СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ „СВ.

КЛИМЕНТ
ОХРИДСКИ“

ФАКУЛТЕТ ПО КЛАСИЧЕСКИ И НОВИ

ФИЛОЛОГИИ
СПЕЦИАЛНОСТ: АРАБИСТИКА

Курсова работа по Средновековна история на арабския свят и

исляма на тема
Начало на суфисткото движение в град Багдад

Изработил: Ан-Мари Иванова, ф.н. 61280

София 2021 г.
 Багдадската школа по суфизъм е оказала дълбоко влияние върху целия свят на
исляма от началото на самия суфизъм до днешни времена. Смесването на различни
религиозни идеали и обединяването им в едно прави това движение толкова невероятно.
Същинската природа на това движение е именно отдаването на задълбочено познаване на
Бог, чрез изследване на концепцията за духовен път. Формирането на силна връзка между
Аллах и подчинените му се осъществява единствено чрез избиране на труден, но и доста
възнаграждаващ път – потискане на човешките желания. Тази курсова работа има за цел да
представи началото на суфизма в Багдад и видните представители в този.

Най-голямата мистична традиция в Исляма се проявява с отричането на

благочестие (‫ – الزهد‬от арабски „аскетизъм“) и екзотерично мислене. Те се уповават строго
на 4 сура, 77 аят от Корана:

Кажете: Наслаждението на този свят е малко, а отвъдният е по-добър за онзи, който

се страхува от Аллах.

Имам Ахмад Ибн Ханибал Рахимулла1 категоризира зухуда в три типа –

Напускането на харам, което е най-често от обикновените хора, оставянето на халала,
което се извършва от непоколебимите и третото – Напускане на това, което те отклонява
от Аллах. Но поради тесните връзки между мистицизмите, захидите често се считат за
идентични с ранните суфии, чието име означава „носещи вълна“, което е обръщение към
аскетичната практика да се носят дрехи от вълна, които в други религии най-често се
ползват, за да дразнят кожата на вярващия и така той показва, че се само наказва и приема
последиците от всеки свой грях. Най-голямото разграничаване между суфиите и захидите
настъпва в по-късен етап, когато суфиите ги отхвърлят, защото за тях захидите са хора
покланящи се на Бог не от любов, а от страха към ада.

Град Багдад е бил културен център на тогавашния халифат, което допринася за

появяването на различни ислямски движения. Възходът на Багдад е голям фактор и в
обединяването на мистицизма в класическото религиозно общество. През първия век на
управлението на Абасидския халифат отказът от човешките удоволствия е широко
разпространен в мюсюлманските общности. До този момент движенията макар, че се

1
Ahmad, Imam. “Kitab az-zuhd ”, 2007 Dar al-Kitab al-Araby, Beirut
препокриват, не са организирани в едно хомогенно движение. Един от първите
представители в Ирак Ибрахим Ибн Ахмад Ал-Балкхи е известен с радикалното си
отричане към социалния живот. Адаптацията му към бедността помага да намери
„Изключителна чистота“ 2 .

Бишр ал-Хафи е един от най-видните суфисти в Багдад. Неговият пример е

предаван от поколения на поколения, които по-късно ще се развият като истински
суфисти. Той успява да убеди привържениците си, че простият живот ще ги доближи още
повече до Бог, когато им казва:3

Нищо не ми е останало от удоволствията на този свят, освен да лежа на една

страна под небесата в Купола на скалата

Непоколебимостта, която се вижда от този цитат става един от основните за

изграждане на суфисти

Други привърженици на ранния мистицизъм прекарват време в специално убежище

(‫اط‬ZZ‫ رب‬от арабски), намиращо се на остров в река Тигър, близо до Басра, основан от
проповедника Хасан ал-Басри. Там те се придържат към „командване на правилното и
забраняване на грешното“4

В този етап настъпва забележително развитие на мистицизма. Отреклите се от

културен и социален живот, както гореспоменатия Ибрахим Ибн Ахмад ал-Балкхи,
започват да създават все по-сближени общности . В тях те вече не концентрират енергията
си към околния свят, а напротив – към култивиране на вътрешния живот. Близостта до
Бога и най-вече познанието на вътрешността е едно от най-важните ценности, научени в
тези затворени общности. Чрез изучаването на човешката душа, те стигат до извод, че
покаянието може да бъде постигнато само ако приемем съвестта на душата. За тях е
жизненоважно да се избягва сегашния свят, за да се култивира другия свят, наречен още и
„върховното царство“. Постигането за вътрешното Аз е придружено с разпознаването и на
вътрешността на Корана и суните, наречен още метод за вътрешна интерпретация. Но в по-
късни разбирания, примерът на Пророка и сакралните думи на Бога са приемани като

2
Ahmet T. Karamustafa, Sufism: The Formative Period, 2007 University of California Press p.2
3
Ephrat, D. Spiritual wayfarers, leaders in piety. Cambridge 2008,. p. 18
4
Ahmet T. Karamustafa, Sufism: The Formative Period p.2
„дадени от Бог“, което по-късно преминава границата и вече се смята възможност
единствено на по-приближените (‫ َولِ ّي‬от арбаски, означаващо „приятел на Бог“) до Бог.
Тези уалии са най-често срещани в сунитското движение и в хадисите, където се говори за
различни Ауляи (‫ َأ ْولِيَاء‬множествено число на ‫) َولِ ّي‬

Друг известен суфи е Хасан ал-Басри, чиито методи за достигане до Бог са страхът
от божието наказание и тъгата, макар както споменах, по-късно страха от Бога бива
отхвърлено от суфизма и остава строго единствено в захуда. Неговото твърдение е въз
основа на думите на Мохамед, че ако хората знаеха това, което той знае, щяха да се смеят
малко, но да плачат много. От неговата школа излизат доста видни суфи, но най-важният
бива Джунайд Багдади

Един от основните учители на багдадската суфитска школа е Джунайд Багдади ( ‫د‬Zِ ‫جُنی‬
‫دادی‬ZZ‫ )بَغ‬Той е централна фигура в ислямския мистицизъм. Водещ при него е Корана и
Пророка, тъй като за него само те биха могли да спасят човек от разрушителните съмнения
относно вярата. Той е успял да усвои говоренето на ишарат, което се превръща в
фундаментална характеристика за суфиското писане. Той използва връзката си с Бог, за да
пречиства ума и тялото си. Джунайд описва суфите като хора, които:5

„…Не взехме суфизма от приказки и думи, а от глад и отричане на нещата, към

които бяхме свикнали и намирахме за приятни“

Джунайд налага покаянието като основното духовно пречистване, а бедността и

въздържанието са два добродетели, помагащи на човек да изхвърли светските си навици.
Смирението, страхът от наказание и искреността също са много важни за суфиите. Всичко
това насърчава последователите на Джунайд да се откажат от всичко временно „фани –
всичко земно“ в замяна на вечното „баки-божественото“ . Той е и създателят на „трезвия“
суфизъм. За да се достигне тази висота, вярващия трябва да напусне тялото си и ако Бог
реши, че е готов, ще върне духа в телесната му форма. Тази практика става доста
разпространена, защото чрез връщането на духа в тялото, човек доказва на себе си и
другите, че е оставил егото си и е готов да се отдаде изцяло на Аллах, а изчезването на
егото, според Джунайд, е: „единственият начин да се задоволи необходимостта от

5
Sait Yavuz, A HISTORY OF SUFISM FOR WESTERN READERS, 2015 The Fountain
посвечение и религиозна ортодоксия“6 Създаването на този суфизъм е важна концепция,
стремяща се да подтикне вярващите, които са обсебени от Бог, към още по-големи висоти.

В ранния период е имало и доста жени отказали се от блаженото. Рабия ал-Адауия

ал-Каусия е една от многото жени приели суфизма още в ранния му етап. Първите
сведения за нея датират от около 868 година 7, където литературоведът Джахиз пише, че тя
е една от многото отрекли се. Тя обаче изпъква, когато и задават въпрос относно
наемането на слуга, който ще свърши цялата и работа:

„Трябва да се срамувам ако поискам света от Този, който го е създал и на когото

принадлежи, така че как да го поискам от някой, на когото не принадлежи“

А след като са я попитали дали е правила нещо, заради което Бог ще я приеме тя
отговаря, че дори да има такова действие тя пак би се страхувала от Бог. Тя не е известна
заради нейната личност, дори няма сведения за личния и живот, но крайната и отдаденост
към Бог и отказването на всякакви плътски и неплътски удоволствия я правят една от най-
изпъкващите личности на ранния суфизъм. Няма други сведения за нея, тъй като по-късно
писанията за Рабия ал-Адауия ал-Каусия и жена от Сирия, носеща същото име, се
препокриват и се смесват. Рабия от Ирак остава в историята като жена издигнала се от
бедността в свята фигура заради неприкосновената си вяра в Бога.

Багдадският суфизъм изключително бързо се разпространява в самия Ирак, а след

това тази философска концепция превзема и много по-обширни територии извън Ирак
като например Иран. Още по времето на Джунайд, много суфисти се отделят от родния си
край и започват да проповядват в различни територии на Абасидската империя. Това
разделение обаче довежда и до различните учения. Всеки един от багдадските суфисти има
различни методи, теории и практики. Липсата на хомогенно обучение създава различни
концепции за една сфера от исляма. Заради това доста учени смятат, че: „суфизмът е по-
широко разделение на суннитското движение.“ 8

Обединяването на различните култури и вярвания става възможно с навлизането на

ислямския мистицизъм. Тази важна религиозна еволюция прераснала в суфизъм намира

6
Ahmet T. Karamustafa, Sufism: The Formative Period, p72
7
Ahmet T. Karamustafa, Sufism: The Formative Period, p19
8
Edward Wong. As Sunni Divisions Widen, Iraq’s Sufis Are Under Attack, 2005, NYTimes
път в живота на хора по целия свят. Отдръпването от егото, затварянето във вътрешния си
свят и пълното отдаване на Бог са основните цели на всички суфистки школи, макар
методите да се различават, като виден пример е „трезвият“ суфизъм на Джунайд,
радикалното отделяне на Ибрахим Ибн Ахмад Ал-Балкхи и смятаното за аскетизъм страх
от Бога на Хасан ал-Басти. За разлика от организираната структура на суфийските ордени
в по-късни етапи на развитието, суфите от формиращия период се представляват като
отделни учени, за които е най-важно да предадат езотеричните си знания на идните
поколения. Те най-често изнасят лекциите си в домовете си или в местните джамии. В
багдадската традиция хората се разглеждат като служители на Бога, което от една страна
им дава възможност за място, когато настъпи Денят на страшния съд. Това е изключително
важен стимул за вярващите, които се стремят към силна връзка с Бог. Тук идва и
гореспоменатата концепция за трезвия подход, в който хората се концентрират не върху
страха, а върху духовното пътуване. Чрез лишения и бедност се постига най-голямата
висота на ума, а това е отхвърлянето на егото и на всяка спънка пред безвъзвратното
служене на Бог.
 БИБЛИОГРАФИЯ
- Ahmad, Imam. “Kitab az-zuhd ”, 2007 Dar al-Kitab al-Araby, Beirut
- Ahmet T. Karamustafa, Sufism: The Formative Period, 2007 University
of California Press
- Ephrat, D. Spiritual wayfarers, leaders in piety. Cambridge 2008
- Sait Yavuz, A HISTORY OF SUFISM FOR WESTERN READERS,
2015, The Fountain
- Edward Wong. As Sunni Divisions Widen, Iraq’s Sufis Are Under
Attack, 2005, NYTimes