Научните открития, който стимулират

сравнителното музикознание да придобие

статут на научна дисциплина са
систематизацията на Гвидо Адлер, в която
той прави генерална класификация на
музикознанието в два основни дяла –
историческо и систематическо а също и
вследствие на две нови научни открития-
фонографът на Едисон /1887/ и
въвеждането му в научната практика, както
и употребата на центната акустична
система за измерване на тоновата
височина, чийто автор е английският
изследовател Александър Елис /1885/
Джап Кунст определя обекта на
етномузикологията по следния начин: Това
са традиционната музика и музикалните
инструменти на всички културни пластове
на човечеството, от така наречените
примитивни народи до цивилизованите
нации. Нашата наука следователно изучава
всяка племенна и фолклорна музика и
всеки вид не-западна музика.
През 60-те и 70-те години на миналия век в
етномузикологията се осъществява
съществена методологичека
преориентация – изместване на
изследователския акцент от завършения
музикален продукт към самия процес на
звукотворчекса дейност, както и към
неговият субект, музициращия
човек.Постепенно се утвърждава
разбирането за мястото на музиката в
културата и дори за самата музика като тип
култура.
От друга страна Хелън Майерс прави
кратък обзор на историята на
етномузикологията и за ролята на
национализма в Европа през XIX век и за
проявите на национализма в историята на
етномузикологията.
В своя исторически преглед авторката пише
следното: „ Много по-рядко се споменава
за ролята на национализма в Европа през
XIX век- въодушевление, което мотивира
съживяването на интереса към местната
народна песен ‘‘.
Музикалната фолклористика осмисля своя
обект – народната
песен, като национална ценност , като част
от съвкупното народно знание, което е
обект на науката.