Циклични форми.

Сюита
доц. д-р С. Карагенов
Под определението циклични форми следва да се разбира
многочастни форми, съставени от няколко големи, относително завършени
цялости, които заедно формират едно общо многочастно цяло. В това цяло
всяка от посочените цялости има статут на част. Разликата от по-рано
въведения термин дял се състои именно в относителната завършеност и
самостоятелност на частта. При определени условия е възможно дори тя да
се изяви автономно – факт, немислим за който и да било дял.
Въпросите, които се поставят по отношение на цикличните форми се
отнасят основно до следните,определящи ги аспекти:
-колко са частите в цикъла;
-как е устроена всяка от частите;
-какво ги обединява;
-какво ги разграничава.
Частите в цикъла могат да са от две до много. Броят най-често се
определя от предназначението на цикъла, от големината на частите и от
художествения замисъл. По принцип колкото са по-продължителни и по-
сложни частите, толкова по-малко са на брой и обратно. Структурирането
на частите е в пряка зависимост от стла, типа драматургия и
художествения замисъл. Така е и с обединяването им. То може да бъде
различно – тонално, тематично, жанрово, драматургично, комбинирано.
Най-силни са драматургичните връзки между частите, а най-слаби –
жанровите. Драматургичните връзки формират вътрешни зависимости,
които често правят съществуването на отделните части извадено от
контекста. Така са устроени предимно сонатно-симфоничните цикли.
Напротив, жанровите връзки често имат практико-приложен, външен
характер. Такива цикли спокойно могат да съществуват както като
цялостни творби, така и като отделни, самодостатъчни части. По правило
това са цикли от танци или песни, обединени жанрово или по автор. Така
са организирани циклите от сюитен тип. Разграничаването на частите най-
често е на основата на някакъв контраст – темпов, жанров, образен,
понякога и структурен.
Предмет на настоящата лекция са инструменталните цикли. Условно
те могат да бъдат разделени на два различни, но и в известна степен
допълващи се типа – сюитен и сонатно-симфоничен цикъл.
 I. Сюитен цикъл. Това е циклична, многочастна структура,
обединена най-вече от външни фактори – жанр, предназначение,
изпълнителски апарат. Сюитата е форма, стартирала през Ренесанса и
ранния барок. Нейни предвестници са двойките контрастни (бавен – бърз
или обратното) – танци, например павана и гайарда, реализирани
инструментално. Тези факти залагат основните характеристики на най-
ранните сюити – те са многочастни инструментални творби,
предназначени за танцуване и обединени на контрастен принцип. Все пак,
поради сравнително дългия живот на сюитата, се разграничават два
основни типа сюита – старинна (класическа, барокова) и нова.
Бароковата сюита стъпва върху традициите на италианските вокални
balletti и на френските инструментални дворцови ordre. Определението
барокова е за предпочитане пред класическа, защото тази форма не е
присъща в творчеството на Виенските класици.
Бароковата сюита постепенно се освобождава от чисто приложната
си функция, превръщайки се в творчеството на Бах и Хендел в концертен
инструментален жанр – форма. Това е многочастно произведение,
обединяващо в основата си танцувални части. Като свързващи цикъла
принципи встъпват темповият контраст между частите и общата за всички
части тоналност. По времето на посочените композитори, бароковата
сюита вече е стандартизирана – макар и отворена за по-голям брой части,
тя се базира на задължителни четири танца – алеманда, куранта сарабанда
и жига. Изброените танци заявяват принципа на организиране на сюитата:
те са с различен произход (по реда на изброяване и поява в цикъла –
немски, френски, испански и английски/шотландски); всеки от тях е в
различно темпо – умерен – подвижен – бавен – бърз; различават се по
структура – първите два са имитационно-полифонични, сарабандата е с
акордова фактура, а жигата често се изгражда като фугато или дори като
малка фуга; наличен е и контраст в метроритмичната организация –
първите два танца са подчинени на полифоничното развитие, поради което
метричната пулсация, а с нея – и танцувалността почти напълно е „снета”.
Сарабандата е бавен, тържествен танц – шествие в тривременен метрум с
траурен характер и характерна стъпка – четвъртина – половина. Само
жигата носи пулса на танц – устремен и енергичен ритъм с пулсиращи
тривременни групи в 3/8, 6/8, 9/8.
Типични форми на тези части са старинната двуделна форма и
фугато.
 Към посочените части често се добавят и редица допълнителни. Ето
най-характерните от тях:

Буре (от фр. bourrée, от глагола bourrer — рязко и неочаквано

подскачане) — старинен френски народен танц с характерен четен размер
«alla breve», в енергично темпо и чест ауфтакт с една четвъртина. В
средата на 17-ти в. танцът встъпва в инструменталната сюита като
предпоследна част, между сарабандата и жигата.
Мюзет – старинен бърз френски народен танц, с постоянни или
лежащи тонове в баса, в 6/8. (Мюзет е и фр. народен инструмент от рода на
гайдата, разпространен през 17, 18 век.)
Гавот (фр: gavotte от провансалски - gavot — планинец;
наиталиански: gavotta) е старинен френски танц от народен произход,
който е възникнал oтначало в южните и централните части на Франция, но
по-късно става изключително популярен в цяла Европа. Отново Alla breve,
като винаги започва с непълен такт от една или две четвъртини и
обикновено се сътои от 2 части от по 8 такта. Характерен е с умереното си
темпо, като най-малката нотна стойност е осмина.
Ригодо́н (фр. rigaudon, rigodon; rigadon, rigadoon) — старинен танц
по двойки на провансалските селяни, в двувременен (2/2, Alla breve) или
четиривременен метрум, съставен от три-четири, но най-често от три
осемтактови периода, третият от които трябва да се различава от
останалите, а според Йохан Матезон – да бъде и в по-нисък регистър.
Ригодонът е весел и много бърз танц, отново с четвъртинов ауфтакт.
Лур — старинен френски народен танц. Бавен и плавен, в оригинал
се изпълнява съпровод на гайда, размер 6/4.
Освен изредените, много често се срещат още менует, полонез и
паспие. Най-често сред изброените допълнителни части е разпространена
практиката на т. н. „дубли”, например Менует I, Менует II. Буквалното
репризиране на първия менует след края на втория менует структурира
още една характерна форма – сложна триделна форма da capo.
Освен танцови части, сюитите се обогатяват и с нетанцови
допълнения – ария, прелюд, фантазия, токата, фуга. Обикновено
нетанцовите части имат встъпителен характер, а другите части най-често
се вмъкват след сарабандата. Характерът на вмъкнатата част изостря или
смекчава контраста между бавната тържествена сарабанда и бързата жига.

Класификации на частите на старинната (барокова) сюита

 По жанров показател
танцови с нетанцов произход
прелюд; ария; токата;
фуга; увертюра

По произход
френски немски английски испански
куранта алеманда жига сарабанда
ригодон пасакалия
лур шакона
буре
паспие
гавот
мюзет
менует

По темпо
бавни умерени бързи
сарабанда алеманда жига
пасакалия менует ригодон
шакона лур мюзет
паспие куранта
гавот буре

По размер
двувременни тривременни
алеманда куранта
гавот сарабанда
ригодон жига
буре менует
лур
шакона
пасакалия
мюзет
паспие
 Характерно за частите на старинната сюита е, че те имат голяма
степен на самостоятелност и завършеност, като събирането им в общ
цикъл в известен смисъл е механично. През барока, освен сюита, по
същество идентични с нея са циклите партита и соната, като разликата с
последната обикновено е в заглавията на частите – в сюитата и партитата
те са жанрови, а в сонатата – темпови.
II.Нова сюита. Тя се възражда в творчеството на композиторите
романтици и е свързана с програмната музика. В този смисъл новата сюита
има две типични изяви – върху определен сюжет – програмна
инструментална сюита и сюита, извлечена от музикално-театрална творба
– сюита из опера, сюита из балет. Още две изяви на новата сюита са
характерни за музиката на зрелия Романтизъм и за творческото наследство
на 20-ти в. – това са вокалните цикли от сюитен тип и сюитите с
етнически-регионален контекст.
Типично поле за изява на програмната сюита са клавирните цикли на
Шуман (Крайслериана, двата Карнавала, Пеперуди). Тези сюити нямат
танцувален характер, частите им имат програмни заглавия, а тоналната им
организация е значително усложнена и приближава тези цикли до сонатно-
симфоничните.
Типични представители на сюитите от опери и балети са, например
сюита Кармен от Бизе-Шчедрин или сюитите от балети – Спящата
красавица, Лешникотрошачката (Чайковски). Трябва да се знае, че в
музикално-сценични творби танцови сюити съществуват и вътре в самите
опери, например, Половецки танци из операта Княз Игор от Бородин…
Тези сюити се развиват по два начина. Едните са презентации на най-
типичните тематични епизоди от прототипите си и нямат сериозна
обвързаност между частите си, освен факта, че са от едно и също
произведение. Други (Ромео и Жулиета на Прокофиев) напротив, следват
съкратено сюжетното действие и са близки до парафразата.
Вокалните цикли (Шуберт, Шуман, Мусоргски, Дебюси, Малер) в
повечето случаи са по стихове на един композитор и също следват
определена сюжетна или философско-етична линия.
У нас подобни цикли (например в творчеството на Л. Пипков и
особено на И. Спасов) се появяват значително по-късно. Всички те попадат
в интимната лирика на камерния вокално-инструментален жанр. Преди
това обаче, формата е застъпена от първата българска генерация в съвсем
друг аспект – под формата на хорови китки и китки за духов оркестър.
Големи симфонични сюити създават композиторите от второ поколение.
Самите заглавия – Българска сюита (П. Владигеров), Тракийски танци (П.
Стайнов) – говорят за пренасяне на родна земя на романтичната традиция
на национална и регионална идентификация на основата на песенни и
танцови „ендемити”. Сюитите от този подтип, вече с подчертано
регионални или ритуални заглавия – Сакарска, Шопска, Седенкарска, се
превръщат в традиционна инструментална подоснова на изявите на
съставите за народни песни и танци. Тук частите са инструментално,
вокално или вокално-инструментално обработени народни песни или хора,
а обединяващ фактор са фолклорната област или сценично
драматизираният обичай.