Кеворк Кеворкян

Истории за личности
и буболечки
Книга Първа от поредицата
„В МЪТИЛКАТА НА ПРЕХОДА“

Българска, първо издание

© Кеворк Кеворкян, автор

© Иван Гранитски, редактор
© Атанас Кънчев, фотоси
© Светозар Стоянов, дизайн
© Издателство „Захарий Стоянов“, 2018

http://4eti.me

ISBN 978-954-09-1318-6
 СЪДЪРЖАНИЕ

СЪДЪРЖАНИЕ .................................................................................. 3
ЧАСТ ПЪРВА – ИСТОРИИ ЗА ЛИЧНОСТИ ............................... 5
НЕ СЕ ОСТАВЯЙТЕ НА ЧАКАЛИТЕ Въведение от фрази .......................6
АКО ИЗКУКУРИГАМ, КОГО ЩЕ СЪБУДЯ Радой ...................................10
ВЕДНЪЖ Блага Димитрова ...........................................................................22
ОФЕРТА Стефан Димитров ...........................................................................29
ПАНТАЛОНИ ЗА ГЕНКО Богомил Райнов .................................................38
КАРУЦАР ОТ МОШИНО Боян Радев ..........................................................44
НЕОБУЗДАНИЯТ Димитър Казаков-Нерона .............................................55
ДОБЪР ЧОВЕК ЛИ СЪМ? Стефан Данаилов .............................................58
ДОРИ Юлиян Вучков .......................................................................................71
ДЕДО, ПРОДАЙ ДЪРЖАВАТА! Иван Славков ..........................................81
ГЛЕДА ЛОШО, А ВСЪЩНОСТ ТИ ПОМАГА Павел Писарев ................87
ТОЙ И МАНИАЦИТЕ Бербатов...................................................................93
ГЛУПОСТИ Борис Димовски .......................................................................102
БЛАГОСЛОВИИ С ПРОДЪЛЖЕНИЕ Христо Стоичков ........................105
ДАЙ СТО ХИЛЯДИ Лили Иванова .............................................................112
КОШНИЦА Татяна Лолова .........................................................................132
КАЛАТА – И ПОСЛЕ ДРУГИТЕ Георги Калоянчев .................................136
МЛЪК, НЕЩАСТНИЦИ! Георги Парцалев ...............................................142
В КОВЧЕГА НЕ СЛАГАТ ТЕБ,
А САМО ПРОКЛЕТАТА ТИ СМЪРТ Кольо Анастасов ......................147
ПАНАХИДА ЗА МЪРТВОТО ВРЕМЕ Левчев ..........................................152
МЪДРЕЦИ – ЗА НЕКРОЛОЗИ Светлин ....................................................161
ЗВЕЗДИ И ЛАРИТА Стоянка Мутафова ..................................................163
КРАДЦИ НА ИСТОРИЯ Нешка Робева .....................................................169

3
ВТОРА ЧАСТ – ВРЕМЕ ЗА ЗВЕЗДНИ БУБОЛЕЧКИ ............ 175
ЕВТИНА СЕРГИЯ .........................................................................................176
САТЪР .............................................................................................................181
КЮЧЕК ...........................................................................................................186
ОРДЕНИ ЗА МИШКИ ..................................................................................189
80 НА 20 СРЕЩУ ШЕКСПИР......................................................................194
ПАМЕТНИК ...................................................................................................198
МОРФОВ – ТУК, МОРФОВ – ТАМ............................................................202
ЗАЩО Е ПОЛЕЗЕН ТАНЕВ ........................................................................206
МАГАРЕТА И ПАРАДНИ КОНЕ ...............................................................210
УЧЕБНИК ЗА КОМУНИЗМА – СЕГА, ВЕДНАГА ..................................213
ДВОИНИ ЗНАМЕНОСЦИ ...........................................................................218
МЪРТВИЯТ НИ Е ПО ВКУСА ....................................................................223
КЛАНЕТО НАД ИСТИНАТА ......................................................................230
МАЛКИТЕ ПАЛАЧИ И ГОЛЕМИЯТ ЯТАГАН ........................................233
СЪБАРЯЙТЕ, СЪБАРЯЙТЕ – ЗА ВАС ПАМЕТНИЦИ
НЯМА ДА ИМА .........................................................................................237
НАСИЛВАТ ИСТИНАТА КАТО КЪРДЖАЛИИ ......................................241
МАНДАРИНИ И 32 УДАРА С НОЖ ..........................................................245
РАЗКАРАЙТЕ СЕ С МЕРЗОСТИТЕ СИ! ...................................................248
ФАЛШИФИЦИРАТ И НАРОДА .................................................................252
КЛАСИКЪТ ДОНЧЕВ, ЗАХВЪРЛЕН ВЪРХУ МАНТИНЕЛА ...............256
ЕЗИКОГИЛОТИНИРАНЕ ............................................................................260

СНИМКИ ......................................................................................... 264

4
 „Той се обгради с възкръснали...“
Елиас Канети

ЧАСТ ПЪРВА.
ИСТОРИИ ЗА ЛИЧНОСТИ

Радой Ралин
Блага Димитрова
Стефан Димитров
Богомил Райнов
Генко Генков
Боян Радев
Димитър Казаков
Стефан Данаилов
Невена Коканова
Юлиян Вучков
Иван Славков
Павел Писарев
Димитър Бербатов
Борис Димовски
Христо Стоичков
Лили Иванова
Емил Димитров
Татяна Лолова
Георги Калоянчев
Георги Парцалев
Никола Анастасов
Любомир Левчев
Светлин Русев
Стоянка Мутафова
Нешка Робева

5
 НЕ СЕ ОСТАВЯЙТЕ НА ЧАКАЛИТЕ
Въведение от фрази

Държава на Ремонтите сме. Особено се стараят да ремонтират Миналото,

да го натъкмят по днешните си вкусове. Щипват онова, което им е нужно,
останалото – в крематориума на безпаметството. Както казваше Конча-
ловски – „Живеем във време на стремително скъсяваща се памет.“
Така трябва да прикрият Големия Провал – и да сложат усмирителна
риза на Паметта.
Джон Банвил казваше, че ако не осъзнаем докрай нещата от Миналото,
тогава започваме произволно да го изобретяваме.
Докъде ще я докараме, ако толкова сервилно „изобретяваме“ Миналото
за текущите си нужди?

***

Направо газят Истината, изнасилват я като кърджалии – и даже дънят

тъпаните.
Лудост е Историята да бъде оставена в ръцете на хора, които се държат
като леки жени с фактите. Хора, чийто единствен шанс е окончателно да
бъдат лумпенизирани младите, за да им продават спокойно лъжите си.

***

Признавам си, че понякога ми минава еретичната мисъл да сложат

някъде – „в място светло, в място злачно, в място прохладно, където няма
никаква болка, скръб и въздишка...“ – да скрият в някакъв специален Рай най-
ценните достижения на Българската Духовност. И до тях да имат достъп само
ония, които не знаят какво е силикон, какво е миска, какво е рекламист и пр.
Иначе ще посегнат на всичко, ще го овъртолят окончателно в търговската си
Паст.

***

Публиката вече вярва на последния драскач. Идва времето на „новите

разказвачи“, които ще бъдат безжалостни като диви зверове.

***

6
 Трябвали им „нови хора“ – някои все това дуднат. Не им трябват нови
хора, а нови крадци – които да разравят Миналото и всеки да вади някаква
мръсотийка и да замеря онзи, когото недолюбва.

***

Една от основните повели на Прехода беше: „Кради – и гледай да не те

хванат.“ В началото осъдителна бе не самата кражба, а изобличаването ти.
Сетне и това изискване отпадна, краде се поголовно всичко – накрая
порядъчно окрадоха и Миналото, превърнаха го в някаква дрипа, в някакъв
сиротник, за когото дори и в центровете за приютяване на бездомници няма
място.
И точно сега – когато властниците ни, без дори да си дават сметка,
подритват черепа на Съдбата ни.

***

Три десетилетия вече шайка майкопродавци се опитват да уредят едно

Баташко клане над литературата ни.
Самото Баташко клане пък за малко щяха да го нарекат „цивилизационен
процес“, но по някакво чудо това се размина.
Майкопродавците – иначе нищо и никакви хорица, обаче са методични
като гладни дървеници.
А клането над българската литература ще продължава, докато накрая
остане само един писател от времето на соца – Георги Марков, разбира се.

***

Отдавна сме достигнали дъното на публичното говорене. Всеки може да

изломоти каквото си науми. Мизерни хорица, предимно от политиката,
отпушиха тази мерзост. В нечленоразделната им реч отчетливо се долавят
единствено звуците на омразата. Днес ставаш значим, когато продаваш
омраза, когато продаваш вонлива мръсотия. Всеки и всичко може да бъде
опозорено без никакви доказателства. А тълпата е щастлива от клането с
думи.
Най-много страда от това общото ни Минало. Лилипути се надигат на
пръсти и със сквернословията си гледат да заличат важните знаци от това
Минало. Няма стойностен човек у нас, който през годините на Прехода да не
е бил подлаган на ругателства или опозоряване. И най-нелепото е, че при
цялата тази разпуснатост, при продължаващия от две десетилетия линч ли-
липутите далеч не успяха да се наложат. Освен като бригада за изпълнение

7
на смъртни присъди – но с думи. Дори да се напънете, няма да успеете да
изброите повече от десетина имена на храбреци – лилипути. Повечето от
тях – „десни“ боклуци, обаче с тъмночервена кръв. Те се мислят за стожерите
на демокрацията.

***

Всички сме били обект на агресия, на несправедливи обвинения, на

користни ухапвания, това е същността на новото време. Днес никой не гори
от желание искрено да похвали някого, да му каже нещо смислено.
Последните рицари на това трудно изкуство вече си отиват. Трябва да ти е
дадено много от самия Господ, за да се радваш на другия.
И когато ги няма подобни хора, тогава ще видите каква свирепост ще
настъпи, каква сеч, колко кръв ще бъде пролята.
Има и кадърни хора, които са прекалено чувствителни – и една критична
думица не могат да понесат. Стават подвластни на чужди преувеличения. И
по този начин се превръщат в палачи, макар и мимолетни, на самите себе си.
Има и мерзавци, които само чакат нечия смърт, за да сложат в устата на
покойника удобни за тях измислици. Напълно недоказуеми, обаче полезни
за някаква спекулация.

***

Няма нищо фатално да харесваш нещо, а след това да разбереш, че си се

лъгал. И най-големите световни личности са преминавали през подобни
метаморфози – и са били дори благодарни за заблудите си.
Лъвовете сами трябва да описват заблудите или терзанията си – защото
в противен случай това ще го направят чакалите.
Да не говорим каква касапница ще настане, когато лъвовете вече няма да
ги има.

***

В посмъртно издадената книга на Богомил Райнов „Париж“ има една

история с Андре Малро.
Французинът казва на Богомил, че върху старите географски карти
непознатите територии са били отбелязвани с надпис „Тук има лъвове“.
„Не ми е известно дали в някогашна България е имало лъвове – допълнил
министърът на културата на Дьо Гол, – но вие сте в правото си да покажете,
че там е имало автентично изкуство.“
Да допълним Малро: ако си траете, най-накрая върху днешните карти ще

8
има бели полета, от които ще се чува само воят на чакалите.
Тъй че не се оставайте на чакалите.

След подобно въведение е ясно защо ви предлагам портретите на

неколцина бележити наши съвременници.
Глътка въздух сред Зловонието на Прехода.
Това са кратки портрети, макар да познавам по-издълбоко повечето от
героите си – и те далеч не изчерпват общите ни приключения или онова,
което е съхранила паметта ми.
Но сега ви предлагам „Портрети на чувствата“ – нека ги нарека така,
те са породени от конкретен факт, несъгласие или дори потресение.
В тях ще се натъкнете на въздигания, но понякога и на пропадания –
най-накрая и в неумолимата паст на Забравата.
Но неизменно виждам героите/приятелите си в някакъв тунел от ярка
светлина – и все по-нужни ни. Героите на Призвание, което сякаш завинаги
отминава.
Може да звучи сантиментално, но тези портрети са и начин да се
изплати един дълг към някои хора – и всъщност един дълг към Общата ни
Памет, която все повече е наскърбявана и унижавана.

***

А след това ви предлагам и подбрани текстове за Пира на Буболечките.

Забавлявайте се. Това поне не са ви отнели.

Сайт на Кеворк Кеворкян с последни публикации и материали:

https://www.kevorkkevorkian.com

Фейсбук на Кеворк Кеворкян:

https://facebook.com/kevorkkevorkianVN/

9
 АКО ИЗКУКУРИГАМ, КОГО ЩЕ СЪБУДЯ
Радой

Търсех нещо във фотогалерията на сайта „Всяка неделя“ и попаднах на

снимка на Радой Ралин. Направо изтръпнах, като я видях. Толкова несретен
и нещастен ми се стори. Онези, които изобщо не са го познавали, биха си
помислили неща, които няма да имат нищо общо с Радой. И каква радост за
литературните и политическите келеши, които биха искали хора като него
изобщо да бъдат забравени. Ако може – и изобщо да не са съществували. Те
сигурно биха се зарадвали на тази снимка. Временните хищници презри-
телно биха се усмихнали. Ето какви са били идолите на „онова“ време, са
хихикали те – един престарял уморен човек, а дори изглежда и нещо като
клошар. „Младите не го знаят“ – би отсекло някое днешно нищо, откраднало
за малко някаква власт, сякаш във фабриките за бройлери, каквито
представляват голяма част от медиите, не е пълно с несретници завинаги.
А Радой беше нещо невъзможно. Стръвник – стръв за думи, за битки, за
любов, за жени. И той се прикриваше като Йордан Вълчев (ако младите не
знаят кой е Вълчев, нищо не проумяват за новата българска литература) зад
фриволното поведение. Поздравяваше всяка жена, която минеше край него,
гръмогласно и не дотам прилично, поне за моя вкус – обаче всяка продъл-
жаваше деня си по-приповдигната. Можеше да зарадва всекиго, можеше да
помни безкрайно дълго първата си любов, можеше да храни дълго
ненавистта си. Имаше у него стръв за издърпване на проклетия живот към
нещо по-възвишено и сладостно.
Няма вече подобни хора, но те са съществували.
Веднъж Радой Ралин донесе един сборник турски поговорки, бяха
великолепни – изписани с кирилица на турски от едната страна, от другата –
превод на български.
Поръчах на Борис Димовски да ги илюстрира и той направи 70
изумителни карикатури.
Бях готов да издам книгата. И тогава Радой се сети, че може би ДПС ще
помогне за разпространението ѝ. И тръгна да търси големците там. Накрая
се срещнахме в лобито на хотел „София” с Юнал Лютви. Той авторитетно
прелисти ръкописа, сетне тежко въздъхна и рече: „Ама защо поговорките не
са написани и с турски букви?“
Няма да забравя изражението на Радой. Нашият занаят става велик,
когато имаме сетива за подобни неща.
Сещам се за една знаменита епиграма на Радой Ралин. Понеже в
началото на 90-те години всички бяхме обсебени от политиката, тя красеше

10
корицата на брой 7 на списание „Всяка неделя“ и ето какво гласеше: „Но
политикът няма ли представа, че тухла от лайно не става.“
Времето непрекъснато доказва колко пророчески са били тези думи.
Когато през 1989 година тоталитарната номенклатура подсказа, че е
склонна да отстъпи нещо от позициите си, тя имаше с кого да преговаря.
Тогава Улицата имаше своите авторитети и ги признаваше – затова не беше
никак трудно да предявява исканията си чрез тях. Радой Ралин при цялото
веселие, което неизменно носеше около себе си, беше един от тези хора.
Улицата спокойно можеше да го прати за Главен Преговарящ – и щеше да
бъде напълно спокойна, че той няма да я подведе. Само три години по-късно
Радой напразно въртеше любимата си плоча – да се върнат национали-
зираните от комунистите пенсионни фондове – и вече никой не го слушаше.
Имаше и още хора като Радой – негласни Лидери на доверието. И затова
преговорите тръгнаха бързо и имаха исторически резултат.
Сега Улицата дори и това не иска да проумее: тогава демонтираха
комунизма, а сега не успяват да се справят дори с мародерите от ЧЕЗ. Даже
не съм сигурен дали схващат разликата – разликата между Радой и дърве-
ниците.
Открай време Юлиян Вучков усърдно се занимава с развенчаване на
митове. Много често е напълно прав, друг път човек се пита защо му е да се
занимава с дребосъка – но това пък изглежда му е нужно, за да си поддържа
формата. Иначе като нищо може да посегне и на собствената си персона. Аз
например с превелико любопитство очаквам онзи том от мемоарите му,
който ще бъде посветен изключително на самия него, на скритата му същ-
ност – и ако и тогава Юлиян е толкова откровен, колкото сме свикнали да
бъде, ще ни очаква невероятно четиво. Защото той само оставя впечат-
лението, че не признава нищо и никого – обикновено в такива случаи имаме
работа с човек, който всъщност е донейде неуверен, понякога дори убийст-
вено критичен към самия себе си, макар яростно да крие това. Но все един
ден тайната експлодира. Както и да е.
Веднъж обаче Юлиян посегна и на Радой Ралин – и това дълбоко ме
озадачи (имам предвид коментара му, озаглавен „Какъв дисидент бе Радой
Ралин с двата си държавни апартамента!“). Обикновено Юлиян е толкова
жлъчен, че сякаш топи перото си в някой варел с нервнопаралитичен газ,
произведен от Садам Хюсеин – как е попаднал на него не ми е известно, но
ефектът е същият. Понякога читателят дори има нужда да чете текстовете му
с противогаз – за да не пострада и той от авторовата язвителност.
Но едно е да се глумиш с очарователните глупости на безпомощната
Елка Константинова: тя според собствените ѝ спомени успяла да зачене от
известния литературен критик Кръстю Куюмджиев пет години след смъртта
му – и това наистина би могло да вбеси Юлиян, а и всеки друг, който приема

11
в умерени дози мистичните житейски явления. Обаче съвсем друго е да си
несправедлив към Радой.
Дали този ден не е гледал от прозорците на апартамента си прекалено
дълго паметника на Старчев пред НДК, който открай време го дразни, или
Гала го е предизвикала с някой от тоалетите си, но Радой е пострадал, и то
несправедливо. И от това на мен ми стана тъжно.
Представях си как потриват лилипутските си ръчички всички ония
нищожества, които минават за героите на Прехода – особено тия от тъй
нареченото дясно, чието единствено занимание днес е да се дърлят помежду
си. Това са си те – нулеви хора, които заради простодушието на народа успя-
ха да се промъкнат до върховете на политиката, да се настанят там, за да
извършват безкрайните си афери – също толкова плиткоумни, колкото и
самите те. Но не кражбите им, включително и на доверие, бяха най-голямото
им престъпление – а това, че посегнаха и поквариха народната душа. Вижте
днес колко сиротна е тя и как не вярва на никого и за нищо.
А тъкмо Радой бе част от душата на народа – това е най-честното, което
може да се каже за него.
За разлика от Юлиян общувал съм предостатъчно с Радой. Юлиян го
познава повърхностно, това е вън от съмнение. А пък известно е, за жалост,
че най-лесно се пишат портрети за полупознати хора, когато летописецът
влага собствената си представа за тях, тези психографии-полуфабрикати са
привлекателни за мнозина.
Преди промяната през 1989-а Радой и Юлиян е нямало как да имат
истински искрени контакти. Радой можеше да отиде дори при Живков, за да
ходатайства за някого – и го правеше, но избягваше да има вземане-даване с
главни редактори или каквато и да е друга литературна номенклатура. Дори
понякога беше несправедлив – можеше например яростно да говори срещу
Ефрем Каранфилов, безспорния първенец на есеистичното слово у нас, само
защото той беше шеф на вестник „Литературен фронт“ или на Института по
литература на БАН, макар че беше царски офицер, а и докрай си остана
безпартиен. Да, Радой беше понякога прекалено взискателен – обаче беше
дълги години притискан в ъгъла, безработен, и сам трябваше да гледа синове-
те си, и пр.
Друг на негово място щеше да се зъби като бенгалски тигър, за да получи
и той порцията си. Радой правеше друго – пощипваше властта, понякога и до
кръв – и по този начин получи място в народната душа. Неговите епиграми
семпли на пръв поглед, имаха разрушителна сила, по-голяма от всичко друго.
Младите вече нищо не знаят за ония години – дотолкова са идиоти-
зирани от новодемократите и останалата сволоч. А и нямат достойнството да
разпитват родителите си – защото тогава ще стане ясно какви „никъдници“
(по Петър Увалиев) са самите те, или поне повечето от тях, как нищо не

12
успяха да направят за 30 години – освен да псуват социализма.
Сега си представете една дъждовна есенна вечер – може да е от 70-те
години, но може и да е от 80-те: един препълнен с хора софийски тролейбус;
читави българи, свършили каквото се иска от тях, сгушени един в друг, които
си казват в края на деня, че животът не е кой знае какъв, но пък и кой е казал,
че трябва да е прекрасен, колкото – толкова. Мълчалив тролей в дъждовната
вечер, пълен с мълчаливи хора – обаче всеки неудържимо говори вътре в
себе си – за разлика от днес, когато мълчите като пукали, нали.
И изведнъж някакъв леко приповдигнат глас гръмко изтърсва няколко
думи – някаква фраза, която се е родила в момента; едно от неговите семпли
уж остроумия, които обаче имаха сто пласта в себе си, откъдето и да ги
погледнеш, ще видиш нещо друго; и ще можеш безкрайно да разлистваш
това остроумие, и колкото повече го разлистваш, толкова по-неочаквано
изглежда то. А са само няколко думи, по дяволите, няколко нищо и никакви
български думи...
А след три дни те вече са обиколили страната – предадени от човек на
човек като някаква скрита парола, като знак, че хората не са зомбирани
тъпунгери като сегашните, че имат огън в себе си, и пр. Това беше Радой.
После, след скверната Промяна, наложена от комунистите и приета от
Костовци, и той постепенно се уплаши, а накрая живееше в отчаяние – но не
за себе си, и дори в страх, колкото и невероятно да изглеждаше това за човек
като него.
Приспособенците – тъпанари отдясно, никога не приеха напълно Ра-
дой – за тях той беше като нагорещен кинжал, от който се страхуваха. Мра-
зеха и неговата опърпаност, неговата бедност, защото самите те вече непри-
крито си лакираха ноктите, а напълно е възможно да са го правили и със
задниците си.
Ако народната душа не се беше вече толкова изметнала, каквато е днес,
Радой щеше да има все по-голямо място в нея. А сега се опитват да го
забравят. Какъв зор беше, докато му направят паметник – а пък на един
номинален човечец, седесарски деятел, му направиха веднага, може би
понеже беше и автор на некадърни стихчета, поне да бяха хомосексуални,
щяхме да ги разберем. Абсолютно съм убеден, че цялата онази пасмина не
струва колкото дори една епиграма на Радой – за прекрасните му и
сравнително малко известни стихове да не говорим. Но тия типове успяха да
ви зомбират.
Колко удобно е наистина и Радой да бъде унижен, а сетне и забравен. Те
така направиха и с Илия Минев, човек, който е престоял в комунистическите
лагери и затвори по-дълго дори от Нелсън Мандела. Разбира се, Минев и
Ралин нямат нищо общо помежду си. Обаче да ви кажа, пощипванията на

13
Радой бяха по-болезнени. Не можеш да ги забравиш – правиш се, че са ня-
какви шегички, обаче все не ти дават мира. Когато Радой каза „Не ме е страх
от министъра на културата, страх ме е от културата на министъра“ – това се
превърна в прокоба на всеки министър, така ще бъде и сто години напред.
Да се унижава Радой днес, и то посмъртно, означава извън всичко друго
да се прави неоценима услуга на дървениците на Прехода и това е най-
лошото в случая. Очевидни неграмотници и грабители ви бъркат в очите и
се гаврят дивашки с вас, а вие продължавате да ги мислите за нещо си. Костов
се хвали, че не го приели за член на комунистическата партия – канди-
датствал е дори през 1988 година, понеже го топели пред ДС, но все забравя
какво е правил в Съветския съюз. Лакираният Соколов е голям демократ,
нали, само патриарх не стана – един нищо и никакъв адвокат, и той минава
за нещо, а пък Радой не бил дисидент. Докато Соколов е подреждал папките
с жалби в ЦК на комунистическия Комсомол, Радой кротко бунеше
държавата. Но единият и докрай си гъгнеше мизериите и ни учеше на ум и
разум, а другият трябва да бъде низвергнат. Понеже тия хора са никакви,
целта е да се зачеркнат ония, които са правили нещо, колкото и каквото и да
е то.
Първото ни общо приключение е Радой беше през далечната 1980
година, когато, без да питам никого, го направих „Събеседник по желание“ –
и ефектът беше като от неутронна бомба (нещо подобно се случи десетина
години по-късно с онова разрушително интервю с академик Амосов). Тогава
се убедих какво магнетично влияние има той върху публиката. Радой не се
беше появявал публично години наред, доста време беше минало от скандала
със сбирката му епиграми „Люти чушки“. Една от тях бе илюстрирана от
Димовски с рисунка на свиня, чиято опашка игриво бе завита досущ като
подписа на Тодор Живков. Двамата и до края отричаха, че е подписът на
узурпатора, макар това да бе факт – стояха без работа – за разлика от ония с
лакираните нокътчета, но изпитваха свян да не ги вземат за някакви герои.
Радой живееше трудно, повече от трудно. Има една гениална рисунка на
неговия съратник Борис Димовски, правена за „Всяка неделя“: на опърпания
Радой дори торбата му е с кръпки. Какво да говорим повече.
Комунистите още колеха и бесеха, когато, веднага след Преврата през
1989-а, Радой направи във „Всяка неделя“ забележителна апология на
ревизиониста Милован Джилас, на когото принадлежат фаталните думи:
„Има само едно нещо, по-отвратително от комунизма – и това са антикому-
нистите“. Имаше предвид късните антикомунисти. Сякаш Джилас е казал
това за нашите късни храбреци.
И сетне постепенно дойде времето на погрома, когато всичко трябваше
да бъде низвергнато – и най-вече неудобните, дори тия като Радой – също.
„Люти чушки“ бяха изгорени в пещите на Полиграфическия комбинат.

14
И когато днес прочета или чуя нещо несправедливо за Радой, поглеждам
нагоре, към него – и виждам как от небето пак падат парцали пепел от
изгорените му думи.
От Радой Ралин и Борис Димовски властта се страхуваше повече от
всичко останало. Някакъв таен антиживковски манифест ще го прочетат
стотина души – и ще гледат набързо да го забравят. Обаче една епиграма на
Радой можеше да обиколи страната за една седмица – и вече нищо не
можеше да я избие от народната памет. Отгоре на всичко това е честно
оръжие, което има свойството изобщо да не ръждясва.
Радой ми надписваше много приятелски и обичливо новите си книги,
които от края на 80-те години неизменно представях във „Всяка неделя“.
Един автограф обаче е особено интересен с друго – с импровизираното
осемстишие „Признание“.
Оптимизмът на Радой стремглаво се сгромоляса почти веднага след 1990
година. Той продължаваше да оставя у околните впечатлението, че нещата
ще се променят, но това беше само външно. А към средата на 90-те години
беше вече напълно отчаян.
В един период, почти цяло десетилетие, той всеки ден идваше в офиса
на „Всяка неделя“ в парк-хотел „Москва“, правехме заедно списание „Всяка
неделя“, покрай това той издаде и книгата си за невероятните истории на
Васил Чертовенски, които бяха по-скоро историите на самия Радой, имаше и
рубрика в радиото ми, и много други общи приключения преживяхме.
Веднъж дойде много притеснен. Срещнал го в парка някакъв възрастен
човек и му казал: „Много сме зле, г-н Ралин!“ „Защо?“ – попитал Радой.
„Ами защото едните, комунистите, са за затвора – рекъл онзи, а другите
(тогава управляваше първото правителство на СДС) са за лудницата!“ Тези
думи се оказаха пророчески.
Този път Радой не се смееше, а непрекъснато усукваше чутото и ставаше
все по-мрачен.
А въпросното осемстишие той написа буквално на един дъх, след като
сложи автограф върху новата си книга „Ако изкукуригам, кого ще събудя?“
(Саморасляци 1958-1998).
Ето го.

15
 ПРИЗНАНИЕ

...И онзи исторически възторг

наистина ли бе, или насън?
Но ние го предричахме, Кеворк,
че всичко ще излезе през носа ни.
Стои народът злоупотребен,
нито сметка дири той, нито купува.
Душа, сърце и ум са под обмен!
Какво ли още има да хитрува?

Оттогава и досега нищо не се променя.

Сякаш сме в някакъв фризер.
Крайно любопитно бе участието на Радой Ралин в драмата около
подпалването на Партийния дом. За историята той и Йосиф Петров, когото
Радой доведе със себе си в телевизията, вероятно ще си останат като
неволните подбудители на палежа.
За първи път в онази неделя (26 август 1990) не бях в телевизията,
програма „Всяка неделя” беше съставена от предварително записани
разговори и си останах вкъщи. Борехме се с децата с една библиотека, все не
успявахме да я сглобим, когато се появи Джени, съпругата ми – имало
някакъв проблем, Величко Скорчев настоявал да се свърже с мен по
телефона. Опитах се да отклоня разговора, но Величко, който беше един от
водещите новинари тогава, упорито настоявал да се чуем. Взех слушалката
и той ми обясни, че пред телевизията са дошли Радой и бай Йосиф Петров,
най-възрастният по онова време депутат, и настоявали да отправят някакво
обръщение. Бързо разбрах за какво става дума и попитах: „Какво върви в
момента по ефира?“
„Игралният филм“ – отвърна Величко.
„Прекъсни го – казах, – и ги включи директно в ефир.“ Никога по-рано,
а и по-късно подобно нещо не се беше случвало. Но аз бях програмен
директор на телевизията и практически имах цялата власт в онзи момент.
Величко го направи – и буквално след няколко минути площадът се
изпълни от хиляди хора. И се започна...
По-късно много пъти съм се шегувал, че фактически запалиха
Партийния дом заради една библиотека, която с часове не успявахме да
сглобим. Всъщност накрая успяхме и тогава видяхме, че не можем да
поставим на мястото му едно червено чекмедже – понеже трябвало да се
сложи предварително.
Гледах след години изявлението на Радой – и леко се изненадах. Мислех,

16
че е бил доста по-приповдигнат, така съм запазил този епизод в паметта си.
Оказа се, че е много въздържан и едва ли е очаквал какво ще се случи след
броени минути.
Има и още една много важна подробност.
Три дни след палежа Радой ме намери в парламента – имахме постоянно
студио там и бях наминал да се видя по някакъв повод с колегите. Той беше
направо съсипан, никога не съм го виждал такъв.
Каза ми, че иска да отправи ново обръщение. Това щеше да бъде вече
нещо наистина извънредно. Но Радой си е Радой, изключенията му се
полагаха – така че наредих веднага да го запишат, а записът да излъчат в
късните новини. Тогава те се казваха „В края на деня“.
Покъртително беше това обръщение на Радой. Той, който приветстваше
Промяната с цялото си сърце и вършеше тежката работа на новите демо-
крати, чийто престиж и известност бяха нулеви в сравнение с неговите,
изведнъж се бе оказал подпалвач. Вероятно са го притискали жестоко от
левите среди. А и самият той години наред е бил поданик на лявата идея – но
на чистата, а не на изнасилената – преди да я напусне безвъзвратно. Не искам
да разказвам сега онова, което той каза тогава, то не може и да се разкаже.
Веднъж след поредния телевизионен скандал ме бяха наврели в ъгъла,
опитваха се да ме унижат. И реших, че трябва да ги разкарам от главата си и
от живота си изобщо. Обаче тъкмо тогава ме срещна Радой Ралин и започна
да ме навиква на ъгъла на „Ангел Кънчев“ и „Солунска“. Той и без друго си
беше гръмогласен, а в случая започна да се чува чак до площад „Гарибалди“:
„Няма да се разболяваш – те да се разболяват! Няма да се отказваш – те да се
отказват! Няма да си подаваш оставката – те да си я подават!“
Нямате представа колко ценен съвет се оказа това, Бог да го благослови
Радой – и Там, където е!

***

(Фрагменти от „Кеворк проговаря 2. Тайните дневници“.)

25.07.2004
След „Всяка неделя“ се обажда Борето Геронтиев.
„Не ми е работа – казва, – ти беше приятел, а не аз с Радой, но имаш вече
един грях към него.“
Прав е. Не успях да излъча – по повод смъртта на Радой – колажа от
негови интервюта, макар че го обявяваме от няколко дни.
Кошлуков срещу онзи поп (Камен Бараков), Румен Петков в спор с
Михаил Огнянов за Паметника на Съветската армия, и накрая не остана
време.
А Радой щеше да прекоси пеша целия град, за да ми каже нещо.

17
 ***

28.07.2004
Борис Христов отказал да каже две думи във „Всяка неделя“ за Радой.
Бил правил филм за него навремето, можело да го използваме, но нямал
възможност да дойде от Ковачевица.
А горкият Радой при всеки повод все говореше за него. В анкетата в
списание „Всяка неделя“ на въпроса „Кой е съперникът ти в поезията?“,
Радой отговори без колебание: Борис Христов.

***

1 август 2004
Б. Геронтиев се обажда след програмата.
„Много неща станаха ясни – казва. – Доста се е хитрувало”.
Има предвид как Радой в „ония“ години е пътувал цял ден с влакове, за
да не гласува на изборите.

***

6 май 2007
С голямо закъснение прочитам в „Детонация“ записките на Калин
Николов за Радой („Идеите преди финала“).
Има един невероятен епизод, датиран 11 август 2001 година. Радой бил
на гости при Борис Димовски след панахидата за Илонка, малката дъщеря на
Димовски.
„Охарактеризирал видяното като крайна безкрайна бедност. Но и
фантазията му композира ситуацията – за да изпрати детето си по
достойнство, художникът сам изкопал гроба му...“ – цитат от записките на
Калин Николов.
Невероятен епизод.
„Няма да се предаваш – те да се предават...“, за тези думи на Радой се
сещам веднага.
С онзи покъртителен епизод е същото – човек не се предава, Борето не
се предава...

***

(Фрагменти от книгата ми „Необичайни срещи“)

В края на 1990 година имах две прелюбопитни срещи с Живков. Уреди

18
ги Ани Младенова, прословутата медицинска сестра, която се е грижела за
Живков. Един ден Радой Ралин ми я доведе, живеела някъде край него.
Записвах я около един час. Каза някои забележителни неща.
По време на посещението си в София Горбачов имал дълга среща насаме
с Живков. По време на почивката Живков помолил Младенова да му зашие
копчето на сакото. „Беше се притеснил много – каза Младенова – въртял
копчето, докато го скъсал...“
Тя подхвърли идеята да се видя с него. И после изчезна.
Пазя едно писмо от Жени Живкова от 11 ноември 90-та: „Преди известно
време Ани Младенова предаде, че искате среща с дядо ми. Той се съгласи на
такава среща и Ани трябваше да ви уведоми. Но както се разбра
впоследствие, тя е била предупредена да не ви свързва с дядо ми. Ако още
искате да се срещнете с Тодор Живков, можете да ми се обадите, за да се
уточним...”.
Живков беше под домашен арест във вилата на Жени на „Секвоя“. При
първата ни среща го попитах: „Можем ли да говорим спокойно тук?“
А той се засмя и каза: „И ти си подозрителен като Владко! Кой ще си
позволи да подслушва един бивш държавен глава!“
Но няколко седмици по-късно на някакъв коктейл Луканов подхвърли
между другото: „Интересни срещи имаш напоследък.“
И отмина.
...
На един от първите пленуми на БКП след Преврата шефът на УБО ген.
Милушев стовари всички смъртни грехове върху Ани Младенова. Когато се
срещнахме, тя бе напълно съсипана, с известна предразположеност към
истерии.
При няколкото ни срещи все ми се е искало да я питам доколко е била
интимна с Живков – за да преценя дали е имала някакво влияние над него.
Не я попитах обаче, защото тя с нещо неуловимо подсказваше, че съзнава
къде е границата на позволеното в нейните разкази.
Станало нещо конфузно, докато договаряла срещата ми с Живков.
Написала името ми на един лист, но той го произнесъл гласно.
Това ѝ докарало големи неприятности – викали я и я предупредили, че
ако уреди срещата, ще остане отново на улицата. Тя изглеждаше наистина
уплашена, че може да загуби работата си в Инфекциозната болница, където
отскоро работеше.
Успокоих я, доколкото това беше възможно. И сетне тя продължи
разказа си с нещо фантастично.
Живков я разпитал откъде ме познава, Младенова казала, че се е свързала
чрез Радой Ралин. И после се сетила да му каже, че ето, тъкмо Радой, който
е бил подлаган на най-големи унижения, е написал във вестник „Поглед“, че

19
трябва да се даде опрощение на Живков. Той не бил чел това, останал
изненадан и дори сълзи се появили в очите му, както се изрази Ани.
И после казал нещо невероятно: „Защо Радой и Кеворк не основат един
комитет за моето спасение?!“
Подобно нещо наистина може да ти обърка вътрешностите...
...
Във втория ни разговор с Живков му зададох въпрос за скандала около
изгорената книга „Лютите чушки“, когато пострадаха Радой и Борис
Димовски.
Ето фрагмент от диалога ни.
„Какво има в тая книга? Аз я четох, много е хубава“ – каза Живков.
„Ами нищо няма, но понеже е имитиран вашият подпис и те ги подгонват
и разсипват“ – отвърнах.
„Не, гледай сега – започна той (цитирам го буквално). – Подписът е
направен така – Живков, и това завъртено като свиня или шопар, или нещо
подобно. Но те идваха с художника и ние ликвидирахме тоя въпрос. Те идва-
ха при мене и ние се разбрахме, аз се съгласих с тях...“
„Добре, ама след това, кой ги подгони така?“ – пак повторих.
„Аз не знам кой ги е гонил. Аз не съм ги гонил“, – каза Живков.
Не изключвам мишкуващите край Първия сами да са извършили
клането.
Но е факт, че се разправиха сурово с Радой и Димовски.
Пак в този разговор Живков каза и следното: „Ти говори по телевизията
срещу мен, а сега разговаряме тук. Блага Димитрова не я искаха
виетнамците, те са подозрителни – да не би да е шпионин(?). Трябваше два
пъти да викам посланика. Голям резил! Или Радой Ралин – получавал
смешни суми, във всички страни ще получава много повече... Раздвижи ги
този кръг около теб, защо това трябва да стане на Запад“ (?!)
Тогава ми се стори вече уплашен – беше излязла някаква публикация, че
притежавал 26 милиона в чужди банки. За майтап и във „Всяка неделя“ бях
пуснал един ненормалник Пантофчиев, който твърдеше, че знае къде са
укрити 20 милиарда долара. Ние се шегувахме, но по-късно това стана
основна тема за някои драскачи.
Живков се разхождаше нервно из хола с правнучето си на ръце, то
плачеше, а той не можеше да го успокои.
„Положението е лошо, може ли да има вартоломееви нощи?“ – попита
по едно време.

***

20
 През 1989-90 година пред телевизията вреше и кипеше. Непрекъснато
имаше митинги – „син“ или „червен“. Веднъж забелязах една и съща бабичка
ентусиазирано да участва и в двата вражески митинга. И нещо ми заседна.
Радой беше кръстил червените бабички „Климактернационал“.

***

Между 67-а и 82-ра година книгата „Фашизмът“ е разпространявана

главно в преписи на пишеща машина. Желев ми е казвал, че е много
задължен на Радой, защото той е главният пропагандатор на книгата. Който
отивал при него да иска екземпляр, бил заставян да препише още три
екземпляра и един да даде на Радой. Той бил проагитирал дори китайците да
я издадат в някакъв период на просветление. Искали му нещо – да го издадат
в Китай, а той казал: „Не, ще издадете книгата на Желев!“ Дори я превели на
китайски, но идва нова вълна от репресии, уволнили шефа на агенцията за
чуждестранна литература и всичко отишло по дяволите.
„За мен големият дисидент у нас е Радой!“ – каза Желев.

21
 ВЕДНЪЖ
Блага Димитрова

Веднъж Блага нахлу заедно с още две дами в офиса ми в парк-хотел

„Москва“.
В преддверието Здравко Найденов (режисьор на „Всяка неделя“) не беше
успял да ги спре, а дори не бе си и помислил да ги излъже нещо, както често
правеше с мнозина известни хора. Блага без всякакви увъртания и
предисловия каза: „Трябва да дойдеш!“
И така напуснах относителното си уединение и тръгнахме на път.
Първата ни спирка беше в спортната зала в Монтана (още Михайловград),
препълнена и въодушевена.
„Ами те се радват повече на теб“, ми каза Блага с благия си глас, и докато
се чудех дали да се притеснявам от това, тя самата започна да говори за
„Всяка неделя“, а хората още повече се радваха. Това беше първото ми
публично появяване пред толкова народ след последната емисия на „Всяка
неделя“ на 26 декември 1990 година. И вече доста време се чувствах много
комфортно вън (макар и несъвсем) от махленските разправии и бъркотии в
стил Смолни, налагани от моите приятели от СДС.
А сега трябваше да представям кандидата на СДС за вицепрезидент.
Блага все питаше (не само в Михайловград, но и в Радомир, в Ямбол и на
други места): „Не сбърках ли, като се съгласих, трябва ли да правя това?“
И гледаше изпитателно, уж нежно, но и с едно хладно петно в дъното на
очите си. Вероятно по-честният отговор бе – „Да“. Но никога не ѝ го казах.
Всъщност и не бях сигурен. (И досега не съм.) В Михайловград залата
беснееше като на баскетболен мач (там наистина се играеха баскетболни
мачове), покойният Емил Капудалиев, който вече бе местен депутат, дори
започна да ревнува, а Блага сияеше. Нищо от страховете и притесненията ѝ
не се случи. На вечерята в градския представителен ресторант (Балкан-
турист, естествено) Желев бе изненадан, че ме вижда. Може би не беше и
особено доволен. Струва ми се, че едва там той разбра, че съм в екипа на
Блага – какъвто, естествено, нямаше, като изключим възторжения Данчо,
който возеше с жигулата бъдещия вицепрезидент. Блага с кротката си
усмивка пак ми подсказа, че всичко е разбрала.
А в Ямбол, пак на предизборна среща, Блага идваше от Бургас и закъсня.
Трябваше да се успокоят хората, затова открих срещата и дадох думата на
един демократ-алангле. Той пък опиянен, отказа да я върне, макар Блага
отдавна вече да седеше на трибуната. Накрая залата мощно го освирка,
защото си искаше Блага. А тя ми прошушна: „Остави го, все ще му свършат

22
думите!“
Всъщност никога не съм успявал да откажа на Блага. По същия
безцеремонно нежен начин тя ме заведе да водя някаква дискусия на СДС в
НДК. Бяха още Радой, Иван Кирков, Райна Кабаиванска, към която Блага се
беше силно привързала, и още някой. Залата пак беше въодушевена, главно
от Блага. В подобни случаи ми изглеждаше, че дори невъобразимият Радой
някак странно притихваше и омекваше.
Друг път – беше във втората половина на 80-те, пак така кротко и със
същата усмивка ми каза: „Внимавай, да не те купят!“
Отначало не можах да разбера какво се опитва да ми каже, но бързо се
сетих. „Всяка неделя се беше развилняла“ (както се беше изразил един
другар), излъчвахме цели емисии директно от Москва, почти всяка седмица
гостуваше някой от лидерите на перестройката – Коротич, Герман,
Адамович, Бакланов, Климов... и който друг се сетите. Живков беше казал в
Политбюро, че не бива да се слушат Кеворк и „огонките“ (хората от кръга на
списание „Огоньок“), понеже лъжат. Блага или не беше убедена в онова,
което идваше от Изток (а идваха главно думи), или имаше нещо друго
предвид, което само тя си знаеше. А може би просто приятелски се
страхуваше. Казах ѝ нещо – в смисъл, че те самите искат да се продадат, но
няма кой да ги купи. Блага се засмя и се успокои.
Тя не пропускаше случай да се обади винаги когато се случваше нещо
извън канона, което всъщност си беше статута на „Всяка неделя“ – без
значение дали ставаше дума за д-р Иван Руменов или за общия ни приятел
проф. Карли Огнянов, или за други „неподходящи“ според Властта хора. Но
пък и никога не си позволяваше непредизвикано да каже нещо солено за
някой от любимците на властта, които, колкото и рядко да беше това, все пак
попадаха във „Всяка неделя“. Дори виждаше неща, които не съществуваха –
например някаква ирония към тези хора, а то си беше по-скоро безразличие.
В отношението ѝ към тях талантът нямаше значение – тя ги поставяше в
графата на прекършените и останалото сякаш не я интересуваше. От друга
страна, винаги е била признателна на Любчо (така наричаше тя Левчев),
който на свой ред беше направил един-два опасно смели жеста към нея,
каквито на днешните конформист и през ум не им минава, че биха могли да
съществуват.
„Любчо“ беше направил и още по-голям жест, например към Коста
Павлов, като написа предговора и промуши един том с негово избрано, но и
това се видя малко на вечните мърморковци. По-късно, в средата на 90-те, те
се опитаха да скарат Блага с Павлов. Дали са успели, не знам. Но за Блага
съм сигурен, че беше над тези неща. Издадоха един том с „изгорели стихове“
на Константин Павлов – една тетрадка, уж загубена и сетне странно как
намерена в издателство „Български писател“. И при обсъждането ѝ

23
навремето Блага си беше позволила някои критични бележки за поета. Ако
питате мен – доста нормални. Но не и за онези, които имат щатната роля да
възпроизвеждат светци.
Дълги години общувах с Богомил Райнов (поначало имам късмета да
другарувам с хора, напълно враждебни един към друг, и смятам това за нещо
напълно естествено). Отношенията на двамата бяха, меко казано,
обременени. Но Блага никога не ми каза нито една дума, Богомил – също.
Истински талантливият човек има и куража да не се бърка в личните истории
на приятелите си.
Блага винаги и незабавно се вдигаше всеки път, когато се опитваха да
сложат „Всяка неделя“ във фризера. Самата тя имаше достатъчно главо-
болия, но все намираше време и за другите. В нощта след президентските
избори, вече като вицепрезидент, тя обеща нещо и то ме хвърли в ужас: да
върне на екран „Всяка неделя“. Изобщо не беше ме питала, но изглежда
смяташе, че това си е в реда на нещата. Дни след това ѝ казах, че нямам
желание.
– Защо? – попита тя.
– Останах без кауза – смутолевих.
Тя ме гледа дълго и нищо не отговори. Помислих си, че не ме е разбрала.
Година и нещо по-късно, когато тя напусна президентството, бях вече
напълно сигурен, че отлично ме е разбрала. Но не е искала да ме лъже.
Веднъж ме извика при себе си във вицепрезидентския си кабинет.
Учудих се, защото в онези години много често се виждахме семейно. После
си казах, че иска още някой да види гетото ѝ в Президентството и може би за
пореден път да се убеди, че ѝ е време да се маха оттам. А конкретният повод
беше, че пак трябва да се помогне на някого. Изобщо Блага имаше някаква
нужда да помага. Може би това се дължеше на факта, че на нея не са ѝ пома-
гали особено. Така си мисля, без да съм съвсем сигурен. Тъй или иначе
трябваше само да спомена, че искам да имам Адам Михник за „Всяка
неделя“ – и тръгвахме за ВИП-а, за да го посрещнем. И Михник, който иначе
си беше доста своенравен, омекваше пред Блага и се съгласяваше.
Пак така тя тръгна да помага на Иван Радоев, който вече беше
неизлечимо болен, а всички се правехме, че не виждаме това. Веднъж се
връщахме с Радой от болницата, в която бяха настанили Радоев. Човек и да
не беше болен, би се поболял от мизерната обстановка там, беше много
тягостно, единственото утешение бе, че Радоев ще го оперират в Париж. И
Радой внезапно взе да си припява нещо в колата. Явно се беше уплашил,
както и всички ние също. Като стана дума за Радоев, се сещам, че имах
привилегията да му издам последната стихосбирка „Ракия за Бога“, но не ми
мина и през ум да издам нещо от Блага. А в онези години имах солидна
издателска дейност. Но Блага го внушаваше, изглежда, и това – в нейно

24
присъствие беше изключено човек да се сети или да мисли за някакъв неин
интерес. Как го постигаше това, и сега не мога да разбера.
Все пак донякъде насила и на своя глава отпечатах нейния плакат и
листовки за президентските избори. Струва ми се, че някои хора не бяха
въодушевени от това, грижата за тази агитация трябваше да бъде на изборния
щаб на СДС. Но оттам се бяха постарали с един невъобразим боклук – имам
предвид техния плакат на Блага. Това ме предизвика да се намеся.
Фотографът на „Всяка неделя“ Атанас Кънчев направи фантастични снимки
на Блага. Някои от най-знаменитите му попадения са тъкмо с Блага – не знам
как се случваше това, понеже тя обикновено си стоеше съвсем кротко в
студиото и не беше склонна, а може би и не бе в състояние да направи
какъвто и да е краен жест.
Обаче думите ѝ! Може би понякога фотографията успява да ги изрази по
някакъв начин – ако това не ви се струва твърде глупаво. Не знам. Във всеки
случай фотосът за плаката и листовката (после го използвахме и за корицата
на списание „Всяка неделя“ за 70-годишнината ѝ) беше фантастичен.
Въпросната корица пък, отново незнайно как, изразява не само онова, което
представлява Блага, или онова, което представлява Данчо, а и по някакъв
мистериозен начин и онова, което представляват двамата, общата им
история, дори бих казал личната им интимна йерархия.
Като използвах последната дума, си казах, че всъщност никога не успях
да прозра кой от двамата къде е в тази йерархия. При всичко, което бе
написала, и при цялата ѝ известност (а някои хора направо я боготворяха)
пак неизвестно как Блага успяваше да създаде впечатлението, че Данчо има
малко предимство. Не знам как ставаше и това.
Всъщност имам известна представа. Когато ставаше дума за нещо важно,
Блага имаше навика кротко да те подпитва, като в същото време те гледа
настойчиво и накрая се съгласява с аргументите ти. Чак след известно време
човек си даваше сметка, че всъщност се е съгласил тъкмо с нейните
аргументи.
Беше и незаменим ходатай, ако ставаше дума да се помогне, поощри или
просто да се извади от забравата някой. Да не говорим за хора като учителя ѝ
акад. Петър Динеков.
Много години преди заклинанието си в изборната нощ (за „Всяка
неделя“, което никак не се хареса на някои) тя направи един рядък жест. Пак
беше лошо време за програмата. Битката ми с един мизерен тип, с когото
известно време трябваше да съжителствам във „Всяка неделя“, беше в
разгара си. А онзи имаше възможно най-мощната държавна подкрепа зад
гърба си. И изведнъж „Труд“ публикува статията на Блага „Събеседник по
призвание“. Годината беше 1981-ва. И самата тя имаше нужда от подкрепа,
а се беше сетила за друг. Изглежда Блага, неизвестно как, беше разбрала,

25
какво съм си казал след статията – че не бива да се спасяваме от идиотите, че
не бива да се отказваме и пр.
Някои от най-радикалните идеи през всичките години на така наречения
Преход са идвали от Блага – и нямам предвид само прочутата ѝ клетва срещу
ония, които се готвеха да подпишат конституцията. Е, и какво, много ли са
(сме) щастливи толкова години по-късно с тази конституция?
Но още на първия митинг на опозицията на 18 ноември 1989-а Блага каза
нещо, също тъй радикално. Гледах този митинг (нарочно) от един кабинет в
общината в доста странна компания. От трибуната пред храма долитаха
главно литературни образи и метафори, но имаше и заплахи. Обаче хората
от онзи кабинет най-много се стреснаха от една фраза на Блага – „България
се превърна от страна на розите в страна на склерозите“. Излишно е да се
обяснява защо. Също тъй е излишно да се обяснява поради какви причини
България си остана същата. С целия разкош, който произлезе от това. Как е
понасяла Блага идиотизма на българските политически нрави? Безкнижните
хора? Номиналните типове?
В първата емисия на възобновената от властите „Всяка неделя“, 9 дни
след Преврата на 10 ноември 1989-а, Блага цитира народната мъдрост
„Скаран народ, под хомот“. Каза също, че сме запратени на опасни
дълбочини, оковани един за друг от омраза. Не добави, че такъв народ трябва
да има способностите на великия илюзионист Худини, за да изплува, но то
се подразбира.
Години наред Блага все се чудеше – докато и аз започнах да се чудя – на
една наистина мистична история. В дъждовна януарска нощ (1990 година) с
един мой нов парижки приятел и съпругите си направихме няколко обиколки
с колата покрай внушителната сграда на ислямския център във френската
столица. Приятелят ми беше арменец и малко преди това ми беше показал и
арменската църква в Париж.
А сега обикаляхме покрай този център и си говорехме за нашите
арменски грижи (които вече не са само наши, както личи). И изведнъж при
поредната обиколка в нощния дъжд изскочи един забързан силует, който не
бих могъл да сбъркам. Блага! Понесла два найлонови плика с книги
(естествено). Изскочих от колата и извиках името ѝ. Тя се обърна, погледна
ме, не можа да повярва и забърза към станцията на метрото. След десет
секунди вече беше в колата, врявата беше невъобразима, съпругата на
приятеля ми беше имигрантка от България и не можеше да си представи, че
е в една кола е Блага, а тя само повтаряше:
– Как така? Как така? В този огромен град? – и т.н.
Така и десет години след това не можехме да намерим отговора на този
въпрос. Който всъщност е – как се намират хората.
На 40-те дни от смъртта на Блага Хани (осиновеното виетнамче) се

26
разплака в студиото за ЛеБлага – и също нямаше отговор на този въпрос,
понеже в нейния случай приятелството е по-важно и от майчинството.
Блага надписваше по един чудесен начин книгите си, все едно те
наглежда непрекъснато от едно ъгълче на титулната страница. Предполагам,
че тя е написала доста книги и там, където се намира сега. (Това място може
би е по-добро, а може би и по-лошо оттук за писане на книги, не знам).
Измъчвах се, докато нахвърлях тези бележки за обичта си към нея (несвър-
зани като при всяко искрено чувство) – как ли би ни надписала поредната си
книга – оттам?
(1 август 2005)

***

(Из „Кеворк проговаря 2. Тайните дневници“)

2 май 2006
„Еби му майката, миналата година бяха само десетина души“ – казва
президентът (както обича да го титулуват все още) Петър Стоянов.
Край гроба на Блага сме – съвсем в края на гробищата, почти до оградата,
там, където са погребани родителите ѝ. Блага искала така – да е при своите.
Това ме успокоява, че не съм сбъркал с Джени – и тя е в гроба на баща си.
Сега, за третата годишнина, са дошли двайсетина-трийсет души. Данчо
прави и премиера на книгата със спомени за Блага „Така я помним“ (и аз съм
дал няколко страници).
„Да беше довел хора от твоята... (партия?, организация?, не намирам
точната дума) – казвам на Стоянов.
„Абе, не я помнят вече – казва, – много са млади..
Не влизам в безсмислени спорове. Кои са млади, кои не я помнят – коя
пасмина?
От трите страни на гроба стоят Стоянов, Сугарев и Евгени Бакърджиев
(само те). И се гледат лошо. Нито един писател. Тук е обаче бившият шеф на
НСО генерал Владимиров.
„Как си?“ – пита Данчо, преди да почне панахидата. Казвам му нещо.
„Така ще е“ – отвръща той.

***

На 5 март 1983 година запалиха ателието на Георги Баев в Бургас –

минути след участието му в рубриката „Събеседник по желание“. По-късно
интервюто с него бе преценено като скандално.
Ще припомня думите на Баев. Най-напред той каза, че не може да има
„ускорено развитие“ във футбола, това да не е селско стопанство, очевидно

27
иронизирайки тезата за „ускореното развитие“, автор на която бе самият
Живков. После сподели все по-яростно, че ненавижда „пробивните хора“,
онези със силните „лакти“, както и „готованковците“ в изкуството – „не
може 35 години да носиш на памук човек, който е направил нещо под сред-
ното равнище“.
Накрая заяви: „Не бива повече да има „наши“ и „ваши“! 35 години ние
отчитаме само грешки! Дано да отчитаме вече и реални резултати!“
Това бе изречено във време, което минаваше за „разцвета на соца“!
Как да не му изпепелиш ателието...
Три дни по-късно Блага написа „Балада за кладата“ (по-късно тя бе
отпечатана в списание „Пламък“).
Ето финала на баладата:

А сега, зловонна газено тенекийо,

за тази балада хвърли и мене на клада!

Това си беше живо предизвикателство от страна на Блага.

Но в ония години винаги нещо се случваше, нещо шаваше – въпреки че
от години Новите Тенекии се опитват да наложат лъжата, че „всичко“
започва от 10 ноември 1989-а...

28
 ОФЕРТА
Стефан Димитров

През август 2011-а по телевизията се чу, че името на Стефан Димитров

било обсъждано от „синята“ коалиция – за вицепрезидент в двойка с Румен
Христов. Предложението било и на СДС, и на ДСБ.
В съобщението Стефан бе наречен „известен“ композитор.
Той отговорил на медиите, че обсъжда офертата.
Офертата? Не е ли по-точно да се каже – поканата за самоубийство.
Веднага се сетих за една прочута фраза, която приписват на Ленин:
„Капиталистите са готови да ви продадат дори въжето, с което после ще ги
обесите.“
В случая обаче искаха да продадат на Стефан въжето, което сам да си
метне на шията.
Не познавам човек – човек от изкуството имам предвид, който да се е
отъркал в политиката и да е излязъл невредим от това скверно занимание.
Във Великото народно събрание (1990 година) имаше немалко подобни
фигури и всички до една бяха разтерзани. Всъщност те бяха попаднали там
по силата на една инерция – и преди промяната имаше двайсетина известни
интелектуалци и изобщо публични фигури в живковския парламент. Обаче
там формени идиоти – запазената марка на парламентите на Прехода –
липсваха. Радичков, най-одумваният и може би най-оглежданият български
кандидат за Нобелов лауреат, се разплака, когато обяви, че ще напусне
предсрочно парламента. Почти му се изсмяха, беше отчайваща картинка. А
онзи парламент все пак бе несравнимо по-качествен от следващите. На
Георги Баев-Джурлата, големия художник, който тогава също беше депутат,
няколко години по-рано запалиха ателието му в Бургас, след едно скандално
участие във „Всяка неделя“, стана дума за това. Предполагам, че на Джурлата
сега му идеше сам да запали ателието си, като гледаше какви идиоти има
около него. Имаше и тарикати между артистичните фигури, хора с по-дебела
кожа, които не страдаха особено. В политическата центрофуга особено
страдаше Блага.
В съобщението за Стефан има две важни думи, едната е „известен“.
Какво извадиха досега на политическия пазар „сините“ – при цялата
условност на тази дума, понякога по-точно би било да казваме „лилавите“, а
в някои случаи и „пурпурните“.
Желев, Блага, Петър Стоянов, Кавалджиев, Неделчо Беронов – и, убийте
ме, но не мога да се сетя веднага кой му беше вицепрезидент.
Като изключим Блага, никой от тях не беше истински известен.

29
 Ако не беше Радой, чийто ентусиазъм беше колкото енергията на 10
Фукушими, Желев нямаше да е и наполовина познат до промяната. Петър
Стоянов беше един от неосъществените бардове на фестивала „Ален мак“,
ентусиазиран провинциален адвокат, нищо особено. Но не беше лош
президент, ако оставим настрана показността му и известната фукливост, от
която не можеше да се отърси. Блага беше истински значимата фигура и
обяснението е много просто. По онова време българите бяха една от най-че-
тящите нации – четвърт милион истински учители, още толкова лекари,
страхотна инженерна интелигенция, и пр. Всички вече са обеднени до
крайност – една от малкото мечти на Прехода, която бе осъществена. Как да
не познаваш Блага, когато дори домовете на обикновените семейства
пращяха от книги. Далеч по-малко хора се развеждаха, за да знаят кой е
адвокатът Стоянов.
Веднъж се видяхме с него в зимната градина на парк-хотел „Москва“ –
наближаваше кандидат-президентската кампания и Стоянов се чудеше кого
да приеме за свой вице. Споменах му едно-две имена – и най-напред това на
Атанас Славов. Петър ме дари с онзи поглед, с който възнаграждават
глупаците. Имах предвид, че Славов е дългогодишен емигрант в САЩ,
достатъчно добре е известен от предаванията на радио „Свободна Европа“ и
„Гласът на Америка“. А освен това беше и човек с рядко срещано остроумие,
макар и малко зло – но пък напълно оправдано при дадените обстоятелства,
българските имам предвид. От СДС обаче натискали Стоянов да приеме за
вице земеделеца Кавалджиев. Изобщо не го познавах, затова се въздържах от
коментар. Но сега пък аз върнах на Петър онзи поглед.
При следващата ни среща Стоянов беше шокиран малко повече от
обичайното за него. „Майна – рече той, – представяш ли си, ние го обявяваме
като Кавалджиев, а той се казвал Колев!“ Обичайните за СДС бъркотии.
Обаче Тодор Кавалджиев се оказа един много достоен, а отгоре на
всичко и интелигентен, пишещ човек. Наскоро научих, че продавал сам на
някаква сергия собствената си книга.
Майната му на вашия Преход, щом докарахте и този човек дотам. Защото
Костов би трябвало да продава книги на площад „Славейков“ – не Тодор
Кавалджиев, един препатил от комунистите човек. Онзи да продава като
редки антики учебниците по политикономия на социализма, по които е
преподавал. Той вероятно ги е изгорил, но аз съм запазил един екземпляр и
мога да му го предоставя. В соца имаше всякакви глупости, но една от най-
големите е тъкмо този учебен предмет, тази идеологическа фъшкия.
Петър Стоянов сам се издъни, когато искаше втори мандат – помните
идиотския доклад, изготвен от генерал Атанасов, който размахваше в дебата
си с Богомил Бонев.
Всъщност – доклад, изготвен по поръчка на Костов, така че неговите

30
задкулисни номера изядоха главата на барда от Пловдив. И пак Костов
поднесе на тава – сигурно изработена от кремиковска неръждавейка – втория
мандат на Първанов. Понеже изправи срещу него напълно анонимния съдия
Неделчо Беронов. До него опряха тогава лилавите, това успяха да измислят.
Няколко години по-късно Първанов щедро върна жеста на Костов.
Наложи вето върху законовата поправка, която налагаше 8-процентна
бариера пред партиите за парламентарните избори – и така се превърна в
белия кон, временно пребоядисан, разбира се, с който Костов успя да влезе в
парламента. Иначе той отдавна щеше да си седи на площад „Славейков“. Не
е лошо да запомните тези жестове на българската политика – груби, звучащи
като файтонджийски псувни, обаче неизменно бързо се забравят. И това е
прелестта на тази политика. То друго в нея и няма.
Блага се хвана на уловката – и веднага се превърна в аутсайдер.
Кабинетът на вицето е в един страничен коридор, колкото обитателите му да
нямат илюзията, че ги очаква нещо друго, освен луксозно отшелничество.
Блага издържа по-малко от две години, около 17 месеца. Тя и поначало много
трудно се съгласи на тази авантюра.
Някои нейни жестове несправедливо бяха одумвани. Блага прокле онези,
които подписаха „новата“ конституция – и по-късно се оказа, че тя не
заслужава кой знае колко по-различна съдба. Колкото и да твърдят обратното
„бащите“ ѝ – но някои от тях мрънкаха преди това панегирици и за „новата“,
последна живковска конституция. Авторите на тази от 1991 година все едно,
че правеха избор между старите си и новите си обувки – старите са износени
и донейде мърляви, обаче удобни, а пък новите винаги създават неудобства,
поне в началото. Хайде да нахлузим старите калеври, рекоха те. Онези, които
уж си вадят хляба с осмисляне на Прехода, всъщност продават и досега
сапунени мехури – и то от домашно произведен сапун за пране. Досега тъй и
никой от тях не сметна какво щеше да се случи, ако всичко онова, което
несъмнено липсва на днешната ни конституция, бе вложено в нея още през
1991-ва. Какъв щеше да е тогава Преходът? Във всеки случай – несравнимо
по-малко бакалски.
Така че Блага я бяха наели като „известното лице“. Разбира се, д-р Желев
беше и си остана несъмнено честен човек. За кратко време след 1989-а той
набра грамадна популярност, но тя преливаше и от враждебност. И най-
големите мръсотии към него летяха тъкмо от СДС. Дори комунистите бяха
накрая по-уравновесени в оценките си. Кретените от СДС обаче – не.
Междувременно отнякъде се беше пръкнал Филип Димитров – нейде от
най-гъстата мъгла на Прехода. И той адвокат от някаква кантора в Търгов-
ския дом, която пък сетне се оказа явочна квартира на ДС. Но не той бил
явочникът – поне това да имаше в биографията си.
Тия хора от мъглата са програмирани да изпитват неприязън към всеки

31
донейде реализиран човек. Те не можеха да понасят страдалците от затво-
рите и лагерите, не можеха да понасят дисидентите – а Желев беше такъв, не
можеха да понасят талантливите и съпротивяващи се хора като Блага, не
можеха да понасят богатите по наследство, не можеха да понасят каквото
друго се сетите. Оставаше им да понасят единствено себе си. Което доста
често си беше чисто и просто да понасят социализма. И те го правеха.
Несръчно или перфидно, но това правеха те. Продаваха празни приказки и
добре ги осребряваха.
И сега опряха до „известния“ Стефан, който да бъде вице на напълно
неизвестния техен кандидат-президент. Пак Костов трябва да е съчинил тази
идиотщина.
Може би целта е да се покаже, че край сините все още са останали
неколцина „известни“. А и сетне, след погрома, да кажат, че дори Стефан е
нямал никакви шансове – вижте колко се е мафиотизирала България и
останалите дежурни лъжи. Тия дни един коментатор се опитваше да каже, че
в парламента най-умните хора били тия вдясно. Най-хитрите – да, но да се
твърди другото е просто нелепо. Тия хора никога нищо друго не ги е
интересувало освен собственото оцеляване. Защо например Костов не се
кандидатира за президент? Независимо от колосалната антипатия, която е
натрупана към него, той ще бъде сериозен съперник. Но не, подобни хора не
желаят да поемат дори нищожни рискове, те няма да понесат дори най-
дребната драскотина, макар да са се превърнали иначе в развалини. Трябва
им поредният самоубиец, ако е известен – още по-добре. Те са напълно
доволни от дребничките си игри, достатъчно им е да гъделичкат суетата на
този или онзи и в същото време да му подават въжето, с което да се обеси.
И после – да речем, че чудото се случи. Какви песни ще съчини Стефан
в кабинета на вицето? В луксозната си монашеска обител, където
пренебрежително ще бъде захвърлен да дреме. Може би римейк на „Като
камък на шия“? Или на „След края на света“? Или на „Бермудски
триъгълник?“ Или да пее с пълно гърло „Дано, дано, дано...“
Ала преди това ще бъде развеждан като мечка по втръсналата вече на
всички панаирджийска кампания, за да... Какво? Да пее чудесните си песни
или...
Ето това е най-важното.
Стефан очаквал „офертата“ – да види какво представлява, и пр. Очаквал
офертата. Офертата! Това е най-глупавото нещо, което съм чувал досега от
него. Не мога да разбера как е могъл да изтърси такава грозна дума. Но това
е днешната българска политика – в нея всичко е въпрос на пазарлъци, на
алъш-вериш, на търговия. На оферти, разменяни сякаш между конекрадци.
И дори мимолетното отъркване в нея е заразно зло, прихващаш думи, които
не са ти присъщи, и пр. В тази среда идеите и каузите са вече съвсем оскъдни.

32
Онзи, който има ясни идеи, е системно и кръвожадно атакуван. Такъв е
случаят с Волен Сидеров – може да не харесвате идеите му, но поне ясно ги
разчитате. Но никой вече не се интересува от ясните думи. Боксерките на
онзи провинциален тъпанар Юзеиров са по-интересни за телевизиите. А и
юзеирщината отдавна съществува. Когато П. Стоянов размахваше онзи до-
клад срещу Бонев, той също се бе съблякъл, без изобщо да си дава сметка, по
боксерки, дори по прашки.
Но така се случва, че ония винаги намират наивници като Стефан. Качват
ги на лъжите си и ги оставят там – да гребат неистово, да изхвърлят още по-
неистово водата, която нахлува отвсякъде, докато се усетят, че са сами на
пробитата лодка...
„И какво искаш да кажеш, какво да правим – да ги оставим другите сами
в играта, така ли?“, чувам дрезгавия глас на жената до Стефан.
Ами да, разбира се. Защото Стефан никога няма да се научи как да се
спасява в тяхната игра. Но пък неговата игра е друга и по-истинска. И в нея
се съдържа доста повече от общото ни спасение.
Иначе ще трябва да напише песента „Балада за кладата“.

13 август 2011

***

(Из „Кеворк проговаря 2. Тайните дневници“)

2 март 2004
„Бакарди“ на „Парчевич“ (17.30 ч.). Стефан Димитров пак се е влюбил в
Костов. Нищо че онзи го нарече пред цяла България „негодник“ заради
пропуснатия лиценз за Нова телевизия – него, този толкова талантлив и
сантиментален човек! Костов щял да стане пак премиер. Стефан ходил на
срещата с него във ВИАС, но останал във фоайето. И щял да подкрепи
свалянето на Кирил Гоцев (шеф на БНТ), ако „Всяка неделя“ не се занимава
повече с Костов.
„Дил?“, пита Стефан и протяга ръка.
„Голям си демократ, а пък искаш да пуснеш руснаците в телевизията,
както е решил Гоцев – казвам. – А освен това си една цивилизация пред
любимеца си.“
Стефан си поръчва поредния чивас и пак предлага бартера за Костов. И
повтаря, че никак не го интересуват парите. Богдана имала страшно много.
А той си има Костов.

33
 СЛУЧАЕН МИНУВАЧ
Още за Стефан – и за Коко Азарян

Стефан Димитров направи чудесен концерт за 60-годишния си юбилей.

Самият той беше направо великолепен – по едно време си казах, че така
би се държал например Франк Синатра – да си мрънка под носа, да
подхвърля от време на време нещо наистина остроумно, да излиза от сцената,
когато нещо не му харесва, а пък нали си е деликатен, не иска да си признае,
че е точно така, да се движи с котешка походка, да не се смущава дори от
случайните минувачи.
Сякаш присъствахме на генерална репетиция – нищо прекалено накипрено,
което е лесно постижимо, като се има предвид бурната форма на Хачо
Бояджиев, който режисираше събитието.
Нищо общо и с изсушените като чирози концерти примерно на „най-
великата“, когато всичко е лъскаво и стерилно – само дето май няма душа.
Точно пред мен беше седнал един странен човек, концертът сякаш беше
негов. Къса опашница, шапка, каквато басистите никога не свалят, беше
помъкнал, изглежда, и целия си багаж със себе си. Дали не беше някой
клошар, който обича до смърт музиката? Или човек, когото музиката е
превърнала в клошар? През десетина минути излизаше – не вярвам да
пълнеше бутилката си с вода, понеже се връщаше все по-несигурно. Но как
участваше в концерта! – все едно самият той се намираше на сцената, все
едно самият той беше Стефан. После се появи някаква група и той тръгна
към сцената, качи се с усилие – и започна да ги поздравява един по един като
стари познати с присъщите на музикантите знаци – ей, много сте добри, поне
тази вечер, и пр.
Стефан, както ситнеше по сцената като котарак, който лови с удо-
волствие нотите, които е създавал 40 години, изобщо не се смути и само рече:
„А, ето сега и един случаен минувач.“
Онзи доволен седна на мястото си, а ние зад него се напрягахме да
удържим стола му, което не беше никак лесно, когато си имаш работа с един
събуден за мечтите си бивш музикант.
Точно такъв се оказа той, дори известно име в техните си среди. А после
го отведоха, макар и малко грубичко – което рядко се случва на случайните
минувачи другаде – в телевизията или в политиката, или където щете.
Понеже, обаче, защото... както пяха едни дечица за Стефан.
„Концертът ще бъде дълъг и уморителен“ – пошегува се още в началото
Стефан, обаче по едно време тръгнаха финалните аплаузи. И тогава един мъж
изтича по страничната рампа към Стефан с букет в ръка.

34
 Помислихме си, че онзи – случайният минувач – се е преоблякъл и пак е
дошъл.
Обаче не беше случайният минувач, а Иван Костов.
Изглеждаше много свеж, по дънки и пуловер, и веднага се върна на
мястото си, преди да го отведат като онзи. Хубав жест, вън от съмнение,
значи музиката може да изкара от главата ти всякакви мании, дава ти
възможност да се вслушаш по-добре в себе си. Да забравиш например какво
си казвал навремето за Стефан – грозните думи, които един самодържец
използва, особено когато не слуша музика. И как се превръщаш от един
концерт сякаш в друг човек, нямащ нищо общо с онзи, от когото всички
трепереха, а мнозина и ненавиждаха – е, не си се докарал чак до случаен
минувач, макар че какво лошо има и в това, понеже не сме ли всички ние тъй
или иначе случайни минувачи... Понеже, обаче, защото...
В един толкова обикновен жест съзирам възродената потентност на
човешкото в онзи политик, ако не възразявате.
Телевизиите обаче безметежно разчитат на случайните минувачи,
поначало ние се намираме в ерата на великото преселение към екрана на
случайните минувачи – нека да ги наричаме слумините.
Спомнете си какво се изреди през годините пред погледите ни, какви
странни хора, повечето да те е страх да ги срещнеш нощем в неосветена
уличка. Истинската причина за раждането на шоу-програмите се дължи на
нашествието на слумините още в началото на 90-те години.
В парламента имаше невероятни образи, и продължавала ги има, в
правителствата – също, от чистосърдечни идиоти до весели ентусиасти,
великолепни екземпляри за паноптикума на мътния Преход.
Слумините са уж лесни за прегазване – дори и от най-немощните
водещи, и затова те ги търсят и търпят. Едно е да разговаряш с Петър
Дертлиев или Андрей Пантев, съвсем друго – с някой слумин. Ироничният
поглед на Пантев, например, действа като високоволтов револвер тейзър,
още се помни паметният сблъсък на Светла Петрова с професора.
Капризен и артистичен, човек като него внезапно може да започне да
защитава някоя дори абсурдна теза. Веднъж, във „Всяка неделя“, се бяхме
втренчили в едно изречение – помияри ли са българите, о, ужас – и тогава
Пантев ни охлади с аристократичното си великодушие.
Но онова с прегазването на слумина е фантазия – получава се дори
обратното. Понеже слуминът не може да ти създаде никакво безпокойство,
ако е по-богатичък, дори може да ти плати под масата. Особено жалки са
онези водещи, които подмиват слумина, между тях са и някои от най-
претенциозните телеманиаци. Така телевизията постепенно се превръща в
интелектуална Кампучия.
Възкресение е нужно днес на телевизиите, и то незабавно. Водещите

35
трябва да възкресят истинските личности, или поне спомена за тях, докато и
това не е унищожено от слумините. Не е нужно да се престарават дотам, че
да носят букети по страничните рампи. Понеже най-голямото наказание,
което Бог ни е отредил, е да живеем в страна, населявана от слумини, да си
знаете.
Трябва ли да правя уговорката, че съвсем нямам предвид онзи човек от
концерта на Стефан, просто той ми държеше ръката дотук в тази приказка. А
и той, вероятно, си е великолепен – дори само заради жаждата си да
преживее чуждия успех, за една вечер да се прероди в Стефан, да поплаче за
прегазените си коне.
Да се преживее чуждия успех е велико умение – както казваше един
автор, то е все едно сам да изпиташ отровата, да се подложиш на отравяне.
Когато калпавите водещи не търсят автентичните хора и не ги възкресяват,
една от причините е и невъзможността им да съпреживяват искрено
истинския успех.
Много пъти съм размишлявал над афоризма на Канети „Той се обгради
с възкръснали“. И все още не мога да достигна до дъното му. Не е ли обаче
много подходящ надгробен надпис за един добър телевизионен водещ?
Наскоро гледах почти случайно Дейвид Летерман по AXN, обичайното
хахо-хихи. Но все се намира и по нещичко, от което личи, че и Д. Л. си мечтае
за онзи надгробен надпис. По едно време седна да разговаря с Тим Макгро
за новия му албум „Южняшки глас“. И изведнъж включи фрагмент от
интервю от 80-те години с бащата на Тим. Беше нещо фантастично – в
подобни моменти човек усеща, че има нужда да му напомнят откъде идва.
Телевизионните слумини у нас сякаш се боят от мъртвите, сякаш
изпитват панически страх от тях, може би за да не се усети лилипутският им
размер. От лилипутската си камбанария те си и въобразяват, че смъртта е
нещо чуждо, че това не ги засяга. На тях им е удобно с крякащите слумини,
чиито хаотични движения минават за живот, дори и за политика. Не виждате
ли, че сте заривани от грамади от кухи телевизионни думи, всеки ден,
суходолското бунище е нищо в сравнение с тия грамади.
Фантазирайте си за деня, в който някакъв водещ ще изхвърли жалкия си
сценарий, ще ви погледне и ще каже: „Омръзнаха ми тия типове и техните
покровители, пъзльовците от сянката, дебелаците, които правят кинти от
мръсотията, омръзнаха ми измишльотините им и пр. Днес няма да
разговарям с никого от тия никъдници.
Днес само ще наблюдавам как Валя Радинска тъжи за Коко Азарян.“
Коко си отиде след една невероятна борба със смъртта. Дори сякаш
направи представление от това – винаги съм го обичал, затова мога да си
позволя да кажа подобна привидна волност. Представление обаче за самия
себе си, останалите, поне в този случай, не го интересуваха – за да види какво

36
е това смъртта, тази неблагодарница, и неблагодарница ли е изобщо – или ти
дава възможност да оцениш други, още по-неприятни проклятия.
Веднъж ми се обади и каза направо: „Майна, какъв е този танц на
смъртта около теб!“ Чак тогава си дадох сметка за някои неща, той имаше и
тази дарба да те насочва в посока, която ти може би несъзнателно отбягваш,
за да не се терзаеш от мъчителни въпроси. Когато стоях празен до ковчега на
Джени, внезапно усетих погледа му – той сякаш искаше да проникне чак до
сърцето ми. Реших, че може да е някаква професионална деформация,
толкова години е поставял на сцената смъртта, но после си дадох сметка, че
той се вглежда всъщност в своите отношения с онази никаквица.
Не съм направил за него и една десета от онова, което той заслужаваше –
имам предвид в телевизионната си работа. При мен слумините нямаха
работа, това е известно, но пък изпитвах някакъв необясним свян да показвам
арменци – е, като изключим великия Сароян или не по-малко великия Шарл
Азнавур. Да не каже някой, че съм пристрастен или нещо подобно, макар че
кой ли би го казал всъщност.
Отделни фрагменти от негови постановки истински са ме поразявали –
например велосипедистът, който прекоси високо във въздуха сцената на
пазарджишкия театър в постановката му по Радичков, една игра на
шагаловско въображение, която не ме остави на мира задълго. Насаме Коко
играеше всичко-дори най-баналната битова случка, по един неподражаем
начин. Убеден съм, че той беше преди всичко гениален актьор, защо бе
предпочел другата си роля остана загадка за мен, а и не исках да го питам.
Някои знаменити български актьори са само бледо копие на своя учител
Коко, до последната си молекула те са нагласени от него и само го имитират,
е, талантливо, да речем.
И понеже преди малко стана дума за необходимите ни възкръснали, си
представих една сцена, на която се играят едновременно всевъзможни
спектакли, не е възможно да чуеш ясно нито една фраза, обаче навалицата от
герои все пак се подчинява на някакъв порядък, там няма нищо случайно – и
тогава по страничната рампа се приближава бавно той, изоставил нейде в
салона одеялото, с което се загръщаше напоследък, докато безкрайно
човъркаше из Чехов, и започва да ги поздравява един по един като стари
познати с присъщите на актьорите знаци – ей, много сте добри, поне тази
вечер, и пр.
Хора като Коко ни отвеждат много надалеч, и как ще се справяме после
със слумините?
15 декември 2009

37
 ПАНТАЛОНИ ЗА ГЕНКО
Богомил Райнов

„Литературен вестник“ публикува спомена на Веселин Бранев за

художника Генко Генков. Направо вълшебен текст – може тази оценка да ви
се стори прекалена, но е точно така. Препоръчах въпросния мемоарен разказ
на доста свои приятели. Някои от тях се учудиха единствено на един детайл,
който ме беше озадачил и мен.
Генко си беше особен човек, ако се изразя малко по-вежливо. Едно от
удоволствията, които си позволяваше, е да заклещи някого, най-често
направо на улицата, и да започне да крещи срещу „болшевиките“. Бил съм
свидетел на тази инквизиция: Генко говореше все по-високо, накрая направо
крещеше, като в същото време не знам как се изхитряше и да се смее. И
наблюдаваше внимателно страха, който обземаше нещастника срещу него
страх, който преминаваше бързо в ужас. Очите на Генко попиваха този ужас
и мисля, че в този момент той беше истински щастлив.
Веднъж обядвах в препълнения Клуб на журналистите, където някои от
сервитьорите бяха не по-малко важни дори от председателя на съюза. Ванчо
например беше един от тях – ако човек имаше глупостта да поиска менюто,
той го хвърляше на масата и казваше: „Хайде сега, избирай, пък аз ще казвам,
че го няма.“ Тия хора бяха виждали всичко – и големи личности, и големи
мишоци. Една гигантска фотография на Живков – впрочем най-хубавата
му – висеше на една от стените, човека от народа, заобиколен от журналисти,
никой не ѝ обръщаше особено внимание, обаче посланието ѝ беше
недвусмислено – вижте се какво представлявате, подлоги нещастни, нещо
такова. На една колона пък имаше рисунка на Ангелушев. Мястото беше
специално, вън от съмнение, там имаше всякакви хора, които гледаха да
оцелеят по някакъв начин, и повечето успяваха, главно мълчейки.
Докато нахлуеше Генко и се надвесеше над поредната си жертва – тогава
всички утихваха. Мълчанието беше толкова оглушително, колкото и това
веднъж през 2006 година, когато Филчев влезе във виенската сладкарница на
„Кемпински“. Когато се върнах от фоайето, където бях излязъл за малко, за-
ведението, в което се събираха всички главатари на подземния свят, ми се
стори тихо като провинциална църква. Помислих, че съм оглушал – но в този
миг видях главния прокурор, който се озърташе и ме търсеше по масите, а
ония храбреци бяха потънали поне по половин метър в пода. Малко по-късно
те слязоха още по-надолу, но вече реално, или поне повечето от тях.
Същата тишина настъпи в онзи ден и в Клуба на журналистите – понеже
всеки се молеше на своя Господ Генко да не го ощастливи с присъствието си.

38
А той обходи с насмешливия си и леко налуден поглед масите и се ухили,
понеже ме видя – а няколко дни преди това ми беше гостувал във „Всяка
неделя“. Бях на масата с Богомил Нонев – един талантлив човек, също и дос-
та високопоставен, към онзи момент вече отдавна не беше шеф на
телевизията, но пак беше шеф на нещо си. Генко пристигна и тъкмо зина да
каже нещо срещу болшевиките – и видя погледа на Нонев, в който нямаше
никакъв страх. Ухили се, поръча си кана червено вино за наша сметка и
тръгна към вътрешната зала.
Когато го поканих в телевизията, мнозина сигурно са решили, че съм
слънчасал – а и беше в края на едно лято в началото на 80-те години. И
знаменитата фраза на Богомил Райнов, че художниците – е, поне някои от
тях, са като кучетата – всичко разбират, но не могат да го изразят, щеше да е
съвсем на място след това интервю с Генко. Но той не я каза тогава, а малко
по-късно, когато Джурлата – Георги Баев, друг чудесен художник, се раз-
пищоли словесно в студиото ми и още не беше свършило предаването и му
запалиха ателието в Бургас. После той направи една знаменита изложба с
някои от полуизгорелите си картини, и тогава пред галерията на „Шипка“ 6
Богомил каза онази фраза за художниците и кучетата – и ме гледаше
подозрително, сякаш за да провери дали и аз не съм на техния акъл.
В чудесния портрет на Бранев Богомил присъства мимолетно – но пък е
направо съсечен, макар и донейде елегантно. Той се пазарил с Генко за
някаква картина и накрая му предложил да му даде в замяна – вместо пари –
два свои по-старички панталона, били много запазени.
Това е въпросният детайл. Много е запомнящ се, няма как да го забра-
виш.
Само дето Богомил беше по-дребен физически от Генко – той имаше
внушителни габарити, Богомил беше висок, но слаб и прибран, поради което
панталоните му по никакъв начин не са били подходящи за Генко. Откъде
идва тогава този детайл – който отгоре на всичко постига едно несъмнено
майсторско внушение? Може би Генко го е изръсил пред Бранев – възможно
е, когато човек говори непрекъснато срещу болшевиките, някаква неточност
за някакви панталони няма никакво значение. Между другото Генко имаше
„червен“ произход, както впрочем се твърдеше, че и братът на Баев бил
някакъв началник в бургаското ДС. Не оспорвам смелостта на тия хора, ако
изобщо става дума за смелост, но „добрият“ произход автоматично се
превръщаше в още един бушон, това беше вън от съмнение.
Колективният разум на активните борци против капитализма и фашизма
беше съчинил в ония години един анекдот, който обаче е изглеждал трагичен
в очите им, сигурно кръв е капела от сърцата им, докато са го майсторили: за
двамата братя, единият от които бил стражар преди Девети септември 1944
година, а пък другият – партизанин. И какъв номер им погодила Съдбата

39
след светлата победа: партизанинът здравата го закъсал, понеже навсякъде
трябвало да пише, че има брат полицай, а полицаят бил много щастлив,
понеже пък имал брат партизанин.
Въртопът на партизанското движение също не е изследван както трябва,
има чудесни свидетелства – главно на Давид Овадия, обаче другата истина –
апологетичната – тъй и все още не е разнищена както трябва. И то заради
опитите, траяли повече от 30 години, цялата история на партизанското
движение да се адаптира към личната биография на Живков.
Така и Брежнев по някое време – особено след публикуването на „Малая
земля“ – вече минаваше за гениален военачалник, в сравнение с когото
маршал Жуков трябваше да изглежда като някакъв лилипут. Той пък си бил
донесъл 40 вагона с имущество, награбено в Германия, включително и
внушителна колекция от редки книги на немски, а не е знаел и думица на
този език. Ако пък принизим тази вахканалия до размерите на един дребен
арменец – той пък станал активен борец, понеже през цялото време твърдял,
че преди Девети септември е бил в Сливенския Балкан. И когато тръгнали да
уточняват подробностите от биографиите на непрекъснато множащите се
постфактум активни борци, стигнали и до него – и той чистосърдечно си
признал, че никога не е бил в никакъв партизански отряд, а просто след
бомбардировките на София се евакуирал в Сливенския планински курорт
Карандила. Но май пак не му отнеха борческото минало.
Да се върнем при онези панталони.
Богомил наистина се пазареше, бил съм свидетел, обаче това е едно от
правилата на колекционерството, надлъгването е едно от малките
удоволствия на този „странен“ занаят. Веднъж надълго и нашироко задочно
ругаеше Светлин Русев, понеже той пък беше дал една фантастична за онези
години сума за картина на Никола Маринов. И Богомил се плашеше, че това
ще развинти въображението на наследниците на по-известните художници,
които и тогава си бяха достатъчно лакоми. Но да предлага панталони – е,
това е направо немислимо.
Веднъж след участие във „Всяка неделя“ се качихме в кабинета ми да
пием по едно кафе. Аз настоях за това, понеже същият ден на път за
телевизията ме беше сгащил Генко и почти насила ми набута една още мокра
картина за стотина лева. И много исках Богомил да я види. Той я зърна
веднага, сложи си очилата, разгледа я внимателно и прекалено дълго, както
се прави, когато нещо не струва, и сетне измърмори: „Малко е пастьозна,
обаче не е лоша.“
На следващия ден, когато минах да го видя по друг повод, той, без
изобщо да направи някаква връзка, извади десетина картини голям формат
на Генко, които направо ме зашеметиха – бяха фантастични работи, правени
дълго и старателно за обичайно нетърпеливия Генко. Богомил видя, че

40
посърнах и пак както винаги небрежно подхвърли, че може би не е лошо
човек да събира примитивисти, там поне нетърпението имало друг смисъл и
не знам още какво – понеже няколко седмици преди това бях представил
Самоковската изложба на Наум Хаджимладенов. Както и да е. Къде отидоха
тези фантастични Генкови картини след Преврата през 1989 година, не знам,
но Богомил изпадна в нужда и започна да продава колекцията си. Онзи, който
ги притежава, е щастливец, вън от съмнение.
Наскоро след тази среща видях Генко – както винаги носеше някаква
картина, но не се опита да ми я пробута, прояви деликатност, понеже оче-
видно си спомняше, че съм взел друга преди няколко дни. Казахме си някои
незначителни неща, питаше ми за колега от телевизията – нещо в смисъл
дали е с целия си, та Генко да го потърси него за евентуален купувач. Аз пък
му казах какво ми е показал Богомил и как само дето не съм се разревал от
завист, и пр. Тогава за първи път Генко стана необичайно сериозен и си
тръгна. Обаче няколко месеца по-късно ме намери и ми даде една картина,
наистина великолепна. Платих я, разбира се. А той рече: „Да си имаш и ти
нещо от мен“, и си тръгна.
Добре де, колко панталона би трябвало да даде Богомил за ония велико-
лепни платна? От своя страна Генко сигурно е бил щастлив, че те са попад-
нали в колекцията на човек като Богомил, това е сигурно.
Пак да повторя, че разказът на Бранев е великолепен, вече почти никой
не пише по този начин, като изключим Левчев и още един-двама, макар че в
момента не се сещам кои са те. Иначе сме заобиколени от орда фалшиви
летописци – фалшиви, а отгоре на всичко и некадърни. Никой от тях не е
внимателен към едрото, какво остава за детайлите. Тези летописци са си ис-
тински касапи, Колячи на Миналото, и понеже са никакви хора, и то самото
изглежда никакво.
Колекционерите са посвоему луди хора – но те са и безжалостни, и точно
тази тяхна непримиримост може да накара талантливия, но малко небрежен
художник да извади нещо, още по-ценно от себе си. Богомил беше купил
цялата първа изложба на един начеващ художник, който днес минава за
голям – от тези, дето все са ценени повече отвъд Калотина, макар че никой
от тях не ни обяснява какво точно означава това. Това е една голяма тайна.
И аз се сещам как веднъж западни журналисти питали Нобеловия лауреат
Михаил Шолохов какво всъщност представлява социалистическият
реализъм. Шолохов безпомощно помълчал известно време и сетне рекъл:
„Само Фадеев знаеше това, но и той отнесе тази тайна в гроба си.“ Такава е
и тайната на повечето от успелите „навън“ наши художници.
Богомил изкупил първата изложба на онзи младок, но при едно условие –
каквото и да нарисува, да му го покаже първо на него. Напълно справедливо
условие. Обаче след няма и месец поетът Димитър Василев, който тогава

41
работеше при Богомил в „Литературен фронт“, побързал да му се похвали:
„Боти, имам страшна картина от твоя фаворит!“
Богомил побеснял и забравил за оня – и правилно, разбира се.
А след няколко години въпросният художник може и да разправя как
искал да му даде старите си чорапи...
И човек започва да мечтае да чуе отнякъде яростния глас на Генко, който
предпочиташе да дава на безценица картините си – повечето от тях доста
небрежно правени, отколкото да хитрува. Но тъй или иначе и двамата –
Генко и другият художник, се събраха в този спомен.
А Михаил Неделчев ми достави истинско удоволствие с един друг
детайл. Днес професор, Мишо е един от най-проникновените български
литературоведи, той спечели убедително нелеката битка, която десетилетия
водеше на този терен, и вече е едно от най-респектиращите имена там.
Наскоро открих една прелюбопитна подробност в негов спомен за много
оспорваната навремето книга на Иван Динков „Хляб от трохи“, както впро-
чем и за Георги Джагаров.
Мишо и Светлозар Игов – друг много талантлив литературовед, се
връщали от някакъв запой с Джагаров – историята е от началото на 1971
година, когато се случва нещо неочаквано. На таксиметровата Стоянка пред
хотел „Плиска“ двамата се натъкват на всесилния тогава Ангел Цанев,
министър на вътрешните работи и кандидат-член на Политбюро на ЦК на
БКП, когото Живков проревнува и скоро след това разкара от властта. В
писателските среди се говорело, че Цанев е един от защитниците на „Хляб
от трохи“, която партийната върхушка никак не харесваше.
И Мишо решил да провери дали наистина е така – затова поканили в
таксито си министъра, който си чакал реда на стоянката – това в четири часа
през нощта! Цанев, естествено, отрекъл изобщо да е чувал за книгата на
Динков и слязъл набързо от таксито. Обаче все пак всичко това се случва в
четири през нощта – къде е мишкувал всемогъщият шеф на МВР, къде е била
охраната му и колите от УБО, това не е ясно. Но историята е поразителна.
Дори след 1989 година едва ли някой вътрешен министър би се разхождал
сам-самичък из столицата.
Но към тази история, колкото и да е странно, не изпитвам същото
подозрение, както към онази за панталоните на Богомил. Не ми е съвсем ясно
защо, но това е факт.
Сега се сещам и за друго – и то е предназначено за онези, които се
самозадоволяват, докато гризат цървулите на Богомил. Светлозар Игов,
несъмнено много даровит литературен критик, който имаше и проблеми
заради своята непримиримост, написа монография за Б. Райнов – и то още в
ония години.

42
 ***

(Из „Кеворк проговаря 2. Тайните дневници“)

7 август 2008
Срещам нещо извънредно любопитно в книгата на Богомил Райнов за
Жендов – „Лека ни пръст. Мир на праха ни“.
В една своя реч Червенков казал буквално следното: „От висотата на
своето прекалено самомнение той (Жендов) отрича например всяка
възможност на старите художници да се преустроят. ..“.
Преустроят?
Излиза, че магическата дума на Горбачов „преустройство“ съществува в
езика на комунистическите величия още от 50-те години.
Значи може да ѝ се вярва.

***

С Богомил съм прекарал безброй нощи в сладки приказки. По някое

време се сетих, че можем по-разумно да ги използваме – и Богомил след
известно сумтене се съгласи да направим една анкета.
Започнахме я, записвах на един диктофон, но всеки пък, когато разказът
му свърваше към скандалното, Богомил ме караше да спра касетофона. „На
това още не му е дошло времето“ – казваше той, за да укроти пък моето
сумтене. Сякаш цялото време беше негово.
Накрая приключих анкетата, получи се един ръкопис от над 800
страници. И беше достатъчно любопитен – но аз все си мислех за ония
фрагменти, на които още не им е дошло времето. И реших да не давам
анкетата за печат – а щяха да я издадат незабавно, от Богомил всичко
светкавично отиваше в печатницата.
Продължавахме да бъбрим поне три пъти в седмицата в късните нощни
часове. Минаха една-две години, но Богомил не отвори дума за анкетата нито
един път. Само веднъж Светлин Русев ме попита, уж между другото: „Какво
смяташ да правиш с онази анкета?“ Започнах да се оправдавам, че не ми е
дал да запиша много любопитни неща, нещо от този сорт. И така ръкописът
остана да събира прах.
Помня повечето от „цензурираните“ епизоди и досега – но пък и
Богомил вече го няма, за да ми разреши да ги използвам. Но на анкетата все
ще ѝ дойде времето – макар че изпитвам известни съмнения, като гледам как
са си разпасали пояса новите цензори/касапи, които сякаш искат да зачертаят
дори самото Време...

43
 КАРУЦАР ОТ МОШИНО
Боян Радев

Винаги когато стане дума за художници, пред очите ми изплува едно

видение: мрачно зимно поле, прехвърча ситен сняг, а един мъж е нарамил
голяма недовършена картина и се смалява в далечината...
Това е Нерон – Димитър Казаков. Току-що сме завършили разговора си
пред един огън в Божурище и той е тръгнал пак по своя път.
И за друго се сещам неизменно в подобни мигове.
Един друг мъж, познат на всички, устремно се движи по булевард
„Черни връх“ към центъра на София – и той е нарамил картина, тя е огром-
на – едно от най-известните платна на Златю Бояджиев. Мъжът е ядосан, това
му личи, и цяло чудо е, че успява да носи картината сред уличното движение,
без да обръща внимание на никого.
Това пък е Боян. Боян Радев.
Един наш общ приятел го поканил да донесе картината си в офиса му –
но нещо се забавил и Боян си тръгнал, макар че вече бил освободил пикала,
с който донесъл Златю.
Защото Боян е един от най-точните и предани хора, които познавам – в
истинския смисъл на думата. Затова и дочака славната си съдба.
След поредното меле в известен бар на „Граф Игнатиев“ някакъв съсед
се оплакваше, че рано сутрин, когато барът затваря, пред него чакали
мерцедеси, за да вземат чорбаджиите си. А пък трамваите също чинно чакали
заедно с пътниците в тях – ония най-после да се ометат.
И се сетих, че когато Боян стана за втори път олимпийски шампион,
трамваите по същата улица „Граф Игнатиев“ спираха, за да пресече той, а
вътре хората му ръкопляскаха.
Никога по-рано или по-късно не съм виждал подобно нещо, а и за ония
години това беше нещо немислимо. Години, в които имаше ред – и както сега
се оказва, доста смислен. Ако тогава някой мерцедес беше сглупил нахално
да спре на трамвайната линия, шофьорът му и досега щеше да кара каруца
нейде в провинцията. Живейте си сега славно и свободно, и демократично, и
хлебно – с мутрите. Ура!
Веднъж написах десетина реда за Боян – така се случи, че реших това в
последния момент и не разполагах с повече място в дописката си за
„Стандарт“. А сетне се ядосах. „Отделяш толкова място за поредния теле-
визионен буламач – си казах, – а пък за Боян накрая се сети.“
Наистина се ядосах – тия от телевизията, или поне повечето от тях, и
Господ вече не може да ги оправи, те и не вярват в него. Идват кротки и

44
плашливи и сетне набързо надуват бузи и почват да се перчат, понеже си
въобразяват, че притежават някаква сила – и те все я виждат като зла сила,
някакъв кинжал, с който могат да прободат всичко и всеки, а пък думите на
човека отсреща да ги раздробят, както го прави рендето „Бьорнер“, понеже
изобщо не ги интересуват чуждите думи... И така я карат, докато схванат, че
онова, което държат в ръцете си, е някакво острие от лед – и то набързо се е
разтекло и се е превърнало в нищо, а ония храбреци пак остават зяпнали в
нищото, откъдето са дошли.
Идиотите от телевизията, които вие можете да ги наричате водещи или
както си щете, никога няма да станат като Боян, те никога няма да бъдат
предани на съдбата си, пък и накрая да я подчинят някак си, което си е
направо чудо. Чудо. Те и затова се страхуват от такива като Боян.
Първия път, когато Боян се появи във „Всяка неделя“, имаше шеметен
успех. Оттогава Боян все ми казва, че съм му първият треньор по телевизия –
и все иска той да ме интервюира, но аз не се давам.
Това се случи в средата на 1980 година, предаването и особено коронната
му рубрика „Събеседник по желание“ вече бяха набрали страхотна инерция.
По-младите днешни зрители изобщо не могат да си представят за какъв
гигантски успех става дума. Ще се опитам да им обясня. Когато Слави,
когото те днес обожават, ме покани през 2000 година да открия шоуто му, ме
представи така: „Това е авторът на „Всяка неделя“, чиято съдба ние много
искаме да повторим.“ Доста ме зарадваха. Сега се надявам, че години по-
късно в шоуто също си казват, че искат да повторят собствената си съдба.
Тогава Боян изръси нещо, което днес изглежда банално и дори напълно
безопасно – каза, че е един „прост каруцар от Мошино“. Това обаче беше
истинска бомба. Комунистическите първенци от старото поколение – или
поне повечето от тях, бяха безупречно невежи, учили-недоучили, обаче
хитри стопани на държавата, това е вън от съмнение. Много-много не искаха
да се говори за биографиите им. След години поетът Димитър Методиев,
който бе съветник на Живков, успя да намери благовидната формула – че той
е „Човек от народа“. Това слагаше край на различните въпроси, в това число
и за образованост и прочее глезотии.
А пък според официалната идеология „героят на времето“ обезателно
трябваше да бъде напълно завършена личност – хармонична и високо
образована в това число, и т.н.
И изведнъж цъфна Боян: „Аз съм каруцар от Мошино!“ Бре, мама му
стара! Как така бре, ти си два пъти олимпийски шампион, един от нашите
светци, кой те бие по голямата уста да си казваш, че си каруцар, прост
бачкатор от пернишките мини, че всичко си постигнал със собствения си
труд – ами Партията, бре хубостнико, ами партийните мъдрости! Нашият
обаче се запъна: „Каруцар, та каруцар!“, и толкова.

45
 Тогава, преди повече от 30 години, усетих, че стана нещо, но не можах
веднага да си дам сметка какво точно. А работата е проста: тогава, когато
властите в някои случаи доста изкуствено извисяваха първенците си, Боян
реши да им каже, че всички идват от низината, а някои и никога няма да я
напуснат.
Не съм сигурен, че и той е разбирал напълно какво се случва. Но тъй или
иначе – ония виждаха социалистическия герой като нещо монументално,
почти като модел за Паметника на Съветската армия, поне от този мащаб. А
нашият Боян: „Не, ние сме си обикновени дребни хора и само ако успеем да
се справим със Съдбата си, ако успеем по някакъв начин да се договорим с
нея, ще станем нещо друго.“ Не го каза по този начин, разбира се, но така
излезе.
През всичките години по-късно се придържаше към тази формула и
много-много не я променяше – все искаше да го виждаме по-малък,
отколкото е, по-смален, сам се смаляваше при това – за да оцелее от нашен-
ската завист, и това го е казвал. Макар че никога не е бил мразен – освен от
една група мъничета, които се опитаха, по времето на Костов особено, да
опикаят всеки и всичко. Днес най-известните между тях са напълно
деградирали и опиянчени и прислужват на бивши ченгета, те пък по съвмес-
тителство, както се оказа, са и гангстери. Майната им.
Мъничета опикават монументите. Ето затова сте на това дередже, да си
знаете.
Яд ме е за няколко неща – и едното е, че няма да успея да видя какви ще
ги дрънкат след години днешните приспособенци. Това ще бъде забавление,
което не е за пропускане. Те и сега говорят врели-некипели, когато все още
има предостатъчно свидетели, а представяте ли си какъв разгул ще настъпи
тогава.
Ще се появяват още поне 5-6 храбреци, които са ги стреляли с отровни
сачми като Владо Костов и Георги Марков. И как по чудо са оцелели, обаче
решили да не споделят с никого тайната си, поне докато не отмрат всички
очевидци.
Тия тарикати като по правило ще се налепят обезателно по най-добре
документираните и доказани факти и събития и ще се опитат да ги оглозгат
до кост. Ще оглозгат примерно и истината за спасяването на българските
евреи. Заради лакомията на Симеон вече съм доста хладен изобщо към
последната българска династия. Всъщност на човек му е достатъчно само да
знае какви ги е дрънкал княз Фердинанд за българите. И ако „съветите“ му
към сина му Борис III се поставят под съмнение от някои изследователи, то
поне мемоарите на учителя му по български Добри Ганчев са достоверни,
вън от съмнение. Комунистическата власт екзекутира княз Кирил, обаче не
си позволяваше дребни хитрини и чинно спази давностния срок, след който

46
по волята на Добри Ганчев мемоарите му, депозирани в БАН, можеха да
бъдат публикувани. Тъй че ако ония намеци за българите можеха да бъдат
някак преглътнати, то старческата алчност на Симеон трудно може да бъде
приета. Макар че донейде сме късметлии, защото Олимпи Кътев можеше да
му върне и връх Мусала. И все пак да се отрича ролята на Борис III за
спасяването на евреите е направо диващина. Както са я подкарали, скоро
нашите евреи ще твърдят, че сами са се спасили.
И Боян е прав, че непрекъснато развяваше знамето на своята обикно-
веност – каруцар, та каруцар. Защото по този начин още по-релефно изпък-
ват лигавенията на късните храбреци, на измислените герои на Прехода, на
дървениците, които изпълзяха от цепнатините на Времето едва на 10
ноември 1989 година – и все още изпълзяват, и нямат свършване, току се
пръкне някой нов герой.
И най-дребното при тях придобива гигантски размери. Боян иска да
принизи ръста си, а те обратното – искат да се извисят. Всеки иска да направи
сам паметника си, не можем да се разминем вече от хора, които ходят на
кокили, за да изглеждат по-високи от останалите, по-високи дори от
Времето. Тия типове дори паметника на Живков да са правили – от камък
или от друг материал, макар че повечето го правеха от кал заради собстве-
ното си бездарие – сега пак се изкарват герои: „Е, правехме го този паметник,
обаче с отвращение.“ Ужасни типове, некадърници и лъжци. Затова книги
като мемоарния роман на Левчев ще имат все по-голяма стойност във
времето – заради честността си. Същото се отнася и за книгата на Писарев.
Ония нещастници нямат никаква мярка. В биографията си – извън
спортната – Боян има епизоди, заради които те биха искали да ги направят
направо фелдмаршали, не по-малко. Фелдмаршалите на измислените им
подвизи. Боян обаче си мълчи и за това.
Веднъж се разправях с един нещастник от тази порода, казах му
любезно-шеговито някои неща, за да не вгорчавам съвсем живота му.
Спестих повечето истини. Този храбрец навремето го изпратили като
доверено комунистическо отроче в Москва, в школа на КГБ. Щастието
кацнало на рамото му, нали тъй, обаче и рускините си знаят работата, та една
от тях го наградила. И нашият глупак – преди да получи първия си медал от
Държавна сигурност, получил един хубав и трудно излечим трипер. Вярно,
съветски, дори московски, обаче трипер. А триперът си е трипер. И го
върнали нашия храбрец тук – за да се хвали оттогава и до днес колко полезен
бил на държавата си и прочее лайнени истории. Тези хора и трипера си вече
развяват като знаме.
Няма сериозен човек от средите на изкуството, който истински да не се
възторгва и дори малко да се страхува от Боян – Събирача Боян. Веднъж ми
се обади Светлин Русев – да ме поздрави, че съм написал няколко похвални

47
думи за Боян. И сетне ми каза, че е истински уплашен от онова, което е видял
последния път, когато посетил дома му. „Той вече е натрупал невероятни
съкровища, дори сам не знае за какво става дума“, рече Светлин. А за да го
каже той, това означава, че проблемът на Боян вече наистина е страшен.
Докато се правеше на каруцар, той с извънредна, нечовешка упоритост
успя да си изгради собствената катедрала – не само на велик спортист, но и
на не по-малко велик колекционер.
Но сега – понеже също съм уплашен – ще уточня, че се опасявам един
ден Боян да не остане под нейните развалини.
Имах късмета отблизо да познавам Богомил Райнов, бях близък със
Светлин, познавам добре и някои от по-новите събирачи – Васил Божков
например, но той е друг феномен, той се състезава направо с „Бритиш
Музеум“. И все се учудва защо му казвам да дари безценната си сбирка от
антики на този музей, там да направят една зала „България – Божков“.
Светлин е най-големият късметлия, понеже е и най-предвидлив – още
навремето подари тогавашната си сбирка на Плевен и сега трябва само да
трепери някой нов демократ да не я затрие. Новата му галерия в центъра на
София е едно истинско бижу. Богомил първи подари една фантастична
графична колекция на сливенската галерия – тогава там работеше Петър
Щилянов, един чудесен деятел на културата, каквито днес изобщо вече няма
и затова ние сме вече нормална европейска страна, нали.
Две неща са невъзможни в нашето пътуване през Времето: погромът над
село Бисер да се случи в ония години. И културните завоевания на онова
време да се повторят днес. Вече сме удавници – овладявайте плуването,
оставете другото.
Обаче не знам каква е съдбата на останалата част от колекцията на
Богомил. Той има грижовен наследник в лицето на съпругата си Соня, обаче
понесе доста тежки удари – след промените иззеха жилището му, на късни
години трябваше да се преустройва и пр. Истинското колекционерство е една
лудост, вън от съмнение, обаче съхраняването на придобитото обикновено е
възможно в редки случаи. Всъщност това е прокобата на този „странен
занаят“, както се изразяваше Богомил.
Боян е крупен дарител, има своя зала в Националния исторически музей,
обаче за другото все не могат и не могат да му намерят място. Жилището му
е зарито с шедьоври, в този немалък апартамент няма къде да се завъртиш,
без да те хване за дрехата някой голям майстор. Как издържа на всичко това
Мария – прелестната съпруга на Боян, не е ясно. А пък нашият герой от го-
дини спи върху едно тясно диванче, под което има няколко безценни антични
надгробни плочи, пак добре, че не спи направо върху тях. Аз се плаша от тия
неща и заради това рядко го навестявам.
Сбирката на Боян е много ценен пример и за друго – как един (уж)

48
обикновен човек стига до великата идея – и то в едни напълно разпасани
времена – да съхранява не само собствената си съдба, но и тази на родното
си изкуство.
Говоря ви за Боян – а си мисля за децата от музикалното училище в
Широка лъка. Наскоро излъчиха поредния „просяшки репортаж” – има вече
такъв жанр – децата от славния ансамбъл на училището танцували с 40-
годишни сценични костюми, нямало пари да обновят тия парцали.
Социализмът отдавна изгни, може би дори вече 10 пъти, в почвата на великия
Преход – а ония талантливи деца все още играят с костюмите на соца. Браво!
Как ви се вижда това? Излиза, че ние дори костюмите на Прехода не
успяхме да ушием – като оставим настрани палячовските одежди на
повечето нови герои.
Не натиквайте в тази бедност и мизерия и картините на Боян – и те да
остаряват и да стават на парцали като ония дрешки.
Веднъж в началото на 80-те години бях във Виена със Софийската опера.
И тогава ме покани да ѝ гостувам Катя Георгиева – една наша оперетна
знаменитост, която от дълги години живееше там. След вечерята, на
изпращане, се застояхме малко по-дълго във вестибюла на жилището ѝ – и
тогава погледът ми попадна на една картина, някак неуместно окачена там.
Попитах домакинята чия е, за да съм сигурен, но не бях сбъркал – беше
разкошна работа на Бенчо Обрешков.
След време разказах историята на Боян, а пък той по онова време беше
на работа във Виена.
„Сигурен ли си – попита Боян – да не ме будалкаш?“ И с това разговорът
приключи.
Доста месеци по-късно той ме срещна и вика: „Ела да видиш една твоя
позната.“
„Коя, бре? – зарадвах се аз, понеже си мислех за някоя мадама. Оказа се
обаче, че познатата е въпросният пейзаж на Обрешков. Боян беше уговарял
и ухажвал дълги месеци певицата, но накрая успя да върне картината в
България. И беше както винаги щастлив. И тя също останала доволна.
Един двоен олимпийски шампион притежава изобилие от хватки, от най-
майсторски калибър. Но хватката, с която Боян успява да се добере до
поредната картина, в която се е фиксирал, е наистина убийствена. И нито
един от бившите собственици не е останал недоволен – те също са щастливи,
понеже виждат колко обсебен е този човек и колко щедър при това.
И защо да ти виси над кревата една опушена работа на Златю – я по-
добре я дай на този луд човек, той ще се грижи най-добре за нея!
И сега всички тези картини живеят при Боян, но и се страхуват – ами
какво ще стане един ден с тях, когато той – като всички нас и по реда си –
отиде да покорява Другата си съдба, да става шампион другаде?

49
 Помогнете му. Приютете на подходящо място сбирката. Дайте ѝ
възможност да живее спокойно. За да се успокои най-сетне и Боян.
Светлин Русев ме подсети и за нещо, което бях забравил.
Навремето Боян често обичаше да казва: „Ако бях завършил гимназия,
сега най-много щях да съм един прост заместник завеждащ отдел в
Централния комитет на БКП! А вижте какво стана от мен!”
В телевизионно предаване някакъв нещастник обругал Боян Радев,
твърдял, че такива като него „нямат страст и чувства към изкуството и
историята, те са просто бизнесмени“. По-лошо не може да стане в
публичното говорене. Никога не съм виждал човек, обсебен по такъв
възхитителен начин от изкуството като Боян. Красивата му лудост изникна
пред очите ми още през далечната 1980 година – и оттогава буйствата на
неговата страст, ненаситна и прелестна, го отведоха толкова далеч от нашите
потурковци.
А повечето от тях все забравят откъде са дошли и изобщо не вдяват, че
не са мръднали и на сантиметър по-далеч от усойния си произход и
манталитет. Единствената им цел е да забравят напуканите си пети, което
обаче е невъзможно, защото са им пред очите непрекъснато. Напуканите
пети са една метафора – надявам се, че разбирате това. Ох, не беше редно да
го пояснявам, моля да ме извините.
Има невероятни особи между фракопотурковците, нямате дори
представа за какви екземпляри става дума.
Един си беше направил чудесна къща и от време на време се виждахме у
тях, понеже по онова време бяхме приятели. И един ден се реших да му кажа,
че една библиотека все пак ще изглежда по-добре, ако в нея има и книги,
поне няколко.
„Да, де – сърдито рече онзи, – въпросът е обаче какви да са тези книги.“
„Не е задължително да си ги чел“ – реших да смекча гафа аз.
„Е, аз и не съм чел май нито една“ – рече онзи и разговорът съвсем
загрубя.
И тогава ме осени спасителна мисъл – и домакинът ми се ухили доволно.
След време библиотеката му беше пълна с томовете на Британската
енциклопедия – по два екземпляра от всеки том, които изглеждаха
величествено, толкова величествено, че и през ум не би ти минало да ги
четеш, а и никой не би те питал за това.
Ето така спасих един фракотиквеник.
Един друг пък потурковец, но вече виден „олигарх“, веднъж се зазяпа по
библиотеката ми и важно рече: „Ей, и аз трябва да си купя такъв шкаф, много
е хубав.“
„Време ти е“ – съгласих се аз, колкото да кажа нещо, понеже онзи
наближаваше 70 години. И ми стана мъчно за моите книги, които бях влачил

50
през десетилетията от квартира в квартира, от едно жилище в друго, като
живи същества – някои от тях вече са изплезили език от умора, други обаче
внезапно те придърпват към себе си – и светът става друг. Както и да е.
А пък какви пари направиха арт дилърите, ако позволите да използвам
тази прекалено нежна дума, пак от тия фракопотурковци, като им пробутаха
огромно количество боклуци в началото на 90-те години!
Първата работа на всеки потурковец, след като си намъкнеше фрака, бе
да си направи колекция от картини. Това предизвикваше изумление и тъга у
Боян Радев например, който беше събрал забележителна сбирка, но с
упорство и труд, а сетне и с таланта на познавача. А сега тия купуваха на
квадратни метри. 20 хиляди, 30 хиляди, сетне 50 хиляди долара бяха нищо,
цените хвръкнаха до небето – и картините си останаха завинаги за фракопо-
турковците. Те си мислеха, че правят ценна инвестиция, която да раздвижат
след години, а от лакомия здраво се насадиха, понеже гледаха на тази си
измислена страст като на поредната далавера от онези, с които бяха
свикнали – приватизации, контрабанда и каквото друго се сетите.
Веднъж минавахме по лондонската „Ню Бонд стрийт“ и нещо привлече
вниманието ми. След големи пазарлъци с дъщеря ми, понеже тя се дърпаше,
влязохме в една галерия, малка, обаче напълно недостъпна за навлеци.
Онова, което беше привлякло окото ми, бе една малка работа на Писаро.
Собственикът ме пожали, понеже му смутолевих, че съм от държавата на
колекционерите, и ми каза и цената на малкия шедьовър – 21 хиляди паунда.
В София никой нямаше да обърне внимание на клетия Писаро. „20 на 30
санта? Какво ми пробутваш ти, бе?!“ – щеше да рече онзи цървул с
британската енциклопедия.
А друг път в офиса ми в парк-хотел „Москва“ дойдоха двама дилъри –
от време на време хвърлях по едно око на стоката им, колкото да видя как
върви пазарът на потурите колекционери. Бяха взели със себе си картина на
Златю Бояджиев – една от обичайните работи на Майстора, която
представяше едно добре познато кръстовище в Стария глад в Пловдив.
Понякога отсядах в къщата на Бирдас, особено когато се скарвахме с Джени,
та добре познавах тази гледка. Хубава работа беше, естествено, но нещо
привлече вниманието ми – едно прозорче на нарисуваната къща сякаш бе
набързо нахвърлено, ако се изразявам правилно, сякаш Майстора не беше
имал време за този детайл.
Казах това на глас и тогава единият арт дилър рече: „Ами ако искаш,
може да го замажем, няма изобщо да си личи.“
Отпратих ги набързо при онзи с енциклопедията.
Безотговорното говорене се пренесе от политиката и в сферата на
изкуствата. На всеки му е позволено да се самовъзпроизведе в гений. Някои
художници продават картините си като репички, на връзки – доскоро ги

51
навираха на гламави временни богаташи, също самопровъзгласили се за
меценати. И изобщо не ги интересува, че произвеждат боклуци, които уми-
рат преди още боята на картините им да е засъхнала. Иначе са си доволни –
щастливите перковци от бубо-арта. Баламите, които им плащаха неразумни
цени, след време няма да са толкова щастливи. Или както с очевидно задо-
волство каза веднъж Боян Радев: „Ония с парите още не са се усетили какво
дърво ще изядат с боклуците, които накупиха.“
Обсебен до крайност, той овладя в тънкости тайните на изобразителното
изкуство. Докато лилипутите вече три десетилетия се надпреварват да
надхвърлят нищожния си ръст и се самовъзвеличават, Боян говори неизмен-
но точно обратното – за да можем отново и отново да схванем колко е
различен от тях, а и от всички нас.

***

(Из „Кеворк проговаря 2. Тайните дневници“)

15 декември 2005
Илиана Раева и Наско Сираков организират „Синя Коледа“ за
приятелите на „Левски“ (в балната зала на „Царско село“ на Стойне
Манолов).
С Боян сме на една маса – той все още е убеден, че е отровен в първата
емисия на възобновената „Всяка неделя“.
Царят му гостувал, останал изумен от колекцията му. Но нищо не казал,
когато Боян му показал бюста на Борис III от Андрей Николов (след Девети
са стреляли по него, носът му е отчупен) и портрета на майка му от Митов.
Боян му казал, че не може да ги подари, защото ги е взел скъпо. Царят
пак премълчал. После Боян му казал, че картината на Дечко Узунов, която
Абрашев (по онова време министър на културата в правителството на
Симеон) подарил на сватбата на Калина, му я дал без пари. Тогава Царят се
оживил и казал на царица Маргарита: „Знаех си аз!“
„Дадох им я, но ме излъгаха и нищо не направиха, за да ми уредят някоя
сграда за музей“ – казва сега Боян.
„Какво стана с помещението на „Фритьоф Нансен“, което получи с
толкова зор?“ – питам.
„А, не става за галерия – казва Боян, – дадох го под наем за магазин.
Харесва ли ти сакото ми?“
Облечен е в розово-червен блейзер и гордо ми показва етикета „BOSS“:
„Колко струва според теб?“
„800 евро?“ – питам.
„9 лева и 50 стотинки – смее се Боян. – Тия внасят малко носени дрехи
от Германия и аз си купувам оттам. Имаше едни карирани сака, умрях, обаче

52
не ми станаха! Доволен съм иначе от наемателите.“
Бойко сяда при нас и Боян веднага отваря дума да му даде помещение за
галерия, кмет е, все пак.
Бойко казва: „Ще предложа още утре на съветниците, обаче нищо няма
да излезе – и се смее доволно. – Нищо няма да свърша, обаче поне ще им
разваля спокойствието. Днес им предложих да развалим концесията на
Вълка, всички си затраяха...“
После разказва за Москва, бил при Лужков, страхотен бил футболният
мач, който играли.
Лужков играел, а бил и съдия, кротко казвал „Будеть возмездие!“ и вадел
червените картони, накрая дал една дузпа и Бойко вкарал. „А тук всички са
мишоци и мишлета, то и Царят е мишок, но мишлетата край него за нищо не
стават...“
Залата започва да крещи и след малко разбираме, че ЦСКА са загубили
от „Монако“ и отпадат от турнира на УЕФА. Левскарите са доволни и
беснеят. „Не сме хора“ – казва Боян Радев.

***

3 ноември 2006
Руският посланик Потапов ще връчи ордени на неколцина известни
българи, в церемонията участва и Бедрос Киркоров, бащата на Филип
(предложението е от Академията за сигурност, отбрана и правен ред, на
която той е вицепрезидент).
По негова молба за няколко дни успявам да уговоря и да осигуря Христо
Стоичков, Нешка Робева (тя е в чужбина – Скопие и Будапеща, затова праща
дъщеря си), Норайр Нурикян, Стефка Костадинова, Боян Радев.
Събираме се в 15 часа в „Кемпински“ с Боян и Норайр, идва и Бедрос
заедно с брат си Хари. Бедрос носи в един куфар ордените – и тези за Лили
и останалите.
Тръгваме за посолството и Боян ми казва: „Прилича ми на менте тази
работа! Да не е някоя пунта Мара?“ Успокоявам го донякъде.
В залата има доста репортери и неколцина от познатите „русофили“ –
Лиляна Стефанова, Лъчезар Еленков, Матей Шопкин и други.
Лили Иванова е първа, втори викат мен. Вместо да благодаря,
подхвърлям, че не е лошо всеки да каже по няколко думи, за да забавим
церемонията, понеже Христо Стоичков пътува към София – той е на лов, но
се съгласява да дойде. Казва ми: „Добре, че на руснаците не съм им вкарвал
гол.“
Трети е Боян. Посланикът не успява да закачи ордена му („Петър
Велики“) на ревера – освен ордени всички получаваме ленти и грамоти.

53
Значи всичко е наред.
Боян се връща потен на мястото си до мен и пак казва: „Това ще е някоя
пунта Мара“! Накрая все пак успява да се закичи.
Следва обща снимка, затова минаваме в по-голямата зала. Но там е
ледено студено. Империята не си губи времето с дреболии.
Боян казва на Потапов: „Няма ли да има по една водка?“ Онзи се
извинява, че персоналът е в отпуск, понеже наближава 7 ноември и т.н.
„Какъв посланик си ти, като нямаш водка?“ – продължава Боян, но
Потапов не се сърди...

***

В първата емисия на възобновената „Всяка неделя“ (5 май 2002), преди

да е дошъл реда на Горбачов, в студиото влиза Стела, директорката на про-
дукция, и уплашено казва: „Той е пиян!“
„Кой? Горбачов ли?“ – питам, понеже мисля само за него.
Ставало дума за Боян.
И той, като мнозина стари приятели, искрено се радваше за
„възкресението“ на „Всяка неделя“ и искаше да се представи по най-добрия
начин в премиерното издание. Но докато чакал реда си в гримьорната, му
предложили някакво евтино уиски, макар че бях поръчал да вземат най-
доброто. На Боян му прилоша – и стана малко невъздържан, но пък беше,
както винаги, искрен. Обаче и Тошко Колев беше за дране – непрекъснато
доливаше чашата на Боян, докато разговаряше с него, сякаш не схващаше,
какво се случва пред очите му. Медиите раздуха историята – а Боян поиска
да го запиша и се извини на зрителите, макар че нямаше за какво. Но той иска
винаги да е „точен“. И тъкмо да се забрави случката, следващата неделя
Тошко подложи на проверка с дрегер Желю Желев...

54
 НЕОБУЗДАНИЯТ
Димитър Казаков-Нерона

Това са негови думи: „Скромността краси глупака!“ Повтаряше ги

непрекъснато, сякаш за да им повярва и той. Казаков беше един от хората,
които най-трудно могат да се опишат. Непрекъснато играеше, казваше ти
дори, че играе – с едно бързо, хитро намигване.
Но не беше никакъв хитрец, нищо подобно. За нищо не умееше да се
пазари истински, макар да правеше такова впечатление. Просто искаше да не
го взимат за глупак. Говореше, говореше – стигаше до крясъци,
преминаващи за малко във фалцет и сетне внезапно започваше да шепне.
Тези, които не го обичаха, а те бяха много повече, го смятаха за луд – е, не
толкова, колкото Генко, но там някъде, наоколо, това беше удобно за тях,
понеже какво да му завиждаш на „различния“, той си е наказан, нали,
въпросът със завистта отпада автоматично.
Нерон беше от хората, които обезателно трябва да освободиш от
външното, като обелиш кората на предизвикателното, арогантното, понякога
дори налудното – отдолу се появяваше нещо различно. Един непрактичен,
лесно плашещ се човек, неособено възрастен. Хитреците, които искаха да го
измамят, го смятаха за пресметлив, за да им е чиста съвестта. Веднъж
изчезнаха двайсетина картини от негова изложба в Париж, вече беше
направил име там, търсеха го, мнозина решиха, че организаторите са ги
присвоили, в ония времена понякога се случваха подобни неща. Той спомена
веднъж-два пъти за това и повече не отвори дума, а хитреците си обясниха
това е огромната му продуктивност – сякаш заран е намирал картините
готови до леглото си.
Пресметлив, нали, обаче все купуваше някаква земя в Божурище, после
се оказваше, че е без нотариален акт, превръщаше някакъв сайвант в ателие,
където мръзнеше като куче, така казваше, после историята се повтаряше.
Първото интервю, което направих с него, е заснето в поредния пущинак в
Божурище край един огън.
Доста време главно ние с Аксиния Джурова се занимавахме с него. На
първата му голяма изложба на „Раковски“ заведох Славков, а сетне и
Джагаров и той му помогна най-сетне да получи нормално жилище в
„Люлин“.
Аксиния направи много за него, тя все го гледаше някак изпитателно,
сякаш очакваше докъде ще стигне той с думите си, но беше съвсем наясно
със стойността му. Мисля, че по онова време беше сама в това отношение.
Големите му закрилници се появиха много по-късно, когато вече му

55
трябваха – или те поне си въобразяваха, че го иска – големи търговци.
И още един-двама полагаха грижи за него – например Иван Будинов,
който беше шеф на „София прес“ и бързо схвана, че Нерон ще бъде харесван
повече навън, отколкото тук. За Будинов говореха, че е единственият
министър, който е разбрал за освобождаването си от вестник „Работническо
дело“. Така разбрал и за назначаването си – но това вече ми се вижда
прекалено.
Веднъж се обади Цвятко Дочев, един прекрасен художник, който си стои
все в село Терзийско – това е в Троянско, което, разбира се, не го прави по-
малко добър. Предложи ми да убедим Нерон да отиде при него в Троян, в
керамичната фабрика, където Цвятко се водеше на щат.
„И какви ще ги дъвче там?“ – попитах.
Цвятко ми каза и аз веднага тръгнах да навивам Казаков, обаче той си
беше вече готов. Отиде в онази фабрика, изрисува – колко? – 100, 200 или не
знам колко чинии, изпекоха ги, станаха фантастични миниатюри. Цвятко ми
донесе едно кашонче, може би бяха двайсетина, сега нямам нито една. Но
вече бях пратил човек да направи поредното интервю с Нерон във фабричния
цех и това ми беше напълно достатъчно.
Никога не съм искал картини от художниците, които съм представял –
отначало се чудеха, някои дори се мръщеха, но сетне свикнаха, с изключение
на двама-трима, пред които не устоях. Слона/Божилов например насила ме
накара да приема един „Тотем“ подарък. Във „Всяка неделя“ съм показал
към 700 изложби, мнозина бяха сигурни, че имам грамадна колекция, а и
Боян Радев го казваше непрекъснато – той смяташе, че ги крия някъде и
скрито се състезавам с него. А отгоре на всичко толкова съм стиснат, че дори
не му ги показвам. Не си направих труда да обяснявам, че по-скоро съм
колекционирал характери, познанства и приятелства, това с годините се
превръща в сериозен натиск над теб, другото престава да те интересува, нещо
подобно. От Нерон обаче си купих няколко неща, той леко се озадачи,
понеже преди това искаше да ми подари нещо, но си замълча.
Беше в болницата, когато негов близък почти насила ме задължи да
приема цяла папка с акварели. Няколко седмици отказвах да се срещна е
него, просто нямах време, беше през дивата 1990 година и се бях съвсем
развилнял с проклетата „Промяна“, но накрая стана неудобно и отидох. Беше
нейде край тогавашния булевард „Вълчо Иванов“, в един неприветен блок, а
един още по-неприветен апартамент беше натъпкан с работи на Казаков.
„Това е за вас“ – рече домакинът, и почти насила ме накара да взема една
папка. И като забеляза, че се колебая, каза: „Митко ми поръча да ви кажа, че
не можете да откажете, защото той е в болницата и е зле...“
Нерона така и не се оправи. В папката имаше 14 блестящи акварела,
набързо подарих 4-5 от тях, понякога на случайни хора. Спрях, когато

56
Нерона си отиде.
Той беше човек, който оценяваше интереса към него. Имам предвид в
ония години. Сега щеше да се чуди на колекционерите, които се надлъгват
за работите му, някои от които може би са и устойчиви фалшификати. Той
се подиграваше на доста известни художници, най-жлъчен беше към Дечко
Узунов, та какво остава за нашенските събирачи на картини.
Цените на картините му днес са неправдоподобни. Разбира се, Нерон
щеше да каже, че това е нормално, понеже скромността краси глупака, нали.
Но аз го виждам все край оня огън в Божурище или някъде там – под дъжда,
който преминава в сняг, а той е понесъл поредната си картина на гръб през
полето към огъня. И тъй нататък.

***

В средата на 80-те години Иван Будинов ми поръча три кратки филма

(Аксиния написа ликторските текстове), които Софияпрес да разпространява
по света – за Нерона, Енчо Пиронков и Емил Стойчев. Станаха добри, и
досега стоят добре. Хепънинг с Енчо в „Докторската градина“, раздумка с
Нерона в Божурище, мъки със Стойчев в ателието му. Най-мъчно беше с
Емил, а накрая стана дори драматично. Когато приключихме със снимките,
той започна надълго да преравя папки с акварели и рисунки: вади и връща,
вади и връща, пот потече по лицето му, накрая с усилие и заеквайки повече
от обичайното ми подаде една рисунка. Мислех да откажа, понеже нито ми
харесваше, нито ми трябваше, но това щеше да го довърши. След няколко
дни я подарих на Цвятко Дочев – той пък се похвалил на Емил, че вече има
негова работа, и онзи видимо се ядосал, но успял все пак да попита: „А ти
какво ще ми дадеш?“
Много години по-късно, след „скандалното“ участие на Боян Радев в
първата емисия на „Всяка неделя“ през 2002 г., се видяхме с него в „Лаваца“,
където за пореден път го утешавах. Беше и Емил, който дълго мълча и сетне
внезапно започна да разказва как Томата/Томов бил в Париж, обадил му се и
поискал да го заведе някъде да пият бира. „И избра едно от най-скъпите заве-
дения!“ – ме гледаше опулено Емил, сякаш и в този момент преживяваше
загубата на онези стотина франка. И вероятно се чудеше защо не му
съчувствам...

57
 ДОБЪР ЧОВЕК ЛИ СЪМ?
Стефан Данаилов

Мери Данаилова – за разлика от Стефан – не се колеба дълго и прие да

участва във „Всяка неделя“ (16 септември 2012), за да изпълни отново ролята
на настойник на мъжа си, каквото е било постоянното ѝ предназначение през
годините.
„ВИП БРАДЪР“ тъкмо бе стартирал със скандалното намерение да
обругае Стефан максимално. Друго не можеше да се очаква, след като в
шоуто бяха поканили Ирен Кривошиева и синът ѝ Владимир – от една тайна
връзка със Стефан, за която през годините само се шушукаше, докато
Кривошиева написа споменната си книга. Отгоре на всичко в „гостната“ на
шоуто висеше портрет на Стефан – за да се глумят над него донасита.
Беше ясно какво ще се случи и затова реших да омекотя до някаква
степен удара. Мери ме разбра от една дума, докато Стефан се дърпа още две
седмици и се появи в програмата на 30 септември. Опасяваше се, и с
основание, че Мери ще научи нови подробности, които не беше споделил до
този момент с нея. Но накрая схвана каква услуга му правя.
По някое време в разговора той изтърси нещо, което ще бъде запомнено
завинаги. Попита се: „Добър човек ли съм?“ Беше напълно искрен и наистина
разтърси публиката. Да си живял десетилетия с убедеността, че си неин
„кумир“, а накрая да се чудиш какъв си всъщност.
Двете интервюта пресякоха желанието на авторите на шоуто да въргалят
Стефан както им падне. Дори махнаха портрета му от студиото – и се
задоволиха с други интриги, все толкова чисти.
През годините съм писал на няколко пъти за Стефан. На 20 септември
2011 година с текста „Стефан и мъничетата“ стартира и рубриката ми в
„Стандарт“ „Приказки за утре“.
Поводът беше цвърченето на една телевизионна мишка – тогава за сетен
път си казах, че сме обречени да се лигавим единствено в днешния ден. За
нас Миналото е непомерна тежест, то се е превърнало в някакъв мрак, в който
предпочитаме да не проникваме. То е нашето Шоа – така наричат евреите
Холокоста, в който изгаряме собствените си ценности, дори собствената си
цена. А на всички ни уж е известно, че Бъдещето е в Миналото – но нашето
много често си остава да подсмърча там непотърсено.
Веднъж поетът Йосиф Бродски изтърва една зловеща фраза пред
анкетьора си Волков – че Москва е най-красива от кабината на бомбар-
дировач, нещо такова. Пак се сещам за тези негови думи, понеже тук бе
създадена една наша свръхмогъща машина, която се рее в опушеното ни небе

58
и с която направиха на решето собственото ни минало. Невидима машина,
управлявана от невидими хорица, обаче доста свирепи, вече всеки може с
лекота да бъде инфантилизиран – а това е най-тежката екзекуция. Да бъдеш
наврян в мярката на някое мъниче, е най-голямото наказание – с две тъпи
изречения може да бъде зачертано всичко, което си изстрадал и постигнал.
Недъгави хора вкарват събития и личности в още по-недъгавите си пред-
стави, скрояват ги по собствената си мярка, кроят ли, кроят дреха за
Миналото. Жалките кроячи на фалшивата История.
Така въпросната мишка за пореден път превърна Стефан в заложник на
прословутия Майор Деянов.
А пък Историята сигурно е подскочила и изцвилила от негодувание,
както би казал Виктор Ерофеев.
Изобщо не ме занимават разправиите в БСП – в тази партия обичайно са
в състоянието на човек, намиращ се в тъмна пещера, така че мотивите им си
остават винаги неясни. Но веднъж се справиха удивително добре – само
Стефан (като кандидат за вицепрезидент в предстоящите избори) можеше да
придаде известен чар на човек като Калфин – на него чувствата, да не го-
ворим за въодушевлението, сякаш са му забранени с президентски указ.
Искаха да помъкнат Стефан към тяхната си Бузлуджа – изписали бяха лицето
му на знамето си, обаче очертанията му трудно можеха да се доловят,
вятърът там е доста силен. Очертанията бяха неясни, но пък Стефан може да
оживи дори и едно паве. Както и да е, тяхна си работа.
Обаче и Станишев опъна затворническата униформа на Стефан.
„О – започна смело той по телевизията, – Стефан не е само Майор
Деянов!“ И още по-смело се запъна и не продължи.
И стана ясно, че не може да спомене дори една-единствена друга роля на
Стефан, понеже тя е извън саламурата, в която е консервиран самият
Станишев, извън грамотността, която притежава, и пр. А може би отново
надделя тъпият партиен интерес, който както винаги заличава всичко
човешко в една личност и я превръща в плакат.
Още прословутият „трамваен клип“ показа, че в мрачния им олтар
Стефан е просто някакъв предмет, който те използват винаги когато това им
е нужно в безкрайния политически алъш-вериш. Не е лошо да се припомни,
че този клип беше съчинен за 47-ия конгрес на БСП през ноември 2008
година. А посланието му гласеше: „Управление с идеи и... сърце!“ Ехе!
В подобни партийни или предизборни послания се съхранява най-
мрачната летопис на българската политика – позорно инфантилна и още по-
позорно лъжлива. Списъкът на лъжливите обещания е нещо неописуемо.
Ако партиите започнат да излъчват година по-късно предизборните си
клипове, те още по-отчетливо ще докажат каква пропаст дели чистия разум
на обикновения човек от помътненото съзнание на политиканстващата класа.

59
Ако човек се насили и се взре в тези послания, той ще види в каква лъжа
живеем, обикновеният разсъдък не може да понесе това. Лекотата, с която е
обещавано всичко на всеки, е отблъскваща, това минало – на предизборните
обещания – само доказва, че бъдещето не може да се състои.
БСП, разбира се, с най-голяма лекота употребява образа на сърцето – тя
все управлява със сърце, сърцато и още по-сърцато. При тях този орган
придобива гигантски размери, докато човек се усъмни дали всъщност не е от
някаква разтеглива пластмаса, вмъкнат насила в тялото, създадено по
Божията промисъл. Някакъв некадърен ученик на професор Чирков го е
наврял там и го е зашил надве – натри. „Ще управляваме със сърце!“ – бре,
мама му стара, износеното ми сърце започна чак да се задъхва от тази
перспектива.
Е, и Стефан има важно място в това пластмасово сърце. Завинаги му
пазят място там, обаче всъщност пет пари не дават за него. Могат да го
накарат да тича зад някакъв зле поддържан трамвай – помните, нали, обаче
важното е, че ватманът му е млад розовобузест пуяк, който все ще намери
място за Майор Деянов в сърцето, то може да се разширява до безкрайност.
Този клип беше едно от най-позорните неща, които съм виждал през
десетилетията – не само заради своята безмозъчност, а и заради неуваже-
нието, с което се отнесоха към Стефан. И той – понеже е добропорядъчен до
крайност, преглътна и това.
Стефан е един от най-порядъчните хора, които съм срещал у нас,
безкрайно предан на собственото си минало и това на родителите си.
Подобни хора вече са малцина, но пък тази им вярност им осигурява
всевъзможни екзекуции.
Трамвайният клип подсказа още, че въображението на онези, които
стопанисват вече споменатия олтар, не стига по-далеч от „На всеки
километър“.
Между другото има немалко мистификации около този сериал, свързани
главно с участието на покойния Георги Марков. Но представяте ли си каква
метафора, типично нашенска, ще се получи, ако се окаже, че именно
Марков – той пък знамето на „десните“ интелектуал-лумпени – е автор на
заглавието! Ето това е българският въртоп, в който всичко е омесено до
безподобие.
Да се върнем при трамвая – ако имаха поне минимално въображение,
олтарните клисари щяха да схванат, че трамваят няма нужда от пътници –
дори това да е и Стефан, а от ватман. Но ватманите на тази партия все са
карали трамвая поне в три различни посоки – а няма измислен такъв трамвай,
който да върви едновременно към Бузлуджа, към Москва или към Брюксел.
Но винаги е било така – един (Георги Димитров) дава парола за
Септемврийското въстание и набързо се скрива в Москва, друг обаче дава

60
контрапарола (Т. Луканов).
Искаха да превърнат Стефан в окончателен заложник на сериала „На
всеки километър“ и до голяма степен успяха. А това не е най-добрата съдба
за този човек, освен че не е и никак справедливо. Такъв заложник бе и Григор
Вачков – огромната слава, споходила го след сериала, бе като воденичен
камък за него. Веднъж имахме среща в стария клуб „Астория“. По някое
време си тръгвахме, когато полупиян негов колега, съвсем невзрачен актьор,
предизвикателно се провикна: „О, ето го Митко Бомбата!“ Гришата потъмня.
А мисля, че обидата си остана завинаги вътре в него – от безтактното пре-
небрегване на всичко, което бе направил по-късно, а то бе без съмнение
много внушително. Със сигурност и у Стефан го е имало това сепване, но
той е по-лъчезарен и донейде лековат и не му личи. Тъй или иначе той си
остана, без да го желае, лихвар на една слава, която партията му използва
арогантно от години. Там не успяха, а всъщност дори не се сетиха да
артикулират по-коректно популярността му – и как да го направят, когато
дори шефът на партията му не може да скърпи едно изречение за другия
Стефан.
Събират го в малкото – в една роля, за да им е по-лесен, за да го изравнят
със себе си – макар това да изглежда абсурдно, за да изравнят Миналото и
пр. Искат да го съберат на върха на карфицата. На тях все им трябват „дялани
камъни“, идеологията им иска да види всеки, дори най-нестандартния образ
като... като „кръгла тапа за кръгъл отвор“, както бе казал някой.
А пък съвсем грозно е, когато други го наричат „фалшив кумир“. За
кумири не могат да говорят хора, които не са нищо повече от номиналници.
Както винаги дребни наглед неща ни изправят пред големи въпроси.
Един поет бе писал, че Времето/Миналото изтърсва в чинията на Настоящето
въпросите си. А тя остава празна, отговорите липсват.
Стефан е тук, но други по-възрастни актьори вече си отиват – и вместо
тях идват анонимници. Остава нищото.
Навремето в Народния театър утвърдени вече актьори сънуваха как един
ден ще им дадат гримьорната на Сава Огнянов или на Трендафилов при-
мерно, за да попият от онази магия, която върви и остава след тях. Хората, а
най-малкото думите им не си отиват завинаги – американците отдавна са
доказали това за изговорените думи, които са си край нас, само дето не
можем да ги разчитаме. Но ако имаш чувствително сърце – не слух, слух и
последният тъпанар има – и днес, ако се напрегнеш в тишината дори на едно
посредствено представление, можеш да дочуеш как великият Огнянов
произнася от сцената на Народния театър думата „шепотттт“. И тя покорява
хората чак догоре, до третия балкон, дори там все още се чува напълно
отчетливо.
В нашите вятърничави времена обаче има цяла индустрия, която да

61
заличава следите на Миналото. Има самоуверени Чистачи на Минало,
постоянно действащи партийни снайперисти – някакви монголоиди, които
ликвидират истинската слава на отминалото време.
Вместо да има един специален отдел на „Титан“ за изхвърляне тъкмо на
днешния боклук от всевъзможни „звезди“, от псевдорепортери и водещи, и
пр. За политиците да не говорим – те, или поне повечето от тях, веднага
попадат не на сцената на Времето, както им се привижда, а в улея на бобслея,
който ги отнася към машината за раздробяване и смилане.
Все по на дребно, докато се превърнат в прах, та дано Историята по-
лесно да ги преглътне.
...
И един ден се наложи Стефан публично да се запита: „Добър човек ли
съм?“
Никога не бях виждал нещо толкова унизително – унизително за всички
нас. Един от най-обичаните ни актьори, несъмнената звезда на всички
времена – да се пита публично дали е добър човек. И то след като е повече
от ясно, че е добър, доблестен и талантлив човек. Но ние толкова сме
оскотели, толкова сме потънали в нечистотиите, които неуморно ни сервират
от екрана, че отдавна не правим разлика между добро и зло, между достойно
и притворно, наслаждаваме се все по-стръвно на отвратителното и на още
по-отвратителното. Заети сме вече единствено с това да отгатнем докъде ще
стигнем в това спускане в мерзкото.
И това спускане/пропадане вече ни прави щастливи.
Виждал съм всичко в кариерата си – така мислех поне до онази неделя,
когато разговарях със Стефан. Интервюирал съм хиляди хора, повечето от
тях умни и почтени, срещал съм немалко знаменити наши съвременници.
Имал съм насреща си и някои празни типове, това е неизбежно. Изслушвал
съм всякакви истории, някои от тях пределно драматични, и съм убеден, че
съм разбрал немалко неща за човешката природа.
Знам вече със сигурност например, че Злото сякаш е неизкоренимо, че
то може да поникне навсякъде – и че в края на краищата няма малко и голямо
Зло.
Знам също така, че човек е в състояние да извърши ужасни неща, при
това без да има видима причина. Мевлидие и Али от едно селце в Северо-
източна България спокойно бяха оставили новородените си близначета да
измръзнат в студената зимна нощ – и още по-спокойно ги бяха погребали в
двора си.
А после също тъй спокойно седяха срещу мен в студиото и Али чоплеше
из историята им. Хубав, направо красив мъж, не излъчваше нищо лошо – но
така спокойно разказваше за злото, което бяха извършили, че тръпки ме
побиваха. Уж отдавна вече знаех, че човек е в състояние да извърши всичко,

62
но това ми се виждаше извън мярката.
Този прост човек ми казваше, че и това е част от предназначението му –
да се отърсва от собствените си деца, понеже не е в състояние да се грижи за
тях.
Али не беше по-различен от някакъв нашенски политически сопол,
който, за да се хареса на временните си покровители, патетично пращаше
българчета в Ирак – и още по-патетично посрещаше ковчезите им.
Той обаче беше по-страшен заради убеждението му – макар и неизразено
с думи, но то се усещаше, сякаш беше нещо физическо – че да убиваш
собствените си деца също е човешко.
След изповедта на Стефан във „Всяка неделя“ си казах, че ние или поне
по-голямата част от нашето общество – или по-скоро средище – сме се
превърнали в едно чудовище като Али. Вече смятаме, че е напълно в реда на
скотските правила, които ни налагат разни самозванци, да убиваме
собствените си първенци, да се гаврим с тях и най-вече да се гаврим с
Миналото – да го унижаваме и онождаме дори, да го оглозгаме до кост.
Фейсбук никога няма да направи акция в защита на Данаилов или Парцалев
например, там са загрижени за всяко келяво борче на някой баир – но не и за
живия човек, когото изтърбушват пред очите ни.
Въпросната общност се грижи за бъдещето на планините ни и изобщо за
някакво бъдеще, понеже това е най-лесната грижа.
Това беше и най-тъпият комунистически номер – трайте си сега, за да
сте щастливи, когато цъфне и върже комунизмът. Което, разбира се, никога
нямаше да се случи. Хората разбираха тази игра – обаче и това не ги правеше
по-малко трудолюбиви, съвестни и отзивчиви.
Дори соцът не успя да оскоти българина така, както Новата Свобода.
Наистина няколко хиляди души страдаха по лагерите и затворите – сега
обаче всички се оказахме заедно в един общ лагер на безчувствеността и
безчовечността.
Нищо, което е истински човечно, вече не може да събуди и грам
внимание, но вие си го знаете това отлично. Уж варварският социализъм,
освен че направи една-две истински магистрали, успя – и това беше истинско
чудо! – да съхрани и магистралата на човечността.
Покойната Бинка Желязкова, която беше не само голям кинорежисьор,
но още и истински отшелник в лоното на почтеността, дойде веднъж във
„Всяка неделя“ и разказа историята на някакъв бездомник, който се криел в
един безистен на „Граф Игнатиев“. Беше в разцвета на соца, някъде през 1988
година, и нейният разказ прозвуча оглушително – беше възприет като нещо
кощунствено от властите, но на публиката подейства направо окуражаващо.
Това бяха малки истории, обаче имаха смразяващ ефект. Коцето изчезна
веднага след предаването, сигурно тутакси бяха уредили въпроса му, ако

63
изобщо имаше нужда от някакво уреждане. Но това си остана един малък,
обаче все пак позорен момент от светлата история на соца, някакъв крив,
неясен детайл във всеобщата картина на преднамерена красивост.
Историята на Коцето се появи 44 години след 9 септември 1944 година –
великия ден на комунистическата Промяна.
А днес – на 23-ата година от великата Промяна на 10 ноември 1989-та,
такива като Коцето са хиляди и хиляди, а и никой всъщност не знае колко са,
никой не ги брои, за да не изцапа съвестта си. Никой не се интересува от
коцетата – и така ще бъде, докато целият български народ не се превърне в
клонинги на онова Коце.
Тогава, след разказа на Бинка Желязкова, не успях да открия горкия
човечец и да разбера кое го беше довело до неговата окаяност. Но съм
сигурен в едно: той при всяко положение, дори да беше невменяем, щеше да
е по-човечен от днешните безсърдечни сеирджии, в каквито сме се
превърнали. Е, да – ще излезе, че социалистическият луд – ако Коцето е бил
луд – е най-свестният луд. Можете да се хилите, но си е така.
И сетне – какво, по дяволите, имаше в повече в този ебан социализъм,
какво имаше в маята му, че беше изключено да се случи гаврата със Стефан,
която с наслаждение наблюдавате днес?
Познавах чудесни актьори, някои от тях по-талантливи от Стефан, които
бяха преживели немалко – Леда Тасева например я бяха лашкали от театър в
театър, но от това тя сякаш ставаше все по-добра и още по-добра, и
изглеждаше все по царствено, кралицата на Хелън Мирън щеше да се спука
от яд, ако имаше честта да познава Леда. Обаче да се гаврят с теб публично,
и то с наслаждение – това беше изключено, това щеше да бъде невъзможно.
Тихо и безшумно Преходът като някакъв непобедим Злодей ни превърна в
братя на Али, източи по някакъв начин чувствителността ни и ни превърна в
неандерталци. Идеолозите на това оскотяване бяха мизерни хорица с нисък
произход, безкнижни хора, безкултурни – и те като Гьоринг биха
повтаряли – ако ги знаеха и ако имаха достатъчно кураж, зловещите думи от
пиесата на Ханс Йост: „Щом чуя думата култура, се хващам за кобура.“ Чули
или недочули тези думи – обаче галеха кобурите си.
Един направо беше казал, че до 1989 година в България нямало култура –
и тъй наречените български интелектуалци го оставиха жив и невредим.
Няма по-страхливо нещо от българския „интелектуалец“, особено от
породата на политическите приспособенци: правиха палатков лагер под
прозорците на президента Младенов, който си беше един тих и безпомощен
пияница, спяха в мръсните си палатки, пишеха възвания срещу комунизма –
пак така бездарно, както го бяха правили в негова възхвала.
Но когато Костов ги прати всички на майната им с въпросните думи, те
не само не посмяха, те дори не се сетиха да отидат и да налягат пред

64
Министерския съвет, а отгоре на всичко по-късно се точеха като покорна рая
на рождения му ден. И тогава политическата каста окончателно разбра с
каква пасмина си има работа и никога повече не им обърна внимание. Така
постепенно Преходът, изтърбушвайки всичко наред, се добра и до културата
и ѝ прегриза гърлото. И обрече на бавна агония общуването на публиката с
духовните ценности.
Още тогава, в началото на 90-те години, пролича, че това, което днес се
случва със Стефан, ще бъде неизбежно. Това беше ясно, но мнозина пак си
завряха ушите под възглавниците – най-сигурното място за голяма част от
българската интелигенция.
А Иван Кондов още през 1996 година беше казал, че ако се наложи да
рови в кофите за боклук, ще накара да снимат този позор. Сещам се за него,
понеже по едно време бе родственик със Стефан – беше съпруг на сестра му
и той му дължи немалко за актьорското си израстване.
Сега всички уж са възмутени от гаврата със Стефан, а преди това и с
Парцалев и Калоянчев, обаче това е едно привидно възмущение, типично
българското, в което тънкото ухо винаги ще долови и един стържещ звук:
„Евал съм му майката, нали беше толкова време любимец на народа, време е
да си плати!“
Хубаво, да ги оставим тия настрани – ами обикновеният зрител? Той пък
кога стана толкова безразличен и дебелокож, защо толкова лесно го обрабо-
тиха идеолозите на Прехода, защо толкова лесно се хвана на машинациите
им?
Гледах учениците на Стефан от театралната академия – прелестни деца,
одухотворени и достатъчно смели, поне засега. Едно момче се обърна към
камерата и нарочно повтори: „Стефан е велик!“ Прозвуча като шамар по
фасона на тъпанарите нещастни, дето ходят само по задника на златки,
млатки и пр. Обаче какви са шансовете на тия деца – още отсега те не само
са малцинство, ами и са в безнадеждна обсада. Онази сган насреща им е
неизброима, изпълнила е до краен предел чалга заведенията – това са новите
хуни, те си имат и лакеи-говорители, също тъй бездарни като тях, по телеви-
зиите, а и навсякъде. Вижте каква енергия се надигна, когато понечиха да
затворят кръчмите в Студентския град – колко адвокати се извъдиха в тяхна
защита и не спират да дуднат.
Ето, за подобни каузи се интегрират днешните алита – и във врякането
им могат да се чуят невероятни неща.
Аливрякането – макар че прототипът им беше доста по-сдържан – е
всеобхватно и неудържимо. А алитата са толкова агресивни, че нищо не
може да проникне до празните им глави. Няма студентски кампус в света, в
който да има кръчми и който да е депо за разпределяне на наркотици – това
е добре известно. Но интересно защо никой, дори храбрият Карбовски не

65
иска да разчовърка в тази смрад – вместо да защитава някаква несретница,
която отглеждала канабис, а сега се прави на репресирана!
Беззъби срещу истинското Зло – иначе много ящни, когато разпъват на
кръст някой само защото е имал нещастието да стане известен и да бъде
харесван десетилетия наред.
Изповедта на Стефан бе цитирана обширно във всички медии – но
единици бяха ония, които се осмелиха директно да го защитят. Другите уж
проляха по някоя сълза заедно с него, повече обаче предпочитаха да се
разсейват. И няма как да е иначе, когато чалгата – жертва на която всъщност
е Стефан – отдавна е обсебила цялото им внимание. Това е очевидно.
По-вероятно ще направят всенародно движение, за да спасят спуканата
силиконова цица на някоя млатка, отколкото да спрат линча над Стефан.
От години се храним с подобни линчове. Онзи, който каза, че у нас няма
култура, сякаш даде паролата народът да се храни с гавра и линчове.
Драматургията на „ВИП БРАДЪР“ едно към едно следва и копира
драматургията на Прехода, който имаше за цел да подмени истинския елит с
някакъв нов сбириток, в повечето случаи измислен и несъстоятелен.
Линчът беше един от основните инструменти на Прехода – и заради това
е естествено да стане и атрибут в една телевизионна конструкция, и то
порядъчно фалшива.
Естествено е – да, но в същото време е напълно безчовечно.
Големият въпрос е обаче дали алитата осъзнават това, поне в някаква
степен?
По-скоро не.
...
Нещо светло просветна от хоризонта на европейската левица: Сергей
Станишев се обади в защита на Стефан.
Ура, три пъти ура, хайде към Бузлуджа и пр.
Само дето на Станишев му бяха нужни цели три седмици, за да прояви
европейската си доблест – и през това време се спотайваше между алитата.
Но междувременно намери време храбро да се репчи в защита Мишо
Шамара, който препика националния трибагреник.
На 24 май 2016-а Стефан Данаилов остави едно ценно свидетелство по
телевизията – в смисъл, че БСП няма да я бъде. Възраждането ѝ се отлага.
Обичайно Данаилов говори за партийните дела така, сякаш става дума за
някоя постановка на „Криворазбраната цивилизация“. Той направи
впечатление още на последния конгрес на БСП, когато укори Нинова, че е
„прекалено емоционална“. И кой го казва това – емоционалното знаме на
партията, дето се влачеше по трамваите с несъстоялия се ватман Станишев.
А най-нелепо стана, когато започна да укорява Калфин.
Данаилов може да играе ролята на Боримечката и да гърми с фалшив топ

66
на Бузлуджа – но иначе за делова партийна работа е напълно неподготвен,
ако изключим кипренето му по разни президиуми. Но и той се има за
Олицетворител.
През 2011 година, по време на президентските избори, писах, че той е
ДДС-то на Калфин. Вижда ми се точно и досега. ДДС – да, нещо притурва,
но да кажеш, че Калфин върви след теб, вече е неприлично. Калфин, дори да
е бил най-слабият ученик в килийното училище за български политици, има
неизмеримо повече опит и политическо познание.
Данаилов схваща политиката като някаква игра, както се полага на едно
галено дете, леко разглезено. Той не каза и една дума срещу Станишев – дори
тогава, когато и портиерите на „Позитано“ разбраха, че въпросният Мукавен
Голиат кънти на кухо.
А пет години по-късно твърдеше, че на онези избори през 2011 година
Калфин бил „подставеното лице“, хората гласували за Данаилов.
Защо да не вземе да се пробва тогава в предстоящите избори? Както и да
е – но и заради подобни маниащини българското „ляво“ изглежда обречено.
...
И още нещо. Стефан – вечно развятото, макар и опърпано знаме на БСП,
би трябвало да има по-свястно отношение към Миналото. Обаче и той
препикава Миналото, собственото си – като лекомислено е позволил да
използват реплики от негови филми в реклама за бира. Извадени от контекста
на съответния филм, те звучат тъпо, представят го като лигав вятърничав
смешник. Но карай да върви, бирата е по-важна. Така Стефан, изглежда, не
си дава сметка, че налива бира във воденицата на новите пунгаши, за които
и киното ни е било боклук в „ония“ години...
По този повод американците имат един лаф: „Кой си държи ръцете в
джобовете ти?“
...
Следващите редове от този портрет не са ми приятни. Те са за Стефан
Любовника.
Когато Луна казва, че иска да става президент, ние приемаме това като
поредния неприличен звук от Зоната на Сквернословното, в която сме се
превърнали. Казваме си, че сигурно я шишкат продуцентите на „Биг Брадър“,
за да задържат интереса към шоуто си. А може би Луна се е екзалтирала от
приключенията на Плевнелиев и е решила, че има не по-малки шансове от
него да развеселява публиката.
Но когато Стефан Данаилов прави намеци за отношенията си с Невена
Коканова, това надхвърля дори пошлите стандарти на Зоната.
Къде е Луна, къде – Стефан, ще каже някой наивник. Как къде – в случая
и двамата са в една пробита гемия, където си разменят рибарски лафове и
нечисти признания.

67
 През годините Стефан беше разветият перчем на БКП, знамето на БСП –
заедно с дръжката, возеше се в един скапан трамвай с вечния пораженец
Станишев; после се оказа страхлив прелюбодеец, който мънкаше нещо за
връзката си с Кривошиева; а отскоро вече без колебания се самопредставя
като неудържимия Любовник. Той открай време се е харесвал в тази роля,
най-удачният пример е героят му в „Дами канят“ – някакъв зевзек, който
сваля с тъпи лафове провинциални мадами, те пък са също достатъчно тъпи.
Но Стефан никак не се притеснява от тия неща. Той изобщо си е перде. Грубо
ли ви звучи това? А как да приемем думите му, изречени на тържеството за
юбилея му: „Много съм изял, много съм изпил...“ Може ли да те смятат за
голям актьор, а ти да говориш за ядене и пиене – а всъщност и за „другото“,
ако се има предвид очевидното наслаждение, с което захранва публиката с
някоя и друга „тайна“, която всъщност си е истинско сквернословие. Толкова
дива ли е публиката ни, та интересът ѝ вече се изчерпва с яденето, пиенето и
онова другото? Толкова скучни ли са ѝ изповедите за роли, идеи, учители в
занаята, превъплъщения, постигнато и непостигнато в кариерата, гнета на
изкуството, съперничеството и всичко останало, което може да ти даде
правото да се мислиш за Актьор? А той ви говори за яденето, пиенето и
другото.
А за „другото“ наистина е безжалостен – по-точно в приказките си, които
са като на човек, който е загубил всякаква мярка. Процежда нещо за
Коканова – и ни принуждава стъписани да разсъждаваме за естеството на
тази скверна хвалба.
Познавах Коканова – извън всичко друго тя правеше и жестове, които
човек не може да забрави. Веднъж дори ме заведе при Ванга тъкмо когато за
известно време ме бяха натирили от телевизията – надяваше се да ме
окуражи някак. Не успя, но Ванга позна бъдещето ми, поне в онази лудница –
обаче за това си дадох сметка десетина години по-късно. Два пъти в годината
покойният Атанас Свиленов, един скъп приятел, ни събираше в дома си по
случай рождения и имения си ден. Идваха Леда Тасева, Васил Димитров,
Антон Горчев и Соня Маркова, режисьорът Павел Павлов и, разбира се,
Невена. Някои ги няма вече, иначе щяха да побеснеят сега от хвалбите на
нашия Любовник. Но Стефан си ги дрънка и мисли, че прави услуга на
Историята – и е прав, ако има предвид клозетната история. Прави намеци за
съпругата на режисьора Любомир Шарланджиев, който го направи това,
което е – ако приемем, че всъщност той целият е направен покрай
партизанския опус „На всеки километър“. Всичко останало са апликации към
тази слава; притурки, които никой вече не желае, а и по-рано беше така,
сериозно да интерпретира критически; то няма и кой, повечето от големите
имена в театралната критика си отидоха.
А Любовникът спокойно внушава на публиката как е направил

68
рогоносец човека, който е създал от него нещо си. Така преди време пльосна
и един намек за Аня Пенчева, сигурно много е зарадвал Сашо Диков. А
имаше време, когато трепереше да не се разбере за връзката му с Кривошиева
и за техния син, когото страхливо криеше от Мария – съпругата, на която
дължи хиляда процента от кариерата си, дължи я на нейните грижи, дух и
аристократизъм. Все плаче за нея, но на думи – а сега се перчи с поредното
си „завоевание“. Как ли се чувства тя в Отвъдното, когато слуша изцепките
му?
Както я е подкарал, скоро ще си „признае“, че е бил любовник и на
Стоянка Мутафова...
Имам правото да съм пределно рязък за „откровенията“ на Любовника,
защото съм направил немалко за него, макар че той вероятно дори не си дава
сметка за това. Десетилетия съм го дундуркал във „Всяка неделя“.
Наистина не мога да проумея арогантното и отгоре на всичко напълно
ненужно „признание“ на Любовника. Той никога не е изпъквал с особен вкус
към въздържаността, блестящият фасон му е бил предостатъчен. Обаче да
рови в гроба на Коканова? Какво печели от това, по дяволите! Отдавна са го
признали за голям свалян на кандидат-шофьорки, не му ли стига това.
Актьорския си талант ли ще въздигне, ако унижи една голяма актриса?
Споменах Мутафова и трябва да призная, че и тя направи нещо странно.
Много я обичам, тя знае това. Стоянка е от съвсем друго тесто – такива като
нея ги няма на всеки километър, истинска аристократка е. Беше опечалена,
когато един колекционер на скандали принуди вече възрастния Калоянчев да
употреби Парцалев по един скверен начин. Тогава Мутафова деликатно
защити Парцалев, но погали и Калоянчев. Обаче сетне и нея я вкараха в
калната локва – с някаква интимна история на Калоянчев.
Каква е целта, по дяволите? Всички да ги изкарате педерасти, рогоносци,
прелюбодейци – това ли? За да се забрави какви актьорища са били, за да
накарате публиката да се интересува единствено от скверното – и то да е
лицето на театъра и киното.
Има и друго. Казвам го на младата рая, която сега навлиза в нашия
занаят: не си въобразявайте, че ще ви запомнят, ако се навирате в боклуците.
Никога няма да ви случи това – просто ще станете част от Скверното.
А пък и тия, около които се въртите и все наричате „Големият“, понеже
нищо друго не ви идва наум, изобщо няма да са ви благодарни.
Те дори няма да забележат напъните ви.
...
Горката Невена!
Голяма врява се надига напоследък за „фалшивите“ новини.
Дори Папата ги заклейми. Ами фалшивите „истини“ за Миналото – за
тях кой ще се погрижи, кой ще ги изобличи?

69
 В сутрешен телевизионен блок известен актьор разказа, по повод на
годишнината си, истории от кухнята на много популярен филм. Стана дума
и за актрисата, която изпълнява главната роля – и той неочаквано направи
известния по нашите ширини жест със средния си пръст. Онзи свещен,
сакрален знак, който сякаш е вбит в гена ни. Фалшивият знак на мъжест-
веността.
Когато го срещали, зрителите все го питали дали не е правил с актри-
сата... – и показа средния си пръст. Водещите останаха като парализирани. И
добре, че не реагираха – може би не бяха сигурни дали камерата улови
неприличния жест. Но тя ни го показа, за жалост.
Актьорът, вън от съмнение, е добър. Но този жест бе много издай-
нически, той разяде като с киселина образа му. И защо, по дяволите, всеки
носи по един готов среден пръст и по някое време изневиделица той
изпълзява... Дали това не е експлозия на някаква свитост? Не знам, не съм
сигурен. Все едно, голямата актриса беше изцапана.
... Казах си, че такива като нея нямат мира и на онзи свят. Така ще е.
Невена понякога се включваше в екипите, които организирах за срещи с
публиката (Пътуващата „Всяка неделя“).
Стоеше кротко на сцената – и уж нищо особено не казваше. А я
обожаваха, сякаш е някаква Икона, излязла временно от Катедралата на
Изкуството.
Днес Катедралата вече до голяма степен е изтърбушена.
И от собствените си свещеници.

70
 ДОРИ
Юлиян Вучков

Няма да забравя опулените физиономии на медийните репортерки,

когато на една пресконференция в „Шератон“ през май 2005-а казах, че той
може да е полезен на всяка телевизия, дори споменах БНТ. Една-две от тях
се изхилиха.
А сега са готови да се барикадират в спалнята на собствения му
апартамент, само и само да получат интервю от него. Или беше обратното –
той се заключил там, защото се ядосал от въпроса на една репортерка.
Типично в неговия стил – да играе подобни етюди. Правеше ги още
навремето, но никога съвсем сериозно. Например може да говори разпалено
срещу един човек, но няма злост в дъното на тия приказки. Със сигурност е
един от най-проникновените познавачи на театъра и подобни сценки не му
костват нищо особено. Получи завидна телевизионна популярност чрез
натрапчива, дори безконтролна откровеност, особено в разговорите със
зрителите, които са кулминацията на телевизионния мазохизъм, поне в
нашия ефир. Обаче винаги съм имал съмнението, че при него съществува
една тънка дистанцираност от случващото се – уж е изпаднал в гняв, обаче
все пак наблюдава и дирижира отстрани случващото се. Издава го само
лекотата, с която минава от едно крайно приповдигнато агресивно състояние
в друго, съвсем противоположно – кротко, почти любвеобилно. Тъй или
иначе създаде си собствена публика, която е готова да го следва навсякъде –
рядко постижение в нашия занаят.
Той се нарича телевизионна легенда. Хубаво, да му дадем това право.
Обаче появата на Милен Цв. в сутрешния блок на Нова телевизия също бе
обявено като „Още една легенда се завръща“. Всеки момент очаквам и
Анчето, която се спъва в градусите на прогнозата за времето на това
предаване, също да бъде обявена за легенда. Анчето легендата – добре звучи.
Какъв съм тогава аз, вашият скромен дописник сред толкова легенди? Страх
ме е дори да си помисля за това.
Една невзрачна думичка бе на път да развали отношенията ни – „дори“.
Кой обръща внимание на тази сиромашка дума – ако я срещнеш, паднала на
улицата, няма да я заобиколиш, може да минеш направо през нея. Но той се
огорчи, поне три пъти ми е напомнял за моята безтактност, и беше напълно
прав. Неговите напомняния са нещо доста различно от това, което си
представяте. Започват кротко и винаги завършват с кресчендо. Ето как си
представям повода за неговите избухвания. Кротък сив ден, той отваря
прозореца на апартамента си на ул. „Белчев“, поглежда навън в спокойната

71
заран и погледът му попада на паметника пред НДК. О, ужас! „Четириъгълен
осмохуйник“ е негово определение – и то още от онези години, в началото
на 80-те, когато този паметник бе знак на нормата, плод на височайше
одобрение. Нищо че Живков промени собственото си трасе до Банкя, за да
не го гледа два пъти на ден. Съществува цял речник на негови волнодумства
от онова време. Забележително забавен, сред многото думи изведнъж те
втрещява с някое истинско остроумие – заварвал съм в гримьорната на
телевизията проф. Любомир Тенев да се киска като дете на някое от
попаденията му във „Всяка неделя“.
Ето изречението, което го обиди. Бях се подразнил от опияняващото
невежество на някои днешни халтураджии, които дръзко мамят зрителите
заради липсата на сериозни критици, и написах следното в една дописка:
„Дори за Владо Каракашев и Юлиян Вучков ще плачете, ако става въпрос за
театър.“
Откъде е довтасало това „дори“? Не мога да си обясня. Откъде накъде
„дори“? И двамата бяха изключително добре подготвени критици, съперни-
чеството им, гарнирано с приятелство на приливи и отливи, бе пословично –
поне в рамките на „Всяка неделя“. Владо наистина сериозно пострада заради
лекомислието, с което изпълни поръчката срещу „Една жена на 33“. Но
сетне, след Промяната, си призна грешката с филма на Христо Христов – за
разлика от някои кучки, които никога не биха признали креватните си
изпълнения с разни шефове, за да изглеждат днес като достолепни застарели
критички. Достолепни, вятър – колкото достолепна е ланшната шума.
Юлиян беше двайсетина години главен редактор на списание, но не съм
го запомнил да изпълнява наказателни поръчки. За първи път се появи като
коментатор във „Всяка неделя“ на 22 април 1979 г. Дори и Вили Цанков,
който бе здраво хапан от партийните дръвници и беше подозрителен към
всичко, с удоволствие участваше заедно с него в театралните прегледи на
предаването.
Веднъж се връщах от летището, изпратих дъщеря си за Лондон, и ми
беше тъжно, естествено. И звъни той. „Бивши приятелю – започва, – защо
така?“ И аз разбрах, че разговорът няма да свърши по-рано от час и половина.
Започнах да обикалям с колата из града и да слушам. По някое време
погледът ми попадна на един билборд – той с няколко красиви момичета на
плажа. И точно тогава той започна да ме упреква – не бил по бански, а по
бермуди, както съм написал в своята дописка. И какво лошо, ако рекламират
по този начин предаването му!
Сетих се за отговора: Нищо, разбира се, ако човек е лековерен. А много
талантливият си е винаги донейде лековерен.
И сега пък аз го засипах с думи, а той мълчеше, което си е живо
постижение за него. Мястото ти беше в онази опозиционна кабелна

72
телевизия – рекох, – защото беше в синхрон с посланията ѝ. Лъскавите
костюми и кожените мебели те отвеждат другаде, думите ти не са обичайни
за подобен лукс... Все пак не му казах, че им трябва временно, макар да го
мислех. Докато отлепят от нищото, от нулата в телевизионните рейтинги. Не
му казах дори онова, което подозирах – че с него ще играят нещо като
„Сърдити старчета“, макар че той ги превъзхожда десетки пъти – колкото да
дръпнат публика, и сетне ще го захвърлят.
Ти може да си много опитен – не му казах това, беше ми неудобно, но си
го мислех – можеш да имаш 20 години хитрувания с номенклатурата, но това
не значи нищо пред днешните тарикати. Може да си се оправял с
византийските номера на ония селяндури, но с тия няма да можеш да излезеш
на глава. Понеже си чистосърдечен наивник, не подозираш дори от какъв тор
са направени днешните келеши. Хитреци, пред които ония са прости
галфони. Ще те използват за разменна монета. Ще те поощряват, ще приемат
да бъдеш още по-критичен, ти ще го правиш, понеже това е в природата ти –
и в удобния момент ще те похарчат. Или за някакъв лиценз (пореден), или за
да се харесат на... като за добро утро. Ще те оставят със зяпнала уста по
средата на някоя фраза и толкова.
Спрях под онзи билборд, гледах моя стар приятел и продължавах да
изреждам аргументите си. Ще ти навлекат бермуди, за да направят странни
думите ти, за да дръпнат жилото им, ти може и да не го усещаш, но те вече
са започнали операцията.
Този разговор под билборда беше 6 месеца преди да спрат онази
телевизия, всъщност – да я продадат тарикатски изгодно. Юлиян обаче
смята, че румънците-мениджъри са виновни са всичко. Е, да, много често
румънците са ни виновни, не сте ли забелязали.
Какви румънци, Боже? Търси българин зад гърба на всеки румънец и ще
прогледнеш. Българин, маскиран като румънец – и дори моят приятел се
обърка из тия привидности. Но нека да прочете дори само един фрагмент от
последния си коментар в онази пиратска телевизия сега, в сутрешния блок
на Нова, и ще види как „румънците“ отново ще довтасат. Обзалагам се на
едни бермуди.
Тази доверчивост в един толкова умен човек е зашеметяваща. А аз се
обърквам от други привидности. Ето какви.
Привидната толерантност. Извънредно остроумен критик, нещо като
моя приятел, прави унизителен портрет на един водещ. А сетне приема да
участва в предаването му. Отгоре на всичко съвсем наскоро не е пощадил и
колежката му – и това не му пречи да си седи кротко до нея. Нарича ги
глупаци, но охотно си общува с тях, все едно нищо не е станало...
Една критичка, която артикулира с онази превзетост, с която бъбрят
застаряващите дами, за да си внушат, че са все още млади кокетки, пък е

73
добре дошла в друго предаване – въпреки че преди време е засипала авторите
им с обиди, от които нормалният човек се завива презглава.
Привидното състрадание – например суетнята около влака крематориум.
А веднага можеше да бъде изяснено кой е наредил да се занитват вратите на
спалните вагони, за да се превърнат в пещи. И да не героизират излишно
шафнера, а да се сетят защо е бил по чорапи...
Привидната памет. БНТ чества 50-годишнината си, година по година.
1966-а е отбелязана и със сериала „Семейство Калинкови“. Кой е авторът му
обаче – нито дума. Иначе си спомнят за коментаторите на световното
първенство по футбол в Англия. Забравяй Хайтов – и помни рецептата за
яйца по панагюрски от рекламния анонс на славния Ути.
Привидните убийства. Два дни след като в едно студио обвиниха Т. в
убийството на сестрите Белнейски, убиецът се оказа друг.
Привидните журналисти. Един нарича възможно най-безплътния лидер
на опозицията „харизматичен“ – а сетне се оказва, че е търсел съдействието
му за избора на кмет на голям град срещу медийна подкрепа. Харизматич-
ният лидер сам си призна за схемата, от ръководството на телевизията обаче
казаха, че не четат вестници.
Един друг, който ухажва най-усърдно мафията, написа след това:
„Мафията днес е точно като политиците – тя си избира в коя медия да говори,
тази, която я ухажва най-много.“ За него пък написаха, че е получил в дар
земя. Никакъв коментар.
Привидната България. „България гласува за мен“ – рече „Човекът глас“
Красимир Аврамов. „Човекът глас“ е добре казано – в смисъл, че всички ние,
останалите, не е нужно да доказваме, че издаваме звуци. „България гласува
за мен“ – при положение, че е получил 20 хиляди есемеса.
Извинявам се – както се уточнихме, не съм никаква легенда. Обаче през
1990-а година получих в своя подкрепа около 485 хиляди подписа. Но и през
ум не ми е минавало, че България е зад мен. Откъде накъде! Сега сметките
са други.
Момчето, което имало глас, се оправда за лошото си изпълнение с „токов
удар“. Хубаво оправдание. И много точно. Само у нас след токов удар всичко
продължава някак размазано – памет, думи, заплахи, ние и румънците, и пр.
Навсякъде другаде картината се стабилизира за 1-2 секунди.
Привидният свят. Клипът за кандидатурата на Соломон Паси за шеф на
НАТО е забавен: „Паси – новата енергия!“ Кого обаче убеждаваме по този
начин? Себе си ли? На кого му е нужен този продукт за вътрешна
консумация?
След всички тези привидности се сетих за един роман на Филип Финч,
представен в колекцията на Лъдлъм и Томас Харис. Неговият герой едва не
получава удар от някакво виене, което се оказва, че е изпълнение на

74
„Мистерията на българските гласове“. Така пък ни възприемат понякога по
света.
Сетих се и за една фраза на Канети: „Магаре, маскирано като параден
кон“, но няма да я използвам днес.
„Много са маниакални българите“, рече веднъж Юлиян Вучков. А може
би изобщо не са маниакални, след като живеят сред толкова привидности.
...
Преди време, докато размишлявах върху несретната съдба на някои
водещи, се оформи един нов закон на К.К.: „Ако ще се наемаш за водещ,
преди това си купи огледало.“
То е особено ценно пособие срещу онзи световъртеж, в който пребивават
повечето водещи, а дори и скромни репортери от телевизионния супер-
маркет. Самохвалството е едната от двете основни болести на хората от теле-
визиите. Другата е маниакалното самохвалство.
Едно огледало ще свърши добра работа на тия маниаци. Например ако
ушите ти са прекалено щръкнали, стой в полупрофил. Ако пък обичаш да
мелиш прекалено много – отрежи част от езика си. Известно е, че на мнозина
водещи устатата им е по-голяма от главата, за мозъка да не говорим, за да не
ставаме прекалено придирчиви.
Навремето ако на някого от моите режисьори му беше хрумнало да
покаже десния ми профил, писъците му щяха да се чуят от телевизията чак
до Орлов мост.
Човек трябва да пази лицето си от прекалена употреба пред камерата, но
освен това не е лошо и да го поглежда от време на време. Тогава, ако има
късмет, ще може да долови навреме ранните признаци на онова полудяване,
което в телевизията се приема за нещо нормално.
Но днешните водещи не само че нямат огледала, те дори не си гледат и
собствените предавания. Не само защото биха се ужасили от продукта, който
са снесли, но и защото той не ги интересува особено. Навремето във „Всяка
неделя“ задължително гледахме записа на програмата. Тя се излъчваше на
живо, но паралелно с това я записвахме – и веднага след финалните надписи
тичахме от Студио 4 към стаята на екипа и отново преживявахме всичко.
Малобройният ми екип беше порядъчно съсипан от умора, но аз настоявах
да гледаме всичките 140 минути, за да видим грешките си, следваха крясъци
главно от моя страна и пр. Този ритуал се спазваше доста месеци, след което
се смилих и реших да гледаме записа във вторник, понеделникът беше
единственият ни почивен ден. Но и във вторник крясъците си бяха същите.
Основното внушение, което се опитвах да набия в главите на хората си, беше,
че пак нищо не сме направили и че най-важното предаване е следващото – а
бяхме безспорните фаворити на публиката. И постепенно всички разбраха,
че това гледане е извънредно полезно.

75
 Сега изобщо не се гледат – сякаш са убедени, че всичко, което правят,
умира незабавно и няма защо да се връщат към него. То си е и така, за жалост.
А отгоре на всичко няма кой да им каже накъде всъщност са се запътили или
да ги стресне, че гемията им вече е започнала да потъва – и така, докато им
ритнат предаването с обичайното обяснение, че няма достатъчно рейтинг.
По този начин десетки предавания безславно се запътват към дъното на
телевизионното блато, макар че в тях все още е имало потенциал и
възможности – но кой да каже това на авторите и водещите им, кой да
промени едно или друго, за да оцелеят. Някои телевизионни шефове сякаш
изпитват садистично удоволствие от краха на поредните си временни
питомци. Малцина от тях оцеляват и като по правило това са най-досадните
между тях, тъкмо тях обаче упорито крепят по неизвестно какви причини.
Да не ви губя времето с имена – но кой е онзи телевизионен шеф, който
може да даде някакъв ценен съвет примерно на Венелин Петков, Виктория
Петрова или Спас Кьосев, на Даниела Тренчева и Николай Дойнов, и на още
много талантливи хора – освен да бъдат по-послушни и гъвкави. За моя
приятел Слави Трифонов да не говорим – за него може да се грижи само оня,
който лъска златните кубета на „Ал. Невски“. Цветанка Р. пък поначало се
нуждае не от съвети, а от частична езикова кастрация – и ако някой ден се
подложи на тази корекция, няма изобщо да я познаете, ще бъде от съвсем
друго качество, понеже има достатъчно познания, които обаче във всяко
предаване удавя в кофи с вода.
Ами Рачков или Зуека, които са актьори от класа – на тях кой да им
държи ръката от време на време?
Навремето и колосално талантливи актьори като Калоянчев, Парцалев,
Мутафова и пр. също правеха халтура, обаче трепереха да не прекрачат
допустимата граница, за да не ги смаже критиката. Те имаха изключителни
постижения на театралната сцена и сами разбираха докъде могат да ги
доведат неконтролираните изкушения. Сега Любчо Нейков изобщо няма
такива тревоги – ако Бойко отиде да го гледа за осми път в „Големанов“, той
вероятно ще реши, че вече е задминал Лорънс Оливие.
Има хора с истински талант за телевизия, но те са оставени на грижите
на вятъра. Това се отнася и за всяко друго артистично поприще.
Навремето представих във „Всяка неделя“ стотици изложби. Тогава за
всички беше интересно мнението на Богомил Райнов за Светлин Русев или
пък на Аксиния Джурова за пловдивските художници, които си бяха
бунтари, и пр. Може ли някой да ми каже на кого се доверяват днешните
художници или скулптори освен на собствените си мании? За театъра да не
говорим, същото е и с киното – там са изоставени на ласките на обичайно
повърхностните ресорни репортерки. Постни анотации оценяват днешното
изкуство, кинокритиката е заменена от трейлърите, в които има всичко –

76
зрелищни ефекти, остроумни колажи от рекламирания филм – и нито думица
струва ли той или не. Затова по-съобразителните театрали или кинодейци се
окопитиха бързо и започнаха сами да се хвалят.
Все пак най-окаяно е положението на телевизионните журналисти, те са
изоставени единствено на милостта на Г-жа Рейтинг – но тя, както е
известно, е една стара курва, а колко доверие може да има човек на една
курва в края на краищата. Никакво доверие, ако питате мен.
Огледало нямат – обаче насреща им е моят стар приятел Юлиян Вучков,
който освен че се подвизава на екрана, се вижда още и като някакъв Терми-
натор, който трябва да изтреби цялата телевизионна паплач наоколо.
Навремето само няколко души пишеха за телевизия, но най-системно
вършеха това Юлиян и Владимир Каракашев – във вестник „Отечествен
фронт“, също и Владимир Михайлов, днешният професор по медиазнание, в
„Народна култура“.
Владо Каракашев беше много подготвен и опитен театрален критик. С
него има една весела история, свързана с филма „Една жена на 33”, който
сега минава за дисидентски – макар че „Всяка неделя“ го представи със
суперлативи (коментарът беше на днешния професор Сашо Грозев). Но
няколко седмици по-късно партийната балтия се стовари върху филма.
Държеше я Владо – в смисъл, че му бяха поръчали от комунистическия
официоз „Работническо дело“ да млатне филма.
Написал Владо статията, която трябвало да излезе като редакционна, и
една заран на път за Театралната академия гордо си купил броя, за да види
творението си. И щял да припадне на „Раковски“ – понеже ония подлеци от
вестника все пак го подписали. А пък е ясно, че човек пише по един начин
редакционни статии, и доста по-съвестно, ако ще се подписва. Но Владо
беше сериозен критик и подготвен тълкувател на театъра, вън от съмнение,
години наред беше коментатор на „Всяка неделя“ и никога не е имал
възможност да почерпи публиката с някоя идеологическа боза, нямаше и да
му позволя.
Наскоро четох, че Юлиян пък се държал като цензор в моята програма,
но това също не е вярно, нямаше как да се случи тъкмо там, понеже тя си
беше свободна територия, може би единствената по онова време.
Веднъж „Септемврийско дело” – вестникът на Окръжния комитет на
БКП в Михайловград, грубо ме критикува заради италианската забавна
програма „Фантастико“, фрагменти от която излъчвах във „Всяка неделя“. С
Владо и с музикалния критик Генчо Гайтанджиев я защитихме и тогава ония
ми се нахвърлиха вече зверски – със серия от кретенски публикации, които,
изглежда, бяха писали с пяната от устите си – до степен, че тръгнах да ги
съдя. И това през 1988 година, представете си, колко съм бил изтърван или
гламав, за да съдя издание на окръжен партиен комитет! Насрочиха делото и

77
аз заведох като мои свидетели знаменития Веселин Йосифов, когото вече бя-
ха разкарали от шефското място в СБЖ, но все още беше главен редактор на
„Антени“, и Любен Генов – той пък главен редактор на „Поглед“. С нас беше
и известният адвокат Йордан Школагерски.
В Михайловград пред съда ни чакаха около 200 души – както съобщи по-
късно радио „Свободна Европа“. Това беше на 28 март 1989 година. Съдията
след известно мотане даде ход на делото и аз реших, че ще успеем да
защитим честта на италианската телевизия.
Но когато се върнахме в София, научихме, че „Свободна Европа“ вече е
коментирала акцията ми, няколко дни преди това Владо Костов също казал
няколко думи. И още като влязохме в кабинета на Веселин, му се обади
всесилният Милко Балев, най-приближеният човек на Живков по онова
време, и диво му се разкрещя. Веселин само правеше въртеливи движения
около главата си – в смисъл, че онзи съвсем е изперкал. Но тъй или иначе на
бърза ръка спряха делото, прехвърлиха го на прокуратурата и накрая го
замотаха. Обаче все пак защитихме идеологическата диверсия
„Фантастико“, Владо също взе участие в тази авантюра.
Ние ценяхме рецензиите и коментарите на Владо и Юлиян за теле-
визията, защото те като опитни театрали все пак ни даваха някаква представа
как се движим в занаята. За мен също бяха от значение, макар че редовно
печелех най-голямото одобрение на публиката, имах 5 милиона зрители,
получавах хиляди писма седмично, и пр. Но все пак човек винаги може да
научи нещо ново.
Докато пишеха коментарите си, Владо и Юлиян се състезаваха яростно
и за място във „Всяка неделя“. Получаваха обичайно по четири до шест
коментара годишно при максимум пет минути за коментар. Сега, когато в
предаването си Юлиян говори разпалено по два часа и дори повече, тези
минути сигурно му се виждат като някакво необичайно остроумно изтезание
от моя страна. Но пък никой по онова време не смяташе, че той е досаден или
извънредно приказлив. А и вестникарските му телевизионни критики също
не изглеждаха като нещо прекалено несиметрично. Е, появява се наистина
по телевизията, но това е от време на време... Ами сега как е?
Сега съм убеден, че не е никак редно да имаш собствено предаване и в
същото време обширно да се разпростираш върху практиката на свои колеги.
Някак не е прилично, това е все едно да отидеш на ресторант и там готвачът
лакомо да бърка в чинията ти.
Юлиян говори в предаването си по два часа, но спокойно може да го
прави и по 4, 6 или 16 часа. Дори смятам, че е време да му се предостави цял
телевизионен канал – когато и да го включиш, Юлиян ще е на линия. Тъкмо
няма да се дразни от други, които са имали наглостта да се появяват и те на
екрана, понеже няма да ги гледа.

78
 Навремето, когато Карбовски още чиракуваше в телевизионния занаят,
също реши да пописва телевизионна критика в „Труд“. Но тогава успях да
убедя Тошо Тошев, че това не е никак прилично – моташ се криво-ляво на
екрана, пък даваш съвети на колегите си, и на какво отгоре.
Сетне и Васа Ганчева, докато пишеше телевизионните си филипики,
беше наречена „неподражаемата“ от „Уикенд“, там са големи шегобийци.
Сега удостоиха с тази титла Юлиян, което сигурно го вбесява и може би
затова той кастри наред. Да де, обаче в същото време Васа правеше и едно
предаване, което изглеждаше като седянка в провинциален пенсионерски
клуб. Както и да погледнеш, не върви да съвместяваш тези две роли. Все едно
след години Стефан Данаилов да се тътри с бастун в „Стъклен дом“ и в
същото време да мрънка, че Калин Врачански и останалите му колеги в
сериала се движат като гипсирани.
Винаги когато Юлиян напише за някого, че се кокорчи от екрана – той
много обича тази дума – си казвам, че трябва да му подаря едно огледало. И
някой ден щях да го направя, но наскоро той ни съобщи, че гледал записи на
предаването си. Интересно, си казах, какво ли вижда там тогава?
Преди време бях в чужбина когато получих есемес от Миро Севлиевски:
„Вучков казва, че не си го оценявал достатъчно“, нещо от този род. Не си
направих труда да гледам въпросното предаване, понеже все още нямам
задължението да произвеждам телевизионни гении. Който претендира, че е
такъв, веднага му го признавам.
Обаче затова пък случайно гледах едно друго предаване на Юлиян и
здраво се притесних за него, стари приятели сме все пак. Той вече дори е
легенда – а пък и аз, който съм му давал пет пъти годишно по 5 минутки, се
надявам също да стана някой ден, тъй че трябва да го пазя. Готов съм дори
да му призная, че той е измислил и кинескопа.
В онова предаване отношението му към собствените му зрители бе
страховито, поне към ония, които си позволяваха да кажат нещо, което не е
по вкуса му. И аз си помислих следното. Когато преди време Бойко му
гостуваше, вместо да му изнася директивите си в продължение на два часа,
Юлиян можеше да пусне коментарите на зрителите си – и съм сигурен, че
още след втория коментар смелият ни генерал Бойко щеше да избяга па-
нически от студиото. В този смисъл Юлиян е най-големият храбрец в нашия
ефир – никой не е в състояние да издържи атаките и ругателствата на
зрителите като него.
Веднъж един се обади и след като дълго настояваше Юлиян да си каже
коя е най-хубавата му черта, накрая сам сподели прозрението си: това била
чертата, която разделя задника му. Беше отвратително, макар и донейде
остроумно. Юлиян издържа и на това.
В споменатото предаване се случваха невероятни неща – и аз гледах и не

79
можех да повярвам на ушите си. Юлиян беше в стихията си и без никакво
колебание разкарваше всеки, който дори си помислеше да каже нещо
критично. Той – като опитен театрал – познаваше само от интонацията, с
която някой казваше „Добър вечер, професоре“, че трябва веднага да го
разкара: „Хайде, чупката бе, по гласа ти познавам, че си кретен“, и пр.
За нещастие, бях сам вкъщи и от страх се бях прегърнал с дивана, ужас.
И се питах, тракайки със зъби, защо тогава на Юлиян са му нужни тия
телефонни диалози – щом ще ругае горките зрители.
И не си ли дава сметка, че дори и последното телевизионно келеме няма
да обърне никакво внимание на критическите му анализи веднъж само да чуе
някой, който се интересува от онази черта на Юлиян...
Има и зрители, които очевидно му се радват, но неговата непомерна
ярост ги кара и те да се държат необуздано. Веднъж попаднах на следния
диалог в предаването му. Зрителката Румяна Петкова разпалено хвалеше
Юлиян, понеже воювал за духовността, и пр. И накрая изведнъж озверя и
рече: „А онзи зрител преди мен, който ви ругае, той да ви яде кура!“
Тази страхотна поанта в борбата за висока духовност още не ми излиза
от ума. Може би и аз ще се вдъхновя да участвам в тази благородна битка.
Казаха ми, че напоследък Юлиян започнал да кани свои зрители и да
разговаря с тях. Това не е лоша идея, стига те да не споменават повече от 10
пъти на предаване, че е гений.
Не искам да давам никакви съвети на Юлиян, вече и самият той не би
могъл да си даде – така се случва след определен опит в някакво поприще.
Все пак ми е жал, че не познавате онзи Юлиян от 80-те години, който беше
необикновено велеречив, но също така респектираше освен с артистичността
си, още и със сдържаната си компетентност.
Трябва да направя и едно уточнение. През последните години съм се
появявал едва няколко пъти на екран, и то след доста колебания. И почти
всеки път съм давал унищожителни оценки за тези участия в собствените си
телевизионни коментари. Но да пиша за различни телевизионни недоимъци
и откровени нещастници – и в същото време да се кипря на екрана, макар и
в Канал 3, не е шик, никак.
В собствената си практика съм похвалил и десетки журналисти и смятам,
че така е редно. А Юлиян сякаш разчиства с някакъв преносим банциг терен
за собствения си паметник.
Вярно е, че когато Юлиян завърти сопата си, например в „Уикенд“, той
автоматично получава – при чудовищния тираж на вестника – рейтинг, който
съвсем малко телевизионни предавания имат. Аз обаче бих искал
собственото му предаване да има рейтинга на „Уикенд“. Така и той ще се
чувства по-спокоен.

80
 ДЕДО, ПРОДАЙ ДЪРЖАВАТА!
Иван Славков

Както и се очакваше, някои от ония, които са му абсолютно задължени,

се криеха като мишоци и не смееха поне да го споменат в поредицата на
вестник „24 часа“ за 50-годишнината на БНТ.
Е, да, насаме с него или в тесен кръг те винаги ще го представят като
своето божество – колко грижовен бил и не знам какво си друго: „Батето е
велик бе, нямахме такъв шеф, няма и да имаме“, но това са приказки във
вечно скапания бюфет на телевизията или по кьошетата.
Някои от епизодите на споменатата поредица са извънредно забавни.
Много се смях, когато Любка Кумчева – синоптичката, припомни как Кольо
(Чичко) Филипов клечал в краката ѝ, за да ѝ държи микрофона, понеже тя
забравила да го вземе, преди да я включат в ефир.
По същия начин почти всички бяха в краката на Иван – при това, без той
да настоява за това. И без да има нужда от микрофон, разбира се.
Иван бе винаги гръмогласен, не мога да си представя да шепне с някого
заговорнически. Шегите му бяха артистични, понякога и доста солени, но
никога злобни.
Разказваше се – а може би и самият той да го е правил, понеже нямаше
особени задръжки – как веднъж заварил в резиденцията в Бояна Живков пред
огледалото да замята коса върху плешивата си глава и рекъл: „Боже, Боже!“
А пък Живков отвърнал: „Вкъщи можеш да ми викаш и тате!“
Това може и да е абсолютна измислица, обаче много добре изразява,
струва ми се, отношенията между двамата. Иван никак не обичаше
блюдолизците край Живков, не защото те го застрашаваха по някакъв начин
в битката за вниманието на Първия. Някои хора от телевизията търсеха
пробив в кариерата си чрез обкръжението на Живков – и това веднага ги
правеше нетърпими за Иван, тогава беше доста ясен в антипатията си,
ироничните му подмятания ставаха опасни и онзи му ставаше враг за цял
живот.
Мисля, че в някаква степен не обичаше и ухажорите на Людмила, някои
от тях наистина кръвожадно се млатеха за любовта ѝ. Спомените на проф.
Николай Генчев са свидетелство за това, но пък са и доста субективни, сякаш
от оня свят професорът си разчиства сметките с този или онзи.
Живкова се стремеше към една реформа, която Москва никак не
харесваше, това е факт. Край нея имаше доста качествени хора, но някои от
тях с внушенията си може би прекаляваха. Струва ми се, че все пак Иван успя
да запази автономността на телевизията от този кръг.

81
 Никога не съм бил свидетел на някаква особена грубост от негова страна,
на желание да му лъскат обувките. За разлика от другите шефове на телеви-
зията той не беше длъжен лично да кади тамян на партията, но не съм и
забелязал да притиска някого да го прави. Пък и доброволци за това винаги
се намираха – и сега ги има, и вие ги знаете добре, дори днешните поцелуй-
ковци са доста по-отвратителни.
Вярно, че и зад бюрото на Иван висеше един портрет на Живков – но
поне беше цветен, излъчваше добро настроение.
Веднъж падна и се строши – докато Иван ни беше събрал с един мой
„съперник“ в кабинета си, за да се разберем най-сетне.
Това беше невъзможно, но той извади една бутилка „Балантайнс“ и каза,
че ни дава последен шанс.
Нищо не излезе от разговора, аз си мълчах, а онзи говореше и говореше,
и ме заплашваше, и изведнъж портретът падна и се строши.
А онзи рече: „Пръст Божи!“, и се захили. Може би се шегуваше, обаче
си беше и доста глупаво, а аз пак премълчах, понеже хич не бях сигурен, че
сме сами. Дойде Иван, зададе един-два въпроса и реши нещата – доста умно
при това. Раздели ме от онзи тип, направи два екипа и всичко се оправи.
Малко по-късно онзи влезе в затвора и поне тази битка приключи окон-
чателно.
Иван имаше забележителен инстинкт за телевизия. Много хора дължат
кариерата си на него, но сега си мълчат. Ако бяха живи обаче Димитър
Езекиев или Георги Стойчев, нямаше да мълчат. Те правеха модерни
предавания, далеч над днешните стандарти, имаха класа, която днес изобщо
не може да се срещне. Иван беше готов да поема рискове. Моташ се, правиш
някаква рубрика – например „Очаквани заглавия“, и сетне той ти хвърля цяло
предаване, такъв е моят случай. Не се плашеше, а и не ревнуваше успеха на
звездите си.
Имаше доста противници край Живков – например Милко Балев, с него
имаха персонална битка, подхранвана обилно и от футболните им
пристрастия. Знаменитият футболен коментатор Николай Колев-Мичмана
всеки път трескаво търсеше с очи Балев в правителствената ложа на стадиона
и далеч по-спокойно коментираше, когато онзи бе там, понеже не можеше да
го чуе по телевизията. Но веднъж около някаква спорна дузпа в мача
„Левски“ – ЦСКА Балев ревнал пред всички към Мичмана: „Ха сега, да те
видя какво ще кажеш!“
Партийните бонзи, които гравитираха край Людмила, също едва търпяха
Иван.
Богомил Райнов направи документалната серия „Ерос и Танатос“,
оператор беше знаменитият Димо Коларов, режисьор – Неделчо Чернев. Аз
бях редактор и ми беше много забавно, понеже голяма част от филма бе

82
заснета в уличките на греха в Копенхаген, където не ме взеха, но пък
нещичко трябваше да се доснима и от различни порносписания в дома на
Богомил. Много се забавлявахме, докато ги разлиствахме и търсехме нещо,
което да е еротично, обаче все пак да бъде в нормите на социалистическия
реализъм, ако изобщо е възможно да се съчетае порнографията с въпросния
реализъм. На обсъждането преди премиерата хората от отдела в ЦК без
колебание се нахвърлиха върху филма, явно имаха указания от тогавашния
шеф на идеологията. Богомил беше автор, а те се настървиха на Иван. После
всичко се размина.
Водих доста време полемиката „Истината за българския футбол“, накрая
телевизията направи специална пресконференция извън „Всяка неделя“ –
водеше я Димитър Езекиев. Беше голям майстор на този жанр, но и той се
стресна от страстите ни. Когато веднъж след поредното издание на „Всяка
неделя“ се качих в кабинета на Славков, той се смееше неудържимо, дори
невротично – бях направил на дреб тогавашния шеф на футбола Крум
Василчев, а той беше кандидат-член на ЦК на БКП и приятен човек,
доколкото един македонец и цесекар може да е такъв. Смеехме се, обаче
отказаха от печат книгата „Истината за Българския футбол“, която
започнахме да правим със Славков.
Иван поощряваше тия волности, макар че на Живков едва ли му е било
приятно, когато хора от най-близкото му обкръжение подмятат това или
онова за зет му.
В анкетата на Антон Стефанов „Истината за „Всяка неделя“ Иван
разказва, че Живков е говорил за телевизията само един-два пъти с него. И
това е напълно възможно. Единият път били монтирали негово изказване и
вместо да вземат финалния рулон, взели този с дублите. Той влетял бесен и
казал на Иван: „Аз да не съм идиот, да не съм малоумен, та да си повтарям
думите.“ Другата седмица пък направили гаф с руския посланик.
Излиза, че Живков е бил пълна скука в отношението си към телевизията,
поне по онова време – само като си представиш как управници от всякакъв
калибър днес дуднат и капризничат по всеки повод с днешните телевизионни
началници.
От друга страна, отделите в ЦК много педантично се занимаваха с
телевизията, често по смехотворни поводи. Защо например Маргарита
Хранова пяла с кръстче на врата във „Всяка неделя“, или сме излъчвали
„Розовата пантера“, а не някоя съветска пантера.
На 23 ноември 1980-а, след дълги години медийно ембарго, Радой Ралин
се появи в „Събеседник по желание“. Увещавах го много време, накрая прие
по време на един обяд в Дома на киното, като поне 100 пъти ми каза, че ще
говори каквото си иска. То нямаше и друг начин, понеже предаването беше
на живо, но на Радой сякаш не му се вярваше, че сам вече се е съгласил.

83
 Имаше, както се очакваше, небивал успех. Към края на интервюто
поиска да каже нещо извън въпросите и говори няколко минути за Милчо
Левиев, който беше избягал в САЩ.
После, естествено, имаше известно напрежение, партийните мутри се
чудеха какво става. А Иван ме срещна след предаването пред кафенето на
телевизията, дръпна ме настрани и рече: „Много здраве на Радой и да не ти
пука.“
Той без колебание прие като филмов коментатор на обедното ми
предаване „Информационен дневник – Неделя“ Атанас Свиленов, макар че
от писателския съюз някои не го понасяха. Веднъж надникнах в кабинета му
и измърморих, че искам да го пратим на фестивала в Кан.
„Хайде де – рече Иван, – че той няма да се върне.“ Нещо такова.
„Защо пък да не се връща – рекох аз, – какви ще ги дъвче там?“
„Гарантираш ли?“ – каза Иван.
„Да“ – изрепчих се аз.
„Добре, щом го казваш“ – засмя се Иван, което си беше жива подигравка.
Но пък Свиленов замина и се върна, дори представи канския фестивала
с папийонка, беше много трогателна гледка в „Информационен дневник –
Неделя“.
По-късно Иван гарантира и за Румяна Узунова – заедно с Павел
Вежинов, обаче тя пък взе, че не се върна.
Един от филмовите коментатори на „Дневника“ беше Яко Молхов –
извънредно сладкодумен разказвач и честен човек, минаваше за един от
партийните дисиденти. Веднъж, както си говореше тихичко, той имаше този
навик, изтърси, че премиерният съветски филм е доста калпав. И се усмихна
любезно. Така за първи път съветски филм беше критикуван изобщо у нас.
За сведение на късните храбреци това е все едно днес по Би Ти Ви някой
да каже примерно, че интервюто на американския посланик е вмешателство
в българските работи.
Бате Яко си тръгна все тъй кротко усмихнат, аз пък тръгнах нагоре по
етажите – да изсърбам попарата, която бях надробил. Заварих тогавашния
шеф на „Новини и информация“ Петко Димитров да успокоява някого по
телефона: „Да, другарю Бонев, да, ясно, да, разбира се, няма да се повтори.“
Досетих се, че разговаря с Владимир Бонев, тогавашния шеф на активните
борци и член на Секретариата на ЦК, много влиятелна фигура – активните
борци, поне правоверните измежду тях, бяха питбулите на онзи режим.
Шефът още известно време се съгласяваше с онзи, като все по-широко се
усмихваше. Накрая тръшна слушалката с облекчение. Очаквах да ми съдере
кожата заради Яко, обаче той нищо не каза.
В онези години и Петко, и други край Иван – например Христо Цачев и
Стефан Велев, бяха сериозни професионалисти и широко скроени хора. Дори

84
Цачев и Велев си позволиха да редуцират излъчванията на съветската
програма, които бяха задължителни, да ги сведат до някакъв поносим
минимум, след което на бърза ръка ги натириха от телевизията. И Иван не
успя да ги спаси.
А Яко отново се появи след няколко седмици в „Дневника“. Докато го
гримираха, кротко попита: „Бръснаха ли те много за онзи път?“
„Не“ – отвърнах, и това си беше самата истина. Сетне, по време на
филмовия преглед, бате Яко, пак така кротко, но и сякаш леко триумфално,
рече: „Внимание, тази седмица и съветският филм е хубав!“
Някъде през декември 1978 година Иван ми каза, сякаш между другото,
че спира обедното ми предаване, щяло да се прави ново. Опитах се да кажа
нещо, но той вече беше минал на друга тема. „Дневника“ – за него става
дума – вървеше вече повече от две години, имаше и добър успех.
Седнах и му написах едно писмо: „Другарю Славков, тъй и тъй,
предлагам на вниманието ви някои съображения, породени от трансфор-
мацията на „Дневника“ в нова програма, наречена „Всяка неделя“. Струва ми
се, че мотивите на тази промяна не са в достатъчна степен изяснени, не са
преценени реалистично плюсовете и (предимно) минусите на промяната.
Всъщност обективният поглед не би могъл лесно да открие плюсовете на
промяната...“ С една дума – сменяме кон за кокошка.
Пратих писмото, а Иван дойде и участва в последното издание на
„Дневника“. На 7 януари 1979 година тръгна „Всяка неделя“ – и той се оказа
10 пъти по-прозорлив от мен. В смисъл, че това промени целия ми живот.
Между другото в споменатата вече анкета на Антон Стефанов, Славков
е пределно коректен, когато говори за създаването и историята на „Всяка
неделя“. Той казва, че спирането на „Всяка неделя“ е „фелдфебелщина“ от
най-нисък разряд“. Струва си да бъде цитиран един откъс от анкетата:
„Спомням си веднъж Васил Цонев беше събеседник на Кеворк – казва
Славков. – А неговото поведение винаги е „юмор на гране войни“. Неговите
отговори и приказки бяха за борбата с глупостта и при алюзиите, които пра-
веше, само се очакваше да направи още една крачка и да спомене
политически имена в България. А той накрая каза: „Ами това са китайците“...
Нещата наистина бяха на ръба, но това е красотата. ..“
През януари 1980 година представих във „Филмов преглед“ на „Всяка
неделя“ българския игрален филм „Юмруци в пръста“. Ред беше на
кинокритика Наско Свиленов – той леко се поколеба, но след това нацепихме
филма. Съсценарист на „Юмруци в пръста“ (заедно с Никола Статков) бил
Славков. Изобщо не подозирах това.
Той обаче не каза нищо за волнодумството на най-гледаната му
програма. Нито една дума. През март същата година на връщане от Русе,
откъде излъчих първото извънсофийско издание на „Всяка неделя“ –

85
участваше и Славков, се спряхме в Габрово. Там представиха филма и
авторския колектив. Салонът беше пълен, по някое време един от зрителите
подметна нещо за критичния коментар във „Всяка неделя“ и Славков ме
накара да се изправя от мястото си в залата. Всички ръкопляскаха, Славков –
също.
Днешните телевизии са комично феминизирани – обаче шефките им
нямаше да успеят да станат дори секретарки на Иван Славков.
На 1 януари 2009 година БНТ представи продукцията на „Шоуто на
Канала“ „50 години не стигат“ – по повод юбилея на телевизията.
Естествено, най-олигавеният персонаж бе Иван Славков. С по една-две думи
не бяха пожалени и останалите бивши генерални директори, неособено
остроумно впрочем.
Шеф на телевизията по онова време беше Уляна Пръмова, снаха на
бившия секретар на ЦК на БКП Иван Пръмов, който с кръв бе потушил
стачката на тютюневите работници в Пловдив. Не чухме обаче нито една
дума за нея. А тя трябваше да бъде главният персонаж на сатиричното шоу –
най-малкото защото разсипа държавната телевизия и я докара до днешното ѝ
окаяно положение.
Славков също беше човек от Убежище – неговият произход не беше чист
за правоверните комунисти, но той успя да се навре чак в дома на Първия, на
Властелина. И добре използва това – докато беше в телевизията, можехме да
правим това, което искаме – поне аз имах тази възможност.
Той винаги е имал мощен демократичен инстинкт. И не заради силата на
семейството си, а въпреки нея. „Всяка неделя“ дължи извънредно много на
Славков. Той единствен не се страхуваше от нея.
Иван беше майстор на остроумните фрази.
Една вечер срещнал наш общ приятел в ресторант „Панорама“ на парк-
хотел „Москва“ и му казал, че убеждава „дедо“(Живков) да продаде
държавата.
„Иначе ще я окрадат, нищо няма да остане от нея“ – твърдял Славков.
Така и стана.

86
 ГЛЕДА ЛОШО, А ВСЪЩНОСТ ТИ ПОМАГА
Павел Писарев

Той винаги оставя у теб впечатлението, че ти иска услуга – макар че

всъщност той ти прави услуга. И не става дума за дреболии. Понякога
жестовете на Павел Писарев могат да имат изключително значение – поне в
два случая с мен е било точно така.
Веднъж, беше през 1984 година, вдигна глава и сякаш случайно ме видя
от масата си в ресторанта на Антиката в Народния театър. Бях за известно
време извън „Всяка неделя“, хитро ме принудиха сам да се дръпна, месеците
минаваха и вече бях решил да се махна окончателно.
Павел ме погледна и ме покани при себе си. Станах и отидох, като се
чудех защо го правя. Не се познавахме, а и той имаше доста сурова
репутация. В телевизията говореха със страхопочитание как коридорите се
изпразват, щом той се покажел от кабинета си – и тя придобивала доста по-
смислен вид, когато вечните кибици се изпокриели кой където свари.
Говореха се и други страхотии – как сам съкратил филма на Еди
Захариев „Мъжки времена“, това ми го е подмятал и самият режисьор –
понеже Еди се опъвал, треперел над всеки кадър, което си е нормално за
всеки автор, а пък филмът трябвало да участва на кинофестивала в Техеран,
но далече надхвърлял времетраенето на конкурсния правилник. И Павел
хванал ножиците, тоест седнал на мувиолата. Да де, обаче филмът се върна
с награда от този фестивал, ако не ме лъже паметта. Той си е такъв в подобни
случаи – гледа лошо и дори с леко презрение, а всъщност ти помага.
Седнах на масата му и въпреки че въобще не се познавахме, като
изключим факта, че по онова време и уличните кучета ме знаеха, той направо
рече: „И какво смяташ да правиш сега?“
„Ще се махна – изтърсих аз. – Не мога да ги търпя тези идиоти.“
Какво е събудило доверието ми, за да му говоря така, и досега не мога да
си обясня. Също тъй неусетно след пауза от цели 5 години станахме приятели
без излишни натрапчиви обяснения.
Тогава при Антиката Павел изведнъж почервеня, започна да гледа лошо
и каза: „И какво ще правиш, като се махнеш? След три месеца ще те
забравят!“ Почувствах се като глупак. Нищо не отговорих, той също замълча
и разговорът се разпадна.
Много пъти по-късно през годините внезапно съм се сещал за тази кратка
среща. Наистина щях да направя голяма глупост – разбира се, щях да спестя
и доста неприятности на различни хора, главно на „бойните другари“ на
Павел, както имах навик да се изразявам, а той в такива случаи тънко се

87
усмихваше. Давах си сметка, че се опитвам да го дразня, но не беше никак
справедливо към него. И кой всъщност му беше „боен другар“ – антипатични
динозаври като Милко Балев, от който той си патеше, или останалите
номенклатурни идиоти, е които бе принуден да работи?
Произходът и образоваността му, както и тънкият му политически нюх,
несравним с този на дърварите край него, го правеха особена птица. Това
беше опасно за него, той го знаеше, но не се колебаеше да иронизира едно
или друго скандално решение или още по-скандално назначение. Той
можеше да изсумти презрително дори по адрес на самодържеца Живков и да
му хвърли в лицето някаква преценка, ако го питат.
Нещо, което можеше да му изяде главата, и му я изяде накрая.
Като се чудех как да го представя на хора, които не го познаваха и бяха
изпълнени с антипатия към него – пак покрай проклетите му „бойни
другари“ – казвах, че той е еврокомунист – ако не бъркам, тази разновидност
тогава минаваше за нещо по-модерно, и дори добавях, че има рядък, макар и
малко циничен ум. Все комплименти, поне според мен, заради които един
нормален номенклатурен първенец от ония години моментално би се самоу-
бил край Мавзолея, за да докаже своята правоверност. Казвал съм го и на
Павел.
Той ме поглеждаше невярващо – какви ги дрънка тоя – и сетне изсум-
тяваше презрително.
Веднъж – по онова време беше шеф на театрите – го заварих в салона на
театър „София“ да мърмори и да зачертава нещо в пиесата на Иван Радоев
„Човекоядката“ – обаче няколко минути по-късно заснех тъкмо зачертаните
пасажи и ги излъчих във „Всяка неделя“. Павел нищо не каза.
Имаме немалко приключения с него, не само професионални, но и чисто
човешки.
Той беше любимецът на Джени, покойната ми съпруга, тя го наричаше
гальовно Письо и по правило вземаше неговата страна, когато за пореден път
се дърлехме колко окаяна партия е „тази, вашата“. С женската си интуиция
Джени схващаше, че това е един модерен човек, леко отстранен от брутално-
глупавите идеи за сияйните върхове и дори неприязнено настроен към още
по-бруталната словесна лигоч около същите тия върхове.
Годините вървяха и току изневиделица се сещах за оная първа среща – и
бързах да отпъдя спомена, понеже тогава щях да направя наистина голяма
глупост, която щеше да промени целия ми живот – ако Павел с едно
изсумтяване не бе ме вразумил.
Все още не бяхме близки, но от общи познати знаех, че облаците над
главата му се сгъстяват, дори значително по-бавно, отколкото се очакваше.
Понеже неговата партия трудно понася интелигентните хора и беше съвсем
нормално да го отпратят нанякъде, нямаше да е никак странно да запушат

88
устатата на поредния мърморко. Тишината е благословената среда за тази
партия, тишината и упойващият дъх на тамян, нали виждате какво се случва
и досега. Но да не се бъркам в чужди работи.
Бях забравил, че нещо се мъти около Павел, все още имахме в общата ни
история само онази кратка ресторантска среща, когато реших да го поканя
да прави коментари във „Всяка неделя“. Там въздухът винаги е бил
значително по-чист, поцелуйковщината беше невъзможна, мога съвсем
точно да кажа колко пъти е споменавано – за цели десет години – името на
Живков, във всеки случай по-малко от пет пъти. Как ставаше това чудо, и
досега не ми е ясно, каква беше тази игрива разсеяност на партийните бонзи,
също не беше ясно. Дали не бяха вече окончателно изперкали, или нещо
друго – но „Всяка неделя“ беше изтървана, сякаш беше някаква специална
карантинна зона. Всъщност не се и замислях особено над тия неща. Но беше
ясно, че всеки прекалено правоверен звук веднага ще прозвучи фалшиво в
програмата, бях правил няколко опита, леко мазохистични, да дублирам
Джимо (Димитри Иванов) и резултатът беше плачевен. Поканените
коментатори се стараеха, дори упорито избягваха специално буквите „б“,
„к“, „п“ – и пак не се получаваше, по дяволите. И причината беше ясна – те
идваха от своите си издания и каквито и качества да имаха, а те ги имаха,
целите бяха просмукани от правоверност, и – да, от онзи тамян.
И тъй, започнахме работа с Павел – интервюта с външнополитически
сюжети.
Кибиците в телевизията – 15 години след като беше махнат оттам – все
още опразваха коридорите, когато Павел идваше в неделния следобед и
тръгваше към студио 4.
Една от най-влиятелните фигури в културната сфера, заместник-
министър, шеф на това или онова, вече натирен, разбира се – обаче незабавно
се вписа във „Всяка неделя“.
Еврокомунист, дяволите го взели. Коментарите му не бяха особено
артистични, обаче бяха много тънки и по-важното – ясни с внушенията. И
честни. Можете да си представите какво означава това през 1987 година.
Още след втория или третия ни разговор тогавашният премиер Георги
Атанасов – описал съм това в публикуваните ми дневници, там има и много
любопитни истории за самия Павел – ми намекна, че ще си имам ядове, ако
продължавам с новия си коментатор.
Всъщност той се питаше дали съм с целия си, много ми харесва, че все
това се питат някои хора, когато става дума за мен.
„Ти не знаеш ли, че Милко Балев му иска главата!“ – рече Атанасов.
„Как я иска, сварена или сурова?“ – щях да попитам, но се въздържах.
Без особени сметки и обяснения Павел престана да се явява в
програмата. Това беше добре и за програмата, и за самия него. Може би дори

89
по-добре за него, не знам. А и той е човек, който – като малцина – не се
нуждае от обяснения. Това също е рядко качество. Любопитен е, разбира се,
но обикновено те пита за теб самия. А и все пита какво става, по дяволите, с
онази партия, неговата. Какво става наистина, някой разбира ли нещо,
съмнявам се.
И после цъфна 10 ноември, ах, ти, бъркотия ненагледна, и после Павел
оглави телевизията, и после ме покани за програмен директор, и после
телевизията преживя най-лудата си, но и най-славна година. Ох, как се
забавлявахме двамата...
Това беше времето, когато всички се правеха на нещо, което не са. Не са
били, а и няма да бъдат. Времето на великите преструвки. Беше мъчително
да се прави телевизия, но ние с Павел – понеже той ми беше делегирал много
повече права, отколкото ми се полагаха, и това също беше странно – успяхме
да станем вече наистина близки. Всяка заран Петко Симеонов, зам.-шефът
на СДС, му се обаждаше, за да го пита все още ли е в телевизията, а бяха
приятели с Павел.
Пред телевизията имаше палаткови лагери от някакви преструванковци,
иначе формени идиоти, които му искаха оставката. Павел четири пъти на ден
минаваше край тях, като по обед обезателно на два пъти се спираше, за да си
поговорят учтиво. Какво му харесваше в тия кретенски разговори, тъй и не
разбрах, а и не съм го питал. Веднъж направиха – дали не бяха същите хора –
палатков лагер и срещу мен, но аз веднага са оплаках на Христофор Събев и
още същата вечер той ги разгони, несъвсем богоудно, бяха нахвърляли дори
луканки и портокали в палатките, или просто ги намериха там, все едно,
разкараха ги набързо. Павел си водеше учтивите разговори, а пък аз се бях
развилнял съвсем, представях всевъзможни типове, изкарвах ги понякога
доста грубо на авансцената, между тях имаше и немалко свестни хора – до
един изядени по-късно от тарикатите и приспособенците в СДС. Павел си
мълчеше, нито веднъж дума не ми каза, че нарушавам баланса на
политическите сили, а и да го беше казал, нямаше да го разбера, аз и досега
не проумявам какво означава това, животът си е това, което е, и толкова.
„Всяка неделя“ направо се беше разбесняла по онова време и Павел
полагаше много усилия, за да успокои дървените глави в ЦК, но това не беше
никак лесно; веднъж обаче тогавашният председател на Народното събрание
Станко Тодоров му казал, че не е лошо да изтече „мръсната пяна“ – и Павел
все това повтаряше оттам насетне като аргумент, когато го деряха, че
опозицията е завладяла телевизията. Комунистите гледаха на новото като на
мръсна пяна, мама им стара, представяте ли си, не звучи никак приветливо.
Долу, пред входа на телевизията, имаше митинги да го разкарат и да направят
мен шеф – а ние ставахме все по-близки приятели.
Сякаш нищо не можеше да го изкара от равновесие – какво е ставало в

90
централната Юрта на бойните му другари, не знам, но той нито веднъж не се
позова на тази Юрта. Дори веднъж прие да отидем дотам цялото ръководство
на телевизията – седнахме в залата, където беше заседавало Политбюро,
срещу нас бяха новите партийни шефове и Радичков между тях – тогава той
изтърва фразата, че не може всичко да се зачерква заради лагерите в Белене,
доста спорна фраза за един добър писател – всички бяха много вежливи, дори
почнах по някое време да им се карам, а Павел си мълчеше. Така и не стана
ясно на чия страна е всъщност той.
Никога не съм се чувствал по-свободен, а в същото време бойните
другари на Павел имаха абсолютната власт, понеже властта над сбиритока от
улицата се практикува доста по-лесно.
Правех и глупости, не бях никак обективен, но той пак нищо не ми каза –
дали не беше повярвал, че мътната вода трябва да изтече. Не каза нито дума
и когато „Всяка неделя“ предизвика две вече наистина гневни декларации –
една на правителството на Луканов и втората – на Председателството на
Висшия съвет на БСП. Дори веднъж влязох в студиото на „По света и у нас“,
където по-късният квазидемократ Агов си каканижеше както по времето на
Живков, и прочетох декларация срещу току-що прочетената в същата емисия
декларация от Филип Боков. Павел пак нищо не каза, а спокойно можеше да
ме натири. Всъщност и той веднъж се присъедини към тази вдъхновена
писмовна дейност – като приподписа една декларация срещу „Дума“, където
не можеха да заспят, ако не треснат някоя глупост по адрес на телевизията.
Изборната нощ на 10 юни 1990 година... пресконференцията на стачку-
ващите студенти с всичките ѝ крайности... илюминациите в Партийния дом...
безкрайните изстъпления от екрана на разни преструванковци... стачката
срещу Луканов и каквото още се сетите – Павел нито веднъж не направи
дори опит да се наложи, какво е изтърпял откъм Юртата – само той си знае.
Веднъж само щеше да получи инфаркт – след една продължителна разправия
с тъй наречените телевизионни синдикати, казвах му да не се разправя с тия
идиоти, повечето анонимни кибици от коридорите на телевизията, обаче той
не ме послуша. Анонимници, обаче един от тях – Пепи Шарана, представяте
ли си – дори стана депутат от СДС – е, какво да очакваш и от такава партия.
В изборната нощ за първи и последен път бяхме на ръба да се сръфаме –
но онази тънка усмивка бавно се разтегна върху лицето му и всичко се
размина. Сега вече знам, че той беше прав да настоява и социологическата
агенция, която БСП бе ангажирала, също да представи прогнозните си
резултати. Но се заинатих, защото се опасявах да не насилят резултатите.
Напразни страхове, понеже СДС и така си загуби изборите. Или всъщност
спечели колкото можеше.
Време е да оставя настрана подробностите, те са много и никак не са
безинтересни.

91
 Поне през 1990 година този човек беше олицетворение на модерността,
която неговата партия все се опитваше да придобие. Опитва се безуспешно
и досега, затова Павел пак е встрани. Не съм сигурен на какво точно се дължи
този му стремеж, дали не е инстинктът на интелигентния човек, който е
прозрял несмислеността на Голямата Заблуда, дори може би и собствената
си мъничка вина за всичко случило се – макар че каква вина, след като тънко
се е усмихвал през всичкото време и в лицето на Заблудата.
Тъй или иначе всичко е наред. На мястото на Павел след години дойдоха
отрочетата на онази номенклатура, която винаги е искала да му избие зъбите,
дойдоха, за да управляват телевизията примерно, заедно с всичките си
комплекси и цялата правоверност на онези номенклатурни тъпанари, които
съсипаха всичко и биха продължавали да го съсипват, стига да имат
възможност.
Години след като Павел не беше в телевизията, тя се хранеше от
инстинкта за свобода, който придоби през далечната 90-а година. По-късно
свободата прерасна в слободия, още по-късно в поцелуйковщина – дайте си
бузата, другарю Костов, дайте си бузата, другарю Станишев, и тъй нататък.
Но това вече е нещо, твърде отдалечено от Павел, а вероятно и
безинтересно за него.

***

(Из „Кеворк проговаря 2. Тайните дневници“)

10 февруари 2004
Звъни Камен К. Писарев не можел да ме намери. Съпругата му, която
дълго боледуваше от диабет, починала внезапно и той искал телевизията да
съобщи за това.
„Уплаших се и аз – казва по-късно Павел. – Направете нещо за Цвета,
все пак тя беше редактор на някои от най-хубавите български филми.“
Успокоявам го, че вече е уредено. „Всичко отива по дяволите“ –
продължава той.
Днес бил свидетел на катастрофа – нашенец и една германска кола.
Писарев отишъл да превежда, за да успокои нашия. И чул германците да
говорят помежду си, че сме „унтерменшен“.
„Второ качество хора, Хитлер ги пращаше в крематориумите – обяснява
сякаш на себе си Павел. – Всичко отива по дяволите...

92
 ТОЙ И МАНИАЦИТЕ
Бербатов

Да не желаеш да те вземат за нещо друго – това е най-важното условие,

за да успееш.
Ален Боске цитира Салвадор Дали, който веднъж казал: „Искам името
ми да се намира и в най-малката бакалница в Оверн, в Коста Рика и Тибет,
между кутиите със сардели и сухото камилско мляко.“
Да се опитаме да направим връзка между тази фраза и нашенските
маниаци.
Някои от тия маниаци охотно говорят за собствения си успех – колкото
по-незначителен е той, толкова по-напористо. След време те виждат себе си
като титани на успеха. Лошото е, че само те се виждат така. Те и бездънно
наивните им клакьори, които стават все повече поради безволието и
аморфността на журналистическия занаят.
Никакви хора направиха други никакви хора „звезди“. Това произ-
водство е най-лесното нещо, те охотно слагат маршалски звезди дори на
случайни минувачи. Така глутницата непрекъснато се увеличава. Армия от
сардели в крайна сметка.
Сериозните хора са смъртно отегчени от този церемониал, той си остава
занятие на маниаците и техните ласкатели, които впрочем едва ли са
истински сигурни в хвалебствията, които произвеждат в непомерни
количества. Една врява без всякакъв смисъл, ако си помисли човек – няма те
и все едно, че не си бил. Но докато се мотаеш наоколо, ще продължаваш да
се правиш на мъдрец и да редиш нелепици.
Фолкдивите поне си присаждат силикон. На останалите няма кой да им
присади силиконов мозък.
Нашенските маниаци се дразнят, когато им кажеш дори една дума, която
не е по вкуса им. В същото време се радват на хулите срещу Бербатов
например. Те биха били щастливи, когато в който и да е европейски
Диарбекир някой вметне две куртоазни думи за тях от учтивост.
Помните каква кампания направи Лили Иванова около тривиалния си
концерт в чужда столица – макар че това бе нещо сходно с ежедневната
тренировка на Бербатов в Манчестър. Лили обаче е като свещена крава за
драскачите. Докато за Бербатов е позволено да се каже всичко. Ония, които
обгрижват певицата от десетилетия, го правят „светски“ – като разговор по
време на следобедно чаепитие. Те не са в състояние да постигнат дори една
проста съпоставка между онова, което тя е пеела преди 40, 30 или 10 години,
и днешното ѝ валсуване, а и нямат желание да си губят времето с подобни

93
сравнения. А ония пък, които могат да го направят, са се отчаяли, а и гласът
им не може да бъде чут от ухажорите. За една доста по-деликатна материя
обаче, каквато е днешният футбол, всички са готови с тоягите.
Всяка сардела може да се упражнява с Бербатов. А човек като Фергю-
сън – шотландския скъперник и педант – все още размишлява върху гения
му. Тогава какво изобщо може да се опише или дори говори на български за
Бербатов?
Той трябва да се откаже дори да говори на български. Навремето един
идиот беше задал непремерен въпрос на Джак Никълсън и той няколко
десетилетия отказваше всякакви интервюта. Няма защо да общуваш със
сардели. Няма защо да забелязваш изобщо производителите на анускрипти –
ония, които се въртят все около тази част на тялото.
Този човек по нищо не прилича на българин. Чудил съм се как е
възможно да се роди в Благоевград. Осанката му е дори по-изтънчена от тази
на Аспарухов-Гунди, а това ми изглеждаше невъзможно. До него Руни
изглежда като едно диво прасе, летящо срещу теб със затворени очи. А
движенията на Бербатов са толкова изтънчени, че сякаш се извършват на
забавен каданс – само дето ефектът е светкавичен, стига да има кой да го
схване. Затова и хората край него в „Манчестър Юнайтед“ – чергари от
всички раси и от целия свят – го обожаваха за разлика от нашите сардели.
Дори и Кака и Роналдо изглеждат някак ръбести в сравнение с него.
Бързината на мисленето му е уникална. И много често остава неразбран. В
днешните коварни индустриални футболни времена той изглежда като
ненужна загадка за мнозина. Обаче футболът е бил движен напред винаги от
мистерията на подобни хора.
На няколко пъти специално гледах последния му мач във висшата лига –
странен силует сред партньорите си, с нито един грешен пас, а те бяха
десетки, с нито едно загубено единоборство с едно изключение, с удари,
които отправяше от нищото, и с голов пас, който дойде по най-озадачаващия
начин.
У нас, когато сме безсилни пред някаква загадка, започваме да я ругаем.
Ние псуваме на майка дори някакъв нещастен трън, който се е забил в петата
ни (както казваше Шейтанов). О, това момче – със своята необичайност също
се е забило в пихтията от сардели.
В същото време ние сме винаги по-милостиви към местните бърбор-
ковци, които сънуват, че са световни звезди. Непризнати – извън светските
събития – дори в собствената си страна, те не се уморяват да твърдят, че са
успели навън, сякаш говорят за ходене по „навънка“ – след Калотина, както
обичат да се репчат. Там, дето всъщност никой пет пари не дава за тях.
Съвсем други хора, само малцина, са участниците в отбора на нацио-
налната ни чест, но те никога не говореха и не говорят за това. Чуете ли някой

94
много да ви дрънка за Калотина, питайте го дали изобщо е чувал за Елена
Николай примерно – и го зарежете да си блудства сам с манията си. Излишно
е да споменавам имената им – всички се сещате за тях, омръзнали са ви,
каквато и роля да им отреди случайността, нищо не трепва във вас.
Обаче днешната телевизионна рая е готова да ги слуша – понеже това не
струва никакви усилия. Сардели утвърждават сардели.
Най-досадните измежду тях, дори когато имат някаква позиция, в която
трябва да работят скромно и смислено, пак мътят единствено за себе си. Дори
лепенето на некролози използват за собствената си суета. Колкото по-
незначителна е ролята им за обществото, толкова по-шумни са приказките
им и перченето им – малки хора върху огромни пиедестали. Газени лампи
върху морски фар.
А пък разпъват – поне така си представят – Бербатов.
Порочната роля на сарделите не е за подценяване – техните кухи
възторзи са храната за маниаците. И нещо по-лошо – те не са в състояние да
осмислят и собствената си роля. А тя би могла да бъде значителна. Например
всеки човек от телевизията, който десетилетия обсебва общественото
внимание и го формира, има многократно по-завиден принос от онези, които
сами лепят от глина собствения си образ. Но малцина са онези, които изобщо
осъзнават това.
Тия хора могат да засадят много повече идеи, ако използвам лесовъдския
език на някои от маниаците.
За Бербатов би могъл да говори човек като Григор Вачков – абсолютния
любимец на народа. Само един истински успял човек може да обясни – и да
преглътне – успеха на друг. Гришата се радваше по един неземен начин на
чуждия успех. Йордан Радичков пък – на неговия. Това е един специален
клуб, който вече също е на изчезване.
Но Бербатов не трябва сам да се обяснява. По-добре да отиде да гледа
един баскетболен мач в Лос Анджелис с Джак Никълсън, той ще му обясни.
Беше много досадна заканата му след години да оправя българския футбол.
Не му е нужно подобно нещо.
Цинизмът на сарделите е нечуван. Отмъстителни заради своята незначи-
телност, те с възторг пишат епилози и некролози за Бербатов. Спри да четеш
тия боклуци, избягвай излишните полемики и пр.
Мнимото срутване на Бербатов е полезно и за други хора извън спорта –
например в политиката, които усилено лъскат собствения си паметник.
Един мъдър политически самодържец се нуждае от звезди. Останалите
виждат в тяхно лице съперници, ревнуват успеха им. Живков се радваше на
артистичните звезди, но с мярка, не му беше много приятно да излязат от
своята орбита. Искам да кажа, че докато Бойко рита с такова настървение
дори футболната топка, никога няма да се сети за Бербатов.

95
 Днешните телевизионни маниаци са пуцингът на властта. Помпат
самочувствието на властниците, понеже знаят, че са много лесни – духнеш
го и го няма, цветенце, горкичкото, мота се някъде наоколо, но няма вече
никакво значение. Единствената полза от подобни типове е, че послушно
обслужват чужди митологии, не са никак своенравни, а послушнички,
удобни за еднократна употреба – кондомите на самодържеца. Макар че те не
могат да бъдат полезни по никакъв начин – нито на публиката, нито на Него.
Бойко например в момента е лишен от алтернатива и времето на
неговите масали изглежда неограничено. Алтернативата е вътре в него – там
има и нещо друго, извън това, което той днес охотно предлага. Това другото
е важно да се поощри и той самият да го преоткрие – въпреки собствената си
съпротива. Но не може да се случи, докато маниаците и сарделите грачат
наоколо.
И Маруся включително, разбира се. Разюздано нечувствителни сме към
миналото. В „24 часа“ създават един нов, ироничен по същество биогра-
фичен жанр, той оставя отлични свидетелства за въпросните маниащини,
вече ни срещнаха с българския Херкулес и Кол – както ни представиха
Бойко. Изповедта на Маруся Мирчевска обаче засега е кулминацията.
Бившата снаха на Живков наговори толкова нелепости, сякаш си мисли, че
светът свършва всеки момент. Ако махнем всичките ѝ преувеличения, тя
направо ще остане глухоняма. Разбираме, че тя е измислила новите
киножанрове – може би дори и самото кино, филмите ѝ са кинокласика, а
стиховете ѝ са безсмъртни. А пък според президента Обама тя е един нов
Томас Джеферсън. Снахата на Живков, която пишеше стихчета под нагона
на ласкателите край нея.
Смятам, че в името на националната ни сигурност и душевното ни здраве
рязко трябва да се намали общуването с подобни мистификатори. Понеже
идва от Щатите, се сетих за една куриозна история. Там „националната
сигурност“ беше повод да се прикрият доста афери (Уотъргейт, Ирангейт и
пр.). А през 1992 година художествената галерия на Пентагона се опитала да
я използва, за да скрие факта, че някакъв хулиган нарисувал мустаци на
масления портрет на главнокомандващия на военновъздушните сили Тони
МакПийк. И нашата Маруся си е нарисувала доста разкошни мустаци.
Хапнете един залък, понеже ще ви цитирам нещо, което било принос в
световната поезия. Посветено е на Хилари Клинтън, как иначе:
„Ти стоиш в смелост и красота,
ти стоиш до всеки мъж и жена,
нечути и пренебрегнати.
Сега те застават до теб...
За да продължиш да стоиш.
За да тръгнем заедно...“

96
 Владко, Владко/Живков, защо не се държа по-кротко с това момиче?
Вече дори и най-външните, несъществени белези на обществото ни са
разядени. Бербатов, представете си, не бе предпочетен в класацията „Мъж на
годината“. Бербатов, за когото Р. Гигс каза, че придава ново измерение на
футбола. Избраха волейболиста Гибона – може би заради симулациите му
около олимпиадата. Да избереш симулацията – това ли е новият ни защитен
инстинкт днес?
Бербатов сякаш не е нашенец, пак да го кажа – заради изящния силует,
физическата красота, заради това, че придава на една игра интелектуално
предизвикателство. Но тук не го предпочетоха – него, един истински свобо-
ден човек, един от малкото свободни българи. В същото време Стивън
Джерард („Ливърпул“) получи титлата „Свободен човек“ на областта Ноусли
в Мърсисайд. И се уплаших – колко наши самозванци могат изобщо да бъдат
наречени така.
Телевизиите ни се държат като в напълно пропаднала страна: на онова
нищо Мишел Бонев отделиха пет пъти повече време и внимание, отколкото
на великото момче Митко Бербатов. Медиите ни са готови да превърнат
лилипутите в гиганти – както сториха с фалшивата звезда на кинофестивала
във Венеция. Която и днес продължава да ни залъгва с нахалните си извине-
ния. Извинила се на Вежди – ами кога ще се извини на българските зрители,
които заблуждаваше като шанаджийка? Отдавна не бях чувал по-отвра-
тителни оправдания по телевизията: Сгрешила, нали, за да направи нещо
добро за България, нали.
В „Тази сутрин“ направиха разследване на измамата Мишел Бонев. Но,
за жалост, със закъснение от три месеца.
А Митко, преди да вкара петия си гол в един мач – който щеше да му
направи приживе паметник във Висшата лига, най-напред подаде на съиграч
и едва след това шутира втори път. Невероятно момче. А какви мръсотии се
изписаха за него!
Не ми хареса една фраза на Митко Бербатов: защо му беше да се
извинява на „българите“, че не е играл на финала на Шампионската лига –
какво общо имат те и откъде накъде ще им се извинява, това вече е куртоазия
извън мярката. Бербатов е рафиниран и възпитан човек, но това беше
излишно. Извинение към народа, особено когато си личност от подобна
величина, се поднася в крайни случаи, не повече от веднъж през живота ти.
А Стоичков пак набил репортер: подготвил го с две бързи крошета –
отляво и отдясно, гарнирани с един ляв шут – митологията за левия шут
трябва да се поддържа дори и в Чикаго, сетне с мощен прав го пратил на
земята, в краката на шефа на чикагската полиция.
Чудесно изпълнение и много подходящо за българските медии, жадни за

97
подобни зрелища – фиктивни или истински, без значение.
Една грешка допуснал само Стоичков: разбил устата на репортера – а той
пък българин, а не му я зашил. Понеже всичко се оказа измислица.
Българинът и на Луната да го заселят, пак ще си остане все толкова едър
единствено в завистта си – и дребен във всичко останало. Кръвопролитието
бе описано зрелищно и на първите страници на доста вестници. А опровер-
жението на тази тъпа лъжа – нейде вътре и с няколко реда, ако изобщо го
направиха. Разочарованието бе пълно и не успяха да го скрият – как им се
щеше чикагският тъпанар наистина да е отнесъл няколко ритника. Той
всъщност веднага бе забравен, никой не му обърна повече внимание, той и
не беше нужен за мазалото, което трябваше да представи Стоичков като
негодник и канибал.
Една голяма грешка допускат истинските ни звезди – и тя е, че не се
научиха да бъдат недостъпни, това изглежда невъзможно предвид произхода
им. Обаче и Ал Пачино, и Робърт де Ниро излизат от низината, тя е в кръвта
им – обаче вижте ги как се държат с навлеците, вижте как Де Ниро отмина
нашите репортери на летището, без да отрони нито една дума – а те изобщо
не се обидиха, държаха си се слугински, можеха още две денонощия да го
чакат на студа. От него не се обиждат, обаче ако Бербатов ги отмине, веднага
ще му измислят нещо. Един се чудел защо нищо не съм го питал по
телевизията за историята с брат му. Друг пък направо си измислил, че
Бербатов ми забранил да го занимавам с това.
Ехе – най-после се намери някой да му забранява нещо на К.К.
Всеки сам пише собствената си история, това е разбирането ми, което не
бих нарушил в никакъв случай. А и онази история с брат му е интересна
главно заради самия Митко. Те така и с майка му се занимаваха, че дала под
съд някакъв съсед – и в онзи случай пак имаха предвид Митко, той им е
заседнал в очите.
Ето заради това Де Ниро ще ви отминава мълчаливо – макар че сетне и
той си плати цената, трябваше цяла вечер да слуша Бойко. Може и да му е
било интересно, де да знам, бих дал много, за да чуя какво са си говорили
двамата.
Веднъж преди много години, когато гледали на монтажната маса
„Разяреният бик“, авторите и продуцентите започнали да спорят, понеже
филмът им се видял доста кървав. Говорили разпалено и дълго, а накрая Де
Ниро, който мълчал през цялото време, само отронил: „Но той (героят му)
все пак не е хлебарка, нали?“
Дано не е отронил нещо подобно и на онази вечеря с Бойко. Но и да е
мълчал, пак е нещо да си в компанията му. А и Вежди му дал оправдание за
мълчанието – връчил му да разглежда каталози със свои работи.
Ние не знаем как да говорим с хора от подобен калибър, с нашите

98
първенци ни е по-лесно – навираш се под юмруците или под полите им, и
готово. Все гледаме да го извъртим по посока на неприличното.
Лорънс Гробъл направи чудесна книга от интервюта с Ал Пачино.
Наистина е фантастична, много трябва да сме задължени на издателство
„Колибри“ за поредицата му за големите имена на киното. На едно място
Гробъл прави само далечен интимен намек – и тогава Ал Пачино го отрязва:
„Е, не можа да се сдържиш и да не ме попиташ колко ми е дълъг, нали?“,
цитирам приблизително. Толкова язвително е, че веднага ти запушва устата.
Какво обаче да каже Бербатов, когато някой навлек му се качва на
главата: „Бербатка, това, Бербатка, онова.“ Трябва да си наеме някой личен
фейлетонист, който да му подава шеговито остроумни реплики в такива
случаи, за да изглежда джентълмен. Но и това няма да му помогне.
Той е голям фен на киното, истински, знае онова, което го интересува, в
подробности. Описанието, което дава на Хю Лори (д-р Хаус) е пределно
точно. И когато ти казва, че е „брилянтен темерут“, това пак е пределно ясен
знак да не се държиш дърварски с него. Все едно ти казва да не го питаш за
онази му дължина и да не търчиш като диво прасе срещу него.
Веднъж Бербатов ми разказа една история, която ми се видя направо
невероятна. Връщал се в София и в рейсчето за ВИП пътници се оказали
двамата с Морган Фрийман. И понеже Митко го харесвал много, решил да
си поиска автограф – имал в себе си някакво списание, от ония, които човек
чете само в самолетите, а там пък за късмет имало снимка на Фрийман,
откъснал трескаво страницата и се обърнал към актьора.
„Позна те веднага, нали?“ – прекъснах го аз, бях напълно сигурен в това.
„Нищо подобно – рече Митко. – Но във всеки случай учтиво ми отказа,
имал принцип и никога не давал автографи.“
Ех, как не е бил наблизо онзи нахалник от Чикаго да изгрухти няколко
пъти срещу Морган: „Не те ли е срам бе, Моргане, виж се колко си черен“, и
пр. А после да тръгне да разказва на баламурниците от българските медии
какъв дивак е Фрийман, какъв надут балон, никакъв актьор не е всъщност,
понеже не ми обръща внимание, и пр.
Случката обаче с Митко е невероятна по други причини. Той със
сигурност е по-популярен от повечето световни актьори, така е и с повечето
звезди на Висшата лига. Направих му една проста сметка, но Митко пак не
ми повярва. Лигата има 38 кръга, като притурим към тях мачовете за купите
и международните срещи, стават някъде минимум около 50 мача на сезон.
Ако сложим дори средно по 10 милиона зрители на кръг в целия свят, което
е направо скромно, излиза, че Митко го гледат не по-малко от половин
милиард зрители на сезон. Е, колко филма могат да се похвалят с толкова
публика?
Ония си пазят свято пространството, нашите обаче все още не са научени

99
на това. И няма как да е иначе, след като сегашните силиконови кукли са
повече от достъпни, всеки будала може да погледне под полата им – и това
на всеки концерт. Затова световните ни имена винаги ще бъдат въвличани в
мръсотии като чикагската измислица. По-рано, когато хората спазваха
някаква мярка дори и в интереса си към звездите, между тях имаше повече
или по-малко достъпни, а някои бяха и съвсем недостъпни. Например Гяуров
не можеше да го хванеш за копчето на сакото и да му изтърсиш колко го
боготвориш. Тия хора живееха предимно в чужбина и това също
респектираше. Сега и в Бъкингам да се шириш, и това няма да ти помогне.
И ще става все по-лошо – желанието да се наднича в спалнята на този
или онзи ще нараства неудържимо. Някои колеги на Бербатов са схванали
това и непрекъснато разказват историите на гаджетата си, те са станали
биографи на някакви силиконови кукли, а не толкова футболисти. И това не
можете да го очаквате от Митко или Стоичков. Затова трябва да им се
организира някакъв фиктивен побой или нещо друго от този сорт.
Навремето широката публика не знаеше кои са съпругите например на
Григор Вачков или Данаилов, а и никой не се интересуваше от това.
Зрителите на „Всяка неделя“, а те бяха милиони, разбраха, че Невена
Коканова е вдовица, едва когато тя се появи в траурни дрехи на екран.
Обикновените хора обичаха нея и ролите ѝ и не любопитстваха за другото,
макар че съпругът ѝ беше голям режисьор, на когото тя дължеше много.
Любомир Шарланджиев беше много известна фигура, но в кръга на твор-
ческата общност. Личните истории на тогавашните звезди не бяха ценни за
почитателите им и никой не се занимаваше с тях. Дори някои шумни раздели,
като например тази на Анахид и Коста Цонев, оставаха в един прибран кръг.
Хората се държаха деликатно с любимците си, респектирани от
изкуството им. Но не им спестяваха и острите въпроси. Спомням си
например интервюто с Григор Вачков, той беше първият официален
„Събеседник по желание“. Зрител беше попитал дали дъщеря му Мартина не
е влязла с връзки в театралната академия и Гришата настоя да му задам този
въпрос. В наши дни и без изобщо да е минавала покрай академията темата за
дъщерята на някой първенец дни наред ще заема първите страници на
вестниците, омотана с всевъзможни измислици. Е, тогава Гришата спокойно
отговори, а пък Марта и досега показва, че няма нищо случайно в
кариерата ѝ.
Хората боготворяха първенците си. Погребението на Гунди, което сега
някои политикани се опитаха да осквернят с късна дата – уж било
организирано от властите, представяте ли каква глупост е това! – не беше
единствената демонстрация на публична обич.
А, и да не забравя. Могат да лъжат до второ пришествие за истинските
ни първенци – но когато Костов внезапно, след цели 15 години, си признава,

100
че се е договарял с комуниста Николай Добрев по кьошетата за властта – това
ги оставя безразлични. А той им удря един здрав юмрук, а сетне се и изплюва
върху окървавените им мутри. И нищо – преглъщат го този юмрук, залисани
да измислят разни побои и други небивалици.
Навремето и Митко Бербатов направи една доста предизвикателна
фотосесия с някаква дама. Страх ме е дори да си помисля какво щеше да се
случи с него, ако се беше поддал на тази страст. Но той устоя и затова се
превърна в наистина значим световен играч. Скоро гледах едно наше
интервю от есента на 2012 година – и отново се удивих колко вглъбен в себе
си човек е Митко, колко е въздържан и дистанциран. Доблестта е в дис-
танцираността, така си е.

101
 ГЛУПОСТИ
Борис Димовски

„Глупости!“ – казва Гласът. Той сякаш идва от отвъдното. Но човекът се

намира само на 6 метра, в дъното на студиото. Той е вече напълно глух,
никакви слушалки не могат да му помогнат. Дори и най-модерните, за които
казват, че са използвани от МОСАД. Но по някакъв необясним начин
репликата му се оказва съвсем точна. Димовски дори не гледа в екрана пред
него. Един кратък поглед – и той е наясно с човека, който сега говори в
студиото. Една тънка и по-скоро тъжна усмивка не слиза от лицето му. После
се залавя да рисува.
Между 2002 и 2005 година Борис Димовски нарисува за предаването ми
около 600 портрета. Някои от тях са без преувеличение гениални. Затова
винаги казвам, че „Всяка неделя” е едно велико приключение. А заради хора
като Димовски и нещо незаобиколимо.
Няма начин да се обясни лекотата, с която той прозира в един човек.
Както и удивителните тайни, които изхвърля от него. Не съм срещал нещо,
което да обясни гения му. А ако някой се опита, вероятно ще се чуе онова
„Глупости!“, вече наистина от отвъдното.
Много пъти се обърквах от неговите портрети. Трябваше да ги разчитам
за броени секунди преди края на всяко предаване. А сетне и пет дни не ми
стигаха, за да стигна до дъното им.
За живота му няма смисъл да се говори. Само един безпътен ум би
помислил, че това е несретен живот. Нищо подобно. Той също беше
гениален – заради смелостта, с които преживя безкрай изпитания, между
които и загубата на две от своите деца. Животът му беше пример за лична
гордост.
Докато рисуваше за „Всяка неделя“, той оглушаваше все повече. Но не
се затваряше в себе си, както е обичайно. Разговаряше с една необяснима
ловкост, без да чува дори една дума от онова, което му казваш. И разговорът
беше напълно смислен. Обяснението е просто – в края на краищата думите
преминават през образа на един човек. А никой не можеше да разгадава един
човешки образ по-добре от него.
Коментарите му за персонажите във „Всяка неделя“ бяха смразяващи.
Той не изпускаше от устата си пламъци. Но думите му бяха удивителни. И
често – също гениални.
Веднъж се престраших и сам предложих на една телевизия няколко
минути от последното ми интервю с Борис Димовски. Стори ми се, че ако си
отиде безмълвно, животът ще бъде несправедлив към него. Не че и дотогава

102
беше справедлив.
Шефката на телевизията веднага се съгласи – о, да, мерси. Обаче
водещата взе да се пазари – те винаги и за всичко се пазарят, освен за честта
си. И накрая изряза една част от петте минути, които ѝ бях предоставил.
Ето коя.
„Ограничената отговорност е родова черта на българина. Апелира към
колективност, но не е много склонен към единение. Той си е един неудач-
ник – индивидуалист. Моята теория е, че ние не сме единно племе, дошло на
коне, а сме сбириток... Винаги съм считал, че българинът няма оформена
посока, защото той е недокръстен, той е недоцарувал и недоробувал. И затова
той продължава да търси посоката... И попада в ситуации като магарето на
Насрадин Ходжа – еднакво отдалечено от две купи сено и се чуди оттука ли
да хапне, или оттам. И накрая остава гладно..
Колко души днес, а и изобщо могат да се изразяват по този начин?
Хората, които са глухи за тези думи, ми приличат на нещо, което ще
откриете в следните две истории.
В „Новите българи“ („Такъв е живота“, Би Ти Ви) представиха един
японец, който живее в село Шипка и е втръснал вече на зрителите. Но не и
на „съселяните“ си. Една женица, седнала на трапезата му, каза следното:
„Тия хора – японецът и съпругата му, са ни като роднини, като братя и
сестри. Като по-близки дори!“
По-близки от братя и сестри?!
Друга история (от новинарска емисия).
Рейсът на наши туристи катастрофирал в Тунис. И цяло денонощие
никой не им обръщал внимание.
„Накрая – рече една женица, и се разплака, – извадихме закупените за
подаръци тамбури и зурли и запяхме химна.“ С тамбури и зурли.
Бях сигурен, че Димовски никога няма да намери език с „Царя“. Понеже
Борето виждаше, а по-скоро фантазираше, едни по-ценни устои не в монарха,
а в монархията. А онзи, другият, новодошлият, просто го отминаваше.
Сърцето ми прескочи, когато се сетих как Борето се тътреше към „двореца“
в Бистрица, заобикалян гнусливо и изпреварван от компаньони, за да почетат
сватбата на Калина. Борето с вечното си пардесю, с което го помнех поне от
трийсет години.
Да не би от уважение към „Царя“ да отиде Димовски? Той ми е казвал за
него неща, които биха предизвикали един Пърл Харбър в новата ни
политика. „Но монархията – казваше той, – все пак не е толкова крадлива.“
Горкият.
Борето сигурно си е мислил, че монархията, освен дето не е толкова
крадлива, не е и свидлива. Обаче на същата царска сватба десетки
журналисти цял ден мръзнаха пред портите на двореца. И никой не се сети

103
дори да ги подслони на топло и да им поднесе по един чай. 200 чая за наивни
журналисти по един лев и наем за една шатра – още 300 лева.
А Борето си отиде толкова беден, че е позорно за всички, които се
отъркват по някакъв начин в политиката. Нямам предвид само Симеон. Той
сигурно е подозирал какво всъщност мисли Димовски за него и не си мръдна
пръста – докато фасонираше собствения си чифлик – за да му помогне по
някакъв начин.
Той много се репчеше, че знае кой е Радой Ралин например. „О, знам за
него, о, разбира се, как е той“ – така ми говореше през февруари 1990 година
в Мадрид. А след това по царски или по-скоро като някой мадридски суинг
заряза и Радой, и Димовски – а техните, външно уж елементарни истории,
можеха да му отворят очите за много неща. Остана си с врабчетата. Дори за
миг не схвана какъв жест беше направил към него Димовски – като депутат
от БСП беше говорил за предимствата на монархията и за връщането на
Симеон. А онзи сметна, че и това му се полага – като някаква поредна дажба
от Интендантството.
Винаги се споменава и това е една от фалшивите хвалби на Прехода, че
във Великото народно събрание се мяркали и интелектуалци – тогава ги
имало, пък сега ги няма вече и затова не могат да ги намерят. Онова беше
резултат на измамна предвидливост – комунистите даваха вид на объркани
и сами дръпнаха в парламента хора като великия Димовски, също и
Радичков, и Валери Петров – леви, леви, леви, марш – за да изглеждат като
новопокръстени, а и понеже знаеха, че ония няма да издържат дълго. Отдясно
пък за баланс поканиха Георги Мишев, Марко Ганчев, Блага, Йордан
Василев, Георги Баев и др. – също системни бегълци от статуквото, знаеше
се, че и те дълго няма да бъдат послушни, така се и случи.
Борис Димовски нямаше да успее да нарисува повечето от днешните
политикани – толкова е трудно да се открие нещо интересно в образите им,
все едно да се опиташ да рисуваш течаща вода, при това мътна.
Ако има някакъв сценарий за Прехода, той предвижда да не се чуват
гласове като този на Борис Димовски.
Изобщо не ме интересува кой и защо го е подготвил. Сигурен съм обаче
в едно. Ще бъдем безутешни, ако продължаваме така.

104
 БЛАГОСЛОВИИ С ПРОДЪЛЖЕНИЕ
Христо Стоичков

В неговия език няма кавички. В езика на лицемерите те изобилстват.

Той е това, което повечето от вас никога няма да бъдат. И не се опитвайте
да го вкарвате в мравуняка.
Опитаха се да го нарисуват с моливчетата си – и сега се сърдят, че той
бил по-различен. С моливчетата си може да дочакат благодарност от
политиците, които ухажват. От него – никога.
Свестните хора у нас от години са минали в нелегалност. А ония от тях,
които все пак можем да срещнем, все повече намаляват. За сметка на това
задниците се увеличават. И говоренето за задници – също. Някои
телевизионни водещи го правят с увлечение. Те се подиграват дори с възне-
сението Христово. Един от тях пък не искал да бъде българин като
Стоичков – каза го, когато един фоторепортер стана за малко „звезда“,
понеже беше ударен от Стоичков.
Същия ден се случи и още нещо. Върховният касационен съд на Италия
не разреши на „Кориере дела сера“ да отпечата фотоси на Берлускони и
разпореди да бъдат отнети от редакцията на вестника. Защото нарушавали
личното му пространство.
Цяла седмица се занимаваха със Стоичков. В замяна на това имаше само
пет реда за клеветниците на бившия главен мюфтия Генджев, които
твърдяха, че уж са дали подкуп на съдии. По този начин журналистиката
сама си пречи. Излиза, че за да станеш „звезда“, макар и за един ден, трябва
Стоичков да те набие. И да отвориш уста като пещера. Стоичков уважава
когото трябва. И с бълхите също се държи естествено. Като се държите като
Джонс (в САЩ така наричат обществените тоалетни), получавате нужното.
Дори „Малък коментар“ – рубриката на Би Ти Ви, бе позорно нагласена.
Един малчуган, който със сигурност не е бил още роден, когато Стоичков
сложи край на кариерата си, разказа следното: Гледал мач, в който Стоичков
получил червен картон и напсувал съдията!
Хайде – всички срещу идолите, доколкото останаха. Тогава ще станем
общество от джонсовци.
Най-знаменитата папарашка снимка, която съм виждал, е на английската
кралица – беше на корицата на списание „Шпионин“. Елизабет Втора си е
пъхнала показалеца в дясната ноздра, и то доста дълбоко. Всичко е наред
обаче: сторила го е на един парад, показалеца и ноздрата са си нейни.
Папаракът не я е издебнал в спалнята ѝ, а е стоял с още хиляди хора на един
лондонски площад.

105
 Къде са подобни потресаващи регистрации, за да си носите с удо-
волствие боя?
Сигурен съм, че повечето телевизионни водещи изобщо не се
възприемат като звезди – а като някакъв специален хибрид между клерк,
клубен разносвач, жиголо и посредник – от всичко по две капки. Затова
никой от водещите не съчувства на Стоичков. Те просто не го разбират. Той
е звезда, а те не са. Той има своя територия, а те са временни квартиранти в
някоя телевизия. Той има яростно чувство за неприкосновеност, те поначало
са ампутирани от подобно чувство и са напълно капитулирали, правят с тях
каквото си искат. Те виждат само това, което искат да видят работодателите
им.
При всички условности и трудности моето поколение имаше друго
самочувствие. Най-добрите от нас не се нахвърляха веднага върху
„погрешните“ неща. А „погрешните“ хора пък поначало ни бяха симпатични.
И кой точно юмрук в края на краищата не е погрешен?
Бездарно е да се тътриш след някого само за да направиш някаква
банална снимка. Може би си очаквал друго, може би за друго нагло си
ровичкал във въображението си? Къде е то? Къде е показалецът на
кралицата?
Да бъдеш таен гуляйджия на трапезата на Стоичков, не е голяма чест.
И как, по дяволите, си представяте някой да снима в лондонския „Сан
Лоренцо“?
Веднъж се сблъскахме със Спас Русев из „Найтсбридж“ и той ни каза, че
принцесата обядвала в „Сан Лоренцо“. Откъде, от кого бе разбрал, не стана
ясно, но със Спас винаги е така. Покани ни да тръгнем натам, аз се опънах,
но дъщеря ми Марги се съгласи, тя беше малка тогава и по-лесно се
навиваше. Накрая тръгнах с тях, понеже точно срещу ресторанта има една
малка сладкарница, където правят чудесни морковени пайове. Отидохме, аз
се заех с пая си, а „Бийчъм плейс“ постепенно започна да се изпълва с хора.
Дойдоха и двама пътни полицаи. За първи и последен път видях в Лондон
коли, качени на тротоар. Бяха ровърите на Даяна и охраната ѝ. Мина доста
време, паят свърши, тълпата мълчаливо се увеличаваше. И чак на
„Бромптън“ вече бяха поставили пътен полицай, за всеки случай. Накрая
вратата на ресторанта се отвори, Даяна набързо се сбогува с някакъв
непознат мъж, сетне с децата си се метна в автомобила и двете коли
потеглиха, преди вратите им да са затворени. А тълпата тихо ръкопляскаше
дълго след това. И никой не я снимаше в онзи ден. Но веднъж и тя посегна с
чантата си по един папарак.
На Стоичков никой не му е ръкопляскал като на принцесата, в нашите
ръкопляскания винаги има и едно ръмжене – за всеки случай.
Веднъж сър Алекс извади от игра Ерик Кантона. Французинът тръгна

106
към съблекалнята, но някой от публиката му подвикна нещо. Той се върна и
с великолепен шут разби главата на един зрител. Няколко години по-късно
Кантона бе посочен в представителна анкета за най-важния играч в
историята на великия „Манчестер Юнайтед“. Дълго не можех да проумея
това. Бях гледал играта на сър Боби Чарлтън, харесвах дори и странната
прическа, с която неумело прикриваше плешивината си – и за която
забравяше на игрището, и смятах, че съдбата го е натоварила да бъде всичко
онова, което бяха загубили другарите му от загиналия в авиокатастрофа тим
на „Ман Ю“. Но Кантона се оказа най-обичаният.
Христо Стоичков има един странен обичай – види ли глупак срещу себе
си, веднага започва да ръси нелепости. Един английски журналист преди
години беше казал, че не е хубаво да го срещнеш нощем в зле осветена улица.
Агресивността на Христо е известна, но някои хора много по-лесно я
отключват.
Имам страхотни интервюта с него. Първото, от 94-та, е уникално, тогава
се роди фразата „Който играе – пичели, който не играе – не пичели“, която
стана рекламен клип на телевизионното бинго във „Всяка неделя“. А някои
мърльовци си мислят, че тя е долетяла по въздуха и сега дори я използват
гратис, сякаш е автобус от градския транспорт. Разговорите ни от 2002-2005
година са също забележителни. Известно ми е отношението му към мен,
изразено при това публично, а и аз го харесвам много. Само дето не може да
схване, че не бива да обръща внимание на цацата. И да внимава, когато някой
се опитва да „пичели“, като се отърква в него. Той трябва най-сетне да
разбере, че мнозина са готови да злоупотребят с него.
А Времето неумолимо събира в своя хербарий маниаците и техните
маниящини, както и дрогираните от преувеличения. И те стават все повече.
Сякаш един гигантски фас марихуана се подава непрекъснато от ръка на
ръка – от звездна буболечка на друга звездна буболечка – смук-смук. Пре-
хласнати репортерки също чакат реда си – ах, колко си велик/а, дай да си
смукна и аз от твоята значимост. Смук, смук – докато напълно им се завъртят
главите, та вече да не отличават черно от бяло, ден от нощ, истинска звезда
от чуплива стъклена шишарка. Коледното дърво на преувеличенията седи по
цяла година пред очите ни – накичено с евтини дрънкулки, които се смятат
за звезди.
Дрогата на преувеличенията взе безброй жертви. Никакви хора бяха
произведени в знаменитости, в миризливата мъгла и те самите вече не знаят
какво са. Безподобни наркомани на измислената слава.
Пълноводната река на глупостите, изречени от дрогираните с
преувеличения, е на път да удави всичко останало, което се изговаря
наоколо.
А в българските футболни дивотии и Господ трудно ще се оправи.

107
Надявам се, че вече схващате защо навремето комунистите смениха имената
на двата най-големи отбора и за малко да ги закрият, защо изключваха
завинаги и нетолкова завинаги и всичко останало. Не слушайте пост-
комунистическите дрисъци – сега десни отрепки – които зад всичко виждат
идеология. Джунглата беше същата, вместо босовете на ВИС, СИК и т.н. за
гърлата се бяха хванали влиятелни членове на Политбюро. „Левски“
разчиташе на Славков – вече ги нямаше във властта Борис Велчев и Солаков,
но пък ЦСКА имаше цял дублиращ отбор – все от големци, като се започне
с Джуров, Милко Балев и т.н. Джуров беше много въздържан и кротък човек,
но Балев беше като булдог, който е непрекъснато разгонен. Години преди
това бяха опитали да усмирят страстите, или по-скоро да извисят по някакъв
начин футбола, и доведоха Рудолф Витлачил, бивш треньор на Чехо-
словакия, беше извел отбора си до финала на световното първенство през
1962 година в Чили. Той се справи добре и с нашия тим – отидохме на
първенството в Англия, играхме прилично, но тогавашните футболисти бяха
от друго естество – стероиди нямаше, само циганите се татуираха в ония
години и пр.
За да прогледаме за днешните тукашни футболни дивотии, трябва да
преглътнем преди това Стоичков и всичко край него. Той, разбира се, не е
кокичка за всеки задник. Но трябва да приемем това веднъж завинаги и да се
примирим.
Обаче универсалният български стероид неизменно е един – желанието
да унизим успелия, понеже той е по-различен от нас. Да се изравним с него,
но като го стъпчем – да играем хоро на гроба му, да тъпчем, докато заличим
издатината, да подценяваме паметта за него и пр.
Никога няма да станем англичани – защото никога няма да ги проумеем
дори в нищожна степен. Шотландецът Фергюсън направи велика кариера
като треньор, макар като футболист да беше едно джудже в сравнение със
Стоичков. Но имаше време – много време, цялото време на света – понеже
англичаните са търпеливи хора. Те проявяваха две десетилетия търпение до-
ри към един французин – Арсен Венгер, което пък си е направо непоносимо
за тях. Дори кралицата не издържа веднъж, това е описано в биографията на
Абрамович от Мидгли и Хъчинс. Венгер води в двореца отбора на
„Арсенал“, представя един по един футболистите, а накрая кралицата казва:
„Извинете, няма ли все пак поне един англичанин в отбора ви?“ Всичко това
обаче се преглъща.
Тук и Стоичков не можа да излезе на глава с нашите аборигени/
“национали“ – а и не му оставиха достатъчно време за това. Защото те имат
неизкореним комплекс от него. След това дойде Лотар Матеус и нашите –
понеже са фолкцицомани, а той е сексуал-радикал с не знам колко жени – си
казват, че са от един джоб. Единственият проникновен момент беше, когато

108
германецът се оплака, че някои от националите не гледали финала на
Шампионската лига. Сигурно пак са гледали телевизия „Планета“. Да де,
обаче той им се кара, че пият бира, а пък те твърдят, че задирял мадами в
Минск. Ей това е равнището им, житейският им стил, понеже футболен
просто нямат.
Да се нахвърлят срещу Стоичков, е любимото занимание на палетата.
Много им е приятно това – те изпитват оргазъм, когато започнат да се
упражняват за негова сметка. Бездарниците, за които животът винаги ще
бъде един неприветен приют, получават по този начин своите пет минути
слава – така поне си въобразяват. У нас все келешите са съдници.
Впрочем храченето продължава вече 30 години – по всичко, което има
някакво значение. Някакъв специален автомат калашник Made in BG не
престава да бълва куршуми с отровна слуз. Кажете ми една знаменитост,
която не беше обругана. Неколцина за малко имаха късмета да избегнат това,
и то само защото се бяха преселили в по-добрия свят. Но после дори и там
не ги оставиха на мира.
Ежат се на Стоичков – дори когато няма никаква вина. Така използваха
и историята в Пловдивския университет, в който го накичиха със съвсем
ненужното му звание доктор хонорис кауза. Той може би дори не си е давал
точна сметка какво се случва. Получавал е толкова много признания по света,
че едва ли е обърнал някакво специално внимание на поредните ухажори.
Накарали са го да се снима с тях, казал е нещо фриволно и чао. Той си остава
един наивник, който все се надява и у нас да му се радват толкова, колкото
навсякъде другаде.
Но забележете как е устроен българският разум – гневът се насочва към
Стоичков, а не към онези, които са го прикоткали, за да се отъркат в него.
Гневът винаги е насочен към успелия, не към блюдолизеца.
През 1996 година бяхме с проф. Чирков при Симеон в Мадрид. Един ден
отидохме да обядваме в прочут местен ресторант и по някое време дъщеря
ми реши да се снима край една старинна пещ с главния готвач, много
известна звезда в града. Тя му казала, че сме с царя, обаче онзи – мадрид-
чанинът! – не спрял да ѝ говори за Стоичков. Толкова за кой колко струва.
Те могат да се лигавят – същите палета, които храчат по Стоичков – с
някакви шварценегери и вандами, няма да им омръзне да го правят. Дори
Блатечки се хвалеше, че Ван Дам бил поискал от него да го удари истински
в някаква сцена – а пък нашето момче е поне с три класи по-добър актьор. И
десет пъти да го е удрял, пак нямаше да го направи актьор. Българското само-
изяждане е нещо напълно уродливо, никъде не може да се срещне другаде,
дори в уж дивия Анадол. Все повече хора се държат като пингвини,
препатили от отровното ДДТ, което още се среща в Антарктида. Нямат памет
за нищо и не искат и да имат.

109
 Защо палетата не се разгневиха, когато същият университет даде същата
титла на Карло Анчелоти – защо са го направили пък това, един Господ знае.
„Татко Карло“ има велика биография, два пъти е европейски шампион като
футболист и още три пъти като треньор. Обаче вече е и доктор на плов-
дивския университет, ехе. Неговото българско приключение лесно може да
подскаже на един непредубеден наблюдател, че става дума за малък провин-
циален ритуал и нищо повече.
Но Карло веднага е амнистиран, обаче на Стоичков никога няма да му
простят. Понеже той е това, което те не са.
Има могъщо течение срещу успелите хора. И то също се дирижира от
ония негодници, които бяха ратаите на режима преди 89-та, а сега пък искат
да си наложат новите балони като Кунева например. Имайте го предвид и
това.
Дотам сме я докарали, че в парламента стават на крака заради българо-
отстъпника Паница. Но никога няма да го направят заради великия певец
Гяуров.
Търпят с години циганина Киро и блажено се опиянчват с гадните му
боклуци. Но не могат да изтърпят и ден Стоичков, все за нещо им е крив.
Нека помислим и за друго.
Чудя се кои са идиотите, които се препитават с това подвеждане – що за
хора са, какво целят в крайна сметка, дали не го правят заради собствената
си суета, или пък дори заради собствените си щения. Напълно е възможно да
е точно така.
Колко акъл трябва да имаш например, за да предложиш Бойко за почетен
член на Съюза на художниците? Отговорът е очевиден – никакъв.
В онзи случай Бойко намери правилния, поне за него самия, отговор. Той
гласеше, ако си спомняте: „За какво ми е някакъв плакет, който струва 2
лева!“
Изглежда е смятал, че става дума единствено за някакъв плакет като
онези, които той колекционира от 2001 година насам – но те са от най-
авторитетни полицейски и специални служби по света и той им се радва като
дете.
Въображението му изобщо не е отишло по-далеч от това – и по-късно
сигурно се е ужасил, когато са му обяснили по-подробно замисъла на
художниците. И вероятно е посегнал да удуши блюдолизеца, който го е
накиснал, макар че в ония дни не видяхме никакъв некролог.
Преди това пък го бяха подвели да върне една картина на Лавренов –
доказана държавна собственост – на наследниците на художника. Тогава се
уплаших друг блюдолизец да не го накара да върне и паметника на Цар
Освободител, понеже някой тарикат е бил достатъчно настойчив. Намериха
се и хора, които защитиха идеята на Съюза на художниците, колкото да

110
увеличат още повече конфуза. Емил Стойчев например, който минава за
модерен художник. Той твърдеше, че това е нещо нормално. Е, нека да го
сподели пред френските си колеги. Ще им даде повод дълго да се забавляват
с българската дивотия.
И вижте какво се получава – накисват Бойко и сетне защитават идеята
си като опълченци. А пък Стоичков, който също е накиснат, го разпъват на
кръст.
Фабриката за хранене работи едновременно с фабриката за накисване.
Аз дори не знам кой е по-отвратителен – онзи с калашника или онзи с
баданарката, наистина не знам.
Левчев направи и невъзможното, за да дадат европейска награда за млад
поет на Тома Марков. А онзи я взе и веднага каза, че ако Вазов е поет, той е
торта. И сетне отиде на дръпне една линия при Карбовски. Луда работа.
Дадоха висок орден и на Агент Тенев, и то точно в Деня на народните
будители. Тенев е голям симпатяга и остроумник, обаче сигурно и той се е
смаял. Някой упорито се опитва да шаржира всичко. Вече могат да дадат
„Кирил и Методий“ и на оня цигански рапър, който пееше, че българите са
със сбъркан чип. И той е будител, защо не.
В архива на „Всяка неделя“ има две наистина гениални рисунки на Борис
Димовски. В едната Борето е обкичил с лавров венец левия крак на Стоичков,
но не се подвеждайте: той го ценеше много и като човек.
По-важна е другата: Стоичков е с медальон, който има очертанията на
картата на България.
Той я носи.

111
 ДАЙ СТО ХИЛЯДИ
Лили Иванова

С Лили имахме прилични отношения през годините, това личи и от

многобройните интервюта, които сме правили – дори и в някои неособено
добри времена за нея. Била е много ласкава към мен в публичните си
изявления, има свидетелства за това.
До деня, в който си наумих да ги събера със Слави. Той се съгласи
веднага за разлика от тогавашният му сценарен гуру Росен Петров, който се
опъваше една нощ до късните часове.
Тръгнах да уговарям Лили, видяхме се няколко пъти във виенската
сладкарница на „Кемпински“ – тя имаше офис наблизо. Беше много сърдита
на Слави, направо го ненавиждаше, което пък мен ме озадачаваше – струва
ли си да хабиш енергия заради някакви шегички, още повече ако са
безвкусни, както тя смяташе.
Говорихме, говорихме – за най-различни неща, за пари не ставаше дума.
Имам един неизкореним дефект – смятам, че когато нещо е ясно за мен, то
трябва да е ясно и за събеседника ми. Така че може би не съм бил пределно
конкретен – как ще се прави самото предаване, но и за това не съм сигурен.
Когато пет дни обявяваш разговор с Лили и Слави – „Самите те“, какво
трябва да си помисли един човек, дори да бъде Лили Иванова? Разговор като
разговор – сядате един до друг, загърбвате ненавистта и простотиите, ако
изобщо ги е имало, говорите си, вглеждате се във важното, ако искате дори
се гушнете накрая, ваша си работа.
И изведнъж в неделя преди обяд Лили съобщи, че няма да идва в
студиото.
„Абе ти луда ли си – ревнах тогава аз. – Знаеш ли как ще се изложиш
пред публиката, от пет дни на милиони хора им писна да слушат за този
разговор“, и пр.
Нищо не постигнах, някой я беше навил и толкова. Пак не е ставало дума
за пари.
А най-лесно ми беше да ѝ тегля една благословия и да оставя Слави
хубаво да я нареди заради малодушието ѝ.
Но не го направих – хайде, подвижна телевизионна станция до дома ѝ на
„Оборище“, който е на двеста метра от телевизията. От екипа започнаха да
се подсмихват, а после и те се ядосаха. „Абе ние правим телевизионни
мостове от цял свят, дори от майната му, правихме и от Бевърли Хилс с
Джаки Колинс и жената нищо не поиска, не се поглези нито за миг, макар че
има книги, издадени в стотици милиони копия, а сега – мост от „Оборище!“

112
 Уредихме всичко. Разговорът започна и изведнъж Лили каза, че иска 100
хиляди долара, за да продължи участието си в предаването заедно със Слави.
После стана и избяга от собствената си дневна. И вероятно и досега си мисли,
че е излязла победителка. Вятър, само домашната ѝ прислужница може да ѝ
казва това, за да ѝ се докарва.
Не мисля, че Лили спечели нещо от цялата разправия. За 100 хиляди
долара да не говорим. А и едно от най-непоносимите неща по телевизията е
да се говори за пари.
Този разговор притежава абсолютния рекорд по гледаемост.
Едно от вестникарските интервюта на Лили след скандала бе озаглавено
„Кеворк мъж ли е?“.
Моят коментар пък беше: „Като знам някои от мъжете на Лили, не се
съмнявам, че съм мъж.“
Писал съм неведнъж за Лили – понякога неособено ласкаво, но и тя
нерядко губи мярката. Например беше абсолютна дивотия, че прие да я
произведат полковник от армията. По тази логика Мадона би трябвало да я
произведат в маршал на Космоса. Лили няма наяждане със слава, а това
често ѝ прави лоша услуга.
Но най-дразнещо е друго. Тя с лекота се обвързва с всякакви хора, а
сетне, след като ги изхвърли на боклука, винаги е недоволна от тях. Някои
от тях, разбира се, го заслужават, без всякакво съмнение. Но пък и Лили
очевидно няма вкус, а и усет за хората, с които се сближава по някакъв начин
или дори работи с години. Но все те да са виновни? Това ми си вижда
невъзможно.
Понякога сякаш на пияна глава допуска някои до себе си – или дори ги
прибира от улицата, откъдето онези са я ругали. Може би си мисли, че по
този начин ги унижава.
А може и да иска да им се доказва по този начин: ти ме ругаеш, наричаш
ме социалистически боклук – аз пък ще те завъртя около себе си и ще те
превърна в поредния си ординарец: хем ще ми слугуваш, хем ще се видиш
колко струваш.
Такъв беше случаят с Карбовски. Мартин беше хвърлял една вечер
вилици и ножове по Лили, сам го е разказал – несъвсем по нея, защото една
плътна завеса ги деляла – него, простосмъртния, от компанията на
гранддамата, в столичен ресторант. Онези слушали някакви соц парчета,
това вбесило Мартин и той започнал да хвърля прибори по завесата, която го
държала настрани от елита – той ги презира, обаче и да стоиш настрани е
доста дразнещо. Затова да приемем, че е бил прав.
Е, не мина много време и не е ясно какво направи нашата Лили или някоя
от преданите ѝ врачки, но Мартин се превърна в поредния ѝ шерп, дори
написа книгата ѝ – макар че и досега не е ясно той ли е записвал Лилините

113
размисли, или тя се е съгласявала с неговите брожения около великата ѝ
особа. Както и да е.
Хората край нея винаги са я набутвали в някаква психологическа
центрофуга – хем ненавиждаш някого, хем внезапно го заобикваш, и какво
копеле се пръква от тази невъзможна връзка, направо не е по силите ни да си
представим.
„Коварство и любов“ – вариант от Североизточна България.
Казвам го със симпатия към Лили – не е лесно непрекъснато да
опитомяваш хора, някои от тях и тиквеници, които са враждували с теб – а
накрая и да ги търпиш, когато те вече се държат с теб като влюбени глухари.
Тази изменчивост на отношенията ѝ не само я поставя под похлупака на
едно непрестанно напрежение, но обърква в пределна степен и
анализаторите на героичния ѝ живот – те все едно го гледат през запотено
стъкло.
Понякога драмата протича в обратен ред, но и тогава резултатът е пак
същият: тя има истинска, промислена, дори интимно-приятелска връзка с
някого, работят години наред заедно, създават взаимно общата си слава – а
накрая се разправят като делиормански цигани.
Тогава Лили тръгва по съдилищата, за да доказва, че изобщо може да
различава нотите, което си е живо изпитание за една примадона, която
отдавна не държи на такива дреболии.
Съди се с този или онзи, накрая я осъждат. Опасявам се, че някой ден
дори ще запорират гласа ѝ, ако вече не са го направили. А това дори за една
соц прима, по която самият Карбовски е хвърлял ножове, е прекалено.
Да се скараш с Тончо Русев или пък с Митко Щерев, великолепни
композитори, истински майстори в занаята си, хора, които не само не са
хвърляли ножове по теб, ами направо са те изстреляли с всичките ти фльонги
и панделки към небесата на успеха!
Да се караш по цигански с тях! Не го разбирам това.
Митко ми изглежда леко проклет, обаче е голям майстор – а и проклет
започна да ми се струва едва след като взе да разхожда Лили като
панаирджийска мечка по съдилищата.
Тончо пък си беше кротък човек, доколкото един толкова талантлив
човек може да е кротък. Е, добре, как понасяш разлъките си с тези хора, това
е голямо изпитание?
И не са само тия двамата, мога да изредя още имена.
Ами авторите на книгите за нея – как не се намери човек, който да е
достоен за това Килманджаро на естрадата на проваления социализъм – все
я описваха и все не ги харесваше – та опря до Карбовски, който пък доскоро
се препитаваше с това да опикава точно същия провален соц.
Това са метаморфози, които трудно могат да се издържат – поне не и от

114
човек с физиката на полковник Лили. И Лучано Павароти със своите
габарити също не би ги издържал.
И какво следва от всичко това?
Лили вечно остава в мрачината освен на уличните сплетни, още и на
битките с бивши приятели, чийто брой непрестанно се увеличава.
А когато хора като Тончо и Митко минават от другата страна на улицата,
се случва и най-неприятното. И ето какво е то.
Например започват да дрънкат наляво-надясно за концерта ѝ в зала
„Армеец“, 15 хиляди души пели и плакали, и пр. Хубаво е да се плаче от
време на време.
Обаче ако Митко Пайнера реши да направи концерта на фолкфуриите си
там, Бойко трябва спешно да отпусне пари на „Главболгарстрой“, за да
разширят двойно или дори тройно залата. Така че да забравим сълзите в зала
„Армеец“.
Онези пък, които не харесват Лили – то и не е много лесно да харесваш
нещо, когато то е в обхвата на моя приятел Карбовски – имат друг аргумент.
И той е, че полковникът не успя навремето да напълни дори и половината от
парижката зала „Олимпия“, а пък пак фолкфуриите щяха да я спукат по
шевовете, понеже нашите цигани вече са повече в Париж, отколкото в
София. Но какво от това, че „Олимпия“ била полупразна – онова си е било
едно получастно соаре, защото всеки си има някаква мечта и гледа по някое
време да я изпълни. При това мечтата на Лили далеч не бе от най-
екзотичните. Разбира се, тя можеше да излезе и доста по-евтино на
парижките си меценати: правиш си няколко снимки на сцената на
„Олимпия“, за сто евро портиерът ще ти отключи залата по всяко време – и
ето, в биографията си вече можеш да споменаваш и тази Мека, макар и
бивша, на естрадата, какво толкова.
Феновете от пълната „Армеец“, зложелателите от празната „Олимпия“ –
а от трета страна са ония, които непрекъснато броят бръчките на Лили, не се
наброиха толкова години. И не разбраха, че на Лили изобщо не ѝ дреме от
това. Но може и да не съм прав – защото се сещам за фотосесията ѝ за
„Плейбой“, която беше абсолютното тържество на съвременната дигитална
фотография, тя и на мумията на Тутанкамон може да придаде свежестта на
гимназистка.
Добре – тия така, ония – иначе, а останалите са любителите на бръчките.
И ето го проблема: а как пее всъщност Лили?
Добре, средно или зле?
И кой вече ще ви го каже в тази наша смотана действителност, в която
непрекъснато произвеждат някакви звезди, а останалите леваци пък се
самовъзпроизвеждат в знаменитости. И няма кьорав критик, който да може
да оцени напъните и на едните, и на другите.

115
 Актрисите са известни с любовниците си, а най-известни стават ония,
чиито мъже са сводници.
Фолкциците се возят непрекъснато на някакво виенско колело, където ги
менкат някакви тъпанари. Това е българският арт свят и неговият неописуем
живот. Няма вече кой да ви каже, че някой е плагиат, макар че повечето ни
знаменитости са се разтекли отвсякъде от преписване, преиначаване и
кражби.
Ами художниците на кого са оставени? Ами поетите?
Ами артистите – тези будали най-много страдат, те ще си отидат от този
свят, без изобщо да са разбрали защо са дошли на него.
Ами на Лили кой да ѝ каже – дали все още е полковник, или отдавна пее
като старшина-артелчик. Артелчиците, естествено, винаги са най-добре
охранени, но това не означава, че са и най-кадърни.
Ето къде изниква същинският ѝ проблем – и ето защо са ѝ нужни Митко
или Тончо.
Карбовски, дори да пуши три цигари марихуана едновременно, изобщо
няма как да ти каже какво правиш и как го правиш.
„Ветрове“ вече може да я изпее всеки идиот. Има дори един имитатор на
Лили, за който все ме врънка Даниела Тренчева – Стефан не знам кой си, да
съм го покажел във „Всяка неделя“. Веднъж дори ми го пусна по телефона и
аз наистина се уплаших, че Лили ми е простила шегичките и ми се обажда,
при това с песничка. Оказа се обаче онзи Стефан – никой не може да го
различи от Лили, особено ако и двамата са с полковнишки униформи и
фуражки.
В наши дни единствената сфера, в която все пак съществува някаква
оценъчна дейност, си остана спортът – в смисъл, че там здраво ни налагат
кой откъдето ни подхване. Както се случи на Олимпиадата в Лондон – макар
че ако съдим по екзалтациите на президента Плевнелиев, сякаш бяхме
спечелили хиляда медала.
Ами как е в науката – вижте програмите на „Фонда за научни
изследвания“ към БАН и ще се почувствате така, сякаш Кубрат Пулев ви е
налагал 20 рунда. Просветният министър Игнатов упорито си го бранеше
този фонд – но в последната сесия беше спечелил и един наистина фамозен
проект: дали се посещават музеите ни. Отговорът, разбира се, е много
сложен, макар че се изчерпва с краткото – „Не“. Но това „Не“ е оценено на
близо 300 хиляди лева. Идиотско е, нали.
Ами не е ли също толкова идиотско да ви държат фактически със
запушени уши, докато слушате Лили?
Кой ви казва всъщност каква е съдбата на великия ѝ глас днес? Кой да
ви го каже това?
Ами в чалгата не е ли същото – и къде всъщност не е така.

116
 Затова всичко се превръща постепенно в чалга – чалга и нищо повече.
Бабите от Кубратския „Клуб Лили Иванова“ може да ми се разсърдят и
дори масово да се самоубият – като несправедливо наскърбени китове, но
това е истината.
И това е проблемът с Лили – а не дали е пълна или празна една или друга
зала.
Ето къде са ти нужни Тончо Русев и Митко Щерев, защото техният слух
не лъже, той е част от историята на твоя глас.
Всъщност Лили е лесна, тя приживе си е направила мавзолея.
Ами другите – новите навлеци, които нямат чет и брой, все прииждат и
прииждат като ордите на Сюлейман паша и няма кой да заварди клетите
останки на българското изкуство и култура. Няма – няма и да има – кой да
спре тази паплач.
За нея обаче е важно и към Лили да се отнасят като с безпризорна, едни
да я хвалят, други да ругаят – но никой да не обелва дори дума за онова, което
днес е останало от качествата ѝ.
Ние сме безподобна държава, всичко у нас е объркано и омагьосано.
Великата Райна Кабаиванска – за нея това определение дори е прекалено
свенливо, отдавна съвсем пестеливо ни допуска до гласа си, а е нейде около
възрастта на Лили. Райна е била четири пъти „Личност на Италия“, покорила
е всички световни сцени, а и изобщо всичко в изкуството, и то от най-висш
порядък.
Тя е Божието наказание за нашите измислени местни примадони – но тук
не спряха да мелят за Лили. Защото тя пък е тяхното упование.
Около Лили винаги са се навъртали използвачи. Навъртат се и сега. И ще
продължават да го правят. Но това винаги е зависело до голяма степен и от
нея. Сякаш има някакво предразположение към такива хора. Сякаш ѝ е по-
удобно с тях, отколкото с други. Мъжете ѝ са като домашни прислужници.
Ако беше посмела, щях да я посъветвам да напише книгата „Моите мъже“
или „Истината за моите мъже“, ако тази истина изобщо може да се
артикулира някак.
Внимавайте да не се задавите от това, което ще ви кажа сега: Янчо Таков
може би беше най-свестният между тях. Наричал съм го временен
квартирант, обаче, от друга страна, не мога да не призная, че той не е казал
досега – толкова години вече, нито една дума срещу нея. А би могъл, и още
как. Това е може би единствената ѝ връзка, за която тя трудно би могла да
каже – както винаги го казва – че е била използвана. Все пак Янчо беше син
на член на Политбюро и днешните ѝ „биографи“ трудно могат да си
представят какви облаги даваше това. Тя обаче си спомня как е била
използвана от Янчо – за обратното няма памет. Да ти разрешат да строиш
апартамент на „Оборище“ над една номенклатурна кооперация – Пеко Таков

117
също живееше там – каква по-голяма привилегия! А отгоре на всичко след
развода да ти оставят този апартамент лошите комунисти.
„Лошите комунисти“ е отделна тема. Няма да забравя как, в еуфорията
около 10 ноември Лили дойде да си върне една „златна“ плоча, издадена от
„Балкантон“ – понеже други си връщаха златните медали. Лили Игнатова и
Диляна Георгиева го направиха във „Всяка неделя“, защото някакъв беше
нарекъл гимнастичките „държанките на Политбюро“. Да, но държанките
бяха донесли около триста медала от световни и европейски първенства. И
Лили се опита да се изкара потърпевша. Тогава всички имаха тоя нагон.
През 1989-а и особено през 1990 година всеки се бунтуваше – за нещо,
срещу някого, срещу всичко.
Пишеха се песни – „Развод ми дай“ и други, мнозина бяха убедени, че
комунистите си отиват. Ала-бала. Всеки се адаптираше както може,
натискаше се за място на първия ред, за да бъде забелязан от Историята.
Българският разум никога не е вниквал както трябва в миналото, не го е
осъзнавал достоверно, за да може да види и нещо в бъдещето. И досега е така.
На 4 февруари 1990 година във „Всяка неделя“ дойдоха по собствена
инициатива Лили Игнатова и Диляна Георгиева – две от най-знаменитите
шампионки на Нешка Робева. Тогава беше така – бях превърнал предаването
си в нещо като хан, страноприемница за всякакви особи, закъсали,
недооценени, мачкани в миналото, и пр.
Но тези две момичета бяха от по-специална категория – те наистина бяха
световни звезди, изключителни личности, макар и твърде млади – и бяха
също тъй изключително брутално обидени. Дойдоха и започнаха да изсипват
от две големи найлонови торби медали от световни и европейски първенства.
Две седмици след тяхното гостуване се обади Лили Иванова – и също
поиска думата. Оказа се, че и тя иска да връща нещо – само че не златен
медал, а златна плоча. Бунтарското настроение беше обхванало и Лили.
Не ми стана съвсем ясно защо го прави, но и много не се замислих, нямах
и време за всеки революционен акт от онова време.
Сега обаче имам предостатъчно време – и жестът на Лили ми се вижда
малко смешен – тя сякаш под индиго повтаря стореното от двете
гимнастички, без обаче някой да я е обидил така коварно, както бяха сторили
с тях.
Всъщност Лили щеше да дочака неоправдано грубиянските обиди
петнайсетина години по-късно. Те не спират и досега.
Но какво да връща днес?
Никак не може да ѝ се угоди. Веднъж казва, че много харесала Будинова,
която направи филм за нея. Аз също съм поощрявал това момиче. После
обаче вече не харесва филма ѝ – понеже не искала той да бъде „риалити“, а
документален. Дали в представата ѝ документален не означава напудрен – и

118
то от някакъв личен неин гримьор, който ще я нагласява два часа? Защо е
против „риалитито“? И какво толкова има да крие? Нека да го покаже. Когато
отиде в Париж – това също бе част от провинциалната игра, която ѝ налагат,
тя си заведе специален човек, който да направи „документа“ по нейния вкус.
Всеки разумен човек щеше да остави медиите спокойно да снимат каквото
са си решили, да видят залата, да разпитат публиката, включително и служи-
телите от залата, и пр.
Концертът ѝ в парижката „Олимпия“ не ѝ донесе нищо особено. И това
пак се дължи на комплексарите около нея – с тъпата им теза за „виновните
бащи“ и прочие, знаете го този сополив хленч. Ако те бяха наясно с
истинската история на българското певческо изкуство, никога нямаше да
позволят Лили да се запъти към „Олимпия“. Достатъчно бе да видят
библиографията за Гяуров, Кабаиванска, Ана Томова-Синтова, Гена
Димитрова и пр. Но те не се интересуват от това. А за „Олимпия“ не се появи
нито един отзив във френска медия. Какво означава това? Не ми е удобно да
го кажа на глас.
Карбовски трябваше да се сети за това – обаче не се сети. Защото бе зает
да прави „истинската книга“ за Лили. Вероятно по същия начин, както и
всичко друго, което е направил досега. Той е силен, когато запише купища
материал, и сетне го нагласи както си иска. Натъкмяването е неговата стихия.
Той си решава предварително каква е тезата и започва да натъкмява.
Книгата се казва „Истината за Лили“. Хубаво. Само че не им ли минава
през ум, че истината за Лили далеч не е в устата на Лили или дори, с
извинение, в главата ѝ. Преди години излезе книгата на Антон Стефанов
„Истината за „Всяка неделя“. Да не мислите, че това са моите халюцинации
или тези на анкетьора. Нищо подобно – това са свидетелства на 77 най-
известни български личности, знаменити хора, между които и самата Лили –
надлежно записани на лента, сетне дешифрирани и представени в книгата.
Фразата ѝ – „Истината за мен не е в чуждите биографии, а в моя разказ“?! –
е най-фалшивото нещо, което може да се каже за литературата. Но медиите
се хващат на подобни твърдения, понеже са пълни с полунеми шерпи, които
могат само да носят нечий багаж. И все пак как така никой не се сети да я
пита: „Как истината за теб ще бъде в казаното от теб, единствено там, и само
там?“ И кой ще прецени тази истина предварително, „редакторът“ Карбовски
ли? Той твърди, че само бил записвал Лили. Мога да го разочаровам веднага.
Три минути ще са ми нужни, за да позная дали мъдростите са изречени от
самата Лили, а не от него самия. Със сигурност мога да кажа, че той е бил в
ролята на ония литературни слуги, които охотно „обработваха“ – тоест
разкрасяваха! – спомените на партизански командири. Литературните им
обработки бяха дъното, до което можеше да се свлече словото. Всички ония
герои бяха много смели, много честни, много отдадени на каузата – нищо че

119
доста от тях си бяха и доста покварени. Едва когато се появиха книгите на
Давид Овадия за Леваневски например или за отряда „Антон Иванов“,
публиката научи нещо по-смислено за партизанското движение.
Няма да забравя един епизод от „Антонивановци“. Един партизанин от
отряда забелязва, че командирът Дед старателно си записва нещо в едно
тефтерче. В гората са, обкръжени, всеки момент могат да бъдат разгромени.
И онзи го пита какво толкова си записва и не е ли това опасно. „Няма как –
отвръща Дед, – нали ви знам какви сте. Като победим, всички ще идвате за
пенсии или други облаги, а аз трябва да знам кой откога е в Балкана, за да не
стават измами!“ (цитирам приблизително).
По същия начин ли е написана „Истината за Лили“ – каквото си мисли
Дед за околните? Лош дъх има около тази книга. Сякаш някой иска да
санкционира словото, да принуди истината да се подчини на амбициите на
една личност.
Истината за Лили далеч не е само край Лили, това е вън от съмнение. И
страхувам се, че тя ще е толкова достоверна, колкото и „истината“ за Галеви,
която беше налагана от Карбовски доста време. Съжалявам, но новият
наемник на Лили винаги ще предизвиква тази асоциация. И тя сама си е
виновна. Не знам дали не е пяла в Ресилово – имението на „Братя Галеви“,
та е толкова сляпа за тази асоциация, която ще предизвика нейния временен
довереник. Колкото угодливите филми, които той направи за Галеви, са
истина, толкова ще бъде и книгата му за Лили. Нейната истина вероятно ще
бъде затворена в едни пранги с Дед и Галеви.
Наистина ми е жал за тази жена. Край опитните шмекери тя се усеща
несръчно. И се държи като евреите примерно, които ни карат да носим на
плещите си вината, че са пострадали. Тяхното страдание трябва да бъде
вечната ни вина. Сега пък трябва да се чувстваме виновни заради Лили – за
какво по-точно обаче? Между другото според Исак Гозес – също автор на
книга за нея, на сватбата ѝ с Янчо Таков не присъствал Живков, но бил
Георги Трайков, тогавашният шеф на Българския земеделски народен съюз.
Гозес обаче е спестил друго – Лили беше член на казионната земеделска
партия. Дали новият ѝ напорист наемник я е питал за това?
Преди четиридесетина години се появи и книгата на покойната Ивайла
Вълкова, известна журналистка и влиятелна фигура в БЗНС, и Марин
Бончев. Какво мисли Лили за тази книга? И тя ли е покушение срещу нейната
истина? В ония години да се направи подобна книга приживе беше
безподобна привилегия, заради която нарушиха партийните канони.
Над „Моята истина“ е работил един напорист „редактор“ – безцере-
монен, безтактен и доста любопитен. Все качества, които досега Лили
ненавиждаше, защото те могат да я приближат опасно близо до една
нетолкова приятна гледка – собствения ѝ живот. Колко пъти е казала: „Това

120
не бива да влезе в книгата“? Никога досега тя не е отговаряла нормално на
нито един коварен въпрос – защо сега ще го прави? Питаш я за майка ѝ –
нищо. За сестра ѝ – също. За Библията – да, „това е любимата ми книга“,
нищо конкретно обаче, и пр.
И не ѝ ли минава през ума, че след „истината“, която ще изрече по този
начин, ще се появят десетки интерпретации, опровержения и пр. Аз пък мога
да направя анкетата „Още една истина за Лили“. Разрешение ли трябва да ѝ
искам? Едно известно име като автор ще осигури гигантски успех на подобна
книга. А врачките на Лили например биха могли да кажат извънредно
интересни неща за нея.
Има и нещо дълбоко комично около „Книгата на истината“. Навремето
наемникът на „истината“ яростно твърдеше, че му е омръзнало да живее в
„епохата“ на Лили. Дори, както стана дума, беше хвърлял ножове и вилици
по нея. Сега пише „истината“. Имам опасението, че истината за Лили може
да се окаже нещо като онзи нож, който е хвърлял срещу пердето (!), отделяло
компанията на Лили от него в един руски ресторант. Е, сега е в тази
компания. Голяма милост, нали? Вътре сме. Но къде е истината – дали не е
останала извън оградения периметър, извън пердето. За какво ѝ е на Лили
подобно захарно петле? Биография, лъскава като фалшиво злато?
Най-неразумното в това кудкудякане, в което Лили участваше с явно
удоволствие, е, че в тъй ревниво рекламираната „истинска“ книга не може да
има нищо особено, големите изненади са изключени. Все едно да отидеш при
фризьор, който от години е наясно, че трябва да прикрие някакъв твой дефект
отдясно, и да очакваш да се видиш по нов начин. Каква тайна би могла да ни
изненада – че е родена не знам кога си? Нещо, което криеше толкова години
усилено, все едно, че е рецептата на кока-кола. Дори този детайл прави
нещата странни. Защо Лили си криеше годините – не разбираше ли, че когато
си ревнив към дреболиите, може би пък „голямото“ не е толкова интересно.
Разговарял съм и с доста по-големи звезди – като Жулиет Греко
например. И тя ми каза веднъж следното: „Живея права дори и когато съм
легнала!“ „Кралицата“ Джаки Колинс пък сподели, че естествеността е най-
големият талант на една истинска звезда. А според мен една истинска звезда
трябва да има съзнанието, че книгата за нея се пише под бдителния поглед
на Бог.
Лили сякаш се намира в някакъв затвор – но построен от нея самата,
самоизолирала се в него, скрита там от „глутницата“. В телевизионен
разговор след излизането на книгата тя спомена за „глутницата, която я
ръфа“. Що за глупости, Боже мой. Чуха се и други противни неща. „Тя
прости на много хора!“ – рече „редакторът“ ѝ. „Засега!“ – рече пък тя
заплашително. „Тя спести някои неща за някои хора!“ – рече пак онзи, и пр.

121
Кому е нужно това, защо ѝ е тази враждебност? Веднъж срещнах в нюйорк-
ския „Уолдорф Астория“ дребничкия сервитьор Мануело, който беше
обслужвал преди десетилетия Грета Гарбо. Немислимо е да си представим
дори, че Гарбо би говорила за глутници със сервитьорите си.
Ренегати на собствените си тези не могат да свършат работа на Лили,
това е ясно. До вчера са ругали „проваления проект на бащите“ и соца, а днес
се явяват адвокати на Лили. Вчера си ритал бурето под краката на осъдения,
днес правиш изкуствено дишане на трупа.
Защо всъщност успя тази жена – този въпрос продължава да стои открит.
Във въпросния разговор имаше един прелюбопитен детайл. Водещата
попита: „Имала ли си ракети носители?” „Не!“ – рече нашата Лили. „Коле-
гите ти“ – подсказа „редакторът“, но тя остана мълчалива. А аз се сетих за
Едит Пиаф. И за хората край нея – за Реймонд Асо и Пол Мьорис, за Ив
Монтан и Марсел Сердан, за Жак Пилс и Шарл Азнавур, за големите мъже и
още по-големите любови, знаете какво вършат те. И изобщо – как се ражда
„свещеното чудовище”. Това не стана ясно. Наивно е да се преувеличава
значението на „скока от Кубрат към София“ – Радичков например дойде от
Калиманица, още стотици знаменити творци пребориха и това ограничение
на соца. Ролята на „униженията“ също не бива да се преувеличава – тия на
Лили, доколкото ги има, са несравними с голготата, през която мина
примерно гениалният Борис Димовски.
Последното, от което има нужда Лили, е собствената ѝ враждебност към
околните. Да гледа на тях като на свои роби, е напълно излишно.
А и Бог никога не се е крил от Лили – както казваше Канети при друг
случай.
Истински позорно беше удостояването на Лили с чин полковник. Лили
в случая не е важна, на нея и мястото на патриарх Максим да ѝ предложат,
няма да се колебае дълго. Тъкмо ще забие още някоя инжекция на този-онзи,
както се изрази тя на церемонията. Позорът изцяло е за сметка на бившия
военен министър Николай Цонев. Това вече не е армия, това не са офицери.
Лили пее за кампанията му в Сливен, надявам се безплатно, той я прави
полковник, а пък циганинът Бако купувал гласове пак там. Лили, стой
настрани от тия типове, или поне си върни званието.
Първанов пък каза, че ще е нелепо да козирува на Лили Иванова за
присъденото ѝ звание, което очевидно беше една корупционна сделка. Но не
отне незабавно званието ѝ – макар да има право като върховен главно-
командващ.
Лили обичайно се опитва да се държи като Пиночет на естрадата. Но
резултатът е друг: с вечните си нашепвания и оплаквания тя по-скоро
прилича на „Мелодия на годината“ – едновремешната кахърна соц класация
на песни, една истинска попска яхния, видяна от днешния ден. Как може

122
непрекъснато да воюваш с някого, като при това и непрекъснато се
успокояваш, че другите са нещастни. Да търсиш враг у всекиго – това ли е
лакомството на твоя живот? И кой се занимава изобщо с теб – въобразяваш
си врагове и сетне започваш да ги одумваш. А те не ти обръщат никакво
внимание, разбира се. Когато разговарят с Лили, на водещите трябва да им
се забрани тъпият въпрос: „Как толкова години оцелявате, какво мислите за
враговете си?“, за да не попаднат под пръските на Ниагарския водопад от
упреци. И не е лошо някой път някой по-съобразителен водещ да попита
какво мислят „враговете“, доколкото изобщо ги има, за Лили. Повечето от
хората, които тя смята за свои врагове, са написали някои от най-хубавите ѝ
песни, те са я направили това, което е. Те са я направили това, което е. Те са.
Обаче тя казва друго: всеки, който не я харесвал и я критикувал, бил
„нищожество“. Докъде ще доведе тази обсебеност – не е ясно, но е страшно
отблъскваща във всеки случай.
Какво ще прави тази жена един ден, когато завесата падне? Не я
харесвали „неуспелите, нереализираните хора, нещастните“. И все се намира
някой по някоя телевизия да я гледа като изтърван заек и да примигва, вместо
да каже: „Чакай, не може да говориш така, не е прилично най-малкото.“ Не
те харесва Тончо Русев, не те харесва Митко Щерев – нищожества ли са тия
хора? Харесва те „Клубът на приятелките на нашата Лили от Провадия“, да
речем, ако още съществува. 4000 души щели да напълнят зала 1 на НДК – че
тя тази зала и Иван Костов я пълни, това означава ли, че го харесват?
Крайната ѝ чувствителност, неподходяща за една голяма звезда, издава
вътрешна несигурност. Няма съмнение, че нашите телевизии охотно
произвеждат дърварски хумор. От друга страна обаче, и известните ни хора
проявяват пълна непоносимост към шегите по свой адрес. Лили например
мрази най-много на света Слави Трифонов, мрази го дори повече от кому-
низма, от който тя се отрече на бърза ръка навремето.
Говорил съм по този повод със Слави, но той се кълнеше, че не влагат
нищо лошо или преднамерено в шегите си.
„Ти би ли се обидил, Учителю – ми казваше веднъж, – ако някакъв
коминочистач разкаже в шоуто, че трябвало да отпушва комина на съседите
под теб, понеже бил запушен с използвани дамски превръзки?“
Помислих известно време и реших, че не бих се обидил. И докато се сетя,
че не използвам такива аксесоари, Слави си беше отишъл.
Тя ненавижда неистово Слави, предполагам, че го кълне непрекъснато –
разбира се, сигурно го прави изискано, а може би му прави и някакви магии,
за да го лиши от остроумието му. Тя е голяма жена, обаче чувството ѝ за
хумор е по-малко от един напръстник, ако не и по-малко. Освен това и тя
като мнозина други не знае, че когато прекаляват с шегите по твой адрес,
това има обратния ефект. Така е, това е известно, обаче обидата те прави

123
сляп.
Лили набързо претърпя няколко политически метаморфози, което при
нейния извънреден талант направо е налудно. Не знам дали страстният ѝ
биограф Карбовски изобщо е наясно с това. Той се интересува от разводите,
които Лили практикува с приятели и автори, неизменно разкарвайки ги с
каруцарски комплименти. Но другите ѝ метаморфози са далеч по-
любопитни – защо ѝ е било на певица с такъв талант и с такова диво упорство
и стремеж към успеха да се отърква в БЗНС – верния тестикул на
комунистическата партия, сетне да акостира в дома на член на Политбюро,
след 1989 година да изразява симпатиите си към СДС, а накрая да припълзи
при царя. Пак хубаво, че не направиха някакъв дует заедно – воала, „Дуо
Лили и Сакса“!
Щяха да го слушат толкова, колкото повярваха на Лили Иванова, когато
написа писмо до телевизията, а пък аз ѝ го редактирах – вече бях програмен
директор и можех да си го позволя. Лили пък се чудеше накъде да поеме след
прегръдката със земеделската партия на Танчев-Ганчев и останалите.
Ето какво написа тя в това открито писмо до телевизионните зрители:
„Приятели, цял живот съм пяла за вас – затова ще ми позволите сега,
когато съм обиждана и ругана, да ви кажа няколко думи.
Благодарна съм ви за подкрепата и сега. Вие знаехте – и знаете! – че аз
пея за вас. Вашето отношение раждаше моите песни. Пях за вас – и съм
сигурна, че никога не сте броили какво получавам за моите песни. И аз
никога не съм искала да оправдавам пред вас усилията си... Сега някои искат
да омърсят и мен. Те искат да омърсят всичко! Сега, когато им казах, че не
бива да ни смятат за послушни винтчета от сталинистката си машина. Когато
им казах, че не съм „малката Лили“, с която могат да правят каквото си искат.
Сега аз ви казвам следното: ако някога сте вярвали, че в песните ми има
истина – повярвайте ми и сега! Не се оставяйте да ви лъжат! Не им позво-
лявайте да броят живота ни – за да укрият своя, построен върху отнетото от
всички нас...
Те искат да ни разделят – защото винаги са искали да разделят хората –
само тогава се чувстват силни. Но силните сме ние. Само че те не го знаят.
За да го узнаят – гласувайте без страх!“
Писмото бе прочетено в централните новини на 5 юни 1990 година, пет
дни преди изборите. И нямаше никакъв ефект.
Политическата тежест на нашите звезди е нулева, това искам да кажа.
При целия си интерес към тях зрителите далеч не ги смятат за нещо повече
от това, което са – талантливи, дори много надарени изпълнители, които ги
забавляват, а понякога дори и въодушевяват, макар че аз не си спомням скоро
такъв случай с наш артист. А появата им в полза на една или друга партийна
кауза след време Историята ще преценява просто като врякане, нищо повече.

124
Нека ми кажат сега ония, които пееха за мургавото си божество Костов,
които се деряха за него – имат ли и те вина за пороците на неговата идея –
или сега ще се направят на кьорави, на глупави и на не знам какво си. Или
просто ще кажат, че им е бил толкова умът: „Нали знаеш, Кево, ние не
разбираме от политика.“
Ами защо се влачите тогава като слепци, и то пияни, след тия типове.
Направо си кажете, че го правите за пари, понеже това е самата истина, не ви
трябва другото лустро.
А те си намятат някаква дрешка шарена на демократи, макар че тя съвсем
не им приляга – едните синя, с всякакви кръпки, повечето червени, другите –
червена, но пък съвсем опърпана. Да ви кажа, нито един от тия певци и
всякакви артисти, които по различно време се накатериха на политическите
гемии, до една пробити, както се оказа – та нито един от тези наивници не
струва колкото и една червена бабичка, слънчасала по стръмнините към
Бузлуджа. Колко почтени се оказаха тия женици и изобщо симпатизанти –
крадяха пред очите им, забогатяваха, предателстваха с идеята им,
канибалстваха с другарите си, унижаваха идеята им по всякакъв начин,
правеха се на социалисти и на не знам какво си – а ония почтени хора все се
катерят и катерят по урвите към Бузлуджа.
Нямам нищо против Лили, най-малкото заради това, че тя от десетилетия
ни забавлява, като повтаря едно и също: какви идиоти са останалите в
сравнение с нея. И колко е щастлива, независимо че е заобиколена от
останалите.
Подобно упорство и постоянство дори могат да бъдат адмирирани. Но
ако чуеш изповедите ѝ една след друга, няма как да не ти стане скучно и дори
сиво – сякаш се озоваваш в противен есенен ден, когато зимата вече е
наоколо, намираш се пред някаква селска църквица – забравена нейде в
полето, забравена и от Времето, която спешно се нуждае от ремонт, понеже
вече се е килнала на една страна, но няма кой да даде дори и стотинка за това.
У нас всичко е в крайностите – или низвергваме, или „балдеем“, както
казват руснаците, тоест – направо се вцепеняваме от възхищение, като този
процес започва от мозъка ни.
Средно положение няма, то не е по вкуса ни. Блеене от възторг или
квичене от възмущение. Две състояния – повече не са ни отпуснати.
Трезвото отношение ни е отказано, то ни идва в повече, ако си позволим
някаква трезвост, това сякаш ще ни повреди непоправимо. „Този гледа
трезво“ – би трябвало да е най-голямата ни обида. Идиотът, който гледа
безпристрастно – не се хвърля като Генчо, онзи много забавен меломан,
който беше вечното присъствие на концертите на всичките ни по-известни
естрадни звезди, подскачаше с тях, а накрая им поднасяше и по някой букет.
Впрочем къде изчезна Генчо, знае ли някой? Може би се е скрил, понеже

125
напоследък всички се превърнаха в някакви Генчовци?
А канонадата за Великия Концерт на Великата Прима (2013 година)
беше свирепа: почти цяла година реклама по телевизията, репортажи от
репетиции и от всичко останало, за което се сетите. По-кратки или по-дълги
интервюта, но все с мазни въпроси – до такава степен, че вече може да бъде
написан дългоочакваният учебник „Как не бива да се разговаря с Великата
Прима“.
Медийната подготовка беше нечувана – сякаш тя щеше да изнася
концерта си в Космоса, в състояние на безтегловност и пред омърлушените
обитатели на космическата станция „Мир“, които стоят горе по година и
нещо и всеки звук ще им звучи като Глас Божи.
Е, и накрая всички видяха резултата.
По този повод композиторът Александър Йосифов ми припомни един
знаменит лаф на диригента Руслан Райчев. Когато започвали да му се
оплакват от новото време, той неизменно казвал: „Че какво му е на времето?
Само дето критерии няма“.
Толкова се изписа за концерта на Лили, толкова хленчове и блеене се
чуха, сякаш авторите на някои от възторжените опуси са пребивавали досега
в някоя узбекска говедовъдна ферма и нищо не са виждали. Дано от това
крякане и самата певица не се повреди по някакъв начин.
След толкова грандиозна подготвителна телевизионна канонада дори
скромен надгробен паметник от Орландовци щеше да има същия успех,
понеже има идиоти, които все още вярват на телевизията. А и димът от
канонадата не им даваше възможност да видят подробностите от пейзажа.
Великият Концерт трябваше да изглежда като сражението при Бородино, в
което Кутузов/Лили разбива Наполеон/пълчищата от въображаеми против-
ници на Великата.
Нашите узбеки са много сладки: сякаш наистина това е първият концерт,
който виждат, първите пушеци, които ги одимяват.
Или пък изобщо не са вярвали в качествата на Великата Прима. Накрая
очакванията на публиката бяха за нещо грандиозно, заради което дори
преподобният Майкъл Джексън би се върнал от онзи свят, за да поеме
хвърлената ръкавица.
Имаше, разбира се, и вълнуващи сцени: камерата току хващаше някой,
който, раздиран от старомомински комплекси и героично изправен,
преживяваше патоса на поредната песничка, която долиташе от сцената:
„Вижте ме, съседи мои, какво правя в Космоса!“
Ех, Генчо, къде си, братко?
Не знам какво щяха да правят нашите узбеки, ако случайно някой ги
беше завлякъл на концерта на истински великия Карерас. Но това пък би
било нетърпимо изпитание за тях, за това бързо да забравим за тази идея.

126
 Накрая, след всички перипетии, нещо далеч по-важно изплува от дима.
И то може да се обобщи по следния начин: проблемът не е в това, че
Веско Маринов пее песен за МВР.
Проблемът е в това, че Мариус Куркински чете стихове на концерт на
Лили. И то какви само.
Единствената истинска драма от Бородино беше видеоклипът с
Куркински – и това беше толкова изненадващо, че наистина може да се
нарече събитието на годината. Не вярвам в колективните сънища, но все пак
попитах десетина души дали наистина са видели Мариус по време на
концерта. И, по дяволите, всички го потвърдиха.
Куркински без всякакво преувеличение е колосален актьор – и
присъствието му на тази соц естрада само говори колко невзискателни са
дори хора като него.
Куркински до Лили – това само по себе си вече е странно, това трудно
може да се приеме като някакъв разсеян жест на един гениален артист.
Как са го мотивирали, вече е друг въпрос – а може би и не е било особено
трудно, като се знае колко отстъпчиви по принцип са актьорите, макар че
Мариус е един от най-взискателните. Но чак пък да се смеси с Лилината
публика, това е естетически шок, който едва ли може да бъде обяснен лесно
дори от самия него.
Но и това все още не бе всичко.
Ами какво всъщност рецитираше Куркински? Чии гениални стихове
бяха успели да го примъкнат към Лилито, за да извисят по някакъв чудодеен
начин семплите внушения, които се леят от устата ѝ. Ако Куркински се е
опитвал да направи това, всеки би му простил и би го прегърнал – макар и е
една ръка.
Но се оказа въпреки пушеците от Бородино, че стихчетата произлизат от
съвсем друго място, че са изтъкани от съвсем друг стан – стахановското
станче на моя приятел Карбовски.
Вярно, не са в стилистиката, която го направи толкова любим на
пубертетните, а и на по-възрастните онанисти, които боготворят култовото
му стихче:

„Хуй, та путка, путка, путка!

Хуй, та путка, хуй та хуй,
Хуй, та путка, путка, путка,
Хуйка, пуйка, хутка, пуй!“

Жалко, че Великата все още не ги е изпяла.

Но и тези от концерта си ги биваше – имам предвид нуждите на
въпросните онанисти.

127
 Вижте само какво проникновение:
„Защо те обичам толкова много
А ти толкова малко мене“ ...
Да спрем дотук, понеже няма да ни стигне дъхът за по-нататък.
Сега очаквам някое одиозно момиченце на Карбовски – като онази
Халева, дето нарисува по негова поръчка неколцина известни българи,
колкото да ги окарикатури – да изрисува самия него сред рояк от херувим-
чета с образа на Мариус. Поетическият гений, заобиколен от Мариусчета – и
всичко това край полите на Лили.
А аз досега си мислех, че Куркински вече има завинаги своето място в
историята на сценичните изкуства – и то главно заради факта, че никога не е
искал да се хареса на простолюдието, на лилилюдието.
Обаче идеолозите на този концерт, доколкото могат да бъдат наречени
така, са успели да го привлекат и прекършат – него, чудесния актьор – и да
го замотаят сред пушеците на Великия Концерт.
И с това ще си остане този концерт – със сянката на Мариус, а не с
лигавенето на някои от най-екзалтираните персони от лилилюдието.
Ние все си мислим, че простотията идва предимно от фолкмасовката –
обаче между другото нито един концерт на „Планета“ не е бил толкова
постен в сценично отношение, колкото този на Великата. Но той пък взе
реванш по един кървав начин – „емблемата на соца“ (според Карбовски)
придърпа до себе си Мариус, той вече е пял на концерт на Лили, това няма
как да бъде забравено, а тъпаците могат доволно да се хилят – дори този
гениален актьор се е навъртал край лешовете ѝ.
Това е двойният ефект: Лили нагоре, към непостижимите висини на
Актьора, а гой надолу – в котловината на соц естрадата. Почвам да си танани-
кам прочутото „Хуй, та путка, путка, путка...“.
Попаднах на Великия Концерт в момента, когато на сцената се пееше
една известна песничка, лирическият герой на която е „черната овца“ – тоест
неудобният за времената на соца герой. Имаше го и това – някои си
въобразяваха, че са „черни овце“, че ги гледат накриво и пр“ макар че никой
пет пари не даваше за тях и дори не ги забелязваха. А пък и съвсем не бяха
черни – а съвсем бели овце.
Каква изразителност, какво истинско преживяване беше демонстрирано
от сцената, докато вървеше тази песен!
И как да не е така, когато Великата винаги е била черната овца, нали,
бре, узбеки сладки!
И особено тогава, когато беше снаха на член на Политбюро на
Българската комунистическа партия – и това наистина си беше така, защото
идиотите от Политбюро не искаха да пеят всяка заран песничките ѝ, а от
време на време ги редуваха с „Интернационала“. Мъка.

128
 Хайде да бъдем сериозни. Що за наивници могат да приемат с
френетични овации песента за „черната овца“, изпята тъкмо от Великата –
тя, която винаги е била толерирана по всевъзможен начин, тя, която
непрекъснато ни изнудва с измислените си терзания, която все си дава вид,
че е заточена в Космоса – и все е тук, и все изниква от някъде. Наивници,
завършени наивници.
Черна овца винаги е била една друга певица. Леа Иванова.
Една истинска страдалка, която никога дори за секунда не се превземаше
и лигавеше, а беше изтърпяла дори ада на ловешките концлагери. Ако вашата
великанка беше само минала по онова време покрай Ловеч, сега сигурно
щеше да претендира за ордените на цялата Вселена. И да пее, че е „черната
слоница“... Да пееш песничка за „черната овца“, след като цял живот си била
само и единствено обгрижвана, това и циганите-фалшификатори на Карбов-
ски трудно биха го измислили. Горката Леа!
Нашите по-известни хора все не успяват да запазят чиста устната си
кухина – и дори и трима стоматолози като д-р Антикаджиев не биха успели
да им помогнат, защото става въпрос за друг вид хигиена.
Куркински чете празни стихове, а пък Лили се прави на страдалка! А
всички заедно са забравили Леа – ето, това е нашата прокоба!
Оставете настрани всичките ѝ перипетии, които тя упорито криеше и
никой дори не подозираше какво е преживяла, а и тя никога не поиска да ги
разкаже. Но концертите ѝ, доколкото ги имаше, бяха истински велики дни за
софийския елит, който тогава все още не беше станал толкова узбекски. А
днес дори и публиката на фолкциците ми се вижда по-поносима, тя поне не
се преструва, изживяванията ѝ са елементарни, дори диви, но поне са
неподправени.
По същото време по БНТ също бяха далеч по-естествени, докато Куркин-
ски превърташе някак баналностите на Карбовски, от което дано да няма
трайни поражения. Но преди това още две думи за Мариус – аз наистина го
смятам за гениален актьор и продължавам да се чудя защо се е наврял в тази
авантюра. Дали и на толкова талантливи хора като него понякога не им липс-
ва някакво общуване – макар и с елементарни хора, дали не му липсват нечии
диви перчения, които да компенсират унеса на неговия нежен, истински
поетичен и прозорлив свят. Понякога сигурно му се ще да чуе нещо по-
примитивно: „Защо те обичам толкова много, а ти пък мене – хич, хич, хич.
В БНТ бяха верни на себе си – и там соц, та дрънка, обаче всичко поне
бе естествено. Държавната телевизия трябва да получи Нобелова награда за
икономика – за идиотския начин, по който яде собствените ви пари. То е
ясно, че нейният девиз поне от 2005 година насам е „Изуй гащи, за да
зарадваш конкуренцията!“. Тя не върши нищо друго, освен да работи за
частни интереси, и го прави талантливо. И ако някой все още не го разбира,

129
нека провери къде работят последните двама генерални директори, чий хляб
са яли, след като напуснаха БНТ. Държавната телевизия е готова да хвърли
смърдяща бомба за всеки мижав конфликт на интереси в политиката, но в
тия случаи си мълчи.
Накрая, докато пророним една сълза за Мариус, нека си кажем, че някои
хора са си наумили да пишат новата Конституция на духа. По този начин те
искат да ви накарат да забравите всичко и всички и да се опитате да
запомните тях самите. Ругаем ебания соц – а пък сме готови да лапнем
всичките му табиети, ругаем истинските поети, за да мине нашият фалш, и
пр.
А страдалката Леа Иванова е почти напълно забравена, като изключим
все по-изпосталяващите софийски интелектуални кръгове. Почти никой вече
не я знае, няма клубове на провинциални баби, кръстени на нейно име, и пр.
Овцете направиха всичко възможно Леа и такива като нея да бъдат
забравени.
Впрочем този текст пак е част от битката ми с Проклетата Забрава, която
се оказа най-могъщото оръжие на Прехода – Великата Мръсница, която
унищожи всичко, до което се докопа.
Написах текста и останах с една тъга в душата си по Леа, която не
познавах отблизо – за разлика от Лили, на която съм правил предостатъчно
услуги. А и тя дълги години се изразяваше все възторжено за мен – веднъж
дори каза, че когато съм излизал в отпуск, това я вбесявало. А пък когато
„Всяка неделя“ я нямало, за нея телевизията не съществувала. Изобщо –
хармония небесна помежду ни. Пак в същото интервю тя казва: „Аз винаги
ще помня срещите с Кеворк, които внасяха една особена краска в моето
ежедневие.“ И аз съм правил признания в любов – казвал съм например, че
понякога изпитвам страхотно умиление към тази жена. Тъй че след всичко
това човек има право да прояви известна взискателност. А и съм убеден, че
ние и досега не сме наясно какво представлява тази жена – което е направо
жалко...

***

Някои ходеха край смъртното легло на Емил, само за да се уверят, че си

отива и вече няма да има с кого да делят „славата“.
Виж, него онзи военен министър би трябвало да го произведе в звание
генералисимус – но не го направи, понеже Емил нямаше как да пее на
предизборната му кампания.
Никога няма да забравя един епизод от 25-годишния юбилей на „Всяка
неделя“. Бях пратил възможно най-хубавата лимузина за Емил. Слязох да го
посрещна на входа. Двама души с мъка го извадиха от колата. Държаха го

130
здраво, докато той ситнеше с видими усилия.
Смъртта вече беше край него.
И изведнъж той забеляза камерите. За миг лицето му претърпя неизра-
зимо с думи превъплъщение. Маската на страданието изчезна, заменена от
погледа на Краля на естрадата.
Защото той знаеше, че хората го обичат, и не воюваше с тях.
Сетне влязохме в НДК и всичко се разпадна.
Никога не сме били близки, нямал съм и претенцията, че съм проявявал
някакво специално отношение към него.
Затова се учудих от думите му пред Антон Стефанов („77 свидетелства.
Легендата и нейните герои“) – ето ги: „Благодарен съм на „Всяка неделя“,
защото Кеворкян ме покани в един период, в който имах проблеми с изяви,
записи. Не ме пускаха по радиото и телевизията.
Изведнъж той ме блъсна и ме издигна нагоре“.
Нищо особено не бях направил – затова останах поразен от благород-
ството на паметта на този човек.
Той имаше храбростта да каже за себе си, че не е стока с намалена цена.
При подобна откровеност нищо не може да унижи този човек.
Никога не би казал за себе си, че е „черна овца“ – макар че заради песента
му „Моя страна, моя България“ смениха регламента на „Златният Орфей“, за
да не го наградят.
И друго е казвал: „Аз не съм звезда – много мразя тази дума – аз съм
константа. Стоя си на положението. Може да има под мене, над мене, но аз
съм си на моето място. Вярвам в себе си. Длъжен съм да направя и тази така
наречена „сватба с публиката“, за да може тя да повярва в това, което пея.
Ако не ме възприеме, аз няма да вярвам в себе си...“

131
 КОШНИЦА
Татяна Лолова

Обичайно се очаква телевизионното слово да има далеч по-могъща

акустика от писаното, но вече отдавна това е съмнително. Винаги съм
твърдял, че телевизия се прави заради словото, а не заради приским-
бичванията от всякакво естество; че тя живее и оцелява заради словото, което
успява да изтръгне от малкото оцелели истински смислени събеседници;
дори съм имал глупостта да смятам, че всички ние, които се навъртаме в това
проклето място, пишем и продължаваме едно и също безкрайно изречение.
Вятър.
От доста време това изобщо не е вярно – крясъците взеха връх, умното
слово се е свило като безпризорно псе в един ъгъл и гледа да не го млатнат с
някоя поредна глупост; словесното виене е на мода – по правило
предизвикано от някоя прелестна нелепост.
Наясно сте с тази олелия, наясно сте и защо се поощрява тя – защото
онова „псе“ трябва да бъде натирено колкото се може по надалеч – ако го
приберат в някой кучешки приют и му изтръгнат езика, още по-добре. А след
това да го пуснат по улиците, накичено с някоя червена марка, която ни
съобщава, че клетото куче е обезпаразитено, също и скопено, а за радост на
мнозина са му отрязали и езика. Както и да е – ясно е, че онова дълго изре-
чение, дето уж го допълваме всички главанаци от телевизията, всъщност го
драскаме върху вода, минава и заминава...
Заради всичко това си струва понякога да се опишат някои случки,
представени по телевизията – например онази, която сподели веднъж във
„Всяка неделя“ (2012 г.) Татяна Лолова. Тя разказва извънредно цветисто,
залива те с думи, които играе по един неподражаем начин; мисля, че дори и
на най-беззащитната буква може да ѝ вдъхне живот – например на „ь“, да я
изиграе по сто начина – „ь“ така, „ь“ иначе, и пр. Обаче ако се заплеснеш,
може да пропуснеш нещо далеч по-важно, което ти казва тя.
За 250-ото представление на „Дуенде“ в Театър 199 Татяна получила
заедно с останалите букети и една кошница с бледорозови рози, хуманно
аранжирани – както тя се изрази, а не просто наблъскани една в друга. Татяна
затърсила някакъв знак, за да види кой е поклонникът ѝ. И открила един
представителен плик – охо! – а в него един лист; Татяна го разтворила
нетърпеливо и видяла, че на него са принтирани 3 думи: „От Народното
събрание“.
Брех, мама му стара на това Народно събрание – бих казал аз, обаче
добре, че не ми пращат такива кошници. Що за неуважение е това, що за

132
дежурно отношение, все едно че сънлив и леко пийнал фелдшер ти мери
кръвното; щях да се увлека в размишления за свещената същност на бюро-
крацията и пр.
А какво си казала Татяна?
Тя около онова клето „ь“ може да направи цял роман, какво остава за
една кошница с хуманно наредени рози, а отгоре на всичко украсени и с едно
писмо. Те са искали да ми дадат знак, че тази прекрасна кошница е от цялото
Народно събрание – си рекла тя, – не от един отделен депутат, дори да е
председател на парламента, не дори от цяла една парламентарна група – не,
ами от всичките 240 депутати; всички заедно, всички прегърнати в една
„Заедност“, както обичаше да казва Ахмед Доган преди години, когато го
събрах в едно интервю с балканския гений Горан Брегович – а онзи го
гледаше очаквателно, за да схване какво точно означава тази тайнствена
„Заедност“ в ебаните ни ширини, какво се крие зад нея; „Заедност“ – но за
какво точно; или просто „Заедност“ като една фантазия, което би било по-
разбираемо за нашите нрави, които от рождение превръщат всеки във враг
на другия: поемаш първата си глътка въздух и започваш да се оглеждаш за
врагове.
„О, не!“ „О, три пъти не!!!“ – би казала Татяна.
Тя пък си мисли, че кошницата е израз на нещо съвсем друго, предпочита
да вярва в това, колкото и невъзможно да е то – представя си, че Цветанов и
Местан примерно са редили розичките в една и съща кошница,
пренебрегвайки правилото да не си държат всичките яйца в една кошница –
това е казано по друг повод, обаче и тук може да се използва, нали.
Възможно ли е Татяна да е права, а ние да си останем роби на вечното си
недоверие?
А може би и наистина да са започнали да пращат заедно кошници; може
наистина парламентът да е схванал най-после онзи девиз, който препикава
от дълги години („Съединението прави силата“), защо пък да не се случи това
някой ден.
Е, би било странно този импулс да е породен от обичта към една велика
актриса, а не толкова от грижата за здравеопазването примерно или за
образованието. Обаче всичко по реда си – нека отначало да пратим заедно
рози на Татяна, пък после ще дойде ред и на другото, важното е да сме в
„Заедността“.
Хайде, стига глупости.
Никога няма да се случи това, няма да го доживеем – но нека поне се
утешим за малко с фантазиите на Татяна.
Иначе и тя е съвсем наясно, че „Дуенде“ изобщо не е възможно в нашата
политика. Божествената искра, или Добрият Дух, или каквото друго решите,
че е „Дуенде“ – никога няма да ги сполети нашите политици, колкото и да са

133
оплетени в тяхната си кошница.
Чух и един друг господин, пак в същото предаване: той пък е започнал
да разнася своята си кошница, нарекъл я е „За единението на българския
народ“ – нищо, че е пълна с пачите яйца на „помашката идея“. Обичам да
наблюдавам подобни хора и не мога да се начудя какво дава непрекъснато
енергия на фантазното в българската политика. Слушах го и се сетих за един
фрагмент от великолепната книга на Любиша Георгиевски „Речник на
балканските предразсъдъци“: „Без да имаме собствена вертикала (на
ценностите) като стълба към небето, ние учим нашите деца да се катерят по
стълба от дим, която като улична танцьорка кърши снага под диктата на
случайните ветрове, дето духат от още по-случайните центрове на силата...“
Онзи господин с „помашката“ идея никога няма да изпраща цветя от
българския парламент, но все пак ще даде своя малък принос за българския
хаос. Не е малко.
Татяна е стълба към Небето – обаче понякога ѝ отреждат странни роли.
Веднъж в олелията около фалита на КТБ тя трябваше по телевизията да
внуши на хората да си държат парите в банките. Татяна е винаги
приповдигната, нейната възторженост е неизчерпаема, обаче в случая не
можа да достигне висотите, които в други случаи с лекота преодолява. Не е
известна като милионерка в артистичното съсловие – и сигурно се е питала
защо са опрели до нея. Нейната задача далеч по-заслужено можеше да изпъл-
ни Лили, нашето Лили, обаче бяха награбили Лолова. Всъщност не знам кой
шегобиец е дал идеята. Но пак стана ясно, че ние сме царе на шаржирането,
нищо друго да не можем, това винаги ще го правим – комедийни актьори ще
ни мотивират, докато някой тръска дървото, и пр.
Тя може да се забавлява с всичко, което можете да си представите, а е и
невероятно заразителна. Веднъж ми разказа следната история. Попаднала на
представянето в София на новоизлязла книга на Умберто Еко, той също
присъствал на премиерата. И сега вижте какво следва: Татяна била харесала
много предишната книга на Еко, затова става и дръпва една страхотна реч, а
после надълго разговаря с писателя, без да знае дори дума на италиански.
Публиката се смаяла от презентацията ѝ, а един от най-сериозните ни учени
мъже едва успял да попита: „Всъщност в какъв контекст беше това появяване
на Лолова?“
Какъв контекст бре, човече!
Татяна е фурия, тя може да се обяснява всякак. Но тази случка показва,
че контекстът вече отдавна е погребан и вероятно на надгробния му камък е
нямало никаква предупредителна епитафия – и гробарите отдавна са
изхвърлили незнайно къде костите му.
Всичко живее вече само за себе си – много удобно за мнозина, обаче
също така и фатално за тях.

134
 Днес всеки е принуден да се самооценява, поне през последните
трийсетина години това е така. А не е възможно сериозните автори да нямат
нужда от някоя искрена дума – не състрадателна или шумно рекламна. Ако
все още са си с целия, те знаят и помнят, че не са нещо като парфюма
„Рефан“. За жалост, най-често получават жадуваните оценки, когато вече са
в ковчега – а и те са банално лъжовни. И след това всички ги забравят
набързо.

135
 КАЛАТА – И ПОСЛЕ ДРУГИТЕ
Георги Калоянчев

Няма милост за тях.

Умря Калоянчев и за сетен път ме прониза нещо горчиво. Времето се
държи като безмилостно чудовище към актьорската професия, дори към
нейните първенци.
Вечерта, след като се разчу за смъртта на Калата, по телевизиите пуснаха
неколцина актьори – за да изрекат от сърце поредните баналности. И какво
всъщност да кажат горките, когато те и себе си не знаят както трябва. И
затова се хващат за първото, което им идва наум: „Той вече е звездичка в
небето“, такива работи.
Директорът на Сатиричния театър пък направи цял етюд: погледна ни
изразително, а сетне се обърна гърбом към камерата – не можел да говори,
толкова бил покрусен от скръб. Ами стегни се и кажи нещо смислено на
хората, които нищо не знаят още отсега за Калата. Знаят всичко друго, но не
и онова, което им е нужно. Кажи защо беше толкова невъобразим и какво го
правеше такъв. А той се тика в очите ни с етюда си на мълчание.
Сетне пуснаха фрагмент от скорошно интервю с Калата и някакво
гласче, напълно равнодушно при това, попита: „Страх ли те е от смъртта?“
А теб не те ли е страх бе, момче, да не би да си се абонирал да живееш
вечно?
Имаш насреща си човек на пределна възраст, който обаче все не може да
повярва къде се е изпарила неговата сила – защото Калата беше непоносимо
силен и могъщ за околните. А сега трябва да отговори на въпроса страх ли го
е от смъртта! Какво да каже, по дяволите, и защо изобщо да отговаря.
У нас, особено когато трябва да се представя нашироко, смъртта винаги
поражда някакво направо покъртително формално отношение. Сякаш сме
наказани завинаги да не успяваме мъдро да изразим скръбта и почитта си.
Веднъж, в интервю с Райна Кабаиванска, приказката ни се завъртя към
Смъртта. Обаче аз познавам тази велика жена от години, имал съм чудесни
разговори с нея, които са били дълго време вдъхновяващи изобщо за
работата ни. Вечеряхме в „Кемпински“, Райна се чудеше накъде отива светът
и сама отвори дума за смъртта. И без изобщо да я питам сподели, че никак
не я е страх. Нямаше никакъв фалш в думите ѝ. Имаше нужда да говори за
това – и сетне, пред камерата, беше естествено да отворим дума за Края. Но
да плеснеш един отиващ си човек с въпрос за смъртта, е направо дивашко.
Отделиха значително внимание на Калата – но какво казаха всъщност
извън пустословията на некроложната практика, в която българинът

136
проявява по уникално безличен начин мъката си. А пък и кой да каже нещо
смислено.
И това е част от прокобата на актьорския занаят – първенците му,
специално тези на театъра, властват над публиката десетилетия наред, а
после нищо видимо не остава след тях.
После Хамлет се разхожда гол по сцената. Още по-после сигурно ще
мастурбира, докато се пита „Да бъдеш или да не бъдеш“.
Вече няма кой да съхранява дори и митовете за големите ни актьори. С
анекдотите е същото. Как да разкажеш някоя история за Кисимов, когато
вече никой не го знае.
Преди години сто пъти съм карал проф. Карл Огнянов, знаменития
гинеколог, да каже думата „шепот“ и той сто пъти с видимо удоволствие я
произнасяше – така, както я е произнасял великият актьор Сава Огнянов,
чийто племеник беше професорът.
„Шшшш-епо-тттт“ – изричаше той с благоволение и пак, и пак
разказваше как и до третия балкон стигали тези магически звуци „ш“ и „т“.
Никога не бях гледал Сава Огнянов и си останах с това „шепот“, но и то ми
беше достатъчно.
А сега какво – остава някакво мърляво шепнене и изобщо не можеш да
бъдеш сигурен кой какво струва.
Общувал съм с някои от най-големите ни актьори и актриси, наблюдавал
съм ги – и винаги ми е било мъчно, че те са прокълнати да бъдат забравени.
Кой помни днес Андрей Чапразов? Ами Славка Славова, ами Маргарита
Дупаринова, Наум Шопов и всички останали – какви следи има след тях?
Правим опити да съхраним нещичко от тях поне в някакви интервюта –
но това са мизерни трохи от едно пиршество, до което тези хора са ни
допускали и сетне са изчезвали – сякаш никога не са съществували.
Момчил, синът на Дупаринова и Карамитев, преди време ме помоли да
напиша няколко думи за майка му. Веднага се съгласих, но сетне се упла-
ших – понеже е невъзможно да се предаде с думи онова, което излъчваше
тази жена дори в баналното, в делничното общуване. И досега не съм
изпълнил молбата на сина ѝ.
Правил съм няколко интервюта с Калата, запазил съм някакви откъси от
тях – но все едно, че нищо нямам. Тогава, в онези моменти, сме се
заблуждавали, че нещо се случва, дори сме се забавлявали – но сега виждам,
че съм съхранил една бледа сянка на този човек, нищо повече.
А сетне дойде Погромът, чието единствено предназначение сякаш беше
да изравни всички – социализмът не успя да го направи, ако изобщо го е
искал, но Преходът здраво се постара. И вече сме много щедри единствено
когато изпращаме някого.
Най-безталантните хора започнаха да въртят всякакви номера,

137
навсякъде – и в Сатирата, разбира се: този бил партиен секретар (Калата
играеше и тази роля), онзи профпредседател, сякаш това ги правеше по-
малко актьори.
Започна геноцидът над авторитетите, ако имаше начин новите
демократи и концлагери щяха да открият за по-успелите – а Костов направо
си каза, че до 1989-а не е имало култура, макар че сетне се кротна, а може
дори и да е отишъл веднъж на театър.
А после започна и Голямото Разсъбличане – искаха да ги оголят и
унижат до крайна степен.
И независимо от всичко немалко от тези хора удържаха и оцеляха –
Калата беше един от тях. Но през 1996 година, когато Антон Стефанов го
разпитва в една книга за историята на „Всяка неделя“, той говори като
смазан, като пребит човек. То една вечер тръгнали и да го пребиват в
тъмното, за да му вземат чантата – и едва когато той се развикал „Не ме ли
познаваш, бе, момче?“, го оставили на мира. А един от онези гадове дори го
потупал великодушно по рамото и рекъл: „Добре, че си ти!“. Все пак не е
спазил докрай паролата, че е нямало никаква култура.
Някакъв друг идиот пък го засякъл с колата си, Калата се подал от
прозореца на своята, но докато му каже нещо, оня скочил да го бие. Но като
го познал, се спрял и щедро махнал с ръка: „А, добре, че си ти, иначе знаеш
ли на какво щях да те направя!“
Калата не можеше да се начуди какъв свят е доживял. „Една вечер се
връщам от турне и за да стигна до нас, трябва да пресека една горичка. Страх
ме е бе, братче! – разказваше той. – Колегите ме гледат и аз им викам: Елате
двама-трима да ме изпратите. Като жена ме изпращат! Това не е само с мен.
Така е с всеки. Виждаш какви години доживяхме...“
Той представяше с увлечение тия битови истории – обаче човек се
досещаше, че има предвид друго: другите побойници – тия в изкуството му,
другите нахалници и безделници, които все искат да ти отмъкнат нещо.
Лошото е, че този погром тепърва започва – над паметта, имам предвид.
Минаха няколко години след великата 1989-а и хора като Калата бяха
напълно изоставени – нямаше от кого да чуят една свястна промислена дума:
какво всъщност правят, верни ли са на собствения си могъщ талант, или са
го пречупили в някаква степен.
Нашите политици все се дърлят за митниците – причината ви е добре
известна.
Ами митницата за продуктите на изкуството, ако ми позволите да се
изразя грубо – тя къде е?
Има ли все още нещо за обмитяване – нещо ценно имам предвид, плаща
ли се някакъв данък на Времето – или всичко е ментета, които се вкарват по
втория начин? Или всичко се е превърнало в някакво Илиянци, където

138
Хамлет се разхожда голичък.
Две смислени думи за себе си искаха да чуят не само актьорите от
генерацията на Калата. Иска го днес например и Ваня Цветкова – но кой да ѝ
каже. Ангажиментите замениха критическите оценки. И всички се озоваха в
блатото на Халтурата, а то е неизбродимо.
Веднъж поисках да науча как всъщност се представят актьорите от
новите български телевизионни сериали, които уж били завладели света –
може би се има предвид онова Илиянци, безмитното. Но гледам, че доста
хора повтарят тази глупост. У нас винаги дреме този инстинкт: навремето
съветските филми бяха най-хубавите, сега пък се оказаха българските
сериали. Както и да е.
И реших да се обадя на известния режисьор Иван Добчев, понеже имам
доверие в таланта му – да коментира във „Всяка неделя“ качествата на
актьорите във въпросните фамозни сериали. Но сам се спрях и му се извиних,
понеже осъзнах каква глупост съм му предложил – първо, това щеше да е
непоносимо изтезание за Добчев, и второ – как би могъл да им каже дори
скромна част от истината. След това сигурно трябваше да си внася актьори
от чужбина.
И понеже останаха без остена на истинската, прозорливата критика,
Калата и всички останали започнаха да повтарят безкрайно, че не могат без
сцената, че ако трябва – ще си играят дори у дома, че за тях няма живот извън
театъра, и пр. Това ми се струва израз на някакъв компенсаторен механизъм:
„Вие не ни казвате какво правим, накъде се движим – затова пък ние ще си
стоим докрай“ – ако не ви звучи много крайно това. Наистина, непрекъснато
ги обласкаваха, всяко журналистическо пале ги величаеше, обаче с едната
народна обич не се живее – особено когато си император на сцената.
Впрочем Калата пръв беше казал точно това: „Ще си измисля какво да
играя – и пак ще играя!“ – и то още през септември 1979 година, когато
имаше една постна роля в един още по-постен филм, явно си даваше сметка,
че той не е от неговия калибър, но пък и нищо друго нямаше подръка.
Пак тогава Калата спомена като свои кумири и учители Константин
Кисимов, Трендафилов, Стаматов, Балабанов, Петко Атанасов, Иван
Димов – все имена от полка на отдавна забравените мъртъвци, някога
безспорни господари на сцената. Сега няма кой и едно „шепот“ да произнесе
за тях. Никой вече нищо не знае. Тъпанарско общество – обаче с най-
хубавите в света сериали.
Това сигурно е измъчвало и Калата. И как не – как се пресича пък тази
тъмна горичка на забравата, където не знаеш кой те дебне. Той даваше доста
често интервюта, не го оставяха без внимание – и какво от това. Излезе и
негова мемоарна книга – „Жив съм, ваш съм“, обработена от Катя
Воденичарова. Ваш – но в какъв смисъл? Да го използват тук-там, да го

139
лигавят с интервюта – това ли?
Не се сетих да го питам, какъв всъщност смисъл влага в това „Ваш съм“.
Искреният му отговор едва ли би бил еднозначен. Но нещо ми подсказва, че
това „Ваш съм“ по-скоро е малък флирт на едно грамадно актьорище с
публиката, нищо повече.
Имам една история с неговата книга. През зимата на 2005 година Калата
и съпругата му Валя – една прекрасна, но много въздържана жена, на която
той дължи много от устойчивостта си през годините – участваха в рубриката
„Двойките“. Докато се уговаряхме, понеже Валя се дърпаше, се видяхме с
Калата във виенската сладкарница на „Кемпински“. Бях го помолил да ми
донесе книгата си – той ми я даде и рече: „Да ми я върнеш, че ми е
последната.“
„Наистина ли?“ – попитах, а той отвърна: „Вземи я, ебал съм ѝ мамата.“
От този дребен детайл пак излиза нещо, поне за мен. Калата, изглежда,
не вярваше, че подобни неща – книги и интервюта, в които обаче искаха
главно да ги разсмива – могат да съхранят паметта за него. За онзи нисичък,
дори донейде невзрачен мъж, който на сцената се превръщаше в истински
великан и можеше да понесе целият свят на гърба си.
Има и друго. Калата ни напомняше за Трендафилов или Стаматов. А кой
ще е новият Калоянчев, който след години ще напомня за самия него? Кой?
Ако вие го знаете, значи сте щастливци. Аз не го познавам. Иначе сме най-
хубавата страна с най-тъпанарските сериали. Или беше обратното?
Отиват си – и край. Забравата виси като гилотина над тях.
А съвсем наскоро вкараха Калата в един мръснишки капан – колкото да
го скарат с мъртвия Парцалев. И колкото да му напомнят какво го очаква
оттук насетне, когато няма да го има.
Всъщност му казаха, че могат да унижат всекиго и всичко. „Ваш съм“ –
но за какво всъщност?
Най-вероятно за да удовлетвори мечтите на чакалите.
Курвата-Преход има едно несъмнено постижение: хората с памет
остават все по-малко. И съвсем скоро напълно ще изчезнат. А чакалите ще
се разхождат голи пред нас и ще си тананикат: „Остана ли още някой с памет,
хей-хей!“

***

(Из „Кеворк проговаря 2. Тайните дневници“)

Калоянчев и съпругата му Валя участваха в „Двойките“ на 9 януари 2005
година.
Отидох да го взема предния ден, за да уточним някои подробности.
Калата ме чакаше долу, пред блока. С мъка се качи в джипа и каза: „Има

140
промяна.“
И докато му отговоря, продължи: „Рашко (Младенов) ми каза да отло-
жим премиерата за края на февруари... Стояна и Рашко ми викат: „Кажи му
на Кево, той може да го направи!“
Все още нищо не разбирам. Щели да играят със Стояна в пиесата
„Космонавти“ по повод юбилея му. „Накрая ще кажем, че никак не ни се
връща на земята!“ – смее се Калата, и повтаря: „Казаха ми, че ще го
направиш!“
Накрая стана ясно, че иска да му намеря инвалидна количка, от онези,
които са с батерия, за да може да играе.
Поръчвам я още пред него. Калата вероятно го очакваше и без дори да
благодари, мина веднага на друга тема: „Всичко ми е наред, само краката не
ме държат! А виж я Стояна каква хала е!“
„Жените са винаги така – казах, – гледай другите край себе си.“
„Да бе – успокои се той, – Пацо (Константин Коцев) не знае кой е!“ Каза
го и вече изглеждаше напълно спокоен.
Отиваме в „Кемпински“. Говорим за Валя, много му се иска и тя да
участва. Идеята е да открия с двамата новата рубрика „Двойките“. „Кево ти
е взел букет и ще дойдем да те види“ – казва Калата по джиесема, но тя го
отрязва.
„Ще седиш до него и само ще слушаш, ако решиш – ще се обадиш“ –
казвам ѝ аз. „А, така не става, ще изглеждам много глупаво“ – отвръща тя.
Но почти приема.
„Винаги ми е прощавала – казва Калата. – Върна се в къщи, легна до нея
и ѝ казвам: „Валя, днеска ти изневерих! И тя винаги ми е прощавала!“
„Защо си го правил?“ – питам. „Да съм си чист“ – отвръща Калата и гледа
изпитателно. После започва да разказва как майка му го ревнувала от Валя.
За секунди лицето му се преобразява – сякаш виждаш друг човек, майка му.
Удивителен майстор.
Купувам един огромен букет за Валя и оставям Калата пред блока. Той
клати осъдително глава, но казва: „Луда жена, другите се изтрепват да
участват, пък тя се опъва“, и потъва във входа.
В студиото Калата се радваше като дете на количката и обикаляше с нея
из студиото. После, вече по време на интервюто, за малко да събори
стъклената маса, край която разговаряме. Накрая написа: „Кеворк, сега се
убедих, че си истински приятел...“
Сега?

141
 МЛЪК, НЕЩАСТНИЦИ!
Георги Парцалев

Отнесе го и Георги Парцалев – един от малкото истински народни

любимци.
Този факт го признава и Стоянка Мутафова, от десетилетия също
несъмнена фаворитка на публиката – тя обаче има куража да изрече
признанието си гласно, понеже е много образована и дори аристократична
жена от известна софийска фамилия. Още преди години бях забелязал обаче,
че никак не парадира с това, даже обратното – стреми се да го прикрива.
Няма как, неизбежно е, когато си заобиколена от талантливи хора, обаче
идващи от низините на живота. А пък и в тоталитарните години, поне в на-
чалните, образоваността и внушителните фамилни истории изглеждаха като
неприемливо предимство – и като нищо можеха да ти закачат етикета
„класов враг“.
Парцалев също идваше от низините, оттам, откъдето всъщност идваме
почти всички. Може би затова имаше неукротима страст към античните
мебели, старинните икони или ценните бижута, целият беше окичен с тях
като коледна елха – и сам иронизираше тази си слабост.
Стоянка ми разказваше как го увещавала да спре да трупа мебели,
понеже цялото му жилище било задръстено от тях.
Обаче той винаги казвал едно и също: „В мазата има още място, нека си
стоят там.“ Всъщност е искал да каже, че на никого не пречат – така че да
бъдат любезни да не му се бъркат в живота.
Ходил съм у тях, когато вече живееше на бул. „Ленин“, днешното
„Цариградско шосе“, в апартамент под наем – понеже когато събрал кураж
да си поиска жилище, му определили една гарсониера – това пак по думите
на Мутафова.
На някои артистки със съмнително дарование – огромни апартаменти, а
на народния любимец – гарсониера, понеже си е сам. Ура за
справедливостта.
И по този начин пак са го унижавали – и той решил, че до края на живота
си ще живее под наем, но така, както смята за нужно.
В апартамента му на „Ленин“ цареше някаква особена атмосфера –
„диаболична“, както я наричах, а той се чудеше на акъла ми. Сега си мисля,
че са го унижавали с гарсониерата не заради друго, а тъкмо защото бе
народен любимец.
Те и звание му дадоха почти последен сред големите артистични имена –
и Стоянка разказваше как на всеки 24 май, докато слушал „Върви, народе

142
възродени“, очите му винаги се насълзявали. Това на днешните читатели
няма да е много ясно, та трябва да го уточня: на 24 май даваха званията за
заслуги в областта на културата и образованието, включително и на
артистичната интелигенция. И всеки път все са прескачали Парцалев, някак-
ви курветини ставаха заслужили на не знам какво си, а той си стоеше просто
Парцалев. Народен любимец, обаче без звание.
Може би затова народът го обичаше, в ония години той все още имаше
определена слабост към хората, които ги унижават или притискат в някаква
степен, без значение дори колко са талантливи. По-късно тази народна любов
се трансформира в любов към мутрите от улицата или чалгата, което си е
едно от многобройните исторически постижения на Прехода.
Радой Ралин беше един от несъмнените богове от тази полутайна
народна митология, обаче и Парцалев беше там. Комунистическите идеолози
също се стараеха да си създадат собствена митология с подходящи за
собствените им канони хора и донейде успяваха, но Народът гледаше повече
към оная, другата, неафишираната.
Лили например задълго беше в първата, официалната митология,
особено когато се беше оженила за Политбюро на комунистическата партия.
Веднъж според народните легенди Парцалев не издържал приказките
срещу себе си и рекъл на Живков: „Всичко ли оправихте в държавата,
другарю Живков, та опряхте до моя задник?“
Знам отдавна тази фраза и никога не бих посмял да питам за
истинността ѝ самия Парцалев, но сега ми изглежда абсурдно да го е казвал.
Това би било в разрез с представата, която е искал да наложи за себе си.
По-интересното е друго – в онези години никой не би се сетил дори да
обсъжда задника на този или онзи, хората просто си харесваха героите
такива, каквито са.
И това не се дължеше на сковаността на ония времена – напротив, тогава
гейовете например ги наричаха директно „педерасти“ или „манафи“,
съобразно технологията, която ония практикуваха. Но хората обсъждаха това
насаме и много рядко. По правило обаче да се занимават с особеностите на
известните хора минаваше за неприлично, най-много да се е говорело под
сурдинка и на пияна глава.
А сега – прас! – Карбовски отива и дърпа за езика Калоянчев да каже
какъв е бил Парцалев.
И това далеч не е случайно, това се прави напълно промислено и напълно
съзнателно.
Това е част от общото усилие да се самодоказват, като поругават паметта
на избраниците на Съдбата. Едно напълно ненужно занимание.
Защото – сигурно вече сте го забелязали – някои могат да говорят
непрестанно и най-скандалните неща, но това съвсем няма значение за

143
Съдбата, тя няма и да ги погледне, дори и през рамо.
Да оставим настрани Парцалев, Калоянчев, дори и Карбовски.
Други хора, други сенки, друга идея се спотайват зад подобни истории.
Примерно някакъв кисел режисьор, който се интересува единствено от
кирливия си рейтинг – седи си в сянката и само за да има успех предаването
му, е готов на всичко, дори да изгризе нечий гръцмул.
Сега мнозина се състезават по най-лесните правила: как по-сполучливо
да предизвикат някаква сензация или да родят някаква мръсотия. А тази игра
е много лесна, освен това е и безкрайна, тя може да трае вечно и в нея ще
стават жертва най-вече хора като Парцалев.
Другите правила и въобще другата игра е непосилна за тях, изглежда им
скучна и беззъба. Безсмислено им се вижда да мерят нечии постижения в
сериозното, тях ги интересуват единствено постиженията в скверното. И
затова все се опитват да практикуват троен скок на височина, както казваше
Алешковски.
Защо ще си губиш времето да научиш примерно кой, в края на краищата,
е превел по-добре сонетите на Шекспир – българският народен будител
Валери Петров или покойният непослушник Владимир Свинтила?
Мъка ще е това упражнение, разбира се – и ще става още по-голяма мъка
само след няколко години, когато дори самият Шекспир вече ще е напълно
непознат, за Парцалев да не говорим. Тогава най-голямата интелектуалка ще
бъде Памела, а разговорът ще се води около циците ѝ, ей такива неща. И това
ще бъде безкрайният разговор на идващото време.
Когато ви казвам, че чалгата е идеология, създадена от политическата
класа за нейно удобство, трябва да допълня, че тя е удобство и за медиите
като цяло.
Днес в молбите си за работа новопришълците в медиите трябва да пишат
дали са чували за Лепа Брена, а не за Лилиев. В американската телевизия
специално пък би трябвало да са наясно с актьорските постижения на бившия
американски посланик в София Уорлик – а не с тези на Апостол Карамитев
примерно.
Работата е ясна. Сражението почти е приключило, останала е съвсем
малко надежда – и съвсем близо сме до деня, в който на знамето ни трябва
да бъде извезан един задник.
А в държава, в която проявяват интерес най-вече към задниците – какво
пречи пък други задници да я управляват? Нищо, разбира се.
Веднъж гледах Парцалев – сетне гледах Лили, такива, каквито са
останали в архивите на „Всяка неделя“. После гледах Лили – и след това
Парцалев. Така няколко пъти.
И си казах, че Времето все пак понякога е и справедливо.
Поне по отношение на Парцалев. Те се занимават със задника му – а той

144
изглежда все по-достолепен.
Те го облепват с мръсни думи – а неговите изглеждат още по-красиви.
Те говорят за задници – а пък той едва удържа сълзите си, когато ни
казва, че вече си е взел сбогом с Дон Кихон – там, край паметника му в
Мадрид, понеже е разбрал, че никой няма да му позволи да излезе от
амплоато/затвора му на комик. Голям комик наистина, обаче комик, нали –
друго си е да размахваш меча на Цар Шишман примерно на сцената на
Народния театър – ах, тези мечове, които победоносно се размахват само в
сънищата на българската история...
В единия архив Лили се пазари за пари – в другия архив Парцалев плаче
за неосъществената си роля, а може би и за неосъществения си живот. И пр.,
и пр.
Не искам да идеализирам единия за сметка на другия. В никакъв случай.
Сметката е различна и е проста, особено защото се отнася до днешната
телевизия – не можеш да направиш нищо сериозно там, ако поне в някаква
степен не обичаш героите си – или най-малкото не се опиташ да ги разбереш,
без при това да слухтиш около задниците им.
Какви задници, по дяволите, защо ги тикате в очите ни – какво общо
имат те с нашия занаят? Като искате толкова да се занимавате със задници –
правете политически предавания, правете нещо като едновремешната
„Панорама“, която беше специалист в каденето на тамян тъкмо на задниците.
Не разпалвайте и не търгувайте с най-ниските инстинкти на публиката –
защото когато си все в септичната яма на живота, няма как да миришеш
приятно.
Извезвайте си новото знаме – онова със задника, но поне изчакайте още
малко, докато ги няма неудобните свидетели – такива като Мутафова
например, която и на 95 години е по-жива и духовно по-витална от вас,
новите знаменосци.
Когато говорите с Калоянчев, който е чудовищен талант – може би най-
невероятният, а и най-неразгаданият, поне от времето, когато съм
прогледнал за театър – не го занимавайте със задници, а с всичко останало.
Питайте го например за новите актьори, накарайте го да бъде откровен
за тях – не да говори за задниците им, а за талантеца им – как да се грижат за
него, как да го отглеждат, за да го поощрят поне в някаква степен.
Не говорете за великите мъртъвци така, както го правят ония лайнарки
от „Пуси Райът“ – не влизайте в църквите на тези мъртъвци с кубинки, не
разбутвайте с лакти почитателите им, и пр.
Не превръщайте живота и особено изкуството в някаква лудница, от
която долитат само грухтене и някакви други неприятни звуци.
И после – кои пък сте вие, че да раздавате индулгенция за едни, понеже
сте се цанили за техни кочияши, а пък да обругавате други – понеже дори не

145
си представяте какво са били, какво са изживели и какви следи са оставили
във Времето.
...
След като поразказа някои неща за Парцалев, Стоянка Мутафова
спомена и нещо, от което се беше най-притеснила.
Гледала в едно предаване как някакъв участник сочно, натрапчиво-
нахално и продължително се изсеквал срещу камерата.
Стоянка беше поразена от това, че са го оставили да го прави и дори
сякаш му са се наслаждавали.
„О, скъпа – казах ѝ аз, – та нали това е идеята на днешната телевизия.
Изсекни се срещу публиката!“

146
 В КОВЧЕГА НЕ СЛАГАТ ТЕБ,
А САМО ПРОКЛЕТАТА ТИ СМЪРТ
Кольо Анастасов

Гледах по телевизията репортаж за смъртта му – обичайните архивни

кадри, думи на приятели и колеги – всичко, което се прави в такива случаи,
колкото да си кажем, че пак се разделяме с покойника някак вяло и дежурно.
За актьорите това се отнася в още по-голяма степен.
Особено за истинските.
Гледал си ги във всевъзможни превъплъщения, попивал си от витал-
ността им, преживявал си с тях – а накрая се разделяш с някакво тяхно
подобие.
Смъртта ни дебне от първия ни ден, наясно сме, че тя винаги е наоколо,
но и винаги ни заварва неподготвени.
И все не успяваме да кажем онова, което покойникът заслужава, ако сме
го разбрали и усетили приживе, разбира се.
Актьорите в това отношение са напълно онеправдани.
Занаятът им е мръсен – блясък приживе, мъртвило сетне.
Остават само някакви отломки от спомени, които също не можеш да
контролираш както трябва.
Онова – Голямото, Истинското – е невъзможно да се предаде.
И тъй идва забравата – особено в дива държава като нашата. Кольо беше
тотален любимец на публиката.
Не само на софийската театрална публика, а още повече на провинциал-
ния народец.
Пътувал съм стотици пъти с него на срещи, били сме по всевъзможни
места, понякога сме правили дори по три срещи на ден – и знам как го
посрещаха. Имаше нещо у него, което – някак по народняшки – предраз-
полагаше хората.
Той беше по-различен от Калата, от Стоянка, от Парцалев. Никога не съм
го чувал да каже нещо грозно за тях, напротив.
Лятно време той живееше в Банкя с Марето в една скромна сглобяема
вила – тя бе голямата му радост. И понякога, когато бяхме заедно,
пристигаше и Калата и казваше: „Хайде, какво ще ядем?“
Домакините го иронизираха незлобиво за това – и толкова.
Калата беше син на млекар, но се държеше като потомствен Чорбаджия,
даваше си сметка за грамадния си талант, Чорбаджия си беше и половина.
Стоянка е друга – тя пък се опитва малко да простее и тъй да се принизи
до хората.
147
 Парцалев пък бе съвсем различен – докрай се терзаеше, че не е успял да
изиграе Дон Кихот – такъв се виждаше той независимо от сплетните край
него.
Кольо бе най-достъпен и естествен, може би не беше и съвсем сигурен в
себе си. Все разказваше как го натирили във Варненския театър, понеже не
ставал за Сатиричния, а после всичко се наредило – и той вече беше един от
властелините му, но не се натрапваше с някакво насилено самочувствие.
Правеше чудесни роли една след друга, например в „Сако от велур“, но
сега никой не спомена за нея, пак разказваха как не му потръгнало в началото
и даваха някакви фрагменти от блудкави постановки.
Изобщо – Шепот, още от сега.
Никога не съм забелязал дори някаква искра на ревност или завист у
него, обратното – умееше да цени чуждия талант и успех. Винаги е говорил
с възхищение за Калата примерно. Обратното се случваше по-рядко.
Всички те съществуваха в/за момента – и много добре си даваха сметка,
че след тях в по-далечното бъдеще няма да останат кой знае какви следи,
освен някои смътни спомени, които все повече ще избледняват.
Е, киното и телевизията нещичко щяха да съхранят – доколкото изобщо
играха нещо свястно там. Кинаджиите ги дърпаха при себе си доста
пресметливо – искаха да продадат добре познатия им от театъра образ, но не
и да ги изведат на ново възвишение, използваха ги занаятчийски.
Критиката, поне когато бяха в най-хубавите си години, се вглеждаше
сравнително успешно в театралната им кариера. Обаче през последните
години те бяха оставени на самите себе си, лишени бяха от сериозни оценки,
всичко се превърна в халтура.
Те си отиваха титулувани – но сякаш неразбрани себе си.
Това е по-ужасно дори от това да те забравят.
Веднъж Кольо беше казал в интервю пред Антон Стефанов, че аз го
познавам по-добре, отколкото той самия себе си. Сега си припомних това и
се нажалих още повече. Дали беше така – ако изобщо е вярно? И как бих
могъл да изразя поне приблизително това „познание“?
Той беше много любвеобилен; и винаги засмян – дали по този начин не
ни подсещаше, че отвътре страдаше за нещо. За какво ли?
Но не съм го чул да се оплаква, сякаш вярваше, че е получил толкова,
колкото заслужава.
Истинското, сладостното приятелство се създава, когато обуздаваш
любопитството си, така поне мисля аз. Имало е неща, които можехме да
коментираме, лични неща – но не го правехме. Например беше много
интересно – но сега го казвам – как е овладял кризата на Марето – чудесната
му съпруга Мария Косева, когато тя е трябвало да се откаже от кариерата си
на певица, за да се отдаде изцяло на Кольо.

148
 Защо да го питам – си казвах тогава, казвам си го и сега – когато виждах
каква двойка са и след десетилетия брак. Тя беше много шармантна, мънич-
ка, каквато е всяка голяма жена – това са думи на Жана Моро.
Но имаше един поглед, който ти казваше, че е разпознала у някой
нахалник дръвника, или у някоя претенциозна фукла – селянката.
Кольо все разказваше историята за една проклета бира. Как играе не знам
кое си поредно представление на някаква постановка, залата се кикоти, но
той едва удържа товара на рутината – и тогава си дава кураж с едно светло
видение: след малко представлението ще свърши, той веднага ще тръгне към
дома си – който е на двеста метра от театъра, ще отвори хладилника – и ще
надигне кутийката бира.
Блаженство, пълно.
Обаче бирата я нямало – някой я бил изпил! Тук Кольо неизменно се
заливаше от смях, толкова много обичаше синовете си.
Калата веднъж ми подхвърли, че все каня във „Всяка неделя“ приятеля
си Кольо, макар че и него го канех предостатъчно. Кольо не би си и помислил
да каже нещо подобно. Обаче той пък умееше да прави неща, които друг не
би се решил.
През 1989-а след поредица от скандали накрая спряха „Всяка неделя“.
И един ден Кольо дойде у дома заедно с един възрастен мъж – оказа се,
че това е много известен в артистичните среди импресарио.
Когато Кольо не беше сигурен в нещо, започваше да усуква думите, да
разтегля изреченията – имаше този навик, но той така предразполагаше.
Накрая стана ясно, че ме канят да участвам в грандиозното турне на някои
големи естрадни звезди от онова време – от единия до другия край на
Черноморието. Да бъда водещ на концертите.
Непознатият бе донесъл бутилка-галон с коняк и след като пихме по една
глътка, извади един плакат и го пльосна на масата. И плаката беше направил
вече, и дори го беше разпространил – а там се мъдреше, при това доста
отчетливо, и моето име.
Като допълнителен аргумент импресариото съобщи и възна-
граждението, което щях да получа, а то беше повече от внушително.
Пихме по още един коняк, а беше в разгара на лятото – що за вкус имаше
този човек! – и идеята взе да ми харесва. И се съгласих – но нещо не ми
даваше мира.
След малко обаче напълно изтрезнях, защото се сетих каква глупост щях
да направя: тъкмо ме бяха свалили от екран и ударили кръста на най-
обичаната и гледана телевизионна програма, превърнали ме бяха зорлем в
герой – а аз да се затътря по някаква халтура! И отказах.
Импресариото, който добре си беше направил сметката, взе да примира,
аз се чудех какво да го правя – и тогава Кольо даде решението.

149
 Да съм напишел няколко реда, които той щял да прочита в началото на
всеки концерт. „Нещо извинително – рече той. – Ти си знаеш какво.“
На другия ден му дадох текста – и той никак не беше само извинителен.
Кольо обаче – народният артист, любимецът на публиката, голямата
звезда – без колебание го беше чел по време на турнето! Друг не би го
направил.
Извън другото така той ми даваше и кураж в едно трудно за мен време.
Бях забравил и тази история – но сега, докато се чудя как да изразя
обичта си към него, тя пропълзя навън.
По едно време Кольо се превърна в Главния Шоп на Републиката.
Направи безброй спектакли за Шоплука, а имаше македонско потекло. Беше
потънал в тази идея, харесваше му. Дали не компенсираше някакъв недоимък
в театъра, нещо, което не му е достигало там? Но не съм го чул да се оплаква.
Както си се смееше сладко, не беше отстъпчив и лесен човек. В Сатирата
и най-първите звезди все нещо бяха недоволни. Но това е друга тема.
От Шопската си авантюра Кольо имаше една история, която разказваше
с голямо удоволствие.
След някакъв шопски празник, организиран от Кольо във Владая,
Живков, който също присъствал, поканил участниците да се почерпят.
Той използваше тези срещи, за да представя новите си идеи, сигурно е
искал и да ги провери по някакъв начин.
По някое време взел да говори за тъй нареченото хидропонно земеделие,
за зеолитите и пр. Сетне се обърнал към генерал Кашев, шефа на УБО, и му
наредил веднага да донесат от кабинета му в ЦК една саксия, за да покаже на
аркашките за какво става дума.
Продължил речта си – и след 20 минути вратите с трясък се отворили и
четирима охранители с усилия вкарали в залата огромен фикус.
„Неее!!! – изпищял Живков. – Не това бе! Трябваше да донесете онази
малка саксия, която стои на бюрото ми.“
Обаче охранителите, щом им казали, че трябва да донесат саксия, взели
най-голямата, както се полага на Вожда.
Кольо не казваше големи приказки – но ти намигаше с подобни истории,
а ти, ако имаш ум в главата, ще се сетиш и сам.
Друг път пък се беше дегизирал като мен – и така беше водил поредния
бал на артистите в хотел „София“, и то в присъствието пак на Живков.
Приятелски жест, донейде наивен, на човек, който не си дава сметка, че може
и да ти навреди, ако прекалено те тика в нечии очи. Но Кольо не виждаше
така нещата.
Понякога семейно вечеряхме у тях. И така се веселяхме, та едва след
време се усетих, че в дневната виси и една картина на Кармело Гонзалес,
прочутия кубинец. Кольо нямаше да ти я навира в лицето и да се хвали.

150
 Вбесявам се, когато виждам – всеки път – колко безмилостна е Смъртта,
как изсмуква всичко от човека.
Кольо обаче играеше до самия си край – без да се интересува как
изглежда вече.
Той вероятно смяташе, че неистовото му желание да играе може да
заличи всичко, дори унижението от предателството на тялото ти.
Театърът сигурно му е давал усещането, че така се оттласква от смъртта.
А може и да е вярвал в известната фраза, че в ковчега не слагат теб – а
само проклетата ти смърт.

151
 ПАНАХИДА ЗА МЪРТВОТО ВРЕМЕ
Левчев

Тези бележки са прочетени на премиерата на едноименната

книга в Аулата на Софийския университет.

Хубаво е най-напред да се вгледаме в корицата на „Панахида за мъртвото

време“, снимката там е изключително попадение – това е той: гледа
изпитателно, но не е зъл. В дъното на погледа му има и нещо присмехулно,
то само е загатнато, но няма да ви каже над какво се смее. В крайна сметка –
иска да разбере колко струвате.
Такава е и книгата – иска да проумее колко струва изминалото време и
каква е неговата цена.
Най-лаконично казано – това е книга за една несъмнена, абсолютно
реална литературна слава. Имам усещането, че дори Левчев не си дава сметка
за нейните мащаби.
Той си е такъв – все гледа да е деликатен със събратята си, дори да
флиртува с тях, дано не ги обиди заради собствения си ръст. Такъв е бил
винаги, такъв е и днес, когато поощрява – малко прекалено според мен
младите от сегашната мизерна литературна пиаца.
На Левчев уточнението за славата му вероятно няма да се хареса, понеже
живеем във времена, когато тя е най-лесно постижимото нещо – малко
силикон и си готов.
В неговите мемоари обаче няма никакъв силикон, никакви изкуствени
подправки, а и никакви непремерени чувства – дори към хора, които
излъчваха враждебност към него. Левчев избягва да говори за тях – казах му
това, но той само се усмихна. За мен това е прекалена учтивост. От това
въздържание обаче книгата не страда.
Няма никакво насилие в нея – над фактите преди всичко.
Левчев има страхотен инстинкт за важното у един човек или в едно
събитие. Колко хора са писали или просто дрънкали например за Брежнев,
обаче само той е чул какво промърморва изкуфелият Генерален секретар на
софийското летище: „А къде сме сега?“
А ние къде сме сега? – това се питаме, докато четем книгата, без още да
сме изкуфели като съветския вожд. Въпросът, от който българинът винаги
най-много се е плашил.
Левчев няма друг избор, освен да държи будни сетивата си – и ето защо:
за никой съвременен български писател не са писали по толкова умен и в
същото време възторжен начин големи чуждестранни художници, на

152
словото преди всичко.
Неизбежно е тук да припомня историята с Маркес. Когато идва в София,
за да си получи международната литературна „Ботевска награда“, властите
решават да го придружава покойният Веселин Йосифов, който беше един от
най-остроумните устни разказвачи по онова време, човек със забележително
чувство за хумор. Ден по-късно обаче Маркес поискал Левчев да го
съпровожда, понеже навремето се видели за кратко в „Бодегида“ – кръчмата
на Хемингуей в Хавана. Какво са си говорили там, не е известно, обаче
Маркес искал да продължат разговора. Извинявам се, че споменавам за
българската награда на великия колумбиец – надявам се да не стана причина
и той да бъде обявен за комуняга.
Ами как да не се сетим за портрета на Левчев, който е оставил Ален
Боске в спомените си, където срещаме някои от най-големите имена на
миналия век, например Салвадор Дали и други от този калибър – Дали, който
искаше всичко от славата, искаше да е навсякъде, дори между кутиите със
сардини в някоя бакалничка в Тибет!
Левчев не ламти за подобна слава – но тя пък идва сама при него. Няма
как да не се случи това след етюда за „сомнамбулния марксист Левчев“,
написан от Ален Боске.
И как тогава да не го изпратиш на заточение някъде този „сомнамбул“ –
в Баня, както е станало навремето, или в забравата – както се опитаха след
1990 година.
Фантастична е историята с онзи нов демократ, а иначе чист кретен, който
веднага след промяната идва да инвентаризира фонтана в дома на Левчев!
Словесните пък фонтани на новите литературни комплексари се оказаха
безсилни пред хора като Левчев...
Но той никога няма да ви каже сам за оценката на Боске и всички
останали, той се крие от тези знаци на признание, дори се страхува от тях.
Имаме си една любима тема с него – накрая винаги се сдърпваме, но пак
редовно се връщаме към нея като късни наркомани – това е темата за
неговите архиви и специално за писмата до него. Нямате представа колко
мистерии ще разкрият те и колко повече нови мистерии ще създадат. Но той
е неотстъпчив засега, понеже в тези писма има несъмнено признание, и то
световно към него.
Той и жестовете, които е правил през годините, винаги ги е потулвал –
например към Блага и дълго мачкания ѝ роман „Лице“, също и към
Константин Павлов.
И е смешно да го противопоставят на този или онзи, например на
Павлов – по-добре щеше да е през 1988-а да бяха направили нещо за него,
както направи Любо.
Когато през същата година спряха предаването ми след скандала с

153
Амосов – напълно заслужено, естествено, понеже словесната бомба, която
той хвърли срещу комунистическата идеология, имаше унищожителен
ефект – Левчев написал писмо до „Работническо дело“, което си остава
непубликувано. Но не ми каза тогава, а пък всяка неделя вечер неизменно се
събирахме у тях – да си разгримирам душата с уиски, както той казваше.
Няма късен героизъм – има ранна храброст в тази книга.
Най-хубавото определение за поезията му, което дълго сме дъвкали с
него, е следното: че тя е „Поезия на загубата“ – един македонец го изрече,
когато връчваха на Левчев „Лавровия венец“ в Струга. Сред досегашните
носители на тази награда шестима са Нобелови лауреати. А тук, в София,
през зъби съобщиха за това. Такива сме си ние – скърцането със зъби е
любимото ни занимание, и на оня свят го практикуват някои.
Да, поезия на загубата. Но затова пък цялостният му живот – и така
излиза от тази книга – е животът на победата.
Книгата прелива от достойнства. Едно от най-важните е: уважение към
миналото, опит то да се провиди – отново и отново – по достоен начин. Това
е много ценно качество, понеже днес всеки се опитва да препикава това
минало, да се държи гнусно с него сякаш е някаква блудница несретна.
А Миналото е най-горният камък от сградата на Историята, нейният
покрив – много обичам да повтарям тази фраза.
Левчев има едно стихотворение – „Покриви“, което всеки, който има
поне малко разум, би искал да е посветено на него – идеята там е същата. А
то е писано преди 40 години, когато бъдещото време беше единствено
валидното. Гледайте напред, така ни казваха – в нищото, както се оказа по-
късно.
Тази книга е удивително четиво, никой друг не е в състояние у нас по
подобен начин да опише живота си и хората, с които го е прекосявал. Тя
прави чест на издателство „Ентусиаст“ – и ако, както се чува, оттам успеят
да уговорят Маркес да дойде отново в София, нека знаят, че той пак ще иска
да го съпровожда Левчев...
В днешните недонаправени времена, в които всеки нахален несръчко
минава за писател, много трудно можете да срещнете книга, която да ви
въодушеви. Тази със сигурност ще го постигне. А това е велико усещане за
читателя...
...
Спомням си за едно учредително събрание при президента Първанов.
Основаваше се комитет за честването на Холокоста. Бяха доста хора. Лили
Иванова също и през цялото време ме питаше кой кой е. А после изведнъж
взе да се опасява, че може да хване бълхи, понеже до нея някакъв брадат
човек се почесваше усърдно. А той беше филмов режисьор и директор на
театър.

154
 После всички започнаха да се почесват по главите, когато един от
присъстващите, известен еврейски интелектуалец, предложи в рамките на
честването българският народ да се извини – понеже няколко хиляди евреи
извън спасените все пак не били опазени от Борис III и били депортирани
към лагерите на смъртта.
Тишината продължи толкова дълго, колкото никога по-рано в
Президентството. И тогава се обади Любо Левчев, нито веднъж не съм го
виждал толкова гневен. И каза, че ще напусне комитета, ако българският
народ трябва да се извинява. И други събраха смелост и го подкрепиха.
Паси се опита да замаже както винаги конфуза. Обърна го на алъш-
вериш. „Ами тогава – рече, – да направим два комитета. Един на тия, които
са съгласни българският народ да се извини. И друг на несъгласните
българският народ да се извинява.“ И се засмя кръшно.
Никой дори не го погледна.
Аз, ако не сте забравили, съм арменец. Обаче я да почнем по малко и ние
да се извиняваме на българския народ. Всички поред.
...
Не мога да разбера защо Левчев мълчи при повече от стоте си чужди
издания, когато някой – с три мижави книжки – се гримира като най-
превеждания български автор? Защо никога не посегна с тежкия си юмрук?
Има една история, която той разказва с удоволствие. Веднага след 10
ноември кооперацията им била навестявана всяка вечер от тълпите, които
преди това демонстрирали пред телевизията. Викали известно време
„убийци“ под прозорците на кооперацията, в която по това време били
останали само Любо и Дора, всички останали се били изпокрили по вилите
си.
Двамата се прегръщали и треперели, по думите на Любо, но все пак –
казва той – бяхме по-добре. Понеже пред съседната кооперация, където
живееха значителна част от членовете на Политбюро, крещели „ Луканов е
мошеник, а Лилов – педераст“.
„Пак се уредихме – казвал Любо на Дора, – виж какво викат за Лилов...“
После започнали да лепят на входната врата на кооперацията листовки,
че трябва да им се конфискуват апартаментите. А веднъж дори се звъннало
на вратата. Левчев доверчиво отворил, а там стоял някакъв мъжага с мътен
поглед, който направо нахълтал в апартамента. Веднага започнал да го
разглежда и накрая казал: „Че той съвсем не е голям и няма фонтан! Но все
пак ще ви го конфискуваме!“
Познава изтънко политиката и като малцина се опитва да прониква в
тайнствата ѝ; бил е неин принц, сетне беше и нейна жертва. За човек като
него, който е повелител на словото и владее неговите мистични дълбини,
политиката би трябвало да бъде нещо далеч по-примитивно. Обаче през

155
годините при безкрайните ни разговори винаги съм се озадачавал от едно и
също – от усилията му да търси някакъв по-висш смисъл в случващото се в
нашето политическо блато, а там обикновено няма нищо. Нашата политика
е една проста дърводелска работилница – но Любо все не иска да повярва в
това, все търси нещо по-дълбочинно. Малката наивност на Големия ум.
...
В едно от многобройните обсъждания на „инкриминираната“ повест на
Иван Динков „Хляб от трохи“ срещаме една прелюбопитна подробност.
Поетесата Станка Пенчева – редактор в списание „Септември“, където е
публикувана повестта, казва, че не бива да се отнасят с „предубеждение“ към
отделни автори, да виждат в тях „враг“ или „злоумишленик“. И в опита си да
„оневини“ Иван Динков тя се позовава на стих от Любомир Левчев, тогава
главен редактор на вестник „Литературен фронт“, който също би трябвало
да бъде укорен.
Ето го този стих от „Добрият самарянин“:

„Вървя по древен селски път

и възхищавам се на слънчогледите,
и възхищавам се на верността им как всички
всички всички гледат слънцето!
О, как го гледат!...
И само там
един,
единствен
стърчи обърнат с гръб.
Единствен!
Но той веднага става моя слънчоглед.. „
...
Всички гледат Слънцето – но Левчев харесва онзи, който стои гърбом
към него.
...

КЪСНИ НАРКОМАНИ
(Спомен за една игра)

Седяхме в „Кристал Палас“ с Дора и Любо. На мен както винаги ми

беше хубаво с тях. За Дора не беше ясно, а с Любо още не се бяхме сдърпали.
Но Дора неизменно внушава, че ѝ е добре – това е най-великият талант,
който един човек може да притежава. Дори да бъде с някой тъпанар, пак
да му внушава, че ѝ е добре.
Любо каза, че трябва „да дам“ нещо за списание „Орфей“. Аз пък казах,

156
че не виждам защо трябва да го правя. „Орфей“ си е достатъчно добре и
без мен. Любо много държи на списанието. Това е странно. Той е хиляда
пъти повече от списанието – за ония, които искат да стъпват до него. И
от всяко друго списание. Ако бях Иван Гранитски, щях да кажа, че той е
нещо като Орфей за мнозина.
Стана дума и за Ванга и после казах, че не е ясно защо всъщност не
взимаме наркотици. А би трябвало – след като почти сме се загубили из
тази пихтия наоколо.
Казах, че ми харесва заглавието „Късни наркомани“. И се уточнихме да
поиграем следната игра.
Имаме заглавието. Любо написва неговите (до) 30 реда, аз – моите.
След което се чуваме по телефона и си разменяме последната дума от
своите текстове.
Чинно се обадих по обяд на другия ден и казах на Любо, че моята дума
е „мъгла“. Много съм стриктен, когато се готвя да излъжа, но още не го
знам. Дори съм леко ентусиазиран. Ентусиазиран лъжец.
Любо каза, че неговата дума е „любов“. Това беше в събота към обяд.
„Не трябва да се мотаме“ – рекох аз, ентусиастът.
Към 6 часа привечер пак се обадих и Любо ми каза, че втората негова
дума е „вяра“. Аз пък казах – „мъгла“.
„Пак ли мъгла?“ – рече Любо и не можа да скрие недоверието си.
„Пак“- потвърдих аз.
Лъжец, който потвърждава. И сетне се покрих. (Трябваше спешно да
довърша втората част на „Кеворк проговаря“, издателите ме натискаха и
пр.)
Един-два пъти се обадих на Любо и смутолевих нещо. Той ми съобщи
третата си дума – „надежда“. Моята беше – „Ванга“.
А после се покрих окончателно. После дойде Коледа, после Нова година.
И ето докъде я бяхме докарали с играта.

1.
И тогава аз изтърсих: „Защо не започнем да вземаме наркотици?“
Колкото и да е абсурдна, в онзи момент тази фраза попадна на място.
Любо разказваше за Ванга и Джон Чийвър. Той и друг път е разказвал
тази история, но всеки път тя изглежда все по-истинска. Други обикновено
постигат обратния ефект – историята им става все по-постна и
смачкана, накрая само те ѝ се радват. При Любо това никога не се случва.
Стана дума за поредната глупост, която приписаха тия дни на Ванга.
Била казала, че Обама ще бъде последният американски президент.
„Няма какво да се дразниш, ами седни и напиши всичко, което видя и чу
покрай нея“ – рекох аз. Не си спомням какво отговори Любо. Когато става

157
дума за неговите книги, той става неясен. Но започна пак историята с
Чийвър.
После се сети за друго. Как Жаклин Кенеди си била ангажирала за цял
месец апартамент в хотел „София“, но така и не я пуснали да дойде. Ванга
казала да дойде, за да ѝ съобщи кой е убил президента.
„Кой, нашите идиоти ли? – попитах. – Че защо, тъкмо щяха най-после
да научат нещо съществено?“
В подобни случаи Любо изпуска едно особено възклицание – то не може
да се опише с думи, така реагират малките момчета, когато се почувстват
несправедливо обидени.
„Как нашите! Какво говориш! Американците! Понеже от ЦРУ убиха
Кенеди, не знаеш ли?“
Погледнах към Дора. Стори ми се, че и тя не знаеше това.
„Онзи педераст – шефа им, как се казваше?“ – продължи Любо.
Прехвърлих наум едно-две имена, но не можах да се сетя за шеф
педераст в ЦРУ. Там има главно руски шпиони.
„Да не говориш за Хувър? Но той беше шеф на ФБР?“ – рекох.
„Все тая!“ – рече Любо.
А Ванга изкарала акъла на Джон Чийвър. Една вечер, някъде около 10
часа, Любо завел Чийвър и Рафаел Алберти на Рупите. Ванга се дигнала от
леглото ругаейки, и още от вратата рекла на американеца: ,,Ти какво имаш
в куфара си, бре?“
И онзи взел да заеква: ризи, белъо, чорапи...
„Друго, друго?“ – настоявала Ванга. И после се смилила и му рекла: „Ти
можеш ли да доведеш Жаклин, за да ѝ кажа истината?“
Чийвър веднага обещал. Толкова бил уплашен от онова в куфара му.
Говорихме и за мъглата.

2.
„Нали имаш толкова срещи с нея. И си най-тънкият ѝ тълкувател.
Тогава защо ти е мъглата, когато става дума за личните ти истории?
Любо премълча.
„Какво ти е казвала за самия теб?“
Той пак нищо не каза.
„Веднъж спомена, че никога не си я питал за себе си. И аз ти вярвам.
Аз, глупакът, също постъпих така. Но около теб е било много по-интересно
в онези години. Тя го е знаела дори повече от теб. И го е направлявала. Точно
така – управлявала е дори съдбата ти.“
Любо се сепна, но пак нищо не каза.
Започнах да прехвърлям наум. Ванга иска да види Жаклин. Педерас-
тът ѝ пречи. Ако срещата все пак бе станала – въпреки педерастите –

158
щеше ли да говори Ванга за любовта, която всъщност остави Жаклин сама.
Или само за това откъде е дошъл куршумът, понеже и това не е ясно. И
говорила ли е всъщност Ванга за любовта – продължих да местя наум. – Не
дали „този ще ме вземе“ бре, или пък „онази ще ме зареже“, браво.
Никога не е ставало дума за това. Сама жена – пък да говори за любов.
Ако не го е правила, тогава какво изобщо е известно за любовта?
Например когато ми каза, че ще умра при жена си, за любов ли говореше
тя – или за другото – простото оттичане в канализацията на ада (да
речем)?
Любо спокойно отпиваше от виното (пак нямаха „Хардис“ но и това
не беше толкова лошо). Изглежда, беше наясно какво премятам наум.
И тия педерасти – как е гледала тя на тях?
„Това не е само твое – рекох. – Защо не го споделиш? Пък и нали се пи-
тахме дали не сме късни наркомани! Тя не е ли най-силният наркотик?“
Мълчахме дълго.
Накрая не издържах: „Виждаше ли Ванга, когато на Рупите имаше
мъгла'?

3.
Мислех втората ми дума от ребуса да бъде „педераст“, но се въз-
държах. „Мъгла“ е по-добра.
Още не знаех, че Любо ще ми удари едно кроше с неговата „вяра“.
Обаче „мъгла“ не е ли синоним на „вяра“ в края на краищата (обра-
тното е вярно според мен). Изглежда, леко съм се ядосал и започвам да
ставам невъзпитан. Добре, че не сме сега в „Кристал Палас“, понеже със
сигурност щяхме да се сдърпаме. Отстрани сервитьорите обаче си мислят,
че аз се карам със себе си.
Но да се върна при вярата.
Ако вярваш на Ванга (примерно), как може да вярваш и на друго?
Връзката ѝ с онова, което е извън нашата дупка, ми изглежда постегната,
отколкото тази например с МЕЛС.
За да не ходим до Рупите, да кажа, че дворникът (портиерът) на посол-
ството ни в Казахстан се казвал Мелс – от Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин.
Филчев май че заради него избяга оттам.
Да поясня нещо. Ако някой друг освен ние двамата с Любо – най-много
това да е Дора – прочете тези разменени думи, трябва да знае, че той
никога не е имал някаква сериозна връзка с Мелс-овци. Неговата връзка
винаги е била със звездите. Може да не се сещам кой директор на ЦРУ е бил
педераст, обаче това знам със сигурност. В обратното не може да ме
убеди дори Ванга.

159
 4.
Много ли е нахално предположението ми, че Ванга е направлявала нечии
съдби по-добре дори от съдбата?
Така че четвъртата дума от играта е съдба.

***

Любо непременно се обажда след всяка моя дописка.

„Отровни орли няма – казва веднъж, понеже съм цитирал негово
стихотворение, – но отровени колкото искаш. Внимавай!“.

160
 МЪДРЕЦИ – ЗА НЕКРОЛОЗИ
Светлин

Срещата със смъртта винаги те обърква – няма значение дали обичаш,

или не обичаш някого. Така си обяснявам казаното от един наш общ приятел
за Светлин: „Той си беше самотник...“
Светлин Русев имаше една тънка усмивка, донейде сардонична, и само
крайно дебелокож човек оставаше цял, ако станеше неин обект. Виждам я
тази усмивка, докато пътува НАТАМ – ако е чул думите на нашия приятел.
Светлин самотник? Нищо по-неточно не може да се каже за този човек.
За него, който създаде галерията за чуждестранно изкуство, а сетне
подреди и втора национална галерия („Квадрат 500“); остави две свои
фантастични сбирки – едната на родния си Плевен, другата тук, в София;
изучи безброй хора, които му останаха предани докрай; води безжалостни
битки – особено веднага след 10 ноември 1989-а, когато курешките решиха,
че е дошло тяхното време; преди това се опъна на Живков в Парламента
(заедно с Нешка Робева) – докато курешките под юргана разправяха вицове
на пръдливите си жени; устоя идеята за колекционерството от новите
Чорбаджии – неуки, но алчни: защо ти да имаш, а пък аз да нямам – ами така
ти се полага бе, цървул; все защитаваше някого – напоследък паметника на
Старчев – е, събориха го и сега сме в очакване на някаква нова „инста-
лация“/кенеф, приемлив за курешките; все прозираше във Ванга – понеже
знаеше, че понякога Истината е тъкмо в Смътното (а и какво друго е една
картина); беше предан приятел винаги – и тогава, и сега, когато „прия-
телството“ е най-шареното перо на фукливостта; всяка негова изложба се
превръщаше в някакво празненство, което си беше чудо – след като от 30
години все се опитват да превърнат всичко живо в самотници/отшелници –
и сякаш го постигнаха, тяхната вяра безродна, що се отнася поне до Народа.
Всъщност за Народа не съм съвсем прав: не може да е самотен човек,
който е чел книги, взирал се е в картини, изпитвал е чувство на призна-
телност към ония, които така го спасяват от житейските тегоби.
А Бойко – Гръмовержеца, който все повече се превръща в Гръмоотвод, в
съболезнователното си писмо написа, че Светлин е мъдрец.
Щом Светлин е мъдрец, защо тогава не го послушахте поне за паметника
край НДК? Кога се сещате за такива хора – освен когато пишете помпозни
съболезнования?
То е ясно, че всяка Власт изпитва неудобство от мъдрите хора, дори се
плаши от тях. Те са опасни свидетели, не знаеш как ще те видят и запомнят.
Затова по-добре да стоят настрани. Сближението идва с некролозите.

161
 Казвам го по принцип. Има една показателна за характера на Бойко
снимка: показват му „Квадрат 500“, Светлин му обяснява нещо, а Падишахът
го е прегърнал през рамото. Живков не прегръщаше, обаче слушаше. В
интерес на истината и Бойко потърси един-два пъти за съвет Светлин, но за
паметника край НДК не удържа на натиска на лекетата. Паметникът сам по
себе си не е от значение – а нагонът за Събаряне, за Рушене, за Изтърбуш-
ване. Няма разумен човек, който да приеме това за нормално и да се примири.
Затова държат мъдреците на един пушечен изстрел разстояние. В крайна
сметка за всеки ще има по един некролог.
Коткай лекетата, те са безобидни, те са като английския „Новичок“ – и
отровата им е нефелна/изветряла...
Когато наскоро извадиха Емилиян Станев от учебниците, един читател
ми писа: според него това се дължало на факта, че Станев бил част от ловната
дружинка на Живков. Малко вероятно е това да е причината – но такива неща
се въртят в главите на хората. То и официалният беглец Георги Марков беше
част от тази дружинка, обаче на него му направиха паметник. Могат да му
направят и втори паметник: заради лъжата, че не се бил снимал с Живков.
Снимал се е и още как – хайде, открийте му още едно паметниче. А Емилиян
Станев го разкарват от учебниците, за да отворят място за своите, за
активните борци на Лекето Преход. По логиката на Лекетата трябва да
изхвърлят и Елин Пелин примерно, и той е бил в дружинка – макар и в тази
на Борис Трети.
Лошото е, че съвсем скоро няма да има кой истински да изпраща
свестните хора, няма да останат достоверни свидетели, автентични. Лекетата
ще изпращат Мъдреците, от тях ще зависи каква оценка ще им пишат, какъв
некролог ще им се откъсне от мишите душици.
Ще има и друго, и сега го виждаме: ще разказват небивалици, ще се
надигат на пръсти, за да се изравнят с мъдреците, ще поместват случайни
общи снимки. А след десетина години лекета ще се снимат с лекета, каква
прелест.

162
 ЗВЕЗДИ И ЛАРИТА
Стоянка Мутафова

Очаквам всеки момент някой да си пръсне главата в ефир – някой водещ

имам предвид, никой от тях няма да събере смелост да посегне на гостите си,
макар че повечето от тях безспорно го заслужават.
При това въпросният храбрец няма да е повлиян от филма на Сидни
Лъмет „Телевизионна мрежа“, той най-вероятно няма и да е чувал за него, а
по-скоро от местния кретен Октай, атентатора на Доган – щом той стана
такава звезда, защо и аз да не опитам, би си казал храбрецът, и – бам! Дотам
ще ги доведе алчността за известност, която днес е единственият стимул за
повечето телевизионни герои.
Разбирам отчаянието на навалицата от евентуални бъдещи самоубийци.
Днес в телевизионния занаят става все по-трудно да оставиш някаква
следа след себе си. А всеки, който веднъж е попаднал дори в най-келявото
студио, завинаги е повреден. Всяка цоца се вижда като Опра, всеки скокльо –
като Лари Кинг, макар че това изобщо не е най-доброто, което може да ти се
случи, но както и да е.
Но нашите опри и ларита извън всичко друго се изправят пред един
наистина непреодолим проблем – и това не са, както бихте очаквали,
собствените им недоимъци. То е ясно, че не са цъфнали и вързали, в края на
краищата никой не ги е прекарал поне през цедката на „България търси
талант“, критериите отдавна са други.
Проблемът е в това, че българската публичност няма достатъчно ресурс,
за да поеме такова множество от еднотипни предавания, повечето от тях
струпани в уикенда. А тези предавания, направени като под индиго,
продължават да се размножават – също като едноклетъчните, без никакъв
контрол. Сякаш ръката на самия Господ бърка в някаква кутия и ги вади едно
след друго, все едно че са някакви тоалетни кърпички – дръпнеш едната и
веднага на нейно място се появява следващата. В истинските кутии
кърпичките по някое време свършват, докато в нашия случай това никога не
се случва. Един известен американски комик доста се чудеше какво е това
чудо, та всяка нова кърпичка автоматично се появява – и беше сметнал, че ги
подава самият Господ. Американците са си наивнички, знаете го добре.
Кърпичките/Водещите не свършват, обаче съвсем друго е положението
с хората, с които те трябва разговарят. Колкото и лесно да е през последните
години да станеш част от публичния живот, нашите знаменитости все пак не
са безкрайно много. Отделен е въпросът с какво са знаменити. Затова оприте
и ларитата правят всичко възможно, за да успее дори и най-семплото

163
нашенско чехълче да втръсне в най-кратки срокове на публиката. Ларитата
си го подават чехълчето един на друг, задават му едни и същи въпроси,
докато и то повярва в собствените си лъжи – и готово. Наблюдавал съм
телевизионните перипетии на едно-две чехълчета: в началото те са доста
смутени и неуверени, все се чудят да не са попаднали в някаква „скрита
камера“, но след няколко сеанса при ларитата вече навирват гребени, дори
започват да се отклоняват от няколкото изречения, които сравнително
безболезнено могат да отделят. След месец и те са вече в каталога на
днешните знаменитости, и – ето я загадката на нашата кутия за салфетки –
никога повече не излизат оттам, може с години нищо да не произвеждат,
може „кариерата“ им да е в трайна кома, обаче те все има какво да разказват
и да разказват. Сякаш ако повтаряш едно и също до втръсване, то ще стане
по-различно или по-вълнуващо.
При този режим на работа оприте и ларитата се чувстват много уютно:
те са вече достатъчно близки с чехълчетата – и винаги могат да си близнат
отново и отново от постните им истории. Но да оставим настрани
чехълчетата.
Какво се случва с някоя истинска знаменитост, доколкото те все още са
останали. Нека да дам пример със Стоянка Мутафова, една истински велика
актриса, а също и забележителна жена, която искрено обичам. Мисля, че и
достатъчно добре я познавам. Тя е много любвеобилна и достъпна, макар че
произходът и постиженията ѝ не го предполагат, също така е и прекалено
толерантна, никога няма да откаже на поредното опралари, което ще цъфне
пред вратата ѝ. И което ще ѝ задава все същите въпроси, които ѝ задават и
останалите ларита през последните 20 години: „Как е Калата, нали живеете
заедно, ами дъщеря ви Муката как е, как издържате в театъра на тия години“,
и пр. баналности – макар че въпросът трябва да е „Как издържаш тъпите ми
въпроси?“
Намирам това за крайно изтощително, просто не мога да разбера как го
понася Стоянка. Една Хелън Мирън щеше отдавна да е полудяла, ако беше
поставена на подобно изпитание.
Стоянка не е изключение – в това положение са и всички останали
големи фигури от артистичния и интелектуалния ни елит. Няма измъкване
от обсадата на ларитата. И постепенно техният терор дава резултат: самият
елит се принизява, вместо да се случи обратното, вместо да извиси нагоре
ларитата, да ги измъкне от вкуса и интереса на простолюдието.
Винаги съм гледал на усилията специално в телевизионния ни занаят
като на общи търсения. Ние всички пишем една и съща книга – някой
започва по-рано, друг се присъединява по-късно и продължава оттам, откъде
ти си спрял, допълва голямото ни общо изречение, а то никога не свършва,
след него винаги има многоточие.

164
 Обаче ларитата правят точно обратното – всеки главанак иска да започне
отначало и гледай тогава какво се струпва върху бедната глава на Стоянка.
Веднъж я питах не ѝ ли омръзва да я дрънкат за едно и също, а тя направи
добре познатата си гримаса и махна с ръка: „Майната им, какво да ги правя.“
За ларитата идеята за Общото изречение е непоносима, те гледат на нея
като на някакво посегателство над тяхната автономност, самобитност и пр.
фантазии. Еднакви са като сардели от консерва, а пък си въобразяват някаква
самобитност. И по-скоро биха си пръснали главите пред камерата, отколкото
да си направят труда коректно да се присъединят към писането на дългото
изречение.
А може причината да е съвсем друга: те просто не искат да го прочетат.
Едно от най-любопитните неща в занаята, поне за мен, е било да направя
„интервю под индиго“ в рубриката „Втори опит“. Чуеш някой събеседник,
който изнемогва при ларито, вникваш в неказаното или премълчаното от
него – то е като някаква сянка само, обаче в него е истината! – и започваш
оттам. Имам поне десетина случая, когато след края на „Събеседник по же-
лание“ и докато изпращам госта си той е спирал внезапно и се е плясвал по
челото: „Ех, как не се сетих да ти кажа...“
Тогава си рекох, че на всяка цена трябва да се опиташ да стигнеш до
втория акъл на българина, когато си го довел в телевизията. Не е лесно, но е
най-ценното усилие.
Тъй или иначе ларитата проявяват обидна неуважителност към
първенците ни, това е факт, много често ритуално ги екзекутират – и дори са
горди от това. Разбира се, не е възможно да се издават специални пропуски
за зоната, в която са истинските ни първенци, но все пак не е лошо да се
опита. За начало охраната може да пита съответното лари какво е последното
изречение на „Под игото“, а ако то се окаже някакъв българофоб и се
намуси – какво е първото изречение на „Сто години самота“ на Маркес.
Ларитата разговарят непрекъснато с едни и същи хора – обаче нищо ново
тъй и не остава за времето. Многоточието след Общото изречение върти
опашка като изоставено куче, но никой не му обръща внимание. Не е
хуманно, нали.
Разбира се, никой няма право да отнема удоволствието на едно лари да
преоткрива за себе си топлата вода, това няма да е хуманно – примерно да
пита Калоянчев къде е роден. И други подобни забележителни открития
може да прави.
Обаче какво се случва с публиката, докато следи изтезанията, на които е
подложена поредната истинска
знаменитост, сякаш внезапно се е озовала в американската база в
Гуантанамо. По-възрастните и паметливите ще решат, че тя вече е напълно
изкуфяла, понеже повтаря едно и също. А това вече е прекалено и не си

165
струва да се допуска заради кефа на едно лари.
Давам си сметка, че за никого не е лесно да вмести в едно интервю
представата, която един човек вече е създал за себе си – и сетне да я доразвие.
Но не е лошо да се опита, дори от ларитата.
Много е показателен и случаят с Лили – тя и досега е доста пестелива в
изповедите си, макар че публиката сигурно не си дава сметка за това. Но това
впечатление се дължи на обстоятелството, че непрекъснато се занимават с
нея, това е част от играта – обаче се занимават по-скоро с бръчките ѝ,
отколкото с нещо друго. А всеки от нас има бръчки и рани в сърцето си,
хората се променят и остаряват по различен начин – и винаги вълнуващо.
Убеден съм, че ние и досега не сме наясно какво представлява тази жена –
което е чудно, въпреки че са написани поне три книги за нея.
В нейния случай има и друг проблем, много сложен, обаче също и много
предизвикателен: Лили изобщо не допуска никой до себе си, тя няма желание
да се види през очите на човека срещу себе си, предпочита да го накара да я
гледа през собствените ѝ очи. Как го прави това, е цяло чудо, чисто
физически е направо някаква виртуозна акробатика. Седи някое лари срещу
нея, гледа я – обаче по някое време се усеща, че я гледа през нейните очи, и
започва да се чуди къде са отишли тогава и какво правят неговите очи. Този
фокус с очите не е по силите дори на прочутата Диди – Жената каучук. Това
може и да е някакво магьосничество, възможно е някаква врачка – фенка на
Лили – да го прави в свободното си време, не знам.
Фолкзвездите са намерили по-практично решение на същия проблем, те
нямат нужда от магии, а от някой като д-р Енчев: наливаш по 600 кубика
отляво и отдясно и ефектът ще е същият – ларито се качва на едната
силиконова камбанария и вдъхновено гледа на света оттам, след това се
прехвърля на другата камбанария, като внимава да не се прекатури, и вече
разполага с пълната истина за героинята си. Големи хитрани са тия фолк
мадами.
Ако не друго, на ларитата би трябвало да връчат някакъв кодекс на
забранените въпроси за всяка знаменитост, поне това. В случая с Лили не би
трябвало да я питат за враговете ѝ, защото няма да научат нищо ново, пък и
защо да я ядосват излишно.
Ларитата все пак предпочитат да избягват звезди като Стоянка и Лили,
обикновените чехълчета са тяхната стихия. Препредават си ги един на друг –
в този случай за Общо изречение и дума не може да става, никой не ти го и
иска.
Така постепенно случайното получава звезден статут, а истинските
звезди си отиват непознати или неразбрани. Така и истината за Времето си
отива заедно с тях. И всички сме щастливи, нали.
...

166
 Мутафова има една необичайна за актьорското съсловие култура, а щом
се появи някъде – хората започват да се смеят, доста често без причина. И тя
обича да се смее – гръмко и малко предизвикателно, и великодушно ти
позволява да си мислиш каквото искаш за нея. Смятам обаче, че трудно
удържа скрито у себе си едно чувство на превъзходство над околните.
Разговарял съм много пъти с нея – и в началото винаги е готова да се
покаже такава, каквато я харесват. Но ако не се хванеш на въдицата, тогава –
край на смеховете! – и Мутафова се бори за всяка дума, която изрича.
През последните години разговорите с утвърдени знаменитости са
истинско мъчение за зрителите – те всеки път започват отначало. Стоянка
Мутафова например е най-инквизирана в това отношение – водещите сякаш
току-що са пристигнали в България и сега научават за нея. Те сигурно ѝ
изглеждат като несръчни ученици на инквизитора Торквемада.
Вече нямат търпението да проникнат в един характер, в един човешки
свят, да го изследват бавно и внимателно, с уважение. С една Стоянка
Мутафова например е напълно безсмислено да се разговаря, ако не знаеш
какво е споделяла тя през годините, ако не познаваш ранните ѝ интервюта.
Задоволяват се с някакво лигавене и тогава дори великата Мутафова, която е
изключителна в своята проникновеност, се принуждава да им приглася – за
да не ги обиди. Тези хора не правят интервюта със съзнанието, че ги оставят
за времето, те просто изпълняват набързо поредния си ангажимент – да не
остане чинията им празна, нещо такова.
Богомил Райнов твърдеше, че художниците са като кучетата – всичко
разбират, но не могат да го изразят – вече споменах това.
Това твърдение се отнася до голяма степен и за актьорите. Познавам
някои от най-големите ни актьори от 40 години насам. Един Калоянчев
например при цялата му титанична класа никога не е могъл да се изразява
разбираемо, особено ако трябва да отключи някакво прозрение за
собствените си качества. Той дори избягваше да се замисля върху това.
Казвал ми е поне пет пъти в различни интервюта: „Де да знам, бе братче!“
Стоянка Мутафова е друго. Тя пък е недоверчива при цялата си
внушителна интелигентност. Сякаш е убедена, че ще ѝ сервират за хиляден
път някой идиотски въпрос. То така и става – всеки път разговарят с
Мутафова сякаш точно в тази минута са се сблъскали с нея на улицата, сякаш
не е давала блестящи отговори за тайните си, от които трябва да се тръгне в
поредното интервю. Константин Коцев бе също много интересен в усилието
си да се добере до същността си. Имаше и други, разбира се. Сега обаче
репортерите предпочитат да се хлъзгат по повърхността или да съчинят
някаква кална локва, в която да наврат и събеседника си.
...
Появата на Стояна заедно с дъщеря ѝ Муки в рубриката „Двойките“

167
предизвика голям интерес.
Причината е проста. Мнозина са убедени, че знаят всичко за Мутафова,
което си е чиста заблуда, но пък животът на дъщеря ѝ е пълна мистерия.
Представих ги така: „Мутафова и шантавата ѝ дъщеря Муки“.
По някое време обаче им казах, че всъщност трябваше да ги обявим
иначе: „Муки и шантавата ѝ майка Стоянка“.
Двете незабавно и без никакво колебание се съгласиха.
Едва след 70-тата си година Стоянка се примирява, че смъртта ще ѝ се
случи и на нея – и се замисля, дали нещо от съзнанието ѝ ще остане да витае
някъде.
Все очаква покойният ѝ съпруг да ѝ се обади. Той е последният мъж в
живота ѝ – а тя остава вдовица едва 50 годишна.
...
Но като дете се смяла истерично над ковчега на баща си – понеже чула
вдовицата на актьора Борис Ножаров да му поръчва да предаде на Борето, че
все още му е вярна. А тя била на 85 години.
...
Убедена е, че нейното място никой не може да го заеме. За един разговор
по телевизията я представих като „Халата на смеха“. „Точно такава съм –
рече тя. – Хала“.
Никога не е искала да бъде сладка и миличка и още се чуди как е стигнала
до това дередже, след като не умее да се врежда.
...
Има страхотен произход, а все я питали от кое село е.
...
„Самотният човек е пълен отвътре“ – казва Мутафова. И още: „Не е
задължително да си добър човек, за да станеш добър актьор.“
...
И на 90 години продължаваше да смята, че много е загубила като е
станала артистка, а не археолог. „Актьорът разкрива един човек,
археологът – цели светове. Исках да разкривам светове“ – казва.
...
Продължава да е убедена, че повечето хора не са разбрали коя е.

168
 КРАДЦИ НА ИСТОРИЯ
Нешка Робева

Току се пръкне някакъв нов дисидент – фалшив имам предвид. Още една
„черна овца“ – но в собствената ѝ представа, както обикновено това се
случва.
Най-напред предисторията. През 2013 година поканих Нешка Робева в
„Събеседник по желание“ на програма „Всяка неделя“ – и я представих като
„Вечната инакомислеща“. Впрочем така я обявих и точно 10 години по-рано.
Исках да видя каква ще бъде реакцията на публиката – но никой, както и
очаквах, не се учуди на тази оценка.
Нешка винаги е била като у дома си във „Всяка неделя“ – още от 1983
година. Напоследък тя говори главно за шоуто си, тоест – за мъките си
покрай него, винаги я канят да каже нещо за поредната си премиера, тя пък
също винаги се оплаква заради циганиите, които трябва да преодолява.
Затова сметнах, че не е лошо да поговори малко за политика. А сетне една
дама истеризира.
Дамата е небезизвестната Бианка Панова – една от най-успешните
състезателки на Нешка.
И също така – участничка в един от най-зловещите скандали в нашия
спорт, който трябваше да унищожи Нешка.
„Нешка няма грешка“ – казваха хората в годините на нейната най-голяма
слава. Живков пращаше телеграма след телеграма до нея и гимнастичките ѝ,
след всяка тяхна победа ги приемаше така, сякаш са ни освободили от
Съветския съюз. Дори си позволявал да каже и по някоя шегичка срещу
братушките, за да поощри момичетата още повече. Но когато Нешка
наистина сбърка – според партийните канони – изведнъж всичко се промени.
Тя гласува – заедно със Светлин Русев – срещу едно от най-гламавите
решения на вече обърканото Политбюро – това се случи към края на режима
на Живков, според което Русе трябваше да бъде град в Разградска област.
Нешка гласува „против“ в Народното събрание – нещо нечувано в
комунистическата история на България след унищожаването на опозицията
в края на 40-те години. И веднага започнаха да ѝ търсят цаката.
Едва тогава започнаха да се вглеждат в методите ѝ на работа, едва тогава
започнаха да ги намират за нехуманни и дори хищнически. И, разбира се,
откриха и подходящите жертви. Всъщност откриха подходящата жертва –
въпросната дама, за която споменах в началото.
Нешка не беше издържала веднъж и беше ударила плесник на Бианка.
Започна разследване на случая, момичето активно бе дирижирано – както

169
сама си призна по-късно, и кампанията започна да набира скорост. Някой
беше заснел сценката, аз тъй и не разбрах кой, и един ден се опитаха да ми
внушат, че ще трябва да излъча въпросното филмче. Аз пък се заинатих и
отказах. То така и не видя бял свят.
Плесникът на Нешка трябваше да има ефект, равен поне на залпа на
„Аврора“ в тъпите глави на заговорниците. Това не се случи, обаче Нешка
беше сериозно притисната. Репутацията ѝ пред публиката не пострада
особено, но пътищата ѝ към номенклатурата бяха отрязани напълно.
Тръгнаха приказки, че това е резултат от намеса на „братушките“, вървяха и
други небивалици, самият Живков си позволи някои крайно безтактни за
класата му на опитен политик изказвания, в които забърка и Светлин Русев.
Той всъщност смяташе, че Нешка върви по „грешния път“ заради влиянието
на Светлин – тия неща специално за Светлин са загатнати и в книгата на бив-
шия секретар по пропагандата на ЦК на БКП Стоян Михайлов „Политически
фрагменти“, също и в други сборници със стенограми от заседания на
Политбюро, които вече видяха бял свят.
Днешната дама, за която споменах, а тогава прелестно момиче, също си
свърши работата в акцията за дискредитирането на Нешка.
Второто действие на тази история настъпи, когато три години по-късно
момичето написа писмо до Нешка, с което сърцераздирателно ѝ се
извиняваше.
Изглеждаше, че равносметката на аферата е следната: един плесник, една
абсолютна световна титла и още няколко златни медала, спечелени от
момичето под ръководството на Нешка – и едно разкаяние.
Идваме в наши дни. Малко преди да поканя Нешка в „Събеседник по
желание“, се появи мемоарна книга на въпросното момиче. Тя е посветена
основно на инквизициите на Нешка, на порочните ѝ методи и пр. Някои
вестници препечатаха най-пикантните епизоди. И нямаше как – в
„Събеседник по желание“ трябваше все пак да кажем две думи и за книгата.
Нешка беше пределно лаконична и дори притеснена – разбирам я, защото ако
си беше отворила устата, щяхме да научим доста мерзки неща за мемоарист-
ката, а тя се колебаеше дали изобщо да ги споменава. Разказа ми ги преди
предаването и аз също не се почувствах добре.
И реших да не се занимавам с момичето, но все пак да цитирам набързо
писмото ѝ от 29 декември 1991 година. Ето фрагмент от него: „С течение на
времето много по-ясно и точно мога да си дам сметка за всичко, което се
случи през последните години в художествената ни гимнастика. Късно
разбрах, че конфликтът, който избухна между мен и Нешка Робева на базата
на проблеми в предолимпийската ни подготовка, бе грубо използван за
нейното политическо, творческо и морално дискредитиране. А всъщност тя
е човекът, който ме изгради като състезател.“ Толкова.

170
 Сетне мемоаристката се появи по телевизията при един бивш мой чирак
и съвсем се оплете.
Книгата ѝ е наистина нещо уникално – с две изключения никой не е
пожален в нея, нито съотборничките ѝ, нито треньорките ѝ. Всички са
унизени по някакъв начин – от Лили Игнатова до лекоатлетката Стефка
Костадинова. Перото на дамата сякаш е непрекъснато топено не в мастило, а
в отрова. Усеща се как тя стиска зъби, за да изглеждат нещата прилични,
обаче на доста места не издържа и направо започва истерично да крещи.
Изповедта ѝ трябва да бъде нещо като некролог за Нешка и за „комуни-
стическия“ спорт изобщо. Не е лошо да разполагаме и с подобна гледна
точка. Отделен е въпросът колко достоверна е тя. Сърцераздирателните
подробности преливат от всяка страница – глад, порочни отношения, тормоз
от колежки и треньорки. И откровени маниащини.
Веднъж преди поредното състезание изчезнали бухалките на дамата. Тя
ги търсила навсякъде – няма ги и това е. На сутринта обаче те се появили
точно там, където ги била оставила предната вечер в залата. Сега коментарът
е, че били отмъкнати, за да бъдат заредени с лоша енергия!
Изглежда, Нешка Робева е разполагала и със специален отдел, в който
десетина екстрасенси са зареждали с лоша енергия бухалките или обръчите
на неудобните ѝ състезателки.
Разбира се, едновремешната шампионка е в правото си да си спомня
както намери за добре онези години – стига това да не се превръща в кражба
на минало, в което мнозина се специализираха през годините на Прехода.
Нейната книга се яви едва в края на 2012 година – преди това тя спечели
първото място в телевизионното шоу „Денсинг старс“ и вероятно е решила,
че поне част от предишната ѝ слава е напомнила за себе си. Къде е зяпал онзи
отдел за лоша енергия на Нешка, е отделен въпрос, може би вещиците са
били в отпуск.
Както стана дума, в разговора ни Нешка отказа, а и аз не настоявах да
разчопли ония истории от края на 80-те години, които днес продава
състезателката ѝ. Може би е права, но може и да не е. Защото ако тя
продължава да мълчи, за времето ще остане едно мрачно и тягостно
свидетелство, което я представя в черна светлина.
И сега за основното – за късната храброст на нашите фалшиви черни
овце, която обезателно е гарнирана с къса памет, при това твърде удобна.
Дори да приемем, че всичко в книгата е светата истина, тогава откъде, по
дяволите, се е пръкнало онова писмо на мемоаристката от 1991 година, което
цитирах набързо във „Всяка неделя“?
Преодоляваш някак магиите на отдела за лоши енергии на Нешка,
правиш се на борец срещу нейните методи – ами това писмо, то как може да
бъде обяснено?

171
 То как се пришива към историята на Бианка?
На мен ми стои като една кръпка, доста раздърпана при това. Нешка
беше донесла и доста други документи и свидетелства, на които реших да не
обърна никакво внимание, понеже още не бях прочел докрай книгата. А сега,
когато вече я дочетох, съжалявам, че не им дадох гласност, независимо от
съпротивата ѝ.
Направих си труда да издиря и стенограмата от участието на самата
Бианка в „Събеседник по желание“ – това е станало на 27 септември 1987
година, след световното първенство във Варна, където тя стана абсолютна
световна шампионка. Беше ми много любопитно дали по някакъв начин тя
ще загатне за тормоза и издевателствата, на които до този момент е била
подлагана години наред. Нищо подобно не усетих – имах насреща си едно
самоуверено и щастливо момиче, никакъв намек за тъмни сили, никакво
намигане по посока на концлагера, който е обитавала – според днешните ѝ
твърдения.
Момиче, за което е било важно да попадне в спортната зала, за да стане
„пълноценен гражданин“; момиче, което би направило всичко, за да изпълни
дневната си норма дори ако трябва да стои и нощем в залата; момиче, което
твърди, че всички трябва да имат „такъв пълноценен ръководител като
нашата Нешка“; че „един талантлив човек без пълноценен ръководител не
може да изяви докрай своя талант“; момиче, което може да каже всичко в
очите на Нешка...“, и т.н. – хайде стига, моме, че ще ме разплачеш.
Всичко това е казано през септември 1987 година – а няколко месеца
след това Нешка набързо става злодей, после през 1991 година пак е кумир,
от който мемоаристката иска прошка на колене, а през 2012 година отново е
злодей нечуван.
Тия превращения изглеждат шизофрении, но те имат едно просто
обяснение в интимната история на мемоаристката. Ако се спра обаче на тях,
ще заприличам на някои мои недоучени чираци, затова няма да го направя.
Пак според тия твърдения – цитирам от книгата: „В България по онова
време се работеше на принципа „Създай герой... и го унищожи“! Това бе
залегнало в отношенията треньор-състезател. Треньорът трябваше да
контролира всичко. Желанията, мислите, копнежа, мечтите, живота на
състезателя си. За да може лесно да го принуждава да преодолява себе си в
тежките тренировки...“
Хубаво звучи, антикомунистическата риторика е убедителна. Обаче ако
се бях обадил примерно на машината за медали – плувеца Майкъл Фелпс, с
молба да коментира този пасаж, той сигурно щеше да попита кой идиот казва
тия баналности и какво лошо има в това?
Ами това е големият спорт, такъв е бил, такъв е и днес, такъв ще си
остане. Фабрика за роботи – другото са празни приказки. От велика Америка

172
до Китай е все същото.
Въпросът е дали някой те принуждава да бъдеш част от тази фабрика –
или не.
Храбрата мемоаристка не дава отговор на този въпрос, а той е най-
важният. Другото е късно блеене, късна отмъстителност, късна отрова.
„Колко ви обичам, другарко Нешка, колко ви уважавам, колко съм ви
задължена“ – това през 1991 година.
Обаче сега трябва да си продам книжката – а днес това може да стане
само ако тя е заредена с отрова.
По телевизията, която днес най-често се превръща в гламав посредник,
мемоаристката се опита да бъде великодушна към Нешка – и това мина,
понеже домакинът ѝ като повечето телевизионни водещи изобщо не се
интересува от скритите факти, какво остава да прочете една книга.
Великодушие от екрана – обаче сярна киселина с кофи за Нешка в
книгата. И не само за нея. Как ще изтърпят например големите звезди на този
спорт грандоманското отношение на мемоаристката, гарнирано със сълзливи
отклонения – това дори не мога да си го представя. Но не е лошо и те да
вземат отношение.
Не искам да преувеличавам значението на тази книга, обаче факт е, че в
нашите безпаметни и разхвърляни времена най-достоверно сякаш се оказва
последното свидетелство, последният сатър, който се стоварва върху
Миналото – и затова българската Истина винаги е раздробена, окървавена от
нелепици и преувеличения.
Днес последният винаги е прав – и много често именно той затръшва
вратата направо в лицето на Истината.
От тази историйка човек неизбежно ще си направи и едно тягостно
заключение – че Минало се краде и с неблагодарност. Най-вече с
неблагодарност. Това вече е станало част от българския ген.
Бъди неблагодарен, за да ти обърнат внимание.
За да си спомнят за теб.
Развей знамето на Неблагодарността – и ще имаш своята слава.
Майната ѝ на Истината.
...
През 1984 година Нешка казва по телевизията, че европейското
първенство във Виена е пладнешки грабеж в полза на рускините. Всички
очакват тежки санкции заради думите ѝ. Слизат от самолета в София и
веднага им нареждат на другата сутрин да се явят в ЦК при Живков. Отиват,
а той се смее: „Ама, какво, а, бихте ги руските другарки! Е, ние сме си братя,
ама като можем да ги бием, ще ги бием!“ И веднага им връчили прави-
телствените награди – а обичайно ги давали в края на годината.
...

173
 Веднъж питах Нешка – беше в началото на 2003 година, спокойно ли е
около нея. Но ѝ припомних известната фраза, че ако водата е спокойна, това
не означава, че няма крокодили. А тя отвърна: „Най-големият крокодил съм
си аз... И ония, които аз съм създала.“
...
Странното е, че през всичките години на общуването им Ванга не я е
съветвала да успокои характера си. Само веднъж – след скандала в
Народното събрание през 1988 година – ѝ казва: „Махни се от политиката,
виждала ли си владика с пола?“
...
Нешка обича да припомня за последното желание на Рокфелер – да бъде
погребан с ръце, вдигнати нагоре. За да видят хората, че нищо не занася в
гроба.
...
А веднъж каза, че „Големите“ са отредили на България ролята на „еблив
селянин“. Питах я какво има предвид и тя отговори така: „Имах предвид
текста на една песен на „Бийтълс“ за това как се формират лумпените“. И
допълни: „Само че над тези „Големи“ има други „Големи“. И аз съм
абсолютно сигурна, че човек предполага, а Господ разполага.“
Казано е преди 15-и всички сме наясно с днешната „роля“ на България.
Поне засега тя е доста мътна..

174
 ВТОРА ЧАСТ.
ВРЕМЕ ЗА ЗВЕЗДНИ БУБОЛЕЧКИ

ЕВТИНА СЕРГИЯ
САТЪР
КЮЧЕК
ОРДЕНИ ЗА МИШКИ
80 НА 20 СРЕЩУ ШЕКСПИР
ПАМЕТНИК
МОРФОВ – ТУК, МОРФОВ – ТАМ
ЗАЩО Е ПОЛЕЗЕН ТАНЕВ
МАГАРЕТА И ПАРАДНИ КОНЕ
УЧЕБНИК ЗА КОМУНИЗМА – СЕГА И ВЕДНАГА
ДВОЙНИ ЗНАМЕНОСЦИ
МЪРТВИЯТ НИ Е ПО ВКУСА
КЛАНЕТО НАД ИСТИНАТА
МАЛКИТЕ ПАЛАЧИ И ГОЛЕМИЯТ ЯТАГАН
СЪБАРЯЙТЕ, СЪБАРЯЙТЕ – ЗА ВАС ПАМЕТНИЦИ НЯМА ДА ИМА
НАСИЛВАТ ИСТИНАТА КАТО КЪРДЖАЛИИ
МАНДАРИНИ И 32 УДАРА С НОЖ
РАЗКАРАЙТЕ СЕ С МЕРЗОСТИТЕ СИ!
ФАЛШИФИЦИРАТ И НАРОДА
КЛАСИКЪТ ДОНЧЕВ, ЗАХВЪРЛЕН ВЪРХУ МАНТИНЕЛА
ЕЗИКОГИЛОТИНИРАНЕ

Дописки от рубриките:
„Приказки за телевизията“ (вестник „Труд“),
„Приказки за утре“ („Стандарт“),
„НО“ („Преса“),
„Уикенд“, 2011 – 2018 г.

175
 ЕВТИНА СЕРГИЯ

Онази знаменита фраза си остава валидна:

„Момчето излезе от Бронкс (най-мизерния квартал
на Ню Йорк), но Бронкс не е излязъл от момчето“

АКО човек се замисли кои са днешните български „звезди“, направо

може да му прилошее. Нищо не се произвежда у нас с такава лекота, както
всевъзможните звезди и звездички. При тях не съществува дори и
прословутият стандарт „Стара планина“, който трябваше да отличава
кренвиршите от соя от истинските и който бе погребан скоропостижно.
Никой не ти казва коя звезда е натъпкана със соя и коя не. Фабриката за
звезди бълва непрекъснато, и, изглежда, пак на Митко Пайнера – за когото
съм казвал, че от трийсетина години е истинският министър на културата,
принадлежи щемпела за качество. Пляс с него – и от утре си звезда. А
Пайнера си има предостатъчно съюзници в медиите, които с готовност
приемат всеки нов кренвирш.
На медиите поначало и през ум не им минава да сравнят примерно някоя
нашенска звезда с чуждестранна. А тъкмо в сравнението се открива един от
важните критерии за звездност. Но нашият избор е толкова необичаен, че и
сравненията отпадат сами по себе си. С кого да сравниш поредната фолк
муцка.
Репортерите вече от дълги години изпитват страх от истинските,
несъмнените звезди – доколкото са останали – и заради това ги избягват. Как
да отидеш с банални като кучешка храна въпроси при великата оперна прима
Кабаиванска например? Отгоре на всичко повечето от тях не правят и
разлика между Райна Кабаиванска и Райна Княгиня. Затова се втренчват в
Коко Динев. Човек, ако е на негово място, ще получи трайна импотентност,
докато се занимават с безкрайните му и по-скоро въображаеми изневери,
осъществени и неосъществени връзки, и пр.
Има една Зара, която неизвестно по какви причини е произведена също
в звезда – предполагам, че и тя всяка нощ се измъчва от тази загадка. А тя би
била интересна само ако роди тризнаци от някакъв Сираков – и ако те са едно
русоляво и синеоко момиченце и две негърчета. Симпатично момиче, мота
се в някакъв „Биг Брадър“, сетне се трудеше старателно в някаква куха
телефонна игра – и вече е звезда, ехе.
Онзи Сираков пък би бил интересен само ако той самият забременее и
успешно роди.
Ако някоя фолк цица си налее допълнително 50 кубика силикон, това ще

176
е тема на всички вестници. Но когато наскоро почина народната певица
Надка Караджова – „българският славей“ – ѝ отделиха нищожно внимание.
Повечето от днешните ни футболисти биха се чувствали по на място в
шоу за метросексуални – да си обменят адреси на салони за епилация или
татуировки. На един от години му казват „българския Бекъм“ точно защото
се татуира усърдно. И добре, че никой по света не чете български вестници –
иначе истинският Бекъм с лекота ще спечели дело за уронване на
достойнството му. Отгоре на всичко, понеже е и голямата еврейска спортна
икона, знае как да печели пари и от дела.
Защо медиите участват в тези глупави производства на звезди? Защото
на репортерите така им е по-лесно. Защото са бедни като църковни мишки и
изобщо не знаят какво представлява истинският, звездният успех. И защото –
не на последно място, са им внушили да произвеждат кренвирши.
Да вземем за пример актьора Калин Врачански. Писаха, че заплатата му
от театъра била 550 лева. Не е изключено да е точно така. Е, каква звезда е
този човек. С 550 лева не можеш да имаш никакво самочувствие. Сега от
„Стъклен дом“ печелел по 10 хиляди на месец. Предполагам, че оттук
насетне той ще приеме каквото и да е, ако му предложат 11 хиляди, готов ще
е да се жертва и за най-големия боклук. Обаче истината за него е в онзи
театър, в който му подхвърлят някакви дребни, и той много добре знае това.
Затова не може да отгледа в себе си истинско самочувствие.
Не надценявам ролята на парите. Но с 550 лева никога няма да можеш да
отидеш в „Олд Вик“ в Лондон, за да се запознаеш с блестящия актьор Кевин
Спейси – той между другото е собственик на този знаменит лондонски
театър, който съществува от 1818 година. Не да си говорят за пари – а как се
става актьор.
Обзалагам се, че от 100 български актьори 97 дори не са чували за
книгата с интервюта на Лорънс Гробъл с Ал Пачино, какво остава да са я
прочели (българското ѝ издание е от 2009 година). Е, как се става тогава дори
обикновен актьор, не звезда.
И затова Кърджилова е интересна заради връзката си с Бахаров, Бахаров
пък – защото пушел трева, и пр.
По-лошото е, че от близо петстотинте публикации за Калин Врачански,
които на първо търсене можете да откриете в магазина на Чичко Гугъл, няма
нито една, която да представя дори по най-елементарния начин актьорските
му възможности и хоризонти.
Но то така се поставя днес дори и Шекспир – без да знаят и без да ги
интересува, че съществува цяло шекспирознание, могъщ клон от
литературната наука. Навремето най-признатият ни тълкувател на Шекспир
не знаеше английски, той се доверяваше на преводите – те пък също
направени по подстрочници.

177
 Между другото, ако в тоталитарните години на някой известен актьор му
бяха предложили да играе в сцена от филм с реалния тогавашен съветски
посланик, той щеше да сметне, че режисьорът е полудял и е преминал отвъд
крайната степен на подмазвачество. И Калин Врачански не изглеждаше
много въодушевен в епизода от „Стъклен дом“, в който актьорската си краста
нанеса американският посланик Уорлик.
За да не сметнете, че примерът със съветския посланик е пресилен, ще
ви дам друг.
В два от най-шумните за времето си телевизионни сериали – „Сами сред
вълци“ и „На всеки километър“ – един от централните персонажи бе прочу-
тият Никола Гешев. Дори според някои съветски автори той е бил „Полицай
№ 1 на Европа“. Българските комунисти и особено активните борци срещу
фашизма и капитализма побесняваха, когато чуеха името му. Но Гешев стана
със сигурност един от най-успешните персонажи в тези сериали – в
изпълнението на истинските звезди Георги Черкелов и Георги Георгиев-Гец.
И какво – властите преглътнаха това, а пък активните борци се задоволиха
да хапят възглавниците си нощем. А вие се забавлявайте с Уорлик.
Днес съвсем лесно се попада на евтината сергия за още по-евтини
знаменитости.
Припомнете си само колко физиономии от екрана с лекота ги кръщават
„звезди“ и дори „легенди“. Това, че ръсиш глупости от екрана или просто се
лигавиш, изобщо не те прави звезда – а още по-малко легенда. Обаче
безсрамно трошат костите на езика ни с тази дума – сякаш става дума за
Ботев, Левски или Хаджи Димитър, а не за някакъв кретен от екрана.
Често ме питат защо съм толкова толерантен и дори безразличен към
ония, които крадат от „Всяка неделя“. Обяснението е просто – в телевизията
всички пишем едно-единствено дълго изречение и всеки може да се включи
в съставянето му. Така че нека Росен Петров ползва както намери за добре
„Всяка неделя“, стига да не пусне някой мой клонинг в предаването си „Нека
говорят“. Обаче тия дни за първи път видях по някаква руска телевизия, че
там има предаване „Нека говорят“ – досега не ми беше известно това, нямам
време и за тия телевизии. Е, това вече е прекалено – когато човек с качества
безцеремонно отмъква чуждо заглавие. Веднага отиваш на евтината сергия.
Едните – медиите – искат да се задоволяват с евтина стока, с евтини
джунджурии.
Другите пък подхранват медиите с още по-евтини номера с отдавна
изтекъл срок на годност. Не се притесняват да споделят колко голям им се
вижда на тях самите фалосът им. Или пък още не са минали и три дни от
смъртта на Славков-Батето, и започват да жалят за него като „мъжа и
любовта на живота им“ – разбира се, ако едно мимолетно физическо
упражнение преди години може да мине за любов.

178
 Номерът пък с фалоса получи кулминацията си, когато Азис допъл-
нително скулптира израстъка си. Но той направи цяло представление от
това – и след него е безсмислено да си го развяваш. Не съм сигурен, но ми се
струва, че Азис прави всичко по този начин – съзнателно шаржира всяка своя
нова идея. Той е злият демон на чалга културата, той я руши отвътре с все
по-гротескните си хрумвания.
Богаташите ни са същата стока. Малцина се държат въздържано и дис-
кретно. Останалите непременно искат да попаднат в хербария на мъртво-
родените псевдозвезди.
Примерът на Уорън Бъфет, един от най-богатите хора на планетата, на
тях им изглежда като някакво старческо слабоумие – да караш кола от
шейсетте години на миналия век или да обядваш в обикновена закусвалня.
Това е невероятно за тях – те, които не са годни да косят дори ливадата на
този финансов гений.
Преди около 80 години емигрантът Стефан Попов написа едно
забележително есе – „Третото поколение“. Смисълът му бе, че едва третото
поколение български първенци след Освобождението от турско робство ще
бъдат пълноценни хора – едва тогава, когато се слеят богатството и
образоваността. На 9 септември 1944 година това „трето поколение“ бе
унищожено. Новото изобщо не се задава – и това е неизбежно, когато основ-
ната съставка на новобогаташите е парвенющината, и то в обилни коли-
чества.
Тя ги праща директно на евтината сергия.
Някои претендират, че са сериозни бизнесмени, дори олигарси, че са
фундаментът на стопанството ни. А пък една проста певица изпива без
остатък мозъка и задръжките им.
Други са готови да платят и 10 хиляди евро, за да се снимат на масата с
някоя временна звезда и да си вдигнат реномето по този начин – ако не пред
други, то поне пред шофьорите си.
И доста от известните ни политици са същата стока. Тодор Колев беше
напълно смаян – в началото на 90-те години – когато видя, че външните
стълби в дома на един от лидерите на СДС са постлани с черга! Обречен си
да влачиш тази черга със себе си цял живот, каквато и власт или богатство
да прилапаш.
Питайте какви книги не са чели българските политици – и от тях ще
направите библиотека, по-ценна от Александрийската.
Ами Царят, чието образование е толкова семпло, че би накарало да се
изчерви всеки кандидат за работа в някой пощенски офис. Веднъж му
споменах за удивлението си, че в „двореца“ в село Баня съм видял
непокътнати доста акварели на Щъркелов. Това не го трогна изобщо. Да де,
обаче дивите комунисти ги бяха запазили и съхранявали повече от пет

179
десетилетия.
С омразата си към ценностите на миналото и без дори да го съзнават,
апологети на евтината сергия не са само повърхностните репортери. Но също
и някои нискочели носители на „новите ценности“. Един Иво Прокопиев
неизменно парадира, че ги носи в портфейла си. Но всъщност е обикновен
номенклатурен изтърсак – порода „воденска“. Баща му е бил от най-
доверените лица на онзи режим, управител на „Воден“, любимата ловна ре-
зиденция на Живков. Заради това всеки, който има някаква прилична
реализация до 1989 година, е припознаван от Прокопиев за смъртен враг.
Подобни хора се опитват непрекъснато да зарият миналото с някакви нови
герои, между които да се намърдат и те. Напразно, разбира се. Но и тази
тяхна болест се прихваща лесно.
Междуособиците в интелигенцията също са причина за разцвета на
евтината сергия. Не са за подценяване и користта, и комплексите на новите
лумпен-интелектуалци. Навремето те щяха да бъдат само евтини
компаньонки на някои по-шумни велможи, но сега вече се изживяват като
идеолози на „новата“ култура.
Онези, които най-много скачат срещу миналото, знаят отлично – и това
не им дава мира – че няма да оставят нищо след себе си.
И в крайна сметка почти всички от евтината сергия си остават едни
карагьозчии. Така са наричали навремето актьорите. А пък според речника
на Найден Геров „карагьоз“ е представление на смешни работи – с кукли и
пред перде.
Точно така си е. Кукли, поставени сред евтин декор, направен с две леви
ръце, нещо такова...
20 август 2011

180
 САТЪР

Понеже сме затънали в нищото,

неизбежно е да правим от мухата слон

Докарахме я дотам – да се хвалим, че Любо Нейков щял да играе в турски

сериал.
Не стига, че гледат в захлас това телевизионно кьопоолу, ами отгоре на
всичко мнозина вече смятат, че е и върхът на признанието да се набъркаш в
него. И сега примират от нетърпение да видят Нейков в ролята на
истанбулски квартален касапин или стражар. Предполагам, че първият му
снимачен ден ще бъде специално отбелязан от гламавите ни телевизии, а пък
Министерството на културата тържествено ще изпрати чартърен самолет с
40 журналисти да отбележат новите сияйни върхове на родното ни изкуство.
И защо не – след като онази Мишел Бонев бе толкова вресливо почетена,
защо пък за Любо да не направят още по-пищно тържество. Време е вече и
да обявят новият „Златен век“ на българската култура.
Ако само преди трийсетина години някой бе подхвърлил, че ще стигнем
дотук, сигурно щяха да го сметнат за луд за връзване. Тогава от значение
бяха съвсем други неща – например светът беше в краката на българските
оперни певци и певици. Сега пък Любо Нейков ще вдига шум край Босфора.
В случая Любо, разбира се, няма никаква вина. Всъщност – има, но тя си
е лично негова работа и не знам дали е уместно да се обсъжда. В края на
краищата всеки се продава, тъй както намери за нужно. Някои хора трудно
схващат, че успехът е една вятърничава куртизанка. А още по-трудно
проумяват, че не можеш цял живот по един и същи начин да вириш крачка
на сцената – и накрая да не си платиш. Във всеки случай Нейков едва ли все
още е стигнал до въпроса какво ще прави със себе си след 10 години, ако
остане все толкова предан поданик на халтурата.
Навремето и чудовищно талантливи актьори като Парцалев и Багаров,
Калоянчев и Мутафова, и мнозина други също халтуреха, обаче с мярка. То
нямаше и кой да им позволи да продават толкова лесно таланта си. Самата
публика също нямаше да приеме това – особено ако разхищението беше
извън всякаква мярка. Тогава и тя беше достатъчно разумна, за да проумее
навреме, че любимите ѝ актьори се превръщат в крадци на собствения си
талант.
Но имаше и друго – те правеха по някоя и друга халтура, обаче вечер
театралните им превъплъщения бяха великолепни. И човек можеше да им
прости всяка волност.

181
 Сърцераздирателната новина за предстоящия гастрол на Любо бе
илюстрирана на едно място с много впечатляващ фотос: той държи в ръка
сатър, оплескан с кръв, и ни е отправил характерния си поглед, посланието
на който човек трудно може да разгадае, но е добре много-много да не се
замисля над това.
Намирам въпросния сатър за много показателен, дори може да се каже,
че той се е превърнал в блестяща метафора на случващото се в днешното ни
изкуство.
Едно отклонение. Веднага след Преврата през 1989 година издадох „От
Русия с любов“ на Флеминг – това беше първият изобщо български превод
от поредицата му за Джеймс Бонд. Имах известни затруднения, докато уредя
авторските права, и потърсих съдействие от тогавашния английски посланик
в София, с когото имахме добро познанство. Той направи каквото трябва, но
все се чудеше защо съм се спрял тъкмо на този роман за инфантилните, но
иначе забавни авантюри на легендарния агент на Нейно величество крали-
цата. А аз така и не му дадох някакво смислено обяснение, понеже не бях чел
книгата – беше ми я препоръчал Виктор Вълков, който си пада много по Бонд
и много обича да се шегува с приятелите си, поне по онова време беше така.
Но когато доста време по-късно прегледах романа, си дадох сметка защо
посланикът ме гледаше подозрително: в него има двама епизодични герои –
българи, абсолютни кретени, и то кръвожадни. Само дето не носят сатъри
непрекъснато със себе си.
Така си е представял Флеминг нашите хора преди доста десетилетия – и
е много добре, че днешната ни култура пък ще се опита да вдигне шум край
Босфора пак с някакъв сатър, за да остане последователна на традициите си.
Поне такова е внушението на въпросната снимка и в случая Любо Н. си е
направо попадение.
Да се върнем към сатъра, но вече като метафора.
Навремето говорехме за други неща. Например питах веднъж великия
диригент Херберт фон Караян каква е тайната на българските гласове – и той
надълго ми обясняваше, че качествата им се дължали на особената
конструкция на черепната кутия на нашите певци.
Друг път пък пианистът Юрий Буков също подробно ми разказваше в
парижкия дом на Джулия Бул как трябва да нарязваш суровата сьомга –
обаче вече отдавна беше покорил парижките и европейските сцени.
Всяка среща с Райна Кабаиванска или Николай Гяуров по телевизията
си беше едно малко сътресение, духовно и душевно. Тези велики певци
можеха отгоре на всичко и да говорят по един великолепен начин. Сега
вместо днешните ни първенци говорят сатърите, които те въртят из ръцете
си.
Елена Николай, за която днес вече почти никой не си спомня, беше по-

182
различна, не беше особено словоохотлива, но пък беше призната в Италия за
велика певица, наистина велика. Мога да изреждам такива имена, докато вие
три пъти последователно изпеете „Край Босфора шум се вдига“ – химна на
нашите неосъществени мечти.
Няма начин във Виена да стане дума за оперета – и да не се спомене
името на Люба Велич. Не беше възможно да разговаряш с Джан-Карло
Меноти, един от корифеите на световното певческо изкуство, и той да не се
отплесне по нашите звезди. Те нямаха край – от Борис Христов до Алек-
сандрина Милчева, от Димитър Узунов до Гена Димитрова. Реални звезди –
които реално пееха десетилетия наред друг химн – този на осъществените ни
мечти, поне в изкуството.
После сатърът се стовари над главите им – и накрая почти ги забравиха.
Дали Флеминг няма да се окаже прав, по дяволите?
Виждал съм всичко в нашия занаят, но сърцето ми щеше да спре, когато
Мирела Френи – съпруга на Гяуров и също несъмнено световна знамени-
тост – се разплака в студиото ми през есента на 2004 година. Седмици преди
това великият ни бас беше починал, малко неочаквано наистина, и Френи
прегази гордостта си, за да покаже колко нечувствителни са управниците ни.
Това сигурно ѝ е коствало много усилия, но тя все пак го направи. Тия типове
дори за Гяуров нямаха време.
Тогава Симеон се къдреше в Министерския съвет, но и той, европеецът
с потури, не се беше сетил да каже две думи на вдовицата на Гяуров. А това
всъщност щеше да бъде знак на уважение към Историята, която на думи
всички почитат, пък и всички гледат да се отъркат в нея. Потурнаци
нещастни. Обаче всяко днешно нищожество ги кара да тичат, за да се снимат
с него, и пр.
Не знаех какво да кажа на Мирела Френи, мълчах и се чудех как с такива
свирепи комплексари изобщо ще оцелее културата ни. Ясно ми беше обаче,
че е дошло времето на сатърите.
Разбирам, че днешните сополи искат да лъснат най-отпред. Обаче все
пак във всичко трябва да има някаква мярка.
Никакъв Джон Атанасов с неговия компютър! – друг патент трябва да ни
бъде признат: че у нас всеки новодошъл е по-велик от предходниците си, че
всъщност той е единствено великият. Този патент ще ни бъде напълно
достатъчен.
Смеехме се на самовлюбеността на социализма – тогава някои неща се
преувеличаваха, вън от съмнение. Но пък в същото време имахме истински,
стопроцентови, реални световни знаменитости. Уж примитивният и
необразован Живков имаше хиляда пъти по-точна преценка за реалността.
Трябва да задраскам думата „необразован“ – защото и досега си остана тайна

183
какво всъщност е учил бившият цар, ако изобщо е учил нещо. За обра-
зоваността на Станишев да не говорим, няма да е възпитано. То е цяло чудо
как подобни практически невежи хора се домогват до върховете на властта.
Костов изглежда по-грамотен, понеже е бил асистент някакъв – представяте
ли си какъв дар от природата, каква божествена ласка е такъв човек да стане
премиер – той, който е можел само да бърше праха в кабинетите на учени
като Сендов или Балевски примерно. Е, как тогава няма да дойде времето на
Сатъра?
Забележете и нещо друго. Посякоха, разфасоваха големите ни имена,
направиха всичко, за да ги принизят и забравят. Но заедно с това разрушиха
и материалния фундамент, върху който те бяха израснали. Сега минава за
голям подвиг и пада голямо пъчене и министерско пуйчене, когато намерят
някой лев за ремонта на едно нещастно музикално училище или за костюми
на знаменит в миналото ансамбъл.
Голяма работа, че ще „излагаме“ в Лувъра или някъде другаде – какво
всъщност излагаме, себе си ли?
Станахме амбулантни търговци с изкуството на траките, търговски
пътници с трохи от миналото – но няма как да предложим нищо реално от
днешния ден освен фукни. То няма и как да се случи. Продаваме входни
билетчета за чуждата слава, толкова.
В наши дни някой комплексар току изграчи, че и той ни е „вкарал в
Европа“. Това е една от най-позорните фрази на Прехода – вкарали ни в
Европа? Сега пък със сатъра на Любо!
А пък е точно обратното: упорито ни изкарваха от същата тази Европа и
накрая успяха, поне по отношение на изкуството и културата това е така.
Веднага след 1989 година, когато новите властници правеха великата си
политика „изуй гащи“, решиха да покажат и военните ни заводи – този
късмет се случи най-напред на един американски адмирал. Разведе го
тогавашният вътрешен министър ген. Семерджиев и после разказваше как
онзи не можел да се начуди на онова, което видял.
Но ако тези заводи по обясними причини бяха скрити за очите на света,
то никой не се учудваше от постиженията ни в изкуството и културата, те
минаваха за част от фундамента на Европа и света.
А сега номерът е друг: ремонтираме музеи и галерии, в което само по
себе си няма нищо лошо – и пак „Край Босфора шум се вдига“!
Но няма да е лошо да направим и един Музей на изкуството на Прехода.
Ще бъде много забавно, понеже той задълго ще си остане празен. Освен ако
пак не ни услужат господа траките, те винаги ни се притичват на помощ.
Преди години Фондация „Българска гордост“ издаде в лимитиран тираж
един необикновен сборник – „1000 причини да се гордеем, че сме българи“.
Ако днес човек го разлисти, задълго ще остане в тягостно настроение.

184
 Вече почти нямаме истински духовни първенци – и то такива, на които
публиката да има доверие. Те са заменени от дребни фигуранти, от статисти
някакви, нетърпими с провинциалните си фукни. А са още по-нетърпими и
заради флиртуването на медиите, които сякаш ги гледат през някакво
специално увеличително стъкло – и мухата започва да им изглежда като
слон.
Но вместо могъщия тръбен звук, който изпраща един слон и в който има
приятелство, но също така и предупреждение, светът наоколо е огласяван
неспирно от досадното жужене на поредната муха.
И ние трябва да сме щастливи да научим, че имало опашка в Лондон за
поредната „Мис България“, докато зубрела там английски и много
впечатлила другите курсисти; или пък че „Супер Бианка“ – помните ли това
момиче, което се моташе в някакво телевизионно предаване – щяла да
превземе Америка, понеже си била наумила една заран да прави някакво
представление; или пък че друга нова „звезда“ от нашенски муха-сериал не
била дори мечтала да целуне Стефан Данаилов – той пък, горкият, от 50
години все това го сполетява, и пр., и пр.
Досадно и дори жалко жужене – вместо могъщия призив на истинските
първенци. С това трябва да се задоволим.

4 август 2012

185
 КЮЧЕК

Направи българина елементарен човек, все

по-елементарен – и чакай спокойно бъдещето си

Училището ще се казва „Азис“ – за да напомня завинаги за Светлото

Българско Мазало. Директор ще му бъде Кондьо, а като учителки там ще
пърхат Анелия, Камелия, Памелия и останалите самодиви.
Учебната програма ще съдържа главно улични и фолк напеви, както и
размишления върху тях. Ако е останало нещо от консервативните и вече
напълно излишни предмети, и то ще се тананика, за да бъде по-възторжено
усвоено – преди време имаше подобен експеримент в едно монтанско
училище и не предизвика особени възражения.
Специален час ще има и онзи цигански рапър, който пее, че българинът
трябва си смени чипа. И той – като Симеон, народоведа от Врана, който
първи каза тази нахална глупост.
А някоя циганска Людмила като нищо вече може да е седнала да създава
новата Програма за хармонично развитие. И т.н.
Това видение сега може да изглежда като неуместна шега, но скоро може
и да се спънете в него.
Някои от чертите на новото българско Възраждане вече изплуват от
Мазалото – например веднъж предложиха учебните тетрадки да са с изобра-
женията на по-известните фолк звезди. Изглежда съвсем закономерно,
интересът към тях е значителен – и са решили, че учениците по-лесно ще
проникват примерно в дебрите на математиката, докато надничат под полата
на Азис.
Поетичните терзания на Ботев, които едва оцеляха в учебната програма,
също ще бъдат смилани с по-малко отвращение – докато децата се катерят
по силиконовите възвишения на фолк мадамите, случилото се на връх Вола
ще бъде по-малко досадно, и пр.
На въпросните тетрадки бяха отделени по трийсетина секунди в
информационните емисии на телевизиите по-скоро с рекламна цел,
отколкото за нещо друго. Идеята сигурно е ентусиазирала доста хора и от
телевизионното паство, понеже то в по-голямата си част от доста време също
е филиал на фолка.
Нито една интелектуална мишка не посмя да изцвърчи – от страх да не
бъде упрекната в тесногръдие. А този страх, както е известно, е основното
вдъхновение на въпросните мишки. Днешните народни будители – на двама-
трима им е връчено това звание пожизнено – се обаждат само на 1 ноември

186
в тъй наречения Ден на народния будител. Те дори и с 24 май вече не се
занимават, за да не се забъркат в непрекъснато съчиняваните конспирации
около светите братя Кирил и Методий. Така Денят на будителите скоро ще
бъде схващан като празник на фабриката за спрели будилници.
В крайна сметка и историята с фолк тетрадките мина и замина и не
трогна никого. Просветните власти си направиха оглушки. Ако някой се
беше сетил да ги пита за въпросните пособия, щяха да му изнесат сочна
лекция за особеностите на пазарната икономика, за свободата на личния
избор и т.н.
Никой репортер не си загуби времето да направи някаква анкета в
парламента – изглежда, всички са убедени, че и там царува Чалгата.
Всичко е ясно. Българското време като някакво диво животно е отишло
на друго пасище, както би казал Ерофеев.
В случая с тетрадките нечувствителността на политиците извън техните
изначални симпатии към фолка, има и друго обяснение.
Ученици, надвесени над фолк библийките си, са удобни за политиците.
Винаги можеш да се разбереш с един бъдещ кретен, особено ако химните ви
са едни и същи.
Досега чалгата винаги се обяснява със самата нея – все едно че тя е
някакво непобедимо божество, което трайно обсебва българина още от
утробата на майка му. Не е така, разбира се. Политиците на Прехода бързо,
преди всички други, разбраха какви предимства им предоставя тя. Колкото
повече публиката е втренчена в чалгата, толкова по-малко внимание ще
обръща на главната чалга – политиката. Създаваш специална чалга раса и си
спокоен. Чалга тетрадките са само един дребен щрих в могъщата партитура
на един от големите заговори на Прехода.
Всичко вече може да се направи във врявата на чалгата: могат да
провалят всичко или да откраднат всичко – по същия начин, както в
пушилката на някое модно фолк заведение спокойно ще ти свият портфейла.
Това е гениално решение или поне едно от гениалните решения на Прехода.
Винаги можеш да се разбереш с човек, имал в юношеството си чалга
тетрадки. Той изобщо не е опасен за политиката, тя е неразбираема и
безинтересна за него, край.
Опасявахме се от руските частушки, ако наречем така коварната
пропаганда на соца, плашехме се, че те ще ни навредят непоправимо. Обаче
се оказа, че българинът някак оцеля от тях. И вече отдавна те са забравени.
За разлика от чалгата, която днес е съставна част от кръвта на младите –
малко тромбоцити и левкоцити и главно чалга. Чрез нея новите политици
практически осъществиха още една криминална приватизация – присвоиха
духовността, която иначе винаги ги е отвращавала, и сетне я изхвърлиха на
бунището. Ако се бяха сетили, можеха да я продадат за 1 долар на някой

187
циганин като „Кремиковци“, а той да си я опозорява колкото си ще. Но
получиха друго даром: възможността да превърнат поколения напред в
истинско простолюдие. Досега успяха поне с три поколения.
Веднъж размишлявах върху неукротимата страст на политиците на
Прехода да събарят паметници, да лустрират неудобните и да препикават по
всякакъв начин Миналото. И си казах, че може би е по-добре наведнъж да
лустрират всички, живели в това Минало, и генерално да решат проблема си.
До голяма степен това се случи.
В началото насаждаха търпимост към неприличното от всякакво
естество и най-вече към чалгата. А сетне преминаха и към останалото – и
днес кретенизирането на младите вече е в пълен ход, това дори не се крие. И
вече искат да пишат върху чалга тетрадки. Вероятно и летописците на
българския Преход също ще ги използват.
Каква ли ще е историята, описана там?
Сега се сещам за прозрението на един писател, не мога да се сетя дали
не беше същият Ерофеев. Според него Русия иска да литне в цивилизованото
пространство, но си подрязва крилете, като си мисли, че изрязва само острите
си нокти.
Ние пък вече си мислим, че пърхаме в небесата на Нова Европа, тази на
бакалските сметки – а пък дращим в чалга тетрадки.
Не крилете – криле ние поначало сме нямали – душата си изтръгваме по
този начин.
10 септември 2012

188
 ОРДЕНИ ЗА МИШКИ

Преходът – Великото Българско Превращение –

е толкова чудодеен, че е в състояние да превърне
и най-обикновените мишки в слонове

Чу се, че щели да връщат званието „Герой на Народна република Бълга-

рия“ – сега, разбира се, вече ще се казва „Герой на Република България“.
„Народна“ е изпаднало някъде – вероятно там, където през годините на
Прехода изпадна и самият Народ – в мръсната канавка край въображаемата
магистрала към славното Бъдеще, до което все не стигаме и не стигаме.
Няма да е изненада, ако се случи да възстановят това звание.
Още от началото беше повече от ясно, че социалистическите звания и
отличия се отменят не заради друго, а защото онези, които ги отменяха, не
бяха успели навремето да се доберат до тях.
То нямаше и как да стане това, понеже никой не ги забелязваше и дори
не ги вземаше на сериозно. За слушане на радио „Свободна Европа“ звания
не дават никъде по света. Също и за някоя критична дума срещу властта,
споделена с полузаспалата ти жена – но под юргана, където се обменят
главно миризми.
Че какво друго бяха правили повечето от сладурите, които се
самопровъзгласиха за герои и се изтъпаниха на първия ред веднага след
Преврата на 10 ноември 1989 година? Нищо, разбира се.
Обмяна под юрганите и слушане на Румяна Узунова по „Свободна
Европа“.
Само си помислете кои бяха най-дивите и истерични декомунизатори –
и ще ви стане ясно защо нямаше как да се доберат преди промяната дори до
най-мижавия медал. Дори някоя юбилейна тенекийка нямаше да им
подхвърлят. Нямаше за какво.
Бил адвокат на Централния комитет на Комсомола, давал съвети на
висшата номенклатура, как да се развеждат тихомълком – е, и за какво на
такъв тъпак да му даваш тенекийка – още повече, че се води в регистъра на
софийската криминална милиция. Иначе казано – формен педераст. Няма как
да получи медалче за заслуги към хомосексуализма.
Или друг един, на когото вуйчо му е партизанин – обаче самият той пак
мижаво адвокатче, как да му закачиш на реверчето нещо, за какво? За заслуги
на вуйчовците дори наивните комунисти не раздаваха медали на
родствениците им, и те не бяха толкова щедри.
И затова ония подсмърчаха от завист, бедните гаврошовци мамини – но

189
щом се докопаха до властта, веднага отмениха всичко.
Дребни душички – затова им се досвидяха двете звания „Герой на
труда“, които тъкачката Найда Манчева примерно беше получила за само-
отвержения си труд.
Разкараха и званията на спортистите, и на актьорите, и на който друг им
падна на мушката. Били тоталитарни – сякаш Живков беше вдигал щангите,
когато Нурикян стана на два пъти олимпийски шампион.
Разбира се, малко преди промяната самият Живков спря раздаването на
звания – това беше представено като отглас от модата на съветската
перестройка – да се променяме, да се променяме, да се променяме до
свършека на света, за да си останем абсолютно същите. Обаче в Русия не
пипнаха званията, там винаги истински са уважавали интелигенцията си и
дори изпитваха някакво чинопочитание към нея. Нашите слагачи пак
поискаха да ги изпреварят.
Отново трябва да припомня знаменитата фраза на Никита Хрушчов,
казана по наш адрес: „Българите все гледат да надплюнат всички!“
С годините тази фраза далеч надхвърля старанията и подмазваческите
пируети на Живков – ами сега не е ли същото, кой знае какво си казват
насаме американците за нас.
Във всеки случай, изглежда, е време онези проклети думи на Хрушчов
да бъдат изписани на парламента, може да ни донесат и повече късмет в
нашето лазене наляво – надясно.
Част от това лазене е и тъпотията със званията и ордените.
Когато ги дават „ония“ – те са нещо позорно. Но когато ги даваме ние –
стават нещо свещено като Светият Граал.
Не мога да проумея как успяват идиотите да видят толкова странно
превъплъщение в едно парче тенекия – затова се изискват някакви
свръхестествени способности. Разбутаха чуждия иконостас – и започнаха да
подреждат своя собствен, само дето го правеха със същите ордени.
Иронизираха комунистите, че са раздавали награди – а сетне сами
започнаха да ги раздават дори още по-щедро. Сега понякога ги получават и
хора, чието единствено постижение е, че са в раздела „Сътрапезници“ на този
или онзи министър: „Хайде, наздраве – ето ти и на теб едно орденче!“
Много говореха срещу щедростта на президента Първанов – в някои
случаи неговият избор наистина беше доста озадачаващ, тогава дори и
награждаваните сигурно са се чудили защо получават ордените си.
Сега обаче същият много одумван орден „Стара планина“ ще бъде даден
и на заслужили български генерали, десетилетия след смъртта им. Орден за
генерал Делов например ще бъде хитро, типично българско измъкване.
Щом не стана почетен гражданин на Кърджали – ето му едно орденче.
Ами кои ще са останалите генерали и как ще бъдат определени – и кои

190
ще са историците, които ще се нагърбят с този избор?
Или пак ще стане по нашенски – като с Панагюрското златно съкровище,
което има десетина копия, само дето не се знае къде е истинското съкровище.
Хубаво е да си гражданин на страна, в която дори златните съкровища
ни правят горди с копията си.
Ами дали генерал Кочо Стоянов ще бъде между тези генерали?
Ами генерал Владимир Стойчев?
Или някоя мишка от ЦК на Комсомола, а сетне виден късен демократ,
също и късен орденоносец – като онзи Соколов, няма да измърка сладко-
сладко: „А, мрън-мрън, какъв генерал Стойчев, той беше комунист, не може
така!“
А ти, мишко сива, си голям родолюбец и антикомунист, понеже даваше
съвети как да се развеждат булките на комунистическото Политбюро – а пък
Стойчев е комунист.
Ще настане голяма бъркотия и с горките генерали – битката за Одрин ще
им се види нищо в сравнение с удостояването им с келявият орден „Стара
планина“, дето само покойното ми куче Хайг не го получи – а и да му го бяха
дали, сигурно нямаше да го вземе.
Пак заради същото: заради мишките, които през последните 22 години
се самообявиха за герои – а пътьом заличиха и критерия за заслуги към
Родината.
Същите са и новите тарикати от БСП – те пък си мълчаха, когато
формени идиоти мистифицираха живота и съдбата на Вапцаров, мълчаха си
и когато председателката на Народното събрание отказа да почетат паметта
на поета със ставане на крака.
Времената са такива – новите храбреци постигнаха целта си: един
никакъв човечец като Дими Паница го почитат в парламента като светец, но
не и Вапцаров. Ако той е терорист, защо тогава не дадат и едно от
орденчетата на генерал Кочо Стоянов – „жандармерийският главорез“, както
го наричаха комунистите. Бъркотията е пълна.
Генерал Владимир Стойчев беше човек необикновен – това е думата.
Докато учил във военната академия във Виена, живеел у свако си, който пък
бил адютант на император Франц Йосиф. Веднъж се осмелил и попитал
свако си какви са тези две бели ръкавици – и двете десни – изложени в една
домашна витрина като скъпи реликви.
И получил отговор, от който може да секне дъхът на човек, уважаващ
Историята: свако му за цялата си служба се бил ръкувал два пъти с
Императора, само два пъти, и пазел оттогава ръкавиците си.
Такива бяха онези хора, с такъв пиетет към историята – а днешните за
един Делов не могат да се разберат.
И накрая ще му дадат орденчето, дето го има и известният г-н Сульо

191
Пулев.
Един по един доста от ритуалите на соца бяха възстановени, скоро в
работа ще влязат и останалите. Ако не друго, поне кураж Бойко има. И трябва
да направи това наведнъж.
Станишев няма да го направи – помнете ми думата, че накрая той ще
стане по-голям антикомунист-циркаджия дори от втората вълна седесарски
шушумиги, за които вече никой не си спомня.
И защо всъщност Бойко (може) би ще възстановява званието „Герой на
България“, а не го направи Станишев? От какво се страхуваше?
Най-вероятно – от нищо, просто не го интересува нищо друго освен
личната му съдба. Той така замръчка и референдума за АЕЦ „Белене“, а сега
събира като циркаджия подписки.
И той, също като седесарските комплексари, винаги е бил далеч от
духовните и патриотичните ценности на онова минало – ако изключим
канчетата с храна от хотел „Рила“, които се полагаха на номенклатурата и на
техните семейства. По нищо не личи да е имал контакти или поне респект от
духовните ни първенци, той си е същият хунвейбин като посерковците от
разни фондации, чиято единствена цел беше да демонтират истинските
постижения на миналото – само и само да се вградят те по някакъв начин в
паметта на Времето.
Е, кажете си, успяха ли? Вятър и мъгла.
От какво се е срамувал Станишев – ако изобщо се е сещал, та не върна
званията на чудесни актьори като Черкелов или Наум Шопов, и на още
десетки и десетки други като тях, защо му се свидеше това?
Защо не се опита, когато имаше пълната власт, да възстанови йерархията
на постиженията, която до голяма степен беше естествена – та сега ще го
прави Бойко?
Въпрос на самочувствие ли беше това – или и на нещо друго?
Та нали и баща му е гласувал в комунистическото Политбюро за
Димитровските награди на някои от истинските ни духовни първенци –
какво лошо имаше хората да знаят, че Емилиян Станев или Радичков са
носители на тази награда, по дяволите.
Причината за това малодушие не бива много да се усложнява – може би
пък всичко да се е дължало на комплексите на един семпъл човечец, когото
случайността издигна толкова нависоко.
Сега целият зор ще бъде кои да са първите герои на България.
Смятам, че ще бъде справедливо първото звание да бъде дадено на самия
Преход, който бе довлечен от шушумиги, хитреци и предатели, а сетне и
сладострастно бе използван пак от тях.
Прехода изтърпя прекалено много от тази паплач – и затова заслужава
да бъде награден.

192
 А сетне трябва да бъдат наградени и някои от първенците на Прехода –
по един „отдясно“ – Бог да го прости, и „отляво“, което все още симулира
някакъв живот.
Телевизията може да ни помогне да направим избори си. Ето как.
Веднъж по една телевизия обясняваха как Асен Агов сам се натискал да
го вземат на работа в Държавна сигурност, това още през 1980 година. Не го
огряло, иначе като се знае какъв слагач е, сигурно щеше да стане
фелдмаршал на кадесарските ченгета. Но той не тъгувал дълго, защото след
1989 година заприпка около вечно замаяните шефове на СДС и лесно оглави
балета на политическите преструванковци.
По друга телевизия пък обясняваха друго: щом избрали Станишев за
шеф на европейските социалисти, това означавало, че българските
комунисти вече са се превърнали в социалдемократи – Станишев става шеф,
с това се слага край на тъпия български комунизъм и той мигом се превръща
в главния гоблен на световната социалдемокрация.
А всъщност и от двете телевизии пишеха, и то едновременно, ода за
Великото Българско Превращение, което е толкова чудодейно, че е в
състояние да превърне и най-обикновените мишки в слонове.
Ако повярвате и започнат да ви се привиждат слонове, значи си оставате
най-обикновени балкански тъпаци.
Мишки, обаче поне като превращенци и споменатите по-горе двама
господа заслужават по едно звание „Герой на България“.
А ако не се обединим около две безспорни имена, може и едно
референдумче да спретнем.
Генералите и истинските герои могат да почакат.

3 ноември 2012

193
 80 НА 20 СРЕЩУ ШЕКСПИР

Никой не им казва накъде вървят. И вървят ли изобщо –

или се влачат по колене пред все по-ниските
вкусове на публиката

В началото на 2013 година побъбрихме във „Всяка неделя“ с Георги

Мамалев за новия му герой – Ричард Трети от едноименната постановка на
Теди Москов в Народния театър – за която пък от вежливост може да се
сметне, че е по едноименната историческа драма на Шекспир.
Мамалев както винаги изглеждаше развеселено-небрежен, обаче беше и
леко тревожен. Вече бил разбрал, че в постановката Шекспир ще е едва 40
процента, а цели 60 ще са за Москов. А това не може да не озадачава един
актьор, колкото и великодушен да е той. Мамалев дори се съмняваше, че за
Шекспир са оставени само 20 процента.
Пак по онова време стана скандалът между Азис и Теди – режисьорът
обяви, че ще вдига бунт срещу чалгата, Азис пък се усъмни в личната му
хигиена, в крайна сметка никой не подкрепи бунта, само вестник „24 часа“
нарече фолкзвездата „циганин – травестит“. Сега Азис получаваше нов шанс
да вземе превес в спора. Само трябваше да заведе на премиерата на „Ричард
Трети“ една тумба чалгаджии, облечени като героите на Шекспир, и щеше
да триумфира – след като Москов бе облякъл същите тези герои като
бейзболисти.
По-важното е друго. Наближава денят, в който режисьорите, и не само
те, ще обикалят из софийските улици и ще кряскат „Заменям царството си
срещу критически отзив“ – както Ричард Трети изпращаше от полето край
Босуърт знаменития си вопъл към небето: „Кон! Кон ми дайте! Кралство
срещу кон!“
Мама му стара, соц поколенията бяхме повредени хора – нямаше го още
потният евреин Зукърбърг, дето ни натресе Фейсбук, и затова не си
обменяхме глупости, а се възторгвахме – примерно от играта на гениалния
сър Лорънс Оливие във филма „Ричард Трети“, финалният му епизод беше
наистина неподражаем.
Сега в „Уикипедия“ има два реда за филма – в замяна обаче се съобщава,
че великият актьор бил бисексуален. Луда работа. Какви 20 процента –
сериозното навсякъде е сведено на някакви 2 процента, не повече.
Всеки може да се забавлява с всичко – и то както намери за добре.
Москов е несъмнено и доказано талантлив човек, той е от малцината,
които имат правото да се глумят свободно с каквото си щат. „Глумене“-то

194
обаче е опасно, дори коварно занимание – това не е обикновено
шегаджийство, по-скоро ми изглежда като да се забавляваш със слепец. Не
вижда нищо човечецът, пък ти го лашкаш насам-натам. Така ще се случи и с
публиката на тази постановка, която изглежда като триумф на глуменето.
Надявам се обаче, че Москов ще събере поне малко милост в себе си и
ще раздаде на зрителите по една листовка с кратко описание: кой, по
дяволите, е този тъпанар Шекспир.
Листовката може да е съпроводена и с обширна реклама на парфюма
„Рефан“, който използва хигиенизираният Азис. Малко познание за
гениалния драматург и повечко прагматизъм – така се прави в наши дни.
Наскоро Пламен Марков постави „Ричард Трети“ във варненския
театър – чуха се доста хвалби за работата му, особено за играта на Стоян
Радев в ролята на Ричард. Доколко съдя по отзивите, Марков се е забавлявал
доста по-пестеливо за сметка на Шекспир. Но дали е научил от някой
компетентен наблюдател има ли основания да е доволен от себе си?
Съмнявам се.
Наистина, все още има издания, които могат да предложат професио-
нална критическа продукция, обаче те са с пределно ограничен тираж и
нямат никакво влияние върху публиката. Затова е неизбежно сякаш да се
прибягва до листовката с рекламата на „Рефан“, а пък и ако Азис каже
няколко думи за съответната постановка, успехът ще е гарантиран.
Преди години у нас се появи изключително забавната книга на
американския професор Ричард Армър „Шекспир в криво огледало“
(представена от Людмил Станев и Емил Лозев). В нея стихията на
пародийното е толкова необуздана, че понякога човек се пита дали не е
някакъв фалшификат. Обаче очевидно не е – дори е част от поредица
биографични изследвания, които са се превърнали в бестселъри. Сетих се за
Армър, понеже сега се питам дали някои наши режисьори не поставят
Шекспир, като се позовават главно на неговите щуротии. Напълно е
възможно.
След като ви замайва с редица несъобразности в творбите на Шекспир,
американският автор задава и въпроси към читателите на великия драматург.
Например ако прочетете „Ромео и Жулиета“, трябва да се попитате следното:
„След като огледате труповете на Ромео и Жулиета, споделете вашето
искрено мнение за критика, който твърди, че в края на пиесата героят и геро-
инята са по-силни и по-фини, отколкото в началото.“
Ако един по-фриволен режисьор прочете книгата на Армър, ще му
паднат всички задръжки и може да прави с горкия Шекспир каквото си ще,
да обладава както си ще трупа му, а той да изглежда все по-свеж.
Един друг автор пък – Робърт Шанкенбърг („Тайният живот на великите
автори“), съвсем ще отнесе задръжките на режисьорите.

195
 В книгата му откриваме следния епизод. За да откаже гробарите от
идеята да разровят гроба му и да захвърлят останките му в обща гробница
(обичайна практика по онова време), Шекспир бил сложил проклятие върху
надгробния си камък чрез следната епитафия:

„Приятелю добър, на Бог се уповавай,

Праха, заключен тук, напразно не смущавай.
Блажен да бъде, който този камък не отлости,
проклет – помести ли изтлелите ми кости“.

Имало учени – продължава авторът, които предлагали да бъдат изкопани

останките на Шекспир, за да се определи как точно е изглеждал той, като се
проучи черепът му, а също и да се провери слухът, че в гроба му има
хранилище на неизвестни негови шедьоври. Но никой така и не събрал кураж
да престъпи проклятието на Поета.
Тази епитафия, ако Шанкенбърг е коректен в цитирането ѝ, обаче
изобщо няма да е в състояние да спре нашите хора, които се глумят с
удоволствие с Шекспир. Както и да е.
Теди е майстор, да не го мислим. Ами останалите, на които от години
никой не им казва накъде вървят. И вървят ли изобщо – или се влачат по
колене пред все по-ниските вкусове на публиката. Капанът отдавна щракна:
публиката става все по-дива и безпросветна, макар да знае, че Оливие е
бисексуален – и какво му остава на един постановчик, освен да подивява и
той.
Разбира се, всичко може да се представи като една игра, като желание да
се проникне още по-навътре в духа/гроба примерно на Шекспир. Но ние сме
наясно, че всичко опира до това да примамиш по някакъв начин зрителите.
Вие какво си мислите, докато гледате по телевизията парада на
агресивните бездария, хермафродити до крак – че това минава даром? Не
бъдете глупаци.
Навремето имах едно правило: „В телевизията трябва да се канят само
хора, които са по-умни от водещите.“ Това не беше съвсем хуманно към
водещите, но, от друга страна, пък ги правеше по-предпазливи и донейде
съобразителни, трябваше да прочитат от време на време нещичко. Сега
новата „културна революция“ – която е по-страшна дори от тази на Мао, но
няма кой да се занимава с това – освободи водещите от това им задължение.
И не само тях – всички се превърнаха в рекламни агенти, които дори не знаят
каква стока предлагат. Всичко е „супер“, всичко е „о кей“, а и педерасти има
колкото си искаш наоколо.
Вече е достатъчно в театралния или киноафиш да пише, че изпълнителят
на главната роля е системен гей. Или режисьорът е „би“, и не крие своята

196
сексуална освободеност. „Хайде – си викат кретените, – там сме.“
Всичко живее вече само за себе си – много удобно за мнозина, обаче
също така и фатално за тях.
Днес всеки е принуден да се самооценява, поне през последните
двайсетина години това е така. А не е възможно сериозните автори да нямат
нужда от някоя искрена дума – не състрадателна или шумно рекламна. Ако
все още са си с всичкия, те знаят и помнят, че не са нещо като „Рефан“. За
жалост, най-често получават жадуваните оценки, когато вече са в ковчега –
а и те са банално-лъжовни. И след това всички ги забравят набързо.
Крикор Азарян беше феноменален режисьор – през годините бях
донейде безтактен към него и много пестеливо го канех във „Всяка неделя“ –
сакън да не кажат, че лансирам сънародник. Той създаде, извън всичко друго,
и забележителна школа от свои ученици – имам чувството, че някои от тях
дори са нещо като негови родни деца, толкова несъзнателно го имитират.
Отиде си – и какво ще остане от неговия знаменит прочит на Чехов?
Нищо чудно прочутата фраза на Чехов – за пушката, която, щом виси на
стената в първото действие на пиесата, със сигурност ще гръмне в
последното – вече да се превърне в основния ключ към творбите на великия
драматург – и бъдещите постановки по негови творби да се превърнат в нещо
като уестърни.
Учениците на Коко Азарян трябва да разказват и да разказват за него и
не трябва да спират да го правят, трябва също да съберат уроците му в една
книга и да я издават, докато и последният от тях е жив, за да не се заличи
следата.
Освен ако вече не предпочитат да се оглеждат в нечие криво огледало.

16 февруари 2013

197
 ПАМЕТНИК

Добре – 45 години стигат, така да е,

обаче на вас пък колко ще са нужни? Колко?

Замисляли ли сте се какъв трябва да бъде паметникът на Прехода? Ако

изобщо този бъркоч заслужава някакъв паметник.
Не искам да ви ядосвам излишно, и без това си имате достатъчно грижи –
но бъдете за малко великодушни и помислете. Какво може да изрази това
мъртво време, това безплътно време, наречено Преход?
Кой е знакът на тази Уличница, който би могъл най-добре да изрази
нейната същност?
Някакъв несретник ли трябва да бъде поставен на пиедестал – някой от
мрачните призраци на Гоя? Или някаква гротескна фигура от света на Бош?
Как се изразява същността на един Бъркоч?
Всъщност какъв е основният белег на Прехода?
Някои вече го обявиха за приключил и набързо го погребаха – както
престъпниците скришом зариват трупа на насилената жертва. Оперетата
приключи – ни казват те – следователно няма защо да се измъчваме с въпроса
за белега.
Това е феноменална особеност на вечното българско прибързване: нещо
дори не се е състояло както трябва, а вече е обявено за приключило. В случая
това си е направо криминално отношение към този мрачен период. Питайте
първия срещнат обикновен българин дали Преходът е приключил – и онова,
което ще чуете, изобщо няма да ви хареса. За мнозинството българи той
изобщо не се е състоял, дори не е започвал.
Комунизмът приключи за 45 години. Див и направо варварски в
началото, по-късно започна да мутира и да търси някакво човешко лице, но
така и до края не успя да го постигне в приемлива степен. Лагерите например
окончателно ги закриха малко преди да отбележат 20-годишнината от
„славната деветосептемврийска революция“.
30-годишнината ѝ бе отбелязана с пълното узурпиране на властта от
Живков. 40-годишнината мина без излишно врякане, защото старците от
Кремъл вече се готвеха да изтикат на сцената плямпалото Горбачов. Малко
след 45-ата годишнина всичко приключи.
Днес вече сме преполовили половината от този период – а дори нямаме
идея какъв знак може да осмисли и да изрази Прехода.
Толкова години вече единствено се демонтира – може би най-продъл-
жителният демонтаж в човешката история, но това се дължи не толкова на

198
устойчивостта на комунистическото наследство – наистина впечатляващо в
областта на материалното строителство, колкото на некадърността на разру-
шителите. И на арогантността им също: колко акъл трябва да имаш, за да
взривиш мавзолея на Димитров – и то да успееш едва от втория път, а и да
не си даваш сметка, че завинаги във врата ти ще диша въпросът какво пък ще
остане след самия теб.
В дните след Преврата, организиран от личните предатели на Живков на
10 ноември 1989-а, един от най-използваните лозунги беше „45 години
стигат!“. Тогава той изглеждаше разумен и справедлив лозунг – макар че
най-често го издигаха хора, които дотогава си бяха най-кротките мушици, а
и следващите 1000 години няма да ги направят по-големи смелчаци. Един
истински страдалец като Илия Минев, който беше изкарал десетилетия в
комунистическите затвори и лагери, никога не би изрекъл подобно нещо,
защото в онзи ад и 45 дни са прекалено много. Но нещо липсваше във
въпросния бодър призив.
Добре – 45 години стигат, така да е, обаче на вас пък колко ще са нужни?
Колко?
Ако толкова години все още се туткате около демонтажа на проклетия
комунизъм и сте я докарали дотам, че тягата към него и Узурпатора се
увеличава от година на година, хиляда години ли ще са ви нужни?
Ами да бяхте го казали още през 1989-а, щеше да е по-честно. Но кой
пък тогава щеше да ви обърне внимание.
Днес разрухата в много отношения е очевидна, а съзиданието е предимно
на думи. Но поне може да се каже на какво се дължи тази разруха: на лъжата,
която вече е почти единственият успешен политически инструмент в
годините на Прехода.
Но как да изразиш Лъжата, как да ѝ придадеш монументалността на един
паметник?
И как да изразиш пък привидното съзидание – с какъв символ?
Може да бъде изграден един внушителен постамент – той трябва да е
поне 100 метра висок, тъкмо ще изразява грандоманщината на Прехода –
защото това е една от особеностите му, макар и не най-важната. Помните
колко много никакви хора обуваха пет номера по-големи обувки, за да
изглеждат по-внушително. Във фолклора на Прехода, доста дърварски
впрочем, са останали обвинения за малките крачета на този или онзи, сякаш
ако си някакъв гардероб, това е гаранция, че си повече стока.
Но какво да се сложи върху стометровия постамент? Макар че, ако се
остави празен, това също може да бъде възприето след години като
сполучлива метафора: напъвали са се ония и нищо не могли да измислят
празните им кратуни. Но това ще бъде прекалено лесно решение, затова да
размишляваме още малко за същностния знак/белег на Прехода.

199
 В Будапеща близо до парламента има един паметник на Имре Наги,
премиера, който оглавява антисъветската революция през 1956 година и е
обесен две години по-късно – скромен по размери, но с изключително
въздействие: един малък мост, в средата на който Наги се оглежда накъде да
тръгне; лаконично е изразено колебанието на истинския политик, който
преживява съдбовните въпроси на Отечеството си като свои. Нещо, което е
абсолютно нетипично за нашия Преход: неговите герои никога не са
изпитвали дори и най-нищожното колебание, като диви прасета те са
тръгвали в една или друга посока; дивата безкнижна решителност е типична
за тия хора, те се разпореждат с всичко така, сякаш им е бащиния, най-лесно
вземат най-трудните решения. Но не върви да сложиш диво прасе върху
стометров постамент.
Между другото разрушаването на материалните постижения на соца
беше последица не само на нагона да притежаваш или направо да разграбваш
чуждото под една или друга форма, а сетне пък да изоставяш присвоеното
поради невъзможност да го управляваш разумно – нещо, което беше основ-
ната черта на Костовата приватизация. Имаше и още един мотив, може би не
съвсем ясно осъзнат, но не по-малко важен от лакомията: тези материални
знаци винаги щяха да бъдат един опасен фон, който щеше да показва
собствената незначителност на новите герои.
Затова разрушавай – не спирайте, къртачи, славната си песен!
Новите герои винаги най-много са се страхували от съизмерването.
Забравата е тяхното спасение. И ако продължаваме по този начин, след още
няколко години Големият Къртач – Костов, наистина може да засенчи дори
самия Стамболов – така впрочем го нарече преди време един тъпак. И това
понесе слухът ни.
Докато се ръфат дали да не направят паметник на Аспарух – обаче на
мястото на паметника на Старчев до НДК, все същият грях ги води – да
събарят и след това да градят криво-ляво – вече има паметник на Лучников,
един номинален човечец, Бог да го прости – едно от безбройните глухарчета,
които вятърът на Демокрацията довя и отвя. Глухарче върху постамент? Е,
не, не върви.
Макар че, от друга страна, на фасадата на нашия парламент съвсем
спокойно може да бъде изписан нов девиз: „Съединението на глухарчетата
прави силата!“. След време Историята ще приеме това като рядка проява на
честност от страна на Прехода.
Малките крачета, за които стана дума по-горе, а и думите на Нейчо Неев,
изпуснати в порядък на просветление: „Ега ти и държавата, на която аз съм
вицепример!“ – също са едни от най-важните символи, макар и гротескни, на
Прехода. Но под каква форма да ги качиш върху постамента?
Комичните човечета, дюстабанлиите мили на Прехода не бива прекалено

200
да отклоняват вниманието ни – защото вече сме свидетели на прекалено
много екзекуции и гъст барутен дим се стеле над много достойни пости-
жения и личности.
Гледах как се напъват по телевизиите на 3 март да се сетят за Вазов и
Ботев – но иначе нямат нищо против да ги изхвърлят от учебниците; и
тяхната екзекуция наред с останалите трае 23 години.
А един рефрен съпровожда воя на къртачите: „Забрави! Забрави!“
През 2013-а Костов пак поиска да прави правителство, понеже пет пари
не дава какво помнят българите за него, той ги смята за идиоти; Станишев е
помъдрял, нали, и се надява никой да не сравни програмата му от 2005-а
година с тази от 2013-а; Плевнелиев стоеше чинно до Бойко и откриваше
отсечка след отсечка по магистралите, дори се беше превърнал в личния со-
мелиер на Бойко, ах, колко сладко хвърляше бутилките шампанско по
муцуните на багерите – а сега вече казва, че магистралите не били толкова
важни, колкото образованието. Всички са еднакви, едно и също са, и едно и
също самодоволство ги изпълва. Но как да ги изобразиш върху постамента –
няма скулптор, който да го постигне, това са образи, които се разтичат пред
погледа ти, щом се опиташ да ги запазиш за времето; въртеливи като
пумпали, склонни на всичко, нашите любими Водачи, които обаче не знаят
една проста истина: „Както и да се въртиш, задникът ти остава все отзад!“
Всички те от дълги години насам ви хранят с отровата на Забравата и по
всякакъв начин насилват паметта ви – за да не си спомняте какво се случи,
след като онези 45 години ни бяха дошли до гуша.
Ето една идея: качете една гигантска НУЛА върху стометровия
постамент на паметника на Прехода.
9 март 2013

201
 МОРФОВ – ТУК, МОРФОВ – ТАМ

Дали вече не сме в епохата на Златната Псувня, в която

ругатнята се превръща в златна акция – ругаеш и
приемаш да ти платят, ругаеш и са готови да те купят

ТУК – това е сцената на Народният театър, където Морфов има пости-

жения, които през последните години го превърнаха във водещия ни театрал.
ТАМ – това е една друга сцена, където зад привидно чистите вълнения
надничаха, а сетне и грубо се проявиха откровен кариеризъм, жажда за
себеустройване и пр.
Тук, там... Тук, там... – и накрая скалпът на Морфов се оказа закачен за
пояса на Вежди Рашидов.
Назначаването на Морфов за директор на Народния театър, макар и
временно, е оглушителен плесник върху лицето на днешното българско
бунтарство.
То и поначало винаги е изглеждало донейде неестествено, леко наси-
лено, дори някак комично; хъшовщината често е вземала превес над добре
промислената съпротива; ураджилъкът е надделявал над разума. Българ-
ският бунт винаги е бил от ден до пладне – толкова, колкото трае едно
гърлено „Вашата мама“, без значение към кого е отправена тази ругатня.
Хайде да придадем известен блясък на бунтарството ни и да кажем, че то
трае колкото един изстрел на топчето на Боримечката – пуф-паф, у, бря,
отиде коня в реката. Ето, това е – нашите херои се възприемат като Бори-
мечки, Крали-Марковци – а иначе са си клети мравчици.
Предпочитат да врякат при някой като Странджата, отколкото да излязат
в пущинака на неизвестното. А пък и в пущинака на Разума им, доколкото
той се е състоял, няма свястна идея за онова, което трябва да се случи...
Как тогава Странджата – в случая Вежди Рашидов, да не ги прикотка
един по един и по този начин да ги набучи на пояса си.
Морфов е по-специален случай, който обаче прави пропадането още по-
плашещо.
Той не е като онова хилаво музикантче, което – след като се помота
известно време на Улицата – българската Улица, която не води доникъде –
сега ръководи Филхармонията. Не е и като онзи Христо Иванов, дето стана
правосъден министър, макар че не е годен и за клерк в някоя адвокатска
кантора. В неговия случай специално притворството е изящно – имаш здрав
комунистически произход, а пък ставаш разносвач на новите западни
ценности – което си е лесна работа, като се има предвид и фактът, че самият

202
Запад днес не е наясно какви са му ценностите.
Тъй или иначе успеваемостта на нашите Уличници бе зашеметяваща:
няколко седмици врякане и вече имат министър, шеф на Филхармония,
сигурно и нещо друго са получили, нетолкова видимо, но не по-малко
сладко. Например публичност, която иначе и в третия си живот нямаше да
имат.
Само един още не са уредили.
Помните онзи идиот, който се качи на един заводски комин – и тъкмо да
започнат да пеят химни за смелостта му, той зарева, че иска да слезе, но не
можел сам – и трябваше да го свалят, храбрецът мамин, вместо да го хвърлят
надолу върху чугунената му главица. Свалиха го – и така пропуснахме да се
уредим с главния Херой на Бунта. Вместо това получихме един страхливец,
който не може да слезе обратно от комина. А ако беше устискал още малко,
можеха да го направят и президент – тъкмо бе погледнал в далечината и
сигурно вече имаше визия за Българското Утре. Затова от комина – направо
в канцеларийката на Плевнелиев да урежда българското ни Бъдеще. А пък
Плевнелиев – на комина. И за него това нямаше да е малка компенсация: от
германските паркинзи – върху заводския комин с поглед в бъдещето, с което
ни уредиха идиотите... А иначе след две години, когато му изтече мандатът,
вместо да се вее на комина, трябва да брои паричките на Прокопиев и да
пише статийки за вестници, които всъщност не излизат – например за
ценността на частните пенсионни фондове. Никак няма да е малко: Плевне-
лиев специален кореспондент за новини от частните пенсионни фондове.
Между другото Менда Стоянова изрече най-зашеметяващото нещо от
месеци насам: доходността на частните пенсионни фондове през последните
12 години била отрицателна!
Отрицателна доходност.
За последните 12 години.
Но не чухме и тази бомба. Ние изобщо чуваме ли нещо вече?
Да се върнем към сцената на Народния театър, където също изтрещя една
бомба.
Преди време се чу, че са направили шеф на Народния театър Емил Бо-
нев – известен от телевизията с комедийната си роля на Киро Слепото, шеф
на митница.
Е, рекох си, Вежди здравата се шегува. Какви хора са седели зад дирек-
торското бюро там – и накрая опряхме до Слепото. Вярно е, че това щеше да
бъде чудесна метафора на непрестанния ни възход, но прекалено горчива.
„Нали много ми ядохте кокалите – сигурно си е казал Вежди, – на ви сега
Слепото, да ви води към светлите ви бъднини!“ От Владимир Василев и
Лилиев – до Слепото: какъв възход, какъв триумф на българското можене и
прочие.

203
 Обаче Бонев отказа поста.
И тъкмо се канех да го похваля, тогава пък Морфов прие – след всичките
си клетви и хули по адрес на Вежди, Бойко и който друг се сетите.
Слепото внезапно проглежда – и отказва.
Обаче Морфов внезапно ослепява и приема...
И защо?
Това е големият въпрос.
В следващите петстотин думи ще умувам върху него, макар че отговорът
е много прост.
Защото са го купили някак. Така изглежда отстрани. Другото са празни
приказки. Купили са примирението му. Или признанието му, че е говорил
глупости.
Защо се случва това, по дяволите, дори с човек като Морфов?
Той е властелинът на Народния театър. Бил е вече негов директор.
Винаги е могъл/може да стане – без да ругае онези, чиято ръка сега е целунал,
а може би и нещо друго да е целунал. Има чудесна репутация и в Меката на
театъра – Русия, макар че напоследък при налудната русофобия на нашите
първенци това не изглежда като някакъв плюс.
Морфов не е случайник като Човека от комина, като онзи от Филхармо-
нията или като онзи разносвач-неосъществен адвокат. Обаче сега се
представи като перлата в тенекиената корона на временно протестиращите.
Топчето на неговия бунт дори не успя да кихне.
Тягостно е да се размишлява върху тази метаморфоза.
Излиза, че дори за хора като Морфов думите нямат никакво значение.
Днес ругаеш и хулиш, само дето магия не си направил на Вежди – а утре
приемаш той да те назначи.
Морфов е безспорен лидер на трупата на Народния театър, това
признание е по-ценно от всичко друго. Възможно е актьорите да са го
поощрили да заеме поста, за да не попаднат под диктата на някое Слепо. Но
това не е добър съвет, в никакъв случай. А и поначало във вечната си
екзалтация от чуждите думи, чрез които живеят, актьорите не са добър
съветник. Можели са до го предпазят от словесните му изхвърляния – но не
са го направили, нали са си „хъшове“ – пуф-паф, ура, бря – това им
подхожда. А ако сега са поощрили любимия си режисьор да приеме поста, те
са го тикнали към една нова роля – тази на Ренегата. Това е и най-
светкавичното ренегатство – от бунтарство към съглашателство само в
рамките на няколко седмици.
Обаче в крайна сметка с ренегатството на Морфов самото Слово на
Бунта прокапа като от срамна болест.
Казваш нещо – и след това отваряш уста, за да приемеш хапката, която
ти подават.

204
 Така изглежда случилото се за непокварените свидетели, особено за по-
младите от тях. Те вече изобщо няма да могат да проумеят шизофренността
на Българския Бунт.
Да сме наясно. Не ме интересува толкова съвременното българско
бунтарство или неподчинение, особено в пошлите му площадни форми – пак
български патент. „Българската пролет“ се оказа най-водевилната. Тя бе за
пред телевизионните камери – и всъщност никаква пролет не бе. Друго ми е
любопитно: превращенията на някои от неговите водачи.
Морфов сигурно се утешава, че отстъпничеството му е за доброто на
Народния театър. Но той не си дава сметка, че беше стъпил на една далеч по-
важна сцена. И сега не предава само себе си или собствените си думи, а
постига един далеч по-зловещ ефект. Хоризонтите на българското
ругателство стават опустошително мрачни, не можеш да ги обозреш дори от
комина на онзи посерко.
И човек се пита: дали вече не сме в епохата на Златната Псувня, в която
ругатнята се превръща в златна акция – ругаеш и приемаш да ти платят,
ругаеш и са готови да те купят.
Обаче онзи, който налага този модел или му се поддава, някой ден
горчиво ще съжалява.
Вежди не е никак лесен, както се струва на наивниците. Между другото
неговите постижения и известност са далеч по-впечатляващи от успехите на
ония, които вряскат срещу него. Той сега може да свърши още нещо. Има и
други вресльовци – например от Столичния общински съвет. Един от тях
(Прошков) казал за паметника на Старчев пред НДК, че е „триизмерно
Пикасо“.
Триизмерно Пикасо!
Представяте ли си за какъв идиотизъм става дума – и какви хора събарят
у нас паметници. Този дори не си струва да го купуваш. Обаче Вежди ще
направи много за личната си репутация, ако запази паметника на Старчев. Не
бива по негово време да се събарят паметници. Той добре знае какъв позор е
това. Защото между смяната на имената и събарянето на паметници няма
никаква разлика.
Вежди знае и друго за разлика от пикасоведите: дори в годините на соца,
които отхвърляме, все пак успяваха да се промъкнат откровено модерни
творби, продукт на една нетърпима за старите комуняги артистична
разкрепостеност.
Дървените глави скърцаха, но ги търпяха. Сега събаряме – а пък сме
много модерни.
Пак добре, че някой пикасовед не го навряха в Народния театър.

10 януари 2015

205
 ЗАЩО Е ПОЛЕЗЕН ТАНЕВ

И защо, по дяволите, циганите да не поругават със

сексуални жестове портрета на Левски, когато
български министър на образованието обладава като
оскотял беглец-затворник толкова величави имена

Танев е министърът на образованието, който изхвърли Ломоносов от

науката, отне задочно Нобеловата награда на Жолио-Кюри, а накрая натика
в ъгъла и онзи хвалипръцко Наполеон.
Така той изрази онова, което някои от 25 години го мислят, но доскоро
не смееха да го произнесат на глас. Според замисъла на Бълхарника Танев
трябва да се превърна в Клепалото, което да разбуни досегашното Мъртвило;
трябва да бъде видян като новия Менделеев, който започва да сортира
истинските ценности.
Бре-бре!
Наричаха го всякакъв, унижаваха го яростно. А това не е справедливо,
защото ползата от него е очевидна.
Най-несправедливо беше да го сравняват с вицепремиера от първите
години на Прехода Нейчо Неев.
Неев е автор на едно признание, което трябва да бъде изсечено върху
камък – близо до Мадарския конник.
Неговите думи – „Егати ти държавата, на която аз съм вицепремиер“ –
бяха пределно честни, а и посвоему прелестни. Те изразяваха страховете на
един обикновен човечец, у когото Съдбата внезапно се е спънала – и го е
запратила заради някакъв каприз във висините на държавата.
Думите на Неев тогава не бяха посрещнати с особено раздразнение,
публиката схващаше, че от тях наднича едно симпатично примирение. А и
третокласният софийски адвокат Филип Димитров вече беше минал през
премиерския кабинет – колкото да стане ясно, че всеки може да го населява.
След десет години там се намърда и Симеон, чиито управленски качества
също не бяха по-високи – те се изчерпваха с умението да казва „Добър ден“
на шест езика, което беше напълно достатъчно, за да се впечатлят нашите
селяндури във Властта, които и досега носят под фраковете си потури –
вгледайте се и лесно ще ги забележите.
Във вопъла на Неев имаше нещо чисто, неговата наивност пред-
разполагаше да не го съдим прекалено строго, да не съдим и останалите
потури край него.
В този смисъл първите строители на Блатна България бяха посвоему

206
симпатични – например те искаха да пратят комунизма в Сибир, може би с
наложен платеж, понеже държавата нямаше пари за нищо. Но дори и в този
дрезгав вик – „Комунизмът в Сибир!“, и в тази фантасмагория имаше нещо
остроумно; вече не си спомням кой изрече тези думи първи, но мнозина
споделяха това желание – без да са наясно какво следва от това; комунягите,
разбира се, си се подсмихваха тихичко както винаги и се правеха на
разтревожени. Бойният вик на апачите – демократи, повечето от които по-
късно се очертаха като едни прости апаши, истински забавляваше
простолюдието.
Изпращаха несъстоялият се комунизъм в Сибир, но никой не посягаше
на конкретни имена, никой нямаше кураж да поругава авторитетите – поне
нетолкова яростно, колкото след няколко години. Някой като Танев би бил
невъзможен тогава. Комплексарите не смееха да врякат прекалено силно,
защото знаеха, че можеш да им зашиеш устата с простичкия въпрос: „А ти
кой беше, по дяволите, от кой бълхарник идваш?“ В този смисъл
трогателното признание на Неев беше много показателно, то можеше да се
приеме и като колективната изповед на Бълхите, които съзнаваха, че няма с
какво особено да се похвалят – повечето бяха анонимници в по-голяма или
по-малка степен. Затова внимаваха да не се чекнат прекалено видимо около
Кюри или Наполеон. Ако по онова време Танев случайно се беше изтъпанил
пред публиката, щяха да го сметнат за пълен идиот, идиот до невъзможност.
Някакво приличие все още имаше. Не бяха стигнали все още до идеята,
че заедно с комунизма трябва да засилят към Сибир и Жолио-Кюри,
Наполеон, Ломоносов и останалата паплач. Да повторя – Танев би бил
невъзможен тогава.
И вижте само какъв напредък постигнахме – Танев днес вече има дори
защитници, той може да се дере колкото си ще, да ръси каквито си ще
глупости – и все някой ще сметне това за нормално. А след време може да
признаят този херой и за нещо като Карауланов на Разпада; Карата беше един
от най-истинските герои на онова време, неистов строител, обсебен от
лудостта да съгражда. Танев – това е очевидно – иска да стане герой на
Разграждането, на Демонтирането. Наполеон на Разрухата.
В крайна сметка обаче проблемът си остава същият – и той ни отвежда
направо в Бълхарника.
Отвежда ни в Двореца на Анонимниците, на Никаквиците, чийто
единствен шанс е да заличат дори паметта за великите ни предшественици,
за да наложат прелестните видения на Бълхарника. Понякога започвам да
съжалявам, че без време се отдръпнах от телевизията – ако сега имах „Всяка
неделя“, щях да направя поне пет предавания – но не с Танев, а с учениците
от онази провинциална гимназия, които са слушали изстъпленията му. За да
се убедим в каква степен те са попили в тях, в какъв аргумент за бъдещето

207
им скотско незнание ще се превърнат те; и защо тогава след откровенията на
Танев да не се скупчват в нозете на Азис примерно, и пр.
И защо, по дяволите, циганите да не поругават със сексуални жестове
портрета на Левски, когато български министър на образованието обладава
като оскотял беглец-затворник толкова величави имена.
От Бълхарника не използват като бушон Танев, те не проверяват чрез
него пределите на обществената търпимост.
Не – Бълхарникът вече е набрал достатъчно кураж, за да започне
Кръстоносният си поход; оттам започват пренареждането в ценностната
йерархия; съвсем по болшевишки ще изпратят в ГУЛАГ на Забравата
истинските постижения, за да наложат собствените си фаворити, а накрая и
себе си – това е скритият замисъл зад безумното бръщолевене на Танев.
Както в по-ранните години след 9 септември 1944-та имаше Затвор за
книги, така сега ще има Затвор за ценностите от Миналото.
Впрочем един от затворите за книги беше в родния ми град Сливен; в
двора на девическата гимназия имаше една странна постройка – нещо като
полуразрушена кула, твърдяха, че е останала от турско време; много години
по-късно научих, че там са съхранявали книгите, включени в Списъците за
вредна литература (сведения за това има в списание „Всяка неделя“).
Новата тъмница вече започват да я градят – в нея вече са оковани
Ломоносов, Жолио-Кюри и пр., а в ъгъла ѝ се гърчи Наполеон, когото тровят
не с арсеник, а го карат да чете съчинение на Танев, което си е доста по-
смъртоносна отрова.
Между другото – лобистите на шистовия газ, които се държат като
запалянковци на ЦСКА в градския транспорт след поредната победа на
отбора им над „Левски“, чували ли са, че при добива на този божествен
продукт с фракинг в подпочвените води се отделя арсен?
И понеже стана дума за Жолио-Кюри, защо никой досега не се е сетил
да пита френския посланик Ксавие какво мисли за този учен, а покрай това
какво мисли и за гнилите ябълки в кабинета; вероятно Ксавие нищо не
мисли – като го гледам, той сякаш е клониран от клетки, взети безразборно
от някои герои на Реформаторския блок.
В крайна сметка Танев илюстрира убеждението на Бойко, че всеки може
да стане български министър, буквално всеки. Какво проверява по този
начин премиерът, не е трудно да се досетим.
...
При цялата си инфантилност телевизията все още е в състояние да ни
достави някои невероятни внушения.
Така научихме от новините на Би Ти Ви нещо, което надхвърля дори
мащабите на българската умопомрачителност.
Имало сериозен отлив на руски туристи, вероятно и заради

208
бръщолевенията срещу Русия на другия Наполенчо – Плевнелиев.
И какво решили в министерството на туризма? Как какво – скокнали да
правят клипче за прелестите на родината ни, като отделили за попу-
ляризирането му 2 (два) милиона лева. Очакванията са да хукнете да се
запознавате с по-малко познати български забележителности, между които и
с Драгоманското блато. Драгоманското блато. Блато.
Привидно скромният репортаж имаше такава съкрушителна сила, така
стремглаво се превърна в метафора, че това не може да се предаде с думи.
Потърсете го в Мрежата, вижте го на всяка цена. Съчинявайте си наум
лозунги, докато го гледате, за да не полудеете съвсем. Например: „От
Драгоманското блато – към светлите бъднини“, „Видения от Българското
Блато“, „Да помечтаем заедно в Блатото“, и пр.
А нашите бизнесмени от туристическия бранш да спрат да надписват
само кюфтетата, а да предявят и една тлъста сметка на Наполеон от
„Дондуков“ 1 – не искайте друг да ви компенсира загубите, хванете за гушата
този храбрец, който, скрит в килерите на Президентството, не се умори да
сипе закани срещу Русия. Той и неговите ортаци и покровители да ви
възмездят, защото тази година ще имате още по-малко туристи.
Неговата сметка може да я надписвате колкото си искате.

31 януари 2015

209
 МАГАРЕТА И ПАРАДНИ КОНЕ

Бъркотията е пълна – непрекъснато озадачаваме

Паметта, притискаме я да приеме абсурдни претенции,
голямото се заобикаля, нищожното се възвеличава

Маймунджилъците с общата ни Памет нямат край.

Изобщо не сме в състояние да я стопанисваме почтено и с уважение, то
е ясно. Главните разбойници на Прехода посегнаха най-напред на нея.
Правеше се всичко възможно да бъдат забравени големи фигури, а джуджета
бяха представяни за великани. Магарета бяха представяни като парадни
коне – както би казал Елиас Канети.
Тия дни бе сложена паметна плоча за командоса Емил Шарков, който бе
убит в скандалната полицейска акция в Лясковец – знаменита с нелепостта
си.
А всъщност трябва да бъде увековечен бившият главен секретар на МВР
Лазаров, който вещо организира онази касапница.
Идеята с паметната плоча изглежда на пръв поглед разумна, дори
благородна. Но в нея има и една тъмна сянка, която няма да бъде заличена
никога.
Всеки, който погледне въпросната плоча, ще се сети за напълно
безсмислената смърт на командоса; тя завинаги ще напомня как бе екзеку-
тиран Емил – в една продукция, която, както и да бъде оглеждана, намирисва
повече на несръчност, дори на комичност, отколкото на нещо друго; всеки
път хората ще си спомнят как елитни командоси бяха отстреляни от един
нищо и никакъв човечец.
Горкият Емил, той също едва ли ще остане доволен от инициативата,
казвам го с най-голяма симпатия и жал към него. Представяте ли си какво е
мислил в последните секунди от живота си – вероятно е проумял капана, в
който го е вкарало бездарието, което често властва в системата ни за
сигурност; и дали се е сетил за кланицата отпреди двайсетина години, когато
бяха отстреляни други командоси в една безпрецедентна с глупостта си
акция в софийския квартал „Стрелбище“. В крайна сметка паметната плоча
ще събужда не толкова и не само светли мисли, както се очаква.
И какво ще пише на нея: че Емил е проявил героизъм – или просто е
разстрелян заради грешки на началниците си? Ще пише ли кой е отговорен
за неговата смърт – някакъв обсебен от страховете си човечец от Лясковец
или някой друг? Тази плоча ще напомня за срамната вина пред Емил и
колегите му, трима от които по чудо също не бяха избити. А отгоре на всичко

210
и досега не е ясно какво точно се случи в Лясковец. Накрая мазнята ще вземе
връх, истината ще бъде покрита – а плочата ще влезе в този въртоп и това ще
бъде откровена гавра с паметта на Емил.
Бъркотията е пълна – непрекъснато озадачаваме Паметта, притискаме я
да приеме абсурдни претенции, голямото се заобикаля, нищожното се
възвеличава. И все бързаме – да „увековечим“ едно и друго, понеже никак не
сме сигурни в милостта на Историята.
А и какво друго очаквате от хора, които са водени от нагона си да рушат
паметници – освен да величаят днешни джуджета.
Събориха мавзолея на Димитров – вместо да го оставят, за да ни боде
очите и да ни напомня за крайностите на онази епоха. Ако Костов беше
изкарал още един мандат, сега на мястото на мавзолея щеше да има негов
паметник, подлогите му почти сигурно щяха да са го направили. Но не е
късно и сега, приживе, да му се постави поне една паметна плоча – като
строител на българското стопанство, тя може да се монтира и на входа на
комбината „Кремиковци“. Поне няколко паметни плочи заслужава и
скандалният Прокопиев – една на входа на „Каолин“, друга – на „Дамяница“,
тези перли му бяха предоставени на безценица от същия Костов; още една
плоча заслужава да ковнат и пред офиса на „Капитал“, на който периодично
да изписват сумите, които му наливат американските фондации – като памет
за безкористието на нашето момче.
Всъщност на мястото на мавзолея на Димитров може и сега да бъде
направена една внушителна композиция: куп развалини – ако бяха запазили
останките на мавзолея, щеше да бъде най-добре – сред които да се извисява
една колона с образите на Костов и съмишлениците му с благодарствения
надпис „Те въздигнаха България“.
Тези хора са омагьосани да оставят развалини след себе си. Впрочем
мавзолеят го събаряха на два пъти, сякаш самата История им нашепваше, че
бъркат, че това е глупост – и как тогава да гледа тя на тях освен с презрение.
Някои нямат никаква мярка в маймунджилъците си. Асен Агов – една от
политическите булонки на Костов, все се хвалеше със своя дядо Асен
Йорданов Агов – виден радетел на единния фронт между земеделци и
комунисти, един от участниците в атентата в „Света неделя“, за него беше
поставена паметна плоча на бул. „Дондуков“; но след промените през 1989-
а един ден я откриха съборена, а близките му не си мръднаха и пръста, за да
я възстановят, макар че бяха яли доста бял хляб покрай антифашистката
дейност на дядото. А може би и сами да я бяха съборили – нали вече бяха
направили салтоморталето в посока на новите демократи. Напоследък за
атентатора Агов се пише единствено като един от създателите на
българското въздухоплаване – другото се забравя, а в „Света Неделя“ са
избити стотици хора.

211
 Наскоро вдигнаха паметник на Георги Марков – на откриването му
липсваха някои от най-близките му приятели, не успяха да се вредят от най-
новия, най-големия ни демократ Плевнелиев. А ако искаш в нещо да внесеш
елемент на бутафорност, задължително е да присъства нашият любим
президент: открива колоездачната обиколка на България – представяте ли
си – сетне пък гледа умно и при откриването на паметника на Марков. Някои
хора са орисани да създават недоразумения, на Плевнелиев това отдалече му
личи и той заразява и останалите край себе си – ето, само преди няколко дни
германският външен министър го нарекъл „президент на Румъния“. Заради
това трябва час по-скоро да му се открие едно скромно паметниче край
Президентството – но да пише, че е паметник на параден кон, за да не решат,
че е на някое магаре.
Зад всеки от новите паметни знаци се крие някаква тайна. Има една
неловкост и около паметника на Марков. На него не посмяха да напишат, че
е убит от комунистическата ДС по заръка на Живков – едно твърдение, с
което някои хора проглушиха ушите на света. Защо спестиха тази истина,
ако наистина вярват в нея? И вярват ли всъщност – или се препитават покрай
тази мистерия?
На откриването присъствала и вдовицата на Марков – Анабел Дилке. Но
Петър Увалиев, който със сигурност повече от Марков заслужава паметник
заради неизкоренимото си българолюбие, разказва, че тя е автор на една
отвратителна антибългарска книга, озаглавена „Разделната стена“ – това е
описано в спомените на Бригита Йосифова „Обещах да запомня“.
И съвсем не става дума за някакъв абстрактен антикомунистически бяс –
а за цинична подигравка с българския манталитет и с Българското изобщо.
Ето какво казва Увалиев за „Разделната стена“: „Не приемам 200
страници, изпълнени с дива омраза срещу България! Защо тази вдовица крие
книгата си, когато рони сълзи в София, и го прави публично, по телевизията?
Защо не споменава, че Марков е поискал развод? Тя сама пише, че ѝ е заявил
намерението си да се върне в България, че иска развод... У нас ще се хванат
за главата, когато прочетат с каква злост плюе нас, българите. И най-вече –
България! Илюзията ѝ за обезщетение ще се изпари...“.
Хайде – време е за още един паметник, този път на самата Анабел Дилке.
И надписът ще е лесен: „Моето българско робство. Как изтърпях Георги
Марков.“
Между другото тези страдания си имали и цена – обезщетението
трябвало да бъде 15 милиона лири.

14 март 2015

212
 УЧЕБНИК ЗА КОМУНИЗМА – СЕГА, ВЕДНАГА

В една държава, в която има повече апологети на

Марков, отколкото на Илия Минев, не може да се напише
честен учебник за престъпленията на комунизма...

Наистина е нужно още отсега да се напише учебник за престъпленията

на комунизма, както предлагат някои системно разпенени късни
антикомунисти.
Сега, веднага.
Защото след още няколко години няма да има кой да опровергава лъжите
им.
А пък на Георги Марков ще му направят още един паметник – вече с
размерите на Паметника на Съветската армия.
Марков така и не се отрече от телевизионния сериал „На всеки
километър“, а той беше един от авторите му. Този сериал беше най-
ефектната възхвала на комунистическия идеал. Той зомбираше населението
като нищо друго.
Когато се изучават престъпленията на комунизма, несъмнено трябва да
се изучават и неговите байрактари.
Няма как в раздела „Апологии с пълно гърло на комунизма“ да не
попадне и този сериал.
И няма как да не бъде обяснено едно дребно неудобство: защо се е
подвизавал Марков – паметникът на днешния антикомунизъм – между
авторите на сериала, та дори беше основната фигура там.
Какво е търсел между тия лъжци, за чий чеп е бил сред въпросните
нахалници – някои от които като Павел Вежинов например, безспорно бяха
далеч по-завършени писатели от него.
Учениците направо ще се изцъклят, когато стигнат до този факт:
комунизмът е престъпен режим – да, да!, сериалът е безсрамна негова
апология – да, да!, какви ги дъвче тогава там Марков, знамето на късния
антикомунизъм?
Някак трябва да се обясни тази аномалия на децата, които, колкото и да
са гламави днес, все ще се изправят пред тази загадка. Затова не трябва да ги
оставят сами да стигнат и до отговора за същността на българския
антикомунизъм, защото тогава ще си ебе мамата, както би се изразил
бившият министър на просветата проф. Танев.
Впрочем той веднага прегърна идеята за учебника – прегърна я така,
както Живков прегръщаше Брежнев, когато се готвеше отново да го излъже

213
и да измъкне от сенилния кремълски вожд поредната порция аванти за
България.
Разбира се, на Танев му е лесно да прегръща – обаче комунизмът някак
трябва да се обясни.
Марков има една прелюбопитна сказка по Би Би Си – слушал съм я на
живо през пращенето на това уж забранено радио. Днешните антикомунисти
не си губеха времето за тия неща – на тях им беше по-интересен
комсомолският фестивал „Ален мак“, но това е друга тема. Не си спомням
дали по-късно тази сказка влезе в някои от томовете на Марков, но това не е
и толкова важно. В нея става дума как Живков попада уж случайно – по вре-
ме на лов в Балкана – на снимачната площадка на някакъв филм (сериала?) и
тогава се случва нещо абсолютно невероятно: облечен в полицейска
униформа актьор му рапортува/обяснява какво снимат и пр. Гоголевска
история – но немалко от антикомунистическите истории са такива.
Тази история не ми излиза от главата – тя е великолепна метафора на
прескимбичването, на превращенията на късните антикомунисти. Хубава
история, силна, въздействаща.
Но Марков така и никога не се отказа от този филм, който тръбеше: „Ние
сме на всеки километър – и така до края на света!“. За комунистите ставаше
дума – но сега може да се отнесе и до късните антикомунисти.
Можеше да направи едно признание – например какво го е накарало да
се оцапа с този филм. Това щеше да е важен принос в психографията на
антикомунизма. Но не го направи. Щеше да помогне на днешните храбреци
да опознаят себе си, да осмислят и да проумеят късните си напъни.
Марков не обясни, пък и никой не би посмял да го пита по онова време
защо все се вреше в най-важните кабинети в Държавна сигурност, защо все
се гушеше под крилото на полковник Кюлюмов, който беше заместник-шеф
на Шесто управление, а направи и кариера като писател. Една книга за тай-
ните на ДС, излязла изпод перото на Марков, сигурно щеше да бъде
забележително четиво. Но той спести и това на читателите си. Заради това
по-късно беше много по-лесно да бъде изкаран жертва на същата тази ДС.
Днес трябва да бъде продаван като българския Виктор Суворов – той обаче
никога не е писал апологии на комунизма и затова неговите книги се приемат
с такова доверие.
След време Марков спокойно и необезпокоявано отпътува за проклетия
Запад и се установи в Лондон, за да покорява тамошния литературен Олимп.
Нещо изначално невъзможно. За да се убедите в това, достатъчно е да
прочетете някоя и друга книга на Джон льо Каре примерно, който доста
глуповато е представян като „майстор на шпионския трилър“, а той е
истински, първокачествен световен майстор. Само вижте „Достопочтеният
ученик“, продължението на „Дама, Поп, Асо, Шпионин“, и сами ще се

214
убедите за каква класа става дума.
Вече една дузина летописци разказаха как са изпращали Марков към
Свободата, какво им е казал на прощаване, и пр. Само дето не успяхме да
чуем как са го изпращали от ДС, какво му е казал Кюлюмов примерно.
Между другото той не е единственият случай – има и други, някои от тях
дори са били съдени, а след това цъфнаха примерно в Париж. И досега не
дават свестни обяснения как са направили този номер. Както и да е.
А комунистите продължиха да излъчват сериала „На всеки километър“ –
още много и много пъти. Марков пък си говореше по радиото и громеше
комунизма. Слушаш коментара му и след това гледаш епизод от сериала –
ето това е проява на един начален, все още неосъзнат плурализъм. Разбира
се, с днешна дата може да се приеме и като ритник в слабините на късните
антикомунисти.
И какво направиха с авторството на Марков комунистите, как го
прикриха?
Големи хитреци се оказаха: можеха след отпътуването му да заснемат
наново началните надписи на сериала, нищо работа. Те обаче направиха
друго: скриха името му с една трепкаща чертичка, колкото и най-големите
будали да се сетят какво става. Слушайте Радио Лондон – и се радвайте,
тъпанари такива. А в наши дни само късните антикомунисти не знаят какво
имаше под оная трепкаща чертичка.
Престъпленията на комунизма трябва да се изучават, това е безспорно.
Въпросът е – как?
И кои точно? Това очевидно трябва да става в един по-широк контекст.
Не да се изтъпани някакъв Андрешко и да проглуши ушите ни какъв
страдалец е – нищо, че си е една най-обикновена мишка. Ще бъде поредният
провал на Прехода, ако учебникът се остави в ръцете на някакви неуки
тарикати. Те ще политиканстват с Историята, а знаете каква им е полити-
ката – колко дребнава и отмъстителна е тя.
Сега се готвят да направят един евтин номер: да сравняват българския
комунизъм с нацизма. Тъпаци. А той трябва да бъде сравняван с българския
фашизъм, доколкото го е имало. Червеният терор след Девети септември
1944-та трябва да бъде сравняван с терора преди Девети. Но как да го
направят, когато някои от най-големите сатрапи след Девети са бащи на
някои късни „демократи“ и „антикомунисти“, да не споменавам имена, за да
не получи някой дамла.
Един от шедьоврите измежду комунистическите престъпления е
атентатът в църквата „Света Неделя“. Натрупана е вече доста внушителна
книжнина за него. Но и той не може да бъде изолиран и видян вън от
контекста на последвалите го „Бели нощи“.
Може да станем свидетели и на друго нахалство. Точно синовете на

215
ония, които са били не само апологети, но понякога и действителни сатрапи
на комунизма, да пишат за комунистическите престъпления. Вече от
трийсетина години преглъщаме въпросните синковци да са клисарите на
фалшивия български антикомунизъм, на европейските и атлантическите
ценности. Усърдно и с истинска наслада плюят по лицата на бащите си – и
все им е сладко и на едните, и на другите. Тия типове в никакъв случай не
бива да бъдат допускани до какъвто и да е учебник.
Някои пък ни занимават с Евгений Дайнов, който бил стипендиант на
Секретариата на ЦК на БКП. Здрасти. На този посткомунистически запъртък
отдавна са му изпопадали зъбите – той се изходи показно още когато нарече
Костов „Новия Стамболов“. Въпросното безподобно слагачество е далеч по-
осъдително от това, че е ял белия хляб на „комунягите“. Ами Иван Кръстев,
чийто баща е бил заместник-завеждащ отдел на ЦК на БКП, но синчето от
две десетилетия се препитава като ексхуматор на комунизма.
Давайте го по-кротко – а такива превращенци ги дръжте на един пуше-
чен изстрел разстояние от въпросния учебник.
Намерете време за истинските страдалци, за тяхната истина, за тяхната
Голгота – не за лакирани типове като Йордан Соколов, довереника на ЦК на
Комсомола. В една държава, в която има повече апологети на Марков,
отколкото на Илия Минев, не може да се напише честен учебник за
престъпленията на комунизма.
И все си мисля за писателя Йордан Вълчев – той дори не гледаше сериала
„На всеки километър“, какво остава да бъде негов автор. Но в замяна на това
беше истински страдалец, също и истински писател, във всеки случай не по-
малко значителен от Марков. Достатъчно е човек да познава само сборника
му „Сватба“, за да е сигурен в това. За останалите му творби да не говорим.
Бил е в лагера Куциян, след това – когато затвориха лагерите – лежа и в
Старозагорския затвор. Ах, как го няма вече, за да направи една психография
на примитивния български антикомунизъм.
Учебникът не бива да се превръща в поле на мистификации, на
маниашки лъжи, на едно срамно надлъгване с Историята.
Освен това не бива да се превръща и в оправдание, в алиби на Прехода –
и на неговите некадърни „строители“, включително и на късните антикому-
нисти. А такава опасност реално съществува.
А след този учебник трябва да се напише и учебник за Прехода,
обезателно.
Все още се надявам да направя една „Инвентарна книга на Прехода“ –
като отговор на излязлата преди години „Инвентарна книга на социализма“,
която несръчно шаржира същността на онзи строй, който си имаше и своите
достояния.
Основният въпрос е: кои ще са авторите на учебника, каква ще е тяхната

216
научна състоятелност и честност.
Във време, когато тихомълком се опитаха да отменят дори турското
робство, въпросът за авторството е от изключително значение.
И кои ще са неговите рецензенти? Той трябва да бъде плод на един
научен консенсус – а не да следва вятъра в главите на одиозни типове, които
минават за „десни“ или антикомунисти.
Младите вече са донейде зомбирани – като съдя по отзивите им в
Мрежата, но все още имат шанса да научат истината от родителите си и от
техните родители.
За жалост, Истината винаги върви редом с мистификациите – и доста
често е безсилна пред тях. Навремето – пролетта на 1990 година направих
една поредица за лагерите край Ловеч, тя вървя няколко месеца и имаше
изключително въздействие върху публиката. Чуха се потресаващи истории.
Дори генерал Атанас Семерджиев, тогава министър на вътрешните работи,
призна в една от книгите си, че е останал поразен. Но се появиха и някои
мистификатори.
Има голяма опасност учебникът да повтори някои тъпи номера. Доста
време се твърдяха очевидни нелепици – например че за 15 дни през месец
септември 1944-а са избити 200 хиляди души. Може би защото постепенно
участниците в антифашистката съпротива бяха достигнали около 200 хиляди
души – и така Великата Българска Измишльотина постигна своята симетрия.

19 март 2016

217
 ДВОИНИ ЗНАМЕНОСЦИ

Как така разкриваш истината за българския

комунизъм – а в същото време си основен автор на
най-възторжената възхвала на антифашистката
съпротива? Каква е тази шизофрения –
и може ли изобщо до бъде обяснена

Веднъж един учител по литература се оплакваше по телевизията, че

учениците не познават нито един жив български писател.
Това е странно, след като писатели никнат непрекъснато тъкмо по
телевизията. Във всяко шоу има по един-двама особняци, представяни за
писатели, които при това обикновено са сексуал-радикали.
Всички би трябвало да познават например Калин Терзийски – и покрай
него дори и датите на цикъла на Елен Колева.
Премиерите на нови книги обичайно са пищни – поне колкото спектакъл
с участието на Хосе Карерас. Покрай тия тържества учениците би трябвало
да различават симпатичната Людмила Филипова, за Денди Бастунчето – да
не говорим.
Други писателки пък стигнаха дотам да се самонаричат курви – и пак
нищо. Една от тях тия дни разказваше, че не струва нито 10, нито сто лева.
От което следваше, че 200 лева са съвсем приличен хонорар за едно рандеву
с нея. И нея не познават. Що за идиоти са тия ученици?
Как е възможно да не познават днешните писатели? А някои от тях имат
безспорни постижения – например само докато извървят пътя от „Люлин“ до
центъра на столицата, и вече се усещат като Керуак, че и нещо отгоре. И това
се повтаря всеки ден. Някои пък се изхитрят насам да се изживяват като
Керуак, а в обратната посока – като Буковски. Но дори и това чудо оставя
равнодушни неблагодарните наши двойкаджии.
По-страшното обаче е, че те вече не познават и ония писатели, които не
са между нас – и които са маята на българската духовност, уж.
И защо да ги познават, когато един бивш министър на културата нарече
Вапцаров „терорист“ – само и само за да получи някой кретен от бандата на
Костов ежедневната си антикомунистическа полюция. Министърът (Петър
Стоянович) сетне се извини и мина тънко – защото в една нормална държава
биха го обесили заради хулиганството му.
Четвърт век вече шайка майкопродавци се опитват да уредят едно
Баташко клане над литературата ни.
Самото Баташко клане пък за малко щяха да го нарекат „цивилизационен

218
процес“, но по някакво чудо това се размина.
Майкопродавците, иначе нищо и никакви хорица, обаче са методични
като гладни дървеници. А техните вдъхновители са по-страшни дори от
Жданов – болшевишкият сатрап по въпросите на идеологията. Вижте ги само
как натъкмяват покушенията си: опитват се да изхвърлят от Историята
Баташкото клане и сетне са готови да пробутат лъжата за 500-годишното ни
мирно съжителство с османлиите. Но народецът навреме се усети и защити
Баташкото клане – на нас ни дай да защитаваме кланета. И номерът не мина.
Затова сега на еничарите на евреина Сорос – дори на тия безпределни
тепегьози! – им е неудобно да парфюмират турското робство, нечуваната
варварщина в Батак е трън в задниците им. Но все ще намерят начин да го
извадят.
Клането в литературата обаче продължава. Всеки нов просветен
министър, който сякаш обезателно трябва да е формен галфон, се упражнява
върху Ботев, Вазов и останалите ни първенци. Вадят ги от учебниците, след
това ги връщат – и уж всичко е наред. Но не е.
Защото мизерниците постигат целта си: разколебават учениците,
объркват представите им за истински ценното в литературата, отблъскват ги
от самата нея, и пр. А ние искаме да познават някой люлински Керуак или
пък да съпреживяват трепетите на някоя дашна дама, която минава за
писателка.
Наскоро Г-жа Подарицентрала/Кунева поиска фондация „Америка за
България“ да подкрепи българското образование. Бойко обаче се направи на
много зает и не обърна внимание на нейното нахалство. Как така една частна
фондация ще подпомага държавното образование – и срещу какво? Кои
писатели трябва да бъдат изхвърлени от учебните програми, за да останат
доволни дървениците? Няма кой да ни каже.
Клането над българската литература ще продължава, докато накрая
остане само един писател от времето на соца – Георги Марков, разбира се.
Мярнах финала на едно предаване за него по държавната телевизия.
Водещият тъкмо питаше каква е основната му „заслуга“. И един Марковед,
който от години премята и омесва както си иска версиите за смъртта му, рече:
„Той разкри истината за българския комунизъм.“
Това, разбира се, е вярно. Но се питам въпросната истина включва ли и
истината за партизанското движение у нас – толкова окарикатурявано,
особено на 9 септември всяка година?
Как така разкриваш истината за българския комунизъм – а в същото
време си основен автор на най-възторжената възхвала на антифашистката
съпротива, включително и на партизанското движение – сериала „На всеки
километър“?
Как се случва това чудо с Марков?

219
 Каква е тази шизофрения – и може ли изобщо да бъде обяснена?
Знаменосецът на късния български антикомунизъм Марков в един
момент вее и байрака на партизанското движение – това е неизбежното
заключение.
Само заради този факт днешните ученици трябва да получат тотална
амнистия за незнанието си – не им трябва да познават нито живите писатели,
нито пък фалшивите знаменосци на антикомунизма. Да пишат допълнително
по една единица повече към оценките им – и да се махат от тази бъркотия.
Така се е случило и когато се ражда Симеончо: двойкаджиите стават
тройкаджии и минават в по-горен клас. И може би това поражда всички
следващи катаклизми.
Наскоро документалният сборник „Случаят „Люти чушки: 1968“ (от
поредицата „Червено на бяло“) ни припомни една история с Марков –
Двойния Знаменосец.
Заради някакво дребно провинение партийните чиновници изгонват от
Театъра на въоръжените сили режисьора Асен Шопов и неколцина актьори
и ги изпращат в Бургас. Марков решава да помогне на Шопов, иска среща с
Тодор Живков и веднага я получава – нали все още е знаменосец на правата
вяра, това се случва през ноември 1968 година. Взема със себе си и Шопов,
без това да е уговорено – немислимо нахалство за ония времена, но на него
и това му е позволено.
Живков ги посреща любезно. Следва разговор между него и Марков –
Диктаторът му казва, че е прочел пиесата му и връща екземпляра, който е
получил от самия Знаменосец. Оставаме с усещането за пълна хармония
между двамата.
Идва ред на Шопов. Той пък казва, че доверието на Партията е жизнено
необходимо за твореца в съвременна България и, разбира се, за самия него.
Иска от Живков Партията категорично да изрази отношението си към
работата му. Без недвусмислено изразено партийно доверие по-добре било
да се заеме с някаква друга професия.
Живков е силно впечатлен от думите на Шопов. Знаменосецът – също.
„Какво искате от мен?“ – пита Диктаторът.
Марков казва, че е редно Шопов и актьорите да бъдат върнати в София.
Живков взема телефона, свързва се с председателя на Комитета за
култура Павел Матев и въпросът веднага е уреден.
Всички са доволни. Ходатаят Знаменосец – също, разбира се.
И започва да благодари: „Другарю Живков, много ви благодаря. За нас
вие сте...“
Марков спестява на читателя какво е за него Живков, обаче това се
подразбира.
Диктаторът го прекъсва: „За вас...? Знаете ли какво съм аз за вас...“

220
(Следва цитат от текста на Марков.)
„Отнякъде той изненадващо измъкна малка книжка, бързо я разтвори на
очевидно предварително отбелязана страница и почти я тикна под носа ми.
На страницата видях някаква епиграма и рисунка на свиня със странна
опашка. Докато в пълно недоумение се чудех какво означаваше всичко това,
Живков грабна един бял лист, извади писалката си и се подписа.
После постави листа с подписа до епиграмата и посочвайки свинята,
силно развълнуван каза: „Това съм аз... а това е моят подпис?“ – и с
разтреперани пръсти посочи опашката на свинята, която още на пръв поглед
наподобяваше подписа на Живков.
„Ето това съм аз за вас!“ – каза Живков с болезнена горчивина... Никога
преди не бях го виждал така дълбоко засегнат. Мисля, че реакцията му беше
чувство на силно, искрено огорчение. Приличаше на човек, който току-що е
бил изненадващо измамен било от близък приятел, било от невярна съпруга.
Порази ме и фактът, че в реакцията му нямаше нито гняв, нито раздразнение,
а просто болезнена горчивина... Някак нервите му бяха изневерили и той бе
открил доста поривисто болката си.
От това ненадейно развитие на нашата среща Асен, седнал до мен, се
беше вцепенил... всичко това беше прекалено много и за двама ни.
В последвалите дълги секунди почувствах, че тишината би означавала
потвърждаване на обидния за първия секретар характер на рисунката. Вече
знаех, че тя беше работа на Борето Димовски и епиграмите бяха на Радой.
Текстът на самата епиграма нямаше нищо общо с Живков и това ми даде
основание да твърдя, че ако има прилика, това вероятно беше чиста случай-
ност и дума не можеше да става за умисъл...“
И цитираното дотук е напълно достатъчно, за да почувстваме дълбо-
чината на чувствата между двамата – Диктатора и Знаменосеца. Марков
представя с необикновена топлина Живков, сякаш вижда себе си – поне в
онзи момент, като негов близък довереник.
Тъй или иначе тази история може силно да разколебае доверието на
днешните ученици в истината за българския антикомунизъм. Не им стига, че
трябва да приемат за естествени силиконовите израстъци на фолк певиците –
ами сега и това.
Между другото текстът на епиграмата, която според Марков нямала
нищо общо с Живков, гласи: „Сит търбух, за наука глух.“
Любопитна история откриваме и в друг том от поредицата „Червено на
бяло“ – „Инкриминираният Иван Динков“. Сега пък чудесният поет Динков
трябва да бъде натъкмен като дисидент. Проследяваме разправиите около
повестта му „Хляб от трохи“ – тя излиза през 1970 година в списание
„Септември“ и срещу нея се провежда „организирана административно-
критическа кампания, направлявана от тогавашното ръководство на съюза на

221
българските писатели начело с Георги Джагаров“.
Накрая стигаме и до едно свидетелство на самия Динков от книгата му
„Време под линия“: „Случаят „Хляб от трохи“ заглъхна с личната намеса на
Тодор Живков... В определеното време бях при Живков. На малката масичка
вляво от двойната врата седяха мълчаливо Георги Джагаров и Димитър
Методиев (Бел.: дългогодишен съветник на Живков). Пред тях – вечният
коняк и айрян. Живков се разхождаше от масичката до зелената секретна
каса в дъното на кабинета и обратно, като непрекъснато разтриваше гърдите
си. Подхвърли, че наскоро имал някакви здравословни проблеми, без да ги
уточни. „Е, казвайте – обърна се Живков към Джагаров и Методиев. – Какви
са партийните провинения на това момче?“ Отговор не последва. Джагаров
и Методиев продължаваха да гледат пред себе си. „Тогава – сухо отсече
Живков, – да смятаме, че провинения няма, че някой ги е измислил.
Напоследък българската памет става все по-злобна и по-злобна.“
Срещата приключи благополучно за мен“ (край на цитата).
И в този случай Живков е представен пределно великодушно, а думите
му за „българската памет“ са направо стряскащи.

16 септември 2016

222
 МЪРТВИЯТ НИ Е ПО ВКУСА

При врътните на нашия ген най-добре е да те убият

Никога не мерим с една мярка едно или друго. Това е в нашия ген.
В началото на 2017 година Стефан Цанев и Вежди Рашидов, довчерашни
приятели, се хванаха за гушите. Заради една смешна история: някой
подшушнал на Стефан, че му присъждат наградата „Златен век“ – и той
публично заяви, че няма да я приеме. Оказа се обаче, че Вежди изобщо не е
подписвал съответната заповед, тъй че Стефан се отказа от нещо, което не
притежава. Това пък даде хляб на мушмороците да се упражняват не само за
тяхна сметка, но и за сметка на Миналото. Защото винаги има мераклии да
го разравят – и всеки да вади някаква мръсотийка и да замеря онзи, когото
недолюбва. Изпати си главно Стефан.
Различният аршин е проблема, той поощрява канибализма.
Георги Марков е светец – въпреки че е написал „На всеки километър“,
най-апологетичния опус за партизанското движение – до такава степен
розов, че големите фигури на Съпротивата леко се мръщеха.
Цанев обаче не е светец – понеже е написал нещо за Дзержински.
Марков е „светец“ и защото трябва да се даде някакъв фасон на
българското „дисидентство“ – той, галеникът на Живков, е неговата
черешка. Пред подобни въображаеми първенци на притворния антикомуни-
зъм лично аз предпочитам хора като Стефан и мнозина други, които са
решили или са били подлъгани да помаршируват малко с левия крак. Сетне
обаче са духнали от строя.
Марков е тръгнал към Ореола си на Главен Дисидент, изпратен като
луксозна пратка с наложен платеж: с официален паспорт, със собствената си
кола и пр. Това е приемливо – а пък Стефан не може да пише за Дзержински.
При врътните на нашия ген най-добре е да те убият.
Тогава вече паспортът ти за Славата е подпечатан завинаги с десет
печата – повечето от които от ДС, както е в случая с Марков, но няма
значение.
На нас ни трябват убити герои, не живи.
Не ни трябва живият Ботев, за когото Стамболов се беше изпуснал да
каже, че идва да става министър-председател. Трябва ни не жив, а мъртъв –
ако е гръмнат от свой четник, още по-добре.
Представяте ли си каква съдба щеше да има Левски, ако беше оцелял –
това пък дори не смеем да си го въобразим – от срам, разбира се. Знаете защо.
Да се върнем към тенекето „Златен век“.

223
 Заради него здраво наложиха Стефан със собственото му стихотворение
за Че Ка.
Не съм го чел в книгите му, дори не знам от коя негова книга е то. Обаче
аз пък притежавам една малка книжка, озаглавена е „Песни за мълчаливия
подвиг“. По време на разправията нещо шавна в паметта ми и реших да я
потърся в архивите си – за да съм сигурен, че аз съм ѝ съставител. Да разкажа
нейната историйка.
Като ученик пописвах в сливенския вестник „Сливенско дело“ –
коментари за футболни мачове, такива неща. Веднъж татко се върна на обяд
от дюкяна и вика: „Какви са тия хора пред дворната врата?“
А там се събрала малка тълпа запалянковци – да ми търсят сметка защо
съм писал нещо иронично за любимия им отбор. Както и да е.
Във вестника са запознах със Сашо Петров, той беше в икономическия
отдел. Сетне години не го виждах и един ден, вече бях в „Литературен
фронт“, се срещнахме в писателското кафене. Разбрах, че работи в отдел
„Пропаганда“ на МВР – оттам се грижеха за доста писатели с консултации,
с щедри контрактации, и пр. Сашо и колегата му Иво Димитров бяха много
отворени хора, улесняваха писателите по всевъзможни начини, дундуркаха
ги всякак. Пътуваха например с Богомил Райнов или Андрей Гуляшки до
страните, в които щеше да се развива сюжетът на новите им романи.
Консултанти, каквито има всеки днешен голям западен автор на авантюрни
романи.
Веднъж Сашо ме покани да помогна за съставителството на някакъв
сборник – те всъщност вече го бяха приготвили, но искаха да хвърля едно
око, да няма някоя грешка. Нямаше – и това беше книжката „Песни за
мълчаливия подвиг“. Тогава изобщо не видях нещо притеснително за
авторите на стиховете. Все едно днешният бард на МВР Веско Маринов да
го упрекваме, че пее за родната полиция. Повечето от поетите от
„Мълчаливия подвиг“ поне бяха и много талантливи.
Книжката излезе през 1972 година като издание на Централния комитет
на ДКМС/Комсомола, на Централния съвет на пионерската организация
„Септемврийче“ и отдел „Пропаганда“ на МВР – и в услуга на Репуб-
ликанския щаб на операция „Българска слава“. Отпечатана е в печатницата
на МВР в 4-хиляден тираж. Колко е повлияла на пионерчетата, един Господ
знае. Най-вероятно – никак. Стихотворението на Левчев например и днеш-
ните хакери трудно ще разгадаят. Е, другите автори са по-прями, но все тая.
Всеки режим си играе пропагандните игри – кой по-умело, кой направо
дърварски. Днес Гуантанамо също е възпявано.
Единственото интересно нещо в дърленето около Стефан ще бъде, ако
той ни разкаже защо е написал ония стихове. Тоест да ни допусне до
тогавашния си акъл. Трябва да чуем не този или онзи, а Стефан – няма

224
страшно да каже какво му е харесвало навремето в тоя Дзержински. Той
впрочем със сигурност ти става симпатичен, ако четеш романите на Юлиян
Семьонов. Но те пък се появиха поне две десетилетия по-късно.
Няма нищо фатално да харесваш нещо, а след това да разбереш, че си се
лъгал. И най-големите световни личности са преминавали през подобни
метаморфози – и са били дори благодарни за заблудите си.
Искам да кажа, че лъвовете сами трябва да описват заблудите или
терзанията си – защото в противен случай това ще го направят чакалите.
Да не говорим каква касапница ще настане, когато лъвовете вече няма да
ги има.
Разказвайте си историите публично – и по този начин поне малко
затруднете чакалите. Ако си траете, най-накрая ще се чува само воят на
чакалите.
В началото на 70-те години бях много близък с Георги Джагаров, той е
един от хората, на които винаги ще съм задължен. Джагаров имаше навика
да затваря баровете, макар че вече дори и не пиеше истински. Веднъж
отидохме не до бар „Астория“ (новият), където обичайно киснехме, а до
„Ориент“ – той се намираше отсреща. Докато се промъквахме през малката
тълпа пред входа, чух някой да се разправя с портиера: „Как няма да ни пус-
неш бе, това е Стефан Цанев, той е най-големият поет.“ Не ги пуснаха –
тогава не познавах Стефан, но тази реплика съм запомнил. Със сигурност не
го смятаха за голям поет заради Дзержински.
Доста бели петна в „картата на Малро“ попълни Валентин Караманчев с
мемоарната си книга „Патила и страдалчества на книги и люде“. Споменните
му портрети без всякакво преувеличение са разкошни. Марковедите сигурно
ще ги заобикалят отдалече. Досега най-настървените му късни ценители ро-
веха главно из архивите на ДС, подредени за шарани като тях. Портретът на
Караманчев е друго нещо, той споделя подробности, които са безспорно нови
за читателя. Няколко пъти подчертава, че смята Марков за голям писател, че
го цени много. Но в крайна сметка му отрязва главата. Защото ни представя
един себичен човек, който например пет пари не дава за задълженията си към
издателството („Народна младеж“), обсебен от компанията на генерали от
ДС. Води ги и при Караманчев, който е директор там, за да покаже недосе-
гаемостта си. Но и Караманчев е инатлия като всеки македонец и не му се
дава лесно. Марков бърза да замине за чужбина – сигурно се е виждал като
следващия Джон льо Каре или Греъм Грийн, макар че тогава едва ли е чувал
за тях – и отказва да довърши работата си по някои ръкописи, но Караманчев
отказва да го пусне. Накрая самият шеф на ДС Солаков се обажда, за да уреди
отпътуването на днешния Паметник.
Поразително е писмото на Марков до Димитър Бочев, което лисунгерите
марковеди усилено отбягват – то сякаш е писано за комунистическия

225
„Работническо дело“. Още по-поразителна е обаче наивността на Марков,
който, изглежда, е нямал дори бегла представа за реалностите на Запада, а
отива да го покори.
А за артистичната фриволност на неговите „Репортажи“ можем да съдим
и от един дребен, но иначе убийствен факт, коментиран от поета Анастас
Стоянов – откриваме това в книгата на Караманчев.
Марков пише, че при една среща на Живков с група писатели нарочно се
забавил, за да не вземе участие в общата снимка.
„Гледах отдалече цялата компания – пише той, – моите колеги, старите
партийни дейци, заешкият генерал (Русков) и Живков в средата, всички
засмени, като най-щастливо семейство...“
А Стоянов допълва: „Аз имам тази снимка. И нямам какво да прибавя
към казаното от Джери освен едно: авторът на „Репортажите“ навярно е
забравил, че и той самият е на снимката.“
Така достоверно втасва Българската Истина.
Много важен е и споменът на Караманчев за чудесния поет Иван Динков
и перипетиите около книгата му „На юг от живота“. Сега го изкарват заради
нея дисидент, а тя е претопена от самото издателство, за да спасят поне
хартията – защото Динков подкупва с шише водка един печатар и вмъква
допълнително един стих. Такива уточнения към Истината има колкото щете
в книгата. А Радичков сам съкращава няколко реда от крамолната си пиеса
„Образ и подобие“.
Караманчев се отнася с уважение към тези автори, а и към останалите си
герои. Но с уважение се отнася и към Истината, което е далеч по-важно.
Тъй че не се оставяйте на чакалите.
Още една история от книгата на Караманчев.
В началото на 80-те години Свобода Бъчварова започва да работи над
романовата си поредица „Земя за прицел“ – и моли Караманчев, който е шеф
на Обединение „Българска книга и печат“, да ѝ намери „Князът“ на
Макиавели. Самата тя я търсила навсякъде и накрая опряла до библиотеката
на ЦК на БКП, където работела нейна приятелка.
„Изключено е – отказала ѝ тя. – От 1957 година в библиотечния дневник
„Князът“ е записана на Тодор Живков. И никой не смее да потърси книгата“.
Еха!
Игор Марковски също нападна доста свирепо Стефан. А аз се сетих как
веднага след скандалното ми интервю с Амосов – докато „дисидентите“ се
ослушваха – дядо му Венко Марковски прати мерцедеса си, за ме закара до
вилата му в Банкя.
Бяхме се виждали няколко пъти, той разказваше невероятни неща,
държавната вила, която обитаваше, беше като Аврамов дом. Марковски беше
изключително влиятелен човек, дори казваха, че е със статута на член на

226
Политбюро. Но се беше сетил, че съм изпаднал във вакуум и не е лошо да ми
вдигне гарда. И това, след като в партийния орган „Работническо дело“ ми
бяха ударили балтията. Бил съм „нагазил окончателно в блатото на
антикомунизма“ – ей такива смешки. Но Венко Марковски не се поколеба да
направи жеста си.
Човек трябва да пази в паметта си – и то в специален сейф – добрините,
които са му правили.
А Левчев при цялото си високопоставено положение дори написа писмо
до „Работническо дело“ след разправията за Амосов. Не му го отпечатаха,
разбира се. Но той го написа.
„Дисидентите“, за които пък „Всяка неделя“ беше Аврамов дом, си
затраяха, само ми шушукаха: „Трябваше още да настъпиш газта“ – тоест да
съм направил скандала още по-голям. А помежду си някои от тях казвали:
„Нека го набият здраво арменеца, това е полезно за нашето дело.“

14 януари 2017

***

През месец юли 2018 година съобщиха, че ще подновяват на български

език излъчванията на радио „Свободна Европа“.
Въпросното радио беше един от инструментите, с които Западът
воюваше с комунизма. Колко бе ефикасно то, е отделен въпрос.
Но да разчиташ отново на това радио? Какъв знак е това?
Че в България няма свобода? Че България не е в Европа? Че българските
медии са несвободни? Че искаш да удариш шамар на българските
управници? Че искаш да дадеш бял хляб на тукашни „истински“ демократи –
повечето от които са измислиняци, фалшификатори на собствените си
биографии?
Впрочем – Орбан би ли се съгласил да бъде открито подобно радио в
Унгария?
Ясно е отсега, че „Радиото на Свободата“ няма да има почти никакво
влияние. Но все пак натрапването му е лош знак.
Новината бе коментирана от бивш служител на „Свободна Европа“ –
Димитър Бочев. Между другото той разказа каква свобода имало навремето,
в „ония години“, в това радио.
Веднъж му дали да преведе някакъв текст от Солженицин, но той
отказал, понеже не му харесал.
И представете си само – не го наказали!
Понеже на някои хора Господ им е Георги Марков, ето какво пише той
за въпросната свобода (в писмо до същия Бочев):

227
 „От много отдавна вече не вярвам в „свободата на словото“, която на
практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си
или пред неколцина приятели това, което те вълнува.
Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия“ вестник „Таймс“ или
в независимото Би Би Си?
Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията.
Там, както и в „Работническо дело“, трябва да се съобразиш с линията
на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е
само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки...
Нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните
радиостанции, ги е грижа за България и българите. Просто хората си изкарват
хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на таралежи напри-
мер...
Така че всяко решение, което те взимат, всяко мнение, което те изразя-
ват, няма нищо общо с истината, правдата, борбата за доброто и съвър-
шенството на човека, любовта, красотата. Не!
Никаква друга кауза освен своята проста и ясна кауза – да си
циментираш положението и да не си създаваш неприятности...
Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето
време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито
каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно
(може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично, добре
маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш своето живуркане, като
се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш
пипалата...
Всяка дребна редакторска маймунка, колкото и бездарна да е, която
почука на вашата врата (или на тукашната), има огромни предимства пред
такива като мене.
Защото те не се интересуват какво всъщност предават за България, не се
интересуват да вникнат дълбоко в нуждите на ония, които слушат оттатък,
да отговорят най-пълно на техните очаквания... а просто да си изслужат
времето за пенсия и след това да имат приятни старини в някое крайморско
топло заливче...
Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че обществената съвест на
Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лайна, че тя не е
искрен отклик на нищо, защото малцината честни и искрени донкихотовци,
които милеят за човешкото достойнство, нямат достъп нито до радио, нито
до телевизия, нито до вестници.
Ако търговските интереси на Запад повеляват, те са в състояние да
започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални
диарии...

228
 Това е действителността. Това е все същият конфликт между партията и
отделните творци.
Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните
диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите – източните.
Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени
форми са по-съвършено неморални и представляват по-модерни и по-
солидни укрепления за посредствеността и бездарието, основите на
несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да
прикрие миризмата на лайната) – много по-силен...“

***

Четете Марков, четете го. И парфюмирайте Истината.

23 юли 2018

229
 КЛАНЕТО НАД ИСТИНАТА

Опитват се да принизят всякаква проява на

инакомислие от онези години – а след това да
представят пред днешните балами някакви нови
„дисиденти“. И така да изкормят Историята...

Не остана актриса или певица – от по-известните, която да не разкрие с

30-годишна давност как Живков я поканил на танц, как ѝ шепнел в ушенцето,
как я питал има ли нужда от апартамент и други врели-некипели. А истината
беше, че тъкмо въпросните хубавици му се нахвърляха на горкия Живков, за
да си изкрънкат нещо: жилище, звание или друга благинка.
Обаче сега го изкарват неудържим еротоман, някакъв сексуален
караконджул, който за нищо друго не е мислил – освен да задоволи нагона
си. И кога е сварил тогава да разсипе държавата?
Все пак фантазиите на въпросните булки са поносими – щом им е кеф,
нека се правят на поборнички с напъните на Правешкия Казанова.
Послъгват за негова сметка – но за дреболии.
Обаче Клетата ни История се опитват да я заблудят и за далеч по-важни
неща.
Антон Тодоров, в когото Бойко се влюби, след като беше наречен от него
„шайкаджия“, върши доста полезна работа – особено когато чопли
икономическите досиета на Голямата лъжа, наречена Преход. И тъкмо да му
се зарадва човек – и той намъква кубинките си и почва да гази Истината.
Веднъж написа, че Блага Димитрова била „много близка с висшата
комунистическа номенклатура“.
Е, ако горката Блага е била „много близка“ – то какъв е бил тогава бащата
на Цветан Цветанов, който е бил шофьор на шефа на ДС Григор Шопов. По-
голяма близост е направо невъзможна – но не е известно въпросният
довереник да е изпуснал дори някакъв плах звук на несъгласие с властта.
Както впрочем и самият Цветанов – също „шайкаджия“ (герой на книгата на
Антон „Шайка“).
Били са близки, но са мълчали като пънове.
А Блага уж е била близка – но създаде доста ядове на онази власт.
Какво се опитват да направят новите летописци?
Ето какво: да принизят всякаква проява на инакомислие от онези
години – а след това да представят пред днешните балами някакви нови
„дисиденти“. И така да изкормят Историята.
Бойко също трябва да внимава да не го изкарат и него дисидент – заради

230
убития му дядо.
Преди „Промяната“ всяка форма, всеки знак на несъгласие бяха важни.
Новите чистофайници обаче все подмятат, че в „ония“ години
инакомислието не било изразявано достатъчно ярко. По този повод
покойният сатирик Станислав Стратиев веднъж каза: „А вие на какъв език
мълчахте?“
Насилват непрекъснато Истината.
Вижте само какво се случва с един Плевнелиев – няма отърваване от този
навлек. Непрекъснато шета из телевизиите – и започвам да си мисля, че има
някаква форма на корупция в тия му гастроли, при това по-тежка от
обичайната. Той е третият от „шайкаджиите“ на А. Тодоров.
Вестници, които искат да минават за „сериозни“, се държат направо
неприлично сервилно с него. Слушат го със зяпнала уста да ръси
небивалиците си. А той е заразителен фантазьор – дори очевидните си
провали може да украсява като коледна елха.
Както изпращат фалшивите ни първенци – така ги и посрещат. И новият,
трети кабинет на Бойко се коментираше пак слугински. Цачева например
приела всички „мисии“ и никога не се обидила.
Това, че някой не е обидчив, вече минава за качество.
Може да е пълен гьонсурат – но това няма значение, дори е плюс.
Може скандално да се е провалил на президентските избори, защото си
е послужил с лъжа – но и това няма значение. Нали не е обидчив. Хайде
тогава да му подхвърлим министерския кокал. Не се питат дали Цачева има
качества за правосъден министър – а дали гьонът ѝ е достатъчно издръжлив.
Дребните комични фалшификации вървят редом с едрите, от които все
прокапва нещо мръсно.
Представяха по БНТ книгата „Литература на случаите от „Тютюн“ до
„Хайка за вълци“.
И изведнъж Ивайло Знеполски изтърси, че Радой Ралин играел ролята на
шута на владетеля!
Е, това е наистина е вбесяващо!
Ами защо вие не играхте тази роля, по дяволите – да сте шутчета поне за
една минута, да кажете нещо крамолно, а не да седите върху езиците си.
Доста елейни статии се появиха след смъртта на Георги Данаилов – но в
нито една от тях не се споменаваше, че той е сценарист на филма „В името
на народа“.
Режисьор беше Иванка Гръбчева, сценарият бе направен по едно-
именната книга на майка ѝ Митка Гръбчева – една от „черните ангели“,
които преди Девети септември са извършили няколко екзекуции в името на
комунистическите си идеи. А на 12 септември 1944-та Митка разстрелва
хладнокръвно достолепния български генерал Атанас Стефанов на площада

231
в Луковит – без съд и присъда.
Един Господ знае как се примирява всичко това с убежденията на
антикомуниста Данаилов – отгоре на всичко е изтърпял и Митка като
съсценарист – направо може да мине за жертва на комунистическия терор.
Позволявам си да направя това уточнение, защото написах във вестник
„Народна култура“ първата рецензия за „Деца играят вън“ – дебютната книга
на никому неизвестния тогава Данаилов, беше изцяло положителна.
Между другото твърдеше се, че от Митка Гръбчева се плашел дори
самият Живков, тя и до края ходела с пистолет в чантичката.
Веднъж я интервюирах в дома ѝ и казах с целия си акъл, че не вярвам
това да е вярно. Тя веднага отвори чантичката си – пистолетът си беше
вътре – а очите ѝ в този момент бяха като дулата на два пистолета.
Еха – можем да си позволим известна поетичност от време на време!

13 май 2017

232
 МАЛКИТЕ ПАЛАЧИ И ГОЛЕМИЯТ ЯТАГАН

Ятаганът на Прехода обезглави ценностната ни

система, след което цъфнаха и вързаха доста идиоти...

В дните преди Празника – 24 май 2017-а – се случиха няколко неща,

които ни доубедиха, че Народа – „Възродения“ – ще го разтерзават дотогава,
докато глупците окончателно го довлекат до Сияйните Си Бъднини.
„Под игото“ излезе на „шльокавица“.
Започнаха да плащат на ония, които приемат да кръстят децата си с
имената на български царе.
Дарителството също достигна своите сияйности – за кеф на теле-
визионните будали.
„Шльокавица“, наричана още и „пърцуца“, е люта домашна ракия.
Тълковният речник елегантно ни подсказва това, като прилага за словесна
илюстрация едно простонародно признание: „Кольо, отде я извади тая
пърцуца бе, иба ми са мамата днес цял ден!“
„Под игото“ обаче е подложен на кърджалийския ятаган с една друга
„шльокавица“. Тя пък според Уикипедия е „начин на изписване на
българския език, при който се използва несистематизирана комбинация от
латински букви, цифри и други символи, намиращи се на клавиатурата на
компютър, джиесем или друго електронно устройство. Използването на
шльокавицата е резултат на определена степен на непоследователност,
неподреденост и дори некохерентност (неразбираемост) на мисълта и
цялостно неумение за боравене с езика“.
Или такова използване на българския език, след което пак ще му кажат
на споменатия по-горе Кольо: „Иба ми са мамата днес цял ден!“
Да издадеш Базовия роман на шльокавица, е израз на дребна провин-
циална суетливост. И на търговски нюх, разбира се. Ятаганът на Прехода
обезглави ценностната ни система, след което цъфнаха и вързаха доста
идиоти – и се разчита те сега да си купят изданието. За да бъдат в съгласие
със собствената си неукост.
Това е услуга за Малките палачи, които драпат да лъснат Големия
Ятаган. Ще бъде излишно да чоплим мотивите им – те просто ще си купят
въпросната „книга“, за да имат оправданието, че никога няма да прочетат
истинския роман.
Твърди се, че напоследък има видим отлив в използването на шльока-
вицата в Мрежата – вероятно все повече хора усещат, че събуждат
неодобрение, когато подлагат на подобно варварство родния си език. В

233
коментарите под моите текстове във Фейсбук например шльокавицата почти
не се използва – а ако някой все пак го направи, други читатели обичайно
веднага го иронизират. Вече не е прилично да миришеш на пърцуца, да
напомняш за „Кольо... мамата“ и пр.
Шльокавицата била наричана и по други начини, например – „Лайня-
ница“ (Уикипедия). Хубаво, нека я наричат както си искат. Обаче да издадеш
„Под игото“ на „лайняница“ – това наистина е истинска тъпотия. Майната
им на търговците – и това ще преживее и издържи великият роман. Но е
нахално да парфюмираш лайнената си идея с нелепото обяснение, че тя е
плод на артистично хрумване, което ще накара хората да прочетат романа в
оригинал. Провинциални шушумигщини, които издателката Божана
Апостолова оправдава по следния начин: „Това е провокация и спасение на
азбуката и езика с директния удар по главата на младите.“ Спасение на
азбуката – с помощта на лайняницата.
Група млади рекламисти измислили тарикатския номер – с надеждата
„младите да се обърнат към себе си“. Един от тях казва: „Провокацията с
„Под игото“ ще спаси българския език... Тази книга се е превърнала в икона,
ние искахме да уплашим хората.“ Колко са ги уплашили, не е известно – но
със сигурност са ги отвратили. Преди години оревахме света заради
инсталацията на един глупак, май беше чех, който бе представил България
като тоалетна чиния. Сега с „Под игото“ е същото – чинията я няма, но
миризмата се усеща.
Разбира се, телевизиите веднага се включиха в „спасителната“
операция – те винаги са там, където се случва нещо гламаво или се разнася
миризмата, която ще „събуди младите“. В студиото на Нова телевизия
издателката на „Под игото“ се държеше почти като Максуел Пъркинс,
прочутия редактор на „Скрибнър“, очаквайки събуждането на младите. Тя
дори посъветва водещите да се „сродяват с духа“ – и те трябва да я послушат,
просто е: купуваш книга на лайняница и всичко с духа ти е наред.
Научихме и за още един тарикатски номер: парите от продажбата на
всеки преведен на „шльокавица“ роман щели да отиват за закупуване на
други две книги, които пък ще бъдат дарявани на училища, читалища и
библиотеки в цялата страна. Скоро дъхът на шльокавицата ще се разнася
навред. Истинска благотворителност – като изключим безплатната реклама
за издателството.
Човек обаче се пита защо не са издали на лайняница прехваления Георги
Господинов или добре отгледания „дисидент“ Георги Марков – а тъкмо
Вазов са се хванали да изтезават. Буболечки не могат да повредят Гранита,
но все пак...
Два дни по-рано пак Нова телевизия представи друг, също толкова

234
впечатляващ благотворителен жест: една дама, да я наречем за благо-
звучност „миска“, беше донесла в студиото старите си силиконови цици,
понеже си сложила по-големи – искала да ги подари на някоя бедна
абитуриентка и така да я ощастливи. И нея я гледаха в захлас и без никакво
неудобство, макар че и тя говореше на „шльокавица“, а и цялата си беше
направо една „шльокавица“ в хубавия смисъл на думата. Как да не ѝ по-
могнеш тогава – щом иска да си дари „предните гърди“ на някое клето
момиче, което сигурно ще цъфне и върже, ако по тялото ѝ заподскачат
силиконовите гълъбици на дарителката – малко измачкани, малко
вмирисани, обаче дарени от сърце. Така се прави реклама на нищото – но
случайниците, които шльопат из политическото блато, и досега не проумяха
това. Дори миските се оказаха по-съобразителни от тях.
Нашенската „благотворителност“ е изродена до крайна степен, тя
нерядко издава зловонния дъх на фалшивостта – и това дори не се прикрива.
По-важното е друго: хората от телевизиите така и не схващат, че по този
начин не само изглеждат като глупаци в очите на публиката, но се превръщат
и в съучастници в предлагането на Скверното.
Няма предаване, в което да не дефилират всевъзможни шльокавици.
Всеизвестни палавнички днес са представяни като матрони на почтеността.
Отдавна не върши работа оправданието, че „публиката“ искала да вижда
фолкдивите и останалите цици – ако това е вярно, то се дължи на упорството,
с което именно телевизиите ги натрапваха. А водещите видимо се чувстват
далеч по-удобно с тях. Умните хора поначало ги плашат – и те предпочитат
да кудкудякат със Силикона. Колкото по-безмозъчни са гостите им – толкова
по-добре. Всяко пластмасово изделие с лекота може да се добере до
телевизионния екран и необезпокоявано да ръси глупости оттам. Когато
някой ти казва, че дарява „предните си гърди“ – ах, колко сладости са ми
донесли те! – е редно да го питаш какво точно има предвид. Зрителите с
основание са се чудили кои пък са тогава „задните гърди“ на дарителката,
дали благотворителите вече не наричат така благотворителските си задници.
А то ставало дума за „предишните гърди“ – ето ги тук, в пакетчето...
Дребна подробност – обаче тъкмо по този начин, дреболия след
дреболия, оскотява и българския език. А пък сега ще го спасяват с други
скотщини... Кольо, Кольо – чакай да видиш от него как ще ти се ибе мамата,
и пр.
Пак добре, че не са се сетили да издадат на лайняница химна „Върви,
народе, възродени“. А и той, горкичкият – чуйте го как звучи днес, когато
отвсякъде ни пробутват лайнените си стандарти.
Не ви ли звучи иронично това „Върви, народе, възродени, към светла
бъднина върви“ – сякаш във времената на почтеност и истинска извисеност
някои са подозирали, че това вървене доникъде няма да ни докара.

235
 Че „светлата бъднина“ се отлага за неопределено време.
Че всъщност тя е невъзможна – когато имаме такива сияйни първенци...
И въпреки всичко някаква надеждица мъждука, докато се тътрим
нанякъде. Ето, как да не се разтуптят – и дори разтопят сърцата ни: Фондация
„Въздигане“ обяви, че ще даде по 200 лева на семейства, които кръстят
децата си с български хански имена – като начало това са Аспарух, Тервел,
Алцек и Кубрат.
Не е казано как ще бъдат изписвани те – но то се подразбира. Като Вазов,
естествено.
Не иронизирам хората от „Въздигане“ – идеята им е далеч по-смислена,
отколкото да издаваш българската класика на лайняница. Но както винаги
българското щастие винаги е леко разръфано. Очертава се светла бъднина и
за клетите цигани: хайде, Филиповци, тичайте на опашката, Кубрат ви зове!
За 200 лева ще преглътнете едно българско име...
27 май 2017

236
 СЪБАРЯЙТЕ, СЪБАРЯЙТЕ – ЗА ВАС ПАМЕТНИЦИ
НЯМА ДА ИМА

Това е Държава-Заличител, нещо като героя

на Арнолд Шварценегер – планина от мускули
и нищожно количество мозък...

Трябваше да са пълни идиоти, за да оставят паметника край НДК на

мира.
Защото той отдавна се бе превърнал в метафора на Прехода – Славната
Ера на Разрушението. Всеки, който го погледнеше, веднага се сещаше за
това.
Ако имаха малко повече ум, ако бяха по-хитри, отдавна щяха да
фалшифицират агонията му – и да обявят, че той всъщност е Образът на
Соца, образът на проклетото Минало.
Но не се сетиха.
И той постепенно се превърна в символ на разпада, който самите те
причиниха в една или друга степен.
А това показва, че не са толкова хитри, колкото си въобразяват. Не
успяха да се справят с един елементарен проблем, защото са повлечени от
днешното Лениво Мъртвило и са свикнали то само някак да се справя с
проблемите, каквито и да са те.
Аспарухово се превръща във воден ад, загиват хора – добре де, дъждът
все ще спре.
И той спира – нищо, че Потопът се спотайва наоколо и ядно ръмжи.
Бисер става жертва на „ничий“ язовир – ничий?! – в една толкова
крадлива държава! Добре де, хайде да преброим безстопанствените язовири,
70 ли са или 100 – майната им. Ще ги броим, докато забравят и за Бисер –
пък и всички началства вече се снимаха там, снизходиха притворно скръб-
ните си мутри до простолюдието; дори Плевнелиев се разходи дотам с един
бронетранспортьор и беше донейде овладял вечно нахиления си сурат. Не
беше малък принос към всенародната скръб. Какво повече искате.
Такова е мисленето на тия хора – да се забравя проблемът, да се отмества
погледът от всичко, което дращи по манията им на триумфатори, или най-
малкото на разсилните на Европейския съюз – нищо, че и той е на път да
остане под собствените си руини.
Царете на Забравата са все пришълци, довлечени от мътния потоп на
„Промяната“ – далеч по-смъртоносен от онзи в Аспарухово. Номинални
хора, качени на сцената в повечето случаи напълно случайно – няма защо да

237
очаквате от тях Мъдрост или Промисъл за Бъдещето.
Няма как да го има това при тяхната Случайност.
Озадачени от личното си и невероятно за самите тях въздигане, те нямат
желание да гледат напред, защото се страхуват единствено за себе си. А заети
единствено със собственото си оцеляване, те изобщо нямат време за
Миналото. Майната му.
Но изведнъж прогледнаха и проумяха, че рушащият се паметник е
всъщност Образът на тяхното време.
Какво друго очаквате тогава, освен да го заличат изцяло – както
заличиха толкова други неща.
Въпросът изобщо не опира до самия паметник или до неговите
качества – макар че и неговата „модерност“ също е трън в очите на новите
Повелители. Повечето от тях са си едни прости потурковци, навлекли по
принуда фракове. Миналото неизменно отприщва някаква гузност у тях,
защото те са хора единствено на „собствения“ си ден, а той е доста сив и
безличен.
Такива хора могат само да „санират“ своя личен отрязък от Времето, да
го напудрят отгоре-отгоре – но отвътре той си остава пак безличен и мизерен.
Като онези блокове, които на инат прокапаха след тържественото им
саниране.
Дори напълно запуснат, Паметникът е едно нетърпимо предизви-
кателство към тях; дори полуразрушен, той изглежда по-добре от санираната
им същност.
Това са безпросветни хора, проиграващи и някои нелоши шансове, които
случаят им подхвърля. Дори нещо да ги препъне, те не могат да схванат как
да го използват. Санираш блокове в пустошта на провинцията – но не
успяваш да видиш изгодното за теб решение.
И така проблемът с „паметника“, който всъщност е проблем изобщо с
Миналото, се оказа непосилен за ленивите им мозъци. Затова се бавиха
толкова години. Но изведнъж проумяха, а може и някой да им е подсказал,
че паметникът бе получил ново предназначение: колкото повече се рушеше,
толкова повече се въздигаше парадоксално като някакъв Знак, даден ни от
някакъв жесток и сляп Бог.
Гледаш го – и се сещаш за Разрухата Всебългарска.
Накрая проумяваш, че цяла България си е един Черен Бисер.
Е, да, прорязан от магистрали – колкото да стигнеш по-бързо до
безбройните малки паметници на Разрухата, които не са по-малко тягостни,
отколкото онзи край НДК. Защото изоставената ти родна къща в някое селце
изчегъртва от сърцето ти най-свидното за теб, онова, което те прави Някой –
Паметта. Колко прости човешки радости си преживял там – и изведнъж
трябва да се спасяваш, защото хуните идват. Циганските изстъпления

238
станаха причина за обезлюдяването на стотици села – но ние и с това се
примирихме.
Няма да забравя един клетник от Монтанско, когото циганските набези
бяха превърнали в беглец от родното му село, в емигрант в собствената му –
уж – страна. Веднъж, докаран до личния си предел, той дойде в студиото на
„Всяка неделя“ и поиска оръжие от самия Бойко, който тогава все още беше
само главен секретар на МВР. Не получи, разбира се, и се зарея нанякъде.
Оттогава минаха 15 години и бежанци като него станаха хиляди хора. И все
ги утешаваха, че властта всеки момент ще ги избави от страховете им – и
това все не се случваше. А накрая Бойко нареди последната сценка от тази
безкрайна унизителна пиеска: полицаите пак няма да имат лимит за гориво
на служебните си коли, за да са по-пъргави. Едни клетници ще помагат на
други клетници!
Държава, в която полицаите сами си купуват униформи, няма как да не
събаря паметници. Това е Държава Заличител, нещо като героя на Арнолд
Шварценегер – планина от мускули и нищожно количество мозък.
Костов пак се оказа по-хитър от днешните властници. Навреме –
навреме?! – събори Мавзолея, за да заличи Спомена. Сигурно никак не му е
било лесно, сърцето му е кървяло – защото в бляновете си като нищо и той е
мечтал един ден да бъде на трибуната му – Там, Горе, във висините на онази
власт – да маха на пионерчетата. .. И защо пък не, по онова време беше
отдаден на комунистическите идеали не по-малко от всеки друг дръвник.
Сетне, след този безспорен Шампион на Разрухата, който направи
„приватизацията“ с деликатността на Чингиз хан, дойде времето на
следващите Лъже-Строители. На Симеон – Брокера на недвижими имоти,
който нямаше време за никакви паметници, понеже беше зает да разрушава
собствения си онаследен Мит, който той пропиля като последния
комарджия. Или пък на Станишев, този политически хермафродит,
разчекнат между идеалите на баща си и усилието да ги забрави.
Излишно бе да се надявате паметникът да бъде спасен от хора, които
дори плочките пред НДК не могат да наредят както трябва. Те са милостиви
към всичко друго, но не и към Миналото.
Но в нашите, предимно нелепи български работици все се прокрадва по
някое малко утешение: те пък пропуснаха да го използват като атракцион,
който отмества погледа ни от тяхната вина. Можеха да сложат и едно
виенско колело край него за баламите – и то да ги извисява нагоре, за да
могат да се насладят на руините и по-лесно да схванат посланието на Новите
Строители: ето това е било „онова време“.
Пропуснаха този шанс – но и сега могат да направят нещичко: да лъснат
руините, в това са майстори, и да ги показват по време на тъй жадуваното
Председателство – като символ на проклетия Соц.

239
 Все някой ще се хване на локумите им: „Вижте какви боклуци насле-
дихме – и вижте ние какво направихме!“ Хайде сега да ви водим на разходка
по плочките пред НДК.
Събарянето на паметника в крайна сметка е върховната чалга на
фалшивия късен антикомунизъм.
А след него трябва да започнат да лустрират и останалите паметници –
могат да започнат с този на Цар Самуил, понеже вече го отстъпихме на
македонците.
Никой не е прокопсал, ако е зает главно със събаряне на паметници – но
не им го казвайте.
Онези, които най-много скачат срещу миналото, знаят отлично – и това
не им дава мира – че няма да оставят нищо след себе си. Няма кой да събаря
паметниците им. Няма да има такива.
И това не им го казвайте. Бъдете милостиви.

1 юли 2017

240
 НАСИЛВАТ ИСТИНАТА КАТО КЪРДЖАЛИИ

Ние с едни обикновени педерасти/джендери не можем

да се разберем, та с Историята ще се оправим...

Телевизиите произвеждат невероятни щуротии, това отдавна се е

превърнало в същинската им природа. И в това щуреене понякога успяват да
създадат истински шедьоври.
Историята с двете лъвчета от Разград беше от тази категория.
Ясно е, че след толкова глезене, протести и контрапротести, след арби-
тража на Бойко – понеже вече нищо не се случва без него, след непре-
къснатото взиране на телевизионните камери в тях, лъвчетата никога няма да
се върнат към естественото си състояние, повредени са завинаги, горките. И
накрая като апотеоз на нашенската хуманност от Би Ти Ви решиха да
проследят със специален екип пътуването им до Холандия.
Какво хрумване само, какъв полет на журналистическото въображение:
репортерският екип съпровождаше клетите животни ден след ден, километър
след километър, хранене след хранене, пишкане и всичко останало. Сякаш
изпращахме към Европа някаква новоизмислена азбука, за да тласнем
холандците (и всички останали нации) към нови цивилизационни простори;
сякаш подарявахме на европейците някаква наша висша мярка за социална
отзивчивост, която вече е дотегнала на тукашните аборигени; или в най-
лошия случай сякаш ги снабдявахме с току-що открития череп № 38 на Йоан
Кръстител.
Накрая лъвчетата Терез и Масуд тържествено пристигнаха в Холандия и
ни събудиха за поредната ни национална гордост – обаче неизвестно защо
репортерите не викаха „Българи юнаци!“.
И това се случи в същия ден, когато там пристигна и Бойко. Ако не
знаехме колко им е умът на телевизиите, щяхме да решим, че това
съвпадение е нарочно търсено, за да ни накарат да размишляваме – през една
тънка ирония – за „високата“ ни политика. Пак добре, че някой от личните
коафьори на Бойко не го накара тържествено да връчи на холандския
премиер лъвчетата. Оня иска да си вземем обратно нашите мургави лъвове и
изобщо да се измитаме далеч от Холандия – а ние му връчваме две
шашардисани лъвчета от Разград! Ето това щеше да е истински
дипломатически шедьовър, израз на вдъхновение, което много рядко – от век
на век, както би казал Поетът – обладава постната ни дипломация.
Между другото знаете ли защо нашите Властници толкова се натискат
за Шенген? Помислете до края на тази дописка и ще си сверим отговорите.

241
 Телевизиите много рядко и, общо взето, случайно се добират до тънки
внушения, обикновено се задоволяват с баналности, чоплене по външното,
плоскодънна гемия стърже по сухо корито – хайде да сме малко поетични,
хепиендът с лъвчетата го позволява. Например отразиха криво-ляво скорош-
ния многохиляден митинг в Гърция за името на Македония. Но накрая
поканиха едно момиче направо в студиото на централните новини на Би Ти
Ви – за коментар, така се изразиха. И плоскодънната гемия застърга и накрая
сложи поантата: май че Русия е виновна за всичко.
А зрителите сигурно са си казали, че на тази умница баба ѝ със сигурност
всяка година е пълзяла по урвите към Бузлуджа, за празника на БСП. Както
и да е.
В гръцкия митинг участваше и знаменитият композитор и политик
Микис Теодоракис – който не е чувал поне музиката му за филма „Зорба
гъркът“, да отиде да се гръмне. Това ме подсети за една история от „Всяка
неделя“. Разговарях с Теодоракис с телевизионен мост (1980 година) от
Варна, където той почиваше, и по някое време го питах какви грешки е
допускал в живота си. Нямах нищо конкретно предвид, любопитен бях за
някоя лична история, нищо повече. Но цензорите от Идеологическия отдел
на ЦК на БКП вписаха и този въпрос между „греховете“ на „Всяка неделя“,
и то в специално конско/докладна: нарочно съм го бил питал, за да каже, че
е напуснал гръцката компартия.
Диви глупости, обаче в тях все пак имаше някаква логика. Властта се
пазеше от Истината, все се озърташе да не прокапе тя отнякъде – и за себе си
беше права. Обаче гледаха и да не вдигат много врява, никой не вееше
байраци.
А сега направо газят Истината, изнасилват я като кърджалии – и даже
дънят тъпаните.
Вижте ги нахалниците, които изпълзяха отнякъде и навириха гребени
около урока за „комунизма“ за десети клас – колко дивотии изговориха. Това
е новата вълна от стахановци/ударници, които искат набързо да се дегизират
като антикомунисти – и са по-стръвни дори от досегашните фалшиви
демократи, които са опротивели на всички. Ония крадяха едно-друго, тия
направо искат да окрадат Историята за собствени нужди. А телевизиите
непрекъснато ги канят. Изглежда е истина, че по-известните имена там зобят
от чужди фондации, някои и не го крият този позор. Шампиони са тия от
БНТ – но новото ѝ ръководство се е снишило и не смее да шукне. И вижте от
какво го е страх: да не излязат пред входа на телевизията десетина души от
някакво предаване, дори без да изскимтят „Вятър ечи, Балкан стене“. И така
една могъща (някога) институция става заложник на ударниците
фалшификатори.
Как тогава да не поканят поредния нахалник, който да пита една друга

242
голяма празна уста, и тя професорка – да я пита следното, внимавайте сега:
„Как ще говорят учителите по литература за Николай Хайтов, който е бил
член на комунистическата партия, когато ще изучават комунистическия
режим като тоталитарен?“
Тия хора вече си разменят безпрепятствено нечувани мерзости – а ще
пишат „новата“ ни История! Съвсем са се видиотили. Въобразяват си, че
колкото по-стръвно говорят глупости, толкова по-бързо ще ги признаят за
антикомунисти – и ще подхвърлят нещо в канчетата им. „Америка за
България“ чака зад ъгъла.
Колко ум трябва да имаш – за морал да не говорим, за да родиш такъв
мерзък въпрос?
Дори Хайтов да е бил член на БКП, тогава какво – ще го изхвърлите от
учебниците, или направо ще горите книгите му?
Представяте ли си с какви лъжци, с какви бесни негодници си имаме
работа. И възможно ли е децата да проумеят Историята – когато такива
пършивци я „четат“ – и я омършавяват.
Щом посягат дори на Хайтов, няма да се поколебаят да ръфат като
чакали живо месо от историята и литературата ни. Това са новите Газдовци –
ако си спомняте онзи варварин/надзирател от концлагера край Ловеч, те са
по-свирепи дори от него, по-безпардонни. Онзи поне се е подчинявал на
някакви заповеди, а тия сами се настървяват да пречупят гръбнака на
Истината.
Натягането около урока за „комунизма“ може да отврати всеки
здравомислещ човек. Налудно е поведението на някои хора, които 30 години
след падането на Стената се опитват да се самокапитализират покрай
ненавистта си към фактите. Нещастни хорица, калпави души – обаче ги
търпят и търсят. И накрая човек си казва, че ние с едни обикновени
педерасти/джендери не можем да се разберем, та с Историята ще се оправим.
Лудост е Историята да бъде оставена в ръцете на хора, които се държат като
леки жени с фактите. Хора, чийто единствен шанс е окончателно да бъдат
лумпенизирани младите, за да им продават спокойно лъжите си.
Пак по БНТ един се оплакваше, че Георги Марков още не бил сложен в
учебниците – него пък все го дялкат, та дано го додялкат като най-великия,
единствения български писател. И за Марков знаят само онова, което им
отърва – но изследването на Инна Пелева „Георги Марков. Снимки с
познати“, което се появи наскоро, прати по дяволите цялата пропаганда за
него – и то с една сякаш невъзможна в наши дни изследователска почтеност.
Десетки хитреци се натягаха/упражняваха с Марков – но истината идва с
Пелева.
Немалко хора от литературните среди знаеха странностите на
Двойника/Марков. Но номерът на тарикатите е да доизкусуряват паметника

243
на Убития – от кого/как/защо – а какъв Писател е той всъщност е без
значение. Впрочем всички „конкуренти“ на Марков го надбягаха – като
литературно майсторство: и Левчев, и Цанев, и Цветан Стоянов, да не
говорим за Вежинов. Той остана да се състезава с опекуна си от ДС
Кюлюмов, също и с Ботуш Каишев – виж, от каишите в „свободните“
радиостанции видимо е по-добър. Той ще бъде запомнен като драматично
раздвоения автор на свидетелства за „онази“ България – колкото автентичен
може да е един свидетел, който е пребивавал тук като галеник на режима –
галеник тотален и на Живков, и на ДС, че чак и ходатай – добре известна е
историята примерно с Асен Шопов, споменавал съм я вече. Поне да си беше
върнал Димитровската награда за партизанския/комунистическия опус „На
всеки километър“ – можеше да го направи и от Лондон. Някой ден новите
черносотници могат да изкарат и въпросният телевизионен сериал антикому-
нистически, и това могат да напишат в техните си учебници, всичко е
възможно вече.
Имам един кеворкизъм: „Телевизията потъва като рибарска гемия с
трюмове, пълни с развалена риба – шоупрограмите, правени под индиго.“
Това вече е ясно за всички нормални зрители. Обаче още не си даваме
сметка за нещо друго, далеч по-важно. При цялата си преднамереност и
инфантилност – очевидна и отблъскваща за възрастните – телевизията все
пак достига и до младите. И те растат с масали, по-отвратителни дори от
„комунистическите“ лъжи и баламурщини.
Стана дума, че стотици хиляди гърци излязоха да протестират, защото
не искат дори частица от историята им да бъде дадена под аренда. Те не са
щедри колкото нас.
А ние тук се радваме на Македонка. Тя бе представена в „Историите на
Радо“ – рубриката на Радо Чолаков от Би Ти Ви. Радо е един безспорно автен-
тичен и артистичен глас, той е един кротък, но проницателен наблюдател,
който отдавна се е откроил сред бездушното телевизионно кудкудякане,
търсач е на необикновени съдби и много често успява да ни ги достави.
Въпросната му героиня бе чиста българка, но била наречена „Македонка“ –
на баба си. Краткото въведение към очерка твърдеше, че подобни имена са
свидетелство за добросъседските ни отношения с Македония.
Сега остава да ни покажат някоя македонка (от Македония), която носи
името „Българка“.
Накрая – за Шенген. Вие си имате своите обяснения, но да ви предложа
още едно: напълно свободното придвижване ще осигури нова изселническа
вълна, за радост на нашите Властници. Колкото по-малко нахалници им се
навират в очите тук, толкова по-добре за тях.
Иначе – и в Шенген ще сме си все същите. Напълно изоставени.
10 февруари 2018

244
 МАНДАРИНИ И 32 УДАРА С НОЖ

Докъде ще я докараме, ако толкова сервилно

„изобретяваме“ Миналото за текущите си нужди

Ще станем нормална държава, когато се пише повече за изгорелите

вагони край Коньово, отколкото за станалите вече банални фръцни на
Европредседателството.
Злото пак ни сполетя в навечерието на светъл празник. Но сега сме горди,
понеже няма жертви: пътниците – истински герои, бързо се измъкнали,
кондукторката – и тя героиня, не била заспала по време на пожара. Изобщо –
банален случай в Държава Герой. Телевизиите използваха събитието, за да
направят една вяла панахида на останалите скръбни истории – от влака-кре-
маториум край Червен бряг до погрома на Хитрино. И толкова. Забравете, не
си разваляйте празника.
Изгорелите вагони били на по 35 години, но редовно ги ремонтирали.
Правилно: все пак и Държава на Ремонтите сме. Озверели сме за ремонти.
Особено се стараем да ремонтираме Миналото, да го натъкмим по
днешните си вкусове. На някои не им омръзва да хвалят „Младите“, това е
новата мода. Особено ония, които се връщат тук. Заради това ги представят
като победители. Те трябва да прикрият Големия Провал и да сложат
усмирителна риза на Паметта.
Например анкетират ги как си представят Миналото. Отговорите са
забавно остроумни – както се полага на успели хора. Подиграват се на
Миналото – без да си дават сметка, че всъщност, се подиграват на родителите
си. Сякаш сърцата им са пластмасови. И толкова са опиянени от настоящето
си, че изобщо не си представят бъдещето на родителите си – когато те под-
карат скотското съществуване на български пенсионери. Едва тогава (може
би) Младите ще прогледнат, за да схванат, че днешният им несмислен
възторг от „Новото“ постепенно ги е лишил от елементарна социална
чувствителност.
Сега-засега обаче шаржират Миналото, а медиите усърдно ги поощряват
към това. Но никак не се притесняват, че са абсолютни невежи по отношение
на Настоящето. Изобщо не са наясно например с всевъзможните
издевателства на Прехода. С чудовищния грабеж, наречен „приватизация“,
за който ни завидяха дори руските олигарси, а те са гениални разбойници.
Сякаш не се и интересуват от тия неща. За тях Миналото е „тъмно място“,
някаква тъмна паст – зловеща и вонлива.
Обаче великолепният Джон Банвил казваше, че ако не осъзнаем докрай

245
нещата от Миналото, тогава започваме произволно да го изобретяваме.
Вижте ми акъла – тръгнал съм да безпокоя господин Банвил заради
българските ни бъркотии.
Странното е, че Настоящето съществува напълно безметежно пред
погледа на Младите. Истината се процежда оттук-оттам, но те бързо я
забравят, ако изобщо ѝ обърнат внимание.
Ето, Софийският университет обявил нулева година за специалността
медицина – и това в една страна, в която здравеопазването е някаква
мистерия.
Дистанцията, вежливо казано, между най-бедните и най-богатите
българи продължава да се увеличава: бедняците вече се задоволяват с осем
пъти по-малко от богатите.
Една пета от младите хора нито учат, нито работят.
Насилието е нещо обичайно за младите, особено за циганите: наскоро
двама храбреци направо транжираха 70-годишен безпомощен мъж с 32 удара
с нож.
През последните три години парите, които нашите клетници емигранти
пращат на близките си, са повече от чуждите инвестиции.
Българските ученици са на едно от първите места в ЕС по употреба на
наркотици.
ЦРУ ни похвали, че смъртността у нас е като по време на война. Може
да се изредят още много мрачни примери за мащабите на Погрома.
Обаче „тогава“, в Миналото, се е чакало с часове за килограм
мандарини – важно е Младите да не забравят това.
Докъде ще я докараме, ако толкова сервилно „изобретяваме“ Миналото
за текущите си нужди? Според Исак Башевис Сингер, ако позволите да
обезпокоя духа му – „Човек не може да се нахрани с Миналото“. То обаче е
утешението на милиони хора у нас, на които гнусливо подхвърлят огризки
от Настоящето.
След всичко това Целувачът Юнкер казва, че „България е неговото
вдъхновение“. Това е ключова фраза – защото тя ни отвежда направо в
Театъра на Безсрамието.
На господин Ю. принадлежи и друга, още по-скверна фраза. Медиите
обаче сякаш не я чуха, може би защото тя е била цензурирана в сайта на
Министерството на Европредседателството.
При откриване на Председателството господин Ю. дословно казал
следното (по вестник „Сега“): „Трябва да знаете – ако бях отказал да
подпиша, нямаше да сте член на ЕС (?!). Така че, бъдете благодарни, че бях
в добро настроение (?!), с оптимистичен поглед към бъдещето. Защото много
години като премиер и като финансов министър аз се възхищавах на
постиженията на българското общество, най-вече на най-бедната част на

246
българското общество – колко усилия, колко жертви бяха направени от
всички онези, които силно вярваха в европейското бъдеще на България“
(край на цитата).
Ето, така се пребивава в тази кухост, наречена Европейски съюз. Ю. бил
в добро настроение – и в това е българският късмет. Грозно до повръщане.
Особено нелепо е споменаването на „усилията и жертвите, направени от
българските бедняци“ – какви точно, това е тайна, известна единствено на
Ю. Обаче на нашите хорица и през ум не им е минавало, че един ден
мизерният им животец ще бъде артикулиран като някакъв подвиг, и то за
нуждите на един политически кинкалерист.
Е, добре, тия жертви вече са „компенсирани“ и Властта не престава
тъпоумно да се хвали, ето как: по новогодишните празници се харчели по 10
милиона лева на час за подаръци и развлечения; 450 хиляди души щели да
пътуват у нас и в чужбина по време на Великденските празници. Ами
останалите – те какви ще ги дъвчат?
Как се отнасят Младите към тия неща? Не е известно, а и никой не ги
пита. Истините на Настоящето за тях са недостъпни. Като какви човеци ще
се състоят те тогава?
Държавата пък упорито разчита на плацебо ефекта: на пациента се дава
хапче, което е напълно безполезно, но той вярва, че то лекува. Колцина все
още са омагьосани от този ефект? Пребройте идиотите. Във всеки случай
очевидно е, че оскотелият пенсионер с 200 лева милостиня изобщо не е
податлив на плацебо измамата, но това е без значение за Властта.
Има опасност дори самият Бойко да попадне под влиянието на плацебо
ефекта, предназначен за простолюдието. Например претовариха самара му с
твърдението, че е „Помирителят на Балканите“ – една невъзможна мисия,
разбира се.
Изкушавам се да цитирам фрагменти от фантастичния „Речник на пред-
разсъдъците“ на Любиша Георгиевски. Например: „Балканите погрешно са
наричани „буре с барут“. По-скоро трябва да им викаме „буре с глупости“...
Или: „Курназлъкът е основната характеристика на балканския манталитет“.
.. И още: „Ние все още сме в предстението на мисълта, заобиколени от Барон-
Мюнхаузеновци, които всяка седмица изстрелват по едно гюле и възседнали
го, политат към Европа, без при това ни на йота да познават основите на
европейската цивилизация, която щедро им подарява огледалца, та да се
възхищават сами на себе си“...
В един вестник нарекоха унгарския премиер Орбан „Големия
Смутител“ – ето, това щеше да бъде по-подходяща и по-перспективна роля
за нашия човек. Но кой да му го подскаже.
7 април 2018

247
 РАЗКАРАЙТЕ СЕ С МЕРЗОСТИТЕ СИ!

Българофобията процъфтява – крива, мазна,

отвратително нахална, обаче цъфти и връзва...

Време е Андрей Райчев да се самодепортира нанякъде, щом толкова не

му харесва тук, може и в някой израелски кибуц да се засели примерно. Да
нахлупи една кипа и да се маха. И там да казва, че лекарите евреи са крадливи
като цигани.
На тоя все му се гади от всичко Българско – за него Вазов е „торта“, а
последно тия дни повърна, че българските лекари крадели повече и от
циганите „в тая държава“.
Циганите непрекъснато се гаврят с българските лекари, особено си патят
от тях тия от екипите на „Бърза помощ“ – но Кипата и една дума не е казал
досега за това. Българското все му се зловиди. Изхвърлянията му са
непоносими и той е котилото на онзи демонстративен българомразец
Соломон Паси, който напсува на майка православието – и му се размина.
Соломон е едър псувач, но и Кипата не си поплюва. Хора като тях нямат
нищо против да мелят и за „езика на омразата“ – макар че омраза изтича от
всичките им пори, особено омразата към Българското. Никой не им държи
сметка за словоблудствата и те спокойно си плетат отровното ръкоделие.
Райчев казал, че българските лекари са по-крадливи от циганите. Обаче
похвалил Падишаха/Бойко: сегашното му управление било по-добро от
предишните две. Вятърът духал в платната на правителството.
Бойко – казвам пък аз – дръж си здраво гащите, да не ги отвее духането
на слаганите. Как да не му се радваш на хитреца Райчев, щом казва, че Бойко
не е като българските лекари, а те са по-гадни и от циганите.
Да се чуди човек защо на нашите управници им харесват лигавите
славословия на подобни типове. Хем ги лъжат, хем им е сладко, будали
безподобни. И вместо да повърнат, си мълчат, когато се гаврят с българите,
дори не гъкват, сякаш са извънземни джендъри. И така българофобията
процъфтява – крива, мазна, отвратително нахална, обаче цъфти и връзва.
Представяте ли какво си говорят за българите тия типове насаме, за
какви идиоти ги смятат – щом публично така унижават лекарите ни.
Ами мадридският кинкалерист, който каза, че българинът – пак той! –
трябва да си смени чипа. И този маймунджилък изтърпяхме. Мислехме го,
че идва с нещо различно, а той бил брокер на недвижими имоти, нищо
повече. Пак ще припомня за една негова позорна лъжа, абсолютен шедьовър
на притворството. Трябва да се преповтарят тия неща, защото отвсякъде

248
никакви хорица ни засипват с тъпотии и гадни измислици, усърдно зариват
Историята с мръсотии. Когато с интервюто си през февруари 1990 година за
по-малко от час изтупах Симеон от нафталина и го вкарах отново в
Историята, и през ум не ми е минавало с какъв хамелеон си имаме работа.
Още се чудя защо съм решил да го питам дали има някакви претенции към
България – а той, „Величеството“, величествено излъга. И се самоуби още
тогава. След това единствената книга, която четеше, бяха нотариалните
актове за недвижими имоти, които отгоре на всичко не са и негови. И той
като Соломон – тегли една майна на историческата си мисия, детронира се
сам, а накрая остана с отворена уста. Местните политици бандюги лесно го
приеха в играта си: щом той иска чуждото, защо ние да не искаме, отгоре на
всичко сме и по-ловки тарикати. А пък Райчев, потомствен комунист, преди
доста години директно се самоназначи за кочияш на псевдо-Царя и каза, че
Народът имал комплекси от него. Той от години ръфа кокалите на българите.
И държи всички да са наясно с това. Може би участва в някакъв таен
шампионат по българофобия. За явния – по блюдолизничество – няма какво
да говорим – там всичко е точно, вятърът духа в гащите на Властта и пр.
Някои пък твърдят, че вонята на откраднатите пари от КТБ надува платната
на самия Райчев.
Разказвал съм една история, но да я повторя пак, докато не ми я е свил
някой, дето съм го хрантутил край мен в телевизията, пък и да ви отдалеча
за малко от вонливите афери на политическите ни апашори.
Правех репортаж от варшавската църква „Светият кръст“ – там, в една
от колоните ѝ, е взидано сърцето на Шопен.
Докато екипът се моташе, разсеяно запрелиствах тетрадката за
впечатления, поставена под барелефа на композитора.
„Ленин е все още жив!“ – беше написал някакъв руснак.
„Ленин с хуй в ръка тича след влака на историята!“ – беше надраскал
друг отдолу.
Беше 17 май 1987 година-две години и половина преди падането на
Стената. Очите на истината не бяха избодени навсякъде и по един и същи
начин.
И Симеон Чипа тича след влака на историята – но с нотариален акт в
ръка. Но той все пак е цвете в сравнение с райчевци: само търгува с чужди
имоти, те обаче си играят на едро – направо с Българското. Наскоро същият
Райчев се изрепчи, пак толкова отвратително, и изплю поредната си
българофобска ругатня: Народът бил нагъл и хленчещ. И никой, поне от
телевизиите, не му се опъна. Трябва да обозначат още един пол:
телевизионни хермафродити. Тия пък хванат някой дребен мошеник и
сладострастно го разпъват на кръст – но когато обругават Народа им, и едно
мускулче не им трепва. Тъпанари нещастни, никой няма да ви запомни за

249
нищо, да си го знаете. Трябва специално да се осмисли откъде идва това
бездушие у телевизионните мекерета, защо с умиление зяпат в лигавите усти
всевъзможни политически лилипути, а са толкова безразлични, когато
някакъв иноверец ругае, употребява и насилва Народа. Трябва ни още едно
Председателство, но не на Съвета на Европа, а на Българската Свяст над
България на фалшификаторите.
Отгоре на всичко наглеците си въобразяват, че са много ловки. Казваш,
че Народът е нагъл и хленчещ, направо е нетърпимо капризен – и така
напълно амнистираш Властта, това е отвратително гъзоцелуване. Как да го
управляваш този нагъл, нахален, противен народ – и това, което е направила
Властта (която и да е), е много, даже е прекалено. Излиза, че нашите
политически саморасляци са направо герои при толкова нагъл народ, те са
направо светци – не са виновни за нищо, никой няма право да им търси
сметка. Това е свръхпозорно слагачество, смрадливо.
И непрекъснато тракат с бакалските си сметала – за да не пропуснат
някоя поза от пълното обслужване на Властта: първите сто дни няма да я
закачаме, понеже сме джентълмени, сетне и първата година, че и втората. На
третата започваме по малко да я щипем, но с любооооов. Сетне внезапно
проглеждаме за мерзостите на Властта – и хайде, време е за ругатните.
Но чак на майната ѝ не я пращат – там, при Православието. Баламосват
публиката, докато след поредните избори не бъдат раздадени новите карти –
и пак всичко започва отначало: дребни закачки и голямо близане. Веднъж
питах един премиер защо толкова му се дърли някакъв райчев. А той
невъзмутимо рече: „Сигурно не съм му дал нещо!“ После оня млъкна, но не
е прилично да питаме какъв кокал му е подхвърлил невъзмутимият премиер.
Добре, далаверата е толкова ясна и толкова примитивна, че не си струва
да си губим времето с нея. Обаче защо овъртолват и Народа в мерзостите си,
защо го унижават, от какъв зор? Очевидно е, че го презират, имат го за едното
нищо. Както казваше Варламов, държат се като бракониери с Народа.
И много са смешни, когато мелят за наивността на Народа, който се
доверявал на врачки, понеже се разочаровал от „авторитетите“. И го казват
тъкмо хора, които вече трийсет години усърдно слагат нимби на никаквици,
кадяха и продължават да кадят тамян на „сиви мозъци“.
Интересно, колко пари изсипа през тези години Властта на подлогите
си – тази дума използва веднъж Бойко по време на изборите през 2009
година. Тогава го похвалих че все пак не ги нарече каналджии. Защо пък
каналджии? Ето отговора: Руската императрица Екатерина Велика била най-
щедра към любовниците си, за трийсетина години тя пръснала по тях повече
от два милиарда долара. Това дава повод на един английски дипломат да
каже навремето, че най-скъп е екатерининският „канал“ (цитирам по книгата
на Елинор Херман „Сексът и кралиците“).

250
 Така. Православието отпратиха на майната му. Лекарите – при циганите
и дори по-долу от тях. На образованието отдавна му скършиха врата. Народа
го ненавиждат.
Какво следва? Каква далавера?
12 май 2018

251
 ФАЛШИФИЦИРАТ И НАРОДА

Превъртат Българина в устите си хора, които направо

го презират – това отровно чувство ги прави слепи и
глухи за народните истини...

Събаряха, ненаситно събаряха – и оставиха огромна част от Народа под

руините на Прехода. А сега тъкмо него, Народа, искат да го изкарат виновник
за бедите.
Все плещят за „фалшивите новини“, все се зверят в тях – това е новата
мода/страст на Властниците. И изобщо не забелязват, когато фалшивицират
целия Народ.
Представят го като нещо аморфно, безволево, уродливо, като някаква
сган, която заслужава да я обиждат безсрамно по всевъзможни начини.
И няма кой да се опъне на този позор. Направо злобно подсичат
Народните устои. Тъкмо по вкуса на недонаправените ни Властници, за
които „материалът“ все е лош, все не може да угоди на претенциите им, все
не може да схване накъде го влачат.
Народът се умори от безпросветните диви експерименти на Властниците
от всички котила, умори се за сто години напред. Хиените, които се
упражняват за негова сметка, обаче нямат умора, стават все по-нагли. Какво
му е на евреина Соломон П. – обруга православието, напсува го като файтон-
джия, обаче не слиза от телевизионния екран, където сладострастно се
лигави с овчедушните „водещи“. Друг един, и той иноверец, пък наскоро на-
руга българите, че все капризничат, тормозят Властта и тя никак не можела
да им угоди. Как да не ѝ хареса на Властта такъв усулсекиджия – хайде,
дайте му още едно голфигрище, напълнете му ненаситната уста, какво
чакате.
И по турско не са блудствали така с Народа. Тия нови кърджалии са
ненаситни угодници. Подхвърлиха им паролата – и трийсет години не се
умориха да унижават Народа. Казаха им да ударят православието – и те го
направиха. Казаха им също така да оскверняват по всякакъв начин
Миналото: „Лишете българите от памет и ще си имате работа с народ, удобен
като пластелин! Народ, с който ще можете да правите каквото си щете...“ Не
успяха обаче – засега – и това не им дава мира.
Доскоро Хиените/Фалшификатори ръфаха едно или друго от Минало-
то – сега обаче вече заръфаха направо Народа.
Какво ще си кажете примерно за автор, който си позволява да твърди, че
днешните българи са неоснователно негативни? Освен да го удушите – друго

252
не заслужава.
Един друг пък високомерно укорява българина, че се харесва такъв,
какъвто е. Доказано е, че един милион и 650 хиляди клетници едва оцеляват,
понеже са натикани в истински пъкъл, в зоната под границата на бедността –
а онзи народовед/народоебец иска да се хилят ведро, да гледат радостно на
скапания си животец, да не са негативни. Негативни ли – съвсем друго са, те
просто са уникални заради куража, с който понасят гнетящата ги скотщина.
И да – все още не се отказват от себе си, така ще е и до края. И не са само
тези клетници – наскоро от КНСБ съобщиха, че цели 72 процента от
работещите българи имат доходи, по-ниски от издръжката на живота им.
Това си е истински геноцид – друга дума не е подходяща. Статистиката обаче
не е наука по вкуса на Хиените – те са по едрите приказки: наругай Народа,
достави радост на Властта, свърши си подлата работа.
Превъртат Българина в устите си хора, които направо го презират – това
отровно чувство ги прави слепи и глухи за народните истини. Тези истини
не им и трябват. Коварни хрантутници – тяхната цел е да държат джобовете
си пълни с подаянията на Властта, нищо друго. Те не притежават онази
чувствителност, която е нужна, за да проникнеш в Народната душа. Не ги
трогва и това, че мислещите хора – а те никак, никак не са малко – ги виждат
като прислугата на Властта, като ратаите на Големия Камуфлаж, който
трябва да минава за Политика, Държавност и всичко останало.
Те нямат нищо против да се ангажират и с най-налудните „идеи“ на
Властта, да се опитват да им придадат качества, които те изобщо не
притежават. Не се свенят да се увъртат около хора, безподобни в своята
нищожност, да легитимират нещастни хорица, неизвестно защо овластени.
Лигите им текат, когато слушат бълнуванията примерно на една Екатерина
Захариева; услаждат им се и фантазиите на Властта за Македония, особено
за „Западните Балкани“ – нелепата мантра на Председателството.
Хиените/Халтураджии са задръстили телевизиите и трябва накрая проф.
Иван Илчев да се появи в една малка телевизия, за да им каже, че такова
понятие – „Западни Балкани“ – изобщо не съществува.
Някоя безскрупулна Хиена трябва да е пробутала на „първенците“ и
идиотската теза, че „Егоизмът на Балканите“ вече е ликвидиран. Пиша тази
дописка на 7 август, ето само днешните новини: Сърбия и Черна гора
дрънкат оръжия, Вучич отказа да се срещне с хърватския президент, дори го
сравни с Хитлер. А пък македонската въртиопашка Заев направо се изплю
върху сурата на Властта, но оцапа и лицето на България: преди десетина дни
довтаса в Благоевград, сложи венец пред паметника на Гоце Делчев –
Нашия/Техния, чий е вече, по дяволите? – а седмица по-късно същият Заев
отново безсрамно предизвика Историята, че Илинденското въстание е
„македонско“. Типове като него нямат никакъв респект от нас – всъщност

253
видиш ли веднъж специалистката Захариева, респектът от България ще се
изпари завинаги. Впрочем с изявлението си Заев сложи венец и върху гроба
на ВМРО – онемяло заради сладостите на Властта.
Властниците са затънали в идиотщини – а пък Народът бил негативен.
Преди години големият народовед Ефрем Каранфилов бе казал, че нашият
Народ свенливо изразява любовта си към Родината. Цяло чудо е как той все
още има у себе си някакво уважение към нея – тогава, когато Хиените го
унижават всячески, когато упражняват дървените си глави с него, когато го
изкарват слабоволев, дори мазохистичен. Упрекват го също, че е пасивен, че
съпротивителните му инстинкти са залинели. И кой го упреква и в този грях?
Пак същите Хиени – много бих искал да видя един Бунт, оглавен от тия
безсрамници – но никога няма да дочакаме това, защото от 30 години те все
подтичват след всяка власт. Дори един Пардю, каубоят бивш посланик, отиде
да ръчка плахите студентски опити за някаква съпротива преди пет години.
Хиените обаче мълчаха, уютно подслонени в бизнеса си, с който покваряват
истината за Народа. Край нямат съглашателските им номера. Да се подлагат
на Властта, както и колкото си щат, обаче да не се размирисват около Народа.
Впрочем какво стана с онази Христова, гения на катаджийските листовки,
която беше кадила вонлив тамян на Падишаха – като чуруликаше, че
посещението му в Москва демонстрирало „категоричен успех и високо ниво
на конкретиката“. Такива като нея са мнозина, различните от тях гласове
трудно получават пропуск за телевизиите – за да не прочистят поне донякъде
задушливоелейната среда, толкова удобна за Властта.
Днешният социо/политологически бизнес е в конспирация с Властта –
това е очевидно и дори не се крие. Горко на такава Власт, която приема да я
залъгват с банални измишльотини – но и позор за такава Власт, която приема
да ругаят Народа, да го използват като гюдерия, за да забърсват
измамничествата и глупащините ѝ.
Днешните „народоведи“ са овчи души – покорни пред всяка власт, обаче
храбреци тогава, когато издевателстват над Народа.
И кой точно българин имат предвид Хиените, когато твърдят, че е
неоснователно негативен – един бедняк, който неизвестно как оцелява, или
един нашенски „олигарх“, чиято селяндурщина изтича отвсякъде, от всяка
негова пора.
Хиените минават за „десни“, макар че всъщност принадлежат на всеки
по-дълбок джоб. Те обясняват „упадъка“ на българина със самия него – но в
същото време изобщо не забелязват моралната катастрофа на Крадците на
Прехода. Фалшивите „народоведи“ са отвратително нахални – те сякаш не
забелязват истинските, доказаните рушители – нещо повече, дори ги възпри-
емат като „новите строители“, според тях Костов е строител, а не рушител.
Навремето Костов се разсърди на Народа, когато бе изритан от сцената – тия

254
пък маниаци направо го мразят. И никак не са безопасни.
Очаквано те остават безразлични и към всевъзможните прояви на
парвенющина. Свикнали с безпардонността на политическите маскари,
понеже старателно ги обгрижват, те са толерантни дори към най-дразнещите
изстъпления на новобогаташите – но нямат никаква милост към обикновения
българин. А и техните словесни изстъпления също са израз на
парвенющина – никакви хора са се самоназначили за съдници на Народа,
сякаш наистина си вярват, че той е недостоен за тях.
Нищо чудно, след като очевидно са оставили честността си в заложната
къща на Властта.
11 август 2018

255
 КЛАСИКЪТ ДОНЧЕВ, ЗАХВЪРЛЕН ВЪРХУ МАНТИНЕЛА

Жалката истина е, че нашите по-първи хора не могат

да се самосъхраняват, дори не мислят за това...

Мислех, че Волен се издъни най-много – с един необмислен текст за

катастрофата край Своге.
Обаче шампионът се оказа друг: Класикът Антон Дончев, който се
опитва да измести дори Вазов – и май си вярва, че е успял.
Той все ни поучава с едно и също за „Светите Братя“ и за „Българския
Дух“ – но за днешните ни тегоби избягва да говори.
Светите Братя – така, Светите Братя – инак, обаче нито думица за
Светите Братя във Властта, нито дори една сричка, в това отношение
Класикът е скръндза.
И изведнъж се оказа, че е член на Надзорния съвет на „Трейс труп“ –
фирмата, която е ремонтирала пътя-убиец и след това пет пъти – пет! – е
отказала да изпълни разпорежданията на Пътната агенция и да отстрани
незабавно откритите дефекти. А през това време Пътят Убиец лакомо си е
вземал своето.
И какво прави Класикът в Надзора на въпросната фирма? Чете
предварително на собствениците ѝ новите си романи, за да получи
компетентната им оценка? До тяхната мъдрост ли е опрял Класикът?
А пък те – до Неговата: вещо да отсъди каква да е мантинелата край Пътя
Убиец; или пък какъв сорт да е асфалтчето, колко да се спести от него и пр.
тънкости, които Класикът със сигурност някак е усвоил – нали затова почти
е изместил Вазов от патриаршеското му място в клетата ни литература.
Волен вероятно се е ядосал от тишината в Слънчев бряг, наложена от
неговия ужким партньор Симеонов – тишината понякога действа
угнетяващо – и е драснал неприличния си текст за Катастрофата. Всеки може
да избухне понякога. Обаче Класикът си седи кротко в управата на една
фирма, която отказва да изпълнява нарежданията на Държавата, и няма
намерение дори думица да обели за Изтреблението край Своге.
Добре, вече сте се изнервили и ви чувам да ми казвате, че става дума за
едно най-обикновено хрантутничество – Класикът в неговата си тишина
внезапно е придобил малко по-голям апетит, не му е била достатъчна
народната любов, народното преклонение пред кандидат-патриарха и е
решил да притури още един знак на уважение – вече да не е просто Класик,
а Класик-Пътестроител. И други са се приютявали на подобни места – по-
дискретно или недотам, правили са се на съветници на Властта, някои пък са

256
нямали нищо против да бъдат направо нейни държанки, какво толкова.
Обаче чак да надзирават и дори да вдъхновяват строителството на келявите
ни пътища – е, това вече е наистина необяснимо.
Поне да ставаше дума за тунели – тогава Класикът щеше да си е на
мястото: напредва тунелът в планинската гръд и само Класикът провижда в
Тъмата – за да открие преди всички други светлинката в дъното на тунела.
Да я открие, докато седи на софрата на „Трейс“.
Пак да си кажем, че за нищо не стават днешните ни богаташи – извън
всичко останало и някакъв хашлашки елемент винаги прокапва в
начинанията им. Каквито са мантинелите им – такива са и подаянията им.
Никоя тяхна мантинела няма да удържи пропадането на един Класик. Правят
ти уж добро, обаче те захвърлят върху мантинела, която няма как да попречи
да те погълне пропастта.
В крайна сметка се получава един неприличен бартер: богаташите
начесват крастата си, като се отъркват у Класика, той пък трябва да ги
измъкне сега от бедата. Как ще си направил път-убиец, когато дори Антон
Дончев го надзирава.
„Ония“ в „ония“ години знаеха как да се оправят с класиците – плащаха
им, но не ги унижаваха, защото знаеха, че по този начин ще злепоставят и
себе си. „Тия“ карат през просото – и за 200 милиарда да спечелят
обществени поръчки, пак ще си останат същите, за тях пък изобщо не е
предвидена мантинела. Уж правят добро, обаче едно дяволче отвътре ги кара
да злепоставят храненика, всички да научат, че ей тоя Класик – виждате ли
го, почти Патриарх, почти Трети Свети брат – аз го храня. На моята маса, с
моите огризки – но това не му го казвайте – се раждат безсмъртните му
творби. Макар че какво ще е безсмъртието им, след като асфалтът, с който са
нахранени, хич не е безсмъртен...
Жалката истина е, че нашите по-първи хора не могат да се са-
мосъхраняват, дори не мислят за това.
Ето, и Волен най-неочаквано наруга хората, които се гневят на
Изтреблението край Своге. И си позволи да ги иронизира – неособено
остроумно при това. Това сякаш не е писано от Волен, толкова е
несправедливо: „Дай му катастрофи на нашенеца! Не хубави неща, не! Мед
и масло, бира и водка да текат от чешмите, ще намери кусур – я кранчето не
работи, както трябва, и не пуска колкото на съседа, я бирата в чешмата на
депутатите е по-хубава. (...) Новините – само катастрофи, убийства и
перверзни! Някой направил добро? Не е новина, не разваляйте емисиите!“
Волен успя да влезе в политиката не с друго, а единствено със словото
си – гневно и критично. Дълги години отстояваше като никой друг
патриотичната кауза. Сега обаче му се привижда, че от чешмите на Властта
тече само шербет – а неблагодарният българин не забелязва това и се

257
заплесва по някакви катастрофи. Не мога да повярвам, че го казва – а най-
нелепото е, че се самоназначава за гръмоотвод на Властта.
Ден по-късно, изглежда, разбра, че е пресолил манджата – и поиска
пълна ревизия на фирмата „Трейс“, дори припомни, че още преди шест
години от „Атака“ са „алармирали“, че тази фирма обира всички обществени
поръчки. Да де, обаче хората ще запомнят, че той ги нарече неблагодарници,
че не оценяват „доброто“, в което са затънали. Така се самоубиват нашите
политици.
Системните блюдолизци – социо-политолози, които иначе усърдно
обслужват всяка Власт, си замълчаха след катастрофата край Своге. Само
един-два пискливи гласеца сглупиха да се обадят, и то по перверзно-глупав
начин: Народът са самоубивал, самоизтребвал! Трябва да си много нахален,
за да кажеш подобно нещо. Или да си вързан за Чучура на Властта – тогава
можеш да си позволиш да ломотиш всичко.
Не Народът се самоубива – а Държавата извършва ритуални убийства и
дори вече не си дава сметка за това.
Сега пак ни пробутват хипотезки: една, две, три... В тях обаче липсва
Главният Виновник.
„Че защо да сме виновни заради някакъв шофьор?“ – ще избоботи
Властта. Ето защо сте виновни – а нямате и достатъчно ум, за да го схванете.
Министърът на регионалното развитие казва, че пет – пет! – пъти
наредили на фирмата, която ремонтирала пътя, да отстрани очевидни
дефекти. Но тя не реагирала. Че какъв министър си тогава ти? Каква Власт
сте изобщо?
Негов заместник обаче преди това казва, че „пътят е идеален“.
Тоя какво ще го правите? Нищо, разбира се.
От МВР пък „многократно подавали сигнали за многото катастрофи“,
случили се на „идеалния път“. Така си изпълнили и те дълга. В крайна сметка
поне двама министри са били наясно, че пътят е минно поле.
Пак министърът на регионалното развитие казва, че за ремонта на
мостовете по републиканските пътища са нужни 200 милиона лева.
Казва го – и вече си е изпълнил дълга. Вместо да изпише на челото си
„Моранди/Генуа“ – и сън да не го хваща.
Ами намерете ги веднага тия 200 милиона, нали все се хвалите с резерва
си. Какво чакате – да падне някой мост и да упрекнете Тодор Живков ли?
Вече се примирихме с позорния факт, че Държавата се е самоотстранила
от почти всичко.
Когато един влак се превръща в крематориум – виновен е шафнерът или
някакъв дребен началник. Но не и Държавата, която изобщо не може да
стопанисва железниците.
Когато някой военен завод произведе поредната илюминация с взривени

258
хора – виновен е някой работник или собственикът. Но не и Държавата,
която търпи подобни заводи.
Когато издавите някое село – тогава пък язовирът убиец се оказва без
собственик.
Когато все няма пари за нищо – не си ли задавате поне понякога въпроса
как я управлявате тази държава, за да не ви стигат парите? (Между другото
сега предстои врява до небето за „катастрофата“ на бащата на президента,
докато всичко за Своге се замотае/прикрие.)
Все гледате да се харесате на Чорбаджиите си отвън – макар че те пет
пари не дават за вас. Гледайте обаче да се харесате на Господ, нали сте много
набожни – защото Черната ви сметка пред него се увеличава.
Всъщност цяло чудо е как изобщо функционира държавата в сянката на
Падишаха. Изглежда, нищо не смеят да правят без него, не смеят да побутнат
дори най-дребния проблем. А по-вероятно е съзнателно да не се товарят
излишно, да не се правят на парадни коне – примирили са се, че са магарета
(по Елиас Канети).
Траят си и си плюскат белия хляб. И дори не си правят труда да запомнят
какво говорят. Така е, когато си избрал удобствата на Сянката. Не правиш
никакви излишни движения, дори се прозяваш скришом. Министърът, на
когото пет пъти са му се изплюли в лицето, би трябвало още след първия път
да изтича при Падишаха и да си хвърли оставката – щом е ясно, че никой не
сефери държавата, че всяка по-мощна корпорация е извън нейните правила
и си има собствена Библия. Но няма да го направи и ще продължи животеца
си в сянката на Падишаха.
Тия хора са безмилостни в своята леност. Какво сте подгонили някой си
Очите, за какво ви са инфантилните оперети с дребни гризачи, на които
никой не обръща внимание. Оправете се с Настоятелите на Класика, за които
сте нищо.
Катастрофата край Своге е поредното доказателство, че Властта е
безсилна да налага правила, удобно се е свила в безпомощността си. Обаче
17 души вече ги няма.
Хората от Сянката или са извънредно, до непоносимост инфантилни, или
са пак толкова безчувствени. Държат се като слънчасали на сянка.
Три дни след касапницата край Своге приключи делото за
Изтреблението в Аспарухово. Тогава бяха удавени 13 души. Виновни няма.
Край. Забравете. Сякаш някакъв Зъл Бог е надвиснал над нас.

1 септември 2018

259
 ЕЗИКОГИЛОТИНИРАНЕ

Резервна гума, хвърлена в багажника между останалата

натурия – лежи си там и изведнъж гръмва,
за до привлече нечие внимание. Това сме ние.
Но чува ли някой този пукот сред общото глуполене?

В българската политика е възможно всичко, дори и онова, което

изглежда немислимо. Случват се безподобни неща – например можеш сам да
си отрежеш главата с езика си. Само си представете тази кървава сцена:
горкият език, който има съвсем друго предназначение, внезапно се превръща
в гилотина – и главичката ти отива в кошчето, заминаваш си.
Отвсякъде се чуват глупотевини – тъкмо решиш, че някой е минал
мярката и е готов за ножа, и веднага някой го надминава. Политиката вече се
е превърнала в надприказване с глупости, рядко се чува смислена реч, а
съвсем скоро и изобщо няма да се чува. А ако някой все пак се осмели да
каже нещо смислено, ще изглежда като дързък нахалник.
Всеки от вас веднага може да направи поменик на изтърсените
глупости – обаче невъзможно ще бъде да подберете от политическата врява
дори само няколко разумни фрази, за красиви изобщо да не говорим. Вече са
невъзможни в политиката словесни магьосници като Пантев или Радичков
примерно. А след още известно време глупоезичниците ще твърдят, че тия
хора изобщо ги е нямало, че фантазираме и подвеждаме простолюдието; че
езикът не може да има друго предназначение, освен като инструмент за
кърваво възмездие – хряс-хряс и поредната празна глава се търкулва по
стълбището на Министерския съвет. Така се случи напоследък – и три глави
се затъркаляха наведнъж напълно заслужено по въпросното стълбище.
Езикът на единия министър бе особено предизвикателен – сякаш за хора
като Нанков е натъкмена фразата, че устата им е по-голяма от главата. Трябва
наистина да не се чуваш какво казваш, за да изръсиш признанието, че пет
пъти си настоявал фирмата „Трейс“ да оправи пътя убиец край Своге, а оттам
изобщо не ти обърнали внимание. Нанков изръси това – и дори не схвана, че
превърна езика си в гилотина за собствената си глава.
Доста хора край Падишаха се самогилотинират по подобен начин – и не
се налага той да назначава специален Палач, спестява една щатна бройка и
така в крайна сметка осигурява икономическия растеж, за който говорил
наскоро Дянков, същият. Той пък е особен случай – направи опит да си
отреже главата още когато каза, че ще „напляска руснаците по дупето“,
понеже те си поискаха парите за доставеното оборудване за централата в

260
Белене, а той отказа да им плати; каза също така, че те не са спечелили досега
нито едно съдебно дело – и когато руснаците все пак спечелиха делото срещу
България, отиде на работа при тях. Този целият да го пуснеш в мелачка за
кайма! – ще кажат повечето от вас и ще са прави. Но руснаците, нали са си
проклети, го наеха цял, а не на кайма – и изглежда са залепили главата му с
някакво специално лепило, та да може да говори спокойно каквото му
падне – и въпреки това да не успее сам да си я отреже. Това е особена
привилегия – руснаците я дават на хора, които се навъртат край дупетата им.
Усещате ли през последните няколко седмици, че процесът на
„глуполене“ (думата е на Иван Славов) е намалял чувствително? Защо е така?
Познахте – защото Захариева не се обажда, пази си главата. Вероятно
замисля някаква инициатива за Западните Африки. Но тъй или иначе кротна
се, а може и някой да ѝ е казал, че дипломатите рядко говорят, а пък
българските би трябвало съвсем да си траят. На тях изобщо не им трябват
усти, а само уши – и ще си вършат прекрасно работата, доколкото изобщо
имат работа.
Разбира се, Плевнелиев е абсолютният шампион на самообрязването –
тази дума се пръкна случайно, но донейде основателно, понеже при
политиците човек трудно може да направи разлика между двете им глави.
Плевнелиев сега върти нов номер: отива в някое телевизионно студио, уж за
да представи текущи подробности около бременността на Деси – и веднага
се захваща с Радев, той няма мира, докато не изтърси дневната си доза
глупости по адрес на президента.
Ще кажете обаче, че не успя да си отреже главата за пет години, въпреки
че наговори доста щуротии. Да де, но отряза за дълго време мераците на
ГЕРБ за президентския пост и не им остави друга възможност, освен да се
чекнат край Радев.
Цветанов пък е нещо съвсем специално: каквото и да говори, главата му
остава все на мястото си. Всъщност остава цяла, а дали е на мястото си, е
отделен въпрос. Тия дни изглежда доста посърнал, та пак ще припомня един
трогателен лаф на Стефан Гецов, когото Живков бе отлъчил за известно
време от ловната си компания. След време, когато отново го приобщил,
Гецов му казал: „Най-лошото е, че когато вие ме погледнете лошо, всички ме
гледат лошо!“ Разбира се, може да ви изглежда неуместно да споменавам
един до друг Гецов и Цветанов, дори е някак неприлично. Гецов беше актьор
с гигантски талант, обаче пък Цветанов без никакъв видим талант толкова
години вече се задържа на политическата сцена. Едно от обясненията за това
чудо е, че той е виртуоз на невнятното говорене, което може би дори
Падишахът в доста случаи не вдява – и вероятно това го спасява. Как да му
отрежеш главата, когато не е много ясно какво казва, освен че примерно
пъпът му е хвърлен на покрива на ФБР – ако ми позволите да кажа и аз нещо

261
гламаво-неясно.
Въпреки всичко Цветанов досега се ползва с неизменната подкрепа на
Падишаха – дори когато веднъж хубаво му постла, тъкмо преди посещението
му при Путин, като настояваше руските дипломати у нас да бъдат изгонени.
Толкова беше нелепо това, че мнозина сигурно са си помислили, че му го е
подшушнал някой козел от чуждо посолство.
Цветанов се чудел защо Нинова казва, че има разногласия между него и
Падишаха. Няма защо да се чуди, ами да си припомни какви ги е говорил тия
дни. Падишахът съобщи, че трима министри са пуснали гилотините си – а
пък според Цветанов парламентарната група на ГЕРБ щяла да реши съдбата
им. Това беше негов спонтанен опит да отреже наведнъж и главата на цялата
си парламентарна група. Добре, че започна пак да говори невнятно, та
клането се размина.
Най-яркото езикогилотиниране, което със сигурност ще остане в
Историята, е това на Симеон – ексцар и понастоящем брокер на недвижими
имоти. На него специално никой не му е виновен освен собственият му език.
Когато през февруари 1990 година го попитах дали има някакви претенции,
включително и имуществени, към България, Симеон разигра етюда на
Обиденото Величество: „Как, откъде-накъде, никакви, никога!“ – и толкова
беше убедителен, че дори наивният ви дописник му повярва. И какво се
случи след това? Зина уста – и подхвана Арията на Лапането, която
продължава и досега.
В съда в Страсбург може да се опитат да залепят главата на Симеон –
обаче в Историята завинаги ще остане изхвърлянето му, че не иска нищо,
нищичко от България. А най-нелепото е, че първият съвет, който даде на
депутатите си през 2001 година, бе: „Мълчанието е Господар!“ В неговия
случай Мълчанието щеше да е злато в буквалния смисъл на думата.
Жал ми е за него, някак сиротно ми изглежда днес, когато се пазари за
имоти – но той си беше сиротен още от самото начало, само дето малцина
схващаха това в общата еуфория. Симеон доста често се позовава на
свещеното право на частна собственост. А на мен ми се иска и той, и
останалите ни политици да се сетят поне веднъж, че правото на Народа на
сносен живот също е свещено. Но за техните езици това е ненужно усилие.
Понеже в началото споменах Радичков, да кажа още нещо за него. Той
стоя малко във Великото народно събрание (1990) и не успя да каже кой знае
колко. Тамошната врява не беше подходяща за него, тя го потискаше,
виждаше се, че не му се иска да се надприказва с езикогилотинираните.
Могъщият му език сътворяваше спонтанно, на момента, невероятни образи.
Говореше с паузи, мислеше и говореше. Сега тия говорят, без изобщо да
мислят.
При едно от участията си във „Всяка неделя“ Радичков разказа следната

262
история. Веднъж се връщали от Киноцентъра с големия актьор Андрей
Чапразов. Той карал един стар москвич, много пъти боядисван. Не го
поправял много, но редовно го пребоядисвал, за да изглежда като нов.
Стигнали някъде до ЦДНА и изведнъж нещо изгърмяло отзад. Чапразов
спрял колата и казал: „Задна лява!“ Излезли двамата, но не видели пукната
гума, и четирите били здрави. Спукала се резервната гума в багажника!
Това е казано преди повече от 20 години – но изглежда, че е изречено
днес. Нещо повече: сякаш самият Господ ни гледа отгоре – и всеки момент
ще ни го каже същото, но се колебае, понеже не е сигурен, че ще го разберем.
Ала Радичков беше провидял Съдбата ни още тогава.
Резервна гума, хвърлена в багажника между останалата натурия – лежи
си там и изведнъж гръмва, за да привлече нечие внимание. Това сме ние. Но
чува ли някой този пукот сред общото глуполене? Отговорът е ясен.
И все не смеем да се замислим – дори надмислим – над онова невъобра-
зимо шествие, когато ослепени български воини са водени от еднооки. Страх
ни е да проникнем до дъното на тази метафора, защото може да се срутим от
нейната обезумяваща сила.
Ами ако някой с половин език води колона от неми – как ще изглежда
това, по дяволите?
Някакво божество – еднооко и с полуотрязан език, води немите и
слепите... Накъде?
В онзи разговор Йордан Радичков каза още нещо.
Той все си спомнял за един филм на Фелини. При една от неговите
героини от крайните квартали на Рим, много дебела жена, ходят момчета да
ги учи на любов. Едно от тях нахапва гърдата ѝ и започва да я надува. А тя
му казва: „Глупак такъв, това не се надува, не е балон! Като не знаеш какво
нещо е ебането, не се захващай с него!“
И Радичков завърши: „Та и ние така с демокрацията – тя не е това, за
което я ползваме“...

15 септември 2018

263
СНИМКИ

Кеворк Кеворкян

264
265
266
267
268
269
Работни моменти

270
Шаржове 1976-2005

271
Радой Ралин

272
273
274
275
Блага Димитрова

276
277
С Райна Кабаиванска и Радой Ралин

278
Богомил Райнов

279
Боян Радев

280
281
Невена Коканова

282
283
Емил Димитров

284
Юлиян Вучков

285
Димитър Бербатов

286
Борис Димовски

287
Всички шаржове в притурката са дело на Борис Димовски

288
289
Христо Стоичков

290
Лили Иванова

291
Татяна Лолова

292
Георги Парцалев

293
Георги Калоянечев

294
Никола Анастасов

295
296
Любомир Левчев

297
Иван Славков

298
Йордан Радичков

299
Светлин Русев

300
Димитър Казаков

301
Нешка Робева

302
303
Стефан Цанев

304
305
306
Стоянка Мутафова

307
Стоянка Мутафова и Никола Анастасов

308
Стоянка Мутафова и дъщеря си Муки

309
Стоянка Мутафова и Георги Парцалев

310
 Кеворк Кеворкян

Истории за личности
и буболечки
Българска, първо издание

Иван Гранитски, редактор

Атанас Кънчев, фотоси
Светозар Стоянов, дизайн
Лиляна Николова, коректор

Печатни коли 21,5

Издателство „Захарий Стоянов“, 2018
Печат „Лито Балкан“

http://4eti.me, 2020

ISBN 978-954-09-1318-6

Най-новите публикации следете на сайта на автора:

https://www.kevorkkevorkian.com