Полибий – Уикипедия (wikipedia.org) 14.11.2021 г.

Всеобща история – Уикипедия (wikipedia.org) 14.11.2021

Има свидетелства за пребиваване на историка в Египет, Александрия, Керн и Атлантическия

океан. Към края на Третата пуническа война, Полибий се върнал и станал свидетел на падането на
Коринт.

(26. По-подр. вж. З. Алексин, Искусство пропаганды в древнем мире, Вопросы истории,
1969, кн. 12, с. 93.)
( Полибиева хронология - История Подкасти - 2021 (amerisitestorage.com) 14.11.2021)

( Квадрат на Полибий – Уикипедия (hereiszyn.com) 14.11.2021)

свидетелствуването на Павсаний

“кръг на Сципион”,

Т. Момзен,

съвременни изследователи като напр.

А. Г. Бокшчанин,

Н. А Чистякова,

А. Момильяно,

Т. В. Блаватская,

Р. Макмилън

критически изказвания е обърнал внимание и самият Цицерон.

П. Педеш

В процеса на практическото установяване и налагане на тези представи се е появило правото и

институциите на съда, които, напълно естествено, са били поставени в ръцете на владетеля
(управителя), който пък е приел задължението да действува разумно и справедливо. Така, според
Полибий, по този именно начин едноличният владетел се е превърнал в цар, и така
“царството на разсъдъка е сменило господството на смелостта и силата” (VI, 6).

Според Полибий задачата на изучаването на историята е в намирането на познание за причините

за връзките между станалите в миналото събития. Той приема, че ако от историята бъде
иззето обяснението относно причините за извършването на дадено историческо събитие, то
от историята ще остане само една забава, напълно лишена от поучителност (III, 21, 12).
Според него само благодарение на изпълнението на своята обяснителна задача историята има
своята универсална ценност, което нейно качество й придава значимост не просто заради нейните
истинност и доказателственост сами по себе си, а поради това, че историята служи като
наставница, като школа и опитно поле на политическия живот за сменящите се едно след
друго поколения от хора.

Вероятно следвайки Аристотел, Полибий представя своята обща концепция за историята по

следния начин: “Въобще хората, надявайки се да получат от отделните исторически събития
представа за цялата историческа картина, според мен постъпват така, както онези, които при вида
на разкъсаните отделни части на живото и някога красиво тяло си представят, че по достатъчно
ясен н©ачин съзерцават жизнената сила на самото живо същество. Ако обаче изведнъж човек
съумее да събере и съедини тези разпокъсани части и да възстанови цялото тяло такова, каквото е
било, с всичките му присъщи по времето на живота прелести, и след това вече възстановеното тяло
отново бъде показано на първоначалните зрители, то те несъмнено веднага ще се убедят, че по-
рано представите им за цялото са били твърде далеч от истината. Наистина по която и да е част
може да бъде получена определена представа за цялото, но по същата тази отделна част е
невъзможно да бъде позната цялата истина за цялото.

Следователно, изучаването на историята по отделните нейни части дава и може да даде твърде
малко знания за размера и същността на цялото. А достигането на такива знания може да бъде
получено само чрез съединяването на всичките отделни части в едно единно цяло. И само при
прилагането на такъв подход историкът може да открие и опише истинските уроци на историята и
да се наслади на самата история.” (І, 4, 7-11).

Ф. Г. Мищенко

М. Гелцер[28]

А. И. Немировский[29],

24.1 Интерес заслужава и специфично лингвистичният анализ на А. А. Тахо-Годи на

употребения от Полибий термин, при който анализ авторът доста убедително развива тезата, че
най-адекватното лингвистично обосновано тълкуване на “прагматическа история” е нейното
схващане именно като “държавна и политическа история”, при което акцентът е поставен най-
вече върху: държавно-политическите феномени, пространствено-времевата подреденост
на събитията и наличието на причинна връзка между тях[30]. В този именно смисъл Полибий
нарича своята история още и “аподейктическа (“доказателствена”, “достоверна” и “логически
необходима”) история” (ІІ, 37, 3; ІІІ, 1, 3; ІV, 40, 1).

28 .Учението на Полибий за причинността е неразривно свързано и с неговите възгледи или

представи за т. нар. “съдба” (“историческа съдба”), при което е налице известна
противоречивост: така, от една страна той приема, че по своята същност римските завоевания
представляват “проявление на силата на съдбата” (VІІІ, 4, 3-4), но от друга страна твърди, че Рим
е постигнал победите си не с помощта на съдбата, а по напълно естествен начин – “благодарение
на прецизните и велики начинания” (І, 63, 9).

34 .В центъра на вниманието на Полибий в този аспект е поставен въпросът за естествено-ис

торическия генезис на етико-правните понятия и е отделено специално внимание на анализа
на редица термини от древногръцката правна терминология, сред които са и напр. “евномия”
(“благозаконие”), “дике” (“правда, справедливост”), “темис” (“справедливост”), “номос”
(“закон”), “дисноме” (“беззаконие”) и други.

Коментирайки същия факт, убеденият гръкофил и дълбок изследовател на античността Ю. В.

Андреев отбелязва, че гърците винаги са ценили като най-високи качества хитроумието,
ловкостта и умението да бъде измамен другият, които именно умения са считали за
проява на висша надареност и проява на аристократизма на човешката натура (Андреев, Ю.
В., Цена свободы и гармонии. Несколько штрихов к портрету греческой цивилизации, СПбг., 1998,
с. 46, с. 387).

В същия контекст заслужава внимание и един текст от Авъл Гелий (І, 4; ХІХ, 9), където се казва, че
когато на един гръцки пир гръцките домакини започнали да издевателствуват над присъствуващия
представител на Рим, той им отговорил, че те наистина са ненадминати, но най-вече в
лекомислието и корупцията, в които области са истински корифеи.
[12] Виж напр. Куманецкий, К., История культуры древней Греции и Рима, М., 1990, с. 213; Тыжов,
А. Я., Черты политической теории Полибия, сб. Античное общество. Проблемы политической
истории, СПбг., 1997, с. 82.

[13] В този смисъл виж и: Walbank, F. W., Polybius, Berkley, 1972, p. 3-6; Тыжов, А. Я.,
Политическая миссия Полибия в Элладе, сб. Город и государство в древних обществах, Л., 1989;
Тыжов, А. Я., Полибий и его “Всеобщая история”, в: Полибий, Всеобщая история, СПбг., 1994, Том
1, с. 31; Тыжов, А. Я., Черты политической теории Полибия, сб. Античное общество. Проблемы
политической истории, СПбг., 1997, с. 83.

[14] Полибий е първият познат на историята военен стратег, политически лидер и учен, който,
изхождайки от съображението, че не е възможно да бъде запазена независимостта на Елада,
поради което е необходимо да бъдат избегнати ненужните жертви, и освен това, взирайки се далеч
в бъдещето и на другите народи, теоретически е разработвал и практически е прилагал
принципите на мирното съвместно съществуване. Според някои автори, той го е правел, тъй
като подобно на повечето от своите просветени съвременници се е поддавал на обаянието на
силата и е бил склонен не само да признава неизбежността, но и да счита за “справедливост” и
“легитимност” “непреодолимото наличие на свършения факт” (Мишченко, Ф. Г.,
Федеративная Эллада и Полибий, в: Полибий, Всеобщая история, М., 1890, Том 1, с. ССІІІ). Според
други автори той е бил предприел тази стратегия върху основата на предварително формулираната
и приета компромисна позиция, съгласно която римляните са народ, който не може да бъде
причислен нито към елините, нито към варварите (Никишин, В. О., Чужеземцы в произведениях
Цицерона, Цезаря и Саллюстия. К вопросу о сущности римского “шовинизма” в І в. до н. э., М.,
1999, с. 79; Никишин, В. О., Эллины, римляне и варвары: эволюция понятий в эпоху римского
владычества, сб. Ставропольский альманах общества интеллектуальной истории, Ставрополь, 2002,
Вып. 2, с. 150). Трета група автори, обаче, категорично приемат, че както за всеки елин, така и за
Полибий светът се е делял на две части, а именно “ние” (т. е. елините) и “те” (т. е. варварите); че
Полибий, макар и признавайки римското господство, макар и отнасяйки се към римската власт
напълно лоялно, все пак се е отнасял към нея подчертано сдържано и категорично е считал
римляните за варвари; че както всички гърци не е правел съществена разлика между римлянин и
магаре и отношението му към тях е било напълно подобаващо и произтичащо от този постулат, и че
самите римляни много добре са знаели тази негова позиция (Беликов, А. П., Полибий между
греками и римлянами: оценка политической деятельности историка, ж. Вестник древней истории,
М., 2003, № 3, с.155-156). Впрочем, за съпоставка заслужава тук да бъде отбелязано и това, че и
забележителният римски историк и писател Публий Корнелий Тацит, макар и възхищавайки се на
нравите на германците, никога не е преставал да ги счита за варвари.

[15] Macmullen, R., Hellenizing the Romans, Historia, 1990, XL, N 4, p. 423.

[16] Като напр. прецизното и успешно организиране през 164 г. пр. Хр. на бягството на наследника
на селевкидския трон Деметрий (Димитрий), когото Сенатът още от 175 г. пр. Хр. е държал в Рим
като заложник и по този начин е бил лишил от възможността да осъществи законното си право на
власт и да заеме трона, като на негово място със съдействието на Рим и с цел отслабване на
Селевкидското царство е бил поставен малолетният Антиох Евпатор. При анализа на събитията,
свързани с бягството, следва неизменно да се има предвид и фактът, че след като през 162 г. пр.
Хр. Деметрий заел трона и започнал всячески да се старае да получи благоразположението на
римския Сенат, за да бъде признат за легитимен цар, Сенатът никога не го е признал за такъв и
винаги го е считал за “заклет враг на Рим” и чрез дипломатически интриги подтикнал Египет и
Пергам да се обявят срещу него, благодарение на което през 150 г. пр. Хр. Деметрий паднал от
власт, а след неговата смърт, пак благодарение на интригите на Рим, единството на Селевкидската
империя фактически било унищожено. (Виж: Полибий, ХХХІ, 12; ХХХІ, 19, 7; ХХХІ, 20; ХХХІІ, 4, 2).

[17] Pais, E., Histoire romaine, Paris, 1926, Vol. 1, p. 579 ; Тыжов, А. Я., Полибий в Риме, сб.
Античная гражданская община. Проблемы социально-политического развития и идеологии, Л.,
1986, с. 98; Мирзаев, С. Б., Полибий, М., 1986, с. 16, с. 107.

[18] Источниковедение древней Греции. Эпоха еллинизма, М., 1982, с. 74.

[19] Тыжов, А. Я., Политическая миссия Полибия в Элладе, сб. Город и государство в древних
обществах, Л., 1989, с. 107-115; Павсаний свидетелствува, че на площада в Мегалопол е била
издигната паметна стела, на която е било записано, че е посветена на “знаменития мъж Полибий,
който много е пътешествувал, станал съюзник на римляните и успял да смекчи техния гняв против
Елада” (VІІІ, 30, 4); според него в един храм недалеч от Мегалопол е имало барелеф, на който е
била написано: “Елада нямаше да пострада толкова, ако беше следвала указанията на Полибий.
После, когато грешката бе станала, само Полибий помогна на Елада” (VІІІ, 31, 1).

[20] Кудрявцев, О. В., Ахайя в системе римской провинциальной политики, ж. Вестник древней
истории, М., 1952, № 2, с. 79-99.

[21] Pedech, P., La methode historique de Polybe, Paris, 1964, p. 378.

[22] За някои от заслужаващите внимание аспекти на тези експедиции виж: Циркин, Ю.Б.,
Путешествие Полибия вдоль атлантических берегов, ж. Вестник древей истории, М., 1975, № 4.

[23] Полибий, Всеобщая история в сорока книгах, Перевод с греческого Ф. Г. Мищенко, М., 1890-
1899, Том 1-3; Полибий, Всеобщая история, СПбг., 1994; Polybius, Histoire, Text traductione
presente et annote par Denis Roussel, Paris, 1970.

[24] Методология исторического познания и буржуазная наука, Казань, 1977, с. 7.

[25] Теопомп, наричан още и Теопомп от Хиос (377-320/300 г. пр. Хр.), е древногръцки ритор и
историк, ученик на Исократ, странствуващ софист, считан за представител на т. нар. риторическа и
психологизирана историография и най-вече за последовател на Тукидид. Написал е 12 книги, най-
известните от които са: Þ“Гръцка история” (“Hellenika”) в 12 книги, което съчинение, според
плановете на автора, е трябвало да бъде продължение на историята на Тукидид; Þ “История на
Филип Македонски” (“Philippika”) в 58 книги. Заслужава внимание фактът, че именно той е
историкът, нарушил забраната на градското управление на Ефес за произнасяне на името на
Херострат, който, за да се прослави, през 356 г. пр. Хр. запалил храма на богинята Артемида
Ефеска; и така, благодарение на нарушението на тази забрана, днес ние знаем за събитието.

[26] Ефор (Ephores) е древногръцки историк, съвременник на Теопомп, съставител на първата

“Всеобща история на Гърция”, от която до наши дни са дошли само няколко фрагменти.
Описанието е имало просветителско-развлекателен и по същество аполитически характер.

[27] Полибий, Всеобщая история в сорока книгах, Перевод с греческого Ф. Г. Мищенко, М., 1890-
1899, Том 1-3.

[28] Gelzer, M., Die pragmatische Geschitreibung des Polybius, Berlin 1955.

[29] Немировский, А. И., У истоков исторической мысли, Воронеж, 1979, с. 126.

[30] Тахо-Годи, А. А., Эллинистическое понимание термина “история” и родственных с ними, в:

Вопросы классической филологии, М., 1969, Том 2, с. 126 и сл.

[31] Напр.: “Ако човешкият род бе загинал от потопа или от чума, тогава заедно с него щяха
да загинат и всички обществени учреждения” (V, 5).

[32] В тази връзка той изтъква, че тъй като в Римската държава не е имало конституция, правното
положение на Сената е било регламентирано преди всичко от нормите на обичая (схващан като
съвкупност от неписани правила) и на политическата практика.

[Публикувано като §8 на стр.66-88 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ

УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 3. ДРЕВНА ЕВРОПА. РИМ.- С.,
"Янус", 2006. - 412 с.].