годишник на софийския университет “св.

климент охридски”
център за славяно-византийски проучвания “иван дуйчев”
том 95 (14)
annuaire de l’universite de sofia “st. kliment ohridski”
centre de recherches slavo-byzantines “ivan dujČev”
tome 95 (14)

Българският средновековен град около 1000 година

алБена миланова

1. Въведение в проблематиката
основният въпрос, на който последващият анализ ще се стреми да даде
отговор, е доколко засиленият урбанизъм, развиващ се в рамките на обществения
кипеж около 1000 година в западна европа, има свой еквивалент в средновековна
България, където това съвпада с началните десетилетия от установяването на
чужда политическа власт, а именно на византийското владичество?
така формулираната тема засяга няколко проблемни кръга: 1) дискусионния
въпрос за характера на милениума и неговата приложимост спрямо
византийския свят; 2) градското развитие в западна европа и византия
в края на първото хилядолетие; и накрая, 3) състоянието на градската
мрежа в средновековна България около 1000 година съотнесено към
западноевропейските и византийски урбанистични процеси и с оглед на
промените, предизвикани от завладяването на българските земи от византия.
настоящият текст е насочен към изясняване основно на последната серия от
въпроси, а първите две служат за основа на разсъжденията.

1. 1. Отново за миражите и реалностите на 1000 година

възроденият катастрофален ексцентризъм при наближаването на втория
милениум актуализира интереса към предшестващия го исторически аналог1.
това оживи дългогодишния дебат за 1000 година в традиционните му два
аспекта: революционни или еволюционни са обществените трансформации
около 1000 г. и историческа реалност или историографски мираж са ужасите
на Хилядната година (les terreurs de l’An Mil)2.
плеада от забележителни учени в модерната западноевропейска
медиевистика като f. lot, h. focillon, e. Pognon, G. duby, j. le Goff убедително
доказва, че в 1000 година не се случва нищо особено катастрофално в западна
европа. те замениха понятието за ужасите на Хилядната година, свързани с
очаквания край на света, с това за трансформациите на Хилядната година3.
но фактът, че дори душевността на скептичния и дълбоко подчинен на
научния материализъм съвременен човек се оказа частично подвластна на
„терминаторски” очаквания като въображаем ядрен катаклизъм, фатален
сблъсък с астериод или компютърен колапс около 2000 г., стимулира отново
идеята за религиозните страхове на есхатологически много по-чувствителните
хора, живели около края на първото християнско хилядолетие. отглас на
умерено реабилитираната тема за страховете на Хилядната година е тезата

147
за „интензификацията на религиозното светоусещане”, породена от страха или
надеждата, свързани с второто пришествие, което се очаквало да настъпи в
1000 или 1033 г. наличието на апокалиптична нервност около 1000 г. според
тази компромисна теза обаче не пораждало толкова отчаяние и нихилизъм,
колкото огромен прилив на съзидателна енергия, жажда за действие и обнова,
които предизвикват непознато дотогава оживление в средновековния свят4.
възобновената дискусия засяга не само проявите на религиозна
чувствителност на тогавашния човек, но и обществено-икономическите и
политически преобразувания, съпътстващи милениума. защитниците на
революционистката парадигма се базират на формулираната от G. duby
“mutation féodale”. според него, особеното съчетание на обстоятелства след 950
г. довежда до т.нар. “отскок” на запада. в рамките на малко повече от половин
столетие преди и след ключовата 1000 г., т.е. между 980 и 1040 г., настъпва
бурен кипеж както в социалната и икономическата сфера (чувствително
увеличаване на обработваемата земя, възход на рицарството, на замъците, на
селото, на града, на т.нар. от P. toubert incastellamento5 и наскоро след това на
сеньориалния режим и оплитане на връзките на васалитета), така и в духовната
област (движението наречено Божи мир, ускореното строителство на каменни
църкви и началото на романиката, разпространението на мита за йерусалим,
подготвил кръстоносното движение). дълбоките обществени трансформации,
протичащи в тези 50–60 години, водят до установяването на това, което
наричаме феодален ред6.
опонентите на тази теза не оспорват самите явления, а определянето на
характера им. ревизионистката позиция приема, че процесите не протичат
достатъчно радикално, за да бъдат дефинирани като революция, а са естествено
продължение на тенденциите, започнали в предшестващите столетия на
ранното средновековие7.
независимо от противоречивите интерпретации, никой не отрича бурните
промени в европа между X и Xii в., а поредното възобновяване на дебата
за характера на милениума е най-неопровержимото доказателство за
изключителното историческо значение на този период.

1. 2. Има ли византийски еквивалент на l’An Mil?

фрапираща е констатацията, че темата за 1000 година, която се радва
на такъв огромен успех в западноевропейската медиевистика, почти не
предизвиква любопитството и въображението на византолозите. те само
спорадично се докосват до нея, когато се занимават с есхатология и с редки
изключения приемат, че във византия символичната дата е лишена от
всякакво историческо значение8. липсата на интерес във византологията
към милениумната проблематика такава, каквато тя е формулирана в
западноевропейската историография, е лесно обяснима. поради различното
летоброене във византийския календар 1000 година е всъщност 6508 г. от
сътворението на света (anno mundi). в представите на византийците всеки
хиляда години от човешката история съответстват на един ден от космическата
седмица, в която Бог създава света9. неговият край се прогнозирал или при
изтичането на шестия ден, с който приключва Божието творение, или в края

148
на седмия ден, когато Бог си почива от своето дело, т.е. в 6000 или 7000 г. по
византийското летоброене, което означава 492 или 1492 г., като втората дата
е очаквана с особено напрежение заради предшестващото превземане на
константинопол от османците в 1453 г. между 492 и 1492 г. апокалиптичните
настроения в империята се интензифицират неколкократно в зависимост от
хода на историческите събития10.
повратен момент в тази традиционна гледна точка са неотдавнашните
работи на c. mango11 и P. magdalino12 и особено новият сборник Byzantium
in the Year 1000 под редакцията на последния автор13. техните проучвания
показват, че в поредицата от дати за настъпването на второто пришествие в
рамките на милениума между края на v и края на Xv в., тази съответстваща
на 1000 г., което е средата на седмото хилядолетие за византийците, е най-
отчетлива. анализът на текстове, съдържащи директни споменавания или
косвени индикации за очаквания край, както и на факти от поведението на
исторически личности, позволяват на P. magdalino дори да твърди, че във
византия, много повече, отколкото в западна европа, е било разпространено
твърдото убеждение за настъпването на края на света около християнската
хилядна година14. подобна констатация съответства и на формулираната
неотдавна идея, че късният X в. е белязан не с еуфорията на триумфиращия
ентусиазъм от най-големите военнополитически успехи на империята, а е
дълбоко пропит от чувството на печал и обреченост15.
всъщност, византийският X в. е уникален и той кулминира в управлението
на изключителен василевс - василий ii (976–1025), чието име е емблематично
за могъществото на византийската средновековна държава. макар че днес
контурите на византийското величие, олицетворявано от този владетел, са
много по-неясни, отколкото преди 50 години, когато управлението му беше
характеризирано изключително със суперлативи, все пак си остава върхов
момент в политическата и военна история на византия. в много отношения
то е по-скоро апогей в развитието на тенденции, зародили се още от средата –
втората половина на iX в., отколкото коренна промяна, поради което изглежда
привидно, че темата за голямото структурно разместване в средновековното
общество около 1000 година не вълнува византинистиката. в действителност,
формите, мащабите и съдържанието на византийските постижения около 1000
г. продължават да привличат изследователския интерес16 и да изискат нови
интрепретации с оглед на значително променените в последните десетилетия
концепции за управлението на василий ii.
в светлината на накратко изложените факти изглежда напълно основателно
да се дефинира византийски еквивалент на l’An Mil както в психологико-
есхатологичен, така и в обществено-политически план. неговите характеристики
дори в голяма степен се припокриват с тези на западноевропейския „прототип”,
като при това във византия те са по-отчетливи, а процесите са започнали по-
рано и се представят по-скоро като кулминация и акселерация, отколкото като
новост.

1.3. Обществено-политическата ситуация в България около 1000 г.

хилядната година за империята е белязана и от един особен факт, имащ

149
непосредствено отношение към съдбините на българската държава, а именно – за
първи път след края на античността се възстановява границата на византийския
запад по р. дунав, което поставя началото на най-голямото средновековно
териториално разширение на империята на Балканите. за българската държава
това означава край на самостоятелното й съществуване17. хилядната година
бележи повторното и окончателно завладяване на североизточните български
земи, които от ядро на държавния живот на българите се превръщат в отдалечена
имперска провинция със статут на гранична зона, чието битие е подвластно на
ритъма на неспирните номадски нашествия18. въпреки че българският държавен
организъм продължава да съществува още почти две десетилетия с нов център в
югозападните земи, за България 1000 г. е не въображаем край на света, а реален
край на тривековно политическо статукво.
десетилетията около тази дата са време на сериозни изпитания за
България. територията й се превръща в арена на продължителен военнен
конфликт с византия, в чийто начален етап са въвлечени русите и маджарите.
разрушенията от войната са последвани от унищожаване на държавата,
от включването на населението й в многонационалната империя, от смяна
на административния апарат, на елита, на църковната организация, на
властовите и поселищни центрове. промените обхващат не само политико-
административната организация в рамките на новата държавна структура, но
и цялостната култура и нейната демографска характеристика. Благодарение на
археологическите проучвания от последните десетилетия бе установено, че
материалната култура в българските селища от края на X – началото на Xi в.
има специфични, добре изразени характеристики, които ясно я разграничават
както oт непосредствено предшестващия, така и от последващия период. днес
разполагаме със сравнително уточнена представа за характера на керамичните
комплекси, за някои типове бижута, за черти в домашната и монументалната
архитектура, отчасти и за развитието на селищната мрежа, което тук пряко ни
интересува19. установена е реорганизация в териториалното разпределение
на населението, което търсейки защита в настъпилите смутни времена, се
съсредоточава в големите укрепени центрове по черноморското и дунавското
крайбрежие, в пред- и подбалкана, както и в по-слабо населените дотогава
равнини и котловини на Южна и западна България за сметка на обезлюдяването
на централните територии на първото българско царство20.
тези трудни исторически моменти съвпаднали с природни катаклизми,
които предизвикали глад, епидемии и висока смъртност21. страховете около
1000 година в България не са мистериозни, а много по-материални и са
породени от съвсем земни причини като войната, разрушенията, драматичните
политически промени, несигурността, климатичните аномалии, глада и
болестите. интересно е да се отбележи, че според някои схващания текстът на
raoul Glaber, който съдържа почти целия списък от ужасите, предизвикани от
настъпващия милениум в западна европа, е също така разказ не за мистериозен
страх от настъпването на мнимия край на света, а хроника на нормалните за
средновековието бедствия и най-вече за тези, свързани с глада22.
първият етап на промените, произтичащи от новата геополитическа
ситуация в България около 1000 г., обхващат период от 60 години. това е

150
времето от започването на българо-руско-византийските войни, довели през 971
г. до временното покоряване на североизточните райони на първото българско
царство, до началото на унищожителните печенешки нашествия южно от р.
дунав след средата на 30-те години на Xi в. то бележи за средновековна България
и населението, обитавало нейните територии, наистина преломен момент.
макар и с различно съдържание, любопитно е да се припомни, че
хронологически този момент най-общо съвпада с времето на интензивните
трансформации в западна европа в гъвкавата хронологическа рамка от 50–60
години около 1000 година. сред тези промени особено място заема градският
подем, който преобразува основно средновековното европейско пространство.

2. Средновековният урбанизъм в края на първото християнско

хилядолетие: интензификация на градското развитие в Западна Европа
и Византия
дълго време в западноевропейската медиевистика (а и в някои нови
обобщаващи изследвания и учебници), латинският свят до X в. се определяше
като „европа без градове”, а историята на средновековния урбанизъм започваше
с Xi в.23 игнорирането на градското развитие между vii и X/Xi в. всъщност
обслужва тезата за внезапното революционно развитие на западноевропейското
общество около 1000 г., поддържана от видни медиевисти24. археологическите
проучвания в последните десетилетия преобърнаха представите ни за градския
живот през ранното средновековие в западна европа и доказаха по безспорен
начин тезата за непрекъснатото му възходящо развитие между viii и Xiv
в.25 но дори и най-яростните защитници на тази историографска тенденция
признават, че никоя друга епоха не е свидетел на възникването на толкова
многобройни градски структури, както началото на второто хилядолетие,
когато урбанистичните процеси чувствително се интензифицират26. около
1000 г. европа е не по-малко урбанизирана от времето на ранната римска
империя27. при това, между края на X и Xii в. този феномен се наблюдава в
много по-широк географски регион, отколкото в античността28.
така очертаната еволюция вече не се свързва с разрастването на търговията
около 1000 година, която довежда до възстановяването на чисто градски
дейности (тезата на Pirenne29), а с развитието на земеделието30. основен
индикатор за забележителния растеж на градовете е тяхната неоспорима
демографска и икономическа експанзия31. учените анонсират различни цифри,
но констатацията за прогресивното увеличаване на населението в европа
след 800 г., и особено чувствително около 1000 г., е обща. според приетите
от j. russell цифри, например, населението на апенинския полуостров и
на франция в 1000 г. се е удвоило спрямо средата на vii в., на Балканите
е достигнало 5 милиона, колкото и в началото на vi в., докато към 650 г. е
било само 3 милиона32. едни от най-оптимистичните предположения отчитат
нарастване на градското население между 800 г. и 1000 г. с от 40 до 70%.
според тези изчисления в края на първото хилядолетие европа без русия и
мюсюлманска испания наброявала около 65–80 града с население над 10 000
души33. в тази статистика безспорно има всепризната доза научна спекулация,
но тя е показателна за тенденциите в развитието.

151
 известно е, че във византия протича идентично градско възраждане, с тази
разлика, че неговите белези сe забелязват по-рано, отколкото в западна европа. в
ограничена зона около столицата и егейското крайбрежие то започва още от iX в.,
за да се превърне в повсеместно явление през X, Xi и Xii в. тази хронологическа
вариативност се съчетава с географска такава. в мала азия процесът започва по-
рано и завършва по-рано (с някои изключения то е прекратено със селджукското
нашествие в края на Xi в.), а на Балканите началото му се поставя с края на
българо-византийските войни, т. е. около 1000 година34. градският растеж се
вписва в общия икономически възход на империята. той следва географската
експанзия на византия след средата на iX в., но особено между средата на X и
средата на Xi в., когато територията, следователно и ресурсите на империята,
се удвояват. увеличаването на обема на монетната циркулация, на търговската и
занаятчийската дейност естествено водят до разрастване на градските форми на
живот35. единадесетото столетие е изключителен момент в иначе незавършилото
развитие на градските „бизнес” среди във византия, които никога повече няма
да получат такъв социален престиж36.
това е и времето, когато хегемонията на привилегированата, но строго
контролирана столица, е нарушена от еманципиращите се провинциални
градове37. процесът се илюстрира много добре от изследванията, посветени на
редица центрове в гърция38. краят на X – началото на Xi в. бележи началото
на реурбанизацията и в други региони на Балканите, където това се свързва
с възстановяването на византийската власт в следствие на анексирането на
България39.
3. Византийската реконкиста и градската мрежа в България в края на
X – началото на XI в.
на фона на констатирания възход на византийския провинциален град
през X–Xii в. и на включването на българските земи именно в този момент в
границите на една империя с вечно жива градска култура изглеждат учудващи
твърдения като това, че византийската власт в България е причина за “временното
прекъсване или поне забавяне в тяхното (на градовете – б.а.) икономическо и
културно развитие” или че “феодалният начин на производство с преобладаващо
самозадоволяващо се стопанство и политиката на експлоатация на чуждата
власт предизвикват влошаване на живота в града и способстват за неговата
аграризация”40. по-балансирана е тезата за неравномерното градско развитие,
белязано от относителен прогрес на южните и крайбрежни градове и упадък
на тези в североизточна България и във вътрешността41. тази рационална идея
също се нуждае от някои хронологически и географски уточнения, както и от
допълнително осветляване на факторите и условията за това развитие.
Специално за разглеждания тук начален период на византийското
владичество между 971 и 1034/6 г. имаме основания да твърдим, че
българският град в почти всички райони е в подем. възходящото му развитие
се проявява в няколко насоки: възстановяване на изоставени през ранното
средновековие антични градове; интензификация на живота в други, които без
да са били напуснати са запазили само ефимерни градски функции след vii в.;
трансформация на ранновизантийски неградски укрепени селища, които при

152
новите условия придобиват градски черти; демографски и икономически бум
на серия укрепени паланки и малки ранносредновековни градчета, възникнали
в рамките на развитието на старобългарското общество през iX–X в., главно в
североизточна България. няколко кратки примера илюстрират тези твърдения.

3. 1. Активизиране на замрели антични средища

красноречив пример за такова развитие предлага най-голямото морско
пристанище между константинопол и дунавската делта на север от Балкана
– варна (античният одесос), чието съществуване бележи нов етап с
установяването на византийската власт в региона през 971 г. пристанището
отново е отворено след няколко века на запустение и функционира без
прекъсване дори в смутните времена на най-активните печенежки нашествия
около средата на Xi в. във връзка с нарастналата опасност тогава и с работата
на пристанището са издигнати нови крепостни стени в близост до морския
бряг, разположени в югоизточния край на стария римски укрепен периметър.
населението се увеличава, а монетната циркулация бележи своя връх именно
при управлението на император василий ii42. търговията се оживява, за което
свидетелстват намерените при археологическите проучвания вносни стоки
(особено луксозна и транспортна византийска керамика), както и литературните
сведения за износ на вино местно производство в гърция43. като цяло животът
придобива градски облик.
възстановяването на византийската власт по долния дунав води до
възобновяването на редовните и безопасни морски комуникации между
константинопол и дунавската делта след 1000 г. този факт активизира живота
в старите черноморски пристанищни градове. обезопасяването на морските
маршрути и интензифицирането на навигацията насърчават жителите на
съседния на варна дионисополис (Балчик) да слязат в началото на Xi в. от
височината на днешния квартал „хоризонт” и да заселят отново крайморската
тераса, където бил разположен античният град. тогава е поправена частично и
крепостната му стена, а пристанището отново е отворено44.
в южните планински области на страната съживяването на напуснатите
антични градски средища се илюстрира добре от никопол на места (до дн.
с. гърмен). след трудните времена в края на античността, възраждането на
живота там е белязано от незначително количество керамика от X в., за да
достигне пикът в средновековното си градско развитие в следващите две
столетия благодарение на политическата стабилност, установила се в региона
след византийското завоевание. въпреки че проучената досега площ е малка,
установено е, че между края на X и края на Xii в. са извършени поправки в
укрепителната система на града. cтарите комуникационни артерии, поне отчасти,
обслужват отново придошлото население: главната средновековна улица следва
античния cardo maximus. възстановен е икомическият живот. организирано
е високотехнологично керамично производство с интензивно навлизане
на бързото крачно грънчарско колело за изработката на висококачествени
съдове с форми, наследени от ранновизантийската епоха. първите ателиета
започват да функционират именно в края на X – началото на Xi в. съдейки по
нумизматичните находки, продукцията на тези градски ателиета е задоволявала

153
нуждите не само на местния пазар, но е била пласирана и в солун45. като цяло
контактите на втория по големина град в империята тогава с българския му
хинтерланд се оживяват след завладяването на България46.
3. 2. Интензификация на живота в антични средища, частично загубили
градския си облик в ранносредновековната епоха.
в редица случаи първото значително увеличаване на обитаемата зона през
средновековието, а следователно и на населението, в наследени антични и
ранновизантийски центрове, които просъществували, макар и силно променени
в периода vii–iX/X в., също съвпада с края на X – началото на Xi в. в сердика
(софия), велбъжд (кюстендил) и дори филипопол (пловдив) незначително
като брой и икономически възможности население е оставило бедни следи от
своя живот върху ограничена територия през iX–X в.
обикновена кухненска старобългарска керамика и малобройни метални
предмети, свързани предимно с военния бит, маркират слабото обитаване на
градския периметър на сердика преди края на X в.47 заселването в началото на
Xi в. на нови, запустели дотогава квартали, като тези източно от ротондата ”св.
георги” и в централната част на града бележат началото на трайна демографска
експанзия, продължила с ускорени темпове до Xiv в.48 откриването на почти
всички типове керамика, разпространени след Xi в.49, на много монети, на
епископски печат от края на X/Xi в.50, на луксозни предмети като златните
и сребърни бижутата от намереното през 1897 г. съкровище51, както и
реализирането в края на X/Xi в. на великолепната монументална живопис от
първия стенописен слой в ротондата „св. георги”52, са недвусмислени белези
на започналия градски подем в сердика в десетилетията около 1000 г.
дори във филипопол и перперикон, които са обитавани без прекъсване през
„тъмните векове”, не е изолиран отделен археологически пласт от този ранен
период, а материалите от него са примесени с тези от предходната епоха. едва
от X в., и по-специално от втората му половина, се появяват първите белези на
по-интензивен живот и то върху цялата им градска територия. в перперикон,
керамиката от iX–X в. се открива единствено върху горната тераса, в границите
на изоставения ранновизантийски кастел. с възстановяването на византийската
власт неговите укрепления са възстановени и селището придобива отново
градски черти, като територията му се разширява и върху долната тераса,
служила дотогава само за култов център53.
подобно териториално разширение и демографски подем регистрира
и филипопол към края на X и началото на Xi в. тогава градът за първи
път през средновековието излиза от границите на укрепения си акропол
и непосредствено прилежащата му зона, за да се развие в равнината и да
достигне очертанията на античния полис, поне в източна и южна посока. сред
възникналите многобройни предградия, единствено това, регистрирано чрез
сондаж на съвременната ул. никола господинов-3, съдържа материали по-ранни
от Xi в.54 луксозни стоки (скъпи и фини бижута и художествена керамика) не
само се внасят от столицата константинопол, но започват да се произвеждат и
на място, което говори за постоянно търсене от един замогнал се и увеличил
се местен елит55. очевидно трайното възстановяване на византийската власт в

154
региона създава изключително благоприятен политико-икономически климат
за възходящото развитие на града, което не можело да бъде прекъснато нито
от атаката на руския княз светослав през 969 г., нито от печенежките набези
между средата и 90-те години на Xi в., нито от размириците на павликянското
и богомилско население, нито от преминаването на кръстоносците.
по същото време се динамизира и животът във велбъжд. археологическата
статистика показва, че се увеличава значително количеството на намерените
артефакти от края на X–Xi в. (керамика, монети, печати, накити, жилища,
църкви, манастири)56.
въпреки големите размествания на населението и сътресенията в живота
на античните и старобългарски центрове в североизточна България след
971 г., именно тогава отново е заселена, например територията на пустеещия
дотогава римски лагер в дръстър, намиращ се на 3 км южно от дунавския бряг.
неговите стени са възстановени и в следващите две столетия той служи за
втора цитадела на града57.
сред разкопаните жилища, църкви и некрополи в Берое (стара загора)
почти липсват такива, които със сигурност да могат да бъдат отнесени към
периода преди самия край X в., когато се поставя началото на демографски
бум, прекъснат едва с опожаряването на града от рицарите при преминаването
на третия кръстоносен поход през 1190 г.58 началото на продължилото
две столетия (от края на X до края на Xii в.) възходящо развитие на Берое
безспорно е свързано с превръщането на града в административен център на
византийска стратегия след 971 г.59 след тази дата започва и икономическият
подем на града. археологическите материали доказват, че тогава функционират
високо специализарани художествено-занаятчийски работилници и ателиета:
скулптурно и стъкларско60. откритите от този период огромни подземни
зърнохралища, служещи най-вероятно за депа на търговците на зърно,
потвърждават тезата, че градският възход се базира изключително на подема в
селското стопанство.
към края на X – началото на Xi в. се появяват и първите симптоми за
нарастване на значението на римската станция констанция, имаща през късната
античност и ранното средновековие главно военни и църковно-административни
(епископско седалище) функции. в резултат на демографския и икономически
просперитет, започнал от края на X в., тя се превърнала през Xii в. в град61. сред
признаците, бележещи началото на това възходящо демографско и икономическо
развитие, са населяването на територията на цялата ранновизантийска крепост,
обитавана дотогава само в един тесен участък покрай западната крепостна стена,
поправянето на укрепленията й, възникването на нови неукрепени квартали в
м. градище, отстояща на 500–600 м от крепостта, употребата на “луксозна”
керамика със златиста или червена ангоба, “мраморизирана” глазура, фино
сграфито, многобройни и изработени в скъпи техники бижута (филигран,
гранулация, емайл)62.
3. 3. Урбанистичен тласък в развитието на неградски и полуградски
укрепени структури
отчетливи признаци за подобен икономически и демографски растеж се

155
наблюдават и в еволюцията от последната фаза в живота на редица укрепени
полуградски селища в североизточната част на страната, възникнали в
резултат на бурния възход на старобългарското общество през последния век
от независимото съществуване на първото българско царство и окончателно
изоставени в резултат на печенежките нашествия от 30-те и 50-те години на Xi
в. селищната система в тази част на държавната територия е силно разстроена
от военните действия между българи, руси и византийци в периода 968–971
г. напуснати са окончателно, в резултат на директна атака или превантивно
евакуирани, повечето неукрепени селища от viii–X в. в добруджа и източното
лудогорие. тогава са засегнати и редица укрепени центрове като цар асен,
скала, окорш, руйно, дръстър, столиците плиска и велики преслав, но в тях
животът продължава след края на самите военни действия, макар и в изменени
форми63. в търсене на сигурност са населени места с неблагоприятни природо-
климатични условия. в калиакра например ветровитият, сух и карстов терен не
предлага особено привлекателни условия за обитаване, а носът представлява
интерес единствено със стратегическото си местоположение за контрол на
морския път към дунавската делта. след средата на X в. там намира убежище
първоначално малобройно скотовъдно население, което поставя началото на
средновековното възраждане на античния град64.
така, регионът, формиращ сърцевината на първата българска държава,
посреща 1000 година със значително променен облик. в момента на
стабилизиране на византийската власт в началото на новото хилядолетие
животът е съсредоточен в малко на брой укрепени селища, които приютяват
потока от бежанци от напуснатите села в последната трета на X в. и добиват
по-ясни градски черти. демографският прираст, военно-административните
функции, с които ги натоварва новото византийско управление и икономическата
подкрепа, която им оказва правителството като политическа мярка за удържане
на печенежкия натиск, са фактори, допринасящи за засилената урбанизация на
тези селища.
неин белег е на първо място увеличеното им население, за което свидетелства
нарасналият брой жилища, датирани от края на X – началото на Xi в. в
сравнение със старобългарския период и открити в повечето от тези градчета.
така например във втората фаза от живота в скала, която съответства на първата
трета на Xi в., броят на жилищата нараства седемкратно65. в проучените сектори
на цар асен се наблюдава също увеличаване на домакинствата66. при това се
разнообразява и тяхната типология: освен традиционните полуземлянки се
появяват наземни каменни къщи. скромните жилища на обикновени земеделци,
скотовъди и занаятчии буквално завладяват цитаделите на плиска, велики
преслав и дръстър. подобен демографски ръст се наблюдава в редица дунавски
крепости – тутракан, диногеция, капидава, пакуюл-луй-соаре67.
укрепителните съоръжения в тези селища също са възстановени, понякога
с подобрения. в цар асен е изградена малка цитадела, която подобрява
отбранителните му възможности, а секторът межу източната порта и бастион
iv е подсилен с допълнителна стена68. в скала новата крепостна стена има
леко изместено трасе, изпълнена е в по-солиден градеж (вместо камъни на
кална спойка е оформен двулицев каменно-хоросанов градеж с блокаж),

156
а надстрояването й с дървена палисада увеличава височината й69. някои
автори отнасят средновековната поправка на крепостните стени на калиакра,
каварна и Балчик също към първата трета на Xi в.70 притокът на население,
обновяването на крепостните стени, настаняването на византийски гарнизони
и относително големият брой монети клас а2 свидетелстват за нарастването
на значението след 1000 г. и на други укрепени селища между дунав и стара
планина, които сега са извън българските предели, като сирмиум, Белград,
Браничево, а в нафъру, новидониум, диногеция, капидава, дервент тези
процеси са факт още след 971 г.71
успоредно с възстановителните кампании на защитните съоръжения и
демографския растеж селищата преживяват икономически бум. негов израз
са увеличаващият се след 1000 г. процент на вносни тънкостенни съдове,
белоглинена керамика, амфори, амфоровидни стомни, появата на нови
типове енколпиони, стъклени пръстени и гривни, шарнирни метални гривни,
стеатитови икони, медальони, луксозни предмети от слонова кост72. развиват
се специализирани занаяти и се усъвършенстват някои технологии. така
например керамичните ателиета в дръстър и другаде започват да произвеждат
специфична керамика с междинни форми между старобългарската и
византийската такава, което отразява усилията на българските занаятчии да се
приспособят към новите изисквания на по-широкия имперски пазар, където
срещат конкуренцията на по-висококачествената византийска продукция73.
икономическият възход на тези градчета е белязан и от усилена монетна
циркулация, като нейният връх е дългото управление на василий ii, императорът
на 1000 г. в скала анонимните фолиси клас а2, сечени от този император,
съставляват 82 % от всички нумизматични находки и сред тях преобладават
тези от третото монетосеченe, отнасящи се според в. иванишевич именно към
второто десетилетие на Xi в. (1010/5–1020/5)74. заедно с летите имитации на
фолисите клас а2 и тези от клас b, също от първата четвърт на Xi в., процентът
на монетите в обращение в селището в първите десетилетия след 1000 г.
достига 97,4 %. нумизматичната колекция на музея в Балчик също показва, че
притокът на монети при управлението на императорите цимисхи и василий ii
бележи нива, които не са достигнати никога повече до края на средновековното
му съществуване75. след 971 г. в дръстър функционира монетарница (при
управлението на императорите цимисхи (971–976) и след това при роман iv
диоген (1067–1071)). Paul stephenson вероятно е прав да смята, че мотивите за
поддържането на постоянен монетен поток и стокообмен в долнодунавската зона
са повече политически, отколкото икономически, с оглед мирното предоставяне
на печенегите на това, което те иначе биха търсили да придобият чрез грабеж76.
това обаче не пречи на българските градчета в региона да се възползват от
тази византийска политика, което заедно с включването им в в проспериращия
тогава византийски пазар, им предлага нови икономически хоризонти.
разбира се, очертаната картина на градска динамика не е идилична.
първите възражения срещу нея са свързани със съдбата на старите столици
плиска и велики преслав, чийто представителен монументален урбанизъм
видимо се променя след 971 г. дългогодишните археологически проучвания
недвусмислено доказаха, че след тази дата са разрушени или занемарени редица

157
инфраструктурни и благоустройствени елементи като водоснабдителните
трасета, канализации, бани, шадравани, площадни пространства с портици,
улици и галерии. в редица случаи предишните луксозни постройки и дворове
са изоставени и сред техните руини изникват бедни жилища, работилници
или гробища, а обитаваното пространство постепенно се „свива” и животът
се концентрира основно във вътрешните градове. можем ли обаче да приемем
видимото деградиране в архитектурния облик на старобългарските столици
като еквивалент на градския им упадък? в действителност, загубата на
външния блясък на центровете, където някога процъфтявал дворцовият живот,
само на пръв поглед е знак за техния упадък. редица други признаци доказват
градската им динамика около 1000 година.
в края на X – началото на Xi в. в плиска се задълбочават структурните
промени, първите признаци на които се забелязват още със загубата на
столичния й статут век по-рано и които нарушават първоначалния й ясен
бинарен топографски и социален модел: център (дворци, свещено) – периферия
(селища, профанно). Бедни жилища, ателиета, магазини и обществени сгради
израстват в руините на монументалните представителни постройки във
вътрешния град. в началото на Xi в. те завладяват и най-свещеното пространство
– дворцовия площад77. строителната активност в някои сектори е такава, че
почти унищожава предходните археологически слоеве (например кварталът в
югоизточния ъгъл на вътрешния град)78. макар и далеч от представителността
на градежите от столичния период, това строителство отговаря на новите
нужди на придошлото обикновено градско население и адекватно обслужва
динамичното развитие на практикуваните от тях занаяти и търговия, които
се издигат до непознати дотогава равнища. едновременно функционират
многобройни керамични работилници, стъкларници, металургични и ковашки
пещи79, а монетното обращение достига своя максимум отново с анонимните
монети клас а2 при василий ii, от което време е и най-голямата концентрация
на открити досега печати80. показателен за придобиването на типично градски
характер на икономическия живот в плиска е фактът, че сред откритите
материали преобладават занаятчийските инструменти и съоръжения, както
и тези, свързани с ежедневния и военния бит, а тези, имащи отношение към
земеделието и скотовъдството са по-малобройни81.
така плиска добива съвсем нова физономия, която свидетелства за
засилен процес на урбанизация, макар и лишена от предишните средства за
поддържане на монументален и престижен вид. интересно е да се припомни,
че аналогично развитие, маркиращо възраждането на градския живот, следват
и старите центрове на гърция като коринт, атина, тива, спарта, чиито агори
през Xi–Xii в. бързо са заети от къщи, магазини и работилници. следователно,
до първите печенежки опустошения през 30-те години на Xi в., византийската
власт е стабилна и осигурява благоприятен климат за градското развитие
на плиска, което придобива форми и израз типични за редица собствено
византийски провинциални центрове след 1000 г.
велики преслав също търпи промени след установяването на византийската
власт там през 971 и през 1000 г. те произтичат основно от загубата на статута
му на столица на независима държава и превръщането му в провинциален град

158
в гранична зона. предишният архитектурен модел на столичния център като
лабиринтна система от площади, портици и вътрешни дворове, фланкирани
от луксозни гради – схема, подобна на константинополската и обслужваща
дворцовия церемониал – естествено се нарушава. все пак проучвателите
му отбелязват, че в периода края на X – средата на Xi в. разрушенията от
завоеванието или поради други причини (нефункционалност при новите
обстоятелства, скъпа и нерентабилна поддръжка и пр.) са само частични. при
това те често са последвани от реконструкции, а новите постройки са изпълнени
в солиден градеж от камъни и хоросан. като цяло, и за разлика от плиска,
столичният център запазва затворения си характер, достъпен за ограничен
брой хора, свързани с византийската администрация. редица сгради, площади
и църкви продължават да действат според предназначението си като при някои
дори се забелязва по-интензивно функциониране отколкото в предходния период
(например административната сграда82). нивото и трасето на старите улици и
площади е съхранено в основни линии, изградени са и нови комуникационни
артерии (две павирани улици, водещи от южната порта към патриаршията)83.
градоустройствените промени в началото на византийското владичество,
т.е. в десетилетията около 1000 г., следват определена урбанистична и
функционална логика. едва след прекратяване на дейността на стратегията
в последното десетилетие на Xi в. и в резултат на нестабилната политическа
ситуация в региона, сред изоставените дворцови сгради, площади и улици
се появяват невзрачни жилища, сметни ями и работилници на обедняло
население, прииждащо от околността, а значителни площи в следващото
столетие са превърнати в некрополи84.
около 1000 г. започва и издигането на някои укрепени пунктове,
първоначално в югозападните области на държавата. те получили специално
значение с оглед на развиващия се политически партикуларизъм след 971 г.
(перник, мелник, охрид, преспа, сетина, воден, Битоля, верия, струмица и
други около 50 известни по име и вероятно още толкова неизвестни градчета
и крепости). тяхна характерна особеност е, че топографията им е съобразена
максимално със защитните възможности на терена. обобщеният модел на
типологическата им трансформация е превръщането на съществуващо от
ранновизантийската и/или старобългарската епоха укрепено ядро в цитадела,
която може да включва и градски замък или в по-късен период донжон, и около
която се групират градските квартали.
основен стимул и най-надежден гарант за така очертаната градска
метаморфоза са административно-военните функции, които им делегира
новата византийска власт. много често градските им икономически функции
се развиват като резултат от нарастналото социално и административно
значение на тези укрепени структури. ролята на добре укрепените градчета
нараства постепенно и следва етапите в провеждането на административните
реформи, започнали още при управлението на василий ii. тенденцията за
раздробяване на административните окръзи и за съсредоточаване на властта
в ръцете на военния управител достига своя апогей при мануил i комнин
(1143–1180), когато някои теми не надхвърлят територията на даден град и
непросредствената му околност, ситуация особено разпространена в западна

159
македония85. създадената обстановка безспорно благоприятства градското
развитие на звената – властови центрове. именно тези процеси са двигателя
на новия тип урбанизъм, който създава средновековния град „par excellence”:
градът-крепост, доминиращ решително през Xiii–Xiv в.
***

в заключение можем да обобщим, че около 1000 година белезите на

един интензивен, макар и в някои случаи (североизточна България) кратък
урбанистичен подем, са безспорни и повсеместни в средновековна България.
при това те се откриват при различни като произход, география, големина,
значимост или бъдещото развитие центрове. възходящата им динамика през
първите 50–60 години от византийското владичество съответства на началото
на градското възраждане, обхванало цяла европа в рамките на около половин
столетие около 1000 г. също така, подобно на византия и западна европа, в
редица случаи това развитие представлява не ново явление, а акселерация на
позитивните процеси на демографски и икономически растеж, забелязващи
се още в първата половина на X в. и съответстващи на цялостния подем в
развитието на старобългарското общество тогава.
с византийското завоевание ускореният социален растеж, започнал в
средновековна България през X в., навлиза в нова фаза на не по-малко
интензивни трансформации. възход на градовете, на търговията, увеличаване
на населението, на едрото светско и манастирско земевладение, усвояване на
нови земеделски площи – все процеси, изискващи адекватна реорганизация
на старите социални и икономически рамки, които се пропуквали от всички
страни. с единадесетото столетие самата византия навлиза в период на
дълбоки, често противоречиви промени86. тези трансформации неизбежно са
съпроводени от напрежение, страхове и надежди. социалната и религиозна
нервност в такива бурни и отворени за експерименти етапи от историческото
развитие се повишава. градусът на напрежението от задълбочаващите се
структурни промени се покачва и поради съвпадане с апокалиптичната паника
от настъпващия милениум и очаквания с него край на света. то стимулира
не само съзидателния потенциал на обществото, но отприщва и силите на
отрицанието, които могат да се поставят в услуга на социалното недоволство.
подобна обстановка предлага и особен контекст, в който може да се търси
допълнително обяснение на активизирането на богомилското движение в
България през Xi-Xii в., което да не се свърза само със съпротивата срещу
чуждото византийско владичество. развитието на градовете със съпътстващото
го увеличаване на всякакъв вид маргинални елементи също създава подходяща
почва за неговото разпространение87. Богомилството и другите дуалистични
ереси в средновековна България са едни от най-забележителните прояви
на недоволството, насочено „срещу системата”, срещу всичко на този свят:
църква, власт, собственост, човешки отношения. отхвърлянето на всички
обществено приети ценности е абсолютната революция, истинския „край на
света”. в този смисъл, те могат да бъдат разглеждани и като безспорна част от
т.нар. „милениумна революция”88.

160
notes:

1
le Goff, j. « faut-il avoir peur de l’an 2000 ? », interview dans Télérama, n° 2086, 3 janvier 1990,
p. 8–10. редица сборници и конференции бяха посветени на тази тема: maGdalino, P. (ed.)
Byzantium in the Year 1000, (=The Medieval Mediterranean. People, Economies and Cultures,
400–1500, vol. 45), brill, 2003; The Apocalyptic Year 1000. Religious Expectation and Social
Change, 950–1050, eds. r. landes, a.GoW, d. van meter, oxford-new york, 2003; Europe
Around theYear 1000, ed. P. urbÁnczyk, Warsaw, 2001; The Year 1000. Religious and Social
Response to the Turning of the First Millennium, ed. m. frassetto, new york, 2002; Hommes
et société dans l’Europe de l’an mil, éds. P. bonnassie, P. toubert, toulouse, 2004.
2
сред защитниците на тезата за реалността на страховете на 1000 година от последните две
десетилетия особено активни са fried, j. « endzeiterwartung um die jahrtausendwende »,
Deutsches Archiv für Erforschung des Mittelalters, 45, 2, 1989, p. 385–473 (най-подробен анализ
на апокалиптичнатa книжнина, оставена от поколението на милениума) и landes, r. „lest
the millennium be fulfilled: apocalyptic expectations and the Pattern of Western chronography,
100–800 c. e.», The Use and Abuse of Eschatology in the Middle Ages, eds. W. d. f. verbeke, d.
verhelst, a. Welkenhysen, (=medievalia lovaniensia ser. 1, studia Xv), louvain, 1988, p.
137–211. противоположното мнение се поддържа от GouGenheim, s. Les fausses terreurs de
l’an mil. Attente de la fin des temps ou approfondissement de la foi?, Paris, 1999 и milo d., « l’an
mil: un Problème d’historiographie moderne », History and Theory, 27, 3, 1988, p. 261–281.
3
focillon, h. L’An Mil, Paris, 1952; PoGnon, e. L’An Mille, Paris, 1947; lot, f. « le mythe des
‘terreurs de l’an mille’ », Mercure de France, 300, 1947, p. 639–55 (reprinted, Recueil des travaux
historiques de Ferdinand Lot, Genève, 1970, iii, p. 398–414 ; duby, G. L’An Mil, Paris, 1993,
1ère éd. 1967; duby, G. An 1000, an 2000, sur les traces de nos peurs, Paris, 1997.
4
The New Cambridge Medieval History, ed. t. reuter, t. iii, cambridge, 1999, p. 21.
5
toubert, P. Les structures du Latium médiéval et la Sabine du IXe à la fin du XIIe siècle, 2 vols.,
rome, 1973.
6
duby, G. Féodalité, Paris, 1996, p. 271; idem., La société aux XIe et XIIe siècles dans la région
mâconnaise, Paris, 1953.
7
парадоксално, но именно най-добрият ученик на G. duby – d. barthélemy – е най-авторитетният
противник на идеята за “феодалната революция” на своя учител (вж. barthelemy, d. « la
mutation féodale a-t-elle eut lieu ? note critique », Annales E.S.C., Xlvii, 1992, p. 767–777 ;
idem., « encore le débat sur l’an mil!», Revue historique de droit français et étranger, lXXiii,
1975, p. 349–360. актуален преглед на дебата и литературата по въпроса вж. в: maclean,
s. „review article: apocalypse and revolution: europe around the year 1000», Early Medieval
Europe, 15, 1, 2007, p. 86–106.
8
първият учен, който се занимава сериозно с проблема и отхвърля концепцията за съществуването
на византийски l’An mil е vasiliev, а. « medieval ideas of the end of the World: West and
east », Byzantion, 16, 1942–3, p. 462–502. вж. също: aleXander, P. « historiens byzantins et
croyances eschatologiques », Religious and Political History and Thought in the Byzantine Empire,
variorum reprints, london, 1978, Xv, p. 1–8a (= Actes du XIIe Congrès International d’Etudes
byzantines, Ochride, 10-16 septembre 1961, beograd, 1964, t.v, p. 1-8).
9
за византийското летоброене вж.: Grumel, v. Traité d’études byzantines. i. La chronologie,
Paris, 1958.
10
maGdalino, P. “the year 1000 in byzantium”, Byzantium in the Year 1000... (op.cit. n. 1), p.
236-238.
11
manGo, c. Byzantium. The Empire of New Rome, london, 1980, p. 211–212.
12
maGdalino, P. “the history of the future ant its uses: prophecy, policy and propaganda”,
The Making of Byzantine History. Studies dedicated to Donald M. Nicol, eds. r. beaton, c.
roueche, aldershot, 1993, p. 3–34.
13
idem. (ed.) Byzantium in the Year 1000... (op. cit. supra n. 1).
14
idem. “the year 1000 in byzantium”, Byzantium in the Year 1000... (op. cit. n.1), p. 233–270.
15
manGo, c. Op. cit., supra n. 11.
16
показателно за този интерес е, че последните проучвания третират дори такива специфични
и рядко изследвани теми като доходите на византийците около 1000 г.: milanovic, b. “an

161
 estimate of average income and inequality in byzantium around year 1000”, Review of Income
and Wealth, vol. 52, № 3 (september 2006), p. 449–470.
17
най-актуален прочит на събитията и процесите, свързани с промените на границите и
анексирането на България, вж. в: PirivatriĆ, s. Samuilova država. Obim i harakter, belgrade,
1997 и stePhenson, P. “the balkan frontier in the year 1000”, Byzantium in the Year 1000…,
p. 109–133.
18
тъпкова-заимова, в. Долни Дунав – гранична зона на византийския Запад, софия, 1976;
stePhenson, P. Byzantium’s Balkan Frontier. A Political Study of Northern Balkans, 900–1204,
cambridge, 2000.
19
аладЖов, д. „материална култура на Югоизточна България през iX–Xi век”, Славяните
и средиземноморския свят (VI–XI в.). Международен симпозиум по славянска археология,
София, 23–29 април 1970, софия, 1973, с. 135–159; същ., „крепости и селища в Югоизточна
България по време на първата българска държава”, Архитектура на Първата и Втората
българска държава, софия, 1975, с. 121–135; anGelova, s. « sur la caractéristique de
la céramique du haut moyen age provenant de drastar (silistra) », Dobrudža. Etudes ethno-
culturelles, sofia, 1987, p. 93–114; йотов, в., г. атанасов. Скала. Крепост от X–XI век
до с. Кладенци, Тервелско, софия, 1998; атанасов, г., и. йорданов. Средновековният
Ветрен на Дунав, шумен, 1994; атанасов, г. „кримски реалии на еднокорабните
едноапсидни църкви без притвор в добруджа и източна България през X–Xi в.”, Българите
и Северното Причерноморие, 3, 1994, с. 51–69; дончева-петкова, л. „глинени съдове
от Xi в. от плиска”, Сборник Преслав 4, софия, 1994, с. 250–262; дончева-петкова,
л., л. нинов, в. парушев. Одърци. Селище от Първото българско царство, т. 1,
софия, 1999; дончева-петкова, л. Одърци. Некрополи от XI в., т. 2, софия, 2005;
димова, в. „ранносредновековна крепост при с. цар асен”, Приноси към българската
археология, 1, софия, 1992, с. 74–78; Борисов, Б. ”проучване на средновековни селища
и некрополи в новозагорско”, Археологически и исторически проучвания в Новозагорско,
нова загора, 1999, с. 141–148; същ., Керамика и керамично производство през XI–XII век от
територията на днешна Югоизточна България, раднево, 2002; idem., Djadovo, 1. Mediaeval
Settlement and Necropolis (11th–12th Century), tokyo, 1989; манолова, м. „към въпроса за
разпространението на белоглинената византийска трапезна керамика в българските земи от
края на viii до края на Xii в.”, Археология, 61, 1–2, 2000, с. 1–15.
20
атанасов, г. „нов поглед към демографските и етнокултурни проблеми в добруджа през
средновековието”, Сборник в чест на 70-годишнината на проф. Страшимир Димитров,
софия, 2001, с. 185–214; Борисов Б., „основные этапы в развитии системы поселений
северо-восточной фракии Xi–Xii в”, Труды VI-ого Международного конгресса славянской
археологии, москва, 1997, с. 130–139.
21
според Grumel, в тези няколко десетилетия Балканите преживяват седем-осем земетресения
(Grumel, v., Op. cit., p. 480). изобщо, Xi в. (заедно с Xiv в.) е пиков момент в сеизмичната
активност на полуострова – ducellier, a. « les séismes en méditerranée orientale du
Xième au Xiiième siècle. Problèmes de méthodes et résultats provisoires », XVe CIEB, Athènes,
septembre 1976, IV. Histoire, Athènes, 1980, p. 68. този земетръсен период съвпаднал през 20
и 30-те години на Xi в. с периоди на суша, редуващи се с наводнения и това предизвикало
голям глад и епидемии. в резултат на всички тези аномалии смъртността достигнала такова
ниво, че по думите на хронистите „живите не успявали да погребат мъртвите” (георги
кедрин-йоан скилица, Кратка история (гиБи, т. vi=иБи, т. Xi), софия, 1965, с.
301–305). подробният списък на бедствията в началото на Xi в. вж. в: скаБаланович, н.
Византийское государсвто и церковь в XI веке, санкт петербург, 1884, с. 251–253.
22
boia, l. La fin du monde. Une histoire sans fin, Paris, 1999, p. 63–67.
23
hohenberG, P., l. lees. The Making of Urban Europe 1000–1950, harvard, 1985; Piccini, G.
I Mille Anni del Medioevo, 1999.
24
вж. по-горе бел. 3.
25
конкретните приноси в тази насока са многобройни. вж. например, обобщенията на heers,
j. La ville au Moyen Age en Occident. Paysages, pouvoirs et conflits, Paris, 1990, p. 15–70;
dutour, th. La ville médiévale, Paris, 2003, p. 65–91, както и Wickham, ch. Early Medieval
Italy. Central Power and Local Society 400–1000, london, 1981.

162
26
heers, j. Op. cit., p. 96; dutour, th. Op. cit, p. 93 sq.; braudel, f. L’identité de la France.
Les hommes et les choses, Paris, 1990 (éd. orig. Paris, 1986), p. 141–144.
27
dutour, th. Op. cit, p. 117.
28
francastel, P. (ed.), Les origines des villes polonaises, Paris, 1960; Dictionnaire encyclopédique
du Moyen Âge, vol. ii, dir. a. vaucher, Paris, 1997, p. 1590–1591; Gerhards, a. La société
médiévale, Paris, 1986, p. 34–54; jehel, G., Ph. racinet. La ville médiévale. De l’Occident
chrétien à l’Orient musulman Ve–Xve siècle, Paris, 1996, p. 36–56.
29
Pirenne, h. Les villes au Moyen Age, Paris, rééd. 1971.
30
dutour, th. Op. cit, p. 119–144; jehel, G., Ph. racinet. Op. cit., p. 36–56.
31
bardet, j.-P., j. duPÂQuier dir., Histoire des populations de l’Europe, Paris, 1997, p. 171–179.
32
russell, j. “Population in europe”, The Fontana Economic History of Europe, vol. I. The Middle
Ages, ed. c. ciPolla, Glasgow, 1972, p. 25–71.
33
dutour, th. Op. cit, p. 94–96.
34
bouras, ch. „aspects of byzantine city, eighth-fifteenth centuries”, Economic History of
Byzantium. vol. 2, Washington, 2002, p. 501–504.
35
kazhdan, a., a. ePstein. Change in Byzantine Culture in the Eleventh and Twelfth Centuries.
berkeley, los angeles, london, 1985, 31–56; harvey, m. Economic expansion in the Byzantine
Empire, 900–1200, cambridge, 1989, p. 198 sq.; hendy, m. “the economy: a brief survey”,
Byzantine Studies. Essays on the Slavic World and the Eleventh Century, éd. s. vryonis,
new rochelle-new york, 1992, p. 141–152; morrisson, c. « la dévaluation de la monnaie
byzantine au Xie siècle : essai d’interprétation », TM, 6, 1976, p. 3–48.
36
oikonomidÈs, n. « un vaste atelier : artisans et marchands », Constantinople 1054–1261. Tête
de la chrétienté, proie des Latins, capitale grecque, éds. a. ducellier, m. balard, Paris,
1996, p. 104–130.
37
idem., « le marchand byzantin des provinces (iXe–Xie s.) », Mercati e mercanti nell’alto medioevo:
l’area Euroasiatica e l’area mediterranea, spoleto, 1993, p. 659–660.
38
bouras, ch. “city and village: urban design and architecture”, JÖB, 31, 2, 1981, p. 617–642;
harvey, a. “economic expansion in central Greece in the eleventh century”, BMGS, 8, 1982–
1983, p. 21–28; idem., “the middle byzantine economy: Growth or stagnation ?”, BMGS, 19,
1995, p. 252–253, 257 sq.; anGold, m. The Byzantine Empire 1025–1204. A Political history,
london-new york, 1984 (reviewed and reprinted 1997), p. 63–65; dunn, a. “historical and
archaeological indicators of economic change in middle byzantine boeotia and their Problems“,
Επετηρßς της ΕταιρÝιας Βοιωτικþν μελετþν (Λιβαδειά, 1992), τ. Β, ed. a. christoPoulos,
athens, 1995, p. 768.
39
barnea, i. « dinogetia et noviodunum, deux villes byzantines du bas-danube », RESEE, 9, 3,
1971, p. 343–362; stePhenson, P. Byzantium’s Balkan Frontier..., p. 84–89; boŠkoviĆ, d.
« réflexions sur la réurbanisation médiévale du territoire central des balkans », Rapports du IIIe
Congrès International d’Archéologie Slave, Brastislava 7–14 septembre 1975, 1, bratislava, 1979,
p. 109–115; miloŠeviČ, G. „medieval settlement in the suburbium of braničevo”, Starinar, 42,
1992, p. 187–195, part. p. 187–188, 195; idem., stanovan’e u sredn’ovekovnoj srniji, beograd,
1997, p. 113, 122–125.
40
цанкова-петкова, г. „съдбата на българския град под византийско владичество”,
Средновековният български град, еd. п. петров, софия, 1980, с. 57, 63. подобни схващания
за забавено развитие на градската икономика през Xi–Xii в. защитава в началото и лишев,
с. За стоковото производство във феодална България, софия, 1957, с. 80.
41
тази умерена идея господства в серия изследвания от 80-те години на XX в. – лишев, с.
Българският средновековен град. Обществено-икономически облик, софия, 1970, с. 36–66,
по-спец. 64–66; същ., „некоторые вопросы феодальных отношений в Болгарии в X в. и в
эпоху византийского господства”, ВВр, 41, 1980, с. 41; литаврин, г. България и Византия
XI–XII век, софия, 1987 (първо изд. москва, 1960), с. 24–32. тя е отглас на изказаното
тридесет години по-рано схващане на ангелов, д. „по въпроса за стопанския облик на
българските земи през Xi–Xiv в.”, ИПр, 7, 4–5, 1951, с. 434.
42
кузев, ал., в. гЮзелев. Български средновековни градове и крепости, т. 1, варна, 1981, с.
295–297; гЮзелев, в. „сведения за историята на варна и анхиало (поморие) през Xi в. в
житието на кирил филеот», ИБИД, XXviii, 1972, с. 318–319; кузев, ал. „още веднъж за

163
 варненската средновековна крепост”, ИНМ – Варна, 8 (23), 1972, с. 67–79.
43
същ., „сграфито керамиката във варненския музей”, МПК, 1980, 2, с. 19–24; jeanselme, e.,
l. oeconomos. «la satire contre les higoumènes», Byzantion, i, 1924, p. 334.
44
dимитров, m, Дионисополис, варна, 2001, с. 92–119.
45
ваклинова, м. „средновековен керамичен център в никопол на места”, Приноси към
българската археология, т. 2, софия, 1992, с. 180–187; същ., „преминаване на някои
градски центрове в тракия от античността към средновековието”, 100 години Народен
Археологически музей – Пловдив, т. 2, пловдив, с. 148.
46
oikonomidÈs, n. « un vaste atelier… (op. cit., supra n. 36), p. 108.
47
станчева, м. „за някои черти на градската структура на средец”, Сборник в чест на акад.
Димитър Ангелов, софия, 1994, с. 193.
48
stanceva, м., l. donceva-Petkova. « sur la surface habitée de sredec au iXe–Xive s. »,
ИАИ, 35, 1979, с. 131.
49
ibidem., p. 126–127, 131, figs. 23, 31, 38.
50
oikonomidÈs, n. Catalogue of Byzantine Seals at Dumbarton Oaks and in the Fogg Museum of
Art, 1, Washington, 1991, p. 154, n°s70.1.
51
Щерева, и. „колективна находка от средновековни накити от софия”, Археология, Xv, 1,
1973, с. 38–41.
52
История на българското изобразително изкуство, т. 1, софия, 1976, с. 102–103.
53
аладЖов, Ж., н. овчаров. „проучване на скалното светилище северно от перперек”,
Rhodopica, 1, 1999, p. 36–38.
54
mорева, р. „някои проблеми на проучването на средновековния пловдив», 100 години
Народен Археологически музей Пловдив, пловдив, 1985, с. 158; същ., „стратиграфски
наблюдения върху средновековния пласт на пловдив», ИМЮИБ, 21, 1995, с. 92–94.
55
същ., „два златни наушника от археологическия музей – пловдив”, Приноси към българската
археология. т. 1. с., 1992, 252–257; манолова, м. „medieval ceramics with a micaceous
coating from Plovdiv (11th–12th century)”, Archaeologia Bulgarica, 1999, 2, 77–82.
56
спасов, р. „археологически проучвания на обект „читалище” в кюстендил”, ИИМ
– Кюстендил, 1, 1989, с. 195–234; същ., „средновековен некропол в района на базилика № 7
на пауталия», ИИМ – Кюстендил, suppl. 1, 2000, с. 56–116.
57
атанасов, г. „поглед към добруджанския дунавски бряг от Xi до Xv в.”, ИПр, 48, 8–9,
1992, с. 21; анна комнина, Алексиада, (гиБи, т. viii=иБи, т. Xv), софия, 1971, с. 53.
58
янков, д. „стара загора от vi до Xii век”, Българският средновековен град, софия, 1980,
с. 331–335; същ., „етнически и демографски промени в средновековна стара загора”,
125 години с името Стара Загора, стара загора, 1996, с. 60–67, по-спец. с. 66; същ.,
„средновековни бронзови кръстове от стара загора”, ИМЮИБ, viii, 1985, с. 87–94.
59
стратегия Берое се споменава в Taktikon Scorialensis (OIKONOMIDÈS, N. Les listes de préséance
byzantines des IXe et Xe siècles, Paris, 1972, p. 266, 361). тази писмена информация категорично
се потвърждава от сигилографските данни: досега са известни единадесет печата на стратези
и турмарси на Берое от края на X и Xi в. (йорданов, и. „Берое (X–Xii в.) според данните
на сфрагистиката», ИМЮИБ, 15, 1992, p. 57–69).
60
янков, д. „стъкларска работилница в стара загора”, ИМЮИБ, vi, 1983, с. 43–47.
61
гЮзелев, в. „средновековната българска крепост констанция”, ИНИМ, 3, 1981, с. 15.
62
аладЖов, д. „археологически данни за средновековния град констанция”, Сборник
Преслав 4, софия, 1993, p. 295; същ., Селища, паметници, находки от Хасковския край,
хасково, 1997, с. 235, 240; аладЖов, д., н. димов. Симеоновград от древността до
1885 година, симеоновград, 1993, с. 69.
63
атанасов, г. „нов поглед към демографските....” (цит. съч. бел. 20), същ., „поглед към
добруджанския...” (цит. съч. бел. 57); същ., “етнодемографски промени в добруджа (X–
Xvi в.)”, ИПр, 47, 2, 1991, с. 75–89; същ., „етнодемографски и етнокултурни процеси по
добруджанското черноморие през средновековието”, ИПр, 52, 2, 1996, с. 3–30.
64
дЖингов, г., а. Балканска, м. йосифова. Калиакра I. Крепостно строителство,
софия, 1990; dŽinGov, G. « apports ethno-culturels de kaliakra », Dobrudza. Etudes ethno-
culturelles, sofia, 1987, p. 159–181; същ., Тирзис, Акре, Калиакра, каварна, 1989; същ.,
„калиакра през старобългарската епоха (vii–Xi в.) », ИНМ – Варна, 17 (32), 1981, с. 29–41.

164
65
йотов, в., г. атанасов. Цит. съч. (бел. 19).
66
димова, в. „ранносредновековна крепост при с. цар асен”, Приноси към българската
археология, 1, софия, 1992, с. 76–77; същ. „ранносредновековна крепост до с. цар асен,
силистренско”, Добруджа, 10, 1993, с. 69–71.
67
diaconu, P. Les Petchénègues au Bas-Danube, bucarest, 1970, p. 38
68
димова, в. „ранносредновековна крепост до с. цар асен... (цит. съч. бел. 66), с. 57–60.
69
йотов, в., г. атанасов. Цит. съч. (бел. 19), с. 11–20.
70
атанасов, г. „етнодемографски и етнокултурни процеси...” (бел. 63), с. 11.
71
обобщено представяне на тези процеси в: stePhenson, P. “the balkan frontier in the year
1000”, Byzantium ... (op. cit. supra n. 17), p. 113, 121.
72
атанасов, г. “етнодемографски промени в добруджа...”, с. 77; същ., “средновековни
кръстове-енколпиони от силистра”, ИНМ – Варна, 28(43), 1992, p. 60–97; същ.,
„ранносредновековен енколпион със св. георги воин и св. тодор стратилат от апиария”,
ИНИМ, 10, 1994, с. 67–73; същ., „нов поглед към демографските...”, с. 8; кузманов,
г. „византийска иконка-медальон с рядък образ на св. софия”, Археология, vii, 3, 1975, с.
51–54; манолова, м. Цит.съч. (бел. 19).
73
anGelova, s. « sur la caractéristique de la céramique du haut moyen age provenant de drastar
(silistra) », Dobrudža. Etudes ethno-culturelles, sofia, 1987, p. 113–114; същ. „състав на
населението в добруджа от края на X до края на Xi в.», Втори международен конгрес по
българистика. Доклади. Българските земи в древността. България през Средновековието,
софия, 1987, с. 103–110, 114.
74
йотов, в., г. атанасов. Цит. съч. (бел. 19), фиг. 91; ivanisevic, v. „interpretation and
dating of the folles of basil ii and constantine viii – the classe a2”, ZRVI, 27–28, 1989, p.
37–39.
75
йорданов, и. „нумизматичната колекция на археологическия музей Балчик – исторически
извор за историята на града и околностите му”, Балчик – древност и съвремие, Балчик, 1990,
с. 55.
76
stePhenson, P. Byzantium’s Balkan Frontier... (op. cit. n. 18), p. 84–89.
77
димитров, я. „към стратиграфията на вътрешния град на плиска”, Известия на
Историческия музей – Шумен, viii, 1993, с. 280–284; същ., Историческа топография на
Плиска (автореферат на дисертация), софия, 1999, с. 18.
78
плетнЁва, с. „стратиграфские исследования плиски”, Плиска–Преслав, т. 5, шумен, 1992,
с. 39.
79
михайлова, т. „сфероконуси от плиска”, Археология, 1987, 1, с. 15–23; същ., „сгради и
съоръжения на запад от тронната палата в плиска X–Xi в.”, Плиска-Преслав, т. 5. шумен,
1992, с. 170–184; БалаБанов, т. „Железарска и медникарска работилница в плиска”,
МПК, 1981, 4, с. 35–39; дончева-петкова, л. „за металодобива и металообработването
в плиска”, Археология, 1980, 4, с. 27–36.
80
йорданов, и. „монетите и печатите от плиска (1899–1999)”, Плиска–Преслав, т. 8. шумен,
2000, с. 135–167, по-спец. с. 137–139.
81
станчев, с. „материали от дворцовия център в плиска”, ИАИ, XXiii, 1960, с. 58.
82
йорданов, и. Печатите от стратегията в Преслав (971–1088), софия, 1993;
михайлова, т. „за благоустойството на района около административната сграда”,
Плиска–Преслав, т. 10. шумен, 2004, с. 252–253, 277 сл.
83
същ., „следстоличен преслав в светлината на археологическите проучвания”, Държавно-
политическии традиции по българските земи. Сборник с материали от Втората
национална конференция на младите историци (14–16 ноември 1979 г., Велико Търново),
в. търново, 1980, с. 135–145; същ., „верижни сгради край южната крепостна стена във
вътрешния град на преслав”, Проблеми на прабългарската история и култура, софия,
1991, с. 273–283; чангова, й. „търговски помещения край южната крепостна стена в
преслав”, ИАИ, 21, 1957, с. 233–290; Бонев, с. Царският дворец във Велики Преслав.
Площадът с фиалата (IX–XIV в.), в. търново, 1998, с. 58–64, 130–131; овчаров, д., д.
аладЖов, н. овчаров. Големият царски дворец във Велики Преслав. т. 1. Преславската
патриаршия през Х век, софия, 1991, с. 43–45; ваклинова, м., и. Щерева, с.
горянова. „владетелската църква на велики преслав”, Археология, 2003, 4, с. 32; тотев,

165
 т. Дворцовият манастир в Преслав, шумен, 1998; същ., „манастырь около круглой церкви
в преславе”, Медиевистични изследвания в памет на Пейо Димитров, шумен, 1996, с.
282–293; същ. Манастирът в Тузлалъка – център на рисувана керамика в Преслав през
IX–X в., софия, 1982; idem., « nouvelles données archéologiques sur Preslav”, BSl, 56, 3, 1995,
p. 779–784.
84
Бонев, с. Цит.съч., с. 131, 137 сл.; овчаров, д., д. аладЖов, н. овчаров. Цит. съч., с.
72 сл.; евтимова, е. „некрополи южно от дворцовите сгради в преслав”, Плиска–Преслав,
т. 6, софия, 1993, с. 180–201; георгиев, п., т. михайлова. „некрополът при кръглата
църква в преслав (разкопки 1969–1973)”, Плиска–Преслав, т. 6, софия, 1993, с. 164–179;
нешева, в. „средновековен некропол във вътрешния град на преслав”, Археология, XXi,
2, 1979, с. 47–60.
85
ahrWeiler, h. Byzance et la Mer. La marine de guerre, la politique et les institutions maritimes
de Byzance aux VIIe–XVe siècles, Paris, 1966, p. 199–203; maGdalino, P. The Empire of Manuel
I Comnenos, 1143–1180, cambridge, 1993, p. 233.
86
обобщено представяне на тези процеси в: kazhdan, a., a. ePstein. Op. cit. (supra n. 35).
87
през Xi–Xii в. движението изглежда се разпространява бързо в градска среда. според анна
комнина, михаил итал и михаил хониат, център на богомилството в този период става
град филипопол: анна комнина, Цит. съч., с. 135–140; broWninG, r. “unpublished
correspondence between michael italicus, archbishop of Philippopolis and theodore Prodromos”,
ByzBg, 1, 1962, p. 282–283; никита хониат, История (гиБи, т. Xi), софия, 1983, с. 37–38.
през 80-те години на Xi в. еретиците владеели напълно Белятово, а по-късно са заселении в
новосъздадения град аксиопол или неокастро. през Xi и Xii в. във филипопол и околността
му те били мнозинство и притеснявали непрекъснато православните. дори стават господари
на града по време на бунта през 1086 г., а в началото на Xii в. придобиват голямо влияние в
самия константинопол. изглежда са имали силно присъствие и в градовете на югозападните
български краища, защото през 1096 г. кръстоносците опожаряват град пелагония (Битоля),
„който бил населен само с еретици”: литаврин, г. Цит. съч. (бел 41), с. 316–322.
88
boia, l. Op. cit. (n. 22), p. 70–72.

166