Праисторическа Франция

Част от рисунките в пещерата Ласко

През последните години френските археолози откриват каменни сечива в южна Франция (край Лезинян).
Така се потвърждава по-ранно предположение, направено въз основа на открития край Шияк (1968), че
земите на днешна Франция са били населени с хора още преди 1,6 млн. години. Традиционното виждане
е, че първите хора са неандерталци отпреди 400 000 години, които изчезват преди 30 000 години,
изтласкани от съвременния човек (кроманьонец). Следи от кроманьонци са запазени най-вече в пещерите
Шове, Ласко, Пеш Мерл, Ла Марш (в Централния масив). Рисунките в тях (20 – 13 хил. г. пр. Хр.) са богати и
сложни изображения на животните, които тези хора ловуват. В Бретан се намират т. нар. Карнакски камъни
– мегалитна конструкция от долмени, могили, менхири и изправени камъни, която отразява
праисторическа активност.

От V до І в. пр. Хр. на територията на днешна Франция се развива богатата на находки келтска култура Ла
Тен. Тя определя културните характеристика на целия регион на запад и север от Алпите. Наречена е на
селището Ла Тен в Швейцария (на брега на Ньошателското езеро).

Праисторическа Франция

Неандерталец

Неандерталецът (Homo neanderthalensis) е изчезнал вид човек, живял в Европа и Западна Азия в епохата на
средния палеолит (350 000 – 24 500 г. преди новата ера).[1]

До неотдавна повечето палеоантрополози разглеждат неандерталците като подвид Homo sapiens и ги

класифицират под името Homo sapiens neanderthalensis (другият подвид според тях е Homo sapiens sapiens
– анатомично съвременният човек). Днес обаче учените са единодушни: неандерталецът се различава
съществено от съвременния човек, с когото се е развивал успоредно като отделен вид (виж Хайделбергски
човек). Двата вида хора вероятно споделят общ предшественик, но неандерталецът не се вписва в
еволюционната теория като пряк предшественик на съвременния човек.

Въпреки различията обаче е твърде вероятно в епохата след преселението на съвременни хора в Европа от
Африка на места 2-рата вида да са се смесили. В небезизвестното дете от Лапидо например (the Lapedo
child),[2] открито в Португалия, чиито останки датират отпреди 24 500 г., както и в останки на съвременни
хора, открити в Румъния, Пещера ку Оасе на възраст от около 30 000 г., учените откриват черти, присъщи на
неандерталците в хора, които на пръв поглед изглеждат съвсем като нас. Генетичните проучвания на
древна ДНК през последните години, също потвърждават тази теза.[3]

През последните години френските археолози откриват каменни сечива в южна Франция (край Лезинян).
Така се потвърждава по-ранно предположение, направено въз основа на открития край Шияк (1968), че
земите на днешна Франция са били населени с хора още преди 1,6 млн. години. Традиционното виждане
е, че първите хора са неандерталци отпреди 400 000 години, които изчезват преди 30 000 години,
изтласкани от съвременния човек (кроманьонец). Следи от кроманьонци са запазени най-вече в пещерите
Шове, Ласко,[1] Пеш Мерл, Ла Марш (в Централния масив). Рисунките в тях (20 – 13 хил. г. пр. Хр.) са богати
и сложни изображения на животните, които тези хора ловуват. В Бретан се намират т. нар. Карнакски
камъни – мегалитна конструкция от долмени, могили, менхири и изправени камъни, която отразява
праисторическа активност.

От V до І в. пр. Хр. на територията на днешна Франция се развива богатата на находки келтска култура Ла
Тен.[2] Тя определя културните характеристика на целия регион на запад и север от Алпите. Наречена е на
селището Ла Тен в Швейцария (на брега на Ньошателското езеро).

Древна Франция

Галите и постепенната им латинизация

Римляните наричат келтите гали. В действителност галите са само част от келтите. Около 500 г. пр. Хр.
келтите започват да се разселват от своите родни места в четири посоки – на запад и северозапад, като
заселват цялата територия на днешна Франция и Британия; на югозапад, където заселват днешна Испания,
но не цялата; на югоизток келтски племена стигат до Панония, Балканите и дори до Мала Азия; и на юг,
където келтските племена се сблъскват с младата Римска република. През 387 г. пр. Хр. се състои
известната битка при река Алия, римляните са разгромени, но макар че самият Рим без хълма Капитолий
пада, войната в крайна сметка е спечелена от Рим. Тези събития, макар и слабо осветлени от историците,
показват келтите, и в частност галите, като войнствен и жилав народ. Те остават в днешна северна Италия,
наричана от римляните Отсамалпийска Галия.

Тези гали (лингони, боилани, сенони), които Ханибал използва против Рим, са завладени през 222 г. пр. Хр.
В следващите сто години римската власт стига и до южните части на Отвъдалпийска Галия. Най-големи
завоевания в Галия осъществява Гай Юлий Цезар през 58 – 52 г. пр. Хр. Ключовата битка се води при
Алезия, когато Цезар разгромява превъзхождащи го галски войски на вожда Верцингеторикс. С това
завършва римското завоевание на областта.

Гали

Галите са евнуси - свещеници на фригийската богиня Кибела (Magna Mater в Рим) и нейния съпруг Атис,
чийто култ е включен в държавните религиозни практики на Древен Рим. Според Стефан Византийски,
името им произлиза от цар Галус, докато според Овидий те носят името по река Галус във Фригия.

Същата лексема е използвана от римляните за обозначаване на келтите и на петлите, което предизвиква

много каламбури.

Култът към Кибела според някои произхожда от Месопотамия, и взаимстван, пристига в Древна Гърция
около 300 г. пр.н.е. Свещеният символ олицетворяващ култа е черен метеорит, съхраняван в храма
Мегалезион в Песинус, съвременна Турция.

Култът към Magna Mater пристига в Рим някъде през III век пр.н.е., към края на Втората пуническа война
срещу Пунически Картаген.[1] По-късни литературни източници описват взаимстването на култа от Рим,
като официален отговор на метеоритни дъждове, провал на реколтата и глад през 205 г. пр.н.е. Сенатът и
сибилските книги идентифицират тези събития като чудеса, признаци на божествен гняв срещу Рим и
предупреждения за предстоящото унищожение на Рим, което трябва да бъде изкупено чрез официалното
внасяне в Рим на Magna Mater с нейния култ и жреци.

Битка при Алия

Битката при Алия (Allia) се провежда на река Алия между келтските гали и римляните на 18 юли през 390
или 387 пр.н.е. Келтите побеждават и завладяват Рим. Историкът Ливий нарича денят на тази битка като
„нещастен ден“ (на латински: Dies ater).

Предистория

В началото на 4 век пр.н.е. келтски племена, които живели преди това северно от Алпите, завладяват
етруските племена от долината на По, където живеят. Келтското племе сенони се заселва на територията
чак до наречената след това на тях Sena Gallica.

През 387 пр.н.е. (или 390 пр.н.е.) сеноните нападат етруския град Клузиум (дн. Chiusi), които поискват
помощ от Рим. Изпратените за преговори римски емисари са се държали много високомерно. Един член от
рода Фабии убил един галски вожд, което кара галите да нападнат Рим. След като Рим не предава убиеца
от Клузиум, а назначава трима Фабии за военни трибуни, галите тръгват против града.

Ход на битката

На 18 юли 387 пр.н.е. (или 390 пр.н.е.) се състои битката. Римляните заемат позиция на 10 км северно от
Рим на река Алия с шест легиона от 40 000 души с командир Квинт Сулпиций. Галите нападат дясното
римско крило, където стоят млади неопитни войници, след това навлизат в центъра и лявата линия.
Оживелите римляни изпадат в паника и бягат в град Вейи и Рим, където жителите се оттеглят на хълма
Капитолий.

Галите с командир Брен нападат Рим, когато всички още спят. Гъските на града дават аларма, започнали да
грякат. Тогава консул Марк Манлий Капитолин започнал да подготвя отбраната.

Множество жители бягат от нападателите. Една част бяга заедно с Манлий на връх Капитолий. Галите
обсаждат града седем месеца, основно го ограбват и подпалват голяма част от Рим. Затова липсват много
данни за историята на Рим преди нападението на галите. По-късно войската с генерал Марк Фурий Камил
успява да прогони галите от Рим.

Резултат

Галите се оттеглят и заради климата, с който не са свикнали (започват да се разболяват в горещите летни
месеци от малария). Те трябва да плащат високи трибути в злато, при което излъгали. След оплакването на
римляните, според легендата, Брен хвърлил и златния си меч на теглилката с думите „Vae victis“! („Горко на
победените!“).

На Рим му трябва дълго време да се съвземе от тази катастрофа. Започва възстановяване. Цензорите дават
заповед да се изгради отново крепостната Сервианската стена. Войската се реорганизира. Вместо гръцките
Фалангски-мечове римляните се въоръжават с късия меч (гладиус). Заменят бронзовите хелмове с
железни. Легионите се преструктуират и се въвеждат триарии, принципи и хастати.

Рим остава следващите 8 века ненападан, до нападението на вестготите през 410 г.

С богинята Кибела като съюзник Рим идва края на глада и победата над Картаген.[2] През 204 г. пр.н.е.
Римският сенат официално приема Кибела като държавна богиня. Нейният култов образ е пренесен от
нейното светилище в Мала Азия в Рим с много церемонии.[3] Според Ливий той е донесен в Храма на
победата на Палатинския хълм в деня преди Априлските иди[4] и оттогава нататък годишнината се чества
като Мегалензия на 4–10 април с публични игри, жертвоприношения и музика, изпълнявана от Колегията
на галите.[5] Повече от век по-късно (според Плутарх), когато римският генерал Марий планира да се бие с
германските племена, жрец на галите на име Батак пророкува победата на Рим и впоследствие Сенатът
гласува да се построи Храма на победата на богинята.[6]

Дионисий Халикарнаски твърди, че римските граждани не участват в ритуалите на култа към Magna Mater.
Литературните източници наричат галите „полухора“, което кара част от учените да заключат, че римските
мъже са гледали отвисоко на галите. Но римското неодобрение на чуждия култ може да е по-скоро
съждение на съвременните учени, отколкото социална реалност в Рим, тъй като археолозите разкриват
доста оброчни статуи на Атис на хълма Палатин, което означава, че римските граждани са участвали на
някакво ниво в почитането на Magna Mater и нейните съпруг. Предмет на научен дебат е нивото и
интензитета на участие на римски граждани в култовите церемонии, т.к. галите са по дефиниция евнуси, а
на всички граждани на Рим е забранена кастрацията, което предполага, че първоначално галите са или
азиатци, или роби. Император Клавдий отменя забраната за кастрация, но впоследствие император
Домициан я потвърждава.

Под въздействието на Рим галите бързо се латинизират. Някои техни селища се превръщат в големи
градове, съществуващи и днес. Масалия и Никея, основани от гърците като колонии още през VI век пр. Хр.,
са първите градове на днешна Франция – съответно Марсилия и Ница. Римляните основават Лугдунум
(Лион), Лутеция Парисиорум (Париж), Толоса (Тулуза), Турнакум (Турне) и др. В тях са построени
характерни за римската цивилизация сгради – терми (бани), арки, акведукти (Пон дю Гар – най-известният
римски акведукт), амфитеатри. Латинският език се налага повсеместно.

Германски набези

От I век сл. Хр. започва да се усеща германска заплаха за Римската империя, в това число и за Галия.
Октавиан Август построява цяла серия укрепени военни лагери по Рейн и използва Галия като база за
войните си с германците. Още по негово време обаче Рим изоставя завоеванията си отвъд Рейн и
съсредоточва отбраната си по реката. Тя става част от големия римски лимес (укрепена граница) по Рейн и
Дунав.

За пръв път отделна държава в Галия се формира през 260 г., когато Римската империя е обхваната от
дълбока криза. Един римски военачалник, който не успява да завземе властта в Рим, организира своя
държава в северна и централна Галия със столица в Треверорум (днес Трир). Името му е Постумус и
управлява до 269 г. Наследен е от Викторинус (269 – 271) и Тетрик (271 – 274). В крайна сметка тази галска
държава е унищожена от император Аврелиан. Парадоксално, но именно след този момент съпротивата
срещу проникването на германски племена в Галия (алемани и франки) отслабва и такова проникване
става факт. Към края на IV век в Северна Галия вече има солиден контингент от тези германски племена.
През 405 г. започва „Голямото нашествие“ – свеви, бургунди, вандали и алемани пресичат границата и
неудържимо напредват на римска територия. Към тях се присъединяват готите. Безсилни да отвърнат,
императорите на Западната римска империя превръщат тези нашественици във федерати – формални
съюзници, които обаче рядко изпълняват съюзническите си задължения.

Франкска държава (451 – 843 г.)

Crystal_Clear_app_xmag.svg Основна статия: Франкска империя

Карта на Франкската империя – териториално разширение от 481 до 814 г.

Карта на Франкската империя – териториално разширение от 481 до 814 г.

Франките са един от германските народи, чиято прародина е Скандинавия. Подобно на келтите, и

германите се разселват между VIII до I век пр. Хр. из цяла Северна Европа, изтиквайки келтите на юг.

Съществуват два племенни съюза на франките – салически, който минава на римска територия, и
рипуарски, който остава отвъд Рейн. Като федерати те подкрепят големия римски пълководец Аеций в
битката му с хунския владетел Атила при Каталаунските поля през 451 г. Във връзка с тази битка се
споменава и първият известен владетел на франките – Меровех. Вероятно той е ръководел примитивна
държава и е носел типичната германска титла крал.

Покръстването на Хлодвиг (496 г.)

Покръстването на Хлодвиг (496 г.)

Династията на Меровингите (451 – 751 г.) е първата владетелска династия на франките. Неин най-виден
представител е Хлодвиг I (наричан от французите Кловис), крал от 481 до 511 г., който приема
християнската религия на съпругата си Клотилда и налага християнството на всички франки. Най-
значителната военна победа на Хлодвиг е при Поатие (или Вуе) през 507 г. с която е ликвидирано Тулузкото
кралство на вестготите. Те се оттеглят на Пиренейския полуостров, а Франкското кралство завладява южна
Галия (Аквитания) и става водеща сила в тогавашна Европа.

След смъртта на Хлодвиг кралството бива поделено между синовете му. Формират се четири държави:
Австразия на север със столица Реймс, Неустрия на запад със столица Париж, Аквитания на югозапад със
столица Бордо и Бургундия на югоизток със столица Орлеан. От VII век нататък властта на меровингските
крале започват видимо да отслабва и властта в техните държави се поема от всесилни министри, наречени
майордоми. Майордомът на Австразия Пипин II от Херистал (679 – 714) успява да обедини кралството в
известна степен, въпреки че съществуват няколко крале. Неговият син Карл Мартел (714 – 741) продължава
завоевателната политика, а през 732 г. успешно отблъсква нашествието на маврите в битката при Поатие.
Той действа като истински владетел и преди смъртта си разделя кралството между синовете си. От тях
Пипин III се оказва по-находчив и през 751 г. сваля последния меровингски крал, вземайки мястото и
титлата му. Той поставя началото на новата династия на Каролингите (от името на Карл Мартел).

Синът на Пипин III е Карл Велики (768 – 814), най-могъщият владетел на франките. Той води серия
завоевателни войни със саксонците (772 – 804), лангобардите (774), славяните (789 – 812), баварците (788)
и аварите (791 – 802). В резултат при смъртта му Франкската държава се простира от Атлантическия океан и
Ла Манш до Рим, Елба и Панония. Най-големият успех на Карл Велики е коронясването му за император от
папа Лъв III на 25 декември 800 г.

Днешната френска историография приема, че историята на Франкското кралство е част от историята на

самата Франция. Синът на Карл Велики Людовик Благочестиви (814 – 840) се приема за френски крал под
името Луи I. Договорът от Вердюн между тримата му синове създава три нови държави – Западнофранкско
кралство начело с Шарл II Плешиви, Среднофранкско кралство, начело с Лотар I, и Източнофранкско
кралство, начело с Лудвиг II Немски. Нов договор в Меерсен от 870 г. дооформя окончателно
разделението. Така едва след разделянето на Франкската империя през 843 г. се появява това, което днес е
Франция.

Средновековна Франция (843 – 1328 г.)

Crystal_Clear_app_xmag.svg Основна статия: Капетинги

Ако Франкската империя при Карл Велики е значително по-голяма от днешна Франция, то
Западнофранкското кралство е значително по-малко. То стига само до Рона и Мьоз, а на север обхваща
Фландрия. Бретан отново не е в състава му. Още след смъртта на Шарл ІI, наречен Плешивия, през 877 г.
властта на Каролингите отслабва. Неговото наследство е слабо, а от 888 г. графът на Париж Одо се обявява
за крал и по този начин открива продължителен вътрешен конфликт между Робертините и Каролингите.
Още един път в периода 922 – 936 г. Робертините посягат към кралската титла, но като цяло тя е
притежание на следващите Каролинги. Робертините имат реалната власт в страната и в крайна сметка
завземат властта. Хуго Капет е граф на графство Ил дьо Франс и васал на последния каролингски владетел
Луи V, а след неговата смърт е провъзгласен за франкски крал (987). С това събитие, според много
историци, започва създаването на френската нация. В края на 10 век името „Франция“ (от Ил дьо Франс) се
разпространява върху цялата територия, в която се признава властта на Хуго Капет, но тя е ограничена до
днешна Северна Франция. Този крал поставя началото на нова династия – Капетингите, която управлява
Франция до 1328 г.

Коронацията на Луи VI (1108 г.)

Коронацията на Луи VI (1108 г.)

При първите Капетинги Франция не е единна държава и централната власт в лицето на краля не притежава
особена сила. Страната е съвкупност от около 20 графства и херцогства, от които най-силни са Анжу,
Аквитания, Шампан, Тулуза, Прованс, Фландрия, Бургундия и „техните владетели са поне равни на краля“.
По-особено е положението на Бретан, който постепенно е усвоен от Франция, както и на Нормандия,
завладяна от викингите през 911 г. и само номинално под властта на френския крал. Всеки от тези местни
владетели е самостоятелна политическа фигура, съществуват двадесетина малки династии, между които
има малки съперничества, войни, съюзи и династични бракове. Техните владения се наричат апанажи.
Реалната кралска власт се ограничава до околностите на Париж, Орлеан и Санс, които образуват кралския
домен. Засилването на кралската власт започва при Луи VI, наречен Дебелият (1108 – 1137). Неговата цел е
да сложи под властта си околностите на Париж в областта Ил дьо Франс. Той създава нова управленска
система за владенията си и се споразумява за сътрудничество с папата.

Слабостта на кралската власт води до мащабно проникване на чуждо влияние във френската територия.
През 1066 г. нормандските викинги начело с Уилям Завоевателя завладяват Англия и поставят начало на
Нормандската династия. Английските крале от тази династия имат владения и във Франция, като през XII
век английското влияние заплашително се засилва. Луи VII (1137 – 1180) е женен за Елеонор Аквитанска,
наследница на няколко държавици в южна Франция. Скоро обаче тя се развежда с краля и се омъжва за
английския крал Хенри II Плантагенет. Самият той по произход е французин от Анжу, владетел на други
малки френски държавици. В резултат на всичко това между 1152 и 1154 г. англичаните придобиват
контрол над 50% от територията на Франция, докато под властта на френския крал са само 35% (и 15% за
графа на Тулуза). Затова по-нататъшното обединение на Франция минава през войни с Англия. Първата
война започва при Филип II Август (1180 – 1223) с нападение срещу английските владения през 1202 г.
Филип обявява английския крал за незаконен притежател на френските земи и превзема град Руан. През
1214 г. начело на голяма коалиция Филип разбива англичаните при Бувине и овладява всички земи на
север от Лоара. Така той драматично увеличава територията и силата на короната. Неговият син Луи VIII
управлява само три години (1223 – 1226), но присъединява към кралските земи Поату, Сентонж, Авиньон и
Лангедок. Той се възползва от настроенията на много френски аристократи против южнофренската ерес
Албигойство и под прикритието на войната против албигойците (1209 – 1229) разширява властта си. Нова
голяма крачка към обединението на Франция е победата на Свети Луи IX (1226 – 1270) над въстаналите
барони и подкрепящите ги англичани през 1259 г. С последвалия договор Англия се отказва от Нормандия,
Мен, Анжу и Поату.

Луи IX Свети

Най-голяма сила средновековната кралска власт във Франция постига при управлението на Филип IV
Хубави (1285 – 1314). Той създава модерни финанси и хазна, отменя някои феодални повинности и се
опитва да организира платена армия. Още при Луи IX се появяват нови важни институции като Кралският
съвет и съдилищата (парламенти), начело с върховния съд (Парижкия парламент). В кралските земи
платени чиновници, а не аристократи движат държавните дела. Филип създава още един орган на власт –
Генералните щати (1302). Това е събрание на съсловията във Франция (свещеници, аристократи и
граждани), което може да взема важни решения, но най-вече отпуска пари за политиката на краля. От 1294
до 1302 г. Филип IV води нова война с Англия. С типични за средновековието юридически аргументи той
обявява, че отнема Аквитания от Англия и я завладява. След това подчинява херцога на Бретан. Той
окупира Фландрия, съюзник на англичаните, но тъкмо от фландърския град Брюге започва голямо въстание
през 1302. Французите са разбити при Куртре, което довежда до бърз мир и до загуба на Фландрия от
френските крале. Голям успех на Филип IV е унищожаването на ордена на Тамплиерите – държава в
държавата (1307), както и преместването на седалището на папата от Рим в Авиньон (1309), където папите
остават 70 години и са под контрола на френския крал.

Династията Валоа и Стогодишната война (1328 – 1461 г.)

Crystal_Clear_app_xmag.svg Основна статия: Стогодишна война

След смъртта на Филип IV на френския престол се изреждат тримата му сина: Луи X, Филип V и Шарл IV.
Никой от тях не оставя син, така че пряката линия на Капетингите се прекъсва. За тяхното наследство
претенции издигат Филип дьо Валоа, внук на Филип III по мъжка линия, и английският крал Едуард III, внук
на Филип IV, но по женска линия. Въпреки че Едуард произлиза от по-късно поколение и това му дава
предимство, мъжката линия на Филип има надмощие. Така през 1328 г. за крал на Франция е избран
Филип VI, който поставя началото на династията Валоа. Само девет години по-късно Англия напада
Франция и започва Стогодишната война (1337 – 1453). Освен чисто династическия спор причините за
войната се състоят в продължаващото съперничество между двете държави. През XIII век французите са
успели да си възвърнат много от земите, които по право принадлежат на Англия. При Едуард III обаче
Англия вече е достатъчно силна, за да потърси реванш.

Битката при Креси през 1346 г.

Първото решително сражение се състои през 1340 г. в морето при Слайс и е спечелено от англичаните. Те
навлизат в Северна Франция и постигат нова важна победа – при Креси през 1346 г. Този път сражението е
сухопътно. Англичаните, само 9000 на брой, разбиват 30 000 французи, чието ядро се състои от
тежковъоръжени рицари. Френската конница се оказва безсилна пред английските стрелци с лък. Загиват
над 10 000 французи, което е повече от общия брой на англичаните. На следващата година пада важното
пристанище Кале. Десет години след Креси френската и английската армия се сблъскват отново, този път в
западна Франция – при Поатие. По същия начин английските стрелци побеждават френските рицари.
Новият френски крал Жан II Добрия е пленен и прекарва остатъка от живота си в Англия. Регентството се
поема от сина му Шарл V, който управлява до 1380 г. Последиците от Поатие са тежки за Франция. През
1358 г. избухва въстание в Париж, начело с Етиен Марсел, а по същото време се развива и мащабно селско
брожение в североизточна Франция, наречено Жакерия. През 1360 г. французите са принудени да
подпишат унизителен договор в Бретини: Едуард се отказва от претенциите си за френската корона, но
получава цяла югозападна Франция, където са били някогашните английски владения.

Военните действия са подновени през 1369 г., когато начело на френските войски застава талантливият
Бертран дю Геклен. Той премахва тежковъоръжените рицари и ги замества с леки отряди. Избягва
големите сражения с опасните английски стрелци и предпочита партизански действия. В резултат на това в
края на века английското присъствие отново е сведено до няколко града по крайбрежието.

Битката при Азенкур през 1415 г.

В началото на XV век Англия отново е в подем при първите Ланкастъри. През 1415 г. Хенри V нахлува във
Франция и се сблъсква с френската армия при Азенкур. Забравените уроци от Креси и Поатие горчиво са
напомнени – за пореден път стрелците с лък сразяват рицарската конница на конетабъла д'Албре. Хенри V
получава достъп до управлението на Франция и е признат от много аристократи за наследник на душевно
болния Шарл VI. Бургундия влиза в съюз с Англия. Когато обаче Хенри и Шарл умират през 1422 г.,
французите издигат за крал дофина Шарл VII. Той пребивава в Бурж в зоната, която не е под английска
власт. Новият английски крал също претендира за короната. Англичаните обсаждат Орлеан – врата към
френския юг. През 1429 г. при дофина се явява Жана д'Арк – 17-годишна селска девойка, която го убеждава
да ѝ отстъпи водачеството на френските войски. Под нейно командване те разкъсват блокадата на Орлеан
и го освобождават. Следва победа над англичаните при Пате в долината на Лоара и освобождаване на
Реймс. През юли 1429 г. Шарл VII тържествено е коронясан за крал. Селяните, обзети от патриотизъм, се
надигат на борба срещу англичаните, което има голямо значение за хода на войната. През 1431 г. Жана
д'Арк е заловена от бургундците при Компиен и предадена на англичаните, а след това осъдена от
религиозен съд и изгорена като вещица заради виденията си. Шарл остава безучастен към съдбата ѝ, тъй
като е притеснен от силното ѝ влияние сред селяните и във войската.

Въпреки това подемът сред французите продължава. През 1436 г. те превземат Париж и Шарл VII получава
прозвището „Победоносния“. Сега той може да положи основите на обединената френска монархия, като
издава важния документ Прагматическа санкция (1438). С него той създава самостоятелна (Галиканска)
френска църква, подчинена на краля, въвежда основния данък тай (taille royale), създава постоянна и
платена армия, издържана от преките владения на короната. Последният натиск на французите е
осъществен през 1449 – 1453 г. в Нормандия и Аквитания. Превзети са Руан и Бордо. След победата на
французите при Кастийон през 1453 г. англичаните се оттеглят без да подпишат мирен договор, а това се
счита за край на войната. Само град Кале остава в английски ръце (до 1558 г.).

Войната изиграва важна роля за развитието на Франция. Кралската власт значително се засилва; общата
заплаха сплотява французите, ликвидира различията между отделните народности и създава френски
национален дух. За пръв път от X век цялата страна е под властта на краля. Франция се оформя като една от
великите сили в Европа с голяма роля в международните отношения.

Възход и криза (1461 – 1589 г.)

Окончателно обединение на Франция

Периодът след края на Стогодишната война бележи значителен възход за Франция. Тя се обединява и
играе водеща роля в Европа, но следва остра династическа, социална и религиозна криза, която до
известна степен анулира постиженията на предишните крале. През 60-те години на XV век най-сериозната
заплаха за целостта на Франция остава Бургундското херцогство. Могъщи и блестящи, бургундските
херцози целенасочено се борят против обединението на страната. При Луи XI (1461 – 1483) конфликтът
постепенно назрява и в началото кралят се принуждава на отстъпки. През 1465 г. кралската армия е
победена и с договора от Конфлан аристократите получават голяма свобода. Кралят обаче е подкрепен от
буржоазията, с чиято помощ създава нова армия. През 1472 г. новият бургундски херцог Шарл Смели е
разбит при Бове, а през 1477 г. – при Нанси, където умира. Така мощта на Бургундия е сразена, но
опасността от нея продължава, защото дъщерята на Шарл Мария Бургундска се омъжва за Максимилиан I
Хабсбург и той наследява Бургундия. Колкото и това да не се харесва на френските крале, австрийските
Хабсбурги стават господари на част от Франция.

Анна Бретанска

Последната преграда пред пълното обединение е Бретан, чиито херцози винаги са били независими от
Париж. През 1490 г. отново една млада наследничка държи съдбата на Франция в ръцете си – бретанската
принцеса Анна. За да спаси херцогството, тя става следваща съпруга на Максимилиан I Хабсбург, което
идва много за французите. Стреснати от перспективата да бъдат обградени от две страни от хабсбургски
владения, те атакуват Бретан. Под техен натиск папата анулира брака на Анна и тя е принудена да се
омъжи за Шарл VIII (1491). Така на практика Бретан се присъединява към Франция. Когато Шарл VIII умира,
новият крал Луи XII (1498 – 1515) също се жени за Анна, за да гарантира съюза.

Европейската политика на Франция (1494 – 1559 г.)

Шарл VIII води разумна вътрешна политика на консолидиране основите на кралската власт, но външната му
политика е авантюристична и безплодна. Той решава да нападне Италия и да завладее Неапол, върху
който има далечни претенции (виж Войни между Хабсбурги и Валоа). През 1494 г. армията му нахлува в
Пиемонт и Милано и без сериозни сражения превзема Неапол. Против него се създава мощна коалиция,
която го принуждава да се върне в родината си без да постигне нищо. Така Франция за пръв път се замесва
в голямата европейска политика извън своята територия. Това става възможно след нейното обединение и
стабилизирането на централната власт.

Поражението на французите при Павия, 1526

Луи XII продължава италианската политика и напада Милано. Той също не постига трайни успехи, но
настройва против страната си Испания, Свещената римска империя и италианските републики. Едва при
Франсоа I д'Ангулем (1515 – 1547) идват по-трайни успехи: победата при Мариняно (1515), сключването на
Болонския конкордат с папата (1516) и завладяването на Милано. Франсоа I води общо пет войни с
Хабсбургите, с които отслабва силите на страната без да постигне особен успех. Те включват пленяването
му при Павия (1525) и съюза с османците (1543), който нарушава всички неписани правила на
християнските владетели. Той спомага да новия възход на френските крале, затвърден с договора от Крепи
(1544). Друг фактор в полза на Франция е започналата Реформация в Германия. Новият крал Анри II (1547 –
1559) се притича на помощ на протестантите след поражението им при Мюлберг. Оттам започва
последната война между Хабсбургите и Валоа (1552 – 1559). Тя се води с променлив успех: след
поражението при Сен Кантен през 1557 г. Франция обявява банкрут, но след това превзема Кале –
последната английска крепост на континента. Мирните договори Като-Камбрези през април 1559 г.
запазват Кале за Франция, но тя признава пълния провал на своите италиански амбиции.

Хугенотство и религиозни войни

Crystal_Clear_app_xmag.svg Основна статия: Религиозни войни във Франция

Вартоломеевата нощ

Вартоломеевата нощ

Хугеноти се наричат френските протестанти, последователи на учението на Жан Калвин. Те са по-крайни от

лутераните, които преобладават в Германия и предпочитат църковен ред, при който има повече
демокрация и по-малка дистанция между висшите длъжности и вярващите.

Във Франция протестантството се разпространява от 20-те години на XVI век, въпреки ожесточените опити
на Франсоа I и Анри II да го ограничат. Обхваща периферни провинции като Нормандия, Бретан, Гюйен,
Лангедок, Прованс и Дофине., както и два от най-важните градове в кралството – Орлеан и Лион. Тъй като
голяма част от аристокрацията също приема протестантството, то се закрепва. Хугенотите имат свои
замъци, цели райони са под контрола им и притежават значителна военна сила. Това води до избухването
на серия от религиозни войни, в които Англия и нидерландците подкрепят своите събратя протестанти, а
Испания – католиците. В тези войни начело на католиците стоят херцозите на Гиз, подкрепяни от кралицата
майка Катерина Медичи, а водачи на хугенотите са Гаспар дьо Колини и Антоан дьо Бурбон – крал на
Навара. Синовете на Анри ІІ: Франсоа ІІ (1559 – 1560), Шарл ІХ (1560 – 1574) и Анри ІІІ (1574 – 1589) заемат
компромисна позиция и се опитват да лавират.

Религиозните войни започват с клането във Васи през 1562 г., когато са избити стотици хугеноти. В първите
конфликти загиват водачите на воюващите фракции. Мирът от Сен-Жермен (1570) гарантира на хугенотите
четири крепости. Той послужва като примамка за хугенотите, които се събират в Париж. На 24 август 1572 г.
настъпва Вартоломеевата нощ – 20 000 хугеноти са вероломно избити, от тях 3000 само в столицата. Загива
адмирал Колини, а синът на Антоан дьо Бурбон – Анри Наварски, бъдещият Анри IV, оцелява само защото
приема католическата вяра. Въпреки страшната катастрофа хугенотите съхраняват военната си сила,
особено в крепостта Ла Рошел. Създават собствена военна организация, с която възвръщат влиянието си.
Във „войната на тримата Анри“ (1585 – 1589): Анри ІІІ, Анри Наварски и Анри дьо Гиз надмощието е вече на
тяхна страна. Първите двама стават жертва на покушения, а Анри Наварски наследява короната. Това
събужда остра реакция на католиците, а Испания изпраща войски в Париж, в опит да им помогне. Чак след
победата при Иври (1590) и прогонването на испанците (1598) новият крал поставя край на религиозните
войни.

Франция при Бурбоните (1589 – 1789)

Анри IV (1589 – 1610) и Луи ХІІІ (1610 – 1643)

Crystal_Clear_app_xmag.svg Основна статия: Анри IV

Анри IV

С възцаряването на Анри IV начело на Франция застава новата династия на Бурбоните. Той е далечен
наследник на Валоа и същевременно – крал на Навара. Първите години от управлението му за заети с
довършването на войната срещу католиците. През 1594 г. трябва отново да приеме католицизма, за да
бъде допуснат в столицата. С шеговитата фраза, че „Париж си струва една литургия“ той прави тази жертва.
Най-известното му дело е издаването на Нантския едикт през 1598 г., с който се обявява свобода на
вероизповеданието и право на хугенотите на публични проповеди в 200 града и още 3000 крепости. Тези
населени места са изцяло под контрол на въоръжените сили на хугенотите. Всякаква религиозна
дискриминация (при съд или при заемане на служби) се забранява.

Целият период от 1598 до 1610 г. е посветен на възстановяването на Франция. Не са извършени големи

реформи, а по-скоро с извънредни мерки се поправят финансите, гарантира се боеспособността на армията
и лоялността на населението. Налага се да балансира между недоволните католици и недоволните
протестанти, като екзекутира някои от тях. Опира се на подкрепата на способния херцог Дьо Сюли, който е
негов пръв министър. Във външната политика продължава борбата с Хабсбургите, поддържайки съюзи с
Англия, германските протестанти и повечето италиански държави. Убит е от Франсоа Раваяк през 1610 г.

Първият брак на Анри е с Маргьорит Валоа, но той е нещастен и бездетен и през 1599 г. те се развеждат.
Анри сключва втори брак с Мария Медичи, която му ражда шест деца, включително престолонаследника
Луи.

През първите години на управлението на Луи ХІІІ властта е в ръцете на майка му и нейния италиански
фаворит Кончини. През 1617 г. Луи заедно с видния държавник Шарл дьо Люин извършват преврат и
убиват Кончини. През краткото управление на Люин като пръв министър на вече пълнолетния крал (1617 –
1621) са ограничени правата на големите аристократи и на хугенотите. Кралските армии превземат
крепостта Сен-Жан – предмостие на хугенотската столица Ла Рошел. Важно събитие от това време е
декретът от 1617 г., с който Люин обединява Франция и Навара) в една корона.

Най-значимият пръв министър на Луи XIII е кардинал Ришельо, който управлява от 1624 до 1642 г. и полага
основите на абсолютната монархия във Франция. Той продължава да централизира властта, отнема
правата на аристокрацията, ограничава силата на парламентите. Най-голямото предизвикателство си
остават хугенотите, чиито крепости и земи представляват държава в държавата. Ришельо превзема
ключовата крепост Ла Рошел и налага нови условия: хугенотите запазват своите религиозни и обществени
права, но военната им сила е унищожена. С това най-голямата вътрешна преграда пред концентрацията на
цялата власт в ръцете на краля е премахната. Ришельо има и други важни постижения – той основава
първия френски вестник Gazette през 1631 г., издейства от Луи XIII създаването и на Френската академия
(1635), строи бъдещия кралски дворец в Париж Palais Royal.

Кардинал Ришельо

Външната политика на Ришельо протича изцяло в условията на водещата се Тридесетгодишна война (1618
– 1648). Въпреки че е католик, той подкрепя протестантите, за да защити интересите на Франция, която е
традиционен враг на Испания. През 1635 г. Франция официално се включва във войната и претърпява както
страшни поражения, така и големи победи – битката при Рокроа през 1643 г., когато принц Конде
разгромява дотогава непобедимата испанска пехота. Това се случва след смъртта на Ришельо и малко
преди смъртта на Луи XIII.

Луи XIII се жени през 1614 г. за испанската принцеса Ана Австрийска, но бракът не е щастлив и съпрузите
живеят разделени. След двата аборта през 1618 и 1630 г. изглежда, че няма да има наследник на престола,
така че раждането на Луи, бъдещият Луи XIV през 1638 г. е изненадващо. Кралят умира на 14 май 1643 г.,
оставяйки петгодишен син и ново регентство.

Френското могъщество при Луи ХІV

Crystal_Clear_app_xmag.svg Основна статия: Луи XIV

С името на Луи ХІV се свързва превръщането на Франция в абсолютна монархия и в първостепенна

европейска сила. Той е на пет години, когато баща му умира и управлението поемат Ана Австрийска и
кардинал Джулио Мазарини. Мерките на Мазарини във вътрешната политика са продължение на тези на
Ришельо, тоест засилват централната власт. Увеличението на данъците обаче се преплита с недоверието
към министъра-чужденец и през 1648 г. започва петгодишен период на безредици (Фронда). Бунтът се
ръководи от парламентите начело с Парижкия парламент, който иска правото да контролира политиката
(т.е. от абсолютна към конституционна монархия) и от принцовете, начело с Луи дьо Конде, които искат да
спрат процеса на централизация. След Фрондата става възможно налагането на кралския абсолютизъм.

Жан-Батист Колбер – мраморен бюст от А. Коасево

Самостоятелното управление на Луи започва през 1661 и продължава до 1715 г. Кралят обявява, че сам ще
бъде пръв министър, но управлява с помощта на способни министри като Льо Телие, Лувоа и особено Жан-
Батист Колбер. Той не свиква Генералните щати, а парламентите пренебрегва. Съветът на неговите
министри става върховен управляващ орган, съставен от аристократи на тогата, тоест с буржоазен
произход. В провинцията действат неговите служители – интенданти. Кралят може да взема всички
решения. Старата родова аристокрация поема командването на армията и дипломатическите постове. При
Луи XIV се осъществява революция в правото с издаването на пет нови кодекса, между които Граждански и
Наказателен. Луи построява големият дворец Версай, реформира армията, която нараства от 80 000 на 350
000 хил. войници, а Колбер построява силен флот, спечелил редица победи. Същият министър,
практикувайки меркантилизма, дава мощен тласък на френското стопанство.

Най-голямата грешка на Луи ХІV е отмяната на Нантския едикт през 1685 г., заради което страната напускат
около 200 000 хугеноти. Те заминават със своето богатство и, отивайки в протестантските държави, стават
врагове на истинската си родина. Луи е покровител на изкуствата – той лансира художници като Хиацинт
Риго и Шарл Льобрюн, драматурзи като Молиер и композитори като Люли. По време на строежа на Версай
се изявяват архитекти и ландшафтни инженери като Мансар и льо Нотър. Към него се създава целенасочен
култ, връх на който е названието му Кралят-Слънце.

Луи XIV пред крепостта Маастрихт 1672, картина от Пиер Миняр

Външната политика на Луи ХІV е агресивна, но оползотворява големия потенциал на френското кралство.
Кралят-Слънце води пет войни, в които негова най-честа жертва е отслабналата Испания. В хода на тези
войни срещу него се създават все по-големи коалиции на европейските държави, в които редовно участват
Обединените нидерландски провинции, Австрия, Бранденбург, Испания, а от 1688 г. – и Англия.
Постепенно Франция привиква да воюва сама или с малко съюзници, но отличните ѝ армии, командвани
от способни маршали (Конде, Тюрен, Люксамбур, Буфлер, Катина, Ноай) извоюват множество победи.
Бързо става ясно, че победите не стигат да се надделее над силите на всички вражески държави и когато се
намират достойни командири сред съюзниците и французите започват да търпят поражения,
международното положение на Франция става критично. Ето как през Войната за испанското наследство тя
едва не е разгромена.

През Деволюционната война Луи ХІV завладява земи на Испания в Нидерландия и Франш-Конте, но е
принуден да ги върне. Успешна е Холандската война (1672 – 1678), в която Франш-Конте повторно минава
във френски ръце и този път завинаги. След нея Луи извършва завоевания в мирно време, наречени
Политика на присъединенията. Става въпрос за големи територии, които Франция не би могла да задържи.
В последвалата Деветгодишна война (1688 – 1697) срещу френския крал се съюзяват толкова много
държави, че новата коалиция е наречена Велик съюз. Дори и в такъв състав той не успява да се наложи и в
крайна сметка французите спечелват нова важна територия – Елзас с град Страсбург. Една от причините
Луи ХІV да се откаже от част от завоеванията си е изострянето на въпроса за испанското наследство. Кралят
се нуждае от съюзници против намерението на австрийските Хабсбурги да го заграбят цялото. Такъв
съюзник става английският крал Уилям ІІІ, който също иска някакъв вид подялба. Когато умира испанският
крал Карлос ІІ (1700), и престолът е завещан на внука на френския крал Филип д'Анжу, Луи пренебрегва
договора с англичаните и изпраща внука си в Мадрид. Така започва Войната за испанското наследство –
тежка, почти трагична за Франция, в която херцог Марлборо и принц Евгений Савойски неведнъж разбиват
френските войски. Само смелостта и таланта на маршал Вилар спасяват страната от унизителен мир.

При Луи ХІV започва изграждането на френската колониална система с разширяването на владенията в
Канада, основаването на Луизиана, стъпването на французите в Индия, на Маскаренските и Антилските
острови, в Мадагаскар и по западните африкански брегове.

Петър І държи на ръце малкия Луи ХV при посещението си във Франция през 1719 г.

Луи ХV: началото на кризата

Crystal_Clear_app_xmag.svg Основна статия: Луи XV

Луи ХІV е наследен от своя правнук. Става така, защото в края на живота си за около три години той изгубва
почти всичките си законни наследници – умират синът му Великия дофин, внукът му Луи дьо Бургон,
първородният му правнук и други. Остава жив само бъдещият Луи XV, при това с влошено здраве и едва
оцелял от шарка. През 1715 г. той е само петгодишен и се създава регентство начело с неговия чичо Филип
II Орлеански. Филип отстранява като евентуални други регенти синовете на Луи ХІV от метресата му мадам
дьо Монтеспан и поема властта сам. В началото това възражда надеждите на едрата аристокрация, че
тяхната самостоятелност ще се възстанови и че абсолютизмът ще бъде поне смекчен, но регентът не
променя основния курс. Тъй като испанският крал Фелипе V (внук на Луи ХІV) се опитва да се намеси във
френските работи, регентът поддържа антииспанска външна политика, подкрепен от Англия. През 1718 –
1720 се стига дори до кратка война.

Официален портрет на Луи ХV, худ. Морис-Кантен дьо ла Тур

Първа страница на „За духа на законите“ (1748), най-известната книга на Шарл дьо Монтескьо

Първа страница на „За духа на законите“ (1748), най-известната книга на Шарл дьо Монтескьо

През 1723 г. Луи ХV навършва пълнолетие (13 години) и е коронован, а чичо му умира. Скоро след това
кралят се жени за полската аристократка Мария Лешчинска и бързо се сдобива със син, който да продължи
династията. Поради чудодейното си оцеляване като дете кралят е обичан от целия народ и затова е
наричан Многообичани – Le Bien Aimé. Неговата политика обаче постепенно носи разочарование и той
умира като един от най-мразените френски крале. В началото нещата тръгват добре с управлението на
първия министър Фльори (1726 – 1743), тъй като стопанството отбелязва бърз ръст. С участието си във
Войната за полското наследство (1733 – 1738) и Войната за австрийското наследство (1740 – 1748) Франция
възвръща разклатения си авторитет. Особено впечатляващо е покоряването на Австрийска Нидерландия от
маршал дьо Сакс и победата при Фонтеноа. На мирната конференция през 1748 г. обаче, за удивление на
френските управляващи, Луи решава да върне Нидерландия на австрийците с обяснението „Аз съм крал, а
не търговец“. Това е първата му голяма грешка.

Втората е, че той позволява на метресата си мадам дьо Помпадур да се меси твърде много в управлението.
Тя поставя свои протежета на най-важните постове, смята се, че има роля и за обръщането на Франция към
съюз с Австрия, което довежда до гибелната Седемгодишна война (1756 – 1763). Французите губят редица
битки с прусаците, корабите им са унищожени от англичаните, изгубват Канада и преживяват тежки
поражения в Индия. Става очевидно, че причина за унизителния мир, подписан в Париж, е безотговорното
поведение на краля. Впоследствие министърът на войната Шоазьол възстановява до известна степен
силата и самочувствието на армията, преди да бъде свален от новата кралска фаворитка Дюбари.

Основният проблем на Франция в този период са нарастващите разходи на държавата, които данъците не
могат да покрият. Кралят е в непрекъснат конфликт с парламентите, а опитите му да накара и
привилегированите съсловия да плащат данъци не постигат успех. Докато държавата буксува, обществото
се развива с бурни темпове. Развиват се науките, пишат се философски и политически трактати.
Процъфтяват идеите на Просвещението, чиито представители са Шарл дьо Монтескьо, Франсоа Волтер,
Жан-Жак Русо. Дени Дидро и Жан д’Аламбер издават първата в света Енциклопедия – колосален труд от 50
тома. Много от тези автори критикуват устоите на абсолютната монархия и нейната неспособност да
мобилизира обществото. Един от тях – Русо – с основание се счита за предвестник на последвалата
революция с труда си За обществения договор (1762).

През 1774 г. Луи ХV е наследен от своя внук, тъй като синът му Великия дофин умира преди баща си през
1765 г., оставяйки на свой ред трима синове. Луи XVI е нерешителен крал, с твърде малки умения да
управлява. Женен за австрийската принцеса Мария-Антоанета, той позволява твърде голямо австрийско
влияние в страна, която традиционно е враждебна към родината ѝ. Финансовата криза се задълбочава от
Войната за независимост на Америка. Министри като Ан Робер Тюрго и Жак Некер предлагат единственото
решение на кризата – облагането на привилегированите. Кралят ги уволнява и през 1789 г. решава да свика
Генералните щати.

Френската революция и епохата на Наполеон (1789 – 1815)

Френската революция

Откриване на Генералните щати на 5 май 1789 г., худ. Луи Шарл Огюст Кудер

Финансовата криза не е единствената причина за избухването на революцията. Между привилегированите

съсловия (аристокрация и духовенство) и третото съсловие е назряло напрежение, което не може лесно да
се уталожи. При това третото съсловие е съставено от най-разнообразни групи – селяни, някои от които
богати, търговци, адвокати, учени. То обхваща почти цялото общество и иска не само равенство с другите
две, но и правото да участва в управлението. Най-активна в него е буржоазията – тя си поставя за цел да
унищожи привилегиите; да осигури достъп до високите постове на хора със способности, а не с произход;
да постави цялото френско население в равно положение относно данъците. Луи ХVІ е принуден в края на
януари 1789 г. да свика Генералните щати и из цялата страна започва избор на делегати. В този процес се
изразява най-общо вяра в краля, всеобщо желание за подобряване на условията на живот и се отправят
многобройни критики срещу несправедливостите. Отправят се искания за опростяване на правосъдната
система и за реформиране на данъчната система:с. 32 – 33

Третото съсловие ненавижда ангарията, наложена на най-низшите слоеве, както и привилегиите на

благородниците. Неговото основно искане е равенство пред закона – недискриминационна данъчна
система, която да не опрощава плащането на данъци от страна на аристокрацията и духовенството:с. 32 –
33. Кралският указ посочва удвоен брой представители на третото съсловие и тези депутати са твърдо
решени да не се ограничават само със съвещателни функции, а да предложат коренни реформи.
Генералните щати се събират през май, но още през юни традиционната структура на провеждането на
заседания се разпада. На 17 юни 1789 г. третото съсловие обявява, че създава Национално учредително
събрание, което на практика поставя началото на Френската революция.

Превземане на Бастилията, 14 юли 1789 г.

Кралят опитва да разпусне Учредителното събрание, но на 14 юли санкюлотите превземат крепостта

Бастилия. Следват бунтове и брожения в провинциите, опожарени са замъци на аристократите.
Събранието отвръща със серия закони, с които премахва привилегиите и останките от феодализма. На 26
август то издава прочутата Декларация за правата на човека и гражданина, която кралят отказва да приеме.
Тогава 25 000 парижани се отправят към Версай и довеждат кралското семейство в столицата. Оттогава то
остава да живее на практика под домашен арест в двореца Тюйлери, изгубвайки контрол над
управлението.

Портрет на Робеспиер, неизв. худ.

През 1790 г. е приет закон, според който свещениците получават граждански статут и всякакви връзки на
църквата с Ватикана са преустановени. Това за първи път настройва големи маси селяни против промените
и започват контрареволюционни борби. Междувременно събранието започва работа по първата
конституция, в която кралят дели властта с представителни органи, създава конституционна монархия.
Всички слоеве на обществото имат достъп до управленските постове, но не всички граждани могат да
гласуват. Кралят е принуден да подпише конституцията, но не е доволен и опитва да избяга със
семейството си от страната. Заловени са и превърнати в затворници, което е последвано от искания за
република. За първи път радикалните санкюлоти, представлявани от партията на якобинците, се
разграничават от по-умерените кръгове около жирондинците.

През 1792 г. Австрия и Прусия обявяват война на Франция и така започват Революционните войни. В
Кобленц, Германия, се събират много френски аристократи-емигранти, които сътрудничат на
нашествениците. Тези събития променят ситуацията в страната: Мария-Антоанета е заподозряна (с право),
че заговорничи с роднините си против Франция. През август санкюлотите щурмуват Тюйлери и
принуждават събранието да обяви република. Междувременно чуждото нашествие е спряно при Валми.
Кралят е съден като изменник и екзекутиран през януари 1793 г. Това вкарва Англия и Нидерландия във
войната. Започва Вандейското въстание. В тази критична обстановка е извършен преврат – жирондинците
са отстранени и на тяхно място властта поемат якобинците. Те имат именити водачи като Максимилиен
Робеспиер, Жан-Пол Марат и Жорж Дантон, но режимът, който налагат, е суров. Приета е нова
(републиканска) конституция, която дава право на глас на всички пълнолетни мъже. Главен управляващ
орган става Комитетът за обществено спасение. Робеспиер отстранява Дантон и други якобинци и започва
Големият терор – масово гилотиниране на негови противници. Крайностите на неговото управление
довеждат до нов преврат на през юли 1794 г. (9 термидор по новия, революционен календар). Робеспиер
на свой ред е гилотиниран.

Директория и Консулство

Преминала през либералния и радикалния етап на революцията, след новия преврат Франция се
успокоява. Сега най-важните проблеми са два – цените на храната, които якобинците са контролирали, а
сега биват освободени; и продължаващата война с противниците на революцията. През 1795 г. е въведена
поредната конституция, по-умерена от предишната. С нея е установено петчленно правителство, наречено
Директория. То никога не е било популярно, но оцелява четири години заради умората от непрекъснатите
катаклизми и терора на якобинците. Подкрепяно е от богатите собственици, които искат ред и сигурност. С
него на мода отново идват баловете, пищните дрехи и домове. Лукс и разкош отново се виждат в
изморената страна. Но Директорията трябва да се справи със сериозни вътрешни заплахи: с Вандейското
въстание, с инвазията на роялистите (подпомагани от Англия) и с опита за преврат на якобинците,
организиран от Гракх Бабьоф.

Бонапарт пресича Алпите, худ. Жак-Луи Давид

Най-големият източник на доходи стават победните войни. След трудностите от 1792 и 1793 г. френските
войски завладяват Нидерландия, нахлуват в Италия и Германия. Първоначално са посрещани с ентусиазъм,
тъй като отменят крепостното право и другите феодални порядки. Впоследствие те налагат данъци на
местното население, отнемат богатствата му и много културни ценности. Един от генералите на
Директорията е корсиканецът Наполеон Бонапарт. Гениален стратег и смел войник, той печели ключови
победи в Италия и си спечелва голяма популярност. През 1798 г. навлиза в Египет (тогава османско
владение), като се надява да прекъсне сухопътната връзка на англичаните с Индия. Въпреки
първоначалните успехи египетската кампания се проваля. Генералът решава да се върне във Франция, за
да изпълни най-страшния кошмар на Директорията – да извърши преврат. Това става през ноември 1799 г.
(18 брюмер) и с него започва периодът на консулството.

С плебисцит е приета нова конституция (1800). Тя поставя начело на държавата съвет от трима консули, от
които първият (Наполеон Бонапарт) е с много по-големи правомощия. Французите посрещат преврата с
надежди за подобряване на сложната ситуация. Действително, Бонапарт стабилизира финансите и
въвежда франка като парична единица, целенасочено помирява крайните партии (роялистите и
якобинците). С бързи действия през 1800 г. разбива австрийците в Италия и ги принуждава да сключат мир.
През 1802 г. и Англия слага край на войната и за първи път от десет години по границите се възцарява
спокойствие. Същевременно генералът сключва с папата нов конкордат. Той се възползва от повишения
авторитет и се обявява за пожизнен консул. С помощта на отбор от юристи той създава прочутия
Граждански кодекс (Code Napoleon), където с ясен и прост език са описани всички права и задължения на
хората. Крайностите на революцията са отхвърлени, но смислените неща са запазени.

Наполеон на остров Елба, худ. Хорас Верне

Наполеоновата империя

През 1804 г. Наполеон се чувства достатъчно силен и присвоява императорска титла. С това на първата
френска република се слага край. През декември се провежда пищна церемония по неговата коронация.
Самият папа участва в нея. Първата работа на новия френски владетел е да воюва срещу формирания
против него съюз. Първоначално смята да нахлуе в Англия, но поражението на неговия флот при Трафалгар
осуетява плановете му. Тогава той решително променя намеренията си и разбива австро-руските войски
при Аустерлиц (декември 1805), а после пруските при Йена и Ауерщат. През 1807 г. сключва мир с руския
император Александър І в Тилзит. Този миг се смята за връх на неговото могъщество. Междувременно в
Берлин той налага Континенталната блокада на Англия с надеждата да я срине в търговска война. Нов
успех срещу Австрия през 1809 г. затвърждава надмощието му.

Наполеон става господар на половин Европа, която организира по свой вкус. Част от Френската империя
стават Нидерландия, Северна Германия, Пиемонт, Рим, Далмация. В Италия, Испания, Нидерландия и
Полша той поставя за владетели свои роднини (многобройните му братя) или протежета. Австрия и Прусия
са сведени до сателитни държави. Само Русия, Англия, Швеция и Португалия остават негови врагове. Около
императора се формира екип от способни маршали – Ней, Даву, Султ, Макдоналд, Ожеро. Той се замисля
за създаване на династия, но трябва да се раздели с първата си жена – Жозефин Боарне, която не може да
има деца. Разводът е уреден и той се жени за австрийската принцеса Мария-Луиза. През 1811 г. тя му
ражда син, известен като Наполеон ІІ.

Първата френска империя към 1812 г. (в тъмносиньо – земи на Франция, в светлосиньо – зависими
държави)

През 1812 г. императорът започва рискована война против Русия и въпреки кървавата победа при
Бородино и падането на Москва, е принуден да се изтегли. Огромните човешки загуби не могат да
възстановят лесно. Формира се нова коалиция, която побеждава французите при Лайпциг (1813) и скоро
влиза в Париж. Наполеон е принуден да абдикира, приемайки заточението си на остров Елба (край
италианските брегове). Победителите поставят на трона Луи ХVІІІ, брат на Луи ХVІ. С него се връщат всички
избягали аристократи. Техните очаквания да се възстанови старият режим обаче не се сбъдват. В новата
конституция, дадена от Бурбоните, присъстват много от революционните идеи. Постепенно срещу краля
назрява недоволство, от което се възползва Наполеон. През пролетта на 1815 г. той се връща и отново
поема властта. Бързо събира армия. През юни тя е разбита в решителното сражение при Ватерлоо. Стоте
дни на Наполеон приключват. Обезвереният император е откаран от английски кораби на остров Света
Елена в Атлантическия океан, където умира самотен през 1821 г.

От реставрацията до Третата република (1815 – 1871)

Луи ХVІІІ, портрет от Антоан-Жан Гро

Луи ХVІІІ, портрет от Антоан-Жан Гро

Бурбоните отново на власт

Втората намеса на съюзниците във вътрешните дела на Франция е много по-груба. Сега Луи ХVІІІ и
аристократичното му обкръжение брутално разчистват всичките си противници. Арестуваните достигат 70
000 души. Франция се оказва окупирана, пруски войски лагеруват в Париж. Избран е парламент, в който
преобладават представители на старите аристократични родове. Те си поставят задача да възстановят
старите порядки и това става основен акцент на периода до 1830 г. Кралят и министрите се притесняват, че
крайните решения на депутатите ще предизвикат нова революция и камарата е разпусната. Оттук нататък
предимство имат монархисти-конституционалисти. Това е време, в което триумфират принципите на
буржоазията – частната собственост е неприкосновена, монархът управлява в сътрудничество с
представителни органи. Същевременно обаче свещениците връщат влиянието си в провинцията. През 20-
те години Франция изпраща войски да потушат революцията в Испания, което не се харесва на гражданите.

Докато държавата се управлява в консервативен дух, обществото става все по-либерално. Впечатление
правят историческите лекции на професор Гизо. Харесван от хората е и маркиз дьо Лафайет. Създава се
тайното общество на карбонарите, което дори замисля нова революция, но плановете пропадат поради
несъгласия и колебания. През този период Франция остава аграрна страна с 3 – 4 по-големи града.
Селското стопанство се развива бавно, за разлика от промишлеността, но страната не може да се сравнява
с Англия. Голям прогрес има само в областта на търговията. Това е времето, когато създават идеите си
първите социалисти-утописти Анри дьо Сен-Симон и Шарл Фурие.

„Свободата води народа“, картина от Йожен Дьолакроа, посветена на революцията от 1830 г.

През 1824 г. на трона се възкачва Шарл Х, третият брат в кралското семейство. Той е много по-краен
монархист, дори абсолютист. За него посоката, в която се развива Франция е едно недоразумение. Като
ревностен католик, той организира помени за Луи ХVІ – неговият брат, жертва на революцията. Прокарва
закон, с който се компенсират отнетите имения на аристократите. От самото начало повечето граждани го
приемат с недоверие, а сега недоволството нараства. Капката, която прелива търпението е уволнението на
правителството през 1829 г. Опозицията изразява възмущението си на страниците на вестниците. През юли
1830 г. новият парламент излиза с ултиматум към Шарл Х, но кралят решава да се противопостави със сила.
Народът на Париж спонтанно въстава и това решава съдбата на Бурбоните: Шарл избягва в Англия,
оставяйки страната си на либералите.

От Юлската монархия до Втората империя

Скоростта, с която е свалена монархията, изненадва цялото общество и създава кратък вакуум. За момент
победилите либерали нямат ясна представа какво да сторят. Едната възможност е втора република,
другата – нов крал. Те имат подходящ кандидат – орлеанския херцог Луи-Филип – и тръгват по по-лесния
път. На 7 август херцогът е провъзгласен за крал, след като се съгласява парламентът да има законодателна
инициатива, броят на гласоподавателите да се удвои до 170 000 и да се върне трицветното знаме. Луи-
Филип е далечен наследник на Луи ХІІІ и се възприема като либерал. Баща му се е бил при Валми.
Действително, той не споделя ултра монархическите възгледи на братовчедите си, управлявали преди
него. Той назначава за премиер богатия банкер Лафит. Така се слага край на опита за възстановяване на
стария режим.

Считан за парвеню от останалите европейски монарси, Луи-Филип е принуден да следва предпазлива

външна политика. Той не приема някой от синовете му да стане крал на Белгия след революцията от 1831,
нито помага на поляците срещу Русия. Предпазливостта е характерна и за вътрешната му политика. Не е
много активен в законодателството (Закон за ограничаване на детския труд през 1841), но сменя
министрите с такава скорост, че изрежда 15 кабинета за първите десет години. В началото няма
съществени заплахи за властта му: Лионските бунтове на фабричните работници (1831 – 1834) са смазани
със сила (500 – 600 убити), опитите за преврат на Луи Бонапарт, племенник на император Наполеон, се
провалят (1836 и 1840).

Барикади на улица Сен Мор по време на юнското въстание на работниците, 1848 г.

Постепенно и против този крал се създава опозиция. Тя се ръководи от поета Алфонс дьо Ламартин,
историка Жул Мишле и социалиста Луи Блан. За да избегне забраната за обществени събрания, тя
организира серия банкети, на които всъщност се държат политически речи. Тя излиза с конкретни
предложения за реформи, но възрастният крал ги отхвърля. На 22 февруари 1848 г. вестник „Насионал“
призовава всички недоволни да излязат на улиците и така започва Февруарската революция. В нея
интересите на буржоазията и бедните слоеве се разминават: когато кралят сменя премиера Гизо, богатите
граждани са доволни, но бедните искат република. Луи-Филип абдикира без съпротива и на 25 февруари е
обявена Втората република. Тя просъществува кратко, тъй като се ръководи от журналисти и поети без
политически опит и с твърде различни виждания.

Наполеон ІІІ

Републиката се сблъсква с остри проблеми като безработицата. Създават се Национални работилници,

които осигуряват работа срещу минимално заплащане. Опитите да те да бъдат закрити предизвикват
въстание през юни, смазано жестоко от армията. Така тенденцията за олевяване на републиката е спряна.
Провеждат се избори за Учредително събрание, спечелени от умерените републиканци. Един от
депутатите е Луи Бонапарт. До края на годината е приета нова конституция, която предвижда избор на
президент от всички избиратели. Ненадейно изборите спечелва Луи Бонапарт, който се носи на славата на
великия си чичо. Този избор не е най-сполучливият – избраният президент не говори свободно френски и е
политически авантюрист. Той опитва да си обезпечи втори мандат, но среща шумна съпротива. Най-
твърдият му противник е Виктор Юго. При това положение президентът тръгва по друг път: На 2 декември
1851 г. той извършва преврат и прогонва последните републикански лидери. Прокарва нова конституция,
която му дава неограничени права. Една година по-късно се обявява за император под името Наполеон ІІІ.
Така започва Втората империя.

Наполеон ІІІ има обаче и много силни страни. При него индустрията преживява бурен възход и доходите на
французите нарастват с 50%. Организират се първите индустриални изложения. Железопътната мрежа
нараства от 3000 до 18 000 км. Бързо се развива банковото дело и Франция става най-големият кредитор
на Европа. Императорът променя неузнаваемо Париж, като премахва паяжината от малки тесни улички и
ги заменя с нови, големи булеварди. В това отношение най-голяма подкрепа му оказва префектът на
департамента барон Осман (Haussmann). Построени са модерните сгради на Халите, операта Гарние,
църкви, училища, болници. Париж става най-големият европейски град с население 1 700 000 жители. Така
Наполеон се надява да компенсира ограниченията на свободите.

Площад Етоал през 1857 г., в който се вливат 12 големи буле-варда, построени от барон Осман

Управлението на новия император е диктаторско. Той опитва да се ожени за някоя принцеса от

управляващите династии, но не сполучава. Не е признат и за равен на останалите легитимни монарси. За
рзлика от предишния период, сега външната политика е активна – Франция участва в Кримската война
(1853 – 1856) и подпомага борбите за обединение на Италия. Успехите на френската армия освобождават
страната от ограниченията на договора от 1815 г. и носят две нови териториални придобивки (Ница и
Савоя). Оттам нататък Втората империя се впуска в колониална експанзия – довършва завладяването на
Алжир (започнато през 1830 г.), на Сенегал, Мадагаскар. Французите проникват в Индокитай и Китай и се
опитват да установят влиянието си в Мексико. С нараснало самочувствие Наполеон ІІІ подценява конфликта
с Прусия през 1870 г. (Френско-пруската война). Позволява да бъде победен и пленен при Седан, с което
управлението му приключва безславно. Умира през 1873 г.

Третата република и световните войни (1871 – 1944)

Установяване на третата република

Катастрофата, до която Наполеон ІІІ довежда Франция, не е само негова и не засяга само авторитета на
страната. Прусаците влизат в Париж и според договора от Франкфурт отнемат две ключови провинции –
Елзас и Лотарингия. Източна Франция е окупирана и са наложена голяма репарации. Най-страшното е, че
се създава единна германска империя, която продължава враждебната политика спрямо Франция.
Създаването ѝ е обявено не другаде, а в Огледалната зала във Версай.

Президентът Жул Греви (1879 – 1887)

Третата република започва с въстанието на парижките работници, известно като Парижка комуна. Техните
искания за социално равенство стряскат буржоазията и оттам нататък тя поддържа дясна,
промонархическа политика. Стига се до парадоксално положение републиката да съществува без
мнозинство на републиканците. Новите власти, доминирани от Адолф Тиер, позволяват връщането на
принцовете на Бурбоните и Орлеаните, дават големи права на католическата църква. През 1875 г. е приета
нова конституция, с която се въвежда седемгодишен мандат на президента, двукамарно събрание, в което
горната камара (Сенатът) има огромни права. Президентът има действителна изпълнителна власт, заедно с
правителството. Едва през 1879 г. с избора на Жул Греви президент става републиканец. И при тази
република са характерни честата смяна на кабинетите, острите партийни борби, рязката разлика в
политическите виждания. Повечето президенти подават оставка заради корупционни скандали или под
натиска на противниците си (Жул Греви, Казимир Перие), а други са убити от терористи (Сади Карно). С
това президентската конституция губи много от своя авторитет.

Посрещане на цар Николай ІІ в Париж, 1896 г.

Третата република е разтърсвана от чести скандали. Започва се с Панамската афера, при която известният
инженер Фердинанд дьо Лесепс събира пари от множество дребни вложители за строеж на Панамския
канал, след което обявява фалит. По-различна е Аферата Драйфус – капитанът от еврейски произход
Алфред Драйфус е осъден за шпионаж в полза на Германия (1894), но решението на съда изглежда
преднамерено. В негова защита застават леви интелектуалци като Емил Зола, Анатол Франс и Ромен Ролан.
Десницата заема обратната позиция и конфликтът става политически. В крайна сметка президентът
помилва осъдения. Една последица от Аферата Драйфус е олевяването на френския политически живот и
през 1902 г. се създава правителство, доминирано от Радикалната партия. То развива антиклерикална
дейност. Във властта влизат бъдещите големи имена на политиката като Жорж Клемансо и Реймон
Поанкаре. От 1913 г. Поанкаре става президент.

Мостът Александър ІІІ в Париж, построен в чест на съюза между Франция и Русия

В началото на този период Франция е изолирана и води предпазлива външна политика. Германският
канцлер Бисмарк търси пътища към нова война, но останалите велики сили се страхуват от прекомерното
засилване на Германия. Постепенно Франция възвръща своите позиции на Велика сила и разбира, че най-
логичният ѝ съюзник е царска Русия. След постепенното охлаждане на руско-германските отношения с
Русия се сключва военен съюз (1891 – 1894), който стои в основата на бъдещата Антанта. Той е допълнен от
споразумение с Англия (1904) и от англо-руски договор през 1907 г. Третата република е активна и в
колониалната експанзия. От 1880 до 1899 г. колониите на Франция се увеличават от 700 000 на 3,7 млн. кв.
км и вече имат население над 50 млн. души. Те включват почти цяла северна Африка от Тунис (1881) до
Чад, Индокитай, острови в Тихия океан. Две войни са нужни за окончателното завладяване на Мадагаскар
(1896).

Франция през Първата световна война (1914 – 1918)

Основна статия: Първа световна война

Това е най-тежката война, която Франция някога е водила. Френското главно командване знае, че това ще
е главно отбранителна война, защото отстъпва на германците във всяко отношение: по население (39 към
65 млн.), брой войници (2,7 към 4,5 млн.) и бойни кораби (207 към 280). Срещу страха от евентуално ново
поражение стои желанието за реванш за унижението от 1871 г. и за връщането на Елзас и Лотарингия.
Франция влиза във войната след дълга дипломатическа и военна подготовка. Армията е превъоръжена и
реформирана. Към 1914 г. съюзът ѝ с Русия и Англия е завършен. Срещу тях стои мощната коалиция на
Германия, Австро-Унгария и Италия. След серия сблъсъци (Първа и Втора марокански кризи, Балканските
войни) напрежението в Европа се покачва дотам, че войната става неизбежна. Тя започва на 1 август 1914 г.
след убийството на австрийския престолонаследник Франц-Фердинанд в Сараево и ултиматума на Австрия
към Сърбия.

Маршал Фердинанд Фош, главнокомандващ френската армия в края на войната, с чието име се свързва
победата

Правителството апелира към всички партии да подкрепят усилията му във войната. Дори и социалистите
откликват и се постига национално единство. Германците имат план за светкавична война (планът
Шлифен), според който трябва да разбият френската отбрана за два месеца и тогава да обърнат войските
срещу Русия. Атаката започва на 4 август и германските успехи не закъсняват. Те наближават Париж, но не
успяват да го превземат. От 3 до 10 септември в голямата битка при река Марна (600 000 убити от двете
страни) френско-британските войски спират и отблъскват германците. Така планът Шлифен се проваля и
войната става позиционна. В следващите четири години установената фронтова линия се променя твърде
малко въпреки ожесточените атаки (битките при Вердюн и Сома през 1916 г.). Лошото е, че те се
осъществяват на френска територия: около 15% от страната остава под германска окупация.

Междувременно правителството пристъпва към вземането на огромни заеми, главно от САЩ. До края на
войната външният дълг възлиза на 170% от националния продукт. Загиват общо 1,4 милиона войници и
цивилни граждани. Франция изпраща войски да се бият при Дарданелите и на балканския фронт. Когато
през пролетта на 1918 г. (в резултат на октомврийския преврат) Русия напуска войната, е последната
възможност на Германия да победи. Тя трескаво прехвърля армиите си на запад, но в същото време във
Франция пристигат първите американски войници. През есента съюзниците започват всеобщо настъпление
на западния фронт и навлизат в Германия. Изтощена, изоставена от съюзниците си и разклатена от
революция, на 11 ноември 1918 г. Германия капитулира.

Битката при Сома, 1916

Французите вярват, че най-после е дошло време за разчистване на сметките с Германия. Настояват тя да

бъде отново разчленена на малки държави, за да настъпи спокойствие в Европа; да бъде разоръжена и
контролирана постоянно. И са възмутени от това, че Англия и САЩ не са съгласни. Съюзниците одобряват
само връщането на Елзас и Лотарингия, както и окупацията на рейнската област за 15 години. По време на
парижката мирна конференция френският премиер Жорж Клемансо е в непрекъснат конфликт с
британския Лойд Джордж. Когато през юни 1919 г. е подписан Версайският договор, той е компромис
между различните възгледи. Франция може да е доволна, че голяма зона в западна Германия е
демилитаризирана и служи за врата за евентуална френска атака; както и от факта, че повече от
половината репарации, които Германия трябва да изплати (132 млрд. златни марки) са за нея. Германия е
оставена на практика без армия, а една контролна комисия, в която участват и французи, следи за
спазването на договора.

Междувоенният период
След дълго чакане и страх Франция е победила най-силния си враг. Тя посреща победата с три големи
илюзии: че Германия ще плати за опустошенията, които е нанесла; че това ще е последната война на
френска земя; и че най-после в обществото ще се стопят противоречията и всички ще работят заедно
общия просперитет. Много скоро илюзиите са заменени от разочарование. Германия не може и не иска да
плаща, а вместо това открито заявява, че ще търси своя реванш. Въпреки че управлението на Франция е
стабилно, населението е обедняло и е готово да се обърне към идеите на левите партии. Така
противоречията се увеличават, а не намаляват. При това дефектите на третата република продължават да
се проявяват: нестабилна президентска институция, краткотрайни правителства. Първоначално в
парламента преобладават десните, но през 1924 г. спечелва Левия картел от радикали, републиканци и
социалисти. Новост на тази епоха е Френската комунистическа партия, която призовава за революция. Тя
остава изолирана и не играе важна роля в обществения живот.

Аристид Бриан, външен министър (1925 – 32) и носител на нобелова награда за мир през 1926 г.

Във външната политика Франция се стреми да запази мястото си на водеща европейска сила. Когато
Германия отказва да плаща репарациите си, Поанкаре (в този момент премиер) окупира Рурската област
(1923), която е нейното индустриално сърце. Това предизвиква икономически колапс в победената страна
и намесата на САЩ. По плана Дауес Германия получава финансова инжекция, започва да плаща
репарациите си, а французите се оттеглят. Това е последният случай на проявена решителност от френска
страна. В следващите години външната политика се поема от Аристид Бриан, който е склонен на отстъпки,
за да се успокоят отношенията с Германия. През 1925 г. той и германският външен министър Щреземан се
договарят в Локарно взаимно да признаят новата си граница. Така Германия се отказва от Елзас и
Лотарингия, но Франция не изисква тя да признае източните си граници. Все пак пактът от Локарно
успокоява техните отношения.

„Съветите са тези, които дърпат конците на Народния фронт“ – пропаганден плакат от 1936 г.

Голям удар за Франция е Голямата депресия от 1929 г. Като селска страна, Франция усеща по-късно
ефектите на кризата, но продължават по-дълго. Обвиненията, че кризата е предизвикана от твърде
големите репарации за дълго обезверява французите в правото им да господстват в Европа. Именно
оттогава те минават в отбранителна позиция, стремейки се да избегнат евентуална нова война. израз на
тяхното примирение е издигането на прочутата линия Мажино – голямо и скъпо отбранително съоръжение
по границата с Германия. Във вътрешен план кризата довежда на власт левицата (1932), но една шумна
корупционна афера (Стависки) проваля правителството през февруари 1934 г. Наред с другото, тогава има
профашистки митинги, което стряска обществото. Комунистите се отварят за съюз с другите леви партии
(това са и новите внушения на Сталин) и през 1936 г. голяма лява коалиция, наречена Народен фронт,
спечелва изборите. За първи път премиер става социалист, това е Леон Блюм. Отговаряйки на големите
очаквания на работниците, той започва мащабни социални реформи: повишаване на заплатите с 12%,
осигуряване на платена отпуска, 40-часова работна седмица, увеличаване ролята на профсъюзите. През
1937 г. Блюм пада от власт и оттогава управлението на Народния фронт бележи предимно неуспехи.

Даладие подписва Мюнхенското споразумение, 29 септ. 1938 г.

Идването на Хитлер на власт през 1933 г. е предизвикателство, с което Франция не може да се справи. Тя
не реагира, когато той обявява, че няма да спазва военните ограничения на версайския договор (1935) и
позволява да ремилитаризира Рейнската област (1936). В отношението към Германия сега преобладава
чувството за вина, а не интересът на Франция. Като го оставя да поправи някои точки на договора, Франция
се надява, че ще уталожи желанието на германците за нова война. Това отношение е опасна илюзия, тъй
като никой още не познава истинските амбиции на германския фюрер. То е начало на политиката
„умиротворяване“. Все пак Франция сключва с Англия и Италия антигермански съюз (Фронтът от Стреза),
търси сътрудничеството на СССР, без да вярва на Сталин. Опитва да помогне на испанската левица през
Гражданската война (1936 – 39). Пасивна е, когато Хитлер извършва аншлусът с Австрия, но подкрепя
Чехословакия да му се противопостави. Когато судетският въпрос заплашва да предизвика война обаче,
премиерът Едуар Даладие се съгласява с англичаните, че Чехословакия трябва да отстъпи свои земи, за да
се успокои Хитлер. Ето защо той подписва унизителното Мюнхенско споразумение през септември 1938 г.
На следващата година Франция и Англия дават гаранции за териториалната цялост на Полша. Това
означава, че ако някой я нападне, те ще му обявят война. Това е достоен, но закъснял акт, който води
право към Втората световна война.

Франция през Втората световна война

Crystal_Clear_app_xmag.svg Основна статия: Битка за Франция

Френски войници зад линията Мажино, 1940 г.

Френски войници зад линията Мажино, 1940 г.

Франция: германска окупационна зона и територията на Виши

Франция: германска окупационна зона и територията на Виши

Когато на 1 септември Германия напада Полша, отговорът на Франция и Англияне закъснява и от 3

септември те са във война. Франция се отнася към войната с голямо нежелание поради катастрофалните
последици от Първата световна война и въпреки надмощието си по границите французите не водят
активни военни действия. Заедно с англичаните те стоят зад укрепената линия Мажино и изчакват. Този
период от септември 1939 до май 1940 е известен като странната война. През това време Хитлер
разгромява Полша и си я поделя със Сталин, след което прехвърля армиите си на запад.

Нападението започва на 10 май 1940 г. Три германски армии нападат също Нидерландия, Белгия и
Люксембург. Северно от линията Мажино в областта Ардени танковият генерал Хайнц Гудериан извършва
пробив и навлиза в тил на французите. След това се спуска по река Сома и затваря всички английски,
френски и белгийски части северно от Люксембург в чувал. Насочва се към Дюнкерк, откъдето те
панически се прехвърлят в Англия. При това положение отбраната на Франция рухва. Главнокомандващият
генерал Гамлен не може да овладее положението. Премиерът Пол Рейно отчаяно апелира към САЩ за
подкрепа, но Рузвелт не може да направи нищо. На 14 юни Париж пада и правителството се изтегля в
Бордо. В него се оформят две становища – Рейно иска да се продължи войната, ако трябва армията да се
прехвърли в Англия и в Алжир. Негов опонент е възрастният маршал Петен, който иска Франция да се
предаде, за да се спаси от безжалостна германска окупация. Именно той надделява и на 18 юни
капитулацията на Франция е подписана. Според този документ страната е разделена на три части – Елзас и
Лотарингия са върнати на Германия, Северна Франция с Париж и цялото атлантическо крайбрежие са
окупирани от Германия, а южната част на страната остава самостоятелна държава, управлявана от Петен
като държавен глава. По името на главния град Виши, тази област е известна като Вишистка Франция
(Режим Виши). Тя остава в пълно разпореждане на колониите и флота, а освен това става германски
сателит. Скоро след създаването ѝ Петен организира съдебен процес над виновниците за катастрофата в
Риом. Повечето от тях, включително Пол Рейно, са осъдени.

Генерал дьо Гол в Тунис, 1943 г.

Генерал дьо Гол се обявява против капитулацията и за продължаване на борбата. На 18 юни в Лондон той
чете реч, в която призовава французите към съпротива. Със съгласието на английския премиер Чърчил
създава движението Свободна Франция, но в началото в него участват малко хора. То не е признато от
САЩ, които продължават да поддържат дипломатически отношения с Виши и това значително утежнява
положението на дьо Гол. През август 1940 г. англичаните атакуват френския флот в Оран и го унищожават.
Така те се застраховат от преминаването му към Германия, но дьо Гол реагира остро и отношенията му с
Чърчил се влошават. Първата самостоятелна акция на Свободна Франция също е провал – нейни кораби
нападат Дакар, но са отблъснати. Тогава дьо Гол търси съмишленици в африканските колонии и към 1942 г.
вече има собствена армия, с която да се намеси във войната. Когато през ноември 1942 г. англичаните и
американците нападат Алжир и Мароко (френски колонии), дьо Гол бърза да отиде на място. Тойсъздава
френско емигрантско правителство, което да участва официално в Антихитлеристката коалиция. То се
нарича официално Френски комитет за национално освобождение.
Знамето на „Сво-бодна Франция“

Макар че в заключителната фаза на войната участват и френски войски, те не са способни сами да се борят
за освобождението на Франция. Великобритания и САЩ решават да открият втори фронт в Нормандия през
лятото на 1944 г. На 6 юни започва операция Овърлорд, а Дьо Гол дори не е уведомен. Той обаче веднага
заминава за бойното поле и успява да убеди своите съюзници да включат и френски части в битката. На 25
август се извършва и десант в южна Франция (операция Дракон), след което германците непрекъснато
отстъпват. Когато съюзниците наближават Париж, Хитлер заповядва на германския комендант да го
разруши, но заповедта е пренебрегната. Първа в града влиза танковата дивизия на генерал Льоклерк от
Свободна Франция – жест на англичаните и американците. Дьо Гол обира овациите и единодушно бива
приет като спасител на Франция.

Съвременна Франция

Четвъртата република

Пиер Мендес-Франс: премиер на Франция (1954 – 1955), който изважда страната от войната в Индокитай,
струвала 235 000 убити, ранени и заловени французи

Пиер Мендес-Франс: премиер на Франция (1954 – 1955), който изважда страната от войната в Индокитай,
струвала 235 000 убити, ранени и заловени французи

Периодът между 1946 и 1958 е период на четвъртата френска република. Тя представлява възраждане на
третата република и страда от същите проблеми. Франция приема конституцията на четвъртата република
на 13 октомври 1946 година. Това е време на икономически растеж и преустройство на националните
институции и индустрия след Втората световна война, а страната играе важна роля в развитието на процеса
на европейска интеграция, който съществено променя Европа. Най-големите постижения на четвъртата
република са в областта на социалните реформи и икономическото развитие. През 1946 г. правителството
създава цялостна система за социална защита, която включва осигуряване за безработица, инвалидност,
пенсия и здравни грижи за всички граждани.

Направен е опит да се засили изпълнителната власт, за да се предотврати настъпването на нестабилната

ситуация, съществувала преди войната, но нестабилността остава и по време на четвъртата република, за
което свидетелстват честите промени на администрацията – за нейната 12-годишна история се сменят 21
правителства. Нещо повече, тези правителства са неспособни да вземат ефективни решения по отношение
на деколонизацията на множеството френски колонии. След поредица от кризи, най-вече след алжирската
криза от 1958 г., четвъртата република се срива. Военновременният лидер Шарл дьо Гол се връща от
пенсия, за да оглави временно преходно правителство, натоварено да разработи нова френска
конституция. Четвъртата република е разпусната след публичен референдум на 5 октомври 1958 г. и е
основана съвременната пета република със силна президентска власт.

Управление на голистите

Първата работа на генерала е да успокои армията в Алжир, че по никакъв начин няма да отстъпи тази
колония. Втората – да изработи нова конституция, приета през ноември с 80% от гласовете. Тя поставя
началото на Петата република и предвижда: силен президент, който да може да разпуска Националното
събрание и да назначава правителството, мажоритарна избирателна система и (с поправката от 1962) пряк
избор на президента от народа. През декември дьо Гол е избран за първи президент на петата република.
След като стабилизира положението си, той казва на армията в Алжир, че трябва да освободи страната, и
потушава опита за въстание през януари 1960 г. През 1962 г. сключва с ФНО Евианските споразумения и се
оттегля от Алжир. В този момент популярността му е огромна, сега съпроводена и със силна партия – Сбор
за новата република. Левите партии са изхвърлени от политическия живот, както показват изборите за
парламент от 1962 г. През 1965 г. дьо Гол за втори път е избран за президент, но успешното представяне на
социалистическия кандидат Франсоа Митеран е признак за начало на възраждането на левицата.
Икономическата политика през 60-те години е успешна главно защото е постигната политическа стабилност
(само две правителства в периода 1958 – 1968) и защото европейската интеграция навлиза в успешен
период. При дьо Гол Франция става страна на бурно капиталистическо развитие, на големи компании и
стабилен франк.

Устройство на Петата република

Външната политика на дьо Гол е много специфична. Тя се базира на схващането, че Франция е прекалено
силна държава, за да стои в сянката на САЩ и трябва да има собствено място. Дьо Гол изпитва
антиамерикански и антианглийски чувства от времето, когато Рузвелт и Чърчил са го пренебрегвали, и сега
разчита по-скоро на Германия и Италия като партньори. За него най-важната част на външната политика е
Европа, но е противник на ограничения суверенитет в хода на интеграцията – той говори за „Европа на
отечествата“. Ето защо през 1966 г. заплашва да напусне ЕИО, ако не може да разполага с пълния
суверенитет на Франция. Той е твърд противник на влизането на Англия в ЕИО и на два пъти ѝ отказва. Пак
през 1966 г. той извежда Франция от военните структури на НАТО, запазвайки мястото ѝ в политическите
структури. От друга страна се стреми да възстанови силата на френската армия, като създава атомна бомба
през 1960 г. Като влошава отношенията си със САЩ, дьо Гол подобрява тези със СССР, когото счита за
естествен геополитически съюзник на Франция. Краят на управлението на дьо Гол е предрешен от
събитията между 1967 и 1969 г. Първо левицата се представя много добре на изборите от 1967 г. и
затруднява дейността му. През май 1968 г. започва мощно протестно движение на студентите, което
изненадва президента, тъй като е насочено лично срещу него. То се проваля и в резултат голистите печелят
убедителна победа в новите избори (единствен случай във френската история една партия да спечели над
50%), но през 1969 г. президентът подлага на референдум закона за регионите и губи. Смисълът на този
референдум е да се провери общественото настроение и въпреки че не е необходимо, дьо Гол подава
оставка.

В. Жискар д'Естен (вдясно) на срещата на лидерите на Г-7 през 1978 г.

През 1969 – 1974 г. президент е голистът Жорж Помпиду който дотогава е бил министър-председател. Той
продължава вътрешната политика на своя бивш шеф, но значително променя външната – допуска Англия в
ЕИО и подобрява отношенията със САЩ. През 1974 – 1981 г. той е заменен от Валери Жискар д'Естен, лидер
на Независимата републиканска партия и близък съратник на дьо Гол до 1966 г. Той идва на власт
благодарение на разцеплението сред голистите, тъй като е подкрепен от Жак Ширак и неговата
групировка. Така от 1958 до 1981 г. на власт са все десни сили, поради което има време за утвърждаването
на конституцията. Петата република в началото е възприемана като царство на дьо Гол, което ще се
разпадне след оттеглянето му, но се оказва толкова ефективна, че оцелява и до днес.

Франция след 1981 г.

Идването на Франсоа Митеран от ФСП на власт през 1981 г. поставя републиката пред изпитание, тъй като
той е в съюз с комунистите и има планове за нейното реформиране. Възстановява пропорционалната
избирателна система, иска да намали 7-годишния мандат на президента и правата му, но се оказва, че щом
взема властта, той не поддържа повечето от плановете си. Остава президент два пълни мандата (1981 –
1995) без да променя коренно френския път на развитие. Не посяга на едрия бизнес, което го скарва с
комунистите. През 1995 г. най-после идва часът на Жак Ширак, шеф на голистите, който е избран за
президент. Неговата икономическа политика, известна като „дирижизъм“, залага на по-сериозна държавна
намеса в сравнение с повечето европейски държави. Освен това той намалява президентския мандат на
пет години (потвърдено с референдум през 2000 г.) и заема твърда позиция против намесата на САЩ и
Великобритания в Ирак. На изборите през 2002 г. печели внушителна победа срещу националистическия
кандидат Жан-Мари Льо Пен с 82%.

Историята на френските крале започва с династията на Капетингите (987 – 1328). Тя е на власт в

продължение на 341 години и наброява 14 крале. Между тях са Хуго Капет (987 -996), Роберт Благочестиви
(996 – 1031), Анри I (1031 – 1060), Филип I (1060-1108)

– следва династията на кралете от така нар. Директи Валоа (1328 – 1498). Те са на власт в продължение на
170 години и наброяват 7 крале : Филип VI, Жан II, Шарл V, Шарл VI, Шарл VII, Луи XI, Шарл VIII
-следва династията на Валоа – Орлеан (1498 – 1515). За 17 години, династията е представена само от един
крал : Луи XII

– следва династията на Валоа – Ангулем (1515 – 1589). Династията е на власт в продължение на 74 години
и наброява 5 крале : Франсоа I, Анри II, Франсоа II, Шарл IX, Анри III

– следва династията на Бурбоните (1589 – 1792). Тя е на власт в продължение на 203 години и наброява 5
крале : Анри IV, Луи XIII, Луи XIV, Луи XV, Луи XVI

Кралство Франция

Кралство Франция (на старофренски: Reaume de France; на френски: Royaume de France) е кралство,
съществувало през Средновековието и ранното съвремие и е една от най-мощните държави в Европа от
края на Средновековието.

Корените на кралство Франция са в Западнофранкското кралство, създадено при разделянето на

Франкската империя от Карл Велики с Верденския договор през 843 г. През 987 г. Хуго Капет е избран за
крал, макар по това време той все още да се нарича крал на франките. Първият, който се нарича крал на
Франция, е Филип II.

Потомците на Хуго Капет управляват Франция около 800 години чрез династиите Капетинги, Валоа и
Бурбони.

През 1789 г. избухва Френската революция, при която абсолютният монарх Луи XVI е принуден да се
подчини на исканията на новото Национално учредително събрание. Класовият привилегирован режим е
заменен от изборни органи и е приета Декларация за правата на човека и гражданските права, а през 1791
г. – конституция на Франция. Опитът за установяване на конституционна монархия се проваля и
противниците на короната, водени от Жорж Дантон и други, завземат властта. Монархията е премахната
през септември 1792 г. и на нейно място се създава република, която твърдо се основава на ценностите на
епохата на Просвещението. Монархията е възстановена от другите големи европейски сили през 1814 г. и
оцелява до Февруарската революция през 1848 г.

Политическа история

Западна Франкия при управлението на Хуго Капет.

През последните години на управлението на Карл Велики, викингите извършват нашествия по северните и
западните брегове на Франкия. След като той умира през 814 г., неговите наследници се оказват
неспособни да поддържат политическото единство на империята и тя започва да се разпада. Вердюнският
договор от 843 г. поделя Каролингската империя на три части, като Карл II Плешиви получава
Западнофранкското кралство – ядрото, от което по-късно се развива Кралство Франция.[1] Карл II Плешиви
е коронован и като крал на Лотарингия след смъртта на Лотар II през 869 г., но Меерсенският договор от
870 г. го принуждава да отстъпи голяма част от Лотарингия на братята си.

Викингските набези по поречието на Лоара, Сена и други реки към вътрешността се засилват. По време на
управлението на Шарл Простовати (898 – 922), норманите на Роло от Скандинавия се заселват по брега на
Сена в областта, която днес е известна под името Нормандия.[2][3]

Развито средновековие

Основна статия: Капетинги

Териториално разрастване на Франция при управлението на Филип II.

Каролингите имат същата участ като предците си: след борба за власт между двете династии, изкачването
на Хуго Капет на престола през 987 г. дава начало на династията на Капетингите. Заедно с разклоненията
си, династиите Валоа и Бурбон, тя управлява Франция в продължение на над 800 години.[4]
Старият ред оставя на новата династия само малко земи около средното течение на Сена, докато
влиятелните земевладелци (например графовете на Блоа) натрупват големи области чрез брак или чрез
частни сделки с дребни благородници в замяна на защита и подкрепа.

Районът около долното течение на Сена се превръща в източник на особена тревога, когато Уилям
Завоевателя поема контрол над Англия след норманско нашествие през 1066 г., правейки себе си и
наследниците си равностойни на краля извън Франция (където все още е номинално субект на короната).

Хенри II наследява Херцогство Нормандия и Графство Анжу и се жени за бившата френска кралица Елеонор
Аквитанска, която владее голяма част от Югозападна Франция, през 1152 г. След като потушава бунт,
предвождан от Елеонор и трима от синовете ѝ, Хенгри я хвърля в затвора, подчинява херцога на Бретан
като свой васал и управлява западната част на Франция с по-голям авторитет, отколкото френската корона.
Все пак, споровете сред наследниците на Хенри относно подялбата на френските територии, заедно с
дългогодишната кавга на Джон I с Филип II, позволяват на Филип II да възстанови влиянието си над по-
голямата част от териториите си. След френската победа в битката при Бувин през 1214 г., английските
монарси упражняват власт само в югозападното херцогство Гиен.[5]

Късно средновековие и Стогодишна война

Основна статия: Стогодишна война

Смъртта на Шарл IV през 1328 г. без наследници от мъжки пол слага край на династията на Капетингите. По
силата на Салическия закон, короната не може да бъде наследена от жена, поради което на престола се
възкачва Филип VI, син на Шарл Валоа. Това, в допълнение към дълготрайния спор относно правата над
Гаскония и взаимоотношенията между Англия и фламандските текстилни градове, води до избухването на
Стогодишната война, продължила от 1337 до 1453 г. Следващите години са белязани от унищожителни
войни, селски бунтове (например Жакерия от 1358 г.) и нарастването на националистическите нагласи
както във Франция, така и в Англия.[6]

Загубите след повече от век война са огромни, особено след разразяването на чумата в Европа (наричана
Черната смърт), която пристига от Италия през 1348 г. и се разпространява бързо по течението на река
Рона, а от там към останалите части на страната. Оценено е, че населението от около 18 – 20 милиона души
на територията на днешна Франция към 1328 г. намалява с около 50% през следващите 150 години.[7]

Ренесанс и Реформация

Периодът на Ренесанса е белязан от появата на мощни централизирани институции, както и от

процъфтяване на културата.[8] Кралете съставят здрава фискална система, която засилва властта на краля
да набира войска, което му позволява да се противопоставя на местните благородници.[9] В Париж се
появяват силни традиции в областите на литературата, изобразителното изкуство и музиката.
Преобладаващият стил е класицизма.[10][11]

През 1539 г. Франсоа I подписва указа Вилер-Котре. До голяма степен той е дело на Гийом Поайе и засяга
редица държавни, съдебни и църковни въпроси. Членовете 110 и 111 са най-известните от него и
предвиждат употребата на френски език във всички правни актове, нотариални договори и официалното
законодателство.

Войни между Хабсбурги и Валоа

Основна статия: Войни между Хабсбурги и Валоа

След Стогодишната война, Шарл VIII подписва три допълнителни договора с Хенри VII, Максимилиан I и
Фернандо II съответно в Етапъл (1492), Санлис (1493) и Барселона (1493). Тези договори разчистват пътя на
Франция да поеме по пътя на дългите войни между Хабсбургите и Валоа (1494 – 1559), които бележат
началото на ранна съвременна Франция. Френските опити да спечелят господство в Европа имат обратен
ефект и водят до повишаване на властта на Хабсбургите.

Религиозни войни
Основна статия: Религиозни войни във Франция

Войните между Хабсбургите и Валоа тъкмо са приключили, когато Франция се впуска във вътрешна криза с
дълготрайни последици. Въпреки сключването на конкордат между Франция и папството през 1515 г.,
който дава на короната неоспорвана власт по висшите църковни въпроси, Франция е дълбоко засегната от
опита на Реформацията на протестантите да сложат край на хегемонията на католицизма в Европа.
Нарастващото градско протестантско малцинство (по-късно наричано хугеноти) е изправено пред все по-
тежки репресии при управлението на сина на Франсоа I, Анри II. След смъртта на Анри II в рицарски турнир,
управлението на държавата е поето от вдовицата му, Катерина Медичи, и синовете ѝ: Франсоа II, Шарл IX и
Анри III. Подновеният католически отговор, оглавяван от влиятелните херцози на Гиз, кулминира в клане
над хугенотите през 1562 г., като по този начин избухва първата от Религиозните войни във Франция, в хода
на които се намесват английски, немски и испански сили. Противопоставящи се на абсолютната монархия,
хугенотските монархомахи съставят теорията на правото на революция и законността на тираницида.[12]

Религиозните войни достигат връх във войната на тримата Aнри (1587 – 1589), в която Анри III убива Анри
дьо Гиз (водач на подкрепяната от испанците Католическа лига), в отговор на което кралят е убит. След като
и двамата са убити, конфликтът е приключен с възкачването на престола на протестантския крал на Навара,
Анри IV (първият бурбонски крал) и последвалото му отричане от протестантството през 1593 г. и
приемането на католицизма през 1594 г. През 1598 г. той издава Нантския едикт, който гарантира свобода
на вероизповеданията и гражданско равенство.[13]

Ранно съвремие

Колониална Франция

Основна статия: Нова Франция

Умиротворяването на Франция при управлението на Анри IV полага голяма част от основата за възход на
Франция към европейска хегемония. Държавата се разраства почти през целия 17 век. Франция започва да
търгува с Индия и Мадагаскар, основава Квебек, прониква до северноамериканските Големи езера и
днешен Мисисипи, създава плантационна икономика в Карибския басейн, разширява търговските си
договори в Леванта и увеличава търговския си флот.

Тридесетгодишна война

Основна статия: Тридесетгодишна война

Синът на Анри IV, Луи XIII, и министърът му, Кардинал Ришельо, водят политика, насочена срещу Испания и
Свещената римска империя в хода на Тридесетгодишната война (1618 – 1648), която избухва в немски
земи. След смъртта на краля и на кардинала, Вестфалският мир (1648) осигурява универсално признаване
на германската политическа и религиозна разпокъсаност, но регентството на Анна Австрийска и
министърът ѝ, Кардинал Мазарини, претърпява гражданско въстание – т. нар. Фронда (1648 – 1653), което
прераства във Френско-испанска война (1653 – 1659). Пиренейският мирен договор (1659) формализира
завземането от Франция на испанската територия Русийон след премазването на краткотрайната
Каталонска република (1641) и води до кратък период на мир.[14]

Административни структури

Основна статия: Стар ред

Старият ред (на френски: Ancien Régime) се отнася главно за аристократичната, социалната и политическата
система на ранна съвременна Франция при управлението на династиите Валоа и Бурбон.
Административните и социалните структури на Стария ред са резултат от години държавно строителство,
законодателни актове, вътрешни конфликти и граждански войни, но остават объркана смесица от местни
привилегии и исторически разлики до Френската революция, която елиминира из основи
административната непоследователност.

Луи XIV от Хиацинт Риго, 1701 г.

През по-голямата част от управлението на Луи XIV (1643 – 1715), известен също като Краля Слънце,
Франция е доминиращата сила в Европа. Негов помощ е наследникът на Кардинал Ришельо – Кардинал
Мазарини (1602 – 1661). Той надзирава създаването на френските военноморски сили, които си
съперничат с английските, увеличавайки мощта им от 25 кораба до почти 200 кораба. Размерът на армията
също постоянно расте. Подновените войни (Деволюционната война (1667 – 1668) и Холандската война
(1672 – 1678)) водят до допълнителни териториални придобивки (Артоа, западните части на Фландрия и
графство Бургундия), но на цената на все по-организираната опозиция на съперническите кралски сили и
растящ национален дълг. Привърженик на теорията на „божественото право на кралете“, в която липсва
каквото и да е земно ограничение върху управлението на монарха, Луи XIV продължава работата на
предшествениците си по създаването на централизирана държава, управлявана от Париж. Той цели
премахването на останките на феодализма, който все още съществува в някои части на Франция, и
принуждава благородническия елит да посещава редовно пищния Версайски дворец, построен в
покрайнините на Париж. Освен това, той успява да помири аристокрацията, много от чиито членове
участват в по-ранната Фронта. По този начин, той консолидира системата си на абсолютна монархия в
страната, която оцелява 150 години до Френската революция.[15]

Кралят иска да наложи пълна религиозна еднородност в държава, анулирайки Нантския едикт през 1685 г.
Приета е печално известната практика на драгонадите, чрез която са изпращани избрани брутални
войници в домовете на протестантски семейства и им е позволявано да крадат, изнасилват, измъчват и
убиват. Изчислено е, че между 150 и 300 хиляди протестанти напускат Франция по време на вълната
гонения след отменянето на Нантския едикт,[16][17] което коства на страната много велики интелектуалци,
занаятчии и други ценни кадри. Преследването достига дори и неортодоксални римокатолици, като
например янсенистите – група, която отрича свободната воля и вече е била осъждана от папите. Луи не е
теолог, не разбира сложните доктрини на янсенизма и му стига само факта, че той застрашава единството
на страната. По този начин, той спечелва приятелството на папството, което до този момент е по-скоро
враждебност настроено към Франция, поради политиката ѝ да поставя всички църковни имоти в страната
под държавна юрисдикция, а не под римска.[18]

През ноември 1700 г. испанският крал Карлос II умира, с което приключва линията на Хабсбургите в
страната. Луи дълго време чака този момент, планирайки да постави член на Бурбоните на трона – Филип V
(1683 – 1746). По този начин, Испания се превръща в дълготраен съюзник и дори покорен сателит на
Франция, бидейки управлявана от крал, който изпълнява преки заповеди от Версай. Осъзнавайки как това
ще разстрои баланса на силите, другите европейски владетели се разгневяват. Въпреки това, повечето от
алтернативити са все така нежелателни. Например, поставянето на друг Хабсбург на престола би
пресъздало голямата мултинационалната империя на Карл V (1500 – 1558), включваща Свещената римска
империя, Испания и двете Сицилии, което също силно би нарушило баланса на силите. След девет години
изтощителна война, последното нещо, което Луи иска, е още един конфликт. Все пак, останалта част от
Европа не е съгласна с амбициите му за Испания. Така започва Войната за испанското наследство (1701 –
1714) едва три години след края на Деветгодишната война (1688 – 1697).[19]

Революция

Основна статия: Френска революция

Френските провинции към 1789 г.

Управлението на Луи XV (1715 – 1774) първоначално се радва на възвръщането на мира и просперитета

под регентството на Филип II Орлеански (1715 – 1723), чиито политики като цяло следват тези на Кардинал
Фльори (1726 – 1743), който изпълнява ролята на министър-председател, макар да не носи тази титла.
Изтощението на Европа след две големи войни води до дълъг период на мир, който е обезпокояван само
от по-дребни конфликти като Войната за полското наследство през 1733 – 1735 г. Мащабните военни
действия са подновени в хода на Войната за австрийското наследство през 1740 – 1748 г. Обаче,
съюзяването с традиционния хабсбургски враг (Дипломатическата революция от 1756 г.) срещу
нарастващата мощ на Великобритания и Прусия води до постоянни провали в Седемгодишната война
(1756 – 1763) и Франция губи северноамериканските си колонии.[20]

Като цяло, през 18 век се наблюдава нарастващо недоволство срещу монархията и установения ред. Луи XV
не е харесван от народа си заради сексуалните си ексцесии, обща слабост и загубването на Канада в полза
на британците. Докато Луи XIV засилва позицията на монархията, Луи V я отслабва. Писмените трудове на
философи като Волтер са ясен признак за недоволството, но кралят избира да не им обръща внимание. Той
умира от едра шарка през 1774 г., а френският народ не се трогва особено от смъртта му. Докато Франция
все още не е докосната от Индустриалната революция, която вече тече във Великобритания, надигащата се
средна класа в градовете се чувства все по-разочарована от системата и владетелите, които им се виждат
глупави, лекомислени, отдалечени и остарели, макар феодализмът отдавна да е изчезнал в Европа.

След смъртта на Луи XV, крал става внукът му – Луи XVI. Първоначално е популярен, но към 1780-те години
вече и той е широко мразен от народа си. Жени се за австрийската ерцхерцогиня Мария-Антоанета.
Френската намеса в Американската война за независимост (1775 – 1783) също се оказва скъпоструваща.
[21]

След като държава потъва в дългове, Луи XVI позволява радикалните реформи на Тюрго и Малзерб, но
недоволството на благородничеството води до освобождаването от длъжност на Тюрго и оставката на
Малзерб през 1776 г. Те са заменени от Жак Некер. Той също подава оставка през 1781 г. и е заменен от
Калон и Бриен, но е възстановен на длъжността си през 1788 г. Суровата зима през същата година води до
голям недостиг на храна из Франция, която и без това е на ръба на революция.[22] Когато Френската
революция избухва през май 1789 г., страната вече се намира в дълбока институционална и финансова
криза, докато идеите на Просвещението завладяват образованите класи на обществото.[23]

Ограничена монархия

Основна статия: Френска конституционна монархия

На 3 септември 1791 г. абсолютната монархия, която властва над Франция в продължение на 948 г., е
принудена да ограничи властта си и да се превърне във временна конституционна монархия. Все пак, и
тази власт не оцелява дълго и на 21 септември 1792 г. френската монархия е на практика премахната чрез
провъзгласяването на Първата френска република. Ролята на френския крал изчезва с екзекуцията на Луи
XVI чрез гилотина на 21 януари 1793 г., което е последвано от „Царството на терора“, масови екзекуции и
временна френска директория и началото на 25 години реформи, безредици, диктатури и войни.

Реставрация

Основна статия: Реставрация на Бурбоните

Луи-Филип от Франц Ксавер Винтерхалтер, 1841 г.

След Френската революция (1789 – 1799) и Първата френска империя на Наполеон Бонапарт (1804 – 1814),
монархията е възстановена, когато коалиция от европейски сили възстановява насила властта на
Бурбонската династия през 1814 г. Въпреки това, сваленият от власт Наполеон се завръща триумфално в
Париж от изгнанието си на остров Елба и управлява Франция за кратко (Стоте дни).

Наполеон е свален от власт след поражението му при Ватерло през 1815 г., а монархията на Бурбоните е
възстановена още веднъж. Графът на Процанс, брат на Луи XVI, е коронован като Луи XVIII. Той се опитва да
помири наследниците на Революцията и Стария ред като позволява съставянето на парламент и
конституционна харта. Управлението му се характеризира с разногласия между доктринерите (либерали,
подкрепящи хартата и разрастващата се буржоазия) и ултрароялистите (аристократи и свещеници, които
напълно отхвърлят наследството на революцията). Мирът е поддържан от държавници като Талейран и
Ришельо, както и чрез посредничеството на краля и внимателната му намеса.[24][25] През 1823 г.
либералните вълнения в Испания довеждат до френска намеса в полза на роялистите, което позволява на
Фернандо VII да отмени Кадиската конституция от 1812 г.
След смъртта на Луи XVIII през септември 1824 г., брат му, графът на Артоа, става крал под името Шарл X.
Той е твърд реакционист, подкрепящ ултрароялистите и католическата църква. При неговото управление,
цензурата на печата се засилва, приет е законът срещу светотатството, а обезщетенията за емигриралите
след революцията са увеличени. Управлението му включва френска намеса в Гръцката война за
независимост (1821 – 1829) в полза на гръцките въстаници, както и първия етап от превземането на Алжир.

Абсолютистките наклонности на краля не се харесват от доктринерското мнозинство в камарата на

депутатите, така че на 18 март 1830 г. те изпращат обръщение към краля, призовавайки за преход към
пълна парламентарна система. Шарл X възприема обръщението като прикрита заплаха и на 25 юли издава
Юлските ордонанси, с които ограничава правомощията на парламента и подсилва абсолютната си власт.
[26] Опозицията отговаря с протести в парламента и барикади из Париж, което довежда до Юлската
революция.[27] Кралят абдикира, последван от сина си, Луи XIX, в полза на внука си, Анри д'Артоа,
номинирайки братовчед си, Луи-Филип, за регент.[28] Това се случва твърде късно и либералната опозиция
надделява над монархията.

Юлска монархия

Основна статия: Юлска монархия

На 9 август 1830 г. камарата на депутатите избира Луи-Филип за „крал на французите“ – за пръв път от
Френската революция кралят се разглежда като владетел на френския народ, а не на френската държава.
Бурбонското бяло знаме е заменено от френския трикольор.[29] Още в същия месец е въведена и нова
харта.[30]

Завладяването на Алжир продължава и са основани нови френски селища в Гвинейския залив, Габон,
Мадаскар и Майот, докато Таити става протекторат.[31]

Въпреки първоначални реформи, обаче, Луи-Филип не е особено различен от предшествениците си.

Старото благородничество е заместено от градска буржоазия, а работническата класа няма право да
гласува.[32] Луи-Филип назначава видни буржоа на високопоставени държавни длъжности, което му
спечелва прякора „Краля гражданин“ (на френски: Roi-Citoyen). Юлската монархия се характеризира с
корупционни скандали и финансова криза. Опозицията срещу краля е съставена от легитимисти
(подкрепящи Анри д'Артоа като претендент за трона), бонапартисти и републиканци.

Кралят се опитват да заглуши опозицията с цензора, но когато Банкетите на реформистите са репресирани

през февруари 1848 г.,[33] бунтове и размирици избухват в Париж, а по-късно и в останалите части на
Франция, довеждайки до Февруарската революция. Националната гвардия отказва да потуши
революцията, което принуждава Луи-Филип да абдикира и да избяга в Англия. На 24 февруари 1848 г.
монархията е отменена и е обявена Втората френска република.[34] Въпреки по-нататъшните опити да се
възстанови кралството през 1870-те години, по време на Третата френска република, френската монархия
така и не е възстановена повече.