От десет години насам Лазаровата ветрена мелница стърчи на голият баир

извисяващ се над селото като някое зъбато чудовище родено от старо

народно поверие в което се разказва за тъмни духове.Тази изоставена
местност с обраснали в бурен стигащ до човешкият кръст е свърталище на
лалугери, зелени гущери и отровни пепелянки.Приличаща на стар неугледен
скелет с незалепени и озъбени стени, през които пищят ветрища и хали, макар
обезлюдял и изоставен, е единствената ветрена мелница в цялото шопско
поле.Лазаровата мелница е и единствен сломен за сухата година, оставен от
сръчната и майсторска ръка на Лазар известен с шегите си и с разните си идеи
започващи с пламенно желание ала недовършени винаги с безхаберната му
усмивка.
В селото настава страшна суша, която изпосушава селските кладенци и извори
и поваля от жажда селските стопански животни.Някога течащата бурно и
пеняща се селска река,която извира изпод големите каменни скали над селото,
от ден на ден започва чувствително да пресъхва като че ли някоя хала,отново
от народните поверия изсмуква родите й на един дъх.Надолу по реката
шаварът и тревата пожълтяват легнали до земята сякаш очукани от град..

Един ден живото и радостно ехо на водениците също замлъква.

Замлъкването на водениците притесняват селяните,които без тях не могат
да смелят своето зърно,което преработват в брашното с което търгуват и се
изхранват.Замлъква и воденицата на Лазар Дъбака,разположена под орех в
дола чието покривче може да се види в далечинката.Тишината с която се
изпълва обитанието на Дъбака променя неговото все така добро
настроеие,навяват го и лоши мисли.
Не виждайки разрешение пред себе си воденичарят се допитва до съседа си
дядо Корчан,чиято воденица също е замлъкнала.Глухият селянин седнал под
своя орех и дялкащ дърво с малък нож посочва на Дъбака търпението като
единствено решение.
Корчан,седемдесетгодишен, як и здрав е вече с прошарена коса, с
изразително, широко, червендалесто лице на горянин,което предразполага с
добрината си.Хуморист дори малко пооглушал и малко куц той вечно държи
лула в устата си макар имащ и хрипкаво пищене в разкопчаните ги
гърди.Живее сам в своята воденица след като жена му и дъщеря му която е
женена в съседно село си отиват от този свят.При стареца остава само
красивата му внучка Христина.
 Дъбака,русокос и синеок младеж, все още ерген и макар и толкова
различен от стареца бе завързал с него едно спокойно,неразделно и
безкрайно весело приятелство.
Ергенът дори не обмисляше женитба,а и не вярваше че навършил
тридесетте си години ще бъде достатъчно добър кандидат.На времето мъжът
прославя себе си като непрокопсаник ала и на ненадминат в селските
хора.След десетгодишно скитане с майстори на покриви из
Букурещ,припечелил достатъчно пари той се връща вече поочовечен.Поправя
воденицата след пристигането си и заживява около нея като единствено
наследство от починалият му баща където се сприятелява и със старчето
Корчан. Изобретателният ум на Дъбака доста често е осеняван от идеи,а
верният Корчан идва на помощ с работните си ръце.Непостоянни в работата
си те винаги оставят тези идеи недовършени.

Така веднъж те решили да построят съоражение за пране на

килими.Дъбакът закупува материал и работата започва,но след седмица и
почти на финала те отново се отказват.Съоражението остава настрана защото
Корчан успява да увещае младежа,че от тях има прекалено много в селото.
Дъбакът и Корчан мислят план за измайсторяване на машина за тъкане на
вълна ала в крайна сметка и той не бива завършен.
Сега, когато рекичката пресъхва и водениците им спират работата си,
двамата съседи отново изказват притесненията си.Русокосият мъж бива
осенен от идея да се направи вятърна мелница,която би вършела работа и в
сухи дни.
Иноваторът предлага мелницата да се построи на баира където
височината е достатъчна и е достатъчно ветровито като за материал ще бъдат
използвани частите от недовършените съоражения.Горчан първо отказващ и
излагащ причините си на своя съсед се съгласява въпреки,че и двамата мъже
са наясно че построяването ще отнеме години.
Не след дълго мъжете изнасят материала с каруци заставайки на селския
баир започвайки строежа.Невярващите им съселяни,биващи наясно с всичките
им други предишни и изоставени от тях строителни проекти.любопитно се
насъбират около тях и започват да подмятат гласно подигравки.
 Въпреки насъбралата се около тях група Дъбакът и Корчан издигат скеле
за точно две седмици.Работейки от сутрин до вечер и огласящи селото мъжете
дори не си проговарят залисани в работата си.Прошареният мъж понякога в
работата си връща Дъбака обратно при дъждовните дни и работещите им
мелници ала надъханият русокос го строява в работата им като отговор.
Понякога вглеждайки се в изгорялото от слъцето лице на приятеля си
Горчан го съветва да се ожени и остави мелницата,която отнема времето от
младостта му на което ергенът отговаря с искрен смях и продължава все така
работата си.
Мелницата се издига с височина всеки изминал ден.Строящият така
нависоко Дъбак съзира облак в далечината огласяващ на дядото,че скоро
отново ще се радват на дъжда който ще задвижи водениците им.Бързо
разлространилата се новина се разпространява,а щастливите селяни бият
камбаната на черквичката си празнуващи идващият дъжд както се празнува
селски празник.Селото отново се огласява от песни,хора се вият по улиците с
което животът,който внезапната плашеща суша отнема отново се връща.
Работещите все така неуморно мъже се радват на цялата селска веселба
от мелницата си.Дошла да ги навести Горчановата внучка Христина с детска
палавост започва да се закача с двамата работяги.Красивата пълничка
девойка с продълговато лице и небесно сини очи влиза в душата на Дъбака
безвременно.
Въпреки предупреждението на незнаен селянин хващащ се на извиващото
се чак до мелницата хоро Христина умело се задява с Дъбака,чието сърце
пълнят детският й и пакостлив нрав както и нейната стройна моминска фигура.
Оставяйки теслата Горчановата внучка повежда виещото се хоро и
диктува на гайдичарят да засвири ръченица.Така завладян от момата Дъбака
се присъединява към хорото,а към насъбралите се селяни наблюдаващи
виещото се хоро се присъединява и Горчан не можещ да скрие радостта
си,която будят у него внучка му и верният му приятел.
Играещата в ритъм с леки детски стъпки Христина уговаря Дъбака да се
надиграват като му казва,че ако победата е негова тя ще бъде негова невяста.
Влюбеният вече Дъбак на дъх се съгласява и надиграването започва.
 След дълги хора и явно перчене един пред друг със своите хорови умения
Христина бива надиграна от стройният облян в потта си вече мъж.
Повел своята бъдеща невяста към къщата си следван от цялото село в
рядостен глъч Дъбакът оставя своя дългогодишен приятел при извисяващата
се недовършена мелница.
При въпроса на старчето,което ги изпраща с радостен и горд поглед
влюбеният Дъбак,неотделящият очите си от своята Христина хванал я така
гордо под ръка му отговаря кратко и ясно като отговорът кара Корчан да се
засмее толкова сърцато,че изпуска лулата от устата си-
Новият смисъл на живота на приятелят му е вече неговата обична внучка
Христина,която той сравнява със своята вече построена вятърна мелница!