First published in the USA by Regan books,

An imprint of Harper Collins Inc. 2001

На Ал Хирвела

Невероятно е, че спечелих. Състезавах се срещу

Майкъл Мур, автор мира, прогреса и чувството за дълг.
София 2003 г. Джордж У Буш, 14 юни 2001 г.

Тези думи са от разговора на президента с шведския

премиер Горан Персон. Докато ги произнася, той не
М а й к ъ л Мур знае, че телевизионните камери са все още включени и
разговорът се предава на живо.
 СЪДЪРЖАНИЕ БЕЛЕЖКИ И ИЗТОЧНИЦИ……………….
…………….342
ВЪВЕДЕНИЕ……………………………………………...…..6

Първа глава
ПРЕВРАТ ОТ АМЕРИКАНСКИ ТИП................................20

Втора глава
СКЪПИ ДЖОРДЖ .................................................................56

Трета глава
ДАУ,УАУ, УАУ........................................................................78

Четвърта глава
СМЪРТ НА БЕЛИТЕ.............................................................90

Пета глава
НАЦИЯ ОТ
ВЪВЕДЕНИЕ
ИДИОТИ...........................................................127
Шеста глава Някой казват, че всичко е започнало в нощта на 7
ПРЕКРАСНА ПЛАНЕТА - ноември 2000 г., когато Джеб Буш поднесе на брат си
КОЙ ЛИ СЕ ИНТЕРЕСУВА ОТ НЕЯ ..............................166 Джордж-младши един подранил коледен подарък - щатът
Флорида.
Седма глава За тези, чиято съдба се е усмихвала в продължение на
КРАЯТ НА МЪЖЕТЕ ..........................................................195 десетилетия, повратната точка настъпи в деня, когато
борсовият индекс Дау Джоунс отбеляза най-големия
Осма глава годишен спад от близо 20 години насам.
НИЕ СМЕ НОМЕР ЕДНО....................................................220 За повечето от нас краят на илюзиите дойде в нощта,
когато разбрахме, че Плутон не е планета и че животът,
Девета глава който познаваме безвъзвратно си е отишъл и споменът за
ЕДИН ГОЛЯМ ЩАСТЛИВ ЗАТВОР.................................259 него изглежда мътен като погледа на новия ни
„президент".
Десета глава Но точно този момент, когато всичко започна да се
ДЕМОКРАТИ, DОА*………………………………………277 сгромолясва пред очите ни не е от значение. Важното е, че
всички ние - американците, осъзнахме, че някой дръпна
Единайсета глава шалтера и сложи край на купона. Столетието на Америка?
МОЛИТВАТА НА НАРОДА……………………………...303 То свърши. Добре дошли в кошмара на двайсет и първи
век!
Епилог Човек, който не е избран по волята на народа се
СУМАТОХА В ТАЛАХАСЕ настани в Белия дом.
В Калифорния няма достатъчно електричество, за да
……………………………….312
работят сокоизтисквачките и да се извършват екзекуции.
 По-евтино е да се опаковаш и да се изпратиш с FedEx до да-
дено място, отколкото да караш кола до там.
Русия и Китай подписаха ново мирно споразумение. Не бър-
зайте да събаряте противоядрените скривалища!
Доткомите потъват по-бързо от „Титаник". Акциите на
NАSDАQ са толкова сигурна инвестиция, колкото залозите на
черните маси за покер в Рино.
В последните две години масовите съкращения напомнят за
най-мрачните периоди от Рейгъновия ренесанс.
Шансовете човек да излезе на любовна среща с Катрин
Харис или Том Дилей са по-големи, отколкото шанса да хванете
връзка от полета на Northwest за Детройт, преди да е паднала
нощта.
Какво казахте? Искате да говорите с истинско човешко съ-
щество в отдела „Връзки с клиента"? ХА-ХА-ХА! Натиснете „4" и
се пригответе да целунете остатъка от деня си за сбогом.
Не сте ли късметлии? Работите на две места, съпругата ви
също, и даже малкият Джими е започнал работа в „Макдо-налдс",
за да си купите тази прекрасна къщичка до булеварда с прилежно
окосена ливадка и бяла дървена оградка. Виж, ето го Спот, тича
да посрещне дядо, който паркира на алеята! Следващия месец
щяхте да изплатите колежанския заем, който плащате вече 20
години, но точно тогава ИЗВЕДНЪЖ компанията ви реши да се
премести в Мексико - без вас! Работодателят на жена ви сметнал,
че тя вече не е необходима на фирмата, защото отговорникът по
„човешките ресурси" преценил, че всеки служител трябва да
върши работа за трима, а малкият Джими май е пипнал някаква
странна болест, след като изял една пилешка хапка от фритюрника
на „Макдоналдс". Личният ви лекар ви уведоми, че
осигуровката ви не покрива операцията на малкия Джими, но
ще го приемат като външен пациент*, ако решите да
шофирате два пъти седмично до Тихуана, където се намира
новата клиника за външни пациенти, построена зад граница,
благодарение на спогодбите за свободна търговия. Да,
същата тази свободна търговия, заради която червеите са
попаднали в пилешката хапка на малкия Джими. Но може и
да не е виновна свободната търговия. О, извинете, току-що
позвъниха от автомобилната компания - ще си приберат
новата „Селика", защото сте пропуснали една вноска). Но вие
не се
* Здравната осигуровка на тези пациенти покрива
минимална част от медицинското обслужване.
отчайвайте. След като оставите малкия Джими в Тихуана
винаги можете да подадете документи, за да ви върнат на
старата ви служба, където служителите получават собствена
каравана и безплатна мексиканска храна за закуска, след като
пристигнат на работа в пет часа сутринта.
Извинете, ако бълнувам, но нещата не бяха ли започнали
да се подобряват преди година и нещо? Не трябваше ли да
преживяваме най-големия икономически бум в историята?
Не твърде-
ше ли правителството, че след 55 години управление на
загуба най-после имаме положителен баланс и печалбите са
достатъчни, за да се поправят всички пътища и мостове в
страната? Замърсяването на водата и въздуха беше на най-
ниските си нива от десетилетия, нивото на престъпността
беше по-ниско от всякога, бременните в тийнейджърска
възраст бяха на изчезване, а в училищата и колежите се
дипломираха повече деца откогато и да било. Старците
живееха по-дълго, всеки можеше да се обади до Катманду за
12 цента на минута, а Интернет сближи всички нации по
света (с изключение на 2 милиона жители на планетата,
които нямат електричество). Палестинците и израелците из-
пушиха лулата на мира, католиците и протестантите в
Северна Ирландия седнаха на масата на преговорите. Да,
животът беше станал много по-хубав и всички почувствахме
това. Хората станаха по-дружелюбни, помагаха на
непознати, а в телевизионното шоу „Кой иска да стане
милионер" въпросите станаха по-лесни, за да имаме повече Глупави бели мъже
богаташи. Помислете: момчетата на Буш наследиха малкото
След това нещо се случи. политически ум на Татко Буш (да не споменаваме обаянието
Инвеститорите изгубиха милиони на фондовия пазар. Нивото му!) и си го разделиха на още по-малки парченца. Дик Чейни,
на престъпността се покачи за първи път от десет години. Заваляха Доналд Ръмсфелд, Спенсър Абрахам и другите стари хиени
съкращения. Американски икони като Мontgomery Ward и TWA се изтупаха от праха и се върнаха на бойното поле, за да
изчезнаха. Изведнъж се оказа, че не ни достигат по 2,5 милиона подкрепят Буш-младши. Шефовете на Fortune 500;
барела нефт на ден! Израелците пак започнаха да избиват магьосниците от Холивуд и от телевизионните мрежи с 500
палестинци. Палестинците не им останаха длъжни. До средата на канала - това са те. А средностатистическият американец,
2001 г. в света воюваха 37 страни. Китай пак се превърна в новия който вижда, че на стикера на новата му кола пише „15 мили
враг. ООН ни изрита от Комисията по човешките права, а за галон" и си казва: „Не е зле", докато озоновите облаци се
Европейският съюз ни обвини, че нарушаваме без причина сгъстяват над главата му, да върви по дяволите.
договора за обезоръжаване АВМ, като отново налагаме Вече цялата планета страда от нашия терор и съм уверен,
програмата „Звездни войни". Стана дяволски трудно човек да че рано или късно ще започне да ни го връща тъпкано. Един
намери хубав филм за гледане; милиони зрители се отказаха от ден, през февруари миналата година температурата в Чикаго
сателитната телевизия; всички радиостанции предават едно и достигна 70 градуса по Фаренхайт и какво стана? Всички си
също - глупости. казаха: „Супер!" Хората се разхождаха по шорти и брегът на
Накратко - всичко изведнъж се сгромоляса. Икономиката е езерото Мичиган се изпълни с тълпи, дошли да правят
нестабилна, енергоснабдяването - нередовно, световният мир се слънчеви бани. „Обожавам това време", ми каза една жена на
оказа илюзия, работните ни места не са сигурни, нямаме нормално улицата.
здравеопазване, не можем дори да пуснем бюлетина и да си
изберем президент. За нас, американците, вече нищо не работи
както трябва. Гумите Firestone са дефектни и клиентите на Ford,
които се возят с тях също са дефектни. Дотолкова са дефектни след
катастрофата, че направо лежат мъртви в канавката пред Dunkin
Donuts.
911 не отговаря. 411 също не отговаря. Клетъчните телефони
нямат покритие или ако имат, то някой кретен от съседната маса
крещи на брокера си в слушалката, докато вие се опитвате да
вечеряте.
Свободният избор остана в миналото. У нас вече има само 6
медийни групировки, 6 авиокомпании, 2 и половина автомоби-
лостроители и един единствен радиоконгломерат. Можете да
пазарувате всичко, което ви е нужно от един единствен магазин -
„Уол-март". Можете да избирате между две политически партии,
които имат сходни имена, сходни платформи и се финансират от
едни и същи източници. Имате право да се обличате в дискретни
пастелни цветове и да си затваряте устата, или да носите тениска
на Мерилин Менсън и да ви изритат от училище. Бритни или
Кристина, WB или UPN, Флорида или Тексас - няма никаква
разлика, приятели. Където и да отидете, навсякъде е същото -
навсякъде е същото - навсякъде е същото...
Как се случи това? Отговорът се крие в три кратки думи:
 Харесвате това? Нека ви попитам нещо - ако слънцето изгрее в
полунощ, ще си кажете ли: „О, страхотно. Повече дневна
светлина"? Разбира се, че няма да си кажете. Точно обратното,
всички ще превъртим напълно. Ще крещим ужасени, че Земята се
върти безконтролно и лети към слънцето със скорост милион мили
в секунда. Съмнявам се, че някой ще хукне към плажа да събира
лъчите, дошли в бонус. Може и да не е чак толкова лошо: може
някой да е изстрелял хиляда бойни глави по Милуоки и тази ярка
светлина от север всъщност да идва от разрушителната вълна на
ядрената бомба, която помита празните пивоварни. При всички
случаи ние ще шепнем до посиняване молитви от рода на „Света
Дево" и „Боже, имай милост" и може даже да избием по 10 години
от престоя си в чистилището.
Защо тогава, за бога, смятате, че температура от 70 градуса в
най-студения месец на годината в един от най-студените градове в
Америка е нещо хубаво? Вместо това трябва да настояваме пред
своите представители за незабавно възмездие за онези, които са
отговорни за промените на климата. Това не е правилно, приятели.
Напротив, нещо ужасно се е объркало. Ако не ми вярвате,
попитайте мъртвите заразени крави. Те знаят отговора, но ние ги
избихме, преди да могат да го измучат.
Няма какво да се тревожим за майката Земя - тя е оцелявала и
при по-лоши времена. Да му мислят откачалките, които се връзват
по дърветата - ние сме заети да печелим пари!
Ех, парите, тази сладка ядка на успеха. Преди няколко години
разговарях с един тип в бара, който се оказа брокер на ценни
книжа. Той ме попита за „инвестициите" ми. Аз му отговорих, че
нямам такива и че не притежавам нито една акция. Той онемя.
„Искаш да кажеш, че нямаш борсов портфейл, в който да
държиш парите си?"
„Не смятам, че е разумно човек да държи парите си на по-
добно място" - отговорих аз.
„Не мисля, че е разумно да ги държиш в куфар или под дю-
шека."
„Държа малкото, което имам на едно място, наречено банка,
което ние - старомодните, наричаме „спестовна сметка"."
На него не му беше смешно. „Прецакваш се - каза ми. - И се
държиш безотговорно. Спомням си, че четох някъде, че си
спечелил много пари от първия си филм. Нали така? Знаеш ли
колко щеше да имаш днес, ако ги беше инвестирал на фондовия
пазар преди 10 години? Около 30 милиона."
30 милиона долара могли да бъдат мои? Аах! Къде ми е бил
умът?
Изведнъж се почувствах измамен и ми се стори, че
всичките ми принципи ще се озоват върху обувките ми.
Извиних се и излязох навън. След време този брокер поиска
адреса ми и започна да ми изпраща новини от фондовия
пазара всяка седмица. Тази пропаганда имаше за цел да ме
изкуши да заложа парите си на огромната рулетка, известна
като Уол Стрийт, за да изпратя децата си в колеж.
Е, след известно време брошурите с „инвестиционни
възможността" спряха да идват. През последните 18 месеца
цената на акциите на Мicrosoft падна от 120 на 40 долара,
цената на акциите на Dell падна от 50 на 16 долара, а Pets.com
заедно с малката си кукла талисман потъна в небитието.
NASDAQ изгуби 40 % от стойността си, а американците,
заразени от манията да играят на борсата, изгубиха
милиарди. Всички идеи за ранно пенсиониране бяха
изоставени; ще имаме късмет, ако съкратят работната сед-
мица до 40 часа, когато станем на 82 години, или когато се
изтощим напълно независимо кое от двете ще ни се случи
първо.
Не става въпрос за всички. В страната има 56 000 нови
милионери, които успяха да се измъкнат сухи от водата. Те
натрупаха пари, защото вече разполагаха със солиден
начален капитал, който инвестираха в купуването на
компании и увеличиха печалбите си, изхвърляйки хората на
улицата, експлоатирайки деца, използвайки труда на бедни
чужденци и получавайки големи намаления на данъците. За
тях алчността е не само добродетел, а лайтмотив. Те толкова
сполучливо създадоха климат за отглеждането на тази
алчност, че дори думата вече не се употребява в познатия
смисъл. Сега алчността е синоним на УСПЕХ! Дори
пунктуацията се промени. Скоро никой няма да смята ла-
комията за грешна и отвратителна; тя ще стане още една част
от нашето ежедневие. Този процес вече е в сила, тъй като
когато онзи образ от Тексас си присвои поста, който не беше
спечелил, ние го сметнахме за нормално, застанахме зад него
и му пода рихме властта. Това не е алчност - казахме си. -
Това е умна тактика. Както генетично разработените добавки
към корнфлейкса не са нещо нередно - това е прогресът.
Както съседът, който си купи най-големия спортен
автомобил с висока проходимост. Той не е алчен - той
просто се кефи от скоростта, бейби!
Вирусът „Глупави бели мъже" стана толкова силен, че
успя да зарази дори нормални хора като Колин Пауъл,
секретаря по вътрешните работи Гейл Нортън и съветничката по
националната сигурност Кондолийза Райc. Този вирус предизвика
вълна от паника - масова национална паника, която се усеща
навсякъде. Страхът ни е обзел изцяло и вече си мисля дали някога
ще се отървем.
Разбира се, всички се опитваме да забравим момента, когато
културният вакуум засегна широки кръгове от населението и
силите на злото надделяха. Аз знам за какво става въпрос и вие
също го знаете. Дори идиоти като Брит Хюм знаят за какво става
дума. Говоря за откраднатите президентски избори. Отмъкнати,
отвлечени и изтръгнати от ръцете и сърцата на американците.
Няма АБСОЛЮТНО НИКАКВО СЪМНЕНИЕ по въпроса кой
получи повече гласове и малцина се заблуждават за истинската
цел на измамата, която се разигра във Флорида. Въпреки това
истинският победител в изборите не е човекът, който този
следобед излезе да играе голф на южната ливада на Белия дом.
Ние непрекъснато се убеждаваме, че нищо чак толкова лошо
не се е случило. Забравете, убеждават ни. Събитията от тези 36
дни обаче ни разтърсиха толкова здраво, че едно петно остана
трайно върху националната ни гордост. Сега може да ни спаси
само една национална операция „Хаймлих". Ние се скитаме на-
около като призраци с посинели лица и се чудим дали помощта ще
дойде навреме. Ще запазя ли работата си догодина? Какво ще
стане с пенсионния ми фонд? Ледените кубчета броят ли се за
храна?
ВИЕ НЕ СЕ БРОИТЕ! Това беше един суров урок. Още по-
трудно беше да осъзнаем, че онези неща, на които ни учат от деца
- да гласуваме, да спазваме закона, да хвърляме бутилките от вино
за рециклиране - нямат никакво значение. Можете спокойно да
спуснете щорите и да изключите телефона, защото вие и всички
малки американци официално бяхте обявени за ирелевантни. Със
съжаление ви заявяваме, че вашите граждански правомощия вече
не са в сила.
И така, паниката царува. Сеизмичните вълни на националното
разочарование вече се усещат под краката ни. Бученето се усилва с
всеки ден. Осем месеца след изборите, в средата на 2001 година
анкета на „Фокс Нюз" отчете, че 60 % от нацията НЯМА представа
как Буш се е добрал до Белия дом. Ние все още сме ядосани. Осем
месеца са доста време за сдържане на агресивна злонамереност
спрямо Лидера. Това психично състояние излиза лесно от контрол
и не се влияе от рафинирана захар и от съветите на Опра. Това е
психичното състояние, което може да промени историята.
Милиони американци от всички цветове на политическия спектър
се чувстват несигурни, нестабилни, разстроени, излъгани, без
почва под краката си. Останалите са в затвора.
Болшинството от нацията има усещането, че държавният
кораб се движи на батерии, а зад кормилото няма никой. На
всичко отгоре кормчията на спасителната лодка призна, че е
пияница.
Републиканските хардлайнери сляпо вярват в Големия
Дик Чейни. Те са уверени, че той има сили да преживее още
пет-шест инфаркта, за да пожъне реколтата от
дългогодишното плячкос-ване и опустошаване на земите на
запад от Уичита. Те обаче не осъзнават, че Чейни е зарязал
напълно останалата част от страната. Той и неговата шайка
бързат да заграбят каквото могат и да замърсят околната
среда, доколкото им позволява Конституцията, преди да
настъпи фаталният ден, наречен „Избори 2002".
Ако има нещо, в което съм абсолютно сигурен, това е
усещането, че предстои най-големият съдебен процес.
Американците ще изключат поддържащите системи на
администрацията по-бързо, отколкото можете да изговорите
трите имена на Джак Сплат Кеворкян.
Така че не бързайте да тържествувате, госпожице Нортън
-доколкото ми е известно, изсечените дървета могат пак да
пораснат. Дръжте бомбите в склада, господа Ръмсфелд и
Пауъл -свършиха се глупаците като сержант Маквей и вече
няма на кого да връчвате медали. Времето ви за нефтени
сондажи изтича,
господин Абрахам - преди да се усетите, ще изхвърлим
големите ви бензинови помпи в яхтклуба Grosse Pointе.
Скоро всички слонове ще напуснат потъващия кораб,
както направи добрият Сейнт Джефърдс от Върмонт. А ние,
останалите, ще се наслаждаваме на представлението, докато
се чудим от къде да вземем пари за следващата вноска за
къщата и къде да се скрием, докато останките от Антонин
Скалия валят от небето като студен пороен дъжд през
януари. Ей, чакайте! ПРЕЗ ЯНУАРИ НЕ ТРЯБВА ДА ВАЛИ
ДЪЖД!
И така, паниката расте. Медиите продължават да се
преструват, че не я забелязват, а корифеите все така упорито
пробутват лъжите си, убедени, че ако ги повтарят много
пъти, те ще се зазвучат правдоподобно. Само че ние -
милионите американци, вече няма да се хванем на номерата
им. Ние знаем, че фондовият пазар не минава през поредния
„кризисен период" и генетично разработените добавки към
телешкото месо няма да го направят по-полезно. Знаем, че банките Е, това е то - хванат съм в капан с кола, която не върви в
не са „наши помощници" в борбата за оцеляване. Знаем също, че страна, където нищо не е както трябва. Всеки да се оправя
техниците от кабелната телевизия няма да дойдат между 8 и 17 както може. Оцеляването е гарантирано само на богатите. А
часа (ако въобще дойдат). Всичко това са врели-некипели и за теб, теб и теб няма спасителни лодки!
колкото по-рано управляващите осъзнаят, че сме наясно с лъжите Трябва да има начин...
им, толкова по-бързо ще си върнем обратно държавата.
Днес закарах колата си, която е едва на една година и на 4000
мили във фирмения сервиз. Защо ли? Ами защото не иска да пали.
Смених стартера, акумулатора, свещите и компютърния чип, но
повредата остана. Когато разказах на управителя на сервиза за
проблема си, той ме изгледа с празен поглед и изтърси: „Тези
новите „бръмбари"* не палят, ако не ги караш всеки ден."
Реших, че не съм го чул правилно. Той говореше отлично ан-
глийски и за това си помислих, че имам проблеми със слуха. По-
питах отново каква според него е повредата.
„Как да ви кажа - отговори той, клатейки съчувствено глава, -
тези фолксвагени се управляват от компютърна система и ако
процесорът не отчита активност - тоест ако не шофирате
всеки ден или поне през ден, - той решава, че нещо не е наред с
акумулатора и блокира цялата кола. Има ли някакъв начин вие или
някой ваш познат да слиза до гаража и да я пали веднъж на ден?"
Не знаех какво да кажа. Значи ако не паля колата всеки ден, тя
Първа глава
просто ще се разпадне, ще спре да функционира? Това да не е 1901
година? Твърде самонадеян ли съм, ако очаквам, че автомобил, за ПРЕВРАТ ОТ
който съм платил 20 000 долара ще пали всеки път, когато
завъртя ключа на стартера1} На света останаха АМЕРИКАНСКИ ТИП
толкова малко сигурни неща - слънцето все още залязва на
запад, папата все още отслужва тържествен молебен в нощта
срещу Коледа и Стром Търмънд винаги изниква от небитието, за Това съобщение бе засечено от силите на ООН на
да опипва бившите първи дами. Мислех, че мога да разчитам на 9.01.2001, в 6,00 часа от неустановено място на североаме-
още един сигурен житейски факт - новите коли винаги палят от риканския континент:
раз!
Аз съм гражданин на Съединените американски щати.
* Става въпрос за модификация на Фолксваген Костенурка Нашето правителство бе свалено от власт. Свободно
„Аз, както и 95 % от хората, на които сте продали новите избраният ни президент бе пратен в изгнание. Стари бели
„бръмбари", живеем в Манхатън - обясних на сервизния управител. мъже, които се наливат с мартини и носят папионки са
- Познавате ли някой, който да кара колата си всеки ден в окупирали столицата.
Манхатън?" Намираме се под обсада. Ние сме правителството на
„Да, сър, разбираме ви. Никой не кара кола всеки ден в града. САЩ в изгнание.
Хората предпочитат метрото. Дори не знам защо продават такива Членската ни маса е значителна. Сред нас има над 154
коли в Ню Йорк. Направо е срамота! Написахте ли писмо до милиона възрастни и 80 милиона деца. Това прави 234
„Фолксваген"? Няма ли някое хлапе във вашия блок, което да пали милиона души, които не са гласували за настоящия режим и
колата ви всеки ден?" не са съгласни с управлението му.
 Ал Гор е избраният президент на Съединените щати. Той по-
лучи с 539 898 гласа повече от Джордж Буш, но не стигна до
Овалния кабинет. Вместо това, избраният ни президент обикаля
страната без цел и мисия и излиза от къщи само за да чете лекции
в някой колеж или да попълни запасите си от сладкиши „Снак
кейкс" с любимата си марка „Малката Деби".
Ал Гор спечели изборите. Ал Гор е нашият президент в изг-
нание. Да живее ел президенте Албертоооо Горррррр!
Кой тогава е човекът, който е окупирал сградата на булевард
„Пенсилвания" №1600? Ще ви кажа кой:
Името му е Джордж У. Буш, „президент" на Съединените
щати. Главатарят на разбойниците.
Навремето политиците изчакваха поне да стигнат до дър-
жавната власт, преди да станат мошеници. Този дойде готов. След
като се самонастани в Овалния кабинет, сега вилнее на федерална
земя. Ако ви бях казал, че става въпрос за Гватемала, щяхте да ми
повярвате на секундата, без значение какви са политическите ви
пристрастия. Тъй като става въпрос за преврат, извършен под
американския флаг (в предпочитания от вас нюанс на червено,
бяло и синьо) обаче, виновниците смятат, че ще се отърват
безнаказани. Ето защо от името на 234-те милиона американски
заложници моля, НАТО да предприеме същите мерки, които взе в
Босна и Косово, да направи онова, което САЩ стори в Хаити и
което Лий Марвин спретна в „Мръсната дузина":
Пращайте баретите! Заредете ракетите „Скъд"! Донесете ни
главата на Антонин Скалия!
Изпратих лична молба до Генералния секретар на ООН Кофи
Анан да изслуша нашите искания. Ние вече не сме способни да
организираме собственото си управление, нито пък да проведем
свободни и демократични избори. Нуждаем се от наблюдатели на
ООН, войски на ООН и резолюции на ООН!
Нужен ни е Джими Картър, по дяволите!
Най-накрая се докарахме до положението на последната ба -
нанова република. Вече си задаваме въпроса: защо да ставаме
сутрин и да си скъсваме задниците от работа, за да пълним гушите
на узурпатора и неговата кохорта от т. нар. корпоративна Америка
(автономна гилдия, развиваща дейност в рамките на САЩ, която
от известно време насам самостоятелно управлява страната). Защо
да си плащаме данъците, щом по този начин финансираме
преврата? Ще можем ли отново да изпратим синовете си да се
бият в чужбина и да умират, защитавайки „начина ни на живот",
когато всъщност под това се разбира само жизнения стандарт на
шепа побелели старчоци, окопали се в сграда, заграбена още при
Потомак*? (При река Потомак е подписан мирният договор,
с който се слага край на гражданската война.)
О, Исусе, Света Дево и Свети Йосиф, не издържам вече!
Моля, някой да ми подаде дистанционното! Бих искал да
превъртя касетата назад до мястото, където живея в
прекрасната илюзия, че съм гражданин на демократична
страна с
неприкосновено право на живот, свобода и Хепи Мийл
(меню от „Макдоналдс"). Приказката, която ми разказваха
като дете, гласеше, че съм важна част от обществото, че
имам равни права с останалите граждани, че никой от нас
няма да бъде третиран несправедливо, че никой от нас няма
да се сдобие с власт над останалите без тяхно съгласие.
Волята на народа. Прекрасната Америка. Земята, която
обичам. Последен... проблясък... в здрача. О, кажи ми,
виждаш ли ги -тръгнаха ли вече белгийските мироопазващи
сили? Побързайте!
Превратът започна много преди измамата в деня на
изборите през 2000 г. През лятото на 1999 г. Катрин Харис,
почетен член на галерията „Глупави бели мъже", която бе
едновременно шеф на президентската кампания на Джордж
Буш и щатски секретар на Флорида по изборните въпроси,
плати 4 милиона долара на Database Тесhnologies, за да
преровят гласовете на всички избиратели от Флорида и да
извадят онези от тях, които са „заподозрени", че са бивши
престъпници. Тя доведе акцията до успешен край,
благодарение на благословията на брата на Джордж У. -
Джеб Буш, чиято съпруга бе хваната от имиграционните
власти да внася бижута на стойност 19 000 долара, без да ги
декларира... което си е престъпление. Но, хей, това е
Америка. Ние не преследваме престъпниците, ако са богати
или омъжени за някой Буш, който е на власт.
Според разпоредбите на закона бившите престъпници*
нямат право да гласуват на територията на Флорида. За
съжаление (макар да съм сигурен, че правораздавателната
система на Флорида е по своята същност справедлива), тази
разпоредба означава, че 31 % от цветнокожото население на
щата няма право да гласува, тъй като има поне едно
престъпление в досието си. Харис и Буш са знаели, че
изваждайки имената на бившите престъпници от списъците с
гласоподаватели, ще отрежат достъпа на хиляди чернокожи
до урните.
 Огромното мнозинство от цветнокожите жители на Флорида
са демократи и с това се обяснява фактът, че Ал Гор получи
гласовете на повече от 90 % от тях на 7 ноември 2000 г.
Става въпрос за 90 % от онези, които имат право да гласуват.
В тази колосална измама Буш, Харис и компания елиминираха
не само гласовете на хиляди чернокожи бивши престъпници, но
също така и гласовете на хора, които никога не са извършвали
престъпление през живота си, както и на граждани, обвинени
само в административни нарушения.
Как стана това? Службата на Харис нареди на Datebasе
-компания със силни републикански връзки - да разшири колкото е
възможно мрежата и да се отърве от нежеланите гласоподаватели.
Така от списъците трябваше да бъдат извадени дори хора, чиито
имена са „сходни" с тези на бившите престъпници. По нареждане
на щатската канцелария Datebasе провери лицата, чиито рождени
дати и номера на социалните осигуровки са близки до тези на
криминално проявените; ако съвпадат 80 % горните данни, то това
е достатъчно, за да бъде лицето извадено от списъците на
гласоподавателите, смятаха от офиса на Харис.
Тези нареждания шокираха дори приятелски настроената към
Буш Datebasе. Разпоредбите означаваха, че хиляди правоспособни
гласоподаватели ще бъдат елиминирани от вота само защото името
им звучи съмнително или рождената им дата съвпада с тази на
някой банков обирджия. Марлийн Тарагууд, проджект мениджър
на Datebasе, изпрати имейл на Емет „Бъки" Мичъл - юрист в
отдела на Катрин Харис, с предупреждението, че „за съжаление
този тип програми могат да доведат до извличането на полза от
неверни данни" или до погрешна идентификция.
„Да не ти пука, засмял се старият Бъки. Естествено ние бихме
желали да разполагаме с колкото е възможно повече имена на
подходящи гласоподаватели и да оставим на изборните наб-
людатели последната дума при подбирането на гласовете. Не бива
да се изключват напълно имената на лица, чиито данни съвпадат
донякъде с тези на бившите престъпници."
Datebase изпълни нарежданията. И не след дълго 173 000 ре-
гистрирани гласоподаватели от Флорида бяха заличени от изби-
рателните списъци завинаги. В Маями - най-големият окръг във
Флорида, 66 % от изключените гласоподаватели бяха чернокожи.
В окръг Тампа 54 % от онези, на които бе отказано правото на глас
на 7 ноември бяха чернокожи.
Изхвърлянето на имена от списъците на Флорида не беше
достатъчно за Харис и нейната служба. Още 8000 души бяха от-
рязани от вота, защото Datebase получи фалшив списък, според
който 8000 души са извършили престъпления в границите на друг
щат и след изтърпяване на наказанията си са се преместили
във Флорида.
Впоследствие се оказа, че с изтърпяване на наложеното
наказание в другия щат, правата на тези лица са били
възстановени, включително и правото на глас. В списъка
фигурираха и имената на хора, извършили само нарушения
като неправилно паркиране и изхвърляне на смет в
непозволена зона. Ще попитате: кой щат изпрати списъка
във Флорида и така услужливо подаде ръка на Джеб и
Джордж?
Тексас.
Въпреки че този инцидент се развоня до небесата,
американските медии го пренебрегнаха. Наложи се
Британската осведомителна корпорация (ВВС) да се разрови
в историята и да излъчи 15-Минутни репортажи в най-
гледаното телевизионно време, разкривайки всички жалки
детайли от мръсната игра на губернатор Джеб Буш.
„Настъпили са тъжни дни за нацията, щом се налага да
научаваме истината за собствените си избори от страна,
която се намира на 5000 мили от тук." (В крайна сметка
вестниците „Лос Анджелис Таймс" и „Ню Йорк Поуст" също
отразиха историята, но никой не й обърна особено
внимание.)
Посегателството върху правата на малцинствата бе
толкова мащабно във Флорида, че засегна дори хора като
Линда Хауъл. Линда получила писмо, с което властите я
информирали, че е престъпница и я съветвали да не си прави
труда да се разхожда до избирателните секции, защото няма
да бъде допусната до урната. Единственият проблем идвал от
факта, че Линда Хауъл не била съдена за престъпление, нещо
повече - тя била главен наблюдател на изборите в окръг
Медисън, Флорида! Тя, заедно с неколцина други членове на
избирателни комисии се опитали да накарат властите да
поправят нередностите, но протестите им не били чути.
Отговорили им, че всеки, който има оплакване трябва да даде
пръстови отпечатъци, за да могат службите да установят
дали е престъпник или не.
Така на 7 ноември 2000 г. рекордни тълпи чернокожи
граждани на Флорида се стекоха към избирателните урни и
много от тях бяха посрещнати с думите с възгрубичък тон:
„Нямате право на глас". В много от кварталите на големите
градове на щата бяха разположени значителни полицейски
сили, които да следят никой от списъка на Катрин и Джеб да
не бъде допуснат да гласува. Стотици мирни граждани,
предимно от чернокожи и испа-ноговорящи общности, дошли, за
да упражнят конституционното си право на глас, бяха изгонени и
заплашени с арест, ако протестират.
Впоследствие в официалните доклади бе записано, че Джордж
У. Буш е получил с 537 гласа повече от Ал Гор във Флорида. Дали
гласовете на стотиците чернокожи и испаноговоря-щи граждани,
елиминирани да дадат своя вот, щяха да променят нещата и да
сринат изборната победа на Буш? Без съмнение.
В нощта на изборите, след като секциите затвориха врати,
настъпи объркване, тъй като не се знаеше какво точно става с
преброяването на гласовете във Флорида. Накрая шефът на нощ-
ния блок, посветен на вота в телевизионната мрежа „Фокс Нюз",
взе решението. Той прецени, че „Фокс" трябва да излезе в ефир и
да обяви, че Буш е спечелил във Флорида и следователно е новият
президент. Така и стана. „Фокс" официално декларира, че Буш е
победител.
В Талахасе обаче преброяването на гласовете още не беше
приключило и „Асошиейтед прес" отказа да последва примера на
„Фокс", тъй като разликата между двамата кандидати беше твърде
малка.
Останалите телевизии не се вслушаха. Те се хвърлиха като
пощурели след „Фокс", страхувайки се, че ще ги сметнат за бавни
или апатични, въпреки че собствените им репортери предуп-
реждаваха, че е твърде рано да се обяви крайният резултат. На кого
са му нужни репортери, когато някой вече е повел играта и
останалите трябва само да го следват. В случая водачът се нари-
чаше Джон Елис - началник на изборната програма на „Фокс". Ще
попитате кой е Джон Елис?
Първи братовчед на Джордж и Джеб Буш.
След като Елис обяви резултатите за окончателни и всички
телевизионни мрежи го последваха, вече нямаше връщане назад.
Едва ли е имало по-депресиращ момент за Гор от мига, в който
внезапно е осъзнал, че ТОЙ ще бъде деструктивният фактор. Той
ще трябва да се отрече от декларацията, с която приема пораже-
нието, той ще трябва да иска ново броене и да обсажда съдили-
щата с искови молби и адвокати. През цялото това време Гор
всъщност водеше по брой преброени гласове. Това обаче никога
не бе споменато от медиите.
Един момент от изборната нощ се е запечатал трайно в па-
метта ми. Беше по-рано, когато коментаторите все още предри-
чаха (съвсем правилно) победа за Гор във Флорида. Камерите се
насочиха към хотелска стая в Тексас, където се бяха събрали
Джордж У, неговият баща - бившият президент, и майка му
Барбара. Старецът изглеждаше спокоен и свеж, въпреки че
нещата не вървяха добре за синчето. Един репортер попита
младия Буш какво мисли за изхода от изборите.
„Не мога... да правя никакви заключения за Флорида,
почти без запъвания отвърна Буш-младши. Знам, че имате
всички предварителни данни, но хората все още броят
гласове... Телевизиите излязоха с прогнози и резултати
твърде рано, а хората, които броят гласовете имат други
очаквания, така че..." Беше много странен миг, на фона на
лудата нощ на изборите - семейство Буш се усмихваше
доволно, като котешка фамилия, която току-що е плячкосала
цяло село канарчета. Сякаш знаеха нещо, което ние не
знаехме.
И наистина бе така. Те знаеха, че Катрин и Джеб са си
свършили работата преди месеци. Знаеха, че братовчедът
Джон удържа крепостта във „Фокс". Знаеха, че дори всичко
друго да пропадне, винаги могат да разчитат на доброто
кученце, наречено Върховен съд на Съединените щати.
Както знаем добре - точно това се случи в следващите 36
дни. Имперските сили отвърнаха на удара безмилостно.
Докато Гор глупашки се беше вкопчил във възможността да
издейства ново преброяване в няколко окръга, отборът на
Буш се прицели директно в свещения граал - бюлетините от
чужбина, които още не бяха броени. Повечето от тези
гласове трябваше да дойдат от военните, които по традиция
са републиканци и така Буш щеше да си осигури преднината,
която лишените от глас стотици чер-нокожи и еврейски
старици не можаха да му дадат.
Гор знаеше това. Ето защо той искаше да се увери, че
бюлетините са преминали щателна проверка, преди да бъдат
събрани за преброяване. Това, разбира се, беше в
противоречие с апела му „Да преброим всеки глас", когато
ставаше въпрос за преразглеждане на резултатите. В този
случай обаче законът на Флорида беше на негова страна и
той го използва. Според разпоредбите на този закон
гласовете на американските граждани, живеещи в чужбина,
се зачитат само ако са подадени и подписани в деня на
изборите или преди това и са изпратени по пощата до датата
на изборите. (За валидна се смята датата върху пощенския
печат.)
В това време Джим Бейкър си пееше своята мантра: „Не
е честно да променяме правилата за преброяване на
бюлетините, тъй като най-вероятно едната страна в
надпреварата е преценила, че това е единственият начин да
получи гласовете, които са й нужни." Същевременно той и хората
му правеха точно това -променяха правилата.
През юли 2001 г. разследването на „Ню Йорк Таймс" прик-
лючи със заключението, че от получените 2490 бюлетини от
чужбина, 680 са нередовни или съмнителни. При тези гласове Буш
имаше преднина в съотношение 4 от 5. Това означаваше, че той бе
получил 544 гласа, които трябваше да се обявят за невалидни.
Схващате ли сметката? Така „авансът" му от 537 гласа щеше да се
превърне в пасив от 7.
Как стана така, че тези гласове все пак се зачетоха в полза на
Буш? Часове след началото на изборната кампания екипът на Буш
атакува. Първата задача бе да се съберат, колкото е възможно
повече бюлетини. Републиканските функционери заляха корабите
на военноморския флот с отчаяни призиви да се изрови всеки
потенциален гласоподавател и да се съберат всички бюлетини. Те
дори потърсиха държавния секретар по отбраната на Клинтън
Уилям С. Коен (републиканец) с молбата да окаже натиск върху
военните за повече активност. Той отказа, но това вече нямаше
значение: хиляди бюлетини полетяха към урните, някои от тях
подписани след деня на изборите. Оставаше им само да се уверят,
че възможно най-много гласове ще пристигнат във Вашингтон.
Тогава бе приведена в действие и същинската част от плана на
кражбата.
Според „Таймс", Катрин Харис имала намерение да изпрати
брошура до своите пратеници по места, в които да разясни
процедурата за преброяване на гласовете. В тази брошура бил
включен специален пасаж, напомнящ, че бюлетините трябва да
бъдат „пуснати, подписани или изпратени по пощата до деня на
изборите". Когато стана ясно, че преднината на Джордж се стопява
с бързи темпове, Катрин решила да не изпраща брошурата. Вместо
това тя изпратила съобщение, в което се казвало, че „датата на
пощенското клеймо на бюлетините не е задължително да бъде от
деня на изборите или преди това". Хммм.
Какво я е накарало да промени решението си, пък и закона?
Вероятно никога няма да узнаем, тъй като компютърните файлове
с информацията по случая бяха мистериозно изтрити - вероятно
още едно нарушение на законите на слънчева Флорида. Днес,
дълго след като птичката напусна гнездото, Харис позволи на
медиите да прегледат хард-дисковете в офиса й. Те направиха
доста повърхностна проверка, след като нейният компютърен
консултант беше инспектирал данните. И това е жена, която смята
да се кандидатира за Конгреса. Възможно ли е тези хора да нямат
никакво чувство на срам?
Въоръжени с благословията на държавния секретар,
републиканците започнаха кампанията си, която имаше за
цел да бъдат използвани възможно най-широки критерии при
преброяването на гласовете от чужбина. Принципът на
„равностойната репрезентация" тип Флорида означаваше, че
критерият за допускане или отхвърляне на бюлетина
трябваше да зависи изцяло от избирателния окръг, от който е
била изпратена. Може би това обяснява защо в районите,
където Гор печели, едва 2 от 10 бюлетина с нечетливо
пощенско клеймо са били зачетени като валидни. В районите
на Буш, както се очакваше, 6 от 10 такива бюлетина бяха
приети.
Когато демократите настояха бюлетините, които не са
подадени според правилата да бъдат анулирани,
републиканците започнаха яростна обществена кампания,
целяща да накара хората да мислят, че демократите се
опитват да прецакат мъжете и жените, рискуващи живота си
за родината. Един член на градс ката управа на Напълс бе
особено красноречив: „Войниците се излагат на риска да
получат куршум или парче от вражески снаряд, а тези неща
нямат дата и какъвто и да било печат." Републиканският
конгресмен Стив Буйър от Индиана дори се сдоби (вероятно
нелегално) с телефоните и имейл-адресите на военни
служители, за да събира разкази за недоволството,
предизвикано от елиминирането на гласовете и по този начин
да печели симпатия на страната на „бойците за родината".
Дори генерал Норман Шварцкопф от „Пустинна буря"
отбеляза, че „е настанал тъжен ден за страната ни" щом
демократите са започнали да нападат военните
гласоподаватели.
Целият този натиск се отрази на свитите безгръбначни
демократи и те се пречупиха. По време на гостуването си в
предаването Meet the Press, кандидатът за вицепрезидент
Джо Либерман настоя демократите да спрат да вдигат врява,
че стотици бюлетини на военни са били зачетени при
броенето, въпреки че не са носили пощенско клеймо.
Либерман трябваше вероятно да се бори за принципа, а не
като много други новоизлюпени демократи, да се тревожи за
имиджа си. Защо? Ами защото, както писа „Ню Йорк
Таймс":
• 344 бюлетина са получени, без да има доказателство,
че са подадени на или преди деня на изборите;
• 183 бюлетина носят пощенско клеймо от САЩ;
 • при 96 бюлетина липсва точна информация за подателя;
• 169 бюлетина са подадени от нерегистрирани гласоподава-
тели, пликовете им не са подписани правилно или идват от
хора, които никъде не са регистрирани, че са гласували;
• 5 бюлетина са получени след крайния срок 17 ноември;
• 19 американски гласоподаватели, живеещи в чужбина, са
гласували с по две бюлетини, като и двете са били зачетени.
Всички тези бюлетини са били в нарушение на законите на
Флорида и въпреки това, всички са зачетени. Как да се изразя по-
ясно? Буш не спечели! Спечели Гор. Това няма нищо общо с
военните, нито дори с известното вече незачитане на афро-аме-
риканската общност във Флорида и правото й на глас. Става
въпрос за най-обикновено нарушаване на закона, при това доку
ментирано и всички безспорни доказателства си стоят в Талаха-се.
Всичко това бе планирано с единствената цел Буш да спечели
изборите.
В съботната сутрин на 9 декември 2000 г. Върховният съд
получи сведения, че повторното преброяване във Флорида ще бъде
в полза на Ал Гор, въпреки усилията на екипа на Буш да предреши
изхода на двубоя. В 2 часа следобед неофициалните резултати
показаха, че Гор настига Буш, като му остава да „навакса 66
гласа!", както се изрази един новинар задъхано. За Буш беше
жизнено важно думите „Ал Гор набира преднина" никога да не
бъдат чути по американската телевизия. Затова без да губи нито
миг, неговият екип направи, каквото трябваше. В 2,45 ч същия
следобед Върховният съд спря повторното преброяване.
Решението дойде от върховните съдии Санда Дей 0'Конър,
назначена от Рейгън, и старши съдия Уилям Ренкуист, назначен от
Никсън. И двамата прехвърлили 70-те, се надяваха да се пен-
сионират при републиканска администрация, за да бъдат замес-
тниците им верни продължители на консервативната идеология. В
нощта на изборите 0'Конър бе чута да споменава по време на парти
в Джорджтаун, че няма да издържи още четири или осем години.
Буш-младши беше единствената им надежда за спокойни старини
в родния им щат Аризона.
Междувременно други двама съдии с крайно десни полити-
чески възгледи се озоваха в конфликтна ситуация. Съпругата на
съдия Кларънс Томас - Вирджиния Ламп Томас работеше във
фондацията „Наследство" - водеща консервативна „банка за
мозъци" в столицата; тя бе наета от Джордж У. Буш да му помага
при набирането на кадри за новата администрация. Юджийн
Скалия - син на съдия Антонин Скалия, беше юрист в Gibson
Dunn&Crutcher - фирмата, представляваща Буш пред Върхов-
ния съд! Нито Томас, нито Скалия видяха някакъв конфликт
на интереси и отказаха да се оттеглят от делото. Всъщност,
както съдът разкри по-късно, именно Скалия е предложил
непопулярното вече обяснение за това, защо преброяването
трябва да бъде спряно: „Преброяването на гласове със
съмнителна легал-ност според мен заплашва да нанесе
непоправима вреда на кандидата (Буш) и на държавата, като
хвърля сянка върху легитим ността на неговото (на Буш)
избиране." С други думи, ако позволим гласовете да бъдат
преброени и резултатът е в полза на Гор, това ще попречи на
Буш да управлява, след като го направим президент. Съвсем
вярно: ако бюлетините докажеха, че Гор е спечелил - което
щеше да стане, - това предполагам, щеше да поразклати
доверието на страната в легитимността на президен-ството на
Буш. В решението си съдът се опираше на защитната клауза
на Четиринайсетата поправка, същата поправка, която те
шумно отхвърляха през годините, когато на нея се опираха
чер-нокожи в опита си да спрат расовата дискриминация.
Сега тя послужи да се оправдае един грабеж. Съдиите
твърдяха, че промените в методите на преброяване са довели
до неравностойно третиране на гласоподавателите от
различните региони и следователно правата на някои хора са
били нарушени. (Странно е, че само противниците на съда
споменаха, че остарялото оборудване в избирателните секции
в бедните и малцинствените квартали на Флорида е създало
доста по-дълбоки и обезпокоителни несъответствия в
системата.)
В крайна сметка Флорида проведе свое собствено
преброяване на гласовете, за да успокои и върне в релси
обърканото обществено мнение. Заглавието на „Маями
Хералд" гласеше: „Преразглеждането на бюлетините доказа,
че победата на Буш щеше да се потвърди и при ръчно
преброяване." Но ако прочетете целия материал, ще откриете
един дълбоко скрит параграф: „Преднината на Буш щеше да
се стопи при едно повторно преброяване, ако то бе
извършено според строгите критерии, изисквани от някои
републиканци... Журналистическото разследване стигна до
извода, че резултатът щеше да бъде различен, ако из-
бирателните секции в отделните окръзи бяха прегледали
всеки съмнителен глас... Ако бе използван най-широкият
критерий (става въпрос за критерий, който да вземе предвид
волята на ВСИЧКИ хора), Гор щеше да спечели с 399 гласа...
При бюлетините, отхвърлени заради грешки на машините за
гласуване или грешка при използването им, Гор щеше да спечели с
299 гласа..."
Аз не съм гласувал за Ал Гор, но смятам, че всеки справедлив
човек ще стигне до извода, че вотът във Флорида е бил в негова
полза. Без значение, че резултатите бяха опорочени заради
фиаското с преброяването и елиминирането на гласовете на хи
ляди цветнокожи граждани, все пак у никого не остана съмнение,
че народът избра Гор.
Може би най-яркият пример за потъпкване на правата на
гласоподавателите бе преброяването в Палм Бийч. Печално
известните „пеперудени бюлетини" (наречени така заради факта,
че се състоят от две огледални страници) внесоха още по голям
смут, тъй като „благодарение" на тях стана още по-лесно да се
гласува за погрешния кандидат. При тези бюлетини името на
кандидатите и отбелязаното място за перфориране не съвпадат на
съседните страници*.
Медиите разкриха, че дизайнът на бюлетините е бил предло-
жен от член на избирателна комисия, демократ, и одобрен от
мнозинството от местните представители на демократическата
партия. Какво право има Гор да протестира, след като собствената
му партия е отговорна за дефектните бюлетини?
Ако някой се беше постарал да провери, щеше да установи, че
един от двамата „демократи" - дизайнери на бюлетините,
всъщност е Тереза льо Пор - бивша републиканка. Тя промени
политическата си принадлежност през 1996 г. и се присъедини към
демократите; два месеца след избирането на Буш на прези-
дентския пост тя напусна демократическата партия и се регист-
рира като „независима". Никой представител на пресата не
анализира този факт.
Вследствие на това „Палм Бийч Поуст" писа, че над 3000
гласоподаватели, предимно възрастни хора и евреи, които са
смятали, че гласуват за Ал Гор, всъщност са перфорирали мястото
срещу друго име - това на Пат Бюканън**. Дори Бюканън се появи
по телевизията и декларира, че е изключено евреите да са
гласували за него.
***
На 20 януари 2001 г. Джордж У. Буш и неговата узурпаторска
свита се изкачи по стъпалата на Капитолия и положи пред старши
съдия Ренкуист клетвата, която президентите полагат при
встъпването си в длъжност. През целия ден над Вашингтон валя
студен и проливен дъжд. Тъмни облаци затулваха слънцето и
парадният път до Белия дом, обикновено претъпкан с десетки
хиляди граждани, беше сравнително пуст, без да броим 20
000 протестиращи, които освиркваха Буш на всеки
сантиметър. Тези подгизнали от дъжда демонстранти, чиито
плакати гласяха, че Буш не е спечелил, а е откраднал
изборите, бяха всъщност будната съвест на нацията.
Президентската лимузина не можа да ги избегне. Вместо от
аплодиращи тълпи поддръжници, Буш бе посрещнат от хора,
движени от желанието да напомнят на нелегитимния
държавник, че е загубил изборите и че народът никога няма
да забрави това.
На мястото, където президентите, от времето на Джими
Картър до сега, спират лимузините си, за да извървят пеша
последните четири пресечки (като символ на това, че не ни
управляват крале, а ъъъ, братя), черната, тройно бронирана
кола на Буш (модел, предпочитан от мафиотите по цял свят),
удари спирачки. Тълпата изрева още по-силно: „ДА ЖИВЕЕ
КРАДЕЦЪТ!" Всеки можеше да види, въпреки проливния
дъжд, как Тайните служби и съветниците на президента се
чудят какво да направят. Ако Буш слезеше от колата, хората
щяха да го освиркват и замерят с яйца до входа на Белия дом.
Лимузината стоя там неподвижно около пет минути. Върху
нея започнаха да валят яйца и домати. Протестиращите
предизвикваха Буш да слезе от колата и да се изправи срещу
тях.
Тогава най-неочаквано президентската кола се откъсна
от тълпата и се понесе по улицата. Решението беше взето:
„настъпи газта и се разкарай далеч от тази сган, колкото
може по-бързо". Агентите на Тайните служби, които
подтичваха до лимузината изостанаха. Рязкото движение на
колата опръска с кал хората, дошли да протестират срещу
височайшия пасажер. Беше най-незабравимата гледка в
живота ми - претендентът за американския трон бягаше с
подвита опашка от хилядите американски граждани,
въоръжени само с ИСТИНАТА и съставките на един
приличен омлет.
След като настъпи до дупка педала на газта, измамникът
побърза да потърси сигурно убежище в бронираната трибуна
пред Белия дом. Много от членовете на семейство Буш и
поканените официални гости влязоха в сградата, за да се
изсушат. Джордж обаче остана, за да помаха гордо на
музикантите, чиито инструменти бяха неизползваеми заради
дъжда и на дългите плаващи редици, чийто строй бе започнал
да се разпада още с пристигането им на булевард
„Пенсилвания" 1600. От време на време край трибуната
преминаваше по някой кабриолет, пълен с подгизнали от дъжда * Регламентът за гласуване в САЩ предвижда гласоподавателят
знаменитости, които Буш бе убедил някак да почетат събитието - да перфорира отбелязаното място срещу името на избрания от него
Келси Грамър, Дрю Кери, Чък Норис. В края на парада Буш остана кандидат. –Б. пр.
сам на платформата. Дори родителите му го бяха изоставили, за да
се скрият от дъжда. Беше жалка гледка - горкото малко богато * Бюканън е кандидат на крайната десница. Б. Пр.
момче, което завърши второ в надпреварата, бе дошло да си вземе
наградата, а никой не го аплодираше.
Още по-тъжен бе денят за нас - 154-те милиона, които не
бяхме гласували за него. А бих казал, че ние представлявахме
мнозинството от нация с 200 милиона гласоподаватели.
Въпреки всичко Джордж У вероятно си мислеше: „Какво ми
пука?" И действително нямаше място за тревога - много наемници
чакаха да им отворят вратите на Белия дом, за да дърпат конците
на своята кукла-президент. Старите дружки на татенце-то бяха
привикани обратно в столицата, за да помагат и Джор-джи
можеше спокойно да се изтегне в креслото и да приема „де-
легации". Кукловодите заеха мястото си зад кулисите и поеха уп-
равлението на света в свои ръце.
Кои са тези доблестни, патриотични стожери на узурпатора,
ще попитате? Те представляват най-незабележимата прослойка от
йерархията на корпоративна Америка и по-долу ще намерите
пълен списък с имената им, за улеснение на силите на ООН и
НАТО, когато пристигнат, за да възстановят реда и демокрацията.
Благодарните граждани ще изпълнят улиците и булевардите, за да
приветстват умиротворителите. Аз няма да се задоволя с нищо по-
малко от публичен процес за узурпаторите и тяхното незабавно
депортиране в истинска бананова република.
Бог да пази Америка!
 КОЙ КОЙ Е В ПРЕВРАТА
Действащият президент/„Вицепрезидент" -
Дик Чейни
Не знам откъде се е взела „състрадателната" част на т. нар.
„състрадателен консерватизъм", но пък съм наясно къде точно
живее консерватизмът. В продължение на 6 мандата Дик Чейни бе
представител на Уайоминг в Конгреса и за всичките тези години
той си спечели репутацията на най-консервативно гласуващия от
всички 435 конгресмени. Чейни гласува против Поправката за
равноправие, против финансирането на програмата „Начален
старт", против резолюцията, приканваща Южна Африка да
освободи Нелсън Мандела от затвора и против фондовете за
абортите, дори в случай на изнасилване и кръвосмешение. И това не
е всичко. Чейни има пръст във формирането на административния
апарат в последните кабинети на републиканците, като се започне
от времето на Никсън, когато Чейни беше заместник на съветника
на Белия дом Дон „Руми" Ръмсфелд. Той замести Ръмсфелд като
шеф на персонала на президента Форд. По времето на Буш I,
Чейни беше държавен секретар по отбраната. Именно той въвлече
страната в две от най-мащабните военни кампании в съвременната
история: инвазията в Панама и войната с Ирак.
В периода между двата режима на Буш, Чейни бе изпълни-
телен директор на нефтената компания на Halliburton Industries, която
е в търговски отношения с тоталитарни държави като Бурма и
Ирак. По време на предизборната кампания през 2000 г. Чейни
отрече Halliburtun да е имала бизнес отношения със Саддам
Хюсеин. По-късно, през юни 2001 г. „Вашингтон Поуст" разкри,
че две дъщерни фирми на На Halliburtun са били в тесни бизнес
контакти с Ирак. Представяте ли си каква пушилка биха вдигнали
републиканците, ако бяха открили подобно нещо за Клинтън или
Гор? Сондите на Чейни са дълбали и отвъд Аляска. Halliburtun има
участие в разработването на мексиканските нефтени полета на
офшорната компания Cantarell в мексиканския залив. Когато бе
номиниран за вицепрезидент, Чейни отговаряше със заобикалки на
въпросите за това как се е отървал от
акциите си в Halliburtun. Предполагам е знаел, че хубавите вре-
мена за него тепърва предстоят.
Министър на правосъдието - Джон Ашкрофт
Мъжът, който стои начело на правосъдната ни система е човек,
защитаващ забраната на абортите дори при случаи на изнасилване
и кръвосмешение; човек, обявил се против закрилата на
хомосексуалистите от дискриминация на работното място;
човек, който гласува за съкращаване на процеса по
обжалване на смъртните наказания (след което бе
наблюдател на 6 екзекуции в качеството си на губернатор); и
който бе твърд поддръжник на пресилено строгите закони
против разпространението и употребата на наркотици. Може
би тези факти обясняват защо той загуби надпреварата за
втори мандат в Сената, където негов опонент бе един
мъртвец. Усилията на Ашкрофт обаче бяха възнаградени с
щедро дарение от страна на фирмите АТ&Т, Еnterprise Rent-
A-Car и Мonsanto. Фармацевтичната компания Schering-
Plough също допринесе с 50 000 долара за кампанията на
Ашкрофт вероятно в знак на благодарност за внесения от
него законопроект, който целеше да разшири патента на
фирмата върху антиалергичното лекарство „Кларитин".
(Законопроектът впоследствие се провали.) Вложенията на
фармацевтите в кампанията вероятно обясняват защо
Ашкрофт гласува против включването на някои медикаменти
в програмата на здравното осигуряване. Друг спонсор на
кампанията - Мicrosoft внесе 10 000 долара в съвместния
фонд на Ashcroft и Националния републикански сенаторски
комитет. За късмет на софтуеърния гигант Ashcroft загуби
надпреварата за Сената и концентрира цялото си внимание
върху кандидатурата си за правосъдното ведомство. Така
Мicrosoft, която току-що бе спечелила съдебното дело, зап-
лашващо да я разцепи на две, можеше спокойно да
безчинства под надзора на новия министър на правосъдието.
Ашкрофт също така е представител на дясната фракция
(ако такова нещо изобщо съществува) на Националната
асоциация за контрол на оръжията. Първата му стъпка като
министър, която илюстрира позицията му в подкрепа на
въоръжаването, беше постановлението, според което
Министерството на правосъдието ще унищожава
досиетата, документиращи легитимната покупка на
оръжия 24 часа след проверката за легитимност и
приключване на покупката. (По този начин правителството
НЯМА никаква информация за притежателите на оръжия и
за видовете въоръжение.)
Секретар на хазната - Пол 0'Нийл
Този шампион по избягване на корпоративните данъци
заемаше поста президент и изпълнителен директор на Аlкоа -
най-големият производител на алуминиеви изделия в света (и един
от най-мащабните замърсители на околната среда в щата Тексас),
преди да се присъедини към администрацията на Буш. А1коа вече
няма свой Политически комитет (РАС) и лобира сред управниците
чрез юридическата фирма Vinson&Elkins. Именно тази фирма -
третият по големина спонсор на кампанията на Буш, успя да открие
вратичка в екологичното законодателство на Тексас, позволяваща
на А1коа да изхвърля 60 000 тона серен диоксид годишно. А1коа
значително увеличи състоянието на 0'Нийл. Той наскоро продаде
дяловете си от фирмата, изчаквайки търпеливо стойността им да
се покачи с 30 % при избирането му в кабинета и попълни
авоарите си, оценени на 62 милиона долара. Като шеф на хазната
0'Нийл заяви, че социалното и медицинското осигуряване не са
необходими. Може би защото самият той получава годишна
пенсия от А1коа в размер на 926 000 долара.
Секретар на земеделието - Ан Венеман
Като много други членове на кабинета на Буш, Ан Венеман се
радва на дълга и успешна кариера в редиците на републиканските
администрации. Тя работеше и за Роналд Рейгън, и за Татко Буш, а
впоследствие оглави отдела „Храни и земеделие" в щатската
администрация на Калифорния, под ръководството на губернатор
Пит Уилсън. В Калифорния тя водеше политика, позволяваща на
огромните фермерски корпорации да притискат семейните ферми
и вследствие на това днес например едва 4 компании държат
цялото производство на говеждо месо в страната. Ханеман е една
от най-бедните членове на кабинета (състоянието й се изчислява
едва на 680 000 долара). Тя попълва доходите си, като участва в
борда на директорите на Cagle - първата фирма, внесла на пазара
генетично подобрени храни. Са1gen бе погълната от Monsanto -
водещата ни биотехнологична компания. След това Monsanto се
сля с Farmacia. Фирмата Моnsanto, внесла 12 000 долара за
президентската кампания на Буш, от години се бори със законите,
задължаващи компаниите да маркират със специален етикет
всички храни, съдържащи биотехнологични съставки.
Венеман е работила още в Международния политически съвет
за земеделие - група, учредена от гигантите в хранително-
вкусовата промишленост като Nestle и Агcheг Daniels Midland.
Секретар по търговията - Дон Еванс
Преди да бъде назначен в администрацията на Буш, Дон Еванс
беше председател и изпълнителен директор на Tom Brawn, Inc.-
нефтена и газодобивна компания с капитал 1,2 милиарда
долара. Еванс също така бе и член на борда на директорите
на Сонди ТМВR. Като шеф на финансите на президентската
кампания на Буш, той отбеляза рекорд по набиране на средс-
тва, отчитайки над 190 милиона долара постъпления. В
домейна на този „петролен" човек попада още и
управлението на Националната океаноложка и атмосферна
служба, която надзирава бреговата линия на страната.
Секретар по отбраната - Дон Ръмсфелд
Дон Ръмсфелд е лисица от старата републиканска школа.
Той беше съветник на Белия дом при Ричард Никсън, където
работеше рамо до рамо с Дик Чейни. По времето, когато
заемаше поста секретар по отбраната и след това шеф на
персонала на президента Форд, Ръмсфелд успя почти
еднолично да развали мирното споразумение със Съветския
съюз SALT II. Той неизменно бе в опозиция на
предложенията за контрол върху въоръжаването, а по време
на изслушването през 2001 г. нарече споразумението АВМ
“антична история". Като твърд поддръжник на системата за
отбрана „Звездни войни" Ръмсфелд беше надзирател на
Комисията по оценяване на заплахата от балистични ракети.
През 1998 г. Ръмсфелд, известен още като „Малкото пиле",
предрече, че САЩ могат да очакват такава заплаха от страна
на враждебно настроени държави в рамките на 5 години (това
е приблизително два пъти по-кратък срок от предсказания от
ЦРУ). Когато не се занимаваше с бомби В-1 и ракети МХ,
Ръмсфелд бе изпълнителен директор на фармацевтичната
компания G. D. Searle (сега притежание на Farmacia) и на
General Instrument (сега притежание на Motorola). Преди да
заеме поста си в администрацията на Буш, той бе член на
няколко борда, в това число на компаниите Kelogg's, Allstate и
Tribune Company (издателската фирма, която притежава
„Чикаго Трибюн", „Лос Анджелес Таймс" и верига от
телевизионни станции, включително нюйоркската Канал 11).
Секретар по енергетиката - Спенсър Ейбрахам
Като сенатор от Мичиган Ейбрахам отчете толкова
висок процент гласувания в ущърб на екопроектите, че
Лигата за опазване на околната среда определи рейтинга му
като нулев. Той бе против научните проекти за търсене на
подновими енергийни източници, опита се да отмени
федералния данък върху газта и смяташе плановете за нефтени
сондажи в Аляска за отлична идея. Вероятно за това през 2000
година гласува за премахването на ведомството, което сега
оглавява. Ейбрахам получи най-много средства - $700 000 - от
автомобилната индустрия, в сравнение с останалите кандидати.
Един от спонсорите на кампанията му бе DimlerChrysler, която е
част от Коалицията за избор на превозните средства - търговска
организация, която се опитва да спре нарастването на
изискванията за икономия на горивата. Тази година (2001)
DimlerChrysler ще представи нов спортен автомобил с висока
проходимост, чийто двигател ще изразходва по един талон бензин
на 10 мили. Ейбрахам не се тревожи особено за околната среда: и
като сенатор той гласува против увеличаването на изискванията за
намаляване разхода на горива при колите с висока проходимост.
Секретар по здравеопазването и хуманитарните дейности -
Томи Томсън
Човекът, който ще играе най-важна роля при контрола на
тютюневата промишленост би трябвало да има най-обективна
политическа позиция. Въпреки че той е бил съветник във
Вашингтонския юридически фонд - организация, попълвала резю-
метата на лица, рекламиращи тютюнопушенето, и е получил е 72
000 долара за кампанията си от Philip Morris, същата Philip Morris,
която е платила за няколко негови командировки в чужбина за
промотиране на свободната търговия - няма никаква причина да
смятаме, че Томсън ще действа пристрастно при разрешаването на
този проблем на здравеопазването. За съжаление той продаде
акциите си от Philip Morris за сума между 15 000 и 50 000 долара.
Жалко, защото под надзора на настоящия кабинет явно се
предвиждат златни години за цигарените гиганти.
Предстоят добри времена и за занаятчиите от медицинската
гилдия. Томи Т. е част от т. нар. течение „за живота", което се
стреми да сложи, колкото е възможно повече препятствия пред
правото на жените да абортират. Като губернатор на Уисконсин
той изискваше жените да търсят психологически съветници и едва
три дни след психосеанса да се подлагат на операцията.
Секретар на вътрешните работи - Гейл Нортън
Гейл Нортън следва стриктно линията, прокарана от нейния
учител и предшественик Джеймс Уот. Тя започва юридическата си
кариера в Правната фондация на планинските щати -
консервативна екологична мозъчна банка, финансирана от
нефтени компании и основана от Уот. Работейки в тясно
сътрудничество с тази организация, Нортън помогна на щата
Аляска да оспори Закона за риболова, прокаран от
вътрешното ведомство. Тя обяви Акта за защита на
застрашените видове за противоконституционен и написа
няколко правни становища срещу Националния акт за закрила
на околната среда. Като юрист в Brownstein, Hyatt&Farber,
Нортън представляваше Delta Petroleum и лобираше за NL
Industries (известна преди като National Lead), докато фирмата
се защитаваше в съда срещу обвинения в разпространяване
на оловни бои сред децата. Тя беше също така и председател
на Коалицията на природозащитниците републиканци -
организация, основана от Ford Motor и ВР Аmoco.
Секретар по труда - Илейн Чао
В миналото Чао е работила на доброволни начала в
United Way и Корпуса на мира, но също така е била член на
управителните съвети на Dole Food, Clorox, на фирмата за
медицинско оборудване С. К. Bard! (признала се за виновна
през 1990 г., след като бе обвинена в производството на
дефектни сърдечни катетри и провеждането на нелегални
опити с тях) и на Корпорацията на болничните заведения в
Америка (НСА). Чао бе член и на борда на директорите на
авиокомпанията Northwest. Тя е омъжена за консервативния
сенатор Мич Мак Конъл (R-КУ).
Държавен секретар - Колин Пауъл
По времето, когато още не водеше войни, Пауъл бе член
на борда на директорите на Gulfstream Aerospace и АОL.
Gulfstream строи реактивни самолети за холивудски
знаменитости и чуждестранни правителства като тези на
Кувейт и Саудитска Арабия. Докато Пауъл бе в управата на
АОL, компанията се сля с Time Warner и стойността на
акциите на сегашния държавен секретар скочи с близо 4
милиона долара. По онова време синът на Колин - Майкъл
Пауъл, бе единственият член на Федералната комисия по
комуникациите, гласувал операцията по сливането на AOL и
Warner да протече без проверка. По-късно Майкъл Пауъл бе
избран от Джордж У. Буш за председател на тази комисия;
част от задълженията му е да надзирава работата на
АОL/Time Warner. Той ще регулира и всички операции,
свързани с монополистичната технология за „текущи
съобщения" на АОL.
 Секретар по транспорта - Норман И. Минета
Минета е останка от администрацията на Клинтън и
единственият „демократ" в кабинета на Буш. Той има собствени
корпоративни връзки. Като конгресмен, представляващ
Силиконовата долина, той получи дарения за кампанията си от
авиокомпаниите Northwest Airlines, United Airlines, Greyhond,
Boeing и Union Pacific. След като напусна Конгреса, той започна
работа в друга авиокомпания – Lockheed Martin. Какво по-добро
място за Минета от сегашния кабинет, където може да
„надзирава" работата на всички тези фирми?
Шеф на персонала на Белия дом -Андрю X.
Кард-младши
Преди да поеме поста в администрацията на Буш, Кард бе
главен лобист на General Motor's. Трудовата му биография
включва и поста изпълнителен директор на несъществуващата
вече Асоциация на американските автомобилостроители, която се
бореше срещу строгите изисквания за количествата вредни газове,
отделяни от двигателите и оспорваше търговските споразумения с
Япония. Като представител на лобито на Американската търговска
камара Кард свидетелства пред Конгреса против законопроекта за
„Правата на пасажерите". Той лично внесе по 1000 долара от
джоба си за провалилите се кампании за Сената на Джон Ашкрофт
и Спенсър Ейбрахам.
Директор на отдела за мениджмънт и финансиране - Мич
Даниелс-младши
В миналото Даниелс бе старши вицепрезидент на
фармацевтичната компания Еli Lilly. В качеството си на директор
на отдел в кабинета, той ще определя какви средства от
федералния бюджет (ако има такива) ще се отпускат за
подпомагане на определени категории болни при закупуването на
лекарства - мярка, срещу която добират фирми като Eli Lilly.
Даниелс притежава и акции на стойност между 50 и 100 хиляди
долара от компаниите GЕ, Citigroup и Меrcк.
Както виждате, шансовете тази администрация да прокара
законопроекта за подпомагане на болните догодина са почти
Равни на шанса аз да се подпаля пред сградата на Червения кръст.
Съветник по въпросите на националната сигурност
-Кондолийза Райc
Като член на борда на директорите на Chevron's Райc
натрупа толкова заслуги, че цял 130 000-тонен петролен
танкер бе кръстен на нейно име. Преди това тя беше
директор на Charles Schwab и съветник в J. P. Morgan. При
стария Буш Райc беше част от Съвета за национална
сигурност.
Старши съветник на Президента - Карл Роув
Дългогодишният поддръжник и приятел на Буш Роув в
миналото работеше като съветник във Philip Morris. В
продължение на 5 години, докато Роув беше съветник на
губернатор Буш, тютюневата компания му плащаше по 3000
долара месечно за компетентното му мнение за развоя на
предизборната кампания. Откакто е поел поста в Белия дом,
Роув е непрекъснато обект на критика за това, че използва
позицията си, за да прокарва интересите на фирмите, в които
има дялово участие. Той беше обвинен, че е провел среща с
управителите на Intel относно евентуално сливане, докато
същевременно е един от крупните акционери на Intel с дял на
стойност между 1 милион и 2,5 милиона долара. Два месеца
след срещата сливането се осъществи и Роув продаде
акциите си месец по-късно.
Президентски съветник в сянка - Кенет Л. Лей
Лей е шеф на Enron - най-големият търговец на
електричество в САЩ и най-щедър дарител на кампанията
на Буш. Той използва връзките си с президента, за да
упражни натиск върху председателя на Федералната
енергийна комисия да ускори промените в регламента на
енергетиката. Очевидно Лей е представил на Буш списък с
кандидати за постове в ключови комисии.
Донякъде благодарение на енергийната криза в
Калифорния Enron бързо се разрасна и днес активите й се
оценяват на 100 милиарда долара. За това Буш и Чейни
разчитат на съветите на Лей. Някои служители в
администрацията се назначават само след „интервю" с Лей.
Както виждате, приятели и съседи, целта на този режим
е да си напълни джобовете и никой от узурпаторите няма да
даде поста си без бой. Тяхната мисия е да комбинират
икономическата и новопридобитата си политическа власт, за
да управляват страната и да направят приближените си още
по-богати.
 Глупавите бели мъже трябва да бъдат спрени. Вече
информирах Кофи Анан за разположението на тези (предимно)
мъже, така че войските на ООН ще могат лесно да ги заловят.
Господин Анан, умолявам Ви. Нахлували сте в други държави за
много по-дребни провинения. Не пренебрегвайте нашите
страдания. Моля Ви, спасете Съединените американски щати!
Насрочете нови свободни избори. Дайте на узурпаторите срок от
48 часа да приемат условията и ако не го направят- заплашете ги с
военновъздушни удари на САЩ, спретнете им едно хубаво
лазерно светлинно шоу!
КАК ДА ОРГАНИЗИРАМЕ КОНТРАПРЕВРАТ
Ние, широките маси, можем да свалим от власт хунтата на
Буш и Чейни, като организираме мащабни протестни действия.
Това ще ни отнеме само по няколко часа работа на седмица. Ето
как:
1. Свързвайте се всяка седмица със своите политически
избраници и накарайте трима свои приятели да правят същото.
Сенаторите и членовете на Конгреса ОБРЪЩАТ СЕРИОЗНО
ВНИМАНИЕ на обажданията, писмата и телеграмите, които
получават от своите избиратели. Всеки ден те получават резюме
на всички съобщения. Отделете по няколко минути на седмица, за
да се чуе гласът ви. Така програмата на президента ще бъде
запълнена от звуците на народното недоволство. Няколкостотин
писма са напълно достатъчни, за да се вдигне шум. Няколко
политици вече бяха пратени в десета глуха заради недоволството
на избирателите. МЕТОДЪТ ДЕЙСТВА! И без това всички ние
непрекъснато мърморим за нещо, защо да не използваме това си
качество за нещо полезно? Изберете една тема, която за вас е от
важно значение и направете следното още днес:
а) Обадете се на 202-224-3121 - централата на U.S. Капитол.
Кажете кода на града, в който живеете и те ще ви свържат
с вашия представител.
б) Пишете до: Канцелария на сенатор (името), United States
Senate, Washington DC 20 510; или до: Канцелария на
представител (името),United States House of Representati-ves,
Washington DC 20 515.
в) Изпратете имейл до Сената на адрес:
www.senate.gov/contacting/index_by_state.cfm;
или до Конгреса на адрес: www.house.gov/writerep/
г) Изпратете телеграма, като се обадите на „Уестърн
Юни-
ън" - 1-800-325-6000, или като посетите техния
уебсайт -
www.westernunion.com
2. Следвайте Буш, където и да ходи. Ако чуете, че
Джуниър се е запътил към вашия град, съберете група
приятели и протестирайте. Припомнете на медиите, че Буш
не управлява по волята на народа. Вдигнете врява. Бъдете
изобретателни. Плакати, уличен театър, инсценирани
съдебни процеси - каквото ви хрумне, стига да му покажете,
че никой не може да се скрие от истината.
3. Принудете демократите да си вършат работата.
Естествено, най-лесният начин да се преборим с
превратаджиите е, като накараме опозицията да поведе
борбата. Това обаче няма да е лесно: днешните демократи
нямат време за хора, които не могат да си позволят сметки от
1000 долара за вечеря. За това, ето как да стартираме
програма за промяна на поведението на демократите:
- Вземете думата. Посетете моята уебстраница на адрес:
www.michaelmoore.com и сложете подписа си под онлайн
петицията за призив към демократите да се опълчат
незабавно на Буш и Чейни, в противен случай ще им
отнемем лидерството в Конгреса догодина, като гласуваме за
„зелените". Най-вече в случаите, когато кандидатът демократ
всъщност е републиканец в евтин костюм.
• Превземете местното ядро на демократическата
партия. В повечето общини местната организация на
демократическата партия се управлява от шепа хора,
защото мнозинството от гражданите не ходят по
политически сбирки. Отидете на следващото събрание
във вашия град и вземете десетина приятели със себе
си. Така ще представлявате мнозинство. Използвайте
устава на партията и щатските закони (които могат да
се намерят в Интернет) и поемете контрол.
4. Кандидатирайте се. Да, точно така - ВИЕ - човекът,
който чете книгата в момента. Това е единственият начин
нещата да се променят. Трябва нормалните и порядъчни хора
да заемат правителствени постове, в противен случай
страната ще бъде управлявана от негодници. Как да роптаем
срещу корумпираните политици, щом самите ние нямаме
куража да вършим тяхната работа? Време е ВИЕ да хвърлите
картите на масата още идната година. Можете да се кандидатирате
за училищно настоятелство, градска управа, областна хазна,
комисия по водоснабдяването, градски или областен съвет, щатски
представител, губернатор, член на Конгреса, сенатор или който и
да е друг пост. Мястото, за което непременно трябва да се
кандидатирате е делегат на околия. Всяка околия в Америка
избира свои делегати от всички партии. Това може и да е най-
ниското ниво на държавното управление, но това е основата, върху
която е построена цялата кибритена къщичка. Делегатите
присъстват на конгресите на отделните партии и участват в
номинирането на кандидатите за президенти. Вие трябва да сте
сред тях.
За мен това не са само приказки. Аз се кандидатирах и успях
да убедя неколцина приятели да се кандидатират за делегати на
околии. Нужни са само няколко подписа, за да бъде отпечатано
името ви на бюлетината и определен ценз, в зависимост от поста.
Много малко хора гласуват на предварителните избори и някои
околии остават без делегати, така че понякога за да бъдеш избран
е достатъчно само да се кандидатираш. Отправяйте се към
избирателните секции и районните комисии и се снабдете с
документи, преди да е станало късно.
Това са само някои от мерките, които можем да предприемем,
за да осъществим контра преврат. Независимо дали сте демократ,
„зелен" или просто разгневен гражданин, важното е да се вдигнем
и да доведем нещата до край.
Втора глава
СКЪПИ ДЖОРДЖ
ОТКРИТО ПИСМО ДО „ПРЕЗИДЕНТА"
ДЖОРДЖ У. БУШ
Уважаеми Губернатор Буш,
Вие и аз сме като семейство. Връзката между нас датира
отпреди много години. Нито Вие, нито аз признаваме
публично тази връзка, най-вече защото никой няма да ни
повярва. Семейство Буш обаче направи нещо, което аз приех
много лично, и кое? то промени живота ми.
Нека си призная: Вашият братовчед Кевин засне моя
филм „Роджър и аз".
По времето, когато снимах филма, не знаех, че Вашата
майка и майката на Кевин са сестри. Запознах се с Кевин,
докато той снимаше филма си в Мичиган, и го мислех за
един от онези артистични бохеми, които живеят в Гринуич
Вилидж. Той вече беше направил един великолепен филм -
„Кафе Атомик", и аз на шега го попитах дали ще се съгласи
да дойде във Флинт, Мичиган, за да ме научи как се прави
кино. За моя най-голяма изненада той се съгласи и така, в
продължение на една седмица, през февруари 1987 г. Кевин
Рафърти и Ан Болън обикаляха Флинт заедно с мен,
показвайки ми как се работи с оборудването и давайки ми
безценни съвети за воденето на документацията. Без
щедростта на Вашия братовчед, не знам дали „Роджър и аз"
някога щеше да види бял свят.
Помня деня, в който Вашият баща застана на
президентския пост. По онова време аз редактирах своя филм
в едно старо монтажно студио в столицата и реших да
отскоча до центъра, за да гледам как Буш полага клетва на
стъпалата на Капитолия. Можете да си представите какво бе
изумлението ми, когато видях Кевин, моят ментор, да стои до
Вас на трибуната! Спомням си, че видях още „Бийч бойс" да
свирят „Нямаше ли да е хубаво" в чест на изборната победа
на баща Ви на естрада, близо до парадната алея. Когато се
върнах в монтажната, приятелят ми Бен работеше зад пулта
и задъхано обясняваше как се побърквал от тълпите и си
пееше същата песен на „Бийч бойс", прехвърляйки кадрите,
заснети във Флинт.
Няколко месеца по-късно, когато филмът вече бе пуснат
по екраните, баща Ви, президентът, пожела да гледа „Роджър
и аз" заедно със семейството си в Кемп Дейвид. О, как ми се
искаше да се превърна в муха, за да кацна на стената и да
видя израженията на лицата ви, докато гледате
опустошението и отчаянието, настанили се в родния ми град,
благодарение на действията на господин Рейгън и баща Ви.
Има един въпрос, който винаги съм искал да задам: Докато
гледахте финалните кадри, в които заместник шерифът изхвърля
коледните подаръци и елхата на бездомните деца, защото дължат
150 долара за наема, някой пророни ли сълза в стаята? Или си
казахте: „Добра операторска работа, Кев!"
Е, това беше в края на 80-те. Вие току-що бяхте отказали
алкохола и след няколко трезви години се опитвахте да „откриете
себе си". Татко Ви помагаше, разбира се, кога с нефтена компания,
кога с бейзболен отбор. За мен обаче бе ясно от известно време, че
Вие нямате никакво намерение да ставате президент. Но какво да
се прави - понякога приемаме работа, която не искаме да вършим.
Кой не го е правил?
Във Вашия случай обаче има известна разлика. Вие не само че
не искахте работата, ами сега, когато я приехте, неусетно се
озовахте заобиколен от същата шайка старци, които се навъртаха
около татенцето и управляваха света заедно с него. Момчетата,
които бродят около Белия дом - Дик, Руми, Колин - не са Ваши
приятели! Това са същите стари хиени, които баща Ви събираше
на водка и луксозни пури и с които обсъждаше как да бомбардира
мирни граждани в Панама.
Докато Вие сте един от нас - купонджия, тройкаджия и лентяй.
Защо, за Бога се събирате с такава компания? Те ще Ви изядат жив
и след това ще ви изплюят като развалено свинско.
Сигурно не са Ви предупредили, че новата данъчна ставка,
която ви накараха да приемете, е ловък похват да се измъкнат
пари от средната класа и да се дадат на свръхбогаташите. Знам, че
на Вас не са ви необходими допълнителни доходи - Вие сте
осигурен за цял живот, благодарение на дядо си Прескът Буш и
неговата блестяща идея да търгува с нацистите преди и по време
на Втората световна война*.
Само че всички пичове, които събраха рекордната сума от 190
милиона долара за кампанията Ви (2/3 от средствата са събрани от
700 физически лица) сега си искат парите обратно с лихва. Те ще
Ви преследват като гладни кучета, за да се уверят, че правите
точно това, което Ви се нарежда. Вашият предшественик даваше
стаята на Линкълн под наем на Барбара Стрейзънд, но това не е
нищо, в сравнение с това, което тепърва ни чака. Преди да се
усетите, действащият „президент" Чейни вече ще е раздал
ключовете от Западното крило на директорите на АТ&Т, Enron и
ExxonMobil.
Критиците на Вашето управление Ви обвиняват, че често
спите на обяд и приключвате работа в 16,30. Кажете им, че
въвеждате нова американска традиция - обедна почивка за сън и
всички да се прибират у дома до 17 часа! Повярвайте ми, така ще
останете в историята като най-обичания Президент. Кой смее да
твърди, че не вършите никаква работа? Това не е вярно! Не
съм виждал по-зает новоизбран Президент от Вас. Бързате,
сякаш знаете, че дните Ви в Белия дом са преброени. И има
защо - Сенатът вече премина в ръцете на демократите, а
Конгресът е на път да го последва. Но погледнете на нещата
откъм добрата им страна: имате още две години преди
вкиснатите избиратели, които гласуваха за Гор да Ви бият
шута.
Списъкът с Вашите постижения за първите Ви месеци в
Белият дом е крайно впечатляващ. Ето най-важните Ви
„достижения":
* В края на 30-те и началото на 40-те години на миналия век
Прескът Буш -баща на Джордж Буш старши, е бил един от седемте
директори на Union Banking Corporation, притежание на нацистки
индустриалци. По тази линия в банката на Буш са постъпили 3
милиона долара нацистки пари, изпрани предварително в холандска
банка. Като собственик Буш е бил наясно, че парите са свързани с
нацистите. Впоследствие правителството конфискува средствата и
затваря банката през 1951 г., след което Прескът Буш и баща му Сам
получават 1,5 милиона долара. - Б. пр.
• Отрязахте 39 милиона долара от федералния бюджет за
библиотеките.
• Отрязахте 39 милиона долара от фонда за обучение на
педиатри.
• Намалихте с 50 % фонда за проучвания, свързани с подно-
вими енергийни източници.
• Отложихте приемането на правила, които да намалят
„допустимите нива" на арсеник в питейната вода.
• Намалихте с 28 % фонда за стимулиране разработката на
автомобили и камиони, които да не замърсяват околната
среда.
• Отменихте разпоредбите, даващи правомощия на
правителството да отказва на компаниите правото да
сключват договори, които са в нарушение на федералните
и екологичните закони и изискванията за безопасност на
работната среда.
• Позволихте на секретаря по вътрешните работи Гейл
Нортън да приема предложения за откриване на
националните паркове за залесяване, минни проучвания и
сондажи за нефт и природен газ.
• Нарушихте предизборното си обещание да инвестирате по
100 000 долара от личния Ви президентски бюджет на
година за запазване на горите.
• Намалихте с цели 86 % Програмата за приобщаване към
обществото, която позволява на хора без медицинска осигуровка
да се лекуват в обществените болници, клиники и други здравни
заведения.
• Анулирахте предложението за увеличаване на обществения
достъп до информация за потенциалното разпространение на
вредните вещества след аварии в химическите заводи.
• Отрязахте 60 милиона долара от финансирането на програмата
„Момчета и момичета на Америка", която има за цел настаняване
на младежи в общежития.
• Оттеглихте се от споразумението за борбата с глобалното
затопляне от 1997 г., известно като протокол „Киото". Това
споразумение е подписано от 179 държави.
• Отхвърлихте международното предложение за въвеждане
на Договора за борба с вирусите от 1972 г.
• Отрязахте 200 милиона долара от фонда за обучение и
квалификация на работници, претърпели злополуки.
• Отрязахте 200 милиона долара от програмата „Грижи за детското
развитие", която осигурява помощ при отглеждането на деца в
семейства с ниски доходи.
• Премахнахте безплатните контрацептиви за федералните
служители (въпреки че им осигурявате виагра).
• Отрязахте 700 милиона от бюджета за ремонт на обществените
сгради.
• Отрязахте половин милиард долара от бюджета на Агенцията за
опазване на околната среда.
• Прекроихте агрономичните правила за безопасност на труда.
• Изоставихте предизборното си обещание да регулирате
емисиите от въглероден диоксид - газ, който допринася в
огромна степен за глобалното затопляне.
• Забранихте федералната помощ за международните организации
за семейно планиране, които осигуряват консултации при аборт,
както и други услуги, финансирани от собствените им фондове.
• Номинирахте бившия шеф на рудодобивна компания Дан
Лориски за помощник-секретар по труда, отговарящ за
безопасността на мините и здравеопазването в сектора.
• Назначихте Лин Скарлет - човек, който не вярва в глобалното
затопляне и опонент на строгите изисквания за предотвратяване
замърсяването на въздуха за зам.-секретар на вътрешните
работи.
• Одобрихте скандалния план на секретаря на вътрешните работи
Гейл Нортън да се продадат на търг парцели в близост до
източните брегове на Флорида за петролни сондажи.
• Анонсирахте плановете си да разрешите нефтените сондажи в
Луис, Монтана и в Националния горски парк „Кларк".
• Заплашихте, че ще закриете Службата за борба със СПИН
към Белия дом.
• Решихте да не търсите съветите на Американската
юридическа асоциация по въпроси, отнасящи се до
назначаването на кадри във федералните съдилища.
• Отказахте финансова помощ за студенти, съдени за
административни нарушения, свързани с притежаване на
наркотици (въпреки че осъдените за убийство все още имат
право на финансова помощ).
• Одобрихте само 3 % от предложените от Министерството
на правосъдието юристи за делата на правителството
срещу тютюневите компании.
• Прокарахте намаляване на данъците, 43 % от което се
отнася за най-богатия 1 % от американците.
• Подписахте законопроект, по силата на който ще е по-
трудно за бедните и представителите на средната класа да
поискат от съда да ги обяви в банкрут, дори когато трябва
да плащат непосилни сметки за медицинско обслужване.
• Назначихте противника на всякакви конструктивни
действия Кей Коул Джеймс за шеф на Службата за
управление на персонала.
• Съкратихте 15,7 млн. долара от програмите, занимаващи се
с малтретирани и изоставени деца.
• Предложихте отхвърлянето на програмата „Четенето е
основно", която осигурява книги на бедните деца.
• Упражнихте натиск за разработването на „миниядрени
ракети", предназначени за поразяването на подземни цели в
нарушение на Споразумението за забрана на ядрените
опити.
• Опитахте се да отмените държавните протекции върху 6
млн. акра национални гори, защитени от строителство на
сгради и пътища.
• Назначихте Джон Болтън - противник на ООН и
споразуменията против пренаселването на отделни райони
за държавен подсекретар по въпросите за контрола на
въоръжаването и международната сигурност.
• Назначихте управителката на Monsanto Линда Фишър за
заместник-шеф в Агенцията за опазване на околната среда.
• Номинирахте Майкъл Макконъл - един от най-известните
противници на идеята за отделянето на църквата от
държавата за федерален съдия.
• Номинирахте противника на гражданските права Терънс
Бойл за федерален съдия.
• Отменихте крайния срок (2004 г.), в който автомобилните
 производители да разработят прототипи с по-нисък разход на
гориво.
• Предложихте Джон Уолтърс - твърд опонент на програмите за
лечение от наркотична зависимост в затворите за шеф на
Агенцията за наркотиците.
• Назначихте лобиста на нефтените и въгледобивните компании
Дж. Стивън Гил за заместник секретар на вътрешните работи
• Номинирахте Бенет Райли – човекът, който апелира за отмяната
на Акта за защита на застрашените видове, за помощник
секретар на вътрешните работи по въпросите на водните ресурси
и научните проекти.
• Опитахте се да спрете политическото дело, започнато в САЩ
срещу Япония, по иск на азиатски жени, принудени да работят
като бели робини по време на Втората световна война.
• Назначихте за старши адвокат Тед Олсън – шефът на
юридическия отдел на кампанията във Флорида.
• Предложихте да се ускори процедурата по издаване на
разрешителни за рафинерии, ядрени и хидроелектроцен-трали и
язовири, като по този начин понижихте изискванията за
опазване на околната среда.
• Предложихте да се разреши продажбата на парцели за нефтени
сондажи в резервата с диви животни в Аляска.
Уф, изморих се само докато напечатам целия списък! Откъде
черпите енергия? (От следобедния сън, нали?)
Разбира се, редица демократи подкрепиха някои от изброени-те
стъпки (за тях ще кажа няколко думи по-нататък в книгата).
В момента съм разтревожен за Вас. Върнете се малко назад и си
спомнете каква беше първата Ви стъпка като президент? Помните,
нали? Преди да наредите на лимузината да продължи по булевард
„Пенсилвания” по време на парада по встъпването Ви в длъжност,
Вие накарахте някой да смени регистрационните номера на
автомобила, защото съдържат думите „Поддържам щатската
автономия на Вашингтон”. В най-важния ден от живота си се
ядосвате на някакви си регистрационни номера? НАИСТИНА
трябва да си почините!
Моите тревоги за здравословното Ви състояние датират преди
този ден. Много шокиращи разкрития относно поведението Ви
изплуваха по време на президентската кампа-ния. Те, разбира се,
бяха опровергани, но аз продължавам да се питам дали сте
способен да се справите с работата. Моля, не приемайте това като
вмешателство в личния Ви живот или поучение – това е работа на
Чейни! Приемете думите ми като искрен съвет от един близък
приятел на семейството.
Ще бъда откровен: Мисля си, че Вие сте заплаха за нацио-
налната сигурност.
Тези думи може да звучат малко пресилено, но аз се
опирам на факти. Изявлението ми няма нищо общо с
дребните ни пререкания от миналото, които се отнасят до
обричането на невинни хора на смърт и дълбаенето на
нефтени кладенци в Аляска. Няма нищо общо и с Вашия
патриотизъм – не се съмнявам, че сте патриот и съм уверен,
че бихте обичали всяка страна, която е била толкова добра и
търпелива с Вас.
Става дума за някои Ваши постъпки, на които всички
ние, загрижените за Вас, станахме свидетели в последните
години. Някои от привичките Ви се оказаха неприятна
изненада; други са направо извън контрол; за съжаление
третата Ви група навици са твърде разпространени сред
американците.
Разтревожен съм, защото Вашият показалец стои на онова
копче (знаете за кое копче говоря – това, което може да
вдигне света във въздуха), и решенията, които взимате се
отразяват в голяма степен върху стабилността на планетата.
Ето защо искам да Ви задам три въпроса и очаквам да дадете
на американския народ три честни отговора.
Въпрос 1. Джордж, можете ли да пишете и четете
като възрастен?
На мен и на много други хора ни се струва, че сте
функцио-нално неграмотен. Няма от какво да се срамувате.
Не сте сам (ако не ми вярвате, пребройте печатните грешки в
тази книга). Милиони американци не могат да четат и пишат
на ниво, по-високо от четвърти клас. Нищо чудно, че един от
лозунгите Ви беше „Нека не позволим на нито едно дете да
изостава!” – знаели сте от личен опит как се чувстват
повтарячите.
Нека обаче Ви попитам едно: ако не можете да се справите
с бумагите, които се трупат всеки ден на бюрото Ви, като
лидер на Свободния свят, как тогава да Ви поверим нещо
толкова важно като ядрените оръжия?
Проявявате всички признаци на алитерация и не знам
защо никой не се е сетил да повдигне въпроса. За първи път
се усъмних, когато казахте, че любимата Ви детска книжка е
била „Гладната гъсеница".
Тази книга е отпечатана за първи път година след
Вашето дипломиране от колежа.
 Следва въпросът за оценките Ви от колежа (ако това наистина
са Вашите оценки). Как Ви приеха в „Йейл", при положение,; че
много други кандидат-студенти от випуск 1964 са получили
повече точки на теста САТ и са имали по-висок бал?
По време на предизборната кампания, когато Ви попитаха кои
книги четете в момента, Вие енергично изброихте няколко
заглавия, но когато Ви помолиха да кажете няколко думи за съ-
държанието на тези книги, Вие не знаехте какво да кажете. Нищо
чудно, че помощниците Ви забраниха всички пресконференции
два месеца преди изборите. Лакеите Ви се уплашиха до смърт от
евентуалните въпроси на журналистите и още повече от
отговорите, които ще дадете.
Едно е ясно за всички - Вие не можете да конструирате из-
речения на английски език. В началото начина, по който гълтахте
по някоя дума и осакатявахте изреченията изглеждаше
симпатичен, почти чаровен. След известно време обаче тази
тенденция започна да буди тревога. В едно интервю Вие
направихте на пух и прах изгражданата десетилетия политическа
линия спрямо Тайван, като заявихте, че ще направите „каквото е
необходимо", за да защитите Тайван и дори предложихте да
изпратим войски. Божичко, Джордж, в едно изречение обърнахте
света с главата надолу.
За да бъдете върховен главнокомандващ, трябва да умеете да
изговаряте заповедите членоразделно. Какво ще стане, ако
думичките продължат да Ви се изплъзват? Знаете ли колко лесно
една грешка на езика може да се превърне в кошмар за наци-
оналната сигурност? Нищо чудно, че искате да увеличите бюджета
на Пентагона. Ще ни е необходима цялата огнева мощ на света, за
да се защитим, когато Вие случайно наредите „Русия да бъде
заличена", опитвайки се да кажете, че „трябва да изтриете руския
сос от вратовръзката си".
Помощниците Ви разкриха, че не искате (не можете?) да
четете докладите им и ги карате да Ви ги четат на глас. На времето
Вашата майка обожаваше да чете политическите програми като
Първа дама. Дали пък това не е навик, придобит, докато е
отглеждала дете, което не може да чете?
Моля Ви, не приемайте тези неща лично. Вероятно изпитвате
трудности във възприемането на написан текст. Около 60 милиона
американци имат същия проблем. В това няма нищо срамно.
Вярвам, че един дислектик може да бъде президент на
Съединените щати. Алберт Айнщайн е страдал от дислексия
(затруднение при възприемане на написан текст - б. р.), Джей Лено
също. (Хей, най-после успях да включа имената на Айнщайн и
Лено в едно изречение! Видяхте ли - езикът може да бъде забавен.)
Ако обаче отказвате да потърсите помощ, боя се, че ще
се превърнете в заплаха за страната. Нуждаете се от помощ.
Трябва ви наръчник за гласните и съгласните, а не още един
брифинг в Белия дом.
Признайте истината и аз лично ще идвам да Ви чета
всяка нощ преди лягане.
Въпрос 2. Алкохолик ли сте и ако е така, как ще се
отрази това на действията Ви като Върховен
главнокомандващ?
Отново повтарям, че намеренията ми не са да Ви унижа
или засрамя. Алкохолизмът е огромен проблем; той е
засегнал милиони американски граждани, наши близки и
познати. Много от ттях се възстановяват и се връщат към
нормалния живот. Няма пречка алкохолици да стават
президенти на САЩ. Вече сме имали такива случаи. Искрено
се възхищавам на хората, които намират сили да се борят с
тази зависимост. Вие ни казахте, че не носите на пиене, и че
по тази причина не сте близнали и капка алкохол, откак сте
навършили 40 години. Поздравления! Казахте ни също, че
навремето сте „пили твърде много", докато не сте осъзнали,
че „алкохолът е започнал да изцежда енергията Ви и да влияе
на отношенията Ви с хората". Това е дефиницията на
алкохолизма. Порокът не Ви дисквалифицира като
президент, но изисква да отговорите на някои въпроси,
особено след като се оказа, че години наред сте крили факта,
че сте арестуван за шофиране в пияно състояние през 1976 г.
Защо не използвате думата „алкохолик"? Все пак това е
първата стъпка към възстановяването. Каква защитна
система сте изградили, за да се предпазите от прекаляване?
Президентството е свързано с повече стрес, от която и да
било друга длъжност на света. Какво правите, за да се
разтоварвате от напрежението, свързано с факта, че сте най-
могъщият човек на планетата?
Как да сме сигурни, че няма отново да посегнете към
чашката, ако се сблъскате с кризисна ситуация? Досега не сте
вършили толкова отговорна работа. В продължение на 20
години, ако не се лъжа, не сте вършили каквато и да било
работа. Когато щастливите години на безделие изтекоха,
татенцето Ви уреди в управата на няколко петролни
компании, които впоследствие фалираха. След това Ви
помогна да си купите бейзболен отбор от Мейджър лигата.
Тази работа беше съвсем по Ваш вкус - задълженията Ви бяха да
стоите в ложата и да гледате безкрайно дълги бейзболни мачове.
Като губернатор на Тексас едва ли сте били под голямо
напрежение. В този щат няма кой знае какво да се прави и
длъжността на губернатора е свързана най-вече с представителни
функции. Как ще се справите, ако се появи непредвидена заплаха
за световната сигурност? Ще се обадите на някой от спонсорите
си? Ще отидете на някоя сбирка? Не е необходимо да ми
отговаряте. Достатъчно е да знам, че сте обмислили вариантите за
себе си.
Знам, че този въпрос е много личен, но вярвам, че
обществеността има право да знае. На онези, които ме спираха с
думите: „Остави човека, това са лични работи, освен това е било
преди 24 години", ще кажа: Преди 28 години бях блъснат от пиян
шофьор и след този ден не мога напълно да протягам дясната си
ръка. Извинете ме, Джордж, но когато някой излезе пиян на
магистралата, вече не става въпрос само за ЛИЧНИЯ му живот.
Става въпрос за моя живот и за живота на семейството ми. Хората,
които ръководиха кампанията Ви - чудотворците -се опитаха да Ви
покрият, като лъжеха пресата за естеството на Вашия арест. Те
твърдяха, че полицаят Ви е спрял, защото сте карали „твърде
бавно". Полицаят обаче заяви, че Ви е спрял, защото сте излезли
от пътното платно. Когато ви попитаха за нощта, прекарана в
ареста, Вие също отрекохте. „Не съм бил задържан в затвора",
настояхте Вие. Полицаят обаче заяви, че не само Ви е задържал,
ами Ви е отвел в участъка с белезници и Ви е заключил в килия за
минимум час и половина. Възможно ли е наистина да не помните?
Тук не говорим за някаква си глоба за паркиране. Не е за
вярване, че хората от екипа Ви намекнаха, че шофирането в пияно
състояние не е чак толкова осъдително, колкото любовните
забежки на Клинтън. Да лъжеш за сексуалните си отношения с
пълнолетно лице, докато си женен е лошо, но в никакъв случай НЕ
може да се сравни с постъпката на човек, който сяда зад волана
пиян, застрашавайки живота на други хора (в това число, скъпи
Джордж, живота на собствената Ви сестра, която е била в
колата заедно с Вас в онази нощ).
Каквото и да говорят помощниците Ви, шофирането в
нетрезво състояние НЕ може да се сравни и с постъпката на Ал
Гор, който си призна, че е пушил трева като млад. Ако не е
шофирал дрогиран, той е застрашавал само собствения си живот,
освен това той не се опита да скрие този факт.
Вие се опитахте да омаловажите инцидента с думите: „Това се
случи в ранната ми младост", но аз не смятам, че човек е в “ранна
младост”, след като е навършил 30 години.
Нощта, в която истината за арестуването Ви най-после
излезе наяве, дни преди изборите, беше направо болезнено
да Ви гледа човек как се мъчите да извините
„безотговорната си постъпка" с „младежко
неблагоразумие" и да обяснявате как сте обърнали само по
няколко бири с момчетата (тук вмъкнахте няколко
извинителни усмивчици). Изпитах съчувствие към
семействата на половин милион души, убити от пияници
като Вас за последените 24 години от датата на Вашето
„малко произшествие". Слава Богу, че сте продължили да
пиете само няколко години след инцидента, преди да
„научите урока си". Мисля си още какво е трябвало да
изтърпи съпругата Ви Лора. Тя знае по-добре от всички
колко опасно може да бъде шофирането в пияно състояние.
Когато е била на 17 години, тя е убила свой съученик и
приятел, след като е прегазила знак „Стоп" и е блъснала
колата му. Вярвам, че ще се вслушате в мъдрите й съвети,
когато напрежението от работата Ви се стори непоносимо.
(Каквото и да правите, не се обръщайте за помощ към Дик
Чейни: той има два ареста за шофиране в пияно състояние
за последните 25 години.)
Накрая искам да Ви разкажа колко нещастен се
почувствах, когато се опитахте да използвате дъщерите си
като извинение за укриването на истината за ареста в
последната седмица преди изборите. Казахте, че причината
да излъжете била тревогата Ви, че истината за пиянството
Ви ще им даде лош пример. Явно сте имали причина да се
спотайвате, като се имат предвид множеството арести на
близначките за притежание на алкохол през последната
година. В някои отношения се възхищавам на техния бунт.
Те Ви умоляваха: „Татко, не се кандидатирай за президент.
Ще съсипеш живота и на двете ни". Но Вие не ги
послушахте и сега като всички тийнейджъри те Ви го
връщат тъпкано.
Новинарската колонка на „Сатърдей Найт Лайф"
формулира най-добре случилото се: „Джордж Буш заяви,
че не е разкрил истината за ареста си за шофиране в пияно
състояние, защото се страхувал какво ще си помислят
децата му за него. Той предпочита дъщерите му да гледат
на него като на човек с множество провалени бизнес
начинания, който се занимава с екзекуции."
Ето какво Ви предлагам: потърсете помощ. Включете
се в групите на Анонимните алкохолици. Заведете и
дъщерите си. Там ще Ви посрещнат с отворени обятия.
 Въпрос 3. Обвиняван ли сте в престъпление?
През 1999 г., когато Ви попитаха дали сте обвиняван в
употреба на кокаин, Вие отговорихте: „Не съм бил обект на
криминално разследване в последните 25 години." Като се има
предвид всичко, което научихме за увъртането за 8 години, този
отговор навежда на едно единствено заключение: че сте били
обект на криминално разследване преди това.
Какво престъпление сте извършили преди 1974 г., Джордж?
Повярвайте, не Ви питам, за да търся възмездие. Просто се
тревожа да не би да криете някаква тъмна тайна и да ни въвле-
чете във военен конфликт с всеки, който може да я разкрие, бил
той чужда държава (например Китай - те са Ви любимци
напоследък) или физическо лице (да кажем Р. Дж. Рейнолдс). Ако
някой разкрие историята на Вашето престъпление или
престъпления, той ще има възможност да Ви изнудва, а това
Джордж, Ви прави заплаха за националната сигурност.
Повярвайте ми, някой ще разбере какво криете и тогава всички
ще бъдем изложени на риск. Ваш дълг е да разкриете
престъплението си, каквото и да е то. Само така може да
неутрализирате потенциалната възможност то да бъде използвано
като оръжие срещу Вас или нас.
Освен това Вие наложихте новото задължително изискване
към всеки младеж, подал молба за финансова помощ при
кандидатстване в колеж. В документите е посочено, че всеки
кандидат трябва да отговори на въпроса: „Осъждан ли сте за
престъпление, свързано с притежаване на наркотици?" Всеки
студент, отговорил утвърдително получава отказ на молбата си,
което означава, че много млади хора по тази причина не постъпват
в колеж. (С други думи, според новите Ви разпоредби, Сирхан
Сирхан има право на финансова помощ за следване, а хлапе,
хванато с марихуана - не.)
Тази стъпка от Ваша страна не Ви ли се струва малко
лицемерна? Лишавате хиляди деца от образование в колеж, само
защото са извършили точно това, което се подразбира, че сте
направили и Вие като млад? Много тънък номер, човече! Вие ще
получавате 400 000 долара годишно от нашите джобове поне до
2004 г. от същото място, откъдето идват и помощите за студенти -
федералният бюджет. Затова си позволявам да Ви задам същия
въпрос: „Осъждан ли сте за притежание или разпространение на
наркотици?" (В това число не включвам алкохола и цигарите.)
Ние знаем, Джордж, че сте били арестуван три пъти. Като се
изключи един приятел - активист за мир, лично аз не познавам
друг човек, който да е бил арестуван три пъти през живота си. В
Допълнение към шофирането в пияно състояние, Вие сте
били арестуван заедно с няколко членове на вашето братство
за кражба на коледен венец. За какво Ви е било пък това?
Третият Ви арест е за нарушаване на обществения ред по
време на футболен мач. Е, това вече наистина не го
разбирам.
На футболен мач всички нарушават обществения ред! Бил
съм на много мачове и много бира се е изляла по главата ми,
но до ден днешен не съм видял да арестуват някого. Трябва
наистина човек да се потруди яко, за да го забележат сред
тълпа пияни футболни запалянковци.
Джордж, имам теория за това, какво Ви се е случило.
Като всичко друго в живота Ви, Вие сте получили
президентския пост наготово, без да се налага да го печелите.
Парите и семейното име са отваряли всички врати. Без
усилия, интелигентност или изобретателност сте наследили
мястото си сред привилегированите. От ранна възраст сте
разбрали, че за човек като Вас в Америка е достатъчно само
да се роди. Приели са Ви в елитното училище в Ню Ингланд,
само защото името Ви е било Буш. Не е било нужно да
заслужите мястото си. Било Ви е поднесено на тепсия.
Когато са Ви приели в „Иейл", сте разбрали, че можете
да изпреварите по-заслужилите студенти, полагали усилия в
продължение на 12 години, за да ги приемат в елитния колеж.
Вас са Ви приели само защото името Ви е Буш.
По същия начин сте попаднали в „Харвард". След като
сте се издънили по всички показатели по време на 4-
годишния си престой в „Иейл", Вие сте заели без скрупули
мястото, което по право се полагало на някой друг.
По документи сте изкарали цялата си военна служба в
Националната военновъздушна гвардия на Тексас. Според
„Бостън Глоуб" обаче един ден Вие просто сте се отлъчили и
сте пропуснали да се завърнете в своята част за година и
половина! Не се е наложило да отбивате военната си служба
само защото името Ви е Буш.
Следващите „изгубени години", които липсват от
официалната Ви биография се характеризират с това, че баща
Ви и други членове на семейството са Ви прехвърляли от
един пост на друг. Независимо колко пъти сте проваляли
бизнес начинанията си, за Вас винаги е имало нова
възможност.
Накрая сте получили дял в един от големите бейзболни
клубове от Мейджър лигатата - още един подарък. Вашият
дял от клуба Ви е струвал само една стотна от реалната му
цена. След това успяхте да прилъжете данъкоплатците от
Алингтън, Тексас, да Ви направят поредния подарък - чисто нов
стадион, струващ милиони долари, за който Вие не сте платили и
цент.
Не е чудно, че повярвахте, че заслужавате да сте президент. Де
сте направили нищо, за да спечелите поста, следователно той
трябва да бъде Ваш! Не виждате нищо нередно в това. И защо да
виждате? Това е единственият живот, който познавате.
В нощта на изборите, докато нацията гласуваше на приливи и
отливи, Вие казахте пред пресата, че сте получили уверението на
брат си, че Флорида е Ваша. Щом един Буш го казва, значи е така.
В случая обаче не беше така. Тогава за пръв път осъзнахте, че
трябва да заслужите и спечелите президентския пост и
следователно, сте зависим от волята на хората. Тази мисъл Ви
завари неподготвен. Тогава извадихте тежката артилерия в лицето
на Джеймс Бейкър („Майната им на евреите, те и без това не
гласуват за нас" - това беше съветът на същия този Бейкър към
Буш-старши през 1992 г.) Сега задачата на Бейкър бе да лъже
американците и да си играе със страховете им. Когато и това не
подейства, Вие потърсихте Федералния съд, за да спре повторното
преброяване на гласовете, защото знаехте какъв ще е резултатът,
ако броенето продължи. Ако бяхте сигурен, че волята на народа е
на Ваша страна, нямаше да спрете преброяването.
Това, което ме изумява най-вече е начинът, по който се
обърнахте към федералното правителство за помощ. Вашата
мантра по време на кампанията беше: „Опонентът ми се опира на
федералното правителство. Аз вярвам на народа."
Е, сега всички знаем истината. Вие изобщо не вярвате на
народа. Напротив, изтичахте във Федералния съд и извадихте
големия си коз (повярвахте на машините, а не на хората).
Първоначално съдиите във Флорида не се вързаха на номера и
вероятно за пръв път в живота си Вие получихте отказ. Но, както
всички видяха, приятелите на татенцето във Върховния съд на
САЩ се притичаха на помощ, за да оправят нещата.
Накратко, Вие сте пияница, крадец, вероятен престъпник,
ненаказан дезертьор и ревльо. Това заключение може да Ви се
стори жестоко, но то е продиктувано от моята „сурова обич".
В името на всичко свято, за Бога, човече, обирай си крушите
незабавно, прибави малко чест към фамилното си име.
Опровергай всички нас - хората, които не вярваме, че е
останала и капка почтеност в семейство Буш.
Ваш: Майкъл Мур
Трета глава
ДАУ, УАУ,
УАУ
Един ден, както си стоях на летището в Мичиган,
чакайки своя полет до Чикаго с American Airlines, към мен се
приближи мъж в униформа, седна до мен и ме заговори.
Оказа се, че той е пилот на American Airlines или по-
точно на American Eagle - дъщерна на American. Eagle, като
много други авиокомпании, предлагащи евтини полети,
използва реактивни самолети за кратките разстояния. По този
начин компанията майка спестява много пари, предполагам.
Пилотът, който седна до мен не беше на работа. Той се
надяваше да си намери билет за полета през езерото
Мичиган.
„Трябва ли да си купувате билет за частните си
пътувания?", попитах аз.
„Не - отговори той. - Това е единствената привилегия,
която имаме."
След това ми призна, че началната заплата на пилот в
American Eagle е 16 800 долара годишно.
„Колко? - Недоумяващо възкликнах аз, уверен, че не съм
чул правилно. - Шестнайсет бона на година!"
„Точно така - отговори капитанът. - „И това се смята за
висока заплата. В дъщерната по-евтина авиокомпания на
Delta годишните възнаграждения започват от 15 000, а в
Continental express - от 13 000 долара."
„Тринайсет хиляди? За пилот на търговски самолет?
Шегуваш ли се с мен?" ,
„Не, не се шегувам. И става все по-зле. През първата
година като пилот трябва да плащаш обучението си от
собствения си джоб и да си купуваш униформите. След като
покриеш тези разходи, ти остават около 9000 долара."
Тук той направи пауза, за да имам време да осъзная
чутото и после добави: „Отвратително."
„Не вярвам на ушите си", извиках с толкова висок глас,
че хората около нас се заслушаха в разговора.
„Истина е - увери ме събеседникът ми. - Един от
пилотите ни подаде молба в Социални грижи за купони за
храна миналия месец. Без майтап. С четири деца и с неговата
заплата като летец той има законно право на помощи. От
ръководството на American Airlines обаче научиха за това и
пуснаха заповед нито един пилот да не подава молба за социални
помощи и купони, дори и да има право, в противен случай ще бъде
отстранен от работа. Така че сега моят приятел взима храна от
столовата на благотворителните фондове. Те не задават никакви
въпроси и нищо не може да стигне до American.
Мислех, че съм чул достатъчно неща през живота си и вече
нищо не може да ме изненада, но тази история си беше
страшничка. Желанието ми да летя се изпари. Ние, хората,
притежаваме много силен инстинкт за самосъхранение. Една от
най-древните прояви на желанието ни да оцелеем, датиращо
вероятно от каменната ера е: Никога да не се качваме на самолет,
управляван от човек, който печели по-малко от хлапето, което
продава сандвичи в Тассо Ве11*.
Аз все пак се качих на самолета, след като дълго си внушавах,
че пилотът ме е излъгал. Нямаше друго обяснение. Как иначе щях
да оправдая факта, че съм рискувал живота си? През следващата
седмица обаче се обадих на неколцина приятели, направих някои
проучвания и за мой ужас годишното възнаграждение се оказа
точно толкова, колкото съобщи пилотът. Капитаните на полети,
които са работили в тези авиокомпании, няколко години
получаваха „големите пари" - 40 000 долара на година!
Новобранците обаче в много случаи живееха под границата на
бедността.
Не знам за вас, обаче аз бих искал хората, които ме возят,
преодолявайки най-мощната природна сила - гравитацията, да
бъдат доволни, уверени и добре платени. Оказва се, че дори в
големите авиокомпании ръководителите на полетите - друга група
служители, от чиято подготовка зависи животът ни – получават
между 15 000 и 17 000 долара през първата си година на работа. Не
бих желал умовете на пилотите и диспечерите по време на полет
да бъдат заети със сметките за ток и парно или месечния наем.
Какъв урок следва да научим ние, пасажерите? Да не бъдем груби
с хората, които чакат на опашки за социални помощи, защото
можем да летим с някои от тях до Бъфало.
Пилотите на Delta Connection стачкуваха през първата
половина на 2001 г. „Алчните копелета” от профсъюза искаха
първоначалната годишна заплата на летците да скочи до
„огромната" сума от 20 000 долара. Авиокомпанията отказа да
изпълни исканията и работата бе спряна за месеци. Сигурно си
мислите, че при този бум в икономиката, който вдигна стандарта
на живот на онази прослойка от населението, която лети често, не
би трябвало да е трудно доходите на пилотите да се повишат
дотолкова, че те да могат да си купуват нещо
* Верига от заведения за бързо хранене, които предлагат предимно
мексиканска храна. - Б. пр.
повече от кучешка храна. (Преди, когато се качвах на самолет
душех въздуха, за да разбера дали пилотите са пили, а сега се
оглеждам за останки от консерви Pedigree, когато минавам
край кабината.) След дълги преговори пилотите на Delta
получиха трохите от трапезата, за които се бориха. Тяхната
първоначална заплата сега е 20 000 долара на година.
По време на стачката на пилотите - пък и на всички
останали - бе съобщено, че икономиката е в криза, че
фирмите работят на загуба, че фондовият пазар е претърпял
корабокрушение и че независимо колко ниско е свалил г-н
Грийнспан лихвените проценти, нищо не помага.
Тези твърдения, разбира се, бяха подкрепени с цифри:
Всяка седмица 403 000 американци се регистрират като
безработни. Стотици компании правят масови съкращения.
Хиляди новаци в доскоро печелившата област на високите
технологии и доткомите фалират. Продажбите на автомобили
значително намаляват. Търговците на дребно търпят загуби.
На шир и длъж - от Силиконовата алея до Силиконовата
долина, американците затягат; коланите.
И ние се хванахме на тези приказки.
Няма никаква рецесия, скъпи приятели! Нито спад в
икономиката, нито трудни времена. Просто богаташите си
живеят от плячката, която успяха да отмъкнат през
последните две десетилетия и искат да се уверят, че никой от
нас няма да потърси своя дял. Те правят всичко възможно да
ни убедят, че няма достатъчно за всички и няма смисъл да
искаме парче от тортата. Всяка вечер медиите (които също са
техни) ни разказват сълзливи истории за поредните фалирали
Интернет компании и взаимни фондове, за инвеститорите на
NASDAQ, изгубили всички вложения. „Днес борсовият
индекс Дау Джоунс падна с 300 пункта." „Lucent
Technologies обявиха, че ще съкратят още 15 000 служители."
„Сливането на авиокомпаниите United и U.S. няма да се
осъществи. General Motors се отказват от олдсмобил. Имаме
сведения, че новите персонални компютри не са защитени."
Страшничко, а?
Е, всичко това е истина. Те не биха ви излъгали. Не и за
малките детайли, които манипулират страховете ви, докато
общата картина остава скрита.
 Какво да кажем обаче за голямата лъжа? За твърдението, че
глобалната икономика е в криза? Те донякъде имат право. Ако сте
представител на средната класа или сте беден, имате всички
основания да се страхувате. Защо? Ами защото онези, по върховете
се боят да не поискате да се включите в техния купон. Те се
страхуват, че ще цъфнете и ще кажете: ,,О'кей, вие си накупихте
яхти и къщи в Южна Франция. Ами аз? Какво ще кажете и аз да
получа малко парченце от тортата, за да мога да си купя нова врата
за гаража?" Единственото нещо, което е по-силно от този страх е
удивлението им, че никой от вас не е поискал повишение, или пък
ваканция, или пломба на зъб с намаление, или каквато и Да било
част от огромното състояние, натрупано в страната ни през
последните десет години. Възможно ли е да гледате четири вечери
в седмицата състезанието „Кой иска да бъде милионер" и никога да
не ви мине през ума да кажете „АЗ искам".
Да, управниците знаят, че е неизбежно. Те осъзнават, че един
Ден ще си потърсите вашия дял и са твърдо решени никога да не
позволят това да се случи. Извадили са тежката артилерия с
надеждата, че ако ви внушат предварително, че положението е
тежко, вие няма и да помислите да се лакомите за техните купчини
с пари.
Ето защо ни пързалят и тръбят, че са бедни. Ето защо
премахнаха безплатните кафе машини от офисите - не защото не
могат да си позволят кафето, а защото се гаврят с психиката ви. За
тях е най-добре вие да сте под непрестанен стрес, да изпитвате
подозрение и страх. МОЖЕ АЗ ДА СЪМ СЛЕДВАЩИЯТ! Какво
ме интересува къщата на Максуел, когато оцеляването ми е под
въпрос! Шефовете ви сигурно се спукват от смях.
Ще попитате: Откъде знам всичко това? Ами, виждате ли -аз
всеки ден се разхождам сред тях. Живея в Манхатън - тази ивица
земя, дълга само 3 мили, която е приютила домовете и офисите на
американския елит. Източникът на голяма част от вашите
страдания живее върху този скъпоструващ парцел, между две
замърсени реки. Хората, които управляват живота ви са от моя
квартал. Всеки ден вървя по улиците заедно с тях. Гледам как
емигрантки от Хаити отглеждат децата им. Виждам ги да минават
безмълвно покрай хората, които чистят мраморните им подове,
сякаш последните са невидими. Винаги са забързани, независимо
дали отиват да намалят покритието на вашите застраховки, или да
съкратят вашето работно място. Те са енергични, надъхани и
готови да убиват, а следващата им жертва може да сте вие!
Чувам ги как се хвалят едни на други за новите си къщи в
Бъркшайър, за пътешествията си до Великденските острови. Те са
щастливи.
Когато се нанесох, в сградата ми живееха художници,
драматурзи и половината от актьорския състав на „Нощен
живот в събота". Имаше няколко хокеисти от Рейнджърс,
един пенсиониран футболист от Националната лига, един
оператор, няколко университетски професори и неколцина
старци. Сега сме оста- нали само моето семейство, едно
момче от Рейнджърс и откаченият ми приятел Бари -
кинематографът. Всички останали са или достатъчно богати,
за да не работят, или живеят от огромните печалби, които им
носят имотите им в по-бедните квартали, или източват някой
кредитен фонд, или работят на Уол Стрийт или са чужденци
(дошли в Ню Йорк, за да наглеждат семейните инвестиции).
Казвам ви - фрашкани са с пари и не се лишават от нищо.
Ако не вярвате на мен, погледнете безпристрастната,
обективна статистика за състоянието им:
• От 1979 г. насам най-богатите хора в Америка, които
съставляват 1 % от населението, са увеличили авоарите
си със 157 %. Представителите на най-бедната част от
американците, съставляваща 20 % от населението
печелят със 100 долара на човек по-малко на година, в
сравнение с доходите им в зората на управлението на
Рейгън.
• Печалбите на най-богатите корпорации в света (200 на
брой) са се увеличили с 362,4 % от 1983 г. насам.
Числото на общите продажби на тези фирми в момента
е по-голямо от числото на общия брутен вътрешен
продукт на всички държави, с изключение на десет.
• След сливането на четирите най-големи петролни
компании в САЩ, техните печалби се увеличиха със
146 %. Това се случва в момент, който наричат
„енергийна криза".
• За последната година 44 от най-големите 82 компании в
САЩ не са платили стандартния корпоративен данък
от 35 %. Всъщност 17 от тях не са платили НИКАКВИ
данъци. Седем компании, в това число General Motors
са обърнали данъчните закони с хастара нагоре и след
като са жонглирали умело с признатите бизнес разходи
и данъчните кредити, накрая се оказало, че
правителството им дължи милиони долари!
• Други 1279 корпорации, с активи от по 250 милиона
долара и повече, също не са платили НИКАКВИ
данъци, тъй като са отчели, че „нямат приходи" за 1995
г. (това е последната година, за която има
разпространени статистически данни).
 Будалкат ни по толкова много начини, че ако ги изброя, ще
ме осъдят за подстрекателство към бунт. Но на кого му пука?
Компанията Mercedes Benz например, която бе глобена за
системно заобикаляне на изискванията за икономичен разход на
гориво и екологичните стандарти на САЩ измисли гениален
план. За 1988-1989 г., автомобилната фирма декларираше, че 65
милиона долара, платени за глоби, са „обикновени разходи... за
извършване на търговска дейност". По този начин тази сума се
приспадаше от дължимите данъци на компанията. Това на
практика означава, че ние сме платили 65 милиона долара, за да
могат богаташите да карат големи скъпи коли и да тровят
дробовете ни. За щастие международните служби надушиха
шашмата и отказаха да признаят глобите за бизнес разход.
Нефтената компания Halliburton пък основа свой филиал на
Кайманските острови. Проблемът идва от това, че на Kайманите
няма нито нефт, нито рафинерии, нито база за дистрибуция.
Какво тогава търси там филиал на Halliburton? Правителството
усети, че нещо не е наред. Между 1996 и 1998 г. срещу
петролната компания започна разследване по 14 отделни
данъчни обвинения. Оказа се, че Halliburton е използвала
филиалите си, за да избегне плащането на 38 милиона долара
данъци. Обвиненията в повечето случаи бяха доказани и
проблемът бе решен.
Тези не са единствените корпорации, които заобикалят
федералните закони. Половин дузина големи американски
застрахователни компании преместиха „централите" си на
Бермудските острови. В това число попадат фирми като Chubb,
Hartford, Kemper, Liberty Manual и др. Accenture, която преди беше
известна като Andersen Consulting също премести „цялата си
дейност" на Бермудските острови, за да избегне плащането на
данъци. Това „преместване" естествено бе само на хартия, тъй като
компанията все още си има офиси в цялата страна и служителите й
правят същото, което правеха, докато фирмата се казваше
Andersen. Премести се единствено „централата" им. Няма ли да е
прекрасно да се събудите утре сутринта и да кажете на всички, че
сте се преместили на остров Фиджи, въпреки че от прозореца си
все още виждате Топека (столица на Канзас - б. р.)?
Списание „Форбс" писа, че укритите данъци на
корпорациите струват на обикновените американци по 10
милиарда долара на година (този дефицит ние компенсираме,
като плащаме повече данъци или като се отказваме от някои
услуги). Следващия път, когато нямате достатъчно пари, за да
поправите фурната или да си купите нов компютър, спомнете си
за дебелаците и тяхната дежурна реплика: „В момента
икономиката е в криза".
Питам се, какво прави данъчната полиция, докато ние
плащаме вместо корпорациите? Отговорът е прост:
Преследва нас! Да, точно така. Властите вдигнаха бяло
знаме и изоставиха надеждата, че могат да накарат
богатите да си плащат данъците. Тяхната нова политика се
състои в изцеждане на най-бедните слоеве от населението.
Според Националната счетоводна служба онези
американци, които печелят по-малко от 25 000 долара на
година са получили двойно по-големи сметки от
данъчните, докато сметките на онези, които печелят над
100 000 долара годишно са били намалени с 25 %.
Как се отразява това върху общия баланс? Резултатът е,
че корпорациите плащат с 26 % по-малко данъци, докато
ние, обикновените американци, плащаме с поне 13 %
повече. През 50-те години на миналия век корпорациите са
попълвали 27 % от федералния бюджет. Днес тази цифра е
по-малка от 10 %. Кой компенсира разликата? Вие,
работейки на две места.
Една от причините да слушаме непрестанно лоши
новини за положението на икономиката е, че вестоносците
на „кризата" са приятели и роднини на онези, които си
пълнят кошниците за наша сметка. За разлика от масовите
съкращения през 80-те, напълно пренебрегвани от хората,
които посещаваха добри колежи и правеха добри пари,
днешните уволнения засягат най-вече чиновници и
специалисти. Достатъчно е да съкратите неколкостотин
„бели якички" и медиите ще разтръбят новината. Защо ли?
Ами защото... е... толкова... НЕСПРАВЕДЛИВО! Момчетата
от хай тек сектора винаги са играли по правилата! Спазвали
са законите, отдали са сърцето, душата и първия си брак на
компанията. Те са преживели всяка криза, присъствали са на
среднощните сбирки за обмяна на идеи, ходили са на
благотворителните балове, организирани от шефа и
приближените му. И един ден... „Боб, това е
професионалният консултант, който наехме, за да ти
помогне да се адаптираш към промяната. Ще направим
всичко възможно да преживееш прехода безболезнено. Моля
те, върни ми ключовете и последвай този джентълмен със
значката и пистолета, който ще те ескортира, докато си
събираш нещата и напускаш сградата. Имаш 20 минути."
 Всъщност спад в сектора няма. Дали приходите от бизнеса са
по-малко в сравнение с миналата година? Абсолютно вярно. И как
да не бъдат? Деветдесетте години донесоха на тези корпорации
сюрреалистични, главозамайващи печалби, които нямат нищо
общо с реалността. Да сравняваш тези печалби с нормалните
приходи на индустрията от минали години е все едно да сравняваш
тикви и грах. Заглавията са пълни с шокиращи нови ни -
„Печалбите на GM са паднали със 73 %, в сравнение с миналата
година." Звучи ужасно, но истината е, че печалбата от миналата
година е била нереално висока. Дори със спад от 73 %, GM пак
бяха с печалба от 800 милиона долара за 2001 година.
Вярно ли е, че навсякъде доткомите фалират? Разбира се, че е
вярно. И в това няма нищо странно. Така става винаги, когато се
появи ново, революционно изобретение - пръкват се тонове
предприемачи, решени да използват златната възможност и да
натрупат състояние. В крайна сметка обаче малцина от тях
оцеляват и това обикновено са най-посредствените и най-
безскрупулните. Нарича се К-А-П-И-Т-А-Л-И-3-Ъ-М. През 1919 г.,
20 години след изобретяването на автомобила, в Съединените щати
работят 108 фирми за производство на коли. Десет години по-
късно броят им вече е намалял до големите 44 американски
автомобилни компании. В края на 50-те години фирмите вече са 8,
а днес на територията на САЩ има само 2,5 компании за
производство на коли. Така работи системата при нас. Ако не ви
харесва, преместете се в... да видим... къде може да се премести
човек в днешно време?
Ами да - на Бермудските острови!
Четвърта глава
СМЪРТ НА БЕЛИТЕ
Не знам защо, но всеки път, когато край мен мине бял
човек, се изнервям. Сърцето ми се разтуптява и започвам да
обмислям по кой път да забягна и с какво да се отбранявам.
Избягвам дори да се разхождам в тази част на града по
тъмно. Отдавна съм забелязал подозрителните шайки бели
негодници, които се навъртат по ъглите, пият бира
„Старбъкс" и носят цветовете на своята банда – Gap
Turquoise или J. Crew Mauve. Човек трябва да е идиот, за да
си показва носа от къщи нощем.
Вървя си значи по улицата, а белият човек идва срещу
мен. Приближава се още и още, докато накрая - въздишка на
облекчение, - разминаваме се, без да ме е наранил. Белите
наистина ме плашат до смърт. Сигурно ви е трудно да ме
разберете, като се има предвид, че аз също съм бял.
Повярвайте ми - знам какво говоря. Цветът на кожата ми ме
прави един от тях и за това разполагам с вътрешна
информация. През повечето време се плаша от самия себе си.
Послушайте ме: ако случайно се видите заобиколени от бели
хора, най-добре внимавайте! Не се знае какво може да ви се
случи.
Нас, представителите на европеидната раса ни
заблуждават от деца, че белите хора не представляват
опасност. От деня на раждането ми повтарят, че трябва да се
боя от другите раси. Те са тези, които могат да ти прережат
гърлото!
 Въпреки това днес, поглеждайки назад към изминалите
години, виждам една твърда тенденция. Всеки човек, който
някога ми е причинявал болка - шефът, който ме уволни,
учителят, който ме скъса на изпита, директорът, който ме наказа,
хлапето, което ме улучи с камък в окото, другото хлапе, което
стреляше по мен с пистолет играчка, продуцентът, който не
поднови договора ми за „Телевизионна нация", онзи тип, който
ме преследваше продължение на 3 години, счетоводителят, който
плати данъците ми двойно, пияницата, който ме блъсна,
крадецът, който ми отмъкна стереото, строителният работник,
който наду сметката ми, гаджето, което ме заряза, другата жена,
която ми разби сърцето, пилотът, чийто самолет се удари в
камион на пистата, докато аз бях на борда (човекът вероятно не
беше ял дни наред), другият пилот, който пък реши да лети през
торнадо, колегата ми, който открадна чекове от моята книжка и
след това похарчи 16 000 долара от моята банкова сметка - всяко
едно от изброените лица има бял цвят на кожата! Съвпадение?
Едва ли!
Никога не съм бил нападан от чернокож, никога не ме е
уволнявал чернокож, никога хазяин негър не ми е прибирал
депозита, всъщност - никога не съм имал черен хазяин. Не съм
имал и чернокож холивудски продуцент, нито филмов агент.
Децата ми не са били спирани да учат в колежи от чернокож.
Никога чернокож тийнейджър не е повръщал върху мен по време
на концерт на „Мотли крю". Никога не ме е спирало чернокожо
ченге. Не съм си купувал трошка от чернокож продавач на коли.
Всъщност - никога не съм виждал чернокож да продава коли.
Никога негър не ми е отказвал банков заем. Няма случай, в който
чернокож да се е опитал да погребе някой от моите филми. И
никога не съм чул негър да казва: „Ще съкратим 10 000 работни
места. Приятен ден!"
Не мисля, че съм единственият бял човек, който може да
каже това. Всяка лоша дума, всяка проява на жестокост, всяка
болка в живота си свързвам с лице от европейско-азиатската
раса.
Така че - припомнете ми пак - защо трябва да се страхувам
от чернокожите?
Не твърдя, че откривам топлата вода, но като гледам света
около себе си, стигам до един единствен извод. Пичове, казвам ви
- афро-американците не са виновни, че тази планета е жалко и
страшно място. Наскоро на водещата страница на „Ню Йорк
Таймс", в рубриката за научни открития имаше въпрос: „Знаете
ли кой е изобретил водородната бомба?" Статията бе посветена на
диспут между две групи учени, които искат да си припишат
заслугата за изобретяването на първата бомба. Честно
казано, въобще не се интересувам от този въпрос. Повече ме
вълнува фактът, че изобретателят е БЯЛ. Чернокожите
никога не са разработвали и произвеждали оръжия с цел
унищожението на хиляди невинни граждани, независимо
дали става въпрос за Оклахома Сити, Колумбин или
Хирошима.
Не, приятели, зад всички злини стои по някой бял човек.
Да обобщим:
• Кой ни донесе чумата? Белият човек.
• Кой изобрети химикалите, които ни тровят и убиват?
Белите хора.
• Кой е започнал всички войни, в които е участвала
Америка? Белите хора.
• Кой съставя програмата на телевизия „Фокс"? Бели
хора.
• Кой изобрети бюлетините с перфоратор? Бял човек.
• Чия е била идеята да замърси въздуха с двигателя с
вътрешно горене? На един бял човек.
• Ами Холокоста? Този наистина създаде лошо име на
белите хора (лично аз предпочитам да го наричам
Нацистът. Не може да се отрече, че германците му
помогнаха в начинанието).
• Кой започна геноцида срещу американските
индианци?
Бял човек.
• Робството? Отново бледоликите.
• От началото на 2001 г. в Америка са съкратени 700
000 работни места. Кой нареди съкращенията? Белите
корпоративни босове.
• Кой непрекъснато ме изхвърля от Интернет? Някой
бял негодник. Ако го спипам, пишете го мъртъв бял
негодник.
Какъвто и проблем да назовете - заболяване, нещастие
или човешко бедствие, басирам се на 10 долара, че в дъното
му стои някой бял индивид и аз мога да го открия за
времето, за което вие изброявате имената на членовете на
„Ен синк".
Въпреки това всеки път, когато включа телевизора,
познайте какво дават по новините? Чернокожи, обвинени в
убийства, изнасилвания, грабежи, кланета, масови сбивания,
вандализъм, нарушаване на обществения ред, продажба на
наркотици, сутеньорство... Обвиняват ги, че имат твърде много
деца, че хвърлят бебетата си през прозорците, че нямат родители и
Бог, че са бедни „Заподозреният е чернокож... Заподозреният е
чернокож... ЗАПОДОЗРЕНИЯТ Е ЧЕРНОКОЖ..." Независимо в
кой град, новините са винаги едни и същи. Обектът на
криминалните разследвания винаги е същият неидентифициран
цветнокож гражданин от мъжки пол. Кълна се, че рисунката на
заподозрения чернокож, която видях по телевизията тази вечер в
Атланта, приличаше досущ на полицейския портрет на
заподозрения от Денвър миналата нощ и на този от Лос Анджелес
по-рано. Всеки от скечовете изобразява заплашително намръщен
човек с бейзболна шапка. Съвсем същата шапка! Възможно ли е
един единствен чернокож да е виновен за всяко престъпление в
Америка?
Мисля, че дотолкова сме свикнали с образа на черния хищник,
че мозъците ни са безвъзвратно промити. В първия ми филм
„Роджър и аз" имаше една сцена на бяла жена, която убива заек, за
да го продаде за месо, вместо да й бъде домашен любимец. Да
знаете само колко пъти хора са ми описвали колко „ужасени" са
били, когато са гледали как „горкото сладко, малко, зайче"
получава тиган по главата. Някои казват, че от тази сцена буквално
им се догадило. Други просто си излезли от киното. Питали са ме
защо съм включил такава сцена във филма. Асоциацията на
кинематографите в Америка даде на филма рейтинг R заради
кадрите със заешкото убийство (този случай накара предаването
„60 минути" да заснеме материал за абсурдността на рейтинг
системата). Получавал съм писма от преподаватели, които ме
молят да махна тази сцена от филма, за да могат спокойно да го
прожектират на учениците.
Малцина обаче си спомнят, че две минути след заешката
касапница имаше епизод, в който полицията на Флинт открива
огън срещу цветнокож младеж, облечен в костюма на Супермен с
пластмасов пистолет в ръка. Никога - нито веднъж - не ми казаха:
„Не мога да повярвам, че филмът ти показва как убиват
цветнокож! Колко ужасно! Отвратително! Не можах да мигна
седмици наред!" Все пак, става въпрос само за черен младеж, а не
за сладко малко зайче. Стрелбата по цветнокожи не предизвиква
никаква реакция у зрителите (Асоциацията на кинематографите
също не видя нищо нередно в тази сцена).
Защо? Защото стрелянето по негри не е шокираща гледка.
Тъкмо обратното - то се смята за естествено и нормално.
Дотолкова сме свикнали да гледаме как убиват чернокожи – във
филмите и във вечерните новини, - че гледаме на това като
на стандартна полицейска практика. Нищо страшно,
просто още един убит чернокож! Черните и без това си
нямат друга работа - само убиват и умират. Скъпа, подай
ми маслото.
Странно е, че винаги свързваме престъпленията с лицето
на някой цветнокож, въпреки че истинските престъпници са
бели. Попитайте, който и да е представител на бялата раса,
от кого се страхува, кой би проникнал с взлом в дома му,
кой би го нападнал на улицата и той откровено ще ви
отговори, че потенциалният извършител на изброените
престъпления не може да бъде бял. Въображаемият
престъпник винаги прилича на Муки, Хаким или Карим и
никога - на луничавия Джими.
Как е възможно в умовете ни да се роди подобен страх?
Нима съзнанието на белия човек е програмирано да вижда
едно, а да вярва в обратното само заради расата? Ако е така,
възможно ли е всички бели хора да страдат от едно и също
душевно заболяване? Ако всеки път, когато слънцето свети
топло, ярко и чисто, вашият разум ви казва да стоите у дома,
защото се задава буря, по-добре потърсете специализирана
помощ. Същото се отнася и за онези бели хора, на които им
се привиждат „чернилки" навсякъде.
Явно няма значение колко пъти представителите на
европеидната раса ни дават доказателства, че именно от тях
трябва да се страхуваме. Умовете ни просто отказват да
регистрират фактите. Ако се вгледате в репортажите от
поредното ученическо сбиване, прераснало в кръвопролитие,
ще видите, че винаги някое бяло дете ръководи бойните
действия. Всеки път, когато полицията залови някой луд
сериен убиец, той се оказва бял. Всеки път, когато някой
взриви федерална сграда, всеки път, когато някой откачен
гуру накара 4000 души да пият отрова, всеки път, когато
музикант от „Бийч бойс" провокира с песните си половин
Дузина нимфетки да избият „свинете" от Холивуд Хилс -
знаем, че виновникът е представител на бялата раса. Това са
само част от „патентованите" номера на белия човек.
Защо тогава не бягаме презглава, когато някой бял се
зададе насреща ни? Защо не посрещаме белите кандидати за
работа с думите: „Боже, съжалявам, но в момента няма
свободни места"? Защо не се тревожим за дъщерите си,
когато се омъжат за някой бял? Защо Конгресът не цензурира
обидните и провокативни текстове на песните на Джони Кеш
(„Застрелях един човек в Рино само за да го гледам как
умира") или на Дикси Чикс („Ърл трябваше да умре") или на Брус
Спрингстийн („...убивах всичко, което ми се изпречи на пътя. Не
съжалявам за нещата, които съм правил"). Защо се заяждат само с
текстовете на рап-песните? Защо медиите не отпечатат текстовете
на рап-парчета като изброените? И защо някой не ни каже
истината?
Продавах бутилки тъга и после си купувах стихове и романи.
Ву Танг Клан
Използват умовете ни, за да печелят.
Айс Кюб
Бедна, самотна майка, живот на социални помощи... кажи
ми, как оцеля?
Тупак Шакур
Опитвам се да променя живота си. Разбираш ли, не искам да
умра като грешник.
Мастър Пи
Афро-американците са на най-ниското стъпало на
икономическата стълбица още от времето, когато са ги докарали
тук насила, оковани във вериги. Те така и не успяха да преодолеят
това стъпало дори само за един ден. Всички други групи
емигранти, които са акустирали на бреговете ни са се изтласквали
от дъното и са се изкачвали до средата или дори до върховете на
социалната стълба. Дори най-бедните американци, родени в САЩ
имат по-малко представители, живеещи под границата на
бедността от афро-американците.
Вероятно си мислите, че животът на чернокожите в тази страна
е станал по-добър в последните години. След като се предприеха
толкова много стъпки за премахването на расизма от обществото
ни, човек би си помислил, че стандартът на живот в цветнокожите
общности се е повишил. Според анкета на „Вашингтон Поуст",
проведена през юли 2001 г., между 40 и 60 % от белите американци
смятат, че средният афро-американец има същия или по-висок
жизнен стандарт от средния бял американец.
Помислете пак. Според изследването на икономистите Ричард
Ведър, Лоуел Галауей и Дейвид С. Клингман средният годишен
доход на представителите на черната раса в САЩ е със 61 % по-
нисък от средния доход на белите американци. Точно такава е
била процентната разлика и през 1880 година! Нищо не се е
променило за цели 120 години.
Какви доказателства ви трябват още? Имайте предвид и
следното:
• Около 20 % от младите чернокожи мъже на възраст
между 16 и 24 години не учат и не работят. Младите
бели мъже, които не учат и не работят са 9 %. Въпреки
бумът в икономиката, това съотношение не се е
променило съществено за последните 10 години.
• През 1993 г. белите домакинства са инвестирали три
пъти повече средства в ценни книжа, взаимни фондове
и банки от цветнокожите домакинства. Оттогава насам
фондовият пазар утрои стойността на книжата.
• Чернокожите пациенти с инфаркт много по-рядко се
подлагат на операции за поставяне на катетър за
стимулиране на сърдечната дейност, отколкото белите
пациенти, без значение от каква раса е лекуващият
лекар. Тази процедура често е животоспасяваща.
Лекарите (от всяка раса) препоръчват на белите
пациенти такава операция с 40 % по-често, отколкото
на чернокожи пациенти.
• Белите получават пет пъти по-често спешна помощ при
удар.
• Смъртните случаи при раждане са 4 пъти повече при
чернокожите жени.
• От 1954 г. насам безработицата сред чернокожите е два
пъти по-висока, отколкото тази сред бялото население.
Има ли още някой, освен мен и преподобния Фаракан,
който да се ядосва при прочитането на тези цифри? С какво
афро-американците са заслужили такова отношение? Те са
отговорни за една съвсем малка част от страданията, които
търпи обществото ни. Защо тогава те са наказани? Да
пукна, ако знам.
Как така на всички нас - белите хора - непрекъснато ни
се разминава? Логично би било всички да свършим като
Реджиналд Дени*.
Отговорът на този въпрос е простичък - разминава ни
се, защото сме изобретателни. Да ви кажа право, навремето
явно сме били доста тъпи. Като пълни идиоти сме се
хвалили с расизма си и сме го размахвали като знаме.
Правили сме и по-безумни неща, като например да слагаме
табели на вратите на тоалетните, на които пише: САМО ЗА
БЕЛИ. Или да забраняваме на цветнокожите достъп до
изворите с питейна вода. Или да караме чернокожите да сядат на
задните седалки на автобуса. В миналото не ги допускахме в
нашите квартали и не позволявахме децата им да учат заедно с
нашите деца. Карахме ги да вършат най-мръсната работа (онази,
която в обявите е означена с надпис САМО ЗА НЕГРИ) или им
плащахме по-малко, отколкото на белите им колеги.
Точно тази открита сегрегация ни докара куп неприятности.
Глутница наперени адвокати отнесоха проблема в съда, цитирайки
не друго, а собствената ни Конституция! Те изтъкнаха, че според
Четиринайсетата поправка никой в страната не бива да бъде
третиран несправедливо, заради расата му.
Накрая, след цяла поредица изгубени дела, демонстрации и
бунтове, ние схванахме играта: ако не организираме нещата по-
умно, ще трябва да отрежем на чернокожите парче от тортата.
Научихме един много важен урок: откритият расизъм вече няма
бъдеще. Ако ще изолираме чернокожите, по-добре да го правим
с усмивка на лице!
Белите помъдряха. Те свалиха ограничителните табели,
престанаха да линчуват чернокожи само защото са заговорили
бяла жена на улицата, прокараха цял куп закони за гражданските
права и престанаха да изричат думи като „негро" и „чернилка" на
публични места. Великодушието ни стигна до там, че дори
казахме:
Разбира се, заповядайте да живеете в нашите квартали, нека
децата ви да учат в училищата за бели. Защо не? Ние и без това
си тръгваме. С други думи се усмихнахме, потупахме
чернокожите американци по рамото и побягнахме през глава към
предградията.
* Реджиналд Дени е бял, шофьор на камион, извлечен насила от
шофьорската кабина и пребит почти до смърт от чернокожи по време на
бунтовете в Лос Анджелис през 1992 г. - Б. пр.
Изрежи тук.................
Извадка от Четиринайсетата поправка
Раздел 1. Всички лица, родени или натурализирани в
САЩ са под юрисдикцията на американските закони и
се считат за граждани на САЩ и на щата, в който е
постоянното им местожителство. Нито един щат няма
право да приема или прилага закони, които ограничават
правата или неприкосно-веността на американските
граждани; нито един щат няма право да лишава
гражданите от живот, свобода или собст-веност без
съдебен процес; нито да отказва на което и да е лице,
попадащо под юрисдикцията на щата да се ползва в
еднаква степен с останалите граждани от закрилата на
за-кона.
Така положението в градовете се запази постарому.
Когато излезем сутрин, за да си купим вестник и погледнем
надясно към улицата, виждаме бели хора. Ако погледнем
наляво, какво ще видим? Още бели хора, разбира се!
Ние, белите, все още получаваме по-добрите работни
места, по-високите заплати и предните места в автобуса.
Погледнете през рамо и ще видите, че чернокожите отново
са там, където сме свикнали да ги виждаме - нареждат се на
опашката зад нас, изчакват ни, сервират ни, обслужват ни
иззад щанда.
За да прикрием факта, че дискриминацията не е
изчезнала, ние организираме семинари за „етническото
разнообразие" на Работните места и назначаваме
специалисти по „приобщаване в градска среда", за да ни
помогнат да се „свържем с общността". В обявите за работа
лицемерно се мъдрят думите: „Работодател, осигуряващ
равни възможности". Тези високопарни изрази са само
параван, колкото да става майтап, защото всички знаят, че
няма начин чернокож да получи работата. Само 4 % от
чернокожото население има университетско образование
(за сравнение -университет са завършили 9 % от белите и 15
% от азиатските американци). Нагласихме системата така,
че да сме сигурни, че децата на чернокожите ще посещават
възможно най-лошите училища и по този начин никога
няма да попаднат в добър колеж. Със самото им раждане
предопределяме съдбата им, като ги обричаме да изкарват
хляба си, като ни приготвят капучино, мият лъскавите ни
BMW-та и изхвърлят боклука ни. Е, разбира се, някои от
тях ни се изплъзват, но те плащат висока цена за
привилегията да живеят сред нас: черните лекари, които
карат BMW-та са трън в очите на полицията и биват
 спирани на всяка крачка; чернокожите актриси от Бродуей не
могат да си хванат таксита след вечерната постановка;
чернокожите брокери са първи в списъка за съкращаване поради
„старшинство".
Ние, белите, наистина заслужаваме някаква награда за този
гениален план. Сега ние непрекъснато говорим за приобщаване,
празнуваме рождения ден на д-р Кинг, мръщим се на расистките
вицове и дори измислихме нов термин - „думата с Н" на мястото
на Негро, защото онзи плъх Марк Фърман ни разкри. Повярвайте
ми, никой от нас, НИКОГА няма да произнесе онази дума на
глас. Единственото изключение са случаите, в които си пеем
заедно някое рап парче. Защото, братче, ние изведнъж страшно
заобичахме рапа!
Не пропускаме да вметнем в разговора цитат от „един мой
приятел, чернокож...". Даваме пари за Негърския колежански
фонд, честваме Месец на приноса на чернокожите към историята
и изтипосваме единствения си чернокож служител на най-видно
място в офиса, за да можем да кажем: „Ето, виждате ли? Нямаме
расови предразсъдъци. Наемаме и цветнокожи."
Да, ние сме хитра и подла раса. И дявол да го вземе, винаги
успяваме да излезем сухи от водата!
Освен това ние много бързо започнахме да усвояваме - и да
плагиатстваме - черната култура. Вземаме я наготово, добавяме
„бели" елементи и си я присвояваме. Бени Гудман го правеше,
също и Елвис и Лени Брус. Motoun си изгради собствен уникален
стил, благодарение на традициите на черната музика, след което
се премести в Лос Анджелис и започна да продуцира бели поп
звезди. Еминем признава, че дължи много на „Доктор Дре" й
„Пъблик Енеми". „Бекстрийт Бойс" и „Ен синк" пък били
повлияни от „Смоуки Робинсън" и „Дъ Миракълс",
„Темптейшънс" и „Джаксън файв".
Черните измислят, ние присвояваме комедии, танци, мода,
език. Напоследък се прехласваме по начина, по който се изразяват
чернокожите, особено когато разправят как са „подпрели" гаджето
снощи или как са се „размотавали с аверите". Опитваме се да се
обличаме като Майк и да вървим като Майк, но все пак се
задоволяваме с дубликати. Оставаме си „като Майк", защото в
нашия функционален свят да бъдеш Майк, означава да прекарваш
часове на полицейския паркинг в Ню Джързи, дори да си
милионер.
В последните три десетилетия афро-американците доминират
във всички професионални спортове (освен хокея). Ние щедро
предоставихме на чернокожите младежи правото да ни изместят,
когато става въпрос за усилена работа и изтощителни тренировки.
Не е тайна, че е много по-голям кеф да си стоиш на
трибуните, да ядеш чипс и да гледаш как черните гонят
топката. Ако ни трябва тренировка, винаги можем да
звъннем в някое радио ток шоу и да говорим до посиняване
колко несправедливо е спортистите да печелят милиони.
Гледайки как чернокожи момчета печелят големите пари, ние
се чувстваме някак... неспокойни.
Къде са останалите цветнокожи, онези, които не се
млатят на ринга и не сервират в ресторантите? В киното и
телевизията ги срещам рядко, въпреки че работя в този
бранш. В случаите, когато трябва да отскоча до Лос
Анджелис, за да поработя върху филм или да се срещна с
хора от гилдията - скачам в самолета, отсядам в хотел,
отбивам се в агенцията за таланти, срещам се с шефове на
студия, уговарям си среща с продуцента си в Санта Моника и
вечерям с приятели в Западен Холивуд, - но не се натъквам
нито веднъж на чернокож, на който да не трябва да давам
бакшиш. Как е възможно? За да убивам времето, измислих
една игра - опитвам се да изчисля колко време трябва да
мине, преди да срещна чернокож мъж или жена, които не са
облечени в униформа и не стоят зад някоя рецепция (в Лос
Анджелис също обичат да прилагат трика “негър на входа”).
По време на последните ми три командировки отчетох нулев
резултат от играта – не срещнах нито един чернокож без
униформа. Стоях в продължение на дни във втория по
големина град в Съединените щати и видях азиатци и
южноамериканци да се разхождат по улиците, но не срещнах
нито един чернокож. Ето ТОВА се казва постижение! Това е
неопровержимо доказателство за нашата последователност и
твърдото ни намерение да останем разслоено общество.
Помислете само колко енергия се влага в стремежа да
държим чернокожите изолирани. Как са успели хората от
Лос Анджелис да скрият един милион чернокожи граждани?
Гениалност от чиста проба!
Не се заяждам конкретно с Лос Анджелис. Феноменът
„скрити чернокожи” може да се види навсякъде в Америка. И
не става въпрос само за телевизионната и филмовата
индустрия. Ще се изненадам, ако узная, че ръкописът на тази
книга е минал през ръцете на някой чернокож преди да
попадне в печатницата (освен ако не се е наложило да се
обаждат на куриер, за да я занесе на издателя в съседния
град).
Поне веднъж бих искал да видя някое черно момче,
седнало до мен на мач на Никс – или на 20 реда от мен, в
която и да е посока (играчите и Спайк Лий не се броят). Поне
веднъж бих искал да се кача на самолет и да видя, че е пълен с
чернокожи пътници, вместо с обичайната сбирщина от мрънкащи
бели смотаняци, които сякаш се чувстват длъжни да използват
тялото ми за облегалка.
Не ме разбирайте погрешно. Не съм изпълнен с омраза към
себеподобните си заради цвета на кожата. Това, което ме вбесява е
тяхното лицемерие. Представителите на бялата раса дотолкова се
усъвършенстваха в измамите, че намериха дори начин да
превръщат чернокожите в бели. Когато за пръв път чух Кларънс
Томас, си казах: „Дявол да го вземе, нямат ли си белите
достатъчно говорители?”. Но тенденцията се задълбочи и днес
ефирът буквално е препълнен с черни лица, които се опитват да ни
пробутат бялата демагогия. Чудя се откъде телевизионните мрежи
изкопават подобни индивиди? Те говорят против фондовете за
приобщаване на малцинствата, въпреки че много от тях са
постъпили в колеж благодарение на тези фондове. Оплюват
майките, живеещи от социални помощи, макар че собствените им
майки са мизерствали години наред, за да може един ден синчетата
им да се появят на екрана и... да ги сринат със земята. Анатемосват
хомосексуализма, въпреки че жертвите на СПИН сред
чернокожите гейове са най – много. Отрито презират Джеси
Джаксън, макар че той прекара години в затворите, рискувайки
живота си, за да извоюва техните свободи – от най –
елементарните като например да обядват в ресторант, до най –
стойностните, като това да изразяват свободно мнението си. Не
казвам, че политическият глас на Черна Америка трябва да бъде
само един; просто съм отвратен от отровата, която пръскат
подобни „консерватори”.
Тази порнография в стил „Чичо Томовата Колиба” е едно от
най-тъжните зрелища в живота ми. Колко ли плащат на тези
изроди? Чудя се, когато червената лампичка на камерите угасне,
дали Били О`Райли или Крис Матюс, или Тъкър Карлсън* казват
на чернокожите си протежета: „Хей, точно до нас се продава една
чудесна къщичка. Защо не се нанесеш?” или „Сестра ми е
неомъжена, ти също си сам, защо да не ви уредим среща?”.
Колко дълго още ще пазим традициите от годините на
робството? Да, правилно сте ме разбрали. Нека наричаме нещата с
истинските им имена. РОБСТВО. Бяла Америка не обича да чува
тази дума. Ропотът на тълпите се долавя отчетливо всеки път,
когато някой изтъкне факта, че живеем в одобрена и подкрепяна от
правителството робска система.
Е, съжалявам, но е истина. Всички недъзи на обществото ни се
коренят в този позорен етап от историята. Афро – американците
никога не са имали същите възможности като нас. Ние
съзнателно сме разбили техните семейства. Унищожили сме
техните език, култура и религия. Превърнали сме бедността
им в статукво, скрепено от институциите, за да бъде
прибрана памуковата ни реколта навреме, за да има кой да
води войните ни и за да бъдат супермаркетите ни отворени
денонощно. Тази Америка, която познаваме нямаше да я има,
ако не бяха милионите роби, които я построиха и създадоха
цветущата й икономика, и техните потомци, които днес пак
вършат мръсната работа на белите.
„Майк, защо говориш за робство? Никой от чернокожите
днес не е роб. Аз не съм поробвал никого. Защо не
престанеш да обвиняваш нас за несправедливостите от
миналото и да ос-тавиш чернокожите да поемат отговорност
за действията си?”.
* Бил О`Райли, Крис Матюс и Тъкър Карлсън са
телевизионни продуценти. -Б. Пр.
Вярно, че е минало, пичове, но все пак не става въпрос за
Древния Рим, нали? Все пак дядо ми е роден три години след
края на Гражданската война. Точно така - дядо ми. Прачичо
ми е роден преди Гражданската война. А аз съм само на 40 и
няколко години. Вярно е, че хората от моето семейство се
женят късно и раждат деца още по-късно, но истината си
остава: аз съм представител на едва третото поколение
американци след отпадането на робството. Това, приятели,
не е „много отдавна". Погледнато от гледна точка на
хилядолетната човешка история си е направо вчера. Докато
не осъзнаем и не приемем факта, че носим отговорност за
тази несправедливост, която се отразява на обществото и
днес, няма да можем да изтрием най-голямото петно от историята
на страната си.
През 1992 г., когато започнаха бунтовете в Лос Анджелес и
тълпи чернокожи заляха богатите квартали край Бевърли Хилс и
Холивуд, белите американци осъзнаха, че спешно се нуждаят от
нова техника за оцеляване. Хиляди, живеещи по хълмовете над
Лос Анджелис побягнаха. Други хиляди се окопаха в домовете си
с оръжие в ръка. Тогава изглеждаше, сякаш Армагедон
предизвикан от расизма, от който се страхувахме, най-после е
настъпил.
По онова време аз работех в студиото на Worner Bros в
Рокфелер Център в Ню Йорк. В сградата плъзна слух, че ще ни
евакуират и трябва да сме по домовете си до 1 часа след обяд,
защото чернокожите в Ню Йорк били прихванали от „бунтовната
треска" и всеки момент щели да откачат. В 1 часа този ден излязох
на улицата и видях нещо, което вярвам (и се надявам ) никога няма
да видя повече: десетки хиляди бели нюйоркчани тичаха по
тротоарите, за да хванат следващия влак или автобус и да
напуснат града. Беше като сцена от „Денят на нашествието: тълпи
човешки същества, изпаднали в масова паника, тичат като един,
движени от страха за своя живот.
Половин час по-късно улиците пустееха. Голи. Празни. Беше
ужасяваща гледка. Ню Йорк Сити, посред бял ден, в средата на
работната седмица, а изглеждаше сякаш е 5 часа сутринта в
неделя.
Вървях пеша до моя квартал. Не бях разтревожен от нищо,
освен от факта, че бях останал без писалка. Спрях до бакалията
срещу нас - един от малкото магазини, които все още работеха
(повечето бяха затворили и покрили витрините си), - избрах си
няколко химикалки, един вестник и отидох да ги платя. До касовия
апарат стоеше собственикът на магазина с бейзболна бухалка до
себе си. Попитах го за какво му е бухалката.
„За всеки случай", отговори той, без да откъсва очи от улицата.
„В случай на какво?", продължих да питам аз.
„Ами, нали знаете, в случай че те решат да прехвърлят бунта
тук."
Той не допускаше, че бунтовниците от Лос Анджелис ще
скочат на първия самолет и ще залеят Голямата ябълка (Ню Йорк)
с коктейли Молотов. По-скоро се страхуваше - както всички
останали, хукнали да гонят последния влак за белите предградия, -
че расовият проблем в тази страна не е решен и че чернокожите
американци таят гняв, заради огромната разлика между жизнения
стандарт на белите и черните граждани на Америка. Бухалката на
тезгяха говореше ясно за единствения стаен страх на всички бели:
че рано или късно чернокожите ще се вдигнат и ще потърсят
възмездие. Всички ние стоим върху бомба със закъснител
поради расизма и знаем, че трябва да сме подготвени за мига,
в който жертвите на нашата алчност ще ни потърсят.
Но защо да чакаме дотогава? Наистина ли искаме да се
стига до там! Не бихте ли предпочели да решим проблема,
вместо да бягаме, докато палят къщите ни? Аз бих!
Ето защо събрах някои лесни за усвояване номера, които
ще ни помогнат да спасим безценните си задници. И вие, и аз
знаем, че рано или късно ще се пръкнат милиони родни
Кинговци, които ще дойдат да чукат на вратите ни. И този
път няма те да отнесат боя.
Ако не предприемем сериозни мерки за решаването на
расовия проблем, скоро всички ще се озовем в барикадирани
квартали, обградени от стени и охрана, въоръжена с
полуавтоматично оръжие. Какво му е забавното на това?
ТЕХНИКИ ЗА ОЦЕЛЯВАНЕ НА БЕЛИЯ
АМЕРИКАНЕЦ
1. Взимайте само чернокожи на работа.
Омръзна ми да назначавам бели хора на работа. Нямам
нищо лично против тях, разбира се. Те са надеждни и работят
здраво. Онези, с които съм работил в киното и телевизията са
отличена реколта. Обаче са бели.
Как можах да напиша тази Глава, при положение, че не
съм направил нищо, за да реша проблема в собствения си
заден двор? Естествено, бих могъл да ви предложа хиляди
извинения и да ви обясня колко е трудно да се намерят афро-
американци в този бранш. Всичко това е вярно. И какво от
това? Нима трудностите ме освобождават от отговорност?
Трябва сам да дам пример!
Давайки работа на бели актьори - за много от тях това
беше първа стъпка в нашето поприще, - аз им помогнах да
изградят успешна кариера в програми като „Политически
невярно", „Дарма и Грег", „Шоуто на Дейвид Летерман",
„Дневното шоу с Джон Стюарт" и др. Дузина бивши членове
на моя екип направиха свои собствени независими филми.
Един от тях стана шеф на Comedy Center, а други двама
създадоха свои програми в рамките на тази телевизионна
мрежа. Някои от редакторите, с които съм работил сега са в
НВО, а един от тях редактира редица филми на Анг Лий, между
които „Тигър и дракон".
Радвам се за всички тях, но един въпрос ме яде отвътре: Какво
щеше да стане, ако бях дал работа на стотина чернокожи писатели,
редактори, директори на продукция и кинематографи в своите
филми през годините? Къде щяха да бъдат те днес? Предполагам,
че щяха да преобразят с таланта си стотици филми и телевизионни
програми и гласът им щеше да се чуе. Тогава за всички ни щеше да
е по-добре.
Колкото повече си мисля, толкова повече се убеждавам, че
белите работници носят само неприятности. Точно в този мо-
мент белият чиновник в съседния офис си е пуснал компактдиск
на „Игълс". Да се уволни! Понякога белите служители са
мързелива пасмина, особено онези, които са израснали с много
пари и са посещавали най-добрите училища. Те плюят по
килимите, оставяйки огромни мазни петна и издраскват мебелите,
защото генетично заложеното им чувство за привилегия шепне в
ушите им: Някой друг (чернокож?) ще почисти". Току-що при мен
влезе една служителка и ми съобщи, че иска да си вземе почивен
ден в петък, за да „пътува". „Разбира се. Така и така стана дума -
защо не си вземеш отпуск до края на живота си?"
Всички те трябва да бъдат уволнени. От днес нататък
бледоликите няма да работят тук!
Сега трябва да очаквам посещение от някоя правителствена
агенция, тъй като законът ми забранява да отказвам работа на цяла
човешка раса. Но не ми пука. Нека дойдат! От днес нататък никой
да не ми изпраща бели момчета, защото ще ги назнача да ми носят
сандвичи и да мият тоалетната.
Ако сте афро-американец и имате желание да работите в
областта на медиите, или вече сте работили в тази област, но така
и не сте успели да напреднете и са ви закотвили зад бюрото в
приемната, драснете ми няколко реда, звъннете един телефон и ми
изпратете автобиографията си.
Нашият единствен бял служител на рецепцията ще бъде
щастлив да отговори на всичките ви въпроси.
2. Ако имате собствен бизнес, плащайте на хората
прилични заплати, осигурявайте им нормална работна среда и
медицинска осигуровка.
Този съвет се отнася за най-консервативните от вас, които
твърдо вярват в капитализма. Ако да бъдеш консервативен
означава да държиш винаги да бъдеш начело на колоната, то аз
имам за вас една радикална, но проста идея, която ще ви гарантира
по-големи печалби, по-продуктивна работна ръка и спасение
от трудовите спорове.
Чернокожите граждани в нашата страна са най-бедният
слой от населението. Ако те не вършеха най-тежката работа,
бялото ни общество щеше да пострада сериозно. Бихте
искали те да работят още по-усърдно? Бихте искали да ви
помогнат да увеличите състоянието си? Ето какво трябва да
направите:
Плащайте на работниците си толкова, че да могат да
си позволят собствено жилище, надежден транспорт,
годишен отпуск и колеж: за децата си.
Как плащането на по-високи заплати ще ви донесе пари?
Ето как. Колкото повече плащате на служителите си,
толкова повече ще харчат те. Не забравяйте - те не са само
ваши работници, но и потребители на вашите продукти.
Колкото повече пари харчат за вашата стока, толкова по-
големи ще са вашите печалби. Вярно е също, че когато
работниците разполагат с достатъчно средства, те не живеят
в постоянен страх от разорение и се концентрират върху
работата си, а това ги прави по-продуктивни. Ако нямат
лични проблеми и не са изложени на стрес, служителите
пилеят по-малко време и работят повече, а това означава
повече печалби за вас. Плащайте им достатъчно, за да си
купят стар модел кола (която все пак да е в движение) и те
няма да закъсняват за работа. Ако работниците ви знаят, че
трудейки се за вас, ще осигурят по-добър живот за децата си,
те ще бъдат мотивирани да се стараят и ще имат надежда.
Това ще им даде тласък да работят за фирмата, защото
колкото по-добре върви тя, толкова по-добър ще е
собственият им живот.
Ако обаче действате като повечето днешни корпорации
-които обявяват масови съкращения веднага след като са
регистрирали рекордни печалби, - значи вече сте подкопали
доверието на служителите си и те работят в условия на
непрестанен страх. Така продуктивността ще спадне.
Продажбите ще намалеят. Вие ще пострадате. Ако не
вярвате, питайте хората от Firestone*. Шефовете на Ford
обвиниха компанията, че е уволнила дългогодишните си
специалисти и на тяхно място е назначила неопитни
работници, които в крайна сметка са произвели хиляди
дефектни гуми. 203-ма клиенти на Ford загинаха, заради
некачествените гуми и Firestone е на път да развее бяло знаме.
Открийте детски център към компанията си, който да
осигурява дневни грижи за децата на вашите служители, които
са на възраст между 2 и 5 години.
Вече мога да си представя каква е първата ви реакция: „Няма
начин да пусна шайка малки негодници да търчат наоколо -ТОВА
Е РАБОТНО ПОМЕЩЕНИЕ." Напълно ви разбирам. Малчуганите
могат да причинят огромни щети, особено ако сте пред сключване
на важна сделка с германска банка и малката Ла Тоя профучи край
вас, влачейки невръстния Кашим като плюшено животинче.
Помислете обаче за по-голямата вреда: ако служителите ви се
тревожат по цял ден за децата си, те няма да бъдат достатъчно
продуктивни. Родителите имат навика да обръщат повече
внимание на децата, отколкото на работата си. Такава е човешката
природа. Какво да кажем за самотните родители? На тях никой не
им помага. Ако на един човек му се налага да
*Firestone е доставчик на гуми за автомобилите на Ford.
Разкритията на Ford за дефектните гуми, причинили стотици
катастрофи, станаха причина за един от най-големите съдебни
процеси в историята на автомобилната индустрия. - Б. пр.
излиза от работа, за да вземе болното си дете от бавачката или да
цепи секундата на две и да тича към детската градина, защото го
глобяват за всяко закъснение, как очаквате да се концентрира
върху служебните си задължения? Той просто няма избор.
Представете си какво облекчение би било, ако служителите ви
не прахосват ценното си работно време в мисли за децата, а
вместо това дават 100 % от себе си, за да печелят пари за вас.
Колко хубаво би било да не се налага да излизат от работа, защото
бавачката се е спасила нанякъде, а вместо това да прекарват цял
ден, печелейки пари за вас.
Един детски център не струва чак толкова много. Освен това
повечето родители с радост ще платят част от цената, ако това би
им спестило тревогите за децата през деня. Представете си колко
спокойни ще бъдат работниците ви, ако знаят, че децата им са
наблизо и в сигурни ръце! Ще си скъсат задниците от работа! А в
превод това означава повече пари за ВАС!
Плащайте медицински осигуровки и отпускайте на
служителите си достатъчно болнични.
Трябва ли въобще да обяснявам това? Сами знаете колко
много губи компанията ви заради служители, които идват на
работа болни, защото не могат да си позволят лекарски
преглед. Така те носят вируси в работното помещение и
заразяват всеки по пътя си. Много по-доходно би било за вас
да плащате осигуровки, за да могат служителите ви да се
лекуват и да се връщат бързо на работа и да бачкат отново с
пълна пара. Със здравна осигуровка работникът излиза за
един следобед, отива при лекаря, той му поставя бърза
диагноза, пише му рецепта и след няколко дни ето го вашият
човек обратно в службата, вместо да се търкаля вкъщи
седмица - две и да чака времето да се оправи.
Добрата новина е, че всичко това е в интерес на
собствената ви житейска философия - няма да прахосвате
излишни пари и няма да плюете на достойнството си,
въвеждайки порядки на либерализъм. Налагайте репресии и
грабете колкото си искате - не ми пука. Щом по този начин
животът ще стане по-добър за милиони афро-американци,
които се трепят за минимална заплата, мизерни осигуровки и
никаква сигурност, аз ще бъда доволен.
3. Не си купувайте пистолет.
Какъв смисъл има да държите оръжие вкъщи? Ако
ловувате, тогава си дръжте пушките незаредени, заключени
на тавана, докато започне ловният сезон.
Ако обаче обмисляте да си купите пистолет за
самозащита, нека ви представя някои цифри. Според
статистиката, ако държите ръчно оръжие у дома си,
увеличавате 22 пъти шанса член на семейството ви да загине
от огнестрелна рана.
Твърдението, че наличието на оръжие в дома е
единственият начин да гарантирате сигурността си е мит.
По-малко от едно на всеки четири престъпления се
извършват, докато жертвата си е у дома. Само в 2 % от
случаите на незаконно нахлуване, при които е използвано
оръжие, жертви на стрелбата са самите натрапници. В
останалите 98 % от инцидентите собственикът на къщата по
невнимание убива някой от своите близки или самия себе си
- или пък обирджиите използват личното оръжие на
жертвите, за да стрелят по тях.
Въпреки тези цифри в нашите домове днес са складирани
почти четвърт милиард оръжия.
 В повечето случаи огнестрелните оръжия в Америка се
купуват и използват от бели граждани. Всяка година от същите
тези бели граждани, живеещи в предградията, се крадат по 500 000
оръжия и след това се продават евтино или се разменят за законни
и незаконни стоки и услуги на улицата.
Същите тези оръжия за самозащита, купени от белите
американци, сеят невероятни страдания и смърт сред афро-
американците. Стрелбата е причина номер едно за високата
смъртност сред чернокожите младежи. Афро-американците на
възраст между 15 и 24 години загиват от огнестрелно оръжие 6
пъти по-често от представителите на бялата раса от същата
възрастова група.
Нито един чернокож американец не притежава оръжейна
компания. Отбийте се някой път в онази част на вашия град,
където живеят афро-американци и ще видите, че там няма
оръжейни заводи. При цена от неколкостотин долара чернокожите
не могат да си позволят покупката на Glock Beretta, Luger, Colt
или Smith&Watson. Никой афро-американец не притежава
самолет, с който да внася незаконно автоматично оръжие в
страната.
Всички изброени неща са патент на бялата раса. Рано или
късно обаче, това легално придобито оръжие се озовава в ръцете
на отчаяни хора, които живеят в бедност и се борят със
собствените си страхове. Да внесеш оръжие в подобна
непредсказуема среда - нещо което ние, белите, правим от доста
време, - е смъртоносно. Така че, ако сте бял и искате да намалите
броя на смъртните случаи сред чернокожото население, ето ви
отговорът: Не си купувайте пистолет! Не дръжте оръжие в дома си
или колата си. Ако в дома ви не се мотаят пушки, те няма как да
бъдат откраднати и препродадени в бедните негърски квартали. В
която и точка на страната да живеете, престъпленията се
преследват от закона. Така че се успокойте и се наслаждавайте на
добрия живот който ви е предоставен, благодарение на
социалното неравенство. Ако сте толкова загрижени за
безопасността си, вземете си куче. Лошите момчета по правило не
обичат да влизат в стълкновения с озверели лаещи животни с
остри зъби. Пистолет не ви е нужен.
4. Зарежете лицемерната либерална „загриженост" за
чернокожото население.
Да си го кажем честно - чернокожите не се лъжат толкова
лесно. Те знаят, че ние непрекъснато говорим за прогреса в
отношенията ни и правим всичко да изглежда така сякаш сме се
отървали от предразсъдъците си. Те виждат, че се стараем да се
показваме отворени към тях. Зарежете тая работа! В
действителност не сме направили и крачка напред. Все сме
си същите фанатици и те го знаят.
Спрете да дрънкате за „черните си приятели". Вие
нямате такива. Приятелите са хора, които редовно се
отбиват за вечеря, с които ходим на почивка, които каним
на сватбата си, с които ходим на църква в неделя и с които
споделяме най-съкровените си тайни. Ето, това са
приятелите.
Черните ви „приятели" знаят, че вероятността да
поверите невръстния си наследник на техните грижи, в
техния квартал, за да пътувате спокойно през уикенда е
почти толкова малка, колкото да ги поканите да дойдат с
вас.
Чувал съм либерали да плещят глупости от сорта на:
„Как е възможно в сериала „Приятели" да няма нито един
чернокож герой?" За мен е добре, че няма чернокожи в
сериала, защото в реалния живот хората от този сой нямат
черни приятели. Това е един честен и достоверен филм.
Нека спрем да излизаме с евтиния номер, че всички ние -
бели и черни, днес сме част от огромния мултинационален
култ, наречен Америка. Истината е, че ние живеем в нашия
свят, а те - в техния. Вече сме свикнали с този ред на нещата,
независимо дали ни харесва или не. Положението нямаше да
е толкова лошо, ако техният свят съществуваше на
паралелна плоскост в социално и икономическо отношение с
нашия. Ако бяхме на равна нога, можехме да се мешаме,
колкото си искаме и да общуваме свободно, както сега ние,
белите, общуваме помежду си. Аз например нямам никакво
желание да се събирам с млади републиканци. Това
положение устройва и двете страни, защото те са си добре
без мен и моето решение да ги избягвам не ги притеснява и
най-малко, понеже не засяга стандарта и качеството им на
живот. (В действителност като не ги закачам, аз може би
помагам за повишаването на жизнения им стандарт.)
Не е ли по-добре да спрем да се залъгваме взаимно, че
афро-американците са част от нашето общество? Не е ли по-
мъдро да вдигнем воала на фалшивата надежда, която им
даваме, за да престанат и те да се заблуждават? Следващия
път, когато говорите с някой от „черните си приятели",
вместо да обяснявате колко ви е „изкефил" новият албум на
Джей Зет, по-добре го прегърнете през рамо и му кажете:
„Слушай брато, трябва да ти разкрия една тайна: Вие,
черните, никога няма да живеете толкова добре, колкото нас.
Ако си мислиш, че като работиш здраво и се стараеш, ще си
осигуриш място в борда на директорите, нека ти кажа - няма да
стане. Вече сме запълнили „черната бройка". Ако търсиш
равенство и толерантност, опитай в Швеция."
Колкото по-рано започнем да казваме нещата направо, толкова
по-бързо ще заживеем в открито и честно общество.
5. Погледнете в огледалото
Ако сте бял и наистина искате да направите нещо, за да
промените нещата, започнете от себе си. Прекарвайте повече
време в разговори с белите си приятели и обсъждайте как да
направите света по-добро място за афро-американците. Следващия
път, когато чуете някой да прави тъпа расистка забележка, го
прекъснете и му дайте да се разбере. Престанете да мрънкате, че
законите за равноправието ви ощетяват. Никой чернокож няма да
заеме вашето работно място. За вас вратите винаги ще са
отворени. Единственият ви дълг е да ги държите отворени и за
онези, които нямат вашите възможности само защото не са бели.
6. Не се женете за бял(а)
Ако сте бял(а) и не ви харесва нито една от изложените по-
горе идеи или ги смятате за непрактични, има един сигурен начин
да помогнете да се възцари равноправие - оженете - омъжете се за
чернокож(а) и си народете бебета! Така черни и бели ще правят
любов, вместо само белите да прецакват черните и накрая ще си
имаме едноцветна нация. (Испаноговорящите и азиатците също
могат да се включат в купона!) Няма да има значение кой е
таткото.
Ако всички сме с един цвят на кожата, няма да имаме причини
да се мразим.
ТЕХНИКИ ЗА ОЦЕЛЯВАНЕ НА ЧУРНОКОЖИТЕ
АМЕРИКАНЦИ
1. Как да шофираме, ако сме чернокожи
- за да не станете лесна мишена на расистки изстъпления на
пътя, поставете бяла кукла в естествен размер на предната
седалка (можете да купите от онези седалки, в които слагат
бебетата). Така ченгетата ще си помислят, че сте само
шофьор на дамата и може би ще ви оставят на мира.
- Ако сте чернокож шофьор, опитайте се да не привличате
излишно внимание. Дръжте ръцете си в стандартно
положение на волана. Закопчейте предпазния си
колан; най – добре закопчейте всички предпазни
колани, независимо дали в колата има някой или не.
Махнете всички стикери, на които пише: „Белите не
могат да скачат” и ги заменете с лепенки „Аз обичам
хокей!”.
- Ако наемате кола, избягвайте автомобилите с
регистрационни номера от Ню Хампшир, Юта или
Мейн. В изброените щати няма нито един чернокож
жител и всички ще си помислят, че карате крадена
кола и/ или пренасяте наркотици и/ или оръжие. Като
си помисля, полицаите обикновено си правят такива
заключения дори да карате автомобил с регистрация
от щат, в който има значителен брой чернокожи.
Така че, най – добре вземете автобуса.
2. Как да пазаруваме, ако сме чернокожи
- Ако не искате охраната на магазина да ви следва по
петите, уверена, че се готвите да откраднете нещо или да
насочите пистолет в нечия глава, имате само един изход:
пазарувайте по каталог или онлайн! Какво му е по-
хубавото? Няма нужда да напускате дома си и да чакате
да се освободи място на паркинга пред хипермаркета!
- Ако все пак решите да пазарувате в магазин, оставете
палтото си навън! В противен случай направо си просите
да ви арестуват – охранителите ще пребъркат всичките
ви джобове, уверени, че сте задигнали стока. Не е нужно
да ви казвам, че дамските чанти, торбите и раниците
също изглеждат подозрителни. Оставете ги, преди да
влезете в магазина. Още по – добре ще бъде, ако
пазарувате чисто голи. Разбира се, дори тогава могат да
ви направят внезапна проверка с детектора за скрити в
тялото предмети, но това е нищожна цена за
удоволствието да упражните изконното си право на
купувач и потребител. Все пак именно пазарувайки,
чернокожите американци внасят по 572 милиарда долара
годишно в бялата икономика.
3. Как да гласуваме, ако сме чернокожи
- Както знаете, белите напълно опорочиха изборите,
докарвайки всички древни и счупени машини за
гласуване в избирателните секции с цветнокожо
население. Затова не напускайте секцията, преди да се
уверите с очите си, че бюлетината ви е маркирана, според
вашите изисквания и е попаднала в запечатаната кутия. Ако
използвате машина, проверете служителя да провери дали
техниката е в изправност, след като сте подали гласа си. Ако
машината не работи, вотът ви няма да се зачете. Затова си
носете нещо, с което да пробиете бюлетината: молив, черен
флумастер, игла за плетене, пила, комплект „Млад техник”,
лупа (уверете се, че сте пробили широка дупка на указаното
място, защото ако само сте надупчили повърхностно хартията,
гласът ви няма да се зачете). Носете още: Закон за местните
избори, регистрационна избирателна карта, опие от акта ви за
раждане, копие от удостоверение за завършен първи клас,
каквото и да е доказателство че сте живи, камера, с която да
записвате евентуалните шашми, репортер който да потвърди,
че не се шегувате, когато твърдите, че тъмната стаичка е
докарана от Боливия, тиксо канап, восък, коректор, препарат
за петна, адвокат, свещеник и върховен съдия. Докарайте
всичко това и имате 50 % шанс гласът ви да се зачете.
- На изборите през 2002 г. Гласувайте за демократ или „зелен”
кандидат на Конгреса. С петима представители повече
демократите ще имат мнозинство и 19 чернокожи и жени ще
оглавят комисии и подкомисии по старшинство. Деветнайсет!
Това си е пробив в Камарата на представителите. (В районите,
където кандидатът на Зелената партия има шанс да спечели,
или където кандидатът на Демократическата партия се държи
като преоблечен републиканец, гласувайте за „зеления”. Той
ще присъедини гласа си към демократите в Конгреса и пак ще
имаме мнозинство.) Не споделяйте тази идея с много бели.
Мисълта, че чернокожите ще превземат Конгреса* може
здраво да ги подплаши!
4. Как да си правим майтап, ако сме чернокожи
- Изровете онези стари табели от петдесетте години, на които
пише „Не се допускат негри” и „Заведението е само за бели”.
Скришом ги поставете на вратите на учрежденията, които не
наемат чернокожи.
- Небрежно поставете една от тези табели на седалките в първа
класа следващия път, когато се качите в самолет.
- Закачете такава табелка на вратата на офисите, на който и да
е бейзболен отбор от Мейджър лигата или сложете подобна
табелка в ложите на мач от NBA.
- Забийте такава табела в градинката пред Върховния съд
на Съединените щати и когато Кларънс Томас мине
покрай нея, го попитайте: „Какво зяпаш?”
Изрежи тук
Извадка от федералния избирателен закон от 1965 г.
(удобна за ламиниране и носене в портфейл)
Параграф 2: На никой щат или политическа формация
няма да бъдат налагани изисквания за квалификация за
гласуване, стандарти, правила и процедури, които
отнемат или накърняват правото на който и да било
американски
* Конгресът е Долната камара на американския Парламент,
известна още като „Камара на представителите”-Б.пр.
гражданин да гласува, независимо от етническата му и
расова принадлежност.
5. Как да дишаме ако, сме чернокожи
Възможно е да стигнете до момента, в който не
можете да понасяте повече терора, дискриминацията,
злобата и отчуждението на една нация, чиято история и
философия се коренят в липсата на толерантност. Може
да ви се прииска да се махнете от тук и да се преместите
на място, където черният цвят на кожата няма да ви
прави малцинство и където ще се чувствате у дома.
Африка? По-добре си помислете.
Ето какво писа Amnesty International за Африка:
„Въоръжени конфликти, масово изселване на хора,
терор, злоупотреби и епидемии продължават да бъдат
обичайните характеристики на африканския регион.”
Освен това 52 % от хората, населяващи областите под
Сахара живеят с по-малко от един долар на ден. Според
изследванията от 1998 г., средните месечни разходи на
африканците са 14 долара на човек. Това е по-лошо от
живото в Детройт.
Средната продължителност в района на Гана е 57
години в най-добрия случай. В Мозамбик хората,
доживели „дълбоки старини” умират на 37 години и
половина.
 Като прибавим към това целогодишната суша, гладът, и
огромният процент заболели (и починали) от СПИН,
картинката става доста мрачна. По-лесно би било да се
намерят голи снимки на Трент Лот в комуна за мъже, наречена
„Старата мис” и да се поиска оставката му, отколкото да се
живее на такова място (снимки на Орин Хач, Том Дилей също
ще свършат работа). (Лот, Хач и Дилей са политици от
крайната десница)
Ейми МакКембъл – една от многото чернокожи жени, които
наех, откакто започнах да пиша тази Глава (пет от петте ми
нови служители са чернокожи, така че махнете книгата от
сектора „Хумор и забава”, аз не се шегувам!), сподели, че за
онези, които искат да се върнат там към „черните си корени”
има само едно подходящо място – Карибите! Тя каза: „Какво
ще кажете за Барбадос? Тропически рай, мирни хора и никаква
престъпност. Продължителността на живота е 70 – 75 години.
80 % от населението е африканско, така че бихме се чувствали
като у дома си. Освен това всички говорят английски! Е, има
една особеност – ще трябва да наричаме кралица Елизабет
свой „държавен глава” „Уоу!”
Звучи добре, а ?
Според мен би било по-добре да накараме Ейми и останалите
чернокожи да се почувстват у дома си тук, където са родени.
Очаквам предложения...
Пета глава
НАЦИЯ ОТ ИДИОТИ
Имате ли чувството, че живеете сред нация от идиоти?
При мисълта за нивото на простотията в тази страна преди се
успокоявах, като си повтарях следното: Дори ако тук живеят 200
хиляди идиоти, все пак ние, средно интелигентните оставаме
поне 80 милиона, което е повече от населението на
Обединеното кралство и Исландия взети заедно.
След това обаче ми се наложи да деля работните си
помещения с екипа на телевизионната игра на ESPN
„Двеминутното предизвикателство". Въпросите в тази игра
са от областта на спорта, но са доста сложни. Трябва да
знаете кой е отбелязал най-много точки в мача между Бостън
и Ню Йорк през 1925 г., кой е бил новак в старата
Американска баскетболна асоциация през 1965 г. и какво е ял
на закуска Джейк Ууд на 12 май 1967 г.
Не знам нито един от отговорите, но по някаква причина
помня с кой номер играеше Джейк Ууд - 2. Да ме убиете не
знам защо помня такива безполезни факти.
След като наблюдавах тълпи от хора, дошли да се
пробват в шоуто на ESPN, вярвам, че вече знам нещичко за
интелигентността и американския начин на мислене. Цели
орди малоумници се стекоха в приемната, в очакване на своя
звезден миг. Те тъпчеха главите си с най-разнообразни факти
и статистика и се изпитваха един друг с въпроси, на които не
би могъл да отговори и Господ. Гледайки тестостероновите
мутри на тези бойци, човек би си помислил, че те са шайка
неграмотници, които не могат да разчетат етикета върху
бира.
В действителност обаче, те са гении. Това са хора, които
могат да отговорят на 30 трудни въпроса за по-малко от 120
секунди. Това прави по 4 секунди на въпрос, в това число и
времето, през което сричащите спортисти четат въпроса.
Веднъж чух Ноам Чомски - автор на политически статии и
лингвист, да казва, че всеки може лесно да се убеди, че
американците не са глупави, като пусне някое спортно
радиошоу и чуе колко много факти знаят хората. Наистина е
впечатляващо. Освен това доказва, че умовете на
американците функционират без грешка. Само дето не се
задействат от наистина важните неща. „Предизвикателството
пред нас, каза Чомски, е да направим политиката вълнуваща
и интересна като спорта. Ако успеем, хората ще говорят само
за дебатите в Конгреса и международното положение.”
Преди това обаче ще трябва да научат азбуката.
В САЩ има 44 милиона души, които не могат да четат и
пишат на ниво, по високо от четвърти клас, а това означава,
че във функционално отношение те са неграмотни.
 Откъде знам тези цифри? Ами, прочетох ги. Сега ги четете и
вие. Това си е постижение, като се има предвид, че възрастните
американци прекарват средно по 99 часа на година в четене на
книги. За сравнение – гледането на телевизия отнема по 1460 часа
на година.
Освен това четох някъде, че само 11 % от американците четат
вестници всеки ден. В това число не попадат онези, които се
купуват всекидневници, за да четат само вицовете и обявите.
Значи живеем в страна, в която 44 милиона не могат да четат,
а други 200 милиона могат, но обикновено не го правят, а това,
скъпи приятели е направо страшно. Нация, която не само издига по
върховете неграмотни ученици, а ТОЛЕРИРА ГЛУПОСТТА И
НЕВЕЖЕСТВОТО, не бива да управлява света – поне докато
мнозинството от хората не се научат да намират на картата Косово
(или върху която и да е от областите, върху които сипем бомби).
Чужденците не са изненадани, че американците, които се перчат
с простотията си, са избрали президент, който не чете почти нищо
– дори собствените си доклади – и смята, че Африка е нация, а не
континент. Слабоумен лидер на нация от идиоти. В нашата славна
родина – земята на изобилието, всяко усилие на мозъчната кора:
запаметяване на факти и цифри, аналитично мислене и обработка
на информация, се смята за излишно, освен ако не е свързано със
спорта.
Нашият президент – идиот не прави нищо, за да прикрие
невежеството си. Нещо повече – той се хвали с него. По време на
обръщението си към студентите от „Йейл” преди началото на
учебната година на клас 2001, Джордж Буш с гордост спомена, че е
бил посредствен студент в същото учебно заведение. „На всички
тройкаджии и четворкаджии заявявам – вие също можете да
станете президенти на САЩ!” В речта не се споменаваше, че за да
станеш президент, трябва още да имаш баща бивш държавен глава,
брат губернатор на щат с липсващи бюлетини и приятели върховни
съдии.
Ние, американците, превърнахме издигането във власт на
невежи полуидиоти в своя горда традиция. През 1956 г.
Президентът Дуайт Айзенхауер предложи за посланик в Цейлон
(който днес е част от Шри Ланка) човек, който не успя да назове
нито столицата на тази страна, нито нейния премиер по време на
изслушването в Сената*. Невежеството на Максуел Глюк не беше
пречка – той бе одобрен и назначен за посланик. През 1981 г.
Предложеният от Роналд Рейгън за заместник - държавен секретар
Уилям Кларк показа забележителна липса на знания в областта на
международните отношения на изслушването в Сената.
Кларк нямаше представа каква е позицията на съюзниците ни
в Западна Европа по въпроса за базирането на ядрени бойни
глави на тяхна територия и не знаеше имената на премиерите
на ЮАР и Зимбабве. Той също бе одобрен за поста без
проблем. Всички тези примери подготвиха почвата за
царуването на малкия Буш, който не си е дал труда да
запамети имената на държавните глави на Индия и Пакистан
– две от седемте страни, които разполагат с ядрено оръжие.
А той е учил в „Йейл” и „Харвард”.
Наскоро 556 ученици от последния клас на 55 престижни
учебни заведения (в това число „Харвард”, „Йейл” и
„Станфорд”) положиха тест, състоящ се от въпроси за
„високо ниво на познаване на учебната материя”. Въпросите
бяха общо 34. Оказа се, че най – добрите ученици от
елитните ни учебни заведения са дали правилни отговори
само на 53 % от
* Сенатът изслушва номинирания от президента кандидат за
посланик, преди да го одобри за поста. – Б. Пр.
въпросите. Само един беше отговорил правилно на всички
въпроси от теста.
Внушителен брой - 40 % - от учениците не знаели кога е
избухнала Гражданската война, въпреки че изборът от
отговора бил богат: а) 1750-1800; б) 1800-1850; в) 1850-1900;
г) 1900-1950 или д) след 1950 г. (верният отговор е В,
момчета.) Най-много верни отговори получили въпросите:
(1) Кой е Снуп Доги Дог? (98 % точни отговори) и (2) Кои са
Бийвис и Бътхед? (99 % знаели отговора). Ако питат мен,
Бийвис и Бътхед - едни от най-сполучливите сатирични
образи на съвременна Америка - и Снуп, заедно с останалите
рапъри разкриват социалните недъзи на обществото ни в
цялата им прелест, така че няма да хвърлям вината върху
MTV.
Това, което ме безпокои е, че някои политици, като
сенаторите Джо Либерман от Кънектикът и Хърбърт Кол от
Уисконсин преследват MTV и заклеймяват влиянието й
върху подрастващите, въпреки че именно те са виновни за
провала на американската образователна система. Влезте, в
което и да е държавно училище и ще видите тесни класни
стаи, претъпкани с деца, течащи тавани и отчаяни учители. В
едно от четири училища все още се преподава по учебници,
издадени през 1980 г. и дори по-рано.
 Защо става така? Защото политическите лидери и хората,
които гласуват за тях са решили, че е по-важно да се влагат
средства в строежа на поредния бомбардировач, отколкото в
образованието на децата ни. Те вдигат врява до Бога за вредното
влияние на телевизионното шоу „Задника" и не смятат, че е
порочно да се пренебрегват проблемите на младежта и
образованието. Благодарение на незаинтересуваността на
политиците и пасивното им поведение ние поддържаме твърдата
репутация на най-тъпата нация в света.
Не ми е приятно да пиша това. Обичам това голямо парче земя
и откачалите, които го населяват. Когато обаче попадна в най-
забутаното село в Централна Америка, както често ми се случваше
през осемдесетте, и чуя 12-годишни хлапета да споделят тревогите
си за действията на Световната банка, ме обзема усещането, че
нещо много съществено липсва в Съединените щати.
Фактът, че дечурлигата у нас са наясно, че възрастните, които
плащат училищните им такси не са по-начетени от тях, не е най-
големият ни проблем. Чудя се какво ли би станало, ако подложим
на тест членовете на Конгреса, за да видим какво знаят те. Ами ако
зададем лесни въпроси на говорителите и репортерите от различни
радиопрограми и телевизии, които непрестанно пълнят главите ни
с безполезните си глупости, колко ли верни отговори ще дадат?
Преди известно време реших да потърся отговор на тези
въпроси. Беше неделя сутринта и по телевизията вървяха две по-
интересни програми - шоуто „Парад на домовете" и „Маклафлин".
Ако обичате да слушате вой на хиени в прерията ще изберете
„Маклафлин". Така направих и аз. В онази слънчева неделна
сутрин се видях принуден (вероятно това е наказанието ми за
пропуснатите неделни служби) да слушам тирадата на журналиста
Фред Барнс (който днес е редактор във вестника на десницата
„Уийкли Стандарт" и домакин на телевизионното шоу на „Фокс"
The Beltway Boys). Барнс се беше запенил от вълнение, докато
оплакваше трагичното положение в американското образование и
обвиняваше учителите и зловещия им профсъюз за слабите
резултати на учениците.
„Децата не знаят дори за какво става дума в „Илиада" или в
„Одисея", изрева възмутено той, а останалите гости на
предаването измучаха в знак на възхищение от благородния му
гняв.
На следващата сутрин позвъних в офиса на Фред Барнс във
Вашингтон и го попитах: „Фред, кажи ми, моля те, за какво става
дума в „Илиада" или в „Одисея"?"
Той започна да извърта и да сумти: „Ами, те са... ъъъ...
нали знаеш... добре де, хвана ме - не знам за какво става
дума. Сега доволен ли си?"
Не, не съм доволен. Ти си един от най-популярните
телевизионни миризливци на Америка. Всяка седмица се
появяваш в собственото си шоу и в много други предавания.
С радост сееш мъдрост сред нищо неподозиращите зрители и
затапваш другите, изтъквайки невежеството им. Истината е,
че ти и гостите в предаванията ти не знаете нищо или почти
нищо. Порасни, купи си малко книги и си стой в стаята!
„Иейл" и „Харвард", „Принстън" и „Дартмут", „Станфорд"
и "Бъркли". Ако завършиш едно от тези учебни заведения,
животът ти е уреден. Ами ако ви кажа, че на теста сред
абитуриентите от елитните ни училища, за който вече
споменах, 70 % от анкетираните не са чували за Акта за
правата на гласоподаватели? те - една от социалните
инициативи на президента Линдън Джонсън? Защо му е на
човек да знае такива работи? Каква полза от тях, щом човек
може само да си стои във вилата си в Тоскана, да гледа залеза
и да проверява от време на време с колко пункта са се
покачили акциите му?
Ами ако ви кажа, че нито един от тези топ - университети
не изисква студентите да са изкарали курс по американска
история, за да се дипломират? На кого му е необходима
история, щом се готви да става господар на Вселената?
На кого му пука, че 70 % от младежите, завършили
колеж не са учили чужд език? Нали сега и без това целият
свят учи английски? Онези проклети чужденци, които още не
са започнали да изучават езика ни, нека ВЕДНАГА ДА
ЗАПОЧНАТ!
И кой ще седне да се тревожи, че от 70 университета с
програми по английска литература само в 23 се изучава
задължително Шекспир? Някой може ли да ми каже какво
общо имат Шекспир и английската литература? И каква
полза има от някакви си сълзливи стари пиеси в света на
бизнеса?
Вероятно завиждам, защото нямам диплома от колеж. Да,
аз -Майкъл Мур, прекъснах колежанското си образование. Е,
в действителност не съм прекъсвал официално. Един ден, по
време на предпоследната ми година в колежа, обикалях с
колата паркингите в студентското градче във Флинт и търсех
място за паркиране. Такова обаче нямаше. Всички клетки
бяха заети и никой не излизаше. След едночасово трескаво
обикаляне спрях, свалих стъклото на моя „Шевролет Импала"
модел 1969 г. и извиках: „Край, това беше! Напускам!"
Прибрах се вкъщи и уведомих родителите си, че вече не
посещавам колежа.
„Защо", учудиха се те.
„Не можах да си намеря място за паркиране", отговорих аз,
взех си един сандвич и продължих да живея живота си. Оттогава
не съм сядал зад училищна банка.
Важни дати от историята
19 юни 1865 г.: Въпреки че Прокламацията за равенството е
премахнала робството година по-рано, някои хора от южните
щати все още не са разбрали. На този ден в Галвстън, Тексас, един
от генералите на Съединените щати пристига, за да уведоми
робите официално, че са свободни.
29 декември 1890 г.: Клането при Ундед нии. В опита си да
потушат и последните индиански бунтове, американските войници
са изпратени, за да арестуват вожда на сиуксите Голямата стъпка.
Много членове на племето са взети в плен, обезоръжени и
натикани в лагер, обграден от войска. В утрото на 29 декември
войниците откриват огън по невъоръжените сиукси и 300
индианци, между които и Голямата стъпка са убити. Това е
последената битка от 400-годишния геноцид срещу единствените
истински американци (Днес те живеят в резервати в Дакота,
Небраска и Монтана).
18 май 1896 г.: По делото Плеси срещу Фъргюсън Върховният
съд на Съединените щати отсъжда, че настаняването на
чернокожите пътници в отделни железопътни вагони при много
по-лоши условия не представлява нарушение на клаузата за
равноправие в 14-тата поправка. Това решение слага началото на
политиката „равни, но разделени", намерила израз по-късно в
законите на Джим Кроу.
14 април 1914 г.: Клането при Лъдлоу. Миньорите от
Колорадо, които от години безуспешно се опитват да учредят свой
профсъюз, се вдигат на стачка. Въгледобивната компания изритва
стачниците и семействата им от предоставените им жилища и те са
принудени да живеят в палатков лагер, разположен върху
обществена земя. На сутринта на 14 април милицията на Колорадо
и стачкоизменниците откриват огън по лагера и убиват 20 души -
предимно жени и деца.
22 март 1947: Президентът Труман издава Извънредна
заповед № 9835, с която назовава имената на „нелоялните
членове на правителството", които трябва да бъдат
прогонени. Тази заповед слага началото на ера на страх от
комунизма и параноя довела до разследването на 6 милиона
души и уволнението на 500, чиято „лоялност е под
съмнение".
1 декември 1955 г.: Роса Паркс - шивачка и активистка
за граждански права в Монтгомъри, Алабама - отказва да
отстъпи мястото си в предната част на автобуса, за да седне
бял пътник. Този тих бунт слага началото на т. нар.
„автобусен бойкот", продължил 381 дни и излъчил Мартин
Лутър Кинг младши за лидер на движението. Бойкотът
приключва едва след като Върховният съд обявява законите
за расовото деление в обществения транспорт за
противоконституционни.
30 април 1975 г.: Падането на Сайгон. Въпреки че
официално сухопътните войски на САЩ са се изтеглили от
Виетнам две години по-рано, този ден отбелязва истинския
завършек на една брутална война. Седмиците на хаос,
последвали изкачването на комунистите на власт достигат
кулминацията си в този отчаян епизод, в който
американските хеликоптери прибират от покрива на
посолството неколцината бежанци, които могат да изведат
зад граница.
Моето отрицателно отношение към училището се
породи някъде през втората седмица на първи клас.
Родителите ми ме бяха научили да чета и пиша, още когато
навърших 4 години, Бог да ги благослови за това. След
постъпването си в началното училище „Сейнт Джон" аз
трябваше само да стоя на чина и да симулирам активност,
докато другите деца повтаряха като роботи „А-В-С-D-Е-F-
G... вече знам азбуката, кажете какво мислите за мен?" Всеки
път щом чуех този куплет ми идеше да изкрещя: „Искате ли
да знаете какво мисля? Престанете веднага да пеете тази
проклета песен и ми дайте шоколад!"
Беше ми неописуемо скучно. Монахините забелязаха
това, слава Богу, и един ден сестра Катрин ме извика
настрани и ми съобщи, че са решили да ме запишат направо
във втори клас. Бях очарован! Когато се прибрах вкъщи,
започнах ентусиазирано да разказвам на родителите си как съм
прескочил един клас в първия си месец на училище. Те обаче не
се зарадваха особено на това доказателство за моята гениалност.
Вместо това измърмориха: ШИБАНА РАБОТА и се затвориха на
съвещание в кухнята. През заключената врата чух как майка ми
обясни на Игуменката по телефона, че не е възможно нейният
малък Майкъл да учи заедно с по-големите деца и я помоли да ме
върне в първи клас.
Бях разбит. По-късно майка ми обясни, че ако пропусна
първата година, след това винаги ще бъда най-малкият и най-
дребният в класа (лежането и преяждането с бургери по-късно
опровергаха последното твърдение). Нямаше никакъв смисъл да
търся помощ от баща ми, който оставяше всички решения,
засягащи образованието на майка ми, тъй като тя бе завършила
гимназия с най-висок успех от целия випуск. Опитах се да й
обясня, че ако се завърна в старата си паралелка, те ще помислят,
че са ме изхвърлили от втори клас още първия ден, тъй като аз
вече бях раздухал новината, че напускам и даже се бях сбогувал с
първолаците с цветистото: „Чао, смотаняци!", за което сега
рискувах да ме насинят от бой. Майка ми обаче не се хвана. В
този миг разбрах, че единственият човек с по-висок чин от
майката Игуменка е собствената ми майка Мур.
На следващия ден реших да пренебрегна съветите на
родителите си и да не се връщам в първи клас. Сутринта, преди
първия звънец, всички ученици трябваше да се строят пред
училището по класове и да влязат един по един през вратата.
Тихичко, но предизвикателно аз се наредих в строя при
второкласниците, молейки Бог да заслепи монахините и те да не
ме забележат. Звънецът иззвъня и аз се успокоих - не ме видяха!
Учениците от втори клас започнаха да влизат и аз се затътрих след
тях. Казах си: Само така! Ако сега вляза в класната стая заедно
с втори клас, вече никой няма да може да ме извади от там. И
тъкмо когато вече стоях пред входа, усетих как една ръка ме
хваща за яката на палтото. Беше сестра Катрин.
„Застанал си на погрешната опашка, Майкъл - каза тя твърдо -
Ти отново си в първи клас." Аз започнах да протестирам, че
„родителите ми са сгрешили" и „това не са моите родители"...
През следващите 12 години стоях на чина, пишех си
домашните и не престанах да си намирам работа, за да изпъкна. В
четвърти клас започнах да издавам нелегален училищен вестник.
Спряха го. Аз отново започнах да го печатам в шести клас. Пак го
спряха. В осми клас не само че отново издавах вестника, ами
написах пиеса и успях да убедя сестрите да я поставят на
коледното тържество. Сюжетът разказваше за плъховете от
енорията, които се събираха в залата на „Сейнт Джон", за да
приемат своя конвенция. Свещеникът забрани пиесата и
отново спря вестника. За назидание аз и моите приятели
трябваше да излезем на сцената, да изпеем три коледни
химна и да изчезнем зад кулисите безмълвни. Тогава аз
убедих половината випуск да излезе на сцената заедно с мен
и да стоим там в пълно мълчание. Отказахме да пеем химни
и отправихме мълчалив протест срещу цензурата.
Останалите ученици запяха и на втората песен половината
протестиращи също взеха да пригласят, стреснати от
гневните погледи на родителите в залата. На третата песен аз
също се включих и заръмжах „Свята нощ", заклевайки се
пред себе си, че някой ден, по - нататък ще се боря за
правдата.
Гимназията, както всички знаем, е извратена, садистична
инквизиция, измислена, за да могат възрастните да
издевателстват над децата и да си отмъщават, че вече не
могат да водят щурия, безсънен и безотговорен
тийнейджърски живот. Какво друго обяснение може да има
за четирите ужасни години, в които понасяш какви ли не
обиди, подигравки и физически тормоз и на всичко отгоре си
уверен, че си единственият, който не прави секс?
В мига, в който влязох в гимназията и опитах горчивия
залък, наречен държавна образователна система, забравих
напълно репресиите на сестрите от „Сейнт Джон". Сега те
ми изглеждаха като светици в сравнение с ужаса, който
преживявах. Вървях по коридорите на този обор, в който се
побираха над 2000 души.
Докато сестрите бяха посветили живота си на
обучението и не чакаха никаква земна награда,
гимназиалните преподаватели и директори имаха една
единствена мисия: „Преследвай малките негодници като
кучета, затвори ги в клетка и ги тормози, докато пречупиш
волята им. Онези, които се съпротивляват изпращай във
фабриката за лепило." Чувах само: прави това, не прави
онова, запаши си ризата, изтрий тая усмивка от лицето си,
къде ти е пропускът, ДАЙ ТОЧЕН ПАС! ТИ - В
ИЗОЛАТОРА!!!
Един ден, когато се прибрах от училище се зачетох във
вестника. Заглавието на първа страница гласеше: „26 - та
поправка е приета - възрастовата граница за гласуване е
намалена на 18 години". Под него имаше друго заглавие:
„Президент на училищен борд се пенсионира. Мястото му остава
вакантно до изборите".
Хм. Веднага се обадих в общината.
„Ъъ, ще навърша 18 години след няколко седмици. След като
мога да гласувам, това значи ли, че мога да се кандидатирам?"
„Нека да проверя - отговори ми чиновничката. - Това е нещо
ново."
В слушалката се чу шумолене на хартия и след няколко
минути тя ми каза:
„Да, можете да се кандидатирате. Трябва само да съберете 20
подписа и името ви ще бъде вписано в листата."
Двайсет подписа? Само това? Нямах представа, че
кандидатстването за изборна длъжност изисква толкова малко
усилия. Събрах 20 подписа, представих своя петиция и започнах
своята кампания. Каква беше платформата ми? Много просто: „Да
се уволнят директорът и заместник - директорът на училището!"
Изплашени от перспективата един гимназист да намери
законен начин да изрита цялата училищна администрация, петима
„възрастни" също излязоха с петиции и вписаха имената си върху
бюлетините.
Всичко, което постигнаха тези петимата, бе да разделят на пет
и без това малкото гласове в полза на „възрастните". Аз спечелих
с гласовете на всички пройдохи на възраст между 18 и 25 години
(които вероятно гласуваха за първи и последен път в живота си,
но сега бяха опиянени от мисълта, че ще пратят своите
инквизитори на бесилката).
В деня, в който спечелих изборите, аз се разходих триумфално
по коридора на училището (оставаше ми само една седмица като
гимназист). Минах покрай заместник - директора с гордо
разпасана риза и се ухилих.
„Добро утро господин Мур", поздрави той с половин уста.
Преди един ден името ми беше „Ей, ти", но сега вече бях негов
началник.
Девет месеца след постъпването ми в училищната управа
директорът и заместник-директорът на училището подадоха
оставки - една благородна постъпка, която хората предприемат
когато са „помолени" да се оттеглят. Няколко години по-късно
директорът получи инфаркт и почина.
Познавах този човек - директорът, от дете. Когато бях на 8
години, той позволяваше на мен и приятелите ми да се пързаляме
и да играем хокей на замръзналото езеро зад къщата му. Той беше
мил и щедър и винаги оставяше вратата си отворена, в случай че
някой от нас трябваше да си обуе кънките или пък бяхме
измръзнали. Години по-късно, когато ме поканиха да свиря
на баскитара в една местна банда, аз трябваше да откажа,
защото нямах бас. Тогава той ми зае китарата на сина си.
Пиша това, за да си напомня, че дълбоко в себе си
всички хора са добри. Случи се така, че директорът, с когото
влязох в схватка тогава, беше човекът, който винаги
намираше по някоя чаша какао за малките безделници от
квартала.
Права на учащите се
Като повечето американски ученици, вие вероятно не
знаете нищо за Американската конституция и за
гражданските си права. За това съм подбрал един практичен
наръчник, базиран върху сведения от Американския съюз за
граждански свободи (ACLU). За повече информация по
въпроси, свързани с правилата за облеклото в училище,
училищните досиета или дискриминацията на основа
сексуална ориентация, се обърнете към местното бюро на
ACLU или проверете в Интернет на адрес:
www.aclu.org/students/slfree.html
• Първата поправка към Конституцията гарантира
правото на свободно изразяване и правото на
сдружаване. Съдейки по практиката на Върховния
съд, тези разпоредби се отнасят и за вас - низшите
ученици, тоест вие имате същите права като
останалите американци, поне през по-голямата част от
времето.
През 1969 г. Върховният съд отсъжда (по делото Тъкър
срещу Независимата общност на училищен окръг Де
Мойнс) че Първата поправка трябва да се прилага дори в
държавните училища. Частните учебни заведения
получиха по-голяма свобода сами да определят своите
правила, защото не са подчинени на правителството.
• Учениците от държавните училища имат право свободно
да изразяват мнението си чрез слово или писана реч
(това включва листовки, значки и надписи върху
фланелки), освен ако казаното или написаното не
„разстройва в значителна степен" учебния процес.
• Училищните власти имат право да забранят
използването на „вулгарен и неприличен език", но не
 могат да цензурират изказванията само на едната страна в
даден спор.
• Ако искате да печатате свой училищен вестник и да го
разпространявате в училище, властите нямат право да
цензурират вестника, нито да забранят разпространението му
(освен ако написаното не е неприлично или
разпространението на вестника не нарушава учебните
занимания).
• Администрацията има право да цензурира написаното в
официалния вестник, който се печата с парите на училището.
В свое решение по делото „Училищен окръг Хейзълууд срещу
Кулмайер" Върховният съд на Съединените щати постановява,
че администрацията може да цензурира публикуваното в
официалните брошури на училището или речите по време на
училищни мероприятия (като пиеси, изложби, годишници и т.
н.). Училищните власти могат да цензурират тези текстове,
ако съдържат неподходящи или обидни пасажи, дори тези
пасажи да не са вулгарни и да не нарушават реда на
училищните занимания.
• Някои щати - в това число Колорадо, Айова, Калифорния,
Канзас и Масачузетс имат закони за „свободното изразяване в
средните училища", които дават на учениците по-голяма
свобода. Проверете в местната организация на ACLU дали
вашият щат има такива закони.
В днешно време учителите са любимата боксова круша на
политиците. Ако слушате Честър Фин - помощник-секретар на
образованието в администрацията на Буш – Старши, всички
недъзи на нашето общество се дължат на недисциплинираните,
мързеливи и некомпетентни учители. „Ако съставим списък с
десетте най-отявлени виновници за колапса на американското
образование, не знам чии имена ще бъдат най-отпред - тези на
учителите или тези на членовете на образователните инспекторати
към училищата", заяви в една от речите си Фин.
Вярно е, че много от учителите трябва да бъдат осъдени да
работят в някой телемаркет. В огромната си част обаче, те са хора,
посветили живота си на благородната цел да ни образоват и
избрали професия, която им носи по-малко пари, отколкото
изкарват учениците им от продажбата на „екстази". За тази жертва
ние искаме да ги накажем. Не знам за вас, но аз бих желал хората,
които прекарват повече време с детето ми, отколкото аз самият, да
се радват на вниманието и одобрението на обществото. Това са
моите деца, те се „подготвят" да живеят в този свят, защо по
дяволите, да ги зареждам с гняв отсега?
Отношението на обществото би трябвало да е такова:
Скъпи учители, благодаря ви, че посветихте живота си
на децата ни. Мога ли аз на свой ред да направя НЕЩО за
вас? Ще се отзова на молбата ви. Защо? Защото вие
помагате на детето ми - МОЕТО СВИДНО ОТРОЧЕ - да се
изучи и да порасне. Вие не само учите децата ни да се
грижат за себе си, но влияете на цялостния им мироглед и
на самочувствието им. Искам дъщеря ми да вярва, че може
да постигне всичко, че за нея няма затворени врати и
неосъществими мечти. Поверявам ви най-ценния човек в
живота си за седем часа всеки ден. Следователно и вие сте
сред най-важните хора в живота ми! Благодаря!
Вместо това обаче, ето какво слушат учителите:
• „Поведението на учителите е изумително - те твърдят,
че поставят интересите на децата на първо място, а
след това източват средствата от образователната
система с непрестанни претенции за по-високи
заплати." Ню Йорк Поуст, 12/26/00).
• „Според статистиката некомпетентните учители са
между 5 и 18 % от всички учители - 2,6 милиона."
(Майкъл Чапман, Инвестърс Бизнес Дейли, 9/21/98)
• „Повечето професионалисти, свързани с
образователната система принадлежат към едно
затворено общество от хора... които следват най-
разпространената философия, вместо да изберат най-
ефективната." (Дъглас Кармайнън, цитиран в Монреал
Газет, 1/6/01).
• „Учителските профсъюзи са претрупани от случаи на
учители престъпници, които са имали сексуална връзка
с ученици, както и такива, които просто не могат да
преподават." (Питър Швайцен, Нашинъл Ревю,
8/17/98).
Къде е тогава мястото на образованието в Америка? В
списъка за разпределението на бюджета то се намира някъде
на опашката до субсидиите за инспекторите по месото.
Хората, които се грижат за децата ви получават
средногодишно възнаграждение от 41 351 долара.
Конгресмените, които се грижат само за костюмите си за
вечерята с поредния лобист на тютюнева компания,
получават по 145 100 долара годишно.
 Като се има предвид, че учителите получават само шамари от
страна на обществото, чудно ли е, че малцина избират тази
професия? Недостигът на кадри в училищата е толкова голям, че
някои окръзи наемат учители от чужбина. Чикаго например
наскоро назначи учители от 28 чужди държави, между които
Китай, Франция и Унгария. Когато започне новият срок в Ню
Йорк сити, 7000 учители ще се пенсионират и 60 % от техните
заместници все още не са намерени.
Лично за мен най-шокираща е новината, че в началото на
учебната 2000-2001 г., 163 училища в Ню Йорк са без директори\
Правилно сте чули - училища без човек, който да държи юздите!
Явно кметът и дирекцията по образованието си правят
експерименти с теорията за хаоса - затварят 5000 нещастни деца в
претъпкана сграда и чакат природата да си каже думата. В град, от
който се дърпат конците на финансовия свят и се диктува
благополучието на планетата, в който има повече милионери на
квадратен метър, отколкото дъвка по тротоара, не могат да се
намерят пари, за да се плаща на един начинаещ учител повече от 31
900 долара годишно. И се учудваме, че образователната система не
функционира. Не само учителите са пренебрегнати, училищата в
Америка буквално се разпадат. През 1999 г. една четвърт от
държавни- те училища докладваха, че имат поне по една сграда
извън строя. През 1997 г. целият район на Вашингтон трябваше да
отложи началото на учебната година с 3 седмици, защото близо
една трета от училищата не отговаряха на изискванията за
безопасност.
Почти 10 % от американските държавни училища приемат с
25 % повече ученици, отколкото допуска капацитетът на сградите
и съоръженията. Понякога занятията се провеждат по коридорите,
на открито, във физкултурните салони и в столовите. В едно от
училищата, които посетих, занятия се провеждаха дори в
стаичката на портиера. Не че тези стаички се използват по
предназначение - в Ню Йорк близо 15 % от 1100 държавни
училища са без хора, които да се грижат за реда и чистотата в
училище и това принуждава учителите да бършат сами подовете
на класните стаи, а учениците - да си носят тоалетна хартия. Вече
пуснахме децата си да продават шоколадчета по улиците, за да
може училището им да си купи инструменти за трудово обучение.
Какво ли следва? Да ги изпратим да мият коли, за да набавят
тоалетна хартия?
Още едно доказателство за нашето безразличие е фактът, че
много обществени и училищни библиотеки трябваше да бъдат
затворени или да съкратят работното си време. Само това ни
липсваше - купища дечурлига да се навъртат около книгите!
Очевидно „президентът" Буш е съгласен с тази мярка: в
първия предложен от него бюджет субсидиите за
библиотеките бяха съкратени с 39 милиона долара до 168
милиона - близо 19 % намаление. Седмица по-рано
президентската съпруга - бившата библиотекарка Лора Буш,
започна национална кампания за подпомагане на
библиотеките, наричайки ги „съкровищници на обществото,
пълни с информация, достъпна за всеки, без значение какъв
е". Президентската майка Барбара Буш оглавява фондация за
семейно ограмотяване. Така е, когато имаш опит с
неграмотни в семейството - захващаш се с просветителска
дейност.
За онези деца, които си имат книги у дома и са запознати
с тях, загубата на библиотеките е тежка. Но за деца, които
произхождат от среда, в която хората по правило не четат,
загубата на една библиотека е трагична, защото може да ги
лиши завинаги от удоволствието от четенето или от
информация, която би предопределила житейския им път.
Джон Казъл, който от десетки години е адвокат на социално
ощетени деца, твърди, че „библиотеките си остават най-
чистия прозорец към един свят на не комерсиални
придобивки и удовлетворение, който познават децата от
бедните квартали".
Децата, лишени от достъп до библиотеки също така няма
да се справят да работят с информация - умение, което е
жизнено необходимо на работното място, където постоянно
променящата се среда изисква гъвкавост в обработката на
информация. Този тип работни места стават все повече.
„Способността да се придобива необходимата информация и
да се провежда изследване, в която и да е област е най-
важното умение, което трябва да притежават (днешните
ученици) - твърди Джули Уокър, директор на Американската
асоциация на училищните библиотекари. - Знанията, които
учениците добиват в училище няма да са им достатъчни в
живота. Много от тях ще сменят професиите си 4 или 5 пъти.
Тогава ще установят, че способността да сортираш и
контролираш информацията е най-важна."
Кой е виновен за разрухата в библиотеките? Когато става
дума за училищни библиотеки, можем спокойно да посочим с
пръст (да, с онзи пръст) към Ричард Никсън. В периода 1960-
1974 г. училищните библиотеки се финансират от
правителството по специфична схема. През 1974 г. обаче, Национален център по семейно ограмотяване
администрацията на Никсън променя правилата, постановявайки, Waterfront Plaza, Suite 200
че субсидиите за образованието ще се дават „ан блок", без да се 325 W. Main Street
уточнява колко пари за кое перо от сектора да се харчат. Всеки щат Louisville, KY 40202-4251
сам преценява това. Много малко щати харчат субсидиите за 501-584-0172
библиотеки и постепенно сградите и инвентарът западат. Това е www.famlit.org
една от причините повечето училищни библиотеки да разполагат
само с издания от шейсетте и началото на седемдесетте години През 1999 г. репортер на „Едюкейшън Уийк"
преди въвеждането на промяната. („Не, Сали, Съветският съюз не е направи равносметка на състоянието на библиотеката
наш враг. Руснаците развяха бялото знаме преди повече от десет в начално училище във Филаделфия. Тази
години...") равносметка важи и за редица други занемарени
училища:
Образователни програми
Дори най-запазените книги в библиотеката на
Фондация на Барбара Буш за семейно ограмотяване начално училище „Т. М. Пиърс" са остарели,
1112 16th Street NW парцаливи и пожълтели. Нещо повече - много от
Suite 340 Washington DC 20036 книгите са в последен стадий на разпадане - мръсни и
202-955-6183 вонящи, те оставят мазни петна по ръцете и дрехите.
www.barbarabushfoundation.com Столовете и бюрата са стари, неудобни или счупени.
Никъде не се вижда компютър... Наличните
Сдружение на доброволците за ограмотяване в Америка енциклопедии, биографии и романи са пълни с
635 James Street остарели факти и обидни клишета. Сред томовете в
Syracuse, NY 13203-2214 тази библиотека никой ученик не би могъл да намери
315-472-0001 актуална информация за СПИН или друго
www.literacyvolunteers.org съвременно заболяване, нито пък данни за последните
изследвания на Луната и Марс, нито пък имената на
последните петима президенти на САЩ.
Програма за семейно ограмотяване „Равен старт"
Най-парадоксалното в случая е, че същите политици,
които отказват да увеличат субсидиите за образованието в
Америка, тръбят навсякъде, че е непростимо нашите деца да
изостават в сравнение с германските, японските и с децата на
U.S. Department of Education която и да е страна, чиято икономика не се базира на
400 Maryland Avenue SW продажбата на дъвки. Най-неочаквано политиците искат
Washington DC 20202 „сметка" и търсят отговорност. Те обвиняват учителите и
202-260-0991 искат да ги подлагат на тестове. Държат и децата да се
www.ed.gov./ofices/OESE/CEP/programs.html#prog3 тестват непрекъснато.
Няма нищо чак толкова сбъркано в теорията, че
Инициатива „Америка чете" стандартните тестове могат да дадат информация за нивото
U.S. Department of Education на владеене на дадена материя, била тя четене, писане или
400 Maryland Avenue SW математика. Политиците и бюрократите обаче създадоха
Washington DC 20202 култ към тестовете, който вече обхваща цялата нация. Сякаш
202-401-0596 всички нередности в образователната ни система ще се
www.ed.gov/inits/americareads/ оправят с магическа пръчка, ако се повиши средният бал на
резултатите от тестовете.
 Хората, които наистина се нуждаят от тестване (освен
дървените философи, които непрекъснато ни натякват
недостатъците ни) са т. нар. политически лидери. Следващия път,
когато видите своя щатски представител или конгресмен,
направете му следния тест и му напомнете, че увеличенията на
заплатата му в бъдеще зависят изцяло от отговорите му:
1. Какви са средните годишни доходи на вашия електорат?
1. Какъв процент от гражданите, получаващи социални
помощи са деца?
2. Колко видове растения и животни са пред изчезване?
3. Колко е голяма дупката в озоновия слой?
4. Кои африкански страни имат по – ниско ниво на детска
смъртност от Детройт?
5. Колко от големите градове в САЩ имат по два
конкуриращи се вестника?
6. Колко унции има в един галон?
7. От какво има по-голям шанс да загина – куршум в
училищен двор или от мълния?
8. Коя е единствената щатска столица, в която няма
„Макдоналдс”?
9. Разкажете ми сюжета на „Илиада” или „Одисея”
Отговори:
1. 28 548 долара
2. 67 процента
3. 11 046
4. 10,5 милиона квадратни мили
5. Либия, Мавриций, Сейшелите
6. 34
7. 128 унции
8. Еднакво вероятно е човек да загине от мълния и от изстрел
в училище
9. Монпелие, Върмонт
10. „Илиада” е древна епична поема от Омир за Троянската
война. „Одисея” също е епична поема от Омир, но в нея се
разказва за 10-годишното пътуване на краля на Итака Одисей
от Троя до дома му.
Най-често геният, който ни представлява в Конгреса не знае отговорите и на
50 % от въпросите. Добрата новина е, че вие можете да го изместите в
следващите 1 – 2 години.
Има една групировка, която не стои със скръстени ръце и не си
затваря очите за проблема, хвърляйки цялата вина върху безмозъчните
учители. Тази група е дълбоко загрижена за подготовката на учениците,
които стоят на прага на зрелостта. Някои биха казали, че тяхната
заинтересуваност от милионите податливи на влияние млади хора, е
продиктувана от желанието да се канализират милиардите долари,
които се харчат всяка година. (Само тийнейджърите са изхарчили 150
милиарда долара миналата година.)
Да, става въпрос за групировката „Корпоративна Америка”, чиято
щедрост към националната образователна система е поредното
доказателство за патриотизъм и загриженост.
Докъде обаче се простират грижите на корпорациите за
образованието на нашите деца?
Според изследванията на Центъра за анализи и комерсиализма в
образованието (САСЕ) безкористната благотворителност на
корпорациите е преживяла бум от 1990 г. Насам. През последните 10
години спонсорството за училищните програми и мероприятия се е
увеличило с 248 %. В замяна на това спонсорство училищата позволяват
на компаниите да свързват имената си със съответното образователно
мероприятие.
Еди Бауер например спонсорира помагалата за изучаване на
география в последния курс. Върху кориците на някои учебници има
реклама на NIKE и Келвин Клайн. Производителите на спортни
облекла като NIKE спонсорират училищни баскетболни отбори, с
надеждата , че ще открият и впримчат бъдещите звезди на НБА.
„ Пица Хът „ започна програмата Book It, която има за цел да събуди
интереса на децата към четенето. Победителите в месечния конкурс за
четене получават сертификат от „Пица Хът” , който им осигурява
безплатна пица. Управителят на ресторанта лично поздравява
призьорите и им връчва стикери и сертификати. Фирмата предложи на
училищата да изнесат в коридорите табла, върху които да са изписани
имената на всички победители от конкурса на „Пица Хът” Read It, за да
могат всички деца да ги видят.
General Mills и Campbell’s Soup измислиха по – добър план. Вместо
да раздават безплатни награди, те спонсорират онези училища, които
окуражават родители и деца да купуват техните продукти. Програмата
на General Mills – Box Tops for Education, осигурява на училищата по
10 цента за всяка опаковка от продукт на General Mills и така
всяко училище може да спечели до 10 000 долара на година,
което означава 100 000 продадени продукта на фирмата.
Програмата на Campbell’s Soup – Lebels for Education, не е
по-добра. Компанията тръби, че тази програма „осигурява на
училищата безплатно оборудване", но в действителност един
„безплатен" компютър Арр1е iМас се разменя за 94 950 етикета от
Campbell’s Soup. Девизът е: по един етикет всеки ден! Така, ако
всяко дете носи по 5 етикета всяка седмица, 528 ученици могат да
купят на училището си „безплатен" компютър за една година.
Този тип спонсорски сделки не са единствените, които
обединяват интересите на училища и корпорации. През 90-те
години споразуменията между училищата и производителите на
безалкохолни напитки се увеличиха с невероятните 1384 %. 240
училищни райони в 31 щата предоставиха изключителни права на
един от големите производители на газирани напитки (Соса Со1а,
Pepsi и Dr. Рерреr) да разпространява продуктите си в училищните
столови. Някой да си е задавал въпроса защо затлъстелите деца са
повече от всякога? Или да се е питал защо зачестиха случаите на
млади жени, страдащи от недостиг на калций, поради намалена
консумация на мляко? Федералните закони забраняват продажбата
на газирани напитки в училищата преди обяд, но в много от
претъпканите учебни заведения обядът започва още в 11 часа.
Изкуствено оцветена и силно подсладена газирана вода - закуска за
шампиони! (През март 2001 г. Соса Со1а отговори на обществения
натиск, обещавайки, че ще предлага минерална вода, сок и други
не газирани, не кофеинови и неподсладени напитки в училищата.)
Предполагам, че могат да си позволят тази малка отстъпка,
като се имат предвид договорите им с училищата от района на
Колорадо Спрингс. Щатът Колорадо постави началото на
деловите отношения между фирмите за безалкохолни напитки и
училищата. Колорадо Спрингс ще получи 8,4 милиона долара за
10 години, имайки предвид договора си с Соса Со1а и дори може
да увеличи печалбата, ако повиши „препоръчителната"
консумация от 70 000 кашона кола годишно. За да се „изпълни
нормата", училищното ръководство притиска директорите да
разрешат на учениците неограничен достъп до машините за
безалкохолни и па им позволят да пият кола по време на часовете.
Соса Со1а обаче не е единствена. В района Джеферсън Каунти,
Колорадо (където се намира гимназията „Колумбин"), Pepsi плати
1,5 милиона долара за строежа на нов спортен комплекс,
училищата от района проведоха образователен курс, наречен
„Газираните напитки" отчасти разработен от Pepsi. Този курс
включваше тестове и дегустации на различни видове кола,
анализиране на проби от растението кола, гледане на филм за
фабриката за бутилиране на Pepsi и екскурзия до най-близкия завод
на фирмата.
Училищният окръг Уайли, Тексас, подписа договор през
1996 г., по силата на който правата за продажби на
безалкохолни напитки в училищата в района се разделят по
равно между Соса Со1а и Dr. Рерреr, като всяка от двете
компании плаща по 31 000 долара на година. През 1998 г.
Уайли промени позицията си и подписа само с Соса Со1а за
15 години срещу 1,2 милиона долара. Dr. Реррег осъди
управата на окръга за нарушаване на договор и училищата
трябваше да платят 160 000 долара неустойка и 20 000 за
съдебни такси.
Понякога учениците, които не показват нужния
корпоративен дух, биват наказвани. Майк Камерън от
гимназията „Грийн-бриър" в Евънс, Джорджия, бе отстранен
от учебни занятия за един ден, защото носил рекламна
фланелка на Pepsi по време на деня на Соса Со1а. Събитието,
наречено „Ден на „Кока-кола" е част от националното
състезание „Елате в отбора", което осигурява награда от 10
000 долара за училището, разработило най-ефективен план за
разпространение на картите за намаление на Соса Со1а.
Шефовете на „Грийнбриър" обясниха, че Камерън е бил
наказан заради „деструктивното си поведение" и защото се
опитал да саботира общата снимка на учениците.
„Деструктивното поведение" се изразява в това, че когато
гимназистите се строили за снимка, той свалил
„официалната" фланелка на Соса Со1а и останал по рекламна
риза на Pepsi. Самият Камерън обясни, че всички видели
фланелката на Pepsi още сутринта, но никой не му направил
забележка, докато не дошло време за снимката. В
маркетинговия отдел на Pepsi разбира се никой не спи -
гимназистът скоро получил пакет с фланелки и шапки на
компанията.
Ако превръщането на учениците в ходещи билбордове не
е достатъчно, фирмите понякога стигат до крайности и
правят от самото училище една огромна неонова реклама на
корпоративна Америка. Електронни табла, покриви, стени,
учебници - всеки сантиметър от училищната собственост се
облепя с емблеми на определени корпорации. Този тип
рекламиране става все по-популярно - растежът в сектора е
539 %.
Колорадо Спрингс например не се задоволи да продаде
душата си само на Соса Со1а. Окръгът отпечата реклами на
King и Wendy's върху училищните си автобуси. Безплатните
учебници и програмите на занятията са покрити с реклами на
Kelogg's Рор -Tarts и с физиономиите на водещите на телевизия
„Фокс".
Членовете на училищната управа на независимия учебен район
Грейпуайн-Коливил, Тексас, решиха да забранят рекламите в
класните стаи и да преместят емблемите на 7 Up и Dr. Pepper върху
покривите на две от гимназиите си. „По случайност" тези гимназии
са в непосредствена близост до летището на Далас.
Училищата не само търсят начини да рекламират стоки, но и
изучават предпочитанията на учениците си към различни продукти.
За това редица компании провеждат маркетингови проучвания в
училищата, и то по време на учебните занятия. Институтът за
образователни маркетингови изследвания в Канзас писа в свой
доклад, че обстановката в класната стая стимулира „учениците да
откликват свободно и открито на въпросите от анкетите". (Разбира
се, че ще откликват - нали за това са направени класните стаи.
Децата трябва да бъдат стимулирани да отговарят на въпроси, за да
научат нещо, а не за да помагат на корпоративните акули.)
Попълването на маркетингови бланки във времето, в което
обикновено се учи не ми изглежда съвсем правилно.
Компаниите откриха, че най-лесно се стига до възприемчивите
умове на децата чрез самия учебен материал. Ето защо те
спонсорират всякакви занятия. От няколко години насам това се
превърна в обичайна практика и „спонсорираните" учебни занятия
днес са със 1875 % повече, в сравнение с 1990 г.
Как става това? Учителите прожектират в клас филм за дивата
природа, спонсориран от Shell Oil, от който учениците разбират,
че за да изследват девствените гори, трябва да стигнат до там с
джип, зареден до горе с горивата на Shell. Exxon Mobil
разпространи учебни материали за процъфтяващата флора и фауна
в района на Принс Уилям Саунд - местност, претърпяла еколо-
гична катастрофа след изтичането на нефт от танкера Valdez на
Exxon. В учебника по математика за трети клас има упражнение,
изискващо преброяване на рулца Tootsie. В учебния план,
спонсориран от Hershey's, който днес е въведен в редица училища,
има курс по математика, география и хранене, известен като
„Машина за шоколадови сънища".
В много гимназиални класове курсът по икономика е
спонсориран от General Motors. Автомобилната компания съставя
учебниците и помагалата за тези курсове. Учениците се учат от
опита на General Motors за предимствата на капитализма и
придобиват представа за това как се управлява компания - като
GM.
Няма по-добър начин да запечаташ корпоративната емблема
на една компания в детския ум от гледането на телевизия и
ползването на Интернет по време на учебните занятия.
Електронният маркетинг, който позволява на компаниите да
снабдяват училищата с електроника и софтуер срещу
правото да се рекламират, днес е със 139 % по-
разпространен в сравнение с последните 10 години.
Един от най-отявлените примери е Zap Me - корпорация,
осигуряваща на училищата безплатни компютърни
лаборатории и достъп до предварително одобрен списък от
Интернет - сайтове. В замяна на това училищата поемат
задължението да използват пълния капацитет на
компютърните зали за минимум 4 часа дневно. Къде е
уловката? Много просто - в Интернет браузъра на Zap Me
непрекъснато вървят реклами. Освен това фирмата получава
информация от първа ръка за потребителските навици на
младежите в Интернет. Тази информация може лесно да се
продаде на други компании.
Може би най-вредният тип електронен маркетинг е
телевизията Channel One. Отчетено е, че осем милиона
ученици в 12 000 класни стаи гледат „образователната"
програма Channel One, която е пълна с реклами, всеки ден.
(Точно така: ВСЕКИ Ден.) 40 % от децата от американските
прогимназиални и гимназиални класове прекарват 6 учебни
дни в годината в гледане на Channel One. Колко време се
губи само за рекламите? Веднага ще ви отговоря - един
учебен ден на година! Това обърнато в работни часове излиза
на данъкоплатците по 1,8 милиарда долара на година.
Според лекарите и преподавателите децата ни и без това
гледат твърде много телевизия, така че вероятно в учебните
програми има място за образователни прожекции. Дори аз си
спомням, че гледахме документални кадри от космоса в
голямата зала за прожекции в моето училище. В 12-
минутните новинарски емисии на Channel One обаче, само 20
% са посветени на репортажи от политически, икономически,
културни и социални събития. Останалите 80 % са за
реклами, спорт, прогноза за времето, очерци и автореклама.
Channel One се излъчва в училищата в най-бедните
квартали, където преобладават малцинствените групи и
където парите за образование са най-малко. В тези училища и
без това се харчат твърде малко пари за учебници и истински
помагала и материали. Ако корпорациите намерят начин да
стигнат до децата от бедните квартали, правителствените
субсидии ще станат излишни и провалът на системата за
финансиране на образованието ще бъде пълен.
 Каква е вероятността да стреляте в
училище?
Това е списък на ФБР с „рисковите фактори" сред учениците,
които биха могли да доведат до склонност към насилие. Стойте
далеч от ученици, които проявяват следните признаци:
• Трудно се адаптират към средата.
• Имат достъп до оръжия.
• Винаги са депресирани.
• Злоупотребяват с алкохол и наркотици.
• Изолират се от останалите.
• Демонстрират нарцисизъм.
• Проявяват неуместно чувство за хумор.
• Гледат телевизия безконтролно и неограничено дълго време
прекарват в Интернет.
Знам, че всички отговаряте на горното описание, така че ще
ви помоля незабавно да напуснете училище! Частните уроци и
самоподготовката не са добър вариант, защото трябва да стоите
далеч и от себе си.
Повечето от нас влизат в училищата само за да гласуват, тъй
като често избирателните секции са разположени именно там.
(Има нещо иронично във факта, че най-свещеният ритуал на
демокрацията се извършва на същото място, където учениците
живеят при условията на тоталитарна диктатура.) Гимназиите са
храм на хаоса, в който потиснати тийнейджъри се щурат насам-
натам по коридорите, влизат от час в час и се чудят какво изобщо
правят там. Те се научават да зазубрят отговорите, които
държавата очаква да чуе от тях и не правят опити за индивидуална
изява, за да не ги заподозрат, че членуват в мафията. Наскоро
влязох в едно училище и децата ме попитаха дали забелязвам в
колко неутрални цветове са облечени всички. Учениците до един
носеха бяло и сиво. Никой не смееше да се облече в черно или да
сложи дреха, която би го отличила по някакъв начин. Всяка
импровизация е сигурен билет за кабинета на директора, където
училищната психоложка ще ви чака, за да се увери, че фланелката
на „Лимп Бискит", която носите не е знак, че ще извадите пищов и
ще започнете да стреляте по време на четвъртия час по геометрия
при мис Нилсън.
Децата се научават да потискат всеки порив за индивидуална
изява. Те осъзнават, че е по-добре да се смесят с тълпата, за да си
нямат проблеми. Разбират, че да клатиш лодката, на която седиш
понякога означава да те изхвърлят от училище. Прави
каквото ти се казва! Не мисли, само изпълнявай!
А, да - и когато пораснеш, да станеш активна, градивна и
пълноценна част от нашата цветуща демокрация!
КАК ДА ПРЕСТАНЕМ ДА БЪДЕМ РАБОЛЕПНИ
УЧЕНИЦИ И КАК ДА РАЗВИВАМЕ ПОДРИВНА
ДЕЙНОСТ В УЧИЛИЩЕ
Има много начини да си върнем тъпкано за репресиите в
гимназията и същевременно да си доставим удоволствие.
Ключов фактор за това е отличното познаване на
обстановката. Научете правилата, разберете какви са правата
ви по закон и според училищния правилник. Само по този
начин няма да загазите сериозно и ще натриете носа на
училищните власти, доставяйки си неописуема наслада.
Дейвид Шанкула - колежанин, който ми помогна при
написването на тази книга, си спомни, че докато бил ученик
в гимназията, той и неколцина негови дружки изровили
някакъв древен щатски закон, по силата на който учителите
са длъжни да извинят еднодневно отсъствие за посещение на
градския панаир. Законодателите на щата вероятно са приели
този закон преди 100 години, за да могат хлапетата на
фермерите да водят угоените си прасета на панаира, без да
бъдат наказани. Законът обаче така и не бил отменен. Той
давал право на всеки ученик да си поиска един ден ваканция
за панаира, без значение по каква причина. Можете да си
представите изражението на директора, когато Дейвид и
приятелите му си поискали трите дни ваканция. Той не
можел да направи нищо.
Ето още няколко неща, които бихте могли да направите:
1. Саботирайте изборите
Изборите за ученически съвет и президент на класа са
димна завеса, която има за цел да ви заблуди, че имате
думата при управлението на училището. Повечето ученици,
които се кандидатират са или натегачи, или пък далновидни
хлапета, които смятат, че постът ще им спечели точки при
кандидатстване в колеж.
Защо не се кандидатирате и вие? Кандидатирайте се,
само за да се подиграете на цялата смехотворна процедура.
Сформирайте собствена партия с най-абсурдното име на
света. Давайте гръмки предизборни обещания, като например:
„Ако бъда избран, талисманът на училището вече няма да бъде
лъв, а амеба или „Ще настоявам директорът да опитва от нашия
обяд всеки ден, преди да ни сервират". Разлепете плакати с щури
лозунги: Гласувайте за мен - аз съм истински загубеняк!"
Ако случайно спечелите изборите, посветете се на дела, които
ще подлудят администрацията, но ще помогнат на съучениците ви
(кампании за безплатни презервативи, петиции за това учениците
да съставят тестове за компетентност на учителите, подписка за
намаляване обема на домашните работи, за да можете да си лягате
до полунощ и т. н.).
представа какво става в гимназиите. Разяснете им. Опреснете
спомените им. Повече от вероятно е да си намерите
съмишленици и поддръжници.
Всяка една от описаните стъпки може да ви навлече
неприятности, но за щастие има към кого да се обърнете за
помощ. Ако училищните власти ви погнат, потърсете помощ
от Американския съюз за граждански свободи. Заплашвайте
ги със съд -училищната администрация МРАЗИ да чува тази
дума. Спомнете си, че няма по-голямо удовлетворение от
това да видиш изражението на лицето на директора, когато
държиш печелившата карта. Използвайте козовете си.

2. Сформирайте училищен клуб И не забравяйте:

Имате право на това. Намерете си съмишленик сред учителите,
който да поеме инициативата. Наречете го „Клуб за Няма вечни досиета!
професионална ориентация" или „Клуб за свобода на словото",
или „Клуб за интеграция", или както ви харесва. Нека всеки от
членовете да бъде „президент" на клуба и да впише това в молбата
си за постъпване в колеж. Една ученичка, която познавам се опита
да основе феминистки клуб, но й бе отказано, защото според
директора, тогава трябвало да се предостави същото учебно време
и помещение за мъжки шовинистки клуб. Ето с такива идиотщини
ще се сблъскате, но не се предавайте. (Ако се озовете в такава
ситуация, просто се усмихнете и предложете на директора да
основе сам шовинистки я клуб.)

3. Издавайте вестник или си направете страница в

Интернет
Шеста глава
Това е ваше конституционно право. Ако внимавате да не
публикувате цинизми или клевети и не давате повод на цензурата ПРЕКРАСНА ПЛАНЕТА –
да ви спре, това е един чудесен начин да разкажете истината за
положението в училищата. Използвайте доброто си чувство за КОЙ ЛИ СЕ ИНТЕРЕСУВА ОТ
хумор. Това ще се хареса на учениците. НЕЯ
4. Станете активисти
Ходете на събранията на училищното ръководство и
Бих искал да започна тази глава, разкривайки онова,
информирайте членовете му какво става в училището ви. Връчете
което според мен е една от най-големите заплахи за
им Петиция и настоявайте да променят нещата. Те вероятно ще се
опазването на околната среда.
опитат да ви игнорират или ще ви накарат да изтърпите няколко
скучни часа, преди да ви дадат думата. Не се отчайвайте Длъжни Моята персона!
са да ви разрешат да говорите. Напишете писмо до главния Точно така - аз съм ходещо екологично бедствие.
редактор на местния вестник. Възрастните нямат ни най - малка Аз съм майката на всички вредители!
 Да започнем с факта, че не сортирам боклука си за
рециклиране.
Винаги съм мислил, че рециклирането е като ходенето на
църква - появяваш се веднъж седмично и си тръгваш доволен с
чувство за изпълнен дълг. После можеш да се върнеш пречистен
към радостите на грехопадението!
Нека ви попитам нещо: знаете ли наистина къде отиват
вестниците, които събираме в кутията „За рециклиране" или
бутилките от бира, които хвърляме в сините контейнери? В някой
завод за преработка на отпадъци? И кой го казва? Някога вървели
ли сте след камиона, който събира боклуците за рециклиране, за да
видите къде ще спре? И пука ли ви изобщо? Или смятате, че е
достатъчно да разделяте стъклото от пластмасата и хартията от
метала, а за останалото ще се погрижи някой друг?
Безгръбначната природа на човешката раса никога няма да
спре да ме удивлява. Ние все така сляпо се подчиняваме на хората
с власт и им се доверяваме, без да задаваме въпроси. Щом табелата
гласи „за рециклиране", значи е така. Ние си хвърляме прилежно
отпадъците в отделни контейнери и вярваме, че всички те ще бъдат
преработени. Ако кофата е синя, решаваме, че това е достатъчна
гаранция, че стъклените буркани, които хвърляте в нея, ще бъдат
натрошени, претопени и използвани за направата на нови бутилки.
Помислете пак!
Една вечер, когато се прибирах късно от работа, видях
боклукчиите да мятат чистичките сини контейнери със стъклото
при другите отпадъци. Попитах един тип, който живее в нашия
блок дали това е нормално, а той ми каза: „Момчетата трябва да
събират много боклук и понякога нямат време да го сортират."
Зачудих се дали това, което бях видял е изключение или пък е
правило. За това проведох кратко разследване и ето какво научих:
В средата на деветдесетте години индийски еколози открили,
че компанията Pepsi е станала причина за сложен екологичен
проблем в страната им. Използваните пластмасови бутилки Pepsi
били откарвани от САЩ в Индия за рециклиране, за да може от
тях да бъдат направени нови бутилки или други пластмасови
изделия. Главният мениджър на фабриката Futura Industry, близо до
Мадрас, където се преработвали повечето бутилки обаче признал,
че по-голямата част от пластмасата не се рециклирала. И за да
бъде картинката пълна, по времето, когато се разкрила истината за
рециклирането, Pepsi обявила, че ще отвори своя компания в
Индия, за да произвежда бутилки за еднократна употреба -
естествено - за износ за САЩ и Европа, като всички токсични
отпадъчни продукти остават в Индия. Това означава, че докато
Индия понася на гърба си цялата гама от вредни въздействия
върху околната среда и здравето на хората, консуматорите от
развитите индустриални страни ще продължат да пият Pepsi
от пластмасови бутилки, без никакви неприятни последици,
А ние си живеем в блажено невежество и вярваме, че
допринасяме за опазването на околната среда, изхвърляйки
боклуците си в отделни кофи, за да се „рециклират".
В друг случай едно списание от Сан Франциско
подписало договор с фирма за преработка на хартиени
отпадъци. Според договора фирмата трябвало да прибира
отпадъчната хартия на списанието и да я рециклира. Един от
служителите обаче проследил камиона с хартията един ден и
видял, че тя попада при останалия боклук, заедно с мазните
опаковки на „Макдоналдс" и смачкани кутии „Старбъкс".
Списанието се обърнало към фирмата за отпадъци, но оттам
отрекли обвиненията.
През 1999 г. бе проведено разследване за съдбата на
отпадъците, които се събират от сградата на Конгреса (тук
можете да вмъкнете своя шега). Проверката установила, че
71 % от 2670 тона хартия, събрана за една година от
законодателната камара не била рециклирана, защото била
премесена с хранителни отпадъци и други непреработваеми
материали. Същата година близо 5000 тона стъклени
бутилки, алуминиеви кутии, картон и други отпадъци,
подлежащи на рециклиране от сградата на „Капитол хилс" са
потънали в земята, без да се търси отговорност от никого.
Ако конгресмените бяха сортирали отпадъците си и те бяха
преминали през преработка, това щеше да спести около 700
000 долара на данъкоплатците.
Колкото повече се ровех в отделните случаи, толкова
повече се убеждавах, че всъщност никой не рециклира
отпадъците. Отново ни заблуждават.
Оттогава спрях да се грижа отпадъците ми да попадат в
подходящите контейнери. Стигнах до извода, че сортирайки
боклука, аз само хвърлям прах в собствените си очи. Защото
отделяйки хартията от стъклото, човек добива усещането, че
прави достатъчно за спасението на планетата Земя. След
като бутилките, кутиите и вестниците ми попадаха в
съответно оцветения контейнер, аз приспивах съвестта си,
вярвайки, че някой ще се погрижи за останалото.
Прехвърлям отговорността, забравям за проблема и се
качвам доволен в своя минаван.
Да, имам минаван. Харчи ми по галон бензин на 15 мили
и това е със 7 литра по-малко, отколкото пише в
документите. Обичам този минаван. Просторен е, вози леко
и е с около един фут по-висок от останалите коли, така че когато
шофирам, мога да виждам какво става на пътя.
Знам, много хора ще кажат, че ние - американците, сме
разглезени от сравнително ниските цени на бензина. Останалият
свят плаща близо три пъти повече за горива. Но да се разберем -
това не е Белгия, която може да се прекоси за някакви си 35
минути. Ние живеем в огромна страна. Трябва да се придвижваме
по някакъв начин! Все пак имаме да вършим работа. Останалият
свят трябва да разбере, че нашата способност да стигаме бързо от
точка А до точка Б е от полза за всички. Как иначе работещите
американци ще смогнат да се придвижват от едното си работно
място, където прекарват деня, до второто - където се трудят
нощна смяна? Ако нямаме удобен транспорт, как ще изградим
глобалната икономика?
Как да пестим бензин
Пътувайте на стоп. Този начин на придвижване е безплатен
и освен това се запознавате с много нови хора и можете да водите
интересни разговори. Допълнително предимство: има голяма
вероятност да станете прототип на герой (във второстепенна роля)
от сериала: „Най – издирваните престъпници на Америка” или
„Жена в опасност”.
Преместете се да живеете в друг град с обществен
транспорт. Само, моля ви не идвайте в Ню Йорк сити – тук и без
това е пренаселено. Опитайте в някой друг голям град с добре
развит обществен транспорт. Може да отидете в... чакайте да
помисля... ами... всъщност... забравете какво ви казах по – рано –
елате в Ню Йорк. Имам една свободна стая, можете да се настаните
в нея.
Източвайте бензин от колите, паркирани до летищата.
Тези автомобили и без това никъде не отиват. Срамота е всичкия
този бензин да стои там неизползван. Освен това ще помогнете да
се подсигури безопасността на летището – представете си какво би
станало, ако някой самолет се разбие на паркинга, където има
хиляди коли, а резервоарите им са пълни с гориво. Нужна е само
една искра, за да фръкне всичко във въздуха. Кошмар!
Карайте зад най – големите камиони, за да намалите
съпротивлението от вятъра. Експертите по безопасност на
движението по магистралите може да смятат това за вредна
практика, но аз ви гарантирам, че дава резултати. Можете да
оставите колата да върви по инерция и да се наслаждавате на
пейзажа. Недостатък: може неусетно да се озовете на някой
паркинг за тирове, насинен от бой от здравеняк с татуиран
надпис: „Почеши ме!” на рамото.
Живейте на работното си място. По този начин
избягвате разходите за бензин и плащането на месечен наем.
Допълнително предимство: ще впечатлите шефа си, тъй като
винаги ще сте първи на работа и ще си тръгвате последен.
Аз съм от Флинт, Мичиган – градът на превозните
средства. Не бива да го бъркате с моторния град. Флинт се
намира на един час път северно от Детройт и навремето
родния ми град е произвеждал всички буици на планетата.
Сега там вече не се правят такива коли.
Като чедо на автомобилен град, аз съм свикнал да гледам
на колата си като на продължение на самия мен. Колата е
музикална стая, трапезария, спалня, домашен театър, офис,
стая за четене и въобще първото място, където съм правил
важните неща в живота си.
Когато пораснах, реших че не искам кола на General
Motors – най вече, защото тези автомобили се чупят по –
често и от мен. Ето защо си купувах фолксвагени и хонди и
обикалях гордо с тях града. Ако някой ме попиташе защо не
си купувам американска кола, аз го карах да си отвори капака
и му показвах табелката ПРОИЗВЕДЕНО В БРАЗИЛИЯ
върху двигателя или ПРОИЗВЕДЕНО В МЕКСИКО на
предпазния колан, или ПРОИЗВЕДЕНО В СИНГАПУР върху
радиото. Като изключим етикета на арматурното табло,
според който цялата кола беше произведена в Америка,
нямаше никакво друго доказателство, че която и да била част
от автомобила е осигурила работа на съгражданите ни от
Флинт.
Моята „Хонда Сивик” не се повреди нито веднъж. В
продължение на 8 години (115 000 мили), не съм стъпвал
нито веднъж в сервиз, като се изключат годишните прегледи
и рутинните проверки. Помня деня, в който хондата ми сдаде
багажа – бях разорен и безработен и двигателят изгасна по
средата на Пенсилвания авеню, на две преки от Белия дом. Аз
слязох, избутах я извън платното, свалих регистрационните й
номера и й казах сбогом.
Не си купих нова кола следващите 9 години. Тогава
работех в Ню Йорк през по – голямата част от времето, така
че не се нуждаех от кола. Градът разполага наистина с
надежден обществен транспорт и бързи таксита. Когато се връщах
у дома в Мичиган обаче, нещата изглеждаха по друг начин. Един
ден просто ми писна да наемам коли от Avis и си купих минаван на
„Крайслер”. Ще ви кажа само едно – вече никога няма да ме
видите натъпкан като наденица в някоя от онези миниатюрни
консервни кутии!
Моторът с вътрешно горене е създаден най-вече с цел да
подпомага глобалното затопляне на планетата. Почти половината
вещества, които замърсяват въздуха идват от колите ни, а
замърсяването на атмосферата причинява смъртта на 200 000 души
на година. Ефектът на глобалното затопляне води до пови? шаване
на средните годишни температури навсякъде по света, а това
причинява суша в някои страни и има вредно влияние върху
селското стопанство и здравето на хората. Ние сме опасно близо до
ужасно бедствие, ако не измислим как да намалим затоплянето.
И все пак трябва да видите колко е маневрен този минаван!
Вътре е толкова тихо. Поне докато не надуя диска на „Корн" по
комбинираната стерео система, която работи с компактдискове и
касети и има 8-битови тонколони. Мога да измина така 400 мили -
с надута до дупка уредба, с включен климатик и с хендсфри на
ухото, в очакване на обаждането на Рупърт Мърдок по сателитния
телефон. Господин Мърдок трябва да се обади, за да ми благодари
за добрата работа по написването на тази книга и да ме уведоми,
че екзекуцията ми е отложена за четвъртък, защото в сряда се
излъчват Видеоклипове от най-жестоките престрелки в
училищата на Америка.
Детройт доказа, че има капацитета да произвежда серийно
леки автомобили с разход от един галон гориво за 45 мили (5 л на
100 км) и камиони и ванове с разход от един галон за 35 мили (6,5
на 100)*.
Въпреки това, годината, в която бе отчетен най-икономичен
разход на гориво - 1987 - по време на управлението на Роналд
Рейгън, автомобилите се движеха със среден разход от 26 мили за
галон (9 на 100). След осемгодишното управление на Бил
Клинтън, който се вълнуваше от проблемите на екологията и дори
обеща, че в
края на мандата му автомобилите ще се движат при разход от 40
мили за галон (6 на 100), разходът на бензин скочи до средното
24,7 мили за галон (10 на 100). През 1993 г. General Motors
организира грандиозен купон във Вашингтон по случай
встъпването на Клинтън в длъжност.
* Американската мярка за обем на течности „галон" е равна на 3,78
литра. 1 миля е равна на 1,6 километра. - Б. пр.
Предполагам, че не e учтиво да разочароваш домакина, който
дава парти в твоя чест.
Най-големият подарък, който Клинтън направи на трите
гиганта в автомобилостроителния сектор беше изключването
на спортните автомобили с висока проходимост от
изискванията за икономичен разход на гориво, които се
прилагат при обикновените леки коли. Благодарение на това
„изключение", спортните свръх потребители на бензин
харчат
допълнително 280 000 барела гориво всеки ден. Нуждата от
повече петрол за луксозните коли е една от причините
администрацията на Буш толкова да настоява за нефтените
сондажи в Природния резерват за арктически видове в
Аляска. Според Буш сондажите ще ни осигурят по 580 000
допълнителни барела петрол на ден, а това ще означава
удвояване на броя на спортните свръх проходими коли по
пътищата на страната.
Само си помислете: ако Клинтън бе настоял спортните
коли с по-висока проходимост да отговарят на същите
изисквания за разход на гориво като моя минаван (става
въпрос само за няколко мили повече), тогава Буш нямаше да
има основание да иска сондажи в Аляска.
Сега, когато по пътищата ни вече има толкова много
свръх проходими спортни коли, аз не мога да гледам
отвисоко на трафика пред мен. Тези автомобили са толкова
огромни и заплашителни, че приличат на мутирали танкове.
Какъв е въобще смисълът от тези коли? Първоначално те са
били замислени като превозно средство за прекосяване на
пустинни местности или за страни, в които няма пътища.
Разбирам, че в Монтана може би имат нужда от подобни
коли, но не мога да си обясня какво търсят юпитата от
Манхатън зад волана на такова чудовище по претъпканите
улици на града?
През юни 2001 г. група от водещи американски учени
съобщи, че глобалното затопляне е сериозен проблем и че
положението се влошава. В своето изследване, поръчано от
Белия дом и Буш II, групата от 11 изтъкнати научни
работници в областта на атмосферните промени (в това
число неколцина, които преди това са се отнасяли скептично
относно сериозността на проблема) стигат до заключението,
че човешката дейност играе важна роля за глобалното
затопляне на земната атмосфера и в резултат на това всички
ние сме в голяма опасност.
 Публикуването на това изследване постави Джордж „Не
страдам от безсъние" Буш на горещия стол. Той и хората от
неговата администрация умишлено избягваха да споменават израза
„глобално затопляне" и в миналото многократно бяха изразявали
съмнения, че замърсяването на въздуха може да доведе до глобално
затопляне с опасни последици. Буш дори шокира чуждестранните
лидери, отказвайки да подпише протокола „Киото" - договор, в
чието съставяне участваха 160 страни (в това число САЩ) и който
има за цел да намали ефекта на глобалното затопляне.
Сега собствените му учени увериха Буш, че Земята е на прага
на екологична катастрофа.
Ами, не знам - може би младият Буш си има мнение по
въпроса. Лично на мен ми харесва да е топличко. Като чедо на
Мичиган - щат, известен със суровите си зими и триседмичното си
лято, аз съм доволен от този нов, по-мек климат. Питайте хората
какво биха предпочели - горещ ден на плажа или ледена утрин в
Албърта Клипър, когато студът кара езика ти да се лепи за зъбите,
и се хващам на бас, че 9 от 10 американци вече стягат
слънчобраните и товарят плажните шезлонги в багажника. Ами ако
навън стане 125 градуса по Фаренхайт?
През миналото лято се случи нещо, което според мен е
шокиращо. „Ню Йорк Таймс" писа, че за първи път в историята
Северният полюс е започнал... да се топи. Каква стана тя -
изпращаме цял кораб с учени на върха на света, а там вече няма
лед! Новината предизвика такава паника, че се наложи „Таймс" да
публикува поправка, в смисъл че ледовете не са се стопили
напълно, а само са се „размекнали". Да, бе! Помня последния път,
когато се опитаха да ни хвърлят прах в очите, за да се успокоим -
беше през 1990 г., когато се разбра за огромния астероид, който
летял право към Земята и щял да се блъсне в нас през следващите
20 години. Тогава отново си взеха думите назад, но ние се
научихме да четем между редовете на такива опровержения.
Властите никога няма да ни съобщят, че краят наближава, защото
се страхуват, че ще има масови вълнения и че всички ще откажем
абонаментите си.
Ледената епоха е настъпила, в резултат на промяна на
глобалните температури с 9 градуса. В момента сме наполовина 0
същото положение. Някои експерти предричат, че средните
температури ще се покачат с 10,4 градуса през следващото
столетие. Четири от шестте глетчера на Венецуела са се разтопили
за последните 30 години. Прословутите снегове на Килиманджаро
са наполовина изчезнали. През 1870 г., когато бил построен фарът
на Кейп Хатърс, той се намирал на 500 метра от брега, а миналата
година покачването на нивото на водата го е отдалечило с
още 50 метра. Това наложило фарът да бъде изместен по-
близо до брега.
Топенето на полярните ледове може да доведе до
покачване на нивото на световния океан с близо 10 метра,
като в резултат на това всички крайбрежни градове ще бъдат
пометени, а целият щат Флорида (заедно с избирателните
секции) ще бъде изтрит от картата. Знам, че градове като Ню
Йорк и Лос Анджелес имат нужда от основно почистване, но
заливането на целия остров Манхатън със солена вода не се
покрива с представата ми за „миене на улиците".
Като стана дума за Флорида, не е зле да припомня, че
този щат носи отговорност за сегашното окаяно екологично
положение. Защо ли? Ами попитайте господин Фриън.
Преди изобретяването на климатичните инсталации,
Флорида и целия американски Юг бяха рядко населени.
Жегата и влагата по тези места беше непоносима. Като
казвам „непоносима", имам предвид, че човек трудно
можеше да се движи при 100-градусовите жеги в Тексас*. ( *
Става въпрос за 100 градуса по Фаренхайт. - Б. пр.) Въздухът в Ню
Орлиънс е толкова влажен и гъст, че е трудно да дишаш.
Нищо чудно, че южняците говорят с такъв неразбираем
акцент. Там е твърде горещо, за да се мъчиш да произнасяш
отчетливо гласните и съгласните. Вероятно тази жестока,
парализираща жега е причината Югът да не роди нито едно
велико откритие, нито една нова идея и да няма съществен
принос за развитието на цивилизацията (с много малко
изключения като Лилиън Хелман, Уилям Фокнър и Р. Дж.
Рейнолдс). При такава горещина кой ще седне да мисли,
камо ли да чете?
Как да надживеем глобалното затопляне
• Разгледайте предметите от бита и изберете онези,
които могат да се трансформират в плавателни съдове
или да послужат за плаването по какъвто и да било
начин. Ще имате нужда от тях, след като се разтопят
ледниците. Обърнете специално внимание на
предметите, изработени от синтетични материали,
защото те обикновено са водоустойчиви.
• Не забравяйте да погледнете и в градината.
Пластмасовите и надуваемите шезлонги с поставките
за чаши са водоустойчиви и ще се носят по вълните на
океана така, както плават във вашия басейн. Кой
твърди, че катастрофалното топене на ледниците по
 полюсите не може да бъде забавно?
• Разгледайте топографските карти на вашия район, за да
разберете къде са най-високите точки. Начертайте най-
краткия маршрут до там. Носете си екипировка за евакуация.
• Купете си непромокаеми торби с ципове и от онези жълтите
контейнери.
• Свържете се с местния яхтсменски клуб или клуб на
спасителите и взимайте уроци по плуване. Не чакайте
последния момент. Обърнете специално внимание на
уроците по ходене по водата.
• Вместо за Флорида, резервирайте си стая за ваканцията в
Монтана. Накарайте децата си да отменят резервациите си за
Дайтона Бийч за пролетната „алкохолна" ваканция и да
отидат в Бойз.
След това обаче бил изобретен климатикът и Югът станал
подходящ за работа и за живеене. По целия район се издигнали
небостъргачи и северняците, уморени от зимата се стекли на юг на
талази. Те открили, че човек може да шофира цял ден в кола с
климатик, да работи цял ден в офис с климатик и да учи цял ден в
колеж с климатик. Вечерта, когато се прибереш у дома (къщата
също е с климатик), можеш спокойно да планираш пърженето на
слънце през уикенда.
Преди да се усетим, Югът се разрасна и вече контролира
страната. Днес консервативната идеология, родена под знамената
на Конфедерацията, държи цялата нация в свой плен. Тя
проповядва листовките с десетте Божи заповеди да се разлепят на
обществени места; в колежите да се преподава креатионизъм; в
училищата да се въведе задължителна молитва; книгите да се
забранят; да се подклажда омраза към федералното (северното)
правителство; да се намалят държавните и социалните служби; да
се обявява война със и без причина и проблемите да се решават
чрез насилие - това са отличителните белези на новоизбраните
законодатели на Юга. Като си помисля - Конфедерацията май най-
после спечели Гражданската война. Това беше една дългоочаквана
победа, при това извоювана от глупавите янки срещу обещание за
климатик за 5000 долара и хладилник с вградена машина за лед.
Нещата, за които Югът има право
За да поизгладя портрета на Юга - тази земя на
плантатори с петна от захарна тръстика по дрехите и на
новоизлюпени корпоративни парвенюта - съм длъжен да
изтъкна някои неща, за които трябва да благодарим на
южняците. Ето списъка:
• Телешкото филе
• Лимонадата
• Пищните балове
• Изисканите обноски
• Кънтри музиката
• Спането в хамаци
• Кралиците на красотата
• Майкъл Джордан
• Веригата хипермаркети „Уол - март"
• Борбите с алигатори
• Светът на Дисни
Днес господството на Юга е пълно и ако не ми вярвате,
погледнете последните 4 президентски избора. Оттам става
ясно, че за да станеш президент, трябва или да си роден на
юг, или да смятащ Юга за свой дом. В действителност
победителите (или границите на Върховния съд) в
последните десет президентски избори са хора, чиито
корени са здраво свързани с Юга или със Запада.
Северняците вече не могат да се доберат до правото да водят
нацията.
Всичко това стана благодарение на климатичните
системи. Югът отвори вратите си и ни натресе цяла пасмина
костюмирани парвенюта, а сега се готви да експортира и
горещите си ветрове по целия свят, като разширява дупката в
озоновия слой. Дупката в момента е над Антарктика и е два и
половина пъти по-голяма от Европа).
Озоновият слой на атмосферата ни предпазва от
ултравиолетовата радиация, която причинява рак и убива.
Причини за образуването на дупката в озоновия слой са
флуорни производни на въглеводородите, които се използват
за направата на климатици, хладилници и помпички за
аерозолните флакони. Когато тези химикали попаднат в
атмосферата и се сблъскат с високоенергийни светлинни
вълни, като ултравиолетовите, те образуват химични
съединения, които унищожават озона. Къде е най - голямата
концентрация на флуорните производни на въглеводородите? В
автомобилните климатици - любимият спътник на Америка.
Това ми напомня за поредния задължителен (буквално) моден
аксесоар, който младите американци носят със себе си, когато
пътуват - минералната вода. Защо да пием вода от чешмите,
където тя е безплатна, щом можем да платим 1,20 долара за
същото нещо и да получим в добавка пластмасова бутилка, която
да хвърлим за рециклиране?
В Ню Йорк едно време се пиеше и не бутилирана вода. Аз
дори вярвах на легендата, че питейната вода на града е една от
най-чистите на света. После научих, че водата се събира и пази в
22 открити язовира в Катскилс и по горното течение на река
Хъдзън. Оттам тя се разпределя в отделните райони на града чрез
сложна водопроводна система. Звучи доста хигиенично.
Една вечер обаче, по време на парти у мои приятели, тяхно
приятелско семейство разказа, че има „къщичка до един от
язовирите за водоснабдяване на града". Щастливите собственици
признаха, че прекарват там „всяка свободна минута".
Попитах: „Как така имате къща на брега до питейната ни
вода?"
„Не е съвсем до язовира. По-надолу по пътя е", обясниха ми те.
„Искате да кажете, че край водата, която пием има
магистрала? Ами мръсотията от пътя, ами изгорелите газове, ами
моторното масло и другите подобни?"
„О, водата се пречиства, когато стигне в Ню Йорк",
отговориха ми.
„Щом веднъж пристигне в града, тук не може да се пречисти -
настоявах аз. - Докато стигне в Ню Йорк, водата трябва вече да е
минала през всякакви процедури за пречистване от микробите."
Тогава собственикът на вилата започна да разказва с
умиление как плавал с лодката си по язовира.
„ЛОДКА? - извиках аз. - Нима плаваш по моята питейна
вода?"
„О, да, дори ловя риба. Щатът ни разреши да държим лодките
си на самия бряг на язовира."
Ето как кашоните с „Евиан" започнаха да пълнят апартамента
ми.
Как да се уверим, че пием чиста вода
• Лобирайте пред Конгреса да направи минералната вода
официална напитка на нацията.
• Изкопайте водопроводните тръби на вашия град и ги
свържете директно с водоизточника, от който черпят
фирмите за бутилирана минерална вода. Ако това
значи да прокараме тръби под Атлантика, за да си
докараме чиста вода от Алпите - така да бъде! Вече
прекарахме телефонен кабел под океана. Вярвам, че
можем да опънем и тръба, за да утолим жаждата си.
Лошата страна на бутилираната вода (освен
космическата й цена) е, че подобно на контейнерите за
рециклиране, тя ни служи за параван и ни дава извинение да
не мислим много много за състоянието на водоизточниците
в Америка. Докато продавам достатъчно книги и мога да си
позволя вода от „френските" минерални извори, защо да си
губя времето да разсъждавам за боклуците, които изхвърля
завода на General Electric в река Хъдзън? Все пак навремето
индианците са изхвърляли отпадъците си в реката, а първите
бели заселници са я използвали като отходен канал. А вижте
какъв метрополис са създали!
Добавки, които бих желал да видя във водата
В момента с благословията на правителството към
питейната вода се добавя флуор, докато някои компании
трупат състояния добавяйки кофеин, витамини, плодови
аромати и микроорганизми, причиняващи зарази към
бутилираната вода. Питам се - не може ли правителството да
измисли нещо по-добро? Защо да слагат само една добавка,
за която се знае, че е одобрена от стоматолозите? И без това
в пастите за зъби има достатъчно флуор. Могат да добавят
още:
• Телешки бульон
• Прозак* - подобрен
• Пикантен китайски сос
• Соеви подсладители
• Доматен сок „Чънки"
• Сос за барбекю Cool Ranch (лек)
( * Прозак е успокоително лекарствено средство. - Б. пр.)
Доскоро смятах, че в Манхатън човек може да си поръча
най-добрата пържола в света. Допреди няколко години не
минаваше ден без да ям телешко, а често си хапвах пържоли
и по два пъти дневно. Тогава един ден, без някаква особена
причина спрях да ям говеждо месо.
Къде е телешкото? Няма го! Или как да станем
индуисти
За да се отдаде човек на индуизма, по традиция трябва първо да
бъде приет в лоното на вярата и да живее според индуистките
разбирания. Едно от убежденията на тази религия е, че кравата е
майка на всички живи същества заради млякото, което дава и
следователно тя е свещено животно и убиването й се смята за
светотатство.
В най-общи линии, стъпките за постъпването в лоното на
индуизма са:
• Присъединете се към някоя от индуистките общности
(поотърсете тази, която е най-близка до вас на адрес:
www.hindu.org/temples-ashrams/
• Изкарайте курс на обучение за разликите между индуизма и
другите религии.
• Дискутирайте новите си убеждения с представители на
предишното ви вероизповедание и ако е необходимо
снабдете се с писмо от бившата си черква, удостоверяващо,
че сте напуснали лоното й.
• Приемете индуистко име на кръщелна церемония.
• Пуснете обява в местния вестник, в която обяснявате, че сте
изпълнили дълга си към предишната си вяра и сте приели
ново име. Платете на вестника да публикува обявата в три
броя.
• Извадете си сертификат, удостоверяващ, че оторизиран
индуистки свещеник е одобрил приемането ви в лоното на
вярата.
Цели четири години не сложих и хапка телешко в уста, и
трябва да ви кажа, че това бяха четирите най-здравословни
години в живота ми. (За хора като мен „здравословно" е синоним
на „не смъртоносно".)
Може би причината за неочакваното ми решение бяха думите на
Опра в едно от нейните предавания от 1996 г., когато тя призна, че
новината за болестта „луда крава" я накарала „завинаги да се
откаже от бургерите". Разбира се, след това шоу Опра се изправи
пред още по-голяма заплаха: тексаските фермери заведоха дело
срещу нея (и срещу бившия фермер и лобист на животновъдите,
който обясни в нейното предаване за опасностите от „лудата
крава") за 12 милиона долара. Разгневените фермери
подадоха иск срещу Опра и Хауърд Лиман на основание
нарушаването на тексаски закон, забраняващ създаването на
безпочвени съмнения относно качествата на нетрайни
хранителни продукти. (Моля, забележете, че Опра, заяви, че
„завинаги се отказала от бургерите", не аз. Никой тук не иска
да се излага на риск от съдебно преследване.) Опра все пак
спечели делото през 1998 г. и потвърди, че „все още не
близва бургер", само за да подразни тексаските си опоненти.
Аз предадох фронта и от време на време си гризвам по
някое парче телешко. Не успях да си набия в главата, че е
вредно, въпреки урока, който научих в средата на
седемдесетте, когато вместо телешко ядях течност за
разпалване на камини.
Това се случи, докато аз, като много други Мичиган, в
продължение на цяла година се хранех с РВВ - химикал,
който се използва за изработването на детски пелени, - без
дори да подозирам. РВВ се появи на пазара под формата на
продукт, известен като Firemaster. Това е силно запалителен
химикал, произведен от компания, чиято основна дейност е
производството на смески за хранене на крави и телета.
Служителите на фирмата по по грешка объркали пакетите и
започнали да изливат химикала в торбите с кравешката
храна. Така фермерите от животновъдните стопанства в
Мичиган получили смески с РВВ и хранили с тях животните
в продължение на цяла година, а ние - жителите на щата,
започнахме да ядем телешко с РВВ и да пием мляко с РВВ.
Проблемът при този химичен продукт е, че тялото не го
отделя и изхвърля по никакъв начин. РВВ си остава там - в
стомаха и в цялата храносмилателна система. Когато цялото
фиаско лъсна и ние научихме, че управата на щата Мичиган
се е опитала да скрие истината от нас - всички направо
откачихме. Всички отговорни политици бяха изхвърлени от
постовете си и главите на виновниците се търкулнаха.
Учените обаче ни уведомиха, че нямат представа какви ще
бъдат вредните последици от употребата на РВВ и че
вероятно няма да имат представа и през следващите 25
години.
Е, оттогава вече измина четвърт век и добрата новина е,
че стомахът ми нито веднъж не се подпали. Аз обаче съм
все така под напрежение и очаквам всеки момент
гилотината да падне. Тук не мога да не спомена случката в
Сентралия, Пенсилвания -градът, където хората си вършели
всекидневната работа, без да подозират, че под краката им от
години клокочи вулкан. Науката НЯМА отговор за всичко! Дали
милионите мичиганци ще развият някаква особена форма на рак
и ще ритнат камбаната? Или пък всички ще превъртим и ще
започнем да работим за кампанията на кандидат, който няма шанс
да спечели, но пък може да нанесе огромни щети с поведението
си преди изборите?
Не знам отговорите, и не мисля, че някой ги знае. Ако край
вас има някой бивш жител на Мичиган (а бих се обзаложил, че
има, тъй като щатът се разсели масово през осемдесетте,
благодарение на политиката на Рейгън), попитайте го за РВВ и
следете внимателно изражението на лицето му. Басирам се, че ще
побелее като платно. Това е нашата малка, мръсна тайна и ние не
обичаме да говорим за нея.
Други продукти, предназначени за индустриална
употреба, които съм консумирал
• Флан
• Етикети
• Кюфтетата на майка ми
• Морски водорасли
• Месни консерви
• Розовите Sno Balls на Hostees
• Боята от клоунските восъчни устни
• Надениците от закуската в самолетите.
Сред нас днес вирее една по-страшна заплаха - заплаха, която
не признава щатските и държавните граници и напълно заслужава
глупашки поетичното название, което носи като звънец на врата
си „луда крава".
Това действително е най-страшната заплаха, пред която се е
изправяла човешката раса. Тя е по-лоша от СПИН, от черната
чума и дори от онези хора, които не използват конци за зъби.
Болестта „луда крава" не се лекува. За нея няма ваксина.
Всеки, който се зарази от „луда крава", без изключение, умира,
при това в ужасни мъки.
Най-лошото е, че това е болест, създадена от човека, който в
момент на пълно умопомрачение е взел стадо невинни крави и ги
е превърнал в канибали. Ето как започнало всичко: Две
изследователски групи отпътували за Папуа, Нова Гвинея, за да
изследват човешкия канибализъм и ефекта му върху папуасите,
които често полудявали. Учените открили, че загубата на
разсъдък се дължи на заразен, паразитен енцефалит (TSE).
Местните наричали болестта „куру”. TSE действа като
приетите неистински протеини – приони – се свързват с
мозъчните клетки и променят формата им. Вместо да се
разграждат като нормални протеини, тези палавници се
настаняват в главата ви и правят нервната тъкан на пихтия,
докато мозъкът ви не цъфне на дупки като швейцарско
сирене.
Оказало се, че в Папуа, Нова Гвинея, този тип протеини
се разпространяват чрез канибализма. Никой не знае откъде
точно идват прионите, но е сигурно, че веднъж попаднали в
организма, те го унищожават. Тогава някой предположил,
че малко парче месо заразено с приони ще бъде достатъчно,
за да зарази крава. Така веднъж попаднали в магазините,
малките паразити от телешкото ще плъзнат в хората като
пощуряла армия и ще се втурнат направо към мозъчните ни
клетки, унищожавайки всичко по пътя си.
И тук идва най-невероятната част – носителите на
болестта не могат да бъдат убити... защото всъщност не са
живи. За първи път заболяването плъзна в хранителната
верига на Великобритания, чрез овцете. Не след дълго се
разпространи и при кравите, които се хранили с месни
останки от овце и други крави. Накрая, естествено
заразеното телешко се озовало в магазините и било
продадено на неподозиращите британци. Тази болест има
инкубационен период и може да се прояви в „пълния си
блясък” цели 30 години след приемането на заразения
продукт. Едва след смъртта на десетина младежи през 1996
г. Британското правителство призна, че проблемът се крие в
месото – факт, който властите подозирали от близо 10
години.
Британците решиха да изолират източника на
заболяването, като унищожат и кремират всяко животно,
което дава признаци на „куру” или „луда крава”. Оказа се
обаче, че изгаряйки протеините, ние не ги унищожаваме,
защото, както вече казах – те не са живи. Чрез дима и
пепелта те се придвижват до друго място, намират си
приемник и накрая пак се озовават на нашата трапеза.
Америка естествено не остана встрани от заболяването.
Някои експерти смятат, че близо 200 000 хиляди
американци с диагноза „синдром на Алцхаймер” може
всъщност да са заразени с чужд протеин и деменцията им
може да е форма на „луда крава”.
Във Великобритания беше забранено кабалистичното
хранене на животните с останки от други животни от същия
вид. Забранено беше и използването на отпадъчни месни
продукти, предназначени за хората в животновъдните ферми.
Американската администрация, контролираща хранително
вкусовата и лекарствената промишленост последва примера на
британците и забрани храненето на животните с месо от други
животни от същия вид. В САЩ обаче не е забранено храненето на
животните с месни продукти, предназначени за хората. Как ви се
струва следното: много лекарства и ваксини, включително тези за
полиодифтерит и тетанус, са направени от продукти, които на
теория може да са носители на „луда крава”?
И Великобритания, и САЩ реагираха бавно на растящата
заплаха. Така че, ако трябва да ядете бургер или бифтек, дръжте
дяволското нещо във фурната, докато почернее. Колкото е по –
гадно на вкус, толкова са по – големи шансовете ви да оцелеете.
Как ще постъпя аз? Ще спра напълно да ям телешко, освен
ако някой не докаже, че проклетото РВВ, което разнасям във
вътрешностите си може да изпарява кравешките паразити.
Навремето мислех да се преместя в Калифорния и да стана
вегетарианец. Не, чакайте! Не и в Калифорния! На това място
екологичните проблеми са на всяка крачка. Златният щат или го
тресат земетресения, или го опустошават неконтролируеми
пожари. Каквото остане след пожарите го поглъщат свлачищата.
В редките случаи, когато Калифорния не преживява незапомнена
суша, се появяват тайфуни като Ел Ниньо, Ла Ниня и Ел Лосо.
Като цяло Западното крайбрежие е най – неподходящото място за
живеене на планетата. Даже си мисля – че природата изобщо не е
имала намерение да населва това парче земя с представители на
човешката раса. То просто не е екологично пригодено за нашето
оцеляване. Без значение колко пръст изсипваме върху пясъка на
пустинята и без значение колко вода носим от река Колорадо
(която е на хиляда мили от Калифорния), не можем да заблудим
майката Природа. Както е известно, когато се опиташ да излъжеш
природата, тя направо побеснява от яд.
Индианците разбрали това рано – рано. Някои учени твърдят, че
заливът на Лос Анджелес е бил по – замърсен, когато там са
живели няколко хиляди индианци с техните лагерни огньове,
отколкото е сега - при 8 милиона автомобила по пътищата.
Индианците не били толкова глупави, че да се застояват дълго на
такова място. Когато земята са размърдала и се напукала, те си
събрали багажа и си плюли на петите.
Ние обаче - не! Даже напротив - Калифорния е
олицетворението на мечтите ни. 34 милиона души - една осма от
населението на САЩ - живеят заклещени на тази ивица земя
между планината и океана. Това е като манна небесна за
енергийните компании - 34 милиона идиоти, готови за
доене.
Добре дошли, Затъмнения!
Първоначално електроснабдяването в Калифорния
било съсредоточено в ръцете на няколко местни
монополисти, а цените на енергията били фиксирани от
щатското законодателство. Тогава, в средата на
деветдесетте години на XX в., положението коренно се
промени. Законовата основа, регулираща търговията с
електричество беше отменена, за да могат компаниите да
компенсират високите разходи за построяването на ядрени
електроцентрали и същевременно да спечелят повече пари.
Един от най-яростните застъпници на идеята за де
регулация* на електроснабдяването беше Enron - най-
щедрият спонсор на Републиканската партия и на
Джордж У Буш.
Свободната търговия с електроенергия в Калифорния
стана факт през 1996 г., благодарение на закон, приет за
рекордния срок от две седмици. По силата на този закон,
калифорнийските комунални власти получиха 20 милиарда
долара гаранция от електрическите компании. Те
използваха голяма част от тези пари, за да покрият загубите
от лошите си инвестиции в миналото. За период от 4 години
цените на електричеството бяха замразени на ниво малко
над средното, а конкуренцията замря, въпреки че в един
свободен пазар тя би следвало да се оживи. Този застой
стана причина компаниите да се откажат от строителството
на нови електроцентрали и така калифорнийците
постепенно станаха зависими от вноса на електричество.
Независимите доставчици на енергия търгуват с местните
компании и електричеството в щата вече струва невероятно
скъпо.
Към днешна дата, гражданите не само плащат повече,
за да имат ток у дома, но се налага в някои часове от деня
да остават без електричество. Причина за това не е липсата
на достатъчно ток. Независимият системен оператор на
щата –
* Под „дерегулация" и отмяна на законовата основа тук се
разбира освобождаване на търговията с електроенергия от
контрола на щатските власти. Търговията става свободна и
цените се определят от пазара. - Б. пр.
Калифорнийската агенция, която регулира
електрозахранването, има достъп до 45 000 мегавата енергия -
количество, което спокойно може да покрие нуждите на
клиентите й дори в пиковите часове. Електрическите компании
обаче задържат 13 000 мегавата от тази енергия и я използват
извън мрежата (без да са длъжни да изтъкват каквито и да било
причини). През август 2000 г., „Уол стрийт Джърнъл" писа, че
461 % повече енергия е била използвана извън мрежата, в
сравнение с миналата година. Естествено, колкото по-малко
електричество има, толкова по-високи са цените.
В градовете, където електроснабдяването все още е в ръцете
на общинските фирми положението е съвсем различно. На
жителите на Лос Анджелес и още няколко града, където
електрическите компании са собственост на самата комунална
общност, не им се налага да търпят „тъмни" часове през деня. Седма глава
Електрическите компании от югозападните и северозападните
щати, които произвеждат достатъчно енергия, помогнаха на
Калифорния в кризата, като доставят над 25 % от КРАЯТ НА МЪЖЕТЕ
електричеството й.
Докато се разиграваше тази холивудска драма, Буш-младши
и чичо Дик използваха момента да наплашат хората и да ги В началото на тази година аз и съпругата ми бяхме
пристиснат да строят нови ядрени електроцентрали, да горят поканени на кръщенето на малкия ни племенник Антъни.
повече въглища и да копаят за още нефт. С други думи те Дъщеря ни, която е ученичка, бе избрана да бъде кръстница
влошиха и без това лошото положение. В същото време Буш си на бебето, а това обикновено включва задължения от
построи нова къща в своето екологично тексаско ранчо. всякакъв род - тя трябва да помага на Антъни да се оригне
Имението се захранва със слънчева енергия, а отпадъчната му или да израсне добър католик, или и двете.
вода се рециклира. Вицепрезидентската резиденция на Чейни По време на кръщенето открихме, че церемонията много
пък е снабдена със специална система за съхраняване на се е променила. Вместо да крещят: „Бързо сипвай вода на
енергията (истинско произведение на изкуството), монтирана главата му, преди да е продал душата си на дявола",
лично от президента в изгнание Ал Гор. свещениците са превърнали кръщаването във весел ритуал,
За тях има достатъчно чиста, подновима енергия, докато за изпълняван по време на неделната служба.
нас посланието е повече от ясно: По средата на церемонията отец Анди помоли цялото
семейство да се събере около големия купел и да наблюдава
КАРАЙТЕ как младият Антъни Профър бива потопен в светена вода и
МИНИВАНИ ! след това увит в бяло платно. След това пасторът вдигна
Антъни над главата си, за да го види цялото папство под
ЯЖТЕ бурните аплодисменти на роднини и приятели.
ТЕЛЕШКО! Никой не ръкопляскаше по-силно от мен.
Все пак за първи път от тринайсет години насам в
семейството ми се раждаше МОМЧЕ.
Тринайсет деца за тринайсет години и само две от тях
момчета!
 Мисля, повечето от вас ще се съгласят, че отглеждането на
момиче е по-лесно. Не че обичаме синовете си по-малко, но човек
трябва да има солидна здравна застраховка, за да плати лечението
на счупените ръце, зъби и ключици, заедно с притиснатите от
врата пръсти. Не е зле да имате и тлъста банкова сметка, която да
покрие щетите, нанесени от „сладкото малко момченце", което е
овъглило селиката на съседите, само за да види „колко бързо
изгаря боята на тойотите". Иначе момчетата не са по-трудни за
отглеждане от момичетата.
Лично аз цял живот попадам в семейства, в които мъжете са
малцинство. Нямам братя, а само две прекрасни сестри, които
заедно с майка ми се стараеха да ме натоварват с цялата женска
работа. Баща ми от време на време получаваше почивен ден, за да
гледа някой турнир по голф. Аз понякога надигах глава, за да
търся справедливост и се опитвах да си извоювам право на глас
като най-голям от тримата, но тези бунтове само развеселяваха
сестрите ми, тъй като те бяха безспорното мнозинство. В
доказателство за тяхното покровителствено поведение ще изтъкна
факта, че и до ден днешен всеки, които ни е виждал заедно смята,
че сестрите ми са по-възрастни от мен и че аз съм изтърсакът в
семейството.
Сега живея с жена си и дъщеря си. Пак в малцинство. Всички
страховити мъжки навици, които майка ми и сестрите ми не
успяха да изкоренят бяха безмилостно заличени от последните две
жени в живота ми. Последно бях дресиран да не плюя паста за
зъби върху огледалото в банята, докато се мия сутрин. Отне им 19
години да ме отучат, но накрая успяха. Сега списъкът с вредните
ми навици вече заема само една страница. Остават им три или
четири отблъскващи неща, които да унищожат (като навика ми да
държа Голямата глътка* на волана, докато шофирам; или петната
от мастило, които лепя по облегалката на стола, върху който
задрямвам следобед; и разбира се - хъркането, макар че
напоследък чувам, че единственият начин да се преборят с този
ми навик е като държат възглавница върху главата ми и притискат
силно в продължение на три до пет минути).
Да ви кажа право - аз станах по-добър човек, благодарение на
факта, че прекарах живота си заобиколен от силни, интелигентни
и нежни жени. Просто ми се иска да водя играта. Поне введнъж.
Моите родители нямат нито едно внуче. Сестрите ми и аз
имаме само дъщери. Родителите на жена ми имат четири дъщери
и само двама синове. Те на свой ред имат осем момичета и само
две момчета. Братята на съпругата ми и аз имаме само дъщери.
Нашето семейство не е ходило на футболен мач, т. е. от както аз
бях в гимназията. Тази жертва остана незабелязана от
всички, освен от мен.
Изтъквам това разпределение по полов принцип в моето
семейство, за да насоча вниманието към голямото откритие,
което направих. Разсъждавайки върху това несправедливо
съотношение, разпитах познатите си , за да разбера дали и
другите хора имат същия проблем – повече момичета,
отколкото момчета в семейството. За моя голяма изненада
не бях сам.
Напоследък, всеки път когато ме поканят да чета лекции
в университет или на събрание, преди да започна с експозето
си , аз се обръщам към залата и моля всеки от
присъстващите, в чието семейство има повече момичета,
отколкото момчета, да вдигне ръка. Винаги има гора от ръце.
*Пластмасова чаша за безалкохолно със сламка. - Б. пр.
Оттогава насам безброй хора споделиха с мен ужасната
тайна – броят на мъжете прогресивно намалява. В някои
семейства силният пол е направо на изчезване. Понякога се
налага да окуражавам хората и да ги успокоявам, твърдейки,
че няма нищо срамно в това да не можеш да създадеш мъжко
поколение.
После изведнъж осъзнах... Нещо не е наред.
Без съмнение, нещо става. Бюрото Census потвърди, че
броят на новородените от мъжки пол в САЩ намалява с
всяка изминала година от 1990 г. Насам! Освен това, жените
живеят по – дълго: средно 80 години, а мъжете само 74,2.
Когато бях дете, в страната като че ли живееха по равно
мъже и жени или преднината на жените е била незначителна.
След това съотношението стана 5! На 49 % в полза на
жените. Скоро ще бъде 52 на 48 %.
Ето как стигнах до неприятното, но неоспоримо
заключение: Момчета! Природата се опитва да ни унищожи!
Защо й е на майката природа да прави това! Нали ние
сме носители на семето на живота? Какво сме направили, за
да заслужим такова отношение?
Много, както се оказва.
В зората на човечеството ние сме играли важна роля за
оцеляването на вида. Ние сме ловували и сме осигурявали
храна на трапезата, защитавали сме жените и децата от по –
големите животни, които са се опитвали да ги изядат, и сме
помагали за увеличаването на броя на Homo sapiens чрез
много и безразборен секс. Оттогава насам нашият пол запада.
 През последните няколко столетия нещата взеха фатален обрат
за нас. В типичния си стил ние се захванахме с какви ли не
дейности, които в крайна сметка оплескаха всичко и обърнаха
света с главата надолу. Жените? Те нямат никаква вина. Те
продължиха да създават живот, а ние продължихме да
унищожаваме живота по всякакъв възможен начин. На колко жени
им е хрумнала идеята да унищожат цялата човешка раса? Не се
сещам за нито една. Колко жени са изливали нефт в океаните,
колко са пълнели храните с токсини и колко от тях са настоявали
спортните коли да стават все по – големи и по – големи, и ПО –
ГОЛЕМИ? Хм. Да видим...
Откакто Колумб се е загубил в морето и е попаднал по тези
места (още един мъж, който се срамува да иска указания), 816
животински и растителни видове са изчезнали от американската
флора и фауна. Повечето от тези видове са били уникална част от
нашата крехка екосистема. Колко от тези растения и животни
според вас са били унищожени от жени? Мисля, че всички знаем
отговора.
Ако бяхте на мястото на природата, как щяхте да отговорите
на такова брутално предизвикателство? Какво щяхте да направите,
ако забележехте, че един от човешките полове се опитва да ви
унищожи? Е, майката природа няма навика да оставя нищо на
случайността. Тя се защитава по всякакъв начин. Използва всяко
налично средство, което би й осигурило оцеляване на всяка цена,
дори това да значи да елиминира половината от най – сложното си
творение.
Да, природата щедро ни е надарила с най – висшата форма на
интелект и ни е поверила бъдещето си . Изведнъж обаче единият
от човешките полове решава да удари здрав шамар на
създателката. В резултат на това капризната природа е леко
замаяна и много ядосана. Виновникът, който е изсипал сол в
питието й трябва да си плати.
Как изглежда заподозреният? Има оредяваща коса, бирено
шкембе и не му пука от нищо.
Точно така, момчета, става въпрос за нас. Няма начин да се
скрием от гнева на природата и не можем да припишем вината на
жените: Никоя жена не е хвърляла бомби с напалм, не е
изобретявала пластмасите и не е казвала: „По дяволите, имаме
нужда от бирена кутия, която се отваря по-лесно". За съжаление
всички грабежи, всички атаки срещу околната среда, всяко
изобретение, донесло ужас и разрушение на някога чистия и
добър свят е наше дело. Когато мъжете не са заети със
собственото си удоволствие, те работят усърдно, за да
изтрият от лицето на земята всичко красиво, напълно
забравили, че това е нашият дом -безплатен, без наем, без
депозит, без ипотека.
Не е чудно, че природата се опитва да се отърве от нас.
Ако имахме и капка здрав разум, щяхме да помолим
природата за прошка, като поправим всички нанесени щети.
Нали знаете поне очевидните: да спрем да дълбаем дивата
Арктика, да почистваме след себе си и да спрем да
хвърляме останки от сандвичи през прозорците на колите.
Природата вероятно би се примирила с много от
гадостите ни, ако все още имаше някаква полза от нас.
Много години ние притежавахме две неща, които жените
нямаха и това ни правеше необходими: 1. Ние доставяхме
спермата, която бе необходима за размножаването и 2.
Можехме да се пресегнем и да вземем, каквото е нужно от
най-горния рафт.
За наше огромно съжаление един предател изобрети
оплождането Ин витро, което означава, че сега жените се
нуждаят от съвсем малко на брой мъже, за да раждат бебета.
Наскоро някой (вероятно жена) обяви в Аризона, че вече е
открит начин хората да се възпроизвеждат, без да е
необходим сперматозоид, който да оплоди яйцеклетката.
Достатъчна е ДНК. На жените вече няма да им се налага да
прелъстяват някой идиот, забил лице във възглавницата, за
да имат бебе. Трябва им само една епруветка.
Как да излъжем природата да създава повече мъже
• Една компания във Вирджиния разработи метод,
който позволява да избереш пола на бъдещето си
бебе. Институтите по генетика и по размножаване Ин
витро и една клиника по безплодие във Феърфакс,
Вирджиния, вече използват процес, който отделя
мъжките от женските хромозоми в спермата. Това
позволява на родителите да изберат пола на бебето си
преди то да е заченато. Бъдете МНОГО мили със
съпругите си преди да ги заведете в тази клиника,
защото те имат решаващата дума да определят какво
ще бъде имплантирано в тялото им. И за бога, дайте
повече пари на тези хора във Вирджиния!
• Поддържайте спермата си жизнена. Престанете да
упражнявате насилие върху себе си ежедневно. Това
отслабва жизнеспособността на сперматозоидите и
намалява броя им.
 • Преди секс си мислете за нещо мъжествено. Припомняйте си
славните моменти от живота си многократно. Вие никога не
бихте позволили топката да мине през краката ви в шестия
мач от Световните серии през 1986 г., както направи онзи
нещастник. Представете си, че хващате топката. Чуйте рева
на тълпата, докато улавяте топката и елиминирате отбора на
Ray Knights1 Вие успяхте, като истински мъж!
• Зачевайте децата си, докато сте млади. Едно от последните
епидемиологични изследвания доказа, че възрастните
родители по-често имат момичета, отколкото момчета.
Другото изобретение, което нанесе удар под кръста на нашата
мъжественост е подвижната стълба. И по-точно - лесно
преносимата алуминиева подвижна стълба. Бих искал да знам кое е
копелето, на което му е хрумнала тази блестяща идея? Благодарение
на това вече нямаме никакво извинение за съществуването си.
Природата си има начини да се отървава от най-слабите звена в
хранителната верига, онези, които вече не служат за нищо и са
само излишен багаж. Точно така, приятели, става въпрос за нас.
Генетиката и алуминиевите стълби сведоха ползата от нас, мъжете,
до минимум. Сега ние сме деветата дупка на кавала.
Погледнете го откъм добрата му страна: все пак ние имахме
своите хубави моменти. В продължение на хиляди години
диктувахме социалния ред и той оцеля. Помислете само - в цялата
човешка история няма нито един ден, в който да не сме
управлявали ние. Ние определяхме правилата. Дори „Янките" не
могат Да се похвалят с такава победна серия. Не е ли удивително,
че ние - малцинството, управлявахме женското мнозинство
толкова хилядолетия? В някои страни биха нарекли това
„апартейд"; в Америка го наричаме „нормално развитие".
От създаването на страната, в продължение на повече от 225
години, нито една жена не е избирана на един от двата най – важни
поста в Америка. През по – голямата част от това време се
грижихме жените да нямат никакъв достъп до постовете в
държавното управление. През първите 130 години от създаването
на САЩ е било незаконно жените да гласуват:
Други неща, които природата е сметнала за ненужни:
- Пишещите машини
- Сенаторите от Вашингтон
- Боско
- Ходенето пеша
- Сигналът „Заето”
- Банковите касиери
- Дипломите от колеж
- Замразените храни
- Космите по мъжките гърбове
- Бонбони за отслабване AYDS
- Върховният съд
През 1920 г., за да покажем, че сме спортсмени, дадохме
на жените правото да гласуват. И какво стана? Никога няма
да познаете – ние продължихме да управляваме!
Иди, че разбери. Жените изведнъж получиха право на
глас и се оказаха по – голямата част от електората; това им
даде възможност да ни изхвърлят колективно от политиката.
А вместо това, какво направиха те? Гласуваха за нас! Кажете
ми, не са ли душички? Чували ли сте някога за друга
потискана с хилядолетия прослойка от населението, която
постъпва по този начин? Те са мнозинство, имат право на
избор и въпреки това дават гласа си, за да остане потисникът
на власт. Все едно чернокожите от Южна Африка да гласуват
за белите и да върнат апартейда, въпреки, че вече са
свободни. Не познавам нито един евреин в Америка, който
да гласува за Джордж Уолъс, Дейвид Дюк или Пат Бюканън
(в това число гласоподавателите от Флорида).
В едно общество със здрав разум потиснатият би
изхвърлил човека, който години наред го е газил. Въпреки
това днес, повече от 80 години, след като получиха право на
глас и въпреки разрастването на масовите женски движения,
ето какво е положението:
- Нито една жена не е била в избирателните листи на
големите партии за президент или вицепрезидент в 20 от 21
избирателни кампании от 1920 г., насам.
- В момента има само пет жени губернатори от 50 щата.
- Едва 13 % от местата в Конгреса са заети от жени.
- 496 от най – големите 500 компании в Америка се
управляват от мъже.
- Само 4 от елитните 21 университета в САЩ са
управлявани от жени.
- 40 % от разведените жени на възраст между 25 и 34
години живеят в бедност. Едва / % от омъжените жени
живеят под границата на бедността.
 - Срещу всеки долар, спечелен от мъж, жените печелят 76
цента. Разликата за един живот е приблизително 650 133 долара.
- За да има същите годишни доходи като колегите си мъже,
жената трябва да работи 4 месеца допълнително. Рано или късно
жените ще осъзнаят това и ще намерят начин да вземат властта.
Когато това стане, дано бъдат милостиви към нас. Нека не
забравяме, че действително те са силния пол, противно на
разпространения мит. Всъщност мъжете са слабият пол. Ето някои
доказателства:
- Жените живеят по – дълго от нас.
- Нашите мозъци са по – зле оформени и се свиват по – бързо с
възрастта.
- Ние по – често от жените страдаме от фатални заболявания,
удари, язва и чернодробна недостатъчност.
- Мъжете по – често стават носители на вируси,
разпространени по полов път (които после предават на
неподозиращите си съпруги и приятелки).
- Четирите главни системи в мъжкото тяло – кръвоносна,
дихателна, храносмилателна и отделителна спират да
функционират по – рано, от колкото същите системи в женското
тяло (предполагам, че излизането от строя на отделителната
система при мъжете не изненадва никога, като се има предвид ,
какви огромни количества освежител за въздух държим до
тоалетната чиния).
- Само половата ни система, която осигурява спермата, живее
по – дълго от женската полова система, но уредът за доставка на
сперма престава да функционира години преди жените да открият
удоволствието от топлата вана и хубавата книга.
- Мъжете не могат да раждат и да продължават рода.
- Мъжете оплешивяват.
- Мъжете си губят ума (при мъжете опитите за самоубийство
са четири пъти повече от жените).
- Мъжете умират при злополуки три пъти по – често от жените.
- Мъжете не са умни колкото жените: момичетата по правило
имат по – високи резултати на тестовете за интелигентност в
училище. Ако трябва да бъдем честни, с възрастта не поумняваме
ни най – малко.
Въображаемият списък на жените президенти на Майк
- Президент Синтия Маккини (най –добрият човек в Конгреса).
- Президент Хилъри Клинтън (ех, ако можех да преспивам в
Белия дом).
- Президент Опра (дебатите й с доктор Фил ще спасят
всички ни).
- Президент Катрина Хувел (редактор в „Нацията”, тя е
идеалният кандидат за президент).
- Президент Шери Лансинг (тя управлява „Парамаунт
Пикчърс”). Шери Лансинг ми даде шанс да се изявя. Дължа й
поне един президентски мандат.
- Президент Карън Дъфи (кореспондент на ТВ „Нейшън”.
Тя ще види сметката на всеки чуждестранен лидер, който се
осмели да я предизвика).
- Президент Каролин Кенеди (това няма нужда от
обяснение, просто така е редно).
- Президент Бела Абзъг (дори умряла, тя би се справила
по- добре от Джуниър).
- Президент Лий Тайлър Иънг (първата гола жена, която
видях във филма The Big Bounce), заедно с нея играеше още
и Райън О`Нийл. Бяхме 16 – годишни момчета, и се
промъкнахме тайно в автокиното „Саут Дорт” и това, което
видяхме беше... Няма какво да ви разказвам.
Вероятно няма логично обяснение за тази
несправедливост. Може монахините да са прави и това
наистина да е част от божия план. Но ако е така, то защо Бог
е създал жените толкова по - съвършени от нас? Монахините
сигурно имат вътрешна информация и знаят отговора – все
пак, те също са жени. Но ако сестрите знаят тайната на
Създателя, те едва ли ще я споделят с такъв като мен.
Според мен, съдя по – личните си наблюдения върху
жената, с която живея – бог е прахосал страшно много време
на Шестия ден, създавайки външния вид на жената. Не може
да не сте забелязали виртуозния замисъл и великолепното
творческо изпълнение – истински шедьовър. Формите,
извивките, симетрията – женското тяло е едно изключително
произведение на изкуството. Кожата е мека, нежна и
съвършена, косата е гъста, блестяща и жива. И това не е
някакво еротично излияние, просто в мен говори
изкуствоведът. Жените – вярвам, че всички ще се съгласите с
мен – са ослепително хубави.
Как да оцелеем, ако леглото ни гори
- Слезте на пода и пълзете към вратата.
- Ако имате възможност, увийте мокра кърпа около
главата си.
 - Насочете се към мястото, където смятате, че се намира
вратата. Преди да отворите вратата, опипайте бравата. Ако е
гореща, не я отваряйте – потърсете друг изход.
- Ако половинката ви е заключила всички врати, счупете някое
стъкло и слезте по тръбите.
- Винаги дръжте пожарогасител под ръка. Ако е необходимо,
го сложете под възглавницата си заедно с пистолета. Не е зле да
имате наблизо и кофа със студена вода.
- Ако редовно тормозите съпругата си, не е зле да носите само
огнеупорни пижами. Те може да спасят живота ви.
- Обадете се на най-близката пожарна служба и ги помолете да
впишат името ви в списъка с „копелетата, които с поведението си
се излагат на риск да бъдат елиминирани от любящата си
половинка". Така пожарникарите ще знаят къде е апартаментът ви и
къде точно се намира спалнята.
Какво е станало, когато Бог е създавал нас? Явно той е
използвал най-ефектните си номера при оформянето на жените и
когато е дошъл нашият ред просто е претупал нещата. Сигурно е
искал да приключи по-бързо, защото е имал по-важна работа, като
например да планира седмия ден - почивката.
В крайна сметка мъжете били създадени малко дефектни
-сътворени набързо, за да се спази крайният срок и с опасност да
се разпаднат след изтичане на гаранцията. Ето защо ние се
опитваме да стоим неподвижни, колкото е възможно по-дълго -
всяко допълнително усилие, като чистенето например, може да
доведе до ранна корозия. Нашите тела са били създадени да
вдигат, носят, теглят и хвърлят, но само за ограничен период от
време, тоест - ние имаме срок на годност. И на последно място -
просто съм длъжен да го кажа - онази допълнителна част, която ни
е дадена, не е съвсем наред. Ще се опитам да се изразя по
възможно най-деликатен начин: в бързината, когато
ни е довършвал, Бог сигурно е взел някой излишен чарк,
който се е търкалял наоколо и го е натикал сред останалите
карантии, защото ще се съгласите, че не изглежда никак
добре. Ако вземете подобно нещо и го залепите върху дърво
или улична лампа, всички ще ви кажат: „Не, ъъ, не е наред,
махни го!" Никой обаче не поставя под въпрос наличието му
върху мъжкото тяло. Представете си съществото от
„Пришълецът", „претапицирано" от Франк Пърдю! Мъжкият
орган е доказателство за факта, че от време на време Бог не
си върши добре работата (други доказателства са
наводненията в Бангладеш и зъбите на британците).
Разярени от некачествената изработка, някои мъже
напълно откачили и решили да си го върнат тъпкано на
Създателя. Щом природата е дала предимства на жените,
преценили те, значи ние трябва да вземем нещата в свои
ръце. Заключението: Щом не можем да ги превъзхождаме,
нека ги пребием!
В последно време склонността на мъжете да нараняват,
осакатяват и убиват жени се смята за „политически
неправилна" и вследствие на това бяха създадени редица
закони, които трябва да предпазват жените от нас. Както
всички знаем обаче, законите предвиждат наказания за
престъпления, които вече са извършени. Строгостта на
закона рядко спира устрема на мъжете, решили на всяка
цена да си отмъстят. Жените много добре знаят, че
телефонът 911 служи само, за да се уведоми полицията да
носи чувал за трупове и повечко почистващи препарати,
понеже домашното насилие често оставя незаличими петна
от кръв. Докато силите на реда пристигнат, той ще е натикал
в устата й ограничителната заповед на съда, и за тях ще
остане само да попълнят смъртния акт.
Мъжете разполагат с неограничен арсенал от средства за
изравняване на резултата между половете и дори не се
налага да прибягват- до хладнокръвно убийство.
Тютюневите компании например (всички управлявани от
мъже) успяха да убедят жените да пропушат, и то в момент,
когато броят на мъжете пушачи прогресивно намалява.
Благодарение на това, днес белодробният рак изпревари рака
на гърдата и е начело на списъка с най-смъртоносни форми
на рак сред нежния пол. Всяка година пушенето убива по
165 000 жени!
Отказване на достъп до лечение е още един от мъжките
похвати за намаляване броя на жените по света. Ако се
нуждаете от трансплантация на орган, за да оцелеете, имате 86 %
по-голям шанс да го получите, ако сте мъж. Мъжете със сърдечни
заболявания, които получават байпас са със 115 % повече от
жените. На всичко отгоре, жените плащат по-големи суми за
медицинско осигуряване от мъжете.
Е, ако изчерпите всички други възможности, винаги можете
Да прибегнете до убийство. То обикновено действа безотказно.
Жените, убити от съпрузи и приятели са пет пъти повече от
мъжете, убити от нежната си половинка.
Ако продължим в същия дух, може накрая да успеем да ги
изтребим.
КАК МЪЖЕТЕ ДА СЕ ПРЕДПАЗЯТ
ОТ ИЗЧЕЗВАНЕ
Колкото и мрачно да изглежда бъдещето за нас, мъжете, все
още има искрица надежда, че можем да оцелеем или поне да
отложим неизбежното. За целта трябва да усвоим някои нови
поведенчески похвати. Можем да научим много
от начина на живот на жените. Ето някои неща, които те знаят, а
ние - не:
1. Запомнете, че колата ви не е оръжие за масово
унищожение.
Престанете да се ядосвате на колите, които ви изпреварват
или ви препречват пътя. Защо това толкова ви притеснява? Така
или иначе ще пристигнете у дома за същото време. Някакъв
кретен ви забавил с 4 секунди! Голяма работа! Я се стегнете! На
жените изобщо не им пука за тия неща и за това живеят по-дълго
от нас. Когато видят идиот на пътя, те само поклащат глава и се
смеят. Момчета, трябва да се отпуснем! С всяка минута,
прекарана в яд и напрежение ние увреждаме сърдечната си
дейност. Спрете да се разхождате, сякаш имате ананас в задника.
Нищо не е чак ТОЛКОВА важно! (Освен ако наистина не сте с
ананас отзад - това сигурно адски боли.)
2. Яжте и пийте по-малко.
Трябва да обръщаме повече внимание на хранителните си
навици. Ако ядем и пием по-малко, ще живеем по-дълго. Кога за
последен път видяхте жена да се тъпче, сякаш няма да види повече
храна в живота си? Е, всички сме виждали жени да прекаляват с
алкохола, но колко от вас са виждали дама, която да си смъкне
панталона и да се изпикае на тротоара? Защо, мислите, ние -
мъжете, страдаме толкова често от рак на стомаха и простатата и
от цироза? Ние не можем да отказваме на Джак (Данйелс) или на
Джим (Бийм), нито пък можем да устоим на кило и половина
полусурово телешко с пържен лук или на миналогодишни
халапеньос или на сос Табаско. Ето защо няма да видите
жена да влиза в тоалетната с вестник в ръка. Направете си
изводите!
3. Дайте път и на другите. Така ще живеете по-дълго.
Защо да не се пенсионираме и не оставим на жените да
управляват света? 0'кей - не искате жените да имат власт,
защото сте консервативни задръстеняци. Какво ще кажете
обаче за следното: ако оставим жените да се занимават със
строежа на ядрения завод в Бахрейн и с подготовката за
войната с Китай и с нарушителите на правилника за
вътрешните полети, ние ще живеем с осем години повече? Да
им дадем път и да си затваряме устите! Чак толкова ли е
голяма тръпката да бъдеш „шеф" на стотици служители и да
оправяш цялата бъркотия след тях? На кого му е притрябвало
това? Нека се отдръпнем за малко, да си вземем почивка и да
оставим жените да си блъскат главите с този откачен свят
през следващите 1000 години. Помислете само колко книги
могат да се прочетат за толкова време!
4. Мийте си ръцете.
Време е да погледнем проблема в очите: нашите лични
навици са толкова неприятни, че не е чудно, че жените не
искат да дишат същия въздух като нас. Ако се съвземем и
променим няколко дребни неща, незабавно ще натрупаме
точки и ще започнем да получаваме повече нежност и
състрадание. За начало трябва да си държим ръцете, където
им е мястото. Те не са предназначени да стоят в носовете,
задниците, ушите и пъповете ни. Не са предназначени да
късат вестникарските статии, преди жените да са прочели
вестника, нито да вадят парченца храна, заседнала между
зъбите ни, нито да събират пърхута от главите ни.
Престанете да пипате (и намествате) дъното на панталона си
пред хората - нищо не е изчезнало от последната
инвентаризация, направена преди минута. Дръжте си
коленете събрани, за да освободите трите съседни седалки в
автобуса или влака. Носете бельо - за предпочитане такова,
което е прано тази година в истинска пералня с истински
сапун.
5. Разберете как работи тоалетната чиния.
Е, добре, момчета - смятах, че вече сме научили този урок, но
окаяният вид на тоалетните по летищата, гарите и ресторантите за
бърза закуска в страната са доказателство за обратното, въпреки
усилията на телевизионните комици ние все още не сме схванали
основната идея. За това, ето един кратък опреснителен курс:
• Първо вдигнете овалния капак на чинията и го оставете във
вертикално положение. След това вдигнете и овалната
пластмасова седалка и също я оставете във вертикално
положение. Те ще си останат в това положение, няма нужда
да се тревожите, че ще се захлупят. Използвайте и двете си
ръце като при управление на автомобил. Държите ръцете си
върху волана, за да не излезе колата от пътя. Не бихте искали
да излезете от пътя, нали? Е, и жените в къщата не биха
искали да виждат урината ви върху тапетите.
• Зареди, прицели се, стреляй, прибери в гащите.
• С едната ръка свалете капака на тоалетната чиния. Не бива
да се чува силен трясък от падането на пластмасата върху
керамичната чиния.
Хванете металната ръчка и пуснете ВОДАТА. (Това
действие е задължително дори ако ползвате обществена тоалетна.)
Ако водата не тръгне от първия път, не напускайте
полесражението. Опитайте пак и останете на място, докато не
видите чистото дъно.
• Измийте си ръцете. След това ги избършете в хавлията, а не
в ризата, която носите. Ако се бършете с хартиени кърпи -
хвърлете ги в кошчето. Ако хавлията е от плат - върнете я
обратно на закачалката (обикновено става въпрос за
метална или пластмасова кукичка или поставка, близо до
мивката). Ако правите това у дома, хвърляйте хавлията за
пране поне веднъж седмично. Изперете я и чак след това я
връщайте в банята.
6. Къпете се ежедневно.
Плискането на лицето със студена вода сутрин не е къпане.
Поливането с „Хайнекен" по време на парти също не е вземане на
душ. Влезте в душ кабината. Хванете кранчетата, на които пише
ТОПЛА и СТУДЕНА. Пуснете водата да тече. Вземете сапун или
душ гел и се намажете навсякъде. НЕ дръжте сапуна дълго време
в някои извивки на тялото си, за да ги „почистите по-добре".
Жена ви ще трябва да си измие лицето със същия този сапун.
Изплакнете. След като свършите, напуснете района на душа и се
изсушете, без да пръскате вода навсякъде.
7. Говорете по-тихо.Намалете децибелите. Опитайте се да
слушате. Ето как става: когато някой друг говори,
обърнете внимание на нещата, които казва. Гледайте
събеседника си в очите. Не го (я) прекъсвайте. След
като той (тя) приключи изложението си, направете
пауза, за да осмислите казаното.
Ще забележите, че чутото предизвиква мисли,
концепции, чувства и идеи в главата ви. Това може да
доведе до зараждането на гениално прозрение. Можете да
запомните казаното, да запишете идеите, да ги представите
за свои и да станете известен!
8. Проверете слуха си.
Ако описаните по-горе действия не са по силите ви,
възможно е да имате здравословен проблем. Месец май е
месец на здравеопазването и на проблемите с говора. Много
болници и обществени организации предлагат безплатни
прегледи за загуба на слуха по това време на годината.
Някои болници дори правят безплатни тестове на слуха през
цялата година. Можете да намерите онлайн анкети, които
имат за цел да установят дали се нуждаете от професионална
лекарска помощ във връзка със слуха си. Такива тестове
могат да се намерят на адрес:
health.aol.thriveonline.oxygen.com/medical/wgames/gen/he
alth.hearing.html.
9. Не забравяйте, че жените знаят всичките ни
номера.
Престанете да играете изтърканата роля на
„чувствителния мъж". Жените знаят този сценарий. И не се
опитвайте да минете за „феминист". Няма как да прескочите
квалификациите - вие сте от противниковия отбор. Както се
пее в песента на Клансмън: ПОДДЪРЖАЙТЕ НАДЕЖДАТА
ЖИВА. Вие принадлежите към пола, който винаги ще
печели повече пари и пред когото вратите винаги ще бъдат
широко отворени, независимо кой път ще реши да избере в
живота.
Това не означава, че не можете да помогнете за
подобряване на положението. Най-добрият начин да
помогнем на жените е, като променим поведението си към
тях. „Обработете" приятелите си. Това е най-
трудната част - да пуснеш светлината през онзи непробиваем
бетонен блок, наречен „мъжка глава".
 Помогнете да се намали разликата в заплащането, като
имате предвид собствената си заплата. Проверете дали жените,
които вършат същата работа като вас получават същото
възнаграждение. Участвайте в Деня на равното заплащане,
който обикновено се провежда в началото на април на дата,
отбелязваща деня, в който жените най-после са започнали да
получават сходни възнаграждения с колегите си от мъжки пол.
За повече информация се свържете с fairplay@ао1.com.
Можете да помогнете да се упражни обществен натиск
върху Конгреса за приемането на два законопроекта за равното
заплащане. Приемането на Акта за еднаквото заплащане ще даде
на жените възможност да търсят правата си в съда на основание
на принципа „равно заплащане за еднаква работа". На същия
принцип всеки, който смята, че служителите в неговата
компания, които са в равностойно положение и имат същата
квалификация, са по-добре платени, ще може да отнесе въпроса
в съда. Другият законопроект - за справедливо заплащане, дава
възможност на ощетените да подават искове за по-големи вреди
и закриля служителите, които са издали фирмена тайна, свързана
със заплащането. Центърът за Алтернативна политика се бори за
еднакво заплащане на служителите вече 25 години. Ако искате
да научите повече за тях, потърсете ги на адрес www.cfpa.org
или на телефон 202-387-6030.
Можете също да се присъедините към някой профсъюз или да
се опитате да основете свой. Според данни на AFL-CIO
-профсъюзът на жени, които са на 30 години, и печелят по 30 000
долара на година, разликата в заплащането само на тази категория
жени, в сравнение с мъжете в сходно положение е 650 133 долара
за периода на цялата им кариера. Разликата при жените, които не
са членове на профсъюзи е 870 327 долара. Ако убедите колегите
си да основат профсъюз и да се борят за правото си на равностойно
заплащане, значително ще подобрите живота на жените на
работното си място, както и своя собствен.
КАК ЖЕНИТЕ ДА ОЦЕЛЕЯТ БЕЗ МЪЖЕ
от нашата култура. В своята книга „Култура на страха"
Бари Глазнър отбелязва, че „децата, отгледани от самотни
майки са разполагали със същите средства и са получили
същото образование, като децата, отгледани от двама
родители.
Проучванията сочат, че децата, отгледани от самотни
майки са по-стабилни емоционално и се адаптират по-лесно в
социалната среда от децата, израснали в конфликтни бракове
или онези, чиито бащи са емоционално затворени или
склонни към насилие".
2. Купете си преносима стълба.
На пазара има много видове, марки и модели на съвсем
разумни цени. Опитайте в домашни потреби Home Depot на
адрес www.homedepot.com. За повече информация относно
това революционно изобретение, потърсете американския
институт по стълбите. Уеб - страницата му е на адрес:
www.americamladderinstitute.org.
3. Ако всичко друго се провали, обичайте себе си.
Ето някои места, където ще ви подадат ръка. (Това са адреси
на еротични магазини, откъдето могат да се купят
вибратори.)
За поръчки по телефона или онлайн
Good Vibration
www.goodvibes.com
800-289-8423
415-974-8990
The Pleasure Chest
www.thepleasurechest.com
800-753-4536
Факс:323-650-1176

1. Потърсете банка за сперма или агенция за осиновяване. Xandria

На повечето места в страната вече има агенции за www.xandria.com
осиновяване и банки за сперма, достъпни за онези жени, които 800-242-2823
искат да си имат деца, но по една или други причина искат да ги 415-468-3805
отгледат без мъж. За децата е добре да си имат двама родители факс: 415-468-3912
(пък и за родителите е по-лесно, когато са двама!), но
слуховете, че децата израстват емоционално осакатени, когато Магазини
нямат баща са част от Голямата Лъжа, която се разпространява
Good Vibration път от много време. Ние акуширахме (успешно) на мирното
2504 San Pablo Avenue Berkeley, СА 94702 споразумение в Северна Ирландия. Ние убедихме
510-841-8987 враждуващите страни в Израел и окупираните територии да
седнат на масата на преговорите (вследствие на това
The Pleasure Chest палестинците за първи път се сдобиха със собствена земя).
7733 Santa Monica Blvd. Признахме най-накрая съществуването на Виетнам (въпреки
Santa Monica, СА 90046 че така и не се извинихме за избиването на 3 милиона
323-650-1022 виетнамци. Германците доста вдигнаха летвата в това
отношение и ние решихме, че не си струва извинението за
Xandria някакви си три милиона). Американският натиск принуди
1210 Valencia Street ЮАР да освободи Нелсън Мандела и с това сложи началото
San Francisco, СА 94110 на Демократизацията на тази страна, довела до избирането на
415-974-8980 Мандела за президент. И не на последно място върнахме
едно малко момченце на баща му в Куба, като за първи път
не позволихме шайка пощурели жители на Маями да
диктуват външната ни политика в този район. Да, длъжен съм
да отбележа, че нещата потръгнаха за Чичо Сам. Той вече не
изглеждаше толкова зле в очите на света, поне докато този
дебил, който никога през живота си не е прекосявал океан, не
седна зад бюрото в кабинета на булевард „Пенсилвания"
1600.
Ето как Джордж У Буш контактуваше със света през
първите 6 месеца на управлението си:

• Той отказа да поднови споразумението ни с

Европейския съюз за намаляване емисиите от вредни
Осма глава газове.
• Започна нова Студена война, този път с Китай, заради
НИЕ СМЕ НОМЕР ЕДНО американски разузнавателен самолет, който се сблъска
с китайски самолет и уби пилота.
• Позволи мирният процес в Близкия изток да бъде
„ВСИЧКИ нации подписват споразумение за борба с глобалното прекратен и в резултат на това станахме свидетели на
затопляне. САЩ отказват" - това заглавие говори само за себе си. едни от най-кръвопролитните сблъсъци между
Отново направихме така, че светът да ни намрази. израелци и палестинци.
Нищо ново под слънцето. • Започна нова Студена война с Русия, като стартира
Ние сме страната, която всички обичат да мразят. И как да ги активна подготовка за нарушаването на
виним? Самите ние явно мразим себе си, иначе как ще обясните споразуменията за антибалистичните ракети,
феномена „Президент У"? В доброто старо време главата на подписани през седемдесетте години.
Джордж вече щеше да краси някой от мостовете над река Потомак. • Той заплаши да изтегли едностранно военното ни
Вместо това обаче той се развява по света и тръби, че е нашият присъствие на територията на Югославия и в резултат
„свободно избран лидер". В очите на всички ние изглеждаме като на това враждебните действия на етническите групи от
невежи глупаци и светът вече ни се смее. региона бяха подновени.
Това е доста тъжно, тъй като допреди няколко години • Противопостави се на споразумението на ООН за
репутацията ни в международен план се беше подобрила за първи човешките права и в резултат на това САЩ бяха
 извадени от Комисията за човешките права към
организацията.
• Бомбардира цивилни в Ирак, също както правеше татко му
преди него.
• Намеси се в нарковойната в Южна Америка и даде тласък на
насилието. В резултат на това САЩ влязоха в ролята на
помощник на Колумбия при свалянето на самолет, пълен с
американски мисионери и при убийството на американска
майка и детето й.
• Той попари всяка надежда за намаляване на напрежението в
Северна Корея и по този начин обрече корейците на още
години глад и бедност. Лидерът на Северна Корея - Ким
Ионг Ил, който е филмов магнат, ще има да чака
видеоклиповете му да счупят рекордите по продаваемост в
Америка. Настрои целия свят срещу нас, като заяви, че ще
продължи изграждането на идиотската система за защита
„Звездни войни".
Всичко това беше свършено за краткия период от 120 дни, и то
в почивките между подвизите му във вътрешната ни политика, за
които вече стана дума. Онези от нас, които смятаха Джуниър за
мързеливец и мухльо останаха силно впечатлени от енергията и
желанието му за работа.
Е, сега светът отново ни мрази. Върнахме се в изходна
позиция, но поне плуваме в познати води.
От друга страна е жалко, че пак влязохме в ролята на
негодниците. Беше приятно светът да ни смята за „добрите" поне
веднъж. Чарът на Клинтън много помагаше за това. Чужденците
бяха готови да ни простят някои неща, като увеличаването на
експлоатацията на детски труд от американските компании в
страните от Третия свят или доставката на опасни продукти на
бедните пазари, или износа на ужасно слаби холивудски филми.
С една дума - Клинтън правеше същите неща, които сега прави
Буш, но той поне не се хвалеше с тях. Пък и Клинтън беше готин
тип. Умееше да играе ролята на чаровник толкова добре, че хората
въобще не подозираха с какво всъщност се занимава. Той ни
осигури сносен имидж и благодарение на него можехме да
пътуваме спокойно в чужбина, без да ни гонят разярени тълпи и да
ни бият по улиците.
Сега, заради надменната външна политика на Буш ни е много
трудно да дадем обяснение защо най-арогантните 4 % от
населението на света притежават една четвърт от богатството на
планетата. Ако не си пазим гърба, угнетените чужденци ще решат,
че и те заслужават дигитални пейджъри и неоново осветление. А
бунтарите и подривните елементи, които изобилстват в
потиснатите страни може да научат, че тримата най-богати
хора в Америка, притежават повече пари от 60-те най-бедни
държави в света.
Един типичен ден от живота на „президента"
Джордж У. Буш
8,00 часа - Президентът на Съединените щати се
събужда проверява дали все още се намира в Белия дом.
8,30 часа - Закуска в леглото. Ръмсфелд му чете на глас
хороскопа и вицовете от вестника.
9,00 часа - Действащият президент Чейни се отбива в
спалните помещения, за да помогне на Джордж с
обличането. Чейни нахвърля в общи линии ситуацията в
Йемен и напомня на Джордж да си измие зъбите.
9,30 часа - Президентът на Съединените щати пристига
в Овалния кабинет, поздравява секретарката.
9,35 часа - Президентът на Съединените щати напуска
Овалния кабинет, за да загрее в гимнастическия салон на
Белия дом.
11,00 часа - Масаж и педикюр.
12,00 часа - Обяд с комисионера на бейзболната лига
Бъд Селиг. Селиг потвърждава информацията, че все още
няма свободни места в борда на лигата.
13,00 часа - Следобеден сън.
14,30 часа - Фото сеанс с отбора на деня от малката
бейзболна лига.
15,00 часа - Президентът на Съединените щати се
завръща в Овалния кабинет, за да разисква законопроектите
с представители на Конгреса.
15,05 часа - Срещата приключва. Конгресмените
заявяват пред пресата: „Срещата с президента бе много
ползотворна. Той ни каза: „Прокарайте няколко закона" и
след това ни накара да събираме топки от Южната поляна".
15,10 часа - Чейни запознава президента с енергийната
политика и му напомня да изпрати благодарствени бележки
на нефтените компании.
15,12 часа - Президентът иска карта на света.
Разглежда я. Изразява изненада от това „колко голям е
станал светът напоследък".
15,40 часа - Президентът запаметява всичките 19
столици за по-малко от половин час.
15,44 часа - Президентът се обажда на министър-
председателя на Румъния, за да „си поприказва с него".
Президентът пита министър-председателя на Румъния коя е
столицата на Бирма. Румънският премиер не може да разбере и
дума от това, което го питат, защото Буш говори на испански.
15,58 часа - Президентът получава телефонно обаждане от
затвора в Остин. Президентските наследници са заловени да
оскверняват портрета на президента в губернаторския кабинет.
Президентът се преструва, че връзката е лоша, след това преправя
гласа си на стара мексиканка, която се е „включила" в разговора и
след това затваря. След това е чут да казва: „Тя е само върхът на
айсберга".
16,00 часа - Работният ден приключва. Президентът се оттегля
в жилището си за кратка дрямка.
18,00 часа - Официална вечеря с африкански държавни глави.
Буш казва на Чейни, че в момента не може да мисли за Африка,
защото тя е „тъмният континент" и го моли да присъства на
вечерята вместо него.
18,05 часа - Президентът плува в басейна на Белия дом.
19,00 часа - Телефонно обаждане до Лора в тексаското ранчо
(„само проверявам").
19,02 часа - Президентът отива в залата за прожекции на Белия
дом. Гледа „Дейв" (пак); заспива пред екрана.
20,30 часа - Чейни събужда президента, води го в стаята му,
пожелава му „лека нощ", след това се връща в заседателната зала и
продължава да плете планове за унищожението на планетата Земя.
Какво би станало, ако милиардите жители на Азия, Африка и
Латинска Америка решат, че онези от тях, които нямат чиста
питейна вода (около един милиард души) имат право на
водоснабдяване? Знаете ли колко ще струва това? Около 25 % от
стойността на програмата „Звездни войни"!
Ами ако онези 30 % от населението на света, които все още
нямат електричество неочаквано решат да опънат жици, да завият
крушки и да четат книги на лампа? Уау! Направо не ми се мисли!
Най-големите ми опасения обаче идват от онези 50 % от
жителите на планетата Земя, които никога не са говорили по
телефон! Какво ще стане, ако на тях им се прииска да звъннат у
дома за Деня на майката или да си поръчат суши по телефона? Не
са ли чули, че всички телефонни номера са вече заети?
Няма нужда допълнително да разпалвам гнева на тези хора те
и без това вече са бесни от яд и мразят американците,
благодарение на жалкото представление на Буш. Освен това си
имаме и по-неотложни проблеми.
Чия беше тъпата идея да се отхвърли предложението на
руснаците отпреди 15 години за пълно унищожение на ядреното
оръжие? Спомняте ли си, че те искаха пълно разоръжаване
след разпадането на Съветския съюз? По време на
конференцията в Рейкявик през 1986 г. Михаил Горбачов
поиска „унищожението на ядрените оръжия да приключи до
2000 г." (Той не можа да се разбере с Рейгън, защото Рейгън
се беше запънал и не искаше да се откаже от - познайте
какво? -
програмата „Звездни войни"). В случай че не са го чули
първия път, Горбачов повтори припева пред новоизбрания
Буш през 1989 г.: „За да запазим мира в Европа не ни е нужно
замразяване на ядрените оръжия, а контрол. За всички би
било най-добре, ако унищожим ядрените си ракети."
По онова време ние бяхме преживели близо 40 години на
ужас от постоянната заплаха от ядрено унищожение. След
това изведнъж комунистите си отидоха и Студената война
приключи. Ние останахме с 20 000 ядрени бойни глави, а
руснаците имаха 39 000. Тази огнева мощ е достатъчна, за да
взриви целия свят около 40 пъти.
Нашето поколение израсна с твърдото убеждение, че ще
станем свидетели на поне едно „неволно" изстрелване на
ядрена ракета. Как би могло да се избегне при толкова много
оръжия, чакащи само един сигнал, за да бъдат задействани?
Бяхме уверени, че някой неизбежно ще натисне копчето - бил
той луд за връзване с достъп до командния център или просто
военен, който не е доразбрал заповедите. Можеше и някой
терорист да се добере до ядрените глави и да ги използва за
свои цели. Така живяхме дълги години под булото на страха
и той се срасна с начина ни на живот. Харчихме стотици
милиарди, за да преодолеем този страх, като произвеждаме
още и още оръжия за масово унищожение.
Хвърляйки парите на данъкоплатците в строежа на
безполезни бойни глави, които се надявахме никога да не
използваме, ние занемарихме училищата, пратихме по
дяволите здравеопазването и накарахме над половината от
учените в страната да работят по военни проекти, вместо да
търсят лекарство за рака или да работят върху някое полезно
изобретение, което ще подобри начина ни на живот.
Бюджетът на Пентагона за 2001 г. за строежа на 2800
нови самолети Joint Strike Fighter е 250 милиарда долара -
средства, достатъчни, за да платят учебните такси на всички
колежани в страната.
Предложеното увеличение на средствата за Пентагона за
следващите 3 години е 1,6 трилиона долара. Сумата,
необходима за обновяване и оборудване на всички училища
в Америка, според Националния изчислителен център е 112
милиарда долара.
Ако решим да не строим реактивните самолети F - 22, които
военновъздушните сили поискаха по време на Студената война (и
които Клинтън, а след него и Буш продължиха да подкрепят), с
парите - 45 милиарда долара - могат да се финансират всички
училища от програмата „Равен старт" за 6 години.
В средата на осемдесетте години се случи още едно
забележително нещо. С надеждата, че Рейгън ще последва
примера му, Горбачов обяви, че Съветският съюз няма вече да
прави тестове с ядрено оръжие. Горбачов каза още, че ще
предприеме тази стъпка независимо дали САЩ го последват или
не. Беше изумителен момент, който повечето американци, вярвам,
вече са забравили. За първи път ни беше дадена надежда, че може
би все пак няма се избием едни други.
Ние започнахме безумната надпревара във въоръжаването,
която руснаците се почувстваха длъжни да поддържат и която
ддопринесе в значителна степен за банкрута на Съветския съюз.
По времето, когато руснаците построиха първата си ядрена бомба
през 1949 г., ние вече имахме 235 бомби. Десет години по - късно
ние имахме 15 468 бомби, докато руснаците бяха много назад -
едва 1060. През следващите 20 години Съветският съюз похарчи
милиарди за ядрени оръжия, докато обикновените хорица в
страната зъзнеха от студ, и така силите бяха изравнени. През 1978
г. те вече имаха 25 393 ядрени бойни глави, докато ние имахме
течаща вода, Стиви Никс и комфортна преднина с 24 424 ядрени
бойни глави.
Горбачов наследи една разорена нация, която гладуваше и
печелеше, колкото да си купува руло тоалетна хартия на месец.
През 1989 г. въпреки че бе на ръба на пълната разруха, СССР
държеше невероятната армада от 39 000 ядрени бойни глави.
Пентагонът реагира спокойно - нашите момчета бяха доволни от
своите 22 827 бомби. Дали пък истинската мисия на Вашингтон не
беше да докара комунистите до просешка тояга и да чака хората там
да се разбунтуват? Горбачов усети накъде отиват нещата и окачи
боксовите ръкавици, но вече беше твърде късно. През 1991 г.
Съветският съюз окончателно престана да съществува.
Опиянени от еуфорията на този момент, новите руски и
украински лидери, нетърпеливи да се дистанцират от
комунистическото си минало, пристигнаха в Съединените щати с
маслинени клонки в ръка. Украинците декларираха, че нямат
намерение повече да участват в надпреварата във въоръжаването и
незабавно извадиха от въоръжение ядрените си ракети. Руснаците
изтеглиха от компютрите зададените координати, насочващи
ракетите към различни американски градове.
Недвусмислените жестове бяха последвани от предложение
Русия и Украйна да унищожат завинаги ядрените си оръжия,
заедно със САЩ.
Какъв беше нашият отговор на тази невероятна,
безпрецедентна оферта?
Никакъв.
Руснаците не се отчаяха. Те търпеливо зачакаха отговор.
Чакаха и чакаха, уверени, че щедрото им предложение ще
предизвика някаква реакция у Съединените щати.
Те се надяваха, че ние ще покажем малко състрадание и
ще им изпратим храна, модерни машини, няколко
електрически крушки - въобще нещичко, което да направи
живота им по - добър и да ги извади от мизерията. Те
смятаха, че ще постъпим с тях така, както постъпихме със
Западна Европа след Втората световна война - ще
организираме незабавна, ефективна спасителна операция,
която ще възцари траен мир в региона. В Западна на Европа
мирът трае вече повече от 50 години, а това е най-дългият
период без война от няколко века насам.
Да, руснаците смятаха, че животът им ще стане по-добър,
а светът ще стане по-сигурен и спокоен.
Е, всички знаем какво се случи. Нищо. Ние просто ги
оставихме да чакат, докато тълпите ги залеят. Недоволство и
отчаяние се настаниха сред хората в Русия. Рицарят в
бляскави доспехи не се появи да ги спаси, както беше
обещал. Храната продължи да не достига, инфраструктурата
се разпадна. Новият им президент Борис Елцин се оказа
пияница и клоун. Властите отказаха да превърнат страната
във васална територия на американските корпорации и
потокът от долари така и не потече към бившия Съветски
съюз. Тогава държавната власт премина в ръцете на
хардлайнери от тъмната страна на руския политически
спектър, които отказаха да унищожат останалите 25 000
ядрени бойни глави, които функционират без грешка.
Надеждата за мир угасна.
Ако ви обладае неудържим гняв и искате да
изхвърлите тази книга или да се свържете с вашия
представител в Конгреса, тогава приятели, просто го
направете. Позвънете на 202-224-3121 (централата на
 Капитолия). Или открийте e-mail адреса на своя
представител на адрес www.senate.gov или www.house.gov.
Можете също да изпратите писмо на адрес: Office of Senator
(името на вашия сенатор), U.S. Senate,Washington, DC 20510
или Office of Representative (името на вашия
конгресмен),U.S. House of Representatives , Washington, DC
20515. Ако се чудите кой точно е вашият представител,
проверете на адрес: www.vote-smart.org.
Сега новите руски лидери се готвят да създават още оръжия и
да ги продават на Иран и Северна Корея. Ние пропуснахме шанса
на живота си - да прекратим безумната надпревара във
въоръжаването и да си създадем силен съюзник в налагането на
новия световен ред. Тази уникална възможност беше като
отворена врата, през която никой не мина. И шансът си отиде по-
бързо, отколкото Распутин би пребъркал дамската чанта на
Моника Люински.
внимание, заедно с бавните пикапи „Форд Бронко",
удушените 6-годишни кралици на красотата и любовните
навици на Хю Грант. Имахме шанса да въдворим световен
мир за няколко поколения, но бяхме твърде алчни и
предпочетохме да спечелим малко пари от кризата в оргията
на Уол Стрийт. Така може да постъпи само нация от
мързеливци и мошеници. Ние доброволно и даже гордо
затъпяваме, изолирайки се напълно от заобикалящия ни свят.
Все пак от нас не се очаква нищо повече - ние сме лидери на
свободния свят.
Но не се отчайвайте. Сред двайсетте най-богати
индустриални държави НИЕ СМЕ НОМЕР ЕДНО!
Имаме най-много милионери.
Имаме най-много милиардери.
Харчим най-много за военната машина.

Борис Елцин срещу близначките Буш

Ние вярваме, че двете близнета на Буш могат да надпият и
надхитрят, който и да е руснак. Вижте им само досиетата:

БЛИЗНАЧКИТЕ: Хванати да пият в нощен клуб в Остин.

ЕЛЦИН: Хванат да пие по време на среща на Г-7.

БЛИЗНАЧКИТЕ: Използват Тайните служби, за да вадят

гаджетата си от затвора.
ЕЛЦИН: Кара КГБ да го вози до магазина за алкохол.

БЛИЗНАЧКИТЕ: Арестувани за използване на фалшиви

лични карти, с които се опитвали да се запасят с алкохол.
ЕЛЦИН: Никога не е арестуван. Измислял фалшиви
оправдания, за да пие.

Моника Люински. Това име обобщава цяла епоха. Цяла

Америка прекара половината от деветдесетте години вторачена в
петното върху една синя рокля. Конгресът остави настрана
важните проблеми като ядреното разоръжаване и се концентрира
върху начина, по който нашият главнокомандващ е напъхал пурата
си в един конкретен отвор. ЕТО КАКВО погълна нашето
 Имаме най-много загинали от огнестрелно оръжие.
Произвеждаме най-много телешко месо.
Първи сме по консумация на енергия на глава от населението.
Първи сме и по емисии на въглероден диоксид (у нас те са
повече, отколкото в Австралия, Бразилия, Канада, Франция,
Индия, Индонезия, Германия, Италия, Мексико и Великобритания
взети заедно).
Изхвърляме най-много градски отпадъци като цяло и на
глава от населението (средно по 720 килограма боклук на човек
годишно).
Първенци сме и по изхвърляне на токсични отпадъци
(вторият по мащаби замърсител - Германия произвежда 20 пъти
по-малко токсични отпадъци от нас).
Първи сме по консумация на бензин.
Първи сме по потребление на природна газ.
Имаме най-малко постъпления в бюджета от данъци (като
процент от брутния вътрешен продукт).
Първенци сме и по показателя най-малко субсидии,
предназначени за федералното и щатските правителства (като
процент от брутния вътрешен продукт).
Имаме най-голям бюджетен дефицит (като процент от
брутния вътрешен продукт).
Първи сме по приемане на най-много калории на ден на глава
от населението.
Имаме най-ниска избирателна активност.
Имаме най-много политически партии в най-долната камара и
най-много политически партии, участващи в една единствена
камара на представителите.
Имаме най-много регистрирани случаи на изнасилване (след
нас е Канада с почти три пъти по-малко изнасилвания).
Първи сме по броя на ранените и загиналите в автомобилни
злополуки (почти два пъти повече пострадали от втората в
класирането Канада).
Първи сме по броя на деца, родени от майки под 20-годишна
възраст (отново два пъти повече от Канада и почти два пъти
повече от втората в класирането Нова Зеландия).
Първи сме по броя на неподписаните международни спогодби
за човешките права.
Ние сме най-голямата страна членка на ООН със законно
избрано правителство, която не ратифицира конвенцията на ООН
за правата на детето.
Първи сме по броя на екзекуциите за престъпления,
извършени срещу деца.
Имаме най-голям процент деца на възраст под 15
години загинали от огнестрелно оръжие.
Първи сме по отчетения процент вероятност деца под
15 години да извършат самоубийство с огнестрелно оръжие.
Ние сме първенци по най-слаби резултати на тестовете
по математика в осми клас.
На път сме да станем първото общество в историята,
чиято най-бедна социална прослойка са децата.
Спрете за малко и помислете върху събраното в този
списък. Не се ли изпълва сърцето ви с гордост, че Америка -
и никой друг - е номер едно по толкова много показатели?
Сигурно изпитвате известна носталгия по времето, когато
Източна Германия печелеше всички олимпийски медали. Е, и
нашите постижения не са малки, както виждате. Можем да се
потупаме по рамото и да отпуснем на богаташите още едно
намаление на данъците.
Нека бъдем снизходителни към останалите 191 нации на
света. Тук съм събрал няколко предложения, които ще ни
помогнат да въдворим световен мир. Скромно наричам това
„Обширен мирен план на Майк". Ако питате мен, всички сме
заклещени на този остров, никой не е застрахован от
бедствия и на хоризонта не се задават извънредни избори,
така че е време да направим нещо, за да потръгнат нещата,
ако не искаме на всяко летище в Америка да се спотайва по
един Бин Ладен.
Аз бих започнал с Близкия изток, Северна Ирландия,
бивша Югославия и Северна Корея.
Светите земи
„Светите места" - това е подходящо име за мястото,
където върлуват повече зли сили, отколкото може да побере
VIP -залата на ежегодното барбекю, организирано от
Сатаната.
През януари 1988 г., месец след първата палестинска
интифада, аз и неколцина приятели заминахме за Израел и
обиколихме Западния бряг и ивицата Газа, за да видим с
очите си причината за вълненията.
Въпреки че бях пътувал из Централна Африка, Китай,
Югоизточна Азия и Средния изток, не бях подготвен за
гледката, с която се сблъсках в бежанските лагери в
окупираните територии. Никога не бях виждал такъв ужас,
безпътица и крайна мизерия. Да принуждаваш човешки същества
да живеят при такива условия и при това да държиш
пистолет, опрян в главите им повече от 40 години беше
безсмислена жестокост.
Дълбоко съм покрусен и шокиран от ужаса, на който е
подложено еврейското население на Земята. Никоя друга
етническа група не е срещала по пътя си толкова страдания и
смърт като евреите и този фанатизъм оцеля през вековете и
продължава да се разпространява вече хилядолетия.
Не ме удивлява толкова природата на тази омраза - все пак
етническите конфликти не са новост, - колкото
последователността, с която тя се предава от поколение на
поколение през годините. Омразата не е като старинен часовник
или златно бижу - не можеш просто да я оставиш на следващото
поколение. Ако пра-пра-пра-дядо ми е мразел канадците или
презвитерианците, аз няма как да знам за това. Въпреки това
омразата към евреите някак си се предава от поколение на
поколение като родния език или народните песни и поверия. Ние,
човеците, обикновено успяваме да се преборим с погрешните
схващания и лошите идеи. Помните ли - някога са смятали, че
Земята е плоска, а ето че вече 600 години никой не повтаря тази
глупост като папагал. Престанахме да разправяме врели -
некипели, като например, че Сътворението е отнело 6 дни или че
яйцата са вредни за нивото на холестерола. Защо тогава хората не
захвърлят фанатичната си омраза към евреите в същата кофа за
смет, в която лежат останките от восъчните печати и старите
нотариални актове?
При палестинците действа един фактор, който малко
усложнява нещата: за съжаление, ние, хората, обикновено ставаме
агресивни, когато сме подложени на системно насилие. За никого
не е изненада, че малтретираните деца са склонни да тормозят
своите отрочета, когато станат родители. След като ние,
американците, бомбардирахме мирната и неутрална Камбоджа по
време на виетнамската война, избивайки хиляди граждани, съвсем
закономерно години по-късно самите камбоджанци започнаха да
се избиват едни други. След като даде около 20 милиона жертви по
време на Втората световна война, Съветският съюз потърси
застраховка срещу бъдещи инвазии и за това прегази и завладя
всички съседни държави.
Понякога хората откачат, когато някой прекомерно дълго
издевателства над тях и вземат драстични, ирационални мерки, за
да се защитят.
Не искам да взимам страна в споровете на тема „Защо е
създаден Израел" и „Какви са историческите и библейските
основания за еврейските претенции върху тази земя". По-
скоро бих искал да се занимая с текущия проблем, а той е -
продължаващите кръвопролития и от двете страни,
фанатичната омраза на палестинците и отвратителната
агресия на израелците.
Палестинците са потиснато малцинство и в някои
арабски държави, където не им е разрешено да гласуват или
да притежават земя и където ги третират като второ качество
хора и ги използват за пушечно месо във войната с Израел.
Не смятам да си губя времето с нещо, което не мога да
променя, но САЩ не изпращат по 3 милиарда долара
годишно на Сирия, а именно на Израел и тъй като това са
наши пари, ние би трябвало да се чувстваме отговорни за
репресиите, убийствата и нетърпимите условия, които
създаваме в окупираните израелски територии.
Войната в Средния изток трябва да спре, и то веднага.
Израел разполага с ядрено оръжие, а някои арабски държави
скоро ще си набавят такова, за това е по-добре да сложим
край
на цялата тази лудост, преди ВСИЧКИ да сме платили много
висока цена.
Не искам потисничеството и расизмът да се свързват с
името ми по какъвто и да било повод. Вярвам (прекъснете ме,
ако вече съм казал това), че всяко човешко същество има
право на самоопределение, на глас, на живот, на свобода и на
възможност да преследва щастието си. Арабите, които
живеят на Западното крайбрежие и ивицата Газа нямат нито
едно от тези права. Те не могат да се придвижват свободно.
Наложен им е полицейски час. Плащат данъци, а нямат
представители в управлението.
Туристически наръчник на горещите точки в Светите
земи.
Исторически забележителности
Тел Авив
В предградията на днешен Тел Авив се намира пристанището
Хафа (Хайфа), за което се твърди, че е било открито след
Потопа от сина на Ной – Хафет (Хефет). Тук се намират и
останките на къщата на Симон (Шимон), където е отсядал
апостол Петър.
 Кръвопролития
2001 г. - 21 млади израелци загиват и над 100 са ранени при
самоубийствен бомбен атентат на палестинец, пред крайбрежна
дискотека.
Гробът на Йосиф (Йосеф) Набулус (Наблус) - Шхем
Християните вярват, че това е гробът, в който Йосиф от Ариматея
е положил тялото на Исус след разпятието и където той е
възкръснал. Евреите вярват, че това е гробът на Йосеф - синът на
Яков (с неговото цветно палто на мечтите).
Кръвопролития
2000 г. - Офицерът от граничната полиция Йосеф Мадат и равин
Бенямин Херлинг са убити от палестинци.
Храмът на планината (хълмът) Йерусалим (Йерушалаим)
Това е най-голямата ислямска реликва в Йерусалим. Тук се намира
гробът на цар Давид и реликвите от последната вечеря на Исус.
Кръвопролития
2000 г. - Двегодишно палестинско момиченце, пътувало на задната
седалка на колата на родителите си, е убито от заблудени куршуми
изстреляни от еврейско селище.
Гробът на патриарсите, Хеброн (известен още като джамията
Махпела),(Хеврон)
Свещено място на християни, евреи и мюсюлмани. Според
поверието тук са погребани Авраам, съпругата му Сара и техните
потомци Исак и Яков (Яаков).
Кръвопролития
1994 г. - Еврейският заселник Барух Голдщайн убива 29
мюсюлмани, дошли на поклонение в джамията.
1990 г. - 17 палестинци са убити от израелски войници.
1929 г. - Арабите устройват клане на еврейските заселници
Арестуват ги и ги пращат в затвора без процес. Събарят
къщите им без предупреждение. Конфискуват земята им и я
раздават на „заселници". Убиват децата им, защото хвърлят
камъни, или само защото вървят по улицата.
Естествено, че ще хвърлят камъни! Естествено, че ще
избиват израелските заселници! Така постъпват жертвите на
насилие - отвръщат на удара с удар. Израелците би трябвало
най-добре да знаят това. През последното столетие те бяха
преследваните и избиваните до степен на пълно етническо
прочистване. И сега са решили, че по-скоро ще си продадат
душите на дявола, отколкото да се оставят да ги газят и през
новия век.
В такива времена онези от нас, които се радват на
късмета да останат встрани от подобни конфликти, трябва да
се намесят решително за спирането на кръвопролитията.
Това бих
(в скобите написах произношението на иврит...)
искал да направи моята страна. Ето как: Спрете да им
изпращате празни чекове и започнете да притискате и
двете страни да прекратят този варварски конфликт.
Моят план:
1. Конгресът трябва да информира Израел, че има 30 дни
да спре проливането на кръв от свое и наше име, в противен
случай ще трябва да се лиши от 3-те милиарда долара.
Тероризмът сам по себе си е ужасен, но тероризмът,
превърнат в държавна политика е най-голямото зло. Знам, че
на света винаги ще се раждат луди и угнетени хора, убедени,
че само с насилие ще отмъстят за болките си и ще заличат
раните. Но израелците, които иначе са добри и интелигентни
хора, налагат колективно системата на терор спрямо друга
група хора, заради тяхната раса и религия, а това е
недопустимо. Вие, аз и милионите американски данъкоплатци
спонсорираме действията на Израел. Това насилие нямаше да
съществува, ако от нашите заплати не отиваха по 4 цента
всеки ден за купуването на куршуми за оръжията на
израелските войници. Същите тези куршуми убиват
палестински деца.
2. Ако искат да продължат да получават парите от нашите
данъци, израелците трябва да разработят в срок от една
година съвместен план с палестинците за признаването на
палестинската държава (на териториите на днешната ивица Газа и
Западния бряг, както и на земите, които ги свързват.) Тази нова
палестинска държава трябва да приеме Конституция, която не само
да забранява каквато и да било агресия спрямо Израел, но и да
гарантира демократичните права на всеки палестински гражданин
-мъж, жена и дете.
3. Съединените щати трябва да отпуснат на новата
палестинска държава двойно повече средства от тези, които
дават на Израел, за да обезпечат трайния мир в региона. (За
тази благородна кауза съм готов да давам своя дял. Все пак
става въпрос за няколко цента на седмица). Парите не бива да
се дават на корумпирани управници, като тези у нас. Говоря
за един нов план „Маршал" - спасителна операция,
финансираща строежа на пътища, училища и заводи,
осигуряваща стабилни работни места.
4. ООН трябва да гарантира сигурността на Израел срещу
посегателствата на всеки, който иска да унищожи еврейската
държава. Обединените нации следва да подпишат и
декларация, че са готови да защитават демократична
Палестина от съседните арабски режими (които вероятно ще
посинеят от яд, като видят колко добре си живеят арабите в
свободна и просперираща Палестина).
Но кой ще се вслуша в моите думи? Явно тръпката от
тази безкрайна, тъпа сапунена опера е твърде голяма. Явно
никой не иска да спре безумната война за парче земя, което
може да се прекоси за времето, за което се пътува от
Оклахома до Сан Франциско, и то в пиковите часове.
Е, може би все пак има един човек, който ще ме послуша.
Скъпи Президент Арафат,
Ние с Вас не сме се срещали и не се познаваме. Това не е
опит да си изпрося покана за вечеря или за игра на подкови.
И Вие, и аз сме заети хора (макар че аз не мога да накарам
хората в службата да ме наричат Господин президент или да
ми отговарят с „Да, сър").
Извинявам се. Заради този тип хумор излъчват
предаването ми само по кабелните канали в Америка (става
въпрос за Канал 64, който се намира веднага след канала за
говорещите италиански в Ню Йорк).
Аз държа ключа към Вашия успех. Знам как можете
незабавно да спрете убийствата и от двете страни на
конфликта. И в добавка знам как можете да се сдобиете със
собствена палестинска държава*
Знам, че сега си мислите: „Хей, кой е пък тоя?" И сте
напълно прав.
 Но поне ме изслушайте. Искам да ви предложа нещо толкова
революционно, че ще изхвърли зад борда всички крайно десни в
Израел и ще накара еврейските пацифисти да преминат на ваша
страна.
Моето предложение не е ново. То не включва оръжия, пари
или резолюции на ООН. То е простичко и евтино. Изпробвано е в
много страни и НИКОГА ДОСЕГА НЕ СЕ Е ПРОВАЛЯЛО. То
изключва омразата и въоръжаването. На практика в самата си
същност то се крепи на разоръжаването.
Нарича се масово, невъоръжено гражданско неподчинение.
Тази тактика даде плодове под ръководството на Мартин Лутър
Кинг. Чрез гражданско неподчинение той успя да се пребори с
легалната расова дискриминация в Америка. Със същия похват си
послужи Ганди - индийците поставиха Британската империя на
колене, без да изстрелят нито един куршум. Неподчинението беше
от полза за Нелсън Мандела - той и Африканският национален
конгрес сложиха край на апартейда без кръвопролития.
Ако те са успели по този начин, повярвайте ми - и Вие ще
успеете.
Разбира се, може да се преборите за независимост и чрез
насилие. Все пак виетнамците разбиха най-мощната военна
машина в света. Ние също водихме война с червените мундири* в
продължение на 8 години и вижте каква голяма държава си имаме
сега.
Така че убийствата също дават резултати. Единственият
проблем е, че след убийствата хората обикновено са с повреде-
на психика и им трябва известно време, за да се научат да се
справят без оръжие (ние например още не сме свикнали, въпреки
че минаха 225 г.).
Ако опитате с мирни средства, ще дадете значително по-малко
жертви и в крайна сметка ще си извоювате собствена държава! Ето
как може да стане това:
1. Седнете на задниците си.
Това е то. Просто и ясно. Накарайте хората да задръстят
улиците. Седнете и не ставайте, докато не ви обърнат внимание.
Няколко хиляди души са достатъчни за седяща стачка. Не
мърдайте и не оказвайте съпротива, когато се опитат да ви изтикат
от пътя. Вместо Израел да затваря границите към Газа и Западния
бряг, затворете ги вие. Организирайте мирен поход до митницата и
след това насядайте около граничната линия. Така израелците няма
да могат да се върнат в къщите си и няма да могат да прекарват
стоки и ресурси от вашата страна в тяхната. Не съм чувал за
израелско превозно средство, което да може да минава през
хилядни тълпи (дори гумите за сняг
* Във войната за независимост на САЩ от 1776 г. войските на
британския крал Джордж са носили червени мундири. - Б. пр.
няма да им свършат работа). Разбира се, те може да опитат и
много от вас може да бъдат ранени и убити. Въпреки това не
мърдайте. Стойте там безмълвно. Светът ще ви гледа -
особено ако усвоите някои хватки от прекрасните ни отдели
за връзки с обществеността и уведомите медиите
предварително. (Повярвайте ми CNN няма да откаже да
отрази събитието.) Така ще дадете много по-малко човешки
жертви, отколкото давате сега.
2. Започнете национална стачка.
Спрете да работите за израелците. Тяхната икономика се
крепи на вашия почти робски труд. Не го правете повече.
Кой тогава ще им върши мръсната работа, ако палестинците
откажат? Други израелци? Не вярвам! Те се нуждаят от
евтина работна ръка. Престанете да се изгърбвате от работа
за мизерни надници и ще видите, че щом арабите откажат да
се трудят, нещата ще се задвижат. Разбира се, те ще се
опитат да ви пречупят. Ще отрежат водоснабдяването,
пътищата и хранителните доставки, но вие не се предавайте.
Бъдете твърди. организирайте мълчаливи мирни шествия и
не се отказвайте от целта. Накрая те ще отстъпят.
Преди няколко години един милион израелци излязоха на
демонстрация за мир по улиците на Тел Авив. Беше
незабравима гледка. Това означава, че вие - палестинците,
имате един милион съюзници в лицето на израелските
пацифисти, а това е една трета от цялото население на
страната, която считате за свой враг! Помислете само - ще
спечелите на своя страна един милион „врагове", ако
протестирате мирно. Опитайте! Ако се съберат заедно
всички,
на които войната им е омръзнала, ще видите колко малко са
израелците, които действително искат да ви изтикат в
морето.
За съжаление знам, че Вие сте по-склонен да продължите
да леете кръв. Смятате, че това ще Ви донесе мечтаното
освобождение. Повярвайте - грешите. Убийствата само ще ви
превърнат в същите зверове, които сега убиват вас. А ако
още не сте разбрали най-важното за израелците, господин
Арафат, време е да Ви отворя очите - те няма да мръднат
от тази земя! За бога, човече, шест милиона техни сънародници
бяха изклани от най-напредналата цивилизация на планетата.
Наистина ли смятате, че няколко камъка и една взривена кола ще
застанат на пътя на оцеляването им? Те живеят сами в един свят,
който ги изолира от хилядолетия. Те няма да се откажат от
борбата, докато вие или останалата част от планетата не унищожи
и последния жив евреин. Това ли искате - всички евреи изтрити от
лицето на земята? Ако е така, значи имате нужда от
професионална помощ и ще трябва да се разправяте с мен, преди
да докоснете някое от техните деца.
Но ако предпочитате мира и спокойствието пред войната и
безредиците (както подозирам), тогава хвърлете оръжията, седнете
на средата на улицата и само чакайте... Да, израелците може да се
нахвърлят върху вас. Може да пребият неколцина мъже. Може да
влачат жените ви за косите и това сигурно ще ви побърка. Може
даже да извадят пожарникарските маркучи или някой друг номер,
който са научили от нас, американците. ВИЕ НЕ ТРЯБВА ДА
ОТВРЪЩАТЕ НА УДАРА! Повярвайте ми, щом светът види
вашите страдания и бруталното отношение, което търпите, ще има
такъв отзвук, че израелското правителство няма да посмее да
продължи с репресиите.
Е, това е. Ако искате, аз бих могъл да се присъединя към
Вашия мирен протест. Това е най-малкото, което мога да направя,
след като години наред помагах да се финансира въоръжението,
което сега избива Вашите сънародници.
Ваш: Майкъл Мур
ОБЕДИНЕНО КРАЛСТВО ВЕЛИКОБРИТАНИЯ И СЕВЕРНА
ИРЛАНДИЯ
Отново името казва всичко: хората, които управляват тази
страна очевидно смятат една част от поданиците на кралството за
отрепки. Ако Обединеното кралство чувстваше морално право да
предявява претенции върху Северна Ирландия, то би я обявило за
част от Великобритания, вместо да я споменава отделно,
привличайки излишно внимание върху тази ивица крайбрежна
земя, върху която има едва 6 окръга.
Не ме разбирайте погрешно - с течение на времето аз заобичах
британците. Британските телевизионни мрежи и киностудия
финансират проектите ми, когато родната киноиндустрия ми
откаже. Британците - ако ми позволите да ги нарека така
обобщено, макар че футболните запалянковци от различните
части на Острова биха ме опровергали много бързо - са
интелигентни хора със страхотно чувство за хумор и вкус
към политическата сатира. За разлика от нас, те имат
множество печатни издания и конкурентни телевизионни
компании (само в Лондон всекидневниците са 11, а четирите
им национални телевизии предлагат по-интересна и
разнообразна вечерна програма от нашите 200 канала взети
заедно). Британските медии предлагат широк спектър от
теми и разглеждат проблематиката от много гледни точки. В
политическия живот на Обединеното кралство всяко мнение
се зачита. Никой не остава встрани от събитията. С
изключение на католиците от Северна Ирландия.
Също както при палестинския въпрос и тук няма да се
впускам в анализи на 800-годишната история на конфликта, а
ще се концентрирам върху настоящото положение. Фактите
са следните: отношението на властта към католиците от
Северна Ирландия е като към втора категория граждани.
Техните права системно се нарушават, жизненият им
стандарт е по-нисък в сравнение с този на останалите
поданици на кралството. Освен това те се намират под
постоянната окупация на британските въоръжени сили.
Всичко това предизвика вълна от насилие, взела множество
жертви през последните 33 години. По време на своето
управление Бил Клинтън успя да събере двете страни от
конфликта на масата на преговорите и вследствие на това бе
подписано споразумение за спиране на насилието. По силата
на документа католиците от Северна Ирландия получиха
правото да участват в силовите структури на държавното
управление. Всички бяха облекчени и обнадеждени.
Тази надежда обаче не продължи дълго. Протестантите
отказаха да разделят властта с католиците, докато и
последното оръжие на ИРА не бъде предадено. Много хора
съзряха в това опит да се заобиколят разпоредбите на
споразумението и кръвопролитията не закъсняха. Оттогава
насам перспективите да се спре насилието изглеждат все по-
мъгляви.
Това безумие продължава вече твърде дълго. За това
искам да отправя на двете страни едно предложение, което
ще въдвори траен мир:
Накарайте протестантите от Северна Ирландия да
прегърнат католицизма!
 Точно така. Това ще сложи край на разправиите и
престрелките заради религията. Естествено повечето протестанти
няма да искат да си сменят вярата, но това никога не е спирало
католическата църква. От времето на кръстоносните походи през
Средновековието, до испанските конквистадори в Латинска
Америка, Светата църква винаги е намирала начин да „убеди"
туземците да видят светлината.
В момента католиците са 43 % от населението на Северна
Ирландия, така че трябва да се покръстят само 8 % протестанти, за
да се конституира мнозинство. Фасулска работа! Протестантите
сами ще преминат в лоното на Римокатолическата църква, ако
научат колко е готино да си католик. Ето някои от предимствата:
• Има само един шеф - Папата. Протестантските секти са
хиляди. Някои от тях се управляват от комитет, чиито членове се
избират от енориашите, а други просто си съществуват без
никой да дърпа конците. Да бъдеш католик означава да имаш
духовен водач до края на живота си. Това е човек, който не се
бои да взима решенията и да дава на вярващите насоки, правила
и ясни морални граници, които не бива да бъдат прекрачвани.
Благодарение на това, в живота на католиците има ред и яснота.
Смъртта на папата не предизвиква суматоха и масови избори.
Просто неколкостотин мъже, облечени в червено се събират в
една стая и когато решението е взето, от комина на стаята излиза
бял дим. Няма речи, кампании, подмазване на електората и
броене на бюлетини.
• Повече секс. Както знаете католиците имат повече деца, а това
означава само едно - повече секс! Съжалявам, но Католическата
църква забранява зачеването на деца без секс. Пък и кой ще се
откаже от малко допълнителен секс в наши дни? Казвам ви, само
прошепнете на протестантите, че ще има повече въргаляне в
сламата и гледайте как ще хукнат да се покръстват.
• Повече почивни дни. Католическата църква има 6 официални
свещени дни. В държавите, където католицизмът е официална
религия, през тези шест дни никой не работи и училищата не
провеждат занятия, без това да се отразява на заплащането.
Можете ли да назовете един свещен ден на протестантите, като
изключим деня, в който излиза от печат коледния каталог на Еди
Бауър? Не ми се вярва.
• Безплатен алкохол. Ако ходите на църква всеки ден, ще
получавате по една безплатна чаша вино. Е, да - ще се опитат да
ви убеждават, че пиете кръвта на Исус, но с това се свиква.
Спомнете си колко пъти сте казвали на хората, че джинът с
тоник в чашата ви е „само вода"! Имайте малко вяра!
• Католически мадами, (виж по-горе)
Запазен парцел в рая. И то не къде да е, а на хубаво
място - от дясната страна на самия Господ. Написано е
в Библията черно на бяло - Исус направил Петър глава
на църквата и ясно дал да се разбере, че само
членовете на „единствената католическа църква" ще
минат през кадифеното въже при перлените порти.
Така че ако останете верни на кралицата, може след
това да се пържите в ада за цяла вечност. А може да се
включите в елитната листа и после да се наслаждавате
на вечността от ложите в първа класа.
Ако разпространите този списък сред протестантското
население на Северна Ирландия, ще видите, че след броени
часове тълпите ще хукнат като луди към портите на „Фолс
роуд". Идва и най-хубавата част - всеки католик може да
изпълни причастието на баптизма (кръщението), ако вярва,
че някой, който не е католик ще умре без душата му да бъде
спасена, а последената категория според мен включва всички
протестанти в Обединеното кралство.
Нуждаете се само от малко вода, с която да полеете
челото на протестанта. След това изрецитирайте следното:
„Кръщавам те в името на Отца и Сина и Светия дух, амин."
Това е всичко. По-трудно е да се вредите в лагер за
отслабване. (Ако протестантите се окажат костеливи орехи и
не искат доброволно да се покръстят, може католиците да
отидат в техните квартали с малко светена вода и чимшир, да
поръсят навсякъде, крещейки горното изречение и след това
да си плюят на петите.)
БИВША ЮГОСЛАВИЯ
Това забравено от Бога ъгълче на света стана източник
на голяма част от бедствията през последното столетие.
Обитателите на този район отказват да живеят заедно.
Сърбите се бият с хърватите, те пък се бият с мюсюлманите,
които се бият с македонците, които, се бият с албанците, те
пък се бият с косоварите, и накрая косоварите пък се бият
със сърбите. От тези вражди се заражда следният инцидент:
през 1914 г. сръбският анархист Гаврило Принцип убива
архидякон Фердинанд и с това се слага началото на Първата
световна война. Тя пък води до Втората световна война.
Общо в двете войни загиват над 50 милиона души.
Не знам какво им става на тези хора. Аз например не
трепя тексасци, където ги заваря, нито пък паля села във
Флорида, въпреки че имам своите основания. Научил съм се да
съжителствам с хора, които не харесвам. Защо те да не могат?
Насилието в Югославия невинаги е бил толкова наболял
проблем. След Втората световна война малцината югославяни,
които се опълчват на Хитлер вземат властта и формират
комунистическо правителство под ръководството на маршал Тито
(единствено сърбите оказват съпротива на Германия; хърватите и
останалите националности посрещат нацистите и тяхното
Окончателно решение с отворени обятия). Тито отказва да следва
указанията на Москва и се посвещава на благородната мисия да
обедини етническите групи в страната.
За близо 40 години убийствата сред различните етноси в
Югославия секнаха. Страната стана част от цивилизования свят.
Направиха баскетбола национален спорт и животът беше
прекрасен.
След това обаче Тито почина и адът отново бе отприщен.
Хърватите започнаха да избиват сърби. Сърбите започнаха да
убиват мюсюлмани в Босна и албанци в Косово. След това
Съединените щати бомбардираха Косово, за да им покажат, че
убийствата са лошо нещо. През последните години в този район
периодично избухваха конфликти, следваше кратко затишие и
после пак избухваше война. И така до безкрай. Тези хора явно са
пристрастени. А това значи, че е време да се намесим.
Не говоря за военна интервенция, а за поетапно лечение, като
при алкохолиците.
Предлагам хората от Югославия да предприемат съответните
стъпки, за да се изцерят от насилието. Всяка седмица
организирайте събрания в църковните мазета по цялата страна
(поне в каквото е останало от нея), насядайте в кръг и си
изповядайте проблемите. Така само ще ви олекне. Можете да
пушите и да пиете кафе.
Ако не започнете да се лекувате, ще изхвърлим всичките ви
скапани коли „Юго" от товарните самолети директно над страната
ви. Така никога няма да сте спокойни, защото всеки момент някоя
двутонна лимузина може да се стовари върху главите ви.
А може науката да измисли по-добро решение. Може да е
настъпил моментът, в който да възкресим някого от мъртвите.
Никой в Америка не харесваше Тито особено когато беше жив
но в сравнение с това, което става сега, той изглежда като майка
Тереза. Щом вече можем да клонираме хора, защо да не можем да
върнем някой, който веднъж е бил жив? Не бих имал нищо против,
ако САЩ вложат няколко милиарда долара в проекта „Свети
Лазар". Дебелият Тито с глупавата му шапка не е любимата
ми гледка, но в момента нищо не би ме зарадвало повече от
това някой да обедини югославяните и да въдвори ред в
страната. В името на милионите невинни, загинали през XX
в. заради неадекватното поведение на югославяните, ние сме
длъжни да се погрижим в тази страна да има мир. Стани,
Тито!
СЕВЕРНА КОРЕЯ
Какво да ви кажа за лидера на Северна Корея Ким Йонг
Ил -той е побъркан на тема кино и има домашна колекция от
над 15 000 видеофилми. Може би търси във филмите мъдрост
и напътствия, които да му помогнат да реши проблемите на
потиснатите и гладуващи граждани на страната си. Като се
има предвид обаче, че любимите му продукции (освен
порнографията) са американските уестърни, филмите на
Елизабет Тейлър и сериите на „Петък 13-и", има вероятност
Ким Йонг да се учи от неподходящи филми.
Диктаторът фен дори написа книга за изкуството на
кинематографията и основа училище за кино. „Ким Йонг Ил
гледа всички филми, заснети в Северна Корея - разказва
севернокорейската актриса Ким Хае Юнг, която избяга в
Южна Корея. -Той коментира актьорската игра, режисурата и
всичко останало. Ако направи комплимент на някой актьор,
той или тя веднага става звезда."
Манията на Ким Йонг по фантастичния свят на
шоубизнеса споделя и неговият син Ким Йон-нам, който
наскоро отлетя за Япония, нетърпелив да посети новия парк
„Дисни". Синът на президента беше хванат с фалшив
доминикански паспорт (какво да ви кажа - той не прилича
много на доминиканец), докато се опитвал да влезе
нелегално в страната. Щом узнали истинската му
самоличност, митничарите се обадили на баща му и сега
Ким Йон - нам е наказан да не излиза от стаята си в Северна
Корея.
Ким Йонг Ил редовно си прелива кръв от млади
девственици, за да „забави процеса на стареене". Той е също
така голям спортен запалянко и знае разликата между зонова
и персонална защита в американския баскетбол. Ким Йонг
Ил носи обувки с платформи, за да прибави няколко
сантиметра към ръста си и според слуховете е най-големият
потребител на коняк Hennessy в света.
Проблемът идва от факта, че милиони хора в Северна Корея
умират от глад, защото диктатурата на Ким Йонг Ил харчи 25 %
от брутния национален продукт за военни цели. Такова нещо може
да ви се размине в Америка, тъй като ние сме благословени с
изобилие от ресурси и не бихме гладували (поне не всички), ако
по-голямата част от парите ни отиват за Пентагона. Северна Корея
обаче е скалист полуостров и единственото нещо, което е в
изобилие там са охлювите. От този сценарий не може да се
изстиска кой знае какво.
От 1948 г., когато Корея се разделя на комунистически Север и
капиталистически/ фашистки Юг, хората от полуострова
преминаха през много трудности. Те преживяха Корейската война,
която така и не беше прекратена официално (ние все още сме в
„бойна готовност"), десетилетия на репресии и изолация (които
приключиха в Южна Корея след установяването на демократично
управление през осемдесетте, но в Северна Корея продължават и
днес), икономически санкции, наводнения и глад. Властите в
Северна Корея разрешиха на гражданите да се видят със
семействата си, останали в Южна Корея само два пъти през
последните 50 години. През 1985 г. само по петдесет души от
всяка страна получиха правото да се съберат с роднините си, а
през 2000 г. още 100 човека бяха допуснати до „вражеския лагер".
Ким Йонг Ил, когото северно корейците наричат „нашия скъп
водач", има репутация на ексцентричен, безотговорен
плейбой. „Преди няколко години той беше един пиян развей
прах, който не разбираше заобикалящия го свят", така един от
членовете на кабинета на Клинтън обрисува Ким Йонг преди
време. След като наследи баща си - управлявал от 1948 до 1994 г.
– зад кормилото на държавата, Ким не остана със скръстени
ръце. Той беше обвинен, че стои зад бомбените атентати, отнели
живота на няколко членове на южнокорейското правителство,
както и за експлозията на южнокорейски граждански самолет.
Ким стои начело на огромна армия и мнозина вярват, че
притежава дори ядрени бомби.
През последните няколко години Ким Йонг Ил показа
признаци на промяна. Той сякаш започна да чува гласа на разума
и изплува от сенките. Когато гладът трайно се настани в
домовете на корейците през 1995 г., Ким отказа свободен достъп
на чуждестранните мисии с хуманитарна помощ и дори
отклони част от хранителните помощи към армията. Миналата
година обаче, той позволи на 150 представителства на
международни организации да се настанят в Северна
Корея. Наскоро той дори покани на среща президента на
Южна Корея, който открито го подтикна да сложи край на
изолацията на Северна Корея. След това Ким дори покани
държавния секретар на Съединените щати Мадлин
Олбрайт и след срещата тя призна, че са водили
задълбочена дипломатическа дискусия. (Всъщност те
двамата си прекараха доста добре. Той я помъкна със себе
си на всяко културно събитие в страната - шоупрограми,
театрални представления, официални вечери и разбира
се... кинопрожекции.)
Ким най-после влезе в пътя и осъзна, като мен, че
стоенето в тъмния киносалон и гледането на филми може
да бъде път към мира и спокойствието (междувременно
той отвлече двама продуценти от Южна Корея, за да ги
накара да правят документални филми в Северна Корея).
Бих искал да предложа на този луд диктатор няколко
полезни идеи, които могат да му помогнат да спаси
страната си от пълно разрушение:
• Гледайте по-хубави филми. Време е Ким Йонг Ил
да разшири малко кръгозора си и да надрасне
порното и филмите на Джон Уейн. Веднъж той
спомена, че бил „толкова развълнуван от играта на
Леонардо ди Каприо, че едва ли би понесъл да гледа
„Титаник" втори път". Напълно го разбирам. Ето
няколко филми, които смятам да му изпратя:
Easy Rider - Този филм е добър за начало - ще помогне
на „скъпия водач" да се отпусне.
200 Motels - Ако Денис Хопър не успее да оправи
настроението на Ким, Франк Запа със сигурност ще
успее.
Dude Where’s My Car? - Този филм сдържа цялата
информация, която ви е необходима за Америка.
My Dinner With Andre - Е, да - сюжетът на този филм се
изчерпва с разговор между двама мъже на маса, но поне
Ким ще види как изглежда истинската храна. Разговорът
на вечеря ще
 помогне на президента да усъвършенства комуникативните
си умения.

• Докарайте Ким в Холивуд. Той вероятно има хиляди идеи

за нови филми. Поне една от тях вероятно ще се хареса на Боб
Шнайдер. Кажете на диктатора, че ще му осигурим Том Круз
за главната роля в автобиографичния му филм със заглавие Lon
Long Gone. Покажете му как изглеждат бунгалата на
снимачните площадки. Запълнете престоя му с безсмислени
срещи и разговори с директори на продукции и търсачи на
таланти. Това сигурно ще му отвори работа за около две
години. През това време Северна Корея може да се възползва
от отсъствието му и да се откъсне от диктатурата.

• Ако всичко се провали, финансирайте тематичен парк в

Пионгянг. Тематичните паркове винаги дават резултати. Дори
да не възродят икономиката, те поне ще развеселят хората.
Най-вече „доминиканския" син на вожда. Това е най-важното.
Може синчето да стане асистент мениджър.

Девета глава
ЕДИН ГОЛЯМ ЩАСТЛИВ ЗАТВОР
Това се случи в 10 часа и няколко минути на 4 октомври 2000 г.
-месец преди президентските избори. Предишната нощ се беше
провел първият от трите телевизионни дебата между Ал Гор и
Джордж У. Буш.
В тази мека октомврийска вечер, в Лебанън, Тенеси, 64-го-
дишният Джон Адамс тъкмо се изтягал върху любимата си
жълтеникава кушетка и се готвел да гледа вечерните новини. До
него стоял бастунът, с който Джон не се разделял след получения
удар няколко години по-рано. Този достопочтен представител на
афро - американската общност на Лебанън живеел от инвалидна
пенсия, след дълги години работа в завода за производство на
гуми в града.
Телевизионните новини вече били към своя край и водещите
обобщавали последните анализи на дебата. Адамс и съпругата му
Лорейн обсъждали помежду си, че ще гласуват за Ал Гор, когато
на вратата неочаквано се почукало. Госпожа Адамс станала от
масата, приближила се до вратата и попитала кой е там. Вместо
отговор, два мъжки гласа настояли тя да отвори вратата
незабавно. Тя повторила въпроса, но те отново отказали да
съобщят самоличността си. Тя от своя страна отказала да отвори.
В този момент двамата неидентифицирани мъже, които се
оказали полицаи от отдела за борба с наркотиците в Лебанън,
разбили вратата и сложили белезници на слисаната госпожа
Адамс. Други седем полицаи нахлули в къщата. Двама от тях се
придвижили с извадени пистолети до всекидневната и изстреляли
няколко куршума в тялото на Джон Адамс. Три часа по-късно той
бил обявен официално за мъртъв от лекарите в университетската
болница „Вандербилт".
Заповедта за внезапната полицейска проверка била издадена,
след като информатор, работещ под прикритие подал сведения,
че в къщата на адрес Джоузеф Стрийт № 1120 ще бъде сключена
крупна сделка за наркотици. Отделът за борба с наркотиците към
лебанънската полиция, подобно на много други полицейски
части, работел в съответствие с програмата на Клинтън „Война
срещу дрогата". Същата вечер той получил заповед от местен
съдия да нахлуе в къщата и да арестува обитателите й.
Единственият проблем бил, че Джон Адамс живеел на Джоу-
зеф Стрийт № 70, тоест полицаите били объркали къщата.
На няколко мили от Лебанън, в Нашвил, по времето, когато
силите на реда екзекутирали по грешка Джон Адамс, тълпа от
наемни работници и доброволци се суетяла в централния офис на
кампанията на Ал Гор. Основната грижа на разтревожените
служители била ограничаването на щетите, нанесени от дебата
върху имиджа на Гор, който шумно въздишал, докато Буш
отговарял на въпросите му. Телефоните в централата звънели
непрестанно, кашоните с рекламни стикери, флагчета и плакати
отпътували по предназначение, а служителите правели последни
промени в стратегията, преди официалното спиране на
кампанията на следващия ден. На масата лежали копия от
предизборните предложения на Гор за борба с престъпността,
сред които фигурирали точки, предвиждащи повече пари за
полицията и най-вече повече средства за борбата с
наркодилърите. Никой от помощниците на Гор не подозирал, че
масираната война с наркотрафика е излязла от контрол и току-що
е отнела живота на един потенциален избирател.
На всички е ясно, че ако избиваш привържениците си, няма
как да спечелиш изборите.
Това е само един от многото случаи, в които невинни хора
загинаха от ръката на федералната или щатската наркополиция,
заради грешни сигнали или объркан адрес.
Още по-страшни са случаите, в които хора попадат зад
решетките заради недомислената политика на Клинтън и Гор. В
началото на деветдесетте в затворите в САЩ излежаваха
присъдите си близо 1 милион души. В края на мандата на
Клинтън и Гор тази цифра се удвои, тоест сега в затворите има
ДВА МИЛИОНА американци. Причина за това бомбастично
нарастване на броя на затворниците са новите закони, които
преследват хората, които употребяват наркотици, а не само онези,
които ги продават. Така 80 % от арестуваните и осъдените за
наркотици са в затвора за притежание, а не за разпространение на
дрога. Наказанието за употреба на хероин е 3 пъти по-голямо от
това за употреба на кокаин.
Не е трудно да се досетим защо кокаинът, който е
предпочитаната дрога в белите квартали се третира от закона с
известно снизхождение, за разлика от хероина, който е
единственият силен наркотик, който могат да си позволят
членовете на черните и испаноговорящите общности. В
продължение на 8 години в страната се вихреше интензивна
кампания за задържането на колкото може повече членове на
малцинствата. Вместо да осигурим лечение на пристрастените
си сънародници, ние ги изпращахме да гният зад стените на
затворите.
Дори да оставим настрана съдбата на онеправданите, все пак
остава въпросът на кой гений от администрацията на Клинтън му
хрумна блестящата идея? Кой каза: „Хей, момчета, имам едно
предложение - защо не подгоним чернокожите и нефтената компания изведнъж проработи. Шефовете на Koch
латиноамериканците за употреба на наркотици? Да арестуваме
рекорден брой представители на малцинствата и да ги затворим,
като по този начин се лишим от цяла група избиратели, които
гласуват за вас в съотношение 9 към 1."
Не звучи логично, нали? Коя кампания ще разруши нарочно
устоите на електората си? Все едно републиканците да се събират
и да заговорничат как да затворят корпоративните директори и
богаташите, които са основна част от техните избиратели.
Повярвайте ми, няма да видите Карл Роув да убеждава Белия дом
да отнеме правото на глас на членовете на Християнската
коалиция, които вече наброяват един милион души.
Тъкмо напротив - хората на Буш се грижат нито един от
техните избиратели да не опита от гостоприемството на щатските
затвори. След напускането на Клинтън, Буш направи каквото
можа за освобождаването на престъпни и съмнителни типове с
тлъсти банкови сметки като Марк Рич. Цялата нация бе потресена,
когато този беглец, издирван за укриване на данъци получи
опрощение на задълженията си. Всички ние бяхме ШОКИРАНИ!
След това обаче „амнистия" получиха и Дейвид Ламп, Винсент
Метлицки, Джон Уодсуърд и Джеймс Уедърс - младши и никой
не зададе въпроси. Никой не поиска и разследване на свалянето на
обвиненията в углавни деяния
срещу Koch Industries - най-голямата американска нефтена
компания, собственост на частни лица, чийто президент и
вицепрезидент са братята Чарлз и Дейвид Коч. Защо?
Много просто - защото тези „амнистии" бяха раздадени при
управлението на Джордж У. Буш.
През септември 2000 г. срещу Koch Industries и четирима от
служителите й - Ламп, Метлицки, Уодсуърд и Уедърс - заводски
управители и началници на отдели „Екология", бе образувано
следствие. Обвинителният акт съдържаше 97 пункта.
Обвиненията се отнасяха за изхвърлянето на 91 метрични тона
бензол - петролен продукт с канцерогенни свойства, във водата и
въздуха. Замърсяването е станало със знанието на обвиняемите.
Освен това Ламп, Метлицки, Уодсуърд и Уедърс се опитали да
скрият деянието си от федералните ревизори.
Това не е първият случай, в който Koch Industries има вземане -
даване със закона. Не беше дори първото им провинение за тази
година. По-рано през 2000 г. Koch плати 35 милиона долара
глоби за замърсяване на околната среда в 6 щата.
След „избирането" на Джордж У. Буш обаче, късметът на
дариха около 800 000 долара за кампанията на Буш и на други
републикански кандидати. През януари, докато Джон Ашкрофт
изчакваше зад кулисите, правителството намали броя на точките в
обвинителния акт от 97 на 11, а след това и на 9. Въпреки това
Koch Industries все още я заплашваше глоба от 352 милиона
долара. След официалното встъпване в длъжност на
администрацията на Буш обаче нещата взеха обрат. През март
правителството свали още две обвинения. След това, два
дни преди делото да влезе в съда, Министерството на
правосъдието на Ашкрофт окончателно уреди въпроса.
Koch Industries призна вината си по обвинение за
фалшифициране на документи и властите свалиха всички
предишни обвинения за замърсяване на околната среда,
включително углавните дела срещу четиримата служители на
компанията.
Възнаградени за щедрите си дарения шефовете на Koch, които
допреди месец бяха на крачка от затвора, сега бяха напълно
чисти. Компанията остана с обвинения по 7 точки и се отърва с
глоба. Според „Хюстън Кроникъл": „Директорите на Koch
празнуваха края на делото", това признал самият говорител на
компанията Джей Росър и добавил, че свалянето на обвиненията е
справедлива реабилитация на Koch.
Не бих защитавал действията на Марк Рич *, но поправете ме
ако греша: Разпръскването на смъртоносни химикали,
причиняващи рак (и вероятно ще доведат до смъртта на десетки
хора), във водата и въздуха е малко по-сериозно нарушение от
това да избягаш от Руди Джулиани за 18 години и да отидеш да
каращ ски в Швейцария. Въпреки това, всички сме чували за Рич,
а съм сигурен, че малцина от вас знаят за свалените обвинения
срещу Чарлз и Дейвид Коч, тяхната компания и шефовете й. И
защо да знаете? Това беше обичайната размяна на любезности
между бизнес партньори, услужливо проспана от пресата.
*Марк Рич беше издирван от бившия кмет на Ню Йорк Рудолф Джулиани
за укриване на данъци. - Б. пр.
Не е ли срамота, че Антъни Лемар Тайлър пропусна да дари
средства за кампанията на Буш? Тайлър е още един рецидивист -
крадец на дребно и самозванец, представил се за голф звездата
Тайгър Уудс през 1999 г. Въпреки че Тайлър никак не прилича на
Уудс (макар че черните всички си приличат, нали?),той успял да
си извади фалшива шофьорска книжка и кредитни карти с името
на звездата. Благодарение на новата си самоличност самозванецът
се сдобил с 70 - инчов телевизор, няколко стереоуредби и
луксозна кола на старо. След известно време обаче някой се
досетил, че Тайлър не е Уудс и той бил арестуван и съден за
кражба и лъжесвидетелстване. Присъдата? ОТ 200 ГОДИНИ ДО
ДОЖИВОТЕН ЗАТВОР. Съвсем правилно прочетохте. 200
години до доживотен затвор благодарение на калифорнийския
закон за кумулиране на наказанията, в чиито разпоредби ясно е
написано, че при трето престъпление, всеки получава доживотна
присъда лишаване от свобода. Към днешна дата нито един шеф на
корпорация не е получил доживотна присъда, след като е хванат
три пъти да замърсява река или да краде от клиентите си. Ние в
Америка пазим някои неща специално за бедните, черните и
онези, които не даряват средства за кампанията на големите
политически партии.
Понякога правосъдната система толкова се престарава в
гонитбата на бедняците, че слага под ключ всички наред, без да
се интересува дали са виновни или не.
Кери Сандърс - най-малкото от деветте деца в едно семейство,
страдал от параноидна шизофрения. На 27 години той вече бил
прекарал по-голямата част от живота си по психиатрични
клиники и въпреки това не успявал да се пребори с демоните в
главата си. Понякога, когато спирал лекарствата той се озовавал
на улицата в Лос Анджелес. Точно това се случило в един
октомврийски ден през 1993 г. Докато спял на една пейка пред
медицинския център USC, Кери бил арестуван за незаконно
влизане в чужда собственост. Положението на Кери сериозно се
влошило, когато рутинна проверка установила, че пет седмици
по-рано от затвора в Ню Йорк е избягало лице на име Робърт
Сандърс - рецидивист, задържан за опит за убийство при сделка с
кокаин през 1990 г.
Разбира се, Кери Сандърс от Калифорния не бил Робърт
Сандърс от Ню Йорк. Предполагам обаче, че малките имена на
двамата са прозвучали сходно на полицията, а Калифорния и Ню
Йорк... ами... какво да ви кажа И ДВАТА ЩАТА СА ГОЛЕМИ.
За лош късмет на Кери, той бил роден на същата дата като
Робърт.
Тези съвпадения били достатъчни за ченгетата в Лос Андже-
лес, въпреки че същата проверка установила, че Кери Сандърс е
бил проверяван след неправилно пресичане на улица в Лос Ан-
джелес през юли 1993 г. - когато Робърт Сандърс все още е бил в
затвора в Ню Йорк.
Нямало значение: Кери Сандърс бил изпратен в Ню Йорк да
излежава присъдата на Робърт Сандърс. Той останал в затвора в
Ню Йорк цели две години, докато майка му претърсвала Лос
Анджелес, за да го открие. По някакъв начин полицаите в Лос
Анджелес пропуснали да сравнят двете досиета, което би им
показало, че пръстовите отпечатъци на Робърт и Кери не съвпадат.
В целия този откачен процес Кери имал само един човек на
своя страна - общественият защитник, който се предполагало, че
трябва да се бори за правата му. 30-годишният „ветеран",
доктор по право обаче посъветвал клиента си да не оспорва
присъдата. Адвокатът обяснил на Кери, че борбата само ще му
спечели повече месеци зад решетките в Лос Анджелес, преди да
го върнат в Ню Йорк. Явно докторът по право не успял да
забележи, че Кери има забавени реакции и страда от сериозно
умствено заболяване. Пък и каква ли полза би имало, ако го беше
забелязал? Защитникът не задал някои основни въпроси. Той
прекарал едва няколко минути с безпомощния си клиент и така и
не се поинтересувал дали Кери има семейство, което би могло да
помогне при защитата му.
Адвокатът също така пропуснал да провери в системата дали
клиентът има висящи дела или криминално досие и не попитал за
финансовото му състояние. Той дори не отделил време да сравни
описанието на издирвания престъпник с външността на клиента
си, нито пък поискал преглед на пръстовите отпечатъци или
снимка. И какво от това, ще си кажете вие. Все пак и двамата
мъже били чернокожи, и двамата били на една и съща възраст и
дори били родени на една и съща дата! Това не е ли достатъчно?
 По – нататък историята става още по – мрачна. По време на
предварителното следствие Кери Сандърс бил лишен от правото
да се бори срещу екстрадирането си от Лос Анджелес.
Следователите го накарали да подпише документ, който гласял:
„Аз, Робърт Сандърс с настоящето свободно и доброволно
заявявам, че съм Робърт Сандърс”. В края Кери се подписал с
истинското си име – Кери Сандърс.
Той също така нарисувал ченгели по целия документ.
Някой да се досети ? На някого да му хрумне, че човекът е
психично болен ? Нищо подобно.
Накрая Кери получил възможност да бъде изслушан от съдия.
На въпроса дали е прочел документа, който е подписал, той
отговорил отрицателно. Съдията спрял екстрадацията.
„Ти ли го подписа?”, попитал съдията.
„Май, да”, отвърнал Кери.
„Защо го подписа?”
„Защото така ми казаха”, отговорил Кери Сандърс.
Общественият защитник на Кери получил заповед от съдията
да прегледа наново формуляра заедно с клиента си. Няколко
минути по – късно и съдът, и защитата били удовлетворени и
всички преминали към следващото дело.
След като бил предаден от защитника си в Лос Анджелес
Кери Сандърс бил превозен през цялата страна, за да прекара
следващите две години в затвора със строг режим „Грийн Хевън”
в Ню Йорк сити, където бил подложен на сексуално насилие от
затворниците в неговата килия.
През октомври 1995 г., след като федерални агенти
арестували истинския Робърт Сандърс в Кливланд, Кери Сандърс
бил освободен и се върнал при майка си Мери. Ако не бил
случайният арест на Робърт, Кери Сандърс и до днес щеше да си
лежи в затвора.
Кери бил пуснат от „Грийн Хевън” с 48 долара и 13 цента,
найлонова торбичка с лекарства, едно безалкохолно и пакет
цигари. Той разказал на сестра си Роберта: „Закараха ме в Ню
Йорк. Там беше много студено. Сложиха ме в една много малка
стая.”
Тази ужасна грешка на системата съвсем не е нещо рядко
срещано. В известен смисъл тя дори не е грешка. Това е резултат
от параноята на едно общество, което безотговорно затваря зад
решетките всеки, който би могъл да бъде
престъпник. Дори и да не е престъпник, по – добре ние да сме в
безопасност, отколкото да сме справедливи. Съдебната ни система
не е нищо друго освен сбирщина от бюрократи, събрани с
единствената цел да държат бедните далеч от нас, скрити от
погледа ни , някъде, където няма да ни пречат.
Е, това е Америка. Щом човек може безнаказано да извади
хиляди невинни чернокожи граждани от избирателните списъци
във Флорида, защо да не може да натовари един невинен
чернокож на влака за Ню Йорк.
Само едно нещо обърква плановете на бюрократите и вади от
равновесие цялата безумна съдебна система – процесът пред
жури. Защо? Ами защото съдебните заседатели развалят целия
синхрон. Те карат съдиите и адвокатите да се размърдат и да си
свършат работата. Ето защо адвокати и прокурори правят всичко
по силите си да убедят обвиняемите да се признаят за виновни,
като ги заплашват, че ако пледират за невинност и искат процес
пред заседатели, СЪС СИГУРНОСТ ЩЕ ПОЛУЧАТ ТЕЖКИ
ПРИСЪДИ С ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА. Ако успеят да убедят
обвиняемия не само да се признае за виновен, но и да подпише
документ, с който се отказва от правото си да обжалва решението
на съда, бюрократите са улучили десетката. Те могат спокойно да
се приберат у дома и после да се шегуват в кънтри клуба за сметка
на идиота, когото са прекарали.
Сестра ми Ан беше обществен защитник в Калифорния. Тя
държеше на правата на клиентите си и настояваше делата им да се
гледат пред жури, ако това съвпадаше с тяхното желание.
Тази нейна самоотверженост беше посрещната враждебно от
колегите й. През 1998 г. обществените защитници от нейния
район допуснаха само един човек до процес със съдебни
заседатели от близо 900 души, обвинени в престъпления.
Очевидно е, че не всички 899 души са били виновни. Те са се
признали за виновни по съвет на адвокатите си и много от тях са
попаднали в затвора за престъпления, които вероятно не са
извършили. Ние с вас обаче никога няма да узнаем дали са били
виновни или не, защото тяхното право да бъдат съдени пред жури
им е било отнето.
Тази стандартна процедура по прогонването и преследването
на бедните граждани е обичайна гледка в повечето градове на
Америка. Ето защо нашата правосъдна система няма нищо общо с
правото и справедливостта. Нашите съдии и адвокати са всъщност
високоплатени боклукчии, чиято работа се състои в това да
събират и изолират отпадъците на обществото. Един вид да анулиране на присъдата. И в 2 от всеки 3 случая Апелативният
извършват етническо прочистване по американски. съд е отменял наложеното смъртно наказание. Така изчислени,
Какво става, когато тази експедитивна и безпощадна машина съдебните грешки при
изпрати невинен човек на смърт? Една малка група студенти от
университета Northwestern в Еванстън, Илинойс, събраха
доказателства и разкриха, че петима души, осъдени на смърт в
техния окръг всъщност са невинни. Тези студенти спасиха живота
на петима души.
Ако един клас младежи може за нула време да разкрие пет
несправедливи присъди, колко ли невинни хора очакват
екзекуциите си? Вероятно стотици.
Смъртната присъда се прилага в 38 щата. Федералните закони
и военните съдилища на САЩ също предвиждат смъртна
присъда. Дванайсет щата, в това число окръг Колумбия (това
блатисто парче земя, където мнозинството от жителите са афро
американци) отмениха смъртното наказание.
От 1976 година насам в Съединените щати са извършени над
700 екзекуции. Щатите, които държат първенството по този
показател са:
Тексас (248 екзекуции - близо една трета от общия брой на
екзекуциите, извършени в САЩ от 1976 г. насам)
Вирджиния (82)
Флорида (51)
Мисури (50)
Оклахома (43)
Луизиана (26)
Южна Каролина (25)
Арканзас (24)
Алабама (23)
Аризона (22)
Северна Каролина (17)
Делауеър (13)
Илинойс (12)
Калифорния (9)
Невада (9)
Индиана (8)
Юта (6)
Едно шокиращо изследване, публикувано наскоро установи,
че смъртна присъда са получили 4578 души за период от 23
години от 1973 до 1995 г. Същото изследване доказа, че в близо
7 от всеки 10 от посочените случаи съдилищата от първата
инстанция са допуснали сериозни грешки, даващи основание за
 разглеждане на дела за престъпления, предвиждащи смъртно
наказание се оказват 68 %.
От 1973 г. насам 95 души, получили смъртна присъда са били
напълно реабилитирани от съдилищата. Това означава, че те са
били признати за невинни в извършването на престъплението, за
което са били осъдени да умрат. 95 души са били освободени от
арестите след направени ДНК - тестове.
Кои са най-често срещаните грешки?
1. Отявлено некомпетентни защитници, които не си правят
труда да търсят или пропускат важни доказателства,
които биха оневинили клиентите им, или поне биха
доказали, че смъртното Указание е твърде тежко за
случая.
2. Полицаи или прокурори, които са открили такива
доказателства, но са ги потулили, изопачавайки напълно
наказателния процес.
Изчисленията сочат, че през половината от последните 10-15
години (включително миналата) процентът на съдебните грешки е
бил над 60. Цифрата е висока за цялата страна. В 85 % от
случаите, в които се налага смъртно наказание, вероятността от
грешки е над 60 % . В три пети от случаите с наложени смъртни
присъди, грешките са над 70 %.
Откриването и поправянето на тези грешки отнема много
време. Средно периодът от налагане до изпълнение на една
смъртна присъда в нашата страна е 9 години. В повечето случаи
осъдените чакат няколко години, за да се задейства
процедурата по преразглеждане на доказателствата по делото им,
като тази процедура твърде често води до отмяна на наложеното
смъртно наказание. За всичко това данъкоплатците, семействата
на жертвите, съдебната система и несправедливо осъдените
плащат чудовищна цена.
Изследванията сочат, че осъдените на смърт, които са
дочакали преразглеждане на делата си са получили по-лека
присъда (в 82 % от случаите) или са били оневинени напълно (в 7
% от случаите).
Броят на грешките чувствително се увеличи от 1996 г., когато
президентът Клинтън одобри закон, по силата на който осъдените
на смърт могат да обжалват присъдата си пред федерален съд в
срок от една година след изчерпването на възможностите за
обжалване пред щатските съдилища. В светлината на разкритията
за огромния брой осъдени, заслужаващи реабилитация или по-
леко наказание, съкращаването на срока за обжалване бе проява на
истинска жестокост.
Ние сме една от малкото страни в света, чиито закони
предвиждат смъртно наказание за хора със забавено умствено
развитие и за непълнолетни. Съединените щати са една от шестте
страни, налагащи смъртно наказание на лица, не навършили
пълнолетие. Другите пет страни в списъка са Иран, Нигерия,
Пакистан, Саудитска Арабия и Йемен.
Съединените щати са едва втората страна в света (след
Сомалия), отказала да ратифицира конвенцията на ООН за
правата на детето. Защо? Защото документът предвижда забрана
за екзекутиране на деца под 18-годишна възраст, а ние искаме да
продължим да екзекутираме децата си.
Освен САЩ, никоя развита индустриална държава не
предвижда смъртни наказания за деца.
Дори в Китай смъртната присъда не се отнася за лица, не
навършили 18 години, а това е държавата, показала недопустима
липса на зачитане на човешките права.
В момента осъдените на смърт в САЩ са над 3700 души. 70
от тях са непълнолетни, или поне са били такива в момента на
извършване на престъплението.
Нашият Върховен съд не смята, че е жестоко или необичайно
(по смисъла на Осмата поправка) да екзекутира лица, които са
били на 16 години, когато са извършили тежко престъпление.
Същият този съд прецени, че 16-годишните нямат способността за
извършат „трезва и зряла преценка" и за това нямат право да
сключват договори.
Странно е, не мислите ли? Неспособността на децата да
преценяват зряло последиците от действията си се смята за
законова бариера пред сключването на договори, но когато става
въпрос за екзекуция, децата имат същите способности да
преценяват последиците от деянията си като възрастните? ,
В 18 щата екзекуциите на 16-годишни не са забранени. В
други 5 щата е разрешено да се екзекутират деца, които са били
на 17 и повече години в момента на извършване на
престъплението. През 1999 г. щатът Оклахома екзекутира Шон
Селърс, който е бил 16-годишен, когато е извършвал убийствата,
за които бе обвинен. Селърс е страдал от раздвоение на
личността, но този факт не е бил съобщен на съдебните
заседатели, които са го осъдили. Федералният апелативен съд
решил, че Селърс може и да е бил „временно невменяем" заради
психическото си състояние, но този факт
„не е достатъчно основание за отменяне на присъдата". Направо
невероятно!
Американците не са глупави и сега, когато се разкри истината
за невинните хора, изпратени на смърт, широките маси бяха
сконфузени. Само допреди няколко години анкетите и
социологическите проучвания показваха, че 80 % от
американците подкрепят смъртното наказание. В светлината на
последните разкрития обаче анкетите на „Вашингтон поуст” и
„ABC нюз” показаха, че броят на хората, подкрепящи най –
тежкото наказание значително е намалял и за сметка на това се е
увеличил броят на американците , поддържащи идеята, че
смъртното наказание трябва да се замени с доживотно лишаване
от свобода. 51 % от анкетираните подкрепят идеята за налагане
на вето върху екзекуциите до учредяване на комисия за проверка
на процедурата по налагането на смъртното наказание.
68 % от американците смятат, че смъртното наказание не е
справедливо, защото понякога биват екзекутирани невинни хора.
Последните социологически проучвания на „Галъп” показват, че
подкрепата на смъртното наказание е стигнала най – ниските си
нива от 19 години насам. 65 % от запитаните смятат, че е по –
вероятно представител на бедните прослойки от населението да
получи смъртна присъда, отколкото заможен човек или
представител на средната класа за същото престъпление. 50 % са
съгласни със становището, че е по – вероятно афро – американец
да получи смъртна присъда, отколкото представител на бялата
раса за същото престъпление. Дори в машината за убиване
наречена Тексас, анкета на „Хюстън кроникъл” разкри, че 59 %
от тексасците вярват, че техният щат е екзекутирал поне един
невинен човек!
72 % вярват, че щатския закон трябва да предвижда наказание с
лишаване от свобода до живот без право на помилване, като
алтернатива на смъртното наказание. 60 % се обявяват против
екзекутирането на престъпници със сериозни психически
увреждания.
Ние и нашата велика страна не обявихме война на самата
престъпност, а на бедните слоеве от населението, защото е много
удобно да прехвърлиш вината за всичко на хора, които нямат
средства да се защитят. Някъде по пътя забравихме за човешките
права, защото така процедурата е по – евтина.
Живеем в общество, което почита и уважава корпоративните
гангстери – собственици и ръководители на компании, които
директно и индиректно заграбват природните ресурси и
потъпкват правата ни в името на печалбата, а в същото време
бедните ни сънародници стават жертва на една брутална
„правосъдна” система.
Обществеността обаче започва да осъзнава, че това не е редно.
Трябва да реорганизираме социалните порядки така, че всеки
човек да се смята за важна и неизменна част от обществото.
Трябва да накараме хората да повярват, че НИКОЙ не стои над
закона, независимо колко съдии и политици може да подкупи.
Докато това не стане, ще продължим да произнасяме думите
„свобода и справедливост за всички” с чувство на срам.
Десета глава
ДЕМОКРАТИ, DОА*
Той подписа законопроект, предвиждащ средства от
федералния бюджет да се разпределят между религиозни
благотворителни организации.
Той увеличи броя на федералните престъпления, за които се
предвижда смъртно наказание до 60 състава.
Той подписа законопроект за забрана на еднополовите
бракове и свали от ефира на християнските радиостанции
рекламите, подтикващи и пропагандиращи по какъвто и да било
начин към еднополови сексуални взаимоотношения.
За съвсем кратко време той успя да отнеме правото на
социални помощи от 10 милиона души. Общият брой на хората,
получаващи помощ от държавата беше 14 милиона.
 Той обеща допълнително финансиране на онези щати, които
успеят да съкратят още броя на хората, получаващи социални
помощи. Допълнителните субсидии се предоставяха на щатите,
без да се изисква от тях да намират работа на хората, които са
лишили от помощи.
Той прие план за спирането на финансовото подпомагане на
родители под 20 години, които са напуснали училище или са
*DOA – Dead On Arrival - смъртта е настъпила преди пристигането. С
това съкращение медицинският персонал в Спешна помощ отбелязва
пациентите, които са били докарани вече мъртви в болницата. - Б. пр.
се изнесли от дома на своите родители.
Въпреки че много внимава да не се разчуе, той подкрепяше
много от старите условия на „Договор с Америка" на Нют
Грингрич, включително клаузата за намаляване на данъка върху
приходите от продажба на бизнес или имот.
Въпреки настояването на републиканските губернатори като
Джордж Райън от Илинойс за подкрепа на мораториума върху
смъртното наказание, той осуети всички усилия за намаляване
броя на екзекуциите въпреки разкритието, че десетки невинни
хора получават смъртни присъди.
Той отпусна средства на местните власти за наемането на
повече от 100 000 полицаи и подкрепи законите за налагането на
доживотни присъди на лица, извършили три престъпления - дори
тези престъпления да са джебчийство или неплатена пица.
В момента в Америка има повече хора без здравна
осигуровка, отколкото по времето преди той да стане президент.
Той подписа заповеди за забраната на всяка форма на
медицинско обслужване за бедните, които пребивават в САЩ
нелегално.
Той подкрепяше забраната на абортите в напреднала
бременност и обеща да подпише първия законопроект, който
предвижда операцията да се извършва само ако животът на
майката е застрашен.
Подписа заповед, с която забрани финансирането на каквито
и да било чуждестранни организации, които помагат на жените
да правят аборти.
Той подписа смехотворната едногодишна забрана за
изпращане на федерални средства на държави, в които агенциите
за контрол на раждаемостта споменават аборта между
възможните варианти за прекъсване на нежелана бременност.
Отказа да подпише международната спогодба за забрана на
противопехотните мини, въпреки че тя вече бе подписана от 137
нации. Наред със САЩ спогодбата отказаха да подпишат още
Ирак, Либия и Северна Корея.
Той саботира „Протокола Киото", настоявайки засаждането на
гори и пасища да се смята за стъпка към намаляване емисиите от
вредни газове в полза на САЩ. По този начин той направи за
смях смисъла на целия протокол, чиято цел бе намаляването на
емисиите въглероден диоксид, отделяни от автомобилите и
фабриките.
Ускори сондажите за нефт и природна газ във федерална земя
до темпо, което се изравни и на моменти превиши нивото на
сондажи по време на администрацията на Рейгън.
Одобри продажбата на едно от нефтените полета в
Калифорния в най-голямата приватизационна сделка в
американската история и отвори Националния петролен резерв в
Аляска (не? що, което дори Рейгън не посмя да направи).
И накрая, той стана първият президент след Ричард Никсън
който не поиска от автомобилните компании да намалят разхода
на гориво на произвежданите от тях коли. Тази стъпка би спестила
изгарянето на милиони барели петрол на ден.
Да, ще се съгласите с мен, че имайки предвид изброените
постижения, Бил Клинтън беше един от най-добрите
републикански президенти, които сме имали.
След като Джордж У. Буш стана президент много хора
изпаднаха в паника. Либералите от всички страни пощуряха при
мисълта, че отново ще ни управлява член на семейство Буш, а
както знаем това е синоним на разруха в инфраструктурата,
замърсяване на околната среда, стъпка назад в признаването на
правата на жените и молитви в училищата. Всички те са
разтревожени с пълно право.
Буш обаче се оказа грозноватата и злобничка версия на нещо,
което ние си имахме и през цялото минало десетилетие, като се
изключи фактът, че тогава то вървеше в комплект с чаровната
усмивка на човек, който свири на саксофон и споделя с нацията
какво бельо носи. На нас това ни харесваше. Чувствахме се
съпричастни и всичко беше нормално. Освен това старият ни
президент можеше да пее националния химн на чернокожите и
организираше купони с Глория Щайнем. Той дори гледаше моето
шоу! Харесвах го този тип.
 Всички ние въздъхнахме с облекчение, когато годините на
Рейгън и Буш изтекоха и в Овалния кабинет влезе президент,
който беше пушил трева и наричаше себе си „първия чернокож
президент на САЩ". Чарът на Клинтън ни омая дотам, че
престанахме да забелязваме пропуските и грешките като
непростимото пренебрежение към ключовите пунктове в
„Протокола Киото" седмици преди изборите през ноември 2000 г.
Не искахме да знаем за тези неща. Пък и все пак каква
алтернатива имахме? Бейби Буш? Пат Бюканън? Ралф Нейдър?
О, боже, само не Ралф Нейдър. Защо да поддържаме някого,
който е съгласен с нас по всички въпроси? Това изобщо не е за-
бавно! Сега върху главата на Нейдър се излива целият народен
гняв заради изгубените от Ал Гор избори (макар той всъщност да
не загуби). Като гледам тези хора (повечето 40-50-годишни), не
мога да не се запитам: с какво толкова Нейдър ги дразни.
Отне ми известно време, но мисля, че накрая открих отговора:
Нейдър е олицетворение на това, което те са били, но вече не са.
Той не се промени. Не изгуби вяра, не направи компромис, не
развя бялото знаме. Ето защо всички го мразят. Той не запя нова
песен, не се премести в предградията и не започна да повтаря
припева: „Да видим как може да спечеля пари за СЕБЕ СИ!" Той
не възприе новия политически кодекс за компромис с етиката в
името на властта. Ето защо милиони гимназисти и колежани го
обожават. Той е точната противоположност на техните родители,
които смятат, че грижите за децата се изчерпват с предоставянето
на ключ от входната врата, мултивитамини и дистанционно за
телевизора в спалнята. Нейдър не промени музикалните си
вкусове от „Сарджънт Пепър" на Кени Джи. Остана си със
същите хипарски дрехи. Хората, които го нападат приличат на
побойниците в гимназията, които тормозят съучениците си,
докато последните не започнат да изглеждат, да мислят и да
миришат като тях.
За ваше съжаление, скъпи приятели, този тип Нейдър никога
няма да се промени. За това по-добре си спестете времето,
увеличете си дозата „Прозак" и си запишете час при
психотерапевт веднъж седмично. Или пък помислете малко и
благодарете на бога, че на света все още има хора като Ралф
Нейдър. Той върши цялата работа, докато вие си почивате и си
поръчвате поредната маргарита.
Знам, че хапът, който трябва да преглътнем сега е горчив.
Знам, че е трудно да ставаш всяка сутрин с ясното съзнание, че се
трудиш, за да тъпчеш търбуха на корпоративната машина. Знам,
че не е лесно да си траеш и да се примириш с факта, че получаваш
заплатата си от същото копеле, което превръща живота ти в ад.
Някъде дълбоко в мозъка ни едно малко нервно окончание
мига тревожно, като лампичката на мобилния ни телефон преди
да падне батерията. Това е проблясък, който ни напомня за
времето, когато вярвахме, че сме призвани да променим света.
Това са спомени от периода преди зрелостта да ни обгърне и да ни
включи в безпощадния цикъл на реалността. Преди да осъзнаем че
пред нас има само два варианта - да бъдем част от тълпата или да
водим самотен и беден живот.
Този избор е предрешен. Всички се научихме да правим
компромиси с ценностите си, вярвайки, че все още имаме
принципи. („Вярно е, че карам спортна кола с висока
проходимост, но пък дарявам пари в клуб „Сиера".) Приспахме
съвестта си, победени от страха, че единствената алтернатива на
компромиса е скитничество и глад! Примирихме се с тираничните
църковни порядки, тъй като Исус е казал „Обичай врага си" и вече
не ни пука дали парите от нашите дарения отиват за някоя
антифеминистка организация. Научихме се да не си отваряме
устата, когато приятелите и колегите ни използват кодирани
расистки изрази, защото ние не мразим чернокожите, пък и едва
ли те ни мразят... но нека за по-сигурно да пресечем от другата
страна на улицата, за да избегнем срещата с тях.
Най-сигурният признак за наличие на принципи е гласуването
за демократите. Те са хората, които взимат присърце интересите
на средната класа! Повярвайте им. Пък и кой ненормалник би
гласувал за кандидат от трета политическа сила? Защо да си
припомняте старото си „аз" - младият идеалист, готов да си
заложи главата в борбата за справедливост? Ние живеем в Реалния
свят на възрастните, в който няма значение кое е справедливо и
кое - не. Важна е само победата! Независимо дали става въпрос за
спечелването на пазарен дял от компания, трупането на акции във
фондовия портфейл или амбицията твоите деца да пердашат
всички в детската градина.
„Постъпи правилно" - това мото е толкова остаряло, че звучи
направо смешно. Залагай на печелившата карта - ето, това е
новият девиз. Дори ако „печелившата карта" (Клинтън) подкрепя
екзекуциите, оттегля забраната върху противопехотните мини,
подписва смехотворни закони, спира финансирането за абортите,
изхвърля бедните на улицата, удвоява броя на затворниците,
бомбардира 4 страни по едно и също време, убива цивилни
(Судан, Афганистан, Ирак, Югославия), разрешава шепа
конгломерати да притежават целия медиен пазар (който някога
беше разделен по равно между близо 1000 компании) и постоянно
апелира към увеличаване на бюджета на Пентагона. Въпреки
всичко това, Клинтън беше по-малкото зло от... от... някое много,
много голямо зло! Тази констатация ни утешаваше и оправдаваше
избора ни.
Приятели, кога най-после ще спрем да се заблуждаваме?
Клинтън, както и повечето демократи в момента, не са правили и
няма да направят нищо, за да стане нашият свят по-добър. Не ние
плащаме за кампаниите им. Най-богатите 10 % от американците
дават парите и следователно те поръчват музиката, без значение
дали „музикантите" са републиканци или демократи. Винаги е
било така и винаги ще бъде. Ние много добре знаем това, но ни е
трудно да го произнесем на глас, защото алтернативата прилича
много на... Дик Чейни.
Не ме разбирайте погрешно. Искам да изясня нещо, преди
всички предани демократи да запалят огън и да изгорят книгата:
Джордж У. Буш е по-лошият избор от Ал Гор или Бил Клинтън, в
това няма съмнение.
Но какво точно значи това? Ако вземем двама души и
накараме трети човек да посочи „по-лошия" от двамата, изборът
вероятно ще се спре на по-големия тъпак. Хитлер беше „по-лош"
от Мусолини, шевролетите са „по-лоши" от фордовете, аз съм
определено „по-лош" от жена си. Е, и? Това е детска игра.
Истината е, че да избираш между „състрадателния
консерватизъм" на Буш и философията на Клинтън е толкова
безсмислено, колкото избора между соево масло и ароматизирано
олио.
Управлението на Буш II започна с това, че Джуниър отмени
някои от последните заповеди на Клинтън. Това веднага го
превърна в чудовище в очите на избирателите. Това беше важен
момент - символично казано - за демократите. За тях беше
жизненоважно хората да повярват, че Буш излива арсеник в
питейната вода и възнамерява да ни изтрови. Те искаха да внушат
на американците, че Буш ще изсече горите, ще отреже бюджета за
абортите, ще опустоши Аляска и ще заличи всички добрини,
направени от президента Клинтън.
Демократите никога не споменават, че за осем години в Белия
дом Клинтън не направи почти нищо за решаването на
гореизброените проблеми. В последните часове на управлението
си Клинтън реши да подобри имиджа си пред избирателите
(макар че той винаги си е изглеждал добре) и да хвърли камъни в
градинката на Буш. Каквато и да е била целта му - той успя!
Всички останахме с впечатление, че Буш руши устоите на
изграденото от Клинтън, докато Джордж в действителност просто
ПРОДЪЛЖИ водената 8 години политика. Клинтън и Гор успяха в
продължение на осем дълги години да осуетяват всички опити да
бъдат намалени емисиите от въглероден диоксид във въздуха и
нивото на арсеник във водата. Един месец преди изборите през
2000 г. лидерът на Сената Том Дашъл и 16 други членове на
демократическата партия поведоха успешна борба за
СПИРАНЕТО на всички законопроекти за намаляване на нивото
на арсеник във водата. Защо? Защото Клинтън и съпартийците му
бяха задължени на богатите копелета, финансирали кампаниите
им. Същите тези богати копелета не искаха нивото на арсеник във
водата да бъде променяно.
Да вземем например факта, че администрацията на Клинтън и
Гор бе първата от 25 години насам, която НЕ наложи на Детройт
по-строги изисквания за намаляването на разхода на гориво.
Казано с други думи, под тяхно ръководство бяха рафинирани и
изгорени милиони излишни барели петрол, без да броим вредните
вещества, отделени във въздуха вследствие на горенето. Дори
Роналд Рейгън - тази икона на консерватизма, водеше по-
прогресивна политика в това отношение: неговата администрация
наложи на автомобилостроителите да произвеждат коли с
икономичен разход на гориво. Под ръководството на неговия
наследник Буш I изискванията за икономичност станаха още по-
строги. А при Клинтън? Нищо. Колко още хора трябва да умрат от
рак и колко трябва да се ускорят темповете на глобалното
затопляне, за да осъзнаем истината за „задругата" на Бил и Ал?
Неслучайно един от най-щедрите дарители за кампанията на
Клинтън, лобистът на трите най-големи автомобилни компании
Андрю Кард сега е шеф на персонала на Джордж У. Буш.
Е, има ли разлика между демократи и републиканци? Има,
разбира се. Демократите казват едно („Спасете планетата"), а
правят друго - тихо си стискат ръцете зад кулисите с негодниците,
които замърсяват Земята. Републиканците не се крият, те открито
подават ръка на негодниците и им предоставят кабинети в
Западното крило. Това е разликата.
Някои биха поспорили с мен, че е по-недостойно да убедиш
някого, че ще го закриляш и след това да го ограбиш, отколкото
направо да го заковеш. Откритото зло, което не се маскира с
либерални одежди и не се прави на света вода ненапита е по-
малкото зло. Срещу него е по-лесно да се изправиш и да го
изкорениш. Какво бихте предпочели - хлебарка, която лази по
килима или стотици невидими термити, скрити в стените?
Хлебарката може и да разнася болести, но тя е познато и видимо
зло, с което можем да се справим, ако вземем необходимите
мерки. Термитите пък ни оставят да мислим, че имаме най-
хубавата трапезария на света, докато разядените основи на
къщата не поддадат и не се събудим на сутринта под огромна
купчина дървесни стърготини.
Бил Клинтън изчака до последните дни на управлението си,
преди да ратифицира президентските декрети и законите, които
целят опазване на околната среда и подобряване на условията на
труда. Тези действия на президента бяха проява на изключителен
цинизъм. Той изчака последните 48 часа, за да постъпи правилно,
преценявайки, че един ден хората, поглеждайки назад ще си казват:
Той беше добър президент. Клинтън беше наясно, че стъпките,
направени в последния момент ще бъдат отменени от новата
администрация. Той знаеше, че нито един от тези декрети няма да
остане в сила. Всичко беше добре изпипана постановка. Всичко
беше направено, за да се запази добрият имидж на президента.
Все още ли вярвате, че Клинтън е пречистил водата ни от
арсеника? Той не само че не направи нищо, за да ни предпази от
отровната вода, но и последната му разпоредба гласеше, че
„питейната вода трябва да се пречисти от арсеник през 2004 г.”.
Точно така. Проверете и вие, ако не ми вярвате. Големият
екологичен жест на Клинтън от последните минути на
управлението му гарантира, че всички ние ще приемаме с водата
същите количества арсеник, каквито поглъщаме от 1942 г. насам -
годината, отбелязала последния опит на един ИСТИНСКИ
демократ Да намали количеството на отровата. Канадците и
европейците приеха закони за арсеника преди доста време.
Клинтън обаче пренебрегна закона, който изискваше ЕРА да
намали нивото на отровата. В резултат на това бе заведено дело
срещу администрацията на Клинтън от Съвета за защита на
природните ресурси. В последната седмица от мандата си
Клинтън най-после подписа закона, но прибави и изречението,
което отложи изпълнението му с 4 години. С това той официално
гарантира, че ще пием същата отрова до края на мандата на Буш.
Може би ни направи услуга.
Наследството на Клинтън: Укази и разпоредби, приети в
последната минута
Клинтън чака цели 8 години, преди да се захване с добри дела
в последните дни на своя мандат. На тръгване той
• забрани строежа на пътища и жилищни сгради върху 60
милиона акра национални гори;
• наложи нови правила за безопасността на труда, в това число
разпоредби за агрономичните и стресови фактори на
работното място;
• затегна изискванията за намаляване количеството олово в
боите, почвата и дизеловото гориво;
• въведе нови разпоредби за намаляване с 95 % на сярата,
отделяна във въздуха при изгарянето на дизеловото гориво
при големите камиони;
• задължи производителите на колбаси да проверяват
периодично продуктите си за бактерията Listeria;
• наложи изисквания за икономия на енергията при
климатичните инсталации;
• прие нови разпоредби за съхранение на енергията при
автоматичните перални машини;
• наложи повишени изисквания за енергийна ефективност към
производителите на водни нагреватели;
• обяви се в защита на морските видри по западното
крайбрежие;
• завиши изискванията за хигиена при складирането на
хранителни продукти за износ;
• предложи да се анулира решението за добавяне на
антибиотика енрофлаксацин към пилешката храна, тъй като
в резултат на това се развиха бактерии и вируси,
резистентни към лекарството;
• обяви морските лъвове на Аляска за защитен вид;
• издаде указ, по силата на който заводите за обработка на желязо,
олово и стомана са длъжни да уведомяват населението за нивото
на олово, отделено във въздуха и водата, когато това ниво
надвиши 45 килограма на година. Това бе една драстична стъпка
напред в сравнение с предишното изискване за уведомяване на
населението, при надвишаване на 11 тона олово годишно;
• създаде резерват на защитените видове в северозападните части
на Кораловия риф в Хавайските острови върху площ от 84
милиона акра, забранявайки сондажите и ограничавайки
търговския риболов по тези места;
• въведе по-строги изисквания за обозначенията върху местните
храни;
• забрани снегомобилите в националните паркове;
• наложи на автомобилостроителите по-строги изисквания за
безопасност на децата;
• въведе ограничения за количеството информация, което
медицинските лица имат право да разпространяват без
съгласието на пациента;
• забрани строежа на каменни кариери на федерална земя, в
случаите, когато кариерите нанасят непоправима вреда на
земята;
• разреши на федералните служби да отказват договори на
компаниите, които нарушават екологичните, трудовите и
потребителските закони;
• наложи забрана за изолирането и насилственото обуздаване на
пациенти в психиатрични клиники, които са на възраст под 21
години;
• предложи въвеждането на контрол върху биологичните
пестициди;
• награди със сумата 320 милиона долара системата за обществен
транспорт в Чикаго;
• раздаде поощрителни награди в размер на 7,5 милиона долара за
онези щати, които въведоха образователни курсове за
безопасност на децата при пътуване с автомобил;
• отдели 18 милиона долара за покупката на земеделска земя от
калифорнийските фермери, заради влошените екологични
условия, при които се обработва земята;
- промени законовата дефиниция за „изхвърляне на отпадъчни
материали, които са били пречистени”, защитавайки
природните ресурси на страната.
Какво стана с ограниченията на емисиите с въглероден
диоксид, които Буш II отмени? „Отмени” ли казах? Буш
всъщност нямаше какво да обменя. Той просто поддържаше
въведеното от Клинтън статукво. Той каза в общи линии
следното: „Замърсяването на въздуха по време на моето
управление няма да надвиши нивата на замърсяване от двата
мандата на Клинтън. Ще поглъщате толкова арсеник с
питейната вода, колкото поглъщахте при управлението на
Клинтън.”
Подобно на 4 – годишното отлагане на разпоредбите за
намаляване нивото на арсеник в питейната вода, Клинтън
забави въвеждането на по – строги изисквания за токсичните
отпадъци. В средата на ноември, предугаждайки , той поиска
намаляването на емисиите на четири опасни газа, в това число
въглеродният диоксид. Отново намеренията му изглеждаха
добри, но зад тях се криеше демагогия. В неговия указ се казва,
че нивата на изброените газове няма да бъдат променяни до
2010 г. И това не беше всичко. За да бъде отлагането пълно, той
наложи срок за въвеждане на нови изисквания 10 – 15 години.
Списъкът е безкраен. За 8 години Клинтън не направи НИЩО
за лечението на артрита съобразно ангажиментите, поети към
OSHA. След това изведнъж по време на вечеря с богаташи на 19
януари на него му хрумна, че е време да направи нещо за всички
онези жени, които стоят пред компютрите по цял ден и страдат
от артрит, на въпреки това ТЕ ДВА ПЪТИ отидоха до урните, за
да гласуват за него.
И така, скъпи приятели, ние бяхме излъгани и с нас се
подиграха шайка професионални „либерали”, които също не
направиха НИЩО за 8 години. Те не решиха нито един от
проблемите, но сега не спират да атакуват хора като Ралф
Нейдър, посветили целия си живот на една единствена от
изброените каузи. Какво безочливо нахалство! Те обвиняват
Нейдър, че ни е натресъл Буш? Аз пък обвинявам тях, че по
нищо не се различават от самия Буш! Те бъркат в същата
корпоративна каца с мед, която поддържа NAFTA – проект,
който според клуб „Сиера” е УДВОИЛ замърсяването по
мексиканската граница, където бяха преместени американските
заводи.
Ако Клинтън беше свършил работата, която всички ние,
избирателите, се надявахме да свърши, сега нямаше да сме на
този хал. Представете си, че в първия си ден като президент
преди 8 години Клинтън беше наложил намаляване на нивото на
арсеник в питейната вода и вследствие на това всички
американци бяха пили чиста и здравословна вода цели 8 години.
Мислите ли, че при това положение Буш - младши щеше да
може да каже;
„ОК, Америка твърде дълго пихте чиста вода. Време е да се
върнем към добрия стар арсеник!”. Разбира се, че не. Никой
нямаше да му позволи това. И той щеше да бъде наясно с това и
дори нямаше да направи опит да върне нещата в
първоначалното им положение. Но Клинтън изчака до
последната минута и фактически не изчисти отровата от водата.
Сега Буш може да прави каквото си иска без обществения или
политически натиск да му пречат. Новият президент просто
реши, че няма как да ни липсва нещо, което никога не сме
имали.
 Буш, разбира се, забрави, че повечето от нас така и не
научиха, че в питейната вода има същото количество арсеник
като през 1942 година. Никой не знаеше, че нивата на арсеник
са останали същите при управлението на Клинтън. Ние
научихме, че водата ни е опасна, благодарение на Джордж У.,
който реши да се изфука с президентския пост и разказа за
отменените декрети на Клинтън. Време е да си зададем
болезнения въпрос: След като не сме знаели и не сме
протестирали за високите нива на арсеник в питейната вода по
времето на Клинтън, смятате ли, че Гор щеше да направи нещо
по въпроса? Защо да го прави? Ние не знаехме, не се
оплаквахме в Белия дом и освен това индустриалците, които
носят вината за отравянето на питейната вода бяха сред
спонсорите на кампанията на Гор. Прегледах всички брошури
от кампанията на Гор, както и изявленията му и не успях да
намеря нито една дума за арсеника в питейната вода.
Нека да бъдем честни: само благодарение на Буш и
идиотските му действия, сега най – сетне се вдигна шум и нивото
на арсеник вероятно ще бъде снижено. Благодарение на
откровенията на президента проблемът вече е известен и сега 19
републиканци в Конгреса, притиснати от обществеността се
присъединиха към демократите в борбата срещу замърсяването на
водата. В резултат на това, ние, американците, ще пием по-чиста
вода. Деветнайсетте републиканци заедно с демократите
прокараха законопроект, забраняващ на Буш да отмени указа на
Клинтън. Този нормативен акт дори въвежда изискване за по-
ниски нива на арсеник, в сравнение с тези, които предвиждаше
Клинтън. За осем години Клинтън не направи нищо активно по
въпроса и - повярвайте ми - Ал Гор също нямаше да си мръдне
пръста. Не ми е приятно да го призная, но явно ни беше нужен
идиот като Буш в Белия дом, а не мазник като Бил, за да се реши
този проблем.
Буш удари на камък в първите месеци на управлението си, в
опитите да ни накара да дарим част от данъците си за църквите „с
благотворителна цел". Направо да се разплачеш! Покрай тази
тъпа идея се вдигна толкова шум, че не мога да не попитам: Къде
бяха членовете на Американски път и другите либерали, които
сега вдигат врява, когато същото това изречение присъстваше в
законопроекта на Клинтън за реформата в социалното
подпомагане през 1996 г.? Религиозните организации получават
пари от федералните фондове вече повече от пет години. Защо
изведнъж всички нададоха вой за „разделянето на държавата от
църквата", когато Клинтън правеше същото, което сега иска да
направи Буш? Или малко повече? Дали причината не е в това, че
„религията" на Клинтън ни харесваше повече? (Кой не иска да се
включи в секта, която измисля нови определения на думи като
„съм"?)
А какво ще кажете за забраната на Буш за финансиране на
фондове за аборти в чужбина? Че не е прав? Преди него Клинтън и
още двама президенти издадоха заповеди, с които се спира
потокът на американски пари за плащането на аборти в чужди
държави. Буш сам разшири забраната, като отряза и парите за
онези организации за контрол на раждаемостта, които предлагат
аборта като алтернатива. По-лошо е, да. Но в същината си е
същото и Джуниър ще излезе сух от водата само защото бившият
ни президент демократ постави основите на затварянето на
фондовете за аборти, като по този начин сложи „либералния си
подпис под една крайно дясна стъпка. В случая на Буш като му
подадеш пръст, той захапва цялата ръка.
Затова моля ви, не ми пробутвайте образа на Буш - Сатаната.
Онези, които искат да превърнат Джордж в някакво чудовище от
комиксите, трябва да ни накарат да забравим факта, че самите те
са се превърнали в чудовища. Разбира се, те мразят РРалф
Нейдър, той е пример за това какво би станало, ако някога
изберем човек, представляващ 90 % от населението на тази
страна. Обвиненията срещу Нейдър и тези срещу Буш са част от
големия план да се отклони вниманието от единствения важен
факт: и при републиканците, и при демократите арсеникът си
остава арсеник.
Буш обаче никога няма да се научи да се измъква чист от
мръсотията, така както го правеше Клинтън. Новият ни президент
трябва да препрочете Клинтъновата „книга на чара". Едно не може
да се отрече - Бил знаеше как да печели хората на своя страна.
Каквото и да кажете за него, той беше обичлив, умен, забавен и
земен. Той знаеше, че американците трябва да вярват на своя
президент. Той откри, че думите могат успешно да заместват
делата. Ако се обявиш за чиста околна среда, няма нужда да
правиш каквото и да било за запазването й. Можеш даже да
допринесеш за замърсяването и повечето хора няма да узнаят
нищо. Можеш да заявиш, че си за свободния избор и след това да
затвориш толкова клиники за аборти, колкото никой не е затварял
откак процедурата стана легална. (Какъв е смисълът да се
обявяваме за привърженици на свободния избор щом в 86 % от
окръзите в Америка няма нито един лекар, който би извършил
аборт и следователно нито една жена не може да абортира?)
Клинтън бързо разбра, че ако на думи си феминист, можеш
спокойно да подпишеш заповед за спирането на финансите за
чуждестранните организации, които споменават аборта в
консултациите за контрол на раждаемостта, без при това да
ядосаш нито един феминистки лидер. На всичко отгоре, сега
всички смятат, че идеята е била на Буш! Ето колко умен беше
Клинтън. Той успя да спечели всички женски организации на своя
страна, като се обяви за техен съмишленик.
Толкова е просто - казваш едно, а правиш друго или не
правиш нищо.
Мисълта ми е, че нашият истински проблем, глобално
погледнато не е Буш. Проблемът ни са демократите. Буш би се
парализирал ако демократите се държаха като истинска опозиция.
Буш нямаше да е президент, ако поне един демократ беше
оспорил избора му пред електоралната комисия. Никой обаче не
каза нищо. И за да бъде още първата година на Буш успешна
именно демократите бяха негови предани партньори в лудостта.
Първо това пролича при приемането на Акта за реформа при
обявяването на банкрут, който цели обявяването на банкрут при
работещите хора да става по много по-усложнена процедура.
Вместо да заличава дълговете, този нов закон, прекаран през
двете камари на Конгреса и подписан от Буш, ще принуди хората,
които са изгубили всичко да търсят начини да връщат дълговете
си към банки и кредитни компании. С други думи, милиони хора
ще прекарат живота си, смазани от тежестта на огромните си
дългове. Този законопроект беше прокаран с гласовете на 37
сенатори демократи, в това число всички жени, представляващи
партията в Сената. Тези хора застанаха зад банките, вместо да се
застъпят за работещите семейства на Америка. По ирония на
съдбата тъкмо милионерите сред сенаторите демократи - Кенеди,
Рокфелер, Корзин и Дейтън гласуваха против този репресивен
закон.
След като премина през Белия дом, законопроектът бе
посрещнат с отворени обятия от демократите в Конгреса.
Предложеният от Буш законопроект за намаляване на данъците
бе одобрен с огромно мнозинство сред представителите на
Демократическата партия, въпреки че този нормативен акт има за
цел да облекчи най-богатите 10 % от американците.
Демократите застанаха зад Буш при бомбардировките над
Ирак и агресията срещу Китай. През август 2001 г. бе отбелязана
кулминацията на съвместните действия на двете партии, когато
Конгресът гласува в подкрепа на нефтените сондажи в степите на
Аляска. По това време 34-ма републиканци вече бяха обявили, че
ще гласуват срещу собствената си партия по този въпрос. Тази
новина обнадежди онези от нас, които са загрижени за околната
среда. Радостта ни обаче бе помрачена след гласуването - 36
демократи подкрепиха плана на Буш. Най - тъжният спектакъл в
тази оргия в стил „Да спиш с врага" се разигра, когато
демократите одобриха всички предложени от Буш кандидати за
кабинета, до един. Някои от кандидатите получиха и невероятно
широка подкрепа от демократите в Сената. Дори най-скандалните,
като Джон Ашкрофт спечелиха решаващи гласове на демократи.
Нито един сенатор от Демократическата партия не прояви
обструкционизъм, както биха направили дребнавите
(Обструкция (лат.)- вид протест, начин на борба чрез създаване на пречки в
работата на политически събрания и други, с произнасяне на дълги речи,
тропане и шум, напускане на заседанието...)
републиканци, ако имахме президент демократ и той бе
предложил краен радикал като Ашкрофт за министър на
правосъдието. Ако добре си спомним, Джанет Рино беше трета
сред кандидатите на Клинтън за този пост. Първите двама бяха
отхвърлени от републиканците заради възгледите им по въпроса
за наемането на бавачки.
В това е разликата - демократите са безгръбначни. Те винаги
се пречупват. Никой от тях няма достатъчно кураж да влезе в
битка, подобно на Том Дилей или Трент Лот. Тези двамата не
мирясват, докато не спечелят, без значение колко трупове ще
оставят по пътя си. Демократите в днешно време не са нищо
повече от хора, които искат да са републиканци, но не им стиска.
Затова предлагам следното: Републиканската и Демократическата
партия да се слеят. По този начин те ще продължат да правят това,
за което най-много ги бива - да защитават интересите на богатите.
Освен това, ще спестят пари за заплати на персонал, за помещения
и ще се превърнат в една безпощадна и, ефективна бойна машина,
защитаваща 10 % от населението. Какво ще спечелим ние от
такова сливане? Работещите хора в страната най-после ще учредят
своя собствена партия. Какво му е лошото на това, пак ще имаме
двуполюсен модел, с тази разлика, че втората голяма политическа
сила ще представлява 90 % от нацията.
За да ускоря нещата, предлагам следното на демократи и
републиканци: лично ще платя от джоба си съдебните такси и
документите за Федералната избирателна комисия, за да стане
сливането официално. Като подарък дори ще чифтосам двата Този списък показва колко са далеч представителите на
талисмана - магарето на демократите с републиканския слон, за Демократическата партия в управлението от прогресивните идеи.
да получа кръстоската на единството. Това много ще ми хареса. Процентите, поставен в скоби, показват колко пъти съответният
Ето защо настоявам до полунощ на 31 декември 2001 г. демократ е гласувал против либерален закон и в полза на
лидерите на Демократическата партия да предадат ключовете за републиканците.
партийната централа на улица „Саут Кепитъл" № 430 във Източник на информацията е организацията „Американци в
Вашингтон на мен (или на някой друг по-отговорен, тъй като аз полза на демокрацията", а цифрите са взети от изнесените данни
най-вероятно ще ги загубя). Около 200 и повече милиона за гласуването в двете камари през 2000 г.
американци ще се радват да видят истинска двупартийна система
в действие (защо не и 3- или 4-партийна, все пак сме голяма Камара на представителите
страна). Така едната партия ще се бори за признаването на Ралф М. Хол, Тексас (гласувал заедно
тенискортовете за разход в данъчната декларация, а другата ще се с републиканците в 80% от случаите)
бори за правото на хората да се лекуват, когато са болни. Просто Кен Лукас, Кентъки (75 %)
и ясно. Ако сегашното ръководство на Демократическата партия Кристофър Джон, Луизиана (70 %)
не желае да ми предаде ключовете, планирам да заведа мащабно Джим Трафикънт, Охайо (70 %)
дело от името на всички, които някога са гласували за Мариън Бери, Арканзас (65 %)
демократите, по обвинение в измама и плагиатство на търговска Бъд Креймър, Алабама (65 %)
марка. Все пак всичките тъй наречени демократи са всъщност Рони Шоус, Мисисипи (65 %)
преоблечени републиканци и следователно те мамят гражданите, Джим Брания, Мичиган (60 %)
които им дават своите пари, време и гласове. Ще настоявам Айк Скелетън, Мисури (60 %)
решението на съда да забрани на членовете на тази партия да Уилям О. Липински, Илиноис (55 %)
използват думата „демократ", без да прибавят и думата Том Рьомер, Индиана (55 %)
„републиканец" с тире. Всички ние след това ще можем да Адам Смит, Вашингтон (55 %)
продължим живота си. Можем да наречем новата партия „Нова Чар ли Стенхолм, Тексас (55 %)
демократическа партия" или „Зелена демократическа партия" или Джон Танер, Тенеси (55 %)
„Демократи за безплатна бира". По-късно ще уточним името на Джин Тейлър, Мисисипи (55 %)
общо събрание. Станфорд Д. Бишъп-младши, Джорджия (50 %)
(Всички читатели, които желаят да ни спестят разходите по Алън Бойд, Флорида (50 %)
съдебния процес, могат да обещаят да не гласуват за фалшивите Гари Кондит, Калифорния (50 %)
демократи, а да изберат честните прогресивни кандидати, борещи Дейвид Фелпс, Илинойс (50 %)
се срещу философията на републиканците.) Ленърд Босуел, Айова (50 %)
Джери Костело, Илинойс (45 %)
Тим Холдън, Пенсилвания (45 %)
Междувременно, искам да дам един съвет на онези Пол Е. Канджорски, Пенсилвания (45 %)
демократи, които искат да оцелеят в политическия ни живот: Джеймс X. Малоуни, Кънектикът (45 %)
Спрете да се слагате на конкуренцията. Това е последният ми Майкъл Р Макнолти, Ню Йорк (45 %)
безплатен съвет към партията, която изпрати 9 момчета от моята Боб Клемънт, Тенеси (40 %)
гимназия на смърт във Виетнам. Боб Етеридж, Северна Каролина (40 %)
Харолд Форд, Тенеси (40 %)
Демократи, от които е време да се отървем Барт Гордън, Тенеси (40 %)
Колие К. Петерсън, Минесота (40 %)
Макс Стадлин, Тексас (40 %)
 Шели Бъркли, Невада (35 %) и
Питър Дойч, Флорида (35 %) я
Майк Доил, Пенсилвания (35 %)
Джон Дж. Лафолс, Ню Йорк (35 %) (
Франк Маскера, Пенсилвания (35 %) г
Каролин Макарти, Ню Йорк (35 %) л
Денис Мур, Канзас (35 %) а
Соломон П. Ортис, Тексас (35 %) с
Лорета Санчес, Калифорния (35 %) у
Барт Ступак, Мисури (35 %) в
Брайън Брейд, Уайоминг (30 %) а
Лойс Капе, Калифорния (30 %) л
Еве Клейтън, Северна Каролина (30 %)
Кол Дуули, Калифорния (30 %) з
Бари Хил, Индиана (30 %) а
Дарлийн Хуули, Орегън (30 %) е
Джей Инсли, Вашингтон (30 %) д
Уилям Дж. Джеферсън, Луизиана (30 %) н
Джим Морган, Вирджиния (30 %) о
Ник Рахал, Западна Вирджиния (30 %)
Вик Шнайдер, Арканзас (30 %)
с
Джон Спрат, Южна Каролина (30 %)
Елен Тошър, Калифорния (30 %)
р
Сенат е
п
З у
е б
л л
и
М к
и а
л н
ъ ц
р и
, т
е
Д
ж в
о
р 1
д 0
ж 0
% Д
а
о н
т и
е
с л
л
у И
ч н
а у
и й
т е
е ,
)
Х
Д
а
ж
в
о
а
н
й
Б
(
р
4
ь
0
о
,
%
)
Л
у
и М
з а
и к
а с
н
а К
л
( и
5 л
0 ъ
н
% д
) ,
Д
ж %
о )
р
д
У
ж
я
и
з
я
в
и
(
м
3
и
0
р
%
е
)
п
Б у
л б
а л
н и
ш к
а
Л н
и ц
н и
к ,
ъ
л к
н о
, и
т
А о
р
к м
а о
н г
з а
а т
с
д
( а
3
0 б
ъ е
д
а н
т а

п К
о о
б н
е г
д р
е е
н с
и а
С
с
л
а
е
д
н
н
а
и
й
т
-
е
у
я
р
з
е
в
п
и
у
м
б
и
л
и
и
к
а
л
н
е
ц
с
и
н
,
о
ч
м
л
о
е
г
н
а
о
т
в
 и
д
а с
а
б
ъ с
д и
а л
т н
и
и
з и
м
е и
с с
т т
е и
н н
и с
, к
и
а
к д
о е
м
т о
е к
х р
н а
и т
т и
е :

к Сенат
о
У
н
е
к
й
у
н
р
е
А
н
л
т
а
р Мелиса Харт, Пенсилвания
д Стив Хорн, Калифорния
, Марк Кенеди, Минесота
Дъг, Оус, Калифорния
К Чарлз (Чип) Пикъринг, Мисисипи
о Роб Симънс, Кънектикът
л Хедър Уилсън, Ню Мексико
о
р
а
д
о

С
ю
з
а
н
Единайсета глава
К
о МОЛИТВАТА НА НАРОДА
л
и
н Някой веднъж каза (мисля, че беше Томас Акинас), че „вонята
с се усеща най-лесно, ако идва от собствените ни дрехи".
, През юли 2001 г. Нанси Рейгън, която по това време бдеше
неуморно край смъртния одър на съпруга си, повика при себе си
М двете бивши момчета за всичко на династията Рейгън - Майкъл
е Дийвър и Кенет Дъбърстийн. Чрез тях бившата първа дама
й изпрати във Вашингтон спешно послание до Джордж У. Буш и
н ръководството на Републиканската партия. Сред управляващата
Пет Доменичи, Ню Мексико вече републиканска върхушка се водеше спор около
Тим Хътчисън, Арканзас лицензирането на научните изследвания върху човешките
Мич Маконъл, Кентъки ембрионални клетки. Според медиците тези клетки могат да се
Боб Смит, Ню Хемпшир използват при лечението на заболявания като синдрома на
Гордън Смит, Орегън Алцхаймер (навестил бившия президент Рейгън), както и за други
Тед Стивънс, Аляска болести. Онези политици, които фанатично се борят за забраната
Стром Търмонд, Южна Каролина на абортите (между които са и Рейгън, и семейство Буш) винаги са
били сред най - влиятелните членове на Републиканската партия.
Камара на представителите Те десетилетия наред се бориха за забраната на каквито и да било
Шели Мур Капито, Западна Вирджиния изследвания върху човешки ембриони, независимо от страданията,
Майк Фъргюсън, Ню Джързи
които биха спестили научните открития, вследствие на тези
изследвания.
Джордж У. вече беше изразил намерението си да забрани
изследванията, заявявайки пред обществеността, че смята
мъртвите ембриони за живи бебета. Предполагам, че той се е
страхувал, че жените ще хукнат да оплождат яйцеклетките си, за
да получат ембрион и след това ще абортират, за да продадат
ембриона за изследвания. Подобни мисли могат да се родят само
в болната фантазия на консервативните откачалки, които
управляват тази страна.
Сега обаче същите тези откачалки удариха на камък, тъй като
голям брой консерватори - като се започне от Томи Томсън и се
свърши с Кони Мак, изразиха подкрепата си за клетъчните
изследвания, заявявайки, че те нямат нищо общо с „отнемането
на човешки живот". Медиите излязоха с бомбастични заглавия -
„бунт сред консерваторите по въпроса за ембрионалните
тестове". Фракцията „Право на живот" поведе последната битка
срещу здравия разум.
Джордж У. обаче не изглеждаше притеснен от създалата се
суматоха. Той сякаш се вълнуваше повече от марката паста за
зъби, използвана от британския премиер, отколкото от врявата в
собствената си партия. Буш намекна, че няма намерение да
променя позицията си по отношение на абортите.
Точно тогава писмото на Нанси пристигна в Белия дом.
Бъдещата вдовица молеше Буш да размисли и да даде
одобрението си за лицензирането и финансирането на клетъчните
изследвания. Тя настояваше да се даде зелена улица на науката,
за да бъде спасен животът на Рони и на другите засегнати от
синдрома на Алцхаймер, на Паркинсон или на Лу Гериг. В
последните години Нанси беше смекчила позицията си по
отношение на абортите и с това писмо тя за първи път заяви
открито - НЕ, ембрионът не е човешко същество.
Така в един единствен миг конфигурацията на шахматната
дъска коренно се промени. Генералният щаб излезе с нова
официална позиция: НЕРОДЕНИТЕ ДА ВЪРВЯТ ПО
ДЯВОЛИТЕ! ДА СПАСИМ УМИРАЩИЯ!
Естествено, принципите на Бейби Буш се изпариха като
утринна роса за няколко дни. Сега Белият дом излезе със
становището, че няма нищо нередно в „някои" ембрионални
изследвания. Буш се появи по телевизията и обясни с
недомлъвки, че ембрионът не е човешко същество. След като в
продължение на десетилетия надуваха главите ни с изтърканата
фраза, че „човешкият живот започва със зачатието", сега
консерваторите запяха нова песен. Същите индивиди, които
години наред отричаха правото на жената на аборт, сега изведнъж
изтърсиха, че „неродените бебета" всъщност са само мъртва
ембрионална тъкан, която би могла да поддържа живота на
болните богаташи още няколко години.
Републиканските лакеи от цялата страна като един се
включиха в призива за ускоряване на клетъчните изследвания.
Орин Хеч поведе колоната, заявявайки, че „това не е въпрос на
отнемане, а на спасяване на човешки живот". Дори Стром
Търмонд който винаги се е обявявал за признаване правото на
аборт „само в случаи на изнасилване и заразно заболяване", този
път се съгласи да се изследват ембрионите. „Лабораторните
тестове с оплодени човешки клетки могат да доведат до
разработване на лекарства за заболявания като множествената
склероза, болестта на Алцхаймер, синдрома на Паркинсон, както и
някои форми на рак и диабет... Резултатите от труда на учените са
окуражаващи и аз подкрепям финансирането на тези изследвания
със средства от федералния бюджет", каза Търмонд, чиято дъщеря
по една случайност страда от диабет.
Безсрамното лицемерие на десните политици винаги ме е
очаровало. Те се посвещават изцяло на мисията да почернят
живота ни, но когато в собствения им живот се промъкне малко
страдание и лош късмет, моментално пращат принципите си по
дяволите и търсят резултати. Те влагат цялата си енергия в
преследването на чернокожите, жените и хомосексуалистите и
следят стриктно никой представител на горните категории да не
получи шанс. Когато някой пренебрегне член на техните
семейства обаче, те тръгват на кръстоносен поход срещу
мръсника, дръзнал да застане на пътя на любимото чедо.
Вече десетилетия Рейгън, Буш, Чейни и цялата шайка около
тях приемат драконовски закони, целящи да накажат бедните, да
затворят болните (наркоманията също е болест) и да отнемат
правата на „нелегално" пребиваващите в Америка. Когато обаче
самите те се озоваха в трудна ситуация, изведнъж придобиха
състраданието на Свети Франсис и милосърдието на Майка
Тереза.
Житейската мисия на богатите и силните е да замърсят
въздуха ни, да отровят водата ни, да свалят и последната риза от
гърба ни и да отрежат достъпа ни до каквато и да било помощ.
Когато обаче действията им по някакъв начин рефлектират и
върху тях, те не изпитват вина и срам, а просто търсят изход.
 Това е добре! Дано намерят каквото търсят! Нужна им беше
една лична трагедия, за да се осъзнаят, но какво от това? Все пак,
въпреки огромните къщи и гаражите, пълни с ролс-ройси,
дълбоко в себе си те са като нас. Те са ХОРА! Когато някой от
близките им е на легло и непрекъснато цапа памперсите си и се
напикава върху скъпите чаршафи, богатите се озовават в
ситуацията на нещастниците, чието здравно обслужване са
отрязали от федералния бюджет. В такива моменти силните на
деня не се различават много от останалите хора. Само тогава
равенството е налице и справедливостта тържествува.
И така, благодарение на нещастието на Роналд Рейгън,
ембрионалните изследвания ще получат финансиране и
положението на много болни вероятно ще се подобри. Кой знае,
може пък да се намери лек за болестта на Алцхаймер или пък за
друга болест. Помислете за момент. Това ли трябва да се случи,
за да се отпуснат пари от бюджета за медицински изследвания?
Трябваше ли бившият президент, който допринесе за
съсипването на живота на много жени с твърденията си, че
ембрионите са бебета, да се превърне в дрипа, за да решат
консерваторите, които го смятат за светец да облекчат живота на
милиони болни американци?
Изумително е колко бързо силните на деня сменят припева,
щом се озоват в позицията на жертви. Този феномен се
наблюдава на всички нива на властта. Републиканският кмет на
Ню Йорк Рудолф Джулиани години наред се противопоставяше
на инициативата за финансиране на лечението на деца без
медицински осигуровки от бюджета на града. Неговата позиция
обаче се обърна на 180 градуса, когато лекарите откриха, че е
болен от рак. „Трябва да призная - обясни Джулиани пред
пресата, -че виждам нещата в нова светлина, откакто разбрах, че
съм болен от рак."
Да вземем и Дик Чейни, който без много шум спира всички
инициативи на Белия дом, насочени срещу хомосексуалистите.
Защо? Защото дъщеря му е лесбийка. Дали позицията на Чейни
щеше да е същата, ако член на семейството му не беше част от
хомосексуалната общност? Едва ли. По-скоро обратното -
Големият Дик вероятно щеше да участва в масовки като тази в
Уайоминг, където Матю Шепард беше оставен да умре, разпънат
на кръст*.
Проблемът с педалите и лесбийките добива съвсем ново
измерение, когато засегне някой от близките ти. Когато дъщеря му
открито призна за сексуалните си наклонности, Чейни поне за
един ден престана да бъде самодоволният републикански изрод и
показа другото си лице - на добър баща и човешко същество.
Ето защо смятам, че единствената надежда на болните и
жертвите на дискриминация е да се молят на Бога същите
нещастия, заболявания и житейски трагедии да засегнат
управляващите. Гарантирам ви, че щом са застрашени и
богаташите, всички ще поемем по пътя към спасението.
Ето защо съчиних молитва, за страдащите и нуждаещите се.
Обръщам се към Бог с молбата да прати на политическите лидери
и корпоративните босове най-смъртоносните болести. Знам, че не
е хубаво да искаш от Бог да причинява зло, но аз вярвам, че освен
справедлив и милостив, нашият Господ е и саркастичен. Мисля, че
той ще се съгласи да докара малко нещастие на онези, които от
векове опустошават творението му и тормозят децата му.
Eто защо написах „Молитва за причиняване на колкото е
възможно повече неприятности на богатите и силните".
*Убийството на хомосексуалиста Матю Шепърд, пребит и оставен да издъхне
вързан на една ограда, много нашумя преди няколко години. Извършителите на
екзекуцията бяха заловени и осъдени. - Б. пр.
Историята сочи, че нашият Създател обича да поразява
грешниците от време на време, а каква по-добра мишена за
поразяване от Глупавите бели мъже, които ни докараха на този
хал?
Повтаряйте заедно с мен тази молитва всяка сутрин, за
предпочитане преди отварянето на нюйоркската борса. Няма
значение каква религия изповядвате и дали изобщо сте вярващи.
Тази молитва не изключва никого, лесна е за запомняне и не
изисква да правите дарения на църквата.
Скоро половин Африка ще измре от СПИН. 12 милиона дееца
в Америка не се хранят пълноценно. В Тексас продължават да
екзекутират невинни хора. Нямаме време за губене. Повтаряйте
след мен...
Молитва за поразяване на богатите
 Мили Боже (Господи, Исусе, Буда, Боб, Никой): Умоляваме да онемее, Бил О’Райли да бъде свален от ефир и всички, които
те Милостиви, да пощадиш онези, които страдат поради Твоя пушат в моя офис да се превърнат в пепел.
гняв, прищевките на Природата или Световната банка. О, да - щях да забравя - нека стадо скакалци да си свие гнездо
Осъзнаваме, о, Свети отче, че не можеш да изцериш всички в тупето на лидера на представителите на малцинствата в Сената,
болни наведнъж - така би опразнил болниците, които монахините представителя на великия щат Мисисипи.
откриха от Твое име. Знаем още, че ти, Всевишни, не можеш да Дано чуеш молитвата ни и възнаградиш вярата ни, о, кралю на
премахнеш всичкото зло на света, тъй като ще останеш без кралете. Ти стоиш на небесния си трон и оттам можеш да видиш
работа. какви мизерници и загубеняци сме. Прати ни избавление от
За това, Боже, те молим само да направиш така, че всички страданията, като поразиш виновниците със справедливия си гняв.
членове на Камарата на представителите да се разболеят от рак на Така те, в усилията си да се преборят със собственото си
мозъка, гениталиите и ръцете (не е задължително в този ред). нещастие, ще помогнат и на нас да се справим с нашето.
Молим нашия любим отец да направи така, че всички сенатори от Тъй се молим в името на Отца и Сина и Светия дух, амин.
Южните щати да се пристрастят към наркотиците и да се озоват
зад решетките до живот. Умоляваме те да дариш сенаторите от
планинските щати с деца хомосексуалисти. Ама наистина
хомосексуалисти. Нека децата на сенаторите от Изтока да
попаднат в инвалидни колички, а децата на сенаторите от Запада -
в държавни училища. Молим те, милостиви отче, да повториш
чудото, с което превърна жената на Лот в торба сол. Превърни
всички богаташи в бездомни, гладни просяци. Помети банковите
им сметки, ценните им книжа и взаимните им фондове. Изхвърли
ги от държавната власт и политиката и нека изминат дългия път
до опашката за социални помощи. Накарай ги да ядат хамбургери
и пусни по дирите им настървени инкасатори и данъчни
инспектори. Нека чуят стенанията на невинните, докато седят на
средната седалка в автобуса и нека изпитат болката от зъбния
абсцес като останалите 108 милиона американци, които нямат
стоматологични осигуровки.
Небесни отче, молим те да направиш така, че всички бели
политици (особено лумпените от университета „Боб Джоунс"),
които твърдят, че чернокожите живеят добре, да се събудят утре
сутринта с кожа по-черна от лимузината на президента и да
изпитат на гърба си „привилегиите", на които се радват
цветнокожите в Америка.
Най-смирено молим, нашите духовни водачи - свещениците
от римокатолическата църква, да бъдат наказани с безброй случаи
на нежелана бременност и брошури за контрол на раждаемостта.
И накрая, Боже, направи така, че Джак Уелс да преплува
замърсената от него река Хъдзън, холивудските шефове да бъдат
принудени да гледат собствените си продукции хиляди пъти,
Джес Хелмс да бъде целунат в устата от друг мъж, Крис Матюс

Епилог
СУМАТОХА В ТАЛАХАСЕ
Трябва да направя едно признание:
Аз съм човекът, виновен за избирането на Джордж У. Буш на
президентския пост! Аз. Майкъл Мур. Аз можех да предотвратя
всичко това.
Знам, че с действията си предизвиках гнева и негодуванието
на много хора в тази страна. Ето защо се укривам.
Пиша този епилог от бункера си в горите на Северен
Мичиган, някъде близо до 44-я паралел. Местните твърдят, че се
намирам точно на средата между екватора и Северния полюс, но
на мен ми изглежда сякаш съм се заврял накрая на света.
Вече не обмислям как можем да спасим страната или
планетата. Единствената ми грижа сега е спасението на
собствения ми злополучен задник.
Всичко започна в Талахасе, Флорида. Да, става въпрос точно
за онзи град Талахасе.
Моето присъствие в щатската столица на Флорида нямаше
нищо общо с 36-дневния медиен цирк, който се развихри след
изборите през 2000 г. Това зрелище бе предназначено за
зажаднялата тълпа, която вече беше изконсумирала и последните
трохи от скандалите покрай 0'Джей Симпсън и Моника Люински
и сега отчаяно се нуждаеше от нова доза грозни прояви на
националния характер. Аз дойдох в Талахасе, воден от съвсем
друга цел и не бях в града през онези 36 дни.
Кацнах в Талахасе 15 дни преди изборите. Тогава и през ум
не ми минаваше, че ще срещна губернатора на Флорида Джеб
Буш насаме в тъмна уличка, докато бодигардовете му дебнат
наблизо, готови за един миг да ме изядат за закуска.
Бях във Флорида, за да се опитам да предпазя нацията от
фаталната грешка да избере Джордж У. за президент. Надявах се,
че ще мога да предупредя хората за бедствието, което се задава на
хоризонта. Вярвах, че ще победя врага в тези двайсет секунди в
Талахасе!
Мисията ми бе обречена на провал. В резултат на действията
ми, сега не знам от кого да се страхувам повече - от нефтените
магнати, които управляват корпорацията, наречена Съединени
американски щати или от психясалите либерали, които искат
главата ми, защото смятат, че аз съм злият гений, който стои зад
кампанията на Нейдър.
ДОБРЕ ДЕ! ДОБРЕ! ВЯРНО Е! АЗ БЯХ - ДА, А3! АЗ! АЗ!
ВСИЧКО Е ПО МОЯ ВИНА! КЪДЕ МИ Е БИЛ УМЪТ? ЧАК
ТОЛКОВА ЛИ МИ СЕ ИСКАШЕ ДА ВИДЯ СЮЗАН САРАН-
ДЪН?
Боже, прости ми - аз предадох страната си! Предадох тази
прекрасна нация от психопати, идеалисти и счетоводители, които
искат само да карат на спокойствие шевролетите си през
овощните градини и някой да им обясни разликата между
„частична облачност" и „променлива облачност". Те настояват
само за покритие на мобилните оператори, което да им осигури
свободна връзка в пиковите часове на деня, в случай че децата им
позвънят по време на престрелка в училище и те трябва да се
свържат със CNN и да преговарят за цената и часа на излъчване на
кадрите, които детето снима в момента от кървавата баня в
училищния стол.
Аз вярвам, че мога да надхитря акулите от Halliburton и Enron
(днес те са „специални съветници на вицепрезидента"), да ги
напъхам в контейнери, да ги сложа под карантина и да ги отърва
от нещастието им. Това обаче няма да бъде достатъчно за хората
от щаба на Гор, които ме преследват като Гестапо. Те са ядосани,
че техният човек не беше допуснат да заеме поста, който по право
си извоюва. Направо са бесни! Не съм виждал толкова ядосани
либерали от... от... право да си кажа, май никога не съм виждал
либерали да се впрягат за каквото и да било. Все пак те не са като
членовете на „Християнски път", които с помощта на Божия гняв
и на собствената си лудост успяват да се докопат до всичко, което
пожелаят.
Да, ама сега либералите са бесни, и то не на кого да е, ами на
Ралф Нейдър и на мен! Защо мен? Те не знаят цялата история!
Ралф Нейдър ме уволни през 1988 г. - изрита ме на улицата като
куче, без пукната пара.
Ето защо, за да оцелея, да защитя хората, които обичам, и за
да стигне тази книга до онези от вас, които успеят да я изровят
измежду биографиите на кеч - звездите, аз съм се скрил дълбоко в
гората, въоръжен само с лаптоп и компас. Живея извън
обществото, както е отредила природата, и записвам последните
си мисли с надеждата, че всички ние ще научим някои от уроците
на живота.
Миналата седмица, докато чаках полета си в Детройт, един
човек се приближи към мен и протегна ръка за поздрав: „Всички
казват, че сте кретен и аз много исках да се запозная с вас!" След
тези думи той се обърна и избяга, преди да е чул отговора ми. Аз
извиках след него: „Хората са прави! Наистина съм кретен".
Щатът Мичиган е пълен с такива хора. Честни и възпитани.
Като писмото, което получих днес. То прилича на стотиците
писма, които получавам напоследък:
„Скъпи тъпако - пише в него, - надявам се, че сега си
доволен! Ти и онзи егоманиак Ралф Нейдър ще ни накарате да
пием вода с арсеник, преди да сме се усетили. Направи ни услуга
и умри."
Бих могъл да напиша в отговор, че единствената вина на
Ралф Нейдър се състои в това, че той вдъхнови над един милион
нови гласоподаватели да отидат до урните, тъй като той е
единственият политик, който казва истината за нещата, които се
случват в тази страна. Богаташите се покриха като бандити и не
направиха нищо за тези десет „демократични" години в края на
века. Положението на 45 милиона американци без здравни
осигуровки не се подобри, минималната работна заплата не се
промени и все още е 5,15 долара на час, а това ни доближава до
робовладелските общества.
Бих могъл да кажа на автора на писмото, че заради факта, че
името на Нейдър беше върху бюлетините във Вашингтон и за
него гласуваха 101 906 граждани на щата, вашингтонци
гласуваха и за демократическия кандидат в Сената. Благодарение
на привържениците на Нейдър Мария Кантуел стана сенатор с
преднина от само 2229 гласа. Ако обвинявате Нейдър, че е отнел
от гласовете на Гор във Флорида, то трябва да му признаете
поне, че накара хиляди нови гласоподаватели да отидат до
урните и по този начин помогна на Кантуел, а тя от своя страна
изравни везните в Сената до 50 на 50. След това един сенатор от
Върмонт осъзна каква власт е съсредоточена в ръцете му и я
използва, като се отказа от Републиканската партия и направи
победата на демократите в Сената пълна. Това нямаше да стане,
ако не беше Нейдър.
Бих могъл да напомня на автора на писмото, че хората,
които отнеха спечелената победа на Гор бяха петимата съдии от
Върховния съд, които не допуснаха повторно преброяване на
всички гласове. Бих могъл още да изтъкна, че Гор нямаше да
изпадне в това положение, ако беше спечелил гласовете в своя
собствен щат или в родния щат на Клинтън, или пък ако беше
излязъл победител в поне един от трите дебата. Гор не се справи
с тези задачи и така се озова в затруднение. И за да бъда честен
към Гор, дори той не обвини Ралф Нейдър, а ципа на панталоните
на Клинтън.
Бих могъл да напиша всички тези неща, но няма да го
направя. Вместо това искам да разкажа на автора на писмото (пък
и на вас) една история, която досега съм споделял само с
неколцина близки приятели. Това е история за 14 часа, прекарани
в ада. Мястото на действието е Талахасе, Флорида.
Аз не обичам слънчевия щат и избягвам да го посещавам.
Там е толкова влажно и горещо, че човек трябва да се преоблича
през 20 секунди, за да остане сух. Във Флорида има комари и
всякакви досадни насекоми. Там отвличат малки кубински
момчета и не ги връщат на бащите им. В агенциите за коли под
наем ловният сезон за германски туристи е открит през цялата
година. Паркът „Дисни" е една от големите атракции. Глория
Естефан също. Членовете на семейство Кенеди могат да се видят
навсякъде в Уест Палм бийч. Освен това там има урагани, блата,
евтино оръжие, Бебе Ребозо, Тед Бънди, Анита Бриянт и
„Нашинъл енкуайърър". С две думи - мразя Флорида.
Въпреки това обаче, нещо непреодолимо ме влечеше към
този щат с приближаването на изборите през ноември. Нещо
сякаш ми казваше да отида там. Може да съм ял нещо развалено,
не знам.
Малко преди това бях получил покана за беседа със
студентския съюз в щатския университет на Флорида.
Първоначално отказах, но след това снимките на последния ми
филм бяха отложени и аз приех поканата.
По същото време Ал Гор се провали в третия последен дебат с
Джордж У. Буш. Не знам как е при вас, но аз смятам, че умните
хора трябва да печелят дебатите. Глупавите губят. Просто е, но не
и този път. В случая не можех да повярвам на очите си, защото
виждах как Ал Гор прави всичко възможно, за да загуби изборите.
Обадих се в университета в Талахасе и попитах дали все още
искат да ги посетя, а те ми отговориха, че ще бъдат щастливи да
ме посрещнат. Разбрахме се за датата, на която ще се обърна към
студентския съвет през следващата седмица и по стечение на
обстоятелствата визитата ми съвпадна с последните две седмици
преди изборите. Трябваше също така да дам пресконференция за
щатските медии и да направя едно съобщение. Съобщението се
отнасяше за Ралф Нейдър.
Моите отношения с Ралф са доста сложни. В края на 80-те
години работих в неговия щаб. Той ми даде работа, когато бях
безработен и аз никога няма да забравя щедростта му.
Моята канцелария се намираше до офиса на Ралф - на втория
етаж в една сграда, построена от Андрю Карнеги. По онова време
издавах вестник, отразяващ работата на медиите, който скромно
нарекох „Седмичникът на Мур". Тогава започнах да снимам и
„Роджър и аз".
Всичко вървеше по вода, докато един ден не подписах
договор с издател за написването на книга за General Motors.
Когато Ралф научи за това, той едва не полудя от радост.
„Какво те кара да мислиш, че си достатъчно квалифициран,
за да пишеш за General Motors?", попита ме той. Ралф искаше да
знае защо прекарвам повече време във Флинт, отколкото в
столицата, защо правя филма и защо вестникът ми не излиза
редовно.
Накрая той сведе поглед, поклати глава със съжаление и каза:
„Можеш да извадиш Майк от Флинт, но не можеш да извадиш
Флинт от Майк". След това ме помоли да си събера багажа и да си
тръгна. Бях съсипан. Намерих място, където да монтирам филма
си и животът продължи. Когато „Роджър и аз" тръгна по
екраните, в знак на уважение и приятелски чувства аз се обадих
на Ралф и му предложих да представи проектите си на моята
премиера във Вашингтон. Той отказа. Вместо това той и един
негов сътрудник написаха отрицателна рецензия за филма в „Ню
Йорк Таймс". Отново бях съсипан и този път си научих урока.
През следващите осем години не му проговорих.
В края на 90-те години реших, че е време да му позвъня. (Явно
плесниците не са ми били достатъчни.) Поканих него и екипа му
на премиерата на „Големият". Те дойдоха. Аз стоях в дъното на
киносалона и гледах как Ралф се забавлява и умира от смях. След
края на прожекцията го помолих да стане, за да приеме
аплодисментите на публиката. Хората посрещнаха жеста ми с
ентусиазъм и ръкопляскаха дълго и оглушително. На излизане го
прегърнах. Ралф не обича прегръдките и да си призная честно, аз
също. Сигурно съм видял подобно нещо в някой филм и ми е
харесало.
Две години по-късно, докато си стоях на верандата в
Мичиган, замислен за свои си работи, Ралф ми се обади и ме
помоли да го подкрепя в предизборната му кампания за президент
на Съединените щати. Аз обикновено не подкрепям политици по
същата причина, поради която не ги подкрепяте и вие - защото са
мазни, косата им пада и не могат да кажат две изречения, без да
излъжат. Ралф не отговаря на нито едно от горните описания. Той
е един луд гений. С други думи, изобщо не става за президент.
През 1996 г. той се кандидатира, но не води никаква кампания.
Това беше голямо разочарование за онези, които го подкрепяха.
Щеше ли да бъде сериозен този път? Да, увери ме той. Този път
щял наистина да се бори. Обясни ми, че вече бил събрал солидна
сума пари, че се готвел да посети всичките 50 щата и че екипът му
работел денонощно. Щастливци! Аз исках този разговор да не се
беше провеждал. Искаше ми се да се върна към съзерцателното си
безделие. Нямах никакво желание да се замесвам в суматохата на
изборите. Но какъв избор имах? Да се преструвам, че страната
няма проблеми? Да гласувам за някой от кандидатите на двете
големи партии, финансирани от същите индустриалци, срещу
които пишех и снимах филми? Да кисна в Мичиган и да храня
катериците?
Не можех да откажа на Ралф. Той ме беше приел преди много
време и наистина се бореше за страната. Ако гласът му не можеше
да се чуе по време на изборите, имаше опасност никой да не научи
за проблемите, които ни тревожеха. Преди да се съглася, реших да
изпратя писмо до Ал Гор, с което му давах шанс да ми обясни
мотивите си и да ме убеди да гласувам за него, въпреки делата му
като вицепрезидент на Клинтън. В отговор той ми изпрати писмо
дълго четири страници. Беше от онези послания, които
служителите подготвят в началото на кампанията и след това
променят първия параграф, за да не личи, че отговорът идва
директно от компютър. Той ми благодареше за „провокативното
писмо" и след това, на четири страници излагаше позицията си,
която вече ми беше позната. Въпреки че подходих без
предубеждение, нито една от думите в писмото на Гор не можеше
да ме убеди, че мога да очаквам от него нещо различно от вече
показаното. Тогава се обадих на Ралф и му казах, че ще се кача на
борда, стига да не се налага да нося сив костюм, да ям хумус или
да кормя кит.
Екипът на Ралф издаваше брошурите на Моли Ивинс, в който
тя предлагаше съвет за всички, които искаха да гласуват за
Нейдър, но се страхуваха, че по този начин ще помогнат на
Джордж У Буш в Белия дом. Тя им предлагаше да гласуват за
Ралф, за да изпратят своето послание към света, в случай че
живеят в щат, в който се очаква решителна победа за Гор или
Буш. Ако обаче живееха в щати, където разликата между
кандидатите е малка, тя ги съветваше да гласуват за Гор. Аз
обикновено гласувам за онзи, когото смятам за най-достоен,
точно както ме беше учила учителката ми в седми клас. Тайничко
се надявах, като всички останали от екипа на Нейдър, че щом Гор
получи шанс да разгроми Буш на дебата, изборите ще приключат.
Затова ние смятахме, че събирайки милиони гласове в полза на
Ралф Нейдър, ще покажем на следващия президент Ал Гор, че
има американци, които не искат Демократическата партия да
води дясна политика. Един силен вот за Нейдър щеше да бъде
начин да проверим обещанията на Гор.
Да, направо гениално.
След това дойдоха дебатите. Ралф не беше допуснат до тях и
така Америка бе принудена да гледа три 90-минутни дуела между
Гор и Буш. Казвам „дуели", но всъщност те по-често се
съгласяваха един с друг, отколкото спореха. По време на втория
дебат двамата обявиха, че са съгласни по 37 различни въпроса.
Беше поразително.
Гор се издъни. Той не успя да свали маската на Буш и да
разкрие пред света неговата глупост и невежество. Той не успя да
се разграничи от Буш и да покаже на нацията, че има наистина
разлика между двамата. Ал имаше три пъти шанса да издуха този
глуповато ухилен Буш - младши. И той не успя! Поуката за
нацията? Щом се затруднява в дебатите с Джуниър, какво би
станало, ако се озове в залата за преговори заедно с руснаците?
Или с канадците? Бях шокиран от развоя на събитията. По всичко
изглеждаше, че Гор ще загуби. Той проигра шанса да спечели в
родния си щат и загуби гласовете на избирателите от щата на
Клинтън. Гор успя да убеди демократическия „кръстник" в
Сената Робърт Бърт от Западна Вирджиния да го подкрепи едва
пет дни преди изборите. (По този начин Западна Вирджиния -
традиционна крепост на демократите, падна в ръцете на Буш.)
Всеки от трите изброени щата можеше да даде на Гор
необходимата преднина, която да го изстреля в Белия дом. Гор
обаче губеше почва под краката си и поддръжниците на Нейдър
напускаха потъващия кораб. (Като плъхове, само че пухкави и
симпатични.) Гласовете за Ралф намаляха наполовина.
Изглеждаше сякаш той няма да мине 5-процентната бариера,
която осигурява държавни субсидии за следващите избори.
Централата на Нейдър полудя. Взехме решение да прекратим
изпълнението на плана на Ивинс и да тръгнем на втора обиколка
в щатите, където Гор можеше да спечели или загуби с един - два
процента, а гласовете за Ралф можеха да определят победителя. (В
някои от тези щати гласувалите за Нейдър бяха 12 %). Това беше
смела стратегия, целяща да напомни на демократите: „Вие
изоставихте основите на демократизма. Вие вече не сте
демократи. Време е да ви бъде даден урок." Нещо като мъмрене от
директора на училището.
Всички знаем, че единственото нещо от което се боят
политиците е да не бъдат изместени от удобните си офиси с
изглед и да не им бъдат отнети парите. (Другото нещо от което се
страхуват е перспективата да си намерят истинска работа.) Ако не
държиш тази заплаха над главите им, те никога няма да се държат
прилично, няма да ни изслушват и въобще няма да стават сутрин,
за да ходят на работа. Ралф Нейдър представляваше единствената
надежда на страната, че Гор може да бъде принуден да постъпи
правилно. Всички знаеха, че в онези щати, където разликата
между Буш и Гор беше малка, засилването на позициите на третия
кандидат ще доведе до избирането на Буш за президент. Когато
виждаш обаче, че администрацията, за която си гласувал, по-често
подкрепя републиканците, отколкото традиционните демократи;
когато си се нагледал на демократи, които защитават интересите
на богатите и правят още по-труден живота на бедните; когато
трябваше да стана свидетел, как хората от родния ми град губят
работата си в заводите на General Motors при управлението на
Клинтън и Гор по-често, отколкото през 12-те години на Рейгън и
Буш - изборът се свежда до две неща: да бъдеш прекаран от
някой, който ти казва в очите, че ще те прекара или да бъдеш
прекаран от някой, който те лъже, че ще те защитава.
Извинявам се за грубия език, но това е дори най-мекият
начин, по който мога да обясня как милионите американци
гледаха на последните избори. Не сте длъжни да се съгласявате,
нито да харесвате това, само прочетете изречението още веднъж,
за да осъзнаете, че вътрешно ви разяжда гняв.
Знам, че много хора не виждат никакъв друг начин, освен да
гласуват за демократите. Те предпочитат да им шепнат любовни
думи, докато ги прецакват вместо да гледат злото в очите през
следващите четири години. Това чувство ми е познато. Кажете
ми, че ме обичате и може безнаказано да правите каквото искате с
мен, включително да ме очерните в „Ню Йорк Таймс".
Твърдите и честни последователи на демократическата идея,
които гласуваха за Гор, бяха наши съюзници. Те искаха същите
неща като нас, но просто поемаха по друг път. Моето мнение
беше, че ако Буш спечели, ние лесно ще се сдушим с тези
добродушни либерали, за да спасим заедно света от заплахата в
лицето на Джордж У. Затова казах на екипа на Нейдър: „Няма
причина да дразним нарочно тези хора. Те са наши приятели или
поне потенциални съюзници. Ние се борим срещу онези, които
откраднаха и присвоиха името „демократ". Нашият враг е
партията, лобистите, плужеците, които се различават от
републиканците само по това, че не им стиска да стигнат до
крайности - да изсекат националните гори или да затворят хиляда
библиотеки."
Нашата битка не беше насочена срещу гласоподавателите,
които все още отчаяно се държат за останките от
Демократическата партия. Фактът, че милиони американци все
още таят надеждата, че демократите ще защитават интересите им
по-добре от републиканците е симптом, че ние сме се провалили
в мисията да покажем на хората колко много си приличат двете
партии и колко хилава е надеждата, че демократите ще застанат
зад средната класа.
Екипът на Нейдър ме помоли да придружа Ралф в обиколката
му на онези щати, които все още се колебаеха в избора си през
последните седмици от кампанията. Аз отказах. Обясних, че съм
готов да работя здраво в онези щати, където Ралф има шанс да
получи голям процент от гласовете, без да помага на Буш да
спечели. Защо да не концентрираме усилията си в Тексас и Ню
Йорк, където изходът е предрешен? Гласувайки за Гор, в тези
щати хората нямаше да постигнат нищо. Ако успеехме да
съберем над 10 % от вота в Ню Йорк и Тексас в полза на Нейдър
обаче, посланието на кампанията ни щеше да отекне в
коридорите на властта.
Екипът на Ралф обаче не прие тази стратегия. Обясниха ми,
че уважават позицията ми и ми пожелаха всичко хубаво.
Но да се върнем към началото. Кацнах в Талахасе на 23
октомври 2000 г. Един студент от щатския университет ме
посрещна на летището заедно със сестра си и зет си. Докато
вървяхме към колата, те започнаха да ми задават въпроси за
президентската кампания и накрая попитаха дали е вярно, че ще
се срещам с губернатора Джеб Буш.
„Всички само за това говорят", увериха ме те.
„За каква покана става въпрос?", попитах аз.
„Вие сте поканил губернатора чрез вестника вчера",
обясниха те.
След това ми подадоха неделния „Талахасе демократ".
Интервюто, което бях дал по телефона от Ню Йорк се мъдреше на
първа страница, заедно с моя снимка и цитат, в който
предизвиквам Джеб Буш да се изправи лице в лице с мен на
подиума същата вечер. Да ме вземат мътните! Лесно е да се
правиш на куражлия, когато се намираш на хиляди мили от
Флорида. Нещата изглеждат по друг начин, когато си сам самичък
в щат, в който никак не обичат северняците, особено онези, които
се правят на умници. Явно когато съм давал интервюто, не съм
мислил за последиците.
Пристигнах в университета след няколко часа и веднага дадох
пресконференция. Бях изнервен. Не исках хората да разберат
погрешно онова, което се готвех да им кажа.
Обясних на представителите на медиите, че Буш трябва да
бъде спрян. Апелирах към жителите на Флорида да гласуват за
Гор, ако са уверени, че той е техният човек. Ако ще гласувате за
Нейдър, обмислете внимателно вота си, призовах ги аз. Във
Флорида залогът ще бъде голям, подчертах нееднократно. Ако за
вас е по-важно да спрете Буш, гласувайте за Гор, посъветвах ги аз
и ги уверих, че хората като Нейдър ще уважат решението им.
Репортерите бяха малко изненадани. Питаха ме дали ще
гласувам за Гор. Отговорих, че ще гласувам за Ралф. „Но за мен е
много лесно да избера Нейдър - поясних. - Жител съм на щат,
където Гор ще спечели, и то с убедителна преднина. Но вие
живеете във Флорида, а тук нещата са различни."
Слухът, че един от „най-известните привърженици на Ней-
дър" дава зелена светлина на избирателите от Флорида да гласуват
за Гор, ако така им подсказва съвестта, плъзна за нула време.
Когато пресконференцията приключи, аз изтичах в тоалетната
и повърнах. Беше време да се кача на трибуната.
Университетската аула се пръскаше по шевовете от хилядната
тълпа. Една от организаторките на събитието почука дискретно на
вратата на тоалетната. „Време е да започваме", извика тя. „Дайте
ми още няколко минути", помолих аз. Стана ми още по-лошо.
Ново почукване на вратата, този път по-настойчиво. „Пуснете част
от моето шоу, идвам след малко", казах аз.
Не знам дали ми прилоша, защото бях подложен на огромно
напрежение, или защото бях се натъпкал със сандвичи
Whataburger (любимите на Талахасе). А може би осъзнавах, че
изборите и съдбата на страната бяха попаднали в задънена улица и
вече нямаше връщане назад.
 Двайсет минути по-късно излязох на трибуната. Еколозите
бяха заели първите редове с флагчета на Нейдър в ръка. Аз се
обърнах към тях и към цялата аудитория и признах, че хапът
който ни предстои да преглътнем е горчив. Преценете
внимателно своя избор - призовах. - Вслушайте се в съвестта си.
Уверих присъстващите, че никой няма да ги сметне за предатели,
ако почувстват, че трябва да гласуват за Гор. Признах, че ще
гласувам за Нейдър и изброих причините, които ми диктуваха
този избор. (Не мога да гласувам за човек, който подкрепя
екзекуциите на човешки същества, който застава зад
бомбардировките на цивилни граждани, който смята, че
минималната надница трябва да се увеличи само с долар на час и
който иска да подпише допълнителни търговски споразумения
като NAFTA и да остави милиони американци без работа.)
Казах на събралата се тълпа, че не бих могъл да гласувам за
Гор - човек, който възнамерява да увеличи военния бюджет дори
повече от Буш, който не прави нищо за медицинското
осигуряване на бедните прослойки от населението и който смята,
че Джанет Рино не е била права да върне малкия Елиан Гонзалес
на баща му в Куба. Ето кой беше Ал Гор.
„Но аз разбирам вашата дилема тук, във Флорида -
подчертах. - За това не слушайте мен, а сърцето си. Постъпете
както смятате, че ще бъде най-добре. И нека Бог да благослови
децата на Нейдър за техния кураж и отдаденост - неща, които
липсват на техните родители."
След речта ми последваха обичайните въпроси, а по-късно
останах да дискутирам събитията с неколкостотин студенти
активисти (една част от тях бяха пътували три часа, за да
присъстват). Прекарахме нощта в обсъждане на предстоящото
бедствие и шансовете ни за спасение. Когато дискусията
приключи, вече беше 1,30 часа след полунощ - пет часа и
половина след разногласията ми с уотабургера. Излязох от
университета с усещането, че във Флорида предстои буря и няма
да е зле да се спася, докато не е станало късно.
Прибрах се в хотела си - малко и спокойно кътче,
заобиколено от тучна ливада, разположено на една пресечка от
сградата на градската управа. Включих телевизора и гледах запис
от новините в 11 часа. „Един от главните поддръжници в
кампанията на Нейдър заяви днес, че Буш трябва да бъде спрян,
без значение на каква цена", гласеше заглавието на репортажа.
Това ми беше достатъчно. Изгасих светлините и легнах да спя.
На сутринта се събудих рано - в 6,30 часа, за да хвана
самолета. Пред входа на хотела ме чакаше един студент, за да ме
откара до летището. Докато връщах ключа и издавах стаята на
хотелската рецепция, студентът извика: „Губернаторът Буш току-
що мина покрай мен!"
„Спри го!", изкрещях аз, без да се замислям. (Вероятно е
някакъв рефлекс. Независимо дали съм в Тексас или Флорида,
когато някой каже „Губернатор Буш", аз викам спонтанно СПРИ
ГО!) Младежът излезе навън и след секунда го чух да казва:
„Губернатор Буш, тук има един човек, който иска да се срещне с
вас." През това време вече се бях промъкнал до вратата. Там, на
пустата ливада, която приличаше на тъмна алея преди зазоряване,
стояха Джеб Буш и един от бодигардовете му. Губернаторът беше
решил да се разходи до работното си място. Една черна спортна
кола, пълна с охрана се движеше на 40 стъпки след Джеб.
Буш се обърна, за да види кой го безпокои и ме видя застанал
до рамката на вратата. Онази типична за семейството му
полуусмивка цъфна върху лицето му. Той се приближи към мен.
Бодигардът го последва и застана в заплашителна поза, казваща:
„Готов съм да се нахвърля отгоре ти, боклук."
„Господин Мур", приближи се Буш, клатейки глава
продължително. Аз протегнах ръка и той я стисна.
„Исках да се ръкувам с вас и да ви поздравя, губернаторе",
учтиво казах аз. Той хвана здраво ръката ми и не ме пусна, докато
не каза, каквото имаше да казва. Погледът му се закова върху
лицето ми. Бодигардът се приближи още повече.
„Е, достатъчно ли ви платиха, за да дойдете тук?",
многозначително попита той. В превод смисълът на думите му
беше повече от ясен: „Ти си тъпак, Мур". Устата ми пресъхна,
сърцето ми биеше толкова учестено, че ми се струваше, че Буш
ще чуе ударите му.
„Парите никога не са достатъчни за тази работа, губернаторе.
Знаете как е", отговорих по-скоро механично. Защо му трябваше
да пита кой ми плаща и колко? Изведнъж истината ме осени: ТОЙ
плащаше визитата ми в Талахасе! Щатският университет беше на
подчинение и издръжка на щата Флорида! Нищо чудно, че беше
вбесен: той поемаше разходите, за да дойда в неговия град и да
кажа на хората - и най-вече на поддръжниците на Нейдър, - че
разгромът на Буш е цел номер едно. В лагера на Буш се надяваха,
че гласоподавателите на Нейдър ще поемат в ОБРАТНАТА
посока.
 Дали беше гледал новините вчера вечерта? Буш ме изгледа
втренчено и пусна ръката ми.
„Кевин с вас ли е?", попита той изведнъж. Ъ? Кевин? Дали
това не беше някакъв таен код, с който съобщаваше на бодигарда,
че е време да ме хване за гушата? Тогава се сетих - Джеб питаше
за братовчед си Кевин Рафърти - кинематографът, който ми беше
помогнал да заснема „Роджър и аз". Не бях работил с Кевин от 12
години. Защо ме питаше за това? Не знаех какво да отговоря.
„Ъ, не. Не е тук", смотолевих.
„Предайте му много поздрави", каза той.
„Разбира се", отвърнах.
„Тръгвате ли си вече?"
„Да - отговорих. - Още сега."
„Добре."
Той отново ме дари с прочутата полуусмивка, кимна с глава,
за да ми пожелае „приятен път" и зави наляво по улицата. Докато
се отдалечаваше по алеята, аз се опитвах да се сетя за някаква
остроумна реплика, която да извикам след него, но вече беше
късно - той се беше отдалечил на 20 крачки, а черната кола се
изравни с мен и свали страничните стъкла. Войникът отвътре ме
премери с поглед и после автомобилът се отправи към тъмната
сграда на кметството. Две седмици по-късно видях същата уличка
по новините на националната телевизия.
Не знам защо всеки път, когато срещна някой член на
семейство Буш езикът ми се връзва на фльонга и изглеждам като
дебил. Те някак си успяват да ме надприказват. Когато попаднах
на Джордж У. в Айова и се опитах да го попитам нещо за моето
телевизионно шоу, той се обърна към мен и извика: „Намери си
истинска работа!" Хората избухнаха в смях. Аз не знаех какво да
кажа. Той беше прав. Не можех да измисля нищо остроумно в
отговор.
Един ден налетях на Нийл Буш - един от неразкритите
съучастници в аферата Silverado Savings&Loan. Намирах се във
фоайето на централата на General Motors в Детройт и давах
интервю за местно радио. Той влезе през вратата, придружен от
четирима азиатци - „банкери от Тайван", както по-късно ми
обясни. Когато ме забеляза, той се втрещи от изненада. Явно аз
бях последният човек, когото е очаквал да види в General Motors.
„Къде ти е камерата?", попита ме той, докато претърсваше с
поглед цялата зала.
„О, ъ, днес не си нося камера", заекнах аз със съжаление.
На лицето му изгря широка усмивка.
„Ау, Майки си е забравил камерата? - Нийл протегна ръка и
ме щипна по бузата. - Мноого лошооо!" След това се отдалечи,
смеейки се. Чух го да обяснява на китайците кой съм и как току-
що ме е направил за посмешище.
Единственият член на семейство Буш, с когото съм успявал
да се преборя - казвам това с чувство на срам - е единствената
жена от това поколение - сестрата на Джордж, Джеб и Нийл - До
роти. Тя е сладурана. Прилича на изрядна домакиня и майка. Тя
не знаеше как да отговори, когато я попитах кой от двамата й
братя - Джордж или Джеб, ще спечели състезанието за най-много
екзекутирани граждани.
Тя беше обидена. Изглеждаше дълбоко засегната от намека,
че братята й са хладнокръвни убийци. Дори беше готова да се
разплаче. Почувствах се като гадняр. Помислих си: „Браво Майк,
най-после си го върна тъпкано на семейство Буш."
Разбира се, Джордж У. има още един брат - Марвин, но не се
надявайте да срещнете името му във вестниците. Никога не съм
виждал Марвин. Всъщност - никой не го е виждал. Бог знае къде е
той и какво е намислил (освен отмъщението срещу мен, което се
смята за дълг в семейство Буш).
След недотам сърдечната ми среща с Джеб се отправих към
летището и хванах самолета за Лос Анджелес. По пътя мислите
ми се връщаха към епизода на улицата и не можех да изхвърля
спомена от главата си. Докато отварях пакета с карамелизирани
фъстъци, нещо ме прободе в гърдите и това не беше седалката на
пътника пред мен. Станах, пуснах монети в скъпия въздушен
телефон и набрах номера на Ралф. Говорих последователно с
тримата шефове на кампанията му с ясното съзнание, че самият
Нейдър вероятно слуша разговора.
„Момчета - казах, - минавало ли ви е през ума, че най-силният
човек в Америка днес се казва Ралф Нейдър?"
Тишина от другата страна на линията.
„Сериозно говоря - продължих аз. - Неговите пет процента ще
бъдат решаващи за изхода на кампанията. Буш се моли Нейдър да
събере повече гласове, за да открадне от процентите на Гор. Така
той ще спечели. Гор от своя страна иска Нейдър да се разкара от
пътя му. Ако Ралф напусне надпреварата, Гор ще спечели. Само
един човек може да реши съдбата на изборите, само той има
думата в този момент - Ралф Нейдър."
 „След седми ноември обаче нещата ще се променят -
продължавах аз. - Ралф ще има тази власт само до деня на
изборите. След седмица всичко ще е свършило. Плановете на
Буш и Гор са в ръцете на един човек и те го знаят. Защо да не
използуваме тази власт за нещо добро?"
„Какво точно имаш предвид?", попита един от тях.
„Ралф държи бъдещето на Гор в ръцете си. Ами ако отиде при
Гор и му каже: „Ей, ако искаш да станеш президент, трябва до
утре на обед да си направил тези и тези неща..." След това Ралф
може да му връчи цял списък с искания - повече пари за
здравеопазването, край на войната срещу наркоманите, отмяна на
намаленията на данъците за богатите и т. н. Ралф не бива да иска
нищо за себе си - нито позиция в кабинета, нито финансиране на
проектите му. Той ще иска само Гор да постъпи правилно и ако
той се съгласи публично да поеме ангажимент и да изпълни
исканията, Ралф ще се появи по телевизията и ще каже: „Ние си
свършихме работата. Гор ще защитава вашите интереси, както
обеща, и ще изпълни всичките поети ангажименти. Така че идния
вторник, ако живеете в някой от щатите, където няма изявен
победител и сте решили да гласувате за мен - не го правете. Моля
ви, гласувайте за Гор. В останалите 40 щата нека поддръжниците
ми да гласуват за мен, за да покажем на Гор, че в страната има
трета силна партия, която ще бъде негов коректив."
„С други думи, ще излезем победители! Нали това беше
целта на кандидатурата на Ралф - да накара политическите сили
да обърнат внимание на социалните проблеми. Така ще
постигнем точно това. Е, какво мислите?"
„Не можем да се надяваме, че ще спечелим 5 %, ако не
накараме всеки от привържениците си да гласува за нас -
отговори ми шефът на кампанията. - На този етап не можем да се
откажем от нито един глас."
„Но след като получите петте си процента, ще останете с
празни ръце - настоявах аз. - Така ще имате пет процента от
гласовете и нула процента от властта). А днес вие - ние -
държим цялата власт. Единият от кандидатите иска Нейдър да
участва в разпределението, а другият - не. Този път изходът ще
се реши от един или два процента. Тук и сега вие и Ралф можете
да определите кой ще бъде следващият президент! Може да
нямате друг такъв шанс до края на живота си."
Дългогодишният сътрудник на Нейдър от другата страна на
телефонната линия най-после разбра какво исках да му кажа.
„Прав си - отговори. - Но вече няма да можем да накараме Ралф
да се откаже. Ще изглежда сякаш е избягал, когато е станало
напечено. Освен това демократите се отнасят подчертано
презрително към него и не виждам как ще го накараме да им
помогне по какъвто и да било начин."
„Пък и какво те кара да мислиш, че Гор ще удържи на
обещанието си - продължи той. - Обещанията не значат нищо за
тези хора."
„А какво ще обясним на децата, които работиха за
кампанията? - попита ме той. - Ами десетките хиляди, които
присъстваха на митингите, на които говорихте Ралф и ти? Това е
първият им досег с истинската политика и кандидатът, на когото
са вярвали се отказва метри преди финала. Не можем да им
причиним това. Това ще ги възпита в цинизъм и те няма повече да
участват в избори."
В думите му имаше смисъл. Последното нещо, което исках да
направя беше да увеличавам броя на циниците, които не искат да
имат нищо общо с изборите.
„Няма ли начин - настоях аз - да направим така, че хората да
разберат истинските ни мотиви. Не можем ли да представим
оттеглянето си като победа за „зелените" и за Ралф? Защото то ще
бъде точно това, ако успеем да накараме Гор да промени
позицията си. Това е невероятен шанс. Онази ултраконсервативна
партия в Израел, която има само петима представители в
Кнесета*, но както знаете и от техните гласове зависи всичко,
защото без тях никоя партия не може да формира мнозинство.
Така консерваторите гласуват заедно с онази политическа сила,
която удовлетвори исканията им. Ако се съюзят с либералите и
формират правителство, поддръжниците им не им се сърдят и не
ги обвиняват в предателство, защото знаят, че това е шансът им да
окажат реално влияние върху властта, въпреки че са само петима."
Не беше никак зле, казах си. Бях се разчувствал от този малък
урок по политология, който изнасях от въздуха. „Майк - гласът в
слушалката ме върна към действителността. - Добре ли си? Това
не е израелският Кнесет. Живеем в Съединените щати. Тук това не
може да стане. Ралф ще бъде разпънат на кръст, ако застане зад
Гор, а Гор ще бъде разпънат,
* Народното събрание на Израел. - Б. пр.
ако промени платформата си толкова късно. Няма да стане."
Казах им, че разбирам. Напомних им, че все пак не е
задължително Ралф да се оттегля. Достатъчно беше да отстъпи
малко в няколко щата. Гор щеше да му бъде МНОГО
ЗАДЪЛЖЕН, когато влезе в Белия дом. Пък и ние щяхме да си
извоюваме своята малка победа и даже можехме да си поръчаме
торта и шампанско.
В щаба на Нейдър не бяха заинтригувани от идеята за
тортата.
Благодарих им, че ме изслушаха и затворих. После платих
сметката - 140 долара и си поръчах питие. Тогава за първи път
пих алкохол в самолет. Докато прелитахме над Тексас, съм
заспал.
Това, което се случи на 7 ноември 2000 г. ще остане в
учебниците по история. Ден преди да пристигна във Флорида,
гласовете за Нейдър в този щат бяха 6 %. След отпътуването ми
процентите паднаха до 4, а в деня на изборите стигнаха 1,6 %.
Това означаваше, че 97 488 души от Флорида са гласували за
Нейдър. Дали 538 от тези 97 488 избиратели биха променили
решението си, ако знаеха на 7 ноември, че именно тези гласове ще
решат изборите? Разбира се.
Любопитен съм все пак защо разярените либерали се сърдят
само на Нейдър. В избирателните листи във Флорида фигурираха
и други кандидати от левицата като Дейвид Макрейнълдс от
Социалистическата партия, събрал 622 гласа, Джеймс Харис от
Социалистическата работническа партия с 562 гласа и Моника
Мурхед от Работническата партия, събрала 1804 гласа. Разбира се
и сред тези гласоподаватели щяха да се намерят 538 души, които
да преглътнат гордостта си и да гласуват за Гор, ако знаеха, че
Буш и приятелчетата му ще откраднат изборите.
Лично аз хвърлям цялата вина върху Моника Мурхед. Ако
научих нещо от деветдесетте години, то е, че на дъното на всяка
миризлива история се крие по една Моника.
Ето защо трябва да обвинявате Моника за всичко. Не Ралф!
И НЕ МЕН!
Или пък ме обвинявайте. Да, точно така. Щом демократите
настояват да прехвърлят всичко на привържениците на Нейдър
-нека го направят. Да, ние бяхме! Ние решихме изборите! Ние
сме всемогъщи и всезнаещи! Ще унищожим всеки, изпречил се
на пътя ни. Влизайте в пътя или ще ви превърнем в пепел. Не ние
изоставихме Демократическата партия, а ВИЕ! Вие зарязахте нас
и предадохте онези, които вярваха, че демократите защитават
доброто и правата на работещите хора. Вие дадохте властта в
ръцете на републиканците и не ни оставихте никакъв избор,
освен да последваме съвестта си и да гласуваме за Ралф Нейдър.
ТАКА ПОСТЪПВАТ СИЛНИТЕ!
Да, вярвайте, ако щете - НИЕ ви отрязахме пътя към Белия
дом. НИЕ ви изхвърлихме от Вашингтон. И ще го направи пак,
ако се наложи. Вече имаме над 900 активни екологични
организации. Поддържаме връзка с 200 000 будни и дейни
доброволци. „Зелените" спечелиха 22 места в управлението на
различни нива в страната през 2000 г. и се присъединиха към
останалите 53 „зелени" политици, които вече бяха избрани. От
миналия ноември насам организациите природозащитници си
извоюваха още 16 места в държавната администрация, а това
прави общо 91 души, избрани на различни постове в управлението
на Америка. Пет града в Калифорния имат „зелени" кметове. И
най-важното - броят на американците, гласували за Нейдър през
2000 г. се увеличи с 500 %, в сравнение с тези, които го
подкрепиха през 1996 г.
Това е повратен момент не само за Зелената партия. (Аз до-ри
не съм член на тази партия). Събитията показват, че на хората им
омръзна от демократи и републиканци и искат да имат истински
избор. Ето защо професионален борец стана губернатор на
Минесота. Ето защо единственият конгресмен от Върмонт е
независим (наскоро един от сенаторите от щата също стана
независим). В бъдеще независимите кандидати ще стават все
повече и нищо не може да спре този процес.
Действията/бездействията на демократи и републиканци могат
само да го ускорят.
Ето защо бягайте и спасявайте живота си - аз излизам от
бункера! Писна ми да „оцелявам" и да понасям обидите на шайка
ревльовци. Писна ми да слушам хора, които никога не застават в
предните редици, за да се борят за правата на ощетените, никога
не рискуват да попаднат в ареста или да отнесат някой удар в
името на това, в което вярват и никога не отделят дори един час на
седмица, за да бъдат граждани на тази страна -най-голямата чест в
едно демократично общество.
Бих искал всички ние да се срещнем лице в лице със
страховете си и да спрем да живеем, сякаш всичките ни стремежи
са насочени единствено към оцеляването. То е за слабаците и за
участниците в телевизионните състезания, които живеят в
джунгли и на самотни острови. Вие не сте изолирани и слаби. Вие
сте собствениците на тази земя. „Лошите момчета" са само шепа
глупави бели мъже. Ние сме пъти повече от тях. Използвайте
силата си.
 Заслужавате по-добър живот. Аятолах Али Хосейни-Хаменей
Президент Мохамад Катами
Лидери и президенти 18. Етиопия
Президент Негасо Гидада
Списък с държавните глави на 50-те най-големи страни
19. Тайланд
в света
Премиер Таксин Чинават
(по ред на големината според броя на населението)
20. Обединеното кралство
Премиер Антъни К. Л. Блеър
1. Китай
21. Франция
Президент Хианг Дзъмин
Президент Жак Ширак
2. Индия
22. Италия
Президент Кохерил Раман Нараянан
Премиер Силвио Берлускони
3. САЩ
23. Конго (Киншаса)
„Президент" Джордж У. Буш
Президент Джоузеф Кабила
4. Индонезия
24. Украйна
Президент Магавати Сукарнопутри
Президент Леонид Д. Кучма
5. Бразилия
25. Южна Корея
Президент Фернандо Енрике Кардосо
Президент Ким Дае-юнг
6. Русия
26. Южна Африка
Президент Владимир Путин
Президент Табо Мбеки
7. Пакистан
Генерал Первес Мушараф
27. Бурма
8. Бангладеш
Президент Тан Шуе
Президент Шахабудин Ахмет
28. Испания
9. Япония
Президент Хосе Мария Аснар
Премиер Юничиро Коизуми
29. Колумбия
10. Нигерия
Президент Андрес Пастрана
Президент Олусегун Обасанджо
30. Полша
11. Мексико
Президент Александър Квашневски
Президент Висенте Фокс Кесада
31. Аржентина
12. Германия
Президент Фернандо де ла Руа
Канцлер Герхард Шрьодер
32. Танзания
Президент Бенджамин Уилям Мкапа
13. Филипини
33. Судан
Президент Глория Макапагал-Аройо
14.Виетнам Президент генерал-лейтенант Омар ел-Башир
Президент Тран Дюк Луонг 34. Канада
15.Египет Премиер Жан Кретиен
Президент Мохамед Хосни Мубарак 35. Алжир
16. Турция Президент Абделазис Бутефлика
Президент Ахмет Нечдет Сезер 36. Кения
17. Иран Президент Даниел арап Мои
 37. Мароко
Премиер Абдераман Юсуфи
38. Перу
Президент Алехандро Толедо БЕЛЕЖКИ И ИЗТОЧНИЦИ
39. Афганистан
Мула Мохамед Рабари
40. Узбекистан Първа глава
Президент Ислам Каримов

Преврат от американски тип

41. Непал
Крал Гианендра, Информацията за съпругата на Джеб Буш и нейните
премиер Шер Бахадур Дерба проблеми с американските митнически служби е взета от
42.Венецуела вестник The Hill, материалът е със заглавие „Губернатор
Президент Уго Шавес-Фриас
Джеб Буш: Републиканецът от Флорида е по-млад, по-висок
и по-запален от Джордж У", Марсия Гелбарт 30 юли 2000 г.
45. Уганда Разследването за чистката в избирателните списъци бе
Президент генерал-лейтенант Ювери Мусевени публикувано в The Nation „Изчезналите гласоподаватели от
44. Ирак Флорида: Граждани лишени от избирателни права", Грегъри
Президент Саддам Хюсеин Паласт, 5 февруари 2001 г.; The Nation „Как властите
45. Румъния опорочиха системата във Флорида", Джон Лантигуа, 30
април 2001 г. Los Angeles Times, „Летвата във Флорида
Президент Йон Илиеску беше вдигната твърде високо при допускането на избиратели
46. Тайван до урните", Лиса Гетър, 21 май 2001 г., salon.сот,
Президент Чен Шуи-биан „Елиминиране на измамниците - или демократите?", Антъни
47. Саудитска Арабия Йорк, 8 декември 2000 г.
Крал Фад бин Абд ал-Азис ал Сауд Проблемът с блокадите в някои избирателни секции е
отразен в New York Times, „Чернокожи граждани оспорват
48. Малайзия вота: Пристигайки в избирателните секции, някои
Премиер д-р Махатир бин Мохамад чернокожи жители на Флорида откриха, че не са желани",
49. Северна Корея Мирея Наваро и Сомини Сенгупта, 30 ноември 2000 г.; и
Президент Ким Йонг Ил Washington Post, „Нередности отчетени във Флорида:
50. Гана Чернокожи се оплакват от дефектни машини, твърдят, че
Президент Джон Агиекум Куфур
грешки в апаратурата са унищожили бюлетините им",
Робърт Е. Пиер, 12 декември 2000 г.
Камарата на представителите проведе заседание през
февруари по повод твърде ранното обявяване на резултатите
от изборите. Събитието е отразено във Washington Post ,
„Телевизиите обвинени в неточно отразяване на изборите:
Камарата на представителите тръгва по следите на
телевизионните мрежи", Хауърд Курц, 15 февруари 2001 г.
Роднинската връзка между Буш и Джон Елис е
документирана от Асошиейтед прес, „Шефът на Фокс
говори пет пъти с братовчед си Буш в нощта на изборите",
Дейвид Боудър, 12 декември 2000 г. и Washington Post,
„Братовчед на Буш оповести резултата от изборите във
Флорида по новините на Фокс", Хауърд Курц, 14 ноември
2000 г.
Серия от статии в New York Times отрази преброяването
на гласовете от чужбина, „Как Буш превзе Флорида: Бомба,
заложена във вота от чужбина", Дейвид Барстоу и Дон ван
Ната - младши, 14-15 юли 2001 г.; „Пресяване на
бюлетините", 15 юли 2001 г.; „Републиканци от Конгреса
притискат Пентагона за адресите на военнослужещи в
чужбина", С. Дж. Чивърс, 15 юли 2001 г.; „Либерман
поставя съдбата на демократите на карта заради вота на
военните", Риард Л. Бърк, 15 юли 2001 г.
Асошиейтед прес проследи и инспекцията на
компютърните файлове в офиса на Катрин Харис,
„Компютърни специалисти получават достъп до офиса на
щатския секретар Катрин Харис", Дейвид Ройз, 1 август
2001 г. New York Times също писа по въпроса, „Флорида
предостави компютрите за инспекция", Дана Канеди, 2
август 2001 г.
Решението на Върховния съд беше отразено от The
Nation, „Провалът на Божествата: Върховният съд взе
решение за изборите", Херман Шуорц, 1 януари 2001 г.
Същото съобщение беше направено в съботната емисия на
CNN, 8 часа сутринта, 9 декември 2000 г. и извънредната
новинарска емисия на АВС 2,47 часа, 9 декември 2000 г.
Думите на съдия 0'Конър по повод пенсионирането й
бяха отпечатани в Newsweek, „Истината зад стълбовете",
Евън Томас и Майкъл Исиков, 25 декември 2000 г.
Информацията за роднинските връзки между
върховните съдии и администраторите е взета от New York
Times, „Оспорване на вота: предизвикателство пред
върховните съдии", Кристофър Маркис, 12 декември 2000 г.
Изявлението на Антонин Скалия може да бъде намерено
в архива на Върховния съд, решение № 00-949 (00А504)
„Джордж У. Буш срещу Албърт Гор", мнение на съдия
Скалия. 531 U.S. (2000). 9 декември 2000 г.
Смяната на партийната принадлежност на Терела льо
Пор е отразена в Orlando Sun -Sentinel, „Льо Пор напуска
демократите разочарована", Брад Хан, 9 май 2001 г.
Нередностите и нарушенията на закона, извършени при
опита да се отнемат правата на чернокожите
гласоподаватели от Флорида бяха най-добре коментирани
от Американската комисия по гражданските права,
„Нередности във Флорида по време на президентските
избори 2000 г.", 8 юни 2001 г.
www.usccr.gov/vote2000/flmain.html
Повече за позицията на Дик Чейни по отношение на
абортите търсете в Boston Globe, „Консервативното течение
в Конгреса прегърна по-умерен стил", Майкъл Краниш, 26
юли 2000 г.; CNN.com „Дик Чейни гласува с консерваторите,
но се изказа умерено", 24 юли 2000 г.
Опитът на Чейни в Министерство на отбраната е
подробно описан в неговата автобиография на адрес:
www.defenselink.mil.specials/secdef_histories/bios/cheney.html
Инвестициите на Чейни на фондовия пазар са описани
подробно във Frbes.com, „Най-важна новина: 0'Нийл
продава", Дан Акман, 26 март 2001 г.; също и в
www.corpwatch.org , „Нефтените инвестиции на Чейни и
бъдещето на мексиканската демокрация", Мартин Еспиноза, 8
август 2000 г.; The Guardian, „Широко затворени очи:
Преговарящите за сделката с Бирма забравят скрупулите", 28
юли 2000 г. Разследване на Washington Post за
бизнесконтактите между Halliburton и Ирак, „Делът на Ирак е
по-голям, отколкото Чейни признава; По договор филиалите
притежават дял на стойност 73 милиона долара", Колъм
Линч, 23 юни 2001 г.
Позицията на Ашкрофт за абортите е отразена в
„Противоречие по въпроса за абортите и гражданските
свободи", ABCNews.com, „Правосъдното ведомство на
Ашкрофт", 23 декември 2000 г.
Вотът на Ашкрофт за утежняване на предвидените
наказания за обвинените в притежание и разпространение на
наркотици е част от Законопроект S.625. Моли Ивинс писа
за интересите на Ашкрофт във фармацевтичната
промишленост в статията „Разногласия в кабинета?
Разгледайте корпоративните емблеми в екипа на Буш", 12
февруари 2001 г.
Произходът на Ан Венеман е проследен в статията на
Моли Ивинс „Ранните дни на последователите на Буш не са
красива картинка", 29 януари 2001 г. и в материала на New
York Times „Преход във Вашингтон: Министерство на
земеделието", Елизабет Бекер, 19 януари 2001 г. Стойността
на мрежата на Венеман е описана в детайли от The Guardian,
„Най-богатият кабинет в историята разбулва тайната около
предложението на Буш за намаляване на данъците",
Джулиън Боргър, 7 февруари 2001 г.
Отношението на Спенсър Ейбрахам към проблемите на
околната среда е отразено в The Nation, „Тримата
предвестници на екологичния апокалипсис", Дейвид
Хелвърг, 16 януари 2001 г.; www.alternet.org „Кой, кой е в
кабинета на Буш", Джов Париш, 16 януари 2001 г. В същата
статия могат да се намерят подробности за позицията на
Томи Томсън по отношение на абортите.
Връзките на Томсън с Philip Morris са описани в друга
статия на www.alternet.org - „Войната на Буш срещу децата",
Джонатан Роу и Гари Рускин, 3 юли 2001 г.
 Детайли за произхода и кариерата на Гейл Нортън са
отразени в две статии на New York Times , „Далеч, далеч от
центъра", Боб Хърбърт, 8 януари 2001 г. и „Нортън често
гласува в противоречие със законите, които прилага",
Дъглас Джел, 13 януари 2001 г.
Връзката между Колин Пауъл и AOL/Time Warner е
разкрита от Асошиейтед прес, „Акции и речи попълват
банковата сметка на Пауъл", Грег Топо, 17 януари 2001 г. и
от Financial Times, „Лицата на Америка: всички
американски президенти са много богати хора", Питър
Шпигел, 8 март 2001 г.
Позициите на Пол 0'Нийл на фондовия пазар са
отразени в The Nation, „Мъжът от Алкоа", Уилям Грейдър,
16 юли 2001 г. и в Houston Chronicle, „Алкоа подписва
странна сделка със Сан Антонио", Нейт Блейксли, 3
септември 1999 г.
Връзките на Карл Роув с индустриалните среди са
отразени в New York Times , „Помощник на Буш с акции в
Intel се среща с шефове на компании, настояващи за
сливане", 14 юни 2001 г.
Информацията за Кенет Лей идва от New York Times ,
„Енергиен магнат, свързан с Буш...", Лоуел Бергман и Джеф
Герт, 25 май 2001 г.
Допълнителна информация за членовете на хунтата
(участниците в преврата), търсете на адрес: www.issues.org -
Центърът за отговорни политици.
Втора глава
Скъпи Джордж
Информацията за богатството на семейство Буш,
свързано с нацисткото управление на Германия е взета от:
Boston Globe, „Една американска династия" (Част 2),
Майкъл Краниш, 23 април 2001 г.; Sarasota Herald-Tribune,
„Писател разкрива връзката на семейство Буш с нацистите",
12 ноември 2000г. Jewish Advocate, „Семейство Буш
свързано с Третия райх: Факт или измислица?", Сузи
Дейвидсън, 19 април 2001 г.
Можете да проследите миналите и настоящи действия
на Буш и неговата администрация в статиите на Моли
Ивинс, издадени от Творческия синдикат на адреси:
www.sacbee.com/voices/national/ivins/
www.smirkingchimp.com и www.bushwatch.com
Свидетелство за любимата книга на Буш е статията
„Гладната гъсеница: любимка на Буш" в Arizona Republic,
17 октомври 1999 г. Джордж Буш е завършил Йейл през
1968 г.
Асошиейтед прес публикува „Успехът на Буш от
училище според очевидци", Бригите Грийнберг, 9 ноември
1999 г. Информацията за проблемите на Буш с четенето е
взета от Washington Post „Останки от сиво вещество;
Големият въпрос за Джордж У Буш: Достатъчно ли е
умен?", Кевин Мерида, 19 януари 2000 г. и New York Times,
„Буш въвежда корпоративен модел в Белия дом", Ричард Л.
Бърк, 11 март 2001 г.
Проблемът на Буш с алкохола и арестът му за шофиране
в пияно състояние са отразени в: Washington Post , „1986:
година, променила живота на Буш", Луи Романо и Джордж
Ларднър - младши, 25 юли 1999 г., Асошиейтед прес, „Буш
се признава за виновен в шофиране в пияно състояние", 2
ноември 2000 г.
Обвиненията за шофиране в пияно състояние срещу Дик
Чейни са споменати в www.salon.com „Буш остава трезвен -
засега", Джейк Тапър, 4 ноември 2000 г.
Автомобилната катастрофа на Лаура Буш е отразена в
детайли в USA Today, „Лаура Уелч Буш: Сбогом на
скромното момиче", Джон Ханчет от Gannet News Servise,
 23 юни 2000 г. и Plain Dealer, „Резервираната първа дама от
Тексас се готви за новите си задължения", Джули Бонин, 31
юли 2000 г.
Отговорът на Джордж Буш на въпроса: дали е
употребявал наркотици, може да се намери във Washington
Post, „Буш отбягва въпроса за наркотиците: твърди, че не
бил употребявал дрога в последните 25 години", Дан Балц,
20 август 1999 г.
Военната кариера на Буш е отразена в Boston Globe,
„Едногодишна пауза във военната служба на Буш: Няма
данни за присъствието му в периода 1972-1973", Уолтър В.
Робинсън, 23 май 2000 г. Коментарите на Джеймс Бейкър
бяха публикувани от консервативния журналист Уилям
Зафайър през 1992 г. и по-късно цитирани от Асошиейтед
прес на 8 март 1992 г.
Трета глава
Дау Уау Уау
Ако и вие като мен сте изпаднали в шок при мисълта,
че пилотите живеят от социални помощи, ето къде можете да
намерите факти: Aviation Week & Space Technology,
„Морални ценности и кеш са целите на стачката в Комеър",
Джеймс От, 2 април 2001 г. Cincinnati Enquirer, „Ключови
позиции в стачката", 27 март 2001 г. New York Times,
„Големият залог на малките джетове в стачката", Дейвид
Лайънхарт, 16 юни 2001 г., Асошиейтед прес, „Пилотите на
Continental Express започват предупредителни протестни
действия", М. Р Кропко, 14 октомври 1998 г., Philadelphia Daily
News, „Наблюдателите на полетите на US Airways се готвят
за стачни действия във Филаделфия", 24 март, 2000 г.;
Chicago Daily Herald, „Авиокомпании, разтревожени за
пролетните полети, заради стачката на ръководителите на
полети", Робърт Макопин, 20 януари 2001 г.
Статистиката за приходите на пилоти и компании е взета
от Асошиейтед прес, „Доходът на най-богатите скача със
157 процента", Алън Фрам, 31 май 2001 г. Институтът за
политически науки също публикува свой доклад „Топ 200:
Скок в глобалната корпоративна власт", Сара Андерсън и
Джон Кавана, декември 2000 г.
Информация за корпоративните данъци може да се
намери в брошурата „Измамената Америка" от Чарлз Люси
и Бил Али сън, както и в Института за обществена
интеграция (Харпър Колинс).
Четвърта глава
Смърт за белите
Много от статистиката за социалното и икономическото
положение на афро-американците е взета от доклада на
Съвета на икономическите сътрудници за президентските
инициативи, отнасящи се за расовото деление, „Да
променим Америка: Индикатори за социално и
икономическо приобщаване на чернокожите и
испаноговорящите", септември 1998 г.
Информация за несъответствията в медицинското
обслужване на чернокожите може да се намери в следните
статии: New York Times, „Чернокожите по-рядко се подлагат
на операции при инфаркт", Шерил Джей Столбърг, 10 май
2001 г., Асошиейтед прес, „Расово неравенство при лечение
на удар", Мелиса Уилямс, 4 май 2001 г.; Daily News,
„Смъртността при чернокожите 4 пъти по-висока", Леели
Кизимир, 8 юни 2001 г,
Цифрите за броя на притежаваните оръжия и случаите
на стрелба при незаконно нахлуване са взети от кампанията
на Брейди за предотвратяване на насилието „Оръжия в
дома".
Пета глава
Нация от идиоти
Статистиката за броя на неграмотните е взета от
Образователния отдел на Националното движение за
ограмотяване и от програмата „Грамотност в Америка".
Гафовете на Буш са документирани в New York Times ,
„Дълбоките различия между САЩ и Европа хвърлят сянка
върху обиколката на Буш", Франк Брюни, 15 юни 2001 г.
Обръщението на Буш към студентите в Йейл е записано
от Асошиейтед прес, „Обръщение на Джордж У. Буш по
случай откриването на новата учебна година в Йейл", 21 май
2001 г.
Предишни прояви на неграмотност от страна на
политици: St Petersburg Times, „Политически съображения
при избора на посланици", 21 юли 1989 г.; The Economist,
„Посланици не знаят къде е Монако", 4 март 1989 г.
Асошиейтед прес, „Европейската преса се подиграва на
представлението на Кларк", Джеф Брадли, 4 февруари 1981
г.
Свидетелство за случаите, в които Буш бърка столиците
на различни държави може да се намери в статията на
www.salon.com , „За и против комюникетата", Джейк Тапър,
26 април 2001 г.
Регистърът „Де Мойнс" потвърждава, че „Най-умните
ученици в Америка не познават историята", Доналд Коул, 7
юли 2000 г.
Статистиката за резултатите на университетските
студенти е от Petersburg Post-Gazette, „Спадът в нивото на
висшето образование", Самуел Хейзо, 3 септември 2000 г. и
от New York Times, „Какво знаят децата за дебелите книги",
Емили Ийкин, 8 април 2001 г.
Критиките срещу учителите са от New York Times,
„Образователното министерство смята, че в квалификацията
на учителите има много празноти ” Питър Апълбоум, 13
септември 1996г., New York Post , Митът за учителските
заплати” 26 декември 2000 г. (Източниците на останалите са
посочени в 5 глава).
Информацията за учителите от чужбина е от: New York
Times, „Изправени пред недостиг на преподаватели,
американските училища търсят кадри в чужбина” , Кевин
Сак , 19 май 2001 г., New York Times , „Учителският
въпрос”, Стивън Грийнхаус, 5 юни 2001 г., New York
Times , „Училищата в цялата страна остават без директори”,
Жак Стайнберг, 3 септември 200 г., New York Times,
„Проучванията сочат, че все повече учители напускат
работа в големите градове, Аби Гуднаф, 13 април 2001 г.,
Данни за състоянието на базата в държавните училища:
Washington Post, 26 училища в щата се закриват”, Деби
Уилгорън, 12 септември 1997 г., New York Times,
„Санитарните правила в училищата принуждават учителите
да бършат с парцали”, Шейла Дюън, 28 май, 2001 г.,
Информация за стъпките на Буш спрямо финансирането
на библиотеките: Dallas Morning News, „Библиотеките ще се
борят за парите от предложените от Буш намаления на
данъците”, 13 април 2001 г.,
Допълнителна информация за училищните библиотеки и
отношението на Никсън към тях може да се намери в Christian
Science Monitor, „Дори в ерата на информациите училищните
библиотеки се борят за оцеляване”, Марджъри Койман, 6
февруари 2001 г.,
Източник на информацията в теста е Американският
институт по статистика и Бюрото по труда. Данни за
ефективността на служителите в аварийните отряди в случаи
на домашно насилие: Ladies Home Journal, „Преди да се
обадите на 911 помислете дали този телефон може да спаси
живота ви”, Пола Лайънъс, май 1995 г., Данни за броя на
застрашените видове7 Асошиейтед прес, „11 хиляди вида, са
заплашени от унищожение”, 29 септември 2000 г., Данни за
размера на озоновата дупка: Christian Science Monitor ,
„Озонова заплаха под слънцето”, Колин Уудуърд, 11 декември
1998 г., Цифри от съпоставката между Детройт и Африка,
Фондация на Ани Е. Кейси „Децата”, Доклад от 25 април 2000
г., Данни за Либия и Сейшелите UNICEF.
Голямата част от информацията за корпоративното
присъствие в училищата е взета от Центъра за анализи на
комерсиализацията в образованието. Допълнителни данни
идват от Асошиейтед прес, „Маркетингът се насочва към
тийнейджърите „ Дейв Карпентър, 20 ноември 200 г.,
„Комерсиалната трансформация на американското държавно
образование”, Лекция на професор Алекс Молнар, 15
октомври 1999 г., Mother Jones, „Новото и (подобрено)
училище”, 1998 г., „Сградите на училищата гният”, пак там
2001 г., New York Times, „Край на обедите на пет смени”-
Ричард Уиър, 17 март 1998 г., Atlanta Journal –
Constitution-“Кока Кола научи важен урок в училищата”,
Хенри Ънгър и Пералт Пол, 14 март, 2001 г., Washington Post-
„Денят на Кока Кола”-Франк Свобода-26 март 1998 г.,
Останалата информация е взета от „Рискови фактори за
училищното насилие”-ФБР, септември 2000 г.
Шеста глава
Прекрасната планета – кой ли се интересува от нея
Информацията за рециклирането на бутилките Pepsi, е от
„Хвърляйте пластмасата на Пепси”, статия от 1994 г.,
www.essential.org и телефонно интервю с автора. Данни могат
да се намерят в Sword of Truth “Индия, помийната яма на
хилядолетието”, Керти Реди-2001 г.,
Информация за домашните отпадъци е от Асошиейтед
прес- „Тексаски конгресмен и екологични групировки
разкриват истината за рециклирането на домашните
отпадъци”-Сюзън Гамбоа, 200г.,
Нивата за замърсяването на въздуха са взети от
„Екологични новини” –„Замърсяването на въздуха може да
бъде фатално, но има начин да предотвратим това” 1999г.,
Информацията за разходите на гориво при различните
видове автомобили е от Automotive News-Повече конски сили
-Чарлз Чайлд-1995 г., Sacramento Bee -Плашещи новини -
Моли Ивънс-2001 г., Washington Post-„Битката за вдигане на
летвата в стандартите за икономия на гориво”-Синди Скриски-
200 г.,
 Данните за нефтените сондажи са цитирани от New York
Times „Чейни предлага увеличение на доходите като вариант
за енергийната политика”-Джоузеф Кан-2001 г.,
Информация за подписания от Клинтън законопроект за
транспорта: San Francisco Да защитим майката Земя от
бензиновите гризачи”-Дебра Сондърс-1999г.,
Изследването на глобалното затопляне е публикувано в
New York Times, „Учени съобщават на Буш, че положението с
глобалното затопляне се влошава” Сийл и Ревкин-2001 г.,
Статиите на New York Times, към които препраща шеста
глава са „Столетни ледени полета на Северния полюс се топят,
твърдят учени”, Джон Уйлфорд , 19 август 200 г., и корекция
на същата статия публикувана на 29 август. Точното заглавие
на статията за астероида е „Очаква се огромен астероид да
мине близо до Земята през 2028г., Малкъм Браун, 12 март 1998
г.,
Sacramento Bee, “Америка няма имунитет към болестите по
животните”, Дебора Роджърс, 30 март 2001 г., Статията се
позовава на научен труд от университета в Питсбърг,
публикуван през 1989 г., който разкрива, че 5 % от болните от
Алцхаймер може да боледуват от луда крава.
Седма глава
Краят на мъжете
Двете големи партии са излъчили само една
кандидатура на жена за вицепрезидент - Джералдин Фераро,
участвала в изборите заедно с кандидат - президента Уолтър
Мондейл през 1984 г. Петте жени губернатори са: Джейн
Дий Хъл, Рут Ан Майнър, Джейн Суифт, Джуди Марц и
Джийн Шанийн. По данни на Центъра за американските
жени в политиката, към дата 26 юли 2001 г. има 13 жени
сенатори и 60 жени членове на камарата на
представителите. Четирите компании от Топ 500, които
имат управители жени са: Hewlett Packard (Карли Фиорина),
Avon Products (Андреа Юнг), Golden West Financial
Corporation (Мариън О. Сандлър) и Spherion Corporation
(Синда А. Холман).
Четирите висши училища от елитните 21 университета с
президенти жени (според US News&World Report) са
Принстън (Шърли Тилгман), Университет на Пенсилвания
(д-р Джудит Родин), Дюк (Нан Кюън) и Браун (Рут
Саймънс).
През 2001 г. „Денят на равното заплащане" бе
отпразнувай на 3 април - на същия ден американското
министерство по труда излиза с доклад за стопяването на
разликата в надниците за мъже и жени. Chicago Sun Times
излезе със статия „Мъжете все още печелят повече от
жените", Франсин Ноуледс, 3 април 2001 г.
Разликата в здравеопазването при мъжете и жените е
отразена в ,The Economist „Нужни ли са мъжете? Мъжки
митове", 23 декември 1995 г.; www.msnbc.com „Мъжете
вероятно са слабият пол", Линда Каръл, 16 януари 2001 г.
Ползвана е и статистика от Националния институт за
психическо здраве. Цифрите важат за 1997 г.
Осма глава
Ние сме номер едно!
По данни на Международната здравна организация и ООН 1
милиард души на планетата нямат достъп до чиста питейна
вода. За да бъде осигурена вода на тези хора, трябва да
съберат 50 милиарда долара (по данни на
www.worldgame.org От Рейгън насам, САЩ са похарчили за
програмата „Звездни войни" 60 милиарда долара. През
следващите 15 години ще похарчим още 50-60 милиарда,
според изчисленията на Конгреса. Центърът за информация
по въпросите на отбраната изчисли, че цената на
националната ракетна система за отбрана е 200 милиарда.
Виж „Цената на балистичната ракетна отбрана" от
Кристофър Хелман.
Информацията за броя на хората без електричество идва
от доклада на Световната банка „Да посрещнем
предизвикателството: Енергоснабдяване за 2 милиарда
души". Данните за хората без телефони са от речта на
пионера на Интернет д-р Винтън Серф на конференцията
„Дигитални дивиденти" в Сиатъл, 17 октомври 2000 г.
Информацията за учебните такси е от Статистическия
институт и от Центъра за образователна статистика.
Други източници: Фонд за защита на децата, „Годишен
анализ на положението на американските деца за 2000
година"; „Доклад на ООН за човешкото развитие",
Американски статистически институт; Институт за
енергийна информация, „Официална статистика за разхода и
производството на енергия на американското правителство";
Амнести интернешънъл „Факти и цифри за смъртното
наказание" 6/1/01; Патрик Мойниън „Семейство и нация"
1986 г.; New Republic, „Северна Корея се отваря за света",
Питър Маас, 12 юни 2000 г, Reuters, „Медийни босове, от
Южна Корея се срещат със севернокорейския президент
Ким Йонг Ил", 6 август 2000., www.cnn.com „В дълбочина:
Ким Йонг Ил - любим водач или демон?"
Девета глава
Един голям, щастлив затвор
Докладите за смъртта на Джон Адамс бяха публикувани
във вестник Tennessean през октомври 2000 г.
Информацията за Koch Industries е взета от: Corpus Christi
Caller Times, „Обвиненията срещу Koch Industries свалени
до девет", Майкъл Хайнс, 12 януари 2001 г.; Асошиейтед
прес, „Делото на правителството срещу Koch Industries
отново търпи обрат", 18 март 2001 г.; Асошиейтед прес,
„Тексаска нефтена компания плаща 20 милиона долара
глоба", Сюзън Гамбоа, 9 април 2001 г.; Washington Post (,
„Нефтена компания се съгласява да плати 20 милиона долара
глоби; Според запознати Koch крие за изхвърления
бензол", Дан Еген, 10 април 2001 г.; Forth Worth Star
Telegram, „Нефтена компания се разминава с обвинения",
Нийл Стразмън, 10 април 2001 г.
Информацията за Антъни Лемар Тейлър е взета от
следните статии: Orange Country Register, „Полицията търси
човек, който се представя за Тайгър Уудс", Кимбърли
Кинди, 20 декември 2000 г.; Sacramento Bee, „Крадецът на
самоличността на Уудс получава присъда от 200 години
доживотна", Рамон Коронадо, 28 април 2001 г.
Случаят на Кери Сандърс е документиран от New York
Times в статията „Името ми не е Робърт" от Бенджамин
Уайзър, 6 август 2000 г.
Студентите на професор Дейвид Протес, разкрили
нередности при налагането на смъртни присъди, бяха
представени в телевизионното шоу на CBS „48 часа".
Изследването върху съдебните грешки при налагане на
смъртни наказания се нарича „Порочна система - процент
на допуснатите грешки при налагане на смъртни присъди,
1973-1995", Джеймс С. Либан, Джефри Фейгън и Валери
Уест, 12 юни 2000 г.
Центърът за информация за смъртните наказания
потвърди данните от изследването и цифрите, свързани с
налагането на най - тежкото наказание на непълнолетни и
умствено изостанали.
Анкетите, отразяващи общественото мнение за
смъртното наказание бяха публикувани във Washington Post
„Есета за подкрепата на смъртното наказание; Екзекуцията
на Маквей потвърдена, директорът на училището внася смут
сред обществеността", Ричард Морин, Клаудия Дийн, 3 май
2001 г. Houston Chronicle, „Община Харис е поточна линия
на смъртта" Алън Търнър, 4 февруари 2001 г;, Houston
Chronicle „Усложнения във връзка с ДНК - тестовете;
проблеми при налагане на смъртното наказание", от
редакционен колектив, 6 февруари 2001 г. Същият вестник
публикува и последната статия от серията - „Смъртоносни
различия" на 7 февруари 2001 г.
Десета глава
Демократи, DOA
За инициативите на Клинтън за дарителство в
религиозни благотворителни организации, информация
можете да намерите в New York Times, „Филтрирана помощ
за бедните чрез църквите", Адам Клаймър, 23 юли 1999 г.
Данни за позицията на Клинтън за смъртното наказание и
федералните престъпления се съдържат в книгата на бившия
президент „Между надеждата и историята", 1996 г., стр. 80.
За сватбите на гейовете: Washington Post „Рекламите в
зашита на еднополовите бракове отхвърлени от Клинтън",
Хауърд Курц, 17 октомври 1996 г.; Washington Post,
„Реклами по Християнското радио дразнят Клинтън",
Хауърд Курц, 15 октомври 1996 г. Данни за социалната
политика на Клинтън: New York Times, „Войната срещу
бедността добива расистка окраска", Джейсън де Парл и
Стивън А. Холмс, 26 декември 2000 г. За родителите под 20
години и данъците върху кредитите за осиновяване:
Minnesota Daily, „Демагогията на Клинтън достига нови
нива", 7 май 1996 г. За смъртното наказание: New York
Times , „Обвинения в предубеденост при налагането на
смъртното наказание в САЩ", Реймънд Боунър, 24 юни 2000
г. и New York Times , „Клинтън принуден да наложи
мораториум върху федералните екзекуции", Реймънд
Боунър, 20 ноември 2000 г. За новите полицейски части
Клинтън разказва в книгата си „Между надеждата и
историята", стр. 75-81. За нелегалните имигранти: Time,
„Планът на Клинтън: никаква пощада за чужденците",
Майкъл Дъфи, 14 февруари 1994 г. Позицията на Клинтън за
абортите в напреднала бременност е отразена в San Francisco
Chronicle , „Изявление на Клинтън по Християнското радио
се обръща срещу него", Марк Сандалоу, 19 октомври 1996 г.
За споразумението за забрана на противопехотните мини:
Boston Globe, „САЩ трябва да подпише споразумението за
забрана на противопехотните мини", Сузана Съркин и
Джина Коплън-Нюфийлд, 11 август 2000 г. За протокола
„Киото": New York Times, „Преговорите не доведоха до
консенсус по въпроса за глобалното затопляне", Андрю
Ревкин, 26 ноември 2000 г. За сондажите на федерална земя:
The Nation, „Златна треска, част II: Надпреварата за
Аляска", Джефри Сейнт Клер и Алекзандър Кокбърн, 7
април 1997 г. За икономиите в разхода на гориво в
автомобилите: New York Times, „Енергийният план: нови
стандарти", Кийт Брадшър, 18 май 2001 г. Анализ на
променената позиция и възобновените преговори по
протокола „Киото" точно преди изборите писа Guardian,
„Резките промени в климата са една от най-големите
заплахи за живота на планетата", Пол Браун, 11 октомври
2000 г.
Републиканската позиция по отношение на промяната
на нивото на арсеник в питейната вода беше отразена в
N.Y.Times, „Камарата на представителите апелира към
внимателно преосмисляне на стандартите за наличието на
арсеник във водата", Дъглас Джел, 28 юли 2001 г.
Източник на информация за финансирането на
чуждестранни организации, подпомагащи абортите N.Y.
Times, „Буш прави стъпки за спиране на финансирането на
аборти в чужбина", Франк Брун и Марк Лейси, 23 януари
2001 г.
Статистиката за броя на лекарите, които имат право да
извършват аборт е взета от брошурата на организациите
„Семейно планиране" и „Перспективи за бъдещите
родители", „Фактори спъващи правото на аборт", Станли К.
Хеншоу 27(2), 54-59 и 87.
Информацията за стъпките на Клинтън, извършени в
последните дни на управлението му е взета от Washington
Post „Надпревара с времето", Дан Морган и Ейми
Голдстийн, 20 януари 2001 г.; Washington Post „Последните
минути на Клинтън", Дан Морган, 6 декември 2000 г.;
Агенция за закрила на околната среда, „Последната ревизия
на закона за пречистване на питейната вода даде ново
определение на понятието „опасни компоненти", 17 април
2001 г.
Единайсета глава
Молитвата на народа
Политиците, които винаги са се обявявали против
абортите, а сега подкрепят ембрионалните изследвания
са дискутирани от Washington Post в статията
„Консерватори настояват за финансиране на клетъчните
изследвания;
Ключови фигури в борбата с абортите дават рамо на
ембрионалните тестове", Сеси Конъли, 2 юли 2001 г.; San
Francisco Chronicle, „Дебата за ембрионалните изследвания
създаде странни съюзници във властта", Марк Сандалоу, 22
юли 2001 г., Асошиейтед прес, „Търмонд застава зад
клетъчните тестове", 30 юни 2001 г.
Ранните законодателни инициативи на Чейни по въпроса
за правния статус на хомосексуалистите са подробно
разгледани в Badger Herald, „Обратните републиканци
изхвърлени на студа", Крие Макол, 2 ноември 2000 г.
Епилог
Суматоха в Талахасе
Мария Кантуел събра 1 199 437 гласа, докато опонентът
й Слейд Гортън събра 1 197 208 гласа. Ралф Нейдър отчете 4
% гласове в полза на кампанията си, а това се равнява на 103
002 гласа. Спокойно можем да твърдим, че привържениците
на Нейдър са гласували за Кантуел срещу републиканския
кандидат в надпреварата за Сената и именно тези 100 000
гласа са й спечелили мястото. Резултатите са взети от
крайния доклад на Централната избирателна комисия в щата
Вашингтон.
Статията на Моли Ивинс „Прогресивно мислещите
избиратели в щатите, където няма изявен победител, трябва
да си спомнят за 1968 г.", бе публикувана на 1 ноември 2000
г. Резултатите от гласуването за всички кандидати във
Флорида са взети от Щатския департамент. Статистиката на
Зелената партия бе предоставена от калифорнийския архив
на партията и от самия Нейдър през 2000 и 2001 г.
Благодарности
Бих искал на първо място да благодаря на всички вас,
които отделихте време, за да прочетете тази книга. Надявам
се да сте се посмели. Надявам се прочетеното да ви е
вдъхновило да поемате повече рискове в името на
собственото си щастие. Вие сте хората, които ще промените
света. Обещайте ми, че няма да оставите книгата, за да
редите пасианс на компютъра си или да си проверявате
електронната поща. Аз проверих своята вече 10 пъти днес и
не успях да свърша нищо. Не постъпвайте като мен.
Искам да благодаря и на хората, които си купиха книгата
„Минимализирай това" и я направиха бестселър. Ако това не
беше станало, „Глупави бели мъже" нямаше да бъде
публикувана. Така стоят нещата. Надявам се да разберете
правилно посланието на тази книга. Ако тя ви хареса, ще се
чуем пак, ако ли пък не - ще продължа да ви тормозя вечер с
моето шоу.
Искам да благодаря и на онези хора, които ме спират на
улицата и ми разказват как живеят, как се борят и оцеляват
в Америка. Нещата, които ми пишете оказаха огромно
въздействие върху работата ми и живота ми. Благодаря ви,
че споделихте своя опит с мен.
Благодаря и на добрите хора от издателските къщи
Regan Books и Harper Collins и най-вече на Джудит Реган -
издателката, която пое риска да се занимава с мен и прояви
нечовешко търпение. Благодаря на редактора Кол Морган за
това, че ме научи на някои думи, чието значение не знаех
(думи, които никога не бях чувал?) И благодаря на всички,
които работиха неуморно, за да бъде чуто онова, което имах
да кажа. Книгата е в книжарниците благодарение на:
Дженифър Сютър, Лиса Буларо, Шелби Мезлик, Каси
Джоунс, Ким Люис, Лори Йънг, Кърт Андрюс, Андреа
Молитър, Карл Реймънд, Пол Олсевски, Джамилет Ортиз,
Том Уенгелевски, Люси Олбанис, Крие Тобаясен, Бренда
Уудуърд, Ейдриън Джеймс и Westchester Book Composition.
Искам да благодаря и на хората, които продават тези
книги в книжарниците и на библиотекарите. Вашите усилия
не остават незабелязани. Благодаря и на Дон Епщайн и
GTN, които организираха турнето за представянето на
„Глупави бели мъже".
Благодаря на онези, които ми помогнаха да събера
материалите за книгата. Издателите трябваше буквално да
изтръгнат ръкописа от ръцете ни и да го закарат в
печатницата, докато ние чакахме решението на Чейни да
изсече още една гора. Най-вече искам да изразя дълбока? та
си благодарност към Катлийн Глин, която бе неотлъчно до
мен и ми помогна в написването на книгата. В
конспирацията участваха още Ан Коен (която ми обясни как
работи тоалетната чиния), Ейми Мак Кембъл (която дойде за
няколко дни, за да ми помогне с филма, а остана месеци
наред, за да помага за книгата), Дейвид Шанкула (студент от
колежа „Сара Лорънс"), Рея Иънг (тази удивителна жена
беше до мен в последните няколко години и благодарение
на мен опита първата си порция сълзотворен газ в Сиатъл ).
Благодаря и на останалите си редактори, на приятелите и
семейството ми, които ме подкрепиха. Те ме предпазиха от
пълно унижение, следяха зорко да не се изложа и да
прикрия липсата си на маниери и образование. Тяхната
подкрепа и коментари бяха неоценими. Това са Ан Мур и
Джон Хардести (чиято работа и житейски път вдъхновиха
моите думи особено в частта за наказателно-правните
въпроси), Джеф Гибс (екологът, чиито апокалиптични
прогнози ми изкараха ангелите от страх), Джоан Дорошоу
(моя добра приятелка и съратничка в кампанията на Нейдър),
Ал Хирвела, Бен Хампър, Харолд Форд, Вероника Мур,
Натали Роуз и К. Е (хората, които ме накараха да се
почувствам като в далечното минало, когато списвахме
„Гласът на Флинт", седнали на пода цяла нощ). Специални
благодарности на литературните ми агенти Морт Джанклоу
и Ан Сибалд от Janklow&Nesbit.
На този ден преди 20 години животът ми пое по пътя
към щастието. Благодаря на всички, които помогнаха това да
се случи.
За автора
Майкъл Мур е писател, кинематограф и гласоподавател.
Неговите филми „Роджър и аз", „Големият" и „Канадски бекон" са
сред американската класика. „Канадски бекон" беше изненадата на
фестивала в Кан преди две години. Следващият му филм е
„Боулинг в Колумбия". Мур е автор на бестселъра
„Минимализирай това" и съавтор на „Приключения на
телевизионната нация", заедно с Катлийн Глин. Предаванията на
Мур и Глин „Телевизионна нация" и „Ужасната истина" бяха
номинирани четири поредни години (от създаването си) за
наградата „Еми" („Телевизионна нация" спечели „Еми" през 1994
г. - единствената година, в която авторите разполагаха с пари, за
да купят журито). Майк е запален спортист. Той се занимава с
плуване, колоездене, скално катерене, лов, риболов, боядисване,
строене на лодки и салове, плаване със сал, бънджи, маунтинбайк,
гмуркане и скокове с парашут. Мур е шампион по триатлон в
състезанието „Бъртън Тафмън". Хобитата му са готвене и строене
на самолетни макети. Той обича да прекарва времето си в каране
на колело заедно с Тони и в четене на Пруст на глас, докато
племенниците му Розалин Мадисън и Моли са принудени да го
слушат. На времето той е бил скаут и веднъж е изгорил
обществена сграда в родния си град, докато се опитвал да
разчисти след игра на бинго. Той разпределя времето си по равно
между градовете Флинт и Париж. Често проверява електронната
си поща mmflint@aol.com и посещава собствената си страница в
Интернет на адрес: www.michaelmoore.com
Ако имаме късмет, това ще е последната му книга.