Брой 23 21-27.06.

2023
2 лв. Год. 32

Моето софийско детство

 Любен Дилов-син
 Искра Христова-Шомова

 Дубравка Угрешич
 Агустина Бастерика

Предстоящо в СОНМ
 Етиен Барилие

 Колсън Уайтхед
 Гитанджали Шри
и Дейзи Рокуел
 Еуженио де Андраде

Разговор с Галина Цанева

Нова българска
 Мила Чернева
 Иван Салкъмов
 Ирена Данаилова
 Йоан Иванов

 Анастасия Авджиева
за Георги Господинов
Снимка unsplash.com/
Броят се издава с подкрепата на НФК

Марта Нусбаум

Условието да бъдеш добър е винаги да е възможно да способността да се доверяваме на другите – да позволява

бъдеш морално унищожен от нещо, което не си могъл
да предотвратиш. Да бъдеш добър човек, означава
да притежаваш един вид отвореност към света,
способност да се доверяваш на несигурни неща извън
собствения ти контрол, които могат да те доведат
до това да бъдеш съкрушен при много екстремни
обстоятелства, за които не си бил виновен. Това говори
за нещо много важно за състоянието на човешкия етичен
живот: че той се основава на доверие в несигурното и
на готовност да бъдеш изложен на риск; основава се на
това да бъдеш по-скоро като растение, отколкото като
скъпоценен камък, нещо доста крехко, но чиято много
специфична красота е неразделна от неговата крехкост.
Парадоксът на човешкото състояние се състои в това,
че макар способността ни за уязвимост – и следователно
да ни сполитат трагедии, най-голямата трагедия от
всички е опитът да се предпазим от нараняване, като
вкаменим мекотата на душата си, защото подобен акт
отрича нашата основна човечност. Да бъдеш човек,
означава да приемаш обещания от други хора и да вярваш,
че те ще бъдат добри към теб. Когато това е прекалено
тежко за понасяне, винаги е възможно да се оттеглим
в мисълта: „Ще живея за собствения си комфорт, за
собственото си отмъщение, за собствения си гняв
и просто няма да бъда повече член на обществото“.
Това всъщност означава: „Вече няма да съм човешко
същество“.
Превод от английски: СТЕЛА СТОЯНОВА
 Н О В О О ткритието на младите

„Времеубежище“ на Георги Господинов

Християнство и култура, бр. 181
В центъра на новия брой 181 на сп. „Християнство и
култура“ е проблемът за вписването на християнството
в различни културни контексти. Проблемът присъства
в текста на Владимир Градев Прочити на Данте,
представен в рубриката „Християнство и литература“,
в анализа на Джорджо Агамбен Притчата и царството
от рубриката „Християнство и философия“, както
и в есето на Андрю Лаут Майка Текла (Шарф) и
вписването на православието в английската култура,
включено в рубриката „Християнство и култура“.
В броя е представена и втората част от текста на
о. Сава Кокудев Христос – Нова Пасха: пътят от
Възкресение до Петдесетница, посветена на Вторите
три недели: на Разслабения (IV), на Самарянката
(V) и на Слепия (VI). В рубриката „Християнство и
история“ е включена статията на Вениамин Пеев
Филип Меланхтон и Аугсбургската изповед на вярата,
а „Съвременно богословие“ съдържа текстовете на о.
Джон Бер От синтез към симфония, на Николае Щайнхард
Може ли да се говори за несправедливостта на Бога?
и на прот. Николай Афанасиев „Светът“ в Свещеното
Писание. В темата „Пътища“ е представено есето
на Цветанка Еленкова Подражание на изкуплението,
а рубриката „Хоризонти“ се спира на дебатите около
Благословението на еднополови двойки в Германия. Броят
е илюстриран с творби на Станислав Памукчиев от
изложбата „Преминаване – траектории във времето“,
представена в разговор с художника, озаглавен
По-високият и свещен смисъл на живота.
Блез Паскал и 400-годишнината от рождението му е
темата на новия брой 06 на сп. „Култура“. „Ужасяващ
гений“ – така го определя в статията си проф. Владимир
Градев, а френският изследовател Пиер Манан се спира на
„християнското предложение на Паскал“. В броя може да
прочетете още думи на Блез Паскал, записани от негови
съвременници, както и класическото есе на Хорхе Луис
Борхес „Сферата на Паскал“.
В рубриката „Идеи“ ще откриете размислите на френския
писател Жан-Кристоф Рюфен за „страховете и утрешния
свят“, статията на Александър Еткинд, посветена на
това „какво свързва Русия с Китай“, както и разговора
с украинския поет Остап Сливински какво означава „да
превеждаш войната“. И още: интервюта с писателя Салман
Рушди, с тенора Калуди Калудов, със сценографа Светослав
Кокалов, с литературоведа Бойко Пенчев, с художника
Станислав Памукчиев, с унгарския плакатист Петер
Поч, с актрисата Мария Стефанова и с японската певица
Джунко Уеда. А също и кореспонденция от кинофестивала
в Кан, както и разговори с режисьорките Ясмила Збанич и
Биляна Кирилова. Фотографиите в броя са на Асен Шопов, а
През 1992 г. пред и универсалното. Книгата напомня за общото в
очите на хиляди различията, за неостаряващите европейски ценности,
български читатели за националните особености и колективната представа,
оживява нежната която касае индивида.
сила в думите на Толкова минало и толкова бъдеще лежат разобличени по
Георги Господинов. страниците на синята книга. Буквите сякаш са попили
Още с първата си вкусове и аромати от далечни епохи и места. Хиляди
стихосбирка той клиники за минало са отворили врати. Постоянни
привлича заслужения приливи на минало. Господинов улавя копнежа по
интерес на недостижимото и го материализира пред очите на
публиката. През 2023 публиката.
г. Господинов вече е Героят на книгата сякаш изпада в една прогресивна
четен по цял свят. А деменция, което обаче поражда обратна реакция у
само преди няколко читателя – събуждането на хиляди спомени. Погледът
дни философският започва да бяга по редовете, сърцето блъска силно и
антиутопичен роман изникват всички онези дълго потискани въпроси за
„Времеубежище“ времето и стойността му. Без съмнение това е романът
изправи на крака на живота му. Не заради наградата, която печели. Или
всички четящи хора заради предстоящите такива. А заради онова чувство,
в България, когато докато четеш. Завишените нива на „нережисирания
авторът спечели хаос“ в главата изглеждат носталгично
С подкрепата на
престижната Столична община
красиви и държат читателя изпълнен
международна награда „Букър“. с тази сладка горчивина до последната
Георги Господинов притежава нужната чувствителност, страница на книгата.
примесена с точността на момента, която запечатва Романът поставя начало на една дълго
вкуса на времето. Алегоричността и лекотата на езика чакала дискусия за времето. Защото
му, както и лаконичната многозначност на детайла времето е за всички. То е това, което
достигат дълбините на миналото. Кратките спомени, сме ние. Ние сме това, което е то.
описанията на места и събития текат пред очите на
читателя и се преплитат в спектъра между интимното АНАСТАСИЯ АВДЖИЕВА
I N M E M OR I A M
В пост във Фейсбук литературната историчка Надежда
Александрова съобщи, че във Виена си е отишла Лилия
Рачева-Стратиева – един от най-добрите познавачи на
детската литература у нас. Преди няколко години имах
удоволствието да направя интервю за ЛВ с Лилия Рачева,
както и да представя прекрасната є книга „Големите
теми в детските книги“. Клиширано е, но за нея няма как
да не се каже, че беше от интелектуалците, които вече
трудно се срещат – страхотен специалист, но и много
фин човек, който стоеше встрани от суетата и лесната
слава. Следеше всичко, което се случва в детската
литература у нас и по света, четеше най-младите
български автори на детска литература, помагаше в
много и различни инициативи за популяризирането на
детската литература и задаваше мярката, която не
трябваше да се заобикаля.
Лилия Рачева има публикации на много европейски езици,
носител е на редица международни награди, в периода
1996–1998 година е член на международното жури за
наградата „Андерсен“, най-голямата международна
награда за детска литература. Била е член и председател
и на международното жури за наградата „Януш
Корчак“. В продължение на четири години (2000–2004) е
редактор на международното теоретично списание за
детска литература „Букбърд“. Била е издател главно на
детска литература, а през периода 1979–1991 и водещ
на телевизионното предаване за детска литература
„В света на книгите“. Превела е десетки книги за деца.
Работила е и по Европейски образователни проекти,
свързани с детската литература.
С нея българската култура губи един голям
професионалист, когото – както често се случва – ще
оценяваме тепърва.
АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА
a b r o a d
„La Tortuga Búlgara” – нова асоциация ще се
погрижи за българската литература в Испания
На Балеарските острови беше регистрирана културната асоциацията е да се осъществят по-голям брой културни
асоциация „La Tortuga Búlgara“, която ще има за цел да и литературни проекти свързани с популяризирането
разпространява, превежда и издава съвременна българска на българската литературна сцена на испанската
литература, особено поезия. Фокус ще бъдат и други територия както онлайн, така и в присъствена форма.
славянски и централноазиатски литератури.
Марко Видал Гонсалес, инициатор на проекта,
Едноименният литературен блог за българска съвременна председател на асоциацията и неуморен преводач
поезия „La Tortuga Búlgara“, награден през 2017 г. от на българска поезия на испански език добавя: „Ще
Сдружението на испаноговорещите журналисти в организираме представяния и събития в Испания,

2
разказът в рубриката „Под линия“ е на Михаил Вешим.
Литературен вестник 21-27.06.2023
България за разпространение на българската култура
пред испаноезичната аудитория, започна своята дейност
през 2015 г. Оттогава в сайта са публикувани преводи на
български съвременни поети, сред които Амелия Личева,
Александър Шурбанов, Аксиния Михайлова, Стефан
Иванов и много други. Към момента може да бъдат
прочетени на испански език над 90 български автори в
превод от български език от Марко Видал. Идеята на
за да дадем гласност на една уж малка литература,
като българската, пред една огромна аудитория, като
испанската“. Първите издания, с които асоциацията ще
стартира издателската си дейност, са стихосбирките
на Кирил Василев, Живка Балтаджиева и Христо
Смирненски, както и антология на украински съвременни
поети.
 т ъ й рече редактор ъ т

Перспективата за някаква вечна тишина

Има литератури, казва изследователят
на световната литература Дейвид
Дамрош, в които тече надпревара
кое е името, през което говорим за
съответната национална литература, и
една такава е аржентинската. Защото
е трудно да кажем дали я припознаваме
през Борхес или през Кортасар.
Води ли се такъв спор обаче, бихме
продължили ние, е ясно, че става дума
за литература с потенциал да вкарва
в канона и да разширява представата
за световното. И точно на това сме
свидетели и днес. Ако се запитаме
откъде идват някои много интересни
писателски гласове в съвремието
ни, особено такива, които са много
свързани с жанра на антиутопията,
един от категоричните отговори ще е
Аржентина, а писателските имена ще
са на Саманта Швеблин и на Агустина
Бастерика1. Втората е по-малко
известна, но и тя е вече награждаван
писател, антиутопията є „Деликатесен
труп“ е преведена на английски, така
че предстои името є да става все по-
популярно.
За щастие, тези писателки се оказаха своевременно
преведени и на български, като заслугата за издаването
им е на две от по-малките български издателства
– „Лабиринт“ и „Рива“, чиято мисия се оформи в
налагането у нас на някои от най-качествените
съвременни световни писатели.
Още първата страница на романа на Агустина
Бастерика отпраща към една традиция, позната ни от
„Наказателната колония“ на Кафка. Читателят не е
подведен – не е нужно да мисли за цяла една вълна от
текстове, които говорят за застрашителната роля
на машините, за застрашеността на човешкото, нито
пък за темата с кланиците и убийствата на животни и
въпросите морално ли е това, или не, и какъв е смисълът
от вегетарианството. При Бастерика кланиците са за
хората. Животните са били поразени от вирус, наложило
се е да бъдат унищожени, оцелелите са рядкост,
1
Агустина Бастерика ще бъде гост на Софийския
международен литературен фестивал през декември.
събуждаща спомените за едни
минали отношения с домашните
любимци. Но заради прокламирането
на протеиновата диета и за да се
задоволяват нуждите на хората и
пазарите, местният бизнес залага
на човешките тела. И Бастерика
най-детайлно представя начините
на разфасоване и приготвяне
на човешкото месо. Описва
умъртвяването на жени, отглеждани
за специално, висококачествено месо,
отделянето на главите, щавенето
на кожите, краденето на трупове,
изравянето на погребаните... Изобщо
канибализмът в този роман се оказва
широко разпространен бизнес, като
дори се натоварва с положителни
очаквания, защото чистката на хора
води до намаляване на населението, а
и задоволява потреблението и глада.
Темата за третирането на човека
като животно не е нова, особено
във философията, но и при писатели
като Франц Кафка и Кларис
Лиспектор. За един Агамбен, да
кажем, „люлка на съвременната
биополитика“ е политиката на тоталитарните държави
на ХХ в. и анализът на концлагерите. Радикалната
трансформация на политиката в пространство на
оголен живот (концлагерът) легитимира и изисква
тотален контрол. Принципите на тази биополитика
се диктуват от евгениката, дефинирана като наука за
генетичното наследство на нацията. И Агамбен е убеден,
че именно от биополитическата перспектива може да
бъде схванат пълният смисъл на геноцида над евреите,
при който, както се изразява той, „полиция и политика,
евгенични и идеологически мотиви, грижата за здравето
и борбата против врага се сливат и стават абсолютно
неразграничими“2. Може би затова той утвърждава, че
решаващият политически конфликт в нашата култура
е конфликтът между животинското и човешкото, и
говори за хуманизация на животните и анимализация на
човека, като другият в различните си параметри най-
2
Джорджо Агамбен, „Homo Sacer“, прев. Снежанка Михайлова,
изд. „Критика и хуманизъм“, С., 2004, с. 170-171.
често се вижда като животно в човешка форма (варвари,
роби, евреите по време на Холокоста).
Един детайл в дехуманизацията на човешкото в този
роман ми се вижда ключов и той е поставеният акцент
върху това как се отстраняват гласните струни на
специално отглежданите за висококачествено месо,
защото „месото не говори“. Споменаваме този факт
не само защото с него е свързана една от ключовите
истории в книгата, но и защото отпраща към темата за
гласа, езика и изобщо думите в романа. Освен обречените
човешки същества, отглеждани за месо, тук мълчат
и практикуващите и потребяващите канибализма,
защото всички те знаят, че говоренето се наказва.
Ако се изпуснат и издадат, подлежат на санкции. Ако
се съпротивляват – също. Новият свят, като всяка
тоталитарна машина, изисква тишина и послушание.
В същото време думите, които не могат да се изрекат,
„блъскат в мозъка“ – и предизвикват съвестта. Такива
думи са зверство, садизъм, ексцесия. Дума като „убивам“
направо е забранена. Казано по друг начин, езикът е
езоповски, а истината е отложена и отказана. Възможни
са само празните думи, синонимите, които крият
същността. Казано по друг начин, всяко варварство и
всяка полицейщина вървят с девалвация на словото и
с неспособността с думи да се назовават неща, да се
скъсява границата с реалността. Неслучайно романът
може да се види като притча за неадекватността
на езика пред лицето на мрака и за перспективата за
някаква вечна тишина, която хората могат да очакват,
когато започнат да остават все по-сами в света след
масовите измирания.
И накрая. Като всяка антиутопия „Деликатесен труп“
силно размива границите и показва, че лошите винаги са
лоши, но и добрите често се поддават на провокациите
и се заразяват, губейки моралните си устои. Или, на
въпроса може ли в един такъв свят човекът да остане
човек, отговорът, който романът дава, е: НЕ, НЕ
МОЖЕ.
АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА
Агустина Бастерика, „Деликатесен труп“, прев. от
испански Лилия Добрева, изд. „Рива“, С., 2022

Хилари Мантел работела върху „компилация“

от романи на Джейн Остин в края на живота си
Авторката на трилогията, посветена на Кромуел, чувствал добре като дете. Хилари Мантел
беше почетена с възпоменателна служба в Ан Престън, приятелка на
катедралата „Саутуърк“ Мантел от почти 60 години,
сподели с публиката как
писателката я въвела в света
Хариет Шерууд на творчеството на Шекспир.
Мантел беше „необикновен,
интересен, интелигентен и
Хилари Мантел, прочутата авторка на романите забавен човек, а като автор
от трилогията за Кромуел –„Вълци“, „Доведете бе ненадминат майстор,
труповете“ и „Огледалото и светлината“ – е работела омагьосващ с разказваческата
върху „компилация“ от романите на Джейн Остин преди си дарба“.
внезапната си смърт, каза нейният литературен агент Актрисата Лидия Ленърд
Бил Хамилтън по време на възпоменателната служба прочете откъс от статия
в катедралата „Саутуърк“. „Тя изследваше с голямо на Мантел, посветена на
удоволствие една литературна икона“. След неговите кралското семейство, в която
думи актрисата Аурора Доусън прочете „фрагмент“ от авторката описва прием
незавършения є роман „Провокация“. в Бъкингамския дворец. В
Смъртта є на 70-годишна възраст потресе момента на пристигането
литературния свят и легионите от нейни почитатели. на кралицата вниманието
Церемонията, отдаваща почит на живота на Хилари на част от гостите
Мантел, включваше четения, музикални изпълнения, било раздвоено, защото
прожекция на филм. Марк Райлънс, който изигра Томас съзерцавали картините на
Кромуел в телевизионната адаптация на трилогията, Вермеер. „Хладнокръвните
прочете откъс от „Вълци“, а Бен Милс, изпълнявал станаха стеснителни, а
същата роля в адаптацията за театралната сцена красноречивите онемяха“,
на Кралския Шекспиров театър, говори за нейния пише Мантел. „Кралицата
„изключителен талант“. мина покрай мен и се взрях в нея. Засрамено мога да кажа, след развод и едногодишна раздяла, отново сключва брак
Преподобният Андрю Нън, старши свещеник в че я гледах като канибал, който вижда вечерята си, а през 1982 г., се обърна към присъстващите на службата
катедралата, изтъкна факта, че храмът е бил арена острият ми поглед можеше да отреже парче от плътта с призив да направят дарения за благотворителната
на „кървавите дела на Реформацията“ и е „особено є“. организация под патронажа на Мантел, подпомагаща
подходящо място“ за тази церемония, с която изразяваме Хамилтън изтъкна „блестящата є интелигентност“ развитието на децата чрез театъра.
преклонението си пред живота и творчеството є. Той и „удивителната виртуозност“ в писането. Участници

говори за „необикновената дарба и прозорливост“ на
писателката и изтъкна, че за него е рядка привилегия да
посрещне в църквата семейството на Мантел, нейните
приятели и най-отдадени читатели.
Братът на Мантел, Брайън, разказа как сестра му
използвала таланта си на „самороден разказвач“, за да
го забавлявала с исторически приказки, когато не се
3
в събитието говореха за нейното чувство за хумор, Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
духовитост и добронамереност. „Тя беше ментор на
много хора, подкрепяше активно редица свои колеги Източник: „Гардиън“, 20 април 2023 г.
писатели“, каза Чарли Редмейн, директор на издателство
„Харпър“ и неин издател.
Съпругът на писателката, геологът Джералд Макюън, за
когото Мантел се жени през 1973 г. и с когото по-късно,
Литературен вестник 21-27.06.2023
 В итрина
Хана Арент,
„Произходът на
тоталитаризма“,
прев. Камен Лозев и
Ирина Васева, изд.
„Колибри“, С., 2023,
632 с., 45 лв.
Българската публика познава някои
от най-важните текстове на Хана
Арент, включително и една част от
настоящия фундаментален труд,
но в своята цялост „Произходът
на тоталитаризма“ се появява за
първи път на български, при това в
контекст, който ни кара все по-често
да се обръщаме към механизмите, по
които действат и се разпознават
тоталитарните режими. Съчинението
е и сред тези, които определят
говоренето за комунизма и нацизма като
двете лица на едно и също зло, белязало
ХХ век и определено от Цветан Тодоров
като най-голямата рана на изминалото
столетие.
Хенинг Ритер,
„Камъните на
мисълта“, прев. от
немски Стоян Гяуров,
изд. СОНМ, С., 2023,
280 с., 18 лв.
Хенинг Ритер (1943–2013) е известен
немски журналист, писател и преводач,
дългогодишен отговорен редактор
във Frankfurter Allgemeine Zeitung. В
„Камъните на мисълта“ (2010) Ритер
ни предлага културно-исторически
фрагменти, които очертават пъстра
картина на европейската история
на идеите от Просвещението до
наши дни. Записките на Ритер са
в традицията на афоризмите и
фрагментите, така обичани от
писателите и философите от
предходните столетия, и издават
както личния му вкус, така и имената,
през които може да се реконструира
въпросното интелектуално
пътешествие, залагащо на ерудицията,
но и на парадоксите, изненадата,
предизвикателствата, които го правят
още по-любопитно, нестандартно и
вълнуващо за читателите.
Радой Ралин, „Късно
откритие“, съст.
София Стоянова-
Донева, изд. „Модерно
изкуство“, С., 2023,
130 с., 25 лв.
Този поетичен сборник, съставен
от внучката на Радой Ралин София
Стоянова, събира стихове на поета от
всички негови стихосбирки, излизали
през годините. Той съдържа 94 поетични
творби, от които 5 не са издавани до
този момент. Послесловът е от малкия
син на Радой Ралин – Стефан Стоянов,
баща на София, а корицата е дело на
Роман Кисьов.
4
Литературен вестник 21-27.06.2023
М оето софийско детство
Любен Дилов-син: Не са много
подобни места
Кой е кварталът на вашето народа“), писателите имаха собствен народната власт за най-груби салфетки.
детство? блок, ходела на собствени зъболекари и След това внимателно го издърпвахме
Това е горната част на „Лозенец“. лекари и летуваха в обособени почивни и така в средата на масата оставаше
Когато са ме донесли като вързоп там станции само за тях… пълна чаша с половин литър боза,
– в сърцето на една гора, простираща се обърната на обратно. Без капка наоколо!
от Славейковите дъбове до Драгалевци Кои сладкарници си спомняте? Какво Бабата всеки път се колебаеше как
– наоколо е имало основно дървета, се продаваше в тях? да постъпи и всеки път решаваше да
тук-там някой самотен четириетажен Много си спомням. Но от ранна възраст заложи на бързината. Рязко обръщаше
„нов“ блок и старите къщи на лозенчани. помня повече местните кръчми, чашата, с което поливаше поне две
Донесли ме с колата на Серафим защо ли… „Орлово гнездо“ например. съседни маси и – за наша огромна радост
Северняк (тогава по софийските улици И все пак имаше една сладкарница – предизвикваше чутовни скандали. По-
имало повече писатели, отколкото – точно срещу читалище „Пенчо късно, когато започнах да съобразявам
коли). Серо слязъл от колата, огледал Славейков“, което все още си стои. разни неща, доста ме досрамя от този
се и рекъл на майка ми: „Милке, тук Освен тригуни, тулумби, мармаладени тормоз. Бог знае каква отвратителна
с лайняно въже да ме вържат, ще го кифли, „негърчета“ (представете си съдба е имала тази болна жена, за да се
прегриза и ще избягам“. Сиреч – било имаше такъв десерт), сладкарницата докара да преживява от остатъците
джунгла, спомен от времето, когато разполагаше с истински месингови от детските ни кифли и боза… Децата
местността се наричала Корубаглар, бозаджийски кранове, от които – бяха жизнерадостно жестоки и по мое
била османско гробище в долната си според големината на чашите – се време, а дори още нямаше нито пъзели с
част – при Римската стена, която точеше боза от 6, 8, 10 и 12 стотинки. над 3000 детайла, нито Тик-Ток!
изобщо не е римска, и нерегламентирано Тази от 12 беше точно половин
градско сметище – в горната. Затова литър… Малкият проклет народ от Кои бяха заведенията, които
и тази бурна растителност до ден мои връстници си беше набелязал посещавахте?
днешен – по онова време сметта е за тормоз една удивително грозна Тази тема, викам да я прескочим елегантно.
основно с органичен характер. Имало е баба – баба Яга направо – с разкривени По-скоро едва ли има някое, което да не съм
и лозя (името означава лозя в гората). от артрит пръсти и едно напълно посещавал. Израснах, воден от родителите
С две думи поетично място. Йозеф затворено от перде око. Тя събираше си по клубове и кръчми („Журналистите“,
Обербауер го рисувал, Пенчо и Петко използваната посуда в сладкарницата „Писателите“, „Преводачите“,
Славейкови са му посвещавали стихове, и често я забелязвахме как краде „Петлите“, „Волга-Волга“, Унгарския,
Вазов го описва с възторг: „Рътлината недоядените кифли. Правехме є следния Чешкия, Руския клуб, „Тенекиите“, бар
Курубаглар въпреки варваризма номер: масите в сладкарницата бяха „Луна“, „Бракоразводното“…), защото
на името си е едничкото място в неподвижни, със стъклени плотове. нямаха на кого да ме оставят. След това
околността на София, дето человек Ние обръщахме сръчно една голяма боза сам започнах да ги обикалям, а още малко
може да намери зелен шумалак, сянка (от 12 стотинки), като предварително по-нататък направо станах съдружник в
и да чуе как шушне гората“. Днес има запушвахме гърлото на чашата с тънка някои от най-легендарните клубове до 2003
все още сянка тук-таме и може да амбалажна хартия, използвана от година.
се чуе как шушне зеленият шумалък,
но основно го посещават, за да си
направят селфи в тоалетната на хотел
„Маринела“…
С какво пътувахте? Кои бяха вашите
маршрути?
Бях завършен уличник още в трети клас
и кръстосвах цяла София, което водеше
родителите ми до постоянни нервни
кризи. Примерно не беше проблем да
мина с трамвая „Деветка“ повече от
10 километра – от „Кръста“ до гарата
– за да мога, сгушен с братя и сестри
от ромски произход, да смесвам сълзи
и сополи на „Слонът моя приятел“ в
тъмнината на кино „Цанко Церковски“.
Любим трамвай ми беше „Двойката“ с
нейните стари мотриси. Ръкохватките
бяха едни пиринчени тръби с идеален
цолаж за игра на фунийки. Мисля,
че ги спряха, защото откраднахме
толкова много, че останаха изобщо
без дръжки накрая. По едно време ги
заменяха с халки от изкуствена кожа,
но пътниците залитаха смешно, защото
халките все се усукваха… Любимо
превозно средство бяха тези трамваи,
защото вратите им се отваряха
отвътре – не само от ватмана – и
можеше да скочиш когато и където
си поискаш. Бяхме едно немалко
племе от скитници – пеша и на колела
– кръстосвахме цялата тази огромна
гора, преди да изчезне, а и целия град.
Кои бяха градинките, в които
ви водеха като дете? А тези от
ученическите и студентските ви
години?
Никой не можеше да ме води, защото
„ни се водех, ни се карах“. Но цялата
гора на Южния парк ми беше по-позната
от собствения ни хол. Баща ми се
подиграваше – в невръстна възраст се
бях влюбил в щерка от писателските
среди, обитаваща знаменития
писателски блок на улица „Незабравка“.
По едно време всеки ден пресичах
цялата горна част на Южния парк – от
„Кошарите“ до гара „Пионер“, и баща
ми ехидно питаше: „Мина цялата гора,
за да видиш същите муцуни, дето ги
гледаш по цяло лято?!!“. По онова
време, следвайки повелята на Живков
(„по-близо до народа, повече сред С Радой Ралин
 М оето
От кои и какви магазини се
пазаруваше?
Нямахме любими. То нямаше и какво
да се купи. В детските ми спомени е
кварталната бакалница „При Рашо“,
която още съществува, но е част
от верига супермаркети. Имаше и
един плод-зеленчук, от който доста
крадяхме. Не заради изгода, а за да се
радваме, когато ни подгони Стефчо
Двутактовия. Това беше мъж, работещ
в магазина, чийто ляв крак беше с
поне 10 сантиметра по-къс от десния.
Оттам и специфичната, двутактова
походка. Въпреки това този тичаше
доста бързо и зверски биеше, когато
успееше да ни сгащи. При Рашо обичахме
да дразним месаря. Заставахме пред
щанда му и питахме „Имате ли мозък“
(разбира се, че нямаше, къде такива
екзотични вкусотии по онова време)
и когато получавахме неизменния
отговор: „Нямаме!“, ние се провиквахме
„Личи си!“ и заливайки се от смях,
търчахме през вратата
Помните ли някакви конкретни
книжарници?
Разбира се. Любима ми беше
антикварната на площад „Славейков“
и още незавършил 8 клас се включих
в алъш-вериша със стари книги. По
едно време от това се изкарваше
повече от продажбата на списания с
голи жени, а еротиката се харчеше по
50 стотинки за кадър (дори тъпите
реклами на сутиени от „Бурда“ и
„Квеле“). Правех доста добри кинти,
които влагах основно в кино, цигари
(пуша от 15-годишен сигурно и не съм
спирал никога) и книги – разбира се. По
едно време собствената ми библиотека
успешно конкурираше бащината ми, а
тя е на две поколения. От търговията
със стари книги, от която винаги
припечелвах по малко, имам и чудесни
познанства до ден днешен. Примерно
със създателя и собственик на „Бард“
– д-р Антов, който е и създател на
прочутата агенция „Находка“ още от
късния соц… По-късно Светльо Желев,
от сергиите на „Славейков“. Изобщо
площадът е домът на софийската книга
и заради Градската библиотека, и заради
всичко останало. Аз лично съжалявам,
че натириха от там букинистите и по
този начин го детронираха. Трябваше
да ги оставят при ясен регламент да
продават само стари книги.
Какви бяха вашите занимания в
детството? Ходехте ли на някакви
школи, на алианс?
Ожесточено се съпротивлявах на
всякакви подобни занимания. Но вкъщи
идваше учителка по немски, по която
вехнех като младия Вертер. Напълно
безперспективна връзка, предвид
разликата от повече от 20 години и
моите пуберски 12 лета… Цялото
ми семейство не просто говореше
немски, дишаше го. Още от бащата
на баща ми, който е издател на първия
български гастарбайтерски вестник в
Берлин през 40-те години на миналия
век. Заниманията ми бяха основно
разбойнически – малко спорт, много
скитане по улицата, много четене и
свирепи побоища с банди от други части
на „Лозенец“. С някои от тогавашните
квартални невръстни „главорези“
съм близък приятел и до ден днешен.
Бащата на майка ми – универсален
струнен музикант, научил стотици
деца на китара, цигулка или виолончело,
страдаше, че само аз отказвам да се уча
при него, но аз, по горкиевски, твърдо
бях решил първо да завърша „моите
университети“.
Кои са училищата, които
завършихте? Има ли учители, които
са ви белязали?
122-ро, т.нар. Стъкленото.
Експериментално, по десугестивната
система на доктор Лозанов, вследствие
на която завърших 7-ми клас с
тройки по всичко и за ужас на майка
софийско детство
ми – самата тя прочута столична
даскалка по литература – не можах да
кандидатствам ни в Класическата, ни в
Немската, никъде. После 32-ра гимназия,
откъдето майка ми светкавично избяга
в Немската, защото трудно понасяше
срама да сме под един покрив – тя като
учителка, аз като ученик. Бях, доста
меко казано, проблемен младеж. Има
учители, които наистина обичах и
смятам, че ме научиха на много неща. За
всяка от тях мога дълго да разказвам,
защото от малък съм журналист и
проучвам внимателно всеки, с когото си
имам работа. Знаех изключително много
за тях. За роднините, за историите,
за проблемите им. Ще кажа имената
само на три велики дами, защото го
заслужават повече от всички останали:
Соловьова по физика (беше ми и класна)
и литераторките Невена Донева и Соня
Чачановска. Наистина бяха жени от
други планети и цивилизации и въпреки
ядовете, които съм им причинил,
вярвам, че и те ме обичаха и не се
срамуват много от мен, където и да са
в момента.
Имахте ли любими градски места?
Много в различните периоди. Ще
започна от „Монтето“ – имаше един
малък летен театър на мястото
на сегашното НДК (появява се в
епизод от филма „Всичко е любов“),
после „Кравай“, „Магура“, „Синьото“,
дискотеките на 14-а поликлиника и
21-ва гимназия, „Паницата“. За щастие,
повечето места още съществуват,
дори и да не са със същите функции,
което е истинско чудо! Друго такова
чудо е „Хамбара“ – място, където
времето е щастливо спряло. Понякога
си представям София като опустяло
кино „Витоша“. Онова кино за
студийни филми, което посещавахме
почти всички познаващи се помежду
си софиянци… Които не емигрираха,
починаха. Много тъжна представа е
това опустяло кино – поне на негово
място направиха хубава книжарница.
Но „Хамбара“ връща надеждата, че не
всичко е загубено. И до днес поне два-
три пъти месечно го посещавам, а има
и периоди, когато съм всяка вечер там.
Даже съм навикнал и в други градове
откривам аналозите на „Хамбара“.
Например „Найлона“ в Пловдив или „Тен
фингърс“ в Бургас…
Кой е най-яркият Ви спомен от
детството, свързан със София / със
случка в София?
Не знам кой е най-яркият. Обичам
със смях да си спомням уплаха и
суматохата около Вранчанското
земетресение. Когато софиянци бягат
по стълбите на операта и крещят
Любен Дилов-син
„Пазете се от Стамболийски!!!“, не е
ли куул?!!! В още по-невръстни години
разходките в старата Зоологическа
градина с единия от дядовците ми
бяха голямо откровение. В 11-и клас,
заради една несръчна любовна история,
прекосих пеш, посред нощ целия град –
от края на „Люлин“ до „Лозенец“. Имах
усещането, че минавам поне през четири
различни града. Ако някой днес повтори
това пътешествие, усещането ще е за
още повече различни градове.
Какво се е променило в София? Каква
е тя днес?
София е столица. Нима можете да
свързвате един град с повече от сто
лица? В този смисъл всички градове
са столици. София живее с лудостта
на новото време – поне последните
30 години. С добрите и лошите неща.
Добрите са много повече. Който поради
някаква политическа злоба на деня не го
вижда, просто не заслужава София. Не
че няма за какво да се мечтае и какво да
се поправя, но мисля, че е един чудесен
европейски град с уютен и красив
център и удобни квартали. И все още е
място, където децата могат до късно
да играят на улицата… Повярвайте,
обикалям непрекъснато света заради
страстта си по гмуркането – не са
много подобни места! Не съм някакъв
надъхан носталгик. Откривам прекрасни
места и днес и онази невинност не ми
липсва. Май ще се окаже, че вината е
много по-сложно и запълващо чувство
от невинността. А и аз със сигурност
имам някаква вина за днешна София
– все пак два мандата бях общински
съветник ))
Кое литературно произведение
свързвате най-силно със София?
Спомените на Кирил Христов на
първо място. „Улици, хора, събития“
на Димо Казасов, „Балада за Георг
Хених“. Чудесна София има в много
и от другите текстове на Виктор
Пасков… Не знам… Имам чувството,
че „истинският“ софийски роман още
не е написан. Не говоря за многото
документални и мемоарни текстове.
Говоря за софийски роман, в който
истински да живее София, все едно от
кое време.
С подкрепата на
Столична община
В рубриката
„Моето софийско
детство“ български
интелектуалци
отговарят на
въпросите на ЛВ
за живота си в
София.
В итрина
Фернанда Мелчор,
„Сезонът на
ураганите“, прев.
от испански Захари
Омайников, изд.
„Лабирнт“, С., 2023,
214 с., 18,90 лв.
Издателство „Лабиринт“ продължава
отличната традиция наред с носителите
на Международния „Букър“ да представя
и част от авторите от късия списък
с номинации. „Сезонът на ураганите“ е
сред финалистите за тази награда през
2020 г., номиниран е и за Националната
литературна награда на САЩ, удостоен
е с наградата „Ана Зегерс“ и според
„Гардиан“ е сред най-добрите образци
на художествената литература за 2020
г. Самата писателка е родена през 1982
г. във Веракрус, Мексико, завършила е
журналистика. Последният є роман „Рай“
е в дългия списък за Международния
„Букър“ за 2022 и е сред финалистите
за Дъблинската литературна награда за
2023  г.
Ерин Кулхед,
„Еуфория“, прев.
от шведски Анюта
Качева, изд.
„Прозорец“, С., 2023,
310 с., 24 лв.
След Кони Палмен и нейния роман „Ти
го каза“, който разказва любовната
история на Силвия Плат и Тед
Хюз, стъпвайки на много писма и
документи, българската публика има
възможността да прочете и друга
версия на живота на Силвия Плат,
съсредоточена предимно в последната
година преди самоубийството є, този
път дело на шведската авторка Ерин
Кулхед. „Еуфория“ е оценен високо от
критиката и печели престижната
награда „Аугуст“ за художествена
литература през 2021 г.
Фредерико Педрейра,
„Урокът на
лунатика“, прев.
от португалски
Илияна Чалъкова, изд.
„Колибри“, С., 2023,
253 с., 20 лв.
Португалският писател, журналист и
преводач Фредерико Педрейра (р. 1983
г.) завършва висшето си образование
в сферата на хуманитаристиката
в Португалия и Великобритания и
защитава докторска дисертация по
теория на литературата в Лисабонския
университет. Автор е на десетина
книги и е носител на португалските
литературни награди „Вашко Граса
Моура“ и „Еса де Кейрош“. През 2021 г.
излиза романът му „Урокът на лунатика“,
с който печели Наградата за литература
на Европейския съюз.
5
Литературен вестник 21-27.06.2023
 М оето софийско детство

Пътувахме из цяла София, за да търсим интересни

обекти за разследване
Искра Христова-Шомова

Пътят ми започва от улица „Раковски“. Живеехме

на „Раковски“ почти на ъгъла с булевард „Патриарх
Евтимий“. Нашата кооперация беше стара, от 30-те
години, потомците на архитекта Димитър Тошков
живееха в нея. Беше проектирана много умно и въпреки
че се намира на голяма улица с оживено движение,
беше много тиха. Има малко предно и малко задно
дворче и почти няма прозорци към улицата. Предното
дворче ни беше достатъчно, за да играем в него на
основните игри: различни гоненици, дама, кама, кралю-
порталю, народна топка и пр., но за стражари и апаши
вече трябваше да излизаме и по улиците. До нашата
кооперация има една голяма сграда, строена през 50-те
години, а срещу нея е Френската гимназия. На долния
етаж на съседната сграда имаше хлебарница, в която
се правеха хляб и банички, и ние можехме да гледаме
през стъклата как точат и размахват баничките във
въздуха.
Въпреки че си имахме двор за игра, разбира се,
обичах да ме водят на разходка, а след първи клас
вече и сама започнах да се разхождам из София и да
я опознавам малко по малко. Най-близката градинка
до нас беше паркът при Войнишките паметници,
които по-късно бяха съборени, за да построят НДК.
Тогава това място се наричаше Южен парк. Беше
доста просторно и хубаво за игра, но за да се стигне
до него, се пресичаше едно тежко кръстовище и
затова трябваше да чакам някой да ме заведе. Най-
много ме водеше на разходки сестра ми, с пет години
по-голяма от мене. Понякога тръгвахме на дълго
пътешествие, чак до градинката при църквата „Св.
Седмочисленици“ и отивахме до МВР, където сестра
ми ме качваше на Лъвчето – на каменния лъв до входа
на министерството. След това и децата ми много
обичаха да се качват на Лъвчето, но можеха да го
правят едва ли не всеки ден, защото живеехме на
„Стефан Караджа“, почти до министерството. Баба
ми пък понякога ме водеше чак до Борисовата градина,
която тогава се наричаше „Парк на свободата“.
Тя обичаше да ходим в алеята с розите, която
съществува и досега. Там сядаше на пейка и четеше,
а мене ме оставяше да си тичам наоколо. Един път,
като отидохме до парка, в тревата имаше пръскалка,
която се въртеше и поливаше. Тя много ми хареса, а и
беше горещо, затова, без да му мисля, се напъхах под
водната струя. Само след минута бях напълно мокра.
Баба ми много се ядоса, хвана ме за ръка и ме потегли
към къщи. Като ни видя, майка ми започна да се смее
и си спомни, че някога и тя като дете се е пъхала под Искра Христова-Шомова
пръскалката. Тогава и баба ми си спомни тази случка и
също се разсмя. Излишно е да казвам, че и децата ми се там управител беше не друг, а красивият актьор как се казваше нашата учителка, струва ми се, че беше
къпеха под пръскалките. Георги Наумов, станал прочут от филмите „Слънцето другарката Ценева. Ние с моята приятелка Анахид
Майка ми обичаше да ни води на гости у свои и сянката“ и „Кит“, когото ние наричахме бате Гошо. є казвахме Наполеон, защото ходеше с едно сиво
приятели, повечето живееха като нас в центъра, но Лошото при пазаруването беше, че почти навсякъде палто с вдигната нагоре яка и много наподобяваше
ходехме и по-далече, например до „Лозенец“. Най-ярки имаше опашки и се губеше много време от игрите. портретите на Наполеон.
са спомените ми от гостуванията у Валери Петров, Но обикновено ходехме на пазар по няколко деца и на Наполеон не беше от деликатните натури, редовно
защото той живееше в къща с двор на улица „Елин опашките можехме да си говорим – за филми, за книги, биеше момчетата с пръчка, а ако много се провиняваха,
Пелин“. Сестра му, д-р Ева Меворах, беше съученичка разказвахме си вицове или страшни истории, за радост ги наказваше да стоят в ъгъла на колене. Най-много
и приятелка на майка ми, нейната дъщеря Ани е точно на останалите хора, които чакаха. Веднъж се редяхме си патеше съученикът ми Гошо, защото беше левак,
на моята възраст, а още дядо ми и Нисим Меворах, с приятелката ми Яна за хляб и аз є разказах най-новия а го задължаваха да пише с дясната ръка. Той чакаше
бащата на Валери Петров, са били приятели. Много виц, който бях чула предишната вечер вкъщи: „Какво Наполеон да се обърне и да не го вижда, и започваше
обичах да играя в техния двор и да разглеждам къщата означава БКП? – Бягай, керемидите падат!“. Ха-ха- бързо да пише с лявата ръка, но щом го забележеше,
им, особено кабинета на поета, бюрото му, цялото ха, започнахме и двете да се смеем гръмко, а една жена тя започваше да го бие през ръката с показалката.
затрупано с книги, отворени на различни места – тихо и деликатно ни каза, че опашката не е подходящо Много ми беше жал за него и мислех, че това го е
тогава той превеждаше Шекспир и е правел справки място да се разказват такива вицове. Хората около травмирало за цял живот, но наскоро го срещнах на
от множество източници. След гостуванията у тях нас също хихикаха, но по-дискретно. едно събиране на съучениците и видях, че е весел човек
обикновено ходехме в кръчмичката „Под липите“ да Първото училище, в което учих, беше 127 училище с успешен бизнес, явно не бяха успели да го прекършат.
ядем кебапчета – също любимо място. Тогава „Под „Иван Н. Денкоглу“. То беше сравнително далече от Наполеон следеше и живота ни извън училище. Веднъж
липите“ беше непретенциозно заведение, където къщи и отначало ме водеха, после ми показаха как изправи пред дъската няколко момчета и им чете
се събираха интелектуалци без дебели портфейли, да стигам до него: пресичам на светофара, вървя конско за това, че цял следобед са били в ЦУМ да се
но по едно време изчезна. Преди десетина години я по „Раковски“, завивам по „Неофит Рилски“, после возят на ескалаторите. Каква блестяща идея! Още
възстановиха, вече като луксозен и претенциозен по „Парчевич“, излизам на „Ангел Кънчев“ и съм до същия ден с няколко деца от махалата бяхме в ЦУМ
ресторант, няма нищо от някогашната атмосфера или училището. Беше ми казано да следвам стриктно само и прекарахме незабравими часове на ескалаторите и в
поне на мене така ми изглежда. този маршрут и отначало наистина правех така, но търчане из магазина. Ето това беше предимството на
Тогава децата опознаваха града най-напред с после ми омръзна и на връщане започнах да си измислям софийското детство! Иначе Наполеон се отличаваше с
пазаруването, по това време почти във всички нови и по-дълги маршрути. В една зимна привечер необятните си познания за света: когато съученикът
семейства то беше работа на децата. Магазините през декември, когато валеше силен сняг, нещо ми Божидар заяви, че иска да отиде в Америка при
около нас си имаха имена, по имената на продавачите: обърках посоките и се залутах някъде по „Солунска“, индианците, тя без колебание му каза, че индианците
бакалницата Тасето, месарниците при Луко и при която тогава се казваше „Васил Коларов“. Доста не живеят в Америка, а в Индия, и че не трябва да
Ненчо, сладкарницата Варадинов. Някои от имената време блуждах, докато накрая надвих гордостта си мечтае да ходи при империалистите.
бяха на някогашните им собственици, още от и попитах една жена как да стигна до „Раковски“. В пети клас вече започнах да опознавам София надлъж и
времето преди народната власт, а други – по името Обаче в това време вкъщи беше настъпила паника, нашир заедно с моята приателка Анахид. Два фактора

6
на тогавашните продавачи. Например
в Тасето вече нямаше никакво Тасе,
Литературен вестник 21-27.06.2023
бяха започнали да звънят по съученици и цялата
история стигна и до учителката, която на другия ден
безцеремонно ме вдигна пред класа и ме попита къде
съм се бавила два часа след училище. И аз трябваше
да изживея срама да призная пред целия клас, че съм
се изгубила – като някакво малко дете, а не голяма
ученичка вече почти на седем години. Не помня точно
изиграха роля за това. Първият беше Шерлок Холмс.
Мисля, че по това време на български бяха преведени
само няколко книги от Конан Дойл: „Баскервилското
куче“, „Знакът на четиримата“ и „Етюд в червено“.
Но сестра ми разполагаше с томовете му на руски
и ми ги четеше на глас, като превеждаше направо
на български, а аз после разказвах историите на
 М оето софийско детство

Анахид. И  двете бяхме много запалени по Шерлок

Холмс и бяхме твърдо решени, че ще станем частни
детективи. Вторият фактор беше това, че тя се
премести да учи в 21-во училище и започна да пътува с
трамвай, а аз не исках да остана по-назад от нея.
И така, ние си купихме карти на София и започнахме
да си избираме улици из далечни квартали, по картата
виждахме с какъв транспорт се стига до тях и
пътувахме из цяла София, за да търсим интересни
обекти за разследване. А когато човек търси, намира.
Веднъж, в началото на пролетта, стояхме на площад
„Славейков“, разглеждахме картата и се чудехме
накъде да се отправим, когато видяхме един възрастен
човек, който ни се стори познат. „Това е дядото на
Николина от съседния клас“ – сети се Анихид. И аз
си спомних, че съм го виждала, но дядото беше вечно
начумерен и не ми изглеждаше симпатичен. Като го
видяхме на спирката на трамвая, той носеше куфар,
който ми се стори огромен. „Явно ще пътува – казахме
си ние, – хайде да го проследим до гарата и да разберем
закъде ще замине.“
Той се качи на двойката и ние след него. Да, но той не
стигна до гарата, а слезе при „Света Неделя“. Тогава
това място се наричаше площад „Ленин“ и точно срещу
църквата се извисяваше паметник на Ленин (сигурно
мястото не беше избрано случайно), който после беше
демонтиран тихомълком без протести и живи вериги
от негови фенове с червени знамена. Ние, разбира се,
слязохме след дядото и тръгнахме зад него, като се
чудехме къде ли отива и какво може да има в куфара.
– Може би носи книги. Искра Христова-Шомова
– Но къде ще носи цял куфар с книги?
– Може да пренася контрабандни стоки.
Николов. Прякорът му беше Бузи, защото имаше че ще повика милиция. Това ми се стори много смешно
– Какви контрабандни стоки?
големи бузи. Бузи ни показа колко интересна е и започнах да се кикотя на глас, а жената каза:
– Ами всякакви. Цигари, дъвки, чорапогащници.
математиката, насочи ни към участие в олимпиади – Ах, и една мома тръгнала с хулиганите!
– Кафе, дънки ... Да, сигурно пренася контрабанда.
и състезания. Като класен се правеше на строг, но След това престанахме да берем череши, може би
– А ако в куфара има труп?
всъщност ни прощаваше всичко и с него имахме много защото свършиха или черешите, или сесията, или и
Не помня коя от двете първа изказа това
хубав диалог – и за математиката, и за житейските двете.
предположение, но след като се спогледахме ужасени,
ситуации. В началото на 9-ти клас той ни каза, че ще Спомням си също разходките из квартал „Лозенец“
вече бяхме почти убедени, че в куфара има именно труп.
пише двойка на всеки, който е без домашно, а ако някой в първите години от следването ми на връщане от
Вървяхме хем разтреперани, хем ентусиазирани след
няма домашно, защото се е затруднил със задачите, Факултета по математика. Гледах интересните къщи
дядото, а той отиде зад Съдебната палата и се качи на
да му покаже две изписани страници с опити да ги из квартала, дворчетата с цветя и дървета. Понякога
трамвай № 5. Този трамвай и досега отива до Княжево,
реши. И в 11-ти клас веднъж ни даде за домашно една стигах с трамвая до спирка „Вишнева“ и се разхождах
а оттам тръгва пътят към Витоша. Е, вече всичко
задача, която никой от класа не можа да реши и почти из гората. Особено красиво беше през пролетта,
беше ясно. Дядото отиваше да зарови трупа в гората.
всички имахме по няколко изписани страници. Бузи когато плодните дървета и люляците цъфтяха, а
Да, но той не стигна до Княжево, а слезе на спирка
извика на дъската един мой съученик и той съвсем дворовете бяха пълни с лалета, зюмбюли и нарциси.
Павлово. Ние слязохме след него и продължихме да
спокойно започна да решава задачата, като опитваше Ще завърша този разказ за разходките в София
го следваме предпазливо, като отново започнахме да
ту един, ту друг начин и показваше защо не се получава. през детските и юношеските ми години с едно
обсъждаме какво би могло да има в куфара. Загадката
Изписа цялата дъска, изтри я и отново я изписа с стихотворение от Валери Петров.
се заплиташе все повече. Дядото повървя малко из
формули. Отначало мислех, че той все пак е решил
квартала и влезе в един двор. Към къщата в двора
задачата и ще видя решението, но към края на часа Улица „Елин Пелин“
имаше малка пристройка, на която пишеше ОБУЩАР,
той стигна до извода, че не може да реши задачата с
и той влезе в нея.
наличните си познания. Бузи го изслуша търпеливо и не „Елин Пелин“ е тиха, мека,
– Какво ли може да прави при обущаря? – казахме си
го прекъсна, след което ни написа една нова теорема, чудесна уличка-алея.
ние. – Дали му е съучастник? Трябва непременно да
с помощта на която задачата можеше да се реши. Но Приятно става на човека,
разберем.
Бузи не ни я показа веднага, защото искаше сами да когато движи се по нея.
Приближихме се на пръсти до обущарницата и се
се поблъскаме с математическия казус и да извървим
оптахме да надникнем през прозорчето, но то беше
пътя до решаването крачка по крачка. И за трите Сред люляци и аромати
много нависоко и не стигахме до него. Огледахме се
гимназиални години той успя да ни покаже красотата в дворовете белеят маси
из двора за стълба или за някакъв предмет, който
на математиката, да ни даде да разберем, че тя е най- и всички тука са познати
да поставим под прозореца, но не намерихме нищо.
интересната и най-съвършената наука. Няколко души и се усещат у дома си.
Обмислихме и възможността едната да се покачи на
от класа, сред тях съм и аз, завършиха математика,
раменете на другата, но я отхвърлихме. А времето
мнозина станаха инженери, други станаха икономисти, Тя знае учени със име
минаваше и можехме така и да не разберем какво
лекари, юристи, но мисля, че в класа нямаше човек, и светло племе артистично,
има в куфара. И тогава любопитството ми надделя
който да не обича математиката. и тоз, на чийто псевдоним е
над ужаса и аз отворих рязко вратата и влязох в
През гимназиалните години видях много квартали на наречена, се помни лично,
обущарницата, въпреки че Анахид ме дърпаше за
София, защото ходех на гости или на купони по всички
шлифера. Видях следното: на тезгяха пред обущаря
части на града. А истински изучих своя квартал през и между стволите зелени
бяха наредени седем-осем чифта обувки, мъжки,
лятната сесия от първата година на следването си. на кръчмичката „Под липите“
дамски и детски, сред тях забелязах и красивите бели
Тогава бях на 18 години, все още тийнейджър. Следвах са доста стихове родени
ботушки на Николина, а дядото вадеше от куфара нови
математика, а всички математици по дефиниция и не един коняк изпит е.
обувки. Хлъцнах от изненада. Кой би могъл да очаква,
трябваше да играят бридж. Тогава един приятел,
че човек ще носи при обущаря обувки за поправка, а не
Томи, който следваше геология, си обзаведе тавана Изобщо, мека, тиха, кротка,
труп? Обущарят ме погледна изненадано и рязко ме
и през сесията, късно вечер, след 22 ч., когато бяхме чудесна уличка това е.
попита какво търся.
свършили да учим, се събирахме на неговия таван да Елате в празник на разходка –
– Идваме за пианото – казах аз. Не знам откъде ми
играем бридж. Не ставаше кой знае каква игра, защото покоят є ще ви омае.
хрумна това, може би защото Анахид свиреше на
се събирахме по повече от четирима души и трябваше
пиано.
да се редуваме, а кибиците разводняваха атмосферата. Със двойката до колелото.
– Какво пиано?
(От мене така и не стана бриджор, може би защото Или пеша. Не е далече.
– Ами нали тук се продава пиано?
изневерих на математиката и се посветих на друга Ала побързайте, защото
Обущарят попита ядосано:
наука. Но всъщност най-успешният бриджор, когото опасност я заплашва вече,
– Какви са тези измишльотини?
познавам, е филолог. Това е нашият проф. Иван Добрев,
И тогава Анахид изведнъж се обади:
който доскоро беше в елита на българския бридж и и току-виж, в гърма огромен
– Не са измишльотини. Ние прочетохме обява, че тук
участваше в турнири.) Една нощ към три часа някой на крана и електрожена,
се продава пиано „Ласточка“.
каза: „Хайде да ходим за череши!“. Оказа се, че из „Елин Пелин“ остане спомен
Обущарят се разгневи и се развика:
центъра в много вътрешни дворове на кооперации за красота унищожена...
– Какви ластици, какви пиана? Я да се махате оттук,
растат череши и ние тръгнахме да ги берем. Беше
гаменчета такива!
страхотно изживяване! Чувствахме се като нещо С подкрепата на
И ние с радост хукнахме навън и се затичахме към
средно между Том Сойер и Патиланчо. Аз бях с едни Столична община
В рубриката
спирката. Като се качихме в трамвая, започнахме
нови жълти сандали с високи токчета, но това не ми „Моето софийско
да се смеем. Изпитвахме смесица от облекчение и
попречи да се катеря по дърветата. Неудобството детство“ български
разочарование. Наистина не успяхме да разкрием

7
се състоеше в това, че в тъмното не виждахме интелектуалци
престъпление, но пък оцеляхме и цялата случка все пак
черешите. Но на следващата нощ аз бях вече с гуменки, отговарят на
си беше приключение.
а си носехме и фенерчета. Това продължи няколко нощи, въпросите на ЛВ
В гимназията учех в Седмо училище на улица „Цар
но докато отначало почти не си говорехме и само за живота си в
Шишман“, което тогава се наричаше „Георги
шепнехме, постепенно свикнахме с това, че в 3-4 ч. София.
Димитров“, а сега е „Свети Седмочисленици“.
през нощта всички спят и започнахме да си говорим все
Най-голяма роля в живота ми изигра учителят
по-високо и да се смеем. И веднъж на един прозорец се
по математика, който беше и мой класен, Никола
показа жена, която възмутено се разкрещя и заплаши, Литературен вестник 21-27.06.2023
Редактор на страницата
За 31-ви път Международен театрален
а
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА
ц ен фестивал „Варненско лято“
С
На 10 юни с яркия танцов спектакъл „Страст“ на
„Фламенко балет“ Барселона от Испания завърши 31-вото
издание на Международния театрален фестивал „Варненско
лято“ (1-10 юни 2023). По традиция афишът на фестивала
беше изграден от три модула – Основа програма, включваща
селекциите на български и чужди спектакли; Програма
„Шоукейс“, която представя пред чуждите и българските
експерти, селекционери и организатори на театрални
събития най-интересните мобилни представления от
българската сцена през последната година и Паралелна
програма, съставена от международна конференция,
образователен модул, концерти и др. В този богат и
разнообразен афиш бяха показани повече от 25 спектакъла
от България и чужбина, улични представления, дигитални
излъчвания, представяния на книги и срещи с български и
чужди артисти.
Първото, което прави впечатление в Международната
селекция на фестивала, е, че тя постепенно се завръща към
критериите и обема си отпреди пандемията. Афишът
с чужди спектакли включва 7 представления от Чехия,
Обединеното кралство, Ливан/ Германия, Испания и
Австрия. Фокусът тази година тук беше Чехия като една
от европейските страни с най-добри трупи, работещи в
областта на уличния театър. Изобретателните спектакли
на три от известните чешки улични компании (последвани
от най-утвърдените български артисти в тази област –
мим-формация „Жар театър“), няколко вечери на площада
пред театъра във Варна създаваха истински празник за
огромно множество от жителите и гостите на града.
Сред останалите представления в международната
селекция непременно бих отделила две особено
„Коприна“ по
романа на
Алесандро
Барико, режисьор
Диана Добрева,
Драматичен
театър –
Пловдив, 2022
впечатляващи заглавия. Става дума за оригиналния и
вълнуващ спектакъл „Да яздиш облак“ на Раби Мруе.
Ливански режисьор, базиран в Германия, той е един от
големите интердисциплинарни артисти и представители
на съвременния документален театър. Раби Мруе създава
представлението през 2013 г. със своя брат Ясер, който
разказва в него собствената си история. По време на
гражданската война в Ливан Ясер, едва 17-годишен тогава,
преживява тежък инцидент. Докато пресича една улица,
поразен от вестта за смъртта на дядо си, той е улучен
в главата от снайперист и загубва част от паметта
си, след което е трябвало да започне отново да се учи
да говори и да мисли, да може да се изразява и да разбира
речта на заобикалящите го. В спектакъла Ясер Мруе по
отделни лични документи, рисунки и предмети се опитва
да реконструира трудния път на възстановяването на
способността си да възприема света и да контактува с
8
другите, поставяйки едновременно с това
въпроса за опасно крехката и флуидна връзка
между памет и реалност, между реалност
и фикция.
Литературен вестник 21-27.06.2023
Гледах спектакъла за първи път през 2019 г. в Мюнхен.
Онова, което силно ме порази и тогава, и сега при срещата
му с българската публика, беше дълбокото вълнение и
въздействие, което той постепенно започва да събужда в
зрителите, докато накрая ги потопи напълно в себе си и
спечели тяхната съпричастност.
Другото много интересно заглавие от международната
селекция беше „Чайка“ по Чехов на Джейми Лойд, показан
като дигитална прожекция от най-новия афиш на NT Live.
Миналата година този режисьор участва на „Варненско
лято“ (и в платформата „Световен театър в София“)
с друга съвременна интерпретация на класическа пиеса
– „Сирано дьо Бержерак“. И в двата спектакъла той
използва една и съща постановъчна стратегия. Както
в „Сирано дьо Бержерак“, така и сега персонажите
от класическата пиеса, облечени в съвременни
ежедневни дрехи, са буквално затворени в едно малко,
клаустрофобично пространство – построен на сцената
куб, в случая с „Чайка“ – от корков материал, в който те
трябва да изговорят и да преживеят като собствен опит
текста на емблематичния автор. Спектакълът провокира
за дълъг и подробен анализ, който няма да правя сега, но
непременно бих искала да подчертая неговата майсторски
постигната остра, естествена актуалност. Джейми
Лойд ударно открива непреходно актуалното в Чеховата
пиеса. За него тя е пиеса за човека, загубил перспектива за
себе си. Това отеква много силно във всяка време, особено
за нас днес, в годините на пандемия, война и природни
катаклизми. Когато изчезне бъдещето, когато изчезне
представата за онова, което те интересува и вярата,
че можеш да го постигнеш, тогава човекът отчаяно се
улавя за нещо първично и спасително, каквото безспорно
е любовта. Ненапразно любовта в класическия контекст
е винаги символ на хармонията. Влюбването винаги те
социализира, примирява те със света, прави живеенето
еуфорично, по-удобно и комфортно. Ненапразно героите
на Чехов отчаяно се хвърлят в любовта. Най-важното
качество на спектакъла е проникновението, с което Лойд
показа тази амбивалентност на любовното чувство.
Режисьорът дава много точен отговор на въпроса защо
при Чехов хората винаги се разминават, винаги някой обича
някой друг, който не го обича. Защото влюбването при
тях не е спонтанно чувство на привличане и харесване,
а е техният съдбовен последен опит за спасение. Едно
наистина майсторско представление, с много добри,
съвременно рефлективни актьори.
Българската селекция включваше осем заглавия –
„Представление и половина“ на режисьора Стоян Радев и
театър „Българска армия“, „Укротяване на опърничавата“
на Стайко Мурджев и Пловдивския театър, „Това не го
казвай“ от Саломе Льолуш, режисьор Явор Гърдев, „Дебело
прасе“ от Нийл Лабют на Стайко Мурджев и Младежкия
театър, „Дишай“ от Дънкан Макмилън на Марий Росен
и ТР „Сфумато“, „Орфей“ на Йерней Лоренци и Народния
театър, „Юн Габриел Боркман“ на Пламен Марков и
Варненския театър и „Чест“ на Ивайло Христов и Театър
199. Всички изброени спектакли преминаха много успешно,
пред препълнени салони, но истинска еуфория предизвикаха
„Орфей“ на Лоренци и Народния театър, „Укротяване на
опърничавата“ на Стайко Мурджев и Пловдивския театър
и „Дишай“ на Марий Росен и ТР „Сфумато“, които заедно
с „Коприна“ на Диана Добрева и Пловдивския театър,
„Непоносимо дълги прегръдки“ от Иван Вирипаев на Крис
Шарков в РЦСИ „Топлоцентрала“ и танцовият спектакъл
„Свободно падане“ на Марион Дърова от програмата
„Шоукейс“ се превърнаха в истинските фаворити на
публиката и гостите на фестивала.
Основни акценти в Паралелната програма бяха Уъркшопът
за млади театрални критици, провеждан регулярно в
различни държави от Международната асоциация на
театралните критици (IATC), с участници от Франция,
Полша, Украйна, Гърция, България и водещи Жан-Пиер Хан
(Франция) и Иван Меденица (Сърбия), срещата с френската
театрална авторка, актриса и режисьорка Саломе Льолуш
и преди всичко – Международната научна конференция
„Преосмисляне на театралното наследство от времето на
комунизма“.
Организатори на Международната научна конференция
„Преосмисляне на театралното наследство от времето
на комунизма“ са учени от сектор „Театър“ на Института
за изследване на изкуствата към Българската академия
на науките – проф. д.н. Николай Йорданов, проф. д.н.
Камелия Николова и доц. д-р Румяна Николова. Целта є
беше да дебатира върху проблема как се пишат/разказват
историите на изкуствата и специално историята на
театъра в периода 1945-1989. Форумът се проведе в два
поредни дни, на 4 и 5 юни, и включваше три панела. Първият
от тях, модериран от проф. д.н. Камелия Николова,
разгледа въпроса за преосмислянето на театралното
наследство от времето на комунизма в някои основни
театрални култури като тези на Полша (доклад на д-р
Юстина Михалик-Томала), Чехия (доклад на доц. д-р Петр
Христов) и Германия (доклад на проф. д-р Йенс Рихард
Гирсдорф). Вторият панел беше модериран от доц. д-р
Румяна Николова и беше фокусиран върху проблема за
написването на историята на българския театър от
коментирания период с докладите на проф. д.н. Камелия
Николова, проф. д.н. Николай Йорданов и проф. д-р Венета
Дойчева. Третият панел, модериран от проф. д.н. Николай
Йорданов, имаше за цел да проследи същия въпрос от гледна
точка на други изкуства като литературата и киното
с докладите на проф. д.н. Пламен Дойнов (Нов български
университет), д-р Тони Николов (сп. „Култура“) и доц. д-р
Александър Донев (Институт за изследване на изкуствата).
В продължителните и бурни дискусии след всеки един от
панелите взеха участие още редица учени от Института
за изследване на изкуствата – проф. д.н. Ромео Попилиев,
гл. ас. д-р Албена Тагарева, гл. ас. д-р Петър Денчев, гл. ас.
д-р Милена Михайлова, както и от други университети и
институции в страната и чужбина – проф. Патрис Павис
(Франция), проф. Савас Пацалидис (Гърция), проф. Юн-Чеул
Ким (Южна Корея), доц. д-р Асен Терзиев (НАТФИЗ), д-р
Ангелина Георгиева (НАТФИЗ), д-р Мира Тодорова (Народен
театър), д-р Илко Ганев и др.
Десет наистина много наситени фестивални дни, в
които българският театър имаше възможност не само
да открои и осмисли своите най-значими тенденции,
въпроси и постижения, но и да ги огледа в контекста на
международното участие и на теоретичните дебати
върху театралната история и съвременното театрално
развитие.
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА
Съвместна публикация с Платформа за изкуства
Винаги съм смятала, че се изяждаме един друг
в нашето капиталистическо, консуматорско общество
Авторката на романа „Деликатесен труп“ Агустина
Бастерика споделя мисли за консумацията на месо,
канибалите и мизогинията
Агустина Бастерика
Всичко започна от заниманията на брат ми, на когото
посветих романа си. Концепцията за книгата се
оформяше по време на дългите вечери, които прекарвах в
неговия ресторант „Ocho Once” в Буенос Айрес. Гонсало
Бастерика е главен готвач, който работи с органична
храна, но преди всичко е изследовател на храните.
От неговите проучвания, свързани с въпросите на
здравословното хранене, можах да разбера какво е имал
предвид Хипократ, когато е казал: „Нека храната ви бъде
лекарство и лекарството – храна“.
Благодарение на изследванията си по тази тема
постепенно промених диетата си и спрях да консумирам
месо. Завесата пред очите ми се вдигна и отношението
ми към яденето на месо радикално се промени. Сега
за мен пържолата е парче от труп. Веднъж минах
покрай един месарски магазин и видях окачени одрани
животински трупове. Помислих си: „Могат да бъдат
и човешки. В крайна сметка всички ние сме животни,
всички сме от плът“. Така възникна идеята за романа.
Исках да пиша за едно близко бъдеще, в което
канибализмът би могъл да бъде легализиран. Сюжетът,
който си представях, беше следният: появява се
вирус, който засяга животните и ги прави негодни за
консумация. В този момент се узаконява канибализмът.
Главният ми персонаж ръководи фабрика за преработка на
месо. Получава жена, която трябва да убие или отглежда
– разполага с човек, който е негово притежание. Няма да
разкрия какво се случва по-нататък.
Творческият процес е интуитивен, сила, на която не
можеш да устоиш, но когато една тема ме обсеби,
започва дълъг процес на предварителна подготовка.
Прочетох огромно количество материали, художествени
текстове и есета, посветени на канибализма,
месопреработвателната индустрия и правата на
животните. Гледах много видеа, игрални и документални
филми. Това беше най-трудната част от процеса,
защото ставах свидетел на множество сцени на насилие.
Да гледаш как режат човките на пилета, за да не се
кълват в препълнените помещения, е твърде угнетяващо.
Да гледаш как одират живи животни, е смазващо.
Книгата ми остро критикува тези индустрия. Написах
романа и по друга причина – винаги съм смятала, че
се изяждаме един друг в нашето капиталистическо,
консуматорско общество. Това се случва по много
начини: трафикът на хора, войната, модерното робство,
бедността, насилието на полова основа са само част от
примерите за крайна жестокост.
Обективизирането и деперсонализирането на другите
ни позволява да ги отстраним от категорията човешки
същества (равни на нас) и да ги поставим в категория
„други“, хора, които можем да убиваме, над които
можем да упражняваме насилие, които можем да
дискриминираме, нараняваме и т.н. Един красноречив
пример: обществото допуска едно 12-годишно момиче да
работи като проститутка – част от това общество
е безразлично към тази ситуация, а друга голяма част я
оправдава, защото има полза от нея; едно малко момиче е
консумирано от нас.
В своята книга „Айхман в Йерусалим. Репортаж
за баналността на злото“ Хана Арент пише, че
унищожението на евреите в
Германия и другите европейски
държави става възможно заради
безразличието на обществото.
Масовото избиване, извършено от
бюрократи, не би могло да се случи
без индиферентното отношение
на „добрите“ граждани.
Изяждаме се един друг, защото
сме слепи за нещата, които ни
свързват с другите хора. Когато
се сблъскаме с чуждо страдание,
обръщаме главата си на другата
страна. Правим същото и с други
живи същества. В чинията с месо
аржентинците виждат само
определено количество протеини.
В моята страна консумирането
на месо е част от националната
идентичност. Подготвянето
на стек за барбекю се смята за
свещен ритуал – сякаш е част от
религиозен празник. Последното
официално проучване от 2018
година показва, че средно за година
един аржентинец изяжда 118 кг
месо. Ние сме 45 милиона – това е
смайващо количество месо.
Искам ясно да заявя, че не тръгвам
на кръстоносен поход срещу
хората, консумиращи месо, за да
ги превърна във вегетарианци.
Никога не съм искала да пиша
памфлети в подкрепа на крайното
вегетарианство. Не се опитвам да
убеждавам някого в нещо, защото
смятам, че фанатизмът също е
форма на насилие.
Вегетарианка съм, но
консумацията на месо е част
от моята идентичност; аз съм
част от общество, което без
Снимка unsplash.com/ колебание приема жестокостта
Агустина Бастерика
към животните със същото крайно безразличие, с което
се отнася към уязвими групи като коренното население,
бедните и жените. Ние сме държава, която убива
своите жени. На всеки 18 часа в Аржентина ставаме
свидетели на убийство на жена, без да разполагаме със
статистика за смъртните случаи след нелегални аборти.
Извършването на аборт в моята страна е престъпление.
Моята идентичност също така е изградена и формирана
от хетеронормативността, от едно дълбоко
патриархално общество. Една необятна мрежа, която
разполага с езика като свой най-верен съучастник и
поддръжник. Ние се оглеждаме в езика. В моята страна,
в нашия език, който споделяме с 22 други нации, с около
572 милиона души, използваме думата „куче“ – perro – за
най-добрия приятел на човека. Думата в женски род –
perra – е синоним на putta (блудница). Когато говорим за
смел човек – atrevido – имаме предвид безстрашен мъж.
Когато употребяваме думата в женски род (attrevida),
мислим за putta (блудница). Синонимите на думата putta
в испанския език са много (101, за да бъда точна), но
нямаме нито един синоним за мъж, който прави секс с
много жени. Думата в мъжки род (puto) звучи обидно и се
отнася за мъж хомосексуалист. Мъжете, които спят с
много жени, са привлекателни. Не разполагаме с дума за
тях с дерогативно значение – ясен знак за патриархална
социална конструкция.
Опитах се да използвам внимателно езика в романа
„Деликатесен труп“. Създаването на нова матрица
изисква нови думи, нови начини за назоваване на
несъществуващи до този момент неща – хората,
отглеждани за консумация, в книгата са наречени
„продукти“. Работех и с тишината, с ненаписаните
думи, които са друга форма на канибализъм;
премълчаването ни превръща в съучастници, в хора,
които подпомагат налагането и съхраняването на тази
реалност. Когато не говорим за фемицид, отваряме
пространство за безнаказаност, допускаме мисленето,
че животът на жените няма стойност. Назовавайки
актовете на насилие, ги правим видими за обществото и
можем да работим за тяхното предотвратяване.
Езикът е енергия. Както казва перуанският автор Сесар
Калво: „Изричайки думи, даваме сила на потенциални
развития“. Чрез своята книга, чрез думите си, бих
искала да влея енергия в една култура на ненасилие и
съпричастност, да мисля за свят, в който уважаваме
различията, а символичният или реален канибализъм е
само една фикция.
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: „Гардиън“, 21 февруари 2023 г.
9
Литературен вестник 21-27.06.2023
Колсън Уайтхед: Когато прочетох романа „Невидим“, разбрах,
че в този свят вероятно има място за чернокож особняк като мен
Носителят на наградата „Пулицър“ разказва как е
открил Ралф Елисън като дете, говори за страстта
си към енциклопедиите за попкултура и обяснява
защо харесва филма „Z-та световна война“
Най-ранният ми читателски спомен
Нека отдадем заслуженото на ранните 70-те години и
да аплодираме „Снежният ден“ на Езра Джак Кийтс и
продължението му „Очила“! По това време чернокожи
момчета рядко присъстваха в детските книги.
Любимата ми книга по време на юношеството
Обичах да разглеждам енциклопедии за попкултура –
четях кратката информация и есета за филми и шоута,
които един ден можеха да се появят по телевизията.
Някои от тях предлагаха резюмета на впечатляващи
филми като „Хора, ядящи плът“ и „Садисти на
сатаната“.
Книгата, която ме промени като тийнейджър
Бях на 19, когато преживях едно страхотно лято
под знака на Томас Пинчън. Тогава се гмурнах в
„Гравитационна дъга“. Политически системи, бунтовни
сили, контраистории, глътка надежда – вълнуващо е да
научиш толкова много неща за света от страниците на
една книга.
Писателят, който промени мисленето ми
В седми клас, в час по литература, прочетохме първата
глава от романа „Невидим“ на Ралф Елисън. Тогава си
помислих: ето един чернокож особняк като мен. Бях на 12.
Книгата, която породи желанието ми да пиша
Също в седми клас прочетох „Кери“ на Стивън Кинг и
осъзнах какво може да прави литературата. Харесаха
„Най-добрият начин да живееш“: разговор
с носителките на Международната награда „Ман Букър“
Гитанджали Шри и Дейзи Рокуел
Джон Селф
Индийската писателка и нейната преводачка спечелиха
наградата с парично изражение от 50 000 лири за книгата
„Гробница от пясък“. Разговарям с тях сутринта след
триумфа.
„Ако с лекота разглеждаш сериозна проблематика,
засилваш нейната острота и поставяш различен фокус“,
споделя с мен Гитанджали Шри, след като романът є
„Гробница от пясък“ (Tomb of Sand) в превод на Дейзи
Рокуел спечели в четвъртък Международната награда
„Букър“. В петък сутринта Шри и Рокуел са свежи,
приказливи и сияещи въпреки снощните празненства.
Шри пише романи повече от 30 години и три от
предишните є книги също са преведени на английски.
Защо именно „Гробница от пясък“ предизвика такъв
фурор сред читатели и критици? „Мисля, че пресъздава
убедително пъстротата на света, неговата полифония
– това завладява въображението на читателя. Смятам,
че езиковата изобретателност също допринася за
притегателната сила на книгата“. Това със сигурност
е така. „Гробница от пясък“ е мрачна книга от 750
страници, която разказва историята на 80-годишна
жена, която изпада в депресия след смъртта на съпруга
си. Същевременно романът е забавен и светъл и предлага
пъстра процесия от персонажи. „Това е важен подход за
привличане на вниманието“, казва Шри. „Също така е
най-добрият начин да живееш! Да се забавляваш въпреки
сериозните проблеми“.
Сериозните проблеми, разгледани в книгата, са границите
и разделението: между религии, полове и нации – и по-
специално между Индия и Пакистан в резултат на
събитията от 1947 г. Шри, която е родена 10 години по-
късно, казва, че животът на нейното поколение „е белязан
от разделянето на страната и от идеологическите
послания, които го съпътстват: внушаваха ни, че двете
основни общности в Индия не могат да живеят заедно“.
Шри е родена с името Гитанджали Панди, но променя
фамилията си, като приема майчиното собствено име.
„Когато станах титуляр на собствена банкова сметка
и с голямо старание изписах пълното си име на нужния
формуляр, баща ми каза: „Впиши само малкото си име,
10
Литературен вестник 21-27.06.2023
ми скоковете във времето, вмъкването на новинарски
репортажи, интервюта и научни статии в текста. Колсън Уайтхед
Осъзнах, че романите са странни творения и много
от враговете ти могат да бъдат унищожени на
фикционалното „бойно поле“.
Авторът, към когото се връщам
На 11-годишна възраст изчетох книгите от цикъла
„Землемория“ на Урсула Ле Гуин. Не можах обаче да
се справя с „Грънчарското колело на рая“. Върнах се
към тази писателка, когато правех предварителни
проучвания за „Момчетата от „Никел“; накрая проумях
дефектите на нейните утопии. Днес съм очарован и от
интереса є към философията на даоизма.
Книгата, която препрочитам
Рядко препрочитам книги. Изключение е „Моби Дик“ на
Мелвил – не мога да устоя на този богат и завладяващ
роман. Чета по две глави всяка година, разпределяйки на
малки порции удоволствието от пиршеството.
Книгата, която чета в момента
Книгата, която никога няма да прочета отново Във връзка с работата си чета много книги: мемоари,
Харесах „Да убиеш присмехулник“ на Харпъл Ли, криминални романи, текстове, посветени на историята
когато бях юноша. Дали ще задоволи сегашния ми вкус? на Ню Йорк. Wade in the Water на Трейси К. Смит е добър
Вероятно не. Любопитен съм... но не достатъчно. антидот: дава ти простор и свобода и включва само
Струва ми се глупаво да препрочета една книга с няколко убийства (дотук).
единствената цел да разбера дали ще ми допадне в
момента. Романът не ме привлича по някаква друга Четивото, което ме успокоява
причина. Предполагам, че никога няма да узная отговора „Z-та световна война“ от Макс Брукс. Не бих оцелял
на въпроса. дълго време след един апокалипсис – приятно ми е да чета
истории за хора, които са по-способни от мен.
Книгата, която открих късно в живота си
Прочетох „Самотният гълъб“ на Лари Макмъртри преди Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
10 години – беше чудесно преживяване. 42-годишната
възраст е късен етап в живота, ако си на 53. Източник: „Гардиън“, 14 април 2023 г.
Дейзи Рокуел
между автора и неговия
и Гитанджалипреводач. По думите
Шри на Рокуел към екипа
на наградата има още
очаквания, свързани с
„по-голямо признание на
ролята на преводача“.
Това включва кампания
за изписване името на
преводачите на кориците
на книгите – в нейния
авангард е Дженифър
Крофт, която влиза в
късия списък на наградата
за превода на „Книгите на
Яков“ от Олга Токарчук.
Художничка, писателка
и преводач, Рокуел
произхожда от
артистично семейство.
И двамата є родители
са художници, а дядо є
е известният художник
Норман Рокуел, в чиито
картини се оглежда
социалната история на
Америка. Дали е била
окуражавана да следва
защото фамилията ти ще се промени, след като се артистичните си импулси? „Те не знаеха как другояче да
омъжиш“. Той не искаше да ме унижи, но думите му ме възпитават. Опитах да започна академична кариера,
отекнаха дълбоко в мен. Помислих си – защо името но не се получи“.
на майка ми не е част от моето? Тя е човек, изиграл Рокуел е художник на кориците на изданията на
толкова важна роля в отглеждането и възпитанието ми. „Гробница от пясък“ на двата езика – хинди и
Когато започнах да пиша, поисках малкото име на майка английски. След като се съгласява да преведе романа
ми да стане мое второ име. на Шри, тя споделя, че е работила известно време
Работата по превода на романа бил процес на само върху книги, написани от мъже, но оттук
сътрудничество – чрез размяна на имейли по време на насетне смята да се фокусира върху жени писателки.
пандемията – между Рокуел и Шри. Едната живее във „За мен беше важно да разбера механизмите,
Върмонт, а другата – в Ню Делхи. Шри владее английски чрез които женските гласове в литературата са
– факт, който подпомага процеса, но подчертава, били маргинализирани от мъжете. Харесва ми да
че „познава литературния език, който се изучава в разсъждавам върху опита и начина на живот на
училище“. Била е насърчавана да чете като дете: жените. Не искам да се връщам назад“, казва тя през
„Беше време, белязано от идеализъм – годините след смях. Знаете как някои хора могат да ви подразнят с
извоюването на независимостта на Индия – и учехме думите: „Отрязах захарта от диетата си и вече мразя
родния си език и литература много повече часове в сладки неща“. Приличам малко на тях!“.
сравнение с днешния ден. След това светът бе завладян
от историите за корпоративен успех и престана да се Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
интересува от Индия и нейната култура“.
Една от отличителните черти на Международната Източник: „Гардиън“, 27 май 2022 г.
награда „Букър“ е споделянето на паричната награда

В живота на всеки успешен човек има поне един учител,
повлиял за избора на бъдещата професия
Разговор с Галина Цанева, старши експерт по български език
и литература, РУО – Пазарджик
Галя, имате наблюдения над работата и на учителите
по български език и литература, и на учениците. Къде се
срещат те и какво мотивира учителите да възприемат
професията си като мисия? Нали все още има такива
учители?
Благодаря за това, че поставяте въпроса за учителската
професия като мисия, защото тя Е МИСИЯ. Не само
защото е безспорна голямата отговорност, която
учителите носят за своите ученици, пред педагогическата
колегия, за и пред обществото; не само защото
резултатите от труда им имат своята значимост освен
във времето, в което са постигнати, а и далеч напред и
учителите добре осъзнават това. Не бива да забравяме,
че българското образование, българското училище имат
своите високи върхове и светли личности, превърнали се в
духовни ориентири, които по-голямата част от днешните
учители следват. С респект към делата на тези, които
са проправяли пътя и са утвърждавали авторитета на
Учителя, съвременните учители се стремят да отговорят
на предизвикателствата на днешния ден. Колко много се
изисква, за да създаваш успешни личности! Отдаваш толкова
много от себе си – знания и умения, време и енергия, обич,
грижа, търпение, подкрепа. Не мисля, че е възможно да бъдеш
успешен учител, ако не приемаш учителстването като
мисия.
Чувствам се горда, че съм част от учителската общност,
благодарна и удовлетворена съм от възможността да
споделям професионалното си ежедневие с много учители
и най-вече с учителите по български език и литература,
работещи в различни по вид училища и населени места
в област Пазарджик. Училищният контекст навсякъде
е специфичен, не липсват трудности и сериозни
предизвикателства, но смятам, че колегите са отдадени на
своите ученици и търсят правилните решения във всяка
проблемна ситуация. Познавам работата им, отдадеността
им, защото заедно осъществяваме държавната политика в
системата на предучилищното и училищното образование,
изпълняваме общи задачи, реализираме успешно различни
инициативи с учениците. Има неоспорими доказателства за
мотивираността им, в която вярвам и която се опитвам да
стимулирам.
Доверието между учителите и учениците и взаимното
уважение стоят в основата на това тези две групи да не се
разминават, а да бъдат един хармоничен екип, работещ за
постигане на целите. Смятам, че учителите по български
език и литература успяват в това отношение, а владеенето
на силата на словото им помага изключително много по
отношение на положителното въздействие – емоционално и
рационално, а това от своя страна поддържа добрия диалог
между учители и ученици.
Вие самата как им помагате? Какви инициативи за
стимулиране работата на учителите ви се виждат
важни?
Чувствам се една от тях, а мисля, че и учителите ме
приемат по този начин. Ценя това, което показват в
работата си с учениците – урочната, извънкласната, което
демонстрират в общуването си с децата (по-малки и/или
по-големи ученици), с ръководствата на своите училищата,
с колегите, с които създават екипи за реализацията на
определени идеи. Комуникацията ни е добра и ползотворна,
в голяма част от случаите надграждаща и за двете страни.
Развиваме професионалните си компетентности и си
партнираме в постигането на по-високи стандарти в
обучението по предмета, които да намерят отражение
и в постигнатите резултати. Изградила съм в работата
си определена система, без това да звучи претенциозно,
за методическа подкрепа на учителите по български език
и литература, която се възприема положително, дава
добри резултати. Един от тях е свързан с мотивацията
на учителите да споделят с професионалната общност
добри практики от урочната си работа. Предпочитана
форма за методическа подкрепа е споделянето на добри
практики и обсъждането на уроците с участниците.
През учебната 2021/2022 година заедно сме реализирали
над двадесет форми за методическа подкрепа с различни
целеви групи, въпреки че почти през целия първи учебен
срок се редуваха присъствено обучение и обучение от
разстояние в електронна среда. До настоящия момент
вече са реализирани редица дейности за методическа
подкрепа, които имат за цел да отговорят на споделени
потребности от методическо подпомагане по определена
тема, да компенсират установени дефицити. Акценти са
поставени върху прилагането на компетентностния подход,
методите на преподаване и учене – подбор и съчетаване на
различни традиционни и иновативни методи, интегрирането
на учебно съдържание от двата компонента на предмета
български език и литература с учебно съдържание по
други учебни предмети, проследяването на индивидуалния
напредък на всеки ученик, създаването на учебни ресурси и
др. Индивидуалната методическа подкрепа съчетавам и с
К аузата на книгите
Галина Цанева
осъществяваната контролна дейност. Резултатите, които
показват по български език и литература учениците от
област Пазарджик на националните оценявания в края на
седми и на десети клас, на държавния зрелостен изпит не са
сред високите (по-скоро са близки до средните за страната),
но са плод на много труд и са изстрадани от учителите.
В същото време всяка година на общинския кръг на
олимпиадата по български език и литература се явяват около
1000 ученици, над 200 се класират за областния кръг, расте
броят на допуснатите до националния кръг на олимпиадата
(тази учебна година – седем ученици в три от четирите
състезателни групи; високи резултати, вкл. лауреат).
а илюстрациите бяха направени от ученичка със специални
Немалко са наградените ученици от конкурси, включени
образователни потребности. Сборникът беше подарен
в Националния календар за изяви по интереси на децата
от класа на училищната библиотека. Работата върху
и учениците за учебната 2022/2023 година. Подкрепям
малки литературни проекти предизвикваше интереса
учителите в работата им както с ученици от уязвими
на учениците, стимулираше активността им. Стараех
групи, така и с талантливите. Важно е подкрепата да
се да представяме по интересен начин резултатите от
отговаря на потребностите и да бъде осъществена навреме.
труда и вдъхновението им, което правеше тези моменти
незабравими и за тях, и за мен като техен учител. Едно от
Можем ли да говорим за предпочитани автори сред
нещата, които много силно са ми въздействали, е фактът,
учителската гилдия? Разкажете малко повече и за
че всеки път, когато прекрачвах прага на класната стая, още
пишещите учители в региона, който вие наблюдавате.
преди да поздравя своите ученици, погледите им се насочваха
Нормално е учителите като личности да имат своите
към мен, а лицата им грейваха. Каква по-добра мотивация за
индивидуални читателски предпочитания, но в класната
работа от това усещане в кратките мигове преди поредния
стая водещо е разбирането, че всеки изучаван автор трябва
урок!
да бъде преподаден като предпочитан. Това е и осъзната
Вече тринадесет години присъствието ми в класната
отговорност, и професионално майсторство.
стая е различно, в друга роля, но запомнящите се случки
В срещите ни по различни поводи разговаряме за книги,
също са много. Незабравим ще остане споменът за урока
споделяме предпочитания. Най-скоро сме говорили с колеги
(100% ученици от уязвими групи) върху главата „Радини
за книгите на Георги Господинов, на Виктория Бешлийска, на
вълнения“ от романа „Под игото“ на Иван Вазов, в който
Мария Лалева, на Галин Никифоров. Учителите по български
младата учителка непринудено разговаряше с учениците за
език и литература организират различни инициативи за
поведението, преживяванията, качествата на героите, като
насърчаване на четенето и грамотността, като неизменна
постепенно усложняваше въпросите, насърчаваше учениците
част от тези събития са срещите с писатели. През
да се вглеждат внимателно в текста, да разсъждават, да се
последните години такива бяха осъществени със Здравка
изразяват правилно, а обобщаващият извод, направен от тях
Евтимова, Деян Енев, Николай Табаков, Димитър Динев
в края на часа, гласеше: „Накратко, госпожо, Вие сте нашата
(възпитаник на ЕГ „Б. Брехт“, Пазарджик), Владимир Зарев,
Рада!“.
Йордан Фурнаджиев, Константин Г. Константинов и др.
Не само оригинално, а изключително интересно и полезно
Сред действащите учители по български език и литература
за учениците бе решението на учителя да представи
има и немалко пишещи учители в смисъл на създаващи
изучаваните глаголни времена, като използва координатната
художествена литература. Някои от тях са носители
система. Години по-късно, вече бившите ученици, помнят и
на престижни награди. В тази си роля са изключително
глаголните времена, и урока, и учителя.
вдъхновяващ пример за своите ученици. Представяли сме ги
Тази година, с цел осъществяване на приемственост в
пред ученици и други учители в Регионалното управление на
обучението по български език в начален и в прогимназиален
образованието – Пазарджик във вълнуващи срещи, в които
етап, заедно с експерта за обучението в начален етап
сме се докосвали по неповторим начин до творческите им
показахме пред учители от двата етапа урок по български
светове – тематично, жанрово, емоционално многообразни.
език в четвърти клас на тема „Употреба на запетая
Сред тях са Цветанка Убинова, Александър Йотов, Стоян
в сложното изречение“. Беше полезно за учителите и
Владов, Любомира Петрова, Мария Хаджийска и др.
учениците, запомнящо се за всички ни.
Често се казва, че днешните ученици не четат книги или
Самата вие какъв читател сте?
четат малко. Със сигурност има основания за такава
От онези читатели, които дълбоко в себе си пазят
констатация, но ако възрастните само установяват
съкровения спомен от първия по-съзнателен досег с книгата.
проблема, без да търсят решения, няма как това да се
Не бях тръгнала на училище, шестгодишна, когато станах
промени. Затова учителите не се отказват да търсят
читател в библиотеката в родния ми град Калофер. Помня
подходи и форми, чрез които да предизвикат интерес
колко голяма ми се стори и как сред възцарилата се тишина
към книгата. Полезни и запомнящи се са инициативите,
ме обграждаха лавици с грижливо подредени книги, как се
посветени на четенето.
подписах с печатни букви в читателския си картон и… колко
специален беше за мен този летен ден.
Трябва ли нещо да се промени в българското училище?
От онези читатели, за които четенето е потребност,
Животът ни непрекъснато се променя, променят се и
съпреживяване, обогатяване, удоволствие; които имат
хората, поколенията. Българското училище не може да
интерес към нови имена и заглавия, но и се връщат към
остане незасегнато от обществено-икономическите
прочетени книги.
процеси, които невинаги носят положителен знак.
От онези, които ценят творческия труд и таланта на тези,
Образователната система е сравнително консервативна,
на които това им се отдава и го правят по свой уникален
което я опазва от някои негативни влияния. Натрупаният
начин.
опит в системата на предучилищното и училищното
образование всъщност изостря чувствителността ми
Имате ли някакви запомнящи се случки от
към зараждането на отрицателни тенденции. И все пак е
преподавателската Ви работа?
трудно да се ангажирам с препоръка за конкретна промяна.
Двадесет години бях учител и учителското ми ежедневие
Това, в което съм убедена, е, че учителят не трябва да
беше доста динамично, отдадено на учениците и
допусне рутината да го завладее, да подценява и омаловажава
запомнящите се моменти никак не са малко. Ако трябва
постигнатото, да загуби мотивацията си да постига повече.
да свържа някои от тях с темата на нашия разговор,
Трябва непрекъснато да се усъвършенства, за да може да
бих споделила как с учениците от пети клас направихме
отговори на високите очаквания към него, да се стреми да
кратко проучване за най-обичаната дума (всеки ученик
олицетворява това, което изисква от своите ученици, да
трябваше да проведе допитване до определен брой хора
бъде добрият пример.
от различни възрасти, професии, образование и др., да
запише и обобщи отговорите, да представи резултатите,
Как можем да мотивираме децата да остават да учат
които заедно да анализираме). Децата много се вълнуваха и
висшето си образование в България?
подходиха изключително отговорно. Сред най-обичаните
Отново чрез примерите – мотивиращи, вдъхновяващи,
думи бяха думите родина и мама, но най-много участници в
доказващи, че има защо да останат, че висшето
допитването бяха посочили думата семейство. Това стана
образование, придобито в България, съчетано
повод учениците да разсъждават с какво семейството е
с определени личностни качества, гарантира
ценно, да проучат как темата за семейството присъства
много добра професионална реализация. В
11
в произведения на българското народно творчество и
живота на всеки успешен човек има поне един
на художествената литература. С ученици от шести
учител, повлиял за избора
клас събирахме народни песни от Пазарджишкия край,
на бъдещата професия.
в продължение на един месец те записваха текстовете,
имената на изпълнителите и информация за населените
места, от които са песните. Оформихме ги в книжно
тяло. Предговорът беше написан също от шестокласник,
Литературен вестник 21-27.06.2023
Изгнание и музика
Етиен Барилие Хана Арент, както и за други творци на изкуството интелектуалци, същото не се е случило по време
или мислители, прокудени от Германия, тази страна на Руската революция и ние добре знаем защо:
вече е била само мащеха, онази „некръвна майка“, комунистическият идеал е предхождал реалния
Етиен Барилие (*1947) e швейцарски есеист, за която говори Бертолд Брехт: те престават да комунизъм и често го е надживявал; обратно на
арт журналист, романист, преводач от немски, виждат в нея изгубеното щастие, тъй като щастието нацисткия проект, той е бил посрещнат през 1917
италиански и латински, професор по френска не е в престъплението. Отсега нататък тяхното година с одобрение, ентусиазъм и вяра от мнозина
литература и превод в Лозанския университет. изгнание не е само физическо, но и морално, дори творци на изкуството.
В „Изгнание и музика“ (2018) Барилие проследява преди всичко морално. Шопен е страдал, че е далеч Подобно на поета Александър Блок те може би
въздействието на изгнанието върху творчеството от родината си – онези, които бягат от нацистка са се надявали, че действието ще се побратими с
на музикалните творци. В различни исторически Германия, страдат заради родината си. мечтата, а Революцията на Ленин ще подпомогне
контексти – Полското въстание, Руската революция, Още по-лошо: изгнанието е станало като никога тяхната собствена революция. Дори един Рахманинов,
сталинизма, нацизма и т.н., и при различна развръзка колективно нещастие. Несъмнено в историята на поземлен собственик, консерватор и любител на
на изгнаническата драма, авторът разказва за човечеството винаги е имало масово преселение на реда, е приветствал Февруарската революция освен
композитори, чиито творчески способности народи. Така Германия по време на „Пролетта на Октомврийската. Ала след няколко години относителна
са останали почти непокътнати (Стравински, народите“ е била напусната от хиляди емигранти творческа свобода в Съветска Русия постепенно
Шьонберг, Мийо), и за такива, чието музикално (сред които и Рихард Вагнер). Ала XX век довежда до настъпва задушаването. Творците на изкуството,
вдъхновение е секнало (Рахманинов, Барток), а пароксизъм изгнаническата драма. Две световни войни останали в страната, или тези, които са се завърнали
завръщането обратно в родината се е оказало повече и два тоталитарни режима са станали причина за (като Прокопиев), ще се превърнат с годините и с
или по-малко пагубно (Прокопиев, Корнголд). В други безпрецедентен брой преселници, изтръгнати от своя анатемите на в. „Правда“ във вътрешни емигранти5,
случаи вътрешното изгнание се е превръщало в корен. Статистиките сочат, че само музикалните дори в безотечественици. От сега нататък родината,
принуда, тегнеща чак до смъртта (Шостакович, творци, прогонени от нацизма към Америка, са били „отечеството“, е профанирана не от чуждестранен
Вайнберг, Файнберг), то е било също така прелюдия над хиляда4. В тази книга ще говорим единствено за завоевател, а от една задушаваща, убийствена власт.
към убийствата в концентрационните лагери и композиторите (и то не за всички, разбира се), но Душата, която иска да е свободна, се оказва по онова
е провокирало появата на творби като форма на е всеизвестно, че мнозина музикални изпълнители време немила-недрага. Да, същинско изгнание. За да се
съпротива (Улман, Шулхоф), а Цемлински, Хиндемит, са имали същата съдба – от Артур Рубинщайн до убедим в това, можем да прочетем като начало на
Курт Вайл и мнозина други са показали как Рудолф Серкин, от Артур Шнабел до Клара Хаскил, от хиляди свидетелства първите два стиха от страшната
музиката може да въплъщава болката от раздялата Бронислав Хуберман до Фриц и Адолф Буш, от Херман епиграма на Осип Менделщам срещу Сталин, за която
и устойчивостта на една личност. Под печат в Шерхен до Ерих Лайнсдорф, от Ото Клемперер до той е заплатил с лагерен престой и с живота си: „Ний
издателство „Сонм“. Бруно Валтер. 5
Изразът „вътрешно изгнание“ като че ли е бил използван за
Докато установяването на нацисткия режим пръв път в Русия още през 1926 г. от Корней Чуковски (1882
I. Зимен път предизвиква непосредствено или за кратко време – 1969). Близък приятел на Блок, историк на литературата,
масовото напускане на творци на изкуството и литературен критик, преводач, автор на разкази за деца и
Изгнанието и страданието, свързано с него, са стари на един Дневник (2 vol., Fayard, 1997 – 1998), Чуковски, както
колкото човечеството. Още Омировата „Одисея“
4
Срв. по този въпрос равносметката на Jean-Michel Palmier, мнозина други, е бил обект на критики от страна на цензорите
Weimar en exil, Payot, 1998, p. 712. [Тук и по-нататък бележките, на режима (срв. Marina Gorboff, La Russie fantôme : l’émigration
свидетелства за това. Но мястото, от което е лишен за които не е посочено друго, са на автора. – Б. пр.] russe de 1920 à 1950, L’Âge d’Homme, 1995, p. 31).
изгнаникът, не винаги е имало една и съща емоционална
и морална стойност. Овидий се е жалвал, задето е
напуснал римските хълмове и е поел към варварските Снимка unsplash.com/
брегове; съответно Дю Беле е оплаквал загубата на
своята малка Лире1 заради Палатинския хълм: защото
отечеството това е родната земя, семейното
гнездо, хоризонтът на детството. Огромната болка
на Одисей, държан силом от Калипсо, е била, че не
може да се добере отново до „земята си родна“2.
Тази формулировка се повтаря тягостно повече от
шестдесет пъти в епическата поема на Омир.
И все пак думата „отечество“ в онези далечни
времена, както впрочем и в много по-близкото минало,
все още не е имала присъщия си, твърдо установен
смисъл, който ще є придадат модерността и Европа
в епохата на Романтизма. Отечеството все още
не е нацията. И изгнаникът Данте е възкликнал:
„Никога няма да се завърна във Флоренция. Но как!
Възможно ли е да не мога навсякъде да наблюдавам
отблясъците на слънцето и на звездите? Възможно
ли e да не мога навсякъде под небесата да съзерцавам
най-благородните истини?“3. Всъщност поетът пише
тези думи в Равена, чието дневно или нощно небе
съвсем не се различава от флорентинското. По същия
начин Карло Джезуалдо, след извършеното от него
престъпление в името на честта, е бил принуден да се
оттегли в града, носещ името му, в непосредствена
близост до Неапол и Веноза, където е пребивавал като
свободен човек. Как при такива обстоятелства е
възможно да страдаш от заточението?
Но не, не е така: чувството за изгнание не зависи от
разстоянието, което отделя изгнаника от родното
му място. Дълго време се е считало, че музикалните
творци, заминали да живеят и умрат далече, понякога
много далече от собствената си родина, сякаш не
са страдали прекомерно от това. Наистина често
заминаването им е било по собствена воля, но това
не обяснява всичко: човек може да жали за местата,
които е напуснал и без принуда. Едва през XIX век с
„националното пробуждане“ нацията отечество се
превръща в обект на всичките носталгии, и дори в
нещо повече: недостижим идеал, свещена общност,
дори мистично тяло.
През XX век тази нация отечество ще съществува
повече от всякога. Но тъкмо понеже е била толкова
почитана, в крайна сметка се е съюзила с дявола.
В очите на Шопен образът на Полша си е оставал
непокътнат – той е съумявал да го идеализира с
лекота. Жертва на окупанта, тя не е имала вина за
злото, което я е застигнало. За Шьонберг, Томас Ман,
1
Комуна в департамента Мен-е-Лоар, родното място на
поета. – Б. пр.
2
Вж. Омир, Одисея, прев. Г. Батаклиев, изд. „Захарий Стоянов“,
С., 2009. – Б. пр.
3
Срв. Dante, Epistola XII – A un amico fiorentino. – Б. пр.

12 Литературен вестник 21-27.06.2023

живеем без слух за страната под нас, /десет стъпки
встрани глъхне нашият глас“6.
В Германия вътрешното изгнание на творците е било
сравнително рядко, но е съществувало и също тъй
трудно се е преживявало. Колкото до изгнанието като
такова, романите и разказите, свидетелстващи за
него, сочат, че материалната нищета и моралното
опустошение, охулванията, клеветите, загубата на
граждански права са дебнели мнозина от онези, които
са избягали от нацизма, тласкайки неведнъж тези
изтръгнати от корените си хора към самоубийството.
Колкото до заточениците с късмет, те ще бъдат
приети в нова страна, ще получат нов паспорт. Което
не означава, че ще намерят онова, което са изгубили.
Гражданство може да бъде придобито – но отечество?
Може ли то да съществува независимо от мястото?
Може ли човек да го открива в самия себе си и да каже
гордо като Сен-Джон Перс: „Ще обитавам своето име“?
За онзи, който не е творец, тази фраза няма смисъл. Но
ако си творец, името не е достатъчно. Нужно е реноме.
Далече от страната си, кой творец на изкуството, като
изключим най-прочутите, може да разчита на онова
ценно отечество, наречено публика?
*
Несъмнено участта на музикантите може да ни
се струва не толкова отчайваща, колкото тази на
писателите и мислителите: музиката е език, който
не се нуждае от превод. Писателите, като изключим
най-прочутите, губят читателите си, когато губят
родината си. Хайнрих, братът на Томас Ман, първокласен
писател, широко известен в своята страна, няма да бъде
приет в САЩ и ще живее доста трудно, дори в нищета.
Колкото до музикалните творци, те не се обръщат към
една чисто национална публика и в Лос Анджелис, върху
празния нотен лист Шьонберг пише същите знаци както
във Виена и Берлин. И все пак това преимущество е до
голяма степен илюзорно: Америка, както и Франция,
която често е била междинна спирка за немските и
австрийските композитори, преди войната да ги прогони
отново, не са се показали много по-гостоприемни към
музикантите, отколкото към писателите в изгнание.
Освен това композиторите навярно са имали повече
или по-малко ясното чувство, че техният начин на
изразяване – езикът на звуците, не е на висотата на
ужасната им ситуация. „Чистата“ музика е безсилна да
предложи еквивалент на „Изгнание“, мощния роман на
Лион Фойхтвангер, или пък на разтърсващия „Вулкан“
на Клаус Ман. Затова неслучайно музикалните творци
често са се обръщали – на първо място Шьонберг –
към начини на изразяване, които свързват словото с
музиката. Жадни да свидетелстват чрез творчеството
си срещу варварството, те са се стремили към
словесния език. Тоест към песента (Lied), кантатата,
мелодрамата, ораторията.
* основание.
Някои от тях не са дочакали физическото изгнание, за
да изразят в песните си болката от заточeнието: през
1923 година Александър Цемлински композира шедьовъра
„Лирична симфония“, в който баритонът пее: „Ich bin
Fremder im fremden Land” (аз съм чужденец в чужда земя).
Навярно преди завземането на властта от нацистите
Цемлински е предугаждал бъдещата си зла участ. Но има
и композитори, които, без някога да се били прокуждани
от своята страна, са писали възхитителни творби за
изгнанието. Начело с Франц Шуберт. Кой не си спомня
първия стих от първото стихотворение от цикъла
„Зимен път“: „Gute Nacht” („Лека нощ“): „Fremd bin ich
eingezogen, fremd zieh ich wieder aus” (Дойдох чужд тук,
отдето/ пак тръгвам чужд в нощта)7?
Разбира се, стихотворението на Вилхелм Мюлер, избрано
от Шуберт, изразява самотата и любовната мъка,
които олекват доста в сравнение със страданието на
жертвите на нацизма. И ако твърдим, че Шуберт е
„композитор на изгнанието“, рискуваме да разводним
смисъла на думата: не трябва ли в такъв случай да
6
Прев. от руски Димитър Калев, Електронно списание LiterNet,
29.07.2001, n° 7 (20). – Б. пр.
7
Вж. Вилхелм Мюлер, Хубавата мелничарка & Зимен път, прев.
от немски Христо Маринов, Издателско ателие Аб, С., 2007, с.
45. – Б. пр.
Снимка unsplash.com/
Снимка unsplash.com/
определяме всеки творец на изкуството като вечен
изгнаник, както и всеки измамен влюбен, и всеки човек –
пътник на земята, и т.н.? Тук ще говорим за физическото
и материалното изгнание, за нечовешката ситуация на
толкова хора, на толкова творци на изкуството.
Шуберт не е бил гениален току-така: неговото
изкуство е познавало дълбините на човешкото
нещастие. Музиката на „Gute Nacht” изразява
чувство на изоставеност, което надхвърля безкрайно
анекдотичната си причина и в него изгнаникът от XX
век, политическият изгнаник, може да разпознае себе
си. Впрочем имаме точно и буквално доказателство за
това: емигрантът Ханс Айслер в Hollywood Song Book е
реинтерпретирал първата песен от Winterreise („Зимен
път“) (както и други песни на Шуберт). И то не без
При все това ще пожънем слаба реколта, ако търсим
преди всичко у композиторите, прокудени от страните
си, преки, буквални изражения на изгнанието. Онова,
което искаме да узнаем преди всичко и най-вече, е дали
изгнанието е променило творческия процес при тях, дали
той е секнал, или е бил стимулиран. Подобен въпрос може
би изглежда твърде общ, дори безсмислен: не се ли свежда
той до проследяване на отношението между „живота“
и „творчеството“? И дали е възможно изобщо да се
каже нещо определено за това отношение – постоянно
предъвквана тема, която не буди доверие. След Пруст
не ни ли стана вече ясно, че да обясняваш творчеството
с живота, означава да се поддадеш на едно подло
изкушение. Въздържаме се да свеждаме „Лунната соната“
до любовните трепети на Бетовен. Но не трябва ли
да се въздържаме също така да търсим в творбите на
композиторите в изгнание белезите за тяхната драма?
Във всеки случай, ако се осланяме на заявеното по
този повод от двама от най-големите композитори
изгнаници на XX век – Шьонберг и Стравински, можем да
приключим с тази книга, преди да сме я започнали. През
1950 година Албърт Голдбърг, критик в „Лос Анджелис
Таймс“, ги пита дали изгнанието ги е променило. Ето
ироничния отговор на Шьонберг: „Докато в продължение
на осем месеца живях в Барселона и завършвах второто
действие на моята опера „Мойсей и Арон“, един испански
музикант се учуди, че климатът и характерът на тази
страна не ободряват духа ми и не заместват мрачния
аспект на моята музика с жизнерадостни, леки и весели
тонове. Попитах го да не е очаквал, че ще пиша всеки път
в различен стил, когато живея в друга страна: крайно
студен стил в Аляска и в Сибир, много горещ близо до
Екватора, влажен в джунглата и т.н. Ако имиграцията в
Америка ме е променила – не съм го осъзнал. Може би щях
да приключа с третото действие на „Мойсей и Арон“
по-рано, може би щях да пиша повече, ако бях останал в
Европа, но човек изразява само онова, което носи преди
това у себе си. И две плюс две прави четири независимо
от климата. Може би щеше да се наложи да работя
четири пъти повече, за да преживявам. Но никога не се
поддадох на пазарния натиск“8.
8
Срв. Albert Goldberg, „Music: The Sounding Board: The
Transplanted Composer“, Los Angeles Times, 28 май 1950. [Прев.
мой – Етиен Барилие.]
Колкото до Стравински, чийто отговор е поместен
непосредствено след този на Шьонберг, той отбелязва
сухо, че случаите с „Хендел, Гогол, Шопен, Пикасо и
мнозина други“ опровергават идеята, че изгнанието
смущава твореца или го отклонява от неговия път, и
завършва лаконичния си отговор с една безапелационна
сентенция по адрес на журналиста: „Противно на онова,
което си мислите, наистина не смятам, че тази тема е
действително достойна за статия, излязла изпод перото
ви“.
Още по-малко достойна за цяла книга! Но колкото и да
е твърд този финален отказ, а може би именно поради
него, не сме длъжни да вярваме на автора му. Дори за
Стравински, композитор, известен като безразличен по
отношение на външните условия на творческия процес,
творец упорит и стриктен в търсенето на „чистата“
музика, е допустимо да се мисли, както прави Милан
Кундера в своите „Нарушени завещания“, че изгнанието
– в случая двойното изгнание – е изиграло фундаментална
роля в творчеството му. И дори Шьонберг, който по
време на американския си период е останал непоколебимо
и благородно верен на себе си, е успял да види своето
творчество променено от изгнанието.
Такъв е случаят с всички композитори, за които ще
стане дума. За някои като Курт Вайл или Ерих Волфганг
Корнголд ефектът на изкореняването ще бъде видим.
За други – на първо място Шьонберг и Стравински –
той ще бъде по-приглушен. И все пак нека побързаме да
уточним, че изгнанието никога не действа като deus ex
machina, който например превръща внезапно „класическия
европейски“ композитор Корнголд в производител на
музика за холивудски филми или пък Курт Вайл, ученик
на Бузони, в автор на американски мюзикъли. Както
подчертава Шьонберг, човек изразява само онова, което
носи преди това у себе си.
Случаят с вътрешните изгнаници е още по-заплетен,
още по-отровен. Защото принудата не тегне само върху
преместеното тяло на изгнаниците – тя тегне пряко
върху възпрепятствания им стил, върху дълбоката им
индивидуалност. И най-автентичното у тях става
най-скритото, което притежават, не в живота, а в
самото творчество. Те се оказват принудени да лъжат
в музиката и задължителната жизнерадост в техните
реалистично-социалистически композиции е най-
сигурният белег за отчаянието им.
Превод от френски:
ТОДОРКА МИНЕВА
13
Литературен вестник 21-27.06.2023
 Иван Салкъмов Ирена Данаилова Мила Чернева е журналист във в.
„Капитал“. Докторант във Факултета по
журналистика и масова комуникация към СУ,
*** Пореден март магистър по Технологии на околната среда
Очите ми изтекоха от книгите. от Имперския колеж в Лондон и бакалавър по
Месецът, в който спомените са по-живи от всякога, Международни отношения от Университета в
Ще изляза някоя вечер страховете гледат през мен,
да ги запаля. Екзитър. Обича да твори като любител, пише проза
болките набъбват със своята искреност. и поезия и записва авторска музика със своя брат. 
Дано само не чуе баща ми и не ме види. Март е.
Как сладко ще пукат – като кестени – Мнения, размишления издъхват в ръцете ми,
страниците! докато гладя ръбовете на панталона
И дано не залае съседското куче проскубано и пришивам липсващото копче.
Мила Чернева
и не събуди мама Уча се на търпение.
(така обича да спи до късно във събота). В зародилата се симпатия крия събития и хора,
Залагам всичките си диоптри истерична реакция, за да отмъстя с предупредителен Цветна терапия
и се втурвам във тъмното –  поглед, че нищо не съм
00 ч. Ден първи. пропуснала. ***
Отговорни за грешките, замръзналото щастие, те знаят, Профилактични лалета
 че красивите жестове спят в нарече ги
*** меката закръгленост на лицето ми, не вдигат шум като връчи ги
хората.  Виновните, без влажни очи, и лекуваш
Бяхме трима в началото – не дават обещания, а само мъртвешка обител. сърбеж от скука
един излезе предател. Нежно докосване изправя косите ми, от прозаичен ден
Аз ли бях, докато подреждам детски играчки на дивана,
или онзи и обяснявам, че животът ми прилича на съществуване. зачервена монотонност,
с кръста на рамо, Глас, с нокти на ястреб реже душата и шепот колики от битовизъм
дето всяка нощ шепне молитви  прониква в мен... вземи ме.
и сънува разпятия? Не заключвам вратите, откакто март ме остави лале само
Или пък третият – не му помня името –  без дъх, сила и полети. а лекува цяла любов
дето с везна ще претегли всяка дума в устата ти?
Някой трябва
онази нощ
да е сложил нещо във виното,
Паметно време ***
че така да ме цепи на другата сутрин главата. Гарга прелита над мен
В бакалията на нощта засвири щурец.
Облечена в жълтеникаво палто вдишвам убит въздух. с червено топче в устата;
Разменихме си дрехите
Толкоз различни са мислите ми извън моя дом.
и се втурнахме като кучета в тъмното слънцето грее,
Навън се ослушвам, разсъждавам за човешкият живот.
(така бързо хваща алкохолът на гладно). февруари, но мек,
Хората са харпии.
И не знаех, а силата в мен расте.
Свиквам с тях, плувам в океан от мълчание и гротеска.
додето не съмна,
Убодени от времето дъвчат сладко от сини сливи,
аз ли съм, или те. Ще успея ли да пазя червеното топче в себе си?
досущ престарели баби. С лисичи езици близват
И те не знаеха, обзалагам се.
 опакото на истината и грабят зрелите плодове. После
дишат, говорят с добри чувства, все едно са роднини. След 21 крачки – 
Кръвта се обърна във вино, хранилка за птици, оцветена с молив,
Близостта между нас е тънка, а тишината голяма.
а виното – в промили. се крие в дървото.
Извивам глава и бягам.
Някой включи в контакта на слънцето щепсела.
Тичам с няколко изтекли минути истинност,
30 сребърника Тежи ми
която пари дланите ми. Видях всичко и без да
подрънкваха в джоба ми. някак леко тази топла
констатирам с очите си, без да се озъртам като куче...
влязох в моята крепост, при моите хора. топка в душата
Но чие палто бе това? –
Господи, помогни да се сетя.

***

Потъват дните – белобради кончета,

и ти потъваш, бързайки занякъде.
Сега, когато всичко е започнало,
приключва всичко
и едвам преглъщаш:
– старанието да бъдеш като другите;
– страданието да бъдеш като другите;
– необратимостта да бъдеш себе си.

Еуженио де Андраде

Книгите
Книгите. С тяхната топла,
нежна, ведра душа – безценен
приятел. Готови винаги да озаряват с
неизчерпаемото си, необятно знание.
Много търпеливи, много тихи,
толкова верни.
Толкова величествени в тяхната
бяла, непринудена и тайнствена
меланхолия. Обичани така,
както никоя друга сродна душа.
Толкова благозвучни
дори в буйния поток и нестихващия
плам на всеки ден.  

Превод от португалски: Десислава Венева

14 Литературен вестник 21-27.06.2023 Снимка unsplash.com/

ПОСТер
Йоан Иванов
Мишел се събуди от сутрешния алармен звук. Шум от
течаща река, която бавно се приближава към теб, залива
те, преобръща те със своята сила и накрая излизаш от
нея напълно бодър и свеж. Разбира се, това се случваше
само в главата му, но програмата беше толкова добре
направена, че Мишел можеше да се закълне, че сякаш е на
живо. Не че той някога беше виждал река през живота
си. Тази звукова симулация се спираше с леко докосване по
слепоочието, под което беше вграден ушният имплант,
произвеждащ тази планинска „картина“. Имаше опция
алармата да се спира само с мисъл, изкуственият
интелект на устройството перфектно четеше
мозъчните импулси, но Мишел се беше успивал с минута
или две няколко пъти така, а той беше човек, който
страшно много ценеше времето си и не допусна това да
се повтори.
Стаята му беше последен писък на техно-минимализма.
Куб с обем от точно 192 м3. Това беше международно
наложен стандарт, след като експертен екип от
психолози, архитекти и лекари определи това за
перфектното жизнено пространство, от което
човек има нужда. След масовото въвеждане на
гравитационните превключватели стаята най-после
беше овладяна и в трите измерения, което отвори
изключително много място и революционизира
строителството и бранша на обзавеждането. Кубът, с
шест напълно идентични сиво-сини стени, беше напълно
логично и безропотно приет от всички като идеалното
разпределение. Главно заради възможността всяка стена
да става под или таван в зависимост от желанието
на живущия и простото натискане на гравитационния
превключвател. Мебелите бяха вакуумно залепени за
съответната стена, така че нямаше никаква опасност.
Нужда от прозорци или осветителни тела също
нямаше поради изключителния напредък в областта
на изолацията и мазилките. Изолацията действаше на
избирателно-пропусклив принцип, при който допускаше
само кислород от околната среда, обогатяваше го с
витамини в газообразна форма, затопляше го до 25
градуса и го пропускаше в помещението. Мазилката
пък съдържаше нанодиоди, които излъчваха точната
светлина с нужната, в зависимост от желанието
сила и по този начин създаваха спокойни майски дни и
уютни юлски нощи. При първоначалното въвеждане
на наномазилката имаше основателни съмнения и
притеснения относно ролята на слънцето, когато все
пак прозорци липсваха. След денонощни обсъждания и
пресконференции бе решено слънцето да спре да играе
роля в съвременния бит. Международният канцлер
обяви: „В нашето информационно-технологично съвремие
е срамота да зависим толкова много от едно горещо
космическо тяло. Време е да овладеем напълно живота
в собствените си ръце. Да живее планетата земя! Да
живее човечеството!“.
Отменянето на слънцето доведе до още казуси сред
обществеността, най-вече свързани с часовото
отброяване. Решено бе да се въведе стандартно
международно време, единно за всяка точка на планетата
и инсталирано в операционната система на всяко
електронно устройство по света. Когато станеше
17:00, започваше леко затъмняване и в 20:45 падаше
нощта. Така беше програмиран вътрешният часовник
на всяка една мазилка и тя определяше кога започва
нощта и кога денят. 7-часовият работен ден, въведен
преди години с цел да се облекчи животът на работещия,
също се определяше от мазилката. В началото на това
нововъведение някои се усъмниха, че работният им
ден продължава много повече от 7 часа и че мазилката
остава с дневно осветление дори и по 18 часа на ден,
но подобни притеснения постепенно изчезнаха, без да
им се обърне никакво внимание. Всички устройства
показваха един и същ час, така че възможност за измама
сякаш нямаше. Нямаше и алтернатива, аналоговите
часовници със зъбни колела и пружини бяха излезли от
употреба заради неприродосъобразните материали,
от които се правеха. Дървото, металът, стъклото,
тухлата – всички традиционни материали бяха забранени
след продължилите години шествия, протести,
съдебни дела, а и подкупи. На тяхно място беше дошла
биопластмасата. 100 % рециклируема, разградима и
повторно произвеждана. Всичко се правеше от нея и с
програмирането на нужните пропорции тя придобиваше
нужните качества, така че да замести всеки един
материал. От каучуковата гума до стоманобетона, от
алуминия до златото. По този начин бе решен проблемът
с използването на ресурсите на планетата и те бяха
запазени завинаги. Какъв точно беше произходът на
биопластмасата не беше особено ясно.
Мишел беше подреден и организиран. Обичаше в деня му
да има ред. След ставане започваше неговата едночасова
многокомпонентна тренировка. Не беше от онзи тип,
които искаха просто големи ръце, а се придържаше
към идеала за перфектно развитото тяло във всички
Снимка unsplash.com/
аспекти. Бицепсите му бяха големи, но не
отстъпваха по нищо на коремната мускулатура
или прасците му. Тренировката беше
натоварваща и оформяща, но Мишел се изпоти
съвсем леко. Една-единствена капчица пот
пробягна по челото му, по-скоро по случайност,
отколкото от истинска умора. По време на
своя вибромасажиращ душ той включваше
зрителните си импланти на новинарските
канали. Отново поради естетически и
материални съображения екраните с най-
различно предназначение и големина бяха
напълно заменени от зрителните и слуховите
импланти. Слуховият беше вграждан в ухото,
а тези за очите се поставяха като лещи. За
разлика от слуховите, всички държаха своите
зрителни импланти постоянно включени, за да
са в течение с всички новини, а и голяма част
от работата се извършваше чрез визуализиране
директно върху окото. Имаха вградена система
за овлажняване, така че човек нямаше нужда
да губи някаква важна информация с мигане.
Мишел предпочиташе да гледа две различни
неща едновременно, защото този метод беше
много по-ефективен за усвояване на повече
информация, а и винаги, когато искаше да се
съсредоточи извънредно, можеше да превключи
на един-единствен образ. Вече беше готов да
започне работния ден.
Както повечето хора, той работеше от
къщи. Беше чувал за някои позиции, за
които все още се налагаше да отидеш на
работа, но това му се струваше толкова
абсурдно, че не му отдели почти никакво
мисловно време. Неговата длъжност беше:
Създател на съдържание. Както всичко друго,
изкуството беше достигнало върхове при
достъпността и индивидуалността, но и при
общочовечността въпреки това. На база на жанрови войници. Любовта им е млада и чиста, но и трагична.
и тропови категоризации беше създаден алгоритъм, Минути след първата им целувка той умира, след като
който произвеждаше шаблони за всякаква форма на отровен газ разяжда белите му дробове. Момичето
изкуство. Работата на Мишел беше да пълни тези плаче и чрез него плаче и целият народ. Следва монтаж,
шаблони със съдържание. Ако на пазара се търсеше в който то е хванало безжизненото тяло на любимия си
абстрактна картина, той попълваше цветовете, които и го целува в безсилието си, а на заден план се показват
картината ще има, в нужните таблици, уточняваше осакатени войници, цивилни с липсващи крайници и
присъствието или отсъствието на определени форми унищожени сгради. След години на кръвопролития,
и за части от секундата се визуализираше картина, най-после е постигнат мир. Двама мъже в костюми си
готова да бъде окачена в най-елитните галерии по стискат ръцете, докато звучи интернационалният
света (разбира се, под това се има предвид да бъде химн. Момичето вече е жена и е станала директор
качена на техния сайт). Физическите галерии, заедно на новопостроеното училище, където някога е учила.
с физическите картини, не съществуваха, отново Интервюиращият я пита:
поради своята неприродосъобразност. Издателство – Мечтата ви беше да бъдете ветеринар. Защо избрахте
има нужда от исторически роман – няма проблем. тази професия?
Мишел просто попълва в коя държава да се развива Тя поглежда през прозореца:
действието и емоциите, които текстът трябва да – Някога смятах, че животните имат нужда от нашата
предизвика, и софтуерът върши останалото. Може би помощ, войната ме научи, че ние сме тези, на които
маркетинговите статистически проучвания са показали, трябва да се помогне. В моето училище ще възпитам
че тази музикална група отпреди 50 години в момента учениците си така, че никога да не се стигне до ужаса,
е на мода и един неин нов албум би бил хит – за добрия който преживях аз.
създател на съдържание, а Мишел определено беше такъв, – Благодаря ви за това интервю.
това не беше проблем. Попълваше няколко параметъра – И аз благодаря.
относно тоналност и темпо, използваше функцията: Това е документален филм и Мишел добре знаеше,
„ала известната група“ и готово. че най-важното е да се показва истината такава,
Мишел се гордееше с работата си. Тя изискваше каквато е. Затова той включи възможностите за
креативност и широкообхватни познания в целия персонализация на сюжета. Те позволяваха всеки зрител
културен спектър. Всички най-големи студиа го търсеха, индивидуално да избере пола, цвета на кожата, външния
защото знаеха, че никой не познава тънкостите на вид, сексуалността и още куп други качества на героите,
професията така добре, както Мишел. Той действаше така че те да отговорят на неговите конкретни желания
уверено и със замах. В миналото хората са се гордеели, и разбирания. По този начин всеки щеше да почувства
ако успеят да завършат една качествена книга, а днес историята близка до себе си и да преживее болката
той можеше да създаде еквивалентно на цялото човешко заедно с жертвите. На Мишел му хрумна и находчивата
творчество досега за около година. Знаеше това и се идея на края на филма да остави банкова сметка, на
чувстваше доволен. която всеки желаещ да дари за организацията, грижеща
Днешният ден обаче предлагаше предизвикателство, се за пострадалите от войната.
постижимо за малцина. Интернационалната телевизия Излишно е да се казва, че филмът беше абсолютен успех.
(ИТВ), най-големият медиен дистрибутор на планетата, Рейтингите бяха високи, целият демографски спектър
се бе свързала лично с него, за да създаде документален бе удовлетворен. ИТВ изпрати допълнителна премия
филм по случай една година от края на гражданската за Мишел и изказаха благодарностите си за отлично
война в Южна Америка, отнела живота на милиони свършената работа. Той остана поласкан и се почувства
хора. Имаха му пълно доверие относно спецификациите още по-горд от факта, че е работил за добра кауза.
на филма, неговата продължителност и герои. В благотворителната сметка бяха събрани милиони,
Знаеха, че може да се разчита на професионализма му. но интересното е къде точно бяха отишли тези пари.
Единствените условия бяха да се вмъкнат две реклами, Целият южноамерикански континент, с изключение на
една в началото и една в края и да има ненатрапчиви най-високите части на Андите, от стотици години беше
намеци за главозамайващите суми, които ИТВ е дарила под вода след унищожително цунами. Информация за
в подкрепа на пострадалите. Мишел прие задачата с това имаше предостатъчно, но явно никой не я беше чел,
отговорност и започна да работи по отразяването на а може би я бяха забравили. Мишел не знаеше, зрителите
ужасяващите събития, превключвайки на работен режим явно също не знаеха, поне ИТВ трябваше да са наясно, но
зрителните си импланти. така или иначе това нямаше никакво значение.
15
Главният герой ще е момиче, което мечтае да стане
ветеринар, но войната унищожава училището и дома му.
Баща му и двамата му братя са изпратени на фронта,
докато то е принудено да се грижи за болната си майка.
Тези тежки събития го принуждават да порасне с години
в рамките на няколко месеца. Започва да се грижи за
пострадалите и там се влюбва в един от ранените
Литературен вестник 21-27.06.2023
Дубравка Угрешич: гениална писателка, която ни разсмиваше
и беше непоколебимо отдадена на литературата
Писателката, която почина през Дубравка Угрешич
месец март, беше изключително
духовит социален коментатор,
а прозата є бе белязана от
проницателност, мъдрост и
остроумие

Матю Джани

Разбрах, че Дубравка Угрешич е

починала на 73-годишна възраст, по
странен начин: забелязах внезапна
поява на множество цитати от нейни
книги в Туитър. За момент успях да
потисна скръбта и да се насладя на
игривата є духовитост. Тъжна ирония
обаче завладяваше тази сцена; Угрешич,
която често говореше за обедняването
на литературното творчество в
името на комерсиализма, би видяла
нейната забавна страна. Посетих
уебсайта на писателката и вниманието
ми привлече следното изречение: „Кой
знае, може би един ден вече няма да
има Литература. Вместо това… ще
четем цитати и фрагменти, които ще
доказват, че някога са съществували
цялостни текстове“. Закачливият
хумор на Угрешич пророчицата.
Угрешич е родена в Кутина, бивша
Югославия – майка є е българка, а
баща є – хърватин. Тя обаче прекарва
по-голямата част от творческия си
живот в изгнание – в Амстердам.
След избухването на гражданската
война в Югославия в началото на
90-те години писателката открито
критикува надигащия се национализъм
в Хърватия, която наскоро е получила
своята независимост. По тази причина
литературният естаблишмънт
(„каквото и да означава това“, чувам я
как мърмори) започва да я пренебрегва.
Книжарниците не предлагат нейни
книги, а критиците бойкотират
нейните произведения. Медиите дори „Четенето забранено“, в който в гротескно комедиантство. Вярно е, фабулата – дом, в който те хармонично
я обявяват за вещица. Добре запозната писателката блестящо анализира че то няма задължително негативно си съжителстват. В края на краищата
с тясната връзка между историята широко възприетите абсурди на звучене: тъкмо напротив, по правило лисицата е съвършеният „писателски
на сексизма и баналните литературни литературния „пазар“. Тук критиката утвърждава човешката виталност и тотем“ за изкусен разказвач като
тропи, Угрешич отговаря по-късно на Угрешич е безпощадна, дори победата над смъртта в настоящия Угрешич. В „Лисица“ четем как се
на тези обвинения в характерния си яростна, откриваме и едни от най- момент“2. Спрях се на думата създава едно повествование – изкуство,
стил: „Приемам това определение като ярките примери за елегантния є „комедиантство“; колко писатели което може да омагьосва, но и да бъде
почетно име“, казва тя в интервю от хумор. „В последно време пиша само днес биха я отнесли към самите себе използвано за манипулиране и контрол.
1999 г. „Реших да яхна метлата си и да book proposal-и“, пише тя в едно от си? Част от величието на Угрешич се От всички цитати, които прегледах
отлетя“. сатиричните си есета „Наскоро си крие в смелия є отказ да се покланя на в деня на смъртта є, два откъса от
Онези, които продължават да я направих труда и написах „В търсене хората, създаващи литературния вкус; „Лисица“ се запечатаха най-ярко в
изобличават и отхвърлят, онемяват, на изгубеното време“. Не мина. тя се носи – радостно – над всичко съзнанието ми. Вторият от тях
когато дебютният є роман „Форсиране Досадно, прекалено дълго, сменете това. гласеше: „Всички ние сме бележки
на романа река“ – пародия, богата на заглавието…“1 Наред с острата Имах удоволствието да работя под линия, пише тя, мнозина от
литературни препратки, печели сатира, непоколебимата отдаденост на за кратко с Дубравка, когато бях нас никога няма да получат шанса
НИН-овата награда през 1988 г. – авторката на каузата за съхранение на редактор в TANK. Публикувахме да бъдат прочетени, всички водим
престижно югославско (сега сръбско) литературата – на нейните морални, книгата є „Лисица“ в Обединеното непрекъсната, жестока борба за своя
литературно отличие, чиито лауреати духовни и естетически достойнства – кралство – богат, разножанров, живот, за живота си на бележки под
са писатели като Данило Киш и прозира на всяка страница от текста. необуздан, меланхоличен текст, линия, за правото да се задържим на
Милорад Павич. Угрешич е първата В дните след смъртта є отворих който размишлява върху повърхността, преди да сме потънали,
жена, получила тази награда; високото отново „Баба Яга снесе яйце“, книга, в изгнанието, дребните заяждания с независимо от всичките си неистови
признание е последвано от редица чийто наратив находчиво са вплетени националистически привкус, Набоков, усилия. Постоянно навсякъде около
авторитетни литературни отличия, фолклорни мотиви. Бях поразен от Ингрид Бергман, руския авангард и себе си оставяме следи от своето
сред които и наградата „Нойщат“, следния откъс: изпитанието да имаш родина, която съществуване, от своята борба
неофициален Нобел, получена през 2016 г. „Баба Яга, пише тя, е жена вече не съществува. Работата с нея срещу безсмислието. И колкото по-
Угрешич напуска Хърватия през 1993 заместител, тя е тук, за да старее бе удоволствие: беше очарователна, голямо е това безсмислие, толкова по-
г., а преживяванията є от живота в вместо нас, да бъде стара вместо нас, състрадателна, добросъвестна, ожесточена е нашата борба“3.
изгнание отзвучават във всяка нейна да бъде наказана вместо нас. Нейната откровена, подценяваща се, а Струва си да опознаем по-добре
книга, от оригиналните є новаторски драма е драмата на старостта; технологиите винаги я объркваха и нейната борба, да четем книгите є
творби „Музеят на безусловната историята є – история за изолацията, озадачаваха. навсякъде по света.
капитулация“ и „Министерство на за насилственото отлъчване, за Романът „Лисица“ е прощалният є
болката“ до сборниците є с хапливи невидимостта, за бруталната дар и в него писателката открива Превод от английски:
есета „Няма никой вкъщи“, „Култура маргинализация. При това собственият дом за различните си идентичности РУЖА МУСКУРОВА
на лъжата“ и „Епохата на кожата“. ни страх служи като киселина, която – разказвач на истории, теоретик,
Първата ми среща с прозата на разтваря истинската човешка драма политически коментатор, майстор на Източник: „Гардиън“, 14 април 2023 г.
Угрешич беше сборникът с есета
1
Превод Людмила Миндова. – Б.пр. 2
Превод Русанка Ляпова. – Б.пр. 3
Превод Русанка Ляпова. – Б.пр.

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Георги С. Раковски“ 108
Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Ани Бурова, Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF
Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Емануил А. Видински „Юробанк България“ АД
Малина Томова Издава Фондация „Литературен вестник“
Печат: „Нюзпринт“ http://litvestnik.wordpress.com;
www.bsph.org/litvestnik
ISSN 1310 – 9561 ВОДЕЩ БРОЯ Амелия Личева