БЕЗГРИЖНИЯТ РОДИТЕЛ

ЗАЩО ПРИ ОТГЛЕЖДАНЕТО НА ДЕЦАТА

ПО-МАЛКО ОЗНАЧАВА ПОВЕЧЕ
The Idle Parent
Copyright © 2009 by Tom Hodgkinson. All rights reserved.

© Зорница Стоянова-Лечева, превод от английски

© Дамян Дамянов, художник на корицата

София • 2015

© Сиела Норма АД

ISBN 978-954-28-1902-8
 ±ÍË´ÍÃÅÉÇÌÐÙÌ

 ¤¦¢¯§¥¬§¾±¯­£§±¤ª
¦¿ØÍÎÏÇÍÑÂÊÄÅÿÌÄÑÍÌ¿ÃÄÕ¿Ñ¿
ÎÍË¿ÊÉÍÍÆÌ¿Ö¿Á¿ÎÍÁÄÖÄ

®ÏÄÁÄÊ¿ÍÑ¿ÌÂÊÇÈÐÉǦÍÏÌÇÕ¿°ÑÍÞÌÍÁ¿ªÄÖÄÁ¿
 Съдържание
Въведение ...................................................................................7
1. Назад към детския труд ......................................................17
2. Спрете хленченето ..............................................................29
3. Не търсете съвършенство или защо лошите
родители са добри родители ..............................................39
4. Важната роля на природата ..............................................54
5. Колкото повече, толкова по-весело ..................................65
6. Долу училището! .................................................................75
7. Митът за играчките ............................................................92
8. Откажете се от телевизията, прегърнете свободата .......100
9. Хайде да поспим ...............................................................107
10. Силата на музиката и танците .........................................118
11. Сложете край на организираните занимания
и бъдете първични ...........................................................128
12. Сложете край на семейните дни извън вкъщи ................141
13. Как да ви бъде приятно около масата или мисли
върху обноските ...............................................................152
14. Нека животните бъдат ваши помощници ........................163
15. Майсторете с дърво и подръчни материали ...................174
16. Казвайте „Да“ ...................................................................184
17. Учете се от децата си как да живеете ..............................194
18. Добрите книги и лошите книги ........................................207
19. Не се давайте на компютрите или дао на
родителстването ...............................................................225

5
На Артър, Дилайла Роуз и Хенри
 Въведение
Оставете детето на мира.
Д. Х. Лорънс, „Възпитанието на хората“, 1918 г.

Нездравословните дози трудова етика са сериозна заплаха

за детството. Високи цели, тестове и дълги учебни часове за-
душават чрез тираничен и обсебен от работохолизма надзор
годините, които би трябвало да бъдат отдадени на игри и зани-
мателно изследване. Комерсиални интереси, приели формата
на самоучители и компютърни игри, окупират свободното
време на децата. А вманиачени родители само утежняват по-
ложението, като превръщат детството в години на стрес, на-
стървена борба и надпревара. Дните на децата ни са претрупани
с дейности, организирани от възрастните: балет, джудо, тенис,
пиано, спортни състезания, проекти. Вкъщи ги забавляват ком-
пютри и огромни екрани. Затворени и закопчани в колите, те
са принудени да слушат образователни записи. Амбициозни
майки тормозят обърканите си десетгодишни чеда с часове
писане на домашни, като им внушават неясния страх от „бъде-
щите работодатели“. После им купуват игрови конзоли „Нин-
тендо“1 – абсурдни и скъпи джаджи, от които се очаква да
внесат елемент на реалност в компютърните игри. Само въпрос
на време е децата с претоварен график да се сдобият със
собствен смартфон „Блекбъри“.
Какво стана с игрите? Сещам се за карикатура в „Ню
Йоркър“. Две хлапета на детската площадка са се вторачили в
личния си органайзър и едното казва на другото: „Мога да те
вместя за непланирана игра следващия четвъртък в четири.“
Всички тези дейности изискват много разходи и време от
и бездруго изтормозения родител. И не оставят място за без-

1
Последно поколение устройство за видеоигри с марката „Нинтендо“. – Б.
пр.

7
грижно шляене и свободни игри. Другият им страничен ефект
е, че правят децата неспособни да се грижат сами за себе си.
Когато стимулите идват от външен фактор, независимо дали е
треньор, компютър или телевизор, малчуганите губят способ-
ността сами да си измислят игри. Просто забравят как се
играе. Спомням си как най-голямото ни дете – жертва на хро-
нично свръхстимулиране от страна на своите загрижени
родители – в момент на отегчение изкрещя: „Искам... малко...
забавление!“ Отрезвяваща реакция, особено ако е на петгодишно
хлапе. А сега какво да правя? Какво да правя после? Такива
въпроси задават свръхстимулираните деца. Какво се е случило
с тяхното въображение, с тяхната находчивост?
Все пак има изход от капана на родителската свръхвмани-
аченост. Едно простичко решение ще направи ежедневието на
децата ви приятно, а на вас ще помогне да отгледате щастливи,
самостоятелни личности, способни да изградят собствения си
живот сами, без да зависят от своята вездесъща мама. Наричам
го безгрижно родителстване, а нашата мантра е просто:
Оставете ги на мира. Страхотното откритие, че ленивият
родител е добър родител, ми подсказа следният пасаж от
есето на Д. Х. Лорънс „Възпитанието на хората“, публикувано
през 1918 г.: „Как да започнете да възпитавате едно дете?
Първо правило – оставете го на мира. Второ правило –
оставете го на мира. Трето правило – оставете го на мира.
Това е всичко.“
Съвременният активен родител намира тази идея за про-
тивоестествена. Та нали винаги са ни учили да правим повече,
а не по-малко? Кой родител не се е лутал с натрапчивото
усещане, че не се справя с нищо както трябва и е длъжен да се
старае повече? Нищо подобно. Проблемът е там, че се стараем
твърде много, а не твърде малко. Със свръхнамесата си не
оставяме децата нито да бъдат себе си, нито да опознаят себе
си. Прекалено обгрижваните деца впоследствие не могат да
бъдат самостоятелни. Трябва да се отдръпнем. Да ги оставим
да живеят. Приветствам ви с добре дошли в школата за не-ак-

8
тивните родители! Ще бъде от полза и за двете страни – по-
малко работа за вас и по-добре за детето ви, което ще се научи
хем да се наслаждава на ежедневието си, хем да разчита на
себе си и да бъде независимо.
Държа да отбележа, че не защитавам пълното безхаберие.
Веднъж се бях поувлякъл в безгрижно родителстване, унасяйки
се в дрямка на канапето пред отоплителната печка, докато
„пазех“ (както е прието да се казва) прохождащото си хлапе,
но внезапно се събудих от писъците му – беше сложило ръце
направо върху горещия метал и си бе изгорило върховете на
пръстчетата. Не бива, естествено, да оставяме децата си да
прескачат през прозорците и да се мотаят с несменени памперси.
Едно е безгрижие, съвсем друго – безотговорност.
Но да създадеш домакинство, освободено от грижи, би
било чудесно. Наблюдавайки собствените си три деца, стигнах
до извода, че колкото по-малко внимание им се обръща, толкова
по-добре. Най-голямото получаваше родителски грижи в из-
обилие и все още е най-разглезено. Вниманието към второто
беше по-ограничено и то е по-самостоятелно. Накрая най-
малкото се роди на пода в банята и трябваше самљ да се
погрижи за живота си. И сякаш от трите деца то е най-доброто
в игрите. И най-забавното, разбира се.
Хубавото при децата е, че те обичат да са ангажирани. И
понеже родителите пък обичат да мързелуват, за малчовците е
добре дошло да се потрудят. В известна степен тази идея е
била възприета през ХIХ век, когато на работа във фабриките
са постъпвали петгодишни деца. Фактът, че след това, благо-
дарение на намесата на либералите, са приети закони срещу
експлоатацията на детския труд, не бива да ограничава без-
грижния родител да експлоатира собственото си потомство.
Сещам се как мой приятел успешно изманипулира четири-
годишната си дъщеричка да му донесе цигарите и бутилка
бира, докато той се излежаваше в хамака в нашата градина
през един слънчев следобед. Ами да, малко известен факт е, че
с лежане се постига повече. Просто като не правиш нищо,

9
можеш да ги тренираш да вършат полезни неща. През последната
ваканция на децата се оказа, че сме започнали да оставаме в
леглото до 10–11 ч. Брат ми постигна още по-добър резултат –
една сутрин той и жена му се излежавали чак докато осемго-
дишният им син не влязъл в спалнята. „Браво на вас – казал
той. – Подобрихте рекорда. Вече е дванайсет.“ Ако не им об-
ръщаш внимание, децата чудесно се ориентират как да станат,
да си направят закуска и след това да си играят сами.
Може да звучи парадоксално, но безгрижният родител е
отговорен родител, защото същността на безгрижното роди-
телстване е уважението към детето, доверието в друго човешко
същество. Безотговорен е онзи родител, който прехвърля
детето си на различни институции за обучение и грижи, без
значение дали това са детегледачки, училища, занимални,
спортни клубове, телевизионни програми, онлайн игри или
каквото и да било друго. Или пък онзи, който се опитва да
натрапи собствените си възгледи на децата и така не ги оставя
да бъдат себе си.
Друго голямо предимство на безгрижното родителстване
е, че то избавя родителя от недоволството. Няма нищо по-
пагубно и по-досадно от напиращото в гърдите негодувание.
Представете си как правите жертва след жертва, как се раздавате
и търпите лишения заради децата си, а после те се преобразяват
и затъват в кошмар ала Ейми Уайнхаус2 или Пийт Дохърти3.
Не, в света на безгрижния родител няма място за мъченичество.
На първо място стои нашето собствено щастие. И това е
вярната посока – както каза онзиден един таксиметров шофьор
за децата си: „Те са щастливи, защото ние сме щастливи.“
Нужно ли е да страдате?! Радвайте се на живота си!
2
Ейми Уинхаус (1983–2011) – британска соул, R&B, джаз, фънк, суинг
изпълнителка и авторка на песни, високо оценявана и многократно награждава-
на, известна в медиите с проблеми с алкохола, наркотиците и съдебните власти.
– Б. пр.
3
Пийт Дохърти (1979–) – британски музикант с изяви в различни сфери
на изкуството, широко известен със сериозна наркозависимост, неколкократно
арестуван и осъждан. – Б. пр.

10
 Безгрижният родител е родител домошар. Но не от онези,
които се вживяват в ролята на домакини, организиращи луксозни
забавления за уикенда. Ние сме против скъпо струващите
емоции, предлагани от увеселителните съоръжения и паркове,
от зоологическите градини и от семейните екскурзии като
цяло. Ние сядаме на дивана и оставяме нещата просто да се
случват – намираме забавлението в собствения си двор. А кар-
тонените опаковки превръщаме в самолетчета. Удивително е
колко много интересни и весели игри може да играе човек с
децата си, докато си седи на дивана. Ние си имаме една, която
сме нарекли „Гъдел и клопка“ – малкият се спуска към мен, из-
виква: „Гъдел!“, или: „Клопка!“, и аз следвам инструкциите.
Безгрижният родител е пестелив родител. Ние не полагаме
усилен труд и затова не можем да очакваме, че ще бъдем
богати. Но пестеливостта върви ръка за ръка с изобретателността.
„Пестеливостта е поетична, защото е съзидателна – пише
колосът Г. К. Честъртън4. – Прахосничеството е непоетично,
защото е равносилно на загуба“. Когато си останеш у дома без
пари, започваш да откриваш собствения си потенциал. Май-
сториш различни неща, рисуваш. Сложете купчина листа на
кухненската маса заедно с телбод, ножица, пастели и лепило и
ще се удивите от това, което ще направят децата ви. Забравете
интерактивните играчки и дигиталните джаджи. Заменете ги с
нещо аналогично. Далеч по-забавно е, а и много по-евтино.
Прикрепете хранилка за птички на кухненския прозорец.
Съвсем не е задължително забавленията да струват скъпо.
За нас общественото положение и успешната кариера не
са от значение, не се вълнуваме и как изглеждаме в очите на
околните. Отърсили сме се от всичката тази плява. Искаме
просто да се радваме на живота си и да дадем на децата си
щастливо детство. Какъв по-голям подарък може да направи
един родител? Ако някой ден моите деца кажат на приятелите

4
Гилбърт Кийт Честъртън (1874–1936) – британски писател, поет и пуб-
лицист. – Б. пр.

11
си: „Имах чудесно детство!“, за мен това ще бъде истински
успех. По-добре щастливо детство, отколкото години на забе-
лежителни постижения и последващо завещание от сериозни
дългове.
Безгрижният родител е дружелюбен родител. Ние осъзнаваме
колко са важни приятелите. С тях е по-леко. Един от митовете
на съвременното общество е, че „човек е сам на този свят“.
Вместо да разговарят с приятели и съседи, нашите всеотдайни
съвременници търсят съвети в книги, уебсайтове и интернет
форуми. Стремим се да правим всичко сами и не се осмеляваме
да поискаме помощ, да признаем пред другите, че сме слаби.
Нищо подобно! Бъдете слаби! Предайте се! Не сте всеможещи!
Свалете летвата! Нека приятелите да дойдат и да ви помогнат.
Организирайте у дома малки занимални, където родителите
ще си побъбрят, а децата ще си поиграят! И не се вторачвайте
твърде много в хлапетата! Допада ми представата на Д. Х.
Лорънс за „отглеждане“. Той казва, че бебетата трябва „да
бъдат поверявани... на глуповати дебели лелки, които не се
трогват от тях“, че трябва „да оставим децата на мира“, да ги
„изпъдим“ „на улицата или на детската площадка и да не им
обръщаме внимание“. Не гледайте на тях като на мека глина,
която трябва да бъде оформена в калъпа за покорни роби на
бъдещите работни места. Оставете ги да играят. И пак ще по-
вторя: заобиколете се с приятели. Животът е далеч по-лек,
когато работата е поделена. Приятелите разведряват и разве-
селяват. Надали има по-тъжна гледка от самотна родителка,
повела чедото си из потискащ градски парк, отчаяно опитваща
се да си внуши, че си прекарва чудесно.
Аз си представям „отглеждането“ като широко игрище. От
едната страна на бар под навес се предлага местна бира – там
са родителите. От другата страна, някъде в далечината, играят
децата. Нито аз ги притеснявам, нито те ме притесняват. Нека
имат възможно повече свобода!
Животът на безгрижния родител обаче невинаги е лек.
Децата невинаги успяват да се приспособят към антиконсума-

12
торския модел на естественото родителстване. Те си държат
на своето. Изнервят те. Обръщат всичко с главата надолу.
Пищят и хленчат. А майката и бащата – продукт на брачната
институция – са отегчени от всичко: като се започне от боичките
за рисуване и се стигне до обноските на масата. Но с това
въпросът не се изчерпва. Питаш се дали не е подло да им
откажеш айпод нано5 или игрова конзола „Нинтендо“ и в
замяна да им подариш за рождения ден кълбо конци и „Книга
на опасностите за момчета“6? Дали да не прокараш интернет в
къщичката на дървото? Дали да не посветиш повече време на
службата, за да могат те да отидат на ски през ваканцията и да
носят скъпи маратонки? Дали нямаше да си по-малко кисел,
ако пиеше по-малко алкохол? Понякога се съмняваме в собст-
вените си принципи.
Надявам се със следващите страници да предложа една
положителна философия на родителстването, като признавам,
че подобно нещо невинаги е лесно. Няма да крия собствените
си многобройни и най-разнообразни родителски грешки. На
самия мен често ми се случват неприятности, разпилян съм,
неорганизиран съм и трябва да ви предупредя да си имате едно
наум с моите препоръки. Приятелите ми, естествено, смятат,
че идеята да давам съвети на други родители по въпроси,
свързани с отглеждането на деца, е абсурдна.
След като съм ви предупредил, да продължим напред. Да
захвърлим книгите с предписания, да забравим какво мислят
другите и да се наслаждаваме на семейния живот с всичките
му радости и неволи.

5
Портативен медия плейр, продукт на „Apple“, въведен на пазара в края
на 2005 г. – Б. пр.
6
„The Dangerous Book of Boys“ (англ.) – издание на HarperCollins от 2006
г., популярно в САЩ и Великобритания, определено като книга за момчета „от
осем- до осемдесетгодишна възраст“, която обхваща над 80 теми (например по-
строяване на къщичка на дървото, правене на кристали, определяне на посоката
с помощта на часовник), печелило различни награди, сред тях „Книга на годи-
ната“ за 2007 г. във Великобритания. – Б. пр.

13
 Докато работех върху тази книга, съзнателно избягвах да
чета когото и да е съвременен „гуру“ в отглеждането на деца,
защото намирам, че именно съвременната праволинейност е
причина за проблемите. Вместо това се върнах назад към
двама велики философи от по-мисловно ориентираните времена
– Джон Лок от ХVII век и Жан-Жак Русо от ХVIII век. Според
мен и двамата имат възхителни идеи относно отглеждането на
деца. Лок публикува своите „Мисли върху възпитанието“ през
1693 г. Русо издава своя пътеводител за „естествено“ възпитание
„Емил. Или за възпитанието“ през 1762 г., обзет от стремежа
да запази едно дете от смазващото въздействие на обществените
институции и да създаде „естествен“ младеж.
Противно на общоприетото, моята книга е хроника на
собствените ми провали, несгоди и грешки. Всичките ми
приятели се смяха, когато им казах, че пиша наръчник за роди-
тели. До един те лично са били свидетели как сериозно са ме
вбесявали хлапетата. Затова предлагам следващите думи не
като меродавно ръководство, а по-скоро като набор от раз-
съждения, чиято цел е да породят диалог и да дадат на родителите
свободата да изградят свой подход към семейния живот, вместо
да се опитват да следват чужди правила. Пътища има много.
Като отричаме ограничената, еднопосочна и уеднаквена жизнена
философия, унаследена от нашите предци пуритани, за които
животът се е свеждал до усилен труд и печелене на пари, ние
разкриваме хиляди нови посоки и се втурваме към свободата
ведри и обновени.

Том Ходжкинсън
Норт Девън, 2008

14
 Манифест на безгрижния родител

Ние отхвърляме идеята, че да бъдеш родител означава

усилено да се трудиш.
Обещаваме тържествено да оставим децата си на мира.
Обявяваме се против всеобщата консуматорска мания, на-
хлуваща в живота на децата ни от момента на тяхното
раждане.
Ние им четем поезия и фантастични истории без поука.
Пием алкохол без чувство на вина.
Не пилеем пари за семейни излети и празненства.
Безгрижният родител е пестелив родител.
Безгрижният родител е изобретателен родител.
Излежаваме се в леглото колкото е възможно по-дълго.
Стараем се да не се намесваме.
Играем по поляните и в горите.
Изпращаме децата на двора и затваряме вратата, за да
можем да почистим къщата.
Работим колкото може по-малко, особено когато децата са
малки.
Времето е по-ценно от парите.
По-добре блажена бъркотия, отколкото злощастен порядък.
Долу училището!
Изпълваме дома си с музика и веселие.
Отхвърляме страховете за здравето и безопасността.
Прегръщаме отговорността.
Пътища има много.

15
16
 1. Назад към детския труд
Децата са много по-малко склонни към безделие в сравнение
с възрастните...
Джон Лок, „Мисли върху възпитанието“, 1693 г.

За него няма разлика между работа и игра,

неговата работа са игрите.
Жан-Жак Русо, „Емил или За възпитанието“, 1762 г.

Колко ли пъти сме чували да се казва, че децата са пречка

и бреме? Че отглеждането им е досаден дълг, че трябва да ги
залъгваме, да ги забавляваме, да ги обгрижваме? Опрем ли до
отглеждане на деца, ние, на Запад, си внушаваме, че се пре-
връщаме в жертви. Приемаме семейния живот като ограничение,
ангажимент, усилие, изнемогване, големи разходи. И ставаме
роби на малките тиранчета. И въздишаме, и се оплакваме, и
все си мечтаем за повече пари.
Е, има лесен начин хем да се поосвободим от собствения
си товар, хем да помогнем на детето да почувства, че на
практика то също има своето място – и в домакинството, и в
обществото като цяло. Словосъчетанието „детски труд“ поражда
не особено приятни асоциации – коминочистачи, индустриална

17
революция, фабрики накрай света, беззащитни хлапета, екс-
плоатирани от алчни, затлъстели фабриканти. Време е обаче
да оставим тези предразсъдъци и да накараме децата да работят
за нас у дома. На тях им харесва!
Като начало намалете работата, която вършите вие. Спрете
да се стараете да бъдете изрядни и усърдни родители. Останете
си в леглото и вижте какво ще се случи. Ще установите, че
колкото по-малко обгрижвате децата си, толкова по-самостоя-
телни стават те. И не забравяйте, че с тази книга целим две
взаимно свързани неща – първо, да направим живота по-лек за
вас и, второ, да създадем самоуверени и независими деца, спо-
собни да се грижат сами за себе си и които няма да тръгнат да
се молят на работодатели и управници за внимание. Ето един
скорошен пример за това с нашия син Артър и сутрешния чай.
Вместо като добре програмирани автомати да скочим от леглото
в 6,30 ч. сутринта и да приготвим закуската, ние решихме да
си поспим. И към 9 ч. се случи нещо съвършено неочаквано.
Вратата се отвори и влезе осемгодишното ни момче с две
чаши чай. Направо да не повярваш! Малкият беше очевидно
щастлив от факта, че има собствен принос към домакинството,
а колкото до нас – ние, разбира се, останахме възхитени.
Всъщност, ако бяхме станали рано, той никога нямаше да
направи опит да се пробва с тази важна домакинска задача.
Именно благодарение на нашата безполезност той стана полезен.
И аз си дадох сметка, че старанието да бъдеш перфектен
родител, който се раздава за децата си, може да доведе до хро-
нична липса на самостоятелност при тях.
Обгражданите с твърде много внимание деца не умеят да
правят нищо сами. Забелязали ли сте как те все очакват от ро-
дителите си да знаят точното местоположение на вещите им?
„Къде ми е Тамагочито?“ – хленчи малкото тиранче. „Не мога
да си намеря чорапите.“ Упражняват се на пианото само ако
до тях има родител, който непрекъснато да ги напътства. Да,
но ние сами сме си виновни за това, че се налага все да бъдем
зад гърба им. Ето какво съветва Д. Х. Лорънс:

18
 Позволете им да бъдат независими още от най-ранно детство
– нека да разчитат на себе си. Нека детето да върши самљ
всичко, което е по силите му – самљ да се мие и облича, самљ
да си почиства обувките, самљ да изчетква и сгъва дрехите
си, самљ да се грижи за себе си, да си кърпи чорапите и об-
леклото и колкото е възможно по-рано да свикне да майстори
и поправя самљ. На възрастните им се нрави да бъдат анга-
жирани, на децата – също.

С колкото повече неща детето се справя самљ, толкова по-

малко ще се налага възрастните да му помагат. Всъщност този
съвет води до смущаващо прозрение – колко безполезни сме
станали ние, родителите, в сравнение с времето, когато въпрос-
ният текст е бил написан (през 1918 г.). В крайна сметка кой
родител днес си кърпи дрехите сам? Както е предрекъл Лорънс,
обгрижването и свръхзакрилянето на децата са произвели
нация от „възрастни бебета“. И ако ние сме несамостоятелни
и непрактични, какво остава за децата ни?
Е, надежда все пак има, защото можем да се учим заедно.
Можем да възродим забравеното изкуство на домакинстването.
Можем заедно с децата си да правим простички неща, като на-
пример да месим хляб , или да приготвяме сладка и мармалади.
На малчовците страшно им харесва да смесват и разбъркват
продуктите и после да облизват купата. Щом вие разберете
какво означава да се грижиш за себе си, ще го разберат и те и,
току-виж, не след дълго започнали да пекат хляба вместо вас.
Как обаче да накараме децата да помагат? Лорънс, подобно
на Русо, твърди, че при тях не бива да се насърчава трудовата
етика (идеята, че трудът е необходимо тегло), че не бива да ги
карат да помагат заради алтруизъм или от жалост към родителите.
Според него целта на работата

...не е нито „да помагаш“, нито да служиш на човечеството в

етичен или в религиозен смисъл. Нито пък алчно да трупаш
безсмислени притежания. Човек работи за своето собствено
удовлетворение и самостойност – за щастливата гордост от

19
 личната независимост, за личната свобода... за да бъде сво-
боден, човек трябва да бъде уверен в себе си... това, което
бихме желали за всяко дете, е то да бъде сръчно – физически
приспособимо и сръчно...

Недейте да робувате на материалистичните капризи на

своето хлапе. Вместо да се тъпче със сладкиши, зяпнало в те-
левизора, или да седи захласнато пред компютъра, то трябва
да се труди. Ето какво мисли моята приятелка Хедър от Ню
Йорк – майка на две малки деца:

Аз лично смятам, че трябва да бъдат полагани много повече

усилия децата да се научат как да поднасят мартини и да до-
макинстват. Ако Сам вложи старание в бърсането на прах,
получава 25 цента джобни пари. Открих, че е много добър в
почистването по ъглите. Доволна съм и от нарастващата
сръчност на Клемънтайн.

Или, с две думи, назад към детския труд! Дълбоко съм

убеден, че съдомиялната машина трябва да отиде на боклука.
Защо ви е притрябвала, като може цялото семейство да се
включи в миенето на съдовете след хранене? Един мие, друг
подсушава, трети прибира. Отнема не повече от 25 минути.
Както пееше Уди Гътри7, потрудим ли се всички дружно,
много време не е нужно. А ако си пуснете и някой диск на
„Мънкис“8, работата може да се превърне в истинско удовол-
ствие. Всъщност, макар и замислена като вариант за улеснение,
съдомиялната машина (нали е машина) превръща миенето в
черна работа. Ако я няма, децата биха се научили как да
помагат и биха помагали наистина. И така биха били полезни.
Което пък от своя страна, може да сложи край на хленченето
(коварен проблем, който ще разгледаме по-обстойно в следващата
7
Уди Гътри (1912–1967) – популярен американски музикант, автор и из-
пълнител на песента „This Land is Your Land“. – Б. пр.
8
„The Monkees“ – американска поп-рок група, основана в средата на 60-те
години на ХХ век. – Б. пр.

20
глава). Защото при децата хленченето е следствие от усещането
им, че са в тежест и не могат да дадат нищо от себе си. Освен
едното безпомощно хленчене. Ами нека ги направим полезни
тогава!
Важно е да знаем, че индустриалният капитализъм про-
извежда неспособни хора. Неспособните хора са зависими –
от другите, от специалистите, от машините, от парите. Ако не
можете сами да произведете нещо за себе си или за семейството
си, следва да се обърнете към пазарната икономика, която да
задоволи нуждите ви вместо вас. Работата е там, че като
угаждаме твърде много на децата си, ние ги превръщаме в
бъдещи „възрастни бебета“, тясно зависими от пазара.
В лекцията си „Преподаваният майчин език“ („Taught
Mother Tongue“), изнесена в Индия през 1978 г., големият мис-
лител Иван Илич9 свързва безполезността с парите: „Представата
на индивида за собствените му потребности днес е обвързана
основно с едно нарастващо усещане за импотентност – в среда,
доминарана от търговията, нуждите вече не могат да бъдат за-
доволявани без магазини и без пазар.“ Ето защо харченето на
пари на практика се е превърнало в инстинкт – също като по-
сягането към мишката на компютъра, когато се окажем в
нужда днес. Компютърът, продаван като средство за еманци-
пация, се превръща в нещо жизненонеобходимо. Токът вкъщи
спира, интернет връзката се губи и резултатът е ужасно чувство
на безпомощност. Ставаме зависими от това, което според за-
мисъла си е трябвало да ни направи свободни. Също както се
случва и с парите.
Трябва да започнем, според думите на Илич, „да разчитаме
на себе си и да имаме доверие в другите... в свят, в който „до-
статъчно“ може да бъде казано едва тогава, когато природата
престане да бъде отходна яма или кошче за отпадъци, а

9
Иван Илич (1926–2002) – теолог, историк и философ, един от ревностни-
те критици на съвременното индустриално общество и неговите институции. –
Б. пр.

21
човешкото същество почувства удовлетворение вместо неохотно
примирение“. Самозалъгваме се, че „такъв е животът“. Но в
действителност това, с което „неохотно се примиряваме“, не е
живот, а пародия на живота, елементарно оцеляване.
Жени, осъзнайте се! Спрете да работите и започнете да
живеете! Майките работят твърде много. И на работното си
място, и вкъщи. А усилената работа вреди както на собственото
им здраве, така и на здравето на децата им, които израстват
крехки и зависими и закономерно се превръщат в жертвоготовни
роби на пазара на труда.
Способните, самостоятелни, находчиви мъже и жени трябва
да отхвърлят робуването на корпорациите и отново да вземат
в ръце контрола над собствения си живот, като започнат да
произвеждат необходимите им неща у дома. В този процес
децата ще станат незаменими малки помощници и на свой ред
ще усвоят умението да бъдат независими. С такъв вид труд
вие ще си върнете радостта от бащинството и майчинството,
вместо да ги изстрадвате и „неохотно да се примирявате“,
според израза на Илич.
Когато родителите вземат осъзнато решение да се радват
на компанията на децата си, това, което наричаме „грижене“,
спира да бъде товар. Тук има лингвистичен проблем. Трябва
да зачеркнем израза „грижим се“, пораждащ асоциации за
бъхтене, специализиране и профилиране, и да го заменим с
„играем“. Приемана като „грижене“, играта се превръща в
разменна монета. Всичко е въпрос на мислене. Ако можем да
променим нагласата си, казва Русо:

...детската врява, която толкова ни е дотягала, започва да ни

радва; майката и бащата разчитат повече един на друг,
стават си по-мили, брачният съюз се заздравява. Във ведрото
ежедневие у дома майката намира най-приятните си за-
дължения, а бащата – най-сладката отмора.

22
 Когато се престарават, родителите хем изтощават себе си,
хем правят децата си слаби. Отново Русо:

Една майка може да обсипва детето си с грижи, вместо да

нехае за него; може да го издига на пиедестал; може да под-
хранва и увеличава слабостта му, докато го брани от
усещането за нея, да отблъсква и предотвратява всякакви
болезнени преживявания с надеждата да го отскубне от
властта на природата, без да успее да разбере, че за сметка
на всяко спестено дребно неразположение бъдещето крие
много премеждия и опасности и че такава всеотдайност е
коварна, защото насърчава детската му слабост, когато по-
расналият мъж трябва да бъде корав.

Трябва да насочим усилията си не към елиминирането на

болката, а към каляването на умението си да се справяме с нея.
Оставете децата си да падат и да стават с охлузени колене, да
се мокрят и да се цапат. Оставете ги да се катерят по камънаците.
В живота трябва да има опасности, трябва да има както удо-
волствие, така и болка. „Потопете ги във водите на Стикс“ –
настоява Русо в „Емил. Или за възпитанието“.
Книгата проследява отглеждането на въображаемия Емил
от раждането до юношеството му. Замислена е с цел да насърчи
заможните жени от онова време да възстановят връзката с бе-
бетата си. Тогава е съществувала практика дойки да кърмят
децата и да ги поверяват на грижите на прислугата, та майките
час по-скоро да се върнат към удоволствията на града. Русо се
обявява против това бягство от отговорност, но същевременно
апелира и против прекомерното обгрижване. Той призовава
майките да бъдат „естествени“ (например като кърмят децата
си), а книгата му налага водещата сред висшето общество на
ХVIII век мода родителите да отглеждат децата си ала Жан-
Жак.
Това обаче не е никак лесно. Защото ние (в по-голяма
степен, отколкото Русо и Лорънс) живеем в неавтономно и

23
свръхразглезено общество. Току-що се върнах от кухнята,
където се опитвах да накарам децата да приберат приборите и
съдовете. Направиха го в крайна сметка, но не и без сериозна
доза театрално пъшкане, преднамерено мотаене, мусене, тътру-
зене, пуфтене, въздишане, несръчно носене, изпускане на при-
борите по пода и шумни протести от рода на „Уууф!“. Страшно
разтакаване падна! Тази борба няма край. Те са разглезени. И
аз трябва да се науча да ги манипулирам, вместо да се пробвам
да използвам жалкия си авторитет, за да ги принудя да помагат.
Трябва да се измъкна от клопката на отношението „господар–
роб“, защото децата съвсем естествено протестират, когато ги
принуждават да правят разни неща насила. А добавянето на
„ако обичаш“ в края на нареждането само влошава положението
– превръща молбата в заповед, замаскирана като израз на
добро възпитание. Трябва обаче да намерим начин да накараме
децата си да помагат – като хлапетата от африканските села,
които на петгодишна възраст умеят и да дялкат, и риба да
чистят. При пазарната икономика, за разлика от разменната,
децата остават по-малко или повече безполезни, докато не си
намерят работа, а училището просто запълва времето им, като
им дава елементарни познания, за да ги направи пригодни за
жалките условия на наемен труд.
Безгрижният родител не подготвя децата си за работните
места в безплодната и бездуховна пустош на корпорациите.
Точно обратното – детето трябва да бъде дръзко, самостоятелно
и безстрашно. Да има куража самљ да си е работодател. Затова
се налага постоянно да го насърчавате да участва в общото до-
макинство със собствен труд. Добре е да възприемем дома-
кинството като вид комуна – като общност от индивиди, които
по стечение на обстоятелствата живеят заедно под един покрив.
Това обаче не означава, че децата са равнопоставени с вас – те
трябва да се учат, а учителят сте вие, така че отговорността е
ваша.
Не кръжете около тях и не ги питайте непрекъснато какво
искат. Наблюдавал съм как майките се суетят около двегодишните

24
си отрочета като сервилни френски келнери, сякаш казват: „А
може би този сок ще бъде по вкуса ви, сър? Да ви предложа ли
един от тези?“, а хлапето крещи: „Не!“, и обръща всичко
наоколо с главата надолу. Отговорността е ваша и вие трябва
да установите определена йерархия, но без да прибягвате до
сила. Както в градовете от Средновековието, „общото благо“
е от първостепенно значение за семейството. Голяма част от
конфликтите в съвременното семейство са породени от нашето
егоистично просветителско отношение към индивидуалността
и свободата. Възприемаме свободата като отстояване на собст-
вените си егоистични прищевки, противопоставени на желанията
на другите. Философията на Просвещението е създала общество
от самоугаждащи си егоисти, отдадени на безразсъдно пре-
следване на всевъзможни капризи: „Имам нужда от лично
време“ (до болка изтъркано!); „Защото го заслужавам“; „Това
наистина е важно за мен“; „Нуждая се от лично пространство“.
Може и така да е, но ние живеем заедно, поради което следва
да споделяме един с друг и хляба, и удоволствията си. В това
отношение не съм съгласен с Русо, който изолира Емил от
света. Емил прекарва 24 часа от денонощието в компанията на
своя възпитател. Ние живеем заедно. И трябва да се научим да
живеем като част от света (външния свят, консуматорското
общество, света на парите, работата и пазаруването), без обаче
да се превръщаме в негови жертви.
Обграждаме се с неща, които“харесваме“ или „не харесваме“,
и наричаме това свобода. Така превръщаме свободната воля в
стока. Вместо да се държим като свободни хора и да се
чувстваме истински живи, ние свеждаме съществуването си до
списък с продукти: „Харесвам: „Ред Бул“, „Фолксваген“, „Се-
мейство Симпсън“, „Apple“, „Аркейд Файър“10; не харесвам:
„Робинсънс Барли“11, „Тойота“, „Грозната Бети“, персоналните

10
„Arcade Fire“ (англ.) – канадска рок група, създадена през 2003 г. – Б. пр.
11
„Robinson's Barley“ (англ.) – британска безалкохолна напитка с марката
„Робинсън“, приготвяна от варен ечемик и плодов сок. – Б. пр.

25
компютри, „Металика“. И какво се получава? Децата също
свикват с това. Мислят, че когато изкрещят: „МРАЗЯ спагети!“,
отстояват своята индивидуалност. На път сме да изпаднем в
положение, когато всеки член на семейството ще седи на
масата с различно ястие пред себе си и собствен айпод, който
облъчва мозъка му с любимата му музика. Без да разговаряме.
Скоро ще имаме и собствени ай-телевизори. (Забележете ге-
ниалната коварност в представката „ай-“ – забавлението, което
аз лично контролирам!12 – реализация на индивидуалистичните
идеи на протестантството.) Голяма грешка! Както казва Третият
патриарх на Дзен:

Да противопоставяш нещата, които харесваш, и нещата,

които не харесваш, е болест на ума.13

При това с цената на много работа и големи разходи! Удо-

волствието и неудоволствието трябва да вървят ръка за ръка.
Нека не търсим толкова голямо разнообразие.
Начинът е да превърнем работата в нещо, което харесваме.
Неблагодарната работа е по-лека, когато е споделена и когато
се върши на фона на музика. Да харесвате това, с което се за-
нимавате, е също ваша отговорност – в противен случай децата
ви ще израснат с представата, че трудът не е нищо повече от
неизбежно бреме. Тези малки ушички чуват всяко ваше оплак-
ване. „Татко работи работа, която мрази, за да ви купува без-
полезни дрънкулки, с които да запълвате времето си, докато
дойде денят, когато вие ще работите работа, която мразите, за
да си плащате сметките и ипотеката.“
Защо например не опитате да пеете, докато миете чиниите?
Преди да се появи радиото, се е пеело от сутрин до вечер. В
средновековните градове по протежение на улиците са седели

12
Асоциация между съкращението „i-“ (от „internet“) в „i-Pod“ (айпод) и
личното местоимение „аз“ („I“) в английски език. – Б. пр.
13
Цитирано по превода на Шилър, Д., Дзен: Джобен пътеводител. ИК
„Кибеа“, С., 1997, с. 47. – Б. пр.

26
наредени занаятчии и търговци, всички пеещи от сърце. Днес
следи от тази практика са останали в подвикванията на
търговците по откритите пазари.
Да, точно така, пейте! Не бива да внушавате на децата си
идеята, че трудът е страдание. След време тя само ще улесни
капиталистите в експлоатирането на наследниците ви. Ако те
растат с идеята, че трудът е страдание, по-късно никак няма да
се изнанадат, когато един ден отидат на работа и преживяването
им се стори болезнено. А това означава, че на работодателите
въобще няма да им се наложи да полагат усилия да направят
работата привлекателна. Но подкрепите ли идеята, че всички
видове труд могат да бъдат приятни, децата ви, естествено, ще
си проправят свои собствени пътища в живота, вместо безмълвно
и покорно да приемат „бъдещето, което им е било начертано“
и което, според песента на Джарвис Кокър, „не си струва да
бъде мечтано“14.
Една от дейностите, потвърждаващи твърдението, че
работата може да бъде приятна, съзидателна и подвластна на
волята ни, е градинарството. Ето ви един омагьосващ, мисте-
риозен, удовлетворяващ, полезен, терапевтичен и здравословен
вид работа. Добре е всяко семейство да има градина или поне
достъп до градина. Ако живеете в апартамент на десетия етаж
без первази и без балкони, вземете под наем парче общинска
земя. Русо препоръчва на Емил да се занимава с градинарство.
В книгата си „Пътуване на село“ (Rural Rides) големият
английски радетел за независимост Уилям Кобет15 споделя
гордостта си от земеделските умения на своя син. Направете
дупчица, пуснете вътре едно бобено зърно и нека малчуганите
станат собственици на плодовете му.
Русо приема, че заличаването на разликата между работа
и игра при децата е от съществено значение:

14
Цитат от песента „Mis-shapes“ от албума „Different Class“ (1995) на
британската поп група „Pulp“ с вокалист Джарвис Кокър. – Б. пр.
15
Уилям Кобет (1763–1835) – английски публицист и общественик. – Б. пр.

27
 Не бива никога да забравяме, че всичко трябва да бъде игра
– спокойният и осъзнат контрол над движението, което при-
родата им повелява, умението да разнообразяват игрите си,
за да ги направят по-приятни, без да се опитват да ги
превърнат в работа... За него няма разлика между работа и
игра, неговата работа са игрите. Към всичко подхожда с
оживление и интерес, с очарователна освободеност... Нима
има нещо по-затрогващо и по-удовлетворяващо, нещо по-
впечатляващо от едно хубаво дете с ведър и засмян поглед,
с пъргави и отмерени движения, с открито и усмихнато
лице, дете, което намира забавното и в най-сериозните неща
и което влага старание и в най-безгрижните забавления?

Ако успеете да превърнете в игра прибирането на играчките

например или миенето на съдовете, животът ви би станал по-
лек. Започнете, да речем, с въпроса: „Кой ще сложи повече
неща в кутията?“ Сега осъзнавам, че предишните ми похвати –
викането: „Колко пъти трябва да кажа да разчистите тази
ужасна бъркотия?!“, или заплашването (а после и реализирането
му), че ще изсмуча с прахосмукачката „тези отвратителни
дребни играчки“ – са били погрешни. Трябва да проявите
повече хитрост. Така със съвсем малко усилия от ваша страна
ще постигнете много. Сега знам как да накарам и трите си деца
да си легнат, без да се помръдна от дивана. Просто го представям
като състезание: „Кой ще се качи пръв по стълбите? Раз, два,
три...“, и те изхвърчат от стаята и хукват към горния етаж.
Русо препоръчва друга техника за манипулиране. Вместо да
им нареждате да направят нещо, кажете им, че вие смятате да го
направите, и ги попитайте дали искат да се включат и те. Пробвах
това тази сутрин и то проработи: „Слизам долу за закуска. Артър,
ще дойдеш ли и ти?“ – „Да“ – каза той и ме хвана за ръката.
Нужно е да заменим принудата и авторитарността с доб-
роволна и задружна активност. Това е начинът да направим
децата си освободени, независими, самоуверени, смели и спо-
собни да демонстрират, че пет пари не дават за управниците и
за големия бизнес – нито да бъдат господари, нито да бъдат
роби. И за да се получи, важно е да усвоим няколко хитрини.

28
 2. Спрете хленченето
Има ли нещо по-мъдро от това да си добър? Обикнете детството,
отдайте се на детските забавления, на детските удоволствия,
на очарователните детски инстинкти.

Знаете ли кой е сигурният начин да направите детето си нещастно?

Дайте му всичко, което поиска...
Жан-Жак Русо, „Емил. Или за възпитанието”

Голямата трудност пред безгрижния родител е да постигне

точния баланс между глезенето и дисциплината. И въпреки че
обвиняват Русо в прекалено сантиментално отношение към
детството, той всъщност е доста строг. И ясно вижда разликата
между „весело дете и разглезен любимец“. Безгрижният родител
трябва да даде на децата си възможността да играят, без да ги
разглезва. Това би спряло хленченето – навярно най-непоно-
симият ефект от нашите сбъркани съвременни родителски под-
ходи.
Защо децата хленчат и скимтят? Защо издават онези ужасни
звуци? Нека първо си зададем въпроса кои животни скимтят.
Не са много тези, които го правят. Повечето просто приемат
съдбата си и се приспособяват. За разлика от домашното куче.

29
Защото домашните кучета обикновено са разглезени и са свик-
нали да им се угажда – скимтят, когато не получават желаното
или когато искат нещо, което не могат да получат. Скимтенето
е израз на безсилие и зависимост. Отчаяна реакция, когато си
неспособен да направиш нищо сам, когато си започнал да раз-
читаш, че другите ще задоволяват твоите нужди и желания,
когато нещата вървят на зле. Това ни е познато и от собствения
ни опит на възрастни – от работното ни място. Не получим ли
каквото искаме, хленчим и мрънкаме. Понякога мрънкането
довежда до резултат – получаваме по-голям офис, премия. И
въпреки това оставаме напълно зависими от началниците си.
Така е и с децата. Понеже нямат свобода и са свикнали
родителят роб да прави всичко вместо тях, остава им единствено
да хленчат и да ни изтезават с онези непоносими звуци, за да
получат желаното. Нужно е да заменим хленченето със спокойно
искане на помощ или, още по-добре – да ги приучим сами да
решават проблемите си и сами да задоволяват нуждите си. В
момента изпробвам това върху моите деца. Преди реакцията
ми би била да се развикам – нещо от рода на: „До гуша ми
дойде от вас!“, или: „ПРЕСТАНЕТЕ ДА ХЛЕНЧИТЕ! По-
бърквате ме!“ Такива реакции, естествено, само подхранват
тяхното усещане за самосъжаление. „Не стига че и без това
всичко вече се беше скапало – биха си казали те, – а сега, за
капак, и татко ми крещи.“
Така че, ако крещенето и ругаенето, които често са напълно
разбираеми реакции, не вършат работа, налага се да пробваме
друг подход, като нито за миг не забравяме, че колкото по-не-
зависимо, колкото по-самостоятелно е детето, толкова по-без-
грижен е родителят. Безгрижие не означава безредие. Всъщност
именно дисциплината ни осигурява повече свободно време.
Тази сутрин например имахме невероятно постижение: до 8 ч.
и трите деца се бяха облекли и закусили и така ни останаха 20
минути за игра до пристигането на училищния автобус.
След ежедневния сутрешен стрес и хаос вкъщи – децата
отказват да се облекат, изпускаме автобуса, отиваме до учили-

30
щето с колата – решихме да измислим простичка програма за
сутрините и вечерите. Обсъдих го с децата и на тях им се
стори приемливо. Направихме я и аз я закачих в кухнята, за да
ни е пред очите. (Виктория, майката на децата ми, ме обвинява,
че се държа като фашист, но аз твърдя, че безгрижие не
означава безредие и понеже се стремя към по-лек живот, а
безредието го прави напрегнат, режимът е добро решение. Не
че ще бъдем свръхстриктни в налагането му. Всеки ден е
различен и, току-виж, сме решили да се разходим под звездите
и да си легнем късно. Или да „захвърлим домашните в огъня и
да подкараме колата към града“, както пее Дейвид Бауи16.) Та
програмата е следната:

Сутрин:
7:15 – Обличане
7:45 – Закуска
8:10 – Почистване на масата
8:20 – Тръгване за автобуса

Вечер:
18:00 – Вечеря и време за игра
19:00 – Къпане
19:30 – Приказки
20:00 – Гасене на лампите

Тази сутрин, вдъхновен от предпочитанията на Русо към

играта, обсъдих с Артър идеята за „вечерни игри“ между
вечерята и къпането. Всички деца обичат времето за боричкане
– търкалят се по пода, нападат се едно друго и ръмжат
театрално. За родителите не е никак трудно да организират
състезания из къщата. От вас се иска просто да застанете или
дори да седнете някъде и да казвате: „По местата! Готови!

16
Цитат от песента на Дейвид Бауи „Kooks“ от албума му „Hunky Dory“
(1971). – Б. пр.

31
Старт!“ Ние например обичаме да играем с топка на стълбите
– децата застават в горния край, аз – в долния, и всеки трябва
да хвърли топката към другия и да се опита да го уцели.
Такива игри са далеч за предпочитане пред артикулите, на-
трапвани ни от големите производители на играчки. Най-добре
съберете безсмислените игри и играчки заедно с бъркотията,
която пораждат, с нескончаемото време за подреждането им, с
тяхната неподлежаща на рециклиране грозота на петролна
основа и да ги напъхайте в контейнера за боклук или още по-
добре въобще не купувайте такива безвкусици. (Ще се върнем
към проблема за играчките в една от следващите глави.) Раз-
движването ще поизмори децата и ще предотврати хленченето,
освобождавайки присъщата на природата им агресия.
Режимът трябва да бъде налаган без много натиск. В
противен случай рискуваме да създадем механични роботи.
Емил на Русо расте в съгласие с природата, защитен от ритъма
на работа, който индустрията налага. „Той не знае какво значи
навик, рутина или привичка – онова, което е правил вчера,
няма отношение към това, което прави днес; той не следва
никакви правила, не се подчинява на никакъв авторитет, не
копира никакъв модел и прави или говори само каквото пожелае.“
Но за да не станем жертва на детските капризи, нужно е да
си позволяваме и по някоя спокойна вечер без децата, да
отидем на кръчма или да се видим с приятели. Няма нищо по-
ужасно от това да се строполиш вечер изтощен в леглото в
21:30 ч., след като си посветил два часа да вкараш малките
зверчета в леглото, а на сутринта в 6 ч. да те събуди дребосък,
който скача върху лицето ти.
Режимът, прилаган гъвкаво и без натиск, е в услуга на без-
грижния родител. Не съм привърженик на военния режим.
При всички положения той би довел до повече проблеми и
беди, отколкото се е предполагало, защото ние, естествено, се
възпротивяваме, когато ни мачкат. Ето това е причината за не-
послушанието – детето се опитва да внесе известна автономност,
дори достойнство в живота си. Точно както скатаването от

32
работа е начин възрастните да си върнат малко от достойнството,
загубено вследствие на робуването на корпорацията, така не-
послушанието е опитът на детето да се противопостави на ти-
ранията. Колкото повече тирания, толкова повече непослушание.
Колкото повече правила за спазване, толкова повече правила
за нарушаване. Непослушанието е израз на волята ни за
свобода. „Обичам деспотичната природа на децата“, казва
моят приятел, хардрок певецът Марк Манинг17. Децата се про-
тивопоставят на всеки опит за насилие. Не се превръщайте в
Капитан Блай, който управлявал чрез страх, глад и наказания,
докато хората вече виждали друга възможност, освен да се
вдигнат на бунт18.
Другият начин да спрете хленченето е вие самите да пре-
станете да хленчите. Това означава да си осигурите достатъчно
сън и да избягвате стреса. Моят опит показва, че пълният
работен ден нарушава съня в недопустима степен, защото не
оставя време за следобедна дрямка. Трябва да сте на работното
си място отрано. Да не говорим, че модерното работно място –
в повечето случаи това са адски претъпкани помещения –
също води до стрес. Нищо чудно, че в един момент средноста-
тистическият американски работник, след като го е стегнала
шапката, се появява в офиса или фабриката с оръжие и преди
да го насочи към себе си, стреля по колегите си. Само въпрос
на време е и в Европа да започнат кланета на работните места.
Ето защо безгрижният родител, който иска да спре хленченето,
трябва сам да спре да хленчи, а един от начините да го направи
е просто да напусне работа или да си намери такава на непълен
работен ден. Не се ловете на предложения за по-ангажираща

17
Марк Манинг – създател и солист на британската хардрок група „Zodiac
Mindwarp and the Love Reaction“. – Б. пр.
18
Капитан Уилям Блай (1754–1817) – британски военен, мореплавател и
колонизатор, участвал в третата експедиция на капитан Джеймс Кук в Тихия
океан. Тук се визира избухналият през 1789 г. бунт на командвания от него
кораб „Баунти“, който според една от версиите е резултат от тираничните му
похвати. – Б. пр.

33
работа с удължено работно време. Метнете в реката своето
„Блекбъри“. Освободете се. Усилената работа няма да ви
донесе здраве и щастие. Просто се запитайте как искате да
прекарате първите няколко години от живота на децата си – в
игри с тях или в работа за някоя мегакорпорация, осигурявайки
печалби за нея и пари за себе си, с които да купувате непотребни
боклуци, за да притъпите болката от това, че се скапвате от ра-
бота? Мегакорпорацията не се нуждае от вас, за разлика от
децата ви.
За предпочитане е през първите три-четири години от
живота на всяко от децата ви да си бъдете вкъщи, макар и по-
бедни, отколкото да сте богати, но да ви няма у дома. Ще има
предостатъчно време да работите колкото пожелаете, когато
пораснат. Работата ви положително не е толкова важна и
удовлетворяваща, колкото заниманието да наблюдавате как
децата ви растат щастливи. Това не означава, че в периодите
между ражданията на децата родителите не трябва да работят
и да печелят. Трябва, разбира се. Но безгрижният родител се
стреми да направи изкарването на пари приятно и съзидателно.
Така че бъдете разумни. Прекаляването с работата ще ви
убие. Ще ограби и вашия живот, и живота на децата ви. И ще
провокира хленчене, а както вече приехме, хленченето трябва
да спре.
За да спрете хленченето, не им давайте всичко, което
поискат. Ето какво казва Русо:

Познавам деца, отглеждани по този начин. Те очакват да

сринете къщата, за да им свалите ветропоказателя от покрива,
да спрете множеството на парада, за да послушат оркестъра,
и когато не стане това, което им се иска, пищят, реват и не
обръщат внимание на никого. Напразно всички се стремят
да им угодят – понеже леснината, с която получават желаното,
подхранва прищевките им, те се вторачват в невъзможни
неща и се изправят лице в лице с противопоставянето и
трудностите, с болката и мъката. Разсърдени, намръщени и
разгневени, те мрънкат и плачат по цял ден.

34
 Необходимо е да избием от главите си идеята, че да кажеш
„не“ е израз на нелюбезност. Трябва да свикнем децата си от
най-ранна възраст, че някои неща са възможни, а други – не.
Вероятно поради чувството за вина, че работим прекалено им
угаждаме и ги разглезваме и така създаваме условия за изобилие
от безполезна работа. Безгрижният родител се стреми към
удоволствие и отмора и не може да бъде в услуга на такива
цели. Помнете, че колкото по-безгрижен е родителят, толкова
по-щастливи са децата му. Безгрижният родител е спонтанен,
весел и недокачлив, а това го прави добра компания.
Да кажеш „не“ – твърдо, спокойно и с подкрепата на
другия родител (ако има такъв), е похват, който всеки безгрижен
родител трябва да усвои. Това не е жестокост, напротив.
Можем да приемем, че казвайки „не“ на детето си, казваме
„не“ и на цялата консуматорска култура. Отново Русо: „Нека
вашето „не“, веднъж произнесено, да се превърне в метална
стена, срещу която детето ще изразходва силите си след пет-
шест опита, но после няма да пробва повече да я преодолее“.
Когато казвате „не“, помагате на детето си да стане полезно
и самостоятелно, защото, казвайки „не“ на нещата, всъщност
казвате „да“ на човечността и на живота. Детето не бива да из-
раства с идеята, че исканията му ще бъдат удовлетворени
просто с едно „инжектиране“ на пари в брой. Тогава то ще за-
почне да иска все повече и повече пари, ще стане зависимо от
тях и когато порасне, ще трябва да прави какви ли не неприятни
неща, за да ги получи. Играчките се чупят, изхабяват се и
умират, обичта обаче остава жива. Бъдете строги. Виждаме
резултатите от излишеството на стоки навсякъде около нас –
възрастните са се превърнали в разглезени деца. Вярваме, че
благодарение на кредитните карти можем да имаме всичко,
което пожелаем, и то на момента. Искам, искам, искам. Отлагаме
болката за по-късно. Но това удовлетворяване на желанията
само води до още желания и така си оставаме постоянно не-
удовлетворени. Децата ни могат да познаят щастието благода-
рение на една кутия, на едно камъче, на една пръчка. Онзиден

35
заведохме Дилайла и нейно приятелче на каменистия бряг и те
си играха спокойно часове наред, редейки кръгове от камъчета.
После се отбихме в магазин, пред който имаше едно от онези
люлеещи се механични изобретения, измислени, за да обират
монентите от джобовете ти. Последва хленчене, викане, спорене
кой да седне на шофьорската седалка. Пазарът води до нера-
венство и хленчене. А ние трябва да устоим на изкушението и
да не учим децата си, че роботите с дистанционно управление
са по-добри от пръчките. Африканчетата рядко плачат. При-
чините, предполагам, са две: първо, защото имат повече контрол
върху живота си и, второ, защото около тях има по-малко не-
потребни вещи, за които да спорят.
Идеята е, че трябва хем да приемате живота си като игра,
хем същевременно да бъдете строги. Напълно възможно е да
бъдете строги и с чувство за хумор. Не се безпокойте, не сме
тръгнали по стъпките на пуританите. В едно писмо от 1732 г.
Сузана Уесли, майката на Джон Уесли19, поучава сина си, че
децата трябва „да се боят от пръчката и горко да ридаят“.
Според пуританската концепция за детството децата са грешни,
мързеливи, пакостливи и коварни и затова е нужно родителите
и учителите да се намесят сериозно, за да поправят лошия им
нрав. „Дългът на родителите християни“ (The Office of Christian
Parents) – ръководство за набожни родители, издадено през
1616 г. – определя децата като „лениви... жалки и окаяни
твари, лъжливи, крадливи, зли зверчета, злояди и негодни за
нищо“. Ако оставим настрана реакцията на изтормозения
родител, който вероятно би оправдал това твърдение, ние
напълно отхвърляме „греховния“ модел за детството, също
както напълно отхвърляме „греховния“ модел за човека въобще.
Всъщност нека оставим доброто и злото настрана. Русо се
стреми да не възпитава Емил в такава двуполюсност – той
смята например, че т. нар. истории с поука всъщност изправят

19
Джон Уесли (1703–1791) – духовник и теолог, смятан за един от
основоположниците на методисткото движение в Англия. – Б. пр.

36
детето пред злото (и освен това представят лошите персонажи
като по-привлекателни – нима някой иска да бъде на мястото
на добродушния наивник от приказките?). „Какво означава
вина?“ – попита ме Артър онзиден. За да обясниш какво е
вина, преди това трябва да обясниш какво е да правиш лоши
неща, заради които впоследствие се чувстваш зле. Понеже аз и
бездруго не вярвам във вината, реших, че е по-добре да не за-
дълбаваме в темата, и отвърнах: „А, нищо. Просто една от
глупостите на възрастните.“
Русо се спира на баснята за лисицата и гарвана, чиято цел
е да докаже, че лъжата не води до добро. Разбира се, казва той,
най-добре ще е въобще да не четете баснята на детето и така
изобщо няма да стигате до измамната двуполюсност на истината
и лъжата, а още по-добре ще е да се престорите, че лъжата
просто не съществува. За да знаеш какво е добро, трябва да
знаеш какво е лошо. За малкото дете всичко е едно. Ние,
възрастните, им втълпяваме идеята за морал на твърде крехка
възраст. „Естественото дете“ не познава разликата между
добро и лошо – лудува и вдига врява в щастливо невежество за
тези човешки измислици. Как е възможно, ако не съм лош,
някой да ме направи по-добър? Идеята за „поправителните до-
мове“ е наследство от Елизабетинската епоха. Преди това не е
било потребно децата да бъдат „поправяни“ – средновековните
ръководства за тяхното отглеждане имат по-скоро медицинска,
отколкото философска насоченост – например една от пре-
поръките в тях е малките деца да носят вид кожени шлемчета,
които да ги предпазват от наранявания при падане. Явно сред-
новековното мислене не е допускало, че е възможно децата да
бъдат моделирани като глина от „по-добрите“ възрастни.
Просто са ги оставяли да растат на воля.
Скимтенето и хленченето са резултат от безсилието. Ето
защо, за да спрем хленченето, трябва да създадем силни и
устойчиви деца. А това се постига с по-малко вмешателство от
наша страна. Не ме интересува как различните деца се подготвят
за различни роли в обществото. Интересува ме как всекидневният

37
живот може да стане приятен – както за родителя, така и за
детето. Трябва да се откажем от стремежите си към разни
идеали или към безупречно възпитание. Всичко идва като ес-
тествено следствие от простичкия принцип на забавлението.
Всъщност, що се отнася до децата, които инстинктивно се
опитват да останат твърдо в настоящето, една от нашите най-
коварни амбиции е да надникнем в бъдещето.
Така че научете се да казвате „не“. Избягвайте ситуациите,
които евентуално биха довели до мрънкане, най-вече всички
онези места, където парите преминават от ръка на ръка – без
значение дали това са магазини, изложения или просто сергията
за сладолед. Стойте далеч от „Макдоналдс“ и големите хипер-
маркети за играчки. Не привиквайте да се придвижвате с кола.
Не налагайте ограничения на децата си. Оставете ги на мира!
И винаги помнете, че колкото по-устойчиво психически е
вашето дете, толкова по-малко ще хленчи. Затова му дайте
добър пример и самите вие спрете да хленчите. Никак не е
трудно – просто, както вече казахме, оставете детето на мира.

38
 3. Не търсете съвършенство
или защо лошите родители
са добри родители
Едното е във всичкото
и всичко е в едното –
осъзнаеш ли го,
няма да страдаш, че не си съвършен.
Трети патриарх на Дзен

Съществуват най-различни родителски подходи. В Папуа,

Нова Гвинея, децата имат много майки – там грижите по от-
глеждането са колективни. На седемгодишна възраст децата
напускат собствените си домове и отиват да живеят при
други семейства. В древна Спарта са умъртвявали болнавите
новородени. В Платоновата Държава, където мъжете и жените
са равни, от жените не се изисква да отглеждат децата си,
грижата за тях поема държавата. При северните народи в
миналото е било честа практика чужди хора да отглеждат
децата на заможните вдовици. Днес в Индия, Мексико и в
селските райони на Африка хората живеят в големи фамилии
и разчитат на взаимна помощ. Скулпторката Барбара Хепуърт20

39
дава близнаците си за осиновяване, за да се посвети необезпо-
коявана на изкуството. След Втората световна война два
милиона майки са отгледали децата си без бащи. В днешно
време пък бащите се включват все по-активно в домакинските
задължения.
Давам тези примери, за да покажа, че и в исторически, и
във философски, и в социален план има много и различни кон-
цепции какво означава да бъдеш родител, а сред тях образът
на самотната майка домакиня вероятно е един от най-необи-
чайните за западните представи. Нещата съвсем не се свеждат
до тези примери. Вие може да изберете свой вариант.
Майчинството не е роля. Не бива да бъде и работа на
пълен работен ден. Децата не се нуждаят от толкова много
майчинство. На Запад то се е превърнало в целодневен анга-
жимент – дори повече от целодневен, защото сме станали из-
ключително саможиви. Днес представата ни за семеен живот
обикновено се свежда до модел, в който съпругът излиза в 8 ч.
сутринта и се прибира в 7 ч. вечерта, а компанията на майката
за целия ден се изчерпва със съдомиялната машина и телевизора.
За младата майка отегчението е пагубно, влудяващо. Спомням
си как Виктория ми се обаждаше в офиса през сълзи на
отчаяние, когато най-голямото ни дете беше бебе. Сега ми се
иска да бях прекарвал повече време вкъщи през тези първи
две години.
Отегчението от целодневното майчинство е примесено с
чувство на вина – тя се самообвинява, защото не харесва ком-
панията на собственото си бебе и на собствените си деца. И
понеже майчинството не є доставя радост, има чувството, че
се е провалила. Колко далеч е от идеала за майка от списанията
и телевизионните реклами! Защо ли не изпитва насладата, с
която знаменитостите демонстрират радостите на родителството!
Защото, пак ще повторя, майчинството е мит, а жената не е

20
Барбара Хелуърт (1903 –1975) – английска скулпторка, ярък представител
на модернизма. – Б. пр.

40
създадена да пазарува, да чисти и да гука на бебето сама по
цял ден. Тя има нужда да съчетае майчинството с други, съзи-
дателни дейности, с друг вид общуване. Неработещата майка е
още един мит, най-вече плод на викторианското въображение
– по онова време да имаш изпадаща в несвяст, крехка и
бездейна съпруга е знак за добро обществено положение. Това
е аномалия. Навсякъде по света и в историята жените работят
и са работили. Работили са редом до съпрузите си на полето и
са били наравно с тях. Жените са произвеждали бира и хляб,
занимавали са се с градинарство и с търговия:

Намисли си за нива, и придобива я;

от плода на ръцете си насажда лозе.

Препасва със сила кръста си и

укрепва мишците си.

...

Тя си тъче килими; висон и пурпур е

нейното облекло.

...

Тя работи покривки и ги продава,21

доставя пояси на финикийските търговци.

Това се казва в последната глава от „Притчи Соломонови“

в Стария Завет.
Безгрижната майка не бяга от работата. Точно обратното
– приема я така, както я приема и безгрижният баща. Но
работа, избрана от нея самата – необременяваща, независима,
съзидателна работа. Това, което тя избягва, е ужасното, по-
тискащото, изтощаващото духа изобретение на индустриалната

21
Библия. Св. синод на Българската църква, С., 1993, с. 739. – Б. пр.

41
епоха – пълният работен ден. Избягва коварното робуване на
корпорациите. Безгрижната майка не се колебае дали „да се
върне на работа“, или „да си остане вкъщи“. Тя се обръща към
обширната и богата територия между тези два безсъдържателни
полюса. Намира си своя собствена работа, такава, която може
да нагласи спрямо децата си или да прекъсне за няколко
години. А ако осъзнато е взела решение едновременно да
работи и да се грижи за децата си, се наслаждава и на двете.
Свикнали сме да приемаме живота като поредица от повинности,
натрапени ни от външни сили, които ни правят нещастни. Но
веднага щом осъзнаем, че сме свободни и отговорни създания,
товарът пада. Трябва да се простим с изкуствената двойственост.
Виктория например е взела важното решение да се на-
слаждава на играта с децата си. Но не играе с тях на онези без-
жизнени, бездушни, потискащи места, наречени детски площадки
– прави го на пода вкъщи. Когато приемем някой друг да се
грижи за децата ни, ние отчасти превръщаме грижите за тях в
бреме. Знам го от личен опит. В продължение на три години
целодневно имахме бавачка. (Как сме могли да си го позволим
ли? С кредити. Затънахме в дългове, което ви дава представа
колко отчаяно сме се нуждаели от помощ.) И в известна степен
имаше смисъл, защото при нашия изолиран начин на живот
така можехме да създадем нещо, подобно на голямо семейство.
(Между другото сигурно сте забелязали как днешните мобилни
баби и дядовци се оказват твърде заети, за да се грижат за бе-
бетата? Аз самият се разочаровах от отказа на моите родители
да помагат в нашето домакинство.) Виктория имаше работа
със скромна заплата, но си беше предимно вкъщи с децата и
бавачката. След три години обаче осъзнахме, че сме станали
зависими от Клеър. Тя беше прекрасен, много специален, фан-
тастичен човек. И се отнасяше с децата много по-добре от нас.
Това ни поставяше в неравностойно положение спрямо нея.
„Децата ви са лоши с вас и добри с нея – обърна ни внимание
един приятел. – Това никак не е добре за семейството ви.“
Имаше право – бяхме започнали да се страхуваме от уикендите,

42
когато Клеър си вземаше почивка, и да копнеем за понедел-
нишките сутрини, когато тя се връщаше. Сложихме край на
тази система. И за една година свикнахме да се справяме сами.
Е, къщата не беше чак толкова чиста и подредена, но пък годи-
ната, през която останахме сами, ни даде възможност да
изградим в себе си чувство на отговорност, увереност и
истинско удовлетворение, че сме родители.
Много майки на Запад се държат абсурдно. Демонстрират
негативно отношение към жените, които „се връщат на работа“,
а същевременно се оплакват, че „трябва“ да се грижат за
децата си, и постоянно ги влачат по детски градини, детегледачки
и бавачки. Притеснителен е не толкова ефектът върху децата
– те се оказват изключително адаптивни и изобретателни
(докато не ги дресираме в коварното изкуство на послушанието),
– а ефектът върху майките, които имат такова отношение.
Защото тази версия на майчинството е социално конструирана
нагласа, мит. Да признаеш майчинството за мит, освобождава,
понеже означава, че всички ние сме свободни да се възползваме
от него, както пожелаем. Няма неприемливи варианти. Всяка
майка носи отговорността да създаде своя уникална версия.
Ако това означава, че трябва да работи усилено, добре. Ако
означава, че цял ден ще си остане в леглото и ще яде шоколад,
пак добре. По всяка вероятност Нанси Митфорд не е идеалната
възпитаваща майка22, но аз бих я предпочел пред леля Писана
Мърморана23 (въпреки че ми допада как леля Писана изпраща
децата да играят навън, докато се подготвя за чаеното парти).
Създайте си собствен мит и му повярвайте. Намерете правилния
подход. Децата ще бъдат добре.
22
Нанси Митфорд (1904–1973) – писателка, публицистка и светска дама
със забележително присъствие в средите на висшето общество в Англия и
Франция, принадлежат думите: „С положителност един владетел, който обича
удоволствията, е по-малко опасен от владетел, който обича славата“; „Ако човек
не може да бъде щастлив, защо поне да не се забавлява?“; „Обичам децата...
особено когато плачат, защото тогава някой идва да ги вземе.“ – Б. пр.
23
Майката на котето Том от приказките на Биатрикс Потър. Българският
превод на името е на Александър Шурбанов. – Б. пр.

43
 Същото, разбира се, е в сила и за бащинството. Някои
бащи харесват играта, други – не. Няма правила. Забравете
търсенето на съвършенство. Сами вземете своето решение да
бъдете бащи, без да негодувате.
В „Емил. Или за възпитанието“ Русо критикува заможните
майки от ХVIII век, които поверяват бебетата си на дойки. В
някои случаи обаче това е неизбежно – например при майките,
лишени от кърма, или когато майката почине. Или просто не
желае да прекъсва някакъв вид социален живот. И какво, ако е
така? Престараването с майчинските грижи е свързано с твърде
много работа и при всички положения има вероятност детето да
развие зависимост. Най-доброто, което майката може да предложи
на децата си, е своето щастие, задоволство, удовлетворение, не-
зависимост. Всичко друго е маловажно. Не мисля, че тя е праз-
ноглава и себелюбива. Говоря за значението на онова, което
Русо нарича „amor propre“ – достойна любов към себе си, за
разлика от „amor de soi même“, което означава себелюбие.
Открийте своя собствен начин да бъдете майка или баща.
Тук няма правилно и неправилно. Всичко зависи от вас самите.
Аз обаче категорично бих ви посъветвал да избягвате онова
отегчително, нездравословно, сантиментално и изпълнено с
безпокойство майчинство, което на Запад доста често върви в
комбинация с подценяването. Децата са способни да се справят
и сами. Д. Х. Лорънс е безкомпромисен към сантименталното
майчинство:

Полагайте съзнателно всички необходими грижи за детето,

давайте му цялото внимание, нежност и критичност, които
идват спонтанно от душата ви, но винаги, при всяка възмож-
ност, го оставяйте на мира. Оставете го на мира. То е
различно от вас и вие сте различни от него. То никога няма
да ви разбере, нито вие ще го разберете... стига с тези въо-
душевени майки, стига с тази възхвала на майчинството,
това е заплаха за здравия разум на нашата раса. Връзката
майка–дете, когато остане естествена, е не-персонална, не-
идеална и не-духовна... бебетата трябва задължително да

44
 бъдат отнемани от съвременните си майки и да бъдат пове-
рявани не на разни майчински разнежени стари моми, а на
глупави дебели лелки, които не се трогват от тях. Би трябвало
да има дружество за защита от майчинска любов, както има
дружество за защита на животните от жестокост... оставете
децата на мира. Изпъдете ги на улицата или на детската пло-
щадка и не им обръщайте внимание.

Оставете ги да играят. Оставете ги да тичат на тайфи. По-

садете семето в добра почва и нека природата да свърши оста-
налото!
Майките и бащите пък имат нужда да избягат от самотата.
Отворете дома си за други хора. Зарежете децата в едната стая
да играят заедно, а вие с възрастните се отделете на по чаша
вино и сладки приказки в кухнята. Някакъв непонятен идеализъм
е превзел нашата представа за детството. Втълпили сме си
идеята за съвършения родител, при положение че съвършен-
ството никога не може да бъде постигнато – отчасти защото
всъщност не знаем какво е съвършенство. Не се оставяйте да
ви се казва какво да правите. Вие сами поемете отговорността.
И на първо място се погрижете за своя собствен начин на мис-
лене. Русо казва:

Все повтарям, че за да има контрол върху едно дете, човек

трябва първо да контролира себе си... Само ако можете да
се успокоите и да накарате другите да последват примера
ви... най-сетне без никакви усилия ще постигнете изумително
възпитание.

Намесвайте се много деликатно. Стойте в сянка – като

идеалния управник в „Дао Дъ Дзин“24, чиито хора почти не
осъзнавали, че са управлявани. Когато децата станат на една
годинка, бащите са също толкова способни да се грижат за

24
„Дао Дъ Дзин“ – основното произведение, в което е изложена философията
на даоизма (дао – Пътя) от Лао Дзъ, древен китайски философ (живял през VI в.
пр. н. е. или през IV в. пр. н. е., или легендарна личност). – Б. пр.

45
тях, колкото и майките. И понеже се оказва, че по природа
мъжете са по-спокойни от жените, в контекста на нашата фи-
лософия те биха се справили чудесно. Те не се страхуват да
дадат повече самостоятелност на децата, за разлика от грижовните
майки, обременени от идеализираните комерсиални образи в
списанията и рекламите.
Каузата на безгрижната майка не намира подкрепа дори и
от страна на префинените авторки на статии в пресата. Това са
просто самоизтъкващи се кариеристки, съвсем наясно с възмож-
ността да припечелят нещо от хленченето. Хленчейки, те под-
тикват към хленчене и другите. Само че на подвелите се по тях
никой не им плаща за това. Те си хленчат без хонорар. Ето
защо има нужда от дописнички, които да пишат колко са
доволни от живота си, от семейството си, от всичко, но не в
онзи непорочен, саможертвен, префърцунен стил, а спокойно
и искрено. Не допускайте в дома си вестници и списания – със
своите надценявани и измамни фантазии те са враг на без-
грижната майка. Оказва се, че лошите родители са всъщност
добри родители. И колкото по-лоши са, толкова по-добре.
Пийвайте си повече. Не се преработвайте. Предайте се. Веднъж
ме интервюираха за едно американско женско списание и
много се развеселиха от изказването ми, че „пийналите майки
се харесват на децата“. Налейте си чаша вино, докато сте във
ваната.
Съвсем не искам да кажа, че трябва да спрете да се радвате
на децата си, да ги прегръщате, да ги целувате и да ги
поощрявате, да ги уверявате, че са прекрасни. Всичко това
обаче идва естествено, когато започнете да се наслаждавате на
живота си и когато спрете да се бунтувате срещу тяхното при-
съствие. Сложете бебето в слинг и излезте от къщи. Не пре-
небрегвайте нещата, които ви доставят удоволствие.
Но също така и не разглезвайте бебето. Например и Джон
Лок, и Русо препоръчват къпането със студена вода. Самият
Лок пък се оказва допълнително вдъхновение за безгрижния
родител. Той произхожда от пуританско семейство и учи в

46
училището в Уестминстър, където негов приятел е Драйдън.
Въпреки че на места критикува безгрижието, струва си Лок да
бъде четен, защото успокоява и насърчава. Оказва се, че през
1693 г. проблемите са били същите като днешните – Лок ак-
центира върху „лошото възпитание на децата, от което всички
се оплакват“. „Мисли върху възпитанието“ е един от източниците
на вдъхновение за Русо да напише „Емил. Или за възпитанието“
(макар че в някои отношения критикува Лок) и, също както
книгата на Русо, предлага чудесни теми за размисъл, докато
търсим определение за „безгрижен“ (или истински отговорен)
родител.
През Средновековието се появяват доста наръчници със
съвети относно грижите за бебетата и малките деца. Съмнявам
се обаче дали някой си е правил труда да изложи принципите
на едно безгрижно възпитание така, както го правят Лок и
Русо. Всъщност идеализмът сам по себе си е нещо като
отпадъчен продукт на протестантската революция – идеята, че
децата могат да бъдат моделирани като глина, е неразделна
част от протестантството. Родителските грижи придобиват по-
голяма тежест от природата. Лок пише: „Различията в поведе-
нието и в способностите на хората се дължат преди всичко на
възпитанието им...“ Пуританите, разбира се, са много заинте-
ресовани да подчинят децата на своята воля.
В много отношения Лок и Русо имат еднакви възгледи. И
двамата препоръчват сериозно застъпничество в полза на сво-
бодата. И двамата се противопоставят на прекалената цивили-
зованост. Дрехите трябва да бъдат свободни, казва Лок. Да се
избягват ограниченията. По тази причина Русо е против прак-
тиката бебетата да бъдат повивани. Храната да бъде проста и
скромна – Лок препоръчва вегетарианска диета за първите три
години от живота на детето. „Въздържайте се от плътта“ –
обичал да повтаря той. И той, както Русо, препоръчва от ранна
възраст децата да привикват към резки температурни промени.
Лок дори предлага да им бъдат обувани специални пропускащи
вода обувки:

47
 Нека обувките му са толкова тънки, че да пропускат водата
при всеки досег с нея... И щом осъзнае колко жалко и тленно
за свикналите на внимание и грижи е онова нещо, пропускащо
вода, ще му се прииска да остане бос като децата на бедняците,
дотолкова привикнали да ходят с мокри крака, че вредата от
това не е по-голяма, отколкото ако си намокрят ръцете.

Разумно хрумване – само си помислете колко много време

ще бъде спечелено, ако благодарение на тази простичка пре-
поръка на Лок си спестим мрънкането, чистенето на обувките
и кавгите заради мокрите крака. Това привидно коравосърдечие
по отношение на мокрите крака е отражение на една чудесна
философия. Безгрижният родител няма за цел да създава изне-
жени, цивилизовани, разглезени и скимтящи малки досадници.
Значение за нас има припламващото пламъче в очите, „есте-
ственото дете“, пъргавото, жилавото и самоуверено момче
или момиче. На първо място, защото самостоятелното дете
изисква по-малко усилия от страна на родителя, но също така
и защото децата задължително трябва да бъдат свободни. Под-
метката на обувката всъщност ни отделя от природата и от
земята. Носенето на обувки е равнозначно на крачка към
самотата и изолацията. Ето защо сваляйте обувките, където е
възможно, и не се тревожете, ако ботушите пропускат.
Лок смята, че децата трябва да тичат свободно навън:
„Друго нещо, което е от значение за здравето на всекиго, но в
особена степен за здравето на децата, е да бъдем възможно
повече навън и възможно по-малко край огъня, дори и през зи-
мата... Така тялото ще привикне да понася почти всичко.“
Някои от прозренията му се отнасят до необходимостта от
много сън и до важността да ограничаваме децата от алкохола
(което означава, че през ХVII век из Англия са се мотаели
доста подпийнали хлапета): „Не бива никога да пият силен
ликьор, освен в случаите, когато се нуждаят от него като лек и
докторът го е предписал.“ Лек за възрастните – лек за децата.
Мисля си, че за родителите е било голям удар, когато произво-
дителите на „Калпол“ са премахнали сънотворната съставка.

48
Ако има нещо, което съвременната медицина може да направи
за нас, то е да ни предостави някое леко приспивателно за
бебета. Аз вероятно бих опитал и с бира.
Лок е категорично против прекомерното внимание: „Роди-
телите обичат децата си и това е техен дълг. Често обаче
заедно с тях те боготворят и недостатъците им: отказват да им
забраняват – както кажат малките, тъй да бъде.“ И той, подобно
на Русо, предупреждава, че такова угаждане вреди на детето.
То не е от полза и за родителите – задоволяването на всяка
прищявка струва доста скъпо и отнема много време. Лок пред-
упреждава, че рискуваме да създадем малки тиранчета: „Нима
е възможно едно момиченце да не стане суетно, когато, щом
се нагизди с нова рокля и прическа, майка є я нарича „моята
малка кралица“ или „принцеса“?“ „Ние сами – твърди той –
тласкаме децата си към пороците, а после цял живот съжаляваме.“
Естествено, моята шестгодишна дъщеря също често ме поглежда
с кокетна усмивка и с плахо женствено гласче ме пита: „Хубава
ли съм така?“ Е, мога ли да се оплаквам, след като ние,
родителите є, сме я научили на това?
Лок обаче бърза да подчертае, че не е съгласен и с прека-
лената строгост: „За мен те си остават просто деца, с които
трябва да бъдем внимателни, които трябва да играят и да имат
играчки.“ „Бъдете строги към тях, когато са малки – съветва
той, – и им давайте повече свобода и благосклонност, когато
пораснат.“ Според него твърде често се случва точно обратното
(макар че „деспотизмът и суровостта са погрешен подход
спрямо хората, които притежават и следват свой собствен
разум“) и вследствие на това „рискувате порасналите ви деца
да не могат да ви понасят и тайно да си казват: „Кога ли ще се
отърва от тебе, татко?“
Навсякъде се сблъскваме с проблема разглезени деца и
тийнейджъри, държани изкъсо. Колкото по-строги сме с тий-
нейджърите, толкова повече те се съпротивляват и рано или
късно натрупаното напрежение избива под формата на анти-
социални прояви, като джебчийство или кражби на коли на-

49
пример. Бъдете строги с децата си, когато са малки, и постепенно
отпускайте юздите, докато растат, и в крайна сметка те ще
станат ваши приятели.
Моята майка например беше безкомпромисна относно
часа за лягане и разни подобни неща, защото се интересуваше
повече от собствената си кариера, отколкото от мен и брат ми.
Всъщност тогава – около 1972 г. – тя беше известна като
„жената, която мрази бебетата“. Растяхме, кажи-речи, сами.
Това обаче ни даде свободата да играем на воля и да се грижим
сами за себе си. Така че моите спомени от детството са по-
скоро щастливи и никога не съм се сърдил на майка заради
усърдието є в кариерата. А и ми се искаше да потъна в земята
от срам, когато, натъкмена с модната си пола и с огромните си
обици, ми подвикваше: „Миличък!“, от отсрещната страна на
детската площадка.
Лок е на мнение, че „деспотичната дисциплина довежда
до робски нрав“. Но съветва също и да не подкупвате децата с
„ябълки и сладкиши“, защото така те привикват с ценностите
на консуматорското общество и се превръщат в малки мате-
риалисти:

Какво постигате, като го подлъгвате с пари, за да бъде по-

слушен; като награждавате усилията му да научи учебника
си с удоволствието от някое лакомство; като за изпълнението
на някоя дребна задача му обещавате жабо или елегантен
нов костюм? Предлагайки му тези неща за награда, позволявате
те да се превърнат в удоволствията, към които той се стреми,
и го свиквате да приравнява щастието си с тях.

Ние, безгрижните родители, се стараем да създадем у

децата си нематериалистична нагласа – дори и само заради
факта, че за всичките глупости, които те си пожелават, е нужно
доста да се работи. Постоянно чувам как майки се хващат на
неприятна работа в разни предприятия, само и само да купят
на синовете си скъпите маратонки, предложени им от някой
дистрибутор. Положете основите, преди да е станало късно –

50
не превръщайте парите в ценност. Колкото по-малко искат те,
толкова по-малко ще се налага да работите вие.
Друг добър съвет на Лок е да мъмрим децата насаме, а
пред хората да ги хвалим. Той забелязва, че родителите се
карат на децата си на публични места, за да се представят пред
околните като строги и непреклонни. Аз самият правя така –
карам им се пред хората, за да изглеждам „добър“ родител.
Това обаче е унизително за детето. По-добре е пред другите да
ги хвалим.
Лок настоява също и за свобода в игрите:

Защото всичките им безобидни провинения, забавления и

детински действия трябва да бъдат оставени напълно не-
ограничавани, стига да не пречат на присъстващите... този
весел нрав, който приляга на тяхната възраст и нагласа,
трябва по-скоро да бъде насърчаван, за да поддържа духа
им и да закалява силата и здравето им, вместо да го обуздавате
и ограничавате, като най-голямата тънкост е да превърнете
всичките им действия в игра или забавление.

И Лок, както даоистите, препоръчва да сведем изискванията

си до абсолютен минимум: „Нека правилата за вашия син
бъдат възможно по-малко.“
Неотдавна Виктория остави двете ни по-малки деца с мен
и детегледечката, а тя взе най-голямото със себе си на
десетдневна почивка. Едногодишните близнаци на приятелката
є останаха с родителите є и с бавачката. Тези деца съвсем не
бяха травмирани, напротив – докато майка им я нямаше, спряха
да се будят посред нощ и започнаха да капризничат и да
хленчат по-малко. „Идея нямам какво съм правила, но знам, че
аз съм била виновна“ – сподели майка им. Подобна беше исто-
рията и с моите деца – вярно, първата вечер, когато сложих
малкия да спи, той се разхлипа: „Искам мама! Къде е мама!“,
но после свикна и двамата със сестра му започнаха да мрънкат
по-малко от обичайното.

51
 И така, майки, ако имате някакви проблеми със съня на
децата си, преборете се с прекалената си загриженост и си
вземете почивка. Идете някъде за една седмица. Вижте се с
приятели. Пийнете си. Подремнете. С бебетата всичко ще бъде
наред. Всъщност почивката ще се отрази добре и на тях. Ще
им помогне да се отделят от полите ви. Съвсем не сте толкова
незаменими, колкото ви се струва – ролята на майката може да
бъде поета и от други хора. Помислете за осиновяването и за
приемните родители. И за всички онези деца, чиито майки
умират при раждането. Моята майка всъщност е била отгледана
от баба си, защото майка є е имала ангажименти с цветарския
си магазин. Днес украинките оставят двегодишните си деца на
майките си и заминават за Западна Европа да си търсят късмета.
Китайчетата също често са отглеждани от бабите си. Нима
трябва да ограничаваме свободата на такива майки и да ги
принуждаваме да си стоят у дома, като натрапваме нашия
сбъркан сантиментален морал на различни хора?
Дайте на децата си глътка въздух. Поемете си въздух и
вие. Не ги задушавайте, не задушавайте и себе си. Напълно
възможно е да не изпитвате безгранична и непреходна все-
отдайност и майчинска нежност към бебето си. Подведени от
илюзиите в списанията, където скъпо платени актриси пре-
възнасят чудесата на майчинството, много жени очакват, че
трябва да се влюбят в своите бебета, и изпадат в клинична де-
пресия, ако това не се случи.
Децата умеят да се адаптират към всякакви майчински
подходи – тук няма „най-добър“ начин – това е илюзия,
гениално рекламирана от олигарсите. Днес например окуражават
жените във Великобритания да приемат назначения на пълен
работен ден, като дават децата си в забавачки. А до съвсем
скоро ги насърчаваха да си остават у дома, докато мъжете из-
карват парите. И в двата случая става въпрос не за някаква аб-
солютна истина, а за преследване на икономическа изгода, за-
маскирана като етически кодекс. Изборът на вариант е изцяло
във властта на родителите и ако детето е обградено с достатъчно

52
любов, то ще се адаптира практически към всичко. Трябва да
престанем да се самообвиняваме – идеални майки няма, пред-
ставата за перфектната майка е сама по себе си една тиранична
концепция, използвана като средство за контрол от страна на
властимащите. Аз съм антиидеалист – самата идея за идеал е
предварително обречена, защото по природа не сме пригодни
да живеем според нея.
Напълно безсмислено е да правите забележки на децата си
за дреболии, като обноските на масата например. Лок казва:
„Никога не се тревожете за онези несъвършенства, които
знаете, че времето ще изглади... Обноските... трябва да бъдат
усвоявани най-вече благодарение на личния пример, а не с на-
лагане на правила; тогава самите деца, стига да не попаднат в
лоша среда, ще изпитват гордост от доброто си държание...“
Затова ги оставете сами да го пожелаят, а не да го правят от
страх пред външен авторитет. „Бъдете спокойни – с времето
ще дойде ред и на изисканите разговори, и на модните маниери.“
Лок обръща внимание на склонността на родителите постоянно
да мъмрят децата си. Според думите му „даването на оценка за
всяка тяхна стъпка е равносилно не на предаване на опит, а на
оскърбление и безпричинен тормоз“. Мисля си за своите собст-
вени грешки по отношение на големия ми син. Съзнавам, че
съм оскърбявал и тормозил горкото момче за нищо безброй
пъти, като съм му се карал да използва ножа и вилицата
правилно или да престане да се върти на стола и да седи
изправен, докато се храни. Сигурно е могло и да не обръщам
внимание на такива дребни провинения. Да съм постигнал
нещо, като съм го измъчвал така? Лок е прав – пилеем безумно
много време и енергия в опити да коригираме несъвършенства,
които с течение на времето се коригират от само себе си. За
разлика от безгрижния родител, който преди всичко пести
енергията. И не се престарава, когато е безсмислено и безполезно.

53
 4. Важната роля на природата
Нека природата бъде вашият първи учител.
Св. Бернар от Клерво (1090–1153)

Казват, че в Норвегия децата не започват училище, преди

да са навършили седем години25. Дотогава учителите просто
ги водят на разходки и на игра сред природата. Малките деца
във Великобритания губят толкова време за изучаване на
дъждовните гори от класната стая, а не виждат живия свят
досами прага є. Свикнали да определяме като „природа“ онова,
което е надалеч, ние забравяме за природата на една ръка раз-
стояние от нас.
Природата е свобода, природата е забавление, природата
е чудесен учител. Всъщност една от целите на Русо в „Емил.
Или за възпитанието“ е да създаде „естествено дете“ – неци-
вилизовано, необременено от урбанистични предубеждения,

25
От английския оригинал не става ясно каква алтернативна образователна
програма визира авторът. Въпреки полемиката сред родители и ангажирани с
проблема институции от 1997 г. задължителното образование в Норвегия започва
от 6- и продължава до 16-годишна възраст и не включва подход, идентичен с
описания от Том Ходжкинсън. – Б. пр.

54
наблюдателно и самоуверено. Децата, отглеждани „ала Жан-
Жак“, тичат на воля из горите. Емил на Русо расте в провинцията,
далеч от деградиралите ценности на града. Детето има нужда
да играе свободно, а не да бъде приковавано към чина.
Днес децата ни са затворени по цял ден в училище,
затваряме ги в колите на връщане към къщи, затваряме ги с те-
левизора и компютъра у дома. Навсякъде окови и вериги.
Приравняваме отглеждането им с озаптяване. Навремето мал-
чуганите недоволстваха, че навън грее слънце, а те са натъпкани
в класните стаи, и щом биеше звънецът, изхвърчаваха навън.
Когато бях осемгодишен, всеки ден извървявах по цяла миля
до училище и обратно без родителски надзор. Днес, когато из-
звъни звънецът, нетърпеливият и параноичен родител вече
чака на входа, за да вземе галеничето си и да го заведе на
някое свръхорганизирано занимание или да го прибере право
вкъщи, където то веднага ще се пъхне в усмирителната риза на
интернет и дори може да си „побъбри“ онлайн с приятели.
Чудо на чудесата! Днес, за да говориш с приятел, трябва да си
купиш компютър и да имаш интернет. А по мое време бъбренето
с приятели беше безплатно.
Ако за направеното от човешка ръка се заплаща, то създа-
деното от природата не ни струва нищо – и във физическо, и в
умствено, и в духовно, и във финансово отношение. Ако
светът, изобретен от човека, е изключително сковаващ, то
природният свят е дълбоко удовлетворяващ. Природата е спо-
койната и щедра алтернатива на лъжовната и алчна комерсиална
култура. Тя не изисква намеса от наша страна, нуждае се само
от малко внимание. Връзката на човека с природата може да
бъде нещо прекрасно, стига той да я приема като партньорство,
вместо да се опитва да доминира и да опитомява. Такава е фи-
лософията на пуританите – да изскубем плевелите, да изправим
лехите, да изтребим вредителите с химикали, да прекопаем, да
дадем всичко от себе си и да култивираме всяко растение! Да
завладеем природата, да я покорим! Децата на свободните ро-
дители обаче остават непокорени.

55
 Природата е безспорно улеснение за безгрижния родител.
Уверих се в това, докато с приятеля ми Джед седяхме на ска-
листия бряг на Норт Девън, а децата ни играеха заедно на
скалите. Установихме, че не ни бяха притеснявали в продължение
на няколко часа. Играеха си, без да скимтят, без да недоволстват
и без каквито и да било играчки. „Природата няма как да те
разочарова“ – отбеляза Джед. Няма причини за караници –
камъчетата са безброй. Комерсиалният свят, напротив, не-
прекъснато ни поднася разочарования. Те са неизменна част
от същността му. Изпускаш си сладоледа, някой друг получава
по-голям, искаш розовата рибарска мрежа, а родителите са
принудени непрекъснато да казват „не“. Последния път, когато
отидох да пазарувам в града с децата, ми хрумна, че щеше да
бъде далеч по-лесно, ако на главата ми имаше прикрепен висо-
коговорител, програмиран да повтаря думичката „не“ на всеки
5 секунди. Неотдавна посетихме южното английско крайбрежие
в Уърдинг. С майка им констатирахме, че докато децата играят
на плажа с камъчета, миди и със самото море, всичко е в
съвършена хармония. Стигнехме ли обаче до кея с магазините,
въртележките и разните изкушения, започваха скимтенето и
увещаването. Разочарования, сълзи, разправии...
Безгрижният родител трябва да се старае да води децата
си на възможно най-малко докоснатите от цивилизацията и
най-бедни откъм магазини места. Така е и доста по-евтино –
не се налага да се пилеят пари на вятъра. Свободният родител
е пестелив и скромен, защото колкото по-малко пари са нужни,
толкова по-малко работа се изисква. Стойте далеч от магазините!
Те бълват излишество, за което е нужно да се работи повече, а
свободният родител избягва да създава извънредна работа
както на себе си, така и на другите. Много скоро, след като сте
купили поредната пластмасова глупост, тя ще бъде изхвърлена.
После някой трябва да натовари вашата торба с боклук в
камион, да я прекара до сметището и да я пусне в яма за
токсични отпадъци. Добре би било да следвате предписанията
на Лок и Русо, които препоръчват редовен прием на здравословни

56
дози природа. Истината е, че всъщност обичаме да ходим на
плажа не заради сергиите за сладолед и увеселителните съоръ-
жения, а заради морето, пясъка и скалите като част от непод-
даващата се на човешка намеса природа. Строим павилиони,
продаваме кока-кола в кутийки и като цяло се възползваме от
факта, че там са събрани множество хора, търсещи забавления,
но основно ни притегля самото море, водата, тайнственият
мрак. Морето ни привлича така, както ни привлича ездата,
защото в ежедневието ни връзката с природата е прекъсната.
Свикнали сме да компенсираме тази липса с най-различни
изображения на природата – просто образи и нищо повече –
без значение дали в книгите, по телевизията или в интернет.
Оказва се, че Артър е по-склонен да отдели време за сърфиране
в сайта на Кралското дружество за защити на птиците, вместо
да наблюдава птиците през прозореца или, не дай си боже, да
излезе навън с бинокъл и да търси птици в плета или в полето
около дома ни. Защо ли? Защото родителите му са виновни –
както за охотата, с която се скрива зад компютъра, така и за
проблема му с излизането навън. Вчера се наложи да го
извлечем и буквално да го теглим в разстояние на цяла миля
надолу по склона до най-близкото крайбрежие. А после, озовал
се на брега, вече не искаше да си тръгне.
Лок и Русо настояват: „Спрете да ограничавате децата!
Оставете ги да тичат свободно!“ Аз обаче определено имам
нужда от помощ – оставям ги да тичат свободно, но те са се са-
мозавързали за компютъра. Дори и сега, докато пиша, Артър
се е вторачил в него.
Явно копнеем за природата, след като така се втурваме
към нея през ваканциите: на плажа, на ски или в освободената
от автомобили утопия на ваканционните селища. Но това поз-
волява на развлекателната индустрия да комерсиализира и да
експлоатира свободния ни дух и копнежа ни за свобода. Не е
ли по-добре да вплетем природата в тъканта на всекидневието
си, вместо да я вместваме в двуседмичната свобода на годишния
отпуск? Природата живее и в града – във вашата собствена

57
градинка. Вземете една пластмасова чашка, наполовина пълна
с вода, вкопайте я в някоя леха и вижте какво ще се случи до
няколко дни. Ще се удивите от броя на пчелите, паячетата и
бубулечките, които щъкат из градината ви. Природата не бива
да бъде отделяна в „зелени зони“. Ще я откриете пред всеки
праг в града, дори и в най-затънтеното гето. Само погледнете
градските птици! Те нямат предразсъдъци. Гнездят, където им
е удобно, хранят се с гъсеници и се възползват от хранилките.
Не прахосвайте парите си за почивки. „Беше ужасно –
сподели една приятелка вчера за семейната им почивка в
Тобаго на цена 6000 паунда. – През цялото време валя, а се ут-
репахме цели четири дни в път.“ Всички бяха изключително
нещастни. Така є се искаше да беше спестила парите. Далеч
по-забавни се оказват евтините, непланирани пътешествия на
близки разстояния. Удоволствието не може да се планира.
Трябва да го сграбчите в мига, в който се появи край вас, да
„целунете радостта в полет“, както е казал Уилям Блейк. Пъту-
вайте. Срещайте се с приятели. Разделете се. Нуклеарно се-
мейство заедно на почивка – четирима души с четири напълно
различни и вероятно непримиримо противоречащи си представи
какво е „забавно“, – това е абсурдна фантазия, мечта, чиста
илюзия, продавана ви като истина от търговците на полуфаб-
рикати. С тези 6000 паунда щяхте да си купите палатка за гра-
дината или да намалите вноските по кредита си. А що се
отнася до ваканциите, те са така непоносимо организирани.
Помня как като дете интуитивно негодувах срещу ски ваканциите
(това ужасяващо прахосничество на пари), когато отговорникът
– единственият посредник между нас и външния свят – под-
карваше снизходително покровителствено нас, бедните консу-
матори, от самолета към автобуса и към хотела. После следваше
седмица на хранене под час, уроци под час и почивка под час.
Също като в училище. След тази седмица всичко пак си
тръгваше постарому, само дето сега семейството беше доста
по-обедняло и депресирано от завръщането към мрачната и
угнетяваща действителност. Е, имаше и моменти на истинско

58
удоволствие като карането на ски направо през гората – свое-
образно откъсване от монотонността на ежедневието, но стру-
ваше ли си разходите наистина? Според мен не.
Има много по-простички и по-евтини начини и вие, и децата
ви да се докоснете до природата. Трябва обаче да скъсате с ру-
тината, за да ги откриете. Вече споменах за внимателното
вглеждане наоколо, което повечето от нас така лекомислено
пренебрегват, но има и друг възможен ход – лагеруването. Под
лагеруване нямам предвид семейството да се натовари в
подвижен пластмасов дом и да потегли по шосето, а после да
паркира на някое безлично парче общинска земя край магист-
ралата – съвършено забутано, но със самостоятелен санитарен
възел и кабелна телевизия. С Артър отскочихме до едно такова
място за лагеруване близо до къщата ни и аз се шокирах от
гледката: самотни семейства в пластмасови жилища зяпаха те-
левизия. Беше чудна лятна вечер, а навън нямаше никой. Всички
се бяха затворили вътре – свързани към телевизорите и включени
в мрежата. Изглежда, заявлението „искам да се махна от всичко
това“ вече трябва да се разбира като „искам да взема всичко
това със себе си“. Спомням си една моя ваканция на шотландското
крайбрежие. Приятелят ми влезе в бунгалото, където отседнахме,
и ме погледна със съжаление (току-що бях включил лаптопа
си): „Какво правиш, предполагаше се, че ще зарежеш цялата
тази дивотия у дома?“ И имаше право.
Не за такова лагеруване става дума. Него го практикуват
само хора, лишени от гена на свободата. Ще повторя отново –
по-добре да използваме въображението си, вместо машинално
да посягаме към мишката на компютъра, когато се налага да
вземем решение. За нас, безгрижните родители, е истинско
щастие да седнем край лагерния огън, да пием бира и да пеем
песни, докато децата ни си играят наблизо. Спомнете си
големия художник Огъстъс Джон26, който пътувал из страната

26
Огъстъс Джон (1878–1961) – уелски художник, водил скандален за
времето си бохемски начин на живот. – Б. пр.

59
във фургон заедно със съпругата и децата си. Ето това
лагеруване ни привлича – без излишък от лукс и удобства. На-
мерете приятел, който има собствена земя, поканете група
приятели или още четири семейства и си направете лагер за
уикенда. Ако пък самите вие наемете или дори купите подобен
парцел, ще имате собствено неопитомено местенце за лагеруване.
Вместо една двуседмична семейна почивка, организирайте
много малки излети и пътешествия през цялото лято.
Миналата година имахме късмета приятели, които разполагат
с малко земя, да ни поканят за два-три уикенда. Събрахме се
десетима възрастни и около двайсетина деца; нямаше нито те-
левизия, нито компютри, а децата се забавляваха заедно и не
ни закачаха за нищо. Всяка сутрин се събуждах в палатката
сред опразнени постели. Децата, вече станали, се бяха захласнали
с поредната игра в гората. Нямаше нужда да полагаме усилия
да ги „забавляваме“. Те си се забавляваха сами, докато ние,
възрастните, се захващахме с важните задачи да приготвим
чая, да се поразговорим и да се погрижим за махмурлука си.
Ако пък няма как да намерите подобна подходяща площ сред
природата, разтърсете се за някое по-диво местенце и си спрет-
нете лагер там – край някой поток, да речем, или просто
някъде, където може да си напалите огън. Икономично е и не е
никак трудно: доверете се на даровете на природата – тя
никога няма да ви разочарова, – клонките и камъчетата ще
бъдат вашите играчки. Добра идея е да си направите лагер
дори и в нечий двор, а защо не и във вашия собствен?
В допълнение към честите излети опитайте да вмъкнете
природата и в ежедневието си. Ако нямате двор, пробвайте да
отглеждате цветя и зеленчуци в саксии. Или пък вземете под
наем общински парцел и го превърнете в своя овощна или зе-
ленчукова райска градина с беседка и бунгало. Децата обичат
да засяват семена и да ги наблюдават как растат, а няма нищо
по-вкусно да си хапнеш грах направо от шушулката. Природата
си знае работата. Чудесно занимание е и брането на къпини.
Те растат навсякъде. Аз лично имам много по-ярки спомени от

60
семейните излети за бране на къпини през детството ми, от-
колкото от неизброимите сутрини, прекарани пред телевизора
в гледане на детски предавания. Да не говорим за практическата
полза от такива излети под формата на боровинково сладко
или боровинков сладкиш. Така че придържайте се към съветите
на Ричард Мабей27 и си осигурявайте природна храна.
Поточета, реки, камъчета, скали... това е посланието на
Уърдсуърт: природата ще обедини разединеното от човека. Тя
хармонизира, за разлика от сергията за сладолед например,
която поражда спорове и крамоли. Един от най-великите мис-
лители на нашето време за мен е Масанобу Фукуока28 – авторът
на „Революцията на една сламка“ (The One Straw Revolution),
публикувана през 1978 г. Тази забележителна книга се появява
в резултат на 20 години, прекарани от Фукуока в малката му
ферма, които той посвещава на усъвършенстването на метода,
наречен от него „нищо-не-правене“. Източната концепция за
„нищо-не-правене“ се доближава до моята идея за „безгрижност“
– не леност или занемаряване, а освобождаване, мъдро и ведро
дистанциране: да бъдеш над нещата и да се оставиш на
течението. Олдъс Хъксли29 нарича това „активно смирение“.
Под „нищо-не-правене“ Фукуока няма предвид да си седиш и
да мързелуваш, докато всичко наоколо се превръща в пущинак,
а да създадеш условия, при които природата да свърши работата
сама, с минимална намеса от страна на човека. Затова той не
прекопава земята и не добавя химически торове, а след като
събере реколтата, просто връща оризовата слама обратно на
земята и разпръсва пилешки курешки отгоре. Или пък посява
детелина като „зелен“ вариант за наторяване. И твърди, че не-
27
Ричард Мабей (1941–) – съвременен британски автор, активен защитник
на природосъобразния начин на живот, хранене и лечение. (На български език е
издадена под негова редакция („Книга за билките. Съвременно ръководство за
билките и тяхното използване“. ИК „Кибеа“, С., 2001 г.) Том Ходжкинсън
посочва конкретно заглавието на една от първите книги на Р. Мабей – „Food for
Free“ (1972). – Б. пр.
28
Масанобу Фукуока (1913–2008). – Б. пр.
29
Олдъс Хъксли (1894–1963). – Б. пр.

61
говите насаждения, отглеждани по този начин, дават реколта,
не по-слаба от реколтата при насаждения, обработвани с
модерни методи.

С моите насаждения съм доказал, че натуралното земеделие

дава реколта, сравнима с реколтата при модерното научно
земеделие. Ако резултатите от метода „нищо-не-правене“
се сравнят с резултатите от научните методи, като се вземат
предвид разходът на труд и средствата при тях, то къде
тогава е ползата от науката и технологиите?

Фукуока е убеден, че така трябва да отглеждаме и децата

си – като си спестяваме енергоемката, трудоемка и свръхогра-
ничаваща намеса и изтощителните грижи, постоянно изискващи
старание и средства. Защо да не бъдем родители, като се ръко-
водим от принципа на „нищо-не-правенето“ – без напрежение
и без усилия. Средата и природата ще свършат работата вместо
нас. При градинарството например на човек може да му хрумнат
доста идеи за подобрения с минимални усилия, докато само си
седи в градината или докато се разхожда наоколо. Така е и с
децата. Седнете край тях с книга в ръка и просто ги наблюдавайте
как играят и бърборят. Ето какво мисли Фукуока:

Нещастията на хората започват от момента, в който тръгнат

на детска градина. Човекът е бил щастливо създание, но е
направил света твърде сложен и сега се мъчи да се измъкне
от него. В природата има и живот, и смърт, но тя е изпълнена
с радост. В човешкото общество има и живот, и смърт, но
хората живеят в печал.

Учените, изпаднали в еуфория, когато беше донесен скален

материал от Луната, имат по-бегла представа за същността є,
отколкото децата, които пеят песнички за нея. Башо30 е осъзнал
чудото на природата, съзерцавайки отражението на пълната

30
Мацуо Башо (1644–1694) – японски поет, всепризнат майстор на хайку.
– Б. пр.

62
луна в едно спокойно езеро. Всичко, което са направили из-
следователите, излезли в Космоса да се поразтъпчат с астро-
навтските си ботуши, е било да заличат част от великолепието
на луната за милионите влюбени и деца по земята.
Изхождайки от тези разсъждения, на всяка цена трябва да
спрем да се намесваме в живота на децата си. Това не означава
да ги изоставим, както и натуралното земеделие не означава да
оставим вредителите да превземат насажденията. Нито пък
означава, че не ни е грижа какво правим и не поемаме отговор-
ността за последствията. Напротив, длъжни сме да осигурим
добра почва, в която децата ни да покълнат като малки семенца.
Изобилието от стоки и несекващите реклами, натрапващи ги
на малчуганите, също са вид намеса, но комерсиализирана.
Различните стоки са като изкуствените торове – децата стават
зависими от тях, както ние ставаме все по-зависими от торовете
с всяка следваща година, след като първоначално сме ги
приемали за добро решение. Всичко това е отклонение от ес-
тественото състояние на духа, който може да преоткрие себе
си на скалистия бряг, край морето, в ливадите, в горите, сред
девствената природа или даже в процепите по паважа.
Русо говори за „естествено“ детство, Фукуока – за „нату-
рално“ земеделие31. Посланието е едно и също – оставете ги на
мира. Имайте доверие в тях. Осигурете им условия и те ще
разцъфтят. Нека растат като устойчиви фиданки от самото
начало. Безгрижният родител би бил щастлив да види как
децата му заякват сред други деца, как избуяват силни и
жилави сред самораслите бурени, вместо да бъдат затваряни в
парници и старателно култивирани.
Да бъдеш „естествен“ родител, е щадящо и лесно. Изисква
се съвсем малко труд, а в резултат израстват силни, здрави,
уникални, уверени в себе си млади хора. Тук не става въпрос
за внушаване на някаква идеология на децата или за създаване

31
Английското съответствие и на двете определения е „natural“ (от „nature“
– природа). – Б. пр.

63
на „идеален“ бъдещ възрастен. Става въпрос да ги оставим да
пораснат със своята уникална индивидуалност – такива, каквито
са. Както семената на тиквичката: поставяме ги внимателно в
саксия с висококачествена пръст и още докато поникват, още
преди да сме ги разсадили, вече са се приспособили към живота
на открито.
Важно е да не отделяме децата си от природата, но още по-
важно е да опознаем природата чрез тях. Както твърди Фукуока:
„Това, което възприемаме като природа, е само представата,
родена в собственото ни съзнание. Истинската природа виждат
децата. Те виждат, без да мислят – неопосредствано и ясно.“
Твърде често обаче ние ги тласкаме от това непредубедено
възприемане на света към такова, опосредствано от книгите,
учителите и сайтовете. Както вече отбелязах, Артър предпочита
да гледа птиците в екрана на компютъра, вместо да погледне
през прозореца навън към хранилката и към рояците синигерчета
около нея. Защо ли? Ами така сме го научили. Между другото,
той току-що влезе и ме помоли за кибритена кутия. Държеше в
ръката си бръмбарче и търсеше къде да го сложи. Така че ве-
роятно не бива да се терзая толкова.
Безспорно бихме се научили от малките деца на непринудено
отношение към заобикалящия ни свят. Едно малко дете сяда в
средата на поляната и се заиграва в тревата. То не си мисли:
„Колко е красиво! Какъв прекрасен ден! Няма нито едно
облаче по небето!“ Това са все представи, създадени от възраст-
ните. Малкото дете просто Е. Няма нагласи в съзнанието си,
няма заучени идеи, предразсъдъци, изводи, заключения, агонии
на саморефлексия, няма нужда от бягство, няма съмнения,
няма страхове. То дори не наблюдава и не изучава. То не
съзерцава залеза – да съзерцаваш нещо, означава да отграничиш
себе си от съзерцаваното. Детето Е самият залез. Много скоро
обаче напускаме Райската градина. Себеосъзнаването, ябълката
и смокиновите листа се вклиняват между нас и природния свят
и прекарваме целия остатък от живота си в опити да се върнем
обратно в него.

64
 5. Колкото повече,
толкова по-весело
Utere convivis, non tristibus utere amicis,
Quos nugae et risus, et yoca salsa juvant.

(Бъди общителен, обграждай се с щастливи приятели,

които ще те разведрят със своите шеги и веселие.)
Робърт Бъртън, „Анатомия на меланхолията“, 1621 г.

При цялата си мъдрост и „Емил. Или за възпитанието“ на

Русо, и „Мисли върху възпитанието“ на Лок имат един недо-
статък – възпитаниците на Лок и Русо нямат приятели. Тези
деца са изолирани. Макар и двете книги да подчертават
важността на играта и удоволствието в живота на детето,
макар да са пълни с благодатни идеи за възпитанието и за при-
родата, тяхната реалност не се вписва в реалността на времето,
в което са създадени – тогава се е живеело задружно. Само по-
гледнете една от картините на Брьогел – „Детски игри“, където
десетки хлапета играят задружно, а наоколо няма и следа от
родител. Емил на Русо и въображаемият ученик на Лок растат
далеч от буйните момчета. Този преход от непринудено кон-

65
тактуване в общност към парникова изолация е безспорно от-
ражение на голямата историческа промяна, случила се между
1400 и 1600 г. – изолацията на индивида. Да сравним много-
числените групи деца при Брьогел с представителните портрети
на Веласкес и Караваджо или на Джошуа Рейнолдс по-късно,
изобразяващи меланхолично изискани деца, нагиздени и самотни.
Ако средновековните катедрали например кипят от живот, ре-
несансовото изкуство представя човека сам.
Проблемът при Лок и Русо е, че те са повлияни от идеята за
моделирането – пуританска представа за възпитанието, според
която детето може и трябва да бъде моделирано, за да функционира
ефективно в определен тип общество. И въпреки че намесата на
Лок и Русо е възможно най-щадяща и либерална, тя все пак си е
форма на моделиране, а за да бъде моделирано, детето трябва да
е отделено от другите хора. От гледна точка на безгрижния
родител това е равностойно на усилен труд и при всички
положения е спорно дали е за доброто на детето.
От тази тема се интересува американската журналистка
Барбара Еренрайх32. Тя твърди, че някъде около 1600 г. избухва
епидемия от меланхолия – по това време Робърт Бъртън започва
работа над „Анатомия на меланхолията“. Бъртън пише, че ме-
ланхолията създава „разядена от рани душа, изтерзана от грижи,
недоволства и отегчение от живота... която не може да понася
нито компания, нито светлина, нито самия живот“. Еренрайх
цитира Лайънъл Трилинг33, според когото „през късния ХVI и
ранния ХVII век става нещо като мутация на човешката природа“.
Цитира и учения И-Фу Туан34, който пише за нов вид „изолация,
самота, чувство за малоценност, усещане за загуба на природната
виталност и на чистосърдечното удовлетворение от щедростта

32
Барбара Еренрайх (1941–). Т. Ходжкинсън визира книгата є „Dancing in
the Streets: A History of Сollective Joy“. – Б. пр.
33
Лайънъл Трилинг (1905–1975) – американски литературовед, разглеждащ
литературата в културно-исторически, социален и политически контекст. – Б. пр.
34
И-Фу Туан (1930–) – американски учен от китайски произход, работещ в
областта на социално-икономическата география. – Б. пр.

66
на света“. Еренрайх смята, че този новопоявил се изолиран ин-
дивид е неспособен да познае свободата, а, напротив, страда от
специфична зависимост – зависимостта как е възприеман от
заобикалящия го свят: „Как се справям?“ – пита новият изолиран
Аз. Появата на нов вид сериозност съпътства загубата на сред-
новековното усещане за общност.
В неотдавнашното си интервю с Барбара Еренрайх акцен-
тирах върху темата за изолираността на модерното семейство.
Дадох примера на Алиа Хартман – мексиканска журналистка,
която в момента живее и е омъжена в Германия. „Животът тук
е толкова по-труден – сподели ми Хартман на една конференция,
посветена на „нищо-не-правенето“. – В Мексико много хора
биха ти помогнали – лели, чичовци, приятели. В Германия си
сам.“ Еренрайх, сега вече баба, прави разлика между начина
на живот на внуците си и на собствените си деца:

Децата не претичват от къща в къща, както правеше дъщеря

ми като малка. Дворовете ни не бяха разделени и децата ни
бяха навън всички заедно на едно място. Сега има толкова
много ограничения. А за децата няма нищо по-хубаво от
тичането на тумби. Те обожават тези пориви.

Ето това е слабото място при Лок и Русо – изолацията.

Изолирайки себе си, ние, възрастните, изолираме и децата си.
Чувал съм, че в Ню Йорк на практика не знаят какво е това го-
стуване с преспиване – толкова е нараснал страхът от педофи-
лията. Гостуванията с преспиване винаги са ми се стрували
отлична идея за безгрижния родител или, казано по друг начин,
ако детето ви остане у приятел, това е равносилно на благо-
словена почивка за вас. Ако пък техен приятел остане у вас,
означава, докато те се забавляват, вие спокойно да се захванете
с важни неща – да оплевите градината, да си пийнете бира, да
посвирите на укулеле35 или просто да гледате през прозореца.

35
Хавайски струнен инструмент, подобен на малка китара. – Б. пр.

67
 Целта на тази книга е да ви насърчи да се противопоставите
на пуританската култура на изтощителен труд в изолация и на
присъщите є изобретения – училището и пълният работен ден,
– като върнете оптимизма и добрата стара задружност и в своя
живот на възрастни, и в живота на децата си. Затова и
приятелите са толкова важни – простичко казано, те правят
живота по-лесен.
В утопичния роман „Островът“36 на Олдъс Хъксли героят
се озовава на остров, наречен Пала, чиито жители са създали
общество, съчетаващо най-доброто от западната наука с най-
доброто от източния мистицизъм. Те разрешават проблема с
ограничаващото нуклеарно семейство, като разпределят тежестта
посредством т. нар. „Взаимоспомагателни клубове за осино-
вяване“. Целта е всяко семейство да се включи в мрежа с
около 20 други семейства. Децата могат да сменят средата си
по всяко време. Тази система осигурява възможност за бягство
от капана на нуклеарното семейство. Както обяснява една от
майките на острова: „Бягството е неделима част от новата си-
стема. Когато „бащиното огнище“ стане непоносимо, на детето
му е позволено и дори го насърчават (а цялата тежест на обще-
ственото мнение е в одобрението) да се премести в някой от
другите си домове. Всички имаме своите майки заместнички,
бащи заместници, лели и чичовци заместници, бебета, деца и
тийнейджъри заместници.“
Без колебание можем да приемем тази идея. С разширяването
на семейството, със създаването на мрежа от взаимно подкрепящи
се приятели и съседи (или накратко, като си помагаме един на
друг) семейният живот би станал много по-лек.
Днес обаче ни е обзел страх. В моето детство през 70-те
излизахме от вкъщи сутринта, мятахме се на велосипедите и
цял ден играехме из квартала. Или ходехме в гората. Когато
бях четиринайсетгодишен, вземах двегодишния си брат и сами
отивахме две преки нагоре по улицата да търсим продавачката

36
„Island“ (1962) – последният роман на Олдъс Хъксли. – Б. пр.

68
на сладолед. Децата би трябвало да тичат на тумби навън, а
вместо това стоят затворени в стаите си в компанията единствено
на огромния телевизор и на компютърните игри. „Когато са
вътре, поне знам, че са в безопасност“ – тросна се наскоро
една майка пред камерите на някакво телевизионно шоу за
съвременното детство. Естествено, такава изолация е много
удобна за консуматорската култура – оставено самљ и вперило
поглед в екрана, детето се превръща в лесна плячка за рекла-
модателите. Играе ли с приятели навън сред природата, то не
може да изпълнява своята роля в икономиката.
Едва прибрал се от училище, Артър влиза в един сайт, на-
речен „Клуб Пингуин“, където, според думите му, разговаря с
приятеля си Сам. Наречете ме „лудит“ (между другото, аз сим-
патизирам на лудитите37), но определено би било далеч по-
евтино, по-лесно и по-здравословно да си общува със Сам очи
в очи.
Средство срещу изолацията са повечето приятели, повечето
забавления, повечето празници. Забелязал съм, че колкото по-
голяма е групата на децата, толкова по-лек става животът на
родителите. А децата стават по-малко досадни. Едно самотно
хлапе ще каже:
– Скучно ми е.
– Защо не излезеш навън?
– Ама навън няма какво да правя.
– Поиграй си в къщичката на дървото или порисувай.
– Ооо, не искам.
Тук по всяка вероятност родителят ще загуби самообладание
– и с основание. Мрънкащото и несамостоятелно дете определено
е способно да те извади от равновесие. Това отегчено човече
би се задоволило само с игра на „Монопол“ за двама. Да, но аз

37
В исторически план лудитите са представители на социално движение в
индустриална Англия от ХIХ век; възпротивяват се на техническите нововъведения
в текстилната индустрия, защото ги възприемат като заплаха за ръчния труд и
обричат работниците на безработица. „Лудит“ (luddite – англ.) е нарицателно за
противник на индустриализацията и техническия прогрес като цяло. – Б. пр.

69
нямам желание да играя „Монопол“ със седемгодишен партньор.
Искам да изляза да почета в градината и да изпуша някоя пура.
Ако децата обаче са две и играят заедно, вече е нещо друго –
тогава съвсем не са толкова досадни. А ако са три или повече,
те на практика сякаш изчезват. Точно такава е нашата цел. Да
ги оставим на мира или по-скоро те да ни оставят на мира. По-
стулатът на Ходжкинсън гласи: „Колкото повече, толкова по-
весело.“ Колкото повече са ръцете, толкова по-лека става ра-
ботата; колкото повече са децата, толкова по-лек става животът
на родителя. Бонус към всичко това е истинското удоволствие
да ги наблюдаваш как играят щастливо. Някъде по-надалечко.
Неотдавна, на тазгодишния празник на нашето селце, се
получи ситуация ала Брьогел. Докато възрастните хапваха и
пийваха, децата играеха задружно някакви техни си игри на
поляната до навеса. Ето такава, пак ще повторя, е моята
представа за „пазенето“ на деца – навес, под който се пие
бира, и поляна (или горичка) за игра в съседство. Родителите –
под навеса, децата – на поляната. Няма нищо по-пагубно за
едно празненство от „детските кътове“. Идете в някой „детски
кът“ (там не допускат деца без надзор, което според мен прави
съоръжението напълно безполезно) и ще видите как отегчени
родители с измъчени усмивки наблюдават безрезултатните
опити на малчуганите си да жонглират с крещящо оцветени
топки. Кошмар! Да не говорим за детските площадки! Ами
люлките? Пълна скука!
Всичко, от което имате нужда, е една поляна. Само една
поляна. Никакви люлки, никакви катерушки. Родителите и
бирата си стоят в единия край, а децата лудуват навред из по-
ляната.
На миналогодишния празник Артър се сприятели с момчетата
от лагеруващо в съседство семейство. Всяка сутрин изчезваше
с тях и по цял ден играеха заедно. От очарователната им майка
разбрахме, че живеят в някаква общност – нещо като комуна.
Артър също го беше разбрал, но го описа по малко по-различен
начин. „Били живее с приятелите си!“ – съобщи ми той, сякаш

70
това е сред най-невероятните неща, които може да си представи:
да живееш с приятелите си!
Честа причина за меланхолията при възрастните е усещането
за изолираност и също толкова често тя се лекува не с антиде-
пресанти, а с общуване. Струва си да опитаме същото и с децата.
Вероятно би било достатъчно да ги накараме да пеят и танцуват.
Една от основните разлики между средновековното разби-
ране за детството и модерните подходи се корени в дебата на
тема „природа или възпитание“. През ХII–ХIII век се е смятало,
че едно момче с аристократично потекло, дори да бъде отгледано
от селяни, рано или късно благородната му природа ще се
прояви. По онова време са приемали природата за вездесъща.
На мен тази идея ми допада – снема отговорността от плещите
на родителите. Малко зависи от вас всъщност – вие просто
следвате Божията воля. Така родителското бреме поолеква.
До времето на Лок обаче човешката намеса вече се е превърнала
в решаващ фактор: „Благодарение на своето възпитание 9 от
10 от всички хора, които срещаме, са което са – добри или
лоши, полезни или не.“ Това схващане е актуално и днес –
психологът Оливър Джеймс например твърдо застава зад по-
зицията, че всичко зависи от родителите и особено през първите
години от детството, атмосферата вкъщи е ключов елемент за
формирането на характера. При Лок виждаме новото разбиране
за ролята на възпитанието. И за ролята на родителите. При по-
ложение че децата са изключително податливи на моделиране,
подценяването на личната отговорност за моделирането от
страна на родителите си е чисто безхаберие. И понеже едва ли
бихме стигнали до научно обосновано заключение в дебата
(защото никога няма да узнаем отговора), предлагам всеки от
нас да си изгради своя теория „за“ и „против“ природата и
възпитанието и после да потърси и събере доказателства
(какъвто всъщност е и обичайният подход на историците и
учените, независимо какво говорят за обективността).
В представите на свободния родител една трета се пада на
възпитанието, а две трети – на природата. Това ще рече, че

71
макар ние да не сме напълно без значение за живота на децата
си, той в голяма степен зависи от тях самите. Което според
мен е основание да им бъде отдадено дължимото уважение, за-
щото като цяло не уважаваме децата си достатъчно. Съжалявам,
че го повтарям, но пък си заслужава да бъде повторено: ние
непрекъснато се намесваме – и като организираме ежедневието
им, и като ги мъмрим, и като сядаме „да си поговорим сериозно“
с тях (а това, ако ме питате, е възможно най-лошият вариант)
в старанието си да разберем болката им и искрено да им
съчувстваме. Самите опити да бъдем състрадателни са вид на-
меса. Нима е възможно да проникнем в нечии (камо ли пък
детски) мисли? Спомням си болката и агонията, когато моят
баща сядаше на откровен разговор с мен. Той всячески се ста-
раеше да бъде добър, но нужно ли бе въобще това? Сега, есте-
ствено, го разбирам – опитам ли се да проведа с Артър строг,
но откровен и изпълнен с обич разговор, той започва да се
свива, да увърта и да говори какво ли не, само и само да сложи
по-скоро край на изживяването.
Ето защо, ако искате да направите живота лек за себе си и
забавен за децата си, подведете нещата така, че възможно по-
често те да се събират на големи групи. Не ги затваряйте в
кафеза на колите, нуклеарното домакинство и телевизора.
Защо ги изолирате в самостоятелни стаи вкъщи? Ние открихме,
че децата ни искат да бъдат заедно като котило хамстери. И
вече всички спят в една обща стая. Първо Артър помоли да
бъде с Хенри. А после и дъщеря ни Дилайла заяви, че е
самотна в своята стая. И сега, макар да се карат, мисля, че са
по-щастливи.
Така стигаме до още един важен момент – приятелствата
на възрастните. Ние обичаме да седим и да си пийваме в
кухнята с гостите, докато децата лудеят из къщата или в гради-
ната, правейки каквото им се прииска.
Откакто се преместихме да живеем на село, това е най-го-
лямото ни откритие. Вместо да организираме вечерни партита,
след като с мъка сме накарали децата да си легнат, установихме,

72
че местните семейства си спретват общи трапези надвечер
през уикендите. Навсякъде има компании – детски компании,
компании от възрастни. На мен лично бяха започнали да ми
липсват събиранията на по чашка късно вечер и така намерих
решение – просто ги изместих по-рано! Сега до 21 ч. вече съм
готов за лягане. След като съм си прекарал чудесно обаче –
след като съм си пил бирата през целия следобед. Заедно с
другите родители. Докато децата сами са се грижили за себе
си. Такава е картинката в по-слабо индустриализираните об-
щества от нашето – хора, хора, навсякъде пълно с хора! За-
дружност и веселие – това е тайната.
Вярно е също, че се случва някоя и друга чашка да пораз-
мекне авторитарния баща. И той вече не е толкова строг:
„Може да ометеш огромната купчина дъвчащи бонбони, разбира
се! Давай! Какво пък толкова?“ Поразително е какво облекчение
е да престанеш да се опитваш да бъдеш авторитет и вместо
това да се превърнеш в партньор за децата си. Не се страхувайте
да бъдете несъвършени! Моята приятелка Кейт ми разказа
колко є е олекнало, когато спряла да гълчи сина си (вече тий-
нейджър), че пуши. Просто го оставила да го прави (между
другото, това е подход, препоръчван от основателя на училището
„Съмърхил“ А. С. Нийл38). Покажете им, че ги уважавате, и им
дайте свободата да правят каквото желаят. Което не означава
да им позволите всякакви своеволия. Няма, естествено, да им
разрешите да разбият колата ви, да плюят по хората или да се
бият. Съвсем не. Но има начин да бъдете едновременно и
строги, и толерантни.

38
Алексанъдр С. Нийл (1883–1973) – през 1921 г. основал училището
„Съмърхил“ (Summerhill Schoоl) в Англия. Училището съществува и днес, а
матодиката в него е базирана на схващанията на А. С. Нийл, че детето трябва да
расте свободно и щастливо, че много от проблемите при възрастните идват от
потисканото усещане за свобода през детството и че обучението е качествено,
когато не е съпътствано от принуда. Учениците в „Съмърхил“ участват в
управлението на училището наравно с преподавателите си. – Б. пр.

73
 Когато живеем заедно с много хора, осъзнаваме какво е да
не се подчиняваме на авторитети и сами да си бъдем господари.
И слагаме край на желязната дисциплина, на крясъците и на
затръшването на вратите. Когато сме пийнали, се чувстваме
освободени и непредубедени, забавляваме се и ставаме равни
с децата. Те тичат наоколо на тумби и правят каквото им се
иска. За кратко, преди да се върнем към всекидневната тирания
на семейството, живеем задружно, без шефове, без разписания,
без автобуси, без печелене на пари и без такси за плащане.
Този уикенд организирахме голямо парти за около 80
приятели и съседи и децата им. Беше невероятно удоволствие
да наблюдаваме как момчетата, всички различно високи, хвърчат
насам-натам. Нямаше никакво скимтене и глезене, само игри
на воля до късно вечерта. Е, имаше едно-две разкървавени
нослета и малко боклук за разчистване, но през целия ден
цареше хармония. Вярно е, че маратонките им се търкаляха
навсякъде, но те са деца и не можем да очакваме да мислят за
другите, както правят възрастните. А. С. Нийл пише, че всеки
ден му се е налагало да събира купища обувки, разхвърлени из
„Съмърхил“. Колкото и да им повтаряте да си прибират нещата,
няма да го направят. Така че давайте по-спокойно. Така да
бъде. Приемете, че ще събирате маратонки. Не е болка за уми-
ране.
Децата не са като нас. Можем да опитаме да ги разберем,
но няма как да влезем в главите им. И всеки път, щом решим,
че сме се доближили до тях, откриваме колко са се променили,
колко са надраснали дадения период. Думите „И това ще
мине!“ са чудесна утеха за свободния родител и често са
верни. Започваме да се тревожим за нещо в поведението на
детето (за липсата на самостоятелност например) само за да
разберем, че докато сме се тревожили, то вече е надраснало
проблема. Защо тогава да се главоболи човек? Както пише А.
С. Нийл: „По природа детето е себелюбиво и все се опитва да
наложи своето.“ Децата са егоисти, но надрастват егоизма.

74
 6. Долу училището!
Как да направим щастието възможно? Моят отговор е: като забравим, че
можем да упражняваме властта си. Оставете детето да бъде себе си. Не
го командвайте. Не го обучавайте. Не го облагородявайте. Не го принуж-
давайте да прави каквото и да било.
А. С. Нийл, „Съмърхил“, 1960 г.

Научете децата да четат, да пишат и да смятат и ги оставете да се за-

нимават с техните си неща... който знае как да се справя, нито гладува,
нито го е грижа за гладуването...
Д. Х. Лорънс, „Възпитанието на хората“, 1918 г.

Образованието е слуга на икономиката. Днес образованието е изцяло във

властта на неизбежната глобализация и на международното икономиче-
ско съревнование.
Стивън Бол, „Дебатът върху образованието“, 2008 г.

Започваме тази глава с парадоксалното твърдение, че за

да дадете възможно най-доброто възпитание на детето си,
трябва да го възпитавате възможно по-малко. По света има
безброй примери за съвършено организирано задължително
обучение: образователни програми, промиващи мозъците; без-

75
платни бавачки за бебетата; академии на глупостта – училища,
където, както пеят „Клаш“39, „ни учат как да затъпяваме“.
Джон Ленън също е бил против училището – само си припомнете
текста на „Герой на работническата класа“ („Working-Class
Hero“). Заслужава си да подчертаем, че бързото нарастване на
броя на училищата през ХVI и ХVII век е в тясна връзка с про-
тестантското схващане, че децата могат да бъдат превърнати
във верни слуги на икономиката и на Господ. В контраст със
средновековната реалност, която допуска огромно разнообразие
от отношения към живота (включително да бъдеш просяк или
да не работиш), след Реформацията човешкото съществуване
започва да се стандартизира и идеализира. Съзерцателната на-
гласа отстъпва пред усърдния труд. В културата се утвърждава
абстрактната идея за съвършенството наред със схващането,
че човекът е на земята, за да работи и да се усъвършенства.
Привържениците на тези схващания твърдят, че те оказват
благотворно въздействие върху общото ниво на морала, а
също и че децата могат да повлияят положително върху своите
родители. През 1706 г. някой си Уайт Кенет публикува текст
със заглавие „Благодеянията на училищата за бедни деца“:

Някои родители се обновяват и прераждат под влиянието на

собствена си плът и кръв. Гледката как децата им се захласват
над книгите и уроците след училище, донякъде преобразява
и тях – те наваксват пропуснатото четене и се връщат към
науката, морала и религията.

Подобна позиция защитава и протестантският философ

Ричард Бакстър през 1673 г.: „Децата на всяка цена трябва да
бъдат научени на четмо... ако ли не, им се отнема единствената
възможност за напътстване и спасение.“
Според протестантските учители ограмотяването улеснява
контрола върху идеите, на чието въздействие са изложени

39
„The Clash“ – британска пънк група, съществувала от средата на 70-те до
средата на 80-те години на ХХ век. – Б. пр.

76
хората. Книгите, казват те, за разлика от молитвите, се избират.
Така спасението се превръща от публично зрелище (каквото е
за излизащите от храма средновековни богомолци, облени в
сълзи) във въпрос на лично постигане. Друг автор, пишещ за
обучението, уверява, че „неподчинението“ и „непослушанието“
при младите ще бъдат избегнати, ако ги научат на четмо.
Тук виждаме идеологическите основи на съществуващата
и днес образователна система – обучението като морално на-
ставляване и четенето като ценност, благодарение на свойството
му да улеснява промиването на съзнанието и да бъде от помощ
на индивида при изпълняването на отредената му роля в ко-
мерсиалния свят. Несъгласията на днешните учители имат два
акцента: от една страна, те се оплакват от бюрокрацията и
централизирането на обучението – от железния контрол, налаган
от централизираната власт, – а от друга страна, негодуват
срещу факта, че на практика подготвят децата за пазара на
труда, като ги превръщат в послушни дребни пчели-работнички,
готови да станат роби на корпорациите, дълбоко убедени, че
това е свободата.
И така, историята ни предлага доста объркваща картина.
Някои възприемат образованието като път към свободата, а
други виждат в него средство за промиване на съзнанието.
Един безгрижен възпитател би трябвало да се стреми да
научи децата как „да се справят“ (според думите на Д. Х.
Лорънс) и как да се наслаждават на настоящия момент, точно
тук и точно сега. Всъщност всички съвременни книги за
родители, които съм чел, колкото и либерални и добронамерени
да са посланията им, говорят за „инвестиране в бъдещето“,
докато аз предпочитам да чета за „вникване в настоящето“.
Ние обаче продължаваме да държим на убеждението, че на-
стоящето не е от особено значение, а трябва да се интересуваме
от бъдещето. Да не говорим, че думата „инвестирам“ ме
изпълва с ужас – сякаш децата са малки капиталистически
предприятия, в които, ако инвестираме днес, ще имаме
възвръщаемост в бъдеще. Думата „инвестирам“ превръща

77
детето в обект на алчни стремежи. Цялата идея за „бъдещето“
е капиталистическа конструкция, чието религиозно съответствие
е протестантската идея за „спасението“. Нужно е да направим
така, че всеки миг от всеки ден да е пълноценен и изпълнен с
удовлетворение, радост, забавление, смях и въодушевление.
Според Д. Х. Лорънс е достатъчно обучението да се
ограничи до това децата да усвоят четенето и писането, като
старателно се избягват всякакви морални наставления:

Ако се задоволявахме да научим детето да чете и смята,

точно както по-рано майка му го е учила да ходи и говори,
за да направи първите си самостоятелни крачки в големия
свят, всичко би било наред. Щеше да бъде хиляди пъти по-
добре, ако изхвърлим през борда всички скици, картини,
композиции, макети и псевдонаучни разсъждения, истори-
ческите и географските „изследвания“, опитите ни за „себе-
изразяване“. Отървете се от тях, научете децата да пишат,
да четат и да смятат, а после продължете с известно количество
практически напътствия за някой бъдещ занаят. За всичко
останало, за всичко, което се отнася до самото дете, го
оставете на мира.

В днешните училища от най-ранна възраст се обръща под-

чертано внимание на моралните наставления. На децата се
дават етически казуси, поднесени по невъобразимо скучен
начин. В безобразно претрупаната училищна характеристика40
на Дилайла (която е само на шест години) са посочени следните
критерии за оценка:

6. Способност да разбира, че в групи, включващи възрастни

и деца, е необходимо да има договорени правила на поведение,
които осигуряват хармонична съвместна работа.

40
„School report“ (англ.) – свидетелство с данни за успеха и поведението на
ученика, издавано от училищата в Англия. – Б. пр.

78
 7. Способност да разбира, че различните хора имат различни
потребности, възгледи, култура и убеждения, към които
трябва да се отнасяме с уважение.

8. Способност да разбира, че има право да очаква другите

да се отнасят към неговите/нейните потребности, възгледи,
култура и убеждения с уважение.

И това са само 3 от 120 такива критерии. (А не смятате ли,

че точка 6 и точка 7 си противоречат?)
Е, има ли нужда да продължавам? Що за безумие е това!
„Джошуа, аз наистина уважавам възгледите ти за играчката,
която току-що ми сви, както и различията във възгледите ни за
това кой да я притежава в момента. Но с положителност
смятам, че ти трябва да уважиш убеждението ми сега тя да
бъде моя собственост.“ Забелязал съм, че децата прибягват до
морала на възрастните, щом имат изгода от това. „Искам и
аз!“ – пищят, когато се опитват да вземат чужда играчка.
Идеята за различните „убеждения“ се повтаря нескончаемо
в характеристиката. Само дето шестгодишните нямат „култура
и убеждения“, нали? Абсурдно е. Не съм съгласен също и с
компютърното ограмотяване – с това, че, видите ли, шестго-
дишните безспорно трябвало да бъдат наясно с употребата на
техниката, на информационните и комуникационните технологии
и на програмируемите играчки, които им помагали в изучаването
на света. Ами ако родителите имат култура, която повелява да
изхвърлят компютъра и програмируемите играчки през прозо-
реца? Тогава какво?
Може да се съгласим с някои от тези етически предписания,
а може и да не се съгласим. Проблемът е основно в намесата
на държавата до степен да моделира морала на цялата нация.
Държавата! Та тя сама по себе си е лишена от какъвто и да
било морал и се крепи единствено на егоизма на олигарсите.
Трябва ли тя да определя поведението на децата ни?
Бъртранд Ръсел пише, че държавното образование е сравни-
телно ново явление:

79
 Интересът на държавата към образованието съществува
съвсем отскоро. Античността и Средновековието не познават
подобен интерес; до Ренесанса с образованието е ангажирана
единствено Църквата. Ренесансът въвежда интереса към на-
четеността... Реформацията в Англия и Германия предпоставя
стремежите на държавата да упражнява контрол над уни-
верситетите и училищата, за да ги предпази от оцелелите ог-
нища на „папизма“. Но не след дълго този интерес отмира.

Трябва на всяка цена да противостоим на държавния

контрол. Често се натъкваме на коварната дума „правилно“,
използвана в дискусиите и реално означаваща „както на нас ни
е угодно“. Както изтъква Бъртранд Ръсел, известният директор
Томас Арнолд41 определя всичко, което желае да промени в
своите момчета, като „морално зло“. Моралът е относително
понятие и държавата не бива да го контролира.
Учебният ден е твърде дълъг. Лорънс препоръчва не повече
от три часа на ден за интелектуални усилия и един час за „фи-
зически упражнения и битови дейности“. Тази идея се припокрива
с идеята за работното време на свободния родител – не повече
от три-четири часа дневно. Останалата част от деня може да
бъде прекарана в припичане на слънце и четене (за вас) и в
игри някъде по-надалечко (за децата). В допълнение би било
добре и вие, и те да отделяте време за запознаване с тънкостите
на водоснабдяването, дърводелството, градинарството, бояди-
сването – умения, които биха направили от децата ви горди,
способни и независими индивиди.
Възможно е безгрижният родител да приеме училището
като примамлив вариант за безплатни „грижи“ за децата и оси-
гурено родителско спокойствие през деня. Само че родителите
би трябвало да поемат по-голяма отговорност за обучението
на децата си.
41
Томас Арнолд (1795–1842) – педагог с напредничави за времето си
възгледи относно обучението; директор (1828–1841) на училището в гр. Ръгби –
едно от най-старите частни училища в Англия, основано през 1567 г. и
съществуващо и до днес. – Б. пр.

80
 И така: какви са алтернативите? Някои от вас вероятно
биха стигнали докрай и охотно биха приели обучението у
дома – чудесен вариант. В подкрепа на семействата, които
искат да тръгнат по този път, съществува сдружението „Различно
обучение“. Някои от препоръките на членуващите в него ро-
дители са безспорно вдъхновяващи:

Работата с деца, които обичат да учат и са винаги ангажирани

с майсторене и изследване, прави автономното обучение
много благодатно. В слънчеви дни за няколко часа се случват
какви ли не обогатяващи преживявания. Един прави марки-
ровка за опасна пътека, използвайки дъсчици, пирони и боя.
Друг тича насам-натам, за да открие някоя пеперуда или ра-
стение; трети събира плодове и ги разделя по равно за обяд;
четвърти приготвя сандвичи със сирене; строят заслони,
играят сложни състезателни и ролеви игри; катерят се по
дърветата, строят бентове, наблюдават птиците, играят във
водата и какво ли още не. На закрито всичко си е постарому
– все същите купища хартия, писалки, лепило, „Лего“ кон-
структори, плюшени играчки, кубчета… и все пак не са
редки изненадите като някоя карта на остров или указания
за търсене на съкровище (всъщност ябълка!), или пък някое
стихотворение, или радиопредаване, което някой е записал
и желае да сподели... Оказва се, че ролята ми на възпитател
предполага в много по-голяма степен да изслушвам какво са
научили сами, вместо аз да ги „уча“ на нещо. С изключение
на умението да четат и на още няколко други основни
познания, повечето от знанията на децата идва от четене и
дискутиране и обикновено те го откриват сами.

Основният довод против обучението вкъщи е лекомисленото

твърдение, че „училището социализира“. Привържениците на
домашното обучение отговарят с убедителния аргумент, че
социализацията, която децата получават в училище, невинаги
е здравословна: „Общуването в много училища и класни стаи
е недобронамерено, дискриминиращо, изпълнено с конкуренция
и снобизъм.“ Освен това, твърдят те, за родителите съвсем не

81
е проблем да осигурят социални контакти на децата си – те
играят заедно с приятелчета, които идват на гости, организират
се в групи по интереси заедно с други обучаващи се вкъщи
деца, не им липсват и спортуване, и занимания на открито, и
уроци по драма. Тези родители подчертават, че такива из-
вънучилищни връзки са основани на общи интереси и са по-
скоро плод на избор, отколкото на неизбежност.
Въпреки това обучението вкъщи може да се окаже обез-
сърчаващо. Ние с Виктория нямахме голям успех с опитите си
да обучаваме Артър. Той изглежда много по-щастлив в училище.
Вероятно просто имаме късмет с нашето училище – децата ни
посещават малко селско основно школо с не повече от 40
ученици на възраст от 5 до 11 години. Харесваме си го, но
също така доста четем и разговаряме с децата извън него. Аз
също преподавам там – давам уроци по укулеле, а Виктория
помага в часовете по драма. Не е трудно да станете част от
екипа на някое основно училище – ще се радват на всяка до-
пълнителна подкрепа, защото по принцип са свикнали родителите
най-вече да мърморят.
Друга алтернатива е комбинирането на училището с
обучение вкъщи42 – в този случай, вместо да бъде източник на
ограничения, училището служи по-скоро като основа. Детето
ви може да посещава часовете там два-три дни в седмицата, а
останалото време да прекарва у дома. Както домашното
обучение, така и този вариант е напълно законен и е въпрос на
лична договорка с вашето училище. Привържениците на идеята
споделят, че имат голям успех и се радват на здравословни
взаимоотношения с техните училища.
Вероятно най-важният фактор във всички случаи е нагласата
на самия родител. Ако подхождате към детето си с уважение,

42
„Flexi-schooling“ (англ.) – възприета във Великобритания форма на об-
разование, комбинираща домашно обучение и училищно обучение: детето е
регистрирано в съответното учебно заведение, но има право да не посещава
всички часове, като част от отговорността за обучението му поемат родителите.
– Б. пр.

82
ако не се опитвате да го преобразите в някакъв съвършен
идеал, тогава всички варианти са допустими. Не става въпрос
за готов списък с правила, които да прилагате, за да направите
децата си щастливи. Всъщност ние въобще не целим постигането
на щастие, ние искаме жизненост, свобода и радост – както за
децата си, така и за себе си. Ние се стремим към удовлетворение.
Само по себе си дори осъзнаването на ограниченията на учи-
лището като място за обучение е достатъчно, за да направи
децата свободни. Да се простим със стремежа си към съвършен-
ство и дори с потребността си от авторитет. Нийл казва:
„Възрастните цял живот преследват съвършенството, но, за
съжаление, не успяват да го постигнат и тогава започват да го
търсят у децата си.“
Такава опасност съществува както за традиционно мисле-
щите, така и за предполагаемо просветлените родители. Това е
и един от проблемите по отношение на Лок и Русо. Въпреки че
техните призиви за свобода и неопитоменост с положителност
трябва да бъдат приветствани и въпреки че в книгите им има
много вдъхновение, възможно е те да породят у нас усещането,
че сме се провалили, защото, като несъвършени хора, ние с
положителност няма как да се впишем в техния модел. Всъщност
идеализмът понякога е и вид тирания – в собствения ми дом е
имало много случаи Виктория да ме обвини, че съм груб и ти-
раничен, например веднъж, когато изключих телевизора по
средата на предаването. Не можете да натрапите свободата с
власт. Онзиден двамата с Дилайла си бяхме пуснали музика в
кухнята и танцувахме. Артър влезе и издърпа кабела от
контакта.
– Какво правиш, по дяволите? – сопнах му се аз. – Защо ни
разваляш кефа?
– А ти как развали нашия, като ни изключи телевизора?
– Ммм... това беше друго – смотолевих.
Така че идеализмът може да избие в другата крайност. По-
добре давайте тон с личен пример, в противен случай въобще
не се и опитвайте да давате тон. Гледайте си собствения живот

83
и оставете другите да гледат своя. В „Градината на Любовта“
Уилям Блейк намеква за опасността от предоверяването на за-
браната „недей“:

Бях в градината на Любовта

и какво да си мисля, не знам:
връз тревата, добра за покой и игра,
се издигаше някакъв храм.

Този храм бе затворил врати

и изпречил скрижала НЕДЕЙ.
Закопнял за цветя, призовах Любовта,
ала глас ми изсъска: „Не смей!“

И съгледах – в гробове безброй

никнат кръстове вместо цветя.
В черни трънни венци тъмничари отци
ми обвиха страстта, радостта…43

Изпратете децата на училище с няколко вица, които да

разкажат. Или с някой фокус, който да покажат (като онези
книжки за оцветяване например, където черните и белите
контури магически се оцветяват и после изчезват).
Какъв род училище би привлякъл интереса на свободния
родител? Преди всичко не изключвайте идеята за пансион, ако
средствата ви позволяват. В Англия такова училище е
„Съмърхил“, основано от споменатия вече А. С. Нийл, чиято
книга бих препоръчал на всеки родител, независимо дали смята
да изпраща детето си там, или не. „Съмърхил“ е пансион със
самоуправление. Това означава, че самите деца са включени в
управлението на училището. Те лично гласуват правилата и
посещават единствено избраните от тях часове. Няма елемент

48
„Западноевропейски поети романтици. Антология“. Превод Спас Николов
изд. „Отечество“, С., 1988. – Б. пр.

84
на принуда. Така според дълбокото убеждение на Нийл се
пести много време – когато децата сами са избрали да учат, те
учат далеч по-бързо в сравнение с наложеното от външен ав-
торитет. На учениците в „Съмърхил“ им е позволено да не по-
сещават часовете в продължение на три години, но идва момент,
когато започват да работят усърдно, след като осъзнаят, че се
нуждаят от определено ниво по математика например, искат
ли да ги приемат в художествено училище.
Хубавото на частното образование е, че то няма вземане-
даване с държавата. Всеки, който е част от него, е там по своя
воля. Това неминуемо дава на едно самоуправляващо се
училище известна независимост. Много частни училища са
доста близо до анархистичната представа как да изглежда едно
учебно заведение. Наскоро бивш преподавател в „Итън“
направи оценка на системата и подхода там, публикувайки
статия в анархисткото списание „Total Liberty“:

Ако възприемем ходенето на училище като организирано,

йерархизирано и дисциплиниращо ограничаване на младите
хора, то качественото образование е равносилно на осво-
бождаване за тях... качественото образование създава среда,
в която хората имат възможност да развият собствените си
интереси и да се научат да бъдат свободни индивиди, общу-
ващи в групи с хоризонтални, отворени форми на организация.
Този тип култура вирее в училища като „Итън“ благодарение
на младежите в тях, които очевидно се вписват в тази пара-
дигма.

Той твърди, че подобно образование дава свобода на елита,

докато ние, останалите, сме подвластни на управленските идео-
логии. И продължава с примери за многобройните организации,
създадени от итънски възпитаници, една от които е обществото
„Оруел“:

Младите мъже бяха абсолютно отдадени на антивоенната

кампания и организираха неспирна поредица от събития в

85
 подкрепа на антивоенното движение. Присъстваха на всички
демонстрации в Лондон, раздаваха листовки из околните се-
лища и провеждаха кампании в училището. Интересното е,
че правителството третираше всяко отсъствие на учениците
от държавните училища, участващи в повечето антивоенни
мероприятия, като бягство от час и ги наказваше. Членовете
на обществото „Оруел“ говориха с директора и го убедиха,
че тяхното участие е необходимо и правилно. И той прие
аргументите им.

Забелязал съм, че момчетата, посещавали „Итън“, се от-

личават със завидна увереност, независимо каква посока са из-
брали в живота си. И това е чудесно. Свободният родител иска
силни, жизнени, будни и смели деца. Иска увереност и кураж.
Припомнете си също, че „Итън“ ни е дал Джордж Оруел и
Олдъс Хъксли – двама от великите пророци на ХХ век.
Авторът на откъса говори и за малката продължителност
на учебния ден в „Итън“: „Итънците винаги са оставали
ужасени, когато разберат, че за повечето деца във Великобри-
тания учебният ден продължава от 8:30 до 15:30 ч. Без пре-
късване. Итънците прекарват в класните стаи само половината
от деня.“ Което само по себе си доказва парадоксалното
твърдение от началото на тази глава, че „по-малко означава
повече“. В моето училище в Уестминстър учебните срокове
бяха поне с 2 седмици по-кратки от сроковете в държавните
училища, но резултатите от изпитите се оказваха несравнимо
по-добри. И при това се забавлявахме. Имахме голяма свобода
и мисля, че тя беше резултат от отношението между учителите
и учениците. Бих го определил като „взаимно уважение“.
Имахме фантастични учители, като Ричард Джейкъбс,
който преподаваше английски. Случвало се е да посвети целия
час на лекция за червеното вино (организирал е и дегустации в
апартамента си). Водил ни е да гледаме картините на Ротко44 в

44
Марк Ротко (1903–1970) – американски художник с латвийски произход,
представител на абстрактния експресионизъм. – Б. пр.

86
„Тейт“45. Разказвал ни е и за нощите си в лондонския гей-клуб
„Хевън“. И никога не е имал проблеми с дисциплината, поради
простата причина, че никога не се е опитвал да демонстрира ав-
торитет. Един ден влезе и каза: „Днес навършвам двайсет и пет.
Кийтс е умрял на двайсет и пет!“ Говореше ни за Ролан Барт и
постструктуралистите46, запознаваше ни с поети като Джефри
Хил47, обсъждахме Пиеро дела Франческа и неговото „Благове-
щение“48. Трябва да уточня, че нито една от тези теми не беше
свързана с учебния план. Всичко, което ни е разказвал, е
останало запечатано в съзнанието ми. Той внасяше удоволствие
и пълнота в учението.
Да, то се знае. Чувам програмирания глас на някой либерал,
който мърмори, че не всеки може да си позволи частно училище.
Аз обаче се опитвам да отворя съзнанието ви за други възмож-
ности. Уверено твърдя, че по онова време не всички в
„Уестминстър“ бяха еднакво богати – родителите бяха лекари,
журналисти, архитекти, актьори, писатели. Бяха по-скоро ра-
ботещи хора с професия, отколкото богаташи или аристократи.
Замислете се какви са приоритетите ви. Ив Либъртин от
„Крас“49 например искала да изпрати сина си Немо в „Съмърхил“.
Но нямала пари. Затова живеела скромно – в обща квартира, и
през уикендите продавала на сергия на пазара. С приходите от
сергията плащала таксите на Немо. Днес хората харчат пари
за коли, почивки, огромни телевизори, кредити и мобилни те-
лефони, но не са склонни да дадат и едно пени за обучението
на децата си. Повечето семейства безпроблемно биха спестили
45
„Tate“ (англ. ) – национален музей за британско и съвременно изкуство в
Англия. – Б. пр.
46
Постструктурализъм – направление в литературознанието и философията.
– Б. пр.
47
Джефри Хил (1932–) – съвременен английски поет и университетски
преподавател. – Б. пр.
48
Сцена от картината „Легенда за животворящия кръст“ (1452–1466) на
италианския художник Пиеро дела Франческа в катедралата „Сан Франческо“ в
Арецо, Италия. – Б. пр.
49
„Crass“ – британска пънк-рок група, съществувала в периода 1977–1984.
– Б. пр.
10 000 паунда за една година, ако се лишат от всичкия този
лукс. Преоценете приоритетите си. Повечето от богатите хора,
които виждате, не са действително богати. Просто са сериозно
задлъжнели. Избрали са да се нагърбят с дългове, за да плащат
за неща като училищните такси. Просто ви казвам: не се оплак-
вайте. Живейте!
Впечатляващо е как по-заможните хора, които благодарение
на уменията си да харчат пари се изтъкват пред останалите
във всяко друго отношение, изведнъж се превръщат в убедени
социалисти, щом се опре до обучението на собствените им
деца. Хранят се на ресторант два пъти в седмицата, возят се с
такси, наемат големи къщи с големи кредити, но мрънкат, че
при частните училища нямало справедливост. Очарованието
на анархистичната позиция е, че ти дава свободата да направиш
каквото поискаш – да избереш частно училище, държавно учи-
лище или някоя от системите за домашно обучение.
Друг вариант е да доближите вашето местно училище до
модела на „Итън“. Насърчавайте децата си да основават свои
организации и да не се страхуват да задават въпроси на вла-
стимащите. Вземайте си ги една седмица по-рано. Освободете
петъците и идете на излет. Ние често вземаме нашите деца в
петък или в понеделник.
Иска ми се да бъда свидетел на тоталното разрушаване на
съществуващата образователна система, като на нейно място
настане пълна свобода за всички – учителите да могат да предлагат
услугите си за индивидуално обучение, училищата да могат да се
състоят както от 1000, така и от 3 деца, а родителите да могат да
се кооперират и сами да наемат преподаватели за децата си.
Нашето местно основно училище е добро благодарение на
учителите. Те си вършат работата, без да са зависими и без да
са подпомагани от държавата с нейния абсурден списък от
критерии и задачи, които нямат нищо общо с истинската цел
на обучението. Образованието, което е неизменно контролирано
от държавата, означава слабо образование за всички. Управ-
ляващите се сменят постоянно, затова се налага учителите да

88
се приспособяват към нови подходи и нови идеологии на всеки
две години. Проблемът тук е не дали сме съгласни, или не с
идеологията – с някои от елементите бихме се съгласили, с
други – не. Въпросът е, че идеологиите сами по себе си по
природа са тоталитарни.
Възможен вариант (върху който не е мислено сериозно) е
локално училище с един-двама учители, подбрани от група
местни семейства за децата им. Би било далеч по-евтино от
частно училище. 4 часа сериозна работа сутрин, а после игра
навън. В моите представи идеалният учебен срок е не по-дълъг
от 11 седмици. Истинското предимство на такива училища е във
възможността всяко от тях да бъде различно и адаптирано по
уникален начин именно към неговата специфична среда, именно
към неговата специфична група от ученици и родители. Една от
основните причини да съм против държавното образование е
сковаващото уеднаквяване, което то налага на различните хора.
Ефект от това смазване на индивидуалностите е взривът от
масови убийства в американските училища. Като убийството в
гимназията „Колъмбайн“ например50. Нека това ни бъде за урок.
Вашето местно училище може да бъде чудесно място. На-
емете някой умен младеж, току-що излязъл от университета,
който да обучава децата ви сутрин. Представете си, че сте на
мястото на Уърдсуърт, Дороти и Сауди в Езерната област с
50
„Denver's Columbine High School“ (англ.). На 20 април 1999 г. двама
ученици от гимназията, въоръжени със самоделни бомби и огнестрелни оръжия,
влизат в училището и откриват огън. След близо едночасова стрелба из сградата
убиват 12 ученици и 1 преподавател, след което се самоубиват. Разследването
разкрива, че тази касапница било дълго планирана и обмислена в детайли. – Б. пр.
51
Уилям Урдсуърт (1770–1850), Самюел Колридж (1772–1834) и Робърт
Сауди (1774–1843) – представители на течение в английския романтизъм от края
на ХVIII и началото на ХIХ век, известно като Езерна школа. Определението
„езерна“ произхожда от названието на местността, където тримата прекарват
голям период от живота си – Езерна област. Дороти Мей Ан Уърдсуърт (1771–
1855) е сестра на У. Уърдсуърт, а Томас де Куинси (1785–1859) – английски
есеист и критик, става близък приятел със С. Колридж непосредствено след като
напуска (без да се е дипломирал) Оксфордския университет, и живее известно
време с тримата поети в Езерната област. – Б. пр.

89
младия мистър Де Куинси51, който преподава във вашето малко
самоуправляващо се школо. По времето на Лок (също възпитаник
на Уестминстърското училище) и Русо било прието семействата
от средната класа да имат домашен учител. Лок е убеден, че си
струва човек да се откаже от безсмисления разкош и да вложи
средства в образование: „Пестете колкото искате от играчки и
забавления, от коприна и панделки, от дантели и други безполезни
разходи, но не пестете от нещо толкова нужно. Не е добро до-
макинство онова, което обогатява състоянието си, а оставя
ума си беден.“ Лок посвещава няколко страници на съвети как
да бъде избиран един възпитател. Вие можете да бъдете
полезни за вашето училище. Другите родители също. Разполагате
с 3 учебни срока от по 11 седмици с едноседмична ваканция
между тях. Това прави 150 дни училище на година. Ако възпи-
тателят преподава по 4 часа на ден, ще трябва да му платите за
600 часа. За да бъде заплащането добро, плащайте му по 20
паунда на час. Това прави 12 000 паунда на година. А разделено
на 4 семейства с по две деца – по 3000 паунда годишно или
само по 1500 паунда на дете. Като имате предвид, че някои се-
мейства дават най-малко по 10 000 годишно за детски градини
и забавачки и като имате предвид огромните такси в частните
училища (които днес биха могли да си позволят само най-голе-
мите богаташи), 1500 паунда изглеждат относително скромен
разход за възможността да имате свое собствено местно
училище с преподаватели, избрани лично от вас.
Представете си колко бързо ще учат децата ви и колко
много време ще имат за лудории. Преподаването ще бъде по-
интензивно, а така ще остава повече време за щуреене и за-
бавления. Повече излети, повече работа в градината, повече
физически натоварвания; повече време за придобиване на
сръчности и полезни умения от рода на готвенето например –
това показва личният опит на родителите, избрали да направят
тази стъпка. Когато ученето е прието по собствена воля от
детето и се работи в малки групи, напредъкът идва бързо.
Което пък осигурява свободно време за тичане на воля без

90
надзор. В резултат детето развива качества като смелост и
увереност – отличителни характеристики на децата, обучавани
без стрес.
Начинът е да освободите съзнанието си. Има много алтер-
нативи на целодневното държавно училище. А онези от вас,
които се стремят към свобода, първо трябва да си зададат един
основен въпрос – в действителност повечето средни училища
дават ли образование, или държат децата в подчинение и ги
подготвят за робски живот, посветен на службата и на тревогите
за пари. Ние, безгрижните родители, искаме да се простим с
всичко това. Либералите ще се изправят срещу нас с твърдението,
че държавното обучение е добро, и ние не отричаме, че някои
хора, произхождащи от работническата класа, са благодарни
за полученото образование. Но те не са ли хора, които биха се
образовали при всякакви обстоятелства? Природно интели-
гентните хора. По всяка вероятност обаче има повече примери
за възпитаници на държавните училища, принизени до нивото
на робството.
Всяко дете трябва да бъде насърчавано да следва своя
собствен житейски път. Всъщност да погледнем някои от най-
големите ни мислители. Поразително е колко много от тях не
са ходили на училище, но са се самообразовали или са имали
индивидуални възпитатели: Бъртранд Ръсел, Олдъс Хъксли
(напуска „Итън“ на 16 години, когато зрението му се влошава),
Уилям Блейк, Уилям Кобет, Джон Стюарт Мил – всички те
спадат към тази категория. По времето на Тюдорите училищата
възниквали около отделни учители и просъществували само
няколко години. Системата била изключително гъвкава. Ето
към такава система се стремя аз – с тотална гъвкавост и
свобода. Трябва да поемем обучението в свои ръце, независимо
дали това означава да променим съществуващото, или да създа-
дем ново. И не е необходимо да чакаме позволение от никого.
Във наша власт е да направим всичко, което пожелаем.

91
 7. Митът за играчките
Играчки от сребро, злато, корал и шлифован кристал, дрънкулки
от всякаква цена и вид – що за безсмислени и безполезни неща.
Махнете ги всичките!
Жан-Жак Русо, „Емил. Или за възпитанието”

Мразя играчките. Играчките означават тежка работа. В

утопията на свободния родител всички играчки трябва да бъдат
забранени. Никакви маркови куклички, игри и играчки, никакво
„Лего“, никакви кубчета, никаки шаблони за рисуване, никакви
пъзели. С други думи, никакви малки парченца, пръснати по
пода из цялата всекидневна. Никакви дребни парченца, които
трябва да разчиствате в края на деня, защото децата, захласнати
(в което няма нищо нередно), въобще не забелязват бъркотията.
Мънички парченца, забиващи се в краката ви, когато, леко
пийнали, несигурно пристъпвате из къщата или се спъвате в
тях по стълбите. Веднъж изчаках всички деца да отидат на
училище, майка им също беше излязла. С огромно удоволствие
напълних три чувала за боклук със стари играчки и ги оставих
до кофите за смет. И впечатляващото беше, че никой въобще и
не забеляза. На никого нито веднъж не му домъчня дори и за
една-единствена играчка от този куп. Което подсказва, че

92
може би ние сме по-големи материалисти от децата. Те искат
тези и тези играчки, но желанието им е мимолетно. Вероятно
повече ги вълнува осъществяването на желанието, отколкото
притежаването на самия предмет. Родителите са съвсем наясно
какви мъки коства купуването на дадена играчка. Играчките
струват пари, играчките означават работа, играчките създават
бъркотия, чрез играчките детето чисто и просто привиква към
ужасната трагедия да бъде родено в свят, който се самоизмъчва
с усилена работа единствено за да облекчи отегчението си по-
средством скъпо струващи развлечения.
Направо ми се сви сърцето, когато приятелката ми Мърфи
ми разказа как е обикаляла за коледен подарък на дъщеря си.
Решила да купи конструктор „Лего“, но после се отказала, за-
мисляйки се за бъдещето и представяйки си как, приведена на
колене, събира стотици тухлички „Лего“ от пода. Мъдро
решение.
Да не говорим, че има нещо особено отблъскващо в начина,
по който пластмасата старее. Защо ли пластмасовите играчки
втора употреба са толкова тъжна гледка на разпродажбите?
Вероятно защото във всяко едно парченце издраскан и прашен
продукт на петролна основа е концентриран провалът на пласт-
масовата мечта – изоставянето на удоволствието и красотата
за сметка на количество и ниска цена и вероятно няколко мига
спокойствие. Тези играчки са израз на престъпно прахосничество.
Така че изхвърлете ги! Или още по-добре би било въобще
да не ги купувате. „Не на пластмасата!“ – този призив трябва
да отекне надлъж и нашир. Работата обаче е там, че е толкова
неимоверно трудно. Всичко е направено от пластмаса. Тези
играчки изглеждат толкова съблазнителни, толкова изгодни,
толкова забавни, когато са на рафта в магазина. Обещават
„часове забавление“ и ви карат да мислите колко находчиво са
измислени, вследствие на сериозни проучвания и разработки,
колко са изключително увлекателни и удовлетворяващи, че на
практика биха ви отменили в „бавенето“ на децата. В действи-
телност обаче повечето от тези играчки изискват солидна ин-

93
вестиция от страна на родителите. Както толкова много други
продукти на военнопромишления комплекс, те обещават да ни
избавят от грижи, в случая от грижи за децата, но в действи-
телност изискват още повече усилия – и заради парите, не-
обходими за купуването им, и заради времето, необходимо за
подреждането им.
И дали децата имат реална нужда от играчки всъщност? В
„Книга на джунглата“ виждаме как Маугли щастливо играе с
камъчета. Най-добрите игри са тези, които децата играят заедно
и без играчки – тогава се чува смях. А всеки знае, че малките
хлапета, непокварени от рекламата и консуматорската култура
като цяло, могат да се забавляват само с една дървена лъжица
и тиган. Далеч по-забавна им е една картонена кутия, отколкото
куп токсични играчки и машинки с механизирани версии на
детски песнички (съществуващи навярно защото онези, които
се грижат за тях, са твърде заети, за да им пеят сами).
Картонената кутия отключва въображението на детето. Вчера
моите деца превърнаха едно кашонче в космически кораб за
плюшените си играчки. Кашоните се оказват и отлични детски
кошарки – преди Артър да проходи, го слагахме в кашон и му
давахме дървена лъжица. Това ни позволяваше да си свършим
къщната работа. (Между другото, ето един ценен съвет: не ку-
пувайте никакви бебешки механизирани играчки. Абсолютно
нищо! Ние прахосахме цяло състояние за абсурдни устройства
от рода на онова нещо, в което слагаме децата, за да вървят из
стаята. Недейте – те си се научават да ходят самички.)
Оставени сами, децата ще открият и ще направят свои иг-
рачки, като междувременно ще развият собствената си изоб-
ретателност, вместо да разчитат на забавления със скъпо стру-
ващи джунджурии, създадени от алчни производители. Вие,
родителите, сами можете да майсторите играчки. Да, така е,
можете. Това е едно благородно призвание за бащата в семей-
ството. Купете си трион и длето (за дървените играчки ще го-
ворим отново), изрежете фигурки на самолетчета от картон –
чудесен материал за моделиране. Вземете и тиксо. (Артър

94
току-що си направи катапулт от картонена кутия, тиксо и
ластик. Нарече го „Слингър 3000“.) Направете си кукли за
куклен театър от чорапи и копчета, маски на чудовища от хар-
тиени пликове. Забележително е какво можете да получите с
малко или дори с никакви умения в тази област. Свикнете мал-
човците да майсторят от ранна възраст. Собственоръчно изра-
ботените не-пластмасови играчки, за разлика от купените
пластмасови, могат да бъдат поправяни, подобрявани, оцветявани,
разглобявани и пренаправяни. А ако е нужно, могат да бъдат и
изгорени.
Русо също е против играчките, въпреки че по негово време
те не са били пластмасови:

Нека дрънкалките да бъдат не от корал, а от малки клонки с

листата и плодовете – например пръчица от сладник52, която
[детето] може да смуче или дъвче, – те ще го забавляват
толкова, колкото и лъскавите дрънкулки, и не на последно
място ще имат поне това предимство, че детето няма да при-
викне към лукса още от раждането си.

Послението е ясно – не пилейте време и пари за играчки, а

просто откъснете клонче от някое дърво и го дайте на детето.
То ще използва въображението си да си играе с него, да се бие
с чудовища, да го дъвче или да го превърне в животно. Този
вариант безспорно е и екологичен – просто късче от природата
вместо пластмаса, замърсяваща планетата – безплатно, лесно
и много „зелено“. Да, свободното родителстване може да спаси
планетата.
Чрез играчките самата игра се превръща в стока. Те са
част от консуматорската култура, а осъзнатият човек отхвърля

52
Сладник, женско биле, сладък корен (Glycyrrhiza glabra) – тревисто
многогодишно растение от семейство Бобови, отглеждано основно заради
корените, от които се извлича екстракт, ползван за подсладител, значително по-
сладък от захарозата и притежаващ лечебни свойства. Използва се както като
съставка на различни медикаменти, така и в безалкохолни напитки и бонбони. –
Б. пр.

95
консуматорското общество, защото то чисто и просто изисква
твърде много усилия. Безгрижният родител не би могъл да
бъде затормозен. Няма ли купуване, няма рециклиране или, с
други думи, майсторенето прави живота по-лек и по-икономичен.
Да, майсторете си сами. Едно конче от пръчка със завързано в
единия край парче плат наистина е способно да осигури забав-
ление за часове наред.
Това не означава да отхвърлим играта. Животът на детето
е (и трябва да бъде) отдаден на играенето, а децата всъщност
могат да научат и възрастните да играят. Истинско удоволствие
е да ги наблюдаваш как се забавляват. Елизабетинският философ
Джон Дий53 започва дневника си със следния очарователен
увод: „Артър Дий и Мей Хърбърт, не по-големи от 3 години,
сякаш в някакво детско сватбено представление се наричаха
един друг съпруг и съпруга.“
За игрите не се изискват играчки. Парите не са еквивалент
на забавлението, както потвърждава А. С. Нийл с разказа за
дъщеря си Зоуи:

Веднъж Зоуи получи подарък от мой бивш ученик – чудесна

ходеща и говореща кукла. По същото време един нов ученик
є подари малко евтино зайче. Тя игра с голямата скъпа
кукла около половин час, а с малкото евтино зайче се
забавлява седмици наред.

Нийл също смята, че харчим твърде много пари за играчки.

Компаниите производители ни мамят, че купуването на предмети
е израз на любов:

Всяка детска стая е пълна със счупени или забравени играчки.

Всяко средностатистическо дете получава твърде много иг-
рачки. Всъщност голяма част от онези, които струват повече
от няколко пенса, са напълно непотребни... Всички родители

53
Джон Дий (1527–1608/1609) – английски математик, астроном, астролог,
окултист, алхимик и философ, съветник на кралица Елизабет I. – Б. пр.

96
 имат склонността да прекаляват с купуването. Бебето на-
стойчиво протяга ръчички към някаква джунджурия – трак-
торче, жираф, който си движи главата – и родителите плащат
за нея на секундата. Така повечето детски стаи се препълват
с играчки, към които детето никога не проявява какъвто и да
било реален интерес.

Донякъде вина имат телевизията и компютрите. Когато

Артър гледаше телевизия, влизаше в кухнята, изкушен от рек-
ламата на някаква джаджа и питаше дали ще му я купим. И на-
стояваше: „Струва само деветнайсет и деветдесет и девет!“
Убедени ентусиасти настояват по детските телевизионни канали
да не се излъчва реклами, защото децата са изключително по-
датливи към скритите изкушения. Пожелаваме им късмет.
Докато те водят тази борба, ние просто изключваме телевизора.
Обиколките из центъра с цел пазаруване са кошмарни. Из-
тормозеният родител губи цялата си енергия постоянно да по-
втаря „не“, а освен това започва да се чувства лош и стиснат.
Решението е да ограничим излагането на децата си на въздей-
ствието на рекламите и да избягваме, доколкото е възможно,
разходките из магазините. Открих, че сладкишите са за пред-
почитане пред играчките и подаръците. Децата се радват на
лакомства също толкова, колкото и на играчки – та дори и
повече, – а сладкишите имат безценното предимство да се са-
моразграждат. Те не оставят следа, особено ако имате късмета
да намерите магазин, където ги предлагат на бройка, та децата
да напълнят пликчето с каквото те си изберат.
Не проявявайте щедрост. Лок също смята, че излишеството
от предмети само разглезва децата и ги тласка да искат още и
още:

Познавах едно малко дете, силно объркано от броя и разно-

образието на играчките си. Изтезаваше ума си, като ги пре-
глеждаше всеки ден, и силно привикнало към изобилието,
никога не помисляше, че му е достатъчно, а винаги питаше:
„Има ли още? Има ли нещо друго? Какво ново ще получа?“

97
 Виждаме семената на консуматорското общество, посети още
през 1693 г. Лок препоръчва „да не им се купува нищо..., да си
правят всичко сами“. Изглежда, той също е бил антиконсуматор
като всеки съвременен защитник на околната среда:

Едно гладко камъче, парче хартия, връзката с ключовете на

майката или всичко друго, с което няма да се наранят, служи
за забавление на малките деца по същия начин, както и
онези затормозяващи и изискани купени играчки, които без
време се развалят и чупят.

Какъв здрав разум! Нима има полза от харченето на пари

за скъпи играчки, над които ще треперите, а те, така или иначе,
ще се счупят? И защо роднините държат да подаряват скъпи
подаръци? „Това е нещо много специално, Артър. Ще го
пазиш, нали?“ Артър кима убедително, но със същия успех
бихте могли да му изпеете химна, за да му внушите моралните
норми, които би трябвало да усвои. Той ще прояви същото не-
хайство, колкото и във всяка друга ситуация – и това е добре,
не мислите ли? Със сигурност е доказателство за здравословна
липса на респект към фабрично произведените предмети и към
цялото многообразие от консуматорски дрънкулки.
Макар че Лок и Русо са имали късмета да не им се налага
да се справят с ужаса на пластмасата, основните проблеми при
тях са същите, затова аз отново повтарям: изхвърлете играчките.
Въобще не ги купувайте всъщност. Опростете нещата –
направете си ги сами. Не привиквайте децата към изобилие.
Особено когато са малки и още непокварени от комерсиалния
свят. През това време можете да спестите много пари. Приятелят
ми Дан сподели, че му е криво, задето е похарчил „само“ 100
паунда за коледните подаръци на двегодишния си син. 100 па-
унда? Това ще ми държи влага цял месец. Да не е луд? 10 са
напълно достатъчни. Като че ли детето ще направи разлика...
Спестете си разходите, докато малчуганите ви още не са по-
раснали. После ще стане по-трудно. Почувствайте удоволствието
от упражняването на революционния си дълг. Спрете да

98
купувате и пред вас ще се разкрие нов свят на удовлетворение
и креативност.
Една от играчките, които одобрявам, е дървеното влакче.
Сглобяването на релсите от частите в комплекта е доста забавно
както за възрастните, така и за децата. Понеже е дървен, ком-
плектът с влакчето не е в противоречие с естетическото чувство
на родителите, за разлика от пластмасовите боклуци. А и може
да си докупите още вагончета и релси. Приятелите и роднините
могат да добавят още. Ние започнахме с малък комплект за
Артър, а сега Хенри играе с великолепно усложена система.
(Един съвет – избягвайте задвижваните от батерии локомотиви.
Те се изтощават. Непрекъснато. И постоянно трябва да имате
подръка или да купувате нови батерии. А също и да ги завинтвате
и отвинтвате, което изисква фина отвертка, каквато невинаги е
лесно да се намери. Аз лично не обичам батериите.) И още,
понеже влакчето е от дърво, почистването му не е чак толкова
досадна работа, както при пластмасовите играчки.
Вярно е обаче, че има и красиви неща, изработени с любов
и майсторлък. Затова си пестете парите, като избягвате серийно
произвежданите боклуци и вместо тях от време на време купу-
вайте по някоя качествена играчка.
И се старайте да се придържате към простотата. Историкът
Колин Хейуд54 е съставил списък със средновековни играчки,
намерени от археолози. Добре е да го имаме предвид: „Дрънкал-
ки, дървени пумпали, които се завъртат с пръсти, кукли, ми-
ниатюрни съдове за готвене и керамични комплекти за хранене,
корабчета, оловни войничета, малки животни от глина.“
Колкото по-малко играчки, толкова по-добре. Тогава детето
ви няма да бъде разглезено и ще притежава богато въображе-
ние.

54
Колин Хейуд – преподавател по икономическа и социална история в
Университета в Нотингам, автор на книгата „История на детството“ („A History
of Childhood“), която проследява сложните промени в живота и светогледа на
децата от Средновековието до началото на ХХ век. – Б. пр.

99
 8. Откажете се от телевизията,
прегърнете свободата
Светът е доминиран от оптичната проекция, ала тя дава само една от
гледните точки, и то такава, която ни отделя от света.
Дейвид Хокни, „Тайно знание“55, 2001 г.

Възможно ли е да се откажем от телевизията, без да я за-

браняваме? В тази глава смятам да поговорим как да отстраним
вредното влияние на телевизията, без да забраняваме всички
забавления, идващи от екрана. В крайна сметка кой би отрекъл
гениалната поредица „Семейство Симпсън“? И кой всъщност
би искал да забранява нещо? Това правят пуританите и власт-
имащите. А свободният родител трябва да признае, че телевизията
е и голямо удобство, ако човек се нуждае от малко спокойствие
и тишина, за да изпие чаша чай, да дремне или да поработи в
градината.
В действителност обаче телевизията е нещо лошо. Полза
от нея няма. Тя осакатява. Вземете на първо място абсурдните
55
Дейвид Хокни (1937–) – британски художник, сценограф и фотограф,
една от значимите фигури в английския поп арт от 60-те години на ХХ век. – Б.
пр.

100
разходи. Чувал съм, че някои хора дават над 2000 паунда за
телевизор с гигантски плазмен екран. Добавете абонамента за
цифрови канали, някъде от 200 до 2500 паунда годишно, плюс
таксата за оператора. Като имаме предвид средния месечен
доход от 2000 паунда, излиза, че това е цената на двумесечен
труд. Два месеца! През които бихте могли да си вземете отпуск
и да не правите нищо! Не е чудно, че телевизията непрекъснато
рекламира какви ли не кредитиращи финансови институции. В
днешно време тя създава задлъжнели нации и пак тя се опитва
да разреши проблема. Или както казва Хоумър Симпсън от
анимационния сериал „Семейство Симпсън“: „Решенията на
проблемите не са на дъното на бутилката. Дават ги по телеви-
зията.“ Телевизията насърчава харченето на пари – естествен
резултат от неспирните реклами, с които ни облъчват от екрана.
Тя работи активно и всеотдайно, за да породи поредица от же-
лания. Застъпниците на свободния пазар тръбят, че големите
супермаркети не заставят с оръжие хората да влизат в тях.
Така е, да. Но правят нещо много по-опасно – промиват
мозъците на милиони хора, като ги обстрелват с реклами. От
упор, по средата на някоя сапунена опера. Всички тези милиони
биват улучвани с най-изкусните пазарни трикове и техники,
познати на човечеството. Маркетинговите отдели на големите
търговски вериги наемат най-добрите мозъци в страната, за да
ни манипулират. Затова никак не е чудно, че приемаме супер-
маркетите за нещо прекрасно. Един месар, хлебар или про-
изводител на свещи няма реален шанс за реклама по телевизията,
без да разполага с нужния бюджет.
И така, откажете ли се от телевизията, за нула време ще
станете по-богати, а източникът на изкушенията ще бъде ели-
миниран. И ще спрат да ви заливат с реклами – както вас, така
и децата ви. Спестяванията ви ще се умножат. А като прибавите
спестените пари към намаленото си работно време, ще имате
повече възможност за разтакаване и мързелуване. Рекламите
вкарват родителите в „емоционална поквара“, както се изразява
Виктория. Искаме децата ни да са като другите деца и затова

101
им купуваме какво ли не. Моите родители имаха късмет,
защото, когато аз бях тийнейджър, на мода бяха дрехите втора
употреба. Дрънкулките струват пари, а за да имате пари,
трябва да работите. И после, понеже сте смазани от работа,
работа и пак работа, всяка вечер се тръшвате пред телевизора,
изтощени и податливи на внушения. Взирате се в телевизора
по три часа ежедневно и после се оплаквате, че денят не ви
стига. Ще имате повече време, ако се откажете от телевизията,
която освен всичко друго тотално ви вкисва настроението.
Не правя изключение и за образователните програми.
Много родители смятат, че така наречените образователни те-
левизионни предавания са за предпочитане пред „Саут Парк“56.
Нищо подобно. Телевизията е посредник, средство – творци
са човешките същества и някои от тях творят под формата на
телевизия. „Саут Парк“, „Семейство Симпсън“, „Доктор Кой“57
и „Семейство Сопрано“ са примери за това. „Блу Питър“58
обаче не е изкуство. Това е „напудрена измишльотина“, според
находчивото определение на Обърън Уоу59. По-добре да гледаш
безвкусно поднесена качествена телевизия, отколкото некаче-
ствена телевизия, поднесена с вкус.
Нещо повече – много детски програми натрапват капита-
листическата трудова етика. Спомнете си забързания свят на
Ричард Скери60, където няма безделници, където насърчават
всеки да се стреми към печалба. „Строителят Боб“61 е най-
добрият пример за сюжет, който промива детското съзнание

56
„South Park“ (англ.) – американски анимационен сериал за възрастни,
излъчван от 1997 г., пародиращ американската действителност. – Б. пр.
57
„Doctor Who“ (англ.) – британски научнофантастичен сериал, продуциран
от ВВС, излъчван от 1963 г. – Б. пр.
58
„Blue Peter“ (англ.) – британски сериал за деца, излъчван от 1958 г. – Б.
пр.
59
Обърън Уоу (1939–2001) – британски писател и сатирик. – Б. пр.
60
Ричард Скери (1919–1994) – популярен американски детски писател и
илюстратор. – Б. пр.
61
„Bob the Builder“ (англ.) – британски анимационен сериал, излъчван от
1998 г. – Б. пр.

102
по този начин. „Можем ли да го поправим? Можем“ – гласи
лекомисленият девиз (странно наистина, защото се предполага,
че строенето означава да правиш нови неща, а не да поправяш
вече счупени). Когато Артър беше малък, гледахме доста те-
левизия. Спомням си как сядах по боксерки пред телевизора в
5:30 ч. сутринта и с часове гледах всякакви глупости, мислейки
си: „Какво, по дяволите, правя?“ Помня един особено безумен
епизод на „Строителят Боб“: Боб даде почивен ден на машините
си, но те пак дойдоха на работа! Бяха толкова раболепни, че
нямаха представа какво да правят, когато са свободни, и доб-
роволно предоставиха времето си на разположение на господаря
си. Какво послание отправя това към децата?
Гледането на телевизия без съмнение е пасивно – вместо
да играят свои игри, децата доброволно се подчиняват на
нещо, измислено от друг. Както казва Дейвид Хокни в бри-
лянтното си изследване върху употребата на лещите в рене-
сансовото изкуство (озаглавено „Тайно знание“), телевизията,
сравнена с рисуването, е тиранична: „Филмите и видеото ни
налагат своето време; в рисуването ние определяме времето.“
Не можем да подхождаме съзерцателно към телевизията. За
нас тя е натрапник.
В книгата си „Изчезването на детството“ американският
социален критик Нийл Постман62 подчертава, че гледането на
телевизия не изисква и не развива никакви умения. Колкото и
често да го правиш, не ставаш по-добър в него. Изтъква още,
че това е негативна среда – сапунените опери например пред-
ставят света на възрастните като свят, изпълнен с усилия,
болка, нещастие и гняв. (Платон възразява срещу поезията на
своето време със същите доводи.) Вероятно ще кажете, че те-
левизията е средство за разказване на приказки, вид магическа
кутия и в това няма нищо лошо, само дето разказваните
истории са или твърде ужасяващи, или толкова сладникави, че
на практика са невъзможни. И след като сте проследили по-
62
Нийл Постман (1931–2003). – Б. пр.

103
редните лоши събития от сапунената опера и новинарската
емисия, рекламите – според находчивата формулировка на
Маршъл Маклуън63 – изиграват ролята на добрата новина.
Животът е лош? Купете си ето това и той ще стане по-добър.
Телевизията насърчава сляпата вяра в техническия прогрес
и неуморно популяризира доминиращата идеология на Запада:
„Технологията ще спаси света“ (илюзия, тръгнала от заблудени
автори като Х. Дж. Уелс). Постман казва: „В комерсиалните
телевизионни притчи злото е резултат от невежество в областта
на технологиите, от неспособност да се вникне в същността на
благотворните постижения на индустриалния прогрес.“ Тех-
нологията се е превърнала в Бог, а телевизията и интернет са
станали съвременните средства за разпространение на боже-
ствените откровения (мисия, вменявана на печатаното слово
във времето на пуританите). Ако не сте сред вярващите, просто
дръпнете кабела. „Средството е съобщението“64, а съобщението
гласи: примирете се с отегчителната си работа и после
пропилейте припечеленото. Колкото по-далеч от тази пропаганда
стоят и децата, и възрастните, толкова по-добре.
Но нека все пак да не бъдем такива фанатици – в нашия
дом ползваме телевизора, за да гледаме DVD-та и видеокасети.
Харесваме „Семейство Симпсън“, разбира се, но харесваме и
ненадминатите стари филми като „Големите надежди“ и моя
любим филм за всички времена „Бунтът на Баунти“ с Марлон
Брандо в ролята на Флечър Крисчън. Цената на видеокасетите
е символична – в оказионите ще ги намерите почти без пари.
Както неведнъж съм казвал, напълно възможно е да се живее
охолно и с малко средства – просто се върнете с десетина
63
Маршъл Маклуън (1911–1980) – канадски учен в областта на литературната
критика и теорията на комуникациите. – Б. пр.
64
„Средството е съобщението“ („The medium is the message“ – англ.) е
заглавието на първата глава от книгата на Маршъл Маклуън „Да познаем
медиите“ (McLuhan, Marshall. Understandig Media. New York, McGraw-Hill,
1964), в която той защитава тезата, че същността на едно съобщение не е в
неговото съдържание, а в средството за комуникация; че начинът на комуникация
сам по себе си вече е информация. – Б. пр.

104
години назад. А върнете ли се с пет столетия, ще живеете бук-
вално като крал.
Още един проблем – детските площадки са окопирани от
възрастните. Те превземат игрите на децата точно както са
превзели и детските телевизионни програми – продукции на
екипи от високо платени телевизионни продуценти (къде
повече, къде по-малко явно) правят пари от брандовете, рекла-
мирани в предаванията им. В САЩ този процес е особено на-
преднал. Както заключава Постман, детските игри са на
изчезване – изместени са от свръхорганизирани, скъпо струващи
и ръководени от възрастните спортни клубове. Американците
твърдят, че „вече дори и игрите на шестгодишните са лишени
от спонтанност – под зорък контрол и на високо състезателно
ниво... детската игра се е превърнала в основна грижа на
възрастните, в професия и вече съвсем не е свят, недостъпен
за порасналите.“
Върнете детството на децата! Не се подлъгвайте по аме-
риканския модел. Не се отказвайте да се борите. Подходете
към семейния живот революционно. Това е посланието на чу-
десната книга на Постман:

Своеобразен отпор е обръщането на родителите срещу аме-

риканизираната култура... а особено революционен е опитът
да се контролира достъпът на децата до медиите. Всъщност
начините са два. Първият е да се ограничи излагането на
децата на въздействието на медиите. Вторият е да следите
внимателно на какво въздействие са изложени и да им оси-
гурите постоянно критично отношение към темите и ценно-
стите, които медиите поднасят.

Един от лесните начини да го направите е да изхвърлите

телевизора през прозореца. Ние най-сетне издърпахме кабела
от контакта, което си е сериозно освобождаване. Децата вече
рядко се сещат да поискат да гледат телевизия и вместо това
четат и играят. Пускаме си, естествено, някой и друг филм или
избрано телевизионно шоу на DVD или на видеокасета. Което

105
означава, че гледаме качествени неща, когато ние пожелаем и
при това с малко (или дори с никакви) реклами.
Съществува, разбира се, и интернет. Безспорно в мрежата
може да се намери всичко. Артър например откри в „YouTube“
няколко чудесни клипа на „Бийтълс“ и с удоволствие ги
гледахме заедно. При наличието на интернет категорично няма
никакво оправдание за телевизията. Телевизията е мъртва.
Миналата седмица децата нямаха нито телевизор, нито
компютър, защото и телевизорът, и компютърът се развалиха.
За няколко дни привикнаха към това положение и след училище,
вместо да се втурнат към екрана, се струпваха край кухненската
маса и започваха да майсторят нещо или пък играеха измислени
от тях игри. Намаляването на времето, прекарвано пред екрана,
несъмнено увеличава техните възможности. За момента това е
добре, защото се забавляват по правилния начин. Добре е и за
бъдещето им, защото един ден ще знаят как да обърнат гръб на
работодателите и да се съсредоточат върху собствените си ин-
тереси. Телевизията произвежда неудачници.
Така че спестете пари и подобрете както своя живот, така
и живота на децата си. Стига телевизия и висене пред екрана.
Е, няма да се вманиачаваме, разбира се. За една видеокасета с
„Том и Джери“ и за едно DVD със „Семейство Симпсън“ ще
направим изключение.

106
 9. Хайде да поспим
Мислех, че пиячката и сексът могат да ми донесат разтуха.
Дремването се оказа по-добро.
Патрик Джейк О'Рурк65

Най-мъчителната част да си родител е разбитият сън.

Преди децата да се родят, имах навика да спя по 9–10 часа на
нощ и изключително трудно се справих с промяната. Несъмнено
в култура, в която усърдно трудещото се семейство е модел за
подражание, сънят няма никаква стойност. Успелите кариеристи
се перчат, че могат почти да не спят. Склонни сме по-скоро да
се наливаме с гигантски чаши кафе или да вземаме стимуланти
– независимо дали са на билкова основа, или не, за да изкретаме
някак до края на деня, вместо да откликнем на повика на при-
родата и просто да дремнем за малко. И все пак всяка култура
допуска ситуации, в които човек разполага с личното си време
и тогава си поспиваме хубаво. Помислете си за онези дълги,
разточителни порции следобеден сън, които успяваме да си
осигурим през почивните дни. О, тази сладка дрямка! Как
копнеем за нея! Направо рай!
65
Патрик Джейк О'Рурк – съвременен американски автор, определян като
„най-забавното перо на Америка“. – Б. пр.

107
 Защото липсата на сън е нещо ужасно. Спомням си как се
събуждах посред нощ, усещайки краката на малкия ни първо-
роден син, забити в гръба ми. Съгласно препоръките на орто-
доксалната съвременна методика за отглеждане на деца се
опитахме да го отучим, но така и не успяхме. Той си беше все
при нас в леглото. Ще ми се да бяхме приели да спим тримата
заедно още от самото начало. Когато са малки, бебетата трябва
да бъдат прегръщани възможно повече – от майката, от бащата
или от всеки друг наоколо. Сексът може да бъде изместен в
банята. Навиците, отделните стаи и строгите режими на
бавачките са враг на безгрижния родител. Знам го, защото сме
ги изпробвали. Нашият екземпляр на едно ръководство как да
създадеш навици у бебето си е най-раздърпаната и измачкана
книга, която някога съм виждал – толкова често се е допитвала
до нея изнервената майка. Строгите режими целят да осигурят
малко спокойствие на родителите, а на бебето – добър сън, но
нашият опит показа друго. Дисциплината явно превръщаше
бебето във враг – надзираван, отблъскван, изолиран, ограничаван,
игнориран. А изискваше и сериозни усилия – толкова все-
поглъщащи, че в продължение на цяла година Виктория не го-
вореше за нищо друго. Беше убийствено. Има само една книга
за бебета, която трябва да прочетете (ако въобще четете такива
книги), и това е „The Continuum Concept“66 (ще се върнем към
нея по-късно).
Сритванията в бъбреците нощем, стряскането и про-
мрънкването „Твой ред е!“ по адрес на другия родител водят

66
Книга на американската авторка Джийн Лидлоф, многократно преиздавана
и превеждана от 1975 г., появила се в резултат на четири антропологически
експедиции на Лидлоф в южноафриканската джунгла, съчетани с близки
наблюдения върху племето йекуана, чийто подход в отглеждането на децата
значително се различава от възприетите в Европа и САЩ. Въз основа на
наблюденията си авторката лансира „continuum concept“ – цялостна концепция
за отглеждане на детето с грижа за всестранното му развитие (физическо,
ментално и емоционално), без да се поставят ограничения и максимално близо
до природата, в съгласие с естествените му потребности от физическа и
емоционална близост и свобода. – Б. пр.

108
до сериозна загуба на сън, особено ако правите и другата
грешка, която допусках аз – да работите цял ден в офиса далече
от къщи. За мен се оказа ужасно трудно. Да нямаш и най-
малкия шанс да подремнеш! Това напълно ме съсипваше.
Страшно ме вкисваше. Не, влудяваше ме. Вбесяваше ме. При
това положение на човек не му остава друго, освен да си пийне
вечер, опитвайки се да влее поне малко удоволствие в живота
си. А нощем най-неочаквано ме събуждаше изненадващо тежката
ръчичка на Артър, която се стоварваше върху лицето ми.
В продължение на осем години така и не успявахме да се
наспим като хората. Всеки от нас заспиваше в едно легло, а се
събуждаше в друго. Будил съм се в леглата на децата, в стаята
за гости, на канапето. През нощта някой от малчовците все ус-
пяваше да се намърда на моето място. Един приятел разказваше
как неговото четиричленно семейство осъмвало във формата
на квадрат – по човек в четирите края на семейното ложе.
При нас все още някоя и друга нощ е съсипана, но сега е
несравнимо по-добре. Двете по-големи деца са възпитани по
метода на свободния родител – мама и татко просто си остават
в леглото, а те се обличат и си приготвят закуската, без да ни
притесняват. Понякога най-малкото продължава да се промъква
в нашето легло. Но пък на нас ни е забавно. Не съм привърженик
на даването на съвети, защото тази книга предлага само общ
принцип, който при желание да напаснете към собствения си
живот, ала намирам, че би било от полза да предложа няколко
идеи от нашия дългогодишен опит с децата и съня.

а) Лягайте си рано
Ранното лягане несъмнено изглежда, меко казано, огранича-
ващо за свободния родител. Когато малките най-после заспят
след сложен ритуал от къпане, масаж, приказки, приспивни
песнички, чинийки с резенчета плодове и чаши с вода, за мама
и татко безспорно настава времето да се понаслаждават на
някое и друго удоволствие. Тогава аз се отдавам на пиене на
бира. И с всяка следваща бира желанието за лягане отслабва

109
все повече – защо да си лягам, след като най-сетне се чувствам
добре? С течение на годините обаче ние стигнахме до извода,
че ако не сме в леглото до 22:30 ч., особено ако вкъщи имаме
дете под двегодишна възраст, следващият ден ще ни се види
почти непоносим. И взаимно ще си лазим по нервите. Е, това
положение е временно и смятам, че ако човек го осъзнае,
нещата стават по-търпими. Всичко си идва на мястото, когато
най-малкото от децата прехвърли две години и половина. За да
направите ранното лягане приятно, добре е като начало да
имате подръка хубава книга. Колкото до чистото удоволствие
от четенето, аз лично мисля, че Кийтс е ненадминат в това от-
ношение – и с писмата, и с поезията си. При него има някаква
ведра, изключително успокояваща меланхолия. А освен всичко
друго той самият е голям почитател на съня. Друг добър довод
в полза на ранното начало на нощта, предполагам, е сексът
(колкото и рядко да се случва всъщност). Ранното лягане може
да бъде превърнато в положително изживяване вместо в само-
наложено наказание и няма никакво значение дали приятното
усещане ще дойде от четене, секс, какао, писане на поезия или
преглеждане на каталог за градинско обзавеждане. Така вмъква-
нето на удоволствието в ежедневието ще се превърне в пътеводна
светлина за свободния родител. Една от трагедиите на сериозното
западно отношение към отглеждането на децата е, че радостните
емоции и забавлението сякаш са изчезнали от плановете ни и
са отстъпили място на правенето на пари и разговорите,
посветени все на децата. Не се превръщайте в роби на децата
си! Ще станете черногледи и те ще ви намразят заради това.

б) Не бързайте да ставате от леглото

Да, знам: по-лесно е да бъде изречено, отколкото да бъде
направено. Но за наше голямо учудване през миналата лятна
ваканция няколко пъти ни се удаде възможност да си останем
в леглото докъм 10–11 часа, независимо че вкъщи имаме деца
на три-, шест- и осемгодишна възраст. Няма да отрека, че се
пробваха да ни будят, като идваха и правеха най-ужасяващи

110
неща – скачаха върху краката ни („бесуваха“, както го нарекохме
ние) и се боричкаха. Но след като няколко пъти ги изхвърлихме,
решиха да се погрижат сами за себе си. За никой от тях не е
проблем да си сипе мляко в корнфлейкса, а Артър, както вече
споделих, може да прави и чай, а също и овесена каша. Децата
всъщност имат вродено чувство за самосъхранение, което ние
унищожаваме с прекомерните си грижи. Те стават самостоятелни
не толкова благодарение на старателно обучаване, а донякъде
просто поради безделието на родителите си. Миналата неделя
Виктория и аз имахме главоболие и останахме в леглото до
10:30 часа. Резултатът беше невероятен! Колкото по-често
правите това, толкова по-добре, защото ще стимулирате на-
ходчивостта им и ще намалите нахалстването – ще пресечете
онова ужасно „Мамооо!“, от което главата ви ще се пръсне.
Те могат да си играят сами и ще го направят. Така че излежа-
ването до късно не е израз на безотговорност от наша страна.
Точно обратното – добре би било да се грижим за себе си (пак
ще повторя: свободният родител трябва да се пази постоянно
от черногледството) и да учим децата си също да се грижат за
себе си. Така чедата ни ще бъдат силни, смели, безстрашни,
харесвани и приемани с отворени обятия където и да отидат!
Ще бъдат кадърни, весели и щастливи. Друга задача на свободния
родител е (доколкото е възможно) да създаде условия всички
членове на семейството да бъдат щастливи тук и сега, в
настоящия момент. Твърде много значение се отдава на онази
ограничаваща капиталистическа абстракция, наречена „бъдеще“.
Да, загрижени сме за предстоящия им живот на възрастни, но
най-добрият начин да им подсигурим щастливо бъдеще е да им
дадем щастливо детство. Но не детство на надпревара, награди
и заслуги, подчинено на капиталистическата утопия за
свръхпроизводството, а щастливо детство с изобилие от любов,
музика, игри и много смях. Няма смисъл да жертвате днешното
удоволствие заради обещанията за по-перспективно утре.
Затова оставайте в леглото възможно по-дълго.

111
 в) Подремвайте си следобед
Навсякъде по света нормалните хора спят следобед. Няма
нужда да ви убеждавам, безгрижни читатели, в многобройните
предимства на здравословната и ползотворна всекидневна ед-
ночасова следобедна дрямка. Тя е толкова важна, особено
когато децата са малки, че ще си позволя да кажа следното: ако
работата ви (например служба на пълен работен ден е далеч от
жилището ви) не позволява следобеден сън, тогава я напуснете.
Аз лично съжалявам, че съм прекарвал толкова много време в
офиса, когато Артър беше малък, и с Виктория често се питаме
колко ли по-хубав би бил животът ни, ако си бяхме купили
малък апартамент близо до офиса вместо къща на един час
път. И аз, и Виктория работехме в Лондон, поради което оста-
вяхме Артър с бавачката и пътувахме дълго до града, а после
обратно до къщи. Ако живеехме близо до работните си места,
щяхме да имаме повече възможности за различни комбинации.
Щяхме да отскачаме до дома си за обяд и за кратка следобедна
дрямка и дори понякога щяхме да вземаме Артър с нас в служ-
бата. По-късно започнах да работя от вкъщи, което беше
огромен напредък.
Затова зарежете пустата му работа! Вашето здраве и
щастие и това на семейството ви са по-важни за вас от благо-
денствието на корпорацията, на която робувате. Не ви трябват
много пари. „Яжте коприва“, както е предложил австрийският
художник Хундертвасер67. Има купища книги, които ще ви
подскажат как да живеете добре и охолно и с малко средства,
собственото ви въображение също разполага с чудесен ресурс.
Да подремнете заедно с малките си деца е невероятно удо-
волствие – все едно спиш с малка мекичка грейка. Толкова са
сладки, когато спят. Таткото може да протегне крака към огъня
и да задреме, докато чете, да се оттегли в страната на сънищата
67
Фриденсрайх Хундертвасер (1928–2000) – един от най-самобитните
съвременни архитекти и художници, противник на правите линии и стандартизацията
в архитектурата, живо ангажиран с проблемите на околната среда и привърженик
на природосъобразния начин на живот. – Б. пр.

112
и да се събуди освежен. Ами ако не работите дистанционно от
дома си и няма начин да изчезнете задълго от работа? Тогава
си вземете една възглавница в офиса и през обедната почивка
подремнете в близката църква, изтегнат в приятната хладина
на някой заден ред пейки. Отпуснете се на пейка или под
дърво в парка. Насладете се на някоя дневна сексуална фантазия.
Наскоро чух за една компания в Ню Йорк, която прави опити
да се справи с недостига на сън, предлагайки услуга „следобедна
дрямка“. След като сте обядвали, влизате в техния „дормито-
риум“, където в затъмнена стая ви предлагат удобно кресло.
Релаксиращи звуци ви унасят в сън и след определените 20
минути ви събуждат. Проблемът в случая е, че дремването
струва пари. Типично за Ню Йорк: нещо, което всъщност
няма цена – сънят! – е превърнато в стока. Освен това тези
центрове за сън са основани на поредното обещание за
незабавно разрешаване на проблемите ви – уверяват ви, че ще
ви върнат в офиса освежени, та да се трудите по-ефективно за
онези, които ви плащат. Оказва се, че спите не заради самото
удоволствие от съня, а за да бъдете по-продуктивни и по-
полезни за капиталистическата машина. Не такава е мотивацията
на безгрижния родител. Ние спим, защото търсим насладата
от живота. Затова е хубаво родителите да се стремят взаимно
да си осигуряват възможно повече приятен сън. Не бива да се
дразним, че партньорът ни е легнал да подремне. Много е
лесно да залитнем към онази злонамерена робска нагласа, при
която се дразним, защото другият се чувства малко по-добре
от нас. Не понасям ужасните вечерни пререкания, когато всеки
от партньорите се опитва да убеди другия колко по-тежък е
неговият живот. Напротив, трябва да се радваме, когато другият
спи – това не е измъкване, а чисто и просто проява на повече
разум. Ние имаме потребност от сън!
Лишените от сън хора не са на себе си. Превръщат се в
мрачни сенки. Стават раздразнителни и избухливи. Възприемат
всички като идиоти и целият свят сякаш е против тях. Един
приятел сподели, че изпада в убийствен гняв, без да осъзнава,

113
че яростта му е причинена единствено от липсата на сън, а
когато накрая успее да си почине и се събуди, се чувства друг
човек. Сънят разрешава проблемите като с магическа пръчка.
Затова вземайте пример от испанците, мексиканците и афри-
канците. Там, където хората имат повече контрол върху еже-
дневието си, спят. В Китай доскоро е било нормално да се
видят работници, налягали да дремнат край пътя. Сънят ще ви
направи силни и красиви. Ако работодателите ви са по-свобо-
домислещи (в което се съмнявам), обособете стая за сън на ра-
ботното си място. На Запад все се перчим колко сме богати, но
не умеем да организираме времето си така, че да поспим през
деня. Не сме ли глупави? Защо да не спим? Щом се роди
първото ви бебе, добавете съня към приоритетите. И превърнете
първите две години в приятен унес, изпълнен със сънища.

г) Вземете си отпуск, за да се наспите

Има ли начин да помолите онзи голям отбор от доброволци,
които не очакват заплащане – приятели, роднини, съседи, – да
се погрижат за децата няколко часа, за да поспите? Не знам
защо толкова се страхуваме да признаем, че имаме нужда от
почивка. Организираме отглеждането на децата си така, че да
работим или да излезем вечер. Сънят обаче все ни се струва
по-маловажен. Виктория и аз наехме бавачка, за да можем да
спим. Детегледачките и домашните помощнички са комерсиалният
вариант на голямата фамилия. В повечето трезвомислещи об-
щества грижите за децата се поделят между голям брой хора и
така се намалява тежестта на родителите, отварят се и много
възможности за сън. Представете си необезпокояваната от
чувство за вина дрямка на максиканския родител, изтегнат в
хамака – спокоен, защото знае, че децата му са заобиколени от
приятели и роднини. Нуклеарното семейство е изтощаващо.
Самотният родител е капнал от умора. Обградете се с хора!
Нуждаете се от гости през целия ден. Те ще ви помагат и ще
мият съдовете. Не си мислете, че трябва да ги забавлявате.
Някои от читателите ми ме критикуват, защото съм наел дете-

114
гледачка; трябвало да се вслушам в собствените си съвети и да
работя и харча по-малко. За нас обаче детегледачките са начин
да разширим семейството. Нямахме нужда от тях, когато през
повечето време и двамата си бяхме вкъщи. Тогава се справяхме
сами. Четири от осем години разполагахме с помощ за поло-
вината от деня. Детегледачките ни осигуряваха време за
дремване, за сън и за удоволствия. А ни бяха и компания. Поз-
волявахме си да ги наемем, като увеличавахме дълговете си.
Ясно е в каква безизходица сме били. Но пък си струваше, за
да не се чувстваме напълно изтощени през цялото време.
Колкото до децата, за тях беше далеч по-добре да се радват на
повече внимание (бавачката Клеър остана при нас цели три го-
дини), вместо да ги захвърлим в детската градина от съвсем
малки. И всъщност се оказа, че за бавачка за цял ден харчим
по-малко, отколкото някои приятели дават за детски градини.
А що се отнася до забавлението на децата, бавачката е
несравнима с никаква детска градина.
И все пак най-добре е да се радвате на помощта на
приятелите и семейството си и заедно да организирате малки
забавачки на разменни начала. Редувайте се с другите родители
и събирайте децата в различни къщи. Помагайте си и с
чистенето. Защо трябва да вършите цялата домакинска работа
сами? Това е най-лошата є страна. Организирайте ден за пране.
Сложете децата на пода и перете заедно.
Ако искате повече сън, простете се и с другите зловредни
изобретения на ортодоксалното капиталистическо родителстване.
Например семейните екскурзии, които ви лишават от възмож-
ността да се наспите. Няма как да се измъкнете, докато се
редите на опашка в някой увеселителен парк. Всъщност не
смятате ли за чудесно в тези паркове да има места за спане за
родителите? Със сигурност биха били особено печеливши.
Един приятел – баща, има простичък трик. След като обядват,
отвежда трите си момчета на кино, за да даде на жена си
възможност да си почине. Настанява момчетата пред екрана и
се връща в колата, сваля седалката и спи в продължение на

115
един-два часа. Гениално! Спестява пари от билет за себе си, не
са налага да изтърпи от начало до край поредната американска
анимация, осигурил е време за почивка на жена си и освен
това самият той си поспива добре. Е, на това му се казва „сво-
бодно родителстване“.
Не е нужно да чакаме благоволението на правителството,
работодателя или партньора си, за да упражняваме правото си
на сън. Не се молете, а просто си вземете каквото ви се полага.
Сънят е безплатен, сънят е дар, сънят е нещо хубаво. Не е от
непосредствена полза за икономиката, но затова пък е от полза
за индивида, както знае всеки безгрижен родител. Липсата на
сън е причина за много беди – и за затръшването на вратите, и
за крещенето, и за ругатните, и за проявите на несправедливост,
и за несполуките.
Започнете смело и без притеснения да подвиквате на съсе-
дите: „Ще наглеждаш ли децата за час-два? Имам нужда да
подремна малко.“ Давайте си почивка един на друг – чести
кратки ваканции далеч от нуклеарното семейство.

д) Сложете матрак на пода до леглото

Тази полезна идея ме осени, когато децата бяха малки.
Преди да направя това откритие, всяка вечер си лягах в
брачното ложе, но все се намираше кой да ме събуди посред
нощ – я ме зашлевяваше по лицето, я ме сритваше в гърба.
След половинчасови опити да заспя отново, ставах и отивах
разгневен в стаята за гости. Ето защо стъкмих едно малко
легло и го сложих до голямото. Тогава, когато някое от децата
дойдеше и ме събудеше, аз просто се претъркулвах от широката
спалня в своето уютно гнезденце. Предложих тази хитрина на
приятеля си Марсел и той сподели, че и на него му върши
чудесна работа. Той също се претъркулва в гнезденцето си с
голямо удоволствие. „Не е кой знае какво – казва, – но пък си
е само мое.“

116
 е) Отделните стаи
Когато се роди третото ни дете, нещата станаха наистина
сериозни. Незабавно се изнесох от спалнята и близо десет
месеца спах в стаята за гости. Така поне единият от нас запази
съня си. А да спиш сам си има много предимства. Можеш да
четеш доколкото късно си пожелаеш, събуждаш се, когато ти е
време да се събудиш. А някои сутрини бях истински късметлия
– Виктория ми донасяше чаша чай в 7:30 ч. Истинско блаженство!

ж) Всички в една стая

Чувал съм и за друга стратегия: всички – и възрастните, и
децата – да спят в обща стая, та когато детето се събуди, да се
почувства уютно и сигурно в присъствието на останалите и
отново да заспи. Струва си да се опита и това. Внасяйте и
изнасяйте матраци от спалнята, пробвайте различни подходи.
Вероятно най-лошият вариант е да изоставите малкото си бебе
в кошчето му в съседната детска стая. Колкото до това да
спите заедно с него в една стая – въпрос на практика е. В
книгата си „The Continuum Concept“ Джийн Лидлоф твърди, че
родителите са на грешен път. Може и така да е, но все пак едва
ли някой ще отрече, че никак не е лесно да спиш с шаващо из
леглото хлапе.
И все пак, какъвто и подход да изберете, посланието е
ясно – нуждаем се от повече сън.

117
 10. Силата на музиката и танците
Maxima debetur puero reverentia.
(Детето е достойно за най-голямо уважение. Ювенал)68

Когато чета „Мисли върху възпитанието“ на Джон Лок и

изучавам всекидневието в средновековна Европа, когато чета
антроположките разкази за обичаите на съвременните племена,
та дори и описанията на живота в Англия от преди някакви си
не повече от стотина години, ме шокира изобилието от пеене и
танцуване. През ХVIII век е било прието децата да вземат
уроци по пеене и танци вкъщи. Възрастните също са имали
учители по танци, често осмивани в гравюрите на Хогарт69
като мършави, изнемощели италианци. Колъридж разказва за
традицията от времето около 1798 г. в Недър Стоуи, Съмърсет,
да се танцува след вечеря. Танцувало се е почти всяка вечер.
Лок препоръчва уроците по танци от най-ранна възраст, отчасти
и като средство за възпитаване на увереност:
68
Децим Юний Ювенал (I–II век) – римски поет сатирик; особено популярен
през епохата на Ренесанса. Смята се за автор на крилатите фрази „Хляб и
зрелища“, „Здрав дух в здраво тяло“ и др. – Б. пр.
69
Уилям Хогарт (1697–1764) – английски художник и гравьор, прославил
се през 30-те години на ХVIII век със серии от самобитни картини, пародиращи
злободневни социални теми и проблеми. – Б. пр.

118
 И понеже, струва ми се, нищо както танците не дава на
децата толкова подобаваща увереност и маниери, издигащи
ги на нивото на по-възрастните, смятам за уместно уроците
по танци да започват, щом децата са способни да възприемат
напътствия. Въпреки че се касае само за външна грация в
движенията, не зная как, тя все пак възпитава у децата
достойни мисли и поведение повече от всичко друго.

Важно е да не забравяме, че за Лок идеалното дете е об-

учаваното вкъщи дете. Затова съветите му са насочени не към
училищата, на които по навик прехвърляме отговорността за
образованието днес, а към родителите. Така е и в наше време –
ако искаме децата ни да танцуват, трябва сами да се заемем с
това, а не да чакаме властимащите да го направят.
Ужасно е да сте като мен по отношение на танците. Аз
гледам със завист как другите танцуват и всъщност само когато
съм погълнал големи количества алкохол, задръжките ми падат
дотолкова, че да посмея да изляза на дансинга. Веднъж озовал
се там, започвам да повтарям няколко смътно припомнени
движения, усвоени в бурната ми младост, когато по цели нощи
танцувахме из клубовете. Тази липса на увереност обаче не е
резултат от вродено чувство за малоценност, както повечето
от нас си мислят, а пряко следствие от това, че никога не са ни
учили как да танцуваме. Щом стъпя на дансинга неподготвен,
съм също толкова нервен, колкото бих бил, ако карам кола,
без да съм минал шофьорски курсове. Просто не умеем да тан-
цуваме, а ако сме се упражнявали цял живот, щяхме да имаме
достатъчно увереност. Щяхме да имаме богат репертоар от
движения. Танцуването всъщност не е нещо спонтанно, то
трябва да бъде учено и упражнявано. И танцуващите в парадите
по време на карнавал, и танцуващите брейк, рокендрол, валс
или танго – всички са се упражнявали. Ние все още живеем в
пуританско общество, а пуританите (или поне повечето от
тях) приемат танцуването като разглезващо удоволствие, което
няма нищо общо със спасението. В други религии и култури
то е изключително основополагащо за целия житейски опит.

119
Впечатляващ е фактът, че интересът към „въртящите се
дервиши“ – екстатичното, хедонистично разклонение на суфизма
– се възражда. Това ислямско мистично течение намира израз
в много секти, появили се предимно през ХII и ХIII век в
Турция. Едно такова братство – братството на мевлевиите – е
основано от ислямския духовен учител и поет Мевлана Дже-
лаледин Руми70. Неговото учение проповядва универсална то-
лерантност, а въртенето е разбирано като освобождаване от
егото. Препоръчвам ви неговата поезия. Свободният родител
може да я чете в леглото преди сън. Ето какво пише той:

Опивай се от Любовта, защото Любовта

е всичко съществуващо.
Не превърнеш ли в своя цел Любовта,
Не ще бъдеш допуснат до Възлюбения.71

Звучи като Ленън на своето време. Той също пише в под-

крепа на живота тук и сега: „Суфитът е рожба на настоящия
миг, друже мой. Думата „утре“ не съществува за онези, които
са поели по Пътя.“ А танцуването е начин да влезеш във
връзка с настоящия момент.
Такова екстатично танцуване не е характерно единствено
за суфитските дервиши. В една от книгите си72 забележителната
Барбара Еренрайх цитира следното описание на случващото
се в двора на уелска църква от ХII век:

Ще видите младежи и девойки – някои вътре в църквата,

други в двора, трети – в танц, който се вие около гробовете.
Както пеят традиционни песни, изведнъж се хвърлят на
земята, а после, след като до преди миг са следвали водача
70
Мевлана, Джеляледин Руми (1207–1273) – роден в Балх (Афганистан),
но живее в Коня (Турция); велик персоезичен поет и мислител, суфи, получава
озарение и става екстатичен мистик; последователите му основават суфитски
орден (мевлеви), известен като Братството на въртящите се дервиши. – Б. пр.
71
„Възлюбения“ – Бог (на езика на символите, възприет от суфизма). – Б. пр.
72
„Dancing in the Streets. A History of Collective Joy“ (2007). – Б. пр.

120
 си покорно в унес, мигом скачат във въздуха, сякаш обзети
от лудост.

Еренрайх характеризира епохата на Средновековието като

дълъг празник. През седмица-две, казва тя, е имало някакъв
празник с музика и танци. Тази гледна точка споделя и историкът
Роналд Хътън, изследовател на културата на празнуването в
Англия от късното Средновековие. Изведнъж обаче се възцарява
строг ред. От ХVI до ХIХ век господства еклесиастката гледна
точка, според която танците, забавлението и веселието се
приемат за нещо подозрително, едва ли не сатанинско, и
започват публично да заклеймяват удоволствието, за разлика
от предходните времена, когато в най-лошия случай към него
се подхожда с неодобрение.
После отново проблясва надежда – както се изразява
Олдъс Хъксли в едно интервю: „Квакерите затреперват, шейкъ-
рите се разтрисат“73, опитвайки се да възкресят ликуването на
дух и тяло в едно. Негативната нагласа към танцуването и за-
бавлението обаче си остава доминираща: „В хода на историята
от ХVII до ХХ век... са правени буквално хиляди опити за
законно заличаване на карнавала и народните празници от
живота на Европа“. Това пишат историците Питър Сталибрас
и Алън Уайт за последиците от Реформацията. Протестантството
и набиращата сила култура на усилен труд, налагана от капи-
тализма, не оставят място за празници. В новия свят, в който
времето е пари, танцуването е равносилно на загубата им. И
става безполезно. Пуританите имат пред себе си ясна цел – да
съградят нов свят, а времето е ограничено. Съзерцанието, тан-
цуването, веселието – всички те се приемат за чисто пилеене
на време.
През ХХ и ХХI век за много от нас танцът се е превърнал
в нещо, което гледаме как другите правят по телевизията. По-
73
Квакери и шейкъри – протестантски секти в Англия и Америка. В текста
– игра на думи с имената на сектите (от „quake“ – треперя, и „shake“ – разтърсвам,
клатя). – Б. пр.

121
някога – когато сме на сватба или на дискотека – се случва да
ни се наложи да се поразкършим, но резултатите обикновено
са плачевни. Хип-хопът и брейкът са нелош вариант – децата
придобиват впечатляващи умения, но и дума не може да става
за сравнение с миналото, когато всички са танцували. Днес
танцът е изтласкан в сферата на шоуто. Все още съществуват
„оазиси“ – в Шотландия например не са забравили как се
танцува и на много места всяка седмица се организират танцови
забави. Преди 15 години с приятели се натъкнахме на селска
танцова забава на гръцкия остров Итака – имаше около 200
души на всякаква възраст, които играеха в голям кръг. Що се
отнася до екстатичното танцуване, в последно време пробив
направи рейв течението, но много скоро и то падна под контрола
на двуострия меч на властта: първо го обяви за незаконно, а
после го комерсиализира. За незаконни бяха приети всички
събирания на много танцуващи хора заедно без специално
разрешение. В същото време обаче комерсиалният свят започна
да експлоатира популярността на рейва чрез диджеите в лон-
донския нощен клуб, наречен „Министерство на звука“. Имаше
и внос на туристи, които да налеят малко пари в столицата, и
така същото онова движение, срещу което властите бяха взели
сериозни мерки, стана важен източник на приходи. Заедно с
подема на британското изкуство това спомогна за притеглянето
на големи печалби към Лондон.
Ами децата, които танцуват за собствено удоволствие, без
никой да извлича дивиденти от това? Ами хората, които си ор-
ганизират танци сами, извън системата на пазара? Каква е
ползата от тях? Откъде ще се изкарат пари? Добре би било във
всяко училище да се провеждат уроци по танци поне веднъж
или дори два пъти на седмица.
Подобно е положението и с музиката. Само талантливите,
които полагат много труд, продължават да се занимават с
музика след ранна училищна възраст. А по-късно дори и те,
освен ако не станат наистина добри, често се отказват. Виктория
например взема уроци по пиано в продължение на шест години,

122
но никога не посяга да посвири (въпреки че имаме пиано в
кухнята), защото все още не се чувства уверена. Шест години
за нея не са нищо особено (а за мене са си направо гениално
постижение). Училището произвежда възрастни с много умения
и много страхове. Според едно сбъркано схващане не си
струва човек да се захваща за нещо, ако не може да го прави
перфектно. За повечето от нас това означава да не правим
каквото и да било.
Комплексите ни завладяват много бързо. Прави ми впе-
чатление, че Артър вече все повече се стеснява да пее и
танцува, докато по-малките деца спонтанно започват да размахват
ръце и да се поклащат, щом чуят музика. Мисля, че във всеки
дом трябва целодневно да звучи музика и навсякъде да има
всякакви инструменти.
И така, музиката и танците са на път да изчезнат от живота
на децата ни. Е, все пак, когато станат тийнейджъри, доста от
тях грабват китарите, боядисват си косите, слушат „Нирвана“
и започват да свирят в разни банди. Днес страшно много
младежи свирят в такива банди, което безспорно е обнадеждаващ
признак на живот.
Преди музиката да се комерсиализира напълно, тоест да я
продават и купуват под формата на плочи, касети или в дигитален
формат, хората са пеели сами. Да, разбира се, имало е големи
музиканти и композитори, избирани от знатните фамилии, за
да свирят и композират. Но на улицата са пеели всички. Ако
можехте да минете по улиците на Флоренция от ХIV век
например – столетия преди изобретяването на безжичните ко-
муникации, бихте видели как всеки занаятчия пее пред дюкяна
си, както свидетелства и следната история за Данте:

Един ден във Флоренция [Данте] попаднал на ковач, който

ковял желязо върху наковалнята и припявал стихове на
поета, както човек пее популярно стихотворение: смесвал
строфите, съкращавал някои и удължавал други. Данте се
почувствал много засегнат. Без да каже дума, влязъл в ко-

123
 вачницата и изхвърлил клещите, чука, везните и всичките
инструменти на улицата... „Пееш моя творба, но не както
съм я написал – аз нямам друго умение освен това, а ти го
съсипваш.“ Разгневеният ковач безмълвно събрал инстру-
ментите си и отново се заловил за работа, но оттогава, при-
искало ли му се да запее, пеел за Тристан и Ланселот, а за
Данте вече не помислял.

И така, как да върнем музиката и танците в живота на

децата си? Като стана въпрос за музика, аз започнах да давам
уроци по укулеле в нашето местно основно училище. Укулелето
е идеалният инструмент за начинаещи , защото е малко и на
него се свири лесно. Повечето деца научават „Блещукай, бле-
щукай, звездичке“ и гама до мажор за около половин час. Така
постигаме добър резултат много бързо, за разлика от свиренето
на цигулка например. А обстоятелството, че уча децата, ме
мотивира да се упражнявам и да не занемарявам инструмента.
Другото чудесно предимство на укулелето е, че на него могат
да свирят едновременно неограничен брой деца, за разлика от
стресиращите духови инструменти. А на всичко отгоре е и
евтино – за 20 паунда ще купите съвсем приличен инструмент.
Укулелето поначало е жизнерадостен инструмент. Родил се
е, когато португалските преселници в Хавай от края на ХIХ век
слезли от лодките, свирейки на малки португалски китари. Ха-
вайците усвоили тези инструменти и скоро целият остров свирел
на тях, включително и хавайското кралско семейство. Затова в
известна степен укулелето въплъщава ведрия хавайски дух.
Укулелето е особено подходящо за свирене на ритмична
музика. С други думи, лесно е да накарате хората да танцуват,
без да има нужда от ударен инструмент. Неотдавна озвучаването
на една сватба се повреди за кратко и музиката спря. За да
спася положението, започнах да дрънкам на няколко струни и
танците продължиха.
Музиката се ражда спонтанно. Вчера проведох целодневен
педагогически експеримент върху метода „оставете ги на
мира“. Състоеше се в това да лежа на канапето, четейки и дре-

124
мейки, докато децата се забавляваха сами покрай мен. Хенри
си играеше с трактор с ремарке, Дилайла си бърбореше с
приятно напевно гласче, а Артър, който по принцип не се
отлепя от телевизора и компютъра, през целия ден си игра със
съдовете. Първо сложи една цедка на главата си и седна върху
купчина съдове, обявявайки: „Аз съм властелинът на съдовете.“
След известно време струпа съдовете на друга купчина и този
път ги удари с дървена лъжица с думите: „Направих музикален
инструмент.“ Само дето изглежда ужасно притеснен, когато се
стигне до танцуване. Не зная защо. Вероятно вече е загубил
волната и свободна природа на малките деца.
Ще отидете и по-далеч, ако изолирате децата от всякаква
човешка музика и им дадете неограничен достъп до музиката
на природата. Такъв подход е възприел Масанобу Фукуока –
забележителният японски фермер, когото споменах по-горе:

При отглеждането на децата мнозина родители правят същата

грешка, която в началото допусках при овощните дръвчета.
Преподаването на музика на децата например е също толкова
важно, колкото подрязването на овошките. Детското ухо е
чувствително към музиката. Ромонът на потока, крякането
на жабите по речния бряг, шумоленето на листата в гората –
всичките тези природни звуци са музика, истинска музика.
Когато обаче всякакви натрапливи звуци нахлуят и започнат
да дразнят слуха, чистият и неопосредстван усет към музиката
у детето закърнява. Ако го оставят да продължи по пътеката,
то ще бъде неспособно да възприеме зова на птицата или
звука от вятъра като песен. Ето защо музикалното обучение
се смята за полезно за детското развитие.

...

Детето, израснало с необременен слух, може да няма уменията

да свири популярни мелодийки на цигулка или на пиано, но
не мисля, че това има нещо общо със способността му да
чува истинска музика или песни. Едно дете с песен в сърцето
може да бъде прието за дете с музикална дарба.

125
 Мисля, че „Бийтълс“ са много добри за музикалното об-
учаване на децата. Биха допаднали на цялото семейство.
Малките харесват „Obladi Oblada“, „Octopus’s Garden“, „Here
Comes The Sun“ и „Yellow Submarine“. Освен това може да си
измисляте песнички заедно с децата. Изненадващо лесно е:

Манди е котка с грациозна походка,

обожава да се излежава.
Манди е котка много кротка –
и звук дори не издава.

Ето ви един пример – кратка песничка, която си съчинихме

с децата.
Затова, родители, пейте! Танцувайте из кухнята! Тананикайте
си, докато чистите, готвите или перете. Бъдете весели, бъдете
лъчезарни, пропъдете отчаянието от душите си. Музикалните
„реалити“ формати в съзнанието ни са изместили нашето пев-
ческо самочувствие. „О, не ме бива в пеенето!“ – казваме. Е,
мен определено не ме бива, но въпреки това си пея. Дори съм
излизал на сцената в един нощен клуб в Антверпен и съм пял
„Seventeen“ на „Секс Пистълс“74 в съпровод на укулеле пред
300 белгийски младежи. Сформирайте си семеен оркестър. За
перкусии използвайте всякакви предмети от домакинството,
за струнни инструменти биха ви послужили различни кутии с
опънати върху тях ластици. Вероятно някой умее да свири и
на трева. Аз обичам да танцувам бавничко около кухненската
маса с децата зад мен, като в онази великолепна сцена от
филма на Джим Ярмуш „Down by Law“, където тримата главни
герои танцуват в затворническата си килия, пеейки: „Аз крещя,
ти крещиш, ние крещим, за сладолед ще изгорим!“
Музиката и танците трябва да бъдат върнати обратно в
тъканта на всекидневния живот. Не е нужно да сте перфектни,
за да го правите – нивото на уменията ви няма никакво
74
„Sex Pistols“ – британска пънк-рок група, възникнала в средата на 70-те
години на ХХ век. – Б. пр.

126
значение. Правете го заради самото удоволствие от правенето
– кого го е грижа, че не сте безупречни? Музиката и танците
са идеалният начин да се наслаждавате на времето, прекарано
с децата си – те хармонизират и уравновесяват. Не са натрапени
от възрастните, нито пък възрастните негодуват срещу тях,
както е с някои детски забавления, като люлеенето на люлка
например.
Пейте през целия ден, танцувайте – така, както правят в
Мексико. Станали сме твърде цивилизовани, твърде ограничени,
твърде затворени. Вслушайте се в музиката на природата. Как
да го направите ли? Ще разберете в следващата глава.

127
 11. Сложете край на организираните
занимания и бъдете първични
Давайте да лудуваме!
Морис Сендак, „Където бродят дивите неща“75, 1963 г.

Организираните занимания са бичът на съвременното дет-

ство. „Дайте им нещо да се занимават“ – в тези думи звучи
нашето отношение към детството и към живота въобще. Дайте
им нещо да се занимават, за да не правят бели. Да, налага се
ние да им намираме с какво да се занимават, горките, защото
сме ги направили неспособни да си намират забавления сами.
И им даваме „нещо“, каквото и да е – просто нещо, само и
само да не ни лазят по нервите. А какво да кажем за самата ду-
мичка „занимаване“? Един от недъзите на нашата култура е,
че приема „занимаването“ за нещо по-добро от „безделието“,
дори и ако „занимаването“ понякога вреди.
Съвременните родители запълват деня на децата си с дей-
ности, които ги ограничават. Първо, ограниченията в училище,
следват ограниченията в колата, а после ги караме на какви ли
75
„Където бродят дивите неща“ („Where the Wild Things Are“) е една от
любимите детски книжки на поколения американски деца, написана и илюстрована
от Морис Сендак (1928–), неколкократно филмирана. – Б. пр.

128
не организирани от възрастните занимания – балет, футбол,
уроци по френски, актьорско майсторство – до едно целящи да
създадат индивиди, способни да влязат в конкуренция. Чувал
съм, че в Манхатън някои родители дори наемат китайки за
бавачки, та децата им да се научат да говорят китайски – което
пък е най-добрият начин да бъдат конкурентоспособни на гло-
балния пазар на труда, когато пораснат. Възрастните са на-
всякъде, където ходят децата – направляват ги, сякаш ги пасат,
смушвайки ги с остен, за да ги вкарат в предварително
подготвени ограждения, наблюдават ги, проверяват ги, конт-
ролират ги, оценяват ги, предпазват ги. Играта се превръща в
стока – водим ги на скъпо струващи увеселителни паркове, в
обезопасени детски кътове, направени от пластмаса, при по-
ложение че точно под носа ни има безплатни и достъпни места,
където да играят. Спомням си, че някога най-хубавите места
за игра бяха сметищата, където си намирахме пружини и стари
чаркове от хладилници и коли. Най-хубави бяха местата, които
сами си откривахме. Играехме където си искахме. Не ни
трябваха проектирани от възрастните детски площадки. Като
дете дори бях убеден, че на забавленията, организирани от
възрастните, нещо не им е в ред. Бяха осакатяващи.
Нашите деца не се впечатляват от очарователно декорираните
детски стаи и планираните забавления. Играят си на стълбите,
в дневната, в антрето. Разместват мебелите и си правят скри-
валища. В гората пък си майсторят бърлоги и малки въображаеми
разбойнически свърталища, далеч от досадния надзор на
възрастните. Оставете ги да играят! Дайте им свобода! Позволете
им да вземат някое старо одеяло и да си направят колиба, като
го опънат върху два стола, обърнати с краката нагоре. Нека си
направят бент в някое поточе. Оставете ги да си измайсторят
карта, да си играят с клечки кибрит и с джобни ножчета. На-
правените лично от тях игри, откритите лично от тях места –
ето това е най-доброто за тях.
Припомнете си мъдрите думи на австрийския художник и
архитект Хундертвасер: „Изкуството не може да бъде препо-

129
давано от човек, но ако все пак търсите учител, единият е
вашето детство, вашето Аз; другият е природата.“
Насилваме живота си да бъде в крак с времето, отмервано
от часовника. Всеки родител знае как упорито децата се съпро-
тивляват на принудителната точност: „Колко пъти трябва да
те подканям? ОБУВАЙ СИ ЧОРАПИТЕ! Закъсняваме!“ От
най-ранна възраст закаляваме духа им в подчинение на точността.
Те обаче по природа се изплъзват на времето, отмервано от
часовника, чрез радостта да бъдат единствено в сегашния
момент при всяка възможност.
Дайте им нещо да се занимават! Колко много родители са
съсипвали следобедите си с добронамерени занимания с
рисуване и готвене! Всичко започва чудесно. Майката и децата
(или бащата и децата) прекарват двайсетина минути в истински
щастливо съвместно творчество. Чудесно е да видиш как хла-
петата се справят със смесването и разбъркването на съставките!
Родителската представа за себеизразяващи се малчугани щаст-
ливо се сбъдва! После обаче всичко се обърква. Децата
оплескват всичко. Разливат боя по дрехите и по себе си. Раз-
хвърлят. Хлапетата намират това объркване на добре нагласените
планове на възрастните за страшно забавно. За разлика от ро-
дителите, които скоро губят всякакво търпение и започват да
крещят: „Излизайте! Вън! Махайте се всички!“, и довършват
сладките или почистването на боите сами. Изводът е: въобще
не се и опитвайте! Децата се забавляват чудесно, ако ги
оставите на мира.
За свободния родител голям проблем се оказват и трени-
ровките. Помня, че изпаднах в ужас, когато Виктория записа
Артър (тогава петгодишен) на ежесъботни сутрешни уроци по
тенис. Това си беше чиста лудост! Съботните сутрини са за
излежаване и за бездействие. След петдневния хаос на су-
трешното справяне на децата за училище, в събота най-накрая
имаме възможността да си изпием чая в леглото и да останем
там по-дълго, докато децата вилнеят из къщата. А вместо това
ние доброволно организираме хиляди скъпо струващи караници,

130
заради някаква си недозряла мечта да създадем тенис звезда.
За късмет, след първия срок Артър реши, че не иска да про-
дължава с уроците по тенис, и ние се простихме с тази мечта.
Един съвет: не допускайте децата ви да се доближават до фут-
болен отбор или до отбор по ръгби. Уикендите ви ще се
окажат напълно провалени, защото ще трябва да ги карате на
мачове къде ли не. Отборните спортове са ваш враг. Скейтборд
– да. Това е безплатно, прави се навсякъде, а и родителите не
участват (или участват съвсем малко). Но отборните спортове?
И дума да не става!
Да не говорим за ранното възпитаване на децата в състеза-
телен дух. Има нещо ужасяващо викторианско в отборните
спортове. От вас се очаква да жертвате индивидуалността си в
името на по-мащабна кауза. А добрите отборни играчи често
са неприятни хора. В крайна сметка играта в екип се свежда до
победа на противниковия отбор. Което подготвя младежите за
безмилостната надпревара на работното място. Игрите не бива
да са състезателни и всеки антрополог ще ви каже, че при неза-
сегнатите от модернизацията общества с по-егалитарна система
на управление игрите и спортуването са лишени от характерния
за Запада елемент на съревноваване на живот и смърт.
Все пак бих добавил, че по принцип не съм против човек
да се научи да плува, защото, както Лок мъдро е написал:

Това е спасило не един човешки живот – римляните са го

смятали за крайно необходимо и са го възхвалявали в писа-
нията си, а популярен начин да кажеш, че някой е зле
образован и не става за нищо, бил да кажеш: „Не се е
научил нито да чете, нито да плува“ („Nec literas didicit, nec
natare“).

Освен това е и забавно. Така че, що се отнася до плуването,

съгласен съм. Но нека сведем организираната от възрастните
част от живота на децата си до минимум.
Опитайте се да не ангажирате изцяло дните им. Оставете
ги да си поемат дъх. Свободният родител се старае да съчетае

131
бъдещето с настоящето. Опитайте се да се радвате на собственото
си ежедневие, вместо да полагате усилия децата ви да се радват
на своето. Ние искаме да им дадем щастливо и волно детство.
Искаме да сме сигурни, че по-късно те ще бъдат способни да
се грижат сами за себе си – помагаме им да изградят живота си
сами, като избягват стреса, тревогите и лошото здраве, чест
резултат от слугуването на конвенционалния работнически
свят. Много свръхобгрижвани от майките си момчета по-късно
в живота си „се хващат за полите“ на някоя голяма корпорация
(ако използваме израза на антроположката Джийн Лидлоф,
автор на „The Continuum Concept“). Аз искам децата ми да са
свободни и ще бъда истински щастлив, ако никога не ги
назначат на работа, а намерят друг начин да си изкарват пре-
храната. Ако пък поемат в някоя конвенционална посока,
надявам се да го направят със свободен дух и с лекота. От
твърде голямата ангажираност всекидневието им ще стане за-
висимо от външни авторитети. Трябва да разполагат с възможно
повече свободно време, за да тренират въображението си и да
изработят увереност в себе си.
Както потвърждават най-добрите детски книги, природата
на децата е неопитомена. В „Където бродят дивите неща“
Макс отплава към света на дивите неща, в който няма родители.
Децата обичат да ходят на диви места. Там те се чувстват сво-
бодни и си създават свои реалности. Някои от най-живите ми
спомени от детството са свързани с игрите ни в копите сено, в
парка или сред дърветата. Такава нужда имаме да усетим аро-
матния полъх на гора и листа! Макар да са продиктувани от
най-добри намерения, натрапените от родителите различни за-
нимания на детето всъщност са форма на контрол: изхождаме
от собствените си убеждения и се опитваме да им наложим
своята гледна точка (и резултатът често е катастрофален,
защото децата изпитват истинско удоволствие да разрушават
нашите планове).
Ако прекаляваме с контрола и притискаме децата си, рис-
куваме свободолюбивата им природа скоро да намери отдушник

132
по някой ужасен, антисоциален и деструктивен начин. Помислете
си за кражбите на коли, за дишането на лепило, за трошенето
на прозорци, за джебчийството. Свободният дух рано или
късно намира начин да излезе наяве – като духа от бутилката.
И каква е основната причина да ограничаваме децата си?
Страхът. Страх от отвличане, страх от педофилия. „В днешно
време не можеш да ги опазиш“ – това чувам на входа на учи-
лището. Напротив, можеш да ги опазиш! Ние всички сме
твърде предпазливи. Допуснали сме разни вестникарски истории
за някакви много редки отвличания да ни внушат, че такива
неща се случват непрекъснато. Нищо подобно! Във Велико-
британия отвличанията от непознати са не повече от десетина
на година. Шансът да се случи е едно на милион. Прекалено
лекомислено се поддаваме на страха от Торбалан. Вестниците
и новинарските емисии по телевизията непрекъснато подхранват
този страх. Защото такава е самата природа на медиите. Вест-
ниците са просто булевардни четива, евтини разпространители
на клюки, продаващи реклами („Последни новини за Изкорм-
вача“!). Нищо повече от амбулантни търговци на пикантни
криминални истории. Вероятно производителите на детски
обезопасителни артикули са особено доволни, когато във вест-
ниците се появи някоя история за отвличане. Продажбите
скачат! Цените скачат! Инвеститорите са щастливи! Членовете
на бордовете богатеят и тлъстеят благодарение на страха.
Системата обаче не приема неопитомените. Във Велико-
британия Законът за криминалните прояви и безредиците (от
1998 г.) дава право на полицията да не допуска избягали деца
до обществените места. Един вестник съобщава: „Министрите
смятат да приемат за нарушение деца без надзор да се разхождат
на публични места.“ Идеята за опитомяването на децата води
началото си от пуританското отношение към недораслите,
което повече или по-малко възприема, че те са диви и имат
нужда дивото да бъде изкоренено от тях. Ето какво казва пу-
ританският проповедник Джонатан Едуардс76: „Колкото и не-
76
Джонатан Едуардс (1703–1758) – американски теолог. – Б. пр.

133
винни да ни се струват децата... те са малки змийчета, несравнимо
по-омразни от пепелянките... по природа изключително без-
разсъдни и глупави...“
Такава гледна точка безспорно оправдава пуританите за
безмилостното дресиране на децата им. „Пречупете волята им,
за да спасите душите им“ – би казал Джон Уесли (между
другото, подобно е било и отношението им към американските
индианци, на които са гледали като на диваци, независимо от
факта, че именно те са спасили много от първите заселници от
сигурна смърт). Оказва се, че дисциплината и работата във
фабриките са въведени, за да опитомят непълнолетното зверче.
Ето как заблудена фабрична работничка в Масачузетс от ХVIII
век си спомня за своето детство:

Дисциплината, на която нашата работа ни научи, беше много

ценна. Имахме задължението да се явяваме във фабриката
на часа, на минутата, за да заменим пълните макари с празни.
Всеки ден излизахме за храна и се връщахме по едно и също
време. Работата и играта се сменяха на равни интервали и
така ръцете ни станаха сръчни, пръстите ни – чевръсти,
краката ни – бързи; ежедневно ни възпитаваха в изпълни-
телност и трудолюбие; това всъщност беше своеобразно из-
работване на умения, своеобразно индустриално училище.

Или пък просто прочетете Дикенс, за да разберете как

този подход е намерил приложение в британските училища и
фабрики по-късно. Когато викторианските филантропи най-
сетне започват да надигат глас срещу детския труд, те прилежно
и безпроблемно въвеждат задължителното обучение, за да по-
стигнат същия ефект – да привикнат децата към строг режим и
безкрайни дни на отегчение. Държавното обучение е въведено
през 1833 г., отчасти за да опитоми децата до степен безропотно
да се подчиняват на заробващата работна заплата.
Самите ние вземаме решителни мерки срещу нецивилизо-
ваното поведение вкъщи, когато децата ни са още на невръстна
възраст. Голотата например по принцип се приема с неодобрение.

134
Привърженичката на свободното възпитание Сара Джейнс
разказва чудесна история как племенникът є шокирал баба си
и дядо си. Четиригодишното момченце слушало музика на
слушалки за първи път:

Очарованото му личице с проблясващи в ъгълчетата на

очите му сълзи и съвършеното му телце, излъчващо удовол-
ствие, представляваха незабравима гледка. В радостта си
малкият започна да съблича дрешките си, а семейството се
впусна в опити да го накара да ги облече. То въртеше
задниче насреща ни, а после, вероятно чувствайки се недо-
статъчно разкрито или може би неуспяло да осъществи до-
статъчно интимен контакт с всяка изпълнена с радост частица
въздух, вирна голото си дупе срещу нас. Майка ми и баща
ми не издържаха: „Достатъчно, Джак. Никак не е смешно.“

Забелязал съм, че моите деца правят същото. Преди да

прочета разказа на Сара, все се изкушавах да кажа: „Не така,
Хенри!“ След като го прочетох, си рекох: „На кого му пука!“
Ако им забраняваме да са весели, малките Джаковци ще
свикнат да се свенят и да прикриват и веселите си задничета, и
собствената си неопитомена природа. Ние опитомяваме, по-
тискаме и задушаваме децата си. Това също е постиндустриална
мания. Вгледайте се в средновековните катедрали и ще откриете
безброй голи задници и неприкрити гениталии навсякъде по
колоните и по стените. Резбата върху една от гредите в бази-
ликата „Света Богородица“ в Мориак изобразява гола жена с
открити задни части и полови органи. Част от резбата в
църквата „Сен Пиер“ в Шампиньол включва фигура на мъж,
който също показва задните си части. Чудесни задни части ще
видите и в двора на „Остал де лос Рейес Католикос“ в Сантяго
де Компостела77. Да не говорим за многото резби в среднове-
77
„Hostal de los Reyes Catolicos“ (исп.) – петзвезден хотел в испанския град
Сантяго де Компостела, разположен в близост до катедралата в историческия
център на града, смятан за най-стария хотел в света (ХV в.), ценна архитектурна
забележителност, благодарение на богатата скулптурна украса върху фасадата
на сградата и в няколкото вътрешни двора зад стените є. – Б. пр.

135
ковните църкви, представящи мъже и жени в моменти на
съвкупление. Такива декоративни детайли биха били немислими
днес (толкова предвзети сме станали) върху каквато и да било
сграда, да не говорим за църква. А се имаме за толкова разкре-
постени! Стоте години викторианска предвзетост, естествено,
са деформирали психиката ни; изключение правят само случаите
с футболни фенове, които подават задниците си от прозорците
на автобуса в движение. Нещата, изглежда, малко са се
променили след 50-те години на ХХ век, когато училищата
масово заклеймяват маструбацията, според А. С. Нийл. Струва
ми се обаче, че съвсем не сме се доближили до свободомислието,
както ни се иска да вярваме. И да се поздравяваме за въобра-
жаемата си победа е колкото високомерно, толкова и глупаво.
Голямото подреждане и опитомяване на света, прикриващо
нова бруталност и склонност към експлоатация, е започнало
през ХV век и продължава до днес. Средновековното детство
е било далеч по-малко строго надзиравано, контролирано и на-
правлявано, отколкото съвременното. Но пък, от друга страна,
е имало всякакви видове образователни институции – в дей-
ствителност много от съвременните университети са основани
през Средните векове. Средновековието възприема римската
идея за разделянето на детството на 3 етапа: „infantia“ – от
раждането докъм седемгодишна възраст; „pueritia“ – от 7 до 12
години за момичетата и от 7 до 14 години за момчетата; и
„adolescentia“ – от 12 или 14 до 21 години. През Средновековието
към новородените се е подхождало с голямо внимание – нар-
ъчниците за отглеждане на деца от ХIV век съветват майките
да къпят бебето всяка сутрин и да играят с него.
Децата са започвали да работят отрано, което може и да не
е толкова лошо – малчуганите обичат да помагат. Училището
всъщност не им дава възможност да са полезни за обществото,
като ги държи настрана. Истина е също, че тогава е имало
много по-малко книги за възпитанието. На моралистите все
още не им е било хрумнало да експериментират с децата по от-
ношение на моралното възпитание. Лок споделя, че е написал

136
„Мисли върху възпитанието“ за сина на конкретен джентълмен.
Детето, „тогава в съвсем крехка възраст“, той възприема „като
бял лист хартия или парче восък, който да бъде моделиран и
оформен според нечии предпочитания“.
Уважавайте детето, защото всяко дете е уникално и
различно. Помогнете му да следва своя път. Не казвам да то-
лерирате лошото поведение. Необходимо е да въведете някои
правила, в противен случай домът ви ще бъде обърнат с
краката нагоре. Едно от нашите правила гласи: никакви обувки
вътре вкъщи. Само че въведохме правилото не като част от
моралните инструкции, а просто като осъзнато прагматично
решение – не желая да чистя калта, внесена с тях. Нашите
правила са субективни, не обективни. Ние не налагаме авторитет,
нито пък си позволявяме да казваме: „Това е лошо.“ Вместо
„това е лошо“ предпочитаме да казваме „не одобрявам това“.
А. С. Нийл признава, че като нищо би се разкрещял на детето,
ако влезе в кабинета му с кални обувки. Но то е различно от
фиксирането на строго правило, което се наказва сурово. Аз
лично смятам, че крясъците и загубата на самообладание
(всъщност те категорично трябва да бъдат избягвани) са за
предпочитане пред хладнокръвното мъмрене с думи от рода
на: „Ти сгреши. И сега ще те накажа.“ В първия случай оставаш
човешко същество. Във втория се опитваш да действаш като
по-висша инстанция – като някой старозаветен Йехова.
Не се страхувайте от неопитомената природа. Спомням си
как две метал групи свириха жига в нашия хамбар. Едно осем-
годишно и едно десетгодишно дете от публиката напълно се
отдадоха на музиката – скачаха нагоре-надолу и клатеха главите
си, изцъклили диво очи. Виждал съм подобни първични изра-
жения върху момчешки лица около накладен огън. „Момчетата
обичат огъня“, отбелязва в една от своите книги Уилям Кобет78
във връзка с темата за коленето на прасета. Огънят помага на
първичното в нас да излезе наяве. Той е връзката ни с природ-

78
„Cottage Economy“ (1822). – Б. пр.

137
ното. А освен това подтиква и към медитативното съзерцание.
Очаквам сега да обявят огньовете за противозаконни от съоб-
ражения за здравословност и безопасност.
Ще добавя, че според мен и мъжете, и жените от време на
време се нуждаят от някоя дионисиевска оргия. За майките и
татковците е важно да изпуснат пЎрата поне няколко пъти в
годината. Оставете децата на бабите и дядовците за три дни.
Пуснете си техно музика, напушете се и танцувайте цяла нощ.
Родителите имат склонността да стават свръхсериозни, след
като се родят децата им. А трябва да приемаме живота като
танц, не като изпитание или изтощителен труд.
Изпълнете и собствения си свят, и света на децата си с
удоволствия. Няма нужда да са скъпи удоволствия, а що се
отнася до това кое си струва, ето няколко предложения от мен.
А когато собственото ви въображение започне да работи на
тази честота, ще ви хрумнат, разбира се, и ваши идеи.

а) Накладете си огън
Правете си огньове възможно по-често. Огньове от съчки.
Не барбекюта – тези предвзети и ограничаващи еснафски за-
местители на огъня, а истински огън. Издълбайте ямка за
огнище в двора и я оградете с камъни. Напълнете я с домакинска
хартия или с картон. Съберете съчки или непотребни дръвца,
или клонки от парка. Огънят след училище е неколкократно
по-добро забавление от телевизията и компютърните игри.
Представата на Артър за рая включва печене на маршмелоус79
на жар. Родителите също харесват този вариант, защото в
крайна сметка те също имат нужда от връзка с първичното.
Особено татковците. Вероятно не е трудно да вземете голямо
котле, да го окачите над огъня и да готвите и ядете навън. Един
добър огън би горял до сутринта, удвоявайки удоволствието:
преди училище (ако приемем, че вие, за разлика от нас, имате

79
Мarshmallows (англ.) – вид дребни сладкиши с желатин; традиционно се
ядат, печени на жар. – Б. пр.

138
време) им покажете как да остържат горния слой на пепелта,
за да открият горещите въглени, тлеещи отдолу – достатъчно
горещи, че да разпалят полуизгорелите съчки наоколо и
пламъкът отново да се разгори.

б) Излезте навън
Едни от най-щастливите ми спомени от детството са
свързани с уикендите, прекарани в просторната градина в
дома на приятелите на моите родители – играехме без надзор,
но достатъчно близо до къщата, за да да изтичаме веднага и да
повикаме някого, ако има проблем. Като по-големи прекарвахме
часове наред в лондонския Ричмънд Парк. Когато бяхме малки,
през почивните дни баща ми ни водеше там с едно преносимо
туристическо котлонче, на което си пържехме наденички – не-
вероятно удоволствие беше. Когато пораснахме, вече познавахме
парка толкова добре, че ходехме и сами без никакъв риск. И
още една добра страна – когато децата заспят, родителите
могат да правят секс в гората. Просто почувствайте природата
в себе си.

в) Игрите на канапето
Защо ви е да ставате? Учудващо е колко много може да се
забавлявате заедно с децата си, без да ставате от дивана. Вече
споменах нашата игра „Гъдел и клопка“. В тази позиция имате
възможност да отбивате атаките. Децата тичат наоколо из
стаята, докато вие се опитвате да ги спънете или да ги хванете.
Те пък ви замерят с топки или се катерят по вас. Често съм си
мислил, че би било забавно да се провери колко дълго може да
продължат игрите, без човек да става от дивана.

г) Организации, сродни на скаутските

Ако имате достъп до подобна местна организация, при-
съединете се към нея. Моята приятелка Сам признава, че
винаги е мразела училището, но с удоволствие е членувала в
такава организация – вариант на скаутството (аз никога не съм

139
го харесвал, защото е свръхорганизирано и йерархизирано),
но без състезателен елемент. Тези групи си правят лагери и
играят в горите, научават различни неща за природата и
усвояват различни умения. За Сам това е било освобождаване
от надзора на училището и родителите. Позволявало є е да
бъде първична.

д) Времето за боричкане
В моя случай то се оказа попадение в десетката. Правим
го всяка вечер след хапване. Мотивът ми е, че момчетата имат
излишък от потисната енергия, която намира израз под формата
на пищене, внезапни изблици на гняв и трошене на какво ли
не. Боричкането е много забавно – и за децата, и за таткото, а
на майката позволява да си върши работата, без да се стига до
караници. Аз срещу тях тримата. Трите деца застават в единия
край на килима в дневната, а аз – в другия. Обявявам: „Първи
рунд. Три, две, едно“, след което се обажда Хенри: „Динг-
динг.“ После започваме да се дебнем един друг в кръг. Аз
хващам Артър в клопка, като ръмжа, а после го вдигам във
въздуха. Останалите двама скачат на гърба ми като маймунки,
които се опитват да повалят мечка. Играта се състои в това
или да задържа и тримата за десет секунди (в този случай аз
печеля рунда), или те да ме задържат повален на земята за
десет секунди. Правим три рунда (на мен лично са ми напълно
достатъчни). На децата страшно им харесва. Хенри по цял ден
се върти около мен, докато работя, и не спира да настоява:
„Тате, хайде да се борим!“ Наистина е чудесно да се навикаш
на воля и да гледаш как личицата им поруменяват от превъзбуда.
Това ги изморява и надявам се, дава отдушник на „дивите
неща“ в тях.

140
 12. Сложете край на семейните дни
извън вкъщи
Този, който привързва към себе си Радостта,
крилатия живот унищожава;
този, който целува Радостта, докато тя лети,
ще живее в изгрева на Вечността.
Уилям Блейк, „Вечност“

Няма по-абсурдна измислица на съвременното индустриално

общество от семейните дни извън вкъщи. Цяла седмица сте
били подложени на стрес на работното си място, докато сте се
опитвали да отговорите на нечия чужда представа какви трябва
да сте. Изморени сте, кисели сте и се чувствате виновни,
защото едва сте успели да зърнете децата си. Време е, мислите
си вие, да направим нещо заедно. Ама разбира се! Да потърсим
някакво забавление! Да се натоварим дружно в колата и да се
присъединим към всички останали отчаяни семейства в близкия
увеселителен парк! Ще изхарчим купища пари там и всичко
ще се нареди.
Проблемите започват с неописуемото главоболие, до което
довеждат усилията да изкарате всички от къщата. Преди да се
родят децата, просто ставах и излизах от дома си. Сега е не-

141
възможно това да се случи без едночасово пищене, издирване
на изчезнали чорапи и обувки, мусене, пуфтене, крещене и
проклинане на „Бритакс“80 и нечовешките им изобретения в
името на детската безопасност. (Въпросните столчета за кола
може и да предпазват детето, но нанасят огромна психическа
вреда на бащата, да не говорим за причинената му физическа
болка, докато се опитва да вкара коланите на столчетата в за-
копчалките). После се налага да се търсят какви ли не играчки,
според децата изключително необходими за пътуването. Скоро
направихме ужасната грешка да монтираме един от онези DVD
плейъри отзад в колата с надеждата да държи децата мирни по
време на дългите пътувания. Вероятно е полезно, но проклетото
нещо така и не проработи, а поправянето му е само още една
от несгодите на нескончаемия тормоз, съпътстващ излизането
от къщи. (Какво им беше лошото на веселите детски римички
и фантазирането?)
Най-сетне потегляме към парка. Те започват да се карат:
„Лайла ме удари!“, „Хенри ме ухапа! Ама нарочно“, „Артър
ме блъсна“. Трите деца, здраво прикрепени към задната седалка,
започват да се нахвърлят едно върху друго. Всяко от тях е
усъвършенствало свой уникално дразнещ плач. Дилайла издава
нещо като постоянно жужене на комар, примесено с безпомощно
хлипане, което определено є пречи да артикулира причината
за недоволството си. Артър вие, сякаш идва краят на света и
всичко е безнадеждно нечестно и несправедливо. А Хенри из-
карва звуци, които създателите на „Екзорсистът“81 биха били
особено горди да наподобят във филма си. И тогава и майката,
и бащата започват да крещят. Майката сменя тактиката и
виква: „Колко пъти трябва да ти казвам? Остави го на мира!“
Таткото изръмжава: „Само го направи още веднъж, Артър, и
забрави за сладоледа! Не се шегувам!“
80
„Britax“ (англ.) – фирма, производител на детски столчета за кола,
бебешки колички и други подобни стоки. – Б. пр.
81
„The Exorsist“ (англ.) – филм на ужасите от 1973 г., смятан за една от най-
ефектните и успешни продукции в жанра. – Б. пр.

142
 Моя милост, таткото, хвърля неспокоен поглед в страничното
огледало, за да види какво става. За кратко се поздравявам, че
не съм си изпуснал нервите. После изведнъж избухвам.
Започвам да ругая и да удрям предното стъкло. А избухна ли,
Виктория решава, че е време да вземе нещата в свои ръце, при
което казва нещо от рода на: „Е, вече наистина прекаляваш!“,
и това ме разярява още повече, но трудно изпускам пЎрата, за-
щото всички сме хванати в капана на проклетата кола. С всяка
следваща секунда изразходваме все повече гориво, а цената на
петрола скача с всеки изминал ден. (Средният разход за под-
дръжката на една кола е някъде около 5000 паунда и стремително
се увеличава. Само си представете колко таксита можете да
вземете за тези пари. Нуждаем ли се наистина от колите си?
Със сигурност би било разумно, ако ги ползваме доста по-
малко. Да си остане човек вкъщи, вместо да прекара семейно
деня навън, е и екологично решение – без ресурси и без
разходи! Създайте си приличен начин на живот при по-скромни
приходи и ще бъдете в много печеливша позиция – независими
от никого и способни да се изсмеете в лицето и на големия
бизнес, и на правителството.)
Скоро пристигате в увеселителния парк и ви обзема чув-
ството, че сте прецакани. Ограбват ви, употребяват ви,
превръщат ви в жертва, възползват се от слабостта ви. Това е
почивният ден на един роб. Трябва ли забавлението да струва
пари? Безгрижното родителстване не изисква много средства.
Добре е да избягваме постоянното харчене.
После идва жестокото отегчение от реденето по опашки за
въртележките, докато лениво разсъждавате за другите семейства
около вас. Дали са щастливи? Дали и те се прибират по
домовете си със затръшване на врати, крясъци и лошо на-
строение? Странно нещо са увеселителните паркове. Стотици
хора се разминават, без да обелват нито дума – като семейства
неми зомбита. Обядът е истински кошмар – пакетиран и с над-
ценка. Времето едва се влачи – само 2 часът е. Питате се кога
ли ще се измъкнете от тази адска дупка? Децата постоянно

143
искат още и още атракции. В края на деня стигате до магазина
за сувенири, хитро поставен на изхода, и за хиляден път
казвате „не“. Тук е парадоксът на изобилието – пазаруването
е всъщност антипазаруване, защото за всяко купено нещо
трябва да кажеш „не“ на хиляди други неща. Пазаруването
съвсем не е начин за глезене, а чисто и просто самоограничаване:
„Това е всичко, което мога да си позволя.“ Така, колкото и
щедри да се стараете да бъдете, всъщност използвате цялата
си енергия, за да спрете децата да купуват още и още. Пазару-
ването върви ръка за ръка с разочарованието. Детето е
изпълнено с чувство на неудовлетворение, защото е зърнало
забранени удоволствия и си представя какво ли биха му купили
родителите, ако не бяха толкова стиснати или толкова бедни.
Същото важи и за музеите. Наскоро заведох Артър в
Музея по естествена история и изживяването ми се стори
доста „калпаво“ – дума, особено харесвана от Уилям Морис
при описанията на нискокачествената продукция на индустри-
алното общество. „Калпави“ експозиции, „калпави“ дизайн и
оформление, безумни тесни пътеки, които намаляват внуши-
телността на залите. И същото задушаващо усещане за въздържа-
ние като в увеселителния парк – същото смазващо ограничаване
на движението с входове и режим на пропускане, с предварително
определени маршрути, по които послушно да пристъпваме. На
такива места се чувствам изгубен.
И на всичкото отгоре защо само моите деца изглеждат
така досадни в тези дни извън къщи? Всички останали са
сякаш въплъщение на самата дисциплина. Ако трябва да сме
обективни обаче, всеки родител минава през същата агония.
Не е ли възможно просто да ги изведем да поиграят на някоя
поляна? Животът далеч не би бил толкова сложен.
После идва адът на прибирането вкъщи. Сега и децата, и
родителите са кисели и изнервени. За разлика от родителите
децата винаги искат да останат още: „Хайде, тръгваме си.“ –
„Ооооо! Ама защооо? Защо? Защо?“ По всяка вероятност
децата преживяват шок от безразборното тъпчене със захарни

144
изделия. Отзад в колата те се ритат, скубят се, вземат си едно
на друго новите играчки. Заплахата, че ще ги свалите, не
върши никаква работа. Продължават да се карат, дори и след
като колата спре. Забелязали сме, че най-добрата политика,
макар никак да не е лесна за реализация, е просто да не им се
обръща внимание. Спомням си едно пътуване, когато Виктория
и аз бяхме просто твърде уморени, за да им се караме. Нямаше
как да ни изкарат извън нерви. Отзад се бяха сдърпали, но из-
веднъж, като по чудо, спряха да спорят без каквато и да било
намеса на авторитети. Дали пък не се намесваме твърде много?
Във всеки случай никога не разбирам кой е започнал пръв, кой
е крив и кой – прав. Опитвам се да действам като безпристрастен
съдия и винаги се провалям. Всяка от страните звучи толкова
убедително. Накрая, вече вкъщи, отсичам: „Добре. Аз излизам
от стаята. Връщам се след три минути. Разберете се сами.“
Колкото и да е невероятно, това върши работа.
След вечерята, по време на която децата се държат ужасно,
трябва да бъдат изкъпани и сложени по леглата. Остава ми на-
деждата за няколкото часа изтощително пиене, докато не се
свлека в леглото към 22:30 ч., нещастен и разочарован.
Не така стоят нещата при подхода на безгрижния родител
– при истински безгрижното удовлетворение от оставането за
дома. Вкъщи имате пълната свобода да си създадете свои за-
бавления, без да плащате за каквото и да било. Оставяте децата
да тичат наоколо, докато вие си четете книга. Под собствения
ви покрив и само на една ръка разстояние има необятен свят
на приключения и открития. Сега често си оставаме вкъщи
през целия уикенд. Играем в кухнята. Приготвяме си храна за-
едно. Един хубав ден например аз си седях във фотьойла и
четях биографията на Уилям Морис82, докато Хенри играеше
на пода с тракторчетата си, Дилайла си изрязваше фигурки от
хартия, а Артър четеше комикс. По-късно с Дилайла направихме
слънчеви очила от пакет за корнфлейкс. Децата обичат да май-
82
Уилям Морис (1834–1896) – английски художник и писател. – Б. пр.

145
сторят, да играят, да са ангажирани. Обичат сами да си измислят
забавления. Хората се страхуват да си останат у дома за цял
ден, защото се опасяват да не би децата да се отегчат. Търсим
външен стимул и не си даваме сметка колко огромен, несекващ
запас от изобретателност притежава всеки от нас. Няма нужда
да излизаме от къщи. Мислим си, че се забавляваме в увесели-
телния парк, но в действителност този вид забавление осакатява,
защото е пасивно забавление. То всъщност следва познатия
модел на живота от ХХI век – дълги периоди на отегчение,
разнообразявани от случайни вълнения. За което не е нужно
нищо друго, освен да развържем кесията си. Срещу определена
сума увеселителните съоръжения ни завъртат в пародия на ис-
тинското удоволствие. Вкъщи можете да играете „Скрабъл“,
да се храните на пода, децата да си правят скривалища. Да се
научите как да играете заедно или да продължите да се
занимавате със собствените си ангажименти и удоволствия и
да оставите децата да се развиват необезпокоявани край вас.
Дори не е нужно да си правите труда да участвате в игрите им.
Моят приятел Джeймс не играе със сина си. Помолих го да
обясни защо:

Този подход аз наричам „градивна неангажираност“ – оставям

малкия да прави каквото си поиска, така че и аз да правя
каквото искам, а той да развие умението да се справя сам,
което ще му е необходимо за летищата, чакалните и затворите
в бъдеще. Стана така, защото сметнах, че ИГРАТА с малки
фигурки и слизането на неговото ниво е някак унизително –
с онези произволни и деспотични прескоци на детския ум и
тям подобни. Допълнителен страничен ефект е, че когато в
моменти на великодушие се съгласите да слезете до тяхното
ниво на игра, те са ви невероятно благодарни...

Колкото до музеите, ще добавя, че страната ни изобилства

от ексцентрични малки музеи, които имат повече очарование и
интригуват повече, отколкото големите – в случай че искате да
облекчите вашата политика на „никакви семейни дни извън

146
къщи“ и да се поразтърсите по-скоро за дребните, отколкото
за очевидните неща. Онзи ден например открих (ей така, докато
се мотаех безцелно) един чудесен музей в Лондон, наречен
Грант Мюзиъм. Има 55 000 експоната, сбрани в едно приземно
помещение. От скелети на слонове до скелети на жаби в
стъкленици. Няма наплив от хора и всичко е разположено в
очарователен безпорядък – като частната колекция на викто-
риански джентълмен. И в края няма магазин за сувенири.
Какво ви пречи да си направите собствен музей с артефакти?
Една от моите идеи беше за Стая на ужасите. Окачих няколко
ужасни коледни подаръка на стената (като вратовръзката, де-
корирана с фосфоресциращи гъби, подарък от баща ми) – при-
ближавах една свещ последователно до всеки от тях и изтръпвах
от ужас. Подредете няколко такива неща на някой рафт. Купете
си мрежа за ловене на пеперуди. Естествената история е на-
всякъде, не само в лондонския музей. Припомнете си думите
на Набоков: „Най-истинските удоволствия, познати на човека,
са моите – писането и ловенето на пеперуди.“ Вместо да
пътувате с колата до някой увеселителен парк, направете си
къщичка на дървото. Както направихме ние – предимно с под-
ръчни материали и за без пари. Вгледайте се в собствената си
улица, в собствената си градина, в собствената си къща. Там
има невероятен запас от забавления и удоволствия и не е
нужно да търсите по-далеч от собствените си мисли. Вашият
дом може да бъде пълен с приключения, но за да сте сигурни,
че чувствителността ви на възрастни остава будна, както и да
се предпазите от винаги съществуващата опасност да се пре-
върнете в изпълнени с негодувание роби на децата си, дръжте
наблизо по някоя хубава книга – поезия, есета, роман. Кратките
романи са добър вариант, разказите – много добър.
Също така може да използвате времето, което прекарвате
с децата си, за да научавате по нещо и вие самите. Сега му е
времето да се научите да рисувате. Рисувайте заедно с тях.
Копирайте животни от книжките. Аз се научих да рисувам рак
и омар, когато бях на почивка в Корнуол. След като веднъж

147
сте свели рисуването на животни до рисуване на няколко
основни елемента, опитайте да научите и децата, а те ще бъдат
страшно доволни от резултатите. Твърде много разчитаме на
училището да ги направи умни и изобретателни. Трябва да се
учим у дома. Това не бива да бъде изпитание, а напротив – да
доставя голямо удоволствие и на родителя, и на детето. Нужно
е обаче винаги да бъдете сигурни, че и вие се забавлявате
искрено. Правенето на нещо заради другите води до разяждащо
негодувание с пагубни последствия (като онкологичните забо-
лявания например). Отговорни сте на първо място за собственото
си щастие. Ако сте нещастни и правите нещата единствено от
чувство за дълг, вместо с любов и всеотдайност, другите няма
как да не го усетят и резултатът ще бъде уродлив. Когато
децата се приберат от училище, гледайте да ги посрещнете
седнали край кухненската маса, а не суетейки се напред-назад
и шетайки. Давайте им добър пример какво е да бъдеш „без-
грижен“.
Другият ми важен съвет относно семейните дни извън
вкъщи е: „разделете се“. Ние открихме, че всякакви комбинации
от членове на семейството – които и да са те, са за предпочитане
пред това да бъдем натъпкани и петимата в една метална
кутия. Когато съм сам, нещата са по-прости – правя онова,
което аз искам. Няма с кого да споря и няма на кого да пре-
хвърлям отговорността – тя е изцяло моя. Още един плюс е, че
Виктория може да си почине. Ето защо с радост поемам
грижите за децата за три дни, ако Виктория се нуждае от
почивка или иска да се види с приятели. Не е трудно, защото
отговорността пада изцяло върху мен, без да се надявам
другият да свърши работата. После пък аз мога да имам три
дни, през които да остана насаме със себе си. Редовното от-
почиване един от друг е от значение.
Или пък се разделете на две групи. Установил съм, че
веднъж извадени от системата на познатото нуклеарно семейство,
моите деца се държат прекрасно. Всяко нещо си има своята
природа, а природата на нуклеарното семейство е да бъде из-

148
пълнено с конфликти. Вероятно децата се държат по-добре,
когато са отделени от тази институция, защото извън нея те са
по-скоро индивиди със собствено достойнство, отколкото
просто членове на семейство, от които се очаква да играят
обичайните роли.
Отведох Артър на гости при баба му в Югоизточна Англия
и той прекара чудесен ден извън дома. С риск да ме обвините,
че съм потъпкал принципите си, ще призная: дори отидохме и
в увеселителния парк „Брайтън Пиър“.
След като се възстанових от изключително дълбокото си
разочарование, защото в „Брайтън Пиър“ вече няма нито
една машина за пинбол (само онези ротативки с изкушаващи
купчинки от монети от по два пенса, готови да се търкулнат),
ядохме сладолед и се повозихме на въртележките, а после на-
мерихме сектора с многото старомодни игрални машини от
20-те години на ХХ век. Старата технология носи толкова
повече очарование в сравнение с новата, а въпросните машини
очевидно бяха изработени с много любов, в контраст с добре
организирания бандитизъм на целия парк. По-късно Артър
окачестви тези часове като най-хубавата част от целия ден.
Нямаше никакво хленчене и пазарене! Благословено да е вре-
мето, прекарано с него така! Това важи и за останалите –
имаме три деца и да бъдеш само с едно или с две от тях,
изглежда истинска глътка свеж въздух. Така че не се колебайте,
разделяйте се! Животът ви ще стане толкова по-лесен. Разде-
ляйте децата, стойте си вкъщи, изучавайте собствения си
двор, изпратете половинката си някъде за уикенда. „Не си да-
вайте много зор“, както находчиво обичат да казват амери-
канците. Недейте да правите нещата – оставете ги да се
случват. Просто някой ден седнете около масата, започнете
да си говорите и вижте какво ще се случи. Ще останете
удивени от всичките чудесни идеи, които изникват в главите
на децата ви, а ако просто спрете и се вслушате, ще останете
удивени от откритата в себе си изобретателност. Идеята за
щастливото семейство – като онези вечно млади, красиви и

149
безумно усмихнати семейства от рекламите за ваканции и по-
чивки – си е чист мит.
Щастието обаче не е невъзможно. Би било чудесно, ако,
когато пораснат, децата ви кажат на приятелите си: „Имах
щастливо детство.“ Това си струва повече от всичките скъпи
семейни дни извън вкъщи, от ваканциите, от играчките, от ви-
соките оценки в училище или спортните постижения. Опитайте
се да направите така, че децата ви да харесват ежедневието си,
а най-добрият начин да го направите е да откриете онази пози-
тивна небрежност, онова положително отношение – да ги оста-
вите на мира, но и да бъдете до тях, когато имат нужда от вас.
Не се главоболете за бъдещето. Радвайте се на живота си с тях
сега. Освободете ги!
Също така бих ви посъветвал да се пазите от перфекционизма
по отношение на интериора вкъщи, особено когато имате
малки деца. Какъв смисъл има да вложите много труд, мисъл и
средства в някое интериорно решение само за да го опропастят
досадните хлапета? Ние решихме да не си правим труда да
разкрасяваме къщата, докато те растат (това е удобна философия
за безгрижния родител, защото освен всичко друго спестява и
много труд). Преди около три години направихме ремонт, а
само два дни по-късно децата вече бяха изрисували големи за-
врънкулки и драскулки по стените и вратите с химикалка. Аз
бях бесен, разярен. Сега обаче цялата им стая е изрисувана, а
аз си казвам: „Чудесно! Още една стая, за която е безсмислено
да се безпокоим.“ Предайте се. Ще има предостатъчно време
да създадете своята красива къща, когато стигнете преклонна
възраст. Спрете да се опитвате да изградите идеален дом и
вместо това прегърнете идеята за „безгрижен“ дом. Ние вече
не прелистваме списания за интериорен дизайн и не се чувстваме
жалки. Сложихме край на разходите и тревогите. Научихме се
да обичаме дървесината. Това не означава човек да забрави
напълно за изискаността, но боядисаните в бяло стени с окачени
по тях картини и здравец са добро решение. Сведете мебелите
до минимум. Наскоро махнахме старите счупени столове от

150
кухнята и монтирахме две пейки, които намерихме захвърлени
в мазето на Културния дом. Пейката веднага внася порядък в
кухнята, а освен това придава приятна средновековна атмосфера.
Харесвам средновековната подредба – само няколко дървени
мебели. Един скрин. И изчистени стени, тук-там с драперийки.

151
 13. Как да ви бъде приятно около
масата или мисли върху обноските
Хората трябва да мислят не толкова какво следва да вършат,
колкото за това, какво са.
Майстер Екхарт (1260–1327)

Понякога семейните обеди и вечери са истинско изпитание.

С неспокойно въртящото се седемгодишно момче, напълно не-
способно да стои кротко, все едно е шило в торба. С триго-
дишното хлапе, което мята храна из стаята или я пуска в
чашата си с вода. С жалното скимтене на шестгодишното мо-
миченце: „Хенри е взел раираната купа. Аз пък никога не мога
да взема раираната купа.“ Как създаваме такива изроди и защо
се държат така ужасно? И защо им се ядосваме толкова? На-
истина ли толкова ни е грижа за обноските на масата? Навярно
семейства, за които чуваме, че никога не сядат да се хранят за-
едно, а се тъпчат с вечерята си на канапето пред телевизора,
имат право. Защо си причиняваме този тормоз? При положение
че храненето заедно, споделянето на храната един с друг, би
трябвало да бъде голямо удоволствие. Таткото да даде свобода
на чувството си за хумор. Децата да се забавляват заедно,

152
докато майката и бащата задружно се наслаждават на пригот-
вянето на храната. Ние, безгрижните родители, се обявяваме
против атомизирането на храненето, при което всеки яде нещо
различно и дори в различни стаи. Свободният родител винаги
се стреми да хармонизира, не да разделя.
Първо да се спрем на обноските. Според убеждението на
А. С. Нийл ние твърде много се вживяваме в притесненията си
относно обноските на масата. Неговият опит доказва, че децата
усвояват добрите маниери по естествен път, когато пораснат,
и по-скоро благодарение на личен пример, отколкото с налагане
отгоре. Безспорно на всички ни е ясно, че децата ни се държат
по-добре в домовете на приятелите си, отколкото вкъщи.
Нийл прави разлика между добрите обноски и чистия
етикет. Обноските той възприема като естествена част от спо-
койната и широко скроена натура: „На обноски не можеш да
бъдеш научен, защото те са част от несъзнаваното.“ Етикетът
според него е само „лустрото на обноските“. „Заучените
обноски са първото ниво от лицемерното лустро, което отпада
веднага щом бъде оставено на свобода... в Съмърхил не
изискваме абсолютно никакви обноски, нито дори „благодаря“
или „моля“. И при все това посетителите непрекъснато повтяряха:
„Но те имат безупречни обноски!”
Съгласен съм с гледната точка на Нийл. Има нещо от-
блъскващо в натрапливата намеса на досадния родител, който
подшушва на детето си: „Сега какво ще кажеш?“, когато му
дават нещо. Детето се усмихва угоднически и измънква: „Бла-
годаря.“ На практика обаче никак не е толкова просто: опитвал
съм да не обръщам внимание на лошите обноски, но се провалям
при първата спънка. Когато видя Артър прегърбен на масата,
очевидно неспособен да използва ножа и вилицата, и да тъпче
устата си с пръсти, признавам: пуританът в мен губи само-
обладание.
Всички се държим лошо вкъщи. Днес например потънах в
земята от срам, защото хвърлих чифт гумени ботуши по Артър
и те взеха че го удариха. Той хленчеше и искаше да го нося до

153
колата, вместо да си причини неудобството да обуе гумените
ботуши и да върви сам. И аз изгубих търпение, разгневен от
лигавщината му. Виктория видя окаляното му лице и на свой
ред и тя побесня. И с право. Питам: кой подхранва тази безха-
рактерност у него? Мога да обвинявам единствено себе си.
Трябва да се съсредоточим върху собственото си удоволствие
да бъдем тук и сега, вместо да се опитваме да променяме пове-
дението на околните.
Всички правим ужасни неща и вероятно самите ние, роди-
телите, имаме нужда да подобрим обноските си – както към
децата си, така и към родителите си. В крайна сметка, ако
децата виждат как родителите се държат с неуважение помежду
си, то нима няма със сигурност да последват техния пример?
Нима тогава трябва да изискваме добри обноски от тях? Нийл
смята, че нямаме право: „Когато човек наистина проявява ува-
жение, той го прави спонтанно. Моите ученици ме наричат
„тъпанар“ винаги, когато им се прииска, но ме уважават,
защото аз уважавам тяхната младост... Ние с учениците ми се
уважаваме взаимно, защото взаимно се приемаме.“
В миналото и в незасегнатите от модернизацията култури
се настоява на добрите обноски от най-ранна възраст. От
епохата на Средновековието има чудесни ръководства за
обноски на масата. Например следното двустишие от едно
произведение от късното средновековие, озаглавено „Поученията
на добрата съпруга към нейната дъщеря“:

Недей да бъдеш многословна, избягвай да кълнеш,

ако държиш се непристойно, последствия ще понесеш.

В „Роман за розата“83 също намираме препоръки за об-

носките на масата, предназначени за господарката на къщата:
Тя не бива да поглъща всичко наведнъж без свян –

83
„Roman de la Rose“ (фр.) – средновековна творба от ХIII век с автори
Гийом дьо Лорис и Жан дьо Мьон. – Б. пр.

154
 било то от чаша, било от стакан,
а кротко да отпива с дъх възпрян
не често, по малко, грам по грам...

През ХIII век изтънчеността в обноските е била важна

част от социалния ред и аз, макар да съм съгласен с аргументите
на Нийл относно обноските като цяло, правя изключение за
поведението около масата и си позволявам да застана на
страната на средновековните разпространители на етикета.
Със сигурност не би било зле, ако отново придадем ритуален
характер на храненето. Днес всички се нахвърляме върху
храната си още щом ни я сервират. Без следа от деликатност,
без дори най-бледо подобие на ритуал. А ритуалът е нещо
хубаво, защото забавя темпото и оставя място за размисъл.
Нужно е да отделяме достатъчно време на храненето – по-
малко телевизия и повече време на масата.
Това, което наистина ни подлудява вкъщи, е придирчивостта
на децата относно храната. След като Виктория е отделила цял
час, за да им приготви вкусни ястия, е ужасно обезсърчително,
направо вбесяващо да чуеш как малките разглезени западнячета
недоволстват:
– От-вра-ти-тел-но е!
– Бля! (След което следва театрално изплюване и пресягане
за чашата с вода.)
– Мразя карфиол/ броколи/ стафиди/ картофи/ спагети/
рибен пай.
Да, тези техни нескончаеми списъци с неща, които харесват
и не харесват. „А какво ви кара да мислите, че нас ни интере-
сува?“ – пита моята приятелка Алис, когато децата започнат
да изреждат на един дъх своите предпочитания. Вероятно имат
твърде малко власт върху другите сфери от живота си, вероятно
са толкова свръхконтролирани, че при първа възможност се
възползват да се отдадат на упражняването на лично своята
власт, пък било то и в една толкова малка област. А дали пък
не им даваме твърде голямо право на избор? Все ги питаме

155
искат ли нещо, вместо просто да им го дадем. Мисля, че
решението е във връщането към средновековния подход. Дайте
на всяко по една празна чиния (или още по-добре по едно парче
хляб – после ще миете по-малко съдове) и сложете храната по
средата на масата, разделена на малки порции. Оставете ги да
си вземат с пръсти – нещо като „шведска маса“. Осигурете им
купички с ароматизирана вода за измиване на пръстите. Вероятно
децата ни протестират срещу британския навик да сервираме
огромни блюда, претрупани с прехвалено съдържание. Просто
изглежда твърде стряскащо, а освен това го налагаме с власт.
Така че какъв по-добър начин да заявиш собствената си воля за
независимост от опита да откажеш каквото ти се предлага?
Помислете си как се суетим около тях и насърчаваме ха-
ресването и нехаресването, когато са малки, и как после идва
катастрофалният резултат: „Водичка? Не искаш ли водичка?
Ами сокче? От ябълка? Не? Тогава от портокал. В синята
чашка? Тогава в червената. Моля ти се, не я хвърляй на пода.
Хенри, направиш ли го отново, свършено е с тебе. Хенри, чу
ли какво казах?“ и т. н.
Ние вкъщи сме станали някак си скромни и аскетични, от-
части защото това просто прави живота по-лесен. Слагаме на
масата кана с вода вместо сок или нектар. Децата свикват с
това за нула време. Моята цел е да създам в кухнята Дикенсова
атмосфера, в която семейството седи спретнато подредено
върху пейките и яде и пие с благодарност, независимо какво е
сервирано. Вода, каша и хляб – нищо повече!
Трябва да се опитаме да поддържаме храната проста и
скромна. Ако не влагаме толкова усилия да им готвим, после
няма да сме толкова разочаровани, когато мрънкат: „Не ми ха-
ресвааа!“ Когато съм сам, гледам да храня децата с печен
фасул върху препечена филийка. Знам, че го обичат, а и лесно
се приготвя. И макар никога да не ядем полуфабрикати, сигурно
не е излишно понякога да направим изключение и да държим
по някоя пица във фризера за случаите, когато не ни се
занимава с приготвянето на същинско ястие.

156
 Простота и хубав хляб – това решение предлага Лок. Само
че истински домашен хляб, а не дунапренов фабричен боклук.
За най-малките той препоръчва предимно вегетарианско меню:
„Ограничавайте ги от плътта, поне докато не навършат 2–3 го-
дини.“
Лок съветва за закуска да се сервира каша – съвсем леко
подсладена или пък без захар. Кашата се причислява към хра-
ните, определяни като „изключително здравословни“. Оказа
се, че нашите деца много я харесват, особено с кленов сироп.
Няма нужда да се добавя мляко и изобщо не струва скъпо.
Купуваме овесено брашно в пакети от по 10 кг. И не ни
трябва никакъв корнфлейкс. Лок е голям привърженик и на
черния хляб: „Когато е добре изпечен, черният хляб (понякога
с масло и сирене, а понякога без) е най-добрата закуска за
моя млад господар.“
Чудесна идея. Вместо малките да се колебаят между пет
вида корнфлейкс (сякаш са в хотел!), нека закуската включва
просто каша и хляб. Ако искате, пригответе също и малко
хубав бекон с яйца. Виждате ли колко лесно е да си осигурите
живот, какъвто най-прозорливият мислител на ХVII век пре-
поръчва за своя млад възпитаник благородник?
А ето ви и една изненада от винаги практичния Лок – той е
против яденето под режим! Вместо да фиксираме часове за
хранене, би трябвало по-често да предлагаме на децата малки
закуски:

Що се отнася до храненето, смея да мисля, че би било най-

добре, доколкото е възможно, то да не бъде в определени
часове – защото, когато навикът е фиксирал яденето през
строго определени интервали, стомахът очаква храна в оби-
чайния час и става все по-недоволен, ако го пропусне – раз-
яждан от неприятна невъздържаност или отпуснат до пълна
липса на апетит. Ето защо ние няма да определяме време,
което да бъде неизменно спазвано за закуската, обяда и
вечерята му, а те ще бъдат в различно време всеки ден. Ако
обаче между т. нар. хранения той огладнее, ще му даваме да
яде хубав сух хляб, колкото често пожелае.

157
 За мен този съвет има освобождаващ ефект. Много често
ръководствата за отглеждане на бебета и деца извеждат на
преден план предписанията за хранене в точно определено
време. Това обаче е твърде строго придържане към часовника
и създава затруднения. Отеквайки в нас, часовниковото време
действа като вид абстрактен властник над съзнанието ни. Изо-
ставаме от плана си и после крещим по децата, че се разтакават,
а те всъщност просто следват вродения си инстинкт да се на-
слаждават на момента. Ето защо ние смятаме, че отхвърлянето
на часовниковото време при всяка възможност в щастливата
анархия на дома на свободния родител е чудесна стратегия.
Сега минаваме към важната тема за говоренето по време
на хранене. Чел съм, че и индианците йекуана, и семействата
от Ларк Райз, според описанието на живота на село от 80-те
години на ХIХ век, направено от Флора Томпсън84, се хранят
повече или по-малко в мълчание. Макар понякога да изглежда
примамливо, признавам, че ние обичаме тогава да има повечко
глъчка и смях. Времето на масата е чудесно време да се
разказват вицове и забавни истории. Превърнете храненето
заедно в нещо приятно и децата ви ще го очакват с нетърпение.
Когато сте на масата, им дайте пример как да говорят и как да
изслушват другите, без да ги прекъсват. Оказва се, че децата
през ХVII век са били също толкова ненаясно какво означава
да изчакват да дойде техният ред в един разговор, колкото и
днешните деца:

Има един вид лоши обноски, много присъщи на младите,

ако не са вкарани в правия път отрано – те все бързат да
прекъснат другите, когато говорят, и освен това им проти-
воречат. Няма по-голяма грубост от това да прекъсваш
ближния си, докато приказва... Младите трябва да бъдат
84
Флора Томпсън (1876–1947) – английска авторка, популярна с трилогията
си „Lark Rise to Candleford“, съдържаща автобиографични елементи. Трилогията
проследява промените в живота на младо момиче, преместило се от селцето
Ларк Райз в градчето Кендълфорд. – Б. пр.

158
 приучавани да не натрапват мнението си, когато никой не
им го е поискал или преди другите да са свършили да
говорят, а когато дават мнението си, да го правят само под
формата на запитване, а не като нареждане. Честите пре-
късвания със спорене и повишаване на тон се срещат нерядко
и при възрастните, дори и сред онези измежду нас, които
имат високо обществено положение.

Това, естествено, е личното мнение на Лок. Но пък няма

причина да не се съгласим. По-нататък той продължава почти
в стила на съвременен антрополог, давайки пример с местната
култура на Американския континент като доказателство, че да
има и по-добър начин: „Индианците, наричани „диваци“,
показват много повече достойнство и цивилизованост в разго-
ворите си, като изслушват събеседника си в пълно мълчание,
докато той не каже всичко каквото има да казва, а после
отговарят спокойно и кротко.“
Цивилизацията е възприела като основен принцип конфликта,
вместо разбирателството (както в бизнеса, така и в най-обик-
новените разговори). Сигурен съм, че Лок би бил шокиран от
грубостта на някои наши съвременни радиожурналисти и от
техните въпроси. Ние пък настояваме детето да гледа възрастния
в очите, когато му се говори. Не понасям онова увъртане и
гледане в земята, така често срещано при днешните деца.
При положение че децата притежават естествено вродено
чувство за достойнство и устойчивост срещу налагането на
външен авторитет, никак не е зле те също да вземат участие в
приготвянето на храната. Защото в този случай после са по-
малко склонни да се мръщят на сервираното ядене. Бих ви
препоръчал по-често да си печете хляб у дома, защото това е
работа, която позволява да участват всички. Правенето на
хляб е приятна и удовлетворяваща дейност, а в месенето могат
да помагат дори и тригодишните. Нашият Хенри сам си прави
малки хлебчета, а после, разбира се, си ги хапва с удоволствие.
Насърчавайте децата да добавят към тестото каквото пожелаят:
сушени плодове, ядки, различни семена, парченца шоколад –

159
всичко, каквото имате подръка. Тогава се получава уникален
хляб. Често децата му дават и име – например „хлябът-чудо на
Артър“. И се откриват условия да го украсят.
Трябва да си помагаме и да заличим разликата между
работата и играта – представяте ли си миенето на съдове да
беше толкова забавно, колкото ходенето на кино! Със сигурност
е възможно. В момента аз се опитвам да включа цялото
семейство в миенето – аз мия, двете по-малки деца подсушават,
а голямото прибира чиниите. С тригодишното е най-лесно,
защото никой още не му е казал, че това е нещо неприятно. За
него всяко занимание е равнозначно на игра. То все още не се е
научило да прави разлика и да дава оценки. С по-големите не-
винаги е лесно. Особено с Артър – как само се разтакава! И
колко изкушен се чувствам да се разкрещя в тези случаи!
Въпреки това той не изглежда да се впечатлява особено,
захласнат в опити да превърне работата в игра, измисляйки
какви ли не комбинации от макари и въженца. Всичко започна,
когато (благословен да бъде този ден!) съдомиялната машина
се повреди. От години протестирам срещу тази грозна бръмчаща
механична цедилка. Съдомиялната машина унищожава всякаква
възможност семейството да си подели миенето. Защото роди-
телите трябва да я заредят. А когато всички работим заедно,
цялата работа, включително и прибирането, е свършена за не
повече от 15 минути. Невинаги е лесно да накараш децата да се
включат – всъщност те категорично се съпротивляват, когато
им се казва какво да правят, обаче започнем ли веднъж, става
дори забавно: многото ръце правят работата по-лека, а още по-
добре се получава, ако слушате музика или пеете, докато
работите.
Доста мислих защо Артър толкова се противи да помага
при миенето на съдовете. Стигнах до извода, че вероятно ни е
видял или е чул да се оплакваме, което го е накарало да
възприема тази дейност за унизителна. Затова реших да си
дам вид, че на мен ми харесва, и като пея, докато работя, да се
опитам да накарам децата да повярват колко приятно нещо е

160
миенето. Този трик може да бъде приложен за всякакъв вид
работа – подсвирквайте си и се преструвайте, че ви е забавно,
когато децата са наблизо. Така по-лесно ще ги свикнете да
работят за вас.
Отглеждането на плодове и зеленчуци е друг начин да на-
сърчите децата да харесват добрата храна. Започнете от пла-
нирането, като ги питате какво искат да посадят. В това отно-
шение граховите насаждения са чудесен вариант. „Никога
няма да се наситите на грахта“ – пише големият земеделец
Джон Сиймор и се оказва дяволски прав. Ядени направо от
шушулката, грахчетата ви осигуряват цялото удоволствие,
което търсите в различните снаксове, и са несравнимо по-
здравословни. Такива насаждения са екологично чисти. Малкият
размер ги прави идеални за децата. А са и много вкусни, неве-
роятно сладки. Децата харесват чистенето на шушулките в
кухнята, а през това време си хапват , каквото остане, че и
повече дори. И могат да ядат колкото си поискат. Грахът е зе-
ленчукът с най-древен произход у нас. Тази година смятам да
засея три пъти повече, отколкото миналата година. Изключително
лесно е – нямате нужда от добре узряла тор. Просто изкопайте
канал на мястото, където смятате да сеете, и после изхвърляйте
там пресните хранителни отпадъци. Добавете слой пръст,
посейте граха и отгоре сложете още пръст. Аз ползвам семена
от нискостебления сорт „Kelvedon Wonder“ и от високостеблените
„Alderman“. Само ги пазете от птиците. Моите кокошки, с тях-
ното кълване и къпане в прахта, съсипаха много от добре за-
мислените ми грахови планове. Другият ни любимец е увивният
френски фасул – дългите му лилавеещи шушулки стават оча-
рователно зелени при готвене – като на картинка. Колкото
повече успеете да произведете у дома и колкото повече
поглезите децата си, толкова по-добре. Така те ще заобичат
зеленчуците и ще знаят начините за добиването им. Освен
всичко друго излиза и по-евтино, отколкото ако ги купувате, а
градинарството само по себе си е чудесно занимание за без-
грижни малчугани, при което и дума не става за сравнение с

161
големите разходи, давани за какви ли не боклуци в увеселителните
паркове. Децата ще научат много повече, ако се занимават с
градинарство. Вземайте ги със себе си, когато ходите в
градината, и им давайте да ловят голи охлюви срещу възна-
граждение или да правят капани за бубулечки, да наблюдават
живота, който кипи в градината, или безгрижно да сеят семена.
Хенри особено обича да разнася тор с малката си ръчна
количка.
И така, приготвяйте си домашна храна и се опитвайте да я
произвеждате сами. Позволете на децата да правят хляб и
сладкиши с вас. Припомнете си заедно изкуството на живеенето.
И насърчавайте добрите обноски преди всичко със собствен
пример и само в краен случай с груба сила.

162
 14. Нека животните бъдат ваши
помощници
За да стане достоен мъж,... момчето трябва да свикне да бъде мило и гри-
жовно към животните и най-подходящият начин да се възпита у него
този отличен навик е то да бъде свидетел още от раждането си на голе-
ми грижи към животните, родителите да се отнасят много мило с него и
от време на време да има някоя живинка, която да може да нарече своя.
Уилям Кобет, „Cottage Economy”

„Не понасям калта! – крещи майка ми в редките случаи,

когато ни идва на гости във фермата. – Просто не мога да я по-
насям. И за какво са ви всичките тези животни?“
Определям философията на майка ми за света като „анти-
природно просвещение“. Тя вярва в силата на усилния труд и
изобретателността да бъдат отстранени внасящите кал и мо-
таещите се из кухнята пилета; не харесва цялата странна
смесица от природа, павета, супермаркети и централно отопление.
Харесва чистите, подредени и лишени от кал места. Мечтае за
опитомяването на природата. Живее в свят на блеснал хром и
лъсната бяла техника. И ненавижда животните. Когато бях
малък, никога не сме имали котка или куче. Позволиха ми
само един хамстер на име Тоби. И после още един – нервно

163
малко същество, наречено Клод. След Клод имахме пустинен
плъх, Кевин, който щъкаше свободно и живееше зад кухненските
мебели. Краткият му, но вълнуващ живот приключи, когато
баща ми го настъпи. „Той сам се шмугна под крака ми“ –
обясни татко.
Едва когато се преместихме в нашата не особено чистичка
провинциална къща, най-сетне разполагах със свободата да
вкарам няколко истински животни в живота ни. Първите бяха
Мили и Манди – две котки, сега вече петгодишни. Тези сестри
са изтърпели не малко малтретиране от страна на децата ни
през годините. Хвърчали са през прозореца. Опашките им са
били безмилостно теглени. Веднъж Мили вися във въздуха на
опашката си. Били са притискани, преследвани, сядало се е
върху тях. Но, за щастие, са забележително неотмъстителни.
Изглежда, животните усещат кога нападателят им е дете и не
ги грози истинска опасност. Тогава те нито драскат, нито
хапят. Само веднъж-дваж тези котки са предупреждавали
децата с лекичко захапване, когато са ги изкарвали от търпение.
Всъщност често съм се улавял, че ми се ще животните да
атакуват по-решително, за да възпрат дразнещите ги деца и да
им дадат да се разберат.
Вярно е обаче и това, че котките са източник на някои
доста неприятни миризми. Да намериш котешки изпражнения
под бюрото си сутрин, си е кофти начин да започнеш деня. А
понякога дори не успяваме да открием източника на миризмата.
Не е тайна в какъв апокалиптичен гняв изпадам, открия ли ко-
тешки нечистотии из къщата. И се разкрещявам: „Влизат само
за да си свършат работата!“ Изпъждаме ги навън при всеки
удобен случай и в резултат те мяучат жално пред прозореца на
кабинета ми сутрин, докато не ми дожалее и не ги пусна вътре,
после предпазливо се промъкват и се наместват пред огъня за
целодневна дрямка.
Така че котките със сигурност имат своите минуси. Но
имат и много добри страни. На първо място са ловните им
умения. Не сме виждали мишка или плъх в къщата от деня, в

164
който те се появиха. Хващат и други твари, разбира се.
Намирали сме много мъртви червеношийки, оставени пред
прага. Също и обезглавени жаби. Освен това преследват и
убиват гущери. Веднъж намерихме убит прилеп в хамбара,
безброй земеровки са били изядени или умъртвени и изоставени.
Един път забелязах Манди да яде див заек под колата. Когато
потеглихме, от него вече нямаше и следа – само една пухкава
бяла опашка.
При отглеждането на децата котките ни бяха истински по-
лезни. Дилайла например ги обожава. Взема Мили в леглото
си и я разнася като жива играчка. Дилайла е жалостива и казва
за себе си: „Аз обичам всички животни. Не само хубавите.
Дори плъховете обичам.“ Плака, когато є показах един плъх,
който бях убил с въздушната си пушка. Дилайла и котките
много се обичат, истинско удоволствие е да ги наблюдаваш.
Не ще и дума, че на децата им харесва да се грижат за
животните, да ги хранят, да им дават вода и да ги милват. А
самите котки са особено забавни – малчовците с удоволствие
ги наблюдават как играят и ловуват. Излизат на лов при здрача-
ване – стрелкат се през двора със забележителна бързина,
катерят се по дърветата с впечатляваща ловкост и грация.
Много са забавни, когато се заиграят с парченце връв – винаги
се сещам за чудесния комикс за котарака на Дебелия Фреди85:
стопанинът му – хипито, танцува с парче връв в ръка, за което
котаракът се е хванал. След като играта свършва, котаракът се
оттегля настрани и си мисли: „Да не повярваш колко се
забавляват с едно нищо и никакво парче връв!“
Накрая, като стана дума за котките, ще добавя: може да
отглеждате у дома тези толкова красиви същества. Нашите
приличат на две движещи се възглавнички и заемат най-неве-
роятни форми по диваните и столовете.
А сега да кажем нещо и за зайците. Името на нашия първи
заек беше казваше Роузи Блосъм Кафявото петънце (защото,
85
Герой от поредица комикси, стартирала в края на 60-те години на ХХ век.
– Б. пр.

165
както отбеляза Дилайла, имаше кафяво петънце). Много си я
обичахме. Гледахме я вътре вкъщи. Живееше в кухнята и
беше дружелюбна и очарователна. Вярно, нагриза пердетата,
но беше чисто, игриво и забавно зайче. Дори майка ми я
обикна. Дилайла пък направо я обожаваше. После обаче всичко
се обърка. Ако питате Дилайла какво стана, тя ще ви каже:
„Мама я уби.“ Мама наистина прегази с колата задната лапа
на Роузи, когато зайчето си играеше на двора. Ветеринарят
определи лечението му на 900 паунда и ние предочетохме по-
евтиния вариант – да приспим зайчето. (Дори това струваше
повече от стотачка.) Мъчно ни беше, и още как. Всички
плакахме, с изключение на Артър, който хладнокръвно предложи
да си вземем друго. Така и направихме – купихме ново зайче и
го нарекохме Лизи Моли Флауър Бързото зайче („Защото е
много бързо зайче“, каза Дилайла). Беше сладко, но не от
класата на Роузи Блосъм. И когато реши, че иска да живее
навън, го пуснахме. Това сложи началото на две славни години.
Бялото зайче на съседите, Фелисити, също живееше навън.
Двете животинчета се сприятелиха и заживяха някъде из сто-
панските сгради. Беше впечатляващо как, докато човек шофира
надолу по алеята, вижда едно бяло и едно бяло-черно зайче да
се стрелкат на зигзаг насам-натам типично по заешки. Бяха
много предпазливи – и двете успяваха да убягнат на премина-
ващите ловджийски кучета, като се шмугваха в тайни дупки из
стопанските постройки. Всяка вечер и двете идваха и се
смесваха с останалите животни в двора. Ставахме свидетели
на очарователна гледка: понито, пилетата, зайците и котките –
всички се хранеха и ираеха заедно. Градинарят ни все се
чудеше как зайчетата са оцелели на свобода толкова дълго.
Тази фантастична менажерия обаче просъществува две години
и само в разстояние на няколко дни и двете зайчета изчезнаха
едно след друго. Дали ги отвлече лисицата, току-що беше
видяла сметката на всичките ни пилета, или ястребът, който
бях забелязал да се навърта наоколо, или бяха откликнали на
зова на природата и бяха последвали големия див заек, мярнал

166
си веднъж-дваж из двора, никога няма да разберем. Надявам
се, че живеят някъде наблизо в уютна хралупа. Както и да е,
вътре или навън, заекът е чудесен домашен любимец – забавен,
симпатичен, очарователен и с размери, подходящи за малчуга-
ните. „От всички животни, момчетата най-много си падат по
зайците“ – казва Кобет.
Читателите, привърженици на пестеливостта и икономията,
вероятно ще възприемат зайците като източник на храна.
Имало е такива вълна през Втората световна война. Всеки
знае колко бързо се множат и колко е вкусно месото им „Три
женски и един мъжки – изчислява Кобет – ще ви осигуряват
храна на всеки три дни през цялата година.“ Всеки заек има и
чудесно кожухче. Защо да не зашием кожичките една за друга
и да не направим палтенце за детето? Животните са много по-
лезни, когато ги отглеждат правилно. Яденето на месото им
пък би научило децата, че онези мръвки в супермаркета
всъщност идват от истински животни. Все пак, ако искате да
ядете месо, не е ли редно да поемете отговорността за живота
и смъртта на животното, което ядете?
Ние отглеждахме прасета за свинско месо и пилета за
яйца; така спестихме немалко средства. Освен това те придават
очарование на всекидневието ни. Пилетата са любопитни и за-
бавни създания. И всъщност са много красиви, ако решиш да
се вгледаш. Помислете за пилетата в изкуството – вземете
картината на Климт86 например. Те притежават очарователна
смесица от достойнство и невинност и са благодатни за
изучаване отблизо. Издават голямо разнообразие от звуци и
тичат смешно и непохватно, когато ги подгониш, както прави
нашият черен лабрадор Попи. И както неведнъж са правили
децата ни, забавлявайки се безкрайно. Артър даже се научи
как да ги хваща – сграбчва ги първо за опашката. Веднъж
изчака да се здрачи и всички кокошки да се приберат в курника.

86
Картината „Градинска пътека с пилета“ (1916) на австрийския художник
Густав Климт (1862–1918). – Б. пр.

167
После грабна една и направи забележителното откритие, че
когато въртиш тялото на кокошката в кръг, главата є остава на
едно място. Опитайте и ще видите.
Особено достолепен е мъжественият петел. Решихме да
задържим един, съгласно съвета на Джон Сиймор87: „Кокошките
обичат да се чифтосват също толкова, колкото и ние.“ Освен
че се грижи за женските, петелът увеличава вероятността да се
излюпят пиленца. Когато слагате храна, той издава звуци, за
да съобщи в курника, че е време за храна. После се отдръпва и
чака всяка кокошка да започне да кълве едва тогава се присъе-
динява и той. От време на време скача върху някоя женска,
което пък дава яснота на децата относно размножаването:
„Виж, тате – посочи ми веднъж Артър без следа от притеснение,
– петелът опложда кокошката.“
Две години подред нашите кокошки измътиха по няколко
пиленца – чудото се случи, след като последвахме съвета на
Джон Сиймор и ги оставихме на мира. Без да прибягваме към
инкубатори и тям подобни. Първата година пиленцата умряха
и ние обвинихме децата. Предупредихме ги, че няма да им се
отрази добре, ако ги изкъпят. Умряха и двете, а децата си
изкараха сериозна караница.
Въпреки това на следващата година три пилета успяха да
пораснат почти до големи птици. Едното беше петле. После
обаче започна да ни навестява лисицата и всеки ден отнасяше
по едно-две пилета, докато след няколко седмици остана само
младото петле. Изкара само няколко дни, като се мотаеше
заедно с прасетата. А един уикенд се прибрахме и разбрахме,
че и то е изчезнало. Беше много, много тъжно да ги загубим
така. Все още си ги представям. Толкова се привързва човек!
Освен това ми се струва, че с всичките тези драми покрай
животните нямаме абсолютно никаква нужда от сапунени
опери. Животните дават неизчерпаем материл за разговори.
87
Джон Сиймор (1914–2004) – английски писател с многостранна дейност,
насочена срещу зависимостта на човека от модернизацията и съвременната
цивилизация. – Б. пр.

168
 Както неведнъж съм казвал, добре е децата да се запознаят
с основите на селското стопанство, та по-добре да се грижат
за себе си в бъдеще. Виктория наскоро се сдоби с пчелен
кошер и взе със себе си Артър на няколко от курсовете по пче-
ларство. Какво чудесно занимание – да изучаваш пчелите,
толкова важен елемент от цивилизацията. Има и още нещо –
като следствие от срива на нашата банкова система и края на
евтиното гориво, селското стопанство отново ще излезе на
мода, така че не е излишно още отсега да привикнете децата
към него. То е пример как работата и забавлението могат да
бъдат в хармония. Ето защо и пилетата са от голяма полза.
Събирането на яйцата е изключително забавно и без проблем
може да поверите тази работа на едно хлапе. Храненето също
е по възможностите дори на двегодишните. Артър наскоро
пое отговорността за продукцията при нас – продава излишъка,
като оставя в края на алеята кутия за пари, няколко кутии с
яйца и табелка с надпис: „Домашни яйца. Шест за 1 паунд.“
Започна да предлага и по домовете. Така свикна с принципите
на търговията и сам си изкарва пари – изключително удовле-
творение за него. А когато детето е отговорно за част от
семейния бюджет, както варианта с яйцата в нашия случай,
това означава, че то активно, съпричастно и с удоволствие
дава своя принос към него. И вече не е бреме и пречка, а се
превръща в помощник. За свободния родител е важно и друго:
така децата научават, че „назначаването на работа“ не е един-
ственият начин да изкараш пари. Както съм изтъквал и другаде
в тази книга, ще приема за успешно възпитанието, което съм
дал на децата си, ако те се окажат по един или друг начин ра-
ботодатели на самите себе си.
Съществена част от възпитанието на всяко дете е да научи
откъде идва храната, която яде. Особено днес, когато супер-
маркетите и политиката са ни отдалечили толкова много от
природата. Така, когато по-късно в живота си децата потънат
в света на полуфабрикатите и супермаркетите, поне ще са из-
раснали с една по-пълна картина на взаимовръзки между жи-

169
вотните, човека и храната. А с такива представи и умения те
лесно биха се върнали към тях по-късно, ако решат.
Ние още не сме клали пиле за храна, въпреки че скоро
може и да го направим. В момента нямаме нито едно в резултат
на миналогодишните набези на лисицата. Но ако тяхното месо
е дори наполовина вкусно, колкото другата храна, произвеждана
вкъщи, ще бъдем приятно изненадани.
Ловуването за месо ми се струва страхотна идея – вместо
да си плащаш, за да постреляш на някоя видеоигра, излизаш,
стреляш безплатно и се връщаш у дома с храна.
Да кажем няколко думи и за понитата. Невинаги съм ги ха-
ресвал. Отглеждането им струва скъпо. Правят много боклук
и много поразии – миналата седмица нашето изяде зеленчуковите
ми насаждения. Всичкото зеле и броколи, за които бях полагал
всеотдайни грижи месеци наред, отидоха по дяволите. Това
доведе до много ругатни. Между тях опитах да убедя защит-
ничката на понитата – Виктория, че нашето на практика е
напълно безполезно, струва скъпо и, така или иначе, никой
никога не го е яздил. „Децата го харесват“ – възрази тя, а аз є
викнах: „Как ли пък не! Яздят го по веднъж на година!“ На
всичкото отгоре животното изисква много чистене. Дворът ни
постоянно е пълен с конски изпражнения, защото то произвежда
невероятни количества. Като стана въпрос за това, разполагаме
с неограничено количество добра тор за градината.
И все пак, понеже петролът поскъпва, понитата и конете
се оказват добра алтернатива на автомобила. Ще си купите
малка триместна двуколка за 200 паунда. Това би било перфектна
възможност нашето старо пони да влезе в употреба. Ще го
ползваме за разходка, за пазаруване или когато ходим на
пикник. А защо не и да започнем малък бизнес с него, като го
предоставяме за туристически обиколки? Ще разхождаме
туристи от близката гара до крайбрежието и обратно. Вероятно
Артър би се заел с начинанието и така дори би бил полезен за
семейния бюджет. Например да изрисуваме чудесна реклама:
„Артър и Тони – разходки с пони“ или нещо подобно. Този

170
бизнес носи чувствения дъх на истинския живот, тъй толкова
рядко срещан в днешните времена на климатици, социални
мрежи от рода на Facebook и какви ли не антиприродни
виртуални светове.
Горещо препоръчвам котките, зайците и пилетата. В
момента имаме и куче и въпреки че не харесвах кучетата, то се
оказа весело другарче. Приятелят ми Джон пък даде предложение
да отглеждаме пор в клетка в градината. Поровете били особено
полезни при ловуване. А аз смятам един ден да последвам
съвета на Кобет да отглеждаме няколко гълъба в гълъбарник:
„Те са много красиви създания – много интересни с поведението
си и много привлекателни за децата.“ Мечтая си и за сокол.
Соколите също могат да ловуват за вас и така се отплащат за
грижите. А защо да не се замислим и за совите – красиви и за-
гадъчни същества?
Ако едно животно е и полезно, и красиво, тогава то е
чудесно допълнение към домакинството на безгрижния родител,
защото спестява пари и предоставя на децата както разнообразие,
така и усет за грижа към животните. Домашното прасе отговаря
на всички тези условия. В началото на юни миналата година ку-
пихме две прасенца; хранехме ги по два пъти на ден с остатъци
от храна, коприва, ябълки и смески. Много се забавлявахме да
ги чешем и да ги наблюдаваме. После ги заклахме у дома (неза-
висимо че според новия закон било незаконно и всички животни
трябвало да бъдат умъртвявани в кланици); отне ни две седмици
да ги обработим. Сега децата знаят точно откъде идват свинското
и беконът, които ядат. Но трябва да ви призная какви странни
въпроси започна да ми задава тази сутрин Хенри:
– Това нашето прасе ли е?
– Да, Хенри.
– Защо го убихме?
– За да се храним с него.
– Не искам да ги убиваме.
И таз добра! Та нашите прасета имаха най-добрия живот,
на който едно прасе може да се надява, и най-добрата смърт –

171
куршум в главата по време на хранене. Дори не ги подложихме
на стреса от пътуването към кланицата. Срамно е, че днес
държавата е обявила тази древна практика за противозаконна.
Писах до един вестник как действахме ние, ала скоро след
това ме посети някакъв служител и получих доста неграмотно
писмо от Агенцията по храните, загадъчно подписано: „Завеждащ
служба по нарушенията“, което гласеше: „Някои от практиките,
описани в статията Ви, са незаконни... Намирам за особено
важно хората да не мислят, че могат да убиват животни по
начина, описан от Вас.“
Животните създават хармония между работата и играта, а
това е целта на всяко безгрижно семейство. Работа ли е или
игра да отидеш да събираш яйца заедно с Хенри? Да почешеш
гърба на протегналите се край портата прасета? В някоя топла
пролетна сутрин да пръснеш храна за пилетата из двора и да
наблюдаваш как кокошките тичат към нея със специфичната
си, забързана и клатушкаща се походка?
Важното е децата да дадат воля на своята неопитомена
природа. Добре би било да отхвърлим урбанистичния идеал, в
който няма място за животни – удобен бял пластмасов свят с
прочистван от климатици въздух и без мотаещи се наоколо и
цвъкащи по пода кокошки. Срещу тази нагласа предупреждава
Олдъс Хъксли в „Прекрасният нов свят“. В този свят животните
са натъпкани в халета – на сигурно и под ключ, подготвяни да
бъдат превърнати в храна, без да са видели нито истинска
почва, нито истинска светлина, нито пък животни от друг вид;
притиснати без никаква възможност за движение и в компанията
единствено на облечените в бяло инспектори по качеството на
храните – с папки в ръка и без капчица любов в сърцата. Там
машини разфасоват животните, опаковат ги във фолио и ги-
гантски камиони ги извозват към хипермаркетите, откъдето
пък ги извозваме ние с колите си.
С животните у дома ние държим „прекрасния нов свят“ на
разстояние. Възрастните и децата се докосват до истинската
природа в целия є безпорядък, виждат цялата реалност на

172
живота и смъртта. Животните внасят радост и забавление в
живота на семейството, възпитават състрадание у децата и
свързват всички ни с природата.

173
 15. Майсторете с дърво и подръчни
материали
Той трябва да работи като селянин и да мисли като философ...
Жан-Жак Русо, „Емил. Или за възпитанието”

Скоро след като напуснахме града, започнах да правя разни

неща от дърво. Влизах в бараката с трион, менгеме и длето и
излизах с предмети, поне по мое мнение, доста наподобяващи
играчки. Слонче, което някак успях да издялкам, ракета,
направена от пън. С помощта на Артър заострих единия край, а
в другия заковах половин дузина червени тръбички, за да
имитират гориво. По средата издълбах едно „А“ за Артър и
колкото и да е странно, това нещо е в употреба до ден днешен –
три години след като го направих. Така стана и с измайстореното
дървено самолетче. Такива играчки са уникални, не струват
нищо и ни беше много приятно да ги правим заедно. Наскоро
разглобихме стар компютър и след като го разфасовахме
напълно, с удоволствие открихме, че пластмасовата кутия на-
подобява маската на Дарт Вейдър. После заковахме части от
компютъра върху дъсчици и направихме робот. Артър заби
вътре две парчета червен кабел за очи. Крайният резултат се

174
оказа впечатляващ – сякаш бяхме разфасовали компютъра.
Очите от кабел на Артър изглеждаха кървави – страшно ефектно.
Нарекохме предишното ни произведение „Девствена гора“:
състоеше се от три-четири дървени трупчета, заковани едно за
друго и покрити с парчета накъсан вестник, по които се четяха
части от актуалните новини. Планираме да направим повече
такива шедьоври и дори да ги продаваме с марката „Артър и
Том“ (нещо като двойката съвременни британски художници-
фотографи „Гилбърт и Джордж“, но във вариант баща и син).
Децата обичат да се мотаят из работилницата. За бащите
също е приятно и полезно. Забиването на гвоздеи и рязането
на дърво е изключително занимателно, а да бъдеш безгрижен
родител е много повече забавление и удоволствие, отколкото
саможертва. В предаванията за отглеждане на деца, излъчвани
от държавната телевизия, винаги се твърди колко е добре да
отделяме по половин час на ден за „игра“ с тях. Много по-
добре е обаче, ако слеете работата и играта в щастлива и хар-
монична цялост.
Впечатляващо е какво пише в книгата на Джийн Лидлоф
(единствената книга за отглеждане на бебета и деца, заслужаваща
да бъде четена; останалите изгорете, защото те просто обслужват
статуквото): за нейните безценни индианци йекуана работата
не съществува. Те дори нямат дума за нея. Лидлоф прекарва
две години и половина с това южноамериканско племе, из-
следвайки обичаите им.
Момчетата, пише тя, имитират бащите си: „Преди още да
са проговорили, дават на момчетата малки лъкове и стрели, с
които натрупват ценен опит, защото стрелите целенасочено
развиват уменията им.“ Всички родители са забелязали, че
децата играят, като правят това, което правят родителите им.
Така се учат. Дилайла и Артър обичат да ми помагат при раз-
пращането на броевете до абонатите на „The Idler“88, което

88
„The Idler“ – годишно списание, издавано в Британия от Том Ходжкинсън
от 1993 г. – Б. пр.

175
включва опаковане и адресиране на 500 екземпляра от списа-
нието. Ето защо, ако не искате децата ви да прекарват цялото си
време пред компютъра, не прекарвайте и вие цялото си време
пред компютъра. Учете ги чрез личен пример, не чрез авторитет.
Ако нямате работилница, където да майсторите разни неща,
превърнете кухненската маса в работилница. И много внимавайте
да не прекалявате с похвалите и критиките. Дръжте се, сякаш
това, което децата правят, е нормално и очаквано, когато е
добро. Твърде често ги засипваме с похвали – толкова преуве-
личени, че говорят по-скоро за нашата изненада от действията
им. Както Лидлоф отбелязва за семействата на Запад:

Ако детето направи нещо полезно – например да се облече,

да нахрани кучето, да донесе букетче полски цветя или да
измайстори пепелник от парче глина, нищо не би било по-
обезкуражаващо от вашата изненада, че се е държало
социално. „Ау, какво добро момче!“, „Я, какво е направил
Джордж съвсем самичък!“ и подобни възклицания представят
тази социалност като неочаквана, нетипична и необичайна
за детето.

Безгрижният родител, за разлика от истеричния хвалещ и

обвиняващ родител, би запазил самообладание и би очаквал
детето също да бъде сдържано. Не твърдя, че винаги успявам
да съм такъв – крещя: ПОМАГАЙТЕ СИ, вместо да дам
пример какво означава това всъщност. Но се променям към
по-добро, надявам се. Между другото не бива да забравяте, че
е добре човек да си държи устата затворена малко по-често.
Някои дори са на мнение, че не бива да окуражаваме детето си
за нищо и така то ще свикне да бъде по-решително. Филип
Пулман казва, че никога не е бил насърчаван от родителите си
да пише и никой никога не го е улеснявал, но това само по себе
си го е тласнало напред. Понякога едно леко разочарование е
истински стимул за съзидателност.
Лидлоф предлага „децата да придружават възрастните на-
всякъде“, което, разбира се, никак не е лесно при начина ни на

176
живот днес като работещи хора. Ами тогава нека да променим
ситуацията. Дали пълният работен ден и за двамата родители и
скъпо струващите забавачки са единственият възможен вариант
за организиране на живота ни? На мен ми се вижда доста на-
лудничаво. Когато бях малък, обичах да правя заедно с роди-
телите си неща, които възрастните правят (и особено мразех
организираните детски занимания, дори и партитата за рождени
дни). Спомням си как ходех в офисите на родителите си и
мястото ми се струваше възхитително. Когато Артър беше
петгодишен, най-хубавото нещо за цялата година тогава бе
съвместното ни пътуване до Лондон, където в продължение на
два дни разчиствахме офиса ми и трупахме багажа в стария
ван. Той се потруди сериозно, беше чудесен другар и прекрасна
компания. Далеч по-добре за мене, отколкото да бях свършил
работата сам. През тези два дни той не се разхленчи нито
веднъж. И категорично не прие труда за бреме. Както при ин-
дианците йекуана, идеята за труда като „печална неизбежност“
(по думите на Лидлоф) не съществуваше за него. Нашият труд
беше просто част от живота и нещо, което ни доставяше удо-
волствие.
Лидлоф пише, че йекуана се надсмиват над трудностите.
Тя разказва как помогнала на племето да пренесе голямо кану
през гората. Те все го изпускали и наранявали краката си.
Лидлоф проклинала цялата ситуация, докато йекуана, по думите
є, били „в особено весело настроение, наслаждаващи се на
това, че са заедно...“:

Всяко следващо движение представляваше за тях поредната

малка победа... Аз се отказах от цивилизования избор и ис-
крено се наслаждавах на останалата част от пренасянето на
лодката. Дори ожулванията и драскотините, които се наложи
да изтърпя, се оказаха просто незначителни наранявания;
скоро щяха да заздравеят и не предизвикваха нито неприятна
емоционална реакция (от рода на гняв, самосъжаление, не-
годувание), нито страх колко още ще последват до края на
мъкненето.

177
 И всичко е просто въпрос на мисловна нагласа – обективната
реалност в тази ситуация остава непроменена. Когато разделяме
света на добри и лоши неща – работа и почивка, правилно и
неправилно поведение, приятни и неприятни дейности, –
посяваме семената на собственото си нещастие и на нещастието
на децата си. Тогава животът ни се превръща в невъзможно
бягство от „лошото“ към „доброто“. Навярно за предпочитане
е да кажем просто: „Това ми харесва“, вместо: „Какво добро
момче!“ Все още не е късно! Все още можем да помогнем на
децата си да се наслаждават на живота си, като започнем да
харесваме собствения си живот.
Диалектиката „работа = лошо“ и „живот = добро“ е един
от най-пагубните и ограничаващи митове на Запада, който
трябва да бъде развенчан възможно по-скоро. Направете децата
си част от своя живот. Правете каквото искате и нека те да ви
следват. Никога не ми е хрумвало, че децата ми ще са пречка
да отида на вечерно парти. А и на кого му пука всъщност?
Всички възрастни са били свидетели на вродената детска изоб-
ретателност, проявявана от малчуганите при изпълнение на
задачите от забавачката или при нещата, с които се занимават
у дома. По-късно, когато започнат училище, този вроден изоб-
ретателски импулс постепенно отстъпва пред уж по-важните
задачи като вземането на изпити.
Майсторенето на различни предмети – и за украса, и за
употреба (а всичко, ръчно направено, е красиво), трябва да
бъде централно за ежедневието на всяко дете. Тези дейности
не бива да се приемат като работа, а като игра. Оставяйте
децата да се помотаят. Не ги ограничавайте. „Страхът за бъде-
щето на децата кара възрастните да ги лишават от правото им
да играят“ – заключава А. С. Нийл. Джон Лок споделя желанието
си да направи ученето забавно за тях:

Щом проговори, вече е време да започне да се учи да чете.

Но ми позволете отново да подчертая... че трябва да се
полагат големи грижи четенето никога да не се превърне за

178
 него в работа или в ангажимент. Ние, естествено... от люлката
още, обичаме свободата и затова изпитваме отвращение
към много неща само защото ни ги налагат.

И е прав. Тази сутрин обвиних Виктория, задето ме при-

нуждава да помагам при оправянето на леглата, докато аз
исках да продължа да си пиша книгата. Ако обаче бях избрал
да оправя леглата, нямаше да имам нищо против да го направя.
Лок продължава: „Винаги съм вярвал, че ученето може да
бъде превърнато в игра и забавление за децата.“
Превърнете и труда в „игра“. А точката, където се срещат
работата и играта, е майсторенето на разни неща от дърво и
непотребни материали. С насърчаването на дърводелстването
може да създадем условия децата ни да бъдат не само добри
читатели, но и сръчни практици в областта на уменията, често
определяни като „занаяти“. В това отношение и Лок, и Русо
препоръчват работата с дърво като важна част от безгрижното
възпитание. Лок казва:

Препоръчвам... работата с дърво – дърводелството, стру-

гарството – като подходящ и здравословен начин за възста-
новяване за хората на науката и търговията. Умът не издържа
да е постоянно ангажиран с едно и също или по един и същи
начин, затова човек със заседнал начин на живот и монотонна
работа е добре да си осигури занимание, което едновременно
да разведри ума му и да раздвижи тялото му... Така той би
измислил и изработил много неща – и приятни, и полезни.

Лок препоръчва и „стопанската работа като цяло“, из-

тъквайки, че добрият живот е разнообразният живот: „Великите
мъже от древността са знаели отлично как да съчетават ръчния
труд с държавните дела.“
Русо също оценява дърводелската работа, макар да критикува
Лок, че прави от своя млад джентълмен хилав „бродирач“ (аз
лично не намирам съответствие на това твърдение и допускам,
че Русо просто греши):

179
 За своя ученик бих избрал измежду харесваните от него за-
наяти занаята на дърводелеца. Той е чист и полезен; има
условия да се практикува у дома; изисква много усърдие;
възпитава в умения и сръчност; дава възможност да се из-
работват предмети за всекидневна употреба и същевременно
развива вкус и прецизност.

С положителност и аз предпочитам децата ми да се занимават

с нещо креативно и полезно, вместо с нещо грубо и безсмислено
като спортуването в отбор. За щастие, отборните спортове не
са съществували по времето на Лок и Русо. Те явно са
незаконни отрочета на индустриалната епоха. Добре е родителите
и децата да вземат уроци по дърводелство заедно. Добре е за
безгрижния родител, добре е за детето, забавно и полезно е за
всички.
Проблемът е, че амбициозният родител, наплашен от екс-
пертите по безопасност на труда и медиите, всяващи паника,
изпитва ужас от чукове, гвоздеи, бургии и ножове. Така обаче
се подценява вроденият инстинкт за самосъхранение при
децата. Когато приятелите ни довеждат децата си на гости
вкъщи, поглеждат с ужас нашата къщичка на дървото: трябвало
да сложа парапет на верандичката – сякаш хлапетата са тръгнали
да се хвърлят от ръба є! Абсурд! Обсебени от идеята за без-
опасността, губим всякаква трезва преценка. Това е осакатяващо.
Приятелят ми Марк си спомня как по време на пътуванията си
из Заир, видял малчугани да играят на палубата на голяма
лодка без никакви перила. „Не се ли страхувате, че ще паднат?“
– попитал той една майка. „Да не са глупави“ – отговорила му
тя през смях. Лидлоф разказва същото за малките йекуана – от
ранна възраст те играят с ножове и близо до ръба на дълбоки
ровове. В примитивните култури е на почит здравият разум на
детето. Ние, цивилизованите родители, всъщност отнемаме
увереността на децата си, като непрекъснато крещим по тях:
„Внимавай!“ Когато беше на две годинки, Хенри се катереше
по стълбата на къщичката без проблеми. На три обаче взе да
се страхува, а миналата година за първи път ме повика да му

180
помогна да слезе. Вероятно ние сме му внушили този страх,
което е ужасно.
Горещо препоръчвам къщичките на дърво – колкото по-
неизпипани, толкова по-добре. Нашата я построи моят приятел
Оли – почти изцяло от отпадъчни материали. А най-хубавото
е, че е недовършена. Артър и Дилайла непрекъснато добавят
нови части и я боядисват. Виктория току-що предложи да из-
ползваме за къщичката парчета от старо детско легло (вярно,
идеята є беше да направя от тях парапет, но все пак...).
Друго голямо предимство на дървото е, че благодарение
на него избягваме коварната пластмаса, която се оказва пречка
за свободата. Дървените кубчета са особено ценни – траят
вечно, а и изглеждат чудесно. А пък ако ти омръзнат, няма
пречка просто да ги изгориш. И няма никаква нужда от сметища!
Доколко е екологично ли? При всички положения дървените
предмети са за предпочитане. Дървеният материал има много
изгодна цена. Подлежи на поправка и боядисване. Намира се в
природата – следователно за добиването му не е необходим
петрол. Разбрах, че в училищата, работещи по системата на
Щайнер89, има само дървени играчки, което според мен е без-
спорно добра идея.
Помагайки на децата да заобичат дървото, самите вие ще
го обикнете отново. То възстановява връзката ни с природата
и е чудесна алтернатива на мъртвата и изкуствена природа на
пластмасата. Не приемам виртуалните компютърни светове,
изобретени в Калифорния90, защото ни отделят от природния
свят, какъвто всъщност е и замисълът им. Един от директорите
89
Това са т. нар. „Валдорфски училища“ – те работят по методиката на
Рудолф Щайнер (1861–1925), основател на антропософията и валдорфската
педагогика. Характерно за тях е интердисциплинарното обучение с подчертано
внимание върху индивидуалните дадености и възможности на децата, за да
развивят цялостния си потенциал. Днес подходът е част от образователните
системи на повече от 80 държави в света. – Б. пр.
90
В 21 ч. на 29 октомври 1969 г. инженери от Калифорнийския университет
и Станфордския изследователски институт успяват за пръв път да обменят
данни между два компютъра на разстояние от 400 мили. – Б. пр.

181
на гигантската социална мрежа Facebook – Питър Тийл,
изповядва принципи, базирани на философията на Томас Хобс,
а именно че природата е враждебна, рестриктивна сила, която
трябва да бъде надмогната, благодарение на безграничните
човешки възможности. В киберпространството може да из-
пращаме виртуални „подаръци“ – несъществуващи вещи, вещи,
непритежаващи нищо от тромавата реалност на ръчно израбо-
тените материални предмети и на които можем да се наслаж-
даваме единствено посредством екрана. За кратко тези неща
притежават известно очарование, ала всъщност те са твърде
далеч от истинския живот и нямат нищо общо с креативността
и страстта, които предполага дърводелството. Правенето на
предмети от дърво превръща всеки от нас в художник – не
„успешен“ художник, чиито творения се продават като про-
изведения на изкуството, а художник заради самия себе си.
Виртуалният свят на калифорнийските футуристи ни превръща
в най-обикновени консуматори на чужди представи.
Играта с дървото ни свързва с духа на Робин Худ – със зе-
лената гора, с естествения човек, побратимен с природата.
Робин Худ и разбойниците живеят в гората и сами си правят
жилища (ако днес искате да го направите, нямате шанс да по-
лучите разрешително). Те се оставят природата да се пропие в
тях, вместо да строят укрепления срещу нея. Ако не друго,
едно ухаещо на дървесина детство поне ще даде на детето уве-
реност в сръчности, които по-късно ще му бъдат полезни по
отношение на удоволствията в съвременния живот.
Вероятно много хора ще ми се изсмеят за твърдението, че
животът на децата, както и животът на възрастните, трябва да
включва значителна доза ръчен труд или овладяване на някое
практическо умение. Присмехулниците, разбира се, ще кажат,
че такива неща днес се произвеждат във фабриките и по
принцип някъде в чужбина, докато за нас остава свободата да
си губим времето във виртуалното пространство. Сещам се за
приятеля на един мой приятел, който завъртял бизнес, като
продавал трева и натрупал доста пари. Преди това бил най-

182
обикновен дърводелец. Защо му е била тази промяна ли?
„Защото – обяснил той – ми писна от разни богаташи, които
идват в работилницата и възклицават колко хубаво щяло да
бъде, ако са на моето място.“
Все пак какво лошо има да правиш и двете неща – да
бъдеш едновременно и занаятчия, и философ, както казва
Русо. Или едновременно и художник, и бизнесмен. Спомнете
си, че Рембранд е бил и голям колекционер. Нищо не ви пречи
да четете, да пишете и да изкарвате пари сутрин, а следобед да
майсторите разни неща. Няма нищо по-приятно от забиването
на гвоздеи в дърво. Затова нека изпълним живота на децата си
с разнообразие, креативност и независимост. И което е също
толкова важно – да изпълним с разнообразие, креативност и
независимост собственото си съществуване, като наблюдаваме
как в резултат на това животът на децата ни става все по-
добър. Всички сме творци.

183
 16. Казвайте „да“
Понякога, завладени от анархистични настроения, сме склонни да се
съгласим с Робърт Луис Стивънсън, че да си дружелюбен и весел
е най-добрата религия за всекидневния живот.91
Джером К. Джером, 1898 г.

О, как само хленчим ние, разглезените родители от Запада

– атакувани от хиляди възможности за избор, прокълнати да
се стремим винаги да правим правилното нещо и винаги да се
справяме добре. Оплакваме се от недостиг на пари, от липса
на сън, от партньорите си, от колегите си, от автобусите, от
вестниците, от социалните мрежи, от правителството, от теле-
комуникационните компании; тропаме с крак и крещим срещу
кредитните инспектори в банковите корпорации, срещу коварните
измамници и триковете в различните търговски офиси, но най-
много се оплакваме от собствените си деца. Първите няколко
месеца след раждането на първото ни бебе сме доста щастливи.
После амбиците, характерни за изкуственото изобретение,
91
Джером К. Джером, „За изключителното значение, което придаваме на
нещата, които възнамеряваме да направим“, 1898 г. Превод: Красимира Тодорова,
в „Празни мисли на един празен човек“, изд. „Народна култура“, С., 1980, с. 220.
– Б. пр.

184
което наричаме свой „живот“, ни сграбчват в смъртна схватка.
Опитваме се да балансираме между приятните и неприятните
дейности. Четем колонките на разните хленчещи журналисти
във вестниците и се заблуждаваме, че хленченето им оправдава
нашето (като забравяме, че тяхното скимтене е доходен бизнес
и те правят пари от него, докато нашето страдание е напълно
непечелившо). Ние обаче хленчим заради същия този живот,
който сами сме си създали. Ние сме приели тези работа, ние
сме купили този апартамент, ние сме избрали това гадже, ние
сме създали това бебе, ние сме си купили тази кола, ние сме се
спрели на този интернет доставчик, ние сме си поверили парите
на тази банка, ние живеем в този град, ние живеем в тази
държава. Имаме свободата да се оттеглим в най-малкия щат на
Индия и да живеем на крайбрежието бездетни и свободни. Но
сме избрали да не го правим. А после се оплакваме!
Гладни ли сме обаче? Студено ли ни е? Бездомни ли сме?
Не. Свободни ли сме да променим живота си, да напуснем ра-
ботата си, да се изнесем от домовете си, да оставим съпругите
и/или съпрузите си? Да. Искам да кажа, че ако не сте доволни
от положението си, тогава го променете. И не си внушавайте,
че сте безсилни, защото сами сте си създали ситуацията, в
която сте се озовали. Вие сте създали също нагласата си към
тази ситуация и по същия начин, ако решите, можете да я про-
мените. Това не означава, че болката не съществува. Загубите,
семейните скандали, финансовите кризи... са част от „радостите
и скърбите“, изначално присъщи на човешката ни природа,
„одежди“ за „божествената“ ни душа, както пише британският
поет Блейк. Осъзнаем ли тази предопределеност, пише той в
„Прорицания на невинността“ („Auguries of Innocence“), ще
вървим неуязвими през света.
В културите, незасегнати от модернизацията, много често
наблюдаваме стоическо отношение към живота и вдъхновяваща
липса на самосъжаление. Подобен светоглед все още откриваме
в общества, които ни изглеждат изключително ограничени от-
носно наличните възможности за избор на начин на съществу-

185
ване. В богатите общества се получава точно обратното –
адско изобилие от недоволство. Оказва се, че колкото по-
богати са хората, толкова повече недоволство може да се
очаква. Богатите винаги се оплакват: обслужването в хотелите
било лошо; персоналът бил немарлив или постоянно болен.
Оплакват се от самолетите, от служителите в кол-центровете,
от таксиметровите фирми. Всъщност богатството, изглежда,
създава повече основания за оплакване, вероятно защото уве-
личава броя на сделките в живота на индивида и така увеличава
възможността нещата да не се случват по очаквания начин. А
когато нещата са оставени простички, има по-малко провали.
Богатството поражда още и арогантна липса на търпение:
„Защо трябва да чакам, щом си плащам?“
Приятелят ми Джон Лойд, продуцент на редица телевизионни
поредици, регистрира напоследък едно явление сред по-
заможите хора – канене на гости за вечеря, – което той
определя като досадна комбинация от оплакване и хвалене.
Оплакване от какво ли не – от камериерката в швейцарския
ски курорт, от лошото отношение в първа класа, от преподавателя
по английски в „Итън“, защото не е на необходимото ниво.
Събрани в един особено дразнещ нов вариант на хленчене,
тези две неприятни явления носят заряда на типично британския
негативизъм.
Безгрижният родител трябва да избягва на всяка цена и
двете (да не забравяме обаче, че той е противник на фанатизма
във всичките му форми – никой няма да ви арестува за малко
хленчене в нормални граници). Детското мрънкане е огледалният
образ на родителското мрънкане. Когато ни чуват да се
оплакваме от разни неща, децата решават, че е нещо нормално,
и също го правят (безсилието е другата причина, както вече
видяхме). Всъщност ние ги насърчаваме да хленчат и да се
оплакват, като постоянно ги разпитваме за мнението им по
разни въпроси: „Добре ли прекара?“, „Забавно ли беше?“,
„Хубава ли е книгата?“, „Как ти се стори филмът?“, „Как беше
в училище?“. Древните китайци са наричали това „разграничаващ

186
ум“ – изкуственото противопоставяне на добри срещу лоши
неща. Този „разграничаващ ум“ е всъщност начин да превърнем
децата в консуматори, защото консуматорите са най-големите
мрънкачи, винаги готови да изстрелят оплаквания към омбудс-
маните, каквото и да са те, и винаги готови да купуват все по-
добри продукти. Да живееш посредством избора си на продукти
и услуги, е всъщност привеждане на принципа на неудовол-
ствието в действие. Не-консуматорът е човек, който създава и
знае, че всички неща са равностойни. Той е просветлен, прите-
жава „не-разграничаващ“ ум и не се оплаква за нищо. Има
ведър стоически мироглед, съзвучен с епиграмата на Епикур:

Да бъдеш богат, означава не да имаш много, а да искаш

малко.

Многото желания безспорно пораждат недоволство. Да

имаш някаква бледа, абстрактна представа какви са нещата,
вместо да ги приемаш такива, каквито са, създава усещане за
неудовлетвореност. Нека да се радваме на собствената си уни-
калност, на собствената си различност, на собствената си не-
стандартност.
Джон Стюарт Мил, сам продукт на големите амбиции на
своя баща – Джеймс Мил (последовател на Джеръми Бентъм,
измислил зловещия „паноптикон“92), – бил привърженик на
идеята за прост живот и в действителност инициирал продължилата
през ХIХ век дискусия върху творчеството на Русо. В „За сво-
бодата“ Мил пише: „Висшата ценност на простотата на живота,
обезсилващият и деморализиращ ефект от пречките и лицемерието
на изкуственото общество са идеи, които са представлявали
част от култивирания ум, откакто Русо е писал...“
Трябва да поемем персонална отговорност. Това е разликата
между свободата и хленченето. Вземете мъдрите думи на Мил
92
Вид затвор, проектиран от британския философ Джеръми Бентъм в края
на ХVIII век, планът на който позволява постоянно наблюдение и строг контрол
върху всички затворници едновременно. – Б. пр.

187
за възпитанието, оставено от мнозина във властта на външни
фактори:

Ако правителството реши да изиска добро образование за

всяко дете, това би спестило много трудности. Добре би
било да се даде право на родителите сами да избират къде и
как да се обучават децата им, а държавата да се задоволи
със съдействие при плащането на училищните такси за
децата от по-бедните прослойки и с поемането на всички
разноски за тези, за които няма кой да плати. Недоволството,
с право насочено срещу държавното училище, не се отнася
до налагането на задължително образование от страна на
държавата, а до ангажираността є да направлява обучението,
което е нещо напълно различно... Общовалидното държавно
образование е просто средство за моделиране на хората до
пълното им уеднаквяване... това налага деспотизъм над ума
и над тялото като естествено следствие.

Защо е нужно държавата да упражнява толкова голям

контрол над държавното образование? Защо не остави учителите
на мира? Мил е прав – малко родители ще бъдат недоволни,
ако им дадат ваучери за обучение, валидни за всички училища.
Ние протестираме срещу идеологическия контрол.
Свикнали сме да недоволстваме от училищата, независимо
дали са частни или държавни. Роптаенето от избраното за
детето ни частно училище е пример за въпросната комбинация
от оплакване и хвалене в нейния най-абсурден вариант. Него-
дуването от училищата по принцип е нелепо, защото има мно-
жество достъпни алтернативи, включително обучение вкъщи
или обучение в групи. На каквото си постелеш, на такова ще
легнеш, а ако не ти харесва, откажи се.
Същото важи и за децата. Не сме длъжни да имаме деца.
Сами избираме да станем родители. Има хиляди други начини
да изживеем живота си. Като се стараем да не се оплакваме,
даваме добър пример на децата си и благодарение на нашия
опит те научават, че ако човек е недоволен от някоя ситуация,

188
изцяло в негова власт е да промени както самата ситуация,
така и отношението си към нея. Затова, вместо да хленчите и
да се оплаквате, мечтаейки нещата някак да се променят,
приемете съвета ми и се научете да казвате „да!“ на децата си.
Тази съвсем простичка идея ми подсказа Джон Лойд. Той
споделя, че най-сетне е осъзнал колко много е мамил децата
си: от първите дни, когато е намирал поводи да се забави в
офиса до късно, смятайки го за по-приемливия вариант, вместо
да се изправи лице в лице със скимтящото бебе и тоталния
хаос у дома, до времето, когато е започнал да изпада в див
гняв, ако някое от вече поотрасналите му деца го прекъсне по
време на телефонен разговор. Забелязал съм подобна склонност
и у себе си – понякога седя втренчен в компютърния екран, а
детето идва в кабинета и ме моли да играем някаква игра: „Ще
си поиграем ли на трактора Тед?“ Придавайки си важност,
въздъхвам и отвръщам с нещо от рода на: „Сега работя“, или
се сопвам (което е още по-лошо): „Не виждаш ли, че работя!“
Известно време детето настоява за внимание и после се предава.
А аз отново се втренчвам в екрана и се питам дали следенето
на рейтинга на последната ми книга наистина е важна работа.
Дали не може да бъде оставено за пет минути? След като
мислил над тези въпроси, Лойд решил да започне да казва „да“
на децата си, когато искат нещо от него, независимо дали
говори по телефона, или е зает с нещо друго. Осъзнал, че драз-
нещото им поведение и повтарящите се до втръсване въпроси
са своеобразен опит за компенсация на липсата на достатъчно
любов. И вече без притеснения затварял телефона и отивал да
поиграе с децата си.
Не създава ли всичко това повече работа за безгрижния
родител? Всъщност не. Петте минути забавление могат да на-
правят детето много щастливо, а безспорно биха били удовол-
ствие и за самия родител. В крайна сметка ще имате достатъчно
време да работите и да гледате в монитора, когато децата
пораснат и започнат да се интересуват по-малко от вас. Радвайте
им се, докато са още малки.

189
 Джон изтъква още, че да кажеш „да“ може да се разглежда
като своеобразна инвестиция от страна на безгрижния родител.
Свикнете ли да казвате „да“ за известно време (например за
една-две години), децата сами ще спрат да искат това от вас.
Вашето „да“ ще им даде усещане за сигурност и в един момент
те вече няма да имат нужда да изпитват любовта ви и да
настояват непрекъснато за нея.
Нека наречем този метод „стратегия на Лойд за щастливо
и лишено от напрежение родителстване“. Ето какво представлява
тя:

Независимо какво мислим ние, станали вече родители (и из-

питали на гърба си типичните за родителството трудности),
да бъдеш родител е всъщност чудесна възможност да живееш
свободно цял живот. Много е просто. Давайте на децата си
всичко, което искат, когато и да го поискат и веднага щом го
поискат. Ако знаят, че по всяко време на денонощието и по
всякаква причина, дори и най-маловажната, ще разполагат с
цялото ви внимание, колкото и невероятно да ви се струва,
те ще спират да настояват за него. Това ви дава възможност
да се отпуснете и да се занимавате с нещата, които винаги
сте смятали за по-важни.

Стратегията на Лойд е сходна с идеите в книгата на

Лидлоф: ако достатъчно дълго прегръщате детето, когато е
малко, по-късно то самичко ще ви остави на мира:

След като детето получи толкова физическа близост, колкото

му е нужна, тази потребност намалява дотам, че и бебето, и
растящото дете, и възрастният по-късно търсят зареждащата
є сила само в моменти на стрес, с които не са способни да се
справят сами. Постепенно тези моменти стават все по-редки,
а самостоятелността нараства със скорост и размери, изу-
мителни за всеки, който познава само деца на цивилизацията,
незнаещи що е прегръдка.

190
 Човекът, който се грижи за бебето – без значение дали е
майката, бащата или някой роднина, – не се суети около него и
не се старае да го забавлява, но е винаги на разположение:

При йекуана грижите на майката и на всеки, зает с отглеж-

дането на децата, са лишени от напрежение и се съчетават с
много други занимания, но с нищо не ограничават при-
съствието на пълзящия любопитко. Майката не спира да
готви и да си върши работата, изключение правят само слу-
чаите, когато детето се нуждае от цялото є внимание. Тя не
го сграбчва в прегръдките си, а по своя спокоен начин му
дава свободата да бъде до нея или го прикрепва с една ръка
на хълбока си, ако е в движение.

Лидлоф стига и по-далеч в насърчаването на родителската

пасивност:

Не тя търси общуване и не тя дава поводи за близост, освен

по пасивен начин. Бебето я търси и є показва с поведението
си какво иска. То е активната, тя – пасивната страна в
техните взаимоотношения. То самљ идва при нея, за да
заспи, когато е уморено, и за да бъде нахранено, когато е
гладно. То опознава широкия свят с нейната подкрепа и
знае, че винаги може да разчита на нея, дори когато е далеч.

Безгрижният родител трябва да постигне хармония между

двете на пръв поглед различни нагласи – „нищо-не-правене“ и
казване на „да“. Оставете децата да дойдат при вас по собствена
воля, но дойдат ли, бъдете на разположение и се постарайте да
не ги залъгвате с празни обещания. Така ще си осигурите
много време, което да посветите на собствените си занимания,
каквито и да са те, а детето от самото начало ще се научи на
самостоятелност и ще свикне с усещането, че е обичано. Нека
бъде обичано, но нека бъде и свободно. Спестете си усърдието!
Отговорните родители са пасивни родители.
Харесва ми какво казва моята приятелка Хедър на своето
нахалстващо дете: „Ще спреш ли да ме тероризираш?“ Да

191
бъдеш „тероризиран“ от децата си – това е следствието от не-
достатъчното родителско присъствие. Нашето не-съзерцателно
общество ни втълпява, че трябва да сме активни родители, и
ние се щураме насам-натам и работим, а после, когато дей-
ствително забележим децата си, се изпречваме пред очите им
и се опитваме да бъдем истински активни. За родителите опре-
делено ще е по-разумно да организират нещата така, че през
първите три години от живота на детето и двамата да са си
възможно повече вкъщи, а покрай тях постоянно да има по-
мощници – роднини, съседи или бавачка, ако средствата поз-
воляват. Колкото повече хора има наоколо, толкова по-весело.
Това облекчава товара на самотната майка, като се има предвид,
че никой никога не е очаквал от майката да върши всичко
сама. Щура идея! През тези първи години е по-добре човек да
разполага с повече време, отколкото с повече пари. По-късно
се освобождава достатъчно време за печелене на пари.
Ако сложите край на хленченето и започнете да казвате
„да“ на децата си, ще започнете да приемате живота си, както
е нормално за други географски ширини. Един от простите
трикове е да изключите радиото. Ето какво пише Олдъс Хъксли
през 1946 г.:

Днес слушането на новини по 4–5 пъти на ден, четенето на

сутрешните вестници и на всякакви месечни и седмични из-
дания се определя като „интелигентна проява на интерес
към политиката“. Св. Йоан Кръстни93 би нарекъл това
отдаване на лениво любопитство и навикване на безпокойство
заради самото безпокойство.

Неудовлетворението подхранва хленченето и затова трябва

да отстраним причините за него. Заедно с медиите такава
причина е и склонността ни да се чувстваме провалили се,
защото нещата при нас не са така перфектни, както ги представят

93
Свети Йоан Кръстни (1542–1591) – испански мистик, поет, теолог и
реформатор. – Б. пр.

192
образите от списанията и екрана. Ето още една причина да
изоставим стремежите към съвършенство и да се предадем на
Провидението. И отново Хъксли:

Популярната житейска философия днес не се основава на

класическата преданост и на правилата за образцово ари-
стократическо възпитание, а се моделира от създателите на
реклами, чиято единствена цел е да накарат всеки да бъде
възможно по-екстровертен и ненаситно алчен, защото само
хората с развито собственическо чувство, само неспокойните
и обърканите са готови да харчат пари за нещата, които рек-
ламодателите искат да продадат.

Вероятно се нуждаем от малко повече спокойствие, от

малко повече почивка, от малко повече доброта, от малко
повече ведрост и от много по-малко ненаситност.

193
 17. Учете се от децата си
как да живеете
Нужно е човекът да стане истински беден и истински свободен от волята
си за притежание – такъв, какъвто е бил при раждането си.
Майстер Екхарт (1260–1327)

Безгрижният родител никога не би жертвал себе си заради

децата си. Той се грижи за собствения си живот, а децата се
учат и растат, увлечени от течението. Но той уважава своите
малки творения и наблюдава развитието им с интерес. Те
говорят забавни неща. И винаги може да научите нещо от тях.
В родителстването е важно не какво правите, а какви сте.
Вместо да се опитвате да следвате списък с нечии чужди
правила, по-добре се концентрирайте на първо място върху
отношението си към децата. Хубаво начало е чувството на
благодарност към тях, защото са част от живота ви.
С раждането на първото ви бебе разбирате значението на
безусловната любов. Това е нов вид любов, различна от
любовта, която чувствате или не чувствате към родителите си
и несъизмерима с плътската любов, която чувствате или сте
чувствали към партньора си. Всяко човешко сърце би се раз-

194
нежило от присъствието на едно бебе, защото то все още не е
опитомено и комерсиализирано – нещо, което бизнесът безспорно
се опитва да направи! Минути след като се роди най-голямото
ни дете, ни връчиха като подарък пакет мокри кърпички и
няколко безплатни ваучера за някакъв ужасен продукт на ин-
дустрията за производство на бебешки стоки. От люлката до
гроба непрестанно ни експлоатират като харчещи пари консу-
матори.
Бебето обаче все още не е наясно с това. То няма нищо
друго, освен едно тяло като на животинче и две големи
ококорени очи. Чудо ли е това, което виждаме в детето, или
просто въпрос на ненарушена цялост? Вероятно е неразделено
Аз. Приятелят ми Пени Римбод94 твърди, че малките деца не са
нито природно добри, нито природно лоши, а просто са
изпълнени със страст. Страст за живот. И плачът, и смехът им
са израз на една и съща фундаментална жажда за живот.
Искрено се надявам да е така, защото точно в този момент,
докато пиша, чувам Хенри да надава най-ужасяващите писъци.
Звучи, като че ли го изтезават. Може и така да е. Всеки момент
Виктория ще ме повика на помощ. На това му се казва късмет!
Каква е съдбата на бебето, което идва на този свят? Съвсем
не е щастлива според Блейк в „Infant Sorrow“.
Да започнем с повиването: то е било честа практика в
Средновековието, но Русо го смята за жестоко и неестествено,
както и Блейк, разбира се. Повиването се възроди наскоро,
благодарение на застъпничеството на книгите за стриктния
режим на бебето. Безгрижният родител обаче със сигурност
предпочита да остави детето си да размахва свободно ръчички.
Светът наистина е опасно място за новороденото. То се
бунтува и се бори срещу наложените ограничения и изолация.
Плаче с цяло гърло, за да дойдат и да го прегърнат. Сякаш
иска да съобщи, че нещо не е наред. Но всички го пренебрегват.

94
Пени Римбод (1943–) – барабанист и автор на песни, един от основателите
на пънк групата „Крас“ през 1977 г. – Б. пр.

195
А на майките им разправят, че плаче, защото търси внимание
и най-добре е да го оставят да си пореве. На мен ми се струва
доста жестоко. При всички положения малкото бебе все още
не е опитомено и нито е длъжно да приеме капиталистическото
часовниково време, нито създадената от човека трудова етика.
За него всичко е едно. То живее тук и сега. Някои от най-не-
приятните семейни сцени при нас са се случвали по време на
сутрешното бързане за училище. Училищният автобус тръгва
от нашата спирка в 8:30 ч. и дотогава децата трябва да са вече
облечени, да са се измили, да са си приготвили чантите и да са
готови за излизане. Как само се съпротивляват, когато им се
казва какво да правят и ги откъсват от приятно занимание!
„Обувай си обувките!“ Обувай си обувките! ОБУВАЙ СИ
ОБУВКИТЕ! Защо не се подчиняват? Защото живеят в на-
стоящия момент, тук и сега. И може би (само предполагам)
когато се мотаят, не те са виновни, а системата, опитваща се
да ги вкара в толкова строги рамки. Щом децата се противят
срещу този натиск, вероятно те са нормалните. Те все още
имат някакво достойнство – подобно на малкия Томас Де
Куинси95, наричан от родителите си „властният малък султан“
на семейството.
Редно е да се вслушваме повече в децата си. Можем да на-
учим много от тях за естествения начин на живот. Например:

а) Да живеем в настоящето
Ние, възрастните, постоянно полагаме усилия да откъснем
децата си от настоящето и да ги тласнем ту към бъдещето, ту
към миналото. Постоянно задаваме въпроси с акцент върху
някое минало преживяване: „Как беше в училище?“, „Какво
прави днес?“, „Какво ти хареса най-много?“, „Хубав ли беше
филмът?“. Постоянно правим планове за бъдещето и ги учим
95
Томас Де Куинси (1785–1859) – английски писател-романтик, оказал
влияние върху немалко западноевропейски творци. Едно от най-известните му
произведения е скандалното за времето си автобиографично произведение
„Изповеди на един английски пушач на опиум“ (1821). – Б. пр.

196
да живеят в очакване (вероятно за да направим тягостното на-
стояще по-поносимо): „Вълнуваш ли се за Коледа?“, „Нямаш
търпение да отидем в детския център, нали?“. От ранна възраст
се опитваме да им втълпим, че „сега“ не е добрата реалност и
този живот е живян по-скоро в миналото или ще бъде живян в
бъдещето. Изглежда, нежеланието на децата да отговарят на
въпроси от рода на: „Как беше в училище?“ (на който рядко се
отговаря), е знак, че те наистина искат просто да бъдат – да
продължат да правят това, по което са се захласнали именно
сега, в този момент. Такова навярно е и обяснението за съпро-
тивата им срещу точността или срещу прекъсването на интересно
за тях занимание, защото е време да закусват например. (На-
мислил съм да купя звънец, та да викаме децата за вечеря, за
да не се налага да крещя повече. Представям си как те играят
цял ден навън, а аз излизам в шест и звъня с големия звънец,
за да ги прибера.)
Всеки родител добре познава затрудненията при извеждането
на прохождащи деца на разходка – те сякаш нямат абсолютно
никаква идея за посока или за движение от точка А към точка
Б. Вместо това упорито се мотаят насам-натам и си играят: на-
веждат се и вземат разни неща от земята, заглеждат се по
какво ли не и дори се връщат обратно – нещо направо влудяващо.
Ей така, заради забавлението. Но изключително обезсърчаващо
за целеустремения родител. „Хайде, Хенри!“ – подвикваме с
престорена веселост и с онази леко снизходителна усмивка,
запазена за пред хората. И все пак разходките с прохождащо
дете са отличен пример за възрастния как да се концентрира
върху удоволствието от момента, без да го е грижа какво е
било или какво предстои да бъде. Детето може да потопи
възрастния дълбоко в настоящето. Да, спрете да се съпротив-
лявате и се предайте на случващото се тук и сега! Колкото
повече възможности давате на децата си да бъдат тук и сега,
толкова повече се увеличава шансът те на свой ред да ви
научат как да живеете за мига и следователно как да освободите
себе си от нетърпението, съжалението и страха. Малките деца

197
са щастливи създания – мислят за своя вълнуващ живот в кон-
кретния момент, докато бъдещето и миналото си остават нищо
незначещи абстрактни понятия. Бъдещето е нереално. То не
съществува (всъщност, както неведнъж съм казвал, бъдещето
е капиталистическа конструкция – манипулират страховете ни
за него, за да ни накарат да вложим парите си в застрахователни
полици, пенсии, собственост и т. н.).

б) Да бъдем вироглави и да посрещаме опасностите с

усмивка
„Тате, ти си куку!“ – подвикват ми малките и хихикат. За-
местването на думите с „куку“ и въобще свободната употреба
на езика във всяко изречение, е, както е отбелязал семиологът
Грег Роуланд, крайъгълен камък в мъдростта на малките деца.
И добре че е така, защото е много забавно. Децата обичат за-
играването с думички, обичат шегите, а повечето шеги се
въртят около играта на думи. Обичат също да правят муцунки,
да се премятат и да издават смешни звуци. Аз също обичам
всичко това. Правенето на различни гримаси е добър вариант
– било е една от игрите в Средновековието. Нека всеки в
стаята направи по някоя страшна гримаса. Ако искате, снимайте
се. После определете победител. Смятам да предложа тази
идея за празника на нашето селище следващата година. Ще
взема един полароид. Откъдето и да го погледнеш, голямо за-
бавление си е. И какво по-хубаво от това отново да дадеш
пълна свобода на щуротията си, като децата ти служат за
оправдание! Човешките същества по природа обичат забавле-
нията, но когато пораснат и станат по-сериозни и практични,
губят този инстинкт. Децата ни връщат към нещата, които
наистина си струват.
Наруши ли се обичайният ред, децата проявяват и вродената
си способност да се забавляват. Сложете една грешна дума в
някое изречение и те неудържимо ще се закикотят. Харесва
им, когато нещата в света на възрастните се объркат – когато,
както би се изразил Пени Римбод, „взаимно изгодната реалност

198
се срине“. Затова толкова се прехласват по пожарните – защото
те са знак, че някъде в подредената вселена на възрастните
нещо се е сбъркало. Също както мексиканците обичат пътните
инциденти и се струпват около местопроизшествията, предла-
гайки съвети един през друг, така и децата обичат моментите,
в които часовниковият механизъм на света на възрастните
засича. В крайна сметка в такива моменти излиза наяве цялата
природна хуманност и щедрост на хората. Бедствията пред-
ставляват своеобразно освобождаване от безмилостната без-
упречност на индустриалния капитализъм. През детството ми
с брат ми обичахме да си припомняме една история: от
скалистия бряг на Норт Девън се наложи да ни спаси хеликоптер,
защото баща ни не беше преценил правилно времето на прилива
и отлива. Дори и днес мога да разкажа с най-малки подробности
този инцидент – толкова наситено е било удоволствието от из-
питаното тогава вълнение. При друг случай, на ски ваканция,
двамата с брат ми ходехме сами всяка сутрин да си купуваме
Фанта. Веднъж той изпусна чашата си на пода и тя се разби на
множество ситни парченца. Вдигнахме поглед към собственика
на кафенето в очакване да ни се скара. Но вместо това той се
разсмя – чудесна и напълно уместна реакция в цялата бъркотия.
А аз продължавам да се вбесявам всеки път, когато Хенри
разлее нещо. Не е ли по-добре да погледнем на безпорядъка с
усмивка? Ядосването не помага с нищо за почистването.
Казват, че децата обичат рутината, но така ли е наистина?
В паметта ми са се запечатали ситуациите от моето детство,
при които рутината е била нарушавана: тревогите за пожар в
училище, счупените чаши, случайно попадналата в кутията с
фойерверки кибритена клечка, автомобилните повреди. Нару-
шената рутина придава пълнокръвие на живота. Аз бавно се
уча от моите деца да се забавлявам от случващите се злополуки.
Миналата година ванът ми се счупи навръх Бъдни вечер,
докато отивахме на гости при роднини. Шофирах, трите деца
седяха на задната седалка и нямах мобилен телефон. За момент
изпитах раздразнение, но всъщност последва нещо доста

199
забавно. Стигнахме пеша до бензиностанцията, където използвах
телефон на персонала, за да се обадя на „Пътна помощ“.
Децата пък получиха по един млечен шейк и картофки на
„МакДоналдс“ – рядко лакомство в нашето антиконсуматорско
семейство. Върнахме се във вана и по чиста случайност видях
познат (на 100 мили от къщи!), който ни изтегли на безопасно
място. После дойде и „Пътна помощ“. И полицията. И Виктория,
която пътуваше в друга кола. Беше си голям купон там, на
пътя. Срещнах доста хора и си прекарах добре. А и се сдобих
с добра история за разказване. Спомена ли на някое парти как
съм претърпял инцидент с колата, лицата на всички възрастни
придобиват съчувствени изражения, защото автоматично за-
ключават, че е било „кошмар“ (тази изтъркана дума), аз обаче
ги поправям и обяснявам какво огромно забавление е било
цялото това приключение. По средата на приключението човек,
ще не ще, се предава на провидението и не му остава нищо
друго, освен да се наслаждава на провала на човешките планове.
Именно децата ме научиха как да се наслаждавам. Смътно си
спомням съзнателно направения избор да гледам на инцидента
по-скоро като на приключение, отколкото като на нетърпимо
неудобство. Погледнах на ситуацията от тяхната гледна точка
и видях история, приказка, приключение. Тайната е да не
приемаш живота твърде на сериозно и да му се надсмиваш
през цялото време, както правят децата. В това се крие силата
да се справяш с трудностите.

в) Да рисуваме, да правим фокуси и да се забавляваме

Дилайла може да седи и да рисува часове наред. Вчера
заяви, че не желае да гледа повече филма, който си бяха
пуснали („Бейб“), а предпочита да отиде да си легне и да си
рисува. Доста прилично изобразява котенца. Драскулките на
Хенри също стават все по-добри. И той иска да рисува в
леглото като сестра си. Артър пък е майстор на птиците.
Захласва се и по фокусите. Препоръчвам на всеки родител да
научи по някой и друг трик. Сега двамата изпълняваме заедно

200
един номер: зрителят си избира карта от тестето, после Артър
хвърля колодата срещу прозореца, всички карти падат на пода
с изключение на избраната, която остава залепена на стъклото
– от другата страна на прозореца! Играем още на шах, дама и
табла. Питам се защо хората не играят на карти по-често?
Комплектът струва само паунд, а предлага несравнимо повече
забавления и разнообразие в сравнение с един плейстейшън
на „Сони“ например. Картите са преносими, подходящи са за
всякакъв брой играчи, а и са от полза, когато човек има нужда
да релаксира. И разбира се, при тях не се изискват никакви до-
пълнителни приспособления и захранвания. Играта на карти
след вечеря е чудесно простичко удоволствие за безгрижния
родител поне през зимните месеци.

г) Да си дадем сметка, че работата може да бъде прие-

мана като игра
Хенри много обича да товари в камиончето си дърва и да
ги разтоварва в другия край на двора. От него се научих да
приемам нещата, които преди бяха за мен като досадно за-
дължение, за приятно занимание. Не е ли шантаво, че един че-
тирийсетгодишен мъж с всичките години опит зад гърба си и с
цялата си самоувереност, не съумява да използва ума си, за да
се наслаждава на работата си, както го прави едно дете? Вече
видяхме как Лок и Русо развиват тази идея във връзка с есте-
ственото възпитание. Същата идея откриваме и при Платон.
Тя се появява и в „Пътуване на село“ на Кобет през 1830 г.,
когато той описва как синът му Ричард се научил първо да
чете, а после и да смята: „Научи се да чете като на игра,
защото се захвана за работа по собствено желание – искаше да
разбере какво се говори за известния убиец Търтъл, екзекутиран
през 1824 г., за когото тогава приказваше и четеше целият
свят.“ Кобет дал на Ричард да събере няколко числа, но първо
му обяснил, че от аритметиката има практическа полза, понеже
с нейна помощ се върти търговия. После просто оставил
задачите небрежно разхвърлени наоколо и Ричард се научил

201
да ги решава много бързо, защото изборът да го направи бил
лично негов.

Днес непрестанно се говори за образованието, но позволете

ми да попитам колко паунда общо струва на един родител
детето му да усвои добре аритметиката; колко време и (което
е далеч по-съществено) колко унижения, а често и колко за-
губено здраве коства това на бедното нахокано и отчаяно
дете, което си остава неуко и глупаво за цял живот, но не за
друго, а защото това образование му е наложено като повин-
ност, а то по задължение трябва да проявява охота към нея.

От децата си може да научим как да приемаме работата

като игра, а пък използвайки тази тяхна нагласа, ние от своя
страна, да им помогнем да усвоят много полезни неща. Ако ра-
ботата е доброволна, независима, креативна – с други думи,
приета по собствена воля, – редно ли е тя в действителност да
бъде наречена работа? Първостепенната задача на безгрижния
родител, който се стреми към самоувереност и щастие, е да
заличи разликата между работа и игра и в собствения си
живот, и в живота на децата си.

д) Да открием удоволствието от самоделните подсло-

ни
Според големия художник и архитект на ХХ век Фридрих
Хундертвасер – пионер в проектирането на екокъщи и противник
на правите линии – всеки сам трябва да построи собствената
си къща. Най-красивите жилища за него са собственоръчно
построените колиби, които е видял в Северна Африка, и
„къщичките“, направени от деца. Той приема, че човешката
природа е духовно триединство, състоящо се от:

1) обитател
2) архитект
3) строител.

202
 Хундертвасер смята, че в един идеален свят 1, 2 и 3 биха
съществували заедно, въплътени в един човек. Точно това се
случва при детските „къщички“. Малчуганите интуитивно желаят
да проектират и построят свой собствен дом, далеч от света на
професионалистите и родителите. Когато майсторят тези свои
убежища, децата сами контролират процеса: те са едновременно
и обитатели, и архитекти, и строители. Това е начин да се
обединят в хармония трите аспекта на живота, тъй често
разделяни, профилирани и разпределяни от модерната цивилизация.
Това обяснява защо играта „на къща“ доставя толкова дълбоко
и пълнокръвно удоволствие на децата. Дори само една стара
врата, облегната на стената, понякога дава израз на желанието
им за независимост и съзидателност. Стъкмяването на подобни
подслони е в хармония с принципа за оползотворяването на на-
личните вещи – ясно е, че в тези случаи никой няма да се втурне
към строителния супермаркет да купува материали. Днес
вроденият ни инстинкт за изграждане на подслон е комерсиали-
зиран и експлоатиран от веригите магазини за обзавеждане,
обсебен от търговците на бои и готови мебели. А какво удовол-
ствие е сам да декорираш своето убежище!
Ето защо вземете пример от децата и майсторете навеси,
бунгала, къщички на дървото, заслони в гората. Аз лично съм
решил, след като вече продадох вана си, да купя една каравана
и да я обзаведа. Караваните и фургоните са вариант на „къщич-
ка-подслон“ за възрастни, само че на колела. Помислете още
как децата се впечатляват от птичите гнезда и от животинските
бърлоги под земята – тези самоделни убежища. Би трябвало
всеки от нас да строи дома си сам, в което няма нищо детинско,
а напротив – то е нещо съвсем естествено. Децата просто из-
разяват една естествена потребност, отнета ни от модерната
цивилизация.

е) Удоволствието от вдигането на шум

Децата са истински фурии. Все се оплакваме колко са
шумни. Трябва да приемем обаче, че вдигането на шум също е

203
естествена потребност, която често остава на заден план в
живота на възрастните. Не е зле от време на време да си поз-
воляваме удоволствието да подрънчим по някоя тенджера или
тиган и да си повикаме на воля – за предпочитане край огъня.
Въобще не е нужно да сте музикални, за да барабаните по
тигана с дървена лъжица или да пеете някоя проста песничка.
Все пак за предпочитане е да има и някой, на когото е ясно
какво прави. Аз самият наскоро поканих диригента Чарлз
Хейзълуд да режисира музикално представление за Коледа в
нашето селце. Той организира празничната вечер, като заложи
на старата традиция да се обикаля по домовете: група хора ми-
нават от врата на врата и пеят, а домакините ги черпят с храна
и горещ пунш. Пеят се коледни песни и се вдигат наздравици
(и песните, и наздравиците носят едно и също име – Wassail):

Здрави бъдете! Навред туй се пей,

бокалът е бял, тъмно пиво се лей,
бокалът е бял като ясена стар,
и малц има бял – от зърно кехлибар.

Познат пример за подобна коледна песен е „Желаем ви че-

стита Коледа“, съдържаща следните стихове:

О, дайте ни смокинов пудинг,

о, дайте ни смокинов пудинг,
о, дайте ни смокинов пудинг,
и за здраве да пием.

И после:

Гостете ни и ще си идем,
гостете ни и ще си идем,
гостете ни и ще си идем,
тъй срещнете ни вие.

204
 Под ръководството на Чарли научихме да пеем тези песни,
докато удряме по съдовете в ритъм. Всички деца останаха оча-
ровани от пеенето и врявата. Възрастните също, въпреки че,
то се знае, бяха много по-сковани и непохватни във всичко.
Друг пример за ритуално вдигане на шум е една прединду-
стриална традиция, описана от големия историк Едуард П.
Томпсън96. Става дума за ритуален израз на враждебност
срещу някой от местните немили-недраги (например мъж,
нанесъл побой на съпругата си). Както разказва Томпсън,
това било смесица от:

...силен, оглушителен шум, безмилостен смях и неприлични

гримаси. Или, според описанието на Томас Харди, „олелия,
вдигана със сатъри, маши, дайрета и различни старинни
струнни и духови музикални инструменти“. В случай че не
разполагали с такива „старинни“ инструменти, успешно ги
замествали с камъчета в бакърени съдове и всякакви импро-
визации с тенекии и лопати. В един речник на линкълншир-
ското97 наречие (1877) дефиницията е следната: „Дрънчене
с посуда. Понякога използвано, когато някой прокуден човек
напуска селището или отива в затвора.“

Целта на това ритуализирано дрънчене донякъде била да

се избегне реалната проява на жестокост. Възприема се и като
освобождаване на напрежението, като израз на една чисто чо-
вешка потребност. Препоръчвам малко такава врява и вкъщи.
Просто вземете тиганите, сложете някое и друго камъче в кон-
сервена кутия, раздайте инструментите и си направете ритуална
обиколка из къщата. Измислете си песен или благопожелание.
А когато станете по-уверени, изнесете своята ритуална олелия
и на улицата. Идеята е, че и възрастните, досущ като децата,
имат нужда да бъдат шумни от време на време и отново няма
да сгрешим, ако вземем пример от малчуганите.
96
Едуард Томпсън (1924–1993) – английски историк и писател. – Б. пр.
97
Линкълншир (Lincolnshire – англ.) – графство в Източна Англия. – Б. пр.

205
 ж) Да обикнем свободата
Както мъдро отбелязва Джон Лок, децата са влюбени в
свободата и не се поддават лесно на ограничения. Оказва се,
че те са природно непокорни и дори дръзки създания. А „ци-
вилизоването“ посредством родителския натиск и образова-
телните системи, прилагани в училището, целят, естествено,
да сломят дързостта им и да ги приучат към послушание. От
богове да ги превърнат в роби. Но нека подчертаем, че децата
се съпротивляват с нокти и зъби. Нима съпротивата им не до-
казва, че проблемът е по-скоро в системата, налагаща ограниче-
нията, отколкото в нейните жертви? Добре би било да вземем
пример от тяхното свободолюбие и самите ние да се стараем
да противостоим на принудата, вместо да се опитваме да ги
повлечем надолу към нашата робска реалност. Забравете идеите
за „добро“ и „лошо“ поведение. Вместо това осъзнайте
коренната противоположност между „свобода“ и „робство“.
Поставете акцент върху свободата и се простете с авторитарния
подход. Проявете уважение към малките създания в дома си.
Както пише Бъртранд Ръсел в „Свободата срещу принудата в
образованието“ („Freedom Versus Authority in Education“): „За-
читането на човешката индивидуалност е в основата на разумния
подход по отношение на всеки социален проблем, но най-вече
по отношение на образованието.“
Като начало започнете да уважавате собствената си инди-
видуалност и да се отнасяте добре към самите себе си. Повече
шум, повече свобода, повече несериозност, по-малко придаване
на важност точно тук и точно сега.

206
 18. Добрите книги и лошите книги
За повечето хора учението е изключително удоволствие, благодарение на
това, което светът на книгите предлага сам по себе си по всички теми,
във всички изкуства и сфери на познанието, според нуждите и възможно-
стите на четящия.
Р. Бъртън, „Анатомия на меланхолията“, 1621 г.

Казват, че дом, богат с книги, би създал у детето интерес

към учението за цял живот. Книгите са полезни. Те са и
компания, и приятели. Книгите са ненадминати от технологична
гледна точка. Те са съвършени – преносими са, направени са
от възстановими материали, в тях има и думи, и образи, не се
нуждаят от батерии.
Трябва обаче да бъдем внимателни. На пазара се предлагат
какви ли не долнокачествени книжки, струват по 5,99 паунда,
съдържат има-няма 17 думи, но за сметка на това са от големи
по-големи и отегчатват възрастните до смърт. Например едно
прехвалено стихотворение за някакво чудовище, чието име се
римува с „бъфало“ – редно е авторите му сериозно да се
засрамят от себе си. Друг пример за изключително слабо про-
изведение: неуместна шегичка, развита в съчинение, наподо-
бяващо поезия само защото от време на време се римува, но

207
така лишено от ритъм и написано с толкова нескопосно
подредени думи, че никога не би ви хрумнало да го наречете
стихотворение. Пощальонът Пат98 ви отпраща в чистилището,
а колкото до историите за Ноди99, лично аз съм по-склонен да
изтърпя 12 часа средновековни мъчения, отколкото да ги чета.
Така че, вместо да се поддаваме на общественото мнение
и да позволяваме всякакви стари книги да задръстват къщата,
понеже са книги, а книгите се смятат за нещо добро, по-добре
да допускаме до себе си само и единствено добри произведения.
Като под „добри“ аз разбирам не „съдържащи поучителни мо-
рални наставления“, а добре написани и съдържащи забавни
истории. Да се противопоставим на моралистите и да не за-
бравяме, че първите пуритани са направили рекорд в ограмо-
тяването, просто защото то е правело задачата им – промиването
на мозъци – много по-лека.
Добре е да имаме предвид, че Русо също е бил против кни-
гите. „Ненавиждам книгите“ – пише той в „Емил. Или за
възпитанието“ – изказване, целящо по-скоро да провокира,
отколкото да бъде приемано за чиста истина. Защо? Защото
той се опитва да даде път на едно „естествено“ детство, като
смята, че хармонията с природата и отхвърлянето на съвременния
свят могат да бъдат катализатори на освобождаването: „Циви-
лизованият човек се ражда и умира като роб. Пристягат детето
в пелени, затварят трупа в закован ковчег. През целия си
живот човек остава в плен на институциите... Обществото е
осакатило човека...“
Днес това схващане изглежда по-правдоподобно от всякога.
Нещо повече – ние сме в плен не само на институциите, ние
сме хванати и в капана на търговията и така си оставаме
просто едни консуматори и нищо повече. Книгите, казва Русо,
са не-естествени:
98
Герой на един от популярните британски анимационни сериали („Postman
Pat“). – Б. пр.
99
Персонаж от книгите на британската детска писателка Инид Блайтън,
превърнал се и в анимационен герой и много популярен и днес. – Б. пр.

208
 Съсредоточаването в книгите прави паметта, която детето
може да развие, ленива; то се впечатлява от всичко видяно и
чуто, то запомня всички човешки думи и дела, а когато об-
кръжението му се свежда до книгите, несъзнателно обвързва
паметта си с тях... Ненавиждам книгите – те ни учат
единствено как да говорим за неща, за които не знаем нищо.

И Платон има подобно отношение към писаното слово –

смята, че то прави хората лениви. Защото не си дават труда да
научат или запомнят нещо, ако то е написано в книга. Пред-
оверяването на книгите (в съвременен вариант – предоверяването
на компютърния екран, Google и мишката на компютъра) може
лесно да забави развитието на паметта. И все пак трудно е да
си се представим как се завръщаме към живот, лишен от каче-
ствени книги. За мен лично е голямо удоволствие да чета на
децата си на глас, както и да ги виждам, че четат сами. Когато
им чета обаче, за мен е важно самият аз да се наслаждавам ис-
крено на книгата. Ето това е ключът – да намерите книги,
които да се харесват и на двете страни. Всъщност такава е
целта и на тази глава. Бих искал да предложа няколко добри
книги – не поучителни, а весели четива, които да бъдат винаги
до вас.
Смятам да препоръчам и малко поезия, защото поезията
често се пренебрегва, а когато четете добра поезия на децата
си, положително ще доставите удоволствие и на себе си. Само
помислете колко много добра поезия чака да бъде открита – би
отнело години. Жизненоважно е четенето да доставя удоволствие
на родителя. Ако не харесвате книгата, ще я прехвърлите
набързо, тайничко попоглеждайки напред, за да разберете
колко страници остават. Не е нужно да се чувствате виновни
за това – при положение че децата са на възраст, когато все
още не могат да четат, защо да не прескачате думи, фрази или
дори цели страници? Те и бездруго няма да разберат, а вие ще
стигнете до края, ще ги целунете за лека нощ, ще загасите
лампата и ще се отправите възможно по-бързо надолу по
стълбите към мечтаната бутилка бира.

209
 Само намерете нещо качествено и всички ще бъдат щастливи.
Няма причина родителят да се отегчава. Особено се пазете от
книжките, които се опитват да служат едновременно и за
играчка. Ние например имаме една книжка с колела отдолу –
трябва да бъде и тракторче, и книжка за тракторите, но в кайна
сметка не става нито за играчка, нито за книга. А забелязали
ли сте колко много творби прославят машините и подкрепят
мита за прогреса? Хенри има една такава. В нея упорито се
твърди, че преди време хората трябвало да полагат къртовски
труд, докато днес комбайните например свършвали работа за
двайсет мъже и това било прекрасно. Чиста пропаганда. За
другата гледна точка въобще на става въпрос – че преди време
на хората им е харесвало да работят задружно и комбайнът
всъщност е унищожил земеделския живот, като е превърнал
работата в самотно занимание, насочено единствено към пе-
чалбата, а не към съчетаването на работата с приятното в еже-
дневието.
Още по-лош вариант са книжките-пъзели. Частите им
веднага се разпиляват, защото няма кутия, където да бъдат
прибрани. Кой дава тези глупави идеи? Вероятно разни амби-
циозни младоци от отделите за разработване на продуктите в
големите фирми производителки на играчки. Ами ние защо ги
купуваме? Не бива да плащаме за скъпо струващи боклуци.
Съвсем не ви е нужна машина, за да се научите да четете.
Въпросните измишльотини се развалят за секунди, докато ис-
тинските книги се пазят поколения наред. Спестете тези пари
за бира или за вино, или за истински книги.
И така, ето го моя списък. С минимални разходи ще си
окомплектовате чудесна библиотека. Голяма част от книгите
съм купил на старо или съм намерил на благотворителни раз-
продажби; някои са мои – от детските ми години, други пък са
току-що излезли от печат.

210
 1. Книгите на Алън и Джанет Албърг (1938–, 1944–1994)100
Не харесвам особено съвременните детски книги. Повечето
са отегчителни и служат единствено да популяризират доми-
ниращите ценности на обществото пред децата – да им втълпят,
че усиленият труд и техниката са нещо добро. Правя изключение
обаче за брилянтните книги на Алън и Джанет Албърг и най-
вече за „Each Peach Pear Plum“ и „Peepo!“ – единствената
съвременна книга, която препоръчвам (всеки лист има дупчица,
та да се види детайл от следващата страница). Картинките са
забавни, а аз безкрайно харесвам нарисуваните с толкова
любов старинни интериори.

2. Дж. М. Бари (1860–1937), „Питър Пан“

„Питър Пан“ е безспорна класика от първото десетилетие
на ХХ век от шотландския автор Дж. М. Бари (съвременник на
Дж. К. Джером), написал също и едно чудесно произведение в
подкрепа на пушенето101. „Питър Пан“ е класическо изследване
на стремежа към свобода – подобно на най-добрите произведения
за деца, тази книга разказва за реалност, свободна от всякаква
родителска намеса и фигури на властта. Написана е през 1904
г., а желанието на Бари е да внесе поне малко вълшебство в
света: „Всеки път, когато някое дете каже: „Не вярвам във
феи!“, някъде умира някоя малка фея.“

3. Уилям Блейк (1757–1827)

Никога не е твърде рано за малко старомоден английски
мистицизъм. В есето си от 1946 г. „Защо пиша“ („Why I Write“)
Джордж Оруел споменава, че първото му стихотворение, на-
писано на петгодишна възраст, е вдъхновено от „Тигърът“ на
Блейк, което аз лично много обичам да чета на децата, докато
вечерят. В „Песни на невинността“ и „Песни на опита“ има и
100
Алън Албърг (1938–) и Джанет Албърг (1944–1994) – съпрузи, автори
на множество обичани детски книжки. Текстовете са дело на Алън Албърг, а
илюстрациите – на Джанет Албърг. – Б. пр.
101
„My Lady Nicotine“ (1896). – Б. пр.

211
други стихотворения, достатъчно разбираеми за тях, и съще-
временно от полза и за вас, стига да позволите „гласът на
барда“ да отекне в съзнанито ви. И, разбира се, учителите в
началното училище ще бъдат много впечатлени, ако децата
споменат за знанията си за Блейк. Блейк е великият английски
защитник на страстта, по-късно атакувана от новите сили на
индустриалната революция и нейните мрачни сатанински фаб-
рики.

4. Инид Блайтън (1897–1968)

Дори Ноди да не е сред запомнящите се герои, поредиците
„Великолепната петорка“102 и „Далечното дърво“103 са издържали
проверката на времето. Смятам, че децата от Великолепната
петорка са привлекателни най-вече заради тяхната независимост.
Макар чичо Куентин и леля Фани да се мяркат тук-там на
втори план, приключенията на петте деца до едно са ненадзи-
равани, непланирани и организирани от самите тях. Няма
заглавия от рода на „Откарват Петорката в увеселителния
парк „Светът на приключенията“ – Чесингтън104 с возилото на
родителите си“. Всъщност от време на време петте деца дори
помагат на възрастните: веднъж например осуетяват заговора
на няколко крадци, които се канят да ограбят чичо Куентин,
като купят острова му, защото знаят, че там има злато. „Да-
лечното дърво“ пък прилича на компютърна игра със своята
находчивост и многобройни нива и светове, приказни същества
и какви ли не странни създания. Тези книги също могат да
бъдат намерени втора употреба на нищожна цена. Обожавам
твърдите червени корици на изданията на „Великолепната пе-
торка“ от 60-те. Илюстрациите в тях са най-добрите (Ан опре-
делено изглежда доста привлекателна). При Инид Блайтън
102
„The Famous Five“ (издавана от 1942 г.). – Б. пр.
103
„The Faraway Tree“ (издавана от 1939 г.). – Б. пр.
104
Увеселителен парк „Светът на приключенията“ – Чесингтън („Chessington
World of Adventures“ е сред най-известните увеселителни кътчета в Лондон. – Б.
пр.

212
думите просто се леят – вероятно е способна да напише книга
от 50 000 думи от поредицата за Великолепната петорка за не
повече от седмица.

5. Реймънд Бригс (1934 –)

Той е един от малцината наистина талантливи съвременни
детски писатели и художници105. Препрочитам отново и отново
„Джим и бобеното стъбло“, („Jim and the Beanstalk“), „Таласъмът
Фънгъс“ („Fungus the Bogeyman“), „Снежният човек“ („The
Snowman“) и, разбира се, изключително тъжния роман „Когато
задуха вятърът“ („When the Wind Blows“). Особено „Таласъмът
Фънгъс“ с неговия бекетски нихилизъм. При всеки прочит
човек намира по нещо ново. Бригс умее да доставя безкрайно
удоволствие, а освен това има и какво да каже.

6. Луис Карол (1832–1898)

Луис Карол е псевдоним на Чарлз Лютуидж Доджсън; бил
е също и математик. Вдъхновен да напише книгите за Алиса от
малката Алис Лидъл (която свирела на укулеле), той ги изпълва
със странните фантазии на плодовитото си въображение. В
света на Алиса също няма родители (загатнати са само с враж-
дебното „те“), а световете, където тя пътешества, изглеждат па-
родия на обърканата логика на възрастните с нейните егоцентрични
бюрократи и абсурдни правила, които остават далеч от здравия
разум. Книгите за Алиса ни показват колко смешен и объркващ
изглежда светът на възрастните за едно умно дете. Колко
смешни, суетни, жестоки, самонадеяни, сантиментални, слаби и
тиранични са всички възрастни. Прибавете към това и малко
отлична поезия (заслужава си да научите наизуст „Джаберуоки“106
за случаите, когато спрат тока например) и илюстрациите на
105
Реймънд Бригс (1934–) – английски илюстратор и автор на комикси. – Б.
пр.
106
„Jabberwocky“ – стихотворение от „Алиса в огледалния свят“. „Джаберуоки“
е българското съответствие на заглавието според превода на Стефан Гечев в:
Карол, Л. „Алиса в Страната на чудесата. Алиса в огледалния свят“, изд. Пан,
С.,1996. – Б. пр.

213
Джон Тениел107 и ето ви още едно гениално произведение,
което аз лично бих чел задълбочено и с удоволствие до безкрай.
Може да го четете на глас и да упражнявате различни смешни
интонации. Аз например обичам да имитирам двуличния Морж
– пресилено и театрално:

Скърбя за вас — подхвана тъжно Моржа, –

съчувствам ви от все сърце.108

7. Роалд Дал (1916–1990)

Моят приятел, писателят и критикът Джеймс Паркър, не
препоръчва Роалд Дал на безгрижния родител за четене на
глас, „защото в книгите му има твърде много КРЕЩЕНЕ – из-
тощително е!“. Аз обаче не съм на същото мнение (като
изключим „Чарли и големият стъклен асансьор“). Обичам да
чета Роалд Дал на децата, особено „Дани – шампион на света“,
въпреки че тази книга има един недостатък – кара те да се чув-
стваш посредствен баща.

8. Даниел Дефо (1660–1731)

Русо, който отрича книгите, прави изключение за „Робинзон
Крузо“, (написана през 1719 г.). Той не приема Езоповите
басни, не приема и всички онези приказки, чиято цел са
моралните напътствия, приема обаче романа за Робинзон,
защото вижда в него добър пример за Емил: „Той ни помага да
направим трезва оценка на напредъка си и ще бъде четен с удо-
волствие винаги, докато вкусът ни не бъде покварен.“ Русо
смята, че „Робинзон Крузо“ провокира интерес към практическите
умения: „Едно дете, обзето от желание да построи склад за
провизии на своя усамотен остров, ще учи много по-охотно,
107
Джон Тениел (1820–1914 ) – британски художник и илюстратор, известен
с илюстрациите си към „Алиса в Страната на чудесата“ и „Алиса в огледалния
свят“. Негови са илюстрациите към първото издание на „Алиса в Страната на
чудесата“ от 1865–1866 г. – Б. пр.
108
Превод Стефан Гечев в: Карол, Л. Цит. съч. – Б. пр.

214
отколкото учителят ще преподава. То ще иска на всяка цена да
узнае всички тънкости, които ще му бъдат полезни...“ За жалост,
Русо не оценява литературната стойност на книгата – харесва я
само защото вижда в нея своеобразен подтик към полезна ак-
тивност, докато нагласата на безгрижния родител е друга – той
приема „изкуството заради самото изкуство“. Добре е също да
се подчертае, че „Робинзон Крузо“ е преди всичко история за
един самотник – как един изолиран индивид се справя във
враждебния свят. И да не забравяме, че самият Русо също
изолира Емил. Безгрижният родител обаче се стреми да обгради
децата си с хора. Ние вярваме в споделената взаимност. Колкото
повече, толкова по-весело. И въпреки всичко това е една
чудесна книга, която доставя удоволствие и на самите родители.

9. Чарлз Дикенс (1812–1870), „Коледна песен“

Децата могат да се запознаят с Дикенс на много ранна
възраст, а „Коледна песен“ (класическото отрицание на алч-
ността) безспорно е едно добро начало – за четене по Коледа
във фотьойла край камината, когато всички малчугани са
насядали удобно около главата на семейството. „Коледна
песен“ би накарала самите родители да обикнат Дикенс – още
един пример за гений, който на практика не е получил училищно
образование. Изключително сладкодумен и благодушен писател
с богато въображение и неоспоримо човеколюбие!

10. Артър Конан Дойл (1859–1930), „Шерлок Холмс“

Макар самият Конан Дойл винаги да е смятал, че големият
успех на книгите му за Шерлок Холмс по-скоро отклонява
вниманието от истинските му интереси – изследванията му
върху теософията и спиритуализма, ние от сърце му благодарим,
че ни е дал толкова много добри четива. Детският писател
Майкъл Морпурго109 твърди, че „Баскервилското куче“ е най-
доброто въведение към историите за Холмс. Всъщност всяка
109
Майкъл Морпурго (1943–) – английски автор – писател, поет, драматург
и либретист, особено популярен с произведенията си за деца. – Б. пр.

215
една от тези истории се чете на глас с голямо удоволствие,
благодарение на изключително чистия и точен език и чудесното
чувство за хумор в тях. Тук също се откриват възможности да
се забавлявате с различни интонации – дали ще успеете да до-
карате тънкия писклив тембър на Холмс например? И не е ли
време популярните представи за глуповатия и прям Уотсън да
бъдат преосмислени?

11. Кенет Греъм (1859–1932)

„Вятърът във върбите“ („Wind in the Willows“), издадена
още през 1908 г., е комбинация от вълшебство и превъзходна
сатира, насочена срещу образа на Жабока – алегория на капи-
талистическия новобогаташ. Съвременното му съответствие
би бил компютърният маниак, който винаги е в час с най-
новите социални мрежи и постоянно държи приятелите си в
течение за тях. Плъхчо, Къртичко и Язовеца олицетворяват
по-старомодното ведро отношение към живота, според което
спокойствието, удоволствието и изобилието спохождат тези,
които имат търпението да ги дочакат. Пристрастяването на
Жабока към усещането, че контролира нещата, може да бъде
интерпретирано и като метафора за пристрастяването към ал-
кохола. Опитите на Язовеца и властите да го откажат от тази
негова слабост, както и хитрите му бягства носят всички
белези на процесите на пристрастяване.

12. Братя Грим (1785–1863, 1786–1859)

Макар всъщност вълшебните приказки на Братя Грим
често да са доста нравоучителни („така се случва с непослушните
момчета“), аз все пак много обичам да ги чета. Дадох цяло
състояние за едно голямо издание с твърди корици и цветни
илюстрации от Артър Ракъм110. Кървавите сцени в тези приказки
никак не са малко – „Хензел и Гретел“ например все още може
да ни шокира, „Червената шапчица“ е невероятно зловеща. (И
110
Артър Ракъм (1867–1939) – английски художник-илюстратор. – Б. пр.

216
въпреки това се стремете на всяка цена да избягвате напудрените
съвременни версии на тези приказки.) Вълшебните приказки
също са феномен на ХIХ век. Във Великобритания са публи-
кувани за първи път през 1823 г. под заглавието „Германски
народни приказки“. Вероятно появата им точно по онова време
е част от викторианския заговор за възпитаване на подобаващ
морал у децата и в този смисъл ние, почитателите на „изкуството
заради самото изкуство“, би трябвало да ги отхвърлим. Аз
обаче не смятам, че децата възприемат морализаторските идеи
от тези приказки, колкото и настойчиво да им се натрапват.
Според мен тяхната оценка е единствено в плоскостта на раз-
казваната история. Ето защо не е от особено значение дали
целта е да има поука, или не. Приказките на Братя Грим са
безспорна класика и именно затова са просъществували през
вековете под една или друга форма.

13. Джоел Чандлър Харис (1845–1908), „Чичо Рем: песни

и приказки“ („Uncle Remus: His Songs and Sayings“ (1886)
Харис – журналист от Американския юг – се влюбва в
приказките, разказвани от чернокожите роби в плантациите, и
ги записва. Основен персонаж в тях е хитрият Брат Заек. Има
чудесно съвременно издание на тези приказки, преразказани
от Карима Амин. Какво по-хубаво от съчетание на истории за
животни, забавления, игри и съвършено надхитряне на възраст-
ните в едно!

14. Чарлз Кингсли (1819–1875)

Когато бях дете, „Водните дечица“ („The Water Babies“)
ме запленяваше може би отчасти защото името на героя беше
Том – беден и онеправдан коминочистач, който се превръща в
малко ангелче с перки и се пренася във вълшебен подводен
свят. Непознатите светове безспорно омагьосват децата: при-
помнете си „Хрониките на Нарния“, „Тъмните му материи“111,
111
„His Dark Materials“ (англ.) – фентъзи трилогия на съвременния анлийски
автор Филип Пулман (Philip Pullman, 1946–). – Б. пр.

217
„Питър Пан“, Мистър Бен112... Спомням си как си представях
красивата фея. Беше великолепна. Благородният Кингсли, ра-
дикален социалист и християнин, навярно е целял да даде
малко етически напътствия. Аз обаче не съм възприел никакви
морални инструкции от тази книга. Вероятно биха я нарочили
за твърде сантиментална, както романите на Дикенс и много
други викториански произведения. В онези времена обаче сан-
тименталността по отношение на детството във викторианската
литература не е нищо повече от ужасена реакция срещу инду-
стриализацията и ефекта є върху децата. Никоя предходна
епоха не се е сблъсквала със страдание в такъв мащаб и с
толкова методична жестокост. Тази радикална защита на не-
винността започва с Блейк и аз лично приемам Кингсли като
последовател на неговата традиция.

15. Ръдиард Киплинг (1865–1936), „Книга за джунглата“

И аз като Оскар Уайлд съм привърженик на доброто
писане, а не на добрите поуки. Защо тогава да подминаваме
написаната през 1894 г. „Книга за джунглата“ на Киплинг?
Както споменатият по-горе Джеймс Паркър пише: „Бойните
сцени са впечатляващи и напълно понятни в своята наситеност
с енергия дори и за детето, за което езикът често не е напълно
ясен.“
Положителната страна на подбора на качествени книги е в
това, че с тях човек става по-начетен. Така времето за приказка
преди сън може да ви превърне в ерудиран съветник – приятелите
ви ще се допитват до вас какво да четат на децата си, а вие ще
си изградите собствени теории и собствено мнение. Всъщност
за да направите детските книжки интересни, първо трябва
самите вие да се заинтригувате от тях. Ето защо спрете да се
оплаквате, че заради децата си нямате време за четене. Двайсет
112
Мистър Бен – литературен, а впоследствие и анимиран герой от
произведенията на английския писател и илюстратор Дейвид Маккей (David
McKee, 1935–), който се пренася в различни вълшебни светове, в зависимост от
начина, по-който е облечен в съответната история. – Б. пр.

218
минути на вечер, прекарани с тях, ще ви осигурят досег с
огромно количество литература.

16. Едуард Лиър (1812–1888)

Стихотворенията на Едуард Лиър са толкова забавни!
Децата са впечатлени от факта, че той е имал двайсет братя и
сестри (баща му е банкрутирал банкер). Чета им негови
стихчета, докато вечерят, и след няколко повторения те започват
да рецитират части от тях наизуст – чудесно умение, което е
добре да насърчаваме, защото не само тренира паметта, но и
създава усет към ритъма и римата. Дори малкият Хенри се
включва тук-там.
До голяма степен поезията на Лиър е насочена и към
възрастните, защото засяга теми, от които те се вълнуват:
любов, загуба, копнеж да избягаш далеч от всичко и всички.
Стиховете му се отличават с уникална ексцентричност.
Лиър е ненадминат в ритъма и римите. Просто няма по-
добър от него. Издания с неговата поезия също се намират на
символична цена.

17. Клайв Стейпълс Луис (1898–1963)

Голямото очарование на поредицата за Нарния (да не
говорим за безспорната привлекателност на самата Нарния, за-
щото в нея няма нито един родител) се дължи на факта, че К. С.
Луис пресъздава всъщност реалността на Средновековието, в
която добродетели като чест, дълг, смелост и благородство са
от първостепенно значение, а достойнството и красотата са ос-
новни ценности. (От 1954 г. до смъртта си Луис е преподавател
по средновековна и ренесансова английска литература в Уни-
верситета в Кеймбридж.) Средновековието е изключително
обаятелно за децата, вероятно поради драматизма, страстите и
пищността на епохата – виждаме ги навсякъде във филмите на
Дисни, в анимациите от рода на „Шрек“. Освен това в книгите
на Луис има много забавни и интересни неща за самите родители.
На мен лично особено ми допада фактът, че К. С. Луис, подобно

219
на Роалд Дал, не изпитва никакви притеснения да изрази собст-
вените си възгледи в произведенията си. Той се обявява кате-
горично против прогресивното светско образование, което
според него унищожава магията на живота. Спомнете си, че
две от децата в книгата му учат в едно тиранично учреждение,
наречено „Експериментално училище“, където книгите за
дракони са забранени, а родителите са вегетарианци.

18. А. А. Милн (1882–1956)

„Мечо Пух“ и „Вече сме на шест години“ са неизчерпаем
източник на теми за размисъл. Например дали всички животни
са юнгиански архетипи, а Кристофър Робин – подобие на хри-
стиянския бог за тях? Правилно ли е отношението на Пух към
живота (той просто се носи през него като даоистки монах)?
Трябва ли да съжаляваме Прасчо или да приемем, че емоцио-
налната му натура е просто досадна? И защо Кристофър Робин
няма приятели? Не е ли той тъжен и изолиран персонаж, който
търси утеха в своята колекция от пухени играчки?

19. Биатрикс Потър (1866–1943)

Нейните илюстрации113 са наистина прекрасни. Приказките
є – всичките различни и до една лишени от каквато и да било
сантименталност – също предлагат различни нива за интер-
претация. Някои от тях, като приказката за лисугера и язовеца114
например, са истински мрачни. Греъм Грийн, който особено
цени стила на Биатрикс Потър заради неговата „благородна
непретенциозност“, смята, че тя навярно е преживяла някаква
криза между по-ранните и по-простички истории – като „Зайчето
Питър“ (публикувана през 1902-ра, и продадени 50 000 екзем-
пляра през за първата година) и „Котето Том“ – и по-сложните
и по-тревожни произведения115. „Мис Потър ще трябва да е
113
Биатрикс Потър сама илюстрира приказките си. – Б. пр.
114
„The Tale of Mr. Tod“ (1912). – Б. пр.
115
Примерите на Т. Ходжкинсън са „The Tale of Mr. Tod“ (1912) и „The Tale of
Pigling Bland“ (1913), непревеждани и неиздавани до момента в България. – Б. пр.

220
преминала през някакво емоционално изпитание, което е про-
менило характера на гения є“ – пише Грийн в свое есе от 1933
г. Потър отрича това предположение, отговаряйки на Грийн,
че не е почитателка на теориите на г-н Фройд и единственото
изпитание, сполетяло я по онова време, е преболедуването от
грип. Една съвременна биография обаче загатва, че през 1905
г. тя е преживяла тежко смъртта на обичания си издател
Фредерик Уорн.

20. „Приказки от хиляда и една нощ“

Наскоро се бях заел да чета „Хълмът Уотършип“116 на
децата си. Успявах криво-ляво да измъча по няколко страници
на вечер, но от време на време направо излизах от кожата си,
защото те не се свъртаха на едно място и не слушаха. Една
вечер, силно ядосан, запратих книгата в другия край на стаята.
Следващата вечер обаче извадих късмет – попадна ми едно из-
дание на „Приказки от хиляда и една нощ“ и седнахме да четем
„Али Баба и четиридесетте разбойници“. В края на втората
страница вдигнах глава и какво да видя – три чифта широко
отворени очи, вперени в мен в захлас и почуда. Ето това е
нашето четиво! Безценни съкровища, пещери, джинове, съсечени
тела върху стените на пещерата, крадци, наказвани с врящо
олио. В тези приказки има и много еротика – пиене на вино,
пирове, танцуващи момичета и двойки, които „прекарват
нощите в наслади“. Освен всичко друго, добиваме и добра
представа за живота в ислямския свят през Средновековието.
Чувствени, фантастични и вълнуващи, тези приказки предлагат
и ироничен поглед към религията – всеки измамник казва:
„Такава е волята на Аллах“, а преследва единствено собствиния
си интерес. В крайна сметка голямата ценност на тези приказки
е, че в тях няма и най-бледа следа от пуритански морал: и
Аладин, и Али Баба са безнадеждно мързеливи и несръчни.
116
„Watership Down“ (1972) – фентъзи роман на английския автор Ричард
Адамс (Richard George Adams, 1920–); състои се от 19 истории, които авторът
съчинява за своите деца. – Б. пр.

221
Забогатяването им си е чист късмет. Нещата просто се случват
от само себе си, без усърдният труд да бъде непременно възна-
граден. Неведоми са пътищата на съдбата.

Що се отнася до разказваческото изкуство, днес старият

обичай за разказване по памет е изместен от четенето или от
гледането на приказки на DVD. Важни са всъщност не толкова
самите книги, а какви истории разказват, като разказването се
получава най-добре, когато няма референция с определена
книга. Книгата въвежда бариера между разказвача и разказваното.
Случвало се е да сме на къмпинг и да не мога да си открия фе-
нерчето, а децата искат приказка. Тогава се налага да преодолея
задръжките си и да измислям на момента. Оказва се, че след
първоначалния страх човек се отпуска и историята потръгва
изненадващо гладко. Такива истории са много по-запомнящи
се за децата, отколкото прочетените от някоя книга. Друг
лесен вариант е просто да разказвате по памет, „Червената
шапчица“ например. Всъщност това е много по-забавно от че-
тенето на написан текст, защото така човек започва да добавя
по нещо от себе си и разкрасява историята посвоему. Филип
Пулман117 добре го е казал:

Убеден съм, че трябва да започваме да разказваме приказки

на децата възможно най-отрано. Добре е учителите да бъдат
насърчавани да разказват истории – не да четат от книги, а
да го правят по памет, и не да рецитират папагалски, а да
помнят историята, както помнят собствения си адрес или те-
лефонен номер. Насърчавал съм всички млади студенти, на
които съм преподавал, да опитат да го направят... ако оставиш
книгата настрана и се изправиш пред класа сам, сам пред
тези трийсет чифта очи, отначало безспорно се чувстваш
истински гол и много уязвим. Но всички, които са го правили,
са казвали: „Ей, наистина проработи, удивително е...“ Всеки
117
Филип Пулман (1946–) – съвременен английски автор. Едно от най-
популярните му произведения е фентъзи трилогията „Тъмните му материи“
(„His Dark Materials“). – Б. пр.

222
 учител би трябвало да пази в главата си по една история за
всяка седмица от учебната година.118

Например да прочетем „Хензел и Гретел“ и после да

възстановим по памет основните моменти. Не е зле и децата
да се включат на определени места. Интересното е, че когато
няма книга, за тях не е никакъв проблем да се концентрират.
Удовлетворението за възрастните идва от усещането за забав-
ление и съзидателност. Забавно е да изиграеш собствената си
интерпретация на някоя вълшебна приказка, съзидателно е
сам да измислиш история. Онази вечер измислих една за Хенри
– разказваше се за два трактора, голям и малък. Малкият така
и не се научава да се грижи за добитъка и тъжно си седи в хам-
бара, докато един ден кравите избягват в една отдалечена нива
накрая на фермата. Големият трактор се оказва твърде голям,
за да мине през портата, и в крайна сметка вика малкия на
помощ. Децата явно харесаха историята и на следващия ден
Артър ми каза:
– Тате, трябва да запишеш приказката за тракторите.
– Сериозно ли мислиш така, Артър?
– Да, и после можем да я продаваме.
И аз я записах.
Накрая ще предложа на родителите един ценен съвет:
винаги носете със себе си по някоя добра книга. Това означава,
че където и да отидете, никога няма да ви бъде скучно. Наскоро
имах възможността да се почувствам щастлив безгрижен
родител само защото си носех книга. Заедно с трите деца при-
стигнахме на жп гарата на Касъл Кери в Югозападна Англия,
след като влакът за Лондон току-що беше заминал. До следващия
имаше цял час. Страшно се притесних – как да ги забавлявам
цял час? Влязохме в чакалнята. Седнах и извадих книгата –
„Дверите на възприятието“ („Тhe Doors of Perception“) от
Олдъс Хъксли, издадена през 1954 г. Започнах да чета: „Една

118
Ф. Пулман има и богат преподавателски опит. – Б. пр.

223
слънчева майска утрин изпих 0,4 грама мескалин119, разтворен
в половин чаша вода и зачаках.“ Децата взеха да си играят
кротичко в краката ми. След около половин час една дама,
седнала до мен, се протегна и прошепна: „Бих искала само да
споделя, че съм възхитена как успявате хем да четете книга,
хем да се грижите за три деца!“
Сами виждате – безгрижното родителстване върши чудесна
работа.

119
Мескалин – халюциногенно вещество, добивано от южноамерикански
кактуси или синтезирано по химически път. – Б. пр.

224
19. Не се давайте на компютрите или
дао на родителстването
Вероятно в бъдеще, когато машините достигнат съвършенство (защото
признавам, че и аз като Годуин120 и Шели вярвам в съвършенството –
съвършенството на машините), за мен и за онези, които като мен коп-
неят за това, ще бъде възможно да живеем в достойно уединение, заоби-
колени от деликатното внимание на тихи и изящни машини, изцяло защи-
тени от каквато и да било човешка намеса. Каква прекрасна мисъл!
Мистър Уимбуш121 в „Кроум Йелоу“, 1921 г.

Децата постепенно започват да забравят как се играе. Или

така и не се научават как се прави. Ето, това е голямата
тревога на онези от нас, които виждат проблем в днешната до-
минирана от екрани реалност. Изложени на прекомерното
въздействие на телевизорите и компютрите едва ли не от
самото си раждане, децата свикват да ги облъчват интензивно
с цветове, звуци, музика и реч и да живеят на една ръка раз-
стояние от всичко. Наплашени от своите невротизирани
120
Уилям Годуин (1756–1836) – британски публицист и писател с анархически
убеждения (баща на създателката на Франкенщайн Мери Шели). – Б. пр.
121
Мистър Уимбуш е герой от първия роман на Олдъс Хъксли, озаглавен
„Crome Yellow“, издаден през 1921 г. – Б. пр.

225
родители, които безрезервно вярват на писанията във вестниците
и са убедени, че реалният свят е изпълнен с опасности, децата
се оттеглят в „безопасни“ виртуални светове, където няма
нито ожулени колене, нито замръзнала вода, нито дървета,
нито гори, нито гвоздеи. Има само един екран, една мишка и
перфектна изолация. Нима това е представата ни за бъдещето?
Е, аз мразя компютрите. Предпочитам да използвам перо
и мастилница и услугите на пощенските служби. Черновата на
тази книга е написана на ръка, с писалка. Не си мислете обаче,
че съм някой фанатичен неолудит122. Компютърът също ми е
необходим – за електронната поща и понякога да купувам
книги. Признавам, с негова помощ проверявам разписанието
на влаковете и от време на време гледам клипчета в YouTube.
И все пак всичко, което е във възможностите на един компютър,
може да бъде направено и по старите начини, само че с повече
удоволствие. Далеч по-приятно и по-удовлетворяващо е да
пишеш и да получаваш писма вместо имейли или да говориш
по телефона, вместо да общуваш посредством електронната
поща. Далеч по-забавно и по-приятно е да разгледаш какво
има по рафтовете на някоя антикварна книжарница, вместо да
пазаруваш от електронните книжарници. Случва се да се на-
тъкнеш на някое скрито съкровище или да си поговориш с
книжаря, който от своя страна може да се окаже неизчерпаем
източник на мъдри съвети и предложения. Това преживяване е
весело и изпълнено с приключения. Пазаруването онлайн е са-
мотно, скучно и често ограничаващо занимание. Значително
по-плодотворно и бързо е да планирате пътуването си с влак с
помощта на реално разписание, а още по-лесно е да отидете на
гарата и просто да попитате на гишето. Моята малка колекция
от справочници е далеч по-добра по отношение на качеството
на информацията и бързината на достъп, отколкото търсачките
на Google и не особено надеждната Уикипедия. Освен всичко
друго книгите доставят и чисто физическо удоволствие, а
122
Вж. бел. 37. – Б. пр.

226
докато търсите конкретната интересуваща ви информация, по-
падате на още много впечатляващи материали. Книгите не се
нуждаят от батерии и интернет връзка, която се срива при
първата разразила се буря.
Сякаш целият свят е превзет от гийковете123 – преди време
антисоциалният самотник беше тип, когото всички избягваха,
докато сега отвсякъде ни насърчават да бъдем като него. Сред-
ството е съобщението124 – в блоговете всички се надпреварват
да се самоизтъкват. Имейлите ни са самата посредственост.
Компютрите изначално носят всички черти на „гийковете“ –
чужди на природата, недодялани, лишени от всякакви емоции,
уязвими и безлични – и съответно предпоставят появата на
такива качества и у потребителите си.
Друга причина да съм против екранните светове е, че фи-
нансирането на огромна част от тях е основано на корпоративна
реклама. В резултат най-големите компании в света стават
още по-големи, защото само те имат финансовата възможност
да окупират с рекламите си MySpace, YouTube или Facebook
(забележете приликите с оруелския „новговор“125), а възмож-
ностите пред дребния бизнес се свеждат до минимум и вместо
човек да се пробва с някое собствено начинание, е принуден
да се примири с назначение в някоя голяма компания. Във Ве-
ликобритания например „Теско“ има 250 000 служители –
преди 200 години всички тези хора биха изкарвали прехраната
си в малки работилнички – някои като чираци, други като
собственици.
Скаченият с екрана живот подпомага единствено разра-
стващата се мегамашина, но така и не увеличава свободата на
123
Гийк (geek – англ.) – навлизаща в българския език чуждица, част от
жаргона на IТ средите, със значение, доближаващо се до значението на
пренебрежителното „компютърджия“. – Б. пр.
124
„Средството е съобщението“ („The medium is the message“ – англ.) – вж.
бел. 64. – Б. пр.
125
„Newspeak“ (англ.) – термин на Джордж Оруел от книгата му „1984“
(издадена през 1948 г.), означаващ изкуствено изкован език, създаден с цел да
обслужва определена тоталитарна идеология. – Б. пр.

227
индивида, което винаги е било голямата амбиция на интернет.
Ролята на екраните по отношение на ежедневието е по-скоро
негативна, защото те пораждат неизчерпаемо изобилие от же-
лания у децата – „искам това, искам онова“... Още повече, че
потокът от реклами насажда у тях от много ранна възраст
съмнителната увереност, че най-сигурният начин да имаш
всичко и да бъдеш щастлив е да си богат. Трябва задружно да
положим усилия и да възстановим онези реалност, в която из-
пращахме децата да играят навън в 9 ч. сутринта и те не се
мяркаха повече, докато не стане време за вечеря. Като деца
дори и ние, в моето градско детство от 70-те години на ХХ век,
карахме колела навън по цял ден, без какъвто и да било роди-
телски надзор. Такова детство формира богати характери. Те-
левизинните програми може и да не са лоши, но надали са
толкова забавни, колкото обедите в къщичката на дървото.
Надали доставят толкова удоволствие, колкото историите, раз-
казвани около огъня вечер. Извън екрана има далеч по-добри,
по-наситени и по-изгодни финансово удоволствия.
В своята премерено емоционална трилогия за Ларк Райз и
Кендълфорд Флора Томпсън126 рисува ярка картина на бедния
селски живот във викторианска Англия. С не повече от 10 ши-
линга на седмица хората на село са преживявали съвсем при-
лично, а детството им с положителност е било по-волно от
днешното. Тоалетните са били външни, нямало е течаща вода,
гледали са прасета в дворовете си и въпреки че не е имало из-
обилие от празници и танци, хората са били уверени и щастливи.
Защото не са били разглезени и омаломощени от цивилизацията
и неизчерпаемите удобства. Същото се отнася и до децата им:

Около селските колиби играеха множество деца – твърде

малки, за да ходят на училище. Всяка сутрин ги увиваха в
стар шал, прекаран на кръст отпред на гърдите и вързан на
стегнат възел на гърба, пъхваха в ръцете им по малко храна

126
Вж. бел. 84. – Б. пр.

228
 и ги изпращаха да „идат да си играят“, докато майките им си
вършат къщната работа. През зимата те се щураха насам-
натам с премръзнали ръце и крака и играеха на кончета или
на локомотиви. През лятото правеха торти от кал, като
мокреха прахта с най-интимните си течности. Ако паднеха
или се нараняха по някакъв начин, не тичаха вкъщи за
утеха, защото знаеха, че всичко, което ще получат, ще бъде:
„Кат’ не си гледаш в краката, нЎ ти сега!“

Индианците от племето йекуана също са добър пример:

„Те не се вайкат, когато детето се нарани – пише Лидлоф. –
Оставят го да се успокои самичко и продължават напред.“
Такова отношение закалява децата, както се случва и в
Ларк Райз:

Те бяха като малки жребчета, вече започнали да пасат и

затова не им се полага повече внимание. Течащите носове и
премръзналите ръце, крака и уши бяха нещо нормално,
рядко обаче се случваше да се разболеят дотолкова, че да се
наложи да си останат вкъщи, и така растяха силни и из-
дръжливи, явно доволни от начина си на живот. „Да се каля-
ват!“ – казваха майките им и те наистина се каляваха, също
както бяха калени мъжете, жените и по-големите деца от
селото – и телом, и духом.

Тези хлапета без проблем изминавали пеша три мили до

училище или пет мили до най-близкия град. Независимо от
(или по-вероятно заради) бедността си, те са израствали смели,
силни и самостоятелни, за разлика от разглезените съвременни
деца и възрастни – постоянно хленчещи, комплексирани и без-
церемонни. В онези дни хората са разчитали сами на себе си,
за да си осигурят забавления. През деня малчуганите си из-
мисляли какви ли не игри из горите и полята, а вечер захласнато
слушали историите, разказвани от бабите и дядовците им.
Друг недостатък на дигитализирания свят е, че той атомизира,
разбива семейството, превръщайки го в нестабилна съвкупност

229
от индивиди и всеки мълчаливо преследва личните си интереси
с посредничеството на компютъра. Както казва Филип Пулман:

Друго много характерно нещо е разрушаването на семейния

живот, особено когато всеки член на семейството има свой
собствен айпод, собствен компютър, игрова конзола и теле-
визор – тогава, с изключение, че живеят в едно жилище, те
вече нямат нищо общо помежду си. Всеки отбягва другите,
всеки е зает със собствените си задачи и никой не разговаря
с никого. Голяма част от вниманието е отдадена не да се
поддържа целостта на групата, а само на личното удоволствие.
Според мен това е ужасно.

Трайният процес на отчуждаване на индивида от общността

води началото си от около 1535 г., когато, след като Хенри
VIII потъпква установените традиции, започва преобразяването
ни от хора със съзнание за общностна принадлежност в съвкуп-
ност от уязвими индивиди, всеки с изградена сигурна защита
срещу всякаква външна човешка намеса. Израз на нашата
креативност и идентичност става изборът на стоки, който
правим. „Мисля, следователно купувам“ – казва Пени Римбод.
Не бива да сме твърде наивни и по отношение на ком-
пютърните програми. Забелязали ли сте колко често компютрите
„ви позволяват“ да правите това или онова: „Това ново прило-
жение на Facebook ви позволява да изпратите картичка за рож-
дения ден на всеки от вашите приятели.“ Така машината се
превръща в своеобразен властник, който постепенно ни разре-
шава да правим все повече и повече неща, а от нас се очаква да
бъдем благодарни. Езикът на тези програми е поразително
опростен и разчита изключително на употребата на препинателни
знаци: „Покани приятелите си!“, „Сърфирай из профилите!“,
„Стани част от МySpace!“ Всеки, уважаващ писаното слово и
красотата сама по себе си, би трябвало дълбоко да се обезпоки
от това как гийковете осакатяват езика и категорично да
отхвърли позицията на Хобс по отношение на света, която
безспорно предпоставя появата на компютърните технологии.

230
 Това съвсем не е лесно обаче. Вчера Дилайла ми заяви: „
За рождения си ден искам лаптоп.“ А е само на шест години! И
за какво є е дотрябвал лаптоп? Не, не и не! Няма да дам 500
паунда, за да разнася напред-назад устройство, което ще я
отдели от околните и ще я мами като магазин, отворен 24 часа.
Компютърът е едновременно и фигура на властта, и устрой-
ство за разширяване на пазара за глобалните марки. Малките
деца знаят по-добре какво е кока-кола, отколкото праз лук. За-
щото „Кока-кола“ влага по 2 милиарда на година в маркетингови
стратегии. „Кока-кола“ е марка номер едно в света, чиято
реклама не спира нито за миг. Винаги се удивлявам, когато
хората казват: „О, рекламата не ми влияе.“ Ако рекламите
наистина не ни влияеха, компаниите нямаше да харчат огромни
суми за промоции. Представете си колко добрини могат да
бъдат сторени с всичките тези пари – представете си новопо-
строените красиви сгради, градините и парковете, посетите
семена, изпечения хляб, нахранените гладни хора. Представете
си колко произведения на изкуството щяха да бъдат поръчани,
ако тези пари, инвестирани в реклама, бъдат похарчени по
друг начин.
Тогава какви стъпки да предприемат родителите в противовес
на тиранията на компютрите? Моето прагматично решение е
следното: „Не забранявайте! Свеждайте до минимум!“ Проблемът
със забраната е, че тя неизбежно прави забраненото нещо още
по-привлекателно, отколкото е било преди.
Наскоро решихме да ограничим времето пред екрана за
нашите децата до един час на ден. Първоначално смятах да е
половин час. Споделих намеренията си с един приятел, чиито
деца са пристрастени към компютъра. Сега синът на този
приятел носи лаптопа си навсякъде, където отиде – „Половин
час на ден? Та ние се опитваме да ги ограничим до половин час
на час!“ Веднъж тези момчета бяха играли толкова дълго на
компютрите си, че прегрелите лаптопи бяха оставили отпечатъци
по бедрата им.
За да реализирате „свеждането до минимум“, нужно е от
позицията на родители да запознаете децата си и с други

231
дейности – и в известен смисъл да им покажете как се играе.
Тук е голямото предимство на времето за боричкане например.
Ако аз ги науча как да се борят, те ще го правят и когато не
съм покрай тях. Напоследък след вечеря излизаме на двора и
около час играем френски крикет127, изключително приятно
занимание. Впечатлен съм колко много смях съпътства играта
и си дадох сметка колко рядко всъщност хората се смеят пред
телевизора и пред компютъра. Открих също, че след като
веднъж увлека децата да се захласнат в някоя игра, мога
тихичко да се измъкна и егоистично да се върна към собствените
си удоволствия. В по-неотчуждните от природата общества,
където децата имат възможност да играят задружно на големи
групи, по-големите учат по-малките как да играят (както все
още се прави в училище при препредаването и заучаването на
детски игри, оцелели стотици години). Налага се днес родителите
да полагат повече усилия за предаването на знания, ако не
искат децата им лесно да станат жертви на консуматорския
свят.
Компютърните игри пораждат конфликти. „Проклет да е
денят, когато тази дяволска игра влезе в дома ми“ – казва
моята белгийска приятелка Жули за тяхната игрова конзола
„Нинтендо“. Тя разказва, че нейните момчета не спират да
спорят чий ред е – компютрите разделят, това е заложено в
природата им. За разлика от тях една най-обикновена топка
например сплотява.
Понякога се чудя как е възможно консуматорският свят да
е толкова неизмеримо привлекателен за децата. Защо, когато
им се даде възможност да избират, те предпочитат да пазаруват
онлайн, вместо да излязат да играят навън? Вероятно заради
несекващия поток от новости. Или защото пазаруването онлайн
и онлайн измерението им дават усещането, че имат властта да
контролират живота си – усещане, от което родителите ги ли-
шават. Вероятно компютърът предоставя на децата възможност
127
Разновидност на крикета. – Б. пр.

232
да се докоснат до определена представа за свобода, без да
излизат от рамките на ограничения си живот – по същия начин
той предоставя тази възможност и на мнозина възрастни, за-
крепостени към отегчителните си служби. Няма спор, екранът
действа успокояващо. Когато Артър е разгневен или натъжен,
в повечето случаи го намираме захласнат в някоя мрежова
игра. Ако наистина е така, това е знак, че трябва непременно
да дадем повече свобода на децата си. Става ми тъжно, когато
се замисля за щастливия живот на бедните жители на Ларк
Райз и го сравня с охолния, но изпълнен с проблеми живот на
съвременното семейство. Какво се е случило? Защо сме станали
толкова уязвими, толкова зависими, толкова недоволни, толкова
нетърпеливи, толкова изнервени, толкова страхливи? Моята
идея за безгрижното родителстване в действителност цели да
върне силата, благополучието, удовлетворението и щастието
не само на децата, но и на родителите. Няма по-лоши родители
от разочарованите родители, защото те се вкопчват в надеждата,
че децата им ще успеят там, където те са се провалили.
Смятам, че възпитанието трябва да бъде основано на личен
пример, а не на авторитет. Ако ние сме щастливи или най-
малкото ведри и доволни от живота си, тогава детето съвсем
естествено ще приеме щастието за нормално състояние. Де-
монстративно нещастният родител, наставляващ детето си
какво да прави, съвсем не е в услуга на системата от правила,
която защитава – „Щом мислиш така, аз ще правя обратното,
за да не заприличам на тебе.“ Не задавайте правила. Така
децата ви няма да има какво да нарушават.
Сега съм в златните години на своя семеен живот. Времето
на бебешката възраст вече мина. Няма пелени. Радваме се на
доста повече сън. Децата са на 3, 6 и 8 години. Остава ни още
малко, преди да започнат изпитанията на тийнейджърския
период. Разсъждавал съм надълго и нашироко върху семейния
живот, правил съм много грешки и макар все още да се
чувствам объркан, в едно поне съм сигурен – искам да му се
наслаждавам, което означава, че на първо място трябва да го

233
направя приятен за самия себе си. Всичко друго ще дойде впо-
следствие. Не се осланям нито на съпругата си, нито на шефа
си, нито на управляващите, нито дори на децата си да ме
направят щастлив. Съзнавам голямата важност на настоящия
момент, защото той е всичко, което имаме в действителност.
Всичко извън него е илюзия. Осъзнал съм също, че е далеч по-
добре да имаш малко пари и малко кредити (особено докато
децата са невръстни), но да разполагаш с много време, отколкото
обратното. Достатъчно е да се нахраниш и да спиш в легло
през нощта. Така че аз бих предпочел да си остана вкъщи и да
мина без ходене на почивка, бих приел да карам стара таратайка
или дори да нямам никаква кола, вместо да се скъсвам от
работа, за да изхарча припечеленето. И няма защо да се терзая
– ще продължавам да пия бира, да чета книги и да свиря на
укулеле. Защото животът без удоволствия въобще не е живот.

234
 Изказвам сърдечна благодарност

на Виктория и на децата, на издателя си Саймън Просър и

агента си Кет Леджър, на редакторката си Ема Хортън и на
всичките си приятели за вдъхновяващите разговори, които
съм водил с тях по засегнатите тук теми, и особено на Хедър
Хъдсън, Дан Киърън, Джеймс Паркър, Мърфи Уилямс, Джон
Никълсън и Джон Лойд, както и на Ефке и Жули – безгрижните
майки от Антверпен, а също така и на Пени Римбод и Бронуен
Джоунс.
 Том Ходжкинсън
БЕЗГРИЖНИЯТ РОДИТЕЛ
ЗАЩО ПРИ ОТГЛЕЖДАНЕТО НА ДЕЦАТА
ПО-МАЛКО ОЗНАЧАВА ПОВЕЧЕ

Американска
Първо издание

Отговорни редактори Наталия Петрова, Мирослав Александров

Редактор Ганка Петкова
Коректор Грета Петрова
Предпечатна подготовка Петър Дамянов

Формат 60/90/16 Печатни коли 14,75

Сиела Норма АД
1510 София, бул. Владимир Вазов № 9
тел. 02 903 00 23
www.ciela.bg

Печат: печатна база Сиела

Книгите на СИЕЛА могат да бъдат купени от:

Mall of Sofia, бул. Ал. Стамболийски № 101, София

City Center Sofia, бул. Арсеналски № 2, София
Paradise Center, бул. Черни връх № 100, София
Летище София – Терминал 2, София
Ректорат на СУ „Св. Кл. Охридски“, София
Фестивален и конгресен център, бул. Сливница № 2, Варна
Mall of Plovdiv, ул. Перущица № 8, Пловдив
Park Mall, бул. Н. Петков № 52, Стара Загора
Mall of Rousse, бул. Липник № 121 Д, Русе
Panorama Mall Pleven, пл. Иван Миндиликов, Плевен
интернет книжарници www.mobilis.bg, www.ciela.com, както и от
всички добри книжарници в страната.