Иво Сиромахов - Дневници и Нощници

-
,
Троянската командировка
2 август 1193 пр. Хр.

, ,
. ,
.
,
. .
– – ,– , - “ ”.
,
. !
!
! , ,
.
,
. , , !
. :
– ,
! , .
,
. ... 25
! – , ,
, ...
– , . .
, ...
:
– .
– , .
– . , ,
.
! .
,
...
– . – .
– , , . , .
, . , ,
... ,
, .(
“ ”, – ...)
.5 – . 5
. , “
”, !
,
.
. :
– – – ,
.
. 2
– – ,–
.
–
,
, ,
.
.
. , !
3 август 1193 пр. Хр.

– , , ,
.
, , .
, !
“300” – .
, .
. . ,
, . ,
. ...
, .
“
”. “ ”.
. , , .
:
– , , , .
, , .
,
. ...
, , . , .
.
:
– ,
. – . .
– ?– ,
.
– – . .
! ,
. . , ,
.
– – .–
“ ”.
.
– ? ! , ...
. “
” - .
,
. : ,
, !
– , - !– .– -
.
. , , 3
?
.
, .
– , ,
. - , ,
.
! !
, . .
.
, .
.
,
.
- ,
– , ,
. !
,
. .“ , !”,
.“ !”
.
, , . пиели “Троянска
сливова”. Поръчах си троянска сливова, а Артемидчето си взе мартини. Ясно, прави ми
се на маркова пичка! Колко съм ги виждал такива като нея...
Разбъбрихме се на всякакви теми. Тя ми се оплака колко тъпи били колежките й
в редакцията, как никой не я разбирал и как искала да прави сериозна журналистика, но
я принуждавали да пише тъпи светски хроники. Даже се просълзи.
– И ако чуете, че в някое издание търсят сериозен репортер с усет към
разследващата журналистика, моля препоръчайте ме... Вие сте такъв авторитет в
гилдията!
– Ти си – вметнах.
– Моля?
– Не “вие сте”, а “ти си”. Да си говорим на “ти”, достатъчно близки сме вече! – и
вдигнах чашата си за “наздраве”. Големите кафяви очи на Артемидчето ме гледаха с
такова обожание, с каквото аз снощи гледах рекорда на Дискобол.
– Да поговорим за нещо по-весело – предложих аз и поръчах още едно мартини
и още една троянска сливова.
Казахме си “наздраве” и подхванахме най-веселата тема – да злословим по адрес
на колегите. Бяхме единодушни, че навсякъде колегите са тъпанари и нищо не разбират
от журналистика. Този извод ни развесели и стана повод да си поръчаме по още едно
питие.
Ей, тая троянска сливова била като виагра, бе! Усетих как нещо в дънките ми се
надига със страшна сила. И няма спадане, батка!
В тоя момент певицата от ресторантския оркестър обяви:
– А сега, един музикален поздрав за нашия скъп гост от Гърция – големият
журналист Омир.
И забиха “Епимено”. Артемида се ококори още повече и ми прошепна, че никога
досега не е вечеряла с толкова известен човек. Ма то и аз се изненадах – не съм очаквал
тук някой да ме познава.
После тя заговори за зодии. Това е ебати тъпата тема, но се правех, че ми е
интересно, защото знам, че всички пички си падат по зодии. Оказа се, че аз съм
Стрелец, също като бившето й гадже, който я бил зарязал пред две седмици. Очите й
отново се напълниха със сълзи.
Реших, че сега е моментът да действам. Прегърнах я, пуснах оня еротичен
тембър тип “Орфей сваля Евридика” и й прошепнах:
4
– Не мога да гледам как най-красивите очи, които съм виждал, плачат. Няма да
позволя да страдаш ти, моя Артемида кафявоока!
Кафявоока! Ебати тъпата дума изръсих, ама при 30 години стаж в “Ахейски
новини” е нормално да имам някои професионални деформации.
– Никой не ми е говорил така поетично – въздъхна тя.
Допихме си питиетата и аз викнах сметката. Като дойде сметката, направо ми
стана лошо. 35 обола! Това са ми командировъчните за цяла седмица! Ама аз реших да
се направя на още по-отворен и даже оставих 5 обола бакшиш. Да види Артемидчето,
че съм ларж. Все едно вземам заплата колкото Зевс. Ама си викам: струва си човек
веднъж да се охарчи в името на доброто ебане, което ми предстои.
Прибрахме се в хотела, тя отключи стаята си, погледна ме с очи замъглени от
възхищение и мартини и каза:
– Благодаря ти за прекрасната вечер! Никога няма да я забравя. Лека нощ!
– Хе-хе – разхилих се – за нас нощта тепърва започва. Къде ще я прекараме? В
твоята или в моята стая?
– Не, не – каза тя. – Не мога така изведнъж! Ще се видим утре.
И докато се усетя, тая кучка затръшна вратата под носа ми.
Стоях надървен и съсипан пред вратата на стаята й.
Егати докреватната курва!
Цяла вечер да ми дава аванси и накрая да ме отреже! И то след като съм
похарчил цели 40 обола за тая скапана фуста! А в Кушадасъ тая почивка, дето я беше
намерила жена ми, излиза по 10 обола на ден ол инклузив!
О, музо, възпей оня гибелен гняв на злочестия Омир,
Що бе отрязан от Артемида – кафявооката курва...
Опа, май съм се напил – почнах да говоря в тъпия надут стил на Зевс...
Много сме спорили с него за стила на писане. Той пише адски фалшиво и
патетично. Измисля си някакви префърцунени думички като “волоока”, “слънцезарна”,
“благогъза” и ги реди в някакъв странен ритъм – вика му “хекзаметър”.
И кара всички в редакцията да пишат така. Е как няма да ни пада тиражът?
Хората искат да прочетат нещо, написано на нормален човешки език. Така както
си говорят вкъщи, на улицата, в кръчмата.
Но този език според Зевс бил “просташки”, а медиите трябвало да възпитават.
Дрън-дрън!
Журналистите трябвало да пишат на “литературен” език, който е по-изискан, по-
пуритански и по-лицемерен от разговорния език.
Зевс смята, че е по-добре да напишем: “Стефан и Анастасия отидоха в хотела и
се съвокупиха”, вместо “Стефан и Анастасия отидоха в хотела и се изчукаха”.
Аз обаче смятам, че няма такова нещо като “литературен” език. Литературният
език е мъртъв език. Аз пиша така, както говоря с приятелите си. Иначе написаното
звучи фалшиво, кухо и досадно.
Да вземем за пример прословутия израз за майката. С него можем да изразим
цялата гама от мисли и чувства.
Когато искаме да изразим възхищение от качествата, способностите и таланта на
някой, ние казваме: “Тоя си е ебал майката”. Това е висше признание за
изключителността на индивида.
Когато някой ни съобщи изненадваща новина, ние казваме: “Ти ми еба майката”.
Ако ни зададат въпрос, чийто отговор не знаем, използваме риторическата
фигура “Ба ли му майката?...”
Когато съветваме близък човек да не си слага на сърца проблемите, които са го
налегнали, казваме: “Еби им майката!”
5
Има още много изрази, свързани с ебането, които са страшно изразителни и не
можеш да ги замениш с нищо по-благоприлично. Благоприличните заместители
осакатяват мисълта и умъртвяват текста!
Например, когато се ядосваме на себе си, казваме: “Да се еба у главата проста!”
Чисто технически е невъзможно човек да извърши този назидателен сексуален акт,
обаче изразът съществува.
Или възторжената оценка: “Тоя си е ебал веко!” Да си ебеш веко! Какъв размах
на половата мощ! Каква мащабност на сексуалния акт!
Разбира се, всеки писач трябва да се съобразява и с аудиторията, за която пише.
Ако пишеш за деца, е по-добре да кажеш “Мечо се закани да отмъсти на Лиса”, вместо
“Мечо реши да ебе путката майна на Лиса”...
Оф, стига съм философствал! По-добре да си лягам, че утре почва войната и
трябва да съм във форма.
С мъка отключих вратата на стаята си и се тръшнах на леглото.
Ах, как ме прееба тая мръсна курва Артемида!
Добре, че по кабелната даваха порно.
4 август 1193 пр.Хр.

В седем и половина сутринта джиесемът ми се раззвъня на пожар. Зевс.
– Кво става – вика. – Как е войната?
– Ми още не е почнала – казах. – Кой е луд да се бие в седем и половина
сутринта?
– Гледай да не изтървеш новината – каза Зевс и ми затвори.
Аз да изтърва новината? Абе, колега, аз когато съм бил начинаещ репортер ти си
лазел прав под масите на Олимп. От 30 години съм в медиите и нямам изтървана
новина бе, пикльо с пикльо. Ще ме учи той мене на журналистика. Айде нема нужда!
Станах от леглото и влязох под душа. Главата ме цепеше като за световно. Май
прекалих снощи с тия ракии. Пък и тая курва Артемида как ме прецака...
Слязох в лоби-бара. Барманът ме пита:
– Кафенце ще желаете ли?
– Колко струва?
– Два обола.
– Нема да желаеме.
Бахти скъпото кафе. Два обола! Ще си купя един пакет мляно кафе от супера и
ще си го варя в стаята, кво толкова...
Излязох навънка, гледам пред хотела спряло такси – колесница. Седи вътре един
бакшиш и чете “Спартанско ехо” – вестника на конкуренцията.
– До бойното поле колко ще струва? – питам го.
– Ще те закарам за пет обола.
– А, мерси. Ще ида пеша.
– Ей, много сте стиснати тва ахейците – ухили се бакшишът. – Айде качвай се,
ще те закарам за три.
– Няма нужда – казах. – Ей къде е бойното поле, тъкмо ще се поразходя.
Бахти разходката. Два часа и половина при 35 градуса жега! Ама който дава 40
обола за ненадеждни путки, ще ходи пеша.
Към десет и половина пристигнах на бойното поле и се отчаях. Мирмидонците
се мотаха напред-назад отегчени, а Ахил беше легнал под едно дърво и пушеше. Като
ме видя, се ухили:
– Опааа, медиите дойдоха. Здрасти, бай Миро.
– Здрасти, Ахо. Ще почвате ли скоро войната?
6
– Ква война в тая жега бе... Глей ме, още не съм си вдигнал щита и вече съм
плувнал в пот... Бахти глобалното затопляне... Ти как си? Как е шефа ти?
– Добре сме. Бачкаме.
В тоя момент ми звънна джиесемът. Изписа ми се номерът на Артемидчето. Кога
съм й го взел – не помня. Реших да не й вдигам, сърдит съм й на тая куха лейка.
– Абе много жълт ви е станал вестника, бе – продължи Ахил. – Вместо да
пишете кого съм убил, какви подвизи съм направил, вие пишете само с кого сте ме
видели на Акропола, дали съм бил гей или не...
– Еми ти си публична личност. Нормално е хората да се интересуват от личния
ти живот.
– Бай Миро, не ми говори с тия клишета. Ти поне си от старата школа и помниш
каква беше навремето журналистиката. Нямаше такива работи.
– Е, нямаше – въздъхнах. – Ама сега времената са други. Айде аз ще се
поразтъпча наоколо, белким измъкна някоя новина.
– Айде! И много здраве на Зевс, като го видиш!
Отидох до троянските стени, а отпред някакъв страж взе да ми се дърви.
– Ти къде? – вика. – Пропуск имаш ли?
– От пресата съм.
– Акредитация имаш ли?
– Имам.
– Добре. А цигари имаш ли?
– Имам.
– Дай една цигара и влизай!
Влязох в крепостта и съвсем се отчаях. Троянците бяха още по-зле. Налягали
кой където свари, хвърлили оръжията на земята и въобще не приличаха на хора, които
имат намерение да воюват.
А Зевс чака репортаж.
Към обяд жегата стана непоносима. Сигурно беше над 40 градуса. Двете армии
съвсем изпаднаха в летаргия.
Купих си една бира от лавката “При бай Приам” и тъкмо я отварях, когато
получих смс от Артемидчето:
Kade si? Za6to ne mi vdiga6? Lipsva6 mi...
Мама ти, курвенска, помислих си. Дошъл ти е акълът в главата и сега
съжаляваш, че си пропуснала да вкараш в леглото си великия Омир.
Дали да й отговоря? От една страна, трябва да държа на достойнството си и да й
покажа, че не може да ме разиграва все едно съм някакъв пикльо на нейните години. От
друга страна, тия 40 обола, дето ги похарчих снощи, трябва да си ги избия по някакъв
начин. Може пък да ми даде втори шанс...
Реших да й отговоря неутрално.
С изпотени пръсти набрах по клавиатурата:
Dobre sum, imam mnogo rabota sega. Dove4era 6te se vidimJ
Само че довечера няма да ти плащам шибаната сметка, нали се сещаш? Умря
тоя, дето черпи с мартинита за нищо.
Помотах се още известно време около бойното поле и с всяка изминала минута
ми ставаше безпощадно ясно, че троянската война няма да започне днес. Ако въобще
започне някога.
Към три и половина ми звънна Зевс:
– Кво става с репортажа? Пращай го по-бързо, щото съм ти запазил първа
страница. Заглавието ще е “Избухна троянската война”. Все пак войни не се случват
всеки ден.
7
– Виж сега, шефе, слагай нещо друго на първа. Войната още не е започнала.
– Ти луд ли си? – разкрещя ми се Зевс в слушалката. – Хич не ме интересува
дали шибаната война е почнала или не! Искам я на първа страница!
– Ама война няма бе, шефе. Поне засега. Това е истината.
– Да ти еба истината, Омире! Въобще не ми дреме за шибаната истина! Искам
новина за първа страница и 200 реда репортаж. Ако бях пратил Есхил, досега цяла
трагедия щеше да е написал. А ти, вместо да пишеш новини, си бъркаш в дъртия нос и
ми разсъждаваш за истината. “Спартанско ехо” имат два пъти по-висок тираж от
нашия. И знаеш ли защо? Щото не им дреме за истината, затова. Престани да ми
философстваш и сядай да пишеш за избухването на войната.
– Зевсе, аз съм от друго поколение и не мога да лъжа читателите, съжалявам.
Прибирам се в Атина. Прати тука Есхил.
Зевс млъкна отсреща. Явно усети, че е сгафил. Настъпи дълга пауза. След малко
заговори с виновен тон.
– Извинявай, бай Омире, прав си. Не се сърди! Като млад журналист съм се учел
от твоите репортажи. Ама сега времената са други. Конкуренцията е жестока. Ако
нямаме ударно заглавие на първа страница, няма да продадем вестника.
– Знам. Но отказвам да пиша лъжи. Предпочитам да напусна.
– Айде сега, глупости! Щял да напуска. Знаеш колко държа на теб... Добре,
заглавието ще е “Надвисва троянска война”. Иди там, разпитай Ахил и Хектор за какво
се бият, какво очакват, какви са им прогнозите. Искам 200 реда пълни с драматизъм и
напрежение от предстоящата схватка. А защо не се бият тия лайнари?
– Много е горещо. 40 градуса на сянка е.
– Да ги еба у мързеливците. В Атина е 45 градуса! Климатиците в редакцията
едвам насмогват. Ама не се оплакваме, нали?... Айде, бай Омире, нали ще ми пратиш
репортажа до четири и половина?
– Ще се опитам.
– Разчитам на теб. Ти си пич.
И затвори.
Ебати гадната професия съм си избрал. Да си репортер е отвратително. Ама
баща ми е виновен. Да бях станал бизнесмен като съучениците ми! Всичките направиха
големи кинти и нито един не е влязъл в затвора. Е, някои ги застреляха – ама преди
това си поживяха добре.
Както и да е, стига съм разсъждавал! Трябва да напиша нещо, подходящо за
заглавието “Надвисва троянска война”.
Отидох пак при Ахил. Пичът се беше разплул под сянката и пушеше поредната
цигара. Седнах до него и извадих лаптопа. Ахил ме погледна загрижено.
– Бай Миро, къде пак си тръгнал по жегите, бе? Прибери се на сянка да не те
удари някой инсулт. На твойта възраст...
– Кво ми е на възрастта? На 46 години съм.
– Чичо ми баш на 46 години го удари инсулт, да не дава господ...
– Не се ебавай с възрастта ми, Ахо. Кажи сега за какво ще се биете с троянците?
– Еба ли му майката? Аз съм наемник. Не ми пука за кво се бия, важното е да
плащат.
– Е, не може да не знаеш за кво се биеш.
– За пари. За кво друго да се бия?
Млъкнахме. Усещах как се изпотявам. Не беше от жегата. Ахил запали нова
цигара.
– За неква путка се бием, доколкото разбрах. Менелай знаеш ли го? Кмета на
Спарта. Дето в “Спартанско ехо” го пишат “царя на Спарта”?
8
– Знам го.
– Къв цар е тоя, бе? Абсолютен нещастник. Фанал се с някаква курветина –
Елена, дето била “Мис Спарта” и тая му изпила мозъка. Сложил й силикон, купил й
кола, назначил я в общината. И тая тъпа путка, вместо да му е благодарна, се наебала с
някакъв троянски гъзар – Парис. Познаваш ли го?
– Лично не го познавам, ама съм чувал за него. Син е на Приам – кмета на
Троян.
– Да. Ама едно е да си кмет като Менелай, друго е да си син на кмета. Ама де да
знам, може пък да му е голям... Трябва да го пробвам...
– А стига с тия твоите гейски подмятания, де! Пък после медиите ти били
виновни, че те изкарват педераст.
– Ебавам се, бе! Ейййй, човек да не смее да се пошегува пред репортерите!
– Та кво викаш за тая Елена?
– Нищо не викам. Не я познавам, ама войната е заради нея. Заради некаква
миризлива путка, представяш ли си? Ама на мен не ми дреме. Аз кинтите така или
иначе съм си ги взел.
– Кво мислиш за Хектор?
– Хектор е пич. С него бяхме съученици в спортното училище “Олимпийски
надежди”. Аз бях в паралелка “борба,” а той в “лека атлетика”. Ходеше с Андромаха от
художествената гимнастика. Бяхме приятелчета с него.
– А сега ще се биете...
– Еми бизнеса си е бизнес.
– Мога ли да те цитирам във вестника?
– По-добре недей, че пиарите на Менелай ще ми смърдят. Пиши “според добре
осведомени източници”!
– Окей.
Натраках статията за 20 минути. Добре се получи. Пратих я на Зевс и той ми
звънна след две минути.
– Копеле, ти си гений! Ще избием рибата с тоя репортаж. Имаш ли нужда от
нещо?
– Ми няма да ти се разсърдя, ако пратиш малко кинти. Щото тия 5 обола на ден
за нищо не ми стигат.
– Ще ти преведа в картата сто обола... Само да ти кажа, че малко съм барнал
репортажа ти, за да го направя още по-драматичен. Ама са дребни поправки.
– Няма проблем.
Затворих. Имах нуждата спешно да изпия една троянска сливова.
Зевс се оказа точен и след един час в картата ми имаше сто свежи обола. Добре
ще ми дойдат. Е, беше ми малко кофти, че съм ги изкарал с цената на професионален
компромис, ама пък мойта безкопромисност до нищо добро не ме е довела.
Компромисните пичове си живеят къде-къде по-добре.
Прибрах се в хотела, изтеглих 10 обола от картата, изпих две троянски сливови в
лоби-бара и се почувствах много стар и много уморен. Изключих си джиесема и си
легнах.

Спах като пребит и се събудих на обяд. Излязох на терасата и погледнах към
бойното поле. Ахейците лежаха пред троянските стени и пуфтяха от жега и мързел.
Очевидно войната нямаше да започне и днес.
Слязох до рецепцията на хотела да си купя вестник. Заглавието на първа
страница наистина беше впечатляващо. Зевс беше решил да го избичи в нетипичните за
9
вестника червени букви. Страхотен ход! Изписано в червено “Надвисва троянска
война” звучеше кърваво и тревожно.
Зачетох статията и усетих как ми прилошава. От моята дописка не беше
останала и една дума. Всичко беше в типичния за Зевс фалшив патос и въобще не се
разбираше къде е новината. Статията започваше така:
“О, музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев...
Какъв гибелен гняв, бе, пич? Да го беше видял Ахила Пелеев как лежи под
дървото като полумъртъв плужек и въобще не му дреме за скапаната война.
Нататък нещата ставаха още по-страшни – Зевс описваше кървави битки, Ахил и
Хектор се спукваха от бой, а мирмидонците извършваха чутовни подвизи...
Нямах сили да понеса толкова много лъжи, затова прескачах по редовете.
Някъде в текста беше спомената и “розовопръстата Еос”. Тая Еос е репортерка
от криминалния отдел и Зевс я ебе. Хубава пичка е, ама защо трябва да я набутва във
всеки репортаж?
Освен това бяха допуснали много тъпа правописна грешка. Вместо “Троян”,
написали “Троя”. Една буква, ама какви бели може да направи. След време археолозите
ще се чудят къде е била шибаната война. Ама дреме му на Зевс за археолозите...
Захвърлих вестника и затворих очи. С тоя репортаж станах за резил пред цялата
журналистическа гилдия. Крайно време е да напусна професията, ако ми е останала
капка достойнство...
Включих джиесема и набрах номера на главния.
– Ало-о-о – избоботи Зевс – геният ли е на телефона?
– Омир е на телефона – казах. Хич не ми беше до тъпи шеги.
– Копеле, избихме рибата с твоя репортаж. Вестникът се разграби за два часа. В
“Спартанско ехо” си хапят гъза от мъка, че са изтървали новината.
– Каква новина? – избухнах. – Няма никаква новина! Изсрал си се върху
дописката ми. Какъв е тоя гибелен гняв, какви са тия измислени подвизи... Не си
оставил и една дума от текста ми!
– Е, барнах го малко, за да стане пò екшън, какво се пенявиш сега...
– Малко? Ти на това малко ли му викаш?
– Бай Мирчо, ти си слънчасал. Да ми говориш така в деня, когато си направил
най-големия журналистически удар в кариерата си. И то с моя помощ.
– Не ти искам помощта, Зевсе. Ще мина и без нея. Подавам си оставката.
– Бай Мирчо...
– И не съм ти бай Мирчо! Казвам се Омир.
Зевс млъкна. Не можеше да повярва, че някой се осмелява да му държи такъв
тон. След секунда чух крясъците му в слушалката.
– Ти за какъв се мислиш бе, мухъл с мухъл! Затова ли ти плащам заплата бе,
пенсионер? Затова ли ти редактирам нещастните дописки, само и само да не станеш за
резил. Щял да напуска... Ами напусни бе, капут! И къде ще отидеш? Никъде не вземат
изкуфели пенсионери като теб.
– Ти не ме мисли мене! Все ще си намеря работа. Има и други медии.
– Какви други медии бе, глупак? – крещеше Зевс. – Нали аз ги държа всичките.
Няма да си намериш работа, докато съм жив. А аз съм безсмъртен! Ще те смачкам като
гнида. Ще те докарам до просешка тояга! Ще пусна слух, че си сляп... да видим тогава
кой ще те вземе на работа. Великият репортер Омир е сляп... Нали се сещаш, че имам
влияние да го направя... Нали се сещаш, че ще вярват на мен, а не на теб, путьо с путьо.
Защото аз съм авторитет, а ти си една нула. Един жалък изкуфял репортер пред
пенсия...
10
Усетих, че ми става все по-лошо и прекъснах разговора. Лежах в леглото,
вторачен в една драскотина на тавана.
Бях стар, уморен и безпомощен. А вече и безработен.
На вратата на стаята ми се почука. Отворих. Беше Артемидчето. По халат.
Миришеше на току-що изкъпана. Държеше под мишница “Ахейски новини” и
пак ме гледаше с оня влажен обещаващ поглед.
– Миро, ти си гений! Настръхнах като четох репортажа ти... Какъв език, какъв
стил, какъв драматизъм...
В първия момент си помислих, че ми се подиграва. Но не – тъпата путка ме
гледаше с искрен възторг, на какъвто са способни само журналистките от женските
списания.
– Как може да пишеш толкова разтърсващо – продължи тя. – Как намираш
такива изрази... О, музо, възпей оня гибелен гняв... Това ще стане класика, помни ми
думата.
Имах чувството, че ще повърна. Да те хвалят за нещо, което не си написал, е
много по-гадно, отколкото да те ругаят за нещо, което си написал.
– Дай да сменим темата – казах.
– Ами да я сменим – съгласи се Артемида и развърза колана на халата си.
Отдолу беше напълно гола. Дишаше учестено, а стегнатите й гърди потрепваха
възбудени.
Но аз не можех вече да го вдигна.
11
Последният стриптийз
29 септември 48 пр.Хр.
Днеска ходих при Джиджи да ми вземе малко връхчетата, че пак цъфти тая
мойта загубена коса и ше полудея вече.
А Джиджи ми вика: “Кви са тия глезотии бе, мацко! Цъфтяла й косата! Ми ти
знаеш ли, че на диджей Менхухетеп жена му съвсем е оплешивяла. А ти си седнала
тука да ми подсмърчаш за некви цъфтежи!”
Той Джиджи винаги намира начин да ме успокои. Забелязала съм, че педалите
най-много ме разбират, не знам защо.
Седнах да ме прави и той ми разправя, че вчера при него била жената на Хосам
Гали. Викам:
– Кой е тоя Хосам Гали?
А Джиджи ми вика:
– Как не знаеш кой е Хосам Гали бе, мацко? Беше халфче в Тотнъм, ма го
продадоха в Бирмингам и явно е направил хубава пачка, щото е накупил на жена си
едни версачета, едни долчета и габани, едни фешъни ти казвам – последна серия. Ма
тая жена как може да е толкова проста бе, мацко! Нито “Биг брадър” гледа, нито ходи
на чалга. Даже и списания не чете. Аз съм натрупал тука на масичката секви списания и
хороскопи, а тая простакеса си извади от чантата някаква книжка и взе най-нагло да си
я чете. Горкия Хосам, как ли живее с тоя темерут. Ми ти с тая овца две думи не може да
си кажеш, то няма никви интереси. Оф, мацко да не забравя днеска да звънна на
Преслава, че има рожден ден, слънцето...
Много е начетен тоя Джиджи. Знае рождените дати и зодиите на всичките
фолкпевици. Ма как няма да ги знае, като всичките ходят при него да ги прави. Той е
най-добрият в Кайро, направо не е истински.
И ми вика:
– Оф, мацко, неска от сутринта ми е едно такова нервно. Нали вчера гръмнали
Помпей.
– Кой Помпей, бе, Джиджи?
– Помпей на Емилия бе, мацко. На Емито. Нещо се скарал с Цезар, Цезар го
подгонил, гонил го от Рим дотука, ма не го убил той, ми некви други мутри.
– Ох, Джиджи, тоя Цезар е страшен мъж. Хатшепсут му е духала в кенефа на
една дискотека и той после й купи миникупър.
– Стига бе!
– Да. Още си го кара момичето.
– Ми да взема и аз да му подухам бе, муцка. Аз правя най-хубавите свирки в
Кайро.
– Ох, Джиджи, ще умра от смях с твоите изцепки. Не си истина просто.
– Като казах свирки, та се сетих: как е брат ти?
– Кой от двамата?
– Птолемей.
– Те и двамата се казват Птолемей. Тринайсти или четиринайсти?
– Оф, мацко, отде да му знам номера. Тоя, дето е фараон сега.
– Начи толко ме изнервя тоя, че ше взема да го отровя и аз да стана фараонка
накрая.
– Ми айде де, мацко, пък като станеш фараонка, ше ми дадеш фризьорския в
Хеопсовата пирамида, че ми писна да се вра в тая миризлива дупка.
12
15 октомври 48 пр.Хр.
Хич не се наложи да тровя тъпия си брат, щото Цезар го утрепа. Ох, много искам
да му духам на тоя мъж. Не е истина просто. Днес прочетох в “Кайро нюз”, че ходел
всяка вечер на чалга в “Сфинкс сити”. И мацките много го бройкали, обаче той седял
сам в сепарето и бодигардовете му не пускали никоя до него.
Обадих се на Джиджи да го питам кво мисли. И той ми вика: “Мацко, сметай, че
на него му е писнало от тъпи путки. Трябва да го изненадаш с нещо. Шокираш ли един
мъж – сметай, че си го наебала.”
Добре де, ама как да го шокирам? Джиджи ми предлага да действам като
троянски кон – да му подаря един килим. А вътре в килима да съм увита аз.
Тоя Джиджи как ги измисля, не е истина просто. Ама как ще се увия в килим,
моля ти се, нали ще ми се прецака прическата!
Номера с килима стана! Подготвихме всичко както си трябва, купихме един
хубав килим, увиха ме вътре и им казах да напишат на килима: “дар от царицата на
красотата”. Верно, че бях царица на красотата преди цели четири години, ама Цезар
откъде ще ги знае тия работи..
И някъде към един след полунощ четирима стриптийзьори ме внесоха в “Сфинкс
сити”, увита в килим.
Оставиха килима пред сепарето на Цезар и чувам, че Цезар вика:
– Кви сте вие, бе, педали, я бегайте оттука!
А наште му викат:
– Носим ти подарък от царицата на красотата!
И тоя Цезар пиян ли беше, напушен ли беше, като взе да се хили – хили се към
половин час сигурно. И после вика:
– Е само килим не са ми подарявали, заклевам се! Това да не е некво летящо
килимче, нали тука имате такива работи.
И взе да развива килима, а аз вътре треперя като на първото ми модно ревю. А
Цезар ме гледа и вика:
– Я, тука има неква пичка, бе! Коя си ти бе, кифло?
А аз още повече се разтреперих и му казах:
– Клеопатра съм. Мис Египет ‘51.
Седнах до него и почнахме да се черпим – едни коктейлчета, едни шотове.
Аз бях така, нали, леко притеснена, щото тоя килим яко ме беше разрошил, ма
Цезар ми вика:
– Хич да не ти пука, кукло, ше ти купя 50 гребена, ако искаш.
Прави се на баровец един вид. Ма той си е баровец, де, кво да се прави.
После ме качи на джипа си и ме закара в хотела си. Качихме се на асансьора и
той каза на пиколото: “В президентския апартамент!” Това толкова ме възбуди, че
разкопчах дюкяна му още в асансьора.
15.30 часа. Фризьорския салон на Джиджи.
АЗ:
Джиджо, мацко, да вземеш да ми оправиш прическата, че Цезар ми я направи на
гъз.
ДЖИДЖИ:
Стига ма! Къде го видя?
13
АЗ:
В “Сфинкса”. Направихме номера с килима.
ДЖИДЖИ:
И той кво?
АЗ:
Ми първо се хили, къв е тоя килим, тва-онова, а после ми вика: “ти коя си бе,
кукло?”
ДЖИДЖИ:
И ти кво?
АЗ:
И аз му викам аз съм Клеопатра, тва-онова...
ДЖИДЖИ:
Каза ли му, че си миска.
АЗ:
Казах му, как няма да му кажа.
ДЖИДЖИ:
И той кво?
АЗ:
Ми некви глупости ми говори – колко бил силен, колко бил богат, нали ги знаеш
мъжете...
ДЖИДЖИ:
И ти кво?
АЗ:
Ми аз си пия там коктейлчето и се правя, че ми е интересно и го гледам в очите
все едно съм неква влюбена, баси.
ДЖИДЖИ:
И той кво?
АЗ:
Ми качи ме на джипа си, ама такъв джип, мацко, не си виждал. Кожен салон,
некви уредби, телевизори, направо се замаях.
ДЖИДЖИ:
А нещо ръка пусна ли ти?
АЗ:
Еми пусна ми още в “Сфинкса”, ма аз неква се правя все едно нема нищо, нали.
Не е да се дърпам, или па да се кикотя, ами си пия, все едно изобщо не ме е барнал.
ДЖИДЖИ:
И той кво?
АЗ:
Ми заведе ме в хотела. В президентския апартамент, представяш ли си?
ДЖИДЖИ:
Стига ма!
АЗ:
Ау, страхотен е, мацко. Насекъде с едни златни работи, с едни кожени мебели,
направо смърт.
ДЖИДЖИ:
И ти кво?
АЗ:
Ми направих му стриптийз.
ДЖИДЖИ:
И той кво?
14
АЗ:
Ми възбуди се.
ДЖИДЖИ:
Изчукахте ли се?
АЗ:
А ти как мислиш?
ДЖИДЖИ:
Мръсница! Как може да се чукаш на първата среща? Голям ли му е?
АЗ:
Еми-и-и-и, кво да ти кажа? Не много.
ДЖИДЖИ:
Оф, ше полудея с тебе. Кво значи “не много”? Колкото тоя дезодорант ли е?
АЗ:
Не. По-малък му е.
ДЖИДЖИ:
Стига ма! Е колко по-малък?
АЗ:
Ми колкото малкия дезодорант.
ДЖИДЖИ:
Ха-хааа, ма тва нищо не е бе, мацко. Ми то не се усеща.
АЗ:
Бе и аз първо така си помислих, като го видях, ама после той като ме развъртя,
отпред, отзад, отстрани и не беше толко лошо, да ти кажа. Малък, ама работлив.
ДЖИДЖИ:
И ти кво?
АЗ:
Ми пъшкам там нещо, офкам, правя се, че ми е гот...
ДЖИДЖИ:
Е що се правиш?
АЗ:
Ми щото го гледам, че се старае човека.
ДЖИДЖИ:
Отзад даде ли му?
АЗ:
Дадох му.
ДЖИДЖИ:
Добре бе, мацко, що си гърмиш всичките козове от първия път? Трябва да се
дърпаш, за да му е интересно.
АЗ:
Стига бе, Джиджи, ти па кво ми мърмориш все едно си ми некъв учител, баси.
ДЖИДЖИ:
Щото съм спал с повече мъже от теб, затова.
АЗ:
Е спал си, ама с император па не си спал.
ДЖИДЖИ:
Ма ти сега нещо надуваш ли ми се?
(Двамата мълчим, той ме подстригва нервно и виждам в огледалото, че
напудреното му лице е станало някак злобно и завистливо.)
ДЖИДЖИ:
И сега кво? Ще ти купи ли миникупър?
15
АЗ:
Ми не знам. Взе ми джиесема и каза че ше се обади, ама нали ги знаеш мъжете.
ДЖИДЖИ:
Особено европейците. Чукат те и изчезват все едно нищо не е било. И нищо не
ти оставят.
АЗ:
Е, оставят ти спомени.
ДЖИДЖИ:
С тая наивност доникъде няма да стигнеш, мацко.
Не мога да повярвам! Все едно живея в някаква приказка. Днес Цезар спря
джипа си пред двореца ми, слезе от него с огромен букет от рози, бодигардовете му
удариха два шамара на охраната ми и влязоха при мен.
И Цезар вика: “Ти си най-страхотната жена, която съм срещал, тва-онова, и
досега си била царица на красотата, но аз те правя царица на Египет”.
Направо се побърках от кеф. Аз – царица.
И след това ме качи на джипа да се разходим по магазините. И ми купи некви
обувки за 3500 сестерции, две блузки на “Версаче”, новия парфюм на “Кензо”, златни
обеци с диаманти за 1320 сестерции, нов джиесем с камерка, а накрая ме заведе в
автосалона и ми взе джип като неговия, ама розов.
Аз направо щях да припадна. Обадих се на Хатшепсут да й се похваля, а тя нещо
иззлобя. Щото тя си остана само с един миникупър, а аз – нали...
И тва ми било приятелка.
16 ноември 48 пр.Хр.
Бременна съм! Казах на Юлий и той се зарадва, ама вика: “Нема смисъл да се
жениме. Кво толко – един подпис. Я колко хора си живеят така без брак”.
Еми прав е в крайна сметка. То важното е да се обичаме, па дали ще сме
подписали или не...
– Дано да е момче, вика Юлий, че да наследи трона след тебе. Щото жена
фараонка си е малко резил.
– Е, що да е резил? – питам го, а той ми разправя, че в Римската империя нямало
такива работи – жена да управлява. Всичките императори били мъже.
23 юни 47 пр.Хр.
Родих. Момче. Три и двеста, 51 сантиметра. Кръстихме го Птолемей XV
Филопатор Филометор Цезар. Тва всичкото не знам как ще го запомня.
Е, тва му е официалното име, де. Иначе ние с баща му си му викаме Цезарион.
Юлий е много щастлив. Внесъл му 100 хиляди сестерции в детски влог, да имал
да си харчи, като станел фараон. Някои бащи направо обожават синовете си.
Медиите много ни досаждат. Непрекъснато искат да снимат бебето и не ни
оставят на мира. Ама така е – всеки иска да има първата снимка на бъдещия фараон.
15 февруари 46 пр.Хр.
Юлий се прибра в Рим, че имал да свърши там някаква работа. Не го питам
каква, щото се дразни. Все ми повтаря да не си вра носа в неговите работи.
Ма кво ми пука? Нали ми дава пари.
Цезарион много реве и ми къса нервите. Понякога направо ми иде да му разбия
главата на тва лайненце. Ма нали ще е фараон, трябва да го търпиме.
16
15 март 44 пр.Хр.
Хатшепсут ми се обади да ми каже, че убили Юлий. Кофти ми стана, даже се
разплаках, макар че през последните две години не съм го виждала и сме все едно
разведени.
Ама човекът поне пращаше пари. А сега оставам без издръжка. На теория съм
фараонка, а на практика – самотна майка с малко истерично дете.
Стори ми се, че усетих някакво злорадство в гласа на Хатшепсут. Тя цял живот
няма да ми прости за подаръците, които получих от Юлий.
Уча се да живея с малко. Продадох джипа, продадох обеците, ама парите все не
ми стигат. Днес адвокатът ми ме посъветва да обявя Цезарион за фараон. Да бе да, как
не – та той още се насира.
Но адвокатът каза, че в договора на Цезар с банката, дето е направил детския
влог на сина ни, пишело, че парите могат да се ползват чак когато Цезарион стане
фараон.
И сега, ако му отстъпя формално престола, освобождаваме влога и аз мога да
тегля паричките като негов настойник, щото той още няма 18 години.
Гениално!
Извиках върховния жрец и набързо коронясахме малкото лайно. После отидох
до банката, изтеглих пари и отидох да си купя няколко чифта обувки, та да си успокоя
малко нервите.
3 януари 41 пр.Хр.
Ходих при Джиджи да ми вземе връхчетата, че тая мойта коса няма да спре да
цъфти цял живот. От шампоаните ли е, от кво е – не знам, ама вече не се издържа.
Джиджи ми каза, че оня ден в Египет бил пристигнал някакъв много готин
римлянин Марк Антоний. Не бил император, ама пак бил някаква важна клечка, освен
това бил млад и се говорело, че е доста надарен.
И тоя Марк Антоний бил чувал за мен от Цезар и искал да ме види.
Прозвуча ми доста интересно, пък и напоследък доста съм го закъсала с парите,
та една такава връзка би ми се отразила много добре.
– Трябва да го смаеш, мацко – казва ми Джиджи. – Ти знаеш как.
– Оф, Джиджи, пак ли да се увивам в килим?
– Стига с тия килими! Измисли нещо друго. Все пак ти си царицата на Египет.
Трябва да демонстрираш власт и стил.
Направо го побърках тоя Марк Антоний. Взех назаем една яхта от едно мое
бивше гадже. Ама не е някаква проста яхта, ами е голяма гъзария – с позлатен нос,
пурпурни платна и всякви екстри. Самата аз облякох една секси рокличка с голямо
деколте, качих на яхтата цигански оркестър, а от двете ми страни турих двама
бодигардове, които да ми веят с огромни ветрила.
И така доплавахме до Марк Антоний. На него направо му увисна ченето от
изненада. Поканих го да се кажи на яхтата и в момента, в който той стъпи на борда,
пуснахме малка импровизирана заря. Римлянинът съвсем се шашна и преди да успее да
си каже името, го поканих в каютата, където му бях приготвила страхотна изненада.
17
17.30 часа. Фризьорския салон на Джиджи.
ДЖИДЖИ:
И той кво?
АЗ:
Направо се побърка. Стоеше и ме гледаше все едно съм неква извънземна.
Поканих го в каютата, а там вече беше сервирана вечерята – пастет от гъши
дроб, черен хайвер, трюфели, омари, шампанско, простотии – абе, както си му е редът.
ДЖИДЖИ:
И той кво?
АЗ:
Мълчи и ме гледа. И вика: Юлий много ми е разправял за вас, ама това, което
виждам, надминава и най-големите ми мечти.
ДЖИДЖИ:
А ти кво?
АЗ:
Хиля се. И му викам: а на мен Юлий не ми е разправял нищо за вас, ама така,
като ви гледам, сте много по-готин от него.
ДЖИДЖИ:
Ма верно ли е по-готин?
АЗ:
Верно. Юлий си беше старичък, на 52 години беше. Имаше шкембенце. А Марк
е към 40 и сигурно ходи на фитнес, щото е много стегнат.
ДЖИДЖИ:
И ти кво?
АЗ:
Ми направих му стриптийз.
ДЖИДЖИ:
И той кво?
АЗ:
Ми възбуди се.
ДЖИДЖИ:
И после кво? Изчукахте ли се?
АЗ:
А ти как мислиш?
ДЖИДЖИ:
Мръсница. Голям ли му е?
АЗ:
Много.
ДЖИДЖИ:
Стига ма! Колко много?
АЗ:
Еми-и-и-и, кво да ти кажа? Много.
ДЖИДЖИ:
Оф, ше полудея с тебе. Кво значи “много”? Колкото тоя дезодорант ли е?
АЗ:
По-голям.
ДЖИДЖИ:
Стига ма!
АЗ:
Дебел му е колкото сешоара.
18
ДЖИДЖИ:
Миличката. Той те е разпорил.
АЗ:
Бе и аз първо се уплаших като му го видях, ма после ми хареса. Да знаеш, мацко,
размерът има значение.
ДЖИДЖИ:
Отзад даде ли му?
АЗ:
Дадох му.
ДЖИДЖИ:
Мацко, ти си много смела жена. Да дадеш да ти завират такова огромно парче в
дупенцето.
АЗ:
Нали ти казах – кеф ми беше. Е сега не мога да сядам, ама ще ми мине.
ДЖИДЖИ:
И сега кво?
АЗ:
Ми не знам. Взе ми джиесема и каза, че ше се обади, ама нали ги знаеш мъжете.
ДЖИДЖИ:
Особено европейците. Чукат те и изчезват все едно нищо не е било. И нищо не
ти оставят.
АЗ:
Е, оставят ти спомени.
ДЖИДЖИ:
С тая наивност доникъде няма да стигнеш, мацко.
Днеска ми е отвратителен ден. Страшно ме боли глава, а и Марк вече два дни
никакъв не се обажда.
На всичкото отгоре ми се обади тая гъска Хатшепсут. И като взе да ми говори
некви глупости: “ти, вика, няма ли да спреш да се шибаш с всеки срещнат чужденец.
Цезар още не е изстинал, вика, а ти се чукаш с приятелите му. За каква се мислиш,
вика, ти си фараонка, а не някаква римска курва...”
Викам: “Псути, кви са тия глупости? Въобще не разбирам за кво говориш.”
А тя: “не се прави на ударена, вика, за Марк Антоний говоря, вика.
Викам: “Псути, аз тоя човек въобще не го познавам.”
“Айде,айде, вика тя, ти ли не го познаваш, цело Кайро приказва как ти е сцепил
гъза от ебане! Само че тоя път няма да има джипове и обеци, миличка, щото човекът е
женен и сега жена му Октавия, ако разбере, направо не те мисля... Тва ти го казвам,
щото съм ти приятелка”
Разтреперах се от нерви и й затворих телефона. Приятелка ми била! Айде нема
нужда от такива приятелки. Сега се спуква от яд, щото аз спя с богати и известни мъже,
а тя духа на мутрите по кенефите за един джиесем.
Ма и тоя Марк голяма свиня излезе. Не ми каза, че е женен, изчука ме, а сега не
се обажда поне едно кафе да изпием. Това, европейците, са много гадни копелета.
Марк се обади! Направо се разтекох от кеф, ама се правя на сърдита и му викам:
– Ооо, римлянина, ти май ме забрави.
19
– Не съм те забравил, миличка, ама имах тука разни проблеми с моите
военачалници. Обаждам ти се да ти кажа, че онова, което се случи между нас в оная
нощ, е най-хубавото нещо в живота ми.
– А нещо друго да имаш да ми казваш?
– Какво?
– Ми например, че си женен. Че Октавия те чака в Рим.
– Мани я Октавия. Тая свиня ми отрови живота. Развеждам се с нея и идвам при
теб.
– Тая песен знаеш ли колко пъти съм я слушала, миличък?
– Кога ще те видя?
– Не знам. Не съм в настроение. Боли ме глава. Чао!
Затворих му, а той след това се скъса да звъни, но аз не му вдигах. Лежах си в
спалнята и тихичко си плачех.
Марк дойде вкъщи с подаръци – диамантена огърлица и огромен букет цветя.
Викам му:
– Нямаше нужда да се охарчваш за цветя.
А той падна на колене и ми даде годежен пръстен. И ме пита:
– Ще станеш ли моя жена?
Странен човек. Още не се е развел, а пак тръгва да се жени.
После излязохме да се поразходим и той взе, че ми купи джип, милият.
Май не е чак такова гадно копеле, за каквото го мислех.
Днес беше сватбата ни с Марк. Той фактически още не се развел с оная овца
Октавия, обаче каза, че това не било проблем. В римските закони пишело, че ако се
ожениш за втори път, първият ти брак автоматично се анулира. Според мен нещо ме
будалка, ама какво ми пука. Нали си е при мене.
Кумуваха ни Джиджи и Хатшепсут. Джиджи беше много сладък – беше се
барнал в бял костюм, с някакво изкуствено канарче на рамото. А Хатшепсут направо
щеще да се изяде от завист. Аз и затова я поканих за кума – за да я гледам как се
съсипва от яд.
Още не бяхме седнали на масата и тя вече се беше натряскала от мъка. И по едно
време даже взе да се натиска на Марк. Страшно се ядосах и я извиках в тоалетната да се
разберем. А тя пияна, хълца, от устата й тече лига и фъфли:
– Ама, Клео, тоя твоя много готин, ма! Ще взема да му врътна една свирка в
кенефа, а? Кво ще кажеш?
– Псути, ако те видя да се приближаваш на по-малко от 5 метра от мъжа ми, ще
ти издера очите.
– Ха-хаааа, а верно ли му бил много голям? Джиджи разправя, че му бил много
голям... Абе, Джиджи откъде знае, че на Марк му е голям? Те да не би да са се
фляснали, а? Твоя Марк да не е двоен агент, а? Ха-хааааа...
Пердето ми падна и й шибнах толкова як шамар, че главата й се отметна назад.
После повърнах. Май съм бременна.
14 юли 30 пр.Хр.
Ще си имаме проблеми с Марк. Някой си Октавиан Август бил взел властта в
Рим и обявил война на Египет. Според Марк това било борба за власт.
20
Според Джиджи обаче това е заговор, организиран от бившата жена на Марк
Октавия. Тя била сестра на Октавиан и най-вероятно го е навила да отмъсти на бившия
й мъж.
Не знам кое е вярното, но предчувствам, че ще берем ядове.
Ужасен ден. Марк ме взе със себе си и заминахме да се бием с Октавиан.
Битката стана при Акциум. Беше кошмар. Флотилията на Октавиан направо не е истина
– щяха да ни спукат от бой. А на предвождащия ги кораб се изправил самият Октавиан
и реве:
– Къде е развратната царица? Дайте ми я тая мръсна кучка! Ще я окова в
нажежени вериги и ще я разходя като маймуна по улиците на Александрия.
Щях да умра от страх. По едно време римската армада ни обгради отвсякъде и
потапяха един след друг нашите кораби, сякаш са детски играчки. Помислих си, че това
е краят, но в тоя момент Антоний изрева:
– Напред египетски лъвове! Ние няма да се предадем, докато дишаме!
И стана някакво чудо – няколко от нашите жалки корабчета успяха да пробият
обръча на Октавиан и да се измъкнем от тоя воден ад.
Тая нощ с Марк се чукахме така, както никога досега не се бяхме чукали.
Той е тук. Октавиан вече е пред стените на Александрия. Докарал е огромна
армия и градът ще падне съвсем скоро. Страхът от смъртта трови дните ни. Марк е
мрачен и не говори с никого. Джиджи плаче от сутрин до вечер.
Само Хатшепсут е доволна. Радвай се, завистлива кучко, скоро ще танцуваш на
гроба ми. Но за разлика от теб аз живях пълноценно и имах най-великите мъже на
епохата.
Хората по улиците отвръщат очи от мен. Долавям мълчаливите им обвинения.
Те си мислят, че страдат заради мен. Вестниците пишат, че ако не съм се чукала с
римляните, египтяните щели да живеят по-спокойно и щастливо.
Наивници! Нима не знаят, че аз превърнах Египет в модерна държава, аз докарах
тук европейски инвестиции, благодарение на мен талантливите деца на Египет днес
имат възможност да учат в най-престижните римски университети.
Но днес всичко това е забравено. Презряната царица стои в кулите на студения
си дворец и чака смъртта.
Октавиан влезе в града и върви към двореца.
Иска да ме хване.
Ще ме хване.
Но не жива.
Поръчах на бодигардовете да ми донесат най-отровната кобра от терариума ми.
Тя е тук – лежи на пода и ме гледа втренчено.
Ще ме ухапе, защото се страхува от мен.
Сега ще се съблека гола и ще легна до кобрата.
Последният ми стриптийз ще бъде само за нея.
21
На запад към Индия
11 януари 1492
– Кристофър?
Кой ме вика? Така ме цепи главата, че не мога да отворя очи. Снощи пак се
напих жестоко.
– Кристофър? Good morning, my dear.
Аха, британка е значи. Коя ли ще е, нейната мама? Отварям очи. Лицето й нищо
не ми говори. Хубавичка е, но ми изглежда напълно непозната. Ще си докарам някой
зъл трипер с тия мои безразборни контакти.
Опитвам се да отворя уста, но не мога да издам никакъв звук. Отстрани вероятно
изглеждам като механична играчка, на която са забравили да навият пружината.
Британката почва да ме целува, а на мен ми е толкова лошо, че ми се гади от
целувките й. Ако не спре да си завира езика в устата ми, ще се издрайфам.
Трябва да престана да замъквам всяка срещната в леглото си. Повечето са
безработни актриси. Като чуят, че съм продуцент, свалят гащите с надеждата да
получат някоя роличка. После, като разберат, че от две години нищо не съм продуцирал
и живея от заеми, ме зарязват.
С мъка се дотътрям до хладилника с надеждата да намеря вътре някоя забравена
биричка. Няма бира. Хладилникът е празен като главата на актрисата.
Сварявам кафе. Изпиваме го мълчаливо, актрисата се облича и си тръгва. Още
едно безсмислено чукане, което и двамата ще забравим веднага.
Влизам да се избръсна. Това, което виждам в огледалото, никак не ми харесва.
Подпухнало лице, кръвясал поглед, торбички под очите. Ако до месец не се хвана на
някаква работа, вероятно ще свърша в клиниката за алкохолици.
Казвам се Киркор Колумбиян и съм на 41 години. Баща ми Гарабед Колумбиян
бил търговец от Ереван. Продавал арменски коняк на италианците и често пътувал до
Генуа. Там се запознал с майка ми и на 25 август 1451 г съм се родил аз.
В Италия по онова време не гледали с добро око на чужденците, особено ако са
извънбрачно родени, затова родителите ми ме записали като Кристофоро Коломбо. Но
баща ми винаги ми викаше “Киркор”.
Наследих от баща си алкохолната търговия и изкарах младините си по корабите.
Но ме набедиха в злоупотреби и през 1476 г. се наложи да се преместя в Лисабон.
Смених си името на Криштобало Коломо и започнах работа в телевизията. Правех едно
кулинарно предаване за арменска кухня. Казваше се “Душ рецептош арменеш да
мусакао”. Имах добри доходи и висок рейтинг сред домакините, но плаванията ми
липсваха.
И тогава ми хрумна да направя едно грандиозно риалити-шоу.
Идеята ми беше да тръгна с 12 кораба на запад. Ако земята е кръгла, както
подозирам, ще стигна до Индия по съвсем нов път. Всичко това ще се заснеме, по време
на плаването ще има различни игри между екипажите и ще стане яко шоу. Освен това
първото плаване по западния път към Индия ще бъде документирано. Така риалитито
ще има не само телевизионна, но и историческа стойност. Озаглавих проекта си “На
запад към Индия”.
Обаче за такова нещо трябва много голям спонсор. Трябва държавна подкрепа.
Затова в началото на 1484г. предложих идеята си на португалския крал Жуан ІІ.
22
Кралят ме мота цяла година. Събра някакъв съвет от астрономи, картографи и
други педерасти, обсъждаха, изчисляваха и в крайна сметка излязоха със становище, че
проектът ми е нецелесъобразен, че изчисленията ми са грешни и че до никаква Индия
няма да стигна.
Аз обаче не се отчаях и реших да отида при конкуренцията – испанците.
Смених си името на Кристобал Колон, за да звучи по-испанско, и си уредих
среща с крал Фердинанд. Тази среща ми даде надежди. Фердинанд е много по-
образован и отворен човек от оня тъпак Жуан II. Изслуша ме внимателно, каза, че
идеята ми е много интересна и е готов да я подкрепи. “Представете си как ще натрием
носа на португалците, когато открием западния път към Индия”, казах му аз и той
много се въодушеви.
Обясни ми, че в момента всички средства отиват за войната с маврите в Гранада,
но щом Гранада падне, проектът ми незабавно ще бъде финансиран.
3 февруари 1492
Гранада падна! Обадих се на Краля да му честитя голямата победа, а той каза, че
не ме е забравил и ме покани утре в двореца да уточним подробностите около моето
риалити-шоу.
Не мога да си намеря място от радост. Сядам да доизгладя всички подробности
по офертата ми.
Видяхме се с краля. Нещата не са толкова розови, колкото си ги представях.
Първо ми каза, че не може да ми даде 12 кораба. Рискът бил твърде голям, а успехът –
несигурен, затова можел да ми даде максимум три.
Оряза ми и повече от половината снимачна техника и освен това ми иска
гаранции за рейтинг.
Какви гаранции бих могъл да му дам? Естествено, че и на мен много ми се иска
да го навра на тия лайнари, португалците, ама откъде да знам те какво ще извадят
срещу нас?
В крайна сметка приех всичките му условия, просто защото нямам избор. Това
шоу е единственият ми, а може би и последен шанс, да се докажа в професията.
16 март 1492
Направих кастинга за продукцията. Събрах много интересни участници. Някои
са стари морски вълци, други са пълни аматьори, така че със сигурност ще има интриги
и конфликти.
Исках да вземем и жени, за да стане още по-голямо шоу, но Фердинанд е
суеверен и ми забрани. Тоя човек нищо не разбира от телевизия.
Освен това постоянно ми досажда с абсурдните си прищевки. Иска на знамето
на единия кораб да пише: “Кур за Португалия!”, а на флага на другия: “Пиратството
ограбва!”
Айде, с първото се съгласих. “Кур за Португалия!” звучи добре, ама каква е тая
простотия “Пиратството ограбва”?
Той ми разправя, че пиратството нанасяло големи щети на флотата му и той
искал чрез моето шоу да насочи общественото внимание към този наболял проблем.
Опитах се да го убедя, че това не е добра идея, защото по-голямата част от
екипажа ми са пирати и един такъв лозунг може би ще ги демотивира. Той каза, че ще
помисли върху това и ще ми съобщи решението си по-късно.
23
2 август 1492
Вече всичко е готово. Натоварихме снимачната техника, провизии, всичко. По
мои изчисления трябва да стигнем до Индия за около месец.
Трите кораба се казват “Санта Мария”, “Ниня” и “Пинта”. Аз ще пътувам на
“Санта Мария”.
Днес събрах всичките 90 участници в шоуто и им съобщих регламента. Те ще
бъдат разделени на три отбора – всеки отбор на отделен кораб. По време на плаването
ще бъдат провеждани занимателни игри между екипажите и екипажът-победител в
съответната игра ще получава отборна награда. Победител в шоуто е онзи моряк, който
пръв види земя.
Утре тръгваме.
3 август 1492
Потеглихме. Първият снимачен ден мина добре. Участниците се опознават,
разказват историите си. Вече се завързаха и първите интриги. Оказва се, че Алонсо от
“Пинта” е ебал жената на Хавиер от “Санта Мария” и двамата се ненавиждат.
Предчувствам, че това риалити ще има огромен рейтинг.
4 август 1492
Заснехме първата игра. Трите екипажа доближиха корабите си един до друг,
съблякоха се голи до кръста и се плюха. Стана страхотен екшън. Играта беше много
оспорвана, с драматичен развой и внезапни обрати. В крайна сметка най-добри
плювачи се оказаха тия от “Пинта”, а най-оплюти бяха моряците от “Санта Мария”.
Екипажът на “Пинта” спечели едно буре арменски коняк от личната ми колекция.
Хавиер е съсипан. Не стига, че е рогоносец, ами и яко го наплюха, милия.
15 септември 1492
Пътуваме вече 43-ти ден, а земя не се вижда. По моите изчисления трябваше да
сме стигнали до Индия още преди две седмици. Екипажите са изнервени, защото
храната е на привършване, а не се знае още колко ще пътуваме. Усещам, че зрее бунт.
От друга страна, това е добре дошло за снимачния процес. Игрите стават все по-
настървени, конфликтите все по-ожесточени, а гладът вкарва допълнително
драматично напрежение.
Изпиха всичкия коняк и сега вече се играе само за храна. Вчера победиха “Санта
Мария” и спечелиха един осолен свински бут. Оглозгаха го за по-малко от 10 минути,
само дето не изядоха и кокалите.
Отчаян съм. Плъхове нападнали видеокасетите ни и са изяли половината заснет
материал. Кралят ще ме обеси.
Все пак имаме доста заснети неща, та ще се опитам да сглобя нещо на монтажа,
но най-интересните ни игри ги няма. С какво заслужих такава съдба?
4 октомври 1492
Екипажите са на ръба на изтощението, а земя не се вижда. Излиза, че тотално
съм сгрешил, и че са прави ония тъпанари, които ми разправяха, че земята е плоска.
Но няма вече връщане назад. Ако тръгнем да се връщаме, това означава сигурна
смърт, защото имаме храна за не повече от седмица. Така че не ни остава нищо друго
освен да се молим и да се надяваме да стане чудо.
24
Поне жени да бяхме взели! Сексът поне малко щеше да оправи настроението на
момчетата.
Гладен съм.
Рано сутринта се събудих от викове: “Земя! Земя!” Скочих от койката и хукнах
към палубата. На гротмачтата на “Пинта” се беше покатерил Родриго и крещеше с
всички сили: “Земя”. Погледнах на Запад и усетих как краката ми се разтреперват.
Първите лъчи на слънцето огряваха великолепните брегове на Индия.
Вече си представих великолепната сцена на финала: Уважаеми зрители,
победител в първия сезон на шоуто “На запад към Индия” е... (оркестърът свири туш)...
Родриго Бермехо!
Стъпихме на суша. Това е малък остров, непознат за съвременното
корабоплаване. В чест на спасението ни от гладна смърт го кръстих Сан Салвадор.
Индийците са странни хора. Ходят полуголи, а телата им са изрисувани с бяла и
черна боя. И са тежки тъпанари – не знаят никакъв език. Е, някак си с жестове, с
размахване на ръце и крака, се разбрахме. Дадохме им няколко цветни стъкълца и те
бяха толкова щастливи, че ни отрупаха с плодове. Ядохме като невидели.
Вечерта вождът ни покани на тържествен банкет.
Запалиха големи огньове и играха някакви странни дивашки танци около тях.
Когато огньовете догоряха, хвърлиха парчета месо направо върху въглените. Това е
най-вкусното месо, което съм ял. Понеже го хвърлят направо върху огъня, то хем се
изпича, хем се опушва. Местните наричат този метод “барбакоа”.
Но най-интересното дойде след края на вечерята. Вождът извади някакви
сушени листа, нави един лист на тръбичка и запали единия му край. После лапна
другия край и започна да вдишва дима.
Очевидно му беше приятно, защото се усмихна, каза ”табак, табак” и ми подаде
едно листо.
Свих аз листото, запалих края му и дълбоко вдишах дима. Това беше голяма
грешка. Пушекът е толкова лют и така ме задави, че щях да си изкашлям дробовете.
Обаче реших да се направя на мъж и си изпуших листото докрай. И в тоя момент
усетих как някакво приятно замайване нахлува в главата ми. В ушите ми зазвучаха
вълшебни звънчета, а пред очите ми тръгнаха едни красиви леко размазани картини.
Сякаш бях в рая.
Една млада индийка дойде и седна до мен. Взе главата ми в скута си и забърбори
нещо на неразбираемия си език. Точно над очите ми висяха едрите й цици, тъмни и
тежки. Вдишах аромата им, миришеха на непознат свеж плод. Индийката стри между
пръстите си някакъв прах и ме накара да отворя уста. Зяпнах и тя изсипа прашеца в
устата ми. Беше някаква сладка подправка. Гледах я в очите и се чувствах напълно
щастлив. Попитах я как се казва и тя май ме разбра, защото прошепна “Ванилия”.
Ласките й ме унесоха и не усетих как съм заспал.
На този остров е готино, обаче аз съм обещал на Родриго три бурета злато, а
нямам и грам. Това означава, че в близките дни трябва да открия някъде тук злато,
иначе ще рухне авторитетът ми на продуцент и следващия сезон никой няма да дойде
на кастинг.
25
Обаче на този остров очевидно няма и грам злато, така че най-добре ще е да се
качим на корабите и да обиколим съседните земи, да видим какво има там.
По моите изчисления на юг оттук трябва да е остров Сипанго, на който почти
сигурно има злато.
Трябва да му намеря награда на тоя пич, че иначе ще бера голям резил.
Пристигнахме в Сипанго. Страхотен остров е и хората са много весели, тук е
денонощна фиеста. Но злато няма.
От една страна съм го закъсал в капана на собствения си формат, но от друга
страна тук пред мен се откриват много нови възможности като продуцент.
Първо – открих сума ти нови подправки и непознати растения, така че бих могъл
да засне една поредица от кулинарни предавания, в която индийци ми демонстрират
разни техни манджи. Това със сигурност ще има страхотен успех.
Другата възможност е игралното кино. Чувал съм, че тук, в Индия, е прочутият
Боливуд – място, където се снимат хиляди нискобюджетни филми. Работната ръка тук е
евтина и бих могъл срещу няколко шепи цветни стъкълца да заснема цял блокбастър.
Май тази идея е по-добра. Дали да не регистрирам една филмова компания на
мое име? “Колумбиян пикчърс” звучи добре.
20 ноември 1492
Тръгнахме на Изток да търсим Боливуд. Не го намерихме, но попаднахме на
много хубав остров. Кръстих го Еспаньола.
Тук храните са още по-вкусни, а жените още по-благосклонни към всеки, който
им подари цветно стъкълце. Имам чувството, че съм открил не Индия, а самият рай.
26 декември 1492
Имам сериозни проблеми с екипажите. Моряците пушат “табак” от сутрин до
вечер, пият някакво питие, направено от захарна тръстика, което местните наричат ром,
и изобщо не стават за работа. Миналата седмица загубихме “Пинта”, а вчера “Санта
Мария” затъна в една плитчина. На практика имаме само един кораб. Сега как ще
обяснявам на краля къде са му корабите?
Освен това трябва да се приберем до края на февруари, за да мога да монтирам
шоуто до края на март и от началото на април да почнем да го излъчваме. Такъв е
договорът ми с Фердинанд.
Тръгнахме обратно за Испания. Злато така и не намерихме, но излъгах Родриго,
че наградата му ще бъде връчена в специално шоу на живо от кралския дворец.
Сега пътуваме с “Ниня” – единственият ни оцелял кораб и сме се натоварили
всички на него. Пленихме и шестима индийци, за да докажем на Фердинанд, че
наистина сме стигнали до Индия, а не някъде другаде.
Много съм горд и с откритията си. Взех на кораба листа от “табак”, взех и едни
странни кълбовидни корени, които местните наричат “потатос” и малко от сладката
подправка, която красивата Ванилия сипваше в устата ми в оная незабравима първа
вечер на сушата.
Напълнихме буретата с ром и настроението на екипажа е приповдигнато.
Португалците ще се насерат от яд, като видят какъв страхотен формат сме направили.
15 март 1493
26
Пристигнахме в Испания. Посрещнаха ме като цар. Лично Фердинанд дойде на
пристанището, прегърна ме и ме нарече “адмирал на шоубизнеса”.
Вечерта бях поканен на прием в двореца. Седяхме с краля пред една от
разкошните му камини, пиехме ром и пушехме “табак”. Кралят се кикотеше от кеф като
вдовица пред гол войник.
– Ти си невероятен човек, Кристобал. Двамата с теб ще взривим пазара на
риалити-форматите.
– Благодаря ви, че повярвахте в мен. Португалците не посмяха.
– Португалците са лайнари. Жуан II е страхлив пръдльо. Но искам да видя
физиономията му, когато форматът тръгне по телевизията.
– Ваше величество, трябва да намерим три бурета злато за Родриго. Все пак е
победител и ще се издъним много, ако не му дадем обещаната награда.
– Ще му дадем Кристобал, няма проблем. Тва злато ще ни се изплати. Ти иначе
как изкара? Имаше ли някакви проблеми по време на снимките?
– Нищо сериозно, Ваше величество. Освен че загубих два от корабите ви, за
което искрено съжалявам.
– Майната им на корабите. Ти направи страхотно шоу, освен това откри нови
земи за испанската корона. Трябва да ме заведеш там.
– Няма проблем. Веднага щом приключа с монтажа, можем да тръгнем.
– Ще тръгнем, как няма да тръгнем... И кво викаш – на тая Ванилия хубави ли й
бяха циците?
27 юни 1493
“На запад от Индия” изби рибата. На финала имахме рейтинг 38.6 процента, а
средния рейтинг за целия формат е 23.2 процента. Това ни прави най-успешния
риалити формат за всички времена.
Португалците пикаят газ. Жуан II ми звъни по три пъти на ден и ми вика: “ама
ти сърдиш ли ми се, дай да направим нещо заедно, само кажи колко пари искаш”...
Нещастник. Цяла година ме мота, а сега ми се подмазва. Да се е сетил навреме.
Подготвям втория сезон на “На запад към Индия”. Тоя път смятам да го направя
с VIP участници. Ще взема 20 кралски чиновници, няколко монаси, артисти,
музиканти.
Напливът към кастингите е огромен. Миналия сезон едва събрах 90 човека, а
сега се натискат над 10 хиляди.
А и Фердинанд развърза кесията и каза, че тоя път ще ми даде 17 кораба. Ще
стане мащабна продукция.
Потеглихме със 17 кораба, 85 камери, девет режисьори и 1500 участници!
Това е най-грандиозната продукция в историята на световната телевизия.
VIP-овете малко ме изнервят, защото още на третия ден почнаха да мрънкат, но
от друга страна това ще се гледа. Всеки обикновен зрител ще злорадства като гледа как
онези, на които завижда за славата и богатството, са нещастни лигльовци.
10 март 1496
Егати формата, егати VIP-а! Три години се мотахме по островите на Индия и чак
сега тръгнахме да се прибираме.
27
Тия баровци непрекъснато се губеха по островите, напиваха се, ядяха бой от
индийците и едвам съм ги събирал.
Но като цяло имаше хубави неща. Открихме няколко нови острова, намерихме
злато и се скъсахме от пушене на “табак”.
Проблемът е, че съм заснел 11 843 касети материал и на монтажа ще ми се отели
вола.
Започна излъчването на четвъртия сезон на “На запад към Индия”. Този път
върви слабичко. Няма как да повторим успеха на първия сезон и на VIP-а. Публиката
вече е разглезена и иска всеки път да я шокираме с нещо.
Но аз съм доволен. Доказах, че съм най-добрият продуцент на Пиренеите, а и в
цяла Европа. Направих страхотен формат, сразих португалците, шоуто ми беше гледано
от милиони зрители.
Може би е време да се оттегля...
В Италия се е появил някакъв самозванец, някой си Америго Веспучи, който
твърди, че това, което съм открил аз, не било Индия, а нов континент.
И сега медиите непрекъснато пишат за него, защото теорията му звучи
сензационно.
Нещастник. Един от многото, които се опитват да паразитират върху откритията
ми. Един от вечните многознайковци, които обясняват какви са нещата на тези, които
ги правят.
Като дете, което учи дядо си да кашля.
19 май 1506
Смъртта е близо. Наднича през прозореца ми. Усмихва ми се. Кани ме.
Сам съм. Никой вече не помни името ми. Името на човека, който покори новия
свят, името на човека, който рискува живота си, за да открие западния път към Индия и
да донесе огромни богатства на испанската корона.
Тялото ми е сковано от вцепеняващата прегръдка на подаграта.
Никой не идва вече при мен.
А Америго се скъсва да дава интервюта. Той е новият герой. Човекът, яхнал
сензацията.
И понеже журналистите му се връзват на простотиите, той е почнал да се олива
в измислиците си.
Сега чета някакво негово интервю, в което заявява, че островът, който съм
открил в първия сезон, не бил Сипанго, а Куба. Глупак! Каква Куба, няма такъв остров.
А един от италианските вестници е подхванал кампания да нарекат
новооткритите земи Америка – на името на самозванеца Веспучи. И го питат какво
мисли по този въпрос, а той великодушно заявява: “За мен ще бъде чест, ако новата
земя бъде кръстена на мое име. Но нека не забравяме и имената на онези, които станаха
жертви на заблудите си и си мислеха, че са открили непознат бряг на Индия. Мисля, че
трябва да отдадем дължимото и на Колумб, като кръстим някоя държава на негово име.
Малка Колумбия завинаги ще има своето заслужено място на картата на голяма
Америка”.
Ръцете ми се разтреперват. Захвърлям вестника в огъня.
Аз, арменецът Киркор Колумбиян, известен в Италия като Кристофоро Коломбо,
в Португалия като Криштобало Коломо, в Испания като Кристобал Колон, а в Британия
28
като Кристофър Колъмбъс, аз открих нов път към Индия и създадох най-успешното
риалити-шоу за всички времена.
Ако някъде съм сгрешил, нека Бог ме съди...
Болестта вече е по-силна от мен. Цялото ми тяло трепери. Нямам сили да
преместя стола си по-близо до камината.
Затварям очи. И виждам... виждам залеза над Сан Салвадор... виждам огньовете
на индийците... виждам листото табак, което вождът свива за мен... виждам тежките
гърди на Ванилия...
Ванилия... целуни ме...
29
Тайните на бамбуковата тръбичка
Днес измислих уред за косене на трева и го кръстих на мое име. Косачката
“Леонардо” представлява малко дървено сандъче на колела. В сандъчето се поставят
три крайно изгладнели заека, така че само муцунките им да се подават през специални
отвори на дъното на сандъчето. Притиснати от глада, зайците се нахвърлят върху
прясната трева, а собственикът на ливадата само прибутва сандъчето напред-назад.
Гениално. Само отвреме-навреме трябва да сменяш зайците, за да не им се пръснат
коремите от преяждане.
Изчислих, че девет заека ще са напълно достатъчни за окосяването на един декар
средновисока трева.
Днес бачках почти 13 часа и се прибрах вкъщи съсипан от умора. А приятелката
ми Клаудия сготвила пиле с ориз, облякла се сексуално и ми вика: “Днес е Свети
Валентин!”. Съвсем бях забравил, но се наложи да го отпразнуваме. Хапнах набързо и
Клаудия ме замъкна в спалнята. А там запалени свещи, димящи пръчици – селска
еротика отвсякъде.
Пенисът ми обаче се отнесе абсолютно непочтително към празника и
категорично отказа да се вдигне, въпреки старанията на Клаудия.
Трябваше да се измъкна някак от ситуацията. Това беше предизвикателство пред
изобретателния ми ум. Откърших от един стол една бамбукова тръбичка и я потопих
внимателно в цветето на страстта на Клаудия. Тя застена, хареса й. Започнах да въртя
пръчицата и след няколко минути тялото на Клаудия се разтресе в благодарен оргазъм.
Бамбуковата тръбичка на Леонардо я направи щастлива.
Днес нямам работа и се заех да усъвършенствам любовната пръчица. Идеята ми
е да я проектирам така, че да се задвижва сама, без да е нужно нечия ръка да я
направлява.
Хванах една пчела и я пъхнах в бамбуковата тръбичка. После запуших двата
края на тръбичката с коркови тапи и я разтресох. Пчелата изпадна в паника и започна
да жужи вътре, което доведе до леко вибриране на тръбичката. Ето това ми трябва. Не
след дълго обаче пчелата се успокои и спря да жужи. Наложи се отново да разтръсквам
тръбичката. Трябва да отстраня този проблем.
Измислих го. Вкарах в тръбичката две враждебно настроени пчели. Те веднага
започнаха да се бият и осигуриха постоянна вибрация на тръбичката в продължение на
20-25 минути (достатъчно време за да ощастливят всяка жена). Единственият риск е
корковите тапи да не изскочат, че тогава ще станат едни ужилвания, които могат да ми
докарат зверски рекламации.
15 април 1504
30
Моят стар приятел от казармата Франческо ди Бартоломео дел Джокондо ми
поръча да нарисувам портрет на съпругата му Мона Лиза. Не знам откъде му е
хрумнала идеята за портрет. Предполагам, че просто й търси някакво занимание, за да
не й гледа тъпата физиономия по цял ден вкъщи.
Мона Лиза е типична флорентинска темерутка. Вечно е кисела и намръщена.
Стои на стола и ме гледа враждебно, сякаш съм й отровил рибките.
Как ли не се опитвам да я развеселя. Разправям й вицове, правя й смешни
физиономии, а тя ме гледа с онзи съвършено тъп поглед на омъжената по сметка жена.
Така няма да излезе никакъв портрет. Днес дойде, седна на стола и пак ме
загледа с оня мрачен поглед и аз реших да я провокирам. Взех бамбуковата си пръчица,
отидох до кошера и хванах най-проклетите пчели. Натъпках ги вътре, запуших
тръбичката и я занесох на Лиза.
– Имам един подарък за вас, сеньора. Това е древно египетско бижу. Нарича се
Жезълът на Клеопатра. Само царици са се възползвали от този свещен предмет. Ще ви
донесе неописуемо блаженство.
– Как работи?
– Трябва да го сложите там, където достъп има само съпругът ви.
– В сейфа му?
Тази наистина е рядко тъпа.
– Ха-ха, сеньора, не в сейфа му. Поставете го в разцъфналата роза на желанията
ви.
– В градината ли? Там имаме много рози. В коя точно?
Ебати гъската загубена! Как да й го кажа?
– Сложете го в прохода между краката си, който дарява с любов и страст.
– В путката ли да си го сложа?
– По дяволите, да!
– Еми така кажи бе, Лео, кво ми говориш за некви рози и проходи!
И както си седеше на столчето, Мона Лиза запретна полата си, свали кюлотите
си и рязко навря бамбуковата тръбичка в тъмния храсталак на женствеността си.
– А сега какво да правя?
– Нищо. Стойте така, а аз ще ви рисувам.
Мона Лиза възвърна отново безизразната си физиономия на отегчен от живота
следовател, а аз хванах четката. След няколко минути на лицето й се появи едва
доловима загадъчна усмивка. Предполагам, че това беше най-екстремният израз на
емоция, който й се беше случвал.
Хвърлих се трескаво да рисувам, за да запечатам този велик момент, но след
малко усмивката й помръкна.
– Спря да бръмчи. Сега какво да правя?
– Извадете го и го разтръскайте.
Без всякакъв свян, тя отново се разкрачи пред мен и извади тръбичката. Раздруса
я, но нямаше ефект. Пчелите бяха мъртви.
– Хубава машинка имате, Лео. Хареса ми. Но е прекалено тъничка. Нямате ли
нещо по-дебело?
– Бих могъл да направя...
– И я увийте в свинско черво. Допирът на дървото е малко стряскащ в първия
момент.
2 май 1504
Днес счупих едно огледало. Чувал съм, че счупеното огледало носело нещастие,
но аз не съм суеверен и реших да оползотворя по някакъв начин парченцата. Взех
31
пикочен мехур от свиня и налепих върху него парченцата от огледалото. Излязох на
двора и завъртях огледалното кълбо. Слънцето лъч попадна върху него и въртящото се
кълбо започна да хвърля на всички посоки слънчеви зайчета. Въртях го около половин
час и изведнъж много се натъжих. Вместо да се занимавам с велики дела, аз лепя
счупени огледални парченца върху свински мехур. Това ли е призванието на гения?
Захвърлих огледалния мехур в градината и се разплаках.
Срам ме е да си го призная, но в свободното си време шия гоблени. Знам, че е
гейско, ама по тоя начин си успокоявам нервите. Сега съм решил да избича Тайната
вечеря. Сложен сюжет, с разноцветни конци, техниките варират от фестон бод, през
“рибена кост” до “зад игла”.
Това ми начинание е абсолютно некомерсиално. Просто ме мързи да боядисам
мръсните стени вкъщи, предпочитам да ги скрия с гобленчета.
7 януари 1505
Научих се да ловя бримки. Чорапогащниците във Флоренция са скъпи, но за
сметка на това некачествени. Късат се от всяко малко по-силно подпръцкване.
И откакто сложих на ателието си обява: “ловя бримки”, съм затрупан от
поръчки. Всички знатни дами се изсипват при мен. Тази работа ме възбужда. Всеки
чорапогащник носи аромата на притежателката си. Всяка клиентка оставя при мен не
само част от бельото си, но и част от тайните си. Страхотно е.
Луиза е пуснала бримка точно между краката си. Изчервява се, когато ми донася
чорапогащника си и ми споделя, че по време на една обнадеждаваща, но безрезултатна
вечеря с дон Антонио, тя възбудено е прокарала пръсти между краката си и дългият й
маникюр е раздрал нежната плът на чорапогащника.
Чувствам се не просто ловец на бримки, а ловец на истории.
Мона Лиза продължава да ми позира и вече всеки ден си иска тръбичката. Дори
ме попита дали може да я купи. Казах й, че тръбичката не се продава, но ако се
усмихва, докато я рисувам, ще й я подаря когато завърша портрета. В този миг на
лицето й се изписа истинско щастие. Колко малко им трябва на жените!
Днес ми дойде на гости един мой съученик от гимназията във Винчи – Антонио.
Не се бяхме виждали от много години, седнахме в градината, пихме вино, разказвахме
си спомени. Антонио не беше добър ученик, но сега станал диджей, отворил собствена
дискотека и изкарвал добри пари.
Както си пиехме питието и си говорехме за гаджетата, които едно време
сваляхме, Антонио взе да нервничи и да маха с ръце пред лицето си, сякаш го беше
ужилила пчела. Оказа се, че слънцето се отразява в огледалния ми мехур и прави
зайчета върху лицето на Антонио. Разказах му за случката с огледалото, а той внезапно
ме попита дали може да му продам мехура. Помислих си, че се майтапи нещо. За какво
му е тази простотия? А той каза, че щял да го закачи на тавана на дискотеката и да го
осветява, а мехурът да се върти и да хвърля зайчета върху лицата на танцуващите.
Щяло да стане много забавно.
Не виждах нищо забавно в идеята, но Антонио каза, че в дискотеката ходели
предимно пияни млади хора, които се радвали на всяка глупост, стига да е напълно
безсмислена.
32
Подарих му мехура. Не мога да взема пари за нещо, от което няма никаква
практическа полза.
Завърших портрета на Мона Лиза. Франческо ди Бартоломео дел Джокондо
дойде в ателието ми да го вземе и ми плати три пъти повече, отколкото се бяхме
разбрали.
– Лео – каза ми той. – Ти извърши подвиг. Не само си нарисувал жена ми, но си
я накарал да се усмихне.
Не му казах нищо за тръбичката. Нека си мисли, че всичко е плод на
артистичния ми талант.
Мона Лиза явно се е похвалила на приятелките си за бамбуковата пръчица.
Непрекъснато ми звънят жени от цяла Флоренция да ми я поръчват. Някои даже
поръчват по две. Откъде ще намеря толкова пчели, не знам. Джиесемът ми прегря от
обаждания и в един момент блокира, та се наложи да ходя до “Фиренцефон” да ми
дадат ПУК-кода.
Дадоха ми го. Кодът на Да Винчи е четири нули
18 април 1505
Гобленът “Тайната вечеря” е готов. Е, не е от най-добрите ми гоблени. Няма го
яркия колорит, който постигнах в “Скръбни биволи на зазоряване”, няма я
тайнствената игра на светлосенките, с която се прочух в “Куци щъркели в царевичака”,
но и този не е лош. Сложих го в кухнята. Тематиката му все пак е кулинарна, нали?
7 юли 1505
Хамстерът ми по цял ден подскача като обезумял в талаша. Енергия чудо.
Трябва да я оползотворя по някакъв начин. Направих му едно колело и го закрепих за
лявата стена на сандъчето.
Хамстерът сам влезе вътре и започна да го върти настървено. Въртя го с голяма
скорост в продължение на часове. Монтирах в другия край на оста една перка и се
получи чудесен вентилатор, който ме разхлажда в горещите флорентински следобеди.
8 юли 1505
Днес хамстерът въртя колелото 4 часа, без да спре. Направо щях да настина от
вентилатора. Махнах перката на вентилатора и на нейно място сложих кръгла четка за
почистване на обувки. Много ме кефи тая машинка. Само си слагаш обувката под
четката и тя ти я излъсква до блясък. После и тази игра ми писна, свалих четката и
сложих лъжица за разбиване на белтъци. За по-малко от минута тичане по колелото
хамстерът превърна белтъците в съвършено пухкава пяна.
Много съм въодушевен от новото си откритие. Горд съм, че овладях енергията
на мирния хамстер и я впрегнах в услуга на човечеството!
Изтичах до зоомагазина и купих още два хамстера. Направих три колела в
сандъчето и сега от едната страна е вентилатор, от другата страна е четка за почистване
на обувки, а от третата страна – миксер за белтъци. Измислих и име на сандъчето:
полифункционален хамстеров уред с универсално приложение, съкратено
“полихамурунприл”. Звучи като лекарство против заушка, но всеки сложен уред трябва
да има сложно име.
33
15 юли 1505
Един от най-неприятните проблеми, с които се сблъсквам в ежедневието си, е
моментът, в който влетявам в нужника, подгонен от голяма нужда и точно когато
клекна и въздъхна от кеф, поглеждам наляво и виждам, че на пирона не е останало нито
едно парченце вестник.
Изобщо тази система с вестниците е доста несъвършена. Едно, че колкото и да
мачкаш, все си остават твърди и второ – често оставят неприятни петна от печатарско
мастило по задника. А и пиронът, на който висят, е ръждив и при невнимание можеш
да се убодеш, да се заразиш с тетанус и да си отидеш от тоя свят заради едната нужда.
Затова разработих приспособление, изградено върху добре познатата ни
бамбукова тръбичка. Взех бамбукова тръбичка, дълга 15 сантиметра, прекарах през нея
тел и прикрепих двата края на телта към стената на нужника. После нарязах вестника
на ленти, широки 15 сантиметра, снадих ги и ги намотах върху тръбичката, докато се
получи дебело хартиено руло.
Когато човек приключи само трябва да дръпне края на рулото, хартията се
размотава с лекота от тръбичката и е готова за употреба.
Колко просто и колко гениално!
11 август 1505
Антонио ме покани в дискотеката си. Не бях ходил на дискотека от
ученическите си години. Хареса ми. Имаше хубави момичета, пияни, отзивчиви. От
тавана висеше огледалният ми мехур, въртеше се, а Антонио го осветяваше с джобно
фенерче. Момичетата пищяха от кеф. Каква глупост, а какъв страхотен ефект има!
Започвам да си мисля, че глупостта е най-прекия път към сърцата на красивите жени.
Почни да им говориш за звездите, за поезия и философия, и ще получиш в замяна само
отегчени прозявки. Ала когато им покажеш свински мехур, облепен с парченца счупено
огледало, красивите им очички започват да светят от радостна възбуда.
Емоциите съвсем се нагорещиха, когато Антонио обяви по микрофона:
“Приятели, тази вечер е специална, защото сред нас е изобретателят на дискоглобуса –
моя добър приятел Леонардо Да Винчи. Следващото парче е специален поздрав за бай
Леонардо Хубавеца, на всички пички спеца!”
И ме освети с фенерчето. Щях да потъна в земята от срам. Но нямах време да
изконсумирам срама си, защото в следващия момент до мен се лепнаха две страхотни
момичета, които започнаха да отъркват циците си и дупетата си в тялото ми, сякаш бях
някакъв стриптизьорски пилон. В очите им се четеше дълбока благодарност и възторг,
че съм измислил такъв велик уред като свинския мехур, облепен с огледалца.
34
В чата съм
18 април 1591
Вече дълги години наблюдавам звездното небе и записвам наблюденията си, но
не мога да намеря никакво практическо приложение за натрупаните знания.
Хората изобщо не се вълнуват от астрономия. Смятам я за нещо чуждо и
далечно. Но днес ми хрумна, че бих могъл да прокарам хипотезата, че звездите оказват
тайнствено влияние върху човешките съдби.
Тъпо е, но има много наивници, които ще се вържат на тази идея. Хората винаги
се опитват да прехвърлят отговорността за своите провали върху външни сили. Колкото
и да е странно, това ги успокоява.
Защо тогава да не хвърля отговорността върху звездите? Те са толкова далеч, че
няма как да ми потърсят сметка.
Взех една астрономическа карта и я разделих на 12 равни части. Тези части ще
отговарят за определен период от годината, но няма да съвпадат точно с календарните
месеци, за да е по-загадъчно. След това кръстих всяка една дванайсетина със странно
име: овен, телец, близнаци, рак, лъв, дева, везни, скорпион, стрелец, козирог, водолей,
риби.
Ще разправям на хората, че това са уж някакви съзвездия, които решават дали
днес гаджето ти ще те зареже, или пък шефът ти ще ти увеличи заплатата.
Пълни щуротии, но от опит знам, че всяка теория, в която има известен
фатализъм, се радва на голям обществен интерес.
23 април 1591
Днес поканих на кафе Орнела. Тя очевидно не ме харесва, но когато й споменах,
че съм открил тайнствените сили, които влияят върху човешката съдба и чрез тях мога
да разгадая бъдещето й, тя внезапно започна да ме харесва.
Възползвах се от ситуацията и я поканих вкъщи.
Направих по едно кафенце и седнахме на масата, а аз извадих астрономическата
карта и замислено се вгледах в нея.
– Това, драга Орнела, е звездното небе. В него има хиляди звезди, които влияят
върху човешките съдби.
– В смисъл?
– Положението на звездите непрекъснато се променя. Те са в постоянно
движение и в зависимост от това къде се намират в момента влияят на определени хора.
– Има 12 мощни съзвездия, които въздействат на хората. Аз ги наричам
зодиакални съзвездия. Всеки човек се ражда под влиянието на едно от тези съзвездия.
– Вие кога сте родена?
– Е, такива въпроси не се задават на една дама.
– Не ме интересува годината, а датата.
– 30-ти август.
– Значи сте дева.
Орнела се изчерви.
– Не съм, синьор Галилей. До миналата година бях, но вече не съм.
35
– Не ме разбрахте. Искам да кажа, че сте дева не във физическия аспект на
думата, а като зодиакално съзвездие.
– Когато сте се раждали, драга Орнела, съзвездието “Дева” е оказвало силно
влияние върху хората. Затова всички родени в периода 22 август – 22 септември са под
знака на съзвездието “Дева”.
– Това какво означава?
– Това означава, че съдбата ви до голяма степен се определя от това съзвездие и
звездите определят какво ще ви се случи.
– Ами през деня?
– Какво през деня?
– През деня няма звезди. Кой тогава определя какво ще се случи?
– Звезди има и през нощта, и през деня, скъпа Орнела.
– Нещо ме будалкате, синьор Галилей. Къде сте виждали звезди през деня?
– Това, че не ги виждате, не значи че ги няма. Има ги и те ви влияят. И по тях аз
мога да разгадая каква е съдбата ви.
– Ами опитайте!
Започнах да си драскам нещо по листчето, уж че правя някакви сметки и
заговорих с максимално общи фрази, изхождайки от общите положения на
елементарната психология. Казах й, че според мен тя е преживяла някакво голямо
любовно разочарование (всъщност всяка жена го е преживяла), че в момента се чувства
самотна (всъщност всяка жена е склонна да се чувства самотна), че мъжете само я
използват, като търсят в нея единствено удовлетворяване на плътските желания
(всъщност всяка жена, която е ебана сегиз-тогиз, си мисли такива неща) и че мъжете до
нея всъщност не я забелязват (всъщност всяка жена си мисли, че щом си е изрязала
ноктите, това трябва да бъде отбелязано възторжено от партньора й в знак на
нестихващ интерес и дълбоко преклонение към непрестанно променящата й се
същност).
Орнела се разплака, каза че съм познал абсолютно всичко и че никой досега не я
бил разбирал, както съм я разбирал аз, и внезапно се притисна до мен.
Повечето жени са лицемерни курви. Когато им се доебе, никога няма да ти го
кажат в прав текст, а ще търсят оправдания и мотивация в астрологията или в това, че
някой си мъж не ги забелязвал. Винаги търсят причините извън себе си, понеже ги е
страх да поемат отговорност.
Аз обаче нямах нищо против да поема отговорността да помачкам красивите й
неразбрани цици.
Вкарах дясната си ръка под блузката й, лекичко стиснах лявата й гърда с цяла
длан и веднага отпуснах. Тя изстена от кеф, но на мен ми направи впечатление, че след
оказания от мен временен натиск самата цица веднага зае предишната си форма.
Този факт хем ме възбуди, хем ме накара да се замисля.
Очевидно силата на натиск, приложена от дланта ми върху цицата на Орнела
освен стонове е предизвикала и известна деформация на материала, който възстановява
предишната си форма веднага щом натискът изчезне. Тоест напрежението, което съм
упражнил върху плоскостта на гърдата й е предизвикало равно по сила
противодействие (по Нютон). Значи деформацията не може да бъде трайна и циците на
Орнела могат да бъдат стискани от който и да е, без това да доведе до неприятни
последствия в краткосрочен план.
Тази идея ме въодушеви, най-вече защото дойде от емпирични и бих казал,
твърде възбуждащи опити.
36
Но като учен бях длъжен не се поддавам на емоциите си, а да проведа
експеримента докрай, като опитам и обратното въздействие върху опитната площ.
Захванах цицата с цяла шепа и я опънах в посока противоположна на тялото на Орнела.
Тя изстена още по-силно: “О, Галилео, искам те!”, а аз я пуснах и цицата отново се
върна на мястото си.
Излиза, че циците заемат винаги една и съща форма, независимо дали ги
мачкаме, дърпаме или пощипваме. На какво се дължи това?
Как да дефинираме силата, която възвръща циците в обичайната им форма,
когато спрем да прилагаме натиск върху тях. Бихме могли да я наречем “съпротивление
на материала”. Не е лошо като формулировка...
Материалът се съпротивлява и иска да си остане все същият.
Нямах възможност да продължа разсъжденията си, защото Орнела енергично
хвана ръката ми и я пъхна под полата си.
4 май 1591
Днес открих ново приложение на телескопа. Докато го насочвах на север към
съзвездието Касиопея, внезапно улових необичайно ярка светлина. Оказа се, че тази
светлина идва от един прозорец на съседната улица. Зад прозореца стоеше висок брадат
мъж по халат и пушеше. В този момент зад него се появи силует. Фокусирах телескопа
върху силуета и видях, че това е самата Орнела. Какъв късмет! Докато се любувах на
красивото й лице, мъжът се обърна, прегърна я и започна да я съблича. Страшно се
ядосах, но продължих наблюденията си. Двамата се съблякоха, легнаха на пода и
започнаха да правят секс. Всичко продължи не повече от минута. След това мъжът
стана и излезе от стаята, а Орнела остана да лежи гола на пода.
5 май 1591
– Орнела, звездите ми говорят странни неща за вас.
– Преживяли сте някакво разочарование снощи.
Орнела зяпна.
– Какво разочарование?
– Момент, сега ще проверя.
Млъкнах и се направих, че изчислявам нещо върху картата.
– Звездите показват, че снощи сте имали среща с висок мъж с брада... черна
брада... Правили сте секс, но той е свършил твърде бързо и ви е оставил незадоволена...
– Господи, Галилей, вие знаете всичко.
– Не аз. Звездите го знаят.
– Обещайте ми, че няма да кажете на никого. Моля ви, бъдете добър към мен!
– Бих могъл да бъда добър към вас, ако вие бъдете благосклонна към мен.
– В смисъл да ми дадете това, което дадохте на брадатия мъж снощи.
– А, това ли искате? Няма проблем.
И докато вдигна поглед от фалшивите си карти, тя вече беше свалила всичките
си дрехи. Разкопча панталона ми и ме яхна, а аз затворих очи и се опитах да си
представя лицето на Данте Алигиери, за да не изригна в нея още в първите секунди.
8 юни 1591
Вече не вярвам в науката. Всеки сладкодумен шарлатанин с бегли познания
върху женската психика може да направи много повече пари от сериозният учен,
оставил здравето си в лабораторията.
37
Ето, аз от години изследвам движението на звездите, а станах популярен с
безотговорните си импровизации върху звездната карта. Това ми донесе толкова слава
за кратко време, че се наложи да измисля име за “новата наука”. Кръстих я
“астрология”, за да се различавам от казионните астрономи. Ако искаш да правиш
пари, трябва да си гъзар във всичко.
Днес при мен дойде редакторът на ”Ла Нотициа Пиза”.
Каза ми, че в момента съм най-популярната личност в града и ми поиска
интервю.
Овен това читателките на вестника го засипвали с писма, в които настоявали да
давам зодиакални предвиждания във всеки брой. Щял да кръсти рубриката “Какво
вещаят звездите за днешния ден?”
Обясних му, че това е огромен труд и ако трябва да го правя всеки ден, това ще
струва много скъпо.
Той обаче каза, че парите не са проблем и ще плати какъвто хонорар
заслужавам.
Но когато му казах цената си, той се изпоти. Усетих го как ме псува мислено и
това ми достави удоволствие. После се опита да се пазари, но аз бях непреклонен. В
крайна сметка си стиснахме ръцете в атмосфера на взаимна ненавист, примесена с
чувството, че не можем един без друг.
От следващата седмица почвам да пиша ежедневен хороскоп за всички зодии.
1 юли 1591
Хороскопите се харчат много добре, от вестника ми плащат огромни хонорари,
но се чувствам неудовлетворен. Та това си е обикновено шарлатанство, няма нищо
общо с чистата наука, към която се стремих на млади години.
Душата ми се раздира от противоречия между това, което съм и това, което
исках да бъда. Давя тези конфликти в алкохол. Много алкохол.
Вчера изпих към половин кило уиски, стана ми лошо и си легнах. И тогава се
случи нещо странно. Таванът над мен започна да се върти и ми се стори, че ще повърна.
Пуснах ръката си да виси от леглото и тя докосна пода. В този момент таванът спря да
се върти и вече не ми беше чак толкова лошо. Вдигнах ръката си на леглото и таванът
пак се завъртя. Пуснах я на пода и таванът спря да се върти. Пробвах същия номер и с
крака и отново имаше ефект: когато опра крак на пода, таванът спира да се върти.
Излиза, че все пак земята се върти. И че като се напиеш, трябва да се заземиш, за
да не ти става лошо от центробежните сили.
Писането на всекидневен хороскоп за вестник си е особен занаят. Има си някои
правила, които откривам в процеса на работата. Първо – трябва да пишеш кратко.
Максимум по 3-4 изречения на зодия, защото хората ги мързи да четат. Другото важно
правило е да се пишат максимално общи фрази от сорта: “Днес може да очаквате
промяна в интимните отношения, но при някои представители на зодията тази промяна
ще е положителна, а при други – не”.
И третото правило е да пишеш предимно хубави неща, защото никой читател не
искада го засипваш с мрачни прокоби, докато си пие кафето.
В началото писането на тези хороскопи ме затрудняваше, но сега вече ги пиша
за около 15 минути. Пък и ги копипействам през двайсетина дни – оказа се, че никой от
читателите вече не помни какво съм му предсказал тогава.
Успокоявам съвестта си с мисълта си, че с парите, които печеля от тези
глупости, мога да финансирам някои мои научни проекти.
38
Сега съм много въодушевен от идеите си за заземяването при злоупотреба с
алкохол. Според мен това показва, че земята се върти, но ми трябва още някакво
доказателство, за да не ме вземат за пияница. Ако например намеря начин да увисна
някак над земята, под мен би трябвало да минат и Америка, и Азия, и океаните и след
24 часа да увисна отново над дома си. Как обаче да увисна?
Тази вечер има гъста мъгла и нищо не се вижда през телескопа. Не ми се спеше,
затова влязох в чата.
Галилей влезе в чата

Галилей: здравейте пичове
Sladkata: цунки галилейJ
Луд_за_пичка влезе в чата
Галилей: ко праите?
Voldemor влезе в чата
Voldemor: драсти компанияяяяяяя
6varceneger: оооо саше
Sladkata: J J J
Sladkata: цунки саше
хорст фукс: гальо преброи ли звездите ве путка майна
Галилей: не
Галилей: много облаци има днеска
хорст фукс: и кво праим като има облаци?
Галилей: ами чатим
Sladkata: J J J
Voldemor: малиииии
Voldemor: как съм са напушил
gangsta влезе в чата
gangsta: ако има момичета от севлиево да ми пишат на лична
Луд_за_пичка: аве някой знае ли откъде да дръпна порното с галена
Voldemor излезе от чата
Sexy_girl: цецо престани да ми досаждаш на лична штото шти шчупя главата
Ceco_Ronaldo: кво искаш ма
Sexy_girl: толко си прост че не знам как те понасат роднините ти
Ceco_Ronaldo: млъкни ма овцо
Voldemor: нещо ми сеца връската
Voldemor излезе от чата
6varceneger: ма тва верно ли е галена
хорст фукс: тя е
6varceneger: съмнява ма да е тя
хорст фукс: имам един прятел къде работи в пайнер и каза че е тя
Gogo zmeia: не е тя
6varceneger: мама и курвенска
Луд_за_пичка: аре ве кажете каде е тва видио
Галилей: искам да ви попитам нещо
Линда: давай
39
Галилей: някой има ли идея как човек може да се вдигне над земята и да увисне
във въздуха
Линда: айдеее, галилей пак се е натрескал
Sladkata: J J J
Галилей: питам сериозно
Линда: наздраве, гальо
Галилей: не съм пиян
Галилей: питам с научна цел
Voldemor: ку искаш да овиснеш във въздуха шти дам от мойта треваJ
Линда: хахаааааа
Voldemor: аз кат са напуша яко овисвам
Линда: с научна цел ли се напушваш?
Voldemor: не
Voldemor: напушвам са с цел кеф
Sladkata: J J J
Галилей: искам да докажа, че земята се върти
Gogo zmeia: ми напий са ве човек
Gogo zmeia: мен от два часа ми са върти
Линда: хахаааа
Линда: наздраве, жоре
Gogo zmeia: ко пийш
Линда: водка с портокалов сок
Gogo zmeia: аз съм на мастика ма нищо
Gogo zmeia: наздраве
6varceneger: таа галена е мноо проста
Ceco_Ronaldo: да ве
Ceco_Ronaldo: проста била
Ceco_Ronaldo: ма ко ти духа на тебе нема да е проста нали
Sladkata: поздравявам компанията с мъш на хуризонта
Sladkata: J J J
Ceco_Ronaldo: тва е бахти якото парче
gangsta излезе от чата
Линда: явно няма момичета от севлиево
Линда: хахааааааааа
Галилей излезе от чата
Май че го измислих. Днес седях пред камината и пишех хороскопа си за
утрешния брой, но нещо се разсеях и в един момент видях, че съм написал едни и същи
неща за овните и за скорпионите. Хвърлих листа в камината и в този момент стана
нещо интересно. Листът увисна над пламъците, носен от топлия въздух, олюля се
няколко секунди там и чак тогава падна в огъня. Значи топлият въздух може да носи
телата над земната повърхност! Сетих се за онези наблюдения на стария Архимед
върху корабите. И реших, че както корабите се задържат на повърхността на водата от
онази прочута подемна сила, така и едно тяло, пуснато във въздуха, би трябвало да се
издигне от подемната сила на въздуха, ако предположим, че стане по-леко от
изместения въздух.
40
Значи трябва да направя някаква сфера от лек материал, да я напълня с топъл
въздух и с нея ще мога да увисна над земята. И да докажа, че тя се върти!
Настъпи денят на големия ми експеримент. Скроих голяма крушовидна сфера от
корабно платно. Сферата има отвор в долния край и под него запалих огън. Идеята ми
беше, че когато топлият въздух изпълни сферата, тя ще се вдигне над по-студения
въздух и аз ще мога да увисна на нея и да проверя дали земята наистина се върти. Цяла
Пиза се събра да ми гледа сеира, някои ми подмятаха, че съм луд, но аз бях твърдо
решен да докажа теорията си с този опит.
Цял ден се мъчих, но привечер най-после успях да напълня сферата с топъл
въздух и тя лекичко тръгна нагоре. Бях се вързал здраво с въжета за нея и... полетях.
Сферата се вдигна на няколко метра над земята и в този миг духна силен вятър, запрати
ме в клоните на една топола и аз увиснах безпомощен там в мразовитата нощ.
Докато ме свалят от тополата, измръзнах здраво.
Прибрах се вкъщи и се отчаях. Науката ме наказа. Аз се провалих. Изглежда съм
осъден да си остана един прост автор на вестникарски хороскопи.
Напоследък съвсем загубих интерес към звездите. Това, което става зад
прозорците, е много по-вълнуващо.
Освен това хороскопите ми във вестника ме направиха още по-популярен сред
жените. Десетки отегчени госпожици идват при мен и ми плащат луди пари, за да ги
лъжа какво вещаят звездите за съдбата им.
Днес при мен дойдоха две сестри – Моника и София. Казах им, че мога да
приема само поотделно.
Те се навиха. И аз ги подкарах по добре изпитаната система “разделяй и владей”.
Първо подхванах Моника. Тя е родена в началото на октомври и аз й казах, че е
зодия “Везни”. И че това означава, че тя винаги търси баланс в отношенията си с
хората, че има вродено чувство за справедливост, но сестра й се възползва от нея и се
опитва да я прецака. Казах й, че според звездите тя е много чувствителна, но никой не я
разбира истински. И че след време ще срещне мъж, който единствен ще оцени
красотата на неспокойната й душа.
– След колко време, синьор Галилей?
– Хм, това е сложен въпрос, синьорита. Времето тече с една скорост тук на
земята, а с друга при звездите. Не бих могъл да се ангажирам със срок, но да кажем –
скоро. И много се пазете от сестра си. Вие сте по-красива от нея и тя ви завижда.
Възможно е да се опита да отмъкне любовника ви.
Моника ме прегърна и излезе от стаята. Влезе София и аз я подхванах:
– Вие, София, сте зодия “Близнаци”. Това означава, че в душата ви се борят две
сили и непрекъснато сте раздирана от съмнения и колебания.
– Така е, синьор Галилей.
– В момента имате връзка с привлекателен мъж, но не сте сигурна дали това е
голямата любов...
– Бъдете предпазлива, София. Може и да е голямата ви любов, а може и да не е...
Той кога е роден?
– На 4-ти април.
– Аха. Значи е зодия “овен”. Тежък характер. Иска винаги да се налага.
41
– Властен и избухлив, но иначе е с добро сърце.
– Звездите ми казват, че е много сексуален.
– Ох, така е, синьор Галилей, направо ме сцепва.
– И е твърде разкрепостен в леглото.
– Да, така е, синьор Галилей. Да му дам ли отзад?
– Момент да пресметна... Овен и Близнаци... Юпитер е във втори дом... Луна в
опозиция с Меркурий... дайте му, няма проблем...
– Ама няма ли да ме боли, синьор Галилей?
– Е, любовта е болка, синьорита. Ако не му дадете вие, ще му даде сестра ви.
– Моля?
– Пазете се от сестра си, синьорита. Вие очевидно сте по-красива от нея и тя ви
завижда. Възможно е да се опита да отмъкне любовника ви.
София ме прегърна, остави няколко намачкани банкноти върху масата и си
тръгна.
Галилей влезе в чата
Ceco_Ronaldo: ей го звездоброеца
Sladkata: ГалилейJ
Sladkata: цунки
Галилей: здравейте пичове
хорст фукс: ко стаа майна
хорст фукс: върти ли се земята
хорст фукс: хахаааааааа
Галилей: не се ебавай
Венци92 влезе в чата
Sladkata: цунки венциJ J J
Венци92: драсти компания
Венци92: някой има ли биология за девети клас от гарджев и колектив
Ceco_Ronaldo: скрий са ве зубар нещастен
Венци92: ти на кой викаш зубар ве каун
Венци92: зубар ше викаш на башта ти
Венци92 излезе от чата
Levski_ultras влезе в чата
Sladkata: цунки мироJ J J
Levski_ultras: саше не те видех на мача с марек
Levski_ultras: че ти пишем отсъствие
Voldemor: бех на сватба
Voldemor: кво стана на мача
Levski_ultras: съдята ни прееба
gangsta влезе в чата
Линда: ако има момичета от севлиево да му пишат на лична
gangsta излезе от чата
Levski_ultras: втория гол беше чиста засада
Gogo zmeia: да бе засада
Gogo zmeia: на вас кат ви вкарат гол все е засада
Levski_ultras: ей чорбар я не се обаждай
Levski_ultras: ма ако тряа да сме чесни защитата ни издиша без топчо
Gogo zmeia: е мъри що не го пуска
42
Levski_ultras: сигурно си има причини
Levski_ultras: мъри е голем
Sladkata: някой знае ли англииски
6varceneger: що?
Sladkata: един съученик ми подари едно нещо за рождения денд
Sladkata: ма не знам кво е
Sladkata: пише нещо на англииски
Линда: какво пише?
Sladkata: нямам латиница на компа
Линда: напиши го на кирилица, ние ще разберем
Sladkata: цондом
Линда: кво????????
Sladkata: малко пакетче и на него пише цондом
Линда: хахааааааааааа
Ceco_Ronaldo: баси тъпата кифла
6varceneger: цондомът, цукло, се слага на цурката, когато те цукат
Линда: цондом! хахаааааааа
хорст фукс: боже, колко мъка има по тоя свят, боже
Sladkata: ужасни сте
Sladkata излезе от чата
Линда: ма верно сте ужасни
Линда: разревахте детето
Линда: що му говорите така?
Ceco_Ronaldo: е мое ли да пита такива простотии
Линда: цецо, детето е на 11 години. откъде да знае?
хорст фукс: а като е на 11 години ко праи в чата в 2 през ноща???
хорст фукс: ай ше им еба майката детска
Линда: квото и да е, не е хубаво да се разплакват деца
Ceco_ronaldo: ти па отде знаеш че се е разревала ма кифло
Ceco_ronaldo: да не я виждаш през монитора
Линда: я не ми дръж такъв тон бе, чикиджия нещастен
хорст фукс: опааа тука стана интересно
Ceco_ronaldo: шти държа къфто тон си искам
Ceco_ronaldo: тва че пишеш тука с некви запетайки не значи че мое да ме
обиждаш
Линда: цецо, не се занимавай с мен. нито си ми на годините, нито си ми на
акъла, ясно ли ти е?
Ceco_ronaldo: и не знам кой е чикиджия щото по тва време нормалните жени ги
ебът мъжете им а не седът в чата кат некви кукувици
Линда: момченце, мери си приказките!
Levski_ultras: мъри е голем
Галилей: и все пак тя се върти
Галилей излезе от чата
43
Литни на крилете на цикъла си!
23 април 1595
Днес имам рожден ден. Навършвам 31 години и по този случай купих две
шишета уиски да почерпя колегите в офиса.
Още от сутринта усетих, че нещо не е наред. Първо – кафето до офиса не
работеше, та се наложи да обикалям половин Лондон за пластмасови чашки. Разгеле –
накрая намерих…
Влизам в офиса – гледам шефа мрачен, намусен. Какво става тука бе? – питам
го. “Шпорите” да не би да са паднали?
Шефът е от “Тотнъм” и като паднат, три дни ходи като пребит.
Налях му едно уиски, така и така казвам, имам рожден ден, а той става още по-
мрачен.
– Хепи бърдей ту ю, Уилям – казва ми шефът, – но имам една лоша новина за
теб. Джил ми разказа всичко. Уволнен си.
– Е, хубава работа. Какво толкова се е случило? С Джил сме просто приятели.
– Приятели ли? – изкрещя шефът. – Всичките ти приятели ли забременяват от
теб? Та тя е само на 16 години.
Стоях като гръмнат. Джил – бременна! Не е възможно, аз винаги съм я пазел...
– Шефе, не съм спал с дъщеря ти. Ако е бременна, не е от мен.
– Ти какво искаш да ми кажеш? Че дъщеря ми е курва, така ли? Събирай си
партакешите и изчезвай!
Оставих си уискито недопито и излязох навън да подишам малко свеж въздух.
Беше ми много кофти. Да ме уволнят баш на рождения ми ден. Мен – най-талантливия
британски копирайтър, авторът на оная велика реклама за дамски превръзки с крилца.
С нея направо избих рибата! Даже взех награда на рекламния фестивал за гениалното
си лого: “Литни на крилете на цикъла си!”
И сега какво? Почвам всичко отначало.
Е, може пък да е за добро. Ценен кадър като мен няма да остане без работа. Ще
се обадя в агенцията на сър Мортимър Спайк.
24 април 1595
Сутринта ми се обади Джил – реве, та се къса. Разбрала, че съм уволнен заради
нея, и се чувствала страшно виновна. Нямало да допусне някакъв си изкуфял старец да
застане на пътя на нашата любов.
– Стига глупости – опитах се да я успокоя аз. – Дай да видим как ще уредим
аборта.
А тя се разрева още по-силно. Нямало да прави никакъв аборт, щяла да задържи
детето, да сме се оженели и някакви такива простотии.
Да се оженя за 16-годишна! Само това ми липсва. Измърморих нещо като: “ще
се чуем по-късно” и затворих телефона. Май съм си докарал голяма беля на главата.
Направих си среща със сър Мортимър Спайк. Спайк е типично юпи – около 40-
годишен, мазен, зализан, с огромно самочувствие. Още от първия ни разговор започна
много да ме хвали, което ме усъмни в почтеността му.
44
– Много съм слушал за вас, мистър Шекспир – каза ми Мортимър Спайк, – вие
сте един от най-талантливите копирайтъри в Лондон. Бях много респектиран от
концепцията ви за летящия мензис.
– Не е точно летящ мензис, сър Спайк.
– Морти! Наричай ме Морти. В моята агенция сме като едно голямо семейство.
– Исках да кажа, че идеята за дамските превръзки...
– Беше страхотна идея!
Много мразя да ме прекъсват, а този тип очевидно слушаше само собствения си
глас.
– Много се радвам, че искаш да постъпиш при мен, Бил. Мога ли да ти викам
Бил?
Много мразя да ми викат “Бил”.
– Името ми е Уилям, сър Морти.
– Е, добре де, ама все някак ти викат, нали така? Няма да имаш нищо против да
ти викам Бил. Ще започнеш с хиляда паунда заплата.
Ухааа! За хиляда паунда може да ми викаш и “бай Пърдешко”.
– Окей, сър Морти. Чакам да ми възложите първия проект.
– Първият ти проект е изключително отговорен, Бил – каза Морти и запали
някаква тънка цигара. – Спечелих за клиенти най-големия туроператор на острова –
“Албионтурист”. Много сериозен клиент са. Искат от нас да рекламираме новите им
дестинации. Работата е хубава, свързана е с доста командировки. Освен това е нова
ниша на рекламния пазар, която не е разработвана досега. Страхотно
предизвикателство е. Убеден съм, че ще се справиш.
– Какво точно искат?
– Те ще ти обяснят. Уредил съм ти среща с маркетинговия им директор – сър
Тоби Джонсън утре в 10 в техния офис на “Флийт стрийт”. И си облечи някакви по-
прилични дрехи, да не идеш там с тоя лигавник!
– Това не е лигавник, а испанска яка, сър Морти!
– Не знам какво е, ама го махни, че приличаш на пълен идиот с него.
Довиждане!
Тръгнах си въодушевен, но и леко обиден. Откъде-накъде тоя гъз ще ми казва
как да се обличам. Той не знае ли, че сега испанските яки са последен писък на модата?
Лигавник било. Егати нещастника!
25 април 1595
Влязох в офиса на “Албионтурист” точно в 10 часа. Посрещна ме секретарката
на сър Тоби Джонсън – руса пичка на около 20 години с невероятно тяло.
Краката й бяха дълги като кулите на “Тауър”, циците й бяха обли и едри като
кубетата на “Сейнт Пол”, а дупето й беше стегнато като барабанче на бъкингамски
гвардеец.
Е, в лице приличаше на стресната пъстърва, но в природата няма пълно
съвършенство.
– Сър Джонсън ви очаква, мистър Шекспир – каза делово тя и ме въведе в
кабинет с размерите на “Олд Трафорд”. Бюрото на сър Джонсън беше в далечния
корнер. Вървях около десетина минути, докато стигна до него.
– Гуд морнинг, мистър Шекспир – избоботи сър Джонсън с едва доловим
стафордширски акцент. – Заповядайте, седнете. Кафенце ще пиете ли?
– Ами аз вече пих две кафета от сутринта, ама що пък да не вкарам още едно.
– Късо? Дълго? Със сметана?
– Късо, чисто.
45
– Две къси, Бети – нареди Джонсън и секретарката бавно се отдалечи към
вратата. Не можех да откъсна поглед от фантастичните й крака.
– Мистър Шекспир, за нас е голяма чест, че ще работим с утвърден копирайтър
като вас.
– За мен е още по-голяма чест, сър Джонсън.
– Рекламата ви на дамски превръзки с крилца е най-доброто нещо, което съм
виждал в последното десетилетие.
– Благодаря ви!
– Надявам се обаче, за нас да направите нещо още по-добро.
– Ще дам всичко от себе си, сър Джонсън.
– Както може би знаете, нашата компания е най-големият туроператор на
острова. Това обаче не ни успокоява, а ни кара непрекъснато да се развиваме.
Плановете ни за следващите няколко години са да разработим няколко напълно нови
дестинации, на които досега не е имало организиран туризъм. Вашата задача ще бъде
да популяризирате тези дестинации.
– Как точно си представяте позиционирането на продуктите си, сър Джонсън?
Предполагам, че искате пълен пакет от рекламни послания – телевизионни клипове,
радиореклама, вестници, билбордове, интернет...
– Не. Тези средства изобщо не ме интересуват. Смятам, че в момента медиите са
претрупани с всевъзможни реклами и от ден на ден става все по-трудно да спрем
вниманието на потребителите точно върху нашите продукти. Затова моята идея е да
заложим на неконвенционален рекламен носител.
– Какъв?
– Театъра.
Гледах го като гръмнат. Този човек или беше пълен идиот или беше гений.
Засега бях по-склонен да вярвам в първото.
– Театъра ли казахте, сър Джонсън?
– Да, мистър Шекспир. Знаете, че британците са луди по театъра. На премиерите
се изсипва целият елит, постановките се коментират дълго в хай средите и съм убеден,
че ако успеем да отправим чрез театъра някакви рекламни послания, това ще повиши
продажбите ни.
– Значи искате от мен да измисля някакви реклами, които да се позиционират в
театралните салони, така ли?
– Не, мистър Шекспир, задачата ви е малко по-сложна. Искам от вас да
напишете по една пиеса за всяка нова дестинация, която ще разработваме.
Усетих, че се изпотявам. Добре, че секретарката най-после донесе шибаните
кафета, та имах няколко секунди да помисля какво да отговоря.
– Боя се, че няма да се справя, сър Джонсън – казах. – Не бих могъл да измисля
пиеса, основана на някакъв туристически конфликт. Как си го представяте? Да речем,
че главната героиня иска да пътува с “Албионтурист”, а съпругът й – с някоя
конкурентна фирма. И накрая тя го убива и заминава с “Албионтурист” при любовника
си. Това ли си представяте?
Сър Джонсън се разхили толкова силно, че оплю с кафе белия си панталон.
– Вие сте много забавен човек, мистър Шекспир. Разбира се, че не си представям
това. Рекламните ни послания трябва да бъдат интегрирани деликатно и ненатрапчиво в
пиесата. Сюжетът може да бъде всякакъв, за мен важното е действието да се развива
там, където смятаме да водим туристи. Ето сега например искаме да правим редовни
екскурзии до Верона. Но какво знаят британците за Верона? Нищо. Ходят само в Рим и
Флоренция. Чрез вашата пиеса вие трябва да ги запознаете с местните традиции и
46
култура, така че в тях да се събуди непреодолимо желание да посетят това красиво
италианско градче. Разбирате ли замисъла ми?
– Замисълът ви е много оригинален, сър Джонсън. Но самият аз също не знам
нищо за Верона. Надявам се, че ще ме командировате дотам, за да опозная града и да го
опиша правдиво и вълнуващо в пиесата си.
– Няма да е необходимо, мистър Шекспир. В “Гугъл” има достатъчно
информация за всеки един шибан град в Европа. Пък и сроковете ни притискат.
Пиесата ми трябва най-късно до месец. Иначе изпускаме сезона на отпуските.
– Съмнявам се, че ще се справя за толкова кратък срок. Та това е цяла пиеса!
– Ще се справите, мистър Шекспир, ще се справите. Плащам ви толкова, че няма
как да не се справите. Между другото много хубав лигавник имате. Откъде го купихте?
26 април 1595
Проклет да е денят, в който започнах работа при сър Морти! Аз съм “гърмян
заек” в рекламния бизнес и съм правил какво ли не. Правил съм клипове, правил съм
билбордове, писал съм рекламни песнички, само пиеса не бях правил!
Пък и Верона е егати дестинацията. От сутринта ровя в “Гугъл” и нищо
любопитно не мога да намеря.
Дори добрата стара “Уикипедия” не ми помогна. Ето какво пишеше там:
“Верона е град в Италия.
Тази статия, свързана с Италия, е все още мъниче. Можете да помогнете на
Уикипедия, като я редактирате и я разширите.”
Да бе, да, нямам си друга работа, та ще седна на Уикипедия да помагам и да й
разширявам мъничетата.
Продължих да ровя в мрежата, но нищо не открих и взех да се отчайвам.
Тая Верона ще ми излезе през носа. Пък и римите за “Верона” са все едни куци –
“кокона”, “лимона”, “триона”... Никаква поезия няма в това.
По-добре да се съсредоточа върху сюжета. Дали да не е някаква героична
история?
Да речем, млад воин спасява града си от нашествието на варварите. Ще го
кръстя Ромео, за да напомня на основателя на Рим – Ромул.
Ама това с варварите дали ще мине? Дали няма да се схване като намек за
туристите, които ще нахлуят съвсем скоро в града, водени от пълководците на
“Албионтурист”?
Гризях си нервно ноктите, изпуших една кутия цигари, а никаква идея не ми
идваше.
И за капак отново ми звънна истеричката Джил.
– Кога ще се женим? – вика. – Кога ще свържем навеки любящите си сърца?
Тая не е нормална, заклевам се. Как може да си помисли, че ще се оженя за нея?
Та тя една свирка не може да направи като хората.
– Виж, Джил – казах й. – Остави ме на мира. Няма да се оженя за теб. Всичко
между нас свърши. Ако ти трябват пари за аборт – обади ми се.
Леле, как се разпищя тая жена! Аз – вика – ще се отровя, предпочитам смъртта
пред живот без любов... и ми говори някакви поезии и клишета.
Ако беше до мен, сигурно щях да й шибна два шамара, но сега не можех да
направя нищо, освен да й затворя телефона.
Дали пък да не напиша любовна трагедия? Младият Ромео се влюбва в малката
Джил. Тя забременява от него, но той не иска да се ожени за нея. И тя се самоубива.
Тълпи от британски туристи се стичат на погребението й...
47
Не, тъпо е така. Излиза, че тоя Ромео е някакъв негодник. Публиката няма да му
съчувства. По-добре да измисля някакво външно зло. Двамата млади се обичат, но
злият баща на Джил иска да ги раздели и затова и двамата се самоубиват. Тълпи от
британски туристи се стичат на погребението им...
Така е по-добре. Даже измислих финала:
“И плачеха туристите от Албиона,
за таз любов трагична във Верона...”
Оф, мразя да пиша такива сапунени опери! Всичките ми колеги от рекламата ще
ми се смеят. Ама пък нали ще взема добри кинти, какво ми пука!
3 май 1595
Откачената кучка Джил ми звъни по десет пъти на ден да ми реве. Искала да се
видим. А аз съм запецнал на второ действие, втора сцена и се чудя къде да
позиционирам първата среща на двамата влюбени.
Казах й, че имам много работа и че можем да се видим чак като завърша
пиесата. А тя ме заплаши, че ако и тогава откажа да се срещнем, щяла да се метне през
балкона. Затворих й телефона, разтреперан от нерви.
Балкона ли каза? Това не е лоша идея.
25 май 1595
Сър Тоби ми се обади и ми каза, че срокът е изтекъл и трябва да се явя при него
с готовата пиеса. Седнах да си я изчета и направо се отчаях. Никога досега не съм
писал такива глупости. Първо че сюжетът е адски лигав и сълзлив и второ, езикът е
фалшив и патетичен като предизборно слово на кандидат-кмет на Ипсуич.
Не мога да си обясня защо съм написал толкова слаба пиеса. Може би тия
истории с Джил са ми изпържили мозъка и съм изтрещял тотално.
Но няма как – трябва да я занеса на сър Джонсън. Дано провалът ми да го
подсети, че пиесите не са добро средство за отправяне на рекламни послания.
26 май 1595
Сър Джонсън ме покани на среща в агенцията. Отидох със свито сърце.
Чувствах се като ученик, когото са извикали, за да му кажат, че го изключват от
училище. Русата секретарка ми се усмихна похотливо, но сега не ми беше до това.
Седнах пред сър Тоби и виновно забих поглед в обувките си. Маркетинговият
директор разлистваше ръкописа ми и сумтеше.
– Мистър Шекспир, вие ли сте написали тази пиеса?
– Не. Ъ-ъ-ъ... Всъщност да, но...
– Мистър Шекспир, имам новина за вас. Вие сте гений!
– Подигравате ли ми се?
– Говоря съвсем сериозно. Никога досега не съм попадал на толкова силен
рекламен текст. Сцената на балкона е потресаваща, финалът също. Дадох на жена ми да
прочете пиесата ви и тя се разплака. Написали сте нещо уникално и аз ще ви платя
двойно. Само трябва да барнете някои детайли, за да я направим още по-въздействаща.
– Няма проблем, сър Джонсън. Кои детайли?
– Финалът, както вече ви казах, е потресаващ, много емоционален, обаче трябва
да махнете това с британските туристи, дето плачат...
– Защо? Нали идеята е да ги направим съпричастни към сюжета?
– Нашите туристи никога не плачат, мистър Шекспир. Те са щастливи, че са
клиенти на една щастлива туроператорска компания, която им прибира щастливите
пари, за да ги води на щастливи дестинации.
48
– Окей.
– Трябва да смените и заглавието. “Ромео и Джил” не звучи лошо, но Джил не е
италианско име. Какво ще кажете за Жулиета?
– Ами не е лошо, ама това ще доведе до промяна в ритъма на стиха. Джил е една
сричка, а Жулиета – четири. Това значи, че изцяло ще трябва да променя всички
стихове, в които се споменава главната героиня.
– Сигурен съм, че ще се справите, мистър Шекспир. Свършили сте голямото,
сега остава малкото. Трябва да сте готов до три дни, за да можем на 28-ми май да я
дадем в театъра и да направим премиера на 10 юни – точно в навечерието на
туристическия сезон. Ще направим бляскава премиера, ще поканим кралицата, ще ви
запозная с нея... Само да не вземете да дойдете с тоя лигавник, че много ще се изложим.
6 юни 1595
Джил ми се обади и ми каза, че е направила аборт и отива в манастир. Щяла да
приеме монашеското име сестра Офелия. Егати тъпото име!
Звучеше като надрусана с опиати – говореше провлачено и несвързано. Но ми
каза да не се тревожа за нея и ми пожела успех на премиерата.
Стана ми малко тъпо.
10 юни 1595
Премиерата мина блестящо. Актьорите играха добре и накрая почти цялата
публика беше просълзена. Какво нещо са зрителите – колкото по-тъпа пиеса напишеш,
толкова повече я харесват...
След премиерата имаше коктейл. Кралицата не дойде, но за сметка на това дойде
съпругата на дук Глостър – Гертруда. Разкошно парче – около 40-годишна в разцвета
на своята зряла красота. Залепи се за мен и си говорихме около час и половина. Каза, че
съм написал велика творба, и че никога досега не се е вълнувала толкова в театъра.
После се възхити на испанската ми яка, което още повече ме трогна. Ето че в
наши дни има и хора с вкус, а не само простаци, които не могат да различат една
маркова испанска яка от обикновен лигавник.
После тя ми сподели, че също е в туристическия бизнес – имала малка
туристическа агенция и според нея нестандартният подход в рекламата, който сме
избрали, щял да ни донесе много печалби.
“Аз изобщо харесвам нестандартните неща, мистър Шекспир”, прошепна ми тя
и ми намигна.
След това разговорът тръгна в още по-вълнуваща посока. Гертруда каза, че щом
пиша такива неща, значи в мен има много страст. В нея също имало много страст, но
съпругът й бил алкохолик и от години не я докосвал. И затова “желанията й оставали
заключени в студения замък на брачните обвързаности”. Така се изрази, честно!
Докато ми ги говореше тези неща, тя почти беше опряла разкошните си цици в
тялото ми и това направо ме побърка. Притесних се да не си изпрося бой от съпруга й,
но тя ме успокои, че дук Глостър вече е толкова пиян, че не би различил собствената си
съпруга от някоя камериерка.
Усетих огорчение в гласа й и възбуда в панталона си.
20 юни 1595
Сър Тоби Джонсън ми се обади и почти пищеше от радост. Били планирали
около 300 туристи за Верона за целия сезон, а само досега имали 740 записани. Това
било най-гениалната реклама, която историята познавала, и щял да ме обсипе с пари,
защото съм бил ебахти великия копирайтър.
49
21 юни 1595
Не знам дали съм ебахти великия копирайтър, но със сигурност вече съм най-
богатият. Тия ми платиха 3500 паунда! Обадих се на Гертруда и я поканих на
романтична ваканция в Ещорил.
Тя беше много щастлива и каза, че ще помисли как да се измъкне от мъжа си и
да изкара една седмица с мен – “гениалното дете на британската реклама”. После ми
каза, че нямала търпение да се притисне в мен и да провери дали гениите обичат
френската любов. Разговорът ме възбуди, отидох в банята и мастурбирах.
22 юни 1595
Гертруда ми се обади и каза, че го е измислила. Щяла да каже на мъжа си, че
заминава за една седмица в Испания, за да обиколи хотелите, в които агенцията й щяла
да изпраща туристи. Мъжът й бил толкова тъп, че изобщо нямало да се усети.
Малко ми е кофти, че ще трябва да сложа рога на уважаван джентълмен като дук
Глостър, ама той сам си е виновен. Може ли да имаш такава разкошна жена и да не я
чукаш? Егати идиота!
24 юни 1595
Пристигнахме в Ещорил и се настанихме в хотела. Оказа се, че кака Гертруда е
много напред с материала. Още не бях оставил куфарите на пода и тя вече беше
клекнала пред мен и разкопчаваше дюкяна ми. Врътна ми такава виртуозна свирка, че
направо ми се накъдри испанската яка. Това си е предимството на опитната жена. Е,
верно, с десет години е по-стара от мен, ама не й личат. Пък и не случайно в порното си
има цял жанр, наречен “матуре олдер”.
После я поканих на вечеря на свещи. Държахме си ръцете, пиехме вино, а тоя
тъпак дук Глостър взе да й звъни през 5 минути и да я пита къде е. И тя го лъже нещо,
че била в Испания, в не знам си кой хотел, че щяла да си ляга, а аз направо щях да се
спукам от смях.
Някои хора просто си заслужават рогата!
Продължихме да пием вино, да слушаме фадо и да си държим ръцете и по едно
време тя духна свещта, скри я под масата и ми вика: “Познай къде е свещта”.
Направо откачих от възбуда. Усетих, че ме очаква дълга нощ.
25 юни 1595
Пиша в леглото, щото нямам сили да стана. Тая жена ме изкърти от секс. Чак
сега разбрах какво значи, че са й “заключили желанията в замъка на брачните
обвързаности”. По-добре да не ги бях отключвал. То не бяха белезници, не бяха
вибратори, не бяха садо-мазо простотии.
Освен това докато се чука, крещи сякаш я колят и три пъти ни звъняха от
рецепцията, че сме смущавали гостите на хотела
Толкова съм изцеден, че имам чувството, че никога повече няма да го вдигна.
1 юли 1595
Най-после се прибрах в Лондон и отпратих проклетата кучка при мъжа й.
Горкият човек. Как няма да се пропие! То това не е жена, това е напаст. За една
седмица съм отслабнал с 9 кила. А уж отидох на почивка!
17 март 1598
50
Не съм писал отдавна в дневника, защото съм затрупан с поръчки в рекламната
агенция. Всички клиенти искат аз да им пиша рекламите и работя почти денонощно.
Верно – взимам луди кинти, ама за какво са ми, като не ми остава време да ги
харча.
Пък и качеството пада – не може всяка реклама да ти е шедьовър. Все пак
неотдавна направих един гениален клип, за който със сигурност ще взема награда на
рекламния фестивал.
Клипът е за бирата “Off-side”.
Кадър от хеликоптер на осветен футболен стадион. Камерата стремглаво се
спуска надолу, лети над претъпканите трибуни, феновете са на крака и викат.
Стадионът притихва. Камерата спира пред мацка по цици. Циците, разбира се, са
огромни като всички рекламни цици. До нея някакъв небрежен пич си гледа мача и пие
биричка “Off-side”.
Мацката го поглежда и се облизва еротично. Пичът се усмихва и й подава
биричката. Тя я надига и започва да пие жадно.
Кадър на футболния терен, известен футболист бележи красив гол.
Камерата отново показва сектора, в който са мацката и пича. Около тях всички
скачат и крещят: “Гоооооооол”! Мацката също скача, циците й са обляни в пяна от
бирата.
На екрана излиза лого:
Вкарай с “Off-side”!
Обади ми се сър Тоби Джонсън, да ми съобщи, че ми дава допълнителна премия
за онази простотия “Ромео и Жулиета”. Играела се вече четвърти сезон в почти всички
английски театри и докарала на “Албионтурист” огромен приток от туристи за Верона.
Наложило се да купуват още автобуси, за да могат да насмогнат на наплива. Аз вече
бях забравил, че съм написал тая глупост, ама още някой лев за нея няма да ми дойде
зле.
Гертруда прекарва при мен всеки уикенд и се чукаме като невидели. Тази жена
има смайващи сексуални фантазии. Кара ме да вземам от театъра различни костюми и
да се чукаме облечени с тях. Веднъж сме Цезар и Клеопатра, друг път лекар и
пациентка, трети път надзирателка и затворник. Много е забавно, само дето Гертруда
става все по-ненаситна и напълно ме изтощава от секс.
Сър Тоби Джонсън ми се обади да ми поръча нова пиеса. Щели да разработват
нова дестинация – екскурзии до датския град Елсинор. Аз тоя град дори не съм го
чувал, а те пиеса ми искат за него. Опитах се да се измъкна, защото аз още
продължавам да вземам луди хонорари за “Ромео и Жулиета”, но той ми каза, че сега
предизвикателството било много по-голямо и ако съм се справел, щял да ми плати три
пъти повече отколкото за “Ромео и Жулиета”. Освен това да съм имал предвид, че
таргет-група на тези екскурзии били предимно студентите.
Седнах да мисля сюжета.
Тоя път ще направя черна комедия. Главен герой ще е принц Омлет. Той е
студент – пройдоха и непрекъснато кърка и пуши трева със своя приятел Фелацио.
От тревата получават халюцинации и им се явяват призраци, а после отиват на
гробищата и изравят черепа на техния “най-добър приятел” – магаренцето Йори.
Накрая тръгват да играят дартс, но са вече толкова пияни и напушени, че се пронизват
смъртоносно със стреличките и умират.
51
Голям ташак ще стане!
Написах пиесата на един дъх и я дадох на сър Тоби да я прочете. На другия ден
се срещнахме в огромния му кабинет. Получих чувството за дежа вю. Както преди 5
години, той отново прелистваше ръкописа ми и отново сумтеше.
– Ти ли написа това, Бил?
– Да, разбира се.
– Ти подиграваш ли ми се? Каква е тази простотия? Какви са тия призраци,
какви са тия мъртви магаренца?
– Ама нали казахте, че таргет-група са ви студентите, сър Джонсън. Затова
реших, че най-добре ще е да напиша нещо смешно.
– Бил, някакви проблеми ли имаш? Да не си почнал да се дрогираш? Ти смяташ,
че тази простотия е смешна?
– Да.
– Добре, няма да спорим кое е смешно и кое не, но аз тук съм шибаният шеф и
ти казвам, че това не е смешно. Искам хубава, трогателна, страстна трагедия като
“Ромео и Жулиета”.
– Не ми се пишат вече такива неща, сър Джонсън. Не ми е интересно.
– Ти май не разбираш какво ти говоря. Ти не си писател, ти си шибан
копирайтър. И изобщо не ме интересува какво ти е интересно, а ти казвам да си
разкараш мързеливия задник оттука и след един месец да ми донесеш нормална пиеса.
Ясно ли ти е?
Беше ми ясно, че не мога да откажа. Но ми беше ясно и че това ще е последната
пиеса, която ще напиша. Аз съм вече голямо име в рекламния бизнес и не бива да си
позволявам професионални компромиси.
Изискванията на сър Тоби ми утрепаха вдъхновението. Хич не ми се пише
такава простотия, затова реших да не си давам много зор, а да преправя пиесата с леки
движения. Малко промених имената на главните герои – принц Омлет стана принц
Хамлет, Фелацио стана Хорацио, а черепът на магаренцето Йори стана човешки череп
на някой си Йорик.
Махнах всички вицове и стана една скучна, тъпа пиеса. Трябва да вкарам и
някакви женски образи, но ме мързи да ги измислям и затова ще ги взема директно от
живота – Гертруда ще стане развратна кралица, която е убила мъжа си, а любовницата
на Хамлет ще кръстя Офелия. Лудата Офелия, която отива в манастир, хе-хе.
Даже ме домързя да измислям име на убития крал, та и него кръстих Хамлет. Ми
кво му пречи да е адаш на сина си?
Последната сцена ще я оставя горе-долу същата, само дето ще сменя
стреличките за дартс с шпаги.
Тая пиеса стана по-тъпа даже от “Ромео и Жулиета”, ама сър Джонсън много я
харесва. Жена му пак плакала, като я чела. Ще стане хит, вика ми сър Джонсън, аз имам
усет за тия неща.
Само ме помоли да спомена някъде в текста, че принц Хамлет е бил студент във
Витенберг, щото щели да правят комбинирана екскурзия – Витенберг и Елсинор.
Егати простотията! Ама на мен вече ми е през кура. Намразих я тази пиеса и съм
готов да добавя в нея каквото искат.
52
Обади ми се Гертруда. Напуснала мъжа си и идвала да живее при мен. Само това
ми липсваше. Имам предчувствието, че прекомерният секс ще съсипе кариерата ми.
9 януари 1601
Днес беше премиерата на “Хамлет”. Този път дойде и кралицата. Да гледа тази
позорна творба. Докато слушах глупавите реплики и неискрените монолози, които съм
написал, ми идеше да потъна в земята от срам. Аз – талантливият копирайтър Уилям
Шекспир, авторът на гениалната реклама за дамски превръзки с крилца и на още по-
гениалния клип за бирата “Off-side” – да стигна дотам, че да пиша такива гнусни
халтури като “Ромео и Жулиета” и “Хамлет”! Какво падение! Какво поражение на
чистото изкуство пред пошлата комерсия!
Седях съкрушен зад сцената, плачех и бършех сополите си в една кулиса. Чаках
финала на пиесата, за да чуя заслужените освирквания на публиката, да се махна по-
бързо оттук и да кажа завинаги “сбогом” на театъра...
Ето я и последната завеса.
Салонът беше смълчан. Актьорите се подредиха за поклон. Стиснах зъби.
Истинският мъж трябва да понася хладнокръвно както славата, така и позора.
Завесата се вдигна и в салона настъпи истинска буря. Цялата публика стана на
крака и изригна като след гол на Кристиано Роналдо. Крещяха, викаха, сякаш току-що
са гледали най-великата пиеса в историята на театъра.
Не можех да повярвам. Хората напълно са откачили.
Шумът от овациите се увеличаваше и изведнъж всички се разкрещяха “Автора!
Автора!”. Изсулих се плахо зад кулисите и излязох на авансцената. Погледнах към
ложата. Кралицата плачеше...
Коктейлът след премиерата беше шумен и уморителен. Сър Тоби Джонсън
подскачаше около мен, щастлив като войник на уволнение. Отвреме-навреме ме
прегръщаше и ми шепнеше нещо в ухото, но беше толкова пиян, че нищо не му се
разбираше.
Гертруда също беше пияна и поддържаше “светски разговори” с колегите си от
туристическия бизнес.
Стотици хора се изредиха да ми стиснат ръката и да ми кажат, че съм написал
страхотна пиеса. Дойде и самата кралица.
– Мистър Шекспир, за мен е чест, че Обединеното кралство има талантлив
поданик като вас. Вие сте най-великият драматург, когото познавам.
Стоях мирно, усмихвах се глуповато и не знаех какво да кажа.
– Аз всъщност не съм драматург, Ваше величество. Аз съм рекламист. Пиша
пиеси ей така, между другото.
– Големият проблем на талантливите хора, мистър Шекспир, е, че не знаят в
какво им е силата. Моят приятелски съвет е да зарежете рекламата и да се посветите на
театъра. Британия има нужда от пиесите ви.
– Благодаря ви, Ваше Величество, ще помисля върху това.
Да зарежа рекламата, как не! Да ме прощава кралицата, но не бих могъл да си
представя живота си без сценариите за клипове, сторибордовете, кастингите за модели.
Цялото ми сърце е там...
Коктейлът приключи рано сутринта. Бях толкова уморен, че едва се държах на
краката си. Предложих на Гертруда да си хванем такси, но тя каза, че предпочита да
повървим пеша.
Вървяхме, взирахме се в черните води на Темза и мълчахме. Гертруда очевидно
не беше харесала пиесата, но се боеше да ми го каже, за да не ме обиди. Какво ще ме
обиди – аз също не си я харесвам.
53
И все пак мълчанието беше за предпочитане пред истеричните ни скандали.
Прибрахме се на разсъмване. Изпитвах нечовешка нужда от сън, но Гертруда
имаше други планове. Съблече се по бельо и започна да ме опипва.
– Измислила съм нова игра, Уили – прошепна ми тя, докато ми пускаше език в
ухото. – Никога не съм го правила с негър, а разправят, че били много надарени. Искам
тази нощ ти да си моят негър.
– Хе-хе, как ще стане това?
– Ще те боядисам, Уили – шепнеше тя, докато ме събличаше. – Ще те боядисам
от главата до петите, ще те направя като Дрогба.
– Но от това няма да стана по-надарен!
– Ще станеш, Уили, ще станеш. Всичко е въпрос на фантазия.
И преди да успея да се възпротивя, тя извади от чантата си тубичка с фон дьо
тен и започна да ме маже. Това мазане ме възбуди и тя се разкикоти.
– Много сте нетърпеливи това, негрите!
Намаза ме и се изчукахме диво. Тя крещеше сякаш наистина кафявата боя ме е
направила два пъти по-надарен.
След секса тя остана да лежи в леглото омаломощена, а аз отидох в банята.
Погледнах се в огледалото. Не приличах на Дрогба. По-скоро приличах на един
застаряващ уморен Пеле.
Мързеше ме да се къпя и реших да си остана така с боята. Върнах се в спалнята
и се тръшнах до Гертруда.
– Спи ли ти се, Уили? – попита ме тя.
Този въпрос винаги е бил предвестник на тежък скандал.
– Спи ми се.
– Написал си отвратителна пиеса.
– Знам. Спи ми се. Утре ще говорим за това.
– Как можа да наречеш тази убийца с моето име! Опозори ме пред цял Лондон!
– О, Гери, стига глупости! В Лондон има хиляди жени на име Гертруда. Защо
реши, че става дума точно за теб?
– Защото става дума точно за мен. Не видя ли с какво съжаление ме гледаха
хората на скапания ти коктейл. Гертруда – курвата, Гертруда – убийцата, която сипва
отрова в ушите на съпруга си!
– Гери, моля те...
– Не съм ти, Гери! – крещеше тя като побеснял фен на “Рединг” – Мразя те,
Шекспир, мразя те!
– Млъкни!
– Няма да млъкна!
Писъците й станаха истерични. Трябваше да предприема нещо. Грабнах
възглавницата и я натиснах върху лицето й.
Гертруда риташе във въздуха с красивите си крака, а под възглавницата се
чуваше глухо мучене.
– Млъкни, идиотко! – виках аз и притисках все по-силно възглавницата, но тая
гад продължаваше да мучи отдолу и да рита във въздуха.
По едно време спря. Реших, че това ще й достатъчен урок и вдигнах
възглавницата. Гертруда не мърдаше. Помислих си, че й е прилошало, донесох чаша
вода и я лиснах в лицето й. Но тя не мърдаше. Взех ръката й и потърсих пулса.
Пулс нямаше.
Обадих се в полицията и съобщих за убийството.
Тръшнах се в леглото.
Не бях уплашен.
54
Даже ми стана смешно. Някакъв идиот, гримиран като чернокож, удушава
гаджето си с възглавница.
Докато слушах воя на приближаващите полицейски сирени, си помислих, че от
това може да излезе интересен сюжет за пиеса.
55
Тъгата на красивата мис Амалия Бартън
Доволен съм от реколтата тая година. Изкарах към 250 кила ябълки, 140 кила
круши, 65 кила дюли и 43 кила афъски.
Скарах се с майка ми. Тя иска да затваря компоти, а аз настоявам да варим
плодова ракия.
Стана тежък скандал.
– Ти – вика майка ми, – Исаак, си алкохолик и неудачник и доникъде няма да го
докараш с твоите плодови ракии. Дай поне половината да направим на компоти.
Аз обаче бях непреклонен и не отстъпих. В края на краищата тая градина си е
моя, аз съм копал, аз съм торил, аз съм пръскал, аз съм брал плодовете и сега ще си
правя каквото си искам.
Тя ми крещи и аз й крещя. По едно време се усетих, че колкото по-силно крещи
тя, толкова по-силно крещя и аз. Излиза, че на всяко действие съответства равно по
големина и противоположно по посока противодействие. Това трябва да си го запиша в
тефтера с мъдрости.
Бахти умния пич съм. От всяко нещо вадя сентенция.
Скандалът приключи в моя полза. Всички плодове отидоха за джибри.
Майка ми още не ми говори. Да й се не видят и компотите скапани!
Но по-лошото е, че джибрите ми още не са втасали както трябва. Винарките ли
са нефелни тая година, новата каца ли не се е разкиснала още – не знам, ама почвам да
се притеснявам.
Изорах градината и я наторих. Тая година кравата не даде много лайна, та се
наложи да добавя и фосфорен тор. По принцип съм противник на изкуствените торове,
ама като няма достатъчно лайна, се налага.
После захванах да пръскам прасковите и кайсиите с 2% бордолезов разтвор.
Докато пръсках, на оградата се появи съседката – красивата мис Амалия Бартън.
Напъпила е като канадска ренета напролет.
– Добър ден, сър Нютон – изчурулика Амалия, – пак ли работите?
– Както винаги, мис Бартън. Работата край няма.
– А защо градината ви така силно мирише на лайна?
– Предполагам, че е от лайната, мис Бартън. Цяла сутрин торих.
– Не е ли странно, сър Нютон, че от най-миризливите лайна се раждат най-
ароматните плодове?
– Такива са законите на природата, мис Бартън. Най-прекрасните плодове се
раждат в смрад.
– Ах, колко сте умен, сър Нютон. Колко добре казано! – засмя се Амалия и се
прибра в къщата си.
Ама аз верно съм бахти умния пич. Това за плодовете и смрадта трябва да си го
запиша в тефтера с мъдрости.
Ракията стана! Не мога да си намеря място от радост. Цяла нощ висях до казана
на бай Хенри и когато прокапаха първите капки, направо щях да се разплача от щастие.
56
Ударихме с бай Хенри по един първак. Не мога да опиша чувството, което ме
обзема, когато отпивам първата глътка. То е красиво като есенен морски залез,
изгарящо като спомен за първата целувка, нежно като капки дъжд по лицето на
любимото момиче...
Не че се хваля, ама тая година ракията ми е като за световно изложение. Усеща
се мекия аромат на крушата, тръпчивия вкус на дюлята, ненатрапчивата сладост на
ябълката, далечното ехо на афъската.
Абе, майстора си е майстор. От трийсет години усъвършенствам рецептата и
най-после усилията ми се увенчаха с успех. Тая ракия е плод на дългогодишните ми
творчески лутания, на безсънните ми нощи, на изгарящите съмнения и колебания,
характерни за всеки творец.
Но когато днес отпих от първака, разбрах, че си е заслужавало.
Ах, защо няма Нобелова награда за ракия!
Пихме по още една ракия с бай Хенри и толкова се въодушевих, че запях: О,
Хенри, толкова съм щастлив! О, Хенри!
Баси как се напих вчера. Верно, хубава ми е ракията, ама що трябваше да пия
толкова. Как ме цепи главата!
Въобще не помня какви съм ги вършил, но бай Хенри ми е сърдит.
Цялото село вече му викало “О, Хенри!”
“Аз разбирам – вика бай Хенри – че ти е кеф, дето ти стана ракията, разбирам да
се понапиеш, ама да пееш посреднощ пред кметството “О, Хенри, о, Хенри!” – тва не го
разбирам. Знаеш какви са хората в селото, ще ни излезе име на педали!”
Той, бай Хенри, си е тежък характер, малко е темерут, ама иначе е с добро
сърце. Сигурен съм, че ще му мине.
Времето застудя и реших да мина стъблата на овошките с 20% варна каша.
Варосването е тегава работа, ама няма как – трябва да се свърши.
Целият се оплесках в бяло и точно в тоя момент на оградата цъфна красивата
мис Амалия Бартън.
Какъв е тоя мой късмет, винаги да ме хваща, когато изглеждам най-зле!
– Как сте, сър Нютон?
Гласът й винаги ме въодушевява.
– Добре съм, мис Амалия. Варосвам дръвчетата.
– Виждам. Мога ли да ви помогна?
– Недейте. Само ще се изцапате.
Тя обаче отвори вратичката на комшулука и тръгна към мен.
Това, жените, са странни същества. Ти му викаш: не идвай, то идва. Дойде и
застана до мен. Бях клекнал до харденпонтовата масловка с баданарка в ръка, а тя
дойде и застана в непосредствена близост до мен. Застана така, че да мога да виждам
под минижупа й. Какво изпитание за характера ми!
Аз може да съм джентълмен, но съм преди всичко мъж. Не се стърпях и
погледнах под полата й. О, Джизъс, отдолу беше без бельо!
(Това пък “О, Джизъс” откъде ми хрумна, нали съм евреин!)
– Нека ви помогна, сър Нютон – настоя отново прекрасната мис Амалия Бартън.
Аз може да съм мъж, но съм преди всичко джентълмен. Мобилизирах всички
усилия на волята си и отместих поглед от вълнуващото място между краката й, дъхаво
и разлистено като Шъруудския лес.
57
– Дръпнете се, мис Амалия, ще взема да ви напръскам без да искам...
– А може би искам да ме напръскате, сър Нютон. Може би искам да ме
оплескате цялата в бяло...
И се доближава още повече до мен, и застава така, че вече да не мога да отместя
поглед от Шъруудския лес.
– Мис Амалия, вълнувам се, защото виждам Шъруудския ви лес.
– Да, сър Нютон, Шъруудския лес е облян в есенна влага. Варосайте го, моля ви!
В този момент усетих как моя Ескалибур се надига и може би е време като
славния крал Артур да го извадя... Не, не, Исаак, имаш по-важна работа сега. Ако
тръгнеш да вадиш меча, кой ще ти вароса овошките?
Понечих да кажа нещо, но мис Амалия навря Шъруудския си лес в лицето ми и
почна да ръмжи глухо като кучето на кмета Ралф.
– Хайде сър Нютон, напръскайте ме! Оплескайте ме цялата!
Това жените наистина са странни същества. Аз от толкова години се чудя как да
варосвам дръвчетата, без да се цапам, а красивата мис Амалия Бартън идва при мен и
иска да я цапам.
Отдръпнах се рязко, изправих се и й подадох кофата с вар и баданарката.
– Мис Амалия, аз съм британски джентълмен и достойнството ми не ми
позволява да оцапам една дама. Но щом толкова настоявате, ето ви кофата с вар и
баданарката, оплескайте се сама!
И в този момент се случи нещо шокиращо. Красивата мис Амалия Бартън се
разплака, хвърли на земята кофата и баданарката и хукна към къщата си.
А иди, че ги разбери жените! Хем вика, че иска да се оплеска, хем като й дадеш
да се оплеска, почва да реве. Бахти нелогичните същества.
Писна ми да варосвам и отидох да риголвам лозето. Докато риголвах,
Ескалибура ми лека-полека омекна като вишнева гъсеница. Замислих се върху
причините за това природно явление. Стигнах до извода, че моя Ескалибур се е
втвърдил под въздействието на външна сила, в случая – Шъруудския лес на красивата
мис Амалия Бартън. Но когато външната сила изчезна под въздействието на моето
джентълменство, Ескалибура остана в покой.
Излиза, че телата остават в покой, ако върху тях не въздейства външна сила.
Това трябва да си го запиша в тефтера с мъдрости.
Бахти умния пич съм!
Баси студа! Минус 4 градуса! Все едно не живея в Англия, а на Северния полюс.
Не смея да си подам носа навънка. Седя по цял ден пред камината, чета Шекспир и си
пия от гениалната плодова. Дали да не я регистрирам като марка? “Плодова
нютоновица” – добре звучи.
Майка ми още ми натяква за несбъднатите си компоти, ама аз въобще не я
слушам. Какво разбират дъртите от прогреса?
Да си приказва, каквото си ще, истината е, че избих рибата с тая ракия. Цялото
село се изреди да ме пита за рецептата. “Кво слагаш вътре?” – викат. “Ами плодове –
отговарям аз – и още нещо...” И се усмихвам загадъчно. “ Е, кажи рецептата, де!” –
викат селяните.
Да си издам рецептата? Те луди ли са? Да плюя на трийсетгодишните си усилия!
“Рецептата е много труд, много любов и много фантазия”, казвам аз загадъчно и
слагам още едно дърво в камината.
А Амалия още ми е сърдита след оня случай с варосването. Не ги разбирам това
жените.
58
Майка ми внезапно почина. Задави се с костилка от компот и умря.
Знам, че е тъпо да се говори така, ама май има възмездие.
След две седмици самота, днес привечер някой внезапно почука на вратата ми.
Навън виеше свирепа виелица, вятърът блъскаше по стъклата на къщата. Отворих.
Амалия! Красивата мис Амалия Бартън! Облечена пак в къса пола, червена като домат
“Биволско сърце”, носи малка елхичка. Как не й замръзват кълките в тоя студ, не знам.
– Още ли ми се сърдите, сър Нютон? – казва, а в очите й трептят полузамръзнали
сълзи.
– Никога не съм ви се сърдил, мис Амалия. Стори ми се, че вие ми се сърдите.
Влезте!
– Донесох ви елхичка. Знам, че сте евреин, ама все пак е Бъдни вечер.
Трогнах се. Никога не съм бил крайно религиозен и винаги съм се съобразявал с
местната култура. Все пак живея в Британия, а не в Сион.
Мис Амалия влезе и тъжната ми къщичка изведнъж грейна. Постави елхичката
до камината, върза върху клончетата й сушени сливи, пуканки и парченца от бирена
бутилка.
Сложи на масата сърмички, боб, пълнени чушки, ошаф. Аз налях по една
“нютоновица” и седнахме на масата.
– Наздраве, мис Амалия! Радвам се, че дойдохте. Съжалявам, ако съм ви
оскърбил в оня случай с варосването. Приемете искрените ми извинения!
– Не, сър Нютон, аз се държах неподобаващо. Моля вие да ме извините!
Какви лицемери сме това, британците! Истината е, че нито аз съжалявам за
поведението си, нито тя, ама се лъжем в очите от страх да не ни вземат за простаци.
– Както и да е – казах аз, – да забравим случилото се. Радвам се, че сте тук.
– Мой дълг беше да дойда. Все пак, вие сте най-близкият ми човек в селото, а
останахте сам след нелепата смърт на майка си. Не можех да ви оставя така в тихата и
свята коледна нощ.
– Да, наистина, мис Амалия, преживях тежка загуба.
Сложих на лицето си най-тъжната физиономия, на която бях способен, но
всъщност лъжех като циганин. Истината е, че когато майка ми умря, изпитах известно
облекчение, че вече никой няма да ми мрънка за компоти.
– Сър Нютон, вярвам, че майка ви сега ни гледа от небето. Тя не би искала да сте
тъжен. Нека не разваляме тихата и свята коледна нощ с мрачни мисли...
И внезапно запя. Сайлънт найт, холи найт. Помислих си, че или я е хванала
ракията, или е бахти откачената пичка.
Мисълта, че тая гад майка ми ме гледа от небето доста ми прееба настроението,
но в този момент, както пееше, красивата мис Амалия Бартън вдигна единия си крак
върху масата, потопи петата си в ошафа и за пореден път ми предостави перфектен
изглед към Шъруудския си лес.
Погледнах натам уж небрежно, но това, което видях, ме вцепени. Шъруудския
лес го нямаше! Беше поразен от внезапна, безмилостна сеч.
Там, където само преди два месеца се разлистваха горди непроходими гори, сега
беше пустош! Никаква растителност, само гол хълм, сякаш облян от влагата на току-що
спрял проливен дъжд.
Аз може да съм джентълмен, но съм преди всичко еколог. Гледката зарадва
сетивата ми, но възмути съвестта ми. Бях длъжен да попитам:
59
– Мис Амалия, къде ви е Шъруудския лес?
– Няма го, сър Нютон, сега на мода е обезлесяването. Не ви ли харесва?
Честно казано, харесваше ми. Но се замислих какво да отговоря. Ако кажа, че ми
харесва, вероятно ще бъда допуснат във влажната клисура между обезлесените й
хълмове. Ще изпитам няколко секунди мимолетно щастие. Но какви ще са
последствията?
Ами ако утре мис Амалия вземе та се похвали на други момичета, че съм й
харесал голите хълмове? И ако другите момичета решат да си обезлесят хълмовете, за
да привличат вниманието на мъжете? Какво ще стане тогава? Какъв ще е ефектът върху
световния климат?
Хълмовете ще престанат да задържат влага, в клисурите ще настъпи глобално
затопляне и не след дълго ще настане световна екологична катастрофа.
– Не ви ли харесва, сър Нютон? – повтори въпроса си красивата мис Амалия
Бартън.
Усетих, че от отговора ми зависи бъдещето на планетата. Хуманистът в мен
надви над звяра в мен и отговорът ми беше:
– Не, мис Амалия, не ми харесва. Тъгувам за Шъруудския ви лес.
Мис Амалия се разплака, скочи от масата, тръшна вратата и изчезна в коледната
нощ.
Не ги разбирам това, жените.
Днес, докато доих кравата, това животно внезапно откачи, хвърли един къч и
изрита ведрото с млякото. Ведрото отлетя на 15 метра! Побеснях, напсувах тъпата
крава и от яд я изритах по вимето. И в тоя момент тва гадно добиче хвърли още един
къч и ме изплющя в главата! Ритникът беше толкова силен, че отхвръкнах на 3 метра.
Зави ми се свят от удара, но в този момент ми хрумна нещо интересно. Ако приемем, че
кравата е ритнала мен и ведрото с еднаква сила, защо аз отлетях на 3 метра, а ведрото
на 15 метра? Хм.
Ведрото, пълно с мляко тежи около 14 килограма, а аз тежа около 70... Ами да!
То е пет пъти по-леко от мен и затова отлетя пет пъти по-далеч. Излиза, че ускорението
на дадено тяло е правопропорционално на силата, действаща върху него, и
обратнопропорционално на неговата маса. Хукнах към къщата да си запиша това
откритие в тефтера с мъдрости.
Бахти умния пич съм.
1 януари 1687
Как ме цепи главата... Снощи посрещахме новата година с бай Хенри. Той
донесе от неговото кисело зеле. Трябва да призная, че бай Хенри е майстор на ракията,
но киселото му зеле беше пълен провал – едно такова меко, сладникаво... абе, никакво.
Подозирам, че не го е претакал достатъчно или го е държал на топло. Аз извадих от
мойта ракия, нарязах сланина с червен пипер и се получи много приятно. Разказах на
бай Хенри за моите открития, прочетох му какво съм записал в тефтера за мъдрости и
той много се впечатли. Според него съм бил открил големи истини.
– Това твоето – вика бай Хенри – не са обикновени наблюдения. Това са закони!
Законите на Нютон, как ти звучи?
– Е чак пък закони – смутих се аз.
– Разбира се, че са закони – въодушеви се бай Хенри. – И ти трябва да ги
публикуваш в името на прогреса на човечеството. Ако не го направиш, историята няма
да ти прости.
60
Добър човек е бай Хенри, ама много бързо го хваща ракията и почва да говори
глупости.
В дванайсет часа отворихме шампанско, честитихме си новата година и играхме
дунавско хоро. После си разменихме подаръци. Аз му подарих едни вълнени стелки да
не му мръзнат краката, а той ми подари една много хубава швейцарска чекия с
тирбушон, ножичка и всякакви екстри. Има даже пластмасова клечка за зъби за
многократна употреба!
Много тъп сезон е зимата. През другите сезони все имам някаква работа по
градината, а сега дните се точат скучни и безкрайни. Дали пък да не взема наистина да
подредя откритията си в нещо като книжка? И без това нямам друга работа.
Седнах и ги подредих.
Ето как изглеждат:
Първи закон на Нютон (Закон за мекия, който понякога става твърд) Телата
остават в покой, ако върху тях не въздейства външна сила (това откритие го дължа на
красивата мис Амалия Бартън).
Втори закон на Нютон (Закон за отскачането при кравешки ритник)
Ускорението на дадено тяло е правопропорционално на силата, действаща върху него,
и обратнопропорционално на неговата маса (това откритие го дължа на кравата).
Трети закон на Нютон (Закон за нарастващата сила на крясъците по време
на скандал)
На всяко действие съответства равно по големина и противоположно по посока
противодействие (това откритие го дължа на скандалите с покойната ми майка).
Четвърти закон на Нютон (Закон за лайната)
От най-миризливите лайна се раждат най-ароматните плодове (това откритие го
дължа на лайната на кравата).
Дадох откритията на бай Хенри да си каже мнението и той изпадна във възторг.
– Публикувай ги – вика – това ще стане бестселър! Особено ако им сложиш
някакво яко заглавие!
– Ами аз си мисля заглавието да е “Записки на фермера” или нещо подобно.
– Много е банално – вика бай Хенри. – По-добре ги кръсти “Математически
начала на натуралната философия”. Звучи по-тежко.
– Ама какви са тия “Математически начала...”?
– Ба ли му майката? Важното е да хванем читателя с атрактивно заглавие... И
това за лайната го махни!
– Защо?
– Британците са консервативни читатели и няма да възприемат добре фекалната
тема. Ще ги шокира. Три закона са ти напълно достатъчни.
Умен човек е бай Хенри. Ще го послушам.
25 март 1687
Зимата най-после свърши. Излязох да ашладисам ябълката. Тъкмо зарязвах
калема, когато на оградата грейна красивото лице на красивата мис Амалия Бартън.
– Охооо, сър Нютон, откога не съм ви виждала. Надявам се, че се радвате на
добро здраве.
– Баба ми казваше: “Голо здраве – жива болест”, мис Бартън. Вие как сте?
– Много добре. Сливата ми цъфна.
– Поздравявам ви!
– Искате ли да я видите?
61
– Разбира се. Само да приключа с ашладисването.
– Ех, сър Нютон, винаги сте толкова зает. Ще ви остане ли някога време да
ашладисате и моята слива?
– С удоволствие, мис Бартън. А мога да ви науча и как да си я ашладисвате сама.
Елате!
Мис Бартън дойде до мен и ме погледна с огромните си сини очи. Тъкмо острех
калема с швейцарската чекия от бай Хенри. Мис Бартън хвана калема с нежната си
ръчица и този жест много ме развълнува.
– Много ви е твърд калема, сър Нютон – задъха се Амалия.
– Внимавайте да не ви порежа с чекията, мис Бартън. Швейцарска е.
– И как ашладисвате с този калем? – почти изстена Амалия и се изчерви.
– Много е просто. Забелвам кората на калема с чекията, наточвам го хубаво,
правя тесен прорез в кората на дървото и го набивам здраво вътре. Калемът пуска
соковете си в процепа, те се смесват със соковете на дървото и след няколко месеца то
ражда прекрасни плодове.
– Ох, колко хубаво говорите, сър Нютон – каза мис Амалия и дишането й още
повече се учести. – Нямам търпение да ми ашладисате сливата.
– За коя слива говорите, мис Амалия? За тази, дето ви е в задния двор ли?
– Оххх, може и в задния двор, сър Нютон – застена Амалия и стисна калема още
по-здраво – ама първо тази, дето е отпред... Оххх, колко ви е твърд калема...
– Ами като толкова го харесвате, мис Амалия, вземете го за вашта слива.
Подарявам ви го.
Изведнъж мис Амалия спря да стене и ме погледна в упор. Дълбоките й сини
очи се изпълниха с неочаквана омраза. Гласът й внезапно стана леден като острието на
чекията.
– И какво сега, сър Нютон? Няма ли да ми ашладисате сливата?
– Крайно време е да се научите сама да си ашладисвате сливата, мис Амалия.
Голямо момиче сте вече, не може цял живот да разчитате на помощта на съседите. Ако
искате може да ви стана консултант – вие ще си я ашладисвате, пък аз ще гледам и ще
ви давам акъл как да го правите.
– Онанист! – изсъска злобно мис Амалия, грабна калема, хукна към къщата си и
трясна вратата с всичка сила.
След малко от къщата се дочуха същите стонове, които ми беше споделила в
градината. Отначало по-редки и по-тихи, после все по-чести и по-силни. Накрая се чу
внезапен силен крясък и след него настъпи тишина.
Тая мис Амалия май наистина е откачена.
Ябълките узряха. Тая година реколтата е по-слаба, но все ще изкарам за стотина
литра ракия.
Златната пармена ще даде поне 60 кила ябълки, Зелената ренета – към 40.
Червената превъзходна я нападнаха гъсеници и не можах да я спася, ама и от нея ще
взема барем 10 кила.
Излязох в градината да бера. Хората от селото нямат навика да берат ябълки.
Мързеливи са и предпочитат да раздрусат дървото и след това да съберат нападалите
плодове от земята.
Аз обаче смятам, че при удара си в земята, плодовете преживяват известен
психологически шок, при който отделят адреналин от ужас и тоя ужас дава после един
леко кисел привкус на ракията.
62
Много пъти съм спорил на тая тема с други колеги овощари, но иди се бори с
традиционния британски мързел!
Подпрях стълбичката на Златната пармена и взех да бера внимателно и
методично – плод по плод. И както си бера, под дървото се появява красивата мис
Амалия Бартън. Ухилена до уши, все едно нищо не се е случило.
– Добър ден, сър Нютон, станаха ли ви ябълките?
– Станаха, мис Амалия, искате ли да опитате?
Избрах най-хубавата ябълка, откъснах я, избърсах я в ръкава си и й я подадох.
Мис Амалия се усмихна мило, взе ябълката и я захапа.
– Така сме като Адам и Ева в райската градина, сър Нютон. Само дето не сме
голи.
– Пази Боже, мис Амалия. Вашата голота би била прекрасна, но се опасявам, че
моята би изглеждала твърде отчайващо.
– Шегувате се. Такъв велик ум като вас не би могъл да изглежда отчайващо...
– А ако отнякъде се появи змията, дали няма да изпищите?
– Едва ли, сър Нютон. Мен и най-голямата змия не може да ме уплаши.
Замълчах и продължих с беритбата. Авторитетите в овощарската наука съветват
да не прекъсваме агротехническите мероприятия независимо от внезапно възникналите
обстоятелства. Мис Амалия дъвчеше с кеф, белите й зъби с възторг се впиваха в
месестия плод.
– Сър Нютон – заговори тя с пълна уста, – кои праскови са най-добри според
вас?
– Това е много коварен въпрос, мис Амалия. Давам си сметка, че повечето
съвременни овощари изтъкват предимствата на сорта “Елберта”. Но аз съм от старата
школа и залагам на “Късна Дупнишка”. Това е велик сорт! Харесва ми как соковете й се
стичат по брадичката ми, уханни и лепкави...Аз съм си олдфешън, както знаете.
– Не ви питам за сортове. Въпросът ми е – мъхнати праскови, или голи?
– Отново ще си позволя да изразя лично мнение, с което по никакъв начин не
ангажирам световната овощарска общественост. Личните ми предпочитания
категорично са на страната на мъхнатата праскова. В голата праскова няма дух, няма
характер, няма тайнственост. Голата праскова лъщи някак безсрамно. Много по-
вълнуващо е да докоснеш с устни мъхнатата повърхност, езикът ти да търси път между
власинките, да намери между тях влажната плът на плода, да не бърза да го захапва, а
просто да изсмуква соковете под ципата... да мляскаш, да сумтиш леко и да усещаш
дразнещото гъделичкане на власинките...
В този момент Амалия изпищя, една ябълка тупна върху главата ми и настана
пълен мрак...
...Не знаех къде съм, не можех да отворя очи, чувствах тъпа болка в главата, но
си спомнях много ясно, че съм треснат в главата от ябълка.
Питах се, защо ябълката падна точно върху моята глава? Какъв е тоя мой шибан
късмет? Защо не тресна кухата главица на красивата мис Амалия Бартън? Защо падна
върху главата на гения?
Дали Господ не е наредил така нещата, че да ме прецака? Не, не трябва да се
поддавам на вродената си мнителност. Мнителността е съсипала не един велик овощар.
Трябва да разсъждавам логично.
Всъщност като се замисля, всички ябълки падат рано или късно. Това, че моята
глава се е оказала на пътя на ябълката е просто някаква случайност.
Ама защо ябълките падат надолу? Защо не падат нагоре? Или настрани? Или в
някаква друга посока?
Значи има някаква сила която ги бута отгоре-надолу? Или ги дърпа отдолу?
63
Отворих очи и видях, че съм легнал по гръб под дървото. Върху мен в областта
под кръста ми беше приклекнала красивата мис Амалия и извършваше постъпателни
движения нагоре-надолу.
Усетих топлина под кръста. Чувал съм, че при триене се отделя топлина, а
очевидно с мис Амалия бяхме в ситуация на класическо триене, така че топлината беше
разбираема.
Гледах как прекрасната ми съседка пъшка в старанието си да запази постоянната
интензивност на триенето – триене, което изглежда беше важно за нея по някаква
необяснима причина.
Триенето беше с променлива честота – започна от около 7-8 херца, но
постепенно се ускори и достигна честоти 20– 25 херца.
Замислих се какви са тези сили, които привличат телата едно към друго. Защо
моето невзрачно овощарско тяло привлича красивото тяло на мис Амалия Бартън?
И защо главата ми привлече върху себе си падащата ябълка?
Има ли връзка между тези две природни явления: ябълката, която ме шибна и
странните движения на мис Бартън под кръста ми?
Излиза, че телата в природата са свързани от някакви невидими ластици, които
ги притеглят едно към друго. Излиза, че има всеобщо привличане!
Това трябва веднага да си го запиша в тефтера с мъдрости.
Внимателно хванах Амалия Бартън под мишниците, повдигнах я нагоре и я
преместих да седне до мен.
– Извинете ме, мис Бартън, но ми хрумна нещо много важно и трябва да си го
запиша в тефтера, преди да съм го забравил.
Обух бързо панталона си и хукнах към къщата.
Красивата мис Амалия Бартън остана да седи безпомощна под ябълката.
Прекрасното й лице беше обляно в сълзи.
64
Austrian Idol
19 март 1787
Днес цял ден работих върху новата ми опера “Дон Жуан”. Почнах я с идеята да е
комедия, но колкото повече разсъждавам върху дон Жуан, толкова повече се
убеждавам, че той всъщност е трагичен и много самотен образ. Сменя любовниците си,
не защото е лекомислен, а защото търси истинската любов. Любов, която никоя от тия
кокошки – доня Ана, доня Елвира или Зерлина – не може да му даде.
И затова дон Жуан умира сам като куче. Без да е усетил любовта, въпреки, че е
имал всички жени, които е пожелал...
Всъщност писането на опери ми е хоби. Работата, с която се прехранвам, е да
озвучавам празници на разни баровци. Обигравам сватби, кръщенета, рождени дни,
разводи.
Номерът е да улучиш точната плейлиста за точните хора. Това вече е въпрос на
психология. И това е предимството ми пред конкуренцията.
Салиери например е ял бой на много сватби, щото им пуска предимно негови
авторски парчета, от които ти иде да си прережеш вените.
А аз като отида някъде първо преценявам домакините. Провеждам с тях лек
опознавателен разговор, за да разбера какво харесват.
Напоследък най-много се харчат ретропарчетата: златните хитове на Бах,
Хендел, Вивалди. Втръснало ми е от тях, ама хората ги знаят, пеят ги, кефят им се.
Веднъж една мутра на рождения си ден си поръча осем пъти поред “Ораторията
Месия” и се сцепи от танци. Кво да ги правиш – клиенти...
Обикновено в разгара на купона им пускам някое мое по-ритмично рондо.
Примерно “Рондо ала турка”. То е приятна непретенциозна чалгийка и много му се
кефят. Зарибявам ги с моя музика. Все пак аз съм и композитор, не съм прост
озвучител.
Но никога не прекалявам с личното творчество.
Е, то си зависи от ситуацията. Сега например тоя Лемперхазе иска
дивертименто, изкомпозирано специално за него. Няма лошо, човекът плаща добре, ще
му взема парите, ама неприятното е, че ми се бърка в работата.
Иска след купона да му дам нотите, за да бил сигурен, че само той щял да
притежава това произведение.
Наивник! То ако стане хит, още утре ще го качат по торентите и ще го изтегли
половин Виена.
Нали така стана с “Малка нощна музика”.
Това е другата причина да ме мрази Салиери – моите парчета правят по 200-300
хиляди тегления от мрежата, а неговите никой не ги дърпа. Ама аз какво съм му
виновен. Да се научи да пише музика, а не да пише някакви чикии като “Данаидите”.
А и като диджей е некадърен. Веднъж бях на една сватба, дето той озвучаваше.
И като ги зачеса тоя пич с едни протяжни клавирни парчета – гостите направо се
успаха. После им избичи някаква безобразна кантата и кумът се вбеси, отиде при него и
почна да го псува.
Как няма да го псува! Салиери изобщо не усеща пулса на публиката, промяната
в настроението на хората, не си дава сметка за влиянието на алкохола.
65
Освен това той смята, че диджеят трябва да говори след всяко парче. И засипва
хората с абсолютно безполезна информация – говори им за тоналности, за хармонии и
те се отегчават.
Според мен добрият диджей трябва да мълчи като пукъл и да влиза от парче в
парче.
26 март 1787
Днес прочетох интервюто, което Салиери е дал за списание “Виенски
Попкрале”. Поради изключителната тъпота на това интервю, го препечатвам дословно
в дневника си.
“Антонио Салиери: Не съм продажен чалгаджия като някои”

– Господин Салиери, над какво работите в момента?
– Благодаря ви за този въпрос. Аз не работя, аз творя. За мен творчеството е
съдба. То е моята орисия. В момента довършвам новия си албум, който е нещо съвсем
различно от това, което съм правил досега. Много по-музикантски е и в него феновете
ми ще открият един много по-зрял и по-мъдър Салиери.
– Кога ще бъде промоцията на албума?
– Благодаря ви за този въпрос. Промоцията ще бъде скоро.
– Ще ни изненадате ли с нов клип?
– Благодаря ви за този въпрос. Да, ще ви изненадам. В момента довършвам
клипа към пилотния сингъл и трябва да ви кажа, че докато снимахме клипа, много се
смяхме.
– Какво мислите за съвременната виенска музика?
– Благодаря ви за този въпрос. Съвременната виенска музика лека-полека се
съвзема и сякаш излиза от кризата. Хората се връщат в концертните зали и искат да
чуят нещо смислено, а не простотии ала Моцарт. Вярвам, че добрата музика има
бъдеще, но за съжаление пазарът е много свит.
– Споменахте Моцарт. Как си обяснявате факта, че неговата музика е много
по-популярна от вашата?
– Благодаря ви за този въпрос. Споменах Моцарт напълно случайно, просто това
име ми попадна на езика. Не знам защо сте решили, че неговата музика е по-популярна
от моята. Аз съм си говорил с мои приятели и никой от тях не харесва Моцарт.
– Факт е, че неговата музика повече “се харчи”, ако ми позволите този
вулгарен израз...
– Позволявам ви го.
– На какво се дължи това според вас?
– Благодаря ви за този въпрос. Първо – не съм сигурен, че музиката му повече се
харчи, защото, както вече казах, никой от моите приятели не го слуша. А аз имам доста
приятели. Но по-важното е друго: Моцарт прави една елементарна, просташка музика,
която гъделичка низките страсти на публиката и то на необразованата публика. Той
вкарва в творбите си долнопробни ориенталски мотиви – вземете “Рондо ала турка”,
вземете “Отвличане от сарая”. Защо от сарая, питам аз? Защо не от Версай, или да
речем от Тауър?
– Защо наистина?
– Благодаря ви за този въпрос. Ще ви кажа защо. За да може пияните виенски
мутри да въртят гьобеци на тези чужди на нашата европейска култура ритми, затова.
– Какво мислите за нелегалните сайтове, които разпространяват музика без
платени авторски права?
66
– Благодаря ви за този въпрос. Ще ви кажа какво мисля. Мисля, че пиратството
ограбва. Онзи ден случайно влязох в един такъв сайт и свят ми се зави. Гениалните ми
“Данаиди” са изтеглени 43 пъти! Значи съм изгубил 43-ма потенциални купувачи на
труда ми... Айде, оставете ме мене, аз съм утвърден композитор, гладен няма да остана,
но има млади талантливи колеги, които се опитват да живеят от музика. И не могат,
защото трудът им е ограбван ежедневно с тия емпетройки. А държавата, вместо да
защити правата им, нехае.
– А как ще коментирате факта, че всяко от произведенията на Моцарт има
по над сто хиляди тегления?
– Абе, стига с тоя Моцарт! Какво ми говорите само за него! Той има нелегални
доходи. Ходи по сватби, по рождени дни и взема пари на ръка, без да плаща данъци.
– Трудно ли е да запазиш идентичността си в унифицирания свят на
попкултурата?
– Благодаря ви за този въпрос. Много е трудно. Но изкуството е въпрос на
характер. Често мои приятели са ми казвали: “Антонио, защо вървиш срещу течението?
Защо се мъчиш да създаваш възвишена музика, когато няма кой да я оцени? Не можеш
ли и ти да пишеш чалги?” А аз се усмихвам и им казвам: “Мога, но не си го позволявам,
защото поколенията няма да ми го простят. Аз не мога да бъда продажен чалгаджия,
защото имам мисия”.
– И за финал – какво е посланието ви към нашите многобройни читатели?
– Благодаря ви за този въпрос. Вашите читатели са модерни и образовани хора и
те със сигурност си дават сметка, че чалгата е обречена. Времето й изтича, но е нужна
държавна политика, която да подкрепи истинските творци. Нужни са ни нормални,
неподкупни медии, а не такива, които насаждат вкуса към пошлото. Знаете, че повечето
медии са продажни, няма какво да се лъжем. За щастие вашата не е от тях. Тя подкрепя
стойностната музика и истинските духовни ценности в една епоха на бездуховност.
– Благодаря ви за това интервю.
– И аз ви благодаря.
31 март 1787
По принцип не давам интервюта, но простотиите на Салиери ме изнервиха,
затова дадох интервю за списание “Нов виенски фолк”. Ето го:
“Моцарт: Салиери е комплексиран нещастник”

– Господин Моцарт, преди няколко дни в едно свое интервю Салиери ви
нарече просташки композитор. Как ще коментирате това?
– Кой ме е нарекъл просташки композитор?
– Антонио Салиери.
– Кой е той? (смее се)
– Ще ви задам въпроса си по друг начин. Има ли вражда между високото
изкуство и попкултурата?
– Откъде да знам? Питайте Салиери.
– Питам вас.
– Ами враждите ги създават неудовлетворените хора, госпожице. Създават ги
лузърите, които си търсят всякакви оправдания за некадърността си. Нали знаете
поговорката за кривия...
– Знам я, да. На кривата ракета космоса й е виновен...
– Аз я знам като: “На кривия хуй вълната му пречи”. (смее се)
– (изчервява се) Какво искате да кажете?
– Искам да кажа, че на Салиери вероятно му е крив хуя. (смее се) Шегувам се.
67
– И все пак как ще коментирате изказването му, че сте просташки
композитор?
– Вижте, скучно ми е да коментирам изказванията на някакви несретници. Не
може да ми слага етикети някакъв комплексиран нещастник, известен само сред част от
роднините си.
– Определяте го като нещастник?
– Не аз. Публиката го определя така.
– Но все пак той е утвърден композитор, лауреат е на много конкурси...
– На кои конкурси е лауреат? Може би единствено на конкурса на глухите
гугутки. Наградите нищо не означават. Вижте колко тегления от интернет имат
неговите бездарни парчета – по 20-30. Предполагам, че той сам си ги тегли по няколко
пъти (смее се). А моята “Малка нощна музика” само за месец има над 200 хиляди
тегления. Това какво ви говори?
– Нима ви радва фактът, че музиката ви се краде?
– И да ме радва, и да не ме радва, фактът е, че се краде. Така че по-добре да ме
радва. Да, много хубаво ще е да се пазят авторските права, ама това не е мое
задължение, а на тия дето взимат заплати, за да пазят авторските права. Аз какво мога
да направя срещу хората, дето ми теглят емпетройките? Да им счупя клавиатурите ли?
– Но вашите колеги единодушно подкрепят борбата с пиратството.
– Как я подкрепят? Като мрънкат? Мрънкането не е подкрепа. Между другото
забелязали ли сте, че най-много мрънкат тия, дето никой не ги краде. Щото кво да
откраднеш от празна къща? (смее се)
– Да поговорим за личния ви живот.
– Нещо по-жълтичко ли ви се иска?
– Вие сте публична личност. Нормално е читателите ни да се интересуват от
личния ви живот...
– Не е нормално. Аз не се интересувам от личния живот на читателите ви.
– Много жени ви харесват...
– Ами харесват ме, да. И аз ги харесвам. А Салиери не ги харесва (смее се)
– Не ги ли харесва?
– Ами виждали ли сте го с жена?
– Значи си пада по мъже?
– А, това вие го казахте (смее се)
– И за финал – какви са вашите бъдещи творчески планове?
– Бъдещите ми творчески планове са да продължа да харесвам жени.
3 април 1787
Подозирам, че Зюсмайер спи с жена ми. Непрестанно се върти около нея,
засипва я с тъпи комплименти, а тя ми изглежда някак смутена в негово присъствие.
Нормално е да го харесва – той е с десет години по-млад от мен, има добри обноски и
нелошо чувство за хумор, а и пакетът му е голям. Е, като композитор е кръгла нула, но
Констанце никога не е разбирала от музика. В дребното й еснафско мозъче няма нищо
друго освен рокли, обувки и курове.
Защо изобщо се омъжих за нея? И как допуснах да ми сложи рога?
Мислех си да поговоря с нея за Зюсмайер, но се отказах. Такъв разговор би бил
твърде унизителен за мен. Аз съм великият Амадеус и би трябвало да съм над тези
неща.
Честно казано в момента съм по-ядосан на Зюсмайер, отколкото на нея. Това
копеленце го прибрах буквално от улицата. Беше ученик на Салиери и дойде да ми
реве, че Антонио не може да го научи на нищо. Взех го от съжаление. Антонио само му
68
взимаше парите, а не го беше научил дори как се пишат ноти. А само след година
уроци при мен, Франц Зюсмайер започна и да композира. Е, композициите му са доста
постнички и аматьорски, но аз не мога да му вдъхна талант. Мога само да го науча на
занаят и да го възпитам в добър вкус.
И как ми се отблагодарява тоя нещастник? Като ебе жена ми. Каква мерзост!
7 април 1787
Днес при мен пристигна нов ученик. 17-годишен надъхан пич от Бон. Казва се
Лудвиг ван Бетовен. Много е амбициозен и ми сподели, че имал идеи как да промени
структурата на класическата симфония. Щял да замени менуета със скерцо и да
използва някакви “паралелни квинти”.
Това младите винаги искат да впрегнат коня пред каруцата. Абе научи се първо
да композираш елементарни песнички, па после тръгни да правиш революции в
симфонията... Всеки си мисли, че музиката започва от него.
След това ми изсвири на клавесина едно мотивче в до минор, което той е
озаглавил “Съдбата чука на вратата”. Мотивчето е “Сол-сол-сол-ми бемол, фа-фа-фа-
ре”. Не е лошо като начало, от това може да излезе някаква весела песничка, но Лудвиг
твърди, че тези тонове били заредени с драматизъм! Голям чешит.
Изобщо тоя Бетовен не е лошо момче и изглежда има някакъв талант, но е глух
като кантонерски петел. Нищо не чува и се налага да му крещя като луд.
Вече и глухите почнаха да композират. Накъде върви музиката?
10 април 1787
Станах рано, хапнах набързо два кроасана и тръгнах към операта. Пристигнах
цял час преди началото на репетицията и видях, че в кафето седи новата
виолончелистка. Беше сама, пиеше кафе латте, а невероятните й котешки очи гледаха
отнесено през прозореца.. Приближих се до масата, кимнах учтиво и попитах:
– Свободно ли е?
Тя се стресна от унеса, в който беше изпаднала, усмихна се и каза:
– Да, заповядайте.
Седнах. Ръцете ми се изпотиха от вълнение.
– Казвам се Йоханес Хризостомус Волфганг Теофилус Моцарт.
– Приятно ми е – Мартина Хилдегард Браухич фон Хандерсхайм.
– Хандерсхайм? Това не е ли в Шварцбург-Зондерсхаузен?
– Не. Намира се във Вестбрауншвайг, близо до Густенхолц-Кьомерлинг.
Всъщност съм родена в Хелмшероде, но родителите ми са от Мекленбург-Щрелиц.
– Така ли? Какво съвпадение! Аз имам един братовчед там. Казва се Ото Кайтел
Курцщрумпф фон Дубенбубен. Голям турист. С него неведнъж сме ходили в
Алткройцгебирге над Румпелхумпелбах. Пътеките са стръмнички, но при ясно време от
Клайнерфуксшьоншпице се открива разкошна гледка към Тийфбруненаугензее.
– Нима?
– Да. Веднъж си правихме пикник там с едни месари от Шаумбург-Липе
Фюрстентум, които се оказаха долни пияници. Пяха йодлери, докато прегракнаха.
– Мразя йодлери.
– И аз.
– Много са селски.
– Да. Между другото имате очарователен нидерландски акцент.
– Учила съм три години в Хертогенбосх при леля ми Лизелоте ван Мекендупен.
Нейният прапрадядо е един от идеолозите на Утрехтската уния…Та от Хертогенбосх
ми остана този акцент. Това леко хъхрене.
69
– Веднага го усетих.
– Мислех си, че вече не ми личи, но вие имате изумителен слух.
– Професия.
– Пишете ли нещо ново в момента?
– Предимно халтури. Аз съм комерсиален композитор.
– В това няма нищо лошо.
– Само с опери не се живее. Сега пиша едно дивертименто по случай рождения
ден на Густав Вилхелм Швайнщайг Лемперхазе.
– Не ми говорете за този. Много е надут.
– Е, богатите са такива.
– Какво дивертименто пишете?
– И аз вече не знам какво. Три пъти го преправям и все не му харесва. Не искал
да е в до мажор, а в сол минор.
– Простак.
– Абсолютен. Опитах се да му обясня, че сол минорът вече е демоде, но той
настоява.
– Може ли да го погледна?
– Разбира се.
Извадих нотите от чантата си и й ги подадох. Тя ги зачете, усмихна се, а след
малко взе да се смее с глас.
– Гениален сте, Волфганг. Тоя внезапен фа диез в шейсет и втория такт направо
ме разби! Как ви хрумна? Изобщо как може да пишете толкова зашеметяваща музика?
– А на вас не ви ли тежи да мъкнете всеки ден това виолончело?
– Свикнала съм. Пък и усещането да свириш на виолончело е много… как да
кажа… еротично.
– Така ли?
– Ами да. Когато го поставя между краката си и започна да свиря, вибрациите му
тръгват по бедрата ми и… усещането е като при секс.
– Докато свирите?
– Да.
– Не мога да повярвам.
– Не вярвате, защото сте мъж. Не сте ли си забелязали, че 90 процента от
изпълнителите на виолончело са жени?
– Не се бях замислял за това. Значи искате да кажете, че когато свирите, това ви
възбужда?
– Не винаги. Зависи от музиката. Когато свиря Салиери, нищо не усещам. Той е
антиеротичен.
– Разбира се.
– Но когато свиря ваши творби, често стигам до оргазъм. Веднъж даже, след
едно представление на “Сватбата на Фигаро” не можах да стана от стола да се поклоня,
защото бедрата ми бяха абсолютно мокри.
Гледах я изумен и не можех да повярвам, че ми разправя такива неща. Не бях
сигурен, че това, което ми казва, е истина, но беше очевидно, че ме сваля.
11 май 1787
Днес играх снукър с копеленцето Зюсмайер. Много по-добър съм от него и
обикновено го спуквам от бой, но днес играта ми не вървеше и му позволих по
елементарен начин да ми вземе три поредни фрейма.
70
През цялото време, докато играехме, си представях как го слага на жена ми, как
я шиба върху масата за снукър и как развратната кучка Констанце грухти от
удоволствие, разпаряна от огромния му член.
Ръцете ми се разтрепериха от гняв и започнах да осирам съвсем елементарни
топки. Даже в петия фрейм изтрещях с такава сила кю-бола, че той изхвръкна от
масата.
– Добре ли сте, учителю? – попита ме Зюсмайер.
– Добре съм, Франц. Просто днес не ми е ден.
– Искате ли да спрем?
– Да, хайде да отидем да пийнем по нещо. Аз черпя.
Седнахме в бара на снукър-клуба и поръчах две големи уискита. Пиехме
мълчаливо, а аз го гледах как устните му се впиват в ръба на чашата и си представях
как тия устни смучат зърната на Констанце.
– Франц, винаги съм се чудел, как може млад, красив, талантлив човек като теб
да си няма гадже. Момичетата те харесват...
– Така е, учителю, харесват ме, но аз съм се посветил изцяло на музиката.
Любовта изисква свободно време, а аз го нямам. За мен е истинско щастие, че съм ваш
ученик и искам да взема всичко, каквото мога от контактите с вас.
– Ти наистина вземаш всичко, каквото можеш, Франци.
– Благодаря ви, учителю.
– Но да вземеш и жена ми, ми се струва вече прекалено. Тъпо е да ебеш жената
на учителя си, Франци. Не е джентълменско.
– Как може да си помислите такова нещо, учителю? За мен Констанце е светица.
– Светица е, да. Светица, която си вдига полата веднага щом види по-голям кур
от тоя на мъжа си. Но аз не обсъждам нея, Франци. Тя е курва, отдавна го знам.
Обсъждам теб. Интересно ми е как си стигнал до идеята, че щом Моцарт те е взел от
улицата и те е ограмотил музикално, това ти дава правото да ебеш жена му?
– Учителю, съжалявам, но това не е истина. Констанце...
– Изобщо не ми пука за Констанце. Тя си го търси. Ако не си ти – ще е някой
друг. Ненаситната й путка изобщо не се интересува дали си перспективен композитор
или безперспективен кочияш. Тя така или иначе ще си вземе своето. Но ми пука за теб.
Защото, когато дойде при мен ти ми каза, че искаш да правиш музика и аз ти повярвах.
И те обучавах с цялото си сърце, без да ти вземам пари, защото мислех, че искаш да
бъдеш музикант. А ти всъщност си искал да бъдеш ебач на престижни путки...
– Учителю, това не е вярно...
– Такова е мисленето на всички посредствени селяни като теб, Франци. Да сте на
далавера. Да ебете някакви жени, пък друг да им плаща разноските. Докъде ще
стигнете така?
Зюсмайер ме гледаше като зяпнал роял. Станах, платих сметката и го оставих да
мисли върху думите ми.
Ако изобщо е способен да мисли.
19 май 1787
Партито на Лемперхазе мина страхотно. Всички много се забавляваха и забих
доста авторски парчета. Мартина стоеше близо до сцената и не сваляше поглед от мен.
Направих към три часа и нещо програма и изкарах половин час бисове само с мои
парчета.
Когато слязох от сцената, бях задъхан и развълнуван като гладиатор след тежка
битка. Една нежна ръка ме докосна по лакътя. Мартина.
71
– Волфганг, вие сте невероятен диджей. Не съм виждала досега такива скречове.
Имате страшно бързи пръсти.
– Благодаря ви. Всичко зависи от публиката. Когато има добра публика, нещата
се получават. Има някаква магия.
– Кой ви е учил да правите скречове?
– Никой. Сам съм се учил.
– Аз също се опитвам да правя скречове, но не е същото.
– Така ли? Къде се опитвате?
– У дома. Зимните виенски нощи са твърде дълги за едно самотно момиче.
Изкъпвам се, лягам в кревата, облизвам пръстите си и започвам баааааааавничко да си
правя скречове. После сменям темпото, правя ги по-бързички, после пак бавни...
– Да сменяш темпото е голямо изкуство, Мартина. Да започнеш с едно
неангажиращо анданте модерато, после с лекота да смениш към адажио и да завършиш
с едно възторжено алегро виваче, при което пръстите ти препускат като вихрени диви
коне върху росата...
– Да...
– Най-важното е да имате леки пръсти.
– Моите за съжаление са позагрубели от струните на виолончелото. Мазолести
са и леко драскат. Затова, когато си правя скречове, си представям вашите пръсти,
Волфганг.
– Моите пръсти имат навика да почукват. Така са научени от клавесина.
– Точно това почукване в адажиото ми липсва, Волфганг. Само въртене не стига,
трябва и почукване. Без него не мога да стигна до края. Как ми се иска някой път вие да
ми направите един скреч...
– Я да ви видя пръстите!
Взех малката й ръчичка и нежно прокарах връхчетата на пръстите си по нейните.
Наистина бяха грапавички от натискането на струните, но това ми хареса. Когато човек
е влюбен, намира очарование дори в такива простотии като мазолите.
Пийнахме още шампанско, после я изпратих и прекарах нощта в нейната
квартира. Правих й скречове до три след полунощ, а тя виеше като сопрано в опера на
Салиери.
Заспахме изтощени, а на сутринта Мартина ми каза, че съм гений.
Е, аз това си го знам.
72
Софт, Хард, Грим
Вилхелм:
Пак сме закъсали за пари. От три седмици ядем само картофи и зеле, и нямаме
пари за бира. Трябва да предприемем нещо. Седнахме да си поговорим с брат ми и той
ми предлага да почнем да издаваме списание. Сега много се харчели лайфстайл-
списанията.
Попитах го какво значи “лайфстайл” и той ми обясни, че това е списание с голи
мацки, реклами на коли и джинси и някакви леки забавни текстове между тях. Идеята
на Якоб е списанието да се казва “Гримхаус”.
Проблемът според мен е, как ще навиваме мацките да се събличат голи. Аз съм
много зле в това отношение. Якоб обаче смята, че съседката Барбара щяла да се
съблече дибидюс без проблем.
Барбара наистина има страхотни цици, но аз смятам, че повече ще се харчат
комиксите. Германците са особен народ – най-много се кефят на картинки с тъпи
смешки.
Скарахме се и Якоб каза, че съм много загубен и нищо не разбирам от бизнес.
1 март 1814
Якоб:
Брат ми е голямо лайно. Закъсали сме за пари, а той ми се прави на творец.
Според мен единственото, което може да ни извади от мизерията, е лайфстайл-
издание. Да има повече голи мацки... Сексът продава.
И най-важното е не да навием Барбара да се съблече, а да завъртим някакъв
сюжет около нея. Примерно тя е принцеса, заключена в някаква кула и любовникът й
не може да влезе при нея да я оправи. Тогава тя спуска от кулата дългите си коси
(косата на Барбара стига почти до прасците й), тъпкачът се качва по косата й и я
изчуква. Хем е приказно, хем с това дърпане на косата, става малко садо-мазо, нали?
Трябва обаче да й измислим някакъв псевдоним, щото това Барбара звучи много
селско. Може да я кръстим примерно Рапунцел.
Брат ми уредил печатница – щял да ни го печата някой си Гутенберг. Бил голямо
име в бранша, навремето дядо му бил открил печатната машина.
Общо-взето нещата потръгват, но на първо време ще ни трябва спонсор. Имам
един съученик Хорст, който беше пълен тъпак в училище, ама като завърши се хвана в
месарницата на баща си и сега е един от най-големите производители на вурст в
Бавария. Видяхме се и той много хареса идеята ни и е готов да рекламира в първия ни
брой. Обаче настоява да интегрираме неговите продукти в сесията на голата мацка.
Казах му, че няма проблем. Ще сложим на врата на мацката огърлица от
вурстове и някакво лого от сорта: “Дебел вурст – мечта за всяка домакиня”. Хорст каза,
че според него това е страхотна идея.
23 април 1814
Вилхелм:
Подготвяме първия брой. Барбара верно се съблече без възражения и ни позволи
да я рисуваме от натура. Рисувах с разтреперани ръце. Циците й наистина са приказни.
Обаче тия грозни вурстове на врата йразвалят цялата картинка. Ама няма как – вече сме
взели парите.
73
Стигнахме до момента, когато идва принцът и се сетихме, че не сме наели човек
за тази роля. Якоб вика: еми тогава аз ще съм принцът, важното е да потръгне бизнесът.
Съблече се и стана тъжна картинка. Кво да му рисуваш на Якоб? Увисналото
шкембенце ли, хилавите рамене ли или невзрачния пенис? Мъка!
Както и да е, поразкрасих го за нуждите на медията. Все пак продаваме мечти, а
не реалност, нали?
След края на сесията поканихме Барбара на вечеря. В смисъл, че купихме
няколко бири и тримата седнахме да изядем вурстовете. Аз разказах няколко от моите
тъпи вицове, а Барбара учтиво се засмя. Мисля, че ме харесва.
25 април 1814
Якоб:
Барбара е страхотна! Показа ни всичко, каквото искахме да видим. Но с Вилхелм
се скарахме жестоко на естетически теми. Той смята, че на картинките трябва да й се
виждат само циците, а надолу да е по гащи. Щото като било по-софт, било по-
възбуждащо. Е, не е ли пълен идиот Вилхелм? Има ли нещо по-възбуждащо от една
натурална, хубаво разкрачена чисто гола жена?
Вилхелм обаче се запъва и ми разправя, че германците били консервативни и
щели да се шокират от това нещо. Щели сме да отблъснем рекламодателите. Ние и без
друго не сме фрашкани с рекламодатели. Засега сме хванали за клиент само Хорст с
неговите вурстове.
Понеже с Вилхелм така и не се разбрахме дали да сме софт или хард издание,
решихме да хвърляме чоп. Спечелих аз.
Ликувайте читатели, идва първият брой на “Гримхаус” с чисто голата Барбара!
25 април 1814
Вилхелм:
Брат ми е тежък сексманиак. Настоява да правим порноиздание, а аз смятам, че
нещата трябва да са по-загатнати, по-естетски. Да гъделичкат възприятията, а не да ги
бомбардират. Много по-възбуждащо е да си представяш какво има под гащите,
отколкото направо да го видиш. Ама не можах да се наложа.
Пък и цяла седмица се разправям с печатницата. Тоя Гутенберг, дето го пазарих
за печатането прави само проблеми. Не знам какво е открил дядо му, ама тоя е пълен
нещастник с огромно самочувствие.
Постоянно е пиян и трябва да му висиш на главата, за да не обърка нещо. Вчера
нещо прецакал цветоотделките и Барбара излязла с лилава коса и червени очи като
някакво чудовище. А Гутенберг ми разправя, че това било нарочно и така било по-
естетско. Идеше ми да му разбия главата.
3 май 1814
Якоб:
Първият брой изби рибата.Тиражът свърши за ден и половина и сега ще пускаме
допечатка. Само Гутенберг леко ни прецака с корицата. Напил се човекът, объркал
нещата и вместо заглавието “Гримхаус”, турил на корицата заглавие “Немски
приказки”.
И ми се извинява и ми вика: претрупан съм с работа, печатам сума ти неща,
вчера ме засилиха за един сборник с приказки и съм разменил заглавията.
Ама това е малкият дявол. Добре, че не е пуснал в книгата с приказки
илюстрациите на Барбара, че тогава щяхме да закъсаме.
74
Сега проблемът е, че щом веднъж сме тръгнали с такова заглавие на списанието,
не бива да го сменяме. Читателите ни вече ще търсят “Немски приказки”. Какво пък –
не е чак толкова лошо име за лайфстайл-издание.
Отново се скарахме с Вилхелм. Аз му предлагам да направим картинките като
комикс. Да излизат балончетата от устите на героите и вътре да пише: “Йа, йаааа!”,
“Вундърбааа”, “Шприц мих, шприц мих!” и т.н. Но той се запъва и твърде, че така щяло
да стане много мръснишко. Егати задръстеняка!
16 май 1814
Вилхелм:
Тъпо ми е да си го призная, но брат ми май излезе прав. Хардпорното се харчи
повече от софта. Може би читателите ни още не са дораснали за по-изискана еротика.
Опасенията ми за рекламодателите също се оказаха напразни. След първия брой
ни се обадиха от 18 фирми с оферти да рекламират при нас.
Засега най-много предлагат от една шивашка фирма. Много харесали рекламата
на вурста и искат и техните продукти да бъдат интегрирани в някаква рисувана сесия.
Трябва да измислим някакъв сюжет.
17 май 1814
Якоб:
Измислихме го. Главният герой е млад, добре сложен пич с псевдоним
“храбрият шивач”. Шие с бързата си игла жените отпред, отзад, отвсякъде.
На колана му пише: “седем с един удар”. Фотосесията е групово порно в
шивашко ателие – той със седем мацки. Логото ще бъде “Вкарай иглата дълбоко!”
25 май 1814
Вилхелм:
Направихме сесията. Добре стана. Жените са красиви, момчето е добре сложено.
Е, на мен ми се отели вола от работа, щото да нарисуваш осем човека във всякакви пози
си е хамалогия. Ама стана добре. И рекламодателите са доволни.
Друг е въпросът, че в света не съществува мъж, който може да задоволи
едновременно седем жени. Но ние все пак продаваме мечти, нали?
5 юни 1814
Якоб:
И тоя брой стана голям хит. Оказва се, че груповият секс присъства във
фантазиите на повечето германци. Но Вилхелм ме притеснява. Затворил се е в себе си,
не говори, изглежда уморен. Дори ми спомена, че иска да се отказва. Мисля, че
рисуването го изтощава.
7 юни 1814
Вилхелм:
На път съм да се откажа. Списанието върви много добре, печелим пари, но
рисуването ме изтощава. Пък и не съм убеден в това, което правя. Ще ми се да е малко
по-изискано, малко по-художествено. Натуралният секс ме отвращава. Предложих брак
на Барбара.
19 юли 1814
Якоб:
75
Получихме писмо от някакъв французин, на име Луи Дагер. Бил голям фен на
изданието ни и искал да се включи в екипа ни.
Така е, като тръгвахме никой не ни помагаше, даже се наложи аз да позирам за
първата сесия с Барбара, а сега всеки се опитва да се присламчи към успеха ни. Както и
да е.
Това, което ме заинтригува в писмото му, е че той твърди, че е открил нов метод
за изображение на мацките, който спестява рисуването. Той го нарича “фотография” и
обяснява подробно в писмото си какъв там бил принципът, но нищо не разбрах от
метода му.
По-важното е, че ако това се окаже вярно, няма да се налага Вилхелм да рисува
като изоглавен и може би ще живне. Поканих го тоя Дагер да видим какво е измислил.
Вилхелм:
Този странен французин е гений. Дойде при нас и заяви, че е измислил нещо,
което той нарича “фотография”. И предложи да ни “фотографира”. След като ни увери,
че това е абсолютно безопасно за здравето ни, той разгъна някакъвв странен апарат,
накара ни да застанем с Якоб пред нея, вкара в апарата някаква сребърна плака, после
една лампа, светна, нещо изпуши, той извади плаката и каза, че му трябва тъмна стая.
Затвори се в банята и след един час донесе изображението.
Това, което видяхме, беше смайващо. На хартията бяхме аз и брат ми в
абсолютно точно изображение, сякаш изваяно от гениален художник. Всеки детайл,
всяко косъмче от кичурите ни беше такова, каквото е. Взехме картината му и
застанахме пред огледалото. Това не е възможно. Между огледалото и образа върху
хартията нямаше НИКАКВА разлика. Апаратът на Дагер беше запечатал всичко.
Хвърлихме се да го прегръщаме и се напихме от радост.
Якоб:
Дагер е гений. Той постигна мечтата ми – да пресъздадем красотата на секса,
каквато е. Без всякакви компромиси.
Извиках Барбара да я фотографира. Тя е суеверно момиче и доста се дърпаше и я
беше страх от апарата, но за половин кило винервурст се нави.
Дагер я фотографира и когато видях фотографията му, щях да се разплача. Какво
съвършенство! Уловена е всяка гънка на сластното й тяло, всяко косъмче на интимното
й окосмяване.Този тип изображения ще предизвикат революция в медиите.
Вилхелм:
За следващия брой решихме да направим лесбийска сесия. Обаче фотосесия!
Луи ще направи картинките. Момичетата са с псевдоними Белоснежка и Червенорозка.
Белоснежка е с белоснежни цици, а Червенорозка е с червенорозов клитор.
И двете са студентки в Хайделбергския университет. Вътрешен дизайн,
разбираш ли.
Вкъщи имам тежки семейни проблеми. Барбара всеки ден ми прави сцени на
ревност, скубе коси, троши чинии – страшна работа. Според нея аз едва ли не
преспивам с всички момичета, които ни позират. Как да й обясня, че съм
професионалист и никога не смесвам професията с личния живот?
76
Якоб:
Луи ни изстреля в космоса на издателския бизнес. Заради фотографиите качихме
тиража пет пъти. Тези изображения са изумителни. Все едно гледаш живи хора.
Е не виждам вече кой може да ни бие на лайфстайл-пазара. Уволних печатаря.
Тоя пич не изтрезнява, мама му стара. Оная вечер отивам в печатницата, а той се напил,
изпикал се върху макулатурите и ми крещи: “Ти знаеш ли кой съм аз? Аз съм внук на
Йоханес Генсфлайш цур Ладен цум Гутенберг!” Странен човек – хем е пиян като гъз,
хем си помни цялата фамилия.
Напсувах го и го уволних. Сега с брат ми се чудим дали да търсим друг печатар
или да инвестираме част от печалбата в наша си печатница.
Вилхелм:
Купихме си печатница. Втора ръка, ама много запазена, пък и дават шест месеца
гаранция.
Тиражът на списанието продължава да расте. Получаваме много писма от
читатели. Искат по-извратени неща. Големи мръсници се оказаха нашите сънародници.
Сега сме им приготвили един сюжет с инцест и матуре-олдер. Брат и сестра се загубват
в гората и попадат в къщата на перверзна бабичка. И там се почва едно диво чукане.
Ще го кръстим “Хензел и Гретел”.
Якоб има идея да направим конкурс, озаглавен “Grimgirl of the year”. Читателите
да изберат най-сексапилната мацка, която сме снимали през годината и да й дадем
някаква награда. Името на конкурса ми харесва. Звучи като “Dreamgirl of the year”.
Якоб:
Тоя Луи Дагер, освен че е гениален фотограф, започна да предлага и сюжети.
Разправя ми за някакъв френски автор от миналия век – Шарл Перо, който пишел
страхотни мръсотии и много се харчел.
Имал някакъв история за една принцеса, която се убола с вибратора си и заспала
вечен сън. Обаче дошъл млад надарен принц, ударил й една патка и тя се събудила.
Бил писал и някакво фуутфетиш порно със стъклени обувки, за някоя си
Пепеляшка.
Но най-якото е за някакво котенце в чизми. Пуси в чизми, това направо ме разби.
Това са много силни сюжети, и трябва да ги разработим. Пък и тоя Перо е умрял
отдавна, така че няма да имаме проблем с авторските права.
Вилхелм:
Проведохме конкурса “Grimgirl of the year”. Добре се получи, спечели 19-
годишната Урсула, дето я снимахме като Белоснежка. Тя не че е най-сексапилната, ама
Якоб преспа с нея и реши да й даде наградата.
Заради този конкурс имах тежки разправии с Барбара. Искаше и тя да се явява.
Аз обаче бях категоричен: тя вече е омъжена жена и няма място по такива конкурси.
Само аз мога да се радвам на голото й тяло.
Барбара изпадна в истерия. Ти, вика, си задръстен бюргер, това тяло си е мое и
мога да правя с него, каквото си поискам.
Какво неблагодарно същество. Аз я измъкнах от мизерния й живот, дадох и
добър стандарт и престижен живот, а тя да ме обижда така.
77
Казах й, че ако се яви на конкурса, ще се разведа с нея, и тя престана да ми
мрънка.
Брат ми ме притеснява. Успехът го направи друг човек. Повярвал си е, че е едва
ли не някакъв господ на съвременната преса. Пуши дебели пури, сменя колите си всеки
месец и преспива с всичките ни фотомодели.
Почнал е и да шмърка кокаин и вече изобщо не се вясва в редакцията. Опитах се
няколко пъти да проведа сериозен разговор с него, но той е неадекватен. Боя се, че ще
свърши зле.
Якоб:
Боя се, че ще свърша зле. Тия наркотици ще ме довършат. Ама без тях не знам
как ще издържа на напрежението. Като си помисля какво преживях само през
последната година! Тръгнах от нищото, а сега съм един от най-богатите и най-
уважания мъже в Германия. Сменям колите си всеки месец, спя с най-красивите жени.
И всичко това постигнах единствено благодарение на таланта си и на огромния труд,
който положих. На всичкото отгоре през цялото време дърпах със себе си мързеливия
си, страхлив брат.
Ако се бях подвел по неговите загубени идеи за естетска еротика, сега още
щяхме да рупаме зеле в дълбоката провинция.
Само за година усилията ми дадоха плод и сега съм недостижимият император
на сексиндустрията. А съм едва на 29 години.
Но съм уморен... много уморен... Имам всичко, за което съм мечтал, а не мога да
му се радвам. Ето ме сега, на върха на богатството и славата. Седя в дълбокото си
кожено кресло, шмъркам кока и една от най-красивите жени на Германия ми прави
свирка.
А не съм щастлив.
Вилхелм:
Брат ми е тотално откачил и работата му в списанието засилва сексуалните му
мании. Напоследък се е фиксирал върху цифрата седем и ми развива някакви теории, че
седмицата била най-сексуалната цифра.
И само такива сюжети измисля. Първо направи някаква отвратителна сесия с
джуджета. За някаква Снежанка (какво тъпо име!), която живее в горска къщичка със
седем разгонени гнома.
А сега иска да правим някаква зоофилска история с вълк и седем козлета.
Това вече е прекалено. Не искам да имам нищо общо с тия гнусни перверзии.
Прехвърлих на Якоб моя дял от списанието, взех си парите и си купих къщичка в
Алпите.
Живеем си тук двамата с Барбара, далеч от порнографии и простотии. Имаме си
градинка, гледаме кокошки, а всяка събота от осем до осем и половина правим секс.
Единственият проблем е, че аз не мога да се възбудя, ако Барбара не сложи на врата си
огърлица от вурстове.
78
Бирфест на комунистическата партия
23 май 1847
Кръчмата не върви напоследък. Дойде ли месец май, всички се юрват на море в
България или предпочитат да седят навън. А моята кръчма няма външни маси. Трябва
да помисля как да привличам клиентела в летните месеци.
Карл ми предлага да направя бирфест. Ама бирфестове се правят на открито.
Кой ще се завре в едно мрачно, задушно мазе. Той, Карл, само философства. Не работи
нищо, пие на вересия в кръчмата ми и непрестанно развива разни теории.
Разправя ми, че всяко човешко общество се състои от две основни нива:
икономическа база и обществена надстройка. Икономическата база била начинът на
производството, а обществена надстройка били всички прояви на културата,
образованието, изкуството, религията, философията.
Аз се опитах да възразя и му споделих, че миналата година си направих една
надстройка на вилата, но не бих казал, че стана проява на културата.
Карл обаче твърди, че нищо не разбирам, защото мисленето ми било буржоазно.
Нахално копеле! Не стига, че пие в кръчмата ми, без да плаща нищо, ами ще ме обижда
на буржоа.
25 май 1847
Светът е несправедлив. Някои хора като мен блъскат от сутрин до вечер и едва
свързват двата края, а други като Карл седят, пият на вересия и философстват.
Иначе Карл не е прост човек. Много е чел, от много неща разбира, но е адски
мързелив. Не му се работи и непрекъснато търси философски оправдания за мързела
си.
Доколкото схващам теориите му, той смята, че хора като него са някаква висша
каста, наречена “надстройка”, и те не трябва да работят, а само да ядат, да пият и да
философстват. А всички останали, наречени условно “база” трябва да бачкат, за да
може “надстройката” да си кърка безплатно и да философства. На мен това ми
изглежда несправедливо, но Карл го изразява с едни такива витиевати фрази като
например: “Всеки трябва да се труди според възможностите си, а да получава според
потребностите си”.
Според мен причината за тези теории е, че Карл се е събрал с едни пропаднали
типове, които мислят само за пиене и все нямат пари. И сега се чудят как да извъртят
нещата така, че да създадат едно общество, в което нищо не бачкаш, а вземаш всичко
наготово. Нещо като хотел “ол инклузив”.
Само не разбирам откъде ще се вземат всички тия безплатни неща. Господ ли ще
им ги изсипе? А Карл вика: “Няма Господ, драги ми Фридрих. Религията е опиум за
народа”.
Излиза, че всички ние, дето ходим в неделя на църква, сме някакви наркомани.
Странни теории има тоя Карл.
30 май 1847
Липсата на клиенти ще ме съсипе. Бирата взе да вкисва, а вурстовете се
развалиха и тая сутрин изхвърлих 12 кила първокласни наденички. Толкова много фира
никога не съм имал.
79
А и Карл непрекъснато мрънка. Храната не му харесвала, бирата му била топла...
Като не плащаш, поне си трай. Днеска му вдигнах скандал и му казах, щом като е
недоволен, да си намери друга кръчма.
А той пак почна да теоретизира.
Според него аз съм бил изнервен от многото фира и това било класическа криза
на капитала. А моят капитал идвал от принадената стойност на труда на пролетариата.
Затова аз сам съм си бил виновен, защото съм експлоатирал пролетариата, който
притежавал само труда си.
Възразих му, че и аз се трудя и то яко, а той ми разправя, че аз съм бил от онези
трудещи се, които не създават физически продукт и те всъщност експлоатират чужд
труд.
И така принадената стойност на дадена стока – в случая развалени вурстове и
вкиснала бира се формирала от директно упражнения върху нея труд.
Направо щях да го напсувам.
Но той стана още по-нагъл и ми заяви да не се конфронтирам с него, защото бил
пролетариат, а класовите конфликти не водели до нищо добро.
Вместо да се конфронтирам с него трябвало да го подкрепям, защото аз съм бил
икономическата база, на която той щял да построи обществената надстройка на
революционните си идеи.
Идиот! Поне да си подстриже малко брадата, че постоянно си я топи в бирата.
4 юни 1847
Вече цяла седмица не говоря на Карл. Сърдит съм му. Той обаче вместо да ми се
извини взел, че се оплакал на жена ми.
Казал и, че съм бил изпаднал в социално отчуждение, което било характерно за
загниващите капиталистически общества. Частната ми собственост била резултат от
моя отчужден от обществото труд и съм бил станал жертва на господството на вещните
отношения над субекта на труда.
И затова Карл бил разтревожен за мен. Какво дебелоочие! Защо не се
разтревожи за себе си, та да поразмърда малко дебелия си гъз и да поработи, вместо да
кисне от сутрин до вечер в кръчмата и да живее от принадените ми стойности?
16 юни 1847
Днес Карл мина всякакви граници. Отидох в кръчмата към обяд, а той вече беше
пиян като кирка, беше стъпил на един стол и държеше реч пред неколцина алкохолици:
“Аз винаги съм казвал, че дехуманизацията, експлоатацията и отчуждението на
работниците един от друг се дължат главно на неадекватните решения, на грешките
правени от господстващата икономическа класа. И затова се водят толкова войни.
Защото сегашният загиващ строй използва военната си мощ да създава колонии в
прединдустриалните страни. Тези войни се водят заради търговски грабежи, права
върху суровините и присъединяване на пазари. А законите са създадени само за да
защитават интересите на властващите, а не за трудещата се класа.
И ако искаме да променим обществото и в частност кръчмата на Фридрих, ще
трябва цялостна смяна на икономическата база.
Това може да стане само ако премахнем частната собственост върху средствата
за производство.
Държавното управление, с неговите закони и служители, ще отмре с времето в
хода на промените. Резултатът ще е една нова система на устройване на обществото –
едно комунистическо общество, в което личността отново ще бъде свързана със себе
80
си, в което частната собственост ще бъде премахната, а хората ще започнат да правят
това, за което са най-добре устроени.
В комунистическото общество няма да има престъпност, алкохолизъм, религия,
експлоатация, глад или бедност.
Средствата ще са насочени към производството на неща, които да задоволяват
потребностите на хората, а разпределението ще е според план и индивидуалните
нужди, а не както е в момента от властващите пазарни методи в капиталистическите
общества, където нещата се купуват и ако нямаш пари, не можеш да притежаваш.
Ние, клиентите в кръчмата на Фридрих, сме преки свидетели как капитализмът
умира заради собствените си противоречия, а пролетариатът вече е узрял да извърши
революционна смяна на обществения строй.
Първият етап за налагане на новите обществени отношения ще бъде диктатурата
на пролетариата. После ще последва крайния комунизъм. Тогава държавата ще отмре
защото няма да има повече нужда от полиция, която да защитава групите една от
друга...”
Усетих, че ако не се намеся, тия пияници може да изпотрошат кръчмата ми,
затова извиках полиция.
Само за няколко минути “революционерите” бяха изхвърлени навън с шутове и
диктатурата на пролетариата остана техен неосъществен блян.
Пияниците се разбягаха, а Карл остана на улицата, седнал в една локва и почна
да се смее. Един от полицаите го попита защо се смее, а той му отговори:
“Човечеството, смеейки се, се прощава със своето минало”.
Егати откачалката!
17 юни 1847
Карл взе да ме въвлича в разни неприятни истории. Онзи ден се напил, счупил
някаква витрина и ченгетата го арестували. И като го питали къде работи, той им казал,
че ми е съдружник и че аз ще платя витрината. И вчера идват при мен от полицията,
добър ден, казват, вие ли сте Фридрих Енгелс... аз съм, казвам... ами вашият съдружник
е счупил една витрина, трябва да я платите.
Взех да им обяснявам, че нямам съдружник, а те ме питат: познавате ли лицето
Карл Маркс? Познавам го, казвам, пие в кръчмата ми постоянно. Ами той беше при нас
и за да го освободим подписа документ, че е ваш съдружник и сега вие трябва да
платите витрината.
Платих я, къде ще ходя...
Егати неблагодарното същество е тоя Маркс. Не стига, че ми е изпил поне пет
тона бира на вересия, ами сега трябва да плащам и за пиянските му изстъпления.
Освен това почнаха да ме разнасят и по вестниците. Вчера в криминалната
хроника излезе дописка: “Маркс и Енгелс трошат витрини”. Защо свързват името ми с
този идиот? Иди се обяснявай, че не е истина.
Само да ми дойде в кръчмата тоя нещастник. Ще му оскубя брадата косъм по
косъм.
Карл окончателно се е побъркал. След онази история не се беше появявал два
месеца в кръчмата ми, но днес цъфна във видимо добро настроение, все едно, че нищо
не е било и ми се похвали, че подготвя някакъв Бирфест на комунистическата партия,
на който щял да държи реч. Речта започвала с думите: “Един призрак броди из Европа –
призракът на комунизма”.
81
Попита ме дали имам нещо против да направи комунистическия си бирфест в
моята кръчма. Казах му хич да не си помисля такива простотии, а той ме погледна със
съжаление:
– Знаеш ли, Фридрих, ти не си лош човек, но нехуманните капиталистически
отношения са те променили. Ти си доказателство, че битието определя съзнанието.
– Не знам кое какво определя, но абсолютно ти забранявам да водиш
пролетарии, комунисти и други безпарични алкохолици в заведението ми. Ясно ли ти
е?
– Ясно ми е. А ще ми дадеш ли поне да изпия една бира на вересия?
82
Доносникът
Постъпих на работа като пазач в зоопарка. От дете обичам животните и се
интересувам от всичко, свързано с тях. Като малък дори събирах бръмбари в двора на
чичо ми и си направих доста богата колекция.
Показвах ги на момичетата, които харесвам, а те пищяха. Хората са странни
същества.
Тук, в зоопарка, най-после намерих тихо пристанище за неспокойната си душа.
Разхождам се по цял ден около клетките, подхвърлям фъстъци и пуканки на животните
и се опитвам да се сприятеля с тях.
Най-сговорчиви ми изглеждат маймуните. Шимпанзето Уинстън вече ме познава
и когато се доближа до клетката, започва весело да подскача и да издава смешни звуци,
като леля ми Джейн, когато й изкипи млякото.
Хипопотамът Денис обаче е твърде мнителен. Гледа ме мрачно и изобщо не
посяга към пуканките. Явно хипопотамите не се поддават на корупция.
Единственото гадно нещо в зоопарка е, че идват деца. Децата са ужасни
създания – пищят, кикотят се и плашат животните.
Ако бях министър-председател щях да забраня достъпа на лица под 18 години до
зоологическите градини.
Днес прекарах цял ден в залата с влечугите. Какви огромни змии има там! Де да
имах и аз такава змия... Жените щяха много да ме харесват.
Пазачите ме предупредиха да внимавам със змиите и да не се доближавам много
до тях, защото били коварни същества. Глупости. Толкова са милички. Дивата свиня
Мередит вече ми намига закачливо. Ще станем приятели с нея.
Отделям по няколко часа на ден, за да уча езика на животните. Убеден съм, че и
те общуват помежду си със звуци досущ като хората. И ако се науча да ги разбирам, ще
знам кога са гладни, какви желания имат, какво им тежи.
Споделих идеята си с управителя на зоопарка – господин Хамилтън, а той ме
попита:
– Мистър Дарвин, сигурен ли сте, че работата ви се отразява добре?
Имам известен напредък. Вече разменяме по няколко думи с шимпанзето
Уинстън.
Доколкото схващам “уху-уху” означава “гладен съм”, “фу-фу”, означава “гладен
съм”, а “юф-ююю” означава “гладен съм”. Три синонима за един и същ израз! Колко
богат е маймунският език...
Хипопотамът Денис все още е резервиран към мен. Може би е преживял някакво
разочарование в миналото и затова не допуска лесно хора до себе си.
Господин Хамилтън ме повика в кабинета си, за да ме мъмри. Каза ми, че строго
ми забранява да говоря с животните, когато има посетители в зоопарка. Мислели ме за
луд и децата се плашели от мен. Знаех си, че ще имам проблем с тези малки гадини.
83
Опитах се да му обясня, че разговорите ми с животните са стъпка към моето
професионално израстване, но той ми заяви, че ако още веднъж ме хване да говоря с
шимпанзето ще ме уволни.
Отказах се да споря с него. Отдавна съм се убедил, че британският
консерватизъм винаги е спъвал прогреса.
Вече говоря с животните само когато затворим зоопарка и гадните посетители си
отидат.
През деня се разхождам край клетките и просто подслушвам. Днес чух, как
лъвицата Аманда каза на тигрицата Луиз: “Лу, много съм разтревожена, закъснява ми с
три седмици и не знам какво да правя”. А Луиз й отвърна: “Не се притеснявай, мила,
имам много добър познат гинеколог – ще уредим нещата.”
Каква новина! Отидох при господин Хамилтън и му казах, че Аманда е
бременна, а той ми се изсмя и ми каза, че съм многознайко и че нищо не разбирам. И
ми се присмива и ми вика: ти откъде знаеш, да не си им светил като са се чукали и
някакви такива простотии. Да не съм се бъркал в чуждите работи, имало си ветеринар
за тези неща и той преценявал кое животно е бременно и кое – не.
За пореден път се убеждавам, че на този човек изобщо не му пука за животните.
А ветеринарят е алкохолик. По цял ден не излиза от кръчмата и няма да разбере дори
ако собствената му жена забременее.
Вървя из зоопарка, гледам животните, удивлявам се на тяхната красота и
благородство и си задавам въпроси.
Възможно ли е Бог, който е създал толкова съвършени същества, да е създал и
човека?
Къде е грешката в проекта му?
Защо сред цялата тази великолепна хармония от растения и животни се е
появило свирепо двуного същество, чиято цел е да съсипе всичко?
Имам доста въпроси към Господ, но се чудя как да му ги задам.
Ветеринарят най-после прегледа Аманда и установи, че е бременна. Господин
Хамилтън вече ме гледа с известно уважение, но и с подозрение. Чуди се откъде ги
знам тези неща. Аз обаче си мълча и само се усмихвам многозначително. Чарлз нe
издава лесно тайните си.
Когато ветеринарят си тръгна, господин Хамилтън ме повика в кабинета си,
предложи ми пура и забелязах, че в погледа му вече го няма предишното високомерие.
– Мистър Дарвин, аз бих искал да ви се извиня за недоверието, с което дълго
време се отнасях към вашата работа.
– Няма проблем, сър. Свикнал съм на недоверчиво отношение.
– Мислех ви за ексцентричен тип, който се опитва да блесне с фантазиите си, но
се оказа, че съм се лъгал. Затова още веднъж ви моля да ме извините и да приемете като
компенсация намерението ми да ви повиша заплатата с 50 процента, считано от днешна
дата.
– Много ви благодаря, сър. Приемам повишението като оценка за свършената от
мен работа.
– Заедно с това обаче ще се увеличат и отговорностите ви. Всеки понеделник ще
трябва да ме информирате какво говорят животните по мой адрес. Зная, че някои от тях
84
ми се подиграват зад гърба ми, усещам недоброжелателното им отношение и съм
убеден, че ако не взема своевременни мерки в зоопарка може да настъпи анархия. На
вас, мистър Дарвин, се пада честта да предотвратите това, като проведете едно
деликатно вътрешно разузнаване.
– Мистър Хамилтън, боя се, че надценявате възможностите ми. Засега владея
само езика на маймуните, лъвовете и лисиците. Но не бих могъл да знам какво кроят
мечките, пингвините и хипопотама. Езиците им са невъзможни за разгадаване.
– Няма невъзможни неща, мистър Дарвин. Вие сте талантлив човек, сигурен съм,
че ще научите езиците на всички животни. Това е въпрос на време. Освен това ще
бъдете освободен от всички ваши досегашни задължения. Няма вече да храните
костенурките и да ринете лайната на слоновете.
– О, тези задължения никак не ми тежат.
– Въпросът не е дали ви тежат или не. Просто бих искал да насочите цялата си
енергия в разузнаването. Е, мистър Дарвин, чакам първия ви доклад в понеделник.
Цял ден обикалях около клетките и слухтях. Не научих нищо особено.
Разговорите на маймуните както винаги се въртяха около вечната тема какво е имало за
обяд и какво ще има за вечеря, лисиците псуваха на майка дъждовното време, защото
не можели да изсъхнат цяла седмица, а лъвицата Аманда бе в радостна тревога от
напредващата си бременност и превъзбудено се хвалеше на тигрицата колко грижовен
е станал Алекс, когато разбрал, че ще става баща. Бях като гръмнат. Не предполагах, че
бебето е от Алекс. Мислех, че е от Джони – все пак Аманда има вече три лъвчета от
него. А Алекс още не е излязъл от пубертета, рано му е за семейство. Вярно, хубав е,
силен е, пенисът му е по-голям от пениса на Джони, но това ли е най-важното?
Тая Аманда се оказа мръсна педофилка. Та Алекс би могъл да й бъде син.
Ето това е една интересна тема, по която трябва да поразсъждавам. Как
животните си избират сексуален партньор? При хората е ясно – мъжете търсят красиви
жени, а жените търсят богати, силни, стабилни мъже, които да им осигурят
спокойствие и пари. Но при животните няма пари.
Как тогава решават с кого да преспят?
Продължавам разследванията си в зоопарка. Вече понаучих по няколко израза от
езика на камилите. С дивата свиня Мередит сме вече много близки, говорим си на
всякакви теми, разказваме си вицове. Хипопотамът Денис обаче продължава да мълчи.
Дали не се досеща, че съм агент? Дали не съм разконспириран? Доволен съм от
повишението на заплатата ми, но някак си се чувствам подлец.
Не е ли отвратително да подслушваш беззащитни същества, затворени в клетка?
И какви ще са последствията? Защо продадох душата си на дявола и станах част от една
репресивна система?
И с какви очи ще гледам животните, след като съм доносничил срещу тях?
– Е, мистър Дарвин, как върви разузнавателната ви мисия? Научихте ли нещо
любопитно? Какво се говори в зоопарка?
– Нищо особено, мистър Хамилтън. Обичайните разговори за храна и претенции
за по-добри битови условия.
– Претенции ли? От кого?
85
– Най-вече от лисиците. Оплакват се от влагата. Искат по-суха и по-голяма
клетка.
– Не ги е срам. Дал съм им клетка с южно изложение и изглед към Темза. Какво
искат повече? Хамстерите нямат и това. А нещо за мен говори ли се?
– Нищо конкретно. Някои животни ви наричат “Очилатия” и твърдят, че сте
екстремно тъп.
Хамилтън почервеня, дясната му скула се разтрепери.
– Кой го казва това?
– Е, сега, какво значение има. В определени среди се говори.
– Дарвин, плащам ви, за да ме информирате, а не да ми говорите с недомлъвки.
Кой казва, че съм очилат и екстремно тъп?
– Простете, мистър Хамилтън, възможно е да съм се объркал. Възможно е да не
съм разбрал какво точно казват...
– Дарвин, ако не ми кажете кой говори против мен, ще ви уволня незабавно и ще
напиша в характеристиката ви, че сте изнасилили жирафа. Кой казва, че съм очилат и
екстремно тъп?
– Камилите.
Хамилтън зяпна, на лицето му бе изписана огромна обида и желание за мъст.
– Така и предполагах. Камилите винаги са били неблагодарни същества.
Свободен сте, Дарвин.
Излязох от кабинета на Хамилтън и се разплаках. Бях предал любимите си
същества. Малодушието ми ме превърна в гнусен доносник.
Днес се заех да преброя животните в нашия зоопарк. Оказа се, че отглеждаме
982 екземпляра от 219 различни представители на животинския свят.
219 вида животни! А колко ли още има по света? Възможно ли е цялото това
многообразие да бъде създадено от Господ само за един ден? Абсурд.
Нещо друго се е случило, но не знам какво.
Откакто започнах да разбирам езиците на животните, установих, че някои от тях
поразително приличат на хората не само по външен вид, но и по маниери.
Костенурката Бети е копие на сестра ми Марджори. Същата флегматична
походка, същото тромаво тяло с къси, сякаш недоразвити крака, същата липса на
емоционалност. Когато Бети безразлично се отправя към сутрешната си закуска сякаш
виждам как Марджори придвижва туловището си през гостната и провлачено казва:
– Е-е-е-ей, Ч-а-а-а-а-а-рли-и-и-и, кога-а-а-а ще хо-о-о-дим на паза-а-а-ар...
Понякога имам чувството, че минава половин час, докато сестра ми си завърши
изречението. Винаги съм мислел, че на света едва ли има толкова флегматично и
дебелокожо същество. А ето че в зоопарка откривам неин двойник!
Хипопотамът Денис е двойник на ветеринаря. По цял ден се търкаля в лайна и
дебелее.
Шимпанзето Уинстън пък е нещо средно суетностата на майка ми и между
глуповатата припряност на леля ми Джейн. Ако махнем козината му и го облечем в
рокля... Не! Не мога да повярвам. Нима е възможно маймуните толкова да приличат на
роднините ми? И какво означава това?
Мистър Хамилтън драстично оряза дажбите на камилите и те направо гладуват.
Чувствам се отвратително, защото причината за страданията им съм аз.
86
За да успокоя гузната си съвест, отидох до клетката им и тайно им подхвърлих
два сандвича, но какво са два жалки сандвича за животни, свикнали да консумират по
20-30 килограма храна дневно? Милите ми камилчета, защо ги натопих?
Освен това Хамилтън е махнал очилата и си е сложил лещи. По този повод една
от камилите вика:
– Очилатия вече не е очилат, обаче и десет чифта лещи да си сложи, пак ще си
остане екстремно тъп.
Много се смях. Това няма да му го докладвам.
Изследванията ми относно приликите между хората и някои животински видове
напредват.
В две неща съм сигурен. Първо: Господ не е създал животните за един ден,
защото за тая работа се иска много повече време. И второ: между хората и животните
има доста смущаващи прилики.
Наблюденията ми в зоопарка показват, че както при хората, така и при
животните има същества с развит интелект, същества с недоразвит интелект и същества
без интелект (като мистър Хамилтън).
Към животните с низш интелект причислявам рибите, влечугите, и
земноводните. Толкова са прости, че само за храна и за шопинг говорят. Абсолютно
задръстени консуматори.
Съвсем друго нещо са птиците и бозайниците. Те са много по-интелигентни, с
много повече интереси, с добре развито чувство за хумор като камилите, с
интригантство като лъвовете, с притворство като хипопотама. Разговорите им са
многозначителни, има подтекст, има игра на въображението. Да общуваш с тях е
интелектуално предизвикателство.
А най-близо до човека и като външен вид, и като мислене са маймуните.
Като обобщих тези наблюдения стигнах до извода, че развитието на
животинския свят е било същото като развитието на цивилизацията – отначало
примитивно, а после все по-модерно.
Според мен първо са се появили рибите, после им е писнало да киснат във
водата и са взели да поизлизат на сушата и така са се появили земноводните. После и на
тях им е писнало да се влачат по земята и от най-будните земноводни са произлезли
птиците. Но да летиш постоянно, е уморително и те захвърлили крилата и отново
заживели на земята като бозайници. После някои бозайници решили да се направят на
по-модерни от колегите си и започнали да ходят на два крака – ето ти ги маймуните.
После обаче нещо се объркало, на маймуните им опадала козината, загубили
веселия си нрав и голяма част от интелекта си и така се появили хората.
Теорията ми е напълно логична, само нямам обяснение за момента, в който нещо
се е объркало и какво точно се объркало, та животните, които толкова векове са се
развивали и превъплъщавали, за да стигнат от риби до маймуни, изведнъж са
деградирали от маймуни до хора.
Този момент ми се губи.
Предполагам, че е съществувало някакво междинно същество между маймуна и
човек, което е прецакало системата. Ще го нарека “липсващото звено”.
Опитвам се да формулирам и причините за сексуалното привличане между
отделните екземпляри. Защо Аманда преспа с Алекс? Може би в по-младия лъв тя е
видяла един по-перспективен мъжкар, който ще живее по-дълго и съответно ще
осигури на нея и потомството й по-дълготрайна закрила? Може би по-този начин
87
оцеляват по-силните и по-издържливите индивиди и така се получава “естествен
подбор”.
Звучи тъпо, но засега не ми хрумва нищо по-добро.
20 март 1859
Който трупа знание, трупа печал. Днес останах по-дълго до клетката на
глиганите. Мередит ми се видя някак отнесена и меланхолична. Попитах я има ли
някакъв проблем, а тя доверчиво сложи изящната си зурличка на рамото ми и ми
прошепна:
– Няма проблем, Чарли, просто неприятни спомени. Днес се навършват три
години, откакто се разделих с голямата си любов.
– Съжалявам. Починал ли е?
– Не, Чарли, жив и здрав е. И сърцето ми се къса, когато всеки ден виждам как
страстта, която ни свързваше, се е превърнала в студено безразличие.
– Кой е той? Джими? Матю? Франки?
– Не, Чарли. Говоря за мистър Хамилтън.
– Не!
– Да.
– Не е възможно. Искаш да кажеш, че Хамилтън е бил влюбен в една... в една... в
теб, Мередит?
– Беше невероятна любов, Чарли. Любов, която продължи почти две години. Той
ме обсипваше с грижи, специално за мен доставяше първокачествени жълъди от
Ирландия, чешеше ми гръбчето, наричаше ме с най-нежни имена... А сексът ни... сексът
ни беше невероятен, Чарли...
– Не!
– С Хамилтън изпитах най-разтърсващите оргазми в живота си. Правехме го във
всякакви пози, до пълно изтощение.
– Мередит, умът ми не го побира. Как е възможно да правиш секс с човек! Та
това е извращение.
– Това е любов, Чарли. Но какво разбирате вие, хората, от любов... Както и да е.
Преди три години, точно на 20 март, всичко свърши внезапно. Хванах Хамилтън да
прави секс с Франки.
– Не!
– Да.
– С глигана Франки?
– Да, Чарли. С глигана Франки. Беше отвратително. Хамилтън се сконфузи, взе
да ми се извинява, каза ми, че между тях нямало нищо, че искал просто да опита как е с
мъж, ей така от любопитство... Но аз не можах да му простя. Не можах да приема, че
мъжът на моя живот е гей.
– Горкичката. И сега какво?
– Нищо. Живея ден за ден. Не е вярно, че времето лекува, Чарли. Има рани,
които не зарастват.
21 март 1859
Не знам какво да правя. Ако Хамилтън разбере, че знам за историята му с
Мередит и Франки, ще ме уволни. А ако животните разберат, че ги подслушвам, ще ме
намразят. Затворил съм се в себе си, не говоря с никого, мразя се.
Седнах да опиша теорията си за животинското развитие. Нарекох я “Произход
на видовете”. Предполагам, че тази теория ще ме скара и с Църквата, но вече имам
толкова много врагове, че един повече няма да ми натежи.
88
Обаче тезата ми за естествения подбор издиша. Любовната история между
Мередит и Хамилтън я разби на пух и прах. Причините за сексуалното привличане
очевидно са други и аз не ги разбирам. Какъв естествен подбор, какви пет лева? Нима е
естествено една млада, темпераментна, сексапилна дива свиня да избере за свой
партньор застаряващ очилат екстремно тъп директор на зоопарк?
2 април 1859
Съсипан съм. Всичко свърши. Винаги съм подозирал, че проблемите ми ще
дойдат от този мерзавец хипопотама Денис и това се случи.
Днес тъкмо правех традиционната си сутрешна обиколка около клетките и
разменях обичайните, неангажиращи приказки за времето и вчерашните мачове, когато
стигнах до камилите. Бяха омърлушени, изгладнели и не особено словоохотливи.
Поздравих ги учтиво, попитах ги как са и в този момент хипопотамът изрева:
– Не говорете с тоя мръсник! Той е подлога на Очилатия! Назначен е да ни
подслушва и да му докладва какво си говорим. Този гнусен доносник е казал на
Хамилтън как го наричате и затова ви спряха храната.
Вцепених се. Нямах представа откъде Денис е разбрал за мисията ми. В този миг
камилата Уесли се доближи бавно до оградата и изплю тлъста зелена храчка в лицето
ми.
Разплаках се и хукнах към кабинета на Хамилтън. Нахълтах вътре разярен, а той
ме погледна с тъпия си безразличен поглед и ме попита:
– Някакъв проблем ли имате, Дарвин?
– Дали имам проблем? Дали аз имам проблем?
– Какво се е случило с вас? Изглеждате ужасно. Напуснете кабинета ми защото
от вас се стича някаква гадост и ще съсипете килима ми.
Камилските лиги се стичаха от лицето ми и падаха тържествено на пода.
– Повече няма да ме видите, Хамилтън. Изтърпях цялото унижение да бъда
разконспириран пред всички животни. Но преди да си тръгна искам да ви кажа, че знам
всичко за вашия любовен триъгълник с дивите свине. Никога няма да ви простя, че
разбихте сърцето на Мередит.
Обърнах се и си тръгнах. Зад мен остана една тъжна локвичка слюнка, събрала в
себе си цялото камилско огорчение от предателството.
Издадох теорията си за произхода на видовете. Целият тираж се продаде за един
ден. Когато си в конфликт с Църквата, книгите ти винаги се харчат, дори да са пълна
глупост.
Хората говорят за мен, поздравяват ме по улиците, но някак не мога да се
зарадвам на славата си.
Откакто напуснах зоопарка, животът ми изглежда пуст и безсмислен. Загубих
усмивката си, страдам от безсъние, а когато все пак успея да заспя, сънувам Мередит и
Уинстън и Аманда и Денис и Луиз, които се взират в мен, а в очите им се чете
обвинението: “Защо ни предадохте, мистър Дарвин”?
И всеки път, когато се погледна в огледалото, сякаш виждам върху лицето си
храчката на позора.
Вече никога няма да бъда щастлив.
Може би е най-добре да се върна на село. При чичо ми и при бръмбарите. Те все
още не знаят, че съм доносник.
89
Дневникът на младия Мичурин
10 юли 1863
Днес ашладисах дървената дръжка на метлата със стрък див джоджен. Засега
няма резултат, освен че баба ме наби. За да й отмъстя, отрових петела. Така й се пада.
23 юли 1863
Вече две седмици поливам метлоджоджена. Метлата почна да гние, но не се
отчайвам. Всяко начало е трудно.
Моят съсед Ванка Павлов вчера ми каза, че заключил кучето си и му светкал с
червена лампа преди да го нахрани. Попитах го защо, а той каза, че не знае, но било
много забавно. Голям чешит е тоя Ванка! И много обича животните. Ходихме с него за
риба, а той през цялото време държеше червеите в устата си.
1 август 1863
Магарицата ни, дето я оноди конят на Тимофей Петрович, роди женско. Много е
сладичко – на вид е като конче, но е с магарешки уши.
Сега се питам: ако конят оноди овца, какво ще се роди?
Сигурно ще е нещо, дето хем дава мляко и вълна, хем тегли каруцата...
Попитах баба какво мисли по въпроса, а тя ме наби.
Ванка Павлов ми се похвали, че вече имало резултат от експеримента му –
козината на кучето окапала.
Питах Тимофей Петрович за кръстоската между кон и овца. Той така се разсмя,
че изкуственото му око изхвръкна и кокошката го глътна. Пак ядох бой.
Баба закла кокошката и върна окото на Тимофей Петрович. Тайно заведох една
овца при коня му. Глупавият кон обаче се дърпа и не ще да я оножда. Ванка Павлов
твърди, че съм избързал. Трябвало в продължение на няколко седмици всеки ден да
осветявам коня и овцата с червена лампа и чак тогава да седна да ги кръстосвам.
Боядисах газената лампа на баба и пак ядох бой.
Саша Лодигин е в болница. Изгорил си ръцете ахмакът му с ахмак. Хем му
казвах да не пъха жици в аквариума! Открил обаче, че от електричеството рибките
светят. Сега събира пари за нови рибки.
Ашладисах сливата с калем от мушкато. Баба още не знае.
Ванка Павлов ми се похмали, че усилията му дали плод. Щом видело червената
лампа, кучето почвало яростно да ръмжи. По същия начин обаче реагирало и на зелена
лампа, което било сигурно доказателство, че кучетата са далтонисти.
Саша излезе от болницата си купи нови рибки.
90
Тимофей Петрович оноди баба. Ако от кръстоската се роди дете със стъклено
око, значи съм на прав път.
Плевнята на Лодигини изгоря. Саша пак е в болница. Изследвал влиянието на
електричеството върху балираното сено.
Кучето на Ванка умря и той е отчаян. Щял да зареже науката и да се отдаде на
бубарство. Безхарактерен тип.
Саша ми показа страхотен номер. Пие вода и я излива през ушите си. Цял ден
тренирах, но нищо не постигнах. Предполагам, че цаката е да имаш клепнали уши като
Саша.
2 януари 1864
Лодигин успя! Вчера пъхнал електрожена в празен буркан и бурканът засветил.
От радост Саша целунал електрода и сега пак е в болница.
4 януари 1864
Сливата, дето я ашладисах с мушкато, цъфна! Това е много странно, като се има
предвид, че навън е минус 35 градуса. Цветовете й обаче не миришат на мушкато, а на
ламарина. Къде съм сбъркал?
Тимофей Петрович умря от цироза. Баба много плака, а за утеха взе окото му и
го сложи под кандилото вкъщи. “Сега, като се моля, все едно Тимофей ме гледа”,
въздъхна тя. Горката жена! Толкова е тъжна, че дори забрави да ме набие.
Саша е съсипан. Някакъв глупак Едисон откраднал идеята му за светещия
буркан и я патентовал. Опитах се да го успокоя, но Саша е безутешен. Едри сълзи капят
от клепналите му уши.
11 юли 1864
Еврика! Аз съм гений! Сливата роди бадеми. Е, не стават за ядене, но очевидно
съм на прав път.
Маря Петровна забременя от Саша Лодигин. Тя иска да се женят, но Саша е
непреклонен. Твърди, че детето е от Едисон.
А ако кръстосам свиня и петел, дали хибридът ще снася яйца?
91
Когато нямаше джиесеми
Вече ми писна от тая липса на комуникации. Ваканцията на Марая свърши, тя се
върна в Харвард и контактите ми с нея са почти невъзможни. Вярно е, че всеки ден,
след като й приключат лекциите, тя се отбива в морз-клуба и си говорим час-два по
морза, но от това ужасно писукане постоянно ме боли глава. Две къси, къса-дълга-две
къси, три дълги, три къси-дълга, къса, дълга-къса-две дълги, три дълги, къса-къса-
дълга, казва ми тя. Две къси, къса-дълга-две къси, три дълги, три къси-дълга, къса,
дълга-къса-две дълги, три дълги, къса-къса-дълга, дълга, три дълги, три дълги,
отвръщам й аз.
Никаква романтика. Никакъв полет на чувствата в противното писукане на
телеграфа.
С писма също е досадно. Докато стигне писмото ми до нея, па докато тя ми
отговори, семестърът свършва.
А искам да чувам гласа й, да усещам вълнението й, да долавям смущението й,
докато си говорим за любов. Искам да престанем да чукаме къси и дълги по телеграфа
и да изразяваме чувствата си като някакви малоумни писукащи пъдпъдъци.
С асистента ми Томас Уотсън започнах експерименти по проект, който съм
озаглавил “Пренасяне на глас на разстояние”. Правя опити да консервирам собствения
си глас. Взех един празен буркан, изпях в него “Джингъл белс” и затворих буркана.
Сега песничката е вътре и би трябвало като отворя буркана да чуя собствения си глас.
Подържах буркана затворен около час и трепетно го отворих. Не се чу никакъв звук.
Къде ли се е дянала проклетата песен? А може би бурканът е счупен и тя е изтекла през
някоя от пукнатините. Огледах го от всички страни, изглеждаше здрав.
– Знаете ли, сър – обади се Уотсън. – Подозирам, че песента може да се е
развалила и затова да не я чуваме.
– Как така ще се развали?
– Когато майка ми консервира чушки, тя вари бурканите, за да не се развалят
чушките. А вие не сварихте вашия глас и е твърде вероятно той да се е развалил в
буркана. Макар че, ако беше така, щеше да има лоша миризма, пък то нищо няма –
нито глас, нито мирис...
Опитахме отново, като този път изварихме буркана със затворения ми глас.
После го отворихме, но пак нямаше нищо. Може би високата температура убива
човешкия глас.
Очевидно методът на консервирането няма да се увенчае с успех, затова
насочихме усилията си в друга посока. Идеята ми е да използваме ефекта на ехото.
Всички знаят как в планината скалите връщат гласа ни и го мултиплицират, докато
затихне съвсем.
Значи, ако намеря скала, гледаща към Харвард и викна достатъчно силно срещу
нея, Марая ще чуе след известно време отразения ми глас.
92
Но дори да предположим, че има такава скала, някъде между Бостън и Харвард,
как ще викна толкова силно, че гласът ми да премине това разстояние. Пък и тия викове
ще убият романтиката. Любовта не бива да крещи, тя трябва да шепне.
Струва ми се, че Марая започва да охладнява към мен. Чукаме си по морза всеки
ден, но усещам, че нещата не са както преди. Сякаш гледа да отбие номера. Днес
съобщението й гласеше: “много съм уморена, затова ти пращам 268 къси и 315 дълги, а
ти си ги подреди, както искаш”. Стана ми адски тъпо. Нямам си друга работа, та ще й
подреждам късите и дългите. Освен това с тия 268 къси и 315 дълги може да
съществуват милиони комбинации. С тях можеш да се обясниш в любов, а можеш и да
напсуваш някого. Как да го тълкувам това?
Най-вероятно го е направила от мързел. А появи ли се мързел в една връзка, тя е
обречена. Трябва да побързам с изобретяването на апарата, преди да е станало твърде
късно.
Ето, днес е свети Валентин, а няма как да кажа на Марая колко много я обичам.
Всичките ми експерименти се провалят. Сега пробвам с едни метални фунии.
Забелязах, че фуниите усилват гласа и му придават силно кънтене.
По цял ден бучим двамата с Уотсън във фуниите и пробваме как се чува най-
добре. Уотсън говори с тъничък глас, за да пробва как фуниите реагират на
високочестотния регистър. Според мен фуниите никак не реагират, само дето Уотсън
звучи като някакъв мазен педераст.
Проведохме и воден експеримент, защото според някои учени водата е добър
проводник на звука. Напълнихме ваната и се бухнахме вътре с фуниите. Верно, че под
вода се чува добре, ама като говориш, устата ти се пълни с вода, което не само че е
неудобно, ами си е направо опасно. За малко щяхме да се издавим с Томас.
Продължаваме опитите с фуниите. Днес с Томас изпробвахме ефекта “мяу!”
Този ефект се получава, когато дръпнете внезапно някоя котка за опашката.
Дърпате я от единия край, а от другия се чува “мяу”. Големият въпрос е как звукът се
пренася толкова бързо от единия до другия край на котката? Какво го провежда? За да
установя причината, направих дисекция на котката. А вътре – едни черва, едни
кървища, едни чудесии... Нищо не разбрах и изхвърлих трупа. Добро коте беше, ама
падна в жертва на техническия прогрес. Върнахме се към опитите с фуниите.
Получих странно съобщение по морза от Марая: “Микрщили Яаолекщсандър,
вухтпржезал, гагалотренз, краболинц, винооооу, багудме псала”
Отговорих: “ и аз те обичам”. А след малко тя ми отвърна: “богурт, цезал,
аяхолу”.
Днешното съобщение е по-ясно и донякъде обяснява вчерашното: “Мили
Александър, вчера една приятелка имаше рожден ден и се понапихме. И като изпихме
две бутилки вино, внезапно ми домъчня за теб и отидох в морз-клуба, да ти напиша
колко много ми липсваш. Не помня какво съм ти написала, но получих от теб някаква
безсмислица. Не ме ли обичаш вече?”
93
Отговорих й: “богурт, цезал, аяхолу”.
4 март 1875
На прав път сме. Вързахме медна тел за двете фунии и я опънахме. Сега като
говориш в едната фуния, звукът се предава по медната тел и се чува в другата фуния.
Металът кънти. За съжаление успяваме да пренесем звук само на разстояние до 2
метра. Ако телта е по-дълга, звукът се губи.
6 март 1875
Хрумна ми нова идея. Да пробваме пренос на звуци чрез електрически импулси.
Електричеството така и така си върви по жиците без проблеми, защо да не пренесе
някой и друг звук? Вързах медната жица към електропровода и взех фунията, за да
кажа нещо. После не помня какво е станало.
Когато се свестих, лежах на пода, а Томас ме питаше дали съм добре. Не можах
да му отговоря, защото от токовия удар пломбите ми се бяха заварили. Томас обаче се
оказа съобразителен, взе чук и длето и ми разкова зъбите. Зарекох се да не правя вече
никакви опити с електричество.
7 март 1875
Марая не ми е чукала по морза от десет дни. Студенината й ме влудява. Обидена
ли е? Писнало ли й е от мен? Или отново е пияна? Няма как да знам. Аз съм в Бостън,
тя – в Харвард. Липсата на комуникация ражда съмнения. А съмненията водят до
депресии.
9 март 1875
С Томас продължаваме опитите с фуниите и медната тел и установихме, че
някои звуци са по-проводими от други звуци. Най-добре се чува, като викаш: “хой,
хой”.
Утре ще пробваме дали номерът ще стане, ако сме в различни стаи.
10 март 1875
Днес е големият ден.Станахме рано, изпихме си набързо чая и започнахме да
подреждаме нещата за експеримента. Поставихме едната фуния в едната стая, а другата
фуния в другата стая. Прекарахме телта под вратите и аз трепетно се надвесих над
фунията и казах ясно: “Хой, хой, господин Уотсън, елате при мен, нужен сте ми”.
Само след няколко секунди Уотсън отвори вратата на стаята и попита:
– Вие ли пръднахте, сър?
– Чухте ли ме?
– Чух някакво изпращяване. Като дълго стаявана пръдня.
– Уотсън, не съм пръднал, но според мен това е знак, че машината ни работи. Я
идете пак в другата стая и кажете нещо във фунията!
Уотсън излезе и затвори вратата, а аз стоях пред фунията, гризях нервно ноктите
си и чаках.
След малко от фунията се разнесе звук. Пръдлив наистина, но звук! Това е
гениално.
Това обаче не решава проблема ми с Марая. Дори апаратът ми да може да
пренася звуци от Бостън до Харвард и обратно, не виждам никакъв смисъл да си
пърдим по него. Това ще убие романтиката.
11 март 1875
94
Реших да демонстрирам изобретението си на кмета. Опънах медна тел от дома
ми до кметството. Занесох една фуния на кмета, поднесох му я тържествено и му
обясних, че съм изобретил уред, чрез който кметът ще може да говори с всеки човек в
града, без да излиза от кабинета си. Кметът беше заинтригуван и попита как работи
апаратът ми.
Аз му казах да почака малко, докато се прибера у нас и оттам ще му се обадя.
Прибрах се, застанах до моята фуния и казах: “Хой, хой, господин кмете, говори
Александър Бел. Желая ви успешна работа”.
Никакъв отговор.
Опитах пак: “Хой, хой, господин кмете, чуваме ли се?”
Никакъв отговор.
Отправих към петдесетина послания до кметството и тъкмо се бях отчаял, когато
в дома ми връхлетя самият кмет, почервенял от ярост:
– Ти няма ли да престанеш да ми пърдиш в тая фуния, бе? Спри да ми се
обаждаш, щото много като тебе вече плакаха.
Идиот! Кметовете нищо не разбират от техника.
15 март 1875
Получих писмо от Марая.
“Скъпи Алекс, това е последното ми писмо до теб. В живота ми се появи друг
мъж. Запознах се с него в морз-клуба. Очарователен е. Чука по 70 знака в минута.
Покани ме на вечеря и беше толкова мил и забавен, че на сутринта се събудих в леглото
му.
Прости ми скъпи, но още когато заминах за Харвард, знаех, че любовта ни е
обречена. Очи, които не се виждат, се забравят. Гласове, които не се чуват, отшумяват.
Забрави за мен. Желая ти щастие.”
Каква мръсница! Аз се блъскам от сутрин до вечер, за да измисля начин да си
говорим от разстояние, сглобявам фунии, опъвам жици, коля котки, гълтам вода във
ваната, удря ме ток, а тя си ляга с първия срещнат морзаджия.
Не заслужаваш таланта ми, малка кучко. Някой ден аз все пак ще успея да
направя апарат за пренасяне на гласове и чрез него ще си говоря с всички красиви
пички на планетата. С всички, освен с теб!
95
Руски стандарт
6 Август 1894
Тия дни е слабичко. Винаги е така в началото на сезона. Оборотът ми от вчера е
само 43 рубли. Като изплатя евентуалните печалби, ще ми остане колкото за шише
водка.
Добре, че е Пушкин. Той е абсолютен маниак. Залага и на най-тъпите мачове. И
винаги играе нестандартно. Днес дойде и заложи 10 рубли на контролата Селта-
Валенсия. Коефициента за победа на Селта е 1:54, а за Валенсия 1:1.1
Познавам букмейкъри, които биха му взели парите, без да им мигне окото, но на
мен ми е тъпо да забогатявам от невежеството на клиентите си, затова деликатно го
предупредих:
– Ще се прецакате, Александър Сергеевич. Селта са много слаби. Нямат никакъв
шанс срещу Валенсия.
– Не ги разбираш залаганията, Менделеев – отвръща той. – Големите печалби
винаги идват от слаби отбори, дето всички ги подценяват. Топка е, върти се – всичко е
възможно. А и Селта сега са в подем, нищо че изпаднаха във втора дивизия. Стоичков
им е треньор, взеха Петър Занев. Като нищо може да хвърлят голямата бомба.
Чешит си е Пушкин. Отвреме-навреме го прихваща нещо и почва да говори в
стихове, а ние с другите момчета направо се насираме от смях.
8 август 1894
Селта паднаха с 5 на 0. Пушкин е мрачен.
– Само тоя мач да бях хванал – вика, – щях да си оправя дълговете, ама на –
късмет!
А Достоевски почна да му се подиграва и му вика:
– Голям глупак си, Александър Сергеевич. Като не разбираш от футбол, защо
залагаш?
А Пушкин си седи в ъгъла, драска стихчета върху някаква салфетка и не
отговаря.
– От такива бунаци като тебе Менделеев ще стане милионер – продължава да го
дразни Достоевски.
– А, милионер! – намесвам се аз. – Никой букмейкър не е станал милионер. Пък
и на мен това не ми е професията. Правя тия залагания само за да си финансирам
химическите изследвания.
– Вярно е – намесва се Чехов. – Колегата е изтъкнат химик, но от наука не се
живее. Консумативите са скъпи.
– Затова ли са ви тия колбички и епруветки? – пита ме Гогол.
– Затова.
– А водка можете ли да направите?
– Е, водката е по-сложна химия – казвам. – Едва ли бих могъл да се справя.
– Че какъв химик сте, щом една водка не можете да направите! – казва Гогол. –
Я зарежете тия безсмислени опити. Хванете се с някакъв по-почтен бизнес.
– Какъв?
– Имам един познат Чичиков. Изкупува мъртви души. Луди пари направи.
Всички взеха да се смеят, а Достоевски се доближи до мен и ми прошепна:
96
– Не го слушай тоя Гогол. Напълно луд е и всичките му приятели са луди. Преди
разправяше за някакъв, дето му паднал носа и ходел вместо него на работа, представи
си!... Я кажи какви са коефициентите за Хамбургер-Олимпик.
– За победа на Хамбургер е 1:3. За равен 1:1.8 и за победа на Олимпик 1:1.4.
– Слагам две рубли на Хамбургер.
– Добре, Фьодор Михайлович. Записвам ви. H2O.
Тези кодове ги пиша нарочно заради данъчните. В Русия букмейкърството е
незаконно. И като дойдат да ме проверяват им казвам, че това са химически формули.
Какво разбира данъчен инспектор от химически формули!
Опитите ми много напредват. На път съм да създам водка по химически път.
Това ще бъде революция в науката. Сбогом просташка ферментация, сбогом селски
казани!
Хипотезата ми е, че водка може да се получи чрез просто смесване на спирт и
вода. Големият въпрос е какво да бъде съотношението.
Смених няколко варианта и предложих на момчетата да ги дегустират.
На Чехов му хареса най-слабата водка – една част спирт, три части вода. Такъв
си е Антон Павлович, деликатен. Дай му на него шампанско, ликьорчета и слаби
питиета.
Гогол пък смята, че водката трябва да е силна и да е в съотношение четири части
спирт, една част вода.
– Пиенето трябва да е събитие абсолютно потресаващо – казва той. – Трябва да
ти действа така, сякаш при тебе е пристигнал ревизор!
И наистина ефектът от силната водка е потресаващ. Проблемът обаче е, че
колкото повече спирт слагаш, толкова повече се оскъпява продуктът. Щото спиртът се
купува с пари, а водата нищо не ти струва.
Пушкин пък ми предлага да сложа някаква есенция във водката. Сега вкусът й
бил някак безплътен, а той искал да му ухае на любимата жена. Голям курвар е тоя
Пушкин.
– Не ги слушай тия пияници – вика ми Достоевски. – Какво разбират писателите
от алкохолен бизнес! Според мен трябва да постигнеш компромис между качество и
цена. Руският народ е беден и не може да си позволи да плаща скъпо. Сложи му две
части спирт и три части вода и му гледай сеира. А между другото дължиш ми 6 рубли,
щото хванах Хамбургер-Олимпик.
И ми подава талончето, на което пише H2O. Изплатих му шестте рубли и
забърках две части спирт с три части вода. Така водката става слабичка, но пък е
евтина. Пък и ще пият по две-три шишета, за да ги хване.
Почна шампионската лига и работата ми се увеличи, та се наложи да си назнача
помощница. Казва се Настася Филиповна и е дъщеря на някакъв разорен помешчик,
който се самоубил. Не е много работлива, но гърдите й са изумителни.
Откакто я взех при мен, писателите изобщо не излизат от пункта. Непрекъснато
я закачат и й разказват ненаписаните си глупости. Нищо, нека да я свалят, нали ми
вдига оборота.
Пък и водката ми много добре се харчи. Пият по 7-8 шишета на ден на цена 10
рубли бутилката.
Снощи даже се понапиха и Достоевски вика на помощницата ми:
– Настася Филиповна, аз ще ви увековеча в някой мой роман.
97
– Какво ще ме направите?
– Ще ви увековеча.
– Ах, колко нестандартно. Никога не са ме увековечавали. Ама нали няма да ме
боли? Как ще го направите?
– Ами ще кръстя главната героиня на ваше име.
– Колко забавно! И как ще се казва романът?
В тоя момент Пушкин се надигна от масата и изрева:
– “Идиот” ще се казва. Щото Достоевски не е никакъв писател, той е пълен
идиот.
А Достоевски се хили.
– Вие, Александър Сергеевич, сте интересен човек. Завиждате ми, затова ме
обиждате.
– За какво да ви завиждам?
– Ами затова, че хващам повечето мачове, а вие един резултат не сте познали.
Нищо не отбирате от футбол.
– А за какво ми е да отбирам от футбол? Аз съм поет.
– Какъв поет сте, щом не отбирате от футбол? Нямате никаква интуиция,
никакво чувство за реализъм. Само кухи фрази и претенции.
– Вие наистина сте идиот, Фьодор Михайлович. Пишете за идиоти и сте същия
като тях.
– Някой да ми е виждал шинела? – намеси се Гогол. – Боя се, че са ми го
откраднали, а без шинел как ще изкарам зимата?
– Дмитрий Иванович, колко е коефициентът за Арсенал срещу Портсмут? –
обади се и кроткият Чехов.
А Настася Филиповна продължи да се върти около масата на писателите и да
подклажда страстите им с огромните си гърди.
Пушкин заби нос в салфетката и взе да драска нещо върху нея. След малко се
изправи и патетично извика:
– Настася Филиповна, написах стихотворение за вас. Слушайте:
Я помню чудное мгновение,
Передо мной явилась ты
Как мимолетное видение
Как гений чистой красоты!
– Каква простотия! – каза Достоевски. – Питам се дали помните чудното
мгновение, когато заложихте 50 рубли на Милан срещу Ливърпул и след това две
седмици ходихте гладен като куче?
– Господа, трябва да ви съобщя пренеприятна новина – каза Гогол. – В града
пристига ревизор.
Ревизорът се оказа много неприятен човек. Две седмици вися в пункта ми и ме
разпитва – какви са тия съкращения, какво е това H2O, какво е това C2H5OH. Излъгах
го, че това са химически формули, и че така записвам резултатите от експериментите
си. Големи притеснения брах.
Даже в един момент за малко щях да се издам.
Намери той листчето на Чехов, на което пишеше As5 и внезапно ме попита:
– А какво е As, Дмитрий Иванович?
– Арсен.
– Арсен Венгер?
Почувствах как се изпотявам. Тая лисица май се досещаше нещо.
98
– Не, Иван Александрович, не е Арсен Венгер. Това е химическият елемент
арсен. От него се приготвят отрови.
В крайна сметка се отървах. Ревизорът две седмици яде и пи за моя сметка,
преспа с Настася Филиповна и вчера най-после си замина.
Писателите се запиляха някъде. Гогол бил болен, Пушкин се запил от любовна
мъка, а Достоевски се криел, защото дължал пари на комар. Само Чехов се мерна преди
два дни и ми спомена, че пишел пиеса, която щяла да се казва “Чайка”.
Много тъпи заглавия измислят нашите писатели. Как ще привлечеш театралните
зрители с такова загубено заглавие?
Днес Достоевски пристигна много въодушевен и от вратата ми вика:
– Дмитрий Иванич, измислих ти име за водката. Ще я кръстим “Руски стандарт”.
Хем патриотично, хем модерно.
– А вие, Фьодор Михайлович, вместо да мислите име за водката, да бяхте
написали някой роман – заяде го Пушкин и двамата пак почнаха да се разправят.
После Достоевски сложи 10 рубли на Ливърпул срещу Евертън, а Пушкин само
за да му прави напук сложи 20 рубли на Евертън срещу Ливърпул. Това, поетите,
наистина са щури хора.
Настася Филиповна имаше рожден ден и ме покани на вечеря на свещи. Много
ясно, че ще е на свещи, ние електричество нямаме. Беше сготвила борш и блини – да си
оближеш пръстите.
Хапнахме, пийнахме от моята водка и аз неволно забучих поглед в огромните й
гърди.
– Настася Филиповна, какво хубаво момиче сте, а гниете при мен в това
загубено село. Не е ли време вече да се омъжите?
– Брак ли ми предлагате, Дмитрий Иванович?
– Не аз, но около вас има толкова много мъже, които ви обожават. Талантливи
писатели.
– Оставете ги тези пияници, Дмитрий Иванович. Това не са мъже за семейство.
Изкарат 5 рубли и веднага ги пръскат за водка и комар. Писателите са хора, които
обичат само себе си... А на мен ми харесват мъже като вас, Дмитрий Иванович.
Сериозни, мъжествени, със стабилни доходи. Защо не се ожените за мен?
Не бях подготвен за такъв внезапен обрат в разговора и взех да мрънкам.
– Вижте... Настася Филиповна... аз... разбира се ви харесвам... дори много ви
харесвам... но съм се посветил на науката... и затова смятам, че е по-добре да остана
ерген.
– Че с какво ще попреча аз на вашата наука? Всичко ще си е както сега – ще ви
готвя, ще се грижа за вас, ще помагам в пункта, ще гледам децата ви.
– Не, не... деца – не... Дума да не става... Представете си как съм на крачка от
великото си откритие и изведнъж някакви хлапета да се разпищят около мен, целите в
сополи...
– Ама нали аз ще се грижа за тях. Хайде, Дмитрий Иванич, помислете си пак –
какво лошо виждате в семейния живот?
99
И още преди да довърши изречението си Настася Филиповна седна в скута ми и
започна да ми се натиска. Изпитата водка в комбинация с фантастичните й гърди бяха
нещо, което не можех да преборя със силата на убежденията си.
Изкарахме страхотна нощ.
Каква беля си докарах с тая Настася Филиповна! Забременяла е и настоява да се
оженя за нея. Това означава край на научната ми кариера.
А и как да вдигам сватба точно сега, когато нямам почти никакви приходи.
Шампионската лига продължава чак през февруари, повечето първенства също са в
зимна ваканция, само в Премиършип играят по някой и друг мач, колкото да не умра от
глад. Егати каръка съм!
Казах на Настася Филиповна, че категорично отказвам да бъда намесван в
нейната бременност, а тя се разплака, грабна едно шише водка и изчезна в мразовитата
нощ.
Разказах на приятелите си за моите проблеми и те много се развълнуваха.
– Постъпили сте некоректно, Дмитрий Иванич – каза Достоевски. – Трябвало е
да се ожените за нея. Красотата ще спаси света.
– Лесно ви е да говорите – казах аз. – Като сте толкова отворен, защо вие не се
оженихте за нея? Сваляхте я, говорихте й за романи, ама нищо не направихте.
– Не мога да се женя за всяка моя муза, Дмитрий Иванич. Аз съм женен за
литературата.
– Да ви еба литературата, Фьодор Михайлович – емна го Пушкин. – Това вашето
никаква литература не е. Пишете само гадости.
– Антон Павлович, как мина премиерата на “Чайка”? – опита се да смени темата
Гогол.
– Зле, Николай Василиевич. За нещастие пиесата ми попадна в ръцете на
некадърен режисьор – някой си Станиславски. Пълен тъпанар, без всякакво чувство за
хумор. Осра текста ми по най-безобразен начин. Излизат актьорите с мрачни лица,
пъшкат, въздишат, охкат, сякаш са ги нажилили ливански пчели. Едно такова тягостно
настроение. А пиесата ми е комедия. И съм написал с големи букви под заглавието ко-
ме-ди-я!
– Това, режисьорите, са тъпи копелета, Антон Павлович – каза Гогол. – Не си
заслужава да се пишат пиеси.
– Аз отивам да застрелям Дантес – викна Пушкин и хукна навън.
Достоевски си поръча още една водка и сложи 15 рубли на “Тотнъм” срещу
“Манчестър Сити”.
1 януари 1895
Станаха вече две седмици откак Настася Филиповна избяга от мен. Тревожа се
за нея – къде ли е отишла. Тя никого си няма. Дано да се е хванала някъде на работа.
Вечер сядам върху печката, пия водка и си представям гърдите й. Дали не
сторих грях, като отказах да се оженя за нея?
Настася Филиповна се появи!
– Дойдох – вика – Дмитрий Иванович – да ви представя моя годеник.
100
И ми води оня ревизор, моля ви се. Оня същия мушморок, дето ми извади
душата преди няколко месеца.
Аз обаче се направих, че уж съм доволен – Настася Филиповна все пак е
намерила баща за детето си, намерила е на кого да готви, намерила е кой да стиска
прекрасните й гърди.
Седнахме на масата, налях на двамата годеници по една водка, а Настася
Филиповна ме гледа и очите й греят от щастие
– Много съм ви благодарна за всичко, Дмитрий Иванович. За това, че ме взехте
на работа, че се грижихте за мен и че ме подкрепихте в труден момент.
Усетих я, че нещо се занася, ама не можех да разбера накъде бие.
– И понеже съм ви много задължена, аз реших да ви се отблагодаря. Разказах на
ревизора всичко за вашия бизнес.
– Моля?
– Ами да. Разказах му колко сте остроумен и какви кодови имена сте измислили
на отборите. Обясних му, че Mn не е манган, а е “Милан”, че Li не е литий, а
“Ливърпул”, че Fe не е желязо, а “Фейенорд”, C не е въглерод, а “Челси”, N не е азот, а
“Нотингам” и че C02 не е формулата на въглеродния двуокис, а означава, че някой е
заложил две рубли на “Олимпик” срещу “Челси”...
– Поздравявам ви, Дмитрий Иванович – обади се ревизорът. – Системата ви
наистина е гениална. Но както знаете, в Русия гениалността обикновено се наказва с
каторга. Ще отидете за няколко години в Сибир, а пък ние с Настася ще се грижим за
жилището ви. Все пак младоженци сме – трябва ни уютно гнезденце!
Седях като гръмнат и не можех да повярвам, че Настася ме е предала. Настася,
на която подадох ръка, Настася, която толкова години храних, Настася, която запознах
с най-известните руски писатели...
И сега тая кучка стоеше срещу мен, и ми се хилеше с подлите си цици!
В този момент в пункта ми влязоха двама мрачни мъже с черни шинели, хванаха
ме под мишниците и ме помъкнаха навън. Качиха ме в някаква очукана шейна, теглена
от руска тройка и потеглихме. Зъбите ми тракаха от студ и страх и едва успях да
измърморя
– Накъде ме водите?
Хората с шинелите не отвърнаха.
Виелицата се усили. Вятърът свиреше пронизително в клоните на брезите, а аз
се взирах в светлините на селото, докато ги изгубих от поглед.
101
Виенски кифли
Днес при мен беше госпожа Рихтер и проведохме поредния сеанс. Накарах я да
легне на кушетката и да ми разкаже сънищата си. Господи, какви прасци има тази
жена! Тайно се надявах да каже, че ме е сънувала. Уви, не! Сънувала, че я гони едър
бик само с един рог, ама мноооого голям! Опитах се да извъртя нещата в моя полза и да
я убедя, че големият рог е символ на мъжкия член. Попитах я дали не свързва бика с
някой неин познат, а тя ме нарече “мръсник”. Закани се, че няма да стъпи повече при
мен!
11 март 1918
Днес не дойде никой, затова се отдадох на теоретична работа. Решил съм да
докажа научно, че всички човешки действия са породени от сексуален мерак. Сега
търся научен термин за “мерак”. Все пак обществото е твърде консервативно и едва ли
би приело нещата да му се казват право в очите.
20 март 1918
Нямам много пациенти и по цял ден гледам порно. Като човек, пристрастен към
порното, мога нескромно да заявя, че за мен вече няма тайни в този жанр.
Преди години, когато бях начинаещ еротоман, се захласвах по добре заснетите
порнофилми.
Бях научил наизуст телата на порнозвездите, движенията им, стоновете им.
Държах видеото на стопкадър и си казвах – господи, няма такъв съвършен клитор,
такива божествени устни...
В един момент усетих, че вече знам всичко за тези жени и се отегчих от тях,
сякаш съм ги чукал с години. Филмите започнаха да ми изглеждат твърде нагласени,
героините – твърде напудрени, а оргазмите им – твърде фалшиви.
Започнах да търся аматьорско порно. Заснето със скрити камери в апартаменти,
офиси, подлези, автомобили. Открих красотата на непреднамерения секс.
Непреодолимият чар на риалитито.
После и това вече не ми стигаше и започнах да хвърлям по едно око на по-
извратени неща. Застаряващи секс-тигрици, грозновати домакини, отблъскващи
културистки с огромни клитори.
И след като изгледах хиляди километри порнолента, когато вече бях видял
всичко, у мен се зароди необяснимият копнеж по недоизказаното.
Порното вече не ме възбужда, но се побърквам от вида на половинка от малка
цица, скрита зад леко открехната бяла ризка. От ръба на жартиер. От нечий парфюм,
останал в кабинета ми мигове, след като жената, която го носи, си е тръгнала.
Това е сигурен знак, че вече съм неизлечимо болен.
31 март 1918
Посети ме генералшата Цимер. Генералът напоследък се държал доста хладно с
нея. От пламенен любовник се превърнал в безразличен съквартирант. Всички опити на
съпругата да го прелъсти били безуспешни. “Виси му като магарешка опашка”, изплака
госпожа Цимер.
– Хм, опашка ли казахте? – придадох си замислен вид и се направих, че
записвам нещо в тефтера си. Този генерал е пълен идиот! Да имаш такава жена и да не
102
я употребяваш! Е, прасците й не са толкова хубави като на госпожа Рихтер, но пък
какъв задник вади!
Предложих на генералшата да легне на кушетката, за да й почогна. Без капка
свян тя започна да се съблича и не спря до момента, в който остана чисто гола.
– Хайде, доктор Фройд, помогнете ми! – изстена тя с глас, който би вдигнал и
най-безутешната магарешка опашка.
В този миг аз осъзнах, че съм изправен пред страшен избор – между природата и
науката.
Науката отстъпи.
2 април 1918
Хазайката ми госпожа Бунте пак ми вдигна скандал за наема. Обясних й, че
скоро ще съм прочут учен и ще имам много пари, но тя е непреклонна. Все пак каза, че
можела и да почака, ако съм й направел от “оная магия, дето съм направил на
генералшата”. Явно е подслушвала дъртата вещица.
Притеснявам се обаче дали кушетката ще я издържи – тая свиня тежи над 150
кила.
14 април 1918
Отново писах. Още не съм измислил невинна дума за “мерак”. Колебая се между
“лабудо” и “болидо”. Първото обаче ми звучи като порода маймуни, а второто май че е
някакъв автомобилен термин. Трънлив е пътят на учения!
Седнах да препрочитам любимия си Софокъл. “Едип цар”. Бе, тоя Едип си е ебал
мамата! Много се развълнувах. Като се замисля, майка ми също ставаше… Въпреки, че
беше с мустаци и имаше повече брадавици, отколкото е прилично, трябва да си
призная, че често съм я сънувал гола. Какво ли означава това?
20 април 1918
Херман Роршах ми се обади да пием по бира. Той е младо психиатърче от
клиниката в Мюнстерлинген. Симпатично момче, швейцарче, ама малко гламаво.
Седнахме и той взе да ми разправя за някакви мастилени петна, по които
изследвал психиката на пациентите.
Предупредих го, че психиатърът не е врачка и трябва да се опира на обективни
факти, а не да гадае по разни петна, но той твърди, че методът му е абсолютно научен и
вече дава резултати.
И докато си говорихме, той така се разпали, че бутна бирата си и оля цялата
покривка. Но вместо да се смути, че направихме свинщина в заведението, той още
повече се въодушеви:
– Разгеле, разлях бирата, та да ти демонстрирам метода си. Виж петното на
покривката. На какво ти прилича?
– На какво да ми прилича? Обикновено петно от бира.
– Не, не, вгледай се внимателно. Не забелязваш ли някакви фигури, очертания на
някакви предмети? Или животни?
– Виждам една свиня, която си разля бирата. Това виждам.
– Зигмунд, не ми се подигравай. Говорим за наука. Вгледай се в петното и ми
кажи виждаш ли нещо?
– Не, Херман, нищо не виждам, съжалявам.
Роршах заби поглед в подгизналата покривка и въздъхна:
103
– Аз пък виждам очертанията на женски гърди, на разтворени бедра. И ако
анализираме тези данни, ще стигнем до извода, че чувствам сексуална
неудовлетвореност, защото отдавна не съм спал с жена.
– Роршах, и без да се оливаш е очевидно, че отдавна не си спал с жена. Нервен
си и говориш глупости. Защо просто не си смениш професията? Ти си швейцарец –
прави часовници, отвори банка, гледай крави, прави шоколад. Защо ти е да се мъчиш с
психология, от която нищо не разбираш?
Роршах ми се обиди, плати сметката и си тръгна без да ми каже “довиждане”.
Забелязал съм, че колкото по-некадърен е един човек, толкова е по-докачлив.
25 април 1918
Днес внезапно дойде тая кифла Рихтер. Извини ми се, че се държала грубо с мен
миналия път и каза, че вече ми има пълно доверие, особено след като разбрала как съм
помогнал на генералшата. Значи вече се е похвалила, мръсницата…
“Аз, слава Богу, нямам подобни проблеми”, каза Рихтер, “но ме измъчват
тревожни кошмари и искам да ми ги разтълкувате”.
Поканих я да легне на кушетката и взех тефтера си. Сънят, който ми разказа, бе
твърде красноречив.
“Лежах на железопътни релси в мъглив ден. Изведнъж чух локомотивна свирка.
Към мен с огромна скорост летеше мощен влак. Опитах се да стана от релсите, но не
можех. Разпищях се от ужас, но в мига, в който локомотивът ме докосна, тялото ми се
превърна в дълбок тунел и влакът тържествено влезе в мен. Изпитах огромно
облекчение…”
За мен всичко беше ясно. Но как да й го кажа? Дали няма отново да я обидя и да
се лиша веднъж завинаги от гледката на прекрасните й прасци?
– Ъ-ъ-ъ….доколкото бих могъл да разтълкувам съня ви, госпожо… – запънах се.
– Аз не искам да го тълкувате – прекъсна ме тя. – Искам да ми кажете как да
сънувам такива прекрасни неща всяка нощ.
Усетих, че авторитетът ми ще рухне, ако не дам задоволителен отговор, затова
се опитах да сменя темата. Сетих се за “Едип цар”.
– Госпожо Рихтер, случво ли ви се е да сънувате, че осъществявате интимен
контакт с майка си?
Гледах тъпо ухилен пациентката си, а тя стана и ми удари такъв шамар, че
тефтерът ми изхвръкна през прозореца. Този път мисля, че я загубих завинаги. Егати
комплексарката!
26 април 1918
Госпожа Бунте влезе в стаята ми под предлог, че намерила тефтера ми и искала
да ми го върне.
– Ровила сте в личните ми записки? – креснах й аз възмутен.
– Да, но да си призная нищо не разбрах. Какво е “либидо”, някакво горско
животно ли?
Либидо ли каза? Бинго! Това е думата. Запрегръщах дебелата си хазайка в
пристъп на неудържима радост.
– Ей, Зиги, нека първо легна на кушетката – палаво каза тя.
Отново препрочитам “Едип цар”. Дали е изпитвал наслада, когато е обладавал
майка си? И защо, щом чак толкова се разкайва, не си отреже оная работа, ами си
104
избожда очите? Дали пък Едип не е самият Софокъл? И ако е така, не е ли сфинксът
литературна проекция на проклетата Софоклова хазайка?
Роршах пак се обади и ме покани на обяд. Нямаше как да отклоня поканата. Ако
му откажа, ще реши, че се надувам и ще ме разнася из цяла Швейцария, че съм си
повярвал.
Седнахме “При Ирма” и си поръчахме зелева супа и бира. Ей, тоя човек не спря
да се хвали. Обясни ми, че методът му с петната давал невероятни резултати и че
благодарение на него вече бил станал изключително уважаван сред швейцарските си
колеги.
Аз тактично замълчах, но това надуто копеле изведнъж изръси, че можел да ми
“услужи” с метода си и да ми го разкрие, за да го прилагам на пациентите си. Седях
като гръмнат, гледах това самонадеяно швейцарче и не можех да повярвам на ушите си.
– Херман, между мен и теб има една съществена разлика. Аз работя с що-годе
нормални пациенти, а ти работиш с идиоти. А когато работиш с идиоти, можеш да се
повярваш, че всеки метод, който им прилагаш, дава резултат. Истината е, че тези хора
са умствено безпомощни и не могат да се противопоставят на бездарните ти методи. Но
това не е доказателство, че теорията ти работи.
– Разбира се, че работи! – викна Роршах и екзалтирано метна лъжицата си в
супата. Чинията му се обърна и се изля в скута ми. Новият ми панталон целият беше в
парченца зеле и фиде.
– Е, това вече е прекалено! – викнах аз.
– Чакай, чакай, я погледни панталона си и ми кажи какво виждаш? Тия парченца
зеле не ти ли приличат на цици?
Станах рязко, шибнах му един шамар и напуснах ресторанта. Докато вървях към
квартирата си, си мислех колко ниско е паднала нашата наука, щом всеки глупак, който
се олива по ресторантите, вече минава за учен.
Пак дойде генералшата. Разрева се още на вратата. Хванала мъжа си на калъп с
коледната елха.
– Беше целият избоден от игличките, но ръмжеше от страст – изхлипа госпожа
Цимер. – А когато брадата му пламна от свещичките, направо изпадна в екстаз. “Какво
правиш, Карл?”, попитах го, а той ми каза, че най-после си намерил гореща партньорка.
И ако се съди по опърлената му брада, май беше прав. Кажете ми, доктор Фройд, аз
студена ли съм? – тъжно попита тя, докато си сваляше роклята.
Установих, че не е.
Питам се защо всичките ми пациенти са от женски пол. Ето днес госпожа Рихтер
пак наруши обещанието си и дойде да ми разправя перверзните си сънища. Сънувала,
че е тресавище и в нея затънал цял керван камили. Ах, каква порочна кифла!
Мисля, че се побърквам.
Жените вече не ме възбуждат, възбуждат ме само разказите за фантазиите им.
Не искам да ги чукам, искам да ги слушам.
Стигнах дотам, че преди седмица си взех проститутка и изобщо не я докоснах –
само я накарах да ми говори за секс.
105
Превърнал съм се в пълна откачалка. Сънувам кошмари. Почти всяка нощ в съня
ми се явява идиотът Роршах, който ме гони с огромен супник, за да ме залее.
Може би имам нужда от почивка.
12 март 1919
Хазяйката...порното... наема... генералшата... Едип... либидото...супа... госпожа
Рихтер... супа...виенчанките са тъпи кифли... Роршах... петната... Едип... генералшата...
сънищата... страх ме е... полудявам... полудявам... полудявам...
106

Иво Сиромахов - Дневници и Нощници

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Иво Сиромахов - Дневници и Нощници

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

-

2 август 1193 пр. Хр.

3 август 1193 пр. Хр.

4 август 1193 пр.Хр.

5 август 1193 пр.Хр.

Галилей влезе в чата

“Антонио Салиери: Не съм продажен чалгаджия като някои”

“Моцарт: Салиери е комплексиран нещастник”

You might also like