Стивън Xоkинг

Вселената
в орехова черупка

Copyright © Stephen Hawking 2001

Original illustrations © 2001 by Moonrunner Design Ltd UK and The Book Laboratory ™ Inc.
The right of Stephen Hawking to be identified as the author of this work has been asserted in
accordance with sections 77 and 78 of the Copyright Designs and Patents Act 1988.
All rights reserved.
Printed in Great Britain by Butler and Tanner Ltd, Frome, Somerset

© Васил Карлуковски, превод, 2002

© Издателство „Прометей – И.Л.“, 2002

https://4eti.me

ISBN 978-954-90-562-7-9 (2002 г.)

ISBN 978-954-94-610-7-7 (2010 г.)
 Съдържание

Съдържание ....................................................................................... 3

Анотация ............................................................................................ 4

Предговор .......................................................................................... 7

ПЪРВА ГЛАВА. Кратка история на относителността ................. 9

ВТОРА ГЛАВА. Формата на времето .......................................... 32

ТРЕТА ГЛАВА. Вселената в орехова черупка ............................ 69

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА. Предсказвайки бъдещето ....................... 103

ПЕТА ГЛАВА. Закриляйки миналото ....................................... 133

ШЕСТА ГЛАВА. Нашето бъдеще? Star Trek или не? .............. 157

СЕДМА ГЛАВА. Бранен нов свят .............................................. 173

Бележка към българското издание............................................... 203

Глосар............................................................................................. 204

Препоръчана допълнителна литература ...................................... 214

3
 Анотация
„Кратка история на времето“ – феноменалният бестселър на Стивън Хокинг, из-
даден в тираж няколко милиона, представи на читатели по целия свят идеите на този
блестящ физик теоретик. А сега, чрез едно голямо явление в книгоиздаването – бо-
гато илюстрираното продължение на неговата първа книга, Хокинг се завръща от-
ново при нас и разбулва тайните на най-важните открития, станали през годините
след издаването на посрещнатото с възторг първо заглавие.
Един от най-въздействащите мислители на нашето време, Стивън Хокинг е инте-
лектуален идол, известен не само заради приключенския дух на своите идеи, но и
заради яснотата и остроумието, с които ги изразява. В своята нова книга той ни от-
вежда до предния фронт на теоретичната физика, където истината много често е по-
необичайна от измислицата, и ни обяснява като на неспециалисти кои са принципите,
контролиращи нашата Вселена.
Както много други учени от общността на теоретичната физика, професор Хокинг
иска да открие граала на науката – изплъзващата се Теория за всичко, която е скрита
в сърцевината на Космоса. С достъпен, а често и игрив стил той ни дава напътствия,
докато се мъчи да разгадае тайните на Вселената – от свръхгравитацията до свръхси-
метрията, от квантовата теория до М-теорията, от холографията до дуалността. От-
вежда ни в безлюдните предели на науката, където новите теории на суперструните
и p-браните може би ще запълнят последните празни места в пъзела. И ни позволява
да надникнем зад сцената на едно от най-вълнуващите интелектуални приключения,
когато се стреми „да комбинира теорията на Айнщайн за относителността и иде-
ята на Ричард Файман за многочислените истории в една завършена и обединена
теория, която ще опише всичко, случващо се във Вселената“.
С характерната за него щедрост професор Хокинг ни кани да го придружим в това
необичайно пътуване през пространство-времето. Множеството цветни илюстрации
помагат това пътуване да бъде по-ясно възприемано и го превръщат в една сюрреа-
листична страна на чудесата, където частиците и струните се движат в единадесет
измерения, където черните дупки се изпаряват, изчезват и отнасят със себе си своята
тайна и където първичното космическо семе, от което е поникнала нашата Вселена,
е представлявало всъщност едно орехче.
„Вселената в орехова черупка“ е жизненоважно четиво за всички хора, стремящи
се да разберат Вселената, в която живеем. В комплект с Кратка история на времето
тази книга, също като предходната, предава вълнението, обземащо научната общност
тогава, когато тайните на Космоса биват разбулени.
Стивън Хокинг е Лукасов професор по математика в Кеймбриджкия университет
и има репутацията на най-блестящия физик теоретик след Айнщайн.

Кратка история на времето е повратна точка в научната литература. Тази книга

стана събитие в книгоиздаването в международен мащаб, защото бе преведена на 40
езика и издадена в близо десетмилионен тираж по света.

4
 „Увлекателно и заинтригуващо... Хокинг несъмнено притежава природната
дарба на учителя: лекота, добронамерен хумор и способност да онагледява извън-
редно комплицирани съждения с аналогии, взети от всекидневието.“
— Ню Йорк таймс

„Тази книга е обединила учудването на детето с интелекта на гения. Ние предп-

риемаме пътуване във вселената на Хокинг. като непрекъснато се възхищаваме от
неговия ум.
— Сънди танмс (Лондон)

„Майсторски написано резюме за това от какво според съвременните физици е

направен светът и как е стигнал до сегашното си състояние.“
— Уолстрийт джърнъл

„Изпълнено с очарование и кристално ясно... Дава на обикновения читател въз-

можност да се запознае с някои по-дълбоки научни истини от самия източник...
Ярка, блестящa книга.“
— Hю Йоркър

„Стивън Хокинг доказва, че е майстор на яснотата...

Трудно е да посочим друг жив учен, който би могъл да изложи по-разбираемо тези
страховити математически теми.“
— Чикаго трибюн

„Той е в състояние да обясни сложностите на космологичната физика с привле-

кателна комбинация от яснота и остроумие.“
— Hю Йорк ривю оф букс

„Това вероятно е най-добрата книга по въпросите на астрофизиката за обикно-

вения читател. Приемете нашите благодарности, д-р Хокинг!“
— Буклист

5
Стивън Хокинг през 2001 г.

6
 Предговор
Не очаквах популярната ми книга „Кратка история на времето“ да има
такъв успех. Тя беше бестселърът в списъка на лондонския Сънди таймс
повече от четири години – по-дълъг период в сравнение с всяка друга и
забележително за книга от научен характер, която не е леко четиво. Дълго
след това хората не спираха да ме питат кога ще напиша следваща книга.
Аз се съпротивлявах, понеже нямах желание да пиша книги като Син на
кратката история или Малко по-дълга история на времето, а бях зает с
изследвания. Но постепенно осъзнах, че има място за по-различен тип
книга, по-лесна за разбиране. Кратка история на времето е организирана
по линеен модел – повечето глави следват и са логически зависими от
предшестващите. Това допадаше на някои читатели, но други засядаха в
началото и никога не достигаха вълнуващия материал по-нататък. Сегаш-
ната книга за разлика от нея повече прилича на дърво. Първа и втора глава
образуват централен дънер, от който се разклоняват останалите.
Клоните са доста независими един от друг и могат да бъдат подхванати
в какъвто и да е ред след централния ствол. Те съответстват на области,
върху които съм работил или мислил след публикуването на Кратка ис-
тория на времето. Така че те представляват картина на някои от най-ак-
тивните полета на сегашните изследвания. Във всяка глава също така съм
се опитал да избегна еднопосочната линейна структура. Илюстрациите и
обясненията към тях предлагат алтернативен подход към текста, както в
Илюстрована кратка история на времето, публикувана през 1996 г. Ка-
ретата, или страничните разяснения, също дават възможност за задълбоча-
ване в някои теми по-детайлно, отколкото в главния текст.
През 1988 г., когато за първи път беше публикувана Кратка история на
времето, изглеждаше, че окончателната Теория на всичко вече е на хори-
зонта. Как се измени ситуацията оттогава? По-близо ли сме до нашата цел?
Както ще бъде описано в тази книга, ние сме изминали дълъг път оттогава.
Но това е едно все още продължаващо пътешествие и краят му не се вижда.
Както гласи старата поговорка, по-добре е да се пътува с надежда, откол-
кото да се пристигне. Нашата страст да откриваме подхранва съзидател-
ността ни във всички области, не само в науката. Ако стигнем края на ли-
нията, човешкият дух би увяхнал и умрял. Но аз не мисля, че някога бихме
спрели на място: ние ще се разпростираме в сложността, ако не в дълбочи-
ната, и ще бъдем винаги в центъра на разширяващ се хоризонт от възмож-
ности.
Искам да споделя вълнението си от откритията, които се правят, и от
картината на реалността, която се появява. За по-голяма достоверност се

7
концентрирах върху области, в които самият аз съм работил. Детайлите на
работата са твърде технични, но вярвам, че всеобхватните идеи могат да
бъдат предадени без много математически багаж. Просто се надявам, че
съм успял.
За създаването на тази книга бе ми оказана голяма помощ. По-специално
бих споменал Томас Хертог и Нил Ширър, които ми помогнаха за фигу-
рите, обясненията към тях и каретата, Ан Харис и Кити Фергюсън, които
издадоха ръкописа (или по-точно компютърните файлове, тъй като всичко,
което пиша, е електронно), Филип Дън от Book Laboratory and Moonrunner
Design, който създаде илюстрациите. Но освен това искам да благодаря на
всички онези, които направиха необходимото, за да имам възможността да
водя сравнително нормален живот и да провеждам научни изследвания.
Без тях тази книга не би било възможно да бъде написана.

Стивън Хокинг
Кеймбридж, 2 май 2001 г.

8
 ПЪРВА ГЛАВА.
Кратка история на относителността
Как Айнщайн положи основите на две фундаментални теории на двадесети век:
общата теория на относителността и квантовата теория

Алберт Айнщайн, откривателят на Специалната и на Общата теория на относител-

ността, е роден в Улм, Германия, през 1879 г., но през следващата година семейството
му се преместило в Мюнхен, където баща му Херман и чичо му Якоб основали малък
и немного успешен електротехнически бизнес. Алберт не е бил дете чудо, но твърде-
нията, че се е справял зле в училище, изглежда, са преувеличение. През 1894 г. баща
му фалирал и семейството се преместило в Милано. Родителите му решили, че той
трябва да остане, за да завърши училище. Но Алберт не харесвал авторитаризма в
училището и затова напуснал няколко месеца по-късно, за да се присъедини към се-
мейството си в Италия без диплома за завършено образование. По-късно завършил
образованието си в Цюрих, дипломирайки се през 1900 г. в престижното федерално
политехническо училище, известно с инициалите си ЕТН. Природната му склонност
към спорове и отвращението му към властта не го направили любимец на професо-
рите в ЕТН и никой от тях не му предложил асистентско място – нормалния път към
академична кариера. Две години след това в крайна сметка той успял да получи един
незначителен пост в Швейцарското патентно бюро в Берн. Именно докато бил на тази
9
длъжност, той написал през 1905 г. три статии, които не само го утвърдили като един
от водещите световни учени, но и сложили началото на две концептуални револю-
ции – революции, които измениха нашето разбиране за времето, за пространството и
за самата реалност.

Алберт Айнщайн през 1920 г.

Към края на деветнадесети век учените вярваха, че са близо до едно пълно описа-
ние на Вселената. Те си въобразяваха, че пространството е изпълнено с непрекъсната
среда, наречена „етер“. Светлинните лъчи и радиосигналите се представяха като
вълни в този етер, точно както звукът е вълни на плътността във въздуха. Всичко,
необходимо за една пълна теория, бяха внимателни измервания на еластичните

10
свойства на етера. За да се извършат такива измервания Джеферсъновата лаборато-
рия в Харвардския университет била построена изцяло без железни гвоздеи, така че
да не оказват влияние върху деликатните магнитни измервания. Проектантите обаче
забравили, че червеникавокафявите тухли, от които са построени лабораторията и по-
голямата част от Харвард, съдържат големи количества желязо. Днес сградата все
още се използва, въпреки че в Харвард не са сигурни колко книги може да издържи
подът на библиотеката без железни пирони.
Към края на века започнаха да се появяват несъответствия в идеята за всепроник-
ващия етер. Очакваше се, че светлината се разпространява с фиксирана скорост през
етера, но че ако и вие пътувате през етера в същата посока като светлината, ско-
ростта ѝ би ви изглеждала по-ниска, а ако пътувате в обратната на светлината посока,
скоростта ѝ ще ви изглежда по-висока (Фиг. 1.1).

Фиг. 1.1
Теория за неподвижния етер
Ако светлината беше вълна в еластичен материал, наречен етер, нейната скорост
би трябвало да изглежда по-голяма за някого в космически кораб (а), движещ се
към нея, и по-малка за този в космически кораб (b), пътуващ в същата посока като
светлината.

Въпреки това серия от експерименти не успя да подкрепи тази идея. Най-внима-

телните и прецизни експерименти от този вид бяха проведени от Алберт Майкелсън
и Едуард Морли през 1887 г. в Училището на Кейз за приложна наука в Кливлънд,
Охайо. Те сравниха скоростите на светлината в два снопа под прав ъгъл един спрямо
друг. Тъй като Земята се върти около оста си и обикаля около Слънцето, апаратът ще
се движи през етера с променящи се скорост и посока (Фиг. 1.2). Но Майкелсън и
Морли не намериха никакви дневни или годишни разлики между двата снопа свет-
лина. Всичко изглеждаше така, като че ли светлината винаги се движи с една и съща
скорост относно мястото, където се намира човек, независимо колко бързо и в коя
посока се движи той (фиг. 1.3).
Основавайки се на експеримента на Майкелсън-Морли, ирландският физик
Джордж Фитджералд и холандският физик Хендрик Лоренц предложиха, че движе-
щите се през етера тела се скъсяват и че часовниците се забавят. Това скъсяване и
забавянето на часовниците трябва да са такива, че всички хора да измерват една и
съща скорост на светлината независимо как се движат спрямо етера. (Фитджералд и
11
Лоренц все още са разглеждали етера като реална субстанция.) В една статия обаче,
написана през 1они 1905 г., Айнщайн посочи, че ако никой не може да установи дали
се движи или не през пространството, понятието за етер е излишно. Вместо това той
тръгна от постулата, че законите на науката трябва да изглеждат по един и същи на-
чин за всички свободно движещи се наблюдатели. В частност всички те трябва да
измерват една и съща скорост на светлината без значение колко бързо се движат.
Скоростта на светлината е независима от тяхното движение и е една и съща във
всички посоки.

Фиг. 1.2
Между скоростта на светлината в посока на земната орбита и в посока под прав
ъгъл към нея не беше намерена никаква разлика.

12
 Фиг. 1.3. Измерване скоростта на светлината.
В интерферометъра на Майкелсън-Морли светлината от един източник се раз-
деля на два снопа от полупосребрено огледало. Те се движат под прав ъгъл един
спрямо друг и след това се обединяват в общ сноп чрез преминаването им пов-
торно през полупосребреното огледало. Разлика в скоростите на светлината, раз-
пространяваща се в двете посоки, би могла да означава, че вълновите гребени в
единия сноп и вълновите падини в другия са пристигнали в един и същи момент и са
се унищожили взаимно.

13
 Фиг. 1.4.
Една версия на парадокса на близнаците (на следващата фиг. 1.5) е била проверена
експериментално чрез летенето на два точни часовника в противоположни посоки
около света.
Когато се срещнали отново, часовникът, летял на изток, бил регистрирал малко
по-малко време.

Трябваше да бъде изоставена идеята, че съществува универсална величина, наре-

чена време, която всички часовници биха измервали. Вместо това всеки би имал свое
собствено персонално време. Времената на двама души ще съвпадат, ако те са непод-
вижни един спрямо друг, но не и ако се движат.
Този факт беше потвърден от известен брой експерименти, включително и такъв,
при който два прецизни часовника бяха заставени да летят в противоположни посоки
около света и се завърнаха, показвайки съвсем малки разлики във времената (фиг.
1.4). Това би могло да ни накара да мислим, че ако някой иска да живее по-дълго, той
трябва да продължава да лети все на изток, така че скоростта на самолета да се добавя
към въртенето на Земята. Но нищожната частица от секундата, която човек би спече-
лил, би се анулирала в многократно по-голяма степен от това, че яде храните, пред-
ложени от авиокомпаниите.

14
 Фиг. 1.5 Парадокс на близнаците.
В теорията на относителността всеки наблюдател има свое собствено измерване
на времето. Това може да доведе до така наречения парадокс на близнаците.
Единият от двамата близнаци (а) се отправя на космическо пътешествие, по
време на което пътува със скорост, близка до скоростта на светлината (с), дока-
то неговият брат (b) остава на Земята.
Поради движението на (а) времето тече по-бавно на космическия кораб от гледна
точка на останалия на Земята близнак. Затова след завръщането си космичес-
кият пътешественик (а2) ще установи, че брат му (b2) е остарял повече от него
самия. Въпреки че това, изглежда, противоречи на здравия разум, известен брой
експерименти показаха, че при този сценарий пътувалият близнак ще бъде наис-
тина по-млад.

15
 Фиг. 1.6
Един космически кораб минава край Земята от ляво на дясно с четири пети от
скоростта на светлината. Светлинен сигнал е излъчен от единия край на каби-
ната и е отразен от другия (а).
Светлината е наблюдавана от хора на Земята и на космическия кораб. Поради
движението на космическия кораб те няма да са съгласни относно разстоянието,
което е изминала светлината при отразяването си обратно (b).
Затова те няма да бъдат на едно мнение и относно времето, което е било необхо-
димо за придвижването на светлината, защото съгласно Айнщайновия постулат
скоростта на светлината е една и съща за всеки свободно движещ се наблюдател.

Постулатът на Айнщайн, че законите на природата трябва да изглеждат еднакво на

всички свободно движещи се наблюдатели, положи основите на теорията на относи-
телността, наречена така, защото изтъква обстоятелството, че само относителното
движение е важно. Нейната красота и простота убедиха много мислители, но заедно

16
с това съществуваше и значителна опозиция. Айнщайн беше отхвърлил два от абсо-
лютите на науката на деветнадесети век: абсолютния покой, олицетворен от етера, и
абсолютното и универсално време, което всички часовници би трябвало да измерват.
На много хора тази концепция се стори обезпокоителна: подразбира ли се оттук, се
питаха те, че всичко е относително, че не съществуват абсолютни морални стандарти?
Това притеснение продължи през 20-те и 30-те години. Когато Айнщайн беше удос-
тоен с Нобеловата награда през 1921 г., посоченият му принос беше за една важна,
но (по неговия стандарт) сравнително второстепенна работа, извършена също през
1905 г. Нищо не се споменаваше за относителността, която беше разглеждана като
твърде спорна. (Аз все още получавам по две или три писма седмично, в които ми
съобщават, че Айнщайн е сбъркал.) Въпреки това теорията на относителността сега
е напълно приета от научната общност и нейните предсказания са потвърдени в без-
бройни приложения.

Фиг. 1.7

Едно много важно следствие от относителността е връзката между маса и енергия.

От постулата на Айнщайн, че скоростта на светлината трябва да бъде една и съща за
всеки, следва, че нищо не би могло да се движи по-бързо от светлината. Тъй като
човек използва енергия, за да ускори каквото и да било, независимо дали то е частица
или космически кораб, масата на съответния обект нараства, правейки все по-трудно
неговото по-нататъшно ускоряване. Би било невъзможно да ускорим частица до ско-
ростта на светлината, понеже това би отнело безкрайно количество енергия. Масата
и енергията са еквивалентни и това е резюмирано в знаменитото уравнение на Айн-
щайн Е = mc2 (фиг. 1.7). Това вероятно е единственото уравнение във физиката, което
е получило признание и на улицата. Сред неговите следствия беше и осъзнаването на
17
факта, че ако ядрото на един ураниев атом се разпадне на две ядра с малко по-малка
обща маса, това ще освободи страхотно количество енергия (фиг. 1.8).
През 1939 г., когато се мержелееше заплахата от световна война, група учени, ко-
ито осъзнаха този факт, убедиха Айнщайн да превъзмогне пацифистичните си скру-
пули и да добави своя авторитет към едно писмо до президента Рузвелт, настояващо
Съединените щати да започнат програма за ядрени изследвания.

ПРОРОЧЕСКОТО ПИСМО НА АЙНЩАЙН

ДО ПРЕЗИДЕНТА РУЗВЕЛТ ПРЕЗ 1939 Г.
„В течение на последните четири месеца стана вероятна – чрез работата на
Жолио във франция, както и на ферми и Силард в Америка – възможността да се
осъществи ядрена верижна реакция в голяма маса уран, чрез която биха били про-
изведени огромна мощ и големи количества нови, подобни на радия елементи. Сега
изглежда почти сигурно, че това може да бъде постигнато в непосредствено
близко бъдеще.
Това ново явление ще доведе също и до конструирането на бомби и може да се
предполага – макар и да е малко сигурно, – че по този начин могат да бъдат конс-
труирани изключително мощни бомби от нов тип.“

18
 Това доведе до проекта Манхатън и накрая до бомбите, които експлодираха над
Хирошима и Нагазаки през 1945 г. Някои хора обвиняваха Айнщайн за атомната
бомба заради откриването на релацията между маса и енергия; но това е все едно да
обвиняваме Нютон за предизвикването на самолетна катастрофа, понеже той е отк-
рил гравитацията. Самият Айнщайн не е взел никакво участие в проекта Манхатън и
е бил ужасен от пускането на бомбата.
След основополагащите статии от 1905 г. научната репутация на Айнщайн беше
утвърдена. Но трябваше да мине време – 1909 г., за да му бъде предложено място в
Университета на Цюрих, което му позволи да напусне Швейцарското патентно бюро.
Две години по-късно той се премести в Немския университет в Прага, но се върна
отново в Цюрих през 1912 г., този път в ЕТН. Въпреки антисемитизма, който беше
разпространен в голяма част от Европа, дори в университетите, сега вече той беше
важна особа в академичната общност. Дойдоха предложения от Виена и Утрехт, но
той избра да приеме изследователска позиция в Пруската академия на науките в Бер-
лин, тъй като това го освобождаваше от преподавателски ангажименти. Айнщайн се
премести в Берлин през април 1914 г. и малко след това към него се присъединиха
жена му и двамата му сина. Бракът му обаче се влошаваше от известно време и скоро
семейството му се върна в Цюрих. Въпреки че ги посещаваше понякога, след време
се разведоха. По-късно Айнщайн се ожени за братовчедка си Елза, която живееше в
Берлин. Фактът, че той прекара военните години като ерген без домашни задължения,
може би е една от причините този период да бъде така продуктивен за него в научно
отношение.

19
 ЯДРЕНА ЕНЕРГИЯ НА СВЪРЗВАНЕТО
Ядрата са съставени от протони и неутрони, задържани заедно от силно взаимо-
действие. Но масата на ядрото винаги е по-малка от сумата на индивидуалните
маси на протоните и неутроните, които го изграждат. Разликата е мярка за яд-
рената енергия на свързване, която държи ядрото в едно цяло. Тази свързваща
енергия може да бъде изчислена от Айнщайновата релация: ядрената свързваща
енергия = Дтс2, където Ат е разликата между масата на ядрото и сумата от ин-
дивидуалните маси.
Именно освобождаването на тази потенциална енергия създава опустошител-
ната експлозивна сила на едно ядрено устройство.

Въпреки че теорията на относителността съответства добре на законите, които уп-

равляват електричеството и магнетизма, тя не е съвместима с Нютоновия закон за
гравитацията. Този закон гласи, че ако някой измени разпределението на материята
в някоя област на пространството, изменението на гравитационното поле ще се по-
чувства едновременно навсякъде другаде във Вселената. Това би означавало не само
че човек би могъл да изпраща сигнали, по-бързи от скоростта на светлината (нещо,
което е забранено от теорията на относителността), но и за да се знае какво означава
едновременно, е необходимо да се въведе съществуването на абсолютно или универ-
сално време, което теорията на относителността е отменила в полза на собственото
време.

Фиг. 1.8. ВЕРИЖНА РЕАКЦИЯ

Един неутрон от разпадането на първоначалния. U–235 удря друго ядро. Това го
кара да се разпадне на свой ред и от последвалите сблъсквания започва верижна
реакция. Ако реакцията се самоподдържа, тя се нарича „критична“ и масата
U– 235 се нарича „критична маса“.

20
21
 Фиг. 1.9.
Един наблюдател не може да направи разлика между това дали се намира в непод-
вижен асансьор на Земята (а), или е ускорен от ракета в празното пространство
(b)
Ако ракетният двигател е изключен (с), усещането е като че ли асансьорът пада
свободно към дъното на шахтата (d).

През 1907 г., докато все още беше в Патентното бюро в Берн, Айнщайн съзнаваше
тази трудност, но едва през 1911 г. в Прага започна да мисли сериозно върху проб-
лема. Той осъзна, че има тясна връзка между ускорението и гравитационното поле.
Вътре в затворена кутия, като асансьора например, човек не би могъл да определи
разликата между неподвижна кутия в гравитационното поле на Земята и кутия, уско-
рена от ракета в празното космическо пространство. (Разбира се, това било преди
епохата на Star Trek, така че Айнщайн мислел за хора в асансьори, а не в космически
кораби.) Но човек не може да се ускорява, или да пада свободно, на много голямо
разстояние в един асансьор, без да се случи нещастие (фиг. 1.9).

22
 Ако Земята беше плоска, човек би могъл с еднакъв успех да каже, че ябълката е
паднала на главата на Нютон вследствие на гравитацията или вследствие на това, че
Нютон и повърхността на Земята са се ускорявали нагоре (фиг. 1.10). Тази еквива-
лентност между ускорението и гравитацията обаче, изглежда, не върши работа за
кръгла Земя – хората на противоположните страни на света би трябвало да бъдат ус-
корявани в противоположни посоки, но да остават на постоянни разстояния един от
друг (фиг. 1.11).
След завръщането му в Цюрих през 1912 г. у Айнщайн се появила мозъчна вълна
на осъзнаването, че еквивалентността би работила, ако геометрията на пространство-
времето е изкривена, а не плоска, както се е приемало до този момент. Идеята му
била, че масата и енергията ще огъват пространство-времето по някакъв начин, който
все още предстояло да бъде определен. Обектите, такива като ябълки и планети, биха
се опитвали да се движат по прави линии през пространство-времето, но техните пъ-
тища ще се окажат огънати от гравитационното поле, тъй като пространство-времето
е изкривено (фиг. 1.12).
Ако Земята беше плоска (фиг. 1.10), човек би могъл да каже или че ябълката е пад-
нала върху главата на Нютон поради гравитацията, или че Земята и Нютон са били
ускорявани нагоре. Тази еквивалентност не върши работа за сферична Земя (фиг.
1.11), тъй като хората на противоположни страни на света биха се отдалечавали един
от друг. Айнщайн преодоля тази трудност, като направи пространството и времето
криви.

23
 Фиг. 1.12. Пространствено-времеви криви.
Ускорението и гравитацията могат да бъдат еквивалентни само ако едно
масивно тяло изкривява пространство-времето, огъвайки при това пътищата на
обектите в своята околност.

С помощта на своя приятел Марсел Гросман Айнщайн изучил теорията на кривите

пространства и повърхнини, която била развита по-рано от Георг Фридрих Риман.
Риман мислел обаче, че само пространството е криво. На Айнщайн му отнело извес-
тно време да съобрази, че пространство-времето е това, което е изкривено. Айнщайн
и Гросман написаха съвместна статия през 1913 г., в която предложиха идеята, че
онова, което мислим за гравитационни сили, е само един израз на факта, че простран-
ство-времето е изкривено. Поради една грешка на Айнщайн обаче (който е бил човек
и допускал грешки) те не успяха да намерят уравненията, които свързват кривината
на пространство-времето с масата и енергията в него. Айнщайн продължи да работи
върху проблема в Берлин, несмущаван от домашни проблеми и в общи линии неза-
сегнат от войната, докато накрая – през ноември 1915 г., намери правилните уравне-
ния. Той беше обсъждал идеите си с математика Давид Хилберт по време на посеще-
ние в Университета на Гьотинген през лятото на 1915 г. и Хилберт независимо на-
мери същите уравнения няколко дни преди Айнщайн. Въпреки това, както самият
Хилберт призна, заслугата за новата теория принадлежи на Айнщайн. Негова беше
идеята да се свърже гравитацията с изкривяването на пространство-времето. Прино-

24
сът на цивилизована държава като Германия в този период е, че такива научни дис-
кусии и обмени са могли да продължават несмущавано дори във военно време. Това
е в остър контраст с нацистката ера двадесет години по-късно.
Новата теория за изкривеното пространство-време беше наречена обща теория на
относителността, за да се разграничи от първоначалната теория без гравитация, която
сега е известна като специална теория на относителността. Тя беше потвърдена по
един зрелищен начин през 1919 г., когато британската експедиция до Западна Африка
наблюдава малко отклонение на светлината на една звезда при минаването ѝ близо
до Слънцето по време на затъмнение (фиг. 1.13). Това беше пряко свидетелство, че
пространството и времето са изкривени, и то даде тласък на най-голямата промяна в
нашето възприемане на Вселената, в която живеем, откакто Евклид написа своите
Елементи на геометрията около 300 г. пр. Хр.

Фиг. 1.13. Светлинни криви

Светлината от една звезда, разпространяваща се близо до Слънцето, е отклонена
поради това, че Слънцето изкривява пространство-времето (а). Това довежда до
леко отместване на видимото от Земята положение на звездата (b). Ефектът
може да се наблюдава по време на затъмнение.

25
 Айнщайновата обща теория на относителността превърна пространството и вре-
мето от пасивен фон, на който протичат събитията, в активни участници в динами-
ката на Вселената. Това доведе до голям проблем, който остава на предния фронт на
физиката през двадесет и първи век. Вселената е изпълнена с материя, а материята
изкривява пространство-времето по такъв начин, че телата падат едно към друго.
Айнщайн откри, че неговите уравнения нямат решение, което да описва статична все-
лена, неизменяща се във времето. Вместо да се откаже от такава трайна вселена, в
която той и повечето други хора вярваха, той подправи уравненията чрез добавянето
на един член, наречен космологична константа, който изкривява пространство-вре-
мето в обратна посока, така че телата да се раздалечават едно от друго. Отблъсква-
щият ефект на космологичната константа може да уравновеси привличащия ефект на
материята, допускайки по този начин статично решение за Вселената. Това беше една
от големите пропуснати възможности на теоретичната физика. Ако Айнщайн се беше
придържал към първоначалните си уравнения, той можеше да предскаже, че Вселе-
ната трябва или да се разширява, или да се свива. Както обаче се случи, възможността
за зависеща от времето вселена не беше приета сериозно до наблюденията през 20-те
години със 100-инчовия телескоп на Маунт Уилсън.

100-инчовият телескоп Хукър в обсерваторията Маунт Уилсън.

26
 Фиг. 1.14.
Наблюденията на галактиките показват, че Вселената се разширява: разстояни-
ето между почти всяка двойка галактики нараства.

Тези наблюдения разкриха, че колкото по-далече от нас са другите галактики, тол-

кова по-бързо се отдалечават. Вселената се разширява, при което разстоянието между
които и да е две галактики постоянно нараства с времето (фиг. 1.14). Това откритие
премахна нуждата от космологична константа, въведена, за да осигури статично ре-
шение за Вселената. По-късно Айнщайн нарече космологичната константа най-голя-
мата грешка в своя живот. Сега обаче изглежда, че в крайна сметка тя може да не е
била грешка: неотдавнашни наблюдения, описани в трета глава, внушават, че наис-
тина е възможно да съществува малка космологична константа.

Общата относителност изцяло промени обсъждането на произхода и съдбата на

Вселената. Една статична вселена би могла да съществува вечно или е възможно да
е била създадена в сегашната си форма по някое време в миналото. Но ако галакти-
ките се раздалечават сега, това означава, че те трябва да са били по-близо една до
друга в миналото. Преди около петнадесет милиарда години те биха били струпани
една върху друга и плътността би била много голяма. Това състояние бе наречено
„първичен атом“ от католическия свещеник Георг Ламетр, който пръв изследва нача-
лото на Вселената, наричано сега Големия взрив.
Изглежда, Айнщайн никога не е приемал Големия взрив сериозно. Той очевидно е
мислел, че простият модел на равномерно разширяваща се вселена ще се провали,
ако някой проследи движението на галактиките обратно във времето, и че малките
напречни скорости на галактиките биха довели до това да не се срещнат една с друга.

27
Той е мислел, че е възможно Вселената да е имала една предишна фаза на свиване с
прескачане в сегашното разширение при една сравнително умерена плътност. Сега
знаем обаче, че за да могат ядрените реакции в ранната Вселена да произведат коли-
чествата леки елементи, които наблюдаваме наоколо, плътността трябва да е била
поне десет тона на кубичен инч, а температурата десет милиарда градуса. Освен това
наблюденията на микровълновия фон показват, че някога плътността вероятно е била
един трилион трилион трилион трилион трилион трилион (1 със 72 нули след нея)
тона на кубичен инч.

Фиг. 1.15.
Когато една масивна звезда изразходва ядреното си гориво, тя ще загуби топлина
и ще се свие. Изкривяването на пространство-времето ще стане толкова голямо,
че ще се създаде черна дупка, от която светлината не може да излезе. Вътре в
черната дупка времето ще стигне своя край.

28
 Знаем също, че Айнщайновата обща теория на относителността не позволява Все-
лената да прескочи от фаза на свиване в сегашното разширение. Както ще бъде обсъ-
дено във втора глава, Роджър Пенроуз и аз успяхме да покажем, че според общата
относителност Вселената води началото си от Големия взрив. Така от теорията на
Айнщайн следва, че времето има начало, въпреки че той никога не се е радвал на тази
идея.
Дори още по-малко склонен е бил Айнщайн да приеме предсказанието, произти-
чащо от общата теория на относителността, че времето ще стигне до своя край за
масивните звезди, когато те достигнат края на живота си и вече не генерират доста-
тъчно топлина, за да уравновесят силата на собствената си гравитация, която се
опитва да ги смали. Айнщайн мислел, че такива звезди ще се установят в някакво
финално състояние, но сега знаем, че не съществуват конфигурации с определено
финално състояние за звездите с маси, повече от два пъти по-големи от масата на
Слънцето. Такива звезди продължават да се свиват, докато станат черни дупки – об-
ласти на пространство-времето, които са така огънати, че светлината не може да из-
бяга от тях (фиг. 1.15).
Пенроуз и аз показахме, че според общата теория на относителността времето дос-
тига своя край вътре в една черна дупка – както за звездата, така и за всеки нещастен
астронавт, на когото се е случило да попадне в нея. Но както началото, така и краят
на времето са места, в които уравненията на общата относителност не могат да бъдат
дефинирани. Така теорията не може да предскаже какво трябва да се появи от Голе-
мия взрив. Някои видяха в това индикация за Божията свобода – Вселената да за-
почне по начина, по който Бог е пожелал, но други (включително и аз) чувстваха, че
началото на Вселената трябва да се управлява от същите закони, които са в сила и в
другите моменти. Към тази цел ние постигнахме известен напредък, както ще бъде
описано в трета глава, но все още нямаме пълно разбиране на произхода на Вселе-
ната.

Причината общата относителност да се провали в Големия взрив беше, че тя не е

съвместима с квантовата теория, другата велика концептуална революция от нача-
лото на двадесети век. Първата стъпка към квантовата теория беше направена през
1900 г., когато в Берлин Макс Планк откри, че лъчението от едно нажежено до чер-
вено тяло може да бъде обяснено, ако е възможно светлината да се излъчва или пог-
лъща само на дискретни пакети, наречени кванти. В една от своите основополагащи
статии, написани през 1905 г., когато беше в Патентното бюро, Айнщайн показа, че
Планковата квантова хипотеза би могла да обясни онова, което се нарича фотоелек-
тричен ефект – начина, по който някои метали изпускат електрони, когато върху тях
падне светлина. Това е основата на модерните светлинни детектори и телевизионни
камери и именно за тази работа Айнщайн получи Нобеловата награда за физика.
Айнщайн продължи да работи върху квантовата идея през 20-те години, но той
беше дълбоко обезпокоен от работата на Вернер Хайзенберг в Копенхаген, Пол Ди-
рак в Кеймбридж и Ервин Шрьодингер в Цюрих, които разработиха една нова кар-
тина на реалността, наречена квантова механика. Мъничките частици вече не можеха
да имат определени положения и скорости. Вместо това, колкото поточно човек оп-
ределя положението на частицата, толкова по-неточно той би могъл да определи ско-
ростта ѝ, и обратно. Айнщайн беше ужасен от този случаен, непредсказуем елемент
в основните закони и никога не прие изцяло квантовата механика. Чувствата си той

29
изрази в известния си афоризъм: „Бог не играе на зарове“. Повечето от другите учени
обаче приеха валидността на новите квантови закони поради обясненията, които те
дадоха на цял диапазон от необясними преди това явления и тяхното отлично съгла-
сие с наблюденията. Те са в основата на модерните разработки в химията, молеку-
лярната биология и електрониката и са фундаментът на технологията, която транс-
формира света през последните петдесет години.

Алберт Айнщайн с кукла на него самия наскоро след окончателното му установя-

ване в Америка.

През декември 1932 г., съзнавайки, че нацистите и Хитлер са на път да вземат

властта, Айнщайн напусна Германия и четири месеца по-късно се отказа от граждан-
ството си, прекарвайки последните двадесет години от живота си в Института за пер-
спективни изследвания в Принстън, Ню Джерси.
В Германия нацистите започнаха кампания срещу „еврейската наука“ и многото
германски учени евреи; това е една от причините за неспособността на Германия да
направи атомна бомба. Айнщайн и относителността бяха главните мишени на тази
кампания. Когато му съобщили за публикуването на книга, озаглавена „100 автори
срещу Айнщайн“, той отговорил: „Защо сто? Ако бях сгрешил, един щеше да е дос-
татъчен.“ След Втората световна война той настоявал съюзниците да учредят све-

30
товно правителство, което да контролира атомната бомба. През 1948 г. му било пред-
ложено да стане президент на новата държава Израел, но той отхвърлил предложе-
нието. Веднъж Айнщайн казал: „Политиката е за момента, но едно уравнение е за
вечността.“ Айнщайновите уравнения на общата относителност са най-добрата му
епитафия и мемориал. Те трябва да траят толкова дълго, колкото и Вселената.
Светът се е изменил много повече през последните сто години, отколкото през
който и да е от предишните векове. Причините не са нови политически или икономи-
чески доктрини, а огромни развития в технологиите, които са възможни поради нап-
редъка във фундаменталната наука. Кой по-добре символизира този напредък от Ал-
берт Айнщайн?

31
 ВТОРА ГЛАВА.
Формата на времето
Айнщайновата обща относителност дава форма на времето. Как това може да
бъде съгласувано с квантовата теория.

32
 Фиг. 2.1. Моделът на времето като железопътна линия.
Но дали то е една главна линия, която действа само в една посока – към бъде-
щето, или може да се разклонява и обръща в обратна посока, за да се съедини с
главната линия в някои предишен възел?

Какво е времето? Вечно течащ поток, който отнася всички наши сънища, както
казва старият химн? Или е железопътна линия? Може би то се вие и разклонява, об-
разувайки затворени цикли, така че да продължавате да се движите напред и въпреки
това да се връщате на някоя предишна гара по линията (фиг. 2.1).
Писателят от деветнадесети век Чарлс Лемб писа: „Нищо не ме озадачава така,
както времето и пространството. И въпреки това нищо не ме тревожи по-малко от
времето и пространството, понеже никога не мисля за тях.“ Повечето от нас не се
безпокоят за времето и пространството през по-голяма част от времето, каквото и да
означава то; но всички ние се чудим понякога какво нещо е времето, как е започнало
и накъде ни води.
Всяка здрава научна теория, дали за времето или за която и да е друга концепция,
трябва по мое мнение да се основава върху най-работещата философия на науката:
позитивистичния подход, предложен от Карл Попър и други. Според този начин на
33
мислене една научна теория е математически модел, описващ и кодиращ наблюдени-
ята, които правим. Една добра теория ще опише голям обхват от явления въз основа
на малък брой прости постулати и ще прави определени предсказания, които могат
да бъдат проверени. Ако предсказанията се съгласуват с наблюденията, теорията из-
държа тази проверка, въпреки че никога не може да бъде доказано, че тя е вярна. От
друга страна, ако наблюденията не се съгласуват с предсказанията, човек трябва да
отхвърли или да видоизмени теорията. (Или поне това се предполага, че ще се случи.
В практиката хората често поставят под въпрос точността на наблюденията и благо-
надеждността и моралния характер на онези, които ги извършват.) Ако човек заеме
позитивистична позиция като мен, той не може да каже какво всъщност представлява
времето. Всичко, което може да направи, е да опише математическия модел на вре-
мето, който е бил намерен като много добър, както и предсказанията, които следват
от него.

Фиг. 2.2. Нютоновото време беше отделно от пространството, като че ли е же-

лезопътна линия, която се простира до безкрайност и в двете посоки.

34
Исак Нютон публикува своя математически модел на времето и пространството
преди повече от 300 години.

Исак Нютон ни даде първия математически модел за времето и пространството в

своите Математически принципи, публикувани през 1687 г. Нютон заемаше Лукасо-
вото професорско кресло в Кеймбридж, което имам сега аз, само че по негово време
то не беше електрически задвижвано. В Нютоновия модел времето и пространството
бяха един фон, на който протичат събитията, но той не се влияе от тях. Времето беше
отделно от пространството и беше разглеждано като една отделна линия, или желе-
зопътна линия, безкрайна в двете посоки (фиг. 2.2). Самото време беше смятано за
вечно, в смисъл че то е съществувало и ще съществува винаги. В пълен контраст по-
вечето хора вярваха, че физическата вселена е била сътворена повече или по-малко в
сегашното си състояние само преди няколко хиляди години. Това тревожеше фило-
софите – такива като немския мислител Имануел Кант. Ако Вселената наистина е
била създадена, защо тогава е имало едно безкрайно изчакване преди сътворението?
От друга страна, ако Вселената вече е просъществувала вечно, защо всичко, което е
трябвало да се случи, не се е случило вече, което би означавало, че историята е свър-
шила? По-специално – защо Вселената не е достигнала топлинно равновесие и
всичко да е с една и съща температура?

35
 Фиг. 2.3. Формата и посоката на времето.
Айнщайновата теория на относителността, която се съгласува с голям брой екс-
перименти, показва, че времето и пространството са неразривно свързани.
Пространството не може да бъде изкривено, без в това да бъде въвлечено и вре-
мето. Така че времето има форма. Но изглежда, че то също е и еднопосочно,
както показват локомотивите в илюстрацията.

36
 Фиг. 2.4. Аналогията с гумения лист.
Голямата топка в центъра представлява масивно тяло, каквото е например една
звезда. Нейната тежест изкривява листа близо до нея. Сачмите от лазер, търка-
лящи се върху листа, се отклоняват вследствие на това изкривяване и обикалят
около голямата топка по същия начин, както планетите в гравитационното поле
на звезда обикалят около нея.

Кант нарече този проблем „антиномия на чистия разум“, понеже изглеждаше, че

има логическо противоречие; той нямаше решение. Но това бе противоречие само в
контекста на Нютоновия математически модел, в който времето представлява една
безкрайна линия, независеща от онова, което се случва във Вселената. Както видяхме
обаче в първа глава, през 1915 г. Айнщайн предложи напълно нов математически
модел: общата теория на относителността. През годините след излизането на стати-
ята на Айнщайн ние добавихме няколко лентички и панделки, но нашият модел на
времето и пространството все още се основава на това, което Айнщайн предложи то-
гава. Тази и следващите глави ще опишат как се развиха нашите идеи през годините
след революционната Айнщайнова статия. Това е история за успешната работа на
огромен брой хора и аз съм горд, че съм дал своя малък принос към нея.

37
 Общата теория на относителността комбинира времевото измерение с трите изме-
рения на пространството, образувайки това, което се нарича пространство-време
(фиг. 2.3). Теорията инкорпорира ефекта на гравитацията, като казва, че разпределе-
нието на материята и енергията във Вселената изкривява и деформира пространство-
времето, така че то не е плоско. Обектите в това пространство-време опитват да се
движат по прави линии, но тъй като пространство-времето е изкривено, пътищата им
се оказват огънати. Те се движат, като че ли повлияни от гравитационно поле.
Като груба аналогия, която не бива да се възприема твърде буквално, си предста-
вете един лист от гума. Може да поместим една голяма топка върху листа, която да
представлява Слънцето. Теглото на топката ще набляга върху листа и в резултат той
ще се огъне близо до Слънцето. Ако сега някой търкулне малки топчета от съчмен
лагер по листа, те няма да се търкалят по права линия до другия край, а вместо това
ще тръгнат около тежката топка като планети, обикалящи около Слънцето (фиг. 2.4).
Аналогията е непълна, защото в нея само едно двумерно сечение на пространст-
вото (повърхнината на гумения лист) е изкривено, а времето е останало несмутено,
както е в Нютоновата теория. В теорията на относителността обаче, която се съгла-
сува с огромен брой експерименти, времето и пространството са неотделимо препле-
тени. Никой не може да изкриви пространството, без да въвлече в това и времето.
Така че времето има форма. Чрез изкривяването на пространството и времето общата
теория на относителността ги променя от пасивен фон, на който се разиграват съби-
тията, до активен, динамичен участник във всичко, което се случва. В Нютоновата
теория, където времето съществува независимо от всичко друго, човек би могъл да
попита: Какво е правел Бог, преди да създаде Вселената? Както казва Свети Авгус-
тин, човек не трябва да се шегува с този въпрос, както онзи, който отговорил: „Той
приготвял ада за онези, които си пъхат носа твърде дълбоко в подобни въпроси.“ Това
е сериозен въпрос, над който хората са размишлявали през вековете. Според Свети
Августин, преди да направи небето и земята, Бог не е правел нищо, фактически това
е много близо до модерните идеи.

Св. Августин, мислител от пети век, твърдял, че времето не е съществувало преди

началото на света. Страница от De Civitate Dei, дванадесети век. Библиотека Ло-
ренциана, Флоренция.
38
 В общата относителност, от друга страна, времето и пространството не съществу-
ват независимо от Вселената или едно от друго. Те са дефинирани чрез измервания
вътре във Вселената, такива като броя на вибрациите на кварцов кристал в часовник
или дължината на измерителна линия. Съвсем разбираемо е, че времето, дефинирано
по този начин вътре във Вселената, трябва да има минимална или максимална стой-
ност – с други думи, начало или край.
Не би имало смисъл да питаме какво се е случвало преди началото или след края,
защото такива времена не биха били дефинирани.
От изключителна важност беше да се реши въпросът дали математическият модел
на общата относителност предсказва, че Вселената и самото време трябва да имат
начало или край. Общ предразсъдък между физиците теоретици, включително и Айн-
щайн, бе да се смята, че времето трябва да бъде безкрайно и в двете посоки. В проти-
вен случай възникваха неудобни въпроси за създаването на Вселената, които, както
изглеждаше, са извън областта на науката. Бяха известни решения на уравненията на
Айнщайн, в които времето има начало или край, но всички те бяха много специални,
с висока степен на симетрия. Предполагало се е, че в реално тяло, колапсиращо под
собствената си гравитация, налягането или напречните скорости биха възпрепятст-
вали съвместното срутване на цялата материя в точка, в която плътността би била
безкрайна. Аналогично, ако някой проследеше разширяването на Вселената назад във
времето, той би установил, че материята на Вселената не се е появила цялата от една
точка с безкрайна плътност. Такава точка с безкрайна плътност бе наречена сингу-
лярност и тя би представлявала начало или край на времето.
През 1963 г. двама руски учени, Евгений Лифшиц и Исак Халатников, обявиха за
тяхното доказателство, че всичките решения на Айнщайновите уравнения със сингу-
лярност имат специално разпределение на материята и скоростите. Вероятността ре-
шението, представящо Вселената, да има това специално разпределение практически
бе нула. Почти всички решения, които могат да представят Вселената, биха били без
подобни сингулярности с безкрайна плътност. Това би означавало, че преди ерата,
през която Вселената се е разширявала, е трябвало да има предишна фаза на свиване,
през времето на която всичката материя се е свивала като цяло, но не е успяла да се
сблъска със себе си, раздалечавайки се отново в сегашната фаза на разширение. Ако
случаят бе този, времето би продължавало вечно – от безкрайното минало към безк-
райното бъдеще.
Не всички бяха убедени от аргументите на Лифшиц и Халатников. Вместо това
Роджър Пенроуз и аз възприехме друг подход, основан не върху детайлно изследване
на решения, а върху глобалната структура на пространство-времето. В общата отно-
сителност пространство-времето се изкривява не само от масивните обекти, но също
и от енергията в него. Енергията винаги е положителна, така че тя дава на простран-
ство-времето кривина, която огъва пътищата на светлинните лъчи един към друг.

39
 Фиг. 2.5 Нашият минал светлинен конус.
Когато наблюдаваме далечни галактики, ние виждаме Вселената в едно по-ранно
време, защото светлината се разпространява с крайна скорост. Ако представим
времето с вертикалната ос, а две от трите пространствени посоки – с хоризон-
тални, светлината, която стига до нас във върха, е пътувала към нас по конуса.

Сега да разгледаме нашия минал светлинен конус (фиг. 2.5), т.е. пътищата през
пространство-времето на светлинните лъчи от далечни галактики, достигащи до нас
в сегашния момент. На диаграма, на която времето е нанесено нагоре, а пространст-
вото – встрани, това е конус с връх в нас. Когато вървим към миналото, от върха на-
долу по конуса, виждаме галактики във все по-ранни моменти. Понеже Вселената се
е разширявала и всичко е било много по-близо едно до друго, когато гледаме все по-
назад в миналото, всъщност гледаме през области с все по-висока плътност на мате-
рията. Ние наблюдаваме слаб фон от микровълново лъчение, което се разпространява
до нас по протежение на нашия минал светлинен конус от много по-ранни времена,
когато Вселената е била много по-плътна и по-гореща, отколкото е сега. Чрез наст-
ройване на приемници на различните честоти на микровълните можем да измерим
спектъра (разпределението на мощността според честотата) на това лъчение. В ре-
зултат получаваме спектър, характерен за излъчването от тяло при температура 2,7

40
градуса над абсолютната нула. Това микровълново лъчение не е много добро за раз-
мразяване на замразена пица, но фактът, че спектърът се съгласува толкова точно с
онзи на излъчването от тяло при 2,7 градуса, ни казва, че лъчението трябва да е дошло
от области, непрозрачни за микровълните (фиг. 2.6).

Фиг. 2.6. Измерване спектъра на микровълновия фон.

Спектърът на космическото микровълново фоново лъчение (разпределението на
интензитета в зависимост от честотата) е характерен за излъчването на наг-
рято тяло. За да бъде лъчението в топлинно равновесие, материята трябва да го
е разсейвала многократно. Това показва, че трябва да е имало достатъчно мате-
рия в нашия минал светлинен конус, за да го накара да се огъне навътре.

41
 Фиг. 2.7. Изкривяване на пространство-Времето
Тъй като гравитацията е привличане, материята винаги изкривява пространство-
времето така, че светлинните лъчи се огъват един към друг.

Така можем да заключим, че нашият минал светлинен конус трябва да минава през
известно количество материя, когато го проследяваме назад във времето. Това коли-
чество материя е достатъчно, за да изкриви пространство-времето така, че светлин-
ните лъчи в нашия минал светлинен конус са огънати в миналото един към друг (фиг.
2.7).

42
 Фиг. 2.8. Времето е крушовидно
Ако нашият минал светлинен конус се проследи назад във времето, той ще бъде
огънат обратно навътре от материята в ранната Вселена. Цялата Вселена, ко-
ято наблюдаваме, се съдържа в една област, чиято граница се свива до нула в Го-
лемия взрив. Това е сингулярност – място, в което плътността на материята е
била безкрайна и класическата обща относителност не е била валидна.

Когато се върви назад във времето, напречното сечение на нашия минал светлинен
конус достига максимален размер и отново започва да става по-малко. Нашето ми-
нало е крушовидно (фиг. 2.8).
Когато се проследи нашият светлинен конус още по-назад, положителната енерге-
тична плътност на материята заставя светлинните лъчи да се огъват един към друг
43
още по-силно. Напречното сечение на светлинния конус ще се свие до нулев размер
за крайно време. Това означава, че цялата материя вътре в нашия минал светлинен
конус е хваната в капана на една област, чиято граница се свива до нула. Затова не е
много изненадващо, че Пенроуз и аз можахме да докажем, че в математическия модел
на общата относителност времето трябва да има начало в така наречения Голям
взрив. Подобни аргументи показват, че времето ще има край, когато звезди или га-
лактики колапсират под собствената си гравитация, за да образуват черни дупки. Ние
заобиколихме Кантовата антиномия на чистия разум чрез отказване от имплицитното
му предположение, че времето има смисъл независимо от Вселената. Нашата статия,
доказваща, че времето е имало начало, спечели втора награда в конкурса, спонсори-
ран от фондацията за изследване на гравитацията, през 1968 г. и Роджър и аз си раз-
делихме великолепната сума от 300 долара. Не мисля, че другите наградени през тази
година есета имаха необходимата стойност, за да издържат проверката на времето.
Към нашата работа имаше различни реакции. Тя разстрои много физици, но оча-
рова онези религиозни лидери, които вярваха в акта на сътворението, тъй като тук
имаше научно доказателство. През това време Лифшиц и Халатников бяха в неудобна
позиция. Те не бяха в състояние да спорят с математическите теореми, които бяхме
доказали, но в рамките на съветската система не можеха да приемат, че са сгрешили
и западната наука е била права. Те спасиха положението обаче с намирането на едно
по-общо семейство решения със сингулярност, които не бяха специални по начина,
по който бяха предишните. Това им позволи да претендират, че сингулярностите в
началото или края на времето са съветски открития.

ПРИНЦИПЪТ НА НЕОПРЕДЕЛЕНОСТТА

44
 Една важна стъпка в откриването на квантовата теория беше предположени-
ето на Макс Планк през 1900 г., че светлината винаги се излъчва на малки пакети,
които той нарече кванти. Но докато квантовата хипотеза на Планк точно обяс-
няваше наблюденията на интензитета на излъчването от горещи тела, пълният
диапазон на нейните следствия не беше осъзнат до средата на 20-те години, когато
немският физик Вернер Хайзенберг формулира своя прочут принцип на неопределе-
ността. Той забеляза, че от Планковата хипотеза следва, че колкото по-точно чо-
век се опитва да измери положението на една частица, с толкова по-малка точност
той може да измери нейната скорост и обратно.
По-точно той показа, че неопределеността в положението на частицата, умно-
жена по неопределеността на импулса ѝ, трябва винаги да бъде по-голяма от конс-
тантата на Планк, която е величина, тясно свързана със съдържанието на енергия
в един квант светлина.

Повечето физици все още инстинктивно не харесват идеята времето да има начало
или край. Затова те посочваха, че не може да се очаква математическият модел да
дава добро описание на пространство-времето близо до една сингулярност. Причи-
ната е, че общата относителност, която описва гравитационната сила, е класическа
теория, както беше отбелязано в първа глава, и не съдържа в себе си неопределе-
ността на квантовата теория, управляваща всички други сили, които познаваме. Тази
несъгласуваност няма значение в по-голяма част от Вселената през повечето време,
защото мащабите, в които пространство-времето е изкривено, са много големи, а ма-
щабите, в които квантовите ефекти са важни, са изключително малки. Но близо до
една сингулярност двата мащаба биха били сравними и квантовите гравитационни
ефекти биха били важни. Така че това, което теоремите за сингулярности, доказани
от Пенроуз и от мен самия, наистина установиха, е, че нашата класическа област на
пространство-времето е ограничена откъм миналото, а възможно и откъм бъдещето,
от области, в които квантовата гравитация е важна. За да разберем произхода и съд-
бата на Вселената, ние се нуждаем от квантова теория на гравитацията и това ще бъде
предметът на по-голямата част от тази книга.
Квантовата теория на системи с краен брой частици, като например атомите, беше
формулирана през 20-те години от Хайзенберг, Шрьодингер и Дирак. (Дирак беше
предишният, заемащ моето кресло в Кеймбридж, но то все още не беше моторизи-

45
рано.) Хората обаче срещнаха трудност, когато се опитаха да разпространят кванто-
вите идеи към Максуеловото поле, описващо електричеството, магнетизма и светли-
ната.

ПОЛЕТО НА МАКСУЕЛ
През 1865 г. британският физик Джеймс Кларк Максуел комбинира всички извес-
тни закони на електричеството и магнетизма. Неговата теория се основава върху
съществуването на „полета“, които предават действията от едно място на друго.
Той стигна до разбирането, че полетата, които предават електрическите и маг-
нитните смущения, са динамични същности: те могат да осцилират и да се дви-
жат през пространството.
Максуеловият синтез на електромагнетизма може да бъде кондензиран в две
уравнения, които описват динамиката на тези полета. Той самият извлече първото
велико заключение от тези уравнения: че електромагнитните вълни с всички чес-
тоти се разпространяват през пространството с една и съща фиксирана скорост –
скоростта на светлината.

Фиг. 2.9. Илюстриране на бягаща вълна с осцилиращо махало.

Електромагнитното лъчение се придвижва през пространството като вълна, при
което нейните електрични и магнитни полета осцилират като махало в посоки,
напречни на посоката на разпространението на вълната. Лъчението може да е
съставено от полета с различни дължини на вълните.
Човек може да си представя Максуеловото поле като съставено от вълни с раз-
лични дължини на вълната (разстоянието между един гребен и следващия). В една
46
вълна полето ще се люшка от една стойност до друга ритмично като махало (фиг.
2.9).
Съгласно квантовата теория основното състояние, или състоянието с най-ниска
енергия, на едно махало не е просто разполагането на махалото в точката с най-ниска
енергия, сочейки право надолу. Тогава то би имало едновременно както определено
положение, така и определена скорост – нула. Това би било нарушение на принципа
на неопределеността, който забранява точното измерване на положението и на ско-
ростта в един и същи момент. Произведението на неопределеността на положението
и неопределеността на импулса трябва да бъде по-голямо от някаква величина, изве-
стна като константа на Планк – едно число, пълното изписване на което би ни отнело
твърде много време, затова за него използваме символ: h

Фиг. 2.10. Махало с вероятностно разпределение.

Съгласно принципа на Хайзенберг е невъзможно едно махало да сочи точно надолу
с нулева скорост. Вместо това квантовата теория предсказва, че дори в най-ниско
енергетичното си състояние махалото трябва да притежава едно минимално ко-
личество флуктуации.
Това означава, че положенията на махалото се характеризират с вероятностно
разпределение. Най-вероятното положение в основното му състояние е да сочи ве-
тикално надолу, но съществува и вероятност да се намира под малък ъгъл спрямо
вертикалата.

47
 Така основното състояние, или най-ниското енергетично състояние, на едно ма-
хало няма нулева енергия, както някой би могъл да очаква. Вместо това дори в ос-
новното си състояние махалото или която и да е осцилираща система трябва да при-
тежава известно минимално количество от онова, което наричаме нулеви флуктуа-
ции. Те означават, че махалото няма непременно да сочи точно надолу, а ще има из-
вестна вероятност да се отклонява на малки ъгли от вертикалата (фиг. 2.10). Анало-
гично дори във вакуумното или най-ниско енергетичното състояние вълните в Мак-
суеловото поле няма да бъдат точно нула, а може да имат малки размери. Колкото
по-висока е честотата (броят на люлеенията в минута) на махалото или вълната, тол-
кова по-висока е енергията на основното състояние.
Пресмятанията на флуктуациите на основните състояния в Максуеловото и в елек-
тронното поле направи безкрайни привидните маса и заряд на електрона – в контраст
с онова, което показват наблюденията. През 40-те години обаче физиците Ричард
Файнман, Джулиън Швингер и Шин’Ичиро Томонага развиха съгласуван начин за
отстраняване или „изваждане“ на тези безкрайности и опериране в теорията само с
крайни наблюдаеми стойности на масата и заряда. Въпреки това флуктуациите на
основното състояние все още предизвикваха малки ефекти, които можеха да бъдат
измервани и се съгласуваха добре с експеримента. Подобни схеми на изваждане за
отстраняване на безкрайностите работеха за полето на Янг-Милс в теорията, предло-
жена от Чен Нинг Янг и Роберт Милс. Теорията на Янг-Милс е едно разширение на
Максуеловата теория, което описва взаимодействията при други две сили, наречени
съответно слаба и силна ядрена сила, флуктуациите на основното състояние обаче
имат много по-сериозно проявление в квантовата теория на гравитацията. И тук всяка
дължина на вълната би имала енергията на основното състояние. Тъй като няма ни-
какво ограничение колко къси могат да бъдат вълните на Максуеловото поле, същес-
твуват безкраен брой различни дължини на вълните във всяка област на пространс-
тво-времето и безкрайно количество енергия на основното състояние. И тъй като
плътността на енергията подобно на материята е източник на гравитация, тази безк-
райна плътност на енергията би трябвало да означава, че съществува достатъчно гра-
витационно привличане във Вселената, за да свие пространство-времето в една-един-
ствена точка, което очевидно не се е случило.
Човек би могъл да се надява да реши проблема за това привидно противоречие
между наблюдение и теория, казвайки, че флуктуациите на основното състояние ня-
мат гравитационен ефект, но това няма да свърши работа. Енергията на флуктуациите
на основното състояние може да бъде детектирана посредством ефекта на Казимир.
Ако разположите две метални плочи успоредно и близо една до друга, ефектът от
плочите е малко намаление на броя дължини на вълната, които могат да съществуват
между двете плочи, в сравнение с броя им във външната област. Това означава, че
енергетичната плътност на флуктуациите на основното състояние между плочите,
макар и все още безкрайна, е по-малка с едно крайно количество от плътността на
енергията навън (фиг. 2.11). Тази разлика в плътностите на енергията се проявява
като сила, притегляща плочите една към друга, и тази сила е била наблюдавана екс-
периментално. Силите са източник на гравитация в общата относителност, точно
както е и материята, така че би било непоследователност да се игнорира гравитаци-
онният ефект на тази енергетична разлика.

48
 ФИГ. 2.11. Ефектът на Казимир.
Съществуването на флуктуации в основното състояние беше потвърдено експери-
ментално от ефекта на Казимир – наличието на слаба сила между успоредни ме-
тални плочи.

49
 Фиг. 2.12. Спин.
Всички частици притежават свойство, наречено спин, което има известно отно-
шение към това, как изглежда частицата от различни посоки. Казаното лесно
може да се илюстрира с едно тесте карти за игра. Нека първо разгледаме асото
пика. То изглежда по същия начин само ако го завъртите на пълен оборот, или 360
градуса. Затова се казва, че то има спин 1.
От друга страна, дамата купа има две глави. Затова тя съвпада със себе си при
завъртане само на половин оборот, 180 градуса. Тогава се казва, че тя има спин 2.
Аналогично можем да си представим обекти със спин 3 или повече, които ще изг-
леждат същите след завъртане на по-малки ъгли.
Колкото по-висок е спинът, толкова по-малка част от пълния оборот е необходим,
за да изглежда частицата същата. Но забележителен факт е, че съществуват
частици, които изглеждат същите само ако ги завъртите на два пълни оборота.
За такива частици се казва, че имат спин 1/2.

Друго възможно решение на проблема евентуално е следното. Нека се предпо-

ложи, че съществува космологична константа, каквато още Айнщайн е въвел в опита
си да получи статичен модел на Вселената. Ако тази константа имаше безкрайна от-
рицателна стойност, тя би могла точно да унищожи безкрайната положителна стой-

50
ност на енергиите на основното състояние в свободното пространство, но тази кос-
мологична константа изглежда много ad hoc и би трябвало да бъде нагласена с изк-
лючителна точност.
За щастие през 70-те години беше открит съвършено нов вид симетрия, който оси-
гурява естествен физически механизъм за унищожаване на безкрайности, възник-
ващи от флуктуациите на основното състояние. Суперсиметрията е характерна осо-
беност на нашите модерни математически модели и тя може да бъде описана по раз-
лични начини. Единият от тях е да се каже, че пространство-времето има допълни-
телни измерения освен тези, които възприемаме. Те се наричат Грасманови измере-
ния, защото се измерват с числа, известни като Грасманови променливи, вместо с
обикновените реални числа. Обикновените числа имат свойството комутация; това
означава, че няма значение в какъв ред ги умножавате – 6 по 4 е същото, както 4 по
6. Но Грасмановите променливи антикомутират, т.е. х по у е същото, както –у по х.
Суперсиметрията беше разглеждана най-напред за отстраняване на безкрайности в
материалните и Янг-Милсовите полета в пространство-време, в което както измере-
нията на обикновените числа, така и Грасмановите измерения са плоски, а не изкри-
вени. Но естествено бе да се разшири това разглеждане и върху обикновени числа и
Грасманови измерения, които са били изкривени. Това доведе до известен брой тео-
рии, наречени супергравитация, с различни дози суперсиметрия. Едно следствие от
суперсиметрията е, че всяко поле или частица трябва да има „суперпартньор“ със
спин, който е или с 1/2 по-голям от собствения им спин, или с 1/2 по-малък (фиг.
2.13).

ОБИКНОВЕНИ ЧИСЛА
АхВ=ВхА

ГРАСМАНОВИ ЧИСЛА
А х В = –В х А

51
 Фиг. 2.13.
Всички известни частици във Вселената принадлежат към една от двете групи –
фермиони или бозони. Фермионите са частици с полуцял спин (например 1/2) и те
изграждат обикновената материя. Енергиите на техните основни състояния са
отрицателни.
Бозоните са частици с цял спин (например 0, 1, 2) и те пораждат силите между
фермионите – като гравитационната сила и светлината. Енергиите на техните
основни състояния са положителни. Според супергравитационната теория всеки
фермион и всеки бозон има суперпартньор със спин, който е или с 1/2 по-голям от
неговия собствен, или с 1/2 по-малък. Например един фотон (който е бозон) има
спин 1. Енергията на основното му състояние е положителна. Суперпартньорът
на фотона, фотиното, има спин 1/2, което го прави фермион. Затова енергията
на основното му състояние е отрицателна.
В тази супергравитационна схема в крайна сметка имаме еднакъв брой бозони и
фермиони. Тъй като енергиите на основните състояния на бозоните натежават
откъм положителната страна, а фермионите натежават откъм отрицател-
ната страна, енергиите на основните състояния се унищожават взаимно, елими-
нирайки най-големите безкрайности.

52
 МОДЕЛИ НА ПОВЕДЕНИЕ НА ЧАСТИЦИТЕ

1. Ако точковите частици наистина съществуваха като дискретни елементи, по-

добни на билярдни топки, тогава, когато две от тях се сблъскат, техните пътища ще
се отклонят по две нови траектории.

2. Това, изглежда, се случва, когато две частици взаимодействат, въпреки че ефек-

тът е далеч по-драматичен.

53
 3. Квантовата теория на полето показва сблъскването на две частици като напри-
мер един електрон и неговата античастица – един позитрон. При това те анихилират
за кратко време една с друга в безумен изблик на енергия, създаващ един фотон. След
това той освобождава енергията си, създавайки друга електрон-позитронна двойка.
Все още изглежда, сякаш те само са се отклонили в нови траектории.

4. Ако частиците не са нулеви точки, а едномерни струни, при което затворените

струни вибрират като един електрон и един позитрон, тогава, когато те се сблъскат и
анихилират взаимно, създават една нова струна с друга вибрационна схема. Осво-
бождавайки енергия, тя се разделя на две струни, продължаващи по нови траектории.

54
 5. Ако на онези първоначални струни се гледа не като на дискретни моменти, а
като на една непрекъсната във времето история, тогава резултиращите струни може
да се разглеждат като един струнен миров лист.

Фиг. 2.14 Струнни осцилации. Модел на поведение.

В теорията на струните основните обекти не са частици, които заемат отделни
точки в пространството, а едномерни струни. Тези струни може да имат кра-
ища, или пък да се съединяват със себе си в затворени контури.
Точно както струните на една цигулка, струните в струнната теория са носи-
тели на известни вибрационни образци, или резонансни честоти, чиито дължини
на вълната точно се нанасят между двата края.
Но докато различните резонансни честоти на цигулковите струни пораждат раз-
лични музикални ноти, различните осцилации на една струна пораждат различни
маси и силови товари, които се интерпретират като фундаментални частици.
Грубо казано, колкото по-къса е дължината на вълната на струнната осцилация,
толкова по-голяма е масата на частицата.

Енергиите на основните състояния на бозоните, полета, чийто спин е цяло число

(0, 1, 2 и т.н.), са положителни. От друга страна, енергиите на основните състояния
на фермионите, полета, чийто спин е полуцяло число (1/2, 3/2 и т.н.), са отрицателни.
Тъй като има еднакъв брой бозони и фермиони, в теориите на супергравитацията най-
големите безкрайности взаимно се унищожават (вж. фиг. 2.13).
Съществува и възможността да има и по-малки, но все още безкрайни величини.
Никой не е имал необходимото търпение да пресметне дали тези теории са наистина
напълно крайни. По предположение това би отнело на един добър студент двеста го-
дини, но как бихте могли да сте сигурни, че той не е допуснал грешка още на втората
страница? И все пак до 1985 г. голяма част от хората вярваха, че повечето суперси-
метрични теории на супергравитацията би трябвало да са свободни от безкрайности.
Но тогава модата внезапно се смени. Хората декларираха, че няма причини да не
очакват безкрайности в супергравитационните теории и в резултат се наложи мнени-

55
ето, че тези теории са фатално дефектни. Вместо това се твърдеше, че теорията, на-
речена суперсиметрична теория на струните, е единственият начин да се комбинира
гравитацията с квантовата теория. Струните, както и техните съименници във все-
кидневния ни опит, са едномерни протяжни обекти. Те имат само дължина. Струните
в струнната теория се движат през едно фоново пространство-време, а вълничките
върху струната се интерпретират като частици (фиг. 2.14).
Ако струните наред с обикновените си числови измерения имат Грасманови изме-
рения, вълничките ще съответстват на бозони и фермиони. В този случай положител-
ните и отрицателните енергии на основните състояния толкова точно ще се унищо-
жат взаимно, че няма да има никакви безкрайности, дори и от най-дребен сорт. По
онова време се твърдеше, че струните са TOE (Theory of Everything), Теория на
всичко.
В бъдеще за историците на науката ще бъде интересно да картографират променя-
щите се приливи на мненията сред физиците теоретици. За няколко години струните
се възцариха на върха, а супергравитацията беше дисквалифицирана като една приб-
лизителна теория, валидна при ниски енергии. Квалификацията „ниски-енергии“
беше смятана за особено изобличителна, въпреки че в този контекст ниски енергии
означаваше частици с енергии, по-малки от един милиард милиард пъти от енергиите
на частиците в една ТНТ експлозия. Ако супергравитацията беше само една ниско-
енергетнична апроксимация, тя не би могла да претендира, че е фундаменталната те-
ория на Вселената. Вместо това бе предположено лежащата в основата на всичко те-
ория да е една от петте възможни суперструнни теории. Но коя от петте струнни те-
ории описва нашата Вселена? И как може да се формулира теорията на струните от-
въд апроксимацията, в която струните, движещи се през едно плоско фоново прост-
ранство-време, бяха изобразени като повърхнини с едно пространствено и едно вре-
мево измерение? Струните не биха ли изкривили фоновото пространство-време?

Фиг. 2.15. P-БРАНИ.

Р-браните са обекти с р измерения. Специални случаи са струните, които са с
р=1, и мембраните, за които р=2, но по-високи стойности на р също са възможни
в десет- или единадесетмерно пространство-време. Често пъти някои или всич-
ките р измерения са навити като при тора.
56
 През годините след 1985 постепенно стана очевидно, че теорията на струните не е
представяла пълната картина. Като начало беше осъзнато, че струните са само един
член от широк клас обекти, които може да се разпростират и в повече от едно изме-
рение. Пол Таунсенд, който, както и аз, е член на Отдела за приложна математика и
теоретична физика в Кеймбридж и който извърши много от фундаменталните изс-
ледвания върху тези обекти, им даде името „p-брани“ (пе-брани). Една p-брана има
размери в р измерения. Така една p=1 брана е струна, р=2 брана е повърхнина или
мембрана и т.н. (фиг. 2.15). Изглежда, че няма никакви основания да се предпочита
струнният случай с р=1 пред другите възможни стойности на р. Вместо това трябва
да приемем принципа на p-бранната демокрация: всички p-брани са създадени равни.
Всички p-брани могат да бъдат намерени като решения на уравненията на супер-
гравитационните теории в 10 или 11 измерения. Въпреки че 10 или 11 измерения не
приличат много на пространство-времето, което възприемаме, идеята беше, че дру-
гите 6 или 7 измерения се навиват до толкова малки размери, че не ги забелязваме;
ние осъзнаваме само останалите 4 големи и почти плоски измерения.
Трябва да кажа, че лично аз не бях склонен да повярвам в допълнителните измере-
ния. Но тъй като съм позитивист, въпросът „Съществуват ли наистина допълнителни
измерения?“ няма никакъв смисъл. Всичко, което човек може да попита, е дали ма-
тематическите модели с допълнителни измерения дават добро описание на Вселе-
ната. Все още нямаме каквито и да било наблюдения, които да изискват допълни-
телни измерения за тяхното обяснение. Съществува обаче възможност да бъдем в
състояние да ги наблюдаваме в Големия адронен колайдер в Женева. Но онова, което
убеди мнозина хора, включително и мен, че човек трябва да възприеме насериозно
моделите с допълнителни измерения, е, че между моделите съществува паяжина от
неочаквани релации, наречени дуалности. Тези дуалности показват, че всичките мо-
дели по същество са еквивалентни; т.е. те са просто различни аспекти на една и съща
лежаща в основата им теория, на която беше дадено името М-теория. Да не се приеме
тази паяжина от дуалности като знак, че сме на прав път, би било малко като да вяр-
ваш, че Бог е поставил вкаменелости в скалите с цел да подведе Дарвин относно ево-
люцията на живота.

Смятаме тази истината за очевидна: всички р-брани са създадени равни!

57
 Пол Таунсенд, теоретикът на p-браните

Съществува паяжина от взаимовръзки, така наречените дуалности, които свързват

всичките пет струнни теории, както и единадесетмерната супергравитация. Дуалнос-
тите разкриват, че различните струнни теории са просто различни изражения на една
и съща, лежаща в основата им теория, която беше наречена М-теория.

58
 Фиг. 2.16 Рамка за обединение?
Съществува паяжина от взаимовръзки, така наречените дуалности, които свърз-
ват всичките пет струнни теории, както и единадесетмерната супергравитация.
Дуалностите разкриват, че различните струнни теории са просто различни изра-
жения на една и съща, лежаща в основата им теория, която беше наречена М-те-
ория.

59
 Тези дуалности показват, че всичките пет суперструнни теории описват една и
съща физика и че те са също физически еквивалентни на супергравитацията (фиг.
2.16). Не може да се каже, че суперструните са по-фундаментални от супергравита-
цията или обратно. По-скоро те са различни изражения все на същата, лежаща в ос-
новите им теория, като всяка от тях е полезна за пресмятания в различни типове си-
туации. Понеже струнните теории нямат никакви безкрайности, те са добри за прес-
мятане на онова, което се случва, когато няколко високоенергетични частици се
сблъскват и разсейват встрани една от друга. Те обаче не са от голяма полза за опи-
сание на това, как енергията на много голям брой частици изкривява Вселената или
образува свързано състояние от типа на една черна дупка. За тези ситуации човек се
нуждае от супергравитацията, която основно представлява Айнщайновата теория на
изкривеното пространство-време с няколко допълнителни вида материя. Тази е и кар-
тината, която главно ще използвам по-нататък.

60
 Фиг. 2.17.
Възможно е да бъде построен математически модел, в който има имагинерна по-
сока на времето, под прав ъгъл към обикновеното реално време. В този модел има
правила, които определят историята в имагинерно време на езика на историята в
реално време и обратно.

За да се опише как квантовата теория оформя времето и пространството, по-

лезно е да се въведе идеята за имагинерно време. Имагинерно време звучи като
нещо от научната фантастика, но то е добре дефинирано математическо поня-
тие – време, измервано в онова, което се нарича имагинерни числа. Човек може да
си представя обикновените реални числа, такива като 1, 2, –3,5 и т.н., като съот-
ветни точки върху една линия, разпростираща се от ляво на дясно: нулата е в сре-
дата, положителните реални числа са отдясно, а отрицателните реални числа –
отляво (фиг. 2.17).

61
 Фиг. 2.18.
Имагинерните числа са математическо построение. Не е възможно да имате кре-
дитна сметка с имагинерни числа.

Тогава имагинерните числа могат да бъдат представени като съответстващи на точ-

ките върху една вертикална линия: нулата отново е в средата, положителните имаги-
нерни числа са нанесени нагоре, а отрицателните имагинерни числа – надолу. Тези
имагинерни числа могат да бъдат разглеждани като нов вид числа под прав ъгъл към
обикновените реални числа. Тъй като те са една математическа конструкция, не се
нуждаят от физическа реализация; човек не може да има имагинерен брой портокали
или имагинерна сума в кредитната си карта (фиг. 2.18).
Възможно е някой да си помисли, че имагинерните числа са просто една матема-
тическа игра, без никаква роля в реалния свят. От гледна точка на позитивистичната
философия обаче човек не може да определи какво е реално. Всичко, което човек
може да направи, е да намери кои математически модели описват Вселената, в която
живеем. Оказва се, че един математически модел, включващ имагинерно време, пред-
сказва не само ефекти, които вече сме наблюдавали, но също и такива, които не сме
били способни да измерим все още, но в които въпреки това вярваме по други при-
чини. Така че какво е реално и какво – имагинерно? Различието само в нашия ум ли
е?
Айнщайновата класическа (т.е. неквантова) обща теория на относителността ком-
бинира реалното време и трите измерения на пространството в четиримерно прост-
ранство-време. Но реалното времево направление се различава от трите пространст-
вени направления; мировата линия или историята на един наблюдател винаги нарас-
тва в посока на реалното време (т.е. времето винаги се движи от минало към бъдеще).
Тя обаче би могла да нараства или намалява в която и да е посока на трите простран-
ствени направления. С други думи, могат да се обръщат посоките в пространството,
не и във времето (фиг. 2.19).

62
 Фиг. 2.19.
В пространство-времето с реално време на класическата обща относителност
времето се различава от пространствените посоки, тъй като то само нараства
по протежение на историята на един наблюдател – за разлика от пространстве-
ните измерения, които могат както да нарастват, така и да намаляват в посо-
ката на тази история. Посоката на имагинерното време на квантовата теория,
от друга страна, е като друга пространствена посока, така че може да нараства
или да намалява.

От друга страна, тъй като имагинерното време е под прав ъгъл спрямо реалното
време, то има поведението на четвърто пространствено направление. Затова то може
да има много по-широк обхват от възможности, отколкото железопътната линия или
обикновеното реално време, което може да има само начало или край или да обикаля
в кръг. Именно в този имагинерен, смисъл времето има форма.

63
 Фиг. 2.20. Имагинерното време като градуси географска ширина.
В едно имагинерно пространство-време, което представлява сфера, посоката на
имагинерното време може да представлява разстоянието от Южния полюс. Ко-
гато човек се движи на север, окръжностите на географската ширина на посто-
янно разстояние от Южния полюс стават по-големи в съответствие с разшире-
нието на Вселената с имагинерното време. Вселената ще достигне максимална го-
лемина на екватора и след това ще се свива отново с нарастването на имагинер-
ното време до една-единствена точка в Северния полюс. Въпреки че Вселената ще
има нулев размер в полюсите, тези точки няма да са сингулярности, точно както
Северният и Южният полюс върху Земната повърхнина са съвсем обикновени (ре-
гулярни) точки. Това внушава, че началото на Вселената в имагинерно време може
да бъде регулярна точка на пространство-времето.

Фиг. 2.21. Имагинерното време като градуси географска дължина, които се съби-
рат в Северния и Южния полюс
Вместо на градуси географска ширина посоката на имагинерното време в прост-
ранство-времето, което е сфера, би могло да съответства на градуси географска
дължина. Тъй като линиите на географската дължина се пресичат в Северния и в
Южния полюс, времето замира неподвижно на полюсите; едно нарастване на
имагинерното време ни оставя там на място, точно както движението на запад
върху Северния полюс на Земята оставя човек все върху Северния полюс.

64
 Формулата, изразяваща ентропията – или броя на вътрешните състояния – на
една черна дупка чрез площта, говори, че информацията за това, което пада в
една черна дупка, може да бъде складирана като на грамофонна плоча и възпроиз-
ведена отново, когато черната дупка се изпарява.

За да видим някои от възможностите, нека разгледаме едно пространство-време с

имагинерно време, което е сфера като повърхнината на Земята. Да предположим, че
имагинерното време е географска ширина (фиг. 2.20). Тогава историята на Вселената
в имагинерно време би започнала от Южния полюс. Не би имало смисъл да се пита
„Какво се е случвало преди началото?“ Такива времена просто не са дефинирани – не
повече, отколкото точките, южно от Южния полюс. Южният полюс е съвсем регу-
лярна точка върху земната повърхнина и там важат същите закони, както и в другите
точки. Това ни внушава, че началото на Вселената в имагинерно време може да бъде

65
регулярна точка на пространство-времето и че същите закони може да са валидни в
началото, както и в останалата част на Вселената. (Квантовият произход и еволюци-
ята на Вселената ще бъдат обсъдени в следващата глава.)
Друго възможно поведение може да се илюстрира, като се разглежда имагинерното
време като географска дължина върху Земята. Всички меридиани се събират в Север-
ния и Южния полюс (фиг. 2.21). В този случай времето стои неподвижно там, в сми-
съл че нарастване на имагинерното време или географската дължина ни оставя все на
същото място. Това е твърде подобно на начина, по който обикновеното време изг-
лежда спряло на хоризонта на черна дупка. Така стигнахме до заключение, че това
спиране на реалното или имагинерното време (или и двете спират, или нито едното)
означава, че пространство-времето има температура, както и аз открих това за чер-
ните дупки. Не само че черната дупка има температура, но тя също се държи така
като, че ли има и величина, наречена ентропия. Ентропията е мярка за броя на вът-
решните състояния (начините, по които тя може да бъде структурирана вътре в себе
си), които черната дупка би могла да има, без да изглежда различна на външен наб-
людател, наблюдаващ само нейната маса, ротация и заряд. Тази ентропия на черните
дупки се дава с една много проста формула, която аз открих през 1974 г. Тя е равна
на лицето на хоризонта на черната дупка: има по един бит информация относно вът-
решното състояние на черната дупка за всяка фундаментална единица повърхнина на
хоризонта. Това показва, че съществува дълбока връзка между квантовата гравитация
и термодинамиката, науката за топлината (която включва изучаването на ентропи-
ята). То също ни внушава, че квантовата гравитация може да проявява и така нарече-
ната холография (фиг. 2.22).

Формула за ентропията на черна дупка.

А – лицето на хоризонта на събитията на черната дупка

h – константата на Планк
k – константата на Болцман
G – Нютоновата гравитационна константа
с – скоростта на светлината
S – ентропията

66
 ПРИНЦИПЪТ НА ХОЛОГРАФИЯТА
Осъзнаването, че лицето на повърхнината на хоризонта, заобикалящ една черна
дупка, е мярка за ентропията на черната дупка, накара хората да споделят мне-
нието, че максималната ентропия на произволна затворена област на пространс-
твото не може никога да надмине една четвърт от лицето на ограждащата я по-
върхнина. Тъй като ентропията не е нищо повече от една мярка на пълната ин-
формация, съдържаща се в една система, това ни внушава, че информацията,
свързана с всички явления в тримерния свят, може да бъде складирана върху дву-
мерната му граница подобно на холографски образ. В известен смисъл светът
като че ли е двумерен.

Информацията за квантовите състояния в една област на пространство-времето

може да бъде кодирана по някакъв начин върху границата на областта, която има с
две измерения по-малко. Това прилича на начина, по който една холограма съдържа
тримерен образ върху двумерна повърхнина. Ако квантовата гравитация инкорпори-
ра холографския принцип, това означава, че можем да проследяваме какво става
вътре в черната дупка. Това е съществено, ако искаме да предсказваме радиацията,
която излиза навън от черната дупка. Ако не можем да правим това, няма да сме спо-
собни да предсказваме бъдещето така пълно, както сме възнамерявали. Тези въпроси
са обсъдени в четвърта глава, а холографията е разгледана отново в седма глава. Из-
глежда, че ние може би живеем върху една 3-брана – една четиримерна (три прост-
ранствени измерения и едно времево) повърхнина, която е граница на една петмерна
област, като останалите измерения са огънати и свити до много малки размери. Със-
тоянието на света върху една брана кодира какво се случва в петмерната област.

67
 Фиг. 2.22. ХОЛОГРАФИЯ
Холографията по същество е интерференция на вълнови картини. Холограмите се
създават, когато светлината от един лазер се разделя на два отделни снопа (а) и
(b). Единият (b) се отразява от обекта (с) и попада върху една фоточувствителна
плака (d). Другият (а) минава през една леща (е) и се среща с отразената светлина
на (b), създавайки интерференчна картина върху плаката.
Когато светлината от някой лазер се пропусне през проявената плака, възниква
изцяло тримерен образ на първоначалния обект. Един наблюдател може да се
движи около този холографски образ и да е в състояние да види всички скрити
лица, които нормалната фотография не би могла да покаже.
Двумерната повърхнина на плаката вляво за разлика от нормалната фотография
има забележителното свойство, че всеки мъничък фрагмент от тази повърхност
съдържа пълната информация, необходима за възстановяването на целия образ.

68
 ТРЕТА ГЛАВА.
Вселената в орехова черупка
Вселената има многочислени истории,
всяка от които се определя от мъничък орех

69
 Лещите и огледалата н космическия телескоп Хъбъл в процес на усъвършенстване
от мисията на космическата совалка. Отдолу може да се вид Австралия.

I could be bounded in a nutshell and count myself a king of infinite space...

— Shakespeare, Hamlet, Act 2, Scene 2

Аз бих могъл да седя затворен в орехова черупка и пак да се чувстват владетел на

безкрайни простори...
Шекспир, Хамлет, действие 2, сцена 2 (Превод Валери Петров)

70
 Хамлет може да е имал пред вид, че въпреки нашата твърде голяма физическа ог-
раниченост като „човешки същества, умовете ни са свободни да изследват цялата
Вселена и дръзко да отиват там, където дори Star Trek се страхува да пристъпи –
позволявайки си и лошите сънища.

Всъщност безкрайна ли е Вселената или само е много голяма? И тя вечна ли е или

само дългоживееща? Как биха могли нашите крайни умове да обхванат и разберат
една безкрайна Вселена? Не е ли нахално от наша страна дори да предприемем такъв
опит? Рискуваме ли да ни постигне съдбата на Прометей, който според класическата
митология откраднал огъня от Зевс, за да го даде на хората? За своята безразсъдна
смелост той бил наказан, като бил окован с вериги за скала, където един орел кълвял
от дроба му.

Прометей. Рисунка върху етруска ваза, 6. в. пр. Хр.

Въпреки тази предупредителна история вярвам, че ние можем и трябва да се опи-

таме да разберем Вселената. Вече сме постигнали забележителен прогрес в разбира-
нето на Космоса – и най-вече през последните няколко години. Ние все още нямаме
пълна картина, но това може би няма да е твърде далеч.
Най-очевидното нещо по отношение на пространството е, че то продължава, и про-
дължава, и продължава. Това беше потвърдено с модерни инструменти, като телес-
копа Хъбъл, които ни позволяват да проникваме дълбоко в Космоса. Това, което виж-
даме, са милиарди и милиарди галактики с различни форми и размери (фиг. 3.1).
Всяка галактика съдържа неизброими милиарди звезди, много от които имат планети
около себе си. Ние живеем на една планета, обикаляща около една звезда във външен
ръкав на спиралната галактика Млечен път. Прахът в спиралните ръкави блокира на-
шия изглед към Вселената в равнината на Галактиката, но имаме ясна линия на види-
мост в конуси от направления от двете страни на равнината и можем да нанесем по-
зициите на далечните галактики (фиг. 3.2). Откриваме, че галактиките са разпреде-
лени приблизително равномерно в цялото пространство с някои концентрации и
празнини. Плътността на галактиките намалява на големи разстояния, но това изг-
лежда да е, защото те са толкова далече и толкова бледи, че не можем да ги различим.

71
Доколкото можем да кажем, Вселената продължава в пространството непрекъснато
(фиг. 3.3).

Фиг. 3.1. Когато гледаме дълбоко във Вселената, виждаме милиарди и милиарди
галактики. Галактиките може да имат различни форми и размери; те могат да
бъдат или елиптични, или спирални като нашия Млечен път.

72
 Фиг. 3.2.
Нашата планета Земя (Е) се движи по орбита около Слънцето в периферна об-
ласт на спиралната галактика Млечен път. Звездният прах в спиралните ръкави
блокира изгледа в равнината на галактиката, но ние имаме добър изглед от двете
страни на тази равнина.

Въпреки че Вселената изглежда да е почти еднаква във всички точки на простран-

ството, тя определено се променя във времето. Това не било осъзнато до първите го-
дини на двадесети век. До този момент се мислело, че Вселената по същество е пос-
тоянна във времето. Би могло да е съществувала безкрайно време, но това изглеждало
да води до абсурдни заключения. Ако звездите са излъчвали безкрайно време, те биха
нагрели Вселената до своята температура. Дори нощем цялото небе би било толкова
ярко, като Слънцето, тъй като всяка линия на гледане би завършвала или в звезда,
или в някой облак прах, който е нагряван, докато не е станал горещ като звездите
(фиг. 3.4).

73
 Фиг. 3.3.
С изключение на някои локални концентрации установяваме, че галактиките са
разпределени приблизително равномерно в цялото пространство.

Наблюдението, че небето през нощта е тъмно, което всички ние сме направили, е
много важно. То предполага, че Вселената не може да е съществувала винаги в със-
тоянието, което виждаме днес. Нещо трябва да се е случило в миналото, за да накара
преди някакво крайно време звездите да се запалят , което пък означава, че светли-
ната от много отдалечените звезди все още не е имала време да стигне до нас. Това
би обяснило защо небето през нощта не е нажежено във всички посоки.

74
 Фиг. 3.4.
Ако Вселената беше статична и безкрайна във всички посоки, всяка линия на наб-
людение би завършвала в звезда, което би направило нощното небе ярко като
Слънцето.

Ако звездите просто са си седели там винаги, защо те са светнали внезапно преди
няколко милиарда години? Кой е бил часовникът, който им е казал, че е време да
заблестят? Както видяхме, това озадачаваше онези философи, подобно на Имануел
Кант, които вярваха, че Вселената е съществувала винаги. Но за повечето хора това
се съгласува с идеята, че Вселената е била създадена – почти каквато е сега, само
преди няколко хиляди години.
Несъответствия обаче с тази идея започнаха да се появяват с наблюденията на
Весто Слайфър и Едуин Хъбъл през второто десетилетие на двадесети век. През 1923
г. Хъбъл откри, че много слабите петънца светлина, наречени мъглявини, фактически
са други галактики – огромен сбор от звезди като нашето Слънце, но на голямо разс-
тояние. За да изглеждат толкова малки и слаби, разстоянията трябва да са толкова
големи, че на светлината, излъчена от тях, са необходими милиони или дори мили-
арди години, за да стигне до нас. Това даде индикация, че началото на Вселената не
би могло да бъде само преди няколко хиляди години.

75
 ЕФЕКТЪТ НА ДОПЛЕР
Връзката между скоростта и дължината на вълната, наречена ефект на Доплер,
е част от всекидневния опит.
Вслушайте се в самолет, който минава над главата ви; когато той се прибли-
жава, машината му звучи по-високо, а когато се отдалечава, тонът на звученето ѝ
е по-нисък.
По-високият тон съответства на звукови вълни с по-малка дължина на вълната
(разстоянието между един гребен на вълната и следващия) и по-висока честота
(броят на вълните в секунда).
Това се обяснява с факта, че когато самолетът се движи към вас, той ще бъде
по-близо до вас, когато излъчва следващия гребен на вълната, намалявайки разсто-
янието между вълновите гребени.
Аналогично, когато самолетът се отдалечава, дължините на вълните нарастват
и височината на звука, който възприемате, е по-ниска.

76
 Фиг. 3.5. Доплеровият ефект е в сила и за светлинните вълни.
Ако една галактика оставаше на постоянно разстояние от Земята, характерните
линии на спектъра биха се появявали на нормални или стандартни позиции. Но ако
галактиката се отдалечава от нас, вълните ще изглеждат удължени, или разтег-
лени, и характерните линии ще бъдат отместени към червеното (вдясно). Ако га-
лактиката се движи към нас, тогава вълните ще изглеждат синьо отместени
(вляво).

Второто нещо, което Хъбъл откри, беше дори още по-забележително. Астрономите
знаеха, че чрез анализа на светлината от други галактики е възможно да се определи
дали те се движат към нас, или се отдалечават (фиг. 3.5). За тяхна голяма изненада те
откриха, че почти всички галактики се отдалечават. Нещо повече, колкото по-далече
са от нас, толкова по-бързо се отдалечават. И именно Хъбъл разпозна драматичните
следствия от това откритие: в големи мащаби всяка една галактика се отдалечава от
всяка друга галактика. Вселената се разширява (фиг. 3.6).

ХРОНОЛОГИЯ НА ОТКРИТИЯТА,
НАПРАВЕНИ ОТ СЛАЙФЪР И ХЪБЪЛ МЕЖДУ 1910 И 1930 Г.
1912 – Слайфър измери светлината от четири мъглявини, установявайки, че
три от тях са червено отместени, а Андромеда е синьо отместена. Неговата ин-
терпретация на този факт беше, че Андромеда се движи към нас, докато другите
мъглявини се отдалечават от нас.
1912-1914 – Слайфър измери още 12 мъглявини. Всички с изключение на една бяха

77
червено отместени.
1914 – Слайфър представи своите резултати пред Американското астрономи-
ческо общество. Хъбъл чу представянето.
1918 – Хъбъл започна да изследва мъглявините.
1923 – Хъбъл определи, че спиралните мъглявини (включвайки Андромеда) са
други галактики.
1914-1925 – Слайфър и други продължиха да измерват доплеровите отмества-
ния. През 1925 г. резултатът беше 43 червени към 2 сини отмествания.
1929 – Хъбъл и Милтън Хюмасон – след като продължиха да измерват доплеро-
вите отмествания и намериха, че в големи мащаби всяка галактика, изглежда, се
отдалечава от всяка друга – обявиха своето откритие, че Вселената се разши-
рява.

Нашият галактичен съсед Андромеда, измерен от Хъбъл и Слайфър.

78
 Откриването на разширението на Вселената бе една от великите интелектуални ре-
волюции на двадесети век. То дойде като пълна изненада и промени изцяло дискуси-
ята за произхода на Вселената. Ако галактиките се раздалечават, те трябва да са били
по-близо една до друга в миналото. От сегашната скорост на разширението можем да
оценим, че те всички трябва да са били наистина много близо преди десет или петна-
десет милиарда години. Както е описано в последната глава, Роджър Пенроуз и аз
успяхме да покажем, че от Айнщайновата обща теория на относителността следва, че
Вселената и самото време са имали начало в една гигантска експлозия. Това беше
обяснението защо небето е тъмно нощем: не е било възможно нито една звезда да
блести по-дълго от десет или петнадесет милиарда години – времето след Големия
взрив.

Едуин Хъбъл и 100-инчовият телескоп на Маунт Уилсън през 1930 г.

79
 Фиг. 3.6. Законът на Хъбъл.
Чрез анализ на светлината от други галактики през 20-те години Едуин Хъбъл от-
кри, че почти всички галактики се отдалечават от нас със скорост V, която е про-
порционална на разстоянието R от Земята, така че V = Н х R.
Това важно наблюдение, известно като закон на Хъбъл, установи, че Вселената се
разширява, при което константата на Хъбъл Н определя скоростта на разшире-
нието.
Графиката долу показва неотдавнашни наблюдения на червеното отместване на
галактиките, потвърждаващи закона на Хъбъл до огромни разстояния от нас.
Лекото огъване на графиката нагоре при големите разстояния показва, че разши-
ряването се ускорява, което може да е предизвикано от вакуумната енергия.

80
 ГОРЕЩИЯТ ГОЛЯМ ВЗРИВ
Ако общата относителност е вярна, Вселената е започнала с безкрайни темпе-
ратура и плътност в сингулярността на Големия взрив. Докато Вселената се е
разширявала, температурата на лъчението е намалявала. При около една стотна
от секундата след Големия взрив температурата трябва да е била 100 милиарда
градуса и Вселената е съдържала главно фотони, електрони и неутрина (изключи-
телно леки частици) и техните античастици, заедно с малко протони и неутрони.
За следващите три минути, през които Вселената се е охладила до около един ми-
лиард градуса, протоните и неутроните са започнали да се комбинират и да обра-
зуват ядра на хелия, водорода и други леки елементи.
Стотици години по-късно, когато температурата паднала до няколко хиляди
градуса, електроните са се забавили до скорост, при която леките ядра са могли
да ги захващат и да образуват атоми. По-тежките елементи обаче, от които
сме направени ние – такива като въглерода и кислорода, са се образували едва ми-
лиарди години по-късно от изгарянето на хелия в центъра на звездите.
Тази картина на плътна, гореща ранна фаза на Вселената беше предложена
най-напред от учения Джордж Гамов през 1948 г. в статия, която той написа за-
едно с Ралф Алфър и която направи забележителното предсказание, че лъчението
от тази много гореща ранна фаза трябва все още да е около нас. Тяхното предска-
зание беше потвърдено през 1965 г., когато физиците Арно Пензиас и Робърт Уил-
сън наблюдаваха космичното микровълново фоново лъчение.

81
 Ние сме свикнали с идеята, че събитията са причинени от предишни събития, които
на свой ред са причинени от още по-предишни събития. Съществува верига на при-
чинността, разпростряна назад в миналото. Но да предположим, че тази верига има
начало. Да предположим, че е имало първо събитие. От какво е предизвикано то?
Това беше въпрос, който много учени не желаеха да си задават. Те се опитваха да го
избегнат или твърдейки като руснаците, че Вселената не е имала начало, или поддър-
жайки тезата, че началото на Вселената не лежи в областта на науката, а принадлежи
на метафизиката или религията. По мое мнение това не е позиция, която който и да е
истински учен трябва да заема. Ако законите на науката са изключени от началото на
Вселената, няма ли да се провалят те също и в други моменти? Един закон не е закон,
ако е валиден само понякога. Трябва да се опитате въз основа на науката да разбе-
рем началото на Вселената. Това може да е задача, надхвърляща нашите възмож-
ности, но трябва поне да опитате.
Въпреки че според теоремите, които Пенроуз и аз доказахме, Вселената трябва да
е имала начало, самите те не даваха много информация за природата на това начало.
Те показваха, че Вселената е започнала в Голям взрив – една-единствена точка с без-
крайна плътност, в която цялата Вселена и всичко в нея е било смачкано. В тази точка
Айнщайновата обща теория на относителността би се провалила, така че тя не мо-
жеше да бъде използвана, за да предскаже по какъв начин е възникнала Вселената.
Така човек оставаше с идеята, че началото на Вселената очевидно е отвъд обсега на
науката.
Това бе заключение, което не би трябвало да радва учените. Както показват първа
и втора глава, причината общата относителност да се проваля близо до Големия взрив
е, че тя не включва принципа на неопределеността – случайния елемент на кванто-
вата теория, възражението на Айнщайн срещу който беше, че Бог не играе на зарове.
Противно на това обаче всичките свидетелства са в полза на факта, че Бог е доста
голям комарджия. Човек може да си представя Вселената като едно гигантско казино,
с непрекъснато търкалящи се зарове и въртящи се рулетки (фиг. 3.7).

Фиг. 3.7

Навярно си мислите, че управлението на едно казино е много рисков бизнес, за-

щото рискувате да загубите пари всеки път, когато заровете са хвърлени или рулет-
ката е завъртяна. Но върху голям брой залагания печалбите и загубите се осредняват
до резултат, който може да бъде предсказан, въпреки че резултатът от което и да е
конкретно залагане не може да бъде предсказан. Управителите на казина държат да

82
са сигурни, че вероятностите се осредняват в тяхна полза. Ето защо тези хора са тол-
кова богати. Единственият шанс, който имате, за да спечелите срещу тях, е да зало-
жите всичките си пари на няколко търкаляния на зара или завъртания на рулетката.

Фиг. 3.8.
Ако един комарджия залага на червено за голям брой завъртания на рулетката, чо-
век може доста точно да предскаже неговата печалба, тъй като резултатите
от отделните завъртания се осредняват.
От друга страна, невъзможно е да се предскаже изходът от което и да е конк-
ретно залагане.

83
 Същото е и с Вселената. Когато тя е голяма, каквато е сега, има много голям брой
търкаляния на зара и резултатите се осредняват до нещо, което човек може да предс-
каже. Затова класическите закони работят за големи системи. Но когато Вселената е
малка, каквато е била във времето близо до Големия взрив, съществуват много малък
брой търкаляния на зара и принципът на неопределеността е много важен.
Понеже Вселената продължава да търкаля зара, за да види какво се случва по-на-
татък, тя няма само една отделна история, както е възможно някой да си е мислел.
Вместо това Вселената трябва да има всяка възможна история – всяка със своята соб-
ствена вероятност. Трябва да има една история на Вселената, в която Белийз е спече-
лила всеки златен медал на Олимпийските игри, въпреки че вероятността може би е
малка. (Белийз – република в Северна Централна Америка, британска колония до
1981 г., сега член на британското общество на нациите)

Ако границата на Вселената беше просто една точка на пространство-времето,

бихме могли да продължим разширяването на границите.

84
 Идеята, че Вселената има многочислени истории, може да звучи като научна фан-
тастика, но тя е възприета сега като научен факт. Тя беше формулирана от Ричард
Файнман, който бе както велик физик, така и много оригинален и неподправен човек.

Черната дъска в Калтек по време на смъртта на Файнман

през 1988 г. Ричард Файнман

ИСТОРИИТЕ НА ФАЙНМАН
Роден в Бруклин, Ню Йорк, през 1918 г., Ричард Файнман завърши своята PhD под
ръководството на Джон Уилър в Принстънския университет през 1942 г. Скоро
след това той беше привлечен на работа по проекта Манхатън. Там бе известен
както заради жизнерадостния му характер и житейските му шеги – в лаборато-
риите на Лос Аламос той се забавляваше с отварянето на строгосекретни сей-
фове – така и поради това, че беше изключителен физик: той стана ключовия екс-
перт при разработване теорията на атомната бомба. Файнмановото непресек-
ващо любопитство към света бе самият корен на неговото същество. То беше не
само моторът на научния му успех, но и го отведе до многобройни удивителни под-
визи – като например дешифрирането на йероглифите на маите.
В годините след Втората световна война Файнман намери мощен нов начин на
мислене за квантовата механика, за което през 1965 г. беше удостоен с Нобелова
награда. Той отправи предизвикателство към основното класическо приемане, че
всяка частица има една конкретна история. Вместо това Файнман изясни, че час-
тиците се придвижват от едно положение до друго по всеки възможен път през
пространство-времето. С всяка траектория Файнман свърза две числа – едно за
размера, амплитудата, на вълната и едно за нейната фаза – дали тя е в някой гребен
или падина. Вероятността една частица да отиде от А до В се намира, като се
85
сумират вълните, свързани с всеки възможен път, който минава през А и В.
Въпреки това във всекидневния свят ни се струва, че обектите следват един-
единствен път между тяхното начало и крайното им местоназначение. Това се съг-
ласува с файнмановата идея за многочисленост на историите (или за сума върху
историите), защото за големи обекти неговото правило за приписване на числа към
всеки път означава, че всички пътища с изключение на един се унищожават взаимно,
когато се сумират техните приноси. Само един от безкрайния брой пътища е от
значение, когато се разглежда движението на макроскопични обекти, и точно той
е траекторията, която се определя от Нютоновите класически закони на движе-
нието.

Работата ни сега е да комбинираме Айнщайновата обща теория на относителността

и файнмановата идея за многочислени истории в една пълна единна теория, която ще
опише всичко, случващо се във Вселената. Тази единна теория ще ни даде възмож-
ност да пресметнем как ще се развива Вселената, ако знаем как са започнали истори-
ите. Но самата единна теория няма да ни каже как е започнала Вселената или какво е
било началното ѝ състояние. Затова се нуждаем от така наречените гранични усло-
вия – правила, които ни казват какво се случва на границите на Вселената, т.е. краи-
щата на пространството и времето.
Ако границата на Вселената просто беше в една нормална точка на пространството
и времето, ние бихме могли да минем през нея и да обявим територията отвъд за част
от Вселената. От друга страна, ако границата на Вселената беше в остър връх, в който
пространството и времето са били смачкани и плътността е била безкрайна, много
трудно би било да се дефинира смислено гранично условие.

Един колега обаче, чието име е Джим Хартъл, и аз осъзнахме, че има и трета въз-
можност. Може би Вселената няма граница в пространството и времето. На пръв пог-
лед това изглежда да е в пряко противоречие с теоремите, които Пенроуз и аз дока-
захме и които показваха, че Вселената трябва да е имала начало, т.е. граница във вре-
мето. Но както е обяснено във втора глава, съществува и друг вид време, наречено
имагинерно, под прав ъгъл към обикновеното реално време, което чувстваме, че тече
край нас. Историята на Вселената в реално време определя нейната история в имаги-
нерно време и обратно, но двата вида истории може да са много различни. По-специ-
ално в имагинерното време няма нужда Вселената да има начало или край. Поведе-
нието на имагинерното време е точно както на друго направление в пространството.
Така че за историите на Вселената в имагинерно време можем да мислим като за
криви повърхнини от типа на сфера, равнина или седловидна форма, но с четири из-
мерения вместо две (вж. фиг. 3.9).

Ако историите на Вселената продължаваха до безкрайност като седловидна повър-

хнина или равнина, човек би се изправил пред проблема да определи какви са гра-
ничните условия в безкрайност. Но ако историите на Вселената в имагинерно време
са затворени повърхнини като повърхнината на Земята, той въобще би избегнал не-
обходимостта да формулира гранични условия. Повърхнината на Земята няма ни-
какви граници или краища. Няма достоверни съобщения за хора, паднали от нея.

86
 Във Файнмановия интеграл по траекториите една частица
поема по всеки възможен път.

Фиг. 3.9. Истории на Вселената.

Ако историите на Вселената продължаваха до безкрайност като седловидна по-
върхнина, човек би имал проблем да уточни какви са били граничните условия в без-
крайност. Ако всичките истории на Вселената в имагинерно време са затворени
повърхнини като тази на Земята, на човек въобще не би му се налагало да дефи-
нира гранични условия.

ЕВОЛЮЦИОННИ ЗАКОНИ И НАЧАЛНИ УСЛОВИЯ

Законите на физиката предсказват еволюцията на едно начално състояние с вре-
мето. Например ако хвърлим камък във въздуха, законите на гравитацията точно
ще предскажат последващото движение на камъка.
Но единствено от тези закони ние не можем да предскажем къде ще се приземи
камъкът. За целта трябва да знаем неговата скорост и посока, когато е напуснал
ръката ни. С други думи, трябва да знаем началните, граничните, условия на дви-
жението на камъка.

87
 Космологията се опитва да опише еволюцията на цялата Вселена, използвайки
тези закони на физиката. Затова трябва да попитаме какви са били началните ус-
ловия на Вселената, към които трябва да приложим тези закони.
Началното състояние може да е имало дълбоко въздействие върху основните ха-
рактеристики на Вселената, може би дори върху свойствата на елементарните
частици и силите, които са били решаващи за развитието на биологичен живот.
Едно предложение е условието за отсъствие на граница, предложението, че вре-
мето и пространството са крайни и образуват затворена повърхнина без граница –
точно както повърхнината на Земята е с крайни размери, но няма граница. Предло-
жението за отсъствие на граница се основава на Файнмановата идея за многочис-
леност на историите, но историята на една частица във Файнмановата сума сега
е заместена с цялото пространство-време, което представя историята на цялата
Вселена. Условието, че няма граница, е именно ограничаването на възможните ис-
тории на Вселената до онези пространство-времена, които нямат граница в има-
гинерно време. С други думи, граничното условие на Вселената е, че тя няма граница.
Днес космолозите изследват дали начални конфигурации, които са фаворизирани
от предложението за отсъствие на граница, заедно може би със слабия антропен
аргумент, има вероятност да се развият до една вселена, подобна на тази, която
наблюдаваме.

Ако историите на Вселената в имагинерно време наистина са затворени повърх-

нини, както Хартъл и аз предложихме, това би имало фундаментални последствия за
философията и за нашата картина на това откъде сме дошли. Вселената би била са-
модостатъчна; тя не би имала нужда от
каквото да е извън нея, за да навие часовниковия механизъм и да го пусне в ход.
Вместо това всичко във Вселената ще бъде определено от законите на науката и от
търкалянията на зарчето вътре във Вселената. Навярно казаното звучи нахално, но в
това вярваме аз и много други учени.
Дори ако граничното условие на Вселената е, че няма граница, тя няма да има
само една история. Ще съществуват многочислени истории, както беше предложено
от Файнман – на всяка възможна затворена повърхнина ще съответства по една ис-
тория в имагинерно време, а всяка история в имагинерно време ще определя по една
история в реално време. Така имаме суперизобилие от възможности за Вселената.
Какво избира конкретната Вселена, в която живеем, измежду множеството на
всички възможни вселени?
Една особеност, която можем да отбележим, е, че много от възможните истории на
Вселената няма да протекат през последователността на образуването на галактики и
звезди, която е съществена за нашето развитие. Въпреки че интелигентни същества
вероятно могат да се развиват без галактики и звезди, това изглежда неправдопо-
добно. Така че самият факт на нашето съществуване като същества, които могат да
задават въпроса: „Защо Вселената е такава, каквато е?“, е едно ограничение върху
историята, в която живеем. От него следва, че тя е една от малкото истории, които
имат галактики и звезди. Това е пример на така наречения антропен принцип. Този
принцип гласи, че Вселената трябва да е повече или по-малко такава, каквато я виж-
даме, защото, ако тя беше различна, тук не би имало някой, който да я наблюдава
(фиг. 3.10). Много учени не харесват антропния принцип, тъй като той е твърде не-
определен и не притежава голяма предсказателна сила. Но на антропния принцип

88
може да бъде дадена прецизна формулировка и той, изглежда, е съществен, когато
имаме работа с началото на Вселената. М-теорията, описана във втора глава, позво-
лява много голям брой възможни истории за Вселената. Повечето от тези истории не
са подходящи за развиването на интелигентен живот; те са или празни, траят твърде
кратко, изкривени са твърде силно, или пък са неподходящи по някакъв друг начин.
И все пак съгласно идеята на Ричард Файнман за многочисленост на историите тези
необитаеми истории може да имат доста голяма степен на вероятност (вж. по-горе).

Повърхнината на Земята няма граница или ръбове. Съобщенията за хора, паднали

от нея, се смятат за преувеличения.

Фиг. 3.10
Най-вляво на илюстрацията са онези Вселени (а), които, колапсирайки в себе си, са
се превърнали в затворени. Най-вдясно са онези отворени вселени (b), които ще
продължат да се разширяват вечно.
Критичните вселени, които балансират на границата между срутването си на-
вътре в себе си и продължаването да се разширяват като (с1) или двойната инф-
лация на (с2), биха могли да приютят интелигентен живот. Нашата собствена
Вселена (d) засега е в готовност да продължи разширяването си.

89
 АНТРОПНИЯТ ПРИНЦИП
Грубо казано, антропният принцип гласи, че ние виждаме Вселената такава, как-
вато е, поне частично, защото съществуваме. Това е перспектива, която е диамет-
рално противоположна на мечтата за една напълно предсказваща, обединена тео-
рия, в която законите на природата са пълни и светът е такъв, какъвто е, защото
той не би могъл да е друг. Съществуват известен брои различни версии на антроп-
ния принцип, вариращи от онези, които са толкова слаби, че са тривиални, до тези,
които са толкова силни, че са абсурдни. Въпреки че повечето учени не са склонни да
приемат строга версия на антропния принцип, малко хора биха оспорвали ползата
от някой слаб антропен аргумент.
Слабият антропен принцип се свежда до обяснение в кои от различните въз-
можни области или части на Вселената бихме могли да съществуваме. Например
причината Големият взрив да се случи преди около десет хиляди милиона години е,
че Вселената трябва да е достатъчно стара, така че някои звезди да са завършили
своята еволюция до производството на елементи като кислорода и въглерода, от
които сме направени, и достатъчно млада, така че някои звезди все още да доста-
вят енергия за поддържането на живота.
Вътре в рамките на предложението за отсъствие на граница човек може да из-
ползва Файнмановото правило за приписване на числа към всяка история на Вселе-
ната, за да намери кои свойства на Вселената е вероятно да се проявят. В този
контекст антропният принцип се вгражда в изискването, че историите съдържат
интелигентен живот. Човек би се радвал повече на антропния принцип, разбира се,
ако би могъл да покаже, че е вероятно известен брой различни начални конфигура-
ции на Вселената да се развият така, че да произведат една Вселена, подобна на
тази, която наблюдаваме. Това би означавало, че началното състояние на частта
на Вселената, която обитаваме, не се налага да се избира с голямо внимание.

90
 Фактически няма реално значение колко много са историите, които не съдържат
интелигентни същества. Ние се интересуваме само от подмножеството от историите,
в които се развива интелигентен живот. Няма нужда този интелигентен живот да бъде
нещо подобно на човешкия. Малки зелени извънземни също биха свършили работа.
Фактически може би биха я свършили много по-добре. Човешката раса няма много
добра репутация за интелигентно поведение.
Като пример за мощта на антропния принцип нека разгледаме броя направления в
пространството. Всеизвестен опитен факт е, че живеем в тримерно пространство.
Това означава, че можем да представим положението на една точка в пространството
с три числа, например географска ширина, дължина и височина над морското рав-
нище. Но защо пространството е тримерно? Защо не е с две, четири или някакъв друг
брой измерения, както в научната фантастика? В М-теорията пространството има де-
вет или десет измерения, но се смята, че шест или седем от направленията са накъд-
рени до много малки букли, оставяйки три измерения, които са големи и почти
плоски (фиг. 3.11).

91
 Фиг. 3.11.
От разстояние една сламка за пиене изглежда като едномерна линия.

Защо не живеем в история, в която осем от измеренията са навити до малки раз-

мери, оставяйки само две измерения, които да забелязваме? За една двумерна камила
смилането на храна би се превърнало в много трудна работа. Ако имаше черво, което
минава направо през нея, то би разделило животното на две и бедното създание би се
разпаднало. Така че две плоски измерения не са достатъчни за каквото и да е толкова
сложно нещо като интелигентния живот. От друга страна, ако имаше четири или по-
вече почти плоски направления, гравитационната сила между две тела би нараствала
по-бързо, когато те се приближават едно до друго. Това би означавало, че планетите
няма да имат стабилни орбити около своите слънца. Те или биха паднали върху слън-
цето (фиг. 3.12 А), или биха отлетели към външния мрак и студ (фиг. 3.12 В).

92
Фиг. 3.12 А

Фиг. 3.12 B

93
 Фиг. 3.13.
Най-простата история в имагинерно време без граница е сфера.
Това определя една история в реално време, която се разширява по инфлационен
начин.

Аналогично орбитите на електроните в атомите не биха били стабилни, така че

материята в познатия ни вид не би съществувала. По този начин, въпреки че идеята
за многочислените истории би разрешила съществуването на всеки брой почти
плоски измерения, само историите с три плоски направления ще съдържат интели-
гентни същества. Само в такива истории ще бъде задаван въпросът: „Защо простран-
ството има три измерения?“
Най-простата история на Вселената в имагинерно време е кръгла сфера като по-
върхнината на Земята, но с още две измерения (фиг. 3.13). Тя определя една история
на Вселената в реално време, която ние изживяваме, в която Вселената е еднаква във
всяка точка на пространството и се разширява във времето. В това отношение тя е
като Вселената, в която живеем. Но скоростта на разширяването е много голяма и
непрекъснато продължава да нараства. Такова ускоряващо се разширение е наречено
инфлация, защото то е подобно на начина, по който цените нарастват – с все по-го-
ляма скорост.

94
 Фиг. 3.14

Инфлацията на цените обикновено се смята за лошо нещо, но в случая на Вселената

инфлацията е много изгодна. Голямото разширение изглажда всички бучки и поду-
тини, каквито може да е имало в ранната Вселена. Докато Вселената се разширява,
тя заема енергия от гравитационното поле, за да създава още материя. Положителна-
та енергия на материята е точно балансирана с отрицателната гравитационна енергия,
така че пълната енергия е нула. Когато Вселената удвоява размера си, както енергията
на материята, така и гравитационната енергия се удвояват – така че два пъти нула е
отново нула. Да можеше и финансовият свят да е толкова прост (фиг. 3.14).
Ако историята на Вселената в имагинерно време беше съвършено кръгла сфера,
съответната история в реално време би била една Вселена, която би продължила да
се разширява инфлационно завинаги. Докато тя се разширява инфлационно, матери-
ята не би могла да се скупчва, за да образува галактики и звезди, и животът, да не
говорим за интелигентния живот като нас, не би могъл да се развие. Така че въпреки
че историите на Вселената в имагинерно време, които са съвършено кръгли сфери, са
позволени от концепцията за многочислените истории, те не представляват особен
интерес. Но историите в имагинерно време, които са леко сплеснати в Южния полюс
на сферите, са от много по-голямо значение (фиг. 3.15).
95
 Фиг. 3.15. Инфлационната Вселена.
В модела на горещия Голям взрив в ранната Вселена не е имало достатъчно време,
за да може топлината да тече от една област към друга. Въпреки това ние наб-
людаваме, че независимо в коя посока гледаме, температурата на микровълновото
фоново лъчение е една и съща. Това означава, че началното състояние на Вселе-
ната трябва да е имало точно една и съща температура навсякъде.
В опит да се намери модел, в който множество различни начални конфигурации
биха могли да еволюират до нещо подобно на сегашната Вселена, беше предполо-
жено, че ранната Вселена може да е преминала през един период на много бързо
разширение. Това разширение е наречено инфлационно, в смисъл че то се осъщест-
вява с все по-нарастваща скорост за разлика от намаляващата скорост на разши-
рение, която наблюдаваме днес. Такава една инфлационна фаза може да даде обяс-
нение на проблема защо Вселената изглежда една и съща във всяка посока, тъй
като за светлината ще има достатъчно време да се придвижи от една област до
друга в ранната Вселена.
Съответната история в имагинерно време на Вселената, която продължава да се
разширява инфлационно завинаги, е съвършено кръгла сфера. Но в нашата собст-
вена Вселена инфлационното разширение се е забавило след частица от секундата
и са могли да се образуват галактики. В имагинерно време това означава, че исто-
рията на нашата Вселена е сфера с много сплеснат Южен полюс.

В този случай съответната история в реално време ще се разширява отначало по

един ускорителен, инфлационен начин. Но след това разширението ще започне да се
забавя и е възможно да се образуват галактики. За да може да се развие интелигентен

96
живот, сплеснатостта на Южния полюс трябва да бъде много слаба. Това ще озна-
чава, че Вселената се разширява първоначално в огромен размер. Рекордното ниво
на монетарна инфлация настъпи в Германия между двете световни войни, когато це-
ните нараснаха милиарди пъти – но размерът на инфлацията, който трябва да се е
случил във Вселената, е поне милиард милиард милиард пъти по-голям от него (фиг.
3.16).
Поради принципа на неопределеността няма да има само една история на Вселе-
ната, която да съдържа интелигентен живот. Вместо това историите в имагинерно
време ще бъдат цяло семейство от слабо деформирани сфери, всяка от които съответ-
ства на една история в реално време, през което Вселената инфлира дълго време, но
не безкрайно. Тогава може да попитаме коя от тези позволени истории е най-веро-
ятна. Оказва се, че най-вероятните истории не са съвсем гладки, а имат мънички по-
дутини и вдлъбнатини (фиг. 3.17).

Фиг. 3.16. Може би инфлацията е закон на природата.

Инфлацията в Германия нарасна след мира, докато нивото на цените стана пет
пъти по-високо през февруари 1920 г., отколкото през 1918 г. След юли 1922 г. за-
почна фазата на хиперинфлацията. Всяко доверие в парите изчезна и индексът на
цените се увеличаваше все по-бързо в продължение на петнадесет месеца, изпре-
варвайки печатарските преси, които не можеха да печатат пари толкова бързо,
колкото те се обезценяваха. Към края на 1923 г. 300 фабрики за хартия работеха с
максимална скорост и в 150 печатарски компании 2000 преси печатаха валута де-
нем и нощем.

97
 Фиг. 3.17. Вероятни и невероятни истории.
Гладки истории като (а) са най-вероятни, но от тях съществуват само малък
брой.
Въпреки че всяка от слабо нерегулярните истории (b) и (с) е по-малко вероятна,
съществува толкова голям брой от тях, че вероятните истории на Вселената ще
имат малки отклонения от гладкостта.

Вълничките върху най-вероятните истории са наистина миниатюрни. Отклонени-

ята от гладкостта са от порядъка на една част на сто хиляди. Въпреки това, незави-
симо че те са изключително малки, ние успяхме да ги наблюдаваме като малки вари-
ации в микровълните, които идват до нас от различни посоки на пространството. Са-
телитът СОВЕ (Cosmic Background Explorer) беше пуснат през 1989 г. и направи карта
на небето в микровълни.

Карта на цялото небе, направена от DMR инструмента на сателита СОВЕ, по-

казваща свидетелства за бръчки във времето.
98
 Различните цветове показват различни температури, но целият диапазон от чер-
вено до синьо е само от една десетохилядна от градуса. Въпреки това тази вариация
между различни области в ранната Вселена е достатъчна за допълнително гравитаци-
онно привличане в по-плътните области, което да ги спре впоследствие от разшире-
ние и да ги накара да колапсират отново под собствената си гравитация и да образуват
галактики и звезди. Така че картата на СОВЕ в основни линии е хелиографско копие
на всички структури във Вселената.
Какво ще бъде бъдещото поведение на най-вероятните истории на Вселената, ко-
ито са съвместими с появяването на интелигентни същества? Оказва се, че съществу-
ват различни възможности, зависещи от количеството материя във Вселената. Ако тя
е повече от определено критично количество, гравитационното привличане между
галактиките ще ги забави и след време разлитането им встрани една от друга ще спре.
Тогава те ще започнат да падат една към друга и ще се съберат всички заедно в един
Голям срив, който ще бъде краят на историята на Вселената в реално време (вж. фиг.
3.18).
Ако плътността на Вселената е под критичната стойност, гравитацията е твърде
слаба, за да спре завинаги раздалечаването на галактиките във всички посоки. Всички
звезди ще изгорят и Вселената ще става все по-празна и по-студена. Така отново не-
щата ще стигнат до своя край, но по един по-малко драматичен начин. И в двата слу-
чая Вселената ще просъществува още доста милиарди години (фиг. 3.19).

Фиг. 3.18
Един възможен край на Вселената е Големият срив, в който цялата материя ще
бъде всмукана обратно в огромна катаклизмична гравитационна яма.

99
 Освен материя Вселената може да съдържа така наречената „вакуумна енергия“ –
енергия, която присъства дори в привидно празното пространство. Според знамени-
тото уравнение на Айнщайн Е=mc2 тази вакуумна енергия има маса. Това означава,
че тя оказва гравитационно въздействие върху разширението на Вселената. Но, доста
забележително, ефектът от вакуумната енергия е обратен на онзи от материята. Ма-
терията причинява забавяне на разширението и може впоследствие да го спре и
обърне. От друга страна, вакуумната енергия кара разширението да се ускорява, как-
то при инфлацията. Фактически вакуумната енергия действа точно като споменатата
в първа глава космологична константа, която Айнщайн добавил към първоначалните
си уравнения през 1917 г., когато разбрал, че те не допускат решение, представля-
ващо статична Вселена. След откриването на разширението на Вселената от Хъбъл
мотивацията за добавянето на такъв член към уравненията отпаднала и Айнщайн от-
хвърлил космологичната константа като грешка.

„КОСМОЛОГИЧНАТА КОНСТАНТА БЕШЕ МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ГРЕШКА?“

Алберт Айнщайн

Фиг. 3.19
Дългото студено скимтене, в което всичко се прекратява и последните звезди
угасват, изтощавайки горивото си.

Но е възможно тя въобще да не е била грешка. Както е описано във втора глава,

вече знаем, че от квантовата теория следва фактът, че пространство-времето е изпъл-
нено с квантови флуктуации. В една суперсиметрична теория безкрайните положи-

100
телни и отрицателни енергии на флуктуациите на основното състояние се унищожа-
ват взаимно между частиците с различни спинове. Но ние не бихме очаквали поло-
жителните и отрицателните енергии да се унищожат така точно, че да не остане ня-
какво малко крайно количество енергия, тъй като Вселената не е в суперсиметрично
състояние. Единствената изненада е, че вакуумната енергия е толкова близо до нула,
та не беше очевидна до преди време. Може би това е друг пример на антропния прин-
цип. Една история с по-голяма вакуумна енергия не би образувала галактики, така че
не би съдържала същества, които могат да си зададат въпроса: „Защо стойността на
вакуумната енергия е такава, каквато наблюдаваме?“
Може да се опитаме от различни наблюдения да определим количествата материя
и вакуумна енергия във Вселената. Може да покажем резултатите в диаграма, в която
плътността на материята е по хоризонталната ос, а вакуумната енергия е по верти-
калната ос. Пунктирната линия показва границата на областта, в която би могъл да
се развие интелигентен живот (фиг. 3.20).
Резултатите от наблюденията на суперновите, на образуването на клъстери и на
микровълновия фон очертават съответни области в тази диаграма. За щастие всич-
ките три области имат общо сечение. Ако плътността на материята и вакуумната
енергия лежат в това сечение, това означава, че разширението на Вселената е започ-
нало да се ускорява отново след дълъг период на забавяне. Изглежда, че инфлацията
може да е природен закон.

Фиг. 3.20.
Комбинирайки наблюденията от далечни супернови, космичното микровълново фо-
ново лъчение и разпределението на материята във Вселената, могат доста добре
да бъдат оценени вакуумната енергия и плътността на материята.

101
 „I could be bounded in a nutshell
and count myself a king
of infinite space“

—Shakespeare,
Hamlet, Act 2, Scene 2

В тази глава видяхме как поведението на огромната Вселена може да бъде разбрано
в термините на нейната история в имагинерно време, която е мъничка, леко сплесната
сфера. Тя е като Хамлетовата орехова черупка и въпреки това в този орех е закоди-
рано всичко, което се случва в реално време. Така че Хамлет е бил съвсем прав. Може
да сме затворени в орехова черупка и въпреки това да се смятаме крале на безкрай-
ното пространство.

102
 ЧЕТВЪРТА ГЛАВА.
Предсказвайки бъдещето
Как загубата на информация в черните дупки може да намали нашата способ-
ност да предсказваме бъдещето

103
104
Фиг. 4.1. Един наблюдател върху Земята (синя), обикаляща по орбита около Слън-
цето, наблюдава Марс (червен) на фона на декора от съзвездия. Сложното видимо
движение на планетите в небето може да бъде обяснено с Нютоновите закони и
няма никакво влияние върху личните съдби.

Човешката раса винаги е искала да контролира бъдещето или поне да предсказва

какво ще се случи. Ето защо астрологията е толкова популярна. Тя твърди, че съби-
тията на Земята са свързани с движенията на планетите по небето. Това е една на-
учно проверима хипотеза или поне би била, ако астролозите си заложат главите и
направят определени предсказания, които могат да бъдат проверени. Но те постъп-
ват достатъчно мъдро, като правят своите предвиждания толкова мъгляво, че да мо-
гат да важат при всеки изход. Твърдения като „Личните отношения може да станат
напрегнати“ или „Ще имате възможност за финансов успех“ никога не могат да бъ-
дат опровергани.
Истинската причина обаче, поради която повечето учени не вярват в астрологията,
не е научната проверка или липсата на такава, а защото тя не се съгласува с други
теории, които са били проверени чрез експеримента. Когато Коперник и Галилей от-
криха, че планетите обикалят около Слънцето, а не около Земята, и Нютон откри за-
коните, които управляват тяхното движение, астрологията стана крайно неправдопо-
добна. Защо да трябва положенията на други планети върху неподвижното небе,
както то се вижда от Земята, да имат каквито и да било корелации с макромолекулите
на една малка планета, които наричат себе си интелигентен живот (фиг. 4.1)? И все
пак това е, в което астрологията иска да повярваме. За някои от теориите, описани в
тази книга, съществуват не повече експериментални свидетелства, отколкото за аст-
рологията, но ние им вярваме, защото те се съгласуват с теориите, които са оцелели
след опитна проверка.

105
 „Този месец Марс е в Стрелец и за вас това е време да търсите себепознание.
Марс изисква от вас да живеете в съгласие с това, което чувствате за правилно,
като противоположно на онова, което другите смятат за правилно. И това ще се
случи.
На 20-и Сатурн пристига в областта на вашата соларна карта, свързана със за-
дълженията и кариерата, и вие ще се учите да поемате отговорност и да се опра-
вяте с трудни взаимоотношения.
Но по време на пълнолунието ще придобиете чудесна интуиция и поглед върху це-
лия си живот, което ще ви преобрази“.

Успехът на Нютоновите закони и другите физически теории доведе до идеята за

научен детерминизъм, която беше изразена най-напред в началото на деветнадесети
век от френския учен маркиз дьо Лаплас. Той формулира тезата, че ако знаем поло-
женията и скоростите на всички частици във Вселената в един момент време, зако-
ните на физиката трябва да ни позволят да предскажем какво би било състоянието на
Вселената в който и да е друг момент в миналото или бъдещето (фиг. 4.2).
С други думи, ако е валиден научният детерминизъм, би трябвало по принцип да
сме в състояние да предсказваме бъдещето и не бихме имали нужда от астрологията.
На практика, разбира се, дори нещо толкова просто като Нютоновата теория на гра-
витацията формулира уравнения, които не можем да решим точно за повече от две
частици. Нещо повече, уравненията често имат свойството, известно като хаос, така
че малка промяна в положенията или скоростите в един момент може да доведе до
напълно различно поведение в по-късни моменти. Както знаят онези, които са гле-
дали Jurassic Park, малко смущение на едно място може да причини значителни про-
мени на друго. Ако една пеперуда размахва крилата си в Токио, това може да предиз-
вика дъжд в Ню-Йоркския Сентрал парк (фиг. 4.3). Бедата е, че редицата от събития
не е повторяема. Следващия път, когато пеперудата плесне крила, множество други
фактори ще бъдат различни и също ще повлияят върху времето. Именно затова прог-
нозите на времето са толкова ненадеждни.

106
 Фиг. 4.2.
Ако знаете накъде и с каква скорост е хвърлена бейзболна топка, можете да пред-
скажете къде ще отиде тя.

Фиг. 4.3.

Въпреки че законите на квантовата електродинамика по принцип трябва да ни поз-

волят да пресметнем всичко в химията и биологията, ние не сме имали голям успех в
предсказването на човешкото поведение, изхождайки от математическите уравнения.
Въпреки това независимо от тези практически трудности повечето учени са се уте-
шавали с идеята, че бъдещето по принцип е предсказуемо.
При пръв поглед детерминизмът също изглежда заплашен от принципа на неопре-
делеността, според който не можем да измерим съвсем точно както положението,
така и скоростта на една частица в един и същи момент. Колкото по-точно измерваме
положението, с толкова по-малка точност можем да определим скоростта, и обратно.
Според Лапласовия вариант на научния детерминизъм, ако знаем положенията и ско-
ростите на частиците в един момент време, бихме могли да определим положенията
и скоростите им в който и да е момент в миналото или бъдещето. Но как бихме могли
дори да започнем, след като принципът на неопределеността ни забранява да знаем
едновременно и положенията, и скоростите. Колкото и да е добър компютърът, ако

107
вкараме отвратително лоши данни в него, ще получим отвратителни предсказания.
Детерминизмът обаче беше възстановен в модифицирана форма в една нова тео-
рия, наречена квантова механика, която инкорпорира принципа на неопределеността.
В квантовата механика човек може, грубо казано, точно да предскаже половината от
онова, което се очаква да бъде предсказано от класическата Лапласова гледна точка.
В квантовата механика една частица няма добре дефинирани положение или скорост,
но нейното състояние може да бъде представено с така наречената вълнова функция
(фиг. 4.4).

Фиг. 4.4.
Вълновата функция определя вероятностите частицата да има различни положе-
ния и скорости по такъв начин, че Δх и Δv се подчиняват на принципа на неопреде-
леността.

Вълновата функция представлява по едно число във всяка точка на пространст-

вото, като това число определя вероятността частицата да бъде намерена в дадената
точка. Скоростта, с която вълновата функция се изменя от точка към точка, ни казва
колко вероятни са различните скорости на частицата. Някои вълнови функции имат
остър връх в дадена точка на пространството. В тези случаи съществува само малко
количество неопределеност в положението на частицата. Но на диаграмата може да
видим също, че в подобни случаи близо до точката вълновата функция се изменя
бързо – нагоре от едната страна и надолу от другата. Това означава, че разпределени-
ето на вероятността за скоростта е разпростряно върху широк интервал. С други
думи, неопределеността на скоростта е голяма. Да разгледаме, от друга страна, една
непрекъсната поредица от вълни. Сега съществува голяма неопределеност в положе-

108
нието, но малка неопределеност в скоростта. По този начин описанието на една час-
тица с вълнова функция няма добре дефинирани положение или скорост. То удовлет-
ворява принципа на неопределеността. Сега осъзнаваме, че вълновата функция е
всичко, което може да бъде дефинирано. Дори не е възможно да приемем, че части-
цата има положение и скорост, които са известни на Бог, но са скрити от нас. Такива
теории със „скрити променливи“ предсказват резултати, които не са в съгласие с наб-
люденията. Дори Бог е ограничен от принципа на неопределеността и не може да знае
положението и скоростта. Той може да знае само вълновата функция.

Фиг. 4.5.
Уравнението на Шрьодингер
Еволюцията на вълновата функция Ψ във времето се определя от оператора на
Хамилтон Н, който е свързан с енергията на разглежданата физическа система.

Скоростта, с която вълновата функция се изменя с времето, се дава с така нарече-

ното уравнение на Шрьодингер (фиг. 4.5). Ако знаем вълновата функция в един мо-
мент, може да използваме уравнението на Шрьодингер, за да я пресметнем в който и
да е друг момент – минал или бъдещ. Затова в квантовата теория също има детерми-
низъм, но той е в редуциран мащаб. Вместо да сме в състояние да предскажем еднов-
ременно положенията и скоростите, ние можем да предскажем само вълновата фун-
кция. Това би ни позволило да предскажем точно или положенията, или скоростите,
но не и двете. Така в квантовата теория способността да правим точни предсказания
е точно наполовина от онази в класическия Лапласов мироглед. Въпреки това в този
ограничен смисъл все още е възможно да твърдим, че съществува детерминизъм.

109
 Фиг. 4.6.
В плоското пространство-време на специалната относителност наблюдателите,
движещи се с различни скорости, ще имат различни мерки за време, но ние можем
да използваме уравнението на Шрьодингер във всяко от тези времена, за да предс-
кажем каква ще бъде вълновата функция в бъдеще.

Но използването на уравнението на Шрьодингер за еволюцията на вълновата фун-

кция напред във времето (т.е. да предскажем какво ще се случи в бъдещите моменти)
неявно предполага, че времето тече гладко навсякъде и завинаги. Това със сигурност
беше вярно в Нютоновата физика. Прието бе, че времето е абсолютно – в смисъл че
всяко събитие в историята на Вселената е номерирано с едно число, наречено време,
и че една редица от такива времеви етикети пробягва гладко от безкрайното минало
до безкрайното бъдеще. Това може да се нарече възглед на здравия разум за времето
и представлява възгледът, който повечето хора и дори повечето физици имат несъз-
нателно. Но, както видяхме, през 1905 г. концепцията за абсолютното време беше
отхвърлена от специалната теория на относителността, в която времето повече не
беше независима величина сама за себе си, а представляваше едно направление в че-
тиримерен континуум, наречен пространство-време. В специалната относителност
различни наблюдатели, движещи се с различни скорости, се движат през пространс-
тво-времето по различни пътища. Всеки наблюдател има своя собствена мярка за
време по протежение на пътя, следван от него, и различните наблюдатели ще измер-
ват различни интервали време между събитията (фиг. 4.6).
Така че в специалната относителност не съществува едно-единствено абсолютно
време, което да може да използваме за етикети на събитията. Но пространство-вре-
мето в специалната относителност е плоско. Това означава, че в специалната относи-
телност времето, измерено от произволен свободно движещ се наблюдател, нараства
гладко в пространство-времето от минус безкрайност в безкрайното минало до плюс
безкрайност в безкрайното бъдеще. Която и да е от тези мерки за време може да из-
ползваме в уравнението на Шрьодингер за еволюцията на вълновата функция. Затова
в специалната относителност ние все още имаме квантовата версия на детерминизма.
Ситуацията е различна в общата теория на относителността, в която пространство-

110
времето не е плоско, а е изкривено и деформирано от материята и енергията в него.
В нашата Слънчева система кривината на пространство-времето е толкова малка,
поне в макроскопичен мащаб, че тя не влияе на обичайната ни идея за време. В тази
ситуация все още бихме могли да използваме това време в уравнението на Шрьодин-
гер, за да получим детерминистична еволюция на вълновата функция. Но след като
веднъж разрешим пространство-времето да бъде изкривено, вратата е отворена за
възможността то да има структура, която не допуска време, нарастващо гладко за
всеки наблюдател, както бихме очаквали от една разумна мярка за време. Да предпо-
ложим например, че пространство-времето е като вертикален цилиндър (фиг. 4.7).

Фиг. 4.7. Времето спира.

Една мярка на времето по необходимост ще има стационарни точки там, където
дръжката се съединява с главния цилиндър: точки, в които времето спира. В тези
точки времето няма да нараства в никоя посока. Затова човек не може да изпол-
зва уравнението на Шрьодингер, за да предсказва каква ще бъде вълновата функ-
ция в бъдеще.

Фиг. 4.8

111
 Фиг. 4.9

Височината нагоре по цилиндъра нека бъде мярка за времето, което нараства за

всеки наблюдател и пробягва стойностите от минус безкрайност до плюс безкрай-
ност. Представете си обаче, че пространство-времето е като цилиндър с дръжка (или
„червоядина“), която се разклонява от него и след това се присъединява отново. То-
гава всяка мярка за време би имала стационарни точки – там, където дръжката се съ-
единява с главния цилиндър: точки, в които времето спира. В тези точки времето не
би нараствало за всеки наблюдател. В такова едно пространство-време не бихме
могли да използваме уравнението на Шрьодингер, за да получим детерминистична
еволюция на вълновата функция. Пазете се от червоядини: никога не знаете какво
може да изскочи от тях.
Черните дупки са причината да мислим, че времето няма да нараства за всеки наб-
людател. Първата дискусия за черните дупки се състоя през 1783 г. Един бивш кейм-
бриджки дон, Джон Мичел, предложи следния аргумент. Ако някой изстреля час-
тица – например гюле, вертикално нагоре, нейното издигане ще се забави от грави-
тацията и с течение на времето частицата ще престане да се движи нагоре и ще падне
обратно (фиг. 4.8). Но ако вертикалната начална скорост е по-голяма от една кри-
тична стойност, наречена втора космична скорост или скорост на избягване, гравита-
цията няма да е достатъчно силна, за да спре частицата, и тя ще отлети в далечината.
Тази скорост на избягване от привличането е около 12 километра в секунда за Земята
и около 618 километра в секунда за Слънцето.

ШВАРЦШИЛДОВАТА ЧЕРНА ДУПКА

През 1916 г. немският астроном Карл Шварцшилд намери решение на Айнщайно-

вата теория на относителността, което представлява сферична черна дупка. Ра-
ботата на Шварцшилд разкри изумителни следствия от общата относителност.
Той показа, че ако масата на една звезда е концентрирана в достатъчно малка об-
ласт, гравитационното поле на повърхността на звездата става толкова силно, че
дори и светлината не може да излиза навън. Това сега наричаме черна дупка – об-

112
ласт на пространство-времето, ограничена от така наречения хоризонт на съби-
тията, от който е невъзможно за каквото и да било, включително и за светлината,
да достигне до отдалечен наблюдател.
Дълго време повечето физици, включително и Айнщайн, бяха скептични за това,
дали наистина някога биха могли да се осъществят в реалната Вселена такива екс-
тремни конфигурации материя. Сега обаче знаем, че когато някоя достатъчно
тежка невъртяща се звезда, колкото и сложни да са нейната форма и вътреш-
ната ѝ структура, остане без ядрено гориво, тя неизбежно колапсира до съвършено
сферична Шварцшилдова черна дупка. Радиусът (R) на хоризонта на събитията за
черната дупка зависи само от нейната маса и се дава с формулата:

R = 2GM / c2
В тази формула (с) означава скоростта на светлината, (G) – Нютоновата конс-
танта, а (М) – масата на черната дупка. Една черна дупка със същата маса като
тази на Слънцето например би имала радиус само две мили.

И двете скорости на избягване са много по-високи от скоростта на реално гюле, но

те са малки в сравнение със скоростта на светлината, която е 300 000 километра в
секунда. Затова светлината може да се измъкне от Земята или Слънцето без особени
трудности. Мичел обаче приведе аргумента, че може да има звезди, които са много
по-масивни от Слънцето и да имат скорости на избягване, по-големи от скоростта на
светлината (фиг. 4.9). Ние няма да сме в състояние да видим тези звезди, защото всяка
светлина, която те пращат навън, ще бъде привлечена обратно от гравитацията на
звездата. Така че те ще бъдат онова, което Мичел нарече тъмни звезди, а ние сега
наричаме черни дупки.
Идеята на Мичел за тъмни звезди се основаваше на Нютоновата физика, в която
времето е абсолютно и тече независимо от всичко, което се случва. Затова те не зася-
гаха нашата способност да предсказваме бъдещето в класическата Нютонова кар-
тина. Но в общата теория на относителността ситуацията е много различна – в нея
масивните тела изкривяват пространство-времето.
През 1916 г., наскоро след като теорията беше формулирана за пръв път, Карл
Шварцшилд (който не след дълго умря от болест, прихваната на Руския фронт през
Първата световна война) намери едно решение на полевите уравнения на общата от-
носителност, описващо черна дупка. Това, което Шварцшилд беше направил, не бе
разбрано или неговата важност не беше оценена в продължение на много години.
Самият Айнщайн никога не е вярвал в черните дупки и неговото отношение се спо-
деляше от повечето от старата гвардия в общата относителност. Спомням си отива-
нето ми до Париж да изнеса семинар върху моето откритие, че черните дупки не са
съвсем черни. Семинарът ми се оказа доста вял, защото по онова време почти никой
в Париж не вярваше в черните дупки. Французите освен това чувстваха, че името на
тези обекти, както те го бяха превели – trou noir, има съмнителен сексуален подтекст
и би трябвало да бъде сменено с astre occlu, или „скрита звезда“. Пито това обаче,
нито други предложени имена, плениха общественото въображение така, както тер-
минът black hole (черна дупка), който беше въведен най-напред от Джон Арчибалд
Уилър – американския физик, вдъхновил много от модерните изследвания в тази об-
ласт.

113
 Фиг. 4.10.
Квазарът 3C273, първият открит квазизвезден радиоизточник, произвежда го-
лямо количество мощност в малка област. Изглежда, единственият механизъм,
който може да даде обяснение на една толкова висока светимост, е материя, па-
даща в черна дупка.

ДЖОН УИЛЪР
Джон Арчибалд Уилър е роден през 1911 г. в Джексънвил, Флорида. Той получи
своята PhD в университета Джон Хопкинс през 1933 г. за работата си върху раз-
сейването на светлината от хелиеви атоми. През 1938 г. работи с датския физик
Нилс Бор върху развитието на теорията на ядреното разпадане. За известно време
след това Уилър, заедно със своя аспирант Ричард Файнман, се концентрира върху
изследване на електродинамиката; но скоро след като Америка влезе във Втората
световна война, двамата дадоха своя принос към проекта Манхатън.
В началото на 50-те години, вдъхновени от работата на Роберт Опенхаймер от
1939 г. върху гравитационния колапс на масивна звезда, Уилър насочи вниманието
си към Айнщайновата теория на общата относителност. По това време повечето

114
физици бяха заети с проучването на ядрената физика и общата относителност не
беше разглеждана като наистина важна за физическия свят. Но почти самостоя-
телно Уилър трансформира тази област – както чрез своите изследвания, така и
чрез преподаването на първия курс върху относителността в Принстън.
Доста по-късно, през 1969 г., той изкова термина черна дупка за колапсиралото
състояние на материята, което все още малцина вярваха, че е реално. Вдъхновен от
работата на Вернер Израел, той предположи, че черните дупки нямат коса, което
означаваше, че колапсиралото състояние на произволна невъртяща се масивна
звезда фактически може да бъде описано със Шварцшилдовото решение.

Откриването на квазарите през 1963 г. предизвика взрив от теоретични изследва-

ния върху черните дупки и наблюдения за детектирането им (фиг. 4.10). Ето карти-
ната, която се обрисува. Да разгледаме – такава, каквато вярваме че е, историята на
една звезда с маса, двадесет пъти по-голяма от тази на Слънцето. Такива звезди се
образуват от облаци газ – като онези в Мъглявината Орион (фиг. 4.11). Когато обла-
ците газ се свият под собствената си гравитация, газът се загрява и накрая става дос-
татъчно горещ, за да започнат реакциите на ядрен синтез, превръщащи водорода в
хелий. Генерираната от този процес топлина създава налягане, което поддържа звез-
дата срещу собствената ѝ гравитация и възпрепятства по-нататъшното ѝ свиване.
Една звезда ще продължи да стои в това състояние дълго време, изгаряйки водорода
и излъчвайки светлина в пространството.

Фиг. 4.11.
Звездите се образуват в облаци от газ и прах, както в Мъглявината Орион.

Гравитационното поле на звездата ще въздейства върху пътищата на светлинните

лъчи, излизащи от нея. Човек може да нарисува диаграма с времето, нанесено нагоре,
и разстоянието от центъра на звездата, нанесено хоризонтално (вж. фиг. 4.12). На тази
115
диаграма повърхнината на звездата е представена с две вертикални линии, по една от
двете страни на центъра. Може да изберем времето да бъде мерено в секунди, а раз-
стоянието – в светлинни секунди – разстоянието, което светлината изминава за една
секунда. Когато използваме тези единици, скоростта на светлината е 1; т.е. скоростта
на светлината е 1 светлинна секунда за секунда. Това означава, че далече от звездата
и от нейното гравитационно поле пътят на светлинния лъч на диаграмата е права ли-
ния под ъгъл 45 градуса към вертикалата. По-близо до звездата обаче кривината на
пространство-времето, предизвикано от масата на звездата, ще промени пътищата на
светлинните лъчи и ще ги застави да са под по-малък ъгъл спрямо вертикалата.
Масивните звезди ще изгорят своя водород в хелий много по-бързо, отколкото
Слънцето прави това. Това означава, че за време от около сто милиона години те ще
останат без водород. След този период подобни звезди са пред кризисна ситуация. Те
могат да изгорят своя хелий в по-тежки елементи като въглерод и кислород, но тези
ядрени реакции не освобождават много енергия и затова звездите губят топлина и
топлинно налягане, което ги поддържа срещу гравитацията. В резултат те започват
да се смаляват. Ако са по-големи от около два пъти масата на Слънцето, налягането
няма да е достатъчно, за да спре свиването. Те ще колапсират до нулеви размери и
безкрайна плътност, за да образуват онова, което се нарича сингулярност (фиг. 4.13).
На диаграмата на времето срещу разстоянието от центъра, когато звездата се свива,
пътищата на лъчите от нейната повърхнина ще излизат навън под по-малки и все по-
малки ъгли спрямо вертикалата. Щом звездата достигне определен критичен радиус,
пътят върху диаграмата ще стане вертикален, което означава, че светлината ще оби-
каля на постоянно разстояние от центъра на звездата, като никога няма да я напусне.
Този критичен път на светлината ще образува повърхнина, наречена хоризонт на съ-
битията, разделяща областта на пространство-времето, от която светлината може да
избяга, от областта, от която не може. Всяка светлина, излъчена от звездата, ще бъде
огъната от кривината на пространство-времето обратно навътре, след като мине през
хоризонта на събитията. Звездата ще се е превърнала в една от тъмните звезди на
Мичел или както казваме сега, черна дупка.

116
Фиг. 4.12. Пространство-времето около неколапсираща звезда. Светлинните лъчи
могат да избягат след излъчването си от повърхнината на звездата (червените
вертикални линии). Далече от звездата светлинните лъчи са под ъгъл 45 градуса
към вертикалата, но близо до звездата изкривяването на пространство-времето
от масата на звездата принуждава светлинните лъчи да бъдат под по-малък ъгъл
към вертикалата.

Фиг. 4.13. Ако звездата колапсира (червените линии, събиращи се в една точка), из-
кривяването става толкова голямо, че светлинните лъчи близо до повърхността
се движат навътре. Образува се черна дупка – област на пространство-времето,
от която светлината не може да избяга.

Как може да детектирате една черна дупка, ако от нея не може да излезе никаква
светлина? Отговорът е, че една черна дупка все още упражнява същото гравитаци-
онно притегляне върху съседните обекти, каквото е упражнявало и тялото, което е
колапсирало. Ако Слънцето беше черна дупка и беше успяло да стане такова, без да
загуби от своята маса, планетите все още щяха да обикалят по орбитите си, както го
правят и сега.
Затова един начин за търсене на черни дупки е да се наблюдава за материя, която
орбитира около нещо, приличащо на невидим компактен масивен обект. Наистина
известен брой такива системи бяха наблюдавани. Най-впечатляващи са може би ги-
гантските черни дупки, които се намират в центровете на галактики и квазари (фиг.
4.15).

117
Хоризонтът, външната граница на една черна дупка, е образуван от светлинните
лъчи, които не са успели да напуснат черната дупка, а са останали да я обикалят
на постоянно разстояние от центъра.

Фиг. 4.15. ЧЕРНА ДУПКА В ЦЕНТЪРА НА ГАЛАКТИКАТА

Вляво: Галактиката NGC 4151, открита чрез широкополевата
планетарна камера.
В центъра: Хоризонталната линия, минаваща през образа, е от светлината, гене-
рирана от черната дупка в центъра.
Вдясно: Образ, показващ скоростта на излъчването на кислород. Всички данни го-
ворят за това, че NGC 4151 съдържа черна дупка с около
сто милиона пъти масата на Слънцето.

118
 Свойствата на черните дупки, които бяха обсъдени дотук, не повдигат големи
проблеми относно детерминизма. Времето ще стигне до края си за астронавт, който
падне в черна дупка и достигне сингулярността. В общата относителност обаче всеки
е свободен да измерва времето с различни мерки на различни места. Затова човек би
могъл да ускорява часовника на астронавта, докато той се приближава до сингуляр-
ността, така че все още да отчита безкраен интервал време. На диаграмата време-
разстояние (фиг. 4.14) повърхнините с постоянни стойности на това ново време ще
се сгъстяват всички заедно в центъра под точката, в която се е появила сингуляр-
ността. Но те ще се съгласуват с обичайната мярка за време в почти плоското прост-
ранство-време на голямо разстояние от черната дупка.
Човек може да използва това време в уравнението на Шрьодингер и да пресметне
вълновата функция в по-късни моменти, ако тя му е известна в началото. Така че все
още ще имаме детерминизъм. Струва си да отбележим обаче, че в по-късни моменти
част от вълновата функция е вътре в черната дупка, където тя не може да бъде наб-
людавана от никого отвън. Така че един наблюдател, който е достатъчно разумен да
не падне в черна дупка, не може да пробяга уравнението на Шрьодингер в обратна
посока и да пресметне вълновата функция в ранни времена. За да направи това, му е
необходимо да знае частта от вълновата функция, вътре в черната дупка. Тя съдържа
информация за онова, което е паднало в дупката. Потенциално това е много голямо
количество информация, защото една черна дупка с дадена маса и скорост на въртене
може да бъде образувана от много голям брой различни набори от частици; една
черна дупка не зависи от природата на тялото, което е колапсирало, за да я образува.
Джон Уилър нарече този резултат „една черна дупка няма коса“. За французите това
само потвърди техните подозрения.

119
 Илюстрацията горе показва астронавт, който каца на колапсираща звезда в
11.59.57 часа и остава на нея, докато тя се свива под критичния радиус, където
гравитацията е толкова силна, че никакъв сигнал не може да я напусне. Той изп-
раща сигнали на равни интервали от своя часовник към космически кораб в орбита
около звездата.
Човек, наблюдаващ звездата от разстояние, никога няма да я види да прекосява
хоризонта на събитията и да навлиза в черната дупка. Вместо това за него ще из-
глежда, че звездата надвисва отвън точно до критичния радиус и сякаш един ча-
совник на повърхността на звездата се забавя и спира.

Резултатът за несъществуването на кoca

120
 ТЕМПЕРАТУРА НА ЧЕРНАТА ДУПКА
Една черна дупка излъчва лъчение, сякаш е горещо тяло с температура (Т), която
зависи само от масата ѝ. По точно температурата се дава с формулата

В тази формула символът (с) представя скоростта на светлината, (h) е конс-

тантата на Планк, (G) е гравитационната константа на Нютон, а (к) – констан-
тата на Болцман.
Накрая (М) представлява масата на черната дупка, така че колкото по-малка е
черната дупка, толкова по-висока е температурата. Тази формула показва, че тем-
пературата на черна дупка от няколко слънчеви маси е само около една милионна
част от градуса над абсолютната нула.

Трудността с детерминизма възникна, когато открих, че черните дупки не са съв-

сем черни. Както видяхме във втора глава, квантовата теория разкрива, че полетата
не могат да бъдат точно нула, дори в това, което наричаме вакуум. Ако бяха нула, те
биха имали както точна стойност, или положение, нула, така и точна бързина на из-
менение, или скорост, също нула. Това би било нарушение на принципа на неопре-
делеността, според който положението и скоростта едновременно не могат да бъдат
добре дефинирани. Вместо това всички полета трябва да имат известно количество
от така наречените вакуумни флуктуации (по същия начин, както махалото във втора
глава трябваше да има флуктуации около нулевата точка). Вакуумните флуктуации
могат да бъдат интерпретирани по няколко начина, които фактически са математи-
чески еквивалентни. От позитивистична гледна точка човек е свободен да използва
всяка от картините, която е най-полезна за разглеждания проблем. В този случай е
полезно да мислим за вакуумните флуктуации като за двойки виртуални частици, ко-
ито се появяват заедно в някоя точка на пространство-времето, движат се раздале-
чени, след което отново се събират заедно и анихилират взаимно. „Виртуални“ озна-
чава, че тези частици не могат да бъдат наблюдавани непосредствено, но косвените
ефекти от тях могат да бъдат измервани и те се съгласуват с теоретичните предска-
зания до една забележителна степен на точност (фиг. 4.16).

121
 Фиг. 4.16
В празното пространство се появяват двойки частици и след кратко съществу-
ване анихилират взаимно

Фиг. 4.17
Виртуални частици се появяват и анихилират взаимно близо до хоризонта на съби-
тията на черна дупка.
Една от двете пада в черната дупка, докато нейният близнак е свободен да избяга.
От външността на хоризонта на събитията изглежда, като че ли черната дупка
излъчва частиците, които са избягали.
122
 Ако присъства черна дупка, едната от двойката частици може да падне в черната
дупка, оставяйки другата свободна да избяга до безкрайност (фиг. 4.17). За някой,
който е далече от черната дупка, избягалата частица изглежда като излъчена от чер-
ната дупка. Спектърът на една черна дупка е точно какъвто бихме очаквали от горещо
тяло с температура, пропорционална на гравитационното поле върху хоризонта – гра-
ницата – на черната дупка. С други думи, температурата на една черна дупка зависи
от размера ѝ.

Фиг. 4.18. Събитие, които никога няма да бъдат видени от наблюдателя.

Решението на де Ситер на полевите уравнения на общата относителност предс-
тавлява една вселена, която се разширява инфлационно. На диаграмата времето
се нанася нагоре, а размерът на вселената в хоризонтално направление. Простран-
ствените разстояния нарастват толкова бързо, че светлината от далечни галак-
тики никога не стига до нас и съществува хоризонт на събитията – граница на об-
ластта, която не може да наблюдаваме, както при черна дупка.

Черна дупка от няколко слънчеви маси би имала температура около една милионна
част от градуса над абсолютната нула, а една по-голяма черна дупка би имала дори
по-ниска температура. Затова всяка квантова радиация от такива черни дупки ще
бъде изцяло залята от 2,7-градусовото лъчение, останало досега от горещия Голям

123
взрив – космичното фоново лъчение, което обсъдихме във втора глава. Възможно би
било да детектираме излъчването от много по-малки и по-горещи черни дупки, но
изглежда, че от тях няма много наоколо. Това е жалко. Ако една такава дупка беше
открита, аз щях да получа Нобелова награда. Ние обаче разполагаме с косвено сви-
детелство за това излъчване от наблюденията и това свидетелство идва от ранната
Вселена. Както беше описано в трета глава, смята се, че много рано в своята история
Вселената е преминала през един инфлационен период, по време на който тя се е
разширявала с все по-нарастваща скорост. Разширението през този период е било
толкова бързо, че някои обекти са се оказали твърде далече от нас, за да може тяхната
светлина да ни достигне някога; Вселената се е разширявала твърде много и твърде
бързо, докато тази светлина е пътувала към нас. Така че във Вселената има хоризонт,
подобен на хоризонта на една черна дупка, разделяш, областта, от която светлината
може да ни достигне, и областта, от която не може (фиг. 4.18).

Съвсем аналогични аргументи показват, че от този хоризонт трябва да има топ-

линно излъчване, така както го има от хоризонта на една черна дупка. Ние сме разб-
рали, че трябва да очакваме характерен спектър от флуктуации на плътността в топ-
линното лъчение. В случая флуктуациите ще са се разширявали с Вселената. Когато
техният линеен мащаб е станал по-голям от размера на хоризонта на събитията, те
трябва да са били замразени вътре в него, така че ние може да ги наблюдаваме днес
като малки вариации в температурата на космичното фоново лъчение, стигнало до
нас от ранната Вселена. Наблюденията на тези вариации се съгласуват с предсказа-
нията на топлинните флуктуации със забележителна точност.
Дори ако свидетелството за излъчването на черните дупки, получено вследствие
на наблюдение, е донякъде косвено, всеки, който е изучавал проблема, е съгласен, че
то трябва да се случва, за да е в съгласие с други наши, проверени от наблюденията
теории. Това има важни следствия за детерминизма. Излъчването от една черна дупка
ще отнася енергия, което трябва да означава, че черната дупка ще губи маса и ще
става по-малка. На свой ред това ще означава, че нейната температура ще се пови-
шава и интензитетът на излъчването ще нараства. С течение на времето черната дупка
ще се смали до нулева маса. Не знаем как да пресметнем какво се случва в този пункт,
но, изглежда, единственият естествен, смислен изход е черната дупка да изчезне на-
пълно. В такъв случай обаче какво ще се случи с частта от вълновата функция вътре
в черната дупка и с информацията, която тя съдържа, за всичко, паднало в черната
дупка? Първото възможно предположение е, че тази част от вълновата функция за-
едно с информацията, която тя носи, ще се появят, когато черната дупка изчезне окон-
чателно. Но информацията не може да се пренася безплатно – човек осъзнава това,
когато получи сметката за телефона.
Информацията изисква енергия, която да я пренася, а във финалните етапи на една
черна дупка е останала много малко енергия. Единственият правдоподобен начин ин-
формацията отвътре да може да излезе навън би бил, ако тя е излизала непрекъснато
с излъчването, вместо да чака този последен етап. Но съгласно картината за единия
член на двойката виртуални частици, падащ вътре, а другият – избягващ, човек не би
очаквал избягалата частица да е свързана с онова, което е паднало вътре, или да от-
нася информацията за него. Затова, изглежда, единственият отговор е, че информа-
цията в частта от вълновата функция вътре в черната дупка се загубва (фиг. 4.19)

124
 Фиг. 4.19.
Положителната енергия, отнасяна чрез топлинното излъчване надалече от ней-
ния хоризонт, намалява масата на черната дупка. Със загубата на маса темпера-
турата на черната дупка се повишава и интензивността на излъчването нарас-
тва, така че тя губи маса все по-бързо и по-бързо. Ние не знаем какво се случва,
ако масата стане изключително малка, но най-вероятният изход, изглежда, е пъл-
ното изчезване на черната дупка.

Такава загуба на информация има важни следствия за детерминизма. Като начало

отбелязахме, че дори ако знаехте вълновата функция, след като черната дупка е из-
чезнала, нямаше да може да проследите с уравнението на Шрьодингер нещата в об-
ратна посока и да изчислите каква е била вълновата функция, преди да се образува
черната дупка. Каква е била тя, ще зависи отчасти от парченцето от вълновата функ-
ция, което се е загубило в черната дупка. Свикнали сме да мислим, че сме в състояние
да знаем миналото точно. Но ако информацията се загубва в черни дупки, случаят
няма да е този. Всичко би могло да се е случило.
Най-общо казано обаче, хората – астролозите и онези, които се консултират с тях,
се интересуват повече от предсказване на бъдещето, отколкото от следсказване на
миналото. На пръв поглед може да изглежда, че загубата на част от вълновата функ-
ция в недрата на черната дупка не би ни попречила да предскажем вълновата функция
вън от черната дупка. Оказва се обаче, че тази загуба наистина интерферира с такива
предсказания. Това може да видим, като разгледаме един мислен експеримент, пред-
ложен от Айнщайн, Борис Подолски и Натан Розен през 30-те години.

125
 Фиг. 4.20.
В мисления експеримент на Айнщайн-Подолски—Розен наблюдателят, който е из-
мерил спина на едната частица, ще знае посоката на спина на втората частица.

Представете си, че един радиоактивен атом се разпада и изпраща навън две час-
тици в противоположни посоки и с противоположни спинове. Един наблюдател,
който наблюдава само едната частица, не може да предскаже дали тя ще се върти
надясно или наляво. Но ако наблюдателят измери, че тя се върти надясно, тогава той
може да предскаже със сигурност, че другата частица ще се върти наляво, и обратно
(фиг. 4.20). Според Айнщайн това доказва, че квантовата теория е нелепа: другата
частица дотогава би могла да е на другата страна на Галактиката, но въпреки това
човек моментално би узнал в коя посока се върти тя. Повечето други учени обаче са
съгласни, че се е объркал Айнщайн, а не квантовата теория. Мисленият експеримент
на Айнщайн-Подолски-Розен не показва, че някой е в състояние да изпрати инфор-
мация по-бързо от светлината. Това би било нелепата част. Човек не може да избере,
неговата собствена частица да бъде измерена да се върти надясно, и затова не може
да предпише, че частицата на далечния наблюдател трябва да се върти наляво.
Фактически този мислен експеримент е точно онова, което се случва с излъчването
на черната дупка. Двойката виртуални частици ще има вълнова функция, която ще
предсказва, че те двете определено са с противоположни спинове (фиг. 4.21).

126
 Фиг. 4.21.
Една двойка виртуални частици има вълнова функция, която предсказва, че двете
частици ще имат противоположни спинове. Но ако едната частица падне в чер-
ната дупка, невъзможно е да се предскаже със сигурност спинът на другата час-
тица.

Онова, което бихме искали да направим, е да предскажем спина и вълновата фун-

кция на излъчената частица, което е възможно да сторим, ако можехме да наблюда-
ваме частицата, паднала вътре. Но частицата вече е вътре в черната дупка, където
нейният спин и вълновата функция не могат да бъдат измерени. Поради това не е
възможно да се предскаже спинът или вълновата функция на частицата, която е из-
бягала. Тя може да има различни спинове и вълнови функции, с различни вероят-
ности, но тя няма един-единствен спин или вълнова функция. Така че, изглежда,
мощта ни да предсказваме бъдещето ще бъде още по-намалена. Класическата идея на
Лаплас, че човек би могъл да предсказва както положенията, така и скоростите на
частиците, трябваше да бъде модифицирана, когато според принципа на неопределе-
ността се оказа, че никой не може едновременно да измери точно и положенията, и
скоростите. Човек обаче все още би могъл да измери вълновата функция и да изпол-
зва уравнението на Шрьодингер, за да предскаже каква трябва да бъде тя в бъдещето.
Това би позволило да се предскаже със сигурност една комбинация от положение и
скорост – което представлява половината от предсказаното съгласно идеите на Лап-
лас. Ние можем да предскажем със сигурност, че частиците имат противоположни
спинове, но ако едната частица падне в черната дупка, не съществува никакво пред-
сказание, което можем да направим със сигурност относно останалата отвън частица.
Това означава, че не съществува каквото и да е измерване извън черната дупка, което
може да бъде предсказано със сигурност: нашата способност да правим определени
127
предсказания ще бъде сведена до нула. В такъв случай астрологията е не по-лоша в
предсказването на бъдещето от законите на науката.

Фиг. 4.22.
За черните дупки може да се мисли като за пресичания на р-брани в допълнител-
ните измерения на пространство-времето. Информацията за вътрешното състо-
яние на черните дупки ще се складира като вълни върху р-браните.

128
 Фиг. 4.23.
Частица, падаща в черна дупка, може да бъде разглеждана като затворена
примка от струна, удряща се в р-брана (1). Тя ще възбуди вълни в р-браната (2).
Вълните може да се съберат на някое място заедно и да доведат до откъсването
на част от р-браната във формата на затворена струна (3). Това ще бъде час-
тица, излъчена от черната дупка.

129
 Много физици не харесаха това редуциране на детерминизма и затова допуснаха,
че информацията за онова, което е вътре, може някак да излезе вън от черната дупка.
Години наред това бе само набожна надежда, че ще бъде намерен някакъв начин да
се спаси информацията. Но през 1996 г. Андрю Строумингер и Кумрун Вафа напра-
виха важна стъпка. Те решиха да разглеждат една черна дупка като съставена от из-
вестен брой градивни блокове, наречени p-брани.
Да си спомним, че един начин да мислим за p-брани е като за ивици, които се дви-
жат през трите измерения на пространството и също през седем допълнителни изме-
рения, които ние не забелязваме (вж. фиг. 4.22). В известни случаи може да се покаже,
че броят на вълните върху p-браните е същият, както количеството информация, ко-
ето човек очаква да съдържа черната дупка. Ако частици ударят p-браните, те въз-
буждат допълнителни вълни върху браните. Аналогично ако вълни, движещи се в
различни посоки върху p-браните, се съберат заедно в някоя точка, те могат да съз-
дадат интерференчен максимум, толкова голям, че частичка от р-браната се откъсва
и отлита като частица. Така р-браните могат да поглъщат и излъчват частици, по-
добно на черни дупки (фиг. 4.23).

Човек може да разглежда р-браните като една ефективна теория; т.е. макар да няма
нужда да вярваме, че наистина съществуват малки лентички, движещи се през едно
плоско пространство-време, черните дупки може да се държат така, като че ли са нап-
равени от такива лентички. Това е като водата, която е съставена от милиарди и ми-
лиарди Н2О молекули със сложни взаимодействия. Но един гладък флуид е много
добър ефективен модел. Математическият модел на черните дупки като съставени от
р-брани дава резултати, подобни на картината с двойки виртуални частици, описана
по-рано. Така че от позитивистична гледна точка това е достатъчно добър модел,
поне за известни класове черни дупки. За тези модели р-бранният модел предсказва
точно същата интензивност на излъчването, каквато предсказва и моделът с двойки
виртуални частици. Има обаче една съществена разлика: в р-бранния модел инфор-
мацията за това, което пада в черната дупка, ще бъде складирана във вълновата фун-
кция за вълните върху р-браните. Р-браните се разглеждат като ивици в плоско прос-
транство-време и по тази причина времето ще тече гладко напред, пътищата на свет-
линните лъчи няма да бъдат огъвани и информацията във вълните няма да бъде за-
губвана. Вместо това по-късно информацията ще се появява от черната дупка в из-
лъчването от p-браните. Така че съгласно p-бранния модел ние можем да използваме
уравнението на Шрьодингер, за да пресметнем каква ще бъде вълновата функция в
по-късни моменти. Нищо няма да се загубва и времето ще се търкаля гладко напред.
Ще имаме пълен детерминизъм в квантовия смисъл.
И така, коя от тези картини е правилна? Загубва ли се част от вълновата функция
в недрата на черната дупка, или цялата информация отново ще излезе наяве, както ни
внушава p-бранният модел? Това е един от открояващите се въпроси в теоретичната
физика днес. Много хора вярват, че според последните изследвания информацията
не се загубва. Светът е безопасен и предсказуем и нищо неочаквано няма да се случи.
Но това не е ясно. Ако човек вземе насериозно Айнщайновата обща теория на отно-
сителността, той трябва да допусне възможността пространство-времето да се за-
върже във възел и информацията да се загуби в гънките. Когато космическият кораб
Ентърпрайс премина през една червоядина, се случи нещо неочаквано. Знам това,

130
защото бях на борда, играейки покер с Нютон, Айнщайн и Дейта. Бях силно изнена-
дан. Погледнете само какво се появи на коленете ми.

Любезно предоставена от Paramount Pictures STAR TREK: THE NEXT

GENERATION Copyright © 2001 by Paramount Pictures. Всички права запазени

131
132
 ПЕТА ГЛАВА.
Закриляйки миналото
Възможно ли е пътуването във времето?
Би ли могла една напреднала цивилизация да се върне назад и да промени мина-
лото?

133
 Моят приятел и колега Кип Торн, с когото имах няколко облога, не е човек, който
следва приетите пътища във физиката само защото всеки друг го прави. Това му поз-
воли да има куража да бъде първият сериозен учен, който обсъжда пътуването във
времето като практическа възможност.
Деликатно начинание е да се спекулира открито относно пътуване във времето.
Човек е изправен пред риска или от протест срещу прахосването на обществени пари

134
за нещо смехотворно, или от настояване изследванията да бъдат засекретени за во-
енни цели. И наистина, как бихме могли да се защитим от някого с машина на вре-
мето? Такива хора биха могли да изменят историята и да управляват света. Само мал-
цина са тези от нас, достатъчно твърдоглави, за да работят върху тема, която е тол-
кова неуместна политически във физическите кръгове. Ние завоалираме факта, из-
ползвайки технически термини, които са код за пътуване във времето.

Кип Торн

135
 Основата на всички модерни дискусии за пътуване във времето е Айнщайновата
обща теория на относителността. Както видяхме в началните глави, Айнщайновите
уравнения направиха пространството и времето част от динамиката чрез описанието
как те се изкривяват и деформират от материята и енергията във Вселената. В общата
относителност собственото време на когото и да е, измерено с неговия ръчен часов-
ник, винаги нараства, точно както и в Нютоновата теория или в плоското пространс-
тво-време на специалната относителност. Но сега съществува възможността прост-
ранство-времето да бъде огънато толкова много, че да можеш да отпътуваш с косми-
чески кораб и да се върнеш, преди да си тръгнал (фиг. 5.1).

Фиг. 5.1

136
 Един начин това да се случи е, ако съществуват червоядини, тръби от пространс-
тво-време, споменати в четвърта глава, които свързват различни области на прост-
ранството и времето. Идеята е, че насочвате своя космически кораб в единия отвор
на червоядината и излизате от другия отвор на различно място и в различно време
(фиг. 5.2).

Фиг. 5.2. Втора вариация върху парадокса на близнаците.

(1) Ако съществуваше червоядина с двата ѝ края близо един до друг, бихте могли
да преминете през червоядината и да излезете от нея в един и същи момент.

137
(2) Можем да си представим, че вземаме единия край на червоядината на дълго пъ-
туване на космически кораб, докато другият край остава на Земята.
(3) Поради ефекта от парадокса на близнаците, когато космическият кораб се за-
върне, по-малко време ще е изминало за отвора на червоядината, който е на него,
отколкото за отвора, който е останал на Земята. Това ще означава, че ако вле-
зете в Земния отвор, бихте могли да излезете от космическия кораб в един по-ра-
нен момент.

Червоядините, ако те съществуват, биха били решението на проблема с ограниче-

нието на скоростта в Космоса: би отнело десетки хиляди години да се пресече Галак-
тиката в космически кораб, който пътува със скорост, по-малка от скоростта на свет-
лината, както теорията на относителността изисква. Но вие бихте могли да минете
през една червоядина до другата страна на Галактиката и да се върнете навреме за
вечеря. Може да се покаже обаче, че ако червоядините съществуват, бихте могли да
ги използвате също, за да се върнете, преди да сте се отправили на път. Тогава може

138
да си помислите, че бихте могли да направите и такова нещо след връщането си, като
да взривите ракетата на ракетната площадка, още преди да сте се отправили на път.
Това е вариация на парадокса за дядото: какво ще се случи, ако се върнете назад във
времето и убиете своя дядо, още преди баща ви да е бил заченат? (вж. фиг. 5.3) Раз-
бира се, това е парадокс само ако вярвате, че имате свободна воля да правите каквото
поискате, когато се връщате назад във времето. Тази книга няма да влиза във фило-
софска дискусия за свободната воля. Вместо това тя ще се концентрира върху това,
дали законите на физиката позволяват пространство-времето да бъде така изкривено,
че едно макроскопично тяло като космически кораб да може да се върне към своето
собствено минало. Съгласно Айнщайновата теория един космически кораб по необ-
ходимост пътува с по-малка от локалната скорост на светлината и се движи по онова,
което се нарича времеподобен път през пространство-времето. Тогава човек може да
формулира въпроса в технически термини: допуска ли пространство-времето време-
подобни криви, които са затворени – т.е. които се връщат в началната си точка отново
и отново? Аз ще наричам такива пътища „времеви примки“.

Фиг. 5.3.
Може ли куршум, изстрелян през червоядина, да засегне в един по-ранен момент
онзи, който го е изстрелял?

КОСМИЧНИ СТРУНИ
Космичните струни са дълги тежки обекти със съвсем малко напречно сечение,
които може да са били създадени в ранните етапи на Вселената. След като кос-
мичните струни се образували, те били разтеглени още повече от разширението на
Вселената и сега една отделна космична струна би могла да пресича цялата дъл-
жина на нашата наблюдаема Вселена.
Появяването на космичните струни се подкрепя от модерните теории на елемен-
тарните частици, които предсказват, че в горещите ранни етапи на Вселената ма-
терията е била в една симетрична фаза, много повече подобна на течната вода –
която е симетрична: една и съща във всяка точка и във всяка посока – отколкото
на ледените кристали, които имат дискретна структура.
Когато Вселената се охлаждала, симетрията на ранната фаза може да е била

139
нарушена по различни начини в отдалечени области. Следователно космичната ма-
терия ще се е установила в различни основни състояния в тези области. Космич-
ните струни са конфигурации от материя върху границите между тези области.
Затова тяхното образуване е било неизбежно следствие от факта, че различните
области не са могли да съгласуват своите основни състояния.

Има три нива, на които може да се опитаме да отговорим на тези въпроси. Първото
е Айнщайновата обща теория на относителността, която приема, че Вселената има
добре дефинирана история без каквито и да е неопределености. Ние имаме доста
пълна картина за тази класическа теория. Но както видяхме, тази теория не може да
бъде съвсем правилна, защото ние наблюдаваме, че материята е подложена на неоп-
ределености и квантови флуктуации.
Затова можем да зададем въпроса за пътуването във времето на второ ниво, това
на полукласическата теория. На него разглеждаме поведението на материята съг-
ласно квантовата теория, с неопределеностите и квантовите флуктуации, а простран-
ство-времето – като добре дефинирано и класическо. Тук картината не е така пълна,
но поне имаме някаква идея как да процедираме.

Фиг. 5.4.
Допуска ли пространство-времето времеподобни криви, които са затворени, възв-
ръщащи се към своята начална точка отново и отново?

Накрая, съществува пълната квантова теория на гравитацията, каквато и да е тя. В

тази теория, в която не само материята, но също и самото време и пространство са
неопределени и флуктуират, дори не е ясно как да се постави въпросът дали пътува-
нето във времето е възможно. Може би най-доброто, което можем да направим, е да
попитаме как хората в области, в които пространство-времето е почти класическо и
свободно от неопределености, биха интерпретирали своите измервания. Ще мислят
ли, че пътуване във времето се е реализирало в области със силна гравитация и голе-
ми квантови флуктуации.
140
 Да започнем с класическата теория: плоското пространство-време на специалната
относителност (относителност без гравитация) не разрешава пътуване във времето,
нито пък го позволяват изкривените пространство-времена, които бяха известни в
началния етап. Затова беше голям шок за Айнщайн, когато през 1949 г. Курт Гьодел,
същият онзи от теоремата на Гьодел (вж. карето), откри едно пространство-време,
което беше една вселена, изпълнена с въртяща се материя, с времеви примки през
всяка точка (вж. фиг. 5.4).
Решението на Гьодел изискваше космологична константа, която може да същест-
вува или да не съществува в природата, но и други решения без космологична конс-
танта бяха намерени по-късно. Един особено интересен случай е, в който две кос-
мични струни се движат с голяма скорост една спрямо друга.

ТЕОРЕМАТА НА ГЬОДЕЛ ЗА НЕПЪЛНОТА

През 1931 г. математикът Курт Гьодел доказа своята прочута теорема за не-
пълнота, отнасяща се до природата на математиката. Теоремата твърди, че
вътре във всяка формална система аксиоми, такава като съвременната матема-
тика, винаги неизбежно присъстват въпроси, които не могат нито да бъдат дока-
зани, нито опровергани въз основа на аксиомите, дефиниращи системата. С други
думи, Гьодел показа, че съществуват проблеми, които не могат да бъдат решени
чрез никоя система правила или процедури.
Теоремата на Гьодел поставя фундаментални ограничения върху математиката.
Тя дойде като голям шок за научната общност, тъй като отхвърли широко разп-
ространено вярване, че математиката е съгласувана и пълна система, основана
върху единствен логически фундамент. Теоремата на Гьодел, принципът на неопре-
делеността на Хайзенберг и практическата невъзможност да се проследи еволюци-
ята дори на детерминистична система, която става хаотична, образуват сърце-
вината на множеството ограничения на научното знание, които бяха оценени едва
през двадесети век.

Космичните струни не трябва да се бъркат със струните на струнната теория, въп-

реки че те не са изцяло несвързани. Те са обекти с дължина, но със съвсем малко
напречно сечение. Тяхното появяване се предсказва от някои от теориите на елемен-
тарните частици. Пространство-времето извън една отделна космична струна е
плоско. То обаче е плоско пространство-време с отрязан от него клин, с острия ръб
на клина върху струната. То е като конус: вземете голям кръг хартия и изрежете от
него сегмент като парче торта, клин с върха му върху центъра на кръга. Тогава мах-
нете парчето, което сте отрязали, и залепете изрязаните краища на останалото парче
един върху друг така, че да получите конус. Това представя пространство-времето, в
което съществува космичната струна (фиг. 5.5).
Забележете, че тъй като повърхнината на конуса е същият плосък лист хартия, с
който започнахте (минус клина), вие все още можете да го наречете „плосък“, с изк-
лючение на върха. Можете да установите, че съществува кривина във върха, посред-
ством факта, че една окръжност около върха има по-малка дължина от окръжността,
начертана на същото разстояние около центъра на първоначалния кръгъл лист хар-
тия. С други думи, една окръжност около върха е по-къса, отколкото някой би очак-
вал за окръжност със същия радиус в плоско пространство, поради липсващия сег-
мент (фиг. 5.6).

141
 Фиг. 5.5

Аналогично в случая на космична струна клинът, който е отстранен от плоското

пространство-време, скъсява окръжностите около струната, но не засяга времето или
разстоянието по протежение на струната. Това означава, че пространство-времето
около една космична струна не съдържа никакви времеви примки, така че не е въз-
можно да се пътува в миналото. Но ако има и втора космична струна, която се движи
спрямо първата, нейното времево направление ще бъде комбинация от времевото и
пространствените направления на първата. Това означава, че клинът, който е отрязан
заради втората струна, ще скъси както разстоянията в пространството, така и време-
вите интервали, както ги вижда някой, движещ се с първата струна (фиг. 5.7). Ако
космичните струни се движат почти със скоростта на светлината една спрямо друга,
икономията на времето, обикалящо около и двете струни, може да бъде толкова го-
ляма, че човек да пристигне обратно, още преди да е тръгнал. С други думи, същест-
вуват времеви примки, които човек може да следва, за да пътува в миналото.

142
 Фиг. 5.6

Фиг. 5.7

Пространство-времето на космичните струни съдържа материя, която има положи-

телна плътност на енергията и е в съгласие с физиката, която познаваме. Но криви-
ната, която поражда времевите примки, се простира по цялото протежение до безк-
райност в пространството и назад до безкрайното минало във времето. Така че тези
пространство-времена са били създадени с пътуването във времето в тях. Нямаме ни-
какви основания да вярваме, че нашата собствена Вселена е била създадена по такъв
изкривен начин, и нямаме никакви надеждни свидетелства за посетители от бъде-
щето. (Аз не вземам под внимание конспиративната теория, че НЛО са от бъдещето
и че правителството знае, но го покрива. Нейният списък с прикривания на истината
не е толкова добър.) Затова ще приема, че не е имало времеви примки в далечното
минало или по-точно в миналото на някоя повърхнина през пространство-времето,
143
която ще означа с S. Въпросът тогава е: би ли могла някоя напреднала цивилизация
да построи машина на времето? Т.е. би ли могла тя да модифицира пространство-
времето в бъдещето на S (над повърхнината S на диаграмата), така че времевите
примки да се появят в крайна област? Казвам крайна област, защото без значение
колко напреднала е цивилизацията, тя би могла да контролира вероятно само крайна
част от Вселената.
В науката намирането на правилна формулировка на един проблем често пъти е
ключът за решаването му и това е един добър пример. За да дефинирам какво се има
предвид под крайна машина на времето, аз се върнах към някои ранни мои работи.
Пътуването във времето е възможно в област на пространство-времето, в която съ-
ществуват времеви примки, пътища, които се движат по-бавно от светлината, но въп-
реки това успяват да се върнат обратно до местата и времето, от които са тръгнали,
благодарение на изкривяването на пространство-времето. Тъй като приех, че не са
съществували времеви примки в далечното минало, трябва да съществува онова, ко-
ето аз наричам „хоризонт“ на пътуването във времето, границата, разделяща областта
на времевите примки от областта без тях (фиг. 5.8).

Фиг. 5.8. Дори и най-напредналите цивилизации биха могли да огънат пространс-

тво-времето само в някоя крайна област. Хоризонтът на пътуването във вре-
мето, границата на частта на пространство-времето, в която е възможно да се
пътува в собственото минало, ще бъде образуван от светлинни лъчи, които се по-
явяват от някоя крайна област.

144
Тогава въпросът е: би ли могла някоя напреднала цивилизация да построи машина
на времето?

Хоризонтите на пътуването във времето са доста подобни на хоризонтите на чер-

ните дупки. Докато един хоризонт на черна дупка е образуван от светлинни лъчи,
които едва са се разминали с падането в черната дупка, един хоризонт на пътуване
във времето е образуван от светлинни лъчи, които са на границата да се срещнат със
себе си. Тогава аз приемам като моя критерий за машина на времето онова, което
наричам крайно генериран хоризонт, т.е. хоризонт, който е образуван от светлинни
лъчи, всичките от които се излъчват от ограничена област. С други думи, те не идват
от безкрайност или от сингулярност, а произлизат от крайна област, съдържаща вре-
меви примки – вида област, която се предполага, че нашата напреднала цивилизация
ще създаде.
Възприемайки тази дефиниция като характерен белег на машина на времето, имаме
предимството да сме в състояние да използваме машинарията, която Роджър Пенроуз
и аз разработихме, за да изучаваме сингулярностите и черните дупки. Дори без из-
ползване на Айнщайновите уравнения мога да покажа, че изобщо казано, един
крайно генериран хоризонт ще съдържа светлинен лъч, който наистина се среща сам
със себе си, т.е. светлинен лъч, който непрекъснато продължава да се връща до съ-
щата точка отново и отново. Всеки път, когато светлината обиколи, тя ще бъде все
повече и все повече синьо отместена, така че образите ще стават по-сини и по-сини.
Гребените на един пулс от светлина ще се приближават по-близо и по-близо всичките
заедно и светлината ще обикаля за по-къси и по-къси интервали време, фактически
една частица светлина би имала само крайна история, както е дефинирана чрез ней-
ната собствена мярка за време, въпреки че тя е обикаляла и обикаляла в една крайна
област и не е попаднала на някоя сингулярност на кривината.
Човек може да не го е грижа дали една частица светлина е завършила историята си
за крайно време. Но аз мога да докажа също, че ще съществуват пътища с движение
с по-малка скорост от тази на светлината, което ще има само крайно времетраене. Те

145
биха могли да бъдат историите на наблюдатели, които ще бъдат уловени в капана на
крайна област преди хоризонта и ще обикалят и обикалят по-бързо и по-бързо, докато
стигнат скоростта на светлината за крайно време. Така че ако красива извънземна в
летяща чинийка ви покани в своята машина на времето, стъпвайте внимателно. Може
да паднете в някоя от тези повтарящи се истории капани със само крайно времетраене
(фиг. 5.9).

Фиг. 5.9
Опасността от пътуване във времето

Тези резултати не зависят от уравненията на Айнщайн, а само от начина, по който

пространство-времето трябва да се огъне, за да образува времеви примки в крайна
област. Сега обаче може да се запитаме какъв вид материя ще трябва да използва една
напреднала цивилизация, за да изкриви пространство-времето така, че да построи ма-
шина на времето с крайни размери. Може ли тя да има положителна плътност на
енергията навсякъде, както в пространство-времето на космичните струни, което
описах по-рано? Пространство-времето на космичните струни не удовлетворява мо-
ето изискване времевите примки да се появяват в крайни области. Но човек може да
си помисли, че това е така, само защото космичните струни са безкрайно дълги. Той
би могъл да си въобрази, че може да се построи крайна машина на времето, използ-
вайки крайни контури от космични струни и с положителна плътност на енергията
навсякъде. Жалко е да се разочароват хора като Кип, които искат да се върнат в ми-
налото, но това не може да се направи с положителна плътност на енергията нався-
къде. Мога да докажа, че за да се построи крайна машина на времето, вие се нуждаете
от отрицателна енергия.
В класическата теория плътността на енергията винаги е положителна и затова ма-
шините на времето с крайни размери са изключени на това ниво. Ситуацията обаче е
различна в полукласическата теория, в която се приема, че поведението на материята
е съгласно квантовата теория, докато пространство-времето е добре дефинирано и
146
класическо. Както видяхме, принципът на неопределеността на квантовата теория оз-
начава, че полетата винаги флуктуират нагоре-надолу, дори в привидно празното
пространство, и имат плътност на енергията, която е безкрайна. Така че човек трябва
да извади една безкрайна стойност, за да получи крайната плътност на енергията,
която наблюдаваме във Вселената. Това изваждане може да направи плътността на
енергията отрицателна, поне локално. Дори в плоско пространство може да се наме-
рят квантови състояния, в които плътността е отрицателна локално, въпреки че пъл-
ната енергия е положителна. Човек може да се пита дали тези отрицателни стойности
наистина карат пространство-времето да се изкриви по подходящ начин, за да се пос-
трои крайна машина на времето, но изглежда, че те трябва да го правят. Както ви-
дяхме в четвърта глава, квантовите флуктуации означават, че дори привидно праз-
ното пространство е изпълнено с двойки виртуални частици, които се появяват за-
едно, раздалечават се и след това отново се събират заедно и се анихилират взаимно
(фиг. 5.10). Единият член на двойка виртуални частици ще има положителна енергия,
а другият – отрицателна. Когато присъства черна дупка, членът с отрицателна енер-
гия може да падне в нея, а положително енергетичният член може да избяга в безк-
райност, където частицата се появява като излъчване, отнасящо положителна енергия
надалече от черната дупка. Отрицателно енергетичните частици, падайки вътре, ка-
рат черната дупка да губи маса и да се изпарява бавно, при което размерите на хори-
зонта се свиват (фиг. 5.11).

Фиг. 5.10.
Предсказанието, че черните дупки излъчват и губят маса, предполага, че кванто-
вата теория кара отрицателната енергия да се втича през хоризонта в черната
дупка. За да се свие размерът на черната дупка, плътността на енергията върху
хоризонта трябва да е отрицателна, какъвто трябва да бъде и знакът ѝ, за да се
построи машина на времето.

Обикновената материя с положителна плътност на енергията има гравитационен

ефект на привличане и изкривява пространство-времето така, че огъва светлинните
лъчи един към друг – точно както топката върху гумения лист във втора глава винаги

147
заставя по-малките топчета от лагер да завиват едно към друго, а не да се раздалеча-
ват.

Фиг. 5.11

От това би следвало, че лицето на хоризонта на черната дупка може само да нарас-

тва с времето, а не да се свива. Така е, защото, за да се свият размерите на хоризонта
на една черна дупка, плътността на енергията трябва да е отрицателна върху хори-
зонта и да се изкривява пространство-времето така, че светлинните лъчи да се разда-
лечават един от друг. Това беше нещо, което аз осъзнах за пръв път, когато си лягах
в леглото наскоро след раждането на дъщеря ми. Няма да казвам колко отдавна беше
това, но сега вече имам и внук.

148
 Моят внук Уилям Макензи Смит

Изпаряването на черните дупки показва, че на квантово ниво плътността на енер-

гията може понякога да бъде отрицателна и да изкривява пространство-времето в по-
соката, необходима за построяването на машина на времето. Така че може да си пред-
ставим, че някоя много напреднала цивилизация би могла да уреди нещата така, че
плътността на енергията да бъде достатъчно отрицателна, за да образува машина на
времето, която да може да се използва от макроскопични обекти, като например кос-
мически кораби. Съществува обаче важна разлика между хоризонт на черна дупка,
който е образуван от светлинни лъчи, продължаващи просто да се движат, и хори-
зонта на една машина на времето, който съдържа светлинни лъчи, продължаващи да
обикалят и обикалят. Една виртуална частица, движеща се по такъв затворен път, ще
пренася своята енергия на основното си състояние обратно до същата точка отново и
отново. Затова може да се очаква плътността на енергията да е безкрайна върху хо-
ризонта – границата на машината на времето, областта, в която човек може да пътува
в миналото. Това е потвърдено от експлицитните пресмятания в няколко фонови мет-
рики, които са достатъчно прости за точни пресмятания. Това би означавало, че един
индивид или космическа сонда, които са се опитали да пресекат хоризонта, за да вля-
зат в машината на времето, ще бъдат унищожени от мълния от радиация (фиг. 5.12).
Така че за пътешествениците във времето бъдещето изглежда черно – или не трябва
ли да се каже – ослепително бяло?
Плътността на енергията за материята зависи от състоянието, в което тя се намира,
затова е възможно една напреднала цивилизация да е в състояние да направи плът-
ността на енергията крайна върху границата на машината на времето чрез „замразя-

149
ване“ или отстраняване на виртуалните частици, които обикалят и обикалят по зат-
ворен контур. Не е ясно обаче дали такава машина на времето би била стабилна: най-
малкото смущение, като например някой да пресече хоризонта, за да влезе в маши-
ната на времето, може да накара виртуалните частици да започнат да циркулират и
да предизвика мълния. Това е въпрос, който физиците трябва да са свободни да об-
съждат, без да им се присмиват презрително. Дори ако се окаже, че пътуването във
времето е невъзможно, важно е да разберем защо.

Фиг. 5.12.
Човек може да бъде унищожен от мълния от радиация, когато пресече хоризонта
на пътуване във времето.

За да отговорим на въпроса окончателно, налага се да разгледаме квантовите флук-

туации не само на материалните полета, но и на самото пространство-време. Може
да се очаква, че те ще предизвикат известна размитост на пътищата на светлинните
лъчи и на цялата концепция за подреждане във времето. Наистина, човек може да
разглежда излъчването от черните дупки като изтичане навън от тях поради това, че
квантовите флуктуации на пространство-времето означават, че хоризонтът не е точно
дефиниран. Понеже ние все още нямаме пълна теория на квантовата гравитация,
трудно е да се каже какви трябва да бъдат ефектите на пространствено-времевите
флуктуации. Въпреки това може да се надяваме да получим някои ориентири от
Файнмановата сума върху историите, описани в трета глава.

150
 Фиг. 5.13.
Файнмановата сума върху историите трябва да Включва истории, в които час-
тици се движат назад във времето, и дори истории, които са затворени примки
във времето и пространството.

Всяка история ще бъде едно изкривено пространство-време с материални полета в

него. Тъй като се предлага да сумираме върху всички възможни истории, а не само
върху онези, които удовлетворяват някои уравнения, сумата трябва да включва прос-
транство-времена, които са огънати достатъчно за пътуване в миналото (фиг. 5.13).
Затова въпросът е защо пътуването във времето не се случва навсякъде? Отговорът
е, че пътуването във времето наистина се осъществява в микроскопични мащаби, но
ние не го забелязваме. Ако човек приложи файнмановата идея за сумиране върху ис-
ториите към една частица, той трябва да включи истории, в които частицата се движи
по-бързо от светлината и дори назад във времето. В частност ще има истории, в които
частицата обикаля многократно по затворен контур във времето и пространството.
Това е като във филма Groundhog Day, в който един репортер трябва да изживява
един и същи ден отново и отново (фиг 5.14).
(Groundhog Day – 2 февруари, денят, в който съгласно поверието североамериканският мар-
мот (Ground hog, Marmota топах) излиза за пръв път от зимния си сън и ако се окаже, че денят е
слънчев и той види сянката си, оттегля се отново в дълбок сън в дупката си за повече от 6 сед-
мици, предсказвайки по този начин връщането на зимата.)

151
 Фиг. 5.14

Не може да наблюдаваме частици с такива истории във вид на затворени примки

посредством детектори за частици. Но техните косвени ефекти са измерени в редица
експерименти. Един от тях е малкото отместване на светлината, излъчвана от водо-
родни атоми, което е предизвикано от електрони, движещи се по затворени траекто-
рии. Друг експеримент е една малка сила между успоредни метални плочи, предиз-
викана от факта, че съществуват малко по-малко на брой цикличнозатворени исто-
рии, които могат да се поместят между плочите, в сравнение с онези в областта от-
вън – друга еквивалентна интерпретация на ефекта на Казимир. Така че съществува-
нето на истории с формата на затворени примки се потвърждава от експеримента
(фиг. 5.15).

Фиг. 5.15
152
 Може да се спори дали цикличнозатворените истории на частиците имат нещо
общо с изкривяването на пространство-времето, тъй като те се появяват дори във
фиксиран бекграунд (backgroung, фон), такъв като плоското пространство. Но през
последните години ние установихме, че явленията във физиката често имат двойст-
вено, в еднаква степен валидно, описание. Човек може с еднакво право да каже, че
една частица се движи по затворен контур в даден фиксиран бекграунд или че части-
цата стои неподвижно, но пространството и времето флуктуират около нея. Това
просто е въпрос дали извършвате първо сумиране върху пътищата на частиците и
след това върху изкривените пространство-времена или обратно.

Фиг. 5.16.
Айнщайновата вселена е като цилиндър: тя е крайна в пространството и посто-
янна във времето. Поради крайния си размер тя може да се върти със скорост,
навсякъде по-малка от скоростта на светлината.

Затова изглежда, че квантовата теория позволява пътуването във времето в мик-

роскопични мащаби. Но това не е от голяма полза за целите на научната фантастика –
такива като връщането назад и убиването на вашия дядо. Затова въпросът е: може ли
вероятността в сумата върху историите да има максимум в околността на пространс-
тво-времена с макроскопични времеви примки?
Този въпрос може да се изследва чрез изучаване на сумата върху историите на ма-
териални полета в една редица фонови пространство-времена, които стават по-
близки и по-близки до допускането на времеви примки. Може да се очаква да се
случи нещо драматично, когато за пръв път се появят времеви примки, и това се пот-
върждава в един прост пример, който изучавах заедно с моя студент Майкъл Касиди.

153
 Фоновите пространство-времена в редицата, която изследвахме, бяха тясно свър-
зани с онова, което се нарича вселена на Айнщайн, пространство-времето, предло-
жено от Айнщайн, когато вярваше, че Вселената е статична и неизменяща се с вре-
мето – нито разширяваща се, нито свиваща се (вж. първа глава). Във вселената на
Айнщайн времето тече от безкрайното минало към безкрайното бъдеще. Пространс-
твените направления обаче са крайни и се затварят в себе си подобно на повърхни-
ната на Земята, но с едно измерение повече. Може да си представим това пространс-
тво-време като цилиндър, в който дългата ос е направлението на времето, а напреч-
ното сечение включва трите пространствени направления (фиг. 5.16).
Айнщайновата вселена не представя Вселената, в която живеем, защото тя не се
разширява. Въпреки това тя е удобен бекграунд за обсъждане пътуването във вре-
мето, тъй като е достатъчно проста, за да се пресметнат сумите върху историите. Заб-
равяйки за момент за пътуването във времето, да разгледаме материята на една все-
лена на Айнщайн, която се върти относно някаква ос. Ако бяхте върху оста, щяхте да
оставате в една и съща точка на пространството, точно както става, когато застанете
в центъра на детска въртележка. Но ако не сте върху оста, ще се движите през прос-
транството, като се въртите около оста. Колкото по-далече сте от оста, толкова по-
бързо ще се движите (фиг. 5.17). Затова, ако вселената беше безкрайна в пространст-
вото, достатъчно отдалечените от оста точки би трябвало да се въртят по-бързо от
светлината. Но тъй като Айнщайновата вселена е крайна в пространствените направ-
ления, съществува критична скорост на ротация, под която никоя част от вселената
не се върти по-бързо от светлината.

Фиг. 5.17. В плоско пространство една твърда ротация ще се извършва със ско-
рост, по-голяма от скоростта на светлината, в точките, далече от нейната ос.
154
 Да разгледаме сега сумата върху историите на частица във въртяща се вселена на
Айнщайн. Когато въртенето е бавно, съществуват много пътища, по които една час-
тица може да поеме, използвайки даден запас от енергия. Така сумата върху всички
истории на частицата в този бекграунд дава голяма амплитуда. Това означава, че ве-
роятността на този бекграунд в сумата върху всички пространствено-времеви исто-
рии ще бъде по-висока, т.е. той е сред по-вероятните истории. Но когато скоростта
на ротация на вселената на Айнщайн приближи критичната стойност, така че външ-
ните ѝ краища да се движат със скорост, доближаваща се до скоростта на светлината,
съществува само един път на частицата, който е класически разрешен върху този
край, а именно такъв, по който тя се движи със скоростта на светлината. Това озна-
чава, че сумата върху историите на частицата ще бъде малка. Така че вероятността
на тези фонове в сумата върху всички изкривени пространствено-времеви истории
ще бъде малка. Т.е. те са най-малко вероятни.
Какво общо имат въртящите се вселени на Айнщайн с пътуването във времето и
времевите примки? Отговорът е, че те са математически еквивалентни на други фо-
нове, които допускат времеви примки. Тези други фонове са вселени, които се раз-
ширяват в две пространствени измерения. Вселените не се разширяват в третото
пространствено направление, което е периодично. Това означава, че ако изминете из-
вестно разстояние в тази посока, ще стигнете отново там, откъдето сте тръгнали.
Всеки път обаче, когато направите една обиколка в третата пространствена посока,
скоростта ви в първата или втората посока нараства (фиг. 5.18).

Фиг. 5.18. Фон със затворени времеподобни криви

Ако нарастването е малко, не съществуват времеви примки. Да разгледаме обаче

една редица фонове с нарастващи повишения на скоростта. При известно критично
повишаване на скоростта ще се появят времеви примки. Не е изненадващо, че този
критичен Лоренцов буст (boost) съответства на критичната скорост на ротация на
Айнщайновите вселени. Тъй като пресмятанията на сумите върху историите в тези

155
бекграунди са математически еквивалентни, може да се заключи, че вероятността
на тези бекграунди клони към нула, когато те се приближават до изкривяването, не-
обходимо за времеви примки. С други думи, вероятността за изкривяване, доста-
тъчно за машина на времето, е нула. Това подкрепя така нареченото от мен „Пред-
ложение за хронологична протекция“ – че законите на физиката си заговорничат за
предотвратяване пътуването във времето на макроскопични обекти.

Вероятността, че Кип би могъл да се върне назад и да убие дядо си, е 1x1010x60

С други думи, по-малко от 1 на 10 с един трилион трилион трилион трилион три-
лион нули след него.

Въпреки че времевите примки са позволени от сумирането върху историите, веро-

ятностите са изключително малки. Основавайки се на съображения за дуалност, за
които споменах по-рано, аз оцених вероятността Кип Торн да може да се върне назад
и да убие своя дядо като по-малка от едно на десет с един трилион трилион трилион
трилион трилион нули след него.
Това е доста малка вероятност, но ако се вгледате внимателно в снимката на Кип,
може да видите известна замъгленост около краищата ѝ. Това съответства на нищож-
ната възможност някой негодник от бъдещето да се върне назад и да убие собствения
си дядо, така че в действителност той да не е там.
Като хора комарджии Кип и аз бихме се обзалагали за вероятности като тази. Бе-
дата е, че не можем да се обзаложим един срещу друг, тъй като сега и двамата сме от
едната страна. От друга страна, аз не бих приел облог с някой друг. Той би могъл да
е от бъдещето и да знае, че пътуването във времето работи.

Бихте могли да се питате дали тази глава не е част от правителствен проект за

прикриване на пътуването във времето. Може и да сте прави.

156
 ШЕСТА ГЛАВА.
Нашето бъдеще? Star Trek или не?
Как биологичният и електронният живот ще продължат да се разви-
ват в сложност с все по-нарастваща скорост

157
 Фиг 6.1

Нютон, Айнщайн, командир Дейта и играем покер в сцена от Star Trek.

158
 Причината Star Trek да е толкова популярен е понеже той е една безопасна и успо-
кояваща визия за бъдещето. Самият аз съм донякъде фен на Star Trek, така че лесно
бях убеден да участвам в един епизод, в който играех покер с Нютон, Айнщайн и
командир Дейта. Аз ги бих всичките, но за нещастие включи се червената аларма,
така че не успях да си прибера печалбите.
Star Trek показва едно общество, което е далече по-напреднало от нашето в нау-
ката, технологията и политическата организация. (Последното би могло да не е
трудно.) Трябва да са се извършили големи промени с придружаващите ги напреже-
ния и разстройства във времето между сега и тогава, но в периода, в който бяхме
показани, се предполагаше, че науката, технологията и организацията на обществото
са достигнали ниво, близко до съвършенството.

Фиг. 6.2.
Вляво: Пълната консумация на енергия за целия свят в милиади тонове BCU, къ-
дето 1 тон Bituminous Coal Unit (единица, еквивалент на 1 тон битуминозни въг-
лища) = 8,13 MWh.
Вдясно: Броят научни статии, публикувани всяка година. Вертикалният мащаб е в
хиляди. През 1900 г. те са били 9000. През 1950 г. е имало 90 000, а през 2000 г. са
публикувани 900 000.

Ако нареждате една до друга излизащите от печат нови книги, ще се наложи да се

движите с деветдесет мили в час, за да смогвате да сте в края на редицата им. Разбира
се, до 2600 г. произведенията на изкуството и науката ще излизат в електронен вид, а
не като книги от хартия. Въпреки това, ако експоненциалният ръст продължи, биха
се появявали по десет статии в секунда в моята област на теоретичната физика и няма
да има никакво време да бъдат четени.

159
 Бих искал да поставя под въпрос тази картина и да попитам дали ще достигнем
някога едно финално постоянно състояние на науката и технологията. В нито един
момент в около десетте хиляди години след последния ледников период човешката
раса не е била в състояние на постоянно знание и фиксирана технология. Имало е
известни отстъпления, като през тъмната епоха след падането на Римската империя.
Но световната популация, която е мярка за технологичната ни способност да запаз-
ваме живота и да се изхранваме, е нараствала постоянно само с няколко смущения,
такива като Черната смърт (фиг. 6.1).
През последните двеста години ръстът на популацията е станал експоненциален;
т.е. населението нараства с един и същи процент всяка година. Сега скоростта е около
1,9 процента годишно. Това може да не изглежда твърде много, но то означава, че
световното население се удвоява всеки четиридесет години (фиг. 6.2).

Към 2600 г. населението на света би стояло право рамо до рамо, а консумацията

на електричество би нажежила Земята до червено.

Други измерения на технологичното развитие в последно време са консумацията

160
на електричество и научните статии. Те също показват експоненциален ръст с пери-
оди на удвояване, по-малки от четиридесет години. Няма признаци, че научното и
технологично развитие ще се забавя и спре в близко бъдеще – със сигурност не и по
времето на Star Trek, което се предполага, че не е толкова далече в бъдещето. Но ако
ръстът на популацията и увеличаването на консумация продължат със сегашните
темпове, до 2600 г. хората в света ще стоят прави рамо до рамо, а използването на
електричеството ще нажежава Земята до червено (вж. илюстрацията с населението
към 2600 г.).

Ясно е, че сегашният експоненциален ръст не може да продължава произволно

дълго. Тогава какво ще се случи? Една възможност е, че ще се заличим напълно от
някое бедствие от типа на ядрена война. Има един гаден виц, че причината да не кон-
тактуват с нас извънземните е, че когато една цивилизация достигне нашия етап на
развитие, тя става нестабилна и се самоунищожава. Аз обаче съм оптимист. Не вяр-
вам, че човешката раса е стигнала толкова далече само за да прекъсне съществува-
нето си точно когато нещата стават интересни.
Визията на Star Trek за бъдещето – че ще достигнем едно напреднало, но по същес-
тво статично ниво – може да се окаже вярна по отношение на нашето знание на ос-
новните закони, които управляват Вселената. Както ще опиша в следващата глава,
може да съществува една окончателна теория, която ще открием в немного далечното
бъдеще. Тази окончателна теория, ако съществува, ще определи дали мечтата на Star
Trek за пътуване по изкривяванията и през тунелите на пространство-времето може
да бъде осъществена. Съгласно сегашните идеи ще трябва да изследваме галактиката
по един бавен и скучен маниер, използвайки космически кораби, които пътуват по-
бавно от светлината, но тъй като все още нямаме пълна единна теория, не можем
напълно да отхвърлим навигацията по кривините (фиг. 6.3).
От друга страна, вече знаем законите, които са в сила във всички с изключение на
най-екстремните ситуации: законите, които управляват екипажа на Ентърпрайз, ако
не самия космически кораб. И все пак няма изгледи, че ще достигнем статично със-
тояние в ползите, които извличаме от тези закони, или в сложността на системите,
които произвеждаме с тях. Тази сложност е това, с което ще се занимаваме в остана-
лата част от тази глава.
Засега най-сложните системи, които имаме, са собствените ни тела. Животът, изг-
лежда, е възникнал в първичните океани, които са покривали Земята преди четири
милиарда години. Как се е случило това, не знаем. Може би хаотичните сблъсъци
между атоми са образували макромолекули, които могат да се възпроизвеждат и да
се свързват в по-сложни структури. Това, което наистина знаем, е, че преди три и
половина милиарда години са се появили изключително комплицираните ДНК моле-
кули.
ДНК е основата на целия живот върху Земята. Тя е двойна спирална структура като
спирални стълби, която беше открита от Френсис Крик и Джеймс Уотсън в Кавен-
дишката лаборатория на Кеймбридж през 1953 г. Двете ленти на двойната спирала са
свързани чрез двойки бази като стъпалата на спирална стълба. Съществуват четири
бази в ДНК: аделин, гуанин, тимин и цитозин. Редът, в който те са разположени по
дължината на спиралната стълба, носи генетичната информация, която прави ДНК
способна да сглоби един организъм около себе си и да се възпроизвежда. Като прави
копия на себе си, възникват случайни грешки в пропорцията или реда на базите по

161
дължината на спиралата. В повечето случаи грешките в копирането правят ДНК или
неспособна, или по-малко вероятно да се възпроизвежда, което означава, че такива
генетични грешки, или мутации, както са наречени, ще отмират. Но в отделни случаи
грешките или мутациите ще увеличават шансовете на ДНК за оцеляване и възпроиз-
веждане. Такива изменения в генетичния код ще бъдат подкрепяни. По този начин
съдържащата се във веригата на ДНК информация постепенно се развива и нараства
по сложност (вж. фиг. 6.4.)

Фиг. 6.3.
Сюжетната линия на Star Trek зависи от Ентърпрайз и звездни кораби като този
по-горе, които са в състояние да пътуват със скорост на отклоняване, много по-
голяма от скоростта на светлината. Но ако хипотезата за хронологична протек-
ция е вярна, ще ни се наложи да изследваме Галактиката, използвайки задвижвани
с ракети космически кораби, които пътуват по-бавно от светлината.

162
 Фиг. 6.4. Еволюцията в действие
Отдясно са компютърно генерираните биоморфи, които са еволюирали в една
програма, изобретена от биолога Ричард Докинс.
Оцеляването на една конкретна порода зависи от прости качества като да бъдеш
„интересен“, „различен“ или „насекомоподобен“.
Започвайки от един отделен най-прост елемент (pixel), първите хаотично генери-
рани поколения се развиват посредством процес, подобен на естествения подбор.
Докинс развъди една насекомоподобна форма в една забележителна серия от 29
поколения (с известен брой еволюционни слепи улици).
163
 Тъй като биологичната еволюция в основите си е случайно блуждаене в простран-
ството на генетичните възможности, тя би била много бавна. Сложността, или броят
на битовете информация, която е кодирана в ДНК, е приблизително броят на базите
в молекулата. За първите около два милиарда години скоростта на нарастване на
сложността трябва да е била от порядъка на един бит информация всеки сто години.
Скоростта на нарастване на ДНК сложността постепенно се увеличила до един бит
за година през последните няколко милиона години. Но тогава преди около шест или
осем хиляди години настъпило едно значително ново развитие. Ние сме развили пис-
мения език. Това означавало, че информацията може да бъде предавана от едно по-
коление на следващо, без да трябва да се чака много бавният процес на случайни
мутации и естественият подбор да я кодират в ДНК веригата. Количеството сложност
нараснало невъобразимо. Един отделен роман в меки корици може да съдържа тол-
кова информация, колкото е разликата в ДНК между маймуните и хората, а една три-
десеттомна енциклопедия би могла да опише цялата верига на човешката ДНК (фиг.
6.5).

Развитието на сложността от образуването на Земята (не в мащаб).

164
 И нещо дори още по-важно, информацията в книгите може да бъде осъвременявана
бързо. Сегашната скорост, с която човешката ДНК се осъвременява от биологичната
еволюция, е около един бит на година. Но всяка година се публикуват двеста хиляди
нови книги – бързината на увеличаване на новата информация е над един милион
бита за секунда. Разбира се, повечето от тази информация е боклук, но ако дори само
един бит на милион е полезен, това все още е сто хиляди пъти по-бързо от биологич-
ната еволюция.

Отглеждането на ембриони извън човешкото тяло ще позволи по-големи мозъци и

по-голяма интелигентност.

165
 Това предаване на данни посредством външни небиологични средства доведе чо-
вешката раса до господство над света и до експоненциално нарастване на популаци-
ята ѝ. Но сега ние сме в началото на нова ера, през която ще сме в състояние да уве-
личаваме сложността на нашата вътрешна база данни, ДНК, без да се налага да ча-
каме бавния процес на биологичната еволюция. През последните десет хиляди го-
дини не е настъпила съществена промяна в човешката ДНК, но вероятно е, че ще сме
в състояние изцяло да я препроектираме и пренаредим през следващите хиляда го-
дини. Разбира се, много хора ще кажат, че генетичното инженерство на хора трябва
да бъде забранено, но съмнително е, че ще сме в състояние да го предотвратим. Ге-
нетичното инженерство на растения и животни ще бъде разрешено поради икономи-
чески причини и сигурно е, че някой ще трябва да го опита и върху хора. Освен ако
не се установи тоталитарен световен ред, някой някъде ще проектира подобрени
хора.
Ясно е, че създаването на подобрени хора ще създаде големи социални и полити-
чески проблеми по отношение на неподобрените хора. Моето намерение не е да за-
щитя човешкото генно инженерство като едно желателно развитие, но просто да
кажа, че е вероятно то да се случи, независимо дали го искаме или не. Това е причи-
ната да не вярвам на научната фантастика като Star Trek, където след четиристотин
години в бъдещето хората са по същество същите, каквито сме ние днес. Аз мисля,
че човешката раса и нейната ДНК ще увеличават сложността си доста бързо. Трябва
да разберем, че е твърде вероятно това да се случи и да обмислим как да се справим
с него.
В известен смисъл човешката раса се нуждае да подобри своите умствени и физи-
чески качества, щом трябва да се справя с все по-сложния свят около нея и да пос-
реща новите предизвикателства, такива като космическите пътешествия. Хората
имат нужда да повишават своята сложност и ако искат биологичните системи да под-
държат преднината си пред електронните. В момента компютрите имат преднина в
скоростта, но те не показват никакви признаци на интелигентност. Това не е изненад-
ващо, тъй като сегашните ни компютри са по-малко сложни от мозъка на земен чер-
вей, вид, който не е отличен за своята интелектуална мощ.
Но компютрите се подчиняват на това, което е известно като закон на Мур: тяхната
скорост и сложност се удвояват всеки осемнадесет месеца (фиг. 6.6). Това е едно от
онези експоненциални нараствания, които очевидно не могат да продължават произ-
волно дълго. Вероятно е обаче то да продължи, докато компютрите постигнат слож-
ност, аналогична на тази на човешкия мозък. Някои хора казват, че компютрите ни-
кога няма да проявят истинска интелигентност, каквото и да означава това. Но на мен
ми се струва, че ако достатъчно сложните химични молекули могат да функционират
в хората така, че да ги правят интелигентни, тогава равностойно сложни електронни
вериги също биха могли да накарат компютрите да действат интелигентно. И ако са
интелигентни, те по всяка вероятност ще могат да конструират компютри, които при-
тежават дори по-голяма сложност и интелигентност.

166
Фиг. 6.6. Експоненциален ръст на компютърните технологии от 1972 г. до консер-
вативните прогнози за 2007 г. от един CPU производител. Числото след всеки кон-
кретен чип дава броя на пресмятанията за секунда.

167
Невронни импланти ще предложат увеличена памет и пълни пакети информация,
такива като цял един език или съдържанието на тази книга, научени за минути.
Такива хора с разширени способности твърде малко ще приличат на нас самите.

Ще продължи ли това нарастване на биологичната и електронната сложност зави-

наги, или то има естествена граница? От биологичната страна ограничението върху
човешката интелигентност досега е било поставяно от големината на мозъка, която
може да преминава през родилния канал. След като съм наблюдавал ражданията на
трите си деца, аз знам колко е трудно на главата да излезе навън. Но очаквам, че през
следващите сто години ще сме в състояние да отглеждаме бебета извън човешкото
тяло, така че това ограничение ще бъде отстранено. В крайна сметка обаче увелича-
ването на размера на човешкия мозък чрез генно инженерство ще се изправи пред
проблема, че химическите преносители на информация в тялото, отговорни за нашата
умствена активност, са сравнително бавноподвижни. Това означава, че по-нататъш-
ното увеличаване сложността на мозъка ще бъде за сметка на скоростта. Може да сме
с бърз ум или интелигентни, но не и двете. Все пак аз мисля, че можем да станем
доста по-интелигентни от повечето от хората в Star Trek – не че това би било особено
трудно.

168
 Днес нашите компютри си остават надминати по изчислителна мощ от мозъка
на един скромен дъждовен червей.

Фиг. 6.7.
Човешката раса е съществувала само през една малка частица от. историята на
Вселената. (Ако тази илюстрация беше в мащаб и дължината, съответстваща на
присъствието на човешките същества, беше 7 cm, тогава цялата история на Все-
лената би била над километър.) Всеки извънземен живот, който срещнем, е веро-
ятно да бъде много по-примитивен или много по-напреднал, отколкото сме ние.

169
 Електронните вериги имат същия проблем „сложност срещу скорост“, както и чо-
вешкият мозък. В този случай обаче сигналите са електрически, а не химични, и се
придвижват със скоростта на светлината, която е много по-висока. Въпреки това ско-
ростта на светлината вече е едно практическо ограничение върху конструирането на
по-бързи компютри. Ситуацията може да се подобри, като се направят веригите по-
малки, но накрая ще се стигне до ограничението, дължащо се на атомната природа на
материята. Все още обаче имаме да изминем известен път, преди да срещнем тази
бариера.
Приемайки, че няма да се унищожим през следващите сто години, съществува ве-
роятност, че ще се разпространим най-напред към планетите в Слънчевата система,
а след това и към близките звезди. Но ние няма да сме като Star Trek или Babylon 5 –
с нова раса от почти човешки същества почти във всяка звездна система. Човешката
раса е съществувала в сегашния си вид само през два милиона от всичките около
петнадесет милиарда години след Големия взрив (фиг. 6.7).
Друг начин, по който електронните вериги могат да увеличат своята сложност при
запазване на скоростта, е да се копира човешкият мозък. Мозъкът не притежава една
отделна процесорна единица (CPU, central processing unit), която да произвежда
всички команди една след друга. Вместо това той има милиони процесори, работещи
заедно в едно и също време. Такова едно масово паралелно процесиране ще бъде бъ-
дещето също и за електронната интелигентност.

БИОЛОГИЧНО-ЕЛЕКТРОННАТА ДОПИРНА ОБЛАСТ

След две десетилетия един хилядадоларов компютър може да бъде толкова сло-
жен, колкото човешкия мозък. Паралелни процесори може да подражават на на-
чина, по който работи нашият мозък, и да направят така, че компютрите да ра-
ботят по един интелигентен и съзнателен начин.

170
 Невронните импланти може да позволят един много по-бърз обмен между мо-
зъка и компютрите, стопявайки разстоянието между биологичната и електрон-
ната интелигентност.
В близко бъдеще повечето бизнес-трансакции вероятно ще се извършват между
кибериндивиди чрез World Wide Web.
За не повече от две десетилетия мнозина от нас може дори да изберат да во-
дят виртуално съществуване в Мрежата, създавайки си киберприятели и взаимо-
отношения.
Нашето разбиране на човешкия геном без съмнение ще създаде големи медицин-
ско предимства, но също така ще ни позволи значително да увеличим сложността
на структурата на човешката ДНК. През следващите неколкостотин години ген-
ното инженерство на хора може да замести биологичната еволюция, преструкту-
рирайки човешката раса и повдигайки съвършено нови етични въпроси.
Космическите пътешествия извън нашата Слънчева система вероятно ' ще
изискват или генетично усъвършенствани хора или компютърно контролирани
сонди без екипаж.

Така че, ако се разбие живот в други звездни системи, шансовете той да бъде на
един познат човешки етап са много малки. Всеки извънземен живот, който ще срещ-
нем, вероятно ще бъде или много по-примитивен, или много по-напреднал. Ако той
е по-напреднал, защо тогава не се е разпространил в Галактиката и не е посетил Зе-
мята? Ако извънземните бяха дошли тук, щеше да е очевидно: по-скоро като филма
Independence Day (Денят на независимостта), отколкото като Е.Т. (Извънземното).

171
 Така че как да си обясним отсъствието на извънземни посетители? Може би има
някоя напреднала раса някъде там, която си дава сметка за нашето съществуване, но
ни оставя да се варим в собствения си примитивен сос. Съмнително е обаче тя да бъде
толкова загрижена за една по-низша форма на живот: тревожат ли се повечето от нас
колко насекоми и земни червеи стъпкваме по пътя си? Едно по-основателно обясне-
ние е, че има много малка вероятност или за развитието на живот на други планети,
или пък за това този живот да развие интелигентност. Тъй като ние твърдим, че сме
интелигентни, макар може би без много основание, склонни сме да гледаме на инте-
лигентността като на неизбежно следствие на еволюцията. Но човек може да постави
това под въпрос. Не е ясно дали интелигентността има голяма способност да оцелява.
Бактерията се справя много добре без интелигентност и ще ни надживее, ако нашата
така наречена интелигентност ни доведе до това, да се пометем в някоя ядрена война.
Така че, като изследваме Галактиката, може да намерим примитивен живот, но не е
вероятно да намерим същества като нас.
Бъдещето на науката няма да е като успокоителната картина, нарисувана в Star
Trek: една вселена, населена от множество хуманоидни раси, с напреднала, но по съ-
щество статична наука и технология. Вместо това мисля, че ние се движим по собст-
вения си път сами, но с бързо развитие на биологичната и електронната сложност.
Немного от това ще се случи през следващите сто години, което е всичкото, което
може да бъде надеждно предсказано. Но към края на следващия милениум, ако стиг-
нем там, разликата от Star Trek ще бъде фундаментална.
Притежава ли интелигентността голяма способност за дългосрочно оцеляване?

172
 СЕДМА ГЛАВА.
Бранен нов свят
Живеем ни върху брана или просто сме холограми?

173
 Фиг. 7.1.
М-теорията е като пъзел. Лесно е да се идентифицират и наредят парченцата
около краищата, но нямаме почти никаква идея какво се случва в средата, където
не можем да направим приближението, че една или друга величина е малка.

Как ще продължи нашето пътешествие на дискавъри в бъдещето? Ще успеем ли в

търсенето си на пълна и обединена теория, която да управлява вселената и всичко,
което тя съдържа? фактически, както беше описано във втора глава, може да сме
идентифицирали вече Теорията на всичко (ТоЕ, Theory of Everything) като М-теория.
Тази теория няма отделна формулировка, поне доколкото ни е известно. Вместо това
сме открили една мрежа от привидно различни теории, които, изглежда, да са в раз-
лични граници приближения към една и съща лежаща в основата им фундаментална

174
теория – точно както Нютоновата теория на гравитацията е една апроксимация към
Айнщайновата обща теория на относителността в границата на слабо гравитационно
поле. М-теорията е като пъзел: най-лесно е да се идентифицират и наместят парчен-
цата около краищата на пъзела, границите на М-теорията, където една или друга ве-
личина е малка. Сега ние имаме доста добра идея за тези краища, но все още същес-
твува празнина в центъра на пъзела на М-теорията, където не знаем какво става (фиг.
7.1). Не може да твърдим, че наистина сме намерили Теорията на всичко, докато не
сме запълнили тази празнина.
Какво има в центъра на М-теорията? Ще открием ли там дракони (или нещо в съ-
щата степен странно), както върху стари карти на неизследвани земи?

Нашият опит от миналото ни подсказва, че е вероятно да намерим нови феномени

всеки път, когато разширим обхвата на нашите наблюдения към по-малки мащаби. В
началото на двадесети век разбрахме начина, по който работи природата в мащабите
на класическата физика, която е добра от междузвездни разстояния в дълбочина на-
долу до около една стотна от милиметъра. Класическата физика приема, че материята
е непрекъсната среда със свойства като еластичност и вискозност, но започнаха да се
появяват свидетелства, че материята е не гладка, а зърнеста: тя е направена от много
малки градивни блокове, наречени атоми. Думата атом идва от гръцки и означава
неделим, но скоро беше открито, че атомите се състоят от електрони, обикалящи
около ядра, съставени от протони и неутрони (фиг. 7.2).

175
 Фиг. 7.2.
Вляво: Класическият неделим атом.
Вдясно: Един атом с показани електрони, обикалящи около ядро от протони и не-
утрони.

Фиг. 7.3.
Отгоре: Един протон се състои от два горни кварка, всеки с положителен елект-
ричен заряд две трети, и един долен кварк, притежаващ отрицателен заряд една
трета.
Отдолу: Един неутрон се състои от два долни кварка, всеки с отрицателен заряд
една трета, и един горен кварк, имащ положителен заряд две трети.

176
 Работата върху атомната физика през първите тридесет години на века задълбочи
нашето разбиране до дължини от една милионна от милиметъра. След това открихме,
че протоните и неутроните са направени от дори още по-малки частици, наречени
кварки (фиг. 7.3).
Нашите последни изследвания върху ядрената и високоенергетичната физика ни
отведоха до мащаби на дължината, които са още милиард пъти по-малки. Може би
изглежда, че бихме могли да продължаваме вечно, разкривайки структури на все по-
малки и по-малки мащаби дължина. Съществува обаче граница на тази редица, така
както е и за редицата руски матрьошки вътре в една руска матрьошка (фиг. 7.4).

Фиг. 7.4. Всяка кукла представя теоретичното разбиране на природата в дълбо-

чина до определен мащаб на дължините. Всяка съдържа по-малка кукла, която съ-
ответства на теория, описваща природата в по-малки мащаби. Но във физиката
съществува най-малката дължина, Планковата дължина – мащаб, на който при-
родата може да бъде описвана от М-теорията.

177
 Накрая човек стига до най-малката кукла, която не може да бъде разглобена от-
ново. Във физиката най-малката кукла е наречена Планкова дължина. За да се изс-
ледват по-малки разстояния ще са необходими частици с толкова висока енергия, че
те биха били в черна дупка. Ние не знаем точно колко е фундаменталната Планкова
дължина в М-теорията, но тя може би е толкова малка, колкото един милиметър, раз-
делен на сто хиляди милиарда милиарда милиарда. Нямаме намерение да построим
ускорители на частици, които могат да изследват толкова малки разстояния. Би се
наложило те да са по-големи от Слънчевата система, а няма вероятност това да бъде
одобрено при сегашния финансов климат (фиг. 7.5).

Фиг. 7.5.
Размерът на един ускорител, необходим за сондиране на разстояния, толкова
малки, колкото Планковата дължина, би бил по-голям от диаметъра на Слънче-
вата система.

Има обаче едно вълнуващо ново развитие, което означава, че бихме могли да отк-
рием поне някои от драконите на М-теорията по-лесно (и по-евтино). Както беше
обяснено във втора и трета глава, в М-теорстичната мрежа от математически модели
пространство-времето има десет или единадесет измерения. Доскоро се мислеше, че
шестте или седемте допълнителни измерения ще бъдат изкривени и затворени до
много малки размери. Това би било нещо като човешки косъм (фиг. 7.6).
Ако погледнете косъм под лупа, може да видите, че той има дебелина, но за невъ-
оръжено око той изглежда просто като линия с дължина, но без други измерения.
Пространство-времето може би е нещо подобно: в човешки, атомни или дори в ядре-
нофизични мащаби дължина то може да изглежда четиримерно и почти плоско. От
друга страна, ако го сондираме до много къси разстояния, използвайки изключително

178
високоенергетични частици, би трябвало да видим, че пространство-времето е десет-
или единадесетмерно.

Фиг. 7.6.
За невъоръженото око един косъм прилича на линия; единственото му измерение
изглежда, че е дължината му. Аналогично пространство-времето може да ни изг-
лежда четиримерно, но да се окаже десет- или единадесетмерно, когато бъде сон-
дирано с много високоенергетични частици.

179
 Фиг. 7.7. Бранни светове.
Електричната сила ще бъде ограничена върху браната и ще намалява с отдалеча-
ването в точно необходимата степен, за да имат електроните стабилни орбити
около ядрата на атомите.

Ако всичките допълнителни измерения са много малки, би било много трудно да

ги наблюдаваме. Неотдавна обаче беше предложена хипотезата, че едно или повече
от допълнителните измерения може да са сравнително големи или дори безкрайни.
Тази идея има голямото предимство (поне за позитивист като мене), че би могла да
бъде проверена от следващите поколения ускорители на частици или чрез чувстви-
телни измервания на гравитационната сила на малки разстояния. Такива наблюдения
биха могли или да фалшифицират теорията, или експериментално да потвърдят при-
съствието на други измерения.
Големите допълнителни измерения са вълнуващо ново развитие в нашето търсене
на окончателен модел или теория. От тях би следвало, че ние живеем в един бранен
свят, една четиримерна повърхнина или брана в едно по-високомерно пространство-
време.

180
 Материята и негравитационните сили като електричната сила ще бъдат ограничени
върху браната. Така че всичко, което не включва гравитация, ще има поведение, как-
вото би имало в четири измерения. По-специално електричната сила между ядрото
на един атом и електроните, обикалящи около него, ще намалява с разстоянието в
правилната степен, за да бъдат атомите стабилни по отношение на падането на елек-
троните върху ядрото (фиг. 7.7).

Фиг. 7.8.
Гравитацията ще се разпростира в допълнителните измерения, също както ще
действа и по протежение на браната, и ще намалява с разстоянието по-бързо,
отколкото би намалявала в четири измерения.

181
 Това би било в съгласие с антропния принцип, според който Вселената трябва да е
подходяща за интелигентен живот: ако атомите не бяха стабилни, ние нямаше да сме
тук, за да наблюдаваме Вселената и да питаме защо тя се оказва четиримерна.
От друга страна, гравитацията във формата на изкривено пространство ще про-
никва в целия обем на по-високомерното пространство-време. Това би означавало, че
гравитацията ще има поведение, различно от другите сили, за които имаме някакъв
опит: тъй като гравитацията ще се разпростира навън в допълнителните измерения,
тя ще намалява с разстоянието по-бързо, отколкото някой би очаквал (фиг. 7.8).

Фиг. 7.9.
Едно по-бързо намаляване на гравитационната сила на големи разстояния ще озна-
чава, че планетарните орбити ще бъдат нестабилни. Планетите или ще паднат
върху Слънцето (а), или напълно ще избягат от привличането му (b).

Ако това по-бързо намаляване на гравитационната сила се простираше до астроно-

мически разстояния, бихме забелязали неговия ефект върху орбитите на планетите.
Фактически те биха били нестабилни; както беше отбелязано в трета глава, планетите
или щяха да падат върху Слънцето, или да се отдалечават към тъмното и студено
междузвездно пространство (фиг. 7.9).
Това обаче не би се случило, ако допълнителните измерения завършват върху
друга брана, немного далече от браната, върху която живеем. Тогава гравитацията
няма да може да се разпростира свободно навън на разстояния, по-големи от разсто-
янието между браните, а ще бъде ефективно ограничена върху браната аналогично
на електричната сила и ще намалява с отдалечаването в необходимата степен за
планетарните орбити (фиг. 7.10).

182
 От друга страна, за разстояния, по-малки от разстоянието между браните, гравита-
цията ще се изменя по-бързо. Много малката гравитационна сила между тежки
обекти беше прецизно измервана в лабораториите, но експериментите досега не са
детектирали ефекти от брани, раздалечени на повече от няколко милиметра. Сега се
извършват нови експерименти на по-малки разстояния (фиг. 7.11).

Фиг. 7.10. Допълнителни измерения.

Една втора брана, близо до нашия бранен свят, би възпрепятствала гравитацията
от разпростирането ѝ надалече в допълнителните измерения и би означавала, че
на разстояния, по-големи от разстоянието между браните, гравитацията ще на-
малява в степента, която човек би очаквал за четири измерения.

183
 Фиг. 7.11.
Експериментът на Кавендиш.
Един лазерен лъч (е) определя Всяко завъртане на гирата чрез проектирането му
върху калибриран екран (f). Две малки оловни сфери (а), прикрепени към гирата (b) с
малко огледало (с), са свободно скачени чрез торзионни нишки.
Две големи оловни сфери (g) са поместени близо до малките върху въртящ се лост.
Когато по-големите сфери се завъртят в противоположните положения, гирата
осцилира и след това се установява в ново положение.

В този бранен свят ние бихме живели върху една брана, но ще съществува друга,
„сенчеста“ брана наблизо. Тъй като светлината ще бъде ограничена върху браните и
няма да се разпространява през пространството между тях, не бихме могли да видим
сенчестия свят. Но ние ще чувстваме гравитационното влияние на материята, нами-
раща се върху сенчестата брана. В нашата брана такива гравитационни сили ще изг-
леждат създадени от източници, които са наистина „тъмни“ в смисъл, че единстве-
ният начин да ги детектираме е чрез тяхната гравитация (фиг. 7.12). фактически, за
да се обясни скоростта, с която звездите обикалят центъра на нашата Галактика, изг-
лежда, че там трябва да има повече маса, отколкото се оценява въз основа на матери-
ята, която наблюдаваме.
184
Фиг. 7.12. В сценария на бранния свят е възможно планети да обикалят в орбита
около тъмна маса върху една сенчеста брана, тъй като гравитационната сила се
разпространява в допълнителните измерения.

185
 СВИДЕТЕЛСТВА ЗА ТЪМНА МАТЕРИЯ
Различни космологични наблюдения настойчиво навеждат на мисълта, че в на-
шата Галактика и в другите галактики трябва да има повече материя, отколкото
виждаме. Най-убедителното от тези наблюдения е, че звездите по периферията
на спиралните галактики, подобни на нашия Млечен път, се движат по орбитите
си твърде бързо, за да могат да бъдат удържани на тези орбити само от грави-
тационното привличане на всичките звезди, които наблюдаваме (вж. следващата
снимка).
От 70-те години знаем, че има несъответствие между наблюдаваните ротаци-
онни скорости на звездите във външните области на спирални галактики (означени
с точки на диаграмата) и орбиталните скорости, които човек би очаквал съгласно
Нютоновите закони при разпределението на видимите звезди в галактиката (неп-
рекъснатата линия на диаграмата). Това несъответствие показва, че трябва да
има много повече материя във външните части на спиралните галактики.

186
187
 ПРИРОДАТА НА ТЪМНАТА МАТЕРИЯ.
Сега космолозите вярват, че докато централните части на спиралните галак-
тики се състоят в голямата си част от обикновени звезди, техните покрайнини са
доминирани от тъмна материя, която не можем да наблюдаваме директно. Но
един от фундаменталните проблеми е да открием природата на преобладаващата
форма на тъмната материя в тези външни области на галактиките. През 80-те
години обикновено се приемаше, че тази тъмна материя е обикновена материя, със-
тавена от протони, неутрони и електрони в някаква не лесна за детектиране
форма: може би облаци газ или „масивни компактни ореолни обекти“ (MACHOs,
„massive compact halo objects“) като бели джуджета или неутронни звезди, или дори
черни дупки.
Обаче неотдавнашните проучвания на образуването на галактиките накара кос-
молозите да повярват, че значителна фракция на тъмната материя трябва да бъде
в различна от обикновената материя форма. Може би тя се формира от масите
на много леки елементарни частици, такива като аксионите или неутрините. Тя
може дори да се състои от по-екзотични видове частици, такива като „слабо вза-
имодействащи масивни частици“ (WIMPs – „weakly interacting massive particles“),
които се предсказват от модерните теории на елементарните частици, но все още
не са били детектирани експериментално.

Фиг. 7.13. Ничията земя на допълнителните измерения, която лежи между бра-
ните.
Ние няма да виждаме една сенчеста галактика върху сенчеста брана, защото
светлината няма да се разпространява през допълнителните измерения. Но грави-
тацията ще се разпространява, затова въртенето на нашата Галактика ще бъде
повлияно от тъмната материя – материя, която не можем да видим.

188
 Тази липсваща маса би могла да се дължи на някои екзотични видове частици, та-
кива като слабо взаимодействащи масивни частици (WIMPs, weakly interacting
massive particles) или аксиони (много леки елементарни частици). Но липсващата
маса може също да е свидетелство за съществуването на сенчест свят с материя в
него. Може би той съдържа повърхностни човешки същества, недоумяващи за маса-
та, която изглежда липсваща от техния свят при опитите да се обяснят орбитите на
сенчестите звезди около центъра на сенчестата галактика (фиг. 7.13).
Вместо допълнителните измерения да завършват върху втора брана, друга възмож-
ност е, че те са безкрайни, но силно изкривени, като седло (фиг. 7.14). Лайза Рандъл
и Раман Съндръм показаха, че този вид кривина ще действа като втора брана: грави-
тационното влияние на един обект върху браната ще се ограничава до малка околност
на браната, а няма да се разпростира до безкрайност навън в допълнителните изме-
рения. Както в модела на сенчестата брана, гравитационното поле ще има правилното
поведение на намаляване на големи разстояния, за да се обяснят планетарните орбити
и лабораторните измервания на гравитационната сила, но гравитацията ще се изменя
по-бързо на къси разстояния.

Фиг. 7.14.
В модела на Рандъл-Съндръм съществува само една брана (показана тук само в
едно измерение). Допълнителните измерения се разпростират до безкрайност, но
са изкривени като седло. Кривината възпрепятства гравитационното поле на ма-
терията върху браната от разпространяването му надалече в допълнителните из-
мерения.

189
 Съществува обаче една важна разлика между този модел на Рандъл-Съндърм и мо-
дела на браните в сянка. Телата, които се движат под въздействието на гравитацията,
ще създават гравитационни вълни, нагъвания на кривината, които пътуват през прос-
транство-времето със скоростта на светлината. Както и електромагнитните вълни на
светлината, гравитационните вълни трябва да пренасят енергия, предсказание, което
беше потвърдено от наблюденията на двойния пулсар PSR 1913+16.

ДВОЙНИ ПУЛСАРИ
Общата относителност предсказва, че тежките тела, движещи се под въздейс-
твието на гравитацията, излъчват гравитационни вълни. Подобно на светлинните
вълни гравитационните вълни отнасят енергия далече от обектите, които ги из-
лъчват. Обаче мощността на загубата на енергия е обикновено изключително малка
и затова е много трудно да я наблюдаваме. Например излъчването на гравитаци-
онни вълни заставя Земята да се движи спираловидно навътре към Слънцето, но
това ще отнеме следващите 1027 години, докато те се сблъскат!
Но през 1975 г. Ръсел Хълс и Джоузеф Тейлър откриха двойния пулсар PSR
1913+16 – една система, състояща се от две компактни неутронни звезди, въртящи
се една около друга с максимално раздалечаване от само един слънчев радиус. Съг-
ласно общата относителност бързото движение означава, че орбиталният период
на тази система трябва да намалява в един много по-къс времеви мащаб поради

190
излъчването на силен гравитационновълнов сигнал. Предсказаното от общата от-
носителност изменение е в отлично съгласие с внимателните наблюдения на Хълс и
Тейлър на орбиталните параметри, които показват, че от 1975 г. периодът се е
скъсил с повече от десет секунди. През 1993 г. те бяха удостоени с Нобелова награда
за това потвърждение на общата относителност.

Ако ние наистина живеем върху една брана в пространство-време с допълнителни

измерения, гравитационните вълни, генерирани от движението на тела върху бра-
ната, биха се разпространявали също и встрани в другите измерения. Ако съществу-
ваше втора брана в сянка, гравитационните вълни биха се отразили назад и биха били
хванати като в капан между двете брани. От друга страна, ако съществуваше само
една-единствена брана и допълнителните размерности продължаваха безкрайно,
както в модела на Рандъл-Съндръм, гравитационните вълни щяха да могат да напус-
кат завинаги и да отнасят енергия от нашия бранен свят (фиг. 7.15).

Фиг. 7.15.
В модела на Рандъл-Съндръм гравитационните вълни с къси дължини могат да
отнасят енергия надалече от източниците върху браната, предизвиквайки при-
видно нарушение на закона за запазване на енергията.

191
 Това би изглеждало като нарушение на един от фундаменталните принципи на фи-
зиката: закона за запазване на енергията. Общото количество енергия остава същото.
Това обаче изглежда като нарушение само защото нашия възглед за това, което се
случва, е ограничен върху браната. Един ангел, който може да вижда допълнителните
измерения, щеше да знае, че енергията си остава същата, само по-разпростряна
встрани.
Гравитационните вълни, произведени от две обикалящи една около друга звезди,
ще бъдат много по-дълги от радиуса на седловидната повърхнина в допълнителните
измерения. Това ще означава, че те са ограничени предимно в една малка околност
на браната. От друга страна, гравитационните вълни, които са по-къси от мащаба, в
който са изкривени допълнителните измерения, лесно ще избягат от околността на
браната.
Единствените източници на значителни количества къси гравитационни вълни ве-
роятно са черните дупки. Една черна дупка върху брана ще се разпростира до черна
дупка в допълнителните измерения. Ако черната дупка е малка, тя ще бъде почти
кръгла; т.е. тя ще стига приблизително толкова далече в допълнителните измерения,
колкото е нейният размер върху браната. От друга страна, една голяма черна дупка
върху браната ще се разпростира до „черна палачинка“, която е ограничена в една
близка до браната околност и която е с много по-малка дебелина (в допълнителните
измерения), отколкото широчината ѝ (върху браната) (фиг. 7.16).
Както беше обяснено в четвърта глава, квантовата теория означава, че черните
дупки няма да са съвсем черни: те ще излъчват частици и лъчение от всички видове
като горещите тела. Частиците и светлината на топлинното излъчване ще бъдат из-
лъчвани по протежение на браната, тъй като материята и негравитационните сили
като електричеството ще бъдат ограничени върху браната. Но черните дупки излъч-
ват също и гравитационни вълни. Те няма да бъдат ограничени върху браната, а ще
се разпространяват също и в допълнителните измерения. Ако черната дупка е голяма
и подобна на палачинка, гравитационните вълни ще остават близо до браната. Това
означава, че черната дупка ще губи енергия (а затова и маса поради Е=mc2) със ско-
ростта, която човек би очаквал за една черна дупка в четиримерно пространство-
време. Затова черната дупка бавно ще се изпарява и свива по размер, докато стане по-
малка от радиуса на кривината на седловидните допълнителни измерения. В този мо-
мент излъчените от черната дупка гравитационни вълни ще започнат свободно да из-
чезват в допълнителните измерения. На някого върху браната черната дупка – или
черната звезда; както я нарече Мичел (вж. четвърта глава) – ще изглежда като излъч-
ваща черно лъчение, лъчение, което не може да бъде наблюдавано директно върху
браната, но за чието съществуване може да се заключи от факта, че черната дупка
губи маса.

192
 Фиг. 7.16.
Една дупка в нашия свят върху браната ще се разпростре в допълнителните изме-
рения. Ако черната дупка е малка, тя ще бъде почти кръгла, но една голяма черна
дупка върху браната ще се разпростре в допълнителните измерения до една черна
дупка с формата на палачинка.

Това ще означава, че финалният изблик на радиация от една изпаряваща се черна

дупка ще изглежда с по-малка мощност, отколкото е в действителност. Това може да
е обяснението, че не наблюдаваме изблици на гама-лъчи, които да могат да бъдат
приписани на умиращи черни дупки, въпреки че другото, по-прозаично обяснение би
било, че не съществуват много черни дупки с достатъчно малки маси, за да се изпарят
в сегашната възраст на Вселената.
Излъчването от черни дупки в бранния свят възниква от квантовите флуктуации
на частици върху и встрани от една брана, но и самите брани, както и всичко друго
във Вселената, ще бъдат подложени на квантови флуктуации. Те могат да накарат
браните да се появяват и изчезват спонтанно. Квантовото сътворяване на брана би
било малко нещо като образуването на мехури пара във вряща вода. Течната вода се
състои от милиарди и милиарди Н2О молекули, пакетирани заедно с връзки между
най-близките съседи. Когато водата се загрява, молекулите се задвижват по-бързо и
отскачат една от друга. Понякога тези сблъсъци ще придават на молекулите толкова

193
високи скорости, че някоя група от тях ще се освободят от своите връзки и ще обра-
зуват малко мехурче пара, заобиколено от вода. След това мехурът ще нараства или
ще се свива по един хаотичен начин в зависимост от това дали повече молекули от
течността се присъединяват към парата или обратно. Повечето малки мехурчета пара
ще колапсират отново до течност, но един малък брой ще растат до известен крити-
чен размер, над който е почти сигурно, че мехурчетата ще продължават да растат.
Човек забелязва именно тези големи разширяващи се мехури, когато водата кипи
(фиг. 7.17).

Фиг. 7.17. Образуването на бранен свят може да е като образуването на мехур

пара в кипяща вода.

194
 Поведението на бранните светове ще бъде аналогично. Принципът на неопределе-
ността ще позволи на бранните светове да се появяват от нищото като мехурчета, в
които браната образува повърхнината на мехурчето, а вътрешността им е по-високо-
мерното пространство. Много малките мехурчета ще клонят към колапс отново в ни-
щото, но мехур, които е пораснал вследствие на квантовите флуктуации над известен
критичен размер, е вероятно да продължи да нараства. Хората (такива като нас), жи-
веещи върху браната, повърхността на мехура, ще си мислят, че Вселената се разши-
рява. Това ще е като да се нарисуват галактики върху балон и да започнем да го на-
дуваме. Галактиките ще се раздалечават, но нито една от галактиките не може да бъде
избрана като център на разширението. Да се надяваме, че няма някой с космическа
карфица да спука балона.

Съгласно предложението за несъществуване на граница, описано в трета глава,

спонтанното възникване на един бранен свят би имало история в имагинерно време,
която е като орехова черупка: т.е. тя ще е като четиримерна сфера, като повърхнината
на Земята, но с две измерения повече. Важната разлика е, че ореховата черупка, опи-
сана в трета глава, беше по същество празна: четиримерната сфера не беше граница
на каквото и да било, а другите шест или седем измерения на пространство-времето,
които М-теорията предсказва, ще бъдат навити всичките до размери, по-малки дори
от ореховата черупка. В новата картина на бранен свят обаче ореховата черупка ще
бъде запълнена: историята в имагинерно време на браната, върху която живеем, ще
бъде четиримерна сфера, която ще е границата на петмерен мехур, с оставащите пет
или шест измерения, навити до много малки размери (фиг. 7.18).

195
 Фиг. 7.18.
Началото на Вселената в картината на бранните светове се различава от обсъде-
ното в трета глава, защото леко сплеснатата четиримерна сфера или орехова че-
рупка вече не е куха, а е запълнена с пето измерение.

Тази история на браната в имагинерно време ще определи нейната история в ре-

ално време. В реално време браната ще се разширява по един ускорителен и инфла-
ционен начин, както беше описано в трета глава. Една съвършено гладка и кръгла
орехова черупка ще бъде най-вероятната история на мехура в имагинерно време. Тя
обаче ще съответства на брана, която се разширява завинаги по инфлационен начин
в реално време. Галактики няма да се образуват върху такава брана, така че не би се
развил и интелигентен живот. От друга страна, истории в имагинерно време, които
не са съвършено гладки и кръгли, ще имат малко по-ниски вероятности, но може да
съответстват на поведение в реално време, при което браната ще има фаза на ускори-
телно инфлационно разширяване отначало, но след това ще започне да се забавя. По
време на това закъснително разширение биха могли да се образуват галактики и да
се развие интелигентен живот. Така че съгласно антропния принцип, описан в трета

196
глава, само леко косматите орехови черупки ще бъдат наблюдавани от интелигентни
същества, питащи се защо началото на Вселената не е съвършено гладко.
Докато браната се разширява, обемът на по-високомерното пространство вътре в
нея ще нараства. Накрая ще се стигне до един огромен мехур, заобиколен от браната,
върху която живеем. Но наистина ли живеем на браната? Съгласно идеята на холог-
рафията, описана във втора глава, информацията за онова, което се случва в една об-
ласт на пространство-времето, може да бъде закодирана върху нейната граница. За-
това може би ние си мислим, че живеем в един четиримерен свят, защото сме сенки,
хвърлени върху браната от онова, което се случва във вътрешността на мехура. Но от
позитивистична гледна точка, човек не може да пита: кое е реално, браната или ме-
хура? Съществуват и двата математически модела, които описват наблюденията. Чо-
век е свободен да използва онзи модел, който е най-удобен. Какво има вън от бра-
ната? Съществуват няколко възможности:

1. Една брана/мехур с по-високомерно пространство отвътре и с нищо отвън.

2. Една възможност, в която външността на една брана/мехур е слепена с външ-

ността на друг мехур.

197
 3. Една брана/мехур се разширява в едно пространство, което не е огледален образ
на онова, което е вътре. Други мехури може да се образуват и разширяват в такъв
един сценарий.

В малко повече детайли:

1.Може да няма нищо вън от нея. Въпреки че вън от един мехур пара има вода,
това е само една аналогия, която да ни помогне да си представим началото на Вселе-
ната. Човек може да си представи математически модел, в който има само една брана
с по-високомерно пространство във вътрешността, но без абсолютно нищо навън,
дори без празно пространство. Той може да изчислява каквото този математически
модел предсказва без позоваване на онова, което е отвън.
2.Може да има математически модел, в който външността на един мехур е слепена
с външността на подобен мехур. Този модел фактически е математически еквивален-
тен на обсъдената по-горе възможност, че не съществува нищо извън мехура, но раз-
ликата е психологическа: хората се чувстват по-радостни да бъдат поставени в цен-
търа на пространство-времето, а не в неговия край; но за един позитивист възмож-
ностите 1 и 2 са равностойни.
3.Мехурът би могъл да се разширява в пространство, което не е огледален образ на
онова, което е във вътрешността на мехура. Тази възможност е различна от двете,
обсъдени по-горе, и повече прилича на случая с кипящата вода. И други мехури може
да се образуват и разширяват. Ако те се сблъскат и се слеят с мехура, в който живеем,
резултатът може да е катастрофален. Беше дори предположено, че самият Голям
198
взрив може да е възникнал при сблъскване между брани.
Подобни модели на бранни светове са гореща област на изследване. Те са във ви-
сока степен спекулативни, но предлагат нови видове поведения, които могат да бъдат
проверявани чрез наблюдения. Те биха могли да обяснят защо гравитацията изглежда
толкова слаба. Гравитацията би могла да е доста силна във фундаменталната теория,
но разпростирането на гравитационната сила в допълнителните измерения ще озна-
чава, че тя ще е слаба на големи разстояния върху браната, върху която живеем.

Фиг. 7.20.
План на тунела LEP, показващ съществуващата инфраструктура и бъдещите
конструкции на Големия адронен колайдър в Женева, Швейцария.

Едно следствие от това би било, че Планковата дължина, най-малкото разстояние,

което можем да сондираме, без да създадем черна дупка, би било доста по-голямо,
отколкото ще изглежда вследствие слабостта на гравитацията върху нашата четири-
мерна брана. Най-малката руска матрьошка все пак няма да е толкова малка и би
могла да бъде достижима за бъдещите ускорители на частици. фактически можеше
вече да сме открили най-малката кукла, фундаменталната Планкова дължина, ако Съ-
единените щати не бяха преживели един пристъп на чувство за бедност през 1994 г.
и не бяха отменили Свръхпроводящия супер колайдър (SSC, Superconducting Super
Collider), въпреки че той беше наполовина построен. Други ускорители на частици,
такива като Големия адронен колайдър (LHC, Large Hadron Collider) в Женева, сега
са в процес на строеж (фиг. 7.20). С тях и с други наблюдения, като например косми-
ческото микровълново фоново лъчение, може да сме в състояние да определим дали
живеем, или не живеем върху брана. Ако живеем, то вероятно е, защото антропният
199
принцип избира бранните модели измежду огромния зоопарк от вселени, разрешени
от М-теорията. С успех бихме могли да перифразираме Миранда от Шекспировата
пиеса „Бурята“

„О, Бранен нов свят,

Който има такива същества в себе си.“

Това е Вселената в орехова черупка.

БЕЛЕЖКА: Оригиналният пасаж от V действие, I сцена на Бурята от Шекспир

O, wonder
How many goodly creatures are there here!
How beauteous mankind is! O brave new world,
That hath such people in’t!

в превод на Валери Петров:

О, чудо! Колко
красиви същества! Ах, как прекрасни
били човеците! И как щастлив си
със тях, нов свят!

съдържа (в английския вариант) крилатата фраза Brave new world, използвана нап-
ример от Алдъс Хъксли за заглавие на известния му утопичен роман (1932), сюжетно
съзвучен с футуристичния план на шеста глава. На български професионалният нео-
логизъм брана (brane), извлечен от мембрана (membrane), няма как да бъде включен
в играта на думи brave-brane в горната перифраза.

ХОЛОГРАФИЯ
Холографията кодира информацията, съдържаща се в някоя област на прост-
ранството, върху повърхнина с едно измерение по-малко. Изглежда, че тя е свойс-
тво и на гравитацията, както това проличава от факта, че лицето на хоризонта
на събитията е мярка за броя на вътрешните състояния на една черна дупка. В един
модел на бранен свят холографията ще бъде взаимноеднозначно съответствие
между състоянията в нашия четиримерен свят и състоянията в по-висок брой из-
мерения. От позитивистична гледна точка човек не може да различи кое описание
е по-фундаментално.

200
201
202
 Бележка към българското издание
THE UNIVERSE IN A NUTSHELL – преведохме заглавието в буквалния смисъл:
ВСЕЛЕНАТА В ОРЕХОВА ЧЕРУПКА, тъй като това съответства на съществения за
книгата физически факт, че в имагинерно време Вселената прилича на 4-мерна оре-
хова черупка. Също така този превод на заглавието е в съзвучие и с алегорията от
Хамлет. При това обаче се загубва идиоматичният смисъл на „in a nutshell“, а
именно, „накратко, в най-сбит вид“, така че този том е и една Кратка история на
Вселената, продължаващ триумфалната мисия на Кратка история на времето. Раз-
бира се, това не е единственото място, където се губи нещо при превода или пък се
появява паразитен нюанс – проблеми, типични за всеки превод.

203
 Глосар
А
Абсолютна нула
Най-ниската възможна температура, при която субстанциите не съдържат никаква топлинна
енергия, около –273 градуса Целзий или 0 градуса по скалата на Келвин.

Абсолютно време
Идеята, че може да съществува универсален часовник. Айнщайновата теория на относителността
показа, че не може да съществува такава концепция.

Амплитуда
Максималната височина на един връх на вълна или максималната дълбочина на вълновата па-
дина.

Античастица
Всеки тип материална частица има съответна античастица. Когато една частица се сблъска със
своята античастица, те анихилират, оставяйки само енергия.

Антропен принцип
Идеята, че ние виждаме Вселената такава, каквато е, защото, ако тя беше различна, нямаше да
сме тук и да я виждаме.

Атом
Основната единица обичайна материя, съставена от мъничко ядро (състоящо се от протони и
неутрони), заобиколено от движещи се около него електрони.

Б
Безкрайност
Безграничен или безкраен размер или число.

Бозон
Частица или мод на струнни вибрации, чийто спин е цяло число.

Брана
Обект, който изглежда да е фундаментална съставка на М-теорията, който може да има различни
пространствени измерения. В общия случай една р-брана има размери в р посоки, една 1-брана е
струна, една 2-брана е повърхнина или мембрана и т.н.

Бранен свят
Една четиримерна повърхнина или брана в едно по-високо мерно пространство.

В
Вакуумна енергия
Енергия, която присъства дори в привидно празно пространство. Тя има любопитното свойство,
че за разлика от присъствието на маса присъствието на вакуумна енергия предизвиква ускоряване
на разширяването на Вселената.

Виртуална частица
В квантовата механика – частица, която не може никога да бъде директно детектирана, но чието

204
съществуване наистина има измерими ефекти. Вж. също Ефект на Казимир.

Времева примка (Time loop)

Друго име на една затворена времеподобна крива.

Втори закон на термодинамиката

Законът, твърдящ, че ентропията винаги нараства и никога не може да намалява.

Вълнова функция
Фундаментална концепция в квантовата механика, по едно число във всяка точка в пространст-
вото, асоциирано с една частица, определящо вероятността частицата да бъде намерена в тази
точка.

Г
Гола сингулярност
Пространствено-времева сингулярност, незаобиколена от черна дупка, която е видима за отда-
лечен наблюдател.

Голям взрив (Big bang)

Сингулярността в началото на Вселената, преди около петнадесет милиарда години.

Голям срив (Big crunch)

Името, дадено на един възможен сценарий за края на Вселената, където цялото пространство и
материя колапсират и образуват сингулярност.

Гравитационна вълна
Вълнообразно смущение в гравитационното поле

Гравитационна сила
Най-слабата от четирите фундаментални сили на природата.

Гравитационно поле
Средството, чрез което гравитацията съобщава своето въздействие.

Гранични условия
Началното състояние на една физическа система или по-общо – състоянието на системата върху
границата на времето или пространството.

Грасманови числа
Един клас от числа, които не комутират. При обикновените реални числа няма значение в какъв
ред са умножени: А х В = С и В х А = С. Обаче Грасмановите числа антикомутират, така че А х В е
същото като –B х А.

Д
ДНК – Дезоксирибонуклеинова киселина, съставена от фосфат, захар и четири бази: аденин, гу-
анин, тимин и цитозин. Две нишки от ДНК образуват двойната спирална структура, която наподо-
бява спирална стълба. ДНК съдържа кодирана цялата информация, необходима на клетките, за да
се възпроизвеждат, и играе съществено важна роля при наследствеността.

Дуализъм вълна/частица
Схващането в квантовата механика, че не съществува разлика между вълните и частиците; час-
тиците може да се държат като вълни и обратно.

Дуалност

205
 Съответствие между привидно различни теории, които водят до едни и същи резултати.

Дължина на вълната
Разстоянието между две съседни падини или два съседни върха на една вълна.

Е
Електричен заряд
Свойства на частица, вследствие на което тя може да отблъсква (или привлича) други частици,
които имат заряд със същия (или противоположен) знак.

Електромагнитна вълна
Вълнообразно смущение на електричното поле. Всички вълни на електромагнитния спектър се
разпространяват със скоростта на светлината, например видима светлина, рентгенови лъчи, микро-
вълни и т.н.

Електромагнитна сила
Силата, която възниква между частици с електрични заряди с еднакъв (или противоположен)
знак.

Електрон
Частица с отрицателен заряд, която обикаля около ядрото на един атом.

Елементарна частица
Частица, за която се вярва, че не може да се дели на части.

Ентропия
Мярка за безредието на една физическа система; броят на различните микроскопични конфигу-
рации на една система, които оставят макроскопичния ѝ вид непроменен.

Етер
Хипотетична нематериална среда, за която някога се предполагало, че изпълва цялото простран-
ство. Идеята, че за разпространението на електромагнитно лъчение се изисква такава среда, вече не
е защитима.

Ефект на Доплер
Отместването на честотата и дължината на вълната на звукови или светлинни вълни, които въз-
приема един наблюдател, ако източникът се движи спрямо наблюдателя.

З
Забавяне на времето
Характерна черта на специалната относителност, предсказваща, че ходът на времето ще се за-
бави за един наблюдател в движение или в присъствие на силно гравитационно поле.

Закон на Мур
Закон, твърдящ, че мощността на компютрите ще се удвоява всеки осемнадесет месеца. Ясно е,
че това не може да продължава произволно дълго.

Запазване на енергията
Законът на науката, който твърди, че енергията (или нейният еквивалент в маса) не може нито
да бъде създавана, нито унищожавана.

Затворена струна
Тип струна с формата на примка.

206
 И
Имагинерно време
Време, измерено чрез използването на имагинерни числа.

Имагинерно число
Една абстрактна математическа конструкция. Реалните и имагинерните числа могат да бъдат
мислени като отбелязващи положенията на точки в една равнина, така че имагинерните числа са
под прав ъгъл към обикновените реални числа.

Интерференчна картина
Вълновата картина, която възниква от смесването на две или повече вълни, които са излъчени от
различни места или в различни моменти.

Инфлация
Кратък период на ускорително разширение, по времето на който много ранната Вселена е уве-
личила своя размер с един огромен множител.

К
Квант
Неделима единица, в която вълните могат да бъдат поглъщани или излъчвани.

Квантова гравитация
Теория, която слива квантовата механика с общата относителност.

Квантова механика
физическите закони, които управляват царството на много малките, такива като атоми, протони
и подобните им, възникнали като развитие на Планковия квантов принцип и Хайзенберговия прин-
цип на неопределеността.

Кварк
Заредена елементарна частица, която чувства силната сила. Кварките се групират в шест „аро-
мата“: u-кварк (up), d-кварк (down), s-кварк (strange), c-кварк (charmed), b-кварк (bottom), t-кварк
(top), а всеки аромат в три „цвята“: червен, зелен и син.

Келвин
Температурна скала, в която температурата се отчита спрямо абсолютната нула.

Класическа теория
Теория, основана върху концепциите, утвърдени преди относителността и квантовата механика.
Тя приема, че обектите имат добре дефинирани положения и скорости. Това не е вярно в много
малки мащаби, както показва принципът на неопределеността на Хайзенберг.

Космична струна
Дълъг тежък обект със съвсем малко напречно сечение, който може да е бил произведен през
ранните етапи на Вселената. Сега една отделна струна може да се простира през цялата Вселена.

Космологична константа
Математическо средство, използвано от Айнщайн, за да даде на Вселената вградена в самата нея
тенденция да се разширява, позволявайки общата относителност да предскаже статична вселена.

Космология
Изследването на Вселената като цяло.

207
 Л
Лоренцово скъсяване
Скъсяването на движещите се обекти в посока на движението им, както се предсказва от общата
относителност.

М
Магнитно поле
Полето, отговорно за магнитните сили.

Макроскопичен
Достатъчно голям, за да бъде видян с невъоръжено око; обикновено се използва за мащаби в
дълбочина до 0,01 mm. Мащабите под този размер се разглеждат като микроскопични.

Максуелово поле
Синтезът на електричеството, магнетизма и светлината в динамично поле, което може да осци-
лира и да се движи през пространството.

Маса
Количеството материя в едно тяло; неговата инерция или съпротивление на ускорението в праз-
ното пространство.

Микровълново фоново лъчение

Лъчението от блясъка на горещата ранна Вселена; сега с толкова голямо червено отместване, че
то изглежда не като светлина, а като микровълни (радиовълни с дължина на вълната няколко сан-
тиметра).

Модел на Рандъл-Съндръм
Теорията, че живеем върху брана в безкрайно петмерно пространство с отрицателна кривина,
подобно на седло.

М-теория
Теория, която обединява всичките пет струнни теории, както и супергравитацията, в една-един-
ствена теоретична рамка, но която все още не е напълно разбрана.

Н
Наблюдател
Човек или експериментално устройство, което измерва физическите свойства на система.

Научен детерминизъм
Концепцията за вселена от типа на часовников механизъм, в която пълното знание за състояни-
ето на вселената дава възможност да бъде предсказано пълното състояние в по-ранни или бъдещи
времена, предложена от Лаплас.

Начални условия
Състоянието на физическа система в нейното начало.

Неутрино
Неутрална частица, подложена единствено на въздействието на слабата сила.

Неутрон
Неутрална частица, много подобна на протона, осигуряваща, грубо казано, половината от части-
ците в едно атомно ядро. Съставена от три кварка (2 d-варка и 1 u-кварк).

208
 Нютонова всемирна теория на гравитацията
Теорията, че силата на привличане между две тела зависи от масите и разстоянието между те-
лата; тя е пропорционална на произведението на масите им и обратнопропорционална на квадрата
на разстоянието между тях.

Нютонови закони на движението

Законите, описващи движението на телата, основаващи се на концепциите за абсолютно прост-
ранство и време. Господството им продължило до Айнщайновото откритие на специалната относи-
телност.

О
Обединена теория
Която и да е теория, която описва всичките четири сили и цялата материя в една-единствена
обща рамка.

Обща относителност
Айнщайновата теория, основана върху идеята, че законите на науката трябва да бъдат едни и
същи за всички наблюдатели независимо от това, как се движат те. Тя обяснява силата на гравита-
цията в термините на кривината на едно четиримерно пространство-време.

Основно състояние
Състоянието на една система с минимална енергия.

Отсъствие на гранично условие

Идеята, че Вселената е крайна, но не притежава граница в имагинерно време.

П
P-брана (P-brane)
Брана с р измерения. Вж. също Брана.

Планкова дължина
Около 10-35 сантиметра. Размерът на една типична струна в струнната теория.

Планкова константа
Крайъгълният камък на принципа на неопределеността – произведението на неопределеността в
положението и скоростта трябва да бъде по-голямо от Планковата константа. Тя се представя със
символа П.

Планков квантов принцип

Идеята, че електромагнитните вълни (например светлината) могат да бъдат излъчвани и поглъ-
щани само на дискретни кванти.

Планково време
Около 10-43 секунди, времето, необходимо на светлината, за да измине разстояние, равно на
Планковата дължина.

Позитивистичен подход
Идеята, че една научна теория е математически модел, който описва и кодира наблюденията,
които правим.

Позитрон
Положително заредената античастица на електрона.

209
 Поле
Нещо, което съществува в цялото пространство и време, в противоположност на частицата, която
съществува само в една точка в даден момент.

Принцип на изключването (на Паули)

Идеята, че две идентични частици със спин 1/2 не могат да имат (в границите на принципа на
неопределеността) и двете едно и също положение и една и съща скорост.

Протон
Положително заредена частица, много подобна на неутрона, която осигурява почти половината
от масата на едно атомно ядро. Той се състои от три кварка (2 u-кварка и 1 d-кварк).

Първична черна дупка

Черна дупка, създадена в ранната Вселена.

Р
Радиация (лъчение)
Енергията, пренасяна от вълни или частици през пространството или някоя друга среда.

Радиоактивност
Спонтанното разпадане на един тип атомно ядро в друг.

С
Светлинен конус
Повърхнина в пространство-времето, която отбелязва възможните посоки на светлинните лъчи,
минаващи през дадено събитие.

Светлинна година
Разстоянието, изминато от светлината за една година.

Светлинна секунда
Разстоянието, изминато от светлината за една секунда.

Свито измерение (Curled-up dimension)

Пространствено измерение, което е изкривено до толкова малък размер, че може да се изплъзва
от детектиране.

Свободно пространство (Free space)

Част от вакуумното пространство, напълно свободно от полета, т.е. на което не действат никакви
сили.

Силно взаимодействие (Strong Force)

Най-силната от четирите фундаментални сили, с най-къс обхват от всичките. Тя задържа квар-
ките заедно, така че да образуват протоните и неутроните, а също и тези частици заедно, за да об-
разуват атомното ядро.

Силово поле
Средството, чрез което една сила съобщава въздействието си.

Сингулярност
Точка в пространство-времето, в която пространствено-времевата кривина става безкрайна.

Синьо отместване
Скъсяването на дължината на вълната на лъчението, излъчено от един обект, който се движи към

210
един наблюдател, предизвикано от ефекта на Доплер.

Скорост
Число, описващо бързината и посоката на движението на един обект.

Слабо взаимодействие (Weak force)

Втората по слабост от четирите фундаментални сили, с много малък обхват. Тя въздейства на
всички материални частици, но не и на пренасящите сила частици.

Слънчево затъмнение
Период на тъмнина, който настъпва, когато Луната преминава между Земята и Слънцето, траещо
като правило няколко минути на Земята. През 1919 г. едно затъмнение, наблюдавано от Западна
Африка, без всякакво съмнение доказа общата относителност.

Спектър
Съставящите честоти, които образуват една вълна. Видимата част на слънчевия спектър може да
бъде видяна понякога като небесна дъга.

Специална относителност
Айнщайновата теория, основана върху идеята, че законите на природата трябва да бъдат едни и
същи за всички наблюдатели, без значение как се движат те в отсъствие на гравитационно поле.

Спин
Вътрешно свойство на елементарните частици, сродно с всекидневното понятие за въртене, но
не е идентично с него.

Стандартен модел на космологията

Теорията за Големия взрив заедно с едно разбиране на стандартния модел на физиката на части-
ците.

Стандартен модел на физиката на частиците

Обединена теория за трите негравитационни сили и техните въздействия върху материята.

Стационарно състояние
Състояние, което не се изменя с времето.

Струна
Фундаментален едномерен обект в струнната теория, който замества концепцията за безструк-
турни елементарни частици. Различните вибрационни модове на струната се проявяват като еле-
ментарни частици с различни свойства,

Супергравитация
Множество теории, обединяващи общата относителност и суперсиметрията.

Суперсиметрия
Принцип, който свързва свойствата на частици с различен спин.

Събитие
Точка в пространство-времето, определена със своето положение и момент време.

211
 Т
Тежест
Силата, упражнявана върху едно тяло от гравитационното поле. Тя е пропорционална, но не е
същата като неговата маса.

Теорема за сингулярностите
Теорема, показваща, че при определени обстоятелства трябва да съществува сингулярност –
точка, в която общата относителност се нарушава; по-специално, че Вселената е започнала със син-
гулярност.

Теория на великото обединение

Теория, която обединява електромагнитните, силните и слабите сили.

Теория на струните
Теория на физиката, в която частиците се описват като вълни върху струни; обединява кванто-
вата механика и общата относителност. Известна също като теория на суперструните.

Теория на Янг-Милс
Едно разширение на Максуеловата теория на полето, което описва взаимодействието между сла-
бите и силните сили.

Термодинамика
Изследване връзката между енергията, работата, топлината и ентропията в дадена динамична
физическа система.

Тъмна материя
Материя в галактиките и галактичните купове, а възможно и между куповете, която не може да
бъде наблюдавана директно, но която може да бъде детектирана посредством нейното гравитаци-
онно поле. Около деветдесет процента от материята във Вселената е тъмна материя.

У
Уравнение на Шрьодингер
Уравнение, управляващо еволюцията на вълновата функция в квантовата теория.

Ускорение
Изменение на скоростта на един обект или на посоката ѝ. Вж. също Скорост.

Ускорител на частици
Машина, която може да ускорява движещи се заредени частици, увеличавайки енергията им.

Условие за несъществуване на граница

Идеята, че в имагинерно време Вселената е крайна, но няма граница.

Ф
Фермион
Частица или мод на струнните вибрации, чийто спин е половината на цяло число.

Фотоелектричен ефект
Начинът, по който някои метали отделят електрони, когато върху тях падне светлина.

Фотон
Квант на светлината; най-малкият пакет от електромагнитно поле.

212
 Х
Хипотеза за хронологичната протекция
Идеята, че законите на физиката се комбинират така, че да предотвратят пътуване във времето
на макроскопични обекти.

Холографска теория
Идеята, че квантовите състояния на една система в дадена област могат да бъдат кодирани върху
границата на тази област.

Хоризонт на събитията
Границата на една черна дупка; границата от която не е възможно да се избяга до безкрайност.

Ч
Червено отместване
Почервеняването на лъчението, излъчено от един отдалечаващ се от наблюдателя обект, предиз-
викано от ефекта на Доплер.

Червоядина (Wormhole)
Тънка тръба от пространство-време, свързваща отдалечени райони на Вселената. Червоядините
може също да свързват паралелни вселени или вселени бебета и биха могли да предложат една
възможност за пътуване във времето.

Черна дупка
Област на пространство-времето, от която нищо, дори и светлината, не може да избяга, тъй като
гравитацията е толкова силна.

Честота
За една вълна – броят на пълните цикли в една секунда.

Я
Ядрено разпадане
Процесът, чрез който едно ядро се разпада на две или повече по-малки ядра, освобождавайки
енергия.

Ядрен синтез
Процесът, при който две ядра се сблъскват и съединяват, за да образуват едно по-голямо, по-
тежко ядро.

Ядро
Централната част на атома, състояща се само от протони и неутрони, задържани заедно от сил-
ното взаимодействие.

213
 Препоръчана допълнителна литература
Einstein, Albert. The Meaning of Relativity, Fifth Edition.
Princeton: Princeton University Press, 1966.
Feynman, Richard. The Character of Physical Law.
Cambridge, Mass: MIT Press, 1967.
Greene, Brian. The Elegant Universe: Superstrings, Hidden Dimensions, and the Quest for the Ultimate
Theory.
New York, W.W. Norton & Company, 1999.
Guth, Alan H. The Inflationary Universe: The Quest for a New Theory of Cosmic Origins.
New York: Perseus Books Group, 2000.
Rees, Martin J. Our Cosmic Habitat.
Princeton: Princeton University Press, 2001.
Rees, Martin J. Just Six Numbers: The Deep Forces that Shape the Universe.
New York: Basic Books, 2000.
Thorne, Kip. Black Holes and Time Warps: Einsteins Outrageous Legacy.
New York: WW Norton & Company, 1994.
Weinberg, Steven. The First Three Minutes: A Modem View of the Origin of the Universe, Second
Edition.
New York: Basic Books, 1993.
Ha по-технично ниво
Hartle, James. Gravity: An Introduction to Einstein s General Relativity.
Reading, Mass.: Addison-Wesley Longman, 2002.
Linde, Andrei D. Particle Physics and Inflationary Cosmology.
Chur, Switzerland: Harwood Academic Publishers, 1990.
Misner, Charles W, Kip S. Thorne, John A. Wheeler. Gravitation.
San Francisco: W H. Freeman and Company, 1973.
Peebles, P. J. Principles of Physical Cosmology. Princeton, New Jersey: Princeton University Press,
1993.
Polchinski, Joseph. String Theory: An Introduction to the Bosonic String.
Cambridge: Cambridge University Press, 1998.
Wald, Robert M. General Relativity.
Chicago: University of Chicago Press, 1984.

214
215
 Стивън Xоkинг

Вселената
в орехова черупка
© Васил Карлуковски, превод, 2002
© Издателство „Прометей – И.Л.“, 2002

https://4eti.me

„ПРОМЕТЕЙ“

ISBN 954-90-562-7-9 (2002 г.)

ISBN 978-954-94-610-7-7 (2010 г.)

TRANSWORL D PUBLISHERS
61-6 3 Uxbridge Road, London W5 5SA
a division of The Random House Group Ltd

RANDOM HOUSE AUSTRALIA (PTY) LTD

20 Alfred Street, Milsons Point, Sydney,
New South Wales 2061 , Australia

RANDOM HOUSE NEW ZEALAN D LTD

18 Poland Road, Glenfield, Auckland 10, New Zealand

RANDOM HOUSE SOUTH AFRICA (PTY) LTD

Endulini, 5a Jubilee Road, Parktown 2193 , South Africa
Published 2001 by Bantam Press a division of Transworld Publishers

Copyright © Stephen Hawking 2001

Original illustrations © 200 1 by Moonrunner Design Ltd UK and The Book Laboratory ™ Inc.
The right of Stephen Hawking to be identified as the author of this work has been asserted in accordance
with sections 77 and 78 of the Copyright
Designs and Patents Act 1988 .
A catalogue record for this book is available from the British Library.
ISBN 059 3 04815 6
All rights reserved. No part of this publication may be reproduced, stored in a retrieval system, or
transmitted in any form or by any means, electronic, mechanical, photocopying, recording, or otherwise,
without the prior permission of the publishers.
Printed in Great Britain by Butler and Tanner Ltd, Frome, Somerset
3 5 7 9 10 8 6 4