ПУСТ ОБЛАК

НАСТАВЛЕНИЯТА НА СУ ЮН

ПО СПОМЕНИТЕ И БЕЛЕЖКИТЕ НА
ДЖУ ДИН ШАКЯ
ОТ
МИНГ ЗЕН (ЧУАН ЙАН) ШАКЯ
И
УПАСАКА РИЧАРД ЧОНГ
Илюстрации - Яо Син

1
СЪДЪРЖАНИЕ

Предговор:
В памет на учителя Су Юн 3
 
Глава
Първа глава - Въведение 10
Втора глава - Чан тренинг 12
Трета глава - Постигане на Просветление 18
Четвърта глава - Проповедта на Буда с цветето 29
Пета глава - Етапи на развитие 30
Шеста глава - Трудности 32
Седма глава - Дишане и поза 34
Осма глава - Постоянство и съобразителност 37
Девета глава - Безсловесно предаване 41
Десета глава - Мирянинът Панг 42
Единадеста глава - Безсмъртният 44
Дванадесета глава - Мо Шан 46
Тринадесета глава - Заключение 47

2
Предговор: В ПАМЕТ НА УЧИТЕЛЯ СУ ЮН

Името на учителя - Су Юн - е преведено на английски като Пуст

облак - словосъчетание, което често обърква хората. Ние всички
знаем какво е облак, но се удивляваме на определението "пуст".
В Чан (произнасяно "жен" или "зен") литературата терминът
"пуст" се среща често и в толкова много вариации, че аз ще
започна с изясняване на неговото значение. Да бъдеш "пуст"
означава отсъствие на его, липса на всякаква мисъл за себе си: не
в смисъла и по начина, по който функционира едно растение или
диво животно - живи същности, които само преработват
слънчева светлина, вода и храна с цел да растат и се
възпроизвеждат - но в смисъл, че човек престава да управлява
събитията, хората, местата и нещата от заобикалящата го
действителност с отношение "аз", "на мен" и "мой". Човек, който
е пуст откъм "себе", дори рядко споменава тези местоимения.
Позволете ми да бъда по-конкретен. Ние сме чували за родители,
приятели или любовници, които са обявявали своята изцяло
неегоистична любов към други хора. Някой съпрузи казват: "Аз
не пазя нищо за себе си. Давам всичко на своята жена." Такива
хора не са пусти. Те само са пренесли част от своята
идентичност върху други. Човек, който е действително е пуст, не
притежава нищо, даже и съзнание за "аз". Негов интерес не са собствените му желания и нужди (в
действителност той изобщо не се занимава с тях), а добруването на другите. Той не оценява хората
чрез харесване и нехаресване, не ги дели на достойни и недостойни, полезни и безполезни. Той
нито цени, нито подценява когото и да било. Той просто разбира, че великият буда Амитаба,
будата на Безграничния живот и доброта, обитава във всяко човешко същество и отдава себе си в
служене на Буда същността.
Постигането на такава пустота не е лесна работа. Съществува стар разказ, който илюстрира това.
Един Чан учител имал за ученик човек, който изпитвал големи затруднения да се откъсне от
обвързаността си с хората от своя предишен живот на светско лице. "Ти няма да си в състояние да
служиш на Дарма, докато не разкъсаш тези вериги, казвал му учителят. Ти трябва да разрушиш
тези собственически отношения. Убий ги! Отнасяй се към тях така, сякаш те вече не съществуват."
Ученикът попитал: "А моите родители? Трябва ли да ги убия? А вас, учителю, продължил
ученикът, трябва ли също да ви убия?" Учителят му отвърнал: "За мен ти не се тревожи. От мен не
е останало толкова много, че да сложиш ръце върху него."
Такъв учител беше Су Юн. Той не беше оставил много от себе си, което да бъде уловено.
През 1940 г. въздушните сили на императорска Япония бомбардират манастира Нан Хуа, където
той практикува медитация, но техните атаки не го достигнат. През 1951 г., вече деветдесет и три
годишен, той многократно е измъчван от комунистически главорези. Костите му са натрошени
вследствие на мъченията, които някои далеч по-млади и физически по-здрави свещеници не
преживяват, но в действителност и техните ръце не могли да го достигнат. Той не бил оставил
много от себе си, което да бъде уловено. А и как някой би могъл да убие Буда същността. Су Юн
нямало да умре, докато самият той не сметнел, че е готов за това; докато задачите, които си бил
поставил не бъдели завършени.
Аз ще ви разкажа за този забележителен човек, този Пуст облак, който предопредели моя живот.
Ще ви разкажа неща, които помня и ще направя всичко, за да ви предам неговите Дарма поучения.
Вероятно, ако научите нещо от него, ще изпитате част от радостта, която изпитвах аз от нашето
познанство. Да бъдеш обграден от силата на присъствието на Су Юн беше като да стоиш всред
сутрешната мъгла на някой хубав ден или да се намираш в облаци, които обгръщат планински
връх. Човек може да се протегне и да се опита да улови мъглата обаче колкото и упорито да посяга
неговите ръце винаги ще остават празни. И все пак без значение в каква степен е пресъхнал
изворът на неговия дух, пустият облак ще го обвие със своята животодаряваща влага. Без значение
3
доколко духът му изгаря от гняв или разочарование, онази успокояваща хладина ще го покрие
като нежна роса. Такъв бе Пустия облак на Су Юн, който е още в нас. Него слънчевите лъчи и
времето не могат да изличат, защото той самият е като слънце и като вечност. Сега ще ви разкажа
някои от историите, които съм научил от живота си с него.
През 1920 г. аз бях момче, а Су Юн още не беше дошъл в манастира Нан Хуа, манастирът, който
Уей Ненг, Шестия Патриарх на Чан, е основал близо до град Шао Гуан, където аз живеех. Шао
Гуан се намира на около сто мили северно от Гуанг Жоу (Кантон) в провинция Гуанг Донг, Южен
Китай. През вековете след неговото построяване през 675 г. манастирът Нан Хуа преживява
циклично периоди на западане и възход, но когато аз бях момче той определено бе в състояние на
упадък. Ясно си спомням, че приличаше повече на игрище, отколкото на святото място, което е
сега.
В онези дни Шао Гуан беше заспало малко крайречно градче - място, където децата нямаше много
какво да правят. Затова отиването до манастира Нан Хуа за нас беше като отиване в Дисниленд.
Онова което правеше този манастир-игрище още по-привлекателно за посещения беше фактът, че
изглежда никой не го управляваше. Там живееха около стотина монаси и няколко десетки
монахини, чието главно занимание изглежда бяха препирните и караниците. Сградите в този
прославен религиозен център служеха само за арена на тези спорове. По всичко личеше, че никой
там не го е грижа, че дървените части на постройките изгниват, зидовете се рушат, а металът на
червено-бялата пагода ръждясва. Разрухата вървеше ръка за ръка с упадъка на реда в манастира.
Искрени будисти, подобно на моите родители, идваха и оставяха пари в кутията за дарения и
никой не възпираше необузданите деца, като мен и моят по-голям брат, които те водеха със себе
си, когато те се катереха по старите постройки или играеха на криеница измежду свещените
статуи и препускаха по храмовите коридори. Прекратяването на нашите веселия и игри можеше да
доведе до прекратяване на даренията. Предполагам, че монасите, при проблемите, които вече
имаха с рушащите се сгради, се пазеха от възможни финансови усложнения. Така че ние винаги си
прекарвахме добре, когато отивахме в Нан Хуа. Често изтичвахме през моста на река Цаоши и се
изкачвахме на близките възвишения, където имаше една естествена ниша в камъните. Тази ниша е
била място за медитация на Шестия Патриарх. Ние седяхме там и се забавляхме, имитирайки
неговите набожни пози.
Няма съмнение, че именно Шестия Патриарх се е появил във видение на Су Юн и го е помолил да
отдиде в манастира Нан Хуа и да оправи царящата там бъркотия.
Аз срещнах Су Юн през 1934 г., когато бях на седемнайсет години, а той в своето осмо
десетилетие. Той изглеждаше точно както на фотографията от титулната страница. Ще ви разкажа
за тази среща. Но за да можете да я прецените по-добре, ще започна с малко от моята биография
преди нея. Фамилното ми име е Фенг. По произход семейството ми е от провинция Фуджиан, но
баща ми се преместил в Шао Гуан, където бяхме отгледани аз и моят брат. Съгласно местните
стандарти семейството ни се считаше за богато. Баща ми притежаваше два вида бизнес: за
строителни материали и снабдяване и магазин за сушени храни, където се продаваха гъби, лук и
най-различни други видове зеленчуци. Предполагам, че моите родители са се надявали един ден
да поделят семейния бизнес между мен и моя брат. Но брат ми не показваше талант в нито едно
учебно направление и родителите ми скоро взеха да проявяват тревога относно неговите
способности. На четири годишна възраст аз започнах да се уча при частните учители, които те
бяха наели за неговото обучение. Тогава той беше с две години пред мен в обучението. Но аз учех
бързо като "прескачах" класовете и не след дълго го изпреварих. В резултат, в края на
шестгодишния курс на начално обучение, макар че бях две години по-малък от него, аз го бях
изпреварил с две години. След това постъпих в училище за основно образование. То се наричаше
"Ли Кун", или "училище за поощряване". Това беше католическо училище и всички учители бяха
католически монаси и монахини. То се смяташе за най-доброто училище в района. В него
изучаването на християнството беше повече или по-малко по желание, а в моя случаи то бе по-
скоро по-малко. Единственото, което действително ме вълнуваше, бяха игрите с топка. Там,
където имаше хвърляне, тупкане, удряне и ритане на топка, беше насочен и моят интерес. В
основното училище това, струва ми се, беше главното нещо, което се чувствах "поощрен" да
правя. Но същевременно аз залягах и над учението. Исках вляза в три годишен колеж и да стана
учител, тъй като въобще не се виждах като продавач на зеленчуци.

4
И така, когато бях самонадеяно седемнадесет годишно момче, по време на една ваканция през
1934 г., аз и други момчета и момичета отидохме в манстира Нан Хуа, за да се забавляваме, както
обикновено. Дотогава аз не бях чувал за Су Юн и определено не очаквах да открия, че свят човек е
пристигнал в Нан Хуа. Тогава го видях... Нещо се случи с мен, когато погледнах лицето му.
Изведнъж паднах на колене и му се поклоних, опирайки чело в земята. Приятелите ми бяха
изумени. През моя живот аз не се бях кланял никому. И ето сега го правех необяснимо защо, без
никой да ме кара, принизявайки се пред този човек. Изпълнен с благоговение и възхищение аз се
поклоних три пъти последователно пред Су Юн. Великият учител се усмихна и ме попита: "Как се
казваш и от къде си?" "Аз съм Фенг Бо Хуа и съм от Шао Гуан, едвам успях да прошепна." Су Юн
се усмихна отново и рече: "Приятно пребиваване в Нан Хуа." Той беше обграден от множество
монаси, които мълчаливо наблюдаваха всичко. Предполагам, че те също като нас не проумяваха
какво става.
След това аз едва дочаках повторното си отиване до Нан Хуа. Но този път не отидох там да се
забавлявам. Исках да видя Су Юн отново. На втората ни среща той ме попита дали бих желал да
приема будистко посвещение или иначе казано да формално да стана будист. "Да, разбира се,
отговорих му аз." Ето така получих посвещение от Су Юн. Той ми даде името Куан Сю, което
значи "значимо и пространно практикуване". Вече нямаше футбол, баскетбол и дори тенис на
маса. Оттук-насетне през ваканциите аз пътувах по двадесет и няколко мили два пъти в седмицата
до манастира Нан Хуа. Взимах влак до планината Ма Ба и след това ходех пеша още четири мили
до манастира. Су Юн ми даваше да изучавам будистки книги и с тях аз прекарвах ваканциите си.
За първи път в моя живот аз почувствах религията в сърцето си и пожелах да стана свещеник. Но
моето внезапно обръщане към религията причини объркване в къщи. Оказа се, че нещата не са
толкова прости. Когато съм се родил, родителите ми отишли при прочут астролог да научат какво
показва рожденият ми хороскоп. По звездите астрологът направил предсказание, че е твърде
вероятно да стана висш военен офицер и да загина преди да навърша тридесет години. Мъртъв
герой в семейството била чест за родителите ми, която предпочитали да пропуснат. Затова те бяха
щастливи, когато ме виждаха да се справям така добре в училище. За тях това означаваше, че ще
оставят семейния бизнес в добри ръце, особено след като стана очевидно, че моят брат не би се
справил.
Когато накрая моите родители научиха за намерението ми стана свещеник, като будисти те приеха
новината радостно, но като бизнесмени бяха много загрижени. Синът с погрешната съдба бе
решил да става свещеник.
Преди обаче да се почувствам призован за свещеническа роба, аз имах други намерения за
бъдещето си. Тъй като изобщо не вярвах на астрологическите предсказания и изпитвайки скука
евентуалното си учителско поприще, бях решил след завършване на колежа да постъпя във
военното училище на Чианг Кай Ши (военната академия Уампао) в Кантон. Тогава Чианг Кай Ши
беше комендант на Уампао.
Заради тази моя амбиция брат ми бе принуден да даде най-доброто от себе си, за да се подготви за
поемане на семейния бизнес. За щастие, или за нещастие, на него не му се наложи да се доказва в
полето на търговията. След японското нашествие дойде комунистическата революция и вече
нямаше бизнес, за който той да се грижи. Но през 1934 г., когато бях седемнайсетгодишен и учех в
колежа, войната с Япония още не беше започнала.
През 1937 г. аз се бях дипломирал от колежа и се канех да влизам във военното училище на Чианг
Кай Ши (академията Уампао). Су Юн с предвидливостта на истински мъдрец незабавно отхвърли
моите милитаристични амбиции и ме покани да стана свещенник. За мен би било по-малко
тщестлавно да кажа, че желая да стана генерал вместо свещеник. Но аз се подчиних на неговите
думи. Същата есен, по време на Есенния фестивал в средата на септември, или в Осмия лунен
месец по китайския календар, аз обръснах главата си. Веднага се преместих в манастира Нан Хуа в
качеството си на послушник в очакване на церемонията за духовно ръкополагане, която щеше да
състои след три месеца. С вътрешна убеденост аз и още двеста монаси, приехме ръкополагането
през средата на декември 1937 г. По този случай учителят Су Юн ми даде името Джу Дин
(произнасяно Жи Динг), което означава "разбиращ и постигащ покоя". Също така той ми даде
някои от своите стари дрехи, които аз носех с гордост.
Скоро след като станах монах японците нападнаха Китай. Тогава в мен се породи подозрение, че
Су Юн е имал предчувствие и ме беше възпрял да не постъпвам във военното училище,

5
страхувайки се, че ако аз стана офицер, бих могъл да се превърна в жертва на военните действия.
А за мен той беше приготвил други задачи за изпълнение. За Су Юн думата "неуспех" не
съществуваше. Той имаше цели и аз бях един от инструментите, с които той щеше да ги
осъществи.
Животът в манастира Нан Хуа беше труден. Монасите и монахините сами отглежаха зеленчуци за
своята храна, готвеха и чистеха сами и дори сами шиеха дрехите си. Те спяха на дървени дъски,
покрити само с тънки растителни рогозки. Пари постъпваха от дарения и от рентата на
манстирските земи, които бяха наети от местни фермери. След пристигането си в Нан Хуа през
1934 г., Су Юн е бил наясно, че никой там нямало да бъде щастлив, докато дисциплината не бъде
възстановена. Затова той беше постановил строг ред и правила. Ако някой нарушеше реда веднъж
- той или тя търпеше наказание. При повторно нарушение нарушителят биваше изгонен. Су Юн
беше разпределил задълженията по отделни ведомства със съответна йерархия, за да може
отговорностите във всяко ведомство да бъдат следени. Всеки трябваше да върши своята работа.
Су Юн не толерираше никак разпуснатостта. Той имаше една жилава пръчка, която носеше със
себе си, и не се свенеше да използува. Учудващо, но всички спорове и примери на лошо поведение
секнаха. Правилата и редът внесоха спокойствие. Това обаче не беше напълно достатъчно за
възстановяване на дисциплината. Су Юн знаеше, че манастирските сгради също трябва да бъдат
възстановени. Моят баща, макар че не пое снабдяването със строителни материали (договор за
това поучи друга компания), направи парично дарение, за да подпомогне възстановителните
работи. По щастливо стечение на обстоятеластвата първите сгради, подлежащи на възстановяване,
бяха спалните помещения и всички, които живееха в Нан Хуа имаха възможност да оценят
подобряването на условията на живот.
През 1938 г. Учителят Су Юн беше поканен в Хонг Конг, където се говори кантонски дилект, за
дълга поредица от служби и лекции. Учителят говореше Хунан - северен диалект, а аз говорех и
двата - Хунан и Кантонски и се оказа нужно да го придружа, за да му служа като преводач. Докато
ние бяхме там, японците атакуваха Шанхай на север и Нанджинг на юг. В Шанхай пораженията и
жертвите бяха потресаващи. Но нападението над Нанджинг беше толкова ужасно, че и до ден
днешен то е известно с името "изнасилването на Нанджинг" заради предумишленото клане на
огромен брой невинни граждани. Тъй като от Нанджинг излизаха само няколко пътя и всичките
бяха опасни, множество бегълци се опитваха да избягат от японските нашественици по речни
маршрути. И понеже Шао Гуан се намираше на място на сливане на две реки, много лодки с
бежанци пристигнаха там. Когато Су Юн научи за атаките над Шанхай и Нанджинг, предвиждйки
тази бежанска криза, той веднага прекъсна дейноста с в Хонг Конг. Двамата се върнахме в Нан
Хуа, където той организира програма за подпомагане на бежанците. Су Юн нареди на монасите да
приемат стария будистки обичай, следван в традицията на Тхеравада, като се хранят само два пъти
дневно - на закуска и обяд. Никаква храна не можеше да се консумира след обедния час. Нашият
дял се даваше на бежанците и когато бе необходимо на китайските войници. Виждайки големите
страдания на хората, Су Юн извършваше допълнителни служби за ранените и умрелите. Тези
служби донесоха надежда и утеха на много измъчени души.
Но за Су Юн целта беше цел и даже японското нашествие не можеше да го накара да прекрати
усилията си по възстановяване на манастира Нан Хуа. Така че възстановителните дейности
продължаваха. През 1939 г. бяха създадени прочутите статуи на Владетелите на световните посоки
и беше построен храм, който да ги приюти. Официалната церемония по откриването му стана през
1940 г. Тази възстановителна работа имаше много благотворен ефект върху морала на всички. Тя
носеше прилив на воля и увереност в бъдещето.
Сега ще ви разкажа за бомбардировката над манстира Нан Хуа, за която споменах преди. След
като японците атакуваха Шанхай и Нанджинг, управителите на четиринадест китайски провинции
проведоха поредица от срещи в манстира Нан Хуа с цел да разгърнат и координират отбранителна
политика и стратегия за съпротива срещу нашествениците. Тези срещи трябваше да бъдат
свръхсекретни, но японците, които бяха направили своя военновъздушна база край Гуанг Жоу
(централния град на Кантон), успяха бързо да научат за тях. Естествено по-късно всички търсеха
виновници за шпионското изтичане на информация сред обкръжението на един или друг
управител, но в действителност, по един типичен за политиците начин, никой не се беше
погрижил достатъчно за секретността на срещата. Управителите и техният антураж бяха
пристигнали с парадните си лимузини. В Нан Хуа беше паркиран такова количество бляскав хром,

6
което беше достатъчно да привлече нечие внимание и от Марс. И японците от Гуанг Жоу
определено не са имали големи грижи при локализирането на мястото на тайната политическа
среща.
Решени да унищожат с един удар толкова много събрани на куп граждански лидери, те изпратиха
на север три бомбардировача да атакуват манастира Нан Хуа. Когато самолетите започнаха да
пускат бомбите си върху манастирския комплекс, Су Юн нареди всички да се скрият и да запазят
спокойствие. Той изпрати управителите в храма на Шестия Патриарх, а монасите в храма на
Минг. Той самият отиде в най-откритата за удари от въздуха мишена - залата за медитация - за да
се моли за спасението на всички. При първото нападение загина единят от двамата мъже,
назначени да пазят колите на управителите. Той беше напуснал поста си и се беше скрил в една
голяма канализационна тръба, приготвена за ремонта на манастира. Една от бомбите уцели
тръбата и той беше убит. По ирония на съдбата другият пазач, който беше останал на поста си в
съвсем неприкритата охранителна барака, оцеля невредим. Друга бомба изсвири над земята и
удари кедровото дърво на Джошу, намиращо се до манастирската стена, правейки дупка в земята,
която стои там и до днес, пълна с вода като малко езеро.
Но след като Су Юн влезе в залата за медитация и започна молитвите си се случи чудо. Два от
трите самолета се сблъскаха във въздуха и паднаха на земята при Ма Ба - скално образование,
отдалечено на няколко километра. Единственият останал самолет незабавно се завърна в базата в
Гуанг Жоу. Несъмнено въздушната катастрофа беше резултат от духовната сила на Су Юн.
Всички китайци, които го познаваха, бяха убедени в това. Но което беше по-важно - в това
повярваха и японците. Със или без управители Нан Хуа повече не беше бомбардиран. Японците
пренесоха войната към вътрешността и в края на 1944 г. те успяха да завземат центъра на Шао
Гуан. Но дори и тогава, когато бяха толкова близо до Нан Хуа, те не го нападнаха. Ние вярваме, че
бяха респектирани от духовната мощ на Су Юн. И по време на окупацията те също не позволяваха
на своите войски да смущават светостта на манастира.
Но да се върна към моята история. През 1940 г. Уей Ин, човекът, който щеше да стане абат на Нан
Хуа след Су Юн, стана монах. На мен се падна честа да обръсна главата му и да му дам името Уей
Ин, което означава "Дарма печат на причина и следствие". Неговото второ име беше Жи Гуо,
което значи "познаващ резултата". С други думи: установете причината и следствието на дадено
действие и ще постигнете желаните резултати. Уей Ин остана в манастира, за да помага на Су Юн
в допълнителните грижи в подкрепа на пострадалите от войната. Същата тази година, знаейки за
занемареността и безпорядъка, в които беше изпаднал прочутият в миналото манастир Юн Мен,
Су Юн ме изпрати там, за да помагам при възстановяването на манстирските сгради и реда. Заради
тази задача той ме повиши в учителски ранг. По време на двудневния си път си към манстира Юн
Мен аз трябваше да премина покрай много японски войници. Но отново влиянието на Су Юн беше
толкова велико, че то се разпростря и върху мен и нито един войник не прекъсна пътуването ми.
Така аз пристигнах жив и здрав и се установих в манастира Юн Мен.
В Дан Сиа Шан, третия велик манастир в района на Шао Гуан, нямаха проблеми с японците.
Отдалечеността на манстира го беше оставила извън военните действия и учителят Бен Уен
можеше да поддържа спокойствието и дисциплината там.
Аз престоях в Юн Мен до 1944 г., когато Су Юн реши да създаде будистки колеж в Нан Хуа,
където да се изучава древният монашески канон Виная от онези, които възнамеряват да станат
монаси и монахини. Тогава аз проумях намеренията на Су Юн и съвета му към мен да остана в
колежа. Моята академична степен ме правеше квалифициран да ръководя организацията на новото
Виная училище, както и да бъда един от неговите учители.
Тъй като Су Юн вярваше в необходимостта от добро обучение за децата, той реши да основе и
основно училище към Нан Хуа. Той искаше това училище да бъде от най-висок клас и скоро
ученици от различни краища на Китай започнаха да го посещават. Богатите родители даваха пари
за обучението, учебниците и други училищни разходи, включително храната и квартирата на
своите деца. Но Су Юн вярваше, че всяко дете, било то богато или бедно, заслужава да получи
образование и децата на бедни родители можеха да се учат в това чудесно училище, без да плащат
нищо. Су Юн се грижеше те да получават учебници и всичко необходимо за живота им в
училището.
Към моите училищни задължения аз се отнасях като към свещени и давах най-доброто от себе си,
посвещавайки им се изцяло. Всички, които по някакъв начин бяха свързани с училището, имаха

7
същото отношение и благодарение на общите неуморни усилия то бързо се сдоби с чудесна
репутация.
Докато аз и учителят Уей Ин живеехме в манастира Нан Хуа, Су Юн замина за храма Юн Мен, за
да надзирава отблизо неговата реконструкция. Тогава посоката на моя Дарма път се промени. По
време на военните години много китайци бяха заминали за Хавай. Така че там се бяха събрали
много будисти, но това бе изцяло американска територия и там нямаше будистки храм или дори
свещеник, който да дава наставления и да извършва религиозни служби. Хората от Хавай
неколкократно пращаха делегации до Хонг Конг, искайки при тях да бъде изпратен свещеник за
служене и надзираване работата по строежа на местен храм. Те, разбира се, желаеха в Хонолулу да
пристигне Су Юн и да ръководи изграждането на новия храм, но той се беше посветил на
възстановяването на манастира Юн Мен и затова изпрати мен там. През 1949 г. осъществих
първата част на тази мисия като заминах за Хонг Конг и започнах необходимите имиграционни
процедури. Но в Хонолулу отидох едва през 1956 г. През 1959 г. Хавай стана щат на САЩ и
нашият храм, който аз нарекох храм "Су Юн", беше първият, построен там.
Не след дълго, след като пристигнах в Хонг Конг през 1949 г., приключи гражданската война в
Китай и комунистите завзеха власта. Комунистическите главорези, предполагайки че църквите и
храмовете са хранилища на скрито злато и други ценности, настъпиха срещу незащитените
религиозни обекти, изисквайки от духовните лица да им предадат тези несъществуващи богатства.
През 1951 г., докато аз бях в Хонг Конг, една такава банда пристигнала в манстира Юн Мен и на
Су Юн му било наредено да им предаде намиращите се там злато и ценности. Су Юн опитал да им
обясни, че такива скъпоценности в манастира няма. Но те отказали да му повярват и започнали да
изтезават с бой хората от манастира, за да им признаят къде се намират скъпоценностите. Един
монах бил пребит до смърт, други няколко изчезнали и телата им никога не били намерени.
Мнозина получили тежки наранявания, като на счупени ребра и ръце.
В продължение на три месеца главорезите окупират манастира и през цялото това време
систематично бият и разпитват Су Юн, след което го затварят без храна и вода за дни в една малка
тъмна стая. Няколко пъти той е пребиван до безсъзнание и оставян да умре. Но въпреки
множеството телесни наранявания и счупени кости, този деветдесет и три годишен мъж издържал.
Налагайки огромната сила на своята воля, не той допуска да си отиде от този свят, защото
неговата мисия още не е била завършена. Той знаел, че неговото присъствие донякъде кара
насилниците да се въздържат. Той също така знаел, че докато е жив, е опора за своите
последователи, а в онези трудни времена те се нуждаели от всички възможни опори.
Веднъж определил, че волята му да оцелее ще бъде по-силна от волята на бандитите да го убият,
Су Юн, при цялата си физическата си крехкост, вече бил несломим и се възстановявал от
мъченията, на които бил подлаган.
Макар че бандитите се стараели да държат в тайна действията си спрямо този свят човек, новината
за измъчването му се разнесла навън и скоро срещу правителството в Бейджинг отвсякъде
заваляват протести. Немислимо било японските нашественици да проявят уважение към
манастирите и свещеничеството, а китайската милиция да извършва насилия. Правителството на
Бейджинг незабавно изпратило делегация в Юн Мен, но Су Юн, предвиждайки ответни репресии,
отказва да напише официално оплакване. Веднага щом възстановил в достатъчна степен силите
си, той предприема трудно пътуване до Бейджинг и лично отправя искане насилията да бъдат
преустановени. Той настоява държавата да се отнася с уважение към религиозните институции,
духовенството да бъде оставено на спокойствие, а на хората да се предостави свобода да
упражняват религията си.
Властите, предвид влиянието му и неговата легендарна репутация, отстъпват и през останалите
години от живота на Су Юн правителствената политика спрямо религията става по-толерантна.
Тъй като тогава правителството не приемаше никаква критика отвън, всички външни линии за
комуникация бяха прекъснати. От Хонг Конг аз отчаяно се опитвах да получа новини за съдбата
на Су Юн, но беше невъзможно да се научи каквото и да било. Аз написах до него множество
писма, които останаха без отговор. Въпреки това продължих да изпращам на Су Юн копия от
всички есета и статии за будизма, които пишех. В по-добри времена, съгласно обичая, аз щях да
имам неговите коментари върху тях. Но в онези дни на нещастия, не получих нито едно
потвърждение от него.

8
През 1952 г. написах дисертация върху "Праджняпарамита сутра", която беше приета добре и
правителството на Бейджинг разреши публикацията и. Аз незабавно изпратих писмо до издателя в
Бейджинг с молба да науча мнението на моя учител за дисертацията. Като по чудо един от
служителите на издателството решил да предаде на ръка писмото ми и дисертацията на Су Юн и
да изчака за неговия отговор. Су Юн ги прочел, казал на служителя, че одобрява дисертацията и
ми изпраща своята благословия. Неговите думи ми бяха предадени. Тази индиректен контакт беше
и последният, който аз имах със своя учител. На 13 октомври 1959 г., на сто и една годишна
възраст, учителят Су Юн преминава във Върховната Нирвана.
Новината за неговата смърт ми донесе неописуема тъга. Публично аз отслужих специална
възпоменателна служба в негова чест, но в личен план бях покрусен от тъга. Плаках седмици, като
не бях в състояние да ям и спя. Помнех колко много му дължа. Помнех как със своята мъдрост той
беше предсказал заплахата за будистката Дарма в Китай, Дармата на Уей Ненг, Лин Джи и Хан
Шан. Той искаше тази Дарма да бъде пренесена в Съединените Щати, където щеше да бъде
съхранена, и ме беше облякъл с честта да осъществя това.
Начинът, по който си отиде Су Юн, ми даде възможност още веднъж да оценя силата, скрита в
неговото велико сърце. Аз ясно осъзнах, че той бе способен да надмогне физическото
съществуване и да отложи навлизането си в Нирвана, докато не реши, че е готов за последното си
пътешествие; докато не изпълни свещеното си задължение за защита на китайското духовенство.
Аз, заедно с много други будистки свещеници, както и духовници от други религии, дължим
живота си на посвещаването на Су Юн на Амитаба буда и на неговото непоклатимо убеждение, че
Божественото Присъствие обитава сърцата на всяко човешко същество.

Шанти. Шанти. Шанти. Амитофо (Амитаба)!

Януари, 1996 г.
Джу Дин Шакя, Предстоятел на храма "Су Юн", Хонолулу, Хавай

9
Глава 1: ВЪВЕДЕНИЕ

Master Hsu (Xu) Yun

Скъпи приятели, позволете ми да споделя с вас кратка случка,

която чух от един мъдър човек. Той ми разказа следното: “Веднъж
бях попаднал в чужда страна и се разхождах се по протежение на
някаква непозната улица. Започнах да се оглеждам наоколо с цел
да намеря ориентири и тогава видях двама мъже, стоящи наблизо.
Приближих до тях. “Къде се намирам, попитах ги аз. И кои сте
вие?” Първият ми отговори: “Това е светът на Самсара. В този свят
аз съм едно високо джудже.” Другият додаде: “Правилно. А аз пък
съм нисък гигант.” “Тая необичайна среща ме обърка много,
защото, виждаш ли, и двамата бяха еднакво високи.”
Започвам моето обръщение към вас с тази история, понеже искам
да подчертая от самото начало колко важно е да имаме предвид
възприемането на нещата. Уей Ненг, Шестия Патриарх на нашия
път на Чан, видял веднъж двама монаси, които били започнали
спор за един веещ се на вятъра флаг. Първият монах казал:
“Флагът е онова, което се движи.” Другият казал: “Не, движи се вятърът.” Шестия патриарх
опровергал и двамата: “Драги ми господа, казал той, умът е онова, което се движи.”
В света на Самсара човекът е мярка за всички неща. Всичко е относително. Всичко се променя.
Единствено в истинския свят, в света на Нирвана, има неизменност. Нашата задача в руслото на
Чан е да правим разлика - не между лъжливо и лъжливо, а между лъжливо и реално. Различията
между външно проявените неща нямат никакво значение. Истинският свят е вътре в нас. И по-
скоро той е вътре в нашия ум. Сега аз имам приятната задача да ви помогна да получите достъп до
истинския свят, където няма джуджета и гиганти и безмислени спорове. В истинския свят
съществува само покой, радост, истина и свобода от натрапчиви копнежи по илюзорното.
Скъпи приятели, всяко човешко същество притежава две природи - видима и истинска. Видимата
е нашето малко его, или “себе”, което всякога се различава от други малки егота. Истинската е
нашата велика Буда природа, която винаги е една и съща. Нашето малко его съществува във
видимия свят, в света на Самсара. Буда природата съществува в истинския свят, света на Нирвана.
И двата свята се намират на едно и също място. В “Праджняпарамита сутра” е казано: “Формата
не се различава от пустотата и пустотата не се различава от формата.” Всеки иска да разбере как
така Самсара и Нирвана са едно. Как илюзията може да бъде еднакава с реалността? Как “аз” и
буда са едно и също? Това са добри въпроси. Всеки будист трябва да намери техния отговор. А
отговорът е скрит в начина, по който възприемаме реалността. Ако ние възприемаме реалността
пряко, виждаме нейната нирванична чистота. Ако я възприемаме индиректно чрез нашето его
съзнание, виждаме нейното самсарично изопачаване.
Защо нашият възглед за реалността е изкривен? Самсара е свят на нашите малки аз-мисли, виждан
и схващан чрез посредничеството на сетивата. Понякога ние просто правим грешки. Човек върви
през гората и се натъква на парче въже на пътеката. Мисли си, че това е змия и бързо отскача
настрани. За него въжето е змия и реакцията му е правилна. Когато се завърне в къщи, той
вероятно ще разказва на всеки срещнат за страшната змия, която едва не го ухапала в гората.
Неговият страх е действителен, причината за страха му - не.
Малката его същност също възприема погрешно действителността като и налага естетически и
морални характеристики. Ако една жена види друга, която носи зелена шапка, и каже: “Виждам
жена със зелена шапка” - няма проблем. Ако обаче тя каже: “Виждам жена с грозна зелена шапка”
- тя прилага самсаричен възглед. Някой друг може да намери шапката за красива. В
действителност тя нито е грозна, нито красива. Тя просто е.
Също така, когато лисица убива заек, за малките зайчета, които ще гладуват до смърт, защото
някой е убил майка им, това е изключително зловредно действие. Но за малките лисичета, които

10
ще се нахранят със заека, който тяхната майка е донесла, това определено е нещо добро. В
действителност събитието не е нито лошо, нито добро. То просто е.
Действителността бива погрешно възприемана и защото наблюдателят и наблюдаваното
непрекъснато се променят. Няма определен момент, в който пъпката разцъфва в цвят, цвета става
плод, плода - семе, а семето - дърво. Всички тези промени са фин и непрекъснат процес. Ние не
можем да влезем два пъти в една и съща река. Ние също така не сме един и същ човек във всяка
следваща минута. Ние непрекъснато придобиваме нова информация и нов опит като
същевременно забравяме предишна информация и опит. Вчера можехме да си спомним какво
вечеряхме онзи ден. Утре няма да имаме привилегията да помним това меню, освен ако не е било
някакво разточително пиршество или не ядем едно и също всеки ден - когато всеки ще може да
каже: “Ядох ориз и соево сирене, разбира се.”
Илюзията на живота е противоположна на илюзията на киното. В киното поредица от образи се
използват съвместно, за да се формира илюзия за непрекъснато движение. В живота ние
прекъсваме непрестанното движение, изолираме и замразяваме образите и след това им даваме
имена и ги индивидуализираме, сякаш са конкретни образи или събития. Ние не винаги постигаме
съгласие относно тези фиксирания във времето. Какво например е млада жена? За човек на
деветдесет години много жени са млади.
И така, у нас може да има по-добро разбиране защо нашето малко “аз” интерпретира погрешно
реалността. Но ние все още се чудим по каква причина носим в себе си тези две природи.
Отговорът е прост - защото сме човешки същества. Нашето малко “аз” ни осигурява съзнание за
постоянна идентичност, която ни позволява да кажем: “Аз съм този, който бях вчера и който ще
бъда утре.” Без това ние не бихме се справили със затрупващите ни сетивни данни. Без това ние
нямаше да имаме чувството на принадлежност и връзка с останалите. Ние не бихме имали
родители или семейство, които да наричаме свои, нито съпруги или деца, нито учители и
приятели, които да ни водят и окуражават. Нашето малко “аз” ни дава нашата човешка природа.
Придобивайки зрялост с възрастта, ние откриваме, че нишката на живота ни не е непрекъсваем
наниз от отделни събития, подобно на зърната на броеница. Не, тази нишка е разгърната като
мрежа, като взаимозависим ред от възли. Ние не можем да развържем нито един възел, без това да
се отрази на останалите. Ние не можем да променим и най-дребния елемент от историята на
живота ни, без по всяка вероятност този акт да измени цялостния и курс. Мрежата от информация
и опит, от обусловеност и обвързаност, от памет и погрешни възгледи бързо би се превърнала в
заплетено кълбо и ние бихме загубили мястото си в схемата на нещата.
Докато сме млади, смятаме себе си за център на вселената, но когато станем на възраст започваме
да губим сигурност за нашето място и нашата същност. Ние си мислим: “Аз не съм този, който бях
на десет години, но не съм и някой друг.” Ние се чудим: “Кой съм аз?” Нашата его същност ни е
довела до това объркване. Объркването води до нещастно съществуване и тогава животът, както
Буда е посочил в Първата благородна истина, става горчив и болезнен. Как изчистваме това
объркване? Ние обръщаме насоката на нашето съзнание. Отхвърляме сложността на външния свят
и се насочваме към простотата на вътрешния си свят. Вместо да се опитваме да трупаме власт и
сила в служба на нашето его, ние насочваме съзнанието си в търсене на славата на нашата Буда
природа. Вместо да жънем страдания, като се опитваме да подчиняваме останалите на себе си, ние
намираме радост и удовлетворение да бъдем Едно с нашата Буда природа и да служим на
останалите.
Скъпи приятели, целта на Чан тренинга е да изчистим възгледа си, за да постигнем прозрение за
нашата истинска същност. Чан ни дава възможност да надмогнем човешката си природа и да
осъзнаем нашата Буда природа. Нашата Чан школа е била основана и формирана преди векове от
двама велики мъже: Първия Патриарх, Бодхидхарма, който дошъл в Китай от Запад, и Уей Ненг,
китайския Шести Патриарх. Благодарение на тези двама мъже Чан процъфтява и се
разпространява в Китай и в други далечни земи. А сега - кои са най-важните наставления на
Бодхидхарма и Уей Ненг? “Избавете ума си от самомнение. Освободете го от замърсяващи
мисли.” Ако тези наставления не се следват, няма да има успех в практиката на Чан. Пътят на Чан
е пред вас. Следвайте го. Той ще ви отведе към покой, радост, истина и свобода.

Глава 2: ЧАН ТРЕНИНГ

11
Много хора започват Чан тренинга с мисълта: “Е, щом като всичко е Майа, или самсарична
илюзия, няма значение какво правя и как го правя. Единственото важно нещо е да постигна
Нирвана. След като такива неща като добро и зло не съществуват, аз мога да върша каквото си
пожелая.” Какво правим обаче е от значение. Чан е клон на будистката религия и като будисти ние
трябва да се придържаме към моралните предписания. Самсара или не, ние сме длъжни да се
подчиняваме на предписанията. И като допълнение към това - ние следваме стриктни правила на
дисциплина, които ръководят нашето обучение.
Нека зпочнем с правилата при обучение. Има множество методи на практикуване, но преди
започване на който и да е от тях е необходимо практикуващите да отговарят на четири основни
изисквания. Те са:
- да разбираме Закона за причина и следствие
- да приемаме Правилата на дисциплината
- да поддържаме непоколебима вяра в съществуването на Буда природа
- да имаме решителност за успех, който и метод да следваме
Ще ви дам обяснение за всяко от тези начални изисквания. Първо, Закона за причина и следствие
просто означава, че злото произвежда зло, а доброто - добро. Отровното растение дава отровни
плодове, докато благородното растение дава ядивни плодове. Като концепция това изглежда
простичко, но всъщност е по-комплексно. Лошите действия са низка инвестиция. Те гарантират
възвращаемост в болка, мъка, безпокойство и угризения. Не се получава полза от действия,
породени от алчност, гняв, гордост, мързел и завист. Мотивация от такъв характер обслужва
единствено амбициите на егото. Вредните действия никога не допринасят за духовна реализация.
Те гарантират единствено духовна оскъдица. От друга страна, добрите дела, при условие че не се
извършват с нагласата за бъдещи облаги, носят спокойствие и духовност. Доброто, извършено без
егоистични мотиви, се отличава от скалъпеното добро. На повърхността резултатите от двете
може да изглеждат едни и същи - дават се подкрепа и състрадание там, където са нужни. Но човек,
който помага на другиго със скрито очакване за възвращаемост в бъдещето, обикновено извършва
зло, а не добро.
Позволете ми да ви илюстрирам това. В Китай някога живял принц, който много обичал птиците.
Винаги когато виждал наранена птица, той я взимал, грижел се за нея и я хранел до пълното и
възстановяване. После я пускал на свобода с голяма радост. Така той се прочул с милозливостта си
и с таланта си да лекува пострадалите пернати. Хора от различни краища на кралството му носели
намерените от тях ранени птици и той неизменно изразявал благодарността си към тях. Но след
време, в желанието си да се докарат пред принца, хората започнали да ловят и умишлено да
нараняват птиците, за да могат с тях да се явят пред него. Толкова много птици били убити и
осакатени, че кралстото се превърнало в ад за крилатите твари. Когато принцът разбрал колко
гояма вреда е донесла неговата доброта, изадал декрет да не се помага на нито една наранена
птица. След като хората видели, че вече нямат изгода, престанали и да нараняват птиците.
Понякога нашите дела са като тези на принца. Мислейки си, че извършваме добро, ние неочаквано
научаваме, че сме причинили вреда.
Вършете добри дела без излишни приказки и показност. Забравете благодарностите. Доброто дело
живее кратко и щом веднъж отмине, трябва да бъде погребано. Оставете го да почива в покой. Не
се опитвайте да го поддържате живо. Твърде често ние се опитваме да превърнем добрината в дух,
който преследва хората и им напомня за щедростта ни.
Но какво да правим, когато сме изпитали чужда добрина? Тогава трябва да позволим на тази
добрина да стане безсмъртна. Да позволиш чуждото добро дело да живе е много по-трудно,
отколкото да погребеш собственото си добро.
Нека илюстрираме и това твърдение. Живял някога един бакалин - добър и сърдечен човек, който
уважавал своите клиенти. Той изпитвал отговорност към тях и им продавал качествена и
здравословна храна. Подържал ниски цени на стоката, поради което дори не можел да си позволи
да си наеме помощник за своето магазинче. Работил много и със съвсем минимална печалба, но се
чувствал щастлив. Веднъж една клиентка дошла и му разказала своята тъжна история. Съпругът и
се бил наранил тежко и му било невъзможно да работи поне няколко месеца. Тя нямала пари да
купува храна за него и децата им. “Без храна, заплакала тя, ние ще умрем.” Бакалинът бил
разчувстван и се съгласил да и предостави стока на кредит. “Всяка седмица ще ти давам ориз за

12
седем дни и зеленчуци за четири, казал той. Това със сигурност ще е достатъчно да поддържа
семейството ти в добро здраве. Когато съпругът ти се върне на работа, ще продължите със същото
меню и ще можеш да събереш пари за сметката си. Така, още преди да се усетиш, ще се разплатим
и вие ще имате възможност да си купувате зеленчуци и седемте дни в седмицата.” Жената била
много благодарна. Всяка седмица тя идвала и получавала ориз за седем дни и зеленчуци за четири.
Дошло време съпругът и да се върне на работа и тя трябвало да решава дали да изплати сметката,
докато пазарува зеленчуци за четири дни седмично, или да отиде при друг бакалин и в
семейството и да има зеленчуци за цяла седмица. Избрала второто. Пред хората оправдала отказа
си да плати своята сметка с това, че била получавала гнили зеленчуци.
Колко често, когато желаем нещо силно, обещаваме, че ако го получим, ще бъдем признателни на
благодетеля си до остатъка на живота си? Но скоро след като желанието ни бъде удовлетворено,
нашият обет постепенно отслабва и в карайна сметка бива забравен. Ние бързо го погребваме без
никакви церемонии. Това не стила на Чан.
Когато земеделецът засява земята със соево семе, не очаква тя да роди пъпеши. По същата логика
ние не можем да се надяваме, че след като сме извършили егоистични, неморални и вредни деяния
ще пожънем духовна чистота. Също така не е възможно да се скрием от извършеното от нас зло
като се преместим на друго място или като смятаме, че времето ще изличи следите от деянията ни.
Измамно е да се надяваме, че като игнорираме за дълго лошите действия, повечето хора, които сме
наранили, ще умрат и няма да ни се наложи да изкупваме вината си към тях. Онова което трябва
да погребваме са нашите добри дела - не нашите нарушени обещания или пък пострадалите от нас
хора.
Можем да си мислим, че ако никой не ни вижда при извършване на лошо деяние няма да
отговаряме за него. Този въпрос се третира от редица будистки разкази. Нека ви разкажа някои от
любимите ми.
По времето на живота на Шакямуни Буда на земята множество хора от неговата племенна
общност били брутално изклани от злия крал Вирудхака, наричан още Кристалния крал. Защо се
случило това ужасно събитие? Близо да Капила, столицата на народа Шакя, в която е роден Буда,
имало голямо езеро, а на брега му се намирало малко селце, чието име не е запазено. Една година
настанала суша. Посевите изсъхнали и на селяните не останало друго освен да се хранят с рибата,
която живеела в езерото. Те изловили всичките риби с изключение на една. Тази последна риба
била уловена от едно момче, което започнало да си играе с нея, удряйки главата на нещастното
същество. Селяните му взели рибата и я убили.
След време паднал дъжд и животът в кралството потекъл по обичайния си начин. Хората се
женели и раждали деца. Едно от тези деца бил Сидхарта Буда, роден в Капила близо до езерото и
селото. Сидхарта пораснал и започнал да проповядва Дарма, увличайки след себе си множество
последователи. Измежду тях бил и кралят на Шравасти - Прасинаджид. Този крал се бил оженил
за девойка от племето Шакя. Те имали син: принц Вирудхака, Кристалния. Кралската двойка
решила да отгледа сина си в Капила, града на Буда. Отначало всичко вървяло добре. Принц
Вирудхака бил здраво бебе и израстнал като хубаво и силно момче. Но преди да тръгне на
училище, се случило неочаквано събитие. В този ден Буда бил извън Капила. Момчето се качило
на трона на Буда и започнало да си играе. Направил го без никаква умисъл - било просто детска
игра. Но за беда приближени на Буда го видели как си играе на това свещено място. Разгневени, те
му се скарали, свалили го от трона и го наказали. Възрастните не могли да предвидят как детето
щяло да възприеме тази прекомерна ревностност? Суровото отношение насадило в малкия принц
ожесточена омраза към всички хора от народа Шакя. Именно то родило бъдещия жесток и
отмъстителен крал. Впоследствие принцът убил баща си и застанал начело на кралство Шравасти.
Тогава, като крал Вирудхака - Кристалния крал - вече можел да се заеме с отмъщението си към
клана Шакя. Той повел своите войници на щурм срещу Капила. Хора от клана на Буда отишли при
него, за да го известят за надвисналата заплаха. Те го намерили да страда от силно главоболие.
Започнали да го молят да се намеси и да спаси хората от Капила от жестоката атака на Кристалния
крал, но той, стенейки от болка, отказал. “Установената карма не може да бъде променяна, казал
той.” Тогава шакяшите отишли при Могаляяна - един от най-известните със свръхестествените си
сили ученик на Буда - и поискали помощта му. Техните тъжни оплаквания събудили неговата
жалост и той решил да помогне на обсадените жители на Капила. Използвайки способностите си,
той уголемил своята купа за храна и накарал петстотин от застрашените шакяши да влязат в нея.

13
Тогава издигнал купата във въздуха, смятайки, че така ги е спасил. Но когато отнова върнал
купата на земята, петстотинте шакяши се били превърнали в огомна локва кръв. Ужасната случка
толкова стреснала всички, че Буда решил да им разкрие историята на своите предшественици -
онези селяни, които убили всичката риба в езерото по време на сушата. “Тази армия мародери,
които сега нападат Капила, са онези риби, обяснил той. Хората на Капила, които в този момент
биват изколвани, са селяните, убили рибите от езерото. Кристалния крал е онази последна голяма
риба. А кой, мислите, попитал Буда, притискайки влажна кърпа до челото си, е онова момче, което
си играло с рибата като удряло главата и?”
И така - за убийството на рибите селяните били достигнати от ответна смърт. А заради
нараняването на главата на онази риба Буда получил тежкото главоболие. Но какво да кажем за
Вирудхака, Кристалния крал. Естествено той се преродил в ада.
Както виждате няма край веригата на причина и следствие. Причината поражда следствие, което
на свой ред става причина на друго следствие. Действие и противодействие. Отплата за отплата.
Това е Закона на Причинността. Рано или късно резултатът от нашите лоши действия ни застига.
Единственият начин да се предпазим от следствието е като избегнем причината. Ние трябва да се
научим да прощаваме, да не отдаваме значение на вредните действия и обидите, насочени срещу
нас, и никога да не търсим отмъщение и да таим в себе си злоба. Ние никога не трябва да бъдем
фанатизирани, самодоволни и горделиви в нашите суетни идеи за дълг и набожност, а винаги
трябва да сме добри, най-вече към децата.
Нека ви разкажа друга история за причините и следствията. Тя е за Чан учителя Бей Жанг, който
съумял да даде свобода на духа на една дива лисица. На света е имало много малко хора, способни
да извършат подобно нещо. Една вечер, след като бил завършил Чан беседа и последователите му
се били оттеглили да спят, учителят Бей Жанг видял възрастен мъж, който се разхождал пред
залата за медитация. Бей Жанг се приближил до него и го попитал: “ Кажете ми, господине, кой
или какво търсите тук?” Възрастният мъж отвърнал: “Не, уважаеми господине, аз не съм човек. Аз
съм дива лисица, която само обитава човешко тяло.” Бей Жанг се изненадал и полюбопитствал:
“Как се докарахте до това положение?” Възрастният човек-лисица казал: “Преди петстотин години
аз бях главен монах на този манастир. Веднъж при мен дойде по-млад монах и ме попита: “Когато
човек постигне Просветление, продължава ли да е още подвластен на Закона за прична и
следствие?” Аз смело му отговорих: “Не, той е извън обхвата на този закон.” Наказанието ми за
този лъжлив и арогантен отговор беше, че духът ми се преобрази в дух на дива лисица и аз избягах
в планината. Като човек-лисица аз не мога да умра и докато нося моето невежство в себе си, ще
породължавам да водя това нещастно съществувание. От петстотин години се скитам из горите в
търсене на познание, което ще ме направи свободен. Учителю, умолявам те, прояви състрадание
към мен и ме просветли за истината.” Тогава учителят Бей Жанг се обърнал към него с думите:
“Попитай ме същия въпрос, който ти е задал младият монах, и аз ще ти дам правилния отговор.”
Човекът-лисица се сгласил: “Когато човек постигне Просветление, остава ли подвластен на Закона
за причина и следствие?” Бей Жанг отвърнал: “Да. Той не може да избяга от Закона. Той не бива
по никакъв начин да пренебрегва причинно-следствените възможности и трябва непрестанно да е
осъзнат за своите настоящи и минали деяния.” В този момент човекът-лисица постигнал
Просветление и вече бил свободен. Той се проснал пред учителя и му благодарил от все сърце.
“Най-накрая, казал той, аз съм свободен.” Изправил се и попитал учителя: “Тъй като аз съм монах,
ще бъдете ли така добър да извършите над мен обичайната погребална церемония за монаси? Аз
живея недалеч от тук, в бърлога в планината зад манастира и там ще отида да умра.” Бей Жанг се
съгласил. На следващия ден отишъл в планината и намерил бърлогата. Но вместо да намери там
стария монах, Бей Жанг видял някаква купчина на пода на бърлогата. Той разровил купчината със
своята пръчка и открил лисичи труп. Но обещанието си е обещание. Учителят Бей Жанг извършил
погребалната церемония за монаси над трупа на лисицата. Всички си помислили, че Бей Жанг се е
побъркал, особено когато той повел погребална процесия ... с мъртва лисица в ковчега.
Както се вижда, приятели, дори постигането на състоянието на буда не означава излизане извън
действието на Закона за причина и следствие. Щом дори Буда е страдал от главоболие за своята
безотговорност към онази риба, колко повече ние трябва да бъдем внимателни към принципа,
който казва, че нашите вредни действия рано или късно ще ни докарат страдание. Не рискувайте
да станете лисичи духове.

14
Тъй като второто изискване е стриктно спазване на дисциплината, съвсем честно ще ви кажа, че не
може да се постигне духовен прогрес без нравственост и изпълнение на религиозните ни
задължения. Дисциплината е основата на Просветлението. Тя регулира поведението ни и го
стабилизира. Стабилността преминава в непоклатимост, а тя е онова, което ни води към
мъдростта. “Сурангама сутра” ни учи, че само постиженията в медитацията не са достатъчни да
изчистят замърсяванията ни. Дори ако имаме високо майсторство в медитацията можем пак да
изпаднем в демонското царство на Мара и в ерес. Човек, който е усърден в поддържането на
своята дисциплина и религиозни задължения, е под защитата и напътствието на небесните
дракони и ангели. Демоничните създания от подземния свят и еретиците стоят настрана от него.
Случило се така, че някога в Кашмир един отровен земен дракон живял в пещера близо до
манастир с петстотин Тхеравада арахати. Драконът тероризирал хората от околността и правел
живота им непоносим. Всеки ден арахатите се събирали и със силата на общата медитация се
опитвали да го пропъдят. Но все не успявали да постигнат целта си. Драконът не си отивал. Един
ден монах от школата Чан на Махаяна пристигнал в манастира. Местните монаси му се оплакали
от ужасния дракон и го помолили да присъедини силата си към тяхната колективна медитация.
“Трябва да го прогоним, съобщили му те.” Като чул това, монахът се усмихнал и отишъл право
при пещерата на дракона. Застанал пред входа и и се обърнал към дракона: “Мъдри и
добродетелни господине, ще бъдете ли така добър да напуснете леговището си и да се преместите
в някое отдалечено място?” “Е, щом ме молиш така учтиво, аз съм склонен да удовлетворя
молбата ти и да се преместя от тук.” Драконът очевидно притежавал фино чувство за етикет и
отпътувал надалече. Арахатите наблюдавали това от манастира с изумление. Според тях монахът
несъмнено притежавал чудни сили. Затова, щом той се завърнал, те го наобиколили и
заразпитвали за неговите извънредни способности. ”Не съм използвал никави особени медитации
или самадхи, отвърнал им той. Следвах единствено изискванията на дисциплината. Те предвиждат
да се отнасям към спазването на минимални изисквания на вежливост толкова внимателно,
колкото внимателно се отнасям към спазването на големите изисквания на нравствеността.”
От тази история можем да видим, че колективната мощ на медитативното самадхи на петстотин
арахати понякога не е равна на силата на един монах, който се придържа към правилата на
дисциплината.
Някой може да попита: “Защо е необходимо стриктно спазване на дисциплината, щом умът е
достигнал състояние на неразличаване? Защо, в такъв случай, един честен и порядъчен човек би
трябвало да продължава своята Чан практика?” Такъв човек аз на свой ред бих попитал: “Дали
умът ви е толкова сигурен, че дори прекрасната богиня на луната да слезе и да ви прегърне със
своето голо тяло, той да остане несмутен?” И още: “Ако някой безпричинно ви обиди или удари,
ще бъдете ли способен да не чувствате никакъв гняв и желание за съпротива? Имате ли сто
процентова увереност, че никога не сравнявате себе си и другите и неизменно се въздържате от
оценки? Сигурен ли сте, че винаги сте наясно кое е правилно и кое не?” Сега, ако измежду вас има
такива, които са абсолютно сигурни, че ще надмогнат всяко изкушение и никога няма да се
заблудят, то нека го заявят ясно и категорично. Иначе нека никога лъжливи думи дори да не бъдат
прошепнати.
Относно третото изискване за необходимостта от вяра в наличието на Буда природа в съществата,
моля, знайте, че тази вяра е майката, изворът, подхранващ нашата решителност да се отдадем на
практика и да изпълняваме религиозните си задължения. Ако търсим освобождение от мъките,
съпътстващи ни в този свят, ние трябва твърдо да вярваме в думите на Буда, че всяко живо
същество на земята притежава мъдростта на Татхагата и съответно възможността да стане буда.
Какво ни пречи да осъзнаем тази мъдрост и да станем буди? Отговорът е прост - ние не вярваме на
неговите думи. Предпочитаме да пребиваваме в невежество относно тази истина, да приемаме
лъжливото за действително и да прекарваме живота си в служба на нашите глупави желания. Това
невежество е болест.
Съгласно учението на Буда, Дарма е като болница с множество врати. Ние можем да отворим
която и да е от тях и да влезем в мястото за изцеляване. Но за да бъде изцеляването ни успешно, на
нас ни е необходима вяра в нашите лекари и метода на лечение. Когато искал да покаже
проблемите, които причинява липсата на вяра, Буда пазказвал с притчата за лекаря. “Представете
си, че сте бил ранен с отровна стрела и ваш приятел е довел лекар да ви помогне. Бихте ли казали
на своя приятел: “Не! Не! Не! Няма да позволя на този човек да ме докосне, преди да съм наясно

15
кой стреля по мен. Искам да знам името на виновника, неговия адрес и така нататък. Това е важно,
не мислите ли? Освен това бих искал да науча повече за тази стрела. Дали върхът и е от камък,
желязо или рог? Ами дървената част? Дали е направена от дъб, бряст или бор? Какъв вид
сухожилие е било използвано за закрепване на острието към пръчката? Волско, маймунско или на
антилопа? И от каква птица са перата накрая? Дали те са от чапла или ястреб? Ами отровата, с
която върхът е бил намазан? Искам да знам от какво естество е тя. От друга страна, кой е човекът,
който си ми довел? Сигурен ли си, че той е квлифициран лекар? Аз не желая на мен да се пробва
някакъв шарлатанин. Мисля, че имам право да знам тези неща, нали? Моля, отговори ми на тях
или аз няма да позволя на човека да ме докосне.” Естествено, казвал Буда, докато получите
удовлетворителни отговори на вашите въпроси, вече ще сте мъртъв.”
Така че, скъпи приятели, когато смятате, че страдате от болестите на света, доверете се на Великия
Лечител. Той е излекувал милиони като вас. Кой вярващ е погинал от лечението му? Кой вярващ
не е бил въведен във вечния живот и щастие, след като е следвал наставленията му? Няма такива.
Всички са били облагодетелствани от вярата си. И вие ще бъдете, ако имате вяра в неговите
методи.
Вярата е вид умение, което можете да развивате. Например, ако искате да приготвите соево
сирене, започвате с варене и прецеждане на соевите зърна и после прибавяте разтворените
прахообразни съставки или лимонов сок към сварените зърна. Вие знаете, че можете да стоите и
да наблюдавате как се оформя сиренето. Вие вярвате на вашия метод, защото той винаги дава едни
и същи резултати. Така сте придобили чувство на увереност. Разбира се, когато е трябвало за
първи път да направите соево сирене, ако предположим, че дотогава не сте били запознати с
процеса, е възможно не сте имали такава вяра. Възможно е да сте се съмнявали, че разтворените
съставки или лимоновата вода ще допринесат за превръщането на сместа в сирене. Но след като
веднъж сте постигнали успех и сте видяли със собствените си очи, че процедурата дава резултат,
вие приемате без резерви въпросния метод. Тоест установили сте вяра в метода. Ето защо трябва
да имаме вяра, че всеки притежава Буда природа и че ние можем да постигнем нашата Буда
природа, ако усърдно следваме автентичен Дарма път.
Когато у нас се появи страх, трябва да си спомним думите на учителя Йанг Чиа от неговата “Песен
на Просветлението”: “В истинския свят на Татхагата не съществува нито его, нито господстване,
нито ад. Никакво самсарично зло не може да бъде открито там. Ако аз лъжа, изтръгнете езика ми,
напълнете устата ми с пясък и ме оставете така за вечни времена.” Никой никога не е изтръгвал
езика на учителя Йанг Чиа.
Относно четвъртото необходимо условие - непоколебимостта на нашата решимост да успеем
независимо кой метод сме избрали, позволете ми да ви предупредя относно безрасъдното скачане
от метод на метод. Мислете за Дарма като за планина, която ви предстои да изкачите. Има много
пътеки към върха. Вие изберете една и останете на нея. Тя ще ви отведе до целта. Иначе, ако
прескачате от една пътека на друга, защото ви се вижда по-лесна, никога няма да се изкачите до
горе. Ще обикаляте планината много пъти, но никога не ще достигнете до върха. Придържайте се
към избрания от вас метод и вярвайте безрезервно в него.
В Чан винаги са се разказвали истории за купуване на дяволи. Една от тях е много уместна за
случая. Един човек, както се разхождал из пазара, попаднал на сергия с надпис: “ Продават се
дяволи Първо качество.” Човекът естествено се заинтригувал. Вие не бихте ли се заинтригували?
Аз бих. “Искам да видя един от тези дяволи, казал той на търговеца.” Дяволът се оказал странно
дребно създание, приличал по-скоро на маймуна. “Той е много интелигентен, похвалил го
търговецът. Всичко което се иска от вас е сутрин да му кажете какво желаете да направи и той ще
го извърши.” “Всичко ли? - попитал човекът.” “Да, абсолютно, отвърнал търговецът. Цялата ви
домашна работа ще бъде свършена, преди да сте се прибрали от работа.” Случило се така, че
човекът бил ерген и дяволът му се сторил твърде добра инвестиция. “Взимам го, отсякъл той, и
платил на търговеца.” “Има обаче една малка подробност, казал търговецът (винаги има по нещо
от такова, не е ли така). Трябва да му казвате какво точно да прави всеки ден. Никога не
пропускайте да го направите. Давайте му ежедневно инструкции и всичко ще бъде наред. Трябва
неизменно да спазвате това правило.” Човекът се съгласил и отвел дявола у дома си. Всяка сутрин
му нареждал да измива съдовете, да почиства къщата и изпира. А когато се прибирал, откривал, че
работата била свършена по най-добрия начин. Минало време и дошъл рожденният ден на човека.
На този ден колегите му решили да му организират тържество. Там той се напил и останал да

16
нощува в дома на свой приятел, а на другата сутрин отишъл направо на работа. Така и не се
върнал в къщи да каже на дявола какво да прави. Когато се прибрал вечерта заварил къщата си
изгоряла, а около димящите руини танцувал дяволът.
Нима това не е, което винаги се случва? Когато се заемамем с някаква практика, ние си обещаваме
да я следваме неизменно. След това я занемаряваме и пренебрегваме и злополучно приключваме с
нея. И така, каквато и практика да изберете, било пътят на Мантра, на Янтра, броене на
дихателните цикли, Хуа тоу или повтаряне на името на буда - не я изоставяйте. Ако тя не ви носи
освобождение днес, опитайте отново утре. Казвайте си, че решителността ви е толкова силна, че
ако е необходимо, ще практикувате по същия начин и в следващия живот, за да постигнете целта
си. Старият учител Уей Шан Линг Ю е казал някога по този повод: “Придържайте се към
избраната практика. Следвайте я толкова прераждания, колкото е необходимо, за да станете буди.”
Аз знам, че е ние лесно се обезкуражаваме, когато си мислим, че не постигаме прогрес. Ние се
опитваме и опитваме, но когато Просветлението не идва, сме склонни да прекратим борбата.
Постоянството само по себе си е завършено постижение. Проявявайте твърдост и търпение. Вие не
сте сами във вашата борба. Според древните мъдреци, ние се упражняваме през безкрайни еони, за
да постигнем Просветление в едно мигновение.

17
Глава 3: ПОСТИГАНЕ НА ПРОСВЕТЛЕНИЕ
В Чан има двама прочути учители, наречени Хан Шан - отшелник от IX век, чието име означава
Студената планина, и учител от XVI век, името на когото означава Веселата планина. Студената
планина е най-великият поет на Чан. Веселата планина бил също така много добър поет. Вероятно
той е вторият по значимост поет на Чан. Студената планина призовавал природата да го води към
разбиране и покой. Чрез красотата в естествения свят, той откривал красотата в себе си. Това е
начинът, по който работят отшелниците. Те гледат, размишляват и превръщат самотата в
уединение. Веселата планина постигнал своята трансформация като работел за другите. Той
полагал усилия да помогне на обикновените хора да постигнат Просветление. Това е малко по-
трудно, отколкото да се бориш със студа и глада.
Хан Шан, Студената планина, е казал:
От височината на планинския връх безкрайността е във всички посоки; от тъмните висини луната
самотно гледа надолу; аз пея за нея и тръпна, омагосан от образа и в леденото езеро - от мелодията
прелива Чан, а думите са пусти. Хан Шан, Веселата планина, се опитaл да изкаже неизразимото с
думи, които всеки би разбрал: Рибата, изхвърлена на брега, мисли за океана, докато умира;
птицата в клетка никога на забравя небето - те тъгуват за своя изгубен дом, за местата, към които
принадлежат по природа. Човек се ражда в състояние на невинност - любовта, милосърдието и
чистотата са неговата истинска природа, но той се гмурва в причиността без мисъл за стария си
дом. Не е ли той по-достоен за съжаление, от птиците и рибите?
Всички ние бихме искали в нас да засияе Луната на Просветлението. Всички ние бихме си
пожелали невинността да бъде наш дом. Но как тези двете да бъдат постигнати? Чрез следване на
Дарма. Буда е определил невежеството на непросветлените като болестно състояние. Неговите
четири благородни истини имат целително предназначение:
Едно - животът в Самсара е болезнен и горчив. Две - желанията са причина за тази болезненост и
горчивина. Три - за страданието има лек. Четири - този лек е следването на Осмократния път.
Първо, ние имаме нужда да разберем, че сме болни. Второ, необходима е диагноза. Трето,
необходима ни е увереност, че болестното ни състояние ще бъде повлияно от лечението. Четвърто,
ние се нуждаем от терапевтичен режим. Самсара е свят, виждан през очите на егото. Това е
болезнен и нещастен свят, заради непресекващите желания на егото. Опитите да бъдат
задоволявани желанията на егото са като опити да се изчисли числото на безкрайността. Без
значение за колко голямо число мислим към него винаги ще може да се добави още и то да стане
по-голямо. Няма начин да се стигне до максималното. Скъпи приятели, не е ли вярно твърдението,
че без значение колко много пари има човек, той винаги иска още; че човек без значение колко
богат и добре уреден дом притежава, винаги иска още по-голям разкош; че без значение колко
обожатели има, желае още поне малко обожание. Непрекъснато съревнование, в което нито един
резултат не е задоволителен. Тогава какво трябва да направим? Първо трябва да разберем, че
проблемите, създавани от егото, не могат да бъдат разрешени в Самсара - илюзорния свят на
постоянните промени. Защо? Защото самото его е непрестанно променящо се, фикция. То просто
реагира в отговор на неспирно изменящите се условия на живота, условия, които то е неспособно
да обхване докрай. То е като да играеш футбол с двайсет топки едновременно, вместо с една, на
игрище с постоянно променящи се размери, където някои от играчите тичат насам-натам, а други
спят на тревата. Където никой не знае каква точно игра се играе и всеки играе по различни
правила. Несъмнено всеки, който е на това поле, като играч или рефер, няма да получи
удовлетворение от подобна игра. Преживяванията на това поле биха му се видяли като безкрайно
лутане, белязано от страхове, объркване, безизходност и умора.
Осмократния път е водач, който очертава ясни граници и дава ясни правила и наставления. Всеки
може да го следва.
Първата стъпка е Правилно разбиране.
Разбирането изисква изучаване и съвети от учител. Информацията, придобита чрез четене, никога
не е достатъчна. Дали книгата, която четем, е достатъчно добра? Дали ние изцяло разбираме
прочетеното? Ние няма как сами да изследваме себе си. Помислете си какво би се случило, ако
учениците измисляха свои тестове и ги оценяваха. Всеки ученик би получавал само шестици. Но

18
колко измежду тях действително биха познавали предмета, който изучават? Много последователи
на Чан четат книги и след това, изпробвайки своята “начетеност”, въвличат приятелите си в
гимназистки спорове или търсят възхищението им с високомерни изказвания. За подобни
дискусии учителите казват: “В царството на слепите едноокият е цар.” Добрият учител е
незаменим. Добрият учител събужда интереса ни и определя дали разбираме онова, което учим.
Ако някой пасаж от дадена книга не ни е ясен, ние не можем да попитаме книгата за него. Ако ние
не сме съгласни с определен възглед на учителя, не можем да прескочим неговите инструкции,
както бихме направили с проблемните пасажи. Консултирането с добрия учител е честа
необходимост. Няма равностоен заместител на редовните беседи лице в лице.
Веднъж един моряк, преди да отплава, срещнал момичето на своите мечти. Той се влюбил в нея с
цялото си сърце. За нещастие трябвало да се качи на кораба, за да изпълни двугодишния си
договор. Тръгвайки, той си казал: “Няма да и позволя да ме забрави. Ще и пиша всеки ден. Ако не
за друго, тя ще ме обича за моята преданост.” Всеки ден, без значение къде се намирал, морякът
пишел на любимата си. Но когато се върнал, разбрал, че независимо от стотиците писма, тя се
била омъжила за пощальона.
Скъпи приятели, не бъдете като бедния моряк, който разчитал да срещне разбиране чрез писаното
слово. Намерете учител, с който ще можете да се срещате редовно. Отворете сърцето си за него.
Колкото по-добре той ви познава, толкова по-добре ще ви води и напътства.
Втората стъпка е Правилно мислене.
Правилното мислене изисква от нас да осъзнаваме своята мотивация. Ние винаги трябва да
изследваме защо желаем да притежаваме нещо или защо искаме да направим нещо и трябва да сме
безмилостни в своето изследване. Ако някой приятел желае да купи нещо, което не би могъл да си
позволи, или да извърши нещо, което би му донесло вреда, ние бихме му дали съвет, бихме го
предупредили, помагайки му да види вероятния резултат от своите неуместни желания. Можем ли
да си позволим да не прилагаме същото отношение и към себе си? Може ли да не гледаме със
здрав разум на нашите желания? Внимателното изследване би изяснило положението ни.
Върховният военачалник Тиен Чи и Кралят на Ч’и били почитатели на конните състезания. Те
редовно се срещали и пускали конете си да се състезават. Всеки от тях разполагал с три класа
коне. Конете от трети клас били впрегатни. Те теглели каруци. Били едри и силни, но много бавни.
Вторият клас били кавалерийски коне, които уланите, стрелците с лъкове и мечоносците яздели.
Тези коне били силни и относително бързи, но стари, защото ги тренирали с години. Първият клас
коне се състоял от млади, чистокръвни животни, яздени от благородници и висши офицери. Те
били леки и много бързи. Когато военначалникът и кралят пускали своите коне да се състезават
едни с други, те ги групирали по класове. Започвали с тези от трети клас, после тези от втори и
завършвали с чистокръвните от първи клас. Кралят бил страшно богат и благодарение на това
притежавал по-добри коне от военачалника. И обикновено печелел състезанията. Виждайки своята
обреченост, военачалникът потърсил за съвет Сун Пинг - мъдрия потомък на Сун Зи, който
написал прочутата книга “Изкуството на войната”. Тиен Чи казал на Сун Пинг: “Моля те, научи
ме как да победя краля?” Мъдрецът се замислил за момент. После казал: “Господине, когато
кралят изпрати коне от трети клас да се състезават, вие изпратете коне от втори клас. Когато
кралят изпрати коне от втори клас, вие изпратете вашите от първи клас, а когато кралят изпрати
конете си от първи клас, пуснете с тях своите от трети клас. Така ще спечелите две от трите
състезания.” Отговорът бил прост, но защо военачалникът не можал сам да се сети за него?
Защото неговото его го било въвлекло твърде емоционално в сътезанията. Той не бил в състояние
да погледне на ситуацията обективно. Той не приложил Правилното мислене.
Скъпи приятели, бъдете безмилостни в изследването на своите желания. Съдете себе си със същия
здрав разум, с който бихте дали съвет на свой приятел.
Третата стъпка е Правилна реч.
Колко често думите ни са в услуга на нашето его. За да извлечем полза, ние клюкарстваме,
преувеличаваме, избягваме да кажем цялата истина или вменяваме вина на другите, докато
защитаваме нашата ненакърнима невиновност. Понякога, просто за да сме център на внимание,
ние разказваме неприлични случки и цинично се шегуваме. Ние си мислим, че думите не са като
делата, че те имат малка сила и кратък живот и че някак си ще изчезнат заедно с въздуха, с който
сме ги изрекли. Но думите притежават сила. Те могат да съществуват вечно, да лекуват, както и да
нараняват. Правилната реч ни предпазва от изричане на лъжи, обиди, обвинения или от хвалби за

19
нашите постижения. Тя ни учи да говорим подкрепящи слова, да изричаме думи на опрощаване,
признание и поощрение за чуждите постижения. Никога не подценявайте силата на думите.
Позволете ми да ви разкажа един стар разказ за въздействието на тяхната сила.
В един парк, в хубав пролетен ден, били наизлезли множество хора, за да се порадват на зелената
трева, цъфтящите дървета и растения. Измежду тях били и двама слепи просяци. Първият носел
табелка, на която пишело: “Аз съм сляп.” Повечето хора минавали покрай него и продължавали да
се любуват на гледката. Вторият се справял значително по-добре. Почти всеки, който минавал
покрай него, пускал монета в неговата чаша. Някои дори се връщали обратно, след като го били
подминали, и му оставяли своята монета. Той носел табелка: “Аз съм сляп, а сега е май.”
Скъпи приятели, преди да решите дали да кажете нещо, спомнете си за слепеца, който прозрял
колко голяма промяна може да донесе една кратка фраза.
Четвъртата стъпка е Правилно действие.
1. Будистът дава обет за ненасилие. Това не означава, че той не трябва при случаи да защитава
живота си или живота на същества, които са под негова грижа, а че не бива да предприема
враждебни действия срещу другите. Но как стоят нещата за самия него? Той също спада към тези,
към които не трябва да предприема враждебни действия. Мирът не е само отсъствие на война.
Загрижеността не е агресивно състояние, но не е и спокойно състояние. Човек, който е в кома, не
воюва, но не е и в покой. Покоят е състояние, което се постига и поддържа целенасочено.
Въздържането от насилие само по себе си не е достатъчно, необходимо е се работи за създаване на
хармония, благосъстояние и здраве. Пушенето например е неблагоприятно не само за здравето на
пушача, но и за здравето на околните. И в двата случая пушенето попада под забраната на
правилото за ненасилие.
Когато това е възможно будистът трябва да се въздържа от ядене на месо. Казвам “когато е
възможно”, защото това правило не е абсолютно. Много хора, например живеещите в
арктическите региони, нямат друга възможност освен да се хранят с риба и други морски
същества. Те няма как да отгледат градина в тундрата. Ние не бива да отказваме Дарма на хора,
защото естествената среда не предразполага към вегетарианска диета. Но там, където има
зеленчуци в изобилие, няма причина да се яде месо. От друга страна вегетарианството води до
добро здраве и по тази причина също трябва да бъде прилагано. Упражненията, и по-специално
Тай Джи Куан или Ки Гонг, освобождават от агресивността и гнева и имат здравословен ефект
върху тялото. Йога също е много полезна.
2. Будистът дава обет да говори истината, не само в своя социален живот, но също така и в бизнес
делата си. Всякакви извъртания и измами се изключват от правилото. При каквито и обстоятелства
да жертваме истината с цел спечелване на някакви въображаеми облаги, ние се спускаме по
спирала в света на объркаността.
В Токио имало двама търговци, които след години на съперничество, изпълнено с взаимни измами
и конспирации, загубили напълно доверие един към друг. Веднъж те се срещнали на железопътна
гара. Първият търговец попитал: “Накъде си тръгнал?” Вторият се замислил за момент и отвърнал:
“За Кобе.” Първият ахнал: “Ти, лъжецо! Казваш ми, че заминаваш за Кобе, защото искаш да си
помисля, че в действителност отиваш в Осака. Но аз предвидих това и сега ЗНАМ, че ти отиваш в
Кобе.”
Скъпи приятели, подобен е резултатът дори и от най-малката лъжа. Нашата репутация е като
етикет върху карго кашон. След като веднъж сме били признати за измамници и лъжци, ние
поставяме намеренията си, без значение колко чисти са те, в полето на съмнението и недоверието.
3. Будистът дава обет да не си присвоява собственост, която не му е била дадена. Това е
правилото, насочено срещу кражбата.
Някои хора си мислят, че това правило се отнася за джебчийте и промъкващите се по домовете
крадци. Тоест щом не става дума за пребъркване, влизане с взлом или уличен грабеж няма защо да
се грижим за това правило. По тази причина те не изпитват угризение и разкаяние за извършени
дребни кражби или други подобни присвоявания.
Но какво значи неплатен дълг? Не е ли това кражба? Какво е взимането на нещо на заем и
невръщането му? Не е ли кражба? Какво е да повредиш чужда собственост, докато я ползваш, без
да компенсираш собственика за повредите? Не е ли вид кражба? Понякога ние действаме сякаш
имаме право да присвоим собствеността на някого, защото друг си е присвоил нещо наше.
Златният принцип за такива случаи гласи, че ние не трябва да правим на другите онова, което не

20
желаем да бъде направено на нас. А се получава така, че ние извиняваме и пренебрегваме нашите
кражби и не чувстваме разкаяние за тях. Една древна сентенция гласи: “Крадецът съжалява,
защото ще бъде обесен, а не защото е крадец.” Ако, преди да извършим нещо, ние изследваме
неговата моралност и възможни резултати, никога няма да ни се наложи да мислим за бесилката.
4. Будистът дава обет да спазва морал в сексуалността, да бъде скромен и с чувство за
отговорност.
При разглеждането на това правило става ясно колко лесно се нарушават всички останали. Заради
страстта си човек би извършил кражба. За задоволяване на страстта си мъжът би опитал да напие
жената, която желае, би я мамил с фалшиви обещания. Когато я третира и се възползва от нея по
такъв начин, нима не я наранява?
Със същата непоколебимост, с която заклеймяваме неморалността, ние отдаваме дължимото на
наравствения живот. Много благодат се въздава на добродетелните хора, на онези, които са чисти,
когато не са семейни, или спазват свещените обети на брака. Най-голямото лицемерие идва при
отстъпления от изискванията на правилото за нравствеността. Не е ли обикновено явление мъже
яростно да пазят дъщерите си и в същото време да кроят планове за покваряване на нечии чужди
дъщери? Или стриктно да охраняват своите съпруги, докато се опитват да съблазняват чуждите?
Ако такъв човек убие друг, който е прелъстил неговата дъщеря или съпруга, той ще очаква от съда
да погледне на него като жертва и да му опрости вината. Обаче, когато той изкушава и прелъстява,
вижда себе си в героична светлина. Не ли това тъжна и жестока истина?
За човека е трудно да победи похотта. Изкушенията са повсеместни и безкрайно разнообразни. Но
ако човек използва част от своята енергия, която пропилява за сексуални изживявания, той би
осъществил действителен духовен прогрес. Всички достойни хора са единодушни за суровостта на
тази борба. Дори Буда е казал: “Ако трябваше да преодолявам друго препятствие, подобно на
сексуалността, никога нямаше да да успея.” Добрия хумор на Буда, неговата скромност и
откровеност трябва да ни дават кураж.
5. Будистът дава обет да се въздържа от алкохолни напитки и други опияняващи средства.
Някои казват: “Едно питие от време навреме няма да навреди никому.” Но дори пиещите от време
навреме са в категорията на пиещите въобще. Това е като приказката за “мако бременната”. Една
жена или е бременна, или не. Определението “от време навреме” е незключена врата, през която
може да влязат всякакви крадци. Въздържателят или е такъв, или не е. Опитът показва, че най-
добрият начин да се разреши този проблем е като се избегне. Пълното въздържание е най-добрият
начин да се следва това правило. Пиещият само понякога остава трезвен - обикновено когато не
среща проблеми, но когато е поставен под силен стрес, той лесно може да се подаде на опасното
бягство в пиянството. Веднъж станал жертва на алкохола, той открива, че и едно питие е много, а
сто не са достатъчни. Алкохолът освобождава нашите задръжки и ние започваме да задоволяваме
егото си. Той ни кара да погазваме нормите на скромността и приличието и после да приписваме
всичко на пиенето, а не на нас, които сме отговорни за пиенето.
Често си казваме, че пием, заради удоволствието, но когато питиетата притъпят сетивата ни, за
какво удоволствие говорим. Или дори ако изпитваме нещо, то каква е неговата ценност, щом
после трудно си спомняме за него. Нерядко срещано явление е човек да извърши неморални
деяния по време на опиянението си и след това да изпитва отвращение от себе си. После същият
този човек използва това чувство на отвращение като повод да пие отново. Нека вместо това този
човек да се устреми към осъзнаване на своята истинска същност, своята Буда природа. Нека
вместо това този човек да научи, че вътре в себе си ще намери истина, спокойствие, радост и
свобода. Ако беше възможно да окачим проблемите си на лозата и да ги затворим в бутилка,
всички на света щяха да са винари и пияници.
Скъпи приятели, една стара поговорка гласи: “In vino veritas”, което означава “Във виното е
истината” или ще рече, че там ще намерим истина, ако изпием достатъчно количество. Но
единствената истина, до която е довела прекомерната употреба на вино, е, че животът в Самсара е
тежък и болезнен.
Петата стъпка е Правилен начин на живот.
Очевидно е, че щом не можем да извършваме непозволени неща за забавление, не можем да ги
вършим и за придобиване на облаги. Но всеки начин на живот, който е честен е и почтен. Честната
работа е честна работа. Не съществуват благородни и срамни професии. По определени причини
обаче този принцип не е толкова елементарен, колкото изглежда. В Индия например традиционно

21
съществува кастова система. Каста на свещениците, каста на войните, каста на търговците, каста
на работниците и на най-долното ниво каста на “недокосваните” или на парийте. Когато човек е
роден в някоя каста, той остава в нея до смъртта си. Той не може да скача от една работа на друга.
Без значение колко талантлив и интелигентен е, ако е роден, да речем, в семейството на
селскостопански работници, това ще е единствената позволена за него работа. Днес кастите не са
толкова твърдо отграничени, но по времето на Буда това разделение е било ненарушимо. Въпреки
закона Буда отказал да приеме такава несправедлива система. Той пренебрегвал закона изцяло и
хората го харесвали и за това. Той бил принц, но не поставял себе си над хората от по-долно
потекло. А в действителност повечето от онези, с които контактувал имали по-ниско потекло от
него. Когато човек е принц, няма много хора, превъзхождащи го в социалната йерархия. За Буда
социалният ранг или професията на даден човек нямала значение. Виждате ли, Буда притежавал
Окото на Прозорливостта. Набожното лицемерие не можело да го заблуди. Стигало само да
погледне някой човек и веднага разбирал колко благочестив е той.
По негово време близо до Шравасти живял един парий на име Сунита - човек, който стоял толкова
ниско в социалната стълбица, че дори не му било позволено да работи, за да се изхранва. Той бил
“недокосваем” и никой не би се осмелил да наруши кастовите закони и да го наеме на работа. Той
печелел пари от изхвърлени цветя. Всеки ден ходел на градското бунище и тършувал из
изхвърлените повяхнали цветя за някое, което още пазело свежестта си. Сунита подреждал тези
цветя в букети и ги продавал на улицата. Възможно е да е имало още хора в Шравасти, които са
били бедни като Сунита, но със сигурност не е имало по-бедни от него. Въпреки своето мизерно
състояние Сунита бил постигнал Просветление. Той бил кротък и обичлив човек. Излишно е да се
казва, че той бил чувал проповедите на Буда и бил преданоотдаден вярващ. Един ден Буда, начело
на процесия, минал по пътя край бунището, където Сунита ровел за цветя. Щом видял процесията,
Сунита се прикрил зад един камък. Но Буда вече го бил видял и със своето Око на Прозорливостта
разпознал в негово лице просветления човек. “Здравей, подвикнал му той. Бъди така добър и се
покажи да те видя.” Сконфузен, Сунита бавно излязъл от прикритието си и застанал прав, с
наведена глава и молитвено събрани длани пред лицето. “Защо се криеш зад камъка, попитал го
Буда.” “Благословени, отвърнал Сунита, не бих желал гледката, която прдставлявам да бъде обида
за очите ти. Аз не съм достоен за погледа ти.” Много от хората в процесията били съгласни с
казаното. Някой подръпнал ръкава на Буда, опитвайки се да го накара да подминат нещастника.
“Той е нечист, казали, той е буклучар и “недоксваем”.” “Наистина ли, попитал ги Буда,
пристъпвайки през купчина буклуци, за да постави ръка на раменете на Сунита. Виждате ли, аз го
докоснах и той все още е жив.” Тогава Буда попитал Сунита: “Добри ми господине, ако нямаш
задължения по отношение на работата, би ли склонил да ми помагаш в моята свещеническа
дейност? Аз се нуждая от такъв добър работник, като теб.” Със сълзи на очите Сунита се съгласил.
Известно е, че до края на живота си, съгласно волята на Буда, Сунита винаги стоял съвсем близо
да него, така че той да може винаги да го докосне с ръка.
Шестата стъпка е Правилно усилие.
Ние упражняваме това правило, когато прекъсваме лоши навици и развиваме добри. Това е много
по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Известно е, че умението идва с практиката, но за да
практикуваме духовните уроци, които сме научили, е необходимо да имаме подходящи
възможности. В Чан ние трябва да знаем, че всяка глътка поет въздух е възможност за практика.
Хората мислят, че светът им пречи. Те не разбират, че сами са пазачи на вратите на своите умове и
са в състояние лесно да затворят и заключат тези врати. Ако хората са обезпокоявани, то е защото
пазачът е напуснал, като е оставил вратите отворени.
Някои хора, които са неспособни да контролират собствените си умове, се опитват да контролират
умовете на другите. Те откриват, че е по-лесно да опиташ да насочваш стотици чужди умове,
отколкото да управляваш собствените си мисли. Именно такава ситуация е имал предвид Буда,
когато е казал, че човек, който победи в битка десет хиляди мъже, не е толкова велик герой,
колкото онзи, който победи себе си. Всеки ден в нашата деятелност ние трябва да се придвижваме
напред към целта - Просветление и самоосъзнаване. Ако имаме познати, чиято компания ни тласка
в друга насока, трябва да избягваме контактите с тези познати. Ако времето за медитация не ни
стига, защото сме прекалено заети с ходене по клубове, хобита и спорт, трябва да намалим тези
занимания. Необходими са ни съзнателни усилия, за да придобием покоя на Чан. Духовното
спокойствие се придобива с практика. Някога един мъдър мъж е казал , че умът на истинският

22
последовател на Чан не може да бъде хвърлен в страх или отчаяние, защото независимо дали
живее в добри или лоши времена, той поддържа неизменно спокойствие, като часовник, който
дори при буря продължава своя неизменен ход.
Седмата стъпка е Правилна внимателност.
В допълнение към поддържането на умовете ни фокусирани върху нашата мантра, ако сме се
заели с този метод, или при изследването на овладените мисли, позволяващи ни да отличим
истинското от лъжливото, когато работим с този метод, ние също така трябва да бъдем
внимателни за причините и последствията от действията ни. Скъпи приятели, не бива да
позволяваме дори ден да отмине, без да сме мислили за нашето поведение. Направили ли сме
всичко необходимо в помощ на другите и за запазване на тяхното спокойствие? Извършили сме
нещо несъвместимо с будистката Дарма? Били сме дребнави или тесногръди? Горделиви или
мързеливи? Лакоми или алчни? Завистливи или гневливи? Не сме ли опетнили себе си или
другите с похотливи думи и действия?
Да видим собствените си грешки не е лесно. Понякога се насилваме да го направим, но не
забелязваме нищо. Ако през нощта се изправим в силно осветена стая и се взрем в тъмния пейзаж
отвън, всичко, което ще видим, е нашето отражение в съклото на прозореца. Ще видим нещо,
което вече знаем - ние и ограниченото пространство, в което се намираме. Ако искаме да видим
отвъд себе си, трябва да изгасим светлината. Ние трябва да затъмним нашето его и напълно да го
изключим. Едва след това ще сме способни да виждаме през прозореца.
Осмата стъпка е Правилна медитация.
1. Хуа тоу.
Скъпи приятели, древните мъдреци са казали: “Ако човек иска да е щастлив за един час, той се
нахранва с хубаво ядене; ако иска да е щастлив една година, той се жени; ако иска да е щастлив
цял живот, той поддържа градина; ако иска вечно щастие, той изследва хуа тоу.”
Какво е хуа тоу? Хуа тоу означава “предна дума”, или “дума-глава ” противоположно на хуа уей,
което значи “опашна дума”. Да предположим, че покрай нас минава куче. Най-напред ние ще
видим неговата глава, после тялото му и накрая опашката. Дотук добре. Предната дума - хуа тоу -
е точката, от където произлизат всички мисли. Точката преди да се появи “тялото” на его-
съзнанието. Опашката са последващите мисли. Ще се занимаем с опашната дума по-късно. В
древни времена за съществено се смятало само постигането на спокоен ум при осъзнаване на Буда
природата. Бодхидхарма е говорил за “утихване на ума”, Шестия Патриарх - за “възприемане на
собствената природа”. И двамата посочвали простото разпознаване на истинското състояние на
ума като неопетнена чистота. Но това посочване не било толкова просто, колкото звучало. С
годините Чан придобива популярност и привлича хора с различно ниво на способности. Много от
тях твърдели, че са намерили лесен път към чудесното състояние на Просветлението. Те се
хвалели, че притежават драгоценните скъпоценности на Дарма, но описваните от тях
скъпоценностите били части от съкровища, които те били видяли у други. Истинските майстори
на Чан, разбира се, различавали фалшивите претенции от истинските притежания. Но за
начинаещите било трудно да отграничат лъжата от истината. Учителите, загрижени за
объркването, което такава изкривена информация би причинила у последователите, решили да
изобретят методи за проверка и унифициране на постиженията. Едно от тези изобретения бил хуа
тоу. И така, какво е хуа тоу? Това е изказване, целящо да концентрира мисълта в единична точка,
точката, която е в “главата” на Автентичния ум, точката непосредствено преди мисълта да навлезе
в его съзнанието. Хуа тоу може да бъде изразено по множество различни начини, но всички се
свеждат до фундаменталния въпрос - “Кой съм аз?” Без значение как въпросът бива формулиран,
отговорът трябва да бъде намерен в мястото на самото му произхождане, в извора, в Буда
природата. Егото не е в състояние да отговори на този въпрос. Очевидно бързите и повърхностни
отговори нямат стойност. Когато питаме: “Кой е този, който сега повтаря името на буда?” - ние не
бива да отговаряме: “Това съм аз, Буда природата” - и да се задоволим с това. Ние трябва да се
запитаме: “Кой е “аз”?”. Ние продължаваме нашето изследване и вътрешна конфронтация. В
нашите умове се разгаря гражданска война. Егото се бори с егото. Понякога то е в печеливша,
понякога в губеща позиция. Битката продължава. Какво е онова, което прави умът ми съзнателен
за моето “аз”? Какво в края на краищата е моят ум? Какво е съзнанието? Тези въпроси стават все
по-проницателни и започват да ни обсебват. Кой съм аз? Как разбирам кой съм аз? Тези въпроси
се въртят и въртят из нашия ум подобно на изтощени, но упорити боксьори. Понякога може да

23
искаме да изоставим хуа тоу, но откриваме, че не можем да освободим ума си от него. Гонгът не
звънва, за да се оттеглим на почивка. Ако не ни се нрави боксьорската метафора, бихме могли да я
заменим и да кажем, че хуа тоу витае в нас като мелодия, която не можем да спрем да си напяваме.
Ние сме в позиция на постоянно предизвикателство, постоянна борба. Излишно е да споменаваме,
че хуа тоу не бива никога да дегенерира в празен израз. Много хора мислят, че могат да оставят
настрани хуа тоу като в стъклена витрина и да се отдадат на движенията на ангажираността.
Когато умовете им са някъде другаде, устните им се движат: “Кой повтаря името на буда?” Това е
папагалски метод, не метод на Чан. Хуа тоу има значение. Това е въпрос с отговор и ние трябва
решително да се стремим да го открием. Знам, че “кой съм аз” изглежда прост въпрос, на който
сякаш всеки би могъл да отговори без затруднение. Но това не е никак лесен въпрос. Често той е
изключително объркващ. В действителност много хора достигат в живота точка, където, отделно
от Чан техниките, започват да се чудят кои са. Ще дам пример с жена на средна възраст. В този
момент жената може да е стигнало до положение, при което тя не е сигурна коя всъщност е. Тя е в
онова, което днешните психология определя като “криза на идентичността”. Да речем, че децата и
вече са порастнали и са поели по свой път, а нейният съпруг повече не я намира за привлекателна.
Тя е потисната и объркана. Изведнъж осъзнава, че в досегашния си живот се е самоопределяла
чрез хората около нея. Тя винаги е била нечия дъщеря, сестра, служителка, съпруга и майка. Тази
жена започва да се чуди: “Коя съм аз, ако не съм нечия дъщеря, сестра, съпруга, майка и т. н. ? Коя
всъщност съм аз?” Тя, може би, ще направи преглед на живота си и ще види, че когато е действала
съобразно потребностите на някои хора, тя не е обръщала внимание на други, които са се
чувствали пренебрегнати. Тя може да види, че първите са приемали направеното от нея за тях
сякаш тя е била длъжна да го прави, а останалите са се чувствали пренебрегнати и са я
критикували. Това, че от една страна тя е била приемана като даденост, а от друга критикувана, и е
причинило немалко разочарования. И още по-лошо - тя може да разбере, че служейки на тези
външни социални взаимоотношения е пренебрегвала своя вътрешен духовен живот. Сега тя се
чувства духовно празна и се пита защо е служила толкова много на други хора и никак на своята
Буда природа. Но тези две страни са свързани. И това не е еднопосочна връзка. Дали не защото
желаем да бъдем обичани, уважавани, внушаващи страхопочитание или обожавани, ние
позволяваме и насърчаваме привързаносттите си? Не са ли нашите желания по отношение на хора,
места и неща от самсаричното съществувание, които предизвикват у нас болка и страдание? Това,
разбира се, са причините.
Някога един човек работел в търговията с хранителни стоки. Всеки ден той крадял по нещо от
работата си и го носел на своето семейство. Жена му и децата му били силни и здрави и
използвали парите, които биха дали за храна, за купуване на дрехи и други неща. Те му казвали, че
той е най-добрият съпруг и баща на този свят. След време неговият брат, виждайки
благополучието на семейството, го помолил да краде храна и за него. Мъжът се съгласил. Брат му
бил във възторг от него. Наричал го “най-добрият брат, който човек може да има”. После негов
съсед и приятел, който имал финансови проблеми, поискал помощта му и мъжът откраднал храна
и за него. Съседът му бил много благодарен. “Ти си най-добрият съсед, за който човек може да
мечтае, казвал му той.” Мъжът се чувствал високо ценен и важен. В своето желание да бъде
обичан и уважаван той не осъзнал как се превърнал в обикновен крадец. По-късно той бил заловен
и осъден да прекара години в затвора. Кой от хората, на които той бил помогнал, поискал да смени
мястото си с него? Никой. Кой от тях поискал да върне дори половината от това, което бил
получил? Никой. За своя изненада мъжът установил, че семейството му се срамува да признае, че
той е част от него. Научил и как неговият приятел и съсед изразява облекчението си, че такъв
крадец най-после е отишъл в затвора. Така че, когато се питаме кои сме ние, трябва да обмислим
глупавите си желания и жалките начини, по които нашето его иска да постигне висока оценка за
себе си.
Когато питаме: “Кой съм аз?”, ние трябва да сме наясно дали идентифицираме себе си в аспекти
на благополучие и социално положение. Какво би станало, ако загубим парите си или бъдем
изхвърлени от дадено общество заради непредставителен произход? Сме ли ние нашите банкови
сметки, нашето родословно дърво, нашият социален кръг? А как стои въпросът с нашата работа?
Сме ли ние нашата професия? Ако някой музикант си повреди ръката и повече не е в състояние да
свири на своя инструмент, той престава ли да съществува? Дали той вече не е човек, след като е
престанал да бъде музикант? Самоопределяме ли се във връзка с националността си,

24
местоживеенето си, езикът, на който говорим, или отборът, на който сме привърженици? Ще
загубим ли част от себе си, ако се преместим на ново място? Сме ли ние нашето тяло? Щом човек
притежава глава, торс и четири крайника, какво става, когато загуби два от крайниците си? Е ли
той само две трети човек? Помислете си колко глупаво би било, ако такъв човек и неговият брат
трябваше да делят наледство и брат му поиска, заради неговите липсващи крайници, той да
получи само две трети от полагаемия му се дял. Може би ние идентифицираме себе си с нашето
его, със съзнанието си за “аз”, “мой”, “съм”. Но какво се случва, когато спим? Ние преставаме ли
да съществуваме? Какво става, когато вниманието ни е изцяло фокусирано върху някой проблем,
някоя драма или хубава музика? Какво става, когато медитираме и напълно загубим съзнание за
“аз-а”? Дали светците, които са елиминирали своя “аз” са престанали да съществуват? Буда
Шакямуни, които преодолял своя индивидуалност като Сидхарта и бил наричан Татхагата -
Истинска реалност, Реалността сама по себе си - дали той е престанал да съществува, след като
вече нямал его природа?
В опитите си да отговорим на хуа тоу “кой съм аз”, или “кой повтаря името на буда”, ние трябва
да изследваме илюзорното самоопределяне, нашите променливи обусловени, самсарични
идентификации. Тогава хуа тоу ще ни разкрие много.
Скъпи приятели, прекъснете старите привързаности. Разтворете самолюбивите си аз-изображения
и специални взаимоотношения и създайте вместо тях скромна и широка разностранност. Не
търсете приятели. Опитвайте се просто вие да бъдете приятелски настроени, да уважавате хората и
се отнасяте към тях с доброта и внимание. Не се ограничавайте само със почтителност към
родителите си, но бъдете внимателни към всички възрастни хора. Веднъж щом се откъснем от
конкретни взимоотношения и се отворим за всички хора, у нас изниква нова сила.
Хуа тоу - “кой съм аз” - е ваджра меч, който след като бъде овладян, ще отсече объркващото ни
его. Хуа уей, или опашната дума, проследява мисълта обратно до нейния извор. Това също може
да бъде много полезно. Да вземем за пример едно дете, което в компанията на свои приятели
задава на баща си следния въпрос: “Ще ходим ли до морето следвашата събота и неделя?” По
стечение на обстоятелствата бащата отговаря: “Не ме занимавай с глупости!” - и отпраща детето,
оставяйки у него чувство на объркване и болка от отхвърлянето. Отговорът може да бъде хуа уей.
Мъжът може да се запита: “Защо реагирах на детето си по този начин? Защо изведнъж толкова се
ядосах?” Той помни, че преди детето да дойде при него настроението му е било добро. Тогава кое
в този въпрос го изважда от равновесие? Той започва да се вглежда във всяка една дума. Дали
думите “събота и неделя” са причината? Какви асоциации пораждат у него те? Ако не открие
нищо, той се заема с думата “море”. Започва да прехвърля спомените си за морето. Той оглежда
много случки и изведнъж се натъква на една, която го смущава. Той не желае да мисли за нея, но
изискванията на хуа уей го карат да го направи. Зашо споменът го смущава? Какво е толкова
неприятно в него? Той продължава да изследва това събитие, докато накрая се добира до корена
на проблема. Скъпи приятели, тази коренна причина със сигурност ще засегне гордостта му и
мнението му за себе си. Но само ако се вгледа в нея по начин, който да направи преживяното ясно
видимо, той ще бъде способен да погледне на случката от различен ъгъл, от по зряла гледна точка.
Възможно е този неприятен опит да включва грубо третиране на мъжа от страна на неговия баща,
когато е бил малък. В такъв случай той ще разбере, че всъщност е проектирал лошото си
преживяване на морето върху своето невинно дете. Така той ще е способен да поправи рязкото си
отношение и същевременно неговият характер ще получи развитие. Когато човек се концентрира в
достатъчна степен върху хуа уей, се получава така, че кучето захапва своята опашка и човекът
може с едно “захапване” да стигне от опашката до главата.
Понякога хуа тоу работи като инструкция, ръководство, което ни помага да се справяме с живота.
Този род хуа тоу ни поддържа и ръководи по трудния път към Просветлението.
Преди много време при Чан учителят Уай Джу от планината Ланг Йе дошла жена, негова
ученичка, за да получи наставление. Учителят и дал хуа тоу “да бъде”. Казал и, че ако тя използва
умело това хуа тоу, ще отсече като с коса илюзорността и ще постигне Просветление. Жената
вярвала на своя учител и имайки силна решимост да успее работела и изостряла своето хуа тоу. Да
бъде. Какво да бъде? Кой да бъде? Какво е бъдене? Тя все повече и повече изостряла острието.
Домът и изгорял и когато хората дотичали при нея и казали тя бавно притворила очи и
прошепнала: “Да бъде.” Синът и се удавил и когато хората дотичали и и казали, тя затворила очи и
казала: “Да бъде.” Веднъж тя започнала да приготвя за вечеря пържени в тесто ябълкови парчета.

25
Приготвила тестото и загряла мазнината. Изсипала един черпак от тестото в мазнината и то
зацвъртяло. В този момент шумът от цвъртенето отекнало в ума и и тя получила Просветление.
Хвърлила тигана с горещата мазнина на земята и започнала да скача, пляскайки с ръце и смеейки
се. Съпругът и помислил, че си изгубила ума. “Какво стана, извикал и той. Какво да направя.”
Жената се обърнала към него и му казала: “Да бъде. Просто да бъде.” После отишла при учителят
Уай Джу, който потвърдил, че тя се е сдобила със Свещения Плод.
Дръжте хуа тоу в ума си, когато правите нещо, което не изисква вашето внимание. Естествено ако
карате самолет, не би трябвало да мислите за вашето хуа тоу. Търсенето дали кучето има или не
Буда природа няма да е уместно, ако заради това катастрофирате. Карането на автомобил също е
нещо, което изисква пълно внимание. Не бива да рискувате да убиете нечий чужд малък “аз”,
докато се опитвате да унищожите своя. Но има много периоди от деня, когато спокойно може да
работите върху хуа тоу. Обикновено ние се стараем да запълваме тези периоди с повърхностни
занимания. Играем глупави игри, решаваме кръстословици, слушаме радио, клюкарстваме или
наблюдаваме някое спортно събитие. Това време трябва да използваме да работим с хуа тоу.
Никой не може да кажа кога ще дойде магическия момент.
В Китай ние наричаме отрязаните месни парчета в магазина “чисто месо”, защото те не са смесени
с други месни компоненти, както е например при колбасите. Понякога “чисто месо” означава най-
доброто парче. Това е, което хората винаги искат от месаря. Чисто - или най-доброто - месо.
Имало един човек, който мислел над хуа тоу: “Кой има Буда природа?.” Всеки ден той минавал
покрай една месарница на път за работа. Там често слушал как хората говорят за “чисто месо”, но
не обръщал внимание на това. Веднъж една жена купувала месо и както си му е обичаят поискала
от месаря “чисто месо”. Тя му викала: “Дай ми чисто месо!” Нейната настоятелност подразнила
месаря и той и извикал в отговор: “Кажи ми кое месо не е чисто?”. Мъжът чул този гневен вик и
внезапно осъзнал, че всяко парче месо е “чисто месо” или казано по друг начин - всеки човек
притежава чиста Буда природа. Кой има Буда природа?... Ха!... Кой е този, който няма такава.
Мъжът получил Просветление в същия този миг. Той бил толкова въодушевен, че тичал и скачал
наоколо, повтаряйки безспирно: “Кое парче не е чисто? А? Кое парче не е чисто?”. Тази лудост
ние наричаме болест на Чан. Тя не продължава дълго - може да минат няколко дена, преди човек
да се успокои, но това е една чудесна болест. За щастие за нея няма лекарство.
Един монах веднъж попитал учителят Жао Жоу: “Какво става, когато най-накрая човек достигне
състояние на отсъствие на сетивност?” Учителят Жао Жоу отвърнал: “Той го оставя на земята”.
Монахът не го разбрал. Тази загадка станала негово хуа тоу. “Как някой може да положи на земята
отсъствието на нещо?” Той обмислял и обмислял това, но не успявал да разбере. Тогава се върнал
при учителят Жао Жоу и го попитал: “Как някой може да остави липсата на нещо?” Отговорът на
учителя бил: “Каквото не можеш да оставиш, го отнеси със себе си.” В този миг монахът получил
Просветление. Виждате ли, учителят Жао Жоу знаел, че единственото нещо, което не можем да
положим на земята е нашата Буда природа. Тя е и единственото нещо, което ние в действителност
можем да отнесем със себе си. Хората обикновено си представят, че трябва да оставят пари, слава
и власт, когато умрат. Егото също така не може да бъде отнесено при навлизане в Нирвана.
Учителят Жао Жоу показал на монаха, че постигането на Просветление не е нещо, с което човек се
хвали. Никой не може да каже “аз съм просветлен”, защото Просветлението е опитност,
изключваща егото. Там егото е заличено и е постигната чистата Буда природа. Няма “аз”, който да
претендира, че е просветлен. Това е най-благотворният и стимулираш опит. Всеки, който страда от
болестта на егото, трябва да се излекува с доза Просветление. Това лечение е необратимо.
2. Медитация на звука.
Преди конкретните инструкции мисля, че е важно да раберем разликата между “домакин” и
“гост”. В “Шурангама сутра” Ария Аджнатакондана поставя въпроса: “Каква е разликата между
постоянното и приходящото?” Той отговаря чрез пример за пътник, който отсяда в една
страноприемница. Пътникът вечеря, преспива и продължава своя път. Той не се установява в
страноприемницата. Плаща сметката си и отпътува. Но неговият домакин, стопанинът на
страноприемницата, не отива никъде. Той продължава да стои в станоприемницата, защото това е
мястото, където живее. “Затова аз назовавам приходящото “гост”, а постоянното “домакин”, казва
Аджнатакондана.” Ние определяме безбройните мисли на егото, които се появяват и изчезват в
потока на съзнанието, като преходящи, пътници, които идват и си отиват и които не бива да бъдат
задържани и разпитвани. Нашата Буда природа е домакин, който позволява на пътниците да си

26
тръгнат, без да бъдат смущавани. Добрият домакин не бави посетителите с празни приказки,
когато те са готови да отпътуват.
Така както домакинът не събира багажа си и не заминава заедно с гостите, ние не бива да следваме
нашите приходящи мисли. Ние просто трябва да ги оставим да си отидат необезпокоявани.
Много хора се опитват да изпразнят ума си от мисли. Това е тяхната медитация. Те опитват да не
мислят.Те мислят и мислят: “Аз няма да мисля.” Това е много трудна техника и не е
препоръчителна за начинаещи. В действителност състоянието на “не-ум”, което те търсят, е
високо духовно състояние. Има немалко други състояния, които го предшестват. Напредъкът в
Чан е по-скоро като изкачване на планина. Започваме от ниското. Коя е нашата цел? Не върхът, а
базов лагер номер едно. След като сме си починали в него, ние възобновяваме изкачването си. Но
отново нашата цел не е върхът, а базов лагер номер две. Ние предприемаме изкачване към върха
едва след достигането на последния лагер. Никой човек не би си и помислил да изкачи връх
Еверест на един дъх. А върхът на Чан е по-висок от Еверест. Но в Чан всеки иска да започне от
края. Никой не желае да тръгне от началото. Начинаещите биха могли да да видят върха от
самолет, но това няма да е истинско изкачване, нали така? Ентусиазмът към постижението е онова,
което кара хората да търсят кратки пътеки. Но самото пътуване е истинското постижение.
По-добър начин от целенасочените опити за изпразване на ума от мисли е медитацията на звука.
При този метод ние сядаме и оставяме звуците да минава от едното ухо и да излизат през другото,
образно казано. Ние сме като добър стопанин на страноприемница, който не занимава мислите-
гости с празни разговори. Ако дочуем изсвирване на автомобилен клаксон отвън, ние не си
казваме: “Този клаксон е от бентлито на господин Уанг. Чудя се къде ли отива?” Или, ако чуем
детски викове, ние просто ги оставяме да отминат, без да казваме: “О, какво гръмогласно момче.
Майка му трябва да го научи на по-добро поведение.”
Известно е, че в някои школи на Чан е прието да се удрят с пръчка онези, които показват признаци
на заспиване. Там един човек патрулира нагоре-надолу с пръчка в ръка. Никой няма право да
мърда и дори шум от дишане не е позволен, за да не се стигне до задрямване. В противен случай
човекът с пръчката удря провинилия се. Но какво трябва да направим, когато някой възрастен
монах или монахиня задреме в залата за медитация? Трябва ли да ги удряме с пръчка? Дали не
объркваме мързелът с дрямката? Може би задрямалият е стоял буден цяла нощ, грижейки се за
някой болен. Трябва ли да го наказваме, когато вследствие умората дрямката го завладее? Не. По-
добре да му предложим силен чай. Ако той иска да се оживи, изпива чая. Ако има нужда от лека
дрямка, трябва да го оставим да си почине. Понякога шумното дишане и умората са болестни
симптоми. Трябва ли да наказваме болен човек и да увличаваме неговия дискмфорт? Не. Това не
начинът на Чан. Какво трябва да направим, когато сме сигурни, че този шум не се дължи на умора
или болест? Трябва да употребим звуците от такива движения и дишане както употребяваме
сигнала на автомобилен клаксон или детските викове. Отбелязваме звука, без да мислим въобще
за него. Не бива да позволяваме на егото си да се внедри в този процес. Оставяме да го да премине
през ума ни несмущаван, както гост на страноприемница. Гостът идва и си отива. Ние не
тършуваме из вещите на госта. Не го задържаме с клюки и празни разговори.
Веднъж Буда накарал Манджушри да избере измежду различните методи за постигане на
Просветление. “Кой е най-добър, попитал го той.” Манджушри веднага посочил методът на
бодхисатва Авалокитешвара - умението на чуването - за най-добър. Помнете, че при медитацията
на звука е важно да се отстрани егото от процеса на чуване и да се остави неоценяващата Буда
природа да възприема звуците, улавяни от ухото. Където и да става това, ние приемаме мястото за
Бодхимандала, за свещено място, където може да бъде постигнто Просветление. Няма нужда да
сме в залата за медитация, за да практикуваме тази техника. Всеки ден в нашата деятелност ние
можем да я практикуваме. Ние не бива да ограничаваме нашата практика до времето, което сме в
залата. Всъщност залите са места за практика с минимални отвличащи условия за онези, на които
им е трудно да задържат вниманието върху онова, което правят.
Понякога хората искат да посещават залата за медитация, защото желаят да бъдат карани да
медитират. Те не биха практикували сами у дома си. Защо човек трябва да бъде принуждаван за
такива хубави преживявания? Колко глупаво звучи това.
Някои хора посещават залата, за да се срещат там с приятели. Това е злоупотреба с Чан. По този
начин Чан се превръща от път към Просветлението към поредния безкраен самсаричен път. Не е
ли жалко това?

27
3. Медитация върху обект.
Понякога “гостът” не е само преходящ. Понякога той идва в страноприемницата с цел да поостане.
В такъв случай домакинът трябва да му обърне специално внимание. Той не изследва госта, преди
последният да се регистрира. Това е друг начин да се каже, че преди да седнем да медитираме, ние
не се занимаваме с обекта на нашата медитация и не го изучаваме. Да предположим, че сме
избрали за обект роза. Розата е чудесен обект за Чан медитация, защото тя е един от китайските
дарове за световната аграрна култура. Розата може да завладее сетивата ни по много начини. След
като сме постигнали спокойствие и сме регулирали дишането си, ние започваме като бавно
затваряме очи и си представяме мислено роза. Не си позволяваме да се отвличаме с лични
спомени, свързани с рози. Виждаме стеблото - колко то е дълго, дебело, колко е зелено и т. н.
Виждаме бодлите, формата им, къде се намират и как са подредени. Отново не се занимаваме с
наши спомени за това как някога сме се уболи на бодли на роза. Ние може да почустваме бодлите,
но само в ума си. След това преминаваме към различните части на цветето. С помощта на нашите
ботанически знания изграждаме розата - пестик, венчелистче, тичинки. Венчелистчетата са
толкова меки. Какъв цвят са те? Цветния прашец е толкова жълт и дребен. Виждаме жълт прашец
на близкото венчелистче ... Розата има аромат. Какво е специфичното ухание на нашата роза? Ние
наистина го усешаме. Това е начинът да се медитира върху обект-роза и върху всеки обект.
Помнете, че ние не си позволяваме да се отвлечем в мисли от рода на: “Розите, които аз си
спомням ... или в спомени, когато сме давали или получавали рози.” Никакво мислене. Ние просто
осъзнаваме розата във всичките и части и с цялата и сетивна доловимост. Не след дълго розата ще
израстне в ума ни. Тя ще притежава изключителна красота, която можем да видим в една идеална
Небесна роза. След това можем да извикаме от удоволствие. Не са много хората, зърнали Небесно
съкровище.
4. Медитация върху името на Буда.
В будизма на Махаяна буда Амитаба, будата на Западната страна, играе много важна роля.
Китайците произнасят Амитаба “Амитофо”. Повтарянето на името на буда е чудесна практика.
Първо ние поддържаме в ума си образа на Амитаба буда. Ние също така признаваме нашия голям
дълг пред него. Не е ли бодхисатва Авалокитешвара роден от неговата вежда? Какво би било
спасението в Махаяна без многообичания Гуанг Ин (Авалокитешвара). Ние задържаме буда в ума
си, докато повтаряме неговото име.
Какъв е погрешният начин за поватаряне на името на буда? Лесно бихме могли да го опишем.
Представете си болен човек, на когото е дадена бутилка с пенецилинови хапчета. Представете си
го седнал с неотворената бутилка в ръце как си повтаря: “Пеницилин, пеницилин, пеницилин.”
Дали това ще го излекува? Не. Той трябва да пие от пеницилина. Той трябва да го глътне и
абсорбира. Само повтарянето на името на лекарството няма да излекува болния.

28
Глава 4: ПРОПОВЕДТА НА БУДА С ЦВЕТЕТО
Добрият учител е по-ценен и от най-светите книги. Книгите съдържат думи, но Чан е неизразим,
ако разчитаме само на думи. Предполагам сега си казвате: “Добре, щом този стар монах твърди, че
думите са безполезни, защо говори толкова много?” Религията е пълна с мистерии. Това, че
учителите заявяват, че думите са недостатъчни, а после говорят и говорят, докато ушите на
учениците им окаменеят, е може би една от най-големите мистерии.
Веднъж край езеро до планината Гридхакута Буда се готвел да произнесе проповед пред своите
последователи, които се събирали около него, за да го слушат. Докато ги изчаквал да се настанят,
Блажения забелязал в мътната вода един великолепен разцъфнал лотус. Той извадил цветето от
водата - цветът заедно с дългото стебло и корените. След това го вдигнал високо, така че всеки
ученик да можел да го види. Стоял така дълго, държейки цветето, загледан в лицата на хората
пред него. Изведнъж неговият ученик Махакашяпа се усмихнал... Бил разбрал.
Какво бил проумял Махакашяпа в този миг? Всеки би искал да получи отговор на този въпрос.
Много хора от векове се питат какво познание е предал тогава Буда на Махакашяпа. Някои казват,
че корените, стеблото и цветът символизират трите свята - подземният, земният и небесният - и
Буда показал, че държи цялото Битие в своята ръка... Може би. Някои казват, че той предал
мантрата “Мани Падме Хум”, Скъпоценност в Лотуса, в обърнат вид - лотусът бил в
Скъпоценността... Хм... Други твърдят, че корените, стеблото и цветът представлявали основата,
гръбнака и хилядолистната корона на системата на чакрите в Йога и че по този начин той
акцентирал върху това учение. За други това символ на резултата от тринитарното осъществяване
- Буда е Бащата, Майката и Синът; роденият от лотуса и държащият лотус Маитрея - бъдещият
Буда, Ножът, който отсича невежеството. Хм... Това е нещо, върху което трябва да се помисли.
В Чан не съществува определеност за много неща. Но със сигурност знаем, че Просветлението не
идва с помощта на граматиката. Мостът към Нирвана не построен от фрази. Или както старият
учител Лао Жи е казал: “Когато говорим за Дао, ние нямаме предвид Дао.”
И така, Буда говорил чрез тишината, но какво всъщност е казал? Може би е казал: “От калта на
Самсара лотусът разцъфва чист и неопетнен. Преодолейте его съзнанието. Станете едно с това
цвете.”
Буда е изнася лекция, за която никой не трябва да си води бележки.

29
Глава 5: ЕТАПИ НА РАЗВИТИЕ
Какви етапи преминаваме по пътя към Просветление? Първо, когато медитираме, можем да
изпитаме моменти на абсолютна чистота и блясък. Можем даже да почустваме тялото си да
започне да левитира или умът ни да излезе навън и да видим себе си, докато седим. Тази опитност
е странна, дори когато слушаме за нея, а още повече, когато я изпитаме. Но най-странно е, че
толкова много хора я изпитват.
Второ, ние можем да достигнем състояние на чисто отсъствие на его, в което само наблюдаваме
обектите, без ни най-малко да бъдем повлияни от тях. Сетивните данни не достигат до нас. Ние
оставаме незасегнати от събитията около нас подобно на камък, почиващ във вода. Когато
постигнем това състояние, ние трябва да се стремим да останем съзнателни, бдителни и
възприемащи.
Трето, можем да чуем внезапен силен гръм, който никой друг не чува, въпреки че на нас ни се
струва, че той може да разруши целият дом. Звукът, който чуваме, може да наподобява жуженето
на пчели или далечно свирене на тръба. Тези звукови възприятия са странни за средния човек, но
за практикуващите Чан те са обичайни. Изпитаме ли нещо странно, необяснимо, като например
някаква визия, ние трябва да го обсъдим с учителя си, а не с друг, който може да е заблуден от
невежество или злонамереност. Нерядко някой практикуваш Чан, който не е успял да стигне
далече със своя опит, би омаловажил чуждия опит.
Какво да правим, когато не сме в състояние да медитираме и седим неспокойни? Трябва да
подходим към себе си нежно, като към дете. Ако едно дете се учи да свири на музикален
инструмент, не трябва да му бъде преподавана теория на музиката и нотите, подробности за
неговия инструмент или цяла композиция наведнъж. Напротив, детето трябва да учи постепенно,
чрез кратки теоретически и практически уроци. Този начин е най-добрият. Добре обученият
музикант лесно може да свири осем часа на ден, но не и начинаещият. Начинаещият се нуждае от
последователни успехи. По такъв начин той развива търпение, увереност и ентусиазъм. Дълга
поредица от малки успехи е по-добра, в сравнение с перспективата за къса поредица от неуспехи.
Ние трябва да си поставяме малки цели и не бива да се стремим към по-големи, докато не сме
овладяли малките.
Отвъд практикуването на медитация е отношението. Начинаещият трябва да се учи да култивира
това, което наричаме “уравновесеността на умиращия”. Каква е тази уравновесеност? Това е
уравновесеността на знаенето на кое е важно и кое не и какво е смирение и опрощаване. Какво би
направил умиращият човек, ако някой го обиди? Нищо. Какво би направил умиращият човек, ако
някой го удари? Нищо. Дали докато лежи, той крои планове за своето благополучие и
благосъстояние? Не. Ако някой, който го е обидил преди, го помоли за прошка, дали той ще
откаже да прости? Разбира се, че не. Умиращият човек познава безмислието на враждебността.
Омразата винаги е разрушително чувство. Кой би искал да умре с омраза в сърцето си? Никой.
Умиращият търси спокойствие и любов. Имало е време, когато умиращият се е отдавал на
гордост, алчност, похот и гняв, но сега тези чувства ги няма. Имало е време, когато той се е
отдавал на своите лоши навици, но сега се е освободил от тях. Той не носи нищо със себе си. Той е
оставил своя товар. Той пребивава в покой.
Скъпи приятели, с отминаването на нашия последен дъх тялото ни ще стане труп. Ако ние още
сега се стремим да гледаме на тялото като на труп, спокойствието ще дойде при нас скоро. Ако
гледаме на всеки ден като на последен ден от нашия живот, ние не бихме губили и минута в
преследване на лекомислени цели, в злоба и нараняващ гняв. Ние не бихме забравяли да покажем
любовта и благодарността си към тези, които са били добри с нас. Не бихме отказали да простим
всяка обида, голяма или малка. На смъртния си одър ние не бихме се въздържали да поискаме
опрощение.
Щом за начинаещия е изключително трудно да следва посоченото по-горе, какви биха били
пречките за постигналия средно ниво в практиката си? Резултатите. След като е “отгледал”
дисциплината на будистката Дарма, той трябва да продължи да полага грижи за своята “градина”
и да чака съзряването на Светия Плод. Но неговото чакане не трябва да бъде пасивно. Той не бива
да очаква и предпоставя времето на жътвения сезон. Във фермерството е възможно да се прецени

30
след колко време бобът ще даде плод или кога ябълките ще узреят. Но Просветлението ще дойде,
когато дойде. Когато това стане, медитиращият внезапно ще преживее своята истинска природа.
Той ще разбере, че неговото его е изцяло фалшиво творение и болезнена илюзия. Тогава, след като
объркването му е елиминирано, той ще се сдобие с невъзмутимост. Ще развие праволинейност на
ума, еднонасоченост, която ще блести с чистотата си и с абсолютната си тишина. Естествено щом
достигне до това състояние, той трябва да защитава своето Дарма око на мъдростта. Той трябва да
бъде бдителен и да не позволи на егото си да се наложи, защото това би бил глупав опит да
прикачи втора безполезна глава към своята шия.
Когато достигнем състояние на пълна осъзнатост и отсъствие на его, ние откриваме, че то не е
възможно да бъде описано. Ситуацията е подобна на тази, при която човек гледа чашата вода на
приятеля си. Топла или студена е водата? Наблюдателят не може да каже, но човекът, който пие от
нея, знае каква е. Ако наблюдателят не е съгласен с него, могат ли те да спорят за това? Не. Може
ли просветленият да обсъжда Просветлението с непросветлен? Не. Подобни дискусии биха били
безполезни. Някога учителят Лин Джу е казал: “Фехтувайте се с майстори на фехтовката.
Обсъждайте поезията с поети.” Човек, който е достигнал състояние на отсъствие на его, може да
говори за своя опит само с друг, който е постигнал същото.
Но какво следва след Просветлението? След Просветлението ние започваме великото
приключение на бодхисатвите. В нашата медитация ние навлизаме в царството на Гуан Ин. Това е
най-великолепният свят изобщо. След това постигналият завършеност в практиката си може да се
отдели от Чан, дипломирайки се, образно казано, и да бъде онова, за което се е подготвял - просто
още едно лице в тълпата. Кой би познал, че това лице е Истинското Лице? Кой може да
предположи, че този човек е бил една личност, две личности, после три личности и сега отново е
една личност, която живее живота на Буда природата. Никой не би отгатнал само като го гледа.
Последният проблем, който практикуващият среща, е навлизането в Пустотата, за което
начинаещите много обичат да теоретизират. Той трябва да постигне “не-умът”. Вместо да действа
в едно направление, той трябва да навлезе във всички посоки, или както учителят Хан Шан
(Студената планина) би казал - “в безкрайността”. В Чан ние наричаме това също и “напускане на
стофутовия стълб”. Чан е хлъзгав стофутов стълб. Трудно е да се изкачиш по него. Но след като
практикуващият веднъж се види седнал на върха, какво по-нататък? Той пристъпва в празното
пространство. Той не бива да остане прилепен към Чан. Той е разбрал какво значи отсъствие на
его, но сега трябва да изживее резултатите от това разбиране. Неговите действия не могат да бъдат
предумишлени и планирани. Той постига спонтанност в действията си и става едно с Реалността.
Вече няма нужда да се бори. Така че: постигането на Чан е трудна задача, когато започваме, а
откъсването от Чан е трудна задача, когато сме достигнали края. Мъжът или жената на Чан не
седят на върха на стофутовия стълб и не съзерцават дипломата за своето Просветление. Те
прочитат дипломата, извикват: “Ха!” и я хвърлят на четирите ветрове. След това те скачат от
стълба в безкрайността.
Скъпи приятели, макар че до Просветлението може да се стигне след влизане през множество
врати на Дарма, Буда, Шестия Патриарх и предците на Чан са единодушни, че най-чудесната врата
е Вратата на Чан.

31
Глава 6: ТРУДНОСТИ
Нерядко преподаването на Чан може да бъде толкова объркващо, колкото и изучаването му.
Веднъж един Чан учител се заел с обучението на трима ученици. Той им обяснил нуждата от
духовна дисциплина и в тази връзка им наредил от този момент да пазят абсолютно мълчание.
После, държейки пръст пред устните си, им наредил да се отправят в стаите си. Първият ученик
казал: “Учителю, позволи ми да ти кажа колко съм благодарен за твоите наставления.” Веднага
след това се обадил вторият ученик: “Глупак! Не разбираш ли, че изричайки това, ти наруши
забраната за говорене.” Като ги чул, третият вдигнал ръце и въздъхнал: “Господи, аз ли съм
единственият тук, който е способен да следва наставленията!”
Понякога ние се оглеждаме настрани и ни се струва, че никой не отговаря на нашите станадарти.
Ние приличаме на тези трима ученици. Често ние заявяваме, че желаем да се учим, но в
действителност не обръщаме внимание на онова, което ни учат книгите или учителят. Или като
втория ученик, разбираме правилата, но смятаме, че те се отнасят само за останалите. Или сме
като третия - настояваме за награда всеки път, когато направим нещо, което сме били длъжни да
направим.
Друг път ние разделяме безизходността на този Чан учител. Възможно е да се натъкнем на нечия
невнимателност, мързел, лекомислие или интелектуално самодоволство. Дори по-лошо - ние може
да срещнем хора, които са завършени лицемери, които претендират да имат чисти духовни
интереси, докато всъщност деветдесет процента от тях са амалгама от гордост, алчност и похот.
Тогава ние вдигаме ръце и обезсърчено заявяваме, че Златният век на Чан отдавна е отминал. Ние
сме се появили твърде късно. Няма надежда за Чан. Дошли сме точно за погребението. Всяко
поколение си мисли, че то е изключено от Златния век на Просветлението.
Учителят Йонг Джиа, който живял след Шестия Патриарх, Уей Ненг, бил разтревожен за
бъдещето на Чан. Той изпитвал отчаяние от преобладаването на последователи проформа и от
оскъдицата на искрени следовници на Дармата на Буда. “Уви, оплаква се той в своята “Песен на
Просветлението”, в тези времена на упадък и житейско зло никой не следва дисциплината.
Свещеният период е приключил и е настъпила Ерата на упадъка.” Но самият учител Йонг Джиа,
въпреки всичките си тревоги за това, че живее в ера на упадък, съумял да постигне Просветление
за кратко време. Той бил онзи, който бихме нарекли “Светкавична сензация”. В действителност
Уей Ненг така и го наричал - “Светкавично просветленият”. Светлината на учителят Йонг Джиа
светила дълго през време, което би трябвало да е тъмна ера.
Учителят Уей Шан, роден през 771 г. и умрял през 863 г., завършил своя живот по начин,
характерен за Танския Златен век на Чан. Учителят Уей Шан някога се оплаквал: “Не е ли
достойно за съжаление, че сме се родили в края на Просветления период?” И той бил отчаян от
преобладаващия брой повърхностни последователи на Чан и оскъдицата от искрени следовници
на будистката Дарма. Колко силно искал да бъде роден по-рано. Той насистина се страхувал, че
няма да има кой да заеме неговото място. Но нека да погледнем как Уей Шан бил наречен Уей
Шан. Неговото рождено име било Линг Ю. Той бил от провинция Фукиен. Изучавал Чан при
учителя Бей Жанг Уай Хай. Самият учител Уай Хай бил роден към средата на периода на Танската
династия. Той също се оплаквал за изобилието от неискрени и оскъдицата на искрени
последователи на Дармата на Буда. Бей Жанг Уай Хай бил толкова разтревожен за състоянието на
Чан, че решил да разреши проблема като построи нов манастир в планината Уей - Уей Шан - която
се намирала в провинция Ханан. Тъй като бил убеден, че имало съвсем малко просветлени хора,
той смятал, че трябва да извърши тази работа сам. Един ден, докато си мислел как да осъществи
такова огромно дело, го посетил стар аскет и пророк на име Си Ма. “Дай ми съвет, казал му Бей
Жанг Уай Хай. Първо, какво мислиш за построяването на манастир в планината Уей?” “Чудесна
идея, отвърнал Си Ма. Мястото е идеално. Там ще може лесно да се поддържа общност от хиляда
и петстотин монаси.” Бей Жанг Уай Хай бил доволен да чуе това. Но Си Ма добавил: “Не си и
помисляй да организираш сам тази работа. Планината е млада и силна, а ти си стар и слаб. Ще
трябва да намериш някой друг.” Но кой друг? Бей Жанг Уай Хай нямал представа кой може да го
замести. Си Ма опитал да му помогне. “Нека проверим какво имаме на разположение, казал той.”
Тогава Бей Жанг Хуай Хай събрал всичките си монаси. Естествено започнали проверката от
главния монах. Си Ма хвърлил един поглед на главния монах и поклатил глава, отхвърляйки го.
32
Той продължил да отхвърля един по един всички кандидати, доката не дошъл ред на Линг Ю.
Когато го видял, Си Ма кимнал одобрително. “Това е човекът, посочил го той. Изпрати го в Уей
Шан.” Тази преценка не се харесала на главния монах и той поискал от учителя Бей Жанг Уай Хай
да удостовери решението като позволи на всеки кандидат да демонстрира дълбочината на своето
познание за Чан. Бей Жанг Уай Хай назначил състезание. Поставил на пода, по средата на стаята,
една стомна и започнал да извиква монасите и да им задава въпроса: “Как трябва да бъде наречен
този предмет, ако не го наричаме стомна.” Главният монах влязъл, погледнал стомната, помислил
за минута и казал: “Не бихме могли да го наречем клин.” Бей Жанг Уай Хай бил разочарован. Този
очевидно насилен отговор показвал, че главният монах подходил към въпроса твърде
интелектуално. Той все още бил обвързан с имената и формите. Всички останали кандидати дали
незадоволителни отговори. Накрая дошъл редът на Линг Ю. Линг Ю влязъл в стаята. Бей Жанг
Уай Хай го попитал: “Как трябва да бъде наречен този предмет, ако не го наричаме стомна?”
Тогава Линг Ю спонтанно изритал стомната с такава сила, че тя се разбила в стената. Уай Хай
повдигнал очи и се засмял. Си Ма бил прав. Линг Ю действително бил човекът. Какво значи
името? Какво значи формата? Както виждате и учителите понякога трябва да получат урок. Уай
Хай мислел, че славните времена на Чан били отминали. Но грешал. Линг Ю заминал за
планината, основал манастира и станал известен като учителят Уей Шан.
Повече от хиляда години са изминали от това Чан състезание, а учителите от Чан все още се
тревожат за множеството повърхностни и малцината искрени последователи на будистката Дарма.
Вземете за пример моя случай. Когато бях млад, повечето манастири на юг от Трите реки бяха
разрушени при няколко различни бунта. Много монаси от планината Жонг Нан дойдоха на юг
пеша, за да помогнат за възстановяането на тези манастири. Какво притежаваха те? Нищо. Носеха
по една кратуна, малка кошница и дрехите на гърба си. Това беше всичко. Всеки се питаше какво
ли биха могли те да направят. Но те свършиха работата си. Възстновиха манастирите. По-късно,
когато тези манастири процъфтяха и имаше нужда от повече хора, започнаха да идват нови
монаси. Те идваха с каруци, натоварили имуществото си. И всеки си мислеше: “О, те са твърде
светски. Те няма да постигнат нищо.” Но те успяха, нали? Днес, когато пътувам, понякога виждам
монаси да се качват на влакове и самолети с техния багаж. Тогава се улавям да мисля: “О, те са
твърде светски. Те няма да постигнат нищо.” Но те ще постигнат, нали така? Вие ще постигнете,
нали?

33
Глава 7: ДИШАНЕ И ПОЗА
Макар че можем да извършваме различни медитации, докато работим или ходим, когато седнем
формално да медитираме, трябва да сме внимателни и да поддържаме почтително отношение и да
седим и дишаме правилно.
Скъпи приятели, въпреки че много облаги биха могли да произтекат от усилията, медитацията е
духовно упражнение, а не терапевтичен режим. Ние не практикуваме, за да се противопоставим на
психологическит смущения или да разрешим екзистенциални проблеми. Ние медитираме с цел да
надмогнем его съзнанието и да осъзнаем Буда природата. Намерението ни е да влезем в Нирвана,
не да направим живота си в Самсара по-поносим. Това, знам, може да бъде объркващо
наставление. Много хора си мислят, че медитират, когато постигат спокойно и тихо състояние. Те
очакват продължението на практиката си, защото изпитват удоволствие от един час (или повече),
прекаран в спокойствие и тишина. Но съзерцанието не е медитация. Затварянето на див кон не
означава, че той е станал питомен и послушен. За определено време той може да почива и
изглежда спокоен. Може дори да започне да пасе. Но щом вратата се отвори, той ще избяга -
толкова див, колкото е бил и преди.
В манастира Нан Хуа, манастира на Шестия Патриарх, имало един монах, който всеки ден
прекарвал много часове, седейки неподвижно на своята възглавница, доволен от съзерцателността
и покоя, който изпитвал. Той си мислел, че медитира. Уей Ненг, Шестия Патриарх, забелязвайки
грешката му, отишъл и го попитал: “Защо посвещаваш ежедневно толкова много време на
седенето на възглавница?” Монахът го погледнал изненадано: “Защото искам да стана буда,
отвърнал той.” Уей Ненг се усмихнал. “Синко, казал той, по-скоро ще направиш огледало като
лъскаш тухла, отколкото да станеш буда от седене на възглавница.” Трябва винаги да помним този
диалог между великия учител и сгрешилия монах.
Преди да навлезем в медитативно състояние, ние винаги сме будни и бдителни. Умът ни, свободен
от външни влияния, е фокусиран върху упражнението. Обикновено след навлизането в
медитативно състояние ние сме доста еуфорични. Радостното замайване е познато на адептите на
всяка религия. То е известно като болест на Чан, божествено опиянение или божествена лудост.
Съзерцателността не произвежда еуфория. Тя води до зомбираща тъпота, която няма общо с Чан
будизма или друга религия, освен може би вуду. Ние не бива никога да започваме медитация, ако
сме възбудени или развълнувани. Тялото и умът трябва да са в спокойно състояние. Ако сме
ядосани, интроспекцията и прилагането на будистките принципи, като например опрощение и
приемане, могат да помогнат за възстановяването на нашето равновесие. Но ако нашия афект се
окаже упорит, ние трябва да поискаме наставления и съвети, за да разрешим проблемите си, преди
да сме седнали да медитираме. При условие че възбудата ни е с временен характер, дължейки се
например на притеснение или умора, трябва да приложим метода “половин инч благовонна
пръчица”. Просто седим тихо и гледаме как от една благовонна пръчица изгаря половин инч. Ако
за това време спокойствието ни не се възстанови, прекратяваме медитацията. Винаги ще можем да
опитаме и по-късно.
Нашето дишане също така трябва да бъде леко и ритмично. Обикновено когато медитираме могат
да се появят смущаващи мисли или задъхване, заради неправилно изпълнена дихателна техника.
Ние трябва отново да следваме метода “половин инч благовонна пръчица” и да оставим нашият ум
и дишането ни да се успокоят, преди да възобновим практиката си.
Поза
Естествената, релаксирана поза е най-добрата поза. Трябва да седим без скованост и болка. Това е
много важно. Болката провокира паническа реакция, усещане за критичност, което повишава
кръвното налягане и честотата на ударите на сърцето. Но ако някой седи без напрежение в по-
формална медитативна поза, като позата “лотус”, това ще му донесе добри резултати. Разбира се
ние трябва да седим изправени, за да могат дробовете ни да се разширяват максимално. Не бива да
се изгърбваме напред или назад. Забележим ли, че се унасяме към заспиване, трябва да се ободрим
като се залюлеем неколкократно и като направим няколко дълбоки дишания или с няколко глътки
чай. Неспособността да контролираме ума, тялото и дишането може да има неголеми вредни
последици, като емоционален и физически дискомфорт, но и значителни - като разтегнати

34
мускули или пък страшни видения с демони, за което всички бихме се съгласили, че са от най-
стресиращите преживявания.
Дихателни упражнения
Преди да започнем каквато и да е формална медитация, е абсолютно необходимо да овладеем
процеса на дишане. Има два основни подхода към това овладяване: контролирано дишане и
неконтролирано дишане. И при двата метода дробовете биват сравнявани с духало. Когато искаме
да напълним духалото с въздух, ние разтваряме дръжките му. По този начин, когато се стремим да
напълним гръдния кош с въздух, ние издуваме напред коремната стена, отдалечавайки я от
гръбначния стълб, сякаш раздалечаваме дръжките на духало. Когато издишваме, отначало
оставяме въздуха да излезе, след което съкращаваме коремните мускули, изтиквайки остатъчния
въздух от дробовете, сякаш събираме духалото. Нашата цел винаги трябва да бъде дишането да е
фино и без напрежение, така че ако някой постави пред носа ни щраусово перо, то да не се
раздвижи.
1. При неконтролирано дишане свеждаме поглед надолу и просто следим дихателния процес,
броейки десет дихателни цикъла. Ако се разсеем при броенето, запчочваме отначало. След
успешното завършване на десет дихателни цикъла започваме броене на нови десет. Започваме с
концентрация върху вдишването, отбелязавйки преминаването на въздуха през носа, спускането
му през гърлото и запълването на дробовете. Ментално наблюдаваме разширяването на гръдния
кош и повдигането на раменете. Когато се приготвяме за издишване, отбелязваме бройката и след
това наблюдаваме как въздухът напуска дробовете и излиза през носа. Наблюдаваме как раменете
ни се отпускат и слизат надолу и как дробовете ни се изпразват. Като завърши издишването,
наблюдаваме свиването на коремните мускули. С напредването на практиката всичките мускули
на корема, слабините и ануса се свиват, за да изтласкат въздуха от дробовете. По определени
причини е по-лесно да се брои, при започване на издишването, отколкото при започване на
вдишването. Но всеки човек е рзличен. Дали ще се боят вдишванията, или издишванията е въпрос
на личен избор.
2. При контролираното дишане ние вдишваме, задържаме дъха, издишваме и: или зпочваме нов
цикъл, или задържаме дробовете празни преди него. Времето, което оставяме за всяка част от
процеса, зависи от конкретната формула. Тъй като капацитетът на дробовете е различен при
различните хора, нито една формула не трябва да се абсолютизира. Практикуващите могат да
избират между няколко варианта:
а) При варианта 4:16:8 вдишването продължава до четири отброявания, задържането -
шестнадесет отброявания и издишването - осем отброявания. Вариантът 4:16:8:4 включва
допълнителен период, в който дробовете остават празни за четири отброявания. Това е по-трудно,
но много практикуващи го намират за по-благоприятно за постигане на дълбоко медитативно
състояние. Обикновено едно отброяване е равно на една секунда.
Някои хора могат да срещат голямо затруднение при задържане на дъха за, да речем, шестнадесет
секунди. Те просто трябва да го задържат дванадесет секунди. С практиката те бързо ще достигнат
до шестнадесет. Ако и при дванадесет срещат трудности, те могат да опитат осем, след което да
достигнат дванадест и да продължат до шестнадесет.
б) Вариантът 5:5:5:5 или подобно равностойно число отброявания също е ефективен. За
начинаещите е възможна по-лесна модификация - като се премахне последното отброяване,
задържащо дробовете празни.
Целта на всички дихателни упражнения е установяването на ритмично и овладяно дишане.
Противостоене на импулса за прекратяване на упражняването
По причина, която още никой не е успял да определи, нерядко, когато сядаме да медитираме,
нашата възглавница се превръща в мравуняк. Начинаещите изживяват тази трансформация на
възглавницата по-често, но рано или късно всички я изпитваме. Започваме да се въртим и
единственото нещо, за което си мислим , е да станем от това предизвикващо сърбежи място.
Когато сядаме обаче, сме изпълнени с добри намерения. Планирали сме да осъществим цялата
програма - поне двадесет дихателни цикъла. Но скоро, след пет-шест цикъла, откриваме, че седим
на мравуняк и се налага да съкратим програмата си. Понякога на мястото няма мравки. Ние обаче
изведнъж се сещаме за някои важни неща, които сме забравили да свършим. Да подредим книгите
в библиотеката, да купим юфка за утрешната вечеря, да прочетем вчерашния вестник. Несъмнено
тези дейности трябва да бъдат извършени и ние с голямо съжаление ставаме от възглавницата.

35
Скъпи приятели, как да отстояваме добрите си намерения? Как пазим решителността си от
драстичен спад? Най-напред трябва да видим по-какъв начин мамим себе си.
Един стар Чан разказ описва богат мъж, който заболял от болест с възможен смъртен изход. Той
се помолил на Амитаба буда: “Опази живота ми, Господи, и аз ще продам къщата си и ще раздам
парите от продажбата на бедните.” Всички негови роднини и приятели чули този обет. После, по
един чудотворен начин, човекът започнал да се възстановява. Но когато състоянието му се
подобрило, решимостта му започнала да спада. Станало така, че към времето, когато щял да се
излекува, той се чудел как е могъл да даде такова обещание. Но тъй като всички очаквали от него
да продаде къщата си, той я обявил за продажба заедно с домашната котка. Продал къщата и
котката за сумата от десет хиляди и една жълтици. И обещанието си било обещание. Той дал една
жълтица на бедните. Това била цената на къщата. Както виждате, котката била много ценна.
Когато не желаем да направим нещо, обикновените неща стават много важни.
Трябва да си спомняме разказа за този мъж, когато тръгнем спешно да ставаме от възглавницата за
медитация. Всички трябва да се сещаме за него, когато решим да съкратим програмата си.
Но както не бива да си търсим извинения при нашата практика, така и не трябва да седим на
възглавницата от чувство на дълг. Понякога, при изпълнение на своята медитативна практика,
някои хора действат сякаш правят голяма жертва. “Започвам и преодолявам всичко, свързано с
това, си мислят те.” Но не това е правилното отношение. Времето, прекарано в медитация, трябва
да е най-прекрасното за нас време от денонощието. Ние трябва да ценим това време.
Скъпи приятели, бъдете благодарни на будистката Дарма. Бъдете благодарни на Трите
Скъпоценности. Никога не забравяйте вечното убежище, което ни дават Буда, Дарма и Сангха.
Бъдете благодарни на факела, който ни превжда през тъмнината и ни насочва към светлината.

36
Глава 8: ПОСТОЯНСТВО И СЪОБРАЗИТЕЛНОСТ
от Учител Джу Дин Шакия
и е свързан с Минг Зхен (Чуан Яан) Шакия

Един върховен военачалник спрял в манастир по пътя за дома, връщайки се от успешна военна
кампания. Той се отбил да посети предстоятеля, който бил негов стар учител. Докато седели на
двора на чашка чай и беседвали с удоволствие, били смутени от спор между послушник и старши
монах. Послушникът се оплаквал, че медитативната техника, която старшият монах му бил
назначил, била неефективна и нестойностна. “Тя не ми помага да се концентрирам, а още по-малко
да медитирам, викал послушникът. Дай ми по-надеждна техника.” Виждайки, че спорът опечалява
неговия стар учител, военачалникът се изправил и казал: “Учителю, позволи ми да помогна на
този момък.” Щом учителят кимнал в знак на съгласие, военачалникът повикал шестима от своите
стрелци с лъкове. После напълнил до горе чашата си за чай и внимателно я подал на послушника:
“Вземи тази чаша и тръгни с нея из двора, но без да разливаш нито капка.” Когато послушникът
поел чашата, военачалникът изкомандвал стрелците: “Вървете подир него. Ако разлее и една
капка, разстреляйте го.” Стрелците опънали своите лъкове и започнали да следват послушника,
който в следващите двадесет минути се научил как да се концентрира.
Скъпи приятели, решителността няма заместител. Просветлението е сериозно нещо. То няма да
бъде постигнато чрез непостоянство и небрежност. Вие трябва да сте решени да успеете и да сте
постоянни в своята решителност.
Изглежда странно, но успехът в медитацията има същите изисквания като при извършването на
престъпно деяние. Необходимо е човек да има мотив, средство и възможност. За да извършите
престъпление не е достатъчно да притежавате само едно от тях. Трябва да притежавате и трите -
мотив, средство и възможност. С цел да улесня разбирането ви за това ще ви разкажа няколко
истории. Първата съм я наблюдавал лично. През 1900 г., след прочутия бунт на боксьорите срещу
чужденците, осем чуждестранни властници, предизвикани от нападенията върху техните
консулства, изпратиха свои части срещу Бейжинг. Манчу императорът Гуанг Сюй и
императрицата вдовица Зи Си бяха дали подкрепа на боксьорите при техните атаки над
чужденците и по тази причина се опасяваха за живота си. Дегизирани, те напуснаха Бейжинг и се
отправиха към по-сигурната провинция Шанхай. Аз бях член на тяхната свита. Никой от нас не
беше подготвен за това пътуване. Тръгнахме толкова внезапно и при такива екстрени
обстоятелства, че не ни остана време да се снабдим със запаси за пътуването. Нямахме никаква
храна, нито коне и пари. Както бихте могли да се досетите, операцията беше особено тежка за
императорското семейство. Никой от тях не знаеше какво е глад. Досега всяка прищявка на техния
апетит беше задоволявана с най-качествени деликатеси. И, разбира се, на тях никога не им се беше
налагало да ходят дълго пеша. Столовете-носилки и каретите неизменно поддържаха нозете им на
прилично разстояние от земята. Сега обаче всички те се опитваха да минат за ... обикновени
граждани. Първия ден вървяхме и вървяхме и съответно ставахме все по-гладни и по-гладни.
Императорските конюшни и кухни сега бяха само дразнещи спомени. В крайна сметка, изтощени
и изгладнели, ние започнахме да просим храна и един селянин ни ощастливи със стебла и листа от
сладки картофи, които честно казано се даваха на прасетата. Императорът, който беше разглезен и
мекушав, никога преди това не беше опитвал храна за свине. Сега обаче заради големия си глад
той наистина сметна, че стеблата и листата са вкусни. “Какава е тази чудесна храна, попита той и
остана изключително изненадан, когато научи каква е храната. Дайте ми още, каза той, и яде,
докато можа, с удоволствие.” Но ние не можехме повече да се бавим заради тази приятна храна,
тъй като бягахме от осем различни армии. Трябваше “да ядем и да бягаме”, както се казва. Затова
бързо продължихме похода си.
Ето как могъщият император на Китай, който до този момент единствено бе носен и не беше се
хранил с друго освен с най-изтънчените чревоугоднически блюда, сега се тътреше по пътя и ядеше
фураж. Допускам, че вие бихте могли да кажете, че така той е влязъл във форма, включително и
умствена, защото е “изпуснал” своя императорски въздух и се калил в скромност и простота
поради положението. Но кое беше онова, което мотивираше императора да ходи толкова бързо и
37
да се храни с такава непретенциозна храна? Ще ви кажа. Той бягаше, за да спаси живота си и така
неочаквано разви остър усет за важното и маловажното в неговото начинание.
По-късно, когато мирът беше възстановен и чужденците напуснаха страната, императорът и
императрицата-вдовица можаха да се завърнат в Бейжинг и той възстанови предишния си начин
на живот. Отново стана недостижимия и могъщ господар. Щом усетеше и най-лек спазъм,
предизвикан от глад, той се тъпчеше с деликатеси и, разбира се, никъде не ходеше пеша. Докато
спасяваше живота си с бягство, той беше направен от стомана. Но после отново стана разглезен и
мекушав. Ако беше приложил същата решителност към враговете на своя дух, която бе
демонстрирал при бягството от враговете на своята плът, щеше ли да има нещо на света, което да
не постигне? Е, ние всички знаем какво се случи с династията Манчу.
Скъпи приятели, демоните на мързела, гордостта и ненаситността не стоят мирни. Те постоянно
воюват. Само свирепата решителност е в състояние да ги усмири. Но макар и усмирени, те се
притаяват и чакат, готови да се появят отново при най-малкото отстъпление от нашата твърдост.
Решителност и съобразителност - тези две качества са незаменими. Никога не ставайте роби на
удобството и комфорта. Научете се да се адаптирате към всяка ситуация. Приемайте повече
трудното, отколкото лесното. Трудностите са предизвикателства. Именно при преодоляването на
тези предизвикателства вие ще развиете способностите и характера си. Не се страхувайте от
неуспехи. Просто опитвайте отново и отново. Една стара поговорка гласи: “Здравият разум идва
от опита, а опита идва от неразумните решения.” Ако не позволявате на неуспехите да ви сломят,
те ще се превърнат в основа, върху която да градите своите успехи.
Нека ви разкажа за един обикновен човек, който имал необикновено име - Драконовия панталон
на господаря император. Някога - всъщност през втората половина на шестнадесети век - живял
беден и неграмотен мъж, който силно желаел да бъде просветлен. Той смятал себе си за твърде
окаян и нищожен, за да стане будистки монах. Въпреки това се решил да отиде в манастир, където
помолил да му дадат полска работа. Всеки ден този скромен човек работил от зори до здрач. Той
бил твърде срамежлив да се изправи пред някого и директно да поиска помощ. Но се надявал, че
като наблюдава монасите, ще открие метод, с помощта на който да достигне Просветление.
Веднъж в манастира дошъл външен монах. Този монах бил паднал в ниска точка на духовното си
развитие и поради това обикалял различни манастири, стремейки се да възвърне своята вяра.
Случило се така, че той видял как онзи човек старателно се труди в градината и се почудил на
ентусиазма, който влагал в тази черна работа. Защо изглеждал толкова доволен от живота? Каква
била неговата тайна? Монахът отишъл при човека и със смирение и уважение го попитал:
“Господине, ще бъдете ли така добър да споделите какъв е вашият метод? Каква е вашата
практика?” “Аз нямам практика, отговорил мъжът, но определено бих желал да науча някоя.
Достопочтени господине, ще бъдете ли любезен да ми дадете едно малко наставление?” Неговата
искреност и смиреност впечатлили силно монаха-пришълец. “Вие сторихте за мен това, което
мнозина учители не можаха, казал той.” И бивайки истински вдъхновен, той начаса възстановил
своята решимост и намерението си да постигне Просветление. После казал на мъжа: “Макар че
каквото и наставление да ви дам то няма да е толкова ценно, колкото онова, което ми дадохте с
примера си, за мен ще бъде удоволствие да ви помогна, колкото мога. Предлагам, добри ми
господине, да положите усилия за разгадаване на хуа тоу “Амитаба... Кой повтаря името на
буда?”.
По цели дни, докато работел, мъжът размишлявал над това хуа тоу. Дошла зима и тъй като нямало
повече полска работа, мъжът се оттеглил в една пещера в планината, където продължил да се
занимава с хуа тоу. Той си стъкмил легло от ароматни борови игли. За храна му служели семена на
борови шишарки и корени. От боровия клей си направил гърне, което опекъл на огън. В него
разтопявал сняг и си правел чай и супа. Недалеч от неговата пещера имало едно селце. Когато
зимата се проточила, запасите от храна в селцето били изразходвани и хората започнали да идват
при него и да го молят за храна. Той им дал каквото можал и им показал къде са местата с най-
добри борови дървета и корени. Но повечето от тях били твърде слаби, за да си набавят сами
храна. Дори още по-лошо - гладуването ги направило зли, егоисти и скъперници. Мъжът знаел
какво да предприеме. Той направил голямо гърне от клей и го поставил на средата на селото.
После го напълнил със сняг и под него запалил огън. Естествено всички наизлезли да видят какво
прави. “Днес, обявил мъжът, ще ви науча как се прави супа от камъни.” Всички му се присмели.
Било невъзможно да се сготви супа от камъни. Но мъжът избрал няколко камъка и след като ги

38
измил грижливо, ги пуснал в гърнето. След това, от джобовете на своето протрито палто, той
извадил няколко борови шишарки и сухи корени. Един от хората му рекъл: “Ще ти трябва сол за
супата.” “А, възкликнал мъжът, аз нямам сол.” “Аз имам, рекъл онзи. Ей сега ще ида и ще ти
донеса.” Друг му казал: “Знаеш ли, че в мазето си имам една изсъхнала зелка. Ще я вземеш ли за
супата?” “Разбира се, отвърнал мъжът. Тя ще е добре дошла.” Тогава човекът изтичал и донесъл
зелката. Един селянин предложил спаружени моркови, докато друг си спомнил за скътана за черни
дни лукова глава. Много домакинства дали по шепа ориз. Още няколко стари зеленчуци, малко
дива целина, щипка пипер. Скоро във въздуха за всеобща радост се разнесла апетитна миризма на
супа. Хората напълнили паниците си и се нахранили с голямо удоволствие. Супа имало
достатъчно за всички. “Какъв умен човек, да сготви такава чудесна супа от камъни, казвали
всички.” Те му благодарили за рецептата, чиито основни съставки били любов и щедрост.
Мъжът се завърнал в пещерата си и продължил да работи над хуа тоу “Амитаба... Кой повтаря
името на буда?” Но популярността му като “готвач на супа от камъни” се разнесла надлъж и
нашир. Сестра му и майка му чули за чудесните му умения и решили да го посетят, донасяйки му в
дар топче фина коприна. Когато влезли в пещерата, той бил в дълбоко самадхи и нито отговорил
на техните ласкави думи, нито приел подаръка им. Разочаровани и ядосани, майката и сестрата
подпряли топчето плат на стената и напуснали пещерата. Мъжът живял в тази пещера тринадесет
години. В края на този период майка му починала и сестра му решила да го извести за това. Тя
била толкова объркана и депресирана, че животът и изглеждал безмислен. Когато влязла в
пещерата, тя с изумление установила, че топчето коприна стои опряно на стената точно както го
била оставила. “Коя е тази тайна сила, която те прави толкова независим от света, попитала го тя.”
“Аз не притежавам тайни сили, отвърнал мъжът. Стремя се да живея като Буда природа. Стремя се
да живея като Дарма.” На сестрата това не и се видяло съдържателен отговор и тя се приготвила да
си ходи. “Вземи топчето коприна със себе си, казал мъжът. Вземи и нещо далеч по-ценно - и той и
дал скъпоценното хуа тоу: “Всеки ден, от сутрин до вечер, си казвай: Амитаба... Кой повтаря
имато на буда?” Хуа тоу незабавно увлякло нейното внимание. Даже още преди да си е тръгнала,
тя осъществила духовен прогрес чрез него. Нейните мисли, преди възбудени и разпилени,
изведнъж се успокоили, фокусирани върху хуа тоу. Вместо отдаване на депресията и усещането за
безмисленост, тя била активно въвлечена в разрешаването на въпроса. Била се концентрирала
върху нещо отвъд нейните проблеми. Мъжът, виждайки как този метод удовлетворил и очаровал
неговата сестра, осъзнал, че за него е настъпило врме да се върне в света, за да се опита да помогне
на хората. Той отишъл в манастира, където някога работел като градинар, и приел монашество в
Дарма. Само че отказал да живее там. Вместо това продължил до Сиа-мен - град на южното
крайбрежие на провинция Фуджиан, където си построил колиба край пътя. Всеки ден събирал
корени и диви зеленчуци и приготвял чай, който предлагал на пътниците и пътуващите
поклонници безплатно. Когато някой му искал духовен съвет, той повтарял съвета, който му бил
дал пътуващият монах - препоръчвал същото хуа тоу.
По това време властвал император Уан Ли. Неговата майка, императрицата, умряла и
императорът, поразен от скръб, пожелал да се изпълни великолепна погребална церемония,
каквато подобавала за нейна памет. Но кой свещеник бил достоен да извърши церемонията? Това
било проблем. Една стара поговорка гласи: “Фамилиарността поражда презрение.” Императорът
изглежда познавал всички свещеници от града твърде добре и не смятал никой от тях за
достатъчно свят, за да проведе тази служба. Ден след ден той се мъчел да намери подходящ
свещеник. Една нощ в съня му се явила неговата майка: “В префектура Чуан Жоу, провинция
Фуджиан, казала му тя, има монах, който е квалифициран да проведе службата за мен.” Тя не му
дала никаква друга информация. Императорът незабавно изпратил правителствени чиновници до
провинция Фуджиан със задача да открият най-светите монаси. Чиновниците, бивайки не по-
добри в преценяването на светостта, отколкото днешните, просто събрали най-изтъкнатите
монаси, които могли да намерят. Естествено монасите били доволни от оказаната им чест, а
чиновниците от това, че изпълнили задачата. Така една голяма група от доволни монаси и
служители поели към столицата. По пътя те спрели край колибата на монаха да пият чай.
“Достопочтени господа, моля, обяснете ми причината, поради която всички сте толкова
щастливи.” Един от изтъкнатите свещеници не се стърпял да се похвали: “Ние пътуваме за
столицата, за да проведем погребална церемония за майката на императора.” Това не се сторило
повод за радост на монаха. Той уважавал императора и майката императрица, които били

39
ревностни будисти. “Бих желал да ви помогна, казал той, и попитал дали може да ги придружи до
столицата.” Чиновниците и свещениците вкупом му се присмели за недодялаността. Хвалещият се
свещеник го попитал недоверчиво: “Ти наистина ли искаш да ни помогнеш за провеждането на
церемонията?” “О, не, отвърнал монахът, аз желая само да нося багажа ви.” Това е друго, казал
свещеникът. Добре, можеш да дойдеш като носач.”
По това време императорът бил замислил тест за определяне на най-достойния свещеник, който да
извърши церемонията. Той притежавал “Диамантена сутра”, издълбана върху какмък. Щом чул, че
неговите служители и свещениците наближават, наредил този камък да бъде оставен на прага на
дворцовата порта. Един по един служителите и свещениците преминавали по камъка.
Императорът ги наблюдавал с тъга как вървят, разговаряйки помежду си как ще направят
церемонията по-впечатляваща. Последен стигнал до камъка монахът- носач. Когато го забелязал,
въпреки че бил неграмотен, той разбрал, че това било свято писание. Спрял и попитал един монах:
“Какво казват тези букви?” Онзи се обърнал, погледнал надолу и прочел написаното. “Защо ... та
това е “Диамантена сутра”, изненадано казал и продължил да върви и разговаря с другите.”
Монахът носач не пожелал да премине прага. Вместо това той коленичил пред камъка и останал
извън дворцовата порта. Императорът видял всичко това и наредил на монаха да премине.
“Господарю, казал монахът, простете неподчинението ми, но аз не мога да опетня тези свети слова
като стъпвам върху тях.” “Ако четеше сутрата, щеше да я държиш в ръце, без да я опетниш, нали,
попитал императорът.” “Ако можех да чета, господарю, не бих я опетнил щом я държа в ръцете
си.” Императорът се усмихнал: “Тогава прекоси прага като ходиш на ръце.” Монахът направил
прехвърляне през ръце и влязал в двореца, докосвайки камъка само с ръцете си. След това
императорът постановил, че този скромен монах ще извърши погребалната церемония.
Когато императорът го попитал как възнамерява да процедира, монахът простичко казал: “Ще
извърша ритуала утре сутринта. Нужни са ми малък олтар, един шествен лаг, малко тамян, свещи
и жертвена храна.” Това определено не била грандиозната церемония, за която императорът си
мислел. Допълнително подбуждан от изявените свещеници, той започнал да се съмнява в
правотата на решението си този монах да извърши службата. Тогава измислил друг тест.
Заповядал на две от най-красивите и опитни куртизанки да отидат в спалнята на монаха и да му
помогнат при къпането преди утрешната церемония. Вечерта, съгласно императорската заповед,
двете жени отишли при монаха и започнали да го къпят и масажират. Но макар че използвали най-
ароматни мазила и парфюми и приложили всичко, което знаели, за да възбудят неговата
сексуалност, той останал невъзмутим. Когато свършили, учтиво им благодарил за милата помощ и
им пожелал лека нощ. Жените съобщили всичко това на императора и той бил удовлетворен.
Наредил церемонията да бъде извършена, съгласно желанията на монаха. По време на
церемонията монахът се приближил до ковчега на императрицата и казал: “Виж ме, уважаема
госпожо, като твое истинско лице. Знай, че в Реалността не съществуваме ние двамата, а само
Едно. Макар че не съществува нищо, което води, и нищо, което да бъде следвано, моля, приеми
наставлението ми - направи крачка напред и влез в Рая.” Императорът дочул това и моментално се
уплашил от простотата на посланието. “Достатъчно ли е това за освобождението на Нейно
Величество, майката на императора, попитал той.” Преди монахът да му отговори, гласът на
императрицата майка, с тоналност, изразяваща леко раздразнение, отекнал в двореца: “Сега аз
получих освобождение, сине мой. Поклони се пред този свят учител и му благодари.”
Императорът бил изумен, но и толкова щастлив да чуе гласа на майка си, че сърцето му се
изпълнило с радост. Той наредил незабавно да се даде угощение в чест на монаха.
По време на угощението се случило нещо странно. На него императорът се появил във
великолепни одежди. Когато монахът видял богато избродираните му със златни и небесни
дракони панталони, бил поразен от красотата им. Императорът забелязал как се заглежда в
неговите панталони и казал: “Добродетелни, харесва ли ти този пзнталон?” “Да, господарю,
отвърнал монахът. Мисля, че е много бляскав и красив. Блести като лампа.” “Тъкмо така хората
по-лесно ще те следват, казал императорът и там на място свалил своя панталон и го дал на
монаха.” След това монахът станал известен с името Драконовия панталон на господаря
император.
Разказвам ви тази чудесна история, защото искам всички да помните този драконов панталон и
този упорит монах, който станал негов притежател. Скъпи приятели, представете си, че вие също
носите този бляскав панталон и бъдете лампа, осветяваща стъпките на останалите. Бъдете

40
блестяща светлина, която те да следват. Винаги помнете, че както този монах веднага забелязал
императорския панталон, другите ще забележат вас. Не се подавайте на изкушение и разсейване.
Неизменно дръжте вашето хуа тоу в ума си. Никога не се разделяйте с него. То ще се превърне в
извор на находчивост за вас. Така, както винаги трябва да помагате на другите, не трябва самите
вие да оставате безпомощни. Помнете - мотив, средство и възможност. Поддържайте вашата
мотивация. Търсете средство за Просветление. Намерете възможност за практика. Тогава, когато
някой ви попита: “На кого се дължи успеха ви в Чан?”, вие ще можете да отговорите - “На мен.”

Глава 9: БЕЗСЛОВЕСНО ПРЕДАВАНЕ

Придържайте се към Чан. Това е най-ефикасният начин за постигане на Просветление. Не се
оставяйте да бъдете изкушени от други методи. Дори Йонг Джи, по собствените му думи, изгубил
много време в спекулативно философстване, преди да се заеме с метода на Чан под ръководството
на Патриарх Уей Ненг. “На младини, казва той, изучавах сутрите, шастрите и коментарите,
опитвайки се до безкрайност да направя разлика между имената и формите. Със същия успех
можех да се опитам да преброя песъчинките в океана. Бях забравил въпроса на Буда: “Дали онзи,
който брои чуждите съкровища, ще стане богат?”
Методът на Чан е действително като кралски ваджра меч. С един удар разсича илюзийте и открива
състоянието на буда. Винаги, когато мисля за годините на практика, предхождащи моментния
опит на Просветлението, аз се сещам за Чан учителя Шен Цан. Всички ние можем много да
научим от него. Шен Цан имал непросветлен учител. Никой не може да даде на другия онова,
което не притежава, така че Шен Цан напуснал своя стар учител с празни ръце, за да се учи при
учителят Бей Чанг. Под ръководството на учителя Бей Чанг Шен Цан постигнал Просветление и
тогава, воден от любов и уважение, отишъл да посети стария си учител. Старият човек го попитал:
“Какво научи, откакто ме напусна?” Тъй като бил просветлен, Шен Цан любезно му отвърнал:
“Нищо, абсолютно нищо.” За стария човек това било горчиво-сладка новина. Той съжалявал, че
ученикът му не бил научил нищо, но бил радостен, че той отново е при него. “Ако желаеш, можеш
да останеш тук, предложил му той.” Шен Цан останал и се грижел за своя стар учител. Един ден,
докато се къпел, стрецът помоли Шен Цан да му изтрие гърба, който бил доста мръсен. Шен Цан
започнал да го търка и казал: “Какъв смешен кристален прозорец в твоята зала на Буда.” Учителят
му не схванал смисъла: “Обясни своята забележка, ако обичаш, помолил той.” Продължавайки да
сваля мърсотията от гърба му, Шен Цан казал: “Макар че не я виждш, твоята Буда природа
излъчва такива блестящи лъчи.” Този отговор оздачил учителя.
Няколко дни по-късно, когато старият учител седнал да чете сутра до намазания с восък книжен
прозорец, една пчела забръмчала в стаята. Привлечена от светлината, идваща отвън, пчелата взела
да се блъска в хартиения прозорец, опитвайки се да излезе. Шен Цан видял обърканата пчела и
казал: “Иска ти се да излезеш в безкрайното пространство. Е, това няма да стане, ако проникнеш
през хартията. Вратата е отворена, но пчелата отказва да мине през нея. Виж как удря глава в
затворения прозорец. Глупава пчела. Кога ще разбере, че пътят е блокиран от хартията.” В този
момент проблясък озарил ума на учителя. Бил почувствал дълбокото значение на думите на Шен
Цан. Тогава той многозначително го запитал: “Теб те нямаше дълго време. Сигурен ли си, че не си
научил нещо, докато беше далеч от тук?” Шен Цан се засмял и признал: “След като те напуснах, аз
се обучавах при учителя Бей Чанг. С негова помощ научих как да спра моя различаващ ум, да
прекратя оценъчното мислене, да надмогна света на егото. С негова помощ аз се сдобих със
Свещения плод на Просветлението.” Когато старият учител чул тази чудесна новина, събрал
всички монаси и наредил да се подготви угощение в чест на Шен Цан. Той бил наистина щастлив.
“Моля те, позволи на твоя стар учител да стане твой ученик, казал той на Шен Цан. Проповядвай
ми Дарма ... особено онези работи с къпането и пчелите.” Шен Цан се засмял: “Твоята Буда
природа блести дори и ти да не я виждаш. Тя винаги е чиста и никакво количество мърсотия не
може да я зацапа. Но твоите очи винаги са обърнати навън, взрени в изписаните страници.
Безкрайността не може да бъде уловена в думи. Книгите само ни въвличат в дискусии. Ако искаш
да бъдеш свободен от илюзиите, трябва да гледаш навътре. Обърни поглед навътре и виж твоята
блестяща Буда природа.”

41
Изведнъж старият учител разбрал. И неочаквано погледнал своята Буда природа. Той толкова се
развълнувал, че обявил Шен Цан за предстоятел на манастира. “Кой би повярвал, че на моята
преклонна възраст аз най-накрая ще го направя, провикнал се той.”
Но именно това е прекрасното във Вечния Момент, нали? Пристъпвате само веднъж извън
времето и всичките години, прекарани в невежество и страдание, изчезват в неопределеността. Те
са само нещо, което ви се струва, че си спомняте. Вашето старо малко “аз” си е отишло и всички
негови врагове, приятели и роднини, предишен опит - горчив или сладък, са изгубили силата си
заедно с него. Били са като кино - вярваш в тях, докато си в салона, но не и когато излезеш на
дневна светлина. Реалността пропъжда илюзията. В Нирвана вие не сте нито млад, нито стар. Вие
просто сте. Но кой сте вие? Това е лесно - буда.

Глава 10: МИРЯНИНЪТ ПАНГ

Някои обикновени хора си мислят, че смисълът на Чан е толкова дълбок, че само монаси и
монахини, отдали се на Дарма, са способни да го проумеят. Но това не е така. В действителност
ние, свещениците, често чувстваме, че не напредваме по най-правилния начин. Понякога, докато
се стремим да направим впечатление, и опитвайки се да изглеждаме внушително “плуваме”
изправени, покрай нас преминава обикновен гражданин, който плува със скоростта на олимпийски
шампион. Такъв човек бил мирянинът Панг. Той спечелил златен Чан медал. Той е бил пример за
подражание в продължение на векове не само за миряните, но и за всеки свещеник, който някога е
изучавал неговият стил на победител.
Мирянинът Панг живял във втората половина на осми век - Златната епоха на Чан. Той бил
образован и имал семейство - съпруга, син и дъщеря - и бил достатъчно богат, за да си посвети
времето на изучаването на будизма. Той смятал, че човек се нуждае от усамотение за медитация и
размишления над Дарма и затова си построил малък едностаен манастир близо до своя дом. И
всеки ден ходел там да практикува и се обучава. Неговите съпруга, син и дъщеря също изучавали
Дарма, но те стояли в семейната къща, занимавайки се със своя бизнес и домашни задължения,
като не отделяли будизма от своя делничен живот. Мирянинът Панг се бил потопил в сутрите,
докато един ден също не установил, че не постига желания напредък. Той още не се бил научил да
плува. Този ден той изскочил от своя манастир-барака и усещайки се в жалка безизходица се
оплакал на жена си: “Трудно, трудно, трудно. Опита да обхванеш толкова много факти е като
опита да трупаш сусамени семена върху листата на някое дърво.” Жена му му се присмяла:
“Лесно, лесно, лесно. Ти изучаваш думи, а аз изучавам тревата и откривам Буда природа във всяка
капка роса.” Дъщерята на мирянина Панг, Линг Зао, минала покрай тях и чула това словесно
джапане. “Двама възрастни бърборят глупости, казала тя.” “Я почакай, извикал след нея
мирянинът Панг. Щом си толкова умна, кажи ми какъв е твоят метод.” Линг Зао отишла при
родителите си и спокойно отвърнала: “Не е нито трудно, нито лесно. Когато съм гладна - ям,
когато съм уморена - спя.” Линг Зао била изучила естествения Чан.
Мирянинът Панг научил доста този ден. Научил толкова много, че оставил настрана своите книги,
заключил манастира-барака и решил да посети различни Чан учители, за да провери своето
разбиране. Той все още не можел да се съревновава с дъщеря си, но вече се справял добре. Като
резултат, той се озовал в планината Нан Юи, където учителят Ши Тоу провеждал манастирско
уединение. Мирянинът Панг отишъл право при учителя и го попитал: “Къде мога да открия човек,
който не е привързан към материалните неща?” Учителят Ши Тоу повдигнал бавно ръка и
затворил устата на Панг. И благодарение на този единствен жест Чан на Панг действително се
задълбочил. Той останал в Нан Юи дълго време. Тамошните монаси го гледали и много се чудели
на неговия естествен Чан и несмутимо спокойствие. Даже учителят Ши Тоу бил впечатлен и
поискал да научи неговия секрет. “Всички са възхитени от твоите методи, казал Ши Тоу. Кажи ми,
притежаваш ли някакви особени сили?” Мирянинът Панг само се усмихнал и отвърнал: “Не,
никакви особени сили не притежавам. Дните ми са запълнени с обикновени действия и аз просто
държа ума си в хармония с моите задачи. Приемам случващото се без привличане или
отблъскване. Когато срещна друг човек, поддържам безкритично отношение. Не одобрявам и не
обвинявам. За мен червеното е червено, не пурпурно или огнено. Така че какво възхитително има
в метода ми. Просто когато цепя дърва, аз цепя дърва. когато нося вода, нося вода. Учителят Ши
Тоу по разбираеми причини бил впечатлен от този отговор. Той поискал Панг да се присъедини
42
към неговата сангха. “Човек, като теб, не трябва да бъде мирянин, казал Ши Тоу. Защо не
обръснеш главата си и не станеш монах?” Предложението отбелязало края на престоя на Панг при
Ши Тоу. Той просто нямало какво повече да научи от своя учител. Панг му отвърнал кратко: “Ще
направя, каквото трябва да направя.” И онова, което направил, било да си тръгне. След това той
отишъл при страховития учител Ма Зу и отново попитал: “Къде да откия човек, който не е
привързан към материалните неща?” Ма Зу се намръщил и рекъл: “Ще ти кажа, когато изпиеш
Западната река на една глътка.” Улавяйки се за тази единствена забележка, Панг съумял да
завърши своето Просветление. Той проумял, че притежаването на безкритичен ум е недостатъчно.
Неговият ум трябвало да стане толкова голям, колкото Буда умът, да обхване изцяло Самсара и
Нирвана, да се разтвори в безграничната пустота. Такъв ум би могъл да погълне цял океан.
Мирянинът Панг стоял при учителя Ма Зу, докато разбрал един ден, че отново няма какво повече
да научи. Тогава Панг се приближил до Ма Зу, надвесил се над него и казал: “Един просветлен
човек те моли да погледнеш нагоре.” Ма Зу нарочно погледнал надолу. Мирянинът Панг казал:
“Колко красиво свириш на лютнята без струни.” В този момент Ма Зу потвърдил, че не
съществува разлика между хората. Ако Панг гледал надолу и Ма Зу щял да гледа надолу. Нямало
кой да гледа нагоре. Но след това, без обяснение, Ма Зу погледнал право нагоре и разрушил
магията, така да се каже. Мирянинът Панг се поклонил ниско и останал в този прощален поклон,
докато Ма Зу се изправил и си тръгнал. Когато учителят забързано се отдалечил, мирянинът
прошепнал: “Оплеска го, нали ... опитвайки се да изглеждаш умен.”
Мирянинът Панг бил постигнал майсторство и всеки учител, който срещнел, признавал това. Но
което е очевидно за учителя, не винаги е очевидно за обикновения монах. Един зимен ден, докато
напускал манастира на учителя Яо Шан, няколко млади монаси, отнасящи се пренебрежително
към статуса му на мирянин, го придружили до външната врата. Панг погледнал навън и видял, че
вали сняг. “Чудесен сняг, казал той. Снежинките падат точно на място.” Монах на име Куан, който
бил толкова безочлив, колкото и глупав, изобщо не доловил остроумието в забележката на Панг.
Той саркастично му се присмял: “А къде очакваш да падат снежинките?”
Панг отправил комплимент към естественото падане на снега по полето, пътищата и дърветата, а
не, да речем, в кухнята или залата за медитация. Панг знаел, че ще трябва да върви дълго по
студения сняг, но приел това без смущение. Но освен мъдростта на учител, Панг имал характер.
Когато видял подигравателната усмивка на лицето на монаха, той го ударил. “Как се осмеляваш,
казал монахът.” “Ти подстригал ли си се за монах, попитал го Панг скептично. Защото ще бъдеш
изхвърлен пред вратите на Ада.” “Какво означава това? - попитал монахът.” Панг го ударил
отново. “Имам предвид, че макар да притежаваш очи, уши и език, ти си абсолютно сляп, глух и
ням.” След това спокойно излязъл на снега, сякаш навън бил слънчев ден. Бил дал на монаха
солиден урок.
Един ден, докато слушал човек, който се опитвал да обясни Диамантената сутра, Панг забелязал,
че той се препъва в тълкуването на пасаж, описващ несъществуването на егото. “Може би аз ще
мога да ти помогна, казал той. Ясно ли ти е, че онова, което е обусловено и променящо се, не е
реално, а онова, което е необусловено и неизменно, е реално?” “Да, отвърнал тълкувателят.”
“Тогава не смяташ ли за вярно, че егото е условно и променящо се, а не-егото е едно и също във
всяка минута? Не е ли вярно, че с всяка измината минута взависимост от обстоятелствата и
условията ние придобиваме нова информация и опит и същевременно забравяме стара
информация и опит?” “Да, съгласил се отново тълкувателят.” “Но кое в нас е непроменливо и
неусловно, попитал Панг.” “Нашата обща Буда природа, изведнъж се усмихнал и проумял
тълкувателят. Единствено тя е реална. Останалото е илюзия. Неговото щастие вдъхновило Панг да
му посвети поема:
Щом не съществува нито “аз-а”, нито личността, кое тогава е близко и кое далечно? Приеми
съвета ми и не говори за реалността, а сам изпитай какво представлява тя. Диамантената мъдрост
има за природа на истината изключителната чистота и фалшивото его не може да я раздели и
замърси : “Аз чувам, разбирам, вярвам” са изрази привидно уместни, ала инструментите са в
ръцете на диамантения резач - когато работата е свършена, той просто ги оставя.
Мирянинът Панг и неговата дъщеря Линг Зао пътували из Китай като се издържали се от
продажбите на бамбукови фигурки, които те правели. Те остаряли заедно, превръщайки се в
легенди на Просветлението. Тяхното последно обиталище била една планинска пещера.

43
Панг разбрал, че настъпва време да си отиде. Той бил доста изтощен и силите му били на
привършване. Вътре в пещерата имало един камък, на който неизменно сядал да медитира. Той
седнал на камъка с намерение да си отиде от този свят, след залез слънце. Затова той изпратил
Линг Зао навън, за да му съобщи за подходящия момент. След няколко минути Линг Зао се
върнала в пещерата, задъхана и развълнувана. “О, татко, извикала тя, трябва да дойдеш и да видиш
това. Има слънчево затъмнение. Това несъмнено било изключително събитие, при условие че
действително било настъпило. Така че той станал от своя камък за медитация и излязал отвън.
Огледал се, но не видял никакво слънчево затъмнение. Луната била изгряла и това било всичко.
Но къде била отишла Линг Зао? Панг се върнал в пещерата и я намерил мъртва, седнала изправена
на неговата скала за медитация. “О, това момиче, заплакал Панг, тя винаги е била пред мен.” Той я
погребал и след една седмица също преминал в Нирвана. Тялото му било кремирано, а прахът му
разпръснат във водите на близкото езеро.

Глава 11: БЕЗСМЪРТНИЯТ

Четиридесет и три генерации Чан учители са отминали, откакто Шестия Патриарх издигнал
високо факела на Дарма. Четиридесет и три поколения търсещи са немерили Пътя, водени от този
факел. Няма значение до каква степен някой е обвързан с друг път, той може да бъде воден от Чан.
Когато светлината навлиза през прозореца, тя не осветява само едни части на стаята, а други
оставя в тъмнина. Вътрешното пространство бива осветено от “слънчевата истина” и всеки човек,
независимо от избрания от него път, ще бъде огрян от факела на Чан. Вземете за пример известния
случай на безсмъртния даоист Лю Донг Бин.
Лю Донг Бин бил най-младият и най-необузданият от безсмъртните даоисти. Даже бихме могли да
кажем, че той бил изключително див. Или поне, че като такъв е започнал. В дните му като смъртен
го наричали Чун Йанг, роднина на Джинг Чуан, който живял до края на династията Танг. Това
било преди около хиляда години, но онези времена не се отличавали много от сегашните. Ако
някой младеж желаел да просперира, той се нуждаел от добро образование. Днес такъв човек би се
стремял към завършване на колеж. В онези дни той трябвало да издържи вдъхващите
страхопочитание Държавни изпити. Ако не бил способен на това, препоръчително било сериозно
да се замисли за някаква фермерска работа.
Чуан Йанг опитвал три пъти да вземе Държавните изпити и трите пъти безуспешно. Той бил
потиснат и обесърчен. Знаел, че е разочарование за своето семейство и също така, че не е
постигнал нищо за себе си. Бил провалил бъдещето си. Тогава направил каквото много отчаяни
млади хора правели. Почнал да обикаля кръчмите и да се напива до смърт. Пътят, по който
алкохолът го повел, се оказал сходен с този на мнозина в неговото положение - той падал все по-
ниско и по-ниско. Ако го свържем с една стара поговорка: “Първо Чуан Йанг изпивал виното,
после виното изпивало Чуан Йанг.” Той бил в доста лоша форма, когато безсмъртният Зонг Ли
Куан го срещнал в една от тези кръчми. Безсмъртният проявил интерес към младия човек. “Вместо
да скъсяваш живота си с вино, защо не се опиташ да го удължиш с Дао, попитал го той.” В замяна
на съкратения и мизерен живот Зонг Ли Куан предложил на Чун Йанг дълъг и щастлив живот. Чун
Йанг може да нямал необходимите качества за държавен чиновник, но определено притежавал
такива, за да се пробва в академията на духовността. Той нямало с кой знае какво да запълва
времето си, така че разполагал с множество възможности за практика. Несъмнено притежавал и
мотивация. Предполагам, че бил проумял колко ниско бил паднал - бил ударил дъното, така да се
каже. Когато човек погледне на живота си от друга перспектива и осъзнае, че повече няма какво да
губи, става по-открит за нови идеи.
И така, Чун Йанг притежавал мотивация и възможност. Оставало му само придобиването на
средство. То му било предоставено от Зонг Ли Куан. Той щял да го обучи на необходимите
техники. Чун Йанг вложил сърце в овладяването на така наречената Малка космическа орбита:
мощен йогически подход, който с помощта на сексуалната енергия превръща примесите в
човешката природа в злато на безсмъртието. Той напреднал толкова много, че можел да става
невидим и да се появява на две места едновременно. Това било високо постижение.
Един ден той решил да прелети над манастира Хай Уай, разположен в планината Лю Шан.
Светците и безсмъртните могат да правят такива неща, както знаете. Те са като пилоти без
самолети ... или без парашути. Докато летял, чул и видял монаси, които рецитирали сутри или
44
работели тежка работа, каквато будистките монаси обикновено вършат. За да им покаже своята
сила и да се подиграе на тяхното монашеско усърдие, той изписал следното кратко стихотворение
върху фасадата на манастирската камбанария:
Всяка истина е удоволствие за мен
с бисера на хара в моя корем.
В края на деня аз си почивам;
умът ми безгрижен не ще да унива -
а вашият безумен Чан не струва.
Ето такива посредствени стихове. След това отлетял. Предстоятелят на манастира, Чан учителят
Хуанг Лунг, трябвало всеки път, когато вдигнел очи към камбанарията, да чете тази лоша поезия.
Един ден някогашният Чун Йанг - станал известен като Безсмъртния Лю Донг Бин, прелитайки
отново над манастира, забелязал над него пурпурен, подобен на облак, чадър. Това бил ясен знак,
че нещо твърде духовно ставало там. Лю Донг Бин сметнал, че може да слезе долу и да хвърли
един поглед. Тъй като всички монаси се били насочили към Залата на Дарма, той се преобразил на
монах и ги последвал. Но не можел да измами стария предстоятел Хуанг Лунг. “Не мисля, че ще
проповядвам Дарма днес, изръмжал Хуанг Лунг. Изглежда между нас има крадец на Дарма.” Лю
Донг Бин пристъпил напред и направил нахален поклон пред учителя. “Ще бъдете ли така добър
да ме осветлите за значението на израза: “В едно пшеничено зърно се съдържа цялата вселена и
планините и реките могат да се поберат в едно малко гърне за готвене.” Лю Донг Бин не вярвал в
състоянието на пустота, характерно за отсъствието на его. Той изповядал лъжливия възглед, че
егото по някакъв начин оцелява при смъртта. Хуан Лонг му се присмял: “Вижте! Дявол пази
труп.” “Труп, възкликнал Лю Донг Бин, ха, моят пазач е пълен с еликсира на безсмъртието.
”Можеш да влачиш своя труп за вечни времена, все ми е едно. Но сега го разкарай от тук.” “Не
можете ли да отговорите на моя въпрос, подразнил го Лю Донг Бин.” “Мислех, че ти притежаваш
всички необходими отговори, насмешливо казал Хуанг Лонг и му припомнил неговото
стихотворение.” Лю Донг Бин реагирал яростно на това. Запратил своя страховит меч, наричан
Дяволоубиец, към Хуанг Лонг. Но учителят само посочил с пръст летящия меч и той спрял на
половината разстояние, след което паднал на пода, без да нарани никого. Безсмъртният бил
шокиран. Той изобщо не предполагал, че един Чан учител може да притежава такава сила.
Изпълнен с разкаяние, той коленичил, изразявайки своето уважение: “Моля, учителю, аз наистина
искам да разбера.” Хуан Лонг сменил отношението си. “Нека забравим втората част - за гърнето за
готвене, казал благонамерено. Вместо нея да се спрем на първата част. Умът, оформящ една
подредба на материята, която нарича “житно зърно”, е същият ум, който оформя подредбата на
материята, наречена от него “вселена”. Концепциите са в ума. “Безумния Чан”, както ти го нарече,
е въщност практика на очистване на ума от концепции, оценки, мнения, его.” След това той
добавил, вероятно във връзка с поемата: “Най-вече от концепцията за егото.” Лю Донг Бин се
замислил над този отговор и изведнъж го проумял. Докато правел разлика между себе си и
останалите, между желаното и нежеланото, между незначителното и важното той оставал под
робството на концептуалния свят - просто един господар на илюзиите. Никой в своя истински ум
не би желал да бъде такъв. И безсмъртният даоист определено не желаел да прекара живота си или
цялата вечност в оценки коя лъжа е по-убедителна от останалите. Изпълнен с радост, Лю Донг Бин
отлетял до камбанарията, изтрил своята стара поема и я заместил с друга:
Своя малък ум си мислех, че съм овладял,
ала било то точно обратно -
в живака скрито злато търсех,
но илюзии само намерих;
мечът ми от земята подскочи,
когато Хуанг Лонг луната посочи,
тогава на Истината светлината видях
и тя ме спаси в последния час.
За нещастие Просветлението не го направило по-добър поет.
Смисълът тук е, че Лю Донг Бин, въпреки че бил безсмъртен, имал какво да вземе от Чан. Той
толкова високо ценял трите скъпоценности - Буда, Дарма и Сангха, че получил титлата пазител на
Дарма. Разбира се, не било необходимо той да се присъедини официално към Чан. Целият урок на
неговото Просветление гласял, че названията нямат стойност. Затова той продължил да бъде

45
безсмъртен последовател на Дао. Но след като се сдобил с това безценно познание, той се извисил
в йерархията на безсмъртните и макар да бил най-млад сред тях, станал най-прочутият. Под
неговото вдъхновено ръководство Северната даоистка школа наистина процъфтяла. Лю Донг Бин
бил наречен Пети Дао Партриарх на Севера.
На юг друг велик даоист - Зи Йанг, постигнал Просветление след четене на будистки сутри. Той
станал известен като Пети Дао Патриарх на Юга. Но това е друга история.

Глава 12: МО ШАН

Много са жените, достигнали превъзходни резултати в Чан практиката. Немалко са се сдобили с
майсторска степен, а някои от тях са успели там, където прочути учители не са могли да успеят.
Вземете случаят с Чан наставничката Мо Шан. Подобно на други учители, тя приела името на
планината, където бил разположен нейният манастир. Тя била изключително популярна с
дълбочината на своето познаване на Чан и умението и да води своите ученици към Просветление.
Монах на име Куан Ши, който впоследствие щял да се превърне в Чан учителят Куан Ши, научил
за успехите на нейните методи. След като прекарал няколко години не с друг, а с учителят Лин
Джи - години, през които научил много, но не бил доведен до Просветление, той решил да посети
Мо Шан и да провери дали нейните методи няма да му помогнат. Предполагам, че Куан Ши бил
станал жертва на онази гордост, която понякога инфектира учениците на великите учители. Те си
мислят, че е по-добре да си непросветлен последовател на прочут учител, отколкото да си
просветлен последовател на някой неизвестен учител. Някой имат подобни схващания и по
отношение на пола. Те си мислят, че един ученик мъж е по-добър от просветлена жена учител.
Можете да наречете това Чан псевдомъжественост.
Един ден монахът-ученик Куан Ши се появил в манастира на Мо Шан с наперен вид. Той
изглеждал високомерно-снизходителен и бил съвсем наясно с високите си постижения на мъж
практикант. Е, не се биел в гърдите и не надавал крясъци като маймуна самец, но общо взето не
бил много далече от това. Куан Ши влязъл в манастирската зала тъкмо когато Мо Шан се
настанявала на най-представителното място, съобразно своя авторитет. Той трябвало да се
поклони смирено и да помоли да бъде приет за ученик, но просто не можел да се принизи толкова
пред една жена. Мо Шан го погледнала за момент, след което попитала един от своите
помощници: “Този човек турист ли е или кандидат за ученик?” Куан Ши изпреварил помощника:
“Аз не съм турист, а следовник на Дармата на Буда.” “Така ли, казала Мо Шан, придавайки си
учуден вид. Ти си бил следовник на Дарма! Кажи ми как дойде тук.” “Ами дойдох като вървях по
главния път.” “И реши да оставиш Дарма някъде по пътя, така че тя да не бъде следвана тук?”
Куан Ши не знаел какво да отговори. Направил половинчат поклон с цел по-скоро да прикрие
смущението си, отколкото като израз на уважение. Мо Шан обаче не била доволна от този
високомерен компромис. “Дармакая е безгранична и никой не може да я ограничава съобразно
собствените си разбирания. Тъй като Тя е навсякъде, навсякъде са и нейните правила, законът и
будистката Дарма. Ти трябва да съобразиш поведението си с общоприетите изисквания. Длъжен
си да се подчиниш на това условие.” Куан Ши се поклонил нехотно пред нея. Но когато се
изправил, не се сдържал и подхвърлил: “А на какво условие се подчинява главата на Мо Шан?”
Той я предизвиквал на словесен двубой. Искал да знае дали тя е просветлена, или не. Мо Шан се
усмихнала на безочливостта му. “Кой ученик на Буда е могъл да види неговата ушниша,
свещената издатина на неговата глава?” Тя имала предвид, разбира се, че човек трябва да е на
нивото на другия, за да го разбере. И ако Куан Ши не бил в състояние да види, че тя е просветлена,
то било поради причината, че той самият не бил. “Къда мога да намеря мъж, който да отговаря за
Мо Шан, попитал той снизходително, играейки на думи с нейното име и названието на
планинския манастир. “Онзи, който отговаря за Мо Шан не нито мъж, нито жена, отвърнала тя.”
“Този човек трябва да е достатъчно могъщ, за да постигне трансформация, предизвикателно
заявил той.” Мо Шан го погледнала със сериозен поглед. “Този, който отговаря за Мо Шан не е
нито дух, нито демон, нито личност, спокойно казала тя. Тогава какво и в какво има да се
трансформира?” Най-накрая смисълът на нейните думи достигнал до Куан Ши. За момент той
застинал, осъзнавайки своята безочливост и невежество. Тогава паднал на колене и приветствал
Мо Шан с поклон. Този път го направил от сърце.

46
Куан Ши останал в манастира на Мо Шан три години, работейки като градинар. Под нейно
наставничество той достигнал Просветление. Години по-късно, когато станал учител, той често
казвал на своите ученици: “Просветлението изисква да се изпие колкото е нужно от Голямата
мечка. От моя духовен баща, Лин Джи, аз получих само половин черпак. Моята духовна майка,
Мо Шан, беше тази, която ми даде другата половина. И от времето, когато я получих от нея,
никога повече не съм изпитвал жажда.”

Глава 13: ЗАКЛЮЧЕНИЕ

В миналото са срещали същите проблеми с времето, които срещаме и ние днес. Тогава са казвали:
“Дните се изнизват незабелязано, както совалката ниже нишките на тъкачния стан. Те отминават
един след друг, стрелкат се и изчезват почти неразличими.” Друг път са казвали: “Дните отлитат
като стрели покрай главата. А ние стоим и ги гледаме, чудейки се накъде са се забързали.”
И в една Чан сесия дните минават бързо. По същия безконтролен начин се нижат оценките и
идеите ни. Кога ли ще спре този ход? Стрели на интуицията прелитат около главата. Ще уцелят ли
те своите мишени? Ние няма как да узнаем до голямото преброяване в края на учебната сесия. При
Чан, както при повечето неща в живота, ние никога не сме напълно сигурни в знанията си, докато
не бъдем подложени на тест. Учителите наричат това тестване “плащане на сметкта.” В последния
ден на учебната сесия всички ученици се събират и учителят започва напосоки да ги извиква,
задавайки всевъзможни целенасочени въпроси. Това е, което наричаме “поднасяне сметката на
ученика”. Ученикът трябва да се изправи пред всички за изпитване. “Какво си научил? Плащай!”
Отплатата на учителите са добрите отговори. Разбира се, ако в една сесия дори един ученик
съумее да постигне Просветление, той изплаща сметките на всички. Всички споделят радостта от
неговото постигане на Истината.
Но какво научихте вие от тези уроци? Може би сте платили сметките на всички и сте постигнали
Просветление. Може би не сте съвсем сигурни и се нуждаете от малко време, за да помислите, да
огледате тези Чан идеи, да оставите мислите ви да се уталожат, преди да видите какво сте
придобили. Използвайте толкова време, колкото е нужно, но не прекъсвайте процеса на
обмисляне. Дръжте Чан в ума си. Преоценете вашите приоритети. Бъдете търпеливи.
Един летен ден Буда решил да направи дълга разходка. Той тръгнал бавно по пътя, наслаждавайки
се на красотата на природата. На едно кръстовище се натъкнал на мъж, който се молел. Мъжът,
разпознавайки Татхагата, коленичил пред него и разплакано казал: “Учителю, колко тежък и
горчив е животът. Някога аз бях щастлив и заможен, но онези, които обичах ми отнеха всичко с
лъжа и измама. Сега съм отритнат и презрян. Кажи ми, учителю, колко пъти ще трябва да се
прераждам в такива злочести съществувания, преди най-накрая да позная блаженството на
Нирвана?” Буда се огледал наоколо и видял едно мангово дърво. “Виждаш ли това дърво, попитал
той.” Мъжът кимнал. Тогава Буда му казал: “Преди да се освободиш от страдание, ще преживееш
толкова прераждания, колкото плодове манго има на дървото.” А дървото било натежало от
десетки и десетки плодове. Мъжът изпъшкал. “Но, учителю, рекъл той разочарован, аз съм спазвал
Предписанията! Живял съм праведно. Защо трябва да съм осъден да преживея толкова
страдание?” Буда въздъхнал: “Защото така трябва да бъде, после продължил по пътя.”
Стигнал до друго кръстовище, на което един друг човек се молел. Този човек също го познал и
коленичил пред него. “Учителю, животът наистина е тежък и горчив, казал той. Аз съм изпитал
толкова терзания. Като момче, загубих родителите си. Вече мъж, загубих жена си и чудесните си
дечица. Колко пъти още ще трябва да се прераждам, преди да позная безграничната обител на
твоята любов? Буда погледнал към ширналото се поле, покрито с разцъфнали цветя: “Виждаш
онези цветя в полето, попитал той.” Мъжът кимнал. Тогава Буда казал: “Преди да познаеш
свободата, ще се прераждаш толкова пъти, колкото са цветовете в полето.” Виждайки морето от
цветя, мъжът заплакал. “Но, учителю, аз винаги съм живял като добър човек. Бил съм честен и
справедлив и никога не съм наранил някого. Защо ще трябва да преживея още толкова
страдания?” Буда въздъхнал: “Защото така трябва да бъде, и продължил пътя си.”
На следващото кръстовище пред него смирено коленичил друг молител. “Учителю, колко тежък и
горчив е животът, оплакал се той. Денем се трепя под палещото слънце, а нощем лежа върху
студената и влажна земя. Толкова глад, жажда и самота. Още колко пъти ще се прераждам в

47
такива нещастия, преди да прекрача портите на Рая? Буда се огледал и видял едно тамариндово
дърво. Всеки клон на това дърво имал множество разклонения и по всяко разклонение растяли
десетки дребни листа. “Виждаш ли тамариндовото дърво, попитал го Буда.” Човекът кимнал.
“Преди да постигнеш освобождение от страданията, ще се преродиш още толкова пъти, колкото са
листата върху тамариндовото дърво.” Човекът се вгледал в хилядите листа на тамариндовото
дърво и по страните му се стекли сълзи на благодарност. “Колко си милостив, учителю, рекъл той
и опрял чело в земята пред нозете на Буда.” Тогава Буда казал: “Изправи се добри ми приятелю и
ела с мен.” От този ден тамариндовото дърво станало символ на търпеливостта и смирението.
Ние не можем да правим уговорки с вселената. “Спазвах правилата, значи ми се полага
благоденствие. Или: “Със сигурност понесох повече нещастия, отколкото са ми били отредени.
Сега е моето време за щастие.” Вселената не се интересува от дребните ни разбирания за правилно
и неправилно. Има хора, които са дали живота си в името на добруването на другите и не са
издигали глас за оплакване. Но ние знаем, че заради жертвоготовността си те са намерили Рая. Не
е ли това пътя към щастието, пътят по който преминаваме в Нирвана? Изоставяйки
индивидуалното его, ние придобиваме универсалната Буда природа. Раят идва при нас, когато му
се отдадем изцяло. И когато ви попитат: “Какво научихте?” - дори и да не ви дойде на ум някакъв
особен отговор вие ще сте платили вашата сметка, ако просто кажете: “Колкото и време да е
необходимо, аз ще следвам Чан. Ще продължавам да се боря за освобождането си от его и няма да
забравя да държа челото си пред нозете на Буда.” Търпението и смирението са чисто злато.
А ето и нещо отгоре: стремете се да виждате Буда във всеки човек, който срещате и ще можете да
платите сметка за мнозина.

48