Карл Сейгън, Ан Друян

Сенките на
забравените прадеди
Корените на човешкия вид

Американска. Второ издание

Превод: Маргарит Дамянов

CARL SAGAN & ANN DRUYAN

SHADOWS OF FORGOTTEN ANCESTORS. A SEARCH FOR WHO WE ARE
Copyright © 1992 by Carl Sagan and Ann Druyan

© Маргарит Дамянов, превод, 2003

© „Megachrom“ – оформление на корица, 2014
© ИК „БАРД“ ООД, 2014

https://4eti.me

ISBN 978-954-585-497-2
 Съдържание

Съдържание ...................................................................................................................... 3
Анотация .......................................................................................................................... 4
Въведение ......................................................................................................................... 8
Пролог. ИСТОРИЯТА НА ЕДНО СИРАЧЕ ................................................................. 11
Първа глава. НА ЗЕМЯТА, КАКТО НА НЕБЕТО ....................................................... 16
Втора глава. СНЕЖИНКИ, ПАДНАЛИ В ОГНИЩЕТО ............................................. 22
Трета глава. „КАКВО ПРАВИШ?“ ............................................................................... 31
Четвърта глава. ЕВАНГЕЛИЕ НА ПРАХТА ............................................................... 45
Пета глава. „ЖИВОТ“ Е КОМБИНАЦИЯ ОТ ТРИ ЕЛЕМЕНТА ............................... 63
Шеста глава. НИЕ И ДРУГИТЕ .................................................................................... 81
Седма глава. КОГАТО БЕШЕ ОТКРИТ ОГЪНЯТ ...................................................... 98
Осма глава. СЕКСЪТ И СМЪРТТА ............................................................................ 114
Девета глава. КОЛКО ТЪНКА Е ГРАНИЦАТА... ..................................................... 125
Десета глава. ПРЕДПОСЛЕДНОТО ЛЕКАРСТВО ................................................... 141
Единадесета глава. ГОСПОДСТВО И ПОДЧИНЕНИЕ ............................................ 156
Дванадесета глава. ОТВЛИЧАНЕТО НА КЕНЕЙ ..................................................... 170
Тринадесета глава. ОКЕАНЪТ НА СЪЗИДАНИЕТО ............................................... 186
Четиринадесета глава. РАЗМИРНА ЗЕМЯ ................................................................ 200
Петнадесета глава. ТРЕВОЖНИ РАЗМИШЛЕНИЯ .................................................. 205
Шестнадесета глава. ЖИВОТЪТ НА ЧОВЕКОПОДОБНИТЕ МАЙМУНИ ........... 226
Седемнадесета глава. ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ КЪМ ЗАВОЕВАТЕЛЯ ....................... 244
Осемнадесета глава. АРХИМЕД НА МАКАЦИТЕ ................................................... 262
Деветнадесета глава. КЪДЕ СЕ КРИЕ ЧОВЕШКОТО? ............................................ 279
Двадесета глава. ЖИВОТНОТО В НАС..................................................................... 298
Двадесет и първа глава. СЕНКИТЕ НА ЗАБРАВЕНИТЕ ПРАДЕДИ ...................... 317
Епилог ........................................................................................................................... 321
За авторите ................................................................................................................... 322

3
 Анотация

Световноизвестният учен Карл Сейгън и прочутата писателка Ан Друян са описали

Корените на човешкия вид – един ясен и завладяващ разказ за това, как хората сме ста-
нали такива, каквито сме. Сенките на забравените прадеди е вълнуваща сага, която за-
почва с произхода на Земята. С много хумор и драматизъм книгата показва, че редица
от нашите основни характеристики – самоосъзнаването, технологията, семейните
връзки, подчинението пред властите, омразата към тези, които са дори и малко по-раз-
лични от нас, разумът и етиката – водят началото си от дълбините на времето и могат
да бъдат обяснени чрез връзките ни с други животни.
Сейгън и Друян се отправят на спиращо дъха пътешествие през времето и простран-
ството, спират се на някои от повратните точки на еволюционната история и проследя-
ват корените на секса, алтруизма, агресията, насилието и господството. Книгата им дос-
тига връхната си точка в едно изключително оригинално изследване на връзките между
приматите и хората. Удивителна в своя размах, брилянтна в прозренията си и неверо-
ятно завладяваща, Сенките на забравените прадеди е триумф на популярната наука.
Сенките на забравените прадеди беше избрана от „Скуул Лайбръри Джърнъл“ за една
от деветте най-добри книги на годината сред 40 000 заглавия: „Завладяващият стил е
успял да постигне… яснота, която ще задържи интереса дори и на тези читатели,
които въобще не се интересуват от наука.“

ГОЛЯМА книга за ГОЛЕМИ въпроси – “Кои сме ние? Откъде идваме? Защо сме
точно такива, а не някакви други? Какво означава да си човек?” Запазената марка на
Сейгън – Друян означава кристално ясно изложение… невероятни анекдоти… първок-
ласна наука, написана на език, достъпен за всички.
— Киркъс Ривю

Лабиринт от биология, психология, еволюция, факти, теории, вероятности, въз-

можности и вдъхновение… Предупреждение към тези, които разглеждат човешкото
положение като непоклатим стълб на върха на еволюционната планина, като златен
часовник на края на огромната верига живи същества – те ще намерят в Сенките
много тревожни факти.
— Маями Хералд

„Вълнуваща и провокативна... Книгата е написана с невероятно майсторство и

плаче да бъде видяна на филм, освен да бъде прочетена. Поразителна... Просто праз-
ник. Завладяваща и елегантно написана, книгата разказва за произхода на живота на
Земята, описва неговото разнообразие и характеристики и достига до своята кулми-
нация в дискусията за природата на хората и за сложните следи от еволюционното
минало на човечеството... Това е една невероятна история, разказана с много майс-
торство.“
— Файненшъл Таймс, Лондон

4
 „В тази книга Карл Сейгън и Ан Друян хвърлят светлина върху някои от най-големите
въпроси на нашето време, а и на всяко друго време. Понякога предлагат ясни обяснения, а
друг път предизвикват читателя да се замисли върху тези истини, които смятаме за све-
щени. Сенките е една от тези книги, които задължително трябва да бъдат прочетени.“
— „Ню Орлиън Таймс-Пикаюн“

„Изпълнена с невероятни анекдоти, игриво остроумие и хумор, широк набор свързани с

проблема научни данни и (предупреждение към тези читатели, които се скандализират
лесно) откровена експлицитност по отношение на сексуалната тематика“.
— „Нешвил Банър“

„Отдавна не бях попадал на нехудожествена книга, която да е толкова завладяваща.

Понякога се хващах, че с обръщам страницата с нетърпение, все едно чета криминален
роман и нямам търпение да разбера, кой е убиецът.“
— „Копрус Кристи Колър-Таймс“

„Един изпълнен с красноречие опит да бъде поставено човешкото общество в своя кон-
текст... Те използват същия завладяващ стил, който предопредели световния успех на
Космос... Става дума за голяма история. Всъщност, това вероятно е най-голямата ис-
тория.“
— „Уърчестер Телеграм“ (Масачузетс)

„Една цялостна и вълнуваща история... Философска, поетична, дори остроумна, с чув-

ство на почти религиозно преклонение.“
—“Буук Пейдж“

„Превъзходна... Една важна книга, която заслужава да бъде прочетена и обсъдена от

възможно най-много хора.“
— Монроу Стрикбергер, автор на учебника „Еволюцията“,
за „Сан Франциско Екзаминър-Кроникъл“

„Натрапчиво завладяваща. Карл Сейгън вероятно е най-добрият литературен сти-

лист, който ни е дала американската наука след Лорън Айзли и Люис Томас.“
— „Обзървър“ (Лондон)

„Сякаш можем да чуем познатия му глас, който води читателя през времето от пър-
вите гърчове на Вселената, през развитието на ДНК и еволюцията до появата на съвре-
менните примати.“
— Ганет Нюс Сървис

„Приносите на Сейгън към все по-широкото публично възприемане на науката и към

създаването на провокативни връзки между различни научни области са на изключително
високо ниво и са от огромна полза за нашето общество.“
— Джон Бакол, Институт за Напреднали Изследвания в Принстън, Ню Джърси

„В нея има секс. Има хумор. Има драма. Има всичко, заради което хората ходят на
кино.“
— Стив Найт, KIEV-AM, Лос Анджелис

5
 На Лестър Грийнспун,
чийто пример ни вдъхва вярата,
че нашият вид
може би притежава онова,
което е нужно

Рече така и замлъкна. Дълбоко покъртен поисках

в миг да прегърна душата на моята майка покойна.
Три пъти да я прегърна простирах към нея ръцете,
три пъти тя като сянка и съновидение леко
чезна...

Омир, Одисея XI, 204-2081

1
Омир. Одисея. Прев. Георги Батаклиев. Народна култура, С., 1971.

6
 Дърворезба от района на река Сепик,
Централна високопланинска област в Папуа Нова Гвинея

7
 Въведение
Имахме голям късмет. Бяхме отгледани от родители, които гледаха сериозно на сво-
ята отговорност да служат като мост между различните поколения. Може да се каже, че
търсенето, което стои в основата на тази книга, е започнало още в детските ни години.
Тогава – пред лицето на истинските нещастия – се радвахме на безусловна любов и за-
щита. Това е древна практика, изконно присъща на бозайниците. Никога не е било
лесно. В съвременното общество е още по-трудно. Сега, когато сме изправени пред тол-
кова опасности, много от които – без прецедент.
Работата по настоящата книга започна в началото на 80-те години на XX в., когато
съперничеството между бившия СССР и САЩ беше достигнало до потенциално съдбо-
носната критична маса от 60 000 ядрени бойни глави, натрупани с цел да служат като
средства за възпиране или принуда, като повод за гордост и страх. Всяка нация се въз-
величаваше и заклеймяваше своите противници, които понякога бяха обрисувани в не-
човешки краски. Съединените щати изразходваха за Студената война десет трилиона
долара – сума, с която можеше да се купи всичко в тази страна, с изключение на земята.
Междувременно инфраструктурата се рушеше, състоянието на околната среда непре-
къснато се влошаваше, демократичният процес се пропукваше, несправедливости ра-
зяждаха страната, а нацията се беше превърнала от най-големия световен заемодател в
най-големия световен длъжник. Как успяхме да се забъркаме в подобна каша? Как
бихме могли да се измъкнем? Дали е възможно?
Така се заехме с едно изследване, което да проследи политическите и емоционалните
корени на ядрената надпревара. То ни върна назад към Втората световна война, причи-
ните за която – разбира се – се коренят в Първата световна война, която от своя страна
се явява следствие от зараждането на националните държави. То ни отвежда директно
към самото начало на цивилизацията, която всъщност е вторичен продукт на изобретя-
ването на земеделието и одомашняването на животните. Те са завършекът на един много
дълъг период, през който ние, хората, сме били ловци и събиратели. Никъде по този
дълъг път не открихме ясна разделителна линия – момент, за който да сме в състояние
да кажем: „Ето, тук се коренят нашите затруднения.“ Преди да се усетим, вече се взи-
рахме в първите човешки същества и техните предшественици. Стигнахме до заключе-
нието, че случилото се в отдавнашни епохи – далеч преди да се появят хората – е от
огромно значение за разбирането на тази клопка, която нашият биологичен вид сякаш
сам си подготвя.
Решихме да се вгледаме в самите нас и да проследим в максимална степен съдбонос-
ните завои в еволюцията на човешкия вид. Сключихме споразумение да не отстъпваме,
независимо от това, къде ще ни отведе нашето търсене. През годините всеки от нас беше
научил много от другия и въпреки това имахме различни виждания. Съществуваше въз-
можността единият или и двамата да се видим принудени да се откажем от някои от
тези убеждения, които до този момент сме възприемали като определящи за нашата
същност. Но ако търсенето се увенчаеше с успех, може би щяхме да разберем много
повече неща – не само национализма, надпреварата в ядреното въоръжаване и Студе-
ната война.

8
 Сега, когато сме пред завършването на книгата, Студената война вече е минало. И все
пак все още не сме свободни. Нови заплахи си пробиват път към светлината на прожек-
торите. Някои от старите отново надигат глава. Изправени сме пред адски котел, в който
се смесват етническо насилие, възроден национализъм, неспособни ръководители, неа-
декватно образование, нефункционални семейства, природни катастрофи, изчезващи
видове, прекомерно увеличаващо се население и все повече милиони човешки същес-
тва, които нямат какво да губят. Нуждата да проумеем как сме се озовали в това поло-
жение и какво трябва да направим, за да се измъкнем от него, е по-спешна, откогато и
да било.
Тази книга се обръща към далечното минало, към най-важните стъпки от нашето фор-
миране като вид. Едва по-късно ще съберем в едно нишките, които са заложени тук.
Търсенето ни отведе към написаното от тези преди нас, към отдавнашни епохи и други
светове, както и към огромен брой различни научни дисциплини. Опитахме се да се
придържаме към афоризма на физика Нилс Бор: „Яснота чрез размах.“ Необходимият
размах обаче се оказа малко обезсърчаващ. Хората са издигнали високи стени, отде-
лящи различни клонове на познанието, които са от решаващо значение за нашето изс-
ледване – научни дисциплини, политически идеи, религии и морални кодекси. Тър-
сихме скрити вратички, опитвахме се да прескочим стените или да прокопаем тунели
под тях. Смятаме за необходимо да се извиним за своята ограниченост. Напълно съзна-
ваме, че нашите знания и прозорливост са неадекватни. И все пак би било обречено на
неуспех, освен ако не пробием отвори в тези стени. Можем само да се надяваме, че там,
където ние сме претърпели неуспех, други ще намерят вдъхновението (или ще бъдат
провокирани) да се справят по-добре.
Това, което ни предстои да кажем, се основава на постиженията на много науки. При-
канваме читателите да не забравят нито за миг недостатъците на настоящото познание.
Една наука никога не е изчерпана. Тя се развива по пътя на последователни стъпки, като
по този начин се доближава все повече към абсолютното и точно разбиране на Приро-
дата, но никога не го постига напълно. Съдейки по това какво огромно количество
важни открития са направени през последните сто години – дори само през последното
десетилетие, – би трябвало да ни стане ясно колко много път ни чака още. Науката ви-
наги е била обект на дискусии, на корекции, на филтриране, на агонизиращи преоценки
и на революционни прозрения. Въпреки това, понастоящем сякаш знаем достатъчно, за
да пресъздадем някои от ключовите моменти, през които сме преминали и които са ни
помогнали да станем това, което сме.
По време на нашето пътуване срещнахме мнозина, които щедро ни дариха с време,
знания, мъдрост и кураж, мнозина, които внимателно и критично прочетоха ръкописа
или части от него. В резултат от това редица недостатъци бяха премахнати, а грешките
във фактите и тяхната интерпретация – поправени. Бихме искали да благодарим специ-
ално на: Даян Акерман; Кристофър Чиба, Центъра за проучвания „Еймс“, НАСА; Джо-
натан Кот; Джеймс Ф. Кроу, Департамента по генетика, Университета на Уисконсин,
Медисън; Ричард Докинс, Департамента по зоология, Оксфорд; Ирвен де Вор, Департа-
мента по антропология, Харвард; Франс В. М. де Ваал, Департамента по психология,
Университета „Емъри“ и Центъра за изследване на приматите „Йеркес“; Джеймс М.
Дабс–младши., Департамента по психология, Университета на щата Джорджия; Стивън
Емлин, Секция по невробиология и поведение, университета Корнел; Морис Гудман,
Департамента по анатомия и клетъчна биология, Медицинска академия към Универси-
тета на щата Уейн; Стивън Джей Гуд, Музея по сравнителна зоология, Харвард; Джеймс

9
Л. Гуд и Керъл Грант Гуд, Департамента по билогия, Принстън; Лестър Гринспун, Де-
партамента по психиатрия, Харвардското медицинско училище; Хауърд Е. Грубер, Де-
партамента по еволюционна психология, Колумбийския университет; Джон Ломбърг;
Нанси Палмър, Центъра за преса и политика „Шоренстайн Барън“, Училище по управ-
ление „Кенеди“, Харвард; Линда Обет; Уилям Провайн, Департамента по генетика и
история на науката, Университета Корнел; Дуейн М. Румбау и Е. Сю Савидж-Румбау,
Центъра за езикови изследвания, Университета на щата Джорджия; Дорион, Джеръми
и Никълъс Сейгън; Дж. Уилям Шопф, Центъра за изучаване на еволюцията и произхода
на живота, Университета на Калифорния, Лос Анджелис; Морти Силс; Стивън Сотър,
Института Смитсониън; Джеръми Стоун, Федерацията на американските учени; Пол
Уест. Много учени бяха така добри да ни изпратят свои все още непубликувани текс-
тове. Карл Сейгън също така благодари на своите първи учители по природни науки, X.
Дж. Мюлер, Сиуол Райт и Джошуа Ледерберг. Разбира се, никой от гореспоменатите не
носи отговорност за евентуални грешки в книгата.
Дълбоко сме признателни на тези, които работеха върху текста през различните
етапи. За професионализма при библиотечните справки, воденето на преписки и ката-
логизирането на данните, както и за много други неща, дължим специални благодар-
ности на асистентката на Ан Друян Карен Гобрехт и на дългогодишната администра-
тивна помощничка на Карл Сейгън в Корнел Елеонор Йорк. Благодарим също и на
Нанси Бърн Стръкман, Долорес Хигареда, Мишел Лейн, Лорън Муни, Греъм Паркс,
Дебор Пърлщайн и Джон П. Улф. Великолепните условия, създадени от библиотечната
система на Университета Корнел, бяха от жизненоважно значение за написването на
книгата. Не бихме могли да я напишем и без помощта на Мария Фарге, Джулия Форд
Даймънд, Лисбет Колачи, Мами Джоунс и Лиона Къмингс.
Задължени сме и на Скот Мередит и Джак Сковил от литературната агенция „Скот
Мередит“ за несекващите насърчения и подкрепа. Щастливи сме от факта, че „Сенките“
се сбъднаха, докато Ан Годоф изпълняваше ролята на наш редактор; също така благо-
дарности и на Хари Еванс, Джони Еванс, Нанси Инглис, Джим Ламбърт, Керъл Шнай-
дер и Сам Воън от „Рандъм Хаус“.
Уолтър Андерсън, главният редактор на списание „Парейд“, ни предостави възмож-
ността да изложим своите идеи пред възможно най-голяма аудитория. Работата с него
и със старши редактора Дейвид Къриър беше истинско удоволствие.
Книгата е предназначена за широк кръг читатели. За да постигнем яснота, на някои
места сме се спирали повече от веднъж на даден момент, или в повече от един контекст.
Опитали сме се да дадем някои предварителни уточнения и изключения. Понякога мес-
тоимението „ние“ изразява авторите на тази книга, но в повечето случаи обозначава чо-
вешкия вид; това, какво се има предвид в конкретния случай, би трябвало да става ясно
от контекста. За тези, които биха искали да задълбаят в темата, в края на книгата сме
дали препратки към други трудове – популярни или научни, които са съобразени с бе-
лежките в текста. Също така там ще откриете и допълнителни коментари, бележки и
пояснения. Макар двете творби да имат малко допирни точки, един филм на Сергей
Паражанов, появил се през 1964 г., ни даде заглавието на книгата.
А що се отнася до основното ни вдъхновение и засиленото усещане за неотложност –
именно през годините, посветени на подготовката на тази книга, станахме родители на
Александра Рейчъл и Самюъл Демокритус – любими съименници на незабравими пра-
деди.

10
 Пролог.
ИСТОРИЯТА НА ЕДНО СИРАЧЕ

„След като са видели само малка част от живота,

бързащи да умрат, хората се издигат и отлитат
подобно на дим, убедени само в това,
което всеки един е срещнал...
Кой тогава може да претендира да открие цялото?“
Емпедокъл, „За природата“2

„Кои сме ние? Отговорът на този въпрос не е просто една от целите,

той е целта на науката.“
Ервин Шрьодингер, „Наука и хуманизъм“3

Огромната и всеобемаща чернота е разнообразена тук-там от бледи точици свет-

лина – които, щом се приближим, се разкриват като мощни слънца, изгарящи в термо-
ядрени пламъци и осигуряващи топлина на малки части от Космоса около тях. Вселе-
ната се състои почти изцяло от черна празнота, и все пак броят на звездите е зашеметя-
ващ. Непосредствените околности на тези слънца са незначителна част от космическия
безкрай, но много – може би повечето – от тези ведри, сияйни и гостоприемни око-
лозвездни пространства са заети от светове. Само в нашата галактика – Млечния път,
съществуват може би сто милиарда такива – нито много далеч, нито много близо до
тяхното си слънце, около което обикалят в тихо гравитационно благоговение.
Това е историята на един от тези светове, вероятно не кой знае колко различен от
много други. История, посветена основно на живите същества, развили се върху него, и
най-вече на човека.
За да просъществува като вид милиарди години след зараждането на живота, едно
същество трябва да е жилаво, изобретателно и надарено с късмет – неговият път е беля-
зан с толкова опасности. Живите организми оцеляват благодарение на търпението си
например или на уединението и умението си да се прикриват, или на многобройното си
потомство, или на това, че са кръвожадни ловци, или че могат да отлетят в безопасност,
или че са бързи плувци, или копачи, или че разпръскват отровни и дезориентиращи теч-
ности и миризми, или ще успяват да проникнат в самия генетичен материал на други,
нищо неподозиращи същества. Или просто благодарение на това, че са били другаде,
когато хищниците са връхлетели, или реката е била отровена, или хранителните запаси
са привършили. Създанията, на които тук ще отделим специално внимание, съвсем дос-
коро са били общителни до глупост, шумни, свадливи, скокливи, деспотични, секси,

2
Приписва се на Емпедокъл от Секст Емпирик, в „Срещу математиците“, VII, 122-125, в Jonathan Barnes, editor and
translator, Early Greek Philosophy (Harmondsworth, Middlesex, England: Penguin Books, 1987), p. 163.
3
Science and Humanism (Cambridge: Cambridge University Press, 1951). Шрьодиигер е един от откривателите на кванто-
вата механика.

11
разумни, владеещи различни сечива, с удължено детство и нежно отношение към своите
малки. Всяко едно нещо води до друго и за един кратък отрязък от време техните по-
томци вече са се размножили по цялата планета, избили са всички свои съперници, раз-
вили са технологии, способни да променят света, и са изложили на смъртна опасност
както себе си, така и много други същества, с които споделят скромния си дом. Еднов-
ременно с това, същите тези същества са се отправили на пътешествие към други пла-
нети и звезди.

Кои сме ние? Откъде идваме? Защо сме точно такива, а не някакви други? Какво оз-
начава да си човек? Дали сме способни, ако се наложи, да се променим радикално, или
мъртвите ръце на нашите забравени прадеди ни сочат неотклонно някаква посока, без
значение дали за добро или лошо, и това е извън нашия контрол? Можем ли да проме-
ним своя характер? Можем ли да подобрим обществата си? Можем ли да оставим на
децата си един свят, който да е по-добър от този, който ние сме получили в наследство?
Можем ли да ги освободим от демоните, които ни преследват и които са присъщи на
нашата цивилизация? В дългосрочен план, дали сме достатъчно мъдри, за да знаем –
какви промени са необходими? Можем ли да поверим на самите себе си собственото си
бъдеще?
Много дълбокомислени люде се страхуват, че нашите проблеми са станали твърде
големи за нас, и че ние – по причини, които се коренят в същността на човешката при-
рода – сме неспособни да се справим с тях. Те смятат, че сме загубили пътя, че господ-
стващите политически и религиозни идеологии не са в състояние да променят злокоб-
ния уклон, който са взели човешките дела. Напротив – благодарение на своята ограни-
ченост и некомпетентност, както и на неизбежната развала на властта – именно тези
учения са подпомогнали процесите, за които говорим. Вярно ли е това, и ако да, то какво
можем да направим по въпроса?
В опитите си да разбере кои сме всъщност, всяка човешка култура е изобретила свой
собствен набор от митове. Противоречията вътре в нас са приписвани на борбата между
две съперничещи си, но равностойни божества; или на един несъвършен Създател; или,
колкото и да е парадоксално, на конфликта между един разбунтувал се ангел и на Все-
могъщия; или на още по-неравната борба между едно всесилно същество и непокорните
човеци. Освен това винаги е имало и такива, които са твърдели, че боговете нямат нищо
общо с цялата работа. Един от тях, Нанрей Кобори, покойният игумен на Храма на Си-
яйния Дракон – будистко светилище в Киото – ни е оставил следните думи:
„Бог е човешко творение. И поради това Божествената природа е една плитка загадка.
Човешката природа е дълбоката загадка.“
Ако животът и хората се бяха появили преди стотици, или дори хиляди години, може
би вече щяхме да знаем повечето важни неща за своето минало. Вероятно щеше да има
много малко наистина значими факти от нашата история, които да са останали скрити.
Лесно щяхме да достигнем до началото. Вместо това обаче нашият вид е на стотици
хиляди години, родът Homo – на милиони години, приматите – на десетки милиони го-
дини, бозайниците – на повече от двеста милиона години, а самият живот – на около
четири милиарда години. Летописите ни покриват едва една милионна част от пътя на-
зад към началата на живота. Дори нашите собствени начала, основните събития от ран-
ното ни развитие – те също остават трудно достъпни. Не разполагаме със свидетелст-
вата на очевидци. Те не присъстват нито в живата памет, нито в аналите на нашия вид.
Дълбочините, до които можем да се гмурнем назад във времето, са смущаващо, дори

12
тревожно плитки. Преобладаващата част от нашите прадеди остават напълно непоз-
нати. Те нямат имена, лица, недостатъци. Не се споменават в семейните анекдоти. Не
можем да си върнем спомена за тях – за нас те са безвъзвратно изчезнали. Не бихме
могли да ги различим от Адам. Ако някой ваш предтеча отпреди сто поколения – да не
говорим за хиляда или десет хиляди – тръгне срещу вас с отворени обятия, или просто
ви потупа по рамото на улицата, ще отвърнете ли на поздрава? Или ще се обърнете към
полицията?
Самите ние, авторите на тази книга, можем да се върнем съвсем малко назад в исто-
риите на нашите семейства – имаме ясен поглед само за последните две поколения, тре-
тото е вече мъгляво. Отвъд него няма почти нищо. Не знаем дори имената на нашите
прапрародители, камо ли професиите им, родните им места или личната им съдба.
Почти всички хора по света са също толкова изолирани във времето. Повечето от нас
не разполагат с архиви, в които да са запазени спомените за нашите прадеди дори и само
няколко поколения назад.
А всеки един от нас е свързан с най-ранните си предци чрез една предълга верига от
живи същества – човешки и нечовешки. Само най-скорошните брънки попадат в обсега
на бледата светлина на живата памет. Всички останали са потънали в тъмнина, която
става все по-непроницаема, колкото по-назад във времето отиваме. Дори щастливите
семейства, които по традиция си водят подробни записи, достигат едва до няколко де-
сетки поколения в миналото. И все пак, ако се върнем и сто хиляди поколения назад, ще
разпознаем човешкото в нашите прадеди. Епохите на геологичното време обаче се прос-
тират далеч преди това. За повечето от нас, лъчът на прожектора е насочен напред и се
движи заедно с новите поколения. С раждането на новите губим информацията за пре-
дишните. Ние сме отрязани от нашето минало, отделени от корените си, но не по при-
чина на амнезия или лоботомия, а поради краткостта на нашия живот и поради огром-
ната, невъобразима бездна от време, която стои между нас и нашата първа поява.
Ние, хората, сме като новородено, оставено на нечий праг без писмо, в което да пише,
кое е то, откъде идва, какъв наследствен товар от качества и недостатъци би могло да
носи и кои са неговите родители. 0, колко бихме искали да разбулим историята на това
сираче.
Нееднократно – а това е присъщо на много култури – сме си изграждали утешителни
фантазии относно своите прародители – за това, колко много са ни обичали, колко ге-
роични и изобщо невероятни са били. 4 Подобно на сирачета, понякога виним себе си за
това, че са ни изоставили. Вероятно грешката е била в нас. Били сме много грешни,
може би, или непоправими от морална гледна точка. В своята несигурност се вкопчваме
в тези истории и налагаме най-строги наказания на всеки, който се осмели да се усъмни
в тях. Било е по-добре от нищо, по-добре от това да признаем непознаването на собст-
вения си произход, от това да приемем, че са ни изоставили голи и безпомощни – просто
подхвърлено дете на нечий праг.

4
В много научни изложения върху произхода на човешкия вид се съдържа някаква подобна история (вж. например
Misia Landau, Narratives of Human Evolution [New Haven and London: Yale University Press, 1991.] Ho вместо да я обосновем
със сериозни факти, тя сякаш естествено произтича от това, което знаем. Всъщност произходът на човека е много скромен.
Наистина – по много различни стандарти – сме станали господстващият вид на нашата планета и сме го постигнали най-
вече със собствените си усилия. И все пак все още сме напълно невежи по отношение на много от детайлите в ранната ни
история. Естествено е да си представяме, че сме действащи лица в някакви метафорични истории за любимото дете, отг-
ледано при неясни обстоятелства, както и за израсналия след това герой, впуснал се в света в търсене на своята идентич-
ност. Основната опасност, която се крие в тези метафори, е, че можем да решим, че нашите успехи се държат на едно-
единствено поколение или една нация. Възможно е същите тези успехи да ни заслепят пред лицето на опасността, която е
надвиснала над нас.

13
 Твърди се, че децата се чувстват център на вселената. По същия начин и ние сме били
убедени – при това не само в собствената си централна роля, но също и в това, че Все-
лената е била създадена специално за нас. Тази стара и удобна заблуда – една безопасна
представа за света – търпи упадък вече повече от пет века. Колкото повече вникваме в
това как е устроен светът, толкова по-малка нужда изпитваме да се обръщаме към Бог
или боговете, толкова по-далеч във времето и в първопричините на нещата се оказва
необходима божествената намеса. Цената на порастването е да се откажем от уютната
сигурност. Юношеството е все едно да се качиш на влакчето в лунапарка.
Когато през 1859 г. за първи път се появява предположението, че бихме могли да
обясним своя произход и с помощта на естествен, немистичен по своята същност про-
цес – без задължителното участие на Бог или богове – болезненото ни усещане за самота
става почти пълно. По думите на антрополога Робърт Редфийлд Вселената започва „да
губи своя морален характер“ и постепенно се превръща в нещо „безразлично“ – „сис-
тема, в която човек е лишен от грижи“. 5
Нещо повече – ако премахнем Бог или боговете и съответната неизменно присъст-
ваща заплаха от божествено наказание, дали хората няма да се превърнат в зверове?
Достоевски е отправил предупреждението, че тези, които отхвърлят религията – неза-
висимо от това, колко благородни са техните намерения – „в крайна сметка ще удавят
земята в кръв“.6 Други пък са отбелязали, че кръвопролитията съпътстват човека още от
зараждането на цивилизацията, като при това често са били извършвани в името на ре-
лигията.
Отблъскващата представа за една безразлична Вселена, или още по-лошо – за една
Вселена, лишена от смисъл – предизвиква страх, отричане и досада, както и усещането
за това, че науката се явява инструмент на отчуждението. За мнозина студените истини
на нашата рационална епоха изглеждат непривлекателни. Чувстваме се изоставени и
самотни. Стремим се към някаква цел, която да придаде смисъл на съществуванието ни.
Не искаме и да чуем, че светът не е бил създаден за нас. Съставените от обикновени
простосмъртни морални кодекси не са в състояние да ни впечатлят – искаме правилата
да ни бъдат връчени някъде от горе. Всячески се опитваме да не признаем своите родс-
твеници. За нас те все още са непознати. Срамуваме се: след като дълго сме изобразя-
вали нашия предтеча като Властелин на Вселената, сега от нас се иска да приемем, че
сме произлезли от най-ниските низини – от калта и тинята и от някакви безмозъчни съз-
дания, които са толкова малки, че са невидими за невъоръжено око.
Защо трябва да се взираме в миналото? Защо да се разстройваме с болезнените сход-
ства между хората и зверовете? Защо вместо това просто не се обърнем към бъдещето?
Няма отговор на тези въпроси. Ако не знаем на какво сме способни – за което неколцина
светци и злодеи в човешката история не са достатъчни, – тогава също така не бихме
могли да знаем какви опасности ни грозят, нито кои човешки склонности да насърча-
ваме и от кои да се пазим. Не бихме имали и най-малката представа кои насоки на чо-
вешката дейност са реалистични и кои са непрактични и опасно сантиментални. Фило-
софката Мери Мидглей пише следното:

5
Redfield, Robert. The Primitive World and Its Transformations (Ithaca, NY: Cornell University Press, 1953), p. 108.
6
Достоевский, Ф. Братя Карамазови. Книга VI, Глава 3, 1880.

14
 „Осъзнаването, че имам слаби нерви, не ме кара да ги изпускам. Напротив, то би
трябвало да ми помага да се въздържам и да ме принуждава да правя разлика между
своята естествена раздразнителност и някое обосновано от морална гледна точка
възмущение. И следователно не виждам как свободата ми би могла да бъде особено
застрашена от това признание, нито пък от това каква светлина би могло да хвърли
върху слабите ми нерви едно сравнение с животинския свят.“ 7

Изучаването на историята на живота, на еволюционния процес и на естеството на ос-

таналите живи същества, с които делим една и съща планета, е в състояние да хвърли
малко светлина върху липсващите брънки от веригата. Все още не сме срещнали своите
забравени прадеди, но вече можем да усетим присъствието им в мрака. Вече разпозна-
ваме сенките им, тук и там. Някога те са били също толкова реални, колкото сме ние
сега. Не бихме били тук, ако тях не ги е имало. Нашата природа е неразривно свързана
с тяхната, въпреки милионите години, които ни делят. В сенките ни чака ключът към
нас самите.

Когато започвахме това търсене на своите корени, основавайки се на научните методи

и постижения, се чувствахме преизпълнени със страх. Бояхме се от това, което може би
щяхме да открием. Вместо това – както ще се опитаме да обясним в тази книга – се на-
тъкнахме не просто на възможности, но и на реални основания за надежда.
Истинската история на сирачето е много дълга. Ние, хората, познаваме само отделни
фрагменти, на места до няколко поредни страници, но нищо, което да се приближава по
своята пълнота до цяла глава. Много от думите са неясни. Повечето са безвъзвратно
загубени. 8
Това, което ще ви представим тук, е нашата версия за първите страници от историята
на това сираче, липсващото писмо, което е трябвало да го придружава на прага. В него
става дума за нашите начала и забравени прадеди – неща, които са от жизненоважно
значение за края на човешката история изобщо. Подобно на повечето семейни истории,
тя започва в тъмнина – толкова отдавна и далеч и при толкова неблагоприятни обстоя-
телства, че едва ли някой би могъл да предположи къде ще бъде краят ѝ.
Предстои ни да проследим историята на живота, както и тази пътека, която ще ни
отведе към нас самите – как се е случило така, че сме такива, каквито сме. Би било по-
добаващо да започнем с началото. Или дори малко преди това.

7
Midglay, Mary. Beast and Man: The Roots of Human Nature (Ithaca, NY: Cornell University Press, 1978), pp. 4, 5.
8
Една подобна метафора е използвал Чарлс Дарвин в „Произход на видовете“, Глава 10, където сравнява геологичната
картина с „една история на света, събитията от която са били записвани неточно и на непрекъснато променящ се диа-
лект. От цялата тази история разполагаме единствено с последния том... Само тук и там са се запазили отделни глави.
От написаното на всяка страница се четат само по няколко реда.“ Съществуват няколко издания на български на „Про-
изходът на видовете“ нa Чарлс Дарвин. Последното, което е правено по оригиналния английски текст (а не по руския
превод), е: Чарлс Дарвин. Произход на видовете. Прев. Станой Ковачев. Наука и изкуство, С., 1987. Включените в тази
книга пасажи не са съобразени с това издание – Б. пр.

15
 Първа глава.
НА ЗЕМЯТА, КАКТО НА НЕБЕТО
„От колко време веч’
звездите избледняват,
а пламъкът на лампата мъждее...“
Нансен (748-834 г., Китай)9

„И за да създадат земята, те казаха „Земя“.

Тя се появи внезапно, подобно на облак, на мъгла,
едва сега оформяща се, добиваща реалност...“
„Попол Вух: Майанската книга за началото на живота“ 10

Нищо не е вечно, както на Небето, така и на Земята. Дори и звездите остаряват, зали-
няват и умират. Умират, както някога са били родени. Имало е някога време, когато
Слънцето и Земята не са съществували и не е имало ден и нощ. Това е било много преди
да се появи някой, който да може да опише Началото и да го запази за идващите след
него.
Въпреки това си представете, че сте очевидец на онези времена.
Една огромна маса от газ и прах бързо се свива под собствената си тежест, върти се
все по-бързо и по-бързо и се превръща от хаотичен облак в нещо, което прилича на
ясноразличим, обособен, рехав диск. Неговият център тлее с мъглява черешовочервена
светлина. Ако наблюдавате някъде от високо диска (в продължение на някакви си сто
милиона години) ще видите, как централната маса става все по-бяла и по-ярка, докато –
след няколко неуспешни и непълни опита – най-накрая не избухне в пламъците на неп-
рекъснат термоядрен взрив. Родено е Слънцето. За щастие, то ще свети през следващите
пет милиарда години – време, през което материята от диска ще е еволюирала до същес-
тва, които ще са способни да възстановят обстоятелствата около неговия (и своя собст-
вен) произход.
Само най-вътрешните райони на диска са осветени. Светлината не може да пробие
по-нататък. Гмурвате се в недрата на облака, за да видите какви чудеса се случват там.
Откривате милион малки светове, които кръжат около гигантския централен огън. Ня-
колко хиляди от тях, повечето обикалящи близо до Слънцето, но също и такива, далеч
от него, са предопределени да се намерят, да се слеят и да се превърнат в планетата
Земя.
Този въртящ се диск, от който се раждат светове, се състои от разпръснатата материя,
която изпълва огромни пространства от междузвездния вакуум на нашата галактика –
Млечния път. Атомите и молекулите, които го изграждат, са всъщност останките от га-

9
В Lucien Stryk and Takashi Ikemoto (преводачи), Zen Poems of China and Japan: The Crane’s Bill (New York: Grove Press,
1973), p. 20.
10
Преведено от Dennis Tedlock (New York: Simon and Schuster/ Tuchstone, 1985, 1986), p. 73.

16
лактическата еволюция. Ето един атом кислород, който се е образувал от хелия в адс-
ките пламъци на някоя отдавна загинала гигантска червена звезда. Другаде въглероден
атом е изхвърлен от атмосферата на богата на въглерод звезда, за да попадне след това
в някой съвсем различен край на галактиката. В още по-далечното минало избухването
на свръхнова звезда е освободило един железен атом, който също ще участва в изграж-
дането на новите светове. Пет милиарда години след описаните тук събития, същите
тези атоми може би циркулират във вашата кръв.
Историята ни започва тук – в тъмния, кипящ, окъпан в бледа светлина диск. Това е
историята такава, каквато е в действителност, но това са и огромен брой други истории,
които са били възможни, стига само всичко да се беше случило по малко по-различен
начин. Историята на нашия свят и вид, но също и историята на много други светове и
видове, които са били осъдени да не се сбъднат. Този диск гъмжи от алтернативни ис-
тории.11

През по-голямата част от своето съществуване, звездите светят, като преобразуват

водорода в хелий. Това се случва дълбоко в недрата им, където налягането и темпера-
турата са огромни. Звезди са се раждали в Млечния път в продължение на десет мили-
арда години, може би повече – сред огромни облаци от газ и космически прах. Почти
цялата плацента от прах и газ, която някога е обкръжавала и подхранвала една звезда,
изчезва бързо – тя бива погълната от своя обитател или изхвърлена обратно в междуз-
вездното пространство. Когато вече са малко по-възрастни – макар все още да си гово-
рим за детството на звездите, около тях се образуват масивни дискове от газ и косми-
чески прах. Техните вътрешни краища обикалят около звездата с голяма скорост, докато
по-далечните части се движат по-бавно и равномерно. Подобни дискове могат да бъдат
видени и около звездите в края на тяхното юношество, но те са вече само бледи останки
от това, което някога са били – предимно прах и почти никакъв газ, като всяка прашинка
всъщност е миниатюрна планета, която обикаля около централното светило. В някои от
тези дискове личат тъмни пръстени, в които няма прах. Може би половината от звездите
в небето, които са с размери, близки до тези на нашето Слънце, имат подобни дискове.
При по-старите вече няма такива, или поне ние не сме в състояние да ги регистрираме.
Собствената ни Слънчева система все още пази един много рехав пръстен прах, който
обикаля около Слънцето. Той е наречен „зодиакалният облак“ и е бледо подобие на го-
лемия диск, от който са били родени планетите.
Историята, която тези наблюдения ни разказват, е следната: звездите са се образували
на групи от огромни облаци от газ и космически прах. Една по-плътна буца от този
първичен материал привлича все повече газ и прах, става все по-голяма и масивна, все
по-силно привлича материята към себе си и така поставя началото на своя звезден път.
Когато температурата и налягането в недрата ѝ станат достатъчно високи, водородните
атоми – най-изобилният материал във Вселената – достигат критична маса и поставят
началото на термоядрена реакция. Когато това се случи в достатъчно големи размери,
звездата се активира и разкъсва мрака около себе си. Материята се превръща в светлина.
Свиващият се облак започва да се върти, изтънява във формата на диск и в него за-
почва да се натрупва материя – първо с размерите на частици, после на песъчинки, ка-
мъни, скали, планини, малки светове. След това облакът бавно започва да се подрежда
според простото правило, че по-големите предмети по гравитационен път поглъщат по-

11
Тук е описан произходът на Слънчевата система, а не на Вселената в нейното последно превъплъщение, по известно
като Големия взрив.

17
малките. Свободните от прах алеи са хранителните полета на младите планети. Когато
централната звезда започне да свети, тя също така изхвърля и силни потоци от водород,
които изтласкват частиците обратно в празното пространство. Може би друга система
от светове, предопределена да се появи милиарди години по-късно в някоя далечна
„провинция“ на Млечния път, ще успее да се възползва от тези изхвърлени градивни
частици.
Струва ни се, че в дисковете от прах и газ, които обкръжават много от близките
звезди, можем да видим люпилните, в които се образуват и съзряват нови, далечни и
екзотични светове. Навсякъде из нашата галактика огромни, неправилни, кипящи,
черни като катран междузвездни облаци се свиват от собствената си гравитация и раж-
дат звезди и планети. Случва се средно веднъж в месеца. Във Вселената, която ни е
достъпна за наблюдение – в нея има около сто милиарда галактики, във всяка една се-
кунда се появяват може би около сто нови слънчеви системи. От това огромно количес-
тво светове без съмнение много ще са пусти и голи. Други обаче ще бъдат богати и
плодородни и там ще има същества, идеално приспособени към тамошните специфични
условия, които ще растат, съзряват и остаряват и които ще се опитват да открият собс-
твените си корени. Разточителността на Вселената надминава човешкото въображение.

Сега, когато прахът се слегне и дискът изтънее, вече можете да различите, какво
точно се случва там, долу. Около Слънцето се тълпят множество малки светове, които
следват едва разминаващи се орбити. Наблюдавайте търпеливо. Ще отминат епохи. Тъй
като има огромно количество тела, които се движат с голяма скорост, само въпрос на
време е отделните светове да започнат да се сблъскват. Като се вгледате по-внимателно,
ще забележите подобни сблъсъци почти навсякъде. Раждането на Слънчевата система е
било съпроводено с невъобразимо насилие. Понякога катастрофата настъпва бързо и
след унищожителната, макар и тиха експлозия остават само късове. В други случаи
обаче – когато два свята се движат по приблизително идентични орбити и с еднакви
скорости – сблъсъкът е по-лек и повече прилича на побутване. Двете тела се срастват и
от тях се образува нов, двоен свят.
След още някоя и друга епоха ще забележите, че са се образували няколко много по-
големи тела. Това са светове, които по една щастлива случайност са избегнали разру-
шителните сблъсъци през онези ранни, уязвими дни. Подобни тела, всяко едно от които
има своя „хранителна зона“, разцепват по-малките планети и поглъщат техните останки.
Те са станали толкова големи, че гравитацията им е премахнала всички неравности – те
са се превърнали в почти идеални сфери. Когато някой по-малък свят се приближи към
по-масивно тяло, макар и недостатъчно близо, за да се сблъска с него, той се отклонява
от своя път. Неговата орбита се променя. По новата си траектория той може да помете
някое друго тяло и да го разбие на парчета; или да срещне огнена гибел, потъвайки в
младото слънце, което поглъща всяка материя около себе си; или да бъде изхвърлено от
силите на гравитацията в ледения междузвезден мрак. Единици ще имат подходящите
орбити и няма да бъдат погълнати, разрушени, изпепелени или изпратени в изгнание.
Те ще продължават да растат.
Когато прехвърлят определена маса, по-големите светове започват да привличат не
само прах, но и големи потоци от междупланетен газ. Можете да видите как те се раз-
виват, като в крайна сметка всеки един от тях ще се сдобие с обширна атмосфера от
водород и хелий, която обгръща ядрото, състоящо се от метали и скали. Такива са чети-
рите гигантски планети – Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун. Можете да видите, как се

18
появяват характерните ивици в техните атмосфери. Кометите, които се сблъскват с тех-
ните луни, разпръсват елегантни, обагрени в цветовете на дъгата, ефимерни пръстени.
Парчетата от някой разрушен свят се събират отново и се сливат в странна, разнородна
по своя строеж нова луна. Пред очите ви едно небесно тяло с размерите на Земята се
врязва в Уран, като катурва планетата на едната ѝ страна, така че сега вече полюсът ѝ
сочи към далечното слънце.
Ако се приближим още – там, където облаците газ от диска вече са изчистени, ще
видим как някои от световете се оформят като подобни на Земята планети. Това е друга
група оцелели от гибелните игри на гравитационната рулетка. Финалният етап на обра-
зуването на планетите продължава не повече от сто милиона години, което в сравнение
с общата продължителност на живота на Слънчевата система е равностойно на първите
девет месеца от живота на всяко човешко същество. Подобният на поничка регион, в
който са концентрирани милиони каменни, метални или органични тела – т.нар. астеро-
иден пояс – също оцелява. Трилиони от малки ледени светове – кометите, бавно обика-
лят около Слънцето в тъмнината отвъд най-външната планета.
Сега вече основните тела на Слънчевата система са оформени. Енергията на Слънцето
се лее през едно чисто, свободно от прах междупланетно пространство и носи топлина
и светлина на новите светове. Те продължават да кръжат около своята звезда. Ако обаче
се вгледате още по-внимателно, ще установите, че протичат все нови и нови промени.
Следва да си припомните, че нито един от тези светове не притежава собствена воля.
Нито един от тях не може да си избере определена орбита. Тези обаче, които следват
равномерни кръгови орбити, продължават да нарастват и да процъфтяват. Другите,
чийто път е непостоянен, ексцентричен и безразсъдно изкривен, постепенно отпадат. С
течение на времето объркването и хаосът на ранната Слънчева система постепенно уля-
гат и се превръщат във все по-подредена, проста, равномерно разпределена и – поне във
вашите очи – все по-красива система от траектории. Някои от телата са предопределени
да оцелеят, други да бъдат унищожени или да потънат в космическия безкрай. Този
подбор на светове зависи от действието на няколко изключително прости закона за дви-
жението и гравитацията. Въпреки добросъседската политика на по-благовъзпитаните
светове, все още можете да видите някое малко тяло със скандално поведение, което
следва траектория, вещаеща сблъсък. Дори и една планета, която има възможно най-
благоразумната кръгова орбита, е изложена на риска от пълно унищожение. За да про-
дължи да съществува, един подобен на Земята свят зависи основно от своя късмет.
Във всичко това има нещо, което можем да оприличим единствено на сляпа случай-
ност, и неговата роля е поразително голяма. По никакъв начин не е очевидно кое малко
тяло ще бъде унищожено или изхвърлено в Космоса и кое спокойно ще продължи пътя
си и ще се превърне в планета. Има толкова много тела, които са в такава сложна сис-
тема от взаимодействия, че е много трудно да се каже – само въз основа на първоначал-
ната конфигурация от прах и газ или дори след образуването на главните планети –
какво ще бъде крайното разпределение на световете. Може би някой друг, достатъчно
напреднал наблюдател би могъл да прозре и да предскаже бъдещето. Или дори да при-
веде в движение всички съставки, така че – след милиарди години и вследствие на по-
редица от сложни процеси – бавно да се оформи желаният от него продукт. Това обаче
все още е неподвластно на хората.
В началото имаше само безформен и хаотичен облак от прах и газ, който се носи и
свива сред междузвездната нощ. Сега сте изправени пред елегантна, подобна на укра-
шение слънчева система, окъпана в светлина. Отделните планети са разпределени на

19
големи разстояния една от друга и всичко работи подобно на добре смазан часовников
механизъм. Както вече сте разбрали обаче, те са подредени така прегледно по една-
единствена причина – тези, които са били излишни, просто вече не съществуват.

Не е трудно да разберем защо някои от първите физици, проникнали в света на неп-

ресичащите се, копланарни орбити на планетите, са видели в него ръката на Твореца.
Просто не са могли да си представят каквато и да било алтернативна хипотеза, която да
обясни една толкова великолепна подредба. В светлината на нашите съвременни позна-
ния обаче вече няма място за божествена намеса – поне няма нищо, което да излиза
извън рамките на физиката и химията. Напротив – станали сме свидетели на времена на
непрекъсната и безмилостна разруха, в която много повече светове са загивали, откол-
кото са оцелявали. Сега вече имаме някаква представа за това как изящната прецизност
на Слънчевата система се е появила от безредието на един развиващ се междузвезден
облак. Можем да го обясним с въздействието на природните закони, които вече позна-
ваме – движение, гравитация, динамика на флуидите, физикохимия. Продължителното
действие на един несъзнателен избирателен процес е в състояние да превърне хаоса в
ред.12
Нашата Земя се е появила при гореописаните обстоятелства преди около 4,5 или 4,6
милиарда години – малък свят, изграден от скали и метали, трети най-близък до Слън-
цето. Не трябва обаче да си го представяме как бавно изплува на светло, загърбил ка-
тастрофичния си произход. Не е имало момент, в който сблъсъците на Земята с по-
малки тела да са преставали напълно. Дори и днес предмети от Космоса се удрят в нея
или тя връхлита отгоре им. Нашата планета носи многобройни белези от скорошни
сблъсъци с астероиди и комети. Тя обаче има своите механизми, с които да прикрие или
да запълни тези следи – течаща вода, магмени потоци, образуване на планини, текто-
ника на континенталните плочи. Най-древните кратери вече са изчезнали. Луната обаче
не носи никакъв грим. Когато погледнем към нея, или към Южните плата на Марс, или
към спътниците на външните планети, откриваме безброй кратери дори в кратерите.
Това са летописите на отминали катастрофи. И тъй като ние хората сме донесли парчета
от Луната тук, долу, на Земята, и сме определили тяхната древност, сега вече можем да
възстановим хронологията на кратерите и да хвърлим един поглед към драматичните
събития, изваяли някога Слънчевата система. Не става дума просто за случайни малки
сблъсъци, а за огромни, изумителни, апокалиптични катастрофи – към това неизбежно
заключение ни тласкат летописите, запазени по повърхността на близките светове.
Понастоящем, когато Слънцето е в своята зрялост, тази част от Слънчевата система е
почти напълно прочистена от пакостливи малки светове. Само шепа дребни астероиди
минават в близост до Земята и шансовете някой по-голям да се блъсне в нея в близко
бъдеще са нищожни. Няколко комети посещават нашата част от Слънчевата система по
своя път от далечната си родина. Там някъде навън се случва да бъдат отклонени от
минаваща звезда или голям междузвезден облак – тогава дъжд от малки ледени тела се
изсипва във вътрешните части на Слънчевата система. Въпреки това, в наши дни рядко
се случва голяма комета да порази Земята.
Оттук нататък ще фокусираме вниманието си само върху един свят – нашата Земя.
Ще се спрем на еволюцията на нейната атмосфера, повърхност и вътрешност, както и

12
Вторият закон на термодинамиката уточнява, че във всеки един процес подредеността на Вселената трябва да нама-
лява. Някои сектори могат да станат по-подредени, докато в други се засилва хаотичността. Във Вселената има много ред,
който можем да заимстваме, и нищо във Втория закон не противоречи на произхода на планетите и началата на живота.

20
на стъпките, довели до появата на живота, на животните и на хората. След това сферата
на нашето внимание ще се стеснява все повече и повече и вече няма да е трудно да
мислим за себе си като за изолирани от Космоса – един самодостатъчен свят, зает със
собствените си проблеми. Всъщност съдбата на нашата планета, както и тази на населя-
ващите я създания, са дълбоко повлияни от случващото се в небето. Това е вярно не
само за началния етап от развитието на Земята, но и за цялата нейна история. Нашите
океани, климатът ни, градивните частици на живота, биологичните мутации, масовото
изчезване на видове, темповете и етапите на еволюцията – не бихме могли да проумеем
всичко това, ако си представим планетата като херметично затворена, като отделено от
останалата част от Вселената място, където единственото нещо, което се прокрадва от-
вън, е малко слънчева светлина.
Материята, от която е изграден нашия свят, е създадена в небесата. Огромно количес-
тво органични вещества са паднали на Земята или са били генерирани от слънчевата
светлина, като по този начин са подготвили сцената за зараждането на живота. След
като веднъж вече се е появил, животът започва да мутира и да се приспособява към
променящата се среда. Това се случва под влиянието на външни лъчения и различни по
вид катаклизми. Днес почти всички живи организми на земята живеят от енергията, ге-
нерирана от най-близката звезда. Там, навън, и тук, долу, не са два различни свята. И
наистина всеки един атом, който е тук, долу, някога е бил там, навън. 13
Не всички наши предшественици са правили същата ясна разлика между Земята и
небето, която правим ние. Някои са признавали съществуването на връзка. Според ми-
товете на древните гърци прародителите на Олимпийския пантеон и следователно пред-
ците на човешкия род, са били Уран,14 богът на небето, и Гея, богинята на земята. Древ-
ните месопотамски религии застъпват същата идея. В династичен Египет половете са
били разменени: Нут е богинята на небето, а Геб – богът на земята. Главните божества
на нагите кониак, обитаващи хималайските погранични райони на Индия, са наречени
Гауанг, „Земя-Небе“, и Зангбан, „Небе-Земя“. Майанското племе киче (обитавало тери-
ториите на днешно Мексико и Гватемала) наричало Вселената „кахулеу“, буквално пре-
ведено „Небе-Земя“.
Ето къде живеем. Ето откъде сме дошли. Небето и земята са едно цяло.

13
С изключение на една малка част, генерирана от радиоактивното разпадане на атомите, които поначало са дошли от
някоя друга част на Галактиката.
14
Две хилядолетия след смъртта на последния поклонник на този бог, неговото име е било дадено на една новооткрита
планета.

21
 Втора глава.
СНЕЖИНКИ, ПАДНАЛИ В ОГНИЩЕТО
„Все още няма нито един човек, нито едно животно, птица, риба, рак,
дърво, скала, долина, каньон, поляна, гора. Единствено небето е там,
самò...“
„Попол Вух: Майанската книга за началото на живота“ 15

„Преди далечните Минало-свършени времена, о, мое Безценно съкро-

вище, беше Времето на Самото начало. Тогава именно Върховният ма-
гьосник направи всичко да бъде готово за животните. Първо приготви
Земята; после приготви Морето; и тогава каза на Животните, че мо-
гат да излязат и да играят.“
Ръдиард Киплинг, „Ракът, който си играеше с морето“ 16

Ако бихте могли да подкарате колата си право надолу, само след час-два ще се ока-
жете дълбоко в горната мантия на Земята, далеч под континенталните плочи. Прибли-
жавате се към подстъпите на ада, където скалата се превръща в пластична и нажежена
до червено течна лепкава маса. Ако пък бихте могли да тръгнете право нагоре от повър-
хността на планетата, само след час ще сте попаднали в почти абсолютния вакуум на
между планетното пространство.17 Под вас ще се простира прекрасният свят, приютил
толкова много видове, включително нашия собствен – оцветен в синьо и бяло, смай-
ващо огромен и кипящ от живот. Човекът обитава една изключително тясна зона с бла-
гоприятни природни условия. В сравнение с размерите на Земята, тя е по-тънка от
пласта лак по повърхността на големия глобус в училище. В по-ранни времена обаче –
много, много отдавна – дори и тази тясна обитаема граница между небето и ада все още
не е била готова да приюти живота.

Земята постепенно се образува в мрака. Макар примитивното Слънце вече да е раз-

палено, между него и нея има толкова много прах и газ, че в началото никаква светлина
не може да пробие. Планетата е обгърната от черен пашкул, съставен от междупланетни
отпадъци. От време на време се прокрадва лъч, който осветява един опустошен, набраз-
ден и все още ненапълно сферичен свят. С течение на времето той поглъща все повече
материя – от прашинки до малки небесни тела – и става все по-закръглен. Неравностите
се заглаждат.
Сблъсъкът с връхлитащата малка планета предизвиква огромна експлозия и оставя
след себе си гигантски кратер. По-малкото тяло се разпада на прах и атоми. Случили са
се огромен брой такива катастрофи. Ледът се е превърнал в пара. Планетата е обхваната

15
Преведено от Dennis Tedlock (New York: Simon and Schuster/Tuchstone, 1985, 1986), p. 72.
16
Киплинг, Ръдиард. Приказки. Прев. Валери Петров. Народна младеж, 1980
17
Доколкото знаем, оригиналната идея за въображаемото пътуване един час нагоре и един час надолу принадлежи на
астронома Фред Хойл.

22
от плътна покривка изпарения, която задържа топлината, отделяща се при ударите. Тем-
пературата се покачва, докато повърхността на Земята не се втечни напълно и не се
превърне в бушуващ световен океан от лава, излъчващ собствено червено сияние. Над
него се простира задушлива атмосфера от изпарения. Това са последните етапи на ве-
ликото съзидание.
В тази епоха, когато Земята е била още млада, се е случил и най-големият катаклизъм
в историята на нашата планета – сблъсък с небесно тяло със значителни размери. То не
успяло да я разцепи на две, и все пак е откъснало и изхвърлило в околното пространство
огромни късове. Скоро от образувалият се в резултат от удара пръстен от обикалящи в
орбита отломки ще се оформи Луната.
Денят е дълъг само няколко часа. Гравитационните вълни, които Луната предизвиква
в океаните по повърхността и във вътрешността на Земята, както и силите, с които Зе-
мята от своя страна въздейства на твърдото тяло на Луната, постепенно забавят върте-
нето на планетата и удължават деня. От момента на своето образуване Луната се отда-
лечава от Земята. Дори и сега тя се издига над нас и ни напомня, че стига само сблъсъкът
да би бил малко по-силен, нашата планета е щяла да бъде разпръсната на малки парчета
из цялата Слънчева система. Един свят с кратък живот и без късмет, подобен на много
други. И тогава хората никога не биха се появили. Щяхме да сме само един пореден
номер от огромния списък с нереализирани възможности.

Малко след окончателното формиране на Земята, нейните втечнени вътрешности все

още кипят, набраздени от силни конвекционни течения. Това е един свят, врящ на слаб
огън. Тежките метали падат надолу към центъра на планетата, където образуват голямо
втечнено ядро. Движенията на течното желязо започват да генерират силно магнитно
поле.
Настъпва времето, когато Слънчевата система вече е почти напълно прочистена от
прах, газ и пакостливи небесни тела. Плътната атмосфера, която до този момент е обг-
ръщала Земята и е задържала топлината, се разсейва. И наистина – самите сблъсъци
спомагат за това тя да бъде изхвърлена в космическото пространство. Конвекцията все
още изкарва гореща магма на повърхността, но сега вече топлината от разтопените
скали може да бъде освободена навън. Постепенно земната повърхност започва да изс-
тива. Някои от скалите се втвърдяват и се образува тънка, в началото много крехка кора.
С течение на времето тя става все по-дебела и твърда. Вътрешността на планетата про-
дължава да бълва магма, топлина и газове през образували се пукнатини и отвори.
Космическата бомбардировка постепенно отслабва, макар и все още да са налице кон-
вулсивни пристъпи на падащи от небето тела. Всеки по-голям сблъсък образува огромен
прашен облак. В началото ударите са толкова много, че планетата се обвива в покров от
фини частици, който пречи на слънчевата светлина да достигне до повърхността. Това
от своя страна премахва парниковия ефект на атмосферата и Земята замръзва. Изглежда
е имало и такъв период – след втвърдяването на океана от магма, но преди края на ма-
сираните бомбардировки, през който някога разтопената планета се е превърнала в зам-
ръзнал пустинен свят. Кой би могъл да каже, гледайки голата повърхност, че пред него
се простира планета, годна да приюти живот? Кой пламенен оптимист би могъл да пред-
види, че един ден в пустошта ще поникнат божури и в небето ще полетят орли?
Безмилостният порой от небесни тела е изхвърлил в Космоса първоначалната атмос-
фера. Сега вече една вторична атмосфера започва да се процежда от вътрешността на
планетата и да се задържа около нея. И когато броят на сблъсъците намалява, Земята

23
все по-рядко се оказва обвита от прашен саван. От повърхността на планетата Слънцето
би трябвало да е изглеждало трепкащо – подобно на филм, прожектиран с по-голяма
скорост. Имало е момент, в който слънчевата светлина за първи път е пробила през об-
лаците прах, когато Слънцето, Луната и звездите са се появили за първи път. Просто не
е имало кой да ги види. Настъпили са първият изгрев и първият залез.
През тези слънчеви интервали, повърхността отново започва да се затопля. Изпусна-
тата от вътрешността водна пара изстива и се кондензира; образуват се капчици течна
вода и започват да се процеждат към низините и в останалите от ударите кратери. От
небето продължават да падат айсберги, които се изпаряват при своето пристигане. По-
ройни извънземни дъждове допринасят за образуването на първичните морета.
Органичните молекули се състоят от въглеродни и други атоми. Всички форми на
живот на Земята са изградени от органични молекули. Очевидно те е трябвало да бъдат
синтезирани по някакъв начин още преди зараждането на живота, за да може той да се
развие от тях. Подобно на водата, органичните молекули произхождат както от небето,
така и от земята. Ранната атмосфера е била зареждана с енергия от ултравиолетовите
лъчения и ветровете, идващи от слънцето, както и от пукота и мълниите на гръмотевич-
ните бури, от магнитните бури, от силната първична радиация и ударните вълни, пре-
дизвикани от падащите към земята тела. Когато – в лабораторни условия – всички тези
енергийни източници бъдат въведени в предполагаемата атмосфера на примитивната
Земя, в резултат се синтезират много от органичните градивни единици на живота, при
това с удивителна лекота.
Животът се е зародил малко преди края на масираните бомбардировки. Това вероятно
не е съвпадение. Белязаните повърхности на Луната, Марс и Меркурий предоставят
красноречиви свидетелства за това, колко ожесточен и способен да промени облика на
планетите е бил този обстрел. Нека вземем предвид факта, че оцелелите до наши дни
малки небесни тела – астероидите и кометите – съдържат в себе си значителни количес-
тва органична материя. От това естествено следва, че също такива тела – в смисъл също
така богати на органична материя – но много по-многобройни, са падали на Земята
преди четири милиарда години. Възможно е те също да са допринесли за зараждането
на живота.
Някои от тези тела, както и части от тях, изгарят напълно при преминаването си през
ранната атмосфера. Други остават невредими и доставят товара си от органични моле-
кули до земната повърхност. Малки органични частици се спускат от междупланетното
пространство подобно на фини снежинки. Не знаем каква част от органичната материя
е донесена отвън и каква е била генерирана тук – на Земята. Не можем да изчислим
съотношението на вноса спрямо домашното производство. И все пак изглежда, че при-
митивната Земя е била обилно подправена с основните съставки на живота 18 – включи-
телно с аминокиселини (градивните елементи на протеините), нуклеотидни бази и за-
хари (градивните елементи на нуклеиновите киселини).

18
Да предположим, само заради спора, че първичното море е имало същите размери и дълбочина, които има съществу-
ващият понастоящем световен океан. Да предположим освен това, че органичните молекули по примитивната земя – при
отсъствието на каквито и да било форми иа живот, които да ги ползват за храна, са оцелели в продължение на около десет
милиона години, преди да се разпаднат вследствие от едно молекулярно остаряване или преди да бъдат отнесени надолу
към земното ядро. При това положение примитивният океан е щял да бъде около 0,1% разтвор на органична материя (което
е консистенцията на един много слаб телешки бульон). Целият примитивен океан. В някои езера, заливи и лагуни вероятно
е щяло да има много по-висока концентрация на органични молекули. (Cristopher Chyba and Carl Sagan, „Endogenous
Production, Exogenous Delivery, and Impact-Shock Synthesis of Organic Molecules: An Inventory for the Origins of Life“, Nature
355 [1992], pp. 125–132.)

24
 Представете си един период с продължителност милиони години, през който Земята
просто е била залята от градивните елементи на живота. Сблъсъците с космически тела
постоянно променят климата. Когато изхвърлените от удара частици затъмняват слън-
цето, температурите падат под точката на замръзване на водата. След това – когато
прашните облаци се слегнат – отново се повишават. Съществуват езера и други водни
басейни, които преминават през големи колебания на околните условия – в един момент
са топли и светли, окъпани в ултравиолетовата радиация на слънцето, а в следващия –
замръзнали и тъмни. Именно в този разнообразен и променлив пейзаж и в тази богата
органична смес се корени произходът на живота.
В епохата на зараждане на живота небето на Земята е доминирано от една огромна
Луна, чиято позната повърхност е набраздена от потоци застинала лава и следите от
мощни сблъсъци. Ако сега нощното светило изглежда голямо колкото монета, която
държим в протегнатата си ръка, по това време вероятно е било с размерите на чиния.
Трябва да е било невероятно красиво. И все пак, най-близките любовници са били на
милиарди години разстояние.
Знаем, че зараждането на живота не е отнело много време, поне не и по скалата, с
която измерваме развитието на звездите. Магменият океан е съществувал допреди
около 4,4 милиарда години. Епохата на постоянния или почти постоянния прашен облак
е траяла малко по-дълго. В продължение на стотици милиони години след това плане-
тата ще бъде спохождана периодично от катастрофални сблъсъци. Най-големите стопя-
ват повърхността, изпаряват океаните и издухват въздуха в открития космос. Тази най-
ранна епоха от историята на Земята неслучайно е наречена „Хадейска“, т.е. „адска“.
Може би животът се е зараждал на няколко пъти, само за да бъде задушен от сблъсъка
с някое неконтролируемо носещо се небесно тяло, долетяло току-що от дълбините на
Космоса. Подобни „глобални препятствия“ пред зараждането на живота вероятно са
продължили да съпътстват планетата до преди около четири милиарда години. Преди
около 3,6 милиарда години обаче животът вече процъфтява.

Земята представлява огромно гробище и ние непрекъснато се натъкваме на останки

от нашите предци. Може би си мислите, че най-ранните фосили са микроскопични и
могат да бъдат открити само с помощта на сложни научни анализи. Има и такива. Въп-
реки това, някои от най-древните следи, които животът е оставил на Земята, са съвсем
ясно различими дори и за нетренирано и невъоръжено око – макар организмите, които
са ги създали, да са наистина микроскопични. Те са наречени строматолити и често са
прекрасно запазени. Екземпляри с размерите на футболна топка или диня не са рядко
явление. А съществуват и няколко, които са с дължината на половин футболно игрище.
Строматолитите са големи. Можем да разберем възрастта им по показанията на радио-
активните часовници на древните базалтови скали, в които ги откриваме.
Строматолитите продължават да съществуват и да процъфтяват и в наши дни – в
топли заливи, лагуни и протоци в Калифорния, Западна Австралия и на Бахамските ос-
трови. Те се състоят от последователни пластове седиментни скали, генерирани от ко-
лонии бактерии. Това са отделни клетки, които живеят заедно. Явно знаят как да се раз-
бират със съседите си.
Поглеждаме към най-ранните форми на живот на Земята и първото послание, което
получаваме, е не от една Природа, окъпана в кръв и настръхнала със зъби и нокти, а
напротив – от една Природа на сътрудничество и хармония. Разбира се, нито една от

25
двете крайности не отговаря на истината. Когато днес проучваме по-внимателно съвре-
менните строматолити, откриваме едноклетъчни микроорганизми, които свободно се
движат в и около колонията. Някои от тях много делово поглъщат своите събратя. Може
би те също са били там още от самото начало.
Някои от строматолитните колонии са фотосинтезиращи – те знаят как да превръщат
светлината, водата и въглеродния диоксид в храна. Дори в наши дни хората все още са
неспособни да конструират машина, която да е в състояние да извърши това преобразу-
вание с ефикасността на един фотосинтезиращ микроорганизъм, да не говорим за тази
на незабравките или момината сълза. И все пак, преди 3,6 милиарда години стромато-
литните бактерии са го можели.
Какво точно се е случило между епохата на онези първични морета, богати на орга-
нични молекули и бъдещи възможности, и тази на първите строматолити – отговорът
на този въпрос е отвъд възможностите на днешната наука. Едва ли микроорганизмите,
създали строматолитите, са били първите живи същества. Логично е да се мисли, че
преди да се появят колониалните форми, са съществували самостоятелни, свободни ед-
ноклетъчни организми. А преди тях – нещо дори по-просто. Възможно е, още преди да
се появят първите фотосинтезиращи организми, да са съществували малки същества,
които да са се хранели с органичната материя, пръсната из пейзажа. Консумирането на
храна, изглежда, е доста по-лесно от нейното произвеждане. А и тези малки същества
трябва да са имали своите предшественици... и т.н., чак до най-ранната молекула или
молекулярна система, способна да създава свои груби копия.
Защо колониалните форми се развиват толкова рано? Може би причината се корени
във въздуха. Кислородът, който днес се генерира от зелените растения, вероятно не е
достигал в онази епоха, когато Земята все още не е била покрита с растителност. Озонът
обаче се образува от кислорода. Ако няма кислород, няма и озон. А ако няма озон, из-
гарящите ултравиолетови лъчи на Слънцето ще проникнат до повърхността на Земята.
В тези ранни дни силата на ултравиолетовата радиация вероятно е достигала нива, ко-
ито са били смъртоносни за незащитените микроорганизми. Такава е днешната ситуа-
ция на Марс. Сега сме много загрижени – при това напълно основателно, че хлорофлу-
оровъглеродните съединения и други продукти на нашата индустриална цивилизация
ще намалят количеството на озона в атмосферата с няколко десети от процента. Биоло-
гичните последствия, които се предвиждат, са ужасяващи. Можете ли да си представите,
какво е било когато въобще не е имало озонов щит?
Средствата за защита от слънцето могат да се окажат ключът към оцеляването в един
свят, в който смъртоносните ултравиолетови лъчи достигат до повърхността. Не е изк-
лючено отново да се сблъскаме с тази необходимост. Съвременните строматолитни ор-
ганизми секретират един вид извънклетъчно лепило, с помощта на което се слепват по-
между си и освен това успяват да се прикрепят към океанското дъно. Търси се оптимал-
ната дълбочина – нито твърде плитко, където биха били изложени на нефилтрираната
ултравиолетова радиация, нито твърде дълбоко, където видимата светлина би била
твърде слаба за нуждите на фотосинтезата. Дори и там, където са частично защитени от
морската вода, организмите са открили предимствата на това да образуват някаква неп-
розрачна обвивка, която да ги предпазва от ултравиолетовите лъчи. Да си представим,
че след възпроизвеждането дъщерните клетки на тези едноклетъчни организми не са се
разделили и не са започнали самостоятелно съществуване, а вместо това са останали
свързани една с друга и образували – след значителен брой репродукции – някаква неп-
равилна маса. Външните клетки поемат изгарящите ултравиолетови лъчи. Вътрешните

26
остават защитени. Ако всички клетки са се разпрострели на тънък пласт по океанското
дъно, всички до една ще загинат. Ако обаче се скупчат на едно място, повечето са щели
да останат защитени от смъртоносната радиация. Това е един възможен ранен стимул
за комуналния начин на живот. Някои ще умрат, за да могат да живеят останалите. 19
Няма известни по-ранни фосили, отчасти защото много малко е оцеляло от повърх-
ността на Земята отпреди повече от 3,6 милиарда години. Огромната част от земната
кора от тази епоха отдавна е потънала във вътрешността на планетата, където е била
разрушена. В Гренландия, в един изключително рядък седиментен пласт на 3,8 мили-
арда години, са открити определени типове въглеродни атоми, които може би свидетел-
стват за това, че дори и тогава животът е бил вече широко разпространен. Ако това е
така, то тогава животът следва да се е появил някъде преди около 3,8 милиарда или дори
4 милиарда години. Едва ли е било възможно да се зароди много по-рано. И така – по-
ради негостоприемните условия на Хадейската Земя, както и поради необходимостта от
адекватен период от време за еволюцията на строматолитните микроорганизми – зараж-
дането на живота трябва да бъде отнесено към един сравнително кратък отрязък сред
безкрая на геологичното време.
Нерешително и понякога мъчително, сирачето се опитва да разбере – в границите на
сто милиона години – кога е поставено началото на неговото семейство. „Как?“ е много
по-труден въпрос, отколкото „Кога?“. Смъртоносни опасности, поднесени от приро-
дата, организми, които сякаш се притискат един към друг с цел да се защитят взаимно,
и смърт, нито съзнателна, нито несъзнателна, на огромен брой малки същества – това
са присъщите на живота характеристики, още от самото му зараждане. Докато някои
микроорганизми защитават своите събратя, други изяждат своите съседи.

Изглежда, че в епохата на зараждане на живота Земята е била покрита почти изцяло

с вода, като само на места монотонният пейзаж е бил разнообразяван от стените на ог-
ромни кратери, останали от минали сблъсъци. Появата на континентите може да се от-
несе към преди около четири милиарда години. Както и сега, те са били изградени от
по-леки скали, поради което се издигнали на върха на движещите се континентални
плочи. Както и сега, очевидно плочите са били изтласкани от вътрешността на плане-
тата, носели са се по повърхността ѝ сякаш по гигантска подвижна лента и отново са
потъвали в полутечните недра. Междувременно са се образували нови плочи. Между
вътрешността и повърхността на планетата е протичал един бавен обмен на огромни
количества подвижни скали. По този начин е бил създаден един гигантски топлинен
двигател.
Преди около три милиарда години континентите са започнали да се уголемяват. Дви-
жени от механизмите на континенталните плочи, те са обикаляли земното кълбо, като
са затваряли едни и отваряли други океани. Понякога този бавен танц е сблъсквал два
континента и тогава земната кора е почвала да се нагъва и изкорубва. Така са се появили
планините. От океанските хребети и вулканите по краищата на плочите са изригвали
водни пари и други газове.
Днес вече лесно можем да отчетем уголемяването на континентите и тяхното относи-
телно движение по повърхността на Земята (наричано понякога „континентален

19
Въпреки че това не е следствие от някаква политика на съзнателен алтруизъм. Всеки отделен индивид, който се
включи в строматолитното подреждане, има много по-голям шанс да се окаже на сигурно място вътре в структурата, от-
колкото в изложения на опасности външен слой. Комуналната политика е от полза за повечето клетки на колонията – тя не
е изцяло лишена от риск, защото най-външните ще загинат, но сякаш някой е направил статистически анализ на ползата за
средностатистическата клетка.

27
дрейф“), както и потъването на океанското дъно към вътрешността на планетата. Това
движение се нарича тектоника на плочите. Континентите имат свойството да остават на
повърхността, дори когато техните плочи потъват в разруха. И все пак, времето взема
своята дан дори и от тях. Части от старата континентална кора непрекъснато пропадат
в дълбините и до наши дни са оцелели само малки парченца от наистина древните кон-
тиненти – в Австралия, Канада, Гренландия, Свазиленд, Зимбабве.
Парниковите газове и фините частици в стратосферата, които вулканите изхвърлят,
могат съответно да затоплят или охладят Земята. Променливата конфигурация на кон-
тинентите предопределя дъждовете и мусоните, както и циркулацията на студените и
топли океански течения. Когато континентите са събрани на едно място, това намалява
разнообразието на морските ландшафти. Когато са пръснати по повърхността на плане-
тата, се наблюдават много повече екологични ниши. Това важи с особена сила за тези в
крайбрежните води, където, изглежда, са произтекли изненадващо голям брой от основ-
ните биологични нововъведения. И следователно историята на живота, както и много
от основните стъпки, довели до появата на човека, са били направлявани от огромни
басейни и стълбове магма – те самите движени от топлината на отдавна изчезнали све-
тове, слели се в нашата планета, от потъването на втечненото желязо към ядрото на
Земята и от разпадането на радиоактивните атоми, образувани вследствие родилните
мъки на далечни звезди. Ако всички тези събития биха протекли по малко по-друг на-
чин, това е щяло да генерира различно количество топлина, което пък е щяло да предиз-
вика тектоника от различен тип, и от огромния брой възможни бъдеща еволюцията на
живота е щяла да поеме по някакъв различен път. Днес не хората, а някакъв съвсем
различен вид можеше да е доминиращата форма на живота на планетата.
Не знаем почти нищо за конфигурацията на континентите през първите четири мили-
арда години. Възможно е многократно да са били разпръсвани сред океаните и отново
събирани в една единна маса. През най-малко 85% от историята на Земята нейната карта
би ни изглеждала непозната – сякаш става дума за съвсем друг свят. Най-ранната рекон-
струкция, която бихме могли да направим въз основа на повече данни, датира отпреди
едва 600 милиона години. По това време Северното полукълбо е било заето предимно
от океански води. Южното, един-единствен огромен континент и фрагменти от бъде-
щите континенти се придвижвали по повърхността на планетата със скорост около 2,6
см на година – доста по-бавно дори от охлюв. Дърветата растат много по-бързо по вер-
тикала, отколкото континентите се местят по хоризонтала, но ако разполагате с мили-
они години време, тази скорост е напълно достатъчна, за да могат те да се сблъскат и
изцяло да променят картата.
В продължение на милиони години това, което днес са южните континенти – Антар-
ктика, Австралия, Африка и Южна Америка, плюс Индия, – са образували една единна
маса, която геолозите наричат Гондвана. 20 Бъдещите Северна Америка, Европа и Азия
се носели на отделни парчета във водите на Световния океан. В крайна сметка, всички
тези дрейфуващи континентални останки се събрали в един масивен суперконтинент.

20
Случва се да видите на стикери по броните на колите на студентите, завършващи геология, носталгичния призив
„Обединете Гондвана!“. Дори като изключим метафоричния политически смисъл (за който дори не е сигурно, че присъс-
тва), това е най-безнадеждната от всички загубени каузи на света – освен ако не мислим в мащабите на геологичното време.
Разделянето и раздалечаването на континентите обаче е достигнало крайната си фаза. На повърхността на една кръгла
Земя, когато раздалечавате две неща от едната страна, неизбежно ги приближавате от другата. След няколкостотин мили-
она години нашите потомци – ако все още има такива – може би ще станат свидетели на повторното образуване на един
суперконтинент. Гондвана най-накрая ще бъде обединена.

28
Дали ще опишем света като затворена суша с огромно соленоводно езеро, или напро-
тив – като един океан с огромен остров по средата, това е само въпрос на дефиниция.
Би трябвало да е бил един гостоприемен свят. Най-малкото човек е можел да отида пеш
където си поиска – не е имало далечни презморски земи. Геолозите наричат този супер-
континент Пангея – „Всеземя“. Тя включвала и Гондвана, но – разбира се – е била много
по-голяма.
Пангея се образувала преди около 270 милиона години, по време на пермския период.
Това са трудни времена за Земята. Температурите се повишават по целия свят. На някои
места поради високата влажност се образуват огромни блата, които по-късно ще се пре-
върнат в пустини. Преди около 255 милиона години Пангея започнала да се разпада,
поради – поне така смятаме – внезапното издигане през земната мантия на огромен
стълб разтопена лава от кипящото ядро. По това време екваторът минава през Тексас,
Флорида и Англия. Образували се големи острови – Северен и Южен Китай по отделно,
Индокитай и Малая заедно, както и парчета от бъдещия Сибир. На всеки 2,5 милиона
години наставали ледникови периоди и съответно морското ниво ту спадало, ту се по-
качвало.
Към края на пермския период картата на Земята била вече грубо прекроена. Цели
райони на Сибир били удавени в лава. Пангея се завъртяла и изместила на север, като
приближила континенталните части на Сибир към сегашното им положение, близо до
Северния полюс. „Мегамусони“, поройни сезонни дъждове с мащаби, които надминават
всичко видяно от хората, заливат земята. Постепенно Южен Китай се слива с Азия.
Много вулкани изригват едновременно, бълвайки серни изпарения в стратосферата.
Възможно е това да е изиграло важна роля за охлаждането на планетата.21 Биологичните
последствия са били катастрофални – смърт по целия свят, на сушата и в моретата.
Нищо подобно не се е случвало нито преди, нито след това.22
Разпадането на Пангея продължило. Преди около 100 милиона години Южна Аме-
рика и Африка (които дори и днес си пасват подобно на парчета от мозайка), са били
разделени само от тесен океански проток и продължавали да се отдалечават с около 2,6
см на година. Северна и Южна Америка били отделни континенти и Панамския провлак
все още не съществувал. Индия била голям остров, дрейфуващ на север от Мадагаскар.
Гренландия и Англия били свързани с Европа, а Индонезия, Малайзия и Япония били
част от континентална Азия. Имало е големи вътрешноконтинентални морета, които
днес вече не съществуват. Този път, ако бихте могли да погледнете планетата от орбита,
вече бихте разпознали в нея Земята – но със странно изкривена конфигурация на кон-
тинентите и океаните, сякаш излязла изпод ръката на нехаен картограф. Такъв е бил
светът на динозаврите.
По-късно континентите се раздалечили още повече, влачени от лежащите под тях
плочи. Африка и Южна Америка продължили да се отдръпват една от друга, създавайки
по този начин Атлантическия океан. Австралия се отделила от Антарктика. Индия се
врязала в Азия, издигайки Хималаите към небето. Това вече е светът на приматите.

Всеки един от нас е едно мъничко същество, на което е било позволено да се повози
върху най-външната обвивка на една от по-малките планети в продължение на няколко
десетки обиколки около местната звезда. Огромният вътрешен двигател на тектониката

Erwin, D. H. „The End-Permian Mass Extinction“, Annual Review of Ecology and Systematics 21 (1990), pp. 69–91.
21

Катастрофата от края на перма е много по-голяма от тази в края на кредния период, сполетяла Земята около 200
22

милиона години по-късно и довела до изчезването на динозаврите.

29
на плочите е безразличен към живота, също както са безразлични и малките промени в
наклона или орбитата на Земята, промените в яркостта на Слънцето и сблъсъците на
нашата планета с други малки светове, следващи пакостливи траектории. Тези процеси
нямат ни най-малка представа за това, какво се е случвало на повърхността на Земята в
продължение на милиарди години. Въобще не ги интересува.
Съществуването на най-дълговечните организми на Земята е около една милионна
част от възрастта на планетата. Животът на една бактерия е една стотрилионна част.
Поради това, разбира се, отделните организми не са в състояние да проумеят общата
картина – . континенти, климат, еволюция. Едва стъпили на световната сцена, и ето че
отново са пометени от нея – вчера капка семенна течност, както е написал римският
император Марк Аврелий, утре шепа прах. 23 А ако Земята беше се съизмерваше с въз-
растта на човека, то един обикновен организъм щеше да се ражда, да живее и да умира
за части от секундата. Ние сме ефимерни, преходни организми – снежинки, паднали в
огнището. Това, че сме вникнали дори и малко в своя произход, е един от най-големите
триумфи на човешките интелект и смелост.
Кои сме и защо сме тук – можем да намерим частичен отговор на тези въпроси, само
ако съединим частите на голямата картина.
Тя трябва да обхваща еони време, милиони видове и огромен брой светове. С оглед
тази перспектива не е странно, че понякога сме загадка сами за себе си и че въпреки
претенциите, които демонстрираме, сме много далеч от това да бъдем господари дори
на собствения си малък дом.

ОТНОСНО ПРЕХОДНОСТТА

„Струва ми се, Ваше Величество, че настоящият живот на човека – в сравнение с

времената, които са отвъд нашето познание – е подобен на бързия полет на врабче
през залата, в която пирувате през зимата, заедно с вашите генерали и министри. В
средата ѝ гори силен огън, докато навън бушуват бури и дъждове. Та врабчето – каз-
вам, – което влита през едната врата и веднага след това излита през другата, е на
сигурно място от бурята, докато е вътре. Но след този кратък път през топлината
на стаята, то бързо изчезва от погледа Ви – обратно в тъмната зимна вечер, от ко-
ято се е появило. По същия начин и животът на човека се явява само за кратко, а
какво е имало преди това, и какво следва – тези неща са непознаваеми за нас.“
Преподобният Беде, „Църковна история“24

23
Аврелий, Марк. Към себе си. С., Кибеа, 1997.
24
The Venerable Bede, The Ecclesiastical History of the English Nation (Historia Ecclesiastica) (London: J. M. Dent, 1910,
1935) (написана през 732 r.), Book II, Chapter XIII, p. 91.

30
 Трета глава.
„КАКВО ПРАВИШ?“
„Ще каже ли глината грънчарю:
„Какво правиш?“
Исаия, 45:9

Светът, заедно с всичко в него, е бил създаден за нас така, както и ние сме били съз-
дадени за Бог.
През последните няколко хиляди години, и особено след края на Средните векове,
това гордо и самоуверено твърдение добива все по-голяма популярност и се поддържа
от царе и роби, папи и енорийски свещеници. Земята се явява като пищен декор, изра-
ботен от един талантлив и неразгадаем Режисьор, който освен това е съумял да събере
(откъде точно? – това само Той знае) и многобройни поддържащи статисти – тукани,
майски бръмбари, змиорки, полевки, брястове, якове и много, много други. След това
ги е изправил всички пред нас, нагиздени във вечерните им костюми. Те вече били наши
и трябвало да изпълняват всичко, което поискаме от тях: да носят тежки товари, да тег-
лят плуговете ни, да пазят домовете ни, да отстъпват млякото си за нашите деца, да
предоставят плътта си за нашите трапези, както и да ни дават ценни съвети – например
земните пчели, които са ни показали добродетелите не само на упорития труд, но също
така и на наследствената монархия. Защо Той е решил, че имаме нужда от стотици и
стотици различни видове кърлежи и хлебарки, при положение че и един-единствен е
повече от достатъчен, защо има повече видове бръмбари, отколкото каквито и да било
други същества на Земята – това никой не знае. Няма значение. Съставният ефект от
екстравагантното разнообразие на живота може да бъде разбран единствено чрез пос-
тулирането на един Създател, чиито основания да направи това или онова невинаги са
разбираеми за нас. Въпреки всичко той е създал декорите, сценария и допълнителните
герои единствено в наша облага. В продължение на хиляди години всички – както тео-
лози, така и учени – са намирали това обяснение за напълно задоволително, както от
емоционална, така и от интелектуална гледна точка.
Човекът, дръзнал да наруши този консенсус, прави това с крайно нежелание. Той не
е нито идеолог, решен на всяка цена да рита по вратата на Общоприетото, нито прово-
катор. Ако не е била сляпата случайност, вероятно е щял да прекара живота си като
съвсем нормален енориаш на Англиканската църква, в едно обикновено село, сякаш из-
вадено от пощенска картичка от XIX в. Вместо това той драсва клечката на една огнена
буря25, която причинява на стария ред повече вреди от което и да било политическо

25
Която все още бушува. Дори и в деня, в който пишехме тези редове, ние получихме още едно гневно послание от
зрител, обиден от това, че в нашата телевизионна серия „Космос“ сме се изказали в подкрепа на еволюцията. „Учим децата
си, че са произлезли от маймуните, след което се изненадваме, когато техните постъпки следват това твърдение – пише
той. – Ако отхвърлим абсолютните стандарти на морала и направим всяко едно поведение относително, резултатът ще
бъде морален хаос.“ Той не предлага критични съждения срещу доказателствата за еволюцията, а само срещу въображае-
мите социални последствия от нея.
Дори и днес, в някои американски гимназии учебните планове по биология все още отделят също толкова време и на
специалното сътворение (и на един предмет, чието име „Научен креационизъм“ е някакъв вид оксиморон). А дали и в

31
сътресение. Чрез удивително могъщите научни методи този джентълмен (за който се
знае, че е намирал оживените разговори за твърде уморителни) съумява по някакъв на-
чин да се превърне в революционер на революционерите. В продължение на повече от
век, дори и споменаването на неговото име е достатъчно, за да разстрои почтените хора
и да налее масло в книжните клади.

Чарлс Дарвин е роден в Шрусбъри, Англия, на 12 февруари 1809 г. Той е петото дете
на Робърт Уоринг Дарвин и Сузана Уеджуд. Двете семейства – Дарвин и Уеджуд – са
свързани от близкото приятелство на двамата патриарси – Еразмъс Дарвин, известен
писател, лекар и изобретател, и Джосая Уеджуд, израснал в нищета и положил основите
на керамичната династия Уеджуд. Двамата мъже споделят едни и същи радикално прог-
ресивни идеи, чак дотам, че да застанат на страната на бунтовните колонии по време на
Американската революция. „Който допуска потисничеството – пише Еразмъс – е съу-
частник в престъплението.“26
Техният клуб се нарича „Лунното общество“, тъй като се събира само при пълнолу-
ние, когато прибирането вкъщи по късни доби е добре осветено и следователно по-бе-
зопасно. Сред членовете са Уилям Смол, преподавател по естествени науки на Томас
Джеферсън (в Колежа на Уилям и Мери във Вирджиния; за него Джеферсън ще каже,
че най-вероятно именно той е „предначертал съдбата“ му27); Джеймс Уат, чиято парна
машина осигурява двигателя на Британската империя; химикът Джоузеф Пристли, отк-
ривател на кислорода; както и един експерт по електричеството на име Бенджамин
Франклин.
Според поета Самюъл Тейлър Колридж Еразмъс Дарвин е „най-оригинално мисле-
щият човек“, който някога е познавал. Еразмъс успява да си изгради добра репутация и
като медик. Лично крал Джордж III го кани да стане негов личен лекар. (Еразмъс отк-

часовете по география не трябва да се отдели необходимото време на предположението, че Земята е плоска? Това поне
твърди Библията и все още има някои крайни групи, които се придържат към този възглед. И двете теории – за специалното
сътворение и за плоската Земя – са били разумни научни хипотези през VI в. пр. Хр., когато окончателно е завършена
книгата „Битие“. Това време отдавна е отминало.
Сред стандартните съчинения, които защитават креационизма, можем да споменем следните: D. Т. Gish, Evolution? The
Fossils Say No! (San Diego: Creation Life Publishers, 1979) и H. M. Morris, Scientific Creationism (Ibid., 1974). Сред многото
научни опровержения са А. N. Strahler, Science and Earth History (Buffalo, N.Y.: Prometheus, 1987); D. J. Futuyama, Science
on Trial: The Case for Evolution (New York: Pantheon, 1983); G. B. Dalrymple, The Age of the Earth (Stanford, CA: Stanford
University Press, 1991); Tim M. Berra, Evolution and the Myth of Creationism (Ibid., 1990); както и един откровен памфлет на
Националната академия на науките – Science and Creationism (Washington, D. C.: National Academy Press, 1984), – който
описва специалното сътворение като „инвалидизирана хипотеза“ и заключава следното: „Нито един набор от убеждения,
които водят произхода си от някаква доктринална материя [каквато е например Библията], а не от научни наблюдения, не
би трябвало да се разглежда като наука... Включването на ученията на подобни доктрини в научния процес задушава кри-
тическото мислене... и сериозно застрашава и най-големите интереси на общественото образование.“ Сред многото заслуги
на книгата на Бера е и посвещението ѝ: „На майка ми, която ми позволяваше да чета по време на хранене.“
Според едно допитване на „Галъп“, проведено през 1982 г., 44% от американците се изказват в подкрепа на твърдението,
че „Бог е създал човека в приблизително сегашния му образ в някакъв момент през последните 10 000 години.“ Само 9%
подкрепят твърдението, че „Човекът се е развивал в продължение на милиони години, като е тръгнал от по-нисши форми
на живот. Бог не е взел участие в този процес.“ (Creation/ Evolution, No. 10 [Fall 1982], p. 38).
Резултатите от едно проучване, направено през 1988 г. върху 43 члена на Американския конгрес, които се съгласяват
да попълнят предложения им въпросник, показват, че 88% приемат, че „съвременната еволюционна теория има сериозна
научна основа“, но по-малко от половината са в състояние да кажат каква е основната идея на еволюцията. Само един от
трима твърдо заявява, че Земята е на между четири и пет милиарда години. При едно подобно допитване върху една трета
от законодателните чиновници на щата Охайо съответните числа са 74%, 23% и 23%. (Michael Zimmerman, „А Survey of
Pseudoscientific Sentiments of Elected Officials“, Creation/ Evolution, No. 29 [Winter 1991/1992], pp. 26-45.)
26
Darwin, Erasmus. The Botanic Garden, Part II, The Loves of the Plants (1789), Canto III, line 456; in Desmond King-Hele,
editor, The Essential Writings of Erasmus Darwin (London: MacGibbon & Kee, 1968), p. 149.
27
Malone, Dumas. Jefferson and His Time, Volume One, Jefferson the Virginian (Boston: Little, Brown, 1948), p. 52.

32
лонява тази чест, поради – според неговите думи – нежеланието си да напусне щастли-
вия си дом в провинцията. Не е изключено поддръжникът на американските революци-
онери да е имал и други основания.) Истинската му слава обаче се дължи на поредица
от поеми на енциклопедична тематика.
„Ботаническата градина“ – двутомното произведение на Еразмъс Дарвин, в което
били включени и написаните през 1789 г. „Любовни истории на растенията“, както и
трескаво очакваното продължение – „Стопанството на зеленината“ – бързо се превръ-
щат в бестселъри. Те постигат такъв успех, че Еразмъс решава да се захване и с живо-
тинското царство. Резултатът е том от 2500 страници, този път в проза, озаглавен „Зоо-
номия – законите на органичния живот“. В него е поставен следният далновиден въп-
рос.

„Когато премисляме разни неща, на първо място излизат огромните промени, ко-
ито настъпват в животните след тяхното раждане, като например развитието на
пеперудата от пълзящата гъсеница или на жабата от поповата лъжичка; след това
можем да се спрем върху големите промени, предизвикани в определени животни чрез
изкуствена култивация, например в конете и кучетата...; на трето място трябва да
се замислим над огромните сходства в структурата, която се забелязва при всички
топлокръвни същества, както в четириногите, птиците и земноводните, така и в хо-
рата. Дали при това положение би било твърде дръзко да си представим, че всички
топлокръвни животни са се развили от една-единствена жива нишка (архетип, при-
митивна форма)?“28

Еразмъс Дарвин вярва, че „има три големи обекта на желание, които са променили
формата на много животни, вследствие на усилията да бъдат задоволени: това са гладът,
сигурността и сладострастието“. И особено сладострастието. Повтарящият се рефрен на
последното му произведение – „Храмът на природата или за произхода на общест-
вото“ 29 – е „И приветствайте БОГОВЕТЕ НА СЕКСУАЛНАТА ЛЮБОВ“. Главните
букви са си негови. На друго място отбелязва, че еленът е развил рога, за да може да се
бори с останалите мъжкари „за изключителните права над женската“. Няма съмнение,
че Еразмъс е на прав път. Неговата оригиналност обаче е твърде неподредена, изклю-
чителният му интелект не може да се обремени със систематично търсене. В замяна на
своите прозрения, науката изисква една сериозна първоначална вноска от усилие и до-
сада. Еразмъс просто не иска да инвестира.
Неговият внук Чарлс, на който е съдено да плати тези дългове, прочита „Зоономията“
два пъти – веднъж на осемнадесет, и десет години по-късно, когато вече е обиколил
света. Той с основание се гордее с факта, че дядо му е успял толкова рано да достигне
до някои от идеите, които две десетилетия по-късно ще донесат известност на Жан-Ба-
тист дьо Ламарк. Въпреки това Чарлс е „много разочарован“ от това, че Еразмъс се е
отказал да проучи – с дължимите старание и решимост – дали в неговите вдъхновени
предположения все пак има и зрънце истина.
Ламарк е военен, самоук ботаник и зоолог. Той ще се заеме да създаде предшестве-
ника на днешните музеи по естествена история. Когато всички все още мислят в рамките

28
Wichler, Gerhard. Charles Darwin: The Founder of the Theory of Evolution and Natural Selection (Oxford: Pergamon Press,
1961), p. 23.
29
London, 1803 (публикувано посмъртно). Цитирано в Howard Е. Gruber, Darwin on Man: A Psychological Study of
Scientific Creativity (Chicago: The University of Chicago Press, 1974), p. 50.

33
на хиляди години, той вече работи с милиони. Ламарк вярва, че идеята за живия свят
като за разделен на отделни клетки, наречени видове, е илюзия. Според него видовете
бавно се превръщат един в друг и това би било напълно очевидно, стига само човешкият
живот да не беше толкова мимолетен.
Ламарк е известен основно с твърденията си, че един организъм може да наследи при-
добитите белези на своите предци. Най-известният пример е този с жирафа, който се
протяга към крехката зеленина по най-високите клони на дърветата, при което предиз-
виканото от усилието леко удължаване на врата се предава по някакъв начин и на след-
ващото поколение. Ламарк не би могъл да познава семейната история на множество
поколения жирафи. Той обаче разполага с релевантни данни, които предпочита да пре-
небрегне. В продължение на хиляди години евреите и мюсюлманите обрязват ритуално
своите синове, без прекъсване в практиката, и все пак не е известен случай, в който
някое еврейче или мюсюлманче да се е родило без препуциум. Пчелите-царици и тър-
теите не работят и никога не са работили; и все пак пчелите-работнички, чиито родители
са именно пчели-царици и търтеи (и никога други пчели), не изглежда да стават все по-
мързеливи от поколение на поколение – напротив, тяхната работливост е пословична.30
Хората подрязват опашките, дупчат ушите и жигосват хълбоците на домашните жи-
вотни, но пито един от тези белези не се появява при новородените. В продължение на
векове краката на китайските жени са връзвани и деформирани, и все пак момиченцата
упорито продължават да се раждат с нормални крайници. 31 Въпреки наличието на тези
явни несъответствия Чарлс ще приеме насериозно и никога няма да се откаже от пред-
ложената от Ламарк и собствения му дядо Еразмъс идея, че придобитите черти могат да
се унаследяват.
Механизмите, по които отделните единици на наследствеността – гените, – се прег-
рупират и преминават в следващото поколение; начините, по които същите тези гени се
променят произволно; тяхната молекулярна природа и чудесното им свойство да зако-
дират дълги химически послания и да възпроизвеждат същите тези послания с абсо-
лютна точност – всички тези неща са напълно непознати за Дарвин. За да се опита един
учен да проумее еволюцията на живота по време, когато наследствеността е почти пълна
загадка, то той трябва да е или изключително глупав, или изключително способен.

Джосая Уеджуд и Еразмъс Дарвин дълго време хранят надеждата, че някои ден тех-
ните деца ще формализират чрез брак приятелските връзки между двете семейства. От
двамата само Еразмъс доживява да го види. Неговият син се жени за Сузана Уеджуд.
Робърт е лекар – щедър, но подвластен на променливи настроения. Той е огромен и пъ-
лен мъж, сякаш излязъл изпод перото на Дикенс, който ту успокоява, ту ужасява мно-

30
Този пример е от J. В. S. Haldane, The Causes of Evolution (New York: Harper, 1932), p. 130.
31
При един експеримент, проведен от Аугуст Вайсман през XIX в., опашките на пет поредни поколения мишки са
отрязани, без това по никакъв начин да се отрази на тяхното потомство. Джордж Бърнард Шоу отхвърля подобни експери-
менти, тъй като според него те пропускат основното твърдение на Ламарк: мишките не желаят да бъдат безопашати, за
разлика от жирафите, които се стремят към удължаване на шиите си (Back to Methuselah: A Metabiological Pentateuch [New
York: Brentano’s, 1929]). Това е магически начин на мислене. Оцелелите превъплъщения на хипотезите на Ламарк включват
и идеята, че неподчинението на Адам в Райската градина е довело до това, че „първородният грях“ е наследствено присъщ
и на следващите поколения (което е възприето от Католическата църква на Съвета в Трент и е препотвърдено през 1950 г.
в енциклика, издадена от папа Пий XII); те могат да се открият също и в лъжливата земеделска генетика на Трофим Ли-
сенко – любимия псевдоучен на Сталин. Въпреки това идеята за унаследяването на придобитите характеристики – макар
и да е грешна на ниво индивидуален организъм – може и да е вярна на ниво гени. Мутацията е химична случайност, която
променя с малко структурата на гена. Произлезлите от него гени ще унаследят тази промяна. Ножът на Аугуст Вайсман е
бил твърде тъп, за да проникне до гените на мишките.

34
гобройните си пациенти. Тя се радва на всеобщо възхищение поради „нежната си и съ-
чувствена природа“, както и заради активната роля, която играе в научните занимания
на своя съпруг. Сузана умира от мъчителна смърт вследствие заболяване на стомашно-
чревния тракт. Нейният осемгодишен син Чарлс не може да види сцената, но чува
всичко. Малко преди края на живота си той ще напише, че не си спомня почти нищо за
майка си, „с изключение на нейното смъртно ложе, черната ѝ кадифена рокля и стран-
ната конструкция на работната ѝ маса“.
В автобиографичните си мемоари, замислени като подарък за неговите деца и внуци
и написани „все едно вече съм на онзи свят и гледам назад към жизнения си път“, Чарлс
Дарвин признава: „В много отношение бях непослушно дете... Твърде много време от-
делях на това да измислям откровени лъжи, като основната идея винаги беше да пре-
дизвикам интерес.“ Той заявява на някакво друго момче, че „може да създава нарциси
и рози с различни цветове, като ги полива с определени багрилни течности, което – раз-
бира се – си е пълна измислица“. Дори и през тези ранни години той вече размишлява
върху разнообразието на растенията. Вече се забелязват признаците на тази обсебеност
от естествения свят, която ще предопредели съдбата му. Чарлс се превръща в запален
колекционер на тези малки късчета от природата, които пълнят джобовете на децата по
целия свят. Развива особена страст към бръмбарите, но сестра му успява да го убеди, че
е неморално да отнема живота им, само за да ги прибави към колекцията си. Той се
вслушва и се ограничава само до събирането на наскоро умрели насекоми. Наблюдава
птиците и си води бележки върху тяхното поведение. „Спомням си – ще напише по-
късно, – че в своята невинност се чудех как е възможно всички джентълмени да не са
станали орнитолози.“
Когато става на девет, започва да посещава дневното училище на д-р Бътлър. По-
късно Дарвин ще си спомни: „Нищо не можеше да се отрази по-лошо на развитието на
моя интелект.“ Според разбиранията на Бътлър училището не е подходящото място за
проявяване на любопитство и възторг от учението. Затова Чарлс се обръща към един
прокъсан екземпляр от „Чудесата на света“ и към членовете на своето семейство, които
търпеливо отговарят на многобройните му въпроси. Дори и на стари години той все още
си спомня удоволствието, което е изпитал, когато неговият чичо за пръв път му обяс-
нява принципа на работа на барометъра. По-големият брат, Еразмъс – кръстен на дядо
си – превръща бараката за градински инструменти в химическа лаборатория и позво-
лява на Чарлс да му помага в експериментите. В училище това му спечелва прякора
„Газът“, както и гневното публично порицание на д-р Бътлър.
Чарлс се справя толкова зле в училище, че когато идва моментът Еразмъс да про-
дължи образованието си в университета в Единбург, баща им решава да изпрати по-
малкия му брат с него. Намеренията са двете момчета да учат медицина. За Чарлс обаче
университетските лекции се оказват също толкова потискащо тъпи. Той просто не може
да понесе мисълта да направи дисекция на каквото и да било същество, а споменът за
една скърпена надве-натри операция на някакво дете – „далеч преди благословените
дни на хлороформа“ – ще го преследва до края на живота му. В Единбург обаче той най-
сетне среща приятели, които да споделят страстта му към науката.
След два семестъра в Единбург Робърт Дарвин най-накрая приема факта, че синът му
не е омесен от тесто за лекар. А може би от него ще стане добър свещеник? Чарлс пос-
лушно приема това, но все пак решава да провери за какво иде реч в догмата на Англи-
канската църква, преди да се съгласи да посвети живота си на насаждането ѝ у околните.
„Съответно прочетох внимателно написаното от Пиърсън за „Вероучението“, както и

35
няколко други книги върху божественото, и тъй като по това време ни най-малко не се
съмнявах в абсолютната истинност на всяка една дума в Библията, скоро се убедих, че
нашата Вяра трябва да бъде приета напълно.“
Чарлс прекарва следващите три години в университета в Кембридж, където получава
по-високи оценки. И все пак лекциите по никакъв начин не му носят удовлетворение.
Най-щастливите моменти, които има там, са прекарани в преследване на неговите лю-
бими бръмбари – вече без значение дали са живи или не:

„Сега ще ви дам доказателство за своето старание: един ден, докато смъквах ста-
рата кора от едно дърво, внезапно видях два редки бръмбара. Сграбчих по един във
всяка ръка. Тогава видях трети, от съвсем нов вид, който просто не можех да си поз-
воля да изпусна. Веднага напъхах бръмбара, който държах в дясната ръка, в устата
си. За нещастие, той изпусна някаква силно парлива течност, която ми изгори езика и
ме принуди да го изплюя. Съответно загубих и него, и третия.“ 32

Първото споменаване на името Чарлс Дарвин в публикация се появява именно във

връзка със заниманията му като ловец на бръмбари. „Никой поет не е бил толкова оча-
рован от първото си отпечатано стихотворение, колкото бях аз, когато видях – в „Илюс-
трации на британските насекоми“ на Стивън – магическите думи „Уловен от Ч. Дарвин,
ескуайър“.
В Кембридж е убеден да се запише на курс по геология, воден от Адам Седжуик.
Дарвин споменава пред професор Седжуик за странната, но достоверна информация на
един работник, че е намерил „голяма раковина на тропическа волута“ (спираловидната
черупка на обитаващо топлите води мекотело) в каменоломна край Шрюсбъри. Се-
джуик не проявява интерес и отхвърля твърдението като невероятно: сигурно някой на-
рочно е поставил раковината там. В своята „Автобиография“ Дарвин ще си спомни:

„Тогава обаче [Седжуик добави], че [ако раковината] наистина е била вградена в

скалите, това би било голямо нещастие за геологията, тъй като ще опровергае всичко,
което знаем за повърхностните пластове на централните графства. Чакълестите
пластове всъщност се отнасят към ледниковия период и – вече години по-късно – на-
мерих в тях парчета от арктически раковини. По това време обаче бях невероятно
учуден от това, че Седжуик не се развълнува от чудния факт, че една тропическа ра-
ковина е била намерена близо до повърхността, насред Англия. Това ме накара да осъз-
ная, както никога дотогава – макар да бях изчел най-различни научни книги, – че нау-
ката се състои от групиране на факти по начин, който да позволи от тях да бъдат
извлечени общи закони или заключения.“ 33

Някъде по това време един братовчед на Дарвин го завежда на една от лекциите по

ботаника, изнасяни от преподобния Джон Стивън Хенслоу. Това е „обстоятелство, ко-
ето повлия на кариерата ми повече от всичко друго“. Представителен мъж в началото
на тридесетте, Хенслоу притежава дарбата на добрия преподавател да накара предмета
на лекцията да оживее, и то до такава степен, че някои студенти се връщат всяка година,

32
Darwin, Sir Francis. Editor, Charles Darwin’s Autobiography, with His Notes and Letters Depicting the Growth of the
ORIGIN OF SPECIES (New York: Henry Shuman, 1950), pp. 29, 30.
33
Ibid., pp. 34, 35.

36
за да присъстват на курсовете, които вече са слушали. Освен това той демонстрира из-
ключително внимание към чувствата на своите студенти. Без значение, колко са „глу-
пави“, въпросите на идващите за първи път винаги получават отговор. Всички са добре
дошли на събиранията, които прави в дома си ежеседмично. Дарвин често е канен да
вечеря със семейството. Ето какво пише той: „През втората половина от своя престой в
Кембридж почти всеки ден излизах на дълги разходки с него; така някои от преподава-
телите започнаха да говорят за мен като за „този, който се разхожда с Хенслоу“.“ Спо-
ред Дарвин Хенслоу притежава „огромни познания по ботаника, ентомология, химия,
минералогия и геология“. Освен това добавя, че Хенслоу е „дълбоко религиозен и тол-
кова ортодоксален, че веднъж ми каза, че ще бъде дълбоко наскърбен, ако някои про-
мени дори и една дума от Тридесет и деветте Догми [на Англиканската църква]“.
По ирония на съдбата, именно Хенслоу оставя на Дарвин съобщение, „в което ме уве-
домяваше, че капитан Фицрой е готов да отстъпи част от собствената си каюта на някои
млад човек, който е готов да тръгне с него на пътешествие с кораба „Бийгъл“ и да работи
като естественик, без да изисква за това заплащане“. Хенслоу описва „пътуване до Ог-
нена земя и обратно към къщи през Източните Индии...
За две години“. „Повярвайте ми, смятам, че вие сте точно човекът, който им трябва“,
завършва той.
Не е трудно да си представим цялата сцена: двадесет и две годишният младеж напуска
колежа и се прибира вкъщи, останал без дъх от вълнение. Върти се неспокойно на стола,
докато бащата – без съмнение заплашителна фигура – го обсипва с гневни упреци от-
носно минали слабости и лекомислени планове. Първо лекар, после свещеник, сега пък
това ли? А след това – кое паство би го приело? Най-вероятно първо са предложили на
други, но те са отказали... Не може да има съмнение, че има сериозни проблеми с ко-
раба... Или с експедицията...
И най-накрая, след много спорове: „Ако успееш да намериш поне един разумен човек,
който да те посъветва да тръгнеш, тогава ще получиш и моето съгласие.“ 34 Синът – вече
смирен – възприема ситуацията като безнадеждна и изпраща на Хенслоу писмо с учтиви
извинения.
На следващия ден решава да отиде на гости в дома на семейство Уеджуд. Чичо Джо-
сая – кръстен на стария приятел на дядото на Чарлс – възприема пътуването като неве-
роятна възможност. Той веднага изоставя заниманията си и сяда да напише на бащата
на Чарлс писмо, в което оборва точка по точка всички негови възражения. По-късно
същия ден Джосая решава, че ако отиде лично, ще постигне по-добър резултат, откол-
кото с писмото. Той грабва Чарлс и двамата пришпорват конете към дома, за да убедят
бащата да позволи на сина си да замине. Робърт удържа на думата си и се съгласява.
Трогнат от щедростта на баща си и вероятно чувствайки се виновен за миналите си без-
чинства, Чарлс се опитва да се помири с него, казвайки: „Трябва да съм дяволски умен,
за да си осигуря издръжката, докато съм на борда на „Бийгъл“.“
„Нали всички казват, че си много умен“, отговаря бащата с усмивка.
И така, Робърт Дарвин е дал благословията си, но пред сина му изникват нови пре-
пятствия. Капитан Робърт Фицрой вече е взел да се колебае относно това да споделя с
някого толкова малко пространство за толкова дълъг период от време. Оказва се, че ня-
какъв негов роднина познава младия Дарвин от Кембридж. Не бил лошо момче, но знае
ли капитанът, който е убеден консерватор, че в продължение на две години ще дели

34
Bowlby, John. Charles Darwin: A New Life (New York: W. W. Norton, 1990), p. 110.

37
каютата си с един либерал? Тук се появява и досадният проблем с носа на Дарвин. По-
добно на много от своите съвременници, Фицрой е убеден привърженик на френологи-
ята, според която формата на черепа може да служи като индикация за наличието или
съответно отсъствието на интелект и характер. Някои от последователите на тази докт-
рина включват в нея и носа. Според Фицрой носът на Дарвин от пръв поглед разкрива
явен недостиг на енергия и решимост. Все пак, след като двамата прекарват известно
време заедно, капитанът превъзмогва своята резервираност и решава да даде шанс на
младия естественик. По-късно Дарвин ще напише: „Смятам, че след това той успя да се
убеди в лъжливите показания на носа ми.“
Една от по-ранните експедиции на „Бийгъл“ до Южна Америка се оказва толкова
ужасно преживяване и времето е толкова неизменно лошо, че капитанът на кораба се
самоубива преди завръщането. Канцеларията на Британското адмиралтейство в Рио де
Жанейро поверява командването на двадесет и три годишния Робърт Фицрой. Той се
справя просто блестящо. Под негово командване „Бийгъл“ възобновява обиколката си
на Тиера дел Фуего (Огнена земя) и околните острови. След като една от китоловните
лодки на „Бийгъл“ изчезва, Фицрой отвлича петима от местните жители, които британ-
ците наричат „фуегийци“. Когато загубва надежда, че ще види отново лодката си, и ре-
шава да освободи заложниците, една от тях – малко момиченце, което са кръстили
Фуегия Баскет – отказва да си тръгне. Поне такава е официалната версия. От известно
време Фицрой вече обмисля дали да не отведе няколко фуегийци в Англия, където те да
научат езика, нравите и религията. Когато след това се върнат вкъщи – смята Фицрой, –
те ще осигурят връзки с други фуегийци и така ще се превърнат във верни защитници
на британските интереси в стратегически важните най-южни земи на Южна Америка.
Лордовете от Адмиралтейството разрешават на Фицрой да докара фуегийци в Англия.
Въпреки че са ваксинирани, единият умира от едра шарка. Оцеляват Фуегия Баскет,
един юноша на име Джеми Бътън и млад мъж, когото кръщават Йорк Минстър. Те изу-
чават английски и вероучение под грижите на един духовник в Уандсуърт и по-късно
са представени от Фицрой на Краля и Кралицата.
Настъпил е моментът фуегийците – чиито истински имена така и никой не си дава
труда да разбере – да се върнат вкъщи. „Бийгъл“ трябва да продължи обиколката си
около Южна Америка и да „определи с по-голяма точност... географската дължина на
редица океански острови, както и тази на континентите“.35 Задачата вече е разширена и
включва „наблюдения върху географската дължина по целия свят“. Възнамеряват кора-
бът да се спусне надолу по източното крайбрежие на Южна Америка, след това да се
върне обратно по западното, да прекоси Тихия океан и да направи околосветско пла-
ване, преди да се завърне в Англия. Веднага щом „Бийгъл“ минава официално под ко-
мандването на капитан Фицрой, той взема всички необходими мерки това пътуване да
няма нищо общо с предишното. Заема се да пресъоръжи изцяло двадесет и седем мет-
ровия ветроход, основно със свои собствени средства. Поставя нова облицовка на кор-
пуса, повдига палубата и закичва бушприта и трите високи мачти с последен модел гръ-
моотводи. Опитва се да научи всичко възможно за времето и става един от създателите
на съвременната метеорология. На 27 декември 1831 г. „Бийгъл“ най-сетне е готов да
отплава.
В навечерието на заминаването Дарвин получава нервна криза и сърцебиене. Тези
симптоми, както и стомашни разстройства и пристъпи на изтощение и депресия, ще го
преследват през целия му живот. Съществуват най-различни теории относно причините
35
Ibid., p. 118.

38
за тези негови страдания. Някои ги приписват на психосоматични реакции, породени от
травматичната загуба на майката в ранна възраст. Според други те се коренят в трево-
гата относно това как неговата работа ще бъде възприета от Бог и обществото. За трети
се дължат на някаква несъзнателна тенденция към хипервентилация. Има и такива, ко-
ито ги обясняват с удоволствието, което Дарвин изпитва от грижите на любимата си
съпруга, която притежава естествена дарба да лекува болни. Това е странно, като се има
предвид, че проблемите му датират от много години преди брака. Хронологията на съ-
битията опровергава и тезата, че болестта му се дължи на някакъв южноамерикански
паразит, с който се заразява по време на пътуването с „Бийгъл“. Чисто и просто не знаем.
Както и да е – гореописаните симптоми принуждават Дарвин да прекара последната
една трета от живота си главно вкъщи.
Личната библиотека, с която Дарвин се отправя на път, се състои от две книги, които
е получил като прощален подарък. Първата е от Хенслоу – английски превод на „Пъте-
шествията“ на Хумболт. Преди да напусне Кембридж, Дарвин вече е прочел Хумболто-
вото „Лично повествование“, както и „Въведение в изучаването на естествената фило-
софия“ на Хершел. Тези два труда събуждат у него „изгарящото желание да направя
дори и най-малкия принос към благородната снага на Естествените науки“. 36 Втората
книга е подарък от капитана – първият том на „Начала на геологията“ от Чарлс Лайъл.
По-късно Фицрой горчиво ще съжалява за избора си.
Научните постижения на Европейското просвещение са отправили сериозно предиз-
викателство към библейския разказ за произхода и историята на Земята. Една група
учени се опитват да примирят новите факти и теории с вярата. Според тях именно по-
топът на Ной се явява като първопричината за настоящата конфигурация на земната
повърхност. Един достатъчно голям потоп, заявяват те, би могъл да промени геологията
на Земята за четиридесет дни и четиридесет нощи, което от своя страна не противоречи
на това самата Земя да е само на няколко хиляди години. По този начин решават, че са
успели да нагласят нещата само с леко изопачаване на буквалния прочит на „Битие“.
Лайъл е адвокат по професия, но това определено не е истинското му призвание. На
тридесетгодишна възраст изоставя правото и се отдава на истинската си страст – геоло-
гията. Пише „Начала на геологията“, за да представи в тях „еднородната“ теория, според
която Земята е оформена под въздействието на същите тези постепенни процеси, които
наблюдаваме и днес, но не в рамките на няколко седмици или хиляди години, а в про-
дължение на цели епохи. Редица видни геолози поддържат тезата, че наводненията и
различни други катастрофи могат да обяснят формите на релефа, но че само потопът на
Ной не би бил достатъчен за това. Нужни са били много потопи и много катастрофи.
Тези научни „катастрофисти“ се чувстват удобно в огромните периоди от време на Ла-
йъл. За библейските буквалисти обаче той поставя един доста неудобен въпрос. Ако
Лайъл е прав, то тогава скалите ясно заявяват, че както Шестте дни на Сътворението,
така и възрастта на Земята, получена от библейските генеалогии, някакси ще се окажат
в грешка. „Бийгъл“ ще премине в историята именно през тази дупка, зееща в „Битие“.
Тъй като присъства на борда основно като компаньон и събеседник на Фицрой, Дар-
вин е принуден търпеливо да изслушва консервативните, расистки и фундаменталистки
тиради на капитана. През по-голямата част от пътуването двамата мъже съумяват да
запазят примирието по отношение на политическите и философските си различия. Въп-
реки това Дарвин просто не може да се въздържи да не оспори мнението на Фицрой по
един конкретен въпрос:
36
Charles Darwin’s Autobiography, p. 33.

39
 „В Бая, Бразилия, той се впусна да защитава и възхвалява робството, което аз не-
навиждам, и ми разказа как тъкмо бил посетил някакъв голям робовладелец, който
повикал много от своите роби и ги запитал дали искат да са свободни, пък те отгово-
рили „Не“. Тогава аз го попитах – може би с насмешка – дали смята, че отговорът на
един роб, даден в присъствието на неговия господар, има някаква стойност? Това
ужасно го ядоса и той заяви, че щом като се съмнявам в думите му, то не бихме могли
да съжителстваме и ден повече.“37

Дарвин с основание очаква да бъде свален от кораба. Когато обаче вестта за стълкно-
вението достига до младшите офицери, те влизат в спор помежду си кой да има приви-
легията да го покани в своята каюта. В крайна сметка Фицрой се успокоява и дори се
извинява на Дарвин, като променя решението си. Възможно е еволюционните възгледи
на Дарвин да са узрели отчасти вследствие на неговото отчаяние от закостенелия кон-
серватизъм на Фицрой, както и на необходимостта да потиска бушуващите у него въз-
ражения в продължение на пет години. 38
Може би завещаното му от неговите дядовци е помогнало на Дарвин да регистрира
несъответствията и несправедливостите, които други представители на неговата класа
просто не могат да видят. В самото начало на книгата си „Пътешествие с кораба
Бийгъл“39 той разказва за някакво място близо до Рио де Жанейро:

„Мястото е забележително с това, че дълго време е било убежище на група избя-

гали роби, които обработвали малкото земя в подножието на хълма и по този начин
изкарвали прехраната си. Най-накрая ги намерили. Били изпратени войници, които пле-
нили всички, с изключение на една старица, която – за да не бъде отведена отново в
робство – избрала да се хвърли от върха на планината и така да срещне смъртта. Ако
ставаше дума за някоя римска матрона, тази постъпка сигурно щеше да бъде описана
като „благороден стремеж към свободата“. От страна на една бедна негърка тя се
превръща в глупаво упорство.“40

Дарвин е привлечен от Южна Америка заради възможностите да открие нови видове

птици и бръмбари, но въпреки това не може да не забележи бедствията, причинени на
местното население и природа от европейците. Колониалната арогантност, институци-
ята на робството, изтребването на безброй много видове в името на обогатяването и
развличането на нашествениците, първите опустошения на тропическите гори – нак-
ратко, много от престъпленията и глупостите, които ни преследват и до днес – притес-
няват Дарвин по времето, когато Европа е убедена, че колониализмът е безценно благо
за нецивилизованите, че горите са безкрайни, че винаги ще има достатъчно пера от бели
чапли във всеки шапкарски магазин и че ще бъде така чак до деня на Второто пришес-
твие. Може би поради тези чувствителни теми и отчасти тъй като Дарвин се стреми да
пише възможно най-ясно и директно – опитвайки се да достигне до възможно най-голям

37
Ibid., p. 37.
38
Gould, Stephen Jay. Ever Since Darwin (New York: Norton, 1977), p. 33.
39
Издадено на български език – Дарвин, Ч. Пътешествие около света с кораба „Бигъл“: Дневник на проучванията по
естествена история и геология. Прев. Евгени Ганчовски. Наука и изкуство, С., 1988. Цитираният тук пасаж не е съобразен
с този превод. – Б. пр.
40
Darwin, Charles. The Voyage of the Beagle (London: J.M. Dent & Sons Ltd., 1906), p. 18.

40
брой хора, – но „Пътешествие с кораба „Бийгъл“ продължава да бъде една достъпна и
вълнуваща приключенска история.
Въпреки това книгата има преломно значение основно поради факта, че именно по
време на описаната в нея експедиция Дарвин започва да събира огромния набор данни –
вече не предположения, а факти, – на които ще стъпи теорията за еволюция чрез естес-
твен подбор. „Най-накрая видях светлина – ще напише по-късно той – и вече съм почти
сигурен, че видовете не са (усещането е все едно правя самопризнания в убийство) не-
изменни.“
Галапагоският архипелаг се намира край бреговете на Еквадор и се състои от трина-
десет по-големи острова и още множество по-малки. Ако всички видове на Земята бяха
непроменливи, защо тогава иначе толкова подобните сипки, които обитават острови,
отстоящи на не повече от петдесет-шестдесет морски мили, имат толкова различни
човки? Защо на единия остров те са малки и остри, а на следващия – големи и извити
като на папагал? „Когато види тази градация и това разнообразие в структурата на една-
единствена, малка и тясно свързана група птици – пише Дарвин в „Пътешествието“, –
човек би могъл да си представи, че от поначало малобройните птици на този архипелаг
един-единствен вид се е модифицирал с оглед различни цели.“ (Както вече знаем, тези
вулканични острови са на по-малко от пет милиона години.) И не само сипките пораж-
дат подобни въпроси, но също и гигантските костенурки и присмехулниците.
В Англия Хенслоу и Седжуик четат на всеослушание писмата на Дарвин на различни
научни сбирки. Когато се завръща през октомври 1830 г., той открива, че вече си е изг-
радил име на изследовател и естественик. Баща му е приятно изненадан от успехите му
и всякакви разговори за църковна кариера секват. През същия този месец Дарвин се
среща за първи път с Чарлс Лайъл. Макар и да минава през трудни моменти, приятелс-
твото им ще трае цял живот.
Дарвин прави важни приноси в областта на геологията. Неговата теория за корало-
вите рифове – че те бележат местата на бавно слягащи се подводни възвишения, които
някога са били острови – добива окончателната си форма на борда на „Бийгъл“ и отго-
варя на днешното разбиране. През 1838 г. той публикува статия, в която твърди, че както
земетресенията, така и вулканите и появата на нови острови са причинени от бавни и
периодични, но неудържими глобални размествания в полутечната вътрешност на Зе-
мята. Тази „почти пророческа“ 41 теза е съществена част от съвременната геофизика.
През 1938 г. Уилям Уеуъл, в обръщението си като Председател на Геологичното общес-
тво, споменава името на Дарвин (в контекста на неговата работа) поне два пъти по-
често, отколкото това на който и да било друг геолог, жив или не. Следвайки идеите на
Лайъл, Дарвин смята, че в геологията, както и в биологията, големите промени се из-
вършват постепенно и през големи периоди от време.
През 1839 г. Дарвин се жени за своята братовчедка Ема Уеджуд. Тяхната връзка, про-
дължила повече от четиридесет години и дала живот на десет деца, е дълбока, нежна и
почти напълно хармонична. В ранните години на техния брак той записва, макар и оп-
ределено не с цел публикация, първите си идеи върху теорията за еволюцията. Редките
различия между съпрузите се отнасят основно до религията. „Преди да се сгодя – пише
Дарвин в своята автобиография, – баща ми ме посъветва старателно да крия съмненията

41
Rhodes, Frank Н. Т. „Darwin’s Search for a Theory of the Earth: Symmetry, Simplicity and Speculation“, British Journal of
the History of Science 24 (1991), pp. 193-229

41
си, тъй като познавал ужасните последици, които те биха могли да имат върху живота
на едно семейство.“42 Няколко седмици след сватбата, тя му пише:

„Дано придобитият от научните търсения навик да не вярваш в нищо, докато то

не бъде доказано, не повлияе на разума ти и в други неща, които не подлежат на до-
казване по същия начин и които – ако са верни – вероятно са отвъд нашите способ-
ности да ги разберем.“

Години по-късно Дарвин ще напише следното в полето на това писмо:

„Когато умра, знай, че много пъти

съм целувал и плакал над тези думи.“ 43

Дарвин прави всичко възможно, за да избегне обществената версия на подобен род

домашно напрежение. По това време нашето минало е срамна и тъмна тайна. В очите
на мнозина нейното разкриване би било равнозначно на публично оскърбление срещу
господстващите религиозни норми и на атака срещу човешкото достойнство. И все пак
да бъде потискана тя би означавало да се отхвърлят фактите само заради тревожните
последствия. Дарвин разбира прекрасно, че ако иска да убеди някого, то тогава ще
трябва да подкрепи твърденията си със солидно количество доказателства.
През 1844 г. се появява една сензационна, в основата си псевдонаучна книга, озагла-
вена „Останки от естествената история на Сътворението“. Неин автор, пожелал да ос-
тане анонимен, е Робърт Чеймбърс – енциклопедист и геолог любител. Той твърди, че
е успял да проследи предците на човешкия вид чак до... жабите. Предложените от него
аргументи не са убедителни (макар и не по-малко от тези на Еразмъс Дарвин), но дър-
зостта на изложената теза е такава, че книгата предизвиква огромен интерес. На повър-
хността започват да изкристализирват все по-заядливи съмнения относно Сътворението
и Дарвин решава, че трябва да напише своята собствена теория, при това в колкото се
може по-неоспорим вид. Той разширява едно есе, започнато две години по-рано, и го
развива в двуделна студия, чиито части съответно са озаглавени „Върху измененията на
органичните организми при одомашняване и в естествена среда“ и „Върху доказателс-
твата за и против тезата, че видовете са естествено образували се раси, произхождащи
от общо начало“. Въпреки това той още не е готов да публикува. Пише писмо на Ема, в
което я моли да приеме текста като допълнение към неговото завещание. В случай че
умре, той иска от нея да

„посветиш 400 лири на неговото публикуване и след това да се ангажираш лично...

с разпространението му. Искам написаното от мен да бъде дадено на някой, който е
компетентен по въпроса, заедно с горепосочената сума, която да го накара да се заеме
с разширяването и подобряването на текста.“44

Дарвин чувства, че е на прага на нещо важно, но се страхува – може би поради честите

пристъпи на болестта му, – че няма да доживее да завърши работата си.

42
The Autobiography of Charles Darwin (нередактиран вариант, издаден от неговата внучка Нора Барлоу) (New York:
Harcourt Brace, 1958), p. 95.
43
Bowlby. Op. cit., p. 233.
44
Darwin, Francis. Editor, The Life and Letters of Charles Darwin (London: Johm Murray, 1888), Volume II, p. 16.

42
 След това се захваща с нещо, което на пръв поглед изглежда странно. Изоставя изу-
чаването на еволюцията и посвещава следващите осем години от живота си изключи-
телно на арктическите патици. Големият приятел на Дарвин, ботаникът Джоузеф Хукър,
по-късно ще спомене пред неговия син Франсис следното: „След посещението си в
Чили, баща ти непрекъснато мислеше за тези патици!“ 45 Именно този задълбочен про-
ект спечелва на Дарвин репутацията на естественик. Друг негов близък приятел, анато-
мът и брилянтният полемист Томас Хенри Хъксли, ще отбележи, че Дарвин

„никога не беше правил нещо по-умно... Подобно на всички нас, той също нямаше
необходимия опит в биологичните науки, и винаги съм се възхищавал на този забеле-
жителен пример на неговата научна прозорливост – той осъзна необходимостта да
натрупа този опит и има куража да не си спести усилията по придобиването му...
Това беше проява на критична самодисциплина, ефектът от която се прояви във
всичко написано от него след това и го предпази от безкрайни грешки в детайлите.“46

Дарвин не е единственият учен, който възприема „Останките“ на Чеймбърс като сти-

мул за работа. Алфред Ръсел Уолъс, преквалифицирал се в естественик топограф, също
не е впечатлен от аргументите на Чеймбърс, но е заинтригуван от идеята, че еволюцията
на живота е познаваем процес. През 1847 г. той заминава за Амазония, за да търси фак-
тически доказателства за това. Докато се връща към Англия, на борда на кораба избухва
пожар, който поглъща всички събрани образци. Уолъс не се отчайва и този път се отп-
равя към Малайския полуостров, за да състави нова колекция. През 1855 г. – в септем-
врийския брой на „Анали и списание за естествена история“ – се появява неговата ста-
тия „Върху закона, който регулира появата на нови видове“.
По това време Дарвин вече се е борил с проблематиката в продължение на две десе-
тилетия. И сега се оказва напълно възможно някой да му отнеме първенството в разре-
шаването на най-голямата загадка на живота. Ако науката имаше нещо общо с присъж-
дането на ореоли, то поведението на Дарвин и Уолъс един към друг би спечелило по
един и за двамата. Дарвин изпраща сърдечните си поздравления на Уолъс, като споме-
нава в писмото колко дълго самият той е работил по същия проблем.
Неговите приятели Хъксли и Хукър го притискат да престане да се дърпа и да напише
статия, която ще направи тезата на еволюцията непоклатима. Дарвин се съгласява и през
1858 г. е вече почти готов, докато през това време Уолъс е в Индонезия, болен от мала-
рия и терзаещ се с въпроса „Защо някои умират, а други оцеляват?“.47 Когато се съвзема
от болестта, в него се избистря идеята за естествения подбор. Уолъс пише „Върху тен-
денцията от оригиналния тип да се отделят безкрайни вариации“ и веднага изпраща тек-
ста на Дарвин, молейки го да отсъди какво би могло да се направи с него. Дарвин е
ужасен от това до каква степен работата на Уолъс е близка до собствените му писания
от 1839 и 1842 г. През 1844 г. е обединил текстовете в едно есе, което обаче остава
непубликувано. Дарвин се обръща към приятелите си за съвет как да успее да разреши
тази дилема от морална гледна точка. Хукър и Лайъл излизат с едно разумно предложе-
ние – както статията на Уолъс, така и непубликуваното есе на Дарвин от 1844 г. да бъдат

45
Clark, Ronald W. The Survival of Charles Darwin: A Biography of a Man and an Idea (New York: Random House, 1984), p.
90.
46
Ibid., pp. 90, 91.
47
Ibid., p. 105.

43
представени на следващото събрание на Линеевото общество и след това да бъдат пуб-
ликувани в неговите „Известия“.48 Оттук нататък Уолъс винаги ще говори за еволюци-
ята като за откритие на Дарвин, а Дарвин винаги ще отдава на Уолъс признанието да е
стигнал до нея самостоятелно. Сега вече Дарвин се посвещава на написването на кни-
гата, която ще предизвика толкова спорове.
„Произход на видовете“ излиза на 24 ноември 1859 г. Първото издание с тираж 1250
броя просто изчезва от рафтовете в книжарниците. Дарвин предпазливо е включил само
едно изречение, в което се споменават хората: „Това ще хвърли светлина върху произ-
хода на човека и неговата история.“49 Ще трябва да минат цели дванадесет години,
преди изпод неговото перо да се появи нещо повече по тази деликатна тема – тогава
излиза „Произходът на човека“ 50. Тази сдържаност от страна на Дарвин не успява да
заблуди никого. Като се има предвид огромният арсенал от факти, вече по никакъв на-
чин не може да се постигне примирие между „Произходът“ и буквалния прочит на „Би-
тие“.

48
Ето един откъс от статията на Уолъс:
„Дивите котки са много плодовити и имат малко врагове. Защо тогава те не са станали толкова многобройни, колкото
са зайците? Единственият разумен отговор вероятно се свежда до това, че хранителните им източници са недостатъчни.
Следователно изглежда очевидно, че докато околната среда остава същата, броят на индивидите в обитаващите я попула-
ции не може да се увеличи съществено. И ако представителите на един вид се увеличат, то тези на друг – който използва
същите хранителни запаси – трябва пропорционално да намалеят. Броят на умрелите всяка година индивиди трябва да е
огромен. И тъй като индивидуалното съществуване на всяко животно зависи от самото него, то тези, които умират, би
трябвало да са най-слабите – най-младите, възрастните и болните, – докато тези, които продължават съществуването си,
трябва да са най-силните и с най-добро здраве – тези, които съумяват редовно да си набавят храна и да избягват многоб-
ройните си врагове. Това е – както отбелязахме още в началото – „Борба за съществуване“, в която загиват най-слабите и
тези, които не са съвършено организирани...“ (Alfred Russel Wallace, „On the Tendency of Varieties to Depart Indefinitely from
the Original Type“ [частта на Уолъс в Wallace and Darwin, „On the Tendency of Species to Form Varieties; and on the
Perpetuation of Varieties and Species by Natural Means of Selection“], in Journal of the Proceedings of the Linnean Society:
Zoology, Volume III [London: Longman, Brown, Green, Longmans & Roberts, and Williams and Norgate, 1859], pp. 56, 57.)
49
В следващите издания това изречение е променено: „Това ще хвърли много светлина върху произхода на човека и
неговата история.“ (курсивът е наш).
50
Най-разпостраненото издание на български език е Дарвин, Ч. Р. „Произходът на човека и половият отбор“. Прев.
Христо Катранджиев. Нариздат, С., 1947. По-новото издание е „Произход на видовете чрез естествен подбор“ от издател-
ство Захарий Стоянов, – Бел. https://4eti.me.

44
 Четвърта глава.
ЕВАНГЕЛИЕ НА ПРАХТА
„Ненавиждам всички системи, които омаловажават човешката при-
рода. И ако е заблуда това, че в същността на човека има нещо, което
неговият създател да почита и цени, то оставете ме да живея и умра
с тази заблуда. Не отваряйте очите ми, ако ще видя собствения си вид
в унизителна и отвратителна светлина. Всеки доблестен мъж чувства
как в него се надига възмущение срещу тези, които петнят неговите
родственици или родина. Защо гневът му да не се надига и срещу тези,
които петнят вида му?“
Томас Рейд, писмо от 1775 г.51

„Когато възприемам всички същества не като преднамерени творения,

а като преки наследници на ограничен брой организми, които са живели
много преди да се образуват първите пластове на камбрийската [гео-
логична] система, тогава те сякаш се облагородяват.“
Чарлс Дарвин, „Произход на видовете“, Глава XV52

„Човечеството е провело един експеримент с гигантски размери“, пише Дарвин в

„Произход на видовете“. Той е потресен от успеха на „кръстосването“ – самата дума е
достатъчно красноречива – в създаването на нови видове растения и животни, които да
бъдат полезни за хората. Природата ни предоставя различни вариации, от които ние из-
бираме кои трябва да се размножават и кои точно черти трябва да бъдат доразвити в
бъдещите поколения. Когато пренася с четка от камилски косъм полени от едно расте-
ние на друго, или когато пуска жребеца при кобилата, човек поема отговорността сам
да реши кои организми трябва да се чифтосат. Мъчно смилаеми култури, хилави кон-
чета, мършави пуйки, овце с лоша вълна и крави, които не дават мляко – всички тези
видове трябва да бъдат възпрепятствани от това да се множат. Поколение след поколе-
ние, прилагайки кумулативна селекция, хората налагат своите интереси на наследстве-
ната информация на животните и растенията, които се намират под техен контрол. При-
родата обаче също подбира тези растения и животни, които според нейните критерии
са по-добре приспособени от своите събратя. Тези щастливи създания се размножават
по-лесно, оставят по-голямо на брой потомство и с течение на времето изместват съпер-
ниците си. Изкуственият подбор може да ни помогне да разберем как функционира ес-
тественият.

51
В Philosophical Works, with Notes and Supplementary Dissertations by Sir William Hamilton, with an Introduction by Harry
M. Bracken, 2 volumes (Hildesheim: Georg Olms Verlagsbuchhandlung, 1967), Vol. 1, p. 52.
52
Darwin, Charles. The Origin of Species by Means of Natural Selection of the Preservation of Favored Races in the Struggle
for Life (New York: The Modern Library, n. d.) (публикувана за първи път през 1859 г.) (изданието на Modern Library също
така съдържа и The Descent of Man and Selection in Relation to Sex), Chapter XV, „Recapitulation and Conclusion“, p. 371.

45
 Възможностите на околната среда да приютява и изхранва големи популации – т.нар.
капацитет на понасяне – са, разбира се, ограничени. И когато броят на организмите се
увеличава, не всички могат да оцелеят. Разразява се яростно съперничество за оскъд-
ните ресурси. Минимални различия в способностите, които биха били незабележими за
случайния наблюдател, могат да предопределят съдбата – живот или смърт – на даден
организъм. Естественият подбор е огромно сито, което задържа огромното мнозинство
и пропуска само един малоброен авангард, който да предаде наследствената си инфор-
мация на следващото поколение. По отношение на определянето на генетичния облик
на бъдещите поколения естественият подбор е много по-безжалостен и от най-закора-
велия и непреклонен селекционер на животни. Има и друга разлика – докато одомаш-
няването на животните започва преди някакви си мизерни няколко хилядолетия, естес-
твеният подбор функционира вече милиарди години.
Замислете се върху огромното разнообразие от качества, които с помощта на изкуст-
вената селекция сме развили при кучетата: хрътки и борзои, чиято бързина да им поз-
волява да надбягат вълците; колита, които да събират овцете; гончета, пойнтери и се-
тери за лов; лабрадори, за да помагат на рибарите да събират мрежите си; кучета водачи
за слепите; полицейски кучета за преследване на престъпници; териери, които да из-
мъкват дивеча от леговищата му; мастифи, които да ни пазят; и първоначално пекине-
зите (от които е оцелял само един вариант джуджета) за война. Постигнали сме всичко
това – само за няколко хиляди години, – като сме се намесвали в половия живот на ку-
четата. Създали сме карфиола, броколите, брюкселското зеле и толкова разпростране-
ното понастоящем обикновено зеле от жалкото диворастящо зеле (подобно на различ-
ните породи кучетата, тези зеленчуци също могат да се кръстосват). Сега се замислете
за много по-строгата и много по-взискателна селекция, която е функционирала в цялата
природа в продължение на милиони пъти по-дълъг период от време. Това е селекция,
която не е резултат от целенасоченото решение на някой селекционер да кръстоса една
порода кучета с друга, с ясна идея какво ново куче би искал да получи – тя зависи от
една сляпа, безцелна и променлива околна среда. И ако изкуствената селекция е един
гигантски експеримент, то какви тогава са размерите на експеримента, проведен от ес-
тествения подбор? Не е ли възможно цялото това елегантно и адаптивно разнообразие
на живота на Земята да е било пресято и извлечено? И наистина, това е единственият
известен процес, чрез който организмите се приспособяват към околната среда. 53
Тук ще ви представим тези пасажи от книгата на Дарвин, в които той за първи път
излага тезата и антитезата за изкуствения и естествения подбор:

„Една от най-забележителните черти на нашите одомашнени видове е топа, че в

тях можем да видим адаптирането – разбира се, не за собственото благо на расте-
нието или животното, а в полза на човека или по негов каприз. Някои полезни за него
вариации може би са се появили от само себе си, или само вследствие едно действие...
Но когато сравним товарния кон с този за надбягвания, едногърбата и двугърбата
камила, различните породи овце, които са приспособени или към обработваема земя,
или към планински пасища, и чиято вълна според породата е по-подходяща за едно или
друго нещо; когато сравним многобройните породи кучета, всяка от които е полезна
за човека по различен начин; когато сравним бойния петел, който е толкова стръвен в
битките, с други, толкова миролюбиви породи, с „вечните носачки“, които никога не

53
Разбира се, традиционното религиозно обяснение за адаптирането е, че такава е Божията воля. И все пак, това не
може да бъде обяснение за един процес.

46
спират на едно място, и с още други, които са толкова малки и изящни; когато срав-
ним множеството растения, които растат по нашите поля, градини и парници, които
са така полезни за човека – в различните сезони и с различно предназначение – или така
красива гледка за неговите очи – тогава, смятам, трябва да погледнем отвъд прос-
тото разнообразие. Едва ли бихме могли да предположим, че всички породи са се поя-
вили изведнъж, толкова полезни и съвършени, колкото ги виждаме днес. И наистина –
в много случаи знаем, че тяхната история не е била такава. Ключът се крие в способ-
ността на човека да извършва селекция чрез натрупване: природата е предоставила
различните вариации; човекът ги свързва по начин, който да е полезен за него. В този
смисъл може да се каже, че сам е създал за себе си полезните породи.“

„ ... Едва ли има някой толкова глупав, че да кръстосва най-лошите си животни...“

„Дори и да съществуват диваци, които да са толкова нецивилизовани, че да не се

замислят за унаследените характеристики в потомството на техните домашни жи-
вотни, все пак което и да е животно, което е полезно за тях за някаква особена цел,
ще бъде грижливо опазено по време на глада или други бедствия, на каквито диваците
непрекъснато са изложени. При това положение тези избрани животни естествено
ще оставят повече потомство, отколкото по-лошите, което би означавало, че в този
случай сме свидетели на нещо като несъзнателен подбор...“

„Човек... никога не би могъл да осъществи подбор, ако не съществуваха вариации,

предварително загатнати му от природата...“

„Запазването [в Природата] на благоприятните индивидуални разлики и вариации,

и гибелта на тези, които са вредни – това аз наричам Естествен подбор или Оцеляване
на най-пригодните. Вариациите, които не са нито полезни, нито вредни, не са изло-
жени на въздействието на естествения подбор...“

„Когато видим, че хранещите се с листа насекоми са зелени, а живеещите в кората

на дърветата – изпъстрени в сиво, че алпийската яребица през зимата е бяла, а шот-
ландската яребица е с цвета на пирена, тогава трябва да повярваме, че тези разцветки
служат на птиците и насекомите, за да ги предпазят от опасност...“

„Ако едно растение ще извлече изгода от това, вятърът да разнесе неговите семена
колкото се може по-нашироко, то не виждам това да е по-трудно постижимо за ес-
тествения подбор, отколкото за собственика на памукови плантации да увеличи и по-
добри чрез селекция мъха в шушулките на своите памукови насаждения...“

„Няма причина, поради която принципите, които са се показали толкова ефикасни

при одомашняването, да не са били в действие и в природата. В оцеляването на приви-
легированите индивиди и видове – по време на непрекъснатата Борба за съществу-
ване – можем да видим една могъща и винаги активна форма на подбор. Борбата за
съществуване неизбежно следва от високия коефициент на геометрично умножаване,
присъщ на всички органични същества. Бързите темпове на увеличаване могат да се
докажат чрез изчисления – например на внезапното умножаване на множество рас-
тения и животни при смяната на определени сезони или когато са преместени в нови

47
земи. Раждат се повече индивиди, отколкото е възможно да оцелеят. едно-единст-
вено зрънце в естественото равновесие може да определи кои индивиди ще живеят и
кои ще умрат, коя разновидност на вида ще се умножи и коя ще намалее, за да изчезне
накрая... И най-малкото преимущество на определени индивиди – независимо от епо-
хата и сезона – спрямо тези, с които се оказват в съперничество, или дори и малко по-
добрата приспособеност към обкръжаващата ги естествена среда – тези неща в дъл-
госрочен план са в състояние да обърнат равновесието.“ 54

В статията си, отпечатана в „Известията“ на Линеевото общество през 1858 г., Дарвин
иска от нас да си представим едно същество, което да е в състояние да продължи под-
бора – с необходимата непоколебимост – на една-единствена черта в продължение на
„милиони поколения“. Естественият подбор предполага – по същество, макар и не бук-
вално – такъв организъм да съществува. „Разполагаме с почти безкрайно време“ за ево-
люция, пише Дарвин.
След това той излага тезата си, че като се имат предвид наистина колосалните пери-
оди от време, непрекъснатият естествен подбор може да създаде толкова много разли-
чия между един организъм и неговия прародител, че всъщност в крайна сметка да се
получи нов вид. Жирафите са развили толкова дълги шии, защото тези, които – благо-
дарение на някакво спонтанно генетично изменение – имат по-дълги шии, могат да дос-
тигат до листата по върховете на дърветата и съответно да бъдат добре нахранени, до-
като останалите гладуват. Следователно те ще могат да оставят потомство, което да е
по-многобройно от това на техните по-късоврати събратя. Дарвин описва едно огромно
семейно дърво, символизиращо различните форми на живот, което постепенно израства
и се разклонява – организми, които се развиват и създават всички „изящни форми“ на
естествения свят.
Има някакво „величие“ – смята той – във факта, че от „едно толкова просто начало са
се развили и продължават да се развиват толкова безброй много красиви и чудесни
форми“.

„Аналогията би ме отвела още по-далеч, а именно към убеждението, че животните

и растенията са произлезли от един-единствен прототип. И все пак, аналогията би
могла да бъде и измамен водач. Не можем да отречем, обаче, че всички живи организми
имат много общо помежду си – в своя химически строеж, клетъчните си структури,
законите на растеж и податливостта си на вредни влияния... На принципа на естес-
твения подбор с дивергентен характер, не би трябвало да изглежда невероятно пред-
положението, че както животните, така и растенията са се развили от някаква
ниска междинна форма. Ако допуснем тази възможност, по същия начин трябва да
допуснем и това, че всички органични същества, които някога са населявали земята,
са наследници на една-единствена първична форма.“

Как обаче се е появила тази първична форма? През 1871 г. Дарвин излага следните
изпълнени с копнеж разсъждения в едно писмо до своя приятел Джоузеф Хукър: „Но
ако (уви!, това е едно голямо „ако“) бихме могли да си представим как в едно малко

54
Необозначените цитати в тази глава са взети от Charles Darwin, op. cit., pp. 29, 31, 33, 34, 64–67, 359, 370 и от Charles
Darwin and Alfred R. Wallace, „On the Tendency of Species to Form Varieties; and on the Perpetuation of Varieties and Species
by Natural Means of Selection“], in Journal of the Proceedings of the Linnean Society: Zoology, Volume III [London: Longman,
Brown, Green, Longmans & Roberts, and Williams and Norgate, 1859], p. 51.

48
топло езерце – в което да има всякакви амониеви и фосфорни соли, светлина, топлина,
електричество и т.н. – се образува по химичен път някакво протеиново съединение, го-
тово оттук нататък да претърпи още по-сложни изменения...“55
Ако подобно нещо е възможно, защо не се случва и днес? Дарвин веднага предлага
една причина: „Понастоящем една подобна материя ще бъде незабавно погълната и ус-
воена, което е нямало как да стане, преди да се появят живите организми.“ Освен това
днес вече знаем, че отсъствието на кислородната молекула в атмосферата на примитив-
ната Земя също е благоприятствала образуването и оцеляването на органичните моле-
кули. (Да не забравяме също така, че в онези дни от небето са падали много повече
органични молекули, отколкото сега, в нашата подредена и чиста Слънчева система.)
Лабораторните експерименти са доказали, че въпросното малко топло езерце – или
нещо подобно – много бързо е можело да създаде първите аминокиселини. А ако при-
бавим и малко енергия към аминокиселините, те много лесно се обединяват в нещо като
„протеиново съединение“. При подобни експерименти са получени и нуклеинови кисе-
лини. Предположението на Дарвин – поне дотам, докъдето е достигнало днес вече може
да се смята за доказано. Ранната Земя е изобилствала със съставните частици на живота,
макар и да не можем да се похвалим, че сме вникнали напълно в неговото зараждане.
Все пак ние, хората – след поставеното от Дарвин начало, – едва сега започваме да се
вглеждаме в тази материя.

Както може да се очаква, публикуването на „Произход на видовете“ предизвиква

страстни реакции – както за, така и против. Следва да прибавим и една бурна среща на
Британската асоциация за научен напредък, състояла се малко след излизането на кни-
гата. Може би най-добре ще успеем да схванем мащабите на дискусията, ако изровим
от архивите появилите се в печата рецензии. Литературните списания, които по правило
са месечници, покриват възможно най-широки теми – художествена и нехудожествена
литература, проза и поезия, политика, философия, религия и наука. Често се срещат ре-
цензии от по двадесет страници. Повечето статии остават неподписани, макар техните
автори да са водещи фигури в съответните области. В наши дни подобни публикации
на английски език са сравнително редки, въпреки че литературното приложение на Лон-
донския „Таймс“ и „Ню Йорк Ривю ъф Букс“ вероятно се приближават най-много.
В броя си от януари 1860 г. „Уестминстър Ривю“ признава, че книгата на Дарвин
може да се окаже с историческа значимост:

„Ако трябва да приложим принципа на изменение чрез естествен подбор към гиган-
тските мащаби, които предполага работата на Дарвин... това ще открие една ог-
ромна и почти напълно непозната сфера на изследване... Нашите класификации, поне
доколкото сме в състояние да направим такива, ще се окажат един вид генеалогии; и
тогава те може би наистина ще ни разкрият нещо, което можем да наречем план на
сътворението.“56

Априлският брой от същата година на „Единбъроу Ривю“ (става дума за една непод-
писана критика от анатома Ричард Оуен) не е толкова ласкав:

55
Darwin, Francis. Editor, The Life and Letters of Charles Darwin (London: John Murray, 1888), Volume III, p. 18.
56
The Westminster Review 143 (January 1860), pp. 165-168.

49
 „Разсъжденията, необходими за разкриването на произхода на червея, са неадек-
ватни по отношение на един толкова по-сложен проблем, какъвто е произходът на
човека... И наистина, за червея, който може да се възприема като лишен от душа и
изобщо като едно безсъзнателно същество, всяко предположение (стига да е поне
малко правдоподобно), което включва някаква разбираема представа за това как са се
появили по-низшите видове, би следвало да е достатъчно и той не би трябвало да се
тревожи повече за личната си връзка със Създателя... Господин Дарвин ни предлага...
интелектуални небивалици... подкрепени единствено от неговата твърда вяра в тях-
ната питателна самодостатъчност.“ 57

Авторът възхвалява тези учени, които „не занимават интелектуалната общност с тех-
ните убеждения, а се стремят да я обогатят с доказателства“ и ги противопоставя на
Дарвин, за когото твърди, че има единствено „безсистемни и повърхностни познания
върху природата“.
Професор Оуен е силно впечатлен от работата на Кювие върху мумифицираните
ибиси, котки и крокодили, „запазени в египетските гробници“, които доказват, „че през
хилядолетията, изминали откакто въпросните индивиди са били подложени на изкуст-
вото на балсамирането, в техните специфични характеристики не са настъпили никакви
изменения“. Оуен смята, че данните на Кювие са с „много по-голяма стойност“ от „спе-
кулациите“ на Дарвин. Мумифицираните животни от Древен Египет обаче са крачели
по света преди едва части от секундата – според скалата на геологичното време – и това
не е достатъчно, за да проличат сериозни еволюционни изменения, които обикновено
изискват милиони години. От рецензията на Оуен се леят потоци от вулгарни насмешки:
„Прозаичните умове – пише той – съумяват да отегчат околните със своите искания за
доказателства, и понякога – когато сме били примамени до ръба на пропаст от забра-
нени знания, каквато ни предлагат еволюционистите – се случва да се почувстваме из-
кушени да изпием това омайно питие, вече отхвърлено“ от по-стойностни специалисти
с различно мнение.
Други коментатори повдигат по-съществени въпроси: не са известни примери за нас-
ледствени промени или благотворни мутации; идеите на Дарвин предполагат огромни
периоди от време преди епохата на динозаврите, но в по-ранните геологични пластове
не присъстват никакви следи от живот; защо сред фосилните останки не присъства нито
една от междинните форми, илюстрираща прехода от един вид към: друг. Всъщност
самият Дарвин набляга на почти пълното непознаване на механизмите на мутацията и
унаследяването по това време, и отново самият той изтъква, че малкото налични данни
в геологичната история представляват сериозен проблем за неговата теория (въпреки че
също така заявява, че ще покаже на своите опоненти преходните фосили, когато те от
своя страна му покажат всички междинни форми между дивите кучета, от една страна,
и хрътките и булдозите, от друга). Оттогава не само че сме проучили внимателно зако-
ните на унаследяването чрез гени и хромозоми (които се състоят почти изцяло от нук-
леинови киселини), но вече познаваме в детайли и тяхната молекулна структура. Дори
сме в състояние да разберем как промяната на един-единствен атом може да доведе до
мутация. Не само че сме разширили познанията си върху геологичните епохи отпреди
динозаврите, но също така имаме и някаква представа относно живота през предходните
3,5 милиарда години. Въпреки своите изчерпателни изследвания върху изкуствената се-
лекция, Дарвин не познава нито един пример за естествен подбор в дивата природа.
57
The Edinburgh Review 226 (April 1860), pp. 251-275.

50
Днес познаваме стотици такива. 58 Все пак фосилните доказателства са все още оскъдни.
Известни са ни някои от преходните форми – например археоптерикса, на половината
път между влечугите и птиците, – но те не са достатъчни да илюстрират дори по-голя-
мата част от важните пътеки на еволюцията. Както ще видим обаче, най-силните дока-
зателства в полза на еволюцията идват от една наука, за чието съществуване по времето
на Дарвин дори не подозират – молекулярната биология.
Една рецензия, публикувана в „Норд Америкън Ривю“ през април 1860 г., се опитва
да опровергае Дарвин с нещо като несъзнателен софизъм: твърде дългите периоди от
геологично време, необходими за протичането на еволюцията, са обявени за „практи-
чески безкрайни“. Дори и самият Дарвин използва подобен неясен математически език.
След това в статията се казва, че „дори и да има разлика между една подобна концепция
и тази за стриктно безкрайни периоди, то тя е пренебрежимо малка“. Безкрайността,
обаче, принадлежи не на математиката, а на метафизиката, от което авторът на рецен-
зията заключава, че теорията за еволюцията е не толкова научна, колкото метафизична
и „почива изцяло върху идеята за „безкрайното“, която човешкият разум не е в състоя-
ние нито да игнорира, нито да проумее“.59 Последното твърдение вероятно се отнася
най-вече за самия автор. Всъщност всеки две числа – без значение, дали са малки или
големи – са еднакво далеч от безкрайността, а 4,5 милиарда години са един напълно
краен период от време. Еволюционната перспектива не включва в себе си идеята за без-
края. Безсъдържателността на тези обвинения (както и на други критики) може да ни
даде представа за това колко голяма е била необходимостта идеите на Дарвин да бъдат
отречени. (По-късните му твърдения, че всички живи същества – хората включително –
продължават да се развиват и че в някакво далечно бъдеще нашите потомци няма да
имат човешки облик, са отхвърлени като твърде крайни дори и от неговите симпати-
занти.)
В „Лондон Куортърли Ривю“ от месец юли 1860 г. се появява статия под заглавие
„Произход на видовете на Дарвин“, в която анонимният противник на Дарвин – в случая
англиканският епископ на Оксфорд Самюъл Уилбърфорс – го упреква, наред с много
други неща, в „необузданост в предположенията“ и „екстравагантна свобода в спекули-
рането“. „Начинът, по който Дарвин се отнася с природата“ е описан като

„Крайно позорен за всички естествени науки, тъй като ги сваля от тяхното изви-
сено положение на едно от най-благородните упражнения за интелекта на човека и
най-добрите ръководства за неговия ум до най-обикновена ленива игра на фантазията,
на която липсва основата на фактите и дисциплината на наблюдението.“

Дарвин е обвинен в това, че заобикаля „убедителността на фактите“, все едно махвал

с магическа пръчица и казвал: „Прибавете плюс-минус няколкостотин милиона години
и защо пък да не са възможни следните промени...?“
Появява се и ужасното заключение, че негласното предположение на Дарвин, е, че
„човекът“ може да се окаже просто една „подобрена маймуна“. (Тук Уилбърфорс съв-
сем не е далеч от истината – идеите на Дарвин са доста подобни.) Това, че естественият
подбор може да бъде приложен и към хората е осъдено като „напълно несъвместимо“ с

58
Книгата на John A. Endler Natural Selection in the Wild (Princeton: Princeton University Press, 1986) предоставя едно
полезно съвременно обобщение на това какво е и какво не е естественият подбор, каква е ролята му за еволюцията и как
може да бъде проверено, че той действа. В Table 5.1, която се основава на последните научни издания, авторът е обобщил
над 160 „преки демонстрации“ за естествен подбор в природна среда.
59
The North American Review 90 (April 1860), pp. 487, 504.

51
„Божието Слово“. И освен това „изначалното господство на човека над света, човешката
дарба за членоразделна реч, дарът на разума, свободната воля и отговорността на чо-
века, неговото падение и изкупление, Въплътяването на Божия Син, вселяването на Бо-
жия Дух – всички тези неща са еднакво и напълно непримирими с унизителната предс-
тава за долния произход на този, който е бил създаден по образ и подобие на Бог и е бил
изкупен от Неговия Син“. Идеята за еволюцията „неизбежно ще прогони от разума по-
вечето от присъщите на Всевишния качества.“ Интуицията на Дарвин е сравнена с
„трескавото вдъхновение на човек, надишал се с отровен газ“. Неговите виждания са
противопоставени от Уилбърфорс на тези на „далеч по-великия философ“ професор
Оуен, като са цитирани – малко повърхностно – съветите на последния към младежите:

„Вие, които притежавате кипящата сила на буйната младост, помислете за това,

което Той е вложил в грижите си за вас. Не хабете силите си, не се отдавайте на
леност, не се разваляйте с удоволствия! Върховното дело на сътворението е било из-
пълнено така, че вие да притежавате тяло – единствено изправено и най-свободно от
всички живи твари, – но за какво? За да бъде в служба на душата... Не го сквернете.“60

„Норд Бритиш Ривю“ от май 1860 г. започва критиката си по следния начин: „Ако
известността би могла да бъде някакво доказателство за добрия автор, то господин Дар-
вин е получил своята награда.“ Дарвин е сравнен с писателите, които „сякаш винаги
изпитват недоверие към тези възгледи за природата, които дори и косвено биха поста-
вили тях или техните читатели в пряка връзка с един личен Бог“. Както и в множество
други отрицателни рецензии, тук също се признава неговата репутация на добър естес-
твеник и се възхвалява увлекателния му стил. Въпреки това той е обявен за „шарлата-
нин“ и „невярващ във всемогъщия Създател“. „Привидната дълбочина“ на книгата
всъщност е само „мрак“. Дарвин е обвинен в това, че е издигнал трон „някъде високо,
над Олимп, и на него седи богинята, на която той се кланя“. Нейното име е Естествен
подбор. „Възможностите“ на езичеството са се развили до по-висша форма... Работата
на господин Дарвин – заключава „Норд Бритиш Ривю“ – е в директно противоречие с
всички постижения на естествената теология, основаващи се на закономерни заключе-
ния от изследването на Божиите дела. Тя се опълчва срещу всичко, което нашият Съз-
дател лично е казал в истинното Писание.“ Според рецензията публикуването на „Про-
изход на видовете“ е било „грешка“. „Нейният автор е щял да стори по-добре както за
науката, така и за собственото си име, ако – след като е бил толкова решен да я напише –
да я скрие някъде сред книжата си и да напише отгоре „Принос към научните спекула-
ции от 1720 г.“ – последното е преценката на рецензента за това, колко твърденията на
Дарвин са назадничави и демоде.61
Процесът на естествения подбор, който сякаш с магическа пръчка създава ред от ха-
оса, изглежда нелогичен и обезпокоителен за мнозина. Дарвин неколкократно е обви-
няван едва ли не в идолопоклонничество. Той отговаря на обвиненията със следните
думи:

60
The London Quarterly Review 215 (July 1860), pp. 118–138.
61
The North British Review 64 (May 1860), pp. 245-263.

52
 „Твърдят, че говоря за естествения подбор като за някаква активна сила или бо-
жество; кой обаче ще тръгне да противоречи на автор, който говори за гравитаци-
онното привличане като за силата, която управлява движението на планетите? Всеки
разбира какво се има предвид в тези метафорични изрази и те са абсолютно необхо-
дими с оглед краткостта на изказа. И още – трудно е да се избегне персонифицира-
нето на думата Природа; това, което аз имам предвид под Природа, е събирателното
действие на и резултата от множеството природни закони, а под закони – последо-
вателността на събитията такава, каквато е установена от нас. Едно бегло запоз-
наване ще обезсмисли тези повърхностни възражения...
Тъй като човекът постига и със сигурност е постигнал огромни резултати с мето-
дичните, макар и неосъзнати средства на подбор, защо и естественият подбор да не
може да има същите последствия? Човекът може да въздейства единствено на вън-
шните и видимите черти; Природата, ако ми позволите да персонифицирам естест-
веното оцеляване и запазване на най-пригодния, не обръща внимание на външния вид,
освен ако той не е от полза за оцеляването на дадено същество. Тя може да въздейс-
тва на всеки вътрешен орган, на всяка най-дребна отсянка на различие между орга-
низмите, на всички механизми на живота. Човек избира единствено за своя облага,
Природата – само за доброто на съществото, за което се грижи...
Би могло метафорично да се каже, че естественият подбор следи внимателно –
ежедневно, ежеминутно и по целия свят и най-дребните вариации. Той отхвърля ло-
шите, като запазва и додава още качества на добрите. Неговото въздействие е тихо
и неусетно... Не можем да видим нищо от тези непрекъснати бавни промени, преди
ръката на времето да е отмерила изтичането на цели епохи. Разбирането ни за от-
давна отминалите геологични времена е толкова несъвършено, че можем да забеле-
жим единствено това, че сега формите на живот са различни от тогавашните.“

Някои обвиняват Дарвин в телеологизъм, т.е. че вярва в това, че Природата действа с

оглед някаква далечна цел. Други напротив, го укоряват за това, че е създал една При-
рода, в която всичко се основава на случайните и безцелни изменения. („Законът на
безпорядъка“, както презрително го нарича астрономът Джон Хершел.) Хората опреде-
лено изпитват затруднения да възприемат концепцията за естествения подбор. Под въп-
рос са поставени мотивите, почтеността и способностите на Дарвин. Мнозина от него-
вите критици просто не разбират неговата обосновка или кумулативната сила на фак-
тите, които той привлича като доказателство. Мнозина – включително и някои от най-
видните учени на епохата (сред тях, за съжаление, е и Адам Седжуик – старият препо-
давател по геология на Дарвин) – отхвърлят неговите прозрения, при това не поради
липса на доказателства, а поради посоката, в която водели – към един свят, както изг-
леждало, в който хората са принизени, душите са отречени, Бог и моралът са обругани,
а маймуните, червеите и примитивните мъхове са въздигнати. „Една безразлична към
човека система.“ Томас Карлайл я нарича „Евангелие на прахта“.
Дарвин, Хъксли и още неколцина се заемат да докажат, че нито една от тези морални
и богословски критики не е неопровержима. В астрономията вече никой не вярва, че
ангели бутат планетите по техния път около Слънцето – Нютоновите закони за движе-
нието и закона за гравитацията се оказват напълно достатъчни. И все пак никой не
вижда в това доказателство за несъществуването на Бог, а самият Нютон – с изключение

53
на някои лични негови резерви относно идеята за Троицата – остава верен на конвенци-
оналното християнство на своето време. Свободни сме да постулираме, че именно Бог
е създал природните закони, и че божествената воля се изпълнява чрез вторични дейст-
вия. В биологията такива вторични процеси биха били мутациите и естественият под-
бор. (Вероятно мнозина биха намерили за неудовлетворително да почитат закона за гра-
витацията.)
С развитието на дискусията през годините естественият подбор започва да изглежда
все по-малко странен и заплашителен. За идеята са спечелени все повече учени, хора на
литературата и дори духовни лица. Далеч не всички, обаче. През юли 1871 г. „Лондон
Куортърли Ривю“ – където единадесет години по-рано е публикуван анонимният пам-
флет на преподобния Уилбърфорс – демонстрира същата закостенялост, като съвсем
явно не разбира тезата на Дарвин. „Защо естественият подбор трябва да се грижи за
оцеляването единствено на полезните вариации? Не бихме могли да припишем подобни
действия на една сляпа сила – те са присъщи единствено на разума.“ Отхвърлени са не
само еволюцията и естественият подбор, но и току-що откритият закон за запазване на
енергията62 – един от основните стълбове на съвременната физика.
По-късно драматургът Джордж Бърнард Шоу ще опише в ярки цветове някои от скри-
тите емоционални причини за отричането на естествения подбор:

„Дарвиновият процес може да бъде описан като поредица от случайности. От тази

гледна точка изглежда прост, тъй като в началото не разбирате какви биха били не-
говите последствия. Когато обаче осъзнаете пълното му значение, сърцето ви слиза в
петите. В него има ужасяващ фатализъм и всичко – красотата, интелекта, силата,
целеустремеността, почтеността, желанията – е сведено по един отвратителен и
пъклен начин до такива случайни и оригинални промени, каквито една лавина би могла
да предизвика в пейзажа, или една железопътна катастрофа – в човешкото тяло. Да
се нарича това Естествен подбор е богохулство, което е възможно единствено в ус-
тата на онези, за които Природата не е нищо повече от безсмислена съвкупност от
инертна и мъртва материя. Това обаче е невъзможно за душите и разума на правед-
ните... Ако един такъв подбор може да направи от антилопата жираф, то тогава би
било мислимо, че ще може да превърне и едно езерце, пълно с амеби, във Френската
академия на науките.“63

Чудесни думи. Какво ще стане обаче, ако се окаже, че в „инертната и мъртва материя“
се крият невероятни сили, и прибавим към тона четири милиарда години? Подобни въз-
ражения са адресирани (при тона далеч не убедително) единствено към философските
и социалните последствия от естествения подбор, но не и срещу доказателствата н не-
гова полза.
Някои наивни дарвинисти, сред които много капиталисти, егоистично са заявявали,
че потискането на слабите и бедните е напълно оправдано прилагане на естествения
подбор към човешките дела. Някои също така наивни библейски буквалисти, сред които
и високопоставени чиновници, натоварени с опазването на околната среда, също тол-
кова егоистично са заявявали, че унищожаването на нечовешките форми на живот е оп-
равдано, тъй като светът така и така скоро ще свърши, или поради предписанието на

62
The London Quarterly Review 36 (July 1871), pp. 266-309.
63
Shaw, George Bernard. Back to Methusaleh: A Metabiological Pentateuch (New York: Brentano’s, 1929), p. xlvi. Послед-
ното изречение всъщност изразява съвременната еволюционна гледна точка.

54
„Битие“, че „господстваме... над всички живи твари“. 64 Нито еволюцията обаче, нито
свещените книги на много религии са били обезсилени вследствие на това, че от тях са
били извлечени опасни заключения.
През 70-те и 80-те години на XIX в., събраните от Дарвин факти променят мисленето
на много хора. Рецензиите вече признават „доказаното въздействие на естествения под-
бор“ и дори възможността човекът да е произлязъл от някакво по-нисше животно. 65
Въпреки това някои от заключенията, които Дарвин излага в „Произход на човека“ (из-
дадена през 1871 г.) засядат в гърлата дори и на най-благосклонните рецензенти. Както
ще видим, дискусията се е преместила на нов терен:

„Отричаме [на животните]... способността да осъзнаят собственото си същест-

вуване и да се вместят в природата на нещата и техните причини. Отричаме да
знаят, че знаят, или да познават себе си в това знание. С други думи, отричаме това
да имат Разум.“

64
Джеймс Уат, държавен секретар по вътрешните работи по време на първия мандат на Рейгън, оправдава плячкосва-
нето на държавните земи с довода, че не е сигурен с колко точно време разполагаме, преди „да дойде Божието царство“.
Мануел Лухан, държавен секретар по вътрешните работи по време на президента Буш (старши), се противопоставя на
защитата на застрашените видове, тъй като „Човекът е на върха на реда на кълване. Мисля, че Бог ни е дал власт над тези
твари... тъй като е сметнал човека за същество от по-висок ранг. Може би защото пилетата не могат да говорят, затова Бог
е създал Адам и Ева, от които всички ние сме произлезли. Бог ни е създал във вида, който имаме и днес.“ (Ted Gup, „The
Stealth Secretary“, Time, May 25, 1992, pp. 57-59.) „Битие“ ни подтиква да подчиним Природата и предсказва, че „всеки
звяр“ ще има „страх“ и „ужас“ от нас. Тези религиозни предписания имат практически последствия за човешкия щурм
срещу околната среда (вж. John Passmore, Man’s Responsibility for Nature: Ecological Problems and Western Traditions [New
York: Scribner’s, 1974]). Въпреки това водачите на най-различни религии са заели категорични позиции и са предприели
политически действия за защита на околната среда (вж. Carl Sagan, „То Advert a Common Danger: Science and Religion Forge
an Alliance“, Parade, March 1, 1992, pp. 10-15).
65
Алфред Ръсел Уолъс, който паралелно с Дарвин открива еволюцията чрез естествен подбор – щедър и себеотрицате-
лен човек, който описва сам себе си като „срамежлив, несръчен и непривикнал към доброто общество“ – се разграничава
от Дарвин по един много важен въпрос. Според него всяко животно и растение се е развило по този начин, но не и човекът.
Според него на някакъв сравнително късен етап в еволюционния процес в него е била въведена някаква божествена (и
самовъзпроизвеждаща се) искра. Какви са неговите доводи?
За разлика от расистите на своето време, Уолъс е поразен от факта, че размерът и анатомията на мозъка при всички
хора са по същество идентични: „Колкото повече опознавам нецивилизованите народи, толкова по-добри неща си мисля
за човешката природа. Съществените разлики между цивилизованите хора и диваците сякаш изчезват... Можем да устано-
вим, че много претенциозни твърдения относно ниския морал и интелект на праисторическите хора всъщност са трудно
защитими.“ (Цитирано в Loren Eiseley, Darwin’s Century [New York: Doubleday, 1958], p. 303.) Уолъс обаче смята, че пред-
технологичните хора нямат нужда от мозък, който да е в състояние да изобрети например парната машина. Следователно,
заключава той, човешкият мозък би трябвало да е бил предварително замислен, за да може да изпълни сломеното си адап-
тивно предназначение много по-късно. Уолъс ясно разбира, че една подобна предвидливост е несъвместима със случайния
и непосредствен характер на естествения подбор. И следователно „някакъв по-висш интелект трябва да е ръководил про-
цеса на развитие на човешката раса“. (Ibid., р. 312.)
Въпреки всичко Уолъс до голяма степен подценява сложността на прединдустриалните общества. Никога не е същест-
вувала предтехнологична човешка култура. Изработката на каменни сечива и ловуването на големи животни съвсем не са
лесни дейности. Големият мозък е бил наше предимство още от самото начало.
Освен това Уолъс е силно впечатлен от размаха на спиритуалистичните демонстрации, които са толкова популярни в
Англия от края на Викторианската епоха – призоваване на духове, сеанси, разговори с мъртвите, материализиране на „ек-
топлазма“ и всякакви подобни. Те сякаш доказвали присъствието на духовен компонент в хората, но не и в останалите
живи същества. Доколкото момеем да преценим, това упоително питие е било приготвено от равни части изключително
сръчни шарлатани и много доверчива публика, съставена от представители висшите класи. По-късно фокусникът Хари
Худини ще изиграе важна роля за разобличаването на някои от тези самозванци. Уолъс със сигурност не е единственият
виден викторианец, който се е оставил да бъде подведен.
Когато – към края на настоящата книга – се спрем на необикновените познавателни възможности на шимпанзетата,
конто са установени при лабораторни тестове, пред нас ще бъде поставен подобен въпрос: възможно ли е те да са били
предварително адаптирани за разрешаването на такива сложни проблеми? И отговорът – &ли поне част от него – може да
бъде същият като този на затруднението на Уолъс: в техния всекидневен живот в естествената им среда, шимпанзетата се
нуждаят от широкомащабна и многоцелева интелигентност – може би не толкова напреднала, колкото е при хората, и все
пак много повече, отколкото можем да предположим.

55
 Ще се върнем по-късно към това ново равнище на дискусията. Тук ще отбележим
само това колко бързо се разсейват много от богословските предубеждения спрямо ево-
люцията веднъж щом хората започват да разбират доводите на Дарвин. „Нищо не може
да бъде по-забележително – пише той в своята „Автобиография“ – от разпространени-
ето на рационализма и скептицизма, на което станах свидетел през втората половина от
живота си.“66

Ще се спрем само на един-единствен от безбройните съвременни примери за естест-

вен подбор в реалния свят. Той е от особен интерес, тъй като от една страна засяга хо-
рата, а от друга – защото се явява като резултат от един експеримент, макар и проведен
поради недоглеждане и при трагични обстоятелства. Маларията е ендемична сред почти
половината население на земята (в периода преди Втората световна война става дума за
две трети от всички хора). Това е сериозна болест, която се свързва – при отсъствието
на адекватни медицински грижи или естествен имунитет – с висока смъртност. Дори и
в наши дни от нея всяка година умират няколко милиона души. Когато плазмодийният
паразит, причиняващ маларията, попадне в кръвта (обикновено вследствие на ухапване
от комар), той в крайна сметка навлиза в червените кръвни телца, които разнасят кис-
лорода от белите дробове до всяка една клетка на тялото. Съответно червените кръвни
телца стават лепкави, прикрепят се към стените на малките кръвоносни съдове и това
ги възпрепятства да стигнат до далака, който пък унищожава паразита. Това е добре за
паразита и лошо за хората.
Обитателите на маларичните зони в тропическа Африка, както и на други места, имат
едно естествено приспособление, с което се справят с маларията – сърповидните клетки.
Погледнати под микроскоп, някои от червените кръвни телца приличат на малки сър-
пове или полумесеци. При човек с такива клетки, обаче, заразените червени кръвни
телца биват заобиколени от подобни на миниатюрни иглички влакънца, които се пред-
полага, че действат на принципа на бодлите на таралежа. Паразитът е прободен или за-
сегнат по някакъв друг начин и клетката – вече защитена от неговите лепкави проте-
ини – се отправя към „грубите ласки“ на далака. Когато паразитите умрат, много от чер-
вените кръвни телца се връщат към нормалното си състояние, все едно нищо не е било. 67
Когато обаче гените за сърповидните клетки бъдат унаследени и от двамата родители,
често се случва детето да развие тежки анемии, запушване на капилярите или някакво
друго болестно състояние. Равносметката би показала – съвсем естествено, – че е по-
добре половината население да страда от тежка анемия, отколкото цялото да измре от
малария.
През XVII в. холандски роботърговци достигат до Златния бряг на Западна Африка
(днешна Гана). Те купуват или пленяват големи количества роби и ги транспортират до
две холандски колонии – Кюрасао в Карибите и Суринам в Южна Америка. В Кюрасао
няма малария и поради това сърповидните клетки предизвикват анемия в закараните
там роби, без те да имат каквато и да било изгода от това. В Суринам обаче маларията
е ендемична и същите тези сърповидни клетки често са единствената разлика между
живота и смъртта.
Ако в наши дни – около триста години по-късно – направим изследвания на потом-
ците на онези роби, ще открием, че сърповидните клетки почти не присъстват при тези

66
Barlow, Nora. Editor, The Autobiography of Charles Darwin (New York: Harcourt Brace, 1958), p. 95.
67
Jandl, James H. Blood: Textbook of Hematology (Boston: Little Brown, 1987), pp. 319 et seq. Вж. също така David G. Nathan
and Frank A. Oski, Hematology of Infancy and Childhood, 3rd ed. (Philadelphia: W. B. Saunders, 1987), Chapter 22.

56
от Кюрасао, но че в Суринам са се запазили. В Кюрасао природата е „гласувала против“
сърповидните клетки; в Суринам, както и в Западна Африка, гласуването е било „за“.
Тук можем да видим действието на естествения подбор в рамките на много кратко време
и дори и при бавно репродуциращи се същества, каквито са хората. 68 Както винаги,
всяка популация има своя набор от естествени предразположения. Природата развива
само някои от тях. Еволюцията се явява продукт на близкото взаимодействие между
наследственост и околна среда.

В края на своя живот Дарвин се определя като теист, т.е. като вярващ в Първоначал-
ната причина. Въпреки това, той все още храни съмнения:

„Възможно ли е, когато става дума за толкова величави заключения, да се доверим

на човешкия разум, който – нещо, в което съм напълно убеден – е произлязъл от едно
толкова неразвито съзнание, каквото е това на най-нисшите животни?“69

Еволюцията по никакъв начин не предполага атеизма, макар и да е съвместима с него.

Тя обаче със сигурност е несъвместима с азбучните истини, които някои почитани книги
ни представят. Ако вярваме в това, че Библията е написана от човешка ръка, а не е била
продиктувана дума по дума на някой непогрешим стенограф от Създателя на Вселената,
или ако вярваме, че в някои случаи Бог си е послужил с метафори – с цел по-голяма
яснота, – то тогава еволюцията не би трябвало да представлява богословски проблем.
Но независимо от това дали такъв проблем съществува или не, доказателствата в полза
на еволюцията – фактът, че се е случила, който няма нищо общо с дискусиите относно
дали естественият подбор може да обясни как се е случила – са необорими.
Дарвиновата перспектива се намира в основата на цялата съвременна биология, от
проучванията върху молекулярната структура на ДНК до тези върху поведението на
хората и човекоподобните маймуни. 70 Тя ни свързва с отдавна забравените ни предци и

68
Allison, A. C. „Abnormal Haemoglobin and Erythrocyte Enzyme Deficiency Traits“, in D. F. Roberts, editor, Human
Variation and Natural Selection, Symposium of the Society for the Study of Human Biology 13 (1975), pp. 101-122.
69
Barlow, Nora. Op. cit., p. 93.
70
Една влиятелна съвременна оценка на поведението на животните в рамките на групата, следваща Дарвиновата гледна
точка, може да бъде открита в Е. 0. Wilson, Sociobiology: The New Synthesis (Cambridge, MA: Harvard University Press, 1975).
Като общо книгата не предизвиква сериозни възражения, но последната глава – в която естественият подбор е приложен
към хората – поражда буря от критики, включително и изливането на една кана вода върху главата на автора на една научна
среща. Уилсън грижливо подчертава, че човешкото поведение е продукт както на наследствеността, така и на обкръжава-
щата среда, като неговите твърдения най-често са изказани по един скромен и предпазлив начин: „Напълно е възможно да
греша – във всяко едно частно заключение, в големите си надежди относно ролята на природните науки и в доверието,
което имам в научния материализъм... Безусловното прилагане на еволюционната теория към всички аспекти на човешкото
съществуване ще бъде сведено до нула, ако самият научен дух се колебае и ако идеите не биват конструирани така, че да
позволяват да бъдат подлагани на обективна проверка, като по този начин бъдат направени смъртни.“ (Е. 0. Wilson, On
Human Nature [Cambridge, MA: Harvard University Press, 1978], pp. x-xi.)
Можем да получим известна представа за яростта на дебата от следните, може би малко неумерени забележки: „Пред-
ставителите на американските обществени науки се страхуват от и биологията, макар малцина от тях да са си дали труда
да навлязат в нея... В писанията на обществените науки непрекъснато се натъкваме на употребата на думата „биологичен“
в смисъл на „неизменим“... Тя изразява едно тотално неразбиране на биологичната наука.“ (Martin Daly and Margo Wilson,
Homicide [New York: Aldine de Gruyter, 1988], p. 154.)
Сред излезлите наскоро чудесни книги върху еволюцията, написани за обикновения читател, следва да споменем тези
на Richard Dawkins (например The Selfish Gene [Oxford: Oxford University Press, 1976]; The Extended Phenotype [Oxford:
Oxford University Press, 1982]; The Blind Watchmaker [New York: Norton, 1986]) и на Stephen J. Gould (например Ever Since
Darwin [New York: Norton, 1977]; The Panda’s Thumb [New York: Norton, 1980]; Wonderful Life [New York: Norton, 1990]).
Като сравним тези книги, можем да добием представа за конструктивния и активен дебат, който протича под егидата на
съвременната еволюционна биология.

57
с многобройните ни роднини – милионите различни същества, с които споделяме пла-
нетата. Поисканата цена обаче е висока и все още има такива – особено в Съединените
щати, – които отказват да я платят. Причините за това са човешки и разбираеми. Ево-
люцията предполага, че ако Господ съществува, то той е отговорен за вторичните при-
чини и междинните процеси – например за създаването на Вселената и установяването
на природните закони. След това просто се е оттеглил от сцената. Изглежда всевижда-
щият Администратор отсъства, – той е преотстъпил властта си другиму. Еволюцията
предполага, че Господ няма да се намеси – без значение дали го молим за това или не –
за да ни спаси от самите нас. Еволюцията предполага да сме сами – ако Бог съществува,
значи е много, много далеч. Това е достатъчно, за да обясни по-голямата част от емоци-
оналните терзания и отрицанието, които еволюцията предизвиква. Искаме да вярваме,
че някой или нещо направлява света.

Абстрактните демократични представи на Дарвин – че всички хора са произлезли от

едни и същи нечовешки предци и че всички принадлежим към едно и също семейство –
неминуемо се изкривяват, когато се изправим пред една цивилизация, пропита от раси-
зъм. Поддръжниците на бялото господство са прегърнали идеята, че хората с голямо
количество меланин в кожата си би трябвало да са по-близо до приматите, отколкото са
техните обезцветени събратя. Противниците на биготизма – може би страхувайки се, да
не би в тази безсмислица да има някакво зрънце истина – въобще отказват да се замис-
лят върху родствените ни връзки с човекоподобните маймуни. И двете гледни точки
принадлежат към една и съща цялост: избирателното прилагане на връзката с приматите
към гетото и плантациите, но никога – каква ужасна мисъл – към заседателните зали
или военните училища, или още по-малко (Боже опази!) към Сената или Камарата на
лордовете, към Бъкингамския дворец или Пенсилвания Авеню. Тук вече се появява ра-
сизмът и измества неизбежното признание, че – за добро или лошо – ние, хората, сме
просто едно малко клонче от голямото и кичесто дърво на живота.
С естествения подбор са злоупотребявали капиталистите и комунистите, белите и
черните, нацистите и още много други, които са искали да прокарат една или друга его-
истична идеология. Не следва да се изненадваме от това, че феминистките са били ужа-
сени от мисълта, че Дарвиновата перспектива ще предостави в ръцете на мъжете учени
още една тояга, с която да бият жените по главите – тази на тяхната набедена непълно-
ценност в областта на математиката и държавническото изкуство. Но според всичко,
което знаем засега, изглежда, че една подобна перспектива би показала, че бушуващите
хормонални процеси, които тласкат мъжете към насилие, със сигурност не предполагат
те да са оптималните управници на една съвременна държава. Достатъчно е да повяр-
ваме, че сексизмът се явява погрешен предразсъдък, и тогава научните изследвания ще
извадят на бял свят фактите. При всички положения би следвало да предпочетем де-
тайлното проучване с методите на науката.
Повечето от разгорелите се в последно време спорове относно прилагането на Дарви-
новите идеи към човешкото поведение са мотивирани именно от страха от подобна зло-
употреба с тях, от страна на расисти, сексисти и всякакви други фанатици. Достатъчно
е да си спомним за жестоките и трагични последствия от Втората световна война. Въп-
реки това лекарството за злоупотребите с науката трябва да се търси не в цензурата, а в
по-ясните обяснения, по-сериозните дискусии и в това науката да бъде направена дос-
тъпна за всички. И ако някои от нашите наклонности наистина са вродени – нещо, в
което можем да бъдем повече от сигурни – от това едва ли следва, че не можем да се

58
научим да модифицираме, смекчаваме, подсилваме или пренасочваме породеното от
тях поведение.

Вицеадмирал Фицрой е основният метеоролог на Британския търговски съвет в про-

дължение на повече от десет години, когато внезапно се оказва, че дългосрочната му
прогноза за 1865 г. е напълно погрешна. Гордият и холеричен Фицрой е подложен на
убийствена критика от страна на пресата. Когато вече не може да понася присмеха, той
си прерязва гърлото и се превръща в един от първите мъченици на пророческите неус-
пехи на метеорологията. Въпреки че публично се е изказвал срещу Дарвин в контекста
на „креационистките“ спорове и въпреки че двамата не са се срещали лице в лице от
осем години, Дарвин приема много тежко вестта за неговото самоубийство. Какви ли
картини от младежките им приключения са изплували в съзнанието му? „Колко мелан-
холична кариера – отбелязва той пред Хукър – за човек с толкова блестящи качества.“ 71
В областта на меланхолията Дарвин също е специалист. През тези години той е почти
неизменно депресиран, изтощен и болен. В продължение на целия този труден период
от живота си той продължава да пише и неговите отношения с Ема, с оцелелите от тех-
ните десет деца и с приятелите му не изглежда да се влошават. Поне писмата, които си
разменят, и записаните спомени свидетелстват за отвореност, за наблягане на значени-
ето на чувствата, за уважение към децата и за хармоничен семеен живот. Дъщерята на
Дарвин ще си спомни, че е изразил надежда никое от неговите деца да не вярва сляпо в
нещо, само защото той го е казал. „През целия си живот запази към нас нежно и прек-
расно отношение – пише неговият син Франсис. – Понякога се чудя как е успявал, като
се има предвид колко затворена раса сме. Все пак се надявам да е разбирал, колко важни
бяха за нас думите и отношението му... Позволяваше на своите пораснали деца да се
смеят заедно с него и за негова сметка и обикновено говореше с нас като с равни.“ 72
Мнозина се утешават с мисълта, че в последните си часове Дарвин ще се откаже от
еволюционната си ерес и ще се разкае. Днес все още има такива, които благочестиво
вярват, че се е случило точно така. Вместо това Дарвин се изправя пред смъртта спо-
койно и без съжаления, като заявява от смъртния си одър: „Въобще не се страхувам да
умра.“73
Семейството иска да го погребе във фамилното имение в Даун, но двадесет от члено-
вете на парламента – с подкрепата на Англиканската църква – призовават той да бъде
положен в Уестминстърското абатство, само на няколко крачки от Исак Нютон. Това е
акт на върховно благоволение. За теб – сякаш казва той – който си направил толкова
много, за да премахнеш съмненията в това, което казваме, сме запазили най-високата
почит – уважението за поправянето на една грешка, която понякога е присъща на нау-
ката, ако остане вярна на своите идеали.

71
Bowlby, John. Charles Darwin: A New Life (New York: W. W. Norton, 1990), p. 381.
72
Darwin, Francis. Op. cit., Volume I, pp. 134, 135.
73
Ibid., Volume III, p.358.

59
 ХЪКСЛИ И ГОЛЕМИЯТ ДЕБАТ

Томас Хенри Хъксли е роден в едно голямо, раздорно и нефункционално английско се-
мейство през 1825 г., когато класата предопределя до голяма степен съдбата. Фор-
малното му образование се състои от две години в начално училище. Въпреки това,
той изпитва ненаситен глад за знания и легендарна самодисциплина. Когато е на се-
демнадесет години, Хъксли импулсивно се включва в един отворен конкурс, обявен от
местния колеж, от който спечелва Сребърния медал на Фармацевтичното общество
и стипендия, за да следва медицина в болницата „Черинг Крос“. Четиридесет години
по-късно той вече е Председател на Кралското общество – най-изтъкнатата научна
организация в света по това време. Хъксли има фундаментален принос към сравнител-
ната анатомия и много други области на познанието, като междувременно се явява и
изобретател на термините „протоплазма“ и „агностичен“. Отдава целия си живот
на преподаването на наука на обществото. (Известни са много случаи, в които пред-
ставители на висшите класи лица са навличали парцаливи дрехи, за да могат да при-
състват на лекциите, които изнася пред работници.) Той учи, че безпристрастното
научно изследване на фактите е унищожило европейските претенции за расово пре-
възходство. 74 След края на Гражданската война в Америка заявява, че макар и робите
да са били освободени, същото трябва да бъде направено за половината от човешкия
род – жените.75
Един от основните интереси на Хъксли е концентриран върху идеята, че всички жи-
вотни, хората включително, са „автомати“ – роботи на въглеродна основа, чиито
„нива на осъзнаване... са в пряка зависимост от молекулярните промени в мозъчното
вещество“. 76 Дарвин завършва последното си писмо до него с думите: „Още веднъж
те моля да приемеш сърдечните ми благодарности, скъпи ми приятелю. Моля се на
Господ в света да има повече автомати като теб.“77
„Ако въобще трябва да остане някакъв спомен за мен – пише Хъксли към края на
живота си, – много бих искал той да е като за човека, който направи всичко въз-
можно, за да помогне на хората. Титлите нямат значение.“78 Всъщност това, с което
Хъксли остава в историята, е, че именно той прави първия пробив в решителния дебат
за и против идеите на Дарвин.

74
Вж. например Leonard Huxley, Thomas Henry Huxley (Freeport, NY: Books for Libraries, 1969); Cyril Bibby, Scientist
Extraordinery (Oxford: Pergamon, 1972).
75
„Момичетата са възпитавани да бъдат или слугини и играчки под властта на мъжете... или нещо като ангели, извисени
над тях... Възможността... жените да са били създадени... като другарки на мъжете, техни приятели и равни – доколкото
Природата не е поставила пречки пред едно подобно равенство – очевидно още не е достигнала до съзнанието на тези,
които са отговорни за образованието на момичетата.“ Първата крачка към един по-добър свят – заявява Хъксли – ще бъде
„Освободете момичетата“. Косата „няма да се къдри по-малко изящно по главите им, ако се окаже, че вътре в тях има
мозък“. (Всички цитати, c изключение на този на Ема Дарвин в края, са взети от разкази на свидетели, макар повечето да
са записани години и дори десетилетия след събитието. Едно паметно есе върху дебата – „Knight Takes Bishop?“ – се съ-
държа в Stephen J. Gould, Bully for Brontosaurus (New York: W. W. Norton, 1991). Нашата версия на отговора, който Хъксли
дава на Уилбърфорс, е взета от спомените на Г. Джонстоун Стоуни, присъствал на дебата. (Стоуни е пионер в областта на
изчезването на планетните атмосфери в космическото пространство и пръв дава обяснение за това защо на Луната няма
въздух.) Тя се различава от спомените на самия Хъксли, които гласят следното: „И ако тогава – казах аз – поставят пред
мен въпроса дали предпочитам мой дядо да е някоя нещастна човекоподобна маймуна или пък човек, който е силно надарен
от природата и разполага с голямо влияние, но въпреки това използва тези си качества и влиянието си единствено за да
осмее един сериозен научен дебат, – то без никакво колебание бих избрал маймуната.“ (Bibby, 1959, op. cit., р. 69.))
76
Bibby, Cyril. Thomas Henry Huxley: Scientist, Humanist and Educator (London: Wats, 1959), pp. 35, 36.
77
Huxley, Thomas H. „On the Hypothesis that Animals Are Automata, and its History“ (1874), in Collected Essays, Volume I,
Method and Result: Essays (London: Macmillan, 1901), p. 243.
78
Darwin, Francis. Editor, The Life and Letters of Charles Darwin (London: John Murray, 1888), Volume III, p. 358.

60
 Дискусията между Хъксли и Уилбърфорс е кулминацията на филмовата версия на
живота на Дарвин, заснета през 30-те години на XX в. в Холивуд:
Кратко съобщение на заглавната страница на „Дейли Оксониан“: „Годишната
среща на Британската асоциация за научен напредък ще се състои утре.“ Датата е
29 юни 1860 г. Заглавната страница се завърта като колелото на рулетка.
Вестникът изчезва и вече виждаме много талантливия, макар и малко непочтен Ро-
бърт Чеймбърс (в ролята – Джоузеф Котън), който крачи по една улица в Оксфорд.
Внезапно друг мъж го потупва по рамото, и когато Чеймбърс се обръща с досада, се
установява, че това не е друг, а войнственият Томас Хенри Хъксли (Спенсър Трейси),
чиято убеденост в правотата на противоречивата теория на неговия приятел Дарвин
е толкова упорита, че един ден ще му спечели прякора „Булдога на Дарвин“.
Тъй като е негодник, Чеймбърс не може да се въздържи да попита Хъксли дали въз-
намерява да присъства на лекцията на Дрейпър на срещата на Британската асоциа-
ция. Заявената тема е „Интелектуалното развитие на Европа с оглед на възгледите
на господин Дарвин“. Хъксли заявява, че е твърде зает.
Чеймбърс умишлено се изпуска, че и „мазният Сам Уилбърфорс със сигурност ще
бъде там“.
Хъксли става подозрителен, но все пак настоява, че ще бъде загуба на време.
– Нима изоставяш каузата, Хъксли? – пита Чеймбърс иронично.
Засегнат, Хъксли се извинява и се отдалечава.
На следващия ден. Вратите на голямата зала са широко отворени. Пълно е с хора,
но се чува само един глас. Камерата се приближава и показва в едър план епископа на
Оксфорд Самюъл Уилбърфорс (Джордж Арлис). Втъкнал пръсти в реверите на сакото
си, той явно се обръща към Хъксли (който разбира се е там, въпреки заявеното си
нежелание да предизвиква конфликти) и с лукава учтивост моли да му бъде отговорено
„дали по линия на вашия дядо, или по тази на баба си можете да проследите произхода
си до маймуните“. Улавяйки мазния подтекст на тези думи, тълпата изпуска едно
тихо „Ооо!“ и насочва вниманието си към Хъксли.
Последният, все още седнал, се обръща към седящия до него човек и промълвява, ся-
каш намигайки му: „Сам Господ го предаде в ръцете ми.“ След това се изправя, пог-
лежда твърдо Уилбърфорс в очите и заявява:
– Предпочитам да съм потомък на две маймуни, отколкото човек, който се стра-
хува да приеме истината.
Тълпата никога не е виждала някой толкова явно да обижда един епископ. Всички
са втрещени. Дамите припадат. Господата стискат юмруци. Виждаме лицето на
Чеймбърс, който явно се забавлява. Но почакайте. Изправя се още един човек. Това е
вицеадмирал Робърт Фицрой (Роналд Рейгън), който току-що се е завърнал в Англия,
след като е завършил мандата си като губернатор на Нова Зеландия:
– Още преди тридесет години, на борда на „Бийгъл“, спорех с Чарлс Дарвин относно
неговите налудничави идеи. – След това размахва Библията. – Тук и никъде другаде е
изворът на всяка истина.
Ръкопляскания.
Сега вече е ред на Хукър (Хенри Фонда). Той говори искрено:
– Знам за тази теория вече от петнадесет години. По онова време изцяло ѝ се про-
тивопоставях. Много пъти съм спорил с Дарвин. Оттогава обаче безрезервно се пос-
ветих на изучаването на естествената история. Обиколих целия свят. Един подир

61
друг факти от тази наука, които по-рано ми изглеждаха необясними, намериха мяс-
тото си в теорията на Дарвин, и това ме принуди – макар и с неохота – да променя
убежденията си.
Камерата се отдръпва и отново показва цялата зала. След това всичко изчезва и на
негово място се появява кацнала на едно дърво сипка. Един брадат мъж (Роналд Ко-
улман), облечен като провинциален джентълмен с шапка и наметка, но с шал въпреки
топлото юнско време, гледа с умиление птичката. Той сякаш не чува гласа на жена си
(Били Бърк). Тя го вика развълнувано от голямата къща, която остава извън кадъра:
– Чарлс...ЧАРЛС... Тревър е тук и има новини за онази среща в Оксфорд.
Той хвърля един последен нежен поглед към сипката, преди най-накрая да се отправи
с бавни стъпки към къщата...79

79
Bibby. Op. cit., p. 259.

62
 Пета глава.
„ЖИВОТ“ Е КОМБИНАЦИЯ ОТ ТРИ ЕЛЕ-
МЕНТА
„Кой първи е насочил живота по неговия път?“
„Кена Упанишад“ (VIII–VII в. пр. Хр., Индия)80

„Кой познава изменчивостта?

Дори и Буда не.“
Дайтецу (1333–1408, Япония)81

Често можете да видите в един слънчев лъч, дори когато въздухът е спокоен, облак
от танцуващи прашинки. Те следват зигзагообразни траектории, сякаш са одухотво-
рени, мотивирани, движени от някаква малка, но сериозна цел. Някои от последовате-
лите на древногръцкия философ Питагор смятали, че всяка прашинка има своя собст-
вена нематериална душа, която ѝ казва какво да прави – точно както и всеки човек има
душа, която да го насочва и да му дава наставления. 82 И настина – латинската дума за
душа e anima (на много съвременни езици звучи общо взето по същия начин), от която
произхождат такива английски думи като animate („съживявам“) и kanimal („животно“).
Всъщност прашинките не могат да вземат решения и нямат собствена воля. Те са па-
сивни агенти на невидими сили. Толкова са миниатюрни, че хаотичното движение на
молекулите на въздуха ги подхвърля нагоре-надолу – първо повече молекули ги удрят
от едната страна, след това от другата и именно това е причината за колебливия им по-
лет, който ни изглежда като странна смес от намерение и нерешителност. По-тежките
премети, например нишки или пера, не се подават толкова лесно на сблъсъците с моле-
кулите и затова – ако не бъдат подхванати от някое въздушно течение – просто падат.
Питагорейците са се заблуждавали. Те не са разбирали как функционират най-дреб-
ните частици на материята и поради това – въз основата на празни и силно опростени
разсъждения – са извели един невидим дух, който да дърпа конците. Когато се огледаме
в живия свят, виждаме около себе си огромно изобилие от растения и животни, всяко
от които сякаш е създадено с точно определена цел и е отдадено изцяло на това то и
неговите потомци да оцелеят. Всички те демонстрират невероятна адаптивност и
изящни съответствия между форма и функция. Би било естествено да приемем, че за
цялата тази красота, изящество и разнообразие на живота на Земята трябва да е отго-

80
The Bhagavad Gita. Преведено от Juan Mascaro (London: Penguin, 1962), Introduction, p.14
81
Stryk, Lucian, and Takashi Ikemoto. Translators, Zen Poems of China and Japan: The Crane’s Bill (New York: Grove Press,
1973), p. 87.
82
Дори и в нашия език са се запазили остатъци от идеята, че движението изисква душа. Но ако има някаква прашна
душа, която да решава кога и как всяка прашинка да се задвижи, то тогава какво одушевява тази душа? Дали тя няма една
още по-малка душа – душа на душата – и т.н. в един безкраен регрес на микроскопични нематериални мотиватори? Никой
не вярва в това. И ако душата на една прашинка не се нуждае от своя собствена по-малка душа, която да ѝ казва, какво да
прави, защо тогава самата прашинка да се нуждае от душа? Дали не може да се движи от само себе си, без духовно насоч-
ване?

63
ворна някаква неестествена сила – нещо подобно на „душата“ на прашинката, но неиз-
меримо по-голяма – и че всеки организъм е движен от своя собствен, създаден специ-
ално за него дух. Много култури по целия свят са стигнали до това заключение. Въз-
можно ли е обаче, подобно на питагорейците и ние да не забелязваме какво точно се
случва в света на много малките неща?
Можем да вярваме в душите на хората и животните и без да приемаме еволюцията.
Обратното също е възможно. Ако обаче се вгледаме в живота по-отблизо, може би ще
успеем да разберем поне как работи и как се е зародил – поне от гледна точка на съста-
вящите го атоми? Съществува ли въобще нещо „нематериално“? И ако съществува, дали
присъства във всеки звяр или във всеки зеленчук, или е присъщо само на хората? А
може би животът не е нищо повече от сложно следствие на физиката и химията?
Хвърлете само един поглед от позицията на учен върху строежа на молекулата и ще
разберете за какво става дума. Дори и на молекулярно ниво функцията следва формата.
Пред нас лежат невероятно точни и детайлни планове за изграждането на сложни моле-
кулярни машини. Молекулата е много дълга и се състои от две преплетени нишки. По
дължината на всяка нишка се развиват комбинации от четири различни молекулярни
структурни елемента – нуклеотидите, – които хората за свое удобство обозначават с
буквите А, Г, Т и Ц. (Всъщност всяка нуклеотидна молекула прилича на пръстен, или
на два концентрични пръстена, които са съставени от атоми.) Един сегмент от голямата
молекула би могъл да изглежда по следния начин:

АТГААГТЦГАТЦЦТАГАТГГЦЦТТГЦАГАЦАЦЦАЦЦТТЦЦГТАЦЦАТЦАЦЦАА-
ЦАГАЦЦТЦЦТ...

Другата нишка е съставена от същите комбинации, с тази разлика, че където в първата

имаме компонента А, в нея стои Т, а където в първата има Г, във втората срещу него
стои Ц. Обратното също е вярно. Т.е. втората нишка ще изглежда по следния начин:

ТАЦТТЦАГЦТАГГЦТЦЦГГААЦГТЦТГТГГТГГААГГЦАТГГТАТГГТТГТЦТГГА-
ГГА...

Това е код – дълга последователност от думи, които са написани на азбука, състояща

се от само четири букви. И подобно на начина на писане на древните, между отделните
думи няма оставени интервали. В тази молекула се помещават, написани на специалния
език на живота, детайлни инструкции. Или, ако искаме да бъдем поточни, два екземп-
ляра от едни и същи детайлни инструкции, тъй като – след като веднъж сте разбрали
простия шифър на заместване – винаги можете да възстановите информацията от едната
нишка въз основа на тази от другата. Посланието е многословно и демонстрира изклю-
чителна грижа и консерватизъм. Това поражда усещането, че казаното в него – без зна-
чение, какво е то – трябва да бъде опазено, съхранено и предадено в непокътнат вид на
бъдещите поколения.
Почти всеки брой на водещи научни списания, като например „Сайънс“ и „Нейчър“,
съдържа съобщения за новооткрити комбинации в някоя част на генетичния код на един
или друг организъм. Бавно започваме да съставяме генетични библиотеки. Библиоте-
ката на нашата собствена наследствена информация – човешкият геном – непрекъснато
се разширява, но все още има много непрочетени пасажи. 83 Всяка клетка във вашето
83
В днешно време човешкият геном вече е разчетен. – Б. ред.

64
тяло разполага с пълната информация, необходима за вашето създаване, компресирана
в изключително малък формат – необходим е само един пикограм (една трилионна част
от грама) от тази молекула, за да предаде всичко, което сте наследили от вашите предци,
чак до първите организми, обитавали водите на първичния океан. И все пак, в микро-
миниатюризираната генетична информация във всяка една ваша клетка има почти тол-
кова нуклеотидни строителни частици, колкото хора има по Земята.
Всички думи в генетичния код са съставени от по три букви. Т.е., ако оставим необ-
ходимите интервали между отделните думи, началото на първото от горепосочените
послания ще изглежда по следния начин:

АТГ ААГ ТЦГ АТЦ ЦТА ГАТ ГГЦ ЦТТ ГЦА ГАЦ АЦЦ АЦЦ ТТЦ ЦГТ АЦЦ...

И тъй като има само четири вида нуклеотиди (А, Ц, Г и Т), в този език може да има
максимум 4 х 4 х 4 = 64 възможни думи. Но ако за значението на едно послание е важен
редът на подреждане на думите в него, ще можете да кажете изключително много само
с няколко десетки думи. Представяте ли си какво би могло да се напише в едно писмо,
състоящо се от един милиард грижливо подбрани думи? Ще трябва обаче да внимавате
как точно го четете. Тъй като между отделните думи няма интервали, ако започнете да
го четете от погрешното място, значението със сигурност ще се промени и едно напълно
стройно послание може да бъде сведено до неразбория. Това е една от причините за това
в тази гигантска молекула да има и специални кодови думи със значение „ЗАПОЧНИ
ДА ЧЕТЕШ ТУК“ и „СПРИ ДА ЧЕТЕШ ТУК“.
Ако се вгледате по-отблизо в молекулата, ще забележите, че на някои места двете
нишки се развиват и разделят. Всяка една копира другата, като използва наличните су-
рови количества от А, Ц, Г и Т – подобно на металната лента в кутията на старомоден
принтер. Така вместо един чифт се образуват два чифта идентични послания. Освен че
владее един език и въплъщава сложен и многословен текст, тази молекула може да фун-
кционира и като печатна преса.
Каква би била обаче ползата от едно послание, ако никой не го чете? Посредством
копирането на връзки и елементи комбинациите от А-та, Ц-та, Г-та и Т-та се превръщат
в работни инструкции и планове за изграждането на определени молекулярни машини.
Някои комбинации са заповеди към самите себе си и служат да накарат гигантската мо-
лекула да се завие по точно определен начин и да състави необходимите инструкции.
Други комбинации подсигуряват инструкциите да бъдат изпълнени до последната
буква. Много от трибуквените думи служат да уточнят определена аминокиселина (или
препинателен знак, подобно на този със значение „СТАРТ“) в клетката носител, като
последователността от закодирани думи определя последователността на аминокисели-
ните, които ще изградят протеиновите машини, контролиращи живота на клетката. Вед-
нъж щом този протеин бъде създаден, той обикновено се усуква и нагъва в триизмерна
форма, готов за действие. Понякога друг протеин го нагъва в тази форма. Тези машини,
чиято скорост се определя както от дългата двойна молекула, така и от външните усло-
вия, се заемат да демонтират други молекули, да изградят трети и да помогнат за доста-
вянето на молекулните и електрическите послания до другите клетки.
Това описание обхваща само част от еднообразната ежедневна дейност, която про-
тича във всяка една от близо десетте трилиона клетки на вашето тяло, както и в тези на
всяко животно, растение и микроорганизъм на Земята. Малките машини извършват не-

65
вероятни подвизи в областта на молекулярните трансформации. Те са свръхмикроско-
пични и са съставени от органични молекули – не огромни и построени от стомана и
силикати, – но на молекулярно ниво животът е бил създател и потребител на инстру-
менти още от самото си зараждане.
Дългата самосъздаваща се двойна молекула и нейното сложно послание всъщност
представлява поредица от гени, нещо подобно на съставена от мъниста огърлица. 84 От
химична гледна точка тя се състои от нуклеинови киселини (удобното съкращение ДНК
означава дезоксирибонуклеинова киселина). Двете нишки, които се завиват една около
друга, образуват прословутата двойна спирала на ДНК. Нуклеотидните бази на ДНК се
наричат аденин, гуанин, тимин и цитозин, откъдето идват и съкращенията А, Г, Т и Ц.
Имената им датират далеч отпреди хората да разберат тяхната ключова роля в унасле-
дяването. Гуанинът например е кръстен съвсем непретенциозно на гуаното – птичите
изпражнения, от които е изолиран за първи път. Той представлява двойно-пръстено-
видна молекула, съставена от пет въглеродни, пет водородни, пет азотни и един кисло-
роден атоми. В гените на всяка една от вашите клетки има близо един милиард гуани-
нови молекули (и същият брой от А-та, Ц-та и Т-та).
С изключение на някои необичайни микроби, генетичната информация на всички
живи организми по света се съдържа в ДНК – един молекулярен инженер със забележи-
телни, дори грандиозни способности. Само една (макар и много дълга) комбинация от
А-та, Г-та, Т-та и Ц-та съдържа цялата информация, която е необходима за изгражда-
нето на една личност; друга такава комбинация, почти същата – тази за създаването на
шимпанзе; трети, също не толкова различни – за вълк или мишка. На свой ред комби-
нациите на славеите, лястовиците, краставите жаби, шараните, мидите, форзициите, мъ-
ховете, водораслите и бактериите са още по-различни. При все това всички те съдържат
много общи за всички тях комбинации от А-та, Г-та, Т-та и Ц-та. Един типичен ген,
който контролира или допринася за оформянето на една-единствена наследствена черта,
обикновено се състои от няколко хиляди нуклеотида. Някои гени могат да съдържат до
няколко милиона А-та, Г-та, Т-та и Ц-та. Тяхната последователност може да закодира
химичните указания за например произвеждането на органичните пигменти, които пра-
вят очите кафяви или зелени; или за привличането на енергия от храната; или за прив-
личането на другия пол.
Въпросите за това как тази информация се е оказала в клетките ни и как е било орга-
низирано точното ѝ копиране и дословното изпълнение на съдържащите се в нея инст-
рукции, са равностойни на това да попитаме как се е зародил животът. Нуклеиновите
киселини все още не са познати, когато „Произход на видовете“ е публикувана за първи
път. Техните послания ще бъдат разшифровани едва сто години по-късно. Те са демон-
страцията и окончателния запис на еволюцията, които Дарвин търси. Разпръсната в раз-
личните АГТЦ-комбинации в клетките на различни форми на живот по целия свят се
съдържа една непълна история на еволюцията на живота – не кръвта, костите, мозъка и
останалите продукти на генетичните заводи, а едно реално описание на производството,

84
Откриването на отделните единици на наследствеността – гените – може да се отнесе към една серия експерименти,
публикувани за първи път през 1866 г. от агронома Грегор Мендел. Неговият труд не привлича особено голямо внимание
чак до началото на XX в., когато неговите закони на генетиката са независимо открити за втори път. Чалрс Дарвин въобще
не е чувал за работата на Мендел. Иначе това е можело до голяма степен да улесни задачата му. Макар нуклеиновите
киселини в клетката да са открити още през 1868 г., тяхната ключове роля за наследствеността остава неразбрана чак до
40-те години на XX в. Забележителната структура на ДНК – с дълги вериги от нуклеотиди, подобни на буквите в книга, и
с две преплетени нишки, които предполагат установени механизми за възпроизводство – е разгадана за първи път през
1953 г. от Джеймс Уотсън и Франсис Крик. Класическата генетика е напълно невинна по отношение на химията на гените.

66
крайните работни инструкции, които бавно с изменят с различни темпове в различни
организми от различни епохи.
И тъй като еволюцията е консервативна и не желае да променя указания, които са се
доказали като работещи, генетичният код съдържа в себе си документи – работни запо-
веди и планове, – които датират от най-далечно биологично минало. Много пасажи са
отпаднали. На някои места можем да различим палимпсести, при които следите от по-
старите послания личат изпод буквите на по-късните върху пергамента. Тук и там виж-
даме определена комбинация, която е била преместена на това място отнякъде другаде
и е добила малко по-различно значение в новата си среда. Думи, параграфи, страници,
цели томове са били преместени и пренаредени. Контекстът се е променил. Общите
комбинации са унаследявани от най-древни времена. Колкото по-различни са съответ-
ните комбинации в два организма, толкова по-далечно е и тяхното родство.
Това са не само оцелелите летописи на историята на живота, но също така и наръч-
ници с механизмите на еволюционните промени. Областта на молекулярната еволю-
ция – разработена едва преди няколко десетилетия – ни позволява да разшифроваме
това, което се крие в сърцето на живота на Земята. В тези комбинации са записани цели
родословия, които могат да ни върнат не просто няколко поколения назад, а почти до
самото зараждане на живота. Молекулярните биолози са се научили да ги разчитат и да
степенуват дълбоките родствени връзки между всички живи организми. 85 По ъглите на
нуклеиновите киселини се спотайват на рояци сенките на нашите предци.
Почти можем да проследим пътуването на известния натуралист Лорън Ейсли:

„Върнете се обратно по стълбата, по която се е изкачила някога нашата раса. Най-

накрая ще откриете себе си на най-долното стъпало на времето – твар, която рие
люспесто тяло и неразвити крайници из хлъзгавата тиня, където е започнало всичко.
Ще преминете покрай сумтенето и безсловесните съскания, долитащи изпод послед-
ните дървовидни папрати. Слепи и глухи, вие се носите по първичните води, усещате
слънцето, което не виждате, и протягате пипалата си към неясните вкусове около
вас.“86

Една точно определена комбинация от А-та, Г-та, Т-та и Ц-та е отговорна за образу-
ването на фибриногена, който е жизненоважен за съсирването на човешката кръв. Ми-
ногите87 изглеждат малко като змиорки (макар змиорките да са много по-близо до нас
по линията на родството. В техните вени също тече кръв и в техните гени също се съ-
държат инструкции за производството на протеина фибриноген. Последните общи
предци на миногите и хората са изчезнали преди 450 милиона години. Въпреки това
указанията за образуването на човешкия фибриноген са почти идентични с тези за об-
разуването на този при миногите. Животът не обича да поправя това, което не е повре-
дено. Някои от разликите, които все пак съществуват, са отговорни за създаването на
части от молекулярната машина, които едва ли имат значение – все едно ръкохватките
на две бормашини да са изработени от различни материали с различни имена, а функ-
ционалните им части да са еднакви.

85
Как разчитането на генетичните инструкции на различни организми може да открие пътя към еволюционното разви-
тие на живота на Земята е обяснено за първи път от Emile Zuckerkandl и Linus Pauling, „Molecules as Documents of
Evolutionary History“, Journal of Theoretical Biology 9 (1965), pp. 357-366.
86
Eiseley, Loren. The Immense Journey (New York: Vintage, 1957).
87
Вид кроглоуста риба с удължено змиевидно тяло. – Б. ред.

67
 Тук например ще ви представим три варианта на едно и също послание,88 взето от
един и същ участък на генетичната информация на молец, плодова муха и ракообразно:

Молец:
ГТЦ ГГГ ЦГЦ ГГТ ЦАГ ТАЦ ТТГ ГАТ ГГГ ТГА ЦЦА ЦЦТ ГГГ ААЦ АЦЦ ГЦГ
ТГЦ ЦГТ ТГГ

Плодова муха:
ГТЦ ГГГ ЦГЦ ГГТ ТАГ ТАЦ ТТА ГАТ ГГГ ГГА ЦЦГ ЦТТ ГГГ ААЦ АЦЦ ГЦГ
ТГТ ТГТ ТГГ

Ракообразно:
ГТЦ ГГГ ЦЦЦ ГГТ ЦАГ ТАЦ ТТГ ГАТ ГГГ ТГА ЦЦГ ЦЦТ ГГГ ААЦ АЦЦ ГГГ
ТГЦ ТГТ ТГГ

Сравнете трите комбинации и след това си спомнете колко молецът се различава нап-
ример от омара. Тази информация обаче не съдържа работните инструкции за краката
или челюстите, които определено не биха могли да са еднакви при молците и раците.
Тези ДНК-комбинации уточняват изграждането на молекулните матрици, върху които
се изработват новите молекули под контрола на молекулярните машини. На толкова
ниско ниво не е невъзможно омарите да са по-подобни на молците, отколкото са плодо-
вите мухи. Съпоставянето на молеца и омара показва колко бавни са промените и колко
консервативни могат да бъдат генетичните инструкции. Минало е ужасно много време,
откакто последният общ предшественик на молците и омарите се е хлъзгал по дъното
на първичната бездна.
Знаем какво означава всяка една от тези трибуквени думи – не само на коя аминоки-
селина съответстват, но също така и граматичните и лексикографските правила, изпол-
звани от живота на Земята. Научили сме се да разчитаме указанията за собственото си
изграждане, както и тези за изграждането на всяко друго същество на планетата. Хвър-
лете още един поглед на „СТАРТ“ и „СТОП“. Като изключим бактериите, всички орга-
низми разполагат с един конкретен набор нуклеотиди, които да определят кога точно
ДНК трябва да започне да създава молекулярните машини, указанията за коя точно ма-
шина трябва да бъдат възпроизведени и с каква скорост трябва да бъдат възпроизведени.
Тези регулиращи комбинации са наречени „ускорители“ и „активатори“. Комбинацията
ТАТА например се появява точно преди мястото, откъдето трябва да започне възпроиз-
веждането. Други такива „активатори“ са ЦААТ и ГГГГГГ. Други комбинации пък каз-
ват на клетката, кога да прекъсне възпроизвеждането. 89
Както можете да се досетите, замяната на един нуклеотид с друг ще има съвсем малки
последствия – бихте могли например да подмените една от изграждащите аминокисе-
лини (в „ръкохватката“ на инструмента), без това по никакъв начин да се отрази на пред-
назначението на съответния протеин. Една такава замяна обаче би могла да има и ка-
тастрофални последици. Подменянето на един-единствен нуклеотид може да превърне

88
Li, Wen-Hsiung, and Dan Graur. Fundamentals of Molecular Evolution (Sunderland, MA: Sinauer Associates, 1991), Figure
21, p. 135. Показаните комбинации са от тази част на ДНК, която отговаря за закодирането на 5S рибозомната РНК [р-
РНК].
89
Ibid., рр. 6, 10.

68
инструкциите за изграждането на определена аминокиселина в знак за спиране на въз-
произвеждането. Тогава ще бъде построена само част от съответната машина и клетката
да изпадне в сериозно затруднение. Възможно е организмите с променени генетични
указания да оставят по-малко потомство.
Изкусността и нюансите на този генетичен език са просто невероятни. Понякога ся-
каш се натъкваме на две еднакви послания, които да използват същите букви в същата
последователност и въпреки това – според това как са прочетени – да имат различна
функция. Това са два различни текста на цената на един. Нито един човешки език не
демонстрира подобна изобретателност. Представете си един дълъг английски пасаж,
който да има две напълно различни значения. 90 Нещо като

ROMAN CEMENT TOGETHER NOWHERE...

ROMANCEMENT TO GET HER NOW HERE...,

но много по-добро – в продължение на много страници и напълно ясен и грамати-

чески правилен и в двата варианта. Това – поне според нас – би било отвъд възможнос-
тите на който и да било съвременен писател. Приканваме читателите да опитат.
При „по-висшите“ организми много от дългите изречения изглеждат като нефункци-
онална генетична безсмислица. Те се намират след някой „СТОП“ и преди следващия
„СТАРТ“ и по правило биват пренебрегвани, забравяни и нетранскрибирани. Може би
някои от тези комбинации са непотребни останки от някакви указания, които – преди
много време, в организма на някой далечен предшественик – са били ключови за него-
вото оцеляване. Днес обаче те са анахронични и непотребни. 91 Тъй като са непотребни,
тези комбинации се развиват бързо. Мутациите при тях не причиняват никаква вреда и
поради това организмът не ги отхвърля. Може би някои от тях все още биха били по-
лезни, но се активират само при изключителни обстоятелства. Очевидно около 97% от
АГТЦ-комбинациите при хората не служат за нищо. Поне що се отнася до генетиката,
останалите 3% ни правят това, което сме.
Из целия биологичен свят съществуват смайващи сходства във функционалните ком-
бинации от А-та, Г-та, Т-та и Ц-та. Те не биха могли да се получат, освен ако някъде –
дълбоко под очевидното разнообразие на живота на Земята – не се крие някакво общо
фундаментално единство. А въпросното единство съществува – това поне е ясно, – за-
щото всички живи организми в природата са произлезли от един-единствен прародител
отпреди четири милиарда години. Защото всички ние сме роднини.
Но как е възможно въобще да са се появили механизми, които да са толкова елеган-
тни, изящни и сложни? Ключът към отговора на този въпрос се крие в това, че тези
молекули могат да се развиват. Когато едната нишка създава копие на другата, понякога
се получават грешки и един погрешен нуклеотид – например А наместо Г – се вгражда
90
Вж. Edward N. Trifonov and Volker Brendel, Gnomic: A Dictionary of Genetic Codes (New York: Balaban Publishers, 1986),
p. 8.
По същия начин и нямото gh в някои английски думи като height и thought и нямото k в knight и knife някога са били
91

изговаряни, а днес са се превърнали единствено в следи от еволюцията на езика. Същото може да се каже и за някои
ударения във френския и за опростяването на китайския и японския през последните години. Нефункционалните генетични
комбинации обаче не са просто някоя и друга буква тук и там, а цели томове остаряла и захвърлена информация – предс-
тавете си един объркан древен асирийски текст върху изработването на оси за колесници, който е включен в по-късно
съставена безсмислена информация.

69
в новата комбинация. Някои от тези грешки са най-обикновени дефекти при копира-
нето – макар и да са много добри, тези механизми не са идеални. Някои са предизвикани
от космически лъч или някаква друга радиация, или от съдържащи се в околната среда
химикали. Повишаване на температурата би могло да предизвика неуловима промяна в
темпа на разпадане на молекулите, което пък може да доведе до грешка. Дори би могло
да се случи така, че една нуклеинова киселина да генерира субстанция, която сама да се
промени – може би сред хиляди или милиони нуклеотиди.
Грешките в посланието, които останат некоригирани, се предават на бъдещите поко-
ления. Те се „узаконяват“. Тези промени в комбинациите от А-та, Г-та, Т-та и Ц-та,
включително и подмените на един-единствен нуклеотид, се наричат „мутации“. Именно
те са отговорни за фундаменталната и необратима изменчивост в историята и природата
на живота. Някои мутации не са нито вредни, нито полезни, и се появяват например в
дълги еднообразни последователности – съдържащи изобилна информация – или в
това, което нарекохме ръкохватки на молекулярните инструменти, или в нефункцио-
налните комбинации между „СТОП“ и „СТАРТ“. Представете си, че сте се заели да про-
ектирате някакви изключително сложни машини и – докато не гледате – някой дойде и
произволно промени нещо в компютърната програма за тяхната изработка. При това
положение едва ли механизмът, който ще се получи според тези нови, осакатени инст-
рукции, ще работи по-добре от първичния модел. Голям брой произволни промени в
един сложен набор от указания могат да предизвикат сериозни проблеми.
Може да се окаже обаче, че някои от тези произволни промени всъщност са за добро.
Като например сърповидните кръвни телца, за които вече говорихме, които са резултат
от мутацията на един-единствен нуклеотид в ДНК, който е причинил промяната на една-
единствена аминокиселина в молекулите на хемоглобина, в чието закодиране участва
въпросният нуклеотид. Това от своя страна променя формата на червените кръвни телца
и влияе на способността им да пренасят кислород, но в същото време убива паразитите,
проникнали в клетките. Всичко, което е необходимо за това, е една-единствена мута-
ция – подменянето на едно Т с едно А.
И, разбира се, не само хемоглобинът в червените кръвни телца, но и всяка друга част
на тялото и всеки аспект на живота зависи от определена ДНК-комбинация. А всяка
комбинация е податлива на мутации. Някои от тях могат да бъдат много по-сериозни от
тази на сърповидните клетки, други – по-малко. Повечето са вредни, някои са полезни,
като дори и полезните – подобно на сърповидните кръвни телца – често представляват
някаква сделка или компромис.
Това е основният механизъм, по който животът се развива – като използва несъвър-
шенствата на копирането, въпреки цената, която трябва да се плати. Това не е начинът,
по който ние бихме го направили. Също така не прилича и на метода, който би избрало
едно захванало се да твори Божество. Мутациите нямат план и не следват предвари-
телно избрана посока; техният произвол е обезсърчителен, прогресът – ако въобще го
има – агонизиращо бавен. Процесът принася в жертва всички тези същества, които в
новото си състояние са по-непригодни да посрещат предизвикателствата на живота –
скакалци, които не могат да скачат високо; птици с деформирани криле; делфини, на
които не им достига въздух; големи брястове, които не могат да се съпротивляват на
вредителите. Защо не се случват по-ефективни, по-състрадателни мутации? Защо иму-
нитетът към маларията трябва да води със себе си и мъките на анемията? Искаме да
принудим еволюцията да стигне най-накрая дотам, закъдето е тръгнала, и да спре с тези
безкрайни жестокости. Животът обаче просто не знае къде отива. Няма разум, който да

70
се стреми към някаква цел. Този процес е точно обратното на теологията. Животът е
„безпътен“, сляп и на това ниво определено не се интересува от справедливостта като
идея. Той може да си позволи да прахосва свободно каквото му падне.

Еволюционният процес не би могъл да стигне много далеч обаче, ако темповете на

мутиране са много високи. Във всяка дадена среда трябва да се съблюдава едно дели-
катно равновесие – скоростта на мутациите не трябва да е много висока, за да не бъдат
загубени инструкциите за функционирането на основните молекулярни машини, но
също така не и много ниска, за да могат организмите да се преоборудват, когато проме-
ните в околната среда ги изправят пред избора между приспособяването и смъртта.
Съществува огромна молекулярна индустрия, която ремонтира или заменя повреде-
ните или мутиралите ДНК-комбинации. В една типична молекула ДНК, всяка секунда
се проверяват стотици нуклеотиди, като много от тях се подменят, а грешките – кори-
гират. След това корекциите също се проверяват и поради това при копирането възниква
средно една грешка на един милиард нуклеотида. Това е степен на качествен контрол и
ниво на надеждност на продуктите, които рядко се постигат в – да речем – книгоизда-
ването, автомобилостроенето или микроелектрониката. (Никога не се е случвало в книга
с подобни размери, т.е. съдържаща около един милион букви, да няма типографски
грешки; американските производители на автомобили декларират около един процент
брак при новите скоростни кутии; и най-модерните оръжейни системи обикновено са
били на ремонт през една десета от времето на своята експлоатация.) Проверяващите и
ремонтните механизми се занимават основно със сегментите от ДНК молекулата, които
участват активно в контролирането на клетъчната химия. Те обикновено не обръщат
внимание на нефункционалните, невъзпроизвежданите или излишните участъци.
Некоригираните мутации, които бързо се натрупват в тези обикновено тихи места в
ДНК-молекулата, могат да доведат (наред с други причини) до рак или други болести,
ако знакът „СТОП“ бъде пренебрегнат. Тогава тези комбинации се активират и инст-
рукциите биват изпълнени. Организмите с дълъг живот, каквито са и хората, обръщат
много внимание на поправките именно на тези тихи области. Други, които живеят
малко – например мишките, – не го правят и често умират, задръстени с тумори.92 Има
пряка зависимост между ремонтирането на генетичната информация и продължител-
ността на живота.
Представете си един ранен едноклетъчен организъм, който си плува близо до повър-
хността на първичния океан и съответно получава солидна доза ултравиолетова радиа-
ция. Един малък участък от неговата нуклеотидна верига има примерно следния вид:

... ТАЦТТЦАГЦТАГ...

Когато ултравиолетовите лъчи поразят ДНК, те често свързват два съседни Т-нукле-
отида чрез още една връзка, като по този начин не им позволяват да изпълнят кодира-
щата си функция и възпрепятстват репродукцията на генетичната информация:

... ТАЦТ-ТЦАГЦТАГ...

92
Angier, Natalie. „Repair Kit for DNA Saves Cells from Chaos“, New York Times, June 4, 1991, pp. Cl, Cll.

71
 Молекулата буквално се връзва на възел. В много организми веднага биват вдигани
по тревога ремонтни екипи от ензими, които да отстранят повредата. Има три или че-
тири различни екипа, все един от които е специализиран в отстраняването на точно оп-
ределени повреди. Те измъкват от веригата дефектиралата брънка, заедно със съсед-
ните ѝ нуклеотиди (ЦТ-ТЦ) и я заместват със съответната функционална комбинация
(ЦТТЦ). Защитата на генетичната информация и подсигуряването на нейните възмож-
ности да се репродуцира е въпрос от най-голяма важност за клетката. Ако не би било
така, то полезните комбинации – тези вече проверени указания, които са жизненоважни
за оцеляването на организма в околната среда – могат да бъдат загубени при някоя бърза
мутация. Тези проверяващи и ремонтни ензими се занимават с отстраняването на пов-
реди в генетичната информация, които могат да имат най-разнообразни причинители,
различни от ултравиолетовите лъчи. Те вероятно са се появили много рано, още по вре-
мето преди озона, когато ултравиолетовата слънчева радиация е била една от основните
заплахи за живота на планетата. В тази ранна епоха самите спасителни екипи най-веро-
ятно са преминали през жестока състезателна еволюция. Днес те функционират изклю-
чително добре до определени нива на облъчване и излагане на химически отрови.
Благоприятните мутации са толкова редки, че понякога – особено във време на бързи
промени – може да се окаже полезно темпът на мутиране да се повиши. При подобни
обстоятелства е възможно да бъдат предпочетени именно мутаторните гени – т.е. тези
вариации, които притежават активни мутаторни гени, могат да предложат по-богато
меню от организми, от които вече да бъде направен подбор, както и да го предложат по-
бързо. Мутаторните гени не са нищо кой знае колко загадъчно. Някои от тях са напри-
мер тези гени, които при нормални обстоятелства се занимават с инспекции и ремонти.
Ако те не изпълнят коригиращата си роля, то темпът на мутациите съвсем естествено
ще се ускори. Някои от мутаторните гени кодират ензима ДНК-полимераза, за който ще
стане дума отново по-късно. Той отговаря за това генетичната информация да бъде ко-
пирана с голяма точност. Ако този ген се повреди, темповете на мугиране могат рязко
да се ускорят. Някои мутаторни гени превръщат А-тата в Г-та, други – Г-тата в Т-та или
обратното. Други просто изтриват части от АГТЦ-веригите. Трети предизвикват измес-
тване на рамката – т.е. генетичният код бива дешифриран по стандартната процедура –
на групи от по три нуклеотида, – нос изместване от един нуклеотид в началото на па-
сажа. Това би могло да промени цялостно значението. 93
Тази дарба за самокоригиране е истинско чудо. Тя е присъща дори и на най-простите
микроорганизми. Когато условията са стабилни, се набляга на точността на репродуци-
ране. Когато обаче се разрази някаква сериозна външна криза, се появяват голямо коли-
чество генетични вариации. Може да ви се стори, че микробите осъзнават затрудненото
си положение, но те всъщност нямат и най-малката представа какво всъщност се случва.
Тези, които имат най-подходящите гени, ще оцелеят. В спокойни времена активните
мутатори обикновено изчезват. Те биват отхвърлени. От друга страна, в условия на
бързи промени отпадат гените, които не се поддават на мутации. Естественият подбор
предизвиква сложен набор от отговори на молекулярно ниво, които на пръв поглед
може би изглеждат като проява на предвидливост или интелект, сякаш някакъв всемо-
гъщ Молекулярен биолог си играе с гените. Всъщност всичко, което се случва, се
свежда до мутиране и възпроизвеждане в зависимост от променливите външни условия.

93
Dykhuizen, Daniel E. „Experimental Studies of Natural Selection in Bacteria“, Annual Review of Ecology and Systematics 21
(1990), pp. 373-398.

72
 Тъй като благоприятните мутации се натрупват много бавно, големите еволюционни
проблеми обикновено изискват дълги периоди от време. Както се оказва обаче налице
са цели епохи. Процеси, които е невъзможно да протекат в рамките на сто поколения,
могат да се окажат неизбежни в рамките на сто милиона. „Разумът не може да възприеме
пълното значение на един милион или на сто милиона години – пише Дарвин през 1844
г., – и съответно не може да събере и да си представи цялостния ефект от натрупването
на минимални промени в течение на почти безкраен брой поколения.“ 94
Проблемът с времевите мащаби е особено наболял по времето на Дарвин. Лорд Кел-
вин, прочутият физик от късната Викторианска епоха, авторитетно заявява, че Слън-
цето – а следователно и Земята – не може да е на повече от сто милиона години (по-
късно ще намали периода на тридесет милиона). Фактът, че предлага количествени до-
води, към който трябва да добавим и огромния му престиж, успява да сплаши мнозина
геолози и биолози, включително и Дарвин. Кое е по-вероятно от двете, пита Келвин 95 –
простата физика да греши или Дарвин да греши? Всъщност във физиката на Келвин
наистина няма допуснати грешки – той просто се опира на неверни изходни съждения.
Келвин приема, че причината Слънцето да свети се корени в това, че в него непрекъс-
нато се блъскат метеорити и всякакви други тела. По това време във физиката не при-
съства и най-малкият намек за съществуването на нещо като термоядрената реакция.
Дори и атомното ядро все още не е открито. Чак до първото десетилетие на XX в. се
смята, че Земята е само на около сто милиона години, а не на 4,5 милиарда, както и че
бозайниците са изместили динозаврите едва преди около три, а не преди 65 милиона
години.
Тръгвайки от тези погрешни представи, критиците на Дарвин твърдят – напълно оп-
равдано, – че дори и еволюцията да е възможна на теория, тя не е имала практическото
време да се осъществи.96 Не е възможно да си представим, как видовете просто преливат
един в друг, ако Земята е била създадена преди някакви си десетина хиляди години.
Абсурд би било бавното натрупване на мутации да обясни това разнообразие от живи
твари. Далеч по-смислено изглежда – при това не просто като израз на вярата, но и на
адекватните научни данни – да се заключи, че всеки един вид е бил създаден поотделно
от един и същ Майстор, който само малко преди това е сътворил Вселената.
Прибоят, който разрушава скалите; ветровете, които носят скалния прах; лавата, сти-
чаща се по склоновете на вулканите – ако Земята е само на няколко хиляди години, тези
процеси няма как да са се отразили сериозно на нейния облик. Дори и най-повърхност-
ният поглед обаче показва, че земните форми носят следи от дълбоки промени. И така –
ако си представите, вследствие на библейската хронология, че Земята е била създадена
някъде около 4000 г. пр. Хр. – бихте могли напълно оправдано да се обявите за катаст-
рофик и да вярвате в това, че в по-ранните епохи са се вихрили огромни катаклизми,
каквито днес не познаваме. Ноевият потоп, както вече споменахме, е един от по-попу-
лярните примери. Ако обаче Земята наистина е на 4,5 милиарда години, събирателният

94
Цитирано в Monroe W. Strickberger, Evolution (Boston: Jones and Bartlett, 1990), p. 34.
95
Едно полупопулярно ранно изложение на аргументите на лорд Келвин (по това време той е само „У. Томпсън“ от
Университета в Глазгоу) се появява под заглавие „On the Age of the Sun’s Heat“ в броя от март, 1862, на Macmillan’s
Magazine.
96
Преди да бъде открит методът на радиоактивно датиране, физиците просто няма как да определят точните хроноло-
гически параметри. Един от синовете на Дарвин – Джордж – става водещ специалист в областта на гравитацията и въл-
ните – отчасти за да обори твърдението, че историята на Луната доказва малката възраст на Земята и оттам невъзможността
да е протекла сериозна биологична еволюция. Няколко различни радиоактивни часовници, открити в скални образци от
Земята, Марс и различни астероиди, изобилието от кратери по околните светове и разбирането, което имаме сега за ево-
люцията на Слънцето – всички тези неща независимо едно от друго доказват, че Земята е на около 4,5 милиарда години.

73
ефект от малките, почти незабележими промени с течение на времето би могъл да про-
мени повърхността на планетата.
Веднъж щом времевите параметри на земната драма са разширени до милиарди го-
дини, много от нещата, които някога са изглеждали невъзможни, намират обяснението
си като поредица от независими едно от друго събития – пълзенето на червеите, сляга-
нето на прахта, падането на дъждовните капки. Ако за една година дъждовете и ветро-
вете смъкват една десета от милиметъра от върха на някоя планина, то тогава и най-
високата планина на Земята ще изчезне за десетина милиона години. Катастрофизмът
отстъпва място на униформитарианизма, чийто защитник в геологията е Лайъл, а в би-
ологията – Дарвин. Натрупването на голям брой произволни мутации се превръща в
нещо неизбежно. Големите катаклизми са забравени и целенасоченото Творение се
превръща – както в геологията, така и в биологията – в многословна и ненужна хипо-
теза.
Много от поддръжниците на униформитарианизма отричат въобще някога да е имало
бързи и стихийни биологични промени. Т. X. Хъксли например пише следното: „Не е
имало голяма катастрофа – живите същества от един период не са били изтрити с едно
махване на божествената десница, за да бъдат заменени с нови. Когато един вид е из-
чезвал, друг е заемал мястото му. С течение на времето същества с една определена
структура са намалявали, такива с друга са се умножавали.“97 В светлината на съвре-
менната наука той като общо е прав, поне за по-голямата част от историята на Земята.
Въпреки това е отишъл твърде далеч. Напълно възможно е да признаем голямото зна-
чение на бавните, кумулативни, незабележими промени, без да отречем възможността
да е имало и отделни глобални катаклизми.
През последните години става все по-ясно, че наистина е имало катастрофи, които са
поразявали планетата и са предизвиквали сериозни промени както във формите на ре-
лефа, така и в живия свят. Подобни катаклизми биха могли да обяснят наличието на
големи прекъсвания, запазени в геологичните пластове навсякъде по Земята. Следова-
телно и всеки един от внезапните преходи от едни форми на живот към други, отнасящи
се към тези периоди, също трябва да бъде разглеждан като масово изчезване на видове
и време на гибел. (От тях най-крайният пример е масовото изчезване на видове от края
на перма, докато това от края на кредния период, когато динозаврите просто са издухани
от световната сцена, е най-известното.) Изцяло нови групи организми заместват по-ран-
ните екосистеми. Фосилните находки показват, че дълги периоди на много бавни ево-
люционни промени понякога са прекъсвани от по-редки, епизодични интервали на
бързи изменения – „накъсаното равновесие“ на Нилс Елдридж и Стивън Дж. Гуд.98 Жи-
веем на планета, на която и катастрофите, и постепенните промени са изиграли своята
роля. В общото разграничаване на „всичко наведнъж“ срещу „бавно и постепенно“,
както и в много други случаи, истината обхваща на пръв поглед противоположни край-
ности.

97
Huxley, Thomas Henry. „On a Piece of Chalk“, in Collected Essays, Volume VIII, Discourses: Biological and Geological
(London and New York: Macmillan, 1902), p. 31.
98
Elridge, Niles. Time Frames: The Rethinking of Darwinian Evolution and the Theory of Punctuated Equilibria (New York:
Simon and Schuster, 1985). Има няколко различни възможни вида „пунктуация“. Тези, на които наблягат (съвсем основа-
телно) Елридж и Гуд, съответстват на преобладаващото мнение на еволюционните биолози от Втората световна война до
наши дни (вж. например George Gaylord Simpson, Tempo and Mode in Evolution [New York: Columbia University Press, 1944]),
както и на възгледите на самия Дарвин (например Richard Dawkins, The Blind Watchmaker [New York: Norton, 1986], Chapter
9). Противно на твърденията на креационистите, дебатът относно накъсаното равновесие не отправя никакви предизвика-
телства към еволюцията или естествения подбор. Гуд се оказва особено добър в това да защитава учението на Дарвиновата
еволюция в училищата.

74
 Това ново равновесие не допринася с нищо за каузата на целенасоченото творение.
Катастрофизмът е неудобна тема за библейските буквалисти, тъй като предполага несъ-
вършенства или в идеята, или в изпълнението на Божествения план. Масовото изчезване
на видове позволява на оцелелите да се развият по-бързо, като заемат екологични ниши,
които до този момент са били затворени за тях от съперници. Мъчителният подбор на
мутации продължава, независимо от това, дали има катастрофи или не. Но гибелта на
цели видове, родове, семейства и разреди, произволните мутации, дефектите в молеку-
лярните механизми на живота и бавното еволюционно криволичене, което личи във фо-
силните материали – това на трилобитите например или на крокодилите – всичко разк-
рива колебливост и нерешителност, които едва ли биха изглеждали съвместими с на-
чина на действие на един всемогъщ, всезнаещ и авторитарен Създател.

Защо трябва пещерните риби, къртиците и много други животни, които живеят в неп-
рогледна тъмнина, да са почти или напълно слепи? На пръв поглед въпросът изглежда
погрешно зададен, тъй като едва ли би имало адаптивна награда за очи, които се разви-
ват в мрака. Някои от тези животни обаче имат очи – те просто са скрити под пласт кожа
и по тази причина не функционират. Други въобще нямат очи, макар да е ясно, че тех-
ните предшественици са имали. Отговорът явно се състои в това, че всички те са се
развили от зрящи организми, които са навлезли в една нова и обещаваща среда – една
пещера например, в която няма хищници и съперници. Останали са там в продължение
на много поколения и не е имало наказание за това, че са загубили очите си. Какво зна-
чение има дали си сляп, ако така и така живееш в пълен мрак? Мутациите, довели до
слепотата, каквито би трябвало да се случват през цялото време (възможни са много
дефекти в генетичните инструкции за зрението – в окото, ретината, зрителния нерв и
мозъка), не са били отхвърлени от организма. Едноокият не би имал предимство в цар-
ството на мрака.
По същия начин и китовете имат малки вътрешни и напълно безполезни тазови кости
и крака, както и змиите имат четири закърнели вътрешни крачета. (При мамбите в
Южна Африка един-единствен нокът от всеки остатъчен крайник пробива през люспес-
тата кожа и се показва навън.) Ако плувате или се плъзгате – без никога повече да ви се
налага да ходите, – мутациите, които биха довели до изчезването на краката ви, няма да
ви причинят вреда. Те няма да бъдат коригирани. Дори е възможно нарочно да бъдат
толерирани (краката със сигурност ще ви пречат, ако се опитате да се проврете през
някоя тясна дупка). Ако пък сте птица, която е попаднала на остров без хищници, няма
да има санкция за постепенното атрофиране, поколение след поколение, на крилата ви
(поне докато не пристигнат европейските моряци и не започнат да избиват сродниците
ви с тояги).
През цялото време протичат различни мутации, водещи до загубата или придобива-
нето на определена черта. И ако тези мутации не са съпроводени с някакво неудобство,
те могат да се запазят и да се установят в цялата популация. Някои дори биха могли да
се окажат полезни – като например такива, които отстраняват някога работещи меха-
низми, които обаче вече не си струват усилията по поддръжката. Възможно е да същес-
твуват огромен брой мутации, които могат да доведат до биохимична неадекватност
или някакъв друг голям дефект и съответно техните носители да не са в състояние да
оцелеят дори и през ембрионалния си период. Те са отхвърлени от естествения подбор,
преди биолозите да успеят да се запознаят с тях. Навсякъде около нас се вихри хладнок-
ръвна, драконова чистка.

75
 Еволюцията действа на простия принцип на опита и грешката – с тази разлика, че
успехите са поощрявани и процъфтяват, провалите са безмилостно отстранявани, а са-
мият процес разполага с огромни интервали от време, за да се развие. Ако се възпроиз-
веждате, мутирате и след това възпроизвеждате своите мутации, то тогава трябва да се
развивате. Просто нямате друг избор. Можете да продължите да играете играта на жи-
вота, само ако печелите, т.е. ако продължавате да оставяте след себе си потомство (или
близки роднини). Достатъчно е само едно прекъсване в поредицата поколения и вие,
заедно с вашата уникална и присъща само на вас генетична комбинация, ще бъдете осъ-
дени без право на обжалване.

Английското издание на тази книга е отпечатано с букви, чиито произход може да

бъде проследен до Западна Азия, и на език, който се е развил първоначално в Централна
Европа. Всичко това обаче е просто въпрос на историческа случайност. Възможно е аз-
буката да не е била изобретена в древния Близък изток, ако там не е съществувала кул-
тура с процъфтяваща търговия, която да е имала нужда от систематично записване на
търговските операции. В Аржентина се говори испански, в Ангола – португалски, в Кве-
бек – френски, в Австралия – английски, в Сингапур – китайски, на Фиджи – една
форма да урду, в Южна Африка – форма на холандския, на Курилските острови –
руски – всичко това е следствие на серия исторически събития, някои от които са твърде
невероятни. Ако историята би се развила по друг начин, днес на тези места щяха да се
говорят други езици. От друга страна испанският, френският и португалският са се по-
явили като следствие от това, че в миналото римляните са имали имперски амбиции.
Английският би бил твърде различен, ако саксонците и норманите не се бяха впуснали
в презморски завоевания. Има още много примери. Езикът зависи от историята.
Това, че планетите с размерите на Земята са сферични, а не кубични, че всяка звезда
с размерите на Слънцето излъчва предимно видима светлина, че на всеки свят, което
има повърхностната температура и атмосферното налягане на Земята, водата може да
бъде и твърда, и течна, и газообразна – всички тези факти могат да бъдат обяснени лесно
с няколко прости физични принципа. Те не се явяват условни истини. Те не зависят от
точно определена поредица събития, които просто е можело да се развият по някакъв
друг начин. Физичната реалност притежава постоянство и стабилност и се отличава с
изключителна подреденост. Историческата реалност, от друга страна, е непостоянна и
размита, по-малко предсказуема и по-независима от известните ни природни закони.
Изглежда, сякаш случайността и шансът имат огромна роля при изготвянето на указа-
нията към потока от исторически събития.
Биологията прилича много повече на езика и историята, отколкото на физиката и хи-
мията. Защо имаме по пет пръста на всяка ръка, защо напречното сечение на опашките
на човешките сперматозоиди прилича толкова на това на едноклетъчната еуглена, защо
мозъкът ни – подобно на глава лук – се състои от пластове – във всичко това има голяма
доза историческа случайност. Вероятно ще си кажете, че там, където предметът е
прост – като например във физиката, – можем да достигнем до действащите закони и
след това да ги приложим към цялата Вселена; там, където обаче предметът е сложен –
в езикознанието, историята и биологията, – природните закони също е възможно да съ-
ществуват, но пък нашият интелект да е твърде ограничен, за да засвидетелства тяхното
присъствие. Особено ако обектът на изследване е комплексен, хаотичен, и изключи-
телно зависим от далечни и недостъпни начални условия. Вследствие на това ние из-
мисляме формулировки относно „условните реалности“, които да прикрият незнанието

76
ни. В тази гледна точка може би има някаква истина, но това със сигурност не е цялата
истина, тъй като историята и биологията разполагат с памет, каквато във физиката не
съществува. Хората принадлежат към определена култура и техните действия са пре-
допределени от това, на какво са били научени. Животът възпроизвежда приспособе-
ността на предходните поколения и запазва функционалните генетични комбинации,
чиято възраст може да достигне милиарди години. Знаем достатъчно за историята и би-
ологията, за да отчетем присъствието на силен практически компонент. Случайностите
се запазват благодарение на стриктното възпроизвеждане.

ДНК-полимеразата е ензим. Неговата функция е да подпомага веригата на ДНК да се

възпроизвежда. Ензимът представлява протеин, който се състои от аминокиселини и се
произвежда според съдържащите се в ДНК инструкции. По този начин ДНК контролира
собственото си възпроизвеждане. ДНК-полимеразата се продава във вашия местен ма-
газин за биохимични материали. Съществува една лабораторна техника, наречена по-
лимеразна верижна реакция, която разделя ДНК-молекулата чрез повишаване на темпе-
ратурата. След това полимеразата помага на всяка от двете нишки да се възпроизведе.
След това всяко от получените копия също се разделя и процесът се повтаря. 99 ДНК-
молекулите удвояват броя си на всеки етап от това повтарящо се действие. След чети-
ридесет повторения вече има един трилион копия на оригиналната молекула. Както
може да се очаква, всяка получила се пътьом мутация също се възпроизвежда. По този
начин полимеразната верижна реакция може да бъде използвана, за да се симулира ево-
люционен процес в епруветка.100 Понякога технологията може да се използва и за други
нуклеинови киселини.
Представете си, че в епруветката пред вас има друг вид нуклеинова киселина, този
път с една-единствена верига. Нарича се РНК (рибонуклеинова киселина). Тя не се със-
тои от двойна спирала, която да трябва да бъде разделена, за да се копира. Нишката
нуклеотиди може да се завие и да се свърже в пръстен – молекулярен кръг. Или може
да прилича на игла или на нещо друго. При този експеримент сме смесили много ед-
накви РНК-молекули във вода. Добавили сме и други помощни молекули, като напри-
мер нуклеотидни компоненти, от които да може да се изгражда още РНК. Подтикваме
РНК към действие, ласкаем я, галим я с кадифени ръкавици. Тя е изключително взиска-
телна и ще сътвори магията си само при много специфични условия. Това, което прави
обаче, наистина е магия. Вътре в епруветката не само че създава свои собствени копия,
но също така се подвизава и като брачен агент на другите молекули. И наистина, тя се
намесва и в някои още по-интимни сфери, като предоставя нещо като платформа или
брачно ложе, на което странно оформени молекули да се свържат завинаги. РНК служи
като платформа за генетично инженерство. Процесът се нарича катализа.
РНК-молекулата е самовъзпроизвеждащ се катализатор. За да контролира химията на
клетката, ДНК трябва да надзирава изграждането на междинни изпълнители. Това са
различен клас молекули, протеини – каталитичните машини, за които остана дума по-

99
А по-точно, всяка една нишка изработва допълващата я нишка, в която А-тата са заменени с Т-та, Г-тата – с Ц-та, и
обратното. Когато, в точно определен момент, тази допълваща верига се възпроизведе, резултатът е дубликат на първона-
чалната верига и т.н. Но във всяко едно поколение се възпроизвежда една и съща генетична информация.
100
Тази техника се използва също така и за да се извлекат малки количества ДНК от останките на древни организми –
например бактерии от стомаха на замразен мастодонт – и да се направят достатъчно копия, за да може тя да бъде изслед-
вана. Дори се предполага, че в парче кехлибар могат да бъдат намерени останките на пиещо кръв насекомо, ухапало дино-
завър, от които някой ден ще сме в състояние да възстановим биохимията на динозаврите или дори – все още има разгоре-
щени спорове по тази теза – да възстановим, т.е. донякъде да възкресим видове, изчезнали преди сто милиона години.

77
горе. ДНК трябва да създава протеини, тъй като не е в състояние да катализира проце-
сите сама. Някои видове РНК обаче могат самите те да функционират като каталитични
инструменти.101 Да създаваш катализатори или да бъдеш катализатор, ти дава максимум
възвръщаемост при минимум вложени средства. Катализаторите могат да контролират
производството на милиони други молекули. Ако създадете един катализатор, или ако
самите ви е сте катализатор – правилният катализатор, – това би имало огромен ефект
върху съдбата ви.
Нека сега се върнем към лабораторните експерименти, които се провеждат в наши
дни. Представете си много поколения от повече или по-малко еднакви РНК-молекули,
които се възпроизвеждат в една епруветка. Неизбежно се появяват мутации, при това
много по-често, отколкото при ДНК. Повечето от мутиралите молекули няма да оставят
копия, или поне ще оставят по-малко копия, тъй като произволните промени в инструк-
циите рядко са от полза. Понякога обаче се появяват молекули, които подпомагат собс-
твеното си възпроизводство. Една такава мутирала РНК-молекула ще се размножава по-
бързо от останалите, или пък с по-голяма точност. И ако не ни беше грижа за съдбата
на индивидуалните РНК-молекули – макар обикновено да предизвикват нашето учуд-
ване, те рядко внушават симпатия, – а се стремяхме единствено към развиването на РНК
общо, то щяхме да провеждаме точно такива експерименти. Повечето вариации ще за-
гинат. Ще останат само тези, които са по-добре приспособени и които ще оставят повече
свои копия. Тези молекули бавно ще се развият. Възможно е самовъзпроизвеждащата
се каталитичня РНК-молекула да е била първият жив организъм в първичния океан от-
преди четири милиарда години. Възможно е нейната близка роднина ДНК да е едно по-
късно еволюционно подобрение.
При експеримент със синтетични органични молекули, които не са нуклеинови кисе-
лини, се установява, че два много близки вида молекули създават свои копия от моле-
кулярните елементи, предоставени от наблюдаващия учен. Тези два вида едновременно
и си помагат, и се конкурират. Всяка една от тях би могла да съдейства за възпроизвеж-
дането на другата, но освен това и двете разполагат с едно и също ограничено количес-
тво от градивни елементи. Оказва се, че когато тази микроскопична драма бъде изло-
жена на обикновена видима светлина, една от молекулите мутира. Тя се превръща в
друга молекула, която също се размножава – тя създава свои собствени копия, а не та-
кива на своя немутирал предшественик. Този нов вид, оказва се, е много по-способен
да се възпроизвежда от предходните два. Мутантите бързо изтласкват останалите моле-
кули, чийто брой бързо намалява.102 Можем да наблюдаваме – в една епруветка – възп-
роизвеждане, мутация, възпроизвеждане на мутацията, приспособяване и – едва ли би
било прекадено да се каже – еволюция. Това не са молекулите, които изграждат човеш-
кия организъм. Също така вероятно не са взели участие и в зараждането на живота. На-

101
РНК е пратеникът, чрез който ДНК съобщава какви протеини трябва да бъдат синтезирани в клетката. Освен това тя
е и катализаторът, който ръководи свързването на аминокиселините в протеините, изискани от ДНК. (М. Mitchell Waldrop,
„Finding RNA Makes Proteins Gives ‘RNA World’ a Big Boost“, Science 256 [1992], pp. 1396–1397, както и други статии в
броя на Science от 5 юни, 1992.) Според все по-голям брой молекулярни биолози, тези факти предполагат съществуването
на някаква форма на живот, в която РНК е отговаряла за всичко – едновременно и за складирането на информация, и за
възпроизвеждането и катализата, а ДНК и протеините са се появили едва по-късно.
102
Jong, Jong-In, Qing Feng, Vincent Rotello and Julius Rebek, Jr. „Competition, Cooperation, and Mutation: Improvement of
a Synthetic Replicator by Light Irradiation“, Science 255 (1992), pp. 848–850; J. Rebek, Jr. – лична кореспонденция, 1992. Едно
обобщение върху настоящето състояние на познанията ни в Leslie Orgel, „Molecular Replication“, Nature 358 (1992), pp.
203–209.

78
пълно е възможно да има много други молекули, които да се възпроизвеждат и да му-
тират по-добре. Какво би ни попречило обаче да наречем тази молекулярна система
жива?
Природата е провеждала подобни експерименти и е трупала успехи от тях в продъл-
жение на четири милиарда години.

Щом веднъж грубото възпроизвеждане е станало възможно, в света се появява дви-

гател с чудовищна сила. Да си представим например примитивния и богат на органични
съединения океан, който някога е покривал Земята. Нека след това си представим, че
имаме възможност да пуснем в него един-единствен организъм (единична самовъзпро-
извеждаща се молекула), много по-малък от една съвременна бактерия. Това малко съ-
щество се разделя на две и създава свои потомци. При отсъствието на каквито и да било
хищници и наличието на неизчерпаеми хранителни запаси, броят им ще се увеличи ек-
спонентно. На този организъм и на неговите наследници ще са необходими не повече
от сто поколения, за да погълнат всички органични молекули на планетата. Една днешна
бактерия – ако бъде поставена при идеални условия – може да се възпроизвежда на
всеки петнадесет минути. Да предположим, че в онази ранна епоха първите организми
на Земята са били в състояние да се възпроизвеждат само веднъж годишно. При това
положение цялата свободна органична материя на планетата би изчезнала в рамките на
около век.
Разбира се, много преди това вече ще се е намесил естественият подбор. Областта на
селекция би могла да е съперничеството с други организми от вашия собствен вид –
например за хранителните вещества в един океан, в който предварително образуваните
молекулярни компоненти бързо намаляват. Възможно е да се появи хищничеството –
ако не внимавате, някое друго същество ще ви нападне, ще ви одере и накъса на пар-
ченца, след което ще използва вашите молекули за собствените си гнусни цели.
За сериозен еволюционен напредък вероятно са необходими много повече от сто по-
коления. Тук обаче искахме да демонстрираме разрушителната мощ на експонентното
възпроизвеждане. Когато популациите са малки, организмите много рядко попадат в
ситуации на съревнование. След едно такова масово размножаване обаче се формират
огромни популации, които влизат в яростно съперничество една с друга и съответно
трябва да се намеси безмилостният подбор. Високата гъстота на една популация създава
условия и предизвиква реакции, които се различават от по-приятелския и по-приятен
начин на живот, присъщ на един оскъдно населен свят.
Околната среда непрекъснато се променя – отчасти защото популациите се стремят
да се разрастват при благоприятни условия, отчасти заради еволюцията на другите ор-
ганизми и отчасти поради протичащите астрономически и геологически процеси. Т.е.
такова нещо като постоянна, крайна или оптимална приспособеност на една форма на
живот към нейната среда просто не съществува. Може би като изключим най-защите-
ните и най-статични екологични ниши, навсякъде около нас непрекъснато се развива
безкрайна поредица от адаптации. Както и да изглежда за участващите в тези процеси,
отвън те приличат на борба за съществуване и на съперничество между зрели организми
да осигурят успех за своето потомство.
Както можете да се убедите, процесът е повече или по-малко случаен и опортюнис-
тичен – няма мисъл за бъдещето или някаква конкретна цел. Еволюиращите молекули
не правят планове. Те просто създават един непрекъснат поток от вариации, една от

79
които би могла да се окаже подобрен модел. Никой – нито организмите, нито околната
среда, нито планетата, нито „Природата“ се замисля върху последствията.
Тази еволюционна недалновидност може да доведе до затруднения. Възможно е нап-
ример да отхвърли един организъм, който да е прекрасно приспособен за следващата
голяма криза в околната среда, която ще се разрази след хиляда години (и за която –
разбира се – никой още не подозира). Трябва обаче по някакъв начин да стигнете оттук
до там. Девизът на живота гласи: „Една криза е достатъчна в момента.“

ОТНОСНО ПРЕХОДНОСТТА

„Ако живеехме вечно, ако росата по Адашино никога не изчезваше, ако димът от
кладите на Торибеяма никога не секваше, то хората едва ли биха усещали тежестта
на битието. Красотата на живота се състои в неговата нетрайност. Човекът жи-
вее повече от всички други същества..., а дори и една мирно преминала година изглежда
твърде дълга. И все пак за една такава любов целият свят и хиляда години биха изб-
леднели подобно на нощен сън.“

Кенко Йошида,
„Есета върху леността“ (1330–1332)103

103
B Lucian Stryk and Takashi Ikemoto, translators, Zen Poems of China and Japan: The Crane’s Bill (New York: Grove Press,
1973), p. xlii.

80
 Шеста глава.
НИЕ И ДРУГИТЕ
„Не бива да има караница между мене и тебе... понеже сме роднина.“
Битие, 13:8

„Както човеци със лъвове клетва за вярност не сключват...“

Омир, „Илиада“104

Дали животът на Земята е възниквал на няколко пъти или само веднъж – това е една
от най-дълбоките и най-непроницаемите мистерии. Според това, което знаем, възможно
е да е имало милиони задънени улици и неуспешни стартове, както и милиони неопла-
кани древни родословия, които да са отстъпили мястото си на следващите. Едно обаче
е сигурно – има една-единствена наследствена линия, която води към всички живи ор-
ганизми, които днес обитават Земята. Всяко едно живо същество е далечен роднина на
всяко друго. Това става ясно, ако сравним как функционират живите организми, каква
е тяхната структура, от какво са изградени, какъв генетичен език говорят и – това най-
вече – колко подобни са техните чертежи и работни инструкции на молекулярно ниво.
Цялата биосфера е едно голямо семейство.
Нека във въображението си отправим поглед назад към първите организми. Това са
самовъзпроизвеждащи се молекули, макар може би и не толкова чистокръвни и така
разглезени като съвременните ДНК и РНК. Последните са изключително ефективни във
възпроизвеждането и коригирането на своите послания, но могат да се репродуцират
само при стриктно контролираните условия, които днешните организми им диктуват.
Първите живи същества вероятно са били примитивни, бавни, безгрижни, неефек-
тивни – точно колкото да могат да произвеждат приблизителни свои копия. Напълно
достатъчно като за начало.
В някакъв момент, може би твърде рано в историята, е възникнала необходимостта
организмите да бъдат изградени от повече от една молекула – независимо от това колко
талантлива е въпросната молекула. Необходими са и други молекули, за да може пре-
цизните указания да бъдат изпълнени до последната буква и за да бъде възпроизвежда-
нето напълно точно. Тяхното предназначение вероятно е било да претърсват околните
води за градивни елементи и да ги доставят за нуждите на организма; или, подобно на
ДНК-полимеразата, да служат като посредник при процеса на възпроизвеждане; или да
проверяват новообразуваните набори от генетични инструкции. Не би имало никаква
полза обаче, ако тези помощни молекули продължават да се движат свободно из морето.
Необходим е някакъв вид капан, с чиято помощ те да бъдат пленявани и задържани.
Само ако беше възможно да съществува някаква мембрана, която – подобно на еднопо-
сочна клапа – да пропуска навътре полезните молекули и да не им позволява да се вър-
нат обратно навън... Съществуват молекули, които правят и това – такива, които се чув-
стват привлечени от водата от едната си страна, но се чувстват напълно отвратени от

104
Песен XXII, стих 262., Прев. Александър Милев и Блага Димитрова.

81
нея от друга. Те са често срещано явление в природата и се стремят да образуват малки
сфери. Подобни молекули стоят в основата на мембраната на съвременните клетки.
Най-ранните клетки, макар да са били способни едновременно и да се делят, и да се
размножават, едва ли са осъзнавали нещо около себе си в смисъла на това как хората
възприемат средата си. Въпреки това те са разполагали с определен поведенчески ре-
пертоар. Знаели са как да се копират, разбира се; а същото така и как да превръщат
външни молекули, различни от самите тях, във вътрешни, които да са вече част от тях.
Били са погълнати изцяло от подобрения в точността на възпроизвеждане и в ефикас-
ността на своя метаболизъм. Някои дори са могли да различават слънчевата светлина от
мрака.
Разбиването на привлечени отвън молекули, т.е. смилането на храната, може да бъде
направено качествено единствено чрез многостепенен процес, всяка стъпка от който
трябва да е контролирана от отделен ензим, а всеки ензим – от своя собствена АГГЦ-
комбинация или ген. Следователно гените трябва да работят в пълна хармония, иначе
нито един от тях няма да продължи да се множи за в бъдеще. За смилането на една
молекула захар например е необходимо организираното с хореографска прецизност въз-
действие на десетки ензими, всеки един от които се включва там, където предишният е
приключил. Всеки ензим е произвеждан от точно определен ген. Дезертирането на един-
единствен ген от общото предприятие би било фатално за всички. Една ензимна верига
е със здравината на най-слабата си брънка. На това ниво гените са се посветили изцяло
на общото благоденствие на своя род.
Ранните ензими е трябвало да бъдат твърде внимателни, тъй като иначе е можело да
разградят твърде подобните молекули, изграждащи организма, от който самите те са
били част. Ако се самопогълнеш – например ако разградиш захарите, които участват в
собствената ти ДНК, – определено няма да оставиш голямо потомство. Но ако не пог-
лъщаш други – удобни хранилища на сурови органични материали и завършени моле-
кулярни продукти, – също няма да оставиш многобройни наследници. Явно съществу-
валите преди 3,5 милиарда години клетки са притежавали някакво познание относно
разликата между „аз“ и „ти“. „Ти“ определено си по-излишен от „мен“. Това е един свят,
в който кучетата се изяждат помежду си, или поне микробите се изяждат помежду си.
Но почакайте...
Стига се до момента – някъде преди два или три милиарда години, – когато един ор-
ганизъм вече е в състояние изцяло да погълне друг. Единият ще се прилепи към другия,
клетъчната стена или мембрана ще се огъне и внезапно по-малкият ще се окаже вътре в
по-големия. След което без съмнение ще последват опити – с по-голям или по-малък
успех – той да бъде смлян. Представете си, че сте един такъв едър едноклетъчен орга-
низъм, който обитава първичния океан и се тъпче с фотосинтезиращи бактерии – малки
хитреци, които знаят как да използват слънчевата светлина, въглеродния диоксид и во-
дата, за да произвеждат от тях захари и други въглехидрати. Ще оставите повече потом-
ство само ако сте по-добри от своите съперници в набавянето на захари (основни гра-
дивни елементи, които са необходими за възпроизвеждането на вашата генетична ин-
формация, както и за да ви осигурят енергия).
Представете си обаче, че някои от въпросните бактерии, които сте погълнали – най-
последните, здрави и „неръждаеми“ модели – не се поддават на въздействието на ва-
шите храносмилателни ензими. Поне доколкото се отнася до тях, те са намерили пътя
си към молекулярната Райска градина. Вие ги предпазвате от много от техните врагове.
И тъй като сте прозрачен, слънчевата светлина прониква във вас и стига до тях. Освен

82
това наоколо е пълно с вода и въглероден диоксид. И така, макар да са вътре във вас,
бактериите продължават да демонстрират магията на фотосинтезата. Някои захари из-
тичат от тях, за което вие сте им много благодарен. Някои умират и техните вътрешни
молекули се разпиляват и вие можете да се възползвате от тях. Когато ви дойде времето
да се възпроизведете, някои от тях се промъкват във вашите потомци. Макар и все още
не de jure105 (тъй като нищо от тази подредба все още не е закодирано в нуклеиновите
киселини), но със сигурност de facto106 между вашите и техните потомци е установено
някакво негласно съглашение.107
Сделката е изгодна и за двете страни. Те отварят заведение за бързо хранене вътре в
тялото ви, което не им струва почти нищо. Вие им осигурявате стабилна и защитена
околна среда (поне докато се грижите да не храносмелите гостите си). След като отми-
нат много поколения, вече ще сте се превърнали в съвсем друг вид същество, което има
в себе си една малка зелена фотосинтезираща електроцентрала, която се възпроизвежда,
когато и вие се възпроизвеждате, и явно вече е част от вас, макар всъщност да е напълно
различна. Основали сте съдружие. Това явно се е случило половин дузина пъти в исто-
рията на живота, или може би дори повече, като всеки различен случай е довел до поя-
вата на отделна голяма група растения. 108
Днес всяко зелено растение съдържа в себе си такива елементи, наречени хлороп-
ласти. Те все още са много подобни на своите свободноживеещи се едноклетъчни бак-
териални прадеди. Почти всяко късче зелено в естествения свят се дължи на хлороплас-
тите. Те са фотосинтезиращите двигатели на живота. Ние, хората, се гордеем с това, че
сме най-висшата форма на живот на планетата, но ако погледнем под друг ъгъл, ще се
окаже, че всъщност тези малки същества – толкова дискретни, идеалните гости – водят
парада. Ако не са те, почти целият живот на Земята ще загине.
Те са направили много отстъпки към своите домакини. Сключили са дългосрочен до-
говор за активно сътрудничество, което се нарича симбиоза. Всеки един от партньорите
по договора разчита на другия. И все пак хлоропластите са съвсем явно пришълци в
клетката. Най-ясният признак за техния различен произход се крие в това, че въпреки
че някога са имали общ предшественик, техните нуклеинови киселини и тези на клет-
ките на растението са различни. Можем да видим отпечатъка на техните различни ево-
люционни пътища в онази ранна епоха, преди да се намесят свързващите сили. Първо-
началните хлоропласти, изглежда, са се развили от фотосинтезиращи бактерии, които
са много подобни на тези, които днес обитават строматолитните колонии. 109

Когато гледате тези малки едноклетъчни същества през микроскопа, това, което впе-
чатлява най-много, е тяхната очевидна самоувереност. Те изглеждат толкова сигурни в
това, което правят. Плуват към светлината или преследват плячка, или се борят да се
отскубнат от някой по-голям хищник. И тъй като са прозрачни, можете да видите вът-
решностите им, този задвижван от ДНК протоплазмен механизъм, който определя тях-
ното съществуване. Способностите им да превръщат храната, на която се натъкват, в
необходимите молекули – за енергия, за резервни части, за възпроизводство – са просто
алхимични. Миниатюрните растения сред тях могат да превръщат въздуха, водата и
слънчевата светлина в самите себе си не по някакъв случаен начин, а по рецепти, чието

105
Законно (лат.). – Б. ред.
106
Реално (лат.). – Б. ред.
107
Margulis, Lynn. Symbiosis in Cell Evolution (San Francisco: W.H. Freeman, 1981).
108
Knoll, Andrew Н. „The Early Evolution of Eukaryotes: A Geological Perspective“, Science 256 (1992), pp. 622-627.
109
Margulis. Op. cit.

83
изписване ще заеме страниците на множество трудове по органична химия и молеку-
лярна биология. Всеки от тези организми се състои от една-единствена клетка. Няма
органи, няма мозък, няма размяна на реплики, няма поезия, няма извисени духовни цен-
ности. И все пак те са в състояние да направят в областта на химията – при това без да
го осъзнават по някакъв начин – много повече от това, на което са способни нашите
прехвалени технологии.
Има и още нещо, което те могат да правят, а ние – не. Те могат да живеят вечно. Или
почти. Тези безполови едноклетъчни организми се размножават чрез делене – не яд-
рено, а биологично делене. Първо една малка бръчка, а след това вдлъбнатина минава
през средата на организма. Вътрешностите се разделят повече или по-малко равномерно
и внезапно пред нас вече има не един, а два организма. Майчиният се е разцепил на две.
Сега вече виждаме две малки същества, които са почти идентични със своя единствен
родител и от генетична гледна точка те са истински близнаци. Всяко едно от тях бързо
нараства до размерите на възрастен организъм. По-късно същият процес ще се повтори.
С изключение на някоя и друга несъществена мутация, далечните потомци са точни ко-
пия на своите прадеди. Въпросните предци никога не са умирали в същинския смисъл
на думата. Никъде по пътя не са останали трупове на остарели родители. Ако не стане
някакъв инцидент – капка отрова, изпусната от някой друг микроорганизъм, внезапно
повишаване или понижаване на температурата, глад или среща с голяма и лоша амеба, –
те ще продължават да живеят и естественото бавно разпадане на органичните им тела
ще бъде облекчено или прекратено от честото им възпроизвеждане.
Тези вездесъщи, невидими и безкрайно скромни организми са безсмъртни – поне по
човешките стандарти. Има прекалено много естествени превратности, за да могат да
изминат много дълъг път, без да ги сполети едно или друго бедствие. Но поне някои от
тях се преживели повече цикли, отколкото и най-екстравагантният и убеден последова-
тел на преселението на душата и „връщането към минали прераждания“ би могъл да си
представи. Понастоящем официалният рекорд принадлежи на една лабораторна попу-
лация на едноклетъчния организъм, наречен чехълче, който е добре познат на гимна-
зистите. В една епруветка грижливо са отгледани 11 000 последователни поколения че-
хълчета, като не се забелязват признаци на стареене.110 (Ако ставаше дума за хора, 11
000 поколения биха ни върнали чак до самото ни зараждане като отделен вид.) Като
изключим бавното натрупване на мутации, чехълчетата от края на тази поредица поко-
ления са генетично идентични с тези от нейното начало. От една определена гледна
точка стремежът към безсмъртие, който е така присъщ на западната цивилизация, всъщ-
ност е стремеж към една крайна регресия назад в миналото – към нашите едноклетъчни
предци от кипящите води на първичния океан.

Дотук в тази сага не сме се приближили дори и на един милиард години от нашето
собствено време. Но дори и в онези далечни дни можем да различим ясно много от ос-
новните теми и вариации на живота, който понастоящем населява Земята. Формите на
някои от фосилите са неразличими от тези на съвременни организми, като строматоли-
тите са най-известният пример. Други са напълно различни. Със сигурност с отминава-
нето на епохите в ход е било и все по-голямо биохимично усъвършенстване на ензим-
ната химия, на все по-точното възпроизвеждане на генетичната информация и на много
други процеси, които не могат да бъдат регистрирани по фосили. И все пак изглежда
учудващо, че един организъм може да съществува непроменен – дори и само като най-
110
Woodruff, L. L. „Eleven Thousand Generations of Paramecium,“ Quarterly Review of Biology 1 (1926), pp. 436–438.

84
груба анатомия – в продължение на 3,5 милиарда години. Тук отново можем да разпоз-
наем упорития консерватизъм на живите организми. Понякога обаче има периоди на
бързи и фундаментални промени. Картината, която се оформя, е на многобройни адап-
тивни кандидатури, които мутациите предлагат на естествения подбор за разглеждане.
Тези мутационни предложения обаче са тестувани единствено спрямо риска от гибел
(или спрямо риска от липса на потомство, което – от еволюционна гледна точка – е съ-
щото). Като изключим някои козметични изменения, новите видове обикновено са отх-
върляни. Промените се приемат неохотно.
Можете да видите, че едни и същи класове молекули са използвани отново и отново,
при това за различни цели. Днес например се използва една и съща комплексна орга-
нична молекула – с някои минимални изменения – в зеления пигмент, който поглъща
слънчевата светлина в растенията; в червения пигмент, който пренася кислорода в
кръвта на животните; във веществото, което прави розовия цвят на скаридите и фламин-
гата; и в един широко използван ензим, който спомага да бъде извлечена енергията от
захарите. Енергията се натрупва, с оглед бъдещи нужди, в молекули, които са почти
идентични с нуклеотидите А, Г, Т и Ц, които изграждат генетичния код. И макар въп-
росните молекули да са вездесъщи, тяхната непрекъсната употреба и рециклиране де-
монстрират, че животът по своята същност е икономичен.
Получава се така, че на всеки един милион закостенели и консервативни организми
се намира по един радикален, който е твърдо решен на промени (макар и обикновено в
много малък мащаб). А що се отнася до тези радикали, само един на милион наистина
знае с какво се е захванал и предлага значително по-добър план за оцеляване от този,
който е модерен за момента. И все пак еволюцията на живота се определя именно от
такива революционери.
При наличие на достатъчно храна микроорганизмите се възпроизвеждат толкова
бързо, че биха могли да еволюират в краткия период между оставянето им на полицата
в лабораторията и момента на повторното изследване. Скоростта, с която бактериите
„придобиват“ имунитет спрямо антибиотиците, поставя ограничения в честотата на тях-
ното предписване. Антибиотикът обикновено не предизвиква адаптивни мутации;
вместо това той действа като свиреп агент на естествения подбор, който убива всички
бактерии с изключение на известен брой привилегировани, които по една случайност
се оказват имунизирани към лекарството. Възможно е същата тази вариация – по една
или друга причина – в един по-ранен момент да е била по-малко конкурентноспособна
от останалите. Фактът, че бактериите бързо развиват резистентност към антибиотиците
(а насекомите – към пестицидите) отразява невероятното разнообразие на форми и би-
охимии, които винаги присъстват под видимата повърхност на микробиотичния свят.
Между приемниците и паразитите се водят безкрайни войни на мерки и контрамерки –
в случая между фармацевтичните компании, произвеждащи нови антибиотици, и мик-
робите, генериращи нови и нови вариации, с които да заменят своите по-уязвими пред-
шественици.

Както вече заявихме, още преди 3,5 милиарда години е имало ясно развита представа
за „вътре“ и „вън“, „аз“ и „ти“, „ние“ и „другите“ – т.е. някаква основна концепция за
самоличност. Ако сте развили навик да се храните с органични молекули, които са раз-
творени във водите на първичния океан, то сигурно също така сте свикнали и да се хра-
ните с молекули, които изграждат други организми. В крайна сметка, става дума за едни
и същи молекули. Тогава обаче трябва да внимавате, да не се самопогълнете. Вероятно

85
не изпитвате състрадание или симпатии към другите организми. Сигурно в това се със-
тои светогледът на един микроб. Все пак трябва да съществуват някакви фини разлики.
Може и да ви липсват сантиментални чувства към вашите хлоропласти, но определено
ще си навлечете неприятности, ако ги храносмелите. И ако ви е особено трудно да нап-
равите тази малка разлика – ако не сте в състояние да схванете границата между „мен“
и „теб“, ако не можете да контролирате храносмилателните си ензими, – тогава ще ос-
тавите след себе си по-малобройно потомство, ако въобще оставите. Все още няма ни-
какви форми на мислене. Вероятно не присъстват и никакви чувства. Въпреки това ор-
ганизмите започват да се държат така, все едно имат нужди, желания, предпочитания,
емоции, мотиви, инстинкти.
Ако живеете в група, няма да има полза нито за вас, нито за тях, ако внезапно започ-
нете да се храните с вашите родственици. Може и да сте безмилостен и неумолим хищ-
ник, но въпреки това трябва да има някаква бариера пред вашите роднини и съседи. И
следователно всички можете да покриете външната си мембрана с някакъв химикал,
който да служи като белег за разпознаване на вида. И когато усетите вкуса на тази мо-
лекула, идващ от друг организъм, внезапно да станете много приветлив. „Приятел“,
казва този вкус. „Посестрима“. Други химикали могат да носят друг вид информация.
Някои бактерии традиционно произвеждат свои собствени бойни химикали – антибио-
тици, които са напълно безвредни за тях и техния вид като общо, но са смъртоносни за
други, чужди бактерии. Развива се крехко равновесие между враждебността към чуж-
дите групи и сътрудничеството вътре в групата. Другите и ние. Първите внушения на
ксенофобията и етноцентризма са се развили изключително рано.
Големите месоядни изпитват удоволствие от заниманията си. (Това не е изключено и
при едноклетъчните месоядни.) Те не ловуват, понеже имат академични познания върху
храненето. Напротив – явно има някакво удоволствие в ловуването. Защото дебненето,
преследването, осакатяването, убиването, разчленяването и изяждането са в основата
на радостта от живота. Защото желанието е неустоимо. Дебели котки и мързеливи ку-
чета, които са преситени с ордьоври и чиито гастрономични нужди са повече от задово-
лени, понякога все пак се поддават на древния зов и собственикът на домашния люби-
мец намира в краката си гордо положен мъртъв гълъб или плъх. Тези механизми са вро-
дени. Компютърът е предварително програмиран. Достатъчен е подходящ импулс,
който да го активира. Ако ловните им инстинкти не намерят друг израз, кучето започва
да гони пръчки и фризбита, а котката се хвърля върху паяжини или преследва кълбо
прежда.
Дори един толкова прекрасен и елегантен пример за предварително програмиране,
какъвто е една котка, която преследва мишка, зависи до голяма степен от минали пре-
живявания. При една поредица от класически експерименти, психологът З. И. Куо111
демонстрира, че почти всички котенца, които наблюдават майка си да убива и изяжда
мишка, в крайна сметка правят същото. Когато обаче котенцата са отгледани в една и
съща клетка с един плъх, без никога да са виждали друг плъх, нито пък друга котка да
убива плъх, тогава и самите те обикновено не убиват плъхове. Когато котенцата съжи-
телстват с плъх, но освен това станат свидетели и на това как майка им убива плъхове
извън клетката, около половината от тях се научават да убиват, но обикновено убиват
единствено плъхове като тези, които са видели майка им да убива, а не като този, с който
са израснали. И накрая, ако котенцата са подложени на електрически шок всеки път,

111
Kuo, Z. Y. „The Genesis of the Cat’s response to the Rat“, Journal of Comparative Psychology 11 (1930), pp. 1–30.

86
когато видят плъх, те скоро се научават да не ги убиват – напротив, ужасени бягат от
тях.
Следователно дори и толкова изконна програма, каквато е ловуването при котките,
подлежи на промяна. Хората, разбира се, не са котки. Въпреки това можем да се изку-
шим да предположим, че детските преживявания, обучението и културата са в състоя-
ние силно да смекчат влиянието дори и на дълбоко вродени наклонности.
Ранните микроорганизми поставят началото на развитието на серия поведенчески ме-
ханизми на ловуване и бягство, както и на изменението на тези наклонности вследствие
на придобития опит. Хищниците бавно еволюират към по-големи, по-бързи и по-умни
модели, които развиват и нови оръжия (като например да се преструват). По същия на-
чин и потенциалната плячка става по-голяма, по-бърза и по-умна, и също така придо-
бива и нови способности (например да се прави на „мъртва“), тъй като тези, които изос-
тават от промените, биват изяждани по-често. Измислени са много стратегии, от които
успешните се запазват: защитната окраска, бронята, мастилото или някаква вредна теч-
ност, която да прикрие бягството, отровните жила. Към това трябва да се прибави и
усвояването на екологични ниши, в които все още няма хищници – плитка вдлъбнатина
на океанското дъно или изоставена раковина, или обиталище на някой свободен остров
или континент. Друга такава стратегия е създаването на толкова многобройни потомци,
че поне някои от тях да могат да оцелеят. Отново трябва да кажем, че потенциалната
плячка не търси и не планира подобен тип приспособяване; просто след известно време
единствената останала плячка е тази, която се държи все едно наистина ги е планирала.
Без значение колко фини са вашите намерения и колко блага и съзерцателна е вашата
натура – ако сте потенциална плячка, естественият подбор ви принуждава да се приспо-
собите и да намерите своите защитни средства.
Преди около шестстотин милиона години повечето от многоклетъчните организми
започват да се обграждат със стени, като защитават меките си тела с черупки и раковини
и се обучават в областта на строителното инженерство, издигайки прегради от сили-
катни и карбонатни препятствия. По това време своя начин на съществуване развиват
мидите, стридите, раците, омарите и още много други бронирани животни, някои от
които вече не съществуват. И тъй като – с някои редки изключения – меките части на
мъртвите животни се разлагат по-бързо, а отпечатъците от техните твърди части оцеля-
ват по-дълго – понякога достатъчно дълго, за да бъдат забелязани от палеонтолозите
след стотици милиони години – именно еволюцията на персоналната броня е направила
тези древни създания познати на техните далечни роднини.
Бойните действия между хищници и плячка обхващат също и растителното царство.
Растенията се зареждат с отрови, за да откажат животните от това да ги ядат. За да не
изостанат, животните от своя страна развиват механизми на неутрализиране, както и
специални органи – сред които трябва да споменем най-вече черния дроб. Това, което
харесваме в кафето например, са токсините, които са били синтезирани с цел да попре-
чат на различни насекоми и дребни бозайници да ядат зърната.112 Само че ние, хората,
имаме чудесен черен дроб.
Няма никаква нужда, разбира се, хищниците да са по-големи от своята плячка. Болес-
тотворните микроби могат да бъдат невероятни хищници – те не само атакуват и в
крайна сметка убиват своите носители, но също така установяват контрол над своите
приемници, като променят поведението им така, че да разпространят заразата сред още

112
L. Hart, Benjamin. „Behavioral Adaptations to Pathogens and Parasites: Five Strategies“, Neuroscience and Biobehavioral
Reviews 14 (1990), pp. 273-294.

87
индивиди. Един от най-впечатляващите примери за това е вирусът на бяса. Когато по-
падне в кръвта на някое спокойно и обичащо хората куче, той веднага се насочва към
периферните системи в мозъка, където се намират лостовете, задействащи гнева. Вед-
нъж стигнали дотам, те се заемат да превърнат горкото животно в беснеещ, ръмжащ и
зъл хищник, който хапе ръката, която го храни. Бесните животни не се боят от нищо и
от никого. В същото време на други вирусни организми е възложено да дезактивират
нервите за преглъщане, да включат на максимум машините за производство на слюнка
и да нахлуят с огромни пьлчища в самата слюнка. Кучето е бясно, макар и да няма пред-
става защо. Превърнало се в пионка на криещите се в него вируси, то е безсилно да
устои на импулса да нападне. И ако атаката е успешна, вирусите, които са в неговата
слюнка, навлизат в кръвта на жертвата през получената рана или драскотина. След това
се заемат да установят контрол над новия си приемник. Процесът продължава.
Вирусът на бяса е брилянтен сценарист. Той добре познава жертвите си и знае как да
дърпа конците им. Успява да преодолее всички защити – прониква дълбоко, маневрира
и извършва вътрешен преврат в същества, които са толкова по-големи от него, че биха
ни се сторили неуязвими. 113
Това, че кашляме и кихаме при грипа и обикновената настинка, не е просто случаен
страничен ефект от инфекцията – това е жизненоважно за разпространението на съот-
ветния вирус и се извършва под негов контрол. Ето още няколко примера за микроби,
които контролират своите жертви:

„Токсинът, който се произвежда от холерната бактерия, се намесва в абсорбира-

нето на течностите от червата, което предизвиква обилна диария, която разпрост-
ранява инфекцията... Вирусът на тютюневата мозайка кара своя приемник да раз-
шири порите на клетъчните си мембрани, за да могат паразитите по-лесно да преми-
нат в клетките, които още не са заразени... Ланцетният глист преминава много лесно
от мравките в овцете, тъй като принуждава инфектираната мравка да се изкачи до
върха на някоя тревичка и да остане там завинаги. Друг вид глисти карат своите при-
емници охлюви да изпълзят на най-откритите участъци от плажовете, където ще
бъдат лесна плячка за чайките, които се явяват техният следващ приемник в рамките
на този жизнен цикъл.“114

В продължение на много поколения на борба на живот и смърт между хищник и

плячка се е установила един вид непрекъсната надпревара във въоръжаването. За всяко
нападателно действие има съответното защитно противодействие и обратното. Мерки
и контрамерки. Много рядко някой успява да постигне по-голяма сигурност.
Някои видове плячка израстват заедно, движат се заедно, обучават се заедно и обра-
зуват стада. В големия брой има някаква сигурност. Винаги може да бъде призован най-
силният, който да сплаши някой едър хищник и да защити останалите. Атакуващият
може да бъде нападнат на свой ред от цяла група жертви. Могат да бъдат поставени
наблюдателни постове. Могат да бъдат установени сигнали за опасност и да бъдат раз-
работени стратегии за бягство. Ако плячката е бърза, тя може да хукне пред хищника,

113
Хората са се развили сравнително неотдавна. В глобални мащаби нашата достъпност като приемници на паразитни
организми е скорошна. Бихме могли да очакваме – при отсъствието на медицински контрамерки еволюцията на нови ви-
дове микроорганизми, които да дърпат конците ни много по-изкусно, отколкото вирусът на бяса.
114
Williams, George C., and Randolph M. Nesse. „The Dawn of Darwinian Medicine“, Quarterly Review of Biology 66 (1991),
pp. 1–22.

88
да го надбяга и обърка, или да го подмами далеч от особено уязвимите членове на гру-
пата. Тук обаче има предимства и за сътрудничеството между хищниците – например
една група да гони плячката към друга група, която я дебне в засада. Както за плячката,
така и за хищниците комуналният живот би могъл да е по-обещаващ от самотата.
За да може да се включи в тази ескалираща еволюционна игра на хищник и плячка,
едно същество трябва да развие сложен поведенчески репертоар. Всяка една от вражду-
ващите страни трябва да може да засече другата на далечно разстояние, като има голяма
награда за заместването на близките сетива като вкуса и осезанието с по-далекобойни,
като обонянието, зрението, слуха и ехолокацията. В главите на малките животни се раз-
вива дарбата за запаметяване на минали събития. Възможно е някои по-прости реакции
на определени случаи или идеи за това какъв би бил вашият отговор на някакъв набор
от обстоятелства („Аз ще направя Г, ако то направи А; аз ще направя Ж, ако то направи
Б.“) да се съдържат още в гените. Разширяването на този талант в по-сложно и разкло-
нено дърво от възможности обаче би могло да бъде от голяма полза за вашето оцеля-
ване. И наистина – да намериш и да изядеш някого – пък било то и организъм, който не
прави нищо, за да избяга – изисква от хищника голям опит. Особено ако наличните ко-
личества са малки.
Да изградите поведението си въз основа на един предварително програмиран набор
инструкции, записани на езика на АГТЦ, не поставя никакви прекомерни изисквания –
поне докато околната среда остава такава, за каквато сте били подготвени. Но никакви
предварителни указания – независимо от това колко са съвършени и колко успешни са
били в миналото – не могат да ви гарантират оцеляване при бързи промени на околните
условия. Еволюцията чрез естествен подбор включва само най-далечния, обобщен,
почти метафоричен вид на натрупване на опит. Необходимо е нещо друго. Когато лову-
вате за храна; когато има висока мобилност и организмите попадат в много различни
условия; когато се усложнят както социалните връзки с вашия собствен вид, така и от-
ношенията хищник плячка; когато е нужно да обработите огромно количество инфор-
мация относно външния свят, – в такива случаи е много важно да имаш мозък. С негова
помощ можеш да помниш минали преживявания и да ги съотнасяш към настоящите си
затруднения. Можеш да различиш побойника, който ти е хвърлил око, от слабака, на
когото ти можеш да хвърлиш око, както и да познаеш топлата дупка или защитената
скална пукнатина, които и по-рано са ти предоставяли убежище. В критичен момент
можеш да измислиш подходящи сценарии за събиране на храна, лов или бягство. Раз-
виват се нервни схеми за обработване на данни, за разпознаване на модели и за евенту-
ално планиране. Появява се преднамереност.
Стилът на еволюция на мозъка – както и много други неща – обикновено не е предмет
на постепенно и равномерно развитие. Напротив, фосилните материали говорят за
кратки периоди на бърза и радикална еволюция, пръснати през огромни интервали от
време, в които размерът на мозъка остава почти неизменен. Тези наблюдения изглеждат
верни както за развитието на най-ранните бозайници, така и за това на нашия собствен
вид.115 Сякаш сме свидетели на някаква рядка последователност от събития – може би
едновременни промени и в ДНК-комбинациите, и в околната среда, – които са предос-
тавили адаптивна възможност. Новите екологични ниши бързо се запълват и дълго
време след това еволюцията се занимава основно със затвърдяване на придобитото. Го-
лемите промени в нервната архитектура – в способностите на мозъка да обработва

115
Jerison, Harry J. „The Evolution of Biological Intelligence“, Chapter 12 of Robert J. Sternberg, editor, Handbook of Human
Intelligence (Cambridge: Cambridge University Press, 1982), Figure 12-11, p. 774.

89
данни, да комбинира информация от различни сетива, да подобрява своя собствен модел
за естеството на външния свят, да премисля нещата – могат да се окажат изключително
скъпи. За много животни това са толкова широкомащабни способности, които изискват
толкова много отделни еволюционни промени, че някаква съществена полза може да се
очаква едва някъде далеч в бъдещето. Еволюцията обаче е обсебена единствено от нас-
тоящето. Въпреки това дори и малкият напредък в мисленето може да се окаже адапти-
вен. Скокове в размера на мозъка са се случвали достатъчно често в историята на жи-
вота, за да можем да заключим – дори и само въз основа на този факт, – че мозъкът би
могъл да бъде полезен.
Чувствата – поне при бозайниците – са под контрола на по-ниските и по-древни части
на мозъка, а мисленето – под това на по-горните външни пластове, които са се развили
по-скоро. 116 Първичната способност да мислим е насложена върху вече съществува-
щите генетично програмирани поведенчески модели, всеки от които вероятно съответ-
ства на някакво по-ниско състояние, възприемано като емоция. Поради това, когато по-
тенциалната плячка неочаквано се сблъска с някакъв хищник, още преди през съзнани-
ето ѝ да е преминала каквато и да е мисъл, тя изживява едно вътрешно състояние, което
я предупреждава за грозящата опасност. Това нервно състояние, което е близко до па-
никата, обхваща познат комплекс от усещания, който включва – или поне така е при
хората – изпотяване на дланите, сърцебиене и напрежение в мускулите, задъхване и из-
правяне на косата, повдигане в стомаха, спешна нужда да уринирате или да изхвърлите
изпражнения, както и силен импулс за борба или бягство. 117 Тъй като при много бозай-
ници страхът се предизвиква от една и съща, подобна на адреналина молекула, вероятно
при повечето от тях усещането е приблизително същото. Това е едно логично първо
предположение. Колкото повече адреналин има в кръвта, поне до една определена горна
граница, толкова повече страх изпитва едно животно. Един красноречив факт е, че съ-
щият набор усещания може да се предизвика, когато му инжектирате известно количес-
тво адреналин – същото може да ви се случи при вашия зъболекар (за да се ускори съ-
сирването на кръвта ви, което е още едно полезно приспособление при среща с хищник).
Разбира се, докато седите на зъболекарския стол, можете да отделяте и свой собствен
адреналин. Страхът трябва да има отсянка на емоция. Той трябва да бъде неприятен.
Ако комбинацията от окото, ретината и мозъка на хищника е настроена така, че да
отчита движение, жертвата често притежава в репертоара на своите защитни средства
тактиката да замръзне на място и да остане така за дълъг период от време. Не че кате-
ричките или например елените разбират каква е физиологията на зрителната система на
техните врагове – просто естественият подбор е установил един прекрасен резонанс
между стратегиите на хищник и плячка. Животното жертва може да избяга; да се прес-
тори на мъртво; да увеличи привидно размера си; да настръхне и да издава звуци; да
изпусне зловонни или парливи течности; да заплаши с контраатака или да опита още
редица други, полезни стратегии за оцеляване – без нито една от тях да е съзнателна.
Едва след това то може да забележи друг път за спасение или да включи в играта каквито

116
Едно становище, защитавано напоследък от неврофизиолога Пол Д. Маклийн и описано от Карл Сейгън в The
Dragons of Eden: Speculations on the Evolution of human Intelligence (New York: Random House, 1977). Маклийн излага едно
подробно обобщение на своите възгледи в The Triune Brain in Evolution: Role in Paleocerebral Functions (New York and
London: Plenum Press, 1990).
117
Не е трудно да се забележи, че компонентите на тази реакция на „борба или бягство“ са от адаптивен характер – те
са разработени, за да ви преведат през кризата. Усещането за студ и празнота в стомаха ви например се дължи на това, че
цялата кръв е пренасочена от храносмилането към мускулите.

90
и да било налични мисловни способности. Получават се два почти едновременни отго-
вора; първият е древна, многоцелева и многократно изпитана, но ограничена и закосте-
няла наследствена реакция; вторият е чисто нов, в общи линии неизпитан интелектуален
механизъм, който обаче може да даде напълно безпрецедентни решения за спешни те-
кущи проблеми. Големите мозъци обаче са нововъведение. Когато „сърцето“ ви подс-
казва едно, а „главата“ – друго, повечето организми се осланят на сърцето. Тези с най-
големите мозъци избират главата. И в двата случая няма гаранция.
Тъй като са задължени да се приспособяват към всеки завой и всяка прищявка на
околната среда, от която зависят, живите същества трябва непрекъснато да се развиват.
Чрез мъчителни малки стъпки, през огромни интервали от геологично време, посредст-
вом смъртта на безброй съвсем малко по-лошо адаптирали се организми, които остават
неоплакани, животът – във вътрешната си химия, външната си форма и репертоара от
поведенчески модели – става все по-сложен и по-способен. Тези промени, разбира се,
намират отражение в (а в действителност са предизвикани от) съответното усложняване
и усъвършенстване на посланията, записани в АГТЦ-кода, там някъде на генетично
ниво. Когато се появи някакво забележително ново изобретение – като например костни
хрущяли като броня или способността да се диша кислород – с течение на поколенията
отговорните за това генетични послания се разпространяват из биологичния пейзаж. В
началото никой не притежава точно тези комбинации от генетични инструкции. По-
късно огромен брой организми навсякъде по Земята ще живеят с тях.
Не е трудно да си представим, че това, което наистина се случва, е еволюция на гене-
тичните инструкции, битки между генетичните инструкции на съперничещи си орга-
низми, като същите тези генетични инструкции направляват стрелбата – самите расте-
ния и животни не се явяват нищо повече, или съвсем малко повече от автомати. Гените
се грижат за собственото си запазване. Както винаги в „грижите“ няма елемент на мисъл
за бъдещето. Механизмът е по-прост – тези прекрасно координирани генетични инст-
рукции, които по една случайност дават по-добри заповеди на обитаваните от тях орга-
низми, карат все повече живи същества да бъдат мотивирани от същите инструкции.
Помислете отново върху промените в нашето поведение, предизвикани от намесата
на вируса на бяса или този на грипа (изградени от нуклеинови киселини с обвивка от
протеини). Нашите собствени нуклеинови киселини със сигурност упражняват много
по-сериозен контрол. Когато смъкнете козината и перушината, всички физиологични и
поведенчески особености, животът се разкрива като преференциално възпроизвеждане
на някои АГТЦ-послания за сметка на други, конкурентни послания; един конфликт на
генетични рецепти; война на думи.
В тази перспектива 118 именно генетичните инструкции са селектирани и се развиват.
Или почти толкова справедливо можете да заявите, че това са индивидуалните орга-
низми, които са подбирани и еволюират под стриктния контрол на генетичните инст-
рукции. Тук няма място за групова селекция и естествената и привлекателна идея, че
съревнованието всъщност е между видовете и че индивидуалните организми работят
заедно за запазването на своя вид – подобно на граждани, които се обединяват за бла-

118
Този подход е описан най-достъпно за обикновения читател в книгата на Richard Dawkins The Selfish Gene, revised
edition (Oxford: Oxford University Press, 1989). В един завладяващ пасаж (pp. 19–20), той описва гените, които се роят в
„огромни колонии, на сигурно място в гигантски тромави роботи, изолирани от останалия свят, поддържащи контакт с
него по мъчителни заобиколни пътища и въздействащи му чрез дистанционни механизми. Те са ти и аз; те са ни създали –
нашите тела и мозъци; тяхното запазване е крайната причина за нашето съществуване... Ние сме машините, гарантиращи
тяхното оцеляване.“

91
гото на нацията. Постъпките на очевиден алтруизъм всъщност могат да бъдат припи-
сани на селекцията на рода. Птицата майка бавно се върти пред лисицата – едното ѝ
крило сякаш е счупено, – за да отведе хищника далеч от своето потомство. Тя може и
да загуби живота си, но многобройни копия на изключително близки генетични инст-
рукции ще оцелеят в ДНК-то на нейните пиленца. Направено е съпоставяне на цената
срещу печалбата. Гените диктуват на външния свят от плът и кръв, водени от напълно
егоистични мотиви, а истинският алтруизъм – саможертва за някой чужд – остава сан-
тиментална илюзия.119
Това – или нещо много подобно – е възприето като водещ принцип в областта на жи-
вотинското (и растителното) поведение. Той има значителен обяснителен потенциал.
На ниво човек той ни помага да си обясним такива сложни проблеми, като например
семейното облагодетелстване (на български по-известно с цветистото название „шуро-
баджанащина“) или това, че осиновените деца много по-често (в Америка например
около сто пъти по-често120) са подлагани на тежък тормоз, отколкото тези, които живеят
с естествените си родители.
Сътрудничеството на клетките в строматолитите и другите колониални организми
може да бъде обяснено като егоистично на ниво гени, тъй като всички те са най-близки
роднини. Кооперацията на хлоропласта и клетката, с която е в отношение на симбиоза –
дали и тя е егоистична? Клетката, която изяжда своите хлоропласти, е по-малко конку-
рентноспособна. Тя се въздържа да направи това, не защото в нея има какъвто и да било
помен от алтруистични чувства към хлоропластите, а защото без тях ще загине. С оглед
дълготрайната полза тя се отказва от удоволствието, което ще ѝ предложи едно бързо
блюдо хлоропласти. Упражнява контрол върху краткосрочното егоистично поведение.
Това е форма на удържане на първичните импулси. Егоизмът все още господства, но
тук трябва да направим разликата между краткосрочен и дългосрочен егоизъм.
В случая с повечето социални животни организмите, с които израствате – по оче-
видни причини – обикновено са ваши близки роднини. Така че ако си сътрудничите и
ако демонстрирате поведение, което поне на пръв поглед да прилича на алтруизъм, то
то ще бъде насочено към ваши близки сродници и следователно ще може да бъде обяс-
нено като семейна селекция. Един организъм може да пренебрегне собственото си въз-
производство например и да посвети живота си изцяло на подобряването на шансовете
за оцеляване и репродукция на свои близки роднини – такива, които имат много близка
ДНК-комбинация. И ако всичко, което има значение, е кои комбинации ще се разпрос-
транят в бъдещите поколения, видовете с наклонности към алтруизъм имат големи въз-
можности. Те са в състояние да подсигурят предаването на по-голямата част от своята
генетична информация, дори и нито един от техните атоми да не премине в следващите
поколения. 121
Специалистът по генетика Р. А. Фишър описва героизма като предразположеност,
която води своя притежател към „повишена вероятност да се заеме с дейност, която
трудно може да се съвмести със семейния живот“. Въпреки това, заявява той, героиз-

119
Този свързан с проблема и дори още по-яростен спор – дали птицата майка въобще има някаква представа за това
какво прави, или се явява просто един автомат на въглеродна основа – ще бъде разгледан по-нататък в книгата. Дори и
тези, които отричат груповия подбор сам по себе си, приемат съществуването на реципрочния алтруизъм – замяната на
настоящи за бъдещи услуги.
120
Daly, Martin, and Margo Wilson. Homicide (New York: Aldine de Gruyter, 1988), pp. 88,89.
121
Hamilton, W. D. „The Genetical Evolution of Social Behavior“, Journal of Theoretical Biology 7 (1964), pp. 1–51; John
Maynard Smith, „Kin Selection and Group Selection“, Nature 201 (1964), pp. 1145-1147.

92
мът – както при хората, така и при животните – може да носи предимства при естестве-
ния подбор, като запази изключително подобните генетични комбинации на близки род-
нини, което ще позволи те да бъдат предадени на бъдещите поколения. Това е едно от
първите ясни определения за семейния подбор. В същия контекст можем да разберем и
родителите, които се жертват за своите деца. Героят или преданият родител просто
прави това, което чувства като „правилно“, без да се опитва да съпоставя рисковете и
ползата в генетичните залагания. Но причината това да бъде възприемано като „правил-
ното“, предполага Фишър, е, че разширеното семейство се характеризира с добросъвес-
тно родителство и съответно героите се опитват да се представят възможно най-
добре.122
Животните може и да са готови да извършат истинска саможертва за свои близки
роднини, но не и за по-далечни родственици. Помислете за това по следния начин: пред-
ставете си как спокойно си спите през нощта, макар да знаете, че децата ви са гладни,
бездомни или тежко болни. За повечето от нас една подобна ситуация би била немис-
лима. Всеки ден обаче вследствие на лесно предотвратими глад, небрежност или болест
умират повече от четиридесет хиляди деца. Различни институции, като например УНИ-
ЦЕФ, имат възможност да спасят тези деца – с ваксини срещу заболяванията, с по-ня-
колко цента на ден, колкото струва дажбата сол или захар. Въпреки това пари няма.
Други нужди са определени като по-належащи. Децата продължават да умират, докато
ние спим спокойно. Те са далеч. Те не са нашите. Хайде сега ни кажете, че не вярвате в
реалността на семейния подбор.
И все пак, ако се окажете сред себеподобни, които не се ви близки родственици, със
сигурност ще бъде за ваше добро да си сътрудничите с тях срещу общия враг. Можете
да се възползвате от поведението, развито за целите на семейния подбор, за да може
една група от животни, които не са близки родственици, да се съгласува и да оцелее. 123
И ако алтруизмът е една от вашите дарби, може да се наложи да я упражните дори по
отношение на животни от друг вид. Известни са случаи, в които кучета са рискували
живота си за техните стопани, които със сигурност не се явяват техни близки родстве-
ници. Мисълта за бъдещото възнаграждение също не може да обясни едно подобно по-
ведение.
Как бихме могли да разберем добре известните и добре документирани случаи, в ко-
ито делфини са спасявали удавници, като са ги избутвали към повърхността и са ги из-
насяли до брега? Възможно ли е делфинът да не е в състояние да направи разлика между
пляскащия във водата човек и изпаднало в затруднение делфинче? Това изглежда неве-
роятно, тъй като делфините са изключителни наблюдатели. Какво да кажем за случаите,
в които изоставени или загубили се човешки деца са били отглеждани от вълчици, ос-
танали без малки, или за различните птици, които мътят кукувичите яйца? Защо шофьо-
рите извиват волана, за да не блъснат излязлото на пътя куче, като по този начин излагат
на риск собствените си деца, които седят на задната седалка? Защото същите тези деца
се връщат в горящата къща, за да спасят котката си? Подобни примери на смелост и
привързаност към индивиди от друг вид може и да са резултат от погрешно насочен
семеен подбор, но те се случват реално и спасяват живот. Не би ли трябвало при това

122
Това, разбира се, е валидно единствено за половите организми. Безполовите същества, които се размножават чрез
делене, не могат да подобрят годността на своите потомци чрез този дух на саможертва.
123
Хората правят това през цялото време. Големи многонационални държави са наричани твърде показателно „родина“.
Техните лидери насърчават патриотичния плам – думата „патриотичен“ идва от гръцката дума за „баща“. Лесно е да се
изгради въображаемата представа, че държавата е едно голямо семейство. Това е особено валидно за старите монархии.
Далечният и могъщ крал наистина е изпълнявал ролята на баща. Тази метафора е била разбираема за всички.

93
положение да очакваме проявите на алтруистично поведение към членове на същия вид,
дори и да не са близки родственици, да са още по-чести?

Да вземем за пример две групи, едната от които се състои от непримиримо егоис-

тични индивидуалисти, а другата – от солидни граждани, които от време на време са
готови да се пожертват за другите (дори да не са техни близки). Можем ли да си предс-
тавим ситуация, в която – ако бъдат изправени пред общ враг – втората група да не се
справи по-добре от първата? Също толкова очевидни биха били недостатъците на едно
общество от стриктни алтруисти, които през цялото време ще жертват живота си в
името на напълно непознати. Една такава група няма да изтрае дълго – дори и поради
това, че всеки намек за егоизъм ще се разпространи изключително бързо.
Какво ще стане, ако се окаже, че има някакъв критичен брой, който групата трябва да
добие, за да може да функционира? Когато количеството на членовете е под някакъв
определен праг, някои от функциите на групата просто няма да могат да се задействат.
Например – колкото по-голяма е една група, толкова по-добре функционират взаимното
топлене124 и прогонването на хищниците 125. Под определен брой ползите от груповия
живот изчезват. Не е трудно да си представим едни напълно егоистични гени, които
карат своя притежател да се отклонява от служба към общността – да откаже например
да участва в прогонването на хищника, тъй като това е опасно. Ако тези гени се разп-
ространят, ще се стигне до един момент, в който никой няма да има здравомислието да
нападне, което от своя страна силно ще увеличи индивидуалния риск за всяко едно жи-
вотно. Следователно – по определени дългосрочни причини, които са напълно егоис-
тични на ниво генетични инструкции – може да се окаже, че краткосрочният алтруизъм
се явява по-добрата адаптация и именно той да бъде предпочетен, нищо че членовете на
групата не са близки роднини. В тясно обвързани общности има приложение както за
индивидуалния подбор, така и за това, което твърде много прилича на семеен подбор.
Много примери, които доскоро бяха приемани като демонстрации на груповия под-
бор, получиха едно поне толкова добро обяснение от страна на неколцина почти драз-
нещо находчиви биолози и теоретици на играта. Някои от тези обяснения звучат доста
правдоподобно, но не всички. Например, когато някакъв хищник нападне група томсъ-
нови газели, се случва една-две от тях да започнат да скачат подозрително високо в не-
посредствена близост до него. Това е форма на демонстрация. Привържениците на гру-
повия подбор са категорични: с оглед на общото благо, индивидът привлича внимани-
ето върху себе си, като се излага на риска да бъде изяден. (Да предположим обаче, че
въпросното „демонстриране“ никога не е било изобретено. Дали хищникът въобще
може да изяде повече от една томсънова газела? Дали томсъновите газели дават по-
малко жертви в сравнение с други видове газели, които не познават това поведение?)
Основната теория на привържениците на индивидуалния подбор е, че демонстриращата
газела показва собствените си гимнастически способности и напомня на хищника, че
има и по-малко атлетични газели, които биха били по-лесна плячка. Всъщност тя се

124
Представете си, че групата (от насекоми, например) е струпана на едно място във формата на сфера. Генерираната
от групата топлина е правопропорционална на нейната маса (или обем), но от друга страна загубената топлина е правоп-
ропорционална на нейната повърхност (или площ). Следователно, колкото по-голяма е групата, толкова по-голямо коли-
чество топлина задържа. В една голяма група само малка част от индивидите ще са на повърхността на сферата, където ще
бъдат изложени на студа. Останалите ще бъдат удобно заобиколени от телесната топлина на околните индивиди. Колкото
по-малка е групата, толкова по-голям процент от индивидите ще се намират по студената ѝ периферия.
125
До един момент, когато струпващите си индивиди започнат да си пречат.

94
демонстрира от чисто егоистични подбуди.126 (Но защо тогава повечето томсънови га-
зели не правят така? Защо един подобен егоизъм не се разпространява в стадото? Дали
хищникът в действителност отклонява вниманието си от демонстриращата достойнст-
вата си газела към някой по-малко биещ на очи индивид?)
Всичко прилича на класическата зрителна илюзия – дали става дума за ваза, или за
две лица в профил? Едни и същи данни могат да бъдат интерпретирани по два съвсем
различни начина (макар нито един от тях да не е напълно удовлетворителен). Всеки
един има своите предимства. 127 В общия случай би трябвало индивидуалният и групо-
вият подбор да вървят ръка за ръка (или – казано по научному – да имат висока степен
на корелация) – иначе еволюцията никога не би протекла. Можем да твърдим, че инди-
видуалният подбор има някакъв превес, тъй като е възможно да съществуват индивиди
без група, но не и обратното. Въпреки това при много животни, сред които са и прима-
тите, индивидът не може да оцелее без групата.
Според нас абсолютният егоизъм и абсолютният алтруизъм са двата неадаптивни
края на един континуум. Оптималната средна позиция варира според обстоятелствата,
като подборът отстранява крайностите. И ако за самите гени е трудно да разберат каква
точно е оптималната смес във всяка една нова ситуация, дали при това положение за тях
няма да е по-добре да делегират правата си на някой друг? За това обаче отново се изис-
ква мозък.
Нека още веднъж се върнем към родствения подбор. Да не обръщаме внимание на
заядливите въпроси, като например как птиците са в състояние да различат чичовците
си от братовчедите си, особено в малки групи – в крайна сметка всички са много близки
роднини и родствената връзка работи на статистически принцип. Дори понякога може
да стане така, че да се набутате за някой случаен съсед. Би имало смисъл – с оглед за-
пазването на възможно най-многобройни копия от възможно най-близките до вашите
генетични инструкции – да приемете 40% риск за вашия брат (който има 50% от вашите
собствени гени), или 20% за някой чичо, племенница или внук (които имат по 25% от
вашата генетична информация), или 10% за първи братовчед (12,5% от гените на който
са точно като вашите). Дали тогава би било по-оправдано да дадете средствата, които
биха ви позволили да имате още едно дете, за да спасите семействата на голям брой
втори братовчеди? Ще дадете ли 10% от приходите си, за да има цяла орда трети бра-
товчеди какво да ядат? А може би ще бъде по-добре да се откажете от някои ненужни
луксове, за да получат четвъртите ви братовчеди образование? Нали ще напишете пре-
поръчително писмо за някой ваш неособено блестящ пети братовчед?
Родственият подбор също е континуум и според неговите неясни сметки очевидно си
струва да се направят някакви жертви, за да се подпомогнат дори и най-далечните и
непознати членове на вашия род. Но тъй като всички ние сме свързани, тогава би била
оправдана някаква саможертва в името на всяко едно същество на планетата – при това

126
Dawkins. Op. cit., р. 171, цитирайки работата на Амоц Захави.
127
Ibid., Preface to 1989 edition. За една противоположна – макар и с все по-малко поддръжници – гледна точка, вж. V.
С. Wynne-Edwards, Evolution Through Group Selection (Oxford: Blackwell, 1986): „Виждането, което намира много последо-
ватели, че груповият подбор може да бъде отхвърлен като действена еволюционна сила, се основава не на доказателства,
а на предположения... Става дума за доводи, които безкритично са изведени от човешкото поведение – от примера на из-
мамници, престъпници и потисници, които живеят за сметка на околните. Те игнорират факта, че всички жизнеспособни
видове експлоататори в животинския свят могат при необходимост да ограничат броя си.“ (р. 313).
Изглежда странно, че – както в реалния свят, така и различни измислени оптични илюзии – две съвсем различни интер-
претации могат да дадат едни и същи резултати. Това обаче е често срещано явление във физиката – например в квантовата
механика или в изучаването на елементарните частици, – където може да се окаже, че два подхода с различни изходни
предположения и различен математически апарат могат да дадат еднакви количествени резултати и следователно да бъдат
приети като равностойни формулировки на решението на съответния проблем.

95
не само от нашия собствен вид. Дори и според собствените си условия родственият под-
бор излиза далеч извън кръга на близките роднини.
В стандартния случай всеки два индивида от едно малко общество на примати, живе-
ещо в естествени условия, имат между 10 и 15% еднакви гени 128 (също така и около
99,9% от техните АГТЦ-комбинации са еднакви, тъй като един-единствен нуклеотид е
достатъчен, за да бъдат два гена, всеки от които е съставен от хиляди нуклеотиди, раз-
лични един от друг). Така че всеки произволен член на групата би могъл да бъде ваш
брат или сестра, или родител, или дете, чичо, леля, племенник, първи или втори братов-
чед. Дори и ако не можете да ги различавате помежду им, определено има много здрав
еволюционен разум в това да се жертвате – както и да поемете риска от 10% да умрете –
за всеки един от тях.
В летописите на етиката на приматите има някои случаи, които биха могли да проз-
вучат като притчи. Да се спрем например на макаците, известни още и като резусни
маймуни. Те живеят на близкородствени групи. 129 И тъй като съществува статистичес-
ката възможност макакът, когото сте спасили, да има голям брой еднакви гени с вашите
(стига и вие да сте макак, разбира се), значи рискът да го спасите е оправдан и не е
необходимо да има фина дискриминация според оттенъците на родството. В лабора-
торни условия е проведен следният експеримент:130 Един макак получава храна само
ако реши да дръпне даден шнур и по този начин подложи на електрически шок друг
макак, който не му е родствен, но чиято агония може ясно да види през еднопосочно
огледало. Иначе е оставен да гладува. След като установят функцията на въжето, май-
муните често отказват да го дръпнат. При един от експериментите само 13% се решават
на това – останалите 87% предпочитат да останат гладни. Един от макаците успява да
издържи две седмици без храна, вместо да нарани своя другар. Маймуните, които преди
това сами са били подложени на електрошокове, демонстрират още по-голямо нежела-
ние. Относителният социален статус или полът на макаците почти не се отразява на
тяхната неохота да наранят другите.
Ако поискат от нас да направим избор между хората експериментатори, предложили
на макаците тази фаустовска сделка, и самите макаци – които предпочитат да страдат
от истински глад, отколкото да причинят болка на другите, – едва ли нашите морални
симпатии ще бъдат насочени към учените. Техните опити обаче ни позволяват да забе-
лежим в нечовешки същества една почти свята решимост на саможертва в името на
другите, – дори и на тези, които не са близки роднини. По конвенционалните човешки
стандарти тези макаци – които никога не са посещавали неделното училище, нито пък
са чували за Десетте божи заповеди, а още по-малко са присъствали на някои от учи-
лищните часове по граждански добродетели – биха били за пример по отношение на
убежденията си и на смелото си противопоставяне на злото. Сред макаците, поне в този
случай, героизмът се явява норма на поведение. Ако обърнем обстоятелствата и учени
макаци предложат същата сделка на пленените хора, дали ще се справим толкова

128
Aoki, К., and К. Nozawa. „Average Coefficient of Relationship Within Troops of the Japanese Monkey and Other Primate
Species with reference to the Possibility of Group Selection“, Primates 25 (1984), pp. 171 – 184; J. F. Crow and Kenichi Aoki,
„Group Selection for a Polygenic Behavioral Trait: Estimating the Degree of Population Subdivision“, Proceedings, National
Academy of Sciences 81 (1984), pp. 6073-6077.
129
Aoki and Nozawa. Op. cit.
130
Masserman, Jules H., S. Wechkin, and W. Terris. „ ’Altruistic’ Behavior in Rhesus Monkeys“, American Journal of
Psychiatry 121 (1964), pp. 584, 585; Stanley Wechkin, J. H. Masserman, and W. Terris, „Shock to a Conspecific as an Aversive
Stimulus“, Psychonomic Science 1 (1964), pp. 47, 48.

96
добре?131 В човешката история присъстват малцина, чиято памет се тачи за това, че съз-
нателно са се пожертвали за другите. Срещу всеки един от тях има огромно множество
такива, които не са направили нищо.

Томас Хъксли отбелязва, че най-важното заключение, до което той е достигнал вслед-

ствие анатомичните си изследвания, е взаимосвързаността на всички форми на живот
на Земята. Откритията, направени след него – че всички организми на планетата изпол-
зват нуклеинови киселини и протеини, че всички ДНК-послания са написани на един и
същ език и са транскрибирани на същия този език, че има многобройни генетични ком-
бинации, които са едни и същи при толкова различни същества, – задълбочават и раз-
ширяват обхвата на това прозрение. Няма значение къде според нас се намираме по пътя
между алтруизма и егоизма – със всеки пласт, който сваляме от тази загадка, кръгът на
нашите роднини непрекъснато се разширява.
И не поради някакъв безкритичен сантиментализъм, а вследствие на упорити научни
изследвания откриваме най-тесни връзки между нас и всяка една друга форма на живот
на Земята. В сравнение обаче с разликите между нас и останалите животни, ние хората –
въпреки етническите си различия – сме по своята същност идентични. Родственият под-
бор е факт от живота и е много силно застъпен при животни, които живеят на малки
групи. Алтруизмът е много близо до любовта. Някъде в тези реалности трябва да се крие
етика.

ОТНОСНО ПРЕХОДНОСТТА

„ ... клетите смъртни, твърде подобни по свойта преходност с листа на дървета;

днеска цветущи и свежи се хранят с плода на земята, утре изчезват безследно.“ 132

Омир, „Илиада“133

131
Особено когато има някаква авторитетна фигура, която ни подтиква да разпоредим електрически шок, ние хората се
оказваме тревожно предразположени към причиняването на болка – при това за много по-малка награда, отколкото е хра-
ната за един гладуващ макак (срв. Stanley Milgram, Obedience to Authority: An Experimental View [New York: Harper & Row,
1974]).
132
Прев. Александър Милев и Блага Димитрова.
133
Песен XXI, стихове 463–466.

97
 Седма глава.
КОГАТО БЕШЕ ОТКРИТ ОГЪНЯТ
„Не аз, а целият свят го казва:
„Всичко е едно.“
Хераклит134

Кислородът във въздуха се произвежда от зелените растения. Те го изпускат в атмос-

ферата и ние животните алчно го дишаме. Същото правят много микроорганизми и са-
мите растения. На свой ред ние изпускаме в атмосферата въглероден диоксид, който
зелените растения жадно поглъщат. Става дума за много дълбока, но рядко забелязвана
връзка – животните и растенията живеят от изпусканите от другия отпадни продукти.
Атмосферата на Земята свързва тези процеси и се явява средата, в която се развива го-
лямата симбиоза между растения и животни. Има много други цикли, които обвързват
едни организми с други и които протичат с посредничеството на въздуха – този на азота
например или на сярата. Атмосферата осигурява връзките на всички живи същества по
света. Тя установява един друг вид биологично единство на планетата.
В началото атмосферата на Земята е била в общи линии свободна от кислородни мо-
лекули. Когато – преди 3,5 милиарда години или дори по-рано – се появяват бактериите
и други едноклетъчни организми, някои от тях могат да използват слънчевата светлина
и да разлагат водните молекули, което се явява първият стадий на фотосинтезата. Кис-
лородът, който в случая се явява отпадъчен газ, просто бива изхвърлен във въздуха –
подобно на канализация, която се излива в океана. Твърдо независими и освободени от
това, че могат да разчитат на неорганични източници на органична материя, фотосин-
тезиращите организми се разпространяват широко. И когато техният брой достига ко-
лосални стойности, въздухът вече е пълен с кислород.
Трябва да кажем, че кислородната молекула е особена. Дишаме я, зависим от нея,
умираме без нея и следователно имаме доста добро мнение за нея. Когато имаме проб-
леми с дишането, искаме повече и по-чист кислород. Редица съвременни английски
думи (inspire – „вдъхновявам“, буквално „дишам в“; aspire – „стремя се“, буквално „ди-
шам към“; conspire – „заговорнича“, буквално „дишам с“; perspire – „потя се“, буквално
„дишам през“; transpire – „излъчвам, изпарявам“, буквално „дишам през“; respire –
„съвземам се“, буквално „дишам отново“ и expire – „умирам“, буквално „издишам“) и
латинските поговорки (като например Dum spiro spero – „Докато дишам, надявам се“)
ни напомнят, че свързваме много аспекти на нашата природа с дишането. Думатас spirit
във всички нейни превъплъщения (spiritual – „духовен“, spirited – „оживен, енергичен“,
алкохолните spirits или амониевите spirits и т.н.) също произлиза от същата тази латин-
ска дума за „дъх“. Нашата обсебеност от дишането в крайна сметка се основава и на
разсъждения относно енергийната ни ефективност – кислородът, който дишаме, ни
прави около десет пъти по-ефективни в извличането на енергия от храната, отколкото
са например дрождите. Те знаят само как да ферментират – да разграждат захарта до

134
Фрагмент 118 в Herakleitos and Diogenes, Guy Davenport, translator (Bolinas, CA: Grey Fox Press, 1979).

98
някои междинни продукти, какъвто е етиловият алкохол, вместо да достигнат до край-
ните съставки – въглероден диоксид и вода.135
Но както ни напомнят пламъците на една цепеница или буца въглища, кислородът
може да бъде също така и опасен. Ако получи дори малко насърчение, той може да
опустоши сложната и получила се в резултат на дълга еволюция структура на органич-
ната материя, като остави след себе си единствено малко пепел и облаче пара. В една
кислородна атмосфера, дори и да няма приложена висока температура, оксидацията –
така се нарича този процес – бавно води до корозия и разлагане на органичната материя.
Дори и много по-трайни материали, каквито са медта и желязото, потъмняват и ръждяс-
ват под въздействието на кислорода. За органичните молекули кислородът се явява от-
рова и без съмнение е бил смъртоносен и за първите живи същества на Земята. Появата
му във въздуха предизвиква сериозна криза в историята на живота – един „кислороден
холокост“. В нашите очи идеята за организми, които се гърчат и умират от задушаване,
когато бъдат изложени на кислород, изглежда странна и противоречаща на здравия ра-
зум – нещо като Злата вещица от „Магьосникът от Оз“, която се топи, когато върху ѝ
падне малко вода. Това е една крайна версия на старинната пословица „Храната на един
е отрова за друг“.136
Възможни са няколко варианта – или се адаптирате към кислорода, или се криете от
него или умирате. Мнозина умират. Някои успяват да се скрият и да продължат същес-
твуването си под земята, или в морската тиня или в някаква друга среда, където смър-
тоносният кислород не може да ги достигне. Днес всички най-примитивни организми –
т.е. тези, които имат най-слаба генетична прилика с всички нас – са микроскопични и
анаеробни. Те предпочитат, или по-скоро са принудени да живеят там, където няма кис-
лород. В наши дни повечето организми на Земята се справят добре с кислорода. Те са
изградили сложни механизми, за да поправят химичните вреди, нанесени от кислорода,
тъй като ако внимават и го държат на една молекулна ръка разстояние, той може да се
използва за оксидирането на храната, за извличане на енергия и за придаване на по-
висока ефективност на организмите.
Човешките клетки, както и много други, се справят с кислорода чрез една специална,
в основни линии самостоятелна молекулярна фабрика, наречена митохондрия. Именно
тя е натоварена с отговорността да се разправи с отровния газ. Енергията, която се изв-
лича при оксидирането на храната, се складира в специални молекули и се изпраща към
различни работни обекти в цялата клетка. Митохондриите си имат свой собствен вид
ДНК – вместо двойни спирали кръгове, или подобни на цветчета вериги от А-та, Г-та,
Т-та и Т-та. Още от пръв поглед става ясно, че това са инструкции, които са различни
от тези, които ръководят самата клетка. Те обаче приличат достатъчно на ДНК на хло-

135
Това биологично несъвършенство се експлоатира от пивоварната, винената и дестилационната индустрия, които из-
вличат огромни печалби от един опасен наркотик, който предизвиква пристрастяване – C2H1ОН (където С обозначава въг-
лероден атом, Н – водороден и О – кислороден). Всяка година той причинява смъртта на милиони хора. Или пък – поглед-
нато под друг ъгъл – производителите са били използвани от ферментиращите бактерии и дрождите, които са ни вприм-
чили да им осигурим растеж и възпроизводство по целия свят – при това в индустриални мащаби, – тъй като обичаме да
се напиваме до безсъзнание с отпадъчните продукти на микробите. Ако можеха да говорят, сигурно щяха да се хвалят с
това колко добре са опитомили хората. Дрождите също така колонизират тъмни, влажни и бодни на кислород зони на
човешкото тяло, което е още един начин, по който им служим.
136
Един друг подобен пример е даден от древногръцкият философ Хераклит: „Морето – е казал той – е най-чистата и
най-мръсната вода. За рибите тя е питейна и животоспасяваща, а за хората – негодна за пиене и носеща смърт.“ (От Barnes,
Johnatan. Editor, Early Greek Philosophy (Harmondsworth, UK: Penguin Books, 1987), p. 104.)

99
ропластите, от което става ясно, че митохондриите също са били някога свободно жи-
веещи, подобни на бактерии организми. Тук отново е показана централната роля на сът-
рудничеството и симбиозата в ранната еволюция на живота.
За наш късмет, намерени са биохимични решения, които да разрешат кислородната
криза. Ако не беше така, вероятно днес единствените други форми на живот, различни
от фотосинтезиращите организми, биха се влачели в тинята или биха смучели от нез-
найните дълбини на термалните извори. Изправили сме се срещу това предизвикателс-
тво и сме го надмогнали – но само с цената на безброй смърти на наши директни пред-
шественици и близки роднини. Тези събития показват, че животът не разполага с ня-
каква присъща предвидливост, която да го предпазва от правенето на катастрофални –
поне в близка перспектива – грешки. Те също така говорят за това, че много преди за-
раждането на цивилизацията животът е произвеждал токсични отпадъци в колосални
мащаби и че е заплащал огромна цена за тези си волности.
Вследствие на подобни биохимични недоглеждания е било напълно възможно – стига
нещата да са потръгнали малко по-различно – от лицето на Земята да бъдат изличени
всички форми на живот. Също така е съществувала опасността сблъсък с астероид или
комета да унищожи всички тези тромави „експериментални“ микроби. Тогава, както
вече казахме, органичните молекули – както тези, които са синтезирани на Земята, така
и падналите от небето – вероятно са щели да положат по нов начин началата на живота
и на алтернативно еволюционно бъдеще. Настъпва обаче моментът, в който изтичащите
от вулканите и пукнатините газове вече не са богати на водород и съответно са непод-
ходящи като материал за изграждането на органични молекули. Част от причините за
това се крият в самата кислородна атмосфера, която оксидира газовете. Също така идват
и времена, в които извънземните органични молекули започват да пристигат толкова
рядко, че също не достигат за създаването на живот. И двете условия вероятно са били
налични преди около два или три милиарда години. Следователно, ако в този момент
внезапно биха били изличени всички живи организми, то не би могъл да се зароди нов
живот. Земята би се превърнала в опустошена останка от един свят и би останала такава
чак до смъртта на Слънцето.

В онези дни – преди два милиарда години или малко по-рано – кислородът в атмос-
ферата (който в предходните епохи със сигурност непрекъснато се е увеличавал) за-
почва бързо да се доближава до настоящото си изобилие. (В днешния въздух само една
от всеки пет молекули е кислородна.)
Първата еукариотна клетка се появява малко по-рано. Нашите клетки са еукариотни,
което може да се преведе грубо от гръцки като „добри ядра“ или „истински ядра“. Както
обикновено, ние – шовинистичните човешки същества – им се възхищаваме, защото са-
мите ние ги притежаваме. Те обаче имат много по-голям успех. Бактериите и вирусите
не са еукариоти, но цветята, дърветата, червеите, рибите, мравките, кучетата и хората
са. Заедно с всички водорасли, гъби, протозои 137, всички животни, гръбначни, бозай-
ници и примати. Една от ключовите характеристики на еукариотната клетка се състои
в това, че ДНК, която е основният механизъм, е затворена в ядрото и е отделена от ос-
таналата клетка. Подобно на средновековен замък, два пръстена стени я пазят от окол-
ния свят. Специални протеини свързват и свиват ДНК, като едновременно с това я обх-
ващат и опаковат. Ако би била разпъната, двойната спирала би била дълга около метър.

137
Едроклетъчни животински организми с по-сложна клетъчна организация от бактериите. – Б. ред.

100
В случая тя е затворена в една субмикроскопична камера в сърцето на клетката. Въз-
можно е ядрото да се е появило – в богатата на кислород среда на фотосинтезиращите
организми – отчасти именно за да предпази ДНК от кислорода, докато митохондриите
го усвоят.
Всяка дълга двойна спирала ДНК се нарича хромозом. Хората имат 23 двойки хромо-
зоми. Общият брой на А-та, Г-та, Т-та и Ц-та, които се съдържат в нашите закодирани
наследствени инструкции, е около четири милиарда двойки букви. Информационното
съдържание се равнява на около хиляда книги, които имат обема и големината на
шрифта на тази, която държите в момента. И макар разликите между отделните видове
да са големи, подобни числа характеризират още много от „по-висшите“ организми.
Същите тези протеини, които обграждат ДНК (които, разбира се, се произвеждат спо-
ред съдържащите се в ДНК указания), отговарят за включването и изключването на ге-
ните, и отчасти за отварянето и затварянето на ДНК. В точно определени моменти, за-
ложената в ДНК АГТЦ-информация прави копия на дадени комбинации и ги разпраща
като послания от ядрото към останалите части на клетката. В отговор на съдържащите
се в тези телеграми заповеди се произвеждат нови молекулярни машини, наречени ен-
зими. Те на свой ред контролират целият метаболизъм на клетката и всички нейни вза-
имодействия с външния свят. Подобно на детската игра, която се нарича „телефон“ в
Америка и „шепотът на баба“ във Великобритания и при която някакво послание е про-
шепвано последователно от всеки играч на седящия до него, колкото по-дълга е серията
от превключвания, толкова по-вероятно е информацията да бъде изкривена.
Представете си едно кралство, в което ДНК – изолирана и охранявана в ядрото – е
монархът. Хлоропластите и митохондриите играят ролята на горди и независими кня-
жества, чието непрекъснато съдействие е от жизненоважно значение за добруването на
цялата държава.138 Всички други – всички молекули или комплекси от молекули, които
работят за клетката – имат като свое основно задължение безпрекословното подчинение
на заповедите на краля. Вземат се изключителни мерки, за да не бъде някое от послани-
ята загубено или изтълкувано погрешно. От време на време правото да се вземат реше-
ния е делегирано от ДНК на други молекули, но в повечето случаи всички машини в
клетъчната работилница са държани изкъсо.
Случва се обаче така, че в очите на редовите молекулярни работници в клетката мо-
нархът да започне да изглежда малоумен и изпратените от него заповеди да са безсмис-
лени и неразбираеми. Както вече споменахме, по-голямата част от ДНК-комбинациите
при хората и другите еукариоти представляват генетична безсмислица, които запове-
дите „СТАРТ“ и „СТОП“ – подобно на предпазливи помощници на луд владетел – над-
лежно пренебрегват. Всъщност огромните области от безсмислици са далновидно обоз-
начени със знак „ВНИМАНИЕ. ПРЕДСТОЯТ БЕЗСМИСЛИЦИ. МОЛЯ ПРЕСКО-
ЧЕТЕ“, като след съответното място има втори знак „КРАЙ НА БЕЗСМИСЛИЦИТЕ“.
Понякога ДНК изпада в някаква заекваща лудост и повтаря едни и същи бълнувания до
безкрай. При двуутробния плъх, който обитава Югозападните райони на САЩ напри-
мер, комбинацията ААГ е повторена 2,4 милиарда пъти един след друг, ТТАГГГ – 2,2

138
Генетичният код на митохондриите е съвсем малко по-различен от този на ядрото – сякаш се е развивал с идеята
клетъчната ДНК да не може да заповядва на митохондриите какво точно да правят. Сякаш служи като символ на тяхната
независимост. АГА например – на езика на митохондриалните нуклеидни киселини – означава „СТОП“, докато за нукле-
идните киселини, които тръгват от клетъчното ядро, служи за закодирането на определен аминопомощник – аригинина.
(Li, Wen-Hsiung, and Dan Graur. Fundamentals of Molecular-Evolution (Sunderland, MA: Sinauer Assosiates, 1991), pp. 10– 12.)
Митохондриите просто пренебрегват дошлите от столицата заповеди, които за тях са твърде неразбираеми, въпреки мал-
кото ясни пасажи. Те предпочитат да следват командите на своя собствен феодал – митохондриллпата ДНК.

101
милиарда пъти, а АЦАЦАГГГГГ –1,2 милиарда пъти. Половината от генетичната ин-
формация на двуутробния плъх се състои именно от тези три заеквания. 139 Дали повто-
ренията играят някаква друга роля – може би в контекста на някаква междуособна борба
за власт между различни генни комплекси вътре в ДНК – това остава неясно. Но насло-
жени върху прецизното възпроизвеждане, поправките и грижливото запазване на ДНК-
комбинациите в продължение на цели епохи, в живота на еукариотните клетки има и
елементи, които твърде много напомнят на фарс.140
Изглежда, че преди около два милиарда години няколко различни наследствени ли-
нии от бактерии започват да заекват – отново и отново да правят пълни или частични
копия на част от генетичните си инструкции. След това тази обилна информация посте-
пенно започва да се специализира и – бавно и мъчително – безсмислието добива сми-
съл.141 Подобни повторения се развиват сравнително рано при еукариотите. В течение
на дълги периоди от време тези многобройни повтарящи се комбинации преминават
през собствени мутации, като рано или късно сред тях случайно се появяват редки и
къси пасажи, които имат смисъл и които са полезни и адаптивни. Процесът е много по-
лесен от класическият въображаем експеримент, в който много маймуни блъскат до без-
край по клавишите на много пишещи машини, докато в крайна сметка създадат пълните
съчинения на Уилям Шекспир. В нашия случай дори появата на една съвсем кратка нова
комбинация, отговаряща например на някакъв препинателен знак, може да повиши
шансовете на организма да оцелее в една променлива среда. Освен това тук, за разлика
от маймуните и техните пишещи машини, работи и ситото на естествения подбор. Тези
комбинации, които са дори и малко по-адаптивни (нека продължим метафората – тези
изрази, които поне малко приличат на Шекспиров текст – например „ДА БЪДЕШ
ИЛИ“, което би било едно добро начало, макар и загубено сред безсмислиците) ще бъ-
дат предпочетени при възпроизвеждането. Случайните парченца смисъл, които изплу-
ват сред произволно променящия се хаос, биват запазвани и копирани многократно. В
крайна сметка се появява голямо количество смисъл. Тайната се състои в това да пом-
ниш това, което работи. Точно едно подобно извличане на смисъл от произволни ком-
бинации на нуклеотиди трябва да се е случило при развитието на най-ранните нуклеи-
нови киселини, някъде около времето на зараждането на живота.
Биологът Ричард Доукинс провежда един забележителен компютърен експеримент,
който е идентичен на протичането на еволюцията на една кратка ДНК-комбинация. Той
започва с произволно подредени 28 букви от латинската азбука (като интервалите също
са смятани за букви):

WDLTMNLT DTJBKWIRZREZLMQCO Р.

След това неговият компютър копира многократно цялото това безсмислено посла-
ние. При всяко повторение обаче има определена възможност за възникване на мута-
ция – произволна промяна на една от буквите. Освен това се симулира и селекция, тъй

139
Widegren, B., U. Arnason and G. Akusjarvi. „Characteristics of Conserved 1,579-bp High Repetitive Component in the Killer
Whale, Orcinus orca“, Molecular Biology and Evolution 2 (1985), pp. 411-419 („bp“ е съкращение за нуклеотидни базови
двойки [basepairs] – буквите в генетичните комбинации).
140
На човешко ниво това може да се окаже изключително сериозно. Например в хромозом 19 повечето хора имат след-
ната комбинация – ЦТГЦТГЦТГЦТГЦТГ, – което е петкратно повторение. Някои обаче имат стотици или дори хиляди
последователни ЦТГ-комбинации и в резултат страдат от много тежко заболяване, наречено миотонична дистрофия. Някои
други наследствени заболявания могат да имат подобни причини.
141
Herdman, М. „The Evolution of Bacterial Genomes“, In The Evolution of Genome Size, T. Cavalier-Smith, ed. (New York:
Wiley, 1985), pp. 37-68.

102
като компютърът е програмиран да запазва всяка мутация, която придвижва изречени-
ето дори и с малко към предварително избрана цел – точно определено и съвсем раз-
лично изречение от 28 букви. (Естественият подбор, разбира се, не разполага с някаква
крайна АГТЦ-комбинация, към която да се стреми, но – като възпроизвежда с предим-
ство комбинациите, които дори и с малко подобряват годността на организма – той
общо взето се приближава до тази ситуация.) Произволно подбраното от Доукинс изре-
чение, към което неговият подбор се стреми, е следното:

METHNIKS IT IS LIKE A WEASEL.

(„Струва ми се, че е като невестулка.“ – В престорената си лудост Хамлет дразни По-

лоний.)
При първото поколение, една мутация в произволната комбинация променя „K“ (в
DTJBKW...) в „S“. Дотук нищо особено. При десетото поколение изречението вече
гласи:

MDLDMNLSITJISWHRZREZ MECS Р.

„На двадесетото –

MELDINLS IT ISWPRKE Z WESCEL.

На тридесетото, вече сме на

METHINGS IT ISWLIKE В WESCEL.

И на четиридесет и първото вече сме в целта.

„Има огромна разлика – заключава Доукинс – между кумулативния подбор (при
който всяко подобрение, независимо от това колко е малко, се използва като основа за
бъдещи конструкции) и еднократния подбор (при който всеки нов опит е самостояте-
лен). Ако еволюционният прогрес трябваше да разчита на еднократния подбор, нямаше
да стигне доникъде.“142
Може би си мислите, че произволното изменяне на букви едва ли е най-добрият начин
да бъда написана една книга. Не и ако имате огромен брой копия, всяко едно от които
леко се променя с течение на поколенията и всяко изменение се тества спрямо изисква-
нията на външния свят. Бихме могли високомерно да си въобразяваме, че ако човешките
същества съставяха томовете с инструкциите, съдържащи се в генетичната информация
на другите видове, то те биха могли просто да седнат и да ги напишат – от първата до
последната страница – и да кажат на видовете какво да правят. На практика обаче ние
сме напълно безсилни да направим това, както е и ДИК. Още веднъж искаме да изтък-
нем, че предварително ДНК няма и най-мъглявата представа относно това кои комби-
нации са адаптивни и кои – не. Еволюционният процес не е нито всезнаещ, нито дално-
виден, нито е способен да избягва кризите, нито е постулиран веднъж завинаги. Вместо
това той се основава на опита и грешката и е краткосрочен. Той смекчава кризите. Ха-
отичен е. Нито една ДНК-молекула не е достатъчно мъдра, за да знае какви биха били
последствията, ако един сегмент от посланието бъде сменен с друг. Единственият начин
142
Dawkins, Richard. The Blind Watchmaker (New York: Norton, 1986), pp. 46-49.

103
човек да бъде сигурен е да опита, да види – какво би проработило – и след това да го
запази.
Колкото по-добър ставате в тези упражнения, толкова по-напреднал сте. И както
може би си мислите, толкова по-големи са шансовете ви за оцеляване. Само че се оказва,
че генетичните инструкции за създаването на едно човешко същество съдържат около
четири милиарда нуклеотидни двойки, докато тези на примитивната едноклетъчна
амеба съдържат около триста милиарда двойки. Няма много доказателства в полза на
това, че амебите са стотина пъти „по-напреднали“ от хората, въпреки че засега сме чули
единствено поддръжниците на едната страна. Отново една част – може би дори пове-
чето – от тази генетична информация се състои от повторения, заеквания и непреводими
безсмислици. Отново сме в състояние да отчетем големите несъвършенства в сърцето
на живота.
Понякога се случва така някой друг организъм незабелязано да се промъкне през за-
щитите на еукариотната клетка и да се прокрадне в нейната добре охранявана „светая-
светих“ – ядрото. Той се прикачва към монарха, може би към края на някоя доказана с
течение на времето и много благонадеждна ДНК-комбинация. Сега вече от ядрото за-
почват да се разпращат много по-различни послания, които разпореждат производст-
вото на някаква съвсем друга нуклеинова киселина – тази на натрапника. Клетката е
била превзета.
Като изключим мутациите, има и други начини (включително инфекциите и секса,
със който ще се занимаем съвсем скоро), чрез които могат да се образуват нови наслед-
ствени комбинации. Чистите резултати се свеждат до това, че във всяко едно поколение
се провеждат огромен брой естествени експерименти, които подлагат на проверка зало-
жените в ДНК закони, доктрини и догми. Всяка еукариотна клетка представлява един
подобен опит. Конкуренцията между различните ДНК-комбинации може да бъде много
яростна. На мода излизат тези, чиито команди действат дори и малко по-добре, и всички
трябва да си ги набавят задължително.
Най-ранният еукариотен планктон, носещ се по повърхността на океана, датира от
преди 1,8 милиарда години; най-ранните еукариоти с полов живот – от преди 1,1 мили-
арда години; към същото време трябва да отнесем и големия разцвет на еукариотната
еволюция (който води до появата, покрай всичко друго, и на водораслите, гъбите, сухо-
земните растения и животните); най-ранните протозои се отнасят към времето отпреди
около 850 милиона години; появата на основните групи животни и колонизацията на
сушата може да се датира отпреди около 550 милиона години. 143 Много от тези епо-
хални събития могат да бъдат свързани с увеличаването на количеството на кислорода
във въздуха. И тъй като кислородът се произвежда от растенията, значи в случая сме
свидетели на това как животът сам форсира своята еволюция, при това в огромни ма-
щаби. Разбира се, не можем да сме сигурни относно датите. Още другата седмица пале-
онтолозите могат да намерят още по-древни образци. През последните два милиарда
години животът непрекъснато се усложнява и еукариотите се справят с него изключи-
телно добре – за да се убедим в това, трябва просто да хвърлим един поглед наоколо.
Еукариотният тип живот обаче, който е много различен от примитивните ранни орга-
низми, зависи изключително от почти идеалното функциониране на една много сложна
молекулярна бюрокрация, чиито отговорности включват и покриването на проявите на
некомпетентност от страна на ДНК. Някои ДНК-комбинации са твърде фундаментални

143
Schopf, J. W. лична кореспонденция, 1991; Andrew W. Knoll, „The Early Evolution of Eukaryotes: A Geological
Perspective“, Science 256 (1992), pp. 622-627.

104
за основните процеси на живота, за да могат да бъдат променени безопасно. Тези клю-
чови инструкции просто си остават същите в продължение на цели епохи и биват възп-
роизвеждани с голяма точност, поколение след поколение. С оглед близкото бъдеще
всяка съществена промяна изглежда твърде скъпа, независимо от това колко невероятно
успешна би била по-нататък. Естественият подбор изключва носителите на такива из-
менения. В ДНК на еукариотните клетки се съдържат сегменти, които съвсем очевидно
идват от бактериите и архибактериите отпреди много отдавна. Скритата в нас ДНК е
като митичната химера и се състои от дълги АГТЦ-комбинации, заимствани изцяло от
много различни и изключително древни създания и след това грижливо копирани в про-
дължение на милиарди години. Една част от нас – голяма част – е стара.

В крайна сметка се получава така, че има много същества, чиито клетки имат специ-
ализирани функции, както например хлоропластите и митохондриите вътре в клетката.
Някои клетки са натоварени – да кажем – с неутрализирането и почистването на отрови.
Други отговарят за преноса на електрически импулси и са част от бавно разширяващия
се нервен апарат, натоварен с контрола на движението, дишането, чувствата и – много
по-късно – мислите. Установява се хармонично взаимодействие между клетки с много
различни функции. Още по-големите същества развиват отделни вътрешни системи от
органи, и отново оцеляването зависи от взаимодействието на твърде различни съставни
части. Вашите мозък, сърце, черен дроб, бъбреци, хипофиза и полови органи се сработ-
ват доста добре. Те не си съперничат. Те съставят едно цяло, което е много повече от
сбора на своите части.
Допреди около 500 милиона години нашите прародители и родственици са населя-
вали единствено моретата. Едва тогава на сушата изпълзяват първите земноводни. Въз-
можно е до този момент да няма развит значителен озонен слой. Вероятно между двата
факта има някаква връзка. По-рано смъртоносните ултравиолетови лъчи на Слънцето са
достигали до повърхността на Земята и са изпепелявали всеки дързък пионер, опитващ
се да се установи на нея.144 Озонът, както вече споменахме, се произвежда от кислорода
в горните части на атмосферата, където той е изложен на въздействието на слънчевата
радиация. И така се оказва, че фактът, че зелените растения необмислено замърсяват
древната атмосфера с кислород, има още едно случайно, но този път благотворно пос-
ледствие – така те правят сушата обитаема. Кой би могъл да си представи нещо по-
добно?
Стотици милиони години по-късно, вече всяко кътче и пукнатина по земята са изпъл-
нени с богата биология. Движещите се континентално плочи вече носят със себе си то-
вар от растения, животни и микроорганизми. Когато се появява новата континентална
кора, тя бързо бива колонизирана от живота. Бихме могли тревожно да се запитаме, дали
когато старата континентална кора потъва в дълбините на планетата, тя не отнася със
себе си и своя жив товар. Транспортната лента на земната тектоника обаче се движи със
скорост от само около 2,6 см годишно. Животът е по-бърз. Въпреки това древните фо-
сили не биха могли да скочат в движение. Те стават жертва на тектониката на земните
пластове. Точните записи и останките от нашите предци са пометени и изгорени в по-
лутечната мантия на планетата. Разполагаме единствено с откъслечните следи, които са
се запазили по случайност.

144
Под определена дълбочина самата морска вода е непрозрачна за ултравиолетовите лъчи, като освен това най-ранните
океани вероятно са имали на повърхността си слой от абсорбиращи ултравиолетовата светлина органични молекули. Мо-
рето е било безопасно.

105
 Огънят е бил невъзможен, преди да има достатъчно кислород, или каквото и да било
друго запалително вещество. Той е един нереализиран потенциал, който остава в латен-
тно състояние в материята (Точно както и освобождаването на ядрената енергия е неиз-
вестно за хората по Земята преди 1942-1945 г.). И следователно трябва да е имало ера
на първия пламък, време, в което огънят да е бил новост. Може би е била някоя мъртва
папрат, възпламенена от паднала мълния. Като се има предвид, че растенията са коло-
низирали сушата много преди животните, едва ли е имало кой да забележи, че се издига
дим и внезапно нагоре се изстрелва червен език. Може би огънят е обхванал малка туфа
растителност. Пламъкът не е газ, нито течност, нито твърдо вещество. Той е нещо друго,
някакво четвърто агрегатно състояние на материята, което физиците наричат плазма.
Никога по-рано Земята не е била докосвана от огън.
Много преди хората да се възползват от огъня, това са сторили растенията. Когато
гъстотата на популацията е голяма и представителите на различни растителни видове
са наблъскани на малко място, те влизат в ожесточена борба – за достъп до подпочве-
ните води и хранителни вещества, но най-вече за светлина. Някои растения развиват
комбинация от твърди и огнеупорни семена и стъбла и листа, които лесно избухват в
пламъци. Пада мълния, разгаря се огромен пожар и семената на облагодетелстваните
растения оцеляват, докато конкуренцията заедно със своето потомство е превърната в
пепел. Много видове бор се възползват от тази еволюционна стратегия. Зелените расте-
ния произвеждат кислород, кислородът създава условия за огъня, след което някои зе-
лени растения използват огъня, за да нападнат и убият своите съседи. Едва ли има ас-
пект на околната среда, който да не е бил използван по един или друг начин в тази борба
за съществуване.
Огънят изглежда неземен, но в тази част на Космоса той е присъщ единствено на Зе-
мята. От всички планети, луни, астероиди и комети в нашата Слънчева система, той
може да съществува единствено на Земята, тъй като единствено на нея има големи ко-
личества от газообразен кислород – О2. Много по-късно огънят ще има дълбоки послед-
ствия за развитието на живота и интелекта. Всяко нещо води до друго нещо.

Можем да проследим криволичещия и изпълнен с трудности път на човешкото ро-

дословие чак до зараждането на живота преди около четири милиарда години. Всяко
живо същество на Земята е наш родственик, тъй като всички сме тръгнали от една и
съща начална точка. Също така – именно вследствие от еволюцията – нито една от съ-
ществуващите на планетата форми на живот не се явява наш пряк прародител. Другите
организми не са спрели да се развиват само защото в даден момент се е появила пътечка,
която някой ден ще доведе до появата на човешкия вид. Никой не може да знае накъде
води всеки един клон от дървото на еволюцията и никой преди хората не е бил в състо-
яние да си зададе този въпрос. Съществата, от които се е отклонила линията на нашите
прадеди, или са продължили да се развиват – вътрешно и външно – или са изчезнали.
Всъщност почти всички са изчезнали. От фосилните находки можем да извлечем ня-
каква информация относно това кои са били нашите прадеди, но не можем да ги доведем
на разпит в лабораторията. Тях вече ги няма.
За щастие обаче днес все още съществуват организми, които са подобни – а в някои
отношения и много подобни – на нашите прадеди. Съществата, които са оставили стро-
матолитните фосили, най-вероятно са били фотосинтезиращи. Също така сигурно и в
много други аспекти са се държали като съвременните строматолитни бактерии. Можем
да научим много за тях, като изследваме техните оцелели близки роднини. Но не можем

106
да бъдем абсолютно сигурни. Не е задължително например древните организми да са
били по-прости от съвременните във всяко едно нещо. Доколкото можем да съдим за
това, вирусите и като общо всички паразити са се развили – чрез загуба на определени
функции – от някакъв по-самодостатъчен първообраз.
Много свойства на биологичния пейзаж са се появили късно. Сексът например изг-
лежда не се е появил преди един момент, когато вече са били изминали три четвърти от
историята на живота такава, каквато я познаваме сега. По същото време – на три чет-
върти от пътя между зараждането на живота и нашето време – са се появили и животни,
които да са достатъчно големи, за да можем да ги видим (стига да бихме били там),
както и такива, които да са съставени от много различни видове клетки. И като изклю-
чим микроорганизмите, на сушата не е имало живи същества през около 90% от исто-
рията на живота до настоящия момент, а такива с достатъчно голям за размерите на
тялото им мозък са отсъствали през около 99% от това време.
Във фосилната история зеят огромни празнини, макар и те да са много по-малко, от-
колкото се били по времето на Дарвин. (Ако в света имаше малко повече палеонтолози,
сигурно щяхме да сме стигнали доста по-далеч.) От сравнително ниския темп на откри-
ване на нови фосили знаем, че огромен брой древни организми не са се запазили. Има
нещо трогателно в историята на всички тези видове, някои от които са предшественици
на хората – в основата на някой дебел клон от родословното ни дърво – но повечето не.
Не знаем нищо за тях, тъй като до наши дни не е оцелял дори и един-единствен екзем-
пляр, пък било то и във фосилна форма.
Дори като вземем предвид цялата непълнота на фосилната история, все пак е ясно, че
разнообразието или „таксономичното 145 богатство“ на живота на Земята непрекъснато
се увеличава, особено през последните сто милиона години. 146 Пикът на това разнооб-
разие би трябвало да се отнесе към момента, когато са се появили първите хора, като
след това можем да отбележим подчертан спад – отчасти поради последните ледникови
периоди, но основно заради причинените от човека опустошения, било то целенасочени
или по невнимание. Разрушаваме същото това разнообразие от живи същества и еко-
системи, от което самите ние сме се появили. Всеки един ден изчезват по около сто
вида. Отмират и последните им останки. Не оставят наследници. Тях вече ги няма. Уни-
кални послания, грижливо опазени и усъвършенствани в продължение на стотици ми-
лиони години, са загубени завинаги. Това са послания, за чието предаване към далеч-
ното бъдеще са отдали живота си огромен брой различни същества.
В момент на Земята съществуват около един милион вида животни и може би около
400 000 вида еукариотни растения. Има още поне няколко хиляди известни вида други
организми, които са прокариоти. Към тях принадлежат и бактериите. Без съмнение има
и много, които не познаваме, може би дори повечето. Някои догадки относно общия
брой на видовете достигат до над десет милиона. И ако това е така, то значи имаме бегла
представа за под 10% от обитаващите Земята форми на живот. Много ще изчезнат още
преди да разберем за съществуването им. Изчезнали са и огромната част от милиардите
видове, които някога са населявали планетата. Гибелта се явява норма. Оцеляването е
триумфалното изключение.
Вече скицирахме промените в облика на земната повърхност, настъпили в края на
пермския период, т.е. преди около 245 милиона години. Те водят до най-опустошител-
ната биологична катастрофа, която до този момент сме разчели във фосилната история.

145
Класификационното. – Б. ред.
146
Signor, Philip W. „The Geologic History of Diversity“, Annual Review of Ecology and Systematics 21 (1990), pp. 509-539.

107
Тогава изчезват може би около 95% от всички видове. 147 Сред тях са много видове жи-
вотни с филтърно хранене, прикрепени към океанското дъно. В продължение на стотици
милиони години именно тези същества са характеризирали живота на Земята. Загиват
98% от семейство криноидея (морски лилии). Днес вече не се чува почти нищо за тях.
Морските лилии са последните оцелели представители. Масова гибел застига и земно-
водните и влечугите, които по това време са се заселили на сушата. От друга страна,
гъбите и бивалвите (мидите например) се справят доста добре в епохата на пермската
криза – тяхното изобилие на Земята в наши дни се явява следствие от това.
След едно масирано изчезване на видове са необходими обикновено около десет ми-
лиона години, за да може разнообразието и изобилието на живота по Земята да се възс-
танови. Тогава, разбира се, вече става дума за други организми, които може би са по-
добре приспособени към новата си среда и имат по-добри дългосрочни перспективи. А
може би не. През милионите години, последвали края на пермския период, вулканизмът
утихва и Земята започва да се затопля. Това убива много от сухоземните растения и
животни, които са добре приспособени към студа на късния перм. Вследствие на тази
поредица от големи климатични промени се появяват иглолистните и гинковите расте-
ния. Първите бозайници се развиват от влечугите в новите екосистеми, появили се след
кризата.
Смята се, че от всички видове животни, съществуващи в края на перма, единствено
около двадесет и пет са оставили каквито и да било наследници. Десет от тях са в осно-
вата на 98% от съвременните семейства гръбначни, които обхващат около 40 000
вида.148 Темповете на еволюционни промени са пълни с истерични пристъпи и лъжливи
стартове, със задънени улици и бързи промени – последните обикновено са предизви-
кани от първото проникване в недостъпна до момента екологична ниша. Нови видове
се появяват бързо и след това се запазват в продължение на милиони години. Само през
последните два или три процента от историята на живота на Земята екстравагантното
разнообразие на плацентните бозайници е довело до появата на

„полските мишки, китовете, плъховете и зайците, мравоядите, ленивците, броне-

носците, конете, прасетата и антилопите, слоновете, морските крави, вълците, меч-
ките, тигрите, тюлените, прилепите, маймуните, човекоподобните маймуни и хо-
рата.“149

Нито един от горепосочените организми не е съществувал съвсем доскоро, т.е. през

по-голямата част от историята на Земята. Те са присъствали единствено като възмож-
ности.
Замислете се върху генетичните инструкции на дадено същество, с дължина при-
мерно един милиард АГТЦ-нуклеотидни двойки. Променете произволно няколко нук-
леотида. Възможно е те да се окажат в някаква структурна или неактивна комбинация
и по никакъв начин да не се отразят на организма. Ако обаче промените една действена
ДНК-комбинация, тогава променяте и организма. Както често споменаваме, повечето

147
95% изглежда ужасяващо близо до 100% и е твърде обезпокоително да си спомним, че огромният, „ръмжащ“ вътре-
шен тектоничен двигател може по невнимание да убие толкова много от нас тук, горе, при това само поради няколко
хълцания там, долу.
148
Wright, Sewall. Evolution and the Genetics of Populations: A Treatise in Four Volumes, Volume 4, Variability Within and
Among Natural Populations (Chicago: The University of Chicago Press, 1978), p. 525.
149
Wright, Sewall. „Surfaces of Selective Value Revisited“, The American Naturalist 131 (1) (January 1988), p. 122. Авторът –
пионер в областта на генетиката на популациите – пише тази статия, когато е на 98-годишна възраст.

108
такива промени не са благоприятни; като изключим някои редки изключения, колкото
по-голяма е една промяна, толкова по-неуспешна се оказва. Дори и като съберем на едно
място всички мутации и нови комбинации от гени, плюс естествения подбор, ще се
окаже, че продължаващите на Земята еволюционни експерименти са извадили на бял
свят само една миниатюрна част от набора живи организми, инструкциите за чието съз-
даване биха могли да бъдат предадени чрез генетичния код. Разбира се, огромната част
от тези същества няма да бъдат просто лошо адаптирани или анормални – те ще са из-
цяло нежизнеспособни. Те не биха могли да се родят живи. Въпреки това общият брой
от възможни, функциониращи живи организми е много по-голям от общия брой на тези,
които вече са съществували или съществуват в момента. Някои от тези нереализирани
възможности могат да се окажат – по всеки един стандарт, който бихме приложили –
по-добре адаптирани и по-способни от всеки един землянин, който някога е обитавал
планетата.

Преди 65 милиона години повечето от населяващите Земята видове са изтрити от ли-

цето ѝ. Вероятната причина е сблъсък с голям астероид или комета. Сред загиналите са
и всички динозаври, които в продължение на почти двеста милиона години – още от
преди разпадането на Гондвана – са били господстващият вид, вездесъщите господари
на живота на Земята. Катастрофата премахва основните хищници, които застрашават
един малък, страхлив, криещ се нощен разред организми, наречени бозайници. И ако не
е бил този сблъсък – един късен момент от прочистването на междупланетното прост-
ранство от движещи се по ексцентрични орбити тела – ние, хората, както и нашите пред-
шественици приматите, вероятно е нямало да се появим никога. Ако въпросната комета
се е движела по някаква съвсем малко по-различна траектория, тя е можела просто да
пропусне Земята. Може би тя е щяла да продължи да обикаля около Слънцето и ледо-
вете ѝ биха се стопили напълно, изхвърляйки в открития космос нейното скално и ор-
ганично съдържание под формата на фин прах. Тогава всичко, което би засегнало жи-
вота на Земята, биха били периодичните метеоритни дъждове, на които вероятно биха
се възхищавали някакви новопоявили се и любопитни влечуги с големи мозъци.
По мащабите на Слънчевата система изчезването на динозаврите и въздигането на
бозайниците изглежда нещо съвсем скорошно. Причинно-следственият коридор – ако
можем да се изразим образно – е бил широк сантиметри. Стига кометата да е пътувала
малко по-бавно или по-бързо, или пък да е била насочена в малко по-различна посока,
и сблъсъкът е нямало да се състои. И ако други комети, които са подминавали Земята
през нейната истинска история, бяха имали малко по-различни траектории, те също са
щели да ударят планетата и да изтрият от лицето ѝ целия живот от някаква друга епоха.
Космическата руска рулетка – тази гибелна лотария – се простира и в нашата собствена
епоха.
На тази дълбочина на фосилната история, над която вече няма динозаври, по целия
свят се простира един красноречив тънък пласт от елемента иридий, който се среща в
големи количества в Космоса, но не и на повърхността на Земята. Освен това се откри-
ват и малко зрънца, които носят следите на някакъв колосален сблъсък. Всичко говори
за това, че в някакъв момент в Земята се е блъснало движещо се с висока скорост кос-
мическо тяло, вследствие на което въпросните частици са се разпространили по целия
свят. Останките от гигантския кратер може би са открити на дъното на Мексиканския
залив, близо до полуостров Юкатан. Въпросните пластове обаче съдържат още нещо –

109
пепел. Колосалният сблъсък е бил последван от обхванал цялата планета пожар. Остан-
ките от съпровождащата сблъсъка експлозия са били изхвърлени във високите части на
атмосферата и са паднали обратно към повърхността – един непрекъснат метеоритен
дъжд, изпълнил небето. Сиянието е било по-ярко от това на обедното слънце. Сухозем-
ните растения по целия свят избухнали в пламъци – всичките наведнъж. Повечето заги-
ват. Има някаква странна причинна връзка, която свързва кислорода, растенията, гиган-
тските сблъсъци и световните пожари.
Има много начини, по които един подобен сблъсък би могъл да унищожи отдавна
установилите се и – ако бихме могли да ги наречем така – твърде самоуверени форми
на живот. След първоначалния взрив от огън и светлина, дебел покров от прах е обвил
Земята за година или дори повече. Катастрофата е ужасяваща – световен пожар, падане
на температурите и киселинни дъждове, обливащи цялата повърхност на планетата.
Още по-гибелна се е оказала обаче липсата – в продължение на година или две – на дос-
татъчно светлина за фотосинтезата. Основните фотосинтезиращи организми в океаните
(които, както и в наши дни, са покривали по-голямата част от планетата) са малки ед-
ноклетъчни растения, наречени фитопланктон. Те са особено уязвими за намаленото
количество светлина, тъй като не разполагат с достатъчни хранителни резерви. Веднъж
щом слънчевите лъчи изчезнат, техните хлоропласти престават да произвеждат въгле-
хидрати и те умират. Тези малки растения обаче са основната храна на едноклетъчните
животни, които на свой ред съставят диетата на по-големи, подобни на скариди орга-
низми, които са храна за малките риби, които утоляват глада пък на големите риби.
Изгасете светлината, унищожете фитопланктона и ще видите как цялата хранителна ве-
рига се срутва подобно на построена от карти за игра къща. По същия начин може да
бъде описано и положението на сушата.
Всички организми по Земята зависят един от друг. Животът по земята е подобен на
мрежа или килим със сложна плетка. Дръпнете по няколко нишки тук и там, и вече не
можете да сте сигурни дали това е единствената вреда, която се причинили, или цялата
тъкан ще се разплете.
Насекомите и членестоногите са основните агенти, които разчистват умрелите расте-
ния и животинските изпражнения. Скарабеите или – както са по-известни – торните
бръмбари, които древните египтяни идентифицират със слънчевия бог и почитат, са
специалисти по преработката на отпадъчните продукти. Те събират богатите на азот
животински изпражнения, които се трупат по повърхността на Земята, и пренасят този
тор под повърхността, където са корените на растенията. Само на една купчина пресни
слонски изпражнения в Африка са били преброени 16 000 бръмбара – за нейното раз-
чистване са били необходими два часа.150 Ако не бяха торните бръмбари и други по-
добни организми, повърхността на Земята щеше да изглежда много по-различно (и
доста по-неприятно). Трябва да добавим също така, че миниатюрните изпражнения на
червеите и някои насекоми са една от основните съставки на хумуса в почвата, от който
се хранят растенията. След това животните изяждат растенията. Всички живеем от твър-
дите отпадъци на другите.
Други обитатели на почвения пласт убиват младите растения. Ще ви представим опи-
санието, което Дарвин прави на един експеримент, проведен с цел да демонстрира ожес-
точената борба, която протича точно под повърхността на една тиха провинциална гра-
дина:

150
Вж. Ilkka Hanski and Yves Cambefort, editors, Dung Beetle Ecology (Princeton: Princeton University Press, 1991); Natalie
Angier, „In Recycling Waste, the Noble Scarab Is Peerless“, New York Times, December 19, 1991.

110
 „На едно парче земя с размери три на два фута [91,44 см на 60,96 см], което пред-
варително прекопах и почистих, и на което не би могло да има задушаване от страна
на други растения, отбелязах всички семенца на характерните за района бурени. От
357 броя 295 бяха унищожени, основно от насекоми и плужеци. Ако оставим една
тревна площ, която се коси от дълго време или пък на нея редовно пасат животни да
израсте, по-силните растения ще унищожат други, които също са израсли, но не са
толкова силни...“151

Някои растения осигуряват храна на точно определени видове животни, които от своя
страна изпълняват ролята на посредници при половото възпроизвеждане на растени-
ята – всъщност те се явяват куриери, които пренасят семето на мъжките и го използват
за изкуствено осеменяване на женските растения. Тук не става дума за изкуствен под-
бор, тъй като животните не съзнават действията си. Те обикновено получават заплаща-
нето си в храна. Сключена е един вид сделка. Може въпросното животно да е хранещо
се с цветен прашец насекомо, или птица или прилеп; или бозайник, към чиято козина се
захващат репродуктивните бодли. Сделката би могла да се сведе и до предоставената от
растенията храна срещу азотните торове, предоставени от животните. Хищниците имат
симбиотични организми, които чистят козината или люспите, или дори зъбите им,
срещу което получават останките от тяхната трапеза. Представете си една птица, която
изяжда сладък плод. Семената минават през нейната храносмилателна система и след
това попадат в плодородна почва на известно разстояние от дървото. Извършена е още
една бизнес транзакция. Плодните дървета и храсти често се грижат техните дарове за
животните да станат достатъчно сладки едва когато семената са вече готови да бъдат
разпръснати. Все още неузрелите плодове причиняват стомашни болки, което се явява
начинът, по който растенията обучават животните.
Установяването на сътрудничество между растенията и животните е трудно. На жи-
вотните не може да се има голямо доверие – стига да им се отвори възможност, те са
готови да изядат всеки стрък, което им попадне пред очите. Поради това и растенията
се защитават от едно такова нежелано внимание с помощта на бодли или чрез изпуска-
нето на дразнещи вещества, или на отрови, или на химикали, които ги правят несмила-
еми, или на някакви други агенти, които взаимодействат с генетичната информация на
хищника. В тази непрекъсната война, която се води сякаш на забавен кадър, животните
на свой ред разработват вещества, които да обезсилят оръжията на растенията. Това ще
продължава вечно.
Животните, растенията и микроорганизмите са съставните части, зъбните колелца на
една огромна, сложна и изключително красива екологична машина с планетарни раз-
мери. Машина, която е включена в системата на Слънцето. Няма да сбъркаме много,
ако кажем, че всяка плът на Земята всъщност е слънчева светлина.
Там, където сушата е покрита с растителност, около 0,1% от слънчевата светлина се
превръща в органични молекули. Минава някакво растителноядно животно и изяжда
едно от растенията. В общия случай тревопасните извличат около една десета от енер-
гията на растенията, което е една десетохилядна част от слънчевата светлина, която би
могла, при стопроцентова ефикасност, да бъде натрупана в растението. Ако малко по-
късно въпросното растителноядно бъде нападнато и изядено от някакво месоядно,

151
Дарвин, Чарлс. Произход на видовете. Цитиран в John L. Harper, „А Darwinian Plant Ecology“, in D. S. Bendall, editor,
Evolution from Molecules to Men (Cambridge: Cambridge University Press, 1983), p. 323.

111
около 10% от енергията на плячката ще премине в хищника. Само една стохилядна част
от първоначалната слънчева енергия ще достигне до него. Няма абсолютно ефикасни
двигатели, разбира се, и би трябвало да очакваме загуба на енергия на всяко едно стъ-
пало от хранителната пирамида. И все пак, неефикасността на намиращите се на върха
организми граничи с безотговорност. 152
Биоложката Клеър Фолсъм ни дава една изключително жива картина на всички взаи-
модействия и зависимости в биосферата на Земята. Тя си задава въпроса какво би се
случило, ако всички клетки на вашето тяло – плът и кости – бъдат премахнати по няка-
къв магически начин:

„Това, което ще остане, ще е едно призрачно изображение, чиято кожа ще бъде

очертана от блещукането на милиони бактерии, гъбички, различни червеи и всякакви
други микроскопични обитатели. Червата ще изглеждат като тръби, плътно насе-
лени от всякакви анаеробни и аеробни бактерии, дрожди и други микроорганизми. Ако
бихме могли да погледнем от още по-близо, ще видим, че всички тъкани са изпълнени
със стотици различни видове вируси.“

Фолсъм добавя, че всеки един друг организъм на планетата – било то растение или
животно, – ако бъде подложено на същата процедура, ще разкрие един подобен „кипящ
зоопарк от микроби“.153

Един биолог от друга звездна система, след като подложи на немигащ преглед изо-
билните форми на живот по Земята, със сигурност ще забележи, че всички те са изгра-
дени от почти една и съща органична материя, че почти идентични молекули имат почти
идентични функции и че навсякъде е използван един и същ генетичен код. Организмите
на тази планета не просто са родствени – те живеят в интимна взаимосвързаност, като
всеки поглъща отпадните продукти на другия. Те са зависими един от друг заради самия
живот и споделят същия крехък повърхностен слой на планетата. Това заключение не
представлява някаква идеология – то е реалност. То не произтича от нечий авторитет,
нито от някаква вяра, нито от специалните твърдения на неговите поддръжници – осно-
вава се на научни наблюдения и експерименти.
Има още какво да се желае от връзките и координацията на живите същества, които
населяват нашата планета; със сигурност няма нещо, което да можем да определим като
общ интелект на целия живот по Земята – в смисъла, в който всички клетки в човешкото
тяло са подчинени, при това в много тесни граници, на една висша воля. И все пак
трябва да извиним извънземния биолог за това, че е струпал целия живот на един куп –

152
По принцип екологичната машина би трябвало да може да продължава да работи, докато Слънцето не престава да
свети, т.е. още около пет милиарда години. Трудно е да не си зададем въпроса – ние, хищниците, които сме на върха на
хранителната пирамида и сме основните облагодетелствани от един процес, чиято ефективност е едва една хилядна от
процента – дали не би могъл да съществува някакъв по-добър начин да впрегнем Слънцето?
153
Folsome, Clair. „Microbes“, in T. P. Snyder, editor, The Biosphere Catalogue (Fort Worth, TX: Synergetic Press, 1985),
цитирана в Dorion Sagan, Biospheres: Metamorphosis of Planet Earth (New York: McGraw-Hill, 1990), p. 69.

112
всички ретровируси, скатовете, фораминифериите, дърветата монгонго, бацилите на те-
татануса, хидрите, диатомеите, 154 строматолитните строители, морските охлюви, плос-
ките червеи, газелите, личинките, коралите, спирохетите, 155 индийските смокини, пе-
щерните кърлежи, водните бикове, каракалите, 156 пискюлестите тупици, цветният пра-
шец на споровите папрати, вълчите паяци, подковообразните раци, черните мамби,
кралските пеперуди, камшичестоопашатите гущери, трипанозомите, 157 райските птици,
електрическите змиорки, дивият пъщърнак, арктическите рибарки, светулките, синиге-
рите, хризантемите, акулите чук, ротаториите, 158 кенгурата, маларичните плазмодии,
тапирите, листните въшки, водните мокасини, грамофончетата, кряскащите жерави, ко-
модските варани, зимзелените, стоножките, морските дяволи, медузите, рибите балон,
дрождите, гигантските секвои, ленивците, архибактериите, морските лилии, момините
сълзи, хората, бонобите, сепиите и гърбатите китове – или иначе казано, животът на
Земята. Можем да оставим скритите разлики между тези изобилни вариации по една и
съща тема на специалистите и завършващите студенти. Претенциите и самомнител-
ността на този или онзи вид могат да бъдат пренебрегнати лесно. В крайна сметка има
толкова много светове, които един извънземен биолог трябва да познава. За огромните
хранилища на галактическия архив ще бъде достатъчно да отбележи само някои по-за-
бележителни общи белези на живота на още една неизвестна планета.

154
Много дребен морски кремъкови водорасли. – Б. ред.
155
Болестотворен микроб с формата на продълговата спираловидна нишка. – Б. ред.
156
Хищен бозайник, подобен на рис. – Б. ред.
157
Паразитни организми във вид на камшичета, които се срещат в тропическите страни и причиняват тежки заболявания
у човека като сънната болест и др. – Б. ред.
158
Клас безгръбначни представители на кръглите червеи, разпространени предимно в сладководни басейни. – Б. ред.

113
 Осма глава.
СЕКСЪТ И СМЪРТТА
„Сексът дарява индивида с един безмълвен и могъщ инстинкт, който
непрекъснато тласка неговото тяло и душа към някой друг; прави така,
щото изборът и преследването на партньор се превръща в едно от най-
приятните задължения в неговия живот, като прибавя към притежа-
ването му най-висшето удоволствие, към съперничеството – най-сил-
ния гняв, а към самотата – вечна меланхолия. Какво друго е нужно, за
да изпълни света с най-дълбок смисъл и красота?“
Джордж Сантаяна, „Смисълът на красотата“ (1896)159

„Смъртта е най-голямото порицание, с което природата наказва во-

лята за живот и по-специално присъщия ѝ егоизъм. Тя може да бъде
схващана като наказание за нашето съществуване. Тя е болезненото
развързване на онзи възел, който актът на раждането е затегнал...“
Артур Шопенхауер, „Светът като воля и идея“, „Суплементи“ 160

Когато, носещи в топлата лятна нощ, светулките видят под себе си тревожно проб-
лясващата жълто-бяла светлина, те полудяват от страст; молците пускат по вятъра шепа
магия, която ще накара другия пол да долети от километри, яростно порейки въздуха с
криле; пауните разперват своето прекрасно синьо-зелено оперение и всички женски из-
падат в трепет; съперничещи си зрънца цветен прашец изхвърлят малки тръбички, ко-
ито се втурват надолу по женския отвор на цветята към очакващите ги яйца; светещата
сепия изригва рапсодии от светлини, като сменя шарките, яркостта и цветовете на сво-
ята глава, пипала и очи; тенията грижливо снася сто хиляди оплодени яйца в един-един-
ствен ден; големият син кит резонира през океанските дълбини и издава плачещи звуци,
които преодоляват стотици или дори хиляди километри, за да достигнат до друг, търпе-
ливо чакащ самотен гигант; бактериите се примъкват една до друга и се сливат; цика-
дите извисяват гласове в една обща любовна серенада; двойките медоносни пчели се
отправят на брачен полет, от който само единият партньор ще се завърне; мъжките риби
разпръсват семето си над слизестата купчина яйца, снесена там от бог знае кой; кучетата
обикалят и душат при среща задните си части, търсейки любовни секрети; цветята из-
пускат знойни аромати и украсяват листенцата си с ярки ултравиолетови реклами, които
да примамят минаващите наблизо насекоми, птици или прилепи; мъжете и жените пеят,
танцуват, обличат се, кичат се, рисуват се, позират, осакатяват се, изискват, принужда-
ват, молят, умират и рискуват живота си. Би било прекалено да твърдим, че любовта
кара Земята да се върти. Планетата се върти, защото се е въртяла, когато се е образувала,

159
Santayana, George. The Works of George Santayana, Volume II, The Sense of Beauty: Being the Outlines of Aesthetic Theory,
edited by William G. Holzberger and Herman J. Saatkamp, Jr. (Cambridge: The MIT Press, 1988), Part II, 13, p. 41.
160
Taylor, Richard. Editor, цитиран в George Seldes, The Grest Thoughts (New York: Random House, 1985), p. 373.

114
и след това просто не е имало какво да я спре. Но почти маниакалното отдаване на секса
и любовта, което наблюдаваме при повечето растения, животни и микроорганизми, ко-
ито познаваме, е един от вездесъщите и силно впечатляващи аспекти на живота на Зе-
мята. Той изисква своето обяснение.
Каква е ползата от всичко това? За какво е този въртоп от страст и лудост? Защо в
името на секса организмите се отказват от съня и храната и с радост се излагат на смър-
тна опасност? Някои същества, сред които са и нормални по размер растения и животни,
като например глухарчетата, саламандрите, някои риби и гущери, могат да се размно-
жават и без секс. Изглежда, че през повече от половината от историята на живота на
Земята организмите са се справяли чудесно и без него. За какво служи сексът?
Освен това, сексът е и скъп. Той изисква невероятни генетични програми, които да
композират песните и танците на прелъстяването. Те служат, за да провокират произ-
водството на сексуални феромони; за да могат да покарат героични рога, които да слу-
жат единствено за победа над съперниците; за да се създадат влизащи една в друга
части, ритмични движения и изпълващото партньорите желание за секс. Всичко това
изисква обилни енергийни ресурси, които биха могли да бъдат вложени в нещо, което
да бъде очевидно по-полезно за индивида в краткосрочен план. Освен това някои от
нещата, на които живите организми се излагат в името на секса, представляват пряка
заплаха за самите тях. Демонстриращият се паун е много по-уязвим за хищниците, от-
колкото би бил, ако беше незабележим, страхлив и оцветен в убити тонове. Сексът освен
това предоставя много удобен и потенциално смъртоносен канал за пренасянето на бо-
лести. Цялата тази цена трябва да бъде повече от овъзмездена от ползите, които пред-
лага. Какви обаче са тези ползи?

Може да прозвучи малко глупаво, но биолозите не могат да обяснят напълно, за какво

точно служи сексът. В това отношение ситуацията не се е променила чувствително в
сравнение с 1862 г., когато Дарвин пише следното:

„Не познаваме дори и малко първопричината на сексуалността; защо е необходимо

новите същества да се получават от свързването на два разнополови елемента... Це-
лият този проблем е все още забулен в мрак.“

През четирите милиарда години естествен подбор инструкциите постепенно са били

изгладени и настроени – те стават все по-сложни, по-многобройни, по-устойчиви на
грешки, по-универсални. Това са комбинации от А-та, Г-та, Т-та и Ц-та – наръчници,
написани на ръка с азбуката на живота и конкуриращи се с други подобни наръчници,
издадени от други фирми. Организмите се превръщат в средства, чрез които инструк-
циите протичат и се възпроизвеждат, чрез които се създават и изпитват нови инструк-
ции и върху които се упражнява подбор. „Кокошката – пише Самюъл Бътлър – е начи-
нът, по който едно яйце създава друго яйце.“ Именно на това ниво трябва да разберем,
за какво служи сексът.
В състояние сме да обясним повечето от молекулярните механизми на секса. За на-
чало можем да се спрем на някои от онези микроорганизми, които правят това, което на
много хора би се сторило невъзможно – размножават се без секс.161 Веднъж на всяко
поколение техните нуклеинови киселини надлежно се възпроизвеждат от специално
подготвените за целта молекулярни строителни материали – А-та, Г-та, Т-та и Ц-та.
161
Както се досещате, оплождането in vitro също се явава секс.

115
След това всяка една от функционално идентичните ДНК-молекули взема по една по-
ловина от клетката и си тръгва – всичко прилича до известна степен на разделяне на
собствеността при развод. По-късно процесът се повтаря. Всяко следващо поколение е
точно копие на предходното, всеки организъм е огледално изображение – почти иден-
тично, до последния митохондрий и двигателна власинка – на своя единствен родител.
Ако съществото е добре адаптирано към средата и тя се запази същата, този модел ще
се окаже успешен. Единствено мутациите нарушават от време на време монотонния му
ход. Те обаче, за пореден път ще подчертаем, обикновено донасят със себе си повече
вреда, отколкото полза. Мутациите ще засегнат всички следващи поколения, освен
ако – което е малко вероятно – някъде надолу по веригата не се появи компенсаторна
мутация. При тези обстоятелства темповете на еволюцията са бавни, както показват и
фосилните находки от периода между преди 3,5 – 1 милиарда години, т.е. до появата на
секса.
Представете си сега, че вместо да наблюдавате бавните и произволни промени в ге-
нетичната информация, можете с едно-единствено действие да добавите към част от
вече съществуващото послание дълъг и сложен набор от нови инструкции – не просто
промяна в една буква или дума от ДНК-кода, а цели томове от вече изпробвани наръч-
ници. Представете си сега същото това пренареждане при всяко следващо поколение.
Идеята е глупава, ако сте идеално приспособени към някаква непроменлива или много
крайна среда; тогава всяка промяна би била към по-лошо. Но ако светът, към който
трябва да се адаптирате, е хетерогенен и динамичен, за еволюционния процес ще е по-
добре, ако с всяко ново поколение се прибавят купища нови генетични инструкции,
вместо да се разчита на някоя и друга случайна промяна на А в Ц. Освен това, ако бихте
могли да размествате гените, вие и вашите наследници ще можете да се измъкнете от
капана, заложен от натрупването – поколение след поколение – на вредоносни мута-
ции.162 Вредните гени могат да бъдат заменени бързо от по-добри. Сексът и естестве-
ният подбор действат като някакъв вид коректор, който заменя неизбежните мутаци-
онни грешки със незаразени инструкции. Може би именно по тази причина еукариот-
ните организми внезапно демонстрират такова разнообразие – в различни еволюционни
линии, които ще доведат до протозоата (като например чехълчетата), плазмодиите (като
причиняващия маларията), водораслите, гъбите, всички сухоземни растения и всички
животни – точно около времето, когато внезапно изнамират секса.
Някои съвременни организми – от бактериите, през листните въшки до трепетли-
ките – понякога се възпроизвеждат по полов път, а понякога по безполов. Могат го и по
двата начина. Други – глухарчетата например и някои камшичестоопашати гущери – са
продукт на една по-късна трансформация от полови към безполови форми; това поне е
162
Първото ясно обяснение на секса – едновременно и като средство за ускоряване на еволюцията и като средство за
избягване от страна на популациите (особено малките популации) на кумулативния ефект на вредоносните мутации – при-
надлежи на генетика Н. J. Muller (например „Some Genetic Aspects of Sex“, American Naturalist 66 [1932], pp. 118–138; „The
Relation of Recombination to Mutational Advance“, Mutation Research 1 [1964], pp. 2–9). Неговите предположения намират
теоретична и експериментална подкрепа (например Joseph Felsenstein, „The Evolutionary Advantage of Recombination“,
Genetics 78 [1974], pp. 737-756; Graham Bell, Sex and Death in Protozoa: The History of an Obsession (Cambridge: Cambridge
University Press, 1988); Lin Chao, Thutrang Than, and Crystal Matthews, „Muller’s Ratchet and the Advantage of Sex in the RNA
Virus ф6“, Evolution 46 [1992], pp.289-299).
Мюлер набляга на факта, че половото възпроизвеждане едва ли е било необходимо за оцеляването, но че „отсъствието
на прекомбинирането би било голямо неудобство за вида в неговото дългосрочно еволюционно развитие, тъй като той ще
трябва да остане в крачка със своите конкуренти, които вече се размножават полово“. Идеята, че сексът предоставя една
дългосрочна полза за вида определено може да се приеме като пример за груповия подбор. Това е ясно заявено – без да се
вдига ненужно много шум – от един от основателите на съвременната генетика на популациите, R. A. Fisher (The Genetical
Theory of Natural Selection (Oxford: Clarendon Press, 1930)). Фишер е един от първите, които предполагат, че в някои случаи
това, което прилича на пръв поглед на групов подбор, всъщност може да е форма па родствен подбор.

116
ясно от тяхната анатомия и поведение. Глухарчетата произвеждат цветове и нектар, ко-
ито са напълно ненужни за тяхното по-нататъшно възпроизвеждане; без значение колко
активни са пчелите, те просто не могат да послужат като посредници при тяхното оп-
лождане. При камшичестоопашатите гущери, всеки индивид е женски и новоизлюпе-
ните гущерчета нямат биологични бащи. Тяхното възпроизвеждане обаче все още изис-
ква хетеросексуална любовна игра – или формална копулация с мъжки от друг вид гу-
щери, които са полови, но които не могат да оплодят женската, или ритуална псевдо-
копулация с други женски от същия вид. 163 Очевидно сме свидетели на един ранен
етап – малко след трансформацията на глухарчетата и гущерите от полови в безполови
същества – когато все още не е изминало необходимото време, за да бъдат заличени
всички записи и функции на секса. Може би има обстоятелства, при които е по-добре
един организъм да се размножава по полов път, и други, при които не е; може би в за-
висимост от външните условия някои същества предпазливо преминават от едното със-
тояние в другото и след това обратно. Както и да е – на нас не ни е предоставена подобна
възможност. Не можем да се отървем от секса.
Колкото и да е странно, днес се наблюдава още един механизъм на разместване на
гени, подобен на секса – инфекциите. Един микроб прониква в по-голям организъм,
прокрадва се през защитите и вмъква своята нуклеинова киселина в тази на домакина.
В клетката се съдържат сложни машини, които работят на празен ход и са готови да се
включат във всеки един момент. Те четат и възпроизвеждат съществуващите комбина-
ции от А-та, Г-та, Т-та и Ц-та. Въпросните машини обаче не са достатъчно добри, за да
могат да различат чуждите нуклеинови киселини от собствените. Те са печатна преса за
наръчници с указания, която – веднага щом бъде включена – е готова да копира всичко.
Паразитът натиска копчето, новите инструкции стигат до клетъчните ензими и от тях се
пръкват цели орди от новоизлюпени паразити, жадни за още завоевания.
Може да се случи така, че мъртвите да успеят да правят секс и така да създадат по-
томство. Когато една бактерия умира, нейното съдържание се разлива наоколо. Нейните
нуклеинови киселини не осъзнават смъртта на организма и дори докато се разпадат
бавно, техните фрагменти остават функционални за известно време – подобно на откъс-
натото краче на насекомо. Ако един от тези фрагменти бъде погълнат от случайно ми-
наваща (здрава) бактерия, той може да бъде включен в нейните собствени нуклеинови
киселини. Този механизъм може би служи като независим запис на това какво гласят
незасегнатите инструкции и съдейства за поправката на променената от кислорода
ДНК. Възможно е тази изключително примитивна форма на секс да се е развила пара-
лелно с кислородната атмосфера на Земята.
Макар и по-рядко, случват се и по-странни, химерични комбинации от гени – напри-
мер между бактерия и риба (днес не само че можете да намерите бактериални гени в
някои риби, но също така е възможно и обратното – в бактерия да присъстват гени от
риба), или между песоглавец и котка. Изглежда, чуждите гени са били донесени от ня-
какъв вирус: той се прикача към ДНК на приемника, възпроизвежда се и с течение на
времето се приспособява към него. След това се освобождава и инфектира друг вид,
като пренася със себе си и част от гените на първия. Известно е, че котки са придобили
вирусни гени от песоглавци някъде по бреговете на Средиземно море преди между пет
и десет милиона години.164 Вирусите все повече започват да приличат на скитащи се

Crews, D. „Coutship in Unisexual Lizards: A Model for Brain Evolution“, Scientific American 259 (June 1987), pp. 116-121.
163
164
Benveniste, Raoul E. „The Contributions of Retroviruses to the Study of Mammalian Evolution“, Chapter 6 in R. I.
MacIntyre, editor, Molecular Evolutionary Genetics (New York: Plenum, 1985), pp. 359-417.

117
гени, които единствено по случайност могат да причинят болест. Но ако понастоящем
може да се осъществява обмен на гени между толкова различни същества, то много по-
лесно би трябвало да бъде за същите тези гени да се появят – отново непреднамерено –
в организми от същия или много близък вид. Възможно е сексът да е започнал като
инфекция, която едва по-късно бива институционализирана от инфектиращите и инфек-
тираните клетки.
Представете си, че два индивида от един и същ вид, които са далечни роднини и всеки
един от тях е в процес на възпроизвеждане, случайно положат една до друга по една от
своите вериги нуклеинови киселини. Един малък сегмент от едната изключително дълга
верига може да гласи примерно:

... АТГ ААГ ТЦГ АТЦ ЦТА...,

а съответстващият му от другата:

... ТАЦ ТТЦ ГГГ ЦГГ ААТ...

И двете дълги молекули на нуклеиновите киселини се прекъсват на едно и също място

(в случая, точно след ААГ в първата молекула и ТТЦ във втората), откъдето се кръстос-
ват, като всяка взема сегмент от другата:

... АТГ ААГ ГГГ ЦГГ ААТ...

и
... ТАЦ ТТЦ ТЦГ АТЦ ЦТА...

В резултат от тези генетични прегрупирания се образуват две нови комбинации от

инструкции и следователно на бял свят се появяват две съвсем нови същества. Те не са
точно химери, тъй като произхождат от един и същ вид, но въпреки това всяко едно от
тях притежава набор инструкции, които е възможно никога по-рано да не са съществу-
вали в един и същ организъм.
Както вече казахме, един ген представлява комбинация от може би няколко хиляди
А-та, Г-та, Т-та и Ц-та, и закодира определена функция, най-често чрез синтезирането
на даден ензим. Когато прекъснем ДНК-молекулата, точно преди повторното комбини-
ране, разрезът се появява или в началото, или в края на гена, и почти никога в средата.
Един ген може да има много функции. Съществените характеристики на всеки органи-
зъм – например неговата височина, агресивността му, цветът на козината или интели-
гентността – обикновено се явяват следствие от това, че много различни гени действат
в синхрон.
При наличието на секса е възможно да бъдат изпробвани различни комбинации от
гени и съответно да бъдат съпоставяни с по-обикновените вариации. Провежда се обе-
щаваща група естествени експерименти. Вместо всяко следващо поколение в дългата
поредица търпеливо да очаква някаква благоприятна мутация – което би могло да про-
дължи в течение на милиони поколения, а видът да не може да чака толкова, – организ-
мът е в състояние да придобива нови черти, нови характеристики и изцяло нови адап-
тивни механизми. Възможно е две или повече мутации, които сами по себе си не доп-
ринасят някаква особена полза, но чиято комбинация би могла да е изключително спо-
лучлива да попаднат в един организъм от две много далечни една от друга наследствени

118
линии. Предимствата (за вида, най-малкото) изглеждат явни, стига само цената да е по-
носима. Генетичното прекомбиниране предоставя огромни съкровища от вариации,
върху които естественият подбор да може да работи.165
Едно друго възможно обяснение за запазването на секса, който се явява една прек-
расна новост, ни предлага да се замислим върху продължителната оръжейна надпревара
между паразитните микроби и техните приемници. В момента във вашето тяло има по-
вече болестотворни микроорганизми, отколкото са хората по Земята. Една-единствена
бактерия, която се възпроизвежда два пъти за час, ще остави един милион последова-
телни поколения само в рамките на вашия живот. Ако има толкова много микроби и
толкова много поколения, във всеки един момент е налице огромен брой от микробни
варианти, върху които да упражни действието си естественият подбор – особено този,
който ще покаже кои са в състояние да се справят със защитите на тялото ви. Някои
микроби променят химията и формата на своята повърхност с по-голяма скорост от
тази, с която организмът създава нови антитела. Тези малки същества редовно надхит-
рят поне част от имунната система на човека. Например, тревожните 2% от причинява-
щите маларията плазмодийни паразити променят чувствително своята форма и стил на
прилепчивост с всяко поколение. 166 В светлината на великолепните адаптивни възмож-
ности на болестотворните микроорганизми, над хората би надвиснала огромна опас-
ност, ако те биха били генетично идентични, поколение след поколение. Много бързо
роякът еволюиращи бактерии ще достигне нашия брой. Винаги ще има вариант, който
да надхитри защитите ни и да се намърда някъде. Но ако нашата генетична информация
се преподрежда с всяко следващо поколение, имаме много по-големи шансове да про-
дължим да изпреварваме потенциално смъртоносното нахлуване на болестотворни мик-
роби.167 В случая с тази високо ценена хипотеза, сексът служи да всява хаос сред нашите
врагове и се явява ключов за нашето здраве.

Тъй като мъжките и женските индивиди са различни от физиологична гледна точка,

те понякога следват различни стратегии, чрез които всеки един се опитва да предаде
своята собствена наследственост. Тези стратегии, макар – разбира се – да не са напълно
несъвместими, въвеждат определен конфликтен елемент в отношенията между двата
пола. При много видове влечуги, птици и бозайници женската снася ограничен брой
яйца наведнъж, при това само веднъж годишно. При това положение има смисъл тя да
бъде дискриминираща при своя избор на партньор и да се отдаде изцяло на грижата за
оплодените яйца и малките.
Мъжкият, от друга страна, разполага с огромно количество семенни клетки – един
здрав млад примат отделя до няколкостотин милиона при всяка еякулация и има спо-
собността да еякулира многократно всеки ден. Поради това той често е в състояние да

165
Едва се докоснахме до сложността и разнообразието на сексуалните механизми, както на молекулярно ниво, така и
на ниво индивидуални организми. Нито пък имаме за цел да ви представим реалните мащаби на дебатите относно това за
какво служи сексът. Едно чудесно кратко обобщение но темата можете да намерите в James 1. Gould and Carol Grant Gould,
Sexual Selection (New York: W.H. Freeman, 1989). Вижте също така и влиятелната книга на John Maynard Smith, The Evolution
of Sex (Cambridge: Cambridge University Press, 1978); H. 0. Halvorson and A. Monroy, editors, The Origin and Evolution of Sex
(New York: A. R. Liss, 1985); Lynn Margulis and Dorion Sagan, Origins of Sex (New Haven: Yale University Press, 1986); R. E.
Michod and B. R. Levin, The Evolution of Sex (Sunderland, MA: Sinauer, 1988); Alun Anderson, „The Evolution of Sexes“, Science
257 (1992), pp. 324-326;
166
Roberts, D. J., A. B. Craig, A. R. Berendt, R. Pinches, G. Nash, K. Marsh, and C. I. Newbold. „Rapid Switching to Multiple
Antigenic and Adhesive Phenotypes in Malaria“, Nature 357 (1992), pp. 689-692.
167
Hamilton, W. D., R. Axelrod, and Tanese. „Sexual Reproduction as an Adaptation to Resist Parasites (A Review)“,
Proceedings of the National Academy of Sciences 87 (1990), pp. 3566-3573.

119
продължи своята собствена наследственост чрез многобройни и безразборни копула-
ции, стига да може да се справи. Той може да бъде много по-страстен и пламенен, и
едновременно с това е много по-вероятно да се мести от партньор на партньор – пре-
лъстявайки, перчейки се, сплашвайки и оплождайки колкото се може повече женски.
Освен това – тъй като има и други мъжки, които имат същата стратегия – мъжкият ни-
кога не може да бъде сигурен дали определено оплодено яйце или малко е негово или
не; защо тогава трябва да хаби време и енергия за изхранването и отглеждането на един
млад организъм, за който дори не е сигурен, че носи неговите гени? Една подобна ин-
вестиция може да облагодетелства потомството на неговия съперник, а не неговото соб-
ствено. По-добре да оплоди още женски.
Разбира се, това в никакъв случай не е неизменният модел. Има видове, при които
женската се старае да се чифтоса с колкото се може повече мъжки, както и такива, при
които мъжкият има голяма и дори основна роля при отглеждането на малките. Над 90%
от познатите видове птици са „моногамни“; същото важи и за 12% от маймуните и чо-
векоподобните маймуни. Тук трябва да прибавим също всички вълци, чакали, койоти,
лисици, слонове, полските мишки, бобрите и миниатюрните антилопи. 168 И все пак мо-
ногамен не означава сексуално ексклузивен – при много видове, при които мъжкият по-
мага за отглеждането на децата и се грижи за майката, той също така обича да кръшка
и за малко страничен секс. Тя също не отхвърля другите мъжки. Биолозите наричат това
„смесена стратегия на чифтосване“ или „извънсемейно чифтосване“. Доказано е, че до
40% от малките, отгледани от „моногамни“ птичи двойки, носят в генетичната си ин-
формация следи от потайни срещи. Същите числа биха могли спокойно да важат и за
хората. И все пак моделът, при който женската е избирателна по отношение на своя
сексуален партньор, а мъжкият се отдава на сексуални приключения с много различни
партньори, е много широко разпространен, особено при бозайниците.

Има най-различни начини на съвкупление, сигнални миризми и всякакви други меха-

низми, чрез които при висшите организми гените на един организъм да бъдат свързани
с тези на друг организъм, така че молекулите да могат да застанат една до друга и да се
кръстосат. Това обаче е само хардуерът. Централното сексуално събитие – от бактери-
ите до хората – е размяната на ДНК-комбинации. Хардуерът служи за целите на софту-
ера.
В началото целият секс вероятно е бил несръчен, объркан и случаен – микробният
еквивалент на един чаршафен фарс. Преимуществата обаче, които сексът придава на
бъдещите поколения, изглежда са толкова големи, а цената – толкова скромна, че съв-
сем скоро естественият подбор се заема да създаде по-добър сексуален хардуер, както
и необходимия нов софтуер, чрез който да бъде затвърдена решимостта за сексуално
общуване. По-страстните индивиди, макар във всичко друго да са подобни на остана-
лите, обикновено оставят повече потомство от по-хладно настроените свои събратя. Ма-
кар и да не познават селективните предимства от създаването на нови ДНК-комбина-
ции, организмите все пак са развили едно непреодолимо желание да обменят своите
наследствени указания. Подобно на колекционерите, които си разменят книжки с ко-
микси, пощенски марки, бейзболни картички, карфици, чужди монети или автографи на
знаменитости, те не се замислят върху действията си; просто не могат да се въздържат.
Търговията е поне на един милиард години.

168
Fisher, Helen. „Monogamy, Adultery, and Divorce in Cross-Species Perspective“, in Michael H. Robinson and Lionel Tiger,
editors, Man and Beast Revisited (Washington and London: Smithsonian Institution Press, 1991), p. 97.

120
 Две чехълчета могат да се свържат – такъв поне е изразът, – за да обменят генетична
информация и след това да се разделят отново. Повторното комбиниране на гените не
изисква задължително наличието на пол. Няма мъжки бактерии и женски бактерии и
бактериите не правят секс – не обменят сегменти от своите ДНК – при всеки акт на въз-
произвеждане. Но половите растения и животни го правят. Както и да го погледнете,
прекомбинирането на гените означава, че всеки нов организъм има двама родители
вместо един. Това означава, че членовете на един и същ вид (тук трябва да имаме пред-
вид, че – като се изключи периодът на ухажване – индивидите от повечето видове са
асоциални и живеят сами) трябва да организират едно изключително важно действие,
което може да бъде изпълнено единствено по двойки. Двата пола може и да имат леко
разминаващи се цели и стратегии, но въпреки това сексът изисква – и това е задължи-
телно условие – някакво сътрудничество.
След като веднъж на света се е появил един толкова могъщ стимул, той би могъл да
доведе – като се мине през най-различни естествени етапи – и до появата на други ви-
дове кооперация. Сексът събира цели видове – не само чрез взаимната защита от куму-
лативното натрупване на опасни мутации и чрез създаването на нови адаптивни меха-
низми към променливите околни условия, но също така и в смисъла на едно непрекъс-
нато, колективно предприятие, което смесва различни наследствени линии. Това е
много различно от несексуалната практика, при която има много паралелни наследст-
вени линии, като организмите от всяка една от тях са почти идентични – поколение след
поколение, – а между отделните линии има близки родствени връзки.
Когато сексът става централен елемент на възпроизвеждането, на сцената излиза
привлекателността на представителите на единия пол за тези от другия, както и драмата
по избора измежду различни съперници. Близки теми са сексуалната ревност; истинс-
ките и демонстративните битки; грижливото отбелязване на самоличността и местона-
мирането на потенциалните сексуални партньори и съперници; принудата и насилието –
всичко това на свой ред води, както е отбелязал Дарвин, към еволюцията на странни и
чудни придатъци, на многоцветни шарки, на поведение на ухажване, което хората често
намират за красиво (дори при индивиди от много далечни спрямо тях видове). Според
Дарвин именно този сексуален подбор би следвало да стои в основата на естетическото
чувство при човека. Тук ще цитираме един биолог от XX в. относно това какво сексу-
алният подбор е развил при птиците:

„Гребени, плетеници, гриви, яки, пелерини, шлейфове, шпори, израстъци по крилата

и клюновете, цветни човки, опашки с най-странни и изящни форми, мехури, яркооцве-
тени части от гола кожа, издължени пера, крака и нокти в различни окраски... Почти
винаги показността е красива.“169

Бихме добавили – особено в очите на птицата от другия пол, която избира своя сек-
суален партньор отчасти въз основа на добрия му външен вид. След това модната кра-
сота бързо се разпространява сред популацията, дори и нейният стил да не е – как да
кажем – особено подходящ за избягването на хищници. И наистина – всички тези атри-
бути се разпространяват, дори и ако по този начин животът на индивида се съкращава
чувствително. Стига, разбира се, ползата за идните поколения да е достатъчно голяма.
Едно от обещаващите обяснения за пищната показност на мъжките риби и птици пред

169
Armstrong, E. A. Bird Display and Bird Behaviour: An Introduction to the Study of Bird Psychology (New York: Dover,
1965), p. 305.

121
женските от техните видове твърди, че по този начин той демонстрира своето здраве и
перспективи. 170 Ярките пера и блестящите люспи показват отсъствието на зарази – било
то червеи, кърлежи или гъбички – като женските (едва ли следва да се изненадваме)
предпочитат да се съешават с мъжки, които не са обремени от паразити.

Един вид сьомги се изтощават смърт, за да хвърлят хайвера си – те плуват срещу те-
чението на могъщата река Колумбия, героично прескачат праговете и всичко това – в
едно целенасочено усилие, което ще помогне на техните ДНК-комбинации да се запазят
в бъдещите поколения. В момента, в който изпълнят задачата си, те буквално се разпа-
дат. Започват да се люспят, перките им опадват и съвсем скоро – само часове след хвър-
лянето на хайвера – умират и придобиват един много специфичен аромат. Изпълнили
са предназначението си. Природата не е сантиментална. Смъртта е част от нея.
Това никак не прилича на много по-малко драматичното безполово размножаване на
други организми, като например чехълчетата, при което дори далечните потомци са
почти напълно идентични със своите отдавнашни предци. Древните организми могат
донякъде оправдано да бъдат описани като все още живи. Заедно с всички свои предим-
ства, сексът е донесъл и още нещо – края на безсмъртието.
Като общо половите организми не се размножават чрез делене, чрез просто разпадане
на две. Големите макроскопични полови организми се възпроизвеждат, като изграждат
специални полови клетки – често познатите ни сперматозоиди и яйцеклетки, – в които
са събрани гените на следващото поколение. Тези клетки живеят толкова дълго, колкото
е необходимо, за да изпълнят предназначението си. Те не могат нищо друго. При поло-
вите същества двамата родители не разделят по-равно частите на тялото си, за да ги
предадат след това на двете си деца; обратното, родителят в крайна сметка умира, като
оставя света на своето потомство, което също така ще умре, когато му дойде времето.
Индивидуалните безполови организми умират по погрешка – ако им липсва нещо или
ако станат жертва на някакъв инцидент. Половите организми са програмирани да умрат,
това е заложено в телата им. Смъртта служи като болезнено напомняне за нашите огра-
ничения и слабости. А също така и за връзката ни с нашите предци, които са умрели, за
да живеем ние.
Колкото по-активни са ензимите, занимаващи се с проверката и поправките на ДНК-
информацията при големите многоклетъчни организми, толкова по-голяма е средната
продължителност на живота им. Когато въпросните ензими – те самите, разбира се, син-
тезирани под контрола на гените на същия този организъм – намалеят или понижат ак-
тивността си, грешките при възпроизвеждането се увеличават и натрупват и отделните
клетки все по-често се опитват да изпълнят безсмислени указания. Като отпусне малко
крайната строгост на своето копиране, ДНК може да организира в подходящия момент
собствената си смърт, както и тази на съществото, изпълняващо нейните заповеди.
Където сексът предизвиква смъртта на индивидуалния организъм, там също така пре-
доставя живот на наследствената линия и на вида. И още – независимо от това колко
последователни поколения са били регистрирани при почти идентичните безполови съ-
щества, в крайна сметка натрупването на вредни мутации ще унищожи клона. Ще се
появи поколение, в което всички индивиди ще са по-малки и по-слаби, и тогава ще чуете

170
Hamilton, W. D., and M. Zuk. „Heritable True Fitness and Bright Birds: A Role for Parasites?“, Science 218 (1982), pp. 384-
387.

122
как изчезването на вида е вече в ход. Сексът е единственото спасение. Сексът подмла-
дява ДНК и я възстановява за следващото поколение. Има основания да изпадаме в ек-
стаз от него.
Преди един милиард години е била сключена сделка: радостите на секса в замяна на
загубата на личното безсмъртие.171 Секс и смърт – не можете да имате едното без дру-
гото. Природата не обича да се пазари.

Първите живи същества не са имали родители. В продължение на около три милиарда

години всеки един организъм е имал само един родител и е бил много близо до безс-
мъртието. Понастоящем много същества имат по двама родители и всички те са неиз-
менно смъртни. Поне доколкото ни е известно, няма създание, което да има трима или
повече родители 172 – макар да не изглежда от физиологична и поведенческа гледна
точка да е много по-трудно осъществимо, отколкото е с двама. И съответното разнооб-
разие на генетичното прекомбиниране ще бъде по-голямо. Също така ще се подобрят и
възможностите да се разпознае грешката в едно от посланията (когато отклонилата се
от нормата комбинация бъде сравнена с две други). Може би на някоя друга планета...
Когато чуе любовния зов на мъжкия, женската кравова птица веднага заема една „ела
насам“ поза, която непогрешимо демонстрира готовността ѝ за копулация. Възрастни
женски, които са били отгледани изолирано, също заемат тази поза, при това в момента,
в който чуят серенадата на мъжкия. Съответно и мъжките, които са били отгледани от-
делно, макар и никога през живота си да не са чували въпросната любовна песен, все
пак я знаят наизуст. Музикалните акорди, както и информацията за това каква би тряб-
вало да е реакцията към тях, са закодирани в генетичните инструкции на вида. Може би
когато чуе зова на мъжкия, женската се влюбва – поне малко – в него. Също е възможно
и той – когато я види да реагира на неговия сигнал – да се влюбва поне малко в нея.
Като контраст на родителската грижа и родствения подбор, които са изключително
добре застъпени при птиците и бозайниците, много жаби и риби изяждат своите малки.
Канибализмът е често срещано явление – не само при извънредни обстоятелства, като
например пренаселеност или глад, но също така и в ежедневни ситуации. Има изобилие
от малки, които вече са надебелели и са се превърнали в удобни хранителни пакети,
докато – от друга страна – са необходими само няколко, които да оцелеят и да продъл-
жат наследствената линия. Освен това липсва и един нежен семеен живот, който да има
възпиращо действие. Родителските грижи обаче не са ограничени само до света на пти-
ците и бозайниците. Понякога се срещат и при рибите и дори при безгръбначните. Жен-
ските торни бръмбари, снесли яйцата си в „люпилните“, които сръчно са оформили от
животински изпражнения, дават мило и драго за своите малки. Също така и нилските
крокодили, чиито челюсти спокойно могат да прехапят човек на две, внимателно разна-
сят в устата си своите малки, които надничат измежду зъбите „подобно на туристи от
автобус“.173
Дори и да става дума просто за генетични комбинации, които работят в свой собствен
интерес, все пак в животинския свят има нещо, което един външен наблюдател би могъл

171
Същата сделка е сключена и в най-разпространената, репресив, на спрямо секса версия на историята на Райската
градина – според нея именно сексуалната активност между Адам и Ева предизвиква Божия гняв и в крайна сметка ги прави
смъртни.
172
Въпреки че е възможно, в някои редки случаи генетична информация от две различни мъртви бактерии да бъде
включена в една жива.
173
Тази чудесна и ярка картина принадлежи на Frans de Waal, Peacemaking Among Primates (Cambridge: Harvard
University Press, 1989), p. 11.

123
да интерпретира като любов. Това е особено валидно за епохите след изчезването на
динозаврите. С появата на приматите започва истинският разцвет на това чувство. То
служи, за да обедини един вид и всъщност да оформи нещо, което се доближава до една
обща лоялност.
Първостепенната важност на възпроизводството, чувството, че следващото поколе-
ние е всичко или почти всичко, което има значение – това се демонстрира най-ясно от
тези видове, чиито представители и от двата пола измират бързо и в огромни количес-
тва, непосредствено след зачеването и след като са били взети необходимите мерки оп-
лодените яйца да бъдат опазени. При други видове, сред които е и нашият, родителите
имат жизненоважната роля да защитават и възпитават малкото, поради което за тях има
живот и след копулацията. Иначе поколението на родителите би изпълнило своята роля
и би било отстранено от сцената, преди да е почнало да се конкурира за едни и същи
ресурси със собственото си потомство.
Адаптивното значение на това да бъдат свързани две различни нишки ДНК е толкова
голямо, че вследствие на него настъпват сериозни промени в анатомията, физиологията
и поведението на организмите. Тези изменения служат единствено на нуждите на тези
две молекули. И докато сътрудничеството е налице далеч преди появата на секса – нап-
ример в строматолитните колонии, или в симбиотичните отношения между клетката и
нейните хлоропласти и митохондрии – именно сексът внася в света един нов вид коо-
периране, общото усилие и саможертвата. Що се отнася до различните сексуални стра-
тегии на мъжките и женските, там той е въвел едно ново творческо напрежение – което
изисква съгласуване и компромис, – както и още един силен мотив за съперничество.
Нашият собствен вид може да послужи като пример за определящата роля на секса тол-
кова добре, колкото и всеки друг. И не става дума само за половия акт като такъв, а за
всички съпътстващи го приготовления, последствия, връзки и мании. Сексът е отгово-
рен за голяма част от индивидуалността, характера, ежедневието и драмата на живота
на Земята.

ОТНОСНО ПРЕХОДНОСТТА

„Идваме
единствено за сън,
за сънища.

Лъжа! Лъжа е туй.

Да живеем на Земята идваме.

Подобно на плевели
всяка пролет
зеленеем,
със сърца отворени.

Телата ни цветя създават

и падат след това попарени.“

„Поеми на ацтекските племена“ 174

174
Преведено от Edward Kissam and Michael Schmidt (Tempe, AZ: Bilingual Press/ Editorial Bilingue, 1983), p. 47.

124
 Девета глава.
КОЛКО ТЪНКА Е ГРАНИЦАТА...
„Колко различен е инстинктът в низката свиня, сравнен със твоя, по-
луразумни слоне! Колко тънка е границата помежду него и разума, за-
винаги отделни, и все пак толкоз близки! Спомени и разсъждение в едно!
Колко тънка е границата, деляща мисълта от чувството!“
Александър Поуп, „Есета, посветени на човека“ 175

Повечето хора биха предпочели живота пред смъртта. Защо обаче? Трудно е да се
даде еднозначен отговор. Често се цитира някаква енигматична „воля за живот“ или
„жизнена сила“. Но какво може да обясни тя? Дори и жертвите на най-жестока брутал-
ност и непоносима болка могат да запазят своя копнеж, понякога дори истинска охота
за живот. Защо според космическата подредба на нещата един индивид трябва да остане
жив, а друг – не – това е труден, невъзможен или дори безсмислен въпрос. Животът е
дар, който – сред огромния брой от възможни, но нереализирани създания – само мал-
цина имат привилегията да изпитат. Като изключим някакви съвсем безнадеждни обс-
тоятелства, почти никой не желае да се откаже от него доброволно – поне не и преди
настъпването на много напреднала възраст.
Същото объркване съпровожда и секса. Малцина, поне в наши дни, правят секс със
съзнателната цел да бъде продължен видът или дори тяхната собствена генетична ин-
формация. Едно подобно решение с такава цел – до което да е достигнато по рационален
път – се среща изключително рядко при младите индивиди. (В повечето от човешките
владения на Земята, средностатистическият индивид не надживява с много младостта.)
Сексът е своята собствена награда.
Страстите на живота и сексът са вградени в нас, те са предварително програмирани.
Заедно те изминават дълъг път към подготовката на едно многобройно потомство с леко
различаващи се генетични характеристики, което е най-съществената първа стъпка към
това естественият подбор да изпълни задълженията си. Следователно ние се явяваме
почти несъзнателни оръдия на естествения подбор – инструменти, готови да се подчи-
няват на неговата воля. Доколкото въобще сме в състояние да преценяваме собствените
си чувства, не можем да открием заложената в тях цел. Всичко това е добавено по-късно.
Всички социални, политически и теологични оправдания представляват опити да раци-
онализираме човешките чувства, след като те вече са станали факт. Те са едновременно
и изключително очевидни, и дълбоко загадъчни.
Сега си представете какво би било, ако не изпитвахме никакъв интерес към „обясня-
ването“ на тази материя, ако нямахме предразположеност към разсъждения и съзерца-
ние. Да предположим, че безусловно приемем своите предварително заложени инстин-
кти за оцеляване и възпроизвеждане и посветим цялото си време на това да ги следваме.
Дали това няма да се доближи до нивото на мислене на повечето други организми?

175
Pope, Alexander. An Essay on Man, Frank Brady, editor (Indianapolis: Bobbs-Merrill, 1965) (публикувано за първи път
през 1733-1734 г.), Epistle I, „Argument on the Nature and State of Man, with Respect to the Universe“, p. 13, lines 221–226.

125
Всеки един от нас може да разпознае двата модела, които съществуват в съзнанието ни.
Често е необходимо просто една кратка интроспекция. Религиозните автори са ги опи-
сали като нашето животинско или духовно състояние. В ежедневния език правим раз-
лика между чувство и мисъл. Сякаш в главите ни са заложени две различни отношения
към света, от които второто се е появило едва наскоро в хода на еволюционния процес.

Замислете се върху света на един кърлеж. 176 Като оставим настрана акта на съвкупле-
нието, какво трябва да направи той, за да продължи рода си? Кърлежите често нямат
очи. Мъжките и женските се откриват взаимно по миризмата – обонятелни знаци, наре-
чени полови феромони. За много кърлежи въпросният феромон се явява една молекула,
обозначавана като 2,6-дихлорофенол. Ако С е въглероден атом, Н – водородният, 0 –
кислородният и Сl – хлорния, то бихме могли да изпишем тази пръстеновидна молекула
по следния начин – C6H3ОНСl2. Необходимо е съвсем малко количество 2,6-дихлорофе-
нол, за да полудеят кърлежите от страст. 177
След чифтосването женската се покатерва на първия срещнат храст и застава на някое
листо или клонка. Откъде знае накъде е нагоре? Кожата ѝ може да усеща посоката, от
която идва светлината, макар тя самата да не може да създаде оптична картина на не-
щата наоколо. Изправила се на върха на съответното клонче или листо, изложена на
всички стихии, тя чака. Все още няма зачеване. Семенните клетки са вътре в нея и са
добре опаковани. Те са складирани за дълъг срок. Тя може да чака, без да се храни, в
продължение на месеци и дори години. Много е търпелива.
Тона, което чака, е определен аромат, полъх от още една специфична молекула –
може би тази на маслената киселина, която може да се изпише като C 3H7СООН. Много
бозайници, сред които са и хората, изпускат бутириновата киселина от кожата и поло-
вите си органи. Малък облак от тази субстанция ги следва навсякъде, подобно на ми-
ризмата на евтин парфюм. Тя играе роля за сексуалното привличане между бозайни-
ците. Кърлежите обаче я използват за намирането на храна за бъдещите майки. Когато
женският кърлеж усети полъха на маслената киселина изпод себе си, тя просто се пуска.
Пада с прибрани крачета и – ако извади късмет – се приземява на гърба на някои пре-
минаващ бозайник. (Ако не, пада на земята, отърсва се и се опитва да си намери друг
храст, на който да се покатери.)
След като се захване за козината на своя нищо неподозиращ домакин, тя си проправя
път през гъсталака, за да си намери някое по-малко космато място – участък нежна
топла гола кожа. Там пробива епидермиса и се напива до насита с кръв. 178
Бозайникът може да усети убождането и да отръска кърлежа, или целенасочено да
разреше козината си и да го извади. Плъховете прекарват повече от една трета от вре-
мето, през което ходят, в приглаждане и отъркване. Кърлежите могат да изсмучат много
кръв, те инжектират невротоксини и разнасят болестотворни микроби. Те са опасни.
Твърде голям брой кърлежи върху един бозайник могат да предизвикат анемия, загуба
на апетит и дори смърт. Маймуните и човекоподобните маймуни щателно претърсват
козината на близките си; това е един от основните им културни идиоми. Когато открият
176
Осъвременен вариант no Jakob von Uexkull, „А Stroll Through the Worlds of Animals and Men: A Picture Book of
Invisible Worlds“ (1934), препечатана в Claire H. Schiller, translator and editor, Instinctive Behavior: The Development of a
Modern Concept (New York: International Universities Press, 1957), pp. 6 ff.
177
Пръстенът на тази молекула се състои от шест въглеродни атома. Химиците са ги номерирали поред от първи до
шести. Хлорните атоми са прикачени на втора и шеста позиция. Ако вместо това бъдат свързани на втора и пета позиция,
кърлежът от другия пол не проявява никакъв интерес.
178
Не вкусът на кръвта я привлича, а топлината е. Ако падне върху детски балон, напарфюмиран с бутиринова киселина
и пълен с топла вода, веднага ще се забие в него и – подобно на един злополучен Дракула – ще се нагълта с чешмяна вода.

126
кърлеж, те внимателно го отстраняват и го изяждат. В резултат от това са изключително
чисти от подобни паразити, когато са в естествената си среда.
Ако все пак женският кърлеж успее да избегне рисковете на почистването и се напие
с кръв, пада тежко на земята. Вече подсилена, тя отваря камерата, където са складирани
семенните клетки, снася оплодените яйца (някъде около десет хиляди броя) в почвата и
умира – нейните потомци ще продължат цикъла.
Отбележете, колко прости са сетивните способности, които са необходими на един
кърлеж. Може би са се хранели с кръв от влечуги още преди да се появят първите дино-
заври, но репертоарът им от умения продължава да е сравнително мизерен. Един кърлеж
трябва да може да реагира на светлина, за да знае къде е нагоре. Той трябва да може да
помирише маслената киселина, за да знае кога да скочи върху животното. Трябва да
усеща топлината. Трябва да може да намира път около изпречили се препятствия.
Всичко това не изисква кой знае какво. Днес ние имаме много малки фотоклетки, които
лесно могат да открият слънцето на едно безоблачно небе. Разполагаме с многобройни
химични аналитични инструменти, които регистрират малки количества маслена кисе-
лина. Създали сме и миниатюрни инфрачервени сензори, които усещат топлината. И
наистина, всички тези приспособления са летели на космическите апарати, изпратени
да изследват чужди светове – например при мисиите „Викинг“ до Марс. Създадено е
цяло ново поколение подвижни роботи за изследване на повърхността на други планети.
Те са в състояние да намерят пътя си около големи препятствия. Необходим е известен
прогрес в миниатюризацията, но вече не сме много далеч от това да можем да построим
малка машина, която да повтори – а всъщност многократно да надмине – основните
средства, с които кърлежът възприема външния свят. Със сигурност можем да я екипи-
раме и с една подкожна спринцовка. (И все пак ще ни бъде трудно да повторим хранос-
милателния тракт и системата за възпроизвеждане на кърлежа. Много далеч сме от това
да можем да пресъздадем, тръгвайки от нулата, биохимията на един кърлеж.)
Как би изглеждал светът на кърлежа от неговата гледна точка? Ще трябва да позна-
вате светлината, маслената киселина, 2,6-дихлорофенола, топлината на животинската
кожа и препятствията, през които трябва да преминете. Няма картина, изображение –
никаква представа за заобикалящата ви природа. Вие сте сляп. Освен това сте и глух.
Имате ограничено обоняние. Определено не се справяте много добре с мисленето. Сле-
дователно имате много ограничена представа за външния свят. Това обаче, което знаете,
е напълно достатъчно за целите ви.179
Нещо тупва на стъклото и вие вдигате поглед. Един молец се е блъснал в прозрачното
стъкло. Той въобще не е разбрал, че там има стъкло. Молците и други подобни създания
съществуват от стотици милиони години, а стъклените прозорци – едва от няколко хи-
ляди. След като вече си е ударил главата в прозореца, какво е следващото нещо, което

179
Кърлежите са паякообразни с осем крака – подобно на паяците, тарантулите и скорпионите. Те са обект на практи-
ческа загриженост, тъй като се явяват преносители на петнистата треска от Скалистите планини, лаймската болест и други
заболявания, които засягат както домашните животни, така и хората. Описахме много от основните сетивни умения на
дадени видове, но при по-внимателно вглеждане или при изследването на други видове могат да се появят и други страте-
гии и способности. Някои видове кърлежи имат не три, а три различни приемника бозайници, всеки от които отговаря на
различен етап от жизнения цикъл на индивида. Живеещите в пещери кърлежи могат да чакат в продължение на години
подходящия приемник. Те влизат в химична реакция с фибриногена и другите механизми, които предизвикват съсирването
на кръвта, което позволява на някои видове да се нагълтат с количество кръв, което надвишава сто пъти телесното им
тегло. В своето търсене на кръв те усещат не само мастната киселина, но също така и млечната киселина (СH3НСОНСООН)
и амоняка (NH3). Кърлежите използват феромоните и за други цели, освен за да привличат другия пол – феромон за съби-
ране например, за стичане на едно място на различните групи в пукнатини, дупки или пещери, (вж. Daniel Е. Sonenshine,
Biology of Ticks, Volume 1 [New York: Oxford University Press, 1991]). Въпреки това основният сетивен инструментариум в
живота на един кърлеж продължава да изглежда – както и през 30-те години на XX в. – много прост.

127
прави молецът? Отново си удря главата. Можете да забележите как насекомите продъл-
жават да се хвърлят срещу прозорците – като дори оставят части от себе си по стък-
лото, – без да научат нищо от преживяното.
Явно в техните мозъци има проста програма за летене, без нищо друго, което да им
позволи да отбележат сблъсъците си с невидимата стена. Програмата няма коригираща
функция, която да каже: „Ако продължавам да се блъскам в нещо, макар да не мога да
го видя, значи трябва да се опитам да го заобиколя.“ Развиването на една такава функ-
ция просто има своята еволюционна цена и съвсем доскоро не е имало нищо, което да
наказва молците за това, че я нямат. Те освен това не притежават и многоцелева прог-
рама за решаване на проблеми, която да отговори на това предизвикателство. Молците
просто не са подготвени за един свят, в който има прозорци.
Ако можехме да вникнем в мозъка на молеца, може би щеше да ни бъде простено да
заключим, че там всъщност няма много мозък. И все пак, дали не бихме могли да раз-
познаем и в самите себе си – и не само в тези от нас, които са изпаднали в някакъв
патологичен синдром – определени обстоятелства, при които продължаваме да правим
едни и същи глупави неща, въпреки необоримите доказателства, че по този начин си
създаваме само проблеми?
Невинаги се справяме по-добре от молците. Известни са случаи, при които дори дър-
жавни глави са се блъскали в стъклени врати. В хотелите и обществените сгради има
големи червени кръгове или други знаци, които да ни предупредят за наличието на тези
почти невидим прегради. Ние също сме се развили в свят без прозрачни стъкла. Единс-
твената разлика между нас и молците е, че много рядко се случва просто да се отърсим
и отново да се засилим към стъклената врата.
Подобно на много други насекоми, и гъсениците следват ароматните следи, оставени
от себеподобните им. Нарисувайте на земята невидим кръг от ароматни молекули и пос-
тавете на него няколко гъсеници. Подобно на локомотиви на затворени релси, те ще
продължат да обикалят по него завинаги – или поне докато не се изтощят до смърт.
Какво си мисли гъсеницата, ако въобще си мисли нещо? Може би нещо от сорта на:
„Този пред мен явно знае, къде отива, и затова ще го следвам до края на света?“ Почти
винаги следването на ароматната следа ще ви отведе до друга гъсеница от вашия вид,
като това определено е мястото, където искате да бъдете. В Природата почти никога не
се срещат пръстеновидни следи – освен ако не се появи някой твърде изобретателен
учен. И следователно тази слабост в тяхната програма почти никога не вкарва гъсени-
ците в беда. Отново засвидетелстваме един прост алгоритъм, без следа от някакъв из-
пълнителен интелект, който да пресява разнородните данни.
Когато една пчела умира, тя изпуска феромон на смъртта – характерна миризма, ко-
ято сигнализира на оцелелите да изнесат трупа от кошера. Това може да ви се стори
един върховен последен акт на обществена отговорност. Тялото бързо е избутано и из-
теглено от кошера. Смъртният феромон е олеинова киселина [една сравнително сложна
молекула – СH3(СH2)7СН=СН(СH2)7СООН, където = обозначава двойна химична
връзка]. Какво ще стане, ако капнем една капка олеинова киселина върху жива пчела?
Тогава, без значение колко силна и жизнена е, тя ще бъде изнесена „с викове и крясъци“
от кошера.180 Дори и царицата, ако бъде напръскана с минимално количество олеинова
киселина, ще се наложи да изтърпи този позор.

180
Gould, J. L., and С. G. Gould. „The Insect Mind: Physics or Metaphysics?“ in D. R. Griffin, editor, Animal Mind-Human
Mind (Report of the Dahlem Workshop on Animal Mind-Human Mind, Berlin, March 22-27, 1981) (Berlin: Springer-Verlag, 1982),
p. 283.

128
 Дали пчелите разбират опасността от труповете, които се разлагат в кошера? Дали са
наясно със съществуването на връзка между смъртта и олеиновата киселина? Имат ли
въобще представа какво е смъртта? Дали могат да проверят сигнала на олеиновата ки-
селина спрямо друга, независима информация, като например наличието на нормално
спонтанно движение? Отговорът на всички тези въпроси почти със сигурност може да
бъде само един – не. В живота на кошера няма друг начин една пчела да изпусне мириз-
мата на олеинова киселина, освен като умре. Няма никаква необходимост от сложни
умозрителни механизми. Възприятията на пчелите са напълно достатъчни за техните
нужди.
Дали умиращото насекомо прави едно последно усилие да синтезира олеинова кисе-
лина, за да предупреди кошера? По-вероятно е олеиновата киселина да се получава от
дефекти във функционирането на метаболизма на мастните киселини, които съпътстват
смъртта. След това миризмата достига до чувствителните химични рецептори на оцеле-
лите. Една група от пчели, които притежават леко предразположение към произвежда-
нето на смъртен феромон, ще се справя по-добре от друга, при която разлагащи се и
разядени от болести трупове се въргалят навсякъде из кошера. И това ще бъде така, дори
и ако нито една друга пчела в кошера не е близък роднина на починалата. От друга
страна, тъй като всички те са близки роднини, специалното синтезиране на феромон на
смъртта лесно може да намери обяснението си в рамките на родствения подбор.
Пред нас едно подобно на украшение насекомо, с изящни форми, подскача сред пра-
шинките в обедните слънчеви лъчи. Има ли то някакви чувства, някакво съзнание? Или
става дума просто за сложен робот, изграден от органична материя – автомат на базата
на въглерода, изпълнен със сензори и възбудители, с програми и подпрограми, които в
крайна сметка са били създадени според ДНК-инструкциите? (По-късно ще се спрем на
това какво означава в случая „просто“.) Може би ни се иска да приемем предположени-
ето, че насекомите са роботи. Доколкото ни е известно, за момента не разполагаме с
убедителни доказателства за противното. Освен това повечето от нас не изпитват ня-
каква особена привързаност към насекомите.
До същото заключение достига през първата половина на XVII в. Рене Декарт, „ба-
щата“ на модерната философия. Тъй като живее в епоха, в която часовникът е послед-
ното постижение на технологията, той си представя насекомите като елегантни и мини-
атюрни часовникови механизми – „една висша раса от марионетки“, както ще ги опише
Хъксли,181 „която се храни без удоволствие, плаче без болка, нищо не желае, нищо не
знае и само симулира интелект по същия начин, по който пчелата подражава на мате-
матиците“ (в шестоъгълната геометрия на клетките на кошера). Мравките нямат души,
заявява Декарт, и не следва да имаме каквито и да било морални задръжки към автома-
тите.
Какво би трябвало да заключим при това положение ние, които откриваме подобни
съвсем прости поведенчески програми, които не се намират под контрола на никакъв
очевиден централен изпълнителен орган, и при много други „по-висши“ животни? Ко-
гато едно гъше яйце се изтърколи от гнездото, майката гъска внимателно го връща об-
ратно в него. Ценността на едно подобно поведение за гените на гъската е съвсем явна.
Дали самата гъска обаче, която е мътила яйцата в продължение на седмици, осъзнава
важността на това да спаси това яйце, което е изпаднало? Дали може да прецени, че едно
яйце липсва? Всъщност тя ще вкара в гнездото всичко, което открие в близост до него,

181
H. Huxley, Thomas. „On the Hypothesis that Animals Are Automata, and its History“ (1874), in Collected Essays, Volume
I, Method and Results: Essays (London: Macmillan, 1901), p. 218.

129
включително топчета за пинг-понг и бирени бутилки. Явно разбира нещата донякъде,
но – бихме могли да кажем – не напълно.
„Ако завържете крачето на едно пиле за един пирон, то започва да писука високо.
Тревожният му зов кара кокошката веднага да се спусне по посока на звука, с накоко-
шинена перушина, дори и пилето в момента да е извън нейното полезрение. Веднага
щом го види, тя започва яростно да кудкудяка срещу някакъв въображаем антагонист.
Ако обаче покриете спънатото пиле – пред очите на неговата майка – със стъклен пох-
лупак, така че тя да може да го вижда, но не и да го чува, гледката въобще не е в състо-
яние да я трогне.
... В стандартния случай перцепторния сигнал на писукането идва косвено от врага,
който напада пилето. Според плана този сензорен сигнал затихва вследствие на дейст-
вения сигнал на ударите на човката, които трябва да прогонят врага. Едно борещо се,
но неписукащо пиле не произвежда сензорния сигнал, който ще предизвика специфично
действие.“182
Мъжките тропически риби демонстрират готовност за бой, когато видят червените
петна на другите мъжки от същия вид. Те също така изпадат във възбудено състояние,
когато случайно видят през прозореца червен камион. Хората изпадат в сексуална въз-
буда, когато гледат определена комбинация от много малки точки – на хартия, целуло-
идна или магнитна лента. Те дори си плащат, за да гледат тези изображения.
Къде при това положение сме ние? Декарт е готов да приеме също така, че и рибите
и домашните птици са сложни автомати и съответно нямат души. Какво тогава да кажем
за хората?
Тук Декарт се движи по тънък лед. Той има пред очите си назидателния пример на
възрастния Галилей, заплашен с мъчения от самопровъзгласилата се „Света инквизи-
ция“ поради твърденията си, че Земята се завърта около себе си веднъж дневно. Те про-
тиворечат на ясно изразеното в Библията виждане, че Земята е неподвижна, а небесата
обикалят около нея веднъж дневно. Римокатолическата църква е добре подготвена да
наложи насилствено конформизма – тя може да сплашва, да измъчва и да убива. Само
и само да накара хората да мислят като нея. В самото начало на Декартовото столетие
църквата вече е изпратила на кладата философа Джордано Бруно, тъй като е показал
самостоятелно мислене, изказал е открито идеите си и е отказал да се отрече. В случая
твърдението, че животните са подобни на часовници автомати, е много по-рисковано.
От теологична гледна точка материята е много по-чувствителна от това дали Земята се
върти – тя се докосва до централни, а не до периферни догми. Става дума за свободната
воля и съществуването на душата. Както и по други теми, Декарт избира лесния път.
Ние „знаем“, че сме повече от набор от няколко изключително сложни компютърни
програми. Подсказва ни го нашата интроспекция. Просто така го усещаме. По същия
начин и Декарт, който се опитва да направи един цялостен и скептичен преглед на това
защо въобще трябва да вярваме в нещо и който е автор на прословутата сентенция
„Cogito, ergo sum“ („Мисля, следователно съществувам“), придава безсмъртни души
само на хората и на никой друг на света.
Ние обаче, които живеем в по-просветени времена – когато наказанията за смутните
идеи не са толкова строги, – не само че можем, но сме длъжни да продължим търсенето.
Мнозина тръгват след Дарвин по този път. Какво си мислят другите животни, ако въ-
обще мислят нещо? Какво биха ни казали, ако ги запитаме по правилния начин? Когато
се заемем внимателно да ги изследваме, дали не намираме свидетелства за наличието
182
Von Uexcull. Op. cit., pp. 43,46.

130
на изпълнителен контрол, който обмисля различните алтернативи, едно разклонено
дърво от евентуалности? Като се замислим за родствените връзки между всички живи
същества на света, дали изглежда правдоподобно хората да имат безсмъртни души, а
останалите животни – не?
Молецът не изпитва нужда да знае как точно да заобиколи един стъклен прозорец,
нито пък гъската – да може да прави разлика между яйцата и бирените бутилки, които
прибира в гнездото си. Това е така, защото прозрачните стъкла и бирените бутилки не
са съществували достатъчно дълго, за да бъдат значим фактор при естествения подбор
на птиците и насекомите. Програмите, циклите и поведенческите репертоари са прости,
когато няма полза да бъдат сложни. Сложните механизми се развиват, когато простите
не са в състояние да се справят.
В Природата, програмата за прибиране на яйцата в гнездото е адекватна. Когато обаче
гъсетата се излюпят, и особено точно преди да станат готови да напуснат гнездото, тях-
ната майка грижливо се настройва към индивидуалните нюанси на техните звуци, вън-
шен вид и (вероятно) миризми. Тя научава пиленцата си. Сега вече тя познава своите
собствени малки много добре и не би ги сбъркала с чужди гъсета, колкото и подобни да
изглеждат те в очите на един човешки наблюдател.
При някои видове птици, при които е възможно да стане объркване, където малките
могат да се оперят и по погрешка да се приземят в нечие чуждо гнездо, механизмите на
майчиното разпознаване са още по-сложни. Поведението на гъската е гъвкаво и сложно,
докато простото и закостеняло поведение би било твърде опасно и твърде вероятно да
доведе до грешка. В останалите случаи то наистина е просто и закостеняло. Програмите
са пестеливи – никога по-сложни, отколкото трябва да бъдат. Стига само светът да не
бълва твърде много новости, твърде много прозорци и бирени бутилки.
Погледнете отново подскачащото насекомо. То може да вижда, да се движи, да ми-
рише, да вкусва, да лети, да се чифтосва, да яде, да отделя изпражнения, да снася яйца,
да метаморфозира. То има вътрешни програми за всички тези функции – те се съдържат
в мозък, чиято маса е може би не повече от милиграм, – както и специализирани органи,
които трябва да изпълнят тези програми. Това ли е всичко, обаче? Дали има някой,
който да отговаря за тях, някой там вътре, който да контролира всички тези функции?
Какво имаме предвид под „някой“? Или насекомото е само набор от функции и нищо
повече, без изпълнителна власт, без ръководител на органите, без своя насекомна душа?
Заставате на четири крака, за да погледнете насекомото отблизо, и го виждате да пов-
дига глава, да ви фиксира, да се опитва да осмисли това огромно, издигащо се над него
триизмерно чудовище. Мухата обикаля безцелно; вдигате навит на руло вестник и тя
бързо отлита. Палите лампата и хлебарката замръзва на място, взирайки се във вас. Нап-
равете крачка към нея и веднага ще изчезне зад шкафа. „Знаем“, че подобно поведение
се дължи на прости нервни реакции. Много учени се изнервят, ако започнете да ги раз-
питвате за съзнанието на една домашна муха или хлебарка. Понякога обаче добивате
едно неземно усещане, че границите, които делят програмите от осъзнаването, са не
само тънки, но също така и порьозни.
Знаем, че насекомото решава кого да изяде, от кого да избяга и кого да възприеме
като сексуално привлекателен. Дали е възможно вътре в него, в мъничкия му мозък, да
няма възприятия за правене на избор, нито осъзнаване за собственото му съществуване?
Нито милиграм самосъзнание? Нито намек за надежда за бъдещето? Нито дори и малко
удовлетворение от свършената през деня работа? И ако неговият мозък е една милионна

131
част от нашия, трябва ли да му отречем и една милионна част от нашите чувства и на-
шето съзнание? И ако – след като внимателно сме претеглили всички тези въпроси –
продължаваме да настояваме, че то е просто „робот“, как можем да сме сигурни, че съ-
щата присъда не може да бъде приложена и към нас самите?
Можем да разпознаем съществуването на подобни подпрограми именно защото са
така упорито прости. Ако обаче имахме пред себе си животно, преливащо от сложни
преценки, което има богат опит от непредвидени ситуации, взема непредсказуеми ре-
шения и разполага с могъща изпълнителна програма, дали тогава би ни се сторило, че в
случая сме изправени пред нещо повече от един мощен и силно умален компютър?
Пчелата разузнавач се връща в кошера от поредната експедиция и започва да „тан-
цува“, пълзейки по точно определен и доста сложен маршрут през кошера. По тялото ѝ
може да са полепнали полени и нектар и тя повръща част от съдържанието на стомаха
си за своите жадни сестри. Всичко това става в пълен мрак и нейните движения се въз-
приемат от зрителите само чрез осезанието. Тази незначителна информация е доста-
тъчна, за да може един цял рояк пчели да полети от кошера в правилната посока и на
правилното разстояние към един източник на храна, който никога до този момент не са
посещавали. Правят го с толкова малко усилие, сякаш става дума за познатия им ежед-
невен маршрут от дома до работното място. Те участват в угощението, което им е било
описано. Това се случва по-често, когато има недостиг на храна или когато нектарът е
особено сладък.183 Начинът, по който може да се закодира местоположението на едно
поле с цветя на езика на танца, както и как да бъде разшифрована хореографията –
всичко това е заложено в наследствената информация, съдържаща се в насекомото. Въз-
можно е те да са „просто“ роботи, но тези роботи имат невероятни способности.
Когато характеризираме подобни същества като „роботи“, рискуваме освен това да
изгубим от поглед възможностите, които роботиката и изкуственият интелект ще ни
демонстрират през следващите няколко десетилетия. Вече има роботи, които могат да
четат ноти и да свирят на пиано, роботи, които могат да превеждат доста прилично
между два много различни езика, роботи, които се учат от собствения си опит и коди-
фицират емпирично установени правила, които никога не са били въвеждани от прог-
рамиста. (В шахмата например те могат да разберат, че като общо е по-добре офицерите
да се разполагат близо до центъра, а не по краищата на дъската, като след това запомнят
и ситуациите, в което е позволено да се направи изключение от това правило.) Някои
шахматни компютри с отворени програми могат да победят почти всички гросмайстори
на света. Техните ходове са в състояние да изненадат програмиста. Завършените им
партии са подлагани на анализи от специалистите, които спекулират върху това какви
биха могли да бъдат „целите“, „стратегията“ и „намеренията“ на робота. Ако разпола-
гате с достатъчно голям предварително програмиран поведенчески репертоар и ако сте
в състояние да се учите от опита си, нима не започвате да изглеждате в очите на стра-
ничния наблюдател все едно сте разумно същество, правещо съзнателен избор – неза-
висимо какво всъщност се случва в главата ви (или където там другаде държите невро-
ните си)?184

183
Frisch, Karl von. The Dancing Bees (New York: Harcourt, Brace, 1953).
184
Една съвременна дискусия относно неврофизиологията и компютърните науки можете да откриете в Daniel С.
Dennett, Consciousness Explained (Boston: Little, Brown, 1991). Сред оптимистичните оценки на близкото бъдеще на изкус-
твения интелект вж. Hans Moravec, Mind Children (Cambridge: Harvard University Press, 1988) и Maureen Caudill, In Our Own
Image: Building an Artificial Person (New York: Oxford University Press, 1992). Едно по-песимистично отношение – в Roger
Penrose, The Emperor’s New Mind (New York: Oxford University Press, 1990).

132
 А когато разполагате с обширна колекция от взаимно интегрирани програми, способ-
ността да обновявате поведението си, умението да обработвате данни и средствата да
степенувате конкурентни програми, дали това няма да изглежда почти като мислене?
Възможно ли е нашата склонност да си представяме някой там вътре, който да дърпа
конците на животните марионетки, да е един присъщ само на хората начин на възприе-
мане на света?185 Възможно ли е нашето собствено усещане за изпълнителен контрол
над нас самите за това, че сами дърпаме конците си, да е също толкова илюзорно – или
поне през повечето време и в повечето от нещата, които правим? Доколко наистина мо-
жем да отговаряме за себе си? И каква част от действителното ни ежедневно поведение
е на автопилот?
Сред множеството човешки чувства, които – макар и да минават през културата – все
пак може би са предварително програмирани, трябва да изброим сексуалното привли-
чане, влюбването, ревността, глада и жаждата, ужаса пред прясно пролята кръв, страхът
от змии, височини и „чудовища“, срамежливостта и подозрителността към непознати,
подчинението пред властимащите, почитането на героите, доминирането над слабите,
болката и плача, смеха, табуто на кръвосмешението, усмихнатата радост на детето при
появата на член от семейството, тъгата от раздялата и майчината любов. Към всяко едно
от тези чувства има прикачен цял комплекс от емоции и мисленето няма почти нищо
общо с тях. Без съмнение можем да си представим едно същество, чийто вътрешен свят
да се състои почти изцяло от такива чувства и да бъде почти напълно лишен от мисъл.

Един паяк плете паяжината си близо до фенера на входа. Фината и здрава нишка се
развива от неговата паяжинна жлеза. Забелязваме за първи път мрежата, когато по нея
блестят малки капчици след последната буря, а нейният собственик поправя един пов-
реден периферен сегмент. Елегантната, концентрична и многостранна фигура е внима-
телно укрепена с една обтегната нишка, която е свързана с основата на лампата, и с още
една до най-близките перила. Паякът поправя паяжината си дори на тъмно и при лошо
време. През нощта, когато лампата свети, той застава в самия център на своята конст-
рукция и изчаква невнимателните насекоми, които са привлечени от светлината, но чи-
ето зрение е толкова лошо, че нишките остават почти невидими за тях. В момента, в
който някое от тях се оплете, паякът получава новината чрез преминаващите по паяжи-
ната вълни. Той се втурва по някоя от радиалните нишки, ухапва насекомото, бързо го
увива в бял пашкул, складирайки го за бъдеща употреба, и се втурва обратно към своя
команден център. Той е едно чудо на ефикасността, изграден е неравномерно и – докол-
кото можем да преценим – малко набързо.
Откъде паякът знае да проектира, строи, укрепва, поправя и използва тази елегантна
мрежа? Откъде знае да я построи близо до лампата, от която са привлечени насекомите?
Дали е обиколил цялата къща, като е преценявал изобилието от насекоми на различни
потенциални места за установяване на лагер? Как би могло поведението му да е пред-
варително програмирано, като се има предвид, че изкуствените светлини са били изоб-
ретени твърде скоро, за да е възможно да са участвали в еволюцията на паяците?
Когато дадете на паяци LSD или някакво друго променящо съзнанието вещество, тех-
ните паяжини стават по-несиметрични, по-хаотични, или – бихме могли да кажем – по-

185
Една от обещаващите новости в областта на изкуствения интелект се състои в откритието, че разделната обработка
на данни – много малки компютри, които работят паралелно, без да имат един централен изчислителен блок – действа
изключително добре, по някои стандарти по-добре и от най-големите и най-бързите самостоятелни компютри. Много
малки мозъци, които работят заедно, могат да се окажат по-добри от един голям мозък, който работи сам.

133
малко вманиачени, по-свободни като форма, но също така и по-неефективни в улавя-
нето на насекоми. Какво е забравил упоеният паяк?
Възможно е поведението му да е изцяло предварително програмирано в неговия
АГТЦ-код. При това положение обаче дали не е възможно много по-сложна информа-
ция да е затворена в един много по-дълъг и по-сложен код? Или част от тази информа-
ция е била научена при отминали приключения по изплитане и поправяне на мрежи, по
обездвижване и изяждане на плячка. Погледнете обаче колко е малък мозъкът на паяка.
Колко по-сложно поведение би могло да се появи от житейския опит на един много по-
голям мозък?
Паяжината е закотвена за локалната геометрия от лампа, метални перила и дървена
стена. Това също не би могло да бъде програмирано предварително. Би трябвало да има
някакъв елемент на избор, на вземане на решение, на обвързване на наследствената
предразположеност с напълно непознатите до този момент околни условия.
Дали паякът е „просто“ един автомат, който безропотно изпълнява някакви действия,
които му се струват най-естествените неща на този свят – и в замяна на това неговото
поведение е възнаградено с изобилни доставки на храна? Или все пак има някакъв еле-
мент на научаване, вземане на решения и осъзнаване?
Възприемайки високи стандарти на инженерна прецизност, паякът строи мрежата си
сега. Наградата ще дойде по-късно, може би много по-късно. Той търпеливо чака. А
дали знае какво точно чака? Дали мечтае за сочни молци и неразумни мушици? Или
докато чака, неговият мозък е празен, мързелив и не мисли за нищо – докато красноре-
чивото подръпване не го изстреля по някоя от радиалните нишки, за да ужили борещото
се насекомо, преди то да се е освободило и отлетяло? Наистина ли можем да бъдем
сигурни, че в паяка не присъства дори и най-бледият и ефимерен проблясък на съзна-
ние?
Бихме могли да предполагаме, че някакво остатъчно съзнание блещука и в най-скром-
ните създания и че с развитието на невронната архитектура и сложността на мозъка не-
говото ниво се повишава. „Когато едно куче бяга – пише естественикът Якоб фон Уек-
скюл, – кучето движи краката си; когато един морски таралеж бяга, краката движат мор-
ския таралеж.“186 Но дори и при нас хората се случва мисленето да се явява помощен
вид съзнание.
И ако би било възможно да се взрем в мислите на един паяк или на една гъска, може
би ще регистрираме една калейдоскопична прогресия от наклонности – и може би ня-
какво предчувствие за съзнателен избор – действия, които са избрани от едно голямо
меню от възможни алтернативи. Това, което индивидуалните нечовешки организми мо-
гат да отчетат като своя мотивация, това, което те усещат да се случва в телата им – за
нас са един от почти недоловимите контрапункти в музиката на живота.
Когато едно животно излиза да търси храна, то често го прави по точно определен
модел. Произволното търсене е неефективно, тъй като маршрутът ще се пресече много
пъти – при това положение едни и същи места ще бъдат посетени многократно. Вместо
това, макар животното да може да завива вляво и вдясно, общият модел на търсене
обикновено е едно прогресиращо движение напред. Животното се намира на непозната
територия. Търсенето на храна се превръща в упражнение по изследване. Страстта към

186
Цитирано в Konrad Lorenz, „Companionship in Bird Life: Fellow Members of the Species as Releasers of Social Behavior“,
in Schiller, op. cit., p. 126.

134
откривателство е изконно присъща. Това е нещо, което обичаме да правим заради са-
мото него, но то също така ни носи награди, подпомага оцеляването ни и увеличава броя
на нашите потомци.
Може би животните са почти пълни автомати – със своите импулси, инстинкти и хор-
монални пориви, които ги тласкат към едно поведение, което от своя страна е грижливо
отработено и избрано, за да подпомогне разпространяването на точно определена гене-
тична комбинация. Може би състоянията на осъзнаване, без значение колко са ярки, са –
както предполага Хъксли – „пряко следствие от молекулярните промени в мозъчното
вещество“. От гледна точка на животното обаче всичко може да изглежда – както е при
нас – естествено, страстно и понякога дори обмислено. Може би една буря от импулси
и засичащи се програми понякога би могла да изглежда като проява на свободна воля.
Едно животно със сигурност не може да добие впечатлението, че е насилено пряко не-
говата воля. То доброволно избира да се държи по начин, който му е продиктуван от
съперничещите си програми вътре в него. В общи линии, то просто следва заповеди.
И така, когато дните станат достатъчно дълги, животното започва да изпитва едно
нефокусирано безпокойство, нещо подобно на пролетна треска. То не се е замисляло –
с оглед зачеването и бременността – върху оптималния сезон за раждането на малките
и продължаването на своята генетична информация. Всичко това е далеч от неговите
способности. И все пак вътрешното усещане би могло да бъде такова, че времето да е
опияняващо, животът да е бурен, а самият ти да си се превърнал в лунна светлина.

Нямаме желание да звучим покровителствено. Без съмнение дълбочината на разби-

ране, която нашите родствени организми демонстрират, са ограничени. Нашата също е
такава. Ние също сме оставени на милостта на нашите чувства. Ние също сме напълно
невежи относно това какво ни мотивира. Някои от тези същества имат – като познати
аспекти от ежедневния живот – усещания, които са напълно неизвестни за хората.
Други пък имат напълно различни вкусове и възприятия за външния свят. „Хрянът е
сладък за червея, който го яде“, казва една стара поговорка на немските евреи. Като
изключим това, хряновият червей живее в един свят на миризми, вкусове, текстури и
други усещания, които са ни напълно непознати.
Земните пчели регистрират поляризирането на слънчевата светлина, което е неви-
димо за невъоръженото човешко око. Един вид гърмящи змии усещат инфрачервената
радиация и могат да отчитат разлики в температурата до 0,01(С на разстояние половин
метър. Много насекоми могат да виждат ултравиолетовото лъчение. Някои сладководни
африкански риби генерират около себе си поле от статично електричество и усещат при-
съствието на натрапници по раздвижването на вълните. Кучетата, акулите и цикадите
чуват звуци, които са абсолютно недоловими за човешкото ухо. Обикновените скорпи-
они притежават микросейзмометри на краката си, така че да могат да долавят в пълен
мрак стъпките на малко насекомо на разстояние един метър. Водните скорпиони усещат
на каква дълбочина са, като измерват налягането на водата. Един зрял женски копринен
молец може да отделя десет милиардни грама сексуален феромон на секунда и привлича
към себе си всеки мъжки на километри наоколо. Делфините, китовете и прилепите из-
ползват един вид сонар за прецизна ехолокация.
Посоката, обхватът, амплитудата и честотата на звуците, които се връщат отразени
към един летящ през нощта прилеп, биват систематично картирани в съседни зони от
неговия мозък. Как възприема прилепът своя ехо-свят? Шараните и морските котки
имат вкусови рецептори по почти цялото си тяло, както и в устата си. Нервите, тръгващи

135
от всички тези сензори, се събират в масивни, обработващи данните издатини в техните
мозъци, каквито няма при нито едно друго животно. Как една морска котка възприема
света? Какво ли е усещането да си в нейния мозък? Известни са случаи, при които едно
куче маха приветливо с опашка и се радва на човек, когото никога по-рано не е виждало.
Оказва се, че става дума за отдавна изчезналия близнак на неговия „господар“, когото
животното е разпознало по миризмата. Какъв е обонятелният свят на едно куче? Маг-
нитотактичните бактерии съдържат в себе си малки кристалчета магнетит – железен ми-
нерал, известен на първите ветроходни навигатори като „насочващ камък“. Въпросните
бактерии в буквалния смисъл на думата имат вътрешни компаси, които ги ориентират
по магнитното поле на земята. Голямото кипящо динамо от течно желязо в земното
ядро – което, доколкото знаем, е недостъпно за естествените сетива на хората – е основ-
ната реалност за тези микроскопични същества. Какво ли е тяхното усещане за земния
магнетизъм? Всички тези създания може и да са автомати, или почти, но имат неверо-
ятни специални сили, които никога не са били подвластни на хората, дори и на супер-
героите от комиксите. Колко по-различно би трябвало да бъде тяхното възприятие за
света, от който виждат толкова неща, които ние пропускаме.
Всеки вид има различен модел на реалността, отпечатан в съзнанието си. Няма пълен
модел. Всеки един поотделно пропуска някакви аспекти от света. Вследствие от тази
непълнота, рано или късно ще има изненади – които, може би, ще бъдат възприети като
магия или чудо. Има различни сензорни модалности, различни степени на чувствител-
ност към околния свят, различни начини, по които усещанията биват интегрирани в ди-
намичната мисловна карта на... една змия, например, тръгнала на лов.
Декарт не се впечатлява от това. Той пише следното на маркиза на Нюкасъл:

„Наистина знам, че примитивните организми правят някои неща много по-добре от

нас, но това не ме изненадва; защото това още веднъж доказва, че те действат със
силите на природата – на пружина, също като часовниците, които много по-точно ни
казват часа, отколкото е в състояние да направи това нашата собствена пре-
ценка.“187

С развитието на живота се разширява и репертоарът от чувства. Аристотел е мислел

навремето, че „в много животни наблюдаваме кротост или свирепост, спокойствие или
раздразнителност, смелост или боязливост, страх или самоувереност, висок дух или
липса на хитрост, и – що се отнася до интелигентността – понякога равностойното на
проницателност.“188 Има някои емоции, твърди Дарвин, които присъстват поне при още
някои видове бозайници, освен при хората – най-вече при кучетата, конете и маймуните.
Сред тях са удоволствието, болката, щастието, нещастието, ужасът, подозрението, из-
мамата, смелостта, страхът, чупенето, доброто настроение, отмъстителността, себеот-
рицателната любов, ревността, гладът за признание и похвала, гордостта, срамът,
скромността, великодушието и чувството за хумор. 189

187
Декарт, Рене. Писмо до Маркиза на Нюкасъл, цитирано в Mortimer J. Adler and Charles Van Doren, Great Treasury of
Western Thought: A Compendium of Important Statements on Man and His Institutions by the Great Thinkers in Western History
(New York and London: R. R. Bowker Company, 1977), P-12.
188
Aristotle. History of Animals, Book VIII, 1, 588a, in The Works of Aristotle, Great Books edition, Volume II, translated into
English under the editorship of W. D. Ross (Chicago: Encyclopaedia Britannica, 1952), p. 114.
189
Darwin, Charles. The Descent of Man and Selection in Relation to Sex (New York: The Modern Library, n. d.) (публикувана
за първи път през 1871 г.) (Изданието на Modern Library съдържа също така и The Origin of Species by Means of Natural
Selection of the Preservation of Favored Races in the Struggle for Life), Chapter 1 and 3.

136
 И в някакъв момент, може би много преди да се появят първите хора, бавно са се
появили още един набор от емоции – любопитството, интуицията, удоволствието от
ученето и обучаването. Неврон след неврон, преградите са започнали да се вдигат.

МАШИНИ ЛИ СА ЖИВОТНИТЕ?
(четири различи гледища)

ГЛЕДИЩЕТО НА XVII В. – ДЕКАРТ

„Както може би сте видели в пещерите и фонтаните на кралската градина, силата, с
която водата изтича от резервоара, е напълно достатъчна, за да движи различни машини
и дори да ги кара да свирят на инструменти или да произнасят думи – според различното
разположение на тръбите, по които водата тече...
Външните обекти, чието единствено присъствие е достатъчно, за да въздейства на
органите и сетивата, и които по този начин определят множеството различни начини,
по които може да се движи телесната машина – според това как са подредени частите
на мозъка – са подобни на странници, които – като влязат в някоя от пещерите на тази
водоснабдителна инсталация – несъзнателно предизвикват движенията, които се случ-
ват в тяхно присъствие. Защото те не могат да влязат, без да стъпят на определени дъски,
които са подредени така, че ако се приближават към къпещата се Диана, тя ще се скрие
между тръстиките; и ако се опитат да я последват, виждат срещу тях да идва Нептун,
който ги заплашва с тризъбеца си; ако изберат друг път, задействат някакво друго чу-
довище, което ги облива с вода от своята паст; или някакви други приспособления –
според това какво е било желанието на инженерите, които са ги направили. И накрая,
ако вложим в тази машина рационална душа, тя ще заеме своето място в главата и ще
изпълнява ролята на инженера, който трябва да е на това място в инсталацията, където
се събират всички тръби, ако иска да засили или да забави, или да промени по какъвто
и да било начин техните движения...
Всички функции, които аз приписах на тази машина (тялото), като смилането на хра-
ната, пулсирането на сърцето и артериите, подхранването и развитието на крайниците,
дишането, будното състояние и съня, възприемането на светлината, звуците, мириз-
мите, вкусовете, топлината, както и други подобни качества на органите за външно въз-
приятие; или отпечатването на идеите за тях в органите на здравия разум и въображе-
нието; задържането или отпечатването на тези идеи в паметта; вътрешното движение на
различните апетити и страсти; и накрая – външните движения на всички крайници, ко-
ито следват толкова ловко както действията на обектите, които са предоставени на усе-
щанията, така и картините, които се съдържат в паметта, че имитират колкото се може
по-добре тези на истински човек – искам, казвам ви, да възприемете всички тези функ-
ции на машината като естествено следствие от простото подреждане на органите ѝ, нито
повече, нито по-малко от движението на един часовник, или друг автомат, от това на
тежестите и колелата; така че, поне доколкото се отнася до това, не е необходимо да си
представяме каквато и да било вегетативна или чувствена душа, нито какъвто и да било
друг принцип на движение, или на живот.“190

190
Descartes, Rene. Trait (de l’Homme, Victor Cousin, editor, pp. 347, 427 – според превода на T. X. Хъксли, в Т. Н. Huxley,
Collected Essays, Volume I, Method and Results: Essays (London: Macmillan, 1901), „On Descartes’ ‘Discourse Touching the
Method of Using One’s Reason Rightly and of Seeking Scientific Truth’“ (1870).

137
 ГЛЕДИЩЕТО НА XVIII В. – ВОЛТЕР
„Колко е нещастно, колко жалко е да кажем, че животните са машини, лишени от
разбиране и чувства, които винаги изпълняват действията си по един и същ начин, които
нищо не научават, нищо не усъвършенстват и т.н.!
Какво! Нима птицата, която строи гнездото си като полукръг, когато е на една стена,
като четвърт кръг на ъгъл и като пълен кръг, когато е на дърво – нима тази птица винаги
действа по един и същ начин? Ловджийското куче, което сте обучили за три месеца,
нима то не знае повече в края на това време, отколкото е знаело, преди да започне уро-
ците? Канарчето, което обучавате на мелодия – нима я повтаря веднага? Не е ли необ-
ходимо дълго време, за да го научите на нея? Не сте ли забелязали, че само се поправя,
когато направи грешка?
Дали само защото ви говоря, това ви кара да прецените, че аз имам чувства, памет,
идеи? В такъв случай – аз не говоря на вас. Виждате ме да си тръгвам към къщи с печа-
лен вид, да търся нервно някакъв текст, да отварям бюрото, където си спомням, че съм
го оставил, да го намирам и да го чета с удоволствие. Можете да прецените, че съм
изпитал чувство на тревога и чувство на удоволствие, че имам памет и разбиране.
Обърнете същата преценка към кучето, което е загубило господаря си, което го е тър-
сило с жалостиво скимтене по всички пътища, което влиза в дома развълнувано, тре-
вожно, качва се по стълбите, слиза по стълбите, влиза от стая в стая, за да намери най-
накрая любимия си стопанин в неговия кабинет, и му показва своето щастие с радостни
звуци, с подскоци, с ласки.“191

ГЛЕДИЩЕТО НА XIX В. – ХЪКСЛИ

„Замислете се какво се случва, когато някой посегне да ви удари по окото. На мо-
мента, без нашето знание или воля, или дори против волята ни, клепачите се затварят.
Какво се е случило? Изображението на бързо приближаващия се юмрук се е отпечатало
върху ретината в задната част на окото. Ретината променя картината в разстройство на
няколко нишки от зрителния нерв; нишките на зрителния нерв засягат определени части
от мозъка; в резултат от това мозъкът предава сигнала на тези нишки от седмия нерв,
които водят към кръглия мускул на клепачите; промяната в тези нервни нишки карат
мускулните влакна да изменят размерите си и да станат по-къси и по-широки; затваря-
нето на процепа между двата клепача, около които се намират въпросните нишки, е
следствие от това. Свидетели сме на един чист механизъм, който поражда преднамерено
действие, и който е напълно сравним с този, който – според Декарт – движи фигурата
на Диана. Ние обаче можем да стигнем и по-далеч и да се запитаме дали нашата воля, с
която обозначаваме своите съзнателни действия, въобще има по-различна роля от тази
на Декартовия инженер, който стои на работното си място и отваря един кран или друг,
когато поиска да задвижи някоя машина, но не упражнява пряко влияние върху движе-
нията на цялото...
Декарт се преструва, че тези негови възгледи не следва да бъдат прилагани към чо-
вешкото тяло, а само към една въображаема машина, която – ако би могла да бъде пос-
троена – ще нрави всичко, което прави и човешкото тяло; това е недостойно – все едно
да подкупиш Цербер с къшей хляб; и безполезно, защото Цербер далеч не е толкова
глупав, че да го приеме...

191
Voltaire. „Animals“, Philosophical Dictionary (1764), T. H. Huxley, translator, op. cit., ref. 14.

138
 ... Кой жив човек, ако би имал неограничен контрол над нервите, които отговарят за
устата и гърлото на някой друг, би могъл да го накара да произнесе едно изречение? И
все пак, ако някой има нещо за казване, какво би било по-лесно от това, да го каже?
Желаем произнасянето на определени думи: докосваме пружината на машината за думи
и те биват изречени. Точно както и Декартовият инженер, ако поиска да задвижи една
конкретна хидравлична машина, трябва само да завърти крана и желанието му ще бъде
изпълнено. Обучението е възможно именно защото тялото е машина. Обучението е съз-
даване на навици, налагане отгоре на изкуствена организация върху естествената орга-
низация на тялото; и така действията, които в началото изискват съзнателно усилие, в
крайна сметка стават несъзнателни и механични. И ако едно действие, което в началото
е изисквало определено съзнание и воля за изпълнението си, продължава винаги да
изисква същите усилия, то тогава обучението би било невъзможно.
При това положение – според Декарт – всички функции, които са присъщи и на хо-
рата, и на животните, са изпълнявани от тялото в ролята му на чист механизъм. Той
гледа на съзнанието като на особеност на „chose pensante“, на „рационалната душа“,
която при човека (и само при човека, смята Декарт) е наложена върху тялото. Той си
представя тази рационална душа като намираща се в епифизната жлеза – един вид цен-
трална канцелария; тук – при посредничеството на животинските духове – тя разбира
какво се случва в тялото или влияе на действията на тялото. Съвременните физиолози
не приписват една толкова висша функция на малката епифизна жлеза, но по един доста
мъгляв начин възприемат принципа на Декарт и предполагат, че душата се помещава в
мозъчната кора – или поне според общото мнение именно там е седалището на инстру-
ментите на съзнанието.
... Макар и да има причини да не се съгласим с хипотезата на Декарт, че по-прими-
тивните същества са безсъзнателни машини, от това не следва, че той погрешно ги раз-
глежда като автомати. Те биха могли да са повече или по-малко съзнателни и чувствени
автомати. Повечето хора възприемат – категорично или подразбирайки – именно това
мнение: животните са съзнателни машини. Когато казваме, че действията на по-нис-
шите организми са ръководени от инстинктите, а не от разума, това, което действително
имаме предвид, е, че макар да чувстват по същия начин, по който и ние, все пак дейст-
вията им са резултат от тяхната физическа организация. С няколко думи – вярваме, че
животното е машина, една част от която (нервната система) не само предизвиква дви-
жението на останалите части и координира това движение спрямо промените на окол-
ните тела, но освен това е снабдена и със специален апарат, чиято функция е да извиква
съществуването на тези състояния на съзнанието, които наричаме усещания, емоции и
идеи. Вярвам, че това общоприето мнение се явява най-добрият израз на фактите, които
са известни до момента.
... Истина е – поне доколкото мога да преценя, – че аргументацията, която прилагаме
към животните, също толкова добре би могла да се отнесе и към хората; и следователно,
че всички състояния на съзнанието, които имаме, са – също както и при тях причиня-
вани от молекулярни промени на мозъчното вещество. Струва ми се, че няма доказател-
ство – нито при хората, нито при животните – за това, че каквото и да било състояние
на съзнанието би могло да предизвика промяна в движението или материята на орга-
низма. И ако тези твърдения са добре обосновани, от това следва, че нашите мисловни
състояния са просто символи при осъзнаването на промените, които протичат автома-
тично в организма. Нека приведем един краен пример – чувството, което наричаме воля,
не се явява причина за едно преднамерено действие, а е символ на това състояние на

139
мозъка, което се явява непосредствената причина за действието. Ние сме съзнателни
автомати...“192

ГЛЕДИЩЕТО НА XX В. – ДЖЕЙМС Л. И КЕРЪЛ Г. ГУД

„Докато размишлявахме върху темата за мисловните преживявания на животните, за-
почнахме да се чудим дали априорното мнение, че хората сме почти напълно съзнателни
и осъзнаващи (и следователно сме напълно компетентни да оценяваме нашите познава-
телно не толкова напреднали животински събратя) е правилно. Възможно ли е да сме
надценили твърде много степента на съзнателно мислене, която намира приложение в
ежедневния живот на повечето хора? Вече знаем, че голяма част от придобитото ни по-
ведение постепенно се превръща в навик: въпреки първоначално трудния процес по за-
учаването на задачата, нима има възрастен, който да трябва да се концентрира съзна-
телно, за да ходи, или да плува, или да си завърже обувката, или да изписва думи, или
да шофира по добре познат път? Някои видове лингвистично поведение също попадат
в този модел. Майкъл Газанига например разказва историята на един бивш лекар, стра-
дащ от толкова сериозни поражения на лявото (лингвистичното) мозъчно полукълбо, че
едва можел да формулира изречения от по три думи. И все пак, ако някой назовавал
някакво прехвалено, но неефикасно лекарство, той се впускал в петминутна гладка и
перфектна от граматична гледна точка тирада върху неговите недостатъци. Въпросната
реч е била складирана в незасегната дясна част (заедно с обичайната колекция от песни,
стихотворения и епиграми), подобно на запис на лента, който не изисква съзнателни
лингвистични усилия, за да бъде възпроизведен.
... И наистина, какви са доказателствата в полза на факта, че това възвишено интелек-
туално състояние, известно като „вдъхновение“, въобще изисква някаква съзнателна
мисъл? Най-често най-добрите ни идеи се появяват от нашата несъзнателна част, докато
мислим или правим нещо абсолютно различно. Вдъхновението може би зависи от няка-
къв вид повторителна и времеемка програма за напасване на модели, която работи не-
забележимо под нивото на съзнателното и търси подходящи съответствия.
Струва ни се, че един скептичен и безпристрастен извънземен етолог, който изучава
нашия не особено привлекателен вид, би могъл да заключи, че Homo sapiens са – в по-
голямата си част – автомати със свръхактивни и многословни отдели за връзки с общес-
твеността, които трябва да извинят и прикрият техните слабости.“ 193

192
Huxley, Thomas H. „On Descartes’ ‘Discourse Touching the Method of Using One’s Reason Rightly and of Seeking
Scientific Truth’“ (1870), и „On the Hypothesis that Animals Are Automata, and its History“ (1874), in Huxley, Collected Essays,
Volume I, Method and Results: Essays (London: Macmillan, 1901), pp. 184, 186– 187, 187-189,237-238,243-244.
193
Gould, J. L., and C. G. Gould. „The Insect Mind: Physics or Metaphysics?“ in D. R. Griffin, editor, Animal Mind-Human
Mind (Report of the Dahlem Workshop on Animal Mind-Human Mind, Berlin, March 22-27, 1981) (Berlin: Springer-Verlag, 1982),
pp. 288, 289,292.

140
 Десета глава.
ПРЕДПОСЛЕДНОТО ЛЕКАРСТВО
„И когато целият свят се претовари от обитатели, тогава послед-
ното лекарство е войната...“
Томас Хобс, „Левиатан“, II, 30194

Едва-що организмите са станали достатъчно добри в секса и са развили съвкуплени-

ето и страстта си към него, и веднага се появява нова опасност – ще се появят толкова
много конкурентни и способни да обменят ДНК организми, че непредвидливо ще по-
гълнат цялата налична храна или плячка, и тогава почти всички – включително техните
най-близки роднини – ще загинат. Това вероятно се е случвало безброй много пъти в
историята на живота.
Вземете едно изключително скромно същество, каквото е бактерията, която тежи
една трилионна част от грама, и го оставете да се размножава безпрепятствено. При
второто поколение ще има две бактерии, при третото – четири, при четвъртото – осем,
и т.н. и т.н. Ако си представим, че нито един от нейните потомци не умре, тогава след
сто поколения общата им маса ще бъде колкото на една планина. След 135 поколения
ще тежат колкото Земята, след 150 – колкото Слънцето, след 185 – колкото целия Мле-
чен път.
Разбира се, тези изумителни увеличения на теглото на една бактерия се явяват един-
ствено аритметични упражнения. Те никога не биха могли да се случат в реалния свят –
дори и по простата причина, че съвсем скоро възпроизвеждащите се микроорганизми
ще останат без храна. Вашите наследници биха могли да тежат колкото една планина
само ако разполагат с нейния еквивалент в храна. Какво да кажем тогава за същия ек-
вивалент на планетата, на Слънцето или на галактиката. Можем да разчитаме на огра-
ничено количество храна. И следователно, съвсем скоро между вашите потомци ще се
разгори съперничество за недостигащите ресурси. Но поради огромната сила на експо-
ненциалното възпроизводство, всеки организъм, който има дори и малко предимство в
това да намира и усвоява храна, съвсем скоро ще измести своята конкуренция (или поне
неговите потомци ще го направят). Съществата, които се размножават бързо, създават
големи популации и като следствие – условия за голямо съперничество за наличните
ресурси. Те предоставят суровия материал на естествения подбор, който по същество
увеличава малките различия в пригодността – разлики, които може да са толкова малки,
че да бъдат незабележими и за най-опитния естественик. Това е ключовият аргумент в
непубликувания ръкопис на Дарвин от 1844 г., както и в неговата статия, отпечатана
през 1858 г. в „Известията на Линеевото общество“ в Лондон.195

194
Hobbes, Thomas. Leviathan, or the Matter, Forme and Power of a Commonwealth Ecclesiasticall and Civil, Michael
Oakeshott, editor (Oxford: Basil Blackwell, 1960), Part 2, Chapter 30, p. 227.
195
Darwin, Charles, and Alfred R. Wallace. „On the Tendency of Species to Form Varieties; and on the Perpetuation of Varieties
and Species by Natural Means of Selection“, in Journal of the Proceedings of the Linnean Society: Zoology, Volume III (London:
Longman, Brown, Green, Longmans & Roberts, and Williams and Norgate, 1859), p. 50. Тук Дарвин също описва половия
подбор, при който мъжките индивиди се състезават за вниманието на женската или пък тя избира от няколко мъжки въз

141
 Какво тогава се случва, когато наистина има твърде голяма пренаселеност? Някои
отговори изглежда служат на по-големи цели. Ембрионите на акулата се бият до смърт
още в утробата ѝ. При много бозайници, братчетата и сестричетата от едно и също ко-
тило се борят за достъп до гърдите на майка си. Често има едно най-неконкурентноспо-
собно – изтърсачето на котилото, – което не успява да си пробие път и постепенно отс-
лабва все повече и повече с всеки следващ неуспешен опит да суче. Вирджинските опо-
суми имат тринадесет зърна и обикновено повече от тринадесет малки във всяко котило.
Оцеляват само тези, които успяват редовно да се набозаят. Едно подобно съперничество
отстранява слабите. Тези видове, които имат повече зърна, отколкото малки, позволяват
и на по-слабите и по-малко агресивните малки да достигнат до зрелост. Ако дори и то-
гава те се окажат неспособни да се конкурират и не успеят да предадат гените си на
следващото поколение, тогава ще се окаже, че тяхната майка – от гледна точка на запаз-
ване на собствената ѝ генетична информация – си е губила времето да ги кърми. Май-
ките, които имат по-малко зърна или повече малки, имат селективно преимущество. В
него – поне доколкото ни е известно – не влизат понятия като жестокост и страдание.
Дори и като изключим големите градове, ние, хората, редовно експериментираме с
това, да струпваме много животни в затворени пространства. Отговорните за това инс-
титуции се наричат зоологически градини. Някои от тях са по-гибелни от други. Един
добре известен проблем на зоологическите градини се състои в това, че затворените в
тях животни обикновено се оказват неспособни „да се размножават в пленничество“.
Един друг проблем са честите конфликти, които възникват между мъжките от един и
същ вид. Хората са се научили, че ако искат да запазят своята „колекция“, трябва да
държат мъжките индивиди отделно един от друг. Освен това са били провеждани и ла-
бораторни експерименти, с цел изследване на пренаселеността. Във всички тези случаи
не бива да забравяме, че условията са били създадени изкуствено. В естествената среда
има една възможност, която не присъства при пленничеството – независимо от това
пред каква провокация е изправено, едно затворено животно не може да избегне конф-
ликта и да се опита да постави ново начало някъде другаде.
Още от средата на XIX в. в различни лаборатории се развъждат норвежки плъхове.
Изкуственият подбор е предизвикал – отчасти вследствие на несъзнателния избор на
работещите в лабораториите – появата на една по-спокойна, по-малко агресивна и по-
плодовита порода. Освен това мозъците на тези опитомени плъхове са значително по-
малки от тези на дивите им събратя. Всичко това е изключително удобно за тези, които
провеждат експерименти с тях.196
При един превърнал се в класика експеримент, 197 психологът Джон Б. Калхун оставя
норвежките плъхове да се размножават в едно затворено пространство, докато броят на
обитателите – т.е. гъстотата на популацията – стане изключително голям. При все това,
той подсигурява достатъчно храна за всички. Какво се случва?
С нарастването на популацията започват да се появяват признаци на необичайно по-
ведение. Кърмещите майки внезапно стават някак си разсеяни и започват да отблъскват
или да изоставят своите малки, които съответно отслабват и умират. Въпреки изобили-
ето от обикновена храна, телата на новородените са лакомо поглъщани от минаващите
плъхове. Всяка разгонена женска бива преследвана безжалостно, но не от един, а от цяла

основа на някакво качество, което намира за привлекателно: „Този вид подбор обаче не е толкова строг, колкото е другият –
пише Дарвин. – Той не изисква смъртта на по-малко успешния, но му отрежда по-малобройно потомство.“
196
Richter, Curt Р. „Rats, Man and the Welfare State“, The American Psychologist 14 (1959), pp. 18-28.
197
Calhoun, John B. „Population Density and Social Pathology“, Scientific American 206 (2) (February 1962), pp. 139-146, 148
и цитираната литература.

142
глутница мъжки. Тя няма никакъв шанс нито да избяга, нито да намери убежище. Разп-
ространяват се всякакви гинекологични и акушерски разстройства и много женски уми-
рат или при раждането, или от усложнения малко след това. Когато са наблъскани много
на едно място, плъховете губят умението си да правят гнезда за себе си и за своите
малки. Техните подобия на гнезда са аматьорски и неефективни.
Калхун различава четири вида сред мъжките: доминиращи и изключително агре-
сивни, които макар иначе да са „съвсем нормални“, са склонни внезапно да „изпадат в
бяс“; хомосексуални, които правят сексуални предложения на възрастни и подрастващи
и от двата пола (но – което е важно – само на женски, които не са в период на овула-
ция) – техните покани обикновено биват приемани или поне понасяни, но те също така
често са нападани от доминиращите мъжки; една напълно пасивна група индивиди, ко-
ито „се движат през общността подобно на сомнамбули“ с почти абсолютна социална
дезориентация; и още една фракция, която Калхун нарича „сондьорите“ – те не участват
в борбата за статус, но иначе са хиперактивни, хиперсексуални, бисексуални и кани-
бали.
Ако нямаше разлики между хората и плъховете, то бихме могли да заключим, че сред
последиците от струпването на много хора в градовете – при равни други условия – би
имало още по-големи изблици на улични боеве и домашно насилие, злоупотреби и
липса на грижи към децата, повишена смъртност при майките и новородените, групови
изнасилвания, психози, увеличаване на хомосексуалността и хиперсексуалността, тор-
моз над хомосексуалистите, отчуждение, социална дезориентация и загуба на връзки с
обществото, както и закърняване на традиционните домашни умения. Тук определено
има някаква истина, но хората не са плъхове.
Струпването на много котки води до една кошмарна картина на непрекъснато съскане
и мяукане, на настръхнала козина, на безмилостни битки и на набелязване на париите,
които са подложени на атаки от всички страни. Хората обаче не са и котки.
Едно подобно събиране на малко пространство на наши по-близки родственици, как-
вито са песоглавците, също може да доведе до проливане на кръв и социални безре-
дици – поне с мащабите на тези при плъховете и котките. За това ще стане дума по-
късно. При много други животни пренаселеността отново води до повишена податли-
вост на болести и по-дребен ръст при зрелите индивиди. Когато обаче започнете да
струпвате на едно място все повече и повече индивиди от един вид южноафрикански
маймуни, отделните затворници започват грижливо да се избягват взаимно, като всеки
изучава с голям интерес земята под себе си и движението на облаците в небето. При
шимпанзетата увеличаването на броя им прави всички малко по-изнервени. Има повече
агресия. Но само дотам. Когато гъстотата на популацията се повиши, те правят съзна-
телни усилия да се успокояват взаимно и да поддържат мира.198 Те имат необходимите
нервни механизми и социален идиом, с които да компенсират пренаселеността. Дали
все пак не сме по-близки до тях, отколкото до плъховете?
Реакцията на плъховете към свръхнаселението, дори и в най-патологичните ѝ край-
ности, изглежда обяснима с оглед безмилостните закони на еволюцията. Когато гъсто-
тата на популацията стане твърде голяма, тогава се привеждат в действие механизми,
които да я намалят. Огромният брой социално незаинтересувани възрастни индивиди,
болестите, широкото разпространение на хомосексуалността и повишената смъртност
при майките и децата – всичко това служи за тази цел. В крайна сметка популацията
рухва, пренаселеността е облекчена и следващото поколение се връща към обичайните
198
Waal, Frans de. Peacemaking Among Primates (Cambridge, MA: Harvard University Press, 1989).

143
си задължения – поне докато броят на населението не се повиши отново. Някои от по-
веденческите реакции към свръхнаселението, които се забелязват при плъховете на Кал-
хун и при много други видове, не трябва да бъдат разглеждани като варварски и безчув-
ствени, а като необходимост в кризисни условия, способността за която също е претър-
пяла продължително развитие.
Представихме това в рамките на груповата селекция, но също така е възможна и ин-
терпретация в контекста на родствения подбор. Вместо това можехме да изтъкнем, че
свръхнаселението – поне в Природата почти винаги е така – обикновено се явява като
прелюдия към глада. При това положение има някакъв, макар и отчаян смисъл в това
кърмачетата да бъдат изоставяни или изяждани, или пък в това да не бъдат правени
гнезда за малките, или да бъде направено необходимото бебетата да се раждат преждев-
ременно или да не бъдат зачевани въобще.199
При много животни – например при маймуните ревачи – високата плътност на попу-
лацията води до инвазията на чужди мъжкари и поголовно избиване на всички налични
деца. Това поведение е особено изразено при животни, при които доминиращите мъжки
имат хареми или се опитват да възпрепятстват размножаването на другите мъжки. 200
Дали обаче то се дължи на свръхнаселението, или на еволюционната стратегия на но-
вият доминиращ мъжкар? Възможно най-бързото премахване на всички фактори, които
биха отвличали вниманието на женските, докарването им до състояние на овулация (ко-
ето се постига с избиването на техните малки) и оплождането им – преди да се появи
нов узурпатор – облагодетелства разпространението на неговата генетична информа-
ция.201 Колкото по-голяма е популацията, толкова повече са и предизвикателствата от
страна на сексуалните съперници и съответно толкова по-често малките са подложени
на унищожение. Дали всички черти в поведението на плъховете на Калхун могат да
бъдат обяснени по този начин – това засега остава неизяснено. Но някои със сигурност
могат.

Ако – симпатизирайки на плъховете, котките и бабуините, участващи в тези експери-

менти – бихме искали да им помогнем, какво би трябвало да направим? Може би ще се
изкушим да отворим вратите на затвора и да ги върнем обратно в естествената им среда.
Така ще сме елиминирали пренаселеността и – ако приемем, че животните могат да се
грижат сами за себе си – можем да се надяваме, че те ще се върнат към нормалното си
поведение и социална организация. При това положение обаче, дали и еволюцията не
би трябвало да е измислила някакви механизми за разпръсването на конкурентни орга-
низми, така че да не си пречат – особено на тези, които са най-агресивни, в повечето
случаи младите мъжкари? Това би било изгодно както за индивида, така и за рода.

199
Ричард Докинс твърди, че понижената раждаемост в отговор на пренаселеността може да бъде също така добре (не
по-добре) обяснен както чрез индивидуалния, така и чрез груповия подбор (The Selfish Gene [Oxford: Oxford University
Press, 1989], p. 119).
200
Eisenberg, John F. „Mammalian Social Organization and the Case of Alouatta“, in Michael H. Robinson and Lionel Tiger,
editors, Man and Beast Revisited (Washington: Smithsonian Institution Press, 1991), p. 135.
201
Наблюденията на специалиста по поведение на животните Стивън Емлън са един изключително добър тест за про-
верката па тези идеи. Той решава да изследва жаканите – птици, при които има обръщане па обичайните сексуални роли.
Мъжките се занимават изцяло с отглеждането па малките, докато женските яростно се конкурират за нещо като харем от
мъжкари. Тези от тях, които не разполагат с такъв харем, не се възпроизвеждат, което води до това, че доминиращите
женски често трябва да отговарят на предизвикателствата на по-нискостоящите от тях. Когато един такъв опит за преврат
успее, новодошлата женска обикновено унищожава яйцата и избива пиленцата. След това прави сексуални предложения
на ма,леките, които вече нямат малки, които да ги разсейват – и следователно могат да подпомогнат разпространяването
на генетичните комбинации на новодошлата. Генетичната стратегия, свързана с избиването на малките, е свързана с опре-
делена ситуация, а не е присъща на даден пол.

144
 Всъщност Природата се е погрижила да остави такъв авариен клапан. Вместо да ос-
танат и да се бият до смърт, потенциалните губещи – тези, които преценяват, че ще за-
гинат, ако продължат борбата, или които смятат, че възможната полза не си струва
риска – могат просто да си съберат нещата и да си тръгнат. В техния договор има клауза
за бягство, зелена карта за излизане от затвора, която силно намалява смъртните случаи
и осакатяванията. Необходимо е да се изпълнят няколко формалности и могат да си хо-
дят. Когато обаче ги затворите в една зоологическа градина или в лабораторен „апарта-
мент“ за плъхове, тогава им отказвате всяка възможност за бягство. И тогава полудяват.
Необходимо е някакво взаимно отблъскване, подобно на това между електрически
заряди с един и същ знак. Когато два електрона са далеч един от друг, те почти не чув-
стват взаимното си влияние. Когато обаче ги съберете, задействате могъщата сила на
електрическото отблъскване, която е толкова по-голяма, колкото те са по-близо. Нещо
подобно важи и при магнитите. Съперничещите си животни, които са способни – при
наличието на благоприятни обстоятелства – да се размножават експоненциално, също
се нуждаят от такова взаимно отблъскване, което се засилва, когато индивидите попадат
в условията на систематичен близък контакт. В Природата има такава сила – вътрешно-
видовата агресия, т.е. агресията, която е в рамките на един и същ вид.
При животните повечето конкурентни конфликти са с представители на същия вид.
И как би могло да бъде иначе? Те имат почти съвсем същите местообиталища, същите
предпочитания към храната, същата любовна естетика, същите места на гнездене и пре-
биваване, същите пасища и ловни територии. Ако животните се разпръснат, ще има дос-
татъчно храна и други ресурси за всички, като при все това ще бъдат достатъчно близо,
за да могат да се чифтосват. Ако са събрани на едно място, това поражда конфликти и
дори и най-силните индивиди са изложени на риска от смъртоносна битка.
Разпръсването се постига чрез агресия, но агресия не означава задължително насилие
и в действителност рядко стига до такова.202 Често е достатъчно заплашително да обя-
вите на всички, които биха могли да ви чуят, че това е вашата територия и че няма да
допуснете натрапници в нея. Можете също така да патрулирате по границите, като раз-
пръсвате урината и изпражненията си на ясно забележими, стратегически места, или да
оставите – чрез специфична жлеза и след много търкане и дращене – обонятелен знак
за своите собственически претенции. Ако сте мечка гризли, може би ще се опитате да
маркирате някой бор до височината, до която можете да достигнете. Когато потенциал-
ният натрапник разбере колко огромен би следвало да сте, щом сте стигнали толкова
високо, той ще ви остави предостатъчно пространство.
Около 80% от всички разреди бозайници са въоръжени със специални отделящи ми-
ризма жлези. При газелите те са в предната част на очите, при камилите – по врата и
краката, при овцете – на корема, при някои прасета – на глезените, при дивите кози –
зад рогата, при вилорогите антилопи – на челюстта, при пекарите203 – на гърба, при мус-
кусните елени – в предната част па гениталиите, при козите – на опашката. Водните
плъхове търкат задните си крака по страничната си жлеза и след това ритмично тропат
с тях по земята. Гебрилите и дървесните плъхове търкат коремите си направо в земята,
като секретират течност от коремните си жлези. Някои видове имат по пет или шест
вида различни ароматни жлези, разположени на различни места по телата им – всяка от
тях предава различна химична прокламация. Котките разпръскват специално титрувани
количества урина по завесите и тапицерията на мебелите, в случай че някой нахалник

202
Marler, Peter. „Golobus guereza: Territoriality and Group Composition“, Science 163 (1969), pp. 93–95.
203
Южноамериканска дива свиня. – Б. ред.

145
се осмели да влезе във всекидневната и да се свие на кълбо пред огъня. Домашните
зайци грижливо оставят купчинки изпражнения – като всяка топчица е обвита в мириз-
мата от аналната жлеза – на кръстопътищата в развъдника. Те са подобни на олтарите
на Хеката по пътищата в Древна Гърция.
Някои животни маркират другите с тези миризми, като например плъховете уринират
върху тялото на своите партньори – може би като белег на собственост не само над те-
ритория, но също така и над индивиди. Само въз основа на миризмите, животните са в
състояние да различават мъжки от женски, представители на тяхната група или порода
от тези на друга, възрастта, индивидуалната идентичност и сексуалната предразполо-
женост на женските.204 Учените са започнали да разшифроват основните фрази на този
химичен език – може би прости неща от сорта на „чужденци, не преминавайте: отнася
се за теб“, или „свободен мъжки, с добро потекло, желае среща с привлекателна млада
женска...“, или „ако искаш да си прекараш добре, следвай тази следа“. Понякога обаче
посланието изглежда много по-сложно. Животните непрекъснато изпращат по обоня-
телните комуникационни канали невероятно богатство от различни елегантни съобще-
ния – способност, която хората отдавна са загубили. Макар да сме разработили много
различни инструменти, все още не сме успели да се върнем в този свят.
Ако – въпреки всички ароматни предупреждения, които сте оставили – някой все пак
дръзне да навлезе в територията ви, понякога е достатъчно само да направите заплаши-
телен жест, да се спуснете към него или да оголите зъби и да изръмжите. Съвсем явно
е, че да се влиза в смъртна битка всеки път когато е налице някакъв малък спор относно
юрисдикцията, би било твърде скъпо и за двете страни – и за победителя, и за падналия.
По-добре е популацията да бъде разпръсната чрез блъфове, измами и преструвки, както
и с красноречива пантомима, представяща какво точно би се случило на натрапника,
ако той продължи да упорства в незачитането на вашите въздържани и разумни предуп-
реждения. Възпирането е основният начин, по който се разрешават подобни конфликти
по целия свят. Истинското насилие се намира в самия край на спектъра от агресивни
възможности – „едно последно средство“, както казва Хобс. Природата почти винаги
успява да се справи и без него.
За да бъдат избегнати недоразуменията, е необходимо да има ясни и недвусмислени
споразумения не само относно това, в какво се състои агресията, но също така и в какво
се състои подчинението. Типичните жестове на подчинение при бозайниците обикно-
вено са обратни на типичните агресивни жестове 205 – да извъртите очи така, че да не
гледате противника си; да стоите напълно неподвижен; един вид покланяне, при които
предните крака и главата са наведени, а задните части остават високо; да прикриете тези
части от тялото си, които обикновено се използват при демонстрирането на заплаха; и
обръщане на вратните вени или на корема към противника, все едно го приканвате да
ви изкорми. Пантомимата е съвсем ясна: „Ето ти корема ми, прави с мен, каквото поис-
каш.“ След това почти винаги следва някакъв великодушен жест от страна на победи-
теля.206 Различните видове имат различни наследствени споразумения относно това в

204
Eisenberg, John F., and Devra G. Kleiman. „Olfactory Communication in Mammals“, in Annual Review of Ecology and
Systematics 3 (1972), pp. 1-32.
205
Както за първи път е изтъкнато от Чарлс Дарвин (1872 г.) в The expression of the Emotions in Man and the Animals
(Chicago: University of Chicago Press, 1965, 1967), p. 119.
206
Още един аспект на жестикуларния език на примирението е инфантилното поведение при възрастни индивиди, вклю-
чително омилостивяването. Нещо подобно се среща при влюбените човешки същества, които използват бебешки думички
и се наричат взаимно „бебчо“. Те си служат с речник, който е бил развит в детството им за други цели.

146
какво се състои и какво символизира подчинението. Борбата е превърната в ритуал –
вместо кървава битка има обмен на информация.
Тази агресия – най-често между мъжки индивиди от един и същ вид в спор за терито-
рия или женски – е много различна от хищническата агресия, която е насочена срещу
индивиди от други видове. Двата модела имат някои общи черти (например оголването
на зъбите), но в единия случай става дума предимно за блъфиране, докато в другия
всичко е ужасяващо сериозно. Участват различни части на мозъка. При любовно съпер-
ничество котките съскат, фучат, извиват гърбовете си, настръхват, вдигат високо опаш-
ките си и разширяват зениците си. (Отбележете колко много от тези жестове правят
животното да изглежда по-голямо и по-опасно, отколкото е в действителност.) Въпреки
това рядко се случва да се наранят сериозно. Генетичната предразположеност да напа-
дате други индивиди от вашия вид, както и да предизвиквате нападения от тяхна страна,
има и своята неадаптивна страна – дори и да печелите всеки бой, все пак рискувате или
да бъдете наранен тежко, или някоя малка драскотина по-късно да се инфектира. Безк-
ръвните ритуали и символичните битки са много по-практични.
Хищническата агресия е абсолютната противоположност. Първоначалната ѝ цел е да
се приближите колкото се може по-близо до жертвата, още преди тя да е усетила, какво
точно се случва. Ако трябва, котката е в състояние да се промъква сантиметър по сан-
тиметър, с прибрани назад уши, козината – плътно прилепнала към тялото, опашката –
ниско долу. След това скок, убийство и вечеря – всичко това изпълнено с ненадминато
изящество и грация. Няма съскане и фучене. Вътрешновидовата агресия е в основата си
шоу, представление, сплашване, принуда, актьорско майсторство. При нея много рядко
се стига до смъртоносни битки. Междувидовата агресия е нещо съвсем друго. Това вече
е работа. Плячката може и да се измъкне, но намерението на хищника е да убива. Не са
много видовете, които объркват систематично двата модела на агресия.
Пародийната битка е основен елемент в театъра на вътрешновидовата агресия. И
двете страни извършват необходимите движения, но няма сериозно ранени. Смъртонос-
ните и острозъби пирани, обитаващи реките на Южна Америка, се бият помежду си.
Или поне мъжките го правят. Само че никога не се хапят. Ако се хапеха, всички щяха
да пострадат. Вместо това те се бутат и блъскат взаимно с опашните си перки. Искат да
демонстрират агресивност, но не и да окървавят водите. Биещите се сякаш стъпват по
някаква тънка линия между страха и убийството. Най-често – не трябва да забравяме и
условията на многобройната група – всички следват линията с удивителна точност. Но
като напомняне за това колко тънка е всъщност границата, при много видове вътреш-
новидовите битки се случват по-често, когато животните са гладни. Един тип поведение
прелива в друг.
Женската синя чапла чува любовните викове на мъжкия. Възможно е няколко мъж-
кари да надават зов едновременно – към вятъра, или поне така изглежда на пръв поглед.
Следвайки повика на сърцето си, тя долита и каца на някой клон в района. Мъжкият
веднага започва да я ухажва. В момента, обаче, в който тя прояви интерес и се приб-
лижи, той внезапно променя намеренията си, става груб, отблъсква я и дори може да се
случи да я нападне. Щом обезкуражената женска отлети, той отново започва да я зове –
„неистово“, според думите на Нико Тинберген, който пръв описва живота на сините
чапли. Ако тя реши да му даде втори шанс и долети отново, той може отново да я на-
падне. Постепенно – стига търпението на женската да не се изчерпа – непостоянната
сръдливост на мъжкия отслабва и той дори може да се окаже готов да се чифтоса. Той
е конфликтен и двойствен. В главата му се смесват секс и агресия и объркването му е

147
толкова голямо, че ако не е търпението на женската, този вид едва ли би могъл да се
възпроизвежда. Ако някога е имало птичи кандидат за психотерапия, то нашето пред-
ложение е мъжката синя чапла. Подобно объркване в съзнанието обаче се среща при
много видове и най-вече при мъжките индивиди. Сред тях има влечуги, птици и бозай-
ници. Изглежда, някои от нервните схеми на агресивността се намират в опасна близост
с тези на секса. Проявяващото се вследствие от това поведение се оказва странно поз-
нато. Но – разбира се – хората не са чапли.
Често можете да станете свидетел на тази двойственост, на напрежението между въз-
пирането и освобождаването на агресивните механизми в поведението на едно животно.
Става дума буквално за раздвоеност на съзнанието. Случва се едно бойно петле – чиито
човка и нокти са смъртоносни – по средата на конфронтацията да се обърне настрана и
да клъвне от земята едно камъче, само за да го пусне отново след секунда. Както при
хората, така и при животните едно подобно поведение се нарича „изместване“. Агре-
сивните чувства са отклонени или изместени към някой друг или нещо друго, така че
страстите да могат да бъдат освободени, без да предизвикат истинско нараняване. Пет-
лето не се гневи на камъчето, но то му е наблизо и освен това представлява по-безопасна
мишена.
Мъжките на някои тропически риби използват яркото си оцветяване, за да държат
другите мъжки настрана, т.е., за да защитят своята територия и своите женски. Самите
женски обаче също носят подобна украса. По време на ухажването женската – ако се
почувства привлечена от съответния мъжкар – се освобождава от обичайните си белези
на подчинение и готовност да избяга и обявява любовните си намерения чрез друга де-
монстрация – която обаче твърде много прилича на агресивната поза на мъжките. При
някои видове, мъжкият изпада в ярост (а може би и в малко объркване). Той залпово
отговаря със собственото си оцветяване, като страховито бие водата с опашка и връх-
лита върху нея. Но – както показва знаменитото изследване на Конрад Лоренц – той
всъщност не я напада. (Ако го направи, ще остави по-малобройно потомство.) Вместо
това, като се разминава на косъм с женската, той продължава напред и напада някого
другиго – обикновено мъжкия от съседната територия, който по това време най-често
си гледа собствената работа и невинно поглъща водорасли. В крайна сметка всичко
утихва. Нашият герой вече нито напада съседа си, нито заплашва женската. Видът ще
бъде продължен. В случая вместо агресията да бъде изместена от един страховит про-
тивник към по-безобидна цел, става общо взето обратното. Този вид пренасочване също
е силно разпространен. И отново жестовете, позите и демонстрациите, свързани със
секса, са много подобни на тези на агресията. Възможно е да се получи объркване.
Един вълк обикновено поздравява друг вълк, като сключва челюсти около неговата
муцуна. Много други бозайници постъпват по същия начин. Хората, които се занимават
с опитомяването на диви животни, обикновено се стряскат, когато се окажат пасивната
страна на един такъв поздрав. Вълкът се изправя на задните си крака, поставя предните
си на раменете на учения и леко захапва главата му. Просто това е неговият начин да
демонстрира приятелските си чувства. Ако сте животно, което не може да говори, то
така сте в състояние да предадете едно много ясно послание: „Виждаш ли ми зъбите?
Чувстваш ли ги? Мога да те нараня, наистина мога. Но няма, защото те харесвам.“ Тук
отново разделителната линия между агресията и привличането е много тънка.
Когато шимпанзетата са заети с това, което хората биха определили като доста гру-
биянско поведение, лицата им добиват едно характерно „игрово изражение“, което да

148
покаже, че в случая тази бойна гимнастика се явява само игра. Демонстрациите на ухаж-
ващите чайки често са описвани като „страх и враждебност или склонност към нападе-
ние и бягство... които са изразени по начин, който ги отрича“.207
При жеравите се наблюдава една особена „церемония на примирение“, при която
мъжкият отваря крила, увеличава размера си, издига човката си... и тогава, докато все
още е в заплашителна поза, внезапно се обръща настана – излагайки на показ уязвим и
лесно различим обект от своята анатомия, може би страничната или задната част на
главата си. Тази пантомима може да бъде изиграна няколко пъти и да включва освен
това нападение срещу парче дърво или нещо друго, което е наблизо. Посланието, което
се съдържа в нея, е съвсем ясно: „Аз съм голям и страшен, но не за теб – за другите, за
другите, за другите...“208
Може би такъв е произходът и на усмивката. Оголването на зъбите също носи посла-
ние: „Мисля, че си храна“, или поне „Внимавай с мен“. Но на символичния език на жи-
вотните този сигнал може да бъде смекчен и променен: „Макар ти наистина да си храна
и макар да съм добре екипиран, за да те изям, все пак можеш да бъдеш сигурен с мен.“
По целия свят, в буквално всяка човешка култура, усмивката изразява симпатия и доб-
ронамереност (с някои нюанси, които предават отсянка на нервност или почтително от-
ношение). По целия свят, в почти всяка човешка култура, в цивилния и във военния
живот – при ръкостискания, махвания, поздрави между конни сиукски воини, поздрави
към Цезар и към Хитлер, при поздрав на по-висш офицер или при сбогуване – ние хо-
рата предлагаме като приветствие дясната си ръка, като демонстрираме от безопасно
разстояние, че не сме въоръжени и следователно не представляваме заплаха. Когато си
имате работа с един вид, който още от най-ранните си години има склонност към тоя-
гите, ножовете, копията и брадвите, тази информация може да се окаже важна.

С някои малки изключения, животните не изглежда първо да обмислят съзнателно

какво да правят в дадена ситуация и едва след това – след като са претеглили различните
алтернативи – да гласуват в полза на агресията. Това е твърде бавен процес, който ще
попречи на оцеляването в сложния биологичен свят. Вместо това животното усеща зап-
лахата или плячката и отговаря в рамките на десети от секундата. Задейства се сложен
набор от физиологични реакции – в кръвта се отделя адреналин, крайниците се сгъват.
Тези механизми присъстват неизменно в животните – в режим на готовност – и очакват
сигнала, който ще ги отприщи.
В нервната архитектура на бозайниците има предварително заложени схеми на агре-
сия и хищничество. Когато стимулирате с ток определена част от мозъка на една са-
мотна котка, тя веднага започва да дебне някаква въображаема плячка. Изключете апа-
рата и тя ще започне да се протяга и да си ближе лапите. Един плъх, който обикновено
просто не обръща внимание на мишките, ще се превърне – стига да пуснете електри-
чески ток през точно определена зона от неговия мозък – в обезумял убиец, в изцяло
отдадена и безмилостна машина за убиване на мишки. Има си причина стимулираните
нервни схеми да бъдат там. При нормални обстоятелства те ще бъдат възбудени от ня-
какъв дразнител от външния свят – движение, миризма или звук, които предизвикват
електрически импулс – и тогава мозъчните механизми за агресия или хищничество ще

207
Beer, C. G. „Study of Vertebrate Communication – Its Cognitive Implications“ in D. R. Griffin, editor, Animal Mind-Human
Mind (Report of the Dahlem Workshop on Animal Mind-Human Mind, Berlin, March 22–27, 1981) (Berlin: Springer-Verlag, 1982),
p. 264.
208
Превод на Конрад Лоренц от езика на жеравите. Konrad Lorenz, On Aggression (New York: Harcourt Brace, 1966), pp.
174, 175.

149
се включат. Когато им предложите сочен кокал, все още покрит с месо, дори и двусед-
мични палета започват да ръмжат и лаят. Сухата кучешка храна не може да предизвика
подобна предварително програмирана реакция. Хората също притежават такива меха-
низми. Понякога някоя дефектирала схема може да се включи при най-малкия външен
стимул или дори при липса на такъв.
Сякаш всички ние, птици и животни – но най-вече мъжките индивиди, – се разхож-
даме наоколо, нарамили по едно контролно табло с комплект от бутони. Таблото е на
видно място и всички могат го достигнат (дори и ние самите можем да го достигнем –
така добиваме хъс, което е едно от основните качества на професионалните спортисти).
Когато бъдат натиснати, бутоните отприщват набор от силни, страстни и понякога
смъртоносни реакции, които обикновено са държани под стриктен контрол. Показано
по този начин, може би ще ви се стори странно, че Природата е оставила тези бутони
толкова на открито, толкова достъпни, толкова уязвими за злоупотреба. 209
Един вид светулки канибали наподобяват цвета и честотата на сигналите „ела насам“
на друг вид, по-глупави светулки. Така те натискат любовния бутон на наивните насе-
коми, които си представят знойни женски там, където всъщност ги очаква една зейнала
паст. За да примамят незаинтересуваните или своеволни женски за чифтосване, мъж-
ките от много видове често са готови да натиснат бутони със съвсем различно предназ-
начение,

„като например хранене, защита, страх пред лицето на агресията, или грижа за
малките. Те биха могли да симулират кратка заплашителна атака, да плачат като
бебета, да наподобят тревожен сигнал, да подскачат на един крак, все едно са ранени,
или (при пауните) да кълват по земята, все едно са намерили храна.“ 210

209
Ето един пример:
„Един ден моят приятел и учител Бил Друри ме покани на наблюдение на птици на един малък остров до крайбрежието
на Мейн. Оставихме книгите за птици и биноклите и се отправихме към най-близкото дърво, което се издигаше самотно в
пейзажа. Тогава той издаде няколко високи звука, подобни на птичи, и скоро дървото започна да се изпълва с птици, които
на свой ред издаваха подобни звуци. Когато дървото започна да се изпълва, то сякаш запривлича все повече и повече птици
и все едно вследствие на някаква магия се оказа, че всички пойни птички от целия район се стичат към дървото, под което
стояхме. По това време Бил беше коленичил на земята и се бе превил на две, като през повечето време издаваше някакви
дълбоки стенания. Изглежда птиците всъщност се бяха наредили на опашка, за да могат да погледнат Бил от възможно
най-близо. Т.е. те скачаха от клон на клон, докато стигаха на един клон на около 2,40 м от земята и на не повече от 0,60 м
от лицето ми. И когато всяка една птичка стигаше до въпросното клонче, Бил сякаш по даден сигнал я представяше: „Това
е мъжко черноглаво врабче. Може да се познае но черната перушина по врата и гърба му. Според мен е на около две години
и половина. Виждаш ли жълтото петно на гърба му – между крилата? Това е добър възрастов белег.“
За мен моментът беше наистина вълшебен. Само за няколко минути Бил беше скъсил невероятно много дистанцията
между нас и тези птици – както от физическа, така и от социална гледна точка. Отношенията ни бяха толкова различни, че
бях удостоен с лични запознанства само от няколко крачки разстояние. Очевидно Бил прилагаше някакъв трик и чрез
птичата си песен можеше да ги докара до подобно на транс състояние... В началото Бил имитираше единствено нападател-
ните призиви на един вид дребни врабчета, обитаващи района, като от време на време ги разнообразяваше с викове на
бухал. Бухалът е смъртоносен през нощта, но през деня е много уязвим и може да се случи да бъде нападнат от групи пойни
птички, които (вероятно) искат да го прогонят от района си. Възможно е дори да се нахвърлят върху него и да го убият на
самото място. Това привличаше все повече и повече птици към дървото, тъй като с всяка присъединила се към тях птица
нападащите групи печелят по отношение на индивидуалната сигурност (както и подсилват възможностите си да тормозят
бухала). Веднъж щом кацнеха на дървото, обаче, те виждаха само две четириоки човешки същества, но не и бухал. Позата
на Бил – коленичил и свит на земята – и звуците, които издаваше, трябваше да накарат птичките да си мислят, че бухалът
е под него. Това ги караше да се приближат възможно най-много, за да могат да се убедят в това, което пък ги довеждаше
на две крачки от лицето ми. За разлика от това, което е обичайно за фокусите, фактът, че знаех как Бил прави магията си,
по никакъв начин не влияеше на радостта ми.“ (Robert Trivers, „Deceit and Self-Deception: The Relationship Between
Communication and Consciousness“, in Michael H. Robinson and Lionel Tiger, editors, Man and Beast Revisited [Washington:
Smithsonian Institution Press, 1991], pp. 182, 183.)
210
West-Eberhard, Mary Jane. „Sexual Selection and Social Behavior“, in Robinson and Tiger, op. cit., p. 165.

150
 Без оглед на каквито и да било скрупули, те ще използват всяко средство, което би
проработило. В много култури младите мъже се опитват да натиснат достъпните бутони
на сексуалността, може би като предлагат изцяло неискрени обещания за вярност и от-
даденост или се предизвикват взаимно към бой, като единият се подиграва със сме-
лостта на другия, или пък със сексуалното поведение на неговата майка. Ползата тези
бутони да са толкова достъпни, би трябвало да е по-голяма от рисковете. Въпреки това
липсата на гъвкавост при подобни лесни за провокиране реакции би трябвало да пре-
дизвиква тревога.
Тези модели на поведение също са закодирани в нуклеиновите киселини. В АГТЦ-
архивите съществува педантичен опис на всяко заплашително замахване, на всяка от-
сянка в позата, която изразява подчинение. След като това е така, бихте могли да очак-
вате вариативност в стила или интензитета на агресията при различни индивиди от един
и същ вид. Което си е практика. Ако вземете една популация от мишки и започнете да
кръстосвате от една страна само агресивните, а от друга – само миролюбивите, в крайна
сметка ще получите две породи със съвсем различен темперамент. Това няма да се
дължи на практиките по отглеждане на малките, тъй като потомците на агресивни ро-
дители стават агресивни, дори и да бъдат откърмени от миролюбиви майки. Обратното
също е вярно. Всеизвестно е, че чрез изкуствена селекция кучкарите са създали нервни,
раздразнителни и свирепи породи – например ротвайлерите и питбулите, – както и при-
ятелски настроени, миролюбиви породи, които често се оказват безполезни като кучета
пазачи (например кокер-шпаньолите). В случая с агресията при мишките и кучетата нас-
ледствеността често се оказва по-силна от домашната обстановка. (При хората ситуаци-
ята може би е различна, или пък двете влияния биха могли да са с равна сила.)

Почти всички социални бозайници са организирани на групи, съставени от женски

(често с роднински връзки) и техните малки. Следва да се отбележи, че мъжките – които
иначе отсъстват – винаги са там, когато женските са разгонени. Те могат да отделят
твърде много време на това да доминират, да се бият и да се чифтосват, но – когато
нещата опрат до социалната структура и до отглеждането на малките – тяхното присъс-
твие често е сведено до бледа сянка. В обичайния случай малките израстват със своята
самотна майка. Сред изключенията от това правило са шимпанзетата, горилите, гибо-
ните, дивите кучета и може би вълците. Както и – макар и далеч невинаги – хората.
При умерени и полярни климатични условия е разумно малките да се родят през про-
летта – по този начин ще имат на свое разположение остатъка от пролетта, лятото и
есента, и едва тогава ще им се наложи да се сблъскат с трудностите на зимата. И ако
периодът на бременността е кратък (другата алтернатива е да е около една година), то-
гава чифтосването също ще стане през пролетта. Вероятно е отнело големи периоди от
еволюционно време да бъдат изградени биологични часовници в животните, които да
стимулират репродуктивните механизми в правилния момент през пролетта и да ги въз-
препятстват през останалото време от годината.
Естественият подбор е предоставил широк набор визуални, ароматни, аудио- и други
знаци, които да информират незаинтересованите (в стандартния случай) мъжкари за
иначе незабележимия факт, че навсякъде около тях яйчниците произвеждат яйцеклетки.
Сексуалното внимание през останалото време се явява най-вече ненужно усилие (то
служи, за да свърже мъжкия и женската в един вид, където и двамата са необходими, за
да отгледат малките). И така, женската е снабдена с някакъв вътрешен календар (който
може би се задейства от дължината на деня), както и с редица сигнали и набор от видове

151
поведение (изкусителни феромони и съблазнителни пози, например). Когато настъпи
сезонът на любовта, тогава по даден знак – сякаш активирани от някакъв декартовски
часовник – и двата пола полудяват от страст.
Ако чифтосването стане през пролетта, тогава и съперничеството на мъжките за вни-
манието на женските също трябва да е в най-високата си фаза по същото време. И ако
животът на елените зависи отчасти от тяхната скорост и от способността им да се отб-
раняват, когато бъдат нападнати от хищник, то вътрешновидовите състезания за сила,
скорост, издръжливост и стратегия, които се разиграват между мъжките, в крайна
сметка облагодетелстват не само гените на победителя, но и целия вид. Това е ритуална
битка, която почти никога не води до нечия смърт. Целта на упражнението веднага става
ясна, когато сърната се отдаде на спечелилия борбата. Големият брой такива драми в
продължение на много поколения позволяват на елените да останат в крачка с наследс-
твените подобрения в – да кажем – ловните способности на вълците.
При много хищни видове животните ловуват заедно. Плячката или бива въвлечена в
засада, или бива изтощена с непрекъснати лъжливи нападения. Изоставащите от ста-
дото индивиди – обикновено младите, старите или слабите – биват изолирани от оста-
налите. Хищниците биха могли да разработят схема на различни смени – тези от Група
едно правят само лъжливи нападения, докато тези от Група две тичат редом с тях и са
готови да ги сменят, щом се уморят. Кооперирането прави лова много по-ефикасен и
благодарение на него хищниците са в състояние да повалят животни, които са по-го-
леми от тях самите.
Членовете на ловните групи имат своя етика – независимо какви разпри има между
тях, те са оставени настрана, докато са на лов. За тях също „политиката спира на грани-
цата на водата“. В групата функционират набор социални правила, които са по-раз-
лични от тези извън нея. Има само една крачка между това да нападнеш животно от
друг вид и това да нападнеш непринадлежащо към групата животно от твоя собствен
вид. Това е валидно както за лъвовете и кучетата, които ловуват на групи, така и за
мравките и пингвините, които не го правят. Те се държат така, все едно има някаква
специална лоялност, която е запазена само за членовете на групата. Всички останали са
обект на подозрение и враждебност, дори и да са близки индивиди от същия вид. Това
явление не е запазено само в рамките на ловните групи. То е факт от живота на повечето
социално организирани птици и бозайници.
Етноцентризмът се свежда до убеждението, че нашата група (която и да е тя) е в цен-
търа на всичко, което е добро и истинско, в центъра на обществената вселена. Единст-
вено ние правим нещата така, както трябва да бъдат направени. Ксенофобията е страх и
омраза към чуждите. Тяхното поведение е погрешно, странно и отвратително. Те не
уважават живота по същия начин, по който го правим ние. И при всички положения
основната им цел е да ни причинят зло. Отново стигаме до познатото „Ние срещу тях“.
Етноцентризмът и ксенофобията са изключително често срещано явление сред птиците
и бозайниците, макар и да не са неизменно нравило. Ятата от мигриращи птици напри-
мер са напълно отворени за всички от същия вид.
Ако се сблъскаме с непознат, който иска да причини зло и на двама ни, тогава вече
имаме мотивацията да забравим за всички различия между нас и заедно да се разправим
с общия враг. Шансовете ни – като отделни индивиди и като група – да преживеем на-
падението силно се повишават, ако успеем да се обединим със своите събратя. Същест-
вуването на общ враг може да действа като могъща обединяваща сила. Общите врагове

152
карат обществената машина да мърка. Групите, които са предразположени към ксено-
фобична параноя, могат да имат предимство при сплотяването в сравнение с други
групи, които имат по-реалистично и безгрижно отношение.
Ако преувеличите заплахата, поне ще сте успели да намалите напрежението вътре в
групата. И ако външната опасност се окаже по-сериозна, отколкото лично вие сте пре-
ценили, все пак ще бъдете по-добре подготвени за нея. Докато обществената цена остава
в разумни граници, това може да се окаже една успешна стратегия за оцеляване. Така
че има нещо заразно в ксенофобията.
Дори и сред такива животни, които имат малко врагове, след като стигнат до зряла
възраст – например делфините, или вълците – малките продължават да са уязвими. Не-
обходими се специални мерки за тяхната защита. Възрастните делфини например ни-
кога не се отделят от своите малки. През първите няколко месеца от живота си вълчетата
са предпазливи и страхливи. Много от малките просят храна с визуални сигнали, а не
със звуци – за да не привличат ненужно вниманието на хищниците. Тези мерки са по-
лезни както с оглед междувидовото, така и в контекста на вътрешновидовото насилие.
Като се има предвид колко много живеещи на групи животни нападат членове на други
групи, попаднали на тяхна територия, малките имат всички основания да се пазят от
непознати.
При антилопите гну – африкански вид, който страда от нападенията на всевъзможни
хищници – малкото е в състояние да се изправи несигурно на крака само няколко ми-
нути след раждането си. Само след още пет минути то може вече да следва майка си, а
след едно денонощие – да не изостава от стадото. Антилопите гну растат бързо. При
други животни, сред които хората са най-поразителният пример, новородените се поя-
вяват абсолютно безпомощни. Ако бъдат изоставени от своите родители, те ще загинат
в рамките на няколко дни, дори и без намесата на хищници. Майката гну не трябва да
прави много жертви за своите малки, с изключение на това да ги оставя да сучат. Чо-
вешките майки (както и червеношийките, вълчиците и женските маймуни – да споме-
нем само някои) трябва да разработят сложен поведенчески репертоар, ако искат да въ-
обще да има следващо поколение. При по-висшите бозайници, тези специални дейности
могат да продължат с години или дори с десетилетия, преди подрастващите да се раз-
вият почти напълно. За да бъде направена толкова голяма инвестиция, трябва да има и
сравнима по своя размер полза. Дългото детство на висшите бозайници се свързва с по-
големите им мозъци и с необходимостта малките да бъдат обучавани. Това освобождава
младите индивиди от относителното неудобство да имат единствено предварително
програмирани генетични знания.
При много животни има един ранен период от техния живот, през който те дълбоко
и безвъзвратно научават много неща. Това е времето например, когато едно пате е го-
тово да следва всичко около себе си, което се движи като мама – дори да става дума за
някой брадясал учен в областта на животинското поведение. Това се нарича отпечат-
ване. Част от него може да се отнесе още към периода преди раждането. Преди да се
излюпят, патетата запаметяват гласа на този, който ги мъти, и му отговарят (с писукане
от вътрешността на яйцето). Ако някой човек говори на яйцата по време на тяхната ин-
кубация, именно на неговия глас ще отговарят пиленцата, след като се излюпят. Отпе-
чатването може да включва заучаването на повик, на песен, на миризма, на форма или
на предпочитание към определена храна, и се придружава от дълбока емоционална
връзка. Тази информация се запечатва в паметта за цял живот.

153
 Подобни звуци, миризми и гледки се асоциират с храна, топлина, любов и сигурност
в един свят, който често е враждебен. Агнетата, пилетата и гъсетата трябва да са в със-
тояние да разпознават и следват своята майка. Всяка грешка се наказва със смърт. Не
следва да се учудваме, че отпечатаното остава за цял живот. Предразположението да
запаметите тази информация е програмирано във вашата ДНК и е обект на много строги
ограничения (в някои случаи отпечатването може да стане единствено в точно опреде-
лен период от един или два дена, и никога повече). Специфичната информация обаче,
която остава така неизличимо запечатена в съзнанието, зависи от околната среда и пър-
вите преживявания и поради това е различна при всяко животно. По този начин малкото
може да получи – в общия случай от своите родители – някакво знание, което е придо-
бито твърде наскоро, за да може да е било вписано в последното издание на нуклеино-
вите киселини.
Една нефокусирана наклонност към етноцентризъм и ксенофобия може да бъде изве-
дена като необходимост при всяко едно поколение. Възможно е групите, към които
трябва да бъде насочена вашата лоялност, както и тези, които заслужават вашето спе-
циално презрение и омраза, да се променят в интервала между две поколения. Отпечат-
ването е средството, чрез което общите наклонности се вместват в практичната поли-
тика, и се явява форма на обучение. Механизмите са в пълна готовност и очакват този,
който знае как точно да ги използва. Младите животни имат почти картинна памет. Те
обаче не разполагат с критически способности. Те са готови да повярват на всичко – на
каквото и да бъдат научени. Както ни напомня примера на процесията от патета, които
любовно се клатушкат след етолога, отпечатването може да доведе – при някои безск-
рупулни по-висши животни – до злоупотреба. Малките искат толкова много да научат
кого точно трябва да обичат и кого – да мразят.
Ако регулярно ароматизирате зърната и влагалищата на кърмещите женски плъхове
(„кърмилните резервоари“, както ги наричат учените) с миризма на лимон, то когато
мъжките от котилото пораснат, те ще бъдат привлечени най-вече от ухаещи на лимон
женски, като ще пренебрегват тези с естествен аромат, макар да са по-достъпни и готови
за чифтосване.211 Отпечатването на тази миризма в тяхното съзнание показва до каква
степен ранните преживявания могат да се отразят на по-късните сексуални предпочита-
ния и поведение. Всичко много прилича на един стих от песен, който гласи следното:
„Искам момиче точно като това, за което се ожени стария ми татко.“ И все пак хората
не са плъхове.
При дълго детство и ефикасно отпечатване на информация, животните могат да нап-
равят цялостни промени в своето поведение и да се приспособят към променлива околна
среда. Възможно е това да стане не за цяла геологична епоха, а в рамките само на ня-
колко поколения. От друга страна, това още по-силно обвързва майките и техните
малки. Появява се нещо близко до любовта. Това също така означава, че различни групи
от един и същ вид могат да имат съвсем различни модели на поведение, които да са им
били предадени от предходните поколения – дори и групите да са на практика иден-
тични от генетична гледна точка. Стратегията на дългото детство и ранното обучение
въвежда един нов елемент – културата.

211
Pillion, T. J., and Е. M. Blass. „Infantile Experience with Suckling Odors Determines Adult Sexual Behavior in Male Rats“,
Science 231 (1986), pp. 729-731.

154
 Човешкият живот започва с надпревара, в която един е изправен срещу стотици ми-
лиони. Устремилите се напред сперматозоиди са конкурентни още от самото начало. И
все пак крайната цел на това съперничество е едно коопериране от най-интимен вид.
Двете клетки се сливат изцяло. Те обединяват генетичния си материал. Две много раз-
лични същества стават едно. Актът на създаване на човешко същество включва изклю-
чително странна смес от противоположности – отчаяна борба с минимални шансове за
успех и толкова съвършено единение, че отделните идентичности на партньорите из-
чезват. Би било непоследователно за едно същество, което е било породено от жестоко
съперничество и е започнало със съвършено коопериране, да отрече едното от тези две
явления.
„В пътищата на Природата – пише Марк Аврелий – няма да намерите зло.“212 Живот-
ните са агресивни, не защото са жестоки, брутални или зли – в последното няма почти
никакво основание – а защото едно такова поведение осигурява храна и защита от хищ-
ници, защото разпръсва популацията и предотвратява пренаселеността, защото има
адаптивна стойност. Агресията е стратегия за оцеляване, която се е развила, за да служи
на живота. Тя съществува – особено при приматите – ведно със състраданието, алтру-
изма, героизма и нежната, самопожертвувателна любов към малките. Това също са стра-
тегии за оцеляване. Да бъде елиминирана агресията, би било глупаво, а освен това е и
непостижима цел, – защото тя е заложена твърде дълбоко в нас. Еволюционният процес
се е погрижил да постигне правилното ниво на агресия – нито твърде много, нито твърде
малко – както и да ни снабди с подходящите контролни механизми.
Появили сме се от една кипяща смес от противоречиви наклонности. Не би трябвало
да се учудваме тогава, че в нашата психика и политика неизменно присъства едно по-
добно напрежение между противоположностите.

212
Аврелий, Марк. Към себе си. Кибеа, С., 1997, II, 17.

155
 Единадесета глава.
ГОСПОДСТВО И ПОДЧИНЕНИЕ
„Когато престанем да гледаме органичните същества с погледа, с
който един дивак гледа кораб – като нещо, което е изцяло отвъд спо-
собността му да разбере; когато погледнем на всяко произведение на
природата като на нещо с дълга история; когато видим във всяка
сложна структура и във всеки инстинкт сбора от различни видове
приспособяване, всяко от които е полезно за притежателя си – по съ-
щия начин, по който всяко голямо механично изобретение е сбор от ра-
ботата, опита, интелекта и дори от грешките на голям брой хора; ко-
гато погледнем с тези очи едно органично същество, колко по-инте-
ресно – говоря от собствен опит – става тогава изучаването на естес-
твената история!“
Чарлс Дарвин, „Произход на видовете“ 213

„Ред. Йерархия. Дисциплина.“

Бенито Мусолини, предложение за национален девиз214

Двете гърмящи змии се плъзгат тихо една срещу друга, раздвоените им езичета иг-
раят. Бавно, те се увиват в хлабава прегръдка. Издигат се все по-високо и по-високо над
земята. Техните бляскави извивки прииждат и се оттеглят. Подобно на някакво микрос-
копично ехо от скритата в тях микроскопична реалност, те образуват двойна спирала.
На времето първите наблюдатели са стигнали до заключението, че става дума за ня-
какъв любовен танц между двете влечуги. Сметнато е за ненужно животните да бъдат
уловени и да бъде определен полът им. Когато най-накрая това е направено, се оказва,
че и двете змии са мъжки. Какво правят, при това положение? Тъй като хомосексуал-
ните прегръдки са разпространено явление в цялото животинско царство, не е изклю-
чено това наистина да е любовен танц – като изключим факта, че завършва с това, че
едната змия събаря другата на земята, без да е било извършено някакво открито сексу-
ално действие. Всъщност се оказва, че този хипнотизиращ ритуал е нещо като състеза-
ние – един вид канадска борба, – което има своите стриктни правила. Поне доколкото
ни е известно, нито един от двамата съперници не е ухапан и изобщо не получава ни-
какви наранявания. Когато дуелът приключи, този, който е бил съборен на земята, при-
ема поражението и се оттегля.
Дали състезанието има за цел да реши правото на достъп до женски? Понякога в ра-
йона не се забелязва нито една женска, която да подкрепя своя избраник или която да

213
Darwin, Charles. The Origin of Species by Means of Natural Selection of the Preservation of Favored Races in the Struggle
for Life (New York: The Modern Library, n. d.) (публикувана за първи път през 1859 г.), Chapter XV, „Recapitulation and
conclusion“, p. 371.
214
От George Seldes, The Great Thoughts (New York: Ballantine, 1985), p. 302

156
би могла да послужи за награда. Най-малкото това е борба за йерархия, за това коя гър-
мяща змия е по-добра. Това обаче не изключва възможността срещата да има хомосек-
суален характер. Мъжкото съперничество за господство, изразено в хомосексуални ме-
тафори, е широкоразпространена тема сред животните.
Загубата очевидно представлява сериозен удар върху самочувствието на змията. Тя
(всъщност той) изглежда навъсена и деморализирана и в продължение на много дни
след това е неспособна да се защитава дори срещу по-слаби съперници. Това е още един
механизъм, чрез който борбата за господство по-късно се преобразува в успешна так-
тика за чифтосване. Когато една женска гърмяща змия срещне самотен мъжки, тя напо-
добява мъжко поведение и се изправя на опашката си – все едно подготвяйки се за го-
реописаната спортна борба. Ако още не се е съвзел от последното си поражение, той не
успява да се представи на висотата на ситуацията и тя отива да си търси партньор дру-
гаде.215 Почти без изключение, женските винаги се чифтосват с победителите. 216
При гърмящите змии217 един мъжкар може да вземе под свое „покровителство“ една
или повече сексуално предразположени женски и всячески да се опитва да предотврати
приближаването на други мъжки. Той ще защитава и ще се бори за определени терито-
рии – особено такива, които съдържат жизненоважни ресурси за следва щото поколение
гърмящи змии. Най-известната американска гърмяща змия – прерийната змия – не се
чифтосва през пролетта, когато излиза от зимния си сън, а изчаква до късното лято, ко-
гато един мъжкар трябва да вложи значителни усилия, за да проследи женската.
Обратното – жартиерните змии от Манитоба спят зимен сън в огромни леговища, в
които могат да се съберат до десет хиляди екземпляра. Това са прословутите змийски
ями. През пролетта, когато женските се събуждат и една по една изпълзяват от легови-
щето, те вече са готови да се чифтосат. Има и още едно хубаво нещо – отвън чака тълпа
от няколко хиляди мъжки, които веднага се хвърлят върху всяка една поотделно и об-
разуват гърчещо се, оргиастично, но като общо непродуктивно „копулативно кълбо“.
Конкуренцията между мъжките е много голяма – както преди, така и след коитуса. След
чифтосването, победителят поставя нещо като запушалка на женската, така че нито
един от неговите съперници да не може да оплоди обекта на неговите чувства, ако вече
веднъж се е провалил. Дори и при змиите има едно ядро от основно поведение, което
включва господство, териториалност и сексуална ревност и което хората могат лесно да
разпознаят.

С много малки изключения, животинските общества не са демокрации. Някои са аб-

солютни монархии, други – гъвкави олигархии, трети – особено по женска линия – нас-
ледствени аристокрации. Почти при всички видове птици и бозайници съществува йе-
рархия на доминиране. От това число трябва да изключим само най-самотните. Има
подредба в ранга, която се основава най-вече на силата, ръста, координацията, сме-
лостта, войнствеността и социалната интелигентност. Понякога е достатъчен един пог-
лед, за да отгатнете, кой е доминиращият индивид – еленът с най-много запазени вър-
хове на рогата си, или онази изключително мускулеста горила със сребристия гръб. В
други случаи това е някой, когото не бихте могли да разпознаете – някой без могъща

215
Например Natalie Angier, „Pit Viper’s Life: Bizzare, Gallant and Venomous“, New York Times, October 15, 1991, pp. Cl,
CIO.
216
Змиите със сигурност се бият за територии. Един вид змии например си оспорват хралупите по дърветата, в които
гнездят птици. Загубилият трябва да си намери друго дърво.
217
Duvall, David, Steven J. Arnold, and Gordon W. Schuett. „Pit Viper Mating Systems: Ecological Potential, Sexual Selection,
and Microevolution“, in Biology of Pitvipers, J. A. Campbell and E. D. Brodie, Jr., editors (Tyler, TX: Selva, 1992).

157
физика, чиито лидерски качества да са напълно очевидни за останалите животни, но не
и за вас.

Доминиращото животно – което бива определено след ритуални или в редки случаи
истински битки – се нарича „алфа“, по първата буква от гръцката азбука. След алфа идва
бета, след това гама, делта, епсилон, зета, ета... и т.н. до омега – последната буква от
гръцката азбука. Най-често алфа се перчи пред бета, който от своя страна прави подхо-
дящите за целта знаци на подчинение. Бета важничи пред гама, гама пред делта и т.н.
до най-долната степен в йерархията. 218 Мъжкарят алфа може да демонстрира своето гос-
подство в мъжката йерархия през 100% от времето, мъжкарят омега – през 0%, а оста-
налите междинни звена – със съответстващата на ранга им честота.
Като изключим съмнителното вътрешно удовлетворение от това да сплашваш дру-
гите, високият ранг често носи на притежателя си и някои практически ползи – приви-
легията да се храни първи и с най-вкусните парчета например или да прави секс с когото
си поиска. Най-страстните ентусиасти в йерархиите на доминиране почти винаги са
мъжките, макар при много видове да има и съответните паралелни женски йерархии. В
общия случай мъжките доминират над всички женски и малки. Сред сравнително мал-
кото видове, при които женските доминират над мъжките, са един вид южноафрикански
маймуни – същите тези, които успешно запазват спокойствието си в условията на пре-
населеност.
Макар привилегированият достъп до предпочитаните женски да не е неизменен атри-
бут на високия ранг, той все пак е една от честите облаги. При една популация от мишки,
горната една трета от йерархията е отговорна за 92% от опложданията. Едно изследване
на морските слонове показва, че мъжките от най-горните 6% в йерархията оплождат
88% от женските.219 Мъжкарите с висок ранг често полагат големи усилия, за да попре-
чат на тези с по-нисък ранг да оплождат женски. Понякога женските нарочно предиз-
викват съперничество между мъжкарите.220 И ако доминиращите мъжки ще се окажат
бащи на почти всички деца, то тогава очевидно има голямо преимущество – с оглед
подбора – да бъдеш доминиращ мъжкар. Каквито и да са унаследените качества, които
предразполагат към постигането, поддържането и радостта от господството, те бързо
ще се разпространят в цялата популация или поне сред мъжките индивиди. Обществе-
ните и индивидуалните правила ще претърпят еволюция с оглед настъпилите промени.
И наистина, изглежда, че има специална част от мозъка, която отговаря за поведението
на господство.221
Повишаването в ранг обикновено не се явява следствие от работа в полза на общест-
вото или от това, че сте прогонили външен враг. Издигането е резултат най-вече от
борба вътре в групата, която обикновено е ритуална, а понякога – и истинска. Дарвин

218
Алфа освен това доминира над гама и на тези под гама, бета доминира над делта и тези под делта и т.н. Тъй като
повечето животни не господстват, а се подчиняват, по-оправдано би било да наречем подредбата не йерархия на домини-
ране, а йерархия на подчинение. Но ние, хората, сме обсебени от идеята за господство и често – особено на Запад и като
оставим религията настрана – сме някак си отвратени от подчинението. Написани са безброй много книги за „лидерството“
и нито една за „следовничсството“.
219
Le Boeuf, B. J. „Male-male Competition and Reproductive Success in Elephant Seals“, American Zoologist 24 (1974), pp.
163-176.
220
Cox, С. R., and В. J. Le Boeuf. „Female Incitation of Male Competition: A Mechanism in Sexual Selection“, American
Naturalist 111 (1977), pp. 317-335.
221
Например Peter Maxim, „Dominance: A Useful Dimension of Social Communication“, Behavioral and Brain Sciences 4 (3)
(September 1981), pp. 444,445.

158
съвсем ясно е успял да проумее как това може да бъде предизвикано от естествения
подбор:

„Законите на борбата за притежаване на женската очевидно господстват в целия

клас на бозайниците. Повечето натуралисти биха допуснали, че по-големият ръст, си-
лата, смелостта и войнствеността на мъжкия, неговите специални нападателни оръ-
жия, както и средствата му за защита – всичко това се е появило и развило вследст-
вие на един вид подбор, който аз нарекох сексуален. Това не зависи от някакво гене-
рално превъзходство във всеобщата борба за оцеляване, а от определени индивиди от
един пол – обикновено мъжки, – които успешно покоряват другите мъжки и съот-
ветно оставят по-многобройно потомство от своите по-слаби събратя, което унас-
ледява техните качества.“222

Ако сто младши лейтенант в йерархията и искате да получите повишение, ще предиз-

викате старшия лейтенант; той от своя страна ще предизвика капитана; той – своя ма-
йор; и т.н. до върха на стълбицата. В това отношение най-малко човешките йерархии на
господство се различават от животинските. Може би някои корпоративни междуособни
йерархии биха предоставили по-добър паралел. Ако предизвикателството се увенчае с
успех, понякога животните разменят статутите си – две звезди на пагона срещу една.
Индивидите, които са отслабени от болест, нараняване или напреднала възраст, обик-
новено биват разжалвани.
„Този град не е достатъчно голям и за двама ни“ не е обичайният принцип, по който
функционират йерархиите на господство. Когато се изправите пред раздразнителния
мъжкар алфа, имате и други възможности, освен да се биете или да избягате. Можете
да се покорите. Почти всички го правят. Подчинените мъжкари се опитват да спечелят
благоразположението на тези по върховете на йерархията чрез непрекъснато подмаз-
ване. Чрез близостта си до властта индивидите, които са с малко по-нисък ранг, обик-
новено получават достъп до храна и женски – това, което е останало след алфа. Поня-
кога господстващият мъжкар е толкова зает с полицейските си функции, че по-нискос-
тоящите от него успяват да си уредят интимни срещи, които никога не биха им били
позволени, стига алфа да беше малко по-свободен. Потайното оплождане на женски,
което се извършва в отсъствието на мъжкия алфа, се нарича „клептогамия“. „Открадна-
тите целувки“ често имат същия вкус. Т.е., да бъдеш алфа, се явява една от стратегиите,
които мъжките използват, за да продължат рода си. Да си бета или гама и да имаш
склонност към клептогамия е също такава стратегия. Има и други.
Една недвусмислена и ясно определена йерархия на господство свежда насилието до
минимум. Има ужасно много заплахи, сплашвания и ритуални жестове на подчинение,
но не и действителни наранявания. Насилието се появява, когато има несигурност в
подредбата на степените или предстоят промени. Когато младите мъжкари се опитват
да установят своето място в йерархията или когато има борба на върха – отнасяща се до
алфа-статуса, – тогава могат да възникнат сериозни наранявания или дори смъртни слу-
чаи. Но ако не ви пречи непрекъснато да се подчинявате на тези с по-висок ранг, йерар-
хиите на доминиране създават една мирна и ритуализирана среда, която рядко предлага

222
Darwin, Charles. The Descent of Man and Selection in Relation to Sex (New York: The Modern Library, n. d.) (публикувана
за първи път през 1871 г.), Part II, „Sexual Selection“, Chapter XVIII, „Secondary Sexual Characters of Mammals – continued“,
p. 863.

159
изненади. Може би това е част от привличането, което усещат тези хора, които са ре-
шили да се посветят на религиозните, академичните, политическите, полицейските или
корпоративните йерархии, както и на военната организация в мирно време. Каквито и
да са неудобствата, които тези йерархии налагат, те се размиват в контекста на предло-
жената в замяна социална стабилност. Цената може да бъде платена с раздразнител-
ност – към тези с по-нисък ранг, които да ви изглеждат като недостатъчно почтителни,
или пренебрегващи ви, или обиждащи ви открито.
При поддържането на йерархията на доминиране всички конфликти (основно риту-
ални и символични битки) възникват между индивиди, които се познават добре. Ксено-
фобичната вътрешновидова агресия е нещо друго и се разгаря между животни с неясно
роднинство, или връзки, или дори познанство. Това са срещи с чужденци, които имат
странна миризма, и най-често произтичащите от това конфликти завършват с наранява-
ния и смърт.
Когато се появи непозната мишка, плъховете изоставят текущите си занимания и я
нападат – доминиращите плъхове я нападат в гръб и често ѝ се качват, докато подчине-
ните я нападат отстрани и рядко се качват върху нея. Всеки си има своя начин. 223 При
мишките, които живеят на групи, тези, които са на върха на йерархията, обикновено са
най-активни в боричкането, сплашването и боевете, в реагирането на новости и в ба-
щинството на новородените мишлета. Освен това те имат по-лъскава козина от тази на
подчинените мъжки. Когато обаче се стигне до битка с мишки от друга група,224 вне-
запно се появяват демократични форми на организация и подчинените се бият рамо до
рамо с алфите.225
Най-простата геометрия на йерархията на доминиране е линейна или дори праволи-
нейна. Дотук описвахме именно такава структура. Редникът е подчинен на ефрейтора,
ефрейторът – на сержанта (а ако се вгледате по-отблизо, ще видите, че има различни
свръхфини степени на редници, ефрейтори и сержанти), сержантът – на младши лейте-
нанта и т.н, като се мине през лейтенанта, капитана, майора, подполковника, полков-
ника, бригадния генерал, генерал-майора, генерал-лейтенанта, обикновения генерал и
армейския генерал или маршала. Военните организации на различните нации имат раз-
лични наименования за чиновете, но основната идея е една и съща – всеки си знае мяс-
тото. Всеки дължи подчинение на висшестоящия. Отдават се почести.
Линейните йерархии са един модел на социална организация, който лесно може да се
забележи при домашните птици, откъдето идва и израза „pecking order“ (буквално „ред
на кълване“). Най-ясна е йерархията при кокошките. (При бозайниците тази подредба
обикновено се явява основният факт в социалния живот на мъжките.) Кокошката алфа
кълве бета и всички под нея, бета кълве гама и всички под нея и т.н. надолу по реда,
докато се стигне до нещастната омега, която просто няма кого да кълве. Мъжките от
върховете на йерархията се опитват да установят сексуален монопол върху кокошките,
но невинаги успяват да го постигнат. Петлите доминират над кокошките, с някои редки
изключения. Думата „henpecked“ в английския език (буквално „клъвнат от кокошка“, в

223
Brain, Paul F., and David Benton. „Conditions of Housing, Hormones, and Aggressive Behavior“, in Bruce B. Svare,
Hormones and Aggressive Behavior (New York and London: Plenum Press, 1983), p. 359.
224
Ibid., Table II, „Characteristics of Dominant and Subordinate Mice from Small groups“, p. 358.
225
Късната история на човешкото военно изкуство предоставя контрастен случай: алфите – обикновено застаряващи
мъже – се оттеглят в безопасност, където често се намират и младите жени, докато подчинените – най-често млади мъже –
трябва да се бият до смърт. Няма друг вид, при който мъжкарите алфа да са успели да се измъкнат толкова удобно. Едно
такова поведение изисква наличието на поне негласно коопериране между алфите и конкурентните групи, но това често
може да бъде уредено. Като изключим социално организираните насекоми, нито един друг вид не се е оказал достатъчно
умен, за да изобрети войната. Това е институция, разработена с оглед оптималното облагодетелстване на алфите.

160
смисъл на „мъж под чехъл“) се отнася именно до тези изключения и се основава на
реални наблюдения върху живота в един стопански двор.
Когато става дума за големи популации, рядко се наблюдава линейна йерархична под-
редба. Появяват се малки триъгълни ниши, в които делта доминира над епсилон, епси-
лон доминира над зета, но зета – освен че доминира над ета – доминира и над делта, или
над някой още по-висок ранг в йерархията.226 Това води до сложна обществена органи-
зация, на която се опитват да се противопоставят някои твърдоглави и консервативни
пилета.
Как се конструира една подобна йерархия? Когато две пилета бъдат представени едно
на друго, обикновено резултатът е кратко спречкване с много писукане, кълване и ле-
тящи пера. Възможно е също така едното пиле да погледне внимателно другото и да се
подчини без бой, какъвто обикновено е случаят, когато един подрастващ се натъкне на
здрав възрастен индивид. Сред енергичните кокошки, победител се явява или най-доб-
рият боец, или най-добрият блъфьор. Присъства и предимството на собствения терен –
много по-вероятно е една кокошка да спечели бой в собствения си двор, отколкото на
друго място. Своята роля имат и агресивността, смелостта и силата. След една-единст-
вена битка за господство, обикновено отношенията между двете кокошки се установя-
ват веднъж завинаги. Тази с по-висок ранг може спокойно да кълве нискостоящата, без
да се бои от възмездие. Групите, при които кокошките по върховете на йерархията биват
регулярно отстранявани и замествани с напълно непознати, обикновено се бият повече,
хранят се по-малко, губят тегло и снасят по-малко яйца. В дългосрочна перспектива,
редът на кълване е в интерес на пилетата. 227
„Да играем на пилета“ е игра, разпространена сред американските момчета, расли
през 50-те години на XX в. При нея всеки заплашва другия, за да се установи, кой пръв
ще трепне. Най-красноречивият пример е на два автомобила, които се движат с висока
скорост един срещу друг. Този, който завие първи, може да запази живота си (и – неиз-
бежно – да спаси този на своя съперник), но губи статуса си. Названието „да играем на
пилета“ се явява признание за дълбокия еволюционен произход на играта. Да бъдеш
„пиле“ означава – на езика на същата младежка култура – да се страхуваш от това да
изпълняваш рисковани или героични действия. Това отново напомня на поведението на
подчинените индивиди в доминантната йерархия на стопанския двор. И отново изборът
на думи издава ако не истинско познание, то поне подозрение за животинските корени
на тази практика.
Още един път, по който нашето разбиране за йерархиите в животинския свят се е
промъкнало в езика и се е доказало като полезно при описанието на нашето собствено
поведение, е употребата на израза „top dog“ (буквално „върховно куче“) за обозначава-
нето на мъжкар алфа и „underdog“ (буквално „долно куче“ или „нисше куче“) за всички
останали. Когато казваме, че сме за „нисшите кучета“ в спорта, или в политиката, или в
икономиката, отново разкриваме своето усещане за наличието на йерархия на господс-
тво, за нейната несправедливост и нестабилност.

226
Доминирането при единоборствата и доминирането в йерархията не са задължително едно и също нещо и невинаги
едното може да бъде изведено от другото. Вж. Irwin S. Bernstein, „Dominance: The Baby and the Bathwater“, със съответния
коментар, Behavioral and Brain Sciences 4 (3) (September 1981), pp. 429-457. Някои животни правят разлика единствено
между индивидите с по-нисък ранг от техния и тези с по-висок статус. Други – например павианите – се държат различно
към индивиди с много далечен от техния статус и към други, които са по-близки, почти равностойни с тях (Robert М.
Seyfarth, „Do Monkeys Rank Each Other?“, ibid., pp. 447-448.)
227
Allee, W. C. The Social Life of Animals (Boston: Beacon Press paperback, 1958), особено p. 135 (публикувана за първи
път през 1938 г. от Abelard-Schuman Ltd.; това ревизирано издание е отпечатано с твърди корици през 1951 г. със заглави е
Cooperation Among Animals With Human Implications).

161
 Има такива монархически обществени системи, при които всички са подчинени на
алфа-мъжкаря или на малцината висшестоящи мъжки, като в останалата част от групата
почти никога не се наблюдава агресия. Доминиращият мъжки прекарва значителна част
от времето си в успокояване на разгневените си подчинени или в разрешаване на спо-
рове. Понякога неговата справедливост е малко груба, но в повечето случаи едно изръм-
жаване или гримаса се оказват напълно достатъчни. При подобни системи йерархията
на доминиране носи със себе си социална стабилност. Мъжките индивиди на много ви-
дове са развили могъщи оръжия. Животът би бил много по-опасен, ако всеки път когато
две мъжки пирани, или два лъва, или два елена, или два мъжки слона имат различни
мнения, се бият до смърт. Йерархията на доминиране – с относителни статути, които
остават фиксирани в продължение на големи периоди от време, и с институционализи-
рането на ритуални, а не на реални битки при решаването на сериозни спорове – се явява
ключов механизъм за оцеляване. Не само че доминиращият мъжки има генетично пре-
димство – то се прехвърля върху всички останали. Pax dominatoris („Мирът на владе-
теля“). Дори и да трябва да приемете голяма доза унижение, дори и понякога да се въз-
мущавате от произвола, животът в една такава система – където всеки си знае мястото –
може да бъде сигурен, или дори уютен.
При това положение за какъв вид подбор става дума? Дали това е просто индивиду-
алният подбор за мъжкия алфа, от който ползата за останалите мъжки може да е само
случайна? Дали е родствен подбор, като се има предвид, че по-нискостоящите мъжки
са по-близки или далечни роднини на алфа? Дали имаме групов подбор, тъй като една
подобна група – структурирана и стабилизирана от йерархията на доминиране – е по-
вероятно да оцелее, отколкото би била някоя друга, при която борбата до смърт се явява
норма? Възможно ли е въобще да отделим и разграничим ясно тези категории?
Алфа може да е решил да нападне някой непочтителен нискостоящ, но ако послед-
ният направи всички характерни за вида знаци на подчинение, то първият се чувства
задължен да го пощади. Никога не са сядали заедно, за да обсъдят моралния кодекс,
нито пък някой е свалял скрижали от планината, и все пак съдържащите се в позите и
жестовете спирачки за насилието действат точно като морален кодекс.
Един от най-забележителните примери за доминиращо поведение при групите – той
може да се наблюдава при много различни животни (при птиците, антилопите и, може
би, при някои комари) – е т.нар. „сборище“:

„Сборищата са един вид турнири, които се провеждат преди и по време на размно-

жителния сезон, ден след ден, като една и съща група мъжки се срещат на едно и също
традиционно място и заемат едни и същи индивидуални позиции на арената. Всеки
заема и защитава определено пространство. С прекъсвания или без, те започват по
двойки да се боричкат, всеки със своя съсед, или да демонстрират красотата на сво-
ите пера, или гласовите си данни, или някакви странни гимнастики... Макар всеки да
има своя територия, все пак се наблюдава определена йерархия, като най-висшестоя-
щите стоят в средата, докато по-нисшите претенденти се подреждат наоколо.
Женските надлежно се приближават към арената, за да бъдат оплодени, като обик-
новено си проправят път към един или друг от доминиращите мъжки в средата.“ 228

228
Wynne-Edwards, V. C. Evolution Through Group Selection (Oxford: Blackwell, 1986), pp. 8-9.

162
 Може би пролетната ваканция в Лоудърдейл или Дайтона Бийч е един от най-забеле-
жителните човешки примери за подобни сборища.
Поведението на господство е често срещано явление сред влечугите, земноводните и
дори сред ракообразните.229 Варанидите (към които принадлежи комодският варан) са
много добри в ритуалните и стереотипни демонстрации за сплашване. Те блъскат или
размахват опашките си, изправят се на задните си крака, издуват гушите си и ако тех-
ният съперник още не се е подчинил, се опитват да го съборят на земята. При крокоди-
лите господството се установява чрез блъскане с глава по водата, ръмжене, нападане,
преследване и захапване – престорено или истинско. Когато бъде прекъснат по време
на полов акт, един жабок започва да кряка. Колкото по-дълбоки са неговите звуци, тол-
кова по-голям би следвало да е неговият размер и толкова по-неуверен трябва да се чув-
ства натрапникът. Една беззъба и ярко оцветена централноамериканска жаба, от рода
Dendrobates, сплашва съперниците си, като изпълнява страхотна серия лицеви опори.
При скинковете230 обаче, при които агресията се освобождава сезонно – когато главите
на мъжките станат яркочервени, – предимствата на сплашването чрез блъфиране често
са забравяни и двамата съперници се хвърлят един срещу друг, без много да си правят
труда да си издуват шиите преди това. Когато раците-отшелници се представят един на
друг, те отделят по няколко секунди, за да се измерят взаимно – това става, като се до-
косват с краищата на своите антени. След това по-малкият бързо признава господството
на по-големия.231 Някои видове мухи – при които очите са прикрепени на стълбчета –
правят същото. Доминитащите индивиди са тези, при които очите са разположени най-
широко.
Много рядко се случва някой мъжкар да започне като алфа. В стандартния случай се
налага да си проправите път нагоре в йерархията. Все пак би било грешка да бъдете
твърде пробивни в интервалите между отделните предизвикателства. Дори и много ам-
бициозните трябва да притежават таланта да се подчиняват. Освен това е трудно да се
предскаже кой ще достигне до висок статус. Понякога стечението на обстоятелствата
стоварва величието върху някой нищо неподозиращ индивид. Съответно всеки трябва
да е в състояние да реагира на висотата на ситуацията. Ако сте част от една линейна
йерархия, тогава трябва да знаете как да доминирате над животните под вас и как да се
подчинявате на тези над вас. В едни и същи гърди трябва да бие сърце, което да е
склонно както да господства, така и да се подчинява. Сложните предизвикателства са
от полза за сложните животни.

Нищо от казаното дотук не ни осветли относно предпочитанията на женската. Какво

ще стане, ако тя намира мъжкаря алфа за твърде арогантен, груб и самонадеян? Или
просто за грозен? Има ли правото да му откаже? Ако говорим за хамстери, при тях тази
възможност явно не съществува.
Сега ще ви представим един експеримент, 232 който психоложката Патрисия Браун и
нейните колеги са провели със сирийски хамстери. В началото специално подбрани

229
Greenberg, Neil, and David Crews. „Physiological Ethology of Aggression in Amphibians and Reptiles“, in Svare, op. cit.,
pp. 483 (за варанидите), 481 (за крокодилите), 474 (Dendrobates [дендробатиди]), 483 (за сцинковете).
230
Вид гущери. – Б. ред.
231
Ilazlett, В. „Size Relations and Aggressive Behaviour in the Hermit Crab, Clibanarius Vitatus“, Zeitschrift für
Tierpsychologie 25 (1968), pp. 608-614.
232
Brown, Ptricia S., Rodger D. Humm, and Robert B. Fischer. „The Influence of a Male’s Dominance Status on Female Choice
in Syrian Hamsters“, Hormones and Behavior 22 (1988), pp. 143–149.

163
мъжки с еднакви размери и тегло са пускани заедно по двойки, за да се установи йерар-
хия. Преследването и захапването са част от поведението, което се смята за домини-
ращо. Отбранителните пози, бягството, вдигнатата нагоре опашка и цялостното подчи-
нение са интерпретирани като черти на по-нискостоящите. Доминиращите индивиди
демонстрират над десет пъти повече агресивни действия, отколкото същият брой под-
чинени животни. Обратното също е вярно – по-нисшите извършват над десет пъти по-
вече актове на подчинение, отколкото тези, които са сметнати за доминиращи. Спорът
между два хамстера кой от двамата трябва да бъде доминиращ, никога не продължава
повече от час.
Идваме до следващия момент. Въпреки че тези мъжкари знаят как да се бият, те нямат
никакъв сексуален опит. На всеки един от тях е сложена малка кожена сбруя, прикре-
пена към връв, която – подобно на кучешка каишка – да ограничава свободата им на
движение. След това при тях бива пусната женска, която е в период на овулация. Тя има
достъп до спънатите мъжкари, но техните каишки им пречат да я преследват отвъд оп-
ределена точка и съответно да ѝ натрапват нежеланите си предложения. Какъвто и сек-
суален контакт да се осъществи в определеното за тази цел пространство, той ще зависи
изцяло от нея.
Представете си я как/бавно – с безмилостен поглед – оглежда от главата до опашката
мъжките, овързани в странните кожени приспособления. Тъй като предхождащите кон-
фликти за господство са били основно ритуални, по тях няма следи, които да издадат
кой индивид се е оказал подчинен. Всеки мъжки е поставен в отделна клетка, така че не
могат да се виждат и съответно да покажат на женската своя статус чрез жестове на
господство и подчинение. Дали тя – въпреки липсата на знаци, които да са видими за
един човешки наблюдател – ще избере доминиращия мъжкар? Или ще открие някаква
друга черта, която да е по-привлекателна? Женските не демонстрират нито колебание,
нито скромност. В рамките на по-малко от пет минути всяка една от тях се предоставя
за копулация на един от мъжките. Във всички случаи става дума за доминиращия
мъжки. Не е необходимо да се познават от по-рано. По един или друг начин, тя вече
знае. Няма въпроси относно неговото образование, семейство, финансови възможности,
нито относно сериозността на неговите намерения. Всяка една от женските просто иска
да прави секс с доминиращия мъжки.
Как може женската да знае? Изглежда отговорът се състои в това, че тя е в състояние
да помирише господството. Двамата са свързани от някаква химия – в буквалния сми-
съл – от миризмата на властта. Явно доминиращите мъжки изпускат някакво излъчване,
някакъв феромон, който отсъства при подчинените. 233
„Аз съм знаменитост. Знаменитостите правят така“, така звучи обяснението, което
бившият шампион по бокс тежка категория Майк Тайсън дава за предложенията, които
безразборно е отправил към буквално всяка участничка в един конкурс за красота. Бив-
шият държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър, който не е известен като голям
хубавец, обяснява по следния начин факта, че една красива актриса се е почувствала
привлечена от него: „Властта е най-силният афродизиак.“
Доминиращите мъжкари предпочитат да се чифтосват с привлекателни женски. Жен-
ските, от своя страна, се опитват да улеснят това колкото се може повече. Навеждат се,
повдигат задните си части, вдигат опашките си, за да не пречат. (Нека сега се върнем

233
Само един от многобройните примери: Bart Kempenaers, Geert Verheyen, Marleen van der Broeck, Terry Burke, Christine
van Broeckhoven, and Andre Dhondt, „Extra-pair Paternity Pesults from Female Preference for High-Quality males in the Blue
Tit“, Nature 357 (1992), pp. 494-496.

164
при хамстерите.) В проведения от Браун експеримент (известен като „гризачи с рокер-
ски якета“), през първия половин час от чифтосването доминиращите мъжки успяват да
осъществят средно по около 40 „прониквания“; тези от подчинените, които въобще ус-
пеят да се „доредят“ (обикновено след като доминиращият вече е свършил), стигат до
мизерните 1,6 пъти за половин час.
Сега си представете, че сте израснали в общество, където подобно поведение се явява
стандартно. Няма ли да сте склонен да заключите, че животното, което е отгоре и което
извършва повторителни движения със задните си части, е доминиращият партньор, а
другото – което е отдолу, повдига задните си части и има пасивно поведение – е подчи-
неното? Дали би било изненадващо, ако този могъщ символ на господство и подчинение
бъде генерализиран в езика на жестове и пози, с който си служат обсебените от статута
си мъжки?
Преди да бъде изобретен езикът, животните са имали нужда от ясни символи, с които
да общуват помежду си. Съществува добре развит невербален език, на който вече се
спряхме – например „Коремът ми е обърнат към теб. Предавам се.“ Или „Бих могъл да
те ухапя, но няма да го направя, така че, хайде да бъдем приятели.“ Би било напълно
естествено ежедневните напомняния кой кой е в йерархичната стълбица да бъдат уста-
новени като кратки церемониални качвания на един мъжки върху друг мъжки. Този,
което е отгоре, е доминиращ; този отдолу е подчинен. Не се изисква „проникване“. Един
такъв символен език всъщност е много широко разпространен и ще имаме поводи пак
да се спрем на него. Той може да има малко, или въобще да няма сексуално съдържание.
В естествени условия обикновените норвежки плъхове – същата тази обща разновид-
ност, чиято популация се срива при проведените от Калхун експерименти със свръхна-
селение – също се подреждат в йерархични структури. Един доминиращ индивид може
да се приближи към някой по-нискостоящ, да помирише и оближе анално-гениталната
му област и да му се качи изотзад, като се придържа с предните си лапи. Подчиненото
животно може да повдигне задните си части, за да демонстрира готовността си за това.
Мъжката агресия за поддържане на йерархията на доминиране включва освен това стра-
нични блъскания, търкаляне по гръб и ритане, закачане с предните крайници, както и
боксиране – двете животни се изправят едно срещу друго и започват да си разменят леви
крошета и десни ъперкъти. В стандартния случай никой не получава каквито и да било
наранявания.
Дори и при омарите агресивната поза се състои в това животното да застане право –
нещо като на палци (или поне на върховете на щипките си). Позата на подчинение е
легнал на земята, със свити крачка. Идеята е да демонстрирате, че не сте в състояние
(бързо) да причините някому нещо, дори и да бихте искали. При хората също могат да
се открият много жестове, които да носят подобен смисъл. Полицията, когато си има
работа с потенциално въоръжени заподозрени, обикновено им нарежда да си вдигнат
ръцете (така че да е ясно, че нямат оръжие), или да сключат ръце на тила (същото), или
да се подпрат под голям ъгъл на стената (така че ръцете да им трябват, за да се подпи-
рат), или да легнат на земята. Думите на подчинение може и да са добри и успокоителни
(„Наистина не исках да го направя, честно!“), но полицаят, който излага живота си на
риск, иска да получи по-сериозна действена гаранция.
При почти всички висши бозайници коитусът се осъществява, като мъжкият про-
никва във вагината на женската изотзад. Женската се навежда, за да помогне на мъжкия
да се качи върху нея. Тя също така може да прави специални движения, за да улесни

165
проникването, и тези движения също могат да станат част от символичния език на пре-
лъстяването. Причината за наведената поза е отчасти да предостави благоприятна гео-
метрия за проникването, но от друга страна тя показва, че женската няма намерение да
ходи никъде. Тя няма да избяга. При много други видове се наблюдава същото нещо.
Мъжкият бръмбар започва да потропва любовно по черупката на женската – при раз-
личните видове се използват или крачката, или антените, или челюстите, или генитали-
ите – и тя на момента замръзва на място. 234 Странната привлекателност, която имат за
мъжете гротескно деформираните малки стъпала (в Китай в продължение на почти хи-
ляда години) или много високите токчета (навсякъде в модерния Западен свят), както и
традиционното ограничаващо женско облекло,235 или култът към женската безпомощ-
ност като общо – са прояви на същия символизъм при хората.
При много видове мъжкарят алфа систематично заплашва всеки друг мъжки, който
се опитва да се чифтоса с която и да е женска в групата, особено когато е възможно
зачеване. Поради тайните оплождания от страна на по-нискостоящи индивиди – т.нар.
„клептогамия“, при която женските често участват доброволно, алфа невинаги успява.
Въпреки това, той е силно мотивиран да опитва. Същото е валидно и за женските йе-
рархии на доминиране. При домашните птици например женската алфа обикновено на-
пада всяка друга женска, която се опита дори и само да се приближи до зрял мъжки
индивид през размножителния период. При песоглавците гелада, при които също има
женска йерархия, по-високопоставените женски не се съвкупляват по-често в периода
на овулация, отколкото това правят по-нископоставените; последните обаче раждат
много по-рядко. Нещо в по-ниския им статус намалява тяхната плодовитост. Възможно
е те да обявяват, че са в овулация, когато всъщност няма освободена яйцеклетка, или
пък да правят твърде много спонтанни аборти. Какъвто и да е случаят, техният по-нисък
статус не им позволява да имат деца. При мармозетките подчинените женски обикно-
вено потискат своята овулация, но забременяват много бързо, когато се освободят от
женската йерархия на господство.236 По този начин гените, които допринасят за по-ви-
сокия статус в женската йерархия – по-голям ръст или по-добри социални умения, – по-
лучават преимущество при предаването на следващото поколение. Това обикновено
спомага за установяването на наследствена аристокрация.
При едрия рогат добитък и при много други животни мъжкарят алфа може да се опита
да събере около себе си харем от женски и да прогони всички останали мъжки, макар и
често с ограничен успех. Когато премине сезона за размножаване, мъжките се връщат
към своето самотно съществуване и женските (плюс малките) отново образуват своите
социални групи. При елените това се нарича „сърнена група“ и има своя собствена йе-
рархия. В общия случай лидерът на подобни общности се определя не с блъфиране и
заплахи или вследствие от способностите си на боец, а по възраст. Начело застава най-
възрастната все още плодовита женска. (Същото правило е възприето и при стадата на

234
West-Eberhard, Mary Jane. „Sexual Selection and Social Behavior“, in Michael H. Robinson and Lionel Tiger, editors, Man
and Beast Revisited (Washington: Smithsonian Institution Press, 1991), p. 165.
235
През 1857 г. Елизабет Кейди Стантън пише следното: „Колко съвършено женската дреха описва нейното положение.
Нейният тънък кръст и дългите, влачещи се поли я лишават от каквато и била свобода да диша или да се движи. Не трябва
да се учудваме, че мъжът определя нейната сфера на действие. Тя се нуждае от неговата помощ на всяка крачка. Той трябва
да ѝ помогне да слезе или да се качи по стълбите, да се качи и да слезе от каретата, да се качи на кон, да се изкачи по хълма,
да прескочи през някоя канавка или ограда, като по този начин я обучава на поезията на зависимостта.“ (J. С. Lauer and R.
Н. Lauer, „The Language of Dress: A Sociohistorical Study of the Meaning of Clothing in America“, Canadian Review of American
Studies 10 [1979], pp. 305–323.) От 1857 г. до наши дни са протекли огромни промени и въпреки това женската модна
индустрия продължава усърдно да рецитира поезията на зависимостта.
236
Floody, Owen R. „Hormones and Aggression in Female Mammals“, in Svare, op. cit., pp. 51, 52.

166
африканските слонове, които се състоят изцяло от женски; дори когато в тях участват
стотици животни, социалната йерархия продължава да е изключително стабилна.) Тези
групи явно се организират на принципа на защитата. Когато бъдат нападнати, те се под-
реждат в ромбовиден или вретеновиден строй, като алфа води, а бета се грижи задните
да не изостават. Ако преследвачите започнат да ги настигат, женската бета може храбро
да се обърне назад и да нападне челния хищник. И докато останалата част от групата се
измъква, алфа и бета могат да се сменят на пост.
При схватките предимствата на йерархията на доминиране са ясни. Дори и женските
бозайници, които проявяват малко ентусиазъм по отношение на индивидуално господ-
ство, все пак се подреждат в бойна йерархия, когато изпаднат в затруднено положение.
Следователно йерархиите на доминиране имат най-малко две функции, като и двете са
изключително полезни както за индивида, така и за групата. Те намаляват опасните и
раздорни конфликти вътре в групата (като осигуряват нещо, което бихме могли да на-
речем политическа стабилност), но освен това създават и механизми за междугрупови
и междувидови конфликти (като осъществят нещо, което можем да определим като во-
енна подготовка).
Едно евентуално трето предимство на йерархиите на доминиране се състои в това, че
те разпространяват с предимство гените на индивидите алфа – тези, които са най-при-
годни от физическа и поведенческа гледна точка. Можем да си представим една обща
условна стратегия за всички в групата, която ще звучи горе-долу по следния начин:
„Ако съм голям и силен, значи съм страшен; ако съм малък и слаб, значи трябва да се
оттегля.“ Това облагодетелства всички по един или друг начин, като единственото уда-
рение пада на „Аз“.
Тъй като сме хора, естествено е да почувстваме как у нас се надига негодуванието,
когато си представим себе си насред една подобна йерархия с нейното малодушно под-
лизурство и откритите ѝ грубости. Но – също така бидейки хора – можем да си предс-
тавим удобствата на една добре смазана социална машина, в която всеки знае къде му е
мястото, където никой не се отклонява от пътя си и не причинява неприятности и в която
демонстрирането на уважение и почитание към висшестоящите е рутина. В зависимост
от това дали притежаваме по-демократично или по-авторитарно възпитание и образо-
вание, или произхождаме от такова общество, бихме могли да усетим, че ползите от
йерархията на доминиране могат да компенсират всички оскърбления, насочени към
личната свобода и достойнство, или пък – обратното. Обект на тази дискусия обаче все
още не сме ние. Хората не са нито благородни елени, нито хамстери, нито песоглавци.
За тези видове анализът цена/печалба вече е бил направен. За тях законът и редът са се
оказали по-важни. Това, че хамстерите имат унаследени права и свободи, които да се
нуждаят от институционална защита, някакси не става очевидно от само себе си.

За да играете йерархичните игри, най-малкото ще трябва да запомните кой кой е, да

разпознавате чиновете и да имате съответстващата на случая реакция – на подчинение
или господство, в зависимост от обстоятелствата. Чиновете не са фиксирани през ця-
лото време, затова ще трябва да преоценявате и ревизирате фактите от изключително
значение. Йерархиите на господство носят полза, но изискват мислене и гъвкавост. Не
е достатъчно да сте унаследили нуклеинови киселини с инструкции относно това как да
заплашвате и как да се подчинявате. Трябва да можете да прилагате тези видове пове-
дение правилно според един непрестанно променящ се свят от познати, съюзници, съ-
перници, любовници, – чийто йерархичен статус също зависи от ситуацията и чиято

167
идентичност и текущо положение не биха могли да бъдат закодирани в нуклеиновите
киселини. Както в случаите със стратегиите за лов и бягство или с наученото от роди-
телите, йерархиите изискват мозък. Въпреки това, заложените в гените инструкции
често упражняват върху тези механизми много по-голям контрол, отколкото каквато и
да било мъдрост, произхождаща от мозъка.
В ранните периоди животните може и да не са били много добри в различаването на
определени индивиди, като са се задоволявали с мисълта, че „Ако излъчва любимата ми
миризма, значи това е моят човек“. При взаимодействието хищник/плячка, или при сек-
суалните приключения на мъжките, които не се чувстват задължени да се грижат за по-
томството, наградата за трудностите на индивидуалното разпознаване не е особено го-
ляма. При това положение можете да се измъкнете с „На мен всички ми миришат ед-
накво“ или „В тъмното всички са едни и същи“. След това можете да установите един
стереотип и няма да има много адаптивни глоби, които да трябва да плащате. Но с те-
чение на еволюционното време се появява необходимостта от забелязването на по-фини
разлики. Може да се окаже полезно да знаете кой е баща на детето ви, така че да можете
да го насърчавате да изиграе своята роля при неговото отглеждане и опазване. Също
така сигурно ще е от полза да познавате положението на останалите мъжки в йерархи-
ята, за да избягвате ежедневните конфликти за статус или за да можете да се изкачите
по стълбицата.
Една от многото изненади при съвременните изследвания върху приматите се състои
в това колко лесно наблюдаващият човек – макар и да е напълно безчувствен към инди-
видуалните миризми – може да се научи да разпознава всеки един песоглавец в стадото
и всяко шимпанзе в групата. Когато прекарате малко време с тях, те вече ни ви изглеж-
дат „еднакви“. Необходимо е да имате известна мотивация и малко да се замислите, но
е напълно във възможностите ви. Без едно подобно индивидуално разпознаване, голяма
част от социалния живот на висшите животни, както и от този на хората, би останала
скрита за нас. При хората – поради езика, дрехите и известна ексцентричност в поведе-
нието – индивидуалното разпознаване е много по-лесно. И все пак изкушението да раз-
деляме хората и другите видове на малък брой стереотипни категории, вместо да раз-
познаваме разликите и да ги разглеждаме индивид по индивид, остава дълбоко вкоре-
нено в нас.
Расизмът, сексизмът и една токсична смес от ксенофобии все още влияят до голяма
степен на нашите действия или бездействие. И все пак едно от най-гордите постижения
на нашата епоха е появата на глобалния консенсус – въпреки многото неуспешни стар-
тове, – че най-накрая сме готови да оставим зад себе си този атавизъм от миналото. В
нас говорят много древни гласове. В състояние сме да заглушим някои от тях, след като
те вече не могат да служат на целите ни, и да подсилим други в моменти, когато имаме
нужда от тях. Това ни дава основание за надежда.
А що се отнася до голямата тема за господството и подчинението, съдебният състав
все още не е влязъл в залата. Истина е, че всичко, свързано с монархията – с изключение
на помпозността и костюма, – е било пометено от световната сцена през последните
няколко века. Също така навсякъде по Земята се появяват жизненият демократичен опит
се утвърждава. И все пак, повикът на мъжкия алфа и съгласието на омегите продължават
да бъдат ежедневните мотиви в политическата и обществена организация на хората.

168
 ОТНОСНО ПРЕХОДНОСТТА

„Ти правиш да расте тревата за добитъка и злак за полза на човека, за да произве-

деш из земята храна...“

Псалтир, 14

169
 Дванадесета глава.
ОТВЛИЧАНЕТО НА КЕНЕЙ
„Тебе никой не може да избегне – нито бог, ни смъртен, мимолетен чо-
век: безумен е твоят пленник.“237
Софокъл, Антигона 238

„Над земята лети

и над морето ревящо.
Омагьосва, подлудява сърцата
на жертвите свои нещастни.
Омагьосва планинските лъвове страшни
и гигантите в дълбоките морски води,
и всички създания, що храни земята,
и слънцето в небето пламтящо съзира.
Човекът е също подвластен –
навред се простира твоята власт,
ти, Ерос – владетел единствен
над всички.“
Еврипид, „Иполит“239

В един от митовете на Древна Гърция се разказва за Кенида – „най-красивата от де-

войките на Тесалия“. Докато се разхождала в усамотение на един пуст бряг, тя била
забелязана от бог Посейдон – господар на морето, брат на царя на боговете, пълновлас-
тен господар и (понякога) насилник. Той обезумял от страст и се нахвърлил върху нея
още на самото място. След това се смилил и попитал какво би поискала Кенида като
компенсация. Мъжество, гласял отговорът. Тя пожелала да бъде превърната в мъж – но
не какъвто и да било мъж, а изключително мъжествен, „неуязвим“ воин. При това по-
ложение тя никога повече не би била подложена на едно подобно унижение. Посейдон
се съгласил и метаморфозата била изпълнена. Кенида се превърнала в Кеней.
Минало време. Кеней станал баща. Убил мнозина с острия си меч и изкусната си ръка.
Мечовете и копията на неговите врагове обаче не можели да наранят тялото му. Тук не
е трудно да забележим метафората. В крайна сметка Кеней станал толкова самоуверен,
че дръзнал да обиди боговете. Забил копието си на площада и заставил хората да го
почитат и да му принасят жертви. Освен това повелил – под страх от смъртно наказа-
ние – да не почитат нито един друг бог. Тук символизмът също е ясен.
Гърците наричат крайната арогантност, за която това е един подходящ пример,
hubris.. Това е почти изключително мъжка черта. Рано или късно подобно поведение

237
Прев. Александър Ничев.
238
Ничев, Александър. Прев. Народна култура, С., 1973, стих 791.
239
Grene, David. Translator (Chicago: University of Chicago Press, 1942), line 1268.

170
привлича върху себе си първо възмущението на боговете, а след това и тяхното възмез-
дие – особено над онези човеци, които не отдават необходимата почит на безсмъртните.
Боговете изискват подчинение. Когато новините за безочието на Кеней достигнали до
Зевс, който със сигурност бил известен и за други такива случаи, той наредил на кен-
таврите – полуконе-полухора – да изпълнят неговата безмилостна присъда. Те веднага
нападнали Кеней, като същевременно му се подигравали: „Нали си спомняш на каква
цена получи този лъжлив мъжки облик? Защо не оставиш войната на мъжете...“ Въп-
реки това шестима паднали под ударите на Кенеевия меч. Копията им отскачали от гър-
дите му, подобно на „градушка от покрив“. Посрамени от това, че са „победени от враг,
който е полумъж“ – оплакване, което звучи малко странно в устата на един кентавър, –
те решили да го затрупат с дървета, като изтръгнали из корен цели гори, „за да задушат
упорития му дъх, мятайки стволовете като копия“. Кеней нямал никакви специални уме-
ния за дишане и след продължителна борба те успели да го надвият и да го уморят.
Когато дошло време да погребат тялото, те с почуда видели, че Кеней отново се бил
превърнал в Кенида; непобедимият войн си бил възвърнал облика на уязвима млада
жена.240
Може би Кеней е пил повече от магическото питие, предложено му от Посейдон. Гър-
ците ясно са съзнавали, че това, което прави от мъжа мъж, трябва да е в подходящата
доза. Твърде много или твърде малко от него би могло да ви причини неприятности.

Тестисите на едно врабче са дълги около милиметър и тежат около един милиграм.
(Затова и никога няма да чуете, че някой е провиснал като врабче.) Когато тестисите на
врабчето са цели и непокътнати, тази малка птичка се превръща в част от една най-общо
линейна йерархия, преследва други птички, които са навлезли в територията му, и – ако
има достатъчно висок статус – прави неустоими предложения на плодовитите женски.
Ако обаче премахнете тези миниатюрни органчета, ще установите – след като птичето
се възстанови, – че то вече не притежава нито една от тези черти, или почти. Агресив-
ните индивиди са станали кротки, ревниво отстояващите териториите си – абсолютно
безразлични към натрапниците, страстните – незаинтересувани от секса. Ако обаче ин-
жектирате на същото това врабче определена стероидна молекула, то веднага ще си въз-
върне бурния ентусиазъм към секса, агресията, господството и хъса да защитава тери-
торията си.
Малко след кастрацията мъжките японски пъдпъдъци престават да се перчат, да из-
дават звуци и да се чифтосват. Освен това те вече не са в състояние да предизвикат
интереса на женските индивиди. Ако приложите към тях същия стероид, те отново се
връщат към нормалното си поведение – разхождат се важно наоколо, писукат и се чиф-
тосват, като женските ги намират просто за неустоими. Ако кастрирате един рак цигу-
лар, той никога няма да може да развие характерната за вида огромна асиметрична
щипка.
Хората са знаели за тези неща в продължение на хиляди години. Пленените войни са
били кастрирани, за да не създават проблеми. Все още използваме израза „политически
евнух“, когато искаме да опишем някой неспособен лидер. Вождовете и царете са каст-
рирали мъже, за да могат да охраняват харемите, без да са изложени на изкушения (или

240
Ovid. Metamorphoses, translation by Frank Justus Miller (Cambridge: Harvard University Press/ Loeb Classical Library,
1916, 1976), Book XII, pp. 192–195; Robert Graves, The Greek Myths (Harmondsworth, Middlesex, England: Penguin Books,
1955, 1960), Volume 1, рр. 260-262; Froma Zeitlin, „Configyrations of Rape in Greek Myth“, in Sylvana Tomaselli and Roy Porter,
editors, Rape: An Historical and Social Inquiry (Oxford and New York: Basil Blackwell, 1986), pp. 133, 134.

171
поне – което е някаква форма на компромис, – без да могат да оплодят някоя от обита-
телките). Освен това тяхната лоялност към владетеля не би била изкористена от семейни
връзки или някакви други разсейващи задължения или страсти. Удивително е, че почти
съвсем еднакви молекули са в състояние да предизвикват толкова фундаментални про-
мени в поведението на врабчетата, пъдпъдъците, раците и хората.
Стероидната молекула, която – подобно на магическо питие – причинява тези мета-
морфози, е известна с названието тестостерон. Това вещество – заедно с други подобни
молекули – се нарича андроген. Тестостеронът се произвежда (наред с другите съставки
и от холестерол) най-вече в тестисите, 241 след което навлиза в кръвта и предизвиква сло-
жен набор от поведенчески реакции, които ние разпознаваме като типично мъжки. Тук
отново можем да видим как тази връзка е навлязла в езика, като например в израза „той
има топки“, т.е. той е демонстрирал изключителна смелост и независимост и не е нито
страхливец, нито подлизурко.
При изследвания върху една новосформирана група от мъжки маймуни е установено,
че колкото по-висок е рангът на индивида в образуващата се йерархия на доминиране,
толкова повече тестостерон циркулира в кръвта му. Когато обаче йерархията укрепне и
се сведе до символични срещи, при които мъжкарите бета стандартно демонстрират на
мъжкарите алфа подчинение, това съответствие изчезва. 242 Колкото повече тестостерон
има в едно животно, толкова по-далеч отива то, за да търси и предизвиква потенциални
съперници.243 Когато нивата на тестостерона са високи, при редица видове се наблюдава
тенденция господството вътре в групата да се трансформира в господство над опреде-
лена територия. Водачът и земевладелецът се сливат в едно.
В мозъка на много животни има специфични рецепторни точки, където молекулите
на тестостерона и тези на други сексуални хормони се свързват химически и където се
осъществява контрола над предизвиканото по хормонален път поведение. Възможно е
да има различни мозъчни центрове, всеки един от които да отговаря поотделно за пер-
ченето, издаването на звуци, скандалджийството, боевете, чифтосването, защитата на
собствената територия и вписването в йерархията на доминиране. Всеки един от тези
центрове обаче има свой бутон, който трябва да бъде натиснат от тестостерона. Въпрос-
ното поведение се активира, когато тестостеронът напусне тестисите, премине през
кръвта и достигне до мозъка. В отделните мозъчни клетки неговото присъствие акти-
вира сегменти от АГТЦ-комбинациите, които иначе не се транскрибират и като общо се
пренебрегват. Те предизвикват синтезирането на някои ключови ензими. Тестостеронът
е свързващото звено в многобройни положителни и отрицателни механизми на обратна
връзка, които поддържат концентрацията на циркулиращите в кръвта молекули. Съ-
щото важи и за много други хормони.
Мъжките индивиди не само че се подлагат на предизвикани от тестостерона свади,
заплахи и битки, но сякаш дори изпитват удоволствие от тях. Една мъжка мишка се
научава да преминава през сложни лабиринти, когато единствената награда, която я
очаква в края, е възможността да влезе в стълкновение с друг мъжкар. При нашия вид
има изобилие от подобни примери. Повечето дейности, които са свързани с оставянето

241
Малки количества андрогени се произвеждат от други телесни хормони в кората на надбъбречната жлеза, както и в
плацентата.
242
Mrose, R. М., I. S. Bernstein, and J. W. Holaday. „Plasma Tetosterone, Dominance Rank, and Aggressive Behavior in a
Group of Male Rhesus Monkeys“, Nature 231 (1971), pp. 366-368; G. G. Eaton and J. A. Resko, „Plasma Testosterone and Male
Dominance in a Japanese Macaque (Macaca fuscata) Troop Compared with Repeated Measures of Testosterone in Laboratory
Males“, Hormones and Behavior 5 (1974), pp. 251–259.
243
Marler, Peter, and William J. Hamilton III. Mechanisms of Animal Behavior (New York: John Wiley & Sons, 1966), p. 177.

172
на по-многобройно потомство, обикновено предизвикват прилив на ентусиазъм. Сексът
сам по себе си е най-очевидният пример. Агресията влиза в същата категория.
Дори и при животните с много кратка бременност, каквито са мишките, интервалът
между зачеването и раждането е твърде дълъг, за да може животното да свърже причи-
ната със следствието. Да оставите на мишките сами да достигнат до връзката между
чифтосването и създаването на следващото поколение, би било равнозначно на това, на
осъдите гените им на изчезване. Вместо това трябва да бъде породена една напълно
непреодолима нужда от секс. Удоволствието от участието в него се явява допълнителна
награда. В случая става дума единствено за креативността на ДНК, която демонстрира
своя контрол по възможно най-открития и явен начин.
Сключено е споразумение. Животното ще гладува, ще се съгласи да застане в крайно
унизителни пози, дори ще изложи живота си на опасност, стига само нишките на него-
вата ДНК да могат да се свържат с тези на друго животно от същия вид. В замяна на
това ще получи няколко мига на сексуален екстаз, което се явява една от валутите, с
които ДНК се разплаща с индивида. Съществуват много други примери за генерирано
от ДНК удоволствие от дейности, които всъщност са израз на по-голяма адаптивна при-
годност – включително родителската любов към децата, радостта от изследването и от-
криването, смелостта, другарството и алтруизма, също както и стандартният набор от
предизвиквани от тестостерона черти, които правят от определени индивиди водачи и
земевладелци.
Подобните на тестостерона хормони играят централна роля в развитието на половите
органи и половото поведение при всички видове, чак до сладководните гъбички в дъ-
ното на еволюционната стълбица. Явно стероидите са се развили много рано, като се
има предвид широкото им разпространение в наши дни. Може би това събитие трябва
да се съотнесе с изобретяването на секса – преди близо един милиард години.
Характерната за много различни видове употреба на една и съща молекула – за общо
взето едни и същи сексуални цели – има някои странни ефекти. Например основният
сексуален феромон на прасетата е 5-алфа-андростенол, който – от химична гледна
точка – е много близък до тестостерона. Той се смесва със слюнката на глигана (както
и тестостеронът присъства в слюнката на мъжете). Когато една разгонена свиня поми-
рише този стероид при един разлигавен мъжкар, тя веднага заема „ела-насам“ позата за
чифтосване. Може да ви се стори странно, но трюфелите – този френски кулинарен де-
ликатес – произвеждат абсолютно същия стероид, при това в по-висока концентрация,
отколкото е тази в слюнката на глигана. Именно по тази причина гастрономите използ-
ват прасета, които да намират и изравят трюфелите. (Колко ли странно би трябвало да
изглежда всичко през погледа на свинята, която тъкмо се е влюбила в малката черна
гъба, и хората вече жестоко са я отмъкнали изпод носа ѝ.) Тъй като трюфелите са гъби –
при които стероидите играят ключова сексуална роля – възможно е мъченията, на които
подлагат свинете, да се явяват случаен страничен ефект. Също така е възможно обаче
те да имат и друга функция – да предизвикват свинете да разровят пръстта и да разнесат
спорите колкото се може по-надалеч, така че цялата земя да се покрие с трюфели.
В светлината на всичко това, как се предполага да изтълкуваме факта, че 5-алфа-анд-
ростенолът присъства в големи количества в потта, която се отделя от подмишниците
на мъжете?244 Дали преди много време – преди да се установят правилата на личната

244
Stoddart, D. Michael. The Scented Ape: The Biology und Culture of Human Odour (Cambridge: Cambridge University Press,
1990), pp. 136,137,163.

173
хигиена и преди настоящата парфюмирана и дезодорирана епоха – той не е играл опре-
делена роля в човешките и предчовешките форми на ухажване и свързани с чифтосва-
нето поведенчески схеми? (Не можем да не отбележим, че обикновено носовете на же-
ните са на нивото на подмишниците на мъжете. 245) Възможно ли е всичко това до има
нещо общо с факта, че богатите са готови да плащат огромни суми за малки парченца
почти безвкусна и подобна на корк субстанция?
Ако лишите един генетично мъжки ембрион от тестостерона и други андрогени, той
ще се роди с нещо, което много ще прилича на женски полови органи. И обратното –
гениталиите на женски ембрион, който е бил подложен на влиянието на високи нива на
тестостерон и други андрогени, ще придобият мъжки форми. Ако присъстват по-малки
количества стероиди, може би това ще доведе само до уголемяване на клитора. При по-
големи количества клиторът се превръща в пенис, а големите срамни устни се затварят
и образуват скротум. Възможно е тя да развие съвсем нормални на вид мъжки пенис и
скротум, макар в скротума да няма тестиси. (Освен това нейните яйчници няма да фун-
кционират.) Когато едно такова момиче порасне, то предпочита да си играе не с кукли
и кухненски принадлежности, а с коли и оръжия, не с момичета, а с момчета; има склон-
ност към спречквания и обича да прекарва времето си навън. Възможно е по-късно да
открие, че жените са по-привлекателни – от сексуална гледна точка, – отколкото мъ-
жете.246 (Няма доказателства за обратното – например че повечето мъжкарани имат по-
вишени андрогенни нива.)
Разликите между мъжкото и женското – не от генетична гледна точка, а с оглед такъв
фундаментален проблем, какъвто се явява наборът от външни полови органи – зависи
от това с какви количества мъжки стероиди сте си имали работа през първите няколко
седмици след зачеването. Ако оставите на мира този къс развиваща се ембрионална тъ-
кан, от него ще се появи жена. Добавете малко хормони, подобни на тестостерона, и ще
стане момче.247 Тъканта е предварително програмирана да отговори на въздействието
на андрогена (думата означава буквално „създател на мъже“), който служи на нуждите
на вътрешните комуникации. В един развиващ се ембрион има бутони, които само анд-
рогенът може да натисне. След като веднъж те бъдат натиснати, това задейства някои
важни механизми (за чието съществуване не бихте могли дори да подозирате), които се
заемат да извършат някои митични трансформации.
При много и най-различни видове животни се наблюдава въздействието на още един
клас полови хормони – естрогените, – които ограничават агресивността при жените. Съ-
ществува и още един вид – прогестеронът, – който подсилва женските наклонности да
защитават и да се грижат за малките. (Думите означават, съответно, нещо като „създател
на плодовитостта“ и „помощник на бременността“). Плъховете майки, както и всички
245
Един от рецензентите на книгата се оплака: „През цялото време се опитвам да не забелязвам... Но не е нужно носът
ви да е точно на нивото на нечия подмишница, за да я помиришете. Замислете се само за спортните зали.“ Все пак спортните
зали са изпълнени с миризмата на много спортисти, трупала со там в продължение на години. Един друг специалист отбе-
ляза, че най-различни, подобни на 5-алфа-андростенола молекули се продават като афро-дизиаци.
246
Money, J., and A. Ehrhardt. Man and Woman, Boy and Girl: The Differentiation and Dimorphism of Gender Identity from
Conception to Maturity (Baltimore: John Hopkins University Press, 1972); J. Money and K. Schwartz, „Fetal Androgens in the
Early Treated Androgenital Syndrome of 46XX Hermaphroditism: Influence on Assertive and Aggressive Types of Behavior“, in
Aggressive Behavior 2 (1976), pp. 19-30; J. Money, M. Schwartz, and V. G. Lewis, „Adult Erotosexual Status and Fetal hormonal
Masculinization and Demasculinization“, Psyclineuroendocrinology 9 (1984), pp. 405-414; Sheri A. Berenbaum and Melissa Hines,
„Early Androgens Are Related to Childhood Sex-Typed Toy Preferences“, Psychological Science 3 (1992), pp. 203-206.
247
При това положение твърдението на Аристотел – което хиляди години по-късно ще намери отзвук в трудовете на
Зигмунд Фройд, – че „женското сякаш се явява осакатено мъжко“, е погрешно. (Нито мъжкото е променено от тестостерона
женско, макар това да е малко по-близо до истината.) Телата на жените синтезират естрадиол – най-мощния естроген – от
тестостерона. (Относно: Aristotle. Generation of Animals, in The Oxford Translation of Aristotle, W. D. Ross, translator and editor
(London: Oxford University Press, 1928), 737.)

174
други бозайници, демонстрират внимание към своето потомство – правят и защитават
гнезда, кърмят малките, чистят ги, връщат ги обратно, когато се загубят, и ги обучават.
При девствените женски не се наблюдава нищо от това поведение – те грижливо пре-
небрегват новородените мишлета и дори полагат старание да ги избягват. Ако обаче ги
подложите на продължителна терапия с женските хормони прогесте, които са харак-
терни за късна бременност, това ще доведе до поява на подчертано майчинско поведе-
ние. Плъховете с високи нива на естроген освен това са по-спокойни, не са толкова
страхливи и по-рядко участват в конфликти. 248
Тези женски хормони се произвеждат най-вече от яйчниците. Когато обаче видим
една спокойна, уверена и любяща майка, на повечето от нас някакси не ни идва да въз-
кликнем: „Боже, какви яйчници има тази жена!“ Без съмнение причината за това се ко-
рени в достъпността на тестисите, които са силно уязвими в своите външни торбички 249
и лесно могат да бъдат премахнати вследствие на някакъв инцидент или пък с ескпери-
ментална цел. От друга страна яйчниците са скрити дълбоко в тялото, където са на си-
гурно място. Въпреки това е явно, че те също трябва да бъдат причислени към семей-
ните ценности.
Женските хормони контролират цикъла на плодовитостта, който достига до своята
кулминация, когато женските са в период на овулация. В този момент те често подават
обонятелни и визуални сигнали, че са готови за чифтосване. При много видове това не
се случва често и не трае дълго. Кравите например се интересуват от секс в продълже-
ние на около шест часа на всеки три седмици. Те определено нямат активен любовен
живот. „При повечето видове – пише Мери Мидглей250 – краткостта на размножителния
период и простите инстинктивни модели го превръщат в нещо като сезонно разстройс-
тво с определена рутина – нещо като пазаруването на подаръци за Коледа.“ При най-
различни бозайници – от морските свинчета до малките маймуни – чифтосването извън
размножителния период не само че не се толерира от женските, но също така е сведено
до невъзможност чрез специален органичен девствен пояс. Вагината е запечатана от
мембрана или тапа, която се е развила специално за тази цел. Възможно е също така
просто да се затвори.
За разлика от това, при повечето хора и някои човекоподобни маймуни сексът не само
че е възможен, но също така е и вероятен през която и да било фаза на цикъла. Много
жени съблюдават цикъла си (като измерват някои леки промени в своята телесна тем-
пература) и съзнателно избягват да правят секс в периода на овулация. Тази позволена
от църквата контрацептивна техника е огледално изображение на практиката при пове-
чето животни – които крещящо обявяват овулацията си и не правят секс през останалото
време. Това идва да ни напомни до каква степен нашата култура ни е отдалечила от
предците ни, както и какви фундаментални промени могат да настъпят в нас.
При много животни размножителният цикъл продължава няколко седмици. Не са
много видовете, при които той съвпада почти напълно с лунния цикъл (интервала от

248
Hansen, Stefan. „Mechanisms Involved in the Control of Punished Responding in Mother Rats“, Hormones and Behavior 24
(1990), p. 90.
249
Общоприетото мнение е, че идеята на това разположение е да поддържа в тестисите температура, която да е с ня-
колко градуса по-ниска от тази в тялото. Твърди се, че ако те се помещават в по-топлия корем, тогава ще се произвеждат
по-малко сперматозоиди и повечето мъже ще бъдат стерилни. Ползата от външни тестиси явно компенсира риска. Враб-
четата и някои малки пойни птички обаче имат вътрешни тестиси. И все пак – дори при тази повишена температура те не
изглежда да страдат ог недостиг на сперматозоиди. Очевидно знанията ни относно това защо мъжките на някои видове
носят тестисите си отвън, а тези на други – не, са все още непълни.
250
Midgley, Mary, Beast and Man (Ithaca, NY: Cornell University Press, 1978), p. 39.

175
време между две новолуния). Дали тази особеност на хората е нещо повече от съвпаде-
ние – и ако е така, по каква причина? Това не знаем.
Бозайниците кърмят своите малки, но само женските индивиди са надарени с подхо-
дящите приспособления за това.251 Това е един от малкото случаи, при които дефинира-
нето на голяма биологична категория, или таксон, се определя от характеристиките само
на единия пол. Произвеждането на мляко също зависи от хормоните. Майчиното мляко
е от огромно значение за малките, които се раждат безпомощни и не са в състояние да
усвоят храната на възрастните. Това е още една причина майките да прекарват повече
време с малките, а оттам и да имат по-голям принос за тяхното развитие. Мъжкарите
като общо се интересуват от други неща – господство, агресия, териториалност, голям
брой сексуални партньори.
Връзката между стероидите и агресията може да се наблюдава с изненадваща регу-
лярност в животинското царство. Достатъчно е да премахнете основния източник на
полови хормони и нивото на агресията спада – не само сред бозайниците и птиците, но
също така и при гущерите и дори при рибите. Ако след това третирате кастрираните
мъжки индивиди с тестостерон, агресивността им ще се върне. Дайте естроген на на-
пълно здрави животни и това също ще предизвика понижаване на нивото им на агре-
сивност – това е валидно за всички видове. Стандартната употреба на едни и същи сте-
роиди, които да имат едни и същи функции – да включват и изключват агресивността
на животните, – при това при толкова много различни видове, е свидетелство както за
тяхната ефективност, така и за древността им.
Агресивността е адаптивна, но само ако нейните нива подлежат на контрол. Реперто-
арът от различни видове агресивно поведение е поставен в режим на изчакване и просто
трябва да бъде освободен. Стероидите, чието производство е в зависимост от обществе-
ните условия и биологичния часовник, имат точно тази функция. Но след като това е
така, защо тогава мъжките индивиди са толкова по-агресивни от женските? И ако жен-
ските биха могли да произвеждат малко по-малко естроген и малко повече тестостерон,
дали биха станали толкова агресивни, колкото са мъжките? При вълците, дървесните
катерици, лабораторните мишки и плъхове, късоопашатите полски мишки, пръстеноо-
пашатите лемури и гибоните се наблюдава нещо като полово равенство по отношение
на агресивността. При южните летящи катерици не мъжките, а женските отстояват те-
риторията си, и повечето свади между двата пола са причинявани – и впоследствие спе-
челвани – от последните. 252 Категоричният факт, че при нас, хората, мъжете са много
по-агресивни от жените (в кръвната плазма на мъжете се съдържа около десет пъти по-
вече тестостерон), по никакъв начин не предполага същата подредба и за останалата
част от животинското царство, нито дори за останалите примати.

251
В известен смисъл има много изключения от тона правило. Мъжките гълъби често хранят малките си с повърнато
„зърнено мляко“, което е с ниско съдържание на захари и е богато на мазнини – точно обратното на млякото на бозайни-
ците. Мъжкият императорски пингвин – след като е мътил яйцето в продължение на четиридесет дена – произвежда а
хранопровода си мляко. Когато пилето се излюпи, това мляко представлява единствената му храна. Малкото удвоява тег-
лото си за сметка на татковото мляко и вече се справя много добре, когато майката императорски пингвин се върне с пълно
гърло малки скариди. При фламингата и двата пола произвеждат един вид мляко, което е смесено с кръвта им и подхранва
малките през първия един месец. Всеки един от двамата родители произвежда дневно около сто милилитра от топа пита-
телно питие. (Sparks, John, with Tony Soper. Parrots: A Natural History (New York: Facts on File, 1990), p. 90.) Много жи-
вотни – вълците например – хранят малките си с повърната храна, но това вече е различно от млякото.
252
Floody, Oewn R. „Hormones and Aggression in Female Mammals“, in Bruce B. Svare, editor, Hormones and Aggressive
Behavior (New York: Plenum Press, 1983), pp. 44–46.

176
 Както знае всеки, който е виждал котарака си да се прибира вкъщи след двудневно
отсъствие – с едно затворено око, раздрано ухо и сплъстена кървава козина, – тестосте-
ронът си има цена. Какво ще стане, ако вземете едно мъжко животно – не е задължи-
телно да е толкова войнствено, колкото е един котарак, излязъл на разгулна нощ – и го
снабдите с устройство, което да поддържа непрекъснато по-високо ниво на тестосте-
рона в кръвта? Когато проведете този експеримент с врабчета, които обикновено не
проявяват толкова силни териториални претенции, не се забелязва някакво драстично
увеличение на броя на убийствата. Ако направите също с правовите птици, техният
брой намалява значително;253 при много индивиди се забелязват необичайно сериозни
наранявания, които очевидно са придобити в битки помежду тях. За разлика от врабче-
тата, при тях има ясно изразена йерархия на доминиране, но не съществуват убежища в
центъра на територията, където да могат да се скрият. Блъфирането може да ескалира
до сериозни сбивания, ако едновременно имате твърде много тестостерон в кръвта и
нямате традицията да се скривате в убежището си. Още един недостатък на стероидите:
мъжките индивиди, при които нивото на тестостерона се поддържа изкуствено високо,
проявяват по-малка склонност да хранят своите малки. 254 Мъжкарите тип „мачо“ обик-
новено пренебрегват своите семейни отговорности.
В наши дни фармацевтичните компании произвеждат полови хормони, които нами-
рат широк пазар – законен и незаконен. Бихме могли да си обясним отчасти тяхната
роля в Природата, ако си поставим въпроса за какво ги използват хората? Анаболните
стероиди са молекули, които са много подобни на тестостерона, без да са идентични с
него. Те се приемат основно от: 1) културисти и атлети (които очевидно смятат, че някои
подвизи в областта на физическата сила могат да бъдат постигнати единствено от млади
мъже, които ползват стероиди); 2) млади мъже, които искат да възмъжеят още повече,
за да привличат жени или други мъже; 3) хора, които искат да освободят ниските си
страсти (танцьори в нощни клубове, наемни убийци на организираната престъпност,
надзиратели в затвори и прочее).255 Изявената мускулатура не идва само от стероидите.
Тя освен това изисква тежки и систематични тренировки. Един от страничните ефекти
са обриви по лицето и гърба. Анаболните стероиди също така очевидно не допринасят
за растежа на косата. Големи дози от тях водят до атрофия и нефункциониране на тес-
тисите, което може би се явява реакцията на тялото към повишените нива на тестосте-
рона. Прекадената му концентрация носи достатъчно големи социални рискове, за да
бъдат развити механизми, които да се погрижат за това прекомерното му производство
да не премине в следващите поколения.
Естрогенът се приема от жени, обикновено след менопаузата или след операция по
изваждане на матката, за да запазят сексуалния си апетит и овлажняването, за да забавят
загубата на калций в костите и за да добият по-младежки вид. Жените, които се занима-
ват с бодибилдинг, както и транссексуалните, вземат анаболни стероиди, тъй като те
рязко преразпределят теглото – например от бедрата към гърдите и бицепсите. Транс-
сескуалните мъже, които приемат естроген, преразпределят теглото си в обратна по-
сока. Растат им гърди, като зърната и ареолите им стават по-женствени. Освен това се
забелязва известно смекчаване на темперамента. Като се имат предвид тези последст-
вия, до които води приемането на полови хормони от един зрял индивид, както и много

253
Dufty, Jr., Alfred M. „Testosterone and Survival: A Cost of Aggressiveness?“, Hormones and Behavior 23 (1989), pp. 185–
193.
254
Hansen. Op. cit.
255
Грииспун, Лестер, от Медицинското училище в Харвард – частна кореспонденция, 1991 г.

177
по-силното им въздействие върху ембриона (те всъщност предопределят какви именно
полови белези ще се развият), изглежда вероятно много по-незабележими промени в
хормоналните нива да влияят не само на господството, териториалността, агресията,
грижата за малките, нежността, тревожността и умението за разрешаване на конфликти,
но също така и на сексуалните апетити и предпочитания.

Хората скопяват биковете, жребците и петлите, защото смятат тяхната прекомерна

мъжественост за неудобна. Става дума за същия този чист мъжки дух, на който кастра-
торите толкова се възхищават в самите себе си. Достатъчни са едно-две сръчни движе-
ния с ножа, или пък изкусно захапване от страна на лапландска пастирка на северни
елени, и готово – нивата на тестостерона спадат до управляеми пропорции до края на
живота на клетото създание. Хората искат техните домашни животни да бъдат покорни
и лесни за контролиране. Здравите мъжки индивиди са една неудобна необходимост –
нужни са само толкова, колкото да могат да осигурят следващото поколение пленници.
Нещо подобно, макар и не толкова директно, се случва в рамките на йерархията на
доминиране. От гърмящите змии до приматите, загубилият ритуалната битка индивид
често демонстрира рязък спад в нивата на тестостерона и свързаните с него полови хор-
мони, което пък означава, че е малко вероятно по-късно отново да отправи предизвика-
телство към водача, т.е. е малко вероятно да бъде наранен. Може да се каже, че на мо-
лекулярно ниво той е усвоил урока си. Сега, когато в кръвта му циркулират по-малко
стероиди, той преследва женските някак си по-вяло – поне докато наоколо се мотаят
мъжкари с висок статус. Това също се харесва на алфите. Следва да отбележим, че спа-
дането на нивата на тестостерона след загуба е много по-рязко, отколкото е тяхното
покачване след победа.
Но да се върнем към тестисите на врабчетата. Зоната за размножаване е разделена на
много малки парчета, всяко от които е подвластно на едно мъжко врабче, което е готово
да го отстоява срещу всички натрапници. 256 Да предположим, че внезапно се появи един
досаден орнитолог, хване някое от тези мъжки врабчета и по този начин освободи него-
вата територия. Какво се случва? Пристигат други мъжки от съседни райони, много от
които до този момент не са били в състояние да защитават свои собствени територии.
Разбира се, те ще трябва да отправят множество заплахи, преди някой да ги приеме на
сериозно. По този начин общото ниво на тревожност нараства – както сред новодош-
лите, така и сред тези врабчета, които още удържат съседните територии. Политичес-
кото напрежение се увеличава. Ако сега бихме могли да направим изследвания на
кръвта им – в хода на възникналите спорове (които, от наша гледна точка изглеждат
съвсем незначителни, разбира се, но за тях са най-важното нещо на този свят) – ще ус-
тановим, че при всички нивото на тестостерона се е повишило. Това е така, защото при-
шълците всячески се опитват да се установят в новите територии, а тези врабчета, които
контролират съседните парцели, се налага да вложат много повече усилия за защита на
своите правата, отколкото е било необходимо до този момент. Същото е валидно и за
много други животни.
Тези индивиди, които имат повече тестостерон, като общо са по-агресивни. Тези, ко-
ито се нуждаят от повече тестостерон, го произвеждат. Изглежда, тестостеронът играе

256
Или поне срещу всички натрапници врабчета. Връзките на господство и подчинение, които съществуват в други
общности в същата част на гората – например при бухалите, мечките, миещите се мечки и хората – са неща, които не
интересуват едно врабче.

178
ключова роля и като причина за, и като следствие от агресията, защитата на територи-
ята, господството и цялото останало съзвездие от черти на мъжкото поведение, които
можем да опишем като „момчетата ще си останат момчета“. Това изглежда вярно за
изключително голям диапазон от видове, сред които са и маймуните, човекоподобните
маймуни и хората.
През пролетта, стимулирани от по-голямата продължителност на деня, нивата на тес-
тостерона при мъжките индивиди на пойните и някои други птици (като например враб-
четата, сойките и коприварчетата) се покачват. Покарва им нова перушина, отърсват се
от унилото си настроение и започват да пеят. Мъжките, които имат по-голям репертоар,
се размножават по-рано и оставят по-многобройно потомство. Репертоарите на най-
привлекателните индивиди достигат до няколко десетки ясно различими песни. В слу-
чая музикалните вариации се явяват средство, чрез което се предизвиква производст-
вото на повече тестостерон у повече птици.
Когато женските снесат яйцата, нивата на тестостерон в кръвта на мъжките остават
високи; те защитават своите партньори. Веднъж щом женските започнат да мътят яй-
цата обаче, и загубят интереса си към сексуалните предложения, нивото на тестостерона
пада. Да предположим, че в този момент инжектираме на същите тези женски естроген,
така че да продължат да бъдат съблазнителни и да приемат предложенията на мъжките,
въпреки новите си майчински задължения. При това положение нивата на тестостерона
остават високи. Колкото дълго женските останат сексуално достъпни, толкова дълго и
мъжките проявяват склонност да бъдат наблизо и да ги защитават. 257
Тези експерименти подсказват, че може да бъде развито едно важно селективно пре-
димство, ако един вид успее да се измъкне от ограниченията на размножителния период.
Непрекъснатата сексуална активност при женските задържа мъжките близо до тях, като
освен това провокира в тях набор от различни видове полезно поведение. Точно това,
изглежда, се е случило – може би чрез минимална промяна на ДНК-кода на вътрешния
естрогенен часовник – в историята на нашия вид.
Предизвикваното от тестостерона поведение трябва да бъде държано под строг конт-
рол. И ако се окаже, че то има обратен ефект, естественият подбор веднага ще се намеси
и ще коригира съдържанието на стероиди в кръвта. Би трябвало изключително рядко да
се срещат нива на тестостерона, които да са на границата на неадаптивността. При хра-
нещите се с нектар птици, прилепи и насекоми е възможно да сравним енергията, която
се натрупва при предизвикваното от стероидите защитно поведение срещу натрапници,
с енергията, която тези животни извличат от охраняваните от тях цветове. 258 Оказва се,
че териториалната защита се включва само тогава, когато ползите от нея надвишават
енергийната цена, която трябва да се плати – когато има толкова малко красиви цветове,
които да предоставят храна, че да си струва усилието да прогоните конкуренцията. Хра-
нещите се с нектар организми не са стриктно разпределени териториално. Те няма да се
изправят срещу всеки пришълец, само за да защитят някое пусто и каменисто място.
Направили са за себе си сравнителния анализ на полза срещу цена. Да вземем една
пищна градина с много богати на нектар цветове. В нея сутрин обикновено не се наб-
людават прояви на териториални претенции – тъй като през нощта, когато птиците спят,

257
John С. Wingfield and М. Rainenofsky. „Testosterone and Aggressive Behaviour During the Reproductive Cycle of Male
Birds“, in R. Gilles and J. Balthazart, editors, Neurobiology (Berlin: Springer-Verlag, 1985), pp. 92-104.
258
Артишокът също поставя подобен въпрос: дали калориите, които изгаряме, докато се опитваме да стигнем до сочната
му сърцевина, не са повече от тези, които ще извлечем от нея.

179
са се натрупали големи количества нектар. Сутрин има достатъчно за всички. Терито-
риалността се включва към обяд, когато вече са дошли да се нахранят птици от целия
район и запасите са намалели чувствително. 259 С разперени криле и насочени напред
човки, местните прогонват натрапниците. Може би идва моментът, в който си казват,
че достатъчно дълго са били добрички, но че вече им е дошло до гуша от пришълците.
В основата си обаче това е едно икономическо, а не патриотично решение практическо,
а не идеологическо.
Може би много други животни го правят, но при плъховете и мишките е изключи-
телно добре демонстрирано – страхът се придружава с характерна миризма, феромон на
страха, който другите разпознават лесно.260 Често – веднага щом почувстват, че сте уп-
лашен – вашите приятели и роднини бягат от вас. Това е добре за тях, но за вас едва ли
има голяма полза. Тъй като едно такова поведение би могло дори да насърчи хищника
или съперника, който поначало е предизвикал страха ви.
Както показва един класически експеримент, в главите на гъсетата, патетата и пиле-
тата, които току-що са си пробили път навън от яйцето, вече има някаква груба предс-
тава за това как изглежда един ястреб. Не е необходимо да им бъде преподавано това
знание. Пилетата вече го притежават. Те също така познават и страха. Експериментът е
следният. Учените изработват един много прост силует, например от картон. На него
личат две издадени части, които изпълняват ролята на крила. Те са прикачени към тяло,
което е по-издължено и закръглено от едната страна и по-късо и затънено от другата.
Ако силуетът се движи с издължената си част напред, той прилича на летяща гъска – с
разперени криле и издаден напред дълъг врат. Прокарайте го по този начин над гъсетата
и те няма да му обърнат никакво внимание. Кой се страхува от една гъска? Сега обър-
нете силуета с късия край напред – така ще прилича на ястреб с разперени криле и дълга
опашка. Това предизвиква буря от писукания и треперене. Ако експериментът е бил
интерпретиран правилно, 261 тогава ще се окаже, че някъде вътре в сперматозоида и в
яйцеклетката, от които е произлязло пилето – закодирано в АГТЦ-комбинациите на не-
говите нуклеинови киселини има изображение на ястреб.
Възможно е този вроден страх от хищници да има нещо общо със страха от „чудо-
вища“, който се появява у всяко малко дете на определена възраст. Много хищници,
които се държат на разстояние, когато наоколо има възрастен човек, с най-голямо удо-
волствие биха нападнали едно дете. Хиените, вълците и големите котки са само част от
зверовете, които са преследвали ранните хора и техните непосредствени предшестве-
ници. Когато детето започне да ходи само, би било от полза да знае – някъде дълбоко в
костния си мозък, – че навън се разхождат чудовища. Едно такова знание би му помог-

259
Емлин, Стивън T., от университета Корнел – частна кореспонденция, 1991.
260
Sprott, R. L. „Fear Communication via Odor in Inbred Mice“, Psychological Reports 25 (1969), pp. 263–268; John F.
Eisenberg and Devra G. Kleinian, „Olfactory Communication in Mammals“, in Annual Review of Ecology and Systematics 3 (1972),
pp. 1-32.
261
Тези класически експерименти са описани от Конрад Лоренц през 1939 г. и от Нико Тинберген през 1948 г. По-късни
изследвания показват, че пилетата и гъсетата започват да се плашат по-малко, когато свикнат със силуета (и ако той още
не е изял никого). Wolfgang Schleidt (Über die Auslösung der Flucht vor Raubvögeln bei Truthöhnern“,Die Naturwissenschaften
48 [1961], pp. 141–142) предполага, че намиращите се на земята птици се страхуват от всеки непознат летящ силует, като
по-късно свикват с безобидната сянка на една летяща гъска, но запазват страха си към по-малко непознатия ястреб. Това е
много близко до срамежливостта на малките деца в присъствието на непознати и страха от „чудовища“.

180
нало при най-малкия признак за опасност да се прибере тичешком вкъщи, при възраст-
ните. И съответно естественият подбор би засилил всяка лека предразположеност към
едно подобно поведение.262
При порасналите пилета се наблюдава набор от по-организирани и систематични ре-
акции, включително и един специфичен звуков сигнал, който трябва да предупреди за
опасността всички пилета в обсега на звука. В небето има ястреб! Викът, който извес-
тява за присъствието на хищник във въздуха, е много различен от този, предупреждаващ
за враг на земята – например лисица или миеща се мечка. И тъй като птицата, която
излъчва сигнала, в същото време разкрива на ястреба своето местоположение, можем
да се изкушим да видим в нея определена доза смелост – поведение, което се е развило
под въздействието на груповия подбор. Един привърженик на индивидуалния подбор
би могъл да излезе с друга теза – тук няма да коментираме, доколко тя би била обосно-
вана, – че звукът ще накара останалите пилета да се раздвижат, като суматохата би отв-
лякла вниманието на ястреба и съответно би спасила живота на подалата сигнала птица.
Проведените от биолога Питър Марлър и неговите колеги екперименти 263 показват,
че – поне сред младите петлета – склонността на една птица към надаването на предуп-
редителни викове е пряко зависима от това дали наблизо има неин другар. Ако наоколо
няма никой, когато види в небето нещо, което да прилича на ястреб, петлето замръзва
на място и започва да се взира нагоре, без обаче да издаде и звук. По-вероятно е да
нададе предупредителен вик, ако в района има друга птица. И – което е по-важно в слу-
чая – вероятността се увеличава, ако става дума за друго пиле, без значение какво е, а
не например някоя яребица. Въпреки това, петлето е напълно безразлично към опере-
нието – какъвто и да е цветът на перушината на другото пиле, то заслужава да бъде
спасено. Всичко, което има значение, е намиращото се на близо другарче да бъде друга
домашна птица. Може би става дума за някакъв по-небрежен родствен подбор, но опре-
делено посоката е към солидарност между видовете.
Дали в случая сме свидетели на някаква форма на героизъм? Дали петлето разбира
опасността, на която се излага, и едва след това – превъзмогвайки страха си – надава
вик? Или писукането, когато наоколо има още някой, се явява още една заложена в ге-
нетичната информация програма и нищо повече? Виждаш ястреба, виждаш друго пиле
и надаваш вик, без каквато и да било агонизираща морална борба. Когато единият от
участниците в бой между петли продължи да се бори – въпреки че е сляп и ранен – до
смърт, дали това е демонстрация на „непобедима храброст“ (както го е описал един ан-
глийски почитател на боя между петли), или става дума за някакъв боен алгоритъм,
който е излязъл извън контрол, изплъзнал се е на спирачните подпрограми? И наис-
тина – дали дори при хората героят има ясна представа за опасността, или просто се
подчинява на някоя от заложените в нас програми? Повечето герои твърдят, че просто
са направили това, което им е дошло „отвътре“, без да влагат някаква съзнателна мисъл.
Наблюдава се определена разлика между половете по отношение на това, колко ве-
роятно е един индивид да нададе предупредителен вик. При едно друго изследване на
екипа на Питър Марлър, 264 петлетата подават сигнал всеки път, когато видят силуета на

262
Пилетата, изглежда, запазват и усъвършенстват тази своя дарба, когато пораснат. Същото е валидно и при хората.
Страхът от хищници е още един от онези достъпни „бутони“, които лесно могат да бъдат натиснати и да предизвикат
съответната бурна реакция. Филмите на ужасите са един пример за това, макар и едва ли най-забележителният.
263
Marler, Peter. „Communication Signals of Animals: Emotion of Reference?“ Address, Centennial Conference, Department
of Psychology, Cornell University, July 20, 1991.
264
Gyger, Marcel, Stephen J. Karakashian, Alfred M. Dufty, Jr., and Peter Marler. „Alarm Signals in Birds: The Role of
Testosterone“, Hormones and Behavior 22 (1988), pp. 305–314.

181
ястреб, докато същото правят едва 13% от женските. 265 Кастрираните петли много по-
рядко подават сигнал за тревога – освен ако не са третирани с тестостерон (при това
положение честота на сигнализиране отново нараства). Очевидно тестостеронът играе
роля не само при йерархиите на доминиране, секса, защитата на територията, и агреси-
ята, но също така съдейства и за ранното оповестяване на опасност – независимо от това
дали ще разглеждаме подалия сигнала индивид като герой или автомат.

В урината на женските мишки, които още не са достигнали до полова зрялост, се съ-

държа молекула, която предизвиква синтезирането на тестостерон в мъжкарите, до чи-
ето обоняние достига. В мъжката урина, от друга страна, се освобождават феромони,
които – когато бъдат помирисани от младите женски – ускорява половото им развитие.
Ако наоколо има мъжки, те съзряват по-рано. Обратното също е вярно – това се явява
някакъв механизъм с обратна връзка, чиято цел е да им спести ненужните усилия.
(Както бихте могли да се досетите, женските мишки, които не могат да регистрират
миризми, никога не се разгонват.) Нещо повече – когато женски с нормална бременност
помиришат урината на мъжкари от друга порода, те спонтанно прекъсват бременността
си, бързо поглъщат ембрионите обратно в тялото си и отново се разгонват.266 Това е
удобно за чуждите самци. Ако на местните самци това не им хареса, от тях зависи да
прогонят пришълците и техните предизвикващи аборти миризми.
При мишките, както и при много други животни, сериозното производство на тестос-
терон започва едва през пубертета, което съвпада и с появата на сериозна агресивност
спрямо други мишки. Колкото повече тестостерон има в кръвта на един възрастен мъж-
кар, толкова по-бързо ще последва нападение, ако на границата се появи натрапник.
Кастрирайте го и нивото на агресивност веднага ще спадне. Инжектирайте на кастрира-
ния индивид тестостерон и агресивността му веднага ще се повиши. Мъжките мишки
имат обичая да „маркират“ района си с капчици урина – тази практика се подновява с
удвоени усилия, ако наблизо има и други мишки (или когато се натъкнат на някакъв
непознат предмет – например на четка за коса или нещо друго). Поради възможността
зародишите да бъдат погълнати обратно, ако мъжките въобще искат да оставят някакво
потомство, те трябва да отделят най-много урина в рамките на своята територия. Това
маркиране може би наподобява етикетите за багаж, знаците „частна собственост, не пре-
минавай“ или героичните портрети на националния герой, които висят на публични
места. Сърцатите мишлета пеят „Това е моята земя“ и „Тя ми принадлежи“. Дори и ко-
гато не присъстват лично в територията си, те искат минувачите да отчетат техните
права. Както бихте могли да се досетите, достатъчно е да кастрирате една мишка и броят
на оставените с урина знаци ще намалее драстично. Инжектирайте ѝ тестостерон и же-
ланието ѝ да обозначава територията си отново се връща.
Нормалните женски мишки уринират рядко. Те не проявяват тази заклета страст да
маркират. Какво ще се случи обаче, ако инжектирате тестостерон на съвсем нормални
женски мишки? Те ще започнат да уринират по-често. (Ако същият експеримент бъде
направен с кучета, женските, на които е бил даван тестостерон още преди раждането,
ще възприемат мъжката поза на уриниране; те вдигат единия си крак, докато урината се

265
Половете се различават и по отношение на други сигнпли. Когато например един мъжки се натъкне на някаква храна,
за която знае, че ще хареса на женската, той често подава сигнал за храна. Когато обаче една кокошка намери храна, тя не
вика мъжкия при себе си. Всъщност тя не подава никакъв сигнал, освен ако няма пиленца. Несемейните кокошки предпо-
читат да вечерят в усамотение.
266
Stoddart. Op. cit., pp. 116-119.

182
стича по другия – още едно недостойно дело, петнящо ръцете на учените.) Когато ин-
жектирате тестостерон на женски плъхове, на които преди това по хирургичен път са
били извадени яйчниците, те стават агресивни, като редуват мъжка склонност към вли-
зане в конфликти с типично женско сексуално поведение. Има и още един момент при
женските, на които е даван тестостерон в ранна възраст – когато пораснат, мъжките ги
намират за много по-непривлекателни от другите.
Въпреки че циркулацията на тестостерона в кръвта е тясно свързана с изразяването
на агресията при мъжките индивиди, това далеч не е всичко. В мозъка например има
молекули, които потискат агресията. Оказва се, че такива породи плъхове, които по нас-
ледственост са изключително агресивни, имат по-малки количества от тези възпиращи
мозъчни химикали, отколкото се наблюдават при по-миролюбивите. Когато се постигне
по-висока концентрация от тези вещества, агресивните индивиди се успокояват; ако
тяхното количество намалее, кротките животни стават раздразнителни. Ако сте плъх,
който наблюдава друг плъх да извършва насилие – например да убива мишки – нивата
на възпиращите химикали спадат. 267 Сега вече е по-вероятно вие самият да станете аг-
ресивен, при това не само към мишки. Освободили сте потиснатата си склонност към
насилие. Същото е станало с всички останали. След това е възможно в групата да се
появи враждебност, която ще намери различен израз при отделните индивиди. Може би
именно това се е случило с плъховете на Калхун – наблъскани толкова нагъсто, че агре-
сията и отчаянието се разпространяват на вълни, отразени и подсилени от многоброй-
ните огнища в цялата популация. Насилието е заразно.
При провежданите от Хайди Свенсон и Рихард Шустер експерименти, 268 на плъхо-
вете е дадена за усвояване сложна кооперативна задача, свързана с това да преминат
заедно по разноцветни подови плоскости в определена последователност. Ако успеят,
получават подсладена вода като награда. Ако не, просто са оставяни да си тичат заради
самото тичане из експериментална та камера. Никой не ги обучава какво трябва да пра-
вят, или поне не директно. Всичко се основава на принципа на опита и грешката. Екс-
периментите включват двойки мъжки, двойки женски, двойки кастрирани мъжки и
двойки кастрирани мъжки с инжектиран тестостерон. Някои от плъховете преди това са
живели сами.
Ето и резултатите. Женските, както и кастрираните мъжки, усвояват задачата сравни-
телно бързо. Нормалните мъжки и инжектираните с тестостерон мъжкари се справят
много по-бавно. Някои двойки от живели в усамотение плъхове – както такива с непо-
кътнати тестиси, така и такива с инжектиран тестостерон – така и не успяват.
В случая със самотните мъжкари може да се очаква точно това. Тъй като живеете сам,
нямате много опит в кооперирането, откъдето следва, че едва ли ще се справите много
добре с един тест, който изисква сътрудничество. При това положение обаче защо жен-
ските – които също са живели сами – успяват да постигнат добри резултати? Отговорът
изглежда се състои в това, че ако сте самотен мъжкар, индивидуалист, и трябва да из-
пълните някаква сложна задача, която да изисква коопериране, тестостеронът е това,
което ви прави по-глупав. Усилията на всяка двойка мъжки, които преди това са живели
сами и които не са в състояние да се справят с теста, накрая завършват с жестока битка.
Обратното – комуналният начин на живот, изглежда, им действа успокояващо.

267
Въпросните химикали са гама-аминобутириновата киселина и серотонин. Вж. например Jon Franklin, Molecules of the
Mind (New York: Laurel/dell, 1987), pp. 155-157.
268
Swanson, Heidi Н., and Richard Schuster. „Cooprative Social Coordination and Aggression in Male Laboratory Rats: Effects
of Housing and Testosterone“, Hormones and Behavior 21 (1987), pp. 310-330.

183
 Свенсон и Шустер стигат до заключението, че неспособността да се учат не се дължи
толкова на самата агресия, а на агресията в контекста на една йерархия на доминиране.
Тези индивиди, които обикновено печелят ритуализираните (или реалните) битки – това
са почти винаги едни и същи животни – обикновено започват да се перчат, да се раз-
хождат наоколо с настръхнала козина, да заплашват, да блъфират и понякога да нападат.
Подчинените индивиди се свиват, затварят очи и или застиват на едно място за дълго
време, или се скриват. Естествените наклонности към перчене, от една страна, и към
свиване и криене, от друга, не са подходящи за гимнастическото коопериране, което е
необходимо, за да достигнете до подсладената вода.
Кооперирането има силен демократичен контекст. Йерархиите на крайно господство
или подчинение нямат. Двете са абсолютно несъвместими. При проведените експери-
менти често се случва женски да сплашват и нападат партньорите си – подобно на мъж-
ките, – но също толкова често се случва днешният победител да е вчерашният паднал и
обратното – нещо, което не се наблюдава при мъжките. Страхливостта и заставането на
място са по-рядко явление и женският стил на агресия не възпрепятства общественото
поведение в такава степен, в каквато това прави нейното мъжко съответствие.
Разкриващите се богатство и сложност на предизвиканото от тестостерона полово по-
ведение – господство, териториалност и всичко останало – е едно от средствата, чрез
които мъжките се борят да оставят по-многобройно потомство. Това не е единствената
възможност. Вече споменахме за подбора, който се явява на ниво конкуренция между
отделните сперматозоиди, както и за видовете, при които самците оставят нещо като
вагинална запушалка, след като свършат, с цел да възпрепятстват своите съперници.
Мъжките водни кончета се опитват да въздействат на конкуренцията впоследствие – от
пениса на мъжкия излиза подобен на камшик инструмент, който се закачва за масата
сперматозоиди, които са били оставени по-рано в женската. Когато се оттегли, той от-
нася и семенните клетки на своя съперник. Колко по-директни са водните кончета от
птиците и бозайниците. Нашите мъжки са агресивни, разяждани от ревност, бълващи
заплахи и обвинения и копнеещи за изключителен сексуален достъп до поне една жен-
ска. Водното конче си спестява повечето от тези усилия. Той просто пренаписва сексу-
алната история на своя партньор.
Обърнахме внимание на агресията, господството и тестостерона, тъй като те изглежда
имат ключово значение за разбирането на човешкото поведение и обществени системи.
Но има и много други хормони, които влияят на определени типове поведение и които
стоят в основата на човешкото добруване – пример за това са естрогенът и прогестеро-
нът при жените. Фактът, че малко по-високата концентрация на определени молекули в
кръвта ни може да предизвика освобождаването на комплексни поведенчески модели и
че различни индивиди от един и същ вид генерират различни количества от тези хор-
мони, е нещо, над което си струва да се замислим, когато дойде време да произнесем
присъдата си над такива проблеми, каквито са свободната воля, индивидуалната отго-
ворност, редът и законът.
Може би проблемът е нямало да достигне до ушите на Зевс, ако Посейдон беше до-
зирал малко по-внимателно каквото и там да е било това, което е дал на Кенида. Ако
нивото на тестостерона е било по-ниско у самия Посейдон или пък ако би имало някакви
сериозни наказания за боговете, които насилват смъртни, то Кенида може би е щяла да
доживее до щастливи старини. Така се е случило обаче, че Кеней изпаднал в hubris. Това
обаче се явява като резултат единствено от насилието и последвалите го събития. Той

184
наистина е прегрешил в неуважението си към боговете, но и боговете са проявили неу-
важение към нея. Няма и намек за това, че благочестието на Тесалия е щяло да бъде
накърнено по някакъв начин, стига Посейдон да бе оставил Кенида на мира. Тя просто
се е разхождала по брега, мислейки си за нещо свое.

185
 Тринадесета глава.
ОКЕАНЪТ НА СЪЗИДАНИЕТО
„ ... всякой дол да се изпълни,
и всяка планина и хълм да се снишат.“
Исаия, 40:4

„Те ще успеят да преплават

океана на съзиданието.“
Майтреявякарана“ (Индия, ок. 500 г. пр. Хр.)269

Нека за момент си представим, че вашият вид е изключително успешен. Чрез бавни

еволюционни изменения той се е приспособил много добре към своята екологична
ниша. Вие и вашите събратя сте станали – може би дори буквално – тлъсти и нахални.
Но, както вече неведнъж казахме, една значителна генетична промяна едва ли би била
за ваше добро – особено ако сте толкова добре приспособени. Това е същото, както ако
промените някое от микроскопичните магнитни полета на една лента – едва ли ще по-
добрите записаната на нея музика. Не можете да попречите на вредните мутации, също
както не можете да попречите и на бавното разпадане на записа на лентата. Нещо, което
е възможно обаче, е да не бъде позволено на мутациите да засегнат целия вид. Естест-
веният подбор пресява набързо цялата популация и отхвърля това, което не функцио-
нира или не функционира достатъчно добре. Фактът, че въпросната мутация – по ня-
каква случайност – може да се окаже изключително полезна някъде в бъдещето, не се
взема предвид като омаловажаващо или смекчаващо вината обстоятелство. Дарвино-
вата селекция е общовалидна. Изисква се решение. След като е направен внимателен
оглед, смъртоносната коса на естествения подбор нанася своя удар.
Нека сега си представим, че нещо се промени. Някое носещо се из космическото прос-
транство небесно тяло внезапно открива, че на пътя му се е изпречила неголяма синя
планета. Експлозията, която следва, е достатъчно голяма, за да изхвърли в горните плас-
тове на атмосферата известно количество фини частици, които да затъмнят и охладят
Земята. Вашето езеро замръзва, или пък растителността в саваната, която е основната
ви храна, залинява и умира. Или пък тектоничният двигател във вътрешността на пла-
нетата решава да създаде нов архипелаг и внезапно изригналите вулкани променят със-
тава на въздуха. Сега вече в атмосферата се натрупват повече газове, които съдействат
за получаването на парников ефект, климатът се затопля и лагуните и плитките езерца –
в които до този момент комфортно сте се плискали – започват да пресъхват. Или пък
стените на някой естествен резервоар с ледникови води са се разкъсали и сега мястото,
където до този момент се е простирало любимото ви пустинно обиталище, е заето от
някое вътрешноконтинентално море.
Възможно е промяната да дойде по посока на живата природа. Например ако живот-
ните, с чието месо до този момент сте се изхранвали, внезапно са започнали да се крият

269
Conze, Edward. Editor, Buddhist Scriptures (Harmondsworth, UK: Penguin, 1959), p. 241.

186
по-добре, или да се защитават по-упорито. Или пък ако тези, които се хранят с вашето
месо, са станали по-опитни ловци. Или ако се окаже, че не сте в състояние да устоите
на нова порода микроорганизми. Или ако растенията, с които се храните, са разработили
някакъв токсин, от който ви става лошо. Възможно е да се наблюдава цяла каскада от
промени – едно сравнително малко физическо изменение, което пък да доведе до адап-
тирането или измирането на няколко директно засегнати от него вида, което да доведе
до допълнителни биологични промени нагоре и надолу по хранителната верига.
Сега, след като вашият свят се е променил, по-рано твърде успешният ви вид може да
изпадне в много по-екстремна ситуация. При това положение, някоя рядка мутация или
комбинация от вече съществуващи гени може да се окаже изключително адаптивна. От-
ритнатата по-рано наследствена информация може да се завърне на бял кон, което още
веднъж ни напомня за ценността на мутациите и секса. Или може да стане така, че точно
в този критичен момент да не се появи нито една нова полезна генетична комбинация и
вашият вид да продължи стремглаво надолу.
Не съществуват организми, които да са всезнаещи и всеможещи. Дишането на кисло-
род ви прави много по-ефективни при извличането на енергията от храната. Кислородът
обаче е отрова за органичните молекули. Това означава, че ще бъде скъпо да се направи
така, че органичните молекули да могат свободно да работят с него. Белите пера на ар-
ктическата яребица ѝ предоставят ненадмината защита в полярните снегове, но за
сметка на това поглъщат по-малко слънчева светлина, което поставя по-големи изиск-
вания пред терморегулиращите ѝ системи. Прекрасната опашка на петела го прави
почти неустоим в очите на противоположния пол, но някоя лисица би могла да я изтъл-
кува и като покана за обяд. Сърповидните кръвни телца предоставят имунитет срещу
маларията, но могат да предизвикат и тежка анемия. Всяка адаптация е един вид сделка.
Представете си, че трябва да проектирате превозно средство, което може да се движи
по суша и без пътища, да лети във въздуха и да плува под вода. Една подобна машина –
ако въобще би могла да бъде построена – няма да прави нито едно от гореописаните
неща добре. Когато се налага да пътуваме през „неподобрен“ терен, тогава създаваме
всъдеходи, ако искаме да се спуснем под водата – подводници, а ако трябва да се издиг-
нем във въздуха – самолети. Има си причини за това тези три различни вида превозни
средства – макар и понякога да имат подобни форми – всъщност да не си приличат осо-
бено. Дори и така наречените „летящи лодки“ не са особено стабилни по море, нито пък
се управляват лесно във въздуха.
Птиците, които са чудесни гмурци – да вземем пингвините – или пък бързите бегачи,
като например щраусите, обикновено губят способността си да летят. Инженерните
изисквания за гмуркането и тичането противоречат на тези за летенето. При повечето
видове, които са били изправени пред подобни дилеми, естественият подбор насилст-
вено е избрал едната от двете адаптации. Съществата, които държат всички възмож-
ности отворени, обикновено биват сваляни от световната сцена. Прекомерната везде-
същност е еволюционна грешка.
От друга страна, тези организми, които са много тясно специализирани и които се
справят много добре, но само в една-единствена и силно ограничена биологична ниша,
също са заплашени от изчезване. Те са изложени на риска да сключат фаустовска сделка,
като заменят дългосрочното си оцеляване за радостите на една блестяща, но кратка ка-
риера. Какво ще се случи с тях, когато околната среда се промени? Подобно на бъчва-
рите в един свят па стоманени контейнери, или на ковачите и големите производители

187
на двуколки в епохата на автомобилите, или пък на майсторите на смотала във време-
ната на джобните калкулатори, тясно специализираните професионалисти могат да ста-
нат ненужни буквално за една нощ.
Ако получавате прав пас в американския футбол, очите ви не трябва да се откъсват
от движението на топката. В същото време трябва да следите за движението на против-
никовите играчи. Краткосрочната ви цел е да хванете топката. Да тичате с нея, след като
вече веднъж сте я хванали – това е вашата дългосрочна цел. Ако се притеснявате само
за това как ще надбягате защитниците, може да не успеете да хванете топката. Ако пък
се концентрирате изцяло върху нея, ще бъдете свален на земята в момента, в който тя
се окаже в ръцете ви (като освен това рискувате и да я изгубите). Необходимо е да се
направи някакъв компромис между краткосрочните и дългосрочните задачи. Оптимал-
ната комбинация зависи от резултата, посоката на топката, оставащото време и способ-
ностите на противниковите играчи. За всяка една ситуация има поне една оптимална
комбинация. Ако сте професионален играч, то никога не бихте могли да си представите,
че ролята ви на хващач ще се свежда само до това да хващате пасове и да тичате с топ-
ката. Трябва да сте си създали навика бързо да преценявате рисковете и възможните
ползи, както и да намирате равновесието между краткосрочните и дългосрочните цели.
Всяко едно състезание изисква подобни преценки. В крайна сметка, именно в тях се
корени до голяма степен вълнението от спорта. Подобни решения съпътстват и ежед-
невния живот. Те също така са централен и донякъде противоречив проблем на еволю-
цията.
Опасността от прекомерната специализация се крие в това, че когато околната среда
се промени, вие оставате в капан. Ако сте прекрасно приспособен към настоящото си
обиталище, вероятно ще се окажете негоден в дългосрочен план. Обратното също е
вярно – ако се занимавате през цялото време с приготовления за бъдещето, най-веро-
ятно ще се окажете неспособен да се справите с краткосрочните си задачи. Природата е
изправила живота пред дилема – да намери оптималния баланс между краткосрочното
и дългосрочното, да открие този път, който ще го преведе по средата между прекомер-
ното специализиране и свръхгенерализирането. Проблемът се усложнява допълнително
от факта, че нито гените, нито организмите могат да имат каквато и да било представа
за това кои бъдещи адаптации биха били възможни и полезни.

Гените мутират от време на време, и тъй като околната среда се променя, понякога –
през огромни интервали – се случва някой нов ген да предостави на своя носител по-
добрени средства за оцеляване. Той ще се окаже „по-пригоден“ за своята екологична
ниша. Повишила се е неговата адаптивна стойност, неговият потенциал да помогне на
организма да остави по-многобройно потомство. Ако една определена мутация гаран-
тира на своя носител дори и един процент предимство пред тези, които я нямат, в рам-
ките на примерно хиляда поколения тя ще се инкорпорира в повечето членове на една
голяма и свободно кръстосваща се популация. 270 Става дума само за няколко десетки
хиляди години, дори и при големи животни с дълъг живот. Какво ще стане обаче, ако
такива мутации, които да осигуряват дори и толкова малко предимство, се появяват
твърде рядко. Или ако трябва няколко гена да мутират заедно, всеки в необходимата

270
Първоначалните темпове на увеличаваме на новите мутации са много ниски. Според преценката на специалиста по
генетика на популациите Джеймс Ф. Кроу, за да се достигне от генна честота от 0,001 (почти никой) до 0,9 (почти всички),
са необходими около хиляда поколения.

188
посока, за да може организмът да се приспособи към новите условия? Тогава е въз-
можно всички членове на популацията да загинат.
Има ли еволюционна стратегия, чрез която индивидите и видовете да могат да се ос-
вободят от този капан – някакъв трик, с който да избегнем крайните форми както на
прекомерното специализиране, така и на свръхгенерализирането? Вероятно няма стра-
тегия, която да е в състояние да компенсира големите глобални катастрофи. Динозав-
рите са успели да покрият огромен диапазон от различни екологични ниши, и все пак
нито един вид не е успял да преживее масовата гибел от преди 65 милиона години. Въз-
можни са няколко подхода към бързите, но не чак толкова апокалиптични промени в
околната среда. Би било добре да се размножавате полово, както вече споменахме, тъй
като комбинирането на различни гени увеличава общата генетична вариативност. Също
така е добре да обитавате обширни и хетерогенни територии, както и да не сте много
специализирани. Освен това помага, ако популацията се разпадне на много, почти на-
пълно изолирани подгрупи. Това за първи път е изложено ясно от специалиста по гене-
тика на популациите Сиуол Райт, който почина през 1987 г. на почти стогодишна въз-
раст. Това, което следва по-долу, е опростено изложение на един сложен проблем, някои
аспекти от който все още са предмет на спорове. 271 Но дори и да се окаже чисто и просто
една метафора, нейната обяснителна стойност – за бозайниците и най-вече за прима-
тите – е значителна.
Гените – тези наръчници с инструкции, написани на използваната от ДНК АГТЦ-аз-
бука – могат да мутират. Някои гени, които отговарят за важни процеси – като например
за работната задача на един ензим, – се променят бавно. Действително е възможно те
почти да не се променят в продължение на десетки или дори стотици милиони години,
тъй като подобни промени почти винаги водят до дефекти в някоя молекулярна машина,
която започва да работи по-лошо или спира съвсем. Организмите с мутирали гени уми-
рат (или оставят по-малобройно потомство) и съответните мутации не се предават на
следващите поколения. Цедката на естествения подбор ги задържа. Други промени, ко-
ито не причиняват вреда – в една нетранскрибирана безсмислена комбинация или в пла-
новете за структурните елементи, които отговарят за насочването на машината или за
разполагането ѝ върху определена молекулярна матрица, – могат да се разпространят
сред бъдещите поколения бързо, тъй като приютяващият мутациите организъм няма да
бъде елиминиран от естествения подбор. В кода за структурните елементи отделните
комбинации от А-та, Г-та, Т-та и Ц-та нямат почти никакво значение. Необходимо е да
се запълнят местата с каквато и да било комбинация, която да закодира формата на суб-
клетъчната дръжка, без значение от каква аминокиселина е изработена дръжката. Игно-
рираните промени в АГТЦ-комбинациите също не причиняват вреда. От време на време
организмът удря джакпота и появилата се благоприятна мутация ще се разпространи из
цялата популация само в рамките на няколко поколения. И все пак, общата генетична
промяна, която се дължи на благоприятните мутации, е много бавна, тъй като те се случ-
ват много рядко.
Някои гени ще се срещат при почти всички индивиди от популацията. Други ще при-
състват само при единици. Но дори и най-полезните гени няма да се срещат при

271
Wright, Sewall. Evolution and the Genetics of Populations: A Treatise in Four Volumes, Volume 4, Variability Within and
Among Natural Populations (Chicago: The University of Chicago Press, 1986); Wright, „Surfaces of Selective Value Revisited“,
The American Naturalist 131 (January 1988), pp. 115–123; William Provine, Sewall Wright and Evolutionary Biology (Chicago:
University of Chicago Press, 1986); J. F. Crow, W. R. Engels, and Denniston, „Phase Three of Wright’s Shifting-Balance Theory“,
Evolution 44 (1990), pp. 233-247. Освен това вж. Roger Lewin, „The Uncertain Perils of an Invisible Landscape“, Science 240
(1988), pp. 1405, 1406.

189
всички – или защото съответният ген се е появил твърде скоро и още не е имал време
да се разпространи из цялата популация, или защото непрекъснато възникват мутации,
които трансформират или елиминират даден ген, пък бил той и полезен. Ако отсъстви-
ето на един полезен ген не се окаже смъртоносно, в една достатъчно голяма популация
винаги ще има организми, при които той няма да присъства. В стандартния случай всеки
един ген се разпространява из популацията – някои индивиди го имат, други – не. Ако
разделите вашия вид на малки, изолирани една от друга подгрупи, процентът на инди-
видите, носещи даден ген, ще бъде различен в различните групи.
Във всеки типичен „висш“ бозайник има около десет хиляди активни гена. Всеки
един от тях може да варира от индивид до индивид и от група до група. Възможно е
някои да изчезнат за известно време или завинаги. Други са чисто нови и бързо се раз-
пространяват в цялата популация. Повечето са стари. Колко полезен е един ген (в една
популация от вълци или от хора, или от каквито и да било бозайници) зависи от окол-
ната среда, която също се променя.
Нека проследим един от тези десет хиляди гена. Да речем, че той закодира допълни-
телно производство на тестостерон. Но всъщност би могъл да бъде всякакъв ген. Тази
част от популацията, която притежава този ген, съотнесен към всички други алтерна-
тивни гени, се нарича генна честота.
Представете си сега известен брой изолирани популации от един и същ вид. Въз-
можно е да са групи маймуни, които живеят в съседни, почти идентични планински
долини, които са разделени от върхове с отвесни склонове. Каквито и да биха били раз-
ликите в шансовете за оцеляване и за оставяне на по-многобройно потомство, те няма
да се дължат на това, че едната група живее при по-благоприятни природни условия.
Не всички стойности на генната честота са еднакво адаптивни. Напротив – във всяка
популация има т.нар. оптимална честота. Ако честотата на един ген е твърде ниска, въз-
можно е маймуните да се окажат недостатъчно бдителни по отношение на нападенията
на хищници. Ако пък е твърде висока, те биха могли да се унищожат взаимно в битки
за господство. Когато две изолирани популации – при иначе идентични околни усло-
вия – имат различни комбинации от гени, техните членове ще имат различна Дарвинова
пригодност.
Оптималната честота на един ген обаче зависи от оптималните честоти на други гени,
както и от колебанията на променливата околна среда, в която маймуните живеят. Може
да има повече от една оптимални честоти, които да зависят от обстоятелствата. Същото
е валидно и за всички останали десет хиляди гена – техните оптимални честоти зависят
една от друга, като всички те са променливи, каквито са и околните условия. Напри-
мер – по-високата честота на гена за повишено производство на тестостерон може да се
окаже полезна в съприкосновението с хищници или други враждебни групи, стига обаче
гените за поддържане на мира вътре в групата също да са в изобилие. И така нататък.
Преплитане на оптимуми.
При това положение е възможно даден набор гении честоти, които някога са правели
вашата група изключително добре приспособена, сега вече да се явява сериозно неудоб-
ство. Други генни честоти, които по-рано са предоставяли единствено малка пригод-
ност, могат да се окажат от решаващо значение за оцеляването на популацията. Това е
една доста объркана концепция за съществуване – точно когато сте постигнали пълната
хармония с околната среда, тогава ледът, по който се плъзгате, започва да изтънява.
Това, на което би трябвало да наблегнете, стига да можехте, е измъкването от оптимал-

190
ната адаптираност – преднамерено изпадане в немилост, замислено от добре регулира-
ното и избирателно смирение на силния. Тук става ясно значението на „свръхспециали-
зиран“. Това обаче е една стратегия, която – както добре знаем от ежедневния човешки
опит – привилегированите популации почти никога не възприемат. В класическото про-
тиворечие между краткосрочното и дългосрочното обикновено печели краткосроч-
ното – особено ако няма как да бъде предсказано бъдещето.
Да, липсва им далновидност. Но откъде могат да знаят? Не можем да бъдем толкова
взискателни към маймуните – да искаме да са в състояние да предвидят бъдещите гео-
логични и екологични промени. Дори и ние хората, които със своята интелигентност би
трябвало да сме много по-кадърни пророци от тях, също срещаме трудности при пред-
сказването на бъдещето, а най-вече при това да съобразим постъпките си с вече науче-
ното.272 При военните операции, политическите интриги, корпоративните стратегии и
националните реакции спрямо глобалните екологични промени обикновено надделява
краткосрочната перспектива. И така бихте могли категорично да заключите, че предох-
ранителното запазване на набор от генни честоти, които да бъдат оптимални при ня-
каква бъдеща ситуация, би било изключително трудно, особено ако никой не съзнава
този факт. Възможно е да си помислите, че това е дефект на еволюционния процес и че
при дадени обстоятелства животът може да попадне в капан.
Какво би могло да накара честотата на един ген в различни популации да падне до
подоптимални стойности? Да предположим, че темповете на мутиране са се повишили,
вследствие от появата на някакъв нов вид химично вещество в околната среда (който е
бил изхвърлен от вътрешността на Земята, например), или поради засилването на кос-
мическото лъчение (като резултат от избухването на звезда някъде в центъра на Млеч-
ния път). Тогава гениите честоти на две изолирани групи ще започнат да се раздалеча-
ват. Дори е възможно някоя от популациите внезапно да се окаже притежател на опти-
малните честоти, необходими за приспособяването към някоя бъдеща промяна. По-ве-
роятно е обаче големите изменения да се окажат смъртоносни. Поради което темповете
на мутиране обикновено само разпространяват вариациите в гениите честоти, но не пре-
калено.
Чрез обединеното въздействие на мутациите и естествения подбор една популация
може да следва промените в околната среда, като непрекъснато се стреми към оптимал-
ната приспособеност. Ако външните условия се изменят достатъчно бавно, популацията
може винаги да е близо до оптималната адаптираност. Формирането на гениите честоти
никога не е прибързано. Това постепенно движение, дължащо се на мутациите и естес-
твения подбор в една променлива физическа и биологична среда, всъщност се явява из-
веденият от Дарвин еволюционен процес. Непрестанно променящите се гении честоти
на Райт са една метафора за естествения подбор.

До този момент се занимавахме само с големи изолирани групи, всяка от които може
да обхване няколко хиляди или дори повече индивиди. Нека сега обаче разгледаме тази
критична стъпка, която предлага Райт – да разгледаме малките групи, които включват
не повече от няколко десетки индивида. При тях тенденцията е да се образуват близки
родствени връзки. Само след няколко поколения ще можете да се чифтосвате единст-
вено с роднини. Би трябвало да се спрем първо на вътрешното кръстосване, преди да
разгледаме еволюционните перспективи на малките групи.

272
Sagan, Carl. „Croesus and Cassandra: Policy Responses to Global Change“, American Journal of Physics 58 (1990), pp. 721-
730.

191
 Някои човешки култури предписват секса да се прави в уединение, а храненето – пуб-
лично; при други е обратното. Някои живеят заедно с възрастните си родители, други
ги изоставят, трети ги изяждат. Някои установяват строги правила, на които дори и пе-
леначетата трябва да се подчиняват, други оставят децата си да правят почти всичко,
което поискат. Някои погребват мъртвите си, други ги изгарят, трети ги оставят на раз-
терзание на птиците. Някои използват раковини вместо пари, други плащат с монети,
трети – с банкноти, четвърти се справят чудесно и без пари. Някои нямат богове, други
имат един, трети – много. Въпреки тези различия, всички човешки култури забраняват
кръвосмешението.
Избягването на кръвосмешението е едно от малкото неща, които остават неизменни
при невероятното разнообразие от човешки култури. Въпреки това понякога се правят
изключения за управляващата класа (а за кого другиго?). Смятало се е, че тъй като ца-
рете са богове, или почти богове, то само техните сестри биха могли да са достатъчно
достойни да бъдат техни съпруги. Египетските и майанските царски семейства са се
женели помежду си в продължение на поколения, братята са вземали сестрите си – като
процесът е бил смекчаван донякъде, или поне така се твърди, от несанкционирани и
неописани бракове извън семейството. Оцелелите потомци не са били твърде явно по-
неспособни от обикновените, нормални царе и царици, и например египетската владе-
телка Клеопатра – която официално би трябвало да е продукт на много поколения вът-
решносемейни връзки – очевидно е била много надарена. Античният историк Плутарх
не я описва като изключителна красавица, и все пак

„усещането за нейното присъствие, ако бихте живели с нея, би било неустоимо.

Привлекателността на нейната личност, в съчетание с очарованието, с което водеше
разговорите, както и онзи характер, присъстващ във всичко казано или направено от
нея – всичко това действаше омагьосващо. Удоволствие бе да слушаш дори само
гласа ѝ, с който – подобно на многострунен инструмент – тя можеше да минава от
един език на друг. Малко бяха варварските народи, при разговор с които Клеопатра
ползваше преводачи.“

Клеопатра владее отлично не само египетски, гръцки, латински и македонски, но

също така староеврейски, арабски и езиците на етиопците, арабите, партите и „още
много други“.273 Според описанията тя е „единственият човек след Ханибал, който ня-
кога е внушавал страх на Рим“.274 Освен това тя ражда няколко очевидно здрави деца –
макар техен баща да не е неин брат. Един от синовете ѝ е Птолемей XV Цезар, син на
Юлий Цезар и титулуван Цар на Египет (убит на седемнадесетгодишна възраст от бъ-
дещия император Август). Клеопатра определено не изглежда да е имала някакви сери-
озни физически или умствени недостатъци, въпреки предполагаемите близки родствени
връзки на нейните родители.
Въпреки това вътрешносемейното кръстосване води до статистически висок генети-
чен дефицит, който взема своята дан основно чрез детската смъртност (а не разполагаме
с достоверни данни относно децата в египетските и майанските царски семейства, които
са починали при раждането или са били убити по-късно). Има сериозни данни за по-
добни явления при много – макар и не при всички – групи животни и растения. Дори

273
Plutarch. „Antony“, The Lives of the Noble Graecians and Romans, translated by John Dryden and revised by Arthur Hugh
Clough (New York: The Modern Library, 1932), p. 1119.
274
Perowne, Stewart Henry, „Cleopatra“, Encyclopaedia Britannica, 15th Edition (1974), Macropaedia, Volume 4, p. 712.

192
при половите микроорганизми кръвосмешението води до рязко повишаване на детската
смъртност. 275 Отчетено е, че при кръвосмесителни бракове в условията на зоологическа
градина детската смъртност се повишава силно при четиридесет различни вида бозай-
ници, макар някои от тях да са много по-уязвими при вътрешносемейно кръстосване,
отколкото други.276 Когато бъдат кръстосани последователно няколко поколения братя
и сестри плодови мухи, при седмото поколение оцеляват само 7% от потомството. 277
При павианите чифтосването на първи братовчеди води до 30% по-висока детска смър-
тност в сравнение с други популации, където родителите не са близки роднини. 278 По-
вечето растения, които се размножават извън родствените групи – например цареви-
цата, – се израждат при последователно вътрешно кръстосване. Те стават по-хилави, по-
слаби и по-податливи на външни влияния. Ето защо имаме хибридната царевица. Както
още Дарвин отбелязва, при много растения, които имат мъжки и женски части, те са
разположени така, че да не могат да правят секс сами със себе си (това крайно табу
върху кръвосмешението се нарича „самонесъвместимост“). Много животни, сред които
са и приматите, имат табута, които забраняват чифтосването с близки роднини. 279
Чистокръвните кучета са предразположени към деформации и сериозни дефекти.
Двама биолози – Джон Пол Скот и Джон Л. Фулър – са извършили експерименти с кръс-
тосването – т.е. нещо като изкуствен подбор – на пет породи кучета:

„При нашите експерименти започнахме с животни, които ни се сториха подходящи

за развъждане, тъй като имаха голям брой шампиони в рода си. Когато ги кръсто-
сахме с техни близки роднини, още в рамките на едно-две поколения при всяка порода
се появиха сериозни дефекти.
... При кокер-шпаньолите се цени широкото чело с издадени очи, както и ясно изра-
зената чупка – ъгъла между муцуната и челото. Когато при аутопсия изследвахме мо-
зъците на някои от тези животни, открихме леки форми на хидроцефалия. Т.е. когато
са се опитвали да селекционират определена форма на черепа, хората всъщност са се
опитвали да възпроизведат срещащия се при някои индивиди мозъчен дефект. Освен
това, при повечето от експерименталните ни групи едва около 50% от женските бяха
в състояние да износят нормални и жизнеспособни кученца, дори и при най-добрите
възможни условия.
Подобни дефекти се срещат често и при други кучета.“280

Генетични дефекти се наблюдават и в ограниченото количество данни, с които раз-

полагаме относно кръвосмешението при хората в съвременната епоха. Повишението на

275
Bell, Graham. Sex and Death in Protozoa: The History of an Obsession (Cambridge: Cambridge University Press, 1988), pp.
65-66.
276
Ralls, K., J. D. Ballou, and A. Templeton. „Estimates of Lethal Equivalents and Cost of Inbreeding in Mammals“,
Conservation Biology 2 (1988), pp. 185-193; P. H. Harvey and A. F. Read, population Genetics: When Incest Is Not Best“,Nature
336 (1988), pp. 511-515.
277
Gould, James L., and Carol Grant Gould. Sectual Selection (New York: W. H. Freeman, 1989), p. 64.
278
Pusey, Anne E., and Craig Packer. „Dispersal and Philopatry“, Chapter 21 of Barbara B. Smuts, Dorothy L. Cheney, Robert
M. Seyfarth, Richard W. Wrangham, and Thomas T. Struhsaker, editors, Primate Societies (Chicago: University of Chicago Press,
1986), p. 263.
279
Harvey, P. H., and K. Ralls. „Do Animals Avoid Incest?“, Nature 320 (1986), pp. 575, 576; D. Charlesworth and B.
Charlesworth, „Inbreeding Depression and Its Evolutionary Consequences“, Annual Review of Ecology and Systematics 18 (1987),
pp. 237-268. В последното цитирано съчинение се съдържа едно добро обобщение относно средствата, чрез които табуто
върху кръвосмешението се налага при растенията.
280
Scott, John Paul, and John L. Fuller. Genetics and the Social Behavior of the Dog (Chicago: University of Chicago Press,
1965), pp. 406, 407.

193
детската смъртност при бракове между първи братовчеди 281 е само около 60%. Едно
проучване обаче, проведено в средата на 60-те години на XX в. в Мичиган, 282 има за цел
сравнението между осемнадесет деца, с родители брат и сестра или баща и дъщеря, и
контролна група от деца на нормални двойки. Повечето от децата, родени от кръвосме-
шение (единадесет от общо осемнадесет), или умират през първите шест месеца, или
демонстрират сериозни дефекти, включително тежка умствена изостаналост. При нито
един от техните родители не са регистрирани подобни симптоми. Останалите седем
деца не показват отклонения нито по отношение на интелигентността си, нито в някакъв
друг аспект, и са препоръчани за осиновяване. Нито едно от децата от контролната група
не умира в периода на наблюдение. Ако сравним резултатите със сходни примери –
кръстосване на братя и сестри или бащи и дъщери – при други животни, ще видим, че
при хората нивата на смъртност и уродство са по-високи. Не е изключено кръвосмеси-
телните бракове, при които са се родили ненормални деца, да са привлекли по-лесно
върху себе си вниманието на провелите изследването учени.
Опасностите на вътрешносемейното кръстосване изглеждат толкова ясни, че спо-
койно можем да заключим, че сред преките предци на Клеопатра е имало и несанкцио-
нирани връзки, при които цариците на Египет са зачевали от някой друг, а не от фара-
она. Дори и малък брой кръстосвания между братя и сестри в няколко последователни
поколения биха довели ако не до смъртта, то до появата на една Клеопатра, която ще е
много различна от тази, споменът за която е запазен в писмените извори. Дори и само
едно поколение на кръстосване с някой извън семейството е достатъчно, за да компен-
сира предхождащите го вътрешносемейни връзки.
Вътрешносемейното кръстосване е изключително опасно за много малките групи,
тъй като при тях то трудно може да бъде избегнато. И ако в някой индивид се появи
нова мутация, тя или ще бъде загубена – защото например носителят ѝ няма да остави
потомство – или в рамките на минимален брой поколения тя ще се разпространи върху
всички, дори и ако е донякъде вредна. При това положение ще се окаже например, че
повечето мъжки индивиди ще имат повишени нива на тестостерона; съответно конф-
ликтите ще вземат своята дан, както и предизвиканите от тях неуредици, тъй като мал-
ките няма да получават всички необходими грижи. Популацията е загубила оптимал-
ната си приспособеност. И ако вътрешносемейното кръстосване стане твърде интен-
зивно, в крайна сметка е възможно да се стигне дотам, че нито един от членовете на
групата да не е в състояние да остави потомство.
Бихте могли да си помислите – ако вътрешносемейното кръстосване не беше толкова
рисковано, – че именно малките популации са пътят, който води до гении честоти, ко-
ито не са твърде добре адаптирани към настоящия момент, но биха могли да бъдат ня-
къде в бъдещето. Ако популацията е малка, тогава новите мутации и новите комбинации
от букви в генетичния код биха могли да се разпространят сред цялата група в рамките
само на няколко поколения. Непрекъснато се провеждат нови произволни биологични
експерименти, които не са възможни при по-големи популации. В резултат от това гру-
пата почти винаги се отдалечава от оптималната приспособеност. При малките попула-
ции, обаче, е възможно да бъдат тестувани много бързо такива редки гени или генни
комбинации, че тя бързо да покрие голям диапазон във възможните генни честоти.

281
Schull, William J., and James V. Neel. The Effects of Inbreeding on the Japanese Children (New York: Harper and Row,
1965).
282
Adams, Morton S., and James V. Neel. „Children of Incest“, Pediatrics 40 (1967), pp. 55-62.

194
 Това, което се случва, може да бъде описано като „грешки на извадката“ и то има
много по-големи последствия за малките, отколкото за големите популации. Предста-
вете си, че си подхвърляте монета. При всяко нейно завъртане има 50% шанс да се падне
„ези“, т.е. вероятността е 1:2. Монетата има само две страни, т.е. тя може да падне или
на едната, или на другата. При две хвърляния всички възможни комбинации се свеждат
до следното: два пъти „ези“, „ези“ и „тура“, „тура“ и „ези“, два пъти „тура“. Т.е. шансът
ви да получите два пъти подред „ези“ е 1:4, или съответно 1/4, или 1/2 х 1/2. При три
хвърляния, шансовете да получите всеки път „ези“ са 1:8 (1/2 х 1/2 х 1/2) или 1:23. Бихте
могли да хвърлите „ези“ десет пъти подред веднъж на всеки около хиляда опита (210
1024). (Ако сте станали свидетел само на този единствен опит, ще решите, че сте изва-
дили невероятен късмет.) Сто пъти „ези“ един след друг обаче биха изисквали около
един милиард милиарда трилиона опита (2100 е равно приблизително на 1030), което
ще отнеме на практика безкрайно дълго време.
Грешките на извадката са неизбежни при малките популации. При големите попула-
ции те реално не съществуват. Ако едно национално статистическо проучване се осно-
вава на допитване до само трима души, то ще имаме всички основания да се съмняваме
в резултатите – т.е. да не повярваме, че тези три мнения отразяват адекватно настрое-
нията на повечето граждани. Един от запитаните би могъл, по една случайност, да се
окаже либертарианец283 или вегетарианец, троцкист или лудит, последовател на коптс-
тката църква или пък скептик – без съмнение интересни перспективи, които обаче не
отразяват с необходимата точност цялото население. Представете си сега, че е възможно
мненията на въпросните трима души да бъдат пропорционално увеличени, така че да
отговарят на настроенията на цялото население на САЩ. Това ще е равнозначно на зна-
чителна трансформация в националните тежнения и политика. Същото се случва, когато
няколко индивида от една голяма популация се отделят като нова, изолирана общност.
Грешки в извадката се случват, когато съответната популация, в рамките на която се
извършва тестуването, е много малка. Когато анкетьорите са направили допитване до
петстотин или хиляда случайно подбрани граждани, обикновено резултатите се оказват
представителни за цялата нация като общо. 284 Това е било доказвано при много избори.
Ако сте получили петстотин или хиляда случайни (и достоверни) мнения, то размина-
ването с реалните резултати ще бъде в рамките на няколко процента. (Очакваната раз-
лика е равна на квадратния корен на размера на групата, с която е проведено проучва-
нето.) Ако се допитате до голям брой произволно подбрани хора, ще получите среднос-
татистическата картина; ако се допитате до малцина, възможно е да се натъкнете на
крайни или нетипични мнения. Анкетьорите биха били щастливи да проведат допитване
в рамките на една малка популация. Това ще им спести пари. Въпреки това не смеят –
грешките биха били големи, а извадката – непредставителна.
Това, което се отнася до предизборните анкети, е валидно и за генетиката на една
популация. Ако групата е достатъчно малка, някои сериозни отклонения 285 от среднос-

283
Последовател на учението за свободната воля. – Б. ред.
284
Като изключим тези случаи, при които личното мнение, изразено в уединението на тъмната стаичка, е повод за срам,
и съответно анкетьорът е бил заблуден.
285
Пейоративната отсянка, която върви заедно с думата „отклонение“ – която означава просто нещо различно от сред-
ностатистическото, – предполага наличието на едно почти неустоимо социално напрежение върху индивида да се ннншс
а тълпата. То присъства при почти всички човешки общества. Английската дума egregious, която означава „изключително
лош“, идва от латинското „отделен от стадото“. Тук отново сме свидетели на равенството между „различен“ и „лош“ – то
има смисъл за една добре приспособена популация н краткосрочна перспектива, но може да се окаже опасна във време на
промени и н дългосрочен план.

195
татистическата картина биха могли да попаднат в извадката и да бъдат институциона-
лизирани. Ако имаме голям брой изолирани една от друга малки групи, тогава бихме
могли да изпитаме и голям брой различни генни честоти. Повечето ще се окажат вредни,
но при малко късмет някои ще се окажат обърнати към бъдещето. Това се нарича дрейф
на гените.
Да предположим, че се казвате Теодосиус Добжански и че живеете в Ню Йорк. Може
да имате десет сина, но докато сте жител на голям град, вашето име ще продължи да
бъде „рядко и чуждестранно“. Преместете се със семейството си в някое малко градче,
положете основите на една многобройна фамилия и постепенно Добжански ще стане
едно напълно нормално, незабележително име. По същия начин – ако имате някаква
необичайна наследствена наклонност, тя ще засегне само малка част от популацията,
докато живеете в Ню Йорк. В малкия град тя може да се превърне в значима генетична
характеристика в рамките само на няколко поколения. 286
Има ли някакъв начин едновременно и да се запазят грешките в извадката, които са
присъщи на малките групи, и да се избегне бавното израждане, съпътстващо кръвосме-
шението? Представете си, че всяка група се кръстосва основно вътре в семейната група,
но че от време на време се случва така, че някои от членовете ѝ да се чифтоса и извън
нея. Възможно е два индивида, принадлежащи към изолирани (в общия случай) попу-
лации, да се срещнат и да се чифтосат. Това ще бъде достатъчно, за да смекчи по-сери-
озните последствия от кръвосмешението. Генетичният дрейф ще установи различни
комбинации от гени във всяка една от групите. Всяка малка популация има свои харак-
терни наследствени наклонности. От което следва, че не всяка една от тях може да бъде
оптимално приспособена към текущата ситуация. Ако външните условия се променят,
може внезапно да се окаже, че всъщност нито една не е оптимално адаптирана. При това
положение животът им що бъде труден. Нито една от тези групи няма да се справя тол-
кова добре, колкото го е правила по-рано. Много от групите ще загинат. Въпреки това,
когато в околната среда настъпи следващата криза, някои от тези по-малки популации
ще се окажат по стечение на обстоятелствата в облагодетелствано положение, „предва-
рително приспособени“.
Трикът се състои в това да бъдат комбинирани грешките в извадката при малките
групи (така че поне една от тях да се окаже донякъде подготвена за следващата криза)
и стабилността на големите групи (така че когато се появи една полезна вариация, тя да
се разпространи върху голям брой индивиди). Тъй като извадилата късмет група – тази,
която има новите оптимални генни честоти – все пак има някакъв генетичен контакт с
останалите групи, нейната нова комбинация от адаптивни гени ще се разпространи.
Другите групи също ще придобият нейните нови способности, новата смесица от харак-
теристики, новите адаптивни механизми. Едновременно с това ще бъдат избегнати най-
опасните последици на вътрешносемейното кръстосване.
В случая сме свидетели на един метод на опита и грешката, с чиято помощ една го-
ляма популация може да изследва диапазона от възможни генни честоти. И когато адап-
тивните механизми, които по-рано са предопределили нашия успех, се окажат остарели,
вече ще имаме път навън. Решението, което предлага Сиуол Райт, е да се раздели видът
на много малки и основно кръстосващи се вътрешно-семейно популации, които обаче
да имат възможност периодично да се кръстосват и помежду си. По този начин могат

286
Теодосий Добжански е един от водещите генетици на XX в. Той дава този пример в книгата си Mankind Evolving
(New Haven: Yale University Press, 1962), p. 281.

196
да се избегнат и двата капана – и прекомерната специализираност, и свръхгенерализи-
раността. 287 Освен това предположението, че големите еволюционни промени се появя-
ват сравнително бързо при малки, полуизолирани популации, може да обясни и сравни-
телно малкия брой на междинни форми сред фосилните находки – един от основните
проблеми на Дарвин.288

Няма организми, които някога да са седнали заедно и да са решили като част от съз-
нателната еволюционна политика на вида да се разделят на малки популации, да увели-
чат грешките на генетичната извадка и в същото време да избегнат по-крещящите
форми на кръвосмешение. Но, както често се случва в еволюционния процес, всеки вид,
който по една или друга случайност прави правилните стъпки, се размножава с предим-
ство. И ако през огромните отрязъци от време, които са на разположение на историята
на живота, бъдат проведени достатъчен брой еволюционни експерименти, тогава ще
могат да се появят и да се запазят много невероятни адаптации – в размера на попула-
цията например или в баланса между кръстосването в и извън семейната група. В случая
говорим за еволюцията на един механизъм, който трябва да гарантира продължаването
на еволюцията, едно метаеволюционно развитие или еволюционно развитие от втора
степен.289
Как ли биха изглеждали нещата отвътре, ако бяхте член на някакъв вид, който с по-
мощта на естествения отбор е направил необходимите приготовления за генетичен
дрейф? Ще ви харесва да живеете в малка група. Ще ненавиждате тълпите. За да могат
грешките в извадката да функционират в някакви разумни времеви рамки, една група
трябва да обхваща не повече от сто или двеста индивида, а – поне така твърди Райт –
най-подходящият брой би бил едва няколко десетки. Групи от шест до осем, или по-
малко индивида обикновено са нестабилни. Те са твърде уязвими и биха могли да бъдат
унищожени от хищници или да загинат при наводнение или епидемия, които се явяват
друг пример за грешки в извадката. Ще изпитвате един вид страстна лоялност към гру-
пата, нещо като силно семейно усещане, свръхпатриотизъм, шовинизъм, етноцентри-
зъм. (И тъй като повечето от членовете на групата са ваши близки роднини, възможно
е в дадена ситуация да сметнете за необходимо да извършите нещо алтруистично или
дори героично в тяхно име.) Освен това ще трябва да възпрепятствате сливането на ва-
шата група с други групи, тъй като по-големите популации ще предотвратят получава-
нето на грешки в извадката. Така че ще бъде полезно да възприемете и нещо като силна
враждебност спрямо другите групи, едно ясно усещане за техните недостатъци – нещо
като ксенофобия или шовинизъм.
Въпросните други групи се състоят, разбира се, от индивиди от същия вид, към който
принадлежите и вие. Те изглеждат точно като вас. За да раздухате пламъците на ксено-
фобията, трябва да ги проучите изключително внимателно и да преувеличите всички

287
В рамките на достатъчно дълги интервали от време изолацията – дори и при големи популации – поражда разнооб-
разие. Когато например се е разпаднал суперконтинентът Пангея, намиращите се на съседни земни маси популации вече
не са били в състояние (или поне не в голяма степен) да се кръстосват помежду си. Следователно не е било възможно
установилите се на единия континент комбинации от гени да бъдат пренесени на другия и съответно кръстосването извън
групата вече не е можело да свърже гениите ресурси на две разделени една от друга популации. Уникалната биология на
такива изолирани региони като например Австралия, Нова Зеландия, Мадагаскар или Галапагоските острови се дължи на
тектонична или на някакъв друг вид географска обособеност.
288
Simpson, George Gaylord, Tempo and Mode in Evolution (New York: Columbia University Press, 1944), p. 119.
289
Следвайки Райт, трябва да признаем, че в случая сме много близо до постулирането на групов подбор. И все пак това
изглежда е случаят с всяко едно твърдение, в което става дума за оптимални генни честоти в дадена популация.

197
разлики, които откриете, при това винаги в тяхна вреда. Те имат малко по-различна нас-
ледственост, хранят се с малко по-различна храна и съответно не могат да миришат съв-
сем като вас и другите от вашата група. И ако обонятелните ви органи са достатъчно
фино настроени, възможно е техните миризми да ги характеризират като гротескни, ом-
разни и отвратителни.
Ще бъде най-добре, ако наистина успеете да установите наличието на някакви раз-
лики. И ако не разполагате с такива по отношение на облеклото и езика – тъй като нап-
ример те все още не са били изобретени – тези в поведението, позите и звуците биха
могли да се окажат полезни. Всяко едно нещо, което отличава вашата собствена група
от останалите, може да поддържа нивото на омразата и да възпрепятства сливането. Ос-
вен това – за ваше улеснение – другите групи са настроени спрямо вас по същия начин.
Взети заедно, тези ненаследствени разлики между две популации – макар да са при-
видни и да нямат почти нищо общо с каквото и да било адаптивно преимущество – се
наричат култура. Тяхната функция е да съхранят независимостта и сплотеността на гру-
пата. Много животни имат едно първично ниво на култура. 290 Културните различия съ-
действат за това да се запази генетичният дрейф.
В същото време, от голямо значение за групата е да се ограничи степента на вътреш-
носемейно кръстосване и да се осигури периодичното чифтосване с индивиди от други
групи. И съответно вие ще изпитвате отвращение от кръвосмешението, или поне от най-
близкокръвните съвкупления. Там, където е възможно, това отвращение ще бъде под-
силвано от желанието ви да наподобявате поведението на своите събратя, което е един
вид култура. Ще има табу върху кръвосмешението (което е възможно да падне, ако по-
пулацията бъде сведена само до няколко оцелели индивида). Възможно е кръстосването
между групите да бъде официално забранено – при хората например младежите нападат
мъжки индивиди от друга група, попаднали на тяхна територия (било то и случайно), а
бащите оплакват като мъртви дъщерите си, избягали с чужденци. Въпреки широкото
разпространение на етноцентризма и ксенофобията обаче, понякога ще възприемате
членове на други, враждебни групи като необяснимо привлекателни. Ще има тайни лю-
бовни срещи. (Това е – повече или по-малко – темата на „Ромео и Жулиета“, на
„Шейхът“ на Рудолф Валентино и на една огромна книжна индустрия, насочена най-
вече към жените.)
Една обещаваща стратегия за оцеляване може да се сведе накратко до следното: раз-
деляте се на малки групи, окуражавате етноцентризма и ксенофобията и се поддавате
на инцидентните сексуални изкушения, предоставени ви от синовете и дъщерите на вра-
жеските кланове. Развивате своя собствена култура. Колкото по-способен е вашият вид
да усвоява нови форми на поведение, толкова по-големи ще бъдат разликите, които ще
се установят между отделните групи. Разликите в поведението в крайна сметка ще до-
ведат и до разлики в генетичната информация. Обратното също е вярно. Непълната изо-
лация – т.е. правилната комбинация от равнодушие и сексуален интерес към други
групи – създава разнообразие. А разнообразието е суровият материал, с който работи
естественият подбор.

290
Bonner, John Tyler. The Evolution of Culture in Animals (Princeton, NJ: Princeton University Press, 1980), p. 186: „Стига
да погледнем към далечното минало, можем да видим семената и произхода на всяко едно нещо, което знаем за своята
култура. Това означава, че всеки аспект на нашата култура може да извлече полза от знанията ни относно биологията,
която е довела до нашата поява.“

198
 Следователно, изглежда, има причина – в самата същност на генетиката на попула-
циите и на еволюцията – в основата на големите популации да стоят малки, полуизоли-
рани групи, да има ксенофобия, етноцентризъм, защита на териториите, избягване на
кръвосмешението, случайни извънродови връзки и отделяне от най-успешните общ-
ности. Тези механизми функционират най-добре при видове, които се оказват въвле-
чени в бързи промени на околната среда – били те биологични или физически. Архибак-
териите, мравките и подковообразните раци не попадат в тази група, за разлика от пти-
ците и бозайниците. Така че когато следващия път видите някой яростен демагог, който
проповядва омраза към някоя друга, малко по-различна група хора, замислете се поне
за момент дали не бихте могли да разберете неговия проблем. Той се вслушва в един
древен зов, който – макар днес да изглежда опасен, остарял и неадаптивен – някога е
способствал за добруването на вида ни.
Намерено е решение за проблема как да накараме гениите честоти да реагират бързо
на една непостоянна и променлива среда. Това решение може да ни се стори странно
познато. След това пътуване в абстрактния свят на популационната генетика и гениите
честоти, завиваме зад ъгъла и внезапно пред нас се появява нещо, което изключително
много прилича на... нас самите.

199
 Четиринадесета глава.
РАЗМИРНА ЗЕМЯ
„Изправен лице в лице с тези свои груби копия, дори и най-немислещият
човек изпада в известен шок, който вероятно не се дължи толкова на
отвращението при вида на това, което изглежда като обидна карика-
тура. Може би в него се събужда силно недоверие към някои изконни
теории и дълбоко вкоренени предразсъдъци, засягащи неговата собст-
вена позиция в природата и връзката му с основите на живота. И до-
като за немислещия това остава неясно подозрение, за всички тези, ко-
ито следят развитието на науката, то се превръща в обширна тема,
влечаща след себе си най-сериозни последствия.“
Т. X. Хъксли, „Доводи за мястото на човека в природата“ 291

„Големия, него всички го уважават. Като минава, хората му се покланят. Протягат

ръце. Повечето пъти ще го пипнат. Ръце се протягат, а Големия ги докосва – една по
една. Чувстваш се добре. Само да те погледне в очите и вече си готов да направиш
всичко, което поиска. Не мога да понеса, като ме погледне така. Кара ме да се чувствам
толкова добре, че забивам поглед надолу.
Луд е по мен. Големия – щом ме погледне, и иска да ме изчука. Истина е, че чука
всичко, дето мърда. При него не минават „Нямам настроение“ или „Боли ме главата“ –
накрая просто ще те заболи и той пак ще получи своето. Забрави. Така и така ще трябва
да му се оставиш. Така че каквото му се иска на него, това трябва да ти се иска и на теб.
За щастие, на мен ми е хубаво с Големия. Пък и на коя ли не ѝ е? Не го интересува какво
правя в свободното си време, стига само да не надуя корема.
Има ги много, дето не ги уважават. С тях не е готино да го правиш. Въпреки това,
трябва. Те само те поглеждат и ако не хукнеш веднага, ще те спукат от бой. Тия момчета
се интересуват само от едно нещо. Веднъж, когато Големия го нямаше, пък аз не исках
да го направя с един, той се наведе за един голям камък. Огромен. Явно беше сериозен
и нямаше как – трябваше да му пусна. Всички са такива. Ако не им пуснеш, много се
ядосват. Тия малките – мислят се за много важни. Че са голямата работа. Че могат да
имат всяка, която им скимне.
Когато Големия е наоколо, понякога ги оставя, понякога – не. Когато го няма, или пък
като не гледа, пускаме по малко на тия момчета, ако ни харесат. Няма как да си сигу-
рен – ами ако някой ден се издигнат. Някой от тях може да смени Големия един ден.
Когато обаче Големия гледа и не иска да го правим, дори не ги поглеждаме. Знаем какво
да правим. Знаем си мястото.
Момчетата искат много чукане. Понякога искат само цуни-гуни и такива работи. Друг
път искат повече. След това не са толкова кисели. Ако им пуснеш веднага, те са мили с

291
(London and Edinburgh: Williams and Norgate, 1863), p. 59.

200
теб, нали схващащ? Преди да ми се роди дете, го правех с по десет-петнадесет един след
друг. Направо не можех да им насмогна.
Големия – като се ядоса понякога, само трябва да си легна с него и той като че ли
забравя какво го тревожи и ядосва. Големия е много мил с мен. Веднъж детето ни гле-
даше как го правим и искаше да ни спре. Покатери се и започна да удря Големия с мал-
ките си ръчички. Големия дори не го пипна. Стана му смешно. Той няма да направи
лошо на детето ми. Нито на мен.
Готиния и Кривогледия – тях също ги уважават. Не колкото Големия, но почти. Кри-
вогледия е брат на Големия. Той също ме харесва. Кривогледия обикаля през нощта,
много далеч – на края на нашето землище. Има друга банда оттатък. Викаме им Чуж-
дите. Понякога ни нападат. Не ги обичаме Чуждите. Когато нашите видят някой Чужд,
направо полудяват. Ако дойдат тук, ще си го получат. Само да ги хванем и ще ги разкъ-
саме на парчета. Имаме си патрули, дето да ни пазят – нас и децата. От Чуждите.
Веднъж помня, всички бяха напрегнати. Можеше да го помиришеш във въздуха.
Много се уплашихме с детето. Бяхме се прегърнали здраво. Имаше някакви Чужди, дето
се бяха промъкнали. Искаха секс и неприятности. Развилняха се. Както и да е – Големия
наистина им създаде неприятности. Направо ги връхлетя. Преди Готиния и Кривогледия
да могат да се намесят, и Големия вече ги беше разхвърлял. Тия, Чуждите, много бързо
избягаха. Да бяха останали още малко, и щяха да са мъртви. Най-хубаво беше, че още
имаше прах във въздуха, пък дойдоха при нас – Големия, Готиния и Кривогледия – при
мен и детето и другите. Да ни кажат, че всичко е наред. Големия сложи ръка на рамото
ми. Пипна ме по бузата. Целуна ме. Големия – с него е добре.“

„И аз обичам малко женско, като всички останали. Обаче най обичам битките. Като
си на обиколка, трябва да си много тих. Трябва да си винаги готов. Чуждите могат да са
навсякъде. През нощта всичко може да се случи. През нощта е най-вълнуващо.
Като хванем някой Чужд, и си го отнася. Веднъж Кривогледия беше набарал една
Чужда женска и бебето ѝ. Хвана малкото копеле за крака и му размаза главата в камъ-
ните. Това ще ги научи да не се въртят насам. Оня ден пак я видях – една такава тъжна,
носеше си мъртвото бебе, все едно още е живо. Такъв е животът. Ако Чуждите минат
границата, сами си го просят.
Големия вече не излиза да обикаля. Едно време – преди да стане водач – излизахме
тримата. Аз, той и Кривогледия. Върхът беше. Тия Чуждите – идват да ни крадат и да
чукат нашите женски. На някои от нашите – на по-младите – не им пука много. И на тях
им се иска нещо бързо с някоя Чужда. На нас обаче ни пука. Чуждите не са като нас.
Ако не внимаваме, ще ни очистят един по един.
Бързи са и са безшумни. Като не можем да ги хванем, понякога хвърляме камъни.
Качвам се някъде на високо, дето да не ме виждат, и ги пребивам с камъни, направо ги
спуквам. Аз мога да ги ударя, а те мен – не. Тия Чуждите, по-добре да си нямат работа
с мен.
Трябва обаче да се внимава. Стария водач, преди Големия, веднъж беше отишъл да
гони някакви Чужди. И като тръгна, някои от момчетата хванаха неговата женска – нали
се сещаш, тая дето ходи с него на сватбено пътешествие. Вкараха я в храстите. Искаха
да си уредят малко чукане. Тя май не се дърпаше. Когато Стария водач се върна, вече
не го уважаваха като преди. Ако наистина харесаш някоя женска, ще си докараш беля.
Особено ако искаш да станеш водач. Накрая обаче всичко се оправи. Откакто Големия
стана водач, Стария водач само чука по цял ден. Посивял е вече, ама си е добре.

201
 Понякога се случва някоя от тия Чуждите женски да се промъкне насам – млада и
нахакана. Страшно яко парче, нали се сещаш? Търси си го. Аз лично по бих ги чукал,
отколкото да ги убивам. Ама някои от нашите направо се увличат. Не искаме Чужди
тук. А пък тя ще вземе да му се умилква и преди да се усетим – и вече е част от бандата.
В нашата банда всеки си знае мястото. Особено женските. Правят каквото им кажеш.
И други неща. Понякога си дават вид, че не искат, ама аз много добре знам какво искат.
Понякога се налага малко да ги ступаш. Най-често само трябва да ги погледнеш, и те
веднага започват да си вирят задниците. Имат една такава усмивка, гледат те втренчено,
пъшкат. Повечето време направо си го просят.
Ние, момчетата, не искаме Големия да се изнервя. Показваме уважение. Оставяме го
да ни се качва. То не е наистина, само за показ. Духаме му на Големия. И аз съм важен,
обаче в това съм като всички останали. Големия е шефът. И ако някои от тия нахапаните
младежи не иска да му покаже уважение, по-добре да си помисли, иначе няма да изкара
дълго.
Големия наистина е страшна работа. Виждал съм го да се бие с двама, с трима, с много
Чужди – самичък срещу всички. Веднъж спаси едно малко, дето беше паднало във во-
дата. Бас държа, че иначе щеше да се удави. Големия – на него много му стиска.
След думата на Големия се слуша моята. И мен ме бива. Като изключим Големия,
почти никой не ме закача. Разбира се, и аз имам нужда от помощ понякога. Прекарвам
много време в това да им се качвам. Това е в реда на нещата. Трябва да видиш някои от
тия, дето се качват на малкия ми брат. Понякога, когато Големия е ядосан, трябва само
да го пипнеш по оная работа и се успокоява. Понякога трябва да направиш повече. Това
показва, че си готин.
Когато има достатъчно храна и наоколо не се навъртат Чужди, всички са спокойни.
Момчетата се кротват. В ранния следобед стават сънливи, нали се сещаш, и си подрем-
ват. Няма много грижи. Като стане твърде спокойно обаче, ми се дощява да тръгна на
обиколка.
Изкачих се през всички степени. Неслучайно съм номер две. Като започнах, още не
бях пораснал и никой не ме уважаваше. А много ми се искаше да ме уважават. Като
пораснах, и първо някои от другите деца, а след това и техните майки и сестри започнаха
да ме уважават. След това всички женски. След това трябваше да се оправям с остана-
лите момчета. Трудно беше. Понякога трябваше да прося храна от тях. Най-вече месо.
Понякога, като ми предложеха някое малко парче, аз грабвах всичко и побягвах. Много
се ядосваха. Хич не беше лесно. Сега вече е различно. Сега всички ме уважават. Дори и
Кривогледия, понякога. Дори и Големия, понякога.
Добре се разбираме. Аз му помагам, той ми помага. Аз ще го почеша по гърба, той
ще ми върне, нали се сещаш? Много съм му близък, повече от всеки друг, освен може
би Кривогледия. Веднъж обаче полудя, че не съм му показал достатъчно уважение.
Реши, че трябва да ме научи на добри маниери. Голям бой стана. Много от момчетата
се включиха. Почнаха да се млатят. Наскачаха и останалите. Някои да помогнат на брат
си или пък защото се изнервиха от това, че двамата с Големия се бием. Тия, дето се бият,
искат помощ от другите, дето просто гледат. И скоро вече всички се млатят.
Големия обаче не поглежда никого – само мен. Скъса ме от бой. След това взе да
успокоява останалите. Трябва да го уважавам. Все едно е истински шеф. Още ме бие
пред всички. Скоро ще настъпи и моят час. Беше добър с мен. Обаче взе да ми писва.
Някой ден ще си го върна.

202
 Сега обаче тримата с Големия и Кривогледия трябва да се държим заедно. Някои от
по-младите са станали неспокойни. Знам ги аз какви са. Като ни видят, и почват да се
бутат да ни духат. Показват уважение. А вътрешно си мислят „Вашата е изпята“. Мис-
лят си: „Ще дойде и моето време.“ И така да е, но първо ще дойде моето.“

„Има само едно нещо, което няма да позволя дори и на Големия. Не може да ми закача
детето. Тук вече тегля чертата. Никой не може да ми закача детето. Като сме навън и си
търсим нещо за ядене – поглежда ме и вече знам, че по-скоро ще умра, но няма да поз-
воля някой да му навреди. И той изпитва същото към мен. Когато някой от момчетата –
дори от най-важните, – тръгне да ме закача, малкият идва и се опитва да ме защити.
Уважават го за това. Разбира се, като всички деца наоколо и той има само майка си. Ако
не съм аз да го защитя, кой друг? Когато беше по-малък, ядеше разни неща, от които му
прилошаваше. Трябва да го спирам. Да го науча кое е добро за ядене. Тогава наистина
имаше нужда от мен. И още има, макар да не го знае. Понякога някои от момчетата се
занимават с него и май го харесват. На тях обаче не може да се вярва.
Един от младежите иска да чука майка си. Тя обаче не му дава. Нищо чудно скоро
дай стори нещо лошо. Може да чука сестра си, но да остави майка си на мира. Когато
им дойде обаче, момчетата просто не могат да се спрат. Полудяват. Като зверове са.
Понякога им става нещо и просто могат да пребият някое от малките ей така, без
нищо, само защото е било там. Може да се случи някое от момчетата да създава проб-
леми и да си го отнесе от шефовете. Тогава започва да търси на кого да си го изкара –
винаги на някой по-малък. Женска или дете. Когато момчетата се ядосат, става опасно
за всички – най-много за женските и децата. Много трябва да се стараеш, за да ги успо-
коиш.
Веднъж на детето на сестра ми му стана нещо. Разболя се. Ей така изведнъж престана
да може да си движи краката. Не можеше да ходи. Само се влачеше по земята, като се
придърпваше с ръце. Не бях виждала такова нещо. В началото всички се правеха, че не
го забелязват. Никой от момчетата не искаше вече да се занимава с него. След това взеха
да го хокат. Нахвърлиха се върху него. Накрая го убиха – счупиха му врата. Беше ми
жал за сестра ми.
А що се отнася до детето ми – интересува го само живота в бандата, да си спечели
уважение, да излиза на обиколки. Още е малък, но и неговото време ще дойде. Готов е
на всичко, само и само Големия да го потупа по рамото. Аз също. Обичам Големия да
докосва ръката ми.
Освен това той спира младежите да не се бият. Има един такъв поглед, който казва
„Налягайте си парцалите“. Повечето пъти е достатъчно само да ги погледне, и те се ус-
покояват. По-големите знаят докъде се простират правата им. Може много да им знаят
устата, но дотам. Въпреки това, никой няма да пострада, освен Чуждите. Тия, които са
по-млади обаче, не могат да направят разликата. Като станат на определена възраст,
могат лошо да се наранят. Не искам детето ми да пострада заради някой тъпанар, който
не си знае силата. Големия се грижи да не стават такива неща.
Освен това се грижи за мен. Понякога Големия, или Готиния – но аз знам, че Големия
го е накарал – наминават и ми носят храна. Най-вече месо. Месо трудно се намира. Ви-
наги ми дават. Дават и на детето. Дават най-много на хубавите женски – като мен, – за
да са сигурни, че ще им се пуснем. Аз обаче мога да го направя и просто така, само да
ме поиска. Много от другите молят за още, когато раздават храна. Аз не. Не ми се на-
лага.

203
 Когато момчетата ме оставят на мира, прекарвам цялото си време със сестра ми, с
приятелките и с голямата ми дъщеря. Грижим се една за друга. Показваме си уважение.
За никъде съм без тях.
Веднъж, когато бях млада – преди някой да ме е изчукал, освен на игра, – ми писна.
Никой не ме уважаваше. Излязох да се разхождам сама и изведнъж го видях – голям
хубавец. Той не ме видя. Чужд е – веднага ми стана ясно, – но беше наистина много
сладък. След това внезапно изчезна. Продължих да си мисля за него. Може би всички
Чужди са хубави като него. Може те да ме уважават. Реших да отида да ги видя.
Пътят е дълъг и не исках да се напъхам в ръцете на някой патрул. Все пак стигнах без
проблеми. Съвсем скоро си намерих мъжкар. Чужд мъжкар. Май не беше същият, ко-
гото бях видяла първия път, но също беше много хубав. Погледнах го и видях, че и той
ме иска. Имаше обаче две женски от неговите и те – за разлика от него – хич не се за-
радваха като ме видяха. Тръгнаха към мен с викове, дращейки и хапейки. Хукнах об-
ратно към къщи. Пътят е дълъг. Като се прибрах, май никой не беше забелязал отсъст-
вието ми. Освен мама, разбира се. Прегърна ме. Мама ми липсва.“

204
 Петнадесета глава.
ТРЕВОЖНИ РАЗМИШЛЕНИЯ
„Когато си спомнил за началото
на всички неща, той се преизпълнил
с милосърдие и започнал да
нарича немите животни – дори и
най-малките – свои братя и сестри, тъй като
разбрал, че и те имат същия произход
като него.“
Св. Бонавентура, „Животът на Св. Франциск“ 292

„Учудваме се на това колко дребни и малко са на брой разликите,

а колко много и подчертани – приликите.“
Шарл Боне, „Съзерцание на природата“ (1781),
сравнение между хората и човекоподобните маймуни.293

В началото на V в. пр. Хр. Ханон от Картаген тръгнал през Западното Средиземно-

морие с флота от шестдесет и седем кораба, всеки от които имал по петдесет весла. На
тях били натоварени общо тридесет хиляди мъже и жени. Или поне така се твърди в
неговия „Периплус“ – хрониката, която била изложена в един от многото храмове на
бог Баал след неговото завръщане. Като преминал през Гибралтарския проток, той тръг-
нал на юг, като основал няколко града по крайбрежието на Западна Африка, включи-
телно и днешния Агадир в Мароко. В крайна сметка достигнал до земя, в която имало
много крокодили и хипопотами, както и много племена – някои били пастири, други –
„диви хора“. Някои от тях били приятелски настроени, други – не. Преводачите, които
бил взел със себе си от Мароко, не разбирали техните езици. Пътят му минавал покрай
бреговете на днешните Сенегал, Гамбия и Сиера Леоне. Подминал една голяма планина,
от която изригвали пламъци чак „до небето“ и денонощно „в морето се вливали реки от
огън“. Почти със сигурност става дума за вулкана Камерун, на изток от делтата на река
Нигер. Възможно е да е стигнал чак до Конго, преди да обърне корабите обратно.
В последния от осемнадесетте къси части на своя „Периплус“ Ханон описва един ос-
тров в някакво африканско езеро, който открили точно преди да тръгнат обратно и който

„беше претъпкан с диви хора. Сред тях най-много бяха жените, които имаха кос-
мати тела. Преводачите ги наричаха „горили“.“

Мъжките успели да избягат, като се изкатерили по един стръмен склон и започнали

да хвърлят камъни по моряците. Женските обаче нямали толкова късмет.
292
Преведено от Gurney Salter (London: J. M. Dent and Co., 1904), Chapter VIII, p. 85.
293
Book III, Chapter 30 (прибавено като бележка под линия в изданието от 1781 г.); translated by Arthur О. Lovejoy in The
Great Chain of Being: A Study of the History of an Idea (Cambridge, MA: Harvard University Press, 1953), p. 235.

205
 „Хванахме три жени... които деряха и хапеха... и не искаха да тръгнат с нас. Затова
ги убихме и одрахме, след което донесохме кожите им в Картаген.“

Според съвременните учени тези нещастни обсадени създания са били или това, ко-
ето днес наричаме горили, или шимпанзета. Един от детайлите на описанието – това, че
са хвърляли камъни – ни кара да мислим, че все пак става дума за шимпанзета. „Перип-
лус“-ът на Ханон е най-старият сигурен исторически извор, описващ контакт между
хора и човекоподобни маймуни.294

Авторите на древната майанска книга „Попол Вух“ разглеждат маймуните като ре-
зултат от последния неуспешен експеримент, проведен от боговете преди най-накрая да
получат желаното и да създадат нас. Боговете имали много ясна идея за това какво ис-
кат, но се оказали лоши, несъвършени занаятчии. Трудно се правят хора. Повечето оби-
татели на Африка, Централна и Южна Америка и Индийския субконтинент смятат, че
маймуните и човекоподобните маймуни имат някаква дълбока връзка с хората – канди-
дат-хора или изродени хора, наказани за някакво тежко свое прегрешение срещу божес-
твения закон, или пък доброволни изгнаници от необходимата на цивилизацията само-
дисциплина.
В Древна Гърция и Рим сходството на маймуните и хората е било добре известно –
на него специално се спират Аристотел 295 и Гален. Въпреки това никой не достига до
предположението за общ произход. Същите тези богове, които са създали хората, имали
навика да се превръщат на различни животни, за да прелъстяват и отвличат млади жени.
Подобно на кентаврите и Минотавъра, децата от подобни бракове били един вид хи-
мери – наполовина хора–наполовина зверове. И все пак в митовете на гърците и римля-
ните не се появява нито една маймуноподобна фигура.
В Индия и Древен Египет обаче има богове с глави на маймуни. В Египет са намерени
многобройни мумии на павиани – това показва, че дори и да не са били почитани, тези
животни са били ценени. Едно въздигане на маймуната би било немислимо в посткла-
сическия Западен свят – отчасти защото юдео-христиано-ислямската религия се разп-
ространява в райони, където или няма нечовешките примати, или те са редки, но най-
вече защото почитането на животни (например Златният Телец на израилтяните) е зак-
леймявано като нещо отвратително. Тези човешки култури се отдалечават възможно
най-бързо от анимизма. Може би чак до началото на XVI в. в Европа няма внос на чо-
векоподобни маймуни, които да бъдат достъпни за изследване. Т.нар. „варварска май-
муна“, разпространена в Северна Африка и Гибралтар – която именно Аристотел и Га-
лен явно описват – всъщност си е обикновена маймуна, макак.
Било е трудно да се прокара връзка между хората и животните, без да се познават тези
същества, които стоят най-близо до хората. Далеч по лесно е било да се стигне до идеята
за отделното сътворение на всеки един вид, при която по-малко явните прилики между

294
За експедицията на Ханон, вж. Jaques Ramin, „The Periplous of Hanno“, British Archaeological Reports, Supplementary
Series 3 (Oxford: 1976). Относно научния дебат върху това какви точно примати са видели Ханон и неговите хора, вж.
William Coffmann McDermott, The Ape in Antiquity (Baltimore: Johns Hopkins Press, 1938), pp. 51-55.
295
„Лицето на една маймуна прилича в много отношения на човешкото... То има подобни ноздри и уши. Зъбите му
също са като човешките – и предните, и кътниците... Имат длани и пръсти, и нокти като човешките, с тази разлика, че тези
части при маймуните изглеждат малко по-животински. Краката на маймуните са изключение... подобни на големи ръце...
При дисекция е установено, че вътрешните органи отговарят на тези при хората.“ (Aristotle, History of Animals, Book II, 8–
9, 502a-502b, in The Works of Aristotle, Great Books edition, Volume II, translated into English under the editorship of W. D. Ross
(Chicago: Encyclopaedia Britannica, 1952) (първо издание от Oxford University Press), pp. 51–55)

206
нас и останалите живи твари (като например кърменето на малките или наличието на
пет пръста на всеки крак) са разглеждани като „запазена марка“ на Твореца. Твърди се,
че маймуната е толкова по-нисша от човека, колкото човекът е по-долу от Господ. Така
че, когато – след Кръстоносните походи, а най-вече от началото на XVII в. – Западът се
запознава по-отблизо с човекоподобните и другите маймуни, това поражда объркване,
срам и нервен кикот. Това може би се явява опит да бъде прикрит шокът от разпознава-
нето на родствените прилики.
Дарвиновите твърдения, че човекоподобните и останалите маймуни са нашите най-
близки родственици, издига това неудобство на съзнателно ниво. Днес все още може да
се забележи едно определено смущение, което придружава традиционните асоциации
на думата „маймуна“: неосъзнато подражание, необичаен вид и бруталност. Английс-
кият израз to go ape – буквално „да се превърнеш в (човекоподобна) маймуна“ – озна-
чава да изпаднеш в диво състояние, да бъдеш свиреп и неукротим. Когато правим нещо
без определена цел – просто така, заради опита – казваме, че се „маймуносваме“ (анг-
лийският идиом е monkeying around). Да „направиш някого на маймуна“ означава да го
унижиш. „Малка маймунка“ казваме за някое пакостливо и игриво дете. „Маймунджи-
лък“ означава шега, закачка. Изразът to go bananas (нещо като „да хукнеш за банани“
или да се „бананосаш“) означава да загубиш контрол и отразява факта, че маймуните и
човекоподобните маймуни (които наистина обичат банани) не се подчиняват на същите
обществени ограничения, на които се подчиняваме ние. В Християнска Европа от Сред-
ните векове и Ранния ренесанс маймуните и човекоподобните маймуни са емблема-
тични за крайна грозота, за обречено домогване до човешки статус, за придобито по
нечестен път богатство, за отмъстителност, за сладострастие, глупост и мързел. 296 Те се
явяват съучастници – поради податливостта си на изкушения – на „човешкото падение“.
Общоприетото мнение е, че вследствие от греховете си човекоподобните и другите май-
муни заслужават да бъдат подчинени на хората. Изглежда, сме натоварили тези нещас-
тни създания с тежък товар от символи, метафори, алегории и проекции на собствените
ни страхове.

През 1838 г., още преди светът да е разбрал за неговите усилия за разбере еволюцията,
Дарвин оставя следните телеграфни бележки в своя бележник: „Произходът на човека
доказан... Този, който разбере песоглавците, ще допринесе повече за метафизиката от
(философа Джон) Лок.“297 Какво означава обаче човек да разбере един павиан?
Бостънският лекар Томас Н. Савидж прави едно от най-ранните научни изследвания
на шимпанзетата в естествената им среда. В ранната Викторианска епоха той достига
до следните заключения:

„В своите навици те демонстрират забележително ниво на интелигентност, и –

поне от страна на майките – голяма привързаност към своите малки... Но те са
твърде немарливи в навиците си... Според традицията на местните хора някога те са
били членове на тяхното племе, но били изгонени от човешкото общество заради пок-
варените си навици. По-късно, вследствие упоритото си нежелание да се откажат

296
Janson, H. W. Apes and Ape Lore in the Middle Ages and the Renaissance (London: University of London, 1952).
297
Barret, Paul Н., et al. Editors, Charles Darwin’s Notebooks, 1836–1844 (Ithaca, N.Y.: Cornell University Press, 1987), p.
539.

207
от лошите си наклонности, те постепенно се изродили до сегашното си състояние и
организация.“298

Явно нещо тревожи Томас Н. Савидж – доктор по медицина. „Немарливи“, „поква-

рени“, „лоши“, „изродени“ – това са оскърбления, а не научно описание. Какъв е проб-
лемът на Савидж? Сексът. Шимпанзетата демонстрират една изключителна, несъзна-
телна обсебеност от секса, която явно е преминала границата на това, което Савидж е
бил в състояние да понесе. Техният охотен промискуитет може да обхване десетки при-
видно безразборни хетеросексуални съвкупления – при това всеки ден – плюс рутинно
изследване на гениталиите на другите, както и нещо, което на пръв поглед изглежда
като неистова мъжка хомосексуалност. Действието се развива по време, когато не се
допуска благоприличните млади дами да задълбават твърде много във функционира-
нето на тичинките и пестиците 299 – „срамните части“ на цветята. Известният критик
Джон Ръскин по-късно ще напише: „Като се имат предвид тези неприлични процеси и
скверни явления, един благовиден и щастлив изследовател на растенията просто няма
какво да прави.“300 Как би могъл тогава един почтен бостънски лекар да опише това, на
което е станал свидетел при шимпанзетата?
И ако той все пак би го описал, макар и косвено, дали няма да се изложи на опреде-
лени рискове – например читателите да решат, че на него всъщност му се нравят описа-
ните явления? Или дори нещо повече. На първо място – какво го е привлякло към шим-
панзетата? Защо толкова настоява да пише за тях? Няма ли нещо по-стойностно, което
да заслужава вниманието му? А може би се е почувствал задължен да направи така, че
дори и един случаен читател да отбележи огромната дистанция, която разделя Томас
Савидж от обекта на неговото изследване.301

В началото на XVIII в. Уилям Конгрив е водещият драматург на английската жанрова

комедия. Монархията е възстановена след кървава борба с пуританските религиозни
схизматици, които дават името си на строгите ограничения на сексуалния морал. Всяка
нова епоха се отвращава от крайностите на предходната и новото време се характери-
зира с морална освободеност, поне сред членовете на господстващия елит. Почти бихте
могли да чуете въздишката на облекчение. Конгрив обаче не избира ролята на техен
апологет. Неговите иронични и сатирични остроумия са насочени към претенциите, сла-
бостите, лицемерието и циничността на епохата, но най-вече срещу доминиращите сек-
суални нрави. Тук ще представим три откъса от диалози на представители на управля-
ващата класа, включени в „Пътя на света“ на Конгрив:

298
Savage, Thomas N., and Jeffriws Wyman. „Observations on the External Characters and Habits of the Troglodytes niger, by
Thomas N. Savage, M. D., and on its Organization, by Jeffries Wyman, M. D.“, Boston Journal of Natural History, Volume IV,
1843–4; цитирано в Thomas Henry Huxley, Man’s Place in Nature and Other Anthropological Essays (London and New York:
Macmillan, 1901).
299
Плодници на растителни цветове. – Б. ред.
300
Цитирано в Keith Thomas, Man and the Natural World: A History of the Modern Sensibility (New York: Pantheon Books,
1983), p. 66.
301
Савидж освен това прави и първото систематично описание на живота на горилите в естествената им среда, като се
явява отговорен за въвеждането в съвременния език на древната северноафриканскл дума „горила“. Той полага усилия да
обори популярната представа за това, че горилите отвличат красиви жени за някакви свои неизречими нужди. Сто години
по-късно тази тема ще отекне в огромния успех на игралния филм „Кинг Конг“.

208
 „Всеки може да си намери любовници, веднага щом поиска. И те ще живеят, кол-
кото поиска, и ще умрат, стига да го поиска. И след това, ако би поискал, може да си
намери други.“

„Отвращението ви към вашия съпруг трябва да е достатъчно, за да ви накара да

изпитате удоволствие от любовника си.“

„Твърдя, че както човек не може да си спечели приятел с остроумието си, както не

може да натрупа състояние с честността си, също така не би могъл да прелъсти
жена с чистосърдечност и открито отношение.“302

Като имате предвид факта, че Конгрив се явява дързък социален критик на сексуал-
ните нрави, обърнете внимание на следния откъс от едно негово писмо до критика Джон
Денис, датиращо от 1695 г.:

„Никак не обичам да виждам неща, които пораждат у мен недостойни мисли от-
носно моята природа. Не знам как е при другите, но искам да ти призная откровено,
че не мога да погледна някоя маймуна, без това да породи у мен някои твърде тре-
вожни размишления. Макар никога да не съм чул нищо за противното, защо това съз-
дание да не е поначало от отделен вид.“ 303

Неизвестно защо, обаче подробно описаните от него сексуални бъркотии на висшите

класи не предизвикват чак толкова „тревожни размишления“, колкото се пораждат при
едно посещение на зоологическата градина. От друга страна, пиесите на Конгрив са
критикувани за това, че заличават „границите между човека и животните. Ако биха
могли да говорят, козите и маймуните биха изразили своята примитивност именно с
един подобен език“.304 Маймуните започват да тревожат европейците. Конгрив просто
слага пръст в раната – какво бихме могли да заключим за самите себе си, ако се окаже,
че маймуните са наши близки роднини?
Още от най-ранните регистрирани от историята срещи между хора и човекоподобни
маймуни, чак до родителите, които бързичко минават с децата си пред клетките на май-
муните (да не би да се появят неудобни въпроси), ние чувстваме определено смущение –
и колкото по-пуритански е настроен наблюдателят, толкова по-голямо е това неудобс-
тво. „Тялото на маймуната е нелепо... тъй като има някаква случайна прилика и имитира
това на човека“, пише духовникът Едуард Топсел в издадената през 1607 г. „История на
четирикраките твари“. Чарлс Гор – „човек с непоклатима вяра“ и наследник на Самюъл
Уилбърфорс като епископ на Оксфорд – е чест, макар и объркан посетител на Лондон-
ския зоопарк. „Винаги се връщам оттам агностик. Просто не мога да разбера как Господ
е успял да вмести тези странни същества в своя морален ред.“ Веднъж размахал пръст
на едно шимпанзе и на висок глас го смъмрил (без да осъзнава присъствието на слуша-
щата го внимателно тълпа): „Когато те гледам, ме караш да се чувствам пълен атеист,
тъй като не мога да повярвам, че би могло да има виеше същество, което да би могло да

302
Congreve, William. The Way of the World, edited by Brian Gibbons (New York: W. W. Norton, 1971), pp. 37, 42, 44.
303
Писмо от 10 юли 1695 г.; в William Congreve, Letters and Documents, John. C. Hodges, editor (New York: Harcourt, Brace
and World, 1964), p. 178.
304
Collier, Jeremy. A Short View of the Immortality and Profaneness of the English Stage, edited by Benjamin Hellinger (New
York: Garland Publishing, 1987) (публикувано за първи път в Лондон през 1698 г.), р. 13.

209
създаде нещо толкова чудовищно.“ 305 Ако например би ставало дума за патици или
зайци, които също имат ясно изявено сексуално поведение, хората не биха се тревожили
толкова. Но не бихме могли да спрем погледа си на една маймуна или човекоподобна
маймуна, без със съжаление да разпознаем някои от собствените си черти.
Човекоподобните маймуни имат изражение на лицето, социална организация, сис-
тема от разбираеми за всички повици, както и един вид интелигентност, която изглежда
странно позната. Също като нас, те имат палец с обратен захват, както и пет пръста на
всяка ръка. Някои ходят изправени на два крака, поне от време на време. Те ужасно,
притеснително много приличат на нас, хората. Възможно ли е техните нрави да предпо-
лагат някаква различна сексуална подредба, която да подкопава тъканта на общест-
вото?306 Биха могли да се породят и други размишления относно човешките дела, ако се
вгледаме по-внимателно в човекоподобните и другите маймуни – например относно
широкото разпространение на принудата и насилието, или относно публичните санкции
спрямо сексуалното насилие и кръвосмешението. Това са значими и чувствителни проб-
леми. Поведението на маймуните – особено това на човекоподобните маймуни, които
най-много приличат на нас – е неудобна тема. По-добре да не се занимаваме с него, да
го игнорираме, да се занимаваме с нещо друго. Повечето хора не биха искали да знаят.
Биологът на XVIII в. Карл Линей поставя началото на науката таксономия – нейната
цел е да класифицира всеки един жив организъм на Земята. 307 Той си поставя задачата
да опише приликите и разликите на всички известни по това време растения и животни
и да ги подреди в мрежа – или по-скоро в едно дърво – според техните връзки. Именно
той въвежда много от елементите на стандартната вече класификационна схема: вид,
род, семейство, разред, клас, тип и царство (във възходящ ред). Всяка от тези категории
се нарича „таксон“. Ние, хората, например принадлежим към животинското царство,
тип гръбначни, клас бозайници, разред примати, семейство хоминиди, род Homo, вид
Homo sapiens. С други думи ние сме животни, а не растения, гъби или бактерии. Имаме
гръбначен стълб, т.е. не сме безгръбначни, каквито са червеите и мидите. Имаме гърди,
които произвеждат мляко за малките ни, т.е. не сме птици или влечуги. Примати сме, а
не газели или миещи се мечки. Освен това сме хоминиди, а не орангутани, мармозетки
или лемури. Принадлежим към рода Homo, който понастоящем обхваща само един вид,
макар някога да е имало и други – може би много други. По този начин се класифици-
раме сега. Почти същото предлага и Карл Линей.
След като натрупва огромен опит в своята нова дисциплина – таксономията – и кла-
сифицира хиляди растения и животни, Линей се заема със статута на един звяр, който
представлява особен интерес. Със самия себе си. След това размисля. Ако следва стан-
дартните си критерии, Линей би трябвало да постави хората и шимпанзетата в един
род.308 Неговата научна почтеност би изисквала да направи точно така. Той обаче прек-
расно разбира, че една подобна стъпка ще бъде изтълкувана от шведската лутеранска
църква (и от всяка друга религиозна организация, за която би се сетил) като нещо мерзко

305
Prestige, G. L. The Life of Charles Gore: A Great Englishman (London: William Heinemann, 1935), pp. 431, 432.
306
Твърди се, че по време на Индийския поход войниците на Александър Македонски – които иначе не са известни с
целомъдрието си – са наказвали маймуни със смърт, поради тяхната „похотливост“. (Елиан. Цитиран от McDermott, op.
cit., p. 76.)
307
Линеевото общество в Лондон е кръстено на Линей. Именно от списанието на това дружество и изпод перата на
Дарвин и Уолъс светът за първи път научава за естествения подбор.
308
През 1753 г. Жан-Жак Русо отива по-далеч и класифицира шимпанзетата и хората като принадлежащи към един и
същ вид, тъй като според него изкуството на речта не е било изначално „присъщо на хората“. Конгрив също се заиграва с
тази тема. (Lovejoy, Arthur О., in The Great Chain of Being: A Study of the History of an Idea (Cambridge, MA: Harvard University
Press, 1953), p. 235.)

210
и скандално. Затова Линей свива платната, прави компромис и ни отнася – само нас –
към отделен род. Въпреки всичко, той си спечелва почти всеобща омраза, като заявява,
че принадлежим към един разред с маймуните и човекоподобните маймуни.
Не би трябвало да го виним. Подобно на Коперник, Галилей и Декарт, Линей проя-
вява толкова смелост, колкото му позволява епохата. Много натуралисти отнасят хората
към отделен род. По времето на Дарвин това е преобладаващото мнение. Много предс-
тавители на духовенството (както и някои естественици) смятат, че хората са отделно
царство. Макар данните да не са в състояние да потвърдят това, все пак отделянето на
хората в техен собствен род – основната класификационна единица – е популярна
стъпка, която успокоява човешката суетност. През 1788 г., изпаднал в разсъдително и
не толкова склонно на защита настроение, Линей ще напише следното:

„Обръщам се към вас, както и към целия свят, с искането да ми покажете родов
белег... по който да бъде направена разлика между човека и човекоподобната маймуна.
Поне аз със сигурност не познавам такъв. Бих искал някой да може да ми го посочи.
Но, ако бях нарекъл човека маймуна, или обратното, върху ми щяха да се струпат
проклятията на всички духовници.
А може би като натуралист бях длъжен да го направя.“309

По това време едно от научните имена на обикновеното шимпанзе е Pan satyrus. Пан
е древногръцко божество, наполовина човек – наполовина козел. Tой се свързва с по-
хотта и плодородието. Сатирът е един много подобен хибриден образ – в началото е
изобразяван като мъж с конска опашка, уши и възбуден пенис. Очевидно буйната сек-
суалност на шимпанзетата е била основната характеристика при първото наименуване
на вида. Съвременната класификация е Pan troglodytes, като троглодитите са митични
същества, които обитават пещери дълбоко под повърхността на Земята. Това е едно из-
ключително неподходящо название, тъй като шимпанзетата подчертано живеят на (и
малко над) повърхността. (Северноафриканските маймуни понякога обитават пещери;
единствените примати, за които се знае, че са живели най-вече в пещери, са хората.)
Линей споменава един Homo troglodytes, само че не става ясно, дали има предвид човек
или човекоподобна маймуна. Или нещо по средата.
По време на началните залпове на Дарвиновата революция Т. X. Хъксли извършва
едно систематично сравнение на анатомичните характеристики на хората и човекопо-
добните маймуни. Той описва изследователската си програма със следните думи, които
освен всичко друго са забележителни и с извънземната си перспектива:

„Нека се опитаме за момент да отделим мислещата си същност от нейната чо-

вешка маска. Нека си представим, че сме учени от Сатурн, които – ако позволите –
познават сравнително добре тези животни, които сега населяват Земята, и са се за-
ели да обсъдят техните прилики с едно ново и единствено „изправено двукрако без
оперение“, което някой предприемчив пътешественик – след като е преодолял препят-
ствията на огромните разстояния и гравитацията – е донесъл (добре запазено – нап-
ример в бъчва със спирт) от тази далечна планета и го е предоставил на нашето вни-
мание. Би трябвало единодушно да го отнесем към гръбначните бозайници. Долната
му челюст, кътните зъби и мозъкът му не биха оставили място да се съмняваме в

309
Писмо до Дж. Г. Гмелин от 14 февруари 1747 г., цитирано в George Seldes, The Great Thoughts (New York: Ballantine,
1985), p. 247.

211
систематичната позиция на този нов род сред тези бозайници, чиито малки се подх-
ранват по време на бременността от плацента, т.е. сред т.нар. „плацентни бозай-
ници“...
Тогава ще ни остане само един разред, с който да можем да го сравним – този на
човекоподобните маймуни (като използвам думата в нейния най-широк смисъл). Пред-
метът на нашата дискусия ще се стесни до следното – дали човекът е толкова по-
различен от тези маймуни, че да трябва да го отнесем към отделен разред? Или той
се различава по-малко от тях, отколкото те се различават помежду си, и следова-
телно трябва да намери мястото си в един и същи разред с тях?
Тъй като за щастие сме освободени от всякакъв реален или въображаем личен ин-
терес към изхода от така насоченото изследване, просто ще продължим да пресяваме
аргументите за и против с такова безпристрастно спокойствие, все едно става дума
за нов вид опосум. Ще се заемем да установим – без да ги подсилваме или пък омалова-
жаваме – всички характеристики, по които нашият нов бозайник се различава от чо-
векоподобните маймуни. И ако открием, че те нямат толкова голяма структурна
стойност, колкото тези, които отличават помежду им някои членове на разреда на
човекоподобните маймуни – които обаче по мнението на всички трябва да се отнесат
към един и същ разред, – то тогава ще трябва без съмнение да отнесем новооткрития
телуричен [земен] род към тях.
Сега подробно ще се спра на тези факти, които според мен не ни оставят друг из-
бор, освен този да възприемем последно споменатото мнение.“ 310

След това Хъксли сравнява скелетната и мозъчната анатомия на човекоподобните

маймуни и хората. „Човекоподобните маймуни“ (шимпанзетата, горилите, орангута-
ните, гибоните и подобните на гибоните сиаманги – първите три вида са наричани
„висши“, а вторите два – „нисши“) имат същия брой зъби, какъвто имат и хората.
Всички имат длани с палци. Нито един от тези видове няма опашка. Всички са се поя-
вили в Стария свят. Скелетната анатомия на шимпанзетата и хората е удивително
сходна. Като „разликите между мозъка на едно шимпанзе и този на човека – заключава
той,311 – са съвсем незначителни“.
Основавайки се на тези данни, Хъксли извежда недвусмисленото заключение, че сега
съществуващите човекоподобни маймуни и хората са близки роднини, които имат един
общ маймуноподобен прародител. Това заключение скандализира викторианска Анг-
лия. Гневната реакция на съпругата на англиканския епископ на Устършър е особено
показателна: „Да сме произлезли от маймуни! Скъпи мой, нека се надяваме това да не е
вярно, а ако наистина е така, то нека се молим поне да не се разчуе.“ 312 Отново се на-
тъкваме на същото нещо – страхът, че познаването на истинската природа на нашите
прадеди може да подкопае основите на обществото.

През последните години стана възможно да се отиде много по-далеч – до самата сър-
цевина на живота, до Светая Светих – и да сравним, нуклеотид по нуклеотид, ДНК-мо-
лекулите на две животни. Сега вече можем да определим количествено роднинската
връзка между два вида. Можем да изграждаме молекулярни родословия и генетични

310
Huxley, Thomas Henry. Evidence as to Man’s Place in Nature (London and Edinburgh: Williams and Norgate, 1863), pp.
69, 70.
311
Ibid., p. 102.
312
Цитирано в Monroe W. Strickberger, Evolution (Boston: Jones and Bartlett, 1990), p. 57.

212
генеалогии, които да ни предоставят най-силните и необорими доказателства за това, че
еволюцията наистина се е случила, както и удивителни разкрития относно нейните пъ-
тища и темпове. Новите оръдия на молекулярната биология са ни дали възможността да
проникнем до дълбини, които са били напълно недостъпни за предходните поколения.
Всяко животно, което има гръбначен стълб, притежава също така и кръвоносна сис-
тема, в която хемоглобинът се грижи за разнасянето на кислорода. Хемоглобинът се
състои от четири различни протеинови вериги, които са преплетени една с друга. Една
от тях се нарича бетаглобин. При всички тези животни има специален участък от АГТЦ-
комбинацията, който кодира производството на бетаглобин. Всъщност обаче само 5%
от този участък съдържат реалните инструкции за производството на този протеин. По-
голямата част от останалите 95% са заети от безсмислени комбинации, където биха
могли да се натрупват мутации, които да не бъдат отсети впоследствие от естествения
подбор. Ако се направи сравнение между тези участъци от ДНК-молекулата, които от-
говарят за бетаглобина – което съпоставяне да покрие всички примати 313, – се оказва, че
хората са най-близко до шимпанзетата в сравнение с всички останали видове. (На второ
място, с много малък интервал, се подрежда връзката човек-горила.) Вече имаме нови
данни за нашата връзка с шимпанзетата – не само нашите кости, органи и мозък, но
също така и гените ни, самите инструкции за производството на хора и шимпанзета, са
почти неразличими.
ДНК-комбинацията, която кодира бетаглобина, е с дължина от около 50 000 нуклео-
тида. Т.е. във всяка една нишка на ДНК-молекулата има 50 000 А-та, Г-та, Т-та и Ц-та –
подредени по точно определен начин, – които описват как точно трябва да бъде произ-
веден бетаглобинът на въпросния вид. Ако сравним нуклеотид по нуклеотид съответ-
ните комбинации на хората и шимпанзетата, ще открием, че разликата е само 1,7%. Хо-
рата и горилите се различават с 1,8%, което си е почти същото. Между хората и орангу-
таните става дума за 3,3%, а разликата ни с гибоните е 4,3%. Макаците отстоят от нас
на 7%, а лемурите – на 22%. Колкото по-различни са генетичните комбинации на два
вида, толкова по-далечен (както по степен на родство, така и по време) е техният пос-
леден общ предшественик.
Ако вземем само тези АГТЦ-комбинации, които съдържат активни гени, установе-
ното между хората и шимпанзетата родство е 99,6%. Т.е. на ниво работещи гени разли-
ката между човешката ДНК и тази на шимпанзетата е само 0,4%.314
Един друг метод предполага първо да се вземе ДНК от едно човешко същество, да се
разплете двойната спирала и да се разделят двете нишки. След това същата операция се
повтаря с ДНК-молекулата на някои други животни. Поставете двете различни нишки
една до друга и ги оставете да се свържат. Създали сте „хибридна“ ДНК-молекула. Ко-
гато допълващите се комбинации са много подобни, двете молекули ще се съединят
много здраво, като оформят част от нова двойна спирала. Там, където ДНК-молекулите
на двата организма се различават много, връзките между тях ще бъдат слаби и с прекъс-
вания и цели участъци от двойната спирала ще висят свободно. Вземете сега тези хиб-
ридни ДНК-молекули и ги поставете в центрофуга. Завъртете ги така, че центробежните

313
Miyamoto, Michael M., and Morris Goodman. ,,DNA Systematics and Evolution of Primates“, Annual Review of Ecology
and Systematics 21 (1990), рр. 197–220. При хората гените за закодирането на бетаглобина се намират в хромозом 11.
314
Goodman, М., В. F. Foop, J. Czelusniak, D. Н. A. Fitch, D. A. Tagle and J. L. Slightom. „Molecular Phylogeny of the Family
of Apes and Humans“, Genome 31 (1989), pp. 316-335; и Морис Гудман, частна кореспонденция, 1992 г. Подобни резултати
са получени и при изследванията върху хибридизацията на ДНК: С. G. Sibley, J. A. Comstock and J. Е. Ahlquist, ,,DNA
Hybridization Evidence of Hominoid Phylogeny: A Reanalysis of the Data“, Journal of Molecular Evolution 30 (1990), pp. 202–
236.

213
сили да разкъсат връзките между нишките. Колкото по-близки са две АГТЦ-комбина-
ции – т.е., колкото по-свързани са двете нишки ДНК, – толкова по-трудно ще бъде те да
бъдат разделени. Този метод не се основава на специално подбрани комбинации от ге-
нетична информация (каквото е например кодирането на бетаглобина), а на големи ко-
личества наследствен материал, оформящи цели хромозоми. Двата метода – определяне
на АГТЦ-комбинациите от избрани участъци ДНК и изследванията на хибридизирана
ДНК – дават удивително еднакви резултати. Има необорими доказателства за това, че
хората са роднини на африканските човекоподобни маймуни.
Въз основа на тези данни още веднъж се потвърждава факта, че шимпанзетата са най-
близките родственици на човека. Съответно и хората са най-близките роднини на шим-
панзетата. Не орангутаните, а хората. Ние. Шимпанзетата и хората са по-близки, откол-
кото са шимпанзетата и горилите. Същото е валидно за всяка една човекоподобна май-
муна, която не е от същия вид. Горилите са вторите най-близки родственици както на
шимпанзетата, така и на хората. Колкото по-далечно е родството – ако например вземем
маймуните, лемурите или пък полевките, – толкова по-малки са сходствата в генетич-
ната информация. По тези стандарти хората и шимпанзетата са почти толкова близки,
колкото са и конете и магаретата, и са по-близки от мишките и плъховете, или пуйките
и кокошките, или камилите и ламите.315
„Добре – бихте могли да си кажете, – анатомията на шимпанзетата е почти същата
като моята. Може би хемоглобинът и цитохромът с на шимпанзето са почти идентични
с моите. Шимпанзето обаче въобще не може да се сравнява с мен по интелигентност, не
е толкова добре организирано, толкова трудолюбиво, обичащо, морално, благочестиво.
Може би като бъдат открити гените за тези черти, ще се появят по-големи разлики.“ Да.
Може би имате право. Дори и едно сходство от 99,6% би могло да бъде подвеждащо.
Разлика от 0,4% би могла да е бъде много съществена, тъй като съдържащата се във
всяка клетка ДНК се състои от около четири милиарда нуклеотида. От тях само около
1% са работещи, натоварени със съдържание части от ДНК-молекулата, които всъщност
и образуват гените.
Броят на функционалните нуклеотидни двойки, които са различни при хората и шим-
панзетата, би трябвало да е равен приблизително на 0,4% по 1% по 4 милиарда, което е
около 160 000. Ако става дума за работни части на гени, всеки от които е с дължина
1000 нуклеотида и кодира производството на различен ензим, тогава броят на напълно
различните ензими, които хората имат, а шимпанзетата – не, или обратното, ще бъде
приблизително 160 000 делено на 1000, т.е. 160. Нека си припомним, че ензимите при-
тежават голяма мощ. Те контролират промените в клетъчната химия, които могат да
настъпят много бързо. Един ензим може да преработва голям брой различни молекули.
Сто ензима – стига да са точните ензими – биха могли да бъдат голяма разлика. Сто
ензима са повече от достатъчно, за да обяснят метафоричното описание, което Хъксли
дава на разликите между хората и човекоподобните маймуни: „Косъм върху балансьора,
малко ръжда по някое зъбно колело, един счупен зъб на друго – нещо толкова малко, че
само опитното око на часовникаря да може да го открие.“ Някои ензими ще окажат вли-
яние на размножителния цикъл, други – на ръста, трети – на козината, четвърти – на
способностите на организма да скача и да се катери, пети – на развитието на устата и
ларинкса, шести – на промени в позата, пръстите на краката и походката. Много от тях
ще съдействат за появата на по-голям мозък с по-голяма мозъчна кора, както и за нови
начини на мислене, които са недостъпни за човекоподобните маймуни.
315
Въз основа на данните в Strickberger, op. cit., pp. 227, 228.

214
 Нещо повече – промяната само на сто ензима със сигурност е твърде ниска оценка.
Вероятно нито една от разликите между шимпанзетата и хората не изисква разработва-
нето на изцяло нови ензими. Малък брой промени, може би дори на един-единствен
нуклеотид, са достатъчни, за да направят един ензим нефункционален или да променят
действието му. Много от тези разлики биха могли да не са в самите гени, а в активато-
рите и ускорителите – регулаторните елементи на ДНК, които определят това, точно
кога и за колко време трябва да бъдат действени определени гени. Така че – поне докол-
кото знаем – дори и една разлика от 0,4% е напълно достатъчна, за да предизвика дъл-
боки изменения в някои характеристики.
И все пак сред всички животни на Земята шимпанзетата са нашите най-близки род-
нини. Стандартната разлика между вашата ДНК – цялата, включително нефункционал-
ните участъци – и тази на всяко едно друго човешко същество 316 е около 0,1% или по-
малко. От тази гледна точка шимпанзетата са около двадесет пъти по-различни от нас,
отколкото ние самите се различаваме помежду си. Това изглежда страшно малко.
Трябва да внимаваме, да не би тези „тревожни размишления“, за които пише Конгрив,
да ни накарат да преувеличим разликите и да ни заслепят за родствените ни връзки. Ако
искаме да разберем себе си, като изследваме други животни, шимпанзетата са едно
добро начало.

Начеващите изследователи на животинското поведение обикновено получават пре-

дупреждения да внимават с антропоморфизирането. Думата означава буквално „проме-
няне към човешка форма“ – т.е. има се предвид приписването на човешко отношение
или човешки състояния на съзнанието на други животни, чиито мисли остават скрити
за нас. Вълшебните приказки, Езоп, Лафонтен, Джоел Чандлър Харис и Уолт Дисни са
сред най-видните представители на жанра. Дарвин също би могъл да бъде обвинен в
един вид антропоморфизиране, но то е много по-ярко изразено при неговия ученик
Джордж Романес. Изкушенията на едно подобно сантиментално самозаблуждение са
сметнати за толкова коварни, а грехът на антропоморфизирането – за толкова страшен,
че през първата половина на XX в. се появява и развива една американска психологична
школа, според която животните нямат вътрешни мисловни състояния – нито мисли,
нито чувства. Нейните последователи говорят за „мита на съзнателността“. Ние
трябва – заявява основателят ѝ – да „се откъснем напълно от цялата концепция за съз-
нателността“. Истинските учени, или поне така се твърди, трябва да се занимават един-
ствено с това, което може да се наблюдава във фактическото поведение на животните.
Вътре влизат сензорни стимули, навън излизат поведенчески реакции – това е. Живот-
ните не чувстват болка. Животните са механични черни кутии. Бихейвиоризмът – както
е пръстена тази школа – е пример за ултрапрагматичните течения в американската на-
ука. Тя напомня по нещо за автоматите на Декарт, макар да оставя много по-малко прос-
транство за свободни търсения. Бихейвиористите дори се доближават до становището,
че хората също нямат мисли и чувства.
Биологът Доналд Грифин се заема да проведе една добре организирана, но безприст-
растна атака поне срещу най-крайните форми на бихейвиоризма. В следващия пасаж,
той засяга „необстоятелствеността“ – научната доктрина, според която от две еднакво

316
Например Richard C. Lewontin, „The Dream of the Human Genome“, New York Review of Books, May 28, 1992, pp. 31-
40. (По една случайност това се оказа завладяващо критично обобщение на всички доводи, предложени в полза на това да
бъдат картирани всичките близо четири милиарда нуклеотида на човешката ДНК, което се отдалечава от възгледите на
много от най-видните молекулярни биолози). Вж. също бел. 21.

215
адекватни обяснения трябва да изберем по-простото. Тази доктрина също така се нарича
и „бръсначът на Окам“:

„Според стриктните бихейвиористи би било по-пестеливо да си обясним животин-

ското поведение, без да трябва да приемем, че животните имат някакви мисловни
преживявания.
В същото време обаче същите тези бихейвиористи смятат, че мисловните прежи-
вявания са идентични с неврофизиологични процеси. До този момент неврофизиоло-
зите не са открили никакви съществени разлики между функциите и структурите на
невроните и синапсите при хората и животните. Оттук, освен ако не отречем реал-
ността на човешките мисловни преживявания, всъщност се оказва рационално да при-
емем, че мисловните преживявания са идентични при различните видове, също както
са идентични и неврофизиологичните процеси, с които те биват приравнявани. Това,
от своя страна, предполага качествена еволюционна приемственост (но не и идентич-
ност) на мисловните преживявания при многоклетъчните животни.
Възможността животните да имат мисловни процеси често се отхвърля като ан-
тропоморфизираща, тъй като се смята, че тя предполага другите видове да имат
същите мисловни преживявания, каквито би имал един човек при същите обстоятел-
ства. Това широко разпространено гледище обаче съдържа в себе си съмнителното
предположение, че човешките мисловни процеси са единственият вид, който въобще
би могъл да съществува. Убеждението, че мисловните преживявания са атрибут на
един-единствен вид, не е просто нескромно – то е самомнително. По-вероятно изг-
лежда мисловните преживявания, подобно на много други характеристики, да имат
широко разпространение, поне сред многоклетъчните животни, но да варират в ши-
роки граници по отношение на своята природа и сложност.
... Крайните форми на бихейвиоризма клонят към това да се превърнат просто в
неуместни оправдания за едно упорито невежество...
Някои бихейвиористи смело заявяват, че те не се интересуват от нивото на осъз-
наване в едно животно, дори то да съществува. Тяхната антипатия понякога изг-
лежда толкова силна, че не искат да знаят дали животните наистина имат някаква
форма на мислене.“317

Готови сме да приемем, че е възможно да сме отишли твърде далеч в страха си от

антропоморфизацията. Има и по-лоши крайности от изблиците на сантименталност.
Маймуните и човекоподобните маймуни трябва да имат някакво вътрешно състояние,
някакви мисли и чувства, и ако от генетична гледна точка наистина сме близки роднини,
ако поведението им е толкова подобно на нашето, че да ни изглежда познато, не би било
неоправдано да им приписваме чувства, които също да са подобни на нашите. И – раз-
бира се – няма как да бъдем сигурни в това, поне докато не успеем да установим някаква
по-добра връзка с тях или докато не разберем повече относно начина, по който функци-
онират техните мозъци и хормони. Обаче това предположение е правдоподобно и – тъй
като става дума за много добро средство за обучение – на няколко места в тази книга
сме се опитали да представим света такъв, какъвто би изглеждал през очите на някакво
друго животно.

317
Griffin, Donald R. „Prospects for a Cognitive Ethology“, Behavioral and Brain Sciences 1 (4) (December 1978), pp. 527–
538.

216
 На този етап читателят вече би трябвало да се е досетил, че вътрешните монолози от
предходната глава – първият и третият от името на една женска със среден статус, а
вторият – от това на мъжкар с високо положение в йерархията – не се отнасят точно за
човешки същества. Вместо това се опитахме да представим как би изглеждал светът
през погледа на едно шимпанзе в едно общество на шимпанзета. Систематичните и про-
дължителни наблюдения върху групи шимпанзета са сравнително нова област в нау-
ката. Опряхме се основно на смелата, проникновена и основополагаща работа на Джей
Гудол в резервата Гомбе в Танзания, както и на изследванията, проведени от Тошисада
Нишида и неговите колеги в планините Махале, също в Танзания, и на тези на Франс де
Ваал върху една група шимпанзета в затворена територия от два акра (около 8000 м 2) в
зоологическата градина в Арнхем, Холандия.318 Всяко едно от представените в предход-
ната глава събития се основава на разказите на тези учени. Техните наблюдения ни по-
казват едно поведение, което без съмнение изглежда познато. Подобно на човешките
отношения, то също е наситено със Sturm und Drang.319 Разбира се, няма човек, който да
е бил в главата на някое шимпанзе, и не можем да бъдем сигурни в това как точно мисли
то. Позволили сме си малко свобода. За което не смятаме да се извиняваме, а само да
подчертаем, че намерението ни е било да ви покажем още един начин, по който бихте
могли да мислите за шимпанзетата.
В случая трябва да внимаваме, да не се получи порочен кръг – да припишем на шим-
панзетата човешки мисловни и емоционални процеси, след което в края на главата три-
умфално да заключим, че те са много подобни на нас самите. Ако искаме да разберем
по-добре себе си, като изследваме шимпанзетата, ще трябва да наблегнем основно на
това, което те правят, и сравнително по-малко на това какво ние си мислим, че те си
мислят. Трябва да внимаваме да не се заблудим. Бихейвиористите имат известни осно-
вания.
Не споменахме, че шимпанзетата спят по дърветата и че прекарват много време да се
вчесват и приглаждат едно друго. Макар шимпанзетата да не са толкова обсебени от
оралния секс, колкото са някои други примати (кунилингусът е почти неизменна част
от любовната игра на орангутаните 320) използвахме добилия популярност израз „духам“
някому (to suck up to someone), тъй като ни се струва, че неговите асоциации, поне в
съвременния английски език, се доближават до някои от нюансите на подчинението при
шимпанзетата. (Наборът жестове на подчинение при шимпанзетата включва целуването
на бедрото на мъжкаря алфа.)
Има много разлики в поведението на шимпанзетата и хората, също както има разлики
и между шимпанзетата и горилите или между гибоните и орангутаните. Това, което ни
удивлява обаче, е до каква степен същината на обществения живот на шимпанзетата в
естествената им среда прилича на някои форми на обществена организация при хората,
особено когато са подложени на голям стрес – например в затворите или в градските и

318
Goodall, Jane. The Chimpanzees of Gombe: Patterns of Behavior (Cambridge, MA: The Belknap Press of Harvard University
Press, 1986); Goodall, Through a Window: My Thirty Years with the Chimpanzees of Gombe (Boston: Houghton Mifflin, 1990);
Toshisada Nishida and Marico Hiraiwa-Hasegawa, „Chimpanzees and Bonobos: Cooperative Relationships among Males“, Chapret
15 in Barbara Smuts, Dorothy L. Cheney, Robert M. Seyfarth, Richard W. Wrangham, and Thomas T. Struhsaker, editors, Primate
Societies (Chicago: University of Chicago Press, 1986); Nishida, „Local Traditions and Cultural Transmission“, Chapter 38 in
Smuts et al., eds., op. cit.; Nishida, editor, The Chimpanzees of the Mahale Mountains: Sexual and Life History Strategies (Tokyo:
University of Tokyo Press, 1990); Frans de Waal, Chimpanzee Politics: Power and Sex among Apes (New York: Harper & Row,
1982); de Waal, Peacemaking among Primates (Cambridge, MA: Harvard University Press, 1989).
319
Буря и устрем (нем.). – Б. ред.
320
Galdikas, В. M. „Orangutan Reproduction in the Wild“, in C. E. Graham, editor, Reproductive Biology of the Great Apes
(New York: Academic Press, 1981), pp. 281–300.

217
рокерските банди, в престъпните синдикати, при тираниите и абсолютните монархии.
Николо Макиавели, който е оставил описание на маневрите, необходими за оцеляването
в сложната политика на Ренесансова Италия (шокирайки своите съвременници – осо-
бено в случаите, в които е бил честен), би се чувствал като у дома си в общество на
шимпанзета. Същото се отнася и за много диктатори, независимо от това дали са възп-
риели леви или десни политически убеждения. Валидно е и за много от техните после-
дователи. Понякога може да ни се стори, че под тънкото лустро на цивилизацията се
крие едно шимпанзе, което се бори да се измъкне – да свали абсурдните дрехи и огра-
ничаващите го обществени условности. Това обаче не е всичко.
Те са малко по-ниски, по-космати, много по-силни и много по-активни в сексуално
отношение от повечето хора. Имат кафява коса и кафяви очи. В естествената си среда
биха могли да доживеят до около четиридесет или петдесет години, – което е повече от
средностатистическата възраст в което и да било човешко общество преди индустриал-
ната и медицинската революция. Въпреки това средната продължителност на живота
им е много по-малка. За разлика от сегашните хора, при шимпанзетата женските обик-
новено живеят по-малко от мъжките. Редуват ходенето на два крака с ходене на четири,
при което използват и кокалчетата на ръцете си. Често се случва мъжките да дадат на-
късо. Когато са нервни или възбудени, те изпускат слаба, но много характерна миризма,
като по този начин демонстрират чувства, които в други случаи се опитват да скрият.
Шимпанзетата не се срамуват от това да показват половите си органи. По нашите стан-
дарти са много по-глупави от нас, но въпреки това ползват и дори изработват сечива.
Очевидно могат да таят недоволство и родителско възмущение, както и да подхранват
мисли за отмъщение. Могат да планират бъдещи действия.
Семейните връзки могат да бъдат силни и трайни. Възрастни майки често се хвърлят
да защитават децата си, пък дори и да става дума за напълно порасналите им синове.
Останалите без родители деца са отглеждани с много грижи от по-големите си сестри и
братя. Скърбят дълго при загуба на някой обичан член на семейството. Страдат от брон-
хити и пневмонии и могат да се заразят с почти всяка човешка болест, включително и
СПИН. Възрастните побеляват, имат бръчки, губят зъби и коса. Шимпанзетата се напи-
ват. Способни са да научат повече човешки думи, отколкото ние знаем на който и да
било от техните езици. Могат да се разпознаят, когато се гледат в огледалото. Със си-
гурност имат някаква степен на самоосъзнаване. Когато бъдат отбити, децата стават
раздразнителни. Шимпанзетата оформят приятелски връзки, най-често с братя по оръ-
жие, които заедно ловуват и охраняват територията си срещу натрапници. Споделят
храната си с роднини и приятели.
Известни са случаи, когато отгледани сред хора шимпанзета са били хващани да мас-
турбират пред снимки на голи хора. (Вероятно това се случва само при тези, които –
вследствие на продължителния контакт – са започнали да се смятат за хора. Едно диво
шимпанзе да мастурбира пред еротични снимки на хора изглежда също толкова веро-
ятно, колкото е и обратната ситуация.) Могат да пазят тайни. Лъжат. Едновременно и
потискат, и защитават по-слабите от тях. Някои шимпанзета продължават да упорстват
в желанието си да се издигнат в обществото и да направят кариера, въпреки многоброй-
ните си неуспехи в това отношение. Други, които не са толкова амбициозни, са повече
или по-малко доволни от жребия си.
Сред многобройните унаследени знания, които притежават, присъства и това как
всяка вечер да си направят легло от листа в клоните на някое дърво. Те са много по-

218
добри катерачи от нас, отчасти защото не са загубили – за разлика от хората – способ-
ността да се хващат за клоните и с краката си. Подрастващите обичат да се катерят по
дърветата и да си съперничат с невероятни гимнастически подвизи. Когато обаче едно
дете се качи твърде високо на дървото, неговата майка (която през това време общува с
приятелките си в основата му) започва много категорично да удря по ствола и малкият
послушно се спуска надолу.
Гората е набраздена във всички посоки от пътеки, които много поколения шимпан-
зета са прокарали в ежедневните си занимания. Всеки си познава местната география
поне толкова добре, колкото един обикновен градски жител знае магазините и улиците
в квартала. Почти никога не се губят. В различни точки в гората има дървета с акустични
резониращи стволове. Когато някоя излязла за храна група се натъкне на такова дърво,
почти всички се хвърлят към него и започват да го удрят с ръце. Полът и възрастта нямат
значение – правят го всички. Все още няма струнни инструменти и духова секция, но
ударните вече са налице.
Шимпанзетата могат да разпознават индивидуални гласове и един ясен призив е в
състояние да привлече съюзник или роднина от значително разстояние. Когато отгова-
рят на повик от например съседната долина, те повдигат глави и свиват устни, все едно
са на сцената на Ла Скала. Освен това, шимпанзетата притежават една тайнствена спо-
собност – като в случая „тайнствена“ означава само че явно не сме толкова умни, че да
я проумеем – да общуват помежду си, при това не само по прости проблеми като секса
и господството например, а и по много по-сложни – неясна опасност, скрита храна и
т.н. Психологът Е. В. Менцел е провел поредица класически експерименти:

„Менцел събира между четири и шест млади шимпанзета в голямо открито прос-
транство, към което има и по-малка затворена клетка. Той оставя всички животни –
с изключение на едно – в клетката, като показва на така избрания „лидер“ скрити
места, където или има някакво количество храна, или някакъв отблъскващ стимул –
например препарирана змия. След това Менцел затваря лидера в клетката и малко по-
късно пуска навън цялата група. Според описанията му, различното поведение на жи-
вотните показва, че те „сякаш знаят къде приблизително се намира предметът,
както и за какъв предмет става дума, при това много преди лидерът да е стигнал до
него“... Ако целта е храна, шимпанзетата се хвърлят напред и претърсват всички въз-
можни скривалища. Ако става дума за препарирана змия или алигатор, те излизат от
клетката в състояние на пилоерекция (с настръхнала козина) и се държат заедно. Ако
предметът наистина е змия или алигатор, те се приближават изключително предпаз-
ливо, като често се струпват около мястото и започват да крещят по посока на скри-
тия предмет и да го удрят с пръчки. Ако има скрита храна, претърсват интензивно
целия район, без да показват особен страх или колебание. Въпросното поведение се
проявява дори в случаите, когато отблъскващият стимул бъде махнат, преди живот-
ните да бъдат пуснати от клетката, т.е. реакциите им не са предизвикани от самия
предмет.
При един от тестовете с храна, един от мъжкарите (Роки) започва да монополи-
зира достъпа до храната, щом веднъж останалите я открият. Когато ролята на во-
дач се изпълнява от женската Бела, тя се опитва да го отклони от местоположени-
ето на храната. Въпреки това Роки успява да се ориентира по посоката ѝ на движение
и да намери храната. Ако на Бела бъдат показани две скривалища – едно с малко храна
и едно с много – тя показва на Роки по-малкото и след това – докато той е зает с

219
него – изтичва с останалите при другото и си поделят храната. Менцел стига до зак-
лючението, че шимпанзетата могат да съобщават едно на друго неща като посока,
количество, качество и естество на целта, както и че се опитват съзнателно да
скрият част от тези неща. Просто все още не знаем как успяват да го постигнат.“ 321

Изглежда единствените възможности са жестовете и речта. Шимпанзетата се хранят

със стотици различни неща и се стремят към разнообразие в диетата си. Те ядат плодове,
листа, семена, насекоми и по-големи животни, понякога и мърша. Гъсениците се явяват
деликатес и отриването на гнездо на гъсеници се помни като голямо гастрономично съ-
битие. Известно е, че поглъщат пръст от скалисти склонове, може би за да си доставят
някои минерални съставки, като например сол. Майките предлагат на децата си подб-
рани хапки и освен това вадят от устата им необичайни, потенциално опасни храни. В
естествената им среда се случва възрастните индивиди да споделят храната си, често в
отговор на молбата на друг от групата. Няма установено време за храна. Хранят се през
целия ден. Когато групата се мести в търсене на храна, някой от нейните членове може
да вземе със себе си клон, все още покрит с плодове, за да си похапва по пътя.
Ако ревът на хищници ги събуди посред нощ в леглата им от листа по високите клони
на дърветата, те уплашено се събират на едно място и тяхната урина и фекалии валят
надолу.
Обичат да играят, децата (чиято енергия е неизчерпаема) повече от възрастните. Въп-
реки това игрите на големите също са много разпространени – особено когато има дос-
татъчно храна и много шимпанзета се събират на едно място. Игрите често включват,
макар да не се изчерпват с него, „сценичен бой“.
Мъжките шимпанзета се държат покровителствено спрямо женските и малките. Те с
готовност рискуват живота си, за да спасят „жените и децата“ в случай на нападение,
или за да измъкнат някое от подрастващите, което е попаднало в беда. Гудол пише след-
ното: „Понякога изглежда сякаш даден мъжки индивид просто не може да се въздържи
да не притегли някое малко в нежна прегръдка, да го потупа или да започне с него ня-
каква игра.“322 Когато някое от малките изненада в неудобна ситуация мъжкар и жен-
ска – което се случва често, – то може да се хвърли напред и да го удари по устата, или
пък да се качи на гърба на женската, най-често неговата майка.323 В подобни ситуации
толерантността на мъжкия надвишава човешките граници.
Стигне ли се до демонстративни състезания в рамките на борбата за господство обаче,
цялото това добронамерено равнодушие изчезва. Възможно е един мъжкар, който при
нормални обстоятелства е покровителствено настроен към децата, да сграбчи в гнева си
някой невинен малък зрител и да го удари в земята. Известно е, че когато открият в
територията си непозната женска и нейното дете, шимпанзетата хващат малкото за кра-
ката и започват да го блъскат в камъните. 324

321
Zeller, Anne C. „Communication by Sight and Smell“, Chapter 35 of Barbara Smuts, Dorothy L. Cheney, Robert M. Seyfarth,
Richard W. Wrangham, and Thomas Т. Struhsaker, editors, Primate Societies (Chicago: University of Chicago Press, 1986), p. 438.
322
Goodall, Jane. The Chimpanzees of Gombe: Patterns of Behavior (Cambridge, MA: The Belknap Press of Harvard University
Press, 1986), p. 368.
323
Една млада майка обикновено не се разгонва повторно, преди да е отбила малкото си. Малките могат да изтълкуват
отбиването като отхвърляне, което е напълно разбираемо. Подновените сексуални апетити на майката към някои възрастен
(или подрастващ) мъжки може би допълнително задълбочава страданието и негодуването на нейното дете. Възможно е
човекоподобните маймуни също да имат свой вариант на Едиповия комплекс.
324
Това много напомня на отмъщението, което израилтяните по време на вавилонския плен предлагат – според ужася-
ващите финални стихове на един от най-красивите псалми – да стоварят върху децата на техните поробители:
„Дъще Вавилонска, опустошително!
Блажен, който ти отплати за туй, що си нам сторила!

220
 Шимпанзетата са склонни да се нахвърлят върху недораслите индивиди от стадото,
като по този начин пренасочват яда си от по-висшестоящите мъжки (които биха могли
да ги наранят) към тези, които са по-млади, по-малко агресивни или по-слаби. Или към
женските. През 1966 г. в Гомбе избухва епидемия от детски паралич, която довежда до
парализирането на напълно развити индивиди от групата. Осакатени от болестта, те са
принудени да се движат по странни начини, като влачат крайниците си. В началото ос-
таналите се плашат от тях, след това започват да ги заплашват, докато най-накрая ги
нападат.
Тъй като агресията е епизодично явление, а приятелските връзки са много по-разп-
ространени, някои от първите изследователи са изкушени от идеята, че в естествената
си среда (т.е. незатворени) шимпанзетата са кротки и миролюбиви. Това просто не е
така. Когато ловуват други животни или организират йерархията в собствената си група,
в някои свои отношения с женските, в моменти на раздразнение или при схватки с други
групи шимпанзета (Чуждите в нашия разказ), те показват, че са способни на изключи-
телна жестокост.
Месото съдържа много важни аминокиселини и други молекулярни съставки, които
е трудно да бъдат набавени от растителна храна. И двата пола са ненаситни за месо.
Макар и рядко, може да се случи няколко женски да нападнат друга женска от същата
група и да откраднат и да изядат децата ѝ. Веднъж щом сложат ръка на малкото, те вече
не демонстрират никакви лоши чувства към майката на жертвата. В един случай една
женска се приближава към тези, които ядат детето ѝ. Една от хранещите сей отговаря,
като разтваря ръце за прегръдка, с която да утеши страдащата майка. Известно е, че
шимпанзетата ловуват мишки, плъхове, малки птици, двадесетинакилограмови малки
диви прасета, маймуни – например павиани и колобуси, – както и други шимпанзета.
Всеки успешен лов е придружен с огромна възбуда. Зрителите крещят, прегръщат се,
целуват се и окуражително се потупват един друг. Тези, които непосредствено са учас-
твали в преследването, или започват веднага да се хранят, или се опитват да отнемат по-
вкусните късове. Гората се оглася с крясъци, лай, вой и дюдюкания, които привличат
още шимпанзета, понякога от значително разстояние. Като общо мъжките си отпускат
по-големи порции, отколкото са тези на женските. По-висшестоящите обикновено раз-
пределят останките, като по един или друг начин всички присъстващи получават своя
дял. Новодошлите молят за подаяние. Има кражби, като шимпанзето, чиято награда е
била открадната, изпада в страховити пристъпи на ярост. Други вземат парчета месо в
постелите си, за да похапнат през нощта.
Обикновено се изяжда първо главата на плъха. Една маймуна или млада антилопа
може да бъде убита, като главата ѝ бъде размазана в някой камък или в ствола на дърво,
или пък като получи вампире – ко ухапване отзад по врата. Почти винаги първо се
изяжда мозъкът. Това най-често е наградата за този, който на практика е убил плячката.
Други вкуснотии са гениталиите при мъжките животни и зародишите при бременните
женски. Гудол описва последния пронизителен писък на младо диво прасе, на което
едно шимпанзе – подобно на древен ацтекски жрец – изтръгнало все още туптящото
сърце. Готвенето все още не е изобретено, нито пък кухненските съдове, правилата на
хранене и гнусливостта. Това е един свят на алена кръв и сурово месо.

Блажен, който вземе и разбие о камък твоите младенци!“

Псалм 136, стихове 8 и 9

221
 Дженис Картър325 описва един случай, при който подрастващо шимпанзе и колобу-
сова маймуна, която е приблизително с неговата големина, се вчесват и приглаждат вза-
имно. Когато обаче едно минаващо възрастно шимпанзе хваща колобуса за опашката и
размазва главата му в близкото дърво, малкото с охота се включва в разкъсването на
доскорошното си другарче. Повечето маймуни (и малки бозайници), които стават жер-
тви на шимпанзетата, са малки и подрастващи индивиди, които често са измъквани нап-
раво от ръцете на своите майки. Понякога майката се опитва да спаси детето си и на
свой ред също бива разкъсвана.
Това е свят, в който към храната не се проявява никаква милост, дори тя все още да
ходи. Храната е за ядене. Тези, които показват милосърдие, ядат по-малко и оставят по-
малобройно потомство. Очевидно е, че шимпанзетата не смятат, че маймуните, шим-
панзетата от другите групи или дори някои от тяхната собствена група заслужават ми-
лост или страдат от някакви други морални задръжки. Те могат да бъдат много героични
при защитата на собствените си деца, но не показват никакво състрадание към малките
на други групи или видове. Може би ги разглеждат просто като „животни“.
Ловът изисква коопериране. Това е много съществено за убиването на по-големи жи-
вотни, както и за избягването на свързаните с тях опасности – например някоя разярена
дива свиня, която напада с насочени напред бивни, за да защити малкото си. Ловците
демонстрират истинска екипност. Когато едно шимпанзе засече плячка в ниските
храсти, то може тихо да повика на помощ някое друго, като му се усмихва отдалече.
След това жертвата бива подплашена, така че да напусне скривалището си и да се окаже
в ръцете на други шимпанзета, които чакат в засада. Всички пътища за бягство са отря-
зани. Тактиките на причакване се усъвършенстват. Разработват се различни сценарии.
Макар да са толкова възбудени след края на лова, преди това шимпанзетата внимателно
планират действията си.

В условията на гъста гора територията, която се контролира от дадена група шимпан-

зета, е широка само няколко километра. Ако регионът е по-малко горист, тя може да
достигне до тридесет километра в диаметър. Това са територии, които шимпанзетата
разглеждат като свое землище, свой дом или родина и към които те изпитват нещо като
патриотизъм. Не могат да се допускат пришълци. Навън си е джунгла. Стандартният
дневен маршрут на един боен патрул шимпанзета е с дължина няколко километра. При
това положение, ако живеят в гъста гора, могат за един ден да покрият почти цялата
граница. Ако обаче растителността и запасите от храна са по-малко и съответно терито-
рията им е по-голяма, обхождането ѝ от единия до другия край може да отнеме няколко
дни, или дори повече – ако обикалят по периметъра.

„Патрулът се характеризира с предпазливото си и тихо движение, при което чле-

новете на групата не се разделят. Често спират по пътя, за да се огледат и ослушат.
Понякога се случва да се качат на върха на някое високо дърво и да останат там в
продължение на един час или повече, взирайки се към „несигурната“ територия на
съседната общност. Много са напрегнати и при всеки внезапен шум – например изпра-
щяването на клон в ниските храсти или движение в листата – се споглеждат и се
втурват едно към друго, за да се докоснат или прегърнат.
Докато патрулират, мъжкарите (понякога и някоя женска отива с тях) душат зе-
мята, стволовете на дърветата и ниската растителност. Случва се да вдигат от
325
Carter, Janis. „А Journey to Freedom“, Smithsonian 12 (April 1981), pp. 90-101.

222
земята и да помирисват листа и да обръщат особено внимание на захвърлени оста-
тъци от храна, изпражнения или камъни, оставени до някой разрушен термитник. Ако
открият някое сравнително ново спално гнездо, един или повече мъжки се качват на
дървото да го изследват, като след това се подреждат около него, така че да могат
да разделят клоните и да го разрушат – напълно или частично.
Може би най-забележителната черта на патрулирането е тишината, която пазят
всички участници. Те внимават да не стъпват по сухи листа или да не разклатят някой
клон. Известен е случай, при който шимпанзетата не са нарушили мълчанието си в
продължение на повече от три часа... Когато патрулът се завърне на позната тери-
тория, често се забелязва внезапен взрив от викове, блъскане по дърветата, хвърляне
на камъни и дори преследване и лека форма на агресия между отделните индивиди...
Може би това шумно и бурно поведение служи като отдушник на потиснатото нап-
режение и социална възбуда, което е породено от тихото движение през несигурните
райони.“326

В това описание, което Джейн Гудол прави на един патрул в Гомбе, прави впечатле-
ние способността на шимпанзетата да превъзмогнат страха си и да упражняват само-
контрол, като потискат обичайното си шумно поведение. Особено важни са дедуктив-
ните им умения, т.е. правенето на умозаключения. Шимпанзетата следят врага си. Те
преценяват всички улики – счупени клони, отпечатъци, изпражнения, артефакти. Бихме
могли да очакваме, че когато храната не достига, разликите в преследваческите способ-
ности на отделните групи са определящи за това кой ще живее и кой – не. Тук естестве-
ният подбор се извършва не само по отношение на агресивността и силата, но също така
и по отношение на нещо, което много прилича на мислене и съобразителност. Също
така е важно и изкуството на промъкването. Когато един човек, живял дълго време с
групата, се опитва да се присъедини към тръгващия патрул, останалите го поглеждат с
укор – просто е ужасно тромав.
Той не би могъл, подобно на тях, безшумно да се промъква през гората.
Широкообхватният боен патрул си проправя път към границата. Ако маршрутът от-
неме повече от един ден, те устройват лагер за през нощта и продължават на следващата
сутрин. Какво се случва, ако се натъкнат на членове на друга група – Чуждите от съсед-
ната територия? Ако става дума само за един-двама натрапници, те ще се опитат да ги
нападнат и убият. В случая никой не проявява голямо желание да прави представления
и да сплашва противника. Ако обаче се срещнат две групи с приблизително равни сили,
тогава следват много яростни демонстрации и заплахи, хвърлят се камъни и пръчки и
се блъска по дърветата. Почти можеш да ги чуеш как казват: „Някой да ме държи, че ей
сега ще му счупя врата.“ Оценяват опасността. Ако патрулът отчете очевидно по-голям
брой Чужди, по-вероятно е да бъде организирано бързо отстъпление. В други случаи
групата може да навлезе във вражеската територия и дори да нападне нейното обитаемо
ядро – с най-различна цел, включително и секс с чуждите женски. Комбинацията от
проследяване, спотайване, опасност, работа в екип, битки с омразните врагове и въз-
можности за секс с непознати женски е изключително привлекателна за мъжките шим-
панзета.
Радостта, която показват членовете на патрула, след като се върнат от обиколка в
опасна, може би контролирана от враговете територия, се различава малко от случаите,
в които групата внезапно се натъква на големи запаси от храна. Те пищят, целуват се,
326
Goodall. The Chimpanzees of Gombe, pp. 490, 491.

223
прегръщат се, държат се за ръце, тупат се един друг по раменете и бутовете и подскачат
нагоре-надолу. Тези прояви на другарство силно напомнят поведението на съотбор-
ници, които се прегръщат, след като са спечелили шампионата на страната си. Когато
започне проливен дъжд, мъжките често изпълняват един забележителен танц. Когато се
натъкнат на поток или водопад, те започват да се перчат, да се хващат за пълзящите
растения, да се прехвърлят от дърво на дърво и да скачат високо над водата с лудешките
движения на една невероятна акробатика, която може да продължи десетина минути.
Възможно е да изпадат в благоговение пред природните красоти или пък шумът да ги
докарва до състояние на транс. Очевидната им радост хвърля светлина върху създаде-
ната през XVIII в. доктрина, 327 че хората имат право да поробват животните, тъй като те
не притежават способността да бъдат щастливи.
Предложените от Сиуол Райт предписания за успешен еволюционен отговор на една
променлива околна среда съответстват с много аспекти на обществото на шимпанзетата.
Видът е разделен на свободно движещи се групи, които обикновено обхващат от десет
до сто индивида. Те имат различен териториален обхват, което означава, че ако природ-
ната среда се промени, това няма да се отрази по един и същ начин на различните групи.
Основният вид храна в единия край на гората може да се окаже рядък деликатес в дру-
гия. Някакво бедствие или зараза, които биха причинили сериозно недохранване и глад
при шимпанзетата от една част на гората, може въобще да не засегнат други нейни
части. Членовете на всяка териториална група се кръстосват основно помежду си, т.е.
гениите честоти са много различни от една група до следващата. И все пак вътрешносе-
мейното кръстосване е облекчено от инцидентна екзогамия (кръстосване с представи-
тели на други групи). Осъществяват се ключови сексуални срещи между шимпанзета от
съседни територии, които се случват или когато един патрул проникне в чуждата тери-
тория, или когато някоя женска се отдели от своята група. Тези съюзи предоставят въз-
можност за обмен на гени между различните групи, така че ако една общност се окаже
по-приспособена от друга в случай на екологична криза, нейните адаптивни механизми
ще се разпространят върху цялата популация от шимпанзета чрез поредица сексуални
контакти. Възможно е да са необходими стотици чифтосвания, които да образуват ве-
рига от единия край на обширната тропическа гора до другия. Ако настъпи някаква уме-
рена криза в околната среда, то шимпанзетата са готови за нея.
И ако това наистина се явява обяснение – поне отчасти – на териториалността, етно-
центризма, ксенофобията и инцидентната екзогамия, които характеризират общностите
от шимпанзета, не бихме могли да си представим, че индивидуалните шимпанзета раз-
бират причините за своето поведение. Те просто не могат да понасят вида на чуждите,
намират ги за ужасни и заслужаващи да бъдат нападнати – с изключение, разбира се, на
тези от противоположния пол, които са необяснимо привлекателни. Случва се понякога
някоя женска да избяга с чужд мъжкар, без значение какви престъпления е извършил
последния срещу земята и рода ѝ. Възможно е техните усещания да са подобни на тези,
които Еврипид приписва на Троянската Елена:

„Със странника когато тръгнах,

какво ми се въртеше във главата,
предала своето отечество, семейство, рожба, къща?...
Тогава как, съпруже мой, ще ме убиете със право,
когато новият ми мъж жена насила ме направи,
327
Thomas. Op. cit. (бел. 8), p. 22.

224
 а пък това, което с мен се случи във Елада,
позорно робство ми донесе, а не заслужена награда.“328

Майките познават своите синове и поради това съумяват да устоят на техните (изк-
лючително редки) сексуални покани. Бащите обаче не са сигурни кои точно са техни
дъщери. Обратното също е вярно. Така че когато една женска в рамките на малка група
достигне до полова зрялост, винаги съществува голяма опасност да се осъществи кръ-
восмесителна връзка, която да задълбочи вътрешносемейното кръстосване и да повиши
детската смъртност. Съответно и по-малка част от гениите честоти на партньорите ще
преминат в следващите поколения. Така че когато настъпи моментът на първата ѝ ову-
лация, женската често изпитва необяснимото желание да посети съседната територия.
Това може да се окаже изключително опасно начинание и може би тя много добре го
осъзнава. Следователно подтикът би трябвало да е много силен, което от своя страна
подчертава голямото еволюционно значение на нейната мисия. Ако прибавим към това
често срещано желание за бягство при първата овулация малкия брой на чифтосвания
между братя и сестри и най-вече между майки и синове, изводът е, че при шимпанзетата
се наблюдава едно изключително добре функциониращо табу върху кръвосмешението.
Има още един аспект на териториалността при шимпанзетата, който не се среща при
другите човекоподобни маймуни, които също са разделени на териториални ксенофо-
бични групи с много малко екзогамни връзки. За разлика от сблъсъците вътре в групата,
при които сплашването и блъфирането играят голяма роля и обикновено няма сериозно
ранени, когато се срещнат две различни групи шимпанзета, често се стига до истинско
насилие. Никога не е била наблюдавана битка между основните сили. И двете групи
предпочитат партизанските тактики. Едната група ще издебва един по един членовете
на другата, докато накрая вече не е останала значителна сила, която да защитава съсед-
ната територия. Различните групи шимпанзета непрекъснато влизат в схватки в опитите
си да разширят границите на своите земи. И ако наказанието за загубилите битката е
смърт за всички мъжки и чуждо сексуално робство за женските, самците съвсем скоро
се оказват въвлечени във взискателен подбор по отношение на техните войнски способ-
ности. Вероятно гените за тези умения се разпространяват из тропическите гори, прена-
сяни чрез екзогамните връзки, докато почти всички шимпанзета не се сдобият с тях.
Ако не го направят, ще умрат.
Освен това същите тези умения, които проявявате при патрулирането и схватките,
правят от вас и добър ловец. Ако имате големи таланти като воин, те също така ще ви
позволят да снабдявате вашите приятели, любими и сексуални партньори – както и себе
си, разбира се – с повече от вкусното червено месо. Като изключим възможностите да
се храниш добре, да си мъжко шимпанзе, е почти като да си в армията.

328
Еврипид. Троянки. Народна култура, С., 1983, стихове 946 и сл. (Прев. Георги Михайлов)

225
 Шестнадесета глава.
ЖИВОТЪТ НА ЧОВЕКОПОДОБНИТЕ МАЙ-
МУНИ
„Чувам протяжните викове
на маймуните в планината.
Синята река се носи
бързо през нощта.“

Менг Хау-Ран (династия Тан, около 730 г.),

„Написано за старите приятели в град Янг-чу,
докато пътувах през нощта по река Тунг-лю.“329

Мъжкарят алфа стои гордо изправен, със стиснати челюсти и уверено гледа пред себе
си. Космите по главата, раменете и гърба му са настръхнали, което му придава още по-
внушителен вид. Пред него се е свил по-нискостоящ индивид, чийто поклон е толкова
нисък, че най-вероятно е в състояние да вижда само няколкото туфи трева, които са
точно пред очите му. Ако ставаше дума за хора, тази поза би била възприета като нещо
много повече от почтително отношение. Това би било най-долно подчинение. Униже-
ние. Раболепие. Наистина е възможно да го видите как целува краката на алфа. Моли-
телят би могъл да бъде победен провинциален водач, проснал се в краката на китайския
император или османския султан, или пък католически свещеник от X в. в краката на
папата, или изпълнен с благоговение посланик на някои васален народ в присъствието
на египетския фараон.330
Спокоен и уверен в себе си, алфа не гледа заплашително почти просналия се в краката
му подчинен. Вместо това той протяга ръка и го докосва по главата или по рамото. Нис-
копоставеният мъжкар бавно се изправя, вече успокоен. Алфа се обръща и си тръгва,
като по пътя докосва, потупва, прегръща или дори целува тези, които среща. Мнозина
протягат ръце към него и молят за някакъв контакт, колкото и кратък да е той. Почти
всички – от най-ниските до най-високите степени – видимо се оживяват от кралското
докосване. Силата на ръцете му е достатъчна, за да премахне безпокойството и дори да
изцели някои по-леки заболявания.

329
В Greg Whincup, editor and translator, The Heart of Chinese Poetry (New York: Anchor Press/ Doubleday, 1987), p. 48.
330
Основните извори за тези детайли от поведението на шимпанзетата, които са включени в глави XIV, XV и XVI, но
нямат препратки към бележките, са: Jane Goodall, The Chimpanzees of Gombe: Patterns of Behavior (Cambridge, MA: The
Belknap Press of Harvard University Press, 1986); Goodall, Through a Window: My Thirty Years with the Chimpanzees of Gombe
(Boston: Houghton Mifflin, 1990); Toshisada Nishida and Marico Hiraiwa-Hasegawa, „Chimpanzees and Bonobos: Cooperative
Relationships among Males“, Chapret 15 in Barbara Smuts, Dorothy L. Cheney, Robert M. Seyfarth, Richard W. Wrangham, and
Thomas T. Struhsaker, editors, Primate Societies (Chicago: University of Chicago Press, 1986); Nishida, „Local Traditions and
Cultural Transmission“, Chapter 38 in Smuts et al., eds., op. cit.; Nishida, editor, The Chimpanzees of the Mahale Mountains: Sexual
and Life History Strategies (Tokyo: University of Tokyo Press, 1990); Frans de Waal, Chimpanzee Politics: Power and Sex among
Apes (New York: Harper & Row, 1982); de Waal, Peacemaking among Primates (Cambridge, MA: Harvard University Press,
1989); също и някои други глави в Smuts et al.

226
 Кралското докосване на редиците протегнати ръце не би трябвало да ни е непознато.
Можем да го видим, когато президентът крачи по централната пътека на Камарата на
представителите, точно преди да прочете своето обръщение към нацията (особено ко-
гато се радва на висока популярност сред избирателите). Може да ни напомни за све-
товната обиколка на бъдещия крал Едуард VIII, за предизборната кампания на сенатора
Робърт Кенеди и за много други политически лидери, които са се прибирали вкъщи по-
синени от прегръдките на своите ентусиазирани последователи.
Мъжкарят алфа ще се намеси, за да предотврати зреещите конфликти, особено между
разпалените младежи с повишена концентрация на тестостерон, или пък когато агреси-
ята е насочена срещу деца и подрастващи. Понякога е достатъчен само един смразяващ
поглед. Друг път ще се наложи да се спусне към биещите се и да ги разтърве. Обикно-
вено се приближава с наперена походка, сложил ръце на кръста. Не е трудно в случая
да видим зачатъците на държавната администрация и правосъдието. Както е в случая с
всяка друга лидерска позиция при приматите, алфа трябва да поеме определени отго-
ворности. В замяна на почитта и уважението, които получава, както и на сексуалните
привилегии и правото да се храни пръв, той трябва да се постави в служба на общността.
Задълженията му са както практически, така и символични. Той възприема това демон-
стративно поведение, което граничи с авторитарност, отчасти защото това е нещо, което
неговите подчинени искат от него. Те имат нужда от сигурност и успокоение. Те са пос-
ледователи по природа. Имат непреодолимата необходимост да бъдат водени.
Като изключим протягането на ръце, има още много различни стилове на подчинение,
от които най-разпространен е този, който в научната литература скромно е наречен
„представяне“. Какво точно се представя? Когато подчиненото животно – без значение
дали е от женски или мъжки пол (в случая обаче разглеждаме включените в йерархията
на доминиране мъжки) – иска да демонстрира почитта си към алфа, то се навежда и
повдига нагоре задните си части, като вдига и опашката си, така че да не пречи. Това
може да бъде съпроводено с определени характерни движения. Освен това може да
скимти и – като се усмихва през рамо – да се примъква заднишком, с повдигнати нагоре
задни части напред, към алфа. Нуждата на подчинения да изрази уважението си по този
начин може да бъде толкова голяма, че цялото това представление да бъде изиграно
пред един спящ дълбоко алфа.
Мъжкият алфа (ако е буден, разбира се) се приближава, сграбчва изотзад предложи-
лото се животно, обгръща го с ръце и не е изключено да направи няколко характерни
движения с таза си. Тъй като това е неизменната поза за съешаване при шимпанзетата,
не би могло да има никакво съмнение относно символичното значение на тези действия.
Подчиненото животно моли, ако би могло да бъде „изчукано“, а доминиращото се съг-
ласява да го направи, макар и може би с малко нежелание.
В повечето случаи действието е само символично. Няма проникване, нито оргазъм.
Просто се преструват. Може и да ти се иска да изразиш уважението си към висшестоя-
щия мъжкар, но Природата просто не ти е дала за целта удобствата на членоразделната
реч. Въпреки това, дори и във вашето всекидневие има голям брой пози и жестове, чието
значение е разбираемо за всички. Ако женската трябва да приеме почти всяка отправена
към нея сексуална покана, то тогава половият акт се превръща в ярък, могъщ и недвус-
мислен символ на подчинението. И наистина, т.нар. „представяне“ се явява като белег
на почтително отношение и уважение при всички човекоподобни и други маймуни,
както и при още много бозайници.

227
 Гневът на мъжкаря с висок ранг е ужасяващ. Ескалацията му е очевидна за всеки зри-
тел, тъй като всеки косъм по тялото му е настръхнал. Той може да напада, да сплашва,
да кърши клони от дърветата. Ако не сте готов да се срещнете с него в единоборство,
тогава може би ще поискате да го успокоите, да го накарате да се почувства щастлив.
Внимавате за най-малкото движение на всеки един негов косъм. Не само че винаги сте
готов да отстъпите („Твой съм, когато и да ме поискаш“), но за свое собствено успоко-
ение непрекъснато имате нужда от това да знаете, че той не ви се сърди. Когато наис-
тина е ядосан, алфа се опитва да изглежда още по-голям и по-свиреп и изкарва на показ
тези оръжия, които ще пусне в действие, ако неговият противник не се подчини. Тези
демонстрации се използват, за да бъдат държани под контрол по-младите мъжкари, а те
от своя страна се опитват да се издигнат в йерархията. Демонстрациите могат да се явят
и в отговор на някакво предизвикателство, или просто като предупреждение към цялата
общност, че не би трябвало да се закача с него. Не всичко е блъф, разбира се. Ако би
било така, ефектът би бил никакъв. Трябва да има достоверна опасност от насилие.
Изисква се поддържането на една постоянна заплаха. Ако напрежението премине опре-
делена граница, тогава може да се стигне до истински бой. Много по-често обаче де-
монстрациите имат ритуален и церемониален характер. (Алфа почти винаги печели, а
ако загуби, това не означава, че има промяна в йерархията. За да се случи това, трябва
да има дълга поредица от поражения.)
Съдържанието на урока е напълно ясно – възпиране в най-чистия му вид: „Не ми се
пречкай, защото иначе ще си имаш работа с този ръст, тези мускули, тези зъби (само ми
виж кучешките) и тази ярост.“ Стратегията на шимпанзетата е намерила израз в най-
ранното пълно изложение относно военното изкуство на хората – написаното през VI в.
пр. Хр. съчинение на Сун Дзъ „Изкуството на войната“: „Най-висшият акт на войната е
противникът да бъде подчинен без бой.“331 Възпирането е много старо като акт. Също
както и предпоставката за осъществяването му – въображението.
Следователно заплахата от насилие (а понякога и реалното насилие) служи за да бъ-
дат поддържани редът и законът и за да може алфа да запази лидерската си позиция. За
това също така съдействат и покровителството над доверените лица и всеобщата нужда
от един герой, на който общността да се възхищава и който да може да ти каже какво
трябва да се направи – особено ако има някаква външна опасност за групата. Само на-
силието и сплашването не биха били достатъчни – макар без съмнение да има и такива,
които обичат да бъдат наказвани и тормозени, тъй като може би го възприемат като
някаква форма на привързаност.
Мъжките шимпанзета са много мотивирани да си проправят път нагоре през етажите
на йерархията. Това изисква смелост, бойни умения, често определен ръст, както и за-
дължителни способности в областта на местната политика. Колкото по-висок е статусът
на съответния индивид, толкова по-малко са нападенията срещу него от страна на дру-
гите мъжкари и толкова повече – ласкателните прояви на почит и подчинение. Колкото
по-високо стоиш в йерархията обаче, толкова по-големи са неприятните ти задължения
да успокояваш по-нискостоящите. Йерархията на доминиране способства за установя-
ването на една стабилна общност, не само защото високопоставените мъжкари прекъс-
ват боевете между останалите индивиди, но също така и защото самото съществуване
на йерархията – заедно с генетичната традиция на подчинението – възпрепятства въз-
никването на конфликти. Един от най-силните мотиви един мъжкар да иска да се из-

331
Глава III, стих 1.

228
дигне до върховете на йерархията се състои в това, че обикновено най-високопоставе-
ните имат право на преференциален достъп до женските, които са в овулация. Както и
при всички други бозайници, това поведение се проявява под въздействието на тестос-
терона и свързаните с него стероидни хормони. За естествения подбор е важно основно
това кой е оставил по-многобройно потомство. Дори и само по тази причина йерархията
има еволюционно значение.
Дори и само благодарение на достойнствата на своя извисен статут мъжкарят алфа
стимулира появата на заговори за неговото сваляне. В опитите си да преобърне относи-
телната подредба, един по-нискостоящ самец може да отправи предизвикателство към
алфа чрез блъфиране, заплахи или истинска битка. Женските също могат да играят
много важна роля при подбуждането и замислянето на вътрешен преврат. Това е осо-
бено валидно при голяма гъстота на популацията. Въпреки това алфа често се оказва
способен да се справи сам с коалиции от двама, трима или дори четирима свои опо-
ненти.
Алфите установяват насилствено своята власт. Понякога бетите и останалите се опит-
ват да оспорят това – но не с някакви философски доводи, а от чисто егоистични под-
буди. Бихме могли да предполагаме, че в нас присъстват и двете наклонности – в раз-
лично съотношение при различните хора и в пряка зависимост от социалната среда. Ко-
рените на тиранията и демокрацията могат да се проследят до много преди началото на
писаната история. Те започват от нашите гени.
В една типична малка група шимпанзета, в продължение на няколко години е въз-
можно половин дузина самци да преминат последователно през статуса на алфа – по-
ради смъртта и заболяването на предишния алфа или вследствие от отправено към него
предизвикателство. От друга страна са известни и случаи, при които мъжкарят алфа е
запазвал положението си в продължение на цяло десетилетие. Може и да е съвпадение,
но тези срокове на управление са много подобни на присъщите на човешката власт, ако
сравним със съответните положения в Италия и Франция, например. Политическите
убийства, т.е. борбата за господство, при която загубилият умира, са рядкост.
В една битка самците най-често се удрят, ритат, блъскат и влачат и се опитват да
повалят противника си на земята. Или се замерят с камъни и използват тояги, ако има
такива под ръка. Женските по-често се скубят и дращят, или се вкопчват една за друга
и се търкалят по земята. Въпреки всичкото зъбене, рядко се случва някой мъжкар да
ухапе член на групата, тъй като кучешките му зъби могат да причинят ужасни рани. Те
размахват „бръсначи и автоматични ножове“, но много рядко има проливане на кръв.
Женските, при които кучешките зъби не са толкова изявени, имат и по-малко задръжки.
Всеки един бой е в състояние да предизвика конфликти между трети страни, които е
възможно да не са с еднакъв статус.
Възможно е един от противниците да отправи молба за помощ към някои от зрите-
лите, който от своя страна може да бъде нападнат без каквато и да било видима причина.
Всеки един конфликт явно повишава нивото на тестостерона в кръвта при всички при-
състващи на сцената самци. Всички се наежват. Възможно е наяве да излезе отдавна
таена неприязън. Резултатът обикновено е пълна бъркотия.
Шимпанзетата имат обичая да поставят пръстите си между зъбите на някой високо-
поставен самец и да се успокоят, като съответно извадят ръката си непокътната. Във
време на повишено напрежение вътре в групата, мъжките шимпанзета докосват или
повдигат взаимно тестисите си. Твърди се, че същото са правили и древните израилтяни
и римляни след сключването на някакъв договор, или при свидетелстване пред съда. И

229
наистина, латинската дума testis се явява корен на английски думи като testify („свиде-
телствам“) и testimony („свидетелство“). Значението на жеста, който вече не се среща,
тъй като мъжете носят панталони, е общо не само за много култури, но и за много ви-
дове.

Още от детските си години шимпанзетата се вчесват и приглаждат едно друго. Най-

често женските извършват тази операция с малките си, които от своя страна от момента
на своето раждане развиват навика да се вкопчват за козината на майка си. Новороде-
ното се наслаждава на физическия контакт и извлича от него огромни и дълготрайни
психологически облаги. Дори и иначе техните физически нужди да бъдат удовлетво-
рени, тези човекоподобни или други маймуни, които не са били прегръщани и вчесвани,
докато са били малки, се развиват като социално, емоционално и сексуално неспособни
индивиди. С израстването на детето вчесването и приглаждането постепенно прераства
в други видове поведение. В една подобна двойка единият партньор обикновено извър-
шва всички действия, а другият остава най-често пасивен. Дори и алфите обаче могат
да изпълняват която и да е от двете роли. Единият индивид застава неподвижно, а през
това време другият прокарва пръсти през козината му, почиства кичурите и от време на
време намира по някой паразит (въшка или кърлеж, привлечен от маслената киселина),
който надлежно изяжда. Понякога шимпанзетата се държат за ръце през цялото време.
Някои нервни, напълно израснали мъжкари се връщат при майките си, за да бъдат по-
чистени и успокоени. Два самеца, които се дразнят един друг, могат бързо да оправят
отношенията си, като започнат да се вчесват и успокояват взаимно. Възможно е естест-
веният подбор много по-рано да е отсял това поведение като подобрение на личната и
обществена хигиена на шимпанзетата, но сега вече то се е превърнало в социална дей-
ност от първостепенно значение. Вероятно то е в състояние да снижи нивата на тестос-
терона и адреналина.
Най-близкият еквивалент при хората може би е изтъркването на гърба или цялостният
масаж, които са издигнати до форми на изкуство при много различни култури – от съв-
ременна Япония до Швеция, от Османска Турция до Римската република, където – по
един типично човешки маниер – за изтриването на гърба се е използвал специален инс-
трумент, наречен стригила. Господата от епохата на Реставрацията са прекарвали много
часове в това заедно да разресват перуките си. Там, където въшките са проблем, роди-
телите редовно инспектират косите на своите деца. Емоционалното значение на това да
бъдеш почистен от алфа може би се равнява на докосването на някой шаман, лечител,
хиропрактор, харизматичен хирург или монарх.
Както можем да заключим от съществуването на подобни двойки, въпреки огромното
значение на йерархията на доминиране при самците, тя далеч не е единствената важна
обществена структура при шимпанзетата. Майката и нейните деца и порасналите братя
и сестри имат помежду си специални, доживотни отношения на взаимна подкрепа. Един
издигнал се в йерархията син може да е от огромна полза за майка си в социален аспект.
Освен това съществуват дълготрайни връзки между индивиди без родствени отноше-
ния, които със сигурност можем да наречем приятелство. Основно извън мъжката йе-
рархия съществува и сложна система от връзки между женските индивиди, които често
зависят от броя и статуса на техните роднини и приятели. Тези извънйерархични съюзи
предоставят могъщи средства за смекчаване или преподреждане на йерархията на до-
миниране. Дори и самецът алфа да излезе победител от някое единоборство, той може
да отстъпи пред коалиция от двама или трима по-нискостоящи мъжкари, радващи се на

230
подкрепата на женските. Известно е, че високопоставените самци образуват съюзи с
обещаващи младежи, може би за да спечелят тяхното съдействие при предотвратяване
на бъдещи заговори. Понякога е възможно да се намеси някоя женска, за да разсее нап-
режението от възникналия сблъсък.
Образуват се и се разпадат съюзи. Лоялността не е постоянна. Срещат се както кураж
и вярност, така и коварство и предателство. В политиката на шимпанзетата не се наб-
людава стремеж към свобода и равенство, но съществуват механизми, чиято задача е да
тушират по-закоравелите тирании. Вниманието е фокусирано основно върху равнове-
сието във властта. Франс де Ваал пише следното:
„Законът на джунглата не се отнася за шимпанзетата. При тях системата от
различни съюзи ограничава правата на най-силния. Всички дърпат конците.“332
Този сложен и гъвкав обществен живот облагодетелства най-вече тези, които са в
състояние да определят интересите, надеждите, страховете и чувствата на околните. Съ-
юзяването е опортюнистична стратегия. Днешните съюзници могат да се окажат ут-
решни врагове и обратното. Единствените константи са амбицията и ясно определената
цел. Лорд Палмърстън, британски министър-председател от XIX в. – който описва вън-
шната политика на страната не чрез трайни национални съюзи, а чрез трайни нацио-
нални интереси, – би се чувствал като у дома си сред шимпанзетата.
Мъжките имат много съществени причини да избягват трайните съперничества. Те
зависят един от друг по време на лов и при патрулиране във вражеска територия. Недо-
верието ще изложи на риск тяхната ефективност. Нуждаят се от съюзници, за да си про-
бият път нагоре по стълбицата на успеха или за да се задържат на власт. При това поло-
жение, макар мъжкарите да са много по-агресивни от женските, те също така са и по-
мотивирани да се сдобряват.
Когато Калхун струпва своите плъхове на малко пространство, ставаме свидетели на
цялостна промяна в поведението им – изглежда, колективната им стратегия е да избият
достатъчно голям брой свои събратя и да намалят раждаемостта, така че следващото
поколение да бъде сведено до някакъв по-нормален брой индивиди. Като имаме пред-
вид всички описани досега наклонности на шимпанзетата (както и фактът, за който ще
стане дума в следващата глава, че когато голям брой павиани бъдат събрани на едно
място, те могат да изпаднат с убийствена и унищожителна колективна ярост), бихме
могли да предположим, че те също се държат лошо в условия на пренаселеност, напри-
мер в зоологическите градини. Ако разполага с ограничено пространство, един мъжкар
не би могъл да избегне нападението, не може да отведе женската в храстите, където да
са далеч от погледа на алфа, не може да се наслади нито на възбудата от лова или пат-
рулирането, нито на контакта с женските от съседната територия. Бихте могли да очак-
вате повишени нива на конфронтация или пък йерархичните борби да включват по-
малко блъфиране и повече истински битки. Може би си мислите, че ако един индивид
не е готов на борба до смърт, то по-добре би било той да намери някакъв начин да
смекчи и усмири по-високопоставените, да показва почит и уважение, да извършва ус-
луги, да бъде полезен и раболепен на всяка крачка, така че алфа да няма никакви съм-
нения в това, че си знае мястото.
Колкото и да е изненадващо, истината е точно обратната. Във всяка една зоологи-
ческа градина мъжките – и особено самците с висок статус – демонстрират определена
степен на въздържаност в условията на пренаселеност. Това би било немислимо, ако
биха били свободни. Затворените шимпанзета много по-често споделят храната си едно
332
Waal, Frans de. Peacemaking among Primates (Cambridge, MA: Harvard University Press, 1989), p. 49.

231
с друго. По някакъв начин пленничеството изкарва на преден план един по-демократи-
чен дух. Когато бъдат събрани в ограничено пространство, шимпанзетата полагат до-
пълнителни усилия, за да накарат обществените механизми да функционират гладко. В
тази забележителна трансформация водещата роля при умиротворяването на групата
принадлежи на женските. Когато след сбиване двама мъжкари грижливо се избягват
един друг – сякаш са твърде горди, за да се извинят или сдобрят, – често именно някоя
женска се заема да ги приласкае и да възстанови отношенията им. Тя прочиства блоки-
раните канали на общуването.
В колонията в Арнхем, Холандия, е доказано, че всяка възрастна женска играе опре-
делена терапевтична роля при общуването и взаимодействието между раздразнител-
ните, обсебени от положението си в йерархията и злопаметни мъжкари. Когато възник-
нат условия да избухнат истински боеве и самците започнат да се въоръжават с камъни,
женските внимателно отстраняват оръжията, като насила разтварят пръстите им. Ако
мъжкарите отново се въоръжат, цялата история се повтаря. Женските шимпанзета са
водещи333 при разрешаването на споровете и предотвратяването на конфликтите. 334
И следователно се оказва, че шимпанзетата определено не са плъхове. При условия
на пренаселеност те полагат огромни усилия да останат приятелски настроени, да не се
ядосват взаимно, да решават споровете си по мирен път, да бъдат учтиви едно с друго.
Още веднъж следва да се подчертае ролята на женските при укротяването на опияне-
ните от тестостерона мъжкари. Това е важен и обнадеждаващ урок относно опасностите,
които крие пренасянето на черти на поведението от един вид върху друг, особено ако
въпросните видове не са кой знае колко близки. И тъй като хората приличат много по-
вече на шимпанзетата, отколкото на плъховете, няма как да не си зададем въпроса, какво
би се случило, ако жените играеха в световната политика такава роля, каквато би съот-
ветствала на техния брой. (В случая не говорим за единичните примери на жени минис-
тър-председатели, които са надиграли мъжете в техните собствени игри, а за пропорци-
онално присъствие на жените във всички нива на властта.)

Хората, които изследват поведението на шимпанзетата, го наричат „ухажване“. Става

дума за набор от ритуални жестове, чрез които мъжкият известява на женската сексуал-
ните си намерения. В обичайната си употреба обаче думата „ухажване“ се използва като
описание на търпеливите човешки опити – в течение на дълго време и често съпрово-
дени с изключителна нежност и изтънченост – да бъде спечелено нечие доверие и да се
създадат условия за трайна връзка. „Ухажването“ на мъжките шимпанзета е много по-
кратко и много по-недвусмислено. Повече прилича на „Хайде да се чукаме“. Обикно-
вено самецът се надува, разтърсва някой клон, шумоли в листата, втренчва се в избра-
ницата си и протяга ръка към нея. Козината по цялото му тяло е настръхнала. И не само
козината. Изправеният пенис – яркочервен и изпъкващ на фона на черния скротум – е
неизменна част от „ухажването“ при шимпанзетата. Както бихте могли да се досетите,
в случая това е уместно, като се има предвид, че повечето от символичните прояви на
„ухажването“ са на практика неразличими от тези, които се използват за сплашването
на други мъжкари. На езика на шимпанзетата „Искам да те чукам“ звучи почти по един
и същ начин с „Ще те убия“. Значението на това сходство не остава скрито за женските.

333
Става дума за конфликтите мужду мъжкарите. В рамките на собствения си пол, женските могат да подхранват вза-
имната си омраза години наред и да отказват да се помирят.
334
Waal, Frans de. Chimpanzee Politics: Power and Sex among Apes (New York: Harper & Row, 1982), pp. 37, 38.

232
Те отстъпват. При нормални обстоятелства една женска отказва на сексуалните предло-
жения на някой самец (който не е неин близък роднина) в едва три процента от случаите.
Според етикета на шимпанзетата, правилният отговор на проявите на ухажване от
страна на мъжкаря се състои в това женската да коленичи на земята и подканващо да
повдигне задните си части. И ако случайно въпросната женска не е съвсем наясно с
тънкостите на общественото поведение, мъжкият веднага поправя тази грешка. Непо-
корните женски биват атакувани. Всички самци в групата очакват сексуален достъп до
всички женски, макар и в рамките на някои необходими ограничения, наложени от рев-
нивите мъжкари по върховете на йерархията. (Женските в юношеските си години са
достъпни за сношение дори и за индивиди в детска възраст, които понякога могат да се
окажат страстни любовници.) Отново трябва да подчертаем, че едно от значимите изк-
лючения са отношенията между майка и син. Макар да е възможно синът да направи
опит, майката обикновено се съпротивлява яростно.
Би било естествено да си помислим, че незабавното подчинение и съгласие на женс-
ките човекоподобни маймуни е наложително пред заплахата от телесно насилие – т.е.
от изнасилването в най-чистия му смисъл, дори и когато женската не получава удари и
синини. Това обаче явно не е всичко, тъй като когато женските примати, които са отг-
ледани в изолация, навлязат в първия си цикъл, те доброволно се предоставят на много
случайни мъжкари, на хора или дори на предмети от обзавеждането. В случая сме сви-
детели не само на определена степен на предварително програмирано подчинение, но
също така и на истински сексуален ентусиазъм. Както вече отчетохме в гореописания
експеримент с облечените в рокерски якета хамстери, ако им се предостави такава въз-
можност, женските определено демонстрират предпочитания към самци с по-висок ста-
тус. „Големия – с него е добре.“ Също така е възможно и мъжкарите да се подлагат на
по-висшестоящите не толкова в рамките на едно унизително поведение, чиято цел е из-
качването в социалната стълбица, а защото наистина изпитват удоволствие от подчине-
нието.
Както е при повечето животни, мъжкото шимпанзе прониква в женската изотзад.
Често самецът е седнал или приклекнал, като – докато тя се разполага върху него – ръ-
цете му са поставени на нейния кръст или бедра. За един човешки наблюдател лицата
им биха изглеждали странно безстрастни. Много е писано относно разликите в сексу-
алните практики при шимпанзетата и хората – почти със сигурност в контекста на опи-
тите да бъде отречено близкото родство между нас и тях. И все пак, любимата поза на
древните римляни е много подобна на тази при шимпанзетата – мъжът седи на ниско
столче, а жената (често с гръб към него) се отпуска върху му. Стилът на нашите предци –
ловци и събиратели (доколкото сме в състояние да преценим от някои съвременни при-
мери) – е много подобен на този на шимпанзетата. Те често лягат на една страна, като
мъжът се притиска към жената изотзад. Най-вероятно „мисионерската поза“ – толкова
разпространена при хората – едва ли предхожда с много появата на самите мисионери.
Въпреки че, както ще видим по-нататък, има още един животински вид, който я прак-
тикува много преди нас.
По човешките стандарти сексуалният живот на шимпанзетата изглежда като непре-
късната оргия на открито – спонтанна и безкрайна, като мъжкарите винаги сграбчват
женските изотзад. Темпът на сношаванията е едно или две на час. Всеки час и за всяко
едно зряло шимпанзе. И разбира се, той се повишава в периодите на разгонване. Когато
женските са в овулация и могат да бъдат оплодени, техните вулви и срамни устни се

233
подуват и добиват ярък розов цвят. 335 В периода на разгонване женските се превръщат
в ходещи сексуални покани и са много по-съблазнителни от обикновено. И тъй като
тези периоди са повече или по-малко синхронизирани, има такива моменти, в които
групата шимпанзета се превръща в море от поклащащи се, покорни и молещи подути
червени задници. Сексуалната им достъпност се оповестява също така и със съответ-
ните обонятелни знаци. Понякога може да се случи така, че някой минаващ наблизо
мъжкар, който не е в състояние да прецени от пръв поглед, дали женската е в овулация
или не, просто да пъхне пръста си във вулвата ѝ и да го помирише.
Сексът при шимпанзетата не е дълго и разтегливо понятие. Може би осем или девет
тласъка, всеки един траещ по-малко от секунда, и толкова. Според човешките стандарти
мъжкарите демонстрират невероятни темпове на възстановяване, включително и доку-
ментирани серии от голям брой еякулации на интервали от по пет минути. Разгонените
женски са особено привлекателни рано сутрин, може би вследствие от дългото и стре-
сиращо въздържание, наложено на мъжкарите от необходимостта да спят през нощта.
В качеството си на общо притежание една самка може да бъде обладавана от различни
мъжкари на всеки десет минути. Това продължава до средата на сутринта, когато всички
започват да показват признаци на умора.
Понякога може да се случи някоя глупава или пък обладана от героични настроения
женска да откаже на самеца, въпреки неговия втренчен поглед, заплашителните жестове
и другите признаци на възбуда. Когато той се приближи, тя може да започне да пищи и
да се опита да избяга. В общия случай не стига много далеч. Когато забележат признаци
на колебание, младите мъжкари демонстративно започват да се оглеждат за камъни или
пък наистина вдигат някой и се правят, че го хвърлят по нея. Това почти винаги се оказва
убедителен аргумент. В едно от най-ранните изследвания на сексуалното поведение на

335
Това, че този неща може би имат нещо общо със секса, е изказано като предположение за първи път – при това
противно на викторианския скептицизъм и смущение – от както винаги проницателния Чарле Дарпин. Ето какво казва
Дарвин за розовите задници през сезона на любовта:
„В дискусията относно половия подбор, включена в книгата ми „Произход на човека“, нямаше друг такъв случай –
който толкова много да ме е заинтересувал и впечатлил, – какъвто е този на яркооцветените задни части и някои съседни
атрибути при някои маймуни. Тъй като тези части са по-яркооцветени при единия пол, отколкото са при другия, и освен
това стават още по-ярки през сезона на любовта, стигнах до заключението, че тези цветове играят някаква роля в сексуал-
ното привличане. Съвсем ясно съзнавах, че с тези си твърдения ще си навлека всеобщ присмех. Въпреки че всъщност не
би трябвало да се изненадваме повече от това, че една маймуна излага на показ яркочервените си задни части, отколкото
от това, че един петел размахва великолепната си опашка. По това време обаче още нямах доказателства, че маймуните
демонстрират тези части от телата си но време на ухажването. Подобни представления при птиците предоставят най-убе-
дителното потвърждение за това, че мъжките индивиди си служат със своите украшения, за да привличат или възбуждат
женските... ѝ. фон Фишер, от Гота... е открил, че не само мандрилите, но също и дрилите и още три вида песоглавци, а
също така и Cynopithecus niger, Macacus rhesus u nemestrinus обръщат към него тези части от телата си, които при тези
видове са повече или по-малко яркооцветени, ако са радостни, както и към други хора – това е нещо като поздрав. Той
положил много усилия, за да излекува от този неприличен навик един Macacus rhesus, за който се бил грижил в продълже-
ние на пет години, и най-накрая успял. Тези маймуни са особено привързани към един такъв тип поведение и го правят –
като едновременно с това се усмихват – всеки път когато се запознават с нова маймуна, но също и при среща със старите
си приятели. Едва след това взаимно показване те започват да играят заедно...
Този обичай при възрастните индивиди е свързан по някакъв начин със сексуалните пристрастия, тъй като в продълже-
ние на няколко дни Фон Фишер наблюдавал една женска Cynopithecus niger, която „обръщаше и излагаше на показ ярко-
червените си задни части, като в същото време издаваше гълголещи звуци – нещо, което никога до този момент не бях
наблюдавал при някое животно. Когато виждаше това, мъжкият ставаше неспокоен. Той яростно разтърсваше решетката
на своята клетка, като също издаваше подобни звуци“ [Дарвин предпазливо дава този цитат в оригиналния му немски
вариант, който ние превеждаме тук]. Тъй като всички маймуни, при които задните части са повече или по-малко яркооцве-
тени, живеят – поне според Фон Фишер – по скалисти места, той смята че това оцветяване служи, за да съобщава пола на
индивида от разстояние; но като се има предвид, че маймуните са общностни същества, според мен няма никаква нужда
половете да се разпознават един друг от разстояние. Според мен е много по-вероятно ярките краски – независимо дали на
лицето или на задните части, или, както е при мандрилите, и на двете места – да служат като сексуално украшение и сред-
ство за привличане.“ (Charles Darwin, „Supplemental Note on Sexual Selection in Relation to Monkeys“, Nature, November 2,
1876, p. 18.)

234
шимпанзетата се изказва предположението, че покорството на женската се явява „след-
ствие от господството и импулсивността на мъжкия и желанието на женската да избегне
риска от физическо насилие, като се подчини на неговите желания“.336
Въпреки очевидно необузданато си сексуално поведение, шимпанзетата могат да из-
питват ревност. Известен е случай, при който даден самец, пренебрегнал поканата на
една разгонена женска, но за сметка на това предпочел тази на дъщеря ѝ, е бил зашлевен
през лицето от разгневената майка. Обикалящите женски от съседната територия биват
заплашвани или нападани от местните самки – особено ако новодошлата стигне дотам
да вчесва и чисти някой от мъжкарите от групата. Съответно и мъжкият може да изпадне
в пристъп на сексуална ревност по отношение на поведението на дадена женска. Това
обаче се случва, почти без изключение, само когато тя е оцветена в яркорозово и е по-
дута, т.е. когато може да забременее. В такива случаи висшестоящите самци прогонват
своите възбудени подчинени. Макар да е малко вероятно, той предварително да е мис-
лил върху това, изглежда напълно ясно, че мотивът му е да бъде установен монопол
върху нея по време на овулацията, така че никой друг да не може да стане баща на де-
цата ѝ.337 Поне що се отнася до него, през останалото време тя може да прави, каквото
си поиска.
Тези изключителни претенции върху дадена женска обаче е трудно да се поддържат
в центъра на дадена територия, където гъстотата на популацията от шимпанзета е го-
ляма. Дори и най-бдителните и най-висшестоящите самци могат да се разсеят – напри-
мер по време на лов, или вследствие от предизвикателствата на по-нискостоящи, или
поради факта, че не му е засвидетелствано достатъчно уважение, когато вчесва нечия
козина или му се наложи да разрешава възникнали конфликти. По време на всяка една
от тези дейности – това може да отнеме не повече от няколко минути – другите самци,
които търпеливо са изчакали реда си, се нахвърлят върху забранената женска, особено
ако тя е в овулация. Мислите им са изцяло обърнати към клептогамията. В условията на
зоологическата градина една женска започва да се предлага на по-нискостоящи мъж-
кари в момента, в който алфа бъде изваден от клетката. Понякога това изисква заема-
нето на много неудобни пози, ако актът трябва да бъде извършен през решетките на две
съседни клетки. Както в естествената им среда, така и в пленничество, когато измаме-
ният самец разбере какво точно се е случило, той напада женската. Може би ясно съз-
нава, че тя го е направила съвсем доброволно. И освен това е много по-безопасно от
това да нападне някой свой съперник.
Дори и в присъствието на алфа един по-нискостоящ в йерархията мъжкар може да
привлече вниманието на някоя харесана от него женска и след това да започне многоз-
начително да гледа към близките храсти. След това той безгрижно се отдалечава, след-
ван на дискретен интервал от женската. Понякога изневярата бива разкрита. Мотивиран
от ревност или от желанието си да стане по-близък на водача, някой доносник развъл-
нувано изтичва при алфа, хваща го за ръка, сочи и в крайна сметка го завежда при пре-
дателската двойка. При други обстоятелства женската може да разкрие случващото се,
като нададе пронизителен писък в момента на оргазма си. След като бъдат хванати на

336
Yerkes, R. M., and J. H. Elder. „Oestrus, receptivity and Mating in the Chimpanzee“, Comparative Psychology Monographs
13 (1936), pp. 1-39.
337
Подобно поведение може да се наблюдава и при други социални животни – например при горилите, при които алфа
позволява ни женската да се чифтосва с по-нискостоящи в йерархията от него, но само ако е бременна. При вълците се
размножават само самецът алфа и самката алфа, но тя може да се чифтосва и с други членове на глутницата, когато не е
разгонена. (Fisher, Helen. „Monogamy, Adultery, and Divorce in Cross-Species Perspective“, in Michael H. Robinson and Lionel
Tiger, editors, Man and Beast Revisited (Washington and London: Smithsonian Institution Press, 1991), p. 98.)

235
местопрестъплението повече от веднъж, женските обикновено не се отказват от прак-
тиката на тайните любовни срещи. Вместо това се научават да потискат писъка, като го
свеждат до нещо като дрезгав стон.
Франс де Ваал съобщава, че след дълго вчесване и почистване между двама мъж-
кари – по-високопоставен и по-нисш –

„подчиненият самец може да покани някоя женска и да се наслади на сношението,

без това да предизвика намесата на околните. Тези взаимодействия създават впечат-
лението, че мъжките придобиват „позволението“ за едно необезпокоявано чифтос-
ване, като заплащат за него посредством вчесването и приглаждането... Може би
сексуалните сделки представляват една от най-ранните форми на натурална размяна,
при която поведението на умиротворяване създава толерантна атмосфера.“ 338

За да постигне достоверен сексуален монопол по време на овулацията на една женска,

някой страстен мъжкар може да реши да я отдели от останалите от групата. Изучава-
щите шимпанзетата учени наричат това „съпружество“, за да го разграничат от „ухаж-
ването“. Предложението е представено на женската по следния начин: той се отдалечава
на няколко крачки, спира и я поглежда през рамо. Ако тя не го последва веднага, раз-
търсва някой близък клон. Ако и това не се окаже достатъчно, той може да я подгони и
ако се наложи, да я нападне. В повечето случаи тя послушно тръгва след него, особено
ако той заема високо положение в йерархията. И тогава, някъде навътре в гората, той
може да я има само за себе си. Това е някакво далечно подобие на моногамията.
Съпружеството обикновено трае няколко седмици и носи своите рискове. Щастли-
вата двойка може да бъде нападната от хищници или от патрулираща група от съседната
територия. Освен това, в негово отсъствие статусът на мъжкаря в йерархията на доми-
ниране може да претърпи съществени промени. Гудол описва няколко случая, при които
майката на младата женска се самопоканва като спътник при съпружеството. „Що се
отнася до мъжкия – тя е най-нежеланият придружител.“ В тези обстоятелства, при които
е най-вероятно женската да зачене, табуто върху кръвосмешението е особено ярко из-
разено – не е известен случай, при който мъжко шимпанзе да е поканило майка си или
сестра си да му стане съпруга.
Защо женските се примиряват с всичко това? Без съмнение мъжките са по-едри и по-
силни от тях и могат да ги наранят, ако това е единственият начин да постигнат своето.
Това обаче е валидно само при единоборството. Защо тогава женските не се обединят и
не се защитят взаимно от сексуалните посегателства на мъжкарите? Ако две или три не
могат да се справят, шест или осем ще бъдат напълно достатъчни. Подобни явления се
наблюдават, макар и рядко, в естествената среда на шимпанзетата. (Те са обичайни при
популацията от Националния резерват „Таи“ в Кот д’Ивоар.) Те обаче се срещат по-
често, когото има много индивиди на малко пространство – например при колонията в
Арнхем в Холандия. Тук социалните споразумения са други. Ако един мъжки прикани
някоя женска, която обаче не го иска, тя го заявява открито и обикновено става нейното.
Ако той започне да се държи агресивно, може да бъде нападнат от една или повече други
женски. Учудващо е как една толкова поразителна характеристика на живота на шим-
панзетата в естествената им среда, каквато е мъжкото сексуално потисничество над
женските, може до такава степен да се промени само защото всички са събрани на по-
малко пространство в затвор с минимална степен на сигурност. Вече видяхме как при
338
De Waal. Peacemaking among Primates, p. 82.

236
подобни обстоятелства на преден план излизат въздържането, изграждането на коали-
ции и помирителната роля на женските. Тези общества, при които жените са се добли-
жили до нещо, което да наподобява равенство, могат да се възползват от техните поли-
тически умения.
В условията на свободата – когато е възможно да избегнеш срещите със съперници,
като просто заведеш любимата си на малка разходка сред природата, или където можеш
да се спасиш с бягство от някой побойник – задължителната в една пренаселена среда
предпазливост изчезва. Тук тестостеронът е на пълна мощност и рядко можете да се
натъкнете на джентълменско поведение. Специалистът по приматите Сара Блафър
Хрди339 изказва предположението, че сред дивите шимпанзета женската покорност пред
сексуалните щения на мъжките се явява отчаяна стратегия на самотната майка да опази
децата си. Мъжките, заявява Хрди, които изпитват негодувание към всеки отказ, могат
да нападнат децата на някоя неотзивчива майка (може би някога в бъдещето) или най-
малкото да не ги защитят при нападение от трета страна. 340 В бруталния свят на шим-
панзетата, предполага тя, женската прави всичко, което мъжките поискат от нея, за да
ги подкупи да не убиват (или, кой знае, ако са в добро настроение, те дори биха могли
да ѝ помогнат да опази) нейните деца.341 Ако Хрди е права, може би и мъжкарите също
осъзнават същината на сключената сделка. Дали те не заплашват малките, именно за да
накарат майките да се подчинят? Дали мъжките шимпанзета не са организирали нещо
като рекетьорска мрежа от протекции, жертви на която се явяват женските и децата?
Нека оставим настрана възможността да има съзнателно изнудване и да се спрем на
още един момент от разсъжденията на Хрди. Женските не носят храна на мъжките. Те
не изглежда да са подобри от мъжките във вчесването и приглаждането на козината.
Следователно единствената стока – без съмнение най-ценната, – която могат да предло-
жат на мъжкарите в замяна на защитата на техните деца, са телата им. Следователно те
извличат възможно най-голяма полза от една по принцип безнадеждна ситуация. При
това положение е много по-малко вероятно даден мъжкар да нападне децата ѝ и е по-
вероятно да ги защити. Когато обаче обстоятелствата се променят и агресията е възпре-
пятствана от пренаселеността, тогава една женска най-накрая може да каже „Не“, без
след това да получи откъснатата глава на своето малко.
И отново не би трябвало да си представяме, че шимпанзетата съзнателно са премис-
лили всичко това. Те би трябвало да имат други, по-непосредствени мотиви за своето
поведение. Хрди повдига въпроса за избирателните преимущества на оргазмите, осо-
бено последователните, при женските на хората и човекоподобните маймуни. Каква би
била еволюционната полза от това при една моногамна двойка, пита се тя и заявява, че
няма очевидна такава. Но ако вместо това си представим една женска, която се съешава
339
Hrdy, Sarah Blaffer. „The Primate Origins of Human Sexuality“, in Robert Bellig and George Stevens, eds., Nobel
Conference XXIII: The Evolution of Sex (San Francisco: Harper & Row, 1988), pp. 112 ff.
340
Тази неприятна черта не е присъща само на шимпанзетата. Тя се среща също така при горилите, павианите и още
много човекоподобни и други маймуни. При едно продължило петнадесет години наблюдение върху горилите в района на
вулкана Вирунга в Руанда е установено, че над една трета от детската смъртност е резултат от насилие от страна на самците.
При тях убиването на деца се явява начин на живот. (Stewart, Kelly J., and Alexander H. Harcourt. „Gorillas: Variation in
Female Relationships“, chapter 14 of Barbara Smuts, Dorothy L. Cheney, Robert М. Seyfarth, Richard W. Wrangham, and Thomas
T. Struhsaker, editors, Primate Societies (Chicago: University of Chicago Press, 1986), p. 163.)
341
Нещо подобно се наблюдава и при други, много по-различни немоногамни видове – например при горските зави-
рушки. Мъжкарят алфа прави всичко възможно да възпрепятства сношаването с бетите, но само през периода на плодови-
тост на женската. Въпреки това самата женска, дори и през периода на своята плодовитост, може да избяга и да се отдаде
на потайно чифтосване с бетите. Само в този случай едни мъжкар бета би помогнал за изхранването на пиленцата ѝ. Тук
отново сме свидетели на това как женските използват огромното значение, което мъжките придават на секса, за да ги
накарат да помогнат на техните малки. (Изследвания на Никълъс Дейвс във Великобритания, описани от Стивън Емлин,
частна кореспонденция от 1991 г.)

237
с много мъжкари, за да не може нито един от тях да навреди на потомството ѝ, тогава –
предполага Хрди – оргазмът, който се явява стимул за последователното чифтосване с
много партньори, е от жизненоважно значение.
До каква степен сексуалното покорство не женските е насилствено наложено от мъж-
ките и доколко принадлежи към сферата на доброволното и желаното – на този въпрос
все още не можем да отговорим.
Нуклеидните киселини се състезават, отделните индивиди се състезават, социалните
групи се състезават, може би и видовете се състезават. Съществува обаче съперничество
на едно съвсем друго ниво – сперматозоидите също се състезават. При една-единствена
еякулация мъжете изхвърлят около двеста милиона сперматозоида. Най-силните от тях
бият с камшичета, блъскат се един в друг, устремени напред със скорост от около 13 см
в час, като всеки един се стреми – или поне така изглежда – да достигне пръв до яйцек-
летката. Въпреки това изненадващо голям брой от нормалните и плодовити мъжки
клетки имат деформирани глави, повече от една глава или камшиче или пък пречупени
камшичета. Някой просто остават неподвижни във водата. Едни плуват направо, а други
следват криволичещи траектории, които често могат да ги върнат в изходна позиция.
Всъщност може да се окаже, че яйцеклетката прави своя избор сред множеството спер-
матозоиди. Тя изпраща своите химични импулси към тях и ги настървява. Сперматозо-
идите са екипирани със сложен набор от обонятелни рецептори, някои от които са
странно подобни на тези в носа на човека. Когато те послушно достигнат в близост до
призоваващата ги яйцеклетка, явно не им достига здрав разум, за да спрат да препускат
и да се блъскат взаимно, поради което молекулите на повърхността на яйцеклетката мо-
гат да пуснат нещо като рибарска корда, да закачат някой сперматозоид и да го придър-
пат навътре. След това оплодената яйцеклетка бързо изгражда преграда, която да спре
всички следващи сперматозоиди, които могат да се опитат да проникнат вътре. Тези
съвременни открития създават много по-различна представа от тази за пасивната яйцек-
летка, която очаква да бъде поискана от сперматозоида шампион.342
При обичайното зачеване обаче се наблюдава нещо като един успех и двеста милиона
провала. Така че оплождането, макар и да е контролирано до голяма степен от яйцек-
летката, все пак се явява резултат от едно състезание между сперматозоидите, което
покрива най-малко тяхната бързина, обхват, траектория и способността им да разпоз-
наят целта.343
Ако приемем, че шансът е едно на двеста милиона при всяко зачеване и насложим
тази картина върху всяко поколение в течение на много геологични епохи, то това би
трябвало да предполага изключително строг подбор при сперматозоидите. Най-веро-
ятно първи ще пристигнат по-източените и аеродинамични клетки, чиито камшичета се
движат по-бързо, които могат да плуват по права линия и имат по-добри химични сен-
зори. Това обаче едва ли има нещо общо с характеристиките, които ще демонстрира
заченатият индивид, когато порасне. Не изглежда да има някаква особена еволюционна
полза от това да достигнеш до яйцеклетката пръв, макар и да носиш гените на грубиян-

342
Martin, Emily. „The Egg and the Sperm: How Science Has constructed a Romance Based on Stereotypical Male-Female
Roles“, Signs: Journal of Women in Culture and Society 16 (1991), pp. 485-501.
343
Сперматозоидът, носещ по-малкия У-хромозом, който отговаря за създаването на мъжки индивид, е малко по-лек от
този с Х-хромозом, който пък ще доведе до появата на женски. Ако по-леките сперматозоиди се движат по-бързо, това би
могло да обясни факта, че броят на заченатите мъжки индивид надвишава с малко този на женските.

238
щината и глупостта. Явно в естествения подбор между сперматозоидите са вложени ог-
ромни усилия.344 При това положение обаче изглежда странно, че толкова много спер-
матозоиди са нефункционални. Все още не сме в състояние да проумеем причините за
това.
Много други фактори влияят върху това кой сперматозоид ще успее. Кой точно ще
бъде заченат зависи от напредването на яйцеклетката през фалопиевите тръби, от точ-
ния момент на еякулацията, позата на родителите, ритъма на движенията им, някое леко
разсейване или окуражаване, цикличните хормонални и метаболични променливи и т.н.
Намираме се в самото сърце на възпроизвеждането и еволюцията, а отново се натъкваме
на изненадващо силен случаен компонент.
Човекоподобните и другите маймуни са на първо място сред животинските видове,
при които много мъжкари се съешават един след друг с една и съща женска. Самците
едва успяват да се сдържат, като подскачат възбудено нагоре-надолу и изчакват реда си.
Както вече отбелязахме, при шимпанзетата можем да наблюдаваме десетки поредни съ-
ешавания с една и съща женска, която е в овулация. Поради това и самият акт не може
да бъде продължителен и богат на нюанси. Няколко тласъка с таза, приблизително един
на всяка секунда, и край. Един средностатистически мъжкар се съешава може би веднъж
на всеки час, от сутринта до вечерта. За една разгонена женска бройката е много по-
висока.
В рамките на десет или двадесет минути една женска може да се е съешила с голям
брой мъжкари. Представете си сега сперматозоидите на тези различни мъжки шимпан-
зета, които се състезават едни с други. На практика всички тръгват от една и съща стар-
това линия. Вероятността женската да забременее от даден мъжкар е правопропорцио-
нална – при равни други условия – на броя на отделените от него сперматозоиди. Сле-
дователно преимуществото е на страната на тези самци, които изхвърлят най-много
сперматозоиди при всяка еякулация, или на тези, които могат да се съешат най-много
пъти, преди да ги е налегнала умората. За да имаш повече сперматозоиди, трябва да
имаш и по-големи тестиси. Огромните тестиси на мъжките шимпанзета отговарят на
една трета процент от цялото тегло на индивида – това е двадесет пъти по-голяма нада-
реност (говорим относително) от тази на приматите, които са моногамни или живеят на
групи от един самец и няколко самки. Доказано е като общо, че мъжките индивиди имат
значително по-големи тестиси, съотнесено към общото им телесно тегло, при тези ви-
дове, при които много самци се съешават с всяка женска. В случая имаме не само подбор
по отношение на обема на тестисите, но също така и по отношение на интереса към
съешаване. Това може би е един от пътищата – както вече стана ясно, има много допъл-
ващи се траектории – към разбирането на силно сексуалните обществени наклонности
на този разред примати. И тъй като тестисите на хората са относително малки в сравне-
ние с тези на шимпанзетата, можем да заключим, че в непосредственото минало на чо-
вешкия род промискуитетните общества не са били честа практика. Но примерно преди
няколко милиона години нашите предци може би са били много по-безразборни по от-
ношение на секса, както и значително по-надарени от нас.

344
Това е по-малко вярно, като се има предвид, че атрибутите на сперматозоидите се определят от гените на бащата, а
не от ДНК-инструкциите за създаването на следващото поколение, които всъщност се съдържат в него. При всички поло-
жения конкуренцията между семенните клетки трябва да е много важна за тези животни – сред които на първо място зас-
тават приматите, – при които повече от един мъжки еякулира в женската за кратък период от време.

239
 „Когато се срещнат една майка и нейната пораснала дъщеря, които са събирали
храна отделно в продължение на няколко часа, те могат просто да се погледнат и да
си разменят няколко изгрухтявания. Ако обаче са били разделени в продължение на
седмица или повече, по-вероятно е те да обвият ръце една. около друга, издавайки звуци
на радостна възбуда, след което да седнат и да проведат сеанс на взаимно приглаж-
дане и вчесване.“345

Между женските шимпанзета и техните малки се установява много дълбока емоцио-

нална връзка, докато подрастващите и зрелите мъжкари често изглеждат хипнотизирани
от мястото си в йерархията и секса. Младите индивиди се отдават на сравнително гру-
бички общи игри. Бебетата хленчат и пищят, ако изгубят майка си от поглед. Подраст-
ващите се спускат да помагат на майка си, ако тя бъде нападната, както и обратното.
Братята и сестрите могат да демонстрират през целия си живот специална привързаност
един към друг, също както и да се грижат за по-малките, ако – нещо, което често се
случва – майка им е починала преди тяхното съзряване. От време на време шимпанзета
и от двата пола се излагат на риск, за да помогнат на други, дори и те да не са техни
близки роднини. Връзката, която се установява между патрулиращите мъжки, е особено
показателна. Съвсем явно е, че в обществото на шимпанзетата съществуват определени
възможности – особено ако нивата на тестостерона са ниски – за появата на социални,
нежни и дори алтруистични модели на поведение.
Въпреки йерархията на доминиране, възрастните мъжкари прекарват много време
сами. След раждането на едно или две деца, женската прекарва целия си живот с дру-
гите. Следователно от женските едновременно се иска да развият у себе си по-фини
социални умения, като им се предоставят възможности за това. Както при човекоподоб-
ните, така и при другите маймуни – с много редки изключения – се ражда по едно-един-
ствено дете. Като изключим периодите на овулация, женските прекарват цялото си
време със своите малки. Това е ключът за благоденствието на следващото поколение.
Както вече споменахме, тези маймуни, които не са получили адекватните грижи, когато
са били малки – не са били кърмени, милвани и вчесвани от някой възрастен – обикно-
вено израстват с проблеми в общуването и сексуалния живот, като освен това са и
ужасни родители.
Женските не се раждат с познанието за това как да бъдат компетентни майки. Те
трябва да се поучат от нечий пример. От майката се изисква влагането на значително
количество време. Малките не се отбиват, докато не станат на пет или шест години, и
влизат в пубертета през десетата си година. Те са неспособни да се грижат за себе си
през по-голямата част от времето, преди да бъдат отбити. Те обаче са много добри в
това да се вкопчват в козината на майка си и да стоят с главата надолу на гърдите или
корема ѝ. Докато позволяват на малкото си да суче, когато поиска – може би по няколко
пъти всеки час, – шимпанзетата майки обикновено остават неплодовити и непривлека-
телни за мъжкарите. Това се нарича „млечна менопауза“. И тъй като около тях не се
въртят мъжкари, които непрекъснато да искат да правят секс, те имат повече време за
своите малки.
Шимпанзетата майки много рядко прибягват до телесни наказания. Децата бързо на-
учават традиционните методи на сплашване и принуда, като наблюдават отблизо моде-
лите на поведение на възрастните мъжкари. Съвсем скоро подрастващите мъжки започ-
ват да се опитват да сплашват женските. Понякога това изисква повече усилия. Някои
345
Goodall. The Chimpanzees of Gombe, p. 366.

240
самки, особено тези с по-висок статус, не се отнасят добре към опитите на някой недо-
носен фукльо да ги тормози. Майката на начинаещия може да подпомогне опитите му
да се наложи. Още преди да са достигнали до пълна зрелост обаче, повечето мъжки са
наложили подчинение на почти всички женски. Мъжките малки в кърмаческа възраст –
дори и тези, които ги делят години от отбиването – често и напълно успешно се съеша-
ват с възрастни женски. Индивидите в юношеска възраст имитират много внимателно
възрастните мъжкари (като например наподобяват всеки един елемент от предназначе-
ните да сплашат някого демонстрации), домогват се до това да станат техни ученици и
спътници, като – когато са в тяхно присъствие – едновременно са и нервни, и покорни,
и обнадеждени. Те си търсят герои, които да почитат. Дори е възможно да стане така,
че даден подрастващ, който е бил нападнат грубо от някой възрастен, да изостави майка
си и да следва навсякъде своя агресор, спазвайки всички правила на подчинението и
жадувайки да бъде приет от него в едно бъдещо героично време.

От човешка гледна точка общественият живот на шимпанзетата има много кошмарни

отсенки. И все пак, въпреки крайностите, той ни изглежда странно познат. Много спон-
танно получили се групи мъже са ориентирани към йерархията, битките, кървавите
спортове и сексът без любов. Комбинацията от доминиращи мъжкари, покорни женски,
почтителни, но заговорничещи подчинени, един изконен глад за „уважение“, който при-
съства във всички степени на йерархията, както и размяната на настоящи услуги за ло-
ялност в бъдещето, напиращото под повърхността насилие, рекетирането и систематич-
ната сексуална експлоатация на всички достъпни женски – всички тези неща имат някои
явни допирни точки с начина на живот и атмосферата около абсолютните монарси, дик-
таторите, босовете от големите градове, бюрократите, бандите, организираната прес-
тъпност, както и с реалните биографии на редица от тези фигури, които историята е
определяла като „велики“.
Ужасите на ежедневния живот на шимпанзетата могат да ни припомнят подобни съ-
бития от нашата собствена история. Непрекъснато се сблъскваме с многобройни при-
мери за хора, чието поведение отговаря на най-лошото при шимпанзетата – във всекид-
невната преса, в съвременната художествена литература, в хрониките на най-древните
цивилизации, в свещените текстове на много религии и в трагедиите на Еврипид и Шек-
спир. Според Иполит Тен едно обобщение на човешката природа, основаващо се на
Шекспировите пиеси, би определило „човека“ като

„нервна машина, подвластна на настроенията си, предразположена към халюцина-

ции, ръководена от необуздани страсти, по своята същност немислеща... и произволно
водена – от най-невъзвратими и сложни обстоятелства – към мъка, престъпления,
лудост и смърт.“346

Не сме произлезли от шимпанзетата (нито пък те от нас). Следователно няма наложи-

телна причина която и да било тяхна черта да е присъща на човека. И все пак, те са наши
толкова близки родственици, че напълно основателно можем да предполагаме, че при-
тежаваме много от техните генетични наклонности – може би по-ефикасно възпирани и
пренасочвани, но все пак тлеещи някъде дълбоко в нас. Ограничени сме от правила,
които – посредством обществото – сами си налагаме. Но стига само да отпуснем тези

346
Taine, H[ippolyte] A. History of English Literature, translated by H. van Laun, second edition (Edinburgh: Edmonston and
Douglas, 1872), Volume I, p. 340.

241
правила, дори и хипотетично, и вече можем да видим какво кипи и ферментира вътре в
нас. Ако махнем елегантното покритие на законността и цивилизацията, на езика и чув-
ствителността – забележителни постижения, не можем да отречем, – дали сме много по-
различни от шимпанзетата?
Нека се спрем например на изнасилването. Много мъже смятат, че описанията на из-
насилвания са възбуждащи – особено ако жената е изпитала удоволствие въпреки пър-
воначалната си съпротива. Повечето от учениците в американските средни училища и
колежи (от двата пола) вярват, че един мъж има право да насили една жена да прави
секс с него – поне в тези случаи, в които жената се е държала провокативно.347 Повече
от една трета от американските колежани признават известна предразположеност да из-
вършат изнасилване, стига само да им бъде гарантирано, че ще се измъкнат безнака-
зано.348 Процентите се качват, ако вместо „изнасилване“ във въпроса бъде поставен ня-
какъв евфемизъм (например „прилагане на сила“). Действителният риск една американ-
ска жена да бъде изнасилена в някакъв момент от нейния живот е най-малко едно към
седем. Почти две трети от жертвите са били изнасилени, когато са били малолетни. 349
Възможно е мъжете от други нации да не са толкова обсебени от идеята за изнасилва-
нето, колкото са американците. Възможно е възрастните мъже, при които нивото на тес-
тостерона е по-ниско, да не изпитват същото влечение, което е характерно за подраст-
ващите.350 И все пак ще бъде трудно да защитим тезата, че мъжете нямат биологичната
предразположеност към изнасилване.
Макар да предложихме набор от причинно-следствени фактори, оказва се, че пове-
чето насилници не са някакви разлигавени психопати, а обикновени мъже, на които се
е отворила възможност и които са действали по импулс, 351 понякога неколкократно и
преднамерено. Някои изследователи на този проблем виждат изнасилването като био-
логична стратегия (възприета напълно несъзнателно) за разпространяването на генетич-
ната информация на извършителя. 352 Според други то е средство, което мъжете употре-
бяват (отново до голяма степен несъзнателно), за да запазят – чрез сплашване и наси-
лие – своето господстващо положение над жените. 353 Двете обяснения не изглеждат не-
съвместими. Явно и двете могат да функционират в обществото на шимпанзетата. Ос-

347
Goodchilds, Jacqueline, and Gail Zellman, „Sexual Signaling and Sexual Aggression in Adolescent Relationships“, in
Pornography and Sexual Aggression, Neil Malamuth and Edward Donnerstein, editors (New York: Academic Press, 1984).
348
Malamuth, Neil. „Rape Proclivity among Males“, Journal of Social Issues 37 (1981), pp. 138-157; Malamuth, „Aggression
against Women: Cultural and Individual Causes“, in Malamuth and Donnerstein, editors, op. cit.
349
Най-всеобхватните национални изследвания бяха спонсорирани от Националния център на жертвите на насилие и
Центъра за изследване и лечение на жертвите на престъпления към Медицинския университет на Южна Каролина, с фи-
нансовата помощ на Министерството на здравеопазването и социалните служби на САЩ. Вж. David Johnston, „Survey
Shows Number of Rapes Far Higher than Official Figures“, New York Times, April 24, 1992, p. A14.
350
Сексуалното потисничество и изнасилването са популярни теми в порнографията, предназначена за мъжката пуб-
лика във Великобритания, Франция, Германия, Южна Америка и Япония, както и в Съединените щати. В японските пор-
нографски филми постоянно присъства сюжета за изнасилване на гимназистка (Paul Abramson and Haruo Hayashi,
„Pornography in Japan“, in Malamuth and Donnerstein, editors, op. cit.).
351
Prentky, Robert A., and Vernon L. Quinsey. Human Sexual Aggression: current Perspectives, Volume 528 of the Annals of
the New York Academy of Sciences (New York: New York Academy of Sciences, 1988); Howard E. Barbaree and William L.
Marshall, „The Role of the Male Sexual Arousal in Rape: Six Models“, Journal of Consulting and Clinical Psychology 59 (1991),
pp. 621-630; Gene Abel, J. Rouleau, and J. Cunningham-Rather, „Sexually Aggressive Behavior“, in Modern Legal Psychiatry and
Psychology, A. L. McGarry and S. A. Shah, editors (Philadelphia: Davis, 1985); Gene Abel, цитирано във Faye Knopp, Retraining
Adult Sex Offenders: Methods and Models (Syracuse, NY: Safer Society Press, 1984), p. 9.
352
Например Lee Ellis, „А Synthesized (Biosocial) Theory of Rape“, Journal of Consulting and Clinical Psychology 59 (1991),
pp. 631-642.
353
Например Susan Brownmiller, Against Our Will: Men, Women and Rape (New York: Simon & Schuster, 1975); Judith
Lewis Herman, „Considering Sex Offenders: A Model of Addiction“, Signs: Journal of Women in Culture and Society 13 (1988),
pp. 695-724.

242
вен това, едно значително по своя брой малцинство жени също се възбуждат от фан-
тазии за изнасилване. Едно изследване показва, че жените, които са били изнасилени от
свой познат, показват тревожно по-голяма склонност да продължат да се срещат със
своя насилник, отколкото тези, които са били жертва на опит за изнасилване от страна
на свой познат. 354 Това поне отчасти напомня на модела на подчинение на женските
шимпанзета.
Човешкото общество е наложило един вид шаблон върху целия набор от наследст-
вени наклонности, който шаблон позволява на някои от тях да се изявят изцяло, а на
други – само частично. Трети остават напълно скрити. В тези култури, в които жената
има политическа сила, сравнима с тази на мъжа, изнасилването или отсъства, или се
среща рядко.355 Колкото и да е силна генетичната ни предразположеност към изнасил-
ването, социалното равенство изглежда много ефективно противосредство. В зависи-
мост от структурата на обществото, на преден план могат да бъдат изкарани най-раз-
лични комбинации от човешки наклонности.

Обществото на шимпанзетата разполага с идентифицируем набор правила, които оп-

ределят живота на повечето от неговите членове. Те се подчиняват на тези с по-висок
статус. Женските индивиди се съобразяват с мъжките. Ценят родителите си. Грижат се
за малките си. Проявяват един вид патриотизъм и защитават групата срещу пришълци.
Споделят храната си. Отвращават се от кръвосмешението. И въпреки това – поне докол-
кото ни е известно – нямат законодатели. Няма каменни скрижали, нито свещени книги,
в които да са изложени правилата на поведение. Все пак съществува нещо като морален
или етичен кодекс, който функционира сред тях. Той би се сторил познат и донякъде
сроден на много човешки общества.

354
Ellis, Lee. Theories of Rape (New York: Hemisphere, 1989).
355
Sanday, Peggy Reeves. „The Socio-cultural Context of Rape: A Cross-Cultural Study“, Journal of Social Issues 37 (1981),
pp. 5-27.

243
 Седемнадесета глава.
ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ КЪМ ЗАВОЕВАТЕЛЯ
„Може би няма друг разред бозайници, който да ни предоставя толкова
необикновена градация – стъпало след стъпало – от хората през чове-
коподобните и останалите маймуни до лемурите, която неусетно да
ни отведе от венеца и върха на животинското царство към същества,
които са сякаш само на една крачка от него, и оттам към най-малките,
най-нисшите и най-малко интелигентните от всички плацентни бозай-
ници. Сякаш самата Природа е предвидила арогантността на човека и
с римска суровост е направила така, че неговият интелект – воден от
собствените си триумфални постижения – да изкара на преден план
робите и да напомни на завоевателя, че той също като тях ще се пре-
върне в прах.“
Т. X. Хъксли, „Доводи за мястото на човека в природата“356

Архиепископът на Йорк е примас на Англия, този на Армаг – примас на Ирландия.

Архиепископът на Варшава е примас на Полша. Папата е примас на Италия. Архиепис-
копът на Кентърбъри е примас на цялата планета, поне що се отнася до изповядващите
англиканската вяра. Тези старинни титли идват от средновековната латинска дума
primas, която от своя страна е произлязла от по-стари латински думи, които означават
„главен“ и „пръв“. Църковната употреба е недвусмислена – примасът на даден регион е
водач на („първи“ сред) всички останали архиепископи. През последните столетия ду-
мата рядко се използва, освен като почетна. Други титли са придобили по-голямо зна-
чение. И все пак „министър-председател“, „президент“ и „премиер“ имат много по-
добни лингвистични корени, в основата на които също стои думата „пръв“.
Както вече споменахме, когато Линей създава семейното дърво на живота на Земята,
той не се решава да причисли хората към човекоподобните маймуни. Въпреки огромния
натиск обаче все пак се оказва невъзможно да не се признае наличието на някакви
връзки между маймуните, човекоподобните маймуни и хората. 357 Поради това всички
те са класифицирани като един и същи разред (за Линей това е таксон, който е по-висш
от рода), кръстен „примати“. Учените, които се занимават с изследването на нечовеко-
подобните примати – бидейки те самите също примати, разбира се, – се наричат прима-
толози.
Това друго значение на примат също произлиза от латинската дума за „пръв“. Трудно
бихме могли да разберем, по какви точно стандарти мармозетката например се явява
„първа“ сред всички останали форми на живот на Земята. Но ако претендираме, че хо-
рата са „първи“, тогава следва да повлечем с нас и лемурите, сеймирите, мандрилите,
356
(London and Edinburgh: Williams and Norgate, 1863), p. 105.
357
Човекоподобните маймуни са по-големи и по-умни от останалите, като освен това нямат опашки. Те обхващат шим-
панзетата, горилите, гибоните, сиамангите (големи гибони, symphalangus syndactylus) и орангутаните. Сиамангите са приб-
лизително толкова близки до гибоните, колкото са шимпанзетата до хората.

244
мармозетките, сифаките, западноафриканските лемури, лоритата, паяковидните май-
муни и още много други. Ние сме „първи“. Те са наши близки роднини. Следователно
те също трябва да са „първи“ в някакъв смисъл – неочевидно и подозрително заключе-
ние в рамките на един биологичен свят, който се простира от вирусите до сините китове.
Възможно е аргументацията да бъде обърната в противоположната посока и скромният
статус на повечето членове на групата на приматите да хвърли сянка от съмнение върху
високомерната титла, която сме приписали на самите себе си. Би било много по-удобно
за нашето самочувствие, ако тези примати не бяха – от анатомична, физиологична и
генетична гледна точка, както и в своето индивидуално и обществено поведение – тол-
кова подобни на нас.
Със сигурност в думата „примат“ има някакъв намек не просто на поздравления към
самите нас, но също така и за една идея, която е напълно реализирана в реалностите на
съвременния свят, че ние, хората, имаме претенции да съсредоточим в ръцете си властта
и контрола над всички други живи същества на планетата. И не става дума primus inter
pares, „пръв между равни“, а просто primus. В нашите очи изглежда удобно, дори успо-
кояващо, да вярваме, че целият живот по Земята всъщност е една огромна йерархия на
доминиране – наричана понякога „Великата верига на съществуване“ – в която ние сме
алфите. Понякога заявяваме, че идеята за това не е наша, че ни е било наложено от ня-
каква Висша власт, от Алфата на алфите. Естествено не сме имали друг избор, освен да
се подчиним.
Известни са около двеста вида примати. Не е изключено да сме пропуснали някой и
друг вид – в сърцето на бързо намаляващата тропическа гора – който да е активен през
нощта или пък да е разработил елегантен камуфлаж. Има приблизително толкова видове
примати, колкото са и нациите по Земята. И подобно на нациите, те имат своите собст-
вени костюми и традиции. Тази глава е посветена на тях.

Да вземем например павианите – „хората, които си седят на петите“, както с уважение

ги нарича племето кунг сан от пустинята Калахари. Горските павиани (хамадриите) 358
са различни от тези от саваната (от които са се отделили преди може би около 300 000
години), а свободните павиани се държат много по-различно от натиканите в зоологи-
ческите градини (последните са „нахално похотливи“, както ги описва един естественик
от XVIII в.). Всички обаче имат една много красноречива обща черта. Споделянето на
месо е напълно непознато между мъжките индивиди от всеки един от двата вида, макар
сред шимпанзетата да е доста разпространено.
При изгрев слънце павианите се измъкват от нощните си скални леговища и се пръс-
ват на голям брой малки групи. Всяка група тръгва по свой собствен път през саваната,
като маймуните търсят храна, гонят се, играят, сплашват се една друга и се чифтосват.
В това се състои ежедневието им. В края на деня обаче всички групи се събират на един
и същ далечен водоизточник. Мястото може да не е това от предишния ден. Как е въз-
можно групите, които през по-голямата част от времето не са имали визуален контакт
една с друга, в крайна сметка да се съберат при един и същ кладенец? Дали водачите не
са обсъдили въпроса още сутринта, докато слънцето е изгрявало над скалните им лего-
вища?
Възрастните мъжки горски павиани са почти два пъти по-големи от женските. Те де-
монстрират лъвска грива, огромни, подобни на резци кучешки зъби и безмилостен нрав.
Въпросните мъжкари са били обожествявани от древните египтяни. Когато се съешават,
358
Арабски и абисински павиан. – Б. ред.

245
те издават продължителни дълбоки грухтения. Лицата им са „с цвета на сурова телешка
пържола – толкова различни от мишите сиво-кафяви женски, че изглеждат сякаш са от
различни видове“.359 Когато една женска приближи половата зрялост, тя бива подби-
рана от даден мъжкар и включвана в неговия харем. Понякога се налага преди това да
се разреши възникналия между двама съперници конфликт относно притежанието на
съответната самка. Основен приоритет на мъжките е да поддържат и да подобряват ста-
туса си в рамките на йерархията на доминиране.
Харемите на хамадриите обикновено обхващат от една до десет женски. Мъжкарите
се грижат да поддържат мира между женските и да се подсигурят, че те няма да си поз-
волят да погледнат друг мъжкар. Това е обвързаност, от която почти няма измъкване.
Избраната женска трябва да следва своя господар до края на дните си.
Тя трябва да показва сексуално покорство. И най-малкото колебание води до ухап-
ване по врата. Често се случва черепът на някоя женска да бъде пробит или смазан
между масивните челюсти на мъжкаря – вследствие на някое незначително нарушение
на поведенческия кодекс, който той най-безмилостно налага.360 Когато самката е в ову-
лация, около нея се натрупват напрежение и конфликти, които съответно са притъпени
по време на нейната бременност или докато кърми малкото си. За разлика от шимпан-
зетата, сексуалната принуда при павианите присъства дори в самата поза на съешаване.
По време на коитуса мъжкарят обикновено хваща с предните си крайници глезените на
женската, за да не може тя да избяга. В сравнение с поведенческите норми на хамадри-
ите, шимпанзетата живеят в едно почти феминистко общество.
Когато възникне свада между две женски, едната може да заплашва съперницата си
със своите зъби и предни крайници, докато в същото време съблазнително предлага зад-
ните си части на мъжкаря. Чрез съдържащото се в позата предложение за сделка тя може
да го накара да нападне другата женска. Подобно на северноафриканските маймуни,
когато се приближават към някой мъжкар от върховете на йерархията, нискостоящите
мъжки саванни павиани могат да използват някое малко – чуждо малко, такова, на ня-
кой от околните, или дори такова, за което се грижи – като заложник, щит или символ
на миролюбиви намерения. Обикновено това може да успокои алфата, ако той не е в
добро настроение.
Големите размери и свирепият нрав на мъжките хамадрии определено са от полза,
когато групата бъде нападната от хищници или пък когато влезе в конфликт с друга
група. Но, както и при много други видове от животинското царство, когато между по-
ловете има значителни разлики в ръста (обикновено мъжките са по-големи), тогава е
налице експлоатация и злоупотреба с по-малките и по-слабите (това най-често са женс-
ките).361 Още една характерна черта на хамадриите се състои в това, че – поне доколкото
ни е известно, те са единствените нечовекоподобни примати, при които се случва две
групи да се обединят срещу трета. 362

359
Hrdy, Sarah Blaffer. „Raising Darwin’s Consciousness: Females and Evolutionary Theory“, in Robert Bellig and George
Stevens, editors, Nobel Conference XXIII: The /Evolution of Sex (San Francisco: Harper & Row, 1988), p. 161.
360
Scott, John Paul. „Agonistic Behavior of Primates: A Comparative Perspective“, in Ralph L. Holloway, editor, Primate
Aggression, Territoriality, and Xenophobia: A Comparative Perspective (New York: Academic Press, 1974), особено p. 427;
Shirley C. Strum, Almost Human: A Journey in the World of Baboons (New York: Random House, 1987).
361
Фактът, че във всяка човешка етническа група или култура мъжете са относително по-едри от жените, не е убягнал
от вниманието на приматолозите. Много е вероятно това да има някаква връзка с мъжката склонност към прояви на секси-
зъм, принуда на жените, изнасилвания и събиране на хареми – стига да може да остане безнаказано. Ключовият въпрос е
до каква степен анатомията е съдба – нещо, към което ще се върнем по-късно.
362
Cheney, Dorothy L. „Interactions and Relationships Between Groups“, Chapter 22 in Barbara Smuts, Dorothy L. Cheney,
Robert M. Seyfarth, Richard W. Wrangham, and Thomas T. Struhsaker, editors, Primate Societies (Chicago: University of Chicago
Press, 1986), p. 281.

246
 Павианите от саваната, при които разликата в ръста не е толкова поразителна, не об-
разуват хареми. Те са много подвижни. Известни са случаи, при които една група е пок-
ривала до над 30 км на ден. За разлика от шимпанзетата и горските павиани, тук мъж-
ките напускат родната група, когато навлязат в пубертета – това отново се явява някакъв
еволюционен механизъм за избягване на кръвосмешението или за обмен на генетична
информация между различните групи. Когато един самец се опита да влезе в новата
група, обикновено се сблъсква с противопоставянето на принадлежащите към нея мъж-
кари. Приемането му от новата общност често изисква прилагането на извечния модел
на подчинение, блъфиране, принуда и оформяне на съюзи в рамките на мъжката йерар-
хия. В много случаи обаче има и друга успешна стратегия – да се сприятели с дадена
женска от новата група и с нейните деца. Той приглажда нейната козина, грижи се за
децата ѝ и ги забавлява. За разлика от поведението на плъховете и лъвовете, в случая
няма избиване на малките, което да цели предизвикане на овулация. Ако всичко мине
добре, тя спомага за неговото приемане в стадото. Можем да си представим надигащата
се в него радостна възбуда, докато предпазливо си проправя път в новата си среда, след
като всички стари врагове и гафове са останали зад гърба му, а пред него се отварят
много нови възможности и успехът зависи почти изцяло от социалните му умения.
Мъжките са по-неуравновесени и темпераментни от женските. Социалната стабил-
ност е основно в ръцете на последните. И тъй като при павианите от саваната мъжкарите
са приходящи, единствената надежда за образуването на сплотена социална група лежи
върху плещите на женските. Самките са сравнително по-консервативни във всяко едно
нещо; рисковете се поемат най-вече от подвластните на тестостерона мъжкари.
Женската йерархия на доминиране е в основата си наследствена. Дъщерите на мъж-
каря алфа се радват на изключителна почит, дори и в детските си години, и имат големи
шансове да се издигнат до алфа-статус, когато пораснат. Всеки близък роднина на до-
миниращата женска е в състояние да надмине всеки друг член на стадото. Образува се
едно царско семейство. Подчинението и господството в женската йерархия на павиа-
ните от саваната (както и при много други видове маймуни) се предава чрез извечния
идиом на представяне и покачване, като отново имаме една хетеросексуална метафора,
само че приспособена за други цели.

По причини, които не са съвсем ясни, но за сметка на това заслужават по-дълбоко

изследване, много по-голямо внимание – поне в публичните дискусии допреди съвсем
скоро – се обръщаше на горските павиани, отколкото на техните братовчеди от сава-
ната. Понякога бихте могли да останете с впечатлението, че поведението на хамадриите
е представително за всички нечовекоподобни примати, или дори за всички примати.
Например мъжките горски павиани имат ясно развито чувство за притежание на женс-
ките, при това в един вид, където няма друг вид частна собственост. Това обаче далеч
не е вярно за всички примати. Всъщност се оказва, че горските павиани предоставят
може би най-крайните примери за йерархия и бруталност, които бихме могли да отк-
рием в целия разред примати. Това поведение е особено подчертано при определени
жестоки условия, създадени от хора, които съвсем не са имали желание да причинят
вреда някому.
Съвсем доскоро животът сред човекоподобни или други маймуни в естествената им
среда някакси не привличаше приматолозите. Далеч по-типичен пример за научните из-
следвания е една експедиция, която Соли Цукерман – анатом към Лондонското зооло-
гично общество – предприема в родната си Южна Африка:

247
 „На 4 май 1930 г. успях да събера в една ферма край Греъмстаун в Източната про-
винция група от дванадесет възрастни женски от едно стадо павиани. Четири от тях
не бяха бременни. Пет бяха бременни. При една от тях зародишът беше с дължина 2,5
мм; при втората – 16,5 мм; при третата – 19 мм; при четвъртата – 65 мм. Петата
очевидно имаше напълно развит мъжки зародиш, чиято дължина от темето до зад-
ните части беше 230 мм. Три от женските кърмеха и техните малки бяха хванати
живи. Възрастта на едното беше определена на четири месеца, тази на другите две –
на около два месеца.“363

След това Цукерман старателно отбелязва колко точно прясна семенна течност има
на различни дълбочини в размножителните органи на неговите жертви. Както се оказва,
„успях да събера“ е евфемизъм за „убих“. По това време в Южна Африка павианите
официално са обявени за вредители, тъй като са достатъчно умни, за да обезсмислят
усилията на фермерите да опазят реколтата си. Има обявена награда за всеки мъртъв
павиан. Следователно няколкото животни, „събрани“ за научни цели, едва ли биха
имали някакво значение на фона на ужасното клане, организирано от местните земев-
ладелци. Чрез подобни изследвания Цукерман установява послесмъртно, че овулацията
при възрастните женски индивиди настъпва около средата на месечния цикъл“. 364 Приб-
лизително по същото време е направено съответното откритие и по отношение на мен-
струалния цикъл при жените.
Цукерман има трайни интереси относно положението на човека сред останалите при-
мати и още в младежките си години в Южна Африка прави дисекции на павиани. 365 И
все пак той не остава напълно безчувствен към страданията на преследваните животни,
както личи от следния разказ, действието на който се развива в началото на XX в.:

„Притискайки здраво своето бебе към гърдите си, тя ни отправи поглед, в който
беше събрана цялата мъка на този свят. След това потръпна, изпусна дълбока въз-
дишка и умря.
За момент забравихме, че тя е просто една маймуна, тъй като действията и израза
на лицето ѝ бяха напълно човешки. Почувствахме се така, все едно бяхме извършили
престъпление. Процеждайки през зъби някаква ругатня, моят приятел се обърна и
бързо се отдалечи, като се зарече, че това е последният път, когато убива маймуна.
„Това не е спорт, а откровено убийство“, заяви той и аз пламенно се съгласих.“366

Ако в тези години бихте искали да видите павиан – а не живеете в район, където те се
разхождат на свобода, – винаги бихте могли да отидете в местната зоологическа градина
и там да разгледате мърлявите, откъснати от корените си обитатели, затворени до края
на живота си в малки клетки. След Първата световна война някои европейски зоологи-
чески градини решават, че може би ще бъде по-добре, а със сигурност и „по-хуманно“,
ако в големи и частично отворени ограждения бъдат събрани голям брой павиани, които

363
Cheney, Dorothy L. „Interactions and Relationships Between Groups“, Chapter 22 in Barbara Smuts, Dorothy L. Cheney,
Robert M. Seyfarth, Richard W. Wrangham, and Thomas T. Struhsaker, editors, Primate Societies (Chicago: University of Chicago
Press, 1986), p. 281.
364
Zuckerman, Solly. From Apes to Warlords (New York: Harper & Row, 1978), p. 39.
365
Ibid., p. 12.
366
Fitzsimons, F. W. The Natural History of South Africa, Volume 1, Mammals (London: Longmans, Green, 1919), цитиран в
Solly Zuckerman, The Social Life of Monkeys and Apes, p. 293.

248
да бъдат достъпни за наблюдение от страна на привързаните към градския живот при-
матолози. Сред тези институции е и Лондонската зоологическа градина, а доктор Цу-
керман играе основна роля в организацията на един от тези многогодишни експери-
менти.
През пролетта на 1925 г. около сто горски павиана са пуснати на оградения с ров
Маймунски хълм, на площ от около 33 м на 20 м. Следователно всеки един индивид
разполага с по-малко от 7 м2, което на практика отговаря на площта на малка затворни-
ческа килия. Първоначалното намерение е цялата група да е съставена изцяло от мъжки
индивиди, но вследствие се оказва, че шест от животните са женски. След известно
време това недоглеждане е поправено и към групата са добавени още тридесет женски
и пет мъжки. В края на 1931 г. 64% от мъжкарите са мъртви. Същото се отнася за 92%
от женските:

„Тридесет от тридесет и трите починали женски загубиха живота си в схватки, в

които те се явяваха наградата на биещите се мъжкари. Получените рани бяха от най-
различен характер. Имаше счупени крайници, ребра и дори черепи. Някои индивиди бяха
получили дълбоки рани в гърдите и коремната област. При много животни личаха се-
риозни разкъсвания в анусо-гениталната област... Битката, в която загуби живота
си последната от тези тридесет женски, беше толкова продължителна и отврати-
телна – от антропоцентрична гледна точка, – че беше взето решение да отстраним
всички оцелели женски от Хълма... Изключително високият процент на убити женски
в Лондонската колония предполага... че обществената група, от която те бяха част,
е донякъде неестествена.“ 367

Въпреки последното заключение, хамадрийската колония в Лондонската зоологи-

ческа градина допринася за окончателното утвърждаване на разпространената вяра в
една необуздана Дарвинова борба за съществуване. Макар павианите да биха се самоу-
нищожили много бързо, ако събитията от Маймунския хълм бяха характерни за живота
им на свобода, много хора остават с впечатлението, че са станали свидетели на първич-
ната Природа, на бруталната Природа с кървави нокти и зъби, от която хората са изоли-
рани и защитени благодарение на своята чувствителност и цивилизовани институции.
Ярките описания, които Цукерман прави на необуздания полов живот на павианите –
той е един от първите изследователи, които изказват предположението, че тяхната со-
циална организация може би е предопределена най-вече от сексуални причини – под-
силват презрението, което повечето хора изпитват към останалите примати.
Какво толкова се е объркало на Маймунския хълм? На първо място почти всички па-
виани, събрани в „колонията“, не се познават помежду си. Липсват дълготрайните от-
ношения между индивидите, няма предварително установена йерархия на доминиране,
нито пък някакво общо разбирателство между обсебените от идеята да си съставят ха-
реми мъжкари относно това кой трябва да владее повече от една женска, и кой – нито
една. Няма установена въз основа на роднински връзки женска йерархия на доминиране.
За разлика от ситуацията в естествени условия, в случая на едно място са събрани много
повече мъжки, отколкото женски индивиди. И най-накрая, въпросните павиани са стру-
пани на много по-малко пространство, отколкото е възможно да се случи, ако биха жи-
вели на свобода.

367
Zuckerman. From Apes to Warlords, pp. 220, 219 и бележката под линия;р.220.

249
 Тъй като имат мощни челюсти и забележително остри кучешки зъби, мъжките пави-
ани от едно и също стадо рядко се бият един с друг наистина. (Макар да има телесни
наказания и за най-малката простъпка от страна на някоя женска.) В Лондонската зоо-
логическа градина обаче възниква необходимостта да се установи йерархия на домини-
ране, мъжкарите правят непрекъснати опити да откраднат някоя женска, пътят за бягс-
тво пред по-силен противник е отрязан от рова, а успокояващото влияние на големия
брой сексуално покорни женски почти липсва. Резултатът е всеобщо клане. За шест го-
дини и половина оцелява само едно дете. Когато мъжкарите се сбиват над тях, възраст-
ните самки остават да чакат неподвижно, като „парализирани“. След което голям брой
самци се възползват последователно от наранените, разкъсани и кървящи женски.
Женските обаче не се явяват само пасивни инструменти:

„Когато нейният сюзерен ѝ обърна гръб, тя веднага се предостави на прикрепилия

се към групата ерген, който бързо се качи върху нея. След това сюзеренът леко обърна
главата си, при което женската веднага се хвърли към него, притиснала тяло към зе-
мята, скимтейки раболепно, като в същото време заплашваше своя прелъстител с
гримаси и с бързи тласъци на ръцете върху камъните. Това поведение веднага предиз-
вика нападение от страна на сюзерена... Следван по петите от сюзерена, другият
мъжкар избяга. В един друг случай същата женска беше оставена без надзор в продъл-
жение на четиридесет секунди, докато нейният сюзерен преследваше друг самец около
Маймунския хълм. В този отрязък от време тя успя да се представи на двама мъж-
кари, които ѝ се качиха последователно. След контакта си с женската двамата вед-
нага се отдалечиха, като тя реагира на завръщането на нейния сюзерен по гореописа-
ния начин.“368

Дори и когато женските бъдат убити, мъжките продължават – един след друг – да ги
влачат наоколо, да се бият за тях и да се съешават с техните трупове. Когато уредниците,
наблюдаващи с ужас разразяването на тази некрофилска буря, решават, че е необхо-
димо – по „антропоцентрични“ причини – да влязат в заграждението и да отстранят
мъртвото тяло, всички мъжки наедно започват да протестират и да се възпротивяват.
Цукерман, който пише през 20-те години на XX в., използва (а може всъщност да е въвел
за първи път) термина „сексуален обект“, 369 за да опише съдбата на женските павиани.
Вече видяхме при проведените от Калхун експерименти с плъхове, че – дори и да има
предостатъчно храна и равен брой мъжки и женски индивиди – прекомерната пренасе-
леност предизвиква насилие и появата на нови модели на поведение, които мнозина
биха описали като извратени и неадаптивни. Освен това видяхме – при колонията шим-
панзета в Арнхем – как при подобни обстоятелства на преден план се появяват други
поведенчески механизми, които потискат насилието. От павианите в Лондонската зоо-
логическа градина научихме, че – ако вземете един вид, който е отдаден на сексуално
насилие дори при оптимални условия, оставите малък брой сексуални награди, за които
мъжките да се борят, направите така, че да няма никаква предварително установена об-
ществена уредба, в която отделните индивиди да могат да намерят мястото си, след ко-
ето съберете всички на крайно ограничено пространство, така че да няма никакъв път
за бягство, – тогава вероятният изход е поголовен хаос. Маймунският хълм разкрива

368
Zuckerman. The Social Life of Monkeys and Apes, pp. 228, 229.
369
Ibid., p. 42.

250
една смъртоносна комбинация от секс, йерархия, насилие и пренаселеност, която може
да е присъща и на други примати, а може и да не е.370
Дори и Цукерман признава, че в естествената си среда павианите живеят много по-
миролюбиво. Доминиращите мъжкари притежаващ известен ореол в очите на женските,
тяхното потомство и няколкото придадени към общността „ергени“ се радват на добро
отношение. Тези хареми се движат из пейзажа на групи и събират храна. Всяка нощ
стотици павиани – нещо като сборище на отделните племена – нощуват заедно в скал-
ните си леговища. Почти не се случва да избухнат смъртоносни битки за притежаването
на някоя женска (или по каквато и да било друга причина). Всеки си знае мястото. Това
е особено валидно за женските. Те, разбира се, са подложени на непрекъснат сексуален
тормоз и биват ухапвани поне веднъж дневно. Ухапването обаче не е достатъчно дъл-
боко, за да има проливане на кръв. За разлика от случилото се в Лондонската зоологи-
ческа градина, със сигурност не всички биват убивани, защото са показали интерес към
друг мъжкар.
Ако поставите горски павиани в условията на много малка група, те се държат по
съвсем различен начин. Едип павиан ерген гледа първата среща на новосформирана
двойка, като е отделен от тях в друга клетка. Дните отминават, а той е принуден да следи
тяхната задълбочаваща се сексуална връзка. Самият той стои сам. Когато по-късно бъде
пуснат в тяхната клетка, той не прави никакъв опит да нападне мъжкия или да прелъсти
женската. Уважава връзката им. Отвръща поглед, когато правят секс. Той е образец на
коректност и благоприличие, дори и да е по-едър от другия мъжкар. 371
Не бива да се изненадваме от факта, че има начини, по които така да устроим едно
общество на примати, че социалните структури да рухнат и почти всички да загинат.
Трябва ли да разглеждаме поставените в такива условия примати като престъпници?
Могат ли те да отговарят за действията си? Имат ли свободна воля? Или трябва да прех-
върлим цялата отговорност за станалото върху тези, чиято погрешна преценка е създала
подобна социална среда? За да бъде едно общество успешно, то трябва да бъде в съгла-
сие с природата и характера на индивидите, които се предполага да живеят в него. И ако
тези, които замислят въпросната социална структура, не съумеят да разберат истинския
характер на индивидите или пък изградят някаква своя представа за тяхната природа,
или пък са неспособни социални инженери, те могат да предизвикат истинска катаст-
рофа.
Цукерман много последователно застъпва тезата, че почти нищо не може да се научи
за човешката природа и еволюция от изследванията върху човекоподобните маймуни и
маймуните изобщо – точно обратното на много специалисти по животинско поведение,
които са убедени, че разбирането за приматите ще отвори пряк път към разбирането на
хората: „Моето неизменно критично отношение към опитите да се обясни човешкото
поведение чрез аналогии с животинския свят явно се е развило много рано.“ 372 Той
описва Конрад Лоренц, Дезмънд Морис и Робърт Ардри – които се отдават на популя-
ризирането, донякъде успешно, на идеята, че има какво да разберем за самите себе си,

370
Нещо подобно се случва през 1790 г., когато известен брой английски бегълци, без ясно установена йерархия на
доминиране (мъжкарят алфа и най-близките му последователи са свалени от борда в една малка лодка), се установяват –
заедно с малък брой полинезийски жени – на малкия остров Питкерн. Това е историята на метежа на борда на кралския
кораб „Баунти“.
371
Scott. Op. cit.; H. Rummer, Social Origin of Hamadryas Baboons (Chicago: University of Chicago Press, 1968).
372
Zuckerman. From Apes to Warlords, p. 41.

251
изучавайки другите животни – като „трима писатели, които са еднакво надарени в това
да измислят повърхностни аналогии“.373
В ролята си на „просектор“374 на Лондонската зоологическа градина – човекът, отго-
варящ в случая за аутопсиите на умрелите животни – по-късно Цукерман ще подготви
за печат една книга, озаглавена „Социалният живот на човекоподобните и другите май-
муни“, и ще я предложи за одобрение на своя началник в йерархията на доминиране на
зоопарка. Ръкописът е отхвърлен много бързо въз основа на това, че в него се демонст-
рира една твърде откровена експлицитност 375 по отношение на сексуалната тематика
(например следното: „Вниманието на сюзерена е привлечено от перинеалната област на
една от неговите женски. Това става обикновено, когато нейната полова кожа е подута.
Той навежда глава, протяга ръката си, устните и езика му се раздвижват и – след като
по този начин е стимулирал в женския сексуален отговор, се качва върху ѝ и се съешава
с нея.“376). Въпреки това Цукерман предлага книгата си за публикуване. В своята авто-
биография – „От човекоподобните маймуни до военните диктатори“, – която е публи-
кувана четиридесет и шест години по-късно и в която тези години са описани в ярки
детайли, той съвсем бегло споменава за събитията на Маймунския хълм.
В началото на Втората световна война Цукерман се занимава с проучвания върху пос-
ледствията от въздушните бомбардировки върху цивилното население – област, в която
анатомичните му познания биха били изключително полезни. Скоро той пренасочва ин-
тереса си към анализи на ефективността на въздушните бомбардировки при постигането
на стратегически цели, където отново намират приложение скептичните му оценки. Той
стига до заключението, че командването на Кралските военновъздушни сили (както и
Въздушните сили на армията на САЩ) систематично е преувеличавало възможността
масираните въздушни бомбардировки да пречупят волята на врага и по този начин да
съкратят развоя на войната.
След края на войната Цукерман става директор на Лондонската зоологическа градина
и след още няколко завоя неговата кариера го довежда до поста на главен научен съвет-
ник на Британското министерство на отбраната, където изключителните му познания
върху йерархията на доминиране вероятно са се оказали много полезни. След като по-
лучава титлата пожизнен пер, лорд Цукерман работи в продължение на много години
за забавянето на надпреварата в ядреното въоръжаване.

Павианите като цяло представят само една малка част от поведението изобщо на при-
матите. Със същия успех бихме могли да се фокусираме

„върху всеки един от видовете лемури, при които женските индивиди обикновено
доминират над мъжките. Можехме да решим да привлечем като пример срамежли-
вата, активна през нощта бухалова маймуна... при която мъжките и женските си
сътрудничат в грижите за малките, като мъжкият играе голяма роля при пренася-
нето и защитата на детето, или да се спрем на нежните южноамерикански маймуни,
известни като „мурики“... които са се специализирали в избягването на агресивни вза-
имодействия, или пък на всеки един от множеството видове примати, при които –
както вече знаем – женските играят активна роля в социалната организация.“ 377

373
Ibid., p. 42
374
Асистент по медицина, който прави десекции за илюстриране на лекции по анатомии. – Б. ред.
375
Откровеност. – Б. ред.
376
Zuckerman. The Social Life of Monkeys and Apes, p. 148.
377
Hrdy. Op. cit. (бел. 2), p. 163.

252
 Нека за момент се спрем на гибона. Неговите неестествено дълги ръце му позволяват
да прави големи балетни скокове под свода на гората – понякога от десет метра и повече
от един клон до друг – които биха засрамили всеки шампион по спортна гимнастика.
Гибоните са – очевидно без изключения – моногамни. Те се женят за цял живот. Издават
натрапчиви мелодични звуци, които могат да бъдат чути на повече от километър. Въз-
растните мъжкари често изпълняват дълги солови партии в тъмнината точно преди из-
грев слънце. Ергените пеят по-дълго от по-възрастните женени самци, при това в раз-
лично време от деня. Съпругите предпочитат дуетите със своите избраници. Вдовиците
носят мълчаливо своя траур и така и не запяват повече.
Гибоните също са териториални и техните утринни песнопения имат за цел да държат
натрапниците настрана. Всяко едно семейно ядро, което обикновено се състои от роди-
тели и две деца, контролира свое собствено малко землище. Защитата на родната тери-
тория се осъществява не толкова с хвърляне на камъни или с порой от удари, а с напя-
ване на химни. Възможно е да има ритми, тембри, честоти и амплитуди, които другите
гибони – ако са запланували малко бракониерство – да намират за изключително впе-
чатляващи и заплашителни. Понякога се случва застарелият баща да повери отговор-
ностите по защитата на територията на своя подрастващ син, като предава патриотич-
ния факел на следващото поколение. При други също толкова трогателни обстоятелства
младите индивиди биват прогонени от своите родители, може би за да се избегне съб-
лазънта на кръвосмешението. Поведението на възрастните мъжки и женски индивиди е
много подобно и те имат почти един и същ социален статус. Приматолозите описват
самките като „съдоминиращи“, а партньорите в брака като „спокойни“ и „толеран-
тни“.378
Животът на гибоните изглежда съвсем оперетен. Лесно е да си представим трескави
любовни сола, или дуети, изпети в прослава на съпружеската вярност, или ритуални
заплашителни напеви, отправени към горския мрак: „Тук сме. Силни сме. Пеем хубави
песни. По-добре не идвайте в нашето землище.“ Възможно е да има габонски верди-
евци, които да съчиняват изпълнени с патос арии за смяна на властта, или сантимен-
тални ридания по отминаващите време и слава.
Или да погледнем бонобите. Това е един уединен вид или подвид на шимпанзетата,
който живее в една-единствена група в Централна Африка, на юг от река Заир.379 Боно-
бите имат някои черти, които ги правят абсолютно неподходящи за местната зоологи-
ческа градина, което вероятно е и причината те да не са толкова добре познати, колкото
са обикновените шимпанзета, които описахме в предходните глави. Бонобите, на които
е дадено Линеевото им е Pan paniscus, са наричани още шимпанзета пигмеи. Те са по-
ниски и слаби и лицата им не са издадени толкова напред, колкото тези на обикновения
вид Pan troglodytes, който ние ще продължим да наричаме просто шимпанзета.380 Боно-
бите често се изправят и ходят на два крака. (Те имат нещо като ципа между втория и
третия пръст на краката.) Крачат с изправени рамене и се прегърбват по-малко от обик-
новените шимпанзета. „Когато бонобите се изправят – пише де Ваал, – те изглеждат
така, все едно току-що са излезли от някоя рисунка на праисторически човек.“ 381

378
Leighton, Donna Robbins. „Gibbons: Territoriality and Monogamy“, Chapter 12 in Smuts et al., eds., op. cit., pp. 135-145.
379
Susman, Randall. Editor, The Pigmy Chimpanzee: Evolutionary Biology and Behavior (New York: Plenum, 1984).
380
Според една популярна сред зоолозите шега, занимаващите се с шимпанзетата и бонобите специалисти трябва да се
наричат „пантрополози“.
381
Waal, Frans de. Peacemaking among Primates (Cambridge, MA: Harvard University Press, 1989), p. 181.

253
 За разлика от женските шимпанзета, при които времето на овулация се оповестява
специално и се явява период на повишена сексуална рецептивност, женските боноби
демонстрират подуване на гениталиите през половината време. Те почти винаги са
привлекателни в очите на възрастните мъжки. Ще припомним само че обикновените
шимпанзета – Pan troglodytes – подобно на почти всички животни, правят секс, като
мъжкият прониква в женската изотзад, обърнат с лице към гърба ѝ. При бонобите обаче,
в една четвърт от случаите съешаването е лице в лице. Това е предпочитаната от женс-
ките поза, може би защото техните клитори са по-големи и са разположени по-напред,
отколкото са тези на шимпанзетата. Бонобите изразяват взаимното си привличане чрез
продължително взиране в очите на другия, която практика предхожда почти всички съ-
ешавания. Тя не се среща при шимпанзетата. Инициирането на сексуална активност при
бонобите е взаимно, за разлика от това при шимпанзетата, където инициативата при-
надлежи почти изключително на мъжките. Макар по принцип, особено в по-широк со-
циален контекст, мъжките боноби да доминират над женските, това невинаги е задъл-
жително, особено ако са само двамата насаме. През нощта, под покрива на гората, може
да се случи мъжкар и женска да се свият в едно гнездо от листа. Възрастните шимпан-
зета никога не го правят.
Сексуалните практики на обикновените шимпанзета, които по човешките стандарти
са завладяващи до степен на вманиачаване, в очите на бонобите биха изглеждали едва
ли не пуритански. Средният брой на движения на пениса при едно нормално съеша-
ване – мярка за сексуална активност, която приматолозите са въвели, вероятно отчасти
защото може да бъде квантифицирана – при бонобите е около 45. За сравнение, при
шимпанзетата той е под десет. Броят на съешавания на час при бонобите е два пъти и
половина повече от този при шимпанзетата (въпреки че наблюденията са направени
върху боноби в условията на пленничество, където може би имат повече време, или пък
по-голяма нужда от взаимно успокояване, отколкото когато са на свобода). По-малко от
година след като са родили, женските боноби са готови да възобновят живота си без
сексуални забрани. При женските шимпанзета за това са необходими между три и шест
години.382
Във всекидневния си живот бонобите използват сексуалната стимулация за много по-
вече цели, освен за удовлетворяване на еротичния си импулс – за успокояване на мал-
ките (практика, за която се твърди, че някога е била много разпространена сред бабите
в Китай), като средство за разрешаване на конфликтни ситуации между възрастни ин-
дивиди от един и същ пол, като разменна монета срещу храна и като всеобщ и многоце-
леви подход за социални връзки и организиране на общността. При бонобите два въз-
растни индивида от различни полове участват в по-малко от една трета от сексуалните
контакти. Мъжките галят взаимно задниците си или се отдават на орален секс по начин,
който би бил немислим за по-превзетите шимпанзета. Женските трият гениталиите си
една в друга и понякога предпочитат тази форма на секс пред хетеросексуалния контакт.
Те го правят особено преди да влязат в съперническа борба за храна или за някой прив-
лекателен мъжкар. Изглежда това се явява начин за намаляване на напрежението. Във
време на стрес, даден мъжкар може да разтвори краката си и да предостави пениса си
на своя противник в знак на приятелство.

382
Nishida, Toshisada, and Marico Hiraiwa-Hasegawa. „Chimpanzees and Bonobos: Cooperative Relationships among Males“,
Chapter 15 in Barbara Smuts et al., eds., op. cit., p. 167.

254
 Въпреки тези разлики в някои нюанси, бонобите са си шимпанзета. Съществува
мъжка йерархия на доминиране, макар и не толкова ясно изразена, колкото е при обик-
новените шимпанзета. Доминиращите самци имат преференциален достъп до женските,
макар мъжкарите да не доминират винаги над женските. Налице са и задължителните
жестове на подчинение и поздрави. Броят на членовете на групата е същата като при
шимпанзетата – няколко десетки. Подрастващите женски често се присъединяват към
други групи. Мъжките основно ловуват други животни, макар да не го правят на ловни
групи. Мъжкарите са пропорционално по-големи от женските в приблизително същото
съотношение, което виждаме и при шимпанзетата. Също така и сблъсъците между раз-
лични групи могат да прераснат в насилие, макар също така да е възможно при среща
на две групи те да се държат много миролюбиво и учтиво. До този момент не са известни
случаи на убийства на деца или на каквото и да било убийство на едно бонобо от друго.
Стандартната им реакция при среща с непознати хора, на каквато ние самите станахме
свидетели, е много подобна на тази на шимпанзетата – заплашителна и нападателна де-
монстрация.
Вчесването и приглаждането на козината са по-разпространени между мъжки и жен-
ски индивиди, отколкото между двама мъжки. При шимпанзетата е обратното. Усмив-
ката не служи само като жест на подчинение, но също така изпълнява и много други
функции, по което се доближава до тази при хората. Мъжките съюзи са много по-слаби,
отколкото при шимпанзетата, а позицията на женските – много по-силна. Някои майки
и синове поддържат много тесни връзки чак докато синът достигне зряла възраст. При
шимпанзетата същите връзки рядко продължават след момента, в който малкото нав-
лезе в юношеството. При бонобите има много по-добре развити социални умения за
разрешаване на конфликти, отколкото са тези при шимпанзетата, като доминиращите
индивиди са много по-щедри при сключването на мир със своите противници.
И ако изпитваме известно отвращение при мисълта, че горските павиани са наши род-
ственици, бихме могли да се успокоим малко от връзката си с гибоните и бонобите.
Което си е истина – ние сме много по-близки до човекоподобните, отколкото до оста-
налите маймуни. Шимпанзетата и бонобите със сигурност принадлежат към един и същ
род, а според някои таксономични класификации – дори към един и същ вид. При това
положение е удивително, колко големи разлики има между тях. Може би много от тях –
като се тръгне от честотата, разнообразието и социалните приложения на секса и се
стигне до по-високия статус на женските при бонобите – се дължат на някои еволюци-
онни подобрения. Например отказа от месечно оповестяване на овулацията за сместта
на периода на разгонване. Може би когато овулацията не може да бъде регистрирана
зрително или обонятелно, женските могат да бъдат разглеждани като нещо повече от
сексуална собственост.
Съществуването на приматите е толкова богато на предположения, че дори и една
малка промяна на тяхната анатомия и физиология би могла да отвори пътя към цяла
нова вселена, видения за която едва ли някога са спохождали грубите „сламеници“, при-
готвяни всяка нощ по ниските клони на някога безкрайните тропически гори.

255
 НЯКОЛКО КАРТИНИ ОТ ЖИВОТА

Маймуните:
„Маймуните са податливи на много от незаразните болести, които спохождат хо-
рата... Съответно и нашите лекарства имат същия ефект върху тях. Много видове май-
муни имат явни предпочитания към чая, кафето и спиртните напитки. Освен това –
нещо, на което съм бил свидетел – те пушат тютюн с голямо удоволствие. Врем твърди,
че туземното население на Североизточна Африка хваща диви павиани, като оставя на
открито съдове със силна бира, с която те се напиват. Той е виждал някои от тези жи-
вотни, държани затворени, във въпросното състояние и ни е оставил много забавни опи-
сания на тяхното поведение и странни гримаси. На следващата сутрин те са изключи-
телно сърдити и неприветливи. Имат главоболие и държат главите си с две ръце, като
на лицата им е изписано възможно най-жалостиво изражение. Когато им бъде предло-
жена бира или вино, те отвръщат поглед с отвращение, но за сметка на това пият с удо-
волствие лимонов сок. След като веднъж се напи с бренди, една американска маймуна
ателес вече никога не се докосна до него, в което определено показа повече мъдрост от
много хора... Тези незначителни факти показват, колко подобни могат да бъдат вкусо-
вите рецептори на маймуните и хората и колко сходно влияние имат някои вещества
върху цялостната нервна система на едните и на другите.“ 383

Горилите от Източните планини:

„Когато две животни се срещнат на една тясна пътека, подчиненият прави път. Освен
това по-нискостоящите в йерархията отстъпват мястото, на което седят, ако към тях се
приближи някой висшестоящ. Понякога доминиращият индивид сплашва подчиненият,
като го стряска. Обикновено всичко се свежда до хлопане на челюсти или до потупване
на другото животно с опакото на ръката.“384

Маймуните:
„Фалическото заплашване, което е произлязло от жестовете на сексуално доминиране
(качването на доминиращото животно върху подчиненото)... съществува при много ви-
дове маймуни както в Стария, така и в Новия свят. При геноните и павианите някои от
мъжкарите винаги стоят с гръб към групата и охраняват, като излагат на показ ярко-
оцветения си пенис и понякога също така яркооцветените си тестиси. Ако някой нат-
рапник се приближи твърде много до групата, пазачите получават ерекция. Наблюдават
се също и т.нар. „гневни съешавания“. “ 385

Сеймирите:
Изявяващата се маймуна надава викове, разтваря крака и насочва напълно възбудения
си пенис към главата или гърдите на другото животно. Тази демонстрация приема най-

383
Darwin, Charles. The Descent of Man and Selection in Relation to Sex (New York: The Modern Library, n. d.) (публикувана
за първи път през 1871 г.), рр. 396, 397. Както Плипий, така и Елиаи пишат за пристрастени към виното маймуни, които
можели да бъдат заловени, докато са пияни.
384
Wilson, Edward 0. Sociobiology: The New Synthesis (Cambridge, MA: The Belknap Press of Harvard University Press,
1975), p. 538.
385
Eibl-Eibesfeldt, Irenaus. The Biology of Peace and War: Men, Animals, and Aggression, translated by Eric Mosbacher (New
York: The Viking Press, 1979) (публикувана за първи път през 1975 година със заглавие Krieg und Frieden от R. Piper,
M(nchen), p. 108.

256
драматични форми, когато някой нов мъжкар се опита да получи достъп до вече уста-
новена колония сеймири... Въпрос на секунди е всички мъжки индивиди да започнат да
парадират пред новодошлия и ако той не остане неподвижен, с наведена надолу глава,
следва яростно нападение.“386

Кафявите капуцини:
„Една разгонена женска е в състояние да засенчи доминиращия мъжкар в продълже-
ние на няколко дни. На кратки интервали тя се приближава плътно до него, като прави
гримаси и надава пронизителни звуци, бута го по задните части и тресе околните клони.
Когато е готова да се чифтоса, тя го напада, а той бяга. Съешават се, когато спре.“ 387

Орангутаните:
„Когато наближи средата на цикъла ѝ, една женска ще потърси доминиращия мъжкар
в района. В други моменти около нея се струпват млади мъжкари или такива, които са
по-нискостоящи в йерархията, като тя се преструва, че е принудена да се съеши с тях.
Женската се противопоставя, пищи, дърпа се, но в крайна сметка те така или иначе пос-
тигат своето. Става дума или за доброволен акт, или за изнасилване.
Приматолозите избягват употребата на втория термин. Хората се разстройват.“ 388

Лемурите:
„При Lemur catta се наблюдава много висока честота на агресивни действия вътре в
групата, особено между мъжките индивиди. Агресията приема формата на преследване,
размяна на удари, маркиране на територия и – специално при мъжките – битки посред-
ством телесни миризми... Жестовете на подчинение включват бързо отстъпление или
„скриване“ пред някое приближаващо се висшестоящо животно, като мъжкарите с ни-
сък статус обикновено вървят с наведена глава и провиснала опашка, влачат се на края
на групата и като общо избягват срещата с други индивиди. Женските проявяват агре-
сия много по-рядко от мъжките, като женската йерархия на доминиране е по-трудно
различима, макар малкото регистрирани съпернически срещи да предполагат, че тя е
стабилна. И все пак „във всеки един момент... дадена женска може да избута някой из-
пречил се на пътя ѝ мъжкар, да го удари по носа и да вземе от ръката му тамариндова
шушулка“.“389

Маймуните:
„При повечето маймуни, при които има групи, обхващащи голям брой мъжки инди-
види, кооперативните и толерантни отношения между самците са редки или отсъстват
напълно. При резусните маймуни например на практика не съществува обичая на вчес-
ване и приглаждане между мъжкари... И ако то все пак се случва от време на време,

386
MacLeanm, Paul D. „Special Award Lecture: New Findings on Brain Function and Sociosexual Behavior“, Chapter 4 in
Joseph Zubin and John Money, editors, Contemporary Sexual Behavior: Critical Issues in the 1970s (Baltimore: The John Hopkins
University Press, 1973), p. 65.
387
Smuts, Barbara B. „Sexual Competition and Mate Choice“, Chapter 31 in Barbara Smuts, Dorothy L. Cheney, Robert M.
Seyfarth, Richard W. Wrangham, and Thomas T. Struhsaker, editors, Primate Societies (Chicago: University of Chicago Press,
1986), p. 392.
388
Hrdy, Sarah Blaffer. „The Primate Origins of Human Sexuality“, in Robert Bellig and George Stevens, eds., Nobel
Conference XXIII: The Evolution of Sex (San Francisco: Harper & Row, 1988).
389
Richard, Alison F. „Malagasy Prosimians: Female Dominance“, Chapter 3 in Smuts et al., eds., op. cit., p. 32. Препратка
към цитираното в пасажа: A. Jolly, „The Puzzle of Female Feeding Priority“, in M. Small, ed., Female Primates: Studies by
Women Primatologists (New York: Alan R. Liss, 1984), p. 198.

257
винаги е насочено от подчинените към доминиращите индивиди... за разлика от по-вза-
имната система при шимпанзетата. В качеството на друг пример, Ватанабе... е изучил
образуването на съюзи при японските макаци. От деветстотин и пет случая само в че-
тири се наблюдава връзка между възрастни мъжкари. Отношенията между самците в
тези групи се свеждат основно до съперничество.“390

Късоопашатите маймуни:
„По време на своя престой двете новодошли възрастни женски... непрекъснато бяха
тормозени от три подрастващи мъжки и един юноша с висок ранг, които им се качваха
непрекъснато. Това насилствено съешаване може да бъде разглеждано като изнасил-
ване, в смисъл че и двете женски очевидно не демонстрираха желание. Те продължаваха
да клечат, докато мъжките със сила повдигаха задните им части, разтърсваха ги и дори
ги хапеха, без да обръщат внимание на техните писъци и на сигналите им да слязат от
тях.“391

Късоопашатите маймуни:
„В момента, когато на лицето ѝ се появи характерното изражение с широко отворена
уста и тя издаде пронизителни звуци, апаратурата регистрира внезапно ускоряване на
нейния пулс, от 186 на 210 удара в минута, както и интензивни утробни контракции.
Всъщност експериментът беше посветен на успокоителното поведение. Партньори на
женската бяха други женски... Може да се докаже, че сексуалната поза, която късоопа-
шатите маймуни често възприемат при одобряване, е съпроводена с физиологични
признаци за оргазъм. Това не означава, че при всяко одобряване се достига до върховно
сексуално удоволствие... [Природата] е снабдила късоопашатите маймуни с вродено
умение да се одобряват с враговете си.“ 392

Колобусите:
„Съвсем скоро след раждането майките често предават децата си на други женски.
Това може да продължи през първите няколко месеца от живота им. Като особен конт-
раст със ситуацията при някои макаци и при павианите трябва да отбележим, че всяко
едно дете има свободен достъп до всяко друго и че всички женски, независимо от техния
ранг, също имат достъп до всички деца. Размяната на малките може да се окаже един от
корените на [сравнително] неагресивното общество на колобусите...
Една много интересна черта на срещите между различни групи колобуси се състои в
това, че те разполагат с леснодостъпни средства, които да подсигурят избягването на
подобни срещи. Тъй като са дървесни животни, които обитават горните етажи на горс-
ката растителност, предоставящи относително добра гледка към околността, а освен
това разполагат и със силни и звучни гласове, отделните групи колобуси лесно могат да
избегнат контакта помежду си. Въпреки това подобни срещи са често срещано явление.
Колобусите осигуряват изолацията на групата чрез един от следните модели или чрез
комбинация от тях: разнообразни начини на придвижване, предупредителни крясъци от
страна на мъжките и спазването на специално бдително поведение.

390
Nishida, Toshisada, and Marico Hiraiwa-Hasegawa. „Chimpanzees and Bonobos: Cooperative Relationships among Males“,
Chapter 15 in Barbara Smuts et al., eds., op. cit., p. 174.
391
Bertrand, Mireille, Bibliotheca Primatologica, Number 11, The Behavioral Repertoire of the Stumptail Macaque: A
Descriptive and Comparative Study (Basel: S. Krager, 1969), p. 191.
392
Waal, Frans de. Peacemaking among Primates (Cambridge, MA: Harvard University Press, 1989), pp. 153, 154.

258
 ... На този етап възбудата е много голяма и включва невероятни скокове и гонитби по
върховете на дърветата, съпроводени с често уриниране и отделяне на изпражнения.
Друга индикация за висока възбуда и/или напрежение се явява фактът, че мъжките ин-
дивиди могат да получат ерекция...
Най-разпространените прояви на господство се свеждат до зъбене, втренчен поглед,
лъжливо хапане във въздуха, удряне по земята, скокове, преследване, поклащане на гла-
вата и качване върху друго животно. Жестовете на подчинение включват обръщане на
задните части към по-висшестоящия индивид, отвръщане на погледа, бягство, обръ-
щане с гръб и позволяване да ти се качат... Колкото по-високо е положението на един
индивид в йерархията на доминиране, толкова по-широко е неговото лично пространс-
тво, в което по-нискостоящите не могат да прекрачат, без преди това да обяснят наме-
ренията си.“393

Маймуните:
„Докато бебето е на възраст, в която би трябвало да се вкопчва в майка си, тя ще
продължава да го носи, независимо от това, че то може да е ранено или дори мъртво.
Ако спре да го носи, обикновено към нея се приближава някой възрастен самец и из-
лайва, като по този начин за сетен пъти обяснява, че тя трябва да продължи да носи
детето си. При един случай в нашата малка колония в Бъркли една майка носи мъртвото
си бебе в продължение на два дни, преди да го захвърли, след което на свой ред доми-
ниращият мъжкар на стадото го вдигна, носи го още два дни и едва след това го изос-
тави.“394

Верветките:395
„През 1967 г. Т. Т. Струсейкър съобщава, че африканската верветка издава различно
звучащи предупредителни звуци при заплаха от поне три различни вида хищници – ле-
опарди, орли и змии. Всеки един от тези сигнали предизвиква различен, очевидно адап-
тивен отговор от намиращите се в района маймуни. Наблюденията на Струсейкър са
важни, тъй като те предполагат, че понякога нечовекоподобните примати могат да из-
ползват различни звуци, за да обозначат различни обекти или различни видове заплаха,
идващи от външния свят...
Сейфарт, Чейни и Марлър... започнаха да записват предупредителните звуци, които
верветките издават при реални сблъсъци с леопарди, орли или змии. След това възпро-
извеждаха записа в отсъствието на хищник и филмираха реакциите на маймуните.
Докато възрастните индивиди ограничават сигнала за нападение от орел само до ня-
колко вида реални птичи хищници, децата издават съответните звуци при появата на
най-различни птици, много от които не представляват реална опасност. И все пак пода-
ваните от малките сигнали не са изцяло произволни и се ограничават само до летящи
във въздуха обекти... От всичко това може да се заключи, че още от много ранна възраст
децата изглеждат предразположени към разделяне на външните стимули в различни по
степен опасности. По-късно това общо предразположение се изостря от натрупания
опит и малките научават кои точно от многобройните птици, с които се сблъскват всеки
ден, представляват реална опасност...

393
Poirier, Frank E. „Colobine Aggression: A Review“, in Ralph L. Holloway, editor, Primate Aggression, Territoriality, and
Xenophobia: A Comparative Perspective (New York and London: Academic Press, 1974), pp. 146-147, 130-131, 140-141.
394
Washburn, Sherwood L. „The Evolution of Human Behavior“, in John D. Roslansky, editor, The Uniqueness of Man
(Amsterdam: North-Holland, 1969), p. 170.
395
Южноафриканска маймуна. – Б. ред.

259
 [Но]... тези експерименти не доказват, че живеещите в естествената си среда примати
разпознават връзката, която съществува между съответното предупреждение и обекта,
за който то се отнася.“396

Сеймирите:
„Гротескната разновидност на мъжкия сеймир предоставя най-яркия пример. Той сиг-
нализира: 1) желанието си да доминира над друг мъжкар; 2) намерението си да го на-
падне и 3) любовните си щения към дадена женска – всичко това, като показва пред
лицето на другата маймуна възбудения си член и скърцайки със зъби. Проявите на ухаж-
ване са идентични с тези на агресия. Етолозите са открили същото съвпадение при
много влечуги и по-нисши живи форми.“397

Горските павиани:
„Младите мъжкари... се представят един на друг в ситуации, които предизвикват
страх. Те използват сексуалния подход, за да добият достъп до своите връстници и за да
ги подбудят към игра. Мастурбират и се покачват един върху друг. Качват се на възрас-
тни индивиди, или се оставят на възрастни мъжки или женски животни да им се качват,
като хетеросексуалните им действия не предизвикват гнева на сюзерените. Отдават се
на мануални, орални или обонятелни анусо-генитални инспекции на индивиди от тях-
ната възрастова група или на възрастни индивиди от двата пола. Често в края на половия
акт се случва да ухапят животното, с което са били в контакт. Този завършек на сексу-
алната активност, който обикновено не се среща в поведението на възрастните, често
изглежда игрив.“398

Павианите:
Сър Андрю Смит – зоолог, чиято скрупульозна точност е известна на много хора –
ми разказа следната история, на която той самият е бил свидетел: на нос Добра надежда
имало някакъв офицер, който често бил нападан от един павиан. Една неделя, когато
животното го видяло да се приближава в парадната си униформа, то бързо наляло вода
в една дупка, забъркало гъста кал и ловко оплескало дрехите му. Всичко това се сторило
много забавно на присъстващите. Много време след това павианът изпадал във възторг
и триумфирал всеки път, когато виждал своята жертва.“ 399

Павианите:
„Врем се натъкнал на голямо стадо павиани в Абисиния, които прекосявали една до-
лина. Някои вече се били качили на отсрещните планини, а други все още били в нис-
кото. Последните били нападнати от кучета, но възрастните мъжкари веднага се спус-
нали обратно от скалите със зейнали уста и с толкова яростно ръмжене, че кучетата
бързо се оттеглили. След това отново били насърчени да нападнат. По това време обаче
всички павиани вече се били качили обратно на височините, с изключение на едно
малко, може би на около шест месеца, което – пищейки за помощ – се покачило на един
голям камък и било обградено. Тогава най-големият мъжкар, истински герой, слязъл

396
Seyfarth, Robert М. „Vocal Communication and Its Ralation to Language“, Chapter 36 in Barbara Smuts et al., eds., op. cit.,
pp. 444, 450, 445.
397
MacClean, P. D. „New Findings on Brain Function and Sociosexual Behavior“, in Contemporary Sexual Behavior, Zubin
and Money, eds, op. cit.
398
Zuckerman, Solly. The Social Life of Monkeys and Apes (New York: Harcourt, Brace, 1932), p. 259.
399
Darwin. Op. cit., p. 449.

260
отново от планината, бавно се приближил към малкото, повикал го при себе си и го
отвел. Кучетата очевидно били толкова учудени от действията му, че така и не напад-
нали.“400

Титите и други малки маймуни:

„Сред преплетените клони и лиани на днешните тропически гори се спотайват най-
бащински настроените от всички примати. Моногамните мъжкари на дребния вид тити
(Callicebus), на нощните маймуни и на малките калимикониди и калитрихиди са уни-
кални по отношение на интензитета и продължителността на своите отношения с мал-
ките си... Самците от тези видове споделят всички родителски грижи, с изключение на
кърменето, и макар във всеки един от видовете степента на участие да е много различна,
обикновено те поемат основната част от грижите...
Мъжките от тези видове често изпитват силно влечение към бебетата. Описани са
случаи, в които – непосредствено след раждането – те се опитват да помиришат, докос-
нат, или хванат в ръце все още кървавото новородено, а понякога дори облизват стича-
щите се по него родилни течности... Само часове след раждането мъжките вече носят
бебетата на гърба си, вчесват ги и ги защитават... Голяма част от времето на самците е
посветено на грижи за децата, като най-отдадените бащи връщат бебето на майка му
само когато то трябва да суче...
Освен това мъжките позволяват на малките да вземат храна от ръцете и устата им...
Най-често споделяните храни са тези, които децата не могат да си набавят или да обра-
ботят сами – обикновено големи насекоми и плодове с твърди обвивки...

Изключително покровителствени, мъжките са готови да защитават малките срещу

всяка реална или въображаема заплаха. В условията на пленничество, самците на дреб-
ния вид лъвски тамарин се хвърлят срещу най-различни натрапници, включително и
срещу толкова заплашителни, каквито са власатите маймуни, макаците и хората.“ 401

400
Zuckerman. Op. cit., p. 474.
401
Whitten, Patricia L. „Infants and Adult Males“, Chapter 28 in Smuts et al., eds., op. cit., pp. 343, 344.

261
 Осемнадесета глава.
АРХИМЕД НА МАКАЦИТЕ
„Някои приписват това на вродения му гений.
Според други тези на пръв поглед лесни и
естествени резултати са следствие от
невероятни усилия и много труд. Не бихте
могли да достигнете до тези заключения,
независимо от това колко старание бихте
вложили в търсенето. И още щом ги
видите, веднага си давате сметка, че и вие бихте могли
да ги постигнете – толкова гладка и бърза е
пътеката на мисълта, по която той ще ви отведе
до решението... Такъв беше Архимед.“
Плутарх, „Марцел“ – из „Животоописания
на благородните гърци и римляни“402

Хората не са се развили от нито един от близо двестате други вида примати, които
днес населяват земята. Много по-вероятно е заедно с тях да сме произлезли от поредица
общи прадеди. Когато реконструираме родословното дърво на приматите, можем да от-
крием кои са нашите най-близки родственици. Поведението на приматите варира в тол-
кова широки граници – дори между видовете от един и същ род, – че наистина има го-
лямо значение за собствената ни представа за самите нас кои точно от тях се явяват
нашите най-близки роднини.
Изглежда, правилният отговор, както вече споменахме, е, че шимпанзетата имат най-
тесни родствени връзки с хората, като притежават около 99,6% от нашите активни гени.
Както бихте могли да се досетите, съпоставянето на ДНК-веригите показва, че шимпан-
зетата и бонобите си приличат много повече помежду си, отколкото който и да било от
двата вида прилича на нас.403 И все пак – 99,6% са си голяма близост. Би трябвало да
имаме много общи характеристики и с двата вида. (Всъщност би трябвало да имаме
общи черти на поведението дори и с най-далечните си братовчеди примати.)
Като използваме това, което знаем за молекулярните структури и анатомията, заедно
със „записаното“ в скалните пластове, бихме могли поне приблизително да реконстру-
ираме цялото родословно дърво на приматите, както и да проследим тяхното развитие
във времето. Сведенията, които молекулите и костите ни предоставят, не са в пълно
съгласие, но все повече се приближават едни към други. В тази книга наблегнахме на
данните от генетичните комбинации и хибридизацията на ДНК. Според молекулярната
информация горилите са се отделили от нашата еволюционна линия преди около осем

402
Преведено от John Dryden and revised by Arthur Hugh Clough (New York: The Modern Library, 1932), pp. 378, 379.
403
Изследвания на Уенди Бейли и Морис Гудман. Частна кореспонденция с Морис Гудман от 1992 г. Вж. също бел. 12.

262
милиона години. Все още непознатият, вече изчезнал наш общ предшественик с шим-
панзетата трябва да се е отделил от горилите около един милион години по-късно.
Много скоро след това родословията на шимпанзетата и хората са започнали да се раз-
виват – всяко към своята съдба.404 За една планета, която е била населена от около хи-
ляда пъти по-дълго време, това си е съвсем наскоро – колкото например е една случка
отпреди две седмици в живота на петдесетгодишен човек. Това не означава, че самите
хора и шимпанзета са се появили преди около шест милиона години. Тогава от общото
родословно дърво се е отделило нашето общо клонче.

За да научим нещо повече относно нашата природа на примати и нейното развитие,

нека насочим мислите си назад към края на мезозойската ера – преди около сто милиона
години. Това са събития само отпреди около година за човек на средна възраст. Дори и
по това време вече има бозайници, но ще ни бъде трудно да ги открием. Денят е царст-
вото на динозаврите, сред които са и някои от най-ефикасните машини за убиване, поя-
вявали се някога на този свят. Смята се, че нашите прадеди, бозайниците, са били плаш-
ливи, дребни и слаби. Всъщност по големина те най-много се доближавали до мишките.
Подобно на всички съвременни земноводни и влечуги, вероятно динозаврите също са
били студенокръвни (този проблем все още е предмет на спорове). Ако това е така, то
нощният студ, особено през зимата, ги е принуждавал да хлопнат кепенците – става
дума най-вече за по-малките. Те едновременно и са се изхранвали с малките мишкопо-
добни бозайници, и са били най-уязвими за студа. Самите бозайници обаче са били топ-
локръвни и спокойно са можели да бъдат активни цяла нощ.
Представете си мрака, разкъсван единствено от лунната светлина, и всички техни вра-
гове, които лежат по земята безчувствени, пръснати из пейзажа в сънен ступор. Това е
бил шансът на нашите прадеди да се отдадат на своите скромни дела – да уловят някоя
личинка, да похапнат листа, да се чифтосат, да се грижат за малките си. За да бъдат
функционални в тъмнината обаче, те е трябвало да имат много добре развити сетива,
като изключим зрението. В тази епоха мозъкът на бозайниците се е развивал паралелно
с различни сложни механизми за подобряване на слуха и обонянието – техните пред-
пазни средства срещу каквито и да било там динозаври, които са можели да ловуват
през нощта.
Спящи в леговищата си през деня, нашите прадеди може би са се пробуждали на пре-
секулки, за да разкъсат кошмарите, изпълнени с редици остри като игли зъби и светка-
вични инфарктни бягства към някое по-сигурно убежище. Може би са живели в страх
през целия си живот, тръпнещи от ужас при всяка своя дневна стъпка. С копнеж са ча-
кали да падне мрак.
Изглежда, че преди около 65 милиона години, гръм от ясно небе – сблъсък с по-малко
небесно тяло – довежда до катастрофални промени в околната среда по цялата планета,
като изтрива от лицето ѝ динозаврите и позволява на бозайниците, до този момент съв-
сем незначителни същества, да започнат своя разцвет и да достигнат невероятно разно-
образие. Не знаем дали още в тази ранна епоха са съществували примати, или някакъв
друг бозайник бързо е еволюирал до вид, който е станал основоположник на целия раз-
ред. От фосилните находки знаем, че малки маймунообразни създания, с тегло може би
двеста-триста грама и със зъби, дълги около милиметър, са живеели на територията на

404
Miyamoto, Michael М., and Morris Goodman. ,,DNA Systematics and Evolution of the Primates“, Annual Review of ecology
and Systematics 21 (1990), pp. 197–220.

263
днешен Алжир непосредствено след гибелта на динозаврите. 405 Преди около 50 мили-
она години (т.е. отпреди шест месеца в живота на петдесетгодишен човек) в субтропич-
ните части на днешния щат Уайоминг със сигурност е имало дървесни примати. 406 Ку-
чешките зъби на мъжките индивиди са били два пъти по-дълги от тези на женските. Ако
можем да съдим по това какво означава тази разлика при съвременните маймуни, то
мъжките явно са тормозели женските, изграждали са йерархии на доминиране, състеза-
вали са се един с друг и вероятно са поддържали хареми. Всичко това ни е било присъщо
още от самата поява на разред примати.
Смята се, че първите примати са приличали повече на ранните бозайници (с по-из-
дължени муцуни, очи от двете страни на главата и големи закривени нокти), отколкото
на съвременните маймуни, човекоподобни маймуни и хора. Така наречените „нисши“
примати – например лемурите и лоритата – вероятно до голяма степен приличат на пър-
вите примати. От пръв поглед можете да разберете, че това са нощни животни – техните
очи са несъразмерно големи за лицата им, което се явява приспособление за нощно виж-
дане в един свят, който се осветява само от луната и звездите.
Вероятно са общували помежду си отчасти и като са разпръсквали миризми от спе-
циални жлези. 407 Имали са мозък – доста голям за размерите на телата им, – с който да
мислят, стереоскопично зрение, с което да виждат, и ръце, с които да въздействат на
околната среда. Вероятно вече са съществували типичните ритуали на приматната йе-
рархия на доминиране, включително и предоставянето на задните части (от страна на
индивиди и от двата пола) на вниманието на доминиращия мъжки.
Ранната еволюция на приматите е маркирана от дълбоки трансформации, които са
превърнали тези нощни създания в любители на дневната светлина. Паралелно с това е
протичало потискане на обонятелната чувствителност 408 и усъвършенстване на зрени-
ето. Лицевите мускули също са се развили, за да може да има обмен на информация чрез
промени в изражението. Детската зависимост е станала по-продължителна и връзката
между майките и техните малки се е задълбочила. Също така са се подобрили и възмож-
ностите на новопоявилите се по-висши нервни центрове, разположени в мозъчната
кора, да потискат агресията и другите поведенчески модели, идващи от по-старите и по-

405
Goinot, Marc, and Mohamed Mahboubi. „Earliest Known Simian Primate Found in Algeria“, Nature 357 (1992), pp. 324-
326.
406
Krishtalka, Leonard, Richard K. Stucky and K. Christopher Beard. „The Earliest Fossil Evidence for Sexual Dimorphism in
Primates“, Proceedings of the National Academy of Sciences of the United States of America 87 (13) (July 1990), pp. 5223–5226.
407
Мъжките пръстеноопашати лемури отделят специален феромон, с който намазват опашките си, след което размахват
един на друг тези забележителни, раирани в бяло и черно атрибути, разпространявайки миризмата във въздуха. Това се
явява основна проява на тяхната борба за женските. Явно най-ароматният лемур ще спечели най-привлекателната женска.
При един друг вид лемури се случва така, че всички мъжки получават отговори на своите опашни вълни в една и съща
вечер, тъй като всички възрастни самки се разгонват едновременно от светлината на сребристата (и пълна) Луна.
408
Почти 9% от обема на мозъка на насекомоядните (малки бозайници, които може би приличат донякъде на прадедите
на приматите) се занимават с анализирането на различни миризми. При просимиите (Подразряд примати, включващ лему-
рите и лоритата. – Б. ред.) процентите спадат до 1,8; при маймуните – около 0,15% ; при големите човекоподобни май-
муни – около 0,07%. При хората тази част е едва 0,01%. Едва една десетохилядна част от нашия мозък се занимава с раз-
бирането на миризмите. (Н. Stephan, R. Bauchot, and О. J. Andy, „Data on Size of the Brain and of Various Brain Parts in
Insectivores and Primates“, in The Primate Brain, C. Noback and W. Montagna, editors [New York: Appleton-Century-Crofts,
1970], pp. 289-297.) При насекомоядните обонянието е основна част от дейностите на мозъка. При хората то се явява една
незначителна част от нашите възприятия за света. Ежедневието ни потвърждава това. Един човек има нужда от десет ми-
лиона пъти повече маслена киселина във въздуха, за да я усети със сигурност, отколкото би било необходимо на едно куче.
При оцетната киселина съотношението е едно към двеста милиона; при капроидната киселина (CH3(CH2)4COOH (хим.). –
Б. ред.) – едно към сто милиона; при етиловия меркаптан, (CH3CH2SH (хим.). – Б. ред.) който не участва в сексуалната
сигнализация – едно към две хиляди. (R.H. Wright, The Sense of Smell [London: George Allen & Unwin, 1964]; D. Michael
Stoddart, The Scented Ape: The Biology and Culture of Human Odour [Cambridge: Cambridge University Press, 1990], Table 9.1,
p. 235.)

264
нисши центрове в долните пластове. Всичко това на свой ред е довело до големи про-
мени в обществото на приматите. Колкото по-ниски са нивата на агресията, толкова по-
големи са възможностите за комунален живот, толкова по-дълго е детството и съот-
ветно родителите могат по-дълго да обучават своите малки. Бързо се развиват съюзите
и подкрепящите се взаимно групи, помирението, успокоението, прошката, споменът за
минали постъпки на определени индивиди и планирането на бъдещи действия. Нашите
прадеди напредват с бързи крачки по пътеката на по-голямата бдителност, по-високата
интелигентност, по-развитите умения в общуването, любовта.
След изчезването на динозаврите бозайниците излизат на дневна светлина. Вероятно
за известно време са се чувствали сигурни и свободни. Но уголемяващите се, множащи
и разнообразяващи се наши предшественици бързо са станали твърде апетитно ястие,
за да останат без внимание. Започнали да се изяждат един друг. Появили се нови хищ-
ници, включително и месоядните птици. Дневната смяна ставала все по-опасна. Напри-
мер едно изследване върху съвременните южноамерикански харпии (вид орли) показва,
че 39% от „плячката“, която те занасят в гнездата си, са части от телата на маймуни. 409
През деня трябва да си отваряш очите на четири. Взаимната защита – наблюдателните
постове и сигналите за тревога, когато орелът се спуска надолу – се превръща в нещо
жизненоважно.
Когато търсещите храна павиани се натъкнат на хищници, първата им реакция е да
сплотят редиците си и да ускорят крачка.410 Този модел на колективно поведение, което
ние веднага бихме определили като военизирано, се явява много древен адаптивен от-
говор на заплахата от хищници. Успешните хищници могат да подтикнат евентуалната
си плячка да се развие много бързо – към бинокулярно зрение, дървесни акробатики,
взаимна подкрепа, бойни умения, които да могат бързо да се активират, интелигентност
и общи военни качества.
Маймуните се раждат със способността да разпознават значението на различното из-
ражение на лицето, въпреки че знанието за това как следва да се реагира на дадено из-
ражение зависи най-вече от личния опит и се добива допълнително. Има отделни мо-
зъчни неврони, които се активират с предимство, когато една маймуна види очите, ус-
тата или козината на друга. Дори съществуват един вид мозъчни клетки, чиято функция
е да се грижат единствено за наведените или свитите пози. Лицевото изражение и позата
на тялото на един примат имат значение, което е предварително програмирано, а не е
просто въпрос на обществени правила. При мъжката резусна маймуна погледът „ела
насам“ се състои в издаване напред на брадичката и свиване на устните. Ако сте резусна
маймуна (независимо от пола), за вас е важно – дори и в началото на вашата кариера –
да знаете какво точно означава това.
Една от функциите, която развива усъвършенстващият се мозък на приматите, е да
трупа недоволство. В общия случай маймуните се помиряват – често като церемониално
се подлагат една на друга – в рамките на няколко минути след края на битката. При
мъжките шимпанзета това може да отнеме часове или дори дни, въпреки помирителната
роля на женските. Помежду си обаче женските далеч не са толкова всеопрощаващи. Те
могат да изпитват лоши чувства до края на живота си. При хората злопаметността и на
двата пола може да обхване от секунди до хилядолетия. Дори и при маймуните често

409
Terborgh, J. „The Social Systems of the New World Primates: An Adaptationist View“, in J. G. Else and P. C. Lee, eds.,
Primate Ecology and Conservation (Cambridge: Cambridge University Press, 1986), pp. 199-211.
410
Sigg, H. „Differentiation of Female Positions in Hamadryas One-Male-Units“, Zeitshrift für Tierpsychologie 53 (1980), pp.
265302.

265
може да се случи така, че назряващото недоволство срещу даден индивид да обхване и
неговите родственици. Сред многобройните нови социални форми, изобретени от при-
матите, са също така и семейните вражди и вендетите, които понякога се проточват в
продължение на много поколения – предвестници на нашата ранна история.
Както и при много други бозайници, при приматите агресията, господството, защи-
тата на територията и сексуалният импулс са подвластни на циркулиращия в кръвта
тестостерон, който се произвежда главно в тестисите. Това е било вярно почти със си-
гурност и за най-ранните примати, както и много преди тях. Колкото повече тестостерон
и други андрогени достигат до развиващия се мозък на зародиша, толкова по-изявени
ще бъдат тези мъжки характеристики у порасналия индивид. Колкото по-ниско е нивото
на тестостерона у даден мъжкар, толкова по-слаби ще бъдат тези наклонности и толкова
по-вероятно ще бъде той да позволява на другите мъжки да му се качват. Но нивата на
тестостерона отговарят също и на царската мантия. Когато един самец с нисък ранг се
натъкне на разгонена женска, а в района не присъства нито един по-висшестоящ инди-
вид, нивата на тестостерона в кръвта му се покачват. Макар и в определени граници,
приматите са способни да се издигнат до нивото на ситуацията. Службата прави май-
муната.
При много видове примати (макар при хората това обикновено да не е така) мъжките
индивиди демонстрират подчертани предпочитания към самки, които вече имат потом-
ство. По-младите женски трябва да полагат специални усилия, за да бъдат съблазни-
телни.411 Вече описахме бдителността, с която мъжкарят алфа охранява своите женски,
която обаче е ограничена само за времето на тяхната овулация. Въпреки това при при-
матите сексът се е развил до нещо много повече от просто средство за възпроизвеждане
и за прекомбиниране на ДНК-молекули. Целогодишният, на практика насилствен секс
с многобройни партньори – описван от човешки наблюдатели като „промискуитетен“,
„покварен“, „перверзен“ и „безразборен“ – явно има своите дълбоки основания. Той
служи като механизъм за социализация. Това е най-ясно при бонобите. Въпреки сексу-
алната ревност, той сплотява групата. Той предоставя връзки на обич, общи цели, сред-
ство за идентифициране с останалите и за смекчаване на опасната агресивност. Същ-
ността на жизнената среда на приматите се състои от един общностен, социален живот,
в който можем да разпознаем много аспекти на човешкото общество и култура. Сексът
се явява един от основните мотиви за този комунален живот.
Примерът на родителите е много важен при тези животински видове, при които нау-
ченото по време на детството играе толкова голяма роля. Йерархиите на доминиране
смекчават насилието (но не и агресивността) вътре в групата. Кооперирането е важно
за всеки лов, критично при ловуването на по-големи животни и понякога от съществено
значение за избягването на хищници. Едно изследване върху тридесет различни вида
примати (живеещи в естествената си среда) показва, че вероятността даден индивид да
бъде изяден в рамките на една година е едно към шестнадесет. 412 Избягването на хищ-
ници заема много висока позиция сред приоритетите на приматите – комуналният жи-
вот осигурява възможността за ранно предупреждение и обща защита.
Южноафриканските маймуни са се отдалечили малко от сравнително сигурната гора
и са навлезли в откритата савана, която предлага по-малко защита и крие по-големи

411
Anderson, Connie M. „Female Age: Male Preference and Reproductive Success in Primates“, International Journal of
Primatology 7 (1986), pp. 305-326.
412
Cheney, Dorothy L., and Richard W. Wrangham. „Predation“, Chapter 19 in in Barbara Smuts, Dorothy L. Cheney, Robert
M. Seyfarth, Richard W. Wrangham, and Thomas T. Struhsaker, editors, Primate Societies (Chicago: University of Chicago Press,
1986), pp. 227-239.

266
опасности. Ако им бъдат пускани на запис техните собствени викове, може да се уста-
нови, че те имат специфични, лесно разпознаваеми алармени сигнали, които предизвик-
ват точно определени реакции – за питон или черна мамба (тогава всички се изправят
на пръсти и започват да се оглеждат тревожно в тревата около тях), за нападение на орел
(всички поглеждат нагоре към небето и бързо се скриват в най-гъстите листа) и за лео-
пард (всички се хвърлят да се катерят по дърветата). Различните хищници предизвикват
различни сигнали и различно защитно поведение. Отговорите са отчасти заучени. Мал-
ките ужасено започват да сигнализират за нападение на орел, дори ако летящата в не-
бето птица не представлява никаква опасност. Понякога причината е някой падащ лист.
Постепенно започват по-точно да идентифицират нещата. Учат се от собствения си опит
и от наблюденията си върху другите. Имат широк набор от звуци, някои от които уче-
ните смятат, че могат да разберат. Те създават поне едно повърхностно впечатление, че
разговарят помежду си. По няколко различни начина комуналността може да стимулира
социалната интелигентност, която изглежда най-развита в сравнение с всички други
форми на живот на Земята при приматите.
Страхът, който южноафриканските маймуни изпитват към змиите, съществува също
и при павианите, шимпанзетата и много други видове примати. Ако покажете на една
резусна маймуна змия или нещо, което да прилича на змия, тя е в състояние едва ли не
да излезе от кожата си от страх. Направете същия експеримент с отгледани в лаборато-
рия индивиди, които никога не са виждали змия, и ще установите, че – макар някои от
тях да показват страх – те остават много по-спокойни. Един опит с диви шимпанзета
показва, че фобията от змии може да бъде сведена до почти поносими нива, ако всеки
път, когато на някое животно бъде показана змия, освен това му се предлага и банан.413
При това положение трябва ли да разглеждаме страха от змии като вроден, или той е
част от информацията, която майките предават на децата си? Или пък става дума за
наследствен страх, който е смекчен при лабораторните маймуни, тъй като те привикват
към присъствието на безобидни, подобни на змии предмети – например маркучи? Какво
трябва да търсим в случая – наследственост или околна среда? Дали знанието за това
как изглежда една змия и че въпросната змия не мисли нищо добро на приматите е за-
кодирано в генетичната информация? Или бебетата примати просто много внимателно
наблюдават възрастните и повтарят действията им?
Отговорът почти със сигурност е комбинация от двете. Изглежда, в мозъците на при-
матите съществува някаква вродена програма за непоносимост към змиите. Това обаче
не е затворена програма, която да остава недостъпна за новопридобита от външния свят
информация. Напротив – това е отворена програма, която може да бъде модифицирана
от придобития опит – например нещо като „По мое време имаше много змии, които
нищо не са ми направили, т.е. не е задължително змиите да ме плашат чак толкова“ или
пък „Всеки път когато видя змия, отнякъде внезапно се появява банан. Змиите си имат
и добрите страни“. При приматите повечето програми са отворени, адаптивни, промен-
ливи, способни да се нагодят към нови обстоятелства – и следователно неизбежно но-
сещи белезите на двузначност, сложност и непоследователност.
Според общоприетата съвременна хронология 414 тази линия, която е била предопре-
делена да доведе до нашата поява, се е отделила от клона на маймуните от Стария свят

413
Mineka, Susan, Richard Keir and Veda Price. „Fear of Snakes in Wild– and Laboratory-reared Rhesus Monkeys (Macaca
mulatto)“ Animal Learning and Behavior 8 (4) (1980), pp. 653-663.
414
Bailey, Wendy J., Kenji Hayasaka, Christopher G. Skinner, Susanne Kehoe, Leang C. Sien, Jerry L. Slighton and Morris
Goodman. „Reexamination of the African Hominoid Trichotomy wuth Additional Sequences from the Primate β-Globin Gene

267
преди около 25 милиона години; от гибоните – преди около 18 милиона години; от оран-
гутаните – преди 14 милиона години; от горилите – преди 8 милиона години и от шим-
панзетата – преди около 6 милиона години. Бонобите и обикновените шимпанзета са
поели всеки по своя път преди около 3 милиона години. Нашият род – Homo – е на около
2 милиона години. Видът ни – Homo sapiens – е може би на около 100 000 или 200 000
години – еквивалентът на последния ден от живота на петдесетгодишен човек.
Отдадени на комуналния обществен живот, подложени на интензивен селективен на-
тиск от страна на хищниците, с бързо развиващи се мозъци и по същество институцио-
нализирано обучение на малките, приматите създават нови форми на интелигентност.
Успехите им се дължат отчасти на тяхното любопитство, склонност към експерименти-
ране и бърза мисъл.

Тук ще ви представим описание, оставено ни от японски приматолог, на забележи-

телната поредица събития, случили се в колония макаци, изолирани на малкия остров
Кошима. В началото – през 1952 г. – на острова имало само 20 маймуни. През следва-
щото десетилетие техният брой почти се утроил. Естествените източници на храна на
Кошима са недостатъчни, поради което се наложило на маймуните да бъдат доставяни
допълнителни припаси – сладки картофи и жито, които наблюдаващите ги приматолози
изсипвали на брега.
Всеки, който е ходил на пикник на плажа, знае, че не е никак приятно полепналият
по храната пясък да му хруска между зъбите. През септември 1953 г. женската Имо, на
възраст година и половина, установила, че може да изчисти пясъка от своите сладки
картофи, като ги измие в течащия наблизо поток:

„Следващият индивид, който се научи да си мие картофите, беше приятелят на

Имо. Това стана през октомври 1953 г. Майката на Имо и още един мъжкар започнаха
да правят същото през януари на следващата година. През следващите години (1955
и 1956) още трима от роднините на Имо (нейният по-малък брат, по-голямата ѝ сес-
тра и една племенница) и четири животни от други семейни групи (две от които с
една година по-млади, а други те две – с една година по-възрастни от Имо) възприеха
тази практика. Следователно, с изключение на нейната майка, всички останали инди-
види, които усвоиха бързо миенето на картофите, бяха или връстници на Имо, или
нейни по-млади роднини...
След 1959 г. моделът на разпространение на информация се промени. Миенето на
картофите в потока вече не беше нова форма на поведение. Всяко новородено вече
можеше да наблюдава своите родители и останалите възрастни да мият картофите
си и съответно да усвои това поведение от тях – заедно с традиционния хранителен
репертоар на групата. В периода, когато малките са все още зависими от майчиното
мляко, те биват водени на брега на потока. И докато техните майки мият карто-
фите, те внимателно следят действията им и слагат в устата си парчетата, които
техните родители са изпуснали във водата. Повечето деца усвояват миенето на кар-
тофи на възраст между една година и две години и половина...
През втория период (от 1959 г. до наши дни, периодът на „предкултурно разпрост-
ранение“) придобиването на умението за миене на картофи вече не зависеше от пола
и възрастта на индивида. През втория период буквално всички индивиди... вече бяха

Cluster“, Molecular Phylogenetics and Evolution, in press, 1993. Вж. също C. G. Sibley, J. A. Comstock and J. E. Ahlquist, „DNA
Hybridization Evidence of Hominid Phylogeny: a Reanalysis of the Data“, Journal of Molecular Evolution 30 (1990), pp. 202-236.

268
придобили този навик от майките си или от своите другарчета от детските и юно-
шеските си години.“

Все още обаче съществувал проблема с опесъченото жито – чак до второто прозрение
на Имо:

„През 1956 г., когато Имо беше вече на четири години, тя взе шепа жито и пясък и
отиде на потока. Когато хвърли във водата житото, пясъкът потъна, а зърната ос-
танаха да плуват на повърхността и можеха лесно да бъдат събрани с ръка, вече
чисти. Тази златотърсаческа техника 415 също беше възприета от някои други май-
муни. Скоро още много животни я усвоиха...
В сравнение с миенето на картофите, промиването на житото се разпространи
доста по-бавно...
Изглежда, промиването на житните зърна изисква по-голямо разбиране на връз-
ката между обектите и е особено трудно за усвояване, тъй като маймуната трябва
първо да „захвърли“ храната, докато при измиването на един картоф той остава в
ръката ѝ през цялото време.“416

Имо е гений сред приматите, Архимед или Едисон на макаците. Нейните изобретения
се разпространяват бавно. Обществото на макаците – подобно на традиционните чо-
вешки общества – е много консервативно. Може би за възприемането им способства и
фактът, че тя произхожда от семейство с висок статус – в един вид, който е изцяло от-
даден на наследствения матриархат. Както обикновено, възрастните мъжкари усвояват
новостите най-бавно и показват крайна упоритост. Една женска е измислила процеса,
другите женски го копират и едва тогава се включват подрастващите индивиди и от
двата пола. В крайна сметка малките го усвояват от скута на своите майки. Нежеланието
на възрастните мъжкари би трябвало да ни каже нещо. Те са силно конкурентни и обсе-
бени от идеята за йерархията. Не са много добри в сприятеляването, нито дори в създа-
ването на съюзи. Възможно е да са почувствали заплахата от това да бъдат унижени –
ако започнат да имитират Имо, ще излезе, че следват нейното водачество. Това би озна-
чавало, че в някакъв смисъл са станали нейни подчинени и следователно са загубили
високия си статус. Май е по-добре да ядат пясък.
По целия свят няма друга група макаци, която да е направила подобни открития.
Вярно е, че след 1962 г. макаците и по други острови, както и на континента, започват
да мият храната си преди ядене. Остава неясно обаче, дали това е плод на независими
открития, или е някакъв вид културна дифузия. През 1960 г. например Юго – един ма-
как, усвоил вече миенето на картофи – отива с плуване от Кошима до съседния остров
и остава там в продължение на четири години. Възможно е именно той да е обучил мес-
тната популация макаци. 417 Може би е имало някой друг маймунски Архимед, а може
би не. Имо е единствената, за която знаем със сигурност.

415
Методът за промиване на злато е много подобен.
416
Nishida, Toshisada. „Local Traditions and Cultural Transmission“, Chapter 38 in Smuts et al., eds., op. cit., pp. 467, 468.
Една от оригиналните дискусии в S. Kawamura, „The Process of Subculture Propagation Among Japanese Macaques“, in Primate
Social Behavior, C. A. Southwick, ed. (New York: van Nostrand, 1963); и A. Tsumori, „Newly Acquired Behavior and Social
Interaction of Japanese Monkeys“, in Social Communication Among Primates, S. Altman, ed. (Chicago: University of Chicago
Press, 1982).
417
Kawai, Masao. „On the Newly-Acquired Pre-Cultural Behavior of the Natural Troop of Japanese Monkeys on Koshima
Islet“, Primates 6 (1965), pp. 1-30.

269
 За всеобщото възприемане на тези две очевидно полезни изобретения е необходимо
цяло едно поколение. 418 Консервативността, непоклатимостта на обществените пред-
разсъдъци и нежеланието да бъде възприета някаква нова практика, макар нейните пре-
димства да са очевидни – всичко това далеч не е ограничено до света на японските ма-
каци.419 Възможно е упоритостта на възрастните мъжкари да е следствие от това, че с
напредването на възрастта способностите ни да усвояваме нова информация отслабват.
При хората юношите, изглежда, са много по-добри в това да боравят с персоналния
компютър или да програмират видеото. Това обаче не обяснява, защо възрастните жен-
ски макаци се научават толкова по-бързо от своите мъжки партньори.
Можем да видим как подобни открития – направени от различни, почти изолирани
групи – са в състояние да доведат до културна диференциация дори при маймуните.
Естествено би било да предположим, че един много по-изобретателен вид примати, при
който различните групи често влизат в някаква форма на контакт – конфликт или съ-
перничество, – би могъл да развие забележителни нови форми на култура и технологии.

Един древен алжирски мит разказва, че преди много време човекоподобните маймуни
притежавали дарбата да говорят, но били лишени от нея поради прегрешенията си пред
боговете. В Африка (и не само там) има още много подобни истории. 420 Според една
друга широко разпространена африканска история човекоподобните маймуни могат да
говорят, но от предпазливост избягват да го правят – защото говорещите маймуни, след
като са демонстрирали по този начин своята интелигентност, ще бъдат накарани от хо-
рата да работят. Мълчанието им е доказателство за тяхната мъдрост. Понякога се случва
някое местно племе да покаже на някой посетил ги изследовател шимпанзе с много за-
бележителни умения, и да му доверят, че то също така може и да говори. Никое обаче
не е проявило тази своя дарба, поне не и в присъствието на изследователя.
Люси е една от най-големите знаменитости сред шимпанзетата. Тя беше сред пър-
вите, които се научиха да използват човешка реч. Устата и гърлото на шимпанзетата
нямат същото устройство като нашите и не са пригодни за членоразделен говор. През
60-те години на XX в. психолозите Беатрис и Робърт Гарднър си поставят въпроса дали
шимпанзетата не са интелектуално способни да говорят, но да са възпрепятствани да го
правят от своята анатомия. Шимпанзетата са невероятно сръчни. По тази причина се-
мейство Гарднър решават да научат едно от тях, наречено Уошо, да използва езика на
жестовете – американския амеслан, който се използва от хората с увреден слух. При
него всеки жест означава дума, а не сричка или знак. В този смисъл езикът амеслан е
по-подобен на китайските идеограми, отколкото на латинската, гръцката, арабската или
еврейската азбука.

418
Тези открития доведоха до широко възприетия, но напълно неоснователен мит, който понякога е наричан „феномена
на стотната маймуна“ (Lyall Watson, Lifetide [New York: Simon and Schuster, 1979]; Ken Keyes, Jr., The Hundredth Monkey
[Coos Bay, OR: Vision, 1982]). Твърди се, че миенето на картофи се разпространява бавно сред колонията макаци, но само
докато не се достигне до някакъв критичен праг; щом и стотната маймуна научи новата техника, това знание внезапно –
„за една нощ“ – се възприема от всички. Проявява се нещо като паранормално колективно съзнание. От това се извеждат
най-различни назидателни поучения за човечеството. За съжаление няма каквито и да било данни в полза на тази стопляща
сърцето хипотеза (Ron Amundson, „The Hundredth Monkey Phenomenon“, in The Hundredth Monkey and Other Paradigms of
the Paranormal, Kendrick Frazier, editor [Buffalo, N.Y.: Prometheus, 1991], pp. 171-181.) Изглежда, става дума за някаква по-
късна измислица.
419
След като среща мощна съпротива на своята нова квантова теория, физикът новатор Макс Планк отбелязва, че е
необходимо едно цяло поколение физици, за да бъде възприета една напълно нова идея, независимо от това, което тя е в
състояние да обясни.
420
McDermott, William Coffmann. The Ape in Antiquity (Baltimore: Johns Hopkins Press, 1938).

270
 Младите женски шимпанзета се оказват много добри ученици. Някои от тях успяват
да усвоят речници от по няколкостотин думи. Джулиан Хъксли – внук на Т. X. Хъксли
и водеща фигура в еволюционната биология – веднъж заявил, че „много животни могат
да изразят факта, че са гладни, но нито едно от тях – с изключение на човека – не може
да си поиска яйце или банан“.421 Cега внезапно се появяват шимпанзета, които настоя-
телно да молят за банани, портокали, шоколадови бонбони и още много други неща,
всяко от които е представено от различен символ. Както установява очарованата пуб-
лика от хора с увреден слух, гледаща видеозаписите на жестикулиращите шимпанзета,
съобщенията им често са напълно ясни, недвусмислени и очевидно на място с оглед
контекста. Твърди се, че са способни да използват знаците си в рамките на една доста
последователна граматика и да съставят от познатите думи изречения, с които не са се
сблъсквали никога преди това. Оказва се, че шимпанзетата могат да генерализират упот-
ребата на думи като „повече“ в нови контексти – като например „повече да върви“ и
„повече плод“.422 Гледката на един лебед провокира спонтанното образуване на неоло-
гизъм, който независимо от това широко се използва при хората – „водна птица“.
Люси е една от първите. Именно тя сигнализира „бонбон пия“, след като за първи път
опитва диня и „плаче боли храна“ след първия си сблъсък с репичките. Твърди се, че е
била способна да направи разлика между значенията на „Люси гъделичка Роджър“ и
„Роджър гъделичка Люси“. Гъделичкането е близко по смисъл до вчесването и приг-
лаждането. Докато бавно разгръща страниците на едно списание, Люси прави знака за
„котка“, когато види снимка на тигър, и за „пия“ пред някаква реклама за вино. Тя има
своя човешка доведена майка. В крайна сметка, по време на лабораторните експери-
менти с езика на жестовете тя е само на няколко години, а младите шимпанзета имат
особена нужда от емоционална подкрепа. Един ден, когато нейната доведена майка,
Джейн Темерлин, излязла от лабораторията, Люси се заглежда след нея и прави знаците
за „Плаче аз, аз плаче“.
Грамотните в езика амеслан шимпанзета често са били наблюдавани да правят знаци
помежду си, когато мислят, че наоколо няма никой друг. Възможно е да се отнася само
за игра на думи – нещо като опит да се упражни новопридобитото умение. Или пък ек-
сперимент, целящ да провери, дали с правилните думи не биха могли да „призоват“
например някакъв „плод“ да се появи във въздуха, макар наоколо да няма хора. Когато
хората са в лабораторията, тази практика работи много добре.
До каква степен Люси и нейните другари разбират езика на жестовете, който използ-
ват, и до каква степен просто запаметяват последователности от знаци, чието истинско
значение не могат да схванат – това все още е предмет на научни дискусии. До каква
степен всяка една от тези възможности е валидна за човешките деца, които учат своя
първи език – това също е предмет на спорове.
Може би са били записани само правилните попадения, но не и пропуските. Т.е. може
би Люси и останалите евентуално грамотни в езика на жестовете шимпанзета са възп-
роизвеждали голямо количество повече или по-малко произволни знаци, които са били
записвани от човешките наблюдатели и обсъждани на научните срещи, само ако са съ-

421
Huxley, Julian. The Uniqueness of Man (London: Chatto and Windus, 1943), p. 3.
Gardner, В. Т., and R. A. Gardner. „Comparing the Early Utterances of Child and Chimpanzee“, in A. Pick, editor, Minnesota
422

Symposium in Child Psychology (Minneapolis, MN: University of Minnesota Press, 1974), volume 8, pp. 3-23.

271
ответствали на контекста, но са били игнорирани, ако са били неадекватни на ситуаци-
ята или пък неразбираеми. Това е анекдотичната заблуда, която съпътства този клон на
науката.423 Анекдотите обаче са много и поразителни.
Психологът Хърбърт Теръс и неговите колеги са направили едно от най-сериозните
изследвания върху лингвистичните и граматическите способности на човекоподобните
маймуни. Те записват на видеокасети около двадесет хиляди знака, направени от едно
мъжко шимпанзе на име Ним, 424 което е усвоило употребата на около сто различни
жеста. Ним редовно подава сигнал „Играй мен“ и „Ним яде“ в правилния контекст и
очевидно с разбиране. Въпреки това Теръс заключава, че няма доказателства за това
Ним да е в състояние да свърже повече от два знака последователно по такъв начин, че
да отговарят на ситуацията. Средната дължина на изреченията му е под две думи. Най-
дългото записано изречение гласи следното: „Дай портокал мен дай яде портокал мен
яде портокал дай мен яде портокал дай мен ти.“ Изглежда малко несвързано, но порто-
калите наистина са вкусни, а шимпанзетата не са известни със своето търпение. Освен
това всеки, който е прекарал известно време с възбудено малко дете, ще разпознае ха-
рактерния синтаксис. Отбележете, че при четири от думите няма нито една излишна
(„дай мен портокал ти“) и че сред шестнадесетте няма нито една, която да е извън кон-
текста. Наблягането чрез повторение е често срещано явление в човешките езици. Но
простотата на изреченията на шимпанзетата е накарала много лингвисти и психолози
да разглеждат техните езикови способности като не особено впечатляващи. Освен това
Ним е подценяван и поради това, че често прекъсва знаците на своя учител със свои
собствени, че твърде много подражава (т.е. че повтаря жестовете на треньора си) и че
не е изобретил граматични правила като например последователността от подлог и ска-
зуемо.
Тези заключения на свой ред биват подложени на критика. Шимпанзетата имат нужда
от близки емоционални връзки за чисто социални цели и бихме могли да предположим,
че това е особено валидно за нещо толкова трудно, каквото е езикът. Наместо това Ним
сменя шестдесет различни треньора за един период от четири години. Съществува оп-
ределено напрежение между любящата среда, която се установява при контакт между
двама души и която може да се окаже необходима за усвояването на езиковите умения,
и емоционално стерилните протоколи, които са необходими научните резултати да бъ-
дат напълно достоверни и освободени от ентусиазма на изследователите. Често е било
наблюдавано, че човекоподобните маймуни влагат повече творчество в своите жестове
при спонтанни обстоятелства в ежедневния си живот, отколкото по време на експери-
менталните сесии. Освен това трябва да се отчетат и строгите условия, при които се
провеждат експериментите с Ним – точно обратното на спонтанността. Оплакванията,
че Ним прекъсва своя треньор, също трябва да бъдат разгледани критично, тъй като
използващите амеслан хора могат да правят знаци едновременно, без да си заглушават
репликите – едно предимство на жестовете пред речта. Забавеното подражание е точно

423
Наричана още заблуда на изброяването на благоприятните обстоятелства. Не се предполагат нечестни намерения.
Става дума за един от тези провали на логиката, към които хората са предразположени. Просто не се справяме с ролята на
безпристрастни наблюдатели.
424
Terrace, H. S., L. A. Pettito, R. J. Sanders and T. G. Bever. „Can an Ape Create a Sentence?“ Science 206 (1979), pp. 891-
902; C. A. Ristau and D. Robbins, „cognitive Aspects of Ape Language Experiments“, in D. R. Griffin, editor, Animal Mind-Human
Mind (Report of the Dahlem Workshop on Animal Mind-Human Mind, Berlin, March 22-27,1981) (Berlin: Springer-Verlag, 1982),
p. 317.

272
това, което правят децата, когато усвояват език. По всички тези причини въпросът, до-
колко човекоподобните маймуни притежават граматически умения, все още не може да
се разглежда като затворен.425
И все пак е очевидно, че шимпанзетата могат да използват нещо като зачатъци на език
с много по-голяма лекота, отколкото се е смятало за възможно преди експериментите
на семейство Гарднър. Те са в състояние недвусмислено да асоциират определени знаци
с определени хора, животни и предмети – което едва ли трябва да ни учудва, при поло-
жение че има маймуни, които имат различни сигнали за тревога и защитни стратегии за
различните хищници. Шимпанзетата могат да усвоят един елементарен речник от ня-
колкостотин думи, което е сравнимо с нивото на едно двегодишно дете. Известно е, че
шимпанзетата, които познават жестовете и са израснали заедно, от време на време съв-
сем спонтанно си разменят знаци. Има случай, при който младо шимпанзе усвоило де-
сетки знаци от друго, обучено в амеслан животно, при това без човешка намеса. 426
„Можем да смятаме за доказано – заявява психолога Уилям Джеймс, – че най-елемен-
тарната разлика между човешкия мозък и този на по-примитивните същества е неспо-
собността на последните да свързват идеите според степента на тяхното сходство.“ Спо-
ред него това е много по-фундаментална причина за уникалността на хората, отколкото
са разумът, езикът и смехът – те, смята той, са се породили именно от разпознаването
на подобието между идеите.427
На няколко шимпанзета е предаден общ символ, с който да описват всяка една от три
различни храни, както и още един такъв, обозначаващ всяко едно от три сечива. След
това те са научени на индивидуалните имена на други храни и други сечива и им е пос-
тавена задачата да ги подредят по съответните категории – не самите нови храни и се-
чива, а произволните имена на храните и сечивата. Справят се изключително добре.428
Как е възможно това, освен ако шимпанзетата не боравят с абстрактни идеи и не „свър-
зват идеите според степента на тяхното сходство“? На едно друго опитомено шимпанзе,
Вики Хейс, са дадени два купа снимки – един с такива на хора и един с други животни.
След това към тях са прибавени още допълнителни снимки, които тя да трябва да разп-
редели към всеки един от двата купа. Изпълнението ѝ е блестящо, с едно малко изклю-
чение – поставя собствената си снимка при тези на хората.
Психоложката Сю Савидж-Румбау429 и нейните колеги са разработили клавиатура с
256 идеограми. Всяка от тях обозначава нещо, което представлява интерес за шимпан-
зетата – „гъделичкам“, „преследвам“, „сок“, „топка“, „буболечка“, „къпина“, „банан“,
„навън“, „видеокасета“ и т.н. Идеограмите не изобразяват това, за което се отнасят. Те

425
Terrace, Herbert S. Nim (New York: Knopf, 1979); H. S. Terrace, L. A. Pettito, R. J. Sanders, and T. G. Bever, „Can an Ape
Create a Sentence?“ Science 206 (1979), pp. 891-902; Robert M. Seyfarth, „Vocal Communication and Its Relation to Language“,
Chapter 36 in Barbara Smuts et al., eds., op. cit.
426
Fouts, Roger S., Deborah H. Fouts and Thomas E. Van Cantfort. „The Infant Loulis Learns Signs from Cross-fostered
Chimpanzees“, in R. A. Gardner, В. T. Gardner, and T. E. Van Cantfort, eds., Teachings Sign Language to Chimpanzees (New
York: State University of New York Press, 1989).
427
The Great Ideas: A Syntopicon of Great Books of the Western World, Volume II, Mortimer J. Adler, editor in chief, William
Gorman, general editor, Volume 3 of Great Books of the Western World, Robert Maynard Hutchins, editor in chief (Chicago:
William Benton/ Encyclopaedia Britannica, 1952, 1977), Introduction to Chapter 51, „Man“.
428
Savage-Rumbaugh, E. S., D. M. Savage-Rumbaugh, S. T. Smith and J. Lawson. „Reference – the Linguistic Essential“,
Science 210 (1980), pp. 922-925.
429
Greenfield, Patricia Marks, and E. Sue Savage-Rumbaugh. „Grammatical Combination in Pan paniscus: Processes of
Learning and Invention in the Evolution and Development of Language“, in „Language“ and Intelligence in Monkeys and Apes,
Sue Taylor Parker and Kathleen Gibson, editors (Cambridge: Cambridge University Press, 1990); idem, „Imitation, Grammatical
Development, and the Invention of Protogrammar by an Ape“, in Biological and Behavioral Determinants of Language
Development, Norman Krasnegor, D. M. Rumbaugh, R. L. Schiefelbusch and M. Studdert-Kennedy, editors (Hillsdale, NJ: Erlbaum,
1991).

273
представят геометрични или абстрактни фигури, съвсем произволно отнесени към един
или друг предмет. Учените се опитват да обучат на този лексикографски език едно въз-
растно женско бонобо, но то се оказва невъзприемчив ученик. Нейният шестмесечен
син Канзи често съпровожда майка си на учебните сесии и като общо бива пренебрегван
от изследователите. Две години по-късно, след като вече отлично познава лаборатор-
ната рутина, без обаче да е бил обучаван (без например някой да му е давал банан за
това, че е натиснал клавиша за „банан“), Канзи демонстрира, че е усвоил това, на което
те са се опитали да научат майка му. (В крайна сметка интересът му става толкова явен,
че е трудно да бъде пропуснат – той скача върху главата или ръката ѝ, или направо
върху клавиатурата в момента, в който тя трябва да избере дадена идеограма.) Фокусът
на изследването се прехвърля върху него.
На четиригодишна възраст той вече напълно е усвоил клавиатурата и съвсем спо-
койно използва идеограмите, за да иска, потвърждава, имитира, избира дадена алтерна-
тива, да изрази емоция или просто коментар. Първо ще посочи последователността на
бъдещите си действия и едва след това ще ги извърши. Като комбинира две идеограми
за действие, той ще предскаже (или по-скоро – разкрие) непосредствено следващите съ-
бития. Ако натисне клавишите за „преследвам, гъделичкам“, той ще се впусне да прес-
ледва и гъделичка изследователя или някое друго шимпанзе, и много рядко първо ще
започне да го гъделичка, а едва след това – да го преследва. Канзи може да напише
„скрия фъстък“ и да направи точно това. Изглежда трудно да се отрече, че Канзи има
ясна мисловна представа за бъдещите си действия, както и за тяхната точна последова-
телност. С течение на времето той развива и други граматични правила, особено поста-
вянето на действието преди обекта, вместо обратното („хапя домат“, а не „домат хапя“).
Изобретяването на граматиката е много по-впечатляващо, отколкото простото ѝ усвоя-
ване.
И все пак, дори и няколко години по-късно, около 90% от изреченията на Канзи про-
дължават да се състоят от един-единствен символ.430 Те много рядко обхващат повече
от два символа. Същият модел по-рано е забелязан и при Иим. Може би тук се сблъск-
ваме с някакви фундаментални ограничения в езиковите способности на шимпанзетата.
Канзи освен това показва – отново вследствие от едно случайно откритие, – че може
да разбира стотици думи говорим английски. Поставете слушалки на ушите му, разпо-
ложете се в някоя друга стая и го помолете нещо по микрофона. Видеокамерата показва,
че Канзи прави точно това, което сте го помолили. Ако нещата бъдат направени по този
начин, няма как на животното да бъдат подадени несъзнателни жестове или сигнали.
Ето няколко типични примера за над шестстотинте молби, които Канзи без колебание
изпълнява: „Сложи раницата в колата“, „Виждаш ли камъка? Можеш ли да го сложиш
в шапката?“, „Изнеси гъбите навън“, „Обели портокала“, „Изяж домата“ и „Искам
Канзи да хване Роузи“. Дори и грешките на Канзи не са толкова сериозни. Когато чуе
„Можеш ли да поставиш гумената лента на крака си?“, той бързо я слага на главата си. 431
Представянето му отговаря на това на едно дете на две години и половина, подложено

430
Един от рецензентите на книгата заяви, че това изречение е все едно да кажеш, че „90% от материалите, изкопани от
една златна мина, не са злато“.
431
Тези експерименти, проведени от Сю Савидж-Румбау и Дуейн Румбау са описани накратко в D. S. Rumbaugh,
„Comparative Psychology and the Great Apes: Their Competence in Learning, Language and Numbers“, The Psychological Record
40 (1990), pp. 15-39. Едно по-детайлно описание в Е. Sue Savage-Rumbaugh, Jeannine Murphy, Rose Sevcik, S. Williams, K.
Brakke, and Duane M. Rumbaugh, „Language Comprehension in Ape and Child“, Monographs of the Society for Research in Child
Development, in press, 1993.

274
на същия набор експерименти. Установено е, че и други боноби разбират говорим анг-
лийски.
Канзи обожава да си играе с топки. Скрийте една топка на едно от седемте предвари-
телно определени места в 55-акровата гора на лабораторията, посочете му чрез идеог-
рама или просто му кажете къде е топката и Канзи с голяма точност се отправя към
даденото място, търси я и я намира.432 В този случай има награда за това, че разбира
говорим английски. В повечето случаи обаче Канзи не получава нищо, освен одобрени-
ето на хората и може би някакво лично удовлетворение от способността си да общува.
Мотивите на едно дете, което се учи да говори, едва ли са много по-различни.
В една друга лаборатория, женско шимпанзе на име Сара се оказва в състояние да
разпознае, че червеното в по-голяма степен от зеленото характеризира една ябълка (до
този момент не се е сблъсквала с породата на баба Смит) и че квадратче с дръжка при-
лича повече на ябълка от квадратче без дръжка. Освен това тя може да асоциира думите
за всяко едно от тези свойства на ябълката с думата за ябълка. Въпросните думи не са
на амеслан, а на един символичен език с пластични символи, на който тя е обучена, като
символите не изобразяват предметите, които обозначават. 433 ( Например символът на
„ябълка“ е малко синьо триъгълниче.) Как е възможно това, освен ако шимпанзетата не
са способни да боравят с абстрактни понятия и да категоризират?
Други експерименти са показали, че шимпанзетата са способни да разсъждават чрез
аналогии и чрез транзитивни умозаключения, описани от откривателя на този аспект на
мисленето при шимпанзетата като „А г В, В г С, следователно А г С, където г се явява
някакъв вид преходна връзка, като например „по-голямо от“.434 (Доколкото знаем, има
такива критици, които не са в състояние да разберат предходното изречение, и все пак
отричат наличието на разум при шимпанзетата.) Провеждани са и други опити, които
са били интерпретирани като демонстриращи, че шимпанзетата приписват на други ин-
дивиди различни мисловни състояния, или – както са се изразили психолозите Дейвид
Премак и Г. Удруф – че шимпанзетата имат „теория за мозъка“.435
Областите, в които лингвистичните способности на шимпанзетата не достигат, са гра-
матиката и синтаксисът. Те не могат да се справят с подчинените изречения, определи-
телния член и предлозите, времената, спреженията на глаголите и други подобни – в
това също приличат на децата, които за първи път учат език. Отсъствието на тези гра-
матически механизми пречи на ясното изразяване и на най-простите идеи. Тенденцията
е да се натрупват недоразумения. Тъй като разполагат с малък речников запас, те при-
личат на някой американец на средна възраст, който се опитва да си припомни науче-
ното по френски в гимназията, за да се разбере с жители на селските райони на Прованс.
Една по-добра аналогия биха били т.нар. „пиджин“-езици,436 които възникват на грани-
ците на два или повече напълно развити, но много различни човешки езика. Въпреки
лингвистичните си умения, говорещите в крайна сметка прибягват до нещо като езика

432
Rumbaugh, D. M., W. D. Hopkins, D. A. Washburn and E. Sue Savage-Rumbaugh. „Comparative Perspectives of Brain,
Cognition and Language“, in N. A. Krasnegor et al., editors, op. cit. (бел. 22).
433
Premack, David. Intelligence in Ape and Man (Hillsdale, NJ: Erlbaum, 1976).
434
Gillan, D. J., D. Premack and G. Woodruff. „Reasoning in the Chimpanzee: I. Analogical Reasoning“, Journal of
Experimental Psychology and Animal Behavior 7 (1981), pp. 1-17; D. J. Gillan, „Reasoning in the Chimpanzee: II. Transitive
Inference“,Ibid., pp. 150-164.
435
Premack, David, and G. Woodruff. „Chimpanzee Problem-solving: A Test for Comprehension“, Science 202 (1978), pp. 532-
535; Premack and Woodruff, „Does the Chimpanzee Have a Theory of Mind?“ Behavior and Brain Sciences 4 (1978), pp. 515-526.
436
Опростен, неправилен говор на чужд език. – Б. ред.

275
на шимпанзетата. Колкото и да е странно обаче, досега никой не се е опитвал система-
тично да преподава на шимпанзетата граматика и синтаксис, 437 така че не можем да бъ-
дем сигурни в това, че те са отвъд границите на техните възможности. „Дотогава – пише
един съвременен лингвист – не бихме могли изцяло да изключим възможността – кол-
кото и невероятна да изглежда, – че човекоподобните маймуни биха могли да се ползват
от езика в пълния му капацитет.“438
Савидж-Румбау и нейните сътрудници си играят с възможността шимпанзетата и
бонобите да показват толкова впечатляващи умения в изучаването на човешки езици,
тъй като си имат свои собствени такива – съставени от звуци или жестове, – които все
още не сме дешифрирали.439 При оповестяването на разположението на плячката или на
някой хищник, или на вражески патрул, зачатъците на какъвто и да било език би тряб-
вало да се ползват от благоволението на естествения подбор. Много преди хората и
шимпанзетата да тръгнат всеки по своя път, в нашите прадеди примати най-вероятно
вече са назрявали изявени способности в мисленето, изобретателността и езика.
Отчасти вследствие от работата на Теръс и отчасти поради явните затруднения да
бъдат провеждани чисти, контролирани, неанекдотични експерименти с толкова емоци-
онални същества, колкото са шимпанзетата, финансовата подкрепа за много от тези из-
следвания понастоящем е почти напълно прекратена. В единия от случаите – този с ко-
лонията шимпанзета, обучавани на амеслан – трудностите са особено големи. Минават
години. Средствата все повече намаляват. Сякаш вече никой не иска да си говори с
шимпанзетата. Паркът към изследователския център обрасва с бурени. Обсъждат се въз-
можностите затворените животни да бъдат прехвърлени към други лаборатории, про-
веждащи медицински експерименти. Малко преди края, двама учени от първоначалния
екип отиват да посетят своите питомци. „Какво искате?“, питат посетителите на амес-
лан. Според това, което се разказва, две от шимпанзетата, изправени от другата страна
на решетките, едно след друго отговорили: „Ключ. Ключ.“ Те просто искали да излязат.
Да избягат. Желанието им така и не било изпълнено. 440

Когато шимпанзетата приближат сексуалната си зрялост, тяхното поведение се про-

меня. На тази възраст индивидите и от двата пола вече са по-силни от хората и често се
случва да изпаднат в непредсказуеми изблици на буйство и насилие. Така че, с напред-
ването на възрастта на маймуните, експериментаторите почти неизбежно се виждат
принудени да използват стоманени клетки, нашийници, каишки и електрически остени
за добитък. Вероятно шимпанзетата малко по малко започват да се чувстват предадени
от хората и губят желание да сътрудничат при техните странни езикови игри. И съот-
ветно – в онези дни, когато тези изследвания бяха щедро спонсорирани – беше сметнато
за по целесъобразно експериментите по езиково обучение на шимпанзетата (които, раз-
бира се, изискват ежедневен близък контакт) да бъдат прекратявани, когато те започнат
да съзряват. В резултат от това нямаме никаква представа какви биха били лингвистич-
ните способности на възрастните шимпанзета. Подобно на някое пораснало дете актьор,

437
Един ранен, макар и ограничен опит: Duane М. Rumbaugh, Timothy V. Gill and Е. C. von Glasersfeld, „Reading and
Sentence Completion by a Chimpanzee (Pan)“, Science 182 (1973), pp. 731733; James L. Pate and Duane M. Rumbaugh, „The
Language-Like Behavior of Lana Chimpanzee“, Animal Learning and Behavior 11 (1983), pp. 134-138.
438
Този цитат и основата за свързания с него параграф са от стимулиращата книга на Derek Bickerton, Language and
Species (Chicago: University of Chicago Press, 1990).
439
Savage-Rumbaugh, E. Sue. et al., op. cit. (бел. 24).
440
Linden, Eugene. Silent Partners: The Legacy of the Ape Language Experiments (New York: Times Books, 1986), pp. 144,
145.

276
Люси е насилствено пенсионирана малко след пубертета. Затворена е и лабораторията,
в която по-рано демонстрира постиженията си в областта на езика на жестовете.
Джейн Гудол, която по това време вече е прекарала петнадесет години сред живее-
щите на свобода шимпанзета, е много учудена от срещата си с Люси:

„Люси, която беше израснала като човешко дете, беше подобна на някакво изродено
създание, при което върху същността ѝ на шимпанзе са насложени най-различни
форми на човешко поведение, които тя е възприела с течение на годините. Различна
от обикновените шимпанзета, но на светлинни години от очовечаването, тя беше
дело на човешката ръка – някакъв нов вид същество. С изумление гледах как отвори
хладилника и няколко различни шкафа, намери бутилките и една чаша и си наля джин
с тоник. Занесе питието си до телевизора, включи го, смени няколко канала – сякаш с
отвращение – и отново го изключи. Избра си някакво лъскаво списание от масата, и –
разнасяйки чашата си нагоре-надолу – най-накрая се установи на един удобен стол.
От време на време, докато си разлистваше списанието, тя идентифицираше [на амес-
лан] нещо, което беше видяла...“441

През втората половина от живота си, Люси живее с други шимпанзета на един остров
в Гамбия. Приспособяването ѝ към Африка е бавно и мъчително, и тя се превръща в

„съсухрена развалина без козина... Тя беше родена и отгледана в САЩ, при това в
условията на разглезено заможно семейство... Люси – капризната и научена на тоа-
лети маймунска принцеса... беше свикнала да спи на матрак, да си пийва газирано, раз-
виваше подобаващи на някоя ученичка увлечения и обичаше да седи по цял следобед във
всекидневната и да разлиства списания.“442

След една-две години, прекарани в Гамбия – основно благодарение на любящите

грижи на Дженис Картър, – тя започва да се приспособява. Има редовни контакти с хора
и често е първото шимпанзе, отишло да поздрави новопристигналите на острова посе-
тители. Тя е свикнала с хората. Отношенията ѝ с другите шимпанзета са по-обтегнати.
Тя е пропуснала безгрижното детство, което има едно шимпанзе в естествената си среда.
През 1987 г. е открит скелетът на Люси. Най-иравдоподобната реконструкция на съ-
битията показва, че на острова са дошли някакви хора, убили са я (най-вероятно са я
застреляли) и са одрали кожата ѝ. Нейните длани и стъпала – точно тези крайници, ко-
ито са я направили известна – липсват.443 Отговорните за това деяние така и не са отк-
рити.444

441
Goodall, Jane. Through a Window (Boston: Houghton Mifflin, 1990), p. 13.
442
Linden, op. cit., pp. 79, 81.
443
Janis Carter, „Survival Training for Chimps: Freed from Keepers and Cages, Chimps Come of Age on Baboon Island“, The
Smithsonian 19 (1) (June 1988), pp. 36-49.
444
Общият брой на всички шимпанзета по света е около петдесет хиляди. Те също попадат в списъка на застрашените
видове.

277
 ОТНОСНО ПРЕХОДНОСТТА

„Времето в човешкия живот е миг, същността нещо изтичащо, възприятията за-

мъглени, връзката на тялото като цялост лесно разрушима, душата блуждаеща, съд-
бата непредвидима, пребъдването на името – спорно. Накратко казано, всичко, свър-
зано с тялото, е река, а всичко, принадлежащо на душата, сън и дим, животът е война
и пребиваване па чужденец, бъдната слава – забрава. Какво може да ни напъти то-
гава? Само едно – философията.“

Марк Аврелий, „Към себе си“445

445
Аврелий, Марк. Към себе си Кибеа, С., 1997, II. 17. Прев. Богдан Богданов.

278
 Деветнадесета глава.
КЪДЕ СЕ КРИЕ ЧОВЕШКОТО?
„След като е доказано, че човешкото тяло е от един тип с по-прими-
тивните, почти ненужно е да се разглеждат мозъците.“
Чарлс Дарвин, „Записки върху трансмутацията на видовете“ 446

Ние, хората, сме господстващият вид на планетата, който статус намира потвържде-
ние в няколко стандарта – нашата вездесъщност, подчинението, което сме наложили на
много животни (учтиво наричано опитомяване), съсредоточаването в нашите ръце на
голяма част от първичната фотосинтетична продукция на планетата и влиянието, което
имаме върху околната среда. Защо точно ние, а не някоя друга от толкова многоброй-
ните и обещаващи форми на живот – разни безмилостни убийци, майстори на измъква-
нето, плодовити родители, почти невидими създания, които нито един макроскопичен
хищник не би могъл да открие. Защо точно един вид примати – голи, хилави и уязвими –
са успели да подчинят всички останали и да направят този свят свое владение.
Защо сме толкова различни? И дали въобще сме различни? Бихме могли да извлечем
недвусмислени определения за това в какво се състои човешкото от анатомията и ДНК-
комбинациите. Те обаче не отговарят на нашите цели – не обясняват нито едно от не-
щата, които самите ние смятаме, че се явяват наши фундаментални характеристики.
Може би някъде в бъдещето ще открием тези уникални комбинации от А-та, Г-та, Т-та
и Ц-та, закодиращи точно определена последователност от аминокиселини, съставящи
точно определени протеини, катализиращи точно определени химични реакции, моти-
виращи точно определено поведение, което да можем да определим като характерно
само и единствено за хората. Засега обаче не сме открили тези комбинации.
При това положение, ако не сме в състояние да намерим каквито и да било ясни раз-
лики в нашата химия (нито в нашата анатомия), които да обясняват господстващата ни
роля, единствената достъпна алтернатива е да се задълбочим в поведението си. Изг-
лежда правдоподобно сборът от нашите ежедневни дейности да бъде достатъчно кате-
горичен, но пък изненадващо голям брой от тези дейности могат да бъдат изпълнявани
и от човекоподобните маймуни. Като пример ще ви предложим описание на постиже-
нията на Консула – първото шимпанзе, придобито през 1893 г. от зоологическата гра-
дина в Манчестър, Англия:

„Можеше да си облича собственото палто и да си слага шапката, да сяда в каре-

тата, за да се разходи, да стои на маса с компания, правилно да си служи с нож и
вилица, да си подава чинията за допълнително, да си използва салфетката, да си мие
ръцете след ядене, да слага въглища в огъня, да вика прислужницата със звънеца, да

446
Цитирано в Gavin Rylands de Beer, editor, „Darwin’s Notebooks on Transmutation of Species, Part IV: Fourth Notebook
(October 1838-10 July 1839)“, Bulletin of the British Museum (Natural History), Historical Series (London) 2 (5) (1960), pp. 151-
183; цитатът (от пасаж 43 от бележника) е на с. 163.

279
ходи до кухнята за някоя лудория с момичетата, да се разхожда из хотела, да се ръ-
костиска с приятелите си, да целува сервитьорката в бара, да пуши лула и да си за-
бърква питиета.“447

Вярно е, че държанието на Консула може да бъде пренебрегнато като чиста проба

имитиране. Но същото може да се каже и за нас, които се чудим на неговите способ-
ности.
Има ли въобще нещо, което да е единствено и само човешко – което да е присъщо на
всички или поне на повечето хора, независимо от тяхната култура и историческата
епоха, и да не съществува при нито едно друго животно? Може би ще си кажете, докато
четете тези редове, че няма да е трудно да намерим някаква такава черта, но проблемът
предразполага към самозаблуждения. Заложили сме твърде много на отговора, за да мо-
жем да останем безпристрастни.
Философите на мародерските високотехнологични цивилизации често са заявявали,
че хората заслужават категория, която да е различна и по-висша от тези на всички оста-
нали животни.448 Не е достатъчно това, че хората притежават различен набор от харак-
теристиките, които забелязваме у другите живи същества – повече от някои черти, по-
малко от други. Необходима ни е някаква радикална същностна разлика, а не просто
размити количествени съпоставки. Ние трескаво търсим тази разлика, копнеем по нея.
Повечето философи, които са останали с определението „велики“ в историята на За-
падната мисъл, са смятали, че хората са абсолютно и фундаментално различни от оста-
налите животни. Платон, Аристотел, Марк Аврелий, Епиктет, Августин, Тома Аквин-
ски, Декарт, Спиноза, Паскал, Лок, Лайбниц, Русо, Кант и Хегел – всички те са привър-
женици „на гледището, че човекът радикално се различава по своята същност от всичко
останало“. Като изключим Русо, всички останали виждат тази същностна разлика в на-
шия „разум, интелект, мисъл и разбиране“.449 Почти всички вярват, че нашата уникал-
ност се дължи на нещо, което не е направено нито от материя, нито от енергия и се
съдържа само и единствено в телата на хората и никъде другаде на този свят. Никога не
са предоставяни научни доказателства за съществуването на такова „нещо“. Само еди-
ници сред великите философи на Запада – например Дейвид Хюм – са заявявали, по-
добно на Дарвин, че разликите между нашия вид и другите видове са само въпрос на
степен.
Много знаменити учени, макар иначе да приемат идеите на еволюцията, не са
склонни да следват Дарвин по този въпрос. Можем да цитираме Теодосий Добжански:
„Homo sapiens е не само единственото създаващо сечива политическо животно, освен
това той е и единственото етично животно.“450 Или пък Джордж Гейлорд Симпсън: „Чо-
векът е изцяло нов вид животно... Същността на неговата уникална природа се крие

447
Roper, Frank. The Missing Link: Consul the Remarkable Chimpanzee (Manchester: Abel Heywood, 1904). Един изчезнал
понастоящем вид примати, съществувал преди около 30 млн. години, е наречен Проконсул, в чест на изтънчения Викто-
рианец.
448
Много от тях не са включили в твърденията си думата „други“, като дори и в наши дни има хора, които настръхват
всеки път, когато бъдат наречени – било то и от учени, говорещи съвсем общо и без какъвто и да било подтекст – „жи-
вотни“.
449
Adler, Mortimer J. The Difference of Man and the Difference It Makes (New York: Holt, Rinehart and Winston, 1967), p. 84.
450
Dobzhansky, Theodosius. Mankind Evolving (New Haven: Yale University Press, 1962), p. 339.

280
именно в тези характеристики, които той не споделя с нито едно друго живо същес-
тво“,451 а сред тях са най-вече самоосъзнаването, културата, речта и морала. Според ре-
дица съвременни философи, 452 разликите между хората и останалите животински ви-
дове могат да бъдат описани по следния начин:

„Именно защото са неспособни на концептуално мислене, животните... не само че

са (1) неспособни да образуват изречения, които да съдържат информация относно
миналото и бъдещето, (2) неспособни да изработват сечива за някаква далечна бъдеща
нужда, (3) лишени от кумулативно културно наследство, което да е част от дълга
историческа традиция, но освен това са (4) неспособни на каквото и да било поведение,
което да не се корени в настоящата ситуация, достъпна за сетивните възприятия.“

Като изключим различните силогизми като например колко дълго точно е „дългото“
в (3), всяко едно от тези толкова убедителни твърдения вече изглежда невярно, дори и
само въз основа на доказателствата, които сме представили дотук или ни предстои да
представим в тази книга. Дори и самите ние да не сме лично скандализирани от идеята,
че други животни са наши близки роднини, дори и нашето време вече да е привикнало
към тази идея, все пак яростната съпротива на толкова много хора – през толкова раз-
лични епохи и в толкова различни култури, – както и тази на толкова изявени учени –
всичко това би трябвало да ни каже нещо важно за самите нас. Какво можем да научим
за себе си от една очевидна грешка, която е толкова широко разпространена, зад която
са застанали толкова много водещи философи и учени – както древни, така и съвре-
менни, – при това с такава сигурност и самодоволство?
Ето един от няколкото възможни отговора. Едно такова категорично разграничение
между хората и „животните“ се явява съществено, ако искаме да ги подчиним на своята
воля, да ги накараме да работят за нас, да ги носим като дрехи и да ги ползваме за
храна – без това да събужда в нас тревожни проблясъци на вина или съжаление. Със
съзнание, което не е затормозено от подобни мисли, можем да изтрием от лицето на
земята цели видове – в името на някаква краткосрочна моментна полза или просто по-
ради небрежност. Загубата им няма кой знае какво значение. Тези същества, ще си ка-
жем, не са като нас. Следователно една такава непреодолима пропаст между нас и тях
има своето практическо значение, дори като изключим успокояването на човешкото
его.453 Формулировката, която Дарвин дава на този отговор, гласи следното: „Не бихме
искали да разглеждаме като равни тези животни, които сме превърнали в свои роби.“ 454

Сега ще тръгнем по стъпките на Дарвин, 455 за да разгледаме някои от множеството

определения за нас самите – обясненията за това кои сме ние. Ще се опитаме да разбе-
рем, дали в тях има някакъв смисъл, особено в светлината на всичко, което вече знаем
за другите живи същества, с които споделяме Земята.
Един от най-ранните опити да бъде дадено недвусмислена характеристика на човеш-
кото принадлежи на Платон: човекът е двукрако без перушина. Когато новините за този

451
Simpson, George Gaylord. The Meaning of Evolution (New Haven: Yale University Press, 1949), p. 284.
452
Adler. Op. cit., p. 136.
453
Този отговор е предложен за първи път на лекция в Йейл Дивинити Скул през 1880 г. от приятеля на Дарвин – бота-
никът и еволюционен биолог Ейса Грей (Natural Science and Religion [New York: Scribner’s, 1880]).
454
Metaphysics, Materialism and the Evolution of Mind: Early Writings of Charles Darwin, transcribed and annotated by Paul
H. Barret, commentary by Howard E. Gruber (Chicago: University of Chicago Press, 1974), p. 187.
455
Най-вече в The Descent of Man.

281
напредък в изкуството на дефинирането достигнали до философа Диоген – или поне
така се разказва, – той занесъл едно оскубано пиле на един от авторитетните дебати в
прочутата Платонова академия и поискал от събралите се учени да поздравят „човека
на Платон“. Това, разбира се, е било нечестно, тъй като пилетата обикновено се раждат
с пера, точно както обикновено се раждат с два крака. Как ще ги осакатим след това, не
променя тяхната фундаментална същност. Учените от академията обаче приели предиз-
викателството на Диоген на сериозно и добавили още едно определение: човекът е двук-
рако без перушина и с широки плоски нокти.
Без съмнение, това не ни отвежда много далеч в търсенето на същината на човешката
природа. Въпреки това Платоновата дефиниция може да ни подскаже едно необходимо,
макар и недостатъчно условие, тъй като стоенето на два крака е много важно за осво-
бождаването на ръцете, ръцете са ключът към технологията, а много хора си мислят, че
именно технологията е това, което ни определя. И все пак, миещите се мечки и прерий-
ните кучета също имат ръце, а нямат технология, както и бонобите ходят прави през по-
голямата част от живота си. Необходимо е да се спрем за момент на технологията на
шимпанзетата.

В класическата си апология на капитализма и свободната инициатива Адам Смит за-

явява, че „предразположението към търговията, бартера и размяната на едно нещо за
друго... е обща за всички хора и не може да се открие при нито едно друго животно“.456
А дали това е вярно? През XVI в. Мартин Лутер предлага частната собственост като
основна разлика между хората и всички други животни. През XIX в. същото прави папа
Лъв XIII.457 А дали това е истина?
Шимпанзетата също се занимават с търговия, като много добре разбират нейната
идея: храна за секс, почесване по гърба за секс, предателство спрямо водача за секс,
пощади живота на детето ми за секс, изобщо всичко за секс. Бонобите са издигнали този
обмен до нови висоти. Но и техният интерес в натуралната търговия далеч не се свежда
само до секса:

„Шимпанзетата са известни с търговските си умения. Експерименталните изслед-

вания са показали, че тези способности не са плод на някакво специално обучение. Всеки
уредник в зоологическа градина знае, че ако е забравил пръчката си в клетката на па-
вианите, то няма да си я получи обратно другояче, освен ако не влезе отново. При
шимпанзетата е по-лесно. Покажи им една ябълка, посочи или кимни към пръчката и
сделката е готова – те веднага ти подават искания предмет през решетките.“458

Поне що се отнася до женските, мъжките шимпанзета имат добре развито чувство за

частна собственост (което е извисено до институционален статус при павианите хамад-
рии), както и зачатъчно чувство за частна собственост към храната и някои сечива.
„Богатството на народите“ е публикувано през 1776 г., много преди да започнат се-
риозните изследвания върху живота на човекоподобните маймуни, пък било то и в ус-
ловията на пленничество. Въпреки това твърденията на Смит относно уникалността на
търговията при хората се коренят в едно дълбоко неразбиране на животинския свят:

456
Smith, Adam. An Inquiry into the Nature and Causes of the Wealth of Nations, Edwin Cannan, editor (New York: Modern
Library/Random House, 1937), Chapter II, „Of the Principle Which Gives Occasion to the Division of Labour“, p. 13.
457
Thomas, Keith. Man and the Natural World: A History of the Modern Sensibility (New York: Pantheon, 1983), p. 31.
458
Waal, Frans de. Peacemaking Among Primates (Cambridge, MA: Harvard University Press, 1989), p. 82.

282
 „При почти всяка друга раса животни, всеки индивид – след като е достигнал до
зряла възраст – е изцяло независим и в своето естествено състояние не изпитва нужда
от помощта на каквато и да било друга жива твар. Човекът обаче почти през цялото
време се нуждае от помощта на своите събратя, но едва ли би могъл да я очаква само
като израз на добрите им чувства. Много по-вероятно е да надделее, ако съумее по
някакъв начин да заинтересува тяхното самолюбие в своя полза, като им покаже, че
ще бъде от полза за тях самите да направят това, което той иска.“ 459

Както вече видяхме обаче, общностният живот на приматите е един от техните ос-
новни белези. Голямо разпространение получава взаимната помощ както при разработ-
ване на всяка една от страните на противопоставянето хищник-плячка, така и при кон-
фликтите с други групи от същия вид. Това е валидно не само при приматите, но и при
много други птици и бозайници.
И докато егоизмът, експлоатацията и търговията намират широко разпространение в
обществото на шимпанзетата, не можем да използваме този факт – заедно с родствените
ни връзки с тях, – за да оправдаем безпринципната икономика. Нито пък следва да си
служим с него, за да определим свободните пазарни общества като примитивни. 460 Ко-
оперирането, приятелството и алтруизмът също се срещат при шимпанзетата, но това
от своя страна не би трябвало да послужи като довод в полза на някаква конкурентна
социалистическа икономическа доктрина. Спомнете си за макаците, които предпочитат
да стоят гладни, отколкото да подложат на електрически шок други макаци, дори и те
да не са техни близки роднини. Стига се до това да отхвърлят дори и значителни мате-
риални стимули. Дали това не е порицание към защитниците на капитализма? Най-
малко от времето на Езоп животинското поведение е било използвано, за да подкрепи
тази или онази икономическа теория. Дори и по време на нашите идеологически дебати
се опитваме да накараме другите животни да работят за нас.
„Човекът е социално животно“, е написал Аристотел, или – както понякога се пре-
вежда това твърдение, „човекът е политично животно“. Това не следва да се разглежда
като дефиниция, а просто като една от характеристиките на човека. Заявеното отново е
едно необходимо, но недостатъчно условие. Тънката и непостоянна склонност към раз-
цепление, която се наблюдава в обществата на шимпанзетата и бонобите, показва, колко
далеч от целта е тази характеристика на човешкото. Обществените насекоми – мрав-
ките, пчелите, термитите – имат много по-добре организирани и много по-стабилни со-
циални структури от хората. Някои други аспекти на общественото поведение при хо-
рата се оказват също толкова неадекватни, макар да са били предложени много подобни
дефиниции. Като пример можем да посочим това, че хората полагат нежни грижи за
своите малки, но същото правят и повечето други бозайници и птици.
„Смелостта е една от изконните добродетели на хората“ – това според Тацит е казал
римският аристократ Клавдий Цивилис. 461 И дори ако по негово време не са били поз-

459
Smith. Op. cit., p. 14.
460
На 14 юли 1858 г. Фридрих Енгелс пише следното в едно писмо до Карл Маркс: „Нищо не компрометира толкова
съвременното буржоазно развитие, както факта, че то все още не е успяло да прекрачи отвъд икономическите форми на
животинския свят.“
461
Tacitus. The Histories, translated by Alfred John Church and William Jackson Brodribb, in Volume 15 of Great Books of the
Western World, Robert Maynard Hutchins, editor in chief (Chicago: William Benton/ Encyclopaedia Britannica, 1952, 1977), Book
IV, 13, 17, pp. 269, 271.

283
нати такива примери, каквито са птицата майка, която се преструва, че крилото ѝ е счу-
пено, или пък слоновете и шимпанзетата, които защитават малките си или ги спасяват
от бушуващите води, или кошутата бета, която се обръща и гледа вълците в очите, до-
като нейните спътнички успеят да избягат, – все пак наистина ли Клавдий никога не е
виждал куче? Той е окован във вериги и изправен пред Нерон. Историята не пази спомен
за това, доколко тази „изконна добродетел“ му е била присъща в този час на нужда.
Още едно определение, което може да се проследи назад до Аристотел, гласи, че чо-
векът е „рационално животно“.462 Именно на тази характеристика наблягат повечето от
ключовите фигури в западната философия. И все пак категоризиращите шимпанзета,
които разсъждават чрез аналогии и транзитивни заключения, или пък способните да
разговарят боноби и макаците новатори в областта на културата би трябвало да ни на-
помнят, че някои други животни също си служат с разума. Разбира се, не толкова добре,
колкото правят това западните философи, но философите го възприемат не като вариа-
ции в степента, а като радикално същностно различие.
„Човекът се различава от немислещите създания по това, че той е господар на своите
действия“ – заявява Св. Тома Аквински в своята Summa Theologica. Дали обаче винаги
и при всички обстоятелства сме „господари“ на своите постъпки? Дали няма и други
животни, които да демонстрират едно подобно господство? Като дава (което по прин-
цип е присъщо на неговата практика) подбрани доводи за и против предложеното съж-
дение, Тома – разсъждавайки върху това „дали изборът съществува и при немислещите
животни“ – споменава случая, в който еленът на кръстопът сякаш избира да тръгне по
една от пътеките, като изключва всички останали алтернативи. Това е отхвърлено като
доказателство в полза на осъществяването на някакъв избор, тъй като „изборът по сво-
ята същност принадлежи на волята, а не на чувствените апетити, с които се изчерпват
усещанията на немислещите животни“. И следователно, и немислещите животни не мо-
гат да избират“. Освен това той стига до заключението, че „немислещите животни“ не
могат също така и да заповядват, „тъй като са лишени от разум“. Всичко това може и да
е било достатъчно за много поколения философи и да е довело до установяването на
една традиция, която да е повлияла на Декарт, но все пак не е ясно дали Тома Аквин-
ски – като се има предвид изходната му позиция относно „немислещите животни“ – не
е създал порочен кръг (с оглед това, което се опитва да докаже)? 463
„При нито едно друго животно не се срещат действия, които да са насочени към пос-
тигането на определена цел.“ Това много сходно твърдение принадлежи на Якоб фон
Уекскул, един от най-влиятелните специалисти по поведение на животните на своето
време.464 Но само трябва да си представим едно шимпанзе, което крие тояга зад гърба
си и се оглежда за своя съперник, или пък събира камъни, които да хвърля по своите

462
Ето още една спорна отличителна характеристика на хората, основаваща се единствено на телесните форми: „Смя-
там, че човекът е единственото животно, което има издатък в средата на лицето.“ Това е мнението на живелия през XVIII
в. естет Ювдейл Прайс (цитирано в Keith Thomas, op. cit., p. 32). Той може и да не е познавал тапирите и носестите маймуни,
и все пак – какво да кажем за слоновете?
463
Aquinas, Thomas. Summa Theologica, Volume I, translated by Fathers of the English Dominican Province, revised by Daniel
J. Sullivan, Volume 19 of Great Books of the Western World, Robert Maynard Hutchins, editor in chief (Chicago: William Benton/
Encyclopaedia Britannica, 1952, 1977), Second Part, Part I, I. „Treatise on the Last End“, Question I, „On Man’s Last End“ (p.
610); Part I, II. „Treatise on Human Acts“, Question XIII, „Of Choice“ (pp. 673, 674); and Question XVII, „Of the Acts Commanded
by the Will“ (p. 688).
464
Uexcull, Jakob von. „А Stroll Through the Worlds of Animals and Men: A Picture Book of Invisible Worlds“ (1934), Part I
of Claire H. Schiler, translator and editor, Instinctive Behavior: The Development of a Modern Concept (New York: International
Universities Press, 1957), p. 42.

284
врагове; или женската, която насила отваря пръстите му, за да го накара да пусне оръ-
жието – тези примери са достатъчни, за да демонстрират дълбоката погрешност на по-
добни твърдения.
Според философа Джон Дюи това, което ни отличава от другите животни, е нашата
памет:

„При животните всяко преживяване изчезва в момента, в който се случва, и всяко

следващо действие или страдание е само за себе си. Човекът обаче живее в един свят,
където всяко ново събитие е натоварено с ехото и спомените за това, което се е слу-
чило преди това, където всяко едно нещо ни напомня за нещо друго.“465

Доказано е, че едно подобно твърдение е погрешно по отношение на много животни,

като шимпанзетата със сигурност живеят в свят, „натоварен с ехото и спомените“ за
отминали събития. Една котка, която веднъж се е изгорила на горещата печка, никога
повече не стъпва върху нея. Слоновете и елените бързо започват да разпознават лов-
ците. Кучетата, които някога са били бити, се свиват при вида на навития на руло вест-
ник, който техният господар държи в ръка. Дори и червеите и едноклетъчните протозои
могат да бъдат научени да преминават през прост лабиринт. Йерархията на доминиране
е застинал спомен за отминала принуда. Колко далеч от истинския свят на нечовешките
живи организми е опитът на Дюи да ни дефинира!
Много от сексуалните практики на хората са били изтъквани като определящи. Да
вземем например целуването: „Само хората се целуват. Само хората имат разума, логи-
ката и щастливата способност да оценят очарованието, красотата, огромното удоволст-
вие, радостта и страстното осъществяване на целувката“ – тези пламенни слова се съ-
държат в една малка книжка по въпроса.466 Страстните целувки обаче са нещо обичайно
при шимпанзетата.
Може би това, което е толкова специално при нас, е позата ни за възпроизвеждане:
„Изглежда правдоподобно да приемем, че сношението лице с лице се явява основно за
нашия вид.“467 Но същата тази поза е общоприета и при бонобите.
Скритата овулация и женският оргазъм 468 също са причислявани към уникалните чо-
вешки черти, но женските боноби също не демонстрират крещящо овулацията си, а жен-
ските шимпанзета, боноби, късоопашати маймуни и може би още много други примати
достигат до оргазъм – това може да се докаже отчасти, като преди съешаването ги еки-
пираме с физиологични сензори (поне това са показали експериментите на Мастърс и
Джонсън).
А може би нашите практики на сексуална принуда са уникални. Един учен, пишещ
през 1928 г., изказва следното мнение: „Това, че изнасилването... се явява изключително
човешка характеристика, едва ли може да породи сериозни съмнения.“ 469 Но изнасил-
ването присъства също така и при орангутаните и късоопашатите маймуни, а при шим-
панзетата и павианите сексуалната принуда е нещо обичайно. В случая съмненията би
трябвало да са повече от сериозни.

465
Dewey, John. Reconstruction in Philosophy (New York: Henry Holt, 1920), p. 1.
466
Morris, Hugh. The Art of Kissing (1946), 47 страници; няма посочен издател на този благоприличен малък памфлет.
467
Morris, Desmond. The Naked Ape (New York: Dell, 1984) (публикувана за първи път през 1967 от McGraw Hill; прера-
ботено издание публикувано през 1983), р. 62.
468
Symons, Donald. The Evolution of Human Sexuality (New York: Oxford University Press, 1979), pp. 78-79.
469
Miller, Gerritt S. „Some Elements of Sexual Behavior in Primates, and Their Possible Influence on the Beginnings of Human
Social Development“, Journal of Mammalogy 9 (1928), pp. 273-293.

285
 А може би трябва да изтъкнем сложността и продължителността на сексуалната инт-
родукция. Най-малкото в това хората би трябвало да са далеч пред останалите при-
мати.470 Това обаче е вторично усвоено поведение – предпазна мярка срещу преждевре-
менната еякулация, най-вече при подрастващите момчета. При много мъже това оче-
видно е самоналожена способност да отлагат възможно най-дълго края. По отношение
на интегрирането на сексуалните действия в ежедневния социален живот хората са ве-
роятно почти в края на списъка на различните видове примати. Повечето човешки кул-
тури изискват дори и обществено приемливото сексуално поведение да не се демонст-
рира публично.471 В случая се наблюдава нещо като съпружеството при шимпанзетата
или потайните любовни срещи, извън полезрението на доминиращия мъжкар.
Възможно ли е традиционното и ясно изразено разделение на труда между половете
да е наша специфична черта: мъжете ловуват и воюват, докато жените събират храна и
отглеждат децата.472 Това също не може да бъде разглеждано като наша определяща ха-
рактеристика, тъй като при шимпанзетата се наблюдава едно много сходно разделение
на дейностите. Патрулирането, защитата на групата и употребата на оръжия са най-вече
мъжки прерогатив. Грижите за малките и използването на сечива за разчупването на
черупките на кокосовите орехи са основно женска работа. Следва да добавим, че в наши
дни става все по-трудно да се разграничат професиите на мъжете и жените.
Продължителното ни детство – годините между раждането и пубертета – е много съ-
ществено за нашето обучение, но все пак не е чак толкова дълго, колкото е при слоно-
вете. Все по-ранното полово съзряване в жизнения цикъл на хората, което се наблюдава
през последните няколко века, все повече и повече скъсява детството, така че сега вече
то се приближава до това на шимпанзетата (които достигат полова зрялост на около
десетгодишна възраст). Игрите са толкова съществена част от нашето израстване, че
дори беше предложено да кръстим нашия вид Homo ludens („играещият човек“).473 Иг-
рата обаче е нещо, което е свойствено за всички бозайници, особено за тези, при които
половата зрялост идва по-късно.
Римският философ Епиктет, бивш роб, издига като определяща характеристика на
хората личната хигиена.474 Той би трябвало да е познавал птиците, котките и вълците,
но заявява, че „когато... видим някое друго животно да се мие, обикновено говорим за
това действие с изненада и казваме, че животното се държи като човек“. Но малко след
това Епиктет се оплаква, че много хора са „мръсни“, „миришещи“ и „противни“ и че не
споделят тази „отличителна“ характеристика. Съветът към тези хора е „да отидат в пус-
тинята... и там да си миришат“.
Твърди се, че хората са единствените животни, които се смеят. Въпреки това, шим-
панзетата често се смеят и усмихват. 475 Непознатият атинянин от диалога „Закони“ на

470
Jensen, Gordon D. „Human Sexual Behavior in Primate Perspective“, Chapter 2 in Joseph Zubin and John Money, editors,
Contemporary Sexual Behavior: Critical Issues in the 1970s (Baltimore: The John Hopkins University Press, 1973), p. 20.
471
Вж. Ibid.., p. 22.
472
Например K. Imanishi, „The Origin of the Human Family: A Priinatological Approach“, Japanese Journal of Ethnology 25
(1961), pp. 110–130 (на японски език); обсъдена в Toshisada Nishida, editor, The Chimpanzees of the Mahale Mountains: Sexual
and Life History Strategies (Tokyo: University of Tokyo Press, 1990), p. 10.
473
От философа Йохан Хьойзинга, Homo Ludens.
474
Epictetus. The Discourses of Epictetus, translated by George Long, pp. 105-252 of Volume 12 of Great Books of the Western
World, Robert Maynard Hutchins, editor in chief (Chicago: William Benton/ Encyclopaedia Britannica, 1952), Book IV, Chapter
11, „About Purity“, pp. 240–241. (Епиктет предлага още едно „уникално“ човешко качество – срама и изчервяването, Book
III, Chapter 7.)
475
Например Jane Goodall, Through a Window: My Thirty Years with the Chimpanzees of Gombe (Boston: Houghton-Mifflin,
1990).

286
Платон476 заявява, че хората „повече от всяко друго животно притежават склонността
да плачат“. Тази предразположеност обаче варира много от една култура до друга, като
скимтенето и плаченето са обичайна част от ежедневието на шимпанзетата – както при
малките, така и при възрастните индивиди.477
Хората – които поробват, кастрират, ползват за храна и експериментират с други жи-
вотни – са демонстрирали една разбираема склонност към това да се преструват, че дру-
гите живи същества не чувстват болка. По въпроса дали трябва да дадем все пак някакви
минимални права на останалите живи същества, философът Джеръми Бентъм твърдо
заявява, че въпросът не се състои в това колко умни са те, а колко болка изпитват. Дар-
вин често се връща на този проблем:

„Известно е, че кучетата даряват ласки на господаря си дори в часа на смъртната

си агония. Всички познават случая, при който по време на мъките на вивисекцията едно
куче е облизало ръката на лекаря. Този човек – освен ако операцията не е била напълно
оправдана с оглед увеличаването на нашите научни познания или ако сърцето му не е
било от камък – трябва да е изпитвал угризения до сетния си час.“478

По всички критерии, които са ни достъпни – очевидната агония във воплите на ране-

ните животни например, включително и при тези, които обикновено не издават нито
звук,479 – този въпрос изглежда доста съмнителен. Лимбичната система в човешкия мо-
зък, за която се знае, че отговаря за по-голямата част от нашия богат емоционален жи-
вот, е добре развита и при останалите бозайници. Същите медикаменти, които облекча-
ват страданията на хората, също така смекчават писъците и признаците на болка и при
другите животни. Непристойно е точно ние, които често се отнасяме толкова безчувст-
вено към останалите животни, да твърдим, че само хората могат да страдат.
Както стана ясно от предходните глави, убийството, канибализмът, убийствата на
деца, запазената територия и партизанските военни действия не са уникални само за
хората. Мравките имат роби и домашни животни и освен това познават откритите сра-
жения с големи армии.
„Прилагането на наказания при опитите да бъде обучено едно дете в други области,
освен във въздържанието – пише Тошисада Нишида, – изглежда присъщо изключи-
телно на хората... Не са известни други бозайници, освен приматите, които да обучават
своите малки посредством неодобрение.“480 И все пак изключението, което прави той за
останалите примати, е достатъчно красноречиво. Освен това много животински видове
принуждават и наказват своите малки като част от процеса на обучение – по този начин
те улесняват включването им в йерархията на доминиране. Това прилича малко на по-
дигравките и инициационните ритуали при нашия собствен вид.

476
Платон. Диалози. Закони. Книга VII.
477
Goodall. Op. cit.
478
Darwin, Charles. The Descent of Man and Selection in Relation to Sex (New York: The Modern Library, n.d.) (публикувана
за първи път през 1871 г.), р. 449.
479
Например водните биволи в Югоизточна Азия, които обикновено биват кастрирани, като тестисите им са смазвани
между два камъка. Bustad, Leo К. „Man and Beast Interface: An Overview of Our Interrelationships“, in Michael H. Robinson
and Lionel Tiger, editors, Man and Beast Revisited (Washington and London: Smithsonian Institution Press, 1991), p. 250.
480
Nishida, Toshisada. „Local Traditions and Cultural Transmission“, Chapter 38 of Barbara Smuts, Dorothy L. Cheney, Robert
M. Seyfarth, Richard W. Wrangham, and Thomas T. Struhsaker, editors, Primate Societies (Chicago: University of Chicago Press,
1986), p. 473.

287
 Хората са институционализирали брака и са се обявили в защита на моногамията,
поне като идеал. Но гибоните, вълците и много видове птици също практикуват моно-
гамията и при тях партньорите остават заедно до края на живота си. Съпътстващите
ухажването танци биха могли да бъдат определени като един вид брачна церемония.
Изложените по-долу характеристики са били описвани като типични за брака при хо-
рата:

„Съществува някаква степен на взаимна отговорност между съпруга и съпругата.

Съществува правото на сексуален достъп (често, макар и не неизменно изключите-
лен). Има едно присъщо очакване, че връзката ще изтрае и през периода на бремен-
ността, кърменето и отглеждането на децата. Освен това съществува и един вид
легитимиране на статуса на децата на двойката.“ 481

Всичко това обаче е известно и при други животни, например при гибоните. При тях
също така съществува и първородството.
Живелият през XIX в. философ и теолог Лудвиг Фойербах, известен с влиянието си
върху Карл Маркс, предлага като определяща характеристика на хората да се смята
това, че ние се осъзнаваме като един и същ вид.482 Но има и много други животни, които
безпроблемно различават представителите на своя собствен вид от тези на други ви-
дове – например по характерната миризма. Освен това хората са известни с това, че мо-
гат да демонизират представители на своя вид и да ги представят като по-долни от ос-
таналите хора – единствено с цел да обезсилят санкциите върху убийството. Това се
случва особено често по време на война.
Понякога се твърди, че хората могат по-добре от останалите примати да правят раз-
лика между отделните класи и прослойки, 483 но йерархиите на доминиране при прима-
тите, някои от които са наследствени, изглежда включват тънкости на социалната дис-
криминация, които в някои отношения превъзхождат дори нашите.
Можем да заключим, че нито една от тези сексуални или социални черти не би могла
да бъде определена като дефинираща характеристика на човешкия вид. Поведението на
някои други животни, и най-вече това на шимпанзетата и бонобите, обезсмисля всички
подобни претенции. Те просто твърде много приличат на нас.

Наричаме култура всички тези познания и поведенчески модели, които не са предва-

рително програмирани в нашия генетичен материал, а са усвоени допълнително и се
предават от поколение на поколение в рамките на определена група. Дали културата не
може да бъде определящата характеристика на човешкия вид? „Културата“ – според
„Енциклопедия Британика“ –

„е резултат от една способност, която е присъща само на хората. В продължение

на много години се водят спорове, дали разликите между мозъка на човека и тези на
по-нисшите животни са само въпрос на степен, но не и на същност, като дори и в
наши дни [годината е 1978 г.] можете да намерите имената на уважавани учени от
всяка една от двете страни на барикадата. Все пак нито един от тези изследователи,

481
Daly, Martin, and Margo Wilson. Homicide (New York: Aldine de Gruyter, 1988), p. 187.
482
Chadwick, Owen. The Secularization of the European Mind in the 19th Century (Cambridge: Cambridge University Press,
1975), p. 269.
483
Zuckerman, Solly. The Social Life of Monkeys and Apes (New York: Harcourt, Brace, 1932), p. 313.

288
които твърдят, че разликата е само в степента, не е привел доказателства за това,
че нечовекоподобните животни са способни – в каквато и да било степен – на един вид
поведение, който е присъщ на всички хора.“

След това авторът дава три примера за поведение, които според него характеризират
хората, и заключава: „Няма никаква причина или доказателство, които да ни доведат до
убеждението, че някое друго животно, освен човекът, може да оцени и разбере значе-
нието на тези действия.“ 484
И какви са въпросните три примера? Първият е „определянето и забраната на кръвос-
мешението“. Но както вече видяхме, тази забрана – поне във вариантите баща-дъщеря
и майка-син – е много силно застъпена, да не кажем неизменна, при приматите, които
са разработили редица сложни механизми, гарантиращи висок процент чифтосвания из-
вън семейната група. Това табу е валидно и при много други животни. При своите изс-
ледвания върху един вид птици в Кения, известни като пчелояди, биологът Стивън Ем-
лин грижливо отбелязва идентичността и поведението на всяка една птица. В продъл-
жение на единадесет години той не успява да регистрира дори и един случай на кръвос-
мешение, нито между братя и сестри, нито между родители и деца. (Другите два при-
мера, посочени в „Енциклопедия Британика“, са „класифицирането на собствените род-
нини и разграничаването на различните класи“ – с което шимпанзетата се справят дос-
татъчно добре, поне при връзките между майки и деца и между братя и сестри – и „оп-
ределянето на шабат485 като свещен ден“, което е институция, непозната на много чо-
вешки култури).
Въпреки общоприетото описание на санкциите върху кръвосмешението като табу –
т.е. като нещо вторично придобито, – то, изглежда, до голяма степен е вродено и служи
като наследствена етична забрана, която има своите сериозни генетични основания и е
била засилена от обществените договорености и правила (макар въпреки всичко да не
функционира съвършено – особено при цивилизованите общества).
Очевидно е, че шимпанзетата имат поне някаква зачатъчна форма на култура. В раз-
личните гори те трябва да се справят с различни местни географски и екологични усло-
вия. Помнят в продължение на седмици – а може би в продължение на години – термит-
ниците, акустичните дървета или мястото на някоя паметна битка (известен е поне един
такъв случай). Всичко изброено принадлежи към колективната памет. Всяка група, ко-
ято разполага със собствена територия и собствена поредица исторически събития, има
своя собствена автентична култура. Изолираните една от друга групи шимпанзета имат
различни правила за събирането на термити и мравки, за използването на листа, с които
да събират питейна вода, за това как да се държат едно към друго по време на вчесва-
нето, по отношение на някои аспекти на образния език на ухажването и в ловните про-
цедури.486 Благодарение на Имо – гениалния макак, открил начин да раздели житото от
пясъка – успяхме дори да придобием познания относно появата и разпространението на
новите открития и новите културни институции сред приматите.
Знаменитият философ Анри Бергсон – изразител на „бунта срещу разума“ и най-из-
вестен с идеите си за това, че някакъв съдържащ се в живота нематериален „витален

484
Zuckerman, Solly. The Social Life of Monkeys and Apes (New York: Harcourt, Brace, 1932), p. 313.
485
Събота у евреите; ден за почивка. – Б. ред.
486
Nishida, Toshisada. „А Quarter Century of Research in the Mahale Mountains: An Overwiew“, Chapter 1 of Nishida, editor,
The Chimpanzees of the Mahale Mountains, p. 34.

289
импулс“ движи еволюцията – пише, че „човекът... единствен осъзнава, че е станал жер-
тва на болест“.487 Шимпанзетата обаче имат около себе си една богата фармакопея,488
както и един вид народна или билкова медицина. Например както популацията в Гомбе,
така и тази в Махале са включили като добавка към диетата си листата на растението
Aspilia489, които обикновено се ядат рано сутрин. Въпреки съпровождащите консумаци-
ята им гримаси (вкусът на листата е горчив), в нея се включват всички – мъжки и жен-
ски, здрави и болни. В цялата работа има нещо странно. Въпреки че шимпанзетата ре-
довно поглъщат тези листа, количеството, което приемат, е твърде малко и това поставя
под съмнение значението им като хранителен източник. През дъждовния сезон обаче,
когато шимпанзетата обикновено биват нападани от различни стомашни паразити и
други болести, консумацията на Aspilia подчертано се засилва. Химичният анализ по-
казва присъствието на силен антибиотик и на един агент, който убива нематодите. 490
Лесно бихме могли да предположим, че те се лекуват. При други случаи е било наблю-
давано, че шимпанзетата поглъщат големи количества от клонките на друго растение,
различно от Aspilia и обикновено отсъстващо от диетата им, но също така богато на
естествени антибиотици. 491
Как е възможно шимпанзетата да са развили една такава „народна медицина“? Дали
тя не е част от наследствената им информация? Т.е., като се почувствате зле и веднага
във вас се появява непреодолим апетит за някакви листа, чиято форма и аромат са изна-
чално вкоренени в мозъка ви – подобно на гъсетата, за които се твърди, че се раждат с
вроден страх от силуета на сокола. Или – което е по-възможно – това не е културна ин-
формация, която се предава от поколение на поколение, чрез подражание или обучение,
и която подлежи на бърза промяна в случай на изменения на наличните медицински
растения или на поява на нови болести, или пък ако бъдат направени нови лечебни от-
крития? Като изключим това, че сред шимпанзетата няма професионални билкари или
лечители, тяхната народната медицина не изглежда да се различава много от човешката.
Има някакви общи оплаквания, при които всеки знае, какво лекарство трябва да вземе.
Това е нещо, което се научава още в детските години. Защо даденото лекарство дейс-
тва – това остава загадка за тях. В много случаи последното наблюдение е валидно и за
хората.
Някои учени си представят, че сексуалната репресия е първият и основополагащ ас-
пект на човешката култура. 492 Предполага се, че необузданите прояви на сексуално же-
лание – особено между младите мъже и жени – биха разрушили рамките на обществото,
поради което ранните човешки култури са наложили строги ограничения на сексуалната
активност и са насърчавали чувството за вина, скромността, студените душове и облек-
лото. Въпреки това, има много култури – най-често в тропическите области, – при които
въпросните рамки явно не страдат от факта, че зрели мъже и жени съвсем неосъзнато

487
Bergson, Henri. The Two Sources of Morality and Religion (New York: Holt, 1935).
488
Домашна аптека. – Б. ред.
489
Aspilia africana е едно от тези лечебни растения, които бързо печелят признание. Това е полудървесна билка, срещаща
се в районите на саваната и тропическа Африка в пустеещите земи (Hutchinson, 1962; Burkill, 1985) – Б. ред.
490
Обло паразитно червейче с нишковидно тяло, като трихинита, аскоридата и др. под. – Б. ред.
491
Nishida. Op. cit. (бел. 38), p. 24. Народната медицина на шимпанзетата изглежда е била открита независимо и от други
приматолози (Ann Gibbons, „Plants of the Apes“, Science 255 [1992], p. 921). При прединдустриалните човешки култури
почти всички растения се използват за нещо. Ботаникът Джилиан Пране и неговите колеги откриват (частна кореспонден-
ция, 1992 г.), че 95% от дърветата в тропическата гора, които са достъпни за една група местни боливийски племена, се
използват с някаква цел – например сокът на едно дърво от семейството на мускатовото орехче се използва като силен
фунгицид.
492
Например Raymond Firth, Elements of Social Organisation (London: Watts and Co., 1951), pp. 183, 184; D. Michael
Stoddart, The Scented Ape: The Biology and Culture of Human Odour (Cambridge: Cambridge University Press, 1990), p. 126.

290
си ходят голи, или само с някакъв пояс от памук или други растителни влакна, който не
скрива половите им органи. В Южна Америка жените от племето яномамо ходят съвсем
голи, като се изключи един такъв пояс. Всеки мъж връзва препуциума си за своя пояс
(макар много да се притеснява, ако пенисът му се изплъзне). 493 В Нова Гвинея и на други
места мъжете се прикриват, като си слагат направени от кратунки калъфи, които съвсем
нескромно преувеличават техните размери. Преди да пристигнат европейците, австра-
лийските аборигени не са носели никакви дрехи. Това важи и за живеещите при студени
климатични условия. В Древна Гърция, Египет и Крит голотата на възрастните мъже е
била нещо обичайно, поне при робите и атлетите (макар на Олимпийските игри да не са
били допускани като зрители жени с оглед на това, че би било нескромно от тяхна
страна да гледат как мъжете се състезават голи). Нудистките лагери могат да бъдат по-
сочени като образец за благоприличие. Ограниченията на позволеното могат да бъдат
много по-малко строги, отколкото си мислят представителите на по-репресивните об-
щества – в това се убеждават моряците на Джеймс Кук, когато стигат до Таити.
Викторианските сексуални норми определено не са характерни за вида ни. Нещо по-
вече – при човекоподобните и другите маймуни често се случва сексуалната ревност да
доведе до изблици на домашно насилие. Въпреки техните доста по-свободни стандарти,
те също имат действени забрани. Всички общества на примати, включително човеш-
кото, слагат определени граници на приемливата практика. Сексуалната репресия и
свързаното с нея чувство на срам не може да се разглежда като присъщо само на нашия
вид.
Още един аспект на културния живот, който понякога се определя като изконно и
единствено човешки, са изкуството, танцът и музиката. Ако обаче дадете моливи и
четки на едно шимпанзе, то се заема с голям замах да твори изкуство, което – макар в
нашите очи да изглежда силно непредставително – се цени много в някои среди. 494
Мъжките беседкови птици украсяват гнездата си, следвайки правилата на някаква есте-
тика, която напълно отговаря на нашата. Те често подменят откъснатите цветя, пера и
плодове, които вече не са свежи. Изкуството им се усложнява с напредването на лятото.
Гибоните изпълняват балетни скокове под свода на гората, а шимпанзетата танцуват
нещо като акробатичен рокендрол при водопади и поройни дъждове. Те изпитват ог-
ромно удоволствие от това да барабанят по резониращи дървета, а гибоните – от своите
песни. Макар да ни се иска да мислим, че при нас културата е достигнала най-високите
си форми, тя не е ограничена само до хората, нито дори 495 само до разред примати.
През 1932 г. Соли Цукерман дава следната обща оценка на човешката култура и тази
на приматите:

493
Chagnon, Napoleon A. Yanomamo: The Fierce People (New York: Holt, Rinehart, Winston, 1968), p. 65.
494
Morris, Desmond. The Biology of Art (London: Methuen, 1962); R. A. Gardner and В. T. Gardner, „Comparative Psychology
and Language Acquisition“, in K. Salzinger and F. E. Denmarks, editors, Psychology: The State of the Art (New York: Annals of
New York Academy of Sciences, 1978), pp. 37-76; K. Beach, R. S. Fouts, and D. H. Fouts, „Representational Art in Chimpanzees“,
Friends of Washoe, 3:2–4, 4:1–4. Маслените картини на едно шимпанзе на име Конго, които присъстват в няколко частни
колекции, демонстрират ярък абстрактен експресионизъм и се смятат за най-добрите произведения от този вид.
495
Птиците например разпознават и нападат необичаен хищник (или дори бутилка за мляко), който е тормозил техните
прадеди от четири поколения по-рано. И тъй като говорим за бутилки за мляко, твърди се, че – съвсем скоро след като едно
синьо синигерче пробило капачката от метално фолио на една оставена пред вратата на някаква къща бутилка за мляко и
изпило млякото – сини синигерчета из цяла Англия започнали да правят същото. (John Tyler Bonner, The Evolution of Culture
in Animals [Princeton, NJ: Princeton University Press, 1980].) Разбира се, никой не знае, коя е била тази птичка новатор. Въп-
реки това, в случая може би не става дума за усвояване чрез имитация. Една вече отворена бутилка мляко и присъстваща
в района втора доволна птичка биха били достатъчни, за да дадат на наивното пернато идеята. (D. F. Sherry and В. G. Galef,
Jr., „Social Learning Without Imitation: More About Milk Bottle Opening by Birds“, Animal Behaviour 40 [1990], pp. 987-989.)

291
 „В едната крайност са маймуните и техните хареми; те се хранят с плодове и при
тях отсъства и най-малката следа от културен процес. В другата крайност е чове-
кът, обикновено моногамен и всеяден; всеки един аспект от неговото поведение се оп-
ределя от културата. От социална гледна точка не съществува никаква база за срав-
нение между човека и човекоподобната маймуна.“ 496

Оставете настрана факта, че шимпанзетата ядат месо, че повечето маймуни – човеко-

подобни или не – нямат хареми, и че (нещо, което е било известно дори през 1932 г.)
при много култури хората не са „обикновено“ моногамни. След това сравнете оценката
на Цукерман с тази на Тошисада Нишида, включена в едно много по-късно обобщение
на 25-годишните проучвания върху шимпанзетата в планините Махале:

„Следните модели на социално поведение могат да бъдат открити както при шим-
панзетата, така и при нашия собствен вид: силна тенденция да се избягва кръвосме-
шението; дълготрайна връзка между майката и нейните малки; мъжката филопат-
рия [мъжете остават в тази група, в която са били родени]; силния антагонизъм
между отделните групи; коопериране между мъжките индивиди; развиване на рецип-
рочен алтруизъм; триадни отношения [например сексуални триъгълници]; стратегия
на непостоянни съюзи; система на отмъщения; различия между половете в полити-
ческото поведение...“497

Много от тези черти биха могли да са определени както културно, така и генетично,
и все пак „от социална гледна точка“ определено има някаква „база за сравнение“ между
хората и човекоподобните маймуни.

Западното мислене разглежда съзнанието и самоосъзнаването като същността на това

да бъдеш човек (въпреки че източната мисъл разглежда липсата на самоосъзнаване като
състояние на блаженство и съвършенство). Корените на съзнанието се разглеждат като
непроницаема загадка или – което не е много различно – като следствие от вселяването
на една нематериална душа във всяко човешко същество в момента на неговото заче-
ване. Последното обаче не се отнася за нито едно друго живо същество. Все пак съзна-
нието може да не се окаже чак такава загадка, че да е необходимо да бъде обяснявано
чрез свръхестествена намеса. И ако неговата същност се състои в едно ясно осъзнаване
на разликите между това, което е вътрешно за организма, и това, което е външно, между
вас самите и всички останали, то – както вече имахме случай да кажем – повечето мик-
роорганизми също са съзнателни до това ниво. И следователно зараждането на съзна-
нието на нашата планета трябва да се отнесе към някакъв момент преди повече от три
милиарда години. По това време е имало огромен брой микроскопични създания – но-
сени от морските вълни и океанските течения и къпещи се в слънчевата светлина – всяко
от които е имало своето зачатъчно съзнание. Това може би е било само някакво микро-
съзнание, или дори нано- или пикосъзнание.498
496
Zuckerman. Op. cit., pp. 315, 316.
497
Nishida. „А Quarter Century of Research“, p. 12.
498
Възможно ли е при това положение още по онова време душите да са предоставяли съзнанието? Едно божество,
което да е отговорно за прецизното вселяване на душа във всяко едно от огромния брой миниатюрни създания през всички
изминали епохи на геологичното време – това би бил един твърде суетлив и неефикасен създател. Не е ли по-добре всичко
да бъде планирано още от самото начало и след това животът просто да е оставен да си се развива? Дали същият този бог,
който е отговорен за създаването на фините, елегантните и универсално приложими закони на физиката, би се заел с неб-
режна, изпълнена с грешки и еднообразна работа, каквато е биологията – която изисква неотклонно внимание и намеса при

292
 Всяка клетка в едно здраво тяло може да разграничи себе си от останалите, а тези,
които не могат – които страдат от автоимунни болести – бързо се самоубиват или стават
плячка на болестотворни микроорганизми. Може би си мислите, че една клетка, която
се разграничава от друга клетка (независимо дали във вашето тяло или в първичния
океан), не отговаря на общата представа за съзнание и самоосъзнаване – че дори и в най-
немислещите хора има нещо повече от това. Така е. Както казахме, по отношение на
най-ранната история на живота на Земята можем да си представим само най-зачатъчната
форма на съзнание. Разбира се, оттогава нещата много са се променили. Но дали знаем –
а това може да се окаже твърде трудна задача – дали някое друго животно притежава
нашата форма на самоосъзнаване?
Този факт често се определя като ключов за нашата човешка същност, особено с оглед
на това какви други възможности ни дава:

„Самоосъзнаването, което включва в себе си способността на човека да се отдели

като обект в един свят, съставен от обекти, се явява... ключово за нашето разбиране
на необходимите условия за социалните и културни модели на организация на човека...
Човешкият обществен ред предполага модел на съществуване, който има значение за
индивида на ниво самоосъзнаване. Човешкият обществен ред например винаги е мора-
лен ред... Именно способността на човека да има и да развива своето самосъзнание
обуславя адаптивното значение за индивида на такива несъзнателни психологични ме-
ханизми, каквито са потискането, осмислянето и т.н.“499

Една риба, котка, куче или птица, която види отражението си в огледалото, очевидно
го възприема като още един представител на същия вид. Ако не са привикнали към ог-
ледалното отражение, мъжките индивиди могат да се опитат да го сплашат – те виждат
в него съперник. Отражението естествено отговаря със същата демонстрация на сила и
се случва животното да избяга. В крайна сметка то може да свикне с тихото, безобидно
и лишено от миризма изображение и да се научи да го игнорира. Според критериите на
огледалното изображение тези животни не изглеждат кой знае колко интелигентни.
Твърди се, че човешките деца трябва да станат на около две години, за да схванат, че
тяхното отражение не е някакво друго дете, което има много голяма дарба като имита-
тор. Що се отнася до осъзнаването на природата на отражението, маймуните са като
рибите, котките, кучетата, птиците и човешките деца. Но някои човекоподобни май-
муни са като нас.
През 1977 г. психологът Гордън Галъп публикува една статия, озаглавена „Самораз-
познаването при приматите“.500 Когато родени на свобода шимпанзета се сблъскат за

всеки един патетичен малък микроб, който и без това вече прекрасно знае как да възпроизвежда себе си и огромни коли-
чества информация? Вместо това, всичко, което трябва да направи въпросният бог, е да закодира директно в ДНК на ня-
колкото общи прадеди каквато и да било там информация, която ще е необходима на душите. Тогава душите и съзнанието
ще могат да минават самостоятелно от поколение в поколение, като освободят божеството от това му задължение и му
позволят да се захване с други, може би по-належащи проблеми. Но ако информацията в ДНК се е появила вследствие от
един „търпелив“ еволюционен процес, защо въобще ще е необходима намесата на някакъв бог, който да е отговорен за
вселяването на информация и гени, или дори на души?
499
Hallowell, A. I. „Culture, Personality and Society“, in Anthropology Today, A. L. Kroeber, editor (Chicago: University of
Chicago Press, 1953), pp. 597-620; Hallowell, „Self, Society and Culture in Phylogenetic Perspective“, in Evolution After Darwin,
Volume 2, S. Tax, editor (Chicago: University of Chicago Press, 1960), pp. 309–371. Твърдението, че единствено хората прите-
жават самосъзнание, може да бъде открито в много философски и научни трактати. Например Karl R. Popper and John C.
Eccles, The Self and Its Brain (New York: Springer, 1977).
500
Gallup, Jr., G. G. „Self-Recognition in Primates: A Comparative Approach to the Bidirectional Properties of Consciousness,
„ American Psychologist 32 (1977), pp. 329–338.

293
първи път с едно голямо огледало, в началото – подобно на другите животни – те си
мислят, че отражението е някой друг. В рамките на няколко дни обаче те проумяват
истината. Тогава започват да използват огледалото, за да се перчат или за да разглеждат
иначе недостъпни части от тялото си – например гърбовете си, гледайки през рамо. След
това Галъп приспива шимпанзетата и ги боядисва в червено – на места, които те да мо-
гат да видят само в огледалото. Щом идват на себе си, те възобновяват приятното зани-
мание да се разглеждат в огледалото и бързо откриват червените петна. Протягат ли
ръка към маймуната в огледалото? Не. Вместо това, те опипват собствените си тела,
непрекъснато докосват оцветените места и след това миришат пръстите си. Утрояват
времето, което прекарват ежедневно в изучаване на своите отражения. 501
Сред останалите големи човекоподобни маймуни Галъп открива самоосъзнаване при
орангутаните, но не и при горилите. По-късно се оказва, че той може би го е открил и
при делфините. Ние сме съзнателни – предполага той, – когато знаем, че съществуваме.
Имаме разум, ако можем да наблюдаваме мисловните си състояния. По тези критерии,
заключава Галъп, поне шимпанзетата и орангутаните са съзнателни и имат разум. 502
„Що се отнася до верността, няма по-предателско животно на света от човека.“ Твър-
дението е на Монтен.503 Мъжките светулки обаче толкова ловко вместват своите прис-
ветвания сред тези на своите съперници, че успяват да направят любовните им послания
неприятни в очите на женските. Някои женски шимпанзета с вампирска стръв дебнат
младите майки от групата, чакайки да им се отвори възможност да откраднат и изядат
техните новородени рожби. При много примати подчинените мъжки търсят забранени
удоволствия, когато вниманието на алфа е насочено някъде другаде. Много малко са
мъжките съюзи, образувани в рамките на йерархията на доминиране, които надживяват
своето непосредствено предназначение. Заражда се нова и плодотворна тема в биологи-
ята – заблудата в обществените връзки на животните или дори самозаблудата при жи-
вотните. Появиха се цели книги по въпроса. 504
Случва се шимпанзетата да лъжат. Понякога дори се опитват да надхитрят други, ко-
ито също лъжат. Този факт определено ни дава възможността да надникнем в тяхното
съзнание:

„Един особено красноречив пример се явява двуличието на шимпанзетата, които

искат да запазят за себе си мястото, където е скрита храната, както и бързината,
с която другите разкриват измамата... Не можете – някак си не е логично – да излъ-
жете, без да искате. Дори и идеята за самозаблудата предполага целенасочен модел,
при който една част от личността се опитва да се наложи над останалите. Изг-

501
Да се гледат в огледалото с шапки на главите, очевидно също е много популярно и завладяващо занимание.
502
Един от често срещаните литературни и иконографски сюжети в средновековна Европа – още от началото на XIII
в. – е набедената склонност на маймуните да се гледат в огледалото. Вж. Н. W. Janson, Apes and Ape Lore in the Middle Ages
and the Renaissance (London: University of London, 1952), pp. 212 et seq.
503
Montaigne. The Essays of Michel Eyquem de Montaigne, Book II, Essay XII, „Apology for Raimond de Sebonde“, translated
by Charles Cotton, edited by W. Carew Hazlitt, Volume 25 of Great Books of the Western World (Chicago: Encyclopaedia
Britannica, 1952), p. 227. В един следващ пасаж Монтен цитира римския автор на епиграми Ювенал: „Кога някой силен лъв
е отнел живота на по-слабия от него?“ Но, както вече споменахме, след като спечелят правата над някоя женска, лъвовете
обикновено убиват нейните малки. Това им спестява грижите по отглеждането на малки, които не са техни, като освен това
спомага за това женската отново да се разгони.
504
Например R. L. Trivers, Social Evolution (Menlo Park, СА: Benjamin/ Cummings, 1985), особено главата „Deceit and
Self-Deception“; Joan Lockard and Delroy Paulhus, editors, Self-Deception: An Adaptive Mechanism? (Englewood Cliffs, NJ:
Prentice-Hall, 1989).

294
лежда, преструващото се шимпанзе действа с ясното разбиране какво точно означа-
ват за другите тези знаци, които то подава, и следователно го прави преднаме-
рено.“505

И все пак не толкова отдавна един съвременен философ (а като него има още много
други) заяви следното:

„Изглежда неразумно от наша страна да приписваме на едно животно памет, ко-

ято да може да разграничи някаква подредба от събития в миналото, също както би
било неразумно да му приписваме и очакване за някаква подредба от събития в бъде-
щето. То няма идея за подредба, нито каквато и да било друга идея.“506

Откъде може да знае това?

Вътрешният монолог на шимпанзетата без съмнение не отговаря на стандартите на
един средностатистически философ, но че те имат някаква идея за себе си, за това как
изглеждат, какви са техните нужди, техните минали преживявания, техните очаквания
за бъдещето и отношенията им с околните – изобщо всичко, необходимо за целите на
„обществената подредба“ – в това вече не можем да се съмняваме.

„Езикът е нашият Рубикон – заявява известния лингвист от XIX в. Макс Мюлер – и

никой примитив няма да посмее да го премине.“ Езикът позволява на разпръснатите по
света хора да общуват един с друг. Той ни позволява да извлечем мъдростта на мина-
лото и осъществява връзката между поколенията. Той е важен инструмент, който ни
помага да изострим мисловните си способности и да разсъждаваме по-ясно. Езикът е от
неоценима помощ за паметта. Имаме всички основания да го ценим. Много преди изоб-
ретяването на писмеността езикът вече е играел огромна роля за успехите на хората.
Това е основната причина, поради която Хъксли може успокоително да заключи: „На-
шето преклонение пред благородството на човечеството няма да се повлияе от факта,
че – по своята материя и структура – ние сме едно с примитивните организми.“ 507 Дали
това означава обаче, че другите животни трябва да нямат език, дори и някакъв прост
език, или дори способността да боравят с някакъв език? Поразени сме от военната, за-
щитна метафора на Мюлер и от възможността, която той сякаш формулира – че езикът
е достъпен за „примитивите“, но че тяхното смирение ги възпира.
Тази дълга традиция на привидно убедени твърдения, които отричат езиковите спо-
собности на животните, датира още от началото на Европейското просвещение. Може
би най-ранният пример е едно писмо на Рене Декарт, датиращо от 1649 г.:

„Основният довод, който според мен трябва да ни убеди в това, че примитивните

същества нямат разум, е, че... досега не е известен случай, в който едно животно да е
достигнало до такова съвършенство, че да може да се ползва от истински език. Сиреч
да е способно да изрази пред нас – чрез гласа си или чрез някакви други знаци – нещо,
което да се отнася единствено до мисълта, а не засягащо неговата природа. Тъй като

505
C. G. Beer, „Study of Vertebrate Communication – Its Cognitive Implications“, in D. R. Griffin, editor, Animal Mind-Human
Mind (Report of the Dahlem Workshop on Animal Mind-Human Mind, Berlin, March 22-27, 1981) (Berlin: Springer-Verlag, 1982),
p. 264; E. W. Menzel, „А Group of Young Chimpanzees in a One-acre Field“, in A. M. Schrier and F. Stollnitz, editors, Behavior
of Nonhuman Primates (New York: Academic Press, 1974).
506
Hampshire, Stuart. Thought and Action (London: Chatto and Windus, 1959).
507
Huxley, T. H. Evidence as to Man’s Place in Nature (London: Williams and Norgate, 1863), p. 132.

295
думата е единственият знак и единственият сигурен белег за присъствието на мисъл,
която да е скрита и облечена в тялото. Защото всички хора, дори и най-глупавите и
неразумните – дори и тези, които са били лишени от органите на речта – използват
знаци, докато примитивните същества никога не го правят. Именно това може да се
разглежда като истинската граница между човека и животното.“ 508

Не можем да се съмняваме в това, че шимпанзетата и бонобите могат да използват

богат набор от жестове и идеограми. Засегнахме и разгорещените научни дебати от-
носно техните способности да си служат с някакъв език. Нервността на някои учени
относно твърденията, че шимпанзетата имат езикови умения, е повече от очевидна, дори
и само поради факта, че често се случва да променят правилата, след като играта вече е
започнала. Някои изследователи например отричат езиковите способности на ползва-
щите амеслан шимпанзета, тъй като при тях очевидно отсъстват отрицания и въпроси.
Но в момента, в който шимпанзетата започнат да протестират и да задават въпроси, се
появява някакъв друг аспект на езика, който те евентуално нямат – за разлика от хо-
рата – и който се явява sine qua non509 – за съществуването на езика.510 Изненадващо е,
доколко различни учени и философи са склонни да твърдят – понякога с необичайна
жар, – че човекоподобните маймуни не могат да използват език, и отказват да приемат
доказателства за противното, тъй като противоречат на техните предположения. 511 Нап-
ротив – Дарвин смята, че някои животни имат необходимите езикови умения, „поне в
някаква груба и зачатъчна форма“, и че ако „някои способности, като например само-
съзнание, абстрактно мислене и т.н. са присъщи единствено на човека“, те се явяват
„резултат основно от продължителната употреба на много развит език.“
Има спорове по въпроса колко смислени и неповтарящи се думи може едно шимпанзе
да включи в изречение. Въпреки това няма съмнение в това, че шимпанзетата (и боно-
бите) могат да боравят със стотици знаци и идеограми, предадени им от хората, и освен
това, че използват тези думи, за да изразят своите желания. Както вече имахме възмож-
ност да видим, думите могат да обозначават предмети, действия, хора, други животни
и дори самото шимпанзе, което ги използва. Има собствени и нарицателни имена, гла-
голи, прилагателни, наречия. Шимпанзетата и бонобите могат да искат, и следователно
ясно да разсъждават върху предмети и действия, които отсъстват в момента – например
храна или вчесване. Има доказателства за това, че (например в случаите с грамотната в
амеслан Люси или използващия идеограми Канзи) те могат да свързват думи в ориги-
нални комбинации и да постигат нов смисъл. Някои от тях са в състояние да изобретяват
и след това да се съобразяват с някои по-прости граматични правила. Могат да обозна-
чават и да категоризират неодушевени предмети, животни и хора – при това не само
508
Писмо от 5 февруари 1649 г. в Mortimer J. Adler and Charles Van Doren, Great Treasury of Western Thought: A
Compendium of Important Statements on Man and His Institutions by the Great Thinkers of the Western History (New York and
London: R. R. Bowker Company, 1977), p. 12.
509
Задължително условие (лат.). – Б. ред.
510
Вж. например Eugene Linden, Silent Partners: The Legacy of the Ape Language Experiments (New York: Times Books,
1986); Roger Fouts, „capacities for Language in the Great Apes“, in Proceedings, Ninth International Congress of Anthropological
and Ethnological Sciences (The Hague: Mouton, 1973).
511
Например: „Човекът е единственото животно... което може да използва символи.“ (Max Black, The Labyrinth of
Language [New York: Praeger, 1968]); „Животните не могат да имат език... Ако имаха... те нямаше да са вече животни. Щяха
да са човешки същества.“ (К. Goldstein, „The Nature of Language“, in Language: An Inquiry into Its Meaning and Function [New
York: Harper, 1957]); „Изглежда, няма някакви сериозни доказателства за това, че човешкият език е просто един по-сложен
вариант на нещо, което може да бъде намерено и другаде в животинския свят.“ (Noam Chomsky, Language and Mind [New
York: Harcourt Brace Jovanovich, 1972]). Тези примери са взети от Donald R. Griffin, The Question of Animal Awareness, revised
edition (New York: Rockefeller University Press, 1981). Обратното мнение се среща много рядко (например A. I. Hallowell,
Philosophical Theology, Vol. 2 [Cambridge: Cambridge University Press, 1937], p. 94.)

296
като използват самите обекти, но също така и произволните думи, които ги обознача-
ват. Те са способни на абстрактно мислене. Освен това изглежда, че понякога използват
език и жестове, за да излъжат или заблудят някого, както и че демонстрират елемен-
тарно разбиране на причина и следствие. Могат да бъдат саморазсъдителни, при това не
само в действията си – като например в случая с отраженията си в огледалото, – но също
така и в езика. Известен е един случай, в който шимпанзе на име Елизабет реже изкус-
твена ябълка с нож и заявява (на един знаков език, който свободно използва): „Елизабет
ябълка реже.“
Те познават в най-добрия случай около 10% от думите на „основния английски“ или
от други минимални речници, които да са адекватни на човешкото ежедневие. Тази раз-
лика е обект на преувеличения. Например един виден лингвист е изказал тезата, че от
крайния брой човешки думи могат да се образуват „безкраен“ брой изречения и „безк-
раен“ брой подлежащи на изразяване съобщения, докато шимпанзетата не могат да пре-
възмогнат своята крайност. 512 Всъщност целият обхват на човешките думи и идеи е
твърдо краен, какъвто е и този на човекоподобните маймуни. Лабораторните лингвис-
тични постижения на шимпанзетата и бонобите се явяват допълнение към техния собс-
твен репертоар от знаци – жестове, звуци, миризми, – от които вероятно по-голямата
част остават неразбираеми за нас. „Думата“ и „използването на знаци“, които Декарт
отказва на „примитивните същества“, съвсем явно присъстват при шимпанзетата и
бонобите.
Нито една човекоподобна маймуна не е показала досега езикови умения, които да се
приближават до тези на едно дете в детската градина. Въпреки това те, изглежда, имат
съвсем определена, макар и елементарна, способност да се ползват от езика. Много от
нас са готови да приемат, че едно-, две- или тригодишно дете, което има речник и уме-
ния да си служи с него, сравними с най-добрите постижения на шимпанзетата и боно-
бите – без значение колко крещящи са неговите пропуски в граматиката и синтаксиса –
вече владее езика.513 Социалните науки разглеждат като общоприета мъдрост това, че
културата предполага език, а езикът предполага самосъзнание. Независимо дали това е
истина, или не, но шимпанзетата и бонобите притежават – поне в някаква зачатъчна
форма – и трите: съзнание, език, култура. Възможно е те да имат по-малко ограничения
от нас и да не са толкова надарени. Въпреки това, те също могат да мислят.
Повечето от нас имат някакъв подобен спомен: лежите в детското си креватче, току-
що събудили се от сън. Проплаквате за майка си – първо лекичко, но когато никой не се
появява, по-изявено. У вас се надига паника. „Къде е тя? – казвате си. – Защо не идва?“
Или нещо в този ред на мисли, макар и не с думи, защото вербалното ви съзнание все
още почти не се е развило. Тя влиза в стаята усмихната, протяга се и ви взема на ръце,
чувате музикалния ѝ глас, усещате парфюма ѝ. Сърцето ви се изпълва с щастие! Тези
могъщи емоции са предвербални – както са и повечето от очакванията, страстите, ло-
шите предчувствия и страховете на възрастните. Нашите чувства присъстват, дори и
преди да бъдат опаковани в подредени граматични пакети, преди да бъдат обработени
и подчинени. В тези смътни спомени, чувства и асоциации можем да съзрем нещо от
съзнателния и емоционалния живот на шимпанзетата, бонобите и другите непосредст-
вени прадеди на хората.

512
Bickerton, Derek. Language and Species (chicago: University of Chicago Press, 1990), особено pp. 15-16.
513
Bickerton. Op. cit., предполага, че ранната реч при децата е някакъв „протоезик“, който се различава фундаментално
от напълно развития човешки език, че този протоезик може да е достъпен за човекоподобните маймуни и че е бил използван
от нашите прадеди на прехода от човекоподобни маймуни към хора.

297
 Двадесета глава.
ЖИВОТНОТО В НАС
Човешкият мозък е един несъвършен инструмент, за изграждането на
който са били необходими дълги периоди геологично време. Някои от
неговите нива на функциониране са по-примитивни и архаични от други.
Както е установил съвременният човек, може да се окаже, че главите
ни съдържат неясни ирационални сенки от нашето минало, преди да се
превърнем в хора сенки, които в условия на стрес могат да се издължат
и да затъмнят прага на нашия рационален живот. Човекът е загубил
характерната за XVIII в. вяра в просветителната мощ на чистия, ра-
зум, тъй като е разбрал, че той не е едно последователно разумно жи-
вотно. Ужасени сме от своята тъмна природа и вместо да си кажем
„Ето – сега сме хора, а не зверове, и трябва да живеем като хора“, гле-
даме един на. друг с подозрение и дълбоко в сърцата си шепнем: „Не
трябва да се доверяваме на. никого. Човекът е зъл. Човекът е звяр. Той
е дошъл от тъмните гори и пещерите.“
Лорън Айзли, „Векът на Дарвин“514

Доведохме тази история – един фрагментарен опит да възстановим някои от страни-

ците в историята на нашето сираче, да хвърлим малко светлина върху сенките – до прага
на появата на хората на Земята. Дойде време да се занимаем и с това.
Вече успяхме да прекосим или да заобиколим много от защитните ровове, валове и
минни полета, които са били грижливо подготвени, за да ни разделят от останалите жи-
вотни. Тези, които искат да запазят за човешкия род някаква уникална, недвусмислена
и определяща характеристика, са изкушени отново да променят дефинициите и да из-
дигнат една последна отбранителна линия около нашите мисли. И ако езикът на шим-
панзетата и бонобите е ограничен, то не можем да кажем много относно това, което те
мислят и чувстват, или относно значението (ако въобще има такова), което те придават
на своя живот. Досега те не са ни оставили автобиографии, разсъдителни есета, изпо-
веди, самоанализи или философски мемоари. И ако ние можем да изберем определени
чувства или идеи, чрез които да се определим, нито едно шимпанзе не би могло да ни
опровергае. Например бихме могли да изтъкнем съзнанието, че всеки един от нас ще
умре някой ден, или че сексът е първопричината да се раждат бебета – все неща, които
са известни на всички хора, макар и понякога да са отричани. Може би нито една май-
муна не е успяла да достигне до тези важни истини. Възможно е някои да са успели.

514
(New York: Doubleday, 1958), р. 345.

298
Просто не знаем.515 Но да си стоим самотни на подобни проповеднически върхове ще е
лъжлива победа за човешкия род. Тези случайни прозрения са маловажни в сравнение
със самохвалните претенции на хората, които бяха разрушени до основи, веднъж щом
научихме повече за останалите животни. На нивото на най-фините детайли мотивите на
тези, които искат да ни определят чрез една или друга идея, изглеждат подозрителни и
в тях прозира човешкият шовинизъм.
Справедливо е да сравняваме хората и другите животни въз основа на поведение, ко-
ето подлежи на наблюдение. Тъй като обаче още не сме намерили пътя към техния вът-
решен живот, то не би следвало да правим неблагоприятни за тях съпоставки, които да
се коренят във водени от тяхно име разкази, в направените от нас описания на техните
мисли и прозрения. Липсата на доказателства не е доказателство за липса. И ако мо-
жехме някакси да проникнем в мислите на една човекоподобна маймуна, дали няма да
намерим в тях нещо повече, отколкото сме си представяли? Този въпрос е поставен за
първи път преди почти три столетия от Хенри Ст. Джон, първи виконт Болингброк:

„По своята природа човек е свързан... с цяла плеяда животни, при това толкова
тясно с някои от тях, че дистанцията между неговите интелектуални способности
и техните... изглежда в много случаи малка, а може да се окаже дори и по-малка, ако
имаше някакъв начин да разберем техните мотиви, също както можем да наблюда-
ваме действията им.“516

Една от често цитираните разлики, за които се смята, че съществува между хората и

останалите животни, е религията. Твърди се, че само хората имат религия и с това проб-
лемът се приема за решен. Какво обаче е религията? Как бихме могли да знаем дали тя
съществува и при други животни? В „Произход на човека“ Дарвин цитира известната
реплика, че „кучето възприема своя господар като бог“. Амброуз Биърс 517 определя бла-
гоговението като „духовното отношение на човек към Бога и на кучето към човека“.
Индивидът омега гледа на индивида алфа като на божество и дълбините на неговото
подчинение и принизяване се срещат в малко от съществуващите сега религии. Не
бихме могли да знаем доколко кучетата и маймуните изпитват благоговение и до каква
степен преклонението присъства в тяхното отношение към строгия „господар“ или към
безкомпромисния алфа, нито дали те имат някаква идея за свещено, дали молят за оп-
рощение или по някакъв друг начин умилостивяват и се опитват да въздействат на тези
сили, които са по-висши от тях. Животните, които са отгледани, обучени и възпитани
от много по-силни и мъдри от тях родители, които са готови веднага да се впишат в
йерархията на доминиране, които освен това са изправени пред страховитото присъст-
вие на човешките същества, имащи власт над живота и смъртта и раздаващи награди и
наказания – много вероятно е такива животни да са развили усещания, които да са
близки до това, което ние наричаме религия. Много бозайници и всички примати отго-
варят на тези условия.

515
От време на време в естествената среда на шимпанзетата се случва някоя женска да отхвърля мъжкарите при вся-
какви обстоятелства и на много висока цена. Разбира се, тези женски нямат деца. Следва ли да обърнем по-голямо внима-
ние на тази зависимост? Възможно ли е да има шимпанзета, които да са в състояние да заподозрат потенциалната връзка
между секса и бебетата? Доколко можем да бъдем сигурни, че това не е така.
516
Bolingbroke (1809), цитиран в Arthur O. Lovejoy, The Great Chain of Being: A Study of the History of an Idea (Cambridge:
Harvard University Press, 1953), p. 196.
517
Bierce, Ambrose. „Reverence“, in The Enlarged Devil’s Dictionary, Ernest Jerome Hopkins, editor (Garden City, NY:
Doubleday, 1967), p. 247.

299
 Вярно е, че с развитието на човешката история някои религии са станали много по-
вече – в най-добрите си форми са минали отвъд заплахите, йерархията и бюрокрацията
и са предложили утеха на слабите. Макар и рядко, някои религиозни учители са поемали
ролята на съвест за човешкия вид, вдъхновявали са милиони с личния си пример и са ни
помагали да се измъкнем от капана на криещия се в нас павиан. И все пак нито един от
тези факти не противоречи на тезата, че едно общо религиозно предразположение, ко-
ето да може лесно да бъде пуснато в употреба от местната социална структура, вероятно
е нещо обичайно и за животинското царство.
Може би ако можехме да надникнем в главата на една човекоподобна маймуна в ес-
тествената ѝ среда, щяхме да открием – сред поток от други чувства – един вид удов-
летворение от нейната „маймунщина“, което да е подобно на това, което ние изпитваме
от своята „човечност“. Вероятно всеки един вид чувства нещо подобно. Със сигурност
е много по-адаптивно, отколкото би било обратното. И ако в казаното има нещо вярно,
то трябва да се откажем от самодоволното определение, че сме единственият вид, който
може да прави самодоволни определения.
И ако не сме проникнали достатъчно дълбоко в сърцата и умовете на другите видове
и дори не сме ги изучили внимателно, може да се изкушим да им вменим добродетели
и качества (както и пороци и недостатъци), които те всъщност не притежават. Замислете
се над следните стихове на поета Уолт Уитман:

„Мисля си, че мога да опитам да живея сред животните,

които са така спокойни, тъй са сдържани –
стоя и ги разглеждам дълго, дълго.

Не се потят, не се оплакват те от своите условия,

будни не лежат във тъмното, не плачат върху греховете си,
не ми досаждат със дискусии за своя дълг пред Бога.
Няма недоволни, няма обладани между тях от мания
да притежават, не коленичи никое пред друго,
нито пред рода си, съществувал преди хиляди години,
никое не е на почит или пък нещастно върху цялата земя.“ 518

Само въз основа на фактите, изложени в тази книга, можем да изразим съмнение дали
съществува реално дори и една от шестте предполагаеми разлики, които според Уитман
отделят хората от останалите животни – особено ако си позволим малко поетична сво-
бода; т.е. ако следваме не буквата, а смисъла на стиховете. Монтен 519 казва, че когато
заключаваме, че другите животни изпитват „амбиция, ревност, завист, желание за мъст,
суеверие или отчаяние“, то просто им вменяваме собствените си „болни чувства“. Това
твърдение обаче отива твърде далеч, както ясно личи от живота на шимпанзетата. Ма-
кар много коментатори да са преувеличавали разликите между хората и „зверовете“ и
да са ни предупреждавали за рисковете на антропоморфизацията, други – например
Уитман и Монтен – са създали една представа за животните, която е по-сантиментална

518
Уитман, Уолт. Песен за мен самия. Тревни листа. Сребърен Лъв, С., 1996, строфа 32, стихове 684–691. Прев. Влади-
мир Свинтила.
519
Montaigne. The Essays of Michel Eyquem de Montaigne, Book II, Essay XII, „Apology for Raimond de Sebonde“, translated
by Charles Cotton, edited by W. Carew Hazlitt, Volume 25 of Great Books of the Western World, Robert Maynard Hutchins, editor
in chief (Chicago: Encyclopaedia Britannica, 1952, 1977), Book III, Essay I, „Of Profit and Honesty“, p. 381.

300
и романтична от необходимото. И двете крайности служат като отрицание на нашето
родство.

Причината за човешките успехи вероятно има нещо общо с комбинацията между на-
шата интелигентност и таланта ни да създаваме и използваме различни сечива. Повече
от сигурно е, че нашата глобална цивилизация се корени основно в тези две умения. Без
тях бихме били почти беззащитни. Но както пише Дарвин в „Произхода“: „Често се
случва да се появи някаква малка доза... разум или преценка, дори и при животни, които
са много ниско по стълбата на природата.“ Към края на живота си той надълго се зани-
мава с изследването на нещо, което може би ще ви се стори като загубена кауза – инте-
лигентността на земните червеи. Той ги подлага на тестове за интелигентност, които
включват манипулиране на истински и изкуствени листа. Справят се много добре. Плос-
ките червеи могат да намерят пътя през прост лабиринт, за да достигнат до наградата от
другата му страна. Дори и червеите имат някаква степен на интелигентност. Галапагос-
ките дървесни сипки, които Дарвин изследва по време на пътуването си с „Бийгъл“,
използват клончета, за да измъкнат живеещите в кората на дърветата ларви. Дори и пти-
ците разполагат с някакви зачатъци на технология.
От само себе си се разбира, че не бихме могли да изобретим цивилизацията без инте-
лигентност и технологии. И все пак би било нечестно да опишем цивилизацията като
определяща характеристика на нашия вид или като установила тези нива на интелиген-
тност и сръчност, които са необходими за нашето дефиниране – особено като се има
предвид, че през първите 99% от времето си на този свят не сме били цивилизовани.
Тогава, както и сега, също сме били хора, но не сме и сънували цивилизация. И все пак
фосилните останки от най-ранните известни хора и хоминиди – датиращи не отпреди
стотици хиляди, а отпреди милиони години – често са съпровождани от каменни сечива.
Вече сме имали таланта си, поне отчасти. Просто още не сме били достигнали до циви-
лизацията.
Контрастът между склонността към употреба на сечива при хората и отсъствието ѝ
при много други животни стои в основата на изкушението да се самоопределим като
употребяващи или създаващи сечива животни. За първи път това е предложено от един
от членовете на Лунното общество на Джосая Уеджуд и Еразмъс Дарвин – Бенджамин
Франклин. На 7 април 1778 г. Джеймс Бозуел признава възхищението си от дефиници-
ята на Франклин. Винаги киселият и понякога твърде буквален Самюъл Джонсън въз-
разява: „Много хора обаче не са изработили и едно сечиво; представете си един човек
без ръце – той не би могъл да изработи сечиво.“ Отново се сблъскваме с въпроса, дали –
ако искаме да определим едно човешко същество като такова – трябва да използваме
черти, които всяко едно човешко същество без изключение притежава, или такива, ко-
ито потенциално присъстват в него? И ако изберем втората алтернатива, кой знае какви
точно характеристики зреят у другите животни, макар все още да не са били извадени
на бял свят от обстоятелствата или нуждата?

Преситена, прозаична, натоварена с детето си (което виси на гърдите ѝ, държейки се

здраво за козината), тя внимателно поставя твърдия плод на дънера и с един удар раз-
чупва обвивката му – с помощта на камък, който е донесла специално за случая. Чук и
наковалня. Няма крушка, която да светне над главата ѝ, няма опряна на юмрука ѝ бра-
дичка. Ни помен от прозрението, което се бори да излезе на бял свят. Няма момент на
откровение, нито следа от „Тъй рече Заратустра“. Проста рутина – още едно от тези

301
неща, които шимпанзетата могат да правят. Единствено хората – които знаят до какво
могат да доведат сечивата – го възприемат като особено забележително.
Макар много шимпанзета буквално да нямат необходимите познания, за да се скрият
от дъжда, те все пак могат да използват сечива. Нещо повече – те могат да обмислят
предварително тяхната употреба. Да потърсят сега едно сечиво, което ще им трябва за
някакво действие в бъдещето. Изминават големи разстояния, за да намерят точно тър-
сения камък или пръчка, след което да ги отнесат вкъщи. Изглежда, че през цялото
време те имат в съзнанието си мисълта за неговата крайна употреба.
„Често се твърди – пише Дарвин в „Произход на човека“, – че нито едно животно не
използва сечива; и все пак в естествената си среда шимпанзетата разчупват с камък че-
рупката на един местен плод, подобен на орех.“ Извор на неговата информация е про-
ницателният, но твърде обидчив доктор по медицина Томас Савидж. Шимпанзетата ре-
гулярно използват камъни за разчупването на твърдите обвивки на различни семена и
ядки, като ги поставят на каменна или дървена „наковалня“. За целта могат да донесат
подходящия камък от почти километър. В други случаи със същото предназначение се
използват дървени тояги. В гората Таи в Кот д’Ивоар е наблюдавано как шимпанзетата
подбират подходящата тояга, покатерват се на някое дърво кола, откъсват някой орех и
ги разчупват, като ползват клона за наковалня, а тоягата – като чук.520 Женските шим-
панзета по-често използват технологията на чука и наковалнята, отколкото правят това
мъжките, и са по-добри в нея.521
Едно шимпанзе може да откъсне дълъг стрък трева или някоя тръстика, за да я изпол-
зва по-късно – на няколкостотин метра оттам и повече от час напред в бъдещето, – за да
примами вкусните термити навън от някое дърво или термитник. То трябва да отстрани
стърчащите клонки и листа, да дооформи и скъси стеблото, да го вкара с изкусно вър-
теливо движение в дупката, така че то да може да следва завоите на тунела, да го разк-
лати съблазнително, за да примами термитите към него, и след това да го извади много
внимателно, за да опадат колкото се може по-малко от тях. На едно шимпанзе са необ-
ходими години, за да усъвършенства техниката си, която рутинно предава на своите
малки, които от своя страна жадно я усвояват. Това описание отговаря напълно на едно
от самонадеяните определения на „уникалността на създаването на сечива при хората“ –
а именно „оформянето от естествени материали на инструмент, който ще бъде използ-
ван в някакъв следващ момент и върху обекти, които не присъстват непосредствено“.522
Колко труден е ловът на термити, практикуван от шимпанзетата? Каква дълбочина на
интелекта и сръчност са необходими? Представете си, че са ви хвърлили чисто гол в
резервата Гомбе в Танзания и – независимо от това дали ви харесва, или не – откривате,

520
Boesch, C., and H. Boesch. „Possible Causes of Sex Differences in the Use of Natural Hammers by Wild Chimpanzees“,
Journal of Human Evolution 13 (1984), pp. 415–440 и цитираната литература.
521
При други видове също могат да се открият подобни примери. Игривата и интелигентна морска видра редовно се
гмурва до океанското дъно, събира твърдочерупчести миди, избира си подходящ камък, изплува обратно на повърхността,
обръща се по гръб и разчупва раковините, като ползва камъка за наковалня. Някои птици хвърлят бивалвите [мидите] върху
камъни, за да счупят черупките им. Египетските лешояди и черногърдите мишелови пускат от високо камъни върху голе-
мите яйца на емутата и щраусите, за да могат след това да закусят с тяхното съдържание. Според една апокрифна история,
древногръцкият трагик Есхил намира смъртта си, когато един лешояд (или орел) изпуска на плешивата му глава тежък
камък (или костенурка – има различни версии на разказа); възможно е птицата по погрешка да я е объркала с яйце. Вж.
например John Alcock, „The Evolution of the Use of Tools by Feeding Animals“, Evolution 26 (1972), pp. 464–473; K. R. L. Hall
and G. B. Schaller, „Tool-using Behavior of the Californian Sea Otter .“Journal of Mammalogy 45 (1964), pp. 287–298; A. H.
Chisholm, „The Use by Birds of ‘Tools’ or ‘Instruments’“, Ibis 96 (1954), pp. 380–383; J. van Lawick-Goodall and II. van Lavick,
„Use of Tools by Egyptian Vultures“, Nature 12 (1966), pp. 14681469. Вж. Podlecki, Anthony J. The Political Background of
Aeschylean Tragedy (Ann Arbor: University of Michigan Press, 1966), pp. 1, 7, 155.
522
Adler, Mortimer J. The Difference of Man and the Difference It Makes (New York: Holt, Rinehart and Winston, 1967), p.
121.

302
че термитите се явяват основното ви средство срещу глада и липсата на основни храни-
телни вещества. Знаете, че те са чудесен източник на протеини и че много самоуважа-
ващи се хора по целия свят редовно ги използват за храна. Успявате да превъзмогнете
каквито и там угризения да имате. Обаче да ги ловите един по един някакси не си струва
усилията. Освен ако нямате късмета да се натъкнете на тях, докато се роят, ще трябва
да изработите някакъв инструмент, на няколко пъти да го вкарате в техния еднометров
мравуняк, след което да пъхнете края му в устата си и – докато бавно го измъквате – да
свалите покачилите се по него термити със зъби и устни. Ще можете ли да го направите
толкова добре, колкото го прави едно шимпанзе?
Това си поставя за цел да разбере антропологът Геза Телеки. Той прекарва месеци в
резервата Гомбе, следвайки примера на един майстор в тази техника – шимпанзе на име
Лики. Телеки описва откритията си в една известна научна статия, озаглавена „Техно-
логии на препитание при шимпанзетата“.523 Термитите в Гомбе са активни основно през
нощта. Още преди изгрев слънце те майсторски затварят всички входове към своите
мравуняци. Шимпанзетата обикновено започват събирането на термити с отстранява-
нето на тези прегради. Изследването на Телеки също започва оттук:

„След като неколкократно имах възможността да наблюдавам как шимпанзетата

се приближават до термитника, правят един бърз визуален оглед на повърхността му,
докато стоят или върху, или до него, и решително протягат ръка – с голяма степен
на точност, – за да разкрият входа на някой тунел, съвсем скоро се убедих, че никак не
е трудно такива да бъдат намерени. В опитите си да усвоя тази техника приложих
няколко различни експериментални процедури: проучване на пукнатините по повърх-
ността в най-малък детайл или проучване на издатините, вдлъбнатините и всички
останали „топографски“ черти на глината. Когато обаче в продължение на седмици
напразно търсих някакъв ключов признак, най-накрая ми се наложи да прибягна до
ножа си, с който да стържа по повърхността, докато най-накрая неизбежно попадна
на някой тунел. Неспособността ми да открия какъвто и да било физически белег,
който да ми послужи като визуален ориентир, най-накрая ме накара да приема, че
шимпанзетата очевидно притежават знания, които далеч надминават моите очак-
вания.
... Единствената хипотеза, която поне за момента би могла разумно да обясни наб-
людаваните факти, е, че едно възрастно шимпанзе може да знае (да е запаметило?)
точното разположение на сто или повече тунела в най-познатите му термитници в
околността. Освен това, тъй като интензивното сондиране на могилите е ограничено
в рамките на един кратък сезон, трябва да се замислим и върху възможността шим-
панзето да запази в съзнанието си изображението на термитника през останалите
десет месеца. Тази хипотеза намира сериозна подкрепа и във факта, че на едно шим-
панзе е необходим дълъг период на обучение (например четири или пет години), за да
усвои добре техниката... както и в това, че са известни индивиди, които имат способ-
ността с години да пазят в съзнанието си специфична информация.“

След това Телеки се спира на подбора на сурови материали за изработването на сонда

за термити:

523
Teleki, Geza. „Chimpanzee Subsistence Technology: Materials and Skills“, Journal of Human Evolution 3 (6) (November
1974), pp. 575-594; използваните цитати са от с. 585-588 и с. 593.

303
 „Когато бъде извършена от опитни шимпанзета, процедурата по подбора изг-
лежда съвсем проста. След кратък оглед на околната растителност, едно шимпанзе
обикновено просто се протяга и ловко откъсва някое клонче, пълзящо растение или
стрък трева. Понякога то трябва да се отдалечи на няколко крачки от термитника,
преди да открие подходящата сонда. В някои случаи първоначалният подбор обхваща
два или три обекта. Те са подложени на бърз преглед и отхвърлени, докато един от
тях удовлетвори някакъв специфичен критерий. Възможно е също така няколко
обекта да бъдат занесени до могилата, където да бъде направен допълнителен оглед.
Когато въобще се стигне до подбор, той се извършва бързо, почти небрежно, след
което се пристъпва към необходимите модификации. Ако човек не познава всички ню-
анси на тази дейност, той лесно би могъл да подцени уменията, които са необходими
за извършването на всички тези маневри.
Можем да предполагаме, че шимпанзетата имат необходимия опит, за да оценят
свойствата на дадено растение, преди то да послужи като сонда за термити, тъй
като рядко се случва да допуснат грешка... Когато става дума за сондиране за тер-
мити, спецификациите се оказват изненадващо строги: ако избраните стрък трева
или пълзящо растение са твърде меки, те ще се изкривят и нагънат (като акордеон)
по извивките на тунела; ако от друга страна те са по-твърди и чупливи от необходи-
мото, те ще заседнат по стените на тунела и или ще се пречупят, или няма да успеят
да достигнат до необходимата дълбочина...
Въпреки че прекарах месеци в наблюдаване и имитиране на шимпанзетата, които
подбираха сондите си със завидни лекота, бързина и точност, така и не можах да
постигна тяхното ниво на компетентност. Подобно неумение може да се забележи
само при шимпанзета, които са йод четири- или петгодишна възраст.“

Най-накрая, след като е преминал през всички трудности по намирането на входовете

на тунелите и изработването на сечиво, Телеки се посвещава на това да научи как да
използва една напълно завършена сонда:

„Прекарах много часове да вкарвам сондата, да изчаквам необходимия интервал и

да я изкарвам обратно – без да уловя и един термит. Едва след като бяха минали ня-
колко седмици на почти пълен провал... най-накрая успях да схвана същината на проб-
лема...
За да „уловите“ някои от тези подземни термити, първо трябва внимателно и
сръчно да вкарате сондата до дълбочина от между 8 и 16 см, с необходимите извивки
в китката, така че предметът да следва завоите на тунела. След това, по време на
необходимата пауза, трябва да го накарате с пръстите си лекичко да вибрира, тъй
като при липсата на това движение термитите не се чувстват изкушени да се захва-
нат за него. Ако обаче вибрациите са твърде бавни или твърде груби, имате голям
шанс челюстите на термитите да прехапят сондата, докато тя все още е в тунела.
Когато извършите правилно всички тези предварителни действия, трябва да изтег-
лите обратно предмета, за който вече са се закачили няколко десетки термита. Тук
обаче отново има специфични нюанси. Ако изтеглите сондата твърде бързо или неу-
мело, най-вероятно насекомите ще останат по стените на тунела и единственото
нещо, което ще получите, е нагризан стрък трева. Движенията на ръката трябва да
бъдат разумно, но не прекомерно бързи и след като веднъж са започнали, трябва до
края да бъдат плавни и изящни. Ако тунелът е особено криволичещ – нещо, което

304
може да бъде определено при вкарването на сондата, – крайният успех на лова зависи
основно от бавното въртене на китката, докато изтегляте сондата навън.“

Обезкуражаващо е да открием – именно с оглед технологията, която често се поставя

в основата на човешкото превъзходство, – че дори и след месеци на обучение изследо-
вателите не са достигнали до нивото на подрастващите шимпанзета. Телеки до края ос-
тава великодушен и незлоблив към своя провал. В благодарностите на края на своята
статия, сред тези към различни организации, оказали финансова и логистична подкрепа,
присъства и следното изречение: „Освен това съм повече от благодарен на търпеливия
и толерантен Лики, чиито умения в събирането на термити толкова много превъзхождат
моите.“
Стилът на обучение на малките шимпанзета – в ловенето на термити и в чупенето на
орехи – е много свободен. Той се състои не в наизустяване, а в даването на примери.
Вместо робски да имитира всяко движение на своя инструктор, ученикът върти инстру-
ментите в ръце и опитва различни подходи. Постепенно неговата техника се усъвър-
шенства. По тази причина към шимпанзетата са отправяни критики, 524 че всъщност ня-
мат култура. (Може да ви се стори иронично, че една група учени отрича езиковите
способности на шимпанзетата, тъй като – както вече имахме възможност да споменем –
се твърди, че са твърде подражателни, докато друга група отхвърля наличието на кул-
тура при тях, именно защото не са достатъчно подражателни.)
Стилът на обучение на големия физик Енрико Ферми се състоял в това да иска от
своите колеги да изложат пред него въпроси, които наскоро са успели да разрешат, без
обаче да му дават отговорите. Той можел да разбере проблема, само ако сам премине
през него. Научаването чрез действие – в науката и технологията, както и в много други
човешки дейности – е много по-ефективен от научаването чрез наизустяване. По-голя-
мата част от битката се състои в поставянето на проблема и осъзнаването на това, че
има инструмент, с помощта на който той може да бъде решен. Точно това правят шим-
панзетата.
Живеещите в Гомбе павиани също се хранят с термити, но почти изцяло през двете
или трите седмици, през които насекомите мигрират. През този период можете да ви-
дите павиани, които ги събират и поглъщат, или скачат във въздуха, за да ги уловят по
време на полет. В не толкова изобилни времена павианите могат да бъдат изместени от
термитника от някоя новодошла група шимпанзета. Понякога прогонените маймуни
спират на известно разстояние и сърдито наблюдават как шимпанзетата обработват мра-
вуняка със своите сечива. Когато последните свършат, те често оставят използваните
тръстики и клонки в основата на могилата. Досега обаче не е известен случай, в който
павианите да са се опитали да използват изоставените сечива – макар това да може да
удължи техния термитен сезон от няколко седмици на няколко месеца. Очевидно на
павианите просто не им идва отвътре. Не са достатъчно умни. Вероятно мозъците им са
твърде малки.
Както шимпанзетата са много по-добри от павианите в събирането на термити, така
и някои прединдустриални човеци, които регулярно се хранят с термити, са по-добри
от шимпанзетата. Те или разкопават термитниците, или ги опушват, или ги наводняват.

524
Tomasello, Michael. „Cultural Transmission in the Tool Use and Communicatory Signaling of Chimpanzees?“ in
„Language“ and Intelligence in Monkeys and Apes, Sue Taylor Parker and Kathleen Gibson, editors (Cambridge: Cambridge
University Press, 1990).

305
Една от по-елегантните практики е да се имитира звука на дъждовни капки – посредст-
вом цъкане на езика в небцето или с почукване с две парчета дърво по глинената повър-
хност, – което изкарва насекомите от гнездото им. 525 Не е известно шимпанзета да са
използвали която и да било от тези техники. 526 Вероятно не са достатъчно умни. Веро-
ятно мозъците им са твърде малки.
Това, което е най-интересно според нас, е застъпването. Някои шимпанзета не позна-
ват дори техниката на сондирането, т.е. в ловенето на термити с нищо не са по-добри от
павианите. Други шимпанзета са въоръжени с добре развита елементарна технология, в
която има много действия, които трябва да бъдат изпълнени правилно и в необходимата
последователност, за да се получи желаният резултат – в това са на нивото на много
човешки култури, макар и да не могат дори да се приближат до някои други. Има такива
човешки култури, които са успели да достигнат до най-високите стандарти на шимпан-
зетата в ловенето на термити, но има и такива, които са на едно равнище с павианите. 527
Очевидно няма ясни граници, които да разделят от една страна павиани и шимпанзета,
а от друга – шимпанзета и хора.
Освен това шимпанзетата свалят клони върху натрапниците и използват листа, за да
събират в тях питейна вода. И макар да не могат да бъдат описани като особено изтън-
чени или обсебени от хигиената, понякога те употребяват листа като тоалетна хартия
или носни кърпи, както и клонки като четки за зъби. Използват пръчки, с които изравят
корени, инспектират животински леговища и хралупи и – подобно на крупие на игрална
маса – накланят иначе недостъпни плодове. Ако можеха да изработват по-сложни се-
чива, те със сигурност биха имали интелигентността и сръчността да ги употребяват.
Когато са затворени в зоологическа градина, шимпанзетата може да се опитат да отк-
раднат ключовете от джоба на пазача. Ако успеят в това си начинание, те често успяват
да отключат вратата. Подобно на хората, те могат да използват интелигентността си, за
да избягат от плен.
Мъжките шимпанзета обичат да хвърлят различни предмети – каквото им попадне
под ръка, най-често пръчки и камъни. (Подобно на членовете на колежанските братства,
те понякога се замерят и с храна.) Женските далеч не се интересуват толкова от хвърля-
нето на разни неща. Ако посетителите на някоя обикновена зоологическа градина за-
почнат да се заяждат с тях, шимпанзетата хвърлят камъни по тях, стига да им се намират
под ръка. Ако не, прибягват до собствените си изпражнения. Когато покажете на диви
шимпанзета един сравнително реалистично изглеждащ механичен леопард, след като
минат през механизмите на взаимно успокояване – писъци, прегръдки и качване едно
на друго – те си намират подходящи тояги и пребиват куклата до смърт (или поне до-
като ѝ изкарат чарковете). Или я засипват с камъни. (Поставени при същите обстоятел-
ства, павианите яростно нападат леопарда, без обаче и през ум да им мине да използват
някакви сечива. Павианите просто не ги бива със сечивата.)
Шимпанзетата могат да зашеметят или убият някого с камъни. Могат да се прицелват
доста добре. Това, което не им достига, е обсег. При напрегнати сблъсъци с плячка или

525
Teleki. Op. cit.
526
Макар че някои от живеещите в планините Окоробико в Гвинея шимпанзета перфорират термитниците с големи
пръчки, след което събират с ръце бягащите насекоми. Други общества от шимпанзета в Гвинея не познават тази практика,
макар тя да се прилага също и от някои групи в съседните Камерун и Габон. Jones, C., and J. Sabater Pi. „Sticks Used by
Chimpanzees in Rio Muni, West Africa“, Nature 223 (1969), pp. 100-101; Y. Sugiyama, „The Brush-stick of Chimpanzees Found
in Southwest Cameroon and Their Cultural Characteristics“, Primates 26 (1985), pp. 361374; W. McGrew and M. Rogers,
„Chimpanzees, Tools and Termites: New Record From Gabon“, American Journal of Primatology 5 (1983), pp. 171-174.
527
Teleki. Op. cit.

306
с враждебно настроени съперници, едва няколко процента от хвърлените камъни дос-
тигат до целта си. Подрастващите момчета не се справят много по-добре при подобни
обстоятелства. Но дори и неточен, един дъжд от камъни има своето възпиращо дейст-
вие.
Трябва да се прави ясна разлика между използването на сечива и изработването на
сечива. Много учени са признали употребата на сечива от други животни, но – след-
вайки Бенджамин Франклин – са определили хората като единственото животно, което
създава сечива. Езикът ще се появи съвсем скоро там, където се изработват инстру-
менти.528 Но технологията на събиране на термити при шимпанзетата ясно показва, че
те могат както да използват, така и да създават сечива, при това с голяма доза предна-
мереност. Освен това шимпанзетата демонстрират някои зачатъци и на каменна техно-
логия, макар да не е известно да са изработвали каменни сечива в естествената си среда.
В условията на пленничество обаче Канзи – бонобото с езикова дарба, – следвайки при-
мера на хората, удря два камъка един в друг, за да получи люспи с остри ръбове, с които
после да пререже кордата, затваряща една кутия с храна. (Това е причинно-следствена
последователност с поне пет степени.) Докато пластината е достатъчно остра, за да
може да среже шнура, Канзи обикновено се задоволява с първия груб нож, който е успял
да отдели от ядрото. Но колкото по-дебело става въжето, което трябва да пререже, тол-
кова по-големи и остри ножове създава. 529
Вече от десетилетия разполагаме с доказателства за това, че шимпанзетата могат це-
ленасочено да комбинират различни предмети, за да конструират някакво сечиво:

„Между 1913 и 1917 г. Волфганг Кьолер провежда наблюдения и експерименти върху

интелигентността на шимпанзетата в една полева станция в Северна Африка. При
един от опитите мъжкарят Султан бива въведен в стая, в единия ъгъл на която има
банан, който виси от тавана. Освен това в средата на стаята има голям дървен сан-
дък, който е поставен с отворената си страна нагоре. В началото Султан се опитва
да достигне до банана със скокове, но това бързо се доказва като безполезно. След
това той започва „нервно да крачи нагоре-надолу, внезапно спира точно пред сандъка,
сграбчва го, накланя го на една страна... право към целта...покатерва се на него... и
скачайки с всички сили нагоре, най-накрая сваля банана“. Няколко дни по-късно Султан
е пуснат в друга стая, с много по-висок таван, от който отново виси банан. Този път
освен сандък в стаята има и пръчка. След като не успява да достигне до банана само
с помощта на пръчката, Султан сяда „с уморен вид... оглежда се наоколо и се почесва
по главата.“ След това се втренчва в сандъка, скача на крака, сграбчва го, избутва го
точно под банана и с помощта на пръчката успява да го свали на земята. Кьолер е
особено впечатлен от периода на мислене, който очевидно предшества всяко решение,
както и от внезапните и целенасочени действия след това. Едно подобно „интуи-
тивно“ поведение определено контрастира с други форми на обучение, които се раз-
виват постепенно и зависят от подкрепа.“530

528
Например Kenneth P. Oakley, Man the Tool-Maker (Chicago: University of Chicago Press, 1964).
529
Savage-Rumbaugh, E. Sue, Jeannine Murphy, Rose Sevcik, S. Williams, K. Brakke and Duane M. Rumbaugh. „Language
Comprehension in Ape and Child“, Monographs of the Society for Research in Child Development, in press, 1993; Дуейн M.
Румбау, частна кореспонденция, 1992 г.
530
Essock-Vitale, Susan, and Robert M. Seyfarth. „Intelligence and Social Cognition“, Chapter 37 in Barbara B. Smuts, Dorothy
L. Cheney, Robert M. Seyfarth, Richard W. Wrangham, and Thomas T. Struhsaker, editors, Primate Societies (Chicago: University
of Chicago Press, 1986), pp. 456, 457; Wolfgang Kohler, The Mentality of Apes, second edition (New York: Viking, 1959) (публи-
кувана за първи път през 1925 г.), р. 38

307
 Не е трудно да си представим някое особено проницателно шимпанзе или бонобо,
което се чуди, дали няма някакъв начин да направи каменни пластини, които да режат
по-добре, или дали оръжията за хвърляне не могат да летят по-далеч.
И тъй като прогресът в човешките технологии е непрекъснат, то да изберем един кон-
кретен крайъгълен камък – „опитомяването“ на огъня например или изобретяването на
лъка и стрелата, земеделието, каналите, металургията, градовете, книгите, парата, елек-
тричеството, ядрените оръжия и полетите в космоса – би било не просто произволно, по
също така ще изключи от човечеството всички наши прадеди, които са живели преди
съответното откритие или изобретение. Няма някаква специфична технология, която да
ни прави хора. В най-добрия случай това би могло да бъде технологията като общо, или
склонността ни да изобретяваме технология. Тези черти обаче хората споделят с други
видове.
Също като нас и нечовекоподобните примати също се различават помежду си. Разли-
ките са както между отделните индивиди, така и между отделните групи. Някои – като
например Имо – са технологични гении. Други, като заслепените от йерархията мъжки
макаци, са безнадеждно старомодни и сраснали се с ежедневието. Една популация шим-
панзета може да чупи орехи, а друга – не. Някои сондират за термити, други – само за
мравки. Някои използват стръкове трева или пълзящи растения, за да изкарат насеко-
мите навън, а други си служат с пръчки и клончета. Женските по-често използват чукове
и наковални, а мъжките по-често хвърлят камъни. Доколкото знаем, досега никой не е
използвал пръчка, за да откопае хранителен корен или грудка, макар това да би трябвало
да е възможно и има своята адаптивна стойност. Някои индивиди намират технологията
за несвойствена или за твърде напрягаща от интелектуална гледна точка и никога не я
използват, въпреки очевидните предимства, които тя носи на други членове на групата.
Някои големи групи въобще нямат технологии. „Неудобно ми е да призная – казва един
от наблюдателите на общността шимпанзета в Уганда, – че популацията в Кибале изг-
лежда е съставена от най-изостаналите провинциалисти в света на шимпанзетата.“ След
това той изказва предположението, че в Кибале животът е твърде лесен и храната –
твърде изобилна, за да може предизвикателството на лишенията да изиска появата на
технология. 531
Шимпанзетата са умни. Те имат в главите си точни мисловни карти на своята терито-
рия. Изглежда, познават сезонността на растителната храна и често се събират в някоя
далечна периферия на своето землище, за да оберат една малка „градина“ от узрели пло-
дове и зеленчуци. Те имат зачатъци на култура, медицина и технология. Притежават
забележителни способности да ползват прост език. Могат да планират бъдещите си
действия. Замислете се отново върху сензорните и когнитивните способности, необхо-
дими на индивида, за да успее в обществения живот на шимпанзетата. Трябва да сте в
състояние да разпознаете десетки лица и техните изражения. Трябва да можете да си
спомните какво всеки един от тези индивиди ви е направил в миналото. Трябва да раз-
бирате слабостите, недостатъците и амбициите на потенциалните си съюзници и съпер-
ници. Трябва да можете бързо да се изправяте на крака. Трябва да сте гъвкав. Ако обаче
притежавате всички тези качества, то има и много други неща от света, които рано или
късно ще бъдете в състояние да разберете и промените.

531
Wrangham, Richard, цитиран от Ann Gibbons, „Chimps: More Diverse than a Barrel of Monkeys“, Science 255 (1992), pp.
287, 288.

308
 Вижте до каква степен шимпанзетата и бонобите са заличили списъка на уж харак-
терни само за хората черти – самоосъзнаване, език, идеи и асоциации, разум, търговия,
игри, избор, смелост, любов и алтруизъм, прикрита овулация, целувки, секс лице в лице,
женски оргазъм, разделение на труда, канибализъм, изкуство, музика, политика и „би-
педализъм (двукракост) без перушина“, към които трябва да прибавим и използването
и изработването на сечива и още много други. Различни философи и учени продължават
самоуверено да ни предлагат характеристики, за които твърдят, че са само и единствено
човешки. Човекоподобните маймуни продължават да ги оборват една по една, като по
този начин опровергават гледището, че хората са нещо като биологична аристокрация
сред останалите форми на живот на Земята. Вместо това, по-скоро приличаме на ново-
богаташи, които все още не са се приспособили напълно към издигнатото си положение,
все още не са сигурни в себе си и поради това се опитват да създадат колкото се може
по-голяма дистанция между себе си и своя скромен произход. Сякаш чрез самото си
съществуване нашите най-близки роднини опровергават всички тези обяснения и оп-
равдания. Затова е добре, че на Земята все още има човекоподобни маймуни, които да
служат като противовес на човешката гордост и арогантност.
Много от тези поведенчески черти на шимпанзетата и бонобите бяха открити съвсем
наскоро. Без съмнение те имат и други таланти, които до този момент са ни убягнали.
Ние, хората, сме пристрастни наблюдатели и имаме ясно изразен интерес от отговора.
Единствено още информация би могла да ни предостави лекарството за тази болест. Но
изучаването на поведението на приматите – както в лабораторни, така и в естествени
условия – се финансира слабо и без желание.
Ако настояваме на абсолютните, а не на относителните разлики, то трябва да приз-
наем, че най-малкото за момента не сме открили нито една отличителна характеристика
на нашия вид. Не би ли трябвало да очакваме – поне при нашите най-близки роднини –
разликите да не са качествени, а количествени? Дали именно в това не се състои урокът
на еволюцията? И ако претендираме, че само и единствено ние притежаваме сечива,
култура, език, търговия, изкуство, танци, музика, религия и концептуална интелигент-
ност, дали това няма да ни попречи да разберем, кои сме всъщност? Ако от друга страна
имаме волята да признаем, че това, което ни отличава от другите животни, е превесът
на една наклонност над друга, дали това няма да ни придвижи напред? И тогава – стига
да искаме – ще можем да се гордеем с това, че сме довели до пълен разцвет заложените
в приматите качества.
Колкото по-голямо е теглото на едно животно, толкова повече неща трябва да конт-
ролира неговият мозък, т.е. – в определени граници – толкова по-голям трябва да е той.
Това се оказва вярно при съпоставянето на отделните видове, но не и при сравняването
на различни индивиди от един и същ вид. Един вид, който има много по-голям мозък
пропорционално на телесното му тегло – особено що се отнася до по-висшите мозъчни
центрове – има големия шанс да бъде в някои отношения по-умен. И наистина, съотне-
сени към телесното им тегло, хората имат по-големи мозъци от останалите примати.
Същото се отнася и за приматите, ако ги сравним с другите бозайници. Бозайниците от
своя страна имат по-големи мозъци от птиците, птиците – от рибите, рибите – от влечу-
гите.532 Има някои несъответствия в данните, но картината изглежда ясна. Тя отговаря

532
Jerison, И. J. Evolution of the Brain and Intelligence (New York: Academic Press, 1973); Carl Sagan, The Dragons of Eden:
Speculations on the Evolution of Human Intelligence (New York: Randome House, 1977), Chapter 2; William S. Cleveland, The
Elements of Graphic Data (Monterey, CA: Wadsworth, 1985). Кливланд отбелязва следното: „За щастие, човекът е на върха.“

309
до голяма степен на общоприетата (сред хората, разбира се) подредба на животните спо-
ред тяхната интелигентност. Съотнесени към тяхното тегло, най-ранните бозайници са
имали значително по-големи мозъци от съвременните им влечуги. Най-ранните при-
мати са били също така по-надарени от останалите бозайници. Произлезли сме от една
поредица същества с големи мозъци.
Един възрастен човек, въпреки че тежи съвсем малко повече от едно възрастно шим-
панзе, има три или четири пъти по-голям мозък от него. Едно дете на няколко месеца
вече има мозък, който е по-голям от този на напълно развито шимпанзе. 533 Изглежда
много вероятно да сме значително по-интелигентни от шимпанзетата, тъй като имаме
значително по-големи мозъци – въпреки сравнимото ни телесно тегло. За да имаме по-
вишаване три или четири пъти на теглото на мозъка, неговият размер (т.е. обиколката
му) трябва да нарасне с около 50%. Човешкият мозък обаче не е просто уголемен вари-
ант на този на едно шимпанзе. Въпреки откритията на Хъксли, все пак има черти в ар-
хитектурата на мозъка – не много, но все пак съществуват, – които хората притежават,
а другите примати – не. Трябва да отбележим, че някои от тях явно имат нещо общо с
речта.
Отделни части на човешкия мозък са относително много по-големи, отколкото са при
останалите примати. Мозъчната кора като общо, която отговаря за мисленето, при хо-
рата е значително по-голяма, отколкото е при шимпанзетата (или при който и да било
от нашите предшественици примати); същото се отнася и за малкия мозък, който се
грижи за това, да стоим здраво стъпили на (двата си) крака. 534 При хората челните из-
пъкналости са много по-издадени, отколкото са при шимпанзетата. Смята се, че те иг-
раят важна роля за предвиждането на последствията от нашите настоящи действия – т.е.
за планирането на бъдещето.535
И все пак, тези предполагаеми разлики в мозъчната анатомия трябва да бъдат трети-
рани много предпазливо. Има много примати, които все още не са достатъчно добре
изучени, и освен това са били направени голям брой погрешни твърдения. При хората
например в двете полукълба на мозъчната кора се складират различни видове данни и
съответно те контролират различни дейности – едно изненадващо откритие, направено
вследствие на това, че при някои пациенти са били прерязани нервните връзки между
двете мозъчни полукълба.536 Тази асиметрия, наречена „латерализация“, има някаква
връзка с езика, а може би и с употребата на сечива.537 Разбира се, веднага се появява и
претенцията, че само човешкият мозък е латерализиран. 538 Едва след това става ясно, че
при пойните птици песните са складирани основно в едната половина от техния мо-
зък,539 а латерализация е открита и при шимпанзетата, обучавани на някакъв език. 540
При всички положения качествените разлики между човешкия мозък и този на едно
шимпанзе – ако въобще има такива – са малко и много фини.

533
Passingham, R. Е. „Changes in the Size and Organization of the Brain in Man and His Ancestors“, Brain and Behavioral
Evolution 11 (1980), pp. 73-90.
534
Ibid.
535
Голяма част от увеличаването на размера на нашия мозък и от подобренията в неговата архитектура са се развили
много бързо – за това са били необходими едва последните няколко милиона години. Вероятно има още някои детайли,
които да трябва да се изгладят.
536
Например Sagan. Op. cit. (бел. 20).
537
Thomas Frost, Gordon. „Tool Behavior and the Origins of Laterality“, Journal of Human Evolution 9 (1980) , pp. 447459.
538
Например Mortimer J. Adler, op. cit. (Бел. 10), p. 120.
539
Nottebohm, F., „Neural Assymmetries in the Vocal Control of the Canary“, in Lateralization in the Nervous System, S. R.
Harnad and R. W. Doty, editors (New York: Academic, 1977).
540
Например W. D. Hopkins and R. D. Morris, „Laterality for Visual-Spatial Processing in Two Language-Trained
Chimpanzees“, Behavioral Neuroscience 103 (1989), pp. 227–234.

310
 Само това ли трябва да се направи? Да бъдат дадени на шимпанзетата по-големи мо-
зъци и силата на членоразделната реч, може би да се отнеме малко от тестостерона им,
да се премахнат знаците на овулацията, да бъдат натоварени с малко повече забрани, да
бъдат обръснати и подстригани, да бъдат изправени на задните им крака и да бъдат
смъкнати от дърветата за през нощта? Дали тогава те ще станат неразличими от най-
ранните хора?
Възможностите да не сме „нищо повече“ от луксозен модел човекоподобни маймуни,
разликите между нас и тях да не са качествени, а основно количествени, а качествените
разлики – ако въобще има такива – все още да ни убягват – всичко това предизвиква
силни неудобства още от най-ранните дни на изучаване на човешката еволюция. Само
няколко години след публикуването на „Произход на видовете“, Хъксли пише следното:

„Тъй като имам желание – а аз определено го имам – да достигна до колкото се

може по-широк кръг интелигентни слушатели, би било ненужна проява на страх от
моя страна да не обърна внимание на отвращението, с което по-голямата част от
моята аудитория вероятно ще посрещне заключенията, до които ме доведоха най-вни-
мателните и съзнателни изследвания, на които бях способен.
Ще чуя викове от всички страни: „Ние сме мъже и жени, а не просто по-добър мо-
дел маймуни, с малко по-дълги крака, по-малки стъпала и по-голям мозък от вашите
примитивни горили и шимпанзета. Силата на познанието – съзнанието за това кое е
добро и кое – зло – и милозливата нежност на човешките увлечения ни издигат над
всяка реална връзка с примитивните животни, независимо от това колко близки до
нас те биха могли да изглеждат.“
На това мога да отговоря само с това, че едни подобни възгласи биха били напълно
справедливи и биха спечелили симпатиите ми, стига само да бяха уместни. Но не аз
съм този, който се опитва да основе достойнството на човека на палеца на крака му,
нито пък се опитвам да ви внуша, че сме загубени, ако се окаже, че една човекоподобна
маймуна има [в мозъка си] малко коремче (hippocampus minor). Напротив – аз направих
всичко възможно, за да залича тази суета...
И наистина – тези, които претендират за авторитетност в тази област, ни каз-
ват... че вярата в единството на произхода на хората и примитивните организми
включва в себе си брутализацията и деградацията на човешкия род. Дали това е така?
Няма ли и едно разумно дете да може да обори – с помощта на очевидни доказателс-
тва – плитката риторика на тези, които се опитват да ни наложат едни подобни
заключения? Наистина ли е вярно, че поетът, философът или художникът, чиито ге-
ний е осветил една цяла епоха, е бил свален от извисеното си положение от несъмне-
ната историческа вероятност, да не кажа сигурност, че е пряк наследник на някакъв
гол и свиреп дивак, чиято интелигентност едва е стигала, за да го направи малко по-
хитър от лисицата и много по-опасен от тигъра?“541

Да предположим, че имате персонален компютър вкъщи. Той има приблизително раз-

мерите на пишеща машина, стои ви на бюрото и с лекота може да надмине в сметките
стотина математика, взети заедно. Само допреди няколко десетилетия на Земята не е
имало и помен от него. Основавайки се на качествата на този модел, производителите

541
Huxley, Thomas Henry, Evidence as to Man’s Place in Nature (London and Edinburgh: Williams and Norgate, 1863), pp.
109, 110.

311
пускат на пазара все нови и нови варианти с по-малки размери, по-мощни микропроце-
сори и допълнителни функции. Това със сигурност не е толкова голямо постижение,
колкото е самото изобретяване на персоналния компютър. Но – както ще се убедите
сами – новият ви компютър може да прави неща, които старият не е можел. Той може
да реши в рамките на разумен интервал от време определен проблем, който по-рано е
щял да отнеме – независимо от целите и намеренията ви – цяла вечност. Има цели кате-
гории проблеми, които сега можете да решите, докато по-рано не сте били в състояние
дори да се доближите до тях. Но ако решаването на тези проблеми имаше някакво зна-
чение за оцеляването на персоналния компютър, съвсем скоро щяха да се появят мно-
жество персонални компютри, които също да притежават тези нови способности. Може
би нашата уникалност не е нищо повече, или малко повече, от едно засилване на отдавна
съществуващите в нас таланти като изобретателност, предвидливост, езикови умения и
обща интелигентност. Достатъчно е да прекрачим някакъв праг в своите способности,
за да разберем и да променим света.
И все пак, в зависимост от това с какво са свързани, по-големите мисловни способ-
ности не е необходимо – по задължение и при всякакви обстоятелства – да бъдат по-
адаптивни и да повишават шансовете за оцеляване. „Повече от всичко друго човекът е
разум“,542 е казал Аристотел. Марк Твен възразява:

„Мисля, че това може да бъде оспорено... Най-силният довод срещу неговата [на
човека] интелигентност се състои във факта, че – независимо от историческото раз-
витие, което има зад гърба си – той самодоволно се определя като най-главното жи-
вотно.“543

Ако си представяме, че сме изцяло, или поне основно рационални същества, то тогава
никога не бихме могли да се опознаем.
Твърде слаби сме, за да разрушим или причиним някаква сериозна вреда на плане-
тата, или за да изтрием целия живот от лицето ѝ. Тона е далеч отвъд нашите способ-
ности. Нещо, което можем да направим обаче, е да разрушим нашата световна цивили-
зация и – споменаваме го като възможност – да изменим достатъчно околната среда, за
да обречем на гибел наред с други и собствения си вид.544 Дори и при нива много по-
ниски от необходимите, за да бъде заличен човешкият род, нашите технологии са ни
дали огромни сили – предците ни биха ги определили като божествени. Такива са фак-
тите – не става дума за някакъв протест и това не трябва да бъде определящо за нас.
Това обаче отново ни връща към въпроса дали тези неща са въпрос на избор или някъде
дълбоко в нас има погребано нещо, което – въпреки относителната ни интелигентност
и големите възможности, които имаме като вид – в крайна сметка ще наклони везните
към най-лошото.
„Осъзнаваме присъствието на животното в нас – пише Анри Давид Туро, – което се
събужда пропорционално на заспиването на нашата по-висша същност.“ 545 Тази идея

542
Aristotle. Ethica Nicomachea, in Volume IX of The Works of Aristotle, translated into English under the editorship of W. D.
Ross (Oxford: Clarendon Press, 1925), Book X, „Pleasure; happiness“, 7, 1178a5.
543
Twain, Mark. Letters from the Earth, Bernard DeVoto, editor (New York and Evanston: Haprer & Row, 1962), „The Damned
Human Race“, V, „The Lowest Animal“, p. 227.
544
Например Carl Sagan and Richard Turco, A Path where No Man Thought: Nuclear Winter and the end of the Arms Race
(New York: Random House, 1990).
545
Thoreau, Henry D. Walden, edited by J. Lindon Shanley (Princeton, NJ: Princeton University Press, 1971), „Higher Laws“,
p. 219.

312
сама по себе си е очевидна. Дори една плитка ретроспекция може да покаже това. Ко-
рените ѝ се простират поне до Платон, 546 който описва как в нашите сънища, „когато
по-нежните части от душата се унасят и Разумът постепенно отпуска своята хватка...
живеещият в нас Див звяр... се пробужда“. Този Див звяр, продължава Платон, „в такива
моменти отхвърля всякакъв свян и предпазливост и не би се спрял пред нищо“ – вклю-
чително кръвосмешение, убийство и „забранена“ храна. Идеята за звяра вътре в нас ни
е толкова позната от Зигмунд Фройд, който го нарича „id“ – „то“ на латински, – както
и от невропсихологията, чиито начала са положени от изследванията на Дж. Хюлингс
Джаксън.547 Едно по-късно нейно превъплъщение може да бъде видяно в перспективата
на невропсихолога Пол Маклийн, 548 който идентифицира много от контролните цент-
рове на секса, агресията, господството и териториалността в една скрита дълбоко древна
част на мозъка, наречена „R-комплекс“ – R като „рептилии“, тъй като присъства още
при влечугите. При тях обаче липсва по-голямата част от мозъчната кора, която е седа-
лище на мисленето.
Полагаме огромни усилия, за да отречем животинското си наследство, при това не
само в научен и философски план. Можете да видите това отрицание в мъжкото бръс-
нене; в облеклото и украшенията; в дългото време, необходимо за приготвянето на ме-
сото, което трябва да скрие простия факт, че едно животно е било убито, одрано и изя-
дено. Общата за приматите практика на псевдокачване на един мъжки индивид на друг,
която изразява идеята на доминацията, не е получила голямо разпространение при хо-
рата, което е голяма утеха за някои. Но най-силната форма на вербална обида на анг-
лийски, както и на много други езици, е „Да ти го начукам“. Говорещият ясно изразява
своите претенции за по-висок статус, както и презрението си към тези, които разглежда
като по-нисши от него. По характерен начин хората са превърнали физическия образ в
езиков, като почти не са променили съдържанието му. Тази фраза се произнася милиони
пъти всеки ден, навсякъде по света, но едва ли някои въобще се замисля върху нейния
смисъл. Често се изплъзва от устните ни съвсем неволно. Просто има някакво удовлет-
ворение в това да я кажеш. Изпълнила е предназначението си. Тя е опознавателен знак
за целия разред примати и разкрива част от нашата природа, въпреки всичките ни пре-
тенции и отрицания.
Опасността изглежда толкова очевидна. Със сигурност в нас има нещо, което е скрито
много дълбоко, автономно е и понякога може да се освободи от съзнателния ни конт-
рол – нещо, което може да причини голяма вреда, независимо от това колко добри са
нашите намерения: „Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам,
него върша.“549
Понякога използваме „по-висшата“ си природа, своя Разум, за да разбудим Дивия
звяр. Именно това шаващо в нас животно ни ужасява. Някои се страхуват, че ако приз-
наем неговото присъствие, ще се плъзнем надолу към един гибелен фатализъм: „Просто
такава е моята природа – ще каже престъпникът. – Опитах се да се държа добре, да спаз-
вам закона, да бъда добър гражданин – не бихте могли да искате повече от мен. В мен
се крие животно. В крайна сметка, такава е човешката природа. Не мога да бъда отгово-
рен за действията си. Тестостеронът ме накара да го направя.“ 550 Съществува определен

546
Платон. Държавата. IX, 571.
547
Jackson, J. Hughlings. Evolution and Dissolution of the Nervous System (London: John Bale, 1888), p. 38.
548
MacLean, Paul D. The Triune Brain in Evolution: Role in Paleocerebral Functions (New York and London: Plenum Press,
1990).
549
Римляни. 7:19.
550
Доколкото знаем, все още няма съдебен процес, в който да е приложена подобна тестостеронна защита.

313
страх, че ако подобни възгледи получат широко разпространение, те ще разнищят тъ-
канта на обществото. И следователно е по-добре да потиснем знанието за нашата „жи-
вотинска“ природа и да се престорим, че тези, които я съзират и подлагат на обсъждане,
всъщност подкопават човешката самоувереност и си играят с огъня.
Може би това, което се страхуваме да не открием, ако се задълбаем твърде дълбоко,
е някаква непоколебима злонамереност, скрита в сърцето на човека – някакъв неутолим
егоизъм и жажда за кръв; че дълбоко в себе си сме лишени от разум, подобни на кроко-
дили машини за убиване. Това е една не твърде ласкателна представа и – разбира се –
ако всички я възприемат, това определено ще подкопае човешката самоувереност. Във
време, в което разполагаме с достатъчно мощ, за да разрушим глобално околната среда,
тази представа не носи със себе си някакви особено щастливи изгледи за бъдещето.
Това, което може да ви се стори странно в тази гледна точка – като изключим това,
доколко престъпниците и социопатите се окуражават от научните открития, че хората
са се развили от други животни – е колко избирателна е тя по отношение на данните, с
които разполагаме за животинския свят, и особено спрямо тези, които имаме за нашите
най-близки роднини – приматите. При тях също така можем да открием приятелството,
алтруизма, любовта, верността, смелостта, интелигентността, изобретателността, любо-
питството, предвидливостта и още много други характеристики, които хората биха били
щастливи да притежават в по-голямо количество. Тези, които отричат или осъждат на-
шата „животинска“ природа, подценяват нейната истинска същност. Нима в живота на
човекоподобните и другите маймуни не присъстват толкова много неща, с които да мо-
жем да се гордеем? Разбира се, има и такива, от които трябва да се срамуваме. Не би ли
трябвало с радост да признаем връзките си с Имо, Люси, Султан, Лики и Канзи? Спом-
нете си за онези макаци, които предпочитат да стоят гладни, отколкото да извлекат
полза от страданието на своите събратя. Стига да бяхме сигурни, че нашата собствена
етика може да покрие толкова високи стандарти, дали нямаше да сме по-оптимистично
настроени към човешкото бъдеще?
И ако интелигентността е нашата отличителна черта, и ако човешката природа има
най-малкото две страни, дали не би трябвало да се постараем да използваме тази инте-
лигентност, за да окуражим едната страна и да потиснем другата? И когато преустрой-
ваме обществените си структури – а през последните няколко века си играем с тях като
луди – дали не е по-добре и по-безопасно да имаме в главите си една по-добра представа
за човешката природа?
Платон се страхува, че когато наложеният отгоре социален контрол се унесе в дрямка,
скритият в нас див звяр ще ни склони да влезем в кръвосмесителна връзка „с майка си
или с някой друг – човек, бог или животно“, или да извършим някакво друго престъп-
ление. Но човекоподобните и всички останали маймуни, както и другите „диви зверове“
почти никога не позволяват осъществяването на кръвосмешение между родител и дете
или между брат и сестра. При другите примати тези забрани вече съществуват и дейст-
ват, което има своите еволюционни причини. Унижаваме другите животни, като им при-
писваме каквито и там склонности към кръвосмешение да сме забелязали в себе си.
Платон се бои да не би животното в нас да ни тласне към „някое кърваво деяние“. Но
човекоподобните и всички останали маймуни, както и другите „диви зверове“ имат мо-
гъщи възбрани върху проливането на кръв, поне в рамките на собствената група. Уста-
новеният лексикон на господство и подчинение, приятелства, съюзи и сексуални отно-
шения свежда реалните кървави престъпления до глухо ръмжене. Масовите убийства са
непознати. Никога не е била наблюдавана схватка между основните сили на две групи.

314
Още веднъж подценяваме нашите нечовешки прадеди, като ги обвиняваме в склонност
към насилие. Много е вероятно при тях да функционират определени забрани, които
ние сме се научили да заобикаляме.
Убийството на един враг със зъби и голи ръце е много по-натоварващо от емоцио-
нална гледна точка, отколкото е дърпането на спусъка и натискането на копчета. Като е
изобретил сечива и оръжия и е измислил цивилизацията, човекът е премахнал някои от
заложените в него забрани – понякога без умисъл и по невнимание, но друг път с хлад-
нокръвна преднамереност. Ако животните, които са наши най-близки роднини, се бяха
отдали безразсъдно на масови убийства и кръвосмешения, те съвсем скоро са щели да
изчезнат от лицето на земята. Ако нашите прадеди бяха направили това, то ние нямаше
да сме тук. За всички слабости на човешката съдба трябва да виним единствено себе си
и собственото си държавно изкуство – не „дивите зверове“ и не нашите далечни пра-
деди, които не могат да се защитят срещу тези пристрастни обвинения.
Тук няма повод за скромност и отчаяние. Това, от което трябва да се срамуваме, е
съветът, който ни подтиква да се въздържаме от съмнения в самите себе си, дори и ако
това ни пречи да открием собствената си природа. Можем да решим проблемите си само
ако знаем с кого си имаме работа. Можем да уравновесим опасните наклонности, които
забелязваме в себе си, със знанието, че в нашите прадеди и близки роднини насилието
е потискано, контролирано и – поне при сблъсъци вътре във вида – има основно симво-
лични цели; че имаме дарбата да се сприятеляваме и да образуваме съюзи, че собстве-
ната ни политиката зависи изцяло от нас, че сме способни на самопознание и на нови
форми на социална организация; че можем по-добре от всеки друг вид на Земята да
проникваме в същността на проблемите и да създаваме неща, които никога по-рано не
са съществували.
Дори и фосилните останки на най-ранните форми на живот ни предоставят неопро-
вержими доказателства за комунален живот и коопериране. Ние хората сме съумели да
създадем действащи култури, които в продължение на стотици и дори хиляди години са
развивали един набор от вродени характеристики и са потискали други. Анатомията на
мозъка, човешкото поведение, личната интроспекция, записите на историческите съби-
тия, фосилните находки, ДНК-комбинациите и поведението на нашите най-близки род-
ственици – всички тези неща идва да ни дадат един ясен урок: човешката природа има
повече от една страна. И ако нашата по-голяма интелигентност е запазената марка на
вида, то тогава трябва да я използваме така, както другите животни използват своите
най-големи предимства – за да подсигурят бъдещето на своето потомство и да предадат
генетичната си информация на следващото поколение. Просто трябва да разберем, че
ако обединим някои от присъщите ни склонности, които са наследство от еволюцион-
ното ни минало, с интелигентността си – особено ако отредим на интелигентността вто-
ростепенна роля – това ще застраши нашето бъдеще. Без съмнение, интелектът ни е не-
съвършен и се е развил едва наскоро. Тревожна е лекотата, с която той може да бъде
убеден, надвит и подчинен от други дълбоко вкоренени в нас наклонности, които поня-
кога са маскирани като прояви на разума. Но ако интелигентността е единственото ни
оръжие, тогава трябва да се научим да я използваме по-добре, да я изострим, да разбе-
рем нейните слабости и ограничения – да я използваме както котките използват умени-
ето си да се промъкват, а хамелеоните – изкуството да се прикриват. Трябва да я пре-
върнем в оръдие на нашето оцеляване.

315
 ОТНОСНО ПРЕХОДНОСТТА

„Смъртта, подобно на притаил се тигър, дебне от засада нищо неподозиращите.“

Ашвагоша, „Саундаранандакавя“, ок. 1165 г.551

551
Buddhist Scriptures, Edward Conze, editor (Harmondsworth, UK: Penguin, 1959), p. 112; The Saundarananda of
Ashvaghosha, Е. H. Johnston, editor and translator (Delhi: Motilal Banarsidass, 1928, 1975), Canto XV, „Emptying the Mind“, c.
86 от английския превод,стих 53.

316
 Двадесет и първа глава.
СЕНКИТЕ НА ЗАБРАВЕНИТЕ ПРАДЕДИ
„Вече съм бил момче и момиче, и птица и храст,
и безмълвна риба в морето.“
Емпедокъл, „Пречиствания“ 552

Еволюционният процес е изпълнил цялата Земя с изобилен живот. Има всякакви съ-
щества – те крачат, скачат, летят, пълзят, плъзгат се, носят се по водата, дълбаят тунели
под земята, ходят по водната повърхност, подтичват, поклащат се, примъкват се, плуват,
търкалят се и търпеливо чакат. Мухите еднодневки линеят, листопадните растения на-
пъпват отново, големите котки дебнат, антилопите се спасяват с бягство, птиците пеят,
нематодите разкъсват зрънца хумус, съвършени живи имитации на листа и клонки по-
чиват инкогнито по клоните на дърветата, земните червеи се увиват в страстна бисексу-
ална прегръдка, алгите 553 и гъбичките удобно си съжителстват в едно лишейно парт-
ньорство, големите китове пеят тъжните си песни, докато прекосяват световния океан,
върбите пият влагата на невидими подземни извори, а във всяка бучка тор се рои една
цяла вселена от микроорганизми. Едва ли има и зрънце почва, капка вода или глътка
въздух, която да не гъмжи от живот. Той изпълва всеки ъгъл и всяка цепнатина на пла-
нетата. Има бактерии в горните пластове на атмосферата, скачащи паяци по най-висо-
ките планински върхове, червеи със серен метаболизъм в най-дълбоките морски бездни
и топлолюбиви микроорганизми на километри под земната повърхност. Почти всички
живи организми са в непрекъснат близък контакт. Те се ядат и пият един друг, дишат
отпадъчните си газове, населяват телата си, маскират се, така че да изглеждат подобни
един на друг, създават сложни мрежи на взаимопомощ и безпричинно си играят с гене-
тичните инструкции на околните. Те са създали система от зависимости и взаимодейс-
твия, които обхващат цялата планета.
Преди около три милиарда години, животът е променил цвета на вътрешноконтинен-
талните морета. Преди около два милиарда години съставът на атмосферата вече не е
бил същият. Преди един милиард години се е изменил климатът, преди една трета ми-
лиард години – геологията на почвите, а през последните няколкостотин милиона го-
дини – цялостният облик на планетата. Тези дълбоки промени, които са били предизви-
кани от форми на живот, които обикновено определяме като „примитивни“ (и чрез про-
цеси, които – разбира се – разглеждаме като естествени), сякаш се подиграват с трево-
гата на хората, които смятат, че посредством своите технологии сме достигнали до
„края на Природата“. Причинили сме гибелта на много видове. Може би ще успеем дори
да се саморазрушим. Това обаче не е някаква новост за Земята. При това положение
хората ще се окажат просто последният от дългата поредица видове, които са се появили

552
Приписва се на Емпедокъл от Иполит, в Refutations of All Heresies, I, iii, 2, in Johnatan Barnes, editor, Early Greek
Philosophy (Harmondsworth, Middlesex: Penguin Books, 1987), p. 196.
553
Морските водорасли. – Б. ред.

317
на сцената, направили са някои промени в сценария, отстранили са някои от действа-
щите лица и след това на свой ред завинаги са напуснали историята. В следващото дейс-
твие ще се появят нови актьори. Земята ще остане. Тя вече е виждала всичко това.
Животът е усвоил един много тънък повърхностен пласт, който нагоре е ограничен
от небето, а надолу – от нещо, което много прилича на ад. Самата планета, която се
завърта около оста си всеки ден, прави една обиколка около Слънцето всяка година и
обхожда центъра на Млечния път в продължение на четвърт милион години – този свят
от камък и метал със своите дълбоки конвекционни течения, които раждат и разрушават
континенти и генерират магнитното поле – тя не се интересува от живота. Земята ще
продължи своя път и без живот на нея. Тя е безразлична и всичко – с изключение на
една гостоприемна зона по самата ѝ повърхност – остава незасегнато от въздействието
на живота.

Нашето родословно дърво е пуснало корени, когато Земята все още се е отърсвала от
една епоха на могъщи и разрушителни сблъсъци, на нажежени до червено пейзажи и
черно като катран небе; епоха, в която океаните и съставките на живота все още са па-
дали от небето; епоха, в която връзката ни с Вселената около нас е била очевидна. Ис-
торията на нашето сираче започва с епични събития.
Както казахме в началото, в някои редки случаи отделни индивиди от нашия вид мо-
гат да проследят родословието си до четиридесет или петдесет поколения назад във вре-
мето. Обратното – повечето от нас сме способни да проникнем само на три или четири
поколения назад в миналото, преди записите да избледнея и изчезнат. С някои редки
изключения тук и там, всички наши прадеди са сведени до безплътни духове. И все пак,
между нас и зората на цивилизацията се простират стотици поколения, хиляди поколе-
ния ни делят от появата на вида ни, а сто хиляди поколения са се сменили откакто пър-
вият представител на рода Homo е крачил по земята. Колко поколения се простират
между нас и нашите по-ранни прадеди – примати, бозайници, влечуги, земноводни,
риби – чак до микроорганизмите в първичния океан, или оттам назад до първата орга-
нична молекула, която е била способна да създава свои груби копия – това надвишава
човешкото въображение, но може би техният брой се приближава до 100 милиарда. Ро-
дословното дърво на всеки един от нас може да се гордее с всеки един от тези велики
изобретатели: тези същества, които първи са се опитали да се възпроизведат и да създа-
дат протеиновите машини, клетката, кооперирането, хищничеството, симбиозата, фото-
синтезата, дишането на кислород, секса, хормоните, мозъка и всичко останало. Това са
изобретения, от които се ползваме днес, понякога всяка една минута, без въобще да се
замислим върху това кой ги е измислил и колко много дължим на тези неизвестни бла-
годетели, които са част от веригата от 100 милиарда брънки.
Мнозина тълкуват нашето очевидно родство с останалите животни като обида към
човешкото достойнство. Но всеки един от нас е много по-свързан с Айнщайн, Сталин,
Ганди и Хитлер, отколкото с който и да било представител на друг вид. При това поло-
жение, не би ли трябвало да се замислим повече върху самите себе си? Откритието на
дълбоката връзка между човешката природа, цялата човешка природа, и останалите
живи същества на планетата съвсем не е подранило. То ще ни помогне да познаем себе
си.
Като признаваме нашите родствени връзки, това ни принуждава да се замислим още
веднъж върху морала (както и върху благоразумието) на нашето поведение. На всеки
няколко минути – ден и нощ и по целия свят – от лицето на земята изчезва още един

318
вид. Причината за това сме ние. През последните няколко десетилетия сме причинили
гибелта на близо един милион вида – някои от тях са ни предоставили нови храни,
други – жизненоважни лекарства. И все пак всеки един от тях представлява уникална
генетична комбинация, която се е развивала мъчително в продължение на четири мили-
арда години еволюция. Тези видове вече ги няма – изчезнали са завинаги. Оказали сме
се недобросъвестни наследници, които прахосват семейното наследство без мисъл за
бъдещите поколения.
Трябва да престанем да се преструваме, че сме нещо, което не сме. Някъде между
романтичното и безкритично очовечаване на животните и яростното и упорито отри-
чане на нашето родство с тях – последното личи особено ясно във все още широкораз-
пространената идея за „специалното“ сътворение – има широка неутрална ивица, къ-
дето човешкият вид трябва да намери своето място.
И ако Вселената наистина е била направена за нас, ако наистина има един благоскло-
нен и всезнаещ Бог, тогава науката е сътворила нещо жестоко и безсърдечно, чиято
единствена заслуга може би се корени в това, че е подложило на изпитание нашите
древни вярвания. Но ако Вселената е безразлична към нашите желания и съдба, тогава
науката е направила най-голямата възможна услуга на хората, като ги е пробудила и е
разкрила действителното им положение. В съгласие с безпощадните принципи на естес-
твения подбор, ние сме натоварени с отговорностите по собственото си оцеляване. На-
казанието е смърт.
И въпреки това преминаваме от едно клане към друго. Колкото нашите технологии
стават все по-могъщи, толкова повече нарастват и мащабите на потенциалната катаст-
рофа. Трагедиите на съвременната ни история би следвало да ни наведат на мисълта, че
хората имат някаква недостатъчност по отношение на ученето. Нормално е да си мис-
лим, че ужасите на Втората световна война и Холокоста са били достатъчни, за да ни
ваксинират срещу изявилите се в тях отрови. Нашата резистентност обаче бързо отс-
лабва. Новите поколения на драго сърце се отказват от своите критични и скептични
способности. Старите лозунги на омразата са извадени от килера и почистени от паяжи-
ните. Това, което доскоро се мълвеше с чувство на вина, сега се е превърнало в полити-
ческа аксиома и програма за действие. Виждаме възродени призивите за етноцентризъм,
ксенофобия, хомофобия, расизъм, сексизъм и териториалност. Готови сме с въздишка
на облекчение да се оставим на милостта на някой алфа, или копнеем по появата на този
алфа, на когото да се предадем.
Може би преди десет хиляди поколения, когато сме били разделени на множество
малки групи, тези наклонности са служели добре на нашия вид. Можем да разберем
защо те са сведени почти до нивото на рефлекс, защо трябва да е толкова лесно да ги
събудим, защо са основната стока, която предлагат демагозите и злободневните поли-
тици. Не можем обаче да чакаме естественият подбор да смекчи още повече тези древни
алгоритми, присъщи на приматите. Това ще отнеме твърде много време. Трябва да дейс-
тваме с наличните средства – да разберем кои сме, как сме станали такива, каквито сме,
и как да превъзмогнем недъзите си. Тогава вече можем да изградим общество, което да
не изкарва на бял свят най-лошите ни черти.
И все пак, от перспективата на последните десет хиляди години, напоследък сме сви-
детели на протичането на невероятни трансформации. Замислете се върху това как ние
хората се организираме. Някога глобален стандарт за човешките политически структури
са били йерархиите на доминиране, изискващи унизително подчинение и послушание

319
пред мъжкаря алфа, както и наследственото предаване на алфа-статуса. Те са били обя-
вявани за правилни, справедливи и дадени от боговете. В тяхна полза са се изказвали
нашите най-велики философи и религиозни водачи. Сега вече тези институции са почти
изчезнали от лицето на земята. Дълговото робство – което по същия начин дълго време
е било защитавано от уважавани мислители като нещо предписано отгоре и напълно в
съгласие с човешката природа – е почти напълно изкоренено. Само допреди минута по
целия свят – с някои малки изключения – всички жени са били държани в подчинение
от мъжете и им е бил отказван равен статус и власт. Това също е било разглеждано като
предопределено и неизбежно. Тук също вече личат ясни признаци на промяна. Цялата
планета е обхваната от един общ стремеж към демокрация и това, което наричаме чо-
вешки права. Отстъпленията от тази вълна са спорадични.
Взети заедно, тези драматични социални промени – често в рамките на десет поколе-
ния или дори по-малко – предоставят категорични доказателства срещу твърденията, че
сме осъдени, без надежда за помилване, да живеем до края на дните си в общество, което
да е леко подобрен вариант на това на шимпанзетата. Нещо повече – тези промени са
толкова бързи, че не е възможно да се дължат на естествения подбор. Вместо това явно
нашата култура изкарва на преден план наклонности и умения, които отдавна са зало-
жени в нас.
99,9% от генетичната информация на всички хора е идентична. По-свързани сме по-
между си, отколкото с което и да било друго животно. По стандартите за сходство, ко-
ито използваме в други области, ние, хората – дори представителите на възможно най-
различните етноси и култури, – сме на практика еднакви по отношение на своите нас-
ледствени характеристики. От огромния брой на всички възможни организми – реали-
зирани или не – ние всички сме направени от едно и също тесто, по един и същ модел,
получили сме едни и същи качества и слабости и в крайна сметка ще споделим една и
съща съдба. Като се има предвид фактът, че сме взаимно зависими, плюс нашата инте-
лигентност и огромния залог, дали наистина сме неспособни да се откъснем от моделите
на поведение, които са се развили в полза на нашите прадеди отпреди много отдавна?
Премахваме стари институции, които вече не функционират, и предпазливо опитваме
нови. Нашият вид се превръща в едно взаимосвързано цяло, с могъщи икономически и
културни връзки, които обхващат цялата планета. Нашите проблеми стават все по-гло-
бални и изискват глобални решения. Постепенно разкриваме загадките на миналото и
на заобикалящата ни Вселена. Изобретили сме оръдия с невероятна мощ. Изследваме
околните светове и се подготвяме за щурм към звездите. Разбира се, гадаенето вече е
едно загубено изкуство и не сме били удостоени с ясна представа за своето бъдеще.
Напротив – това, което ни предстои, си остава почти напълно непознато. С какво право
обаче, с какви доводи можем да оправдаем песимизма? Каквото и още да се крие в сен-
ките, все пак нашите прадеди са ни оставили в наследство способността да променяме
себе си и своите институции, макар тя със сигурност да не е безгранична. Нищо не е
предопределено.
Достигаме до някаква степен на зрялост, когато приемем родителите си такива, как-
вито са – без да се отдаваме на сантименталност и без да ги митологизираме, но също
така и без да ги виним несправедливо за собствените си недостатъци. Зрелостта води
със себе си готовността – колкото и болезнен и мъчителен да е пътят към нея – да пог-
леднем решително в дългите тъмни пространства, в страховитите сенки. В този акт на
припомняне и приемане на нашите прадеди може би се крие светлината, която ще води
децата ни по пътя към къщи.

320
 Епилог
„Не е възможно да не познаем края,
ако вече сме познали началото.“
Тома Аквински, „Summa Theologica“554

Описахме ви Земята такава, каквато е била, преди човешки крак да е стъпвал на нея.
Опитахме се да научим нещо за нашите прадеди, като използвахме като водач фосил-
ните находки и невероятната панорама на живите организми, които понастоящем насе-
ляват планетата. Макар все още да има много липсващи страници в историята на нашето
сираче, научният прогрес ни позволява да хвърлим един поглед върху някои от загубе-
ните или забравени пасажи. Възможно е именно в тях да се крият някои от най-важните
въпроси. И все пак – запознахме се само с най-ранните глави от тази история. Най-съ-
ществената и ключова част – от появата на нашия вид през неговата еволюция до зараж-
дането на цивилизацията – ще бъде тема на друга книга.

554
Aquinas, Thomas. Summa Theologica, Volume I of Basic Writings of Saint Thomas Aquinas, translated by Father Laurence
Shapcote, edited and translation revised by Anton C. Pegis (New York: Random House, 1945), Part I, VII, „The Divine
Government“, Question 103, Article 2, p. 952.

321
 За авторите

КАРЛ СЕЙГЪН (1934-1996) е професор по астрономия и космически на-

уки и бивш директор на Лабораторията за космически изследвания в универ-
ситета в Корнел. Има огромни заслуги в експедициите на апаратите „Мари-
нър”, „Вайкинг” и „Вояджър” до планетите от Слънчевата система, за което
получава медалите на НАСА за Изключителни научни постижения и (два
пъти) за Всеотдайна служба към обществото.
В началото на кариерата си Сейгън е асистент на генетика Х. Дж. Мюлер
– лауреат на Нобелова награда – като продължителните му изследвания в
областта на произхода на живота започват през 50-те години на ХХ в. В тек-
ста към наградата „Мазурски”, присъдена му от Американското астрономи-
ческо общество, се казва, че той има „...изключителен принос за развитието
на космическите науки... Тъй като е специалист и в областта на астрономията
и в биологията, д-р Сейгън има творчески принос към изследването на пла-
нетните атмосфери и повърхности, към историята на Земята и към екзобио-
логията. Мнозина от най-плодотворните съвременни специалисти в областта
на планетните науки са бивши негови ученици или сътрудници.”

322
 АН ДРУЯН е секретар на Федерацията на американските учени, основана
през 1945 г. с цел да се противопоставя на злоупотребата с науката и висо-
ките технологии. Като творчески директор на проекта на НАСА „Вояджър
Интерстелар Рекърд” тя е отговорна за изпращането в космоса на два апарата
с рокендрол записи (и още много други неща) на борда. Тя е автор и проду-
цент на серията „Нова”, както и на много други специализирани телевизи-
онни програми. Съавтор е на телевизионните серии „Космос” и изпълните-
лен продуцент на техните осъвременени нови версии. Ан Друян е автор на
романа „Известно разбито сърце” и – заедно със Сейгън – на бестселъра „Ко-
мета”. Участва и в написването на други книги, речи и многобройни статии.
Също така е директор на „Ню Йорк Чилдренс Хелт Проджект”.

323
 Карл Сейгън & Aн Друян

СЕНКИТЕ НА
ЗАБРАВЕНИТЕ ПРАДЕДИ
Американска.
Второ издание

Превод: Маргарит Дамянов

Редактор: Саша Попова
Худ. оформление на корица: „Megachrom“
Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД Линче Шопова

https://4eti.me

Формат 60/90/16
Печатни коли 35

ИК „БАРД“ ООД – София 1784

жк „Младост“ 1, бул. „Цариградско шосе“ 115 Н, ет. 3
e-mail: office@bard.bg