Движения на Земята

Свободно падащите тела, които са лишени от съпротивление падат отвесно. Знае се, че
ако едно тяло се върти, всичките му точки описват окръжности, равнините на които са
успоредни помежду си, а центровете им лежат на неподвижна права, която се нарича ос
на въртене.
Точките, лежащи на окръжности с по-голям радиус имат по-голяма скорост на въртене.
Поради това и линейната скорост на дадена точка, въртяща се около една ос, се измерва с
дължината на дъгата, измината за единица време. Точките, които са по-отдалечени от
оста на въртене, ще имат по-голяма скорост.

А) Околоосно движение на Земята

Земята се върти около своята ос (тя минава през Северния и Южния полюс) в посока от
запад на изток и телата, различно отдалечени от оста на въртене, имат различна линейна
скорост. Едно пълно завъртане около оста си, Земята прави за 23 часа, 56 минути и 4,09
секунди.
Следствие от това движение е периодичната смяна на деня с нощта. Интервалът от време
между две последователни горни или долни кулминации на центъра на Слънцето на един
и същи географски меридиан е равен на периода на околоосното въртене на Земята
спрямо Слънцето и се нарича истинско слънчево денонощие, а времето – истинско
слънчево време. За начало на истинско слънчево денонощие се приема долната
кулминация на центъра на Слънцето (истинска полунощ). В момента на горна кулминация
на Слънцето, в истинско пладне, е 12 часа. Във всеки друг момент от денонощието

˳ ˳
истинското слънчево време е 12 часа + t , където t е часовият ъгъл.

Използването на истинското слънчево денонощие за еталон на времето е неудобно. Ето

защо е въведено т.нар. средно слънчево денонощие или още гражданско денонощие. За
негово начало се приема моментът на долна кулминация на средното Слънце = 0 часа.
Средното Слънце е въображаема точка върху небесната сфера, поради това е невъзможно
определянето на часовия ъгъл непосредствено от наблюдателя.
Измерването на времето чрез слънчеви и звездни денонощия е свързано с географския
меридиан на мястото. Времето, измерено на даден меридиан, се нарича местно време и
е еднакво за всички точки, намиращи се на него. Поради въртенето на Земята от запад на
изток, местните времена в един и същи момент на различните меридиани са различни.
Така например на меридиан, лежащ 15 ͦ на запад от друг меридиан, времето ще бъде с
един час по-назад в сравнение с времето на дадения меридиан.
По международно споразумение било прието да се въведе по цялата Земя местно време
на Гринуичкия меридиан, който се нарича универсално (световно) време. Възприемането

1
на тази идея води до нови трудности поради това, че когато в Гринуич е 12 часа, по Земята
има места, в които ще бъде полунощ, изгрев или залез.
За да бъдат избегнати тези неудобства, свързани с универсалното време, през 1878 г.
канадският инженер Флеминг предложил т.нар. поясно измерване на слънчевото време.
Методът на Флеминг се състои в следното: земното кълбо се разделя на 24 часови пояса с
дължина 15 ͦ като във всеки пояс, във всеки момент поясното време е еднакво. В
съседните пояси времето се различава точно с един час. Границите на поясите, които
лежат в океаните или слабо населени места се определят по меридианите, намиращи се
на 7,5 ͦ на изток и запад от основния. Много от държавните граници не съвпадат с
часовите пояси, поради което е въведено официално време, чийто пояс преобладава.
Според международното споразумение за начален меридиан е приет Гринуичкият (0 ͦ ).
Съответстващият му часови пояс се нарича нулев. На изток от него се намира първият
часови пояс със среден меридиан 15 ͦ. Средното гражданско време, което отговаря на
Гринуички меридиан, е официално за този часови пояс и се нарича западноевропейско
време. Първият часови пояс носи името средноевропейско време и т.н. Ясно е, че
крайните точки в един часови пояс ще имат официално пладне с 30 минути време по-рано
или по-късно от средния меридиан на ивицата.

2
Линията на смяна на датата е условна и минава по меридиана с географска дължина 180
ͦ. Преминаването на такава линия е наложително, тъй като при пътуване от запад на изток
се пресичат места, където часовниците показват все по-късно време от това, на мястото на
тръгване. Така при пристигане отново на мястото на тръгване, датата ще се окаже с един
ден напред. И обратното, когато се пътува от изток на запад, няма да достигне едно
денонощие. Ето защо на запад от тази линия, датата е винаги с единица по-голяма
отколкото на изток от нея, поради което календарното число трябва да се увеличи с
единица, а след пресичането и от запад на изток трябва да се намали с единица.

Б) Движение на Земята около Слънцето

Наблюдавайки движението на Слънцето в разстояние на една година ще видим, че то
мени височината си над хоризонта и положенито си спрямо мястото на изгрева и залеза.
Така на 21 март Слънцето изгрява точно на изток на хоризонта и залязва точно на запад.
На тази дата денят е равен на нощта и тя се нарича пролетно равноденствие.
След тази дата местата на изгрева и залеза се преместват все по на север. Денят нараства,
а нощта намалява. Това продължава до 22 юни, когато се стига до т.нар. лятно
слънцестоене. Тогава денят е най-дълъг, а нощта най-къса в северното полукълбо.
След тази дата Слънцето се връща постепенно в същите положения, през които е минало.
На 23 септември Слънцето отново изгрява точно на изток и залязва точно на запад. Този
момент носи името есенно равноденствие.
След тази дата Слънцето слиза все по на юг към хоризонта, денят намалява, а нощта се
увеличава. На 22 декември Слънцето е в положение на зимно слънцестоене. Денят е най-
малък, а нощта най-голяма за северното полукълбо. От тази дата Слънцето постепенно се
връща отново на север.

3
 Проследявайки
видимия път на
Слънцето между
звездите, ще се открие,
че той не съвпада с
небесния екватор. В
период от една година
Слънцето се изкачва и
слиза под и над
небесния екватор, като
сключва ъгъл с него,
наречен слънчева
деклинация.

От чертежа се вижда, че слънчевата

деклинация е 0 ͦв две точки (21 март и
23 септември). Тогава Слънцето се
намира в зенита на небесния екватор.
Нарастването на деклинацията достига
стойност +23 ͦ27 ' . Тогава Слънцето се
намира в зенита* съответно на северния
и южен тропик (22 юни и 22 декември).
Съединени, тези точки дават видимия
път на Слънцето между звездите, който
се нарича еклиптика. Еклиптиката е
въображаема линия на небесната сфера, по която Слънцето се премества всред звездите,
като описва пълен кръг за една година.
Ъгълът на наклона на равнината на еклиптиката
към небесния екватор е равен на ъгъла на наклона
на равнината на земния екватор към равнината на
земната орбита и има стойност 23 ͦ27‘. Земната ос
е наклонена спрямо плоскостта на еклиптиката
под ъгъл 66 ͦ33‘.

*зенит - най-високата точка от видимата небесна

полусфера.

4
При движението на Земята около
Слънцето, поради наклона на земната
ос спрямо еклиптиката изглежда, че
Слънцето се изкачва и слиза над и под
екватора. При това движение на
Земята около Слънцето се променя
осветената и неосветената част на
земната повърхност. При
равноденствията (21 март и 23
септември) Слънцето огрява земната
повърхност от полюс до полюс.

При лятното слънцестоене (22 юни)

Земята е огряна до 66 ͦ33‘. Тези
паралели се наричат полярни
окръжности. През лятното
слънцестоене са осветени земите,
намиращи се зад северната полярна
окръжност. Тогава Слънцето
кулминира в зенита с места с
географска ширина 23 ͦ27‘. Този
паралел носи името северен тропик
(Тропик на Рака).

При зимното слънцестоене (22

декември), Слънцето кулминира над
южния тропик (Тропик на Козирога)
и земите зад южната полярна
окръжност са осветени
непрекъснато. Тогава за земите зад
северната полярна окръжност ще
бъде нощ. Ето защо около полюсите
има 6 месеца ден и 6 месеца нощ.

5
 Планетата ни прави една пълна обиколка около Слънцето за 365 дни, 5 часа, 48
минути и 46 секунди. Времето, за което Земята обикаля около Слънцето се нарича
тропична година. За разлика от нея гражданската година е от 365 дни, т.е. с около 6 часа
по-малка от тропичната. Натрупаната разлика от едно денонощие за 4 години се добавя в
края на февруари и той има 29 дни. Такава година се нарича високосна.
Точката, в която Земята се намира най-близко до Слънцето, се нарича перихелий, а
когато е най-отдалечена – афелий.

В) Движения на системата Земя – Луна

Луната обикаля Земята в посока от запад на изток, като изостава спрямо звездите всеки
ден с 13,2 ͦ. Ето защо тя ежедневно се вижда с 53 минути време по-късно отколкото
звездите. Това се обяснява чрез въртенето на Луната около Земята и годишното движение
около Слънцето на системата Земя – Луна.

Луната прави една пълна обиколка около оста си за 27,3 денонощия. Този интервал от
време се нарича сидеричен (звезден) месец. Същото време и е необходимо за
извършване на една обиколка около Земята. Поради това Луната обръща винаги една и
съща страна към Земята.
Движението на Луната около Земята и Слънцето има видим ефект в лунните фази, които
представляват видимото изменение в изгледа на лунния диск.

6
 Когато Луната се намира между
Слънцето и Земята, към
последната е обърната
неосветената част на лунната
повърхност. Тази фаза се нарича
новолуние. След едно-две
денонощия Луната се отмества
от правата и тогава се вижда
тесен лунен сърп, обърнат с
изпъкналия си край към
Слънцето. Седем дни след
новолунието границата между
осветената от Слънцето и
тъмната част на лунния диск
придобива вид на права линия.
Осветената част на Луната е
точно половината от лунния диск и тази фаза се нарича първа четвърт. Четиринадесет дни
след новолунието Луната е отново на линията, съединяваща Слънцето и Земята, но този
път тя е от другата страна на Земята. Пълнолунието настъпва, когато виждаме осветен
пълния лунен диск. Новолунието и пълнолунието се наричат сезигии. След пълнолунието
осветената част започва да намалява, за да се достигне пак границата между осветената
от Слънцето и тъмната част на лунния диск вид на права линия. Наблюдаваната фаза е
последна четвърт. Първата и последната четвърт се наричат квадратури.
Пълният период на смяна на фазите на Луната се нарича синодичен месец и съдържа
29,53 денонощия.

Г) Линии и плоскости на земния елипсоид. Географски координати.

7
Ако повърхността на земния елипсоид се пресече с полуравнина, която обхваща земната
ротационна ос, ще се получи полуелипса наречена меридиан.
Точките на пресичане на малката ос с повърхността на елипсоида се наричат полюси.
Скущата повърхнина, която е перпендикулярна на ротационната ос, ще образува кръгове,
наречени паралели. Най-големият паралел, който минава през центъра на елипсоида, т.е.
има най-голям радиус, се нарича екватор.
От всяка точка, лежаща на повърхността на елипсоида, може да се спусне отвесна линия
към вътрешността на елипсоида. Тази линия се нарича нормала. При пресичане на
нормалата с плоскостта на екватора те образуват ъгъл, който носи името географска
ширина. Тя се отчита на север и на юг от екватора от 0 ͦ до 90 ͦ. На север тя е
положителна, а на юг – отрицателна. Географска дължина се нарича ъгълът, който се
сключва между меридианна полуравнина, минаваща през дадена точка, и меридианната
полуравнина на Гринуич. Отчитането на географската дължина започва от Гринуичкия
меридиан на изток до 180 ͦ и е със знак плюс, и от началния меридиан на запад до 180 ͦ
със знак минус. Ширината и дължината се наричат географски координати.