Т. Чобанов - Наследството

Тодор Чобанов
НАСЛЕДСТВОТО
НА САСАНИДСКА
ПЕРСИЯ
У БЪЛГАРИТЕ
НА ДОЛНИЯ ДУНАВ
© Тодор Чобанов, автор, 2006
Издава сдружение “Плиска”
Корица и дизайн: Асен Баръмов

Коректор: Йонко Бонов
Издателска къща НИ ПЛЮС

Печат: Симолини 94
София, 2006
ISBN-10: 954-91652-8-0
ISBN-13: 978-954-91652-8-9
Г Л А В А І
ИДЕНТИЧНОСТ,
ДЪРЖАВНА ПРОПАГАНДА
И МОНУМЕНТАЛНА
АРХИТЕКТУРА
Ако някой говори истината – Бог вижда.
И ако някой лъже – Бог вижда. Българите сториха много
добрини на християните, но християните забравиха.
Ала Бог вижда!
Надпис от Филипи
Българската държава на Долния Дунав, несъмнено явяваща

се един от най-трайните резултати от Великото преселение на народите,
започва своята история с една голяма битка. Пристигналият заедно с хора-
та си Аспарух се сблъсква в своя легендарен лагер – Онгъла, с армията на
византийския император Константин ІV Погонат.
Източната Римска империя, наричана от учените Византия, вижда
в новопоявилите се съседи опасен противник, който се подготвя да нах-
луе в нейната територия, а Константин ІV, вдъхновен от победите си срещу
арабите, решава с бърз поход да реши въпроса с присъствието на българите
по границите на империята.
“Новопоявили” е в случая неточен израз – всъщност ромеите отдав-
на познават племето на българите – поне от средата на ІV век, а през 559
г. един български вожд – кутригурът Заберган – се появява пред стените
на Константинопол, за да докаже, че империята трябва да се съобразява
с народа му. Същото успява да докаже и господарят на българите Аспарух
през 680 г. За събитието ни съобщават Теофан Изповедник и патриарх Ни-
кифор, но, разбира се, това е византийската версия по въпроса. Теофан1
твърди, че ромеите “... се отдали на бягство, без никой да ги преследва”, а им-
ператорът пък “... страдал силно от болки в крака и бил принуден да се върне с
пет кораба и с приближените си в Месемврия”. Патриарх Никифор, известен
иконопочитател и съвременник на своя съименник император Никифор І
(същият, който загива при опита си да унищожи българската държава) дава
подобна на Теофан версия: “... ромеите избягали... без никой да ги преследва.” В
действителност ромеите са разгромени, а за сериозността на поражението
говори както фактът, че за битката при Онгъла те са събрали значителни
ИДЕНТИЧНОСТ, ДЪРЖАВНА ПРОПАГАНДА И МОНУМЕНТАЛНА АРХИТЕКТУРА 3

войски (според същите двама автори), така също и последвалото нахлуване
на българите на юг от Дунав и завладяване на значителни територии, счи-
тани до този момент за част от Византия.
Всъщност те невинаги преди 681 г. са в лоши отношения с импери-
ята. Тъкмо напротив, Йоан Никиуски (писал през VІІ век) съобщава, че
Кетрадес (вероятно бащата на Аспарух – Кубрат) е племенник на Органа
– бил “... кръстен още от детството си и приет в недрата на християнството”2.
Същият този Кубрат според патриарх Никифор бил удостоен от византийс-
кия император Ираклий с почетната титла “патриций”. В съкровището от
украинското село Малая Перешчепина, намерено в началото на ХХ век, из-
вестният учен Йоахим Вернер припозна личните притежания на Кубрат
именно чрез разчитане на монограмите от два пръстена – част от патрици-
анските атрибути на Кубрат, наред с други предмети, включително и един
определено източен по вид (корейски?) меч, гравиран с византийски над-
пис. В същото това съкровище се откриват и други важни за изясняването
на българската държавна идеология предмети, на които ще се спрем по-къс-
но. Съкровището от Перешчепина, заедно с тези от Глодоси и Вознесенка,
също така ясно очертава кръга на предметите на лукса в старата Велика
България и дава представа за културните традиции, оказващи влияние вър-
ху старите българи и техните елити.
Аспарух, след като разгромява Константин ІV, трябва да решава и
друг проблем, основен както за него, така и за наследниците му, а и за Дунав-
ска България въобще – проблема с византийското влияние върху българс-
ката държава на Долния Дунав. Което влияние се движи в целия спектър от
опити за унищожаване с военни средства до културна инвазия и налагане
на християнството. България освен това трябва и да доказва по всякакъв
начин правата си да владее територии, принадлежали някога на Византия.
Още повече че постоянно присъединява нови такива – още синът на Аспа-
рух – Тервел, прибавя областта Загоре към владенията си, ако и да я получа-
ва поради умелата си намеса във вътрешните работи на империята.
Както сполучливо определя Цв. Степанов, “... българският полити-
чески елит бил изправен пред задачата да легитимира властта на българския
владетел над новозавладените територии както в очите на поданиците, така
и пред съседна Византия.”3. В онази епоха легитимирането се осъществява
основно по два начина – чрез силата на оръжието и чрез издигане на собст-
вения авторитет посредством мирни методи, като доминираща роля играе
архитектурата и по-специално монументалната архитектура – дворците,
капищата, тържествените крепостни съоръжения. Важна била ролята и на
предметите от благороден метал, събирането и използването на които в
ежедневието подчертавало величието на един или друг владетел или висш
аристократ. По този начин се осъществява едно специфично противопос-
тавяне на елитите – в случая тези на България и на Византия.
Когато става дума за противопоставянето, не може да не се обър-
не внимание и на религиозната конфронтация с “християните” , както се
4 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

наричат византийците в някои домашни извори. За езическия български
елит “християнство” означава “Византия” с всички последствия от това.
Тук отново е налице вече описаният по-горе модел на отстояване на иден-
тичността чрез подчертаване на другостта и различието – и колкото по-чув-
ствително става влиянието на християнството, толкова повече се засилва
и реакцията срещу него – така в първата половина на ІХ век, времето непос-
редствено преди приемането на религията на Византия за своя, се наблю-
дава един сериозен опит да се търси засилване на старата домашна и “друга”
вяра като средство за запазване на другостта и самостоятелността. В този
период вероятно са преустроени съществуващите капища и са изградени
нови, несъмнено важна част от амбициозната строителна дейност на кан
Омуртаг. Отстояването на другостта обаче приема и по-агресивни форми,
стигащи понякога до физическо унищожаване на християнски активисти.
Християнството в този период вече е проникнало и в двора, християнин
е включително и наследникът на Омуртаг – Енравота, имащ неблагоразу-
мието да се отвърне от традиционната религия. Баща му първоначално го
лишава от правото на наследяване, а след възкачването си на престола брат
му Маламир го екзекутира.
Един християнин на българския трон вероятно е щял да бъде въз-
приет от по-голямата част от българския елит в онзи момент като голяма
опасност за държавата и може би като връщане в смутния VІІІ век, когато
съществуването на България е застрашено от активната намеса на агресив-
ния съсед във вътрешните работи на държавата, осъществявано вероятно
и чрез директно “вербуване” на членове на доминиращите родове за при-
ятели на Византия. Подобно изостряне на чувствителността към христи-
янството в периоди на противопоставяне срещу Византия се наблюдава и
в Сасанидски Иран, където в западните територии на империята живеят
значителен брой християни. Нуждата от въвеждане на “другост” на хрис-
тияните в Иран, след провъзгласяването на християнството за официална
религия на Римската империя, кара иначе дружелюбния към Византия ша-
хиншах Яздигерт І (399-420 г.) да обособи официална християнска църква
в Персия, но несторианска4. Всъщност Яздигерт решава един съществуващ
проблем – този с “чуждата” религия в собствената държава и изповядващи-
те я поданици (наречени “насрая”), които се намират в постоянен конф-
ликт със зороастрийското жречество – могбадите, традиционно настрое-
ни агресивно спрямо всяка друга религия5. Някои от предшествениците на
Яздигерт преследват и репресират християните, докато неговият ход дава
едно по-трайно и гъвкаво решение – те получават статут, но същевременно
в очите на християните от Византия се превръщат в еретици и врагове. В
Дунавска България окончателното решение на проблема с навлизането на
християнството идва с решението на княз Борис І да се покръсти. Точно
както и шахиншах Яздигерт І през V век българските владетели Борис и
Симеон във втората половина на ІХ и началото на Х век търсят ефективен
механизъм християнството да не се превърне в лост за влияние от стра-

на на Византия. Първоначално Борис ловко лавира между християнските
центрове Рим и Константинопол, а синът му просто изгражда българската
църква като независима. По разбираеми причини приемането на христи-
янството предизвиква в първите години след това значимо събитие мощна
езическа реакция, каквато е прословутият бунт на 52-мата боили. Много е
вероятно голяма част от бунтуващите се да принадлежат към колобърско-
то, или жреческото съсловие на българската държава, което с приемането
на чуждата религия губи своите социални позиции, както и към тези кръ-
гове на елита, които не са можели да преодолеят укрепваните умишлено с
векове предразсъдъци към Византия и християнството въобще.
Конфронтация на религиозна и политическа основа с Византия
не е характерна единствено за българите по Долния Дунав и Сасанидски
Иран. Паралелно с утвърждаването на българската държава на Дунав от
VІІ век нататък в Близкия изток Византия е изправена срещу друга държа-
ва с подобна на Дунавска България мотивация – халифатът на Омеядите
(661-750 г.). Омеядите унищожават Иран на сасанидите и стават основни
врагове на Византия, докато българите първо са съседи на Иран в Кавказ-
кия регион, а после - съседи и противници на Византия на Балканите. Ара-
бите, които стремително завладяват огромни територии и от Източната
Римска империя, веднага осъзнават значимостта на изкуството в служба на
държавността6. Това разбиране е засилено до голяма степен от факта, че
те пленяват много живи градове със съхранени монументи – както в Иран,
така и в териториите на Византия. Управляващата Омеядска династия за-
почва на свой ред изграждането на дворци, джамии, училища, бани, кер-
вансараи и мавзолеи. Разбира се, основна роля се пада на ислямските хра-
мове, но дворците също са във фокуса на вниманието на халифите, които
постоянно строят нови, всеки пищно украсен, а някои, като Каср Амра в
пустинята на Йордания, даже със сцени с разголени красавици, които едва
ли биха се понравили особено на мюсюлманите в следващите векове. На-
ред с пищната украса, съставена от скулптирани щуко мазилки, фрески, ко-
лонади и мозайки, в дворците на халифите често се появяват и символите
на властта – така например ексцентричният халиф Ал Валид ІІ (починал
през 744 г.) украсява пищния си дворец Кирбат ал-Мафжар в днешна Йорда-
ния със статуя на сасанидски принц в традиционна носия с кинжал в ръка-
та, поставен върху пиедестал с два лъва7. В тронната зала на същия дворец,
непосредствено срещу входа, виси огромна каменна верига, завършваща с
конична висулка, символизираща сасанидската царска корона8. Без да се
спираме на повече примери, можем да заключим, че наред с воденето на
войни и налагането на исляма именно строителството е сред основните
занимания на арабските владетели.
На тази строителна дейност може да се гледа като на политическа
и социална пропаганда на халифата, подобна като мотивация като тази на
старите българи по Долния Дунав. Дворцовата архитектура на арабските
халифати, макар и да черпи с пълни шепи от византийското културно нас-

ледство и това на Сасанидски Иран, е подчинена на идеята за подчертава-
нето на различност, на другост, а именно на ислямското начало, което ще
доминира в арабското общество след появата на пророка Мохамед. Още в
първите монументи на исляма, като Купола на скалата в Йерусалим, тази
различност намира и конкретна архитектурна изява. В дворците на хали-
фите византийските и иранските похвати се смесват в нов, еклектичен по
своя характер стил. По подобен на-
чин се развиват нещата и в Дунавс-
ка България с разликата, че собст-
вената религия на старите българи,
изглежда, не е играела такава доми-
нираща роля в обществения живот.
В ранното Средновековие, а
пък и във всяко друго историческо
време, съществувало разбирането,
че колкото по-великолепни са двор-
ците на една държава, толкова по-
голямо е нейното величие. Мону-
менталните дворцови сгради отра-
зяват величието и възможностите Дворцовият център на Плиска по времето на кан
на една средновековна монархия9. Омуртаг. Възстановка според Ст. Бояджиев
За старите българи освен за изди-
гането на авторитета на държавата дворцовата архитектура, като част от
държавната пропаганда, служела и за отстояване на другостта. Това, както
сполучливо се определя от някои изследователи, води до “капсулиране” на
културата на старите българи в собствената традиция и репертоар и екс-
плоатирането на образци, станали известни преди идването по Долния
Дунав10 – както в сферата на архитектурата (вкл. надписите върху камък),
така също и при художествения метал. И тъй като постоянната военна кон-
фронтация с Византия изостряла допълнително нуждата от подчертаване
на различността, особен акцент бил поставен и на архитектурата на власт-
та, която, разбира се, се противопоставяла в разбиранията на самите бъл-
гари на архитектурата на властта в Константинопол.
На база на известните ни паметници – многобройните построй-
ки в Плиска и в Преслав, можем да заключим, че именно архитектурата
на властта е играла централна роля в тази обществено-политическа про-
паганда. Доказателство за това намираме и в надписите от камък, които
говорят с оправдана гордост за строителството на “преславни” дворци. За
съществуването на такова разбиране говорят и думите на Йоан Екзарх в
“Шестоднев”, изразяващи доминиращата роля, която играела дворцовата
архитектура за изграждането на величието, на “имиджа” на българските
владетели. А че у тогавашния елит има ясното разбиране за противопоста-
вянето на Византия и нейния елит, даже и след приемането на християнст-
вото, говори изразът, който използва Йоан Екзарх:

“А като влезе в самия дворец и съзре високите палати и черквите, украсени
необикновено богато с камък и дърво и (различни) краски, а отвътре с мрамор и
бронз, сребро и злато, той няма да знае с какво да ги сравни.”
Това “сравняване”, макар и само промъкващо се като мисъл в текста,
несъмнено е сравняването с Константинопол. Явно дори и след приемане-
то на християнството архитекту-
рата на властта останала основен
акцент на пропагандата на Дунавс-
ка България, противопоставена на
тази на Византия.
За да се осъществи едно из-
следване на дворцовата архитекту-
ра на Дунавска България в периода
преди приемането на християнс-
твото, веднага трябва да бъде пос-
тавен основният въпрос, станал
Малкият, или жилищен дворец на българските актуален за изследователите още с
канове в Плиска. Възстановка по Ст. Бояджиев откриването на Плиска в началото
на ХХ в. – обяснението на нейния
характер. Налице е оригиналност,
самобитност и подчертаната различност на формите и концепциите спря-
мо тези във Византия по това време. На Дунав българите идват с оформе-
ни вкусове към определен тип изкуство и може би с възприети концепции
за дворцова архитектура. Монументалното строителство в Плиска издава
опит, то не се появява тук като напълно ново явление. Строителни техники
от късната Античност, към VІІІ-ІХ век вече на практика изоставени от Ви-
зантия (като масивната квадрова зидария), са използвани по Долния Дунав
за изграждането на дворци и други сгради, за характера на които науката
все още не се е произнесла окончателно, въпреки продължаващите повече
от век изследвания.
Досега са правени различни опити за обясняване на явлението “мо-
нументална архитектура” в Дунавска България. Интересът на учените във
и извън нашата страна към дворците, храмовете и укрепителните съоръже-
ния на българските владетели от езическия период е предизвикан основно
от монументалния характер на тези паметници – техните размери. И тях-
ната оригиналност – защото те се различават по композиция и изпълнение
от синхронните им архитектурни композиции във Византия. Кои са харак-
терните черти на монументалното строителство на българските канове11,
които го правят толкова забележително и същевременно предизвикват
ожесточени научни спорове?
На първо място, това е самата му монументалност. Считани за но-
мади или номади в процес на усядане от много изследователи, след присти-
гането си по Долния Дунав българите започват да изграждат величествени
сгради с грандиозни размери – т.нар. Крумов дворец (размери прибл. 75х60

м) съперничи на всяка от дворцовите сгради в Константинопол, а по сво-
ите мащаби надминава значително тронните палати на Теодорих в Раве-
на и Карл Велики в Аахен. Традицията да се строи монументално е много
устойчива – веднага след християнизацията българският владетел Борис
изгражда базилика, която по своите размери (приблизително 30 на 100 м)
се изравнява с паметници като базиликата “Св. Петър” в Рим и “Елеона” в
Ерусалим.
Второ, това е строителната техника, която е използвана за изграж-
дането на монументите. Като правило българските канове градят в “opus
quadratum” – зидария с масивни отлично обработени каменни блокове, спо-
ени с хоросан, като основите на сградите са дълбоко фундирани, подсказ-
ващо за значителната им височина.
Тухлите намират доста ограничено
приложение, макар че се използ-
ват в определени конструкции, а
също и за подова настилка. “Opus
quadratum” е една от най-скъпите
строителни техники в Античността
и Средновековието поради нуждата
от разкриване и експлоатиране на
кариери, трудното и продължител-
но обработване на каменните бло-
кове и най-накрая тяхното пренася-
не и разполагане.
Трето, това са използвани-
те планове, форми и концепции. Крумовият дворец в Плиска. Играел е ролята
Плиска, пък и Преслав, не прили- на тронна палата и приемна на владетеля.
Вероятно строен преди управлението на Крум.
чат по планировка на синхронните
С мащабите си сградата е доста по-голяма от
им градове от римо-византийския
тронните палати на Теодорих в Равена и на Карл
свят. Сградите от езическия период Велики в Аахен. Възстановка по Дафина Василева
са носители на определена архитек-
турна еклектичност, която няма как
да е вдъхновена от синхронните им византийски аналози. Това се отнася
както до дворцовите сгради, така и до старобългарските храмове – капища,
носители на религиозни традиции, чужди на Източната Римска империя.
Възниква въпросът, как се е стигнало до тази осъществена концеп-
ция на монументалната архитектура, използвана от българските канове
за утвърждаване на авторитета им и защитаването на другостта? Дали ста-
ва дума за съвършено ново явление, зародило се и оформило се по Долния
Дунав, или за продължаване на традиции, донесени от българите от земи-
те на Велика България или други региони? В опит да се отговори на тези
въпроси различни изследователи формулират няколко различни и често
противоречиви една на друга теории, на които накратко ще се спрем.
Сасанидска теория. Най-старата комплексна теория за произхода

на старобългарската монументална архитектура. Тази теория е защитава-
на основно от А. Протич, Б. Филов и се подкрепя от Г. Фехер. В научната ли-
тература тя се оформя към 1925-1930 г., изхождайки от известните до онзи
момент монументи12. В основата й е
търсенето на паралел на дворцовите
сгради от Плиска и Преслав в пер-
сийската архитектурна традиция
и по-конкретно в дворците в Хатра
– ІІ-ІІІ век, Фирусабад – ІІІ век, Сар-
вистан – V-VІ век. С тези паметни-
ци се сравняват основно Тронната
палата и Малкият дворец в Плиска.
За тях Протич приема, че “... Пра-
българските дворци в Абоба-Плиска (и
двата) са взели от сасанидските двор-
ци в своя план само разпределението
на пространството в преддверие и три
Типичен план на дворцова сграда от кораба (централният по-широк), а пък
Ахеменидския дворец в Персеполис, който големият дворец е взел и правоъгълните
Сасанидите възприемат в собствените си сгради. пространства, с които сасанидските
Тук ясно се вижда триделното членение на дворци завършват страничните си ко-
пространството с по-широк централен кораб и раби.” 13 Изследователят приема, че
оформяне на голяма приемна зала. За разлика от старите българи възприемат мону-
по-късните сасанидски дворци и за да се укрепят
менталното строителство като част
огромните тавани, са поставени множество
колони във всички помещения.
от сасанидската култура в периода
Източник: www.persepolis3d.com “... докато тя е била в мощ в самата са-
санидска Персия” 14, тоест в периода
ІІІ – нач. на VІІ век. Според Протич
старите българи се явяват продължители на сасанидските културни тради-
ции в областта на скулптурата и архитектурата.
Всъщност Сасанидите черпят с пълни шепи от изкуството на по-ста-
рата персийска династия – тази на
Ахеменидите. Различни рисунки на
ръка – графити, – правени от посе-
тители върху руините на ахеменид-
ския дворец в Персеполис доказват
непрестанното внимание, на което
се е радвала руината в епохата на
Сасанидите. Именно в Персеполис,
откриваме първообразите на саса-
нидските дворци и триделното чле-
нение на вътрешното пространст-
Дворецът в Ктесифон (Так-и Хосрой). Рисунка от во на сградите с по-широка средна
19 век, правена от капитан Харт част. Тук откриваме и редуването на

верижни помещения, съчетаването
на правоъгълни и квадратни, изди-
гането на сградите на висок цокъл
и много други елементи, доказващи
широката приемственост в област-
та на архитектурата, осъществена
между Ахеменидите и Сасанидите.
Недостатъци на сасанид-
ската теория. Слаби места на тео-
рията са отбелязани от различни
автори, работещи по въпроса за
произхода на старобългарската
монументална архитектура, вклю-
чително от Ст. Михайлов и А. Л.
Якобсон15, явяващи се основни из-
разители съответно на “местната”
и “арменската” теория за произхода
на старобългарската монументална
архитектура. Първият недостатък
на сасанидската теория е соченият
“дълъг” хиатус между сасанидските
образци и старобългарските памет-
ници на юг от р. Дунав. Дворците в
Сасанидска Персия са изградени и
функционират в периода ІІІ-VІІ в.16,
докато тези в Плиска и Преслав –
VІІ-Х век. Тези хронологически не-
съответствия, според критиците на Сасанидските дворци в Ктесифон и Фирусабад,
изградени в типичния стил с редуване на
сасанидската теория, трудно могат
квадратни и правоъгълни помещения и
да бъдат компенсирани.
обособяване на “триделност”. Редуват се куполи с
Второ, макар и да има фор- цилиндрични сводове, ясно е обособен т.нар. “голям
мална прилика при разпределени- айван” – огромна входна арка със засводяване,
ето на пространствата в отделните отвеждаща към централната част на дворците.
сгради, съществуват значителни Тази специфична черта на сасанидската
планово-функционални различия. архитектура ще бъде възприета много нашироко
Тронната палата в Плиска, дворе- от архитектурата на арабските халифати.
цът в Преслав, а вероятно и Пат- Планове по Ройтер-Колдевей и Фланден-Кост
риаршеската палата в Преслав, са
имали приемни (тронни) зали с полукръгли вписани абсиди, нещо, което
не присъства нито в един от трите разглеждани сасанидски дворци – Сар-
вистан, Фирусабад или Ктезифон, независимо че последният е построен с
участието на византийски архитекти17. Друго различие се явява при прос-
транствените решения за покриването на залите. Наред с цилиндричните
сводове – “айвани” – в сасанидската дворцова архитектура са много разп-

ространени куполите върху тромпи, каквито българските дворци нямат
или поне досега няма значими данни, които да подкрепят такъв извод. Така
например дворецът в Сарвистан е почти квадратен, а сградата е концен-
трирана в една главна квадратна зала с куполно покритие. Дворецът във
Фирусабад също има квадратна главна зала, предхождана от три квадратни
помещения с куполи. Колкото до изтъкваното от Протич триделно деление
на вътрешното пространство, то не е характерно единствено за сасанидс-
ките дворци. Без да се спираме подробно на този въпрос, ще посочим, че
то би могло да е заимствано от римо-византийската представителна архи-
тектура – военна и светска. Ще посочим само няколко примера – сградата
в легионния лагер Betthorus в Арабия, domus (резиденция) в кастела Дино-
геция, представителната сграда в Ресафа, двореца в Бостра, двореца Стоби
във Вардарска Македония18. Като цяло можем да заключим, че независимо
от корените му, триделният план е разпространен както на Изток, така и
на Балканите, заключение, направено още от Мавродинов19. Подобен извод
прави опит да сведе сасанидската теория до формална прилика между Мал-
кия дворец в Плиска и някои източни монументи, като сградите в резиден-
цията на партските князе в Хатра.
Аргументите, изтъквани от критиците на сасанидската теория, оба-
че не издържат на сериозна проверка. На първо място, всъщност няма съ-
щински времеви хиатус между българските паметници и тези в Сасанидски
Иран, тъй като последният е ликвидиран като държава в средата на VІІ век
(около 651 г.), скоро преди създаването на Дунавска България и точно по
времето на могъществото на Велика България. Няма съмнение също така,
че грандиозните здания в Персия са продължили да се извисяват и след 651
г. и да вдъхновяват съвременниците, което е очевидно от състоянието, в ко-
ето тези монументи се намират днес – дворците в Ктезифон и Фирусабад и
сега се извисяват на височина от 15-20 метра, а резиденцията на партските
князе в Хатра, която удивително напомня дворцовия център на Плиска, и
до днес е запазена прекрасно благодарение на сухия климат и песъкливия
терен. Изглежда, халифите от династията на Омеядите (661-750 г.), а по-къс-
но и на Абасидите (750-1258 г.) доста се впечатляват от дворците на Сасани-
дите, които пленяват въображението със своите размери и величие20. Вли-
янието на сасанидската архитектура върху арабската е несъмнено, макар и
също така да е очевидно и влиянието на византийската архитектура.
Друг аргумент срещу сасанидската теория, който не може да бъде
приет безкритично, е идеята, че липсващите в Плиска и в Преслав куполи
отдалечават българските постройки от тези в Сасанидски Иран. Изследо-
вателят на сасанидските дворци Д. Хуф приема, че още в средносасанид-
ския период айваните (цилиндрични сводове, отворени към фасадата на
сградата) започват да се появяват самостоятелно и стават основен елемент
на дворците в Иран21. Такива са например дворците Так-и Хосрой и този в
Так-и Сюлейман.
Трябва да отбележим, че при подобни общи изводи на база отделни

архитектурни компоненти следва да се подхожда много внимателно, тъй
като са известни множество примери за смесване на римо-византийските
и източните традиции, какъвто се явява дворецът (приемна зала) на Ал-
Мундир край Ресафа, дълго време погрешно считан за църква. Той има три-
делно членение на вътрешното пространство, вписана полукръгла апсида,
фланкирана от две странични помещения, но и купол. Възможността оп-
ределени сгради от езическия период на Дунавска България да са имали
куполи не бива да се отхвърля автоматично. Това в особена степен важи за
старобългарските езически храмове – капищата, при които възстановки-
те с купол са най-убедителни, включително и след анализ на най-близките
паралели22.
Арабските паралели и теорията за “сирийско-арабския” произ-
ход. Макар и да формулира специфични възгледи по въпроса за произхода
на старобългарската монументална архитектура, Ст. Станчев-Ваклинов в
част от мненията си на практика подкрепя сасанидската теория. Разглеж-
дайки въпроса за строежите в дворцовия център на Плиска, Станчев отбе-
лязва, че “... докато по техника на изпълнението тия строежи са едно продълже-
ние на местни строителни традиции в Долна Мизия, Малка Скития и Северното
Черноморие, по планове и замисъл нямат нищо общо с известните ни същинско-
византийски строежи на епохата. Техните прототипове трябва да се търсят по-
далеч на Изток – в Предна Азия, чиято култура очевидно е играла немаловажна
роля при формирането на ранната българска култура още в старите живелища на
прабългарите в Предкавказието”23. Ст. Ваклинов не отрича местните влияния
в старобългарската архитектура, но приема, че “... Проблемът за монументал-
ната архитектура има две страни. От една страна, са въпросите на техниката
на строежа, от друга – въпросите на плана и пространствата”24. По въпроса
за техниката изследователят счита, че характерното за старобългарската
монументална архитектура строителство с квадри има традиции в Малка
Скития, а също и в Таврика25. В някои свои разработки Ст. Ваклинов прие-
ма, че старите българи на юг от р. Дунав се заселват в територии със стари
строителни традиции, като при създаването на Дунавска България в нея
влизат земи, където се познава репертоарът на римо-византийската архи-
тектура – техники и планове26. Колкото до плановете, в други негови изс-
ледвания източникът на влияние е по-скоро друг – “... Мощното влияние на
сасанидската култура... са възпитавали поколения наред и сред прабългарската
родова и племенна аристокрация на вкус към тържествените представителни
и тежки форми във всички изкуства. Тази култура впрочем дава тон не само на
вкусовете в целия Среден и Близък изток, но и на официалното владетелско из-
куство в Европа, включително и във Византия”27. Подобни схващания за вза-
имно проникване между персийски и византийски традиции имат своите
привърженици както в българската научна мисъл, така и в световен мащаб.
Изтъкнатият изследовател на късната античност Питър Браун счита, че “...
в много отношения реформираното персийско общество през късния VІ в. гравити-
ра около намиращия се под византийско влияние двор с център в Месопотамия”28.

Във връзка с това си мнение Браун посочва, че византийски архитекти по-
магат при изграждането на двореца в Ктезифон, а византийският позем-
лен данък е моделът за реформите на Хозрой І29. Трябва да допълним, че
един от ключовите паметници на късноантичната архитектура – дворецът
на Диоклетиан в Спалато, от своя страна е силно повлиян от източните
традиции. Този паметник оказва голямо влияние върху по-късния Голям
дворец в Константинопол. По въпроса за персийското влияние в дворците
в Константинопол Д. Василев пише, че “... палатите са строени по павилион-
ната система... подобно на персо-ахеменидските дворци, издигнати върху тера-
сата на Персепол”30. Като цяло обаче, особено в българската научна литера-
тура, въпросът за взаимното проникване на персийската и византийската
архитектура не е добре изяснен, което ни ограничава в рамките на извода,
че такова проникване несъмнено е факт, и то най-вече в областта на двор-
цовата и представителна светска архитектура. Както показва картата на
епохата, представяща границата между двете империи към 600 г., една от
зоните на интензивно взаимодействие между Персия и Византия е терито-
рията между Черно и Каспийско море, зоната, в която според Ст. Ваклинов
прабългарската аристокрация е попаднала под влиянието на сасанидската
култура31. Въпреки тези виждания, подкрепящи сасанидската теория, уче-
ният не е неин открит привърженик. Ст. Ваклинов извежда собствена теза,
а именно, че между генезиса на монументалната архитектура в Дунавска
България и същия процес в първия арабски халифат – Омеядския (Омея-
даски, Умаядски), има редица сходства. Генерализирайки опита на Сасани-
дите и Омеядите, той пише: “... И в двата случая на фона на една номадска
по своя характер масова култура се явява монументално изкуство, включително
и монументална архитектура. Но докато сасанидската култура се оформя на ос-
новите на собствената по-стара традиция, културата на Омеядския халифат се
създава без собствени традиции на монументалните изкуства.” Омеядите, както
точно констатира Ст. Ваклинов32, усвояват в голяма степен завареното от
тях римо-византийско наследство. Тяхната столица е завладеният от тях
функциониращ античен център Дамаск, действащи преминават в ръцете
им и други градове, като Бостра. Омеядските дворци – “замъци”, са сочени
от Ст. Ваклинов като пример за този процес на усвояване на римо-визан-
тийското наследство. Строежите на Омеядите силно наподобяват крепос-
тните и гражданските съоръжения на Източната Римска империя, баните
се строят по древноримски образци, а в гражданската и религиозната ар-
хитектура директно се заимстват плановете на византийската базилика 33.
“В областта на строителството и монументалните изкуства – пише Станчев
– арабските халифи стават в точния смисъл на думата приемници и продължи-
тели на ранновизантийското наследство”34. Ученият приема, че зараждането
на монументалната архитектура у арабите е точен паралел на този процес
в Дунавска България. Съпоставяйки “ранноарабските дворци” Мшата, Ука-
дир и Анджар с плановата схема на жилищния дворец в Плиска, Станчев
заключава, че става дума за “... точни съвпадения”35. Разглежданата схема

според него е и традиционна за близкоизточните цивилизации. На база на
тези сходства в дворцовата архитектура Станчев заключава, че “... първите
монументални строежи в плисковския дворцов център се явяват като продължи-
тели на една антична традиция, но не в нейния местен балкански вариант, а в
нейния близкоизточен сирийско-арабски вариант”36. За да обясни как е станал
преносът на сирийско-арабските влияния, Ваклинов приема, че още от V
век архитектурата в днешна Североизточна България е повлияна от явле-
ния, характерни за Армения, Сирия и Грузия, и като пример за това посоч-
ва базиликата в Джанавар тепе37. Един от белезите на тези влияния според
него се явява вписаната абсида, нехарактерна за християнската архитекту-
ра на Балканите. Градовете Варна и Несебър са центровете, заселени с ко-
лонисти от Сирия и Исаврия (Мала Армения), които според Станчев са под
влиянието на близкоизточната църковна архитектура 38. Ученият очертава
и втори период на засилено влияние от Сирия и Армения – VІІІ век, когато
на Балканите Византия заселва големи контингенти сирийско и арменско
население, което в началото на ІХ век преминава на българска служба 39.
Така, според Ст. Ваклинов, “... в дворцовата архитектура на българската сто-
лица са могли да се появят и преки сирийско-арменски влияния”40.
Тази комплексна теория на Станчо Ваклинов има силни страни, ко-
ито трудно могат да бъдат отхвърлени. На първо място, неоспоримо от науч-
на гледна точка е виждането, че Омеядите се явяват директни наследници
на завареното от тях римо-византийско културно наследство в областта на
архитектурата и градоустройството. В състава на Омеядския халифат вли-
зат достатъчно живи градове (Антиохия, Дамаск, Бостра и др.) и съхранени
паметници, за да има откъде арабите да черпят вдъхновение за собствените
си градежи. В Бостра например първите ислямски култови строежи са мог-
ли да следват модела на функциониращите християнски църкви. Малката
джамия Ал-Мабрак например по строителна техника и план следва късно-
античните образци на християнското култово строителство41. Питър Бра-
ун, изследвайки съдбата на класическото наследство, счита, че в държавата
на Омеядите късноантичните традиции изживяват своя последен разцвет
– пример за което са Омар джамия в Йерусалим, Голямата джамия в Дамаск,
дворецът в Кузаир Амра и др.42 Усвояването на късноантичните традиции
е пълно: “... Далеч от изпълнения с грижи свят на Северното Средиземноморие,
сирийски абати си четат на спокойствие Платон и Аристотел, а последният
отец на византийската църква, св. Йоан Дамаскин, обобщава ортодоксалната
традиция на последните векове, настанил се уютно в двора на халифите, където
упражнява финансова длъжност, заемана още от прадядо му по времето на Ирак-
лий.”43 Друг правдоподобен момент в “арабската” теория на Ст. Станчев е
изтъкваното сходство между старобългарските дворцови строежи и тези
на Омеядите. Такова сходство несъмнено съществува, но при подобни гене-
рализации трябва да подхождаме внимателно, тъй като освен приликите
съществуват и много отлики, а някои от примерите на Станчев, като дворе-
ца Мшата, напоследък бяха отнесени към абасидския период44.

Омеядският Каср Амра в
днешна Йордания. Дворе-
цът е в пустинята на 80
км от Аман, но е снабден
с всички възможни удобс-
тва, включително и баня,
захранвана от цистерна с
кръгла форма. Приликите
с дворците в Плиска са
много – квадровата зида-
рия с правилно оформени
блокове, цилиндричните
сводове, триделност, римо-
византийска по модел
баня. Източник: Аrchnet
Въпреки че има някои свои недостатъци, теорията на Станчо Вак-

линов за “сирийско-арабския” произход черпи своята достоверност от
факта, че историческите процеси при старите българи и арабите в ран-
ното Средновековие са аналогични. И едните, и другите създават мощни
държави, които се противопоставят на Византия и включват територии,
принадлежали на Източната Римска империя, където са заварени живи
градове и местно население. Изг-
лежда, сходни са и архитектурните
вкусове, а много вероятно е ограни-
чените сведения за контакти между
българи и араби да представят само
една малка част от действителното
взаимодействие. Разбира се, трябва
да се отчете, че арабските халифа-
ти развиват късноантичното нас-
ледство, което възприемат в друга
посока, докато България през Х век
вече е част от цивилизацията на из-
Каср Карана, началото на VІІІ век. Вероятно
Крумовият дворец е изглеждал именно по този точното православие.
начин във височина и гледан отвън. Планът на Константинополска тео-
този тип сгради, близък до квадрат, може би рия. Основен изразител на Конс-
произлиза от формата на римо-византийските тантинополската теория у нас е Кр.
военни лагери. Белезите на сасанидското изкуство Миятев, макар и идеята за нея да е
също са налице – в случая отново един айван над “подхвърлена” още в началото на
централния вход на сградата ХХ век от Бъри в една негова рабо-
та за Източната Римска империя45.
В редица свои съчинения Миятев извежда връзка между плисковските мо-
нументи и дворцовата архитектура в Константинопол, като аналогиите
му се концентрират върху Тронната палата, която той сравнява основно с

Магнаурата46 в Константинопол, тържествената приемна, построена още
от Константин Велики в ІV век. Преди да се спрем в детайли на тази тео-
рия, бихме искали да обърнем внимание и на една друга теза на Миятев,
а именно виждането му, че между Тронната палата в Плиска и двореца на
Атила при р. Тиса съществува известна прилика. Тази догадка се основава
на сравнение между високото фундиране с глух (неизползваем) приземен
етаж, което е налице при Тронната палата и вероятно подобното издигане
на Атиловия дворец, известно от сведенията на Приск47. Извеждайки тази
близост, Миятев заключава, че “... писмените известия на Приск за Атиловия
стан и археологическите данни за Плиска се допълват взаимно и доказват колко
много общи черти е имало между становете на хуните и аулите на българите”48.
Това виждане на Миятев има по-скоро стойност на научна догадка, откол-
кото на аргументирана теория, тъй като дворецът на Атила не е открит,
известни са само негови описания без конкретни археологически данни,
докато българските аули на юг от Дунав се строят близо четири века след
хунските станове, нещо, което отбелязва самият учен. Освен това сведени-
ето на Приск е твърде общо и не казва нищо по-конкретно за външния вид
на двореца на Атила. Интересното в случая е друго. Догадката на Миятев
е ценна с това, че ученият обръща внимание върху факта, че у Приск се
съдържа информацията за пристигането на един занаятчия от Сирмиум в
лагера на Атила, където този строител изградил единствената постройка
не от дърво – една тухлена баня49. Подобно привличане на занаятчии/стро-
ители от най-близките големи римо-византийски градски центрове е може
би едно от възможните обяснения за строителните характеристики на мно-
го от старобългарските монументи в Плиска и Преслав.
Миятев прави и една съпоставка между Атиловия дворец и Крумо-
вия дворец, като приема, че при Крумовия дворец е имало втори етаж от
дърво50. Той отива и по-далеч, като заключава, че “... дървената строителна
култура е била свойствена и на българите в тяхната прародина, че тя е била пре-
несена от тях и на Балканския полуостров и че се е задържала тук при монумен-
талните строежи в Плиска чак до началото на ІХ в.”51 Идеята за наличието на
“дървена строителна култура” в Плиска до началото на ІХ век се базира в
момента на няколко най-известни паметника от Плиска – “голямата юрта”
пред тухлената цитадела, оградата от дървени стълбове на дворцовия цен-
тър в най-ранния му период и откритата през 2006 г. вътре в цитаделата
голяма кръгла дървена сграда. Съществуването на дървени сгради обаче не
доказва автоматично отсъствието на сгради от други материали като ка-
мък и тухла, които да са съществували паралелно с дървените. Тъкмо нап-
ротив, в ранното Средновековие дървени и каменни (или тухлени) сгради
“съжителстват” повсеместно в Европа и Азия. Примерът с банята в лагера
на Атила е много показателен в това отношение. Подобен пример се явяват
и дворците-резиденции на Каролингите – т. нар. пфалцове, където дървена
и каменна архитектура съществуват паралелно. Вероятно така се разгръща
и изграждането на Плиска.

Колкото до Крумовия дворец, в по-ранните си съчинения Ст. Вак-
линов също подкрепя концепцията за дървен втори етаж 52, макар че впос-
ледствие се ограничава във виждането, че “... най-малко покривната конст-
рукция е била от дърво... от дърво са могли да бъдат и подовете на помещенията
на горния етаж”53. Тези хипотетични възстановки на Крумовия дворец с
дървен втори етаж не са добре обосновани. По повод на тях Ст. Михайлов
резонно поставя въпроса за отсъствието на гвоздеи, каквито бихме очак-
вали в големи количества, ако наистина ставаше дума за масивни дървени
съоръжения54. Разбира се, възможно е да става дума и за дървени сглобки
без гвоздеи, но самият характер на откритите следи от съоръжението не
насочва към допускането за някакво дървено изграждане във височина.
Крумовият дворец е фундиран изключително солидно с основни зидове до
2-2,20 м и ширина 1,85-2 м. Тези подземни зидове са образували мрежа от
стилобати, върху която се издигала суперструкцията на сградата. Подобна
техника на фундиране се използвала още в елинизма, като например при
изграждането на арсенала в Пергамон от ІІ век пр.Хр. От направените опи-
ти за реконструкция най-сполучлив изглежда този на Д. Василева, който
предлага една Тронна зала в центъра на съоръжението, много подобна на
по-късната Тронна палата на Омуртаг. Изглежда логично Крумовият дво-
рец да е бил тронна палата или поне да е съдържал тронна (приемна) зала,
тъй като Тронната палата на Омуртаг е изградена на неговото място след
опожаряването му55, а градежът й включва рециклирани квадри от по-ста-
рата сграда. Жилището на кана е било вероятно и в двата периода в Мал-
кия дворец, което оставя за Крумовия дворец представителните функции,
а може би и ролята на съкровищница, което косвено се загатва от открития
от Дуйчев Ватикански аноним56.
Въпросът за характера на Крумовия дворец и неговите паралели из-
вън Дунавска България е все още нерешен. Фундирането му и вероятният
квадров градеж на суперструкцията го поставят в генетична връзка с ан-
тичните строителни традиции, а формата му – приблизително квадрат с
две двойки кули от двете страни, го свързват с монументи предимно от Са-
санидската, Омеядската и Абасидската архитектура, но също и с паметни-
ци като византийския дворец от Каср-ибн Вардан в Сирия от VІ век. Трябва
да се добави, че подобни центрични планове са популярни през цялата ан-
тичност в Иран (впоследствие и в Сасанидска Персия), ранен пример за ко-
ето е партския монумент, обозначаван като “Квадратен дом” в Стара Ниса,
играл ролята на съкровищница на няколко поколения партски князе.
Нека сега разгледаме самата Константинополска теория на Кр.
Миятев57. Разглеждайки Омуртаговата Тронна палата, той приема, че “...
Базиликалната форма на плисковската Тронна зала ни дава основание да я свър-
жем с римската и византийската дворцова архитектура... В това отношение Ца-
риград предлага много паралели от ІХ в., т.е. от същото време, от което произхож-
да плисковската постройка”58. По същество това заключение не е погрешно.
Базиликалната форма несъмнено е разпространена и популярна в римо-

византийската архитектура и особено в дворцовата такава. Миятев обаче
поставя хронологическа граница (ІХ в.), която не може да се обоснове с
примери от Константинопол поради факта, че от VІ в. нататък в Констан-
тинопол базиликалната форма в чистия й вид, във вида, познат ни от Трон-
ната палата в Плиска и двореца и патриаршията в Преслав, е изоставена в
полза на смесени форми с конхи и куполи, каквито в Плиска и в Преслав до
християнизирането в средата на ІХ век няма. Според Миятев до Тронната
палата в Плиска “... най-близко... стои построената от Константин Велики, но
подновена през ІХ в., тържествена зала, която е известна под името Магнаура”59.
Според учения, на втория етаж на това съоръжение се е намирала трико-
рабна зала с абсида, в която се е разполагал императорският трон. Проб-
лемът при тази съпоставка на Тронната палата в Плиска и Магнаурата в
Константинопол (КН 23/6) е, че всъщност Магнаурата е известна основно
по писмени данни, като според описанието у Константин Багренородни тя
не е с базиликална форма, както обикновено се приема, а с кръстовидна
конструкция с купол, вписан в квадрат, вид, който вероятно е приела през
VІ в. при реконструкция, направена от император Юстиниан60. По подо-
бен начин стои въпросът и с другите сгради в рамките на Големия дворец.
“19-те акубита”, която се реконструира по аналогия с двореца на Антиох,
също няма чиста базиликална форма, а от двете страни на основния й кор-
пус се разполагат по три абсиди, във всяка от която се разполагали по три
кушетки, като общо с императорската в централната абсида кушетките са
19. Хризоткриклиниумът бил октогонален и с купол. Той бил изграден от
Юстиниан, за да служи едновременно като банкетна зала и приемна, като
видът му е в съзвучие с вековните римски традиции в областта на дворцо-
вата архитектура, в които наред с базиликалния план много популярен бил
и центричният план61. Този кратък преглед на основните сгради в Големия
дворец в Константинопол ни убеждава, че няма как Крум или Омуртаг да
следват цариградски модели, както предполага Миятев. През ІХ в. столица-
та на Византия отдавна вече е напълно променена от въведените още през
VІ в. кръстокуполни модели и центрични планове, каквито в Дунавска Бъл-
гария не се срещат поне до управлението на цар Симеон – или до началото
на Х век, когато старобългарската монументална архитектура е придобила
вече един доста завършен и своеобразен вид, а константинополските цент-
рични и кръстокуполни архитектурни модели са наложени по “политичес-
ка” линия заедно с християнството. Друг аспект, който не можем да пренеб-
регнем, е различната строителна техника, прилагана в Константинопол и в
българските столици. Квадровата зидария във вида, познат ни от дворците
и фортификацията на Дунавска България, е изоставена във Византия още
през VІ в. в полза на смесените зидарии, а по-късно на зидариите с ломени
камъни. През Тъмните векове (VІІ-ІХ век) във Византия масово се гради със
сполии, което обикновено е датиращ белег за изграждане именно в този пе-
риод. Аргументът на Миятев, с който той обяснява разликата в използвани-
те строителни техники, че “... строителите на плисковската тронна палата са

българи, които не са още опитни в римо-византийските строителни традиции и
не познавали добре техните конструктивни принципи”62, не може да бъде при-
ет, тъй като прецизно изпълнената квадрова зидария и дълбокото фунди-
ране на старобългарските монументи несъмнено се намират в определена
генетична връзка с римо-византийската строителна традиция, факт, който
до момента не е отречен в нито едно изследване. Както обръща внимание
Д. Василева, в някой от случаите – като при крепостта на Преслав, Трон-
ната палата и др., при фундирането на съоръженията дословно се следват
напътствията на Витрувий63 за изграждане на основи. Това ни довежда до
логичното заключение, че римо-византийските строителни традиции не
са чужди на строителите на монументалните съоръжения в старите бъл-
гарски столици, като същевременно нямаме основание да твърдим, че са се
следвали модели от Константинопол. Английският изследовател Бъри още
преди Миятев изказва мнението, че старобългарската монументална архи-
тектура е дело на архитекти, дошли от византийската столица64. Разгледа-
ните аргументи доказват, че теорията му не е достоверна – абсурдно е да
се мисли, че строители от Константинопол през VІІІ-ІХ в. биха изградили
съоръжения с планове, каквито в столицата на Византия вече не се прила-
гали от векове и при това биха използвали несвойствена и архаична строи-
телна техника. Много по-логично е да очакваме, ако строители от Констан-
тинопол бяха автори на дворците в Плиска и в Преслав, те да пресъздадат
познатите им от Константинопол модели. Трябва да отбележим обаче, че
в някои области на империята към ІХ в. се строят базиликални приемни
зали, разположени на втори или дори трети етаж. Пример за такъв дворец
е Преториумът в Силайон в областта Памфилия, запазен във височина и из-
вестен от различни писмени извори. Друг интересен пример е триделната
приемна зала на Скалния дворец от средновизантийския период в Халак,
Кападокия, която има цилиндрично засводяване и правоъгълна абсида.
Приключвайки разглеждането на константинополската теория, ще
се спрем накратко на въпроса за “подиумите” в Плиска и в Преслав и най-
вече на глухия приземен етаж на Тронната палата – архитектурна компози-
ция, която според Миятев “... не е била чужда на византийската архитекту-
ра в Цариград”65. За да онагледи това свое заключение, Миятев привежда
два примера: т.нар. “Будрумска цистерна”66 и Текфур сарай, строен през ХІV
век67. Внимателният анализ на тези два примера не ни позволява да ги срав-
няваме с монументите в Плиска. Текфур сарай е твърде късен (векове след
изграждането на дворците в Плиска), а при “Будрумската цистерна” случа-
ят е по-различен. Тук става въпрос за преизползване на основите на дворец
с центричен план, строен през V век (една ротонда), върху които през Х
век Роман Лакапин построил нов дворец, който в целия си размер едва пок-
ривал пространството, служило за вестибюл на по-старата сграда. Старите
основи са запълнени с цистерна с колони, върху която стъпил дворецът на
Лакапин68. Докато от Цариград не можем да цитираме подходящи приме-
ри за тронни зали, от областта Памфилия разполагаме с вече споменатия

Преториум в Силайон от ІХ век,
при който базиликалната приемна
зала е на третия етаж, както и с по-
сочените зали в рамките на богати-
те резиденции в Антиохия от V-VІ
век, разположени обикновено на
втория етаж. В заключение можем
да кажем, че в Константинопол не
откриваме директни паралели на
старобългарските дворци, а и няма-
ме основание да предполагаме, че
“подиумите” са утвърден елемент в
българските дворци. Със сигурност
Хризотриклиниум, строен в края на VІ век в
глухо приземие имаме единствено Константинопол, възстановка по A. Tayfun
при Тронната палата, докато при ONER. В Дунавска България няма подобна сграда,
Крумовия дворец най-вероятно ста- макар и Златната църква в Преслав да има
ва дума за стилобатна основа (цо- центричен план
къл), който е служил за подложка
на суперструкцията. В Преслав дво-
рецът и патриаршеската палата са с
използваеми първи етажи, тоест не
става дума за утвърден модел на из-
граждане на “подиум”, но и не е на-
лице използването на първия етаж
за основно ниво като в Константи-
нопол, тъй като приемните зали в
Преслав са на втория етаж.
Арменска теория. Голямата
значимост на старобългарската мо-
нументална архитектура привлича
и чуждестранни изследователи с Императорската приемна в Константинопол
неяснотите около нейния генезис. – 19-те акубита (кушетки), възстановка по A.
Руският изследовател и голям поз- Tayfun ONER. . Изградена и функционирала
навач на ранносредновековната ар- в средновизантийския период. Съмнително е
хитектура А. Л. Якобсон формулира дали точно тази и други сгради в двореца във
византийската столица са послужили за образец
една от най-интересните теории за
на монументалните сгради в Плиска и в Преслав
произхода й, а именно арменската
теория, изложена от него в специ-
ална разработка69. Якобсон отхвърля сасанидската и константинополска-
та теория, привеждайки аргументи, на които ние вече се спряхме по-горе.
Той се насочва към търсенето на различно решение. Теорията му стъпва на
схващането, че старите българи, “... бидейки номади, едва ли са могли да създа-
дат монументална архитектура преди пристигането си на юг от Дунав”70, тъй
като нямали нужда от нея. Към тази любопитна постановка Якобсон доба-

вя, че в периода, когато обитавали степите в района на Кубан и Азовско
море, тоест през VІ век, през лятото старите българи слизали на юг, къде-
то влезли в контакт с монументалната архитектура на арменци, сирийци и
грузинци. По този начин се сложило началото на трайни връзки между Ар-
мения и старите българи, които продължили и след преместването на бъл-
гарите на юг от р. Дунав в периода от VІІ до Х век с участието на арменски
и сирийски павликяни, преселени от Византия на Балканите. Така според
Якобсон се обяснява неговото допускане, че е възможно едно “... появяване
в лагера на българите на арменски или грузински архитекти, които са могли да
вземат активно участие при формирането на старобългарската архитектура”71,
тоест ученият приема, че кавказки майстори са автори на старобългарска-
та монументална архитектура. Якобсон сравнява старобългарските дворци
с арменските дворци Вагаршапад, Двин и Аруч, поставяйки ги в тясна родс-
твена връзка. Това сравнение, според критиците на теорията, е сполучливо
само от формална гледна точка. Както вече е открил Ст. Михайлов72, Якоб-
сон си противоречи сам, защото, от една страна, отхвърля сасанидската
теория за произхода на старобългарската архитектура73, а от друга, поставя
арменските дворци в родствена връзка със сасанидския дворец в Сарвис-
тан и някои сирийски монументи от V-VІ в74. Още повече че, според Якоб-
сон, през VІ-VІІ век в Армения имаме разцвет на куполната архитектура75,
който, ако съществуваше тясна връзка между старите българи и Армения,
би трябвало да има конкретно изражение и на юг от Дунав. Не може да се
пропусне и фактът, че до края на VІ век Армения е през повечето време част
от Сасанидски Иран, а влиянието на персийската култура е несъмнено.
По-задълбоченото изследване на всеки от примерите на Якобсон
също показва, че приликата им със старобългарските монументи е може
би само формална. Дворецът на Нерес ІІІ във Вагаршапад е построен през
втората половина на VІІ в.(641-661), когато старите българи вече са се нас-
танявали около Дунав76. Трудно е да се обясни евентуалното пристигане
на архитекти от Армения скоро след този момент, тъй като столицата на
Дунавска България още не е основана, а българите е нямало как да се запоз-
наят с монумента на място. Освен това Вагаршапад има доста специфичен
план, който се различава от този на Тронната палата или от който и да е от
известните дворци в Дунавска България. Дворецът в Двин има засводена
централна зала с три купола, което го доближава до сасанидските дворци,
а както заявява самият Якобсон, аргументирайки несъстоятелността на
сасанидската теория, “... в сасанидските дворци доминира центричният прин-
цип, който се вижда не само в плана. Този принцип се подчертава от купола, с
който завършват сводовете на големите зали на двореца, докато в Плиска, особено
в Тронната палата, веднага се вижда удължената диспозиция. Зали с куполи не са
съществували”77. По подобен начин седи и въпросът с двореца Аруч, който с
триделния си план с два купола твърде много наподобява двореца в Двин.
Сравняването на плисковските дворци с тези в Армения ни довежда до зак-
лючението, че те са подобни само с триделното членение на главните си

зали и се разминават по редица бе-
лези – в Армения има ясно изразена
центричност на плана и употреба
на куполи, докато в Плиска пропор-
циите са издължени и засводяване-
то става посредством цилиндрични
сводове.
От краткия преглед на ар-
менската теория и нейните при-
мери се стига до заключението, че
и при нея, както и при сасанидс-
ката теория, на пръв поглед става
въпрос за прилика на плановете и
членението на залите, но има раз-
минаване по редица белези – упот-
ребата на куполи и центричност
(Армения, Персия), издължените
пропорции и полукръглите впи-
сани абсиди (Дунавска България).
Както при останалите теории, и
тук въпросът е кои са майсторите
строители на плисковските мону-
менти. Арменската теория допуска,
че това биха могли да са майстори
от заселено на Балканите арменско
население или арменски/грузин-
ски майстори, дошли в Дунавска
България направо от Кавказ през
Черно море. И двете възможности
все още са слабо изяснени, но са
логични и допустими, особено като
се има предвид, че по източното
крайбрежие на Черно море, както
и в Херсонес, квадровите зидарии
имат своите стари традиции. При- Арменските дворци в Двин (VІ-VІІ в.) и Аруч
мер за такова внасяне на традиции ( III-VII в.). Приликата със сасанидските дворци
от Грузия на Балканите, макар и е налице в триделното членение, оформянето на
по-късен – от ХІ-ХІІ век, е появата широка средна част и други белези. Армения през
на двуетажни църковни сгради в по-голямата част на периода от ІІІ до VІІ век е
района на Асеновград, свързвана с под властта на Сасанидски Иран, а културното
влияние е значително. Планове по Якобсон
настаняването тук на грузинските
благородници от фамилията Баку-
ряни. Двуетажните църкви са една от най-характерните черти на грузинс-
ката култова християнска архитектура. Друг доказан пример е цитираната

от Станчо Ваклинов базилика от V век Джанавар тепе от днешна Североиз-
точна България, която има точен аналог от Армения – базиликата от Ереру-
юк. Вероятно обяснението е, че чрез Черно море традиционно се свързват
Балканите и Кавказкият регион и това е пътят, по който се пренасят кул-
турни явления и в двете посоки. До голяма степен тук арменската теория на
Якобсон и теорията на Станчо Ваклинов за сирийско-арабския произход се
сближават, тъй като и двете очертават Грузия и Армения като източник на
културната традиция, намерила изява в дворцовата архитектура на Дунав-
ска България.
Арменската теория, разширена към една по-комплексна кавказка
теория за произхода на монументалната дворцова архитектура на Дунавс-
ка България, си остава перспективна за бъдещи проучвания. Особено инте-
ресна е възможността различните ирано-сасанидски влияния, откривани
в културата на Дунавска България, да се осъществяват именно с посредни-
чеството на региона на юг от Кавказ. Именно тук векове наред е границата
между Рим и Персия и това води освен до постоянни конфликти, и до ди-
намичен обмен и оформяне на много специфична местна културна тради-
ция. Именно тук е налице смесване на архитектурни планове и концепции,
много подобно на смесването, което виждаме в Плиска – редуването на цен-
трични и базиликални сгради и съществуването в един комплекс на сгра-
ди като Крумовия дворец и Малкия (жилищен) дворец. Кавказка Албания,
Грузия и Армения са освен това и най-вероятният източник на култовата
архитектура на Дунавска България – езическите капища, която по никакъв
начин не може да бъде изведена от Византийския културен кръг. На този
въпрос – за ролята на земите на юг от Кавказ – ще се спрем отново във втора
глава.
Теорията за влияние от Средна Азия. Съществува една друга тео-
рия, формулирана от Ст. Бояджиев, която се опитва да обясни произхода
на старобългарската монументална архитектура посредством влияние на
строителните традиции на Средна Азия, по-точно от района на две страни
от Седморечието – Хорезъм и Мерв. Според Бояджиев старите българи пре-
насят архитектурата на тези страни на юг от Дунав, което става възможно,
защото пътищата им на миграция минавали покрай северните граници на
Хорезъм и Мерв78. Тези две държави имали специфично изкуство, тъй като
“... елинизмът в Бактрия, Согдиана, Пенджикент и др. изменя своята същност.
Оцелелите гръцки династии не са вече в състояние да се справят с възраждането на
местната традиция, а нахлуването от север на скитски и хунски народи внася нов
компонент в характера на това изкуство”79. Бояджиев обаче не привежда ни-
какви конкретни примери за съоръжения, които можем да оприличим на
известните ни монументи на юг от р. Дунав. Той се задоволява да изтъкне,
че има “общи белези”, един от които е “... високите цокли, върху които се изди-
гат същинските обитаеми етажи на сградите”80. Високи цокли обаче в Плиска
и в Преслав няма, има по-скоро втори етажи. Единственото съоръжение,
при което можем със сигурност да говорим за “цокъл” като платформа, на

която стъпва основният етаж, е Тронната палата на Омуртаг в Плиска. При
нея обаче приземието не е съвсем неизползваемо, защото през него минава
стълбището за горния етаж, тоест то не е същински цокъл. При Крумовия
дворец не може да се каже колко точно се е извисявала във височина сти-
лобатната основа. Колкото до приземията на Големия дворец в Преслав,
те също не са цокли, а приземни етажи, които са имали своите функции.
В Хорезъм и Мерв, които от І век пр.Хр. окончателно са включени в Пар-
тската държава81 и останали част от нея до включването им в Сасанидска
Персия през ІІІ в. сл.Хр., крепостните стени и кули обикновено също има-
ли много висок цокъл, изграден от отъпкана глина82, какъвто крепостните
съоръжения, изградени от старите българи на юг от р. Дунав, нямат. Като
основен строителен материал в този район на Централна Азия доминира
кирпичът83, който според Бояджиев не се употребявал в Дунавска Бълга-
рия, защото камъкът изобилства84.
Теорията за влиянието на Средна Азия и по-специално на Хорезъм
и Мерв по същество е много сходна със сасанидската теория, защото от ІІІ
век нататък тези територии са част от Персия на Сасанидите, а преди това
са част от Парта, в която доминират “общоиранските” културни елементи,
мощно било влиянието и на официалното ахеменидско изкуство85. След
края на партската държава пък “... културното наследство на Парта в значи-
телна степен се включило в културата на държавата на Сасанидите... Партите
били зороастрийци... Тук приемствеността е несъмнена... Градоустройствените
концепции на партите намерили широко приложение в епохата на първите Саса-
ниди, когато отново се започнало голямо строителство на нови градове. Една от
каноничните схеми при изграждането на фасадите на обществените сгради ста-
нал тройният айван, използван за пръв път от партски архитекти. Храмът на
огъня от сасанидската епоха от архитектурна гледна точка е пряк наследник на
партските храмове... На североизток в държавата, например в Маргиана, е много
трудно, даже невъзможно, да се определи границата в културата между партска-
та и сасанидската епоха”86.
Необходимо бе да се представи този обширен цитат, за да не остане
съмнение, че да се търсят корените на старобългарската монументална ар-
хитектура в свързаните с Иран части от Средна Азия по същество означава
да се защитава сасанидската теория за произхода й. Още повече че Хоре-
зъм и Мерв през повечето време от периода ІІІ-VІІ век вероятно са част от
Сасанидското пространство, Мерв, като част от стара Парта, направо като
провинция начело с мазарбан, а Хорезъм – като зона на чести военни похо-
ди на ранните Сасаниди87.
И двете теории – сасанидската и теорията на Ст. Бояджиев за влия-
нието на Средна Азия, не могат сами по себе си да предложат задоволител-
но обяснение на въпроса, как е била пренесена строителната традиция от
Сасанидска Персия (респективно Хорезъм и Мерв) в земите на юг от р. Ду-
нав. Казано по друг начин, тези теории се сблъскват с едно “липсващо зве-
но”, което би свързало Иран, първоизточник според тях на старобългарска-

та монументална архитектура, и териториите на Дунавска България. Ако
тези теории бяха верни, то би трябвало да открием в земите на Северното
Черноморие монументи и крепостни съоръжения, аналогични на тези от
Плиска и Преслав и изградени през VІ-VІІ век. Като подобно “липсващо зве-
но” Бояджиев сочи крепостта Саркел и Маяцкото градище88. Тези примери
са недостатъчно убедителни и не
могат да послужат за запълване на
времевия и най-вече пространстве-
ния хиатус между иранските мону-
менти и строежите в Дунавска Бъл-
гария. Основният аргумент в полза
на приемането на Саркел като па-
ралел на старобългарските укреп-
ления според Бояджиев са “... някои
от знаците, които срещаме в Плиска и
Саркел”89. Несъмнено има сходство,
но то по-скоро доказва близостта
на старобългарската и хазарската
култура. Хазарите вероятно са уп-
равлявани от тюркски аристокра-
тични родове, а държавата им след-
ва в голяма степен модела на Запад-
Ранносредновековен храм в Согд, Средна Азия. ния тюркски хаганат90. Вероятно
Зороастризмът е много разпространен в региона, сходните знаци, на които обръща
а в двата строителни периода на този храм внимание Бояджиев, са продукт на
виждаме два различни плана – вписани квадрати общи обичаи и вярвания, а не тол-
(първи стр. период) и сграда с кръстовиден план и кова на обща строителна традиция.
заоблени рамена, вписана в квадрат (втори стр.
Маяцкото градище, макар и изтък-
период). Подобна сграда с кръстовиден план и
вано от редица автори като етап от
заоблени рамена има и в Плиска – под голямата
базилика. План по “Средная Азия в раннем развитието на ранните старобъл-
Средновековье”. гарски строителни традиции, има
редица характеристики, които го
отличават съществено от градежите на юг от р. Дунав. Тези особености,
характерни и за Цимлянското градище, са следните – суха квадрова зида-
рия без спойка, полагане на редовете на зидарията направо върху терена,
без фундиране, специфично запълване на пространството между блокови-
те редове91. Всичко това кара Д. Василева, участник както в разкопките на
Маяцкото градище, така и дългогодишен член на плисковските и преслав-
ските експедиции, да заключи, че “... Досега конструкции, подобни на тези от
Маяцкото градище, не са открити по българските земи”92.
В района на Север от Кавказ далеч по-перспективен кандидат за
“липсващото звено” между монументите на Средна Азия и Иран и тези на
Дунавска България е “Царството на хуните” в Северен Дагестан, където се
локализират споменаваните от Захари Ритор градове на българите93. Изс-

ледванията на градищата в този регион, и особено на соченото за столица
Чирюртско градище, крият големи възможности за изясняване на ранната
история на българите и евентуално на въпроса за генезиса на плисковско-
преславските строителни традиции. В Северен Дагестан се практикуват
различни квадрови зидарии, най-разпространената от които е характерна-
та за целия Кавказки регион техника на облицовъчен (панцирен) градеж,
при който квадрите с нормални размери са оградени от доста по-тесни
блокове, което създава впечатлението за оформянето на “кутии”. В подобна
техника са изпълнени и част от укрепленията на крепостта Дербент, служе-
ща за военна граница на Сасанидски Иран в Кавказ и състояща се от голям
брой крепости, свързани помежду си с обща стена.
Дори и да се допусне, че Маяцкото и Цимлянското градище, или
градищата в Северен Дагестан, могат да бъдат приети като родствени на
градежите на юг от р. Дунав, то остава открит въпросът с плановете и кон-
цепциите на монументалните сгради – жилищни и приемни дворци, кои-
то едва ли биха могли да бъдат пресъздадени в Плиска по памет, а е било
необходимо да се следват, каквато е практиката в ранното Средновековие,
добре известни и вече прилагани модели, почерпени от практиката на го-
лемите империи на епохата – Византия и Сасанидски Иран, и осъществени
съгласно разбиранията и възможностите на местната култура. Нуждата от
конкретен модел-първоизточник се отнася в много по-голяма степен и за
езическите капища, строени в Дунавска България до приемането на хрис-
тиянството през ІХ век. Всички тези наблюдения ни насочват към заключе-
нието, че сасанидската (и средноазиатската) теория ще бъде доказана едва
тогава, когато се изясни как е пренесена строителната традиция от Средна
Азия и Иран в Дунавска България. Както заключава Ст. Ваклинов по въпро-
са за монументалната архитектура на българите по Долния Дунав94, “... тази
архитектура идва като нещо завършено както в техническо, така и в архи-
тектонично отношение. Още първите строежи издават зрял технически
опит и утвърдени принципи при планирането и оформянето на простран-
ствата... доказано е от многовековната история на човечеството, че техни-
ческият опит се придобива не с наблюдаване на завършени произведения,
а с пряко участие в тяхното създаване... Трябвало е да се намерят майстори,
притежаващи жив и непосредствен опит в монументалната архитектура
от такъв характер”95. По този начин отново се връщаме към въпроса за ро-
лята на териториите на юг от Кавказ и по-специално на земите на Грузия
и Армения, които несъмнено са в тесни културни контакти със съседните
земи на север от планината. За съжаление отношенията между обществата
северно от Кавказ и тези южно от планината са слабо проучени и се засягат
като страничен въпрос в отделни изследвания, като например в моногра-
фията на Д. Димитров за прабългарите96. Въпреки това именно в контекста
на тези отношения трябва да търсим връзките на българите с Армения и
Иберия и заселването на прабългари южно от Кавказ.
Местната теория за произхода на старобългарската монумен-

тална архитектура. В науката е изказано и мнението, че старобългарска-
та монументална архитектура се появява и утвърждава като наследник на
местните балкански традиции. Основен изразител на това мнение е Ст.
Михайлов97. Той счита, че архаичността на старобългарските монументи
може да се обясни само с една стара традиция, запазена в Плиска и в Прес-
лав. Без такава жива традиция не може да се обясни появата на старобъл-
гарската архитектура през VІІІ-ІХ век98. Михайлов констатира, че в мону-
менталната фортификация от Северна България и Добруджа се намират
много точни паралели на монументалните градежи в Плиска и в Преслав,
като конкретно цитира крепостта Адам Клиси (VІ в.), която има стени от
големи квадрови блокове с емплектон, в който са влагани цели квадри – тех-
нологията, по която са изградени стените на Вътрешния град в Плиска99.
Мнението на Михайлов се подкрепя и от Д. Василева, която, анализирайки
основите на монументалните градежи в Дунавска България, заключава: “...
считаме, че основите на българските паметници имат белези, които могат да се
обяснят единствено с приемственост в строителните традиции, запазени вероят-
но от завареното местно население, което без съмнение е участвало в изграждането
на раннобългарските монументални паметници”100. Д. Аладжов също подкрепя
донякъде тази теза, като констатира в изследванията си върху селищата
на юг от Хемус, че “... Интензивната строителна дейност от предбългарската
епоха в продължение на няколко столетия е създала в нашите земи традиции, кои-
то не могат да не упражнят силно влияние върху строителството в българската
епоха. Идвайки на Балканския полуостров, нашите деди заварили тук висока ма-
териална култура, от която черпили с пълни шепи. Нещо повече. Когато строили
своите крепости и помещения в тях, те, както видяхме и при крепостите в Южна
България, най-често са имали непосредствено пред очите си развалините на късно-
античните строежи, от които понякога използвали наготово дори и строителни
материали”101.
Въпреки очевидните си достойнства местната теория не дава за-
доволително обяснение на особеностите на плисковските и преславските
монументи. От една страна, това са въпросите около възприетите строи-
телни планове и концепции, особено на дворците, както и някои от архи-
тектурните им особености, като разполагането на приемните зали на вто-
рия етаж върху цокълен или използваем първи етаж. Местната теория няма
как и да обясни произхода на известните ни капища на старата езическа
религия, които имат преки аналози в Иран и като начин на изграждане и
вътрешно членение са съвършено непознати на местните архитекти. Най-
после с местната теория не могат да бъдат обяснени паметници като Мадар-
ския конник и каменните надписи на българските владетели. Монументал-
ният релеф и надписите върху камък несъмнено се намират в пряка връзка
със строителните традиции на българите, защото в епохата на ранното
Средновековие няма разделение на труда и майсторите строители, които
правят дворци, капища и монументални релефи, са много вероятно едни
и същи лица.

Капището в центъра на цитаделата в Плиска. Възстановка по Ст. Бояджиев
Старобългарските капища. Част от теориите за произхода на мо-

нументалната архитектура допускат, че най-точният аналог на капищата на
Дунавска България се явяват именно иранските храмове на огъня.
Най-важните храмове несъмнено се намират в столиците Плиска и
Преслав. Едно от капищата, обградено от цял култов комплекс, се намира
на възвишението Мадара, в непосредствена близост до грамадната скала,
дала името на цялата местност – Даулташ. Планът на светилището предс-
тавлява два вписани един в друг правоъгълника. Сградата е била изградена
от равномерна квадрова зидария и ориентирана по оста си спрямо огром-
ния камък. Вероятно скоро след приемането на християнството у нас капи-
щето е разрушено, а върху него е изградена трикорабна базилика.
Друго капище е средищно за целия Плисковски лагер – това е ка-
пището в центъра на т.нар. цитадела, храм, който се свързва несъмнено с
владетелската особа. Планът му е опростен и се свежда до два вписани един
в друг квадрата. Общо взето всички известни ни капища се отнасят до два
основни типа – вписан квадрат в квадрат или вписани правоъгълници. И
двата типа имат множество паралели в партска и в ирано-сасанидска среда,
аналогии се наблюдават и в Кавказкия регион и Средна Азия.
За капищата и за характера на старобългарската религия също се
е писало много, но по една или по друга причина сасанидските аналогии,
както и тези в Грузия (Иберия) се премълчават или се споменават мимохо-
дом. Отхвърлят се от някои автори и различните загатвания за “огнепок-

лонничество” у старите българи102, както и сведенията за зороастризъм у
хазарите103. Безпристрастният анализ на капищата обаче може да доведе
единствено до извода, че техен най-близък паралел, а вероятно и пряк род-
ственик, са храмовете на огъня в Сасанидски Иран, наследили плътно пар-
тските и ахеменидските традиции. Това заключение не е чуждо на някои
изследователи. Така например Станчо Ваклинов признава, че при иранс-
ките храмове става въпрос за “най-близки аналогии”, като отбелязва и “по-
разителната” близост между планировката на Плиска и дворцовия център
Хатра104. Близостта между старобългарските капища и иранските храмове
на огъня се признава и от Стефан Бояджиев, който анализира и конкретни
примери – храмовете в Бишапур, Сурк Котал и др.105 Бояджиев обаче твърде
предпазливо разглежда въпроса за приликите, като счита, че за нуждите
на тангризма са били заимствани храмовете на огнепоклонниците в Иран.
Това обяснение (за едно механично заимстване) обаче противоречи на ре-
дица изводи, които следва да се направят при анализа на старобългарски-
те капища. Против такова “механично” заимстване говорят и някои дру-
ги аналогии. Така например известното изображение на старобългарски
шаман от Шуменско до голяма степен наподобява фигурите на магите от
сасанидски монети – същите са позата, тривърхата шапка, жезълът. Особе-
но интересна е именно тривърхата шапка, характерна за зороастрийските
маги (могбади) и символ на тяхната роля в обществото. С три върха се изоб-
разяват понякога и царските корони на сасанидските владетели. Магите
от сасанидските монети по правило се изобразяват седящи до огнен олтар
– масивна плоча върху колона, данни за каквито откриваме в капищата на
юг от Дунав (масивните постаменти в центъра на вътрешното помещение).
Свещеният огън е горял именно върху тези олтари-колони.
Следва да разгледаме въпроса с архитектурния облик на храмовете.
Трябва да приемем, на база на архитектурните анализи и паралели, че ка-
пищата са били покрити или с купол, или с цилиндричен свод. Този извод
не се оспорва от нито един изследовател, тъй като не може да му се проти-
вопостави никакъв друг вариант. По този начин капищата отново се свърз-
ват с разнообразните примери от сасадинската, партската и ахеменидската
епоха. Възможно е и реконструирането с пирамидален покрив, по подобие
на зороастрийския храм в Ани106, Армения, или покритието на някои сгра-
ди в гр. Болгар – столицата на Волжка България, но под него също е имало
засводяване с купол или айван.
В два от храмовете, които отнасяме по-скоро към храмовете с купол
(на база на близки до квадратни централни ядра) – храмовете в тухлената
цитадела в Плиска и храма до Кръглата църква в Преслав, намираме данни
за “олтари” в средата на централното помещение. Всъщност обаче се отк-
риват фундаментите – или стилобатите – на типичните олтари-колони на
зороастрийските храмове. Изображенията на такива олтари, представля-
ващи база, сравнително къса колона и олтарна плоча, се откриват по мно-
гобройни персийски монети107. Нуждата от специално фундиране в някои

случаи вероятно се е налагала от по-масивното изграждане на олтара, раз-
гръщащо се в засводените куполни помещения с дупка точно над горящия
огън. Един нисък олтар не би имал нужда от солидното фундиране, дока-
то по-високите и масивните от огнените олтари непременно са изисквали
здрава основа, върху която да стъпят.
Друг интересен елемент, за който досега не е дадено обяснение, са
т.нар. “басейнчета” за вода и данните за канали в различните капища108.
Така например Бояджиев намира паралел на басейнчетата от капището
срещу Крумовия дворец в храма на Шапур І109. Несъмнено тук става въп-
рос за друго точно съвпадение, но изследователят не дава задоволително
обяснение, а предпочита да приеме, че ислямът твърде много обезличава
зороастризма и не е възможно да се възстанови характерът на този култ110.
Всъщност става дума за характерния за зороастризма през сасанид-
ската епоха култ към ангела-пазител на водите Анахита111 (или богиня), нав-
лязъл от V век пр.Хр. и съществувал до и през целия сасанидски период.
Именно на Анахита е посветен доста добре запазеният храм от дворцовия
комплекс на Шапур І в Бишапур, което се обяснява с факта, че родословие-
то на Сасанидите се извежда от храмови жреци на Анахита в областта Пер-
сида. Счита се, че има римско влияние в строителните техники на комплек-
са в Бишапур, което се обяснява с участието на пленени от персите римски
легионери. Храмът е с квадратен план, изграден в квадрова зидария. От
намиращата се в съседство река е прокаран канал, по който водата е сти-
гала до пода на храма. Вероятно поради разбиранията на култа каналите
опасват плътно обема на храма, инвокиращи по този начин пречистваща и
предпазваща сила. От тази сграда е оцелял и характерният олтар във вид
на база, колона и олтарна плоча, отговарящ точно на изображенията по
монетите112.
Много дискутиран в литературата е и въпросът с цялостния архи-
тектурен облик на капището, превърнато по-късно в дворцова църква в
Плиска. Наблюденията на основите, правени от Михайлов113, съвършено
точно го водят към извода, че външният зид на сградата всъщност е сти-
лобатната основа на една колонада. Това се доказва както от плиткото му
фундиране, така и от наличието на точни паралели в тази посока. Такъв се
явява храмът на огъня от партския период в Нова Ниса, който се възстано-
вява именно с околовръстна колонада114. При всички случаи наличието на
обиколна колонада около правоъгълното ядро на храма не се явява някак-
во изключение, а по-скоро продукт на смесването на ирански и елинисти-
чески традиции. Следва да отбележим, че входът на храма в Нова Ниса се
е намирал на дългата страна, а не на късата, както при гръцките храмове.
Сградата се е издигала на невисока платформа. Издигането на платформа
е много популярно в Иран и навлиза също в Кавказкия регион (Грузия и
Армения). В Плиска имаме поне две сгради със сигурна платформа – Кру-
мовия дворец и Омуртаговата Тронна палата. На малка платформа е издиг-
нат и квадратният храм на огъня в Ани, по-късно конвертиран в църква115.

Също на ниска платформа е издигнат и един от най-дълго оцелелите зоро-
астрийски храмове – този в Баку, съществувал до началото на 20 век116. Хра-
мът от Баку, от който са запазени фотографии, представлява правоъгълна
сграда, отворена с входове-арки към четирите посоки на света.
Правоъгълни храмове се срещат както в партския, така и в ахеме-
нидския и сасанидския период117. В един свой доклад за състоянието на из-
следванията Клаус Шипман отбелязва пет случая на сасанидски храмове с
правоъгълна форма – това са чортаците ( ChaharTaqs в английския текст),
Farrashband 3, Naqqara Khana, Nigar, Tall-i Gangi, Nigar118. Макар и често с
преден двор, правоъгълни планове имат и някои от най-важните ахеменид-
ски храмове, като Jandial, Kuh-i-hwaga, Susa.
Характерна особеност на зороастрийските храмове, засвидетелст-
вана и в капищата на юг от Дунав, е наличието на обиколни коридори. Те
са повсеместно явление през всички периоди от развитието на иранските
храмове на огъня и по никакъв начин не могат да се определят като белег
на някакво друго влияние. Ако следваме иранските аналогии, можем да зак-
лючим, че формата на храма се е намирала във връзка с неговите функции.
Особено интересно е допускането, че в различните по ориентация, форма
и разположение храмове са горели различни по своето култово значение
огньове, точно както се предполага, че е било в Персия и при Ахеменидите,
и при Сасанидите119. Това обяснява защо в Плиска едновременно функци-
онират две капища в непосредствена близост – вътрешното е служело за
храм на царския огън, а външното – за храм на огъня на народа. Тази хи-
потеза се подкрепя и от факта, че капища на юг от Дунав откриваме само в
средищните територии на държавата, но не и в нейната периферия – тоест
само там, където са резедентирали представителите на династията и свър-
заните с нея жреци, част от аристокрацията.
Въпреки очевидната близост между собствено Сасанидските храмо-
ве и тези в Дунавска България, малко вероятно е те директно да са вдъхно-
вили и да са послужили за модел на капищата в Плиска и в Преслав. Далеч
по-реалистично е да се очаква, че влиянието на зороастрийската култова
архитектура минава през посредничеството на Кавказкия регион, където
зороастризмът е много разпространен, особено в тези територии, намира-
щи се в културна и политическа близост със Сасанидска Персия, например
Иберийското царство (дн. Централна и Източна Грузия). Иберийското
царство е характерно с някои културни явления, на които е интересно да се
обърне внимание. Иранското влияние тук се проявява по различни начи-
ни, като един от най-специфичните е култовата и жилищната архитектура.
Културните връзки със същински Иран са интензивни още при ахемениди-
те, архитектурата на които оказва значително влияние върху местната ар-
хитектура в Иберия120. Архитектурата на партите, която в пълна степен се
явява приемственик на ахеменидската, разпростира своето влияние и тук,
изразено в комплекси като скалния град Уплисцихе и комплекса Дедоплис
Миндори.

Уплисцихе е разположен северозападно от Мцхета-Армази. Градът е
обитаван от желязната епоха до късното Средновековие121. В множество от
оцелелите и до днес скални комплекси се наблюдава традиционната схема
на големия айван (или ливан) – двор, частично вкопан в скалите, разполо-
жен пред самата сграда, като фасадата й е отворена към него с един домини-
ращ хоризонтално и вертикално айван122 (фиг. 3). Всъщност при този модел
фасадна стена изобщо отсъства, а цялото пространство е фокусирано око-
ло големия централен айван, разположен директно срещу входа на двора.
Най-голямата зала в подобен род структури е тази, разположена под воде-
щия голям айван. Анализирайки различни данни за Уплисцихе, грузински-
те изследователи достигат до извода, че градът несъмнено е играл ролята
на култов център на едно от божествата-патрони на местните династии в
Иберия, а сградите с айвани трябва да се отнесат към края на партския пе-
риод (І-ІІ век сл.Хр.)123. Несъмнено подобен извод е точен, тъй като схемата
на големия айван се утвърждава и достига зрялост именно в този период.
В своя “класически” светски вид, познат от еталонните партски центрове,
като Хатра и Ниса, тя се развива в един или повече айвани, ориентирани
на север и отворени откъм южната си фасада към вътрешен двор. Дворът
никога не се свързва директно с уличното пространство, а се използва пре-
ходен по-малък двор в един от ъглите на големия централен двор. При тези
комплекси със светски характер – дворци – често се обособяват пространс-
тва с пещи и други съоръжения, докато при култовите комплекси, като тези
в Уплисцихе, такива отсъстват. Друга характерна отлика е, че айваните на
храмовете като правило са ориентирани към юг и изток, а преходът към
Комплексът Дедоплис-Миндори. План по Гагошидзе

външното пространство не минава през допълнително обособен ъглов по-
малък двор, както е при дворцовите комплекси. Ориентацията на айваните
към юг и отсъствието на преходни пространства между вътрешния двор
и улиците допълнително доближават Уплисцихе към утвърдената схема на
партската култова архитектура124.
Друг комплекс в Иберийското царство, отново с култово предназ-
начение, е Дедоплис Миндори на р. Прон. Още Димитър Василев през 30-
те години поставя въпроса за близкото сходство на планировката на плис-
ковския дворцов център и сградите в него с тези в партската резиденция и
култов център Хатра125. Вече споменатата по-горе “поразителна” прилика
е отчетена и от Станчо Ваклинов126, който отбелязва, че засега не е пред-
ложено задоволително обяснение на тази близост. Проблемът наистина бе
сериозен, тъй като Хатра се намира в Северна Месопотамия и няма как бъл-
гарите да познават града, невероятно изглежда и в Плиска да са работили
майстори от този регион. Загадъчната прилика намира своето обяснение
именно в култовия комплекс Дедоплис Миндори, подобен на този от Хатра.
Култовият комплекс е с големина 255 на 135 метра и разположен по оста се-
вер-юг. Централният двор е квадрат със страна 104 м. Интерес представля-
ва главната храмова постройка, разположена в южната част на комплекса с
големина от 46 на 30 м и квадратна цела със страна 17 метра и таван, крепен
на четири дървени колони127. Два други по-малки храма близнаци са раз-
положени на западната и източната стена на комплекса. Датите, получени
чрез метода С14, дават некоригирана дата 115 г. сл.Хр.128 Burchard Brentjes
допуска, аргументирайки се с големината на комплекса, че става дума за се-
верозападен център на партската династия129, докато Кимшиашвили отда-
ва съоръженията на едната от двете водещи иберийски династии130. Грузин-
ският учен допуска, че Уплисцихе и Дедоплис са култови центрове на воде-
щите династии в Иберия, всяка със свое божество-патрон, едната от които
са питакшите от Армази. Вътрешните конфликти между двете, според Ким-
шиашвили, водят до разрушаването на Дедоплис през ІІ век и активното
строителство на айванни сгради в Уплисцихе през същия период131.
Наличието в Иберия на култови и светски комплекси, родствени
със същинско иранската архитектура в късната Античност и ранното Сред-
новековие, е именно явлението, което би могло да обясни персийските
иновации132 в плисковската архитектура. Въпреки това как точно моделът
на зороастрийския храм на огъня е пренесен на територията на днешна
България, можем засега само да предполагаме. Все пак имаме някои конк-
ретни насоки за разсъждение. На първо място, това е доказаното разпрос-
транение на зороастризма в региона между Черно и Каспийско море, вкл.
и на територията на Иберия и Армения. На второ място, това е прониква-
нето и включването в населението на Велика България на достатъчно зна-
чими ирански (сарматски, алански) групи, които без съмнение са носели
и съответните религиозни вярвания. С такива групи, следващи зороаст-
ризма в различните му кавказки варианти, може да се обясни наличието в

известното Хумаринско градище по горното течение на р. Кубан на храм от
камък, с познатия ни от Плиска и Преслав квадратен план. Трето, това са
вече споменатите възможни директни прониквания на майстори, напусна-
ли разгромената Сасанидска Персия и работили в Дунавска България, или,
далеч по-вероятно на майстори от териториите южно от Кавказ.
Без значение кой от тези пътища бъдещите изследвания ще опре-
делят като най-достоверен, е ясно, че истинската дискусия за характера на
старобългарската религия в езическия период не е приключила, както не е
приключила и дискусията за произхода на монументалната архитектура в
Дунавска България.

Г Л А В А II
КОПРИНА, СЪКРОВИЩА
И КАМЕННИ НАДПИСИ
По времето на Аршак станали големи смутове във верига-
та на Великите кавказки планини, в страната на бълга-
рите; мнозина от тях, отделяйки се от [своите], дойдоха
в нашата страна и се заселиха за дълго време под Кол, на
плодородна земя, в обилни на жито места.
Мовсес Хоренаци
Откъде идва вдъхновението за старобългарската мону-

ментална архитектура? Теориите за нейния произход не дават ясен отго-
вор, а липсващите звена са твърде много и твърде важни. Очевидно сама
по себе си архитектурата – поне известните ни до момента паметници – не
може да даде еднозначен отговор. Необходимо е паралелно с разглеждане-
то на монументалните паметници да се потърсят и други аргументи, изв-
лечени от историческата ситуация, в която възниква и се развива Велика
България като пряк предшественик на Дунавска България. От друга стра-
на, е необходимо монументалната дворцова архитектура да се разгледа не
само самостоятелно, а в съвкупност с други елементи на старобългарската
култура, като луксозния метал от находки при Наги-сен-Миклош, Малая
Перешчепина и др.
Отправна точка на едно такова изследване е схващането, че голе-
мите империи на късната Античност – Византия и Сасанидска Персия, с
мощните си култури и традиции, от една страна, си влияят взаимно, а от
друга – служат за държавнически модел на всички граничещи с тях народи.
Ненапразно по-малко от два века след създаването на Дунавска България
християнството се налага като официална религия, държавният модел е до
голяма степен заимстван от Византия, а българският цар Симеон Велики
(византийски възпитаник) иска да седне на трона в Константинопол като
владетел на българи и ромеи. Подобно явление на налагане на мощната им-
перска култура наблюдаваме и в завладяната Персия – Омеядите (661-750
г.) бързо слизат от историческата сцена, за да отстъпят мястото си на една
повлияна от културата на Персия династия – Абасидската (750-1258 г.), коя-
то точно като първите български християнски владетели мести столицата
си, за да демонстрира скъсването със заварения предишен модел – в техния
случай този на грабителите бедуини (Багдад е основан през 762 г. на петде-
сетина километра от старата сасанидска столица Ктесифон133).

Изяснявайки възможните влияния върху държавническия модел на
Велика България и нейните наследници, следва да изследваме историчес-
ките процеси, започнали още в началото и в средата на VІ в. По това вре-
ме българите вече са съседи на Сасанидски Иран и населявали територия,
традиционно попадаща в полезрението на персийските управници, които
през целия VІ век имат подчертано агресивно поведение спрямо Византия.
През 540 г., след едно от по-дългите затишия, внезапно започнала поредна-
та война. Шахиншахът Хосрой І Аноширван внезапно нарушава примири-
ето и нахлува във византийската област Сирия, където разграбва главния
град Антиохия и редица други градове в северната част на провинцията 134.
Това нахлуване слага край на “западната” политика на Юстиниан, който
трябва да насочи всичките си усилия на Изток, оголвайки Балканите. Плод
на “източната” политика е и издигането на редица укрепления по граници-
те, включително и известния Каср-ибн-Вардан135, укрепената резиденция
на граничен военачалник с квадратен план, родеещ се пряко с дворците на
арабските халифи, градени в следващите векове. Конфронтацията между
двете суперсили на епохата неизменно води и до поляризация сред съсед-
ните им народи и особено в степите на Централна Азия.
Политическата ситуация в Северното Черноморие се определя през
VІ век от отношенията на Византия със Сасанидски Иран, от една страна, и
на двете империи със степните формирования (най-вече тюрките), от дру-
га. Всъщност това бил век на непрекъснати войни между империите – от
502 до 505, от 527 до 532, от 540 до 562 и от 572 до 590. Дори и в периодите на
мир двете суперсили и техните местни сателити водят постоянна необяве-
на война в района на Плодородния полумесец и в Кавказ136. Конфронтация-
та е особено изострена в Кавказ, където горещият въпрос е контролът над
Армения и над двете грузински царства – Лазика на Черно море и Иберия
във вътрешността. В Кавказкия регион, наред с военната конфронтация,
се води и постоянна битка между религиите, тъй като тук са някои от най-
старите организирани големи християнски общности, а същевременно в
региона се намират и първостепенни центрове на зороастризма, който в
много по-голяма степен от християнството зависи от конкретни свещени
места.
Противопоставянето на Византия и Иран през VІ век се свързва
и с въпроса за търговията с коприна. Иран, консумирайки сравнително
скромни количества, се явява транзитна страна по пътя на коприната, пре-
возвана от согдийските търговци. Согдийците се намират в съюзнически
отношения с тюрките, които от своя страна ги снабдяват, по един или друг
начин, с коприна от производителя – Китай. Китайците са постоянно зап-
лашени от тюркските нападения и по тази причина са склонни да подаряват
големи количества от ценната стока на тюрките като данък или подарък, а
китайски принцеси са изпращани за жени на тюркските вождове. Основен
клиент на согдийците е Византия, която използва коприната и като дипло-
матически подарък, за да печели влияние на Запад. Това е добре известно в
КОПРИНА, СЪКРОВИЩА И КАМЕННИ НАДПИСИ 37

Иран, чиито управници осъзнавали, че пропускайки керваните с коприна,
засилват своя съперник и това на практика предизвиква постоянното нап-
режение между двете държави. И Византия, и Иран привличат съюзници
в степите, което води и до противопоставяне едни срещу други на българс-
ките племена утигури, живеещи по Кубан, и кутригури, населяващи Долен
Днепър и Дон137. Целта на Византия е проста – да се спрат постоянните на-
падения на кутригурите на юг от р. Дунав, тъй като по това време Византия
вече започва да намалява чувствително военното си присъствие на Балка-
ните заради нуждите, свързани с незатихващата война срещу Персия.
Тук е мястото да бъде отбелязано, че старите българи също били
почитатели на коприната, или поне така излиза от Менологията на импе-
ратор Василий ІІ (която вероятно е препис от по-стара менология от ІХ век
и е достоверна като източник138). В прословутата сцена, на която се виж-
дат български войници, избиващи ромеи-християни, двама от българите
са облечени в туники от коприна. Декоративните изображения върху тези
туники – детелини и слънца, вписани в окръжности – намират близки па-
ралели в согдийски, египетски и ирански коприни139. Тук явно става дума
за определена мода сред елита на Дунавска България, която станала извес-
тна и в Константинопол. Най-вероятно авторите на менологията са видели
българи с такива туники някъде през ІХ век във византийската столица и
са ги изобразили съгласно своите впечатления. Модата за носене на копри-
нени дрехи у старите българи обаче е възникнала доста по-рано. Според
византийския речник “Свидас” (съставен през Х век, но вероятно на базата
на по-стари съчинения) Тервел получил от Византия като данък големи ко-
личества копринени дрехи – толкова много, че купчината е висока колко-
то забитото му копие. Всъщност “копринената мода”, характерна за целия
тогавашен свят – и за уседналите империи Византия и Иран, и за степните
държави, – завладяла умовете на българите още докато живеели на Кавказ.
Прокопий Кесарийски съобщава, че когато в средата на VІ век, по времето
на междуособните войни между българските племена, група кутригури по-
лучили разрешение да се заселят на територията на империята, пристигна-
ло пратеничеството на недоволните утигури (византийските съюзници).
Пратениците изразили своето недоволство от факта, че кутригурите не
само са получили разрешение да се заселят на византийска територия, но
също и живеят в лукс. “Те могат да се мият в бани, в злато сияят тези скитни-
ци, имат и тънки одежди, разноцветни и украсени със злато”140.
Появата на аварите – едно племе с доста неясен произход и етничес-
ки състав – довежда до изменение в баланса на силите в степите на север
от Кавказ. Преследвани от кагана на тюрките Истеми, аварите получават
възможност да се оттеглят на Запад поради възникналия конфликт меж-
ду хуните-ефталити, от една страна, и тюрките в съюз с Персия, от друга.
През 561 г. Истеми се насочва срещу ефталитите, а шахиншахът Хосрой
І сключва мир с Юстиниан и също отправя армиите си срещу “белите ху-
ни”141. Аварите междувременно влизат в преговори с Византия и приемат

пратеничество начело с Валентин (558 г.). Въпреки това съюз между тях и
Византия не се осъществява, тъкмо напротив, аварите започват да напа-
дат византийските съюзници в степите – анти и утигури, вероятно в съюз
с кутригурите142. Неприязънта на аварите към Константинопол се поражда
от сближаването на Византия с най-големия им враг – Тюркския каганат
(в западната литература известен като каганат на “Небесните” тюрки143).
Аварите предпочитат съюз със Сасанидски Иран вместо с Константинопол
и взаимодействието между тях и Персия продължава чак до голямата съв-
местна обсада на византийската столица през 628 г., след което Персия е
завладяна от арабите. Действията на аварите срещу утигурите развързват
ръцете на Заберган, вожда на кутригурите, който вече може без риск за зе-
мите си да нахлуе на юг от Дунав, което и прави през 559 г., достигайки
Константинопол, и след като преодолява съпротивата по пътя, получава
значителна сума като откуп. С тези си акции на практика Заберган поставя
подчинените му кутригури на страната на съюза авари – перси.
През 567-568 г. хаган Истеми окончателно покорява както бълга-
рите, така и другите народи в Приазовието и Прикавказието – хазари и
беленджери144. Различните български племена вероятно остават под фор-
малния контрол на тюрките и след разделянето на хаганата на Западен и
Източен. Това състояние на зависимост продължава до 632 г., когато, въз-
ползвайки се от междуособните борби в Западнотюркския каганат, вождът
на уногондурите Кубрат отхвърля властта на тюрките и създава мощен во-
енно-племенен съюз, известен като Велика България145. Кубрат, по всичко
изглежда, се намира в приятелски отношения с Византия. Пасажът у патри-
арх Никифор, където става дума за посещението на “господаря на хунския
народ” в Константинопол при Ираклий, макар и да не споменава името на
въпросния владетел, завършва със сведението, че след като хунската де-
легация приела светото кръщение, водачът й е почетен с титлата “патри-
кий”146.
Колко и какво е византийското влияние по отношение на държав-
но-политическия модел на Велика България, трудно може да се прецени от
тези и от останалите данни, добивани от писмените извори. При всички
случаи предполагаемото християнство на един или повече представители
на управляващия елит надали се е разпростряло извън техните семейства,
ако изобщо го е имало – възможно е хронистите просто да прибавят кръ-
щението на хунските господари като своя измислица, която обаче обслуж-
вала идеята, че Византия изпълнява своята мисия по утвърждаването на
християнството. Все пак, ако съпоставим данните от сведенията на Йоан
Никиуски и патриарх Никифор (съответно VІІ и началото на ІХ век), може
би Кубрат наистина приема светото кръщение, а възможно е това да е и
чичо му Органа147. Това, изглежда, е единствено формален акт без особени
последствия – Кубрат не си променя името, както бихме очаквали от ново-
покръстен, наследниците също не носят християнски имена. Най-важно е,
че няма никакви археологически данни, доказващи – нито за територията

на Велика България, нито по Дол-
ния Дунав – наличието на христи-
янство сред управляващия елит на
българите преди началото на ІХ
век. Възможно е отделни индиви-
ди или родове да са християни, но
държавната религия, изповядвана
от елита, пренесена на юг от Дунав
и породила изграждането на масив-
ните старобългарски капища, съв-
сем не е християнството.
Политическите и културни-
те влияния върху българите преди
пристигането им на Дунав, както и
техните разбирания за “красиво” и
“престижно”, несъмнено намират
Златна царска кана и детайл от каната, отражение в т.нар. “художествен
съкровището от Малая Перешчепина, V век, метал” или предметите от метал
Ермитажа. Фотографии от каталога на с художествена изработка, които
Сокровища хана Кубрата, С-П.1997 г. българският елит набавя, събира и
използва. Важно е да се подчертае,
че през епохите на Античността и Средновековието съкровищата, предме-
тите на лукса, са се асоциирали пряко с държавността и с владетеля. Оп-
ределени предмети от благородни метали са в пряка връзка с ежедневния
ритъм на елита и с изпълняването на обществените му функции. Такива
са короните и диадемите, носени
от владетелите във Византия, в
Иран и в останалите държави. Към
владетелските инсигнии в Персия
попада и жезълът. При тюрките и
иранците важна роля играе и ко-
ланът – който изразява ранга на
лицето и е пищно украсен с пласти-
ни от метал – бронз, сребро, злато.
Владетелските особи и висшите са-
новници носят и богато украсени
парадни оръжия, които се използ-
ват като символ на общественото
положение.
Съкровището от Малая Пе-
решчепина потвърждава сведения-
та от писмените извори за близост-
Кана, VІ век (колекция на Ермитажа) та на Велика България с Византия.
Кана, VІ-VІІ век (Метрополитен) Именитият немски изследовател

Изображение на симург върху съд от Британския музей (вляво) и в апликациите за диадема от
Преславското златно съкровище, вдясно (филиал на АИМ – Шумен). Долу вдясно – изображение
на грифон върху коланна апликация от Дунавска България, открита край Велики Преслав,
съхранявана в НИМ. Грифоните и симургите са особено популярни в старобългарското изкуство
и се появяват освен върху художествения метал, и върху архитектурната украса – например в
двореца в Преслав
Йоахим Вернер сполучливо го интерпретира като погребение на владете-

ля на Велика България Кубрат148. В състава му са открити и два пръстена с
монограми, единият от които може да се свърже с патрицианския сан на
самия Кубрат, а другият – с чичо му Органа149. Интерес представлява и вла-
детелският жезъл със златен обков. От него са открити златните пластини,
като в оригиналния си вид е представлявал дълга около метър и половина
тояга, завършваща със сфера. Жезълът се свързва с персийското изкуство150
и е един от царските символи в Сасанидски Иран наред с пищно украсената
владетелска корона.
В състава на съкровището се намира и един друг интересен предмет
– т.нар. “сасанидска царска кана”. Тя е изработена чрез струговане от масив-
но злато, висока е 36 см, има висока стойка и капак151. Каната няма украса
освен магарешките главички по краищата на дръжката, докато известните
аналози имат освен такива главички, също и гравирани изображения. Ди-
вите пустинни магарета са свързани с много популярния в Персия “Епос
на Рустам” (обобщен в най-пълната си версия в “Шахнаме” на Фирдуси). Ле-

Златна чаша от
съкровището от Малая
Перешчепина, V век,
Ермитажа. Фотографии
от каталога на Сокровища
хана Кубрата, С-П.1997 г.
гендарният герой, принц Рустам, един ирански Херакъл, обича да ловува

диви магарета, от които изяжда по едно наведнъж. Любимата му наметка
също е от магарешка кожа. Разбира се, като във всяка легенда, това едва не
му изиграва лоша шега, когато могъщ демон се преобразява на магаре, за да
го примами и убие.
Каната от Перешчепина е единствената известна до момента кана
от този вид – изработена от масивно злато и без орнаментация по тялото.
Датировката на предмета според руския учен Луконин се отнася към V век,
тъй като той счита, че каната предшества съдовете от сребро с релефни
изображения152.
Масивната изработка на каната от чисто злато, както и главите на
магарета, свързват каната от Перешчепина с елита на Сасанидски Иран.
Много вероятно е тя да е ползвана от представителите на самата управля-
ваща Сасанидска династия. Подобна на нея е съхраняваната в Ермитажа
сребърна кана с позлата, датирана от VІ век и изобразяваща дървото на
живота, което обвива медальони с митологични животни – наполовина
птици, наполовина зверове153. Каната от Ермитажа има същата форма на
тялото и столчето, на чучура и покриващото го капаче. Налице е и харак-
терното масивно топче върху дръжката. Единствената съществена разлика
е формата на усукването на дръжката при каната от Перешчепина. Звярът
от каната, кръстоска между куче и птица, е известен като “симург” и както
грифонът (кръстоска между орел и лъв), е любим мотив в иранския култу-
рен кръг. Той, както и повечето от останалите митологични същества, се
среща в свещените за зороастризма Авестински текстове.
Счита се, че симургът, символ на дъжда, плодородието и щастието,
е придружител на божеството Тищар, идентифицирано като Сириус от
съзвездието Голямо куче154. Както ще видим по-нататък, в определен пери-
од Тищар заменя Митра в двойката Митра-Анахита. В царския култ в Саса-
нидски Иран Митра и Анахита са изобразявани как подават на владетеля
неговата царска диадема. Една такава сцена е изобразена на горния регис-
тър на известния релеф от Так-и-Бустан, представящ Хосрой ІІ като брони-
ран конник с дълга пика. Колкото до митологичния симург, най-вероятната
му астрономическа идентификация е главната звезда от съзвездието Орел
– Алтаир ( от арабското ал-таир, птица)155. В “Шахнаме” симургът откри-

ва детето принц Зал, изоставен от
баща си в планината Елбрус, защо-
то е албинос, а албиносите се счи-
тат от персите за обладани от зли
сили. Младежът е отгледан с месо
от митичния звяр и върнат на баща
му. При раздялата Зал получава от
симурга едно перо, с което може да
го призове на помощ два пъти. Пър-
вият случай е, когато звярът помага
на жената на Зал при раждането на
сина му, героя принц Рустам, а вто-
рият, когато Рустам и конят му Ра-
кош са ранени със стрели от героя
Есфандиар и спасени от симурга.
Несъмнено връзката на си-
мурга с легендарните ирански герои
и символизираните от него щастие
и закрила го правят предпочитан
символ и го свързват с династич- Блюдо на Шапур ІІ от съкровището от Малая
ните култове в Сасанидски Иран. Перешчепина, изобразяващо царски лов, в случая
Както симургът, така и грифонът на овни
са особено популярни и в Дунавска
България. Грифони се срещат върху коланни апликации (известна е колан-
ната апликация, съхранявана в НИМ). Грифон виждаме и върху фрагмента
от рамка на портал с палмети от царския дворец във Велики Преслав, съх-
раняван в музея в гр. Преслав. Особено интересна е диадемата от Преслав-
ското златно съкровище, съхранявано във филиала на АИМ в Шумен. На
неговите пластини са изобразени както грифони, така и симург. Диадема-
та, може би византийско производство за нуждите на българския двор, е
принадлежала на особа от най-висшите кръгове на българската държава,
вероятно на самия владетел. И в този случай се установява връзката между
предметите на властта и династията в Дунавска България и митологични
схващания, утвърдени в Иран.
Нека сега отново се върнем на съкровището от Малая Перешчепина
и на забележителната царска кана от него. Друга подобна кана с датировка
VІ-VІІ век се съхранява в музея Метрополитен (САЩ). Формата на тялото
и столчето са същите като на перешчепинската кана, но тук отново имаме
изображения – този път на млади жени, които наподобяват изображения-
та на Анахита от периода на късната Античност. Интересно би било да се
допусне, че отсъствието на изображения върху перешчепинската кана и из-
работването й от масивно злато (за разлика от позлата при аналозите) биха
могли да означават, че тя е с по-различно предназначение, може би култо-
во. Аналогии със зороастрийските ритуали показват значението на водата

в култовия церемониал и нейното присъствие в свещеното пространство.
Така следва да се интерпретират и останките от басейнчета, които се отк-
риват и в храмовете по Долния Дунав. Може би именно с ритуалното миене
или изливане на вода можем да свържем и перешчепинската кана. В подкре-
па на ритуалното предназначение на каната говори присъствието в съкро-
вището на друг съд с възможно култово значение – т.нар. “удължена чаша”.
Нейните аналози се отнасят, точно както при каната, към периода
VІ-VІІ век. И тук отсъствието на орнаментация предполага по-ранна да-
тировка от аналозите – а именно V век156. Формата на чашата и красивото
оформяне на изливана от нея вода карат учения Орбели да допусне, че ча-
шата би могла да служи за ритуални възлияния157, още повече че в този вид
тя е твърде неудобна за пиене. Както е добре известно, водата, свързана с
богинята Анахита, играе централна
роля в зороастризма на Сасанидски
Иран.
Как сасанидските царски
предмети стават притежание на
българските владетели от династи-
ята Дуло? Както констатират руски-
те учени З. Лвова и Б. Маршак, “... в
перешчепинския комплекс са наме-
рени изделия от Сасанидски Иран
повече от където и да е в Източна
Европа...”158. Съвсем обосновано из-
глежда предположението, че те са
попаднали в ръцете на Кубрат след
627 г., когато при похода си срещу
Персия византийският император
Ираклий разграбва един от дворци-
те на шахиншаха159. Присъствието
на каната и останалите царски саса-
Чаша с космологични изображения от Малая
Перешчепина, съхранява се в Ермитажа. VІ век нидски предмети (блюдо на Шапур
ІІ, космологична чаша) в сборното
съкровище от М. Перешчепина допуска няколко различни хипотези. Една-
та от тях е, че в съюзническите на Ираклий сили присъства и контингент
от Велика България, който може би не попада в полезрението на хронис-
тите и минава за част от известните ни от хрониката на Теофан “тюрки,
наричащи се хазари”. В този случай Ираклий лично подарява на Кубрат
сасанидските предмети от Малая Перешчепина, заедно с патрицианските
му знаци и другите византийски предмети в съкровището. Тук трябва да
допуснем и варианта, при който Кубрат не участва в похода на Ираклий, а
получава византийските предмети като подарък, а сасанидските заграбва
сам от тюркските съюзници на Ираклий160.
Друга възможна хипотеза е, че както каната, така и другите сасанид-

ски съдове са попаднали в двора на
Кубрат като подарък от сасанидски-
те шахиншахове, като част от усили-
ята на Персия да укрепи границата
си в Кавказ като спечели съюзници
в региона. Тази възможност се от-
хвърля от Маршак и Лвова. Според
тях Кубрат няма как да е получател
на такива подаръци, защото “... по
никакъв начин не е бил свързан с
Слънчеви амулети от Преслав, ІХ-Х век, снимка по
Иран”161, а между него и Персия са
Тотев
разположени западните тюрки и
техните подчинени хазари. Тези из-
следователи също така отхвърлят и
възможността предмети като царс-
ката кана и набраздената чаша да са
предназначени за дипломация или
търговия162. Това мнение обаче се
нуждае от още доказателства, осо-
бено що се отнася до блюдото с лова
на овни, което се датира доста преди
останалите предмети от съкровище-
то. Според Виезехофер, подаръци
като блюдото на Шапур ІІ (309-379
г.) от Перешчепина, изобразяващо
царски лов, са част от политическа-
та пропаганда на Сасанидски Иран,
един вид царски послания163, излъч-
вани от центъра – сасанидския двор,
към периферията – васалните и съ-
юзните владетели.
Възможен е и друг “смесен”
вариант – блюдото на Шапур ІІ да е
подарък, а останалите съдове – да са
заграбени при похода на Ираклий и
подарени от него или на тюркските
му съюзници, от които да ги е полу-
чил Кубрат, или направо на самия
Кубрат. Според Маршак и Лвова,
Кубрат не е една личност, а може би
двама, един “приднепровски” и един
– вождът на кубанските българи, ко-
ето внася допълнително объркване Печати от Афганистан, източник – аукцион в
в анализа164. Интернет

Данните от Дунавска България обаче недвусмислено сочат, че Ве-
лика България и нейният наследник от Дунав осъществяват по един или
друг начин връзка с културно-политическото пространство на Сасанидски
Иран. В държавата на Кубратовия наследник – Аспарух, който носи име,
познато в средите на персийската аристокрация още от ІІ век (по данни със
сигурен контекст165), намират изява ирански културни традиции и модели,
които по-трудно биха преминали у българите чрез посредници, макар и
такъв вариант да не е изключен. Такива са например старобългарските ка-
пища, строени като близки копия на известни храмове на огъня в Иран и в
Кавказкия регион. Към повлияните от сасанидските паметници по Дунав
можем да определим и Мадарския конник, както и някои наскоро публику-
вани материали от Плиска. Такава е един особен вид луксозна жълтеникава
керамика, в чиито находки се срещат кани, имитиращи специфични чер-
ти на разгледаните метални кани от типа на Перешчепинската – например
оформянето на дръжката и столчето в основата166. Очевидно имитирането
на металните кани е било възможно единствено, ако майсторите грънчари
в Плиска са имали пред очите си някоя от тях.
Друг интересен съд от Малая Перешчепина, свързан с иранските
вярвания, е т.нар. “чаша с космологически изображения”167. За нея Маршак
приема, че макар и по изработка да се отличава от останалите сасанидски
съдове в съкровището, нейните “... детайли и стил са безспорно сасанидс-
ки”168.
Изображението според Б. Маршак представя една космологична
представа, утвърдена в постсасанидския период, но възникнала преди това
– за делението на света на 7 части, средната от които е Иран. Тази представа
може да се свърже с представата за света, демонстрирана от сасанидските
надписи – деленето на света на “Иран” и “не-Иран”, като Иран е заобиколен
от не-Иран (виж по-долу превода на res gestae на Шапур І от Накш-и-Рустам).
Подобно виждане за разпределението на пространството вероятно има и
у старите българи, за което съдим по Омуртаговите надписи169, свързани с
починали сановници, в които се говори за “вътре” и “вън” на българското
владение – като например надписа, свързан със смъртта на кандидата Тур-
дачис (Тирдат, персийско име, много популярно в Армения, за което Андре-
ев приема, че принадлежи на привлечен в старобългарската аристокрация
византийски сановник от арменски произход170). Турдачис умира “вътре”,
тоест вътре във владението на българските канове, което съответства на
“Иран” у Сасанидите и средната част от космологичната графика на переш-
чепинската чаша. На това “вътре” пак в Омуртаговите надписи, свързани
със сановници, се “противопоставя” пространството, където се водят вой-
ни – “вън”, отговарящо на “ан-Иран” или обкръжаващите центъра на изоб-
ражението пространства. Впрочем схематичното представяне на света от
“космологичната” чаша от Перешчепина намира паралел в някои амулети
от Дунавска България, например в един амулет (4а) от Преслав, който спо-
ред Т. Тотев се класифицира към “слънчевите” амулети171. Други амулети

представят звезди със седем лъча, седем лъча има прочутата седмолъчева
розета от Плиска, в центъра на която виждаме старобългарския символ
ІYІ. Макар и някои от тези примери да са сравнително късни, тяхната кон-
цепция несъмнено има по-дълбоки корени, които трябва да бъдат търсени
в периода преди пристигането на българите по Долния Дунав.
“Слънчевите” амулети със “звезди” и “розети” от Дунавска Бълга-
рия, вкл. и “седмолъчевата розета” от Плиска, намират интересен паралел в
лицето на материали без контекст от Афганистан, предлагани за продажба
в интернет172. Става дума за серия от печати, вероятно бактрийски, с раз-
мер средно по 3 см. Три от въпросните печати имат по 7 лъча, един е с 12
лъча и един е с 6 лъча. От обратната си страна всички те имат “ухо” за закач-
ване, много подобно на “ухото” на седмолъчевата розета от Плиска, която
вероятно също е ползвана за печат. Нейните по-големи размери и сложна
украса несъмнено съответстват на важността й – вероятно печат на висш
сановник – може би боила колобър.
Иранските елементи в старобългарската културна и държавна
традиция не се изчерпват с присъствието на царската кана и другите са-
санидски предмети в съкровището от Перешчепина. Един от най-интерес-
ните паметници на ранносредновековната металопластика – съкровището
от Наги-сен-Миклош (Унгария),
свързвано основно с българите, Монета на
също носи белезите на иранското Ардашир ІІІ,
влияние173. Те са толкова ясно изра- 628-630 г.
зени, че дори е изказано мнението (Британски
за персийския му произход. Д. П. музей)
Димитров го определя като саса-
нидско или ахеменидско174. Мавро-
динов, макар и да поставя горната
хронологическа рамка в ІХ в., също
приема, че няколко от съдовете са
направо ирански – това са купите с
животинска форма с номера 13, 14
и 18, а в други от съдовете се улавят различни ирански влияния175. Всъщ-
ност търсенето на информация за влиянията върху съкровището на база на
формите на едни или други от съдовете в съкровището или в орнаменти-
те, какъвто е подходът на Н. Мавродинов, е сравнително безперспективно,
защото, от една страна, в епохата на късната Античност настъпва унифи-
циране на формите (продължаващо приблизително до VІІ век) , а от друга
– пътят на коприната и свързаните с него процеси водят до допълнително
смесване на стилове и школи. Далеч по-интересно е да се разгледат компо-
зициите (сцените) на отделните съдове и да се анализира информацията,
която те дават за произхода на съкровището, влиянията върху него и евен-
туално разбиранията на неговите притежатели. Най-важният паметник от
цялото съкровище е кана №2, защото на нея са изобразени четири сцени

в преплетени кръгове (медальони), които поотделно и в съвкупност носят
важно послание.
Първата от сцените изобразява грифон, нападащ сърна. Грифонът
е много разпространен мотив и се среща в изкуството на най-различни на-
роди от периода. Той обаче е особено характерен за персийското изкуство.
Счита се, че грифонът, кръстоска на най-страшните хищници – небесен и
земен, е разработен като концепция в Иран, откъдето прониква в Централ-
на Азия.176 Грифонът символизира най-страховития враг на човека, един
свръххищник. Втората сцена представлява триумфиращ конник в тържес-
твен ход, влачещ пленник. Зад ездача, закачена на седлото, има отрязана
глава. Всички човешки изображения са с бради и мустаци. Прави впечатле-
ние, че конникът е изцяло облечен в броня, същото се отнася и до неговия
пленник. На рамото си ездачът е положил копие със знаме – конска опашка,
силно наподобяваща сплетената на две опашка на коня в изображението.
Третата сцена представлява орел, понесъл в ноктите си гола женска фигу-
ра с протегнати нагоре ръце, държащи клонки. Четвъртата сцена изобра-
зява ловуващ конник върху митично същество с човешка глава, животинс-
ко тяло и криле. Конникът стреля по пантера.
Правени са различни опити за интерпретация на изображенията
и изясняване на връзката между тях. Един от най-интересните принадле-
жи на Ж. Аладжов, който определя четирите изображения като четирите
фази на слънчевия ход – респективно четирите годишни времена или ал-
тернативно циклите в човешкия живот177. Аладжов разглежда и различни-
те ирански влияния във всяка от сцените, които той приема за несъмнени
при внимателното анализиране на изображенията.
Без да имаме претенцията да предлагаме нещо принципно ново по
въпроса за изображенията от съд №2, бихме желали да разгледаме и някои
алтернативни възможности. Наистина слънчевият цикъл е най-вероятният
сюжет за изображенията, но по всичко личи, че тук този цикъл е използван
и за представяне на династични и властови разбирания. Изображението
може да се свърже с вярванията на прабългарите по отношение на управ-
ляващата династия и предците. Сцената с ездача и митичното животно би
могла да се схване като интерпретация на “царския лов”, при която владете-
лят е носен от духа на династията/предците, изобразен като митичен звяр
с човешка глава. В полза на това разглеждане говори носената от звяра ди-
адема с полумесец. Полумесецът е много популярен свещен символ в Пер-
сия и също така сасанидска царска емблема. Така например полумесец има
над входа на символичния храм на релефа от Так-и-Бустан, изобразяващ
Хозрой ІІ като тежковъоръжен конник. Полумесец е изобразен и на много
от сасанидските монети, обикновено върху рамката, ограждаща портрета
на шахиншаха.
Че е възможно звярът да олицетворява духа на предците на динас-
тията, може да се заключи и от други паметници – както ахеменидски, така
и сасанидски. Релефът на Дарий І от Биштун, изобразяващ владетеля и по-

бедените му врагове, включва “крилата” мъжка фигура, носеща се над гла-
вите на процесията от пленници. Стандартното тълкуване на фигурата е
Ахура Мазда, но Виезехофер допуска, че може би това е духът на династия-
та, демонът на Дарий (daimon на Дарий и семейството му)178. Божественият
произход и митичността на династията са схващания, характерни и за Са-
санидски Иран. Надписът от Накш-
и Раджаб, както и много други саса-
нидски надписи, съдържа директно
позоваване на божествения харак-
тер на царската власт и особата на
владетеля:
Това е портретът на почита-
щия Мазда бог Шапур, царя на царете
на Иран и не-Иран, който произлиза
от боговете, син на почитащия Мазда
бог Ардашир, цар на царете на Иран,
внук на бог Папак, царя179.
Както “Именникът на бъл-
гарските ханове”, така и Мадарски-
ят конник говорят за наличието на
развит култ към владетеля и динас-
тията и у прабългарите. Впрочем,
освен множеството надписи върху
камък със съкратени генеалогии
на династията през VІІ век, Саса-
нидите поръчват и създаването на
“Книга на царете”, описваща цяло-
то царско родословие180. Мотиваци-
ята, която кара Хозрой ІІ (590-628)
да поръча създаването на “Xvaday-
namag” – книгата на царете, – е съща-
та, която довежда до създаването на
“Именник на българските ханове”.
Що се отнася до изображението на
кана №2 с ездач върху митологичен
“звяр”, налице е и друга интересна
подробност – мъжът е облечен в ту-
ника на малки квадратчета с ямки
по средата, каквато, както забеляза
Ст. Станилов, носят велможи, изоб-
разени на известните графити от Изображение на полумесец над свода от арката
Персеполис, поставени през саса- на скалния релеф от Так-и Бустан (по Reuter)
нидския период181. и главата на шахиншаха от същия монумент.
Друга интерпретация, раз- Рисунка по Herzfeld

лична от соларния цикъл, може да се предложи и на изображението на три-
умфиращия конник от другия медальон на кана №2. Композицията отново
може да се свърже с култа към династията и владетеля. Очевидно е, че сце-
ната изобразява могъществото на владетеля и триумфа му над враговете
– едни от тях победени (главата), други – подчинени (пленникът). Подобен
сюжет на триумфа се наблюдава на редица сасанидски скални релефи – Ар-
дашир І и Ормузд газят съответно Артабан V и Ариман (Накши Рустам),
Шапур І триумфира на Валериан и Филип Араб (отново Накши Рустам).
Спокойно можем да допуснем, че Мадарският конник също изобразява мо-
мент на триумф, но в един митоло-
Монета на Хозрой гичен план – достойнството на вла-
ІІ, преизползвана от детеля се представя чрез победата
арабите в ранния му над лъва. Някои от детайлите в
ислямски период с сцената с триумфиращия конник
добавяне на думата от кана №2 намират интересни па-
bismillah ралели сред сасанидските, а и сред
(частна колекция) старобългарските паметници. Ук-
расата върху конската глава намира
най-точен паралел в един конски
оглавник от Велики Преслав182, а
същата украса има конят на една статуетка, сасанидски стил, на конник от
Накичеран, Армения, с неизвестна датировка183.
Сцената с орела, понесъл жена от третия медальон на кана №2 от
Наги-сен-Миклош, също се счита за разработена в Иран и оттам попаднала
у прабългарите184. Впрочем подобна сцена има и на медальон от кана №7 от
съкровището, като основната разлика е, че там в едната си ръка жената в
ноктите на орела държи купа. Сцената, според Ж. Аладжов, може да се ин-
терпретира като Митра (едно от основните божества на Сасанидски Иран,
свързано със Слънцето), понесъл на небето Хаома (свещено питие или бо-
жеството, което го олицетворява)185. Мавродинов пък счита за изображени-
ето на кана №7, че е на мъж, а именно на Зевсовия виночерпец Ганимед186.
Той отрича връзката между изображенията на кани №2 и №7 и персийско-
то божество на водите Анахита187, докато Овчаров приема, че става дума
именно за Анахита, издигната от свещената птица Варган, но осмислена
като прабългарската (тюркска) богиня Умай188. При всички интерпретации
обаче аналогията с Анахита е основната и най-съществена, още повече че
елементи на асоциирания с нея воден култ – басейнчета и канали – са на-
лице и в езическите храмове на Дунавска България189. Тясна връзка има и
между култа към Анахита и към владетеля и династията – в който на нея й
е отредена ключова роля. Така например на споменатия вече релеф на Хоз-
рой ІІ Парвиз (590-628), оформен като фасада на храм, на горния регистър
на релефа се виждат Митра и Анахита, които подават по една диадема на
владетеля. Отново Анахита, в ролята на върховен жрец, връчва царския
пръстен и на шахиншаха Нарсес в неговия релеф, изобразяващ коронация-

та му, отново от Накши Рустам. Храм в чест на Анахита е издигнат и в Биша-
пур (“Красивият град на Шапур”) от Шапур І, за да се подчертае връзката
между божеството и династията.
Анахита, в качеството си на божество (izad), се среща в Авеста,
представена от Луната. В същата схема Митра се асоциира със слънчевия
диск190 (орелът от сцената на кана №2 също може да се асоциира с Митра).
Връзката между Анахита и символа на полумесеца се подкрепя от факта, че
при всички изобразявания на божеството се включва и полумесецът191. На
голямата арка в Так-и-Бустан, където Ахура Мазда и Анахита са представе-
ни, докато коронясват шахиншаха, а над свода на оформената имитация на
айван е представен символът на полумесеца и два развети шала, представ-
ляващ божествената диадема192. Сасанидските царе винаги са представяни
с подобна диадема, закрепена на задната част на главата. Божествената диа-
дема често се включва като елемент на короните на шахиншаха193, особено в
съчетание със слънчевия диск на Митра (изобразен като сфера или кълбо).
Двете шалчета могат да заменят крилата от короните на шахиншаха, което
се проследява в монетите на различните владетели от династията194.
Полумесецът не се появява върху короната на шахиншаха от самото
начало. Сферата (Слънце – Митра) е представена още при изображенията
на основателя на династията Ардашир І, крилата се появяват при Бахрам ІІ
(края на ІІІ век сл.Хр.), а полумесецът се среща за първи път при Яздигерт
І (399-420). Цялата завършена композиция със сфера, под която се поста-
вят шалчетата и полумесецът, се оформя едва при короната на Пероз І (457-
483). По-късно сферата е заменена от купа с пламъци, а при Хозрой ІІ – от
шестолъчна звезда, заимствана по-късно от арабите195. Трябва да отбеле-
жим, че две шестолъчни звезди са разположени от двете страни на главата
на кан Тервел, включени в изображението на неговия прочут оловен пе-
чат, донякъде уподобяващо схемата на разполагане на четири такива около
портрета на Хозрой ІІ, от неговите монети, както и от монетите на други
персийски владетели.
Промените на символите в короната на шахиншаха носят своето
идеологическо значение и се свързват с вътрешнополитически събития и
процеси196. Така например появата на полумесеца се интерпретира като за-
силване на ролята на култа на Анахита, а шестолъчната звезда символизира
Тищар-Сириус, божество, близко до Анахита, което трябвало да измести
Митра като неин спътник. Тези религиозни и идеологически търсения на-
дали са известни в подробности на българите или на майсторите, израбо-
тили предметите от съкровището. Заимстването на отделни елементи от
сасанидската дворцова символика и идеология обаче както в този, така и
в други случаи, явно е извършено с цел подчертаване на значимостта на
притежаващата съкровището династия и противопоставяне на християнс-
твото и неговата държавническа символика. Все пак не трябва да се приеме
възможността в религията на прабългарите да са налице и характеристи-
ки, които я доближават или направо определят като повлияна от ирански-

те култове и зороастризма като цяло.
Сцената с грифона от кана №2, макар и най-абстрактна, също може
да се свърже с култа към владетеля и династията. Грифонът може да сим-
волизира както самия владетел по отношение на враговете му, така също
и самите врагове. Във втория случай изображението пряко се свързва със
сцената на триумфиращия кан, където тези врагове са представени напъл-
но разгромени.
Следва да обобщим изводите от анализа на изображенията от кана
№2. И четирите изображения имат пряко отношение освен към слънчевия
цикъл, така също и към култа към владетеля и династията. Логично е да се
допусне, че всъщност се изобразява един царски соларен цикъл, в който
са представени владетелят като принц (сцената с митологичния “звяр”),
боговете, които благославят династията и закрилят владетеля (орелът и
жената – Митра и Анахита), враговете на царя – конфликтът (сцената с гри-
фона) и победата над тях (сцената с триумфиращия конник).
С основаването на Дунавска България в края на VІІ век иранското
влияние върху художествения метал на старите българи, представено в сък-
ровищата от Малая Перешчепина и Наги-сен-Миклош, бързо е изместено
от византийското, което е доминиращо. Още при Аспарух и Тервел импе-
рията започва да “снабдява” българската аристокрация с предмети на лукса
– едни, получени чрез търговия, други – като данък или подарък. Въпреки
това иранската и средноазиатската нишка в изкуството на старите българи
може да бъде проследена по различни белези чак докъм ХІ век и падането
на България под властта на Византия. Безспорно към паметниците на ху-
дожествения метал, повлияни в голяма степен от сасанидското изкуство,
трябва да се причисли известният втори коланен накит от Мадара, открит
още през 1932 г. Паметникът, представляващ частите от богатата украса на
колана на български велможа, се причислява към кръг подобни паметни-
ци с гранулирана украса (множество малки зърна от злато, наредени вър-
ху закрепваните на колана пластини от злато), известен като група Малая
Перешчепина – Кунбабони – Боча197. Най-близкият паралел на накита от
Мадара обаче, както съвършено точно отбелязва Ст. Станилов198, както и на
откритите подобни предмети от съкровището от Вознесенка, е съхранява-
ният в Лувъра комплект, произведен вероятно направо в Сасанидски Иран.
Богато украсените с пластини колани са неизменна част от официалното
изкуство на Сасанидите, вкл. и от владетелския костюм. Тук става въпрос
за обща мода, покриваща огромен географски ареал в Средна Азия и Иран.
Колани с ремъци и украса са изобразени носени от сасанидските царе в
ловните сцени върху сребърните и златни блюда, илюстриращи “царския
лов”, като например известното блюдо с лов на овни, представящо Пероз
(459-484 г.). С богато украсен колан с висящи ремъци е представен и ша-
хиншахът Хозрой ІІ в монументалния релеф от Так-и Бустан. Отсъствието
засега на други подобни коланни гарнитури от територията на Дунавска
България и лошото състояние на комплекта от Мадара (носен дълго и оста-

вян без поправка явно поради липсата на ателие с подобен опит) навежда
на мисълта, че става дума за комплект, пренесен тук от териториите на Ве-
лика България към края на VІІ век.
По повод разглежданите тук проблеми за появата в Дунавска Бълга-
рия на коланни апликации с гранулирана украса от Перешчепински кръг,
трябва да се спомене и мнението на Ст. Станилов, че изчезването на колан-
ните украси с гранулиране във втората половина на VІІ и началото на VІІІ
век от целия ареал на тяхното разпространение – Византия, Иран, степите
на Средна Азия, се дължи на изчезването от историческата сцена на първо-
източника на тази мода и културна традиция – Сасанидски Иран199. Несъм-
нено същият извод важи и за монументалните релефи с конници, блюдата с
ловни сцени, гемите-печати със сасанидски емблеми и много други култур-
ни явления, които постепенно изчезват след края на Сасанидска Персия,
тъй като не намират по една или друга причина приемственост в нейните
наследници от арабските халифати.
Друг интересен паметник от Дунавска България, издаващ източ-
ното влияние – или в случая сасанидската художествена традиция, интер-
претирана от ателиета, снабдяващи старите българи, е т.нар. “гарнитура
от Ветрен”. Предметът се свързва
с художествения метал на старите
българи и този на Аварския хага-
нат. Вероятно и тук става дума за
първообрази от сасанидския кул-
турен кръг, преосмислени в изкуст-
вото на старите българи и аварите.
Близък паралел на гарнитурата от
Ветрен се явяват съхраняваните в
Римо-германския музей в Майнц,
Германия, и в сбирката на фонда- Накш-и-Рустам с Ахеменидските гробници и
ция “Абег” край Берн, Швейцария, Сасанидските релефи под тях. Вляво долу е Каба-
предмети, датирани от VІІ век и ха- и-Зардушт – култова постройка oт ахеменидския
рактерни за елитарната култура на период, върху която са изписани res gestae на
Шапур І. Фотография: Ursula Seidl
Иран паметници . Че става дума
200
за внос или пренасяне на отделни

предмети, произведени в Иран или в ателиета, обслужващи елита на Ве-
лика България, се доказва и от присъствието в колекцията на шуменския
музей на апликация в доста примитивен имитативен стил (“профанна
реплика”). Наподобяваният предмет несъмнено е оригинална сасанидска
апликация, която обаче е пресъздадена твърде неумело201. Въпреки това
случаят е интересен, защото може би представител на старобългарската
аристокрация е носел оригиналния предмет, а друг е поръчал изработване-
то на негово копие в местно ателие.
Друга група паметници на художествения метал от Дунавска Бъл-
гария, които могат да се изведат генетично от сасанидския културен кръг,

са ремъчните украси от редуващи се многобройни еднотипни елементи.
Тук става въпрос за масов тип изделие, предназначено не само за елита.
Вероятно оформянето му е резултат от преосмислянето на “гирляндите” и
“бордюрите” по сасанидските блюда и други видове метални съдове, като
например рамката на медальона от разгледания по-горе съд от Британския
музей, изобразяващ митичния симург202.
При изясняването на евентуалната близост между отделни елемен-
ти в културата на Дунавска България и тази на Сасанидски Иран няма как
да бъдат пропуснати каменните релефи и надписите върху камък.
Тук няма да се спираме в подробности за надписите. Те са вече мно-
го добре анализирани от различни учени, а най-голям принос несъмнено
има В. Бешевлиев203. Той сочи като родствени на старобългарските камен-
ни надписи прочутите “Орхонски надписи”, създадени в края на VІІ и нача-
лото на VІІІ в. за възхвала на тюркските вождове Кюл-Тегин, Билге-каган и
др.204 Несъмнено съществува близост между каменните надписи на Долен
Дунав и тези на Тюркския хаганат. Тази близост може да се обясни, от една
страна, с известна политическа “приемственост” между Западнотюркския
хаганат и държавата на Кубрат. От друга страна, е налице участието (неи-
зяснено в подробности) на тюркски аристократически родове в елита на
българското общество като неизбежно следствие от политическото върхо-
венство на хаганата в периода преди 632 г. Не бива да се подценява и вли-
янието на тюркския компонент на прабългарския етнос. От друга страна,
самите Орхонски надписи могат да се разглеждат като част от персийско-
то влияние при тюрките. Въпреки това родствеността между Орхонските
надписи и надписите на българите по Долен Дунав следва да се разглежда
с необходимата доза критичност. Трябва да се отчете историческият кон-
текст на тяхното създаване – Кюл-Тегин и Билге-каган са подчинени на ки-
тайския император, по това време хаганатът не съществува, надписите са
поставени в техните мавзолеи, вероятно строени от китайски майстори205.
Освен това Орхонските надписи са на тюркски език, докато надписите на
българските канове са основно на гръцки език.
Изследвайки липсата на аналогии на първобългарските надписи в
съвременните им латински и гръцки паметници, самият Бешевлиев, след
като заключава, че те не са възникнали под византийско влияние, мимо-
ходом поставя въпроса, дали те не са родствени с надписите на Шапур І206,
с които “... имат известни допирни точки”. В интерес на научната обектив-
ност Бешевлиев споменава, че Шапур І е известен с релефи на конници,
които по замисъл напомнят Мадарския конник. За съжаление Бешевлиев
спира дотук с изследването на сасанидските паралели. Тази линия на про-
учвания обаче следва да бъде продължена, и то с разглеждане на конкрет-
ните примери.
Разбира се, важно е да се отбележи кой всъщност е шахиншахът Ша-
пур І (вероятно 239-272 г.), вторият владетел от персийската династия на
Сасанидите (224-651 г.) и един от шахиншаховете, при които Иран изжи-

вява период на необикновено могъщество. Сасанидите207 произхождат от
“най-персийската” провинция на Иран – Фарс/Парс (или Персида, разпо-
ложена северно от Персийския залив). Тази област П. Браун нарича “дъл-
бокият юг на иранския шовинизъм”. Династията е местна, родом от Ищакр
(близо до старата ахеменидска столица Персеполис), и вероятно свързана
със зороастрийското жречество и култа към Анахита. В началото на ІІІ век,
при Ардашир І (224-239), с дипломация и военна сила цялата област Парс
преминава в ръцете на Сасанидите. Следва завладяването на съседите от
юг – провинциите Керман, Исфахан, Сусиана и Месена. Следващата стъпка
логично е конфронтация с великия цар на Парта, от когото всички са фор-
мално зависими.
Парта е далеч по-разнородна и децентрализирана както от Ахеме-
нидска Персия, така и от Сасанидски Иран. Плиний пише за Парта като
за федерация от 18 царства. Именно тази липса на централизация и зави-
симост на партските царе от местните династии се използва умело от пър-
вите Сасаниди. Великият цар по това време, последният партски владетел
Артабан ІV, опасно бездейства, докато Сасанидите укрепват в Персида, а
подкрепата за самия него и централната власт в различните провинции на
империята намалява. На практика е оставен да се справя с бунтовника от
юг сам, което се оказва фатално. След като обвинява Ардашир в бунт, Арта-
бан ІV тръгва на юг, където армията му е напълно разгромена от войските
на Сасанидите в пустинята на 28 април 224 г. Според триумфалния релеф
от Фирузабад, представящ събитията, Ардашир лично пронизва с пиката
си своя противник Артабан ІV, а синът му Шапур поваля партския везир.
В годините след този първи триумф Сасанидите не само овладяват всич-
ки стари партски територии, но разширяват държавата си допълнително в
Кавказ и на Арабския полуостров.
Новата династия извежда на преден план в своята пропаганда (дос-
тигнала до нас главно освен в писмените извори чрез скални релефи, съ-
дове от благородни метали и каменни надписи), иранското начало и зо-
роастризма в противовес на частично елинизираната партска култура и
християнството на римо-византийския Запад. П. Браун характеризира
този процес като “... отхвърляне от рамената на изисканата гръцка наметка”, а
Сасанидите според него са “... агресивна империя... с управляваща класа, крайно
неподатлива на западното влияние”208.
Както и да гледаме на първите Сасаниди, военните им таланти са
несъмнени. При сина на Ардашир І, споменатия Шапур І, Иран се сблъс-
ква с Римската империя в две десетилетия на ожесточени войни. Шапур
се превръща в истински кошмар за Рим, който е принуден да се съсредо-
точи не срещу германците по р. Рейн в дн. Западна Европа, а срещу новия
противник в Месопотамия. Нещо подобно се случва по-късно с Византия,
когато през VІ век Юстиниан е принуден напълно да изостави западната
си политика и да се съсредоточи изцяло на Изток. И в двата случая Персия
е на върха на могъществото си – съответно при Шапур І и при Хосрой І

(531-579 г.). Римо-византийските проблеми с Иран донякъде се дължат и на
характера на сасанидската армия, съставена от свръхтежка конница (т.нар.
клибанарии – “казанджии”, известни от графитите в Дура Европос209) и
конни стрелци. Това съчетание се оказва проблемно за римляните.
През 243 г. римският император Гордиан нахлува в Месопотамия.
Сред историците днес съществува негласен консенсус, че най-акуратната
версия на събитията е именно тази на персите. Според нея Гордиан е раз-
бит и загива, може би при паническото отстъпление на римските войски
след разгрома. Интересното е, че за тази кампания Гордиан е събрал зна-
чителни сили от цялата си империя. Римляните издигат на негово място
преторианския префект Филип Араб, който предпочита да моли Шапур за
мир. Условията са тежки – териториални отстъпки в полза на Иран, а от-
купът за живота на императора и остатъка от войската е 500 000 денария,
една значителна сума. Изглежда, след тези събития и завръщайки се обрат-
но във владенията си, Филип Араб решава да си възвърне престижа, като
нахлува в Армения. В надписа от Накш-и-Рустам това е описано като “Цезар
ни излъга и направи лошо на Армения”. Отговорът не закъснява и Шапур
нахлува през 256 г. в източните провинции на Рим, разбива при Балбалисос
събраната срещу него армия от 60 000 души и опустошава римската част
от Месопотамия и Сирия, макар и накрая да е принуден да се върне. През
260 г. новият римски император Валериан потегля на Изток с армия от 70
000 души и придружен от множество благородници. Целта е да се нанесе
поражение на персите и да се реабилитира престижът на Рим. Резултатът
от сблъсъка е едно от най-срамните поражения на римската войска в исто-
рията – римляните са напълно разгромени, а императорът е пленен. “Със
собствените си ръце направихме Валериан Цезар пленник и други, водачи на тази
армия, преторианският префект, сенатори – всички те бяха пленени и депорти-
рани в Персис” – заявява победоносният Шапур І, който е единственият в
историята противник на Рим, справил се лично и последователно с три-
ма императори – с убития Гордиан, просещия мир Филип Араб и пленения
Валериан210.
С военните победи през ІІІ век над римляните и пълното усвояване
на наследството на Парта се очертават необятните хоризонти на Сасанид-
ски Иран. Посредник между Изтока и Запада, владеещ територии от Месо-
потамия до Индия и от Кавказ до Йемен, шахиншахът наистина е в пълния
смисъл “цар на царете” и “инструмент на боговете”. Знаменателните събития
и издигането на зороастризма (при Ардашир І и Шапур І магът Тансар съ-
бира и обобщава традицията в първата известна писмена версия на свеще-
ната книга Авеста) са отбелязани с поставянето на множество мемориални
скални релефи, надписи върху камък и усилено строителство, частично из-
вършено и от римски военнопленници. За Рим конфронтацията с Персия
на Сасанидите означава отварянето към влиянието на Изтока, с неговата
“огромна, екзотична съзидателност в изкуството и религията”211. Резултатът е
взаимно проникване и смесване на култури и традиции, което несъмнено

може да се свърже и с особения еклектизъм на старобългарската култура,
развиваща се до края на VІІ век в една от контактните зони между двете
цивилизации – района на Кавказ, където в ранното Средновековие всички
етнокултурни идентификации са по правило много несигурни.
Част от пропагандата на Сасанидите е насочена към доказването на
връзката между тях и Ахеменидите, които Шапур директно нарича “моите
прадеди”. Дали наистина споменът за старата династия е жив през ІІІ век, е
спорно. Но Сасанидите посещават често руините на Персеполис и оставят
там своите официални графити, изобразяващи различни сцени с царя на
царете. Друго място на преклонение и пропаганда е старият ахеменидски
некропол на скалите в Накш-и-Рустам. Тук майсторите на Шапур поста-
вят един от релефите, представящи триумфа му над римляните. Другата
версия на същия релеф е в околностите на Бишапур, нов град, изграден от
римските пленници и депортирани майстори от Сирия след войните през
40-те и 50-те години на ІІІ век. Във версията от Накш-и-Рустам шахиншахът
е представен на кон в ход наляво, сграбчил с ръка пленника си Валериан, а
пред коня коленичи, предаващ меча си, Филип Араб. Всички участници в
сцената са представени изключително детайлно и реалистично. Римляни-
те са в характерните си дрехи, а шахиншахът носи тържествената корона
(всички персийски императори носят различни корони, за всеки се изра-
ботва нова и уникална по оформление).
Един от най-важните сасанидски надписи въобще е именно този на
Шапур І от Накш-и-Рустам212 – неговите res gestae (царски деяния). Освен с
публикувания на страницата на библиотека “Sasanika” на Калифорнийс-
кия държавен университет “Фулертън” английски компилиран вариант213
е налице много по-подробната публикация на Университета в Киел, дело
на Урсула Вебер214, представяща текстовете както в оригинал, така също и
с паралелен превод.
Надписът, следвайки модела на ахеменидските надписи, е на три
езика – средноперсийски, партски и гръцки. Поставен е върху една от сте-
ните на т.нар. “Каба-и-зардушт” (кабата на Зороастър) – постройка с неясно
предназначение, вероятно издигната от Дарий Велики215. Надписът започ-
ва със стандартната формулировка:
1. Аз216, почитащият Мазда господар Шапур, царят на царете на Иран и

не-Иран, който произлиза от боговете, син на почитащия Мазда божест-
вен Ардашир, който произлиза от боговете, цар на царете на Иран, внук на
цар Папак, съм владетел на Ираншахр [и държа] земите:
Следва изброяване на владенията на Шапур, сред които “Баласа-

кан” – областта, която е гранична със степите, и завършва с “Вратите на
Албания” – крепостната система на Дербент:
Персис, Парта, Месене, Асирия, Адиабена, Арабия, Азербайджан, Ар-

мения.
2. Грузия, Сеган [Макелония=Мингрелия], Аран [Албания], Баласакан – до
Кавказките планини и Вратите на Албания, и всички планински вериги
на Парешвар, Медия, Гурган, Мерв, Херат и целия Апашахр, Керман, Сеис-
тан, Туран, Макуран, Паредена, Хиндустан [Индия = Синд] и Кушаншахр
до Пешавар и до Кашгар, Согдиана и планините на Ташкент, и от другата
страна на морето Оман. И ние кръстихме една област с името Пероз-Ша-
пур, а Хормизд-Ардашир прекръстихме на Шапур.
3. И всички тези земи, техните владетели и управници, всички ни стана-
ха данъкоплатци и поданици.
След изброяването на владенията на шахиншаха започва частта,

в която се разисква войната с Римската империя. Прави впечатление, че
се изтъква лъжливостта на римляните, които не зачитат споразуменията,
“лъжат”:
Когато се установихме за първи път в царството, Гордиан Цезар събра ар-

мия от цялата Римска империя и сила от готските и германските цар-
ства и потегли към Бабилония (Асирия) срещу империята Иран и срещу
нас. На границата на Бабилония, при Мисике, стана голяма челна битка.
Гордиан Цезар
4. беше убит и римската армия беше унищожена. И римляните направиха
Филип Цезар. Тогава Филип Цезар дойде при нас за условия и да откупи
техните животи, като ни даде 500 000 денария, и ни стана данъкопла-
тец. И поради тази причина ние прекръстихме Мисике Пероз-Шапур. И
Цезар ни излъга отново и направи лошо на Армения. Тогава ние атакувах-
ме Римската империя и унищожихме при Барбалисос римска сила от 60
000.
5. и Сирия, и околностите на Сирия изгорихме, разрушихме и ограбихме
всичко. През тази кампания градовете и крепостите на Римската импе-
рия: град Анатха и околностите му, Арупан и околностите му, Бирта в
Аспоракан, град Сура, Барбалисос, Манбук [Хиераполис],
6. Алепо, Кенишрин [Халкида], Апамея, Рефания, Зеугма, Урима, Гинда-
рос, Арменаза, Селевкия, Антиохия,
7. Кире, друг град Селевкия, Александрета, Никополис, Синзара, Хама, Рас-
тан, Дикор, Долике, Дура,
8. Циркузиум, Германиция, Батна, Ханар и в Кападокия градовете Сата-
ла, Домана, Артангил, Суиза, Синда, Фреата,
9. общо 37 града с околностите им. В третата кампания, когато атаку-
вахме Каре и Урхе [Eдеса] и докато обсаждахме Каре и Едеса, Валериан
Цезар потегли срещу нас. Той водеше със себе си сила от 70 000 от Герма-
ния, Ретия, Норикум, Дакия, Панония, Мизия, Истрия, Испания, Афри-
ка, Тракия,
10. Витиния, Азия, Памфилия, Исаврия, Ликония, Галатия, Ликия, Ки-

ликия, Кападокия, Фиргия, Сирия, Финикия, Юдея, Арабия, Мавритания,
Германия, Родос [Лидия], Осроене,
11. Месопотамия. И отвъд Каре и Едаса ние имахме голяма битка с Ва-
лериан Цезар. Със собствените си ръце направихме Валериан Цезар плен-
ник и други, водачи на тази армия, преторианският префект, сенатори
– всички те бяха пленени и депортирани в Персис. И Сирия, Киликия и
Кападокия
12. изгорихме, разрушихме и ограбихме. През тази кампания завзехме от
римската империя град Самосата, Александрия на Исус, Катаболос, Егея,
Мопсуестия, Малос, Адана, Тарсус, Августиния,
13. Зефирион, Себасте, Корикус, Аназарба, Кастабала, Нерониас, Флави-
ас, Никополис, Епифанея,
14.Келендрис, Анемурион, Селинус, Мионполис, Антиохия, Селевкия, Доме-
циополис, Тиана, Цезарея [Меякарири], Комана
15. Кибистра, Себастея, Бирта, Ракундия, Ларанда, Икониум, всички
тези градове заедно и заедно с околностите им са 36. А мъжете от Римска-
та империя, които са не-иранци,
16. ги депортирахме. Заселихме ги в империята на Иран, в Персис, Парта,
Кузистан, в Бабилония и в други земи, където имаше владения на нашите
бащи, дядовци и предци.
Ние търсехме, за да завладеем, много други земи и се сдобихме със слава зара-
ди героизъм, които няма да ги изпишем тук, освен предходните. Наредихме
да го запишат, за да може дошлите после да узнаят
17. тази слава, героизъм и нашата сила. Така, поради тази причина, че
боговете ни превърнаха в техен инструмент, и с помощта на боговете от-
крихме и завладяхме толкова много земи, така щото във всяка земя ние
основахме много Бахрам огньове и удостоихме с владения много мъже-маги,
и ние възвеличихме почитанието към боговете. И до този надпис ние осно-
вахме огън
18. наречен на Хозро-Шапур за нашата душа и за да утвърдим нашето име,
огън, наречен Хозро-Адуранахид за душата на нашата дъщеря Адуранахид,
кралица на кралиците, за да утвърдим нейното име, огън, наречен Хозро-
Хормизд-Ардашир по името на душата на нашия син, Хозро-Ардашир, ве-
лик цар на Армения, за да утвърдим неговото име, друг огън, наречен Хозро-
Шапур, за душата на нашия син Шапур, цар на Месена, за да утвърдим
името му и
19. огън, наречен Хосро-Нарсес, за душата на нашия син, благородния и по-
читащ Мазда Нарсес, цар на Синд, Сеистан и Туран до края на морето,
за да утвърдим името му. И това, което дарихме на тези огньове, и което
установихме като обичай, всичко това го написахме в документ [за гаран-
ция]. От тези 1000 овце, от които според обичая ни се пада излишъка, и
които дарихме на тези огньове, ние наредихме както следва: за нашата
душа всеки ден
20. по овца, една и половина мярка хляб и четири мерки вино. За тази

на Сасан господаря, цар Папак, цар Шапур, син на Папак, царя на царе-
те Ардашир, царицата на империята Хоранзим, царицата на цариците
Адуранахид, царица Динак, царя на Гилан Бахрам, царя на Месена Ша-
пур, великия цар на Армения Хормизд-Ардашир, царя на саките Нарсес,
царицата на саките
21. Шапурдуктак, принцесата на саките Нарсесдукт, принцеса Чашмак,
принц Пероз, принцеса Мирдут, майка на царя на царете Шапур, принц
Нарсес, принцеса Руд-дуктак, дъщеря на Анушак, Вараздукт, дъщеря на Хо-
ранзим, царица Стахирад, Хормиздак, син на царя на Армения, Хормизд,
Хормиздак, Одабакт, Бахрам, Шапур-Пероз, син на царя на Месена, Ша-
пурдуктак, дъщеря на царя на Месена и Хормиздуктак, дъщеря на царя на
саките
22. за техните души овца, мярка и половина хляб и четири мерки вино.
Следва изброяване на други важни лица, за които трябва да се пра-

вят приношения и които са живели под властта на бащата на Шапур Ар-
дашир и неговия дядо Папак. Прави впечатление, че сред сановниците са
изброени Аспорик, син на Аспорик
и Зик Забриган (SIC), имена, извес-
тни като български и владетелски:
И от овцете, които остават, всичко

което остава до пълно изчерпване, е за
душите на тези, за които наредихме
молитви, чиито имена се написаха, все-
ки ден по овца, една и половина мярка
хляб и четири мерки вино. Сред тези,
Част от партската версия на надписа, които живяха под властта на цар
фотография на университета в Чикаго, САЩ Папак: Сасан Орнекан, Фарак, син на
Фарак, Вартрангнипат, син на Кхур,
Аспорик, син на Аспорик217, Похрик,
син на Мардин, Жик, господаря на церемониите,
23. Шапур, син на Везан, Шапур, син на Михрозан. Сред тези, които
живяха под властта на царя на царете Ардашир: Сатарп, цар на Аб-
ренак, Ардашир, цар на Мерв, Ардашир, цар на Керман, Ардашир, цар
на саките, Динак, майка на цар Папак, Родак, майка на царя на царе-
те Ардашир, Динак, дъщеря на Папак, царица на цариците, Ардашир
бидакш, Папак чилиарх, Дехин Вараз, Сасан Суран, Сасан, господар на
Андеган, Пероз Карен
24. Гок Карен, Абурсам “слава на Ардашир”, Гелиман от Демавенд, Ракш
пълководеца, Мард, началник на писарите, Папак, господар на церемони-
ите, Пазихр Васпуриган, Вифард, син на Фарак, Мир-кхваст Баресиган,
Кумафрат, началник на елитната стража, Диран, началник на склада с
оръжие, Чихрак съдията, Вардан, началник на конюшните, Михрак, син

на Тосар, Зик Забриган218 , Сагбус, господар на лова, Кхудик, главен стю-
ард, Зайен, началник на виното. Сред тези, които живеят под властта на
царя на царете Шапур: Ардашир, цар на Адиабене, Ардашир
25. цар на Керман, Динак, царица на Месене, повереница на Шапур, Ха-
мазасп, цар на Грузия, принц Валаш, син на Папак, принц Сасан, който
е осиновен от семейство Фарак, принц Сасан, който е осиновен от семейс-
тво Кидук, принц Нарсес, син на Шапур, Шапур бидакш, Папак чилиарх,
Пероз, началник на кавалерията, Ардашир Вараз, Ардашир Сурен, Нарсес,
господар на Андеган,
26. Ардашир Карен, Вахунам фрамадар, Фрик, сатрап на Гундешапур, Сри-
той, син на Шамуст, Ардашир “радостта на Ардашир”, Пазир “храбрия на
Шапур”, Ардашир, сатрап на Ком, Чашмак “храбрия на Шапур”, Вахунам,
“радостта на Шапур”, Тир-мир, началник на крепостта Шахркарт, Зик,
господар на церемониите, Артабан от Демавенд, Гондофар Абган, “който
търси битка”, Пабиш “Перозшапур”, син на Шанбит,
27. Варзин, сатрап на Исфахан, Кирдисро бидакш, Папак Васпуриган, Ва-
лаш, син на Селевк, Язбад, съветник на цариците, Папак, носител на меча,
Нарсес, сатрап на Рунд, Тияник, сатрап на Хамадан, Вардбад, началник
на прислугата, Йомард, син на Растак, Ардашир, син на Вифар, Абурсам-
Шапур, началник на харема, Нарсес, син на Барак, Шапур, син на Нарсес,
Нарсес, главния стюард,
28. Хормизд, главния писар, син на Хормизд, главния писар, Надук, начал-
ника на затвора, Папак, пазача на портата, Пасфард, син на Пасфард,
Абдагаш, син на господаря на замъка, Кердир маг, Растак, сатрап на Вех
Ардашир, Ардашир, син на бидакш, Миркваст ковчежник, Шапур, воена-
чалник, Арштат Михран, секретаря на Рей, Сасан, евнух, син на Сасан,
Вирод, началник на пазарите, Ардашир, сатрап на Нериз, Багдат, син на
Вардапад, Кердир Ардаван, Зурвандан, син на Бандак,
29. Винар, син на Сасан, Манзик евнухът, Сасан съдията, Вардан, син на
Нашбад, Гурик, началник на глиганите, всички заедно една овца, мярка и
половина хляб, четири мерки вино всеки ден.
Сега, когато служим на боговете със старание, тъй като сме инструмен-
ти на боговете и с помощта на боговете открихме всички тези хора, по-
корихме ги и придобихме слава за храброст, нека, който дойде след нас, да
управлява, нека той също да служи и почита боговете усърдно, за да може
боговете да му помагат и да го направят техен инструмент.
Детайлният анализ на надписа и сравняването му с надписите вър-

ху камък от Дунавска България не са предмет на това изследване. Очевид-
ната близост на редица формули обаче, включително и по отношение на
схемата за събиране на данъци в натура, длъжностите на дворцовите санов-
ници, отношението към римляните, изброяването на превзетите градове,
преселването на население и др., подкрепят тезата, че именно сасанидска-
та практика да се изписват такива надписи е вдъхновявала и е служила за

първоизточник на каменните надписи на българските канове. Още повече
че надписите на Шапур предхождат Орхонските надписи хронологически
и като оформление и формулировки са доста по-близо до българските. Най-
важно е присъствието в Шапуровите res gestae на български владетелски
имена – Заберган и Аспарух, които очевидно в случая принадлежат на висо-
копоставени лица от персийската върхушка. Че старите българи носят пре-
димно ирански имена, е добре известно (51% от тези с установен произход
са такива219), но откриването на имена като тези на български аристок-
рати в конкретни персийски паметници е наблюдение с далеч по-значи-
ми последствия за изучаването на историята на старите българи. Още
през 60-те години на ХХ век В. Бешевлиев убедително анализира проблема
и доказа с разнообразни примери, че много от имената на старите бълга-
ри са ирански. Като такива той определи Аспарух, Безмер, Кубрат, Гостун,
Омуртаг, Кардам, Мостич, Корсис, Расате и др.220
Един изключително интересен паметник с името Аспарух, включен
в анализа на Бешевлиев, произхожда от територията на Иберия. През 1940
г. започват усилени археологически проучвания в Грузия и по-конкретно в
старата грузинска столица Мцхета-Армази, разположена при сливането на
р. Аргави и р. Кура. Мцхета-Армази е столица на Иберийското царство, об-
хващащо териториите на днешна Централна и Източна Грузия, което през
66-65 г. пр.Хр. след похода на Помпей в региона попада за известно време в
римската сфера на влияние, но през І-ІІ век сл.Хр. вероятно е подчинено на
царя на Парта, докато римското влияние остава силно в Колхида по грузин-
ското крайбрежие.
Мцхета-Армази е силно укре-
пен град, защитаван от две крепос-
ти – Гармозика-Армазцихе (крепост-
та на Ахура-Мазда) и Севсамор221.
Сведенията за местната династия,
известна като “питакшите на Арма-
зи”, идват основно от некропола на
старата грузинска столица, публи-
куван в пълнота едва в края на 50-те
години222.
В гроб №1 (всъщност офор-
Гема от пръстена-печат на питакш Аспарух, мена с каменни плочи гробница) на
открит в неговия гроб в Мицхета. Снимка и некропола е открито погребение
рисунка по Апакидзе на един от членовете на местната
династия – питакш Аспарух. Погре-
бението е изключително богато – освен масивния златен пръстен-печат с
гема с портрет и надпис са открити също така обкованите със сребро крака
на гробничното дървено ложе, сребърен медальон, четири сребърни чаши,
коланен комплект от 9 апликации и голяма правоъгълна тока от масивно
злато с инкрустирани скъпоценни камъни и геми (включително и гема с ро-

дителите на питакш Аспарух – Зевак и Карпак), масивен кинжал със златна
обковка на канията, фрагментите от диадемата на питакша също от златни
пластини със скъпоценни камъни и с топчета, както и много други предме-
ти, включително и седем златни римски ауреуса, последните от които от
управлението на император Адриан (117-138), определящи датата на погре-
бението към средата на ІІ век223.
На интересното име на питакша – Αςπαρουκης (Аспарух) – обръща
внимание Иван Дуйчев, който публикува една кратка статия по въпроса224.
Питакш или бидакш (перс. Bidexš) е титла, близка до сатрап или вицекрал,
и вероятно династията от Мцхета-Армази са съуправители на царете на
Иберия. Нужно е да се отбележи, че титлата бидакш (питакш) се среща и в
надписа от Накш-и-Рустам. За титлата споменава и Амиан Марцелин (23:6)
в описанието си на Персия, където съобщава, че “витакс” е началникът на
конницата, който наред със сатрапите и местните царе управлява най-важ-
ните провинции. В Иберия позицията се запазва до късно – за питакш във
втората половина на VІ век – Аршуша, се говори в житието на св. Юстис от
Мцхета225. Титлата се среща и в множество други паметници от Иберия226.
Пръстенът-печат с името на питакш Аспарух от гроб №1 не е един-
ственият паметник с това име от територията на древна Иберия. В същия
некропол на Мцхета е разкопана стела, употребена като строителен мате-
риал за по-късен гроб от третата четвърт на ІІ век. Върху стелата е частично
разчетен надпис на армазки език (местен персийски диалект), отнесен към
края на І век, в който се предава словото на питакш Шарагас и се описват
различни събития, а също се споменава името Аспарук227. Вероятно това е
същият Аспарух от гроб №1 от Мцхета, починал в преклонна възраст към
края на 30-те или най-късно началото на 40-те години на ІІ век. Името на Ас-
парух във формата му Аспакур се среща и у Амиан Марцелин, който го обоз-
начава като владетел на източната част на Иберия към 367-368 г. (27:12)
Друг представител на династията на питакшите от Армази, също
известен по негова гема с гръцки надпис, открита в некропола, е питакш
Зевак228, вероятно баща на питакш Аспарук, тъй като гема с името на Зевак
и жена му Карпак е вградена в колана на питакш Аспарук. Според Brentjes
откритите в некропола находки, особено въпросните геми-печати, издават
силно партско влияние229. Няма съмнение, че в Иберия по това време пре-
обладава като религия зороастризмът, а Мцхета-Армази е един от неговите
водещи центрове в целия регион. Подобно заключение се потвърждава как-
то от иранските имена на питакшите от Армази (Аспарух, Зевак, Безмер и
др.230), така също и от разчитането на самото име Армази като “Крепостта
на Ахура Мазда”231. Не на последно място именно при разкопките в Мцхета-
Армази и в района са открити пет интересни сребърни съда, два от които
изобразяващи фигурата на свещения кон, застанал с вдигнат преден крак
пред огнен олтар от разпространения тип “плоча върху колона”. На друг
съд – сребърна чаша от с. Бори в Западна Грузия – се открива надпис на
местен средноперсийски, преведен като “Бузмихр, добрия питакш”232. Името

Мадарският конник, Дунавска България
Бузмихр е съкратена форма на “Бузург Михр” или Великия Митра233 и може

би се явява пряка аналогия на името на брата на кан Аспарух – Безмер от
Именника на българските ханове.
Подобни схващания, изложени тук, застъпват и съставителите на
международното издание “Енциклопедия Ираника” на университета Ко-
лумбия, САЩ. Според енциклопедията Аспарух е средноперсийско име и
означава “този, който има сияйни коне” (от аспа – кон и корена *раук – сия-
ние)234. Без да имаме претенцията да налагаме нов прочит без необходима-
та дискусия, бихме предложили по-вярното четене на Аспарух като “Сияй-
ният конник”. Пак според енциклопедията името на Безмер трябва да бъде
разчетено като “Бурз-Михр” или “Високо е Митра”. Интересно е да се отбе-
лежи, че у Ананий Ширакаци Аспарух е даден като Aspar-hruk, а баща му
Кубрат като Xubraatày235. Такава форма на името на Кубрат е възможно да
се намира в пряка връзка със средноперсийското име Ховрат или Хуврат236,
още повече че в разработката на Вернер за характера на съкровището от
Малая Перешчепина името на българския владетел по монограма от пръс-
тена му е Ховрат237.
Обръщайки внимание, че съгласно надписа на Шапур І от Накш-и-
Рустам, Грузия, а пък и земите, западно от нея, са посочени като част от
царството на Сасанидите, може да се допусне, че след установяването на

Релеф на Ардашир І край Фирузабад. Три сцени, изобразяващи Ардашир на кон,
пронизващ с пика своя противник Артабан V, също на кон, престолонаследника Шапур,
побеждаващ партския везир, и сасанидски паж, побеждаващ партски (най-вляво
– всички противници са на коне)239
новата иранска династия в началото на ІІІ век питакшите от Армази вече са

включени в системата на сасанидската аристокрация. Всъщност по-голяма-
та част от старата партска аристокрация също става част от новата държава
– местните династии са силни и централната власт се нуждае от тяхната
поддръжка238. Много е вероятно споменатият в надписа Аспарух или не-
говият едноименен баща, посочен
като част от двора на легендарния Релеф на
Шапуров дядо – Папак, да е еднои- Ардашир І край
менният благородник от гроб №1 Фирузабад,
от Мцхета-Армази. Логично е да се изобразяваш
допусне, че представлявайки изя- Ахура Мазда,
вени зороастрийци и силна местна връчващ
царската
династия, питакшите от Армази са
диадема на
подходящи за създаването на “ди-
Ардашир над
настичната легенда” на първите Са- свещения огън.
саниди, изписана в пропагандния Източник:
каменен надпис res-gestae на Шапур CAIS
І от Накш-и-Рустам.
Засиленият интерес към
Иберия се дължи и на близостта на
Армения, която за първи път попа-
да под властта на Сасанидите още при Шапур І. Отстъпва му я император
Филип Араб след злополучния поход от 246 г. Интересът на Шапур към Ар-
мения се дължи както на стратегическото й разположение на границата
между двете суперсили, а така също и на факта, че тук по това време все
още управлява старата партска царска династия в лицето на цар Хосров.
През 252 г. Шапур организира убийството му и го заменя с лоялния на Са-
санидите цар Тирдат (252-262). Важността на Армения за Персия се онаг-
ледява от факта, че местният цар носи специална титла – wuzurg-Arman-š~h
(Велик цар на Армения), а няколко от шахиншаховете на Сасанидската ди-
настия, докато са принцове, управляват именно в тази област. Арменските
благородници ще стават известни пълководци от персийската армия, а ар-

менската конница ще е сред елитните части на Сасанидите. Въпреки това
конфронтацията с Рим ще продължи именно тук и в Иберия до гибелта на
Сасанидски Иран в средата на VІІ век, захранвана от политическото и ре-
лигиозното противопоставяне на двете империи в региона и въобще.
Каменните надписи не са единствените материални изяви на про-
пагандата на Сасанидски Иран и на Дунавска България. Тук стои и въпро-
сът за Мадарския конник и неговите паралели – релефи и изображения
върху метални съдове. Прочутият паметник, разположен на скалните въз-
вишения над днешното с. Мадара и в близост до Плиска, представлява ком-
позиция от три фигури – конник, куче и лъв. Трите фигури са представени
в движение. Конникът е в бавен, тържествен ход надясно, което е изразено
чрез разполагането на задните и предните крака на животното. Кучето е
“уловено” в положение на скок, с изнесени във въздуха два предни крака.
Лъвът е приклекнал, в положение на агония, опашката му е вирната нагоре.
Правят впечатление редица стилистични особености на композицията. На
първо място, фигурата на ездача има несъразмерно къс торс, представен
в анфас, докато лицето му е в профил. Косата му пада назад. Второ, при
коня също се наблюдават особености – тялото му е представено в профил,
докато единствено главата се намира в полуанфас или анфас. Предните му
крака, особено десният, са нереално тънки. Анатомично най-достоверно е
пресъздадено кучето, което е с изп-
лезен език и дълга опашка. Около
фигурите е поставен дълбок жлеб,
който да подчертае композицията
върху скалния масив.
Основната “загадка” около
Мадарския конник е самият факт
на неговото съществуване на тери-
торията на днешна България. Той
е единствен по рода си у нас, тоест
явлението не се продуцира продъл-
жително в културното пространст-
во на старите българи. Паметникът,
от историко-географска гледна точ-
Релеф на Ардашир І от Накш-и Рустам,
представящ връчването на царската му свещена
ка, е най-западният скален релеф
диадема от Ахура Мазда. Бог и цар тъпчат от този вид, а освен това е единст-
победените си противници вен – на историческата територия
на Дунавска България той няма
аналог, което поставя въпроса, как се е стигнало до неговото създаване и
какво е значението му. Изказвани са различни мнения по въпроса за него-
вото вдъхновение, но досега не са посочени близки паралели извън кръга
на скалните релефи и луксозните метални съдове от Сасанидски Иран.
Сасанидите (224-651 сл.Хр.), както бе отбелязано, заимстват много
стари традиции с хилядолетна история в района на Двуречието. Там камъ-

Релефът на Шапур І от Накш-и Рустам, представящ шахиншаха в момент на триумф над
римските императори Валериан и Филип Араб
кът традиционно се използва за носител на послания – чрез изображения и

изписване на писмо. В Ахеменидска Персия (559-330 пр. Хр.) тези практики
се доразвиват и приемат характера на оригинална държавна пропаганда,
а надписите са на няколко езика поради мултиетническия състав на импе-
рията. Водещ мотив при скалните релефи със и без надписи в Ахеменидска
Персия, държавата на партите и Сасанидски Иран е култът към владетеля и
династията. Надписите край релефите се свързват с владетеля и неговите
постижения, с династията, с важни исторически събития, с описания на
административното деление. Надписи върху камък на един и повече езика
от официалните в империята, освен край скални релефи се поставят и вър-
ху различни монументи. След слизането на Ахеменидите от историческата
сцена тези традиции намират нов връх именно в Сасанидски Иран. Пос-
ледните значими Сасанидски скални релефи са поставени през VІІ век от
Хосрой ІІ в Так-и-Бустан.
Ардашир І изобразява край Фирузабад три сцени на сблъсъка си с
последния партски владетел Артабан V, както и друга сцена, изобразяваща
Ахура Мазда, върховното божество на зороастризма, връчващ на Ардашир
свещената царска диадема над свещения огън.
Сасанидите, без да познават имената и историята на “своите праде-
ди” Ахеменидите240, изпитват значителен респект към монументите им241.
Това в особена степен важи за Ахеменидския некропол при Накш-и-Рустам.

В скалите край Ахеменидските гробници Ардашир І поставя свой релеф,
изобразяващ него и Ахура Мазда на коне. Двамата тъпчат с конете своите
врагове – съответно Артабан V и Ариман, а божеството подава на владе-
теля царската диадема. (Както вече отбелязахме по-горе, свещена царска
диадема носи и митологичният предтеча от изображенията на кана №2
от съкровището от Наги-сен-Миклош). Този паметник е посочен от унгар-
ския изследовател Г. Фехер, като може би един от свързаните с културната
традиция на прабългарите242. Прави впечатление газенето върху победени
противници, което в други релефи на Шапур І е представено по-различно
– в тях тялото на врага служи като “стъпенка”, върху която шахиншахът се
качва на коня си. Още Ахеменидите визуализират триумфа си чрез стъпва-
не върху поваления противник – на прочутия релеф на Дарий Велики от
Биштун царят е изобразен стъпил с крак върху поваления си противник
– мага Гаутама, след който са се подредили в редица като пленници лъжеца-
рете, подчинили се на Дарий.
Интересна аналогия на тази традиция, отбелязана и от Цв.
Степанов243, има в Дунавска България. За подобно газене или стъпване вър-
ху императора на ромеите става дума в Чаталарския надпис на кан Омур-
таг, където буквално се казва:
Традицията да се поставят
скални релефи и надписи продъл-
жава при наследниците на Ша-
пур І (240-270) до началото на
ІV век – период на династически
борби. Известни са релефи на
Варахран І и Варахран ІІ (Бах-
рам І и Бахрам ІІ), както и на
Хормизд ІІ (302-309). След това
следва дълъг период на прекъсва-
не, който продължава до края
на VІ век, когато последните
Сасаниди отново се връщат към
скалните изображения, като от
късните релефи най-известен е
големият релеф – светилище на
Хозрой ІІ от Таки-Бустан (из-
вестен като “Големия айван” от
Так-и Бустан)

“... Нека бог удостои поставе-
ния от бога архонт, като гази
добре с крака си императора,
докато Туча тече и докато...
да проживее в радост и веселие
сто години.”
Ако се приеме, че липсващи-

ят текст след “докато” е “слънцето
свети”, тогава може да се заключи,
че в надписа освен върховното бо-
жество са споменати и двата свеще-
ни елемента – вода и слънце, – асо-
циирани в персийската владетел-
ска традиция с Анахита и Митра
(виж по-горе). Разбира се, и двете
аналогии – стъпването върху вра- Хосрой ІІ от Так-и Бустан.
га и свещените елементи – се нуж-
даят от допълнително изследване,
но въпреки това натрапващата се близост на концепциите за свещеност и
власт не може да не бъде отбелязана.
При наследника на Ардашир І – Шапур І, продължава традицията
за създаване на монументални скални релефи. Отново при Ахеменидския
некропол Накш-и-Рустам шахиншахът създава един от най-впечатляващите
релефи, представящ го на кон в момент на триумф над римските императо-
ри Валериан и Филип Араб. Визуалната прилика на българския паметник
и този в Накш-и-Рустам (релеф с
подобно съдържание има и в плани- Героят Рус-
ната Шапур244 в областта Парс край там, стено-
град Бишапур) е поразителна, що се пис от царска
отнася до фигурата на конника-вла- приемна зала
детел. Конникът от Мадара и Шапур в Пенджи-
І, изобразен в момент на триумф над кент, дати-
ран първата
римските императори Валериан и
половина на
Филип Араб, спокойно биха могли
VІІІ век. Из-
да бъдат дело на майстори от едно точник: стра-
и също ателие – ако не бяха разли- ницата на
ката от близо четири века и някои Ермитажа
детайли, като стремената, толкова
значителни са сходствата на двете
изображения. И в двата случая това
е дълбок релеф, като и човек, и кон са представени доста масивни, в разрез
с реалните пропорции, което е типично за изобразяването на владетелски
особи в Сасанидски Иран. Конят и в двата случая е в тържествен равен ход

Сребърно блюдо в сасанидски стил,
произведено в Средна Азия, VІІІ-ІХ век.
Открито в светилището Малой Оби в
Сибир. По Бауло.
Краката на трона на коронованата
особа са оформени като два крилати
лъва
с вдигнат преден крак – ляв при

Мадарския конник и десен при
Шапур. Пищните гриви, опаш-
ките и масивните глави са анало-
гични. Аналогична е и стойката
на ездача, обърнат в анфас и с
глава в профил. Прическата е по-
добна – косата е отметната назад
в обща маса. Промяната на про-
порциите, използвана за опре-
делени внушения, е довела и до
това, че фигурата на Шапур е доста по-едра от тези на победените врагове,
а владетелят от Мадара е по-едър от поваления лъв.
Трябва да се отбележат и основните различия между релефа на Ша-
пур І от Накш-и-Рустам и Мадарския конник. Като цяло сасанидският обра-
зец е по-реалистичният, що се отнася до изображението. Шапур е предста-
вен с победените си противници хора, докато конникът от Мадара триум-
фира над животно. В Мадара не виждаме и тържествената корона, носена
от шахиншаха. Сасанидският конник няма стремена (това се определя от
стойката на ездача и по-специално от положението на краката), а седлото
му е ниско, за разлика от високото седло на Мадарския конник. Все пак една
част от различията можем да отдадем на промеждутъка от няколко века,
който дели двата паметника, а друга – на безспорното влияние на централ-
ноазиатските степи върху изображението от Мадара. Друг голям проблем
при сравняването на Мадарския конник със сасанидските му паралели се
явява лошата запазеност на нашия релеф – на който много трудно можем
да визуализираме дали конникът има брада, каква е прическата му и дали
носи върху главата си царска диадема.
Интересни възможности крие изследването на изображенията на
животните от релефа в Мадара. Нека разгледаме кучето. Неговата иконог-
рафия събужда определен интерес, тъй като много близко по оформление
куче е представено в различни релефи от района на Иран, най-старите
от които датирани от 580 г. пр.Хр. Особено близки са изображенията на
“асирийски мастифи”245. Породата се определя от днешните кинолози като
“ниневийски мастиф” и се счита за една от първите известни породи въоб-
ще, разпространена в целия район на Двуречието и съседните територии.

Този вид мастиф е срещан в редица изображения, вкл. скални релефи от
сасанидския период, като иконографията общо взето остава същата. От
тази най-древна порода произхожда друга, която може би е представена на
релефа от Мадара – сродната му молосеска хрътка (molosses hound), разп-
ространена и в гръцките малоазийски центрове. Една статуя от гръцкия
класически период се пази в Британския музей. Животното е изобразено в
реален размер, масивно и същевременно с дълги крайници. Профилът на
главата е цилиндричен към заострен.
Дали ниневийският мастиф или сродната му хрътка са се появили
на Балканите, доведени от старите българи през VII-VIII век, за да ловуват
последните лъвове (?) в региона, остава единствено любопитна хипотеза.
Досега никой не е анализирал задълбочено находките на кучешки кости у
нас, свързани с ранното присъствие на българи. По-вероятно изглежда, че
както самият мастиф, така и лъвът, а изобщо цялата композиция в Мадара,
са продукт на творческо адаптиране на утвърждавани повече от хиляда го-
дини художествени традиции, във взаимодействие с които старите бълга-
ри влезли през един или повече етапи от своята история преди 680 г. Само
така може да се отговори на въпроса, защо кучето от Мадара е изобразено
съгласно традициите в региона на Иран. Тази значителна близост в ико-
нографията се потвърждава и от някои директни паралели, като например
едно животинско изображение от Накши Рустам246.
Важно е да се отбележи, че царските сюжети на ранните релефи се
прехвърлят върху произведенията на металопластиката и по-специално
върху еднотипните метални купи с две основни сцени – ловни или царят на
трон. Именитият немски изследовател Виезехофер приема, че именно тези
купи в периода от края на ІV – началото на VІІ век изпълняват пропагандни-
те функции на скалните релефи и в този смисъл те са еквивалентни в качест-
вото си на средства за възхвала и утвърждаване на династията247. Виезехохер
приема, че луксозните съдове заменят релефите, когато последните вече са
изпълнили ролята си на монументи, утвърждаващи Сасанидите. Тези съдове
на лукса според него са един вид “царски съобщения”, циркулиращи в посока
от Сасанидския двор към периферията – подчинените на персите терито-
рии, включително и съюзни царе. Тези предмети се радват на изключителен
интерес и се съхраняват като редки съкровища. Така следва да разбираме и
включването на позлатеното сасанидско блюдо с изображение на Шапур ІІ
(309-379) в съкровището от Малая Перешчепина248. Подобни съдове продъл-
жават да се предават от ръка на ръка в течение на времето и някои от тях са
открити през ХХ век – няколко в Сибир249 и един в Тибет, от експедицията
на Рьорих250. Известен е един съд, открит в Сибир, може би създаден под вли-
яние на късносасанидското изкуство в арабска среда251, представящ ловна
сцена, в която конникът стреля с композитен лък по лъв, а другото животно
на сцената е глиган. Конникът има стремена, а конят е украсен със стандарт-
ната за степите и Иран богата амуниция и конска опашка.
Друг аргумент в полза на тази идея – за ролята на царските блюда

Съд с късна версия
на царския лов
(горе вляво),
открит в Сибир
и съхраняван в
Ермитажа, VІІ-
VІІІ век.
Царският лов
в блюдо от
Ермитажа (горе
вдясно),
датирано от
VІІ в.
“Царският лов”
– Шапур ІІ на
лов за лъвове
(долу вляво)
на блюдо от
Ермитажа
и Бахрам V
избива лъвове
(долу вдясно)
на блюдо от
Британския
музей
като специфичен атрибут и послание на властта – е фактът, че техните сю-

жети са многократно имитирани и възпроизвеждани за дълъг период от
време, а самите съдове и техните имитации циркулират в много широк
ареал. Може да се допусне, че Мадарският конник представлява едно възп-
роизвеждане на царските сасанидски триумфални сцени, което трябва да
утвърждава авторитета на владетелите на Дунавска България, точно както
съдовете и релефите утвърждават авторитета на Сасанидите. В полза на
подобна теза говори и анализът на изображенията от медальоните на кана
№2 от Наги-сен-Миклош, които определено имат връзка с култа към динас-
тията и съдържат различни ирански елементи. Изводът е, че известните ни
луксозни блюда, вкл. и това на Шапур ІІ от Перешчепина, се явяват най-ди-
ректен паралел на скалния релеф Мадарски конник, наред със сасанидски-
те владетелски релефи, от които хронологично най-близък се явява този на
Хозрой ІІ от Так-и-Бустан (нач. на VІІ в.). Майсторите, изработили паметни-
ка на Мадарските скали в Дунавска България, вероятно принадлежат към
пътуващи “ателиета”, работещи в късносасанидски и средноазиатски стил.

З А К Л Ю Ч Е Н И Е
ЗАКЛЮЧЕНИЕ, ИЛИ
“ПЕРСИЙСКАТА НОСТАЛГИЯ”
НА СТАРИТЕ БЪЛГАРИ
Анализът на съкровищата от Наги-сен-Миклош и Малая Пе-

решчепина, както и на определени предмети от кръга на художествения
метал, открити в Дунавска България, води до заключението, че наред с без-
спорно персийски по произход предмети са налице и такива, повлияни от
персийската култура. Историческият преглед показва, че Велика България,
както и предшестващите я формирования на българските племена, няма
как да не са попадали в сферата на политическото и културното влияние
на Сасанидски Иран, разпростирало се в цяла Средна Азия, още повече че
създадената от Кубрат държава е съсед на Сасанидите и се намира в зона от
голямо значение както за Персия, така и за Византия – ключова по отноше-
ние на Кавказкия регион и Балканите и поради използването й като част
от пътя на коприната.
Заселването на българите по Долния Дунав съвпада с периода на из-
чезването от историческата сцена на Сасанидската държава, чиято култура
оказва значимо влияние на българите, докато пребивават в района на Кав-
каз. Това до голяма степен обяснява и “епизодичното” проявяване по Дол-
ния Дунав на определени традиции, намерили израз в конкретни памет-
ници, като Крумовия дворец и Мадарския конник, или произведенията на
художествения метал, като втория коланен накит от Мадара, гарнитурата
от Ветрен или тази от Шуменския музей. Най-трайната материална изява
на източното влияние, запазила своите характеристики докъм средата на
ІХ век, са старобългарските капища, които приемането на християнството
заличава окончателно като част от културата на Дунавска България. Друга
традиция с източен произход, която ще се съхрани и във времето на Второ-
то българско царство, са оригиналните надписи върху камък, които обаче
след приемането на християнството ще са вече облечени, по формулата на
Питър Браун, с византийска наметка.
На Изток изминава значителен период, докато арабите възприемат
напълно персийската култура, а Омеядският халифат се замени от ирани-
зирания Абасидски. Българите стават съседи на оцелялата от конфликта
с арабите империя – Византия, чието влияние върху тях ще нараства с
постепенното преодоляване на кризата от войните с Персия и арабите от
втората половина на VІ и VІІ век. Българската държава трябва да отстоява
ЗАКЛЮЧЕНИЕ, ИЛИ “ПЕРСИЙСКАТА НОСТАЛГИЯ” НА СТАРИТЕ БЪЛГАРИ 73

другостта си, своята идентичност, тъй като след 680 г. именно универсал-
ната империя Византия, с нейната политика, насочена към приобщаване
на владетелите и народите към “семейството” на византийския император,
става основен съсед, противник и същевременно партньор на българите.
Както конфронтацията на Византия с Иран стимулира културния обмен
между двете държави, по подобен начин се осъществява и “българо-визан-
тийският културен диалог”.
Естествено е в такава ситуация на конфронтация българските вла-
детели интензивно да започнат да укрепват авторитета си и този на дър-
жавата посредством монументално строителство и утвърждаване на тези
собствено български традиции, които са различни и дори в разрез с визан-
тийската култура. В историческата памет на първите български канове от
Долния Дунав е жив споменът за някогашния съсед на Велика България
– Сасанидски Иран, който е бил и основен противник на Византия до поя-
вата на арабите. Логично е в собствена, “авторска” интерпретация на изя-
вите на властта на Сасанидски Иран българите да търсят онова, което би
издигнало авторитета на държавата им наравно с този на универсалната
християнска държава. Защо вдъхновението се търси именно в спомена за
Сасанидски Иран, а не в Западния тюркски хаганат или предшестващия го
хаганат на каган Истеми, този на “небесните” тюрки? Отговорът произли-
за от факта, че макар и да са свързани политически с тюркските държавни
образувания, българите няма как да заимстват от тяхната материална кул-
тура в съперничеството си с Византия, тъй като нейното ниво не съответ-
ства на имперските пропорции на ромейската държава. Необходимо е дър-
жавната и културната традиция да търси по-солидна основа, която може да
бъде намерена единствено в могъщия, културно, съперник на християнс-
ката империя – Сасанидски Иран. Че българите осъществяват непризната
идеологическа “връзка” със Сасанидите, се вижда не само от грижливото
съхраняване на златната царска кана от Перешчепина, която Кубрат и нас-
ледниците му са ценели не заради друго, а заради символичното й значе-
ние като предмет на властта. Българските майстори, работили върху едни
или други от съдовете на Наги-сен-Миклош, са търсели вдъхновение и са
интерпретирали сюжети от Сасанидски Иран, на които може би са прида-
вали собствено значение, но които безспорно са вдъхновени от иранската
култура.
Сведенията за питакшите от Армази в Иберия, съчетани с данните
от надписа на Шапур І от Накш-и-Рустам, ни позволяват да преразгледаме
разбиранията си относно някои имена на представители на българската
династия Дуло и българската аристокрация въобще. Срещането, и то неед-
нократно, на имена, като Аспарух, Заберган, Безмер сред ранговете на пер-
сийската аристокрация, и то в района на Кавказ, позволява да се направи
допускането, че представители на българския елит имат ирански произход.
Особено интересно се явява името Аспарух, което наред с археологически-
те паметници от Иберия от І-ІІ век и надписа на Шапур І от ІІІ век се споме-

нава и у Амиан Марцелин в контекста на събития от втората половина на ІV
век. В очертаващия се научен дебат по въпроса следва да се вземат предвид
и сведенията, че Ховрат е средноперсийско име, както и да се преразгледат
разбиранията за имена като Персиан и Маламир, принадлежащи на пос-
ледните езически владетели на Дунавска България, при които все още е
силна у българите една своеобразна носталгия към Изтока.
Тази “персийска носталгия”, заложена като тенденция още във Ве-
лика България, намира нов смисъл в Долния Дунав, където България изг-
ражда своята версия на православната цивилизация.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ, ИЛИ “ПЕРСИЙСКАТА НОСТАЛГИЯ” НА СТАРИТЕ БЪЛГАРИ 75

ПРЕПРАТКИ
1 ГИБИ, т.ІІІ
2 СбНУК, 1894, стр. 148-149
3 СТЕПАНОВ, 1999, стр. 119
4 DARYAEE, стр. 18-19 и нататък
5 VENETIS, стр. 53-55
6 THE UMAYYADS, стр. 18
7 THE UMAYADS, стр. 50-51
8 Khirbet al-Mafjar ат ARCHNET
9 ВАКЛИНОВА, 1982, стр. 256
10 СТЕПАНОВ 1999, стр.126-128
11 Авторът предпочита употребата на “кан” пред “хан”, тъй като в домашни-
те паметници титлата се изписва именно по този начин
12 ПРОТИЧ, 1927, ФЕХЕР, 1939, FILOV, 1930
13 ПРОТИЧ, 1927, стр. 215
14 ПРОТИЧ, 1927, стр. 214
15 МИХАЙЛОВ, 1964, MIHAILOV, 1969, ЯКОБСОН, 1968
16 Дворецът в Хатра е резиденция на партските князе
17 БРАУН, 1999, стр. 181
18 МАВРОДИНОВ, 1959, стр. 48
20 За влиянието на сасанидските дворци върху ранноислямската архитек-
тура виж BIER
21 HUFF, passim
22 На капищата и техния архитектурен облик ще се спрем подробно в глава
3
23 СТАНЧЕВ, 1961, стр. 4
24 ВАКЛИНОВ, 1977, стр. 93
26 ВАКЛИНОВ, 1968, стр. 134 и нататък
28 БРАУН, 1999, стр. 181
29 БРАУН, 1999, стр. 181
30 ВАСИЛЕВ, 1949, стр. 159
32 ВАКЛИНОВ, 1977, стр. 94-95

39 АНГЕЛОВ, 1971, стр. 229
41 FOSS, 1997, стр.242-243
42 БРАУН, 1999, стр. 212
43 БРАУН, 1999, стр. 212
44 За датата на Мшата виж GRABAR, 1987
45 BURY, 1912
46 Виж MIATEV, 1936, МИЯТЕВ, 1943, МИЯТЕВ, 1965
47 МИЯТЕВ, 1943, стр. 122 и нататък
48 МИЯТЕВ, 1943, стр. 122-123
49 МИЯТЕВ, 1943, стр. 123-124
50 МИЯТЕВ, 1943, стр. 125
51 МИЯТЕВ, 1943, стр. 126
52 СТАНЧЕВ, 1961
54 МИХАЙЛОВ, 1964, стр. 18
55 За похода на Никифор І през 811 г. виж ДУЙЧЕВ, 1936, а за определянето
на сградата под Тронната палата за Крумов дворец и разкопаването й виж
МИЯТЕВ, 1946, стр. 117-118
56 ДУЙЧЕВ, 1936
57 Изложена в MIATEV, 1936, МИЯТЕВ, 1943, МИЯТЕВ, 1965
58 МИЯТЕВ, 1965, стр. 53
59 МИЯТЕВ, 1965, стр. 53
60 Виж КН, 23/6
61 MANGO, 1989, стр. 50-51
62 МИЯТЕВ, 1965, стр. 53
63 ВАСИЛЕВА, 1975, стр. 308
64 BURY, 1912, 333 стр., БЪРИ, 1915, стр. 107
65 МИЯТЕВ, 1965, стр. 50
66 МИЯТЕВ, 1943, стр. 127-128
67 МИЯТЕВ, 1943, стр. 129, МИЯТЕВ, 1965, стр. 50
68 OUSTERHOUT, стр. 197
69 ЯКОБСОН, 1968
70 ЯКОБСОН, 1968, стр. 198
71 ЯКОБСОН, 1968, стр. 205
72 За слабостите в теорията на Якобсон виж MIHAILOV, 1969, passim
73 В ЯКОБСОН, 1968, passim
74 ЯКОБСОН, 1950, стр. 51
75 ЯКОБСОН, 1983, стр. 121
76 За придвижването на старите българи виж ЗЛАТАРСКИ, 1994, т. І, стр.
138
77 ЯКОБСОН, 1968, стр. 198-199
78 БОЯДЖИЕВ, 1975, стр. 70-73
79 БОЯДЖИЕВ, 1975, стр. 70
БИБЛИОГРАФИЯ, БЕЛЕЖКИ 77
81 КОШЕЛЕНКО, 1987, стр. 19
86 КОШЕЛЕНКО, 1984, 122-123
87 СРЕДНАЯ АЗИЯ В РАННЕМ СРЕДНОВЕКОВЬЕ, стр. 18-35
88 БОЯДЖИЕВ, 1974-1975
90 WHITTOW, 1996, 222-223
91 ОВЧАРОВ, 1982, стр. 140, ВАСИЛЕВА, 1992
92 ВАСИЛЕВА, 1992, стр. 41
93 ДИМИТРОВ, 1987, стр. 57 и нататък
94 Това негово виждане е част от обосновката му на неговата “арабско-си-
рийска” теория, но е абсолютно вярно по същество
96 ДИМИТРОВ, 1987, passim
97 МИХАЙЛОВ, 1959, 1964, MIHAILOV, 1969
98 MIHAILOV, 1969, стр. 221-222
99 MIHAILOV, 1969, стр. 222
100 ВАСИЛЕВА, 1975, стр. 309
101 АЛАДЖОВ, 1975, 133
102 Ал Масуди в “Арабски извори за българите”, стр. 35
103 СТЕФАНОВ, 2003, стр. 178
104 ВАКЛИНОВ, 1977, стр. 114
105 БОЯДЖИЕВ, 1989, стр. 314-318
106 www.virtualani.freeserve.co.uk/ firetemple/firetemple.htm
107 www.vohuman.org
108 БОЯДЖИЕВ, 1989, стр. 318 и нататък
109 БОЯДЖИЕВ, 1989, стр. 318. Не става ясно за кой храм на Шапур І става
въпрос, но ми се струва, че това е храмът на Анахита в Бишапур
110 Пак там
111 www.vohuman.org, www.cais-soas.com/CAIS , статията на Клаус Шипман
112 GHIRSHMAN, 1962 стр. 149 и нататък
113 МИХАЙЛОВ, 1955, стр. 241
115 www.virtualani.freeserve.co.uk/firetemple/firetemple.htm
116 www.vohuman.org
117SCHIPMAN
118 Пак там
119 Пак там
120 По въпроса за влиянието на ахеменидската архитектура върху тази в
Иберия виж KHIMSHIASHVILI, 2003

121 KHIMSHIASHVILI, 1999
122 KHIMSHIASHVILI, 1988
123 KHIMSHIASHVILI, 1988, и KHIMSHIASHVILI, 1999, passim.
124 KHIMSHIASHVILI, 1988, и KHIMSHIASHVILI, 1999, passim
125 ВАСИЛЕВ 1937 passim
126 ВАКЛИНОВ, 1977, стр. 113-114
127 BRENTJES
128 BRENTJES
129 BRENTJES
130 KHIMSHIASHVILI, Kakha, 1999
131 KHIMSHIASHVILI, Kakha, 1999
132 Иновации в смисъл на нови културни явления или такива, които не са
нови, но се проявяват за първи път в определени археологически паметни-
ци на различни територии
133 БРАУН, 1999, стр. 217
134 БРАУН, 1999, стр. 166-167
135 МАНГО, 1989, БРАУН, 1999, стр. 166
136 WHITTOW, стр. 41 и нататък
137 ГУМИЛЕВ, 2002, стр. 39
138 По въпроса за менологията на Василий ІІ виж ГЮЗЕЛЕВ, 2000
139 ЧОКОЕВ, 2003, passim
140 ГИБИ ІІ, стр. 142-143
141 ГУМИЛЕВ, 2002, стр. 40
142 Гумилев допуска наличието на подобен съюз и ние сме склонни да се
съгласим с неговите аргументи, особено в светлината на последвалите съ-
бития и появата на Заберган на Балканите. ГУМИЛЕВ, 2002, стр. 40-41.
Всъщност най-радикалното тълкуване на този епизод е схващането, че За-
берган е направо сасанидски агент
143 THE MAKING OF ORTODOX BYZANTIUM
144 История на България, том. 2, стр. 69
145 ГИБИ, 3, 261-263, 295стр.
146 ПАТРИАРХ НИКИФОР, 1997, стр. 30
147 СЪКРОВИЩЕ НА ХАН КУБРАТ, 1989, стр. 33
148 ВЕРНЕР, 1984, стр. 5-45
149 ВЕРНЕР, 1984, стр. 31-32 и нататък, за пръстена на Органа в СЪКРОВИ-
ЩЕ НА ХАН КУБРАТ, 1989, стр. 43-44, и Сокровище хана Кубрата, 1997,
стр. 121-122
150 СТАНИЛОВ, 2003, стр. 62
151 СЪКРОВИЩЕ НА ХАН КУБРАТ, 1989, стр. 49, както и Сокровище хана
Кубрата, 1997
152 ЛУКОНИН, 1977, стр. 71
153 Bashiri, 1998, стр. 10
154 Schmidt, passim
155 Schmidt, passim
156 ЛУКОНИН, 1977, стр. 173
157 ОРБЕЛИ, 1935, табл. 38
158 МАРШАК и ЛВОВА, 2006, стр. 81-83
159 МАРШАК, 1997, стр. 126, в Сокровище хана Кубрата
162 Пак там
163 ВИЕЗЕХОФЕР, 2001, стр. 163
165 Въпросът е разгледан подробно по-нататък в главата
166 СТАНИЛОВ, 2006, стр. 145-147
167 Сокровища хана Кубрата, стр. 124-125
168 Пак там, стр. 124
169 Всички надписи са по БЕШЕВЛИЕВ, 1979
170 АНДРЕЕВ, 1981, стр. 212 и нататък. Тирдачис обаче може да е бил бъл-
гарин, защото български имена като Аспарух се срещат в Грузия, което не
означава автоматично, че българи с това име са грузинци
171 ТОТЕВ, 1981, стр. 183-184
172 http://www.bcgalleries.com.au
173 За изследванията и полемиките върху съкровището виж МАВРОДИ-
НОВ, 1959
174 ДИМИТРОВ, 1948, стр. 339 и следващи
175 МАВРОДИНОВ, 1959, стр. 116-125
176 АЛАДЖОВ, 1999, стр. 19
177 АЛАДЖОВ, 1999, стр. 19-22
178 WIESEHOFER, 2001, стр. 15
179 Надписите са по WIESEHOFER, 2001, също и Mahmoodabadi , Review
of... в CAIS
180 WIESEHOFER, 2001 стр. 158
181 СТАНИЛОВ, 2006, стр. 296-297
182 СТАНИЛОВ, 2006, стр. 296
183 FRYE, 1975, стр. 114-115
184 АЛАДЖОВ, 1999, стр. 19
185 ДАРКЕВИЧ, 1976, стр. 25
187 Пак там
188 ОВЧАРОВ, 1989, стр. 432 и нататък
189 ЧОБАНОВ, 2005, стр. 720-721
190 SHOKOOHY, стр. 69
191 Пак там
192 Пак там, стр. 70
193 PARUCK, Sassanian coins, таблици 7, 9, 22-24, също и 10-12, 17-18, 19-21
194 Пак там
195 SHOKOOHY, стр. 71

196 Пак там
197 СТАНИЛОВ, 2006, стр. 36-69
199 СТАНИЛОВ, 2006, стр. 312
202 По въпроса виж СТАНИЛОВ, 1993, стр. 152-163
203 БЕШЕВЛИЕВ, 1979 и др.
204 БЕШЕВЛИЕВ, 1979 стр. 83
205 По въпроса за значението на Орхонските надписи виж СТЕПАНОВ,
2005, стр. 50, и ГУМИЛЕВ, 2002, passim
206 БЕШЕВЛИЕВ, 1979, стр. 83
207 За Сасанидски Иран и по-специално за смяната на династията основно
виж WIЕSEHOFER, 2001, WHITTOW, 1996, FRYE, 1975, БРАУН, 1999, КО-
ШЕЛЕНКО, 1987
208 БРАУН, 1999, стр. 20
209 БРАУН, 1999, стр. 176
210 DARYAEE passim
211 БРАУН, 1999, стр. 20. “Късната античност” на този автор е едно от мал-
кото издадени на български език съчинения, коментиращи в детайли вза-
имното проникване на Римо-византийския Запад и Сасанидския Изток
212 Накш-и-Рустам буквално означава “Картина на Рустам” в смисъл на
мястото, където може да бъде видян на изображение героят Рустам – тоест
изображението на сасанидските царе. По въпроса виж WIESEHOFER, стр.
227
213 Sasanica – “The inscription of Shapur I at Naqsh-e Rutam at Fars”;
214 Урсула Вебер, http://www.uni-kiel.de/klassalt/projekte/sasaniden/index.
html
215 ВИЕЗЕХОФЕР, 2001, стр. 154-156
216 В партската версия на надписа първо лице, единствено число, е именно
“аз”.SIC!
217 Аспорик Аспориган в гръцката версия и Аспораг Аспориган в партска-
та
218 Зик Забрикан в гръцката версия и Зиг Забр/а/ган в средноперсийската
и партската версия
219 РАШЕВ, 1997, стр. 335, ДОБРЕВ, 1991, passim
220 ЛЭНГ, 2004, стр. 91
221 APAKIDZE, 1958, passim, ЛОМАТИДЗЕ, 1955, passim
222 ЛОМАТИДЗЕ, 1955, стр. 29-85
223 ДУЙЧЕВ, 1953, passim
224 HARNACK, 1901
225 ЦЕРТЕЛИ, 1948, стр. 49-57
226 ЦЕРТЕЛИ, 1948, стр. 50-52
227 ЛЭНГ, 2004, стр. 93-94
228 BRENTJES
229 ЛЭНГ, 2004, стр. 93-94
230 ЛЭНГ, 2004, стр. 91
231 ЦЕРТЕЛИ, 1948, стр. 52-55
232 ЛЭНГ, 2004, стр. 99
233 Енциклопедия “Ираника”
234 Ананий Ширакаци по превода на ПАТКАНОВ, 1883
235 Съгласно “Списъка на персийските собствени имена”, съставен от
SHAHBAZI
236 Разчитането на монограмите е дело на австрийския филолог В. Зайбт
237 WIESEHOFER, 2001, стр. 153 и нататък
238 http://www.cais-soas.com/CAIS/Images2/firuzabad_relief.gif
239 Изразът “моите прадеди” е употребен в надписа върху Каба-и-Зардушт
от Накш-и-Рустам, ВИЕЗЕХОФЕР, 2001, стр. 154-155. За липсата на исто-
рическа памет за Ахеменидите в Сасанидски Иран виж Shahbazi – “Early
Sassanian’s claim to Ahemenid heritage”
240 По въпроса за приемствеността Ахемениди – Сасаниди виж ВИЕЗЕХО-
ФЕР, 2001, стр. 153 и нататък
241 ФЕХЕР, 1997, стр. 54-55
242 ЦВЕТАНОВ, 2005, стр. 64
243 MAHMOODABADY passim
244 www.moloss.com
245 Снимката е част от Aga Khan visual archive, източник www.archnet.org
246 ВИЕЗЕХОФЕР, 2001, стр. 163
247 ВЕРНЕР, 1988
248 По въпроса за откритите сасанидски съдове в Сибир виж KAMENEVA
passim
249 http://www.cais-soas.com както и Бауло, 2000, стр. 143-153
250 NICOLLE, 1998, стр. 53
(Footnotes)
1 БЕШЕВЛИЕВ 1967 passim

БИБЛИОГРАФИЯ
АНГЕЛОВ, Димитър 1971

Образуване на българската народност С.1971
АНГЕЛОВ, Димитър 1975
Към въпроса за средновековния български град, сп.Археология
1960 кн.3 с.9-22
АНГЕЛОВА, Стефка 1973
Крепостната стена на Дорусторум-Дръстър-Силистра – сп.Археоло-
гия 1973 кн.3 с.83-93
АНГЕЛОВА, Стефка 2003
Отново за локализацията на преславния дом на Омуртаг на Дунав.
В с-к В с-к в чест на проф.В.Бешевлиев, С.2003
АНДРЕЕВ, Йордан
Още веднъж за надписа на Турдачис, в с-к “Плиска-Преслав” т.2
С.1981г.
АНТОНОВА, Вера 1965
За произхода на античните материали в средновековна Плиска
- ИПр. 1965, кн.5
АНТОНОВА, Вера 1970
Мадара – пътеводител, С. 1970г.
АЛАДЖОВ, Димчо 1975
Крепости и селища в югоизточна България по време на Първата
българска държава, в с-к “Архитектурата на първата и втората бъл-
гарска държава” стр.121-123, С.1975, изд. на БАН
АЛАДЖОВ, Живко 1992
Предстоличен Преслав, в с-к “Приноси към българската археоло-
гия”, С.1992, “Аргес”, стр.53-57
БАУЛО А.В.
Серебрянное блюдо с Малой оби, Археология, этнография и антро-
пология Евразии. - 2000. - № 4. - С. 143 - 153.
Бахши Иман 2001
Фототипно издание на “Джагфар тарихы. Т. І. Свод булгарских
летописей 1680 г.” Издание подготовлено Ф. Г.-Х. Нурутдиновым.
Редакция вестника Болгарии. Оренбург. 1993; Издательский дом
“Огледало”, София.
БЕШЕВЛИЕВ, Веселин 1967
Ирански елементи у първобългарите, в “Античное общество -
Труды конференции по изучению проблем античности” М.1967,
стр.237-247
Първобългарски надписи, С.1979
Първобългарските надписи и тяхното значение за историята и кул-
турата на ранносредновековна България – с-к “История, изкуство и
култура на Средновековна България” С.1981
БОБЧЕВ, Сава 1955
История на архитектурата в Стария свят тІ и ІІ, С.1955, изд. ”Наука
и изкуство”
БОБЧЕВ, Сава 1973
История на архитектурата през Средните векове, С.1973, изд.”Тех-
ника”, 232стр.
БОЯДЖИЕВ, Стефан 1975
По въпроса за приемствеността в архитектурата на първата бъл-
гарска държава – в с-к “Архитектурата на първата и втората българ-
ска държава” стр.32-78, С.1975, изд. на БАН
Бележки върху архитектурата на среднвековна България – с-к
“История, изкуство и култура на Средновековна България” С.1981
изд.”Народна просвета” стр.211-228
Крепостно строителство през Първото българско Царство – с-к
“Крепостно строителство по българските земи” С.2000 стр.137-190
БРАУН, Питър 1999
Светът на късната античност –150-750г. сл.Хр. Наука и изкуство С.
1999, 239стр.
БЪРИ, Джон.Б. 1915
България през ІХ век и покръстването на славяните и българите
– ИИД ІV 1915
ВАКЛИНОВ, Станчо 1968
Изтокът в старобългарското изкуство от VІІ до ХІ в. – в “Трудове на
Висшия педагогически институт “Кирил и Методий”, В.Търново, V,
1967/1968
За контакта между старата и новата култура в Мизия и Тракия след
VІв. – ИБИД ХХІХ 1974
Формиране на старобългарската култура VІ-ІХв., С.1977г., изд.”Нау-
ка и изкуство”
ВАКЛИНОВА, Маргарита 1982
Дворците в средновековна България, в “България 1300. Институ-
ции и държавна традиция” 2, С. 1982 стр255-263
ВАКЛИНОВА, Маргарита 2003
Владетелската църква на Велики Преслав, в сп. Археология 2003г.
кн.4, в съавторство
ВАСИЛЕВ, Димитър 1949

История на архитектурата, С.1949
ВАСИЛЕВ, Димитър 1937
Строителната традиция в прабългарските дворци в Плиска, С.1937
ВАСИЛЕВА, Дафина 1975
Основите на монументалните паметници от първата българска
държава, в с-к “Архитектурата на първата и втората българска дър-
жава” стр.283-311, С.1975, изд. на БАН
ВАСИЛЕВА, Дафина 1992
Маяцкото градище – конструкция и техника на градеж, в с-к “При-
носи към българската археология”, С.1992, “Аргес”, стр.35-42
ВАСИЛЕВА, Дафина
Укрепеният дворец в Плиска – реконструкция, ИБИД кн.ХХХІХ
ВЕЛКОВ, Велизар 1959
Градът в Тракия и Дакия през късната античност, С.1959
ВЕЛКОВ, Велизар 1972
Някой проблеми на етническото състояние на древнотракийските
земи през V-VІв. – в Първи конгрес на БИД, т.1
ВЕНЕДИКОВ, Иван 1964
Разкопките и проблемите на нашето Черноморие – в “Археология”
VІ 1964, кн.3
ВЕРНЕР, Йоахим 1988
Погребалната находка от Малая Перешчепина и Кубрат, хан на
Българите. С.1988, изд.на БАН, 56 стр.
ГЕОРГИЕВ, Петър 1980
Към въпроса за градоустройството на аулите от ІХ век – с-к Средно-
вековния български град С.1980
ГЕОРГИЕВ, Павел 2002
Отново за археологията на дървения албатрон в Плиска, в сп. Архе-
ология 2002 кн.4 стр.49-56
Началото на Абоба-Плиска, в с-к Studia protobulgarica et mediaevalia
Еuropensia в чест на проф. Веселин Бешевлиев, София 2003г.
Градовете-убеждища в раннобългарската култура, в с-к “Проф.
Д.и.н. Станчо Ваклинов и средновековната българска култура”,
Велико Търново 2005г.
ГЕОРГИЕВА, Светла 1961
Средновековното селище над развалините на античния град Абри-
тус – ИАИ ХХІV 1961, с.9-36
ГЕОРГИЕВА, Светла 1963
К вопросу о т.н. “праболгарской художесвеной промишлености”
– Slavia Antiqua 1963, кн.10 с.365
ГУМИЛЕВ, Лев 2002
Древние тюрки. Санкт-Петербург 2002г.
ГЮЗЕЛЕВ, В. 1992
Отново за столиците на Средновековна България в с-к Studia
protobulgarica et mediaevalia Еuropensia в чест на проф. Веселин
Бешевлиев, В. Търново 1992г.
ГЮЗЕЛЕВ, Васил 1994
Столици, резиденции и дворцова култура в Средновековна Бълга-
рия – Известия на НИМ т.10 София 1994
ГЮЗЕЛЕВ, Васил 2000
Два примера за българското присъствие в Константинопол. В с-к
«100 години от рождението на чл.кор. проф.В. Бешевлиев». В.Тър-
ново 2000
ДИМИТРОВ, Димитър 1981
Нови данни за материалната култура на прабългарите- с-к “Ис-
тория, изкуство и култура на Средновековна България” С.1981
изд.”Народна просвета” стр.149-160
ДИМИТРОВ, Димитър 1987
Прабългарите по Северното и Западното Черноморие. В.1987
ДОБРЕВ, Петър 1991
Прабългарите – произход, език и култура. С.
ДОНЧЕВА, Стела 2002
Езическите храмове – опит за архитектурно-семантичен анализ. В
“Acta musei varnaensis” III-2. В. 2005г.
ДУЙЧЕВ, Иван 1936
Нови житийни данни за похода на Никифор І в България през 811
г. – Сп.БАН LIV (1936) стр.147-186
ДУЙЧЕВ, Иван 1953
Имя Аспарух в новооткритих надписах Грузии, в “Архив Ориентал-
ни” 21, 1953
ЗАЛЕСКАЯ, В
Златото на хан Кубрат. С.2006г. в съавторство с ЛЬВОВА З., МАР-
ШАК Б., СОКОЛОВА И., ФОНЯКОВА Н.
ЗЛАТАРСКИ, Васил 1994
История на българската държава през средните векове, т.1 Първо
българско царство, С.1994, изд.”Марин Дринов”
ИВАНОВ, Теофил 1957
Ескус в светлината на последните проучвания – с-к “Археологичес-
ки открития на България” С.1957 стр.119
ИВАНОВ, Теофил 1961
Археологически проучвания в кастела Ятрус- Археология 1961 кн.3
стр.13-23
ИГНАТОВ, Борис 1981
Кръглата преславска църква – в с-к “История, изкуство и култура на
Средновековна България” С.1981 изд.”Народна просвета” стр.229-
243

ЙОАН ЕКЗАРХ 1981
Шестоднев, С.1981г.
ЛЕНГ, Девид 2004
Грузины – хранители святынь. М.2004
ЛОМАТИДЗЕ, Г.А. 1955
Археологические разкопки в Древногрузинской столице Мцхета.
Тбилиси 1955
ЛУКОНИН В.Г. 1977
Изкуство древнего Ирана, М.1977г.
МАВРОДИНОВ, Никола 1959
Старобългарското изкуство – изкуството на Първото българско
царство, С.1959г., изд.”Наука и изкуство”, 309стр.
МИЛЧЕВ, Атанас 1964
По въпроса за културата на славяните и прабългарите в нашите
земи през ранното средновековие – сп.Археология 1964, кн.2
МИЛЧЕВ, Атанас 1970
Формирование староболгарской културы – в “Международный
симпозиум славянской археологии”, 21-28, ІV, 1970
МИРЧЕВ,М. 1969
Римские термы в Варне (Предварительный отчет) – в Actes du
premier Congrs international des etudes Balkaniques et Sud-Est
Europeennes. II. 1969 стр.475
МИХАЙЛОВ, Стамен 1959
Плиска – столицата на Първата българска държава – в: с-к “Архео-
логически открития на България” С.1957 с.142-150
МИХАЙЛОВ, Стамен 1964
Строителните периоди в Плиска и произходът на старобългарска-
та монументална архитектура, сп.Археология 1964, кн.2
МИЯТЕВ, Кръстьо 1930
Българското изкуство през ІХ-Хв. в “България 1000 години”, С. 1930
Крумовият дворец и други новооткрити постройки в Плиска
– ИБАИ, ХІV, 1940-1942, стр.73-135
Архитектурата в средновековна България, С.1965
МУТАФЧИЕВ, Петър 1915
Еленската църква при Пирдоп – ИБАД V 1915, стр.20-82
ОРБЕЛИ И.А., ТРЕВЕР К.В.
Сасанидский металл, Л.1935г.
ОВЧАРОВ, Димитър 1978
Ранновизантийски паметници от България ІV-VІІв., С.1978 изд.
“Септември”, 74стр. В съавторство с Маргарита ВАКЛИНОВА
Византийски и български крепости V-Хв., С.1982
Континюитет и приемственост в ранносредновековната българска
култура (към постановката на въпроса) – сп.Археология 1983 кн.3
стр.16-25
Големият царски дворец във Велики Преслав т.1, С.1991, изд. “Ар-
гес”, в съавторство с Николай ОВЧАРОВ и Живко АЛАДЖОВ
ПАТКАНОВ, К.Л., 1883
“Из нового списка географiи, приписываемой Моисею Хоренско-
му”. Жур.Мин.Нар.Просв., март 1883
ПЛЕТНЕВА, С.А. 1967
От кочевий к городам Сальтово-маяцкая култура. Москва 1967
ПРОТИЧ, А. 1927
Сасанидската художествена традиция у прабългарите, ИАИ ІV
1926-1927
РАШЕВ, Рашо 1982
Старобългарски укрепления на Долния Дунав /VІІ-Х век/ - Варна
1982г. издателство “Г.Бакалов” обем 235стр.
Въведение в прабългарската култура. В с-к “Древни култури” Благо-
евград 1997
Плиска – 100г. археологически разкопки, Шумен 1999г., изд.”Свет-
лина”, 104стр., в съавторство с Янко ДИМИТРОВ
Съмнителни и недостоверни паметници на прабългарската култу-
ра. В с-к в чест на проф.В.Бешевлиев, С.2003
Прабългарите V-VІІ век. С.2005
РАШЕНОВ, А. 1935
Начало и развой на българската архитектура. – сп.”Архитект”, г.ІV,
1935, бр.8-9, стр.125-132
РЪНСИМАН, Стивън 1993
История на първото българско царство, С.1993, изд. “Иван Вазов”,
291стр.
СТАНИЛОВ, Станислав 1993
Две групи старобългарски ремъчни украси от Северозападна Бъл-
гария. В с-к “Плиска-Преслав” т.6
Българската монархия през Средните векове, С.2003г.
СТАНИЛОВ,Станислав 2003 Б
Гарнитурата от Ветрен. В с-к в чест на проф.В.Бешевлиев, С.2003
Тезата за “лицевия образ”... В с-к “Станчо Ваклинов и средновеков-

ната българска култура”, В.Т. 2005г.
Художественият метал на българското ханство на Дунав VІІ-ІХ век.
С.2006
СТАНЧЕВ, Станчо 1961
За периодизацията на Плисковския дворцов център в Сб.”Карел
Шкорпил” София 1961г. стр.101-108
СТАНЧЕВА, Маргарита 1989
Археологическото наследство на София – фрмиране, състояние,
проблеми – в с-к “СЕРДИКА – археологически материали и проуч-
вания” том 2 С.1989г. изд. на БАН
СТЕПАНОВ, Цветелин 1999
Власт и авторитет в ранносредновековна България, С.1999
СТЕПАНОВ, Цветелин 2005г.
Българите и степната империя през Ранното средновековие. С.
2005
ТОТЕВ, Т.
Прабългарски метални амулети от Преслав, в с-к Плиска-Преслав
т.2 С.1981г.
ТУЛЕШКОВ, Николай 2001
Архитектурното изкуство на старите българи, С.2001г.
ТЪПКОВА-ЗАИМОВА 1956
Първоначалното българско селище и Василка въпросът за аулите
ИИБИ VІ, 1956г.
УСПЕНСКИ, Ф.И. 2001
История на византийската империя (Период 1 до 527г.), С.2001,
изд. “Лик”, 347стр.
ФЕХЕР, Геза 1939
Ролята и културата на прабългарите, С.1939
ФЛАВИЕ, ЖАН
Карл Велики, С. 2002г.
ХУНГЕР, Херберт 2000
Империя на ново средище, С.2000г., издателство “ЛИК”, 565стр.
ЦЕРТЕЛИ, Г.В. 1948
Эпиграфические находки в Мцхета – древней столице Грузии, във
“Вестник Древней Истории” ВДИ, Москва-Ленинград т.2/24/ 1948
ЧАНГОВА, Йорданка 1975
Към въпроса за устройството на средновековния български град,
в с-к к “Архитектурата на първата и втората българска държава”
стр.79-99, С.1975, изд. на БАН
ЧОБАНОВ, Тодор
Към въпроса за Сасанидското влияние върху старобългарската кул-
тура на Долен Дунав, в Studia Archaeologica Universitatis Serdicensis
S.IV С.2001г.
ЧОКОЕВ, Иван 2003
Към въпроса за облеклото от времето на Първото българско царст-
во. В с-к в чест на проф.В.Бешевлиев, С.2003
ШКОРПИЛ, Карел 1905
Укрепления Абобской равнины и Постройки в Абобской укрепле-
нии, в с-к Абоба-Плиска, ИРАИК, Х стр.31-36 и с.62-152
ЯКОБСОН, А.Л. 1950
Очерк истории зодчество Армении V-ХVІІ веков, Москва-Ленинг-
рад 1950
К изучению ранносредновековой болгарской архитектуры /ар-
мянские паралелы/ - В.Вр. ХХVІІІ
Крым в средние века, Москва 1973г., изд.”Наука” , 174стр.
Закономерности в развитии ранносредновековой архитектуры,
Ленинград 1983г., издателство “Наука”
APAKIDZE, A/M. 1958
G. 1. Gobedcisveli, A. N. Kalandadze, G. A. Lomtatidze, Mzcheta, vol.
1 (Tbilisi, 1958).
BE�EVLIEV, V. 1963
Die protobulgrischen Inschriften, Berlin 1963
BIER, Lionel
Sassanian palaces and their influence in early Islamic architecture, at
CAIS
BOJADZIEV, Stefan 1962
L’Ancienne eglise metropole de Nesebar – Byzantinobulgarica I, 1962,
стр.321-346
BOJADZIEV, Stefan 1976
L’eglise rouge de Perustica – в “Actes du XIVe Congres International des
Etudes byzantines” 1976
BRENTJES, Burchard
Parthian Monuments of the Greater-Iran Transcaucasia and Central
Asia, at CAIS
BURY, J.B. 1912
A history of the Eastern roman empire, London 1912
DARYAEE, Touraj
The Political History of �r�n in the Sasanian Period, from the “Sassanica
project” of the California university, www.sassanica.com
FILOV, B. 1930
Les palais vieux-bulgares et les palais sassanides. – Recueil Uspenskij, I,
Paris 1930
FOSS, Clive 1996
Cities, Fortresses and Villages of Byzantine Asia Minor, Variorum 1996

FOSS, Clive 1997
Syria in Transition, A.D. 550-750 An Archaeological approach, в
“Dumerton oaks papers” vol.51-1997 p.189-268
FOSS, Clive 1999
The Lycian coast in Byzantine age, в “Dumerton oaks papers” vol.53-
1999
GAGOSIDZE J. M. 1981
“Iz istorii gruzino-iraniskich vzwaimootnosenii” Kavkaz i srednaja Azija
v drevnosti i srednevekov’e (Moscow, 1981 ), 102-15.
GHIRSHMAN R. 1962
Persian Art, 249AD - 261AD
GOJDA, Martin 1991
The Ancient Slavs – Settlement&Society, Edinburg University Press,
1991,105 стр.
GRABAR, Oleg 1987
The date and meaning of Mshata, in Dumbarton oaks papers vol.41/
1987
HARNACK, Adolph von
The passion of St. Eustace of Mtskheta, Adolf von Harnack:
Sitzungsberichte der Berliner Akadamie, (Berlin University: 1901)
HUFF, Dietrich
Sassanian architecture – mainland Iran and Mesopotamia, published at
CAIS
KAMENEVA, Svetlana
Enigmatic relationship of ancient ural culture with sasanian dynasty, at
CAIS
KHIMSHIASHVILI, Kakha 1988
Some Thoughts about the Character of Ancient Uplistsikhe в “Dzeglata
Datsvisa da Analizis Sakitkhebi” (Проблеми по анализа и опазването
на монументите). Tbilisi, 1988
THE ARCHITECTURE OF UPHLISTSKHE, GEORGIA в
“Transactions of the Ancient Monuments Society”, vol. 43, 1999, pp.
77-100
Image of the Sassanian Period Palace в Architectural Heritage, vol. 1,
Tbilisi, 2001, pages 41-48,
IMPACT OF THE ACHAEMENIAN ARCHITECTURE ON IBERIAN
KINGDOM: FOURTH -FIRST CENTURIES BC в “The First
International Conference on the Ancient Cultural Relations Between
Iran and Western Asia”, Tehran, IRAN, 16-18 August, 2003. В съавторс-
тво с AKHVLEDIANI Eliso
KRANDZALOV, Dimitar 1975
La question de la continuite entre le monde romano-byzantin et de le
monde slave dans les cites-fortes du nord-est de la Bulgarie – Actes du
XIV congres du etudes byzantines. Bucuresti, 1975, стр.588
LEZHAVA, G. 1979
“Antikuri xanis saqarTvelos arqiteqturuli Zeglebi” Tb., 1979, tab. XVI,
XVII, XIX;
MAHMOODABADY
A REVIEW OF SASANIAN IMAGES & INSCRIPTIONS, от CAIS
MANGO, Cyril 1984
Le development urbain de Constantinople, в сборник “Bizantium and
its image”, London 1984
MANGO, Cyril 1989
Architecture Byzantine, Milano 1989, Electa, 213 стр.
MIATEV, Kr. 1936
Der grosse palast in Pliska und die Magnaaura von Konstantinopel,
Actes du IV congres international des etudes byzantines, Sofia 1934
(Bulettin de l’institut archeologique bulgare, t. X 1936)
MIHAILOV, Stamen 1969
Sur l’origine de l’architecture monumentale du premier royaume
bulgare – Extrait du STARINAR – Revue de l’Institut Archeologique
Nouvelle serie, Volumes XX, Beograd, 1969
NICOLLE, David 1998
Medieval Warfare source book, Brockhampton press, London 1998, 320
стр.
OUSTERHOUT, Robert
Secular architecture, сборник “The Glory of Byzantium”
OWENS, E.J. 1991
The City in the Greek and Roman world, Routledge, London&New
York, 210 стр.
RECCHI-FRANCESCHINI, Eugenia 1998
The Great Palace of Constantinopol в сборник “The Glory of
Byzantium” стр.9-16
RENFREW, Colin 1991
Archaeology – theories, methods and practice, London 1991, Thames
and Hudson Ltd., 608 стр. в съавторство с BAHN, Paul
SCHMIDT, Hans-Peter
“Simorgh”, at CAIS
SCHIPPMAN, Klaus
The development of the fire temple By Klaus Schippman, в CAIS
SHAZBAZI, Shapur
“Early Sassanian’s claim to Ahemenid heritage”, at CAIS
SHAZBAZI, Shapur
List of Iranian proper names, boys, at CAIS
UMAYYADS, rise of the islamic art

Amman 2006
VAKLINOV, Stancho 1968
L’Orient et lÒccident dans l’ancien art bulgare du VII au X s. – Corsi di
cultura sull arte ravennate e byzantina.
VAKLINOV, Stancho 1970
Certains problemes de làrcheology et de làrt au Moyen age en
Bulgarie - en IIeme Congres International des etudes du Sud-Est
europeen, Athenes , 7-13 mai 1970. Athenes 1970
VENEDIKOV, Ivan 1969
La datation des remparts romano-byzantins de Nessebre. Nessebre I.
VENETIS, Evangelos
The Zoroastrean priests and the foreign affairs of Sassanian Iran and
the later Roman Empire, в Name-ye Iran-e Bastan, vol.3 No.1
WIESEHOFER, J. 2001
Ancient Persia, London 2001
WHITTOW, Mark 1996
The Making of Orthodox Byzantium 600- 1025, Macmillan press LTD,
London 1996, 477 стр.
www.Byzantium1200.org
Възстановка на монументите във византийската столица Констан-
тинопол. Copyright © A.Tayfun ÖNER
CAIS
Centre for Ancient Iranian Studies, www.cais-soas.com
ENCYCLOPEDIA IRANICA
Проект на университета Колумбия, САЩ, www.bibliothecapersica.
com
‘Sassanika’
Сайт, посветен на изследвания върху Сасанидски Иран, Калифор-
нийския държавен университет “Фулертън” www.sassanica.com
Arch Net
Разработван от MIT School of Architecture and Planning, University
of Texas at Austin, School of Architecture, The Aga Khan Trust for
Culture
The sassanian empire online
Страница на калифорнийския университет “Бъркли” http://ecai.
org/sasanianweb/

Т. Чобанов - Наследството

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Т. Чобанов - Наследството

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Тодор Чобанов

Издава сдружение “Плиска”

Корица и дизайн: Асен Баръмов

Издателска къща НИ ПЛЮС

Българската държава на Долния Дунав, несъмнено явяваща

ИДЕНТИЧНОСТ, ДЪРЖАВНА ПРОПАГАНДА И МОНУМЕНТАЛНА АРХИТЕКТУРА 3

4 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

ИДЕНТИЧНОСТ, ДЪРЖАВНА ПРОПАГАНДА И МОНУМЕНТАЛНА АРХИТЕКТУРА 5

6 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

ИДЕНТИЧНОСТ, ДЪРЖАВНА ПРОПАГАНДА И МОНУМЕНТАЛНА АРХИТЕКТУРА 7

8 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

ИДЕНТИЧНОСТ, ДЪРЖАВНА ПРОПАГАНДА И МОНУМЕНТАЛНА АРХИТЕКТУРА 9

10 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

ИДЕНТИЧНОСТ, ДЪРЖАВНА ПРОПАГАНДА И МОНУМЕНТАЛНА АРХИТЕКТУРА 11

12 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

ИДЕНТИЧНОСТ, ДЪРЖАВНА ПРОПАГАНДА И МОНУМЕНТАЛНА АРХИТЕКТУРА 13

14 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

ИДЕНТИЧНОСТ, ДЪРЖАВНА ПРОПАГАНДА И МОНУМЕНТАЛНА АРХИТЕКТУРА 15

Въпреки че има някои свои недостатъци, теорията на Станчо Вак-

16 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

ИДЕНТИЧНОСТ, ДЪРЖАВНА ПРОПАГАНДА И МОНУМЕНТАЛНА АРХИТЕКТУРА 17

18 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

ИДЕНТИЧНОСТ, ДЪРЖАВНА ПРОПАГАНДА И МОНУМЕНТАЛНА АРХИТЕКТУРА 19

20 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

ИДЕНТИЧНОСТ, ДЪРЖАВНА ПРОПАГАНДА И МОНУМЕНТАЛНА АРХИТЕКТУРА 21

22 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

ИДЕНТИЧНОСТ, ДЪРЖАВНА ПРОПАГАНДА И МОНУМЕНТАЛНА АРХИТЕКТУРА 23

24 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

ИДЕНТИЧНОСТ, ДЪРЖАВНА ПРОПАГАНДА И МОНУМЕНТАЛНА АРХИТЕКТУРА 25

26 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

ИДЕНТИЧНОСТ, ДЪРЖАВНА ПРОПАГАНДА И МОНУМЕНТАЛНА АРХИТЕКТУРА 27

28 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

Старобългарските капища. Част от теориите за произхода на мо-

ИДЕНТИЧНОСТ, ДЪРЖАВНА ПРОПАГАНДА И МОНУМЕНТАЛНА АРХИТЕКТУРА 29

30 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

ИДЕНТИЧНОСТ, ДЪРЖАВНА ПРОПАГАНДА И МОНУМЕНТАЛНА АРХИТЕКТУРА 31

32 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

Комплексът Дедоплис-Миндори. План по Гагошидзе

ИДЕНТИЧНОСТ, ДЪРЖАВНА ПРОПАГАНДА И МОНУМЕНТАЛНА АРХИТЕКТУРА 33

34 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

ИДЕНТИЧНОСТ, ДЪРЖАВНА ПРОПАГАНДА И МОНУМЕНТАЛНА АРХИТЕКТУРА 35

Откъде идва вдъхновението за старобългарската мону-

36 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

КОПРИНА, СЪКРОВИЩА И КАМЕННИ НАДПИСИ 37

38 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

КОПРИНА, СЪКРОВИЩА И КАМЕННИ НАДПИСИ 39

40 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

Йоахим Вернер сполучливо го интерпретира като погребение на владете-

КОПРИНА, СЪКРОВИЩА И КАМЕННИ НАДПИСИ 41

гендарният герой, принц Рустам, един ирански Херакъл, обича да ловува

42 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

КОПРИНА, СЪКРОВИЩА И КАМЕННИ НАДПИСИ 43

44 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

КОПРИНА, СЪКРОВИЩА И КАМЕННИ НАДПИСИ 45

46 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

КОПРИНА, СЪКРОВИЩА И КАМЕННИ НАДПИСИ 47

48 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

КОПРИНА, СЪКРОВИЩА И КАМЕННИ НАДПИСИ 49

50 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

КОПРИНА, СЪКРОВИЩА И КАМЕННИ НАДПИСИ 51

52 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ

за внос или пренасяне на отделни

КОПРИНА, СЪКРОВИЩА И КАМЕННИ НАДПИСИ 53

54 НАСЛЕДСТВОТО НА САСАНИДСКА ПЕРСИЯ У БЪЛГАРИТЕ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ