Магистърска програма Иновации в обучението по история в средните

училища, широк профил, II курс, редовно обучение, специалност БЕИ

Дисциплина: Историческа география на Средиземноморието.
Преподавател: гл.ас. дин Мартин Гюзелев

Описания на днешната българска част на Евксинския Понт (Черно море) – по

данни на историческата география и картография

Най-ранните историко-географски сведения за Черно море откриваме още в зората на

елинската описателна география. Тласък за нейното развитие поставя йонийската
натуро-философска школа, която пък от своя страна използва натрупания опит от
страна на йонийските мореплаватели, които вече от VII в.пр.Хр. насетне започват
редовни плавания в тази част на ойкуменето. Първият периплус, който е достигнал до
нас, датира някъде от средата на IV в.пр.Хр. и авторството му е отдадено на Скилакс от
Кариадна (виж историографската справка за него по-долу). Към края на II в.пр.Хр. се
появява и стихотворната периегеза (периодос), отнесена към перото на Скимнос от
Хиос (и за това авторство виж справката).

В историческата география периплусите, респективно периегезите/периодосите заемат

място в т.нар. Малка гръцка география. Терминът е условен (с него ще се занимаваме
по-нататък), но най-общо обхваща тези географски трудове, които по обем, жанр и
съдържание се различават от „големите“ съчинения на Страбон и Клавдий Птолемей.

За начало нека видим какво представляват периплусите:

Древногръцките периплуси
Приема се, че тази традиция трябва да се търси в практиката да се правят пътни
бележки и описания. Изготвянето на периплусови (а през Средновековието
портуланни) описания и карти почива на чисто морски изисквания. Корените на това се
откриват в ранната егейска навигация, понеже корабоплаването през всички времена и
епохи извиква на първо място нуждата от практически ръководства за навигация, които
значително се различават от сухоземните географски описания и карти. Навигаторите,
особено при каботажни (крайбрежни) плавания с ветроходи, имат нужда от точни
данни за особеностите на бреговата ивица и шелфа (плитчини, заливи, устия на реки и
езера, роза на ветровете и т.н.), наличието или липсата на пристанища и пристанищни
басейни, сигурни брегови ориентири, данни за местното население, светилищата,
възможностите за търговия, доставяне на вода и прясна храна и много други.
Как точно се е развила моряшката географска и картографска традиция, далечен
предходник на днешните лоции и морски карти, може само да се гадае поради липса на
достатъчно сигурни данни. Но пък без съответните моряшки наръчници не е било
възможно изобщо да се плава. Твърденията, срещащи се в литературата, за примитивно
корабоплаване, разчитащо само на плаване покрай брега, без наличие на предварително
събрани знания, представляват дълбоко погрешно виждане. Напротив – и днес в
епохата на моторните кораби, сателитната навигация и детайлните лоцийни описания
каботажното плаване се счита за опасно. За древните ветроходи то е било още по-
трудно – на практика невъзможно при липса на конкретни реални сведения. Казано по
друг начин, там където съвременната наука намери данни за наличие на редовно
крайбрежно плаване между отдалечени региони, то те трябва да се разглеждат и като
доказателство за вече натрупана и осмислена от тогавашните навигатори информация.
Преди времето на развитата писменост най-вероятно тези данни са били запаметявани
и предавани по устен път.
По всяка вероятност първите писмени записи са направени във Финикия. Засега
обаче подобен паметник не е открит. За сметка на това древногръцкият историк Диодор
Сицилийски е описал колко важна е била моряшката информация. Само един доста
показателен пример: за да не могат елините да узнаят пътя за Британските острови,
откъдето се доставял изключително ценния калай, финикийците потопили своите
кораби. В Картаген загубата им била изцяло възмездена. Разполагаме и с други данни,
които показват още една особеност на периплусовите данни – секретността. При
всички случаи обаче се откроява нуждата и от картни изображения.
Можем само да съжаляваме, че до наши дни не е достигнала нито една древна
периплусова карта. Впрочем не разполагаме и с нито един същински периплус –
всичко, което е оцеляло има неоригинален характер. Приготвяно е било за школски
нужди, било за някакви други цели, като в най-добрия случай се получавало периегезно
в същността си описание с периплусова, силно съкратена, а нерядко и целенасочено
деформирана, подложка. Освен секретността тук немалка роля изиграва и спецификата
в развитието на античните географски представи. Те, образно казано, имали изцяло
сухоземен характер и почти не се влияят от натрупаната реална морска информация.
Господстват архаизацията, чудесата, впечатляващите факти, занимателните
подробности, иреалното.
Като цяло античната география изобилства с фантастични елементи, указания за
отдавна изчезнали племена, градове и държави. Все пак античната поезия и проза (а и
география) проявяват интерес към някои „морски неща“. Изглежда немалка част от
фантастичните и приказните елементи в елинската и римската литература са
подложени на епически и други преработки от моряшки приказки. Сирените, морските
чудовища, еднооките циклопи, движещите се скали (Сцила и Харибда, Кианеи,
Симплегади), премазващи всичко живо, осмелило се да премине между тях, и ред други
елементи в Одисеята, в мита за Аргонавтите и други антични творения представляват
литературни версии на вечния моряшки фолклор.
Създалата се през Античността ситуация до голяма степен се повтаря и през
Средновековието. Докато сухоземните картографи продължавали по правило да
прекрояват Птолемеевите карти, а географските описания (да не говорим за
литературата) изобилствали с морски страхотии, ужасии, фантастични данни за
области, хора и животни, то италианските картографи още в ХІІІ век вече изработвали
много точни портуланни карти и придружаващите ги прецизни описания на познатите
тогава крайбрежни земи. Така в крайна сметка на прага на Новото време скъсването с
догматиката и прилагането на рационалистичния подход към морската география и
картография трасират пътя към модерността.

***
 Географска информация за Евксинския Понт (Черно море) през
Античността

Те могат да се сведат към днешна дата до четири броя:

- Периплуса на Псевдо-Скилакс;
- Стихотворната периегеза/периодос на Псевдо-Скимнос;
- Периплуса на Черно море от Флавий Ариан;
- Анонимния периплус на Евксинския Понт.

Най-напред на вашето внимание ще представя накратко първия от посочените

литературни паметници. Най-напред ще се запознаем с:

Периплус на Псевдо-Скилакс.
Етимологически наименованието периплус – „плаване покрай“, обозначава всяко
каботажно плаване - покрай някакво крайбрежие. Със същия термин започнали да
обозначават и самото описание на това плаване. Както видяхме по-горе до нас няма
достигнали периплуси от античността в чист вид. Тезата, че информацията в тях е била
умишлено изкривявана се поддържа от факта, че като цяло достигналите до нас
периплуси имат периегезен, т.е. сухоземен характер и с тях не би могло да се плава.
Тази „секретност“ е обусловила и липсата на съпътстващите картни изображения, без
които каквото и да е крайбрежно плаване би било немислимо. Още през античността
периплусите, така или иначе силно осакатени, са обработвани за школски нужди, с цел
за усвояване на учебен материал от ученици, като от първоизточниците им останало
само името. Тази уговорка важи и за представения тук периплус, който е приписан на
Скилакс от Карианда, за когото откриваме сравнително достатъчни свидетелства на
Херодот в 4-та книга на неговата История, както и от Страбоновата География. Трябва
да се подчертае, че в античната писмена традиция са останали имената на няколко
души с това име. Един от това множество заслужава нашето внимание и това е първият
установен сред плеядата свои съименници – Скилакс от Карианда. Кой е той?
Основните сведения ни предоставя Херодот 4, 44. Както показва неговият етникон той
е бил кариец по произход от град Карианда – един от прочутите карийски градове,
привърженик на натуро-философската школа на Талес от Милет, наварх на персийския
цар Дарий I Хистасп, останал в спомените на своите съвременници и следващите
поколения като човек извършил дръзко за времето си плаване в непознати води. По
заповед на Великия цар, Скилакс, заедно с 30 души, се спуснал по течението на реката
Инд от областта Пактика, навлязъл в Индийския океан, заобиколил Арабския
полуостров и през Баб-ел-Мандебския проток, акостирал в едно от пристанищата на
Червено море. Целта на експедицията била да се открие връзката на устието на реката
от субконтинента с океана с перспектива за бъдещо завоевание на Ахеменидите. След
успешния край на това начинание Скилакс бил надарен от царя, което, като се има
предвид щедростта в такива случаи на персийските царе, означавало най-малкото
безгрижно съществувание до края на живота му. Скилакс изготвил периплус на
плаването си на йонийски диалект (който пък става еталон на всички съставители на
периплуси), а също така и други географски съчинения, които днес са изгубени (сред
тях и „За индийските дела“). Два века по-късно плаването му е повторено от Неарх -
адмирал на Александър Велики.
Времето, в което е бил съставен интересуващия ни периплус обаче, се разминава
с жизнеописанието на Скилакс от Карианда с най-малко две столетия. Според
хронологическите данни, които могат да се извлекат от самото съчинение, то е било
съставено най-късно преди края на 50-те/началото на 40-те години на IV в.пр.Хр
(любопитното е, че датировката му се дължи на ключови за балканската история
моменти, като кампаниите на македонския цар Филип II и установяването на границата
между Тракия и Македония по река Стримон). Изглежда, че или съставителят е
използвал името на твърде авторитетния за времето си учен в префикса на своята
компилация, или пък преписвачите през XII век са го изопачили и в този си вид е
достигнал до наши дни. Първото е по-вероятно, защото в опита за откриването на
личността на Скилакс от един средновековен схолиаст, се вижда, че неговите сведения
се отнасят до съвсем друг Скилакс – историк и политик от II пр.Хр., който бил написал
антиграфе на Полибий. Заглавието на периплуса също не насочва към авторство на
Скилакс от края на VI в.пр.Хр., тъй като са описани страни, народи и морета, за които
по онова време в карийско-йонийската география е имало съвсем смътна или никакава
представа. Периплусът на Псевдо-Скилакс, под заглавие - Σκύλακος Καρυανδέως

περίπλους τῆς οἰκουμένης Εὐρώπης καὶ Ἀσίας καὶ Λιβύης или Периплус на обитаемия
свят на Европа, Азия и Африка от Скилакс от Карианда, е достигнал до нас от
средновековен препис, който е бил кодифициран заедно с други произведения на
Малката гръцка география (Codex Parisinus Suppl. N. 443, in-4o. От XII век).
Представлява пергамент от девет четвъртични коли, 72 листа, лекционна система
версус-рурсус. Тексът заема страници 63-105 от кодекса и е изписан с не особено
грижлив шрифт, старите диакритики и знаци са предадени повърхностно, а някъде
липсват напълно. Схолиите са по полетата и обикновено са изписани с различен, най-
често червен, цвят. В интересуващия ни труд лакуни има в описанието на египетското
крайбрежие и части от Либия.
Описанието в така озаглавения Периплус на европейските брегове е най-ранното
достигнало до нас всеобхватно описание от този жанр. То започва от Херкулесовите
стълбове (Гибралтарския проток) и Иберийското крайбрежие, като от запад на изток се
описват средиземноморските брегове на Европа. След това от Черно море преминава в
Азия. Египет и Либия (Африка) представляват почти самостоятелни части, които
затварят периплусовото описание отново на протока към Атлантическия океан. Още
при използването на различните мерки в разстоянията между географските обекти
проличава компилативния характер на работата. В нея са използвани: стадии;
комбинация между стадии и денонощия плаване; или само денонощия плаване –
последният начин за измерване на разстоянията е характерен за йонийските периплуси
или поне това, което знаем за тях. Така за европейските брегове очевидно са били
събрани отделни географски описания, за които може да се каже само, че са различни
по стил и характер. Едва ли анонимният съставител е използвал многобройните
съчинения на автори като Хекатей от Милет, Ханон от Картаген, Антиох от Сиракуза,
Еудокс от Книдос, Ефор от Куме, Теопомп от Хиос, Артемидор от Ефес. Според една
от версиите възможният компилатор на посочения труд е бил Филeй от Атина (като по-
късно във времето деривата на името Филакс бил погрешно съотнесен към Скилакс), а
съставянето имало отношение към атинската външна политика от времето на Втория
Атински морски съюз 378-355/354 г.пр.Хр). Колкото и хипотезата да се основава на
условно умозаключение, това косвено намира потвърждение от подробното описание
на северните части на Черноморското крайбрежие, Тракийския Херсонес и бреговете на
Пропонтида, което подозрително съвпада със сферите на атинските интереси – главно
икономически – житната търговия с Боспорското царство, в навечерието на големия
сблъсък на Атина с македонския владетел Филип II.

Описанието на черноморското крайбрежие e изготвено по т.нар. параплуси

(отделни крайбрежни отсечки) на Европа и Азия (от 67 до 92 фрагмент). Конкретно
Западнопонтийското крайбрежие е описано в параплуса на Европа и определено може
да се окачестви като най-слабата част в сравнение с другите черноморски брегове, като
описанието е обединено с непосредствените съседи от северната част на Егеида и
Мраморно море, за които има повече информация (Тук привеждам само фрагмент 67 от
Периплуса в превод на български език от Г. Кацараов). Траките, дали името си на
цялата област, изобщо не са споменати като етнос. Съобщени са границите на Тракия,
егейските брегове, Тракийския Херсонес и сравнително пълен списък на тракийските
укрепления по Пропонтида – напр. Левке акте, Тейристасис (Шар кьой), Хераклея,
Ганос (дн. Ганоз), Ганий, Неон тейхос, а между Перинт и Селимбрия е поставена
крепостта Даминон (вер. грешно изписване на Даунион тейхос). По Западнопонтийския
бряг са изброени единствено елинските полиси, без допълнителни указания за техния
произход, история или каквато и да е друга информация – напълно в синхрон с
монотонното и трафаретно изложение, характерно, например за крайбрежието на
Иберия или за части от италийското крайбрежие. Липсват „страхотиите“, които
познаваме от лириката, драмата или ранната историография. Няма го дори и полиса
Бизантион, но пък за първи път е въведено понятието Анаплус и дори е географски
детерминирано. Отразено отчетливо е все по-голямата тежест за черноморското
корабоплаване на Азиатския Хиерон в края на Боспорския Анаплус – точка за
измерване и отчитане на входа, респективно изхода за Понта, още повече че мястото
представлява възлов интерес за Атина, загрижена за редовните доставки на зърно от
Боспорското царство – антична държава, разположена по двата бряга на дн. Керченски
проток.
В този смисъл нашият периплус не издържа сравнение с по-ранните логографски
съчинения, а да не говорим за по-късните представители на описателната география.
Без съмнение, частта за Левия Понт е заета от някаква, вероятно, йонийска лоция, сама
по себе си или доста непълна, или съставителят е решил, че информацията за тукашния
бряг е достатъчна. Вероятно слабият интерес към тази част на черноморското
крайбрежие се дължи и на сравнително неритмичния морски трафик тук. Едва ли
можем да обвиним средновековните преписвачи, защото, поне в тази част, не се
забелязват следи от умишлено увреждане след тяхната намеса. Напротив, следва се
логиката в останалите партикули на периплуса, където се прави рекапитулация на
разстоянията, като, неясно по какви причини, съставителят ги е объркал с едно
денонощие, като показателно дори и в този очевиден случай на банална грешка,
средновековният ексцерпт не се намесил с поправка.
 Веднага след това следва Скития. Таври (фрагмент 68 и нататък) - следващата
част, с която завършва и Европа – от река Истър до река Танаис (Дон) и следва Азия.
Тук, каквото и съчинение/съчинения да са били използвани от съставителя,
информацията е значително по-обилна. Освен елинските градове, са споменати и
различните варварски народи, които обитават крайбрежието с някои техни обичаи.
Дори самото им изброяване – сармати, сауромати (за тях е казано, че били управлявани
от жени), меоти, синди, керкети, торети, ахеи, хениохи, коракси, колики, меланхлини,
гелонес, колхи, бизери, екехейри, бехирики, макрокефали, мосиники (вече по южните
брегове на Черно море), тибарени, халиби, асири, пафлагони, мариандини и техните
западни съседи – азиатските траки-битини, навява тягостни мисли в съпоставка с
„пустите“ европейски тракийски брегове. Етниконите на отделните народи присъстват
неизменно по цялата северна полоса на Външното море. Елинските полиси са посочени
като навигационни ориентири с техните пристанища и във варварския си контекст.
Разстоянието е дадено в денонощия плаване, но има и указания за преки маршрути
(напр. дн. Истър – Крим). Между отделни, строго определени пунктове, разстоянията са
в стадии. Меотида (Азовско море) също не е пропусната и е посочена с нейните
географски характеристики. Специално е обърнато внимание на остров Левке (Белия
остров, дн. остров Змейний) – на Ахил (Понтарх) в епиклезата му на покровител на
корабоплаването в Черно море. Хидрографското описание се допълва от споменаването
на отделните по-големи речни артерии, като понякога на преден план е изтъкната
тяхната роля в корабоплаването, понякога са посочени като граници на отделните
области, респективно народи. При описанието на азиатските брегове са изрично
посочени отново варварските народи и елинските апойкии. Отделни навигационни
ориентири не са пропуснати – носове, планини. Заливите също са коментирани, но без
изрични указания за възможности за пристани и корабни стоянки. В това отношение
частта на периплуса за Азия се различава пък от описанието на крайбрейжието на
Либия - дн. Северна Африка (Магреб), където информацията е от малко по-високо
качество и по-подробна.

В обобщение може да се каже, че както в случая имаме един псевдоавтор, така и

четем един псевдопериплус. С него не може да се извърши най-важното по дефиниция
– не може да се плава. Същевременно в него са намерили място различни пунктове по
крайбрежието, за които няма данни в историческите съчинения – хапакси, като
напирмер Тейристасис и Даунион тейхос за Тракия, но и много други по крайбрежията
на обитаемия свят, за които чуваме само оттук. В това отношение информацията в
периплуса е незаменима, тъй като по правило информационната стойност на
нискочестотните споменавания е по-висока. Периплусът дава пряка информация за
определени народи, които, в съпоставка с други исторически трудове, показва както
стабилно присъствие в отделните области, така и етнически размествания в периода на
съставяне на географското съчинение.

Превод на частта за Тракия по крайбрежието на Мраморно и Черно море

Тракия
67. Тракия се простира от река Стримон до река Истър, която се влива в
Евксинския Понт. В Тракия се намират следните елински градове : Aмфиполис,
Фагрет, Галене, Ойсиме и други тасоски емпории . Срещу тях е остров Тасос с
едноименен град и две пристанища, от които едното е затворено. Но нека се върна
към сушата, откъдето се отклоних. Следва Неаполис, и близо до него елинският град
Датон , който бил основан от атинянина Калистрат; после иде река Нест, град
Абдера, река Кудет и градовете Дикея и Марония. Срещу тях е остров Самотраки с
пристанище; на срещуположния бряг – емпориите Дрис, Зоне, река Хебър и при нея
крепостта Дориск, по-нататък иде град Енос с пристанище, крепостите на еносците
в Тракия, заливът Мелас, река Мелас, емпорионът Дерис, Кобрис, емпорион на
кардианците, и един друг емпорион Кипасис. Срещу залива Мелас лежи остров
Имброс с едноименен град, и после дохожда Лемнос с едноименно пристанище.
Връщам се отново към сушата, откъдето се отклоних. След залива Мелас иде
тракийският Херсонес, в който се намират следните градове: Кардия, Иде, Пеон,
Алопеконес, Араплос, Елеус, Мадитос, Сест при устието на Пропонтида, което е
широко шест стадия. Отсам река Егос потамос се намират Креса, Критоте,
Пактия. Дотук е тракийският Херсонес. От Пактия до Кардия през шията (на
полуострова) има по суша 40 стадия, от море до море; по средата има град, на име
Агора. Дължината на Херсонес от Кардия до Елеус (откъм тая страна е най-дълъг) е
четиристотин стадии. След Херсонес идат следните тракийски крепости: Левке
Акте (Белия бряг), Теристасис, Хераклея, Ганос, Гании, Неон Тейхос (Нова крепост).
Перинт – град с пристанище, крепостта Даминум, Селимбрия – град с пристанище.
Оттук до устието на Понта има петстотин стадия. Плаването по Босфора нагоре,
докъдето стигнеш при Храма (Хиерон), се нарича анаплус. Отвъд Храма широчината
на Понтийското устие е седем стадия. При Понта в Тракия са следните елински
градове: Аполония, Месамбрия, Одесос, Калатис и река Истър. Плаването покрай
Тракия от река Стримон до Сест трае два дни и две нощи, от Сест до устието на
Понта – два дни и две нощи, от устието (на Понта) до реката Истър – три дни и
три нощи. Цялото крайбрежно плаване от Тракия и от реката Стримон до реката
Истър трае осем дни и осем нощи. (явна грешка – всъщност седем дни и толкова
нощи).