разграничен триъгълник.
Триъгълникът представлява делтата на Нил, а точката на върха му представлява върха на Делтата –
точка на 30° 06′ северна ширина и 31° 14′ източна дължина, съвсем близо до Голямата пирамида.

ГЕОДЕЗИЧЕСКИЯТ ЗНАК

Каквото и друго да представлява, математиците и географите отдавна бяха разбрали, че Голямата

пирамида изпълнява функцията на геодезически знак (геодезията е клон на науката, който се занимава с
определяне точното положение на географските точки, формата и големината на Земята). Тази идея се
беше родила в края на ХVІІІ в., когато войските на революционна Франция, командвани от Наполеон
Бонапарт, бяха нахлули в Египет. Бонапарт проявявал голям интерес към загадките на пирамидите и
водел със себе си голям брой учени, общо сто седемдесет и пет, включително неколцина „сиви бради”,
събрани от различни университети, които били известни със „задълбочени знания за египетските
старини”, и – по-полезно – група математици, картографи и земемери.
Една от задачите на учените била след завладяването на Египет да съставят подробни карти на
страната. В хода на изпълнението и те открили, че Голямата пирамида е идеално ориентирана спрямо
истинския север – и разбира се, спрямо останалите главни посоки на света, както видяхме в Част VІ.
Това означавало, че тайнствената постройка е отлична отправна и триангуларна точка и затова се взело
решение меридианът, който минавал през върха и, да се използва за основа на всички други измервания
и ориентации. В резултат групата съставила първата точна карта на Египет, начертана в съвременната
епоха. Когато свършили, учените с интерес забелязали, че меридианът на Голямата пирамида разделя
района на Делтата на Нил на две еднакви половини. Те установили също, че ако диагоналите, спуснати
от върха на пирамидата до североизточния и деверозападния и ъгъл, се продължат (до Средиземно море
на картата), образуващият се триъгълник точно обхваща цялата Делта.
А сега да се върнем към нашата карта, която също включва триъгълник, представляващ Делтата.
Другите му основни съставни части са трите успоредни меридиана. Източният меридиан е на 32° 38′
източна дължина – официалната източна граница на древен Египет от началото на династичната епоха.
Западният меридиан е на 29° 50′ източна дължина, официалната западна граница на древен Египет.
Централният меридиан е на 31° 14′ източна дължина, точно в средата между другите два (на 1° 24′ от
тях).

Имаме изображение на ивица от повърхността на планетата, широка точно 2° 48′. Колко е дълга тази
ивица? „Официалната” северна и южна граница на древен Египет (които не били свързани със селищни
модели повече от официалната източна и западна граница) са обозначени с хоризонталните линии
отгоре и отдолу на картата и се намират съответно на 31° 06′ северна ширина и 24° 06′ северна ширина.
Северната граница, 31° 06′ северна ширина, се свързва с двата външни края на устието на Нил. Южната
граница, 24° 06′ северна ширина, обозначава точната ширина на остров Елефантина при Асуан, където
през цялата известна египетска история имало важна астрономическа и слънчева обсерватория.
Изглежда, че тази древна земя, свещена от памтивека – творение и обиталище на боговете –
първоначално била замислена като геометрично построение, дълго точно седем земни градуса.
Изглежда, че Голямата пирамида била внимателно разположена в това построение като геодезически
знак за върха на Делтата. Самият връх, който обозначихме на нашата карта, се намира на 30° 06′ северна
ширина и 31° 14′ източна дължина – точка в средата на Нил в северния край на съвременноКайро. В
същото време пирамидата се намира на 30° северна ширина (корегирана заради атмосферната
рефракция) и на 31° 09′ източна дължина, грешка от само няколко минути на югозапад по земната дъга.
Тази „грешка” явно обаче не се дължи на немърливост или неточност от страна на строителите на
пирамидата. Напротив, внимателният анализ на топографията на района показва, че обяснението трябва
да се търси в необходимостта от откриване на място, подходящо за астрономически наблюдения и с
достатъчно стабилна геологическа структура, върху което за вечни времена да се издигне 6000000-тонен
паметник, висок близо сто и петдесет метра, с площ от над тринадесет акра.
Платото Гиза изпълнява всичките тези изисквания: близо е до върха на Делтата, издига се над
долината на Нил и има отлична основа от солидна варовикова материкова скала.

ГРАДУС ПО ГРАДУС

Пътувахме на север от Луксор за Гиза на задната седалка на очуканото Пежо 504 на Мохамед
Уалили – пътуване на малко над четири градуса дължина, т. е. от 25° 42′ северна ширина до тридесетия
паралел. Между Асиут и Ел Миня, коридор, в който през последните месеци имаше сблъсъци между
ислямски екстремисти и египетски правителствени сили, ни осигуриха въоръжен ескорт от военни, един
от които носеше цивилни дрехи и седеше на предната дясна седалка до Мохамед с автоматичен
пистолет в ръка. Другите дванадесетина души, въоръжени с автомати АК-47, бяха равномерно
разпределени в два пикапа, които се движеха пред и зад нас.
„Тук живеят опасни хора” – тихичко бе споделил Мохамед, когато ни бяха спрели на контролния
пункт в Асуит и ни бяха наредили да изчакаме ескорта. Сега, макар и очевидно смутен от
необходимостта да поддържа високата скорост на ескортиращите ни пикапи, той, изглежда, се
наслаждаваше на удоволствиет да участва в този внушителен конвой с проблясващи светлини и виещи
сирени, който изпреварваше по-бавния трафик по шосето от Горен за Долен Египет.
 Известно време наблюдавах през прозореца на колата еднообразните води на Нил, неговите
плодородни зелени брегове и червеникавата омара над пустинята на няколко километра на изток и запад
от там. Това беше Египет, истинския органичен Египет на днешния и вчерашния ден, които се
застъпваха (ала далеч надхвърляха) със странния „официален” Египет от описаната карта, правоъгълна
фикция, дълга точно седем земни градуса.
През ХІХ в. прочутия египтолог Лудвиг Борхарт изразил традиционния и досега възглед на своите
колеги: „Категорично трябва да се изключи възможността древните да са измервали в градуси”. Тази
позиция става все по-лесно оборима. Истинските архитекти на некропола в Гиза трябва да са
принадлежали към цивилизация, която е знаела, че Земята е сфера, знаела е размерите и почти също
толкова точно, колкото нас и също като нас я бе разделила на триста и шестдесет градуса.
Доказателство за това беше създаването на символична официална „страна”, дълга точно седем
земни градуса, и възхитителното геодезическо разположение и ориентация спрямо главните световни
посоки на Голямата пирамида. Също толкова убедителен бе фактът, вече споменат в Глава 23, че
периметърът на основата на пирамидата се отнасяше като 2π към височината и и че целият паметник,
изглежда, беше предвиден като картографска проекция – в мащаб 1:43200 – на Северното полукълбо на
нашата планета:

Голямата пирамида представлява проекция върху четири триъгълни

повърхности. Върхът представлява полюса, а периметърът – екватора. Поради
тази причина периметърът е в отношение 2π спрямо височината.

СЪОТНОШЕНИЯТА НА ПИРАМИДАТА И ЗЕМЯТА

Вече доказахме използването на числото π в пирамидата и е излишно отново да се занимаваме с този

въпрос. Освен това, макар че интерпретират като случайно съществуването на отношението π,
ортодоксалните учени не го оспорват. Ала нима наистина трябва да приемем, че паметникът също е
изображение на Северното полукълбо на Земята, проектирано върху плоски повърхности при мащаб
1:43200? Нека си припомним цифрите.
Според най-точните съвременни изчисления, основаващи се на сателитни наблюдания, обиколката
на земния екватор е 40043,1396 км. Както се оказва, мащабът не е абсолютно точен, но е много близък.
Нещо повече, когато си спомним за изпъкналостта на земния екватор (тъй като нашата планета е
плодълговат сфероид, а не идеална сфера), постигнатите от строителите на пирамидата резултати
изглеждат още по-близки до 1:43200.
Колко близки?
Ако приемем, че обиколката на земния екватор е 40043,1396 километра и я разделим на 43200,
резултатът е 0,9269 километра. В един километър има 1000 метра. Следователно следващата стъпка е да
умножим 0,9269 по 1000, което дава 926,9. Следователно обиколката на земния екватор в мащаб 1:43200
е 926,9 метра. Както видяхме, периметърът на основата на Голямата пирамида е 921,459 метра. Това
дава разлика едва от около пет и половина метра – или три четвърти процента. Като се има предвид
изключителната прецизност на строителите на пирамидата обаче (които обикновено работели с още по-
малки отклонения), грешката едва ли е резултат от неточности в строежа на исполинския паметник, а
по-скоро от подценяване на истинската обиколка на нашата планета само с около двеста и шестдесет
километра, навярно отчасти защото не са взели предвид изпъкналостта на екватора.
А сега да преминем към полярния радиус на Земята – 6351,4729 километра. Ако го намалим 43200
пъти, получаваме 0,147 километра – 147 метра. Полярният радиус на Зумата в мащаб 1:43200 дава 147
метра. Височината на Голямата пирамида е 147,7291 – няма и тридесет сантиметра по-малко от точната
стойност, грешка от едва една пета процента.
Следователно отклонението е нищожно и периметърът на основата на Голямата пирамида наистина
е 1:43200 от екваториалната обиколка на Земята. И същото се отнася за височината на Голямата
пирамида спрямо земния полярен радиус. С други думи, през всички векове на мрак, преживени от
западната цивилизация, когато знанията за размерите на нашата планета били изгубени за нас, само
трябвало да измерим височината и периметъра на основата на Голямата пирамида и да ги умножим по
43200!
Нима има някаква вероятност това да е „случайност”?

Здравият разум изисква да отговорим „ни най-малко”, тъй като за всеки разумен човек би трябвало
да е очевидно, че сме изправени пред резултат от съзнателно и грижливо изчислено решение.
Здравомислието обаче никога не е било качество, особено високо ценено от египтолозите, и затова
трябва да се запитаме дали в данните има още нещо, което да потвърди, че съотношението 1:43200 е
съзнателен израз на разум и познание, а не някакво случайно число.
Това потвърждение, изглежда, се съдържа в самото съотношение поради простата причина, че 43200
не е случайно число (като, да речем, 45000, 47000, 50500 или 38800). Напротив, то е едно от поредица
числа и техните кратни, които са свързани с явлението прецесия на равноденствията и които са
заложени в архаични митове от целия свят. Както читателят ще потвърди, като си припомним Част V,
основните стойности на съотношенията на пирамидата и Земята постоянно се срещат в тези митове,
понякога пряко като 43200, понякога като 432, 4320, 43200, 432000 и т. н.
Определено е важно, че Голямата пирамида е в състояние да играе ролята на прецизен умален модел
на Северното полукълбо на планетата Земя. Но е още по-важно, мащабът на този модел включва
числа, точно свързани с един от ключовите планетарни механизми на Земята. Това е константната и
очевидно вечна прецесия на оста и на въртене около полюса на еклиптиката, явление, в резултат на
което пролетната точка на равноденствен изгрев се придвижва с един градус за седемдесет и две години
и с тридесет градуса (един цял зодиакален дом) за две хиляди сто и шестдесет години. Прецесията през
две зодиакални съзвездия, или шестдесет градуса по еклиптиката, отнема четири хиляди триста и
двадесет години.
Постоянното повтаряне на тези прецесиални числа в древните митове навярно може да е съвпадение.
Разглеждана самостоятелно, появата на прецесиалното число 43200 е съотношенията на пирамидата и
Земята също може да е съвпадение (въпреки че вероятността може би е астрономически малка). Но
когато откриваме прецесиални числа и на двете места – в древните митове и древния паметник –
наистина ще е лекомислено да приемем, че става въпрос само за съвпадение. Нещо повече, точно както
тевтонския мит за стените на Валхала ни отвежда до прецесиалното число 43200, като ни подканва да
изчислим броя на воините, които „се на бой с Вълка отправят” (500 плюс 40 по 800, както видяхме в
Глава 33), така Голямата пирамида ни отвежда до прецесиалното число 43200, като чрез отношението π
показва, че може би е умален модел на Земята и после ни подканва да изчислим мащаба му.

ЕДНАКВИ СЛЕДИ?

В Ел Миня ескортиращите ни пикапи ни оставиха, въпреки че цивилният военен на предната седалка

продължи с нас до Кайро. Спряхме за закъснял обяд с хляб и фалафел в едно весело и шумно село,
после отново се отправихме на север.
През цялото време мислите ми се въртяха около Голямата пирамида. Очевидно неслучайно толкова
грамадна и очебийна постройка заемаше ключово географско и геодезическо място в част на света,
която изглеждаше странно „геометризирана” в правоъгълник, символично построение, дълго точно
седем земни градуса. Но пирамидата имаше и друга функция – триизмерна картографска проекция на
Северното полукълбо – която особеноме интересуваше, защото предполагаше „съответствие” с
древните, но прецизни световни карти, описани в Част І. Според проф. Чарлз Хапгуд тези карти, които
използваха сферична тригонометрия и различни сложни проекции, представляваха веществено,
документално доказателство, че през последната ледникова епоха е съществувала високоразвита
цивилизация с изчерпателни знания за земното кълбо. Ето че сега Голямата пирамида също имаше
картографска функция и също използваше сложни проекции. Както обясняваше един специалист:

Всяка страна на пирамидата е била проектирана да представлява една четвърт

от Северното полукълбо, или сферичен квадрант от деветдесет градуса. За да се
проектира правилно сферичен квадрант върху плосък триъгълник, дъгата или
основата на квадранта трябва да е със същата дължина като основата на
триъгълника и двата да са с еднаква височина. Това е така единствено с
напречното сечение или меридианното сечение на Голямата пирамида, чийто ъгъл
на наклон дава отношението р между височината и основата...

Имаше ли вероятност запазилите се копия и компилации от древни карти – като картата на Пири
Рейс например – в някои случаи да произлизат от извори, създадени от същата култура, която толкова
майсторски вложила знанията си за земното кълбо, в размерите на Голямата пирамида (и всъщност в
грижливо геометризираните размери на самия древен Египет)?
Не можех да забравя, че Чарлз Хапгуд и неговият екип месеци наред се бяха опитвали да открият
къде е центърът на оригиналната проекция на картата на Пири Рейс. И накрая бяха стигнали до Египет и
по-точно до Асуан в Горен Египет – където, както видяхме, на 24° 06′ северна ширина, официалната
южна граница, имаше важна астрономическа обсерватория.
 Излишно е да споменавам, че прецизните астрономически наблюдение бяха от огромно значение за
изчисляване на обиколката на Земята и географското положение на различните точки. Но колко време
преди историческия период древните египтяни и техните предци бяха правили такива наблюдения? И
наистина ли, както откровено твърдяха в преданията си, бяха усвоили тези умения от боговете, които
някога бяха ходили сред тях?

МОРЕПЛАВАТЕЛИ В ЛАДИЯТА НА МИЛИОНИ ГОДИНИ

Богът, който според древните египтяни научил техните предци на принципите на астрономията, бил
Тот: „Онзи, който брои в небето, звездоброецът, броителят на Земята и на всичко по нея, който мери
земята”.
Обикновено изобразяван като човек са маска на ибис, Тот бил водещ член на елитната група
божества от Първото време, господствали в религиозния живот на древен Египет от началото до края на
неговата цивилизация. Това бяха великите богове, нетеру. Макар в известен смисъл да се вярвало, че са
се самосъздали, открито се признавало, че имат особена връзка с някаква друга земя – легендарна и
далечна страна, наричана в друвните текстове Та-нетеру, „земята на боговете”.
Смятало се, че Та-нетеру се намира някъде много далеч на юг от древен Египет – през морета и
океани – още по-далеч от благоуханната страна Пунт (която навярно се намирала по сомалийския бряг
на Източна Африка). Положението още повече се усложнява, когато изворите също наричат Пунт
„Божествена земя” или „Земя на бога”, източник на ливан и миро, особено обичани от боговете.
С нетеру е свързан още един митичен рай – „обиталището на блажените”, където понякога взимали
най-добрите човеци и което се „намирало отвъд много вода”. Както отбелязва в своя важен труд
„Озирис и египетското възкресяване” Уолис Бъдж, „египтяните вярвали, че до тази земя може да се
стигне само с кораб или с личната помощ на боговете, които пренасяли там любимците си...”
Щастливците, които били взимани там, се озовавали във вълшебна градина от „вечнозелени плодородни
острови, свързани с канали, пълни с течаща вода”. На островите в тази градина „пшеницата израствала
на височина пет лакътя, като класовете били дълги по два лакътя, а стъблата – по три, а ечемикът
израствал на височина седем лакътя, като класовете били дълги по три лакътя, а стъблата – по четири”.
Дали Озирис, носителят на земеделието, наричан „предстоятел на Южната земя”, дошъл в Египет от
такава великолепно напоявана и научно обработвана земя в зорите на Първото време? И дали от такава
земя, достъпна единствено с кораб, пристигнал скритият зад ибисова маска Тот, който прекосил морета
и океани, за да донесе безценните дарове на астрономията и земемерството на примитивните обитатели
на праисторическата долина на Нил?
Каквато и истина да се крие зад това предание, Тот бил запомнен и почитан от древните египтяни
като създател на математиката, астрономията и строителството. Според Уолис Бъдж „вярвало се, че
именно неговата воля и сила поддържали силите на земята и небето в равновесие. Със своята огромна
вещина в небесната математика той използвал законите, върху които почивали основите и
поддържането на Вселената”. Тот също научил предците на египтяните на геометрия и земемерство,
медицина и ботаника. Той бил създател „на цифрите, буквите и изкуствата на четмото и писмото”. Той
бил „великият господар на магията”, който можел да мести предмети със силата на гласа си, „автор на
всички трудове във всички клонове на знанието, човешки и божествени”.
Именно на ученията на Тот – които ревниво пазели в своите храмове и твърдели, че ги предават от
поколение на поколение във формата на четиридесет и две книги – древните египтяни приписвали
своята световноизвестна мъдрост и знанията си за небето. Класическите коментатори, които посещавали
Египет от V в. пр. Хр. нататък, почти с благоговение говорят за тези знания.
Херодот, първият от тези пътешественици, пише:

Египтяните първи открили слънчевата година и я разделили на дванадесет

части... Тъкмо наблюдението на звездните движения ги накарало да възприемат
това разделение...

Платон (ІV в. пр. Хр.) съобщава, че египтяните наблюдавали звездите „от десет хиляди години”. И
по-късно, през І в. пр. Хр., Диодор Сицилийски оставя следното по-подробно сведение:

Положенията и подрежданията на звездите, както и техните движения, винаги

били обект на внимателно наблюдение от страна на египтяните... От древни
времена до ден днешен те пазят данни за всяка от тези звезди от невероятен брой
години...

Защо древните египтяни са проявявали почти маниакален интерес към наблюдението на звездите и
защо в частност са пазели данни за движенията им „от невероятен брой години”? такива детайлни
наблюдения нямаше да са нужни, ако са се интересували единствено – както сериозно предполагат
много учени, - заради земеделието (поради необходимостта да предвиждат сезоните, което е по силите
на всеки, роден на село). Трябва да има друга причина.
Нещо повече, как изобщо древните египтяни са се заели с астрономия? Това не е обичайно хоби за
земеделските народи. Може би трябва по-сериозно да приемем тяхното обяснение: че предците им са
получили науката за звездите в дар от бог. Може също да обърнем по-голямо внимание на
многобройните „морски” податки в пирамидните текстове. Възможно е да се направят някои нови
важни изводи въз основа на древноегипетското религиозно изкуство, в което са изобразени богове,
пътуващи с красиви аеродинамични кораби с високи носове, построени според същите високи
стандарти за океанско плаване като пирамидните ладии в Гиза и загадъчния флот, пристанал сред
пустинните пясъци на Абидос.
По правило земеделските народи не стават астрономи, а морските. Не е ли възможно морската
иконография на древните египтяни, конструкцията на техните кораби и прекрасната им маниакална
привързаност към наблюдението на звездите да са част от наследство, предадено на предците им в
далечната праистория от неизвестна раса на мореплаватели? Всъщност единствено такава древна раса,
такава забравена морска цивилизация може да е оставила следите си във формата на карти, точно
изобразяващи света, както е изглеждал преди края на последната ледникова епоха. Единствено такава
цивилизация, определяла курса си по звездите „от десет хиляди години”, може да е наблюдавала и да е
измерила явлениято равноденствена прецесия с точност, за която свидетелстват древните митове. Макар
и чисто хипотетично, единствено такава цивилизация може да е измерила Земята с достатъчна
прецизност, за да стигне до размерите, заложени в умален мащаб в Голямата пирамида.

ПОДПИСЪТ НА ДАЛЕЧНОТО МИНАЛО

Беше почти полунощ, когато стигнахме в Гиза. Настанихме се в „Сиаг”, хотел с прекрасен изглед
към пирамидите, и седнахме на балкона, докато трите звезди от Орионовия пояс бавно се движеха по
южното небе.
Както наскоро бе доказал археоастрономът Робърт Бовал, тъкмо разположението на тези три звезди
беше послужило като небесен шаблон за хоризонталния план на трите пирамиди в Гиза. Това само по
себе си представляваше забележително откритие, което предполагаше далеч по-високо равнище на
астрономическо наблюдение и земемерски умения, отколкото учените приписваха на древните
египтяни. Още по-забележително обаче бе твърдението на Бовал – и това бе причината да си осигура
среща с него за следващата сутрин, - че земният модел (построен от почти петнадесет милиона тона
идеално оформени каменни блокове) точно отговаря на небесния си прототип през 10450 г. пр. Хр.
Ако Бовал се окажеше прав, създателите на пирамидите бяха използвали промените в положението
на звездите в резултат от прецесията, за да оставят вечен архитектурен подпис на ХІ хил. пр. Хр.

ГЛАВА 49

СИЛАТА НА ТОВА НЕЩО

Голямата пирамида играе ролята на умален модел в мащаб 1:43200 и картографска проекция на
Северното полукълбо. Възможността за случайно съвпадение е напълно изключена поради факта, че
въпросният мащаб числово е свързан с прецесията на равноденствията – един от най-характерните
планетарни механизми на Земята. Следователно е ясно, че тук сме изправени пред проява на съзнателно
решение, предвидено да бъде определено като такова от всяка култура, придобила (а) точни знания за
размерите на Земята и (б) точни знания за прецесиалното движение.
Благодарение на труда на Робърт Бовал вече може да сме сигурни, че в Голямата пирамида (която –
това става все по-ясно – трябва да се разбира като устройство, предвидено да изпълнява многобройни
различни функции) е вложено още едно решение. В този случай планът наистина е амбициозен и
включва Втората и Третата пирамида, н носи следите на същите древни архитекти и строители, които са
замислили Голямата пирамида като умален модел на света. Техният отличителен белег, изглежда, била
прецесията – навярно защото са харесвали нейната математическа периодичност и предвидимост – и те
я използвали, за да разработят план, който може правилно да се разбере единствено от общество с
високоразвита наука.
Нашето общество е такова и Робърт Бовал пръв проумя основните параметри на плана – откритие, за
което получи одобрението на публиката и след време ще бъде възнаграден с научното признание, което
заслужава. Белгиец по националност, роден и израснал в Александрия, той е висо, строен, гладко
избръснат, четиридесетинагодишен и темето му е малко плешиво. Неговата най-отличителна черта е
упоритата долна челюст, която характеризира решителната му и любопитна личност – той говори със
смесен френско-египетски и английски акцент и определено е ориенталец по маниери. Притежава
блестящ ум, постоянно и неуморно събира и анализира нови данни, свързани с интересите му, и намира
нови подходи към стари проблеми. В хода на всичко това, съвсем случайно, той е успял да се превърне в
нещо като маг на езотеричните знания.

ЗАГАДКАТА НА ОРИОН

Корените на откритията на Бовал в Гиза датират от 60-те години на ХХ век, когато египтологът и
архитект д-р Александър Бадауи и американския астроном Върджиния Тримбъл доказали, че южната
шахта на Царската камера в Голямата пирамида като оръдейно дуло сочи към Орионовия полюс по
времето на епохата на пирамидите – 2600-2400 г. пр. Хр.
Бовал решил да провери южната шахта в Камерата на царицата, която Бадауи и Тримбъл не били
проучили, и установил, че сочи към звездата Сириус по време на епохата на пирамидите. Доказателства
за това получил от немския инженер Рудолф Гантенбринк в резултат на измерванията, направени с
дистанционната камера „Упуаут” през март 1993 г. Това беше същата камера, с която бе направено
смайващото откритие на затворена врата, препречваща шахтата на разстояние шестдесетина метра от
Камерата на царицата. Снабдена със свръхмодерен бордови клинометър, миниатюрната машина също
беше дала първите абсолютно точни данни за ъгъла на наклон на шахтата: 39° 30′.
Както обяснява Бовал:

Направих съответните изчисления и установих, че шахтата е сочела точката,

където към 2400 г. пр. Хр. Сириус пресякъл меридиана. Не можеше да има
никакво съмнение. Освен това повторно изчислих мястото на Орионовия пояс,
определено от Бадауи и Тримбъл, с новите данни, които Гантенбринк ми даде за
наклона на южната шахта в Царската камера. Според него той е точно 45°, докато
Бадауи и Тримбъл бяха работили с малко по-неточните данни на Флиндърс Питри
- 44° 30′. Новите сведения ми позволиха да корегирам датата на Бадауи и
Тримбъл. Открих, че шахтата е била насочена точно към Ал Нитак, най-ниската от
 трите звезди в пояса, която е пресякла меридиана на височина 45° към 2475 г. пр.
Хр.

До този момент заключенията на Бовал бяха в хронологическите граници, определени от

ортодоксалните египтолози, които обикновено датираха построяването на Голямата пирамида към 2520
г. пр. Хр. Ако не друго, изчисленията на археоастронома предполагаха, че шахтите са построени малко
по-късно, а не по-рано от традиционното датиране.
Както читателят знае обаче, Бовал беше направил още едно откритие от по-смущаващ характер. То
отново се отнасяше до звездите от Орионовия пояс:

Те са подредени по диагонал в югозападна посока по отношение на оста на

Млечния път и пирамидите са подредени по диагонал в югозападна посока по
отношение на оста на Нил. Ако в ясна нощ внимателно се вгледате, ще видите, че
най-малката от трите звезди, онази най-отгоре, която арабите наричат Минтака, е
леко изместена на изток от главния диагонал, образуван от другите две. Този
модел е имитиран на Земята, където виждаме, че пирамидата на Менкаура е
изместена н изток от главния диагонал, образуван от пирамидата на Хафра (която
представлява средната звезда, Ал Нилам) и Голямата пирамида, която
представлява Ал Нитак. Съвсем очевидно е, че тези три паметника са били
издигнати съобразно общ хоризонтален план, който с необикновена прецизност
следва положението на трите звезди... С други думи, в Гиза са построили Орионов
пояс на Земята.
 Имаше и още. С помощта на сложна компютърна програма, способна да определя прецесиалните
промени в деклинациите на всички звезди, видими в небето над всяка точка на света през всяка епоха,
Бовал установил, че корелацията между пирамидите и Орионовия пояс била обща и очевидна през
всички епохи, но конкретна и точна само през една:

През 10450 г. пр. Хр. – и единствено през тази година – подреждането на

пирамидите е било идеално отражение на подреждането на трите звезди в небето.
Искам да кажа, че наистина е било идеално копие – безупречно – и това не може
да е случайно, защото точно изобразява две извънредно необичайни небесни
явления, които са станали само тогава. Първо, през 10450 г. пр. Хр. Млечният път,
както се виждал от Гиза, съвсем случайно точно дублира меридианната посока на
долината на Нил. И второ, на запад от Млечния път трите звезди от Орионовия
пояс се намирали на най-малка височина в прецесиалния си цикъл, като Ал Нитак,
звездата, представлявана от Голямата пирамида, пресякла меридиана на 11° 08′.

Читателят вече е запознат с това как в резултат на прецесията на земната ос равноденственият игрев
обикаля зодиака в цикъл от двадесет и шест хиляди години. Същото явление влияе върху деклинацията
на всички видими звезди и в случая със съзвездието Орион води до много постепенни, но важни
промени във височината. Така от най-високата си точка при пресичането на меридиана (58° 11′ над
южния хоризонт, наблюдаван от Гиза) Ал Нитак за около тринадесет хиляди години се спуска до най-
ниската си точка, за последен път регистрирана през 10450 г. пр. Хр., и обезсмъртена с камък на платото
Гиза – т. е. 11° 08′. През следващите тринадесет хиляди години звездите от пояса съвсем бавно се
издигат, докато Ал Нитак се върне на 58° 11′. Този цикъл е вечен: тринадесет хилядолетия нагоре,
тринадесет хилядолетия надолу и така до безкрайност.

На платото Гиза виждаме точната конфигурация за 10450 г. пр. Хр. – сякаш

архитектът дошъл там през онази епоха и решил да направи гигантска карта, като
комбинира природни дадености и изкуствени сгради. Той използвал меридианния
курс на Нил, за да изобрази Млечния път, както изглеждал навремето. Построил
трите пирамиди, за да представи трите звезди, точно както изглеждали тогава. И
поставил трите пирамиди в абсолютно същата връзка с долината на Нил, в каквато
са били трите звезди с Млечния път. Това е изключително находчив,
изключително амбициозен и изключително точен начин за обозначаване на
дадена епоха – да замразиш конкретна дата в архитектура...

ПЪРВОТО ВРЕМЕ
 Орионовата корелация ми се струваше сложна и свръхестествена.

От една страна, южните шахти на Голямата пирамида „прецесиално закотвяха” паметника за Ал

Нитак и Сириус през 2475-2400 г. пр. Хр., дати, които напълно се вместваха в епохата, посочена от
египтолозите за построяването на пирамидата.
От друга страта, разположението на трите пирамиди по отношение на долината на Нил красноречиво
говореше за много по-ранната дата 10450 г. пр. Хр. Това съвпадаше с противоречивите открития на
Джон Уест и Робърт Шох в Гиза, които презполагаха присъствието на високоразвита цивилизация в
Египет през ХІ хил. пр. Хр. Нещо повече, разположението на пирамидите не беше случайно, а,
изглежда, бе специално избрано, защото изобразяваше едно специално важно събитие: най-ниската
точка, началото, Първото време в тринадесетхилядолетния Орионов цикъл „нагоре”.
Знаех, че според Бовал това астрономическо събитие символично е свързано с митичното Първо
време на Озирис – времето на боговете, когато цивилизацията била донесена в долината на Нил – и че
аргументите му за това са извлечени от митологията на древен Египет, която пряко свързваше Озирис
със съзвездието Орион (а Изида – със Сириус).
Дали историческите архетипи на Озирис и Изида наистина не бяха дошли тук през Първото време
преди дванадесет и половина хилядолетия? Моите проучвания на митовете от ледниковата епоха ме
бяха убедили, че в човешката душа може да са се запазили някои идеи и спомени, предавани от
поколение на поколение чрез устна традиция. Затова не виждах основателни причини митовете за
Озирис с техните странни и необикновени особености да не произхождат от 10450 г. пр. Хр.
Именно цивилизацията на династичен Египет обаче беше издигнала Озирис до статуса на върховен
бог на възкресяването. Тази цивилизация нямаше много известни предшественици и нито един в
далечната епоха на ХІ хил. пр. Хр. Ако митовете за Озирис наистина бяха предавани от осем хиляди
години, каква култура ги бе оставила? И дали тази култура беше свързана с двете астрономически
ориентации, за които доказахме, че се проявяват от пирамидите: 10450 г. пр. Хр. и 2450 г. пр. Хр.?
Това бяха някои от въпросите, които възнамерявах да поставя на Робърт Бовал в сянката на
пирамидите. Санта и аз се бяхме уговорили да се срещнем с него призори до Погребалния храм на
Хафра, за да наблюдаваме заедно изгрева на Слънцето над Сфинкса.

ПЛАТФОРМАТА

Разположен до източната страна на Втората пирамида, в този час силно разрушеният Погребален
храм изглеждаше призрачно, сиво и студено място. И както бе казал по време на разговора ни в Луксор
Джон Уест, нямаше никакво съмнение, че принадлежи към същия спокоен, внушителен и неукрасен
архитектурен стил като по-известния Долинен храм. Във всеки случай и тук имаше същите грамадни
блокове, тежащи по над двеста тона. И тук витаеше същата неосезаема атмосфера на дълбока древност и
разбуждащ се разум, като че ли предстои някакво откровение. Дори в сегашното си порутено състояние
тази анонимна постройка, която египтолозите бяха нарекли Погребален храм, все още излъчваше сила,
сякаш извличаща енергията си от някаква далечна епоха.
Вдигнах поглед към грамадата на Втората пирамида, която се мержелееше точно зад нас на
перленосивата светлина. И отново, както беше отбелязал Джон Уест, много неща загатваха, че може би
е построена на два различни етапа. Долните редове до дванадесетина метра се състояха главно от
циклопски варовикови мегалити като градежа на храмовете. Над тази височина обаче гигантското ядро
на пирамидата бе образувано от много по-малки блокове, тежащи по два-три тона (като повечето
блокове на Голямата пирамида).
Дали някога тук, на „хълма Гиза”, западно от Сфинкса, не се беше издигала дванадесетакрова
мегалитна платформа, висока дванадесет метра, заобиколена само от безименни квадратни и
правоъгълни сгради като Долинния и Погребалния храм? С други думи, бе ли възможно първо да са
били построени долните редове на втората пирамида – преди другите пирамиди, може би в много по-
ранна епоха?

КУЛТЪТ

Този въпрос все още ме занимаваше, когато пристигна Робърт Бовал. След като си разменихме
няколко хладни любезности за времето – студен пустинен вятър брулеше платото, - аз го попитах:

- Как обяснявате осемте хиляди години хиатус в корелациите си?

- Какъв хиатус?

- Ами, шахтите, изглежда, са били ориентирани през две хиляди четиристотин и петдесета
година преди Христа, а хоризонталният план с положението на звездите е от десет хиляди
четиристотин и петдесета.

- Всъщност може да дам две логични обяснения – отвърна Бовал, - и мисля, че отговорът е
свързан с едно от тях... Пирамидите може да са били замислени като някакъв „звезден
часовник”, който да отбелязва тези две епохи, две хиляди четиристотин и петдесета и
десет хиляди четиристотин и петдесета година преди Христа. В този случай не можем да
кажем кога са бил построени. А може да са построени...

- Почакайте малко – прекъснах го аз. – Какво искате да кажете с този „звезден часовник”?
и че не знаем кога са били построени?

- Ами, да приемем, че строителите на пирамидите са познавали прецесията. Да приемем, че

са били в състояние да изчисляват деклинацията на конкретна група звезди назад и напред
във времето, точно както правим днес ние с помощта на компютри... Ако приемем, че
всичко това е било по силите им, независимо в коя епоха са живели, те са били способни
да създадат модел на небето над Гиза през две хиляди четиристотин и петдесета или десет
хиляди четиристотин и петдесета година преди Христа, точно както можем и ние. С други
думи, ако са построили пирамидите през десет хиляди четиристотин и петдесета година
преди Христа, без проблем са можели да изчислят точните ъгли на наклон за южните
шахти така, че да сочат Ал Нитак и Сириус към две хиляди четиристотин и петдесета. И
обратно, ако са живели през две хиляди четиристотин и петдесета, спокойно са можели да
определят точния хоризонтален план, който да отразява положението на Орионовия пояс
през десет хиляди четиристотин и петдесета година преди Христа. Съгласни ли сте?

- Да.
 - Добре. Това е едното обяснение. Но второто, което аз лично предпочитам – и което според
мен геологическите свидетелства потвърждават, - е, че целият некропол в Гиза е бил
създаден през невъобразимо дълъг период от време. Смятам, че е повече от възможно
обектът първоначално да е бил планиран към десет хиляди четиристотин и петдесета
година преди Христа, така че геометрията да отразява тогавашното небе, но работата да е
била приключена и шахтите на Голямата пирамида да са били насочени към две хиляди
четирстотин и петдесета.

- Значи искате да кажете, че е възможно хоризонталният план на пирамидите да датира от

десет хиляди четиристотин и петдесета година преди Христа, така ли?

- Според мен, да. И мисля, че геометричният център на този план се намира повече или по-
малко тук, пред Втората пирамида...

Посочих към големите блокове в долните редове на огромната сграда:

- Тя дори изглежда постоена на два етапа от две съвсем различни култури...

Бовал сви рамене.

- Да помислим... Може да не са две различни култури. Може да е една култура или култ –
култът към Озирис например. Може да е някакъв изключително траен, много древен култ,
посветен на Озирис, който да е съществувал тук през десет хиляди четиристотин и
петдесета година преди Христа и да е продължил да съществува през две хиляди
четиристотин и петдесета. Възможно е с времето този култ да е променил някои от
нещата, които е правил. Може през десет хиляди четиристотин и петдесета да са
използвали големи блокове, а през две хиляди четиристотин и петдесета – малки... Струва
ми се, че много неща подкрепят тази идея, много неща говорят в полза за „извънредно
древния култ”, много свидетелства изобщо не са проучени...

- Например?

- Ами, очевидно астрономическата ориентация на обекта. Аз бях един от първите, които

започнаха както трябва да се занимават с това. И геологическите данни: проучванията на
Джон Уест и Робърт Шох върху Сфинкса. Ето ви двама учени – двама сериозни,
емпирични, опиращи се на доказателства учени – които никога преди не са имали
отношение към тези проблеми. Но сега, след като започнахме да се занимаваме с тях,
получаваме съвсем нови сведения за възрастта на некропола. И аз откровено смятам, че
едва сме се докоснали до повърхността и че в бъдеще геологическите и астрономическите
проучвания ще дадат още много резултати. Освен това още никой подробно не е
анализирал пирамидните текстове, освен от така наречената антропологическа гледна
точка, с други думи, от гледна точка на предубеждението, че хелиополските жреци са
били шайка полуцивилизовани знахари, които са искали да живеят вечно... И те наистина
са искали да живеят вечно, обаче определено не са били знахари... Били са
 високоцивилизовани, посветени хора и по свой начин са били учени, доколкото можем да
съдим по трудовете им. Затова предполагам, че пирамидните текстове трябва да се четат
като научни или поне квазинаучни документи, а не като някакви заклинания. Вече съм
убеден, че се поддават на анализ от гледна точка на прецесиалната астрономия. Може да
има и други ключове: математика, геометрия – особено геометрия... Символика... За
разбирането на пирамидните текстове е необходим интердисциплинален подход... и за
разбирането на самите пирамиди. Астрономи, математици, геолози, инженери, архитекти,
даже философи заради символиката – всички, които могат да дадат непредубедено мнение
и да положат усилия за разрешаването на тези извънредно важни проблеми, трябва да
бъдат насърчавани да се включат.

- Защо смятате, че тези проблеми са толкова важни?

- Защото имат колосално значение за разбирането на миналото на собствения ни вид.

Изключително внимателното и прецизно планиране, което, изглежда, е било извършено
тук през десет хиляди четиристотин и петдесета година преди Христа, може да е дело
единствено на високоразвита, навярно технологична цивилизация...

- Обаче не се предполага, че такава цивилизация е съществувала където и да е по Земята

през тази епоха...

- Точно така. Това е било през каменната ера. Смята се, че човешкото общество
съществувало на съвсем примитивно равнище, че предците ни носели кожи, живеели в
пещери, били ловци и събирачи и така нататък. Затова е доста смущаващо да откриеш, че
през десет хиляди четиристотин и петдесета година преди Христа в Гиза имало
цивилизовани хора, които изключително точно разбирали мъглявата наука на прецесията,
притежавали техническите възможности да установят, че предстои най-ниската точка в
прецесиалния цикъл на Орион – и началото на тринайсетхилядолетното издигане на
съзвездието – и които се заели да създадат вечен паметник на този момент тук на платото.
Като поставили Орионовия пояс на Земята, те знаели, че замразяват един съвсем
конкретен миг във времето.

Хрумна ми една странна мисъл.

- Откъде може да сме толкова сигурни, че мигът, който са замразявали, е десет хиляди
четиристотин и петдесета година преди Христа? В края на краищата на всеки двайсет и
шест хиляди години Орионовият пояс заема една и съща конфигурация на единайсет
градуса над южния холизонт, западно от Млечния път. Тогава защо да не са
обезсмъртявали тридесет и шест хиляди четиристотин и петдесета година преди Христа
или даже прецесиалния цикъл, който започнал двайсет и шест хилядолетия по-рано?

Роберт явно беше готов за този въпрос.

 - Някои древни документи наистина предполагат, че египетската цивилизация има корени
отпреди близо четирийсет хиляди години – замислено отвърна той. – Например странното
сведение на Херодот, че Слънцето изгрявало оттам, където преди това залязвало, и
залязвало там, откъдето преди това изгрявало...

- Което също е прецесиална метафора...

- Да. Пак прецесията. Странно е, че постоянно се среща... Във всеки случай, вие имате
право, те може да са обозначавали началото на предишния прецесиален цикъл...

- Но смятате ли, че е така?

- Не. Според мен по-вероятната дата е десет хиляди четиристотин и петдесета година преди
Христа. Тя вече се вписва в това, която знаем за еволюлията на хомо сапиенс. И въпреки
че предстои да се обяснят годините до внезапната поява на династичен Египет, този
период не е прекалено дълъг...

- Прекалено дълъг за какво?

- Това е отговорът на вашия въпрос за осемте хиляди години хиатус между ориентацията на
обекта и посоката на шахтите. Осем хиляди години е много време, но не чак толкова
много, за да се съхрани един всеотдаен и силно мотивиран култ и вярно да предава
знанията, получени от народа, който през десет хиляди четиристотин и петдесета година
преди Христа е създал некропола.

МАШИНАТА

Какви знания са притежавали тези праисторически хора?

- Познавали епохите си – отвърна Бовал, - и използвали природния часовник на звездите.

Работният им език била прецесиалната астрономия и паметницете много ясно,
недвусмислено и научно изразяват този език. Освен това били изключително добри
земемери – искам да кажа, хората, които първоначално подготвили обекта и заложили
ориентацията на пирамидите – тъй като прилагали точна геометрия и можели идеално да
ориентират платформите спрямо главните посоки на света.

- Според вас дали също са знаели, че определят мястото на Голямата пирамида на тридесет
градуса северна ширина?

Бовал се засмя.
 - Убеден съм, че са знаели. Мисля, че са знаели всичко за формата на Земята. Били са добри
астрономи. Разбирали са строежа на Слънчевата система и небесната механика. Освен
това са били невероятно точни и невероятно прецизни във всичко, каквото са правили. И
смятам, че тук нищо не се е случвало случайно – поне между десет хиляди четиристотин и
петдесета и две хиляди четиристотин и петдесета година преди Христа. Имам чувството,
че всичко е било планирано, замислено, грижливо изпълнено... Всъщност имам чувството,
че са осъществявали дългосрочна цел, ако щете, която била реализирана през трето
хилядолетие преди Христа...

- Под формата на напълно построените пирамиди, които в момента на завършване

прецесиално закотвили Ал Нитак и Сириус, така ли?

- Да. И също под формата на пирамидните текстове, струва ми се. Предполагам, че те са

част от загадката.

- Нещо като софтуер за пирамидния хардуер?

- Напълно възможно. Защо не? Във всеки случай е сигурно, че са свързани. Мисля, че за да
разшифроваме правилно пирамидите, трябва да използваме текстовете...

- Как смятате – попитах Бовал аз, - каква може да е била целта на строителите на
пирамидите?

- Не са ги построили като вечна гробница – решително отвърна той. – Според мен изобщо
не са се съмнявали, че ще живеят вечно. Построили са ги – които и да са били тези
строители – за да придадат силата на идеите си чрез нещо, което във всяко отношение е
вечно. Успели са да създадат сила, която сама по себе си е функционална, ако я разбираш,
и тази сила са въпросите, които те предизвиква да зададеш. Предполагам, че съвършено
са познавали човешкия ум. Познавали са играта на ритуали... Нали така? Говоря сериозно.
Знаели са какво вършат. Знаели са, че могат да посвещават хора от далечното бъдеще в
своя начин на мислене, въпреки че самите тях нямало да ги има. Знаели са, че могат да го
постигнат, като създадат вечна машина, чиято функция е да поражда въпроси.

Предполагам, че трябва да са изглеждал озадачен.

- Машината са пирамидите! – възкликна Бовал, - всъщност целият некропол в Гиза. Вземете

нас например. Какво правим ние? Задаваме въпроси. Стоим тук и зъзнем в този никакъв
час, гледаме изгрева на Слънцето и задаваме въпроси, адски много въпроси, точно както е
било програмирано. Попаднали сме в ръцете на истински магьосници и истинските
магьосници знаят, че с помощта на символи – със съответните символи, със съответните
въпроси – могат да те накарат сам да се посветиш. Естествено, ако си човек, който задава
въпроси. И ако е така, в мига, в който започнеш да задаваш въпроси за пирамидите, ти се
натъкваш на купища отговори, които те водят към други въпроси и после до нови
отговори, докато накрая се посвещаваш...
 - Посели са семето...

- Да. Посели са семето. Повярвайте ми, те са били магьосници и са знаели силата на

идеите... Знаели са как да карат идеите да растат и да се развиват в човешкия ум. И ако
започнете с такива идеи, и проследите логиката като мен, стигате до неща като Орион и
десет хиляди четиристотин и петдесета година преди Христа. Накратко, това е процес,
който действа сам. Когато започне, когато се установи в подсъзнанието, не можеш да му
устоиш...

- Говорите така, като че ли този култ от Гиза, какъвто и да е бил – така или иначе се е
въртял около прецесията, геометрията, пирамидите и пирамидните текстове – все още
съществува.

- В известен смисъл все още съществува – потвърди Бовал. – Въпреки че водачът вече не е
зад волана, некрополът в Гиза все още е машина, предназначена да провокира въпроси. –
той замълча и посочи към върха на Голямата пирамида, на който девет месеца по-рано със
Санта се бяхме изкачили. – Логледнете силата и – продължи археоастрономът. – След пет
хиляди години все още ви въздейства. Въвлича ви, въпреки волята ви... Принуждава ви да
се включите в мисловен процес... кара ви да се учите. В момента, в който зададете един
въпрос за нея, вие сте задали въпрос за строителството, задали сте въпрос за геометрията,
задали сте въпрос за астрономията. Така че тя ви принуждава да се занимавате със
строителство, геометрия, астрономия и постепенно започвате да осъзнавате сложността и,
невероятната находчивост, майсторство и широки познания на строителите и, а това ви
кара да задавате въпроси за човечеството, за човешката история и накрая за самия себе си.
Искате да знаете. Такава е силата на това нещо.

ВТОРИЯТ ПОДПИС

Докато в онова студено декемврийско утро в края на 1993 г. с Робърт и Санта разговаряхме на
платото Гиза, ние наблюдавахме изгрева на зимното Слънце, вече съвсем близо до слънцестоенето, над
дясното рамо на Сфинкса, почти крайната му точка на югоизток в годишното му пътуване, преди отново
да потегли на север.
Сфинксът представляваше равноденствен знак и на пролетното равноденствие погледът му сочеше
точно към точката на изгрева. Дали и той беше част от „големият план” на Гиза?
Напомних си, че през всяка епоха и през всеки исторически или праисторически период сочещият на
изток поглед на Сфинкса винаги е бил ориентиран към равноденственият изгрев, и през пролетта, и през
есента. Както читателят си спомня обаче от Част V, древните хора смятали пролетното равноденствие за
белег на астрономическата епоха. По думите на Сантилана и фон Дехенд:
 Съзвездието, изгряващо на изток точно преди Слънцето, бележело „мястото”,
където Слънцето си почивало... Наричали го „носител” на Слънцето и пролетното
равноденствие се смятало за отправна точка на „системата”, определяща първият
градус от ежегодния слънчев цикъл...

Защо равноденственият знак имаше форма на исполински лъв?

В нашето време, епохата на двехилядната година, по-подходяща форма за такъв знак – ако някой
реши да построи такъв – ще е риба, тъй като през последните две хилядолетия на пролетното
равноденствие Слънцето е изгрявало на звездния фон на Риби. Астрономическата епоха на Риби е
започнала около рождество Христово. Читателите трябва сами да преценят дали е съвпадение, че
главният символ, който първите християни използвали за Христа, не бил кръст, а риба.
През предишната епоха, която приблизително обхваща ІІ-І хил. пр. Хр., честта да носи Слънцето на
пролетното равноденствие имало съзвездието Овен. Читателите пак трябва да отсъдят дали е
съвпадение, че религиозната иконография на тази епоха е предимно ориентирата към овена. Съвпадение
ли е например, че Яхве, старозаветният израилтянски Бог, заменил с овен принасянето в жертва на
Исаак, сина на Авраам? (Специалистите по Библията и археолозите смятат, че Авраам и Исаак са
живели в началото на ІІ хил. пр. Хр.). Съвпадение ли е също, че в един или друг контекст овни се
споменават в почти всяка книга на Стария завет (изцяло съставен пред епохата на Овен), но в нито една
книга на Новия завет? И случайно ли е, че настъпването на епохата на Овен малко преди началото на ІІ
хил. пр. Хр. в древен Египет било придружено от подем в култа към бог Амон, чийто символ бил овен с
извити рога? Строителството на главното светилище на Амон, Храмът на Карнак в Луксор, Горен
Египет, започнало към 2000 г. пр. Хр. и навярно всички, които са посещавали храма, ще си спомнят, че
най-често срещаното изображение в него е на овни, дълги редици от които вардят входовете му.
Непосредственият предшественик на епохата на Овен е епохата на Телец – Бика – който обхваща
периода 4380-2200 г. пр. Хр. През тази прецесиална епоха, през която на пролетното равноденствие
Слънцето изгрявало в съзвездието Телец, на минойския Крит разцъфтял култът към Бика. И също през
тази епоха на историческата сцена изскочила цивилизацията на династичен Египет, вече напълно
оформена и без очевидни предходници. Читателите трябва да преценят дали е съвпадение, че
египтяните още от самото начало на династичния период почитали биковете апис и мневис. Първият се
смятал за проявление на бог Озирис, а вторият, свещеното животно на Хелиопол – за проявление на бог
Ра.
Защо равноденственият знак е създаден във формата на лъв?
Погледнах надолу по склона на платото Гиза към грамадното лъвско тяло на Сфинкса.
Хафра, фараонът от ІV династия, който според египтолозите изсякъл паметника от материковата
скала към 2500 г. пр. Хр., е управлявал през епохата на Телец. В продължение на почти хиляда и
осемстотин години преди неговото царуване и повече от три века след него на пролетното
равноденствие Слънцето неизменно е изгрявало в съзвездието Телец. Следователно, ако е решил да
създаде равноденствен знак в Гиза, владетелят през такава епоха е имал всички основания да го извае
във формата на бик, а не във формата на лъв. Всъщност – и това е очевидно – има само една епоха, през
която небесната символика на лъвски равноденствен знак е логична. И тази епоха, разбира се, е епохата
на Лъв – от 10970 до 8810 г. пр. Хр.
Тогава защо равноденственият знак е създаден във формата на лъв? Защото датира от епохата на
Лъв, през която на пролетното равноденствие Слънцето е изгрявало на звездния фон на съзвездието Лъв
и така е обозначавало координатите на прецесиална епоха, която няма да преживее своето „голяма
зъвръщане” в продължение на двадесет и шест хиляди години.
Към 10450 г. пр. Хр. трите звезди от Орионовия пояс са достигнали най-ниската точка в
прецесиалния си цикъл: на 11° 08′ над южния холизонт западно от Млечния път, точката на пресичане
на меридиана. На Земята западно от Нил това събитие е архитектурно замразено в трите пирамиди в
Гиза. Техният хоризонтален план образува подписа на специфична епоха прецесиално време.
 Към 10450 г. пр. Хр. на пролетното равноденствие Слънцето изгрявало в съзвездието Лъв. На Земята
в Гиза това събитие е архитектурно замразено във формата на Сфинкса, исполински лъвски
равноденствен знак, който подобно на втори подпис върху официален документ може да се смята за
потвърждение на автентичност.
С други думи, ХІ хил. пр. Хр., малко след счупването на „небесната мелница” и изместването на
равноденственият идгрев от Дева в съзвездието Лъв, е единствената епоха, през която гледащият на
изток Сфинкс проявява съответната символична ориентация в съответния ден – наблюдавайки
равноденственият изгрев на Слънцето на фона на собствение си небесен аналог...

ВЪПРОСЪТ

Не може да е съвпадение, че към десет хиляди четиристотин и петдесета година преди Христа има
такава идеална земна и небесна ориентация – каза Робърт. – Всъщност според мен вече изобщо не може
да става дума за съвпадение. Истинският въпрос е „защо”. Защо са го направили? Защо са положили
такива усилия, за да ни насочат към единадесетото хилядолетие преди Христа?
Явно защото е било важно време за тях – предположи Санта.
Трябва да е било изключително важно. Човек не прави такова нещо, не създава огромни
прецесиални знаци като тези, не извайва Сфинкс, не издига три пирамиди по близо петнайсет милиона
тона, ако няма извънредно важна причина. Така че въпросът е каква е тази причина. Те са искали да
привлекат вниманието ни към десет хиляди четиристотин и петдесета година преди Христа и сега ние
трябва да разберем защо.
Дълго мълчахме, докато Слънцето се издигаше на югоизток от Големия Сфинкс.

ЧАСТ VІІІ
______________________

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

КЪДЕ Е ЦИВИЛИЗАЦИЯТА?

ГЛАВА 50
 ИГЛА В КОПА СЕНО?

Няколко месеца след началото на това проучване моят асистент ми прати писмо от петнадесет
страници, в което ми обясняваше защо е решил да напусне. По това време още не бях започнал да
нареждам парчетата от мозайката и работех повече по интуиция, отколкото въз основа на преки
доказателства. Бях пленен от всички загадки, аномалии, анахронизми и главоблъсканици и исках да
науча колкото може повече за тях. В същото време моят асистент се беше задълбал в продължителните
бавни процеси, чрез които бяха влезли в световната история някои известни цивилизации.
Според него, за да може да еволюира дадена цивилизация, трябвало да са налице някои
икономически, климатични, топографски и географски условия:

Така че ако търсите досега неоткрита цивилизация на велики създатели, които

сами са положили основите и, отделно от всички други, които вече са ни известни,
вие не търсите игла в купа сено. По-скоро търсите нещо като град с неговия
хинтерланд. Търсите огромеен район, заемал няколко хиляди квадратни
километра суша. Това е прощ, голяма колкото Мексиканския залив или два пъти
колкото Мадагаскар. Със съответните високи планински вериги, речни системи и
Средиземно море със субтропичен климат, защитен поради географската си
ширина от неблагоприятните ефекти на краткосрочното захлаждане. Този
сравнително еднакъв климат трябва да е съществувал десетина хиляди години...
После цивилизованото население от неколкостотин хиляди души трябва
ненадейно да е изчезнало заедно с родината си почти без да остави материални
следи, като се спасили само неколцина, които били достатъчно умни, за да
предвидят настъпващия край, достатъчно богати и на съответното място, с
необходимите ресурси, за да са в състояние да избегнат катаклизма.

Ето че бях без асистент. Той смяташе моето предположение за невъзможно. Не можело да има
изчезнала високоразвита цивилизация, защото достатъчно обшираната суша, необходима за такава
цивилизация, била прекалено голяма, за да изчезне.

ГЕОФИЗИЧЕСКИТЕ НЕВЕРОЯТНОСТИ

Проблемът беше сериозен и продължаваше да ме измъчва през цялото ми проучване и пътувания.

Всъщност тъкмо този проблем повече от всеки друг караше учените да смятат Платоновата Атлантида
за измислица. Както пишеше един от противниците на теорията за изчезналия континент:
 От появата на човека на света никога не е имало атлантически провлак, не е
имало потънал материк в Атлантика: Атлантическият океан трябва да е
съществувал в сегашния си вид най-малко един милион години. Всъщност
геофизически не е възможно в Атлантическия океан да е съществувала Атлантида
с Платоновите размери...

Отдавна бях разбрал, че категоричният и самоуверен тон бе напълно оправдан. Съвременните

океанографи подробно бяха картографирали дъното на Атлантическия океан и там определено не се
криеше изчезнал континент.
Но ако свидетелствата, които събирах, наистина представляваха следи от изчезнала цивилизация,
някъде трябваше да се е изгубил континент.
Тогава къде? Известно време използвах очевидната работна хипотеза, че може да е на дъното на друг
океан. Пасификът беше много голям, но Индийският океан изглеждаше по-обещаващ, тъй като се
намираше сравнително близо до Плодородния полумесец в Близкия изток, където около 3000 г. пр. Хр.
абсолютно ненадейно бяха възникнали някои от най-древните исторически цивилизации. Възнамерявах
да проверя слуховете за древни пирамиди на Малдивските острови и по сомалийското крайбрежие на
Източна Африка, за да видя дали ще успея да открия следи от изгубения рай на древността. Струваше
ми се, че дори не е зле да посетя Сейшелските острови.
Проблемът пак бяха океанографите. Дъното на Индийския океан също бе картографирано и не
криеше изчезнали континенти. Същото се отнасяше за всички други океани и морета. Изглежда, че
никъде не можеше да е имало достатъчно голяма суша, накоято да е съществувала високоразвита
цивилизация.
И все пак в хода на проучването ми продължаваха да се трупат свидетелства тъкмо за такава
цивилизация. Започвах да подозирам, че трябва да е била морска цивилизация: страна на мореплаватели.
Освен другите аномалии в подкрепа на тази хипотеза идваха странните древни карти на света,
египетските „пирамидни ладии”, следите от астрономически знания и удивителната календарна система
на маите и легендите за богове мореплаватели, като Кецалкоатъл и Виракоча.
Добре тогава, страна на мореплаватели. И страна на строители: строителите на Тиахуанако,
строителите на Теотихуакан, строителите на пирамидите, строителите на Сфинкса, строители, които с
очевидна лекота повдигаха и нареждаха двестатонни варовикови блокове, строители, които можеха със
свръхестествена точност да ориентират грамадни паметници по главните посоки на света. Които и да
бяха, тези строители, изглежда, бяха оставили характерните си следи по целия свят във формата на
циклопска многоъгълна зидария, хоризонтални планове, съдържащи астрономическа ориентация,
математически и геодезически загадки и митове за богове в човешко тяло. Но цивилизация, достатъчно
високоразвита, за да строи така – достатъчно богата, достатъчно добре организирана и зряла, за да е
проучила и картографирала света от полюс до полюс, цивилизация, достатъчно интелигентна, за да е
изчислила размерите на Земята – просто не можеше да се е развила на недостатъчно голяма площ. Както
основателно отбелязваше моя асистент, нейната родина трябваше да има високи планински вериги,
огромни речни системи и благоприятен климат, както и още много очевидни екологични условия за
развитието на благоденстваща икономика: плодородна обработваема земя, полезни изкопаеми, гори и т.
н.
Тогава къде можеше да е тази земя, щом не се намираше на морскот дъно?

БИБЛИОТЕЧНИТЕ АНГЕЛИ

Къде можеше да се намира и кога можеше да е изчезнала? И ако беше изчезнала (а не ми вършеха
работа никакви други обяснения), тогава как, защо и при какви обстоятелства?
Сериозно, как може да изчезне цял континент?
Здравият разум предполагаше, че отговорът трябва да е свързан с някакъв катаклизъм, планетарна
катастрофа, способна да изличи почти всички материални следи от голяма цивилизация. Но в такъв
случай защо нямаше документи за такъв катаклизъм? А може и да имаше.
В хода на проучванията си се запознах с много от великите митове за потоп, пожар, земетръси и
лед, предавани от поколение на поколение по света. В Част ІV видяхме колко е трудно да устоим на
заключението, че митовете описват действителни геологически и климатични явления, напълно
възможно – различни местни последици от едни и същи явления във всички случаи.
Установих, че през кратката история на човешкото присъствие на Земята има само една известна и
документирана катастрофа, която отговаря на условията: драматичното и гибелно топене на ледовете
през последната ледникова епоха между 15000 и 8000 г. пр. Хр. Нещо повече, както показваха
архитектурни останки, като Теотихуакан и египетските пирамиди, много от съответните митове,
изглежда, бяха предвидени да служат като носители на кодирана научна информация, също белег за
„следите на боговете”, както започвах да ги наричам.
Вече усещах, макар че навремето не съзнавах напълно смисъла му, че има вероятност да съществува
връзка между хаоса през последната ледникова епоха и изчезването на една архаична цивилизация,
която хилядолетия наред бе давала храна на легендите.
И тъкмо в този момент се намесиха библиотечните ангели...

ЛИПСВАЩАТА ЧАСТ ОТ МОЗАЙКАТА

Писателят Артър Кестлър∗ беше проявявал сериозен интерес към случайността и бе измислил израза
„библиотечен ангел” за неизвестната сила, която понякога носеше късмет на изследвачите и ги водеше
точно при нужната информация, точно в нужния момент.

∗
Артър Кестлър (1905-1983) – британски писател и философ, роден в Унгария. – Б. пр.
 Точно в нужния момент извадих късмет и аз. Този момент бе лятото на 1993 г. След месеци на тежки
пътувания бях изпаднал във физическа и духовна дупка и геофизическата невероятност наистина да сме
изгубили суша с размерите на континент започваше да подрива увереността ми в силата на моите
открития. И тъкмо тогава получих писмо от град Нанаимо в Британска Колумбия, Канада. Писмото се
отнасяше за предишната ми книга „Знакът и печатът”, в която мимоходом споменавах теорията за
Атлантида и преданията за героите цивилизатори, „спасени от вода”:

19 юли 1993 г.

Уважаеми г-н Хенкок,

След седемнадесетгодишни проучвания върху съдбата на Атлантида със

съпругата ми завършихме ръкопис, озаглавен „Когато небето падна”. Въпреки
положителните оценки за подхода на книгата от страна на неколцината издатели,
които я видяха, самото споменаване за Атлантида затваря умовете им.

В „Знакът и печатът” Вие пишете за „предания за тайни знания, създадено от

оцелелите от потоп...” Нашият труд проучва обекти, където може да са се
заселили такива оцелели. Сладководните планински езера представляват идеални
бази за оцелелите от Атлантида. Езерото Титикака и езерото Тана [в Етиопия,
където се развива почти цялото действие на „Знакът и печатът”] отговарят на
климатичните критерии. Тяхната стабилна екологична среда е осигурила
суровини за възстановяване на земеделието.

Позволяваме си да Ви пратим резюме на „Когато небето падна”. Ако

проявявате интерес, с удоволствие ще Ви пратим копие от ръкописа.

Искрено Ваш,

Ранд Флем-Ат

Взех резюмето и още на първите няколко снимки открих липсващото парче от мозайката, което
търсех. То идеално съответстваше на древните карти на света, които бях проучил – карти, които точно
изобразяваха субледниковата топография на континента Антарктида (вж. Част І). Тази липсваща част
напълно обясняваше всички световни митове за катаклизми и планетарни катастрофи с различните им
климатични последици, загадъчния огромен брой очевидни „мигновено замръзнали” мамути в Северен
Сибир и Аляска, както и двадесет и седем метровите плодни дървета, заледени дълбоко навътре в
Полярния кръг на географски ширина, на която днес нищо не расте. Тя даваше решение на проблема за
изключителната внезапност, с която към 15000 г. пр. Хр. се бяха стопили ледовете през последната
ледникова епоха в Северното полукълбо. Тя разгадаваше и загадката на глобалната вулканична
активност, която бе придружавала това топене. Тя даваше отговор на въпроса как може да изчезна цял
континент. И беше солидно аргументирана с теорията на Чарлз Хапгуд за „изместването на земната
кора” – радикална геологическа хипотеза, с която вече бях запознат:
 Антарктида е нашият най-непонятен континент [пишеха в резюмето си
двамата Флем-Ат]. Повечето от нас смятат, че този гигантски остров е заледен от
милиони години. Но новите открития доказват, че части от Антарктида не са били
заледени преди хиляди години, съвсем наскоро според геологическия часовник.
Теорията за „изместването на земната кора” обяснява загадъчните приливи и
отливи на огромната ледена покривка на Антарктида.

Канадските изследователи имаха предвид предположението на Хапгуд, че до края на последната

ледникова епоха – да речем ХІ хил. пр. Хр. – антарктическият материк се е намирал на около три хиляди
и двеста километра на север (на благоприятна и умерена географска ширина) и че е заел сегашното си
положение в Полярния кръг в резултат на масивно изместване на земната кора. Това изместване,
продължаваха авторите:

...оставило и други свидетелства за гибелното си посещение в пръстен на

смъртта по целия свят. Рязко се променила географската ширина на всички
континенти, на които се наблюдава бързо измиране на различни животински
видове (особено Америка и Сибир)...

Последиците от изместването са колосални. Земната кора се огъва и светът се

разлюлява от невероятни земетресения и наводнения. Небето сякаш пада, докато
континентите пъшкат и променят положението си. Дълбоко в океана земетръсите
предизвикват образуване на гигантски приливни вълни, които заливат бреговете и
ги наводняват. Някои земи се изместват към по-топъл климат, докато други
попадат в полярните зони и преживяват страшни зими. Топящите се ледени шапки
все повече повишават морското равнище. Всички живи същества трябва да се
адаптират, да мигрират или да загинат...

Ако ужасите на изместването на земната кора сполетят днешния

взаимозависим свят, хилядолетният прогрес на цивилизацията ще бъде пометен от
планетата ни като тънка паяжина. Хората, които живеят близо до високите
планини, могат да се спасят от глобалните приливни вълни, но ще бъдат
принудени да оставят в низините мъчително съзижданите плодове на
цивилизацията. Следи от нея могат да се запазят единствено сред морските флоти.
Ръждясващите корпуси на кораби и подводници все някога ще се разпаднат, но
оцелелите ще спасят ценните карти, които се пазят на тях, навярно за стотици,
дори хиляди години. Докато човечеството отново е в състояние да ги използва, за
да заплава по световния океан в търсене на изчезнали земи...
 Докато четях тези думи, аз си спомних разказа на Чарлз Хапгуд за онзи земен пласт, който геолозите
наричат „литосфера” – тънката, но твърда външна обвивка на планетата – и който „от време на време
може да се измества и да се движи върху меката вътрешност като портокалова кора, която, ако беше
свободна, можеше да се завърта върху сърцевината на портокала”.
Дотук се чувствах на позната територия. Но после канадските изследователи правеха две
жизненоважни връзки, които ми бяха убегнали.

ГРАВИТАЦИОННОТО ВЛИЯНИЕ

Първата беше възможността гравитационните влияния (и промените в орбиталната геометрия на

Земята, описани в Част V) да играят роля за започването и приключването на ледниковите епохи чрез
механизма на изместване на земната кора.
Когато през 1837 г. представил идеята за ледниковите епохи пред научната общност, естественикът
и геолог Луи Агаси бил посрещнат с огромен скептицизъм. С постепенното натрупване на доказателства
в негова полза обаче скептиците били принудени да приемат, че Земята наистина е била в плен на
гибелни зими. Но причината за тези парализиращи ледникови епохи останала загадка. До 1976 г. нямало
твърди доказателства за тяхното датиране. Обяснението било открито в различни астрономически
особености на земната орбита и наклона на земната ос. Астрономически фактори очевидно са играли
роля за започването и приключването на ледените епохи. Но това е само част от проблема. Също
толкова важна е географията на заледяването. Именно тук се намесва теорията за изместването на
земната кора и разбулва загадката.
Алберт Айнщайн проучил възможността причина за такова изместване да е
тежестта на ледените шапки, които не са симетрично разположени около полюса.
Той пише: „Въртенето на Земята действа върху тези несиметрично разположени
маси и поражда центробежна инерция, която се предава на твърдата земна кора.
Когато достигне определена точка, постоянно увеличаващата се центробежна
инерция води до движение на земнат кора върху цялата Земя и това измества
полярните райони към екватора.

Когато Айнщайн написал тези думи [1953 г.], астрономическите причини за

ледниковите епохи все още не били напълно оценени. Когато формата на
земнатаорбита се отклони от идеалния кръг с повече от един процент,
гравитационното влияние на Слънцето се увеличава и упражнява по-силно
притегляне върху планетата и нейните масивни ледени покривки. Тяхната
огромна тежест притиска кората и в съчетание с по-големия наклон на Земята
[друг променлив фактор от орбиталната геометрия] това огромно налягане кара
кората да се измества...”
 Разрез на Земята. Теорията за изместването обяснява възможността за периодични измествания едновременно на
цялата земна кора. Често дебела по-малко от петдесет километра, кората лежи върху пластичен скален пласт, наречен
астеносфера

Връзката със започването и приключването на ледниковите епохи?

Съвсем пряка.

При такова изместване тези части от земната кора, които се намират на Северния и Южния полюс (и
които са напълно заледени като Антарктида днес) внезапно се преместват на по-топли географски
ширини и ледената им покривка изключително бързо започва да се топи. И обратно, сушата, която до
този момент е била разположена на по-топли географски ширини, също толкова внезапно се премества в
полярните зони, подложена е на опустошителна климатична промяна и започва да изчезва под бързо
разширяваща се ледена шапка.
С други думи, заледяването на огромни части от Северна Европа и Северна Америка през
последната ледникова епоха не се дължи на някакъв тайнствен бавнодействащ климатичен фактор, а по-
скоро на факта, че по онова време тези райони са били разположени много по-близо до Северния полюс,
отколкото са днес. И когато към 15000 г. пр. Хр. настъпил края на уисконсинското и вюрмското
заледяване, описани в Част ІV, причината не била глобална климатична промяна, а преместване на
ледените шапки на по-топли географски ширини...
 С други думи в момента има ледникова епоха – в Северния полярен кръг и на Антарктида.

ИЗЧЕЗНАЛИЯТ КОНТИНЕНТ

Втората връзка, която правеха Флем-Ат, логично следваше от първата: ако съществуваше такова
повтарящо се, циклично геологично явление като изместване на земната кора и ако последното такова
движение беше изместило огромния материк, който наричаме Антарктида, от умерените ширини в
Южния полярен кръг, имаше вероятност под повече от три километра лед на Южния полюс да лежат
материални останки от изключително древна изчезнала цивилизация.
Изведнъж ми стана ясно как почти безследно могат да се изгубят грамадни земни маси с големина на
континент, които преди това хилядолетия наред са били дом на благоденстващо общество. Както
заключаваха авторите: „Трябва да търсим корените на цивилизацията на покритата с лед Антарктида –
корени, които може би все още са съхранени в замръзналите недра на забравения островен континент”.
Изрових оставката на моя асистент от папките и започнах да проверявам неговите задължителни
условия за възникването на високоразвита цивилизация. Той искаше „високи планински вериги”.
Искаше „речни системи”. Искаше „огромен район, заемал няколко хиляди квадратни километра суша”.
И също искаше стабилен благоприятен климат в продължение на десет хиляди години, който да позволи
развитието на такава култура.
Антарктида в никакъв случай не е игла в копа сено. Тя е огромен материк, много по-голям от
Мексиканския залив и около седем пъти по-голям от Мадагаскар – всъщност приблизително колкото
континенталната част на САЩ. Нещо повече, както показват сеизмичните проучвания, на Антарктида
наистина има големи планински вериги. И ако се съди по свидетелствата на древните карти,
неизвестните праисторически картографи, които бяха познавали географските ширини и дължини, бяха
изобразили тези планини преди да изчезнат под покриващата ги днес ледена шапка. Същите тези древни
карти показваха „речни системи”, които се спускат от планините, напояват обширните долини и
равнини и се вливат в океана. И както вече знаех от проучванията в Морето на Рос, тези реки бяха
оставили материални свидетелства за съществуването си в състава на седиментите на океанското дъно.
Накрая, но не на последно място, забелязах, че теорията за изместването на земната кора не
противоречи на изискването за десет хилядолетия стабилен климат. Преди предполагаемото внезапно
изместване на кората, към края на последната ледникова епоха в Северното полукълбо климатът на
Антарктида трябва да е бил стабилен, може би много повече от десет хиляди години. И ако теорията не
греши и през тази епоха Антарктида се е намирала на над три хиляди и двеста километра (тридесет
градуса) по на север от днес, най-северните и райони са били разположени в близост с тридесетия
паралел и наистина са се радвали на средиземноморски до субтропичен климат.
Дали земната кора наистина се е изместила? И дали под леда на Южния континент наистина се
крият руини на изчезнала цивилизация?
Както ще видим в следващите глави, наистина има такава вероятност.
 ГЛАВА 51

ЧУКЧЕТО И МАХАЛОТО

Макар че излиза извън обсега на тази книга, подробно изложение на теорията за изместването на
земната кора може да се намери в „Когато небето падна” от Ранд и Роуз Флем-Ат.
Както отбелязахме, тази геологическа теория е формулирана от професор Чарлз Хапгуд и е
подкрепена от Албърт Айнщайн. Накратко, тя предполага пълно приплъзване на дебелата около
петдесет километра литосфера на планетата върху дебелото близо тринадесет хиляди километра ядро, в
резултат на което огромни части от Западното полукълбо се придвижват на юг към екватора и оттам
към Южния полярен кръг. Това движение не е праволинейно в посока север-юг, а е по-скоро завъртане –
например около централните равнини на днешните Съединени щати. Впоследствие североизточния
сегмент на Северна Америка (в който Северният полюс дотогава се намирал в Хъдзъновия залив) се
измества на юг извън Полярния кръг и попада в по-умерени географски ширини, докато в същото време
северозападният сегмент (Аляска и Юкон) се завърта на север към Полярния кръг заедно с големи части
от Северен Сибир.
В Южното полукълбо моделът на Хапгуд показва материка, който сега наричаме Антарктида и
голяма част от който дотогава се намира в умерени и дори топли гиографски ширини, изцяло се
измества в Южния полярен кръг. Цялостното движение е в границите на тридесет градуса
(приблизително три хиляди и двеста километра) и като цяло е съсредоточено в период 14500-12500 г.
пр. Хр. – но с огромни последствия в планетарен мащаб, продължили на отделни интервали докъм 9500
г. пр. Хр.
Ами ако преди изместването на земната кора, когато континентът се е намирал в зелени и приятни
географски ширини, на Антарктида се е появила велика цивилизация? В такъв случай тази цивилизация
спокойно може да е била унищожена от последиците на изместването: приливните вълни, ураганните
ветрове и гръмотевичните бури, вулканичните изригвания, довели до разцепване на сеизмични разседи
по цялата планета, помръкналите небеса и безпощадно разширяващи се ледени шапки. Нещо повече, с
хилядолетията останалите развалини – градовете, паметниците, големите библиотеки истроежите на
загиналата цивилизация – все по-дълбоко трябва да са потъвали под ледената покривка.
Ако теорията за изместването на земната кора е вярна, нищо чудно, че днес могат да се открият само
пръснатите по целия свят следи от боговете. Това са отгласи от делата и подвизите, до голяма степен
неразбраните учения и геометричните постройки, оставени от неколцината спасили се от някогашната
антарктическа цивилизация, прекосили бурните океани с огромни кораби и заселили се в далечни земи:
например в долината на Нил (или може би първо около езерото Тана при изворите на Сини Нил), в
Мексико и край езерото Титикака в Андите – и несъмнено на още няколко места...
С други думи, тук-там по света се забелязват следи от изчезнала цивилизация. Самата тя е скрита
под повече от три километра антарктически лед и е почти недостъпна за археолозите, все едно се
намира от другата страна на Луната.
Факт?

Или измислица?

Възможност?

Или невероятност?

Географска възможност или геофизическа невероятност е това, че Антарктида, петия по големина

континент в света, може (а) да се е намирал в по-умерена зона и (б) да се е изместил от тази зона и през
последните двадесет хиляди години да се е приплъзвал в Южния полярен кръг?
Подвижна ли е Антарктида?

БЕЗЖИЗНЕНАТА ПОЛЯРНА ПУСТИНЯ

 „Континентален дрейф” и „тектоника на плочите” са ключови термини в една важна геологическа
теория, която от 50-те години на ХХ в. насам става все по-популярна сред широката публика. Тук е
излишно да навлизаме в същностните механизми. Но повечето от нас знаят, че континентите в изместен
смисъл „плават”, местят се и променят местоположението си на земната повърхност. Здравият разум го
потвърждава: ако погледнете карта на западния бряг на Африка и източният бряг на Южна Америка,
веднага ще видите, че тези два материка някога са били свързани. Хронологическите граници, в които се
проявява континенталният дрейф, обаче са огромни: континентите се разделят (или долепват) със
скорост не по-голяма от три хиляди и двеста километра за около двеста милиона години. С други думи,
изключително бавно.
Тектониката на плочите и разработената от Чарлз Хапгуд теория за изместването на земната кора в
никакъв случай не се изключват взаимно. Хапгуд смята, че са възможни и двете явления: че земната
кора наистина извършва континентален дрейф, както твърдят геолозите – почти незабележимо в
продължение на милиони години – но че понякога също претърпява изключително бързи измествания,
които не оказват въздействие върху отношението между отделните материци, но преместват цели
континенти (или части от тях) в и от двете неподвижни полярни зони на планетата (вечностудените и
заледени региони около Северния и Южния полюс).
Континентален дрейф?

Изместване на земната кора?

И двете?

Честно казано, не зная. Въпреки това свързаните с Антарктида факти наистина са странни и трудни
за обяснение, без да се позовем на някаква внезапна катастрофална и геологическа млада промяна.
Преди да разгледаме някои от тези факти, нека си припомним, че става дума за материк, който днес е
ориентиран по заоблеността на Земята така, че Слънцето никога не изгрява през шестте зимни месеца и
никога не залязва през шестте летни месеца (а гледано от полюса, остава ниско над хоризонта и сякаш
описва кръг по небето на всеки двадесет и четири часа дневна светлина).
Освен това Антарктида е най-студеният континент на света, на който температурата в полярната
равнина може да спадне до -89,2°С. Въпреки че крайбрежните райони са малко по-топли (-60°С) и
подслоняват огромни колонии морски птици, там няма местни сухоземни бозайници и има съвсем малка
популация студенолюбиви растения, способни да оцелеят през дългите зимни периоди на пълен или
почти пълен мрак. Encyclopaedia Britannica лаконично изброява тези растения: „лишеи, мъхове и
гълъбови очички, плесени, гъбички, други гъби, водорасли и бактерии...”.
С други думи, макар и величествена наглед в дългото утро, Антарктида е ледена, безмилостна, почти
безжизнена полярна пустиня, каквато е била през петте хилядолетия на цялата човешка „история”.
Винаги ли е била такава?

Факт 1
 Списание „Дискавър дъ уърлд ъв сайънс”, февруари 1993 г., с. 17: През пермския период преди около
двеста и шестдесет милион години на Антарктида растели широколистни дървета, адаптирани към
топъл климат. Това е заключението, до което стигат палеоботаниците въз основа на гора от вкаменени
дървесни дънери, открити на височина две хиляди и сто метра на Маунт Акърнар,
Трансантарктическата планина. Мястото се намира на 84°22′ южна ширина, на около осемстотин
километра северно от Южния полюс.
„Най-интересното в тази находка е, че всъщност това е единствената гора, жива или фосилизирана,
открита на 80°-85° ширина – казва палеоботаничката от Щатския университет на Охайо Едит Тейлър,
която е проучила вкаменените дървета. – Ние, палеоботаниците, първо търсим нещо за сравнение в
съвременните данни и днес на тази ширина не растат гори. Можем да отидем в тропиците и да открием
дървета, растящи в топла среда, но не можем да намерим дървета, растящи в топла среда със светлинния
режим на тези дървета: двайсет и четири часа светлина през лятото и двайсет и четири часа мрак през
зимата”.

Факт 2

Геолозите не са открили свидетелства за каквото и да е заледяване на Антарктида преди еоцена

(преди около шестдесет милиона години). А ако се върнем чак до камбрия (около петстотин и петдесет
милиона години), ще открием неоспорими свидетелства за топло море, простирало се близо или
покривало Антарктида, под формата на дебели варовици, богати на рифообразуващи Archaeocyathidae:
„Милиони години по-късно, когато тези морски образувания се появили над морето, топлият климат
благоприятствал появата на буйна растителност на Антарктида. Така сър Ърнест Шакалтън открил
въглища на около триста километра от Южния полюс, а през 1935 г. геолозите от експедицията на Бърд
намерили вкаменелости по склоновете на Маунт Уийвър, на 86°58′ южна ширина, приблизително на
същото разстояние от полюса и н малко повече от три километра над морското равнище. Сред тях имало
отпечатъци от листо и стъбло, кактои фосилизирано дърво. През 1952 г. д-р Лаймън Х. Доуърти от
института „Карнеги” във Вашингтон проучил тези фосили и определил два вид папратово дърво,
наречено Glossopteris, някога разпространено на другите южни континенти (Африка, Южна Америка,
Австралия) и гигантско папратово дърво от друг вид...”

Факт 3

Коментарът на адмирал Бърд зазначението на находката от Маунт Уийвър: „Тук на най-южната

известна планина в света, едва на триста километра от Южния полюс, беше открито категорично
доказателство, че някога климатът на Антарктида е бил умерен или дори субтропичен.”

Факт 4

„Съветски учени съобщиха, че са открили свидетелства за тропическа флора на Земята на Греъм,

друга част от Антарктида, датиращи от ранния терциер (може би от палеоцена или еоцена)... Зруго
доказателство са откритите от британски геолози огромни вкаменени гори от същия вид, каквито преди
двадесет милиона години са расли по Тихоокеанското крайбрежие на СЪединените щати. Разбира се,
това показва, че след най-ранното известно антарктическо заледяване през еоцена [преди шестдесет
милиона години] континентът не е останал заледен, а по-късно е имал топъл климат.”
Факт 5

„На 25 декември 1990 г. геолозите Бари Маккелви и Дейвид Харууд работили на хиляда осемстотин
и тридесет метра над морското равнище и на четиристотин километра от Южния полюс на Антарктида.
Геолозите открили фосили от широколистна южна букова гора, датираща отпреди два-три милиона
години”.

Факт 6

Откритите през 1986 г. вкаменени дървета и растения показват, че преди два и половина милиона
години части от Антарктида може да не са били заледени. Други открития потвърждават, че преди сто
хиляди години на някои места на континента не е имало лед.

Факт 7

Както видяхме в Част І, седиментните проби, взети от дъното на Морето на Рос по време на една от
Антарктическите експедиции на Бърд, категорично доказват, че в тази част на Антарктида докъм 4000 г.
пр. Хр. наистина са текли „големи реки, носещи дребнозърнести седименти”. Според доклада на д-р
Джак Хоу от Илинойския университет „анализът на проба N-5 показва ледников морски седимент от
настоящето допреди шест хиляди години. Оттогава допреди петнадесет хиляди години седиментът е
дребнозърнест с изключение на една гранула отпреди около дванадесет хиляди години. Това предполага
отсъствие на лед от района през този период, освен някой случаен айсберг преди дванадесет хиляди
години.”

Факт 8

Световната карта на Оронтей Финей, разгледана ва Част І, точно изобразява Морето на Рос преди
заледяването му и показва високите крайбрежни планини на Антарктида, от които извират големи реки.

Чарлз Хапгуд, „Пътят на полюса”, 1970 г., с. 111 и сл.: „Рядко се случва геологическите проучвания
да получат археологическо потвърждение, но в този случай, изглежда, че въпросът за разтопяването на
Морето на Рос се потвърждава от една стара карта, кой знае как оцеляла преди много хилядолетия... Тя е
открита и публикувана през 1531 г. от френският географ Оронс Фин [Оронтей Финей] и е част от
неговата световна карта...
Възможно е да се установи автентичността на тази карта. След проучвания, продължили няколко
години, беше съставена проекция на тази древна карта. Оказа се, че тя е начертана с помощта на
сферична тригонометрия и е толкова точна, че над петдесет точки на антарктическия континент са
изобразени с прецизност, постигната от съвременната наука едва през ХІХ в. И, разбира се, когато през
1531 г. картата била публикувана, за Антарктида не се знаело абсолютно нищо. Континентът е открит
едва през 1818 г. и беше изцяло картографиран чак към 1920 г.

Факт 9

Картата на Буаше, също разгледана в Част І, точно изобразява субледниковата топография на

Антарктида. Дали това е случайно, или континентът може даистина да е бил изцяло незаледен
достатъчно скоро, за да е бил картографиран от представители на изчезнала цивилизация?

Факт 10

Обратната страна на монетата. Щом земите, които сега се намират в Южния полярен кръг, някога са
били умерени или тропически, какво остава за земите в Северния полярен кръг? Те били ли са засегнати
от същите драматични климатични промени, което предполага участието на някакъв общ фактор?

• „На остров Шпицберген (Свалбард) са открити вкаменени листа от палми, дълги над три метра,
наред с фосилизирани ракообразни от тип, някога обитавал само тропически води. Това
предполага, че температурата на Северния ледовит океан е била подобна на синхронната
температура в Бенгалския залив или Карибско море. Шпицберген се намира по средата между
северния край на Норвегия и Северния полюс, на 80° северна ширина. Днес корабите могат да го
достигнат през леда само около два, най-много три месеца в годината.

• Съществуват убедителни фосилни свидетелства, че през миоцена [преди 20 милиона години до 6

милиона години] гори от блатни кипариси са растели на осемстотин километра от Северния
полюс и че през същия период на Шпицберген имало водни лилии: „Миоценската флора на
Земята на Гринел, Гренландия и Шпицберген изисква умерени климатични условия с голяма
влажност. Водните лилии на Шпицберген изискват течаща вода през по-голямата част от
годината. Във връзка с флората на Шпицберген трябва да е ясно, че в продължение на половин
година на острова цари полярна нощ. Той се намира в Полярния кръг, толкова на север от
Лабрадор, колкото на север е Лабрадор от Бермудският триъгълник.

• През последната ледникова епоха някои острови в Северния ледовит океан изобщо не са били
покрити с лед. Останките от елша и бреза на остроф Бафин например, на около хиляда и
петстотин километра от Северния полюс, предполагат, че преди по-малко от тридесет хиляди
години климатът там е бил много по-топъл. Тези условия преобладавали допреди седемнадесет
хиляди години: „През уисконсинската ледникова епоха в централните части на Северния
ледовит океан имало умерен климат, благоприятстващ съществуването на флора и фауна,
каквито не могат да се развиват в Канада и Съединените щати”.
 • Руски учени са стигнали до заключението, че през по-голямата част от последната ледникова
епоха Северният ледовит океан е бил по-топъл. Докладът на академиците Сакс, Белов и Лапина
обхваща много фази от техните океанографски проучвания и показва, че през периода отпреди
тридесет и две допреди осемнадесет хиляди години са преобладавали особено топли условия.

• Както видяхме в Част ІV, огромен брой топлокръвни бозайници, адаптирани към умерен климат,
мигновено замръзнали и телата им се съхранили във вечния лед в обширна зона на смъртта,
обхващаща Юкон, Аляска и голяма част от Северен Сибир. В основни линии тази катастрофа,
изглежда, е станала през ХІ хил. пр. Хр., въпреки че към 13500 г. пр. Хр. има по-ранен епизод на
мащабно измиране на видове.

• Видяхме също (Глава 27), че последната ледникова епоха завършила между 15000 и 8000 г. пр.
Хр., но главно между 14500 и 12500 г. пр. Хр. с нов период на изключително засилена активност
през ХІ хил. пр. Хр. През тази геологически кратка епоха необяснимо се стопила ледена
покривка, дебела до над три километра и обхващаща милиони квадратни километри, образувана
в продължение на повече от чедиридесет хиляди години: „Трябва да е очевидно, че това не може
да е резултат от постепенно действащи климатични фактори, с каквито обикновено се обясняват
ледниковите епохи... Бързото размразяване предполага, че върху климата е повлиял някакъв
извънреден фактор...”

ЛЕДЕНИЯТ ПАЛАЧ

Върху климата е повлиял някакъв извънреден фактор...

Дали цялостното изместване с тридесет градуса на литосферата внезапно не е сложило край на

ледниковата епоха в Северното полукълбо (като е избутало най-силно заледените райони на юг от
Северния полюс)? В такъв случай защо същото цялостно изместване с тридесет градуса на литосферата
да не е преместило един, общо взето, незаледен континент в Южното полукълбо от умерени географски
ширини до Южния полюс?
За въпроса за подвижността на Антарктида днес ни е известно, че тя наистина е подвижна, и по-
важно, че се е придвижвала, тъй като там са расли дървета, а дърветата просто не могат да растат на
географски ширини, където има шестмесечна нощ.
Не ни е известно (и може никога да не разберем) дали това движение е било резултат от изместване
на земната кора, континентален дрейф или някакъв друг фактор.
Нека за момент разгледаме Антарктида.
Вече видяхме, че е голяма. Тя има площ от 14245000 квадратни километра и в момента е покрита с
лед, който тежи деветнадесет квадрилиона (19 с 15 нули) тона. Теоретиците на изместването на земната
кора най-много се безпокоят от това, че тази гигантска ледена шапка безмилостно увеличава площта и
теглото си – ежегодно към нея се прибавя замръзнала маса почти колкото езерото Онтарио.
Те се боят, че когато всичко това се съчетае с въздействието на прецесията, наклона на земната ос,
орбиталната ексцентричност, центробежното движение на Земята и гравитационното притегляне на
Слънцето, Луната и планетите, огромният и постоянно увеличаващ се леден товар на Антарктида може
да изиграе ролята на последния решаващ фактор за мащабно изместване на земната кора:

Увеличаващата се ледена шапка на Южния полюс [през 1976 г. доста образно

пише Хю Очинклос Браун] се е превърнала в потайна, безшумна и безпощадна
природна сила – резултат от енергията, породена от собственото и ексцентрично
въртене. Ледената шапка е пълзяща опасност, смъртоносна заплаха и палач на
нашата цивилизация.

Дали този „палач” е сложил край на последната ледникова епоха в Северното полукълбо, като през
периода 15000-8000 г. пр. Хр. е предизвикал изместване на земната кора – изместване, което навярно е
достигнало кулминация и е имало най-опустошително въздействие между 14500 и 10000 г. пр. Хр.? Или
внезапните и драматични климатични промени през този период в Северното полукълбо са били
резултат от някакво друго катастрофално явление, способно едновременно да стопи милиони кубически
километри лед и да възпламени искрата на глобално засилване на вулканичната дейност, което
придружавала топенето?
Съвременните геолози отхвърлят катастрофите или по-точно катастрофизма и предпочитат да
следват доктрината за неизменността: „процесите, които действат в момента, са достатъчни, за да
обяснят всички геологични промени”. От друга страна, привържениците на катастрофизма твърдят, че
„промените в земната кора са в резултат от внезапно въздействие на физически сили”. Възможно ли е
обаче механизмът, довел до травматичните земни промени, настъпили в края на последната ледникова
епоха, да е геологическо явление, едновременно катастрофично и неизменно?
През ХІХ в. великият биолог сър Томас Хъксли отбелязва:

Според мен не съществува теоретична несъвместимост между катастрофизма и

доктрината за неизменността. Напротив, напълно възможно е катастрофите да са
същността част от неизменността. Ще илюстрирам твърдението си с една
аналогия. Работата на часовника е модел за неизменно действие. Но настъпването
на даден час е по същество катастрофа. Чукчето може да взриви буре с барут, да
предизвика наводнение и със съответната подготовка вместо да показва времето,
часовникът може да отбелязва всевъзможни неравномерни интервали, винаги с
различна сила или брой на ударите. Въпреки това всички тези неравномерни и
очевидно неподвластни на закони катастрофи ще са резултат от абсолютно
 неименно действие и ние може да имаме две теоретични школи, едната от които
да изучава чукчето, а другата – махалото.

Възможно ли е континенталният дрейф да е махалото?

Възможно ли е изместването на земната кора да е чукчето?

МАРС И ЗЕМЯТА

Смята се, че измествания на кората е имало и на други планети. В декемврийския брой на

списанието „Сайънтифик Американ“ от 1985 г. Питър X. Шулц привлече вниманието към метеоритните
кратери по повърхността на Марс. Кратерите в полярните райони имат характерен „подпис“, тъй като
метеоритите падат в натрупалите се там дебели пластове прах и лед. Извън днешните полярни кръгове
на Марс Шулц открил още два такива района: „Тези зони са антиподни — разположени са в
срещуположни точки на планетата. Пластовете проявяват много от процесите и особеностите на днеш-
ните полюси, но са близо до сегашния екватор...“
Каква можеше да е причината за това? Въз основа на свидетелствата Шулц излагаше теорията, че
механизмът, изглеждаме е състоял в „придвижване на цялата литосфера, твърдата външна обвивка на
планетата... [Това придвижване явно е ставало] бързо и е било следвано от дълги паузи“.
Щом на Марс може да е имало изместване на кората, защото да не е имало и на Земята? И ако все
пак на Земята не е имало, как ще обясним иначе странния факт, че в близост до сегашните полюси не се
е намирала нито една от ледените шапки по света през предишната ледникова епоха? Напротив, земни
маси със следи от няко- гашно заледяване са широко разпространени. Ако не можем да го обясним с
изместване на кората, трябва да потърсим друг отговор на въпроса защо ледените шапки, изглежда, са
достигали до морското равнище в тропиците на три континента: Азия, Африка и Австралия.
Решението на Чарлз Хапгуд е просто, изключително елегантно и не противоречи на здравия разум:

Днес съществува адекватно обяснение единствено за сегашната ледникова

епоха на Антарктида. Причината е, че тя се намира на полюса. Никакви вариации
на слънчевата топлина, галактически прах, вулканична активност или морски
течения не могат да обяснят този факт. В такъв случай очевидният извод е, че
ледниковата епоха на Антарктида се дължи на местоположението й. Така
обясняваме и индийската, и африканската ледена шапка, макар че районите,
някога покривани от тях, днес се намират в тропиците. По същия начин обясня-
ваме всички ледени покривки с големината на континенти.
Тази логика е почти неоспорима. Или ще приемем, че антарктическата ледена шапка е първата
ледена покривка с големина на континент, която някога се е намирала на полюс - а това изглежда
невероятно — или сме длъжни да допуснем, че причината е изместването на земната кора или подобен
механизъм.

СПОМЕНИ ОТ ПОЛЯРНИТЕ ЗОРИ?

Нашите предци може би са съхранили спомени за изместване на земната кора в най-древните си

предания. В Част IV видяхме някои от тези спомени: митове за катаклизми, които напомнят разкази на
очевидци за геологически катастрофи, придружавали края на последната ледникова епоха в Северното
полукълбо. Има и други митове, които може би са стигнали до нас от онази епоха между 15000 и 10000
г. пр. Хр. Някои от тях разказват за земите на боговете и някогашния рай, които се намирали на юг
(например Та Нетеру на египтяните) и чийто климат, изглежда, е станал полярен.
Във великия индийски епос Махабхарата се споменава планината Меру, земята на боговете:

На Меру Слънцето и Луната всеки ден обикалят от ляво на дясно и всичките

други звезди... Плшината тъй се облива в светлината им, че разкъсва нощния мрак
и нощта не се различава от деня... Денят и нощта са по равно в годината...

Както си спомня читателят от Глава 25, Арианам Вайджа, митичният рай и някогашна родина на
авестийските арийци в Иран, изглежда, станал необитаем поради внезапно заледяване. През по-късните
години за него се говорело като за място, където „звездите, Луната и Слънцето изгряват и залязват само
веднъж годишно и годината е като ден“.
В древноиндийския текст Суря Сидханта четем: „Боговете гледат Слънцето, след като е изгряло, за
половин година“. Седмата мандала от Ригведа съдържа много химни за „Зората“. В един от тях (VII, 76)
се казва, че зората вдигнала знамето си на хоризонта с обичайното си великолепие и в стих 3 се
отбелязва, че между първата поява на зората и последвалия я слънчев изгрев изтекъл период от няколко
дни. Друг откъс гласи: „много били дните между първите лъчи на зората и истинския изгрев на
Слънцето“. Дали това са свидетелски разкази за полярни условия?
Макар че никога няма със сигурност да узнаем, може би е важно, че според индийските предания
Ведите са свещени текстове, предавани от времето на боговете. Може би е важно също, че когато
описват процесите на предаването, всички легенди споменават за пралая (катаклизми), които понякога
разтърсвали света, и твърдят, че писанията загивали. След всяка катастрофа обаче се спасявали
неколцина риши („мъдреци“), които

... в началото на новата епоха възстановяват знанията във формата на свещен

завет от предците им през предишната епоха... Всяка манвантара, или епоха, има
своя Веда, която се различава само по изразните средства, а не по същество от
Ведата преди потопа.
 ЕПОХА НА ХАОС И МРАК

Както всеки ученик знае, истинският север (Северният полюс) не е същото като магнитния север
(посоката, в която сочи стрелката на компаса). Всъщност магнитният Северен полюс в момента се
намира в Северна Канада, на около 11° от истинския Северен полюс. Най-новите проучвания на
палеомагнетизма показват, че през последните осемдесет милиона години магнитната полярност на
Земята се е променяла повече от сто и седемдесет пъти... Какво предизвиква тези промени в магнитното
поле?
Геологът С. К. Рънкорн, преподавател в Кембридж, публикува статия в „Сайънтифик Американ“, в
която се казва:

Очевидно няма съмнение, че магнитното поле на Земята по някакъв начин е

свързано с въртенето на планетата. И това води до странно откритие за самото
въртене... [Неизбежното заключение е,] че земната ос също се променя. С други
думи, планетата се е преобръщала, което е довеждало до преместване на
географските полюси.

Рънкорн, изглежда, има предвид пълно сто и осемдесет градусово преобръщане на полюсите - макар
че подобен палеомагнетизъм ще доведе до приплъзване на земната кора върху географските полюси.
Така или иначе, последствията за цивилизацията, а всъщност и изобщо за живота ще са невъобразимо
ужасни.
Разбира се, Рънкорн може да греши. Възможно е промените в магнитното поле да настъпват при
отсъствието на други катаклизми.
Но може и да е прав.
Според данни, публикувани в списанията „Нейчър“ и „Ню Сайънтист“, последните геомагнитни
промени са настъпили едва преди дванадесет хиляди и четиристотин години - през XI хил. пр. Хр. Това
е хилядолетието, през което навярно е загинала древната цивилизация на Тиахуанако в Андите. Към
същото хилядолетие ни насочват ориентацията и планът на астрономическите паметници на платото
Гиза, както и ерозионните особености на Сфинкса. И именно през XI хил. пр. Хр. внезапно прекъснал
„ранният земеделски експеримент“ в Египет. Пак през XI хил. пр. Хр. изчезнали огромен бой
животински видове по целия свят. Списъкът може да продължи: внезапно повишаване на морското
равнище, ураганни ветрове, гръмотевични бури, повишена вулканична активност и т.н.
Учените очакват следващата промяна на земните магнитни полюси да настъпи през 2030 г.
Това предупреждение за планетарна катастрофа ли е? След дванадесет хиляди и петстотин години на
махалото чукчето пак ли ще удари?
 Факт 11
Ив Рокар, професор във факултета по естествени науки, Париж: „Съвременните сеизмографи са
чувствителни за „шума“ във всяка точка на Земята, даже при отсъствието на сеизмична вълна. В този
шум може да се различат вибрации, предизвикани от човек (например влак на четири километра
разстояние или голям град на десет километра), атмосферни въздействия (от променящото се налягане
на вятъра върху почвата) и понякога влияние на силни бури. И все пак остава постоянно пращене в
Земята, което не се дължи на която и да е от тези причини...“

Факт 12
„От 1900 до 1960 г. Северният полюс се е изместил с три метра по посока на Гренландия по
меридиана, 45° западна дължина... скорост от шест сантиметра годишно. [От 1900 до 1968 г. обаче]
полюсът се е преместил с около шест метра. [Следователно полюсът] се е преместил с три метра от 1960
до 1968 г., скорост от около десет сантиметра годишно... Ако тези две наблюдения са точни, както
имаме всички основания да очакваме от гледна точка на репутацията на представилите ги учени, имаме
данни, че в момента литосферата се придвижва [и че се наблюдава] геометрично ускорение на
скоростта й...“

Факт 13
„Ю Ес Ей Тудей“, сряда, 23 ноември 1994 г., с. 9D:
ПРЕДАВАНЕ ОТ АНТАРКТИДА
„На 10 януари от Южния полюс ще се излъчи репортаж за се- демнадесетгодишната абитуриентка от
Чикаго Елизабет Фелтън. Въз основа на данните на Геологическия проект на САЩ тя ще премести
медния знак, който обозначава географския Южен полюс на Земята, за да компенсира ежегодното
приплъзване на ледената покривка.“
Дали това е приплъзване само на ледената покривка или на цялата земна кора? И дали на 10 януари
се е осъществил просто един „необикновен интерактивен образователен проект“, или Елизабет Фелтън
неволно е документирала продължаващото геометрично ускорение на движението на земната кора?
Учените не смятат така. Както ще видим в последната глава обаче, в навечерието на новия век се
наблюдава странно съвпадение на древните пророчества и традиционни вярвания за епоха на
безпрецедентен хаос и мрак, през която тайно ще се вършат неправди и ще настъпи краят на Петото
слънце и Четвъртия свят...

Факт 14
Кобе, Япония, вторник, 17 януари 1995 г.: „Внезапността, с която започна земетресението, беше
почти жестока. Както спяхме, подът - цялата сграда - се превърнаха в желе. Но това не е плавно
вълнообразно движение. Това е разтърсващо, стягащо вътрешностите люлеене с ужасна сила...
Ти си в леглото, най-сигурното място на света. Леглото ти е на пода, онова, за което свикнал да
мислиш като за твърда земя. И без никакво предупреждение светът се превръща в ужасяваща люлка и ти
се иска да избягаш.
 Може би най-страшното е звукът. Не е глух тътен или грохот. Това е оглушителен рев, идващ
отвсякъде и отникъде, сякаш настъпва краят на света.“ (Разказ на очевидеца Денис Кеслър за
земетресението в Кобе, „Гардиан“, Лондон, 18 януари 1995 г. Трусът продължил двадесет секунди със
сила 7,2 по скалата на Рихтер. Загинали над пет хиляди души.)

Глава 52

„КАКТО КРАДЕЦ ИДВА НОЩЕМ”

На света има някои сгради, идеи, интелектуални съкровища, които представляват истински загадки.
Започвам да подозирам, че човешката раса може би се е изложила на смъртна опасност, като не се
замисля за тяхното значение.
Ние единствени в животинското царство притежаваме способността да се учим от опита на
предшествениците си. След Хирошима и Нагасаки например израснаха две поколения, които познаваха
ужасната разрушителна сила на ядреното оръжие. Нашите деца също ще я познават, без лично да са я
преживели, и ще предадат това знание на децата си. Теоретично информацията за атомните бомби се е
превърнала в част от постоянното историческо наследство на човечеството. От нас зависи да изберем
дали ще се възползваме от това наследство. Независимо от това знанията съществуват, ако решим да
прибегнем до тях, защото са съхранени и се предават в писмени документи, киноархиви, алегорични
картини, военни паметници и т.н.
Не на всички свидетелства от миналото се отдава същото значение като на документите за
Хирошима и Нагасаки. Напротив, подобно на каноничната Библия сборът от знания, наричан от нас
„история“, представлява редактиран културен артефакт, от който са пропуснати много неща. В частност
изцяло са пропуснати сведенията за човешките преживявания преди появата на писмеността преди
около пет хиляди години и думата „миг“ се е превърнала в синоним на „заблуда“.
Ами ако не е заблуда?
Да си представим, че днес Земята бъде сполетяна от ужасен катаклизъм, който ще унищожи
постиженията на нашата цивилизация и ще погуби почти всички хора. Да си представим,
перифразирайки Платон, че катаклизмът ни принуди да „започнем наново като деца в пълно неведение
за случилото се в древни времена“. При такива обстоятелства (ако бъдат унищожени всички документи
и киноархиви) какви свидетелства ще запазят потомците ни за събитията в японските градове
Хирошима и Нагасаки през август 1945 г. след десетина-дванадесет хилядолетия?
Не е трудно да си представим, че ще разказват с мистични думи за експлозиите, предизвикали
„ужасен проблясък“ и „страшна топлина“. Не би трябвало и много да се изненадваме, ако „митичният“
им разказ звучи горе-долу така:
Пламъците на хвърлените от брамастрите ракети се сляха и обгърнати от
огнени стрели, покриха Земята, небето и пространството между тях, и пожарът
беше като свършена на света... Всички същества, които бяха обгорени от
 брамастрите и видяха ужасния огън на техните ракети, усетиха, че огънят на
пралая [катаклизма] опожарява света.

Ами „Енола Гей“, който хвърли бомбата над Хирошима? Как ще запомнят нашите потомци този
странен самолет и ескадрилите други като него, роящи се из небесата на планетата Земя през двадесетия
век след Христа? Не е ли възможно и дори вероятно да запазят предания за „небесни коли“, „небесни
колесници“, „огромни летящи машини“ и дори „въздушни градове“? В такъв случай навярно ще говорят
за тези чудеса с митични изрази от рода на:

• „0, ти, Упарикара Васу, огромната въздушна летяща машина ще дойде при теб - и само ти от
всички смъртни, седнал в тази кола, ще приличаш на бог.“

• „Висвакарма, божественият архитект, построи въздушни коли за боговете.“

• „0, ти, потомък на Курус, онзи зъл човек, дойде с всъдеходна автоматична летяща кола,
наречена Саубхапура, и ме прониза с оръжия.“

• „Той влезе в любимия божествен палат на Индра и видя неподвижни хиляди летящи коли,
предназначени за боговете.“

• „Боговете дойдоха с летящите си коли, за да присъстват на битката между Крипакаря и

Арджуна. Дори Индра, господарят на небето, дойде със специална летяща кола, която може-
ше да побере тридесет и три божествени същества.“
Всички тези цитати са от Бхагавата Пурана и Махабхарата, две капки в океана на древната индийска
литература. И такива образи се повтарят в много други древни предания. Например (както видяхме в
Глава 42) пирамидните текстове изобилстват на архаични описания на полети:

Царят е пламък, който се движи пред вятъра до края на небето и

до края на Земята... Царят пътува по въздуха и обикаля
Земята... така се възкачва на небето...

Възможно ли е честото споменаване на въздухоплавателни машини в древната литература да са

действителни исторически свидетелства за постиженията на забравена и далечна технологична епоха?
Никога няма да узнаем, ако не се опитаме да открием. А досега не сме се опитвали, защото нашата
рационална научна култура смята митовете и преданията за „неисторически“.
Несъмнено много от тях са неисторически, но в края на проучването, залегнало в основата на тази
книга, аз съм убеден, че много други не са...

ЗА БЛАГОТО НА БЪДЕЩИТЕ ПОКОЛЕНИЯ

 Да разгледаме следната история:
Да приемем, че въз основа на солидни свидетелства и без никакво съмнение сме изчислили, че
нашата цивилизация скоро ще бъде унищожена от гигантски геологически катаклизъм - например три-
десетградусово изместване на земната кора или челен сблъсък с петнадесеткилометров астероид от
никел и желязо, летящ към нас с космическа скорост.
Разбира се, отначало тази вест ще предизвика паника и отчаяние. Въпреки това - ако
предупреждението е достатъчно рано - ще бъдат взети мерки за спасяването на отделни хора и за
съхраняването на най-ценните ни научни знания за благото на бъдещите поколения.
Колкото и да е странно, еврейският историк Йосиф (I в. сл. Хр.) приписва точно такова поведение на
умните и благоденстващи обитатели на света, които живели преди потопа в „охолство без никакви
нещастия“:

Те също измислили онази наука, която се занимава с небесните тела и тяхното

подреждане. И за да не бъдат изгубени тези техни открития — след Адамовото
предсказание, че светът ще загине два пъти, от огън и от вода — те издигнали две
колони, едната от тухли, другата от камък: и записали откритията си върху тях,
така че, ако потопът унищожи тухлената колона, да се запази каменната и да
предаде откритията им на човечеството, и да им разкрие, че е имало друга колона
от тухли...

Когато през XVII в. посетил Египет, оксфордският астроном Джон Грейвс събрал местни древни
предания, приписващи построяването на трите пирамиди в Гиза на митичен цар отпреди потопа:

Сторил го, защото сънувал, че цялата Земя се преобръща, хората лежат по очи
и звездите падат и се блъскат помежду си с ужасен тътен... И се събудил в голяма
уплаха, и свикал висшите си жреци от всички египетски провинции... Разказал им
съня си и след като отчели височината на звездите, те предсказали потоп. Царят
попитал дали ще сполети и тяхната страна. Те отговорили: „Да, и ще я унищожи“.
И дотогава оставали малко години, затова той наредил да построят пирамидите...
И записал в тези пирамиди всички неща, които били казани от мъдреци, както и
всички сериозни науки — науката астрология, аритметика, геометрия и физика.
Всичко това можело да се разтълкува от оня, който познавал техните букви и
език...

На пръв поглед посланието на двата мита изглежда кристално ясно: по света са били построени
тайнствени сгради, предназначени да съхранят и предадат знанията на изключително древна
високоразвита цивилизация, загинала от ужасен катаклизъм.
 Възможно ли е това? И как да разбираме други странни предания, стигнали до нас от мрачните
дълбини на праисторията?
Как да разбираме например „Попол Вух“, в която завоалирано се разказва за някаква голяма тайна на
човешкото минало: отдавна забравена златна ера, когато всичко било възможно - вълшебно време на
научен прогрес и просветление, когато „първите хора“ (които били „надарени с разум“) не само
„измерили кръглото лице на земята“, но и „проучили четирите точки на небесния свод“.
Както ще си спомни читателят, боговете завидели на бързия напредък на тези първи хора, които
„успели в гледането“, „успели в познаването на всичко, що имало на света“. Скоро последвало
божествено наказание: „Сърцето на небесата издухало мъгла в очите им... По този начин били погубени
мъдростта и всички познания на първите хора“.
Тайната на случилото се никога не била напълно забравена, защото до идването на испанците се
съхранил документ за онези далечни Първи времена, свещените текстове на оригиналния „Попол Вух“.
Злините на завоеванието наложили скриването на това праисторическо свидетелство от всички други,
освен от най-посветените мъдреци и замяната му с разводнен заместител, написан „според хрис-
тиянските закони“: „Вече не може да се види книгата „Попол Вух“, която едно време притежавали
царете... Много отдавна била написана първата книга - но сега е скрита за търсача и мислителя...“
В другия край на света митовете и преданията на индийския субконтинент загатват за други скрити
тайни. В запазената в Пура- на история за световния потоп се разказва, че малко преди катастрофата
богът риба Вишну предупредил един човек, че „трябва да скрие свещените писания на сигурно място“,
за да запази знанията на расите отпреди потопа. По същия начин в Месопотамия бог Еа наредил на
предшественика на Ной Утнапищим „да вземе началото, средата и края на всичко написано и да го
зарови в града на слънцето Сипара“. След като водите на потопа се отдръпнали, оцелелите получили
заповед да идат в града на слънцето и „да потърсят писанията“, които съдържали знания за благото на
бъдещите поколения.
Колкото и да е странно, през целия династичен период египетският град на слънцето Инну, известен
на гърците като Хелиопол, се смятал за източник и център на висшата мъдрост, предадена на смъртните
от легендарното Първо време на боговете. Именно в Хелиопол били съставени пирамидните текстове,
именно хелиополските жреци - или по-скоро хелиополският култ - били пазители на паметниците от
некропола в Гиза.

НЕЩО ПОВЕЧЕ ОТ „АЗ БЯХ ТУК”

Да се върнем към нашата история:

1. Ние знаем, че нашата постиндустриална цивилизация ще загине от неизбежен космически
или геологически катаклизъм;
2. Ние знаем - тъй като разполагаме с доста развита наука - че ни очаква почти пълно
унищожение;
 3. Като мобилизираме огромни технологични ресурси, ние впрягаме на работа нашите най-
големи умове, за да се погрижим поне малка част от нашия вид да се спаси и да съхраним
основата на нашите научни, медицински, географски, архитектурни и математически знания.
4. Разбира се, ние знаем колко е малка вероятността да успеем, но въпреки това, стимулирани от
перспективата за гибел, полагаме всички усилия да създадем ковчези или убежища, където да
защитим малцината избрани, и съсредоточаваме значителната си находчивост, за да
разработим начини за предаване на същността на познанията, натрупани през петте
хилядолетия на писаната ни история.
Започваме, като се подготвяме за най-страшното. Приемаме, че ще има оцелели, но че катаклизмът
ще ги върне в каменната ера. Тъй като съзнаваме, че за развитието на цивилизация като нашата са
необходими десетина-дванадесет хиляди години, един от основните ни приоритети е да намерим начин
да предаваме информация на бъдещите поколения. Най-малкото ще искаме да им кажем „АЗ БЯХ
ТУК!“ и да сме сигурни, че ще ни разберат, на какъвто и език да говорят и каквито и да са моралните,
религиозните, идеологическите, метафизическите и философските устои на тяхното общество.
Убеден съм, че ще искаме да кажем нещо повече от „Аз бях тук!“ Например ще искаме да им кажем
- на онези наши далечни правнуци - кога сме живели от гледна точка на тяхното време.
Как можем да го направим? Как да изразим, да речем, 2012 г. сл. Хр. на език, достатъчно
универсален, за да бъде разбран след дванадесет хиляди години от цивилизация, която не знае нищо за
християнската, нито за другите ери от нашата хронология?
Едно очевидно решение е да използваме прекрасната предсказуе- мост на прецесията на земната ос,
която оказва въздействие върху бавната и периодична промяна на деклинацията на цялото звездно поле
спрямо неподвижен наблюдател и която също толкова бавно и периодично завърта точката на
равноденствието спрямо дванадесетте зодиакални съзвездия. От предсказуемостта на това движение
следва, че ако открием начин да кажем „НИЕ ЖИВЯХМЕ, КОГАТО ПРОЛЕТНОТО
РАВНОДЕНСТВИЕ БЕШЕ В СЪЗВЕЗДИЕТО РИБИ“, ще ограничим нашата епоха до две хиляди сто и
шестдесет годишен период от всеки пълен прецесиален цикъл от двадесет и пет хиляди деветстотин и
двадесет години.
Единственият недостатък на тази схема ще стане очевиден, ако дванадесет и дори двадесет хиляди
години след катаклизма не възникне цивилизация, равностойна на нашата, а развитието й отнеме много
повече, може би около тридесет хилядолетия. В такъв случай паметник или календарно устройство,
заявяващо „ние живяхме, когато пролетното равноденствие беше в съзвездието Риби“, вече няма да е
недвусмислено. Ако го открие високоразвита култура, процъфтяваща в самото начало на бъдещата
епоха на Стрелец, например посланието може да се прочете като „ние живяхме четири хиляди триста и
двадесет години преди вашето време“ - тоест два пълни прецесиални „месеца“ преди епохата на
Стрелец (две хиляди сто и шестдесет годишните „месеци“ на Водолей и Козирог). Но може също да
означава „ние живяхме тридесет хиляди двеста и четиридесет години преди вашето време“, тоест онези
два „месеца“ плюс пълния предишен прецесиален цикъл от двадесет и пет хиляди деветстотин и
двадесет години. Археолозите от епохата на Стрелец не само ще трябва да използват целия си интелект,
за да разберат смисъла на посланието (т.е. „НИЕ ЖИВЯХМЕ, КОГАТО ПРОЛЕТНОТО
РАВНОДЕНСТВИЕ БЕШЕ В СЪЗВЕЗДИЕТО РИБИ“), но и ще се наложи по други белези да определят
в коя епоха на Риби сме живели: последната, онази от предишния прецесиален цикъл или от още по-
предишния цикъл.
 Геологията естествено ще помогне в датирането...

ЦИВИЛИЗАТОРИТЕ

Ако открием начин да кажем „НИЕ ЖИВЯХМЕ, КОГАТО ПРОЛЕТНОТО РАВНОДЕНСТВИЕ

БЕШЕ В СЪЗВЕЗДИЕТО РИБИ“ и конкретизираме височината над хоризонта на дадени звезди през
нашата епоха (да речем, характерните звезди от Орионовия пояс), ще сме в състояние да прецизираме
периода на нашето съществуване. Можем да постъпим и както, изглежда, са постъпили строителите на
пирамидите в Гиза и да издигнем паметниците си на Земята така, че да отразяват разположението на
звездите в небето.
Има още няколко възможности и комбинации от възможности в зависимост от обстоятелствата,
достъпното ни технологично равнище, времето, с което разполагаме, хронологическите факти, които
искаме да съобщим.
Да речем, например, че нямаме време за достатъчно подготовка преди катастрофата. Да речем, че
подобно на „денят Господен“ в Петър 2 , 3 , катаклизмът незабелязано се промъкне „както крадец идва
нощем“. Пред каква перспектива ще се изправи човечеството?
Независимо дали в резултат от астероиден удар, изместване на земната кора или друга космическа
или геологическа причина, нека приемем:
1. Масово опустошение по целия свят;
2. Оцеляване само на сравнително малък брой хора, мнозинството от които бързо се връщат към
варварство;
3. Присъствие на малцинство добре организирани мечтатели - строители, учени, инженери,
картографи, математици, лекари и прочее, - които полагат усилия да спасят каквото могат и
да намерят начин да предадат знанията за благото на онези, които в бъдеще ще са в състояние
да го разберат.
Да наречем тези хипотетични мечтатели „цивилизатори“. Когато се обединят - отначало, за да
оцелеят, а по-късно, за да учат и разнасят идеи — те може отчасти да възприемат поведението и вяр-
ванията на религиозен култ с ясна представа за мисия и обща идентичност. Тези цивилизатори
несъмнено ще използват въздействащи и лесно разпознаваеми символи, за да засилят и изразят това
чувство за обща цел: мъжете може да носят характерни бради например, или да си бръснат главите,
може да използват някои архетипни образи като кръст, змия и куче, за да свързват членовете на култа,
когато се отправят на цивилизаторски мисии но света, за да запалят отново светлината на знанието.
Ако положението след катаклизма е достатъчно тежко, подозирам, че много от цивилизаторите ще
се провалят или ще постигнат само ограничен успех. Но да речем, че някоя малка група притежава
способностите и всеотдайността, необхоими за създаване на траен и стабилен плацдарм, навярно в
район, пострадал сравнително леко от катастрофата. Да приемем също, че връхлети ново неочаквано
бедствие - може би вторичен трус или поредица от вторични трусове от големия катаклизъм - и
плацдармът бъде почти напълно унищожен.
 Какво може да се случи тогава? Какво може да се спаси от останките на този култ към знанието, на
свой ред оцелели от предишната катастрофа?

ИЗРАЗЯВАНЕТО НА СЪЩНОСТТА

Ако обстоятелствата са подходящи, струва ми се възможно същността на култа да се съхрани от

група непоколебими мъже и жени. Подозирам също, че такъв култ може да се запази почти вечно със
съответните методи за мотивиране, внушение и набиране на нови членове от полуварваризираните
местни жители. Това обаче е изпълнимо единствено ако неговите членове (като евреите, очакващи
месията) са готови в продължение на много хилядолетия да пазят мисията си в тайна, докато се уверят,
че е настъпил моментът да я разкрият.
Ако го направят и ако святата им цел наистина е да съхранят и предадат знанията на някаква
високоразвита бъдеща цивилизация, лесно можем да си представим, че членовете на култа ще бъдат
описвани като египетския бог на мъдростта Тот, който

... преуспял в разбирането на небесните загадки и ги описал в свещени книги,

които после скрил тук, на Земята, с намерението да бъдат търсени от бъдещите
поколения, но да ги откриват само напълно достойните...

Какви може да са тайнствените „книги на Тот“? Задължително ли е цялата информация, която се

предполагаше, че съдържат, да е предадена във формата на книги?
Не си ли струва да се запитаме например дали професорите Де Сантилана и фон Дехенд може да са
извоювали мястото си сред „напълно достойните“, като са разшифровали сложния научен език, заложен
в универсалните митове за прецесията? И не е ли възможно с това да са се натъкнали на една от
метафоричните „книги“ на Тот и да са прочели древната наука, описана на техните страници?
Ами откритията на Познански в Тиахуанако и картите на Хапгуд? Ами новите открития за
геологическата възраст на Сфинкса в Гиза? Ами въпросите, повдигнати от исполинските блокове,
използвани за построяването на Долинния и Погребалния храм? Ами тайните за астрономическата
ориентация, размерите и скритите камери в пирамидите, до които едва сега започваме да се докосваме?
Ако и това са страници от метафоричните книги на Тот, изглежда, че броят на „напълно достойните“
нараства и може би скоро ни предстоят все нови и още по-смайващи открития...
Да се върнем за последен път към нашата история:
1. В началото на XXI в. сл. Хр., малко преди пресечната точка на епохите на Риби и Водолей,
познатата ни цивилизация загива;
2. Неколкостотин или няколко хиляди от оцелелите се събират, за да запазят и предадат
плодовете на научните познания на своята култура;
 3. Тези цивилизатори се разделят на групички и се пръскат по света;
4. Повечето се провалят и загиват, но въпреки това тук-там някои успяват да оставят трайни
културни следи;
5. След хилядолетия - и може би след няколко фал старта - един от клоновете на първоначалния
научен култ води до появата на напълно развита цивилизация...
Разбира се, аналогия отново може да се открие в Египет. Напълно сериозно предлагам следната
работна хипотеза. През XIV хил. пр. Хр. в долината на Нил се заселили членове на научен култ, със-
тавен от оцелели представители на велика изчезнала морска цивилизация. Култът установил центровете
си в Хелиопол, Гиза, Абидос и навярно на още няколко места и поставил началото на първата
земеделска революция в Египет. По-късно обаче, победен от силните наводнения и други природни
бедствия, сполетели района през XI хил. пр. Хр., култът бил принуден да прекрати загубите си и да се
оттегли до края на ледниковата епоха - без да знае дали посланието му ще се съхрани през следващите
тъмни епохи.
Хипотезата предполага, че при тези обстоятелства един от начините членовете на култа да запазят и
предадат научната информация на бъдещите поколения независимо от физическото си оцеляване, е да
положат основите на мащабно и амбициозно строително начинание. С други думи, ако сградите са
достатъчно големи и трайни, и в тях е заложено посланието на култа, има надежда това послание да
бъде разшифровано, дори самият култ отдавна да не съществува.
Според тази хипотеза, предназначението на загадъчните постройки на платото Гиза е следното:
Както посочихме в предишните глави, Големият сфинкс наистина е равноденствен знак за епохата на
Лъв, който посочва дата от нашата хронология между 10970 и 8810 г. пр. Хр.;
Трите главни пирамиди наистина са ориентирани спрямо долината на Нил, за да изобразят точното
положение на трите звезди от Орионовия пояс спрямо Млечния път през 10450 г. пр. Хр.
Това е напълно ефикасно средство за „конкретизиране“ на епохата на XI хил. пр. Хр. с помощта на
явлението прецесия, което основателно е наречено „единственият верен часовник на нашата планета“.
Освен това обаче ни е известно, че в Голямата пирамида има звездни шахти, „привързани“ към
положението на Орионовия пояс и Сириус през 2450 г. пр. Хр. Хипотезата решава загадката с лип-
сващите години, като предполага, че звездните шахти са по-късно дело на същия култ, заложил плана на
Гиза през 10450 г. пр. Хр. Естествено, хипотезата предполага също, че към края на тези осем липсващи
хилядолетия пак същият култ е възпламенил искрата за внезапната и „напълно оформена“ поява на
историческата цивилизация на династичен Египет.
Остава да обясним мотивите на строителите на пирамидите, които вероятно са същите хора като
тайнствените картографи, картографирали света в края на последната ледникова епоха в Северното
полукълбо. В такъв случай можем също да се запитаме защо тези високоцивилизовани и технически
напреднали архитекти и мореплаватели маниакално са картографирали постепенното заледяване на
загадъчния южен континент Антарктида от XIV хил. пр. Хр. нататък - когато според изчисленията на
Хапгуд е съставена оригиналната карта, залегнала в основата на картата на Филип Буаше, — до края на
V хил. пр. Хр.?
Възможно ли е да са картографирали бавната гибел на своята родина?
 И дали непреодолимото им желание да предадат посланието на бъдещето с различни средства -
митове, карти, сгради, календарни системи, математически хармонии - е било свързано с катаклизмите и
промените, довели до тази загуба?

НЕОТЛОЖНА ЗАДАЧА

Съзнателната история е една от особеностите, които отличават човешките същества от животните.

За разлика от плъховете, кравите или фазаните, ние имаме минало, което е отделно от нас. Следо-
вателно, както казах, имаме възможност да се учим от опита на предшествениците си.
Дали поради инат, заблуда или просто поради глупост ние отказваме да обърнем внимание на този
опит, освен ако не ни е представен под формата на „исторически документи“? И дали поради аро-
гантност или невежество поставяме границата между „историята“ и „праисторията“ преди около пет
хиляди години - и определяме документите на „историята“ като валидни свидетелства, а тези на „пра-
историята“ смятаме за примитивни заблуди?
На този етап в моето проучване инстинктът ми подсказва, че може би се излагаме на опасност, като
толкова отдавна си затваряме ушите за смущаващите гласове на предците ни, които достигат до нас под
формата на митове. Това е повече интуитивно усещане, отколкото рационално чувство, но в никакъв
случай не е без основание. Проучването ми ме изпълни с уважение към логичното мислене, високата
наука, дълбоките психологически проникновения и огромните космографски знания на древните гении,
които са съставили тези митове и които, вече напълно съм убеден в това, произхождат от същата
изчезнала цивилизация, създала картографите, строителите на пирамидите, мореплавателите,
астрономите и земемерите, чиито следи проследихме по континентите и океаните на света.
След като се научих да уважавам тези отдавна забравени предшественици на Нютон, Шекспир и
Айнщайн от последната ледникова епоха, смятам, че ще е глупаво да не обръщаме внимание на онова,
което ни казват. А те ни казват следното: тези циклични, периодични и почти пълни унищожения на
човечеството са същностна част от живота на тази планета, може многократно да са се повтаряли в
миналото и със сигурност отново ще се повтарят.
В края на краищата какво представлява забележителната календарна система на майте, ако не
средство за предаване на точно това послание? Какво, ако не средства за същата лоша вест са
преданията за четирите предишни „Слънца“ (или понякога три предишни „Свята“), от памтивека
разказвани в двете Америки? Каква може да е функцията на митовете за прецесията, които разказват не
само за предишни, но и за бъдещи катаклизми и който (чрез метафората за космическата мелница)
свързват тези бедствия на Земята с „катаклизми в небето“? И накрая, ала в никакъв случай на последно
място, какъв изгарящ мотив е накарал строителите на пирамидите толкова прецизно да издигнат
могъщите и тайнствени сгради на платото Гиза?
Да, казват те, „Аз бях тук“.
Да, те са открили находчив начин да ни съобщят, че са били тук.
Не се съмнявам във всички тези неща.
 Освен това съм впечатлен от огромните усилия, които са положили, за да ни дадат убедително
доказателство за високото научно равнище на своята цивилизация. И още повече съм впечатлен от усе-
щането за неотложност - за жизненоважна задача - което, изглежда, пропива всичките им дела.
Отново трябва да се обърна към интуицията си.
Предполагам, че целта им е била да предадат предупреждение на бъдещето и че това
предупреждение може би е свързано с глобален катаклизъм, навярно дори повторение на същия
катаклизъм, който толкова очевидно е опустошил човечеството в края на последната ледникова епоха,
когато „видя Ной, че Земята се е наклонила и че гибелта й наближава, и извика с горчив глас: „Кажи ми
що е сторено на Земята, че да я сполети такава мъка...“ Тези думи са от еврейската Книга на Енох, но
подобни мъки се предсказват във всички централноамерикански предания, които говорят за гибелта на
сегашната световна епоха - епоха, както ще си спомни читателят, през която „най-старите казват: тогава
ще има движение на Земята и от него всички ще загинем“.
Читателят също едва ли е забравил датата, изчислена от календара на древните май за края на света:

Денят ще е 4 ахау 3 канкин [23 декември 2012 г.] и той ще се управлява от

слънчевия бог, деветият господар на нощта. Луната ще е на осем дни и това ще е
третият лунен месец от общо шест...

Според майската схема последните дни на Земята вече са настъпили.

Според християнската схема също. Някои християнски общества вярват, че „Този свят ще загине
също толкова сигурно, колкото и по време на потопа... Изпълняват се всички пророчества за последните
дни. Това означава, че краят на света наближава...“
Християнският екстрасенс Едгар Кейс пророкувал през 1934 г., че към 2000 г. „полюсите ще се
преместят. В Арктика и Антарктика ще има катаклизми, както и изригване на вулкани в топлите земи...
Северната част на Европа ще се преобрази за едно мигване на окото. Земята в западната част на
Америка ще се разкъса. По-голямата част от Япония трябва да потъне в морето“.
Странно е, че 2000 година, която фигурира в тези християнски пророчества, също съвпада с
Последното време (или най-високата точка) в големия цикъл на звездите от Орионовия пояс, също както
епохата на XI хил. пр. Хр. съвпада с Първото време (или най-ниската точка) от този цикъл.
Както видяхме в Глава 28, странно е също:

Подреждане на пет планети, което би могло да има сериозни гравитационни

ефекти, ще се наблюдава на 5 май 2000 г., когато Нептун, Уран, Венера, Меркурий
и Марс се подредят от другата страна на Слънцето заедно със Земята и образуват
нещо като космическо теглене на въже...
 Възможно ли е в съчетание с прецесиалното поклащане на планетата, издължаващото въздействие на
земното въртене и бързо растящата маса и тегло на антарктическата ледена шапка неясното въздейтвие
на гравитацията да е достатъчно, за да възпламени искрата на цялостно изместване на земната кора?
Може би никога няма да узнаем - ако не се случи. Засега смятам, че египетският писар Манетон
съвсем буквално говори за суровата и смъртоносна космическа енергия, която действа във Вселената:

Също както желязото се привлича от магнита, но често се отблъсква в

обратната посока, полезното, благоприятно и рационално движение на света ту
привлича и смекчава тази сурова сила, ту я отблъсква и я свежда до
безполезност...

Накратко, подозирам, че чрез метафори и алегории древните са се опитвали да открият начин да ни

съобщят точно кога - и защо - отново ще удари чукчето на глобалното унищожение. Затова смятам, че
след дванадесет хиляди и петстотин години на махалото няма да е зле да посветим повече средства за
изучаването на знаците и посланията, които са стигнали до нас от мрачния и ужасяващ период на
амнезия, наричан от нашия вид „праистория“.
Желателно е също решително да се ускорят проучванията на платото Гиза — не само от египтолози,
които твърдо отблъскват всички заплахи за научното статукво, а от съвместни изследователски екипи,
които могат да използват някои от по-новите науки, за да се изправят пред предизвикателствата на тези
извънредно загадъчни обекти. Методът за датиране на излагането на скали чрез хлор-36, споменат в
Глава 6, например изглежда особено обещаващо средство за преодоляване на бизизходицата със спора
за възрастта на пирамидите и Сфинкса. Ако има добра воля, може да се намери начин да се надникне
през онази малка врата, скрита в Голямата пирамида на шестдесетина метра нагоре по южната шахта в
Камерата на царицата. В същото време трябва да се положат сериозни усилия за проучване
съдържанието на голямата, очевидно изкуствена кухина в материка дълбоко под лапите на Сфинкса,
открита при сеизмичните тестове през 1993 г.
Накрая, но не на последно място, подозирам, че усилията ни също ще се възнаградят, ако
предприемем задълбочени проучвания под ледената шапка на Антарктида - континентът, на който най-
вероятно са останките от изчезналата цивилизация. Ако установим причината за нейната гибел, може би
ще увеличим шансовете си да се спасим от подобна катастрофална участ.
Като правя тези предложения, разбира се, аз напълно съзнавам, че мнозина ще се отнесат с
презрение към тях и ще продължават да налагат доктрината за неизменността: „Всичко си стои тъй,
както от началото на творението“. Но също така съзнавам, че такива „подигравачи“ в „последните дни“
по една или друга причина са глухи за свидетелствата на нашите забравени предци. Както видяхме, тези
свидетелства, изглежда, се опитват да ни кажат, че от време на време човечеството наистина е
сполетявано от ужасяващи бедствия, че това става внезапно, без предупреждение и безмилостно, „както
крадец идва нощем“, че със сигурност ще се повтори в бъдеще и ще ни принуди — ако не сме напълно
подготвени - да започнем наново като осиротели деца в пълно неведение за истинското ни наследство.
 ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ

Резерват на индианците хопи, май 1994 г.: Над високите равнини на Аризона дни наред духа
пустинен вятър. Докато пътувахме към селцето Шунгопови, аз си припомнях какво съм видял и
направил през последните пет години: пътуванията, проучванията, фалстартовете и задънените улици, в
които бях попадал, щастливите открития, миговете, когато всичко си идва на мястото, моментите,
когато сякаш всичко се разпада.
Бях изминал дълъг път, за да стигна дотук — много по-дълъг от четиристотин и осемдесет
километровата магистрала, която ни бе довела в тази пустош от щатската столица Финикс. А и не
очаквах да се завърна с особено просветление.
Въпреки това бях направил това пътуване, защото се смята, че науката на пророчеството все още е
жива сред хопите: пуебло-индианци, далечни родственици на ацтеките в Мексико, чийто брой е сведен
до едва десет хиляди. Подобно на древните май, чиито потомци из цял Юкатан са убедени, че краят на
света ще настъпи през 2000 година у pico (и малко), хопите вярват, че изживяваме последните дни и над
нас е надвиснал геологическият Дамоклев меч. Както видяхме в Глава 24, според техните митове:
Първият свят бил разрушен като наказание за човешките престъпления с всепоглъщащ огън, който
идвал отгоре и отдолу. Вторият свят завършил, когато земното кълбо се преобърнало на оста си и
всичко се покрило с лед. Третият свят завършил със световен потоп. Сегашният свят е четвъртият.
Съдбата му ще зависи от това, дали неговите обитатели живеят в съответствие с плановете на Твореца.
Бях дошъл в Аризона, за да видя дали хопите смятат, че живеем съгласно плановете на Твореца...

КРАЯТ НА СВЕТА

Мрачният вятър, който брулеше високите равнини, хлопаше по стените на караваната, в която
седяхме. До мен беше Санта, която навсякъде ме бе следвала, споделяйки опасностите и приключения-
та, триумфите и унинията. Срещу нас седеше нашият приятел Ед Понист, санитар от Лансинг, Мичиган.
Няколко години преди това Ед известно време беше работил в резервата и благодарение на връзките му
сега бяхме тук. От дясната ми страна бе Пол Сифки, деветдесет и шест годишен старейшина на хопите
от клана на Паяка, главен разказвач на преданията на своя народ. До него беше внучката му Мелза
Сифки, красива жена на средна възраст, която бе предложила да ни превежда.
- Чувал съм - започнах аз, - че според хопите наближава краят на света. Вярно ли е?
Пол Сифки беше дребен, съсухрен мъж с тъмнокафява кожа по дънки и батистена риза. По време на
разговора ни той нито веднъж не ме погледна, а се взираше право пред себе си, като че ли търсеше
познато лице в далечна тълпа.
Мелза му предаде въпроса ми и след миг преведе отговора на дядо си:
- Той пита: „Защо се интересуваш?“
 Обясних, че има много причини. Най-важната беше, че изпитвам усещане за неотложност:
- Проучванията ми ме убедиха, че много отдавна е съществувала високоразвита цивилизация,
която е била унищожена от ужасен катаклизъм. Боя се, че собствената ни цивилизация може да загине
от подобна катастрофа...
Последва дълъг разговор на хопи, след това:
- Той казва, че когато бил малък, в самото начало на века, избухнала една звезда - звезда, която
отдавна била на небето... И той отишъл при дядо си и го помолил да му обясни значението на тази
поличба. Дядо му отвърнал: „Така ще загине нашият свят - обгърнат в пламъци... Ако народът не се
промени, духът, който се грижи за света, толкова ще ни се разгневи, че ще накаже Земята с пламъци и
ще я унищожи като онази звезда.“ Така му казал дядо му - че Земята ще избухне като онази
експлодирала звезда...
- Значи светът ще свърши в огън... А след като деветдесет години е наблюдавал света, вярва ли,
че поведението на човечеството се е поправило?
- Казва, че не се е поправило. Ставало все по-лошо.
- Значи според него краят наближава, така ли?
- Той казва, че вече има поличби... Казва, че днес няма нищо друго, освен брулещия вятър и че
единственото, което ни е останало, е оръжието, което сме насочили едни срещу други. Това показва
колко сме се отдалечили и как се отнасяме помежду си. Вече няма ценности - абсолютно никакви — и
хората живеят както искат, без морал и закон. Това са поличбите, че е настъпил моментът...
Мелза замълча, после прибави:
- Този ужасен вятър. Всичко изсушава. Не носи влага. Според нас този климат е последствие от
днешния ни живот - не само нашия, но и вашия.
Забелязах, че докато говори, от очите й бликват сълзи.
- Имам царевична нива - продължи тя, - която съвсем изсъхна. И вдигнах поглед към небето,
опитах се да се помоля за дъжд, ала няма дъжд, няма облаци... Когато сме така, ние дори не знаем кои
сме.
Последва дълго мълчание и вятърът разтърсваше караваната, брулеше цялото плато, докато навън се
спускаше вечер.
- Бихте ли попитали дядо си дали смята, че може да се направи нещо за хопите и останалата част
от човечеството? — тихо попитах аз.
- Той знае само - когато чу отговора му, преведе Мелза, - че докато не забравят традициите си,
хопите могат да си помогнат, могат да помогнат и на другите. Трябва да се държат за вярата от
миналото си. Трябва да съхранят спомените си. Това е най-важното... Но дядо ми иска да ви каже също,
че тази земя е дело на разумно същество, дух - творчески и разумен дух, който е създал всичко така,
както трябва да е. Дядо ми казва, че нищо тук не е случайно, нищо не се случва случайно - добро или
зло - и че има причина за всичко, което става...
 МЕЛЕЩАТА МЕЛНИЦА

Когато хора от целия свят и от най-различни култури изпитват общо и непреодолимо интуитивно
предчувствие, че наближава катаклизъм, ние имаме право да не им обърнем внимание. И когато
гласовете на нашите далечни предци стигат до нас чрез митовете и религиозната архитектура, когато ни
говорят за физическата гибел на велика древна цивилизация (и ни съобщават, че собствената ни
цивилизация е в опасност), ние имаме право да си запушим ушите...
Според Библията, така било и в света преди потопа: „Защото, както в дните преди потопа, ядяха и
пиеха, женеха се и се мъжеха до оня ден, в който Ной влезе в ковчега, и не узнаха, докле дойде потопът
и изтреби всички...“
По същия начин е предсказано, че следващото глобално унищожение ще ни сполети внезапно
„защото, както светкавицата излиза от изток и се вижда дори до запад... Слънцето ще потъмнее, и месе-
чината не ще даде светлината си, и звездите ще изпадат от небето, и силите небесни ще се разклатят...
Тогава двама ще бъдат на нива: единия взимат, другия оставят; две жени, мелещи на мелница: едната
взимат, другата оставят...“
Случилото се може да се повтори. Извършеното пак може да се извърши.
И може би наистина няма нищо ново под слънцето...

Приложение I

Би Би Си, „Хоризонт“: транскрипции на интервюто с Хенкок

ВЪПРОС: Греъм, ти говориш за изключително важна промяна на парадигмите. Каква точно е

твоята теория?
ХЕНКОК: Надявам се, че ще настъпи голяма промяна в начина, по който ние като общество
възприемаме своето минало — и особено далечното минало. Историците... така, както историята се
преподава в училищата, в университетите, поставя се огромен акцент върху последните пет хиляди
години след предполагаемото въвеждане на писмеността и възникването на първите големи градове в
древния свят. И едва ли не всичко, което се е случило с човечеството преди тези пет хилядолетия, кой
знае защо, няма значение. Според мен като че ли поемаме с майчиното си мляко идеята, че ние, нашето
общество днес, е върхът и завършекът на човешкото постижение и че всичко преди нас непременно е
много по-примитивно и изостанало от нас. И подозирам, че този черно-бял възглед за миналото ще се
промени. Ще установим, че в него има невероятно разнообразие и че е възможно, ако се върнем много
назад, може би чак до последната ледникова епоха, да сме изгубили цяла една цивилизация - да сме вид,
страдащ от амнезия, да сме забравили нещо извънредно важно за самите себе си. И мисля, че
свидетелствата за този изгубен епизод в човешката история се увеличават и щом станат общоприети, ще
настъпи много голяма промяна в начина, по който възприемаме миналото си, и надявам се, няма да
гледаме на себе си толкова арогантно. Ако са възниквали и безследно са изчезвали велики цивилизации,
които може би в някои отношения са били също или почти толкова развити, колкото нас, не е голям
скок да осъзнаем, че и с нас може да се случи същото и че не бива да приемаме сигурността и бъдещето
си за даденост само защото сме технологично развити.
ВЪПРОС: Ти говориш за търсене на изчезнала цивилизация. Конкретната същност на
предположението ти се съдържа във втората част на твоя отговор. Питам се дали можеш просто
да изясниш проблема с изчезналата цивилизация, с търсенето й. Струва ми се, че това е твоята
хипотеза.
ХЕНКОК: Ортодоксалната история е нарисувала картина на миналото, която представя линейна
еволюция на човешките общества, от примитивната ранна фаза до сложното и развито съвременно об-
щество. И, изглежда, почти не се разглежда вероятността преди пет хиляди години — може би много
по-рано - да е съществувала по-древна цивилизация, която историците някак си да не са открили или
регистрирали. Може би защото от нея почти не са останали следи. По време на проучването ми върху
тези проблеми, което продължава вече дълги години, постоянно се сблъсквам с въпроса за последната
ледникова епоха. Никой не знае защо е имало ледникова епоха, защото милиони квадратни километри
от Северна Европа и Северна Америка са били покрити с ледена шапка, дебела до четири-пет
километра. Но още по-смущаващо е, че никой не знае защо е свършила — а тя е свършила извънредно
драматично. В периода между петнайсето и шесто хилядолетие преди Христа на Земята настъпила
огромна промяна. Морското равнище се повишило с повече от сто и двайсет метра. По време на
постледниковите наводнения завинаги потънали под водата цели райони, които дотогава били
обитаеми. Мисля, че трябва да разгледаме възможността в онзи страшен катаклизъм да сме изгубили
нещо много важно от историческите документи. И тъкмо с този проблем се занимавам. Възможно ли е
да сме изгубили нещо и какво е то? Трудно е да се мъчиш да свързваш свидетелствата от такава далечна
епоха в човешката история, нещо повече, епоха, през която е имало гигантски катаклизъм - макар че не
е сигурно каква е била причината за него.
ВЪПРОС: Когато говориш за изчезнала цивилизация и катаклизъм, очевидно всеки си спомня
стария мит за Атлантида. И все пак ти не използваш това име, струва ми се. Защо?
ХЕНКОК: Избягвам да използвам името Атлантида в книгите си, защото нямам особено голямо
желание да дам на опонентите си пръчка, с която да ме удрят. И в известен смисъл е жалко, че
Атлантида е изключена от рационалния диалог за миналото. Трябва да си припомним извора за
Атлантида. Това е Платон - личност, заслужаваща доверие - и той говори за велика цивилизация,
погълната от морето за едно денонощие девет хиляди години преди неговото време. Въпреки
безупречния му произход проблемът с името Атлантида, подобно на много други думи в съвременната
ни култура, е, че то се е обезценило, обременило се е със значения, които не бива непременно да
свързваме с него. Когато чуят името Атлантида, повечето хора веднага си мислят, че си имат работа с
нещо налудничаво, и според мен това е признак за дългосрочна кампания от страна на ортодоксалните
историци. Аз не смятам, че съм налудничав. И не виждам смисъл предварително да губя спора, затова
избягвам да използвам името Атлантида. Но Атлантида е само едно от стотиците предания по света от
почти всички култури, които разказват за ужасен потоп, преди мнОго хилядолетия погълнал и
унищожил велика цивилизация. В световната митология има страшно много данни, които свидетелстват
за това събитие. И историята за Атлантида е само една от тях.
 ВЪПРОС: Твоето проучване очевидно засегна болен нерв или по-точно много нерви. Какво според
теб виждат хората или на какво реагират в твоето проучване?
ХЕНКОК: Мисля, че живеем във време, в което обикновените мъже и жени, рационалните,
интелигентни хора вече не са склонни да приемат, че нещо е така само защото им го казва доктор Хикс
или професор Игрек. Хората днес разсъждават самостоятелно. Сами преценяват нещата. Не искат
безкритично да приемат мнението на специалисти. Искат сами да взимат решения. И мисля, че моята
критика на ортодоксалната история и предположението ми, че е имало изгубена цивилизация, че просто
може да сме я забравили, напълно съответства на здравия разум на повечето хора. Те нямат възражения
срещу тази идея. И затова, когато пиша книгите си, аз се опитвам изчерпателно да документирам
свидетелствата си. Опитвам се да не излагам твърдения, без да ги подкрепя с бележки и литература - а
това означава, че интелигентните читатели могат да проследят логиката ми и да видят откъде са
тръгнали, да преценят достойнствата на всеки един факт и да решат дали да го приемат. Смятам, че този
подход, да давам на хората цялата информация, с която разполагам, и да ги оставям сами да стигнат до
заключение, в съчетание с едно предположение, което е логично и не противоречи на здравия разум, до
голяма степен обяснява популярността на книгите ми.
ВЪПРОС: Струва ми се, че Джон Антъни Уест например говори за неудовлетворение от модерния
свят, и се питам дали хората, които изпитват такова неудовлетворение, по някакъв начин не
намират смисъл в тази изчезнала цивилизация.
ХЕНКОК: Ако съм прав и цялата ни представа за праисторията е грешна, основите, върху които сме
изградили идеята си за нашето общество, се разпадат. И това неизбежно представлява заплаха за
ортодоксалните възгледи за миналото. Един историк просто не може да приеме, че целият му
дългогодишен труд е напразен. Той трябва да се бори с това, да го критикува, да реагира. И според мен
критиката, на която съм подложен, враждебността, с която се отнасят към мен, са елементи от напълно
естествен и обясним процес. Всъщност, ако никой не ме критикуваше, щях да разбера, че в идеите ми
има нещо сбъркано. Мисля, че си струва тези идеи да бъдат подложени на огъня на научната критика. И
въпреки че не съм съвсем сигурен, това може би показва, че в тях има нещо ценно. Радвам се, че
въпреки дългогодишната враждебност на учените към теориите, които развивам, публиката продължава
да ги подкрепя. Учените ще заявят, че такъв научен подход е много арогантен и покровителствен
спрямо хората, които четат книги. Смятам, че моите читатели са интелигентни и самостоятелно
мислещи хора и ако четат книгите ми, това трябва да е, защото намират в тях нещо ценно за себе си,
нещо полезно за себе си в начина, по който анализират нашето положение като вид.
ВЪПРОС: Докато още сме в тази встъпителна част, нека продължим с идеята за свидетелствата
- ти разглеждаш някои цивилизации на древния свят и струва ми се, твърдиш, че има съвпадение на
данни, че цели конкретни аспекти от тези цивилизации навеждат на мисълта за тази изгубена цивили-
зация. Питам се дали би очертал от гледна точка на веществените доказателства всичко, което
разглеждаш в тези древни цивилизации и техните материални останки и които според теб неизбежно
навеждат на такива заключения.
ХЕНКОК: Има няколко очевидни категории свидетелства. Една от тях се отнася до паметниците,
оцелелите постройки. Друга е свързана с митовете, преданията и религиозните писания на древните
култури. Трета се отнася до самите религиозни идеи и това, дали ще ги оценим като развити или
примитивни — и дали е верен ортодоксалният възглед за историята, според който религиозните идеи на
нашите предци трябва да са по-примитивни от нашите. Защото ортодоксалният възглед за историята
разглежда нашата култура като еволюционен процес от цивилизациите на миналото. Така че тук можем
да търсим различни свидетелства.
Ако първо се занимаем с въпроса за паметниците, всеки първо се сеща за трите големи пирамиди в
Гиза, Египет. Ортодоксалният възглед за трите пирамиди в Гиза съвсем лесно може да се обобщи.
Според египтолозите тези пирамиди са гробници и единствено гробници. Не са имали каквато и да е
друга функция. И са построени да служат за гробници на трима фараони от Четвърта династия - Хуфу,
Хафра и Менкаура. И точка, поне що се отнася до ортодоксалната египтология.
Когато навлязох в тази изследователска област, това обяснение ми се стори напълно нелогично.
Разбирам един фараон да иска да си построи много голям паметник, за да задоволи самолюбието си. И
по същество египтолозите ни казват тъкмо това - че пирамидите са построени, за да задоволят
самолюбието на фараоните. Но не разбирам защо един фараон трябва да ориентира паметника си с точ-
ност до 0,05 градуса от истинския север, за да задоволи самолюбието си. И затова, опасявам се, за мен
ортодоксалната теория, че пирамидите са гробници и единствено гробници, просто не минава. Тя нищо
не обяснява. И трябва да се има предвид фактът, че в трите големи египетски пирамиди не е открит гроб
на нито един фараон, както и че нито една от тези пирамиди не съдържа надписи, които да ни
съобщават, че това са гробници на тези фараони.
Мисля, че има място за размисъл върху функцията на пирамидите. И за да преосмислим тази
информация, според мен е много важно да вземем предвид астрономията. Паметник с площ почти
четиринайсет акра, тежащ шест милиона тона и висок близо сто и четирийсет метра, който е ориентиран
с отклонение едва 0,05 градуса от истинския север, е дело на астрономи. Не можете да имате толкова
точна астрономическа ориентация по посока север-юг без прецизни астрономически наблюдения. Така
че дори без да сме прочели нито един египетски текст, можем просто да погледнем паметника и да
разберем, че в него имат пръст астрономи. Изглежда ло- гично при анализа на пирамидите да вземем
предвид астрономията.
А египтолозите все не го правят. Те неохотно приемат да разгледат някои астрономически
съображения, но не много. И доколкото ми е известно, едно от нещата, които никой ортодоксален
египтолог не желае да разгледа, е изключителното откритие на Робърт Бовал, че хоризонталният план на
трите пирамиди е много подобен на разположението на трите звезди от Орионовия пояс. Нещо повече, и
тук пак навлизаме в област, която не се обсъжда от египтолози, съзвездието Орион се е смятало за
звезден образ на бог Озирис — господарят на възкресението и прераждането, господарят на мъртвите.
Само трябва да се запитаме дали тази прилика е съвпадение.
ВЪПРОС: Струва ми се, няма да сбъркам, ако кажа, че разглеждаш свидетелствата на древните
цивилизации в удивително глобален мащаб. Би ли дал няколко примера от такъв мащаб, предполагащи
обяснението, за което става дума?
ХЕНКОК: Мисля, че просто трябва да опростя иначе невероятно сложните данни. Имам проблеми
със сложността и прецизността на големите египетски пирамиди и с идеята, че те са резултат от изк-
лючително ранна фаза на египетската цивилизация, без предварителна еволюция, която да обяснява тези
поразителни сгради. Имам проблем с отнасянето на Големия египетски Сфинкс към две хиляди и
петстотната година преди Христа, когато нито един синхронен текст не ни съобщава, че фараонът
Хафра, смятан от египтолозите за създател на Сфинкса, наистина го е направил. Паметникът е ано-
нимен. Нищо не ни казва кой го е построил. А геологическите проучвания на Сфинкса, разбира се,
оспорвани от египтолозите, показват, че той много дълго време е бил изложен на проливни дъждове.
През две хиляди и петстотната година в Египет не са падали такива дъждове. Това предполага, че
Сфинксът може да е много по-древен от две хиляди и петстотната година.
В хода на проучванията си научавам за все повече паметници под вода - все повече постройки под
вода - особено голям брой сгради край бреговете на Япония. И продължавам да проучвам тези сгради,
защото има достатъчно доказателства, че в края на последната ледникова епоха се наблюдава
повишаване на морското равнище и паметници, които днес са на двайсет-двайсет и пет метра под вода-
та, наистина са изключително древни.
И последната категория информация, която е особено важна за мен, се отнася до присъствието на
точни астрономически сведения и идеи в много древни текстове и митове. Мисля, че тези идеи не са
адекватно обяснени от доминиращите исторически възгледи.
ВЪПРОС: Добре. Да продължим нататък. Би ли ми обяснил какви са откритията на Робърт
Бовал? Каква е загадката на Орион?
ХЕНКОК: Според мен Орионовата корелация на Робърт Бовал е едно от най-важните, може би най-
важното откритие, свързано с преосмислянето на миналото, с което в момента сме се заели с някои
колеги. И това откритие стана постепенно. Първо Робърт забеляза нещо, което кой знае защо дотогава
не беше забелязал никой друг, а именно, че планът на трите пирамиди на земята е много сходен с
разположението на трите звезди от Орионовия пояс. И Робърт започна, като си зададе въпроса дали това
сходство е съвпадение, или е резултат от съзнателен план. И въз основа на проучване на самите
пирамиди и древноегипетски текстове стигна до заключението, че е резултат от съзнателен план - че е
съществувало съзнателно намерение за възпроизвеждане разположението на звездите от пояса на
съзвездието Орион, съзвездие, което древните египтяни свързвали с бог Озирис.
Виж, не искам да навлизам в прекалено много подробности. Струва ми се, просто трябва да кажем,
че положението на звездите в небето се променя съвсем бавно през вековете. Действителното аст-
рономическо обяснение за това е дълго, скучно и в случая е излиш- но. Но е така. Накратко, Земята е
зрителната платформа, от която наблюдаваме звездите. И тази зрителна платформа извършва изк-
лючително бавно циклично движение, което продължава малко под двайсет и шест хиляди години. С
помощта на модерни компютри този процес може да се моделира и симулира с огромна точност. И
когато го направим, установяваме, че корелацията между разположението на звездите от Орионовия
пояс и плана на трите големи пирамиди е била очевидна през всички епохи, но е била идеална само през
една - епохата към десет хиляди и петстотната година преди Христа. Мисля, че ако единствено
Орионовата корелация сочеше към тази изключително ранна дата, поне можехме много сериозно да
разгледаме аргумента, че това може да е съвпадение. Но не е само това. Както по-късно доказахме
двамата с Робърт, налице е и удивителна корелация между Големия сфинкс в Гиза и съзвездието Лъв,
при това пак точно в този момент, десет хиляди и петстотната година преди Христа. Всъщност
корелацията дори визира конкретна дата, призори на пролетното равноденствие, когато денят и нощта
са равни.
С други думи, изглежда, че строителите на тези паметници съзнателно са се опитали да
възпроизведат определено разположение на звезди, което за последен път се е наблюдавало преди
дванайсет хиляди и петстотин години. И тъй като става въпрос за два паметника на едно място, а не
само за един, не сме склонни да го приемем за съвпадение.
ВЪПРОС: Явно десет хиляди и петстотната година преди Христа се среща в целия ти анализ и ти
говориш за трета цивилизация... просто тези неща са доста разтегливи. Какво според теб е
значението на тази дата? Искам да кажа, малко съм разочарован. Това началото ли е на тази
изчезнала цивилизация, или е някакъв важен момент в развитието й? Дали е някакъв сигнал за нейния
край? Просто се питам защо посто- янно се връщаме към десет хиляди и петстотната година преди
Христа, как мислиш?
ХЕНКОК: Астрономическите ориентации, които разгледах, първо, Орионовата корелация на Робърт,
после — корелацията между Големия сфинкс и съзвездието Лъв и накрая - далечният Анкор в Камбоджа
- когато съединиш нанесените на карта точки, обозначаващи отделните храмове, установяваш, че си
начертал нещо много подобно на съзвездието Дракон в северното небе, - странно ми е, че и трите обекта
насочват към десет хиляди и петстотната година преди Христа. Сякаш се е съзнавало, че човечеството
има един универсален език и това е математическата периодичност, с която се променя положението на
звездите в небето - и че на какъвто и език да говориш, можеш да разбереш, че даден план изобразява
звездите, както са били разположени в конкретен момент. Виж, проблемът е, че моментът, обозначен от
трите обекта, е десет хиляди и петстотната година преди Христа - разбира се, по нашия календар. И
според мен това не води автоматично до каквото и да е заключение. Всъщност води само до въпроси.
Защо точно десет хиляди и петстотната година преди Христа? Какво й е толкова особеното? Тези
въпроси ме отведоха до самия изследователски процес. Започнах да се питам какво се е случило със
света през десет хиляди и петстотната година преди Христа и, разбира се, в това време светът
преживявал най- голямата промяна, на която човечеството е станало свидетел. Ние сме сравнително
млад вид. Модерната наука датира анатомично съвременния човек най-много преди сто и двайсет
хиляди години и мнозина не са съгласни Дори с това. Но през този период най-голямата промяна на
Земята е настъпила към дванайсет хиляди и петстотната година преди Христа, което е в края на
последната ледникова епоха, топенето на огромната ледена шапка, покривала Северното полукълбо, и
бързото повишаване на морското равнище. Затова ми е интересно, че такива паметници сочат тази
древна дата, сочат този важен период на промяна, когато старият свят е изчезвал и се е появявал нов.
ВЪПРОС: Макар че би трябвало да задам този въпрос на археолог, би ли ме върнал в долината на
Нил, не знам, преди десет хиляди години. Как смяташ, там наблюдавало ли се е друго събитие, което
да е свързано с предаването на тези идеи? Може би въпросът е доста мъгляв, но просто ме върни в
миналото с машина на времето...
ХЕНКОК: Естествено. Преди дванайсет хиляди и петстотин години в долината на Нил се е развивал
един много интересен процес, а именно земеделски експеримент - изключително ранен експеримент с
одомашнени видове. И пак повтарям, този въпрос не е спорен. Просто, изглежда, стои встрани от
общата идея за възникването на земеделието в Близкия изток. И изведнъж регистрираме това явление в
Египет преди дванайсет хиляди и петстотин години.
Но да се върна на твоя въпрос, който, струва ми се, е какво си представям, че се е случвало по онова
време. Моите теории, моите идеи са в постоянна еволюция. Ще ми се да мисля, че приемам всички нови
факти и сведения и ако противоречат на представите ми, просто променям тези представи. Според
теорията, която досега предлагам, е възможно (и се потвърждава от древноегипетските предания, които
обясняват извънредно ранната астрономическа дата) група хора от по-древна цивилизация, която е била
унищожена от потопите на ледниковата епоха, да са се заселили по това време в Гиза и да са се заели да
съхранят и предадат на бъдещето същностните според тях идеи на своята загинала култура. Точно както
ако днес някакъв ужасен катаклизъм унищожи света, убеден съм, оцелелите от нашата цивилизация ще
се опитат да съхранят нещо, някакъв спомен за онова, което сме създали и построили. И затова
предлагам работната хипотеза, че група заселници са се установили в нещо като манастир - по-добре да
ги разглеждаме като култ - и са се посветили на съхраняването и предаването на идеи. И че в продъл-
жение на голям период от време са пазили и предавали тези идеи, като са привличали най-умните и най-
способните от местното население. И така тези идеи били пренасяни непокътнати хилядолетия наред,
всъщност осем хиляди години, от десет хиляди и петстотната година преди Христа до началото на
Старото царство в Египет. И аз разглеждам построяването на пирамидите, които категорично са били
издигнати от фараоните от Четвърта династия Хуфу, Хафра и Менкаура, като осъществяване на
архитектурен план, който може да е бил разработен дванайсет хиляди и петстотин години по-рано —
извинявай, не дванайсет хиляди и петстотин години по-рано... изпълнението на архитектурния план
може първоначално да е било предвидено за десет хиляди и петстотната година преди Христа. Ако
разполагаш със сведения за звездите. Ако разбираш явлението, наречено прецесия, което променя
положението на звездите, технически ще си в състояние да построиш модел на всяка група съзвездия
през всяка дадена епоха. Ако разполагаш с тази информация, няма нужда да си живял през десет хиляди
и петстотната година преди Христа, за да направиш модел на небето, както е изглеждало през десет
хиляди и петстотната година преди Христа. И щях да съм готов да заявя, че всичко в Гиза е било
построено през две хиляди и петстотната година преди Христа и обозначава десет хиляди и петстотната
година преди Христа, ако не бяха геологическите данни за Сфинкса. Това е един от големите проблеми,
защото геологическите свидетелства на Сфинкса показват, че самият Сфинкс може би датира от десет
хиляди и петстотната година преди Христа.
ВЪПРОС: Един изясняващ въпрос, понеже стана дума за прецесията, какво според теб означава
разбирането на прецесиалния процес и оттам поредицата от кодове и послания? Питам се, дали би
могъл точно да ми го изясниш. Искам да кажа, в смисъл, че за кратък период от време хората навярно
биха могли да забележат, че звездите се движат и това просто да е необясним ефект от
наблюдението на звездите. Ти обаче говориш за нещо много по-драматично, каквото е разбирането на
прецесиалния процес. Би ли...
ХЕНКОК: Аз предполагам наличие на изключително прецизни, рационални и отлично обмислени
астрономически наблюдения с изключително ранна дата. Общо взето, се смята, че странните явления,
като прецесията на равноденствията, са били наблюдавани и документирани едва по времето на гърците
- при това сравнително късно по времето на гърците. И тук аз много сериозно се разминавам с
ортодоксалните историци, защото смятам, че човечеството много по-рано е придобило знания за
прецесията на равноденствията и че те вероятно са се съхранявали като тайна устна традиция, предавана
от уста на уста в продължение на огромен период от време.
Нека сме наясно. Явлението прецесия извънредно трудно се наблюдава през един човешки живот,
защото промените в небето за период от, да речем, седемдесет години са съвсем незначителни. Всъщ-
ност промяна от един градус в положението на звездите в небето се наблюдава за период от седемдесет
и две години. Такава разлика ще се наблюдава за един човешки живот. Обаче, за да наблюдаваш пре-
цесията, ти трябва само едно старо дърво и убеденост в честността на дядо ти. Ако той ти каже, че
когато е бил малък, звездите са били там, а сега са тук, вече можеш да разбереш, че в разположението
им настъпва бавна промяна. И аз смятам, че тук става дума за древна култура, която е наблюдавала тази
промяна и в продължение на огромен период от време постепенно е прецизирала знанията си, докато е
стигнала до идеята за небесните цикли. И че това се е смятало за тайно знание - не профанно знание,
което да се споделя с всички, а тайно знание за една голяма циклична загадка в небесата и цикъл, който
може да се използва като метафора за вярвания за живота, смъртта и прераждането. Защото в
прецесията всичко се повтаря. Звездите, както ги виждаме днес, ще изглеждат по същия начин след
двайсет и шест хиляди години. Цикълът ще завърши, но междувременно те ще претърпят цял процес.
ВЪПРОС: Какво те убеждава в геологическите свидетелства за датирането на Сфинкса?
 ХЕНКОК: Аз не съм геолог. Не твърдя, че съм специалист в която и да е научна област. Но
Сфинксът ми се струва древен. И ми се струва по-древен от другите постройки в Гиза. Специфичният
му ерозионен профил донякъде е заличен от по-късни реставрации, но все още е съвсем очевиден. Става
дума за дълбоки вертикални цепнатини по тялото на самия Сфинкс и в траншеята, която го обгражда -
тъй като Сфинксът е изсечен от солидна скала — и хоризонтални вълнообразни вдлъбнатини, които
също се наблюдават по повърхността им. Някои геолози, водеща фигура сред които е професор Робърт
Щох от Бостънския университет, смятат, че тези специфични геологически особености се дължат на
извънредно продължително излагане на проливни валежи. И аз приемам откритията на
палеоклиматологията за древния климат на Египет, според които през две хиляди и петстотната година
преди Христа, когато се предполага, че е създаден Сфинксът, в Египет е имало същото количество
валежи като сега - а именно съвсем малко, напълно недостатъчно, за да обяснят тази дълбока ерозия,
особено вертикалните цепнатини по страните на Сфинкса и траншеята. Така че, когато се поставят в
контекста на другите свидетелства и аргументи в полза на много по-голямата възраст на Сфинкса и
когато се разглеждат на фона на абсолютната неспособност на египтолозите да ни дадат поне един
синхронен текст, заявяващ „Аз съм фараон Хикс и построих този Сфинкс в година Игрек от своето
царуване“, няма такъв текст, смятам, че геологическите свидетелства трябва да ни накарат да
преосмислим възгледите си за възрастта на Сфинкса - не непременно да стигнем до заключение, но поне
да поставим въпросителен знак след отнасянето на Сфинкса към определен фараон през две хиляди и
петстотната година преди Христа.
ВЪПРОС: Доколкото си спомням, датите на Шох са някъде между седем и пет хиляди години
преди Христа.
ХЕНКОК: Много е важно да е ясно какво твърди Шох. А Шох е ортодоксален учен. Това е животът
му. За него е много важно да прави логични заявления, които може да потвърди. И е факт, че в Египет за
последен път е валял дъжд, който може да е предизвикал ерозирането на Сфинкса, през неолитния
субплувиален период, а той датира не по-рано от седем хилядната година преди Христа — което е много
по-рано [по-късно] от датата десет хиляди и петстотната година преди Христа, която предлагам аз.
Разбира се, аргументът на Шох е, че през седемхилядната година преди Христа са валели дъждове,
които може да са предизвикали тази ерозия. Това означава, че когато са валели тези дъждове, Сфинксът
вече е съществувал. И Шох като учен смята, че не е разумно да каже, че според него Сфинксът е много
по-древен от седемхилядната година преди Христа. Но разбира се, той ни казва, че дъждовете са валели
върху Сфинкса през седем хиляди и петстотната или седем хилядната, а не че Сфинксът е построен през
седемхилядната година преди Христа, с други думи, че може да е построен много по-рано. И тъй като аз
съм писател и работата ми е да поемам интелектуални рискове и да обмислям изключително
възможности, и тъй като не правя научна кариера, аз разглеждам другите свидетелства от Египет и
намирам, че десет хиляди и петстотната година преди Христа - която отговаря на астрономическите
данни за Сфинкса - е много убедителна. Но може и да греша.
ВЪПРОС: Това е много конкретно твърдение за историята на долината на Нил, нали, че Сфинксът
е бил построен по-рано, отколкото го датират египтолозите, ако може да се каже така, значително
по-рано... тук се появява твоята трета цивилизация и тя е създала Сфинкса. Искам да кажа, нали
това е твоето предположение? Нали...
ХЕНКОК: Да. Това е моето предположение. Но нека поясня. На първо място, трябва да разбереш как
е бил направен Сфинксът. Сфинксът е изсечен от солидна материкова скала и строителите са дялали
скалата от тялото му, постепенно са го разчиствали. Много е интересно какво е станало с издяланата
скала. Тя е била използвана за построяването на два огромни мегалитни храма, единият днес почти
изцяло разрушен, а другият все още почти невредим, онзи, който е пред Големия сфинкс. Затова, когато
казвам, че според мен Големият сфинкс е построен през десет хиляди и петстотната година преди
Христа, също имам предвид, че мегалитните храмове пред него, които са построени от материала,
издялан от строителите от траншеята около Сфинкса, също трябва да датират от десет хиляди и
петстотната година преди Христа. Та искам са кажа, че на платото Гиза има много паметници, всички
напълно анонимни, в тях няма надписи, които да ни съобщават кой ги е построил и защо, и много
паметници, включително Сфинксът, може да са по-древни, отколкото смятат египтолозите - и навярно
много по-древни. И комбинацията от астрономическата ориентация на Сфинкса с геологическите данни
за него, със сведенията на древноегипетските текстове, които разказват за епохата преди на египетския
трон да седят фараони, които разказват за идването на боговете и предаването на идеи от така
наречените Спътници на Хор, когато вземем предвид всичко това, намирам десет хиляди и петстотната
година преди Христа за напълно логична дата за създаването на Сфинкса.
ВЪПРОС: Обаче ме интересува... Предполагам, че зад въпроса ми се крие стремежът ми да получа
представа какво се е случило. И е много интересно, че ти имаш теория и нейният конкретен аспект е
тази постройка. Искам да кажа...
ХЕНКОК: Архитектурата. Конкретният аспект на теорията ми е архитектурата. Някои сгради. И
предполагам, че по това време е бил създаден строителен план. И този план се изразява в построяването
на символичен модел на част от небето, в постепенното му завършване в продължение на голям период
от време. И тъкмо затова смятам пирамидите за край на този процес, а не за уникално и изолирано
събитие в Гиза. Смятам ги за край на дългия процес на създаване на свещения обект Гиза. Не е
възможно да разберем защо е бил построен този свещен обект, без да се докоснем до религиозните идеи,
които са свързани с тях.
ВЪПРОС: Естествено, но искам да кажа, че най-интересното в конкретната форма на твоето
предположение е, че техният първи жест, ако щеш, е Сфинксът. И аз предполагам, съзвездието Лъв.
Питам се, дали искаш да разкажеш тази история...
ХЕНКОК: Ами, да, определено има смисъл. Ако използваш прецесията, за да обозначиш и
увековечиш дадена епоха, която поради някаква причина е от особено значение за теб, най-простият и
пряк начин е да посочиш съзвездието, на чийто фон изгрява Слънцето в ключовия момент от годината.
И в много древни култури безспорно се е вярвало, че ключовият момент в годината е пролетното равно-
денствие, когато денят и нощта са равни и отново започва земеделският цикъл. Това е време на
пробуждане, време на ново начало. Съзвездието, на чийто фон през десет хиляди и петстотната година
преди Христа е изгряло Слънцето, е Лъв и следователно най-подходящият, най-лесният, най-
недвусмисленият начин да съобщиш на бъдещето, че трябва да запомни тази дата, е да построиш
паметник, който символично и астрономически заявява: „Аз съм земният образ на съзвездието Лъв“. И
това е Сфинксът, който е ориентиран идеално на изток, който на пролетното равноденствие гледа към
изгряващото слънце и който единствено на пролетното равноденствие през десет хиляди и петстотната
година преди Христа е гледал към собствения си небесен аналог, съзвездието Лъв.
ВЪПРОС: Както казваш ти и според собствените ми ограничени познания в тази област, струва
ми се, е напълно вярно, че Орион е точно такъв, какъвто се твърди в египетската астрономия,
доколкото ни е известна. И е свързан със Сириус, и така нататък. Ами съзвездието Лъв?
ХЕНКОК: Ами, няма съмнение, че за древните египтяни Орион е бил много важно съзвездие.
Всъщност по този въпрос съм напълно съгласен с всички ортодоксални египтолози. Древните египтяни
са познавали съзвездието Орион. Виждали са го като гигантска фигура на мъж в небето и този мъж е бил
бог Озирис. Орион е образ на Озирис. За това няма спор. Обаче на египтолозите кой знае защо не им
допада твърдението, че древните египтяни или техните предшественици в преддинастически времена и
още по-малко оцелелите от изчезнала цивилизация са познавали съзвездието Лъв. Те постоянно ми
изтъкват аргумента, че „няма никакви свидетелства, че древните египтяни са познавали съзвездието
Лъв“. Всъщност аз ще обърна това твърдение. Съществуването на Сфинкса и податките за огромната му
геологическа възраст, прецизната му ориентация на изток и символиката на лъва са свидетелства, че те
са познавали съзвездието Лъв, че са го познавали, когато изгрявало на равноденствието. Самият Сфинкс
е доказателство за този процес.
Но в книгата си „Пазителят на Битието“ двамата с Робърт Бовал... извинявай, знам, че не искаш да го
правя, но ще се опитам да се изразя по друг начин... Но в една своя съвместна книга двамата с Робърт
Бовал доста сериозно засегнахме въпроса за това, че древните египтяни са познавали съзвездието Лъв. И
ние смятаме, че сме открили данни за него в древноегипетските пирамидни текстове, които са най-
древните запазени писмени съчинения на човечеството. Според нас споменаването „Хорахти на
хоризонта“ се отнася за съзвездието Лъв и ние подробно аргументирахме това си заключение. Може и
да не сме прави, но смятаме, че аргументите ни съответстват на текстовете и на паметника. Готови сме
да водим спор по този въпрос, но ни се струва, че сме се аргументирали добре.
ВЪПРОС: Във връзка с прецесията твоето предположение има един доста сложен аспект, а
именно, че пирамидите са построени съобразно съзвездието Орион през десет хиляди и петстотната
година преди Христа, звездните шахти, вентилационните шахти или там каквато терминология
използваме...
ХЕНКОК: Две хиляди и петстотната година преди Христа.
ВЪПРОС: ... показват, в известен смисъл показват, искам да кажа, прощавай, ако греша в
интерпретацията си, но те са указание за този хиатус във времето. Би ли ми обяснил, защото това
е... разбирането на прецесията е важно, нали, от...
ХЕНКОК: Естествено. Една от странните и необяснени особености на Голямата египетска пирамида,
освен фантастичната й астрономическа точност, е съществуването на четири тесни шахти, изсечени в
нея. Две от тях сочат на север, а другите две - на юг. Две започват от така наречената Камера на
царицата, а другите две - от горната камера, така наречената Царска камера. Всички са насочени към
конкретни звезди: Кохаб и Тубан на северното небе, една от трите звезди в Орионовия пояс и свездата
Сириус на южното небе. Това е много подходящ начин за привързване на паметника с две хиляди и
петстотната година преди Христа.
Сега стигаме до един много сложен въпрос. Бих искал да подчертая, че приемам мнението на
египтолозите: големите пирамиди са били построени през две хиляди и петстотната година преди Хрис-
та. Не твърдя, че са построени по-рано. Твърдя, че са построени през две хиляди и петстотната година
преди Христа, но че са проектирани архитектурно, символично и астрономически да обозначат по-
ранна епоха. И смятам, че са обозначили епохата със самия план на пирамидите, че тази епоха е десет
хиляди и петстотната година преди Христа и че после съвсем ясно ни казват с помощта на друго
астрономическо средство - насочването на шахтите към конкретни звезди - че макар да обозначава
епохата на десет хиляди и петстотната година преди Христа, паметникът е построен през епохата на две
хиляди и петстотната година. Ето за какво става дума. Имаме си работа с хора, които познават и
разбират явлението прецесия и са способни да използват различни архитектурни средства, за да при-
вържат паметниците си към това явление.
ВЪПРОС: Да преминем към въпросите, свързани с пирамидите, и особено с Голямата пирамида. В
миналото ти доста дълго си проучвал не непременно датирането, но връзката между Хуфу и
Голямата пирамида. Много внимателно си разгледал надписите и така нататък. И твърдиш, че
доказателствата за тази връзка били неубедителни. Ви ли ми обяснил защо доказателствата ти
изглеждат толкова неубедителни?
ХЕНКОК: Моите разбирания за Голямата пирамида са в постоян- на еволюция още откакто започнах
този процес. Добре е известно, че в Голямата пирамида няма никакви надписи. Но също така е добре
известно и египтолозите отлично го знаят, че над Царската камера, в няколко малки „укрепващи
камери“, има голям брой надраскани, грубо надраскани йероглифни графити и някои от тях носят името
Хуфу. Има предположение, не мое, но аз го цитирам, че тези графити в камерите над Царската камера са
фалшиви — че са фалшифицирани от Хауард Вайс, британският изследовател, който през хиляда
осемстотин трийсет и седма година ги открил.
Вече не съм съгласен с това мнение. Смятам, че тези графити не са фалшиви. Според мен те са
напълно оригинални графити от Старото царство и смятам така, защото египетските власти най-после
ми позволиха лично да разгледам тези камери и да прекарам много време вътре. Имах възможност да
осветя с фенерче пролуките между блоковете и да видя, че графитите изчезват между тях, където не
може да е достигнал никой фалшификатор. Ще съм идиот, ако си въобразявам, че са направени от
фалшификатори. Разбира се, че са оригинални. Но това не е проблем. Смятам, че си струва да оспорваме
всичко, но когато фактите се изяснят, трябва да ги приемаме. И категорично приемам, че Голямата
пирамида е построена от Хуфу. Не приемам, че я е построил единствено за гробница. Мисля, че е имал
много по-широка цел и че тя есвързана с вероятността за много по-ранно влияние на идеи в Египет.
ВЪПРОС: Какви са конкретните ти доказателства, че Хуфу е мислил за нещо повече от гробница?
Може ли да се конкретизираме?
ХЕНКОК: За да е работеща, поне за повечето хора, една теория трябва да обяснява наличните факти,
а аз не смятам, че теорията за гробниците обяснява смайващата прецизност на плана на Голямата
пирамида. Човек може да построи голям и сносен паметник, подходящ за погребване на велик фараон,
без да се налага с поразителна точност да го ориентира спрямо главните посоки на света и определено
без да се налага да възпроизведе разположението на група звезди в небето. Затова според мен теорията
за пирамидите като гробници и единствено гробници не обяснява астрономическите им особености и
особено стремежът да възпроизведат на земята разположението на група звезди в небето. Мисля, че
трябва да потърсим друго обяснение и аз намирам такова обяснение в религиозните текстове на
древните египтяни.
ВЪПРОС: Тези религиозни текстове не се интерпретират лесно, доста са мъгляви, има ли съвсем
конкретен пример, който да потвърждава твоята идея?
ХЕНКОК: Да. Всъщност има. [Изправя се и взима книга от лавицата.] Ще приведа за пример откъс
от един текст, наречен Книга за онова, което е в Дуат. Това е част от дългата традиция на древноеги-
петските погребални текстове. Те са открити в Долината на царете, например в гробницата на Тутмос
Трети. Тук се говори за област в небето, наречена „скрития кръг на Дуат“: „Онзи, който точно възп-
роизведе тези форми, ще е дух, добруващ и на небето, и на земята, неизменно, постоянно и вечно“.
Същата идея откриваме и малко по- нататък пак в този древен текст. Отново се споменава за тази част
от небето, много тайнствена, наречена „скрития кръг на Дуат“, и се съобщава на посвещавания, че за
него е много важно да я възпроизведе на земята и да я опознае, ако иска да постигне целта, която са
преследвали всички вярващи древни египтяни, а именно - безсмъртие на душата. Така че като
възпроизведе по някакъв начин въпросния участък от небето на земята и го опознае, това ще помогне на
мъртвия да постигне безсмъртие. И аз смятам, че египетските пирамиди и Големият сфинкс са тъкмо
това. Смятам, че са част от много древна религиозна идея.
Преди да продължа, трябва да отбележа, че е важно да сме наясно по един въпрос, по който с
египтолозите сме на едно мнение. Всички сме единодушни, че древните египтяни са се интересували
много от безсмъртието на душата. Всички сме единодушни, че са искали да получат предварителна
представа за задгробното си пътуване. И всъщност всички древноегипетски религиозни текстове - които
между другото са тясно свързани помежду си, пирамидните текстове, текстовете от саркофазите,
Книгата за онова, което е в Дуат и прочутата Книга на мъртвите - всички в известен смисъл са пъте-
водители за пътуването на душата в отвъдното. Та идеята, че древните египтяни са искали да получат
предварителна представа и напътствия за задгробното пътуване, на което очаквали след смъртта да се
отправят душите им, е напълно безспорна.
Смятам, че с големите пирамиди те са се стремили да опознаят района в небето, през който са
вярвали, че душите им ще минат след смъртта и който са наричали Дуат - между другото, този район в
небето, също безспорен, включвал съзвездието Орион, Млечния път и съзвездието Лъв. Мисля, че са го
възпроизвели на земята точно както е указано в текста, за да получат предварителна представа за него
приживе. Мисля, че това е било място за посвещаване и подготовка за пътуването в отвъдното, точно
както днес пилотите използват симулатори, за да се подготвят за преживяванията по време на полет със
самолет, мисля, че тези пирамиди са се използвали като места за посвещаване, подготвящи
посвещавания за пътуването в отвъдното. Загадката е защо са възпроизвеждали този район от небето
така, както е изглеждал хиляди години преди времето на древните египтяни. И това ми подсказва, че сме
изправени пред изключително древна религиозна традиция, за която е важна тази епоха.
ВЪПРОС: Явно говориш за общ план на пирамидите...
[УКАЗАНИЕ - ДА СЕ ЗАСНЕМЕ СЦЕНА С КНИГАТА ЗА ОНОВА, КОЕТО Е В ДУАТ, ОТ КОЯТО
ХЕНКОК ПРИВЕДЕ ЗА ПРИМЕР ЦИТАТ]
[УКАЗАНИЕ: „Камера.“]
ХЕНКОК: Това е откъс от древноегипетския погребален текст Книга за онова, което е в Дуат.
Конкретно този текст е написан в гробницата на Тутмос III в Долината на царете. И в него се споменава
за район в небето, наречен Дуат, всъщност нарича се „скрития кръг на Дуат“, и посвещаваният се
инструктира...
[УКАЗАНИЕ КНИГАТА ДА СЕ ОСТАВИ НА БЮРОТО]
ХЕНКОК: Споменава се „скритият кръг на Дуат“, район от небето, и се казва: „Онзи, който точно
възпроизведе тези форми, ще е дух, добруващ и на небето, и на земята, неизменно, постоянно и вечно...“
[УКАЗАНИЕ: „Може би малко по-близо към страницата.“]
ХЕНКОК: „Ще е дух, добруващ и на небето, и на земята, неизменно, постоянно и вечно...“
[УКАЗАНИЕ: „И ако може, само пак си сложи очилата.“]
 ХЕНКОК: Така че смисълът на този съвет според мен е...
[УКАЗАНИЕ]
ВЪПРОС: Действителната материална същност на Голямата пирамида. Какво те озадачава в
нейната материална форма, че подхранва представата ти за нея като за нещо повече от гробница?
ХЕНКОК: Всъщност в Голямата пирамида ме интересува огром- ната грижа и внимание към
подробности, които са излишни в обикновена гробница. Става дума за изключителната прецизност на
астрономическата ориентация, извънредното внимание, с което шахтите са изсечени в стените на
пирамидата така, че да сочат определени звезди през епохата на построяване на сградата, две хиляди и
петстотната година преди Христа, и също толкова извънредното внимание, с което пирамидите
възпроизвеждат разположението на звездите от Орионовия пояс в много по-древната епоха на десет
хиляди и петстотната година преди Христа. Не виждам необходимост от това, ако просто става дума за
гробница. Не виждам също необходимост от сложната система вътрешни коридори, тунели и камери в
Голямата пирамида. Ако разговаряш с египтолози по този въпрос, ще останеш с впечатлението, че
древноегипетските строители на Голямата пирамида са били капризна и колеблива шайка хора, които не
са знаели какво точно правят. Ако Голямата пирамида е гробница на Хуфу, египтологията трябва да
обясни защо в пирамидата има три камери. Защо са ни три камери, за да погребем само един човек?
Независимо че тялото на Хуфу не е открито в Голямата пирамида, защо ни трябват три камери, за да
погребем само един човек? И защо ни е невероятно сложната мрежа от коридори и тунели, които
свързват тези пирамиди? Предполагам, че предназначението на камерите и коридорите много по-лесно
ще се обясни, ако приемем, че са използвани в посветителен ритуал, целящ приживе да даде на фараона
знанията, които според него ще му трябват за пътуването в отвъдното.
ВЪПРОС: Само Хуфу ли е участвал в изпълнението на този общ план? Или става дума за повече
египетски владетели, които са участвали в този процес? Би ли ми дал конкретна представа за
изпълнението му?
ХЕНКОК: Според мен сме изправени пред мащабно начинание, в което са участвали и са влагали
усилията си голям брой различни фараони през много дълъг период от време - най-малко трима, Хуфу,
Хафра и Менкаура, които са участвали в строителството на големите пирамиди, а навярно и други. И за
мен това само по себе си оспорва теорията за пирамидите като гробници и единствено гробници.
Предполагам, че цялата египетска цивилизация е участвала в строителството на тези паметници в
продължение на много голям период от време и не мога да не си мисля, че такова участие не се обяснява
само с необходимостта да се задоволи самолюбието на конкретни фараони. Мисля, че става дума за по-
висша цел, че те са се опитвали да създадат в Гиза нещо полезно за много фараони в продължение на
голям период от време, а може би и за цялото човечество. Тези хора горещо са вярвали в безсмъртието
на душата и в потребността да се подготвят за пътуването в отвъдното. Честно казано, смятам, че тъкмо
това са паметниците в Гиза. Места за подготовка за пътуването в отвъдното. И най-много ме озадачава
указанието, че пътуването в отвъдното трябва да стане в небе, което по време на династичен Египет
отдавна е изчезнало - небето на десет хиляди и петстотната година преди Христа.
ВЪПРОС: В такъв случай по-ранните пирамиди в Сакара или по-късните остават извън този план?
Или те играят друга роля в него?
ХЕНКОК: Според мен единствените египетски паметници, за които напълно убедено мога да твърдя,
че са проектирани като част от общ план, възпроизвеждащ небето на десет хиляди и петстотната година
преди Христа, са трите големи пирамиди и Големият сфинкс в Гиза. Не включвам нито една друга
пирамида в тази схема. Ще е интересно да се разгледат двете пирамиди от Четвърта династия в Дашур и
да се помисли за астрономическата им интерпретация, но съм сигурен само за паметниците в Гиза.
ВЪПРОС: Такава ли е позицията на Бовал?
ХЕНКОК: Да. Такава е. Такава е. Също като моята, позицията на Робърт търпи еволюция.
Положението с плана на Пирамидата със заоблени стени и Червената пирамида в Дашур е интересно. Но
е доста двусмислено. И мисля, че за да постигнем напредък в тази област на знанието, трябва да се
съсредоточим върху онова, в което сме сигурни. Не е задължително всяка египетска пирамида да изоб-
разява звезда в небето, за да заключа, че пирамидите в Гиза и Големият сфинкс представляват конкретен
район от небето в конкретен момент. Строителите на тези паметници са отправили символично
послание, което трябва да се разбира на интуитивно и духовно равнище. Няма нужда да проектираме
бюрократичния манталитет на съвременните създатели на градоустройствени планове върху онези хора,
за да разберем какво са се опитвали да направят.
ВЪПРОС: Пирамидата на Менкаура очевидно има много важно място в концепцията за Орион. Би
ли ми го обяснил, като ми изложиш конкретните аргументи, свързани с информацията ни за самата
сграда?
ХЕНКОК: Робърт Бовал е стигнал до тезата си за пирамидите от собствените си позиции, а именно
от позициите на строителен инженер. Робърт е строил грамадни сгради по цял свят и като строителен
инженер се е озадачил от някои аспекти на обекта в Гиза. Един от тях е огромната грижа и внимание, с
което строителите са ориентирали паметниците спрямо главните посоки на света. И отделяйки тази
огромна грижа и внимание, за да ориентира една от сградите, той като строителен инженер естествено
би поставил другите две в права линия с първата. Така избягва цялата грижа и внимание за
ориентирането на другите две пирамиди спрямо главните посоки на света. С други думи, логичният
план е права линия север-юг. Обаче кой знае защо те не са го направили. Разположили са пирамидите
под ъгъл, по диагонал спрямо линията север-юг. Пак от гледна точка на инженер Бовал не се озадачил
толкова от самия диагонал - може да се допусне, че това решение се дължи на каприз, — а от факта, че
диагоналът не е идеален. От факта, че Голямата пирамида и пирамидата на Хафра образуват абсолютен
диагонал под прав ъгъл спрямо линията север-юг, а третата, по-малка пирамида, пирамидата на
Менкаура, е разположена настрани от тази линия. Това отново поражда допълнителни архитектурни и
строителни проблеми, които могат да се избегнат с подреждането на пирамидите в прав диагонал.
Някои предполагат, че пирамидата на Менкаура е изместена настрани, защото геологическата основа
под правата линия не е била солидна. Но доколкото знам, няма такива данни. Пирамидата на Менкаура
не е изместена заради здравината на материковата скала. В такъв случай, изглежда, че изместването й е
съзнателно решение. И докато търсел отговор на тази загадка, нещо, което да обясни такова съзнателно
решение, наистина в миг на прозрение, веднъж Бовал наблюдавал небето, видял трите звезди от
Орионовия пояс и разбрал, че има обяснение. Просто трябва да допуснеш, че архитектите на големите
пирамиди са искали да изобразят тези звезди на земята и това напълно обяснява изместването.
ВЪПРОС: Въпросът ми в никакъв случай не е несериозен, но ние трябва да си представим този
странен тип Менкаура или Хуфу и той знае, че трябва да разположи пирамидата си тук, за да изпълни
общия план. Искам да кажа, има ли...
ХЕНКОК: Мисля, че човек няма нужда от голямо въображение, за да разбере, че в свещения
древноегипетски град Хелиопол е съществувала голяма и просветена религиозна общност и че именно
тя представлява културната и религиозната основа за създаването на големите египетски пирамиди.
Смята се, че в един момент от съществуването му, в Хелиопол едновременно имало дванайсет хиляди
жреци и също ни е известно, че те са се занимавали с астрономия, защото иначе нямаше да могат
толкова точно да ориентират пирамидите спрямо главните посоки на света. Затова в теорията си по този
въпрос приемам, че отговорността за общия план, за съхраняването и предаването на общия план на
бъдещите поколения определено е лежала върху плещите на жречеството, а не непременно на който и да
е конкретен фараон. Но разбира се, фараонът е бил свещена фигура и в известен смисъл въплъщение на
бога на земята - така че той определено е бил посветен в тези идеи. Смятам обаче, че приемствеността е
постигната чрез устна традиция, предавана от жрец на жрец в продължение на много голям период от
време. И смятам, че жреците са били задкулисната сила, която е станала причина за построяването на
пирамидите в Гиза.
ВЪПРОС: И това жречество ли е предавало прецесиалните знания?
ХЕНКОК: Да.
ВЪПРОС: Те от третата цивилизация ли са произлезли?
ХЕНКОК: Да. Предполагам, че астрономическите идеи и знания са били донесени в Египет много
рано, още през десет хиляди и петстотната година преди Христа, и че тези идеи са се предавали в таен
култ, който набирал нови членове, за да предават идеите на бъдещите поколения.
ВЪПРОС: Пак конкретен въпрос. Зодиакът от Дендера, който споменаваш, книгата и
телевизионния сериал. Той потвърждава ли тази теория?
ХЕНКОК: Всъщност зодиакът от Дендера нито потвръждава, нито опровергава тази теория. На пръв
поглед в него няма нищо особено спорно, защото е създаден по времето на Птолемеите в самия край на
египетската история, след като според всички историци гърците и вавилонците създали символите за
дванайсетте зодиакални съзвездия. Но когато прочетох този зодиак, разбрах, че той не изобразява
небето над храма в Дендера по времето на построяването му през последния век преди Христа. Той
изобразява по-древно небе. Наистина, не небето от десет хиляди и петстотната година, но доколкото
мога да преценя, това е небето от около четири- до трихи- лядната година преди Христа. Това ми
показва само, че идеята за познаване на древните небеса, за способността да се изобразява положението
на звездите в небето на която и да е епоха от миналото, изглежда, е била съхранена в древноегипетската
цивилизация.
ВЪПРОС: Но тук пак стана малко сложно, нали съзвездия и зодиаци не са едно и също. Искам да
кажа, че човек може да познава съзвездията, но идеята за зодиакалните знаци да му е чужда.
ХЕНКОК: Зодиакът от Дендера определено се състои от дванайсет зодиакални съзвездия. Въпросът,
по който с историците не сме на едно мнение, е кога хората за пръв път започват да познават два-
найсетте съзвездия от зодиака. И мисля, че учените не са прави, като твърдят, че това било откритие на
гръцката и късновавилонс- ката епоха. Според мен има невероятно много свидетелства, че зодиакалните
съзвездия са били познавани в много по-древни времена. Иначе трябва да обясним доминиращата
символика на бика в древния свят през епохата, в която дом на равноденственото Слънце е било
съзвездието Телец. Само трябва да спомена минойски Крит, за да ти дам пример. Малко по-късно
виждаме, че съзвездието Овен е дом на Слънцето в деня на пролетното равноденствие и трябва да се
запитам дали е съвпадение, че точно по онова време египетската символика заменя биковете с овни. Или
това е свидетелство за познаване на зодиакалните съзвездия почти в съвременния им вид много преди
времето, когато се смята, че са ги измислили гърците и вавилонците? Според мен зодиакът е бил
измислен много по-рано. Смятам, че тези условни знаци са създадени от древни астрономи и са били
предавани чрез устна традиция хиляди години преди гърците да сложат ръце върху тях и да си ги
присвоят.
ВЪПРОС: Знам, че привличаш труда на Алекс Гърщайн за зодиака в подкрепа на теорията си - по-
точно ранния произход на зодиака. Би ли могъл да ми разкажеш нещо повече?
ХЕНКОК: Ами, Гърщайн е един от многото учени, които се занимават с така наречената каменна
епоха, и той твърди... боя се, че трябва да помолиш него да аргументира тезата си, не мен... та той
твърди, че е открил някои знаци от зодиака с много по-древна дата, отколкото допускат ортодоксалните
историци. И тази идея изобщо не е непременно революционна. И не е. Само трябва да приемем, че
нашите предци може да не са били толкова примитивни, колкото ги смятаме. Нищо повече.
Струва ми се, трябва да прибавя, че сама по себе си идеята не е революционна, защото се вписва в
постепенно налагащото се прозрение, че човекът от така наречената каменна ера навярно се е интере-
сувал много от астрономия. Има знаци, врязани върху кост, датиращи отпреди трийсет хиляди години,
които, изглежда, проследяват лунните фази. Така че идеята за натрупване на астрономически познания в
продължение на голям период от време не е непременно причина за притеснение на египтолозите.
Просто може да я взимат предвид и дори, нали разбираш, да я обмислят.
ВЪПРОС: Ти току-що спомена за последното нещо, което исках да те питам в тази област. Това,
струва ми се, е постоянна тема при теб - че египтолозите няма да се съгласят или просто няма да
обърнат внимание на нови разработки. Защо? Защо постъпват така?
ХЕНКОК: Първото нещо, което трябва да кажа за египтолозите, е, че моите проучвания върху
древен Египет нямаше да са възможни, абсолютно нищо нямаше да се получи, ако не разполагах с всич-
ки извънредно детайлни, напълно професионални академични и научни съчинения, написани от
египтолози. Деветдесет процента, навярно дори повече от информацията, която ползвам, идва от про-
учванията на египтолозите. Аз само я интерпретирам малко по-различно. Така че съм готов да приемам
египтологически идеи, египтологически данни и египтологическа информация. Те са основата на моята
работа върху древен Египет.
Проблемът е, че като група, особено през последните трийсетина-четирийсет години, египтолозите,
изглежда, се организираха в нещо, което много повече напомня на църква с установено учение, с догма,
отколкото на академична дисциплина. Все едно, че щом някоя теория бъде развита и изложена от
известен и уважаван египто- лог, тя никога не бива да се оспорва или променя. И всички факти, които й
противоречат или дори само я поставят под съмнение, трябва да се атакуват и разбиват по всички
възможни начини — вместо египтолозите да се подложат на неприятния процес наистина да вземат
предвид тези нови факти и може би тяхната теория. Така че за съжаление аз виждам в египтологията
тъкмо обратното на добрата наука. Виждам години на прекрасен, задълбочен, усърден труд. Но виждам
и един манталитет, който е готов да отхвърли даден акт, вместо да промени теорията си. И мисля, че
това не е много полезно за разбирането на древен Египет. Но от лична гледна точка, като човек, аз
разбирам защо хора, които са посветили цялата си професионална кариера на конкретен модел на
миналото на древен Египет, се обиждат и се дразнят, че някой като мен, който не е египто- лог, се
появява и казва: „Е, приятели, всъщност мисля, че бъркате. Самите основи на вашите виждания са
изградени върху грешна представа за миналото“. Разбирам защо ми се сърдят,'но е жалко, че допускат
гневът да замъглява преценката им за множество сериозни очевидни проблеми - и особено с
астрономията в древен Египет и нейните данни.
 ВЪПРОС: Значи според теб проблемът е, че ги мързи да пре- напишат своята версия на миналото
или е нещо по-фундаментално от съображения от типа „това е адски много работа, ако трябва да
променям всичко“?
ХЕНКОК: Не. Мисля, че проблемът на египтолозите не е в мързела. Става дума за учени, които
много задълбочено и извънредно грижливо са проучвали древен Египет и които наистина отлично
познават работата си. Не искам да им го отричам. Египтолозите са постигнали някои прекрасни
резултати. Но целият им труд почива върху концепция за далечното минало на древен Египет - която в
общи линии гласи, че макар да можем да проследим известно развитие и еволюция през
преддинастичния период, които очевидно са довели до разцвета на египетската цивилизация, преди
петото хилядолетие не се е случило нищо особено, което да има отношение към историята на
фараоните. А аз категорично не съм съгласен с това. Според мен, за да разберем историята на древен
Египет, ние трябва да навлезем в дълбочина, в много голяма дълбочина, в много по-древното минало.
Колкото и да е странно, тъкмо така са постъпили самите египтяни. Те не са имали проблем да заявят в
текстовете си, че тяхната култура, религия и идеи са наследство от много по-стари времена. С готовност
са го приемали. И в известен смисъл аз искам египтолозите да приемат само това - че е възможно в
древен Египет да е съществувало наследство от информация, от религиозни и духовни идеи, което е
изключително древно.
ВЪПРОС: Ключовата дума, която използваш, е „наследство“, нали?
ХЕНКОК: Да. Знанията, които са били предавани. Колкото по- нацълбоко навлизах в този въпрос,
все по-интересна ми ставаше идеята за съхраняването и предаването на една традиция — която може да
се възпроизвежда чрез архитектура почти по всяко време в човешката история. Тази традиция винаги се
изразява чрез архитектура, която е астрономически ориентирана, и много често се изразява чрез
архитектура, която възпроизвежда разположението на звездите на земята. Важна е традицията.
Представи си я като компютърна програма, ако искаш, която може да се зареди във всяка култура и по
всяко време и ще накара тази култура да върши същите неща, каквито са били вършени в древни
времена от тази традиция.
ВЪПРОС: Добре. Говориш за откритието на Бовал в Гиза. Би ли ми разказал за откритието в
Анкор Ват?
ХЕНКОК: За мен проучването на Анкор в Камбоджа започна, защото знаех - отдавна бях ходил там -
че всички онези храмове много прецизно са ориентирани спрямо главните посоки на света, също като
пирамидите в Гиза. Изключително прецизна ориентация спрямо истинския север, юг, изток и запад.
Което ми показва, че в строежа са участвали астрономи. А и поради религията, изповядвана в Анкор.
Независимо дали официално е будистка или хиндуистка, тя се състои в стремеж към безсмъртие на
душата - нещо много подобно на религиозния стремеж в древен Египет. Но когато се заех с проучването
на Анкор, аз открих нещо важно - и трябва да отдам дължимото онзи, който го заслужава, защото това
откритие не е мое, а на моя асистент Джон Григсби, когото помолих да ми подготви материал за
историята на Анкор — и той забеляза нещо, което аз определено не бях забелязал, а именно, че ако
вземеш карта на храмовете в Анкор, а те са много, и свържеш точките на главните храмове, получаваш
карта, изключително сходна със съзвездието Дракон, едно от големите северни съзвездия. И аз доста
сериозно проучих това странно сходство. Също като Орионовата корелация то е очевидно и е било
очевидно през всички епохи, но загадъчното и странното е, че е идеално само през една епоха - и това е
същата епоха, за която имаме великолепната корелация между Орион и Сфинкса [пирамидите], и дори в
същия момент, призори на пролетното равноденствие. Така че изведнъж се изправих пред ситуация, в
която имах група паметници в Египет и друга голяма група паметници в далечна Камбоджа, които
възпроизвеждаха небесни съзвездия, както са изглеждали не по време на построяването на въпросните
паметници, а през много по-ранна епоха - епохата на десет хиляди и петстотната година преди Христа.
И моето обяснение е, че имаме работа със следи от древна световна религиозна система — религия,
чиято същност е свързана със строеж на архитектурни копия на групи звезди в небето - и че виждаме
следите от тази система по целия свят.
ВЪПРОС: Какво астрономическо откритие направи в Анкор Ват?
ХЕНКОК: Всъщност основното откритие в Анкор Ват беше направено от моя асистент. Това е
приликата, изключително голямата прилика между разположението на храмовете на земята и разполо-
жението на звездите в съзвездието Дракон, едно от големите северни съзвездия. Накратко, ако вземеш
карта на храмовете в Анкор и съединиш точките на различните храмове, получаваш карта на съз-
вездието Дракон.
Доста сериозно проучих тази принципна корелация, която е очевидна и е била очевидна през всички
епохи, също като Орионовата корелация, и установих, че тя става почти идеална само на една дата - и
това е десет хиляди и петстотната година преди Христа, пролетното равноденствие, абсолютно същият
момент, който е отразен от паметниците на платото Гиза. И според мен това не може да е съвпадение.
Изправени сме пред резултат от съзнателна стратегия. Не оспорвам датирането на храмовете в Анкор.
Те са построени към хиляда и стотната година. Съвсем спокойно го приемам. Но твърдя, че също като
паметниците в Гиза, поради някаква тайнствена причина, тези храмове, изглежда, обозначават много по-
ранна епоха с помощта на универсалния език на астрономията.
ВЪПРОС: Как преодоляваш проблема със съвпадението? Защото явно в Анкор Ват има много
храмове? Колко храма са включени в очертанията на Дракон? И защо това да не е случайно? Как го
обясняваш?
ХЕНКОК: В очертанията на самия Дракон са включени петнайсетина от храмовете в Анкор. Освен
това други храмове изобразяват звезди от съседни съзвездия в този район от небето - целият план е
проектиран да се гледа от наблюдател, застанал с лице на север към паметниците. Ние смятаме, че
съответствието е доста точно. В никакъв случай, нали разбираш, не е абсолютно точно, но имаме доста
голямо сходство между звездите в небето и храмовете на земята. И като имаш предвид, че тези храмове
са строени на разстояние от стотици километри в гъстата джунгла преди около хиляда години, когато
строителите не са били в състояние да се издигнат над земята и да проверят дали проекцията им е точна,
според мен те са се справили много добре.
ВЪПРОС: Да продължим нататък. Мисля си за твоите бележки за някои древни цивилизации в
Мезоамерика, олмеките и майте. В книгата си казваш, че били „просто там, вече напълно оформени“,
и цитираш един сериозен археолог, Майкъл Коу, според когото те „се появяват без прецедент“. Би ли
доизяснил проблема? Защото този аспект ми е много интересен - че нещо може просто ей така да
изникне в археологическия документ.
ХЕНКОК: Без никакъв прецедент, нали? С този проблем се сблъскваме в много различни краища на
света. Аз лично смятам, че доста внезапната поява на напълно развитата древноегипетска цивилизация
трудно може да се обясни и мисля, че учените не ни дават постепенен еволюционен модел на появата на
тази цивилизация, макар някои от тях да твърдят, че са го сторили. Положението в Централна Америка е
същото. Културата на майте се отличава с невероятно високоразвита астрономия, наистина
изключително прецизна, и не виждам ортодоксалната теория адекватно да обяснява появата й в толкова
ранен период. И голямата загадка на Централна Америка, разбира се, е така наречената олмекска
култура, която навярно предшества майте или може би се развива успоредно с ранните фази от майската
цивилизация. И в случая с олмеките - между другото, не ни е известно как са се наричали те - това
наименование им е дадено от археолозите - ние откриваме кулура, която строи пирамиди, използва
прецизни астрономически ориентации и обработва грамадни мегалити. Характерният й подпис са така
наречените олмекски глави, гигантски издялани каменни глави, в някои случаи тежащи до шейсет тона.
И в най-ранните археологически пластове в Централна Америка, датиращи от хиляда и петстотната и
дори двехилядната година преди Христа, откриваме свидетелства за високоразвита, компетентна и
просветена цивилизация, която наистина сякаш се появява от нищото — като че ли еволюционната фаза
на тази цивилизация е протекла някъде другаде, защото не намираме следи от нея. И според мен това е
интересна загадка, затова привлякох вниманието към нея.
ВЪПРОС: Какво позволява да се направи връзка между астрономията на майте и тази на
египтяните? Искам да кажа, точно какъв е характерът на връзката, която извеждаш?
ХЕНКОК: Има някои конкретни и някои общи връзки. Съзвездието Орион е било изключително
важно за древните май. Смятало се за синоним на „Палата на сътворението“. А в Гватемала има един
майски град - и това е доста странно - който според ортодоксалните учени възпроизвежда съзвездието
Орион. И тази идея принадлежи на ортодоксален специалист по майте и може би тъкмо затова го
преглъщат по-лесно, отколкото корелацията на Орион с пирамидите в Гиза. Така че има някои
специфики, при които се наблюдава прилика между майте и древните египтяни.
И двата народа споделят идеята, че след смъртта душата се опитва да се прероди като звезда - също
доста странна и специфична идея, която се среща в двете култури. Но и прецизността на майската
астрономия може да се сравни с прецизността на древноегипетската астрономия и в двата случая тази
прецизна астрономия, изглежда, се е използвала с религиозна цел с оглед на стремежа за безсмъртие на
душата.
ВЪПРОС: Не ми е известен гватемалският обект, но се сещам за „Огледалото на рая“, където
цитираш Стансбери Хейгър и храма в Уксмал. Какво оправдава интерпретирането на един майски
храм със западния зодиак, ако може да се нарече така?
ХЕНКОК: Мисля, че не става дума за „западния зодиак“. Според мен Западът сравнително късно
възприема този зодиак. Напълно съм убеден, че зодиакът е условна карта, наложена върху небето.
Същността му се състои в концепцията, че Слънцето сякаш преминава през група съзвездия за една
година. Тази концепция е оформена чрез наблюдения и накрая наблюденията са обединени в условна
карта, която определя конкретен брой градуси от небето на всяко съзвездие и му дава форма, име и
очертание. Мисля, че тази система е много древна. Според мен тя датира от палеолитни времена. И
западните култури са я възприели сравнително късно. Отначало това е била тайна традиция, която е
била разкрита по времето на гърците и вавилонците.
ВЪПРОС: Струва ми се, че имаш страшно много материал, извлечен от мезоамериканските
митове, особено съсредоточени около Кецалкоатъл. Ще ми се да ти задам въпроса на две части. Ти
свързваш бог Виракоча от Андите с Кукулкан и Кецалкоатъл и предполагаш, че тези митове са
свързани с третата цивилизация. Би ли ми изложил аргументите си?
ХЕНКОК: Интересно е, че когато разглеждаш митовете и преданията от Централна и Южна
Америка, постоянно забелязваш нещо като външно или чуждо влияние при възникването на тези култу-
ри. И това се наблюдава конкретно по отношение на бог, когото в Андите наричат Виракоча, и
Кецалкоатъл или Кукулкан в Централна Америка - Кукулкан при майте, Кецалкоатъл при ацтеките.
Особеностите, физическите особености на тези богове подробно са описани в митовете, които
обикновено ги изобразяват като високи, доста светлокожи брадати мъже. Тези фигури Не приличат
много на местните обитатели на Централна и Южна Америка. И всъщност по време на завоеванието
испанците научават за тези митове, и ги използват в своя полза. Те се представят за завръщащите се
полубо- гове Виракоча или Кецалкоатъл, молят хората да ги приемат за такива и така успяват да ги
завоюват. Така че това е съвсем реален аспект на мита. Виж, въпросът е каква важност, какво значение
приписваме на тези митове за хора с доста чуждоземска външност от „времето на боговете“ преди
хиляди години, които пристигат в Южна Америка, и в мита се казва, че тяхната задача, тяхната цел била
да разпространят даровете на цивилизацията, религиозни, етични и законодателни идеи сред културите
— така че те са носители на цивилизацията.
И ми се ще да помисля за смисъла на тези митове. Не приемам непременно, както, изглежда,
предполагат ортодоксалните учени, че това са само фантазии и измислици. Според мен тези митове
може би отразяват истински събития, които са станали много отдавна - възможно е оцелелите от
изчезнала цивилизация да са се заселили в някои райони на света, където преди това не са живели,
области, които не са били унищожени по време на голямото топене в края на последната ледникова
епоха и да са се опитали да разпространят културата си там.
ВЪПРОС: Ти даваш два съвсем конкретни примера от Мексико: една пирамида край Мексико Сити,
засипана от лава, която очевидно е много no-древна от традиционното й датиране.
ХЕНКОК: Всъщност нямам какво повече да добавя по този въпрос от онова, което написах в
книгата. Не съм я проучвал подробно.
ВЪПРОС: Вторият съвсем конкретен пример, който даваш в контекста на майте, е гробницата
на Пакал. И според мен, когато говориш за капака на саркофага, ти искаш да кажеш, че Пакал сякаш е
в нещо като машина, и също, че това е пример за пирамида, използвана като гробница - това ли е
позицията ти за Паленке?
ХЕНКОК: За да отговоря на въпроса ти... Би ли изключил камерата за момент... За да отговоря на
въпроса ти, трябва да направя справка с книгите си. [В НАЧАЛОТО НА ИНТЕРВЮТО ХЕНКОК Е
ИНСТРУКТИРАН ДА НЕ СПОМЕНАВА ЗАГЛАВИЯТА НА КНИГИТЕ СИ.] Не мога да отговоря на
този въпрос, без да се консултирам с книгите, защото в мисленето ми настъпи еволюция по отношение
капака на Пакал и мнението ми се различава от изложеното в „Следите на боговете“ и „Огледалото на
рая“. Затова трябва да се консултирам с тях.
[УКАЗАНИЕ: Добре]
ВЪПРОС: Разкажи ми за гробницата на Пакал.
ХЕНКОК: Когато за пръв път посетих гробницата на Пакал в Паленке, останах поразен от вида на
прочутия капак на саркофага и от врязаните върху него изображения. И в една от книгите си, „Следите
на боговете“, предложих работната хипотеза, че може би представя някаква машина, в която седи човек.
Мисля, че не бях прав. Мисля, че анализът ми беше грешен и неточен, и стигнах до заключението, че е
бил грешен и неточен заради новите проучвания върху символиката и астрономията на майте,
извършени от такива специалисти като Линда Шел. Те убедително доказаха и аз напълно приемам
тяхната интерпретация, че централната сцена на капака на Пакал представлява Млечния път и
символично изобразява началото на пътуването на душата на Пакал в отвъдното. И в контекста на това,
което вече знам за цивилизацията на майте, за техните интереси към отвъдния свят и за тяхната
астрономия, намирам, че това е много по-логично обяснение от идеята, че на капака е изобразена
някаква древна машина.
Така че моите идеи са в еволюция и аз винаги съм готов да се откажа от някоя грешна идея, но
получавам информация от толкова много различни области, че, струва ми се, е неизбежно наред с вер-
ните, да има и грешни идеи. Важното е постоянно да развиваш и усъвършенстваш теорията си и да се
отказваш от грешния материал. И определено не смятам, че гробницата на Пакал има нещо общо с
машина. Мисля, че тя до голяма степен е свързана с вярванията на майте за отвъдния свят и с
отношението на тези вярвания към астрономията.
ВЪПРОС: Значи в такъв смисъл, след като се отказваш от елемента, който описа, гробницата
позволява ли други сравнения с култури извън Мексико?
ХЕНКОК: Да. Пирамидите на майте позволяват сравнение с културите извън Мексико. И
сравнението е изключително широко и ясно. Тук имаме култури, независимо дали са в древен Египет
или древно Мексико, които горещо вярват в безсмъртието на душата, вярват, че трябва да се подготвим
за това пътуване в отвъдното, и които в хода на това строят пирамиди от двете страни на Атлантика,
нещо повече, пирамиди с прецизна и точна астрономическа ориентация. Мисля, че тези прилики са
прекалено големи, за да се обясняват със съвпадение.
ВЪПРОС: Специалистите по майте определено бяха изнена дани от гробниците в пирамидите,
нали?
ХЕНКОК: Гробницата на Пакал беше първото потвърждение, че пирамидата се е използвала като
гробница, както повечето пирамиди в древен Египет. Въпросът е, че когато става въпрос за трите
пирамиди в Гиза, те може да са имали и много по-сложна функция - и подозирам, че същото се отнася за
пирамидите на майте.
ВЪПРОС: Когато стоиш пред паметниците на инките в Андите, как ти въздействат, как ги
анализираш, какъв проблем ти поставят?
ХЕНКОК: Не съм сигурен колко от паметниците, които ортодоксалните учени приписват на инките,
наистина са построени от тях. Според мен в случая със свидетелствата от Андите имаме два различни
културни пласта. Смятам, че има по-древен, мегалитен културен пласт и че инките определено са
свързани с тази традиция, но че, общо взето, са строили с много по-малки каменни блокове. Те са били
майстори зидари, но не са работили с мегалити. И мисля, че големите мегалитни обекти в Андите, като
Саксайхуаман, части от Куско, Олантайтамбоа и други, може би грешно се приписват на инките. Има
изненадващо малко данни, че инките по какъвто и да е начин са строили с масивни каменни блокове,
тежащи по няколко тона. Според мен е възможно, например в случая със Саксайхуаман, инките да са
присвоили древен, вече съществуващ обект и да са построили сградите си върху и около него, но да са
приели съществуващ архитектурен пласт, който не е бил тяхно дело. И тъй като не можем да подложим
самия камък на радиовъглеродно датиране, струва ми се безотговорно с абсолютна увереност да
твърдим, че инките са построили всички тези паметници.
ВЪПРОС: А някои археологически експерименти за преодоляване на строителните проблеми,
поставени от тези обекти - те не са ли убедителни?
 ХЕНКОК: Тук има няколко важни въпроса. Един от въпросите, които особено много ме
интересуваха в началото на моето проучване, но днес не ме занимават сериозно, е дали изгубената
цивилизация е притежавала някаква технология на високо равнище, много по-високо, отколкото си
мислим ние. Това беше важен въпрос за мен, но вече не е толкова важен - защото мога да си представя
култура, чиято етика е съвсем различна от нашата и в която уменията, необходими за построяването на
огромни мегалитни паметници, уменията, необходими за създаването на нещо като Голямата египетска
пирамида, могат да се усъвършенстват в дадено общество до такова равнище, че работата да се свърши,
без да е нужна висока технология. Така че в известен смисъл не ме интересува особено много как са
били построени тези мегалитни паметници. Не ме интересува особено много технологията. Мисля, че
никой не е дал задоволително обяснение как са издигнати стените в Саксайхуаман, например. Според
мен ортодоксалната теория за това е доста слаба. Повече ме интересува това, че тези грамадни
мегалитни постройки най-често са свързани с паметници, които са много по-стари от по-късните сгради,
построени с по-малки блокове.
ВЪПРОС: Може ли веднага да те попитам, ти говориш за наследство. Какво е наследено, когато
става дума за монументални сгради?
ХЕНКОК: Според моята теория на първо място е наследена една важна религиозна идея, която
свързва небето със земята и изисква изповядващите тази религия по някакъв начин да отразяват небес-
ното съвършенство на земята в паметниците, които строят. И второто нещо, което се предава, е една
архитектурна традиция - конкретни методи и идеи за това как да строим и да организираме даден
строителен проект, така че резултатите да са почти идеални.
ВЪПРОС: Нека продължим географски нататък, какво те убеждава, че Тиахуанако е много no-
древен, отколкото смята традиционната археология, както я наричат? Какви според теб са
доказателствата за датирането на обекта?
ХЕНКОК: Трябва да отговоря на въпроса ти по-широко. Аз смятам, че историята на много древни
обекти по света е объркана от факта, че обектите в продължение на големи периоди от време са се
намирали в процес на постоянно строителство. Древните египтяни имали обичай да строят храмове на
местата на по-древни светилища. Същото, струва ми се, се е случило в Андите. На място, което се е
смятало за свещено, може да са били строени много паметници от различни култури.
Според мен ортодоксалната археология обръща прекалено голямо внимание на последните пластове
и постройки в Тиахуанако и не отчита вероятността градът да е много по-стар. Но когато говорим за
действителни доказателства, че Тиахуанако е по-древен, изглежда, на преден план излизат два въпроса.
Първият е равнището на езерото Титикака и понижаването му през последните десетина хиляди години
и обяснява защо днес Тиахуанако е далеч от брега на езерото Титикака. Вторият аспект на проблема е
астрономически и е свързан с друго мъгляво астрономическо явление, наречено „наклон на
еклиптиката“ - което е причина точката на изгрева и залеза на Слънцето в дните на лятното и зимното
слънцестоене много бавно да се променя през хилядолетията. И Артър Познански, който в никакъв
случай не е любимец на ортодоксалните учени, но е посветил цели петдесет години от живота си на
праучване на Тиахуанако, от самото начало на двайсети век до четирийсетте години, убедително
доказва, че ориентациите, първоначалните ориентации на Тиахуанако, са били заложени по време,
когато точката на изгрева в дните на лятното и зимното слънцестоене много се е различавала от
днешната. И според него сградите са на около дванайсет хиляди години.
 Най-странното е, че съвсем наскоро бях в Боливия и взех дълго интервю от доктор Освалдо Ривера,
бивш директор на Боливийския археологически институт. Ривера ми каза, че за негова изненада
изчисленията на собствения му екип в Тиахуанако потвърждавали позицията на Познански - че градът е
съществувал хиляди години по-рано от предполагаемото му датиране. И Ривера, нещо необичайно за
учен, е готов да обмисли идеята за много по-ранен културен пласт в Тиахуанако, датиращ отпреди над
дванайсет хиляди години. Той отбелязва, че в момента са разкопани около два процента от обекта и въз
основа на настоящите данни не можем да правим категорични и окончателни заключения за
Тиахуанако.
ВЪПРОС: Едно от нещата, които ме смущават, и в отговора ти на предишния въпрос, и в
книгата, е фактът, че обектът е разрушен. Това прави ли проблематични изчисленията, за които
говориш?
ХЕНКОК: Възможно е. Възможно е. В случая с Тиахуанако аз настоявам за много по-мащабни и
непредубедени проучвания на произхода на обекта. Не твърдя, че съм абсолютно прав в предположе-
нието си за основаването на града преди над дванайсет хиляди години. Може напълно да греша. Поне
през последните сто и петдесет години строителите от Ла Пас и други боливийски градове са из-
ползвали обекта като каменоломна, което определено е допринесло за унищожаването му. Но мисля, че
това не бива да ни пречи да проучваме многобройните загадки и проблеми, свързани с Тиахуанако.
ВЪПРОС: Един от най-интересните въпроси, при това доста конкретен, е въпросът за скобите -
строителните скоби. Защо те интересуваше?
ХЕНКОК: Интересуват ме данните за строителни скоби в Тиахуанако. Много често се откриват по
два големи блока... а между другото, в Тиахуанако са работили с много големи мегалити. В Тиахуанако
има каменни блокове, които тежат близо четиристотин тона. Казано просто, това е... не знам... някъде
около четиристотин форд сиери в един блок. Та изглежда, че по някое време в миналото тези блокове са
били свързани с метални скоби с формата на римската цифра I, като половината от нея е в единия блок,
а втората половина - в другия и така ги свързва. И днес са останали главно следите от тези скоби,
защото самите скоби са били откраднати. Абсолютно същият метод се е използвал в Анкор в Камбоджа,
с точно такива скоби, както и на много места в Египет. И макар да е възможно този факт да се обясни с
това, че изправени пред сходни проблеми, хората стигат до сходни решения, когато го разглеждаме в
контекста на многобройните други прилики между тези обекти, струва си да се запитаме дали този
строителен метод не е елемент от традиция, предавана от поколение на поколение и разпространена по
целия свят.
ВЪПРОС: Смятате ли, искам да кажа, например археолозите обяснили ли са характера на тези
схоби?
ХЕНКОК: Виж, проблемът тук е очевиден. Ако искаш да свържещ два големи каменни блока, най-
добрият начин е да използваш скоба. И според мен, искам да кажа, може би греша, научното обяснение
е, че скобите са били използвани в Египет, Камбоджа, Тиахуанако и на други места, защото това е
очевидното решение на проблема. Ей, искам да кажа, те може и да са прави, те може и да са прави. Но
трябва да кажа, че когато се изправя пред два големи каменни блока, свързани по абсолютно еднакъв
начин в древен Египет и в боливийските Анди, и те ми изглеждат невероятно сходни, и намирам още
страшно много сходни неща в тези различни обекти, трябва да се запитам дали не става нещо.
ВЪПРОС: Как смяташ, археолозите обяснили ли са производствения процес на тези скоби уместно
или убедително?
 ХЕНКОК: Не съм се занимавал сериозно с производствения процес на скобите. Запазили са се една-
две скоби и са проучени от гледна точка на металургичното им производство. Те, изглежда, показват, че
на място са използвани преносими топилни за изливане на разтопен метал в предварително
приготвените вдлъбнатини в камъка. Но знаеш ли, това не е особено важно. Важното е използването на
един и същи метод в различни култури на места, които си приличат и в много други отношения.
ВЪПРОС: Забелязах в сериала, който гледах повторно, че ти се връщаш към Тур Хайердал. И с
удивление установих тези връзки между Тиахуанако, Хайердал и Великденския остров. Смяташ ли, че
методът на Хайердал може да се приложи към обекти като Тиахуанако, за да се установи връзка с
други култури?
ХЕНКОК: Според мен в работата на Хайердал е важно следното: той по изключително земен начин
доказа, че пътуванията, междуконтиненталните, презокеанските пътувания в древния свят са възможни
и вероятни. Хайердал го направи, като преплава Тихия океан с тръстикова лодка, построена по древен
метод. Това е извънредно находчиво доказателство. И смятам, че тъкмо това е най-важното в неговата
работа - той беше един от първите, които ни помогнаха да осъзнаем, че древният човек съвсем рано -
много по-рано, отколкото се смяташе, - с удивителна лекота е пътешествал по планетата. И за мен това
очевидно е важен въпрос, защото се занимавам с култури, които според учените не са били в контакт
през историческия период и въпреки това ги свързват странни прилики. Проблемът е, че когато се
задълбавам в този въпрос и внимателно го проучвам, наистина не мога да намеря много свидетелства,
потвърждаващи тезата, че древните египтяни са плавали до Южна Америка. Не откривам такива
свидетелства. И все пак откривам прилики, изключително сериозни прилики между религиозните идеи и
архитектурата в Южна Америка и религиозните идеи и архитектурата в древен Египет. Е, затова стигам
до заключението, че трябва някак си да го обясним и може би най-добрият начин е да го обясним с
далечна трета цивилизация, по-древна от другите две, забравена от историята, която по някое време в
миналото е осъществила контакт и с двете и им е предала общо наследство.
ВЪПРОС: Да продължим нататък. Досега в своята работа, искам да кажа, явно ти се иска да
откриеш, откъде произлиза тази трета цивилизация. В своята работа ти защитаваш тезата, че
трябва да търсим произхода й на Антарктида. Какво те наведе на тази мисъл? Искам да кажа, ще
продължа нататък с другите ти тези за геофизиката, но докато сме на този въпрос, какви
свидетелства те наведоха на тази идея?
ХЕНКОК: Голяма част от работата ми като писател е да обобщавам работата на други хора, да
нареждам парчетата от мозайката и да се опитвам да я проумея. Причината, поради която се заинтере-
сувах от Антарктида, е доста сложна. Първо, това са древни карти от целия свят, които, изглежда,
изобразяват континента Антарктида, преди да го е открила нашата цивилизация. Ако провериш в
Енциклопедия Британика, ще видиш, че Антарктида е открита в началото на деветнайсети век. Така че,
когато откриваме карти от шестнайсети и седемнайсети век с изображение на Антарктида, трябва да се
запитаме откъде са получили тази информация? И заедно с други хора развих теорията, че става въпрос
за копия на по- древни извори, които днес са изгубени, и че тези карти са свидетелство за по-ранна
епоха на мореплавателство и картографиране на света. Фактът, че Антарктида се явява в една или друга
форма на много от тези карти, предполага, че към нея е насочено специално внимание. И разгледах една
теория, наречена „изместване на земната кора“, според която Антарктида някога се е намирала на
трийсетина градуса по на север от днес и в резултат на изместване на земната кора се е завъртяла на юг,
точно в центъра на Южния полярен кръг. И бързо се е заледила.
 Вече не съм толкова тясно свързан с тази теория, колкото бях преди. Тогава се питах, ако е имало
изчезнала цивилизация, къде е живяла и как е изчезнала? И Антарктида, цял континент, покрит с лед,
който се среща на много древни карти, ми се струваше подходящ. В хода на проучванията си разбрах, че
в известен смисъл нямам нужда от Антарктида и следователно няма нужда да поддържам радикал на
революция в геологическите идеи, за да обясня проблема с изчезналата цивилизация. Мога да обясня
картографирането на Антарктида единствено с идеята за по-древна цивилизация, която е
картографирала света. Разбира се, тя е картографирала и Антарктида. Мога да обясня и изчезването на
тази цивилизация чисто и просто с рязкото повишаване на морското равнище в края на последната
ледникова епоха, в резултат на което са потънали големи колкото континент райони от континенталния
шелф по целия свят.
ВЪПРОС: Знам, че проучваш други аспекти на това, което, струва ми се, може да се нарече
„научен катастрофизъм“. Например по-рано ти спомена за някого в Калифорнийския технически
институт и за неговата идея. Каква е тази идея? Тя потвърждава ли...
ХЕНКОК: През юли деветдесет и седма група учени от Калифорнийския технически институт
публикуваха в списание „Сайънс“ед- но свое проучване, в което много убедително се твърди и това,
разбира се, в чисто научен контекст - че преди около петстотин милиона години е имало доста силно
изместване на земната кора. Така че, ако тази концепция се приеме от повечето учени, това ще означава,
че поне веднъж е имало изместване на земната кора и че следователно не може да се изключи
вероятността за други такива случаи. Но като проучвател и писател самият аз все по-малко се
интересувам от това защо преди дванайсет хиляди и петстотин години е имало катаклизъм. Много
пОвече ме интересува действителният характер на този катаклизъм. В известен смисъл смятам, че е
проблем на други хора да обяснят защо краят на ледниковата епоха е настъпил толкова внезапно и
драматично. Това не е мой проблем. Моят проблем е да установя въздействието на този внезапен край
на ледниковата епоха върху Земята; и това въздействие, много е важно ясно да се разбере, е бързото
повишаване на морското равнище в огромен мащаб - сто и двайсет метра - което е изличило от истори-
ята огромни райони от света.
ВЪПРОС: Може ли да попитам, искам да кажа, ако не възразяваш, нека просто се върнем на този
въпрос, ако концептуално сме приключили с Антарктида, невидимостта на изчезналата цивилизация в
момента, какво глобално събитие според тебя обяснява?
ХЕНКОК: Глобалното събитие, което обяснява изчезването на цяла цивилизация, голям забравен
епизод в човешката история, според мен е краят на последната ледникова епоха. Няма нужда от повече
обяснения. Установените, известни факти за края на последната ледникова епоха, стопяването на
ледената покривка, повишаването на морското равнище и в хода на това повишаване на морското
равнище заливането с вода на огромни площи от сушата, които може да са били обитавани, и които
доскоро бяха извън обсега на археологическите проучвания. Те просто не са влезли в картината. Едва
след изоб- ретяването на акваланга през четирийсетте години на двайсети век и разработването на
дълбоководолазните методи стана възможно да се провеждат систематични водолазни експедиции край
бреговете и, струва ми се, че това е област, която в бъдеще може да даде много нови свидетелства.
ВЪПРОС: Предлагаш да се върнем, нека се изразя така, към сградите в морето край Окинава, така
ли? Това ли е, искам да кажа, би ли ми разказал за откриването на тези сгради?
ХЕНКОК: Научих за вероятен подводен паметник край японския бряг през хиляда деветстотин
деветдесет и шеста година. Пътувах из Япония и много мои японски приятели ми разказваха за това.
Установих, че проблемът е доста подробно обсъждан в японските медии, но изобщо не е засегнат на
Запад. И се научих да се гмуркам, за да разгледам тази сграда, която се намира край островчето
Йонагуни, най-югозападният японски остров - всъщност е най-близо до Тайван. Основата на паметника
е на около двайсет и пет метра под водата, а върхът му - на четири-пет метра. Това е много голяма,
изключително симетрична структура, която определено ми изглежда създадена от човешки същества. И
палеоклиматологичните данни за района съвсем ясно показват, че тази структура за последен път е била
над вода преди около десет хиляди години. Следователно, ако е дело на хора, тя е поне на десет хиляди
години - и ние не знаем кой може да е построил такава сграда в Япония по онова време.
ВЪПРОС: Знам за оня човек, Кимура, дето е работил там. Би било хубаво да видим нещо като план
на тези структури. Искам да кажа, че той отдавна работи там.
ХЕНКОК: Има подробен план на структурите. Да, целият подводен паметник от Йонагуни е
подробно картографиран от група изследователи от Университета на островите Рюкю на Окинава, Япо-
ния, под ръководството на професор Масааки Кимура. И специалистите от научния екип от Окинава са
абсолютно сигурни, че става въпрос за много стара структура, създадена от човек. И искам да
подчертая, че те са геолози. Напълно наясно са, че това не е геологическо образувание — че е структура,
създадена от човек, издялана от солидна скала от човешки същества. Самият аз имам над петдесет
гмуркания при паметника от Йонагуни. Подробно се запознах с него. Направо мога да водя туристи като
екскурзовод, толкова добре го познавам. Много е голям. Основата му е дълга над сто и петдесет метра и
е висок двайсет и един. Грамадно нещо. Постепенно проучвах детайлите на структурата, проверих
всички съмнения, които имах по отношение на геологическия й характер. Тя е създадена от хора, които
са се възползвали от геологическите особености. С други думи, използвали са естествена форма, която
вече била атрактив- на, и са я дооформили с оглед на целите си. Това според мен представлява
паметникът от Йонагуни. Най-интересното е, че не е един. Край бреговете на японските острови чак до
самия главен остров Окинава има още най-малко седем структури като него.
ВЪПРОС: Ако си убеден, планът трябва да е показателен, нали? Искам да кажа, трябва да прилича
на град или на... на...
ХЕНКОК: Не, прилича на паметник. Има много особени черти. Отстрани са изсечени стъпала и
тераси. Ориентиран е спрямо главните посоки на света. Гледа на юг. По предната му страна има дълбока
вдлъбнатина, ориентирана в посока изток-запад. Тази структура има всички особености на
церемониален, ритуален или религиозен паметник.
ВЪПРОС: Водил си там Робърт IIIох. Какво смята той като геолог?
ХЕНКОК: Идеите на Робърт Шох за подводния паметник при Йонагуни, също като моите за много
неща, изглежда, постоянно са в еволюция. И ако мога накратко да ги обобщя, когато Робърт Шох
пристигна в Йонагуни и двамата се гмурнахме, той отначало беше напълно убеден, че е дело на човек,
но когато приключи гмурканията си, вече не беше толкова сигурен. После се срещна с професор
Кимура, проучи свидетелствата и се върна убеден, че е дело на човек или че е дооформен от хора.
Известно ми е, че по-късно пак е ходил на Йонагуни и е направил по-сериозно проучване. Предстои да
издаде книга, която включва този паметник наред с много други и макар че структурата има много
природни особености, в момента Шох смята, че е изсечена и на много места е оформена от хора.
ВЪПРОС: Не знам докъде ще стигнем така, но да приемем, че паметникът от Йонагуни несъмнено
е създаден от хора. Струва ми се, че в този случай ти изобщо не говориш за изчезнала цивилизация -
искам да кажа, тази структура навежда ли те на такива заключения?
 ХЕНКОК: Ами, когато проучваш подводни паметници, трябва да свършиш много работа, преди да
определиш възрастта им. Известно ни е за повишаването на морското равнище. Известно ни е, че в ре-
зултат на топенето на ледовете в края на последната ледникова епоха морското равнище се е повишило
със сто и двайсет метра - може би малко под сто и двайсет, сто и пет, нещо такова. Но когато проучваш
каквато и да е постройка под водата, също трябва да имаш предвид какво става на сушата. Възможно ли
е сушата да е потънала по някакъв начин? И в Йонагуни остава да се свърши това, преди да сме убедени,
че структурата е на десет хиляди години и че потъването й изцяло е свързано с повишеното морско
равнище, а не с потъване на сушата. Но да, когато имаш огромна структура, ориентирана спрямо
главните посоки на света със съвсем ясни ъгли и изсечени стени, значи си имаш работа с мащабен,
организиран човешки труд, впрегнат за изпълнение на трудна задача преди най-малко десет хиляди
години, и ортодоксалният възглед за историята не може да го обясни. Следователно говорим за
изчезнала цивилизация.
ВЪПРОС: Чудесно. Виж, това не е подвеждащ въпрос, но втората фаза в твоята теория е, че
изчезнйлата цивилизация е оказвала силно влияние върху други култури. Как съгласуваш тези две неща?
Нали разбираш, имаш едно невероятно откритие, но не е лесно да го свържеш с другия проблем.
ХЕНКОК: Всъщност е лесно.
[ПАУЗА. КРАЙ НА КАСЕТАТА]
ВЪПРОС: Как преминаваш от откритието, поразителното откритие на цивилизация, за която
досега нямахме никакви сведения, към идеята, че тя е разпространявала знанията, за които стана
дума?
ХЕНКОК: Виждаш ли, започвам от конкретна точка. Вместо да говоря изобщо за убеждаването на
учените в плюсовете и минусите на нашите аргументи, лично за мен най-убедителната и завладяваща
причина да заключа, че е възможно да е имало изчезнала цивилизация, е удивително широко
разпространената, изключително сложна древна, глобална религиозна система - религиозната идея,
преследваща безсмъртие чрез познания в контекста на големите паметници, които възпроизвеждат на
Земята разположението на звездите в небето. Откриването на тази идея, разпространена в древния свят
и преследвана по почти еднакъв начин в много различни култури, много сериозно предполага, че е
съществувала по-древна култура, отговорна за създаването и разпространението на тази идея.
Но съзнавам, че археолозите искат нещо, което да е оставило следа в археологическия документ.
Идеите не оставят следа, която да може да се открие, претегли, измери и преброи. Те може да са си там.
Могат да влияят върху човешкото поведение. Но идеите трудно се откриват. Археолозите искат
керамични фрагменти, искат неща, които могат да докоснат, неща, които могат да видят. И затова моята
задача като писател, опитващ се да промени възгледа за историята, опитващ се да спори с учените, е да
открия твърди свидетелства, физически, материални свидетелства, които да ги убедят. Вече съм уверен
в съществуването на древна глобална религиозна система, която трябва да е тръгнала от далечен
изчезнал източник. Но трябва да убедя и другите. И най-добрият начин да го направя е да открия
артефакти и свидетелства, които са на дванайсет хиляди години и които попадат извън границите на
ортодоксалната история. И тъкмо затова проявявам голям интерес към гмуркането. Тъкмо затова
проявявам голям интерес към проучването на крайбрежията по целия свят. И тъкмо затова за мен
проучването на Йонагуни е само началото на много по-мащабно, глобално проучване на конти-
ненталния шелф в търсене на подводни градове. Щом съберем повече парчета от тази мозайка, ако
нямаме само един Йонагуни, а десетки такива, пръснати навсякъде по света, наред със свидетелствата за
древна религиозна система, мисля, че ще разполагаме с убедителни аргументи.
ВЪПРОС: Да, това е много интересно. Нали? Искам да кажа, ти точно описа археологическото
начинание от гледна точка на материалните свидетелства. Не смяташ ли, че разпространението на
религиозна или интелектуална култура в същото време неизбежно ще остави материални следи?
ХЕНКОК: Всъщност не смятам. Искам да кажа, че за мен проблемът е сравнително елементарен.
Спокойно мога да приема идеята, да вземем например Гиза в Египет, за култ или манастир, който се
установява там, набира нови членове от местното население в продължение на десетки поколения и
предава идеи в този контекст, без да остави много голяма следа в археологическия документ. Искам да
кажа, известно ни е, че европейските манастири през Тъмните векове са били хранилища на знания,
които иначе можеха да се изгубят. И аз просто предполагам, че в Гиза се е случило нещо подобно - че
преди дванайсет хиляди и петстотин години там се е установил култ илиаданастир и е съхранил живи
познанията на изчезнала цивилизация, докато тези познания са били въплътени във внезапния,
драматичен и прекрасен разцвет на древноегипетс- ката цивилизация, каквато я познава историята.
ВЪПРОС: Но ти говореше за архитектурен опит. Не го ли привеждаш като материално
свидетелство?
ХЕНКОК: Привеждам хоризонталния план на Гиза като материално свидетелство, датиращо от
много далечна епоха. И съм готов да приведа конкретно Сфинкса като материално свидетелство, като
артефакт, като архитектурно произведение, което спокойно може да датира отпреди дванайсет хиляди и
петстотин години, и което не е било интерпретирано правил но от египтолозите.
ВЪПРОС: Има известна склонност към цитиране на египетски примери, която може да ги
обезцени като свидетелства. Честно ти го казвам.
ХЕНКОК: Не го отричам. Мисля, че има особено голяма склонност към цитиране на египетски
примери, защото са най-добре запазени.
ВЪПРОС: Искам да кажа, просто се опитвах малко да те отклоня в друга посока, обаче не се
съмнявам, че това ще е един от акцентите. Но мисля, че всъщност си струва да разгледаш самите му
мащаби... Греъм, би ли ми дал представа точно какво те насочва към идеята за изчезнала цивилизация
от гледна точка на глобалните исторически документи?
ХЕНКОК: Свидетелствата за изключително развита световна религиозна система с извънредно
специфични особености и свойства, откривани в исторически култури, които не би трябвало да са имали
каквито и да е контакти помежду си. И тази религиозна система преследва безсмъртието на душата не
чрез вяра, а чрез знания и това изисква архитектурен израз, строеж на паметници, възпроизвеждащи
разположението на звездите в небето. Не вярвам такава специфична и очебийна система да е
разпространена в древен Египет, в древна Централна Америка, в древна Южна Америка и в древна
Югоизточна Азия, в култури, които не са били свързани помежду си в исторически времена, освен ако
не е резултат от много по-древно влияние от страна на праисторическа цивилизация. Според мен това е
основата на моето проучване и всичко друго, което правя, просто осигурява свидетелствата и
сведенията, подкрепящи идеята за по- древна цивилизация.,
Разбираш ли, почти е невъзможно да отговоря на този въпрос с няколко думи, защото всъщност...
тук сме изправени пред сбор от противоречиви свидетелства и сведения, които не се вписват в орто-
доксалната картина — сбор от геологически, астрономически, религиозни и митологични свидетелства.
Парчета от мозайка, която сякаш просто е била пръсната по света, и все пак имам чувството, че ако
успеем да подредим парчетата, бавно, методично, усърдно, те ще ни покажат нещо за самите нас, което
сме забравили - може би велика цивилизация, изгубена в праисторията.
ВЪПРОС: Трябва да отдаваш значение на примери, установени в археологическия документ, нещо
безпрецедентно, например високоразвита култура. Така ли е? Например и в Мексико, и в Египет?
ХЕНКОК: Винаги щом открия култура, която според ортодоксалните историци се е появила съвсем
внезапно - а древноегипетската култура определено е такава, както и древните култури в Мексико и
Южна Америка, а също древната култура на кхмерите в Камбоджа - ние наблюдаваме внезапна поява в
историческия документ на напълно еволюирала култура със сложни религиозни идеи, способна с
невероятно майсторство да строи изключителни архитектурни паметници. Винаги щом виждам такова
нещо, аз се питам какви са неговите предшественици. Как тази култура е стигнала до момента, в който
може да остави такива следи в археологическия документ. И подозирам, че този внезапен и напълно
оформен разцвет във всички случаи е резултат от много древна традиция, предавана от поколение на
поколение в онзи район и буквално използвана за „задействане“ на цяла цивилизация или цяла форма на
културна изява. Мисля, че това може да се обясни с наследство от миналото. И смятам, че наследството
от знания обяснява проблема по-добре от всяка теория, разработена от ортодоксалните археолози.
ВЪПРОС: Както ти е добре известно, критикуват те, че отнемаш паметниците от народите, на
които ги приписват археолозите, и ги приписваш на тази трета цивилизация. Искам да кажа, трябва
да отговориш на този въпрос. Какъв е твоят отговор?
ХЕНКОК: Никога не съм разбирал политическата коректност при археолозите по въпроса за
авторското право върху конкретни културни идеи. Искам да кажа, не е ли очевидно, че човешките
култури постоянно се намират под влияние на други култури? Ако вземеш за пример култура като
британската, ще откриеш безброй влияния в период от хиляди години. Защо в други култури да е по-
различно? Мисля, че с нищо няма да обидя древните египтяни, като кажа, че прекрасните религиозни и
архитектурни идеи, които откриваме в древен Египет, може да са с хилядолетия по-древни от
историческата цивилизация на древен Египет. Според мен това просто показва, че човешките общества
са сложни и са подложени на множество влияния, и че предизвикателството в проучването на историята
отчасти се състои в това да се опиташ да откриеш тези влияния и да разбереш откъде идват. И аз правя
тъкмо това.
ВЪПРОС: Но, хм, археолозите и историците също се интересуват от влиянията. Какво...
ХЕНКОК: При археолозите и историците откривам нещо, което мога да характеризирам като
нежелание да проявят щедрост към миналото. Това е нежелание изобщо да обмислят необикновени въз-
можности. Все едно, че като предлагам идеята за изчезнала цивилизация, аз извършвам нещо като
смъртен грях. И аз просто не мога да го проумея. Не разбирам защо да не мога да задавам въпроси за
един период от историята ни като вид, за който откровено не знаем много. Всъщност не знаем почти
нищо за човешкия вид преди трето хилядолетие преди Христа. Оттогава имаме исторически документи.
За времето преди това имаме само теории и предположения. Мисля, че тази област е открита за
разсъждение и че.трябва да подхождаме към проучването на човешкото минало изключително
либерално и без каквито и да е предубеждения за еволюцията на човешките общества. Според мен
трябва да оставяме данните сами да говорят за себе си и да стигаме до логични заключения, а не на
основата на установени авторитети. Това, че доктор еди-кой си през хиляда деветстотин четирийсет и
шеста година е казал еди-какво си, не означава, че винаги трябва да е така. Мисля, че е полезно тези
идеи да се оспорват и променят и ако не постигнем нищо друго, поне ще провокираме учените да се
позамислят за това какво говорят на публиката за миналото.
[УКАЗАНИЕ: ОТНОВО ДА СЕ ЗАСНЕМЕ СЦЕНАТА, В КОЯТО ХЕНКОК ЧЕТЕ ОТ КНИГАТА
ЗА ОНОВА, КОЕТО Е В ДУАТ.]
[УКАЗАНИЕ: „Камера.“]
ХЕНКОК: Това е откъс от един от древноегипетските погребални текстове, Книгата за онова, което е
в Дуат, който е открит в гробницата на Тутмос III в Долината на царете и се стнася за район от небето,
наречен Дуат, скритият кръг на Дуат. Египтяните вярвали, че след смъртта душите им минават през
него. И в този текст се казва: „Онзи, който точно възпроизведе тези форми, ще е дух, добруващ и на
небето, и на земята, неизменно, постоянно и вечно“.
[УКАЗАНИЕ: ПОВТОРЕНИЕ НА СЦЕНАТА]
ХЕНКОК: Тук се споменава за район от небето, наречен „скритият кръг на Дуат“. Днес ни е
известно, че Дуат е бил небесен район, включващ съзвездието Орион, през който според древните
египтяни пътували душите им след смъртта. И този текст инструктира посвещавания да построи точно
изображение на този район от небето, да го опознае и чрез това знание да стане „дух, добруващ и на
небето, и на земята, неизменно, постоянно и вечно“.
[ПРОМЯНА НА СЦЕНАТА. СЛЕДВАЩАТА СЦЕНА ОТ ИНТЕРВЮТО С ХЕНКОК СЕ СНИМА В
НЕГОВИЯ АВТОМОБИЛ. ХЕНКОК ШОФИРА]
ВЪПРОС: Греъм, питам се би ли ми описал развитието от журналист до човек с нови възгледи за
историята? Искам да кажа, как става това?
ХЕНКОК: Аз се смятам за писател. Мисля, че съм такъв и винаги съм бил такъв. Винаги съм искал
да пиша, но в началото на кариерата ми единственият начин да ми плащат за това беше да стана
журналист. Винаги ми е било много по-приятно да пиша дълго, нали разбираш, по двеста хиляди вместо
по двеста думи, и мисля, че естествено гравитирах около книгите. И когато започнах да пиша книги,
много пътувах, обикалях къде ли не и в същото време все още работех като журналист. Пътуванията ми
често ме отвеждаха в Етиопия, която е необикновена култура с удивителни церемонии, датиращи от
миналото - нещо като библейски свят, замръзнал в модерната епоха - и в Етиопия се натъкнах на
историята с кивота на Завета. Накратко, етиопците твърдят, че притежават тази легендарна библейска
реликва, за която се разказва във филма с Харисън Форд. И това ми се стори страшно интересно и
реших, че си струва да го проуча. И накрая това доведе до книга, която анализира твърдението на
Етиопия, че притежава кивота на Завета. Докато дълги години проучвах тази история, аз трябваше да
пътувам не само в Етиопия, но и в Израел и Египет, за да я опиша - защото произходът на кивота на
Завета е свързан с Мойсей в Египет. И в Египет се сблъсках със загадките на египетските пирамиди и
удивителното духовно наследство, което ни е оставил Египет. И това също провокира любопитството
ми, накара ме да се заема с нови проучвания и накрая доведе до нова книга, разглеждаща целия проб-
лем, цялата възможност за изчезнала цивилизация - забравен епизод в човешката история.
ВЪПРОС: Имаше ли конкретен момент, в който те осени усещането за тази забравена история,
идеята, че може да е имало изчезнала цивилизация, влияеща върху тези култури, имаше ли такъв
момент, някакъв проблясък, когато това ти се стори най-доброто обяснение?
 ХЕНКОК: Докато тази идея започваше да ферментира, имаше много проблясъци и много моменти.
Но свидетелства за изчезнала цивилизация са ми известни... може би от седемдесетте години. Въпреки
че не им обръщах голямо внимание. После постепенно започнаха все повече да ме интересуват като
тема за проучване. Няма нещо конкретно. Става въпрос за съчетание от много различни неща, които не
са .задоволително обяснени от ортодоксалната история и които според мен изискват алтернативно
обяснение. Ако имаше само една основна аномалия, едва ли щеше да има нужда от алтернативно
обяснение. Но е факт, че има много такива аномалии и тъкмо затова написах толкова дебела книга за
тях.
ВЪПРОС: Например, без да навлизаш в специфични подробности, идеите на Робърт Бовал сигурно
са представлявали свидетелството, което ти е трябвало.
ХЕНКОК: Срещата ми с Робърт Бовал беше невероятно важна, фундаментална за идеите, които
разработвах. Това беше една от поредицата срещи, които наистина ми помогнаха да постигна напредък
в проучванията си. Заслугата на Робърт е, че възприема напълно нов подход към египетските пирамиди,
разглежда ги по начин, по какъвто не са ги разглеждали от много хиляди години, и доказва... независимо
дали е съвпадение, Робърт винаги подчертава, че трите пирамиди в Гиза може случайно да са построени
така, че да възпроизвеждат плана на звездите от Орионовия пояс. Но освен откриването на тази
корелация, най-поразителното и важното в работата на Робърт е, че неговата теория е подкрепена от
изключително много свидетелства и данни от древноегипетските текстове и от онова, което ни е
известно за древноегипетската религия, и всеки нормално мислещ човек наистина трябва да изключи
всякакво съвпадение. Не може да твърдиш, че е съвпадение, когато теорията е подкрепена от толкова
много доказателства.
И така, внезапно установих, че пирамидите и заобикалящият ги религиозен контекст получават нов
глас, нов начин да ни говорят и наистина смятам, че прозрението на Робер в тази област е от изк-
лючителна важност.
ВЪПРОС: В такъв случай вярно ли е да се каже, просто за да продължим тази линия на
разсъждение, че си се натъкнал на идеята за нещо като глобална система. Излязъл си от Египет.
Може ли да се представи така?
ХЕНКОК: Трябва да сме наясно по отношение на мен. Аз не претендирам, че съм учен. Не
претендирам, че съм откривател или изследовател. Други хора може да ме обявяват за такъв, но аз не го
твърдя. Твърдя, че съм писател и като писател основната ми задача е да обобщавам информация, да
сглобявам отделните части от мозайката, да ги подреждам и оттам да стигам до общата картина. И
затова в работата си съм имал случай да разглеждам проучванията не само на Робърт Бовал, но и на още
много хора, и да подреждам тези части от мозайката, за да се опитам да разбера нещо от нея. И смятам,
че именно това обобщение на материал... че има още много материал, който сочи към звездна религия,
който сочи към странната древна идея за изобразяване на разположението на звездите... и после
откриваме, че тези изображения отговорят на изключително ранна дата, десет хиляди и петстотната
година преди Христа, и това има връзка с много материали, които съм открил през дългогодишните си
проучвания по този въпрос.
ВЪПРОС: Би ли ми дал някаква представа за... искам да кажа, как извършваш проучванията си?
Искам да кажа, как става? Библиотеки ли посещаваш? Или?...
ХЕНКОК: Комбинация от много неща.
 Първото ми правило като писател е да не пиша за някое място, ако не съм бил там. Нямам никакво
желание да пиша за места, които не съм видял. Навярно съм описал някое и друго такова място, но през
последните десет години съм прекарал страшно много време в изключително трудни и тежки пътувания
по света, понякога многократно съм посещавал древни обекти, за да съм там в съответния момент. Така
че това е първото ми правило. Лично да видя мястото. Не да седя на кресло и да редя мъдри мисли. Да
пътувам. Да поемам рискове. Да виждам местата. Да усещам атмосферата и нейния смисъл.
На второ място се опитвам колкото може по-цялостно да се запознавам с наличната литература по
моята тема. И това не означава само неортодоксална литература. Аз чета невероятно големи количества
ортодоксални учени, които се занимават с древна история. Техните трудове може би представляват по-
голямата част от основата за моята работа, а не неортодоксалният материал. Опитвам се да обхвана
всичко и да се запозная с всичко, за да съм в полза на читателите си. И затова чета много. И използвам
проучватели, които ходят по библиотеки, търсят ми документи - редки и недостъпни документи.
Разполагам с мрежа от хора по света, които постоянно търсят документи за мен. И тази документална
основа за моите проучвания е извънредно важна. Така че става въпрос за комбинация от пътувания по
местата, за които пиша, и страшно много четене, за да обхвана наличната информация за тези места. И
всичко това съчетано с интуицията ми за тях, която идва със самото писане.
ВЪПРОС: Това, което традиционните археолози и историци ни разкриват, е от огромна полза.
Каква е промяната, която предлагаш ти?
ХЕНКОК: Въпреки моите критики и критиките на колегите ми, според мен традиционните
археолози имат много линеен възглед за историята. Идеята, с която работят, фундаменталната им
концепция е, че хората от миналото са по-примитивни от нас и че с няколко незначителни възходи и
падения, човешката история е праволинеен прогрес от примитивни предци към високоразвит технологи-
чен модерен свят. И съответно археолозите проектират върху миналото нещата, които ние смятаме за
важни в нашата култура - техническия прогрес. И при отсъствието на признаци за технически прогрес те
приемат обществото за глупаво. Възможно е да е съществувало общество, което да се е съпротивлявало
на техниката, което да е смятало, че техниката е капан, който може да отвлече хората от истинската им
съдба. Затова смятам, че археолозите пренебрегват много различни варианти на човешко поведение,
просто като проектират съвременния мироглед върху миналото.
ВЪПРОС: Разбирам какво искаш да кажеш, но не твърдиш ли също, че има забравено влияние,
забравено въздействие върху древните общества, което не е...
ХЕНКОК: Категорично твърдя, че според свидетелствата в човешката история има забравен епизод,
изчезнала цивилизация и тази цивилизация е оказала огромно въздействие върху известните
исторически цивилизации. И аз потърсих признаците за това въздействие. Вярвам, че съм ги открил.
Хората имат пълното право да не се съгласяват с мен и да казват, че греша, но аз смятам, че това е важна
тема за спорове, която досега не беше обхваната от ортодоксалната археология. Възможно е от
картината на историята, която ни представят ортодоксалните историци, да липсва извънредно важен
елемент - и този елемент според мен е изчезналата цивилизация. И откривам влиянието й в множество
древни култури по целия свят и постоянно се сблъсквам със същата тайнствена система от религиозни
идеи, която преследва безсмъртието на душата в контекста на грамадни паметници, изобразяващи на
Земята разположението на звездите в небето. И не вярвам, че тази система може да възникне
самостоятелно в древни култури, като Перу и Египет, които определено не са били в контакт помежду
си. Единственото обяснение, което мога да дам, е, че тази странна, свръхестествена прилика по целия
свят е резултат от общо наследство, предадено на различни култури по целия свят от изчезнал общ
източник.
[СЦЕНАТА В АВТОМОБИЛА СВЪРШВА. ИНТЕРВЮТО СЕ ВРЪЩА В КАБИНЕТА НА
ХЕНКОК]
ВЪПРОС: Робърт Шох е категоричен, че седмото хилядолетие преди Христа е най-ранната дата
за възрастта на Сфинкса. Как аргументираш своето датиране - десет хиляди и петстотната година
преди Христа?
ХЕНКОК: Всъщност Робърт Шох на няколко пъти и лично, и официално ми е казвал, че седмото
хилядолетие преди Христа не е най-ранната дата, а времето, по което според геологическите свиде-
телства Сфинксът вече е съществувал. Това не означава непременно, че Сфинксът е бил създаден през
седмото хилядолетие преди Христа. С Робърт Бовал смятаме, че той е по-древен, и се аргументираме с
фундаментални астрономически свидетелства. А именно връзката между Сфинкса и съзвездието Лъв в
деня на равноденствието през десет хиляди и петстотната година преди Христа, на която съответства
връзката между трите звезди от Орионовия пояс и трите пирамиди по същото време през десет хиляди и
петстотната година преди Христа. Ние смятаме, че астрономическите данни доуточняват датирането на
обекта - датата, която обектът обозначава. И не твърдим, че целият обект е бил създаден през десет
хиляди и петстотната година преди Христа.
[УКАЗАНИЕ: ОБЯСНИ ПО ДРУГ НАЧИН]
ВЪПРОС: Как уточняваш датирането на Сфинкса - десет хиляди и петстотната година преди
Христа?
ХЕНКОК: Датата, която дава Робърт Шох, седмото хилядолетие преди Христа, както ми е казвал и
както многократно е заявявал, според него е най-ранната дата - тъй като геологическите свидетелства
показват, че през седмо хилядолетие преди Христа Сфинксът вече е съществувал. Ние с Робърт Бовал
отместваме тази дата назад и се аргументираме почти изцяло с астрономически данни. Според нас
Сфинксът обозначава и гледа към съзвездието Лъв призори на двайсет и първи март по нашия календар,
когато нощта и денят са равни - това е бил много важен момент за древните и ние смятаме, че Сфинксът
символизира точно този момент. Това ни показва, че Сфинксът всъщност може да е по-древен от седмо
хилядолетие преди Христа, че е построен по-рано и че тогава е ерозирал вследствие от валежите.
ВЪПРОС: Ужасно съжалявам. Правилно ли... Как отнасяш Сфинкса към десет хиляди и
петстотната година преди Христа?
ХЕНКОК: Като използвам астрономически данни...
[УКАЗАНИЕ: ОБЯСНИ ПО ДРУГ НАЧИН]
ВЪПРОС: Как стигаш до датата десет хиляди и петстотната година преди Христа?
ХЕНКОК: С Робърт Бовал заедно проучихме въпроса и стигнахме до заключението, че най-
подходящата дата за Сфинкса е към десет хиляди и петстотната година преди Христа. Причината е, че
Сфинксът гледа точно на изток и това означава, че гледа към изгряващото слънце в деня, когато нощта и
денят са равни, изключително важна дата за древните, двайсет и първи март по нашия календар. И през
десет хиляди и петстотната година преди Христа този изгрев е бил предшестван от изгряването на
съзвездието Лъв - съзвездие, което според мен много прилича на Сфинкс с лъвско тяло. Затова смятаме,
че Сфинксът символизира този момент, призори през десет хиляди и петстотната година преди Христа.
[УКАЗАНИЕ: „Това е, струва ми се. Получи се отлично.“]
ВЪПРОС: Само няколко въпроса за Тиахуанако. Читателят на „Следите на боговете“ ще чуе
много за един специалист по Тиахуанако. Кой е Артър Познански? И защо толкова много цениш
неговите проучвания?
ХЕНКОК: Артър Познански е бил ексцентрична личност, професор в Университета на Ла Пас в
Боливия. След като много дълго време работил в Тиахуанако, той стигнал до необикновено ранна дата
за този обект. Известно ми е, че аргументите на Познански са атакувани и подигравани от много страни,
и е възможно много от неговите твърдения да са грешни. Но той поне се е опитал да проучи загадката на
Тиахуанако. И го е направил въз основа на дълги години разкопки. Смятам, че не бива напълно да
отхвърляме теориите му. Винаги търся хора, които имат алтернативни възгледи, които не вървят по
ортодоксалната линия, и Познански е един от тях. Неговите проучвания много ме заинтригуваха -
главно защото е бил там, заради времето, което е прекарал там. Уважавам това и мисля, Че всички
трябва да го уважават.
ВЪПРОС: Според него Тиахуанако е имал особена функция. За каква функция става дума и как я е
свързал той с датирането на обекта?
ХЕНКОК: Ами, Познански смята, че Тиахуанако се е използвал като пристанище и че масивните
камъни на Пума Пунку са били част от пристанищна конструкция, когато равнището на езерото
Титикака е било по-високо. Впоследствие езерото се е отдръпнало и оставило Тиахуанако на високо и
сухо. Всъщност не е възможно със сигурност да се установи дали интерпретацията му е вярна. Но има
сериозни податки, че езерото се е свило и че е било много по-близо до града, отколкото днес.
ВЪПРОС: Как датира обекта Познански?
ХЕНКОК: Мисля, че в някои свои... нали знаеш, че книгите на Познански са събрани в два грамадни
тома и там има много... не бих казал вътрешни противоречия, но голяма бъркотия в огромната му
документация. Обаче той определено отмества датирането на Тиахуанако към седемнайсето
хилядолетие преди Христа. Прави го въз основа на ориентацията на Портата на слънцето и ъгловите ко-
лони на Каласасая спрямо изгряващото Слънце в дните на слънцестоенето по онова време. И оттам идва
твърдението му, че Тиахуанако поне е бил ориентиран или планиран много хилядолетия преди
ортодоксалната датировка.
ВЪПРОС: Би ли ми обяснил тази идея от гледна точка на... какво е тази ориентация? Какво са
правили хората в Тиахуанако? Искам да кажа, как ще обясниш идеята за ориентация в Тиахуанако?
ХЕНКОК: Ами, обикновеното ориентиране е два големи обекта, два камъка да са в линия един
спрямо друг и да са свързани с трета точка, а именно положението на изгрева на видимия хоризонт. И
това е част от проблема, защото ъгловите стълбове на Каласасая са по-скоро ориентирани към изгрева
преди много хилядолетия, отколкото в по-късно време, защото положението на изгряващото Слънце на
хоризонта съвсем бавно се е променяло през вековете в резултат на промяната на наклона на земната ос.
ВЪПРОС: Какво според Познански се е случило с Тиахуанако?
 ХЕНКОК: Той предполага, че градът е бил сполетян от ужасен катаклизъм, наводнение, поради
преливането на езерото Титикака и други езера в района.
ВЪПРОС: Когато се занимаваш с обекти като Тиахуанако и данните за неговото датиране, как
интерпретираш датирането отпреди дванайсет хиляди години? Хората, които видяха част от
материала, смутено ме питаха: „Според него това Атлантида ли е? Той смята ли, че това е
изчезналата цивилизация или е дело на представители на изчезналата цивилизация?“ Как използваш
дати от този период в теорията си?
ХЕНКОК: Интересува ме вероятността ортодоксалните учени да грешат в датирането на особено
древните обекти по света. Гиза е класически пример. Към 2500 г. пр. Хр. там може да е имало огромна
дейност, но е възможно обектът да датира още от праисторическия период. В Тиахуанако ме
заинтригува същата възможност. Факт е, че досега с разкопки са проучени около два процента от цялата
площ на града. И ми се струва малко безотговорно археолозите твърдо да датират обекта въз основа на
тези два процента - след като има данни, че е много по-древен.
Що се отнася до това кой е построил Тиахуанако, ако градът датира отпреди дванайсет хиляди
години. В моята теория не се говори за Атлантида, естествено. Но може би става въпрос за оцелели от
изчезнала цивилизация, хора, които са се спасили от катаклизма в края на последната ледникова епоха,
от наводненията по онова време, и които са се преселили в планините, за да основат ново селище, да се
опитат да съхранят нещо от своята култура, нещо от своите традиции, нещо от своите религиозни идеи?
И предположих, че Тиахуанако може да е свързано с това.
ВЪПРОС: Когато в телевизионния сериал 'демонстрираш ориентацията, ти преместваш
Портата, ти поставяш Портата на слънцето на определено място в обекта. Какви са
доказателствата, че е била там?
ХЕНКОК: Има едно сигурно доказателство, а именно, че Портата на слънцето в момента не се
намира там, където е била в древността. Тъй като е била преместена в исторически времена на днешното
й място. Ние твърдим и ми се струва, че Познански също е смятал така, че Портата на слънцето се е
намирала точно в средата на стената на Каласасая, и там я поставяме.
Според мен е най-важно да подчертаем, че Тиахуанако е загадъчен обект, за който не се знае почти
нищо. През годините почти не са провеждани археологически разкопки. В ортодоксалните научни
кръгове има различни гледища за датирането на Тиахуанако. Разговарял съм с мнозина ортодоксални
археолози, които признават възможността градът да е много по-древен. Аз се опитах да покажа на моите
читатели, че случаят с Тиахуанако не е окончателно приключен, че има алтернативно мнение, че е
възможно традиционната археология да греши и че преди категорично да датираме обекта, навярно
трябва да поработим още доста и много по-безпристрастно.
ВЪПРОС: Известен ли ти е броят на радиовъглеродните дати, които през последните години са
получени от Тиахуанако?
ХЕНКОК: От Тиахуанако са получени много радиовъглеродни дати. И според мен
радиовъглеродното датиране показва, че обектът е бил използван и обитаван по времето, от което
произхожда датираният с С-14 материал. Това не означава, че обектът непременно е построен по това
време или че първоначално е планиран тогава. Това може да се е случило по-рано.
 ВЪПРОС: Защо не привеждаш този аргумент в книгата си? Защо не споменаваш за
радиовъглеродното датиране?
ХЕНКОК: Привеждам го в книгата. Конкретно излагам мнението си за радиовъглеродното датиране,
а именно, че с него се датира откритият органичен материал и че методът не позволява категорично да
се датира обектът, от който произхожда въпросният материал. Ясно посочвам този проблем в книгата.
ВЪПРОС: Какви са доказателствата за съществуването на no-древни сгради в Тиахуанако?
ХЕНКОК: Пръснатите из Тиахуанако огромни мегалитни блокове ми се струват толкова различни от
по-късната архитектура на това място, че, изглежда, се отнасят към много по-ранна епоха. Ас-
трономическите податки от обекта са интригуващи, но не и категорични и лично за мен нещата са
свързани с интуиция - мястото като че ли не отговаря на приписваната му от ортодоксалните археолози
дата. Просто човек остава с впечатление за нещо далеч по- древно. Много е трудно да се докаже такова
усещане и аз не се опитвам да го направя. Всъщност се опитвам да повдигна някои въпроси и да кажа:
„Ето едно интересно и странно място, което почти не познаваме. Не знаем на какъв език са говорили
там, не знаем какви религиозни идеи са изповядвани, не знаем как са изглеждали обитателите му.“ То
просто ни се явява от небитието, без грижливо написана история. И според мен такова място не се
нуждае от твърдо определено мнение, което ни лишава от цялата му тайнственост и го прави колкото
може по-скучно и предсказуемо. Би било чудесно, ако ортодоксалните учени възприемат малко по-
либерален и по-открит подход и поне проявят готовност да останат удивени, вместо още от самото
начало да отписват тази възможност. Затова се опитах да възстановя равновесието, като предложа
алтернативна информация за Тиахуанако и разкажа за работата на други, според които градът може да е
по-древен. Възможно е да грешим, но смятам, че си струва да проверим.
ВЪПРОС: Но тъкмо блоковете и различните сгради в Тиахуанако са датирани с помощта на
метода на радиовъглеродното датиране.
ХЕНКОК: Питам се как може един каменен блок да се датира с помощта на радиовъглеродния
метод. Ако погледнем под блока и открием там органичен материал, можем да кажем, че този блок в
даден момент е бил поставен върху въпросния органичен материал - което не изключва възможността
блокът неколкократно да е местен и храмът в Тиахуанако да строен и преустройван в продължение на
хиляди години. Това е напълно възможно и радиовъглеродното датиране в никакъв случай не го
изключва.
Радиовъглеродните дати от Тиахуанако обаче показват интензивно използване на обекта през
ортодоксалния период. Напълно естествено е ортодоксалните учени, които искат да потвърдят своята
гледна точка, да привеждат това радиовъглеродно датиране като категорично доказателство за своята
гледна точка. И спокойно може да твърдят, че аз подхождам избирателно и не цитирам радиовъгле-
родното датиране. Но по отношение на древните паметнцци и използването на радиовъглеродното
датиране този процес на аргументиране и спорове продължава доста отдавна. Египтолозите например
напълно игнорират единствените радиовъглеродни дати, взети от Голямата египетска пирамида - по
мазилката между блоковете в Голямата пирамида има органични материали, които могат да се датират,
и най-късната дата, която е получена оттам, е две хиляди и седемстотната година преди Христа, а това е
с двеста години по-рано от предполагаемата дата на построяване на Голямата пирамида, докато най-
ранните дати стигат почти до три хиляди и седемстотната година преди Христа. Тези дати са получени
от професор Марк Ленър, но няма да ги видиш цитирани в ортодоксалната литература, която иска да
привърже Голямата пирамида към две хиляди и петстотната година преди Христа.
 ВЪПРОС: Ами, тук става дума за разлика от стотици, а не хиляди години. Но ми е известно, че
след първата им публикация тези дати всъщност бяха коригирани.
ХЕНКОК: Не знам такова нещо, не. Нямам представа за това, но знам, че е получена серия от дати и
че нито една от тях не попада в границите на ортодоксалното датиране на Голямата пирамида.
ВЪПРОС: Другото нещо, което исках да уточним, когато те интервюирахме, ти говори за
Антарктида. Ако мога да се изразя така, ние представяме еволюцията на твоите идеи. Малко ме
смущава обаче това, че ти използваш идеята за изместване на земната кора или поне така изглежда,
по два различни начина. Би ли ми обяснил какъв е произходът на тази идея, но сравнително по-
елементарно, не искам да навлизаме в големи подробности за Хапгуд и така нататък, и каква е
първоначалната връзка на тази теория с въпроса за Антарктида?
ХЕНКОК: Когато проучвах въпроса за изчезналата цивилизация, трябваше да реша проблема как е
изчезнала тя. Какво можеше да се е случило, за да изчезне цяла цивилизация? И вниманието ми пос-
тояннно се насочваше към периода в края на последната ледникова епоха. Това...
[КРАЙ НА КАСЕТАТА]
ВЪПРОС: Би ли ми обяснил теорията за изместването на земната кора?
ХЕНКОК: Теорията за изместването на земната кора обяснява огромните катаклизми, настъпили на
Земята в края на последната ледникова епоха - включително сто и десет, сто и двайсет метрово
повишаване на морското равнище и свидетелства за вулканични изригвания по целия свят. Накратко,
доколкото знам, идеята за пръв път е разработена от Чарлз Хапгуд в Съединените щати и той пред-
полага, че земната кора от време на време може да се завърта изцяло върху ядрото и по този начин да
измества сушата от по-топли към по-студени географски ширини и обратно. Това обяснява стопяването
на ледената покривка. Според теорията на Хапгуд тези райони са се намирали в студени географски
ширини и в резултат на това катаклизмично изместване на земната кора са се озовали в топли. Това е
една от няколкото теории, които могат да обяснят края на последната ледникова епоха. Друга теория,
предложена от Фред Хойл и Чандра Викрамсинге, е свързана с падане на астероиди или комети в
океаните, което води до миниатюрен парников ефект и предизвиква топене на ледовете. И според мен
трябва да разгледаме много възможности, за да открием отговора на тази загадка, но е сигурно едно: в
края на последната ледникова епо^а е имало катаклизъм и земната повърхност наистина се е променила.
ВЪПРОС: Как използва първоначално теорията за изместването на земната кора във връзка с
идеята за Антарктида като евентуален център на изчезналата цивилизация?
ХЕНКОК: Натъкнах се на теорията за изместването на земната кора главно в две различни
съчинения. Едното е трудът на професор Чарлз Хапгуд, изключително обширно и подробно проучване
на изместването на земната кора, а другото е книгата на Ранд и Роуз Флем- Ат, които използват
теорията на Хапгуд и твърдят, че мястото на самия изчезнал континент, ако човек търси изчезнал
континент, на който да е имало изчезнала цивилизация, че това място може да е била Антарктида и че
Антарктида може да се е завъртяла на трийсет градуса по на юг и да се е преместила от топъл в студен
климатичен пояс, поради което сравнително неотдавна се е заледила. И това обясняваше защо са
запазени древни карти, копирани от още по-древни, днес изгубени извори, които изобразяват Антаркти-
да в незаледено състояние и са съставени още преди нашата цивилизация да я открие. Така че в известен
смисъл всички тези аргументи взаимно се потвърждават, което не изключва възможността да
разгледаме теорията за изместването на земната кора по-предпазливо, и честно казано, не знам дали
изместването на земната кора е отговорът на загадката за края на ледниковата епоха. Мисля, че това е
интересна теория и че подобно на други радикални геологически теории, като теорията за
континенталния дрейф, може отначало да не се приема и по-късно да получи одобрение. Това, че не е
популярна сред учените, не означава, че напълно трябва да я пренебрегваме.
ВЪПРОС: Значи от твоя гледна точка идеята запазва значението си, въпреки че вече не те
вълнуват особено много въпросите, свързани с Антарктида. Би ли ми го обяснил?
ХЕНКОК: Повече от всичко останало ме интересува самият факт на катаклизма в края на
ледниковата епоха. По-малко ме интересува защо се е случил този катаклизъм. В известен смисъл ми се
струва, че този проблем трябва да се реши от някой друг — в момента върху него работят много хора.
Напоследък съм по-склонен да разглеждам въпроса за удар на комета, който също обяснява внезапното
разтопяване на ледената покривка и не поражда огромните геологически усложнения на теорията за
изместването на земната кора. Но мисля, че това е интересна теория и си струва проучването да
продължи.
ВЪПРОС: Какво представлява паметникът при Йонагуни?
ХЕНКОК: Под водата край брега на японското островче Йонагуни, което е най-югозападният
японски остров, има огромна структура, която, изглежда, е била изсечена от солиден камък. В скалата са
издялани тераси и стъпала, ъглите на структурата са съвсем ясни, в нея има много прави линии и в
първия момент е смайващо да видиш такова нещо под водата, защото основата й е на почти трийсет
метра дълбочина, а да откриеш такова нещо под вода е доста смущаващо за нашите предубеждения за
миналото. Около подводния паметник при Йонагуни се водят много спорове и някои геолози опре-
делено смятат, че става дума за естествено образувание. Аз лично имам над сто гмуркания до паметника
при Йонагуни. Също като всичко останало, което върша, доколкото е по силите ми, съм се опитвал да го
правя както трябва. Прекарал съм много време под водата на това опасно място. Проучах го извънредно
подробно. Познавам го много добре и постепенно разбрах, че паметникът е част от комплекс структури
край южния бряг на Йонагуни - всъщност четири отделни структури, свързани помежду си и
ориентирани в посока изток-запад. Абсолютно сигурен съм, че са създадени от човек и нямам желание
да споря с хора, които са били там веднъж или изобщо не са ходили там и дават оценки за този
паметник. Трябва да го опознаеш. Това е изключително необикновено място. И според мен хората са
използвали едно интересно естествено образувание, и са му придали нужната им форма. С други думи,
това е естествено подходящо място, дооформено от човешки същества. И всичко това се е случило
преди повишаването на морското равнище в края на последната ледникова епоха. Следователно е
възможно паметникът от Йонагуни да е много древен - да е на повече от десет хиляди години.
Колкото и да е странно, по онова време в Япония е съществувала култура, културата Джомон, която
е произвеждала най-древната керамика в света, блестяща керамика. Може би тази култура има нещо
общо със създаването на този комплекс от паметници в Япония - днес под водата.
ВЪПРОС: Степента на промяна, как би... до каква степен е променено това естествено
образувание?
ХЕНКОК: Според мен структурата при Йонагуни е започнала... преди повишаването на морското
равнище в края на ледниковата епоха... е започнала като интересен хълм със симетрични разломни
линии, които впоследствие са били изсечени и оформени, не в малка степен, а много интензивно -
например от северната страна на паметника има два грамадни мегалитни блока, ориентирани точно
изток-запад и тежащи по стотина тона, успоредни, един до друг, абсолютно прави. После тръгваш по
пътека до предната страна на паметника и стигаш до стъпала и тераси, изсечени в него. Това е най-
спорното място, защото тук земята е пресечена доста симетрично в резултат от естествени геологически
процеси. Но онова, което се е случило с тази структура, просто е толкова много и интензивно, ръбовете
и правите линии са толкова чисти, че според мен не може да се обясни изцяло с естествени процеси.
После виждаш необикновените фигури, изваяни отгоре на паметника. Една от тях прилича на грамадна
костенурка, изсечена отгоре на паметника. Има един басейн с три дупки до него, пак изсечени отгоре на
паметника. И накрая, когато отиваш на изток покрай паметника, стигаш до съвсем друга структура,
преставляваща огромна платформа с мегалитен камък, поставен точно в средата й. Всичко това ми
говори за потънал, навярно сакрален обект и определено изключително древен.
ВЪПРОС: Какви са свидетелствата за датирането му?
ХЕНКОК: Мисля, че ще мине много време, докато се реши въпросът с датирането на Йонагуни. В
района почти няма корали, но трябва да се свърши доста работа по коралите, които покриват струк-
турата, за да се види дали с помощта на радиовъглеродно датиране те не могат да ни подскажат нещо
поне за някаква най-късна дата за структурата.
Другата възможност, която трябва внимателно да се проучи, са свлачищните процеси. Възможно е
южният бряг на Йонагуни внезапно да е потънал много по-късно от осмо хилядолетие преди Христа.
Третата възможност е структурите да са построени над водата най-рано преди десет хиляди години и
да са потънали при повишаването на морското равнище. И според мен фактът, че по онова време в
Япония има изключително необикновена култура, която всъщност датира отпреди шестнайсетина
хиляди години, Джомон, известна с големите си архитектурни постройки и производството на по-
разително качествена керамика хиляди години преди всяка друга известна човешка култура да е
произвеждала керамика, би трябвало да ни накара малко по-сериозно да се отнасяме към тези подводни
паметници. Те може да са дело на известен народ и да хвърлят светлина върху неговото минало.
ВЪПРОС: Но предполагам, че ти проявяваш интерес към него, защото може да е свързан или да
представи нови свидетелства за този забравен епизод, нали така?
ХЕНКОК: Според мен Джомон може би е мост към разбирането на забравеното минало на
човешките същества. Смятам, че когато имаме известна култура, датираща отпреди повече от десет
хиляди години, и тя тайнствено и очевидно без връзка с която и да е друга култура произвежда
невероятно красива и удивителна качествена керамика, трябва да се запитаме какво е ставало по онова
време. Затова мисля, че Джомон е извънредно интересна култура. Изключително интригуваща е
вероятността да е свързана със създаването на днес потъналите структури в Япония и трябва да прибавя,
че не става дума само за Йонагуни. Край някои други острови - главния остров Окинава, край остров
Керама, край остров Агуни - има още подводни структури, до които също съм се гмуркал. И мисля, че
се оформя комплекс от паметници, които някой ден може би ще бъдат свързани с Джомон.
ВЪПРОС: Предполагам, че не си съгласен с впечатлението на Робърт Шох за Йонагуни като
изцяло естествено образувание.
ХЕНКОК: Мисля, че на Робърт Шох просто му трябват още малко гмуркания. Когато го заведох там
през хиляда деветстотин деветдесет и седма, през септември хиляда деветстотин деветдесет и седма, той
се гмурна четири пъти. И после пак се е върнал през юли хиляда деветстотин деветдесет и осма и се е
гмурнал още няколко пъти. Определено смятам, че преди някой да даде категорично мнение, трябва да
има най-малко петдесет гмуркания и добре да проучи паметника. А мястото не е лесно за гмуркане, има
много силни течения. Много е опасно. При Йонагуни са загивали хора. Опасно място е. Така че трябва
да си готов за това. Трябва да си готов да отделиш достатъчно време.
Когато си отделил достатъчно време, както постъпих аз, постепенно започват да ти се разкриват
формата и характерът на паметника. И над вода е трудно да наблюдаваш големи структури и да
придобиваш представа за тях. Сто пъти по-трудно е да го правиш под вода. И тъкмо затова смятам, че за
да дадеш отговорно мнение за паметника от Йонагуни, трябва да си готов многократно да го проучваш.
ВЪПРОС: Страхотно. Добре. Щом твърдиш, че египтяните са имали прецизна астрономия, защо
картата на пирамидите е обърната наопаки?
ХЕНКОК: Твърдението на Ед Круп, че пирамидите някак са обърнати наопаки спрямо
разположението на звездите в небето, според мен е крайно педантична и дребнава позиция. Ако
застанеш на платото Гиза на север от пирамидите, погледнеш на юг, където е съзвездието Орион, и
възприемаш тази част от пустинята пред себе си като платно на художник, и се опиташ да нарисуваш
звездите отгоре му, няма къде другаде да ги разположиш, освен там, където днес се издигат пирамидите.
Не можеш да го направиш по друг начин. Ако си абсолютен педант и смяташ, че древноегипетските
жреци са били тесногръди бюрократи, решени на първо място да спазват правилата, вярно е, че най-
северната звезда е изобразена на най-южното място и че най-южната е на най-северното. Ето какво иска
да каже Ед Круп. Но ако разглеждаш възпроизвеждането на звездите като произведение на
символичното и религиозното изкуство, просто няма друг начин да го направиш.
ВЪПРОС: Струва ми се, че това противоречи на идеята за египтяните като прецизни астрономи.
ХЕНКОК: Не виждам защо да има противоречие между прецизността на египетската астрономия,
която Ед Круп определено признава - ориентацията на Голямата пирамида по главните посоки на света е
изключително точна и никой не може да го отрече. Не виждам защо това, че идеално си ориентирал
пирамидата си по главните посоки на света, да ти пречи да създадеш очевидно изображение на онова,
което виждаш в небето. Ако го направиш така, както иска Ед Круп, изображението няма да е очевидно.
Ще е обърнато наопаки спрямо онова, което виждаш в небето. И мисля, че трябва да имаме предвид
религиозния контекст на тези паметници. Мисля, че трябва да имаме предвид и текстовете... напълно
приемам, че тези текстове не са синхронни с пирамидите, но аз разглеждам древноегипетската
погребална литература като единно съчинение. Има текстове, които конкретно инструктират
наблюдателя да възпроизведе на Земята онова, което вижда в небето, да го опознае и чрез това знание да
преследва безсмъртен живот. Нашето предположение, че древните египтяни са създали достоверно
символично изображение на онова, което са виждали в небето, струва ми се, е напълно логичен
аргумент. Може да му се противопостави аргументът на Круп, но е факт, че ако накараш някого да
нарисува каквото вижда в небето, той ще го нарисува така, както са разположени пирамидите. И
наистина на една конференция преди една-две години накарах жената на Ед Круп да го направи.
ВЪПРОС: Аргументацията на Робърт Бовал в „Загадката на Орион“ се съсредоточава върху това
четирийсет и пет градусово съответствие между пирамидите, линията север-юг, звездите и
меридиана през десет хиляди и петстотната година преди Христа. Убеден ли си, че тези цифри за
тези градуси, за тези ъгли са верни?
ХЕНКОК: Не, не са обсолютно верни и не ми пука. Трябва да подчертая, че според мен
древноегипетските жреци не са били някакви си дребнави бюрократи. Древноегипетските жреци са били
група творци и мислители, които са проучвали загадката на живота и смъртта и са вярвали, че между
Земята и небето съществува връзка. Искали са да възпроизведат на Земята конкретен момент във
времето. И мисля, че са се справили изключително добре. Изображението не е абсолютно сто процента
точно. Ако наистина решиш да се ровиш в цифрите, можеш да твърдиш, че има два-три градуса
отклонение, обаче въпросът с тези около четирийсет и пет градуса е, че ни връщат към десет хиляди и
петстотната година преди Христа. И са постигнали много по-голяма прилика със звездите, както са
изглеждали тогава, отколкото както са изглеждали през две хиляди и петстотната година преди Христа,
и ми се струва, че е странно и си струва да се проучи и да се признае. Много е глупаво просто да го
отхвърляме, защото не е, нали разбираш, точно четирийсет и пет градуса, може да е четирийсет и три
или четирийсет и два. Мисля, че това не е достатъчно, за да го отпишеш. Приликата е поразителна. И не
поразява само мен. Поразява всеки достатъчно здравомислещ човек, който погледне тези изображения.
И тогава само трябва да се запиташ дали е съвпадение, или група хора в границите на способностите си
са се опитвали да направят нещо специално.
ВЪПРОС: Но египтяните не са работили съвсем прецизно в ориентирането на Голямата пирамида
и другите пирамиди на север, така ли?
ХЕНКОК: Работили са необикновено прецизно в ориентирането на големите пирамиди в Гиза
спрямо главните посоки на света и това ни показва, че имаме работа с група хора, които използват аст-
рономически данни и са доста добри в астрономията. Но когато става въпрос за изобразяване на
разположението на звездите, както са изглеждали хиляди години преди времето на древните египтяни -
и моля те, имай предвид, че казвам точно това: казвам, че древните египтяни са построили големите
пирамиди. Не казвам, че големите пирамиди са построени от изчезнала цивилизация, а казвам, че древ-
ните египтяни са обозначили много по-ранна дата - по нашия календар приблизително десет хиляди и
петстотната година преди Христа. Като имам предвид, че са минали хиляди години, според мен те са
постигнали много точно изображение и това ми доставя емоционално удоволствие - когато го погледна,
чувствам, че е точно, че е логично. И дребните грешки не ме интересуват. Тук става въпрос за
религиозност, изключителна религиозност, духовност и символика, и символиката действа, действа
почти на всяко равнище на човешкия интелект.
ВЪПРОС: Объркан съм. Двамата с Робърт не искате ли да получите точно съответствие между
градусите и десет хиляди и петстотната година преди Христа?
ХЕНКОК: Нямаш нужда от точно съответствие... На първо място, също е важно да подчертая, че
съответствието е доста добро за плюс-минус триста-четиристотин години. Тук става въпрос за известно
отклонение. Десет хиляди и петстотната година преди Христа е дата, която попада в центъра на модела
и работи доста добре от гледна точка на другите аргументи, но нали разбираш, можеш да кажеш, че е
десет хиляди и осемстотната година или дори девет хиляди и седемстотната, можеш да стигнеш дотам;
На кого му пука?
Ние казваме, че тези пирамиди на Земята символизират много по- древно небе от небето през две
хиляди и петстотната година. Едно е сигурно: че не символизират небето през две хиляди и петстотната
година преди Христа. Разположението на тези пирамиди на Земята е много по-близо до разположението
на звездите в много по-ранна дата и мисля, че десет хиляди и петстотната година преди Христа е доста
точна дата. Но нали разбираш, няма да се гръмна, ако е осемстотин години по-късно или по-рано.
ВЪПРОС: С Елианор Маника разговаряхме за Анкор Ват, който ти цитираш в книгата си. Тя...
нейното мнение за твоята аргументация за съзвездието е, че храмовете, които включваш в плана,
тяхното положение може напълно да се обясни с историята на комплекса между деветстотната и
хиляда и четиристотната година.
 ХЕНКОК: Убеден съм, че има учени, които могат да изровят десетки причини за приликата на
храмовете в Анкор с разположението на звездите в съзвездието Дракон и да я обяснят по всевъзможни
други начини. Но аз изложих позицията си по възможно най-подробен начин. Мисля, че съществува
поразителна прилика между общия план на Земята и разположението на съзвездието в небето. Смятам,
че е логично да привлека вниманието на читателите си към тази прилика и от тях зависи дали ще я
определят като съвпадение.
ВЪПРОС: Добре. Но искам да кажа, например, ако вземеш някой храм като Пра Хан,
многобройните надписи разказват защо е построен точно по този начин, а именно, защото през
хиляда сто и деветдесета година се е водила битка. Защо... Не мога да свържа това с приликата с
някоя звезда.
ХЕНКОК: Ами, мой проблем е, че когато гледам небето и виждам съзвездието Дракон с неговата
дълга опашка и после погледна към земята, и видя главните храмове от комплекса Анкор, откривам
поразителна прилика между тях. Това интригува въображението ми и изобщо не ми се ще да го
припиша на съвпадение. Честно казано, смятам, че това е резултат от съзнателен план, реализиран от
поредица владетели в продължение на много време. И тук става въпрос за сакрална идея, сакрална
наука, сакрална религия. Не е задължително в надписите да съобщават точната причина, поради която
са го направили. Може да не са искали да я разкриват. За мен това не изключва съвпадението -
приликата на съзвездието с общия план на Земята.
ВЪПРОС: Но ако продължим така, Бахенг е построен на много висок хълм. Искам да кажа, ето
едно сериозно основание да построиш храм на това място.
ХЕНКОК: Струва ми се, има много свидетелства, че те са се интересували от нещо, което можем да
определим като земна магия. Търсили са места, в които са усещали естествена сила и издигането на
храма върху определен хълм може да се е смятало за случаен дар от боговете - че боговете са поставили
хълма точно на нужното място и това е станало причина да изградят цял комплекс около него. Така че,
да, един хълм е сериозно основание да построиш паметник на върха му, но изборът на мястото може да
е продиктуван от факта, че хълмът се намира точно там.
ВЪПРОС: Ако вземеш друг храм, за който говори Елианор, Пре-Руп, той всъщност е близнак на
един храм на север от него. Ти посочваш само единия.
ХЕНКОК: И другият е там. И тук имаме работа със символично изкуство, символично религиозно
изкуство, ако теорията ми е вярна — а винаги съм готов да призная, че може да не е вярна. Опитвам се
да провокирам и стимулирам мисленето по този въпрос. Смятам, че постигнатото в Анкор на огромна
площ сред джунглата, възпроизвеждането на съзвездие, което много прилича на съзвездието Дракон, е
огромен успех, и не ме интересува дали липсват една-две звезди, изобщо не ме интересува. Просто не го
възприемам като проблем. Те са направили достатъчно, за да покажат на онези, които са готови да
слушат, какво са се опитвали да постигнат. Мисля, че учените няма винаги да са в състояние с
дребнавостта си успешно да притъпяват обществения интерес към странни прилики между съзвездията
и плановете на храмове на Земята. Мисля, че ще им се наложи да проявят повече находчивост, за да се
избавят от проблема, защото ние, човешките същества, сме средно интелигентни и можем да
разсъждаваме сами, и когато А прилича на Б, и това става в култура, която ти е известно, че е
проявявала огромен интерес към астрономията, и когато А случайно са храмове на Земята, а Б - звезди в
небето, логично е да събереш две и две и да получиш четири.
ВЪПРОС: Обаче в други отношения с готовност използваш проучванията на Елианор.
 ХЕНКОК: Разбира се, че съм готов да използвам чужди проучвания, стига да е важно за работата ми,
винаги ще го използвам. Аз аргументирам съществуването на изчезнала цивилизация. Не е моя работа
да го опровергавам. Ще използвам всичко, което мога, за да се аргументирам. Искрено вярвам, че
миналото ни се представя грешно и че учените не разкриват цялата картина на хората. Мисля, че се
пропускат много неща и упорито настоявам за преосмисляне на миналото, за либералност към
миналото, за либералност към необикновените вероятности в миналото. И мисля, че дребнавостта
никога няма да обори моите аргументи.
ВЪПРОС: Ти също имаш много свидетелства за връзката между Анкор и други култури - самата
дума „Анкор“.
ХЕНКОК: Интересуват ме следите от нещо, което разглеждам като глобална духовна система, чиито
корени изчезват в праисторията, духовна система, която се характеризира с определени особености. И
сред тези особености е строежът на паметници на Земята, които възпроизвеждат разположението на
звездите в небето. Извънредно ме интригува фактът, че макар между древен Египет и Анкор в
Камбоджа да няма преки исторически контакти, преследването на безсмъртие на душата чрез знание в
контекста на огромни паметници, възпроизвеждащи разположението на звездите на земята, се среща и
на двете места. Това едва ли е съвпадение. Смятам, че е възможно да съществува скрита връзка между
тези две места и най-добрият отговор е древно влияние върху двете култури, а не директни контакти
помежду им.
Да, наистина отбелязах в книгата, че името „Анкор“ има значение на древноегипетски. Това не е
нещо, на което се опитвам да придавам голяма тежест. Но ми се струва странно, че „Анк Хор“ също
означава „бог Хор живее“ и че това се свързва с цяла религиозно-философска система в древен Египет.
Възможно е да е чисто съвпадение. Възможно е ортодоксалното обяснение на името „Анкор“ да е сто
процента вярно. Но ми се струва странно, че съществува лингвистична връзка и мисля, че е напълно
коректно да съобщя за нея.
ВЪПРОС: Разговаряхме също с Кършвинк от Калифорнийската политехника, който се занимава
с...
ХЕНКОК: Това беше онзи с изместването на земната кора, нали?
ВЪПРОС: Той го нарича „истинско полярно отклонение“. Беше доста разстроен заради
цитирането на проучванията му в твоята книга.
ХЕНКОК: Искаш да кажеш, че един учен е разстроен заради цитирането на проучванията му в
книгата ми? Съвсем естествено.
ВЪПРОС: Конкретното му възражение беше, че процесът, за който говори той, завъртането на
структурата на Земята, всъщност протича за петнайсет милиона години, докато ти намекваш, че
нещо подобно може да стане много бързо, за няколко хиляди, дори неколкостотин години след
ледниковата епоха.
ХЕНКОК: Проучването върху истинското полярно отклонение на Калифорнийската политехника ме
интересуваше единствено защото, изглежда, показваше от напълно ортодоксална гледна точка, че по
някое време в човешката история земната кора наистина се е придвижила върху ядрото. Кога се е
случило това - според проучването на Калифорнийската политехника, струва ми се, най-малко преди
пет-шест милиона години — не ме интересува чак толкова много. Интересува ме, че според
ортодоксален източник земната кора може да се движи. Мисля, че след време тази информация може да
потвърди теорията за изместването на земната кора. Нека си спомним, че в миналото е имало много
геологически теории, които ортодоксалните учени са смятали за абсурдни и след петдесетина-шейсет
години са ги приемали - класически пример е континенталният дрейф. И това става с постепенно
натрупване на информация, подкрепяща новата теория. И независимо дали на хората от Калифор-
нийската политехника им харесва, струва ми се, представените от самите тях свидетелства за
истинското полярно отклонение най-малкото ми позволяват да кажа, че това е едно ортодоксално
проучване, според което е имало нещо като изместване на земната кора. И следователно не бива
априори да се отписва. Такова нещо може да се случи.
ВЪПРОС: Той имаше и други възражения. Например, че този процес не оказва сериозно
въздействие върху земната кора - всъщност става въпрос за придвижване на пластовете под кората
спрямо земното ядро. И че това не влияе силно върху кората.
ХЕНКОК: Знаеш ли, струва ми се, че е по-добре всеки, който се интересува от този въпрос, да
прочете проучването на Калифорнийската политехника, да го сравни с моите заключения за изместване-
то на земната кора и да прецени дали има отношение към тях. Според мен има.
ВЪПРОС: В какъв смисъл дали има отношение?
ХЕНКОК: Според мен е важно, че имаме прецедент. Искам да кажа, може да го прецизираш колкото
си искаш, обаче ако не съм разбрал проучването на Калифорнийската политехника съвсем грешно, в
него става дума за преместване на полюсите, за реално геологическо преместване на полюсите — което
означава преместване на земната кора.
ВЪПРОС: Не само на кората.
ХЕНКОК: Не, разбира се, че не само на кората. Цялата Земя е нещо като кръгла торта и някои
пластове са по-сочни от други. В случая външният пласт се приплъзва върху вътрешните.
ВЪПРОС: Но според мен в книгата се загатва, че ти се опитваш да проучваш явленията... ти
описваш изместването на земната кора като катастрофално явление... той говори за нещо, което се
развива в продължение на петнайсет милиона години.
ХЕНКОК: На първо място, изместването на земната кора ме интересува като теория. Вече от доста
време. И в онази моя книга, която цитираш ти, аз не се обвързвам особено тясно с изместването на
земната кора. Повтарям, смятам, че ударите на метеорити, астероиди или комети по-добре обясняват
внезапното стопяване на ледовете в края на последната ледникова епоха.
Дразни ме обаче това, че една интересна теория като тази за изместването на земната кора, която е
отлично разработена още от Чарлз Хапгуд и навремето е получила подкрепа от Алберт Айнщайн, че
такава теория се осмива и отхвърля, и затова исках само да информирам читателите си за някои нови
сведения, които, струва ми се, хвърлят светлина върху процеса на изместване на земната кора. Тук
имаме съобщение за сериозна промяна в резултат от преместване на пластове от земната повърхност.
Това е друго название за изместването на земната кора. На някого може да не му е приятно, друг може
да го прецизира, трети да възразява, но по принцип е едно и също. Искам да кажа, да, наистина смятам,
че има отношение към моите проучвания. Но пък може и да греша. Нали разбираш.
 ВЪПРОС: Друго възражение на Кършвинк е, че данните, които е използвал и които е събирал в
продължение на двайсет години, се базират на скални проби и на техния остатъчен магнетизъм.
Всяко проучване на тези данни ще покаже, че преди дванайсет и дори преди сто хиляди години не е
имало изместване на земната кора. Цитирам от неговото...
ХЕНКОК: Това също е интересно и не е зле да се проучи, но в крайна сметка може да установим... не
смятам, че ще стане така, но може да установим, че не съществува такова нещо като изместване на
земната кора. И това няма да промени факта, че в края на последната ледникова епоха със Земята се е
случило нбщо радикално и ужасно. Което тотално е променило околната среда. Предизвикало е
драматично изчезване на животински видове. Ако изместването на земната кора се окаже задънена
улица, рано или късно някой ще открие обяснение на тази загадка. Смятам, че трябва да продължаваме
да търсим, смятам, че трябва да сме безпристрастни, смятам, че трябва да разглеждаме много
възможности и смятам, че не бива особено да се разстройваме от другите гледни точки.
ВЪПРОС: Не съм съвсем сигурен какво да правя сега. Извинявай, струва ми се, че приключихме с
това. Но Джулиън, ти сигурно имаш някои бележки, а? Значи главно във връзка с проучването на
Калифорнийската политехника, ти се радваш, че читателите на „Огледалото на рая“ разполагат с
описание на проучването, така ли?
ХЕНКОК: Ами, мисля, че читателите, които искат по-подробно да се запознаят с това проучване,
могат да потърсят източника по моята бележка. Искам да кажа, надявам се, че съм привлякъл повече
внимание, вниманието на повече хора към проучването на Калифорнийската политехника, отколкото са
привлекли самите те. Остава непредубедените и интелигентни хора сами да решат дали моите
интерпретации са верни. Но аз винаги се опитвам безпристрастно да представям нещо и да го излагам
така, че да изглежда логично - но и така, че да подкрепя тезата ми. Аз аргументирам дадена теза. Нямам
намерение да осигурявам боеприпаси на опонентите си. Опитвам се да спечеля спора.
ВЪПРОС: Трябва официално да ти кажа, че след като прочете онези страници, реакцията на Джо
Кършвинк беше: „Това е по-лошо от псевдонаука“. И прибави: ,Ако тези глупави книги наистина се
бяха запознали с данните, нямаше да правят такива предположения“.
ХЕНКОК: Съжалявам, че прегледа ми на нечия работа предизвиква такава реакция. Не твърдя, че
съм учен, и не се засягам, когато един учен ме нарича „псевдоучен“. Не ми пука как ме наричат. Аз не
съм учен. Аз съм писател. Пиша книги, предназначени да привличат вниманието на хората към
загадките на миналото и към неща, които ме озадачават и смущават, към информация, която според мен
допълва нахвърляната от мен картина. Ето какво правя. Не твърдя, че съм нещо друго. Така че, ако
искат, нека ме наричат „псевдоучен“. Аз не съм никакъв учен. Аз съм просто писател.
ВЪПРОС: Въпреки това, явно книгите са изключително интригуващи, обаче също... искам да кажа,
би ли описал своята отговорност към читателите на книгите - огромния брой читатели на книгите?
ХЕНКОК: Смятам, че моята отговорност към читателите на книгите ми е да се аргументирам
колкото може по-добре, като адвокат, защитаващ клиента си в съда, а в случая клиентът ми е
вероятността за съществуване на изчезнала цивилизация. Това е съществена част от равновесието, която
досега липсваше от дебата за човешкото минало. През последните сто години учените не са взимали
предвид вероятността за съществуване на изчезнала цивилизация.
Може да греша за много неща, които излагам, за много от интерпретациите, които правя. Но мисля,
че съм издигнал огромна сграда, че съм събрал огромно количество аргументи, подкрепени с дос-
татъчно доказателства от целия свят, за да накарам хората да се замислят. И също смятам, че е полезно
да се замисляш. Смятам, че не е полезно ортодоксалните възгледи да доминират над мисленето за
човешкото минало. И въпреки всичките ми грешки, ако съм възстановил равновесието в този дебат,
смятам, че добре съм си свършил работата.
ВЪПРОС: Чудесно. [Пауза] Ще ти задам въпроса така. В „Огледалото на рая“ привеждат ли се
последните радиовъглеродни дати от Тиахуанако?
ХЕНКОК: В „Огледалото на рая“ не се привеждат каквито и да е последни дати за Тиахуанако.
Просто там не обсъждам този въпрос.
ВЪПРОС: Не е ли редно да го обсъдиш във връзка с Тиахуанако, така че читателите ти да имат
възможност да се запознаят с гледната точка, от която оспорваш датирането на обекта?
ХЕНКОК: Интересувам се от определени аспекти на обекта и отразявам тъкмо тези си интереси в
книгата - свободен съм да го направя като автор. Не съм длъжен да съм енциклопедист. Длъжен съм да
се аргументирам и аз го правя доколкото мога.
Сведенията за радиовъглеродното датиране на Тиахуанако са налични и всеки може да се запознае с
тях, когато пожелае, и да си направи съответните заключения. Но не е нужно читателите да видят тези
сведения, за да разберат, че моето мнение напълно се различава от ортодоксалната академична позиция.
Аз твърдя нещо, което категорично не се приема, и една от причините да не се приема са
радиовъглеродните дати. Но аз имам възражения срещу радиовъглеродното датиране. „Радиовъглеродно
датиране“ е един от онези изрази, които хората чуват и си представят много тежки и сериозни учени,
които си свършват работата и излизат с определени заключения за миналото. Но радиовъглеродното
датиране може да датира само органичен материал. Не може да датира камък. А когато имаме работа с
обекти, изградени от грамадни каменни мегалити, слоред мен е малко прибързано да датираме
създаването на тези мегалити със същата дата като органичните материали, открити във връзка с
мегалитите. И това е едно от главните ми възражения срещу радиовъглеродното датиране.
ВЪПРОС: Разбира се, това се отнася за много хиляди археологически обекти по целия свят, нали?
ХЕНКОК: Отнася се до много хиляди археологически обекти по целия свят. Смятам, че на първо
място съществува известно невежество по отношение на радиовъглеродното датиране. Има склонност
да се вярва, че това е някакъв безгрешен метод, който по всяко време може да се приложи към всеки
древен обект, а той не може да се прилага към камък. Това е много важен камък. И второ, когато се
прилага към органични материали, трябва да предположим, че органичният артефакт, който сме
открили, се е появил в обекта по същото време, по което е създаден този обект — а това предположение
може да не е вярно. Затова смятам, че трябва да разглеждаме и други сведения за обекта, включително
астрономически и геологически данни, преди да потвърдим датата, получена чрез метода на
радиовъглеродно датиране.
ВЪПРОС: Предполагам, трябва да отбележа, че щеше да е напълно в реда на нещата и интересно
да разгледаш всичко това за Тиахуанако в „Огледалото на рая". Искам да кажа, че вече има много
радиовъглеродни дати.
ХЕНКОК: В предишните си книги, например в „Следите на боговете“, обсъдих проблема с
радиовъглеродното датиране. Несъмнено има много неща, които е трябвало да разгледам в книгите си и
които аз някак си съм пропуснал или не разглеждам, но аз откровено полагам всички усилия да се
аргументирам колкото може по-добре. Ето какво правя - аргументирам се. Когато се аргументира, човек
признава, че може да греши. Но аргументацията ми е налице, читателите ми могат да се запознаят с нея,
могат да използват материала - и аз знам, че те често го правят — за собствените си проучвания. Мисля,
че колкото и да ме хулят ортодоксалните учени, особено историците, археолозите и египтолозите, аз
имам известна заслуга за привличане на общественото внимание към тази област и за обсъждане на
загадките на миналото. И естествено, даже сто процента да греша, а аз не смятам така, пак ще съм
направил нещо полезно — защото съм накарал хората да се заинтересуват и заинтригуват от миналото.
ВЪПРОС: Страхотно. [Пауза] Джулиън, хм, имаш ли други забележки? [Пауза] Би ли ми обяснил
като на лаик какво имаме предвид, когато говорим за ориентация в обекти като Тиахуанако?
ХЕНКОК: Мисля, че можеш да говориш за ориентация, когато например имаш два мегалита във
връзка един с друг, като вторият играе ролята на мерник по отношение на трети обект, в този случай
явление - например слънчевия изгрев на хоризонта. Така че имаш Слънцето на хоризонта, имаш първия
мегалит, после имаш втория и тези три неща са в една линия. Това е ориентация.
ВЪПРОС: И как предполагаш, че става това в Тиахуанако?
ХЕНКОК: Мисля, че трябва да застанеш или на запад от обекта, или от източната страна на
Каласасая. Заставаш от западната страна и гледаш на изток или заставаш по средата на западната стена
на Каласасая и гледаш на изток към изгряващото Слънце през най-дългия ден от годината и най-късия
ден от годината. И от тази средна точка ориентацията на ъгловите стълбове на Каласасая спрямо изг-
ряващото Слънце е била доста точна преди много хилядолетия, и не е толкова точна днес, и причината
за това е, че Тиахуанако е много древен, и промяната на земната ос е изменила положението на изгрева.
Така че това е нещо като метод за датиране.
ВЪПРОС: Никога не съм можел да видя нещо, а аз доста добре съм запознат със самата Порта.
Имам предвид това слоноподобно животно, за което пишеш в двете книги.
ХЕНКОК: Мога да ти го покажа.
ВЪПРОС: Ще ми го покажеш ли?
ХЕНКОК: Да. Определено ми прилича на слон. [ПОКАЗВА СТРАНИЦА 305 ОТ „ОГЛЕДАЛОТО
НА РАЯ“.]
ВЪПРОС: Греъм, обясни ми аргументацията си за слона.
ХЕНКОК: Да ти обясня аргументацията си ли?
ВЪПРОС: Да, би ли ми го показал и...
ХЕНКОК: Една от...
ВЪПРОС: Греъм.
ХЕНКОК: Една от странностите на Портата на слънцето в Тиахуанако са фигурите, изсечени от
източната страна на Портата на слънцето. И тези фигури, в много от тях се разпознават птици, но една
от тях ми прилича на слонска глава. Виж, това може да звучи доста странно, защото, разбира се, в Новия
свят няма слонове, макар че много отдавна е имало. Мисля, че хората сами трябва да решат - ние
публикувахме снимка на тази фигура в „Огледалото на рая“ и тя наистина ми прилича на слонска глава
с бивни и хобот, и затова го казвам, но не знам дали е такава.
ВЪПРОС: Би ли ми я показал, просто я обърни. [Показва страница 305 от „Огледалото на рая“]
ХЕНКОК: Да. Ето. Слонската глава...
ВЪПРОС: 0, Греъм, извинявай, моля те, Греъм.
ХЕНКОК: Какво правя сега?
ВЪПРОС: Просто ми показваш тази страница...
ХЕНКОК: Добре.
ВЪПРОС: Но не се безпокой за камерата. Просто ми я покажи през масата и...
ХЕНКОК: Добре.
ВЪПРОС: Приближи се [към оператора] към страницата. Просто ми обясни снимката, Греъм.
ХЕНКОК: Една от озадачаващите особености на Портата на слънцето в Тиахуанако са фигурите,
изсечени от източната страна на Портата на слънцето, и това са различни видове животни, които са
представени от източната страна на Портата на слънцето. Едно от тях ми прилича на слон. Не искам да
му придавам голяма тежест. Това е просто една от дребните странности, които наблюдавам на различни
места. И това [показва страница 305] прилича на слонска глава с хобот и бивни. Ето го, на снимката. Но
ако искаш да го покажеш както трябва, използвай оригиналния диапозитив.
ВЪПРОС: Има го в Познански.
ХЕНКОК: Няма го.
ВЪПРОС: Големият том?
ХЕНКОК: Възможно е, да. Може да го има там. Може ли да го има?
ВЪПРОС: Би ли посочил към слонската фигура?
ХЕНКОК: Добре де. Ето. Двете очи, ушите, бивните и хобота.
[КАМЕРАТА Е ИЗКЛЮЧЕНА, ВСИЧКИ СЕ ИЗПРАВЯТ]
ВЪПРОС: (в отговор на въпрос на Хенкок): Материалът е за събирането на свидетелства и как е
било направено това. Общо взето, нали разбираш, като всяка друга .серия на „Хоризонт“, в които,
нали разбираш, се разказва как този ефект на снежната топка всъщност те насочва нанякъде.
[КАМЕРАТА Е ИЗКЛЮЧЕНА. Хенкок е помолен да разкаже за изследователските методи,
споменати в сцената, заснета в автомобила]:
ХЕНКОК: При проучването на дадена тема имам някои принципи, към които се придържам. Един от
тях е да посещавам интересуващите ме места винаги когато е възможно. Не искам да съм домашен
репортер. Винаги се опитвам да ходя на местата, за които разказвам, и да прекарвам там много време, и
често ги посещавам повторно, за да мога да се потопя в атмосферата и характера на мястото, и наистина
да го опозная добре. Това е първият ми принцип - да пътувам, да прекарвам много време на различни
места. Едва тогава мога да пиша за тях.
Вторият аспект на проучването за мен е извънредно сериозното четене - четене на всичко, до което
мога да се добера, по интересуващия ме въпрос. Независимо дали източникът е ортодоксален или
неортодоксапен, дали е стар или нов. Опитвам се да хвърля мрежата много широко, използвам
проучватели, които ми намират редки документи в библиотеки по целия свят, и се опитвам да събера
колкото може по-широка информационна база, преди да започна да пиша нещо.
Не се смятам за учен, не се смятам за откривател, смятам се за синтезатор. Моята работа е да събера
парчетата от изключително разпокъсана мозайка, докато започне да се оформя ясна картина. И това
означава да обобщавам трудовете на стотици други проучватели - понякога просто взимам нещо съвсем
малко от тях, което е важно за аргументацията ми, друг път им посвещавам много повече време. Но
се.опитвам да събера всичко, което е важно за моето проучване.
ВЪПРОС: След като си описал, след като си възприел идеите на Робърт Бовал, трябва да си
изпитал известно вълнение, виждайки, че същата идея се среща навсякъде по света. Би ли ми дал
някаква представа за това?
ХЕНКОК: Когато в началото на деветдесетте години започнах сериозно да работя по този въпрос и
да пиша по него, цареше атмосфера на истинско откривателство. От една страна, Джон Антъни Уест и
Робърт Шох оспорваха ортодоксалното датиране на Сфинкса. А от друга, Робърт Бовал разработваше
теорията за трите големи египетски пирамиди, възпроизвеждащи разположението на трите звезди от
Орионовия пояс. И теорията, според която общият план на пирамидите отразява десет хиляди и
петстотната, а не две хиляди и петстотната година преди Христа. Всичко това ставаше едновременно и
аз реших, че едно от нещата, които не са направени, е да свържа заключенията от астрономическите
проучвания на Бовал с геологическите данни на Уест и Шох. И да разгледам значението на тези две
отделни проучвания за целия въпрос за изчезналата цивилизация.
ВЪПРОС: Страхотно. Искам да кажа, невероятно амбици- озно. Искам да кажа, ти наистина
обхващаш огромен проблем. Искам да кажа, глобален. Искам да кажа, че това е адски много
изследователска работа, нали? Би ли ми дал представа за мащабите й?
ХЕНКОК: Смятам, че когато човек съвестно се заеме да напише книга за възможността да е
съществувала изчезнала цивилизация, при това книга, която в моя случай има над хиляда бележки, неиз-
бежно са необходими много проучвания. Проблемът извънредно много ме заинтригува. Самото
проучване не ме затруднява. Обичам да се занимавам с текстове и анализи на паметниците, които
посещавам, така научавам какво пишат другите за тях. Едва после мога да си създам мнение за тях. Но
да, това е огромна и задълбочена изследователска работа. И не твърдя, че съм идеалният изследовател.
Сигурен съм, че съм допускал безброй грешки. Но се надявам, че ентусиазмът и желането ми да пътувам
и да проучвам на място паметниците до известна степен рефлектира върху качеството на книгите ми.
ВЪПРОС: Страхотно. Блестящо.

Приложение II
 ЩО Е РАДИОВЪГЛЕРОДНО ДАТИРАНЕ И ПРЕДСТАВЛЯВА ЛИ СИГУРЕН МЕТОД
ЗА ДАТИРАНЕ НА АРХЕОЛОГИЧЕСКИ ОБЕКТИ?
Шон Хенкок

Всичко, което е стигнало до нас от езичеството, е обгърнато в гъста мъгла -

то принадлежи на време, което не можем да измерим. Известно ни е, че е по-
древно от християнството, но можем само да гадаем дали с две години, с два
века или дори с повече от хилядолетие. Размус Нйеруп, 1806.

Мнозина от нас се боят от науката. Радиовъглеродното датиране, рожба на атомната физика, е един
от примерите за това. Ала значението на този научен метод е извънредно мащабно. Той оказва влияние
върху множество различни самостоятелни дисциплини, като хидрология, геология, атмосферна наука,
археология и т.н. Ние обаче оставяме самото разбиране на радиовъглеродното датиране на научния елит
- сляпо приемаме техните заключения, уважаваме прецизността на техниката им и се възхищаваме на
техния гений.
Всъщност принципите на радиовъглеродното датиране са удивително прости и леснодостъпни.
Нещо повече, предположението, че радиовъглеродното датиране е „точна наука“ е грешно и всички
учени го признават. Проблемът е, че много хора от много дисциплини, които използват
радиовъглеродното датиране като метод за датиране, не разбират характера и целта му. Нека ги
изясним.

ПРИНЦИПИ НА РАДИОВЪГЛЕРОДНОТО ДАТИРАНЕ

Уйлям Франк Либи и неговият екип създали принципите на радиовъглеродното датиране през 50-те
години на XX в. До 1960 г. откритието им било завършено и през декември същата година Либи
получил Нобелова награда за химия. Един от учените, които номинират Либи за наградата, отбелязва:
Рядко някое откритие в областта на химията е имало такова въздействие върху мисленето в толкова
много области на човешкото знание. Рядко някое откритие е пораждало толкова голям интерес.
Либи открил, че нестабилният радиоактивен изотоп на въглерода (С14) се разпада с определена
скорост за разлика от стабилните изотопи на въглерода (С12 и С13). И трите изотопа се срещат естес-
твено в нашата атмосфера при следните съотношения: С12 - 98,89 %, С13 — 1,11 % и С 14-
0.00000000010 %.
Стабилните изотопи на въглерода (12 и 13) се образували наред с всички атоми на нашата планета -
много отдавна. С14 се образувал, макар и в съвсем малко количество, поради ежедневното бомбарди-
ране на планетата с космически лъчи, които взаимодействат с атмосферата. Тези лъчи се блъскат в
съществуващите атоми на земята, разбиват ги и оставят неутроните им да носят из атмосферата.
 Изотопът въглерод 14 се образува тогава, когато един от тези свободни неутрони се слее с ядрото на
азотен атом. Следователно радиовъглеродът е своего рода Франкенщайнов изотоп, смес от различни
атомни елементи. Тези въглеродни изотопи, които се образуват с постоянно темпо, се оксидират и
абсорбират в биосферата чрез фотосинтеза и естествената хранителна верига.
Вследствие на това всички живи същества съдържат атмосферното съотношение на С14 към С12 в
своя географски район, което се поддържа от метаболизма им. Когато умрат обаче, живите организми
престават да абсорбират въглерод и най-интересно е поведението на С14 след този момент. Либи
открил, че радиовъглеродът има период на полуразпад от 5568 години. Това означава, че след 5568
години половината от първоначалното количество С14 в дадена проба се е разпаднало. След още 5568
години изчезва половината от остатъка.
Следователно, тъй като първоначалното съотношение на С14 към С12 е геологически постоянно,
чрез измерване на остатъчното количество С14 може да се определи възрастта на дадена проба. Нап-
ример, ако е налична една четвърт от първоначалното количество С14, въпросният организъм е умрял
преди два периода на полуразпад (5568 + 5568), което е равно на възраст 10146 години.
Тъкмо в това се състоят основните принципи на радиовъглеродно датиране като естественонаучен и
археологически метод. Факт е, че радиовъглеродът се абсорбира в биосферата. Факт е, че когато умира,
организмът престава да абсорбира С14. Факт е, че след този момент С14 спонтанно се разпада. Факт е,
че този процес подлежи на измерване.

В ЛАБОРАТОРИЯТА

След всички тези факти (а те са факти) е смущаващо да вземеш „Рейдиокарбон“ (списание, в което
се публикуват резултатите на световните лаборатории по радиовъглеродно датиране) и прочетеш:

Шест уважавани лаборатории определиха възрастта на осемнадесет проби

дърво от Челфорд, Чешир. Получените дати варират между 26200 и 60000 ВР,
разлика от 34600 години.

Ето още един факт. Въпреки че теорията на радиовъглеродното датиране е убедителна, когато
принципите се прилагат на практика в лабораторията, човешките процеси се объркват. Накратко, допус-
кат се грешки, при това големи. Нещо повече, пробите се замърсяват в лабораторията поради фонова
радиация, която може и замърсява остатъчното количество С14, което предстои да се измери.
Както отбелязват съответно през 1973 и 1986 г. Ренфрю и Тейлър, радиовъглеродното датиране
зависи от поредица непотвърдени предположения, направени от Либи, когато е разработвал теорията си.
Например през последните години се водят много спорове за определения от Либи период на
полуразпад - 5568 години. Всъщност днес учените са единодушни, е Лйби е сгрешил и че периодът на
полуразпад на С14 е по-близо до 5730 години. Това дава отклонение 162 години и става много важно,
когато се датират проби на хиляди години.
 Но с неговата Нобелова награда за химия дошла и твърдата вяра на Либи в новата му система. Той
датирал египетски археологически проби, които вече били исторически датирани - древните египтяни
водели точни записи за своята хронология. За нещастие резултатите на Либи все давали прекалено
късни дати, в някои случаи с разлика от 800 години. Колкото и да е удивително, Либи заключил:

Тези резултати предполагат, че египетските исторически дати, по-големи

от четири хиляди години, може да са прекалено ранни, може би с пет века при
възраст пет хиляди години.

Това е класически пример за научна арогантност и сляпа религиозна вяра в превъзходството на

естественонаучния метод над археологическия - Либи грешал, неговият метод го провалил. Днес този
проблем се решава, но дали тази високомерна позиция не е дала на радиовъглеродното датиране
репутация, която надхвърля надеждността му?
В съвременните радиовъглеродни проучвания подобни проблеми, а такива са много, се решават и
обясняват. Моите проверки обаче показаха, че има два сериозни въпроса, които все още пораждат
известни затруднения. Това са: 1) замърсяването на пробите и 2) измерването на съдържанието на С14 в
атмосферата през различните геологически епохи.

ЗАМЪРСЯВАНЕ НА ПРОБИТЕ

Мери Левин пише:

Замърсяването се отнася до наличието на чужда органика в пробата, която

не се е образувала заедно със самата проба.

Много снимки от началото на събирането на проби за радиовъглеродно датиране показват учените с

цигари в уста. Глупаво, момчета! Както отбелязва Ренфрю, „посипи малко пепел в отиващата за анализ
проба - и ще получиш радиовъглеродната възраст на тютюневото растение, използвано за
производството на цигарата ти“.
Въпреки че днес такава методическа некомпетентност е недопустима, археологическите проби
продължават да се замърсяват. Известните контаминанти и начините за тяхното преодоляване анализира
Тейлър (Taylor 1987). Той групира основните замърсители в четири категории: 1) физически
отстраними, 2) киселинно разтворими, 3) разтворими в основа и 4) разтворими в специален разтвор. Ако
не се отстранят, всички тези контаминанти могат драстично да повлияят на възрастовото определяне на
пробата.
 X. И. Гъв,. един от създателите на акселераторната спектрометрия, датирал Торинския саван.
Заключението му било, че използваната за изтъкаване на савана нишка датира от 1325 г.
Въпреки че Гъв и неговият екип напълно поддържат автентичността на откритието си, мнозина
поради очевидни причини вярват, че Торинският саван е по-стар. Гъв и неговите колеги майсторски се
защитават от критиките и ако трябваше да избера една от позициите, сигурно щях да кажа, че научното
датиране на Торинския саван е вярно. Въпреки това критиките срещу този научен проект показват колко
много неща могат да се объркат при радиовъглеродното датиране и колко подозрителни към него са
някои учени.
Твърди се, че пробите могат да се замърсят с по-късен органичен въглерод. Методите за изолиране
на контаминантите могат да пропуснат съвременни следи от замърсяване. Робърт Хеджис от Окс-
фордския университет пише:

Трябва да отбележа, че не са напълно изключени малки системни грешки.

Питам се дали Хеджис ще обясни отклоненията в датите, получени при лабораторното датиране на
челфордското дърво като резултат на „малки системни грешки“? Пак ли ни мотаят с реторика, пак ли ни
заблуждават поради присъщата научна самоувереност?
Що се отнася до официалното датиране на Торинския саван, д-р Леонсио Гарса-Валдес определено
смята така. Всички древни тъкани са обвити в биопластичен филм, образуван от бактерии, които според
Гарса-Валдес могат да въздействат върху радиовъглеродните дати. Той твърди, че Торинският саван
спокойно може да се окаже на две хиляди години, тъй като радиовъглеродната дата не е окончателно
заключение - трябва да се вземат предвид и други свидетелства. Гъв (въпреки че не е съгласен с Гарса-
Валдес) признава, че критиките му налагат още проучвания.

СЪДЪРЖАНИЕ НА С14 В НАШАТА АТМОСФЕРА

Според принципа на Либи за едновременността, съдържанието на С14 в даден географски район е

постоянно в геологическия документ. Това предположение било съществено за валидността на ради-
овъглеродното датиране в първите години на разработването на метода. Всъщност трябва да знаете
какво количество С14 се съдържа в даден организъм по време на неговата смърт, за да можете сигурно
да измерите каква част от него се е разпаднала. Както отбелязва Ренфрю, това предположение не е
вярно:
Днес е известно обаче, че съотношението на радиовъглерод към обикновен С12 не се запазва
постоянно във времето и че преди около 1000 г. пр. Хр. отклоненията са толкова големи, че
радиовъглеродните дати дават значителни грешки.
Постиженията в областта на дендрохронологическите проучвания (проучването на дървесните
пръстени) убедително показват, че през последните осем хиляди години количеството С14 в нашата
атмосфера значително се е колебало. Либи започнал с фалшива константа. Неговото проучване се
базирало на грешни основи.
Бодливият бор, дърво, което расте в югозападните райони на САЩ, живее там от хиляди години.
Някои дървета, които все още са живи днес, започнали съществуването си преди четири хилядолетия.
Нещо повече, мъртвите дънери, събрани от земята в тези райони, продължават сведенията за дървесните
пръстени с още четири хиляди години. Калифорнийската секвоя и европейският дъб са други полезни
дървета, които също живеят хилядолетия.
Както е добре известно, всяка година дърветата образуват годишни пръстени. Тези пръстени могат
да се преброят, за да се получи възрастта на въпросното дърво. Затова било логично да се приеме, че
съдържанието на остатъчен С14 в даден дървесен пръстен отпреди, да речем, шест хиляди години е
същото като днес. Грешка.
Анализът на дървесните пръстени показал например, че съдържанието на С14 в нашата атмосфера
преди шест хиляди години е било много по-високо от днес. Вследствие на това било „научно доказано“,
че пробите от тази епоха са много по-късни, отколкото били в действителност - терминологично
противоречие. Благодарение на проучванията на Ханс Суес били съставени графики за коригиране на
стойностите на С14, за да се компенсират геофизическите колебания в нашата атмосфера. Това обаче
рязко намалявало сигурността на радиовъглеродните дати на проби над осем хиляди години. Просто
нямаме информация за съдържанието на радиовъглерод в атмосферата преди тази дата.

ОБОБЩЕНИЕ

Радиовъглеродното датиране е развиващ се научен метод. На всеки етап от развитието му обаче

учените напълно потвърждават цялостната му надеждност само за да си върнат думите обратно, когато
се докаже, че са допуснали сериозна грешка. Грешки се допускат и в това няма нищо чудно, като се
имат предвид всички променливи величини, които трябва да отчита ученият: атмосферни колебания,
фонова радиация, бактериален растеж, замърсяване и човешка грешка.
Като част от цялостното археологическо проучване радиовъглеродното датиране все още е
изключително важно - просто трябва да се поставя в съответната културна и историческа перспектива.
Как може ученият напълно да пренебрегне категоричните свидетелства за датирането на даден
археологически обект само защото радио- въглеродната дата показва различна възраст? Това е опасно.
Мнозина египтолози подкрепили предположението на Либи, че хронологията на Старото царство е
грешна, защото това било „научно доказано“. Всъщност грешал той.
Радиовъглеродното датиране е полезно като допълнение на други данни - в това се състои силата му.
Докато не настъпи денят, в който може да се отчете всяка променлива величина и да се елиминира всяка
грешка, радиовъглеродните дати никога няма да имат последната дума за археологическите обекти.

Приложение III
 ИНТЕРПРЕТАЦИЯ И КРИТИКА НА РАДИОВЪГЛЕРОДНАТА БАЗА ДАННИ ОТ
ТИАХУАНАКО
Шон Хенкок

Ако една радиовъглеродна дата подкрепя нашите теории, ние я включваме в

главния текст. Ако не им противоречи изцяло, ние я поставяме в бележка под
линия. Ако напълно се „отклонява“, просто я пропускаме.“
Професор Дж. Брю
Още от разработването му. като метод за датиране, археолозите се мъчат
с интерпретирането на радиовъглеродните дати поради ограниченията на
неговата точност и прецизност.“
Д ьглас С. Фринк
Видният специалист по Тиахуанако Алан Колата отхвърля всички аргументи, които приписват
построяването на обекта на някакъв забравен епизод и народ. За него и уважаваните му колеги такива
твърдения просто не се потвърждават от свидетелствата. Те ги определят като митове, расистка
пропаганда и врели-некинели, а не мливо за воденицата на датирането.
Археолозите извеждат заключенията си за древните обекти от свидетелствата, които придобиват при
разкопките. Въз основа на тези свидетелства те се опитват да дадат отговор на редица въпроси, най-
важният от които е кога е създаден обектът.
Радиовъглеродното датиране е включено в археологическия арсенал от 50-те години на XX в. (вж.
обсъждането на радиовъглеродното датиране в Приложение ІІ. Радиовъглеродните дати се изпол зват за
научно потвърждение на официалното датиране на древните обекти и археолозите ги смятат за
безспорни факти. И защо не - кой иска да спори с науката?
В Приложение II се обсъжда научната теория на радиовъглеродното датиране и се илюстрира
несигурността му като научен процес, обременен с много проблеми. Да преминем към следващия етап
на обсъждането.

АРХЕОЛОГИЧЕСКА ПЕРСПЕКТИВА

В началото на 90-те години на XX в. професорът по археология във Варшавския университет

Мариус Циолковски се заел да събере и каталогизира радиовъглеродните база данни за Боливия,
Еквадор и Перу. През 1994 г. заедно със свои колеги той публикува материал от шестстотин и четири
страници, изброяващ и обсъждащ техните резултати. Днес е много трудно да се открие тази книга, което
е жалко, защото тя е отличен пример за научен труд и остава най- авторитетната публикация в тази
област.
 За да завършат труда си, Циолковски и неговият екип трябвало усърдно да се преборят с множество
научни и археологически публикации, обхващащи период от четири десетилетия. Те отбелязват:

В някои статии радиовъглеродните дати са цитирани без лабораторни

кодове и грешки. Особено в по-старите публикации е масова практика датите да
се цитират като калибрирани, без да се указват калибрационният метод и
използваната калибрационна крива.

Това не е наука. Резултатът е научен, когато е научна процедурата. Научният резултат също подлежи
на проверка. Как може да се провери резултат, когато не е известно как е получен? Циолковски и
неговите колеги изясняваха този проблем - качеството на датите, с които работеха, не ги задоволяваше.
Само двадесет и девет от двете хиляди и осемстотин дати от Боливия, Еквадор и Перу идваха от
проби, взети от Тиахуанако. Стандартът на методът за документиране на радиовъглеродните дати от
Тиахуанако, приложен от различните лаборатории, не отговори на моите очаквания. Понякога е даден
характерът на пробата, друг път - не. Понякога е дадена дълбочината, от която е взета пробата, друг път
- не. Понякога пробата е поставена в археологически контекст, друг път - не. Както можете да си
представите, много е трудно да се интерпретират такива данни. Изглежда, че в тези случаи връзката
между археолози и естественици не е била добра.
За да се вземе предвид една радиовъглеродна дата, трябва да е ясно всичко, посочено по-горе.
Според Циолковски и неговия екип характерът на пробата трябва да се определи така, че да може да се
постави в нейния културен контекст — трябва да може да се оцени връзката й с праисторията на обекта.
За около една трета от радиовъглеродните дати от Тиахуанако не е ясна дълбочината, от която са взети
пробите. Защо?
Например, най-ранната радиовъглеродна дата от Тиахуанако е 3530 ВР5, или 1530 г. пр. Хр. Тази
проба е взета от района на Каласасая в Тиахуанако. Археологическият коментар, който придружава
датата, гласи:

... пласт 6... Неочаквано ранна в сравнение с Gak-52.

Gak-52 е друга проба от същия културен пласт, изследвана в лабораторията. Пробата Gak-52 датира
от 240 г. пр. Хр. За съжаление тази проба не се придружава от археологически коментар и трябва да
приемем, че това е възприетото датиране за този археологически пласт. Изглежда, че първата проба е
археологически неприемлива. Ако погледнете списъците от дати, публикувани в списанието „Рей-
диокарбон“, ще откриете, че такова отхвърляне на дати е масова практика. Ако не потвърждават
археологическата хипотеза, датите просто се игнорират. Шеридан Боуман, авторът на „Радиовъглерод-
ното датиране - интерпретиране на миналото“, твърди:
 Тези „неприемливи“ резултати навярно повече от всички други се нуждаят
от внимателно обмисляне.

Защо не е обяснено несъответствието от 1340 години и защо е коментирана едната дата, а другата -
не? Това несъответствие може да се обясни. Като се изключат грешките при датирането, ами ако този
културен пласт (а навярно и други) в Тиахуанако е замърсен с органика от други пластове? Циолковски
и неговите колеги пишат:

Примеси на материали от различни епохи може да получат от присъствие на

дребни животни, които пренасят органични материя между културните
пластове или пробиват тунели и дупки, които впоследствие се запълват с чужда
органична материя от друга епоха.

Единственият начин археолозите да избягват датирането на чужд материал е да забелязват

замърсяването още на терена. Въпросните две проби са били взети в края на 50-те години и не са
придружени от анализ на археологическото значение на смесените културни пластове. Това е пример за
немарлива работа. В книгата си „Методология на археологическите разкопки“ Филип Баркър заявява:

Трябва да се установи, че предметът (пробата) не е чужд, че не е попаднал в

животинска дупка и че не се е приплъзнал между камъните на стена. Ако
съществуват каквито и да е съмнения в това, предметът не бива да се използва
за датиране.

Затова, когато анализираме радиовъглеродните дати от древни обекти, трябва да обърнем внимание
на процедурата за взимане на пробите. Копаят се сондажи и се събират проби от различни архео-
логически пластове, но може ли да сме сигурни, че тези пластове не са смесени? Разбира се, археолозите
ще заявят, че може! Те твърдят, че радиовъглеродните дати се анализират в техния археологически
контекст. Точно какво означава „техния археологически контекст“?
В публичната си критика срещу отношението на Греъм Хенкок към радиовъглеродните дати от
Тиахуанако Гарет Фейгън заявява:
Археологическият контекст обикновено представлява ненарушени пластове,
пласт след пласт от долните (най-старите) нива на даден обект към по-горните
(най-късни) пластове.

В Тиахуанако невинаги се наблюдават ясни археологически пластове (задължително изискване за

контекстуалното определяне на пробата). По-горе видяхме, че две проби от един и същи културен пласт
дават отклонение от 1340 години. Археологическият коментар, който придружава друга проба с
обозначение Р-146, гласи:

Смесен повърхностен пласт, с класически Упадъчеи и по-късна керамика.

Значи положението е следното: пробите, въз основа на които се датира Тиахуанако, са

непоследователно документирани, анонимно калибрирани и произхождат от обект със смесени
културни пластове. И все пак се приемат като солидно основание за датиране на планирането и
построяването на Тиахуанако около I в. „Научно“ ли е да се правят такива дръзки и уверени заключения
въз основа на такива несигурни и нестабилни свидетелства?
Да погледнем другата страна на монетата. Има случаи, в които радиовъглеродните дати от
Тиахуанако са напълно последователни. Не искаме да ни обвинят, че пренебрегваме този факт. Проба
Hv-17 е взета от дълбочина 50 см под или до (това не е изяснено) церемониалната платформа на
Каласасая. Тя датира от 1710 г. Проба Hv-19 е взета от същата яма, но от дълбочина 180 см. Hv-19
датира от 305 г. Следователно части от Тиахуанако, изглежда, са подходящи за радиовъглероден анализ
- археологическите условия са спазени и има приемлива градация на по-дълбоките (по-ранни) и по-
плитките (по- късни) проби.
Но тези две проби показват нещо интересно. Ако са взети под церемониалната платформа (което е
логично, щом въз основа на тях се датира нейното построяване), защо едната от тях е от 1710 г.? Никой
няма да приеме това датиране на церемониалната платформа. Следователно, ако наистина е взета под
платформата, пробата, която датира от 1710 г., е свидетелство за по-късна промяна на обекта, навярно
човешка намеса (иманяри от XVIII в.?). Като имаме предвид това, трябва да си зададем въпроса
възможно ли е радиовъглеродната база данни от Тиахуанако да представлява колкото свидетелство за
абсолютната възраст на обекта, толкова и за по-късните промени?
Можем ли да подложим радиовъглеродната база данни от Тиахуанако на друга проверка? Смятам, че
можем. Тъй като радиовъглеродните проби се събират и анализират в контекста на археологическите
пластове, от които се взимат, каталогът от дати отразява мащабите и дълбочината на проведените на
обекта археологически разкопки. Следователно въпросът е дали разкопките са били достатъчно
цялостни, за да изключат вероятност за съществуване на по- ранен културен пласт. Накратко, копали ли
са достатъчно дълбоко. Да видим.
Проба Р-123 е взета от една от най-големите дълбочини в Тиахуанако - 3,75 м под равнището на
терена [на 16° 33' южна ширина и 68 48' западна дължина] и датира от 133 г. Археологическият ко-
ментар за тази проба гласи:
Разкопките продължиха до 4,75 м без керамика под 4 м.

Значи са продължили да копаят още един метър, без да открият нищо - голяма работа! Толкова ли е
абсурдно и ненаучно да си непредубеден към вероятността, колкото и нищожна да е тя, в Тиахуанако да
съществува все още неоткрит културен пласт?
 Да помислим. Ако Тиахуанако наистина е останал от забравен народ, в археологическия документ би
трябвало да има поне някакви следи от неговата дейност. Такива свидетелства не са открити. Ако тази
забравена цивилизация обаче е била унищожена от някакво древно катастрофално събитие в Андите, не
е ли възможно обектът да остане необитаем за известно време, може би дори в продължение на хиляди
години? През този период се натрупва археологически стерилна почва и покрива всички следи от
някогашна човешка дейност. Това са по същество аргументите на Освалдо Ривера, бившият директор на
Боливийския археологически институт, цитирани в Предисловието на това издание на „Следите на
боговете“:

Ние смятаме, че Тиахуанако е далеч no-древен, отколкото се предполагаше

досега. След двайсет и една години разкопки и проучвания на града мога да ви
уверя, че ние постоянно сме с отворени усти, защото Тиахуанако е невероятен,
дори за археолозите. Непрекъснато откриваме различни неща... и съм убеден, че
ще открием вътрешната част на Тиахуанако... един потънал Тиахуанако, под
сегашния... Според мен между дванайсет и двайсет и един метра дълбочина има
друг Тиахуанако, свещеният Тиахуанако, оригиналът. Не мога да ви кажа на
каква възраст е той. Това е нова глава в проучването на обекта. И ние ще я
отворим...

Ето по същество главното ми възражение срещу радиовъглерод- ната база данни от Тиахуанако.
Може безкрайно да обсъждаме проблемите, с които се сблъскват при събирането и датирането на проби
археолозите и естествениците. Това обаче е безсмислено. Фактът, че някои дати дават отклонение от
петдесет, сто или дори двеста години, няма значение. От Тиахуанако има двадесет и девет официални
радиовъглеродни дати и нито една от тях не свидетелства за човешка дейност преди 1500 г. пр. Хр.
Въпросът, който трябва да си зададем, е дали тези радиовъглеродни дати са археологически
представителни. Според мен отгово рът е отрицателен. Необходима е програма за цялостни разкопки на
Тиахуанако, които веднъж завинаги да решат този проблем.
Из литературата са пръснати точни указания за „идеално“ събиране на радиовъглеродни проби.
Разкопките в Тиахуанако и радиовъглеродните дати, получени в резултат от тях, не отговорят на тези
модели и затова трябва да се приемат с предпазливост.