Цирил Щигер

Забравените малцинства
на Балканите

Вече не знаем кои сме

София, 2019
 Издаването на това произведение беше подкрепено
от ТРАДУКИ
Цирил Щигер

Cyrill Stieger
Wir wissen nicht mehr, wer wir sind Забравените
малцинства
Vergessene Minderheiten auf dem Balkan
Copyright © Paul Zsolnay Verlag Wien 2017

на Балканите
Copyright notice: © of the translation: S. Fischer Foundation by
order of TRADUKI

Вече не знаем кои сме

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не мо­же да
бъде размножавана или предавана по какъвто и да би­ло начин
без изричното писмено съгласие на издателство „Изток-Запад“.
© Издателство „Изток-Запад“, 2019

Превод от немски
Екатерина Попова

© Екатерина Попова, превод, 2019

© Деница Трифонова, оформление на корицата, 2019

ISBN 978-619-01-0433-9
 ТРАДУКИ е литературна мрежа, в която са включени
Федералното министерство за Европа, интеграцията и външните
Съдържание
работи на Република Австрия, Министерството на външните
работи на Федерална република Германия, Швейцарската
културна фондация „Про Хелвеция“, КултурКонтакт Австрия
(по възложение на Федералното канцлерство на Република
Предговор към българското издание....................................................... 9
Австрия), Гьоте институт, Словенската агенция за книгата
JAK, Министерството на културата на Република Хърватия, Въведение............................................................................................................. 11
ресор „Култура“ в правителството на Княжество Лихтенщайн,
Фондацията на Лихтенщайн за култура, Министерството на
културата на Република Албания, Министерството на културата и „Заспахме Мюсюлмани, събудихме се бошнаци“
информацията на Република Сърбия, Министерството на културата Славяните мюсюлмани в Босна и Херцеговина......................................33
и националната идентичност на Румъния, Министерството „Как мога да принадлежа към нация, която изобщо
на културата на Черна гора, Министерството на културата на не съществува?“
Република Северна Македония, Лайпцигският панаир на книгата и Торбешите в Македония..................................................................................59
фондация „С. Фишер“.
Как Ибрим Емин Кадри стана Иван Кадриев
Помаците в България.......................................................................................95

„Вече не знаем кои сме“

Помаците в Гърция...........................................................................................137

„Тъжно е, че една цяла култура изчезва“

Арумъните в Македония.................................................................................173

„Ако останат 50 думи, трудът ни няма да е отишъл напразно“

Истрорумъните в Хърватия..................................................................... 207

„Без нашите предци Загреб днес щеше да е мюсюлмански“

Ускоците от Жумберак................................................................................. 225

Благодарности.............................................................................................. 249
Използвана литература.............................................................................251
 Виена
Виена Братислава
Братислава У КУРКАРЙАНЙАН А

са
са
Кишинев
Кишинев

Ти
Ти
М ОМЛОДЛОДВОАВ А
Будапеща
Будапеща Одеса
Одеса

Дн
Дн
А ВАСВТСРТИРЯИ Я

Пр
Пр

ес
ес р
т
т
ут
ут

ъ
ър
У НУГНАГРАИРЯИ Я
е з. Балатон
е з. Балатон
Р УРМУЪМНЪИНЯИ Я

Дунав
Дунав
С ЛСОЛВОЕВНЕИНЯИ Я
Делт Д еалттаа т а
Любляна
Любляна н а р.н аД р.
ун а
Двун а в

Сошице
Сошице Загреб
Загреб ДравДарава
В о Вй ов й
о вд ои дн иа н а
Триест
Триест Самобор
Самобор
Х ЪХРЪВРАВТАИТЯИ Я
Жеяне Риека
Жеяне Риека ускоци
ускоци Сав Сав
а а
Шушневица
Шушневица Букурещ
Букурещ
истрорумъни
истрорумъни
БаняБаня
Лука
Лука Белград
Белград
ЧЧ
Е РЕ Н
Р НОО
Б ОБСОНСАН А и и
Х ЕХРЕЦРЕЦГ ЕОГВОИВНИАН А в в
ДунаДуна
ММ ОО Р ЕР Е
Задар
Задар С ЪСРЪБРИБЯИ Я Варна
Варна
Сараево
Сараево
Сплит
Сплит
Ниш
Ниш
Мостар
Мостар Бургас
Бургас
Ч ЕЧРЕНРАН А София
София
Г ОГРОАР АПрищина
Прищина Б ЪБЛЪГЛАГРАИРЯИ Я
Дубровник
Дубровник К ОКСООСВООВ О
Подгорица
Подгорица Велинград
Велинград
А дАрдираита итчиечс ек сок о Шкодренско
Шкодренско Тетово
Тетово Скопие
Скопие Кърджали
Кърджали
м омроер е е з . е з . горани
горани Корница
Корницапомаци
помаци
торбеши
торбеши Истанбул
Истанбул
С ЕСВЕЕВРЕНРАН А Сатовча
Сатовча Златоград
Златоград
торбеши
торбеши Глафки
Глафки
М АМКАЕКДЕОДНОИНЯИ Я Ксанти
Ксанти Мра
Ммроармноор н о
Лабунища
Лабунища Крушево
Крушево м о рмео р е
И ТИАТЛАИЛЯИ Я
Тирана
Тирана Струга
Струга Маловище
Маловище
Охрид
Охрид Битоля
Битоля
арумъни
арумъни
Нижеполе
Нижеполе Солун
Солун
Неапол
Неапол Лерин
Лерин
А ЛАБЛАБНАИНЯИ Я
Со л уСо
н ск
л уин ск и
з а л из ва л и в
фе риб
фе ор т
и бдоот д о
ОтраО трн тоа н то
Т УТРУЦРИЦЯИ Я

Г ЪГРЪЦРИЦЯИ Я Е г Ее гйесйк сок о

Т и Трие рн ес нк со к о м омроер е
м омрое р е Й оЙноинйисйк сок о Измир
Измир
м омроер е

Атина
Атина

С СР РЕ ЕД ДИ ИЗ ЗЕ ЕМ МН НО О
М МО ОР РЕ Е 0 200 40
20 60
40 80
60100
80 км
100 км
 Предговор към българското
издание

И сторията на Балканите е многопластова и оспорвана. Вся-

ка нация, дори всяка група хора тук интерпретира мина-
лото по свой собствен начин. Авантюристичните митове за
произхода, предразсъдъците и стереотипите все още са широ-
ко разпространени в историографията на балканските страни.
Ето защо един външен поглед може да помогне в търсенето на
истината.
В моята книга българският читател ще намери интерпре-
тации на исторически събития, които не съвпадат с официал-
ното мнение на българската историография и с разпростра-
нените в обществото възгледи. Такъв пример са причините и
процесът на ислямизация на част от славянското население
на територията на днешната българска държава. Освен това
според официалната българска теза всички помаци, незави-
симо дали живеят в България или отвъд границата – в Севе-
роизточна Гърция, са българи в етнически смисъл, въпреки
че има славянски мюсюлмани, които, за да се разграничат от
българите, се самоопределят като турци или помаци.
Някои помаци в България все още се чувстват маргина-
лизирани и ощетени. Бих желал книгата да предизвика дебат
в страната за ислямизацията, но и за мястото на помаците в
българското общество. Въпреки че са обявявани за част от
българската нация, те все още са в известна степен дискри-
10 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите

минирани, защото са мюсюлмани. Не са смятани за „истин-

ски“ българи.
В моята книга обаче става дума не само за помаците в
България, но и за торбешите и гораните, тоест за мюсюлма-
ни от славянски произход, които живеят в Македония и Ко-
сово. Характерни за всички тях, включително за помаците,
са многобройните национални идентичности и противоре-
Въведение
чивите, постоянно променящи се самоопределения. В За-
падна Европа почти никой не ги познава, дори в България те

„J
са до голяма степен неизвестни за широката общественост.
a sam tvoj cimer.“ Това бяха първите думи, които чух, кога-
Това се отнася и за помаците в съседна Гърция, макар че те
то през пролетта на 1974 г. влязох в стаята си в загребско-
имат доста продължителна обща история с помаците в Бъл-
то студентско общежитие „Степан Радич“. Бях объркан. Да не
гария. Не всичко, което пиша в моята книга за торбешите и
би някакъв мистериозен глас зад стените на тясното помеще-
гораните, съответства на доминиращия възглед в българска-
ние да ме посрещаше с думите: „Аз съм твоята стая“?1 Стоях
та историография.
несигурен, развълнуван, изпълнен с очаквания за това, което
Книгата допълват три малки балкано-романски групи, а
предстоеше да ми се случи в този тогава чужд за мен свят. По-
именно власите (арумъните), които живеят разпръснати из
знанията ми по сърбохърватски не бяха кой знае какви.
целите Балкани, включително в България; истрорумъните в
Тогава видях дружелюбния младеж, чието лице направо
няколко села в Истрия, както и гръко-католическите ускоци
сияеше: „Ja sam tvoj cimer“, повтори той и ми даде да разбе-
в Жумберак – хълмист район западно от Загреб на граница-
ра, че не е моята стая, а моят съквартирант. „Cimer“ е дума,
та със Словения.
която се използва предимно в разговорния език.
Погледът към тези отдалечени краища на Балканите и
Стояхме двамата в тясната стая с двете малки, захабени
към очарователния свят на малките, почти неизвестни или
бюра, двата износени шкафа и двете тесни легла и се смеехме.
забравени малцинства в периферията на националните дър-
Трябваше да делим това малко помещение през следващите
жави прави още нещо: обяснява някои важни моменти от
десет месеца. Моят „cimer“ ме научи на сърбохърватски,
балканската история и разкрива функционирането на по-
включително на този, който се говореше в общежитието и
литическата система на съответните страни. Това важи и за
на улицата. Тогава още не предполагах колко важни щяха да
България. От тази необичайна перспектива голямата поли-
бъдат за мен тези познания по-късно.
тика се вижда в различна светлина.
В края на седмицата или на празници моят „cimer“ често
ме взимаше със себе си вкъщи при родителите си. Те живее­ха
Цирил Щигер в малко селце в Източна Славония – там, където в началото

1
Cimer – съквартирант на разговорен сърбохърватски език, звучи като
Zimmer – стая на немски. – Б.пр.
12 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
на 90-те години мощно бушуваше сърбо-хърватската война.
Баща му беше хърватин, а майка му – сръбкиня. Това не беше
нищо необичайно. То изобщо не беше тема за разговор нито
в дома им, нито по време на нощните обиколки из Славония.
Моят „cimer“ понякога казваше, че е югославянин. Тогава
още не знаех, че официално югославска нация не съществу-
ва, че има само словенска, хърватска, сръбска, мюсюлманска,
черногорска и македонска. Тези граждани на тогавашната
Социалистическа федеративна република Югославия, кои-
то при преброяванията се самоопределяха като югославя-
ни, всъщност искаха да избегнат избора на една определена
националност, обясни моят „cimer“ – едните защото произ-
хождаха от етнически смесени семейства; другите защото
се идентифицираха преди всичко със създадената от Йосип
Броз Тито югославска многонационална държава и по-мал-
ко с нацията на републиката, в която живееха. Югославското
гражданство за тях беше по-важно от етническата и нацио-
налната принадлежност.
Моят „cimer“ наричаше своя език сърбохърватски.
Сръбски и хърватски се смятаха за варианти на един и същи
език. Но когато в началото на 90-те години Югославия се
разпадна, общият език също беше разбит на отделни части.
Новите езици се казваха сръбски, хърватски и босненски.
След отделянето на Черна гора от Сърбия през 2006 г. към
тях се добави и черногорски. Това, което някога беше сър-
бохърватски или хърватскосръбски, сега се нарича БХЧС
(босненски, хърватски, черногорски, сръбски) или също
БХС. Разликите между четирите езика са дребни и всички се
разбират без проблеми помежду си. Част от гражданите на
Черна гора обаче все пак говорят не черногорски, а сръбски,
а хърватите и сърбите, които живеят в Босна и Херцеговина,
наричат своя език не босненски, а съответно хърватски или
сръбски. Освен това сърбите в Хърватия и в Босна и Херце-
говина също както черногорците използват онзи фонетичен
Въведение | 13
вариант на някогашния общ писмен език, който се говори в
Хърватия, а не в Сърбия. Разделителните линии между сръб-
ския и хърватския език не съвпадат с етническите граници.
Малкото село, в което живееха родителите на моя съ-
квартирант, беше недалеч от град Вуковар, чийто център
беше почти напълно разрушен от югославската народна ар-
мия и сръбските милиции по време на сръбско-хърватската
война. В този мултиетнически град в най-източната част на
Хърватия на границата със Сърбия при последното общо
преброяване на населението в Югославия през пролетта на
1991 г. 10% от хората все пак се самоопределиха като юго-
славяни въпреки цялата националистическа пропаганда в
Сърбия и Хърватия. Този процент беше далеч над средния
за страната. Югославското гражданство очевидно беше по-
важно за тях от принадлежността към определена нация – и
то в годината, когато започна войната и Югославия оконча-
телно се раздели на отделни части.
През 1974 г. все още нищо не предвещаваше идващото
зло. Моят „cimer“ не можеше да предполага, че 16 години по-
късно всичко по протежение на етническите и национални-
те разделителни линии ще се разпадне: югославската държа-
ва, комунистическата партия, медиите, дори цели семейства.
Едните загубиха идентичността, с която бяха свикнали, дру-
ги намериха нова, в която нацията изтласкваше всичко друго
на заден план.
В съседната стая живееше студент от босненския град
Травник. Баща му беше мюсюлманин, а майка му – хърватка.
Най-добрият му приятел беше сърбин, с когото дълги годи-
ни беше седял на един чин. Колегата ми от Травник беше мю-
сюлманин, но все пак не беше мюсюлманин. Той беше, както
сам ми обясни, мюсюлманин само в национален и етнически
смисъл, защото по онова време при преброяванията мю-
сюлманите от славянски произход в Югославия можеха да
се отбележат като мюсюлмани. Обаче думата трябваше да
14 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
се пише с главно „М“, което беше необичайно за сърбохър-
ватския език. Ако се използваше малко „м“, значи се имаше
предвид религиозната принадлежност.
Както много други мюсюлмани, студентът от Травник
не се интересуваше от религията и почти не ходеше в джа-
мия, нито пък в църква. Въпреки това той беше мюсюлма-
нин – с главно „М“, който също като моя „cimer“ се чувства-
ше югославянин. Той беше, така да се каже, немюсюлмански
мюсюлманин. В края на 60-те години по политически при-
чини босненските комунисти бяха създали нова нация, коя-
то бяха нарекли на името на вероизповеданието. По онова
време всичко това за мен беше толкова объркващо, колкото
и впечатляващо.
Студентът от Травник също понякога ме взимаше вкъ-
щи. Както моят „cimer“, той също живееше в етнически сме-
сен район. Тук не се опитвам да разкрася носталгично ус-
ловията в социалистическа Югославия. По онова време не
всичко беше по-добро, точно обратното: много неща бяха
по-лоши. При моите посещения както в Травник, така и в
Източна Славония обаче въпросът за националната принад-
лежност никога не беше повдигнат.
Почти 20 години по-късно, през септември 1992 г., по
време на обсадата на Сараево отидох и в контролираната
от босненските сърби част на града. Един войник ме при-
дружи до фронта. След това ме покани вкъщи. Той живее-
ше заедно с родителите си, жена си и двете си деца в едно
село близо до Пале – тогавашната главна квартира на екс-
тремистки настроените босненски сърби начело с Радован
Караджич. Беше гостоприемен домакин – много ядохме,
пихме, пяхме и говорихме. На следващата сутрин гостопри-
емният войник направи нещо невъобразимо за мен, сякаш
беше най-естественото на света: отново отиде при оръдия-
та на хълмовете, за да стреля по Сараево, въпреки че в града
живееха много негови приятели, както гордо беше обясня-
Въведение | 15
вал предната вечер. Самият той беше ходил на училище там.
Изглежда, изобщо не го беше грижа, че убиваха предимно
цивилни, сред които и сърби, които бяха останали в обсаде-
ния град. Той просто участваше и не задаваше въпроси. Как
беше възможно това?
Както много босненски сърби по онова време, сръб-
ският войник беше убеден, че се бие за справедлива кауза,
че сръбският народ е нападнат от хървати и мюсюлмани
и затова трябва да се отбранява. През септември 1992 г. в
сръбската част на Сараево един високопоставен офицер от
босненско-сръбската армия ми обясни в какво се състои
неговата задача – да защитава територията, която принад-
лежи на сърбите, и да предотврати геноцид над сръбския
народ. Винаги и навсякъде тогава се говореше за народа,
а не за отделните хора с техните специфични интереси и
идентичности. Имаше само нападатели и защитници, само
престъпници и жертви, само сърби и хървати, и мюсюл-
мани. В двучасовата си морализаторска реч директорът
на информационната агенция СРНА в Пале, при когото
трябваше да се акредитирам, за да посетя сръбската част
на Сараево, твърдеше най-сериозно, че сърбите никога не
са живели доброволно заедно с мюсюлманите. Първо те
били принудени на това от „турците“ – имаше предвид ос-
манците, след това от Хабсбургите и накрая – след Втората
световна война – от комунистите. Сега сърбите искали вед-
нъж завинаги да се отделят от мюсюлманите. Било безотго-
ворно, обясни той, да се принуждават жертвите – т.е. бос-
ненските сърби – да живеят заедно с техните палачи – т.е.
мюсюлманите. Семето, което националистическата сръб-
ска пропаганда беше посяла преди разпада на Югославия,
беше покълнало.
Това, което ме впечатли най-силно като студент в Юго-
славия, беше не самоуправният социализъм, в който тогава
мнозина виждаха трети път между комунизма и капитализ­
16 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
ма. От самото начало ме заплени етническото, езиковото,
религиозното и културното многообразие в това малко про­
странство.
При едно пътуване из Югославия по време на моята
студентска година в Загреб открих торбешите. Те живеят
най-вече в Югозападна и Западна Македония в пограничния
район с Албания, както и в няколко села южно от столицата
Скопие. В течение на годините попаднах на гораните, които
населяват триъгълника между Косово, Македония и Алба-
ния. По-късно посетих няколко помашки села в Родопите в
Южна България, както и от другата страна на границата в
Западна Тракия, т.е. в най-североизточната част на Гърция.
Торбешите, гораните и помаците са мюсюлмани със сла-
вянски произход, както бошнаците в Босна и Херцеговина.
Техните християнски предци са приели исляма през петсто-
тингодишното владичество на османците. Поне такова е
преобладаващото мнение в историческата наука. Макар че
има и други, донякъде авантюристични теории за техния
произход.
Всички славяни мюсюлмани в Македония, България и
Гърция говорят славянски език: торбешите – македонски,
гораните – смесен сръбско-македонски диалект, помаците
в България – български диалект. Гръцките помаци наричат
своя език не български, а помашки. По този начин те искат
да се разграничат не само от България, която в течение на
времето многократно – често насилствено – се е опитвала
да ги асимилира, а и от онези славяни мюсюлмани, които
се самоопределят като турци и твърдят, че всички помаци в
Западна Тракия са турци. Заедно с етническите турци и ро-
мите мюсюлмани гръцките помаци образуват т.нар. мюсюл-
манско малцинство. То е единственото официално признато
малцинство в Гърция. Съвсем в традицията на Османската
империя то е дефинирано според религиозната, а не според
етническата си принадлежност.
Въведение | 17
Днес на Балканите живеят 6,8 милиона автохтонни мю-
сюлмани. Преобладаващата част от тях са сунити. Техните
предци не са дошли от Анадола. Те не са турци, независимо
че са наричани така, а християни, които в течение на дългото
владичество на османците са преминали към исляма. Мю-
сюлманите на Балканите, които имат славянски произход,
са приблизително 2,5 милиона. Към тях спадат бошнаците,
гораните, торбешите, помаците и мюсюлманите в смисъл на
националност. Според последното преброяване от 2013 г.
бошнаците са най-многобройната група в Босна и Херцего-
вина, макар и със съвсем малка преднина. В Санджак Нови
пазар, който след Балканските войни от 1912–1913 г. е разде-
лен между Сърбия и Черна гора, техният дял е още по-висок.
Около 4,3 милиона мюсюлмани на Балканите са етни-
чески албанци, чиито предци преди столетия също са пре-
минали от християнството към исляма. Те живеят предим-
но в Албания и Косово, но също в Македония, Черна гора и
Южна Сърбия. Към това се добавят няколкостотин хиляди
роми мюсюлмани и около 900 000 етнически турци, които
живеят най-вече в източните части на България, в Западна
Тракия, но също в Македония и някои други региони. В ра-
йоните, които са стратегически важни за Османската импе-
рия заради близостта им до столицата Истанбул, са заселени
мюсюлмани от Анадола още в началото на експанзията към
Европа през втората половина на ХІV и през ХV в.
Фактът, че днес в Югоизточна Европа живеят толкова
много славяни мюсюлмани, стана известен на широката об-
щественост в западната част на континента едва чрез вой-
ната в Босна през 90-те години, когато мюсюлманите (бош-
наците) станаха жертва на етнически мотивирани гонения.
Тъкмо Балканите сочат: не само християнството, но и исля-
мът е част от Европа.
Ислямизацията е процес, проточил се столетия наред и
протекъл по различен начин в различните региони. Особе-
18 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
но засегнати са Босна и Херцеговина, районите, населени с
албанци, както и части от Македония и България. В Босна,
Херцеговина, Албания и съседните райони ислямизацията е
по-масова от другаде, защото в тези региони, на допирната
точка между западнокатолическото и източноправославно-
то вероизповедание, църковните структури са по-слабо из-
разени. Съответно и съпротивата на клира е по-слаба.
Все още се спори за причините, накарали християните
на Балканите да сменят религията си по време на осман-
ското владичество. Това се дължи не само на трудния дос-
тъп до исторически източници, а и на националната чувст-
вителност. Повечето историци, особено извън засегнатите
държави, са на мнение, че приемането на исляма в повечето
случаи е станало доброволно, най-често поради икономиче-
ски и социални причини или пък за да се избегне произволът
на местните османски чиновници и мюсюлманските земе-
владелци. Мюсюлманите са били привилегировани спрямо
християнските поданици на султана. Само те са можели да
правят кариера в държавната администрация или в армията
на великата и мощна Османска империя. Най-вече мюсюл-
мани от Босна и Албания са стигали до върховете на властта
и са били важна опора на османската власт на Балканите. С
оглед на лишаването от права и дискриминацията, както и на
възможностите за израстване и за висок социален престиж
смяната на религията безспорно е била атрактивна за изкон-
ното християнско население.
Повечето историци различават две фази на ислямиза-
ция. В началния етап на османското владичество – през ХV
и ХVІ в., исляма приема част от стария елит. По този начин
той иска да запази привилегированото си положение. Мно-
жество занаятчии в градовете също стават мюсюлмани, за-
щото се надяват да получат социални и правни предимства.
По-късно – най-вече от ХVІІ в. нататък, се засилва религиоз-
ната нетолерантност, а с нея и натискът върху християните
Въведение | 19
да сменят религията си. Неслучайно точно по онова време
нараства влиянието на движението „Кадъзадели“, тръгнало
от Истанбул. Неговите членове настояват за връщане към
изначалното учение на пророка и към корените на исляма.
Друга причина за преминаване към исляма е увеличе-
ната данъчна тежест. През ХVІІ в. Високата порта е въвле-
чена в множество скъпи войни, включително с империята
на Хабсбургите. Затова тя повишава данъка на глава от
християнското население. Данъчната тежест става непоно-
сима и много селяни виждат единствения изход в премина-
ването към исляма. Въпреки растящия натиск върху хрис-
тияните дори тогава същинските насилствени помохаме-
данчвания остават изключения. Османците нямат интерес
от масова ислямизация дори само заради това, че спешно
се нуждаят от данъците, плащани от християните. Верски-
те убеждения нямат почти никакво значение при смяната
на религията.
Въпреки че в началото ислямът е приеман преди всичко
по прагматични причини, той става важна част от самосъз-
нанието на славяните мюсюлмани. Той дава отражение вър-
ху тяхното всекидневие и тяхната култура.
Преди всичко в българската историография е разпрос-
транена тезата, че ислямът е оказал влияние само на повърх-
ностно ниво и много помохамеданчени тайно са останали
християни. На това твърдение противостои фактът, че сла-
вяните мюсюлмани не се връщат към християнската вяра,
когато през ХІХ и ХХ в. османците са изтласквани все по-
навън от Балканите и възникват християнски национални
държави на етническа основа. Когато старият ред се срива,
част от тях бягат към онези региони на Балканите, които все
още са под османска власт, или пък към Анадола – в сърцето
на османската земя. Мнозина не искат да живеят в християн-
ска държава. Онези, които не напускат родината си, остават
верни на султана до горчивия му край. За славяните мюсюл-
20 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
мани, чиито предци някога са били християни, ислямът оче-
видно е по-важен от езиковите или етническите връзки.
Въпросът за собствената национална идентичност въз-
никва за торбешите, гораните и помаците едва след края на
османското владичество. Като мюсюлмани те столетия на-
ред се идентифицират с Източната империя. Етническото
и националното определение са им чужди. Но тъкмо това
изискват политическите елити в новите етнически дефи-
нирани национални държави, възникнали след колапса на
Османската империя. Някога привилегированите славяни
мюсюлмани сега са смятани за досаден остатък от времето
на омразното чуждо „турско“ владичество, за „предатели“ и
ренегати, за пречка по пътя към европеизация. Те трябва да
се асимилират или да се махнат, независимо по какъв начин.
При това никой не се замисля, че много „турци“, както са на-
ричани мюсюлманите на Балканите по времето на османци-
те, независимо от техния произход и език, не са етнически
турци, а – също като новите елити – славяни или албанци.
Но не само мюсюлманите, а и представителите на етнически
малцинства, които имат нещастието да останат в „грешната“
държава след очертаването на границите, са преследвани,
унищожавани, прогонвани или с отнети права. Целта на об-
зетите от манията за етническо хомогенизиране политиче-
ски елити е нация и държава да съвпадат. Но както и да се
прокарват границите на Балканите, етническите разделител-
ни линии никъде не се припокриват с държавните. Във всяка
новосъздадена държава възникват нови малцинства.
След Втората световна война, когато торбешите, гора-
ните и българските помаци попадат под комунистическа
власт, за тях почти нищо не се променя. Те отново са прис-
тегнати в етнически и национален корсет. Славяните мю-
сюлмани сега трябва да се определят като македонци, сърби
или българи. Особено лош е подходът в България, където
комунистическата държавна власт принуждава помаците – а
Въведение | 21
по-късно дори етническите турци – да се откажат от своите
традиционни турско-арабски имена и да приемат българ-
ско-славянски в името на социалистическия напредък и на
икономическата и социалната модернизация. Целта е да се
създаде единна българска нация. След разпада на югослав-
ската многонационална държава и края на комунистическа-
та власт в България за славяните мюсюлмани отново възник-
ва въпросът за тяхната идентичност, за собствените корени,
за ролята на исляма в техния живот и за мястото им в новата
държава.
Славяните мюсюлмани никъде не са хомогенна общ-
ност, ако не се смятат бошнаците. Торбешите, гораните и
помаците нямат единна представа кои са и откъде идват. Те
имат множество и променящи се идентичности с неясни
очер­тания. Освен това самоопределенията се различават
според мястото, селото или дори според човека. Съществу-
ват дори семейства, чиито членове избират различни вари-
анти за националност. В селата на торбешите в Македония
едни се смятат за албанци, други – за турци, трети – за маке-
донци, за мюсюлмани в етнически смисъл, т.е. с главно „М“,
или също за бошнаци. Въпреки че в повечето случаи те не
говорят нито албански, нито турски, а македонски. В помаш-
ките села в Гърция едни се определят като турци или пома-
ци, други – като мюсюлмани, макар че „турският вариант“
преобладава значително. Тук обаче почти всички помаци го-
ворят свободно турски.
В България повечето се определят като българи, дру-
ги – като помаци, трети – като турци. Забележителното е,
че след политическите промени през 1989 г. славяни мюсюл-
мани дори се покръстват – като външен белег на асимила-
цията. Във всеки случай така изглежда. За повечето от тях са
решаващи не религиозните, а икономическите и социалните
причини. Те сменят религията си по подобни причини като
своите предци, които столетия по-рано са направили също-
22 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
то в обратната посока. Важна роля за преминаването на бъл-
гарските помаци към християнството играе православният
свещеник Боян Саръев. Преди да приеме православната
вяра, самият той е мюсюлманин. Противниците му го нари-
чат „рязания поп“. Аз разговарях с него в църквата му в град
Кърджали в Източните Родопи.
След промените българските помаци, както и етниче-
ските турци, получават право да заменят насилствено на-
ложените им от комунистическия режим български имена
отново с турско-арабски. Това хвърля мнозина в нова кри-
за на идентичността. Как трябва да постъпят и какви ще са
последствията от тяхното решение? Чрез историите на един
помак и една помакиня от Западните Родопи представям
какво означава за отделния човек насилствената смяна на
имената и свързаната с това загуба на идентичност и какви
са причините, накарали мъжа да върне старото си име, а же-
ната да запази българско-славянското си име, наложено ѝ от
комунистическата власт през 60-те години, въпреки че сама-
та тя се смята за вярваща мюсюлманка.
Животът на славяните мюсюлмани в Южните Балкани
протича в полето на напрежение между културното себеут-
върждаване, външните принуди за еднозначно национално и
етническо определяне и доброволното напасване към обсто-
ятелствата и асимилацията. Те все още търсят своето място в
обществото. Те са част от него и въпреки това остават чужди.
То ги обявява за свои, но не ги приема истински. Отнася се
с тях като с граждани втора класа. Те винаги са някъде в сре-
дата. По произход са славяни и говорят славянски език. Но
не са християни като представителите на основната нация,
а мюсюлмани. Заедно със здравата връзка с районите, които
обитават, за торбешите, гораните и помаците и днес исля-
мът остава най-важният белег на колективна и индивидуална
идентичност, и то независимо от верските убеждения. Мно-
го от тях възприемат исляма като културна традиция, така
Въведение | 23
както редица християни разбират християнската религия.
Икономическото развитие и обществената модернизация,
които през ХХ в. обхващат и районите на славяните мюсюл-
мани в перифериите на националните държави, не успяват
да променят почти нищо. Същия ефект имат секуларизация-
та и атеистичната пропаганда по времето на комунизма.
Постоянно променящите се национални самоопределе-
ния на пръв поглед изглеждат на външния човек объркващи
и хаотични. Но при по-внимателно вглеждане те са рацио-
нално и прагматично обосновани. Торбешите например са
се научили умело да използват в свой интерес съществува-
щата празнина в полето на напрежение между традицион-
ните верски и привнесените отвън етническо-национални
идентичности. На тях не само други им приписват, но и те
самите си присвояват различни идентичности. При това на
преден план излизат най-често обществени и икономически
съображения. Преди – във времена на войни и политически
промени – от избора на етническа и национална идентич-
ност е зависело дори оцеляването. Днес той е преди всичко
въпрос на социален контекст, на лични интереси и местни
политически съотношения на силите. Торбешът влиза в тази
идентичност, от която в определен период се надява да полу-
чи най-много предимства. При промяна на обстоятелствата
той може бързо да я зачертае и да приеме друга. Това пове-
дение трябва да се разбира и като акт на съпротива срещу
всички онези, които упражняват власт над тези хора и искат
да решават как те да се самоопределят. Това е отговорът на
подложените на натиск славяни мюсюлмани на наложените
им закостенели национални определения.
В центъра на тази книга стоят оспорвани идентичности,
лични и колективни конструкции на идентичността и мо-
тивите за тях. Става дума обаче и за конфликти, възникнали
чрез външната принуда към еднозначно национално опре-
деляне, за въпроса по какви критерии и с какви намерения
24 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
славяните мюсюлмани се присъединяват към една или друга
нация. Чрез примери се показва какви стратегии развиват
отделни хора или цели общности, за да намерят мястото си в
системата от конкуриращи се идентичности. Тези стратегии
са различни, зависят от страната, мястото, времето и от пра-
вителствената политика по отношение на идентичността.
Това, което по особен начин отличава торбешите и по-
маците, може да се опише като етническо многообразие
на отделната личност. Един живеещ в Македония славянин
мюсюлманин например може едновременно да се определи
като македонец в етнически и национален смисъл, като ал-
банец, като бошнак или като торбеш в зависимост от това
кой от вариантите му се струва най-печеливш в конкретния
момент. Това обаче означава също, че числата и данните,
получени при преброяванията с техните закостенели етни-
ческо-национални категории, често превратно представят
еднозначност, която не отговаря на комплексния свят на
славяните мюсюлмани. Още при следващото преброяване е
възможно картината да е съвсем друга, както показва приме-
рът с торбешите. За разлика от религиозната идентичност,
която в повечето случаи е еднозначна и непоклатима, нацио-
налността не е определена веднъж завинаги, както идеолози
и националисти неведнъж са опитвали да излъжат в хода на
историята. Със своята гъвкавост малките и до голяма степен
незабелязвани мюсюлмански общности по периферията на
балканските държави са много по-модерни и европейски от
всички онези, които искат да ги стегнат в някакъв национа-
лен и етнически корсет в името на напредъка и ориентация-
та към Западна Европа.
Това прагматично и ръководено от интереси, външно, по-
някога като на игра боравене с променящи се идентичности
поставя принципния въпрос доколко сериозно трябва да се
приемат самоопределенията. Може би местните се опитват
да отговорят на очакванията на чуждестранния посетител.
Въведение | 25
Може би си мислят, че в крайна сметка той е предприел тол-
кова дълго пътуване, за да срещне именно торбеши. Така че
трябва да му покажат такива – или пък не. Може ли всъщност
думите на събеседниците да се вземат за чиста монета? Дали
ако македонец или албанец беше задал същия въпрос, щеше
да получи същия отговор? Дали същият човек, който се пред-
ставя за торбеш пред чужденеца, в някоя друга ситуация няма
да се нарече албанец или македонец? Македонецът от Скопие,
който ме придружаваше в близкото до столицата село Долно
Количани, за всеки случай стоеше встрани. Той смяташе, че
така е по-добре, защото запитаните минувачи може би ще от-
говорят по друг начин, ако аз говоря с тях сам. А какво ли би
било, ако отново попитам същите хора за тяхната национал-
на идентичност няколко месеца или дори години по-късно?
Дали ще получа същите отговори? Или те биха се определили
по съвсем друг начин? Колкото и да са важни, тези въпроси
ще останат без отговор. Тъй като националното самоопреде-
ление в селата на славяните мюсюлмани постоянно се проме-
ня, резултатът от допитванията може да бъде само временен.
Той важи към дадения момент, а не веднъж завинаги.
С някои малки изключения всички запитани в селата и
на торбешите, и на помаците с готовност даваха информа-
ция, въпреки че с основание биха могли да реагират недо-
верчиво и дистанцирано. През последните 100 години при
тях често са идвали чужденци, пратеници на правителства
или представители на партии, които са искали да им наложат
национална идентичност. Затова е разбираемо, че славяни-
те мюсюлмани искат да бъдат оставени на мира. На тях им е
писнало постоянно да бъдат принуждавани да се оправдават
и да обясняват кои са и кои не са.
Настоящата книга не е научен труд за нация, етнос, на-
род и идентичност. Когато са се образували националните
държави, най-вече в периода от новото подреждане на Юго-
източна Европа на Берлинския конгрес през 1878 г. до до-
26 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
говорите от парижкото предградие1 след Първата светов-
на война, нациите на Балканите са възприемани най-вече
като етнически общности с еднакви език, култура, религия
и с общ произход. И днес в Югоизточна Европа нациите се
определят най-често етнически, а не териториално, т.е. по-
малко в политически смисъл – като гражданство, а по-скоро
според народностната им принадлежност. Затова аз използ-
вам като синоними многозначните и променливи понятия
„нация“ и „етнос“, както и съответните две прилагателни
„национален“ и „етнически“.
Създадената от Тито Югославия е специален случай. В
сърбохърватския език за двете понятия „нация“ и „народ“ се
използва една и съща дума – народ, макар че югославската
федерация почиваше върху комплексен етническо-национа-
лен принцип. Носители на държавността бяха шестте сла-
вянски нации или народи: словенците, хърватите, сърбите,
черногорците, мюсюлманите, както и македонците. Всяка
от тях получи собствена република. Само Босна и Херце-
говина беше определена като държавата на мюсюлманите,
босненските сърби и босненските хървати. Като подраздел
на нациите бяха добавени неславянски националности или
народности. Към тях спадаха онези етнически малцинства,
чиято родина беше извън границите на Югославия. При-
мери за това са унгарците и албанците в Косово, на които
беше отказан статутът на република, а по този начин и на
самостоятелна нация. Третата категория обхващаше малки-
те етнически групи, които не можеха да се опрат на никоя
държава извън Югославия. Такива са например арумъните в
Македония.
Първите четири глави на тази книга са посветени на сла-
вяните мюсюлмани. Следващите три разказват за романски-
те, т.е. неславянските общности на Балканите. Става дума за
1
Ньой. – Б.пр.
Въведение | 27
арумъните в Македония, които официално се наричат власи,
истрорумъните в няколко села в хърватската част на полу-
остров Истрия, които обаче наричат сами себе си по друг
начин, както и за ускоците от Жумберак – хълмист регион
на хърватско-словенската граница недалеч от Загреб. В те-
чение на историята разпръснатите из целите Балкани власи,
съответно арумъните, са наричани по различни начини, те
самите също са се представяли с различни имена. Двете по-
нятия „влах“ и „арумънец“ са неточни, непостоянни и мно-
гозначни. От една страна, така се наричат потомците на ро-
маните на Балканите, които при завладяването на тези земи
от славяните през VІ и VІІ в. не са били славянизирани. С
влашки произход са обаче и сърбите в хърватска Крайна –
тази област, в която в навечерието на разпада на Югославия
съпротивата срещу хърватските стремления към независи-
мост беше особено мощна.
В ранните години на османското владичество преди
всичко в Западните Балкани власи са наричани също сла-
вянизирани романи или южни славяни. Те говорят славян-
ски, а не балканско-романски език. В понятието се включват
освен това и хора с невлашки произход, които живеят като
власите – като овчари номади или като пазачи на планински
проходи и придружители на кервани. Тогава власите съста-
вят отделна данъчна категория. В сравнение със селяните
християни те са привилегировани. Османците им разре-
шават дори известно самоуправление. Затова и невласи се
изкушават да се определят като власи. Така че понятието
обхваща доста повече от една етническа група. За народи-
те в Южните Балкани, говорещи романски език, използвам
като синоними двете неточни названия „власи“ и „арумъни“,
също така прилагателните „влашки“ и „арумънски“. Както
малките мюсюлмански народи със славянски произход, ро-
маните на Балканите често не влизат в познатите модели и
общоприетите категории, с които се определят и чрез кои-
28 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
то се разграничават помежду си малцинства и общности.
Тъкмо обстоятелството, че те се отклоняват от обичайните
класификации, прави заниманието с тях толкова интересно
и завладяващо.
Още нещо свързва римокатолическите истрорумъни и
гръкокатолическите ускоци в Хърватия с мюсюлманските
торбеши в Македония и мюсюлманските помаци в България
или Гърция: както балканските славяни мюсюлмани, така и
балканските романи са наследство от Османската империя,
чието навлизане в Европа отприщва големи бежански вълни
и размествания на населението. Това, което на пръв поглед
изглежда като несъответствие и без връзка помежду си, има
обща изходна точка. Докато някои от християните на Бал-
каните приемат религията на завоевателя и преминават към
исляма, което довежда до възникването на нови общности,
други бягат от османските войски в християнски държави.
Хабсбургите заселват православните власи на т.нар. военна
граница. Те стават селяни защитници и притежават земя. В
замяна трябва да защитават територията на католическата
Хабсбургска монархия от османците.
Районите, традиционно населени с малки мюсюлмански
народи със славянски произход, както и с балкански рома-
ни – и това е още една прилика между тях, – се намират в
отдалечени, икономически слабо развити и най-често пре-
небрегвани от държавата покрайнини. Това е предпостав-
ка местните идентичности, които не попадат в нито една
национална схема, да се запазят и до днес. Откъснатостта и
изостаналостта довеждат също до бягство предимно на мла-
дите хора в градовете или на Запад. Икономическите и соци-
алните промени и свързаният с тях разпад на традиционния
начин на живот ускоряват този процес. Това важи не само за
малките мюсюлмански и балканско-романски общности. В
последните десетилетия българи, сърби, хървати или маке-
донци също масово напускат селата си. Цели региони в тези
Въведение | 29
страни вече са почти или дори съвсем пусти. Ако днес в срав-
нение с тях много села на славяни мюсюлмани изглеждат
оживени въпреки широкоразпространената и тук трудова
миграция, то това се дължи на силно изразеното чувство за
общностна принадлежност на техните жители. Това се под-
силва и от постоянния външен натиск да определят своята
национална принадлежност. Чувството, че принадлежат към
много особен народ, е дълбоко вкоренено. Така в повечето
случаи тясно свързани със своето родно място се чувстват
дори онези, които отдавна живеят някъде другаде. Мнозина
прекарват отпуските си или важни празници в своите родни
села.
Тази книга се занимава на първо място със славяните
мюсюлмани, които са останали в селата си, а не с мигранти-
те, много от които са се приспособили към своята нова среда
и повече или по-малко са се асимилирали. Макар че и сред
тях има такива, които тъкмо в чужбина преоткриват своите
корени и едва в чуждата среда отново осъзнават особената
си идентичност. Акцентът тук пада върху традиционните
райони с такова население. Вследствие на това в някои глави
на книгата се описва един загиващ и изчезващ свят. Това се
отнася особено за селата на арумъните, на истрорумъните и
на ускоците. Но колкото по-мрачно е настоящето, толкова
по-блестящо, грандиозно и значимо изглежда миналото. То
често се възвеличава, превъзнася и носталгично се разкра-
сява. Най-вече някои арумънски активисти са добър пример
за това.
Погледът към тези отдалечени ъгли на Балканите и към
света на малките общности в перифериите на националните
държави открива нови и нови страни на функционирането
на политическата система в съответните държави. От тази
нетрадиционна перспектива голямата политика се вижда в
друга светлина. Така например става ясно защо част от тор-
бешите настоява техният народ да бъде изрично споменат
30 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите Въведение | 31

като отделно малцинство в преамбюла на Конституцията. Торбешите, гораните и помаците смятат отношението
Разделът, посветен на гръцките помаци, между другото дава към тях за несправедливо и пренебрежително. Тяхното по-
отговор на въпроса за връзката между славяните мюсюлма- ложение ще се промени из основи едва тогава, когато поли-
ни в Западна Тракия и Вселенския патриарх със седалище в тиците най-после спрат да ги напъхват в тесни национални
Истанбул – почетния глава на всички православни христи- схеми в съответствие със своите собствени политически
яни. Ще се покаже също, че политиката на обструкции от представи и интереси и са готови да приемат славяните мю-
страна на Атина спрямо Скопие е свързана не само с това, че сюлмани като пълноценни и равноправни членове на обще-
Атина претендира да е единствен наследник на Античността ството въпреки променящите се идентичности и противо-
и на Александър Велики, а в много по-голяма степен с по- речивите самоопределения.
новата история на страната – с гражданската война от 1946
до 1949 г.
В основата на книгата са срещите с жители на села, кои-
то посетих между 2003 и 2015 г. Заговарях хора на улицата,
в кафенета или в магазини и ги питах към коя националност
причисляват сами себе си. Славяните мюсюлмани, арумъни-
те, ускоците и истрорумъните не бива само да бъдат описва-
ни, те трябва да бъдат оставени да говорят със собствения
си глас. Част от събеседниците – на първо място учители,
мюсюлмански духовници, професори и политици, все пак
избрах целенасочено. По този начин възникнаха моментни
снимки, които може би щяха да бъдат други, ако бях разпит-
вал други минувачи и други личности от обществения жи-
вот.
Колкото и важни да са въпросите за националната иден-
тичност, в много разговори бързо стана ясно, че предста-
вителите на малките малцинства и етнически общности са
много по-притеснени от мизерното икономическо и соци-
ално положение, безработицата, изолацията, дискримина-
цията, стигматизирането в обществото, пренебрежително-
то отношение на държавата и емиграцията, отколкото от
дебатите за националната им принадлежност и постоянните
спорове за националното самоопределение и приписваните
им от други идентичности, които в много случаи драстично
се разминават.
 „Заспахме Мюсюлмани,
събудихме се бошнаци“
Славяните мюсюлмани в Босна и Херцеговина

27 септември 1993 г. в Сараево е сравнително спокоен

ден. Този понеделник разположените в босненска-
та столица мироопазващи сили на ООН съобщават, че през
нощ­та е имало отделни престрелки, стреляло се е и от засада.
Сутринта обаче ситуацията се е успокоила. ООН описва по-
ложението като стабилно, регистрира отделни сръбски атаки.
Един френски войник бил ранен. Той по невнимание произвел
изстрел, докато се качвал в автомобила си. Близо до хотел „Хо-
лидей ин“ при два различни инцидента от засада били обстрел-
вани двама цивилни полицаи на ООН, както и един офицер
от босненската правителствена армия и неговият заместник.
Никой обаче не бил пострадал.
Този понеделник Министерството на здравеопазване-
то съобщава, че предишната седмица в Сараево са убити 11
души, а 59 са ранени. По официални данни от началото на
войната в босненската столица през април 1992 г. са убити
9338 човека, сред тях 1505 деца. В същия период са ранени
54 792 души. До края на войната през есента на 1995 г. броят
на убитите само в Сараево нараства до почти 12 000.
Нищо не подсказва, че 27 септември 1993 г. ще влезе в
босненската история. В „Холидей ин“ – квадратна, дванаде-
34 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
сететажна, грозна сграда с жълта и кафяво-виолетова фаса-
да, построена за Зимните олимпийски игри през 1984 г., се
събират политическият и интелектуалният елит на боснен-
ските мюсюлмани, висши религиозни сановници и военното
ръководство на „Бошнашкото събрание“ (Bošnjački sabor).
Посред войната и охранявани от войските на ООН. При-
състват 352 души. Дори само използването на прилагателно-
то „бошнашко“ вместо „мюсюлманско“ изостря вниманието.
По онова време това е необичайно. Делегатите трябва да се
произнесат дали предложеният през лятото на 1993 г. мирен
план трябва да се приеме, или да се отхвърли. Той е подгот-
вен от Дейвид Оуен – представителя на Европейската общ-
ност (днешния Европейски съюз), и от специалния прате-
ник на ООН Торвалд Столтенберг.
Т.нар. план „Оуен–Столтенберг“ предвижда разделяне
на страната на три части на етнически принцип. В рамките
на босненска конфедерация с името „Съюз на републиките
в Босна и Херцеговина“ трябва да се създадат три отделни,
свързани помежду си държави – мюсюлманска, сръбска и
хърватска. С териториалните си отстъпки планът удовлет-
ворява преди всичко босненските сърби. По онова време те
контролират повече от две трети от територията. За притис-
каните от всички страни мюсюлмани – най-голямата група
от населението, обаче се предвижда само някакво остатъчно
образувание с оспорвани граници, което няма териториална
логика и едва ли би било жизнеспособно. „Бошнашкото съ-
брание“ е забележително дори само заради това, че за първи
път от избухването на войната се обсъждат разпределяне на
територии и граници на мюсюлманска държава. Това обаче
е и последният път.
Когато се открива „Бошнашкото събрание“, босненски-
те правителствени войски са в изключително трудно положе-
ние. Страната е разделена на отделни сфери на господство.
За босненските сърби – втората по големина група от насе-
„Заспахме Мюсюлмани, събудихме се бошнаци“ | 35
лението, Босна вече отдавна не съществува. Още на 9 яну-
ари 1992 г. те обявяват „Република Сръбска в Босна и Хер-
цеговина“, която скоро след избухването на войната и след
международното признаване на Босна и Херцеговина от
Запада се преименува на „Република Сръбска“. Хърватите –
най-малката от трите основни нации в Босна и Херцеговина,
по това време също вече имат свое собствено образувание –
„Хърватска република Херцег-Босна“ със столица Мостар.
Макар че те владеят само западната част на града – източна-
та се държи от мюсюлманите. Тъкмо в деня, в който мюсюл-
манският елит обсъжда бъдещето на страната в „Холидей
ин“, мюсюлманинът Фикрет Абдич обявява създаването на
„Автономен район Западна Босна“ в град Велика Кладуша в
най-северозападната част на страната, населявана предимно
от мюсюлмани. Той прекъсва връзките с правителството в
Сараево и сключва сепаративен мир с босненските сърби.
Сега вече и мюсюлмани се бият срещу мюсюлмани.
Делегатите на „Бошнашкото събрание“ идват от всички
краища на контролираните от босненските правителствени
войски райони на унищожената и раздробена от войната
страна. Повечето от тях преминават приведени през тесния,
дълъг около 800 метра, висок към метър и половина и ши-
рок близо един метър тунел, изкопан под пистата на лети-
щето, охранявано от миротворческите сили на ООН от юни
1992 г. Той води от квартал „Добриня“ вътре в обсадената
зона до предградието Бутмир, контролирано от босненската
армия. Построеният през 1993 г. тунел е единствената връз-
ка на Сараево с външния свят. През него напускат града ци-
вилни граждани, преместват се босненски войски. По този
начин в града се внасят храни, гориво или дори контрабанд-
ни стоки.
По съвсем друг път стигат до „Холидей ин“ делегатите от
обсадения от босненско-сръбски войски източнобосненски
анклав Сребреница. Те са докарани с два хеликоптера и взе-
36 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
ти от летището с два бронирани автомобила. Години по-къс-
но членове на делегацията казват, че за първи път са успели
да напуснат Сребреница от началото на обсадата. Това било
необичайно. Затова предполагали, че на онзи 27 септември
1993 г. в Сараево ще се случи нещо необичайно.
В „Холидей ин“ присъстват всички значими за онова
време личности. Сред тях са президентът на Босна и Херце-
говина Алия Изетбегович, неговият заместник Еюп Ганич,
тогавашният външен министър Харис Силайджич. Тримата
водещи мюсюлмански политици седят един до друг, Изетбе-
гович е в средата. Там са също главнокомандващият на бос-
ненската правителствена армия Расим Делич, главата на бос-
ненските мюсюлмани – рейс-ул-улемът Мустафа Ефенди Це-
рич, както и много мюсюлмански интелектуалци и членове
на Академията на науките и изкуствата. Сред тях са Мухамед
Филипович – по онова време ръководител на опозиционна-
та партия „Либерална босненска организация“, Алия Исако-
вич – президент на Конгреса на мюсюлманските интелекту-
алци в Босна и Херцеговина, и Енес Дуракович – президент
на културното дружество „Preporod“ („Възраждане“). При-
състват също босненски сърби и хървати, които се застъпват
за запазване на общата босненска държава. Гости са посла-
ниците на Турция, Съединените щати и Иран. Босненската
телевизия предава първата част на събитието на живо. Вижда
се как делегатите седят в мрачната зала нагъсто един до друг,
стол до стол, мнозина със сериозни лица. Повечето са мъже.
На една стена виси карта на плана „Оуен–Столтенберг“, на
която са отбелязани териториите, предвидени за мюсюлма-
ните, босненските хървати и босненските сърби.
Енес Дуракович поздравява присъстващите. Призова-
ва ги да почетат паметта на цивилните жертви на войната и
падналите мюсюлмански бойци, които той нарича мъченици
(šehidi). Всички стават и застиват в мълчание. Всъщност на
страната на правителствените войски загиват и православни
„Заспахме Мюсюлмани, събудихме се бошнаци“ | 37
сърби, и римокатолически хървати. Те обаче не са спомена-
ти. Дуракович посочва, че за да придобият правна сила, ре-
шенията на делегатите, които не са избрани от населението,
на следващия ден трябва да бъдат потвърдени от босненския
парламент. След въвеждащите речи Дуракович обявява:
„Сега сме сами, в тежък момент, изправени пред изключи-
телно деликатна задача.“ С това откритата част приключва.
Журналистите и гостите трябва да напуснат залата. Остават
делегатите.
В последвалите дискусии при закрити врата повечето
оратори се обявяват против плана за разделяне. Ако той
бъде приет, биха се легитимирали етническите прочиства-
ния, аргументират се те. Като условие за съгласието си други
искат да се върнат населяваните по-рано предимно от мю-
сюлмани райони, които сега се владеят от сърбите. Има оба-
че и делегати, които се обявяват за създаването на остатъчна
мюсюлманска държава. Само по този начин може да се пре-
крати проливането на кръв, обосновават се те. Освен това
обща държава с босненските сърби и босненските хървати
вече не била възможна. При гласуването 53 присъстващи са
за плана за разделяне, 78 са против. Мнозинството – 218 де-
легати, са съгласни да го приемат, при условие че босненски-
те сърби върнат завладените с военна сила територии. Това е
равносилно на отхвърляне на плана, защото за всеки в залата
е ясно, че сърбите не са готови на това. Трима делегати се
въздържат от гласуване или не присъстват. Скоро след това
босненският парламент, в който са останали малко сърби и
хървати, подкрепя мнението на „Бошнашкото събрание“ и
решава да приеме мирния план само в случай че бъдат върна-
ти определени територии, важни за оцеляването на отделна-
та мюсюлманска държава. По този начин планът за разделе-
нието е погребан, войната продължава.
В историята на Босна обаче влиза друго решение на
„Бошнашкото събрание“, макар че тогава медиите му об-
38 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
ръщат малко внимание. Става дума за промяната на нацио-
налното име. На 27 септември 1993 г. мюсюлманите стават
бошнаци. Алия Исакович – един от водещите мюсюлмански
интелектуалци в страната, започва въвеждащата си реч с
думите: „Нашето традиционно име е бошнак, езикът ни се
нарича босненски. Нашата държава се нарича Босна и Хер-
цеговина.“ Първите две определения, които днес са нещо ес-
тествено, по онова време са необичайни. Официално няма
бошнаци, а само мюсюлмани, не съществува и бошнашки
език. От 112 години, според Исакович, в християнска Европа
мюсюлманите били маргинализирани политически и иконо-
мически като ислямска останка от миналото. Отказвали им
правото на собствено национално име. Сега те били запла-
шени от физическо унищожение. Президентите на Сърбия и
Хърватия – Слободан Милошевич и Франьо Туджман, имали
намерение да разделят Босна и Херцеговина помежду си. Те
водели кръстоносен поход срещу босненските мюсюлмани,
но „ние сме тук и никой не може да ни изтрие“.
Подобни думи използва и Мухамед Филипович в своето
въвеждащо изказване. От много години той е сред най-вли-
ятелните мюсюлмански интелектуалци в Босна. В трудно
време, изпълнено с неизвестност, мюсюлманите най-после
се били върнали към истинското си национално и историче-
ско име – бошнаци. „По този начин идентичността на нашия
народ се свързва с името на страната и на държавата, в която
живеем. Бошнаците са носителите, хранителите и пазители-
те на босненската държавност в течение на много столетия.“
През последните сто години босненските мюсюлмани се
лутали, те все вървели след събитията и никога не им било
ясно кои са. „Ние бяхме обект на чужди интереси.“ Постоян-
но казват, вика Филипович към делегатите, че мюсюлманите
не трябвало да са бошнаци, защото тогава щели да имат пре-
тенции към цяла Босна и Херцеговина. Но бошнаците имат
право над страната, в която живеят: „Нашата държава е Бос-
„Заспахме Мюсюлмани, събудихме се бошнаци“ | 39
на и това е същата държава, която нашите предци са създали
преди 1200 години, защитавали са и са ни предали, за да я
пазим и възстановяваме, ако някой я разруши.“
С единодушно приетата промяна на националното име
приключва мъчителният процес на самооткриването и фор-
мирането на нация на босненските мюсюлмани, които като
босненските сърби и босненските хървати са със славянски
произход. „Лутането“ започва с изтеглянето на османската
администрация след окупацията на Босна от Австро-Ун-
гария през 1878 г. Босненските мюсюлмани – потомци на
православни и римокатолически християни, преминали
към исляма предимно през ХVІ и ХVІІ в., в продължение на
столетия заемат привилегировано социално и политическо
положение спрямо християнските поданици на султана. Те
не са турци, въпреки че са били наричани или сами са се на-
ричали така. По онова време „турчин“ е синоним на мюсюл-
манин и няма етническо значение. За славяните мюсюлмани,
които столетия наред се идентифицират с Османската им-
перия, светът се срива с отстъплението на османците. Те се
чувстват несигурни, изолирани, без родина, оставени сами
на себе си. Да останат ли в Босна и да живеят като мюсюл-
мани под християнска власт? Или да се преместят в райони,
които все още са под контрола на султана? Те се колебаят
между съпротива, приспособяване и емиграция.
На едно място в своя роман „Мостът на Дрина“ (Na Drini
ćuprija) Иво Андрич описва чувствата на възрастни мюсюл-
мани в източнобосненския град Вишеград през лятото на
1913 г., след като Османската империя загубва почти всички
европейски територии. Спокойно можем да си представим,
че всичко това, което Андрич пише за тяхното настроение,
отговаря на чувствата на босненските мюсюлмани и в Сара-
ево след оттеглянето на османците през 1878 г.: „И сега ето
че доживяха тая власт като фантастичен морски отлив извед-
нъж да се оттегли и да отстъпи нейде в безкрая, а те останаха
40 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
тук като водно растение на суша, излъгани и застрашени, из-
оставени на себе си и на своята зла съдба. Всичко е дадено от
бога и всичко това, без съмнение, е дело на божия промисъл,
но за човека е тежко да го схване; дъхът му спира и свят му
се вие, а непрестанно усеща как земята под него се измъква
подмолно като килим, и как границите, които би трябвало
да са непоклатими и трайни, стават подвижни и променли-
ви, отместват се, отдалечават се и изчезват като своенравни
пролетни потоци.“1
Политическият и общественият ред на Османската им-
перия през столетията почива на верски основи. Поданици-
те се разделят и управляват според тяхната религиозна при-
надлежност, а не според езикови или етнически критерии.
Православните християни, арменците и евреите образуват
т.нар. миллети. Понятието идва от арабската дума „milla“
(религиозна общност, вероизповедание). До създаването на
самостоятелна българска църква през 1870 г. всички подани-
ци на султана – православни християни, т.е. славяни, гърци,
албанци или власи, съответно арумъни – принадлежат фор-
мално към „рум миллет“ независимо от техния език и етни-
чески произход. Думата е производна от понятието „ромеи“
(на гръцки: „romaioi“). Като „ромеи“ или „римляни“ се оп-
ределят православните жители на Византийската империя,
произлязла от източната половина на Римската империя.
Османците наричат „румели“ (римска страна) владените от
тях територии в Югоизточна Европа, които преди са при-
надлежали към Византийската империя.
Трите миллета получават правото на известно самоупра-
вление, преди всичко в сферата на църковните и граждан-
скоправните дела. То обаче стига само дотам, където се за-
сягат интересите на мюсюлмани или на османската държава.
1
Андрич, Иво, „Мостът на Дрина“, С. 1964, превод от сръбски: Лилия
Кацкова. – Б.пр.
„Заспахме Мюсюлмани, събудихме се бошнаци“ | 41
Християните наистина имат статута на „защитени“, но в ня-
кои отношения са ощетени. Те например трябва да плащат
поголовен данък, нямат право да носят оръжие. Държавната
власт третира християните различно в зависимост от реги-
она и времето – отношението ѝ варира между толерантност,
дискриминация и брутална репресия – най-вече след въста-
ния. Начело на миллета стои най-висшият сановник на съ-
ответната религиозна общност, в случая с рум миллета това
формално е патриархът в Константинопол. Така по времето
на османското владичество той играе важна политическа
роля – все пак отговаря пред султана за всички православни
християни на Балканите. Едва с разпространението на на-
ционалистическите идеи и създаването на етнически дефи-
нирани национални държави през втората половина на ХІХ
в. и през първите десетилетия на ХХ в. верските идентично-
сти се превръщат в етнически. Религиозните общности ста-
ват нации.
Със засилването на сръбския и хърватския национали-
зъм през последните десетилетия на ХІХ в. за босненски-
те мюсюлмани все по-остро възниква въпросът за тяхната
собствена идентичност. За разлика от православните бос-
ненски сърби и католическите босненски хървати по онова
време, те не развиват национално самосъзнание. Решаваща
роля за разбирането им за самите тях играе ислямът, опреде-
лял техния начин на живот и мислене столетия наред. Сър-
бите гледат на мюсюлманите като на ислямизирани сърби,
хърватите – като на ислямизирани хървати. Не минава мно-
го време и сърбите, и хърватите предявяват териториални
претенции. Те спорят за „притежаването“ на мюсюлманите
и по този начин за политическото надмощие в Босна и Хер-
цеговина. Но повечето босненски мюсюлмани, които не
разбират от национални класификации, не се чувстват нито
сърби, нито хървати, а нещо друго. Какво точно обаче, не е
ясно. Австро-унгарската администрация иска да сложи край
42 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
на това състояние на неопределеност. Тя си поставя за цел да
създаде регионално дефинирана нация под наименованието
„бошнашка“, която обединява и трите религиозни общно-
сти. Общия език на мюсюлманите, сърбите и хърватите тя
нарича „босненски“. Тези усилия се дължат основно на по-
литически причини. С образуването на отделна босненска
нация трябва да се създаде противовес най-вече на сръбския
национализъм, който се разпростира и върху живеещите в
Босна сърби и заплашва австро-унгарската власт. Става дума
за защита от териториални претенции и политически при­
своявания. В началото на ХХ в. обаче проектът е изоставен –
преди всичко сръбският, но и хърватският национализъм
вече твърде силно са привлекли в орбитата си елитите на
босненските сърби и на босненските хървати. Те се чувстват
съответно сърби и хървати и не могат да си представят да
се определят като босненци. Надрелигиозната национална
концепция на Хабсбургите е отречена и от повечето боснен-
ски мюсюлмани. Те също не искат да са бошнаци.
В създаденото през 1918 г. кралство на сърби, хървати
и словенци, което през 1929 г. е преименувано на Крал-
ство Югославия, Босна и Херцеговина изчезва от полити-
ческата карта като административна единица. Във времето
между войните регионът остава средоточие на сръбските и
хърватските интереси. Въпросът за националната идентич-
ност на босненските мюсюлмани възниква отново с цялата
си острота едва след победата на партизаните на Тито през
Втората световна война, защото Босна и Херцеговина става
една от шестте републики в новата югославска федерация.
Всяка от тях има основна нация, само Босна и Херцегови-
на няма. Няма босненска, бошнашка, както и мюсюлманска
нация, а само сръбска и хърватска. Отношението на комуни-
стите към босненските мюсюлмани е противоречиво. Пър-
воначално те хранят надежда, че в хода на икономическата
и социалната модернизация мюсюлманите, които се смятат
„Заспахме Мюсюлмани, събудихме се бошнаци“ | 43
за „национално неопределени“, скоро ще се дефинират като
сърби или като хървати с ислямско вероизповедание. Тази
надежда обаче се оказва погрешна. При първото преброява-
не на населението след Втората световна война през 1948 г.
за мюсюлманите се въвежда категорията „мюсюлмани без
народност“. Само малцина се декларират като сърби или
хървати. В повечето случаи това са въодушевени комунисти.
През 1953 г. повечето босненски мюсюлмани се вписват в
новосъздадената графа „югославяни без народност“. При
преброяването от 1961 г. комунистите въвеждат трето по-
нятие: „мюсюлмани в смисъл на етническа принадлежност“.
Така за първи път изобщо славяните мюсюлмани в Босна и
Херцеговина се разглеждат като отделна етническа група.
Определят я обаче като такава, която „не може да се дефи-
нира национално“. Все пак се осъзнава, че мюсюлманите не
искат да са нито сърби, нито хървати.
Решаващата крачка се прави през 1968 г. в хода на поли-
тическата децентрализация на югославската федерация. На
заседание на Централния комитет на Съюза на комунисти-
те на Босна и Херцеговина мюсюлманите със сърбохърват-
ски майчин език биват признати за основна нация въпреки
мощната съпротива на босненските сърби и на босненските
хървати. Повишавайки политическото значение на мюсюл-
маните, партията признава, че те са отделен народ. След за-
бележителна промяна във възгледите сега се обяснява, че се
е оказало вредно да се принуждават мюсюлманите да се оп-
ределят като сърби или като хървати.
Против волята на босненските сърби и хървати при пре-
брояването на населението през 1971 г. е включена графа
„мюсюлманин в смисъл на нация“. Още недоволство предиз-
виква обстоятелството, че не само мюсюлманите в Босна,
а всички славяни мюсюлмани в Югославия, които говорят
сърбохърватски, получават възможност да отговорят на въ-
проса за тяхната национална принадлежност с „мюсюлма-
44 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
нин“. Македонските комунисти се страхуват, че торбешите,
които говорят македонски, в бъдеще също биха могли да
се декларират като мюсюлмани и да се отдръпнат от маке-
донската нация. А официално всички славяни мюсюлмани в
страната са македонци и в национален смисъл. През 1974 г.
босненските мюсюлмани са включени в югославската Кон-
ституция като шеста основна нация редом със словенците,
хърватите, сърбите, черногорците и македонците. Има обаче
важна разлика с останалите пет нации: Босна и Херцеговина
се определя като държава на мюсюлманите, на босненските
сърби и на босненските хървати.
Създаването на отделна нация цели да даде възможност
на босненските мюсюлмани – третата по големина група от
населението след сърбите и хърватите, да се идентифици-
рат с конкретна република. Това е умел политически ход от
страна на Тито. Както по времето на австро-унгарското уп-
равление, създаването на „буферна“ нация трябва окончател-
но да отнеме основанията на сърби и хървати да предявяват
претенции към босненски територии и да обявяват мюсюл-
маните за част от собствената си нация.
Има обаче и още една причина за признаването на мю-
сюлманска нация. Мюсюлманските държави играят важна
роля в концепцията на Тито за необвързаност. Издигането
на босненските мюсюлмани в нация е прието със задовол-
ство в страните, ухажвани от Белград. По онова време ко-
мунистите решително отхвърлят понятието „бошнак“ –
производно от името на страната Босна. Мотивът: от такова
определение мюсюлманите биха могли да заключат, че те са
единствената основна нация в Босна и Херцеговина, т.е. ре-
публиката е само тяхна, а не едновременно и на босненските
сърби, и на босненските хървати. По този начин щяло да се
разруши и без това нестабилното равновесие на трите опре-
делящи нации със съществени последици не само за Босна,
но и за цялата федерация.
„Заспахме Мюсюлмани, събудихме се бошнаци“ | 45
По политически причини тъкмо комунистическата пар-
тия, която е силно повлияна от атеизма, дава на създадената
от нея нация религиозно име. Но новото наименование е
спорно и за босненските мюсюлмани, преди всичко за оне-
зи, които не са вярващи. Новото национално име има своите
слаби страни. Когато се има предвид нацията, думата „мю-
сюлманин“ (Musliman) се пише с главна буква „М“. Когато
става дума за религиозната принадлежност, думата се пише с
малка буква (musliman). Разграничаването на националната
от религиозната принадлежност само чрез писането с главна
или с малка буква допринася повече за объркване, отколкото
за яснота, особено в западната чужбина.
Как може мюсюлманите да са отделна нация? Сега в Бос-
на и Херцеговина има мюсюлмани с главно „М“ и с малко
„м“. Вторите са вярващите мюсюлмани. Те съставят малцин-
ство. Повечето мюсюлмани с главно „М“ не са мюсюлмани с
малко „м“. Те могат да бъдат наречени немюсюлмански мю-
сюлмани. Много от тях водят светски живот и нямат връзка
с религията, за други ислямът в най-добрия случай има кул-
турна стойност. Те са мюсюлмани с главно „М“ най-вече за-
ради това, защото не искат да са сърби и хървати. Така мно-
го мюсюлмани приветстват признаването на мюсюлманска
нация и виждат в него голяма крачка напред. Те обаче имат
трудности при употребата на религиозното наименование
за националната им идентичност. Въпреки това понятието
„мюсюлманин“ се налага като име на нацията. При следва-
щите преброявания на населението голямото мнозинство
отговаря на въпроса за националната си идентичност с
„Мюсюлманин“.
Впоследствие босненските комунисти полагат големи
усилия да изпълнят понятието „мюсюлманин“ с главно „М“
със светско съдържание и да омаловажат значението на ис-
ляма за националната идентичност. В същото време обаче
те трябва да оправдаят по някакъв начин въвеждането на
46 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
понятието „мюсюлманин“ като наименование на нация най-
вече защото религиите всъщност вече би трябвало да са пре-
възмогнати. Това е сложен шпагат, трудно решима дилема.
Стават модерни дискусиите за етногенезата на босненските
мюсюлмани и образуването на тяхната нация. Задачата се
състои в това да се намери доказателство, че мюсюлманите
са народ, чиито корени се простират чак до времето преди
османците да завладеят тези територии през 1463 г. Трябва
да се удостовери непрекъснатото му съществуване назад до
средновековното босненско кралство, постигнало най-голе-
мия си териториален обхват през последните десетилетия на
ХІV в. Така за предци на мюсюлманите се обявяват богоми-
лите и привържениците на „Босненската църква“, успяла да
запази своята самостоятелност между западнокатолически-
те и източноправославните влияния. Богомилите – движе-
ние, възникнало през Х в. в района на днешните Македония
и България, отричат църковната йерархия и църковните вла-
дения. Във виждането на защитниците на мюсюлманската
национална теза притиснатите от двете големи църкви бос-
ненски богомили масово са преминали към исляма. По този
начин те са запазили своята босненска идентичност.
„Босненската църква“, за която има малко сигурни све-
дения, е разпространена в средновековна Босна, но губи
влияние още в десетилетията преди завладяването от осман-
ците. Не е ясно също дали богомилите са нейни основате-
ли или привърженици. В католическите източници – дру-
ги почти няма – членовете на „Босненската църква“, които
наричат себе си „християни“ (krstjani), са заклеймени като
еретици. Зад тази отрицателна оценка се крият преди всич-
ко властово-политически интереси. Това важи например за
унгарските крале, които таят амбиции към босненската те-
ритория. Днес науката смята за отживелица тезата, според
която успехът на ислямизацията в Босна се дължи на това,
че заради преследването от страна на традиционните църк-
„Заспахме Мюсюлмани, събудихме се бошнаци“ | 47
ви привържениците на „Босненската църква“ масово са при-
ели исляма. По онова време католици и православни също
преминават към исляма. Възможно е обаче точно неясните
църковни взаимоотношения и свързаната с това слабост на
традиционните местни християнски църкви да са причина
тъкмо в Босна и в Херцеговина – допирната точка между
латино-католическия Запад и православния Изток, особено
много християни да приемат исляма.
Едва през 1990 г., когато белезите за разпада на Югосла-
вия се множат, в Босна отново пламват ожесточени диску-
сии за името на нацията и определянето на националната
идентичност на мюсюлманите. Процесът на националното
самооткриване, който сега започва с нова сила, се разбира
и като освобождаване от оковите на комунизма. Така през
юни 1990 г. в „Холидей ин“ се провежда конгрес на тема
„Босна и бошнаците“. Централен отново е въпросът за ро-
лята на исляма и османското наследство. Дали религията е
основополагаща, или за мюсюлманската нация трябва да се
приеме светска дефиниция? Преди всичко индиферентни
към вярата мюсюлмани настояват за откъсване на понятие-
то за нация от религиозната принадлежност. Те се застъпват
за замяната на понятието „мюсюлманин с главно „М“ с на-
ционалното име „бошнак“ – производно от наименованието
на територията. Мненията се различават и по въпроса дали
понятието „бошнак“ трябва да обхваща само живеещите в
Босна и Херцеговина мюсюлмани със славянски произход,
или и тези от другите югославски републики, които също се
декларират като „мюсюлмани“ с главно „М“ при преброява-
нията на населението от 70-те години насам. Някои отиват
още по-далече. Според тях понятието „бошнак“ в смисъл на
надрелигиозна и разкъсваща етническия корсет концепция
трябва да включва и босненските сърби и хървати, които
признават съществуването на обща босненска традиция.
Само че в началото на 90-те години на ХХ в. тези идеи имат
48 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
още по-малко изгледи да се реализират отколкото през по-
следните десетилетия на ХІХ в.
Религиозните сили в управляващата мюсюлманска Пар-
тия за демократично действие на Алия Изетбегович отхвър-
лят националното име „бошнак“. Те се обявяват за тясна
връзка на мюсюлманската нация с исляма и неговите тради-
ции и ценности. В религията те виждат най-важния елемент
на националната идентичност на мюсюлманите. Още във
времето преди разпада на Югославия партията на Изетбего-
вич иска да представлява всички славяни мюсюлмани в юго-
славската многонационална държава. Босна и Херцеговина
трябвало да бъде духовната родина на всички мюсюлмани с
главно „М“. По онова време в управляващата партия все още
надделява онова крило, което може да се определи като ис-
лямско. Светските защитници на концепцията за бошнаците
не успяват да се наложат. Скоро обаче това се променя.
През септември 2014 г. литературният критик и есеист
Мухамед Филипович ме приема в малкия си кабинет в една
доста захабена сграда от времето на социализма в центъра на
Сараево, където се помещава Академията на науките и изку-
ствата. Малкото помещение е натъпкано с книги и ръкопи-
си. Роденият през 1929 г. в Баня Лука Филипович от десети-
летия насам е сред водещите мюсюлмански интелектуалци в
Босна. През 1988 г. напуска комунистическата партия. Той е
един от основателите на мюсюлманската Партия за демокра-
тично действие, която се създава през май 1990 г. Още през
септември същата година обаче Филипович и други поддръж-
ници на бошнашката национална концепция са изключени
от партията. Тогава Филипович обвинява Изетбегович, че
се стреми към „ислямизиране на етническата идентичност“.
Заедно с Адил Зулфикарпашич, завърнал се малко преди това
в Босна от изгнание в Цюрих, Филипович основава Мюсюл-
манско-бошнашката организация. На първите свободни пар-
„Заспахме Мюсюлмани, събудихме се бошнаци“ | 49
ламентарни избори, които се провеждат на 18 ноември и 2
декември 1990 г., тя няма никакви шансове срещу Партията
за демократично действие на Алия Изетбегович. Както и се
очаква, етнически дефинираните партии на мюсюлманите,
сърбите и хърватите са ясните победители на тези избори.
Във времето на криза и растяща несигурност хората се съ-
бират около своите национални водачи. Сътрудничеството
със Зулфикарпашич трае кратко. Скоро Филипович основава
собствена партия – Либералната бошнашка организация.
Още през 1961 г., разказва Филипович в кабинета си, на
заседание на Съюза на комунистите той заявява, че нациите
няма да изчезнат просто така, защото всички те имат собст-
вена история и култура. Също толкова илюзорна е и надеж-
дата, че един ден мюсюлманите ще се обявят за сърби или
хървати. Тъй като в следващите години това не се случва, ко-
мунистите се хващат за идеята да дефинират бошнаците като
мюсюлмани в смисъл на нация. Чрез избора на религиозно
име обаче нерелигиозните бошнаци остават изключени. На
тях не им остава нищо друго, освен при преброяванията на
населението да се декларират като югославяни или като бос-
ненци1. Филипович подчертава, че още при дискусиите през
1990 г. е настоявал мюсюлманите да се преименуват в бош-
наци: „Ние сме бошнаци. Мюсюлманин е име, което ни беше
наложено от комунистите.“ Затова го обявили за бошнашки
1
„Според Речника на българския език двете названия за лице от основ-
ното население на Босна и Херцеговина са „босненец“ и „бошнак“.
Названието „босненец“ е по-общо и се основава на териториален
и граждански принцип, като отпраща към лицата, населяващи дър-
жавата изобщо, включително и тези, които не са представители на
ислямизираните славяни. Названието „бошнак“ е по-тясно и означава
именно мюсюлманизираното славянско население, което е част от
населението на Босна и Херцеговина.“ (Служба за езикови справки
и консултации, Институт за български език – БАН.). – Б.пр.
50 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
националист. Обвинявали го, че иска да измисли несъщест-
вуваща нация.
После той говори за случилото се на 27 септември
1993 г. в мазето на „Холидей ин“. Участници в „Бошнашкото
събрание“ разказали, че след края на събитието в онзи ден
президентът Изетбегович събрал политическото ръковод-
ство на тайна среща в мазето на хотела. Според тях причина
била заплахата да се провали създаването на отделна мю-
сюлманска държава, тъй като повечето оратори се обявили
против. Филипович е убеден, че въпреки негативното гово-
рене Изетбегович не е отхвърлял разделянето на страната
още в началото на войната. Когато Филипович разбира, че
водещи политици коват съответните планове в мазето на
„Холидей ин“, отива при тях и ги пита за намеренията им.
Присъстващите политици – сред тях е и Харис Силайджич,
отговарят: „Искаме да разделим Босна и Херцеговина, иска-
ме да създадем отделна мюсюлманска държава.“ Филипович
повишава глас: „Нима тук има само предатели? Как може да
погребвате държава, за която все още умират хора?“ Тогава
се обръща гневно към Изетбегович, който седи в един ъгъл
на стаята: „Какво правиш ти тук, кой ти е дал право? Защо
не казваш на хората, че сме загубили войната и трябва да
приемем западния диктат? Защо действаш тайно? Как мо-
жеш да участваш в разрушаването на босненската държава,
която е на повече от хиляда години?“ Филипович напуска
стаята вбесен, както самият той разказва. За него случилото
се в мазето е заговор.
В разговор през септември 2014 г. Харис Силайджич и
Еюп Ганич омаловажават значението на „Бошнашкото съ-
брание“. Силайджич отрича да знае за тайно заседание в ма-
зето. Той не си спомня и какво се е говорило на събитието.
Забравил е също, че той самият е взимал думата. И двамата
обаче твърдят, че тогавашното ръководство никога не е раз-
глеждало възможността за разделяне на Босна.
„Заспахме Мюсюлмани, събудихме се бошнаци“ | 51
На „Бошнашкото събрание“ освен президента Изет-
бегович някои водещи мюсюлмански интелектуалци също
променят мнението си по отношение на името. Причините
за внезапния обрат във възгледите са различни. Всички те са
свързани с войната и с плана за разделяне на страната, кой-
то тогава лежи на масата. От една страна, названието „мю-
сюлманин“ с главно „М“ има нужда от обяснения, особено
на Запад, и постоянно създава объркване. Освен това про-
тивниците обвиняват мюсюлманите, че искат да създадат в
центъра на Европа ислямска държава на религиозен прин-
цип, която може да се превърне в сериозна заплаха за запад-
ния свят.
Става дума обаче за нещо повече от съобразяване със за-
падната чувствителност. Филипович свързва смяната на кур-
са по въпроса за името при президента Изетбегович с плани-
раното обявяване на самостоятелна мюсюлманска държава.
Изетбегович бил прозрял, че само народ с истинско нацио-
нално име може да има собствена държава. Застъпниците на
разделянето на Босна според Филипович също изхождали от
това, че Западът никога няма да допусне в центъра на Евро-
па да възникне държава, която нарича себе си мюсюлманска.
Когато се прави промяната на името, явно много мюсюл-
мани смятат, че териториалното разделение предстои. По­
сланието е еднозначно: мюсюлманите, които, свързвайки се
по-тясно със страната Босна, се наричат бошнаци, по този
начин във времето на най-голяма беда подчертават претен-
циите си към Босна и Херцеговина. В декларацията за на-
ционалното име, съставена от Мухамед Филипович, се казва,
че с връщането на историческото име „бошнак“ бошнаците
се свързват тясно със страната си Босна и нейната държавни-
ческа традиция, с босненския език, с историята и духовната
традиция на страната. За Филипович бошнаците са „потом­
ците на всичко това, което е Босна като страна, държава и
исторически субект.“
52 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
За много мюсюлмани това решение е изненада. Те вече
са свикнали с националното си име. То е част от тяхната
идентичност. В материала си за събитието на 27 септември
1993 г. един босненски журналист пише: „Нощта на събра-
нието беше съдбоносна. Заспахме Мюсюлмани, събудихме
се бошнаци.“ Понятието не е ново. Понякога то е използва-
но за босненските мюсюлмани и по времето на Османската
империя. Но тогава наименованието има само регионално, а
не етническо или национално значение.
През 90-те години на ХХ в. обаче много мюсюлмани на-
мират понятието „бошнак“ за изкуствено и остаряло. Трябва
да свикнат с него. Няколко месеца по-късно националното
наименование „бошнак“ влиза в Конституцията. Новата
терминология се използва и в споразуменията от Дейтън,
които прекратяват войната в Босна през ноември 1995 г. По
този начин става ясно, че националното понятие „бошнак“
се отнася само за мюсюлманите, докато наименованието
„босненец“ включва всички жители на Босна и Херцегови-
на – бошнаците, босненските сърби, босненските хървати и
членовете на всички малцинства.
В началото на 90-те години сред бошнаците съществува
тенденцията да разглеждат Босна и Херцеговина като репу-
блика на бошнаците, като принизяват сърбите и хърватите
до малцинства. Но не само противниците във войната, но
и босненските сърби и босненските хървати, които смятат
Босна и Херцеговина за своя държава, решително отхвърлят
такива претенции. Мнението им се подсилва от твърдения-
та на бошнашки интелектуалци, че дефинирането на Босна
като държава с три основополагащи нации е комунисти-
чески конструкт, изграден върху лъжи. След решението за
промяна на националното наименование един хърватин от
Сараево нарича понятието „бошнак“ „империалистическо
име“: „Сега хърватите и сърбите са само наематели в Босна.“
Решението езикът да се нарича „босненски“ вместо „бош-
„Заспахме Мюсюлмани, събудихме се бошнаци“ | 53
нашки“ също среща съпротивата на босненските сърби и
хървати. В това те виждат „неглижиране на тяхното същест-
вуване в Босна и Херцеговина“. В Република Сръбска – т.е. в
сръбската част на страната, и до днес езикът на бошнаците
официално не се нарича „босненски“, а се описва като „езика
на бошнашкия народ“.
След решението на 27 септември 1993 г. не е сигурно
дали мюсюлманското население ще приеме утвърдената
промяна на името. Първият тест в това отношение е пребро-
яването на населението през октомври 2013 г. Резултатите
показват, че бошнаците до голяма степен са сменили мю-
сюлманската с бошнашка идентичност. Оказват се неосно-
вателни опасенията, че голяма част от бошнаците могат да
се декларират както по времето на Тито като мюсюлмани с
главно „М“ или като босненци и по този начин да отслабят
нацията на бошнаците. Само съвсем малко от тях постъпват
по този начин. Преди преброяването Мухамед Филипович
критикува всички онези, които смятат да се запишат като
босненци, за да избегнат национално определение. По този
начин те щели да предадат националната идентичност на
бошнаците, прикривайки се зад паравана на демокрацията.
Двадесет години след свикването на „Бошнашкото събра-
ние“ за Филипович обявяването на принадлежност към бош-
нашката нация все още е въпрос на оцеляване.
След като на 27 септември 1993 г. босненските мюсюлма-
ни за една нощ стават бошнаци, за останалите мюсюлмани в
другите части на разпадналата се многонационална държава
възниква въпросът дали в бъдеще да продължат да се наричат
мюсюлмани в национален смисъл и по този начин да принад-
лежат към вече несъществуваща нация, или също да се опре-
делят като „бошнаци“, въпреки че нямат родствени връзки с
Босна. Пред тази дилема са изправени мюсюлманите със сла-
вянски произход в южносръбския Санджак Нови пазар и в
54 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
Черна гора. Същия въпрос си задават и торбешите в Маке-
дония. Отговорите са различни. В Санджак Нови пазар днес
значителното мнозинство от мюсюлманите се определят
като бошнаци. Причините за това са предимно исторически.
По времето на османското владичество областта столетия на-
ред е част от Босна. След Балканските войни от 1912–1913 г.
Санджак е разделен между Сърбия и Черна гора. Мюсюлма-
ните със славянски произход, които живеят в Черна гора, са
разединени по въпроса за националното определение. При
преброяването от 2011 г. почти една трета от тях, а именно
20 537, се декларират като мюсюлмани в национален смисъл,
както по времето на Тито. 53 605 пък се записват като бошна-
ци, много от които живеят в черногорската част на Санджак.
В селата на торбешите в Македония само единици се опреде-
лят като бошнаци.
Много по-разпространена е бошнашката опция сред
славяните мюсюлмани в Гора – т.нар. горани (горски обита-
тели). Те живеят в десет села в Албания, в две в Македония,
както и в 18 в Косово, някои разположени на височина над
1500 метра. За много сърби гораните, чийто брой се оценява
на 15 000 до 20 000, са ислямизирани сърби, за много албан­
ци пък са славянизирани албанци. Някои македонци претен-
дират, че всички горани принадлежат към тяхната нация, и
то въпреки че при последното преброяване в Косово през
2011 г. никой не се декларира като македонец. Националис-
тично настроени бошнаци в Босна и Херцеговина разглеж-
дат мюсюлманите в Гора като твърда част от бошнашката
нация. В техните очи Босна все още е, както по времето на
Тито, майката на всички славяни мюсюлмани от някогашна
Югославия, дори на целите Южни Балкани. В България е
широко разпространено схващането, че гораните са исля-
мизирани българи, също като помаците. Съответно едните
наричат езика на гораните сръбски, другите – македонски,
бошнашки или български. За да се защитят от чужди пре-
„Заспахме Мюсюлмани, събудихме се бошнаци“ | 55
тенции и като израз на бунт срещу всякакво присвояване на
езика им, много горани определят местния славянски говор
като „нашенски“ (našinski).
В по-новата история самите горани се дефинират по раз-
лични начини, както показват резултатите от югославските
преброявания на населението: през 1961 г. половината от
тях се декларират като турци; през 1971 г., 1981 г. и 1991 г. –
по времето, когато все още няма бошнаци, повечето отгова-
рят на въпроса за етническата принадлежност с „Мюсюлма-
нин“. Днес част от жителите на Гора се смятат за горани в
етнически смисъл, други – за бошнаци. Привържениците на
двете опции са убедени, че само по този начин могат да запа-
зят собствената си идентичност срещу всички оспорвания
отвън. В Конституцията на Косово, която влезе в сила през
юни 2008 г. – няколко месеца след обявяването на независи-
мост, и двете са признати за отделно малцинство. Бошнаците
имат право на три от двадесетте места, запазени за малцин-
ствата в 120-членния парламент. За гораните е определено
едно-единствено място.
В случая две неща са забележителни: етническата кате-
гория „Мюсюлманин“, която почива върху комунистическа
концепция, надживява залеза на създадената от Тито Юго-
славия. Освен това като бошнаци се определят също и мю-
сюлмани със славянски произход, които са извън Босна и
Херцеговина и нямат връзка с Босна или с Херцеговина. А и
техните предци не са дошли на все още владените от осман-
ците Южни Балкани след окупацията на Босна от Австро-
Унгария през 1878 г., а са живели там преди това.
На 27 септември 1993 г. „Бошнашкото събрание“ в Сараево
отхвърля създаването на три държави в състава на свободен
босненски съюз. Все пак подписаното на 14 декември 1995 г.
в Париж Дейтънско споразумение фактически въвежда раз-
деление предимно по етнически критерии, въпреки че обща-
56 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
та държава остава в признатите от международното право
граници. Хърватите и бошнаците обаче не получават собст-
вена част от страната, за разлика от сърбите, които получават
Република Сръбска. Те заедно образуват бошнашко-хърват-
ската федерация, която се състои от десет кантона, създа-
дени също по етнически критерии. Босна и Херцеговина е
сложно държавно образувание със заплетени начини за взи-
мане на решения и неконтролируемо разраснала се бюро-
крация. Конституцията е анекс към мирния договор. Както
по времето на социалистическата югославска многонацио-
нална държава в нея преобладава етнически-националният
принцип с неговите квотни разпределения. Дълбоко вкоре-
неното мислене в етнически категории се циментира още
по-твърдо, идентичността се редуцира до етническо-нацио-
налната компонента. Така жителите на страната се възприе-
мат на първо място като сърби, като хървати и като бошнаци
и чак тогава, ако изобщо го правят – също и като граждани
на Босна и Херцеговина. Етническото разделение е институ-
ционализирано. Политиците са се настанили удобно в тази
система и печелят от нея. Те уверено се въртят в откъснатия
си от реалността свят, далече от нуждите на потъналото в
апатия население, докато множество добре образовани спе-
циалисти напускат страната. Писнало им е от национализъм,
безстопанственост и корупция. Те са загубили надежда, че
нещо ще се промени. Обаянието на Европейския съюз е из-
бледняло, а влизането на тяхната страна в него се е отдалечи-
ло много. Босна и Херцеговина е дълбоко разделена, държа-
вата функционира лошо. Наложената в Дейтън на страните
в конфликта Конституция с нейните възможности за вето и
блокиране на решения се оказва пречка за политическото и
икономическото развитие, както и за по-нататъшната инте-
грация в Европейския съюз. Тя е правена като преходна Кон-
ституция, а не като трайно решение. След края на войната се
е смятало, че босненските политици бързо ще се обединят
„Заспахме Мюсюлмани, събудихме се бошнаци“ | 57
около промени, ако стане ясно, че са необходими. Това обаче
се оказва голяма заблуда.
Босна и Херцеговина все още е държава, която повечето
ѝ жители не желаят в този ѝ вид. Босненско-сръбските поли-
тици я смятат за урод, роден от Запада. Те биха предпочели
да отделят своята част от Босна и да я обединят със Сърбия.
Според бошнашките политици сръбската част е продукт
на етнически прочиствания, дори на геноцид. Босненските
хървати се смятат за несправедливо третирани и с ограниче-
ни права във федерацията, в която те са малцинство спрямо
бошнаците. Сърбите се ориентират по Сърбия, а повечето
босненски хървати имат паспорти на Република Хърватия.
Това, което липсва или присъства само в зачатък, са съзна-
нието за държавна принадлежност и босненската идентич-
ност, която да разкъса етническите окови.
Друг проблем е, че политическите служби и постове в
администрацията се раздават на етнически принцип. Бош-
наци, сърби и хървати са представени в политическите ин-
ституции спрямо техния дял от населението. Дейтънската
конституция дори съдържа параграфи, които според присъ-
да на Европейския съд за правата на човека от 2009 г. проти-
воречат на принципа за равноправие и нарушават основно
човешко право. Може да се говори за институционално ут-
върдена дискриминация – в тричленния държавен президи-
ум и във втората камара на парламента (Палатата на народа)
могат да бъдат избирани само бошнаци, босненски сърби и
босненски хървати, т.е. представители на основните нации,
но не и членове на малцинства. Ощетени са и всички онези,
които съзнателно отказват да бъдат притискани в етниче-
ски корсет и се определят като босненци, а не като бошна-
ци, като сърби или като хървати. В джунглата от етнически
пропорции те обикновено отпадат при раздаването на по-
литическите постове. А който, независимо по какви причи-
ни, цени гражданството по-високо от принадлежност­та към
58 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите

определен народ, дори бива наказван. С фиксацията върху

трите основни нации – критици говорят за „терор на кон-
ститутивните народи“ – се пречи тъкмо на това, за което
западните политици неуморно настояват: общ босненски
патриотизъм, надмогнал етническите разделителни линии.
„Как мога да принадлежа
към нация, която изобщо
не съществува?“
Торбешите в Македония

В село Лабунища се вее албанското знаме с черния двуглав

орел. А селището изобщо не е в Албания. Никъде не се
вижда македонският флаг с осемте лъча на жълтото слънце вър-
ху червен фон. Лабунища е едно от онези села в Македония, в
които живеят торбеши, тоест – според всеобщото схващане –
мюсюлмани със славянски произход, които говорят македон-
ски. Част от торбешите обаче отхвърля това определение. Те
се смятат за албанци, за турци, за македонци, за бошнаци или
за мюсюлмани, макар че повечето от тях не говорят нито ал-
бански, нито турски, нито босненски. Македонският майчин
език свързва торбешите с православните македонци, ислямът
пък – с живеещите в страната албанци, почти всички от кои-
то са мюсюлмани, както и с турското малцинство. Лабунища
е едно от най-големите села на торбешите в Македония. То е
на 12 километра северозападно от град Струга в югозападната
част на страната, недалеч от границата с Албания.
В село Велеща (на албански: Veleshta) малко по-надолу в
плодородната равнина също се вее албанско знаме. Тук оба-
че, за разлика от горе на склона, не живеят славяни мюсюл-
мани, а почти само етнически албанци. Албанското знаме
60 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
недвусмислено показва, че Велеща е част от владенията на
македонско-албанска партия. През 90-те години издигане-
то на такова знаме в село в Македония, населено предимно
с албанци, щеше да предизвика голямо вълнение. Щеше да
бъде нещо скандално, провокация. Полицията щеше да сва-
ли знамето, а виновните щяха да бъдат подведени под наказа-
телна отговорност. Едва след края на въоръжения конфликт
между силите на реда и албанските въстаници през 2001 г.
албанците имат право да използват националните си сим-
воли на публични места. Това е една от отстъпките, които
македонското правителство се принуждава да направи под
натиска на Европейския съюз и Съединените щати в рамко-
вото споразумение, подписано на 13 август 2001 г. в Охрид.
Спогодбата прекратява сблъсъците и предотвратява граж-
данската война в македонската държава, станала независима
десет години по-рано при разпадането на Югославия.
В селата северно от Струга, където живеят предимно
славяни македонци, се вее македонското знаме. Тъкмо в
граничния район между Македония и Албания в западната
част на страната, където регионите, обитавани от едните и
от другите, често съвпадат, и албанците, и македонците мар-
кират територията си и претенциите си за власт със своите
национални символи.
Но защо албанското знаме се вее и в селото на торбеши-
те Лабунища? Там наистина ли живеят предимно албанци,
както се предполага по знамето? Или казано по друг начин:
торбешите мюсюлмани, които по всеобщо схващане имат
славянски произход, албанци ли са в действителност? Или
знамето заблуждава? С множеството си многоетажни къщи
Лабунища изглежда по-скоро като градче. Стръмни, тесни
улички се изкачват нагоре по хълма. Образуваният от тях ла-
биринт силно контрастира с двата големи, обширни площа-
да, които оформят облика на селището. Според резултатите
от последното преброяване на населението от 2002 г. Лабу-
„Как мога да принадлежа към нация, която изобщо не съществува?“ | 61
нища, разположено на 870 метра над морското равнище, има
точно 5936 жители, заедно с околните села са 8935. По-нови
статистически данни няма, защото преброяването от 2011 г.
е прекратено само няколко дни след началото му. За това ще
стане дума по-късно.
Рамазан1 е, горещ ден през юни 2015 г., на улицата има
малко хора. В кафенетата няколко мъже седят пред празни
маси. През деня не се яде и не се пие нищо. В Лабунища пос-
тите се спазват. Един възрастен мъж, който седи до масичка
пред затворено кафене, дълго мисли върху въпроса за своята
национална идентичност. Той бил албанец като всички оста-
нали тук, казва накрая. После добавя с упрек: „Ако търсиш
торбеши, напразно си бил дългия път до тук.“ В същото вре-
ме обаче отбелязва, че не говори албански, а само македон-
ски. Друг възрастен мъж, който седи мълчаливо до същата
масичка, потвърждава. Ако някой твърдял, че в Лабунища
живеят торбеши, лъжел. Друг мъж казва, че се определя като
албанец, но всъщност е торбеш. Но не искал и не можел да се
декларира като торбеш, защото такова малцинство в Маке-
дония официално изобщо нямало: „Как мога да принадлежа
към нация, която изобщо не съществува?“ Той също говори
само македонски, не знае албански. Четвърти, който тъкмо
минава оттам и когото също питаме за неговата идентич-
ност, дава съвсем друг отговор. Той бил бошнак и нищо дру-
го. С Босна и Херцеговина обаче нямал никакви родствени
връзки. Предците му винаги били живели в Лабунища. По-
рано, в Титова Югославия, той се определял като мюсюлма-
нин в национален смисъл. Тъй като обаче мюсюлманите се
били превърнали в бошнаци, сега и той бил бошнак. За него
1
На арабски свещеният за мюсюлманите месец се нарича Рамадан.
Единствено в Турция името му е видоизменено на Рамазан. От там е
възприето по този начин и в България. – Б.пр.
62 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
това понятие очевидно е само друга дума за мюсюлманин и
няма нищо общо с босненската държава.
Други мъже в селото – този следобед на улицата почти
няма жени – се определят като турци. Рядко някой казва, че
е македонец или, както е официалната терминология, „ма-
кедонец мюсюлманин“, т.е. македонец с ислямско вероизпо-
ведание. Изглежда, няма торбеши. Единствено един млад
мъж, който се представя като помощник на ходжата на джа-
мията „Мехмед Али паша“, гордо обяснява, че е торбеш и
говори македонски, а не албански. Млад мъж с брада, който
тъкмо излиза от джамията, отказва да говори сръбски. По-
гледът му е мрачен, направо враждебен. „Ако искаш нещо,
говори с мен на албански“, казва той на македонски и ряз-
ко се извръща. С грубото си и отблъскващо държание той
е изключение. Всички други жители на селото отговарят
приятелски, макар някои да се учудват на чужденеца, кой-
то обикаля из селото и задава досадни въпроси за тяхната
идентичност.
Когато мъжете в Лабунища стоят заедно на улицата, най-
често разговарят на македонски, не на албански, въпреки че
така пламенно се обявяват за част от албанската нация. Това
впечатление до голяма степен се потвърждава от резултатите
от последното преброяване на населението през 2002 г. По-
вечето жители на Лабунища се определят като албанци. Но
данните за етническо-националната принадлежност и майчи-
ния език се разминават драстично: 4288 от 5936 жители на
селото се декларират като албанци, тоест 72%. Но само 925
от тях посочват, че албанският е майчиният им език. Ако през
2002 г. само 371 човека отговарят на въпроса за националната
си принадлежност с „македонец“, то онези, които отбелязват
македонския като майчин език, са 4872, тоест 82%. Други 879
души се определят като турци, 31 – като бошнаци, останалите
се записват в графата „други“.
„Как мога да принадлежа към нация, която изобщо не съществува?“ | 63
При предишното ми посещение в Лабунища през ок-
томври 2003 г. ходжата на джамията „Мехмед Али паша“ с
готовност се съгласява на разговор. Той води госта си в сгра-
да, съседна на храма. Там в една стая много деца седят на
дървени чинове. Повечето са момичета, всички носят бели
забрадки. Всъщност сега трябва да започне урокът по рели-
гия. Но ходжата моли госта да седне до него до учителската
маса. Децата ще почакат. Ходжата първо иска да отговори на
въпросите на посетителя. В Лабунища не живеели торбеши,
подчертава той, а само албанци, независимо на какъв език
говорели: „Ако някой твърди, че хората тук са македонски
мюсюлмани, той ги обижда и обърква.“ За мюсюлманския
духовник понятието „торбеш“ е политически конструкт на
македонските комунисти с цел отслабване на албанското
малцинство.
Подобни аргументи използват сръбските национали-
сти в началото на 90-те години при разпада на югославската
многонационална държава. Те също определят мюсюлман-
ската нация в Босна и Херцеговина като измислица на Тито,
в този случай с цел отслабване на сръбския народ. Ходжата
в Лабунища – македонски гражданин, отива още по-далеч
и твърди, че македонската нация също е политически кон-
структ на Тито. Славяните македонци всъщност били бъл-
гари. Ходжата на джамията „Мехмед Али паша“ е албанец от
град Тетово – центъра на албанското малцинство в Македо-
ния. При посещението ми през 2003 г. той е един от малкото
жители на Лабунища, който владее албански.
В разговора той с гигантски крачки набързо преминава
през цели столетия, за да обоснове тезата си, че всички ма-
кедонски граждани, които днес се определят като торбеши,
бошнаци или мюсюлмани, всъщност били албанци. Предци-
те на жителите на Лабунища били дошли тук преди 300 го-
дини от Албания. За ходжата няма съмнение: всички жители
на селото били албанци. Дори онези, които определяли себе
64 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
си по друг начин, имали албанско самосъзнание. Според ду-
ховника обаче то било заровено надълбоко чрез сърбизаци-
ята след Първата световна война, когато Македония е част
от Сърбия, и по-късно чрез македонизацията в социалисти-
ческа Югославия. Сега обаче все повече торбеши откривали
истинската си албанска идентичност.
В разговора ни от 2003 г. ходжата с гордост разказва за
младежи от Лабунища, които, след като завършили основ-
ното училище на македонски език, се записали в училище с
преподаване на албански език в близката Струга, въпреки че
трябвало да учат албански от нулата. Това показвало колко
силно в себе си те се чувствали албанци. Ходжата иска албан-
ският да се въведе като втори език, на който се преподава в
училищата в селата на торбешите. Той определя процеса на
албанизиране като „доброволно връщане към истинските и
същинските корени“. През 60-те и 70-те години със същите
думи и българските комунисти оправдават насилственото
побългаряване на славяните мюсюлмани, тоест на помаци-
те, а по-късно и на етническите турци. Ходжата приема като
провокация въпроса дали мюсюлмански духовници с албан-
ски произход или македонско-албански партии помагат при
преоткриването на албанските корени. Отказва да отговори.
Ходжата на джамията „Мехмед Али паша“ не спира да
приказва. Децата на чиновете стават все по-неспокойни. Хи-
хикането и шушукането стават все по-шумни. Понякога ду-
мите на събеседника ми едва се разбират и той периодично
подканва децата да пазят тишина. Говори им на македонски.
Те утихват, а той отново се потапя в широкия, тайнствен
свят на албанците и в изминалите столетия. После духов-
никът внезапно слага край на урока по история: „Ето, вече
всичко ви казах, няма какво повече да се добави.“ Обръща се
към децата и към Корана.
При посещението ми през юни 2015 г. опитът ми да го-
воря с ходжата на същата джамия е неуспешен. Било Рама-
„Как мога да принадлежа към нация, която изобщо не съществува?“ | 65
зан, духовникът бил уморен и спял, казва младият помощник
в джамията, който изненадващо се обявява за торбеш, а не
за албанец. Ходжата, който не е същият като през 2003 г., и
без това не бил правилният събеседник, защото той бил ду-
ховно лице и се занимавал с религиозни напътствия, а не с
въпросите на етническата и националната идентичност на
вярващите.
Затова пък директорът на основното училище в Лабуни-
ща се съгласява на разговор. За разлика от 2003 г., сега там се
преподава и на албански освен на македонски. Желанието на
ходжата на джамията „Мехмед Али паша“ днес вече е факт.
В основно училище „Мурат Лабунищи“, което се намира на
един от двата големи площада в центъра на селото, се препо-
дава на двата езика. Всички надписи са двуезични – табелата
на самото училище, обявите и съобщенията в коридорите и
в класните стаи. Трябва да почакаме, директорът има още
много работа, защото учебната година е към края си. Освен
това ние сме дошли без предупреждение. В чакалнята седят
майки и бащи или роднини на ученици, които искат да разго-
варят с директора за своите наследници. Всички те говорят
помежду си на македонски, не на албански. Подчертават, че
техните деца се обучават на македонски, не на албански.
След час идва нашият ред. Директорът вече има време.
Хората на улицата били неуки, казва той още в началото на
разговора. Затова всеки отговарял различно на въпроса за
етническата и националната си идентичност. Самият той
се определя като албанец, който говори и албански, и маке-
донски. С госта той разговаря на сръбски. Според него 80%
от жителите на Лабунища се смятали за албанци, 10% – за
турци, други 10% – за мюсюлмани или за македонци мюсюл-
мани, някои – също за торбеши или бошнаци. Тези данни
до голяма степен съвпадат с резултатите от преброяването
на населението през 2002 г. Всеки има нужда от нация, към
която да принадлежи, подчертава директорът. Торбешите
66 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
обаче не били нация като албанците, не били дори официал-
но призната етническа група. Той отбелязва, че в Лабунища
преобладава македонският език. Албански знаели предимно
възрастни хора, както и младежи, които са учили албански
през последните години в училище. Всъщност това бил тех-
ният майчин език, добавя директорът. Преподаването на
албански език от първи до девети клас било въведено през
2006 г. В началото македонските власти оказали съпротива,
но сега вече нямало проблеми. По неговите думи 650 деца и
младежи се обучават на албански език и 450 – на македонски,
от различни класове, но в една и съща сграда. Тези числа оба-
че изглеждат малко преувеличени, като се има предвид колко
хора живеят общо в селището и в околните села.
Както ходжата в разговора от 2003 г., директорът на учи-
лището също твърди, че жителите на Лабунища са потомци
на албанци, които са се заселили тук преди няколко столе-
тия. Заради това по негово мнение всички днешни жители
на селото са албанци, дори онези, които не се определят като
такива. После той добавя: „Това е истината. Това, което каз-
вам аз, е вярно. Не трябва да питаш хората на улицата дали са
албанци или торбеши.“ Както ходжата, училищният дирек-
тор също смята за естествено да си присвоява правото един-
ствен той да определя към коя етническа група или нация
принадлежат жителите на Лабунища. Какво казват самите
те не го интересува. Това, че повечето от онези, които той
нарича албанци, не говорят албански, директорът също обо-
сновава с репресивната политика на комунистическата власт
след Втората световна война. Тогава в училищата се препо-
давало само на македонски език. Комунистите принудили
всички да говорят македонски. Така хората все повече забра-
вяли албански. Но за да се чувства албанец, добавя директо-
рът, не е задължително човек да знае албански. Решаващи са
потеклото, произходът или, както се изразява той – кръвта,
която тече във вените. В чужбина също имало албанци, кои-
„Как мога да принадлежа към нация, която изобщо не съществува?“ | 67
то постепенно забравяли своя майчин език. Въпреки това те
оставали албанци в сърцата си.
Когато след разговора излизаме от училището, към нас
с бързи крачки приближава мъж на средна възраст. Имал да
ни съобщи нещо важно, казва той тихо и се оглежда нервно:
„Не е вярно, че 80% от жителите на Лабунища са албанци. Те
не са албанци, а торбеши.“ Той знаел, че сме били при дирек-
тора на основното училище, и предполагал какво сме чули.
Малко след като мъжът си тръгва, друг приближава забърза-
но и отбелязва: „Виждаш ли албанското знаме ей там на голе-
мия площад? Това е доказателството, че ние всички тук сме
албанци и нищо друго.“ Всъщност какви са в крайна сметка
жителите на Лабунища?
Долно Количани е друго село на торбеши. Намира се на само
няколко километра южно от Скопие в т.нар. Торбешия. Мал-
ко след като човек оставя зад себе си шумните предградия
на столицата, попада в различен, тих, спокоен, откъснат от
действителността свят, в който животът тече със съвсем друг
ритъм. Първият мъж, когото заговаряме на улицата и питаме
за идентичността му, се определя като торбеш. Когато обаче
към нас се присъединява друг, той внезапно променя мнение-
то си. Сега изведнъж е турчин. „Тук няма торбеши. Ние всич-
ки сме турци“, поучава ни вторият мъж, който се намесва в
разговора. Впрочем било обида да те нарекат торбеш: „Това
завинаги трябва да си го набиеш в главата.“ В центъра на село-
то няколко възрастни мъже седят на дървени пейки в сянка-
та на едно голямо дърво. Любопитно наблюдават чужденеца.
Явно се питат какво го е довело в Долно Количани – на място,
в което рядко се срещат чужденци. На въпроса дали са торбе-
ши всички замислено клатят глави. Не, били турци, въпреки
че разговаряли на македонски, казва един от тях. Друг обаче
отбелязва, че определяйки се като турчин, всъщност искал да
каже, че е мюсюлманин, а не християнин като македонците.
68 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
Трети сочи с костеливата си ръка към гробището. „Там можеш
да видиш, че всички сме турци, защото надгробните надписи
са само с турско-арабски имена, ислямски символи и арабски
знаци.“ Това обаче не е съвсем вярно, както се оказва впослед-
ствие. На гробището в края на селото има надгробни камъни
с надписи на македонски език и на кирилица. Един от мъжете
под дървото допълва: „Иди горе до училището, разгледай го,
тогава и ти ще се убедиш, че сме турци.“
Думите на мъжете съвпадат с резултатите от последното
преброяване на населението през 2002 г. Тогава Долно Ко-
личани има 1510 жители, 1507 от тях се обявяват за турци,
един – за македонец, и един – за албанец. Друг се записва
в графата „други“. С изключение на осем жители на селото
всички заявяват, че майчиният им език е турски. Селото е
в община Студеничани, където албанците са мнозинство с
68% от населението, следвани от турците с 19% и бошнаци-
те с почти 10%. При преброяването от 2002 г. едва 309 от
17 246 жители на общината се определят като македонци в
етнически смисъл. Кметът на Студеничани е от Демократи-
ческата партия на албанците, която е на власт и в Лабунища.
Докато в Долно Количани почти всички се определят като
турци, въпреки че много от тях не знаят турски или го гово-
рят лошо, то в Горно Количани – друго малко село на торбе-
шите на около километър и половина нагоре по хълма, при
преброяването от 2002 г. 306 от 309 жители се записват като
албанци. С едно-единствено изключение всички посочват,
че техният майчин език е албански.
Следваме съвета на възрастния мъж под дървото в Дол-
но Количани и тръгваме към училището с надеждата да на-
мерим отговор на въпроса защо тук почти всички се опреде-
лят като турци. Сградата на училището е малко извън селото
и носи името на Мустафа Кемал Ататюрк – основателя на
Турската република. Пред боядисаната в бяло постройка
има паметник в чест на Ататюрк. Жители на селото разказ-
„Как мога да принадлежа към нация, която изобщо не съществува?“ | 69
ват, че от началото на учебната 1999–2000 г. в това училище
се преподава и на турски език. Преди това в продължение на
няколко години децата били возени с автобуси до турское-
зично училище в Скопие, защото властите отказвали да из-
пълнят искането на родителите за въвеждането на турския
като втори език на преподаване. След разпадането на Юго-
славия в няколко други села на торбеши, например в Център
Жупа близо до град Дебър в Западна Македония, жителите
също искат децата в основните училища да бъдат обучавани
на турски вместо на македонски език, съответно на нацио-
налното самоопределение на техните родители. Не успява
да ги разубеди дори обстоятелството, че много деца изоб-
що не знаят турски или го говорят зле. В началото на 90-те
години Конституционният съд в Скопие все пак решава, че
жителите на Център Жупа не са турци, а славяни македонци.
Техният майчин език не е турски, а македонски. Ето защо в
основните училища единственият език на преподаване е ма-
кедонският. Въпреки това много ученици от Център Жупа
от години се обучават на турски език.
Един мъж на средна възраст, който ни заговаря по време
на обиколката ни из Долно Количани, дава правдоподобно
обяснение за факта, че на практика всички жители на село-
то се определят като турци: „Когато в Титова Югославия
искахме да сме македонци и се чувствахме като такива, ма-
кедонците християни ни отблъснаха с аргумента, че сме
мюсюлмани.“ По-късно в Долно Количани дошли турци.
Кои са били тези турци и откъде са дошли, той не знае. Във
всеки случай те, за разлика от македонското правителство,
проявили разбиране към нуждите и грижите на селяните и
им помогнали. Ремонтирали училищната сграда и сменили
обзавеждането. Близо тридесетте деца, които се обучават
на турски тук, получили безплатно учебни материали: „Така
нашите деца отново имат перспектива“, подчертава мъжът.
Най-вече преди парламентарни избори в Долно Количани
70 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
идвали и представители на македонски партии и обещавали
да създадат работни места и да подобрят условията за жи-
вот в селото. След изборите обаче те в повечето случаи не се
мяркали отново и нищо не се променяло. Един по-млад мъж
назовава нещата с истинските им имена: проблемът бил не в
това дали жителите на Долно Количани са торбеши, турци,
албанци или македонци. Това, което истински ги потискало
и интересувало, било мизерното икономическо положение,
безработицата, бедността, липсата на перспектива. Те се
чувствали изоставени от собственото си правителство, пре-
небрегнати, зле третирани, маргинализирани, изолирани,
никой не ги взимал на сериозно. Ако изобщо идвала помощ,
то тя била от турците, затова не било чудно, че жителите на
Долно Количани сега искали да са турци, а не македонци.
Докато в Лабунища преобладава албанската опция, жи-
телите на Долно Количани се определят като турци. Все пак
има села на торбеши, в които повечето хора се декларират
като македонци с ислямско вероизповедание. В някои се-
лища като Долно Количани и Горно Количани мненията за
националното самоопределение до голяма степен са един-
ни. Други села са като килим от парцали. Ако един торбеш
каже, че е албанец или турчин, това далеч не означава, че той
наистина се чувства албанец или турчин. Показателни са
изказвания като: „Наричам се албанец, обаче всъщност съм
торбеш.“ Зад турската или албанската ориентация може да
се крие принадлежност към исляма – напълно в традицията
на Османската империя. Понятието „турчин“ или „албанец“
в този смисъл е просто друга дума за „мюсюлманин“. Някои
обаче се определят като мюсюлмани в етнически смисъл.
Така те искат да избягат от натиска за еднозначно нацио-
нално самоопределение и от политическото присвояване
от страна на основната нация или на големите малцинства,
на които славяните мюсюлмани в Македония периодично
са подлагани след рухването на Османската империя. Кога-
„Как мога да принадлежа към нация, която изобщо не съществува?“ | 71
то торбешите са принудени да се причислят към някоя на-
ция, мнозина предпочитат да се определят като турци или
като албанци, защото за тях „македонец“ е равнозначно на
„християнин“, а те в никакъв случай не искат да са христия-
ни. Може да се направи изводът, че славяните мюсюлмани се
дефинират като торбеши, като албанци или като турци, или
пък като бошнаци, защото по този начин искат да подчер-
таят своята мюсюлманска идентичност и да се разграничат
от традиционно православните македонци. Още повече че
християнството играе все по-значима роля при дефиниране-
то на македонската нация.
Както за всички славяни мюсюлмани на Балканите, така
и за торбешите редом с принадлежността към местната общ-
ност ислямът все още е най-важният белег на колективната
идентичност, и то въпреки разпадането на традиционни-
те форми на живот, на секуларизацията, модернизацията и
свързаната с това загуба на връзките с религията. Днес мно-
го торбеши възприемат исляма както повечето македонци
разбират християнството, а именно като културно наслед-
ство. Именно защото ислямът традиционно е по-важен от
етническите и езиковите връзки, за торбешите е по-лесно
да се самоопределят като албанци, турци, бошнаци или като
мюсюлмани в национален смисъл. Така на практика мнози-
на променят своята национална идентичност при всяко пре-
брояване на населението след Втората световна война. По-
стоянните промени при самоопределянето са характерни за
всички славяни мюсюлмани на Южните Балкани.
Пример за това е Лабунища. При преброяването от
1948 г. всички се декларират като македонци. При преброя-
ванията от 1961, 1971 и 1981 г. преобладава македонската оп-
ция. Това се променя през 1994 г. При първото преброяване
след обявяването на държавната независимост малко повече
от половината се записват като турци, плътно следвани от
онези, които се определят като албанци. Малко по-назад са
72 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
онези, които отговарят с „македонец“ на въпроса за етниче-
ската принадлежност. Едва при последното преброяване от
2002 г. значително мнозинство от жителите се декларира като
албанци. Тъй като за разлика от албанците, турците, бошна-
ците, сърбите, власите и ромите торбешите нямат официален
статут и затова не могат да се декларират като торбеши при
преброяванията на населението, не им остава нищо друго, ос-
вен да се присъединят към някоя от по-големите, признати от
държавата нации и малцинства. Затова не е изненада, че да-
нните за броя на торбешите в Македония драстично се разми-
нават. Самите торбеши посочват числа от 120 000 до 180 000.
Повечето историци смятат, че са между 50 000 и 70 000.
Все пак изборът на самоопределение в никакъв случай не
е произволен или случаен. Зад него се крият по-скоро ясно
изразени интереси. Славяните мюсюлмани, които се опре-
делят като турци или албанци, се надяват на повече матери-
ална помощ и подкрепа, на край на маргинализацията, на по-
вече признаване и уважение като мюсюлмани, на по-добра
защита на техните интереси пред властите. В по-ново вре-
ме албанската опция става все по-атрактивна, защото чрез
Охридското споразумение албанците увеличават тежестта и
влиянието си в македонската държава. В Лабунища управля-
ва Демократическата партия на албанците и със сигурност
не е случайно, че повечето жители на селото избират албан-
ската опция. Важен критерий при избора на национално са-
моопределение са политическите съотношения на силите.
Който се изявява като торбеш или турчин, смята един жител
на селото, няма никакъв шанс да получи някое от и без това
малкото работни места в обществения сектор. Няма нужда
от голяма фантазия, за да си представим, че и директорът на
училището е член на управляващата в селото Демократична
партия на албанците.
Има много знаци за това, че нито албанците, нито турци-
те признават торбешите за равностойни членове на собстве-
„Как мога да принадлежа към нация, която изобщо не съществува?“ | 73
ния си етнос, тъй като те са със славянски произход и често
изобщо не говорят или пък владеят недостатъчно албански
или турски. По мнение на много македонци Лабунища се е
превърнала в албанско село, макар че там, както те подчер-
тават, няма етнически албанци и почти никой не говори ал-
бански. Управляващата селото албанска партия упражнява-
ла натиск върху населението и злоупотребявала с исляма за
политически цели, твърдят критиците ѝ в Скопие. Лабуни-
ща се смята за крепост на албански ориентираните славяни
мюсюлмани и за селището, от което тръгва албанизирането
на торбешите. Директорът на училището в Лабунища обаче
бурно отрича това. Никой не бил принуждаван да се опреде-
ля като албанец.
Националното самоопределение може да бъде различ-
но дори в рамките на едно и също семейство. Такъв случай
ми разказа човек, който е разнасял въпросниците по къщи-
те в Лабунища по време на прекратеното преброяване през
2011 г. Той самият се чувствал торбеш, но се декларирал като
албанец. В една от къщите майката се записала като турки-
ня, единият син – като торбеш, другият син – като албанец.
Това не е изключение. Торбешите не само се определят раз-
лично. Мнозина сменят своята идентичност, ако това ще им
помогне да постигнат определена цел. Един торбеш може да
е едновременно албанец, турчин или пък македонец в зави-
симост от политическия контекст и своите лични интереси.
За разлика от него един албанец в национален смисъл винаги
е албанец, един сърбин – сърбин, и един македонец – маке-
донец, дори когато при определени обстоятелства напред
излизат други белези на идентичността. Никой не може да
си представи албанец да се декларира като сърбин, сърбин –
като албанец, или македонец като албанец, или албанец –
като македонец. Ето какво казва за множеството идентично-
сти един торбеш, който не се интересува от исляма и никога
не ходи в джамия: когато кандидатствал за работа в Скопие,
74 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
той се представял за македонец. Това обаче можело да съз-
даде проблем заради турско-арабските собствени имена на
торбешите. Ако торбеш търсел работа в град в Македония,
доминиран от албанци, например в Тетово, тогава било по-
добре да обяви принадлежност към албанската нация. В се-
мейството или сред приятели същият човек можел отново
да си бъде торбеш. Неговият извод: „Важно е как се деклари-
раш, а не как се чувстваш.“
Торбешите постоянно са изложени на опасност да по-
страдат в конфликта между албанци и македонци. През
Първата световна война Вардарска Македония – онази част
от османска Македония, която след Балканските войни от
1912–1913 г. отива към Сърбия, е окупирана от български
войски. София провежда брутална асимилаторска политика.
Македонците християни са смятани за българи, торбешите
мюсюлмани – за „потурчени“ българи. Между двете войни
областта е част от Сърбия. По онова време Македония се
нарича „Южна Сърбия“. За националистите в Белград това
е основна сръбска област, дори „люлката на сръбската на-
ция“. Славянските жители на Македония сега са смятани за
„освободени от турско робство“ сърби, торбешите – за исля-
мизирани сърби, а не българи. Като предпазна мярка срещу
потенциални български претенции към Вардарска Македо-
ния славянското население се сърбизира. Сръбски учители
и заселници идват в „Южна Сърбия“. Фамилните имена се
нагаждат към сърбохърватския език на новите властници и
получават окончанието -ич (-ić).
През 1941 г. българската армия окупира две трети от
Вардарска Македония, включително столицата Скопие. Но
безцеремонната политика за българизиране среща съпроти-
ва от страна дори на онези славяни в Македония, които пре-
ди това са били много благосклонни към българите или дори
са ги приветствали като освободители. Западната част на
Вардарска Македония, а по този начин и основните райони,
„Как мога да принадлежа към нация, която изобщо не съществува?“ | 75
населени с албанци и славяни мюсюлмани, се дава на Велика
Албания, която се контролира от Италия. Новите властници
обявяват торбешите за албанци, към техните фамилни имена
в много случаи се добавят типични албански окончания. От-
криват се училища на албански език, първото – през 1941 г. в
Лабунища. Директорът на основното училище е много горд
с този факт. В него той вижда още едно доказателство, че жи-
телите на Лабунища са албанци.
В социалистическа Югославия Македония е една от
шестте републики и славяните македонци имат статута на
отделна нация. Мюсюлманите със славянски произход, кои-
то през ХХ в. първо са обявени за българи, после за сърби и
накрая за албанци, сега се смятат за македонци с ислямско
вероизповедание. Но етническите граници остават про-
менливи. При преброяването на населението през 1948 г.
повечето торбеши се декларират като македонски мюсюлма-
ни. Това се променя през 1953 г. и през 1961 г., макар и не
във всички села, както показва примерът с Лабунища. Сега
значително по-малко торбеши се записват като македонски
мюсюлмани. Повечето смятат себе си за турци, въпреки че
не са етнически турци и турският за тях е чужд език. При
преброяването от 1961 г. 67% от всички торбеши избират
турската опция. Една от причините за този избор е, че живе-
ещите в Югославия турци тогава имат възможността да еми-
грират в Турция. Между 1953 и 1966 г. по официални данни
на Белград страната напускат близо 80 000 турци, сред тях
и мюсюлмани със славянски произход. Смята се, че някои
торбеши са се декларирали като турци, защото са искали да
се включат в масовото изселване.
Комунистическата партия на Македония не е доволна от
резултатите от преброяванията. Затова в началото на 70-те
години тя увеличава усилията си да спечели на своя страна
колебаещите се между различните етнически групи и на-
ции торбеши. Според комунистите трябва да се извади на
76 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
бял свят заровената македонска идентичност. Комунистиче-
ското ръководство е загрижено, защото все повече славяни
мюсюлмани се определят като албанци, а в същото време
намалява броят на онези славяни мюсюлмани, които се де-
кларират като македонци в етнически смисъл. Комунисти-
те искат да сложат край на това нерадостно за тях развитие.
Според едно решение на партията е исторически и научно
доказано, че славяните мюсюлмани, които говорят македон-
ски и живеят на територията на Социалистическа републи-
ка Македония, са ислямизирани македонци, а не албанци,
нито турци или мюсюлмани в етнически смисъл, т.е. с главно
„М“. Задачата се състои в това да бъдат убедени торбешите,
че дори като мюсюлмани те са твърда съставна част от ма-
кедонската нация. Неуморно се твърди, че торбешите пър-
воначално също са били православни християни, които са
били насилствено ислямизирани по времето на османското
владичество. Но успехът на тези усилия е скромен. Ислям-
ската култура, с която се чувстват свързани славяните мю-
сюлмани, за тях е по-важна от общия език и еднаквия произ-
ход. Ето защо много торбеши продължават да се декларират
като турци или албанци на религиозна основа.
Според Люпчо Ристески – професор в Института за
етнология и антропология към университета „Св. св. Ки-
рил и Методий“ в Скопие, тъкмо подчертаването на хрис-
тиянските корени засилва страха у торбешите, че искат да
ги покръстят. Дори след обявяването на независимостта на
Македония през 1991 г. в този смисъл нищо не се проме-
ня. Основният въпрос продължава да е: как един славянин
мюсюлманин може да е македонец в етническо-национален
смисъл, след като македонците се определят като православ-
ни християни? Броят на торбешите, които се самоопреде-
лят като македонци мюсюлмани, днес се смята за най-мно-
го 20%. Доминират турската и албанската опция. Ристески
стига до същия извод като мъжа в Долно Количани, който
„Как мога да принадлежа към нация, която изобщо не съществува?“ | 77
горчиво се оплаква, че македонците отблъсквали торбеши-
те, когато те искали да са македонци. Македонската държава
сама си е виновна, че е загубила славяните мюсюлмани, под-
чертава Ристески.
Исмаил Бойда е от Брод – село в Гора. Намира се в най-юго-
западната част на Косово, недалеч от границата с Македония.
Той е президент на Сдружението на македонците с ислямско
вероизповедание. В разговора ни през юни 2015 г. в Скопие
Бойда подчертава, че торбеши няма. Дори самата дума била
унизителна и обидна. Люпчо Ристески застъпва мнението,
че понятието „торбеш“ е производно от думата „торба“. По
време на османското владичество торбешите се отрекли от
християнската си вяра и преминали към исляма за една торба
с храна. Все пак има и други теории за произхода на думата.
Както и да е, Бойда смята всички славяни мюсюлмани в Маке-
дония, независимо дали те самите се определят като торбеши,
албанци, турци, бошнаци или мюсюлмани, за македонци не
само като гражданство, но и в етнически и национален сми-
съл. Във вестникарска статия от 29 ноември 2013 г. той пише
за торбешите: „Ние сме македонци, защото говорим македон-
ски. Ние сме македонци, защото Македония от памтивека е
нашата държава. Ние сме македонци, защото сме закърмени с
млякото на нашата майка Македония.“
Бойда обаче отива още по-далеч. За него всички жите-
ли на Гора, от която е самият той, са македонци, въпреки че
почти никой от тях не се определя като такъв. Те се дефини-
рат, както вече се каза, като бошнаци или горани в етнически
смисъл. Бойда отхвърля официалното название „македонци
мюсюлмани“ с аргумента, че по този начин мюсюлманите
със славянски произход изкуствено се отделят от етниче-
ските македонци. Той говори за дискриминация, защото чле-
новете на основната нация все пак не се наричат македонци
християни. Бойда смята религията за личен въпрос, който не
78 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
би трябвало да играе роля при определянето на национал-
ната идентичност. Той обвинява православната църква, че
тя във все по-голяма степен слага равенство между македон-
ската нация и православната религия, едва ли не само право-
славният християнин може да е и македонец. По този начин
обаче се изключват торбешите.
Общността на торбешите е разделена по въпроса за на-
ционалната принадлежност. Докато част от нея се причисля-
ва към по-голяма нация – дали от убеждение, от прагматични
съображения, опортюнизъм или под политически натиск, –
други държат много на съхраняването и утвърждаването на
собствена идентичност. Те се самоопределят като торбеши
и са горди, че принадлежат към тази група от населението.
Един от тях е Сеадин Джафери. Той е водещ член на осно-
ваната през 2006 г. партия на торбешите, която се нарича
„Партия за европейско бъдеще“. Начело е бизнесменът Фият
Цаноски. При парламентарните избори през 2006 г. той
дори печели един мандат.
Джафери, млад мъж с твърди убеждения и голяма ан-
гажираност, е нещо като антипод на Исмаил Бойда. Вярно
било, подчертава той в разговор през юни 2015 г., че тор-
бешите били обезсърчени и се самоопределяли различно.
Македонците си ги присвоявали на основата на езика. Ал-
банците обосновавали своите претенции с общата религия:
„Вие сте мюсюлмани като нас и ние можем да ви пазим.“ За
Джафери случаят е ясен: ако славяните мюсюлмани в Ма-
кедония бъдат признати за отделна етническа група, в Ла-
бунища и в другите села нито един торбеш повече няма да
твърди, че е албанец. Признаването за малцинство според
него е единственият път да се повдигне самочувствието
на торбешите, да се сложи край на постоянните политиче-
ски манипулации за тяхната национална идентичност – на
„лутането между различните етноси“, и да се спре асимила-
цията. Неговото най-важно искане е торбешите да бъдат
„Как мога да принадлежа към нация, която изобщо не съществува?“ | 79
включени с това име като етническа общност в преамбюла
на Конституцията. По този начин торбешите щели да бъ-
дат юридически поставени наравно с другите малцинства
в страната и нямало да бъдат принудени да се причисляват,
както набляга Джафери, към по-големи и по-влиятелни
мюсюлмански етноси. Торбешите били граждани на Ма-
кедония. Те обаче нямали славянско-македонска идентич-
ност, защото главният белег на македонците била тяхната
православна религия. Джафери има визия: той е убеден, че
ако бъдат признати за отделна етническа група, торбеши-
те биха могли да бъдат стабилизиращ фактор в конфликта
между македонци и албанци.
В публикуваната през 2011 г. в Струга „Декларация на
торбешите“ писателят Шериф Айрадиноски също като Джа-
фери иска признаването на славяните мюсюлмани като етни-
ческа група и включването им в преамбюла на македонската
Конституция. За него всички славяни мюсюлмани в Македо-
ния, Косово, България и Гърция, т.е. торбешите, гораните и
помаците, са един и същи народ, различни са само имената.
Когато торбешите се определяли като албанци или турци,
това бил акт на съпротива срещу политиката на македонска-
та държава. Както други защитници на юридическото изди-
гане на статута на торбешите, така и Айрадиноски се възму-
щава, че в Конституцията се споменават множество малки
малцинства, например бошнаци, сърби или власи. Само за
торбешите – третата по големина група от населението в
страната след македонците и албанците – там нямало място.
При това торбешите по мнението на Айрадиноски били сред
най-старите народи на Балканите. Освен това, твърди той, в
Титова Югославия те се декларирали като мюсюлмани. От
това Айрадиноски стига до извода, че те също както мюсюл-
маните в Босна и Херцеговина би трябвало да имат статута
на нация. А днес в Македония не били признати дори като
отделна етническа група. Това било голяма неправда.
80 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
Без съмнение можем да се съгласим със Сеадин Джафе-
ри, че според Конституцията от 2001 г. етническата принад-
лежност има голямо значение за осъществяването на права-
та на отделния гражданин в Македония. Отказът торбешите
да бъдат признати за малцинство според него е равносилен
на политическа дискриминация. Джафери подкрепя мне-
нието си с един пример: ако в интервю за работа той кажел,
че се казва Сеадин или Мустафа, или Исмаил, тогава получа-
вал отговора: „Ти си мюсюлманин, не можеш да бъдеш ма-
кедонец, защото имаш мюсюлманско собствено име. Защо
не се определяш като албанец и защо не говориш албански?“
Ако се представел като торбеш, тоест като част от непризнат
официално етнос, казва Джафери, тогава пък съвсем щял да
отпадне и нямал да има шанс да получи работата.
Много работни места в администрацията, обществе-
ните институции и държавните предприятия се раздават на
етнически принцип, подобно на Босна и Херцеговина. Етни-
ческата пропорция е важен фактор при разпределянето на
политическата власт. Това има значителни последици, защо-
то държавата все още е един от най-важните работодатели.
Затова македонците, албанците и турците имат голям инте-
рес да спечелят на своя страна колкото е възможно повече
мюсюлмани със славянски произход – колкото по-голям е
техният дял от общото население, толкова по-голямо е поли-
тическото им влияние. Ясно изразената клиентелистка сис-
тема доминира над етническите разделителни линии. Маке-
донската управляваща партия и нейният албански коалицио-
нен партньор на практика са разделили държавата помежду
си.1 Те предоставят на клиентелата си в доминираните от
тях райони на страната достъпа до икономическите ресур-
1
Авторът има предвид правителството на ВМРО-ДПМНЕ, което
управ­лява Македония от 19 юни 2014 до 16 януари 2016 г., и албан-
ския Демократичен съюз за интеграция. – Б.пр.
„Как мога да принадлежа към нация, която изобщо не съществува?“ | 81
си и силно желаните работни места в обществения сектор.
По-важна дори от принадлежността към „правилния“ етнос
е подкрепата за „правилната“ партия. В такава политическа
система за торбешите със сигурност има значение с каква
националност ще се декларират.
В страна, в която етническата дефиниция на нацията
доминира над политическата и принадлежността към дър-
жавата и разпределянето на постовете в обществения сек-
тор – освен от партийно-политическите връзки – зависят
и от големината и съответно силата на отделните групи от
населението, преброяването на населението е конфликтна
работа. Както вече споменах, последното преброяване от
2011 г. се прекратява няколко дни след началото му. Дори
само въпросът кой трябва да бъде обхванат от преброяване-
то предизвиква мощни спорове. Македонците обвиняват ал-
банците, че с отвратителни машинации се опитват да надуят
броя на своята група от населението. Албанците обвиняват
македонците, че правят всичко възможно да изкарат този
брой колкото е възможно по-малък. Взаимното недоверие е
неизмеримо. В крайна сметка администрацията, отговорна
за преброяването, подава оставка.
Албанските партии протестират мощно още при пре-
брояването през 2002 г. Те са на мнение, че броят на албан­
ците е значително по-голям, отколкото показват резултатите
от преброяването. С около 509 000 души техният дял е 25%
от общия брой на населението.
Сеадин Джафери се обявява за модерно разбиране за
държавата. Македония трябвало да бъде определяна като
държава на македонските граждани и гражданки, а не като
държава на различни етнически общности. Такива опити са
правени още след края на конфликтите през 2001 г. Тогава
едва след много дебати и силен натиск от страна на Евро-
пейския съюз и Съединените щати парламентът в Скопие
приема промени в Конституцията. Наистина в духа на мо-
82 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
дерното разбиране за държава там Македония се дефинира
като държава на всички граждани, които живеят на нейната
територия. Но в същото време македонският народ е специ-
ално изтъкнат, а всички официално признати малцинства са
изброени поименно. Това е резултат от компромис.
Първоначално Македония е трябвало да се дефинира
само като държава на нейните граждани. Това предложе-
ние обаче поражда големи вълнения в Скопие. Славянско-
македонски политици обясняват, че изчезването на тяхната
нация от преамбюла на Конституцията би означавало края
на македонския народ. Докато обаче македонската държава
е етнически дефинирана, казва Джафери, торбешите като
част от непризнато малцинство нямат почти никакъв шанс
да получат работа в обществения сектор и държавната ад-
министрация. Исканията на Джафери и неговата Партия за
европейско бъдеще и до днес не са изпълнени. И в навече-
рието на провалилото се преброяване на населението през
2011 г. на торбешите е отказан статутът на малцинство. Ца-
носки, който е обвинен в корупция, вече отдавна не е в пар-
ламента. Мненията за това дали торбешите изобщо искат да
са етническо малцинство и какво влияние упражнява върху
тях Партията за европейско бъдеще значително се размина-
ват. Едно обаче е останало непроменено, смята етноложката
Миряна Мирчевска от Института за етнология и антропо-
логия на университета „Св. св. Кирил и Методий“ в Скопие:
никой не го е грижа за торбешите, те са пренебрегнати и из-
оставени в тяхната икономическа и социална мизерия: „Заб-
равили са ги.“
Всеки, който днес се разхожда в центъра на Скопие и по-
знава столицата на Македония от предишни посещения, не
може да повярва на очите си. Нищо вече не е както преди.
Много къщи от социалистическия период са разрушени. На
тяхно място има сгради с неокласически и необарокови фа-
сади, украсени с колони, статуи и барелефи. В тях са настане-
„Как мога да принадлежа към нация, която изобщо не съществува?“ | 83
ни министерства, служби и културни институции. Набиват
се в очи например новият Археологически музей или мону-
менталната, висока над 20 метра неокласическа Триумфална
арка с името „Порта Македония“, посветена на независи-
мостта на страната. На фасадата има множество барелефи
със сцени от македонската история. Навсякъде стоят статуи
на конници, паметници и бюстове на герои, смятани за част
от историята на страната. Площад „Македония“ в центъра на
града е напълно променен. Над него властва 25-метрова ста-
туя на конник. Тя носи името „Войн на кон“. Въпреки че кон-
никът в поза на героичен завоевател не се споменава по име,
всеки знае, че мъжът с яростен поглед и изваден меч върху
изправения на задните си крака кон изобразява Александър
Велики. В подножието на постамента стоят войни с копия,
щитове и шлемове. Това са бойците, придружавали Алек-
сандър в неговия поход отвъд планините Хиндукуш през
ІV-ото столетие преди Христа. Около статуята на конника
шурти водата в шадраван, украсен с лъвски фигури. Водни
и светлинни ефекти повдигат настроението на посетители-
те, музика от високоговорител залива широкия площад – от
виенски валсове до Рихард Вагнер. Там, където е Александър
Велики, разбира се, трябва да е и неговият баща Филип ІІ.
Неговата огромна бронзова статуя е от другата страна на
река Вардар, близо до чаршията – турско-ориенталския стар
град. Филип ІІ стои в героична поза върху голям бял поста-
мент: в едната ръка държи меч, другата е вдигнал решително
нагоре.
Много от нещата са странни, кичозни, анахронични –
извън времето. Виждат се най-вече пълководци от антична
Македония, борци срещу чуждото владичество на османци-
те, защитници на националната независимост на Македо-
ния. Погледите им са страшни, насочени напред или нагоре.
В ръцете си те най-често държат мечове, копия или пистоле-
ти. В този героичен и войнствен мъжки свят за жените оста-
84 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
ва само ролята на майки, които съществуват, за да раждат и
отглеждат герои. Израз на тази идея е паметникът „Майките
на Македония“. Там е Олимпия – майката на Александър Ве-
лики, която държи в скута си и кърми бъдещия военачалник.
Почетно място в галерията на предците имат и славян-
ските апостоли Кирил и Методий, които са от Солун, как-
то и техните ученици Климент и Наум. В началото на 60-те
години на ІХ в. Кирил и Методий, които владеят южно­
славянския език, идват във Великоморавия по молба на княз
Ростислав. За разпространението на Евангелието те превеж-
дат литургични и библейски текстове от гръцки на южно­
славянски. Освен това Кирил създава отделна писменост –
т.нар. глаголица, различна от кирилицата, използвана днес в
България, Македония, Сърбия, Русия, Белорусия и Украйна.
По-късно глаголицата е заменена с по-достъпната кирилица,
която отчасти се ориентира по гръцката азбука. Тя възниква
в Преслав – столицата на Първото българско царство, което
обхваща обширни части от Южните и Източните Балкани.
Климент и Наум продължават делото на славяноапостолите
в края на ІХ в. в Охрид. Тогава градът се развива като църко-
вен, религиозен и културен център, чието влияние достига
далече в южнославянските земи.
В центъра на Скопие човек се чувства като на огромна
театрална сцена, сред кулисите на монументално истори-
ческо представление. Пиесата, която се играе, се нарича
„Nation Building“1, и то в буквален смисъл. Тук се изгражда
нация по волята и в съответствие с историческата картина
на национално-консервативната партия ВМРО-ДПМНЕ
(Вътрешна македонска революционна организация – Де-
мократическа партия за македонско национално единство),
начело на която стои Никола Груевски. Тя е сред движещите
сили на гигантския проект за разпореденото от държавата
1
„Изграждане на нацията“ (англ.). – Б.пр.
„Как мога да принадлежа към нация, която изобщо не съществува?“ | 85
създаване на идентичност, наречен „Скопие 2014“. Работа-
та по преустройството на градския център е започнала през
2010 г., но все още не е приключила. Тя вече е глътнала сто-
тици милиони евро, и то в една от най-бедните страни в Ев-
ропа. По онова време инициаторите обяснявали, че искат
да дадат на столицата европейски облик. Неокласическите
сгради и множеството паметници трябвало обаче не само
да придадат нов блясък на Скопие, а и да свидетелстват за
европейско-християнските корени на младата македонска
държава.
„Скопие 2014“ е преди всичко политически проект. Той
е опит на днешната държава Македония да присвои истори-
ческото наследство на античната македонска империя. Ет-
ногенезата на нацията се премества далеч назад в миналото.
Посланието е, че днешните македонци са преките потомци
на античните македонци. Славяните обаче се заселват в Юж-
ните Балкани едва през VІ и VІІ в. Въпреки това Александър
Велики се възхвалява като родоначалник на днешните сла-
вяни македонци и около него все повече се подхранва култ,
който често изглежда странно. Наблягайки върху връзката
с Античността, се цели също да се изтласкат на заден план
наследството на повече от 500-годишното владичество на
османците, както и кратката комунистическа епоха, про-
дължила от края на Втората световна война до обявяването
на държавната независимост през 1991 г. До неотдавна ней-
ното строително наследство определяше облика на града.
В историческата картина на властващия политически елит
епохата на османците – „турското робство“, както и тази на
комунистите са времена на потисничество над македонския
народ. При това се премълчава, че именно комунистическата
партия дава на македонците статута на отделна нация. Пос-
ланието, което трябва да излъчва „Скопие 2014“: славяните
македонци също са автохтонен народ на Южните Балкани,
чиито корени стигат до Античността. Следователно Атина
86 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
не може единствена да претендира за наследството на Маке-
дония и Александър Велики.
Форсираната инсценировка на национално самосъзна-
ние в центъра на Скопие без съмнение има и компенсаторни
черти. Тя е израз на крехка и неутвърдена национална иден-
тичност, която все още се поставя под съмнение от съседни-
те държави. В сравнение с другите балкански държави Маке-
дония е млада нация. От 70-те години на ХІV в. до Първата
балканска война през 1912 г. тази територия е владяна от
османците – по-дълго, отколкото повечето други региони в
Югоизточна Европа. Като площ османска Македония е по-
голяма от днешната Република Македония. Тя обхваща око-
ло 63 000 квадратни километра и се простира от Шар пла-
нина на север, през Охридското езеро на запад, планината
Пиндос и Егейско море на юг до Родопите на изток. През
владичеството на османците обаче Македония никога не е
била административна единица. В края на ХІХ в. област­та
наброява над два милиона жители и е разделена на три про-
винции (вилаети): Селаник (Солун), Монастир, който днес
се нарича Битоля, както и – от 1877 г. – Косово с център
Юскюб (Скопие). В османска Македония не мюсюлманите
са мнозинството от населението, а православните христия-
ни, към които принадлежат преди всичко гърци, славяни и
власи.
През Първата балканска война от октомври 1912 г. до
май 1913 г. Сърбия, България, Гърция и Черна гора с обе-
динени сили завладяват почти всички останали европейски
територии на Османската империя. През кратката Втора
балканска война от юни и юли 1913 г. съюзниците се бият
помежду си за плячката. Те се лакомят преди всичко за Ма-
кедония. Всеки от тях оправдава своите териториални ам-
биции уж с исторически права и с етническия състав на та-
мошното население. В Букурещкия мирен договор от август
1913 г. спорната област е разделена между Гърция, Сърбия
„Как мога да принадлежа към нация, която изобщо не съществува?“ | 87
и България. С изключение на Източна Тракия с град Одрин,
Османската империя губи всичките си европейски владе-
ния. Около половината от Македония, т.нар. Егейска Маке-
дония с град Солун, се дава на Гърция. В новозавоюваните
райони гърците почти навсякъде са малцинство. Вардарска
Македония (около 40%), която до голяма степен се припо-
крива с днешната Република Македония, се пада на Сърбия.
С Пиринска Македония (10%) България получава само мал-
ко парченце от тортата. София започва Втората балканска
война, уверена в своята военна сила и с надеждата да спе-
чели още територии, но я губи. Съгласно Букурещкия дого-
вор страната трябва да отстъпи вече завоювани райони на
съседните държави, а именно Източна Тракия, която остава
в Османската империя, както и обширни части от Македо-
ния. След Първата световна война тя губи и Западна Тракия,
завладяна от българските войски няколко години по-рано.
Регионът се дава на Гърция. Лелеяната десетилетия наред
мечта за Велика България с достъп до Егейско море окон-
чателно е погребана. Определените в Букурещкия договор
граници до голяма степен отговарят на днешните.
Решаващи за процеса на създаването на македонска на-
ция са Втората световна война и годините след нея. През ав-
густ 1944 г. партизаните на Тито обявяват Социалистическа
република Македония със собствен парламент, собствено
правителство и собствена Конституция. В рамките на юго-
славската федерация славяните македонци получават стату-
та на отделна нация. Зад тази политика на Тито Атина още
тогава предугажда териториалните амбиции на Югославия
към гръцката част на Македония. Македонската идентич-
ност, чиито наченки се формират между двете войни, се зат-
върждава едва сега. Основава се Институт за национална ис-
тория, създава се македонска историография с неизбежните
национални митове, кодифицира се македонски официален
език. За да се защитят от българските претенции, по онова
88 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
време македонските историци не търсят корените на нация-
та толкова в Античността, колкото в Ранното средновековие.
За да се изгради нация както трябва, на Балканите е необхо-
димо наличието не само на колкото е възможно по-голямо
и блестящо средновековно царство, на което човек да може
да се позове. Задължително условие са и героите, които са
се противопоставяли на османските потисници и са жерт-
вали живота си за освобождението на нацията. Македония
обаче има лошия късмет историческите личности, които тя
претендира да са нейни, вече да са твърдо установена част от
българската история. В съседна България процесът на съз-
даването на нацията започва по-рано. София постоянно се
оплаква, че Скопие иска да си присвои българската история.
Важен елемент от консолидацията на македонската на-
ция след Втората световна война е откъсването на македон-
ската православна църква от сръбската православна църква-
майка. През 1967 г. с помощта на Комунистическата партия
на Македония тя се обявява за автокефална, т.е. става самос-
тоятелна. Тя обаче не е призната нито от сръбската право-
славна църква, нито от другите православни църкви, нито от
Вселенската патриаршия.1
Чрез разпада на Югославия през 1991 г. Македония ста-
ва независима държава. Преди това Скопие, също като Са-
раево, дълго се застъпва за запазването на многонационал-
ната държава. И двете са спечелили от политиката на Тито.
1
На 9 ноември 2017 г. Синодът на Македонската православна църк-
ва – Охридска архиепископия, изпрати писмо до Светия синод на
Българската православна църква (БПЦ), с което предложи маке-
донската църква „да припознае и признае Българската православна
църква – Българска патриаршия, като Майка Църква, която първа
приема и признава нейната автокефалност.“ Македонската църква
поиска също БПЦ да информира за нея и да обърне внимание на
проблема ѝ пред Вселенската патриаршия и другите поместни църк-
ви, да я представлява пред тях и да се застъпва за нея. На 27 ноември
2017 г. Светият синод на БПЦ се съгласи. – Б.пр.
„Как мога да принадлежа към нация, която изобщо не съществува?“ | 89
В Македония, за разлика от Сърбия или Хърватия, няма на-
ционална мобилизация преди обявяването на самостоятел-
ността. България е първата държава, която признава новата
македонска държава. Въпреки това властта в София дава
ясно да се разбере, че разглежда македонската нация като
политически продукт на Тито. Славяните македонци са смя-
тани за българи. България също така отрича съществуването
на отделен македонски език. Според София в западната ѝ съ-
седка се говори български диалект.
Най-вече Гърция оказва ожесточена съпротива. И до
днес Атина отхвърля залегналото в Конституцията име на
македонската държава, което за славяните македонци е тяс-
но свързано с нацията, с аргумента, че то включва в себе
си териториални претенции на Скопие към едноименна-
та област в Северна Гърция. В това гръцкото правителство
вижда също узурпация на македонската история и култура,
за които тя претендира да са единствено нейни. В начало-
то на 90-те години Гърция отново говори, както по време на
Гражданската война от 1946 до 1949 г., за заплаха за гръц-
ката нация от страна на славяните от север и изисква най-
малкото географско прецизиране на името на македонската
държава.1 За разлика от правителството в Скопие след обя-
вяването на независимостта през 1991 г., в средата на 40-те
години Йосип Броз Тито наистина има амбиции към Егей-
ска Македония. При това той се позовава на живеещите там
славяни македонци, които се опитва да инструментализира
за своите политически цели. В десетилетията на Студената
война, когато Македония е република в състава на Югосла-
вия, никой в Гърция не недоволства срещу това, че на гра-
ничните пунктове висят табели с надпис „Социалистическа
1
След дългогодишни спорове на 17 юни 2018 г. Бившата югославска
република Македония (БЮРМ) и Гърция постигнаха споразумение за
ново име на югозападната ни съседка. От 12 февруари 2019 г. БЮРМ
официално се нарича Република Северна Македония. – Б.пр.
90 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
република Македония“. Това се променя след обявяването
на независимостта. Тогава Атина налага на международни-
те организации да наричат северната ѝ съседка „Бивша юго-
славска република Македония“ („Former Yugoslav Republic
of Macedonia“). През 2008 г. Македония не успява да влезе
в НАТО заради ветото на Гърция. Националистическото
втвърдяване в Скопие, което между другото се проявява в
проекта „Скопие 2014“, без съмнение е следствие и от по-
литиката на обструкции от страна на Атина, която блокира
по-нататъшната интеграция на северната си съседка в Евро-
пейския съюз.
Със създаването на държавата през 1991 г. започва из-
вестно преориентиране в политиката на Македония по въ-
проса за идентичността. Тъй като Атина с всички средства
иска да попречи на северната си съседка да се нарича Ма-
кедония, историците в Скопие все повече преместват ко-
рените на младата нация в Античността. По този начин те
искат да докажат, че и тяхната страна има право над истори-
ческото и културното наследство на Македония, а с това и
над името на държавата. Тоест свързването с Античността
също е реакция на гръцките искания за промяна на името на
държавата. Но това е само едната страна на въпроса. Както
по времето на социализма, от което Груевски и неговата пар-
тия всъщност искат да се разграничат, при проекта „Скопие
2014“ става дума също и за македонизиране на Средновеко-
вието. Посланието е, че Македония е съществувала, преди
османците да завладеят страната. Македония също имала
средновековно царство, на чиито културни и държавни тра-
диции можело да се позове днешното поколение. Тези пре-
тенции обаче неминуемо водят до спорове с България, защо-
то за множество исторически личности и Скопие, и София
претендират, че са част от съответната национална история.
Това важи за Симеон, през чието властване (893–927 г.)
Първото българско царство достига своята най-голяма тери-
„Как мога да принадлежа към нация, която изобщо не съществува?“ | 91
тория; също така за Самуил, който през 997 г. е коронован
за български цар и управлява до 1014 г. Те също са част от
македонската национална история в постановката „Изграж-
дане на нацията“ в Скопие като Кирил и Методий и техните
ученици Климент и Наум. Македонската и българската стра-
на пренасят етнически и национални категории във време,
в което подобно мислене е напълно непознато. В него няма
нации – нито българска, нито македонска. Климент и Наум
са също толкова малко българи, колкото и македонци, въпре-
ки че мястото, в което са работили – Охрид, днес се намира в
Република Македония. В търсене на собствена революцион-
на традиция Македония обявява за част от своята нация бор-
ци за свобода, мнозина от които заради принадлежността си
към българската национална църква са се смятали за бълга-
ри, каквото и да е означавало тогава това понятие.
Показателно е не само това, което показва проектът
„Скопие 2014“, но и това, което отсъства там. Очевидно е, че
османското наследство, с което много македонски мюсюл-
мани се гордеят, е почти напълно изтрито и в буквалния сми-
съл е изтикано на заден план. Класическите и необароковите
фасади закриват старите джамии на чаршията от османско
време. Нови представителни постройки преграждат гледка-
та към построения от турците през ХV в. каменен мост над
Вардар – една от емблемите на Скопие. С разпореденото от
държавата конструиране на етнически славянско обосно-
вана македонска идентичност македонското ръководство
обижда не само Атина. То задълбочава и етническите разли-
чия в собствената си държава и подкопава усилията за съз-
даване на гражданско-политически дефинирана държава. За
мюсюлманите, независимо дали албанци, турци или торбе-
ши, които все пак са една трета от населението на страната,
обръщането към Античността и досадното подчертаване на
християнско-православната традиция на Македония не оз-
начават нищо. Тези хора остават изолирани.
92 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите „Как мога да принадлежа към нация, която изобщо не съществува?“ | 93

За значението на религията говори също построяване- ска, но и мюсюлманска страна. Двете религиозни общности
то на най-голямата православна църква в страната в центъра се надпреварват за присъствие в публичното пространство
на Скопие. Критиците ѝ я наричат църквата на свети Нико- не само с македонски и албански знамена, но и с църкви и
ла, намеквайки за Никола Груевски. Държавата и църквата в кръстове, с джамии и минарета. Религиозните символи са се
Македония са тясно свързани. Както вече стана дума, в по- превърнали в придатък към нацията.
ранен период православната религия увеличава значение- Силният национализъм на верска основа затруднява ин-
то си в македонското общество и при дефинирането на на- теграцията на мюсюлманите и хвърля още повече торбеши-
ционалната идентичност. Още в началото на ХХІ столетие с те с тяхната дълбоко вкоренена мюсюлманска идентичност в
държавна подкрепа на Водно – хълма до Скопие, е поставен ръцете на албанците и турците.
почти 70-метров кръст. Официалният повод е двехилядното
съществуване на християнството. Мнозина обаче са на мне-
ние, че огромната, видима отдалече и осветена през нощта
стоманена конструкция неслучайно е изградена след края на
борбите между македонските сили за сигурност и албански-
те партизани. Тогава Скопие е принудено да направи болез-
нени политически отстъпки. С кръста на хълма Водно, както
и с други религиозни символи трябва да се покаже, че Маке-
дония е православна, а не мюсюлманска страна. Това, кое-
то едни възприемат като антиалбанска и антимюсюлманска
провокация, за други е израз на белязаната от християнство-
то македонска култура. Това трябва да се направи видимо и в
публичното пространство.
Във всеки случай за македонските албанци ислямът като
централен белег на националната идентичност също вече е
станал по-важен. Това е още по-забележително, като се има
предвид, че за албанците в Албания, а също и в Косово рели-
гиозната принадлежност не стои на преден план при опре-
делянето на тяхната идентичност. В много населявани пре-
димно от албанци селища в Западна Македония, преди всич-
ко в селата до западните квартали на Скопие, с финансова
помощ от Саудитска Арабия и Турция са издигнати големи
джамии с очебийно високи минарета, някои видими от голе-
мия кръст на хълма Водно. Посланието е ясно: ние, мюсюл-
маните, също живеем тук. Македония е не само християн-
 Как Ибрим Емин Кадри
стана Иван Кадриев
Помаците в България

И брим Емин Кадри ни води в празно помещение в една от

къщите на площада в Корница. Сядаме на паянтови пласт-
масови столове. Той не иска да разговаряме на улицата, където
могат да го видят всички. В селото всеки познава всеки. Оче-
видно в помещението преди е имало магазин. Сега го преу-
стройват, но в момента никой не работи вътре.
Селото, в което е роден 87-годишният Ибрим Емин Ка-
дри и където все още живее, се намира в Югозападна Бълга-
рия, в община Гоце Делчев. Въпреки смазващата жега мъжът
е с вълнено кепе. Очите му засияват, когато приятел слага в
ръката му пластмасова чаша с бира. Ибрим Емин Кадри пие
бавно, глътка след глътка, с видима наслада, защитен от любо-
питните погледи на минувачите. Не искал някой да го види,
че пие алкохол, обяснява той и намига дяволито. Бил мю-
сюлманин, казва Ибрим Емин Кадри. Обаче бил и турчин,
допълва веднага. Според думите му неговите предци били
дошли в Корница от село в Северна Гърция, което до 1912 г.
било в Османската империя. Той не знае името на това село.
Дали наистина е с турски произход, не става ясно. Спокойно
би могло и за него понятието „турчин“ да е синоним на „мю-
сюлманин“ – напълно в традицията на Османската империя.
96 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
В Корница живеят предимно славяни мюсюлмани, т.е.
помаци. Тук обаче има не само джамия, а и православна
църква – знак, че в селото живеят и православни христия-
ни. Ибрим Емин Кадри не говори турски, само български.
Не иска да го наричат помак. Само майка му била помакиня.
Баща му обаче, който като самия него бил роден в Корница,
бил турчин. И се гордеел с това. Синът също се гордее.
Ибрим Емин Кадри с готовност разказва за събитията,
случили се в селото в ранната сутрин на 28 март 1973 г. То-
гава жителите му внезапно са откъснати от обичайния си
живот. Комунистическата партия, която по това време е на
власт, си е поставила за цел да замени традиционните тур-
ско-арабски собствени имена на помаците с българско-сла-
вянски. С новите имена тя иска да им наложи и българска
идентичност. Те нямат право да бъдат турци. Ибрим Емин
Кадри отказва с аргумента, че е турчин, а не помак. Питат го
откъде знае, че е турчин. Никой не вярва в турския му про-
изход. Завеждат го в милицията.
Обаче и други селяни оказват съпротива. Те не са гото-
ви да приемат българско собствено име, което според тях е
равносилно на християнско – в крайна сметка са мюсюлма-
ни, а не християни като българите. За тях собственото име
е тясно свързано с религията, а ислямът открай време заема
централно място в живота и самовъзприятието на помаците.
Но комунистите не отстъпват и както разказва Ибрим Емин
Кадри, изпращат войници в Корница. Те блокират единстве-
ното шосе към селото. „Ние искахме свобода, нищо друго“,
казва Ибрим Емин Кадри. Селяните замерят военните с
камъни, след няколко предупредителни изстрела онези пък
стрелят в множеството. Петима мъже са убити, много дру-
ги – ранени. Ибрим Емин Кадри познава добре всички, една
от жертвите е най-добрият му приятел.
Друг възрастен човек, който се присъединява към раз-
говора, показва белези по горната част на тялото си – от
Как Ибрим Емин Кадри стана Иван Кадриев | 97
куршумите, твърди той. Той също се представя като турчин.
Също смята за обидна думата „помак“.
Както разказва Ибрим Емин Кадри, на 28 март 1973 г.
милицията арестува много жители на селото – мюсюлма-
ни, 30 са интернирани. Сред тези, които трябва да напуснат
Корница, е и той самият. На семейството му е разрешено
да остане, но Ибрим е изпратен в село до Видин в Северо-
западна България, до румънската и сръбската граница. Там
прекарва три години. През това време многократно го раз-
питват. Обвиняват го, че е „протурски бунтовник“ и един от
идеолозите на нелегално движение, чиито привърженици са
се опълчили срещу смяната на имената в Корница и са ока-
зали въоръжена съпротива. Ибрим Емин Кадри и до днес
се смее на тези обвинения. В малкото село, където бил ин-
терниран, обаче хората се отнасяли добре с него, подчертава
той. Винаги го наричали с мюсюлманското му име Ибрим.
Не знаели нищо за кървавите събития в Корница. Когато им
разказвал за тях, те не можели да повярват, че държавната
власт извършва такива престъпления.
Три години по-късно разрешават на Ибрим Емин Кадри
да се върне при семейството си в Корница. Трябва обаче да
смени собственото и фамилното си име. Ако отново откаже,
ще го изпратят пак в селото до Видин. А той в никакъв слу-
чай не иска това. Предлагат му сам да избере новото си соб-
ствено име, но той отказва. След всички унижения е твърде
горд за това. Ето защо местните власти му дават името Иван.
Към дотогавашната му фамилия Кадри добавят българско-
славянското окончание -ев, а второто му име просто отпада.
Така против волята си Ибрим Емин Кадри става Иван Ка-
дриев.
След края на комунистическата власт през ноември
1989 г. разрешават на помаците да си върнат старите имена.
От това право се възползва и Иван Кадриев. От 1990 г. той
отново се казва Ибрим Емин Кадри. Щастлив е, че няма да
98 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
умре с българско име. За него това е важно, защото иска да
бъде погребан по ислямски обичай в мюсюлманско гроби-
ще. Убеден е, че с имената комунистическите властници са
искали да отнемат на мюсюлманите и тяхната ислямска ре-
лигия.
Ибрим Емин Кадри става. Пластмасовата чаша е праз-
на. С бастун в едната ръка той прекосява препълнения със
сергии площад учудващо леко и пъргаво за възрастта си. От
другата страна има паметник, който той непременно иска
да покаже. Надписът гласи: „В памет на убитите по време
на асимилаторската политика от комунистическия режим –
март 1973 г.“ След това мъртвите са изброени поименно:
Хюсеин Караалил, Мохарем Барган, Салих Амидеин, Те-
фик Хаджи, Исмаил Кальор. Над имената на жертвите са
думите: „Вечно живи в нашите сърца“. Слабото, прорязано
от бръчки лице на Ибрим Емин Кадри внезапно помръква,
той стои като вкаменен, очите му вече не гледат шеговито.
За известно време потъва в себе си. Стои неподвижен, после
вдига белязаните си от тежката полска работа ръце и произ-
нася молитва за петте жертви. „Отнемането на имената беше
геноцид“, отбелязва тъжно Ибрим Емин Кадри. Комунисти-
те не оставили на мира дори покойниците. Техните имена
също били сменени в официалните документи и дори върху
надгробните камъни. Това го вбесява и до днес.
Впрочем в България има и други, съвсем различни вер-
сии за това, което се случва в Корница на онзи фатален 28
март 1973 г. На места те толкова се отличават от разказа
на Ибрим Емин Кадри, че все едно става дума за различни
събития. Преди всичко в описанието на комунистическата
партия престъпниците са жертви, а жертвите – престъпни-
ци. Според тази версия през октомври 1972 г. в селото се
създава нелегална организация. На 14 декември 1972 г. заго-
ворниците завземат властта и обявяват Корница за турска
територия. На 23 януари 1973 г. те провъзгласяват „Турска
Как Ибрим Емин Кадри стана Иван Кадриев | 99
република Корница“, свалят българското знаме от площада
и издигат турския флаг. Жителите на селото, които не одо-
бряват това и се обявяват за част от българската нация, са
заплашвани и тероризирани от бунтовниците. Множество-
то опити за мирно потушаване на антибългарското въстание
се провалят. В крайна сметка войници, милиционери и до-
броволци потушават бунта и възстановяват българския су-
веренитет в Корница. При това те са нападнати с ножове и
брадви. Двама милиционери са убити. Загиват също трима
българомохамедани, както днес официално наричат помаци-
те в България. Убиват ги бунтовници, защото ги смятат за
комунистически агенти.
Дори след края на комунистическата власт през ноември
1989 г. най-често се поддържа версията, че в Корница е из-
бухнал добре организиран антибългарски бунт и местните
бунтовници са имали връзки с официални турски представи-
тели в България. Пример за това е статия в онлайн изданието
на в. „24 часа“ от 12 март 2012 г. В нея също става дума за не-
легална съпротивителна организация, за провъзгласяването
на „Турска република Корница“ и за указания от турското
посолство в София до ръководителите на въстанието. Все
пак е цитиран и един жител на селото: „Ние искахме само
да запазим имената и вярата си.“ След като преговорите се
провалили, силите за сигурност проникнали в селото в ран-
ното утро на 28 март 1973 г., за да сложат край на нелегална-
та акция. Бунтовниците обаче оказали съпротива с камъни,
брадви и ножове. При потушаването на въстанието били
убити петима помаци. 80 човека – значително повече откол-
кото в разказа на Ибрим Емин Кадри – били интернирани
в Северна България. Според данни на вестника десет вода-
чи на въстанието били осъдени на затвор. Обвинени били в
създаване на нелегална организация, участие в бунт, подко-
паване на социалистическия ред, както и в разпространение
на противодържавни и клеветнически произведения. Името
100 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
Ибрим Емин Кадри не се споменава в статията, в други мате-
риали също го няма. Каквото и да се е случило в Корница на
28 март 1973 г., събитията са променили живота на Ибрим
Емин Кадри.
Лидия Асенова Хаджиева ни посреща в малката си къща
в Чепино през юни 2015 г. От 1948 г. селото е част от град
Велинград в Северозападните Родопи. За разлика от Ибрим
Емин Кадри Лидия се определя като помакиня. Подчертава,
че е горда да принадлежи към тази специфична общност. Ли-
дия Асенова Хаджиева, която е родена през 1949 г., някога
също е имала друго име. Казвала се е Хюсние Асан Ходжова.
Хюсние още ходи на училище, когато през 1962 г. – 11
години по-рано от Ибрим Емин Кадри, тя и нейното семей-
ство са принудени от комунистическата власт да се откажат
от своите турско-арабски имена и да приемат български.
Нейният прадядо е мюсюлмански духовник – уважаван хо-
джа в село Чепино. Затова фамилията му е Ходжов, а децата
и внуците му я наследяват. Както разказва Лидия Асенова
Хаджиева, един ден чичо ѝ – Али Мехмед Ходжов, е извикан
в общината. Там му съобщават новото име, което са измис-
лили за него и семейството му. Занапред те трябва да носят
фамилията Попов, съответно Попова. Тоест от ходжата
трябва да стане поп. Тъкмо комунистическите функционе-
ри, които се борят не само срещу исляма, но и срещу право-
славната християнска религия, избират такова име. За чичо
ѝ това е прекалено, връх на цинизма, казва Лидия Асенова
Хаджиева. Той е възмутен и решително отказва фамилия-
та Попов. Пребиват го от бой, близките му дълго се грижат
за него, докато се възстанови. По-късно, когато чичо ѝ оз-
дравява, предлага на властите фамилията Хаджиев, която в
крайна сметка е приета. Тоест при втория опит му позволя-
ват сам да избере новото си име, което далеч не навсякъде е
възможно.
Как Ибрим Емин Кадри стана Иван Кадриев | 101
В други села като Корница например властите връчват
списъци с предварително одобрени от тях имена. Хората
трябва да избират от тях. В някои селища местните функ-
ционери дори ходят от къща на къща. Връчват на помаците
нови паспорти и прибират старите. Не им оставят никакъв
шанс да се възпротивят срещу новите имена. За кратко вре-
ме всички официални документи са сменени. При смяната
на имената комунистическата бюрокрация се оказва учудва-
що ефективна.
С новата фамилия Хаджиев, съответно Хаджиева, чичо-
то на Лидия Асенова Хаджиева прави изключително умел
избор. От една страна, новото име само малко се различава
от старото – произнася се по подобен начин. От друга стра-
на – и това е най-важното, – то може да се тълкува и мюсюл-
мански, и християнски. Думата „хаджи“, която се произнася
по същия начин като първите две срички от фамилията Хад-
жиев, означава мюсюлманин, който е ходил на поклонниче-
ско пътуване до Мека (хадж). В българската традиция обаче
християнин, който е посетил светите места в Йерусалим,
също носи почетната титла „хаджи“.
Както Ибрим Емин Кадри, и Лидия Асенова Хаджиева
е особено възмутена от факта, че дори покойниците не са
оставени на мира. Те също получават славянски имена. Ста-
рите мюсюлмански трябва да бъдат заличени от надгробни-
те камъни, също както мюсюлманските символи и арабските
надписи: „Откраднаха имената дори на мъртвите, а по този
начин и тяхната идентичност.“ Тази липса на уважение към
покойниците е дори по-лоша от принудителната смяна на
имената на живите.
Лидия Асенова Хаджиева си спомня много добре на ка-
къв натиск е подложена самата тя – тогава тринадесетгодиш-
на. Всеки, дошъл на училище с мюсюлманско име, трябвало
да го смени с българско-славянско до два дни. В противен
случай щял да бъде изключен. „Трудни времена бяха – възди-
102 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
ша Лидия и добавя: – Нямахме избор.“ След демократични-
те промени през 1989 г., за разлика от много други помаци,
нейният баща запазва българското име, наложено му от ко-
мунистическите власти. Обяснява, че не иска още веднъж да
обърка живота си. Казва, че знае кой е и това му е достатъч-
но. До 1962 г. бащата на Лидия Асенова Хаджиева се казва
Асан Мехмед Ходжов, след това – Асен Хаджиев. Принуден
е да избере новото си българско собствено име, както и тези
на жена си и децата, от списък, който му връчват комунисти-
ческите функционери. Решава да е Асен, защото е най-близ-
ко до Асан. Много други с името Асан също избират Асен,
ако изобщо имат възможност за избор.
Асан Мехмед Ходжов умира с българско-славянското си
име Асен Хаджиев и според волята му е погребан от ходжа по
ислямски обичай. В първите години след промените това не
е толкова просто. Има духовници, които отказват да погреб-
ват мюсюлмани, отказали приживе да си върнат предишните
турско-арабски имена. Според тях мюсюлманин, който иска
да бъде погребан в мюсюлманско гробище, трябва да носи
мюсюлманско име. За вярващите мюсюлмани това е истин-
ска катастрофа, защото тъкмо ислямските погребални ри-
туали отварят пътя към рая. Случва се обаче и обратното –
православни свещеници не искат да погребват помаци, дори
ако те са с българско-християнски имена и преди смъртта
си са пожелали да бъдат погребани с християнски ритуал. В
очите на тези духовници помаците си остават мюсюлмани,
независимо какво име носят. Като такива те нямат място в
християнско гробище.
Лидия Асенова Хаджиева смята, че кампанията за смяна
на имената през 60-те и в началото на 70-те години е тряб-
вало да бъде подготвена по-добре. Тя е убедена, че преди
всичко по-млади помаци доброволно са щели да приемат
български имена, защото малцина са вярващи мюсюлмани.
Повечето българи са на същото мнение. Насилствената смя-
Как Ибрим Емин Кадри стана Иван Кадриев | 103
на на имената, подчертава Лидия Асенова Хаджиева, я раз-
късала на две: „Вече не знаех коя съм.“ Вкъщи се използвали
мюсюлманските имена, навън – българските. В общуването
си с Лидия някои познати използвали старото ѝ име, други –
новото. „Ние бяхме мюсюлмани и християни едновременно.
Животът ни беше съсипан. Не ни взимаха на сериозно. Ста-
нахме хора с две съдби, с две идентичности.“ Много помаци
се чувстват така.
След промените според Лидия Асенова Хаджиева обърк­
ването става още по-голямо. Едни си искат обратно старите
имена, други остават с новите, макар и да не са ги избрали
сами. Също като баща си Лидия Асенова Хаджиева запазва
новото си българско име, въпреки че е вярваща мюсюлманка
и някога би искала да бъде погребана по ислямски обичай.
Тя посочва различни причини за това решение: получила е
българското си име като дете и е свикнала с него. Навсякъде
я познават с това име. Защо да го сменя пак и да предизвик-
ва ново объркване? Освен това, за да си върне старото име,
трябва да се обърне към съда. Трябва да плаща такси, а тя не
иска. И без това за нея името не играе голяма роля. Но и за
двамата – за Ибрим Емин Кадри в Корница и за Лидия Асе-
нова Хаджиева в Чепино – насилствената смяна на имената е
травматично преживяване, което никога не ги напуска.
В Чепино няма убити като в Корница. Но и тук пред
православната църква се стига до протести срещу правител-
ствената политика. Нищо не помага. Хората нямат друг из-
бор, както казва Лидия Асенова Хаджиева. Трябва да се при-
мирят. Който отказва да вземе новите си лични документи
с българското име, вече не съществува за комунистическата
държава. Той е административно мъртъв, което може да има
сериозни последствия като например отнемане на всякак-
ви помощи от страна на държавата, изключване от образо-
вателната система или загуба на работното място. Случва
се дори да отказват дипломи и удостоверения за придоби-
104 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
та професия на ученици с турско-арабски имена, въпреки
че са издържали изпитите. Комунистически функционери
даже заплашват, че няма да впишат в гражданския регистър
новородени с мюсюлмански имена. Някои помаци дават на
децата си по две собствени имена – едно българско, което
се използва официално, и едно турско-арабско за лична упо-
треба.
Помакът Ахмед Мустафа Харун е ходжа в една от трите
джамии в Сърница в Западните Родопи. Селището има 3800
жители и е на 1200 метра над морското равнище, обградено
от обширни гори. В Сърница, подобно на Корница, живеят
предимно помаци. В едно странично помещение в джамията
седят пет жени със своя учител. Те са заети да рецитират Ко-
рана на арабски език, макар че не разбират това, което четат.
Жените се срещат веднъж седмично. Когато прочетат целия
Коран на чуждия за тях арабски език от първата до последна-
та сура, ще има голям празник. Но дотогава има още време.
„Аллах е обещал да награди всеки, който е прочел в оригинал
свещените текстове. В гроба му ще има светлина“, казва Ахмед
Мустафа Харун. За него думата „помак“ по никакъв начин не
е обидна. Той възприема като много по-унизително офици-
алното понятие „българомохамеданин“. Самия себе си опре-
деля като мюсюлманин и помак, като български гражданин
с ислямско вероизповедание. В Сърница никой помак не се
смята за турчин, подчертава ходжата. Турцизирането на по-
маците било проблем само в първите години след демокра-
тичните промени през 1989 г.
През 70-те години Ахмед Мустафа Харун също трябва
да приеме българско име. Тогава е в трети клас. Буквално от
вчера за днес той вече се казва съвсем различно, а именно Ро-
сен Събинов Албенов. В училище му се случва същото като
на Лидия Асенова Хаджиева – учениците са наказвани, ако
учителите чуят, че си говорят на старите имена. През 70-те
Как Ибрим Емин Кадри стана Иван Кадриев | 105
и 80-те години и семейството на Ахмед Мустафа Харун из-
ползва вкъщи турско-арабските имена, а навън – натрапени-
те българско-славянски. Така е в почти всички помашки села
в Родопите. „Свикнахме“, казва ходжата. Макар че това се
отнася само за децата и младежите. За по-възрастните е зна-
чително по-трудно. Те страдат. От промените насам Росен
Събинов Албенов отново се казва Ахмед Мустафа Харун.
Родопите падат под османска власт в края на ХІV в. След
създаването на самостоятелна българска държава в послед-
ните десетилетия на ХІХ в. помаците се смятат за ренегати
и предатели, защото са на страната на османците и участват
в потушаването на въстания. При установяването на новия
държавен ред на Балканите след рухването на Османската
империя териториите, населени с помаци, са разделени. През
1912 г. по-голямата част от Родопите попада под българска
власт. Западна Тракия обаче, а по този начин и помашките
села по южните склонове на Родопите, през 1919 г. са даде-
ни на Гърция, след като няколко години преди това районът
е контролиран от България. След Втората световна война до
промените през ноември 1989 г. България изчезва зад Же-
лязната завеса. Това важи особено за помаците в техните от-
далечени села, много от които по времето на Студената вой-
на се намират в труднодостъпни и забранени военни зони. В
западната част на континента почти никой не научава за аси-
милаторската политика, за насилствената смяна на имената и
за жертвите на произвола. През 60-те и първата половина на
70-те години трагедията на помаците се разиграва до голяма
степен скрито.
Според българското схващане помаците говорят бъл-
гарски диалект. В разговор в Смолян през юни 2015 г. езико-
ведът Емил Субашиев, който впрочем е публикувал множе-
ство изследвания за езика и историята на помаците в Родо-
пите, определя родопския диалект на помаците като „чист“
106 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
български език, който от всички славянски езици е най-бли-
зък до старобългарския (църковнославянския) говор на сла-
вянските апостоли Кирил и Методий. Това очевидно трябва
да изчисти всяко съмнение за българската идентичност на
помаците. Напротив, внушава се, че те са „пò българи“ от
останалите българи. Субашиев подчертава, че помаците от
другата страна на границата – в Гърция, говорят същия бъл-
гарски родопски диалект, макар и изпъстрен с повече турски
думи. Те били гръцки граждани, но в същото време част от
българската нация като помаците в България. По този въ-
прос помаците в Гърция обаче са на съвсем друго мнение.
Изводът на Субашиев: „Въпреки петстотингодишното ос-
манско владичество помаците в Родопите са запазили своята
българска национална идентичност.“
България никога не е признавала помаците за самостоя-
телно малцинство. Ето защо при преброяванията те не могат
да се декларират като такива, нито като българомохамедани,
въпреки че официално ги наричат така. Смятат ги за българи
и затова не се появяват като самостоятелна категория в нито
една официална статистика. Както и торбешите в Македо-
ния, българските помаци отговарят различно на въпроса
за своята национална идентичност. Едни се определят като
българи, други – като мюсюлмани или турци, трети – като
помаци. Също както за торбешите, за помаците ислямът е
централен елемент на тяхната идентичност. Голямото значе-
ние на религиозната принадлежност – дори само в смисъл на
културна препратка, – въпреки модернизацията, секулари-
зацията и налагания десетилетия наред атеизъм, става ясно
дори само от факта, че много от събеседниците ми от тради-
ционните помашки региони все още говорят за мюсюлмани
и християни, когато имат предвид помаци и българи.
Липсата на малцинствен статус, както и различните
идентичности, са съществени причини броят на живеещите
в България помаци да не може да се определи дори прибли-
Как Ибрим Емин Кадри стана Иван Кадриев | 107
зително. Данните варират от 150 000 до 250 000. Преброя-
ването на населението от 1992 г. – първото след промените,
е забележително с това, че пита за етническата принадлеж-
ност, майчиния език и религията. Макар че за етнос там има
само два варианта – българин или турчин. Помаците, кои-
то не искат да бъдат нито едните, нито другите, се вписват
в графата „други“. Няма възможност да се определят като
„българомохамедани“ или като ислямизирани българи, или
като български мюсюлмани, или пък като помаци. Според
български анализи на резултатите от преброяването значи-
телно мнозинство от помаците са декларирали, че са бълга-
ри. Следват ги онези, които са се определили като мюсюлма-
ни в етнически смисъл. Само сравнително малко, а именно
25 000, преди всичко в Западните Родопи, са избрали тур-
ската опция. Други източници обаче посочват други числа.
За произхода на помаците също има различни теории.
Те са добри примери за това как по политически причини се
манипулират идентичности и се създават митове за произход
на етнически общности, които се обявяват за част от собст-
вената нация. За повечето българи помаците са насилствено
ислямизирани българи. Една разпространявана от турски ав-
тори версия обаче гласи, че помаците в България и Гърция са
потомци на тюркския народ на печенегите или на куманите,
които са дошли в земите на днешната българска държава от
североизток далеч преди експанзията на османците. Според
тази гледна точка, която подчертава турския произход, пома-
ците не могат да бъдат ислямизирани славяни и следовател-
но не могат да бъдат етнически българи, въпреки че говорят
български, а не турски. От друга страна, гръцки национали-
сти виждат в помаците потомци на античните траки, които в
тъмната дълбока древност са се смесили с елините и са били
елинизирани. Това обаче означава, че предците на помаци-
те са живели в Родопите далеч преди славяните да завладе-
ят тези земи през VІ и VІІ в. и преди появата на тюркските
108 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
народи. Те били славянизирани и по-късно – под владиче-
ството на османците, ислямизирани. Тоест те не могат да
бъдат нито българи, нито турци. Така помаците в България
и Гърция се обявяват и за етнически гърци. Политическото
послание на защитниците на тази теза е ясно: българските и
турските претенции към помаците и населените с тях райо-
ни в гръцките Родопи нямат никакво основание.
Неясен е и произходът на понятието „помак“. То се поя-
вява в различни източници едва в средата на ХІХ в. като на-
именование за групите славяноговорещи мюсюлмани. Това
е времето на националното пробуждане. Славяните мюсюл-
мани в България, които като всички мюсюлмани в Османска-
та империя преди са смятани за „турци“, сега за първи път
изобщо се възприемат като етнически българи и като част
от българския народ. Според една разпространена теория
думата „помак“ е производна от „помагач“. Помаците пома-
гали на османците при завладяването на Родопите. Това оз-
начава, че те са били мюсюлмани, преди регионът да падне
под властта на султана. Този възглед застъпва Ибрим Емин
Кадри в Корница, както и ходжата Ахмед Мустафа Харун в
Сърница. Друга теория гласи, че наименованието „помак“
идва от българската дума „мъка“. Помаците били наречени
така, защото преди смяната на религията при османците
били страдали много. В науката и двете производни се смя-
тат за „народни“ обяснения за произхода на това понятие.
В България е широко разпространено схващането, че
ислямизирането на славяните мюсюлмани в Родопите не е
станало доброволно. По време на почти петстотингодиш-
ното си владичество османците принудили много помаци
да приемат ислямската религия. В сърцата си обаче помоха-
меданчените останали завинаги християни, а по тази логика
и българи. Те продължавали да спазват тайно предишните
си християнски традиции и обичаи. С други думи: нищо не
може да разклати българската идентичност на помаците. По
Как Ибрим Емин Кадри стана Иван Кадриев | 109
този начин се омаловажава значението на исляма като бе-
лег за идентичност. Стар надгробен камък от помашко село,
който може да се види в историческия музей в Смолян, се
привежда като доказателство, че много помаци са остана-
ли скрити християни. Върху видимата част от камъка има
ислямски символи, върху друга част, която е била скрита в
земята, е издълбан кръст. Надгробният камък е открит в мю-
сюлманско гробище.
В разговор през юни 2015 г. Божидар Димитров – тога-
ва директор на Националния исторически музей в София,
признава, че редом с наложената има и доброволна смяна на
религията, най-вече в градовете. След помохамеданчването
новите мюсюлмани приемали и турския език. В много реги-
они на Родопите обаче преди всичко през втората половина
на ХVІІ в. ислямизацията била насилствена. Димитров виж-
да причината в това, че след поредица от поражения, при-
дружени с огромни загуби, османските войски се нуждаели
от нови войници. Тъй като само мюсюлмани можели да слу-
жат в армията, по онова време жителите на много помашки
села били помохамеданчени насила. Те обаче, за разлика от
ислямизираните в градовете, запазили българския си език.
Застъпниците на тезата за широкомащабно насилствено
помохамеданчване на християнското население в Родопите
се позовават преди всичко на хрониката на православния
духовник Методи Драгинов. Според нея през втората поло-
вина на ХVІІ в. след едно въстание срещу османците всички
християни в Чепино и другите села от региона, включително
православните свещеници, били принудени да приемат исля-
ма, и то – както се подчертава в текста – по разпореждане на
„злия гръцки митрополит Гавраил“. Тези, които се противо-
поставяли, били убивани. Други историци, предимно извън
България, смятат обаче, че тази хроника е дело на български
патриот от втората половина на ХІХ в., когато Българската
църква се откъсва от господството на Патриаршията в Кон-
110 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
стантинопол. Според тях твърдението, че гръцкият клир е
отговорен за насилственото ислямизиране на помаците, от-
говаря на една разпространена по онова време теория. Бор-
бата за свобода на българите е насочена не само към властта
на османците, но и срещу църковното и културното доми-
ниране на Патриаршията. По мнение на тези историци в
Чепино, както и навсякъде в Родопите, мотивите за смяната
на религията са били предимно от социално и икономическо
естество. Те изхождат от факта, че от ХVІ в. нататък броят
на мюсюлманите в Чепино постоянно е нараствал и едва в
началото на ХVІІІ в. е стигнал почти 90%. Лидия Асенова
Хаджиева, която живее там, не знае дали някогашното пре-
минаване към исляма е било насилствено или доброволно.
Тя казва, че всичките ѝ предци са мюсюлмани.
В България има четири опита за българизация на помаците
и замяна на техните турско-арабски имена с български: през
1912 г., след като български войски завладяват части от Родо-
пите; от 1937 до 1944 г., от 1962 до 1964 г. и накрая от 1971
до 1974 г. При първия опит българските власти с енергич-
ната подкрепа на православната църква искат да наложат не
само нови имена на помаците. Те трябва да бъдат и покръс-
тени и по този начин интегрирани в християнската българ-
ска държава. С политиката на насилствено християнизиране
София преследва политически цели. Става дума най-вече за
оправдаване и затвърждаване на властта над населените пре-
димно със славяни мюсюлмани Родопи, към които предявя-
ват претенции и други балкански държави. През 1912 г. веро-
ятно са покръстени насила над 200 000 помаци. Съпротивата
сред славяните мюсюлмани обаче е голяма и още в края на
1913 г. – след поражението на България във втората Балкан-
ска война – следва обратният процес, преди всичко по из-
борнотактически причини. На насила покръстените помаци
е разрешено отново да са мюсюлмани и да използват старите
Как Ибрим Емин Кадри стана Иван Кадриев | 111
си имена. Тогава почти всички се възползват от тази възмож-
ност. През следващите две десетилетия помаците са оставени
на мира.
Нова кампания започва през 1937 г. с основаването на
дружба „Родина“ в град Смолян в Средните Родопи. В нея
се включват предимно помашки интелектуалци. Тази об-
разователна и културна организация има за цел да събуди
и затвърди у славяните мюсюлмани българско национално
самосъзнание. Ислямът трябва да бъде приведен в съзвучие
с българската национална идентичност. „Родина“ залага на
социално и икономическо развитие и модернизация. Обе-
динението иска да подобри съдбата на жените в традицион-
ното общество на помашките села и да отмени обрязването
на момчетата. За първи път Коранът се превежда на българ-
ски език. Отначало членовете на „Родина“ смятат себе си за
просветители, които трябва да изпълнят цивилизационна
мисия. Помаците, които според тях са българи, трябва да
бъдат отделени от етническите турци, чието влияние върху
славяните мюсюлмани постоянно расте. Планират се по-
машки училища. По това време се променят и имената на
много селища.
В Средните и Източните Родопи – около региона на
Смолян, „Родина“ отбелязва известни успехи, но не и в За-
падните Родопи. Методите, с които организацията се опитва
да наложи интеграцията на славяните мюсюлмани в българ-
ската държава, обаче стават все по-репресивни. През 1942 г.
правителството обнародва закон „За българизиране на мо-
хамеданските имена на българомохамеданите“. Отново се
изпада в заблудата, че с нови имена помаците от раз ще се
превърнат в „истински“ българи. И този път съпротивата е
голяма. За пореден път се подценяват тясната връзка между
мюсюлманските имена и религията и централното място на
исляма в индивидуалната и в колективната идентичност на
помаците.
112 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
Комунистическата партия, която идва на власт на 9 сеп-
тември 1944 г., оттегля мерките за насилствена българиза-
ция. Дружба „Родина“ е обявена за „фашистка организация“
и забранена. На помаците отново е разрешено да приемат
своите стари турско-арабски имена. Когато през 50-те годи-
ни партията започва да пропагандира създаването на хомо-
генна българска нация върху социалистически основи, по-
маците за пореден път са подложени на натиск. Също като
привържениците на дружба „Родина“ от края на 30-те годи-
ни, сега и комунистическото ръководство иска да изтласка
турското влияние от славяните мюсюлмани. В турското
малцинство то вижда потенциална опасност за териториал-
ната цялост на българската държава. Славяните мюсюлмани
отново са принудени да се откажат от своите турско-араб-
ски имена и да приемат български. Тази политика се основа-
ва на решение на Централния комитет на комунистическата
партия от април 1962 г. То е насочено и срещу ромите мю-
сюлмани, които все по-често се самоопределят като турци.
За пореден път властимащите вярват, че чрез ускорена по-
литика на социална модернизация, икономическо развитие,
повишаване на образователното равнище и свързаното с
това подобряване на условията за живот могат да спечелят
помаците на своя страна. Неуморно се пропагандира пре-
възходството на атеистичния социализъм над представяния
като изостанал ислям. Действително има славяни мюсюл-
мани, които с готовност приемат новите имена. В началото
всичко изглежда безпроблемно. След това обаче съпроти-
вата сред населението нараства, преди всичко в Западните
Родопи. Кампанията за смяна на имената започва да буксува.
Партията дори се самокритикува. 1962 е годината, в която
Лидия Асенова Хаджиева и нейното семейство в Чепино са
принудени да приемат български имена.
В началото на 70-те години комунистическата власт за-
почва нов опит да наложи български имена на помаците.
Как Ибрим Емин Кадри стана Иван Кадриев | 113
Началния сигнал дава решение на секретариата на Централ-
ния комитет от юли 1970 г. „За националното осъзнаване
и патриотичното възпитание на българите мохамедани“.
Целта е същата както едно десетилетие по-рано: засилване
на българското национално самосъзнание на помаците. По
този начин трябва да се попречи те да се обединят с етни-
ческите турци в страната на базата на общата религия. Още
по-настойчиво отпреди се възкресява опасността от отделя-
не на регионите с мюсюлманско население и раздробяване
на българската държава. В комунистическата пропаганда се
говори за възродителен процес, за връщане към заровените
български корени, за решаваща крачка към хомогенна со-
циалистическа държава, към единна българска нация. Тази
цел се преследва не с репресивни мерки, а чрез убеждаване.
Но този подход не успява навсякъде. Помаци, възпитани в
комунистически дух, сред тях много партийни членове, кои-
то повече не искат да имат нищо общо с исляма и се смятат
за атеистични просветители, дават добър пример и сменят
имената си. Те вярват, че сега всички помаци са готови в
името на социалистическия напредък с новите си имена за-
винаги да оставят в миналото и ислямската религия. Но се
заблуждават.
Борбата на комунистическата партия обхваща също ис-
ляма и неговите символи. Религиозните ритуали и традиции
на помаците се обявяват за останки от „времето на робство-
то“, които трябва да се преодолеят. От гледната точка на ко-
мунистите ислямът е пречка по пътя към интеграцията на
помаците в социалистическата държава. И той, както и хрис-
тиянството, бива смятан за реакционен и изостанал, докато
социализмът е отъждествяван с икономически напредък и
модернизация. Ето защо партията забранява религиозните
обичаи и носенето на мюсюлмански дрехи. Нейните про-
пагандатори хвалят „красотата“ и „възвишеността“ на ко-
мунистическите празници. Религиозните ритуали при раж-
114 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
дане, сватба и погребение се заменят със социалистически
церемонии. Джамии се затварят и преобразуват в културни
институции. Който не сменя името си доброволно, е при-
нуждаван – включително със сила, както показва примерът
от Корница. За разлика от десет години по-рано, сега дър-
жавното ръководство е решено да не отстъпва и да задуши в
зародиш всяка съпротива.
В средата на 70-те години кампанията е завършена. Поне
навън, при общуването с институциите почти всички пома-
ци имат славянски имена. Ибрим Емин Кадри се казва Иван
Кадриев, докато Хюсние Асан Ходжова вече повече от десет
години живее с името Лидия Асенова Хаджиева. Но надеж-
дите на правителството за пореден път не се осъществяват
въпреки репресиите и интензивните усилия за секулариза-
ция. Наистина повечето помаци имат българско-славянски
имена, но това далеч не означава, че се чувстват българи.
Мнозина още повече се дистанцират от държавата, която ги
тормози и иска да им отнеме исляма, а с него и основна част
от тяхната идентичност.
В началото на 80-те години при една самоубийствена
промяна на позицията си комунистическата власт обявя-
ва дори живеещите в страната 800 000 турци за етнически
българи и по тази логика за славяни. По онова време тур-
ците са около 10% от цялото население. Сега и на тях на-
лагат българско-славянски имена. Забраняват дори използ-
ването на турски език на обществени места. Централният
комитет въвежда следното „езиково правило“: турските
жители на страната са етнически българи. При досега по-
грешно определяната като турска общност ставало дума за
славяни, които по време на османското владичество били
подложени на религиозна и езикова асимилация. В започ-
налия процес на „възраждане“ и на „завръщане към истин-
ската национална идентичност“ трябвало да се „възстано-
вят“ старите славянски собствени и фамилни имена. Това
Как Ибрим Емин Кадри стана Иван Кадриев | 115
било дълг не само на всеки истински комунист, но и на все-
ки български патриот.
Членове на Българската академия на науките получават
неблагодарната задача да докажат българско-славянския ко-
рен на етническите турци, наричани преди това „българи от
турски произход“. В комунистическата пропаганда се гово-
ри за „завръщане в общото българско семейство на нашите
братя и сестри, чието съзнание в продължение на столетия е
било замъглено“. Приемането на ново българско име се чест-
ва като „революционен акт на освобождение“ и като „израз
на вярата в мъдростта на партията“. Турците, които отказват
да сменят имената си със славянско-български, се заклей-
мяват като класови врагове. А това може да има сериозни
последствия. В средата на март 1985 г.1 комунистическата
партия обявява успешното приключване на „спонтанния и
доброволен“ процес на смяната на имената и на национал-
ното възраждане.
Но асимилационната кампания, която достига своя връх
през зимата на 1984–1985 г., се оказва бумеранг. С нея пар-
тията копае собствения си гроб. Българската нация не се
обединява, както обявява комунистическата пропаганда,
а дълбоко се разделя. Етническата идентичност на турците
не отслабва, е се заздравява. За доброволно завръщане към
мнимите български корени не може да става и дума, напро-
тив. В населените с турци региони в югоизточната и севе-
роизточната част на страната се стига до вълнения, които са
кърваво потушени. На 29 май 1989 г. партийният шеф Тодор
Живков изненадващо обявява, че всички „етнически бълга-
ри с турско самосъзнание“, които искат да напуснат страната
в посока към Турция, ще получат изходни документи. Дори
само новата езикова формулировка вече е признание за не-
1
На 31 март 1985 г. процесът по издаване на паспорти с нови имена е
обявен за приключил в цяла България. – Б.пр.
116 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
успех. Отварянето на границата води до масово изселване.
Стотици хиляди турци, но и помаци напускат България към
Турция. Всеки ден, пише българският партиен орган „Работ-
ническо дело“ на 28 юни 1989 г., само на най-важния грани-
чен пункт „Капитан Андреево“ се обработват 3500 човека.
Около половината от българските турци, напуснали страна-
та тогава, по-късно се връщат обратно.
Напълно погрешната политика спрямо турското мал-
цинство и сривът на икономиката в отделни части на страна-
та вследствие на масовото изселване на турците дискреди-
тират окончателно комунистическата власт. Те допринасят
за това реформаторското крило на партията да отстрани от
длъжност Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. Скоро след
неговото сваляне новото ръководство решава да върне на
турците и помаците правото да използват старите си мю-
сюлмански имена. Премахват се и всички въведени от ко-
мунистите ограничения при използването на турския език
и упражняването на ислямската религия. Джамиите се отва-
рят отново. Сред мюсюлманите, които веднага след проме-
ните отиват в София, за да настояват за старите си имена, е и
Иван Кадриев. По неговите думи те протестират пред сгра-
дата на парламента и постоянно скандират една и съща дума:
„Имената! Имената!“
В началото след смяната на властта етническите турци
все още са определяни като „българи с турско самосъзнание“,
не като част от турско малцинство. Това се променя едва с
течение на времето, след като България подписва множество
международни конвенции за защита на малцинствата. Но
непосредствено след промените цари голям страх, че ново-
създаденото Движение за права и свободи, което защитава
интересите на турците и помаците, би могло да поиска тери-
ториална автономия или дори присъединяване към Турция
на населените с турци и помаци територии на България. Раз-
падът на Югославия засилва тези страхове. Новата партия се
Как Ибрим Емин Кадри стана Иван Кадриев | 117
възприема като заплаха. Мнозина виждат в нея инструмент
на Анкара за провеждане на пантурска политика. Налага се
схващането, че България има за задача да защити християн-
ска Европа от навлизането на исляма.
След поражението в местните избори през октомври
1991 г. шефът на произлезлите от комунистическата партия
социалисти в Кърджали – Стефан Стефанов, ми казва, че
неговата партия никога няма да допусне българо-турските
политици да постигнат своята истинска цел, а именно да съз-
дадат автономна област и постепенно да я откъснат от Бъл-
гария. По онова време жители на Кърджали се оплакват, че
при възстановяването на мюсюлманските си имена турците
трябва да преодоляват големи административни и бюрокра-
тични пречки.
След промените за помаците за пореден път възниква
въпросът за тяхната идентичност, за ролята на исляма в тех-
ния живот, който по време на комунизма до голяма степен е
изчезнал от общественото пространство; за тяхното място
в обществото, за тяхното отношение към новата българска
държава. Несигурността е голяма и някои помаци пропа-
дат в нова криза на идентичността. Единият въпрос, който
се нуждае от отговор, е: трябва ли да запазя българското
име, или да си върна мюсюлманското? В повечето случаи
става въпрос само за собственото име, защото мнозина, за
разлика от Ибрим Емин Кадри или ходжата Ахмед Мустафа
Харун, още преди началото на асимилаторската кампания
имат фамилни имена с български окончания. Тясно свързан
с този въпрос е и един друг: кои сме ние и как трябва да се
самоопределяме в бъдеще – като българи, като турци, като
мюсюлмани или като помаци и по тази логика като членове
на самостоятелна етническа група? Спектърът от отговори
се простира от приемане на турско-мюсюлманска идентич-
ност до покръстване и по този начин, поне така изглежда от-
страни, до пълна асимилация в българското общество. Поне
118 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
държавата вече не притиска помаците, макар че продължава
да ги смята за етнически българи. Тя вече не им налага как
да се самоопределят. Поне официалната държавна политика
вече не е такава.
Но при избора на име помаците са изложени на други
принуди. В началото на 90-те години много от тях са подло-
жени на натиск от своите семейства, от ходжи или от мест-
ни политици. Желанието за професионално развитие също
влияе на решението. Някои виждат най-добрия изход в нали-
чието на две собствени имена – едно българско и едно тур-
ско-арабско, които могат да се използват според ситуация-
та. Родители помаци често дават на децата си две собствени
имена. Други избират неутрални имена, които не могат да
се разпознаят еднозначно и се използват и в двете културни
общности.
Част от помаците решава да си върне старите турско-
арабски имена. Няма единодушие дали това е мнозинство-
то, или не. Такова решение означава, че отново трябва да
се променят всички официални документи: лични карти,
задгранични паспорти, актове за раждане, сертификати, шо-
фьорски книжки, свидетелства за брак, университетски ди-
пломи, банкови карти. Едни казват, че това не било проблем
и всичко станало бързо. Други се оплакват, че процедурата
била мъчителна. Институциите постоянно им създавали
пречки. Може да се смята, че както винаги в такива случаи,
на различните места е различно. През юли 1993 г. помаци от
Сатовча в Западните Родопи ми казват, че местни функцио-
нери, предимно членове на социалистическата партия, на-
рочно забавят заявленията за промяна на имената. В същото
време обаче те се оплакват, че ходжите заплашват да отка-
жат погребение по ислямските ритуали на помаците, които
искат да запазят наложените им от предишната държавна
власт български имена. Някои българи виждат в това една
от основните причини най-вече възрастни помаци да искат
Как Ибрим Емин Кадри стана Иван Кадриев | 119
обрат­но мюсюлманските си имена. За един вярващ мюсюл-
манин е немислимо да умре с християнско-българско име
и да не бъде погребан по ислямски обичай. Такъв е Ибрим
Емин Кадри. Той прави всичко възможно да си върне старо-
то име колкото може по-бързо. За него това е важно, защото
смята, че вярващият мюсюлманин трябва да носи турско-
арабско име.
Както вече стана дума, през 1992 г. се провежда първо-
то преброяване на населението след промените. Резултатите
предизвикват голямо вълнение в София, защото, противно
на очакванията на новото правителство, част от помаците се
определят като турци. Една от причините е желанието им
да се разграничат от българите християни и да наблегнат на
своята мюсюлманска идентичност. Обръщането към „тур-
ската опция“ далеч не означава, че се чувстват турци в ет-
нически и национален смисъл. Тези, които се заявяват като
турци, си връщат и старите мюсюлмански имена. Най-голям
е техният брой в населените с помаци села в Западните Родо-
пи. Става дума за райони, в които – за разлика от източната
част – почти не живеят етнически турци. Тъкмо в Западните
Родопи и в Пиринска Македония властта среща най-голяма
съпротива при кампанията за смяна на имената през 70-те
години.
Сатовча е сред селата, в които при преброяването от
1992 г. сравнително много жители се определят като тур-
ци. Тогавашният кмет – помак – е член на основаното след
промените Движение за права и свободи (ДПС). То печели
местните избори през октомври 1991 г. не само в Кърджали,
но и в много помашки села. Тези избори са първите след края
на комунистическата власт. При посещението ми през юли
1993 г. обаче този човек вече не е кмет. Отстранили са го от
поста няколко месеца по-рано. Според обяснението му пра-
вителството го обвинило, че при преброяването е упражнил
натиск над помаците да се обявят за турци вместо за българи.
120 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
По този повод в София е създадена парламентарна коми-
сия. В началото на 1993 г. тя публикува доклад, в който сти-
га до заключението, че в някои села представители на ДПС
са злоупотребили с властовите си позиции и са притискали
помаците да си върнат старите турско-арабски имена. Ос-
вен това децата в основното училище трябвало да учат тур-
ски. Поради това резултатите от преброяването в няколко
селища са анулирани. През юли 1993 г. отстраненият кмет
отхвърля обвиненията. Било вярно, че повечето жители на
селото си върнали предишните имена, обаче това станало
доброволно. Никой не бил принуждаван да посещава уроци-
те по турски език в основното училище в Сатовча. Доказвал
го фактът, че само 30 деца учели турски.
През юни 2015 г. сегашният кмет Арбен Мименов, кой-
то е на този пост от 1999 г., обаче споделя, че в началото на
90-те години ДПС все пак е упражнявало натиск върху оне-
зи помаци, които искали да запазят българските си имена.
Но тези времена отдавна били отминали.
Отстраненият кмет ме кани в дома си. Но нещата не спи-
рат дотам. Той освобождава семейната спалня, за да може
гостът да прекара нощта там. Преди това говорим дълго за
помаците, турското малцинство и политиката на демокра-
тично избраното ново правителство в София. После ме ка-
нят на масата, около която вече седят доста мъже от селото.
Ядем и пием много, някои изливат в гърлото си високопро-
центовата домашна ракия от големи чаши като минерална
вода. При това всички са мюсюлмани. Предястието се сер-
вира в полунощ. Вечерята се проточва. Мъжете пият, ядат,
смеят се, говорят за какво ли не, включително за жени, по-
сле лягат изтощени и захъркват. Жените готвят и сервират
храната. Не се намесват в разговорите на мъжете. Преди да
се развидели, жената на бившия кмет издоява единствена-
та крава, която имат. Заема се с приготвянето на закуската,
която е почти толкова обилна, колкото нощното ядене. След
Как Ибрим Емин Кадри стана Иван Кадриев | 121
това гостоприемство би било голямо оскърбление, ако оти-
да и при политическите противници в селото, за да попитам
за тяхното мнение. Бившият кмет нарича своите опоненти
„стари комунисти“, които не могат да се примирят със загу-
бата на властта и привилегиите.
Икономическият и социален упадък след промените за-
сяга особено силно помашките райони в Родопите. Тютю-
невата промишленост се срива, както и минната индустрия.
Затварят се много предприятия. Губят се хиляди работни
места. В помашките села безработицата е особено висока.
През юли 1993 г. жителите на Сатовча се оплакват, че в Со-
фия никой не го е грижа – нито социалистите, нито новите
демократични сили, нито ДПС, което се прави, че се застъп-
ва за подобряване на техния живот. Те се чувстват изоста-
вени от всички, пренебрегнати, маргинализирани. Един от
жителите горчиво отбелязва, че когато става дума за физи-
ческото оцеляване, имената минават на втори план. За него
няма значение дали ще потъне в мизерия с турско или с бъл-
гарско име.
Както торбешите в македонското село Долно Количани,
много помаци в Западните Родопи, които при преброяване-
то се определят като турци, също се надяват на материални
придобивки, край на бедността, нови работни места, иконо-
мически подем, закрила като мюсюлмани. Те имат лош опит
с комунистическия режим. Но надеждите, които възлагат на
новото правителство, скоро също са излъгани. Процесът на
трансформация протича хаотично и бавно. На мнозина от
тях той отнема и малкото, което имат. Ето защо някои пома-
ци виждат в лицето на Турция спасителя от неволята, въпре-
ки че осъзнават себе си като български граждани. Мощни-
ят мюсюлмански съсед се възприема като опора във време
на несигурност, неизвестност и икономически упадък. За
мнозина това е очевидно най-важната причина да се само-
определят като турци при преброяването на населението от
122 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
1992 г. Поне това казват жителите на Сатовча, с които гово-
ря през 1993 г.
Други помаци, сред които Лидия Асенова Хаджиева, не
искат повече да сменят имената си след 1989 г. Това решение
е разпространено най-вече сред младото и средното поко-
ление. Сред тях са много помаци, които са родени след края
на кампанията за смяна на имената в началото на 70-те го-
дини или по онова време са още деца. Както Лидия Асенова
Хаджиева, те вече са свикнали с новите си имена, чувстват ги
свои. Други никога не са имали мюсюлманско име, защото
при появата им родителите им вече са носели българско.
Повечето помаци, които запазват българските си име-
на, не са свързани или са слабо свързани с религията. За тях
ислямът е културно наследство, част от местната традиция.
По-голямата част от помаците, които живеят в градовете,
остават с българските си имена често по икономически и
социални причини. Асимилацията им носи лична изгода.
Човек трябва да се приспособява и да бъде гъвкав при оп-
ределянето на собствената идентичност, ако иска да на-
предне в българското общество, смята млад мъж в София,
който не отрича помашкия си произход. И той като други
славяни мюсюлмани подчертава, че думата „помак“ в Бъл-
гария и до днес носела негативен оттенък и се отъждествя-
вала с изостаналост. Да бъдеш помак все още било стигма.
Широко разпространено било мнението, че помаците с
български имена били приемани в обществото по-лесно и
имали по-добри шансове при и без това трудното намиране
на работа.
Мюсюлманското име се смята за недостатък. Който има
намерение да работи в чужбина, казва помакът Алиосман
Имамов през юни 2015 г. в София, той го прави с българско
име, не с турско-арабско. Мнозина били убедени, че на Запад
мюсюлманското име плаши. А Западът е привлекателен за
много хора. Имамов е заместник-председател на Движение-
Как Ибрим Емин Кадри стана Иван Кадриев | 123
то за права и свободи и народен представител в българския
парламент.
След промените много помаци решават да запазят бъл-
гарско-християнските си имена, защото им е писнало да
бъдат третирани като граждани втора класа. „Българската
опция“ за тях е бягство от ощетяването, стигматизирането,
маргинализацията и изолацията. Но надеждите невинаги се
осъществяват. Българите искат помаците да са българи. Но
дори те да се обявят за част от българската нация, мнозина
продължават да не ги възприемат като „истински“ българи.
Това важи и за хората с българско-славянски имена и дори за
онези, приели християнството. Но и много турци не смятат
помаците, избрали „турската опция“, за равнопоставени чле-
нове на тяхната общност, защото имат славянски произход
и не говорят турски. Освен това помаците имат различни
обичаи и традиции.
Положението на славяните мюсюлмани в България е
сравнимо с това на торбешите в Македония: каквото и да
правят, те са изтикани в периферията на обществото, никога
не са истинска част от него – нито от българската, нито от
турската нация, и двете страни не ги приемат изцяло. Зако-
ните не са еднакви за всички, оплаква се ходжата на Сърница
Ахмед Мустафа Харун: „Не зачитат нас – помаците, по съ-
щия начин както другите граждани на България. Но от годи-
на на година положението се подобрява.“
Неби Бозов – кметът на Сърница, също някога е имал
друго име. Обаче не иска да говори за това. Помакът се
обижда от въпроса как се е казвал преди политическите про-
мени. Както ходжата, той също е в трети клас, когато един
ден изневиделица получава ново име. Бозов казва същото
като Лидия Асенова Хаджиева: „Не ни вземаха на сериозно.“
Според него вече са отминали времената, когато религията
е била фактор на разделението. Въпреки това все още имало
българи християни, които не се отнасяли към помаците като
124 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
към равнопоставени граждани. Той дава пример: кандидати
за работа в полицията – помаци от Сърница, не са наети само
заради това, че са помаци и мюсюлмани. Поне такава е него-
вата интерпретация. Неби Бозов смята, че за да се промени
това мислене, трябва да мине поне още едно поколение.
Той разказва и друга история: неправителствена органи-
зация от София с името „Памет“, която всъщност се грижела
за българите в чужбина, искала да открие представителство
тъкмо в Сърница. Един от нейните членове се представил
като полковник от агенцията за национална сигурност. За
Бозов било ясно: мюсюлманите трябвало, както се изразява
той, да бъдат идеологически българизирани. Представители-
те на „Памет“ разказвали в селото, че в края на 30-те години
мюсюлмански духовници се чувствали българи и четели Ко-
рана на български, а не на арабски. Това е времето на дружба
„Родина“. Освен това, разказва Бозов, изпълнен с горчиви-
на, „Памет“ организирала пътуване на ученици от Сърница
до Македония. Учителите също били поканени. Пътуването
било безплатно за всички. В Македония те посещавали хрис-
тиянски гробища и църкви. Кметът говори за политическа
манипулация. След завръщането на групата във Фейсбук
се появили снимки, на които се виждали ученици по време
на православна църковна служба. „Това е нов възродителен
процес, само че с други средства в сравнение със 70-те годи-
ни“, гласи изводът на Неби Бозов.
И Арбен Мименов – кметът на Сатовча, е на мнение, че
помаците дълго са смятани за граждани втора ръка. Никой
извън тяхната общност не ги зачитал. Сега било по-добре,
но все още не било така, както трябвало да бъде. Той също
посочва пример: в Сатовча християните са 30% от населе-
нието. В повечето села, които са част от общината, обаче
живеят само мюсюлмани, т.е. помаци. Въпреки това според
кмета всеки втори служител в общинската администрация е
християнин.
Как Ибрим Емин Кадри стана Иван Кадриев | 125
Роденият през 1953 г. депутат в националния парламент
Алиосман Имамов подчертава, че никоя друга партия не би
издигнала мюсюлманин за заместник-председател на българ-
ската законодателна власт. Движението за права и свободи
било изключение. През май 2013 г. самият той е избран на
този висок пост. Той винаги се е определял като помак и
никога не е имал проблеми с мюсюлманското си име. При
последното преброяване през 2011 г. не се е определил ет-
нически нито като българин, нито като турчин. Вписал се е
в графата „Други“ и добавил „помак“. Въпреки това Имамов
също говори за ощетяване на помаците, включително на
тези с българско-славянски имена. После добавя: „Ощетява-
не е твърде слаба дума, дискриминация е по-точната.“
Налага се въпросът дали специфичната помашка иден-
тичност не изчезва постепенно на фона на емиграцията,
засилила се през 90-те години, на разпада на традиционни-
те форми на живот, на модернизацията и секуларизацията.
Ход­жата Ахмед Мустафа Харун казва, че когато дошъл в
Сърница през 2000 г., 150 от общо 160 деца идвали на уроци
по религия. Сега те били най-много 25. Въпреки това той е
оптимист. В чужбина ислямът често ставал по-важен за по-
маците, смята той. Дори тези, които не са вярващи, уважава-
ли свързаните с исляма обичаи и ритуали. Млада жена в едно
местно кафене потвърждава думите на ходжата. Ислямът
бил важен за нея, въпреки че рядко ходела в джамията. Тя не
се срамувала, че е помакиня. Повечето мюсюлмани, напус-
нали Сърница в търсене на работа, оставали помаци в сърца-
та си дори ако имали български имена и се определяли като
българи. Кметът на Сърница Неби Бозов е убеден, че при
трудовите мигранти помашката идентичност е достатъчно
дълбоко вкоренена, за да издържи на всички изкушения.
Христо Гиневски е историк, известен като познавач на
помаците. Живее в Смолян – град с около 30 000 жители.
През юни 2015 г. той казва, че мюсюлманите са около 50%
126 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
от населението там. Те са предимно помаци. Според Гинев­
ски налагането на нови имена на славяните мюсюлмани е
голяма грешка. То дори изобщо не било необходимо. Гинев­
ски говори за „естествен процес“ на доброволна смяна на
имената, който започнал скоро след като комунистите взе-
ли властта. Като пример той посочва населеното с помаци
Забърдо в Северните Родопи. Там жителите още в началото
на 50-те години доброволно приели нови имена. Дори по-
строили параклис в селото. По-късно много от тях станали
християни. По неговите думи малко помаци в Смолян са
принуждавани да сменят имената си. Повечето осъзнавали,
че българите християни и помаците мюсюлмани имат едни
и същи корени. Наложената от комунистическата държавна
власт политика на смяна на имената през 70-те години се от-
разила положително, подчертава Гиневски. В Смолян тя съз-
дала основата за тласък към модернизация. След кампанията
за смяната на имената градът се развил много по-бързо, съз-
дали се много повече работни места, заплатите се повишили,
инфраструктурата се подобрила. „Новите български имена
мотивираха хората да се образоват по-добре.“
Както много българи, Гиневски отъждествява христи-
янството с напредъка, с принадлежността към Европа, а по
този начин и с модерния и цивилизован свят, докато исля-
ма той свързва със застоя, изостаналостта, обръщането към
Ориента и верския фанатизъм. По неговите думи след про-
мените в Смолян само 5% от помаците си върнали турско-
арабските имена. Все пак отбелязва, че в околните села този
процент е по-висок.
Подобни са аргументите на езиковеда Емил Субаши-
ев. Той се самоопределя като нерелигиозен мюсюлманин
и убеден българин. Субашиев приема българското си име
доброволно в началото на 60-те години и не го сменя след
промените: „Ние запазихме християнските имена, само фа-
натиците си върнаха мюсюлманските“, обяснява той. Двете
Как Ибрим Емин Кадри стана Иван Кадриев | 127
му деца живеят в смесени бракове, и четирите му внучки са
кръстени. Той се гордее с това.
След политическите промени през 1989 г. надигат глас
помаци, които искат от правителството да ги признае като
самостоятелна общност. В това те виждат единствения на-
чин да повишат самочувствието на потисканите десетиле-
тия наред славяни мюсюлмани. Призовават правителството
най-после да се погрижи за населените с помаци райони и
да подобри мизерното им икономическо и социално поло-
жение. През декември 1992 г. се основава Демократическа-
та партия на труда. Начело застава Камен Буров – помак от
село в Източните Родопи. Едно от най-важните му желания
е при преброяванията да се въведе етническа категория „по-
мак“. Това искане обаче остава неизпълнено, както и другите
му намерения. Истината е, че партията на Буров среща слаб
интерес дори сред самите славяни мюсюлмани. Малко по-
късно тя изчезва.
Във връзка с ратифицирането на рамковата конвенция
на Европейския съвет за националните малцинства в Бълга-
рия избухва горещ дебат дали помаците трябва да бъдат при-
знати за национално малцинство. Парламентът в София е
против. През 2013 г. се проваля последният опит за създава-
не на помашка партия. Инициаторите не успяват да съберат
необходимите за регистрация 5000 подписа. По онова вре-
ме Субашиев казва в интервю за българска информационна
агенция, че който подкрепя помашка партия, разделя бъл-
гарската нация, и то във време, когато страната и без това е
разкъсвана от политически и социални конфликти.
От провала на този проект Христо Гиневски стига до
извода, че помаците изобщо не искат да бъдат малцинство,
защото се чувстват българи. Това обаче не важи за всички
славяни мюсюлмани. Продължава да съществува помашко
разбиране, което противоречи на официалното българско
схващане. Но влиянието на онези помашки активисти, кои-
128 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
то искат от държавата официално признаване на малцин-
ствен статут, явно е слабо. Тяхната програма може да се
обоб­щи така: помаците са самостоятелен народ – нито етни-
чески българи, нито турци. Те имат собствена идентичност,
собствена история, собствени традиции, собствена култура.
Те говорят славянски език, но не български или български
диалект, а помашки език. Те искат признаване и закрила на
помашкия език, както и правото в училищата да се препода-
ва на помашки език. Те изискват също официално извинение
за несправедливостта, която е причинена на техния народ по
време на комунизма. Според техните виждания помаците
живеят не само в България и в Гърция, но също в Албания,
Косово, Турция и Македония, която наричат според офици-
алната гръцка терминология „Бивша югославска република
Македония“. По този начин застъпниците за повишаване
на правния статут на помаците в България обхващат също
торбешите в Македония и гораните в триъгълника Косово –
Македония – Албания. Никой не отчита факта, че там не ис-
кат да са помаци.
Златоград е малък град в Средните Родопи, близо до гра-
ницата с Гърция. Един стар квартал е превърнат във впечат-
ляващ музей на открито с работилници, ресторанти, кафе-
нета, хотели и етнографски музей. Красивите ремонтирани
къщи в традиционен български стил са от ХІХ в. Новият
център, отдалечен на няколкостотин метра, е доминиран от
джамия, построена през 2014 г. Старият мюсюлмански мо-
литвен дом е разрушен по времето на комунизма. Градчето
Златоград има около 7000 жители. По данни на Ефим Ушев –
главен редактор на местното издание „Златоградски вест-
ник“, мюсюлманите съставят около 60% от населението и са
предимно помаци. В разговора ни през юни 2015 г. той също
подчертава, че след демократичните промени само малко по-
маци са върнали старите си мюсюлмански имена. Това били
най-вече възрастни хора, които се впечатлили от заплахите
Как Ибрим Емин Кадри стана Иван Кадриев | 129
на ходжата да не ги погребе по мюсюлмански обичай след
смъртта им. Ушев е българин, а не помак. Казва за себе си, че
е християнин и винаги е бил такъв. Той говори за „постоянен
и естествен процес на християнизиране“ в Родопите, преди
всичко чрез смесени бракове. И той отбелязва, че помаците,
особено в Западните Родопи, които се придържат по-строго
към своите традиции, все още са пренебрегвани.
Всъщност Златоград има не само красиво възстановен
квартал, но и смесено християнско-мюсюлманско гроби-
ще. То е единственото от този вид в Родопите и наистина е
необичайно. От средата на 70-те години тук се погребват и
мюсюлмани, и християни. Забележителното е, че гробове-
те не са разделени, т.е. християните да са в единия край, а
мюсюлманите – в другия. Те лежат един до друг. Прави впе-
чатление също, че имената на покойниците върху всички
надгробни камъни са изписани на кирилица. Няма арабски
надписи или мюсюлмански символи, за разлика от мюсюл-
манските гробища на Долно Количани или Лабунища в Ма-
кедония. Има надгробни камъни с турско-арабски и с бъл-
гарско-християнски имена. Дори върху паметниците на ня-
кои семейни гробове едното име е българско-християнско,
а другото – турско-арабско. Върху един надгробен камък
например са имената Фатма А. Мемова (1896–1980) и Катя
К. Мемова (1932–2003). Очевидно става дума за майка и дъ-
щеря. Собственото име на майката е мюсюлманско, а това
на дъщерята – българско. Не е ясно дали майката е почина-
ла с това име или, което е много по-вероятно, паметникът
е надписан едва след политическите промени през 1989 г.
През 1980 г., когато е починала майката, асимилаторската
кампания е приключила и на практика всички помаци имат
български имена.
Но как изобщо се е появило това смесено гробище?
Според разказа на Ефим Ушев през 70-те години ходжата и
православният свещеник на Златоград се разбирали много
130 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
добре. Те стигнали до заключението, че християни и мю-
сюлмани, които преди са живели мирно заедно на едно и
също място, не бива да бъдат разделяни и след смъртта. За
Ушев смесеното гробище е символ на толерантността меж-
ду християните и мюсюлманите, знак за взаимно уважение.
Звучи много хубаво. Съществува обаче и съвсем друга вер-
сия. Според Фаик Глухов – ходжа на Златоград, смесеното
гробище е продукт на комунистическата репресия. Във вер-
сията на мюсюлманския духовник възникването му няма
нищо общо с толерантността. До 1976–1977 г. християните
и мюсюлманите имали отделни гробища. Комунистическата
партия искала да промени това. Ето защо най-вече по време
на асимилаторската кампания тя упражнила силен натиск
върху мюсюлманите в Златоград и изискала от тях в бъдеще
да погребват своите покойници на същото гробище, където
намират последен покой останалите българи. Така и станало.
След 1989 г. предимно по-възрастните мюсюлмани пожела-
ли собствено гробище, защото не искали да бъдат погребва-
ни заедно с християните. Но мнозинството било на мнение,
че мюсюлмани и християни винаги са живели заедно в Зла-
тоград. Ето защо било неуместно да ги делят след смъртта.
Боян Саръев е православен свещеник в Кърджали – град в
Източните Родопи. В разговора ни през юни 2015 г. той мно-
го държи да подчертае, че помаците имат различни представи
за своята идентичност. Всеки се самоопределял по различен
начин. Те не били хомогенна група. Повечето обаче осъзна-
вали, че са българи, а не помаци, камо ли турци. Мнозинство-
то се ориентирало към християнските ценности: „В крайна
сметка и те са били християни, преди да им бъде наложен
ислямът.“ Повечето помаци не били вярващи мюсюлмани, те
празнували християнските празници и имали християнски
имена. Живеели като християните дори без да са кръстени.
И тогава Саръев казва: „Много помаци приеха православната
Как Ибрим Емин Кадри стана Иван Кадриев | 131
вяра. Аз съм един от тях.“ Той характеризира мюсюлманските
духовници като най-големите манипулатори. В играта отново
се намесва смъртта. Най-важният лост, с който те привличали
помаците на своя страна, била заплахата, че няма да погребат
по ислямски обичай починалите мюсюлмани с християнско-
български имена.
Саръев е помак, тоест преди е бил мюсюлманин, макар
и не практикуващ, както самият той подчертава. Той никога
не е имал турско-арабско име, само християнско. Родители-
те му били напредничави и модерни, обяснява той. По-къс-
но обаче, когато бил около 30-годишен, изведнъж религията
все пак станала важна за него. Обаче не ислямът, а християн­
ството: „Осъзнах, че християнството е истинската и един-
ствена религия на цивилизования свят.“ Така Саръев станал
пра­во­славен свещеник. Господ му помогнал да вземе това
решение. От 1990 г. той е свещеник в Кърджали, в голяма
православна църква с манастир и прекрасна градина с много
червени и бели рози. В града живеят предимно турци.
След като бил ръкоположен за свещеник, Саръев осъз-
нал своята мисия – не само религиозна, но и цивилизацион-
на. Той си поставил за задача да покръства славяните мюсюл-
мани и по този начин, както самият той се изразява, да им от-
вори портата към модерния свят и към европейската циви-
лизация. След като станал християнин, Саръев започнал да
обикаля Родопите и да кръщава помаци, преди всичко млади
хора. След промените и след провала на комунистическата
идеология те търсели нови ценности и нова религия, защото
ислямът не бил правилната за тях вяра. Саръев присъединил
към християнството дори етнически турци. Как е постигнал
това? Какви методи е използвал? За това Саръев казва само,
че е проповядвал на площади и в младежки клубове, обаче не
в Западните, а само в Средните и Източните Родопи. Освен
това много помаци идвали при него в църквата по собствено
желание и искали да приемат християнската вяра. Те били
132 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
разбрали, обяснява той, че ислямът им е наложен насила и
няма нищо общо с тяхната истинска идентичност, защото тя
е българско-християнска.
Без съмнение след промените има помаци, които повече
не искат да са мюсюлмани и се покръстват. Но по този начин
те далеч не стават убедени християни. Много от тях преди
това разбират исляма, както повечето българи възприемат
православното християнство – като културно наследство.
Със смяната на религията те се надяват на по-добро прие-
мане в българското общество и на по-добри професионални
перспективи. Саръев отбелязва също, че за преминаването
към християнството често има прагматични причини, ико-
номическите фактори играят централна роля. Той не казва
нищо повече за методите, с които привлича към вярата нови
християни. После обаче коментира онези помаци в Западни-
те Родопи, които се определят като турци: „Моят опит по-
казва, че колкото по-примитивно е едно общество, толкова
по-значима е ролята на исляма. Помаците са манипулирани
от техните религиозни и политически водачи. Има наистина
и помаци, за които модерната цивилизация не е непозната.
Но повечето живеят като в резерват, далеч от европейската
цивилизация.“ За Саръев ислямът няма място в България и в
Европа. Той по-скоро е привнесен в България от чужди сили
с тъмни намерения и няма нищо общо с християнско-евро-
пейските ценности, каквото и да разбира под това понятие
свещеникът.
Саръев не знае колко помаци е покръстил и както са-
мият той подчертава, по този начин е направил „истински“
българи. В първите години на 90-те, в началото на своите
усилия, в интервюта той посочва числото 50 000. Мнозина
смятат тези данни за преувеличени. Съвсем очевидно в бур­
ното преломно време задачата е също да се отслаби ново­
възникналото Движение за права и свободи. В Родопите то
има много привърженици. Хората от турското малцинство
Как Ибрим Емин Кадри стана Иван Кадриев | 133
и помаците се надяват новата партия да сложи край на по-
литическата и религиозната дискриминация. Днес Саръев е
по-скромен, когато става дума за броя на покръстените. Той
самият бил кръстил хиляди помаци, броят на новите хрис-
тияни непрекъснато растял. Той обаче говори и за „естест-
вен процес на християнизиране“ в Средните и Източните
Родопи. Точно по този начин се изразява и Ефим Ушев в
Златоград. Като един от малцината Саръев оправдава кому-
нистическата политика на насилствена асимилация. Никоя
държава не можела да допусне част от собственото ѝ насе-
ление да попадне под влиянието на турската пропаганда и
на нелегални организации и да бъде отделена от българската
нация. Неговият гняв е насочен най-вече към онези помаци,
които се определят като турци: „Държавата трябваше да на-
прави нещо, за да не допусне помаците да станат турци.“
Според Саръев ислямът е сериозна заплаха за българ-
ската нация. Ходжите не се спирали пред нищо, за да го
разпространяват. Той посочва множеството нови, големи и
представителни джамии, изградени в помашките села след
промените през 1989 г. с подкрепата на фондации от Турция
и Саудитска Арабия, дори в селища, в които вече живеят съв-
сем малко мюсюлмани. За много вярващи новите молитве-
ни домове са преди всичко израз на ново самочувствие след
продължилите десетилетия наред потискане и дискримина-
ция. Но за това Саръев не говори. Не споменава изобщо и
разрушените джамии по времето на комунизма. Освен това
в началото на 90-те години са построени и множество пра-
вославни църкви. Онези помаци, които в търсене на своята
идентичност след промените са се обърнали още по-силно
към исляма, Саръев охулва като ислямисти и ислямски фана-
тици. Макар че такива били малцина.
Саръев говори за „ислямската дъга“, към която заедно с
Македония, Албания и Босна и Херцеговина спадат и Родо-
пите, за турските идеи за съживяване на Османската импе-
134 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите Как Ибрим Емин Кадри стана Иван Кадриев | 135

рия. Той вижда своята задача в това да предпази помаците обаче не се смята за достатъчно. В крайна сметка на преден
от турцизиране и религиозна радикализация, като ги напра- план стои политическа, а не религиозна мисия. Както сами-
ви християни, побългари и по този начин, както той самият ят Саръев обяснява своята смяна на религията в началото на
подчертава, ги европеизира. Без него, казват привърженици- 90-те години, той навсякъде бил третиран като човек втора
те му, днес всички помаци в Родопите щяха да се определят ръка, защото бил обрязан. Само обръщането към православ-
като турци. Те го почитат като „спасителя на Родопите“. За ното християнство му позволило да преодолее мъчителното
критиците, които наричат Саръев „рязания поп“, той е бъл- вътрешно раздвоение, което се състояло в това да си едно-
гарски националист, който води личен кръстоносен поход временно българин и мюсюлманин. В разговора ни през юни
срещу исляма и позволява да бъде използван от национа- 2015 г. той аргументира преминаването си към християнска-
листически и антимюсюлмански сили. В очите на неговите та вяра със следните думи: „Повече не исках да съм вътрешно
противници провежданата от Саръев християнизация на раздвоен. Беше ми писнало други да ме използват.“ Може да
помаците е продължение на асимилаторската политика от се приеме, че част от помаците в Западните Родопи се опре-
комунистическо време с други средства. Критиците му са делят като турци поради точно същата причина. Всъщност
убедени също, че усилията на свещеника са подпомагани от Саръев би трябвало да прояви разбиране към този избор.
български организации и от държавни органи. На въпроса
за неговите отношения с мюсюлманските духовници в Кър-
джали той многозначително отговаря: „Търпим се.“
Но какво е правил роденият през 1956 г. в село близо до
Кърджали Саръев, преди да стане православен свещеник?
Според някои съобщения през 80-те години той е работил
във вътрешното министерство до 1987 г., когато е бил увол-
нен като политически неблагонадежден. Преди това бил
завършил полицейска академия с офицерско звание. Други
казват, че е бил в тайните служби и в средата на 80-те години
е играл значима роля при насилствената асимилация на тур-
ското малцинство. Във всеки случай никъде не става дума за
сериозно обучение като духовник.
След като приема християнството и е ръкоположен
за свещеник, през май 1990 г. Саръев основава „Движение
за християнство и прогрес „Св. Йоан Предтеча“. Неговата
прокламирана цел е християнизацията на помаците и по
този начин – както е записано в програмата на движение-
то – окончателното претопяване на славяните мюсюлмани
с етническите българи. Само приемането на българско име
 „Вече не знаем кои сме“
Помаците в Гърция

П омаци има не само в Южна България, но и от другата стра-

на на границата – в Гърция. По традиция те живеят в За-
падна Тракия – в най-североизточната част на Гърция, северно
от градовете Ксанти и Комотини. Тези отдалечени помашки
села, които от втората половина на ХІV в. до Първата балкан-
ска война през 1912 г. са били част от Османската империя, са
напълно непознат свят и за самите гърци. Почти никой не знае,
че в страната му живеят помаци, да не говорим пък за това кои
са те. Смята се, че броят на мюсюлманите със славянски про-
изход в Гърция е общо между 30 000 и 50 000. За разлика от
славяните мюсюлмани в България, които официално се смя-
тат за българи, на хартия помаците в Западна Тракия се радват
на закрила като малцинство, макар и само в рамките на т.нар.
мюсюлманско малцинство. Към него спадат също етнически-
те турци, чийто брой се определя на 60 000, както и 10 000
до 20 000 роми мюсюлмани, много от които се самоопределят
като турци. Тоест турците, помаците и ромите мюсюлмани за-
едно образуват едно малцинство. То е единственото признато
малцинство в Гърция. Не е дефинирано етнически, езиково
или културно, а на религиозен принцип – както по времето
на османското владичество. За мюсюлманското малцинство в
Западна Тракия отговаря не Министерството на вътрешните
работи, както би се очаквало, а Министерството на външните
138 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
работи, чиито представители обитават една от най-красивите
къщи в стария град на Ксанти. Фактът, че общуването на Ати-
на с мюсюлманското малцинство в Западна Тракия все още е
външнополитически въпрос, се корени в историята.
След възникването на национални държави върху разва-
лините на Османската империя славяните мюсюлмани нямат
силни представители, които да се застъпват за техните инте-
реси. Няма национално пробуждане, нито стремеж да обра-
зуват собствена държава. Те са мюсюлмани и докрай остават
верни на султана. През 1919 г. Ньойският мирен договор
дава Западна Тракия на Гърция, след като в продължение на
шест години е била владяна от България. След Втората све-
товна война Желязната завеса разделя българските и гръц-
ките помаци. Границите на практика стават непреодолими.
От двете им страни се изграждат забранени зони, в които не
може да се влиза или излиза без специално разрешение. Така
много помашки села в слаборазвитите погранични райони
стават още по-труднодостъпни. Контакти през гръцко-бъл-
гарската граница няма.
Това се променя едва след края на комунистическата
власт в България през ноември 1989 г. и най-вече след вли-
зането на страната в Европейския съюз през 2007 г. През
януари 2010 г. се открива нов граничен пункт, който свърз-
ва Златоград и Ксанти. Те са на по-малко от 60 км един от
друг. Всеки, който преди е искал да отиде от единия град в
другия, обаче е трябвало да пътува няколкостотин киломе-
тра по обиколни пътища. Днес много помаци, които живеят
в Западна Тракия, минават през границата, за да пазаруват в
България. Някои стоки там са по-евтини, отколкото в Гър-
ция. И от двете страни твърдят, че граничният пункт се из-
ползва интензивно. Хората нямат езикови трудности, защо-
то и от едната, и от другата страна всъщност се говори един
и същ южнославянски език. Едните го наричат български,
другите – помашки. Въпреки очевидно доброто общуване
„Вече не знаем кои сме“ | 139
във всекидневието обаче почти няма признаци на сближава-
не между помаците от тази и от онази страна на отворената
сега граница. Не се забелязва сплотеност въз основа на тех-
ния славянски произход и на сходния език.
Това, че в Западна Тракия изобщо все още има автохтон-
ни мюсюлмани със славянски произход, се дължи на Все-
ленската патриаршия в Константинопол. Това звучи пара-
доксално само на пръв поглед. Патриархът със седалище на
Златния рог в Истанбул е почетен глава (Primus inter Pares1)
на всички православни християни. В същото време той е и
духовен водач на малцината гърци, които все още живеят
в Турция. По данни на Патриаршията те са няколко хиля-
ди. За турското правителство обаче Вселенският патриарх
е духовен глава само на гръцкото православно малцинство
в Турция, което все повече намалява. Днес вече нищо не е
останало от високото положение и политическото значение,
които векове наред е имал патриархът като глава на големия
източноправославен рум миллет в Османската империя.
След Първата световна война, в която Османската импе-
рия е сред победените, гръцкото правителство на Елефтери-
ос Венизелос вярва, че е дошъл моментът да осъществи меч-
тата за възстановяване на Византийската империя с военни
средства. Всички райони, населявани от гърци, преди всичко
на Западното крайбрежие на Мала Азия, трябвало да бъдат
присъединени към гръцката държава заедно с Константи-
нопол. Но „мегали идеята“2 довежда до голяма катастрофа.
Почти трихилядолетното гръцко присъствие на източната
страна на Егейско море в Мала Азия внезапно приключва. С
одобрението на Великобритания през 1919 г. Гърция започ-
ва настъпление към Анадола. То не спира дори след изненад-
1
Пръв сред равни (лат.). – Б.пр.
2
„Великата идея“ – възникнала през 1844 г. гръцка национална док-
трина за възстановяване на Византия като „гръцка държава“. – Б.пр.
140 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
ващата изборна загуба на Венизелос през следващата година
и свързаната с това смяна на властта, въпреки че военната по-
беда, както става все по-ясно, вече е непостижимо далечна.
През 1921 г. турските войски на Мустафа Кемал, който
по-късно получава почетното име Ататюрк (Баща на всички
турци), спират настъплението на гръцката армия на около
50 км преди Анкара. През лятото на следващата година тур-
ците започват контраофанзива. Гръцките войски претър-
пяват унищожително поражение. През септември 1922 г.
много православни християни бягат или загиват при воен-
ните акции и при тежките разрушения на някога цветущия,
мултиетнически и космополитен пристанищен град Смирна
на западния бряг на Мала Азия. Днес градът се казва Измир.
Според историка Йоанис Зелепос дори при съвсем предпаз-
ливи изчисления между 1913 г. и 1923 г. са избити повече
от половин милион малоазиатски гърци. По негови данни в
края на 1922 г. в Гърция има около 900 000 бежанци. Този
брой се увеличава заради сключеното скоро след това спо-
разумение за принудително изселване.
След края на войната – на 30 януари 1923 г., в Лозана
представители на двете правителства подписват конвенция
за размяна на население между Гърция и Турция. Тя става
част от мирния договор с Турция, подписан на 24 юли съща-
та година отново в Лозана. Той определя границите на нова-
та турска република, която е провъзгласена на 29 октомври
1923 г., и регламентира статута на немюсюлманските мал-
цинства. На някои места в конвенцията се говори за гърци и
турци в етнически смисъл. Критерият при размяната на на-
селение обаче е религиозната принадлежност, не езикът или
етническият произход. В член 1 на конвенцията се казва ед-
нозначно: „От 1 май 1923 г. трябва да започне принудителна
размяна на турски граждани с източноправославна религия,
които живеят на турска територия, и на живеещи в Гърция
гръцки граждани с ислямска вяра.“
„Вече не знаем кои сме“ | 141
Тази религиозна дефиниция на малцинствата отговаря
на националната концепция на османците. А тя гласи: всич-
ки православни християни трябва да напуснат Мала Азия и
Източна Тракия, включително онези, които говорят турски,
а не гръцки. Те се заселват най-често в етнически смесени ра-
йони в Северна Гърция, преди всичко в източната и централ-
ната част на Егейска Македония. В същото време живеещите
там мюсюлмани се преселват в Анадола – не само етнически-
те турци, а и албанците мюсюлмани, гърците мюсюлмани,
славяните мюсюлмани, дори малкото балканско-романски
власи, чиито предци са преминали към исляма по време на
османското владичество. От изселването са засегнати също
мюсюлмани, които не говорят или слабо говорят турски.
Никой – нито от едната, нито от другата страна на Егейско
море – не е питан дали иска да остане, или да си тръгне. От
размяната на население са изключени само православните
християни в Истанбул, както и на двата разположени пред
Дарданелите острова Имброс (на турски: Gökçeada) и Те-
недос (на турски: Bozcaada). Съответно живеещите в Запад-
на Тракия мюсюлмани също могат да останат в родината си.
Това е ответната отстъпка, която Атина трябва да направи,
за да не бъдат изселени гърците от Константинопол и двата
острова. Ако и те бъдели обхванати от размяната на населе-
нието, това щяло да означава край на Вселенската патриар-
шия в Константинопол, която поне по онова време е толкова
важна за православния християнски свят, колкото папата за
римокатолическите християни.
Закараните в Анадола мюсюлмани стават турски граж-
дани, православните християни, принудени да напуснат
Мала Азия, получават гръцко гражданство. Според различ-
ни източници са засегнати между 1,2 милиона и 1,5 милиона
християни, както и 400 000 до 600 000 мюсюлмани. Залег-
налите в конвенцията за размяна на населението разпоред-
би важат също и за всички онези православни християни
142 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
и всички мюсюлмани, които след 18 октомври 1912 г. – т.е.
след началото на Първата балканска война – са били проку-
дени от родината им и са избягали в райони, чиито жители
са обхванати от правно обвързващата размяна на население.
Много православни християни и мюсюлмани са напуснали
родината си още между 1912 и 1922 г., т.е. преди подписване-
то на конвенцията. Сега насилствено се преместват и онези,
които са останали в Анадола или в Гърция. По този начин
вече извършените с голяма бруталност прочиствания се уза-
коняват със задна дата. Те дори разширяват територията си
и под държавно и международно наблюдение последовател-
но се довеждат до край. Разпоредената от горе размяна на
население трябва да създаде основата за траен мир. Тя служи
като легитимно средство за разрешаване на малцинствени
проблеми, дори като предпоставка за вътрешна стабилност.
Безобидното бюрократично-техническо понятие „размяна“
е подигравка спрямо мизерията и нищетата на изтръгнатите
от корените им хора и от двете страни.
С размяната на население турци и гърци преследват на
първо място политически цели. След загубата на обширни
части от някога голямата и мощна Османска империя мла-
дотурците, дошли на власт през 1908 г., искат да създадат
хомогенна турска национална държава в Анадола. В тяхната
идеология, в която само мюсюлманите могат да бъдат турци
и всеки мюсюлманин е обявяван за турчин, т.е. включител-
но кюрдите, християните нямат място, независимо дали са
арменци, гърци или асирийци. Етническата дефиниция на
нацията се налага и тук. Прекомерният национализъм на
младотурците е също толкова разрушителен, колкото този
на елитите в християнските държави на Балканите. Размяна-
та на население с Гърция без право на връщане на премес-
тените определено е в интерес на младотурците. Подобна е
ситуацията и за гръцките управляващи. Заселването на ма-
лоазиатски гърци в северните части на страната, които едва
„Вече не знаем кои сме“ | 143
от няколко години принадлежат на Гърция, цели да елини-
зира тези етнически смесени райони и да заздрави властта
на Атина. Резултатът е дълбока промяна на структурата на
населението в засегнатите региони.
Местното население в никакъв случай не приема бежан­
ците с отворени обятия. Те са пряко силите на изтощената
от войната държава. Много гърци от Турция не успяват да се
приспособят към чуждата за тях среда. Те често нямат рабо-
та и покрив над главите си. Други умират от болести и зара-
зи. Социалното напрежение нараства. Както ще се види по-
късно, политиката на заселване има дългосрочни последици.
За хомогенизирането допринася и една спогодба между
Атина и София, сключена под международно ръководство
още през 1919 г. Съгласно това споразумение за – както се
нарича официално – доброволна размяна на население око-
ло 80 000 до 100 000 славяноговорещи жители на Егейска
Македония напускат своята родина в посока към България.
Те са заселени най-вече в Пиринска Македония. На тяхно
място от България в Северна Гърция идват приблизително
50 000 гърци. В средата на 20-те години делът на бежанците
спрямо общото население на Гърция е около 25%. В Егей-
ска Македония, която е дадена на Гърция през 1913 г., делът
на гърците скача от 43% през 1912 г. на 89% през 1928 г., в
Западна Тракия – от 17% на 62%. Тази политика на елинизи-
ране цели да обезсили окончателно всякакви териториални
претенции от страна на България.
Съгласно Лозанския мирен договор от 1923 г. мюсюлма-
ните в Западна Тракия, а по този начин и помаците, както и
останалите в Турция православни християни имат държавно
гарантиран малцинствен статус. Те имат право на собствени
училища, в които се преподава на майчин език. Останалите
в Гърция мюсюлмани и православните християни в Турция
имат същите политически права както мнозинството от на-
селението. Само че през следващите десетилетия записаните
144 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
в мирния договор права постоянно се нарушават и от двете
страни. За разлика от София обаче, Атина никога не се опит-
ва да асимилира помаците и да замени турско-арабските им
имена с гръцки. Гръцката политика спрямо помаците може
да се опише с една дума – сегрегация. Атина показва слаб ин-
терес към икономическото и социалното развитие на помаш-
ките села. Славяните мюсюлмани в Западна Тракия са изоли-
рани, маргинализирани, дискриминирани. Гърците, които се
самоопределят на първо място чрез православната религия,
смятат мюсюлманските помаци за чуждо тяло. Според вре-
мето и политическите нагласи те са смятани за маша в ръцете
или на българите, или на турците. Атина възприема не само
Турция, но и България – победения съперник в борбата за
териториалното наследство на Османската империя на Юж-
ните Балкани – като заплаха за единството на страната.
На Балканите периодът между избухването на Първата
балканска война през 1912 г. и Лозанския мирен договор от
1923 г. е десетилетие на войни, кланета, прогонвания, ет-
нически прочиствания и размествания на население, често
допускани, планирани или организирани от правителства.
Целият регион е пълен с бежанци и откъснати от корени-
те им хора, които се лутат окъсани и полумъртви от глад,
бягайки от чужди войски и въоръжени банди в търсене на
закрила. През последните десетилетия на ХІХ в. са прогон-
вани най-вече мюсюлмани. Мнозина напускат родината си
и по собствено желание, защото след военните поражения
и териториалните загуби на османците не искат да живе-
ят под християнска власт или защото новите управляващи
отнемат правата им и ги преследват. От началото на новото
столетие жертви на прогонвания и кланета все по-често ста-
ват и представители на етнически малцинства. Много поли-
тици са готови да използват всяко средство, за да постигнат
целта си за създаване на етнически единна национална дър-
жава. В своята мания за хомогенизиране те се позовават на
„Вече не знаем кои сме“ | 145
измислени исторически права и предявяват претенции към
общности, които живеят извън границите на собствената
им национална държава. В такава концепция за държава мал-
цинствата нямат място. Те биват преследвани и прогонвани
или пък са принудени да се асимилират. Но след всяка война
и след всяко преначертаване на границите възникват нови
малцинства, защото държавните граници никъде не съвпа-
дат с етническите. Те винаги са спорни.
Вярно е, че когато османците стъпка по стъпка са из-
тласквани от Балканите и възникват етнически дефинирани
национални държави, бежанските потоци – за разлика от
днес – се движат от запад на изток. От средата на ХІХ в. до
края на Гръцко-турската война през 1922 г. от Балканите са
пропъдени милиони мюсюлмани. Те намират закрила на из-
ток, в анадолското сърце на Османската империя, на тери-
торията на днешна Турция. Би било погрешно обаче те да
бъдат митологизирани като жертви. Свързаната с това теза,
че султанът в Истанбул се е отнасял с християните по-добре,
отколкото християнските владетели на Балканите – с мю-
сюлманите, защото за разлика от европейските държави Ос-
манската империя почивала върху безпримерна религиозна
и етническа толерантност, не издържа в този си пресилен
и обобщен вид. Действително на хартия християните имат
правен статут като част от призната от султана религиозна
общност. Но те остават ощетени в сравнение с мюсюлмани-
те. Освен това с течение на времето тяхното икономическо
и социално положение все повече се влошава. Преди всич-
ко селяните християни в повечето случаи живеят в тежка
бедност, изложени на настроенията и произвола на мюсюл-
манските земевладелци. Особено през ХІХ в. навсякъде на
Балканите – в Сърбия, Босна, Македония, Албания и Бъл-
гария – се стига до бунтове, които са потушени от осман-
ските войски с изключителна бруталност. В същото време
въстаниците убиват и прогонват мюсюлмани, а османските
146 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
войници колят християнски цивилни. Османската империя
се разпада не на последно място защото не успява да приоб-
щи по-тясно към себе си немюсюлманското население чрез
включване в политическата власт. Във времето на упадък на
Османската империя християните възлагат всичките си на-
дежди на новите балкански държави.
Но не само християните прогонват мюсюлмани, а и мю-
сюлманите – християни, например по време на експанзията
на османците в Европа, след въстания на християнското на-
селение или в последната фаза на Османската империя през
първите две десетилетия на ХХ в. Докато една част от мю-
сюлманите остава на Балканите въпреки войните, кланетата
и преследването, в средата на 20-те години във възникнала-
та върху руините на Османската империя турска републи-
ка живеят съвсем малко християни, ако не се броят онези
гърци в Истанбул и на двата острова, които са изключени
от размяната на население според Лозанския договор. Само
две десетилетия по-рано почти всеки трети жител на Анадо-
ла е християнин. Вероятно повече от един милион арменски
християни загиват от кланета, масова депортация в сирий-
ската пустиня и в лагерите през 1915 г. Според арменците и
повечето нетурски историци става дума за геноцид, защото
младотурското ръководство действа планирано и система-
тично. Официална Турция обаче – правоприемникът на Ос-
манската империя, омаловажава кланетата и депортацията
като „наложена от войната мярка за сигурност“. Докато днес
в Турция живеят едва около 100 000 арменски, сирийски и
гръцки православни християни, броят на коренните жители
мюсюлмани, включително етническите турци и ромите мю-
сюлмани, в някога владените от османците области от Юго-
източна Европа възлиза на осем милиона.
За младия мъж в село Глафки, разположено на 25 км север-
но от Ксанти на южните склонове на Родопите, няма съмне-
„Вече не знаем кои сме“ | 147
ние: „турчин“, отговаря той на въпроса за националната му
идентичност. Глафки е едно от по-големите помашки села на
Гърция. Младият мъж седи в един от множеството магазини в
селището и пие кафе. „Всички помаци са турци, винаги е било
така.“ Въпреки че се смята за турчин, освен турски той гово-
ри също гръцки и помашки, както повечето останали жители
на Глафки. С децата си обаче говорел само на турски, защото
помашкият не вършел никаква работа. Той дори не бил пис-
мен език. Един по-възрастен мъж, който следи разговора, кла-
ти глава. Казва, че говори помашки и гръцки, но не и турски.
Бил помак и като такъв произхождал от Александър Велики.
Отново някой, който причислява античния пълководец към
своите предци. „Помаците принадлежат към най-старите на-
роди на Балканите“, добавя той гордо. Това обаче твърдят и
много други за техните народи.
В една пекарна няколко къщи по-нататък мирише на
пресен хляб, който се пече във фурна на дърва. В магазина
седят възрастни мъже. И те пият кафе – в селото няма какво
да се прави. Дали се смятат за турци или за помаци? Въпро-
сът внася оживление в компанията. „Аз съм мюсюлманин“,
казва един. Друг добавя примирено: „Вече не знаем кои сме,
всеки ни разправя нещо различно. Гърците искат да сме гър-
ци, турците искат да сме турци, българите казват, че сме бъл-
гари.“ Включва се трети: „Аз съм объркан, отнасят се с мен
несправедливо. Вкъщи имам три деца, а от пет години съм
безработен.“
Ехинос е друго помашко село, на 6 км североизточно от
Глафки. То обаче не изглежда като село, а – също като Лабу-
нища в Македония – по-скоро като малък град. Също като
селото на торбешите, Ехинос е кацнало на един планински
склон. По тесните стръмни улички, които пресичат бърко-
тията от къщи, със силен тътен профучават мотоциклети.
Ехинос има около 3000 жители и много джамии. Тук живеят
почти само помаци. Когато човек се приближава към село-
148 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
то, най-напред прави впечатление голямото мюсюлманско
гробище. После пътят минава покрай малка православна
църква. В Ехинос, което е близо до границата с България, са
разположени гръцки войници. Срещу християнския храм
е полицейският пост. Въпреки живописната околност тук
няма хотели и пансиони, затова пък, както и в Глафки, има
много малки кафенета и магазинчета, които са натъпкани от
пода до тавана с всякакви стоки. Човек се пита кой ли купува
всичко това.
В тъмен ъгъл на един такъв магазин седят три жени и си
приказват. Навън прежуря слънцето. След известно колеба-
ние една от тях отговаря на въпроса за своята национална
идентичност: „Не искаме да сме помаци, защото сме турци.“
Очевидно има хора, които ги смятат за помаци, което не им
харесва. Другите жени потвърждават: „Да, тук всички сме
турци.“ На главите си те носят традиционните пъстри кърпи
на помакините. За разлика от Глафки, почти всички, с които
говоря в Ехинос, казват, че няма помаци. Който все пак се
определял като помак, в действителност също бил турчин.
Един учител казва с видима гордост: „Помаците са най-чис-
тите турци.“ Една от жените твърди, че не съществува по-
машки език. Но едва изрекла това, тя се обръща на помашки
към дете, влязло в магазина, за да купи лимонада. Явно несъ-
ществуващият език все пак е жив.
Това беше при първото ми посещение през есента на
2006 г. Девет години по-късно в двете села нищо не се е
променило. В Глафки няколко жени седят върху паянтови
пластмасови столове пред вратата на една къща. Върху малка
масичка има чаши, пълни с кафе. Те дружелюбно заговарят
чужденеца и го питат къде отива и дали търси нещо. После
го канят на кафе. Те съвсем очевидно се радват на развлече-
нието: „Отдавна седим тук и си приказваме. Какво друго да
правим?“, казва едната. Тя говори на помашки с останалите
жени. Дъщеря ѝ излиза от къщата. На главата си носи изкус-
„Вече не знаем кои сме“ | 149
но избродирана кърпа с истинско великолепие от цветове.
Тръгва към джамията. Както жените от другата страна на
границата – в Сърница в българските Родопи, тя също си е
поставила за цел да рецитира Корана от първия до послед-
ния ред на арабски под ръководството на ходжата заедно с
други жени и млади момичета. И на нея ѝ трябва още из-
вестно време, докато го направи. За нейно съжаление, тя не
разбира арабски – езика на Корана. Но се утешава с това, че
може да прочете в турския превод това, което преди е про-
чела на арабски. Ислямът е в центъра на културната идентич-
ност на славяните мюсюлмани в Западна Тракия, подчертава
майка ѝ. Също като дъщеря си тя говори свободно помашки,
гръцки и турски. Те не са изключения. Много от живеещите
в Гърция помаци са триезични.
Една жена в Глафки предпочита да говори за социалната
мизерия вместо за своята национална идентичност: „Без ко-
рабостроителниците в Германия тук щяхме да сме свърше-
ни.“ Строителството е замряло. Тютюнът, от който мнозина
са живели преди, вече не носи никакви доходи – изкупните
цени са твърде ниски. Мъжът ѝ работи в корабостроенето
на Балтийско море, както много други мъже. Той прекарва в
Германия три до четири месеца в годината. После се връща
и чака, докато отново го наемат. Жители на селото набират
мъже за работа в германските корабостроителници. Те се
занимават и с договорите. Жената посочва голяма триетаж-
на къща съвсем наблизо, която стърчи над всички останали:
„Там живее един от тях.“ В селото няма работа, казва тя, за
жените също. Мнозина от тях с радост биха работили в от-
съствието на мъжете си, за да припечелят малко пари. По-
сле жената все пак казва нещо и за своята идентичност: „На
първо място съм мюсюлманка, после помакиня.“ Тя също
говори помашки, гръцки и турски. Научила е местния говор
от майка си и иска да го предаде на двете си деца. Не иска
майчиният ѝ език да изчезне.
150 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
Един възрастен мъж казва почти същото – на първо мяс-
то бил мюсюлманин и след това – помак. Само малко гово-
рел турски. И после добавя: „Никой не може да ме принуди
да съм турчин.“ Това звучи почти като боен лозунг. Той съ-
жалява, че децата в селото все по-малко говорят помашки.
Причината за това е ясна: в местните училища се преподава
само на турски и на гръцки, не на помашки. Друг мъж от-
казва да говори на местния език. И има обяснение: „Ако
говорим помашки, българите продължават да мислят, че сме
част от българската нация.“ А той не иска да има нищо общо
с България.
За разлика от Глафки, в Ехинос преобладава турският
език. Тук рядко се чува помашки. Това не се е променило
от първото ми посещение през 2006 г. Тук нямало помаци,
а само турци, никой не говорел помашки, разправят всички.
По-късно говорим с няколко жени. На една от стръмните
улици те купуват пресни плодове и зеленчуци от търговец,
който предлага стоката си върху платформата на малък ками-
он. Всички казват, че са туркини и мюсюлманки. Едната до-
бавя, че освен турски говори също гръцки и помашки. Всеки
обаче трябвало свободно и без външен натиск сам да може
да реши как да се самоопредели. След това друга жена вече
няма желание да участва в разговора: „Защо изобщо ни пита-
те за нашата идентичност? Писнало ни е от такива въпроси,
досадни са ни.“ Това е разбираемо, защото от тях постоянно
искат да се самоопределят като националност, а на всичкото
отгоре и да аргументират решението си. А като всички други
жители на помашките села те имат съвсем други грижи. Мъ-
жете им работели в чужбина. Икономическото положение
било трагично. Но това, подчертава неколкократно жената,
не интересувало никого, дори онези, които идвали в селата
им, за да им наложат определена национална идентичност.
Собственикът на едно кафене е категоричен: „Ние всич-
ки сме турци.“ Много деца, твърди той, вече изобщо не го-
„Вече не знаем кои сме“ | 151
ворели помашки. Този език изобщо не бил необходим. В
един от препълнените със стоки от всякакъв вид магазини в
Ехинос заговаряме друга жена. Тя се определя като туркиня.
Мъжът ѝ от 40 години работел в Германия. Понякога се връ-
щал, после отново заминавал. Тя се грижела за малката зе-
ленчукова градина и бродирала кърпи за глава, които обаче
трудно успявала да продаде. В този район в най-задния ъгъл
на Гърция рядко се появявали туристи. Тя подарява на госта
една от своите най-красиви кърпи. Не иска пари.
Друга жена, която срещаме пред малък магазин за дре-
хи, има сходни грижи. Нейният мъж също бил в чужбина.
Шестнадесетгодишният ѝ син и 11-годишната ѝ дъщеря
ходели на училище в Истанбул. Двамата вероятно щели да
останат в Турция и да следват там. „Трудно се живее без
децата и без мъжа ми. Но какво да правя?“ Мюсюлманка-
та, която говори с гостите на гръцки, не казва Истанбул, а
Константинопол. Тя използва византийското име на града
също като гърците.
Все пак, изглежда, нещо се е променило от предишното
ми посещение тук. Това става ясно в учителската стая на ос-
новното училище в едно от помашките села северно от Ксан-
ти. Четирима учители седят до бюрата си, двама преподават
на гръцки, двама – на турски. Наближава краят на учебната
година. Четиримата мъже са заети – преглеждат документи
и папки, натрупани върху бюрата. Един от двамата учители,
които преподават на гръцки, с готовност говори с нас, до-
като другите бързат отново да се задълбочат в документите.
„Бюрокрация“, провиква се единият иззад купчината хартия.
Готовността на учителя да говори обаче има условие: в кни-
гата да не се споменава нито неговото име, нито името на
селището, в което преподава. Мъжът живее в Ксанти и всеки
ден се изкачва до селото с колата си. В училище децата гово-
рели помежду си най-вече на турски, подчертава учителят,
вкъщи обаче – предимно на помашки. Когато той влизал в
152 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
класната стая, те веднага сменяли езика – с него говорели на
гръцки, защото той не знаел турски.
„Помаците са несигурни и отчаяни“, смята учителят
грък. „Българи ли са, гърци, турци или помаци? Самите те не
знаят.“ После той говори за турската пропаганда, която не-
уморно втълпявала на хората в помашките села, че са турци.
Турското консулство в град Комотини било особено актив-
но: „Но помаците не са турци, не са и гърци, те са помаци.“
Един от двамата учители, които преподават на турски, и кой-
то до момента се прави, че разговорът изобщо не го инте-
ресува, изведнъж се намесва и казва раздразнено на гръцки:
„Внимавай какво разказваш на чужденеца.“ За него всички
помаци са турци. Но моят събеседник продължава без при-
теснение: „Лъжа е, че децата не знаят помашки. Те всички
говорят помашки.“ Разговорът в учителската стая е знак, че
напрежението между онези помаци, които се определят като
турци, и привържениците на помашка – а по този начин и
прогръцка – национална идентичност съвсем очевидно се е
увеличило.
В помашките села на Гърция самоопределенията се раз-
личават също както в селищата на торбешите в Македония.
Помаците също боравят гъвкаво с националните идентич-
ности. Често представите какво е да си помак значително се
различават. Всички наблягат на факта, че са гръцки гражда-
ни. Едни обаче се определят като турци, други – като мю-
сюлмани, трети – като помаци. Само българи не искат да са,
независимо от езиковата близост. Това е следствие от горчи-
вите и болезнени спомени от българската асимилаторска по-
литика по време на военните окупации през двете световни
войни, подчертава един помак в Ксанти: „В миналото те ни
убиваха, а сега искат да сме им братя“, казва той с презрите-
лен жест.
В гръцките помашки села турската опция е много по-
широко разпространена отколкото от другата страна на гра-
„Вече не знаем кои сме“ | 153
ницата. Причината трябва да се търси в различната полити-
ка към малцинствата в двете държави. В Западна Тракия има
училища за малцинствата, в които турският е официален
език на преподаване заедно с гръцкия. Както за торбешите
и за българските помаци, ислямът е най-важният иденти-
фикационен признак и за славяните мюсюлмани в Западна
Тракия. Независимо какво казват гръцките помаци, за Ефим
Ушев – главен редактор на „Златоградски вестник“ от дру-
гата страна на границата, те все пак са част от българския
народ, която преди почти сто години преднамерено е била
отделена от България по волята на европейските сили. Той
говори за нещастно население, което никога не е могло да
реши само как да се самоопределя. Българските помаци оба-
че също никога не са имали тази възможност.
На входа на жълтата сграда на ул. „Идрас“ 2 в центъра на
Ксанти, в която се помещава културното дружество „Турски
съюз на Ксанти“, няма табела. Може да се предположи, че ня-
кога е имало такава, защото на едно място близо до входа бо-
ята е малко по-светла. Юристът Ахмет Курти е председател
на „Турски съюз на Ксанти“, който по негови данни има над
5000 членове. Трябва да изчакаме, защото събранието на ръ-
ководството на сдружението още не е свършило. Около една
дълга маса, на която едно до друго мирно стоят едно турско
и едно гръцко знаменце, седят шестима мъже и четири жени.
Само една от тях е забрадена. Оживените дискусии се водят
на турски. Както винаги и навсякъде на Балканите, отзад ра-
боти телевизор, дори ако никой не го гледа или слуша. Върви
турски канал. На една стена висят множество снимки. На
една от тях се вижда Мустафа Кемал Ататюрк – основателят
на Турската република, на друга – изненадващо – бившият
гръцки премиер Елефтериос Венизелос, по време на чийто
мандат през 1919 г. е започнало настъплението към Анадо-
ла. На друга снимка се ръкува днешният турски президент
Реджеп Тайип Ердоган. Той е идвал в „Турски съюз на Ксан-
154 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
ти“ през 2004 г. Най-после събранието свършва. Вече става
тъмно, мъжете и жените излизат от помещението, все още
дискутирайки и жестикулирайки оживено.
През юни 2015 г. Ахмет Курти обяснява защо липсва та-
белата на входа. До 1983 г. всичко било нормално. После оба-
че гръцките власти махнали табелата с надпис „Турски съюз
на Ксанти“ с аргумента, че в Западна Тракия нямало турци,
а само мюсюлмани. Така че не можело да съществува друже-
ство, което се нарича турско. Сдружението протестирало
срещу това решение. След повече от двадесетгодишен спор
през 2005 г. Върховният съд в Атина забранил използването
на прилагателното „турски“ в имената на училища и друже-
ства. В това той видял нарушение на Лозанското споразу-
мение от 1923 г., в което малцинството в Западна Тракия се
определя като „мюсюлманско“ без каквато и да е етническа
спецификация. Решението на Върховния съд е трудно обяс-
нимо, още повече че в гръцката специализирана литература
от дълги години се използва понятието „турско малцинство“.
Макар всеки да знае, че тук живеят етнически турци, дори
сто години след подписването на споразумението Гърция
все още им пречи официално да се наричат така. Впрочем
помаците, които като етническите турци спадат към мюсюл-
манското малцинство, имат право да наричат сдруженията
си помашки, без някой в Атина да се вълнува от това. Освен
това, подчертава Курти, преди 1983 г. названието „Турски
съюз на Ксанти“ не е пречело на никого. Дружеството е ос-
новано с това име още през 1927 г.
В края на 1954 г. гръцкото правителство дори издава
декрет, в който указва на властите в Западна Тракия в бъ-
деще да използват понятието „турско малцинство“. Върху
табелите на обществените сгради думата „мюсюлмански“
трябва да бъде заменена с „турски“. Промяната в мисленето
има политически мотиви. Турците, които днес официално
трябва да са само мюсюлманско малцинство, по онова вре-
„Вече не знаем кои сме“ | 155
ме имат право да са турци. Това отговаря на концепцията на
Атина. И няма значение какво пише в договора от Лозана.
Той се интерпретира в съответствие с тогавашните полити-
чески потребности. По онова време гърците на о. Кипър с
помощта на Атина се стремят към присъединяване към Гър-
ция. На средиземноморския остров, който тогава все още е
британска колония, живеят обаче и турци. С оглед обедине-
нието на Гърция с Кипър с употребата на понятието „турско
малцинство“ Атина иска да обезсили упрека, че турското на-
селение в Западна Тракия е дискриминирано. Скоро обаче
отношенията с Турция се влошават и Гърция изоставя тази
практика.
Курти държи да отбележи, че членовете на турското
малцинство изпълняват всичките си задължения като гръц-
ки граждани. После обаче казва твърдо: „Ние сме турско
малцинство, а не мюсюлманско. Всеки има право на собст-
вена етническа идентичност.“ В своя присъда от 2008 г. Ев-
ропейският съд за правата на човека подкрепя тази позиция.
Той постановява, че гръцките турци имат право да използ-
ват прилагателното „турски“. Съдът се позовава на свободата
на събрания и сдружаване. Въпреки това съдебно решение
Курти ще върне табелата едва когато гръцката държава при-
знае официално мюсюлманите в Западна Тракия за турско
малцинство: „Дори почти сто години след подписването на
мирния договор от Лозана Гърция все още не е готова да ува-
жава етническите различия и да нарича представителите на
малцинството така, както те самите се определят.“ Трябва да
признаем обаче, че не се задава промяна в гръцката позиция
по този въпрос. През май 2016 г. министърът на отбраната
Панос Каменос казва на пресконференция в Атина: „Важи
това, което е записано в договора от Лозана. Според него
в Западна Тракия няма турско малцинство, а само гръцки
граждани, чиято религия е ислямът. Те съставят религиозно
малцинство, а не турско национално малцинство.“
156 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
Правото на признаване на собствена етническа идентич-
ност, което Курти така бурно изисква от гръцкото правител-
ство в случая с турското малцинство, той обаче отказва на по-
маците. За него не съществува помашка идентичност, различ-
на от турската, въпреки че в селата, както вмъква той, някои
се самоопределяли като помаци. В действителност обаче и те
били турци: „Не можем да попречим на никого да има друга
етническа идентичност. Ние уважаваме тези, които казват, че
са помаци, дори ако не са такива. Научно е доказано, че пома-
ците са турци.“ Явно окрилени от решението на Европейския
съд за правата на човека, през 2008 г. турци в Ксанти дори из-
дигат искането повсеместно използваното понятие „помаш-
ки села“ да се промени на „турски села“, понеже там нямало
помаци. Курти твърди, че всеки, който се самоопределял като
помак, преследвал единствено икономически и лични инте-
реси. Какви са те, остава неясно. Според Курти на тези хора
им липсвала смелост да обявят открито турската си идентич-
ност. Когато обаче били сред свои, те също се определяли
като турци. Той смята, че зад усилията да се създаде помаш-
ка идентичност стоят гръцките власти. Тяхната цел била да
отделят славянските помаци от турците. Курти специално
хвали жителите на Ехинос, защото имали смелост да обявят
истинската си идентичност, а именно турската.
Курти се оплаква също от ощетяването и дискримини-
рането на турското малцинство. Той настоява за еднакво
третиране и равни права: „Всички смятат, че сме прави, но
в Гърция нямаме права.“ Той посочва пример: Половината
от близо 60-те хиляди жители на Ксанти били мюсюлмани,
другата половина – православни. От 200-те служители в
градската администрация обаче само петима били от тур-
ското малцинство. Ако някой се казвал Ахмет или Мустафа,
добавя Курти, той не можел да стане съдия или да получи ви-
сок пост в гръцката армия. В полицията също почти нямало
представители на турското малцинство. Няколко мюсюлма-
„Вече не знаем кои сме“ | 157
ни били назначени само на новия контролно-пропускате-
лен пункт към България северно от Ксанти. Курти иска не
само училищата на малцинството, но и детските градини да
бъдат дву­езични. Сега децата на турското малцинство били
принудени да посещават държавни детски градини, в които
се преподава единствено на гръцки, което според турското
схващане противоречи на залегналия в договора от Лозана
принцип за автономия в образованието.
Централен повод за спор е номинирането на мюфтии-
те – най-висшите духовни сановници, които между другото
отговарят за назначаването на ходжите и за управлението
на религиозните фондации. От 1990 г. в Ксанти, както и в
разположения източно от него град Комотини, има двама
мюфтии. Единият е назначен от гръцката държава. Другият,
както подчертава Курти, е избран от мюсюлманите. Сложе-
ния от Гърция мюфтия той нарича псевдомюфтия. Разбира
се, за гърците и за онези помаци, които държат на своята
собствена идентичност, за да се разграничат от турците,
другият е псевдомюфтия: „Той се самопровъзгласи“, убе-
дени са те. Назначеният от гръцката държава мюфтия каз-
ва, че, естествено, има помаци, другият твърди обратното:
няма помаци, защото всички славяни мюсюлмани в Гърция
са турци. Курти подчертава, че псевдомюфтията – посочени-
ят от гръцката държава, нямал контакти с турците в Запад-
на Тракия, чийто брой той определя на 130 000. Разбира се,
гърците и помашките активисти твърдят точно обратното.
Турският псевдомюфтия не бил приеман в мюсюлманската
общност и само си седял в офиса. Той представлявал чуж-
дестранни интереси, имат се предвид тези на Турция, а не
онези на мюсюлманите в Западна Тракия. Естествено, все-
ки е убеден в това, че единствено той е прав. Турците обяс-
няват, че според договора от Лозана гърците в Истанбул и
мюсюлманите в Западна Тракия имат право сами да управ­
ляват своите културни и религиозни дела. Гърците обаче
158 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
застъпват мнението, че номинирането или утвърждаването
на мюф­тии от държавата е широко разпространено, между
другото в Турция също. Така трябвало да бъде и в Гърция, за-
щото мюфтиите изпълнявали държавни функции, например
при бракосъчетания, разводи, разпореждане със завещания
или при спорове за наследство.
Отношението към мюсюлманските малцинства в Гърция
и към гърците в Турция винаги е зависело от политическите
връзки между двете съседни държави. И за двете страни мал-
цинствата служат за залог. Когато по мнението на Атина с гър-
ците в Истанбул постъпват неправилно, политиката спрямо
мюсюлманите в Западна Тракия става още по-рестриктивна.
Когато се изострят конфликтите на разделения между гърци
и турци остров Кипър или ако по мнението на Анкара се на-
рушават правата на мюсюлманите в Западна Тракия, това се
отразява на гърците в Истанбул и на Вселенската патриаршия.
Въпреки договорните задължения мюсюлманите в Гър-
ция, също като православните в Турция, не се разглеждат
като пълноценни граждани на страната си, а като потенци-
ална заплаха за държавата. Особено дискриминационен е
въведеният през 1955 г. член 19 от Закона за гръцкото граж-
данство, който под натиска на Европейския съюз е премах-
нат чак през 1998 г. Според този член може да бъде отнето
гръцкото гражданство на представители на мюсюлманското
малцинство с аргумента, че са напуснали страната с намере-
нието да не се връщат повече. Така всички врати пред произ-
вола са отворени широко. Жертви на тази насилствена мярка
стават преди всичко мюсюлмани, които отиват за по-дълго в
чужбина. Властите могат да им отнемат гражданството дори
без да ги уведомят предварително. Мнозина забелязват това
чак когато искат да се върнат в страната или имат нужда от
официални гръцки документи. Всеки, който иска да работи
зад граница, поема голям риск изведнъж да остане без граж-
„Вече не знаем кои сме“ | 159
данство. Според доклад на организацията за човешки права
„Хюман райтс уоч“ (Human Rights Watch), публикуван през
1999 г., 60 000 мюсюлмани от Западна Тракия, преди всичко
турци, загубват по този начин своето гръцко гражданство.
Гръцките помаци дълго са дискриминирани. Огранича-
вано е закупуването на недвижими имоти. Често са отказва-
ни разрешения за строеж на къщи или лицензи за откриване
на кафенета и магазини. Освен това славяните мюсюлмани
много трудно получават работа в администрацията. След
Втората световна война помаците са изолирани в своите
села, които се намират в забранената военна зона. Никой не
се грижи за тях. Колкото по-рестриктивно се отнася гръц-
кото правителство към залегналите в договора от Лозана
права на малцинствата обаче, толкова повече помаците се
отдалечават от държавата и подчертават своята турска иден-
тичност. Положението на славяните мюсюлмани в Западна
Тракия се подобрява едва след политическите промени през
1989 г. и края на Студената война. От средата на 90-те годи-
ни регионът, населяван от помаци на границата с България,
отново става свободно достъпен. Отменят се рестрикциите
за придобиване на недвижимости или земя.
Докато съществува Източният блок, гръцките власти не
искат и да знаят за наличието на отделна помашка идентич-
ност – от страх пред териториални претенции от страна на
комунистическата власт в България. Тяхната първостепенна
цел е да отделят славяните мюсюлмани в Гърция от българи-
те. В началото на 50-те години Атина и Анкара сключват до-
говор за създаването на училища на малцинството в Западна
Тракия. Освен на гръцки започва да се преподава и на тур-
ски. Това означава официално признаване на турския като
език на мюсюлманското малцинство, т.е. и на помаците, и на
ромите мюсюлмани. Учениците, които говорят помашки и
чиито родители не се определят като турци, са принудени да
учат турски в училищата на малцинството в помашките села.
160 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
В това мнозина виждат най-важната причина за турцизира-
нето на славяните мюсюлмани в Западна Тракия. По онова
време то е насърчавано от Гърция по политически причини.
Преди всичко в селата северно от Комотини и в Ехинос този
процес е много напреднал. Много помаци отиват да учат в
Турция. Двете деца на жената в Ехинос са примери в това от-
ношение – те ходят на училище в Турция. Помашкият елит
развива турско национално самосъзнание и се идентифици-
ра с турската нация. Според критиките през 70-те и 80-те
години Атина сама тласка помаците в ръцете на турците.
След края на комунистическата власт в Източна Европа
през 1989 г. и разпада на Съветския съюз през 1991 г. гръц-
ката държава изоставя подкрепяната от нея политика на тур-
цизиране на помаците. За да разграничи славяните мюсюл-
мани в Западна Тракия от турското малцинство, сега Атина
поощрява създаването на отделна гръцко-помашка идентич-
ност. Това обаче поставя друг въпрос: ако Атина подкрепя
такава опция за помаците, които са и част от мюсюлманско-
то малцинство, защо тогава етническите турци да не могат
официално да се наричат турци? Този въпрос остава без от-
говор и до днес. Промяната в курса на Атина в началото на
90-те години също е политически мотивирана. Турцизира-
нето на помаците, което преди е поощрявано от държавата
от страх пред славянската заплаха от север, сега трябва да
бъде спряно. Силното влияние на Турция в Западна Тракия
трябва да бъде обуздано. От това време са гръцките усилия
за кодифицирането на писмен помашки език с гръцки букви,
а не с кирилицата, която се използва в България. Това е по-
срещнато с остра критика от другата страна на границата,
защото от гледна точка на София не съществува помашки
език, какъвто Гърция целенасочено иска да наложи и да раз-
граничи от българския. През 90-те години излиза помашко-
гръцки речник, съставен от грък, научил местния говор като
учител в училища на малцинството.
„Вече не знаем кои сме“ | 161
Всички усилия да се създаде или затвърди помашка иден-
тичност чрез изтласкване на турското влияние се провалят
преди всичко заради съпротивата на самите помаци. Това
може да изненада единствено онези, които подценяват зна-
чимостта на исляма. В това славяните мюсюлмани виждат
опит на гръцките националисти да разделят мюсюлманското
малцинство в Западна Тракия и да елинизират славяните мо-
хамедани. Както торбешите в Македония, те също се боят, че
искат да им отнемат ислямската религия и да ги християни-
зират. Все пак много помаци се чувстват по-близо до турци-
те, отколкото до гърците, за които православната религия е
централен белег за идентичност. В хода на подобряването на
отношенията между Атина и Анкара в края на 90-те години
Атина отново се отдръпва от антитурската политика сред
помаците, която се подкрепя и стимулира преди всичко от
националистически гръцки партии.
През 90-те години се увеличава броят на славяните мю-
сюлмани, които се замислят за собствената си културна и
национална идентичност. По гръцките радио и телевизия се
излъчват предавания на турски, но не и на помашки език. В
училище помашките деца се обучават на гръцки и турски, но
не и на своя майчин език. Помаците, които не искат да са
турци, негодуват. Така възниква помашко движение, чиито
привърженици се определят като гръцки граждани с ислям-
ско вероизповедание. През 1997 г. в Комотини се създава в.
„Загалиса“ („обич“ на местния език), който се смята за гласа
на помаците в Западна Тракия. На първата страница в зе-
ления цвят на исляма е изобразена джамия с две минарета,
над нея името на вестника е изписано на арабски. Отдолу
е името на гръцки с гръцки букви. Една година по-късно,
също в Комотини, се основава Pomak Research Center1, кой-
то издава печатни материали на помашки език. През 2007 г.
1
Помашки изследователски център (англ.). – Б.пр.
162 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
към това се добавя и едно културно дружество с името „Пан­
елинистично помашко сдружение“ със седалище в Ксанти.
Неговите членове се смятат за „верни пазители на великата
и славна ислямска традиция“.
Всичките тези институции имат една и съща цел: да пре-
дотвратят изчезването на езика на помаците, а с него и на
тяхната специфична култура. Те настояват пред гръцката
държава да признае помаците за отделна етническа група.
„Помаците и турците действително имат една и съща рели-
гия, но те се отличават по език и произход. Международни-
те организации трябва да бъдат сезирани за „геноцидните
методи“, с които с помощта на Турция членове на турското
малцинство отказват на помаците правото им на самоопре-
деление и изискват от тях да се определят като турци, въпре-
ки че мнозина не се чувстват такива. Не всеки мюсюлманин
е турчин.“
Към гръцката държава се отправя искане най-после да
направи повече за запазването на помашкия език. Той се го-
вори от все по-малко славяни мюсюлмани в Западна Тракия
и отсъства от обществените места в помашките села. Почти
всички статии в „Загалиса“ обаче са написани на гръцки. Съв-
сем рядко някой текст е отпечатан на помашки, т.е. на езика,
който всъщност трябва да бъде поощряван. В първите годи-
ни – от 1997 до 2000 г. – вестникът излиза на помашки език с
гръцки букви. Скоро обаче е принуден да се откаже от това,
защото много читатели се оплакват. Те пишат до редакцията,
че разбират местния говор недостатъчно или пък изобщо не
го разбират, защото в училище не са учили помашки. Това
казва всичко за състоянието, в което се намира езикът. Неот-
давна вестникът публикува гръцко-помашки речник, който
обхваща 862 понятия. След всяка отделна дума е отбелязано
къде се използва. Няма официален помашки език, само диа-
лекти. Въпреки обстоятелството, че междувременно излизат
антология с помашки текстове, един съставен от грък учеб-
„Вече не знаем кои сме“ | 163
ник по помашки език, както и поредица от други печатни ма-
териали на помашки. Ако изобщо все още се използва, този
говор може да се чуе само в семейството, сред познати или
при пазаруване в местните селски магазини.
Ахмет Имам е един от онези, които от години се застъп-
ват за признаването на помашка идентичност и запазване-
то на помашкия език. Срещаме се с него през юни 2015 г. в
един хотел в Ксанти. По неговите думи през 1993 г. го увол-
нили след 20 години работа в обществения сектор, защото
като учител в едно помашко училище отказал да използва
учебници от Турция. Питаме го защо през 90-те години сти-
мулираното от Гърция засилване на помашката идентичност
е отхвърляно от много помаци като опит за елинизиране.
Според него турците са насаждали този страх. С помощта на
местни мюсюлмански духовници в Западна Тракия и с тур-
ски пари турците успели да привлекат на своя страна част от
помашкия елит. Обикновеният народ подкрепял тогавашни-
те гръцки усилия. В средата на 70-те години, подчертава Ах-
мет Имам, в помашките села никой не говорел турски. Днес
имало селища, в които никой вече не говорел помашки. Той
обвинява Гърция, че позорно е изоставила собствените си
граждани помаци. В училище помашките деца не се обуча-
вали на майчиния им език и гръцкото правителство допус-
кало това, въпреки че е подписало договорите за запазване
на малцинствата. Ахмет Имам отдава тази липса на интерес
на факта, че за гръцкото ръководство добрите отношения с
Анкара са по-важни от помаците, а Турция се възползва от
това. Неговият извод е мрачен: „По време на петстотинго-
дишното владичество на османците не станахме турци. Сега
обаче сме подложени на силен културен геноцид, а гръцката
държава само гледа отстрани.“
По думите на Ахмет Имам повечето помаци твърдели
публично, че не говорят помашки. В частни разговори обаче
те подчертавали, че не са турци, а помаци. Точно обратното
164 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
на това, което твърди Ахмет Курти. Никой не смеел да каже
публично, че е помак, набляга Ахмет Имам: „В Тракия цари
голям страх.“ Макар че в разговора ни няколко жители на
Глафки все пак заявяват, че са помаци. Дори в Ехинос, където
турската опция явно надделява, една жена се определя като
помакиня.
Привържениците на помашкото движение виждат об-
раза на врага в турското консулство в Комотини, което на-
ричат „Високата порта“, намеквайки за предишното владиче-
ство на османците. Според упреците то финансира ходжите,
турскоезичните учители в училищата на малцинството и
двамата псевдомюфтии в Ксанти и Комотини. Според други
помашки активисти много помаци не смеели да се определят
като гърци дори ако се чувствали такива. Те се страхували от
турското консулство в Комотини, за което всички мюсюл-
мани в Западна Тракия били турци. Славяните мюсюлмани,
които се определяли като помаци или гърци, били заклеймя-
вани от турскоезичната преса и турските организации като
предатели.
По мнението на Ахмет Имам негативна роля играели и
мюсюлманските духовници в помашките села. Те плашели
хората и изисквали от тях да се определят като турци. Едно
от важните средства за натиск, споменато от Ахмет Имам,
всъщност е свързано повече със смъртта и отвъдното. Пла-
тените от Турция ходжи забранявали достъпа до джамиите
и отказвали ислямските погребални ритуали на онези, които
се определяли като помаци и искали да учат помашки език.
Помаци, които се смятат за турци по националност, обаче
решително отхвърлят подобни критики като злонамерена
пропаганда.
Според Ахмет Имам освен това имало ходжи, които, за да
изплашат населението на помашките села, твърдели, че упо-
требата на помашки език е против правилата на исляма, и то
със следния аргумент: „Когато говорите помашки, все едно
„Вече не знаем кои сме“ | 165
говорите български. Но вие сте мюсюлмани, а не християни
като българите, значи не трябва да говорите помашки.“ Все
пак Ахмет Имам е убеден, че такива религиозни заплахи все
по-малко стряскат. Днес помаците били по-добре образова-
ни и вече не се плашели толкова лесно. Имало хиляди пома-
ци, които искали да говорят майчиния си език и били готови
да направят нещо за това. „Дори ако само десет от 40 000
помаци искат да учат своя майчин език, те трябва да имат
възможност за това.“ Ахмет Имам подчертава, че турската
страна е добре организирана и има много пари. „Ние обаче
нямаме никого.“ Международните организации подкрепяли
само турското малцинство, дори не обръщали внимание на
тежненията на помаците: „Европа ни натъжава.“
Оплакванията и исканията са обобщени с драстичен
език в информационна брошура на помашкото движение
със заглавие „Помаците – жертви на културен геноцид“: По-
маците са единственото малцинство в Европа, което е при-
нудено в училище да учи езика на друго малцинство. Турско-
езичните училища на малцинството действат като модерно
османско „масово отвличане“ на помашки деца, като по този
начин задушават тяхното съзнание за собствена идентич-
ност. Това е намек за кръвния данък „девширме“. Във време-
то на османското владичество от време на време се отвличат
християнски момчета най-вече от селските райони в евро-
пейската част на империята, които се възпитават в ислямски
дух в двора на султана в Истанбул. Мнозина по-късно служат
в елитната войска на еничарите или заемат високи постове в
държавната администрация и в армията. Училищата на мал-
цинството са „гробището на помашкия език“, се казва в ин-
формационната брошура. Това имало отрицателно влияние
върху помашките деца. Те се срамували да използват май-
чиния си език. Втълпявали им, че помашкият е малоценен
говор. Затова учениците трябвало да учат „истински“ език,
а именно турски. Това било нарушаване на правото на обра-
166 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
зование, сравнимо с потискането на черните в Южна Афри-
ка по времето на апартейда. По-нататък се казва буквално:
„Не искаме да сме помашко малцинство вътре в турското
малцинство. Искаме да сме помаци в името на едно свобод-
но и демократично гръцко общество.“ В документа посоче-
ният брой на живеещите в Гърция помаци е 40 000, този на
турците – 50 000, а онзи на ромите мюсюлмани – 20 000.
Как да се преподава на език, който се говори от все по-
малко хора и няма призната официална стандартна версия?
Според защитниците на помашката идентичност трябва да
се създаде писмен език. Но как да се случи това и кой да го
направи? И откъде трябва да дойдат учителите? Изобщо има
ли интерес към това извън очевидно малкия кръг от активи-
сти на помашкото движение? Искат ли помаците в Западна
Тракия да са помашко малцинство? За много помашки деца и
младежи помашкият е чужд език, защото родителите им най-
често говорят с тях на турски или гръцки, или и на двата ези-
ка. Във всички случаи те все още имат определени пасивни
познания. От години се увеличава делът на помаците, които
изпращат децата си в гръцки училища извън традиционни-
те помашки региони. Очевидно намалява и броят на онези,
които искат да завършат висшето си образование в Турция.
Една гръцка журналистка от излизащия в Ксанти всекиднев­
ник Embros установява засилено насочване към гръцкото.
По нейно мнение това е свързано с по-доброто образова-
ние на помаците. Те са осъзнали, че без перфектни познания
по гръцки няма да напреднат в тяхната собствена страна.
За разлика от Курти, тя е убедена, че съществува помашка
идентичност. Според нея турцизирането на помаците вече
е много напреднало. Остава открит въпросът дали един нов,
образован в гръцките висши училища помашки елит ще ус-
пее да обърне тази тенденция.
Турците твърдят, че всички помаци са турци. По този
начин официално признатото мюсюлманско малцинство се
„Вече не знаем кои сме“ | 167
свежда само до чисто турско. За помашките активисти обаче,
които действат в прогръцка и антитурска посока, помаците
не са турци, а помаци, включително онези, които се самооп-
ределят като турци. За пореден път по политически причини
на славяните мюсюлмани се налага определена идентичност,
без да се обръща внимание на това какво мислят самите те.
В повечето случаи изобщо не се взима предвид, че помаците
в Западна Тракия може би по убеждение избират едната или
другата опция. Към това се добавя фактът, че и тук спорът за
еднозначна национална принадлежност често се разиграва
далеч над главите на засегнатото население. Много славяни
мюсюлмани, изглежда, слабо се интересуват дали са помаци
или турци. Това, което искат най-много, са работни места и
по-добър живот. За мюсюлманите със славянски произход в
Западна Тракия също важи това, което Лидия Асенова Хад-
жиева казва за поведението на комунистите спрямо българ-
ските помаци: „Не ни взимаха на сериозно.“
Славяни живеят не само в Североизточна Гърция, т.е. в
Западна Тракия, а и в северозападната част на страната. За
разлика от помаците, те са православни християни, а не мю-
сюлмани. В различни фази между войните Атина провежда
сурова асимилаторска политика в Егейска Македония. Съ-
гласно правителствено решение от 17 септември 1926 г. за
„Преименуване на всички чуждо и грозно звучащи имена на
градове и села“ славянски, но също турски, албански и ару-
мънски имена на селища трябва да бъдат заменени с гръцки.
Същото важи за малките и фамилните имена. За употребата
на старите имена на селищата се налага наказание. Използва-
нето на българския език или, както по онова време също го
наричали – македонския, също е забранено.
През септември 2008 г. в село Псарадес разговарям с
един 90-годишен мъж, който влачи със себе си голяма, пълна
с маслини тенекия. Той все още добре си спомня как поли-
168 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
цаи дебнели около къщите и подслушвали под прозорците
дали някой говори македонски. Всеки, когото хванели, бил
смятан за сепаратист и бил хвърлян в затвора. Малкото село
Псарадес е разположено на Преспанското езеро в гранична-
та зона между Гърция, Македония и Албания.
Помаците в Западна Тракия нямат такива проблеми, въ-
преки че те също говорят славянски език. Те са защитени
като част от мюсюлманското малцинство. Славяноговоре-
щото селско население в Северозападна Гърция, което също
като помаците до голяма степен е национално индиферент-
но, постепенно се отчуждава от гръцката държава. Репре-
сивната политика спрямо славяните християни и терорът
по време на диктатурата на Метаксас (1936 до 1941 г.) още
повече събуждат съзнанието за етническа различност.
В гръцката гражданска война от 1946 до 1949 г. мно-
го славяни християни се бият на страната на комунистите
срещу гръцките правителствени войски, за разлика от по-
маците. След като в предишните десетилетия са тормозени
от държавната власт, сега те се надяват на повече права или
дори на създаване на обединена Македония в рамките на
Балканска федерация. Тогавашната политика на Тито, който
подкрепя гръцките комунисти, засилва опасенията на Ати-
на, че региони в Северна Гърция могат да се отцепят и да
се присъединят към Югославия. В пропагандата на Атина
гражданската война се представя като героична борба на
гърците срещу нахлуването на македонски и български ко-
мунисти към Егейско море. Подкрепяните от Великобрита-
ния и Съединените щати верни на краля войски побеждават
въстаниците. Десетки хиляди славяни бягат от Гърция и на-
мират убежище в комунистическите страни в Източна Ев-
ропа. С останалите гръцкото правителство се отнася като с
врагове на държавата, особено във времето на военната дик-
татура (1967–1974). Всичко, свързано с понятието „славян-
ски“, е смятано за подозрително. Всички „славофони“, както
„Вече не знаем кои сме“ | 169
се казва в официалните гръцки езикови правила, са обяве-
ни за комунисти. Положението на славянското население в
гръцката част на Македония се подобрява едва в началото на
80-те години.
Явно тъкмо болезненият опит от годините след Втора-
та световна война , когато Гърция е заплашвана сериозно от
север, е същинската причина за непреклонната позиция на
Гърция в спора за името с Македония и за националисти-
ческата вълна в началото на 90-те години, предизвикана от
прокламирането на независимостта на Македония. В Север-
на Гърция живеят много потомци на малоазиатските гърци,
които седем десетилетия по-рано са преселени насилстве-
но. Те вече веднъж са загубили родината си. Насаждането
на страх от македонско-славянска експанзия на юг намира
плодородна почва най-вече сред тях. Те не искат отново да
бъдат прогонени, населявайки райони, в които по време на
османците са живели не само много мюсюлмани, но и много
славяни. „Славофоните“, всички от които говорят гръцки, и
до днес често се определят като „dopii“ или на македонски
като „тукашни“, което и на двата езика означава „местни“. По
този начин те наблягат на регионалната си идентичност и се
разграничават от потомците на преселените в началото на
20-те години гърци от Мала Азия. С други думи: те се смятат
за местното население. Живеещите сред тях гърци за тях са
„другите“, пришълците, чуждите. От гръцка страна в спора
за името на държавата Македония става въпрос не само за
наследството на Александър Велики, а и за дълбоко втъл-
пените страхове, чиито корени са в гражданската война от
1946 до 1949 г., която и до днес не е докрай осмислена.
Но как се самоопределят славяните християни в Север-
на Гърция? Мнозина междувременно са почти или напълно
асимилирани. Старият човек, когото срещам в Псарадес,
казва, че говори македонски. Той обаче отказва да говори с
мен на този език: „Не искам да говоря македонски, защото
170 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
ще обидя държавата, в която живея. Ние сме в Гърция, така
че сме гърци и точка.“ С това разговорът приключва. „Тук
всички говорят македонски“, казва през септември 2008 г.
един жител на северното гръцко село Мелити, което е близо
до границата с Република Македония. След това обаче той
рязко се обръща и продължава пътя си. Очевидно въпросът
какъв език се говори тук, му е неприятен. „Етнически аз съм
македонец“, подчертава един възрастен мъж в същото село.
Той казва това на гръцки. С „онези оттатък“ – има предвид
македонците в Република Македония – обаче нямал нищо
общо. Макар че се определя като македонец, за македонска-
та държава той използва официалното гръцко наименование
FYROM (Former Yugoslav Republic of Macedonia1). Както
твърди той, вкъщи много деца говорят с родителите си пове-
че на македонски, отколкото на гръцки. Така езикът се пре-
дава от поколение на поколение. „Нашите родители говорят
македонски, ние разбираме езика, но помежду си говорим на
гръцки“, обясняват няколко млади жени на улицата в Мелити
на път за дискотеката.
Данните за броя на онези, които се определят като ма-
кедонци, славяни, „славофони“ или като „тукашни“, силно
се различават – много по-силно, отколкото в случая с тор-
бешите или помаците. В зависимост от източника те са ня-
колкостотин, няколко хиляди, няколко десетки хиляди или
дори няколко стотици хиляди. За последен път славянското
малцинство е обхванато от статистиката при преброяването
през 1951 г., при което е питано и за етническата му принад-
лежност. Тогава 41 000 лица се декларират като „славофони“.
По онова време такова признание обаче изисква известна
смелост.
И до днес Атина не признава славянско малцинство и
още по-малко такова – о, ужас!, – което се нарича маке-
1
Бивша югославска република Македония (англ.).
„Вече не знаем кои сме“ | 171
донско. Според Атина понятието „македонец“ е запазено
за онези гръцки граждани в гръцка Македония, които по
този начин искат да наблегнат на специфичната си регио-
нална и културна идентичност. От десетилетия официал-
но се казва едно и също: В западната част на Северна Гър-
ция има само малко православни гръцки граждани със сла-
вянски произход, които не се смятат за гърци. Избягвайки
всякакво етническо определение, ги наричат „славофони“.
При поддръжниците на македонско малцинство става-
ло дума за лица, които преследвали само собствените си
интереси. „Славофоните“ не говорели македонски, дори
онези, които твърдели това за себе си, а „славянски“, т.е.
език, който изобщо не съществува в тази си форма. При
назоваването на езика също трескаво се избягва всякаква
конкретика.
В обозримо бъдеще тази позиция няма да се промени.
Ако Гърция признае „славофоните“ за отделна етническа
група, това би било признание, че в гръцка Македония все
пак има славянско-македонско малцинство, т.е. не само гръц-
ки македонци, а и славянски. В резултат на това би се срутила
и без това нестабилната конструкция от аргументи, мъчи-
телно изградена от Атина, за да обоснове отказа си да при-
знае северната си съседка с името Македония. Още нещо:
юридическото повишаване на „славофоните“ би означавало
край на заложената в мирния договор от Лозана от 1923 г.
концепция за дефинираното според религиозната му при-
надлежност мюсюлманско малцинство, към която Гърция
упорито се придържа. Тогава Атина не би могла да откаже
да признае турците в Западна Тракия официално като тур-
ско малцинство и да даде статут на отделно малцинство на
помаците, които също като „славофоните“ са славяни и го-
ворят славянски език. И обратно: в случай на признаване на
етническо турско или помашко малцинство би се увеличил
натискът да се даде същото право и на „славофоните“.
172 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
Партията „Виножито“ („дъга“ в местния език, буквал-
но: вино и жито), която се смята за рупор на македонското
малцинство в Гърция, обаче не се впечатлява от неотстъп-
чивостта на Атина. Нейното седалище е в северозападния
гръцки град Флорина. Регионът се смята за крепост на „сла-
вофоните“. Изглежда обаче, регистрираната официално през
1994 г. партия не намира особена подкрепа сред онези, за
чиито права се застъпва. В разговор през 2008 г. един от ръ-
ководителите на „Виножито“ – Павлос Воскопулос, който е
следвал в Белград, настоява за правото за етническо самооп-
ределение, признаването на македонско малцинство, както и
за културни права, преди всичко за правото на преподаване
на македонски език в основните училища в регионите с ма-
кедонско-славянско малцинство. Важна цел било възражда-
нето на македонския език в Северна Гърция, който вече поч-
ти не се използвал вследствие на прилаганите десетилетия
наред насилствени мерки от страна на държавата. „Как може
Атина да твърди, че няма македонско малцинство?! Етниче-
ски аз се чувствам македонец и в същото време съм гръцки
гражданин. Аз принадлежа към малцинство, което официал-
но изобщо не съществува. Но аз стоя пред в ас и както виж-
дате, мен ме има.“
„Тъжно е, че една цяла култура
изчезва“
Арумъните в Македония
Т ози предиобед в село Нижеполе не се виждат много хора.
Разрушени къщи и купчини камъни, обрасли с трева, цве-
тя и храсти, оформят гледката. Някои къщи все пак са обита-
еми, изглеждат поддържани, дворовете преливат от цветя. В
центъра на селото е православната църква от ХІХ в., която из-
глежда като висока жилищна сграда, с решетки на прозорците
и два малки кръста на тясната входна врата. Трябва да се слезе
няколко стъпала надолу, за да се влезе вътре. Недалеч от храма
през клоните на голямо дърво блести на слънцето минарето
на джамия. В Нижеполе, 12 километра западно от южномаке-
донския град Битоля, целогодишно живеят около 120 човека.
Казва го възрастен мъж, който седи на пейка пред къщата си,
подпрян на пръчка, и си мисли за нещо. Повечето били ару-
мъни, добавя той. Тук живеели и няколко албански семейства.
Нижеполе е умиращо село, казва тъжно друг възрастен мъж. С
трепереща ръка пали свещ в църквата за починалата си съпру-
га. Бил останал сам, къде ли да отиде? Тук бил роден, тук чакал
смъртта. Повечето отдавна били напуснали селището, защото
нямало работа. Селото се събуждало за нов живот само в събо-
та и неделя или през ваканциите, когато някои отново се връ-
щали тук, за да си отдъхнат.
174 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
Селището Маловище е разположено уединено в малка
долина на 1150 метра над морското равнище в национален
парк „Пелистер“. До Битоля са 25 километра. Една тясна
улица в махалата Кажани се отклонява от главния път, кой-
то свързва Битоля с Охрид, и води на юг. След няколко ки-
лометра през девствения пейзаж се появяват първите къщи
на Маловище. Повечето са построени нагоре по стръмния
склон. Картината е подобна на тази в Нижеполе. От няколко
къщи са останали само каменни скелети, други са добре за-
пазени и обитаеми. Високо над руините се извисява като ка-
тедрала църквата „Света Парашкева“, издигната през 1856 г.
върху основите на по-стар храм. В бледата светлина на горя-
щите свещи греят красиво реставрираните стенописи и ста-
рите икони. Изкусно резбован иконостас разделя олтара от
кораба на църквата. Всичко е потънало в топло тъмносиньо.
Мирише на восък и тамян. Човек трудно може да се откъсне
от празничното, направо мистично настроение, което изви-
ра от тихото и голямо вътрешно помещение на храма. В Ма-
ловище, за разлика от Нижеполе, живеят само арумъни или,
както ги наричат македонците, власи. Но и тук все по-малко
са тези, които издържат целогодишно. Един възрастен мъж
ги пресмята на не повече от 100. После обаче казва с поглед,
вперен в далечината, че по-рано, преди Първата световна
война, всичко било съвсем различно.
Гопеш е друго арумънско село. Ако човек иска да стигне
до там, трябва да се отклони от главния път също в Кажани.
Но вместо на юг към Маловище се пътува на север. Шосе-
то, което води до отдалеченото село, е тясно, но асфалтира-
но. До Гопеш са около 10 километра. В това малко селище
също доминира голяма църква. Гопеш е още по-отдалечено
от цивилизацията от Маловище и още по-изоставено. Тук
не живее почти никой, така поне изглежда. Много къщи са
само каменни скелети, други се разпадат. Някои дворове са
запустели. Човек трудно може да си представи, че в началото
„Тъжно е, че една цяла култура изчезва“ | 175
на ХХ в. тук са живели повече от 300 семейства, колкото и в
Маловище. Селото изглежда изоставено, но църквата е отво-
рена. Един мъж на средна възраст пали свещ в красиво рес-
таврирания храм. Да, след няколко десетилетия тук всичко
отново ще цъфти, казва той после отвън пред църквата с дъл-
бок и настойчив глас, който отеква надалеч. Той се е върнал
за кратко в родното си арумънско село от Австралия. Насред
каменните руини изпада в екстаз – мечтае за ски лифтове,
хотели, нови къщи, туристи, въпреки че наоколо, докъдето
стига погледът, се виждат само храсти и гори. Мъжът сякаш
е излязъл от разказ или драма на Антон Чехов. Той напомня
на онези персонажи, които копнеят за промяна, мечтаят и
говорят как ще накарат напуснатото си провинциално гнез-
до да цъфти, в същото време обаче не вършат нищо.
Това беше през 2003 г. При последното ми посещение
в трите села през юни 2015 г. картината е същата. Почти
нищо не се е променило. В Нижеполе около 70 къщи все
още са обитаеми, казва един мъж, когото заговаряме на ули-
цата. Според резултатите от последното преброяване на на-
селението от 2002 г. жителите са 186, от тях 105 са арумъни.
Към тях се добавят македонци в етнически смисъл, албанци
и роми мюсюлмани. Все пак в селото има училище, в което
все още учат 10–15 деца. Учителката преподава на македон-
ски език. Представителната сграда е боядисана в жълто, а
входът ѝ е украсен с колони. Към нея води каменна стълба
с парапети, обрасли с храсти. Училището е твърде голямо
за това малко село, също като църквата, която се извисява
на една поляна наблизо. То е от ХІХ в., когато тук всичко е
било различно. По онова време в Нижеполе е имало значи-
телно повече ученици. Преподавало се е не на македонски,
който е бил наричан български (македонският език е коди-
фициран по-късно), а на гръцки. Тогава Нижеполе е бил
значим център на арумънската култура, подчертават арумъ-
ни в Битоля.
176 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
В Маловище днес живеят още по-малко хора отколко-
то в Нижеполе. Според преброяването от 2002 г. са 98, сред
тях – 87 арумъни. В двора пред къщата му срещаме един от
малцината постоянни жители. Върнал се е в родното си село
преди няколко години също от Австралия, за да прекара тук
залеза на живота си. Казва, че иска да умре тук. Със старание
и много вложено време той е ремонтирал родната си къща и
отново я е направил обитаема. Дори след многото десетиле-
тия, прекарани на далечен континент, той все още е горд, че
е арумънец от Маловище. Харесвало му да живее тук усамо-
тено, въпреки че животът не бил лесен, защото нямало мага-
зин, нито ресторант, нищо.
Все пак има нещо ново в сравнение с 2003 г. В средата на
селото, точно на мястото, където пътят се изкачва към голя-
мата църква, има добре видимо табло с карта, върху която са
отбелязани туристически пътеки и забележителности. Тек-
стът към нея е на три езика – арумънски, македонски и ан-
глийски. Тъжно е обаче, че наоколо рядко се срещат турис-
ти. Аз поне не съм видял нито един при моите посещения.
А Гопеш? Арумъни в Битоля ми казват, че тесен път в
село Кажани се отклонява на север. Знам това от първото
ми посещение. Гопеш обаче бил празен, там нямало нищо за
гледане, добавят те. Пътуването до там не си струвало. Въ-
преки това отивам. За разлика от 2003 г., този път в Кажани
не успявам да открия пътя за Гопеш. Никъде не се вижда чо-
век, когото да попитам. Така че слизам от колата и тръгвам
да търся пътя пеша. Най-после откривам почти невидима,
ръждясала и изкривена табела с надпис „Гопеш“ на кирили-
ца. По тясното шосе, което минава през недокосната от чо-
вешка ръка местност, все още може да се шофира нормално.
През цялото пътуване, което ми се струва безкрайно дълго,
не срещам нито една кола. Горите около отдалеченото село,
изглежда, са станали още по-непроходими, а храсталаците –
още по-гъсти, отколкото при първото ми идване тук. Тих,
„Тъжно е, че една цяла култура изчезва“ | 177
безлюден, призрачен свят. Шумолят само раздвижените от
вятъра листа на дърветата и храстите. Няма ски лифт, хотел,
магазин, туристи, жители. Църквата е здраво заключена. Ни-
кой няма ключ, за да я отвори. Както казва по-късно един
арумънец в Битоля, храмът бил затворен, защото преди го-
дина били откраднати ценни икони, вероятно от албанска
банда, добавя той.
Само по големите църкви в арумънските селища Ма-
ловище, Нижеполе и Гопеш човек може да предположи, че
в тези днес до голяма степен обезлюдени и полуразрушени
села по-рано са живели значително повече хора. Съвсем оче-
видно те са били и заможни, защото иначе нямаше да могат
да си позволят да украсят своите храмове с множество цен-
ни стенописи и икони. Прави впечатление също колко добре
запазени и поддържани са църквите в трите села дори при
малкото хора, които все още живеят там. Власите с гордост
показват на всеки посетител, който се интересува от техния
народ и култура, красивите си църкви – неми свидетели на
блестящо, отдавна отминало време. За власите православна-
та религия очевидно е важен елемент от идентичността.
Власите са потомци на романизирано тракийско и илирий-
ско население, което не е славянизирано при завземането на
земите на Балканите от славяните през VІ и VІІ в. След края
на почти 500-годишното владичество на османците и възник-
ването на национални държави след Балканските войни от
1912–1913 г. населеният от тях район е бил разделен с гра-
ници, също като този на помаците в Родопите. Днес арумъни
живеят не само в Македония, но и в Гърция, Албания, Бъл-
гария, Румъния и Сърбия. Те говорят арумънски, съответно
влашки. Това е един от четирите балканско-романски (източ-
норомански) езици. Към тях спада румънският, който се го-
вори не само в Румъния, но и в граничещите с нея райони в
Украйна, Унгария, Сърбия, Северна България, както и в Репу-
178 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
блика Молдова, където по съветско време езикът официално
е наричан молдовски. Към източнороманската група се числи
още и истрорумънският, който днес се говори само в шест
села и махали в хърватската част на Истрия. Четвъртият бал-
канско-романски език – т.нар. мегленорумънски1, също като
истрорумънския е застрашен от отмиране. Владеят го само
малцина жители на няколко села по македонско-гръцката гра-
ница при Гевгелия.
В страните на Южните и Източните Балкани, в които
живеят, арумъните имат различен статут. Признати са за
национално малцинство само в Република Македония, и
то под името власи. Езикът им официално се нарича влаш-
ки. При последното редовно преброяване от 2002 г. 9695
човека се декларират като власи. Имайки предвид широко­
разпространената множествена идентичност, както и пълна-
та или доста напреднала асимилация, арумънски активисти
посочват много по-голям брой – от 80 000 до 100 000. Убе-
дени арумъни подозират, че при преброяването много власи
са посочили „македонец“ като национална принадлежност,
въпреки че се чувстват власи и са горди със специфичния си
влашки произход. Дали това наистина е така, разбира се, не
може да се провери. Ако се прилагат такива неясни и субек-
тивни критерии, броят на арумъните може да се увеличава
почти неограничено.
Данните се разминават още повече по въпроса колко
общо арумъни живеят във всички страни на Южните и Из-
точните Балкани и колко голям е делът на онези, които гово-
рят свободно арумънски. Тъй като в повечето страни те не
са признати за малцинство, не могат да се декларират като
арумъни при преброяванията на населението. Без съмнение
много от тях са повече или по-малко силно асимилирани и
не се смятат за част от малцинство, макар че някои са запази-
1
На български този език се нарича също мъгленорумънски. – Б.пр.
„Тъжно е, че една цяла култура изчезва“ | 179
ли някаква влашка идентичност, може би само остатъци от
нея. Данните за броя на арумъните на Южните и Източните
Балкани се движат между 100 000 и няколко милиона.
В Румъния живеещите в страната арумъни официално
се смятат за румънци. Те са потомци на онези арумъни, кои-
то през 20-те години, примамени и насърчавани от правител-
ството в Букурещ, се преселват от Южните Балкани в Ру-
мъния. Те са заселени целенасочено в онези райони, които
са присъдени на Румъния след Първата световна война. По
този начин трябва да бъде увеличен делът на румънското на-
селение в тези етнически смесени региони. И днес Румъния
се схваща като културна родина на всички власи, където и на
Балканите да живеят те, тоест и на истрорумъните в далечна
Истрия. Според Букурещ арумънският, истрорумънският
и мегленорумънският не са отделни езици, а румънски диа-
лекти. Повечето арумъни извън Румъния обаче са на друго
мнение.
Може безкрайно да се спори по въпроса кога един ди-
алект преминава в самостоятелен език, тоест кои са отгра-
ничителните лингвистични критерии. И без това в повечето
случаи решаващи са политически, а не езикови съображе-
ния. Но и част от живеещите в Румъния арумъни се проти-
вопоставят на всякакво езиково и политическо присвоява-
не. Те разглеждат себе си като членове на отделна етническа
група, а не като част от румънската нация. Като аргумент
между другото те изтъкват и това, че етногенезата на арумъ-
ните стига много по-назад във времето от тази на румънци-
те. Оттам правят извода, че арумънският народ е по-стар от
румънския и затова има право на признаване като отделна
етническа общност. Те искат Букурещ да им предостави съ-
щите права като на другите малцинства в страната.
Докато в Албания арумъните все пак са признати за кул-
турно малцинство, Атина разглежда всички власи, както и
всички „славофони“, като гърци. В Гърция влашката иден-
180 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
тичност до голяма степен се ограничава до фолклора, носи-
ите и народните песни.
В миналото власите са пастири – номади или полуно-
мади, които обикалят с овцете и козите си обширни обла-
сти на Южните Балкани. От летните пасища през есента те
се преместват с животните си в долините и крайбрежните
райони преди всичко на Северна Гърция, за да презимуват.
През пролетта отново се връщат в по-високо разположените
райони. С течение на времето те се установяват трайно бли-
зо до южните пасища. Стават занаятчии и търговци. Някои
от основаните от власи селища в Епир, Централна Албания,
в планината Пиндос и в Македония постепенно се развиват
до по-големи села, в някои случаи дори до истински градски
центрове. Най-вече през ХVІІІ и до средата на ХІХ в. арумъ-
ните играят значима роля като международни търговци. Те
пренасят стоки от всякакъв вид от Истанбул до Виена или
Венеция, от Източното Средиземноморие до Централна
Европа. Но не само власите са в постоянно движение като
пастири номади с овцете и козите си или като търговци с
керваните си. Предимно през ХІХ в. албанците, торбешите
и гораните също през есента масово напускат семействата
си в търсене на работа и печалба. През пролетта сезонните
работници се връщат отново в своите села. Всъщност така
характерната за територията на бивша Югославия трудова
миграция има дълга традиция.
В своите бележки, публикувани през 1914 г., албанецът
мюсюлманин Баязид Елмаз Дода, роден в село в региона
на днешния западномакедонски град Дебър (на албански:
Dibra), разказва с впечатляваща трезвост и безпристраст-
ност, без каквато и да е нотка на фантазия, за мъчителния
живот на селяните в Горна река, за тежкия труд на овчарите
номади и за участта на трудовите мигранти. Самият той на-
пуска селото си като младеж, за да опита късмета си като се-
зонен работник в Румъния. На 20 ноември 1906 г. той среща
„Тъжно е, че една цяла култура изчезва“ | 181
в Букурещ барон Франц Нопча – известен унгарски изследо-
вател на Албания, който го наема за личен секретар. По оно-
ва време Дода е 18-годишен. Скоро служебните взаимоотно-
шения прерастват в любовна връзка. Двамата многократно
пътуват из албанските райони, най-вече в части от Северна
Албания, Косово и Македония. През април 1933 г. барон
Нопча се самоубива малко след като е застрелял партньора
си. В съобщението си до полицията той пише: „Причината
за моето самоубийство е разбита нервна система. Застрелях
моя дългогодишен приятел и секретар – господин Баязид
Елмаз Дода, в съня му и без да подозира, защото не исках
да го оставя на света болен, нещастен и без пари – щеше да
страда твърде много. Желая да бъда кремиран.“
В своите бележки Дода отбелязва, че в неговия роден ре-
гион в Горна река отдавна се е наложил обичаят хората да
печелят парите си в странство. Това било по-популярно от
овчарлъка, защото изисквало по-малко основен капитал. В
албанския език има специално понятие за дейността на оне-
зи, които напускат родината си за известно време, за да пе-
челят в чужбина, а именно „kurbet“. То отговаря на турската
дума „гурбет“, която означава „чуждо“ в смисъл на „отивам в
чужбина“ или „далеч съм от родината“. Мъжете от отделните
села се обединяват в групи, когато тръгват за чужбина. Това
важи особено за сезонните работници, които се специали-
зират в определен занаят. Мъжете мюсюлмани със славянски
произход от селата в Гора южно от Призрен, тоест горани-
те, предпочитали според Дода да ходят на гурбет в Сърбия и
България заради езиковата близост.
Както пише Дода, повечето гурбетчии отивали в Кон-
стантинопол, Адрианопол (на турски: Edirne1), в Мала Азия
или в България и Румъния. Пътя до крайните точки той
опис­ва така: „Гурбетчиите, запътили се към България, Румъ-
1
Одрин. – Б.пр.
182 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
ния, Константинопол и по-нататък, използват железницата
от Юскюб (днес Скопие). Един от тях наема от управата на
железницата товарен вагон за около 30 турски лири и по вся-
ка вероятност качва в него повече от нормално допустимия
брой пътници. Това става лесно, като някои по-млади пътни-
ци се покриват с дрехи, кожи и други подобни. Управата на
железниците затваря вагона. По пътя хората в него се пус-
кат навън два пъти – веднъж между Юскюб и Солун и втори
път – между Солун и Константинопол. Понякога при такива
масови превози в един влак има повече вагони и тогава за
управата на железниците е трудно да поеме ангажимент за
приличното държане на събраните гурбетчии. Положение-
то се утежнява още повече от факта, че всички гурбетчии са
въоръжени със скрити револвери, които гърмят много лес-
но.“ Според Дода всички гурбетчии се стремели на връщане
нелегално да внасят в селата си оръжия, които криели в сан-
дъци с двойни дъна: „Причината за контрабандата на оръ-
жия беше не толкова печалбата, която можеше да се получи
у дома, а че добрите оръжия се ценяха много.“ В обратната
посока много гурбетчии прекарвали нелегално тютюн към
Мала Азия. Това бил „доста добър, макар и незаконен източ-
ник на доход“.
Най-значимият градски център на арумъните е Москополе
(на арумънски: Moscopole, на албански: Voskopoja) близо до
днешния град Корча в Югоизточна Албания. И до днес всеки
арумънец изпада в умиление, когато се спомене името на този
легендарен град, който се възпява като „арумънския Йеруса-
лим“. В средата на ХVІІІ в. Москополе преживява безприме-
рен икономически и културен разцвет. Търговците допри-
насят за благоденствието на града. Колко жители има тогава
предимно арумънското селище, не е ясно. Както винаги на
Балканите, когато става дума за числа, и в този случай данните
силно се разминават. Арумънски активисти, които са склонни
„Тъжно е, че една цяла култура изчезва“ | 183
да преувеличават някогашното величие и значение на техния
народ, говорят за 30 000 до 70 000, трезвомислещи хора оба-
че – за 15 000 до 20 000 жители, което за град на Балканите по
онова време определено е респектиращ брой. В Москополе
има много църкви, печатница и дори академия – нещо като
училище от по-висока степен, в което се преподава на гръцки.
През ХVІІІ и ХІХ в. гръцкият е не само езикът на богослуже-
нието в православните църкви, но и езикът на търговците и
образованите. Тогава гръцкият служи за lingua franca1.
През втората половина на ХVІІІ в. обаче разцветът на
Москополе внезапно приключва. Градът многократно е
ограбван от банди и през 1788 г. е окончателно разрушен,
явно от войски под ръководството на Али Паша от Янина –
местен владетел с албански произход, служил на османците,
който по-късно се отвръща от Високата порта и известно
време властва върху обширни територии от Югозападните
Балкани. Част от избягалите жители на Москополе се уста-
новяват на изток в Маловище, Нижеполе, Гопеш, Битоля и
преди всичко в Крушево западно от днешния македонски
град Прилеп. За арумъните Крушево се превръща във второ
Москополе.
Специфичният начин на живот на арумъните изисква
и голяма степен на мобилност и ловкост. Влашките търгов­
ци, които се движат в различни езикови и културни облас­
ти, говорят много езици и умеят да се приспособяват. Те
са гъвкави, когато става дума за етнически или национални
идентичности. По този въпрос и до днес нищо не се е проме-
нило. По време на националното пробуждане на Балканите
през ХІХ в. арумъните, за разлика от повечето други народи
в Югоизточна Европа, нямат национални амбиции. Няма на-
ционално движение, няма опити за създаване на собствена
1
Универсален език, на който общуват представителите на различни
национални, етнически и езикови общности. – Б.пр.
184 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
държава – населяваните от тях райони са твърде отдалече-
ни един от друг. Такива идеи се зараждат само в диаспората,
която е далеч от родината. Живеещите на Южните Балка-
ни арумъни се приспособяват към заобикалящата среда и се
включват в освободителните движения на други православ-
ни народи, които се опитват да отхвърлят османското влади-
чество. За тях, както и за славяните мюсюлмани, решаващи
са верските връзки, не езиковите или етническите критерии.
В случая с арумъните това е общата принадлежност към
гръцката православна църква. Власите участват в гръцката
освободителна борба през 20-те години на ХІХ в., както и в
Илинденското въстание през 1903 г. в Крушево, което е кър-
ваво потушено от турските войски.
Както всички православни християни на територията
на Османската империя, поне до втората половина на ХІХ в.
власите също са част от носещия гръцки отпечатък рум
миллет, начело на който е патриархът на Константинопол.
През май 1905 г. султанът дори ги признава за самостояте-
лен миллет. По този начин власите фактически са признати
за отделна етническа общност. Така те получават правото на
културна автономия. Но дори тогава не се формира отделна
влашка национална идентичност, още повече че скоро след
това Османската империя рухва. Част от власите – показа-
телното е, че не всички – днес празнуват деня, в който са
признати за отделен миллет, като „национален ден на ару-
мъните“.
В последните десетилетия на ХІХ в. се изостря полити-
ческото положение в османска Македония – един от главни-
те райони, населени с арумъни. Етнически смесеният регион
се превръща в ябълка на раздора за трите съперничещи си
балкански държави – Сърбия, Гърция и България. Решаваща
за по-нататъшните събития е 1870 година. Въпреки съпроти-
вата на патриарха в Константинопол със султански ферман
е създадена Българската екзархия. По този начин за първи
„Тъжно е, че една цяла култура изчезва“ | 185
път възниква миллет на етническа основа. Църковните служ-
би вече могат да се провеждат на български език. Гръцкият
вече не е единственият богослужебен език. Това решение на
султана обаче има малко общо с религията. Както при по-
вечето религиозни въпроси на Балканите, и тук става дума
за политика. Високата порта се надява Българската екзархия
да отслаби гръцкия национализъм. Също като Гърция, Бъл-
гария претендира за цялата османска Македония и прави
всичко възможно да събуди българско национално самосъз-
нание в дотогава национално индиферентното славяногово-
рещо население. Признаването на Екзархията от страна на
султана и свързаното с това преодоляване на църковната и
културна опека на Константинополския патриарх засилват
българското национално движение и укрепват национална-
та идентичност.
Константинополският патриарх отказва да признае не-
зависимата българска национална църква. Той я обявява за
схизматична и отлъчва нейните членове. Тя се явява негова
конкуренция, която освен това разполага с важен коз – бъл-
гарския език. Славянското селско население на Македония
все повече попада във водовъртежа на Българската екзархия,
докато Патриаршията губи влияние. Патриархът обаче не се
предава. Резултатът е ожесточена гръцко-българска битка за
църковната принадлежност на селяните славяни в Македо-
ния, в която се включват също Румъния и Сърбия. При този
спор за душите става дума преди всичко за причисляване към
определена нация, а по този начин и за създаване на полити-
чески зони на влияние, както и за легитимиране на терито-
риални претенции. Патриаршията и Екзархията се превръ-
щат в национални гръцки и български институции. На пре-
ден план излизат духовници и учители, които виждат своя-
та задача най-вече в това да нахлузят българска или гръцка
идентичност на бедното, най-често неграмотно, национално
индиферентно селско население. Този, който около 1900 г.
186 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
се обявява за привърженик на Вселенската патриаршия в
Константинопол, е смятан за грък; който се присъединява
към Екзархията – за българин, а който застава на страната
на румънската църква – за румънец. От църковната принад-
лежност се извлича етническата, традиционно верски дефи-
нираните идентичности се превръщат в национални. Това
тясно преплитане на православната религия и нацията и до
днес е определящо за Балканите.
Жителите на македонските села, които от столетия се
смятат за православни християни и на които е чуждо всякак-
во причисляване към етнос или нация, по този начин стават
българи, гърци, сърби или румънци – поне в очите на онези,
които искат да им наложат тези идентичности. Така напри-
мер един православен албанец, чиято селска църква е подчи-
нена на Българската екзархия, е можел да стане „българин“
или един славянски селянин, обявил се за привърженик на
Патриаршията – „грък“.
Към края на ХІХ в. църковно-политическата борба при-
ема все по-насилствени и брутални форми. След свещеници-
те и учителите в селата идват въоръжени гръцки и български
банди и нередовни милиции. Те с оръжие принуждават жи-
телите да се присъединят към Константинополската патри-
аршия или към Българската екзархия. „Правилното“ нацио-
нално самоопределение става въпрос на живот и смърт.
Битката за църковна и национална принадлежност об-
хваща и арумъните. Още през 60-те и 70-те години на ХІХ в.
в османска Македония се създават училища с преподаване
на румънски език. Те се финансират и подкрепят от Буку-
рещ. През 1885 г. православната църква на Румъния, която
се стреми към църковна независимост още от обединение-
то на княжествата Молдова и Влахия през 1859 г., се обя-
вява за автокефална, тоест за самостоятелна. Около 1900 г.
в арумънските селища на Южните Балкани има около 100
румънски училища. В повечето случаи учителите са арумъ-
„Тъжно е, че една цяла култура изчезва“ | 187
ни, получили образованието си в Румъния. Преподава се
обаче на румънски, а не на арумънски. Румъния не иска да
насърчава арумънския, а да румънизира арумъните. Целта на
румънските училища е очевидна: на езиково сродните ару-
мъни да се втълпи румънско национално самосъзнание дори
ако Румъния – за разлика от Гърция, България и Сърбия –
по географски причини няма шанс да разшири държавната
си територия с райони на Южните Балкани. Румъния няма
обща граница с османска Македония.
Румънските усилия се посрещат с мощен отпор най-вече
от онези власи, които живеят в по-големи селища и в градо-
ве. Те остават верни на Константинополската патриаршия.
Чувстват се гърци и са горди, че принадлежат към елинската
култура. Гръцката идентичност повишава техния социален
престиж. Те дори подкрепят гръцките усилия да изградят
нова Византийска империя със столица Константинопол.
Този спор за посоката – румънската църква или Константи-
нополската патриаршия и свързаната с това румънска или
гръцка ориентация – и до днес разделя арумънските акти-
висти.
През зимата на 1903–1904 г. британският журналист Хенри
Ноел Брейлсфърд1 (1873–1958) пет месеца пътува из осман-
ска Македония. Преди това той е кореспондент на Manchester
Guardian и се смята за експерт по Балканите. Той описва впе-
чатленията си в забележителната книга „Macedonia: Its Races
and Their Futurе“2, издадена през 1906 г. в Лондон. По него-
ва оценка тогава в Македония живеят около 200 000 власи,
което е близо 10% от населението. Брейлсфърд определя про-
1
В източниците на български език се среща и като Брейлсфорд. –
Б.пр.
2
Брейлсфърд, Хенри, „Македония: нейните народи и тяхното бъдеще“,
София, Институт „България – Македония“, 2013. – Б.пр.
188 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
изхода на арумъните като един от най-трудните етнограф-
ски проблеми на Балканите. Причина за това според него е
фактът, че учените, които са се занимавали с този въпрос, са
били привърженици на различни националистически идеи и
за тях е било важно да защитят териториалните претенции на
всяка нация, към която са принадлежали. Нещата почти не са
се променили и до днес. Румънците смятат всички власи за
румънци, установява Брейлсфърд, за гърците всички арумъ-
ни са гърци. Той пише буквално: „На целите Балкани не съ-
ществува друг народ, така тайнствен и уединен като власите.
Те намират подслон в гръцката църква, възприемат гръцката
култура като прикритие и служат на елинската идея.“1 Рядко
се срещал влах, който не говорел малко или повече свобод-
но гръцки. Вкъщи обаче продължавал да живее – както той
се изразява – латинският говор: „Докато мъжете се чувстват
гърци, жените запазват влашкия език и старите традиции.“ С
оглед на техните особени професии, житейските им навици
и начин на мислене, според Брейлсфърд власите образували
отделна нация. Той подчертава, че нито едно по-голямо и по-
богато влашко село в османска Македония не се е отвърнало
от елинизма. Той определя арумъните като бастион на ели-
низма.
Британският журналист обаче не отива в Южните Бал-
кани, за да изследва историята и културата на власите. Той
пътува повече по поръчение на британска хуманитарна ор-
ганизация. Неговата задача е да направи списък от спешно
необходимите помощи за бездомното селско население.
Преди това турски войски с голяма бруталност са смазали
въстанието на християнското население, избухнало на 2 ав-
густ 1903 г. в Крушево, което тогава е част от османския ви-
лает Монастир (Битоля). Много славянски и влашки селища
в района са опустошени. Във въведението на своята книга,
1
Пак там, стр. 183, превод от английски Димитър Бечев. – Б.пр.
„Тъжно е, че една цяла култура изчезва“ | 189
която дава уникален поглед към живота на християните в се-
лата на османска Македония, Брейлсфърд описва големите
разрушения, причинени при прилагането на националис-
тически концепции. Националната идея е причинила много
нещастия в целия регион и е послужила за оправдание на
убийства и насилие. Тя е „отровила и секуларизирала“ рели-
гията. В своята книга той определя славяните като българи,
както е обичайно тогава. За него Македония, която той на-
рича „селска страна“, е само географско понятие. По онова
време и думата „турчин“ все още не е имала етническо значе-
ние, също както изразът „грък“, подчертава Брейлсфърд.
Като никой друг съвременник Брейлсфърд опознава не-
измеримата мизерия и нищетата на християнското селско
население. В ужасни картини той описва лошото управле-
ние, произвола на турските чиновници и мюсюлманските
земевладелци, които експлоатират безправните селяни и ги
държат като роби. За разлика от мюсюлманите, християни-
те нямат право да носят оръжие и не могат да се защитават
срещу нападения. Пътищата са несигурни. Навсякъде вил-
неят разбойнически банди. За селяните християни църк-
вите са единственото свободно пространство, подчертава
Брейлсфърд. Във всяко село, дори най-бедното, имало храм
или поне параклис. Разрушаването на църква наранявало
жителите повече, отколкото загубата на техните мизерни
жилища. Според Брейлсфърд свещеници и владици, неза-
висимо дали служели на патриарха в Константинопол или
на Българската екзархия, не се интересували от религиозни
напътствия или от подобряването на мизерните условия за
живот на селяните. Те имали да изпълняват патриотична ми-
сия: „Тяхната задача е пропагандата.“
Показателни за темата на настоящата книга са преди
всичко онези пасажи, в които Брейлсфърд описва според
какви критерии някои жители на селата решават да останат
към Константинополската патриаршия и какви са причини-
190 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
те, поради които други избират да се присъединят към ру-
мънската църква или към Българската екзархия. Щом като
от тях се иска еднозначно да вземат страна, то поне трябва
да имат някаква полза. В битката за душите им, ако изобщо
имат избор, те отиват при онази страна, която им носи най-
много предимства. На преден план стоят материални инте-
реси, не религиозни съображения, още повече че във всички
православни църкви службата се изпълнява по един и същ
византийски ритуал. Различен е само езикът.
Брейлсфърд привежда редица примери за този, както се
изразява, „опортюнизъм от необходимост“. В Монастир той
говорил със заможен селянин от едно от околните села. Той
бил дошъл в града, за да купи стоки на пазара. Селянинът го-
ворел добре гръцки, но с акцент: „В гръцко или в българско
село живеете?“, попитал Брейлсфърд. Отговорът го смаял:
„Сега е българско, но преди четири години беше гръцко.“
Как е възможно това? Какво се е случило? Селянинът обяс-
нил колективната смяна на идентичността: те били бедни
хора, но искали да имат свое училище и свой свещеник, кой-
то да се грижи за тях. Имали гръцки учител, на когото давали
пет лири на година и храна, гръцкият консул в Монастир му
давал още пет лири. Обаче трябвало да делят с жителите на
други села свещеника, на когото не можело да се разчита. Те
се оплакали на гръцкия владика в Монастир, той обаче не
предприел нищо. Българите научили за това, дошли в селото
и направили предложение. Щели да дадат свещеник, който
да живее в селото, и учител, на когото селяните не трябвало
да плащат. Така те станали българи. Обаче едно българско
село можело бързо отново да стане гръцко и едно гръцко –
българско. За това Брейлсфърд пише: „Ако един владика е
сплашил и принудил селяните да се присъединят към Кон-
стантинополската патриаршия, винаги е възможно след това
въоръжена българска банда да дойде в селото и да заплаши
жителите, че ще подпали всички къщи, ако не се върнат при
„Тъжно е, че една цяла култура изчезва“ | 191
Българската екзархия.“ Брейлсфърд говори за „власт на теро-
ра“ в Централна Македония.
Арумъните се държат по същия начин. Те също отиват
на страната на онези, от които очакват най-големи предим-
ства. Поне това пише Брейлсфърд. Докато гърците били без-
спорни водачи на православните християни в Османската
империя, било в интерес на разпръснатите надалеч власи „да
търсят закрила под гръцко име“. Но с оглед на вътрешното
положение в Гърция, според Брейлсфърд, съмненията в пра-
вилността на това решение ставали все по-големи. Гръцката
армия била слаба, възстановяването на Византийската импе-
рия се отдалечавало все повече. Българското освободително
движение обаче било набрало сила. А и Брейлсфърд му сим-
патизирал. Целта на българите била автономията на Маке-
дония, гърците и сърбите пък искали да анексират целия ре-
гион. Зад освободителното движение стояла България, а зад
България – великата Русия, която се смятала за закрилница
на християнските народи на Балканите.
Брейлсфърд говори и за засилена румънска пропаганда:
„Жителите на цели села били подкупени да се обявят за ру-
мънци, тук-там свещеници започнали да водят службите на
румънски“ – за радост на турците, за които разцеплението
между християните било добре дошло. Но свещеници, кои-
то се осмелявали да водят службата на румънски вместо на
гръцки, били отлъчвани от патриарха. В началото румънците
нямали успех, както пише Брейлсфърд. В румънските учили-
ща имало повече учители, отколкото ученици. Но с течение
на времето това се променило. Той вижда причината в това,
че Гърция се проявявала като все по-слаб закрилник, а Ру-
мъния влагала повече пари. Подкупът и без това е най-ефи-
касното средство в борбата за душите, констатира трезво
Брейлсфърд. Той цитира френски консул в Монастир, който
твърди, че с един милион франка може да направи всички
жители на Македония французи. Щял да им разкаже, че са
192 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
потомци на френски кръстоносци, които през ХІІ в. са зав-
ладели Солун: „Всичко останало ще направят парите.“ Ци-
тиран от Брейлсфърд собственик на магазин в едно арумън-
ско село отбелязва: „Гърция няма армия, Румъния е далече,
а България има и двете – тя е близо и е могъща.“ Това била
причината той да иска да е българин, въпреки че не говорел
български и не бил славянин.
Димо Димчев е страстен борец за делото на своя народ.
Неговото арумънско име е Дина Кувата. В разговор през
юни 2015 г. в Скопие той казва, че комунистите са му на-
ложили македонското име Димо Димчев след Втората све-
товна война. Тогава действително много арумъни променят
своите собствени и фамилни имена или пък те са сменени от
властите. Често новото име не прилича на старото, както е
в случая с Дина Кувата. На други арумънски фамилни име-
на пък са сложени само характерните за македонския език
наставки -ов/-ова, -овски/-овска, -оски/-оска. В този случай
разликата между старото и новото име е малка. След Втората
световна война в определени райони на Македония наисти-
на е упражняван натиск върху власите да сменят имената си.
Няма обаче закон или декрет, който изрично изисква това.
Тоест подходът на македонските власти след Втората све-
товна война не може да се сравнява с онзи на комунистите
в България през 60-те, 70-те и 80-те години, които в хода на
асимилаторската си политика нареждат на помаците, а по-
късно дори на етническите турци да приемат българско-сла-
вянски имена. В случая на Македония арумъните в Скопие
говорят за политика на тихата и ненасилствена асимилация,
въпреки че в Битоля или Крушево, където делът на власите
от общото население е сравнително висок, в общуването с
институции и служби продължават да се използват фамилни
имена без македонски наставки.
В много случаи новите имена фигурират само в офици-
алните документи, в селата и в семеен кръг много власи про-
„Тъжно е, че една цяла култура изчезва“ | 193
дължават да използват старите си имена. През 60-те и 70-те
години все повече влашки родители дават на децата си маке-
донски или сръбски собствени имена като Гордана, Лиляна,
Благика, Валентина, Наташа, Горан, Деян. Така те помагат
на децата си да не бъдат подигравани в училище. Други пък,
които държат на влашкия си произход, предпочитат собст-
вени имена като Михайло, Никола, Мария или Елена, кои-
то се използват често и в двата езика. По онова време обаче
има случаи, при които в общината, където се регистрират
новородените, арумънските собствени имена се сменят с
подобно звучащи славянско-македонски без съгласието на
родителите – например Яна става Стоянка, Санто – Санде,
Михали – Михайло, Стериа – Щерьо, Наси – Атанас или
Мита – Димитър.
Когато през 1991 г. Македония става независима, ару-
мъните получават възможност да върнат старите си влашки
имена и да ги използват и в официални документи. Само
малцина се възползват от това право. Повечето са свикнали
с новите имена. Други са почти или напълно асимилирани.
Те се чувстват на първо място македонци и арумънското име
за тях не е важно. В по-ново време обаче това не пречи на ня-
кои да използват влашки имена в смисъл на частна идентич-
ност в профила си в Twitter или Facebook. Боравенето на ма-
кедонските арумъни с имената им най-често е прагматично,
непринудено, като на игра и освободено от идеологически
или политически изкривявания. Една македонска арумънка
разказва, че през 1992 г. подала заявление в Скопие да при-
еме арумънското фамилно име на дядо си. Тя единствена от
нейното семейство решила така. Тя подчертава, че не е има-
ла проблеми, никой не я е питал за причините за нейното
решение. Трябвало обаче да чака много месеци за отговор
на молбата си. Освен това били променени само удостове-
рението за раждане и личният паспорт. В университетската
ѝ диплома продължавало да стои старото ѝ име, което по-
194 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
стоянно ѝ създавало проблеми. Други обаче подчертават, че
връщането към старите имена е било бюрократично бягане
с препятствия.
От много години Дина Кувата работи в държавното ма-
кедонско радио. От 1991 г. насам всеки ден се излъчва три-
десетминутно предаване на арумънски език. Освен това
телевизията предава три пъти седмично по половин час на
арумънски. За това арумъните в Гърция само могат да меч-
таят. Независимо от това Дина Кувата не е доволен. Вярно
било, че арумъните в Македония били признати официално
за малцинство. Въпреки това тяхното положение било лошо,
„повече от лошо“, добавя той. За власите много малцинстве-
ни права били само на хартия, реалността била съвсем дру-
га: „Ние не получаваме нищо от официалното признаване,
държавата не прави нищо за арумъните, не се интересува от
нас.“ После следва дълъг списък от оплаквания: в основното
училище имало възможност да се изучава арумънски език
като свободноизбираем предмет, но не и в средното, да не
говорим за университетите. За разлика от македонски, ал-
бански или турски, в Македония не се преподавало на ару-
мънски. Кувата смята това за несправедливо. Издавали се
текстове на арумънски език, но от 2010 г. не била изляз­ла
нито една книга, финансово подкрепена от държавата. Ма-
кар че други арумъни оспорват това твърдение. Власите,
продължава да се оплаква Кувата, не получавали от държа-
вата почти никакви пари за насърчаване на техния език и
култура. Те също така нямали възможност да присъстват на
църковна служба на майчиния си език, защото в православ-
ните църкви в страната било разрешено да се служи само на
македонски. Изпълнен с горчивина, той добавя, че при ос-
манците било по-добре. По онова време власите имали цър-
ковна служба на майчиния си език. Високата порта допуска-
ла това: „Сега имаме християнско правителство, а това вече
не е разрешено.“
„Тъжно е, че една цяла култура изчезва“ | 195
Според Кувата само в Македония живеят между 90 000
и 100 000 арумъни, което далеч надхвърля броя на хората,
които се самоопределят като власи при преброяването от
2002 г. Впрочем Кувата не признава резултата от пребро-
яването. В същото време обаче той не отрича, че в хода на
асимилацията много арумъни са забравили своя език. За вла-
сите, които държали на идентичността си, било по-трудно
да си намерят работа, отколкото за славяните македонци.
Колкото и печална да е днешната ситуация, власите са голям
народ, подчертава Кувата. Той посочва внушителни числа,
които трябва да докажат това: към 90 000 до 100 000 власи в
Македония се добавят 2,5 милиона в Гърция, 800 000 в Алба-
ния, 35 000 в Сърбия и 15 000 в България. В Северозападна
Гърция арумъните били дори повече от гърците. За него и
другите арумънски активисти почти всеки, който в течение
на столетията е постигнал нещо на Балканите, е влах или
поне с влашки произход. Освен това те смятат арумънския
народ за един от най-старите на Балканите, ако не и за най-
стария, във всеки случай много по-стар от славяните. Кувата
позиционира неговите корени в антична Македония. Така
Александър Велики става родоначалник и на арумъните. А
гърците, македонците и многото други, които имат претен-
ции военачалникът да е техен, вече имат конкуренция. Кол-
кото по-маргинализиран е един етнос, колкото по-безсилен
се чувства той, колкото по-неясна и нестабилна е неговата
идентичност, толкова по-далеч назад се измества неговият
произход, толкова по-безумно смели са теориите за етноге-
незата му, толкова по-безконтролно митове задушават исто-
рическите факти и толкова повече се изкривява и преувели-
чава неговата история.
Кувата горчиво се оплаква от това, че никой – нито на
Балканите, нито на Запад, не се интересувал от арумън-
ския народ, който в хода на историята бил понесъл много
несправедливост. Албанците в Македония били извоювали
196 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
исканите права с въоръжено въстание през 2001 г. и „сега са
навсякъде“. Той си поставя въпроса: „Кой ще ни освободи
от албанците?“ Западът подкрепил албанците, въпреки че са
мюсюлмани, горещи се Кувата. Но за арумъните християни
никой не се застъпвал. „Ние никога не сме получавали нещо
от европейски институции. Трябва ли да бъдем мюсюлмани,
за да се интересува от нас Европа?“ В предишен разговор
през 2003 г. Кувата нарича определянето на границите след
Балканските войни от 1912–1913 г. „геноцид“ срещу него-
вия народ, който все още продължава в Албания и Гърция.
Западна Европа трябвало да упражни натиск върху двете
държави и да ги принуди да признаят арумъните като нацио-
нално малцинство. Но никой не искал това, защото тогава
щяло да се види колко голям е истинският дял на власите от
общото население в Гърция и Албания.
Според Кувата и други активисти значението на арумън-
ския народ в македонската историография, както и в тази на
другите балкански държави съзнателно се омаловажавало
или пък изобщо се премълчавало. Никой не смеел да напише
истинската история на власите, е неговият аргумент, защо-
то на Южните Балкани нямало нито един народ, който имал
и половината от историята на власите. За илюстрация през
2003 г. Кувата слага на масата една карта от 1917 г., на която
са оградени териториите, определяни от него като арумън-
ски: части от Северна Гърция и Албания, както и райони от
Република Македония. „Всичко това е наша територия – каз-
ва той и добавя: – Картата е валидна и днес.“
В онзи момент Кувата иска местно самоуправление или
дори автономен статут като първа крачка към създаването
на отделна държава на власите – „Република Пиндос“, която
да обхваща обширни райони на Южните Балкани. В разго-
вора ни през юни 2015 г. това вече не е тема. Макар че един
от хората с него подчертава, че основаването на собствена
държава все още е цел на власите. В крайна сметка те вече
„Тъжно е, че една цяла култура изчезва“ | 197
били имали такава. Има се предвид „Княжество Пиндос“ със
столица Мецово, обявено от съмнителна група арумънски
националисти в началото на 40-те години под покровител-
ството на италианските окупационни сили. Но то е обрече-
но от самото си начало. Объркващо е, когато защитник на
правата на арумънския народ споменава за този мрачен епи-
зод и съвсем сериозно твърди, че власите днес щели да имат
своя държава, ако фашистка Италия беше излязла от Втората
световна война като победител.
Арумънецът Митко Костов ръководи партията на власи-
те в Македония. През 2015 г. в Скопие той подчертава, че от
три десетилетия се застъпва за правата на влашкото малцин-
ство. За разлика от Кувата той обаче стига до заключението,
че ситуацията на арумъните през последните години значи-
телно се е подобрила и че македонското правителство прави
за малцинството повече от преди. То предоставяло на ару-
мънските организации повече пари. От няколко години вла-
сите били също по-добре представени в държавните и мест-
ните институции. Както Кувата, така и Костов има и влашко
собствено и фамилно име – Мита Папули. Но предпочел да
запази македонското си име, когато имал възможност да си
поиска обратно старото. Той обосновава това с твърде го-
лямата бюрокрация – нали трябвало да смени всичките си
документи. Противниците му в лагера на арумъните обаче
имат друго обяснение. Те говорят за политически опортю-
низъм. Както подчертава Костов, неговите четирима синове
носят влашкото фамилно име Папули и всички имат гръцки
собствени имена. Костов набляга особено на факта, че вкъ-
щи говори с тях на арумънски.
Влашкият политик подчертава значението на сътруд-
ничеството с арумъните в другите балкански страни. Само
така можели да бъдат реанимирани и събудени за нов живот
застрашените от загиване език и култура. За това обаче тряб-
вало да се направи още много. Арумъните трябвало да ста-
198 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
нат по-активни. Той настоява за основаването на арумънски
културен център. Също като Кувата, Костов изтъква с много
патос, че власите са автохтонен народ с култура на две хиля-
ди години. Те били живели на Балканите преди всички други
народи. Въпреки това им била отказана собствена държа-
ва, което той приема като историческа неправда. При това
арумъните самоотвержено били помогнали на балкански-
те народи да отхвърлят чуждото турско владичество: „Ние
проляхме много кръв за тях, но те го забравиха.“ Той препра-
ща към Букурещкия мирен договор от август 1913 г., който
слага край на Втората балканска война. Условието да не се
пипат арумънските училища, включено в споразумението
под натиска на Румъния, било пренебрегнато. След Първата
световна война, когато Вардарска Македония станала част
от Сърбия, Белград веднага затворил всички арумънски учи-
лища.
Кувата и Костов от много години са политически про-
тивници. Те често работят един против друг въпреки твър-
денията на Костов, че споровете са останали в миналото, а
Кувата говори за „външни сили“, които целели да ги разеди-
нят и да отслабят арумъните. Представителите на многото
арумънски организации в страните от Югоизточна Евро-
па, в които живеят власи, също имат различни представи за
това, което трябва да се направи за подобряване на правно-
то положение на власите навсякъде на Балканите. Те също
са скарани помежду си като Кувата и Костов. Без съмнение
биха били необходими спешни трансгранични мерки, за да
може грижата за влашкото наследство да надскочи пеенето
на песни и обличането на носии.
Положението е сериозно. Въпреки това арумъните про-
дължават доволно да пилеят силите си за незначителни неща.
Пример за това е странният за страничния наблюдател спор
за звука „о“. На своя собствен език арумъните се наричат
аrmãnj (в единствено число: аrmãn) или rrimenj (в единстве-
„Тъжно е, че една цяла култура изчезва“ | 199
но число: rrimen). В немската дума „Aromunen“, въведена в
научна употреба от балканолога Густав Вайганд в края на
ХІХ в., се появява – също както на английски (аromanians) –
гласната „о“, която липсва в оригиналното наименование.
Тя присъства и на румънски (аromâni, в единствено число:
аromân). Това в никакъв случай не е прекалено навлизане в
детайли или дреболия, която човек спокойно може да под­
мине, точно напротив: онези арумъни, които не искат да
имат нищо общо с Румъния и се оплакват от румънизиране-
то на арумъните, искат премахването на гласната „о“. Но как
тогава да наричаме арумъните на немски? Армуни или може
би направо армани?1
Преди години след бурни полемики се основава Съвет
на арумъните, който трябва да координира трансгранични
инициативи. Той също така иска да допринесе за това арумъ-
ните да бъдат признати за отделно малцинство, независимо
къде на Балканите живеят. Освен това се настоява да се при-
лагат препоръките на Съвета на Европа от 1997 г. за насър-
чаване на арумънския език и култура. Познавачи на разеди-
нената и неясна арумънска среда смятат обаче, че съветът не
е ефикасен орган, а по-скоро приятелски клуб, който трудно
може да постигне нещо заради множеството вътрешни раз-
личия.
Без съмнение броят на онези, които владеят донякъде
свободно арумънски език, постоянно намалява и в Маке-
дония. От края на 90-те години съществува кодифициран
писмен език, който очевидно се приема от много арумъни
и извън границите на Македония. Освен това в Македония
излизат книги, брошури и списания на влашки език. В някол-
ко основни училища арумънският се предлага като избира-
ем предмет. Предвидени са два часа на седмица. За разлика
от преди се пишат и оценки, които влизат в свидетелството.
1
Игра на думи с модната марка „Armani“. – Б.пр.
200 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
Това без съмнение означава повишаване на значението на
предмета. Според Костов учителите по арумънски получа-
ват заплатите си от Министерството на образованието.
Съвсем друг е въпросът дали изобщо има достатъчно
ученици, които се интересуват от това. Мнозина предпочи-
тат да учат английски. Арумънският не носел никаква иконо-
мическа полза, смята един млад влах от Битоля: „Защо да се
изучава този умиращ език и да се хаби енергия?“ Арумънката,
която през 1992 г. сменя името си в Скопие и е горда с влаш-
ката си идентичност, нарича проблема с истинското му име:
„Арумъните не използват правата и възможностите си в пъл-
на степен. Липсва воля за това.“ Необходима била всеобхват-
на стратегия за съживяване на езика, обаче никой не мислел
за това. Най-голямата опасност за арумънския в Македония
наистина произтича от самите носители на езика. Ако мла-
дите арумъни се срамуват да говорят влашки и смятат езика
за излишен, тогава той наистина е обречен на гибел.
Пътуването от Битоля за Крушево – центъра на арумъните
в Македония – минава през приятна местност. Покрай пътя
има цветя във всички багри. Хълмове, ливади, гори и храсти
оформят картината. След около 40 километра добре очерта-
ното шосе се извива нагоре по едно възвишение и изведнъж
след 12 километра зад един завой в безлюдния пейзаж се поя-
вява море от къщи, сякаш внезапно отрязано като филмов ка-
дър. Изненадата е голяма. Градът, разположен на 1350 метра
над морското равнище, изглежда като залепен за хълма. Пове-
чето къщи са на няколко етажа, всяка от тях стои сама за себе
си, тук сградите никъде не са на групи. Някои са необитаеми
и вече са полу или напълно разрушени. Заслужават внимание
старите големи, отчасти добре ремонтирани влашки къщи с
фамилните гербове и красивите декорации в синьо на фаса-
дите, които напомнят за блясъка, богатството и значението,
които това селище е имало някога преди.
„Тъжно е, че една цяла култура изчезва“ | 201
Срещаме Нико Берберу. Той е арумънец от Крушево,
работи обаче в столицата Скопие. Винаги, когато има време,
се връща в родното си място, с което се чувства тясно свър-
зан като всички арумъни от Крушево. За него това е много
специално селище, което се различава от всички други в Ма-
кедония – със специфична история, със собствена култура,
собствен влашки диалект, собствена идентичност. Берберу
говори влашки, македонски, сръбски и много добре англий-
ски. Живял е и е работил в Австралия. Неговият син, кой-
то следва в Скопие, в този ден също е тук, както и брат му,
който все още живее в Австралия. Нико Берберу, изглежда,
познава всички тук и всички познават него. Всички го поз-
дравяват, всички го ценят.
Днес Крушево вече не е предимно арумънски град. До
60-те години на миналия век власите са били мнозинство. Но
тези времена са минали. Според резултатите от последното
преброяване от 2002 г. градчето Крушево има 5330 жители.
1020 от тях се определят като власи, т.е. техният дял е 19%,
в цялата община, включително околните села – само 10%.
При преброяването през 2002 г. около 80% от жителите на
Крушево се декларират като македонци в етнически смисъл.
Арумънският език не присъства никъде на обществени мес-
та, нищо не е написано на арумънски, дори табелата с името
на града не е двуезична. Езикът има писмена традиция, която
стига до ХVІІІ в. Днес обаче и в Крушево, ако той изобщо се
използва, това се прави само в семейството.
Според македонската Конституция членовете на мал-
цинствата имат право да използват собствения си език в об-
щуването с институциите на държавно и местно равнище,
ако техният дял от населението е поне 20%. В Крушево той е
малко под този праг. Нико Берберу казва, че в Крушево ару-
мънският е втори официален език заедно с македонския. На
практика обаче това не означава много, защото са необходи-
ми и служители в администрацията, които да разбират и го-
202 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
ворят арумънски. А те силно не достигат. Берберу обяснява
това с факта, че днес едва около 2000 човека живеят в Кру-
шево целогодишно. Който може, се маха, независимо дали е
влах или македонец. Останали са най-вече пенсионери. Поч-
ти няма работа, особено пък за власите, оплаква се Берберу.
Около 1900 г. в Крушево живеят 15 000 човека, макар че
други посочват числа между 4000 и 6000. Две трети от тях са
власи, към тях се добавят още албанци, славяни и турци. Ос-
вен влашки по онова време повечето арумъни говорят също
и гръцки. Както всички арумъни от Крушево, Нико Бербе-
ру е горд с предците си, които някога са спомогнали за ико-
номическия подем на Москополе и навсякъде в обширната
Османска империя и извън нейните граници са били много
уважавани като работливи търговци.
Крушево дължи възхода си до значителен икономически
и културен център на бежанците от Москополе. Жителите
му са космополитни, отворени към света, многоезични. Но
през втората половина на ХІХ в. нещата тръгват надолу. Сто-
ките се превозват по друг начин през Балканите към Цен-
трална Европа. В своята книга от 1906 г. Брейлсфърд също
посочва, че Крушево вече не е това, което някога е било:
„Старите хора в Крушево и Клисура си спомнят дните, ко-
гато керван е минавал два пъти в годината през тяхното село
за Виена и е носел обратно със себе си всичко от Запада, от
което Македония е имала нужда.“1
Група възрастни мъже в едно кафене в центъра на Кру-
шево горчиво се оплакват, че вече няма работа и перспекти-
ви. Всички говорят помежду си на арумънски, пият кафетата
едно след друго и пушат. Мислите им постоянно се носят
далеч назад към времето, когато арумъните са били на почит
1
Брейлсфърд, Хенри, „Македония: нейните народи и тяхното бъдеще“,
София, Институт „България – Македония“, 2013, стр. 184, превод от
английски: Димитър Бечев. – Б.пр.
„Тъжно е, че една цяла култура изчезва“ | 203
навсякъде в Османската империя и извън нея. В социалис-
тическа Югославия също било по-добре. Тогава в Крушево
и околността имало 15 фабрики, днес нито една вече не ра-
ботела, всички били разрушени. Подобно на торбешите, мъ-
жете се чувстват изоставени от македонското правителство.
Политиците в Скопие се интересували от Крушево само
веднъж годишно, твърдят те – в началото на август. Тогава
идвали на тълпи, обаче не заради арумъните, тъкмо напро-
тив.
На 2 август 1903 г. в Крушево започва въстание срещу
османците, ръководено от Вътрешната македонска револю-
ционна организация (на македонски: ВМРО), в която участ-
ват славяни, арумъни и дори албанци мюсюлмани. Бунтът
влиза в историята като Илинденско въстание. Въстаниците
обявяват Крушевската република. Те сформират временно
правителство, което се състои от представители на различни
етноси – славяни, албанци и власи. То служи на следващи-
те поколения като модел за сътрудничество на различните
народи на Балканите. Но Крушевската република оцелява
прекалено кратко, за да може да се направи оценка дали мул-
тиетническият ръководен орган наистина е функционирал.
Десет дни по-късно всичко свършва. Въстаниците напразно
чакат европейските сили да се включат в борбата им срещу
турците. Те не се намесват с военни средства, както и Бъл-
гария. Османски войски брутално потушават бунта. Къщи
са подпалени, много въстаници загиват в битките, други са
екзекутирани по-късно. По данни на Брейлсфърд само в
Крушево са разрушени 366 къщи. Сто и деветнадесет села в
района на Монастир (Битоля) са изгорени напълно или час-
тично.
Крушево никога повече не се възстановява от послед-
ствията на неуспешното въстание. Упадъкът, започнал още
преди това, се ускорява в началото на ХХ в., когато грани-
ците на новосъздадените национални държави разделят раз-
204 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
пръснатите надалеч райони с влашко население и окончател-
но унищожават традиционните форми на живот. С течение
на времето много жители се преселват в градовете или еми-
грират в чужбина.
Въстанието завършва с фиаско. Следващите поколения
обаче са окриляни от т.нар. Крушевски манифест с неговия
апел за обединено надигане срещу османските поробители,
независимо от етническата, национална и религиозна при-
надлежност. Един от авторите му – Никола Карев, е начело
на Крушевската република. В забележителния текст въста-
ниците призовават „турските и мюсюлманските братя“ да
се включат в борбата за справедливост, свобода и достоен
живот. Християни и мюсюлмани еднакво страдали от „тира-
нията и робията“. Въстанието не било насочено срещу тур-
ското население в региона. Не ставало дума също то да бъде
християнизирано. Авторите на манифеста пишат дословно:
„Ние винаги сме живели заедно с вас тук и в бъдеще искаме
да е така.“ Призивът завършва с думите: „Бог да благослови
нашата свещена борба за справедливост и свобода! Да живе-
ят борците за свобода и всички достойни синове на Македо-
ния! Ура! За автономна Македония!“ Има обаче съмнения за
автентичността на документа. Неговото съдържание е пуб-
ликувано едва много години по-късно, а оригиналът вече не
съществува.
Крушево е специално място не само за арумъните. Град-
чето играе централна роля и в историографията и паметта
на Република Македония. Около тогавашните събития се
носят много митове и легенди. В Скопие въстаниците се
смятат за смели поборници за независимост, а Крушевската
република – за важен етап при оформянето на македонската
нация. Дори преамбюлът на днешната македонска Консти-
туция изрично препраща към традицията на Крушевската
република. А 2 август е национален възпоменателен ден. Но
водачите на въстанието, които Македония претендира да са
„Тъжно е, че една цяла култура изчезва“ | 205
част от нейната история, в България се честват като българ-
ски национални герои, като борци за българска национална
държава.
Някои арумънски активисти издигат Крушевската ре­
публика дори до статута на създаването на влашка държава.
Те се позовават на арумънеца Питу Гули, родом от Круше-
во. Той е един от водачите на въстанието и загива в битка
срещу турските войски при защитата на своето родно място.
Но това присвояване на събитията няма почти нищо общо с
реалността. Въстаниците не се борят нито за собствена ма-
кедонска държава, нито за присъединяването на тези райони
към България, нито за създаването на арумънско държавно
образувание, а както пише в манифеста, за автономна Ма-
кедония. По време на Илинденското въстание през 1903 г.
религиозните идентичности на Южните Балкани все още не
навсякъде са се превърнали в етнически и национални. То-
гава понятията „македонци“ и „българи“ не означават това,
което означават днес.
Да си влах е израз по-скоро на специфична култура, от-
колкото на национална идентичност, казва Нико Берберу в
Крушево. Власите винаги се справяли и се нагаждали към
ситуацията. Техните предци били търговци и трябвало да
продават стоките си, независимо от политическата позиция
и етническата или религиозната принадлежност на възло-
жителя или на клиента. Откритостта към други народи била
част от тяхната рецепта за успех.
Нико Берберу няма добро мнение за Митко Костов и
Дина Кувата. Те се интересували само от собствените си
интереси и още повече разделяли арумънското малцин-
ство: „Те са власи по сметка.“ Тази оценка не е само негова.
И други арумъни не смятат Костов и Кувата за свои пред-
ставители. Мнозина не познават нито единия, нито другия,
дори имената не им говорят нищо. Според други Костов и
Кувата само се правели, че работят в интерес на арумъните,
206 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите

били заинтересовани обаче преди всичко от собствения си

напредък.
След обиколка на Крушево Берберу ни придружава до
колата. На сбогуване той казва замислено: „Тъжно е, че една
цяла култура изчезва.“
„Ако останат 50 думи, трудът
ни няма да е отишъл напразно“
Истрорумъните в Хърватия

Н икой не попада случайно в Жеяне, макар че с кола от Рие­

ка до селото е само половин час път. То е разположено
встрани от големите транзитни пътища, по които през лятото
туристическите потоци се прехвърлят от север на юг. Някол-
ко километра след селището Мучичи един път се отклонява на
запад от старото главно шосе от Риека към Словения. Криво-
личи в многобройни завои през гъста гора. След 15 минути се
появява табелата с надпис „Жеяне“. Селото в Североизточна
Истрия е разположено на 600 метра над морското равнище
върху широко, почти безлюдно, дълго над 30 километра кар-
стово плато – Чичария, защитено на юг и север от две планин-
ски вериги. Повечето къщи са встрани от улицата, в посока
към църквата. В този горещ ден в отдалеченото село е тихо.
Изглежда като мъртво, като извън времето. На улицата не се
вижда никой, само кучета лаят, също като в други хърватски
села. Някои къщи вече са се превърнали в каменни скелети, об-
расли с трева и храсти. При други жалузите са затворени и вра-
тите са препречени с дървени греди, които вече гният. Между
разрушените къщи има и няколко прясно ремонтирани и дори
такива, които очевидно са построени неотдавна. Надвечер, ко-
гато става малко по-хладно, селището се оживява. Жителите
208 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
му излизат навън. Някои работят в двора, други седят на дър-
вени пейки пред къщите си или си бъбрят със съседи или при-
ятели на улицата.
Въпреки първото впечатление Жеяне, на 17 километра
северозападно от Риека близо до границата със Словения,
не е село като всяко друго в Хърватия. То е особено село.
В Жеяне всъщност живеят власи, т.нар. истрорумъни. Но
самите жители не използват това често срещано в лингвис-
тиката понятие. Те наричат себе си жеянци – по името на се-
лото, в което живеят. Както арумъните в Македония и други-
те страни в Южните и Източните Балкани те също говорят
балканско-романски език – истрорумънски. Но те избягват
и това понятие. Наричат своя език, който в тази си форма се
говори само тук и никъде другаде, жеянски (žejånski), а не
истрорумънски. Дори само тези собствени определения са
знак колко важна е за жителите на Жеяне местната идентич-
ност и колко тясно са свързани те с родното си място, което
на техния език се нарича Žejân.
Има обаче още няколко други селища в хърватската част
на полуостров Истрия, в които се говори истрорумънски –
в Шушневица и в четири села и махали наоколо. Шушневи-
ца е на около 50 километра южно от Жеяне. Жителите на
Шушневица също наричат своя местен говор не истрору-
мънски, по разбираеми причини не и жеянски, а най-често
влашки (vlåški). Освен това в Шушневица съществуват също
наименованията „шушневски“ и – за да го отличават от ези-
ка на другите – „нашенски“. Почти всички се определят като
власи, не като истрорумъни и разбира се, не като жеянци.
За разлика от голямото мнозинство на власите, съответно на
арумъните на Балканите, жителите на Жеяне и Шушневица
не са православни, а римокатолически християни. Жеянски-
ят и влашкият, които се смятат за диалекти на истрорумън-
ския, се различават значително. Въпреки това жителите на
Жеяне и Шушневица твърдят, че се разбират без проблеми.
„Ако останат 50 думи, трудът ни няма да е отишъл напразно“ | 209
Столетия наред двата езика са се развивали независимо един
от друг. Жителите на двете села са живели в разделени свето-
ве. Жеяне и Шушневица са два балканско-романски оазиса в
далечна Истрия, които от столетия са загубили връзките си с
другите балканско-романски езици.
Затова не е изненада, че влашкият и жеянският са изпъс-
трени с хърватски думи. Липсват изрази преди всичко за мо-
дерни и абстрактни понятия. Но от това е засегната не само
лексиката. Хърватското влияние прониква дълбоко до гра-
матическите структури. За разлика от жеянския, влашкият
не се говори само в едно-единствено селище, а в общо пет
села и махали, макар и в различни варианти, съответно със
собствени думи и специални изрази. Тъй като малко жители
на селата все още владеят влашкия говор, може да се каже без
големи преувеличения, че на практика всеки говори по свой
начин. С оглед на това езиково раздробяване е учудващо, че
двата говора са се запазили до днес. Тази издръжливост може
да се обясни само със столетната изолация на двата региона.
Въпреки че жителите на Жеяне и Шушневица се разли-
чават езиково, те имат общ произход. Те са потомци на вла-
си, които в началото на ХVІ в., според други източници още
в края на ХV в., бягат на големи групи от все по-напредва-
щите на европейския континент османци вероятно от пла-
нинската част на Далмация или от района на днешна Босна
към Истрия – във владенията на Хабсбургите и венецианци-
те. Местните владетели и земевладелци ги заселват в онези
райони, които след атаки на османските войски до голяма
степен са обезлюдени и опустошени. Множество имена на
землища с балканско-романски корени показват, че пър-
воначално влашките бежанци населяват по-големи части в
Северна и Централна Истрия. Не е изяснен въпросът дали
предците на жеянците и на власите от Шушневица и окол-
ните села едновременно и заедно са стигнали до Истрия.
Спорно е също кога са приели римокатолическата вяра и
210 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
при какви обстоятелства. Смята се обаче, че по време на за-
селването си в Истрия те са били православни християни.
Вилим Санкович е роден през 1949 г. в Жеяне. Все още
живее в родната си къща заедно с жена си. Той представля-
ва интересите на селяните пред община Матули, към която
административно се числи Жеяне. Пенсионерът, който в
професионалния си живот е монтирал санитарни съоръ-
жения, с удоволствие разказва за детството и младостта си
в Жеяне. На 5 май 1944 г. германските войски изпепеляват
селото. Тогава са разрушени 89 къщи и 84 обора, църквата
също. Преди това къщите са оплячкосани. Жителите бягат в
горите, родителите на Вилим Санкович също. След войната
повечето се връщат, включително онези мъже, които в нача-
лото на 1944 г. са отвлечени и са преживели пленничеството
в германските лагери. Те веднага се захващат да изградят се-
лото отново. По това време на власт са партизаните на Тито.
Който е на страната на комунистическата партия и по този
начин – по думите на Вилим Санкович – „близо до огъня“,
получава повече държавна помощ, други – по-малко или ни-
каква. Те трябва да се оправят сами. Когато се ражда Вилим
Санкович, къщата на неговите родители вече е възстановена.
След войната хората в Жеяне живеят трудно – от селско
стопанство, от кравите и козите, от дърводобив, от дървени
въглища. Гори има достатъчно. Бащата на Вилим Санкович
има кон. С каруцата си той превозва строителен материал в
Риека за възстановяването на инфраструктурата, разрушена
през Втората световна война. Немотията в Жеяне е голяма
и между 1945 и 1958 г. мнозина тръгват да търсят работа в
чужбина или пък по политически причини нелегално мина-
ват близката граница. Това е втората емиграционна вълна.
Още в края на ХІХ и в началото на ХХ в. много жители зами-
нават за Австралия или Съединените щати.
От голямо значение за развитието на Жеяне е въвежда-
нето на автобусната връзка с Риека в края на 50-те години.
„Ако останат 50 думи, трудът ни няма да е отишъл напразно“ | 211
Това означава край на продължилата столетия наред изо-
лация. Сега много мъже намират работа на пристанището
в Риека и в тамошните корабостроителници. Един автобус
всеки ден ги закарва в града, а вечерта – обратно. Според
Вилим Санкович тогава 70–80 мъже от селото намират пре-
питание в Риека. Това е наистина много при тогавашните
няколко­стотин жители. Днес едва трима или четирима мъже
от Жея­не работят на пристанището в Риека. Всички набли-
жават пенсионна възраст. А и корабостроителниците вече
отдавна не са това, което са били някога.
През 60-те години Жеяне е свързано към електриче-
ската система, по-късно е асфалтиран и пътят към селото. В
хода на индустриализацията и модернизацията на Югосла-
вия, както и с отварянето на границите емиграцията се уве-
личава, остават най-вече възрастни хора. Това важи също за
Шушневица и околните села. Днес в Жеяне никой вече не
живее от животновъдство, селско стопанство или дървооб-
работване. Вече няма крави и коне, само кокошки и кучета.
Но няма и работа.
Селският кръчмар е пуснал кепенците още преди годи-
ни. Ако сега някой иска да изпие една бира извън дома си
вечер, има нужда от кола и ще трябва да пътува надалеч.
Единственият магазин за хранителни стоки е затворил през
април 2015 г. Вече не носел печалба. Продавачката, която
говорела свободно жеянски, излязла в пенсия. Това е било
едно от съвсем малкото места, където местният език се го-
ворел извън семейството – на публично място. За разлика от
Шушневица, до Жеяне все още може да се стигне с общест-
вен транспорт. Има всекидневна автобусна връзка с Риека.
Като дете Вилим Санкович говори жеянски, малко
хърватски научава в съседното село Веле муне отзад върху
карстовото плато, където живее леля му. В началото на 50-
те години много деца изобщо не владеят или слабо говорят
хърватски. През учебната 1949–1950 г. учениците в Жеяне
212 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
са 98. Разпределени са в пет класа. През 1953 г., тоест мал-
ко преди Вилим Санкович да стане първокласник, е въведен
едногодишен предучилищен курс. Преди да отидат в първи
клас, бъдещите ученици трябва да научат добре хърватски.
През учебната 1955–1956 г. 44 ученици посещават училище-
то, към тях се добавят още 20 от подготвителния курс. На
стари пожълтели снимки от 1957 г., които висят на стената в
някогашната сграда на училището в Жеяне, се вижда класна
стая с учителката и нейните 22-ма ученици. В началото на 60-
те години в училището има 20 момчета и момичета. Но със
засилената емиграция броят на учениците също продължава
да намалява. Накрая в средата на 90-те години училището е
затворено. Оттогава сградата се ползва за културен дом.
Със своите родители Вилим Санкович винаги говорел
на жеянски, както много други от неговото поколение. С
жена си обаче, която е родом от Далмация, и с двете си меж-
дувременно пораснали деца на възраст 33 и 35 години, той
на практика говори само хърватски. Те разбират жеянски, но
както подчертава Вилим Санкович, отказват да говорят на
този език: „Срамуват се.“ Това още повече важи за внуците
на Вилим Санкович, които дори не разбират жеянски. Тоест
възрастното поколение вече не предава езика на по-младото.
Това означава, че с него неизбежно е свършено. След смърт­
та на баща му в семейството не остава никой, с когото Ви-
лим Санкович може да разговаря на майчиния си език. Око-
ло него вече е езиково самотно. Така се чувстват и други от
неговото поколение. Той все още говори жеянски с няколко
възрастни селяни, които може да преброи на пръстите на
едната си ръка. Но ако се присъедини някой, който не разби-
ра местния говор, веднага се преминава на хърватски.
Адрияна Габриш живее в Кастав над град Опатия. Ро-
дена е през 1965 г. Родителите ѝ са от Жеяне. Тя е една от
малкото от нейното поколение, която с право може да наре-
че жеянския свой майчин език. Това е първият език, който
„Ако останат 50 думи, трудът ни няма да е отишъл напразно“ | 213
е научила. До четвърти клас Адрияна Габриш учи в Жеяне,
следващите четири – в близкия град Матули. Тя си спомня
как през детството ѝ селото е пълно с живот. Нейните баба и
дядо нямат къща като родителите на Вилим Санкович. Жи-
веят под наем при други хора. Те също трябва да бягат през
Втората световна война – в близки селища или през граница-
та към Словения. Когато се връщат в родното си село, нами-
рат подслон с децата си в една барака, през войната обитава-
на от германски войници. По-късно живеят в къщата на един
чичо, който е напуснал Жеяне и е отишъл в чужбина. Когато
той се връща, семейството отново трябва да се премести.
През 1957 г. бащата на Адрияна Габриш започва воен-
ната си служба във военноморските сили на югославската
народна армия. Остава там три години. По-късно работи на
пристанището в Риека както много други жители на Жея-
не. Когато през 1985 г. фирмата му предлага жилище, семей-
ството се мести в адриатическия пристанищен град. Както
Вилим Санкович, Адрияна Габриш, която през 1987 г. се
омъжва за човек от Задар, вече не говори на жеянски с де-
цата си, а само на хърватски. Тя е говорела на жеянски с ро-
дителите си. Докато по-голямото дете все още има някакви
пасивни познания по местния говор, по-малкото вече не раз-
бира езика. Адрияна Габриш обаче подчертава, че завинаги е
тясно свързана с Жеяне. Особеното място, в което е прека-
рала детството си, никога не я пуска.
Също като в Жеяне, в Шушневица част от къщите са се
разпаднали. Жителите трябва да са се изнесли отдавна. В
този предиобед е съвсем тихо. На улицата няма никого. По-
сле обаче внезапно се появява пощаджията на своя мотопед.
Спира и слиза пред някои къщи, за да пусне пощата в кути-
ята. Значи тук все пак живеят хора. Пред единствения ма-
газин за хранителни стоки до църквата няколко мъже пият
бира. Все пак тук, за разлика от Жеяне, все още има мага-
зин, който дори е отворен всеки ден, включително в събота
214 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
и неделя – поне така е написано. В същата сграда се намира
пощата. Мъжете пред магазина говорят помежду си на хър-
ватски, не на влашки. Един от групата не бил тукашен, обяс-
няват те. Да, разбира се, че говори влашки, подчертава един
от мъжете, и е горд с това. Но езикът все повече се изгубвал,
защото вече го знаели почти само възрастни хора. Младите
може би все още разбирали отделни думи или в най-добрия
случай имали пасивни познания. В семейството вече почти
не се говорел влашки, защото често бащата или майката били
от други региони на Хърватия.
Срещаме Мария Фабле през септември 2014 г. в Нова
вас, съседно на Шушневица село, в което също се говори
влашки, по-точно негов вариант. Родена е през 1952 г. и на
практика винаги е живяла тук. Сега живее заедно с мъжа си,
който също е от друг регион в Хърватия, в къщата на почи-
налия си баща. Пенсионерка е. Преди това повече от 30 го-
дини е работила в пощата в Шушневица. Днес тя е отворена
само по два часа на ден, ако изобщо работи. Мария Фабле
е тъжна, че децата вече почти не говорят влашки. Синът ѝ,
казва тя, все още можел донякъде да се разбере на местния
език, за разлика от дъщеря ѝ. Когато Мария Фабле била дете,
в семействата се говорело на влашки. Но тези времена били
отдавна отминали.
Училището, което е още от епохата на Австро-унгарска-
та монархия, е в лошо състояние. В него вече не се провеж-
дат занятия. Скеле показва, че сградата се ремонтира, макар
че не се виждат работници. Не се знае дали училището от-
ново ще бъде отворено, казва Мария Фабле. Имало съвсем
малко ученици. После отбелязва тъжно: „Тук всичко се за-
тваря. Остават ни малката църква и гробището. Ще е траге-
дия, ако повече не отворят училището.“ Тя казва това през
септември 2014 г. Една година по-късно ремонтът наистина
е завършен, скелето го няма, училището в Шушневица грее
с нов блясък. Само вътре в сградата все още се чука. Но дали
„Ако останат 50 думи, трудът ни няма да е отишъл напразно“ | 215
в селското училище отново ще се преподава, както се надява
Мария Фабле, през октомври 2015 г. никой не може да каже.
Мария Фабле иска да вярва, че влашкият език ще се за-
пази и няма да изчезне всичко, което ѝ е мило. Но след това
поглежда тъжно пред себе си: „Не се знае.“ Тя е скептична.
Кой ли иска да се върне в село, в което само крякат кокошки
и лаят кучета, в което нищо не се случва, нищо няма, дори
ресторант. Затворен е още преди години. Който веднъж си
е тръгнал, за да търси работа, никога повече не се връща,
казва Мария Фабле. По-рано хората тук живеели от селско
стопанство и животновъдство, наблизо имало и фабрики.
Хората били бедни, но им стигало, за да живеят. Както много
други хървати, Мария Фабле се оплаква от катастрофалното
икономическо положение на страната, от политиците, които
се грижели само за собственото си благосъстояние, от без-
работицата, която принуждавала много добре квалифицира-
ни специалисти да емигрират в чужбина.
Роберт Доричич живее в Ловран на източното крайбре-
жие на Истрия. Роден е през 1978 г. в Риека, но е от Жеяне.
Също владее местния език – научил го е като дете от баба си.
Той е един от съвсем малкото от неговото поколение, който
все още свободно говори жеянски. Баща му Мауро Доричич
и до днес живее в Жеяне. И той като Вилим Санкович вече
няма никого в семейството, с когото да разговаря на местния
език. Единственото изключение е синът му Роберт. Той дори
му изпраща SMS-и на жеянски, обяснява гордо Мауро До-
ричич. Но това не променя факта, че жеянският и влашкият
са силно застрашени от отмиране. Децата и подрастващите
вече говорят само хърватски, за повечето от тях двата мест-
ни езика вече не означават нищо.
Един младеж от Шушневица се превива от смях, когато
го питам дали говори влашки. Не и не искал да учи влашки,
той бил за старците. Това отношение е широко разпростра-
нено. Числата говорят ясно: в Шушневица и околните влаш-
216 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
ки села днес живеят около 250 до 280 човека, между 70 и 90
от тях все още говорят влашки. От близо 130-те жители на
Жеяне 30 до най-много 50 свободно владеят жеянски. Поч-
ти всички говорещи двата езика са над 50-годишни. Смята
се, че няколкостотин живеещи в чужбина жеянци и власи все
още владеят местните говори. Около 1900 г. 3000 човека на
двата истрорумънски езикови острова говорят истрорумън-
ски. До 60-те години на миналото столетие този брой на-
малява наполовина. В началото на 90-те години 400 жители
владеят двата местни езика.
Както почти всички жители на Жеяне, Роберт Дори-
чич също отхвърля понятието „истрорумъни“, когато се
има предвид етническа идентичност. Според него това по-
нятие води до грешното предположение, че в Истрия има
румънци или румънско малцинство. Жителите на Жеяне
обаче винаги са се смятали за хървати или в регионален
смисъл за истрийци, а не за румънци или за членове на ру-
мънско малцинство в Хърватия. Същото важи за жителите
на Шушневица и четирите села наоколо, които се определят
като власи и най-често наричат езика си влашки. Роберт До-
ричич допуска понятието „истрорумънски“ само когато се
има предвид езиковото родство с румънския, а не румънска
идентичност.
През втората половина на ХІХ в., когато западните кон-
цепции за националните държави постепенно се налагат на
Балканите и в Румъния също възниква национално движе-
ние, живеещите в отдалечени райони истрорумъни влизат в
полезрението на румънски етнолози и езиковеди. Те тръгват
към Жеяне и Шушневица, за да изследват езика, културата и
всекидневието на истрорумъните. Главно заради езиковата
близост те ги възприемат като изгубени братя и сестри, чии-
то заровени румънски корени отново трябва да бъдат изва-
дени на повърхността. И до днес много румънци виждат във
всеки влах сънародник, откъснат от тяхната нация, незави-
„Ако останат 50 думи, трудът ни няма да е отишъл напразно“ | 217
симо в кой ъгъл на Балканите живее, какъв език говори и как
се самоопределя.
Затова не е чудно, че и в по-ново време в Жеяне от време
на време се появяват румънци с национална мисия. Вилим
Санкович казва, че многократно са идвали представители
на румънското посолство в Загреб или журналисти от Ру-
мъния. Те се опитвали да внушат на населението, че то при-
надлежи към румънско малцинство в Хърватия и е част от
румънската нация. Понякога посетителите обещавали също
финансова помощ или създаване на нови работни места, в
случай че жеянците се определят като румънци.
Преди пет или шест години, разказва Санкович, заедно
със своята фолклорна група от Жеяне той бил на меропри-
ятие в румънския град Тимишоара. Там организаторите ис-
кали от него да представи членовете на групата като хора от
румънското малцинство в Хърватия, а не като хървати, кои-
то говорят истрорумънски. Санкович и до днес е потресен,
когато мисли за това. Такива опити за присвояване били об-
речени на неуспех: „Ние нямаме нищо общо с Румъния, ние
сме жеянци“, подчертава Санкович. Той не разбирал езика на
румънците, а те не разбирали езика на жеянците. Румънците,
които идвали в селото, винаги водели преводач, и то въпреки
твърденията им, че жеянският бил румънски диалект. „Щом
е така, защо тогава им трябва преводач?“
Вилим Санкович става от масата и изважда от чекмедже-
то на бюрото си една статия. Изрязал я е от излизащия в Ри-
ека вестник Novi List. Както се съобщава в материала от 23
септември 2015 г., на мероприятие на хърватски и румънски
бизнесмени в Риека румънският посланик в Хърватия казал,
че в Жеяне имало „румънска общност“. В румънски вестни-
ци, оплакват се жеянци и власи, постоянно се говорело за
румънци на Адриатика, в Истрия или в Хърватия. Според
Адрияна Габриш жителите на Жеяне били чувствителни и
раздразнени, когато румънци твърдели, че те са част от ру-
218 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
мънската нация. Никой, който говорел жеянски или влашки,
не се смятал за част от румънско малцинство.
Роберт Доричич настоява жителите на Жеяне и Шушне-
вица да бъдат наричани така, както те самите се наричат. По
неговите думи за някои румънци все още е трудно да приемат
самоопределенията „жеянец“ и „влах“. За него сътрудничест-
во с Румъния и румънското посолство в Загреб е възможно
само в културната сфера. Стигнело ли се до етническо или
политическо присвояване, всякакво сътрудничество се пре-
кратявало. Санкович подчертава, че в последните години ин-
тересът на Румъния към жеянците значително е отслабнал.
Това обаче явно не се отнася за власите в Шушневица. Както
обяснява в интервю от началото на август 2016 г. пред ис-
тришкото местно радио в Лабин румънският консул в Хър-
ватия, неговата страна е предоставила 60 000 евро за въз-
становяване на селското училище. Също така няколко деца
от Шушневица и околните села тази година били поканени
да прекарат част от лятната си ваканция в Румъния. Посол-
ството в Загреб работело много добре с местните хърватски
власти и подкрепяло усилията за запазване и съживяване на
истрорумънския език, доколкото е възможно.
Докато арумъните в Македония са горди с влашкия си
произход, жителите на Шушневица не искат да са власи, въ-
преки че те самите се определят като такива и наричат езика
си влашки. Също като жеянците за тях понятието „влах“ не
означава нищо, както изтъкват много от тях. То не извиква-
ло у тях някакви особени чувства, оставяло ги безразлични.
Думата „влашки“ като означение за езика е очевидно само
техническо сборно понятие за вариантите на езика, който се
говори в Шушневица и четирите околни селища.
Днешните жители на Жеяне и Шушневица осъзнават,
че техните предци са преселили се власи. Но за тях не е важ­
но откъде са дошли, по какви причини са се заселили тъкмо
в Жеяне и Шушневица. Тази позиция може да се обясни с
„Ако останат 50 думи, трудът ни няма да е отишъл напразно“ | 219
това, че власите и жеянците не се разглеждат като членове
на отделна етническа група, а като хървати или най-много –
с наблягане върху регионалната идентичност – като истрий-
ци. Ето защо те нямат причина да изкривяват исторически
факти и да сглобяват някакви спорни, създаващи идентич-
ност митове за произход като доказателство за колкото
може по-продължително присъствие в тези райони, както
толкова обичат да правят представителите на множество
малки малцинства на Балканите. За Вилим Санкович него-
вият влашки произход също няма никакво значение. „Освен
езика нямаме нищо различно от това, което има в другите
села в околността.“
Власите и жеянците се противопоставят не само срещу
опитите да им нахлузят румънска идентичност. Те не искат
да са и хърватско малцинство. Може би защото са толкова
малко. Жеянците и власите не поставят политически иска-
ния. Те са доволни от това, че чрез включването на местния
език в списъка на нематериалните културни ценности през
2007 г. той е защитен от държавата. По този начин, подчер-
тава Роберт Доричич, те имали юридически статут, който им
гарантирал уважение. Повече не им трябвало.
Община Кршан, към която се числят Шушневица и се-
лата наоколо, обаче отива по-далече. В преамбюла на нейния
статут се говори за „автохтонната етническа и езикова група
на истрорумъните“, чиито специфични език и култура тряб-
ва да се запазят. Макар че онези, чиито права трябва да бъдат
пазени, не се смятат нито за истрорумъни, нито за отдел-
на етническа общност, нито пък са автохтонни. Власите от
Шушневица са единствената група от населението в Югоиз-
точна Европа, която на хартия има статут, който далеч над-
хвърля това, което тя самата изисква.
В усилието да изпълни възложените ѝ от самата нея за-
дължения, произтичащи от преамбюла на общинския ста-
тут, през 2007 г. общината поставя на входа на Шушневица
220 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
двуезична табела с надпис: „Šušnjevica/Susnievițę“. Това е
единствената табела от този вид. При посещението ми през
септември 2014 г. тя вече е изчезнала. Търсенето не дава ре-
зултат – вече я няма, не е поставена на някое друго място,
просто я няма. Очевидно не е липсвала на никого. Когато
през октомври 2015 г. отново отивам в Шушневица, на вхо-
да на селото откривам нова двуезична табела. Но какво се е
случило със старата? По време на силна буря тя била откъс-
ната от вятъра, казва една жена от махала Нова вас. И без
това вече не била закрепена стабилно в земята.
Новата табела обаче се отличава от старата, макар и
малко. Във влашкия вариант селището вече не се казва
Susnievițę, а Sušnjevicę. Правописът на влашки, който важи
и за жеянски, още повече е приближен до хърватския. Из-
ползваният и в румънския език звук „ț“ е заменен с „с“, който
в хърватския се произнася като „ț“. На табелата е останала
само една-единствена буква, непозната в хърватския, а впро-
чем и в румънския – „ę“. Странно е, че във влашката версия на
името на селището Šušnjevica диакритичният знак1 е сложен
върху едното „s“, а върху другото – не. Никой в Шушневица
няма отговор на въпроса защо е направено така, дали някой
е имал нещо предвид и ако да, какво точно. Очевидно и ни-
кой не се интересува. Жителите имат съвсем други грижи и
не се занимават с въпроса как трябва да се напише името на
селото им на местния език. Все пак в някои текстове името
Шушневица е с два диакритични знака, понякога в един и
същи текст се използват едновременно и двата правописа.
Жеянският и влашкият език тихо и незабележимо биха
изчезнали от този свят, ако не съществуваше лингвистката
1
Допълнителен знак към буква в някои графични системи за означаване
на звук, различен от основния, или за посочване на допълнителни
негови характеристики (Тълковен речник на българския език). – Б.пр.
„Ако останат 50 думи, трудът ни няма да е отишъл напразно“ | 221
Звездана Врзич, която има истрорумънски корени. Родена е
в Риека и днес преподава в университета на Ню Йорк. Преди
десет години тя започва проект за спасяване на истрорумън-
ския език и култура. Той се нарича „Съхраняване на влашкия
и на жеянския език“ (očuvanje žejanskog i vlaškog jezika). На
великолепно оформена интернет страница има изобилие от
материали и информация.
Заедно с Адрияна Габриш в проекта участва също и
Роберт Доричич. От 2010 г. той е президент на сдружение
„Udruga Žejane“, което си е поставило за задача да насърчава
жеянския език и култура. Към тях се добавя Вивиана Брка-
рич – президент на сдружение „Spod Učke“ („В подножието
на Учка“) в Шушневица, което се ангажира със запазването и
съживяването на влашкия език. Баща ѝ е от махала Нова вас
до Шушневица, майка ѝ – от село Веле муне до Жеяне, в кое-
то се говори само хърватски. Родената през 1969 г. Вивиана
Бркарич живее в Риека. И тя е научила местния език от баба
си както Роберт Доричич. Като дете е прекарвала ваканции-
те си в Нова вас.
Важна цел на проекта е да документира и анализира же-
янския и влашкия език. В дигитален архив се събира всич-
ко, което под една или друга форма има нещо общо с двата
езика, местната култура, историята и всекидневието на вла-
сите и жеянците. Но за съживяването не е достатъчно да се
събират езикови документи. Много повече е необходима
общност, готова да поддържа езика и да го използва във все-
кидневието. Времето притиска. Ако не се случи нищо, скоро
вече няма да има никой, който да говори влашки и жеянски.
Дори онези власи и жеянци, които подчертават значението
на местния език за своята собствена идентичност, говорят
с децата си само на хърватски. Участниците в проекта осъз-
нават, че техните усилия могат да бъдат успешни само тога-
ва, когато успеят да убедят селяните, че си струва да запазят
своя рядък език, който не се говори никъде другаде по света.
222 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
В рамките на проекта между другото вече са издадени
туристически карти на Жеяне и Шушневица с околните
села, върху които са отбелязани забележителности със съот-
ветните обяснения към тях. В Шушневица това са църквата,
паметникът на жертвите от Втората световна война и учи-
лището. При Жеяне сред тях са селската църква, гробището
извън селото, някогашното училище и няколко паметника.
Текстът е на три езика: влашки, съответно жеянски, хърват-
ски и английски. Целта е да се покажат двата езика, които са
непознати за мнозина дори в Истрия.
Освен това всяка година има Ден на жеянския език (zija
de žejånska limba) и Ден на влашкия език (zija de vlåška limba).
На тях се изнасят доклади, представят се проекти и се под-
държат стари обичаи, има песни и танци. В началото меро-
приятията са провеждани съвместно. За Деня на жеянския и
влашкия език, както е тогавашното наименование, хората се
срещали ту в Жеяне, ту в Шушневица. Но от известно време
това вече не е така. Обясняват разделянето на селищата така:
понятието „влашки“ не говорело нищо на жителите на Же-
яне, за жителите на Шушневица пък понятието „жеянски“
било чуждо. Някои жители на Шушневица съжаляват, че в
селата и махалите, в които все още се говори влашки, има
слаб интерес към мероприятията в Деня на влашкия език.
Повечето посетители били външни хора.
Най-важният проект обаче са кръжоците, в които децата
под формата на игра учат основите на жеянския или на влаш-
кия език. От 2013 г. кръжокът в Жеяне се ръководи от Адри-
яна Габриш, участниците в него се наричат „малките жеян-
ци“ (žejančići). За повечето деца това е единственото място,
където те изобщо се докосват до местния език. През 2015 г.
средно десет деца посещават кръжока, който се провежда
всяка събота по време на учебната година в помещенията на
бившето училище. Урокът трае час и половина. Най-малкият
участник е на три години, най-големият – на 17.
„Ако останат 50 думи, трудът ни няма да е отишъл напразно“ | 223
Адрияна Габриш смята за голям успех, че са спечелили
за проекта родителите, въпреки че повечето бащи и майки
вече почти не говорят жеянски. Успели обаче да им обяснят,
че изчезването на местния език би било голяма загуба. Ад-
рияна Габриш иска да убеди децата, че жеянският не е мало-
ценен език или само за стари хора, че не бива да се срамуват,
когато се занимават с него. Разбира се, след кръжока децата
няма да говорят свободно жеянски. Адрияна Габриш не си
прави илюзии. Тя смята за голям успех, ако децата осъзнаят,
че си струва да знаят малко жеянски. Тя е доволна, ако успее
да ги научи на няколко думи и изречения и да събуди у тях
съзнанието, че живеят и растат в село с рядък език, история
и култура. Адрияна Габриш се надява, че по този начин може
да се забави процесът на умиране на езика.
Вивиана Бркарич, която ръководи кръжока в Шушневи-
ца, иска да предаде на децата основите на влашкия език чрез
различни игри, малки театрални постановки, песни и музи-
кални представления. На влашки децата, които участват, се
наричат „puljići“ (птиченца). Този вторник през октомври
2015 г. вали като из ведро. Още в късния следобед навън вече
е тъмно като в рог. При лошо време идват малко деца, каз-
ва Вивиана Бркарич. От 2011 г. всеки вторник по време на
учебната година тя пътува с колата от Риека до Шушневица
за кръжока, който продължава час и половина. Най-често ид-
ват шест до седем деца, казва тя. Ако дойдели всички, ставали
10 до 12. В този ден идват две момчета, едното от които е
нейният собствен син, както и едно момиче. Децата са шест-
или седемгодишни. Синът на Вивиана Бркарич ходи на учи-
лище в Риека, другите двама учат в селище на около 10 ки-
лометра от Шушневица. В ремонтираното селско училище
все още няма занятия. Децата са се прибрали с училищния
автобус едва преди малко. Стаята, в която се срещат, се на-
мира в сградата, в която се помещават единственият магазин
на селото и пощата.
224 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
За децата кръжокът, изглежда, е приятно разнообразие.
Те рисуват слънце, облаци, дъждовни капки или звезди върху
лист хартия, след това Вивиана Бркарич им казва съответни-
те думи на влашки. След това имитират звуци на животни и
децата учат как се наричат тези животни на влашки. Накрая
пеят песни на влашки. По-късно описват на хърватски вре-
мето днес. Вивиана Бркарич превежда на влашки понятия
като дъжд, облаци, буря. Децата повтарят думите по няколко
пъти. Помещението е обзаведено уютно, на стените висят
рисунки на дървета, цветя, къщи, на слънце, луна и звезди,
надписани на влашки език. Децата очевидно се забавляват
по време на урока. Те вече знаят много думи и са в състояние
да пеят наизуст песни на влашки. Когато за първи път идват
в кръжока, не знаят и дума на този език. Сега обаче искат,
както казва едно от децата, да научат възможно повече думи.
Вивиана Бркарич също не си прави илюзии. Децата бър-
зо щели да забравят научените думи, защото рядко чували
местния език извън кръжока. За младото поколение влаш-
кият е чужд език. Остава смътната надежда, че някой от тях
по-късно ще задълбочи езиковите си познания. Съмнително
е обаче дали младежите имат достатъчно голяма мотивация,
за да учат един умиращ език. Вивиана Бркарич не вярва, че
влашкият може да бъде спасен, въпреки че интересът към
него се е увеличил. Тя е доволна, ако остане поне нещо, ако
културното наследство не се изгуби напълно: „Ако останат
50 думи, трудът ни няма да е отишъл напразно.“
„Без нашите предци Загреб
днес щеше да е мюсюлмански“
Ускоците от Жумберак
Р азбира се, че бил чувал за ускоците, но не и за Жумберак.
Младият мъж, който казва това, чака трамвая на Trg bana
Jelačića – площад „Бан Йелачич“ в центъра на хърватската сто-
лица Загреб. Някога ускоците се били срещу турците, когато
те прониквали все по-навътре в Европа. Повече, за съжаление,
той не можел да каже. Млада жена, която чака приятелката
си, не знае нищо за ускоците от Жумберак. И в училище не са
учили за това. В Сен имало ускоци, но не и в Жумберак, казва
друга жена. Възрастен мъж разграничава истинските ускоци,
които смело са се борили срещу турските завоеватели и са за-
щитавали християнството. Има предвид онези от Сен. И доба-
вя горчиво: „В Жумберак обаче няма ускоци, а само страхлив­
ци, които са избягали от напредващите турци и са се скрили в
планината.“
Не, никога не е чувала за ускоци, твърди друга жена. По-
сле обаче се замисля и внезапно по устните ѝ пробягва ус-
мивка. Да, разбира се, една държавна институция в Загреб,
която се занимавала с борбата срещу корупцията, се нари-
чала УСКОК или нещо подобно. Действително в Хърватия
съществува такава институция с наименованието „Служба
за борба срещу корупцията и организираната престъпност“.
226 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
Хърватското съкращение е USKOK. Но тази правителствена
служба, която в хода на интеграцията на Хърватия в Евро-
пейския съюз се е развила в силна организация за пресуша-
ване на корупционното блато, разбира се, няма нищо общо
с ускоците.
Но кои са ускоците от Жумберак, за които с едно из-
ключение никой на Trg bana Jelačića никога не е чувал? При
това хълмистият регион с очарователна, почти недокосната
природа, с неговите обширни букови и кестенови гори, мал-
ките селища, множеството църкви и параклиси се намира
на практика пред вратите на столицата. След град Самобор,
на 25 километра западно от Загреб близо до границата със
Словения, от равнината се издигат хълмовете на Жумберак.
В историческите извори и на старите географски карти ре-
гионът се нарича също Планината на ускоците, Зихелберг
или Зихелбург1 като едноименната крепост, която е опожа-
рена през 1793 г. и чиито развалини се виждат и до днес. Но
как ускоците, които като арумъните на Южните Балкани и
истрорумъните са с влашки произход, изобщо идват в Жум-
берак?
Историята на ускоците започва с експанзията на осман-
ците в християнска Европа през ХV и най-вече през ХVІ в.
Тяхното напредване отключва големи бежански движения
и размествания на население. Дълбоко заровена в колектив-
ната памет и културата на жителите на Жумберак е 1530 г.,
когато първите ускоци пресичат границата на Османската
империя и идват на територията на Хабсбургите. Днешни-
те ускоци описват тогавашните събития така: през есента
на онази година около границата на Хабсбургската импе-
рия се появяват 50 семейства начело с войводата Владислав
Стипкович и духовника Йоаникий. Те са от околностите на
днешния град Гламоч и изявяват желание да се заселят на
1
Сърповидният връх или Сърповидната крепост (немски). – Б.пр.
„Без нашите предци Загреб днес щеше да е мюсюлмански“ | 227
хабсбургска територия. Едни казват, че при преминаването
на границата власите се обявили за ускоци. Понятието „ус-
кок“ идва от южнославянския глагол „uskočiti“, който означа-
ва „скачам вътре“. Други пък застъпват мнението, че се били
определили като власи.
Бежанците са заселени в район, който най-вече от вто-
рата половина на ХV в. е почти обезлюден и опустошен от
набезите на османски войски. През юни 1531 г. втора група
от около 1000 ускоци пресича османско-хабсбургската гра-
ница заедно с животните си. Те бягат от турските войски от
континентална Далмация. През 1538 г. трета група стига до
района на днешната хърватско-словенска граница. С прис-
тигането на още семейства на ускоци от Сен през 1617 г.
до голяма степен приключва заселването на Зихелбергския
регион, както също е наричан Жумберак в австрийските
източници. Между 1530 и 1617 г. в Жумберак идват хиляди
ускоци от Босна, Херцеговина, както и от континентална
Далмация.
При често възхваляваните в хърватската историография
ускоци от Сен също става дума за християнски бежанци и
дезертьори. В началото на ХVІ в. те бягат от Западните Бал-
кани, които вече са завладени от османците, преди всичко
от Херцеговина. През 1530 г. се заселват в Клис близо до
днешния хърватски град Сплит. След като османците завзе-
мат и този район, ускоците се оттеглят в Сен – селище на
адриатическото крайбрежие, около 70 километра югоизточ-
но от Риека. Тогава Сен е част от Хабсбургската империя и
от 1537 г. е най-важната база на ускоците, които се смятат за
храбри и неустрашими бойци. Те обединяват въоръжената
съпротива срещу османците с грабежи и нападения в Среди-
земно море, включително върху кораби на християнски дър-
жави. Когато през 1615 г. при една атака срещу кораб е убит
венециански висш сановник, венецианците обсаждат хабс-
бургското адриатическо крайбрежие. В отговор австрийски
228 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
войски нападат Истрия. Това е поводът за така наречената
ускокска война, която завършва две години по-късно с Па-
рижкия мир. Ускоците от Сен са принудени да се преместят,
част от тях в Жумберак, където по това време вече живеят
ускоци.
В разбирането за историята и паметта на днешните ус-
коци 1535 година е следващият преломен момент. Крал
Фердинанд І дава на влашките заселници в Жумберак земя
и ги освобождава от всички задължения на останалите пода-
ници. Първоначално за 20 години те са освободени от такси
и данъци. Като отплата за тези привилегии ускоците се за-
дължават с безплатна военна служба да пазят границите на
католическата Хабсбургска империя срещу османците. По-
късно продължителността на тези особени права е удължена
за неопределено време.
Заселниците от Жумберак, мнозина от които преди това
са животновъди номади или полуномади, сега стават свобод-
ни селяни защитници. За разлика от местните селяни хрис-
тияни, те не са крепостни и не са подчинени на никой земе-
владелец. До голяма степен могат да се самоуправляват. Това
особено положение има централно значение за самоосъз-
наването и идентичността на днешните ускоци. Зихелберг-
ският регион е най-старата част на хърватско-славонската
военна граница. Той служи като пример за нейното по-на-
татъшно разширяване и като модел за вътрешен ред. Съвсем
очевидно Хабсбургите са доволни от заселените в Жумбе-
рак ускоци. Техните потомци се гордеят с това.
След падането на средновековното босненско царство
през 1463 г. и най-вече след унищожителното поражение на
унгарско-бохемската армия от османските войски в битката
при Мохач през 1526 г. необходимостта от действена защита
на границите на Хабсбургската империя става все по-голя-
ма. Строителството на наблюдателници и крепости вече не
е достатъчно. Тогава се налага мнението, че османските вой-
„Без нашите предци Загреб днес щеше да е мюсюлмански“ | 229
ски могат да бъдат спрени само чрез ново заселване на почти
обезлюдените гранични райони. Това е моментът, в който се
ражда военната граница (vojna krajina), която постоянно е
разширявана и едва през 1881 г. окончателно е премахната.
Границата между двете могъщи империи – онази на ос-
манците и онази на Хабсбургите, е територия, полоса, а не
линия, установена с договор, какъвто е случаят при създава-
нето на националните държави едва много столетия по-къс-
но. В началото, за разлика от другите райони в Хърватия, во-
енната граница е на подчинение на дворцовия военен съвет
в Грац, а по-късно – директно на Виена. Тя обаче никога не
образува административна единица. Граничният регион се
управлява от армията и по този начин е откъснат от остана-
лата Хърватия, наречена вследствие на това Цивилна Хърва-
тия. Хърватските земевладелци не могат да се разпореждат
в района на военната граница, което постоянно поражда
напрежение. През втората половина на ХVІІІ в. този тесен
отрязък земя се простира в широка дъга от Адриатика през
части на Хърватия покрай границата на днешната босненска
държава през Славония до Зибенбюрген.1 Крайна2 обхваща
50 000 квадратни километра и има 1,2 милиона жители.
Предполага се, че през ХVІ и ХVІІ в. хиляди православни
влашки семейства прекосяват османско-хабсбургската гра-
ница, сред тях не само балкански романи, а и южни славяни.
Смята се, че предците на ускоците от Зихелбергския регион,
дошли през 30-те години на ХVІ в. в района на днешната хър-
1
Зибенбюрген (така нареченото Седемградие) е немскоезичното име
на Трансилвания и бележи областта на север от Карпатите, в която
немски заселници от Саксония започват да строят укрепени градове,
за да се предпазят от монголските и по-късно османските нашествия. –
Б.пр.
2
„Крайна“ се използва като синоним на „военна граница“ по аналогия
с наименованието на хърватски език – vojna krajina. – Б.пр.
230 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
ватско-словенска граница, говорят славянски, а не балкан-
ско-романски език.
Идват обаче не само бежанци, но и дезертьори, които
преди това са на служба при османците и пазят границата
на империята от християнските Хабсбурги. За благодарност
султанът им дава привилегии. Сред тях са данъчни облекче-
ния и местно самоуправление. Власи също участват в осман-
ската военна система като привилегировани православни
помощници – например като пазачи на проходи и мостове
или като придружители и охрана на кервани. Много от тях
сменят страната, защото през ХVІ в. все повече губят специ-
алното си положение и привилегиите си, а техният статут се
изравнява с този на останалите християнски поданици. Ето
защо сега те предлагат услугите си на Хабсбургите.
Бежанците и дезертьорите са заселени на военната
граница. Както преди на ускоците в Зихелбергския реги-
он, Хабсбургите им дават статута на селяни защитници със
свободно притежание на земя. Като ответна услуга новите
заселници също са задължени да носят безплатна военна
служба. Те трябва да пазят границата от нападения на ос-
манците. Хабсбургите са принудени да използват услугите
на бежанците и дезертьорите при защитата срещу външната
заплаха, затова за тях няма значение, че те не са римокатоли-
ци, а православни.
В Statuta Valachorum от 1630 г. са установени правата
на заселените в онази част на военната граница селяни за-
щитници. Както подсказва името на императорския декрет,
понятието „влах“ окончателно се е наложило. Още в десе-
тилетията преди това в източниците бежанците се опреде-
лят най-често като власи и само съвсем рядко като ускоци.
Част от силно разширените в сравнение с преди привиле-
гии са не само свободното притежание на земя и местното
самоуправ­ление, а и правото на свобода на религията. Това
е забележително.
„Без нашите предци Загреб днес щеше да е мюсюлмански“ | 231
Привлечени от големите привилегии, в района на воен-
ната граница идват и римокатолически селяни от Цивилна
Хърватия. С течение на времето тя става затворено прос-
транство със собствено управление, специален политически
статут и собствена, дълго време регионално, а не национал-
но дефинирана идентичност. Населението е етнически сме-
сено и мултирелигиозно. Към момента на своето премахва-
не и обединение с останалата Хърватия в сравнение с други
региони на страната районът на военната граница е слабо
развит икономически. Почти няма търговия и занаяти. Сел-
ското население се бори за материално оцеляване. Така още
в края на ХІХ в. в търсене на работа мнозина заминават, по
онова време предимно за Америка. През ХІХ в. живеещите
вътре във военната гранична зона православни власи прие­
мат сръбска идентичност, потомците на римокатолическите
заселници – хърватска.
Още преди разпадането на югославската многонацио-
нална държава в началото на 90-те години потомците на
влашките заселници в части на хърватска Крайна образу-
ват мнозинството от населението. Въоръженото въстание
на сърбите в Крайна срещу независимата хърватска дър-
жава започва тук и свършва през август 1995 г. Военната
операция на хърватската армия за връщане на Крайна пре-
дизвиква масово изселване на почти цялото сръбско насе-
ление. Няколко години преди това, в началото на войната,
сръбските въстаници прогонват хърватите от техните род-
ни села. Според официалните данни на Загреб през август
1995 г. около 100 000 сърби напускат жилищата и къщите си
по указание на собствените им водачи, тоест са евакуирани.
Белград обаче говори за „етническо прочистване“ на Край-
на и посочва значително по-големи числа. Били прогонени
150 000 до 200 000 сърби. Сръбският управник Слободан
Милошевич изоставя на произвола на съдбата хърватските
сърби, които преди това е подбудил към въстание срещу но-
232 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
вото хърватско ръководство и е инструментализирал поли-
тически.
Паниката сред населението на Крайна трябва да е била
голяма, когато през август 1995 г. се разпространява нови-
ната, че се приближават хърватски войски. В определен сми-
съл сърбите стават жертва на собствената си пропаганда.
Години наред техните местни водачи, също като белградски-
те пропагандатори, им втълпяват, че могат да оцелеят само
в собствена, свързана със Сърбия държава. В територията,
управлявана от хърватските „неофашисти“, те нямали права,
дори не бивало да изключват възможността да бъдат убити,
както са постъпили „усташките орди“ и „неофашистите“ с
техните предци през Втората световна война. Ето защо след
бързия крах на самопровъзгласилото се държавно образува-
ние – „Република Сръбска Крайна“, на тях не им остава нищо
друго, освен да избягат в Сърбия.
При едно посещение непосредствено след края на хър-
ватската военна акция улиците в градчето Обровац зад За-
дар са пусти, къщите – изоставени. Цари призрачна тишина,
свирят само щурци. Една птица отчаяно блъска с криле по
решетките на клетката си. Силното ѝ цвърчене се чува като
крясък. На някои балкони все още виси пране, кокошки и
котки се лутат из задните дворове. Наоколо са разхвърляни
сандъци с муниции с полуотлепени надписи на кирилица.
„Да живее Книн“ и – по аналогия със Слободан Милоше-
вич – „Slobo – Sloboda“ (Слобо – Свобода) са лозунгите по
стените на къщите. Книн е столицата на „Република Сръбска
Крайна“. На масите в малките и бедно обзаведени кафенета
все още стоят чаши и бирени бутилки. Някои чаши дори не
са допити – знак за това, че жителите са побегнали презглава
и са изоставили всичко. В един ресторант на главната улица
масата все още е сервирана, има остатъци от месо, нахапани
парчета хляб, полупълни чаши и недопити бирени бутилки –
като че ли всичко е нагласено за ужасно представление. „По-
„Без нашите предци Загреб днес щеше да е мюсюлмански“ | 233
следната вечеря на сърбите“, е коментарът на един хърватски
войник.
И в градчето Бенковац, което също е зад Задар, животът
сякаш в един миг е замразен от невидима ръка. И това мяс-
то е безлюдно. В някои магазини все още бръмчат хладил-
ниците. В няколко стаи светят лампи, на пода лежат албуми
с разкъсани семейни снимки. На улицата избелява първата
страница на едно издание на списание „Армията на Край-
на“. Броят е от юли със снимки на военен парад от 28 юни в
Книн – годишнината от битката на Косово поле от 1389 г.1 В
тава в една пекарна има прясно изпечени кравайчета. Край
пътя стои трактор, ремаркето му е пълно със стока – дрехи,
обувки, дини, хляб, сапун, туби вода, прах за пране. Изглеж-
да, тракторът е имал проблем, а собствениците не са имали
време да го поправят. За разлика от Обровац, в Бенковац са
подпалени къщи и жилища. Някои магазини показват следи
от плячкосване. Катинарите са разбити. Явно преди бързото
си бягство сръбските собственици грижливо са заключили,
като че ли са вярвали в скорошното си завръщане. Много
прозорци са счупени, вътре някои магазини са опустошени,
тезгясите – преобърнати.
За разлика от преобладаващото мнозинство на власите,
ускоците от Жумберак не са православни, а римокатолици.
Те провеждат литургията по византийския ритуал като пра-
вославните сърби. Гръкокатолическата църква обаче е обе-
динена с Рим и признава папата. Мненията за това кога пред-
ците на ускоците от Жумберак са станали гръкокатолици се
разминават. Едни защитават схващането, че това се е случило
в началото на ХVІІ в. През 1611 г. е основана първата гръ-
кокатолическа епархия на територията на днешната хърват-
1
В историографията битката на Косово поле най-често се споменава с
датата си по стар стил – 15 юни 1389 г. 28 юни е датата по Григориан­
ския календар, наложен от папа Григорий XIII през 1582 г. – Б.пр.
234 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
ска държава. Ускоците от Жумберак са се присъединили към
нея, предполагат привържениците на тази теза. Това има ло-
гика, тъй като по онова време римокатолическите Хабсбур-
ги полагат усилия да привържат още по-тясно към себе си
православното население по протежение на военната грани-
ца чрез църковен съюз. Папските документи, в които Симе-
он Вратаня се признава за първи епископ на епархия Марча,
включват ускоците в нейната юрисдикция.
Други обаче смятат, че ускоците са били гръкокатолици
още при пристигането си в Жумберак и са признавали папа-
та. Много жители на Жумберак са убедени в това. В колек-
тивната памет на днешните ускоци техните предци винаги са
били гръкокатолици. Друга теория, застъпвана преди всич-
ко от сърби, гласи, че през ХVІІІ в. православните жители
на Зихелбергския регион били принудени от Хабсбургите да
преминат към гръкокатолическата църква.
Когато човек пътува по правото като конец шосе от
Загреб в посока Самобор, още отдалече вижда хълмовете на
Жумберак в края на равнината. Самобор е спретнат град с
37 000 жители близо до границата със Словения. Той е извес-
тен надалеч с великолепните си сладкиши с крем. Тук среща-
ме Даниел Вранешич. Той е свещеник в гръкокатолическата
църква на улица „Ускоци“. По негови данни в Самобор живе-
ят повече от 1000 гръкокатолически християни. Към тях се
добавят още 4000 в Загреб. Тъмните му очи светят, когато
разказва за смелите си предци и техните геройства. Особе-
но горд е от спасяването на Загреб през 1545 г.: „Без нашите
предци днес Загреб щеше да е мюсюлмански. Без ускоците в
хърватската столица нямаше да има църкви, а джамии.“ Бла-
годарение на тяхната храброст и военните им умения тогава
бил спасен не само Загреб, но и целият християнски Запад.
По този повод на интернет страницата на гръкокатолическа-
та църква на Жумберак се казва буквално: „Със заселването
на ускоците през 1530 г. беше решен не само въпросът със
„Без нашите предци Загреб днес щеше да е мюсюлмански“ | 235
сигурността на Жумберак. С това на османците беше нане-
сен решителният удар. Най-вече ускоците от Жумберак са
тези, които предотвратиха по-нататъшното проникване на
турците на Запад благодарение на действената си отбрана.“
В представите на днешните ускоци спасяването на
Загреб се случва така: след поредица от поражения градът
е изложен на опасност да бъде превзет от османците. Той е
незащитен и предводителят на османските войски заплашва,
че ще го завземе. В това трудно положение градският съдия
Йосип Богдан моли ускоците за помощ. Те слизат от своите
хълмове и побеждават турците. За днешните ускоци е тъжно
обаче, че почти никой в Загреб не е чувал за загадъчното спа-
сение на техния град от ускоците от Жумберак.
Дълбоко в колективната памет са съхранени също герой-
ствата на ускоците в битката при Сисак на 22 юни 1593 г.
Днес Сисак е град с 48 000 жители. Разположен е на около
60 километра югоизточно от Загреб, там, където река Купа
се влива в Сава. По онова време на това място има страте-
гически важна крепост. Според днешните ускоци се случва
следното: срещу четирихилядната християнска войска при
Сисак се изправят 18 000 османски войници. Ускоците имат
задачата да завземат един мост над Купа, за да предотвратят
маневра на вражеските войски за избягване на сблъсък. Те
успяват и така християнската армия побеждава заклещените
между реките Купа и Одра турци. От петстотинте ускоци,
които се бият на страната на Хабсбургите, са убити 40. Има
обаче и съвсем други разкази за битката при Сисак, в които
ускоците не играят почти никаква роля или дори не се спо-
менават.
В историческите представи на гръкокатолическото на-
селение на Жумберак се смята за нещо разбиращо се от само
себе си, че неговите предци са християнски бастион, в който
враговете на хърватския народ разбиват главите си до кръв.
Те са храбри и свободолюбиви войни, които предотвратяват
236 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
по-нататъшното проникване на исляма в Европа и по този
начин спасяват не само Хърватия, но и целия християнски
Запад. Всекидневието на ускоците в хълмистия и непрохо-
дим Зихелбергски регион по онова време обаче не е особе-
но героично. То е трудно и изпълнено с неволи. Земята не е
особено плодородна. По времето, когато според разказите
на техните потомци ускоците прогонват турската войска от
Загреб, търговията с морска сол е най-важният източник на
приходи за мнозина селяни защитници от Жумберак.
Даниел Вранешич прави голям преход от спасяването
на Загреб през 1545 г. до победата на хърватската армия в
„Отечествената война“, както официално се нарича в Хърва-
тия въоръженият конфликт със Сърбия в началото на 90-те
години на ХХ в. Някога, подчертава гръкокатолическият све-
щеник, ускоците храбро и умело са се борили срещу осман-
ците и така са спасили Хърватия. По същия начин днешните
ускоци са защитавали смело и решително независимата хър-
ватска държава срещу „великосръбската агресия“.
И по мнението на Миле Вранешич – гръкокатолическия
пастор на малкото село Стойдрага, в своята история ускоци-
те винаги са били на правилната страна, а именно на хърват-
ската. Въпреки своя влашки произход те винаги са се чувст-
вали хървати. Миле Вранешич е баща на Даниел Вранешич.
Все пак, споделя той, при преброяванията на населението в
социалистическа Югославия някои ускоци се декларирали
като сърби или като югославяни в етнически смисъл: „Пра-
веха го, защото се надяваха това да им донесе материални
облаги.“
Историкът Филип Шкилян – научен сътрудник в Инсти-
тута за миграция и етнически общности на университета в
Загреб, смята обаче, че при преброяванията след Втората
световна война като сърби или югославяни са се записали
повече от само „някои“. Днес всички ускоци се определяли
като хървати, защото сръбската опция носела само вреди, за
„Без нашите предци Загреб днес щеше да е мюсюлмански“ | 237
разлика от времето на комунизма. Това обаче не пречи на на-
ционалистически настроени сръбски историци да продъл-
жават да смятат гръкокатолическите жители на Жумберак
за сърби. За тях всички власи в Сърбия и Хърватия винаги
са били сърби, независимо от това как се определят сами-
те те. Чрез наложеното им принудително преминаване към
гръкокатолическата църква през ХVІІІ в. и систематичното
хърватизиране била ограбена истинската идентичност на
ускоците. Очевидно гръкокатолическите ускоци решително
отхвърлят подобен възглед.
Друг централен белег на самооценката на днешните
ускоци от Жумберак са църквата и литургията. „Без гръко-
католическата литургия ние сме нищо, не бихме имали ко-
рени“, казва Даниел Вранешич. И добавя: „И без Жумберак
сме нищо. Има ни, докато имаме тук поне едно село или един
гроб.“ Неговият баща Миле Вранешич: „Гръкокатолическата
църква е единствената пазителка на идентичността на уско-
ците.“ А тя можела да бъде съхранена само тогава, когато жи-
телите на Жумберак останели свързани с църквата си.
Но точно в това е проблемът. В римокатолическа Хър-
ватия значението на религията намалява и много потомци
на ускоците преди всичко в по-големите градове вече нямат
връзка с гръкокатолическата църква и както се оплакват в
Жумберак, се приспособяват към традиционната римока-
толическа околна среда. Това с особена сила важи за оне-
зи, които не са израсли в Жумберак. Вследствие на това
ускокската или както я наричат някои, ускокско-влашката
идентичност все повече се загубва. Но и в самия Жумберак
далеч не всички от малкото останали жители се чувстват ус-
коци. Такива имало само в Сен, смята например един пенси-
онер близо до Сошице, който се опитва да направи отново
обитаема полуразрушената къща на своите баба и дядо в
едно изоставено от Бога гнездо сред руини на къщи и гъст
храсталак. За потомци на ускоците се смятат на първо мяс-
238 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
то гръкокатолическите жители на Жумберак, но не и римо­
католиците.
Жумберак също е емигрантски район. Броят на жите-
лите му непрекъснато намалява. Само красивите, простор-
ни домове на енорийските свещеници със старите икони на
стените и разкошните градини говорят за това, че някога
тук са живели значително повече хора. Те са като реликви от
друго време. Трудовата миграция започва в Жумберак след
премахването на военната граница, когато обитаваните от
тях територии се включват в т.нар. Цивилна Хърватия и по
този начин някогашните селяни защитници и охранители на
границите на Хабсбургската империя губят своя специален
статут, а по този начин и основите на своето съществуване.
Реколтата от бедната земя не е достатъчна, за да изхрани на-
селението.
С началото на индустриализацията в социалистическа
Югославия през 60-те години на ХХ в. селата още повече се
обезлюдяват. Мнозина се преселват в градовете в търсене на
работа, остават най-вече стари хора, които не знаят къде да
отидат. Особено през зимата те са зависими от роднини или
приятели, които им носят хранителни продукти или ги карат
в града, когато са болни. Живеят от оскъдни пенсии, малки
социални помощи или от парите, които им изпращат техните
преместили се пораснали деца, ако те изобщо са в състояние
да им дават. Цели махали са западнали. Всички магазини са
затворени. Тук-там все още работи някоя кръчма, най-често
в събота и неделя. През 2014 г. в селата на Жумберак все още
има едно-единствено училище, в което малкото деца учат от
първи до четвърти клас. По църковни данни днес в селата и
махалите на Жумберак живеят около 1000 човека, 600 от тях
са гръкокатолици, останалите – римокатолици. Някои хора
смятат дори тези скромни числа за преувеличени.
Но как да се спре упадъкът? Много ускоци искат хърват-
ската държава да прави повече за този периферен регион.
„Без нашите предци Загреб днес щеше да е мюсюлмански“ | 239
Имало отделни инициативи за подобряване на условията за
живот. Но липсвала обща стратегия за икономическо и со-
циално развитие, гласи широкоразпространено обвинение.
Освен това Жумберак бил административно разделен, което
допълнително усложнявало задачата.
Още във времето между двете световни войни и най-ве-
че в комунистическа Югославия религията била пренебрег-
вана. Според Миле Вранешич това е правено съзнателно.
Той говори за добре обмислена дискриминация на „право-
славните горе на хълмовете“. Това трябвало най-после да
се промени. В хода на историята ускоците били защитили
Загреб, Хърватия и Европа от османците и били предотвра-
тили разпространението на исляма. Сега Хърватия трябвало
да покаже признателността си и да направи нещо за Жумбе-
рак. Жителите обаче искат и те самите да станат по-актив-
ни, за да подобрят икономическото положение и да спрат
изселването. Ето защо в края на ноември 2016 г. те връчват
на хърватските власти подготвяната месеци наред под ръ-
ководството на Миле Вранешич програма за съживяване на
региона. В нея между другото се иска подобряване на ин-
фраструктурата, най-вече на шосейните връзки с околните
градове, водо- и електроснабдяването, както и на достъпа до
интернет.
Докато днес на практика всички жители на Жумберак
се определят като хървати, потомците на ускоците от дру-
гата страна на границата в словенската „Bela Krajina“ (Бяла
Крайна) се смятат за сърби. За разлика от ускоците в Хър-
ватия, онези в Словения не са гръкокатолици, а сръбско-
православни. Майчиният им език не е хърватски, не е и сло-
венски, а сръбски. Техните предци – бежанци и дезертьори
от Османската империя, се заселват тук през 30-те години
на ХVІ в., както и онези на ускоците от Жумберак. Те също
служат на Хабсбургската монархия като селяни защитници,
„Bela Krajina“ също е част от хърватско-славонската военна
240 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
граница. Днес потомците на ускоците живеят само в четири
малки села, сред които са Боянци и Мариндол.
Смята се, че броят на онези, които все още определят
сръбския като свой майчин език, е най-много няколко­
стотин. И постоянно намалява. По време на националното
възраждане на народите в Югоизточна Европа през ХІХ в.
живеещите в района на военната граница власи приемат
различни идентичности. Ускоците в Словения стават сърби,
също както и заселените в хърватска Крайна власи. Ускоците
от Жумберак, както и истрорумъните, които наричат себе
си жеянци и власи, стават хървати. Който изповядва пра-
вославието, обявява принадлежност към сръбската нация.
Който е римокатолик или гръкокатолик, се смята за част от
хърватската нация.
Нико Жупанич (1876–1961) е един от първите, кои-
то се занимават с ускоците в „Bela Krajina“. Той самият е от
този край. В своето съчинение за жителите на Жумберак и
Мариндол (Žumberčani i Marindolci. Prilog antropologiji i
etnografiji Srba u Kranjskoj), публикувано през 1912 г. в Бел-
град, той обобщава резултатите от своето теренно изслед-
ване. След Първата световна война управляваната преди
това столетия наред от Хабсбургите област е присъдена на
Словения, а по този начин и на новосъздаденото кралство на
сърби, хървати и словенци. Според Жупанич в началото на
ХХ в. в целия Жумберак живеят 11 842 души, в Мариндол –
330, в Боянци – 220. По негови данни точно 7151 от всички
жители са гръкокатолици, а 4691 – римокатолици. Той се
учудва, че седалището на гръкокатолическия епископ не е в
Жумберак, защото там броят на вярващите е най-голям.
Жителите на двете селища Мариндол и Боянци обаче са
запазили своята сръбско-православна вяра, подчертава Жу-
панич. Когато тамошните жители танцували и пеели на цър-
ковните празници, „словенската интелигенция“ от околните
по-големи селища не можела да се нагледа на този „екзоти-
„Без нашите предци Загреб днес щеше да е мюсюлмански“ | 241
чен свят на балканския Ориент“. Той посочва, че след пре-
махването на военната граница много ускоци са напуснали
своите родни села, за да намерят работа в чужбина. При това
те очевидно били много успешни: „Там, където преди имаше
бедни и примитивни села, днес има по-красиви къщи с пове-
че комфорт.“
За Жупанич не само жителите на двете села Мариндол
и Боянци са със сръбски произход, но и онези от Жумбе-
рак, който днес е част от Хърватия. Все пак той отбелязва, че
те се чувстват хървати. По онова време словенците от „Bela
Krajina“ наричали живеещите сред тях сърби власи. Това,
подчертава Жупанич, не било обида, противно на „католи-
ческите политически демагози в Хърватия“, за които всички
православни били власи в отрицателен смисъл. Жупанич
също застъпва мнението, че „сърбите“ от Жумберак късно
са преминали към гръкокатолическата църква, а именно в
средата на ХVІІІ в.
Когато в навечерието на разпада на създадената от Тито
югославска федерация в края на 80-те години в Сърбия на-
ционализмът с пълна сила излиза на повърхността, Белград
открива и в този отдалечен ъгъл на Словения „изгубени бра-
тя и сестри“, които трябвало да бъдат подкрепени, защото
били потискани и дискриминирани от правителството в Лю-
бляна. Но сърбите в „Bela Krajina“ не искат и да знаят за по-
добни присвоявания. В референдума през декември 1990 г. в
огромното си мнозинство те също се обявяват за държавна
независимост на Словения. Това е ясен отказ от самопро-
възгласилите се покровители в Белград.
С победата на партията на Франьо Туджман на изборите през
април 1990 г. в Хърватия започва време на политически про-
мени и национална еуфория. Хърватски националисти обсеб-
ват езика и дават друго значение на много думи. Лингвисти с
голямо усърдие се заемат да изчистят от „сръбски влияния“
242 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
хърватския език, който се смята за централен елемент на на-
ционалната идентичност. Решението е: връщане към собст-
вените корени. Политическото освобождение трябва да бъде
последвано от езиково. Новата Конституция намалява стату-
та на хърватските сърби от основен народ до малцинство.
Пренаписват се учебници, променят се тълкуванията
на собствената история. Хърватската телевизия трябва да се
превърне в „катедрала на хърватския дух“, както прокламира
тогава един от нейните директори. Преименуват се улици и
площади, паметници се махат и заменят с нови. На щандове
на Trg bana Jelačića – някогашния Площад на републиката,
редом до касети с хърватския национален химн млади мъже
предлагат изрисувани в цветовете на националното знаме
метални кутии с капаци. Те са, както обяснява един прода-
вач със сериозно изражение, пълни с чист хърватски въздух,
който се диша много по-леко, отколкото задушливия сръб-
ски. Това не е шега, той го мисли сериозно или поне така из-
глежда.
Още преди това, през втората половина на 80-те години,
интелектуалци създават в Белград идеологическите основи
на крайния сръбски национализъм. Те се интересуват не тол-
кова от демократични промени, колкото от възстановяване
на „националната гордост“ на уж ощетения сръбски народ,
от поправяне на историческа неправда. В Сърбия и Хърва-
тия журналисти се поставят в услуга на политическата про-
паганда. Те са част от хората, проправили пътя на войните.
Те създават образа на врага и подклаждат стари страхове. И
от двете страни се манипулира, лъже, клевети, подстрекава,
преувеличава, измисля – и всичко това в името на хърватска-
та или на сръбската нация. За разлика от страните в Източна
Централна Европа, в които през 1989 г. комунистическата
власт е свалена в името на граждански права, надигането в
Сърбия и Хърватия е под знака на националното, дори на
националистическото начало. Докато в Сърбия демократи-
„Без нашите предци Загреб днес щеше да е мюсюлмански“ | 243
зацията означава преди всичко разрешаване на националния
въпрос, в Хърватия политическата свобода се използва като
синоним на освобождението от сръбското надмощие. И два-
мата политически водачи – Слободан Милошевич и Франьо
Туджман, се интересуват на първо място от националното
величие, от граници и територии, а не от основополагащото
демократично обновление на държавата и обществото.
Времето, в което хората в Сърбия и Хърватия се свеждат
само до тяхната етническа идентичност, хвърля мрачните
си сенки и върху идиличния Жумберак. Хърватия е римока-
толическа страна, в която религия и нация традиционно са
тясно свързани помежду си. Някои хървати смятат своите
гръкокатолически сънародници за сърби, защото провеждат
литургията по източен ритуал. Който се кръсти в църква-
та с три пръста като православните и пее църковнославян-
ски песни, според тях не може да бъде хърватин. Затова за
хърватските националисти гръкокатолическите ускоци са
сърби, тайни помощници на Белград, които се правят на
хървати и един ден по заповед на сръбското ръководство в
Белград ще слязат от хълмовете на Жумберак, за да напад-
нат в гръб хърватите в борбата им срещу сърбите в Крайна.
В тях­но лице те виждат опасност. Тяхното схващане се под-
силва от поведението на сръбските националисти и сръбска-
та православна църква в Белград, които присвояват за себе
си ускоците като сърби, откъснати от своите.
Ако разгорещените хървати отидеха в домовете на ено-
рийските свещеници, щяха сами да се убедят, че този възглед
няма нищо общо с реалността. Там на стените висят снимки
не на Вселенския патриарх в Константинопол или на глава-
та на сръбската православна църква, а на оспорвания заради
ролята му в държавата на усташите римокатолически хърват-
ски кардинал Алоиз Степинац (1898–1960). Янко Шандор –
познавач на историята на ускоците, обяснява почитта, на
която се радва Степинац в Жумберак, преди всичко с това,
244 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
че като архиепископ на Загреб той е направил много за гръ-
кокатолическата църква в Хърватия.
В Жумберак се разказва следната легенда: членове на
хърватските отбранителни сили (HOS) бързали за Жумбе-
рак. Искали да прогонят или дори да убият ускоците, кои-
то смятали за сърби. HOS е опасната паравоенна организа-
ция на крайната националистическа Партия на дясното на
Доброслав Парага. Но в момента на най-голяма опасност
гръкокатолическият свещеник Миле Вранешич се изпра-
вил смело срещу екстремистите и извикал: „Ако имате на-
мерение да нахлуете в нашите села и да ни избиете, то само
през трупа ми.“ Това оказало въздействие. Екстремистите от
HOS се оттеглили. С тази своя постъпка през 1991 г. Миле
Вранешич спасил Жумберак от голямо зло. В това са убеде-
ни най-малкото онези, които разпространяват историята за
смелата акция на пастора от Стойдрага.
Миле Вранешич впрочем наистина е внушителна фи-
гура. Но причините за това районът на ускоците да бъде
пощаден от войната са други. Тогава, смята Янко Шандор,
свещениците от Жумберак имали добри контакти с ново-
то ръководство в Загреб и успели да го убедят, че въпреки
православната си литургия ускоците не са сърби, а истински
хървати, които напълно подкрепят усилията за създаването
на независима хърватска държава.
Сошице е разположено върху високо плато близо до гра-
ницата със Словения, обградено от обширни гори. По цър-
ковни данни днес в отдалеченото село живеят 120 гръкока-
толици. Според резултатите от последното преброяване на
населението от 2011 г. броят на жителите обаче е само 77.
Около 1900 г. са били над 500. Енорията днес се обслужва от
гръкокатолически духовник от Македония, който е следвал в
Хърватия. Той живее с жена си и малкото си дете в големия
енорийски дом. На входа на съседния женски манастир на Ба-
„Без нашите предци Загреб днес щеше да е мюсюлмански“ | 245
зилианския орден – наречен на архиепископ Василий Вели-
ки1 – в една малка витрина висят две избелели снимки от ос-
вещаването през 1939 г. В тържествата участва и тогавашният
архиепископ на Загреб Алоиз Степинац, който е подкрепил
строежа на гръкокатолическия манастир. Днес в манастира в
Сошице живее само една-единствена монахиня.
Особена атракция на селището са двете църкви, които
се издигат една до друга на едно възвишение близо до ено-
рийския дом и манастира, като че ли искат да се пазят или
топлят взаимно. Едната е красиво реставрираната гръкока-
толическа църква „Свети Петър и Павел“. До нея на разстоя-
ние от няколко метра е значително по-малката и по-скромно
обзаведена римокатолическа църква „Успение Богородич-
но“. В нея има литургия само веднъж годишно – на празника
на успение Богородично на 15 август. Макар че докато пре-
ди години се реставрира гръкокатолическата църква, тога-
вашният пастор провежда литургиите в римокатолическия
храм.
Когато през август 2008 г. търся духовника в енорийския
дом, го откривам в една пристройка на женския манастир да
вари ракия. Той с готовност дава информация. Тук хората си
помагали взаимно. Когато римокатолическият свещеник не
бил в селото, той водел и римокатолически литургии, обаче
с гръб към хората, както се прави при източното богослуже-
ние. И без това имало опасност, добавя той замислено, гръ-
кокатолическата служба все повече да заприлича на римока-
толическата.
Миле Вранешич е убеден, че интересът на емигриралите
ускоци към техния произход се е повишил. Жумберак не бил
изгубен. Мнозина вече не се справяли в градовете. Те търсе-
1
Латинският вариант на името Василий е Базилиус. Затова в западната
литература орденът се нарича Базилиански, а в славянската се среща
като Василиевски. – Б.пр.
246 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите „Без нашите предци Загреб днес щеше да е мюсюлмански“ | 247

ли своите корени и своята идентичност, които той описва с Икономическо развитие щяло да има само тук, в града, а не
двете прилагателни „влашки“ и „ускокски“. Неговият опти- в почти изцяло напуснатите села и махали на хълмовете. Но
мизъм се подхранва от икономическата мизерия. Високата и той знае, че това няма да стане толкова скоро: „Това, което
безработица в градовете принуждавала някои хора отново бяха някога гръкокатолическите села на ускоците на хълмо-
да се върнат в родните си села, които те самите или техни- вете, Самобор ще бъде след 150 години.“
те родители някога са напуснали в търсенето на работа и Даниел Вранешич мисли като баща си в големи, библей-
прехрана. После Миле Вранешич говори за декадентските ски периоди от време. Двамата няма да доживеят реализаци-
градове, на които противопоставя самобитния, богоугоден ята на мечтите си.
живот на село. На мнозина им било дошло до гуша от ком-
пютрите и от суматохата в гъсто населените центрове. В бъ-
деще, вярва той, Жумберак ще се превърне в жилищен квар-
тал на Загреб. Видът на празните села и разрушените къщи
не разклаща убеждението му.
Миле Вранешич има визия: той вярва, че някога Жум-
берак отново ще бъде такъв, какъвто е бил преди. Животът
щял да се върне в селата. Той развива „теология на планина-
та“. Всичко съществено в човешката история се било случило
в планини или на хълмове. Той препраща към Авраам, Мой-
сей, Исус. Планината щяла да триумфира над града: „Градо-
вете ще се разпаднат“, селските райони обаче, а сред тях и
Жумберак, отново щели да разцъфнат, „дори ако това стане
след 100 или 150 години“.
Също като баща си Миле Вранешич, Даниел Вранешич
вярва, че традициите и обичаите на ускоците ще останат за
бъдещите поколения и собствената идентичност ще успее да
се съхрани. В крайна сметка неговите предци били успели
да оцелеят столетия наред сред „море от римокатолици“. В
бъдеще това нямало да се промени. Но Даниел Вранешич,
който обслужва гръкокатолическата общност в град Само-
бор, не вярва във визията на баща си. Той също има мечта, но
неговата е съвсем друга: много хора били напуснали селата
на Жумберак, и то завинаги. Това вече не можело да се про-
мени. Колелото на историята не можело да се завърти обрат­
но. Неговото послание е: „Новият Жумберак е Самобор.“
 Благодарности

С пециална благодарност дължа на Оливер Йенс Шмит –

професор в Института за източноевропейска история на
университета във Виена. В множество разговори той ми даде
извънредно ценни предложения и постоянно ми вдъхваше ку-
раж. Неговата страст към Балканите беше заразителна. Той ме
покани в института си, където в продължение на две седмици
можех на спокойствие да пиша книгата си и да ползвам биб-
лиотеката. Освен това много ми помогнаха предложенията на
участниците в един колоквиум на Института за източноевро-
пейска история на университета във Виена. Там имах възмож-
ността да представя концепцията на моята книга пред кръг
от изтъкнати специалисти. Благодарен съм на Оливер Йенс
Шмит и за това, че отдели време да прочете ръкописа ми. Той
ми обърна внимание върху някои грешки, неясноти и недос-
татъци.
Дължа голяма благодарност и на Теде Кал – професор по
славистика в университета в Йена. В множество интересни
разговори той ми даде много ценни указания и ми помогна
да не се изгубя съвсем в лабиринта на арумъните и власите в
страните от Южните Балкани. Неговото въодушевление по
отношение на Балканите беше постоянен стимул за мен. Той
прочете ръкописа и също ме предпази от някои грешки и не-
точности. Благодарен съм и на Джо Рабл за неговата велико-
лепна и акуратна редакция. Освен това искам да благодаря
на Клаудия Кюнер, Вивиан Егли, Мартин Вокер и Даниел
250 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите
Уршпрунг, които прочетоха изцяло или частично ръкописа
и чиито критики и забележки също ми бяха много полезни.
Дължа благодарност също на Екатерина Попова (Со-
фия), Сашко Голов (Скопие), Елиза Хюбел (Атина) и Янко
Шандор (Загреб). Те ми помагаха при моите пътувания в
районите, населени със славяни мюсюлмани, арумъни и ус-
коци от Жумберак и организираха за мен многобройни сре-
щи и интервюта. Освен това Екатерина Попова превеждаше
разговорите с помаците в България, а Елиза Хюбел – с пома-
ците в Гърция. Двете ме придружаваха при пътуванията ми
през юни 2015 г.
Искам да благодаря също на всички събеседници в Бъл-
гария, Гърция, Македония, Сърбия, Босна и Херцеговина и
Хърватия, както и на многото непознати минувачи, които
търпеливо отговаряха на въпросите ми за тяхната национал-
на и етническа идентичност по време на моите обиколки из
селата на славяните мюсюлмани, ускоците, истрорумъните
и арумъните.
Използвана литература
По-долу е списъкът с използваната литература. Той съдържа
съвременните доклади и трудове, които съм цитирал. Избро-
ени са обаче и всички онези книги, благодарение на които по-
лучих идеи, предложения и съвети.
Andrić, Ivo: Die Brücke über die Drina. Wien: Zsolnay 2011.
Brailsford, Henry Noel: Macedonia. Its races and their future. Lon-
don: Methuen 1906.
Brunnbauer, Ulf (Hrsg.): Umstrittene Identitäten. Ethnizität und
Nationalität in Südosteuropa. Frankfurt: Europäischer Verlag
der Wissenschaften 2002.
Calic, Marie-Janine: Südosteuropa. Weltgeschichte einer Region.
München: C.H. Beck 2016.
Clayer, Nathalie; Bougarel, Xavier: Les musulmans de l’Europe du
Sud-Est. Paris: Édition Karthala 2014.
Clewing, Konrad; Schmitt, Oliver Jens: Geschichte Südosteuropas.
Vom frühen Mittelalter bis zur Gegenwart. Regensburg: Verlag
Friedrich Pustet 2011.
Doda, Bajazid Elmaz: Albanisches Bauernleben im oberen Reka-
tal bei Dibra (Makedonien). Herausgegeben von Robert Elsie.
Wien: LIT Verlag 2007.
Ghodsee, Kristen: Gender, Ethnicity, and the Transformation of Is-
lam in Postsocialist Bulgaria. Princeton: University Press 2010.
252 | Цирил Щигер ◆ Забравените малцинства на Балканите Използвана литература | 253

Himstedt-Vaid, Petra; Hinrichs, Uwe; Kahl, Thede: Handbuch Bal- Zelepos, Ioanis: Kleine Geschichte Griechenlands. Von der Staats-
kan. Wiesbaden: Harrassowitz 2014. gründung bis heute. München: C.H. Beck 2014.
Kahl, Thede; Lienau, Cay (Hrsg.): Christen und Muslime. Intereth- Županić, Niko: Žumberčani i Marindolci. Prilog antropologiji i et-
nische Koexistenz in südosteuropäischen Peripheriegebieten. nografiji Srba u Kranjskoj („Die Bewohner des Žumberak und
Wien: LIT Verlag, 2009. von Marindol. Beitrag zur Anthropologie und Ethnografie der
Karagiannis, Evangelos: Flexibilität und Definitionsvielfalt poma- Serben in der Krain“). Belgrad 1912.
kischer Marginalität. Wiesbaden: Harrassowitz Verlag 2005.
Kaser, Karl: Freier Bauer und Soldat. Die Militarisierung der agrari-
schen Gesellschaft an der kroatisch-slawonischen Militärgrenze
(1535–1881). Wien: Böhlau 1997.
Renovabis (Hrsg.): Makedonien: Land am Rand der Mitte Euro-
pas. OST-WEST. Europäische Perspektiven. 16. Jahrgang, Heft
1. Regensburg: Verlag Friedrich Pustet 2015.
Schmitt, Oliver Jens: Die Albaner. Eine Geschichte zwischen Ori-
ent und Okzident. München: C.H. Beck 2012.
Schmitt, Oliver Jens: Kosovo. Kurze Geschichte einer zentralbalka-
nischen Landschaft. Wien: Böhlau 2008.
Steinke, Klaus; Voß, Christian (Hrsg.): The Pomaks in Greece and
Bulgaria. A Model Case for Borderland Minorities in the Bal-
kans. Südosteuropa-Studien, Band 73. München: Verlag Otto
Sagner 2007.
Sundhaussen, Holm; Clewing, Konrad (Hrsg.): Lexikon zur Ge-
schichte Südosteuropas. Wien: Böhlau 2016.
Sundhaussen, Holm: Sarajevo. Die Geschichte einer Stadt. Wien:
Böhlau 2014.
Ther, Philipp: Die dunkle Seite der Nationalstaaten. «Ethnische
Säuberungen» im modernen Europa. Göttingen: Vandenhoeck
& Ruprecht 2011.
Voß, Christian; Telbizova-Sack, Jordanka (Hrsg.): Islam und Mus-
lime in (Südost)Europa im Kontext von Transformation und
EU-Erweiterung. München: Verlag Otto Sagner 2010.
 Тъжно е, че цели култури изчезват.

Б алканите са европейският регион с най-много етнически,

религиозни и езикови малцинства. В повечето случаи тези
хора са почти непознати. Цирил Щигер отиде при тях.
Те имат собствена, често регио­нално утвърдена иден-
тичност, в повечето случаи езикът им е само говорим, но не
и писмен, асимилацията им ускорява емиграцията, а с това
и отказа от техния традиционен начин на живот. Дали тор-
бешите мюсюлмани в Югозападна Македония, преминалите
към исляма помаци в Североизточна Гърция и в България
или арумъните християни – едва ли някой друг познава мно-
жеството малцинства на Балканите толкова добре, колкото
Цирил Щигер – дългогодишен кореспондент на швейцар-
ския всекидневник „Нойе Цюрхер Цайтунг“ в този регион.
Той говори с власи в Истрия, с ускоци в Жумберак, арумъни
и торбеши в Македония, с помаци в България и Гърция. По
време на пътуванията си открива завладяващ, но заплашен
от изчезване свят.

Ц ирил Щигер е роден през 1950 г. в Оберрит, Швейцария.

Следва славянска филология и източноевропейска ис-
тория в Цюрих и Загреб, след което работи в швейцарското
посолство в Москва. От 1986 до 2015 г. той е външнополити-
чески редактор и кореспондент на „Нойе Цюрхер Цайтунг“.
Живее в Цюрих.
 Цирил Щилер
Забравените малцинства
на Балканите
Вече не знаем кои сме
Немска, първо издание

Отговорен редактор Вера Янчелова

Превод Екатерина Попова

Коректор Татяна Джунова

Компютърна обработка Румяна Дамянлиева
Оформление на корицата Деница Трифонова
Формат 16/60/90
Обем 16 п.к.
Предпечат и печат Изток-Запад

Централен офис и редакция

София 1000, ул. „Стара планина“ №5
тел.: 02/946 35 21
e-mail: iztok.zapadbg@gmail.com
iztok_zapad@abv.bg

За поръчки и доставки
тел.: 0888 465 635, 0887 550 859
e-mail: order@iztok-zapad.eu
office@iztok-zapad.eu

www.iztok-zapad.eu