Аргументи Против Атеизма в Книгата На Стивън Хокинг ''Великият Дизайн'' и в Други

Аргументи против атеизма
Размисли върху книгата "Великият дизайн" - или един задочен

дебат със Стивън Хокинг
Първа част
ФИЛОСОФИЯ НА НАУКАТА
Предизвикателството
През 2010 г. излезе книгата „Великият дизайн” на прочутия британски космолог и
популяризатор на науката Стивън Хокинг, написана в съавторство с американския физик
Ленард Млодинов. Тази книга успя да скандализира религиозните лидери[1], още преди
отпечатването си, с намеците на авторите, че в нея те са успели да опровергаят сър Исак
Нютон, който е твърдял, че Вселената няма как да е възникнала от хаоса, а е дело на
всемогъщата Божия десница.
По думите на Питър Галисън: „Всеки автор би завидял на Хокинг и Млодинов за
вниманието, оказано на книгата им „Великият дизайн” от страна на архиепископа на
Кентърбъри, на главния равин и на председателя на Съвета на мюсюлманите във
Великобритания. И тримата търсят теоретични „оръжия”, които да им помогнат да
окажат отпор на мнението на двамата физици, които в своя общ труд разколебават
вярващите относно съществуването на Бог.”[2]
Цитирам заключението на Хокинг в края на книгата: „Защото има закон, като този
за гравитацията, според който Вселената може и ще създаде себе си от нищото.
Спонтанно създаване е причината да има нещо вместо нищо и отговаря на въпроса защо
съществува Вселената и защо съществуваме самите ние. Не е необходимо да прибягваме
до услугите на Бог, който да разгърне плановете и да задвижи Вселената.”[3]
Редица други изследователи също се присъединяват към посоченото становище,
като смятат, че науката е най-силната противоотрова срещу ретроградното философско и
религиозно мислене. Известният физик Лорънс Краус дори ни съветва: „Забравете за
Иисус – звездите са умрели, за да се родите вие.”[4]
Ние ще приемем „хвърлената ръкавица” и ще се постараем да отговорим на
предизвикателството, отправено към християнството от натуралистите измежду
съвременните учени.
Към какво се стреми науката?
Колкото и парадоксално да прозвучи, по думите на един мой познат астроном:
“Именно учени с християнски убеждения са създали т. нар. "методически материализъм",
който прилага наблюдението и експеримента и приоритетно търси естествените
обяснения на феномените в природата.” Дейците на просвещението с борбата си против
Църквата, а след тях и редица атеистично настроени мислители постепенно превръщат
този подход в идеологически, т.е. накрая се поставя знак за равенство между
материализъм и наука. Но тук ще се осмеля да отбележа, че задачата на науката е по-
1
скоро не толкова да намери естествените причини на явленията, колкото да открие
обективната истина за нещата от действителността.
Нека си послужа с перифраза на класическия пример на Уилям Пейли за часовника.
Някакъв сръчен майстор е изобретил първия часовник, но той е изпаднал от джоба му,
когато се е разхождал в гората. Вие се натъквате на този необичаен предмет, изящно
направен от лъскава мед, отваряте го и разглеждате внимателно частите му. Накрая
разбирате, че всичките му механизми са нагласени така, че той да отчита с много голяма
точност времето. Тогава решавате да покажете находката си на ваш познат професор, за
да ви обясни как може да се е появила. Намирате го в кабинета му да разговаря със свой
колега. След кратко размишление, той започва обяснението си така: "Вие сте открили
това нещо в природата, следователно тя го е създала. Този предмет е възникнал като
продукт на една продължителна и сложна еволюция на медта". И теорията започва – "В
началото Земята се е формирала като планета в гигантски газово-прахов облак, който се е
уплътнявал [...] и е била нагорещена до хиляди градуси. При бавното й изстиване медта
се е отделила от другите вещества като чист метал, поради различните им точки на
втвърдяване [...]. При особен вид кристализация на медните атоми са се образували
различни пружинки, колелца, зъбчатки, винтчета, циферблати и стрелки. Първичната
материя е била пълна с тях [...]. По сложен начин те са се групирали в часовников
механизъм и постепенно в резултат на нещо като "естествен отбор" по-прецизните са
оставали да съществуват, докато се е получил този вид, който съвсем точно определя
времето".
Другият професор обаче не е съгласен и възразява: “Възможността да се образува
случайно този предмет в природата е пренебрежимо малка. Защо да не допуснем тогава,
че той е бил измайсторен от разумен създател?”
Какво се получава на практика? Ако критерият за научност е да се намерят
естествени причини за произхода на всичко, тогава първото обяснение е научно, но не е
вярно. Второто – е вярно, но не е научно.
Затова не е ли по-добре да приемем, че всъщност задачата на науката е да открие
обективната истина? Така всичко си идва на мястото. Тоест, там, където действат
природните явления и закони, нещата да бъдат обяснени чрез тях, а щом някъде е имало
интелигентна намеса, това да бъде признато. Стрелките се задвижват от еластичната сила
на пружината, но самият часовник не се е появил в резултат от “сложна еволюция на
медта”. По аналогия: всички процеси в природата се дължат на естествени причини, но
дали тя като цяло не е дело на изкусен Творец?
Ако не можем да докажем Божествения интелект, тогава как ще потвърдим
наличието на човешкия разум?
А сега се постарайте да се въплътите в ролята на гениален учен. Направили сте
велико откритие, на базата на което сте конструирали, да речем, двигател с много висок
коефициент на полезно действие. Вие отнасяте теоретичната си разработка и модела на
двигателя за одобрение пред съответната патентна комисия. Оттам ви отговарят, че ще
2
назначат подходящ експерт, който да прегледа работата ви. След извършената проверка,
за ваша голяма изненада, чувате от него следното заключение:
– Теоретичната постановка е правилна и не е в противоречие с природните закони.
Практическите изпитания също показаха, че двигателят действително притежава
посочените качества. Но не можем да бъдем сигурни, че всичко това е дело на нашия
колега, защото може да е станало случайно.
– Как така? – недоумявате вие.
– Много просто. Възможно е, например, вашата котка да се е разхождала по
клавишите на пишещата ви машина, в резултат на което на хартия се е появила идеята за
това изобретение. Също така евентуален взрив в работилницата ви може да е станал
причина да се сглоби представеният тук двигател.
– Какво говорите? – се възмущавате все повече и повече. – Не разбирате ли, че след
като притежавам интелектуалния потенциал и физическата способност да създам тези
неща, вероятността аз да съм техен автор е напълно сто процента възможна? А
вероятността те да са се осъществили случайно е пренебрежимо малка. Освен всичко
друго има и голям брой свидетели, които са ме виждали, когато работех над тях.
Но експертът ви отговаря:
– Вижте какво, възможно е събитията, които ви посочих, да са станали преди това.
Вие само сте пресъздали всичко повторно пред други хора, за да ги уверите, че сте
истинския изобретател на машината.
– За да се осъществи обаче една нищожно малка случайност, трябва много време –
не отстъпвате вие.
– Не е задължително. Според теорията на вероятностите тя може да се реализира и
от първия път. Нещо повече, ако приемем съвременната представа за Мултивселена[5],
тогава все в някой от безбройните светове котката ще успее да напише научната статия, а
двигателят – да се самоконструира от енергията на взрива. По спонтанно възникнал мост
между вселените е възможно да сте получили изобретението, подобно на пощенска
пратка, направо във вашия дом.
Като изслушва внимателно и двете страни, комисията отсъжда следното:
– Докато съществува дори нищожна вероятност всичко да е станало случайно, няма
как да бъдем сигурни, че вие сте автор на изделието. Затова няма как да получите
действително признание и награда за него.
Тогава ви идва наум един блестящ отговор:
– В такъв случай сигурно ще кажете, че и всички постижения на човечеството,
считани за продукти на нашата съзнателна дейност, може да са възникнали случайно.
Според вашата логика хората, които претендират, че са ги създали трябва да се откажат
от авторските си права, от научните си звания, а също и да върнат получените
възнаграждения. Вие съгласни ли сте да го направите?
3
Атеистите, измежду учените, винаги са се стремели да разпространяват схващането,
че щом като съществува някаква вероятност светът да се е появил случайно, точно тя със
сигурност се е изпълнила в действителност. Но дали ще се съгласят мярката, с която
мерят, да бъде отнесена и към самите тях? Щом като има възможност постиженията на
нашата цивилизация да са станали случайно, според направените разсъждения излиза, че
няма как да се докаже, че те изобщо са създали нещо. Но, ако е така не трябва и да
претендират, че са някакви учени. Защо тогава е необходимо въобще да им се вярва?
С други думи: Ако теорията за Мултивселена обяснява интелигентния дизайн в
природата, без намесата на Бог, тогава тя със същият успех може да се приложи и за
произхода на всички артефакти, т.е. става абсолютно невъзможно да докажем и
наличието на човешки разум.
Нещо повече, тук е мястото да подчертаем едно изключително важно обстоятелство
– обърнете внимание, че през цялото време съществува стопроцентова възможност
ученият да е действителният изобретател на двигателя. По същият начин възможността
един разумен и всемогъщ Бог да е създал този прекрасно подреден свят винаги остава
валидна в пълна сила, поради което никой никога не е могъл да разколебае вярата в
Сътворението нито на милиметър.
Стивън Хокинг индиректно признава този факт, понеже винаги употребява думите
„без да е необходим Бог”, но в текста той никъде не заявява „няма Бог”. Въпреки
публичността на противното, книгата „Великият дизайн” изобщо не опровергава
съществуването на Бога. Всъщност приравняването на фразата „без да е необходим Бог”
със заключението „няма Бог” беше една неправомерна интерпретация на медиите,
търсещи най-вече сензация!
Натуралистите постоянно се стараят да прикрият обстоятелството, че
възможността Бог да е действителният Автор на мирозданието винаги остава на сто
процента и никой не е в състояние да опровергае това положение. Всичко, върху което те
разсъждават е дали изобщо има някаква възможност Вселената да се е самоконструирала
от хаотичния кипеж на вакуума.
Но някой ще възрази: „за разлика от учения, изобретател на двигателя, Бог е
трансцендентен и няма как да бъдем сигурни в Неговото съществуване”. Нека да
отбележим обаче, че другите вселени, с които натуралистите се опитват да изравнят
резултата за стопроцентова поява на подходяща среда за живот и разум, също са извън
обхвата на нашата измервателна апаратура. Тоест и тях все още никой не ги е виждал
или регистрирал (и едва ли някога това ще бъде възможно!).
Има редица учени, които не приемат концепцията за Мултивселена, като обяснение на
антропния принцип. Ще цитираме няколко от тях. Космологът Едуард Харисън прави
следния извод: “По всичко личи, че фината настройка на Вселената свидетелства за
Божествено планиране. Изберете сами: сляпа случайност, която изисква множество
вселени, или планиране, което изисква само една [...] Много учени – ако са готови да
признаят възгледите си – клонят към теологично обяснение”.[6]
4
Оксфордският философ Ричард Суинбърн е пределно ясен: "Да се постулират трилион
трилиони други вселени вместо един Бог, с цел да се обясни подредеността на нашата
Вселена, изглежда върхът на ирационалността".[7]
Рудигер Ваас пише: „Разбира се, винаги може да се твърди, че съществуват други
вселени, причинно строго отделени една от друга, но те нямат никаква обяснителна
стойност и твърденията за тяхното съществуване не могат да бъдат мотивирани с каквато
и да било научна полза”.[8]
Тоест теологията изисква само един Бог и една-единствена Вселена, като „бръсначът
на Окам” в този случай „изрязва” по-сложното и неприемливо обяснение за
Мултивселена.
Възможните причини
В науката признаването на възможността за свръхестествена намеса се счита за
равносилна на отказ от познание. Наистина, когато Бог върши чудеса, те са свързани с
някакво нарушение на природните закони, вследствие на което подобни явления няма
как да бъдат повторени и изучени в нашите лаборатории. Създаването на материалния
пространствено-времеви континуум ex nihilo (т.е. от нищо) е драстично нарушение на
закона за запазване на енергията и поради недоказуемостта на този акт, философите са
принудени да приемат първичността на Съзнанието или на материята единствено като
постулат. Човекът твори изделия, които на практика не могат да възникнат чрез
естествени процеси, но в същото време нашата дейност е в съгласие с природните закони.
В някои случаи, обаче, Бог върши същото и това ще ни позволи да приложим метода на
аналогията в търсене на отговора за произхода на мирозданието.
Ще използваме малко по-обширен цитат от статията „В търсене на интелигентни
причини” на американския физикохимик и историк на науката Чарлс Такстън.
"Въпреки че както естествените, така и интелигентните причини ни се разкриват
чрез опита, модерната емпирична наука за природата обикновено признава само
естествени причини. Това предразсъдък от страна на учените ли е или някакъв заговор за
отстраняване на интелигентните причини? Ни най-малко. Науката допуска всяка причина,
естествена или интелигентна, за която съществува еднороден сетивен опит.[9]
В историята на модерната наука обаче еднородният опит свързва само естествените
причини със закономерно повторяеми събития. Ето защо днес не включваме
интелигентни причини в науката. Това обаче не е забрана. Ако интелигентни причини
могат да се свържат с повторяеми събития, те биха били допустими в науката.
Нямаме основание да приписваме причина – естествена или интелигентна – към кое
да е явление, като заместител на еднородния опит. Като пример нека предположим, че
сме детективи, които разследват смъртта на един човек. Дали това е убийство или е
естествена смърт? Не можем да знаем отговора предварително. Налага се да разследваме
случая. Ако някой детектив още в началото на своето разследване обяви, че човешката
смърт може да бъде само естествена, ние бихме възразили, че това налага неправомерни
5
ограничения върху възможните причини. Щом като това, което се надяваме да открием
чрез нашето разследване е именно дали смъртта е резултат от интелигентна причина
(убийство) или е била естествена, ние се нуждаем от метод на работа, който е еднакво
отворен за двете обяснения. Нужен ни е метод, който да ни позволи да определим с
възможно най-голяма вероятност какво всъщност се е случило.
Както видяхме, през цялата история на експерименталната наука повторяемите
събития са свързвани с естествени причини. Други събития, особено такива като
събитията на поява или възникването на нещо, не са повторяеми и могат да бъдат
уникални. Това, от което се нуждаем, е методология, която да премине отвъд
априорната обвързаност с причината и която да ни даде критерии за постройката
едновременно на случая за естествени и на случая за интелигентни причини.
Методът на аналогията
Как бихме могли да вземем решение в полза на интелигентна причина за някое
събитие в миналото? По принцип, за установяване на интелигентна причина използваме
същия метод, който използваме и за естествена причина, т.е. еднородния сетивен опит.
Това е така нареченият метод на аналогията.
През 19-ти век, астрономът Джон Хершел доразвива метода на аналогията за доводи
от наблюдавани причини към неизвестни причини: „Ако аналогията между две явления е
много близка и поразителна, докато в същото време причината за едното е очевидна, то
едва ли е възможно да се отхвърли наличието на аналогична причина и при второто
явление, макар и да не е така очевидна сама по себе си.“[10] Учените разчитат на този
метод повече от 150 години. Огромният успех на науката е поне частична атестация за
него. [...]
Като нагледен пример за метода на аналогията нека разгледаме археологията.
Принципът на аналогията се използва често в археологията за определяне на това дали
едно или друго откритие има интелигентна причина. Разсъжденията са следните: В
настоящето виждаме занаятчия, който прави керамични изделия. Следователно, когато
претърсваме прахта на някоя селищна могила в Месопотамия и открием счупено гърне,
логично е да заключим, че източникът му е също такъв занаятчия – грънчар. […]
Между другото, със същата аргументация си служат астрономите, когато търсят
разумен живот в Космоса. Тя е обичайна практика за екипите от НАСА когато
обработват данни от планетите и техните луни. Тези екипи използват различни критерии
за признаване на доказателство за разумен живот на планетите – някакъв отличителен
белег за продукт на разумен източник. […]
Астрономът Карл Сейгън твърди, че дори едно единствено послание от космоса би
установило съществуването на извънземен живот. Той пише: „Има и други, които вярват,
че нашите проблеми са разрешими, че човечеството е все още в своето детство, че някой
недалечен ден ще пораснем. Едно единствено послание от Космоса би показало, че е
възможно да преживеем такова технологично юношество. Цивилизацията, която
изпраща тези сигнали, все пак е оцеляла."[11]
6
Ако наистина открием радио вълни, които са с характерните черти на послание, не
бихме ли имали основание да приемем, че техният източник е разумно същество,
позовавайки се на аналогията с посланията, за които от опит знаем, че са породени от
разумни същества, а именно човеци? С други думи, методът на аналогията би могъл да
регистрира обща интелигентност, не специално човешка интелигентност." – завършва
Такстън.[12]
Да приложим метода на аналогията
Нека се опитаме да изведем няколко прости примера, характеризиращи нашата
мисловна и творческа дейност и да видим наблюдават ли се те в строежа на
мирозданието и живите същества.
Първо. Осигуряване на подходящите параметри за работата на една система. Ние
предварително изчисляваме оптималните условия за протичането на производствените
процеси, след което настройваме уредите да ги поддържат постоянни. По напълно
аналогичен начин изглеждат избрани и застопорени точно необходимите константи,
закони и взаимодействия, така наречената фина настройка на Вселената.
Второ. За интелекта не представлява никаква трудност да реализира процеси с
безкрайно малка вероятност за осъществяване. Автомобилът е произведение на нашия
разум. Възможно ли е той да се сглоби в резултат на природните стихии? Ще разгледаме
само една от частите на двигателя. Да речем, имаме готов цилиндър. Каква е
вероятността буталото към него да възникне случайно с подходящите форма и размери?
Елементарните разсъждения показват, че тя е (1/∞)2, защото формите са безброй, както и
размерите. А ако и самият цилиндър трябва да се появи по същия начин, така че тези два
елемента да бъдат съчленени и системата да работи, общата вероятност е (1/∞)4, т.е. по-малка
от “абсолютна нула”. Конструкторът обаче без особени усилия, от безкрайно многото
възможности, може веднага да определи подходящите параметри на елементите и като
извърши някои изчисления да сглоби горните изделия. (Ние много рядко си даваме
сметка за необикновените способности на нашия ум!) Във втора част ще установим, че за
появата на всемира също се получават вероятности от порядъка на 1/∞n, но построението
по-нататък на заобикалящата ни действителност е доста по-сложно. Тоест за един
съзнателен Бог е сто процента възможно да сътвори света, докато пред слепия случай
(“часовникар” – по думите на Ричард Докинс) изобщо не се открива никаква перспектива
да се справи с подобно задание.
Трето. Когато проектираме един мост, сграда, машина и пр. или се стремим да
създадем научен модел дори на някакво мисловно явление ние използваме законите на
логиката и математиката, за да обосновем правдиво нашите разсъждения. Това че
материалната и абстрактната реалност и тяхното поведение могат да бъдат описани
посредством математиката говори, че в нейните символични формули всъщност е скрита
информация, която изразява замисъла на автора на въпросните предмети и теории.
Италианският математик Марио Ливио на едно място пише: "Не без основание
математиката е считана за единствената наука, която Бог е благоволил да даде на
7
човечеството. Доказателство за това е обстоятелството, че Великата книга на сътворения
свят изглежда е педантично изписана на езика на математиката, че законите, които
управляват всичко около нас, от движението на планетите до търговията на фондовите
борси, имат кристално ясна математическа форма".[13]
Четвърто. Най-сложните изделия в нашата практика – компютрите,
роботизираните машини, уредите с изкуствен интелект и пр. – всъщност са комплексни
системи, които са изградени от множество йерархически подредени и взаимодействащи
си подсистеми. Най-нисшите нива на ред тук се считат за основни "градящи блокчета" на
системата. Група от градящи блокчета съставя подсистема от по-високо ниво. Няколко
такива подсистеми може да образуват подсистема от още по-високо ниво и т.н. докато се
стигне до формирането на цялостната структура. Всяко ниво на подреждане може да се
разглежда като относително независимо и самостоятелно, а неговите свойства
представляват качествен скок и не могат да се сведат до механичния сбор от свойствата
на предхождащите го нива. По думите на Аристотел: “Цялото е по-голямо от сумата на
своите части”. Най-удивителното е, че и в природата се наблюдава същия йерархичен
принцип – елементарни частици, атоми, молекули, клетки, тъкани, органи и системи,
свързани в цялостен организъм. Човешкият индивид, например, е съставен от въпросните
подсистеми, като съзнателното равнище е нещо радикално ново и не може да се сведе до
биологичното, а то на свой ред – до химичното, физичното и пр. Можем да приемем, че в
основата на всичко стоят квантовите феномени, ръководещи поведението на частиците,
но по-нататък, макар да се запазва единството, се стига до качествено различни нива на
организация. Както сполучливо се е изразил Йън Барбър: „Съществуването на всеки
обект се определя от неговите взаимодействия с други обекти и от участието му в по-
общи системи. Без тези холистични квантови явления няма да има нито химически
свойства… нито ядрена енергия, нито живот”.[14]
Пето. Една футболна топка няма как сама да промени своето състояние на покой
или посоката си на движение. Но играчите могат да променят нейния импулс, като със
своята сила й придават някаква скорост, насочвайки я според желанието си. Също така
не съществува никаква пречка разумният и всемогъщ Творец след като създаде
небесните тела да ги "тласне по техните орбити" (според израза на Нютон). Нека си
припомним парадокса, който съществува в нашата Слънчева система: Масата на всички
планети е едва 1/750 от масата на Слънцето, но при разпределението на общия
момент на количеството движение (момента на импулса) над 98% от него се пада на
планетите, а по-малко от 2% – на Слънцето. Но дали по естествен път е възможно да се
стигне до толкова драстично нарушение на момента на импулса или е необходима
допълнителна разумна намеса? Защото, ако се докаже поне за една от структурите на
нашия свят, че не е образувана в резултат от действието на природните закони, това
задължително ще обуслови наличието на интелигентен Създател (перифраза на Сейгън).
Шесто. Германският професор по информатика Вернер Гит заявява следното: „Към
всяка информация същностно принадлежат следните йерархични нива: Синтаксис (код,
граматика), семантика (значение), прагматика (действие) и апобетика (резултат, цел).
8
Тези категории са нематериални по своята същност [...] Тоест информацията не е
вероятностно понятие, макар че знаците могат да се разглеждат и от статистическа
гледна точка (както при теорията на Шенън).” По-нататък той продължава:
„Информацията винаги е нещо установено и възниква само в резултат на волеви акт
(намерение, интуиция, планиране). Или иначе казано: в началото на всяка информация
стои нейното планиране от духовен източник (предавател).”[15] По такъв начин
въпросът за произхода на генетичния код и неговата транслация получава възможно най-
добрия отговор.
Седмо. Нека за миг да приемем, че не знаем как са се появили автомобилите. Един
ден посещаваме автосалон, в който са изложени различни марки леки коли, като има
образци от първите до последните модели. Тогава какъв извод ще направим, ако се
водим от съвременната научна предпоставка да се търсят само естествени причини за
техния произход. В предвид все по-усложняващата се организация, бихме могли да
предположим, че цялото разнообразие от форми се дължи на продължителна и сложно
разклоняваща се еволюция. Тоест приликата в тяхното устройство и функции може да ни
застави да стигнем до доста подвеждащо заключение. Ако се следват посочените
принципи обаче, ще се установи, че дори толкова прости системи няма как да възникнат
чрез поредица от случайни процеси (и естествен отбор!), но е необходима целенасочена
и планираща интелигентна дейност. В такъв случай, защо да не допуснем, че растенията
и животните също са „създадени според видовете си” – извод, който се подкрепя и от
тоталната липса на преходни форми.
Аналогията все още не е доказателство, разбира се, но сред учените е разпространен
възгледът, че щом върви като лъв, изглежда като лъв и реве като лъв, то най-вероятно е
лъв. Тоест щом като толкова много признаци в природата свидетелстват за интелигентен
дизайн, то най-вероятно светът е дело на интелигентен Дизайнер.
Хокинг и Млодинов признават в книгата си: „Откриването неотдавна на крайно
фината настройка на толкова много закони на природата може да доведе някои учени
обратно към идеята, че този велик дизайн е дело на някой велик Дизайнер.“[16]
Излиза, че авторите одобряват М-теорията[17] и космологичния модел на
Мултивселена, които на практика са недоказуеми, най-вече, за да предпазят учените
да не повярват в ереста за великия Дизайнер.
И още нещо: забележете, че дори изводът „не е необходим Бог” се превръща в
напълно спекулативен, понеже за да стигнат до него Хокинг и Млодинов се позовават на
теории, които не само че не са потвърдени, но едва ли някога ще стане възможно да
бъдат тествани емпирично!
Мнението на „ретроградните” философи и учените
Философът Дейвид Хюм, живял през ХVІІІ век, се явява една от най-влиятелните
личности в Шотландското просвещение. Основните черти на творчеството му са
скептицизмът и натурализмът, т.е. съвсем не можем да го упрекваме в пристрастност към
9
християнството. В един известен пасаж от своята книга „Диалози относно естествената
религия” Дейвид Хюм прави аналогия между човешкия и Божествения разум.
Клийнтъс, един от героите в книгата му, говори следното: „Огледайте се в света
наоколо. Вникнете в неговата цялост и във всяка една отделна негова част. Ще откриете,
че той не е нищо повече от една огромна машина, разделена на безкраен брой по-малки
машини, които на свой ред подлежат на подразделения до степен отвъд човешкото
възприятие и способност да проследи или обясни. Всички тези разнообразни машини,
дори най-миниатюрните им части, са съгласувани помежду си с прецизност, пленяваща
възторга на всеки, който някога се е вглеждал в тях. Внимателното приспособяване на
средствата към целите в цялата природа, напомня точно, макар и да превъзхожда
многократно, произведенията на човешкия [...] ум. Затова, тъй като следствията са
подобни едно на друго, стигаме до заключението [...] че и причините са подобни, и че
Авторът на Природата по някакъв начин е подобен на човешкия ум, въпреки че
притежава неизмеримо по-големи способности, пропорционални на величествеността на
работата, която е извършил.“[18] В случая Дейвид Хюм разсъждава от гледна точка на
знанията през ХVІІІ век, когато природата се е оприличавала на огромна машина.
Британският астроном Джеймс Джинс доразвива тезата, вече според възгледа на
съвременната наука: "Явленията във Вселената се извършват не съгласно механични
принципи, както се считаше доскоро, а съобразно с чисто математически принципи.
Сравнението на природата с огромна машина трябва да бъде изоставено поради потока
на научното познание за немеханична действителност. Вселената започва да прилича
повече на велика мисъл, отколкото на велика машина. Щом светът е свят от мисъл, ясно
е, че трябва да бъде мисъл на някое Същество, Което мисли, и Неговото творение трябва
да е било акт на мисълта на това мислещо Същество. Ние, учените, започваме да смятаме,
че Духът трябва да се провъзгласи за Творец и Управител в царството на материята.
Съвременните научни теории ни принуждават да разсъждаваме за Създателя на света
като работещ извън времето и пространството. Вселената ни дава доказателство за една
контролираща сила, която е работела с оглед на определена цел и има нещо общо с
човешкия ум."[19]
Същото нещо заявяват и редица други учени.
Ричард Левонтин, генетик от Харвардския университет, признава, че в науката
натурализмът е наложен неправомерно: „Не че методите и институциите на науката по
някакъв начин ни принуждават да приемаме материално обяснение на феноменалния
свят, напротив – тъй като ние априори държим на материалните причини, сме принудени
да създадем изследователски апарат и понятия, които произвеждат материални
обяснения.”[20]
Затова не е ли време да скъсаме с изкуствено привнесената в науката
натуралистична парадигма и да приемем, че нещата в природата също могат да
имат интелигентна Причина за своя генезис?!
„Улавя мъдрите в лукавството им” (І Кор. 3:19)
10
Натуралистите смятат, че еволюцията е универсално явление, поради което тя
съвсем закономерно трябва да е породила огнища на живота и на множество други
планети в космоса. По целия свят изследователи, част от проекта SETI, са сканирали
небето в търсене на сигнали от интелигентни същества. Космически сонди, насочени
извън пределите на Слънчевата система, носят фонографичен запис със златно покритие
като послание до галактическите братя по разум. Голям брой учени дори са склонни да
смятат нашата биосфера за експеримент на високо развита технически извънземна
цивилизация. Според едно популярно изказване на Хокинг: „Нашият създател може да е
студент по физика от някоя напреднала цивилизация, извършващ рутинен лабораторен
експеримент”[21].
Но тук възниква трудно обяснимо противоречие. Същите тези авторитети, които са
категорично против Божествения произход (и са обявили всяко такова учение за не-
научно), с готовност приемат интелигентна намеса от друга цивилизация?! Блез Паскал
пита: “Защо толкова много хора не вярват в Божествените истини? Дали, защото не са им
доказани?” И отговаря: “Не, но защото те не ги харесват.”
Причината, поради която отхвърляме Бога, а приемаме еволюционната идея, както
се уверихме, не се крие в нейната убедителност, но е някаква друга. Може би всеки сам
трябва да признае пред себе си каква е тя.
На пръв поглед спорът за Произхода изправя консервативните християни срещу
учените с натуралистични убеждения. Но дали той няма и една по-далечна перспектива,
т.е. дали не касае и всички хора? Ако Дарвин не ни е подвел, тогава всичко, от
формирането на космическите системи – до зараждането на живота и неговата еволюция,
се дължи на самоорганизация на материята. В крайна сметка обаче, Вселената, както и
всяка форма на живот в нея са обречени на смърт и най-добрият извод за нас си остава,
по думите на апостол Павел: “да ядем и пием, защото утре ще умрем” (І Кор. 15: 32). Но
какво ще следва, ако за миг допуснем, че може да е прав голготският Страдалец? Тогава
Неговият кръст се превръща в демаркационна линия за цялото човечество – на едните за
вечен живот, а на другите… И така излиза, че ние всички сме от един отбор, понеже
истината за света, както за настоящия, така и за бъдещия, е еднакво важна и валидна за
всеки от нас? По такъв начин онова, в което вярваме може да се окаже „Залог по-голям
от живота”! (както сполучливо беше избрано заглавието на един полски филм от моето
детство).
Заключение
Накрая, нека накратко да припомним основните моменти от нашия отговор на
предизвикателството, отправено от Стивън Хокинг:
1. Задачата на науката е да открие обективната истина, като за тази цел допусне
както естествени, така и интелигентни причини за осъществяването на събитията от
действителността.
11
2. Ако теорията за Мултивселена обяснява интелигентния дизайн в природата, без
намесата на Бог, тогава тя със същия успех може да се приложи и за произхода на всички
артефакти, т.е. става абсолютно невъзможно да докажем и наличието на човешки разум.
3. Изводът „не е необходим Бог” е спекулативен, понеже, за да стигнат до него
Хокинг и Млодинов се позовават на М-теорията и космологичния модел на
Мултивселена, които по същество са недоказуеми.
4. Време е да скъсаме с изкуствено привнесената в науката натуралистична
парадигма и да приемем, че феномените в природата също могат да имат интелигентна
Причина за своя генезис.
5. Допускането, че животът на Земята може да е експеримент на интелигентна
цивилизация, и отхвърлянето, в същото време, на учението за Сътворението, говори не
само за непоследователност, но и за едно негативно отношение към Библията, което
замъглява възможността за обективна оценка на нещата от страна на натуралистите.
Продължението е след бележките.
БЕЛЕЖКИ
[1] Religious leaders hit back at Hawking
http://edition.cnn.com/2010/WORLD/europe/09/03/hawking.god.universe.criticisms/index
.html#fbid=VXQB4-kvyiF&wom=false
[2] Стивън Хокинг затръшна вратата под носа на Бог
http://goo.gl/DUwyk6
[3] Хокинг, Ст., Л. Млодинов "Великият дизайн" ИК „БАРД” ООД, София, 2012, стр.
214
[4] Краус, Л. "Вселена от нищото", Изд. "Изток – Запад", София, 2012.
http://iztok-zapad.eu/books/book/940
[5] Мултивселена – множество светове. Според една интерпретация на квантовата
механика около нас би могло да има безкрайно много паралелни вселени, които са
разделени една от друга. Инфлационната космология подобно допуска пораждането на
безброй затворени вселени, имащи всевъзможни физични характеристики и закони.
Засега това са чисто философски и научни спекулации, защото не разполагаме с
експериментални данни, които да потвърдят наличието на някакви други реалности.
Брайън Грийн в своята книга "Скритата реалност" изброява 9 области на
теоретичната физика, които се позовават на множествените вселени.
https://www.book.store.bg/p63393/skritata-realnost-brajyn-grijn.html
[6] Harrison, E., "Masks of the Universe", Macmillan, New York, 1985, pp. 252, 263
[7] Swinburne, R., "Is There a God?", Oxford, Oxford University Press, 1995, p. 68
12
[8] Vaas, R. Time before time. Classifications of universes in contemporary cosmology,
and how to avoid the antinomy of the beginning and eternity of the world
http://arxiv.org/pdf/physics/0408111
[9] За пръв път шотландският философ Дейвид Хюм въвежда израза ,,еднороден
опит" (англ. "uniform experience"). С този термин той означава една обективна опитност
на петте сетива, не субективно или религиозно преживяване.
[10] John F. W. Herschel, 1831. Preliminary Discourse on the Study of Natural
Philosophy. London: Longman, Rees, Orme, Brown, and Green, p. 149.
[11] Carl Sagan, Broca's Brain, 1979. New York: Random House, p. 275
[12] В търсене на интелигентни причини
http://harta-bg.info/statia/115
[13] Ливио, М. „Математик ли е Бог”, изд. „Изток-Запад”, София, 2010.
http://www.book.store.bg/p41555/matematik-li-e-bog-mario-livio.html
[14] Барбур, И. "Религия и наука: история и современность.", Библейско-
богословский институт им. св. апостола Андрея, М. 2000, с. 213.
[15] Гит, В. „Творил ли е Бог чрез еволюция”, изд. „Верен” ООД, София 1997, стр.
69, 70
[16] Хокинг, Ст., Л. Млодинов "Великият дизайн" ИК „БАРД” ООД, София, 2012,
стр. 196.
[17] М-теория – най-развитата версия на струнния подход, която обединява
неговите пет варианта. Квантова теория на всички взаимодействия и цялото вещество,
чиито основни уравнения засега са напълно неизвестни.
[18] Hume, D. "Dialogues Concerning Natural Religion", p. 9.
http://www.earlymoderntexts.com/pdfs/hume1779.pdf
Мнозина предполагат, че Клийнтъс представя виждането на самия Хюм, т.е. че
философът има тайни лични убеждения относно интелигентен произход на Вселената.
Както отбелязахме, обаче, в останалото му творчество няма други основания за подобен
извод, поради което е по-логично да се допусне, че това е някакво моментно негово
прозрение. Всъщност в трудовете си Хюм се опитва да критикува телеологичния
аргумент за съществуването на Бога, но едва сто години по-късно Чарлс Дарвин
действително успява да намери приемлива алтернатива на този аргумент (а не да го
опровергае, както погрешно смятат някои).
[19] Попов, С. „Защо вярвам в Бога”, София, 1992, стр. 35, 36.
[20] Richard Lewontin, New York Review of Books, January 9, 1997
[21] Според уравнението E=m.c2 енергията е еквивалентна на масата. Затова цялата
маса на една вселена се изразява като огромна положителна енергия. Понеже енергията
13
на гравитацията в случая, се разглежда като отрицателна, то разликата от двете е близка
до нула. Изчисленията показват, че на "въпросния студент" ще бъдат достатъчни само
няколко грама материя („плътност на енергията на инфлатонното поле”), за да се роди
вселена като нашата.
Във връзка с обстоятелството, че за появата на света всъщност е необходимо
вещество едва колкото шепа грахови зърна, Алън Гут често обича да повтаря, че
„Вселената може да се окаже (почти) безплатен обяд”.
http://kosmos-21.blogspot.bg/2015/01/blog-post.html - източник на тази част
Продължение
Размисли върху книгата "Великият дизайн" - или един задочен дебат със Стивън
Хокинг ІІ
Втора част
ЕМПИРИЧНА ПРОВЕРКА НА ЕВОЛЮЦИОННИЯ И БИБЛЕЙСКИЯ
КОСМОЛОГИЧНИ МОДЕЛИ – МИКРОКОСМОС
1. Защо в науката е необходима емпирична проверка
През 1931 г. австрийският математик Курт Гьодел извежда "Теорема за непълнотата",
която гласи, че формалните системи на логиката и математиката са семантично
непълноценни и не позволяват строго доказателство (или опровержение). Като най-прост
пример можем да посочим невъзможността за разрешение на апориите на Зенон – Ахил
(най-бързият бегач от древността) не би могъл да настигне една костенурка, ако тя е
стартирала само няколко крачки пред него. Досега никой не е могъл да опровергае
твърденията на елейския мислител чисто теоретично, но на практика дори едно малко
дете може лесно да се справи с подобна задача. Затова днес не е достатъчно да бъде
създадена една научна постановка, но от нея трябва да произтичат определени следствия,
които да позволяват емпирична проверка на нейната истинност.
Най-същественият недостатък на християнския възглед за Сътворението си остава
обстоятелството, че той се основава най-вече на критиката на еволюционното учение,
а не развива своя собствена теория, която да бъде подложена на верификация. Ние за
първи път ще се опитаме да представим библейски модел, който позволява
неговите следствия да бъдат изведени теоретично с помощта на физиката и
математиката, както и да могат да бъдат проверени наблюдателно,
експериментално, чрез компютърна симулация и пр.
2. Основен философски въпрос: "Кое е първично – материята или съзнанието?"
Фридрих Енгелс сполучливо разделя огромното разнообразие от идейни системи на
човечеството на две основни групи: „Бог ли е създал света, или светът съществува вечно?
– пита той. – В зависимост от отговора на този въпрос философите се обособяват на два
големи лагера. Онези, които твърдят, че Духът е първичен спрямо природата и
следователно в крайна сметка приемат някакъв вид сътворение на света, … образуват
14
лагера на идеализма. Другите, които разглеждат природата като първична, принадлежат
към различните школи на материализма”.[1] По-нататък накратко ще се спрем на
диалектическия материализъм и християнството като отнасящи се към посочените две
диаметрално противоположни мирогледни системи, за да видим в каква степен всеки
един от тези възгледи се подкрепя от науката.
А) Диалектически материализъм
Според тази философска позиция материята е вечна, несътворима и неунищожима, а
съзнанието възниква на по-късен етап от нейното развитие. Владимир Ленин твърди, че:
„В света няма нищо, освен движеща се материя”[2], а мнозина съвременни учени са
напълно съгласни с него. Американският астроном Карл Сейгън откри своята прочута
телевизионна поредица с думите: „Космосът е всичко, което е било, е и някога ще бъде”.
Стърлинг Лампрехт дава по-пълна дефиниция на натурализма: „Философска позиция,
емпиричен метод, който разглежда всичко, което съществува или се случва, като
обусловено за своето съществуване или проява от естествени фактори в рамките на
единна всеобхватна система на природата”.[3]
Чарлс Дарвин смята, че факторите на биологичната еволюция се свеждат до
изменчивост, наследственост и естествен отбор. Ако обаче разглеждаме нещата
строго натуралистично, бихме могли да отнесем неговото учение и към развитието на
неживата природа. Руският физик Андрей Линде (понастоящем работи към
Станфордския университет) лансира идеята за т. нар. "хаотична инфлация". Според нея
квантовите флуктуации на вакуума перманентно водят до пораждането на мини-вселени.
Те се развиват изолирано, като първоначално се раздуват от инфлационни процеси, а по-
нататък – съгласно класическата хипотеза за Големия взрив.
Фиг.1 Моделът на Линде се изобразява като дървовидна структура, състояща се от

безкраен брой разклоняващи се "мехурчета" (инфлационни вселени). Всяка
новополучена вселена може да се "пъпкува", образувайки нови дъщерни мини-вселени.
(Промяната в цвета представя "мутации" във физичните закони спрямо родителските
вселени.)
Тоест при всяка поява на нов свят се наблюдава изменчивост в законите и константите
на материята. Случайните повторения на някои от тях се разглеждат като един вид
15
наследственост. Действа и естествен отбор, който запазва физичните структури –
атоми, молекули, небесни системи, – когато, при съчетанието на необходимите
параметри, те са устойчиви. По-нататък, на планети с подходящи условия, еволюцията
закономерно поражда живи, а някъде и съзнателни същества.
Но щом като дарвинизмът може да се приложи към мъртвата и живата природа, в такъв
случай трябва да го приемем за универсална диалектико-материалистическа
концепция, която обуславя самоорганизацията на мирозданието. Любопитно е да
отбележим, че точно тази философия е един от стълповете, върху които се крепяха
(и продължават да се крепят!) авторитарните комунистически режими. Затова
фактът, че тя се възприема безкритично в Нова Европа и върху нея се градят както
научните парадигми, така и морално-етичните норми буди сериозна тревога.[4]
Понеже в съвременните научни теории вакуумът се явява един вид протоматерия,
даваща начало на всичко останало ще кажем няколко думи по този въпрос. Във физиката
под вакуум се разбира, че определен обем от пространството е лишен от наличието на
всякакво вещество, т.е. в него липсват както атоми, молекули, протони, неутрони и др.,
така и частиците преносители на взаимодействията – фотони, гравитони и пр. Но все пак
вакуумът притежава определена крайна енергия, в него физическите полета се запазват,
непрестанно се появяват и изчезват т. нар. виртуални частици, възникват флуктуации и
т.н. Квантовата теория допуска съществуването на множество вакуумни състояния, като
се приема, че космологичната инфлация се дължи на различни преходи между тях.
Американският физик, от украински произход, Александър Виленкин приравнява
първоначалния вакуум с "нищото", като по-нататък заявява: „Нищото е състояние с
некласическо пространство-време… област на неограничена квантова гравитация; твърде
причудливо състояние, в което всички наши понятия за пространство, време, енергия,
ентропия и т.н. губят своето значение”.[5] Но на друго място той, все пак, признава:
„Природата на първоначалното състояние е прекалено спекулативен предмет дори и по
космологичните стандарти”.[6]
А изследователят на философските идеи в космологията Крис Айшем допълва:
„Концептуалните проблеми на квантовата космология са толкова сериозни, че много
професионални физици предполагат, че цялата нейна програма може да се окаже
напълно погрешна”. [7]
Теория за Големия взрив
Добре известно е, че теорията на Големия взрив се крепи на три наблюдателни стълба –
разширението на Вселената, реликтовото излъчване и изобилието от леки елементи.
Класическата постановка на тази концепция обаче не е в състояние да се справи с редица
предизвикателства, които се изправят пред нея, като например проблемите с космическия
хоризонт, плоския характер на пространството, магнитните монополи и др. Към края
на 1979 г. Алън Гут и Хенри Тай в една своя статия разработват т. нар. инфлационна
космология, която отстранява посочените трудностите, стоящи пред стандартния
модел.[8] Според тях, малко след началото, енергията на Вселената се носела от
16
инфлатонно поле с отрицателно налягане. Благодарение на него за период около 10 -35
секунди било предизвикано грандиозно избухване и Вселената се раздула
експоненциално около 1030 пъти. Полето постепенно освобождавало съдържащата се в
него енергия под формата на почти еднородно море от частици и лъчение, като по-
нататък нещата се развили според конвенционалния сценарий.
Време след
Години преди
Големия Събитие
нашето време
взрив
0 Голям взрив (сингулярност). 13,7 млрд. год.
10-35 до 10-33 Инфлационна ера.
сек.
10-33 сек. Кварк – глуонна плазма.
10-5 сек. Кварките се свързват в протони и неутрони.
10-3 сек. Синтезиране на водородни и хелиеви атоми.
1 до 3 мин. Образуване на леките елементи до бор.
380 хил. год. Вселената става прозрачна. Излъчва се
космическият микровълнов фон (КМФ).
200-500 млн. Раждане на първите звезди и 13,5-13,2 млрд.
год. протогалактики. год.
3,3 млрд. год. Формиране на зрели галактики, квазари и на 10,4 млрд. год.
най-старите звезди в Млечния път.
8,1 млрд. год. Появява се Слънчевата система, 5,6 млрд. год.
включително Земята.
Табл. 1
Понеже в тази част ще стане дума за появата на микрокосмоса ще се ограничим с
периода до около 380 хиляди години след Големия взрив.
Критичен анализ
Нека си припомним заключението на Хокинг в края на книгата "Великият дизайн":
„Защото има закон, като този за гравитацията, според който Вселената може и ще
създаде себе си от нищото. Спонтанно създаване е причината да има нещо вместо нищо и
отговаря на въпроса защо съществува Вселената и защо съществуваме самите ние. Не е
необходимо да прибягваме до услугите на Бог, който да разгърне плановете и да задвижи
Вселената.”[9]
В посоченото твърдение обаче има няколко неиздържани предпоставки:
Първо, вакуумът се отъждествява с "нищо", поради обстоятелството, че в него не се
съдържа вещество, което е доста подвеждащо, особено за хората, незанимаващи се с
17
физика. Както отбелязахме, вакуумът притежава известна енергия, в него непрестанно се
появяват и изчезват виртуални частици и пр., което говори, че вакуумът, строго
погледнато, съвсем определено е "нещо", а не – абсолютно "нищо". А щом като е "нещо"
вакуумът също има нужда от обяснение за своето възникване.
Второ, говори се за "закон, като този за гравитацията", който поражда Вселената. Ние
след малко ще видим колко проблемно е положението, изобщо да има някакъв твърдо
установен "закон". Тук само ще цитираме Хайнц Пагелс, който задава подобен въпрос:
„Тази немислима пустота се превръща в пълнота на съществуването – необходимо
следствие от физичните закони. Но къде в пустотата са записани тези закони?"[10]
Трето, не става ясно и откъде се появяват пространството и времето. В своята книга
"Вселена от нищото" Лорънс Краус се опитва да доразвие тезата на Хокинг, като
преодолее посочените трудности, но нашето мнение е, че той не е особено убедителен.
С други думи Хокинг и Млодинов изобщо не са успели да отговорят на въпроса "защо
има нещо, вместо нищо?", както уверяват читателите си, а само са изместили нещата към
непонятния начален вакуум!
Сега нека разгледаме тези три предпоставки в по-големи подробности.
Първата от тях е, че материята е възникнала от вакуума, като в началото е имало
процес на инфлация.
(За да онагледим по-добре нещата ще се върнем на табл. 1.)
Сингуларното начало изисква от космологията строго решение, което инфлацията не е в
състояние да даде, защото все още няма добра интеграция в теорията на струните и
затова не е част от сливането на квантовата механика и Общата теория на
относителността.
Никой не може да каже откъде по-нататък се появява инфлатонно поле, с подходяща
форма на потенциалната енергия за възникване на инфлацията. Не знаем и точните
параметри на избухването – кога се случва, колко време трае, какво количество енергия
преобразува в частици и лъчение и пр. Затова няма как да се избегне и впечатлението, че
физиците просто нагласяват своите концепции, така че да съвпаднат с астрономическите
наблюдения.
Но най-значимият проблем тук е следният. Според теорията, първичната Вселена била
съставена изцяло от лъчение с висока енергия, създаващо спонтанно частици и
античастици. Някъде около една микросекунда след взрива температурата спаднала под
1013К. Кварките и антикварките намалили скоростта си и били залавяни от силното
взаимодействие, което ги слепвало в групи по три – образуващи съответно бариони и
антибариони. Според статистическите закони обаче броят им задължително трябва да е
бил еднакъв и неизбежните удари между тях са щели да водят до пълна анихилация.
Енергията на получаващото се лъчение постепенно ще се е разреждала при
разширяването на Вселената, поради което не биха се раждали нови двойки частици.
Тоест в днешно време изобщо не би могло да съществува вещество.
18
Руският физик Андрей Сахаров предполага, че през онази епоха е имало нарушение на т.
нар. СР-симетрия, поради което се е получил дисбаланс – на всеки милиард антибариони
се падали милиард и един бариони. След като големият фойерверк свършил, оцелелите
бариони се превърнали в протони и неутрони, от които впоследствие били изградени
всички атомни ядра.
Работата обаче е там, че е необходимо да е имало и лептонна асиметрия, при която са
оцелели точно толкова електрони, колкото са били произведените протони (за да бъдат
атомите електронеутрални), което е статистически абсурд.
(Необходимо е да поясним следното: ако съществува съвсем лек превес на
положителните или отрицателните заряди, те щяха да се отблъскват със сила, която
надвишава един милиард, милиарда, милиарда, милиарда, т.е. 1036 пъти тази на
гравитацията, поради което щяха да се разкъсат всички структури в познатия ни свят.
Разбра се, с изключение на атомните ядра, защото в тях силното взаимодействие е около
сто пъти по-голямо от електромагнитното.)
С други думи, поне засега, концепция за раждането на света от вакуума е неубедителна,
понеже не намира добро рационално обяснение за появата на материята.
На второ място се явява проблемът със законите.
В тази връзка изникват два подвъпроса:
а) Възможно ли е една материя, която е в състояние на абсолютен хаос, да стигне
случайно до съвременното си равнище на подреждане?
Какво ще стане, ако т. нар. "неопределена изменчивост" (по Дарвин) действа на ниво
фундаментални константи, закони и взаимодействия? Нека се опитаме да си представим
свят, в който всичко се променя напълно хаотично. В него някои от характеристиките на
елементарните частици може да са постоянни, а други непрекъснато да се преобразуват.
Например, ако електричният заряд се мени произволно, той би могъл да заема съвсем
случайни стойности: +1; –1; +7/8; +14/3; –112/27 и пр. Същото се предполага и за масата,
спина, магнитния момент и т.н., като би следвало да допуснем дори качествена
(еволюционна?) трансформация на частиците в нещо различно от онова, което са в
действителност. Гравитационният закон сега може да има вида:
а след малко:
после да се измени в друг вид и т. н. (Поради липсата на дълготрайност, в случая не би

могло да се говори и за закони.) Като се има предвид деликатния баланс на всички сили в
природата, става пределно ясно, че при каквато и да била метаморфоза на
взаимодействията, всичко ще рухне "пред очите ни". В един такъв свят нито биха могли
19
да се създадат някакви стационарни или динамични структури, нито да бъдат те
устойчиви във времето. Ако в материята, от която е изграден нашия свят, съществуваше
подобна “неопределена изменчивост”, тя би довела до абсолютен хаос, който не е в
състояние да произведе каквато и да било организация на подреждане.
На това място ще направим едно пояснение. Някои учени заявяват, че новата теория на
струните предлага мощна концептуална парадигма, която има потенциала да отговори на
въпроса каква е причината елементарните частици да притежават точно такива
характеристики. Затова нека да кажем няколко думи по този повод. Струните могат да
извършват безкраен брой резонансни вълнови трептения, което означава, че те би
трябвало да пораждат безкрайна редица от елементарни частици с всевъзможни
характеристики. В такъв случай защо съществуват само онези от тях, който са като
елементите на идеален конструктор, позволяващи да бъде сглобен нашия свят?
Отговорът, който дава теорията на струните е, че има шест (или седем) допълнителни
измерения на пространството, които на микроскопично ниво се навиват в т. нар. форми
на Калаби-Яу (фиг. 2).
а)
б)
20
Фиг.2 а) Една от възможните форми на Калаби-Яу. б) Голямо увеличение на област от
пространството с допълнителните измерения във вид на миниатюрни форми на Калаби-
Яу.
Допълнителните измерения оказват огромно влияние върху начините на трептене на
струните и оттам върху свойствата на частиците. Но уравненията показват, че има
безброй форми на Калаби-Яу, като всяка от тях е също толкова валидна, колкото и
всички останали. Тоест отново стигаме до задънена улица – как са избрани и
"застопорени" онези форми, които пораждат точно необходимите елементарни частици?
Или въпросът само се измества, а не се разрешава.
Ще напомним обаче, че теорията на струните не съответства на критериите за
верифициране и фалсификация и остава чисто спекулативна изследователска област,
която все още не може да претендира за статут на научна постановка. В работата си
върху историята на квантовата гравитация Карло Ровели отбелязва: „И така, къде сме
след 70 години изследвания? Съществуват достатъчно развити пробни теории, в частност
на струните и на примките и още няколко интересни идеи. И все пак няма съгласие, нито
възприета теория – никаква теория, която да е получила и най-малкото пряко или
косвено експериментално потвърждение. За 70 години бяха развити много идеи, модите
идваха и си отиваха, от време на време се провъзгласяваше откриването на Светия граал,
което след това се отхвърляше”.[11]
Хокинг и Млодинов, като се позовават на тази твърде проблемна теорията на струните,
заявяват, че тя предсказва възможното съществуване на около 10 500 броя вселени.[12] Но
дори подобна хипотеза да се окаже вярна, това все още няма да означава, разбира се, че
въпросните вселени ги има в наличност. А както ще се убедим след малко, посоченото
число е съвършено незначително, за да може да спаси версията им за появата на някакъв
подреден свят.
б) Вторият подвъпрос, на проблема със законите, е: "каква е статистическата
вероятност за случайното възникване на някаква стабилна и добре устроена
вселена?".
Фундаменталните константи, характеристиките на елементарните частици и пр. се
измерват с непрекъснати величини, поради което те допускат безкраен (∞) брой
стойности на своите настройки. Нека приемем, че за съществуването на един такъв свят е
необходима система от n-броя елементи. Най-общо възможността всеки член на
системата да има точно подходящите параметри е 1/∞, а за всичките n-броя елементи –
1/∞n. Дори системата да има безброй устойчиви конфигурации, вероятността да се
образува случайно, която и да било от тях е:
∞/∞n = 1/∞n-1
(Където n е цяло положително число по-голямо от единица. Понастоящем можем да
кажем, че за нашия свят n е около 100, защото в момента са известни поне сто
параметъра, чиито стойности трябва да бъдат точно нагласени.).
21
Ако положим n-1=k, то изразът придобива вида: 1/∞k, т.е. тази вероятност е на някаква
степен пъти по-малка от безкрайно малка. (фиг. 3)
Фиг.3 Възможни конфигурации на стойностите на параметрите, които осигуряват от I до

∞ работещи (устойчиви и функциониращи) състояния. Системите І, ІІ, ІІІ и т.н. могат да
бъдат както други светове, така и физичните структури, които се формират в тях.
С други думи при системите, които допускат безкраен брой стойности на своите
параметри се получава един своеобразен парадокс. Макар че могат да притежават
безброй работещи състояния, то пак вероятността случайно да се стигне до което и да
било от тях е по-малка от безкрайно малка, или тя на практика никога не може да се
осъществи. [13](В бележката е дадено цялостното решение на задачата.)
Отново ще направим кратко отклонение, за да поясним нещата на читателите, които не
се занимават с математика. Статистическите закони на теория допускат реализирането на
събития с нищожно малка вероятност, но практическият опит показва, че такива събития
никога не се изпълняват. Затова някои приемат, че за всяко събитие има определен „праг
на вероятност”, под който неговото осъществяване е неправдоподобно. Но колкото и
невъобразимо малки да са отношения като например 1/10 500; 1/1065 720 и пр, все пак е
възможно да има хора, които спорят, че подобни вероятности биха могли да се сбъднат.
Когато обаче се получи вероятност 1/∞, тя е безкрайно по-малка и от най-малката
вероятност, която бихме могли да запишем или дори да мислим. Затова, надяваме се, че и
за такива “оптимисти” вероятност 1/∞ съвсем сигурно ще означава абсолютна „забрана”
дадено събитие да се случи на практика.
Възниква въпросът – вероятността 1/∞ всъщност клони към нула, затова има ли смисъл
да я повдигаме на някаква степен? Трябва да следваме обаче правилата в
математическата теория, според която общата вероятност да се случат две или повече
събития е равна на произведението от вероятностите за осъществяване на всяко едно от
тях поотделно. Когато се получи обща вероятност 1/∞k, това показва повече от
абсолютна невъзможност за реализирането на подобно събитие.
Посоченото говори, че предвидените от Хокинг и Млодинов 10 500 вселени са съвсем
нищожно количество. Но дори да увеличат броят им до безкрайност, приведените
изчисления дават да се разбере, че пак не се очертава никакъв шанс случайно да се
породи свят като нашия.
22
При живите организми вариациите са ограничени, понеже техните компоненти (ДНК,
белтъци и т.н.) са изградени от строго определен брой дискретни единици (нуклеотиди,
аминокиселини и др.). Но в действителност се очертават нищожно малки, практически
неизпълними, вероятности случайно да се образува протоклетка, способна да реализира
всички жизнени процеси. С други думи, в посочените области, статистическите закони
забраняват (не допускат, правят абсолютно невероятно) самоподреждането на материята.
Фигура 3 ни позволява да направим и още едно важно заключение, а именно, че
никакви еволюционни процеси не са възможни нито в мъртвата, нито в живата
природа.
Според дефиницията, системата е множество от елементи, които се намират в
отношения и връзки помежду си и образуват определено единство, цялостност. Всички
елементи на системата са взаимозависими, т.е. всеки от тях влияе на останалите и
обратно – те също оказват въздействие върху него. Структурата на системата определя
нейната вътрешна форма на подреждане, т.е. тя е израз на съществуващия в нея ред.
Пълното описание на реда в сложно организираните системи се изучава от една
сравнително нова наука – таксиологията (логиката на реда), която се разработва
напоследък като една от най-фундаменталните и важни логически теории. Но нейните
основни положения и категории се изследват с помощта на твърде сложни
екстензионални математико-логически и теоретико-информационни методи. Затова ние
няма да се спираме на тях, а ще приложим един изключително опростен подход, който
ще ни позволи да направим изводи относно възможността за еволюция на йерархично
подредените системи.
При тях е в сила един принцип известен като “или всичко, или нищо”. В смисъл, че
структурата трябва да е съставена от подходящи елементи, които да са подредени в
правилния ред, за да не се наруши действието на системата. Ако променим параметрите
дори само на един от тях, или изобщо го премахнем, или разменим местата на някои
елементи и пр., ще се получи смущение в работата на системата, което ще я разруши или
изведе от употреба. Затова или всичко е наред и системата функционира нормално, или,
в противен случай, все едно нищо не е наред и системата е ликвидирана.
Този принцип забранява постепенната “еволюция” на една структура в друга. В
състояние ли е един малък механичен часовник плавно да се трансформира в будилник?
Да предположим, че едно от неговите зъбни колела е станало по-голямо като за будилник.
Тогава то ще бъде несъвместимо с всички останали механизми на малкия часовник и той
няма да отчита правилно времето или въобще няма да работи. Нека и другите му части се
изменят и стават като за будилник. Докато една част от механизмите му са за малък
часовник, а друга – за голям, функцията му ще бъде значително нарушена или въобще
няма да може да се осъществи. Часовникът ще изпълнява предназначението си само
тогава, когато или всичките му части са малки, или всичките са големи.
А какво ще стане, ако някой от механизмите на часовника бъде заменен с елемент на
компютър? Например, на мястото на пружината бъде поставен транзистор. Часовникът
23
вече съвсем сигурно ще излезе от употреба. От друга страна и компютърът няма да
реализира своята функция дори тогава, когато сме сглобили всички негови компоненти, а
само един е останал на часовник.
От казаното заключаваме следното: когато един предмет постепенно се преобразува в
друг такъв от същия вид (но в нещо различен – по големина, друг модел и т.н.)
функцията се затруднява или дори спира. А при трансформацията на предмет от един
вид в предмет от друг вид, функция изобщо не може да се осъществи. Затова или “всичко”
е наред и системата функционира нормално, или, ако дори едно нещо не е наред, все
едно “нищо” не е наред и функцията е нарушена.
Разбира се, отношенията между елементите на системите в природата са значително по-
сложни; ние си послужихме с тези примери само за да онагледим принципа „или всичко,
или нищо”. Като анализираме фиг. 3 можем да направим следния извод относно
възможността за еволюция на системите с безкраен брой стойности на своите параметри:
Не е възможен нито постепенен, нито скокообразен („квантов”) преход на една
работеща система в друга.
В първият случай, т.е. при постепенен преход, ако един от нейните параметри промени
стойността си, той вече няма да бъде съгласуван с другите й параметри и системата ще
излезе от строя. Но докато не бъдат изградени напълно всички необходими параметри на
другата система, тя също няма да бъде годна за работа. Както пояснихме, тук важи
принципът “или всичко, или нищо“.
Вторият случай, на внезапно преобразуване, отново няма как да се реализира.
Вероятността всички параметри на системата изведнъж да се променят и да добият точно
необходимите стойности на параметрите на която и да е друга действаща система е по-
малка от безкрайно малка (според по-горните изчисления – 1/∞k).
При по-предните разсъждения вече стана дума, че всяка метаморфоза в параметрите на
микросвета (характеристика на частиците, интензитет на взаимодействията и пр.) прави
атомите нестабилни и води до тяхното разрушаване. С други думи, атомите на
химичните елементи са дискретни структури, които не могат да преминават една в друга
чрез поредица от междинни форми, а изискват строго разчетено конструиране. По
подобен начин бихме могли да разсъждаваме и за небесните формирования – планетни,
звездни, галактични и т.н.
Както е добре известно, при живите същества белтъците играят много важна роля –
изграждат клетъчните структури, изпълняват каталитични функции, участват в
реализирането на генома и др. Но една част от тях са тясно видово специфични, затова
ако се появи мутация, която да доведе до образуването на различен белтък, неговото
действие няма да бъде в унисон с работата на останалите белтъци. По такъв начин,
генетичните мутации пречат на синхронизацията на системите в организма и затова на
практика се явяват вредни за индивида, т.е. не му помагат в борбата за съществуване. С
други думи, принципът „всичко или нищо” не способства и за постепенната еволюция на
24
организмите, а няма никакви сведения и за „квантова” (т.е. внезапна) поява на нови
видове.
Теоретиците предлагат две различни обяснения за протичането на еволюционния процес
в биологията. Първото се нарича “филетичен градуализъм”. Според този възглед
сегашните живи същества постепенно са еволюирали от по-ранните и прости организми.
В такъв случай обаче би трябвало да наблюдаваме непрекъснати редове от преходни
форми, както между видовете, така и между по-големите таксономични единици.
Необяснимо е защо тази поредица от междинни звена липсва не само при съвременните
организми, но и при вкаменелостите. В това направление много показателно е
изказването на Нилс Херибърт-Нилсен, директор на Ботаническия институт към
университета в Лунд, Швеция. След 40 години изследвания в областта на
палеонтологията и ботаниката накрая той бе принуден да заяви: “Не е възможно да се
направи дори карикатура на еволюцията с помощта на палеонтологичните данни.
Материалът от вкаменелостите днес е толкова богат, че ... липсата на преходни
форми не може да се обясни с неговата недостатъчност. Липсата (на преходни
форми) е реалност; и тя не може да бъде запълнена”.[14] (Макар това изказване да е
от средата на миналия век то продължава да е валидно в пълна сила.)
Вторият възглед е известен като “пунктирано (прекъснато) равновесие”. С този термин
се означава един хипотетичен процес, скокообразно и да се осъществява една бърза
еволюция в малките популации. Някой биолози го наричат “квантова” (в случая
“внезапна”) поява на нов вид. Такъв въображаем процес би могъл да обясни
универсалното отсъствие на преходни структури, но за него няма никакви генетични
доказателства.
Ето оценката, която дават двама известни еволюционисти – Джеймс Валънтайн и Дъглас
Ервин – за тези концепции: “Стигаме до заключението, че ... нито една от
съревноваващите се теории за еволюционни промени на ниво видове, нито
филетичния градуализъм, нито пунктираното равновесие не изглеждат приложими
към произхода на нови телесни форми”.[15]
От направените разсъждения можем да заключим следното: Междинните състояния са:
а) неустойчиви – при атомните и небесните структури и б) нефункциониращи – при
живите организми. Това означава, че концепцията за универсална дарвинова
еволюция на системите в мъртвата и живата природа е съвършено неприемлива.
Третият неразрешен проблем, в книгата на Хокинг и Млодинов, се отнася до появата на
пространството и времето.
Крис Айшем обръща особено внимание на това, че до този момент не е ясно как трябва
да изглежда теорията на квантовата гравитация и на какви данни ще се опира. Според
него основните трудности при изработването на квантова теория на гравитацията, а
оттам и на квантова космология, произтичат от обстоятелството, че „общата
относителност не е просто теория на гравитационното поле, а в съответния смисъл – и на
25
самото пространство-време и, значи, квантовата теория на гравитацията трябва да каже
нещо и за квантовата природа на пространство-времето”.[16]
На този проблем ще се спрем по-подробно в предпоследната статия от нашата поредица.
БЕЛЕЖКИ
[1] Engels, F., Ludwig Feuerbach, International Publishers, New Yorkq 1974, p. 21
[2] Ленин, В., Материализм и эмпириокритицизм, виж т. 5 Пространство и время
http://www.magister.msk.ru/library/lenin/len14v04.htm
[3] Power Lamprecht, St., The Metaphysics of Naturalism, Appleton-Century-Crofts, New
York, 1960, p. 160
[4] Диалектическият материализъм е създаден през 40-те години на ХIХ век от Карл
Маркс, Фридрих Енгелс и доразработен по-късно от Владимир Ленин. Този философски
мироглед представлява една от най-важните съставни части на идеологията на
комунизма. Според него, материята се развива и достига висшите си форми – живите и
мислещи същества – единствено под действието на вътрешно присъщите ѝ
закономерности.
В незавършеното философско произведение на Енгелс „Диалектика на природата”
(публикувано за пръв път през 1925 г. в СССР), авторът подлага на пространен анализ
учението на Дарвин за произхода на организмите и стига до извода, че то напълно се
съгласува с диалектическия материализъм. Най-блестящ пример е потвърждението на
диалектическия закон, че количествените натрупвания (в случая –
„приспособителните белези”) водят до качествени изменения („появата на нови видове”).
Оказва се, че съвременните научни теории в мирогледен аспект(!) продължават да
черпят необходимите им концептуални идеи и принципи именно от теорията на
еволюцията, която е интегрална част от диалектико-материалистическата
философия!
[5] Vilenkin, A. “Birth of Inflationary Universes” – In: Physical Review, 27, 12, 1983, р. 2851.
[6] Vilenkin, A., E. P. S. Shellard Cosmic strings and other topological defects, Cambridge
1994, р. 49.
[7] Isham, С. Quantum Cosmology and the Laws of Nature, Berkeley 1993. р. 77.
[8] Една година по-рано (1978) руските физици Генадий Чибисов и Андрей Линде стигат
до идеята за инфлация, но при подробен анализ съзират, че тя страда от редица проблеми
и затова не публикуват работата си.
[9] Хокинг, Ст., Л. Млодинов "Великият дизайн" ИК „БАРД” ООД, София, 2012, стр. 214
[10] Op. cit.: Vaas R. Time before time. Classifications of universes in contemporary
cosmology, and how to avoid the antinomy of the beginning and eternity of the world. p. 11.
[11] Rovelli, C., Notes for a brief history of quantum gravity – www.arxiv.org gr-qc/0006061.
26
143
[13] В текста по-горе сме опростили изчисленията, за да не затрудняваме читателите.
Математически нещата се изразяват по следния начин. Нека приемем, че m е броя на
вселените. Тогава m може да расте от 1, 2, 3 ... до ∞, т.е. m е множеството от целите
положителни (т.е. естествените) числа. С mI ще означим множеството от настройките на
физичните константи, като отначало ще допуснем, че те също приемат като стойности
само естествени числа, т.е. mI=m. Или изразът придобива вида:
Limm→∞ m/mI.n = Limm→∞ m/mn = ∞/∞n = 1∕∞n-1 = 1/∞k = 0
Тук двете безкрайности растат с различни скорости (съответно ∞ и ∞n), поради което
крайният резултат е нула.
Работата обаче е там, че mI на практика е множеството от всички реални числа (цели,
рационални и ирационални). Затова трябва да вземем предвид, че между всеки две цели
числа (например между 1 и 2) лежат безкраен брой реални числа. С други думи,
множеството на реалните числа е безкрайно по-мощно от множеството на естествените
числа, т.е. mI=m∞. Оттук:
Limm→∞ m/mI.n = Limm→∞ m/(m∞)n = ∞ ∕∞n.∞ = 1/∞ (n-1).∞ = 1/∞k.∞
Този резултат всъщност показва, че дори световете да са ∞∞, пак не е възможно да се
стигне до устойчива подредена вселена:
∞∞∕∞k.∞ = 1/∞k – или както се изразяваме метафорично ”такава вероятност е по-
малка от абсолютна нула!”.
[14] Paul A. Moody, Introduction to Evolution /New York: Harper and Row, 1962/, p. 503.
/Synthetische Artbildung, 1953/.
[15] James W. Valentine and Douglas H. Ervin, “Interpreting Great Development Experiments.
The Fossil Record.” Статия от симпозиум, публикувана в Development as an Evolutionary
Process, Alan R. Lias, Inc., 1987, p. 96.
[16] Butterfield, J., C. Isham, Spacetime and the Philosophical Challenge of Quantum Gravity
http://arxiv.org/pdf/gr-qc/9903072
http://kosmos-21.blogspot.bg/2015/01/blog-post_30.html - източник на тази част
Хокинг ІІ
Б) Християнски теизъм
Няколко думи за Бога
Според Библията Бог е Дух. Неговото естество (природа, субстанция) е духовно,
разбирано като нещо напълно различно от материята. От това, че Бог не е материален,
27
следва че чрез никакви средства на науката и техниката не би могло да се установи
присъствието Му (както с тяхна помощ може да се регистрира едно физично поле
например). С други думи Неговото съществуване не може да се докаже пряко, а само
косвено можем да съдим по някои неща, че действително Го има.
Бог е трансцендентен, което означава, че Той е извън материалния пространствено-
времеви континуум, както и иманентен (в смисъл на вездесъщ). Тоест Неговото
присъствие е навсякъде и по всяко време, но като отделен и независим от всичко. Той не
е безлична сила или енергия, а личностен Бог с разум, чувства, воля и ярко изразен
характер, Който не само мъдро е създал, но и перманентно владее над целия световен
порядък. В крайна сметка Бог държи в пълен контрол всичко, като има суверенното
право да управлява света по различен начин. В определен период може да остави
събитията да се развиват съгласно естествените закони, а в един миг – да направи чудо, с
което да помогне на хората или с друга някаква цел.
Библията представя Бога като три различни, но еднакви по същност Лица – Отец, Син и
Св. Дух; именно по силата на това Бог е Единство в Троица. Тази истина ни е открита в
Писанието, но тя представлява тайна, която е надразумна и няма паралел в човешкия
опит. Затова нито интелектът е способен да проникне в нея, нито езикът – да я предаде
по достъпен начин. Нашата дилема да изразим неизказаното, за да обосновем вярата си, е
отразена в думите на блаж. Августин: "Три Лица – не защото може да се говори за това,
но защото не бива да се остава в мълчание".
Бог съществува безкрайно (като не забравяме, че Той е извън времето), без някога
да е имало причина, която Го е породила. Казано накратко: Бог е
вечносъществуващ от само Себе Си. По такъв начин въпросът "Кой е създал
Бога?", постоянно повтарян от някои учени напоследък, се оказва съвършено
несъстоятелен.
Сътворението
Според християнското учение Триединният Бог е призовал към съществуване всички
материални и духовни неща в начало от нищото (лат. ex nihilo). Въпреки че фразата "от
нищо" не се среща в Библията, идеята за това е представена на много места в Стария и
Новия Завет. В богословието се използва израза "от нищо", за да се поясни, че Бог не е
употребил каквато и да било първоначална субстанция. Необходимо е да се уточни обаче,
че "нищото" всъщност няма битие, което означава, че преди "началото" е съществувал
само и единствено Бог. Разбира се, след като сътворява материята, Бог по-нататък
моделира растенията, животните и хората от нейните компоненти, т.е. от химичните
елементи, съдържащи се в моретата и на сушата.
Сътворението е акт на Неговата суверенна воля, а не действие, към което Бог е
подтикнат от някакво съображение извън Себе Си или присъща необходимост. При
извикването на реалността в съществуване Той е използвал единствено Своето Слово. В
първа глава на Битие четем, че Бог проговаря и незабавно думите Му се превръщат в
действителност. Достатъчно е да изрече "Да бъде светлина!" и светлината мигновено се
28
появява и огрява небесните простори. Според блаж. Августин и св. Максим Изповедник
"логосите" (идеите) в Божия ум са архетипите (праобразците) на всеки детайл от всемира.
Те именно са обективирани като "тропоси", изразяващи творческия замисъл в природата
на нещата, затова светлината, например, има корпускулярно-вълнов характер,
поляризира се, движи се с определена скорост и пр.
Брус Милн пише: "Библейският възглед съдържа и истината, че Бог поддържа и обновява
света непрекъснато... Това се загатва в еврейските причастия, използвани за творческото
дело на Бога, но преводите не успяват да предадат добре този смисъл. Според учебника
"Еврейска граматика" на Гезениус и Кауч "Еврейското причастие в действителен залог
указва на лице или нещо, което се възприема като участващо в продължително,
непрекъснато упражняване на дейност"... Ако трябва да изразим нещата малко по
философски, Бог е призовал Вселената към съществуване от нищо и затова тя "виси"
всеки миг, като че ли, над бездната на небитието. Ако Бог би оттеглил Своето
подкрепящо Слово, тогава всяко битие – духовно и материално – би се сгромолясало
незабавно в нищото и би престанало да съществува."[17]
В тази връзка се налага да успокоим Стивън Хокинг, с уверението дадено ни в
Посланието към Eвреите, че "Господ Иисус Христос държи всичко чрез Своето могъщо
Слово" (Евр. 1: 3), което означава, че Хигс бозонът няма да успее да разруши Вселената
поне до Второто Му пришествие![18]
Трябва да отбележим обаче, че има и други гледни точки. Например, Джон Коб младши
и Дейвид Грифин, защитават идеята, че Бог не е създал нещата от абсолютното нищо.
Така нареченото "богословие на процеса" прокарва доктрината за "Сътворение от хаоса".
Според тях, в Стария Завет има повече текстове, които подкрепят този възглед,
отколкото становището за сътворение от нищо. Те твърдят, че в едно състояние на
абсолютен хаос ще има само безразборни нискостепенни "полезни случаи" и те със
сигурност не могат да се подредят в "устойчиви индивиди". Бог обаче твори
непрекъснато, в резултат на което във всеки един момент се появяват неограничен брой
"опитни случаи". Така Бог допринася за предизвикването на всеки един полезен случай.
Както е видно, тази идея почти се припокрива с хипотезата за възникването на Вселената
от хаотичния кипеж на вакуума, с тази разлика, че тук Бог определено подпомага
възникването и отсяването на "полезните случаи", за да се стигне накрая до
построяването на един подреден и устойчив свят, какъвто е нашия.[19]
Други учени тълкуват самата формула "творение от нищо", за да внушат, че "нищото" е
било величина – първоначален негатив, които Бог е "проявил" в Своето дело на
творението. Според екзистенциалиста Мартин Хайдегер например, несъществуването
притежава свое собствено битие и оттам е способно да се противопоставя на
съществуването.[20] В подобно схващане се наблюдават остатъци от гръцката
философия.
В последните две концепции "нищото" всъщност е "нещо", т.е. някаква протоматерия,
поради което те търпят теологична и научна критика. Ако допуснем, че е съществувала
29
една съвсем произволна първична материя, тогава няма никаква гаранция, че тя ще е
притежавала точно необходимите свойства за създаването на атомите, например. При
условие, че елементарните частици имат някои неподходящи характеристики, те може да
водят до разбалансиране на равновесието в атомите. В такъв случай излишните
характеристики се налага да бъдат унищожени, т.е. превърнати в нищо. От друга страна,
ако частиците не съдържат някои от основните характеристики (т.е. такива, които не
могат да се получат като комбинации от останалите) за сглобяването на атомите, те ще
трябва да бъдат създадени от нищото. С други думи, необходимо е Бог да притежава
способността да сътвори от нищото най-подходящата материя за изграждането на всички
неща във Вселената, иначе Той нямаше да бъде и всемогъщ.
Божията интелигентна дейност, разкриваща се в строежа на микрокосмоса
Пространството е с точно три измерения, което се оказва най-добрият избор. Когато се
приложи квантовата теория към едноизмерни вселени се получава, че частиците
преминават една през друга без да си влияят. Така те не могат да се съединяват помежду
си, за да образуват по-сложни вещества. При двуизмерно пространство гравитационно
взаимодействащите си тела при никакви условия не могат да образуват свързана система.
Тук не би имало и къде да се разгърнат молекулите на белтъците и нуклеиновите
киселини.
Още през 1917г. Паул Еренфест като анализира т. нар. уравнение на Поасон-Лаплас
доказа, че в пространство с четири и повече измерения физичните системи ще станат
неустойчиви. Електроните в атомите както и небесните тела ще бъдат подложени на
постоянни сблъсъци помежду си, което ще води до хаос и дезорганизация на
материалния свят. С други думи трите измерения са нещо наистина специално.
Времето в класическата физика на Нютон е като стрела, носеща се равномерно и
еднопосочно – от минало към настояще и бъдеще. Според теорията на Айнщайн времето
се превръща в река, която ускорява или забавя своя ход, докато извива меандрите си из
изкривеното пространство на всемира. През 1937г. Ван Стокъм открива решение на
уравненията на Общата теория на относителността, което позволява пътуване във
времето. Но тук се появяват редица парадокси, които нарушават причинно-следствената
връзка.
През 1992 г. Стивън Хокинг изказа "хипотеза за защита на хронологията", според която
разходка из времето е неосъществима, защото нарушава определени физични принципи.
Аргументите му обаче бяха отхвърлени от някои учени, с антитезата, че "не съществува
физичен закон, който да забранява появата на затворени времеподобни криви". Все пак, и
до днес остава актуален неговият въпрос: "Ако пътуването във времето е възможно,
тогава къде са туристите от бъдещето?"
Атомът е основното "градивно блокче" в природата, защото влиза в състава на
веществата, предметите, живите организми и пр. Затова нека проследим как са съчетани
стойностите на различните физични величини, за да бъде конструиран той като
30
устойчива структура. Прави впечатление, че голям набор от параметри в микрокосмоса
трябва да са в точно определени граници, иначе светът ще се разпадне на "парчета".
Стабилност на атомното ядро. В неговия състав влизат протони и неутрони, които се
означават като ядрени частици – нуклони. Протоните, които го изграждат, се отличават с
изключителна “здравина” – изчислено е, че не могат да се разрушат за един период от
1035 години. Неутроните в свободно състояние за около 15 минути се разпадат до други
частици. В ядрото обаче, те непрекъснато се превръщат в протони (и обратно), като по
такъв начин се запазват. Силното ядрено взаимодействие е с точно необходимата
интензивност, за да преодолее кулоновите сили на отблъскване между положително
заредените протони. Ако то беше по-слабо, това не би позволило свързването им в ядрата
на атомите и единственият елемент във Вселената щеше да бъде водородът. При условие
обаче, че неговата стойност е по-висока, нуклоните (т.е. протоните и неутроните) щяха
да имат такъв голям афинитет помежду си, че непрекъснато биха се присъединявали
един към друг и в природата щяха да са налични само ядра на тежки елементи. Масата
на неутрона е съвсем малко по-голяма от тази на протона. В противен случай, т.е. при по-
тежък само с 0,1% протон, той би се разпадал на неутрон, позитрон и неутрино. Нямаше
да съществуват никакви химични елементи, а всички звезди биха се превърнали в
неутронни или черни дупки.
Изглежда съвсем невероятно, че при огромната плътност на ядреното вещество и
голямата сила на ядреното взаимодействие е възможно да съществува независимо
движение на отделните частици в ядрото. Но проучванията показаха, че нуклоните
запълват само 1/50 от обема на ядрото и освен това според принципа на Паули се оказа,
че средният свободен пробег на всеки нуклон е твърде голям (дори практически
неограничен), т.е., че всеки един от нуклоните се движи независимо от останалите, от
което стана ясно, че ядрото е динамична система от частици. В основното си състояние
ядрата на всички химични елементи до оловото са устойчиви. Затова нека да видим по
какъв начин може да бъде удовлетворено условието за равновесие в тях.
Динамичните системи от нуклони се различават от Слънчевата система например, по
някои свои особености и във връзка с това тук възникват допълнителни затруднения,
които се изразяват в следното: Първо, при тях няма централно тяло, около което се
извършва движението на частиците и второ – силите, действащи между нуклоните, освен
че са изключително интензивни, са и много по-разнообразни и сложни.
За разрешаване на първото затруднение може да се разсъждава по следния начин: Всеки
един от нуклоните в ядрото създава около себе си някакво ядрено поле. При движението
на всички нуклони, създаваното от тях поле във всяка фиксирана точка непрекъснато се
мени. Би могло обаче да се допусне, че това поле след като бъде осреднено за някакъв
малък интервал от време, ще остава практически неизменно. По такъв начин то на свой
ред ще определя движението на всеки отделен нуклон. Оттук произлиза изискването
средният потенциал на полето да бъде самосъгласуван, което означава, че той трябва да
осигурява такова движение на нуклоните, че тяхното пространствено разпределение да
поражда отново същия първоначален среден потенциал.
31
Освен самосъгласувания среден потенциал трябва да се отчетат и всички други
променящи се с времето, разстоянието и ориентацията в пространството сили, които
влияят на нуклоните в ядрото на атома. Изучаването на ядрените потенциали показа, че
те зависят по твърде сложен начин освен от разстоянието между нуклоните и от техните
скорости, от направлението на спиновете им и др. Освен това в ядрото (както и в
електронната обвивка) съществува така нареченото спин-орбитално взаимодействие
между частиците, т.е. тяхната енергия съществено зависи от ъгъла, сключен между
вектора на техния спин и вектора на орбиталния им момент и т.н.
Устойчивост на електронната обвивка. Електроните запазват своята цялост
благодарение на подходящата стойност на константата на фината структура (така
процесите при които те се превръщат в други частици са изключително малко вероятни).
Големината на електромагнитното взаимодействие също е забележително точно
избрана. Ако то беше по-слабо, електроните нямаше да се залавят от ядрото и биха се
разлетели в пространството. Обратно, по-голяма му сила щеше да принуди ядрата да
задържат електроните си толкова здраво, че не би било възможно споделянето им при
формирането на общи ковалентни връзки с други атоми, оттам и образуването на
молекули (а още по-малко на йонни съединения). Размерът и стабилността на
електронните орбитали зависи от отношението между масите на електрона и протона.
Ако масата на електрона беше няколко пъти по-голяма от наблюдаваната, атомите щяха
да колапсират. При три пъти по-голям електричен заряд на електрона, нямаше да ни
бъдат познати ядра по-тежки от въглеродното, т.е. таблицата на Менделеев щеше да се
състои само от шест елемента Противоположните спинове пък способстват за
групирането на електроните по двойки в атомните орбитали и пр.
Английският физик и математик Дъглас Хартри дава една интерпретация на задачата за
многото частици, като посочва техническите трудности, свързани с изчисленията,
засягащи многоелектронните системи: "Желязото съдържа 26 електрона, като всеки от
тях се определя от три независими променливи. Следователно имаме 26.3=78 независими
променливи. Ако всяка променлива има само 10 дискретни значения, ще са необходими
1078 уравнения и техните решения, за да изчислим основното състояние на желязото".[21]
Сър Артър Едингтън беше пресметнал броя на атомите във Вселената на около 10 80. В
такъв случай, ако на мястото на всеки атом напишем по едно уравнение, ще се получи
горе-долу системата уравнения, необходима за изчисляване основното състояние на
желязото. За оловото обаче системата ще съдържа 1082х3=10246 броя уравнения. Или ще ни
трябват 10166 пъти повече вселени, за да изпишем всички уравнения, които са
необходими да се формира електронната обвивка на оловото.
Трябва да кажем още и следното: Дори да бъдат изчислени тези колосален брой
уравнения, свързани с постигането на динамичното равновесие в ядрото и електронната
обвивка, това няма да е достатъчно. Те дават само приблизителната интерпретация на
задачата, защото не отчитат достатъчно добре всички взаимодействия и тяхната
непрекъсната промяна. Затова подобно решение все още не ни върши работа, понеже се
явява някаква неточност (небалансираност), която постоянно ще се увеличава и в крайна
32
сметка ще доведе до разрушаването на системата. Атомът обаче остава стабилен във
времето, т.е. той е проектиран по един блестящ начин, значително надвишаващ нашия
разум. Големият немски физик Макс Борн, на едно място споделя: “Аз виждах в атома
ключ към най-съкровените тайни на природата, а той разкри пред мен величието
на цялото творение и на Твореца.”?[22]
По какъв начин в микрокосмоса са изявени принципите на съзнателното
творчество, за които говорихме в първа част?
1. Избиране и поддържане на оптимални начални условия.
Прави впечатление, че голям набор от параметри трябва да са в точно определени
граници и да остават постоянно строго фиксирани – константи, закони, взаимодействия,
подходящи пространство и време и пр. Според думите на руския физико-математик
Йосиф Розентал "Равновесието е така крехко, че и най-малкото изменение на
действащите закономерности води до катастрофални последствия".
2. Йерархическа подредба.
В атома протоните, неутроните и електроните не действат като самостоятелни частици, а
като единно цяло. Отличителната характеристика на всеки химичен елемент не е
неговият материален състав, а по-скоро начинът, според който са разположени
компонентите му. Обаче, както отбелязва Майкъл Додс от университета „Нотр Дам”:
„Тук се разбира не просто структурното или изкуственото им разположение; по-скоро се
има предвид динамичното единство, определящо поведението на всеки компонент от
атома”.[23] Затова и простото вещество на даден химичен елемент притежава свойства,
които са качествено нови и не могат да бъдат сведени до механичния сбор от свойствата
на частиците, изграждащи неговия атом.
3. Използване на сложна математика.
Читателят навярно се досеща, че не е било нужно Бог да прави изчисления, понеже Той
притежава пълното и съвършено знание за нещата. Логиката и математиката са
необходими единствено на нас, за да вникнем в Божията премъдрост. Затова можем да
допълним, че тези науки ни дават всъщност кода, чрез който ние превеждаме Божиите
мисли, записани в Книгата на мирозданието. Но щом Вселената е разбираема за нас,
това говори в полза на становището, че сме създадени по “Божия образ и подобие”.
Блестящият математик, физик и астроном Йоханес Кеплер в този дух заявява, че "в
природата чете Божиите мисли след Бога" и копнее чрез своите научни изследвания "да
придобие възможността да опита от насладата на Божествения Създател в Неговата
работа и да сподели Неговата радост".[24]
4. Невъзможност структурата на атома да възникне по еволюционна схема.
Вече отбелязахме, че дори най-малката промяна в параметрите на материята би
разрушила атомите, което говори, че тук не са допустими никакви "междинни форми".
При всяко добавяне на частици се получава нова конфигурация на компонентите на
системата, което изисква неимоверно сложен математически разчет, за да се постигне
33
устойчиво динамично равновесие на ядрото и електронната обвивка. Ако означим тази
постановка като "динамичен аспект на антропния принцип" излиза, че няма как тя да
бъде обяснена чрез аргумента "множество вселени". [25]
Нещо повече, за да се осъществи някакъв тип самоорганизация при космическите
системи и живите организми са необходими стотици милиони години. Но и самите
натуралисти признават, че атомите се появяват мигновено в първите моменти от Взрива
или в недрата на звездите, т.е. в случая липсва и факторът "време", без който еволюцията
е немислима.
Тоест атомите на химичните елементи са дискретни структури, разчетени
физически и математически строго индивидуално, за произхода на които никаква
еволюционна теория не е приложима.
Един от основоположниците на квантовата теория, немският физик Макс Планк, споделя:
"След всички мои изследвания на атома, мога да кажа следното: Цялата материя
произхожда и съществува само чрез една Сила, която подбужда атомните частици към
вибрация и ги поддържа в движение ... ние трябва да приемем, че зад тази Сила стои
съзнателен, интелигентен Дух. Именно този Дух е Първопричината на цялата
материя.”[26]
5. Единствено интелектът е способен да реализира събития, чиято вероятност за
осъществяване е от порядъка на 1/∞ на някаква степен.
В първа част вече отбелязахме, че вероятността случайно да се сглоби дори такава
проста система като бутало и цилиндър е (1/∞)4, но за един разумен конструктор това не
представлява никакъв проблем. С други думи, вероятност едно върху безкрайност на
някаква степен очертава демаркационната линия между съзнанието и слепия
случай (или "часовникар" по израза на Докинс), която последният по никакъв
начин не би могъл да премине.
Фиг. 3 Възможни конфигурации на стойностите на параметрите, които осигуряват от I

до ∞ работещи (устойчиви и функциониращи) състояния. Системите І, ІІ, ІІІ и т.н. могат
да бъдат както други светове, така и физичните структури, които се формират в тях.
Като се върнем на фиг. 3 нека да си припомним парадокса, свързан с онази проста
сметка:
34
n n-1 k
∞/∞ = 1/∞ = 1/∞ ,
от която се разбира, че Бог може да сътвори неограничено разнообразие от подредени
и устойчиви светове, но всеки един от тях е твърде малко вероятен (1/∞ на някаква
степен), което изключва случайното му възникване.
Така се отговаря и на въпроса, поставен още от Айнщайн „имал ли е Бог избор при
създаването на Вселената?”, който отново задават Хокинг и Млодинов в книгата си
„Великият дизайн”.
3. Възможна ли е верификация на натуралистичния и библейския светогледи?
Ричард Докинс изказва следната мисъл: "Една вселена със свръхестествено мъдър
Творец със сигурност е по-различна от онази, която няма такъв. Всъщност едва ли може
да има и по-фундаментално различие между тях, колкото и трудна да е практическата му
проверка. Но този "дребен" факт срива из основи и цялата изкусително "дипломатична"
теза, че науката би трябвало да пази пълно мълчание по централния въпрос на религията
– този за Бога. Присъствието или отсъствието на подобен творчески свръхразум
безспорно е научен проблем, независимо че поне за момента не намира практическо
решение."[27]
Ние сме напълно съгласни с неговата теза, че трябва да намерим начин емпирично да
тестваме еволюционния и библейския космологични модели за произхода на Вселената.
Нещо повече, понеже Докинс е войнстващ атеист, едва ли би могло да има подозрение,
че подобен критерий е измислен с цел да бъде в услуга на християнството. След малко
ще предложим подход, който ще ни позволи да разграничим следствията от двата модела,
но понеже проблемът е доста сложен (за щастие, не и невъзможен!), ще е необходимо
предварително да уточним някои общи положения.
Надо отметить, что в Православной Церкви нет соборного решения по вопросу о
Сотворении. Каждое богословское мнение, затрагивающее эту проблему (включая
наше), является только частным.
А именно: Библията не е научен справочник! Библейските автори и учените говорят
на различни езици. Езикът на науката е строго специализиран и технически. Той се е
развивал, за да служи за твърде конкретни цели и нерядко може да бъде разбран
единствено от специалисти. Езикът на Библията е феноменологичен – той показва
нещата така както изглеждат. С други думи, езикът на Библията по отношение на
природата е популярен, т.е. този, на който говорят обикновените хора в съответната
епоха и на съответното време. Първите глави на книгата Битие не защитават или оборват
теориите на Аристотел, Птолемей, Коперник, Нютон или Айнщайн. Библията поначало
отказва да говори за подобни теории в каквато и да е област – астрономия, геология,
физика, химия, биология – и в нея липсват научни постулати. Тя просто описва
природата, но не я обяснява в научен аспект.
Както правилно отбелязват редица теолози, човек не бива умозрително да се опитва да
разбере как е произлязла Вселената, защото Бог е в състояние да създаде заобикалящия
35
ни свят по начин, който изобщо не е по силите на нашия разум и въображение, т.е. ние не
трябва да налагаме ограничения върху всемогъществото на Бога. Според думите на
архимандрит Юстин Попович: „Начинът на сътворяването е толкова сложен и тайнствен
за света, в своята основа, че е недостъпен за човешкия ум.”
Основателят на емпиричния подход и баща на цялата модерна наука, Галилео Галилей ни
уверява, че: "Главната цел на Библията е преклонението пред Бога и спасението на
душите... Но стотици пасажи в нея ни учат, че славата и величието на всемогъщия Бог са
съвършено видими във всичките Му творения и могат да бъдат прочетени в отворената
Книга на природата.”[28]
Авторите на "Интелигентният дизайн", позовавайки се на Ричард Файнман, заявяват, че
съществува опция Вселената да се е появила по всички възможни начини.[29] Ние ще
допълним, че Божественото сътворение предполага тя да е възникнала не само по всички
възможни, но и по всички "невъзможни" начини. Все пак се надяваме, че научният метод,
който ни разкрива едно по едно чудесата на природата, в скоро време ще разбули пред
нас и тайната на Сътворението.
Със съвременните научни средства – ускорители на елементарни частици, телескопи,
наблюдаващи свръхдълбокия космос, детектори на гравитационни вълни, компютърни
симулации и пр. – ние сме в състояние да надникнем още в първите мигове от
зараждането на мирозданието. Затова ще се опитаме да потърсим отговора на въпроса,
зададен от Докинс, "нашата Вселена дело на разумен Творец ли е или е възникнала и се е
развила на чисто случаен принцип?". Можем да разграничим двата възгледа по следния
начин:
А) Дарвин е бил прав, ако се окаже, че материята еволюира на базата на множество
вариации, породени от мутациите, а естественият отбор пресява най-удачните форми и
по-такъв начин води до усъвършенстване на физичните, химичните и биологичните
структури. Но тук е необходимо да се наблюдават и огромен брой несполучливи
комбинации, така наречените "преходни форми", които са били отхвърлени от отбора и
именно те ще бъдат най-важният критерий, че нещата са протекли чрез поредица от
напълно случайни състояния. Както се подразбира, посоката на процесите, в случая, е от
хаос към ред.
Б) Премъдрият Бог би трябвало да създаде прекрасно устроен и хармоничен свят, в който
всичко е разчетено и от самото начало върви по строго определен план. Като
допълнително усложнение обаче, се явява обстоятелството, че след Грехопадението, по
израза на апостол Павел, "творението е било подчинено на робството на тлението (т.е.
разрушението)" (Римл. 8:20, 21), което предполага, че в него също ще се наблюдава
дезинтеграция. Но посоката на процесите тук ще бъде точно обратната – от ред към хаос.
4. Експериментална проверка на теориите, отнасящи се до микрокосмоса
За постигането на тази задача, макар да се използват твърде разнообразни методи и
средства, все пак най-съществена роля продължават да играят ускорителите на
елементарни частици. Най-мощният от тях – Големият адронен колайдер – е официално
36
открит през 2008 г. и се намира в Европейския център за ядрени изследвания ЦЕРН. Той
е предназначен за осъществяване на сблъсък на високоенергетични протони със сумарна
енергия 14 TeV, а така също и на ядра на оловото с енергия 5,5 GeV. Целта на проекта е
преди всичко да се търси потвърждение на стандартния модел във физиката на
елементарните частици, но се предвижда чрез него да намерят отговор и фундаментални
въпроси относно началото на всемира.
Антиматерията, като огледален образ на материята, е необходимо да съставя половината
от веществото, образувано след Големия взрив, в резултат на което би трябвало да
последва анихилация и да остане само лъчение. Очевидно това не е така! Следващите
експерименти в ЦЕРН ще следят за малки разлики – неточности в огледалния образ, –
които биха обяснили преобладаването на материята над антиматерията в сегашната
Вселена.
Астрономическите наблюдения показаха, че познатата ни материя съставя само 5 % от
критичната плътност на космическото пространство, като в него преобладават непознати
досега компоненти – тъмна материя и тъмна енергия. Затова учените ще издирват
доказателства за съществуването на нови частици, които да ни помогнат да разберем
мистериозните и все още неизучени 95% от съдържанието на Вселената.
Друго предизвикателство ще бъде откриването на някаква възможност за обединение на
Квантовата физика и Общата теория на относителността. Тези и още подобни загадки ще
ни насочват в нашето експериментално изследване на Вселената, но вратите са винаги
отворени за изненади.
5. Предвиждания на еволюционния модел
Редица космологични теории допускат, че мирозданието се е появило от вакуума.
Понеже съдържащата се в гравитацията енергия може да е отрицателна, като я прибавим
към положителната енергия на материята се получава резултат близък до нула, а при
затворена ("пулсираща") вселена, дори равен на нула (виж 21 бел. І ч.). В известен
смисъл такива вселени са свободни, т.е. могат да се появяват от вакуума почти без усилие.
Има още някои предпоставки за такъв извод: сумарното въртене на галактиките се
анулира, сборът от положителните и отрицателните електрични заряди е нула и пр. Тоест
щом общата енергия, въртене и заряд са нула, следователно би могло да се предположи,
че Вселената е изникнала от вакуума, който притежава (почти) същите характеристики.
Оттук се взема и логическото основание да се счита, че по същия начин вакуумът е в
състояние да породи още безброй вселени.
Ето какви са нашите възражение срещу тази гледна точка.
На първо място е необходимо да се измисли експеримент, при който да бъдат
демонстрирани квантови флуктуации на вакуума, за да се провери дали той действително
е в състояние да произведе различни параметри на материята – закони, константи,
характеристики на елементарни частици и пр. Защото, ако вакуумът поражда винаги
37
едно и също, това ще говори по-скоро в полза на становището, че той отначало е бил
програмиран да изфабрикува точно нашия свят.
Второ, къде са "междинните форми", т.е. такива физични и химични структури, които са
нефункционални, нямат отношение към строежа на материята и т.н., поради което са
отхвърлени от отбора. Необходимо е дори те да са много повече от функционалните
структури, защото по определение от огромното множество варианти, отборът пресява
най-удачните. Разбира се, винаги може да се измисли оправдание, като например, че тези
структури са неустойчиви, т.е. бързо се разрушават и затова не ги наблюдаваме и пр., и
пр. Но някои от тях трябва все пак да са достатъчно стабилни и да се запазват в
микрокосмоса, дори да не служат за нищо, т.е. да са напълно излишни. Само по един
такъв начин материалистите ще могат да ни уверят, че концепцията им за универсална
дарвинова еволюция е в някаква степен приемлива. В противен случай ще ни бъде много
трудно да повярваме, че тази изящна организация, която наблюдаваме на всички
равнища на подреждане в света, се е получила в резултат на огромна случайност, още от
първия път, без никакви проби и грешки.[30]
Трето, изводът, че материята е произлязла от вакуума, понеже броят на положителните и
отрицателните електрични заряди е еднакъв, изглежда неправомерен. Нека припомним,
че например протоните, които са с положителен заряд, са бариони, а електроните,
съответно носители на отрицателен заряд, – са лептони. Оттук произтичат няколко
несъответствия:
а) Според стандартния сценарий барионите и лептоните се образуват по различно време
и при различни температури.
б) Барионите са съставени от кварки, а лептоните не са изградени от субчастици.
в) Барионите участват в силното ядрено взаимодействие, а лептоните не са му
подвластни.
Поради изброените причини барионите и лептоните по своя произход и устройство са
различни и независими едни от други. Затова дори експериментално да бъде открита
барионна асиметрия, тя няма как да бъде свързана и да води до точно същата лептонна
асиметрия. Оттук изглежда и статистически абсурд да бъдат произведени както еднакъв
брой протони и електрони, за да се окомплектоват атомите, така и еднакъв брой
положителни и отрицателни заряди при останалите частици, за да не се разкъсат всички
структури във Вселената.
Четвърто, по съвсем същата причина изглежда неприемливо и твърдението, че щом
сборът от положителната енергия на материята и отрицателната енергия на гравитацията
е близък, или дори равен на нула, можем да считаме, че светът се е появил от вакуума.
Сумата от един положителен и един отрицателен заряд, да речем, също е нула, но те са
два отличаващи се заряда. По подобен начин би трябвало да разглеждаме енергиите на
материята и гравитацията по абсолютната им стойност, т.е. като съществуващи отделно и
независимо една от друга.
38
(Колкото до твърдението, че "сумарното въртене на галактиките се анулира", поне
засега не съществува начин да бъде проверен този извод, поради което няма и да го
коментираме.)
Казано накратко, натуралистите не разполагат с убедителни аргументи, че светът се е
появил от вакуума и най-малкото ще трябва да предвидят поне още един експеримент,
доказващ лептонна асиметрия.
Пето, от предпоставката, отбелязана в четвърта точка се прави още един извод, а именно,
че вакуумът е стабилен на локално, но нестабилен на глобално равнище. Първото
обстоятелство е по-скоро в полза на антропния принцип, защото предпазва Слънчевата
система например, от внезапната поява на някоя черна дупка, която твърде бързо би
могла да ни погълне. Нестабилността на вакуума на глобално равнище, обаче, би
трябвало да води до спонтанното възникване на безкрайно количество вселени. Най-
интересното е, че бихме могли да проверим хипотезата за мултивселена с разсъждения
напълно аналогични с тези при парадокса на Олберс. Да припомним, че ако
съществуваха безбройно множество звезди, техните лъчи щяха да идват от всички
посоки към Земята и небето щеше да бъде ослепително ярко и денем, и нощем. По
аналогия, квантовите флуктуации на вакуума би трябвало да пораждат и мостове между
вселените (т. нар. "червееви дупки") и по тях на Земята постоянно биха пристигали
невероятни същества. Ако перефразираме Хокинг, е необходимо да запитаме "тогава
къде са туристите от другите светове?". (В кръга на шегата бихме могли да наречем това
положение "двоен парадокс на Хокинг", понеже, в същото време, този парадокс
опровергава Хокинг, вместо да го подкрепи.)
6. Предвиждания на християнството
Християнският теизъм е учение, според което Бог чрез своята директна намеса, на
няколко етапа (творчески дни) създава Вселената, живите същества и човека. След
приключването на Неговия творчески акт, мирозданието е било цялостно подредено, в
съвършена хармония и напълно завършено. Този възглед също допуска хаос и
самоорганизация на материята, но нека да уточним обаче какво имаме предвид.
Учените смятат за хаотични онези системи, при които дори пренебрежимо малки
събития са в състояние радикално да променят тяхното поведение и по такъв начин
дългосрочните прогнози стават неосъществими. Откриването на възможността за
измерване на параметрите на хаоса, се приема за третото голямо постижение на ХХ век,
наред с теорията на относителността и квантовата механика. Теорията на хаоса
притежава математически апарат, опериращ на базата на поведението на някои
нелинейни динамични уравнения, чувствителни към началните условия. Ако изходните
данни се променят дори с нищожно малки величини, например съизмерими с
колебанията на числото на Авогадро (от порядъка на 10 -24), проверката на състоянието на
системата ще покаже абсолютно различни стойности в резултата. Примери за такива
системи са турбулентните потоци в атмосферата, бурното движение на водата,
биологичните популации и др. Хаосът в този случай обаче е детерминиран, т.е подчинява
39
се на специфични закони, макар че намирането им понякога се оказва твърде сложно и
отнема продължително време.
Съществува обаче такава област от физиката като теорията на квантовия хаос, изучаваща
недетерминираните системи, действащи по законите на квантовата механика. В нея
съществена роля играе принципа на неопределеността на Хайзенберг, според който
координатите и импулса на дадена частица не могат да бъдат едновременно точно
измерени, а се описват с вълна на вероятността. Но квантови теории са и
детерминистични в смисъл, че дават закони за изменението на вълната с времето. Затова
нека си припомним, че електроните, при движението си около ядрото, формират една
след друга красивите атомни орбитали, което ни навежда на мисълта, че тук също царува
чудесен и съвършен порядък. Тоест за хаос в нашия свят трябва да се говори само в
относителен смисъл.
През 70-те години на ХХ век немският физик-теоретик Херман Хакен положи основите
на една нова интердисциплинарна наука, наречена от самия него синергетика.
Синергетиката изучава явленията на самоорганизация, т.е. механизмите, водещи до
спонтанното възникване на пространствени и/или времеви структури както в мъртвата,
така и в живата природа. Редица учени считат, че светът е възникнал и еволюирал по
безкрайна верига от такива процеси – от образуването на атомите, звездите и галактиките
– до биологичните и социалните системи.
Наистина обусловено подреждане на материята може да се наблюдава при формирането
на електронните слоеве на атомите, красивите пространствени решетки на кристалните
тела, вихрите на Бенар, сглобяването на вирусите и редица други явления в природата.
Например, ако в близост до голо ядро, на някой химичен елемент, пропуснем сноп
електрони, една част от тях ще се задържат около него и автоматично ще се разположат
на s, p, d орбиталите и пр.
По аналогия някои допускат, че може да съществуват все още неоткрити закони, които
спомагат и за структурирането на космоса. Ако действително е така, много лесно бихме
могли да установим тяхното наличие. Достатъчно е да изстрелваме космическите
летателни апарати с произволни посоки и скорости и щом те успяват всеки път да станат
спътници на Слънцето или на някоя планета, бихме могли да приемем, че небесните
системи се самоорганизират. Но опитът показва, че такава подредба, уви, не се
осъществява. Също, дори да смесим в подходящ разтвор всички химични елементи,
изграждащи клетката в необходимите количества и пропорции, те няма да се съединят в
жив организъм. В генетичната програма не се открива и възможност за скокообразна
възходяща промяна на видовете, например от яйца на змия да се излюпят пиленца и т. н.
Ние не сме съгласни със становището, че чрез този тип процеси на самоорганизация се
стига до еволюция поради следните причини:
а) Те не се проявяват във всички области на действителността.
б) Винаги водят до формирането на някакъв определен набор от структури, които са
характерни за дадено явление.
40
в) Не позволяват качествен скок от едно ниво на подреденост на друго по-високо –
например не е възможен преход от химично на биологично равнище.
Синергетичните процеси предполагат в много голяма степен разумен Създател, понеже
нареждащите отношения при тях свидетелстват за планираност и целенасоченост.
Последователно проведеният материализъм, както отбелязахме, изисква дарвинов тип
еволюция, която се основава изключително на разнообразието от случайни вариации и
естествен отбор.
Изобщо можем да определим първоначалното творение като свят на хармонията и
организацията и да направим някои научни прогнози относно неговото възникване:
1) Още при появата на материалния пространствено-времеви континуум неговите
качества трябва да са като елементите на "идеален конструктор”, който позволява да
бъдат „сглобени” всички йерархично построени структури на Вселената и живите
организми. Не съществуват произволни характеристики на материята, които нямат
отношение към организацията на всемира, пропорциите между тях са изключително
деликатно балансирани и те остават фиксирани, т.е. не варират произволно, което би
довело до процеси на абсолютен хаос и деградация.
2) Вакуумът е интегрална част от системата – той е идеалната среда, в която са
разположени обектите и полетата, осъществяват се взаимодействията и пр. В такъв
случай едва ли от него са се родили пространството, времето, частиците и т.н. Все пак
има някаква вероятност да е така, ако предположим, че Бог първо е създал вакуума, а
после е заложил синергетични процеси на самоорганизация, при които от него се
поражда всичко останало.[31]
Както стана ясно, в микрокосмоса, чисто теоретично, фактите могат да се
интерпретират решително в полза на християнството, а не на натурализма. За
съжаление обаче, чрез емпирична проверка все още не е възможно предвижданията
на двата възгледа да бъдат разграничени особено добре. Но нещата ще добият по-
отчетливи контури, когато се спрем на организацията на макрокосмоса.
БЕЛЕЖКИ
[17] Милн, Б., „Наръчник по систематично богословие”, изд. „Нов човек”, София 1996,
стр. 80
[18] "Стивън Хокинг: Хигс бозонът може да унищожи Вселената"
http://www.vesti.bg/tehnologii/nauka-i-tehnika/stivyn-hoking-higs-bozonyt-mozhe-da-
unishtozhi-vselenata-6021944
[19] Cobb, J. B. Jr. and D. R. Griffin. Process Theology: An Introductory Exposition.
Philadelphia, Westminster, 1976, p. 65.
[20] Heidegger, M., Being and Time. NY, Harper and Row, 1962.
[21] Хартри, Д., „Расчёты атомных структур”, ИИЛ, Москва, 1960.
41
[22] Born, M., “My Life and My Views”, New York, Charles Scribner’s Sons, 1968, p. 88
[23] Dodds, M. “Top Down, Bottom Up or Inside Out? Retrieving Aristotelian Causality in
Contemporary Science” – на адрес:
http://www.nd.edu/Departments/Maritain/ti/dodds.htm
(към 20.12.2002).
[24] "Учените и техните богове"
http://harta-bg.info/statia/97#footnoteref6_reeasjq
[25] По-долу ще изложим няколко кратки довода, чрез които ще се постараем да изясним
защо, не е възможно случайно да се стигне до образуването на атомите (като дори няма
да се позоваваме на казаното относно фиг. 3 и решението на задачата в 13 бел.).
Ако имаме само протон и електрон, свързани в най-простия атом – този на водорода, в
зависимост от енергията си електронът може да застане на която и да било s, p, d или f
орбитала. Както е добре известно, те са разположени в седем енергетични слоя, като
всяка една от тях е с определени форма, размери и насоченост. Споменатото говори, че
протоните в ядрата са програмирани така че да структурират пространството по
отношение на електронната обвивка на атомите.
По-подобен начин можем да разсъждаваме и за атомните ядра. Четирите взаимодействия,
които едновременно оказват влияние тук, създават толкова сложна картина, че няма как
да бъде решена аналитично даже задачата за две частици. Ще ни отнеме твърде обемисто
място, ако се опитаме поне принципно да обясним защо в ядрата е прекалено трудно
(много под прага на каквато и да било реална статистическа вероятност) да се получи
устойчиво динамично равновесие между нуклоните. Смятаме обаче, че всеки физик би
могъл да стигне до този, не особено труден, извод и самостоятелно.
Но нека да предположим, че в някоя от безбройните вселени се е образувало стабилно
атомно ядро. Ако бъде прибавен нов нуклон към него обаче, той веднага ще го
разбалансира. В такъв случай, всеки химичен елемент (респективно – изотоп) би
трябвало да има точно програмирано състояние на ядрото за съответния брой
частици, към което да преминава автоматично.
На това място отново трябва да разочароваме натуралистите от бившия социалистически
лагер (а и техните днешни последователи), които твърдяха, че атомите са манифестация
на трите закона на диалектиката – "единство и борба на противоположностите",
"отрицание на отрицанието" и прословутия принцип, че "количествените натрупвания
водят до качествени изменения" (т.е. увеличаването на протоните в ядрата води до
формирането на нови прости вещества с различни свойства). Според нас, философията
на диалектическия материализъм (включваща като частен случай Дарвиновата еволюция)
твърде наивно и опростенчески се опитва да обясни невероятната сложност на
физичните и биологичните структури.
[26] "50 Нобелови Лауреати и други велики учени за вярата си в Бога"
42
http://nobelisti.tripod.com/id19.html
[27] Докинс, Р., Делюзията Бог, Изд. "Изток – Запад", София, 2008, стр. 73.
[28] "50 Нобелови Лауреати и други велики учени за вярата си в Бога"
http://nobelisti.tripod.com/id12.html
167-173.
[30] На пръв поглед изглежда, че известните досега над 400 вида елементарни частици са
с най-произволни свойства и характеристики. Нека да припомним обаче, че цялото им
разнообразие може да бъде сведено до три поколения, съдържащи по два лептона и два
кварка - табл. 2. (Съответно и още толкова античастици.)
Поколение елементарни частици
Първо поколение Второ поколение Трето поколение
електрон: e− мюон: μ− тау-лептон: τ−
електронно мюонно неутрино: тау-неутрино: ντ
неутрино: νe νμ
горен кварк: u чаровен кварк: c топ (върховен, истинен)
кварк: t
долен кварк: d странен кварк: s дънен (красив) кварк: b
Табл.2 Поколения (семейства) елементарни частици.
Каква е ролята на всички тези частици и по какъв начин изграждат заобикалящия ни свят,
надяваме се, ще покажат бъдещите научни изследвания. Засега ще отбележим само, че те
са като елементите на "идеален конструктор", чрез който могат да бъдат "сглобени"
както огромното многообразие от прости и сложни вещества, така и йерархично
подредените системи на живите организми.
[31] Някои свети отци и църковни мислители предполагат, че „безвидната и пуста земя”
(Бит. 1:2) трябва да бъде разбирана в смисъла на „аморфна праматерия”, в която нещата
съществуват във възможност и от нея впоследствие произлизат всички веществени
обекти във Вселената.
Виж "Космология соглашается с первым стихом Книги Бытия"
http://www.pravoslavie.ru/59596.html
Това схващане може би се подкрепя и от думите на ап. Павел "С вяра разбираме, че
световете са били създадени с Божието слово, тъй щото видимото не стана от видими
неща." (Евр. 11: 3). Според нас обаче, ако се съди по контекста на останалата част от
първа глава на книгата Битие, подобно тълкуване е малко вероятно да е правилно.
43
Размисли върху книгата "Великият дизайн" – или един задочен дебат със Стивън
Хокинг ІІІ
Трета част
ЕМПИРИЧНА ПРОВЕРКА НА ЕВОЛЮЦИОННИЯ И БИБЛЕЙСКИЯ
КОСМОЛОГИЧНИ МОДЕЛИ – МаКРОКОСМОС
1. Кратка история на хипотезата за Големия взрив
Малко след като създава общата теория на относителността (ОТО), през 1917г. Алберт
Айнщайн предлага модел на Вселената, който е в нейните рамки. Поради свои собствени
философски и общонаучни съображения, Айнщайн е бил уверен, че Вселената може да
се опише единствено от статичен модел, чийто глобални свойства не се променят с
времето. За да получи такова решение, той въвежда в гравитационните уравнения
космологичен член Λ (ламбда) с дименсия (размерност) на сила за компенсиране на
гравитацията. Така, според него, Вселената е винаги в равновесие, като остава статична,
затворена и крайна.
През 1922 г. Александър Фридман установява, че ако се изключи този неправомерно
въведен Λ член, моделите според ОТО трябва да са нестационарни – свиващи се или
разширяващи се. След няколко години (1929), Едуин Хъбъл открива червеното
отместване в спектрите на далечните галактики, от което прави извода, че те се разбягват,
т.е. Вселената се разширява.
Към средата на миналия век (1948), Георги Гамов предлага идеята за „гореща” Вселена,
която отначало е била с нищожен радиус, но огромни плътност и температура.
Вследствие на избухването си (този акт по-късно е означен като “Големия взрив”)
Вселената започва да увеличава своите размери, като това продължава и до ден днешен.
Гамов и неговите сътрудници успяват да пресметнат, че при непрекъснатото намаляване
на първоначалната изключително висока температура, тя трябва да е достигнала в
сегашната епоха до температура на лъчението около 5К.
През 1964г. Арно Пензиас и Робърт Уилсън откриват необясним радиошум, който
веднага се интерпретира като лъчението, предсказано от Гамов. Това остатъчно
радиоизлъчване се нарича космически микровълнов фон (КМФ). Регистрира се в
диапазона 3мм. – 50см. и е с температура 2,7К.
Стандартният космологичен модел на Големия взрив описва еволюцията на Вселена,
която още при самото си раждане е била монотонна (еднородна и изотропна). Но, ако в
миналото не е имало никакви флуктуации, т.е. при едно идеално хомогенно
разпределение на материята, не е възможно развитието на каквито и да било характерни
небесни структури.
През ноември 1989 г. космическата агенция на САЩ – NASA изстреля изкуственият
спътник COBE (COsmic Background Explorer – Космически Фонов Изследовател). Той
имаше за цел не само да регистрира микровълновото фоново лъчение, но и да търси
флуктуации в него – ∆Т/Т, където Т е температурата на това лъчение. Спътникът COBE
44
най-после успя да регистрира отдавна търсените флуктуации от порядъка на ∆Т/Т≈10 -5.
Счита се, че те потвърждават теоретичните предположения за създаването на
нееднородности, които впоследствие са довели до образуването на едромащабните
структури във Вселената – свръхкуповете и куповете от галактики.
Според ОТО, ако средната плътност на веществото и енергията (приема се, че са
равномерно разпределени във Вселената) е по-голяма от дадена критична стойност,
пространството се изкривява до такава степен, че се затваря в себе си. Траекториите,
изминавани от всички тела (от частиците до галактиките) и дори светлинните лъчи се
завъртат и всичко остава в рамките на една вселена, която има положителна кривина на
пространството – фиг. 1а). Ако плътността е по-малка от критичната, вселената е
изкривена наопаки (все едно нейната “повърхност” е огъната навън), т.е. има
отрицателна кривина – фиг. 1б). При плътност точно равна на критичната, уравненията
на ОТО ще ни покажат, че пространството е плоско, т.е. няма кривина – фиг. 1в). В
първият случай говорим за затворена, във вторият – за отворена, а в третият – за
плоска вселена. [1] Още през 80-те години на ХХ век физиците отчитат, че средната
плътността на веществото и енергията е много близка до критичната, като
съответно пространството няма съществена кривина, т.е. Вселената е плоска.
Фиг. 1 Двумерни аналози на трите вселени на Фридман: а) Затворена вселена, която

съответства на повърхността на сфера. Тук две успоредни прави се пресичат. б) Отворена
вселена с огъната навън повърхност. В нея успоредните прави се раздалечават. в) Плоска
вселена, за която е в сила евклидовата геометрия. Тоест успоредните прави запазват
разстоянието помежду си.
2. Съвременни проучвания на Вселената
По съвместен проект на НАСА и Принстънския университет през 2001г. беше изведен в
орбита спътникът WMAP (Wilkinson Microwave Anisotropy Probe – Сонда за
Микровълнова Анизотропия “Уилкинсън”), който измери реликтовото лъчение с около
40 пъти по-голяма точност и разделителна способност от предишния спътник – COBE. В
началото на 2003г. са анализирани резултатите от него и благодарение на потока от най-
точни данни полето от космологични предположения беше прочистено. Като единствени
45
претенденти останаха инфлацията (по-точно някои от нейните варианти – виж бел. [8]
II ч.) и цикличният модел на Стайнхарт-Турок (но за плоска вселена! – виж бел. [1]).
Последният предвижда ускорителното разширение на пространството[2], докато при
инфлацията то изглежда като нескопосана добавка. Ако обаче ускоряването на
галактиките не бъде потвърдено, инфлационният модел може да оцелее, но тогава отново
ще възникне загадката около недостигащите 68% от енергийния бюджет на Вселената
(виж фиг. 2).
Фиг. 2 Еволюция на Вселената. През първите 7-9 млрд. години скоростта на

разширяване се забавя, а след това постепенно започва да нараства, от което физиците
предполагат наличието на т. нар. тъмна енергия. (Наблюдаваните количество вещество и
енергия в космоса осигуряват само 5% от критичната плътност на Вселената, затова се
допуска, че тъмната материя добавя някъде около 27%, а тъмната енергия – още към
68%.)
През месец май 2009 г. Европейската космическа агенция (ESA) изведе на орбита
обсерваторията „Хершел” заедно с телескопа “Планк”, който има 10 пъти по-добра
разделителна способност от WMAP. Предвиден бе и друг спътников експеримент –
CMBPol (Cosmic Microwave Background Polarization experiment – Експеримент за
Поляризацията на Космическия Микровълнов Фон). Според редица инфлационни
модели, гравитационните вълни от Големия взрив трябва да са оставили отпечатък
върху поляризацията на реликтовото лъчение. Затова тези спътници няма просто да
отчитат отклоненията в температурата му, но ще измерват и неговата поляризация
(средната посока на спиновете на регистрираните микровълнови фотони). Тук нещата
стоят точно обратно, т.е. при засичане на първични гравитационни вълни ще се изключи
цикличния подход, а ще се потвърди инфлационния апарат.[3]
И отново хипотезата за Големия взрив се оказва пред огромна дилема. Ако
инфлационният модел е достоверен (при отсъствие на ускорително разширение на
пространството), то остава въпросът за недостигащите близо 70% от енергийния бюджет
на Вселената. При условие, че инфлацията не се потвърди (т.е. при липса на първични
гравитационни вълни) ще изникнат отново не само изброените проблеми с космическия
хоризонт, плоския характер на пространството и магнитните монополи, но и редица
други, които не споменахме, но те също са изключително съществени. Ще посочим
някои от тях: квантовия произход на нееднородностите, водещи до образуването на
46
звезди и галактики; изменението на температурата на реликтовото лъчение от една
точка на небето към друга; разпределението на леките елементи (водород, хелий,
деутерий и литий); възможно най-малката – но, все пак, недостатъчно ниска(!) –
ентропия при стартирането на Вселената (виж по-нататък изчисленията на Р. Пенроуз)
и пр. Да си припомним още, че инфлацията не може изобщо да се интегрира в
моделите, които се опитват да слеят квантовата механика и ОТО! С други думи, ако
инфлационната хипотеза се провали тя завлича след себе си към дъното и
стандартния модел на Големия взрив![4].
Освен слабостите на теорията в микрокосмоса (някои, от които отбелязахме в
предишната част), не по-малко фундаментални са и нейните проблеми относно
невероятно сложното построение на звездите и космическите системи. Затова не бива
да ни учудва мнението на критиците, че макар да решава някои второстепенни
въпроси, съвременната хипотеза за “Големия взрив”, всъщност не може да намери
задоволително обяснение за произхода на Вселената.
Емпиричните данни, чрез които се тестват космологичните модели, се отнасят за
времето от момента на Големия взрив до около 380 хил. г. по-късно, т.е. до появата на
КМФ. Тук обаче ще се опитаме да включим и интервала от 200 – 500 млн. г., когато
се раждат първите звезди и протогалактики до оформянето на зрелите галактики –
приблизително 3,3 млрд. г. след старта на Вселената (виж табл. 1).
Време след Събитие Години преди
Големия нашето време
взрив
0 Голям взрив (сингулярност). 13,7 млрд. год.
10-35 до 10-33 Инфлационна ера.
сек.
10-33 сек. Кварк – глуонна плазма.
10-5 сек. Кварките се свързват в протони и неутрони.
10-3 сек. Синтезиране на водородни и хелиеви атоми.
1 до 3 мин. Образуване на леките елементи до бор.
380 хил. год. Вселената става прозрачна. Излъчва се
космическият микровълнов фон (КМФ).
200-500 млн. Раждане на първите звезди и 13,5-13,2 млрд.
год. протогалактики. год.
3,3 млрд. год. Формиране на зрели галактики, квазари и на 10,4 млрд. год.
най-старите звезди в Млечния път.
8,1 млрд. год. Появява се Слънчевата система, 5,6 млрд. год.
включително Земята.
47
Табл. 1
3. Диалектически материализъм.
Няма единно мнение за възможните етапи при възникването на галактиките. В началото
на ХХ век големият английски астроном Джеймс Джийнс предлага една от първите
хипотези в това направление. Според него отначало е съществувало пространство,
равномерно запълнено с разреден газ. В резултат на гравитационното му свиване и
въртене се образували отделни мъглявини с правилна сферична форма. После, като
продължава да се свива, а следователно и като ускорява своето въртене, мъглявината се
сплесква до елипсовиден диск. Гравитационните полета на съседните мъглявини
предизвикват изтичане на вещество от диска, което при въртенето му се завива в
спирални ръкави. Повишената плътност на газообразната материя в тези разклонения
спомага за първоначалното образуване на звезди именно в тях. Едуин Хъбъл допълва, че
така образуваните спирални галактики накрая може би разрушават своята структура и
умират като неправилни.
Съществува и точно обратният възглед. Според една хипотеза на Карл фон Вайцзекер
отначало светът представлява хаос от дифузна газова материя, намираща се в силна
турбулентност. Това означава, че навсякъде в първичната мъгла бушуват гигантски
вихри, под чието действие се появяват и първите сгъстявания, първите облаци от прах и
газ с неправилна форма. Облаците се въртят около своята ос, сплескват се и се
превръщат в спирални галактики. В спиралните разклонения започва образуването на
звезди. С течение на времето спиралните галактики губят своите ръкави и се превръщат в
устойчиви елиптични системи.
Създадени са всякакви хипотези, показващи различни възможности за образуване на
галактиките и прехода им от един вид в друг. Но задълбоченият анализ и пресмятанията
дават да се разбере съвсем ясно, че нито една от тях не може да се счита за особено
убедителна.
В огромната част от хората е затвърдено мнението, че теорията за Големия взрив много
добре обяснява раждането и организацията на Вселената. Налага се да отбележим обаче,
че според мнението на експертите, това изобщо не е така! Мартин Харвит недвусмислено
признава: „Вселената, която виждаме като погледнем към нейните най-далечни
хоризонти, съдържа (над) сто милиарда галактики. Всяка от тези галактики притежава
(средно) по сто милиарда звезди. Това е общо 1022 звезди. Тайният срам на съвременната
астрофизика е, че не знаем как е успяла да се образува даже една единствена от тези
звезди.”[5]
Джеймс Трефил не скрива огорчението си: „Проблемът относно появата на галактиките
се оказва един от най-трънливите в космологията. По всички правила те не би трябвало
да съществуват, но те са там. Трудно е да се предаде дълбочината на разочарованието,
което този необясним факт причинява сред учените.”[6]
В своята книга „Вселената във времето”, Паоло Мафей пише: "На 14 и 15 февруари
1979г., се състоя среща между специалисти, организирана от У.Х. Маккрей и М.Дж. Рийс
48
от английското Кралско дружество с цел да се обсъди произхода и първите фази от
еволюцията на галактиките. Както по-късно писа самият Маккрей, "когато започна
обсъждането, почти сигурно никой от присъстващите не е могъл да претендира, че знае
как са се образували галактиките; не биха могли да го сторят и онези, които бяха на
закриването.""[7] Нека да уточним, че и към днешна дата не съществува някакъв особен
напредък по въпроса, за който си заслужава да се говори!
По този повод критиците отбелязват (явно с не малка доза ирония), че когато отворите
обикновена научна книга по астрономия, ще бъдете засипани с картинки на газови
облаци и протозвезди; ще откриете теориите относно произхода на Вселената и
звездите заявени с голяма увереност.
Ако посетите обаче затворена конференция или симпозиум, ще намерите притеснени
хора, отчаяни теории, научни факти, които опровергават тези теории, липса на
алтернативни обяснения, атмосфера на безнадеждно отчаяние пред недоказани и
недоказуеми идеи, и никакви решения или научни експерименти, които да са способни да
облекчат положението.
Големият руски популяризатор на науката Анатолий Томилин още по времето на
комунизма с неохота заявява, че планетната космогония "се оказва в състояние на най-
дълбока криза". (От следващите глави на книгата му става ясно, че същото се отнася в
еднаква степен за звездната и галактичната космогонии.) По-нататък той продължава:
"При това решаваща роля да се създаде такова положение изиграват новите факти,
получени чрез наблюденията. Самата основа, която лежи във фундамента на всички
съществуващи хипотези, встъпва в противоречие с фактите. И за да изведат науката
от кризисното състояние, на учените им се налага да преразгледат основата, заложена в
самата постановка на космогоничните задачи, да търсят нови методи за тяхното
решаване". [8] Но дали в тези думи, не се съдържа всъщност най-силното признание за
принципната невъзможност да се изтълкуват нещата от материалистична гледна
точка?
Атеистично настроените мислители често подвеждат своята аудитория с уверението, че
рано или късно ще бъде намерен натуралистичен отговор на всички затруднения в
науката. Но подобно изявление е некоректно, понеже обективно съществуват две
възможности:
1) Много от съвременните проблеми и загадки, действително да получат своето
разрешение в по-близкото или по-далечно бъдеще.
2) Изключително сложната конструкция на Вселената да не се дължи на
самоорганизация на материята, а за построението на мирозданието задължително да е
необходима външна интелигентна намеса.
На това място бихме искали да отвърнем на предизвикателството на Стивън Хокинг и
Ленард Млодинов. Щом авторите на книгата "Интелигентният дизайн" твърдят, че
гравитационният закон е достатъчен, за да организира нашия свят, нека в такъв случай
ни демонстрират как се е появила Слънчевата система. При това ние великодушно ще им
49
предоставим възможността да призоват на помощ и всички други природни стихии –
освен гравитационните, могат да включат и електричните и магнитните сили, теорията
на турбулентността и пр., и пр. Но ако не успеят да намерят начин дори една толкова
нищожна планетна система да е възникнала в резултат от физичните закони, то как ще ни
убедят, че това се е случило с цялата тази грандиозна Вселена? Освен това, огромното
нарушение на закона за момента на импулса между планетите и Слънцето (за което
говорихме в І част) е невъзможно да се обясни с техния любим аргумент за "множеството
вселени". Ако са налице, да речем, всички материали за изграждането на една къща, то
при нейното строителство работниците е необходимо да внесат допълнителен импулс.
По същият начин стоят нещата и тук: даже от безкрайното число светове Вселената да е
възникнала с точните параметри, то най-малкото за нашата планетна система е било
необходимо допълнително разумно вмешателство.
Според натуралистичната позиция небесните тела и системи е необходимо да са се
образували чрез хаотични сблъсъци, с подредба на случаен принцип. С други думи, в
периода от 200-500 млн. до 3,3 млрд. години би трябвало да се очаква генерирането на
мощни гравитационни вълни, защото ще има извънредно чести сливания между телата в
системите и колизии между протогалактики, водещи до тяхното нарастване, както и до
образуването на едромащабните структури (купове, гигантски облаци от галактики и др.)
на Вселената. Друг проблем е дали на случаен принцип изобщо би могло да се стигне до
изключително красивата и сложна йерархическа подредба на небесните формирования –
планетни, звездни, галактични и пр. – както и до тяхната огромна устойчивост във
времето (изчислено е например, че Млечният път ще остане стабилен за около 10 16, т.е.
десет милиона милиарда години). Със съвременните телескопи вече сме в състояние да
проследим (почти) всички етапи от възникването на Вселената. За последните открития в
тази област ще разкажем малко по-нататък.
4. Християнски теизъм
Повествованието в началото на книгата Битие ни разкрива, че Бог сътворява
материята от нищо и разгръща своя грандиозен замисъл при построяването на
Вселената. Ние трябва да си дадем сметка, че създаването на подобна динамична
конструкция е неимоверно сложно задание, защото във всеки един момент тя е
организирана по различен начин и при това винаги запазва равновесието си. Нека да
припомним, че само Метагалактиката (видимата част от нея) съдържа около 1022 звезди и
над 100 (а според някои по нови изчисления – над 500)[9] милиарда галактики, чието
взаимно влияние трябва да се вземе предвид.
Когато се опитаме да проектираме Млечният път например, с неговите 200-400 милиарда
светила (а още и звездни купове, планетни системи и пр.), веднага ще проумеем, че
нещата са извънредно комплицирани. Всеки член на галактичното "семейство", ако го
приемем за абсолютно твърдо тяло (което не изпитва никакви деформации), има степени
на свобода, т.е. може да се движи в три различни направления и да се върти около три
взаимно перпендикулярни оси. В такъв случай, за да се определи положението на тялото
в пространството, трябва да се дават числени стойности на трите координати и на трите
50
ъгъла на въртене (като се следи и скоростта на изменение на тези параметри във времето).
За да бъде прецизирано решението на задачата обаче, е необходимо да се уточни, че нито
едно от небесните тела не е абсолютно твърдо. Модификациите в неговата форма,
приливите и отливите, променят скоростта на въртенето му и направлението на оста на
въртене, откъдето варират силите на взаимно привличане и се нарушават орбитите на
другите тела. Нужно е да се отчетат и: електричните и магнитни взаимодействия;
дефекта на масата (звездите постоянно губят част от масата си); да се вземе под
внимание променящото се гравитационно поле на останалите обекти в системата (а дори
за три тела координатите и скоростите вече стават неизчислими[10]); срещаните
понякога резонанси (например между планетите и спътниците в Слънчевата система);
влиянието на междузвездната среда; някои релативистки ефекти и още много, много
други неща, които е трудно дори да изброим.
При търсене на общото решение на задачата за съвкупността от по-високи йерархични
образувания (купове и свръхкупове от галактики), които изграждат Вселената, ето в
какво още се изразява спецификата на нейната трудност.
Да допуснем, че всяка една небесна система има огромен брой, например N, подредени
състояния при различни стойности на масите и орбиталните характеристики на телата в
нея. (Приемаме, че този брой е голям – N, но не и безкраен, понеже количеството
вещество и размерите на реалните космически системи са ограничени.) Когато системите
са две и ги разглеждаме като подсистеми на една цялостна система, тогава поради
взаимните им влияния множеството от подредени състояния на цялата система ще
представлява сечението само от онези подредени състояния, които са общи и за двете
подсистеми. Ако подсистемите са три, множеството от допустими състояния на общата
система се ограничава още – до тези положения, в които и трите подсистеми ще са в
равновесие. И така, колкото повече са подсистемите, толкова по-малко остава
множеството от общите им равновесни състояния. Нищо чудно за огромния брой
небесни системи във всемира да има само една-единствена възможност, при която
всички те са в хармония помежду си и изграждат цялостната динамична структура на
Вселената.
Но при посочените разсъждения не взехме предвид измененията, които стават във всяка
подсистема. Ако една система е съставена от две подсистеми например, редът в нея не е
"механичен сбор" от две устойчиви състояния на подсистемите й. (При йерархичните
структури цялото е по-голямо от сумата на своите части.) Редът във всяка подсистема
вече се изчислява като нещо качествено ново, защото се вземат предвид външните
влияния, оказвани от другата подсистема. В такъв случай новият ред във всяка
подсистема не е подмножество на множеството от устойчивите й състояния (понеже тук
са отчетени единствено влиянията между собствените й тела). Изобщо при всяко
увеличаване на броя на подсистемите се изменя не само общият ред в цялата система, но
и реда във всяка подсистема, защото те са взаимозависими и трябва при свързването си
да изграждат единна цялостна структура. Но, ако е необходимо да се проектира
Вселената като единно цяло, то и изпълнението на задачата трябва да следва именно
51
зададения план, в който всичко е предвидено; в противен случай този прекрасен
"архитектурен храм" е възможно да рухне твърде бързо.
Още не може да се каже още със сигурност каква е конструкцията на Метагалактиката,
но трябва да се приеме, че тя е единна система, защото всички обекти в нея са свързани
гравитационно помежду си, като са интегрирани в сложно подредени йерархически
структури, които формират цялостния строеж на Вселената (фиг. 3).
а)
б)
Фиг. 3 а) В рамките на програмата "Обзор на цялото небе" е получено изображение на

повече от милион ярки протяжни обекта. Изводът, който правят учените, е, че
галактиките съвсем не са разположени хаотично, а са подредени в красиви космически
системи. б) Част от наблюдавана едромащабна вселенска структура – купове и
свръхкупове от галактики, които се групират и наподобяват нещо като стени на огромни
"клетки", в чиято вътрешност почти липсват такива образувания.[11]
Грандиозното построение на всемира е накарало Пол Дирак, един от най-големите
експерти по математическа физика, да възкликне: ”Човек сигурно би описал
ситуацията с думите, че Бог е математик от висока класа и е използвал доста
52
сложна математика, когато е конструирал Вселената. Слабите ни математически
постижения ни помагат да разберем една малка част от Вселената и колкото повече
се развива математиката, толкова повече можем да се надяваме, че ще разбираме
Вселената по-добре.”[12]
(Бог, разбира се, не е необходимо да прави изчисления – Той притежава пълното знание,
премъдрост и всемогъщество, поради което извиква едно съвършено мироздание в
съществуване без никакво интелектуално и творческо усилие!)
Но както показват наблюденията, редът в тези системи се руши – звездите избухват,
галактиките се сблъскват и т.н. Посочените промени водят до драстично изменение на
взаимовръзките между членовете в системите, като в крайна сметка ще доведат и до
тяхната гибел. Тези заключения удивително добре се съгласуват с библейското
становище по въпроса. Там е отбелязано, че в началото "Вселената е била утвърдена, та
да не може да се поклати" (Пс. 95:10), но в следствие греха на човека, цялото създание е
било подчинено на "робството на тлението", т.е. разрушението (Римл. 8: 20, 21).
Вече споменахме в предишната част, че според материализма посоката на процесите в
природата би трябвало да е от хаос към ред, а при теизма се очертава точно обратната
тенденция – от ред към хаос (което е в пълно съгласие и с ІІ принцип на
термодинамиката – законът за нарастването на ентропията).
Роджър Пенроуз на едно място пише: “Но за да се направи Вселената в състояние на
ниска начална ентропия ... Творецът трябва да уцели значително малък обем от фазовото
пространство”. Неговите пресмятания го водят до заключението, че “целта на Твореца”
трябва да е била прецизна до 1 към 10 на степен 10 123, което е 1, последвано от 10123 нули
– “число, невъзможно да се изпише по обичайния десетичен начин, защото дори ако
поставим по една нула на всяка елементарна частица във Вселената, пак няма да има
достатъчно частици за целта”[13].
През 70-те години на ХХ век, като разглеждат началните условия за възникването на
света, Б. Колинс и С. Хокинг, чрез надлежен математичен анализ, показват, че „...
вселена, която не е абсолютно правилна, е неустойчива. С други думи една
хаотична при възникването си вселена би ставала все по-хаотична
впоследствие".[14] Получава се "ефектът на доминото" – с течение на времето хаосът се
мултиплицира, т.е. увеличава се безпорядъкът, дезорганизацията, докато напълно се
разруши редът в цялата система.
Като приложим съответните математически методи и средства, а също и подходяща
компютърна симулация, бихме могли да проверим дали този принцип се запазва и по-
нататък при образуването на структурите на Вселената – планетни, звездни, галактични и
пр.
Ако се направи вероятностна крива на разпределението на устойчивостта на небесните
системи (възникващи на случаен принцип) във времето, би могло да се отчете валидна ли
е тя при огромния брой наблюдавани галактики (над 500 млрд.), който ни позволява
отлично да тестваме статистическите прогнози. Например, резонно е да се очаква, че
53
даден процент от галактиките не ще успее да стигне до устойчиво динамично равновесие
и по такъв начин би трябвало да забелязваме не малък брой от тях, които са в момент на
колапс. Друг проблем е дали галактиките ще са способни да увеличават своите размери в
резултат на последователни колизии и да се пренареждат в нови дълготрайни
конфигурации и т.н.
(Още отсега сме в състояние да кажем обаче, че целият Космос е невероятно добре
балансиран и подреден – сблъскващите се звезди и галактики са съвсем нищожен брой, –
което ни навежда на мисълта, че едва ли е организиран на случаен принцип! Нещо
повече, противно на Хокинг и Млодинов ние смятаме, че законът за гравитацията
изобщо не е достатъчен, за да структурира Вселената – неговата задача е просто да
поддържа равновесието в нея!)
4. Какво говорят данните от наблюденията?
Снимката, наречена “Hubble Extreme Deep Field” (фиг. 4) ни показва над 5 500
галактики. Най-далечните са на разстояние около 13,2 млрд. ly, което се потвърждава и
от техните спектрални линии, получени с помощта на наземни телескопи. Наистина
някои от тях са дребни със странни и удивителни форми, на сцената откриваме и
мистериозните квазари, но преобладаващата част са досущ като днешните галактики.
Фиг. 4 Hubble Ultra-Deep Field (HUDF) са фотографии на Вселената, обхващащи

области от свръхдълбокия космос, направени от космическия телескоп „Хъбъл“ с
експониране за повече от милион секунди.
Когато се коментират подобни фотографии[15], обикновено се набляга на
обстоятелството, че част от изобразените галактики са с големина едва около 1% от тази
на Млечния път, а други са толкова сини, че изглежда са изключително бедни на тежки
елементи. Някои космолози смятат, че такива обекти са ключов момент за разбулването
на мистерията относно първите еволюционни стъпки в образуването на Вселената.
Ричард Боуенс, от Университета на Калифорния, заявява: "Невижданите досега
галактики са твърде сини, така че в тях трябва почти да липсват тежки елементи, т.е. те
принадлежат на поколение с почти първични характеристики". В статията още се казва:
54
"Дълбоките наблюдения предоставят нови доказателства за йерархичния модел на
постепенното заформяне на галактиките, при който малки обекти трупат маса или се
сливат в по-големи в един плавен и систематичен, но драматичен процес на сблъсъци и
агломерация."[16]
Подобни аргументи обаче не са достатъчно убедителни!
Още през 2005 г. астрономите от института "Карнеги" в Пасадена, Калифорния и от
Харвардския център по астрофизика в Кеймбридж, Масачузетс направиха откритието, че
когато възрастта на Вселената не е надхвърляла 2-3 млрд. години в нея е имало твърде
голямо разнообразие от галактики. По техните думи тя е била изпълнена не само с млади,
активни, но и с вече мъртви галактики, което пък навежда на мисълта, че тези галактики
би трябвало да са се формирали доста по-рано отколкото се е предполагало до настоящия
момент.[17]
Няколко години по-късно трима учени от университетите на Йейл, Принстън в САЩ и
на Лайден в Холандия, наблюдаваха галактика, кръстена 1255-0, на разстояние 10,7 млрд.
ly, която е 4 пъти по-масивна от Млечния път, но е с 6 пъти по-малки размери от него.
Откритието показва, че още от зората на времето съществуват огромни галактики, за
които не е било нужно да увеличат размерите си, „канибалски” поглъщайки
себеподобните си. Астрофизикът Карл Глейзбрук предсказва, че стотици галактики,
напомнящи 1255-0, ще бъдат открити през следващите години и коментира: „Това е като
да установиш, че древният Рим е имал същия брой жители като днешния Лондон с
предградията”. [18]
Наскоро беше съобщено, че международен екип астрономи са проследили появата на
галактичните купове в младите години на Вселената и са стигнали до извода, че те не
са възникнали постепенно, а в резултат на взривно и практически едновременно
раждане на повечето галактики (т.е. излиза, че галактиките не увеличават размерите си
чрез „драматичен процес на сблъсъци и агломерация”!). Учените наблюдавали над 200
„зародиша“ на подобни купове, в първите три милиарда години след Големия взрив, с
помощта на телескопите „Планк“ и „Хершел“, както и от редица наземни обсерватории.
Младите галактики в тези купове формирали звезди с умопомрачителна скорост –
ежегодно съвкупната маса на светилата в тях се увеличавала с няколкостотин или дори
хиляди слънчеви маси. Предполага се, че по-нататък протокуповете се „разтварят“ и се
превръщат в стотици и хиляди отделни галактики.[19]
Нека добавим, че количеството на свръхновите във Вселената е съвсем нищожно, за да се
твърди, че именно техните взривове по-нататък са разпръснали елементите след
желязото. Затова очевидно се премълчава и фактът, че по-голямата част от първичните
галактики изобщо не са бедни на тежки химични елементи, т.е. акцентира се само върху
данните, които са в съгласие с теорията (нещо твърде разпространено като практика).
Изглежда ставаме свидетели на възникването на едни от най-ранните галактики (налични
едва 200-300 млн. години след появата на първите светила), както и на процесите през
целия този период от 2-3 млрд. години, когато се оформят „зрелите” галактики (виж табл.
55
1). В такъв случай би трябвало сблъсъците между звездите в тях, както и помежду им, да
са съвсем обичайно явление. Налага се да се замислим защо наблюдаваната картина
толкова много се разминава с нашите очаквания?![20]
6. Библейски космологичен модел
Разказът в книгата Битие възвестява, че сътворението на Земята и небесните светила
става през първия и четвъртия творчески дни:
„В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се
разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата. Рече Бог: да бъде
светлина. И биде светлина. Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог
светлината от тъмнината. Светлината Бог нарече ден, а тъмнината – нощ. Биде
вечер, биде утро – ден един.
...................................
И рече Бог: да бъдат светила на небесната твърд, (за да осветляват земята и) да
отделят ден от нощ и да бъдат знакове и за времена, и за дни, и за години; да бъдат те
светила на небесната твърд, за да светят на земята. Тъй и стана. И създаде Бог двете
големи светила; по-голямото светило да управлява деня, а по-малкото светило да
управлява нощта, създаде и звездите; и ги постави Бог на небесната твърд, за да
светят на земята, да управляват деня и нощта и да отделят светлина от тъмнина. И
видя Бог, че това е добро. Биде вечер, биде утро – ден четвърти.”
Според християнската теология Бог сътворява световете ex nihilo, т.е. от нищо. Почти
всички библейски тълкуватели смятат, че под „небе” в първия стих се разбира
невидимият свят, където е престолът на Бог, заобиколен от ангелите, херувимите,
серафимите и пр. Този трансцендентен свят е описан по-подробно в книгите на Исаия,
Иезекиил, Откровение и др., но ние няма да се спираме на него. По отношение на думата
„земя” мненията се разделят основно на две категории:
А) Едни приемат, че освен Земята, с нея е означена цялата материя в космоса, например
като газово-прахови облаци (а можем да предположим, че се отнася и до тъмната
материя и енергия). В такъв случай, по заповед от Бога, по-нататък в тях трябва да са се
оформили небесните тела и да са започнали да кръжат по своите орбити, образувайки
планетни, звездни и галактични системи.
Б) Други намират, че словото „земя” се отнася само за нашата Планета, а Слънцето,
Луната и звездите се появяват на четвъртия ден, следователно Вселената възниква
изведнъж изцяло подредена.
7. Емпирични следствия
1) При библейския модел с „Голям взрив” можем да означим мигновеното сътворение на
пространствено-времевия материален континуум ex nihilo, но за разлика от стандартния
сценарий, нещата тук не започват от една точка.
56
Математическият опит да бъдат обединени Общата теория на относителността и
квантовата механика убедително показа, че Вселената няма как да е стартирала от точка
с нулев размер и безкрайна плътност, което поставя въпроса какъв е бил първоначалният
й обем?
НАСА и ESA планират да изведат в орбита най-съвършения детектор на гравитационни
вълни – LISA (Laser Interferometry Space Antenna).[21] Както се изразяват някои учени
„той ще бъде в състояние да снеме отпечатъци от пръстите на Бога, оставени върху
тъканта на космоса още в първите моменти на Сътворението, за да разберем по какъв
точно конкретен начин е възникнала Вселената”. И наистина LISA ще бъде толкова
прецизна, че ще може да улови ударните вълни от първата трилионна част от секундата
след Големия взрив. (За сравнение измереното от WMAP космическо фоново лъчение е
от 380 000 години след началото, когато се смята, че са започнали да се образуват
атомите.)
2) Библейският модел предвижда, че образуването на звездите е станало само веднъж, в
зората на времето. В такъв случай би трябвало да наблюдаваме тяхното зараждане
единствено в най-ранните галактики или да открием, че в началния миг Вселената се
появява изцяло подредена.
Данните от последните астрономически наблюдения, за които говорихме в предишната
точка, с много по-голяма убедителност, според нас, потвърждават вариант А) (т.е., че в
първия стих на Битие под "земя" се разбира цялата материя в космоса).
Чрез съвместните усилия на НАСА, ESA и Канадската космическа агенция през 2018 г. в
хелиоцентрична орбита ще се позиционира космическият телескоп Джеймс Уеб, чиято
мисия ще бъде търсенето на светлина от първите формирали се звезди и галактики. С
подобна задача ще се заеме и планираният от НАСА за 2020 г. инфрачервен телескоп
WFIRST, който също ще бъде способен да открива хиляди от най-отдалечените
галактики, обхващайки 100 пъти по-голяма част от небето в сравнение с Hubble.[22] С
тяхна помощ бихме могли да установим дали масите и орбиталните характеристики на
обектите не са много добре разчетени, така че системите да се подредят още в самото
начало? С други думи, ще можем, по израза на Хокинг, да проверим дали "Бог е
разгърнал плановете и е задвижил Вселената"!
(Ние бяхме предвидили, че звездите би трябвало да се образуват само в началните ери от
развитието на Вселената в една статия[23], послужила като прототип на настоящия
материал, излязла в края на септември 2012 г., т.е. цели две години и половина преди да
се появи подобна информация – виж бел. [19]. Разбира се, Бог би могъл да заложи
физичен механизъм по който звездите да се "възпроизвеждат", подобно на живите
организми, и през сегашната епоха, но сметнахме този вариант за по-малко вероятен. С
телескопите Джеймс Уеб и WFIRST ще можем да проверим още дали стадият на
протозвезда протича според класическата теория за звездната еволюция или веществото
се самосъбира по необичаен начин, сякаш "по заповед от Бога"!)
57
3) Според класическата теория небесните светила не се появяват само в началните ери от
възникването на всемира, а се образуват непрекъснато и до днешен ден. Щом като е така,
броят на звездите, намиращи се в дадена фаза от развитието си, е пропорционален на
времето, което те прекарват в нея. Стадият на протозвезда е около сто пъти по-кратък от
времето, което звездите престояват върху Главната последователност. Това показва, че
наблюдаваните протозвезди трябва да са около 100 пъти по-малко, отколкото
нормалните звезди. В Млечния път и другите над тридесет галактики от Местната група
много добре се виждат не само ядрата и структурните особености, но и отделните звезди,
куповете, мъглявините и т.н. Общият брой на звездите в тях се определя между 2000 и
3000 милиарда, така че те дават много добра основа да правим статистически изводи
затова как протичат различните стадии от развитието им. Елементарните изчисления
показват, че в Местната група би трябвало да откриваме поне няколко десетки милиарда
протозвезди. Как ще обяснят тяхната липса защитниците на класическата
концепция за звездната еволюция?[24] (Да припомним, че ако съществуваха
протозвезди, ключовите етапи от тяхното формиране можеха да бъдат проследени дори
през последните десетилетия на ХХ век. Базираните на спътници телескопи още тогава
бяха способни да изследват космоса във всички участъци на електромагнитния спектър.
А какво да кажем за съвременните им наследници, които са многократно по-мощни от
тях?)
„Оглушителното мълчание” на наземните детектори на гравитационни вълни,
свидетелства в абсолютно същата посока! В момента шест от настоящите детектори на
гравитационни вълни работят в синхрон и по такъв начин тяхната чувствителност
позволява да се регистрират сигнали, идващи от разстояние до около 100 млн. ly., т.е. в
границите на Местния свръхкуп (фиг. 5), в чийто обхват влизат десетки хиляди
галактики. Смята се, че за една година във всяка типична галактика (т.е. такава, която
съдържа около сто милиарда звезди) се образува средно по една звезда с масата на
Слънцето. Според съвременните представи, звездите би трябвало да се образуват на
групи чрез гравитационна фрагментация на веществото в газово-праховите мъглявини.
Може да се очаква, че поради небалансираните сили на взаимни привличания, ще има
чести сливания между формиращите се, или дори вече "излюпени", звезди (а оттам и
генериране на гравитационни вълни) – в най-лошият случай поне 20-30 за една година.
(Числото е силно занижено в полза на еволюционистите – в действителност, би трябвало
да са многократно повече.) За близо 9 години безупречна работа на детекторите обаче, не
е отчетено нито едно такова събитие![25]
58
Фиг. 5 Местен свръхкуп и Местна група от галактики.

Една от задачите на телескопа "Хершел" беше да изследва космоса в инфрачервения и
субмилиметровия диапазон, което му позволяваше да вижда през праха, пречещ на
"Хъбъл". По такъв начин той бе в състояние да надзърне в газово-праховите облаци, от
които се предполага, че са се зародили звездите, за да разгледа "условията в утробата".
Мисията му приключи през 2013 г., но след близо четири години почти непрекъсната
работа, той не успя да направи дори една-единствена снимка, на която доказано да се
наблюдават протозвезди (което отново ни беше спестено)?!
4) Нека изкажем едно допускане: а именно, че космическият микровълнов фон е
възможно да е остатък от онази „светлина”, огряла небесните простори през първия ден
от Сътворението. Ако действително е така, бихме могли още веднъж да уточним кой от
двата библейски сценария е по-вероятно да се е реализирал на практика.
Според първия вариант, Земята и газово-праховете облаци се появяват преди КМФ, а при
втория – цялата материя, под формата на готови звездни системи, идва след него. Също
така, при постепенно изграждане на телата и на космическите структури, характерът на
гравитационните вълни и флуктуациите (а може би и поляризацията) на КМФ би
трябвало да се различават от тези в случай, че Вселената е изникнала мигновено.
5) Ще си позволим да направим и друго предположение. Според нас, свръхмасивните
черни дупки[26], които се откриват в центровете на големите галактики (с размери над 1%
от типична галактика), както и "тъмната материя"[27], се явяват някак си "ad hoc" (по
поръчка), за да обезпечат устойчивото динамично равновесие в звездните и галактични
системи и по такъв начин чудесно да структурират Вселената.
Ще поясним накратко, какво имаме предвид.
Първите звезди в галактиките започват формирането си около 300 млн. години след
Големия взрив, а квазарите се наблюдават около 700 млн. години по-късно. Квазарите са
изключително ярки галактични ядра и се смята, че са резултат от ускореното натрупване
на газ върху супермасивни черни дупки (надхвърлящи милиони и милиарди пъти масата
на Слънцето). Според астрономите е чиста мистерия как тези огромни космически
„чудовища” са се появили и нараснали за толкова изумително кратък период от време?
59
От друга страна, свръхмасивните черни дупки играят ролята на централно тяло, което
задържа гравитационно другите компоненти на системата.
Съвременните проучвания показват, че тъмната материя образува сфера около
галактиките, чийто радиус е почти десет пъти по-голям от техния собствен. Учените
смятат, че по такъв начин тъмната материя осигурява стационарното състояние на
небесните системи и са впечатлени, че равновесието в тях е постигнато в подобни
мащаби.
Нещо повече, редица астрофизици са на мнение, че според теорията за Големия взрив,
първоначалната материя би била твърде гореща, за да започне спонтанно да образува
звездите. Тъмната материя, в някоя от предполагаемите си форми, би могла да играе
ролята на „лепило”, което да направи възможен този процес.
Допуска се още и, че тази „паяжина”, която задържа грандиозните космически
структури (виж фиг. 2б) се дължи изключително на нейната невидима подкрепа.
Ако учените намерят в себе си смелост да преосмислят гореспоменатите явления, може
би, най-накрая, ще признаят, че Бог нагледно демонстрира пред очите ни как е построил
този величествен архитектурен ансамбъл, наречен Вселена. Неотдавна видният
британски философ Антъни Флу, който беше считан за пионер на модерния атеизъм и
негов защитник за цели 50 години, коренно промени мнението си. Казват, че когато му
задали въпроса какво би станало, ако новият му начин на мислене бъде отхвърлен от
учените, той отвърнал: „Ще бъде много жалко. Целият ми живот бе ръководен от
принципа ... (да) следвам доказателствата, накъдето и да водят те”.[28] Подобен
принцип би могъл да ни освободи както от собствените ни пристрастия (твърде
подвеждащи в повечето случаи), така и от задължителната материалистическа парадигма,
от която произтича идеологическата политкоректност в науката.
(В следващата част ще говорим възможността Той да е извикал Вселената в
съществуване за много кратко време, или дори за един миг, но благодарение на
ограничената скорост на светлината да ни е дал шанс да наблюдаваме разгръщането на
нейното сътворение от началото до настоящия момент.)
От всичко изброено до тук излиза, че не само „Стандартната теория за Големия взрив” (с
т. нар. „инфлационна добавка”), но и хипотезите за „циклична” или „стационарна”
Вселена (виж б-жки [4] и [20]) се оказват ненадеждни. Поради тази причина за нас
остава твърде чудно на какво се основава самочувствието на Ст. Хокинг и Л.
Млодинов, че натуралистическите теории успяват да обяснят появата на света "без
да е необходим Бог"?!
(Напоследък се заговори, че при експериментите с Големия адронен колайдер са открити
нови частици, а може би и пето взаимодействие.[29] Ние с нетърпение ще очакваме
авторите на "Интелигентния дизайн", или техните последователи, да изнамерят тези
"нови естествени закони" преди да напишат следващия бестселър в прослава на
"всемогъщата природа"!)
60
Заключение
След провала на стотиците (а вече дори – хиляди!) хипотези за образуването на
Слънчевата система, звездите и галактиките, е резонно да мислим, че диалектико-
материалистичният подход е неприложим относно възникването на Вселената!
Християнската църква днес е изправена пред предизвикателството, с помощта на екип от
експерти – космолози, астрономи, физици, математици, богослови и др., – да разработи
подробен модел на Сътворението, който да позволява емпирична проверка на своята
достоверност в микро- и макрокосмически мащаби. (Не бива да забравяме обаче, че
„Божийте пътища са неведоми”, т.е. вратите са отворени и за изненади!) Тепърва
предстои осъществяването на най-значимите експерименти с адронния колайдър на
ЦЕРН, както и на редица спътникови програми – LISA, Джеймс Уеб, WFIRST и др., –
които ще ни помогнат да разберем дали везните се накланят към натурализма или към
теизма.[30]
Нещо повече, цялата научна общественост беше призована от проф. Р. Докинс да открие
решение на проблема за "присъствието или отсъствието на творчески Свръхразум"
(виж първия абзац на 3т. ІІ ч.). Понеже идеята е лично негова, любезно ще поканим проф.
Докинс да поеме инициативата за изследователска програма, целяща да намери отговор
на най-важния въпрос, който от много векове занимава умовете на най-великите
мислители, учени и философи!
Ние определено смятаме, че науката е най-добрият съюзник на християнството,
понеже тя предлага най-обективния метод за изучаване устройството и
установяване произхода на мирозданието. Нашето очакване е, че научните
разкрития в крайна сметка ще утвърдят истината за съзиданието на света от
интелигентен Бог-Творец.
Бележки:
[1] Ако Вселената е затворена, постепенно ще забавя разширяването си, докато в един
миг спре. После ще започне да се свива, като увеличава все повече скоростта си,
колабсирайки към началната си точка. След това може да последва нов период на
избухване, разширение и колапс и т.н. За такъв кръговрат ще са необходими около сто
милиарда години. Този вид вселена се нарича още циклична (осцилираща, пулсираща).
(В началото на ХХІ век Пол Стайнхарт и Нийл Турок, в рамките на теорията на струните,
разработват едно радикално въплъщение на цикличната космология, този път с плоска
вселена. Те изказват предположението, че нашият свят е трибрана, която през няколко
трилиона години се сблъсква с друга успоредна вселена – трибрана. “Взривът” от удара
дава началото на всеки нов космологичен цикъл.)
В случай, че Вселената е отворена или плоска, тя ще се разширява безкрайно.
Галактиките ще се раздалечават все повече една от друга, като за период от около десет
милиона милиарда години всяка една от тях ще се разпадне. Небесните светила ще
61
изгаснат, т.е. ще завършат пътя си като бели джуджета, неутронни звезди и черни дупки.
Накрая, след близо 10116 години, всичкото вещество ще се превърне в лъчение и неутрино.
[2] През 1998 г. две групи астрономи, едната под ръководството на Саул Пърлмутър от
Националната лаборатория “Лорънс” в Бъркли, а другата оглавявана от Брайън Шмит от
Австралийския национален университет, съобщиха за сензационно откритие. При
наблюдение на свръхнови от тип Іа, намиращи се в галактики на различни разстояния от
Земята, двата екипа стигат до съвсем неочаквано заключение: разширението на
Вселената не само, че не се забавя (както предвижда теорията), а напротив – нараства.
[3] През юни 2014 г. астрофизици от екипа BICEP2 съобщиха, че са успели да открият
слаби вълни в поляризацията на реликтовото лъчение. Малко по-късно, обаче, екипът на
космическата мисия „Планк“, изказа своите съмнения, че тези „гънки“ в поляризацията
на древната светлина действително са предизвикани от въздействието на гравитационни
вълни. В крайна сметка се оказа, че посоченото явление се дължи на космически прах.
"Физиците отричат откриването на гравитационни вълни"
http://goo.gl/7OT1qq
[4] Телескопът "Планк" състави значително по-ясна картина на реликтовото лъчение от
апаратите COBE и WMAP. Една от аномалиите, на които се натъкна е наличието на
глобална "кривина" – неравномерност в разпределянето на флуктуациите на
микровълновия фон. Като оставим настрана екзотичното предположение за удар с друга
вселена, тези твърде значими нееднородности на фона също са в състояние не само
сериозно да дискредитират идеята за инфлация, но и напълно да я свалят от сцената.
„Какво наследство ни остави телескопът Планк”
http://goo.gl/PgnzwD
Професорите Р. Пенроуз и В. Гурзадян също смятат, че новите образи на КМФ,
отхвърлят инфлационната теория. Според тях, Вселената преминава през цикли,
доминирани от Големи взривове и сблъсъци на свръхмасивни черни дупки.
„Заснеха Вселената преди Големия взрив”
http://mystics.eu/astronomia-kosmos/283-zasneha-vselenata-predi-golemia-kosmos.html
Моделът на циклична (осцилираща) вселена допуска, че през определени интервали от
време тя се свива до една точка, а после пак избухва. Измерванията на пространството
обаче убедително показаха, че Вселената е “плоска” (т.е. ще се разширява вечно), а не е
„затворена” – циклична. Хипотезата на Пенроуз- Гурзадян би могла да се съгласува с
модела на Стайнхарт-Турок за “плоска”, а, в същото време, „циклична вселена”, но той
се базира на теорията на струните (виж бел. [1]), за чиито проблеми вече говорихме в
предишната статия.
[5] Martin Harwit, “Book Reviews,” Science, March 1986, pp. 1201-1202.
[6] James Trefil, Dark Side of the Universe 1988, p. 55.
62
[7] Мафей, П. "Вселената във времето", ДИ „Наука и изкуство”, София, 1989, стр. 302.
[8] Томилин, А. „Занимателна космогония” изд. „Народна младеж”, София, 1979, стр. 110.
[9] 500 Billion – A Universe of Galaxies: Some Older than Milky Way
http://www.dailygalaxy.com/my_weblog/2013/06/500-billion-a-universe-of-galaxies-some-
older-than-milky-way.html
[10] Като се абстрахираме от другите подробности, ще опишем накратко колко
непосилни са нещата дори само по отношение на гравитацията. За целта ще си послужим
с цитат от един учебник по астрономия: „Най-знаменитата задача в небесната механика е
задачата за трите тела, която е била (и е!) обект на внимание от страна на велики
математици и астрономи. Тя се състои в следното: за някакъв начален момент са дадени
координатите и скоростите на три тела с известни маси; да се определят положенията и
скоростите на телата за произволен момент.
Аналогична е постановката на задачата за n тела.
В действителност разглежданията се провеждат не за тела, а за материални точки.
Въпреки това достатъчно е да си представим, че на всяка материална точка действува
сложно променящото се с времето гравитационно поле на другите точки, което е в
състояние да довежда до тесни сближения, за да бъде ясно, че решението, описващо
невъобразимото разнообразие от последствията на тези сближения, би имало извънредно
сложен вид.
Може да се покаже, че в задачата за n тела са известни само 10 интеграла. Тъй като за три
тела имаме 18 диференциални уравнения от първи ред, а могат да се определят само 10
интеграционни константи, задачата изглежда нерешима. ...
Общата задача за трите тела е аналитично решена през 1912 г. от финландския учен
Зундман, който показва, че е възможно развитието на координатите на трите тела,
разстоянията между тях и времето t в редове по степените на помощна променлива,
които са абсолютно сходящи. През 1931-1933г. френският учен Белорицки установява, че
за да се получат положенията на големите планети с точността на астрономическите
ежегодници, от редовете на Зундман трябва да се използуват суми, съдържащи не по-
малко от 108 000 000 члена. (Това число излиза извън пределите на въображението ни – б.а.
В.В.) Може да се счита, че аналитично решение на задачата за трите тела е намерено, ала
то има само теоретично, но в никакъв случай не и практическо значение." (Николов, Н.,
М. Калинков. „Астрономия”, изд. „Св. Кл. Охридски”, София, 1998, стр. 76, 77.)
[11] "Народна астрономическа обсерватория “Юрий Гагарин” Стара Загора"
http://astronomy4all.com/Pages/galaxies/univerce_structure/page8.html
[12] P.A.M. Dirac, "The Evolution of the Physicist's Picture of Nature," in Scientific American,
May 1963, p. 53.
[13] (Пенроуз, Р. „Новият разум на царя”, изд. „Св. Кл. Охридски”, София, 1998, стр. 415.)
[14] Мафей, П. "Вселената във времето", ДИ „Наука и изкуство”, София, 1989, стр. 321.
63
[15] "Hubble eXtreme Deep Field"
http://goo.gl/rSAbwC
Друга (малко по-раншна) снимка, наречена “Ултрадълбочинно поле на Хъбъл”, ни
показва над десет хиляди галактики на около 13 млрд. ly:
Hubble Ultra-Deep Field
https://bg.wikipedia.org/wiki/Hubble_Ultra_Deep_Field
Наскоро бе съобщено, че е открита галактика на 13,4 млрд. ly, поради което Гарт
Илънгуорт, от Калифорнийския университет, е стъписан напълно основателно:
„Удивително е, че толкова масивна галактика е съществувала вече 200-300 милиона
години след като са се сформирали първите звезди”:
Учени ”проникнаха” почти до края на Вселената:
http://it.dir.bg/news/nasa-galaktika-habal-spitzar-gnz11-golemiat-vzriv-nachaloto-vselenata-
miliardi-svetlinni-godini-mladata-vselena-orbitalen-teleskop-21923130
[16] "Хъбъл все по-близо до Големия взрив"
http://www.vesti.bg/?tid=40&oid=2682971
[17] "Ранната Вселена била като зоопарк"
http://www.vesti.bg/novini/s-pomoshtta-na-infrachervenata-kamera-na-teleskopa-spicyr-
astronomi-otkrili-stari-cherveni-galaktiki-nesposobni-da-formirat-zvezdi-pishe-democrit.com-
720284
[18] "Далечни галактики поставят под въпрос еволюцията на Вселената"
http://www.parvomai.escom.bg/index.php/news/50834/Dalechni-galaktiki-postavyat-pod-
vapros-evolyuciyata-na-Vselenata
[19] "Коледният период в еволюцията на куповете от галактики"
http://valtchan68.blogspot.com/2015/04/blog-post.html
[20] При това положение може би на редица учени ще им хрумне да извадят от
нафталина т. нар. стационарен модел на Х. Бонди, Т. Голд и Ф. Хойл, разработен още
през 1948 г. При него се въвежда специално "С – поле", което сътворява вещество, така
че средната плътност да не се променя вследствие на разширяването на пространството.
Някои от поддръжниците на въпросния възглед предполагат, че е възможно светът да е
съществувал винаги (без да е бил създаван) в добре подреденото състояние, в което го
виждаме и днес. Проведените тестове с далечни обекти (купове, радиогалактики) обаче
не се съгласуваха с тази хипотеза, която не намери отговор и на въпроса за произхода на
микровълновия фон, а и на редица други възражения.
(През 1993 г. Ф. Хойл, Дж. Бърбидж и Дж. Нарликар създават друга версия, наречена
космология на квазистационарното състояние, която също обуславя една "вечна
Вселена". Тя успява да обясни наличието на реликтовото излъчване, сегашната му
64
температура, количеството на леките ядра и пр., но при внимателен анализ се оказа, че
изводите им са спекулативни.)
[21] Експериментът LISA представлява група от три сателита, които ще обикалят около
Слънцето по орбита, отдалечена на около 45 милиона километра от тази на Земята. Те ще
образуват равностранен триъгълник със страна 5 милиона километра, като на всеки от
тях ще има лазери, чрез които ще се осъществява непрекъснат контакт помежду им.
http://nauka.offnews.bg/news/Kosmologiia_13/Uspeshen-test-za-evropejskiia-kosmicheski-
detektor-na-gravitatcionni-v_38755.html
[22] "Джеймс Уеб (телескоп)"
https://goo.gl/idhG9k
"НАСА: Бивш шпионски сателит става телескоп"
http://goo.gl/HpHOvw
[23] "Космологичният модел на Сътворението, описан в Библията"
http://goo.gl/T0c031
[24] Астрономите са съгласни (включително атеистите), че има само няколко стотици
(най-много – хиляди?!) обекта, които показват признаци на протозвезди. Но всички те са
спорни, понеже подобни явления се наблюдават и при звездите от Главната
последователност. Като допълним, че това е съвсем нищожно количество (в Местната
група протозвездите трябва да са от порядъка на няколко десетки милиарда), става ясно,
че теорията за звездната еволюция напълно се проваля.
Ето какво пише д-р Джейсон Лайсл в статията „Небесните звезди потвърждават
библейската история за Сътворението”: „Затова много от учените-креационисти са
убедени, че при обичайните обстоятелства е невъзможно спонтанното формиране на
звезди. Въпреки всички заявления за обратното, ние никога не сме били свидетели на
формирането на една нова звезда.5
......................................................
5
Астрономите понякога говорят за „области на звездообразуване”, като че ли тяхното
съществуване е вече доказано. Един лаик би предположил, че астрономите фактически
наблюдават как в тези области се образуват звезди. Но това не е така. Тези области
съдържат горещи сини звезди, които, по предположение на астрономите, са се
формирали неотдавна от колапсиращия облак.”
"Звёзды небесные подтверждают библейскую историю Творения"
http://www.scienceandapologetics.org/text/414.htm
[25] Доскоро единствените гравитационни вълни бяха косвено измерени от Ръсел Хълс и
Джоузеф Тейлър при наблюдаване на неустойчива двойна система от неутронни звезди
(а не на протозвезди!), разположени на около 16 000 светлинни години от нас. Техните
65
орбити бавно се разпадат поради загубата на енергия, излъчена под формата на
гравитационни вълни, което след известно време ще доведе и до неизбежния им сблъсък.
На 11-ти февруари 2016 г. учените официално потвърдиха наличието на гравитационни
вълни, които бяха засекли в гравитационната обсерватория LIGO още през септември
предишната година. Техен източник са двойка въртящи се една около друга черни дупки,
съответно 29 и 36 пъти по-масивни от Слънцето, които са на разстояние 1,3 млрд. ly. от
Земята. При сливането им се образува обща черна дупка с 62 пъти масата на Слънцето, а
разликата от около три слънчеви маси директно се е преобразувала в енергия през
последната една пета от секундата на сблъсъка. Оказва се, че черните дупки са отделили
в космоса 50 пъти повече енергия под формата на гравитационни вълни, отколкото
цялата Вселена е излъчвала към този момент в светлина, радио вълни, рентгенови и гама
лъчи взети заедно.
"Ексклузивно! Учени откриха гравитационни вълни!"
http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/1206-2016-gravitational-waves-detected
По такъв начин още по-остро изпъква на преден план въпроса: къде са гравитационните
вълни, причинени от сливането на протозвезди? При това говорим за разстояния
многократно по-близки от 1,3 млрд. ly, а неминуемо в заобикалящите ни облаци,
съдържащи хиляди галактики (фиг. 5), би трябвало да се образуват и протозвезди с
десетки пъти по-големи маси от Слънцето. Тоест гравитационните вълни в този случай
са значително по-лесни за откриване!
[26] Според най-разпространената хипотеза квазарите са активни ядра на галактики.
Предполага се, че в центъра на почти всяка галактика има свръхмасивна черна дупка,
която поглъща материя от окръжаващото пространство. Материята, която още не е
погълната, се върти с огромна скорост на прага на хоризонта на събитията и от
вътрешното триене се нагорещява до милиони градуса по Келвин. Светимостта на
квазарите понякога надминава тази на стотици милиарди слънца, а според наблюденията
най-ранните от тях са се появили едва 700-900 млн. години след Големия взрив.
„Открити са най-яркия квазар с най-масивната черна дупка”
http://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Otkriti-sa-naj-iarkiia-kvazar-s-naj-masivnata-cherna-
dupka_4424.html
[27] Така наречената „тъмна материя” е недостъпна за наблюдение чрез съвременните
методи, но е засечена индиректно поради гравитационното си взаимодействие с
познатата ни материя.
Известният астрофизик Фриц Цвики през 1933 г. пръв се досеща, че трябва да има
някаква скрита маса в едромащабните структури. Когато измерил скоростите на
галактиките, разположени в периферията на купа „Кома” той стигнал до извода, че
неговата гравитация е твърде слаба, за да ги удържи да не се разлетят в пространството.
И действително, при изчисленията, които направил се оказало, че в купа се намира 400
пъти повече маса от очакваното.
66
По-късно (1960 г.) астрономката Вера Рубин установява, че ротационните диаграми на
галактиките (които дават скоростите на обикаляне на звездите в тях, в зависимост от
разстоянието им до центъра) също свидетелстват за наличието на допълнителна маса,
създадена от някаква невидима материя.
Днес почти никой не се съмнява в съществуването на тъмната материя (като, разбира се
има и поддръжници на алтернативни теории).
[28] Richard N. Ostling. Famous Atheist Now Believes in God. Associated Press Newswires,
December 9, 2004.
[29] В Големия адронен колайдер засякоха частица по-тайнствена от Хигс бозона
http://www.blitz.bg/news/article/398488
[30] Православната църква не се наема да лансира свои модели на Сътворението, защото
се страхува най-вече да не се повтори историята с Галилей. Но нека да припомним, че
Птолемеевият геоцентричен модел, с който той е воювал, е взаимстван от античната
(вавилонска, гръцка и пр.) научна мисъл, защото е предлагал най-точното до това време
астрономическо прогнозиране на местоположението на небесните тела. Птолемеевата
система е била възприета от християнството поради нейното значение за календара, но тя
не е базирана на някакъв отчетливо заявен библейски възглед за централното място на
Земята, нито е била валидизирана като съборно решение на Църквата. Дистанцирането
на Православната църква от проблемите, които поставя науката пред съвременното
общество крие сериозна опасност нашата вяра и култура да се превърне в местна,
самозатворена и изолирана, а от там и мисионерската ни дейност да бъде сведена до
минимум.
Както нееднократно заявихме, библейският текст не не позволява априори да разберем
как Бог е сътворил света, а поставя само рамка (която, ако трябва да бъдем искрени, по
същество е креационна; нещо, с което са съгласни всички свети отци – Consensus
patrum). Първоначалният акт, при които материята е била извикана в съществуване ex
nihilo ще си остане тайна, но с помощта на съвременната научна техника бихме могли да
проследим "като на кинолента" как са протекли следващите етапи от конструирането на
Вселената.
Понеже не разполагаме със съборно решение на Църквата, всеки християнин (или
колектив от богослови, учени и пр.) трябва да се чувства свободен да изрази своето
частно становище (теологумен) по въпроса за Сътворението (а и не само по него), което
да подлежи на библейска и научна верификация. В противен случай, достиженията във
всяка научна област ще продължават да бъдат пречупвани единствено през призмата на
материализма и атеизма!
„Открытое письмо Святейшему Патриарху Московскому и всея Руси Кириллу”
http://goo.gl/tFg5Tq
67
Продължание
Хокинг ІV
Четвърта част
ВЪПРОСЪТ ЗА ВРЕМЕТО В НАУКАТА И В БИБЛИЯТА
– Мисля, че бихте могли да употребите времето си за нещо по-полезно – каза Алиса, –
отколкото да го хабите, като задавате гатанки, които нямат отговори.
– Ако познавахте времето така добре, както аз го познавам – каза Шапкарят, – нямаше да
кажете, че го хабим. Времето е личност. Не може да се хаби една личност... А ако се
отнасяш добре с него, ще направи с часовника, каквото поискаш. Например, да кажем, че
е осем часът сутринта, тъкмо време за училище. Само трябва да пошепнеш на времето и
за миг показалецът на часовника ще се завърти! Един и половина, време за обяд!
– Славно щеше да бъде, разбира се – каза Алиса замислена. – Но тогава… знаете, не бих
била гладна…
– Не веднага може би – каза Шапкарят. – Но вие можете да задържите показалеца на
един и половина, докогато поискате.
Луис Карол, из "Алиса в страната на чудесата"
Луис Карол, разбира се, метафорично определя времето като "личност" – с него може
да се разговаря, в резултат на което е възможно то да бъде убедено да избърза, да се
забави или дори да спре да върви. Според християнството, Бог е личност, Той е създал
времето като в своята премъдрост изглежда му е придал твърде причудливи свойства,
някои от които науката тепърва открива, без да е в състояние да осмисли рационално
природата на самото време.
І Времето според науката
Има две гледни точки по отношение на възгледите за времето:
Привържениците на едното становище смятат, че то не се отнася до някакво реално
съществуващо измерение, а е само интелектуална концепция, която позволява на хората
да проследяват, сравняват и подреждат събитията. Подобно виждане е характерно за
философите-идеалисти (Беркли, Хюм, Мах), а в науката – за Готфрид Лайбниц, който
заявява, че физическият свят, пространството и времето са субективни възприятия и не
са нищо друго освен несъвършено сетивно изражение на истинския свят на неделимите
първоелементи – монадите.[1]
Според другото гледище, изразено най-пълноценно от Нютон, пространството и времето
са абсолютни – обективни самостоятелни същности, които са напълно независими както
едно от друго, така и от материята, разположена и развиваща се в тях. Пространството е
плоско (Евклидово) с три измерения като е безкрайно, неподвижно и еднакво навсякъде
– хомогенно и изотропно.[2] В наличност е дори, когато в него няма никакви физически
обекти. Всъщност то е само едно празно вместилище, където се извършват движенията
68
на телата (и измененията на полетата), без при това да се променят неговите свойства.
Времето е безкрайно, тече равномерно и еднопосочно – от минало към настояще и
бъдеще, – дори и в отсъствието на каквато и да е материя. В цялата безбрежна Вселена то
е едно и също, хомогенно е и има постоянен ход във всички точки от света, като не се
влияе от никакви физични процеси.
Времето в „Теория на относителността”
Когато разработва теорията на относителността, Айнщайн стига до извода, че материята,
пространството и времето не могат да съществуват самостоятелно – абсолютно, а са само
относителни страни на едно съвършено единство. Например протичането на времето,
размерите и масите на телата зависят от тяхното движение – при субсветлинни скорости
времето се забавя, размерите се скъсяват, а масата нараства. Също структурата (т.е.
геометричните свойства) на четиримерния пространствено-времеви континуум[3] се
изменя в зависимост от струпването на масите на веществото и поражданото от тях
гравитационно поле. Около обекти с голяма маса пространството се изкривява, а времето
значително намалява своя ход. Според него до идеята за пространство и време не може
да се стигне ако няма материя, ако тя не се развива и възприема от човека. В този смисъл
трябва да се каже, че ако няма материя – не съществува пространство и време. Материята
е в непрекъснато движение, което се определя само по отношение на различните
отправни системи, и затова то е относително.
Теорията предсказва, че времето в неподвижна система и в система, която се движи
равномерно спрямо наблюдателя, тече различно. Експериментите, проведени през
последните няколко десетилетия, потвърдиха, че нестабилните частици живеят по-дълго,
когато се движат с по-висока скорост и при скорости близки до скоростта на светлината,
времето им на живот нараства неограничено. Забавянето на времето е било отчетено и с
цезиеви атомни часовници, поставени на борда на самолети, които предварително са
били синхронизирани със същите такива хронометри, останали в наземна лаборатория.
След приключването на полета, учените установили, че разликата в измерването на
времето действително е била точно предвидената според изчисленията.
Силата на гравитационното поле причинява изкривяване на време-пространството, което
също води до разтегляне на събитията. Оказва се, че часовниците на брега на морето,
понеже са разположени по-близо до гравитационния център на Земята, тиктакат по-бавно
от тези на някоя висока планина. А в околностите на една черна дупка, изоставането на
времето се увеличава твърде значимо. Нека да си представим, че с помощта на мощен
телескоп наблюдаваме астронавт, който се намира в орбитална станция, съвсем
непосредствено до хоризонта на събитията на черна дупка.[4] На нас ще ни изглежда, че
той се движи като на изключително забавен каданс, а на него (астронавтът също ни
следи), – че нашите действия са със светкавична бързина, сякаш гледа видео пуснато на
бързо превъртане напред. Парадоксалното е, че в космическата станция за астронавта
времето ще тече също както и при нас, но той ще вижда звездите и планетите да кръжат с
много висока скорост по своите орбити и, като следствие, цялата Вселена ще се
състарява главоломно пред очите му. (Ако се запитаме кой от двата часовника – нашият
69
или този на астронавта – отмерва правилното време, отговорът е: „и двата в тяхната
собствена рамка на отчитане”. Няма достоверен начин да се каже кое е “точното ниво”,
на което върви времето – всичко зависи от това къде се намираме по отношение на
гравитационното поле.)
Пътуване във времето
Времето в класическата физика на Нютон е като стрела, носеща се равномерно и
еднопосочно – от минало към настояще и бъдеще. Според теорията на Айнщайн времето
се превръща в река, която ускорява или забавя своя ход, докато извива меандрите си из
изкривеното пространство на всемира. Великият учен обаче се безпокоял, че в нея се
спотайват скрити водовъртежи и разклонения, които могат да объркат еднопосочното й
течение. Неговият кошмар се оправдал, когато през 1937г. Уилем Джейкъб ван Стокъм
открил решение на уравненията на общата теория на относителността, което позволява
връщане в миналото. По-късно учени като Курт Гьодел, Кип Торн, Джон Ричард Гот и др.
доразвиват идеята за пътуване във времето. Но техните проекти все още са
неосъществими – за реализацията им са необходими огромни количества отрицателна
материя и енергия, "космически струни" с колосална маса и скорост близка до
светлинната и пр.[5]
От гледна точка на науката „завръщане в бъдещето” е възможно и това е било
потвърждавано експериментално хиляди пъти. В своята „Популярна физика” Джей Орир
дава релативистичен пример, при който единият от двама двадесетгодишни братя се
отправя с космически кораб към недалечна звезда (т. нар. „парадокс на близнаците”).
Ако се движи със скорост близка до тази на светлината, той може да отиде до там и да се
върне, да речем, само за 10 години собствено време. Когато каца обратно, на Земята
обаче са изминали 80 години и неговият брат-близнак е на преклонната възраст от 100
години, докато той е само на тридесет и по такъв начин е пристигнал цели 70 години
напред в бъдещето. (Нашите космонавти действително правят кратко пътуване в
бъдещето – всеки път когато се завръщат от полет бордовите часовници сочат, че те са с
няколко частици от секундата по-млади, отколкото ако бяха си останали вкъщи.)
Нека накратко да споменем някои от парадоксите, до които се стига обаче, когато се
отправим на пътешествие в миналото и нарушим причинно-следствената връзка в
хронологията:
1. „Убийство на дядото”. Връщате се 40-50 години в миналото и блъскате неволно с
автомобил момчето, което трябва да стане ваш дядо. Поради неговата смърт, става
невъзможно раждането на един от родители ви, оттам и вашето съществуване – абсурдно.
2. „Знание от бъдещето” (информационен парадокс). Оксфордският философ Майкъл
Дъмет предлага история за бездарен художник, който вижда свои, още ненарисувани,
картини в албум, донесен от познавач на изкуството, пристигнал от бъдещето.
Художникът успява да открадне албума с репродукциите и просто ги прекопира, като те
се превръщат в шедьоври за поколенията. По такъв начин излиза, че информацията за
картините в случая, няма произход.
70
3. „Парадокс на измамника”. Правите машина на времето, която ви отнася в бъдещето.
Там научавате, че ви е "писано" да се ожените за девойка на име Христина. Като се
връщате обаче, понеже сте наясно какво ви очаква с нея, решавате да предпочетете
Михаела. Така “измамвате” трагичното бъдеще, което вече няма как да се осъществи.
През 1992г. Ст. Хокинг изказа "хипотеза за защита на хронологията", според която
разходка напред-назад из времето е невъзможна, защото нарушава определени физични
принципи. Неговите аргументи обаче бяха отхвърлени от Сергей Красников и Ли-Ксин
Ли, с антитезата, че "не съществува физичен закон, който да забранява появата на
затворени времеподобни криви[6]". Все пак защитниците на хронологията като Игор
Новиков и Матю Висер твърдят, че законът ще излезе наяве, когато се разработи
"цялостната теория на квантовата гравитация".
Тук ще споделим още две (или дори – три) възражения относно пътешествията в
историята. Нека си представим, че някой далечен пра-, пра-, правнук на Айнщайн реши
да го посети. След смъртта на гениалния учен атомите от неговия организъм са се
разпръснали в природата – да речем в почвата, водата, въздуха, живите същества и пр.
Но според някакво благоприятно стечение на обстоятелствата, при кръговрата на
веществата, след хиляди години точно те са изградили тялото на неговия правнук. При
тяхната среща обаче ще трябва едни и същи атоми да бъдат едновременно на две
различни места и по такъв начин се оказва, че пътуването в миналото нарушава закона за
запазване на масата/енергията.[7]
Когато правнукът заеме своето място в машината на времето и реши да потегли, той ще
трябва едновременно да тръгне не само към миналото, но и към бъдещето (понеже всеки
момент след старта определено е в бъдещето). Получава се логически абсурд, а едно
толкова значимо вътрешно противоречие в теорията не е най-добрият атестат за нейното
качество.[8] Ако пък разглеждаме нещата буквално, не трябва ли лентата на неговия
живот да се завърти в обратна посока? Тоест пътешественикът да се върне в мига преди
да е потеглил, а после – към своето юношество, детство, раждане и т.н. С други думи
приключението ще свърши веднага след като е започнало.
Още странности на времето
Поради ограничената скорост на светлината едно и също събитие може да бъде за един
наблюдател в миналото, за друг – в настоящето, а за трети – дори в бъдещето. Нека
предположим, че живеем през 2175 г. и нашата цивилизация е успяла да колонизира
планетата Марс и Ганимед, най-големия спътник на Юпитер. На Земята се играе
интересен футболен мач, който се предава чрез сателит и до жителите на селищата в
космоса. Сигналът ще пътува до Марс за около 4 минути, а до Ганимед – за близо
половин час.[9] На стадиона тече 15-ата минута от мача, като в 11-ата минута е отбелязан
гол. Докато радостта по трибуните вече ще утихва, запалянковците от Марс тепърва ще
бъдат „взривени”, а тези от Ганимед ще трябва да почакат още цели 27 минути, за да се
насладят на красивото попадение.
71
Във физиката съществува един феномен, известен като „квантово сплитане”. Две
частици могат да обменят помежду си информация, която е възможно да се движи с
безкрайно висока скорост. Ако след време успеем да излъчваме събитията с такава
бързина, всички зрители, не само на Марс и Ганимед, но където и да се намират във
Вселената, ще наблюдават футболните мачове едновременно с публиката на стадиона.[10]
Дори и тогава обаче няма да е възможно да се надзърне в бъдещето, т.е. да научим за
нещо преди то да се е случило. Едва ли някой би могъл да предвиди например, че в 43-та
минута едно от кучетата на полицаите, които охраняват игрището, ще успее да се
отвърже и ще хукне по терена да гони топката заедно с футболистите.[11]
Учените заявяват, че виртуалните частици[12] се движат „настрани” във времето, т.е. те
могат да променят положението си дори времето да е спряло. Нещо повече, в квантовата
механика причинно-следствени връзки не могат да бъдат точно установени, а според
някои решения на теорията на относителността следствието може да изпреварва
причината. Ричард Файнман обяснява защо свойствата на античастиците са
противоположни на тези на частиците като приема, че те пътуват обратно във времето.
Например позитронът се разглежда като еквивалентен на електрон, който идва от
бъдещето.[13]
Физичните закони са темпорално симетрични, т.е. не съществува забрана да се върнем от
бъдещето към миналото. Затова все още не може да се каже на какво се дължи
еднопосочното движение на „стрелата на времето” – като най-силен (но не достатъчно!)
претендент за обяснение на проблема се сочи ІІ принцип на термодинамиката и т.н.
В "Интелигентният дизайн" авторите не изразяват ясно становище по отношение на
проблемите с произхода на времето и началото на Вселената. Нещо повече, до
настоящия момент нито един от стълбовете на съвременната физика – нито Общата
теория на относителността, нито квантовата механика, нито дори теорията на струните –
не е в състояние да обясни съществуването на пространството и времето.
Колкото до втория проблем, Стивън Хокинг и Джим Хартъл в една своя разработка
(направена още през 1982 г. и повторена в "Интелигентният дизайн"), въвеждат т. нар.
„имагинерно време”, при което "различието между пространство и време напълно
изчезва". По такъв начин в тяхната теория е възможно пространство-времето да е крайно
по протежение и все пак Вселената да няма начало и край, понеже се премахват
сингулярностите в тези моменти. (Подобна позиция е заявена и в съвсем скорошна
научна публикация, основана на уравнения от квантовата физика.[14])
Както признава самият Хокинг обаче, тази постановка е твърде спекулативна: "трябва да
отбележа, че идеята времето и пространството да са крайни, но без граница, е само
предположение: тя не може да се изведе от някакъв друг принцип". Затова не е трудно
да се досетим, че той е използвал този подход, за да се стигне накрая до извода:
"Доколкото Вселената има начало, можем да предполагаме, че има Създател. Но ако
Вселената е напълно самостоятелна, без граница или край, тя няма нито начало, нито
край: тя просто съществува. Къде тогава е мястото на Създателя?"[15]
72
Съвсем наскоро обаче, екип под ръководството на Жан-Люк Лехнерс, в който
влизат Джоб Фелбрудж и Нийл Турок, с помощта на по-мощни математически
методи и средства успя да докаже, че моделът "без граница" на Хокинг и Хартъл е
несъстоятелен (а още беше опроверган и т. нар. "тунелен преход" на Виленкин,
който също изключва начало на времето)![16]
Възраст на Земята, Слънчевата система и Вселената
Съвременните геолози използват няколко основни метода за определяне на абсолютната
възраст на скалите посредством радиоактивно датиране. В зависимост от начина на
разпад и получените крайни продукти те са: уран-оловен; рубидий-стронциев; калий-
аргонов (в края е даден периода на полуразпад):
уран (U235) → хелий (He) + олово (Pb207) = 700 млн. год.
калий (K40) → аргон (Ar40) = 1, 3 млрд. год.
уран (U238) → хелий (He) + олово (Pb206) = 4, 5 млрд. год.
рубидий (Rb87) → стронций (Sr87) = 48, 8 млрд. год.
Радиоактивният изходен елемент се разпада до стабилен производен продукт, което
позволява създаването на математически израз за пресмятане на геологичното време. По
последни данни се изчислява, че Земята съществува от поне 4, 54 милиарда години.
Съвременното съотношение на двата дългоживеещи изотопа на урана (U235 и U238) и
измерванията на отношенията на продуктите от разпада им позволяват да се определи
възрастта на Слънчевата система на близо 5 милиарда години. Сравнявайки масата и
яркостта на Слънцето с тези на останалите звезди също може да се заключи, че
Слънчевата система наистина е толкова древна. Богатите на калций и алуминий
включения – най-старите познати съставки на метеоритите, образувани заедно с нея, – са
на около 4, 56 милиарда години. Това се приема за действителната възраст на Слънчевата
система и същевременно горна граница за възрастта на Земята.
Въз основа на данните за ускорено разширение на Вселената чрез свръхнови от тип Ia и
измерванията на спектъра и анизотропията на реликтовото излъчване, направени от
спътника WMAP (Сонда за Микровълнова Анизотропия “Уилкинсън”), възрастта на
Вселената е определена на 13,7 ± 0,2 милиарда години.
ІІ Времето в Библията
Има някои неща, които Бог е запазил в тайна до момента, когато ще бъдем подготвени да
ги разберем. На пророк Даниил е казано: „А ти, Данииле, скрий тия думи и запечатай
тая книга до последното време; мнозина ще я прочитат, и знанието ще се умножи.”
(Дан. 12: 4). Какво би станало например, ако свещените писатели бяха заявили, че Земята
се движи в космическото пространство? Няколко хиляди години, чак до епохата на
Нютон, религиозните спорове нямаше да утихват като противниците на Свещеното
Писание щяха непрекъснато да атакуват неговата правдивост. Всички видове движение,
известни на древните хора, – пеш, на гърба на животно (кон, камила, слон и др.), с
73
колесница, кораб и пр. – винаги са съпроводени с някакво осезателно сътресение. Нека
да си припомним, че когато Коперник, а по-късно и Галилей, стигат до прозрението, че
Земята обикаля около Слънцето, не само религиозните водачи, но най-вече светските
учени отхвърлят подобно твърдение като несъстоятелно.
Дните на Сътворението
Ситуацията с времето е подобна – преди малко се уверихме, че неговото естество, от
научна гледна точка, е твърде неразбираемо и непонятно дори за съвременния човек. С
думата „йом” в Библията се описва както обикновен ден, така и неопределен период от
време. Затова в християнските среди често се появяват противоречия в кой от двата
смисъла трябва да се тълкуват творческите дни в книгата Битие. Много богослови и
днес застъпват становището, че това са двадесет и четири часови денонощия, понеже на
повечето места в свещените текстове с тази дума е означен някакъв ден от седмицата.
Тук обаче ще направим обширен коментар на другата гледна точка, т.е. възможно ли е в
разказа за Сътворението еврейският израз за ден да се разбира като отрязък от време,
който не е точно фиксиран. В книгата Йов 20: 28 "йом" се отнася до момента на Божия
гняв, а в Псалм 19: 1 – до деня на скръбта. Допуска се също във ІІ Летописи 21: 19, Осия
6: 2, Битие 2: 4 както и на редица други места думата да е употребена за продължителен
период от време.
През първия творчески ден е извикана в съществуване светлината: „Рече Бог: да бъде
светлина. И биде светлина.” (Бит. 1: 3). Някои предполагат, че тази светлина е била от
някакъв точков източник (който сега липсва?!) и тъй като Земята се е въртяла около оста
си, денят и нощта са се сменяли за период от 24 часа. Изразът „биде вечер, биде утро”
предполага изгрев и залез, но ако е така Бог трябва да е творил на точно определено
място, а не да е устройвал цялата планета, както е видно от контекста. Затова по-
правдоподобно е схващането, че светлината огряла Земята и небесните простори през
този ден е идвала от всички посоки, като най-вероятно остатък от нея е т. нар.
космически микровълнов фон (КМФ).[17]
При разширението на Вселената той постепенно е отслабвал и затова на четвъртия
творчески ден са били направени Слънцето, Луната и звездите, за да могат хората да
разграничават деня от нощта, а също и да "показват (земните) времена, дни и години"
(Бит. 1:14). Макар думата „нощ” да е употребена още в началото на разказа (Бит. 1: 5), тя
очевидно се отнася до нещо, което ще се появи по-късно, защото тъмнина за Бога не
съществува: „Кажа ли: може би тъмата ще ме скрие, и светлината наоколо ми ще
стане нощ; но и тъмата не ще е тъма за Тебе: нощта за Тебе е светла като ден, и
тъмата – като светлина.” (Пс. 138: 11, 12) В такъв случай интервалът „вечер – утро”
(т.е. „творческата нощ”) е възможно да се разбира единствено като прекратяване на
Неговата дейност в този промеждутък. Тук се налага да отбележим още, че е потребен
значителен срок дори видимите звезди да заблестят на небосвода. С невъоръжено око се
забелязват около 2000 звезди, които са на различно разстояние в космоса. Тяхната
светлина обаче трябва да е пътувала от четири (за Проксима от Центавър) до няколко
74
хиляди години (за най-отдалечените), за да могат първите хора да се насладят на
красотата им.
В началото на шестия творчески ден Бог създава сухоземните животни, а по-късно –
Адам „по Своя образ и подобие”, който да управлява над всичко и да обработва и пази
Едемската градина. По този повод Чарлс Такстън и Нанси Пиърси пишат: „От Битие
научаваме още, че Бог довежда животните при Адам, за да им даде той име (2: 19, 20). В
староеврейския "да дадеш име на някого" представлява идиоматичен израз със смисъл на
"да придобиеш власт над някого"; т.е. този библейски текст подкрепя разбирането за
властта на човека над природата. Освен това според еврейското мислене името на нещо
трябва да изразява неговата същностна природа. Следователно, за да дадеш имена на
животните, ти трябва да проведеш внимателно изследване и да определиш какво
представляват те – една задача, която изисква подробно наблюдение, описание и
класификация.”[18] Поради тази причина човекът е трябвало да поживее известно време
с обитателите на този „зоопарк”, за да може да ги опознае и назове според някаква тяхна
характерна особеност. Ако приемем, че са били кръстени от порядъка на няколко хиляди
сухоземни вида животни (може би същите, които Ной е вкарал в Ковчега) подобно
поръчение е изисквало значителен ресурс от време и интелектуални усилия.[19] Човекът
по-нататък е общувал известно време с тях, за да се убеди, че нито едно същество не
може да му бъде подходящ помощник. После Бог го е приспал и от реброто му е
направил Ева, която Адам е обикнал – с което творението е било завършено. Всички тези
неща не е възможно да са се случили в рамките на 12 часа, колкото е светлата част от
денонощието!
За последния, седми творчески ден, не е споменато, че е приключил (след него не е
"станало вечер и утро"), т.е. той е трябвало да бъде безкраен. В такъв случай
благословената и осветена от Бога почивка след Сътворението "съботата", е онова
безгрешно състояние на физически и духовен порядък, хармония и мир, в което се е
намирал съвършено построения свят. И така седемдневната седмица става предобраз и
пример, който е било необходимо израилтяните да следват, включен в четвъртата
заповед: „Помни съботния ден, за да го светиш; шест дена работи и върши (в тях)
всичките си работи; … защото в шест дена създаде Господ небето и земята, морето и
всичко, що е в тях, а в седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и
го освети.” (Изх. 20: 8, 9, 11)[20]
Схващанията на светите отци за творческите дни от първа глава на книгата Битие
Според християнското разбиране Бог създава Вселената ex nihilo, но самият Той остава
извън материята, пространството и времето. Моментът на възникването на света се явява
и начало на времето (което е в пълно съгласие с теорията на относителността) и в този
смисъл Бл. Августин отбелязва, че Бог не е творил във времето, а със времето.
Светите отци също са смятали, че няма как да се определи продължителността на
творческите дни. Йеромонах Серафим (Роуз), който прави обширен коментар върху
техните тълкувания на книгата Битие, на едно място пише: „Но мнозинството от отците
75
изобщо не говори за това: това не е било предмет на спор по онова време, и на тях,
изглежда, и през ум не им е минавало да настояват за пренасянето на времевата скала на
нашия паднал свят назад, върху изумителните и чудесни събития на тези шест дни.
Блажени Августин в пълнота резюмира светоотеческата позиция: „За нас е много трудно
или дори напълно невъзможно да заключим от какъв род са били тези дни: още по-
невъзможно за нас е да говорим за това” (O градe Божием, ХІ, 6).”[21]
Редица християнски автори (св. Юстин Философ, св. Ириней Лионски, Климент
Александрийски, св. Киприан Картагенски и др.), без да уточняват продължителността
на творческите дни, са допускали, че е възможно те предобразно да отговарят и на
периоди от човешката история (от по хиляда години) до свършека на света.[22]
Неколцина (напр. преп. Ефрем Сирин) са приемали, че това са били 24-часови
денонощия, но огромното мнозинство църковни писатели, изобщо не са обсъждали
тяхната дълготрайност. Интересно е да отбележим и друга обща тенденция, а именно, че
разгръщането на съзиданието, според болшинството от тях, е ставало чрез
последователни, но моментални творчески актове. В началото е бил оформен земния
релеф: по заповед от Бога незабавно са се издигнали континентите, образували са се
планините, равнините и реките; очертани са били бреговете на моретата и океаните. По
същия начин по-късно се появява и живата природа – тревите, цветята, дърветата, рибите,
птиците и зверовете, а накрая – човекът като "образ и подобие" на невидимия Бог.
Светите отци често повтарят, че Бог твори непосредствено и мигновено (т.е. извън
времето), че именно Неговото слово, и само то, привежда в битие мъртвата и живата
природа. Св. Василий Велики отбелязва:
"Или, може би, понеже актът на сътворението е мигновен и не продължава във времето,
затова и е казано: в началото сътвори; защото началото е нещо несъстоящо се от части и
неразтегливо. Както началото на пътя още не е път и началото на къщата още не е къща,
така и началото на времето още не е време и дори не е и най-малка част от времето. ... И
така, за да разберем заедно, че светът е сътворен от Божието желание не във времето, е
казано: в началото сътвори. За да подчертаят това, древните тълкуватели, изразявайки
по-ясно мисълта, са казали: “накратко (ἐν κεφαλαίῳ) Бог сътвори”, тоест изведнъж и
мигновено." (Шестоднев І: 6)
Същото нещо потвърждава и Климент Александрийски:
„И как е възможно творението да се извърши във времето когато виждаме, че самото
време е било родено заедно със създадените неща? ... Така, за да можем да бъдем
научени, че светът е започнал по този начин и да не предполагаме, че Бог го е създал във
времето, пророчеството добавя: „Това е книгата на поколенията и на нещата в тях
когато те бяха създадени в деня в който Бог създаде небето и земята” (Битие 2:4).
Понеже изразът „когато бяха създадени” показва неопределено и безвременно
създаване (к.м.).” (Климент Александрийски, Miscellanies 6:16).
Св. Василий Велики прави още едно изключително важно прозрение, а именно, че в
началото на Сътворението е била създадена не само природата, но и законите по които
76
тя се управлява. Той учи, че за водите не е съществувала естествената необходимост да
се стичат надолу; това е закон на нашия свят, но тогава още не е имало никакъв закон,
докато не е дошла Божията заповед:
„Защо … принадлежащото на водата по природа, т.е. силата да се стреми надолу по
наклона, Писанието приписва на заповедта на Създателя?... Ако такова е свойството на
водата, то не е нужно да й бъде давана заповед да се събере „в собрание едино”… На
(този въпрос) ние отговаряме, че на тебе са ти станали известни движенията на водата
след заповедта на Владиката. Сега тя се разлива навсякъде, непостоянна, по природа се
стреми към наклонените и вдлъбнати места; но каква сила е имала тя по-рано, преди
вследствие на тази заповед да произлезе в нея такъв стремеж към движение, това самият
ти не знаеш и не би могъл да чуеш от никакъв очевидец.” (Шестоднев, ІV)
Някои от църковните учители са се опитвали да изчисляват колко години са минали от
началото на света. Климент Александрийски достига до 5592 (Miscellanies 1.21), Юлий
Афринакси – 5550 (Chronology, Fragment 1), Иполит Римски – 5500 (Данаил, 2.4), Ориген
– по малко от 10 000 (Против Целз, 1.20), и Августин Блажени – по-малко от 5600 (За
Божия град, 12.11).[23] Към средата на ХVІІ век ирландският епископ Джеймс Ашър
прави някои проучвания и като се опира на патриаршеските родословия, накрая
изчислява, че светът е бил създаден в 4004 г. пр. Хр. През 1890 г. обаче професорът от
Принстън Уилям Грийн, въз основа на сериозен анализ на библейската хронология, стига
до заключението, че тя не е последователна и непрекъсната.[24] Затова, като вземем
предвид казаното по-напред и възможността да има още не малко пропуснати
родословия, бихме могли да уточним, че според Библията от създаването на Адам
(респективно – от Грехопадението), но не от възникването на света(!), до наши дни са
изминали около десет (или най-много – няколко десетки) хиляди години.
Възможно ли е да съгласуваме разказа за Сътворението с науката
Актът на Сътворението е свръхестествен, т.е. той не е обусловен, подчинен и
произтичащ от природните закони, поради което нито един аспект от него не може да
бъде повторен и строго анализиран от учените. И все пак, последните разкрития, които
направи науката за необяснимите свойства на времето могат да ни помогнат поне
отчасти да добием, макар и интуитивна, представа за случилото през тази чудесна първа
седмица.
Всеки пряк резултат от Божията творческа дейност по необходимост се появява в
завършен вид – Слънцето, Луната, звездите, растенията и животните, Адам и Ева са
изглеждали така, като че са имали вече някаква история. Същото се отнася и за редица от
чудесата на Иисус – виното, появило се от водата в град Кана; хлябовете, с които Той е
нахранил няколко хиляди души и др., сякаш са преминали вече през процесите на
прибиране на реколтата, мелене на зърното и пр., до производството на готовия продукт.
Ако Вселената е създадена за кратко време (или дори мигновено!), както предлагат
светите отци, очевидно светлината от далечните галактики не би могла да стигне до нас,
поради което за да обясним този феномен ще трябва да се позовем на чудо. (За разлика
77
от Хокинг и Млодинов, които много често си служат с недоказани теории, без да го
споменават, ние ще признаем, че това е спекулация и няма да я използваме, когато по-
нататък разсъждаваме възможно ли е да се докаже съществуването на Бога.) Ако лъчите
се движеха с безкрайна скорост обаче, би трябвало да наблюдаваме всички галактики в
настоящия момент – благодарение на обстоятелството, че скоростта на светлината е
ограничена, ние сме в състояние да проследим миналото на Вселената, като в скоро
време вероятно ще станем свидетели и на самия момент на Сътворението!
Нека припомним, че при "имагинерното време" на Хокинг "различието между
пространство и време напълно изчезва". Когато светите отци заявяват, че сътворението
на мирозданието е било мигновено, от гледна точка на съвременната наука, те всъщност
достигат до твърде подобен (но водещ до различни следствия!) извод, а именно, че
времето се е сляло с пространствените измерения. Затова ние сега наблюдаваме една
просторна Вселена, но тя, по израза на Климент Александрийски, е продукт на
неопределено и безвременно създаване. За разлика, обаче, от вселената на Хокинг,
която е "вечносъществуваща", тази има начало и край във времето (което потвърди и
науката - виж бел [16]).
Друга аналогия, която ни помага да онагледим проблема с времето в Библията, е тази с
астронавта – докато нещата в неговата орбитална станция протичат нормално,
галактичните системи ще се развиват шеметно пред очите му. По същия начин
грандиозните космически еони могат да се равняват само на един "творчески ден" на
Земята (защото "за Господа хиляди години са като един ден" – ІІ Петр. 3, 8).
Ние винаги изразяваме движението като функция на времето. Но вече споменахме, че
виртуалните частици са способни да променят положението си даже времето да е
напълно спряло. С други думи, възможно е планетните, звездните и галактичните
системи да са възникнали в движение, дори Вселената като цяло да е създадена извън
времето.
Нещо повече, оказва се че радиоизотопното датиране съвсем не е толкова надеждно.
Съвсем наскоро са правени опити да бъде определена възрастта на скали, образувани
през последните няколко десетилетия от изригването на вулкани. Измерванията са дали
резултат от стотици хиляди до няколко милиона години. Закономерно изниква въпроса:
ако радиоизотопното датиране не успява да даде правилни резултати за скали с известна
възраст, защо да му вярваме за скали с неизвестна възраст?[25]
Както правилно отбелязва св. Василий Велики, законите при изграждането на всемира е
възможно да са били различни. В първоначално създадения съвършен свят законът за
ентропията не би трябвало да поражда хаос и разрушение, а да поддържа реда и
хармонията (или да е имало някакъв допълнителен закон, който го е уравновесявал, т.е.
не е позволявал процесите на дезорганизация). Ако вторият принцип на
термодинамиката действително е свързан с протичането на времето, промяната на
нещата след Грехопадението (когато творението е било подчинено на "робството на
тлението" Римл. 8: 20, 21), ще води и до изменение в хода на физичните процеси.
78
Нещо повече, при съгрешението на Адам е пострадала не само природата на Земята, но
мигновено и цялата Вселена, поради което наблюдаваме избухващи звезди, сблъскващи
се галактики и пр.
Украинският ядрен физик проф. Владислав Ольховский на питане за възрастта на
Вселената (респективно Земята) отговаря следното: "За алфа активните ядра съществува
закон, че на всеки един мегаелектронволт възбуждане времето на разпад може да се
забави стотици хиляди пъти. А за бета разпада беше открит още един закон, че ако
атомът е лишен от електронна обвивка, времето на разпад може да се забави и да стигне
от десетки милиарди години до няколко десетки години. Ето защо науката не може да
даде окончателен отговор на този въпрос."[26]
Неговите думи се потвърждават и от две неотдавнашни открития. Група учени
установяват, че при радиоактивен разпад: уран (U238) → хелий (He) + олово (Pb206), в
скалите се наблюдава твърде много хелий, което говори, че в даден момент от историята
ядреният разпад значително се е различавал от днешния. Учените заключават: "Данните
и нашият анализ показват, че преди много кратко време, около 4,000 до 8,000 години, е
протекъл ядрен разпад, който в нормални условия би отнел повече от един милиард
години".[27]
Друго изследване показва, че във въглищни проби и диаманти, датирани на стотици
милиони и милиарди години, се открива (С14), което може да се обясни само ако тяхната
действителна възраст e от порядъка на десет (или най-много няколко десетки) хиляди
години.[28] Както споменахме по-напред, посочените периоди чудесно се съгласуват с
времето на Грехопадението.
Мнозина богослови и учени ни уверяват, че Библията и природата са две книги,
написани от Бога, които не си противоречат, а взаимно се допълват. Щом природата е
другата "книга", в която Бог е записал своите мисли, то нейното свидетелство трябва
съвсем независимо да потвърждава казаното в Библията! За съжаление, днес
еволюционната теория има повсеместна хегемония, като не допуска никаква
интерпретация на научните резултати, която не е в съгласие с нея. Все пак, ние се
надяваме, в бъдеще, на една по-голяма коректност и съдействие от страна на
учените, което ще отвори врата за научното обяснение на разказа за Сътворението!
Бог и времето
Според християнското разбиране Бог създава Вселената ex nihilo (от нищо), но самият
Той остава извън материята, пространството и времето. Моментът на възникването на
света се явява и начало на времето (което е в пълно съгласие с теорията на
относителността) и в този смисъл Бл. Августин отбелязва, че Бог не е творил във
времето, а със времето. Бог познава еднакво добре всичко – възможно и действително,
необходимо и случайно, минало, настояще и бъдеще. Затова говори: „… защото Аз съм
Бог и няма друг бог и няма подобен на Мене. Аз възвестявам отначало онова, което ще
бъде в края, и от старо време онова, което още не е станало;” (Исая 46: 9, 10).
79
Библейските пророци съзерцават бъдещи събития по Божие вдъхновение, затова
техните предсказания изцяло се различават от една остроумна и сполучлива догадка или
от някакво неопределено и двусмислено предвещание. В Писанието има около шест
хиляди и четиристотин стиха, съдържащи пророчески проникновения, като над
половината от тях вече са се осъществили. Някои са се сбъднали малко след като са били
оповестени (Дан. 5 гл. и пр.), а други – стотици и дори хиляди години след отбелязването
им в свещените книги (напр. текстовете за живота, кръстната смърт и възкресението на
Спасителя). Има пророчества, които наблюдаваме в настоящата епоха и такива, свързани
с бъдещето – Второто пришествие, новите небе и земя и т.н.[29] За да се изпълни едно
пророчество обаче, е необходимо да бъдат взети под внимание огромен брой
обстоятелства в неживия и живия свят за даден период от човешката история. Това
означава да се отчете ефектът от явленията в природата, да бъдат установени
маршрутите на живите същества и да се предвиди какво ще направят всички хора през
този интервал от време.
В такъв случай дали пророците просто не са притежавали някакви феноменални
заложби[30], благодарение на които са могли безпогрешно да прогнозират събитията?
Според П. С. Лаплас, ако измерим достатъчно точно параметрите на една система и
знаем характера на нейната динамика, ще сме напълно способни да определим всичките
й бъдещи състояния. Съвременните научни постановки – стохастика, квантова механика,
теория на хаоса и пр., – обаче не допускат такъв радикален детерминизъм.
Според стохастиката не е възможно да се посочи конкретния изход от събитията с
вероятностен характер. Изчисленията показват каква е вероятността да се случи едно
събитие, но не могат да уточнят кога ще се случи и дали въобще ще се случи.
В квантовата механика е в сила принципа на неопределеността на Хайзенберг, според
който няма как да засечем едновременно координатите и импулса на частиците, а по
такъв начин и траекторията им на движение. Тук съществува проблем и с наблюдението
– при измерването на някое качество на микрообектите, изходното им състояние се
разрушава, т.е. не е възможно да опознаем съвсем точно и техните свойства (а оттам и
поведението им, когато не са наблюдавани). Според теорията на хаоса една част от
системите (напр. атмосферата) показват изключителна чувствителност към началните
условия, което на практика ги прави непредсказуеми в по-голям времеви обхват
(метеорологичните прогнози са правдиви най-много до три дни). При хаотичните
системи и най-малкото отклонение от изходното положение може да доведе до огромни
различия в крайните резултати, т. нар. „ефект на пеперудата”.[31] Природните
катаклизми – градушки, урагани, наводнения, вулкани, земетресения, засушавания,
болести, измиране и миграции на биологичните популации и т.н. – понякога
предизвикват драстични промени върху съдбите на цели народи. Но тези явления се
подчиняват на изброените по-горе непредвидими закономерности, затова обективно не е
възможно тяхното прогнозиране, независимо от способностите на отделни хора или
достиженията на научно-техническия прогрес. Както ни уверява св. ап. Петър: „Защото
никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани са
говорили светите Божии човеци.” (ІІ Петр. 1: 21)
80
Остава обаче още едно много съществено затруднение – хората притежават свободна
воля и по никакъв начин не е възможно да се предвиди как ще решат да действат при
различните ситуации. Изборът на всеки човек е извънредно комплициран, защото върху
него влияят разумът, емоциите, прищевките, непредвидените проблеми, природните
условия, както и отношенията му с другите индивиди и организацията (държавна,
икономическа и пр.) на обществото като цяло. И обратно - понякога идеите само на една
личност са в състояние да предизвикат революция в мисленето и/или да доведат до
широки културни, социални и политически промени от световен мащаб.[32] Според М.
Лутер ние не разполагаме с истинска свобода – нашата воля е „поробена”, затова сме
като коне, които яха или Бог или дяволът. А неговият приемник Ж. Калвин твърди, че
отначало сме предопределени – едните за небесното царство, а другите за вечните мъки в
пъкъла. Но ако сме само „кукли на конци” или предварително „програмирани”, тогава
изпълнението на пророчествата се обяснява много лесно, обаче отговорността за злото
пада изцяло (или частично) върху Бога.[33] Във връзка с интерпретацията на една
„безумна” област от физиката – квантовата механика – Нилс Бор издига т. нар. „принцип
на допълнителността”. В по-общ вид той може да се предаде така: „за възпроизвеждане
целостта на явлението е необходимо в познанието да се прилагат изключващи се класове
от понятия, като взаимно допълващи се”.[34] Светите отци много преди учените са
стигнали до този постулат, още когато са формулирали основните догмати на
християнската вяра – „Бог е един, но изявен в три Личности”; „Иисус Христос
е всемогъщ Бог и ограничен Човек”. Православната църква, опирайки се на техните
учения, приема, че Бог има предзнание за нещата, т.е. може суверенно да планира и
предизвестява събитията от световната история без изобщо да ограничава нашата
свободна воля. Ап. Павел ни заявява, че Неговите действия не могат да бъдат обхванати
и достигнати от нашия разум: „О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога?
Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища! Защото,
кой е познал ума на Господа? Или кой Му е бил съветник? Или кой е дал Нему нещо
отнапред, та и Той да му възвърне? Защото всичко е от Него, чрез Него и у Него.
Нему слава вовеки, амин.” (Римл. 11: 33-36)[35]
БЕЛЕЖКИ:
[1] Според Лайбниц светът се състои от атоми (най-малките частици на веществото),
които той нарича монади. Във всяка монада (единица) потенциално е заложено
развитието на цялата Вселена. Животът възниква, когато монадите се пробуждат, а по-
нататък те могат да стигнат до нивото на самосъзнанието (аперцепцията). Затова разумът
на човека също е монада.
Въпреки своя атомизъм Лайбниц счита, че монадите се излъчват и поглъщат от Бога,
чиято функция е да поддържа предварително заложената хармония между тях.
(Религиозно-философските разбирания на този учен, освен от християнската схоластика,
изглежда са силно повлияни от Демокрит, Платон, Аристотел, Декарт и др.)
81
[2] Хомогенност – еднородност; изотропност – еднаквост на свойствата във всички
посоки.
[3] Всъщност идеята, че пространството и времето трябва да се разглеждат заедно като
едно цяло, е на чудесния математик Херман Минковски. Той предлага „четиримерния
пространствено-времеви континуум” като оригинален допълнителен елемент, който
спомага да бъде разбрана по-добре специалната теория на относителността. По време на
една прочута лекция, изнесена в Гьотингенския университет през 1908 г., Минковски
заявява:
„Следователно пространството, само за себе си и времето само за себе си, са обречени
да се превърнат в сенки. Ще остане да съществува само някакво обединение между
тях.”
[4] Хоризонт на събитията (радиус на Шварцшилд) – термин от астрофизиката,
характеризиращ околностите на черната дупка. Дефинира се като сферична граница, след
преминаването на която нищо, дори и светлината, не може да напусне такъв свръхплътен
обект поради извънредно силната гравитация. (Ст. Хокинг сполучливо оприличава
нещата с надписа над входа на Дантевия ад: „О, вий, кои пристъпяте тоз праг, надежда
всяка тука оставете.”) Точката в началото на радиуса се нарича сингулярност (от англ.
„singularity” – странност, необичайност) – място, където всички познати физични закони
вече не са валидни.
[5] За повече подробности относно пътуването във времето виж:
http://bg.wikipedia.org/wiki/Пътешествие_във_времето
[6] Затворени времеподобни криви – технически термин за пътищата, които позволяват
посещения в миналото. Когато ги следваме обаче, би трябвало да се завърнем в момента,
преди да сме потеглили на пътешествие.
[7] В квантовата механика е валиден принципът на линейната суперпозиция, съгласно
който е възможно една частица да бъде едновременно на две (и дори на много повече)
места. Известният експерт по математическа физика Роджър Пенроуз обаче ни уверява,
че този принцип (все още незнайно защо) не може да бъде приложен към макроскопични
обекти, изградени от множество частици, като например топки за крикет, а още по-малко
за хора. Предложеният за Нобелова награда ирландски физик Робърт Гилмор,
определено смята, че принципът се отнася най-вече за електроните в атомните орбитали.
(Не е съвсем сигурно, че частиците се намират едновременно на много места. Този извод
правим косвено, понеже техните амплитуди ни насочват към подобно предположение.)
[8] Редица съвременни историци на науката твърдят, че Галилей вероятно никога не е
пускал тежести от наклонената кула в Пиза, а е успял да опровергае Аристотел
единствено по дедуктивен път. Неговите разсъждения били следните: щом леките тела
падат по-бавно от тежките, в такъв случай, ако закрепим едно по-леко тяло към по-тежко,
то ще го забавя и ще удължи времето на падането му. Но в действителност ще се получи
обратното – общата маса на двете тела ще бъде по-голяма и те би трябвало да се
82
приземят по-бързо. От този пример става ясно, че логическата противоречивост понякога
е достатъчна да свали от сцената всяка „авторитетна” теория.
[9] Приемаме, че към посочения момент Марс се намира на около 80 млн. км., а Ганимед
– на 560 млн. км. от Земята. Затова електромагнитните вълни, движейки се със скоростта
на светлината (близо 300 000 км./сек.), ще достигнат до тях за посоченото в текста време.
[10] През 1935 г. Алберт Айнщайн, Борис Подолски и Натан Розен предлагат мисловен
експеримент, чиято първоначална цел е да покаже, че квантово-механичното описание на
света е непълно и че след време би трябвало да се създаде по-всеобхватна
(детерминистична) теория. Парадоксът на Айнщайн-Подолски-Розен (АПР) е следствие
на някои свойства на сплетените състояния на системите в микросвета. След измерване
на състоянието на една частица настъпва колапс на нейната вълновата функция като
„новината” за измерването се разпространява, сякаш мигновено, до друга частица
„сплетена” с първата например по отношение на спина. Джон Бел успява да изведе
теорема (1964 г.), съгласно която квантовата механика предвижда по-голяма корелация
между измерванията на двете частици, отколкото би могла да се нагласи чрез каквато и
да било предварителна информация. Ален Аспект през 80-те години на ХХ век провежда
серия от експерименти в Центъра по оптика към Парижкия университет в Орсе, с
помощта на които доказва, че т. нар. нелокално вплитане е реално явление.
С помощта на парадокса АПР вероятно ще ни се удаде да изследваме дори
сингулярността. Ако в ускорителите на елементарни частици успеем да създадем
миниатюрна черна дупка, бихме могли да изстрелваме към нейната вътрешност едната от
двете сплетени частици. По поведението на партньора, който остава да се движи навън,
ще сме в състояние да определим какво се случва отвъд хоризонта на събитията на тези
екзотични обекти.
[11] Ако наистина при парадокса АПР информацията се разпространява с безкрайна
скорост, това обуславя наличието на абсолютно време. По такъв начин пространствено-
времевия континуум на Айнщайн е възможно да съществува паралелно с абсолютните
време и пространство на Нютон (като последните се намират на някакво субравнище,
което все още не можем да регистрираме с нашата измервателна апаратура).
Основанията за подобен извод са няколко:
1) Ускорението на телата е абсолютно даже и от гледна точка на Теорията на
относителността, поради което би трябвало да се въведе и абсолютна отправна система.
2) Квантовата механика е неприложима към Общата теория на относителността, но тя
чудесно се съгласува с класическите системи, в които са валидни Нютоновите закони.
3) В квантовата механика въпреки квантуването на почти всички величини, времето
остава външен, неквантуван параметър.
4) Макар физическите закони да допускат пътуване във времето оказва се, че "стрелата
на времето" не им е подвластна.
83
5) От последните два примера става ясно, че някои от аспектите на времето са
независими от материята, което е поне частично потвърждение на възгледа на Нютон.
(Тук не казваме, че нещата са точно такива, каквито ги описва Нютон – например
абсолютното време не е задължително да е вечно, то може да е започнало при
стартирането на Вселената.)
[12] Виртуални частици – появяват се от вакуума и бързо изчезват по силата на
принципа на неопределеността, като нарушават законите за запазване (което е позволено
за съвсем кратко време). Понякога виртуалните частици могат да станат реални, ако към
вакуума се добави достатъчно енергия. В Квантовата теория на полето
взаимодействията между реалните частици се описват като обмен на виртуални частици.
С тях се обясняват и редица други явления във физиката – тунелния преход, силите на
ван дер Ваалс, лъчението на Хокинг и пр.
[13] Античастиците са един вид противоположни на частиците спрямо електричния
заряд. Например антипротонът има отрицателен заряд, а антиелектронът (позитронът) –
положителен. Срещата на частица и античастица води до анихилация, при която цялата
им маса в покой се превръща в енергия.
Р. Файнман всъщност има предвид, че ако електронът се движи нормално във времето,
той ще носи своя отрицателен заряд от миналото към бъдещето. Но ако се движи обратно
– от бъдещето към миналото, това е все едно частица с положителен заряд (позитрон) да
отива от миналото към бъдещето. По такъв начин общия заряд в бъдещето става по-
положителен.
[14] "Големият взрив не се е състоял? Квантово уравнение прогнозира, че Вселената
няма начало."
http://goo.gl/ixz0la
[15] Хокинг, Ст. „Кратка история на времето” ИК „БАРД” ООД, София, 2010, стр. 217-
223 .
[16] No Universe without Big Bang
https://m.phys.org/news/2017-06-universe-big.html
[17] През 1965 г. Арно Пензиас и Робърт Уилсън откриват необясним радиошум, който
веднага се интерпретира като реликтово лъчение от Големия взрив. Това радиоизлъчване
се нарича космически микровълнов фон, регистрира се в диапазона 3мм. – 50см. и е с
температура 2,7К.
Ако приемем, според библейския модел, че неговата температура по онова време е била
висока, например около 25 °C (298 К), това обяснява как растенията са могли да живеят
преди да се появи Слънцето.
[18] Такстън, Ч., Н. Пиърси. „Душата на науката”, изд. „Нов човек”, София 2001, стр. 33.
84
[19] Класификация – подреждането на организмите в йерархични групи (таксони) според
някакви техни характерни белези. Съвременната стройна систематика на живия свят е
плод на усилията на огромен брой учени в продължение на стотици години.
За да се справи Адам с подобно задание, той трябва да е провеждал продължителни
наблюдения, съпоставки, задълбочен сравнителен анализ и синтез. Всичко това е
възможно само ако нашият прародител е притежавал изключителни интелектуални
способности, а не е бил някакво междинно звено между маймуната и човека, както
смятат привържениците на т. нар. „теистична еволюция”.
[20] Как спазваме „новозаветната събота” е изяснено в една полемика с адвентистите,
която можете да видите във ІІ глава на книгата „Кратък исторически и библейски анализ
на адвентизма”:
http://kosmos-21.blogspot.com/2011/07/blog-post_8349.html
[21] Йером. Серафим (Роуз), "Битие: Сътворението на света и първите ветхозаветни
хора", вж. гл. ІІ "Шесте дни на Сътворението":
http://pravoslavna-vyara.blogspot.com/2009/06/blog-post.html
[22] Марчев, Р., "Научният креационизъм – догма или алтернатива", вж. част 5 "Отците
на Църквата и дължината на творческите дни":
http://rado76.wordpress.com/2011/06/29/creationism_5/
[23] Пак там.
[24] Преп. проф. Грийн, У. Х., "Древната хронология"
http://rado76.wordpress.com/2010/02/01/chronology/
[25] Хам, К., "Книгата с отговори І", вж. гл. 9 "Дали радиометричното датиране доказва,
че Земята е стара?"
http://bojidarmarinov.com/bgrecon/Ham/khab/chap09.htm
[26] "Профессор в области ядерной физики Владислав Ольховский: «Вся Вселенная
создана под человека»":
http://2010.orthodoxy.org.ua/content/vsya-vselennaya-sozdana-pod-cheloveka-18647
[27] Вж. бел. 24
[28] Хам, К., "Книгата с отговори І", вж. гл. 7 "Датирането с въглерод-14 не опровергава
ли Библията?":
http://bojidarmarinov.com/bgrecon/Ham/khab/chap07.htm
[29] Погледни „Указател на Месианските пророчества в Стария Завет”:
http://www.pravoslavieto.com/bible/prorochestva/mesianski/index.htm
http://www.fatheralexander.org/booklets/russian/messiah.htm
85
[30] И сега съществуват хора, които могат да правят на ум редица пресмятания по-бързо
от компютър, да извеждат сложни математични теории, разполагайки с твърде ограничен
обем знания, да запаметяват огромно количество информация и пр.
[31] Стохастика – събирателно понятие за теорията на вероятностите и нейните
приложения в науката и практиката.
[32] Въпросът за човешката свободна воля е изключително сложен и не е възможно на
това място да го разгледаме изчерпателно.
[33] Протестантските теолози и до днес напразно се стараят, чрез редица философски
еквилибристики, да смекчат подобно заключение, но докато в основата на тяхната
сотирология е залегнала доктрината за „спасение само чрез вяра”, сянката на злото
неизменно ще стои върху Бога. За радост днешните протестанти не са строги
последователи на Лутер и Калвин и са преодолели на практика до голяма степен
недостатъците в тяхното богословие.
[34] Принципът на допълнителността е в сила, когато опитно установените признаци на
един обект имат вид на взаимно изключващи се, например корпускулярно-вълновите
свойства на елементарните частици. Последните като че ли съчетават в себе си напълно
противоречиви качества, понеже от една страна частиците са дискретни, а от друга –
вълните се разпространяват безкрайно в пространството. Тоест някои аспекти на
физическата реалност макар да изглеждат като несъвместими, трябва да се приемат като
взаимно допълващи се, обуславящи единната същност на обектите и явленията.
[35] Тук ще отворим една скоба, за да поясним по какъв начин е възможно и дявола да
предвещава бъдещето. От Библията знаем, че Сатана изисква вярващите пред Бога, за да
ги изпита (Йов 1:11, 2:5; Лука 22:31-32), а невярващите "са уловени живи в примката му"
(ІІ Тим. 2:26). Когато получи позволение от Господа да стори нещо на даден човек (Йов
1:12; 2:6), той може да предупреди тези, с които общува (астролози, ясновидци,
екстрасенси и пр.), какво ще направи още преди да го е извършил. По такъв начин някои
могат да "познават" съдбата на хората. Когато става въпрос за дадени световни събития
Сатана се придържа към пророчествата в Божието Слово, но понеже не знае
подробностите, предсказанията му са много общи, мъгляви или двусмислени.
Нашият физик Йордан Георгиев гради следната теза, като приема няколко чисто
спекулативни допускания: а) Всички събития – минали, настоящи и бъдещи –
съществуват едновременно; б) Има една по-дълбока реалност, т. нар. „субквантово” поле
на действителността, което обединява света в единство; в) Ясновидците черпят
информация от него, за да наблюдават развитието на цялостната картината на нещата
(напр. човешкият живот) във времето.
Християните обаче предпочитат да се доверят на свидетелството на Библията за всичко
онова, което се случва във видимия и невидимия свят. Там е написано, че „Сатана ни
клевети денем и нощем пред Бога” (Откр.12:10), от което става понятно, че неговата
невидима армия от паднали ангели следи всяка наша дума и действие. По такъв начин
научаваме как прорицателите могат да разкриват интимни подробности от живота на
86
хората, без да прибягваме до теориите, че те „разчитат информационните им полета”.
Но има и едно друго обяснение: В град Филипи св. ап. Павел изгонва нечистия дух от
една слугиня и тя на часа загубва дарбата си да предрича бъдещето (Д. А. 16: 16-18). В
своите послания той ни уверява, че „Сатана и неговите служители много умело
заблуждават хората и ги водят към погибел, като вършат големи чудеса и знамения и се
представят за ангели на светлината, носещи истината и правдата” (ІІ Кор. 11: 14, 15; ІІ
Сол. 2: 8-10). Затова Православната църква винаги е предупреждавала вярващите да не
контактуват с „пришълци от други светове”, „висши духовни учители”, "душите на
мъртвите" и пр.
Продължение (последно)
Размисли върху книгата "Великият дизайн" – или един задочен дебат със Стивън
Хокинг
Пета част
ПОЯВА И ЕВОЛЮЦИЯ НА ЖИВОТА
В последната, осма, глава на "Великият дизайн" авторите ни уверяват, че възникването
на живота е съвсем закономерно явление и не е особено трудно да се осъществи. Те
пишат: "Пример, който може да ни помогне да осмислим проблемите на реалността и
сътворението, е Играта на живот, изработена през 1970 г. от младия математик Джон
Конуей от Кеймбридж.
Думата "игра" в името е подвеждаща. Тук няма победители и губещи; всъщност няма и
играчи. Играта на живот не е точно игра, а набор от закони, управляващи двумерна
вселена. Тази вселена е детерминистична - щом нагласим началната конфигурация или
състояние, законите определят какво ще се случи в бъдеще. Светът на Конуей
представлява разграфено на квадрати поле, подобно на шахматна дъска, но простиращо
се безкрайно във всички посоки. Всеки квадрат може да бъде в едно от две състояния -
жив (показан на илюстрациите в зелено) или мъртъв (показан в черно).
...........................
В Играта на живот, както и в нашия свят, самовъзпроизвеждащите се форми са сложни
обекти. Според една от преценките, основаващи се на по-ранен труд на математика Джон
фон Нойман, минималният размер на самовъзпроизвеждаща се фигура в Играта на живот
е десет трилиона квадрата, което приблизително отговаря на броя молекули в една
човешка клетка.
Живите същества могат да се определят като сложни системи с ограничен размер, които
са стабилни и се възпроизвеждат. Описаните по-горе обекти отговарят на условията за
възпроизвеждане, но трудно могат да се нарекат стабилни - и най-малката намеса отвън
най-вероятно ще направи на пух и прах деликатния механизъм. Не е трудно обаче да си
представим, че малко по-сложен набор от закони може да даде на тези системи всички
атрибути на живота. Да си представим система от такъв тип - обект в свят като този на
87
Конуей. Подобен обект ще отговаря на дразнителите на средата и съответно сякаш ще
взема решения.
Дали подобен живот ще си дава сметка за собственото си съществуване? Дали ще бъде
съзнателен? Това е въпрос, по който мненията се разделят. Някои твърдят, че
самосъзнаването е уникално за хората. То им дава свободна воля - способността да
избират между различни възможни действия."[1]
Понеже в настоящето изследване правим съпоставка между теизма и съвременния
натурализъм, таблицата по-долу е представена, за да ни увери в съвършената
несъвместимост между еволюционното учение и библейския разказ за Сътворението.
Описание на Сътворението Еволюционни предположения
1. Бог създава в началото Земята, а 1. Галактични облаци, в които се
после Слънцето, Луната и звездите. зараждат звездите, а някъде и планетни
системи около тях.
2. Планета, покрита с вода, която по 2. Нагорещено огнено кълбо с водни
заповед от Бога се отдръпва и се пари в атмосферата. При охлаждането
появяват континентите. Тоест се образува сушата, а по-късно водата
океаните предшестват издигането на пада във вид на дъжд и изпълва
сушата. моретата.
3. Растенията съществуват преди 3. Растенията са възникнали много след
Слънцето.[2] Слънцето.
4. Сътворението на сухоземните 4. Земноводните и влечугите са се
животни е след това на птиците. развили преди птиците.
5. Морските бозайници (делфини, 5. Някои сухоземни бозайници се
тюлени, китове и др.) се появяват връщат вторично за живот във водата.
преди сухоземните си събратя.
6. Живите същества са създадени 6 "Висшите" организми са еволюирали
според родовете си. от по-прости форми.
7. Бог сътворява човека от пръст, по 7.Човекът има общи предшественици с
Свой образ и подобие. шимпанзето, орангутана и горилата.
Табл. 1
А) 1. Диалектически материализъм
Накратко ще проследим възгледа на материализма, според който първата жива клетка е
възникнала в резултат на абиогенеза, а по-нататък е еволюирала до растения, животни и
хора.
Понятието "живо" е твърде общо (използва се във философията, биологията, религията,
теорията на живите системи и пр.), поради което е трудно да се намери всеобхватно и, в
88
същото време, строго конкретизирано определение за него. От теоретико-биологична
гледна точка можем да го формулираме по следния начин. Живите организми са:
а) Отворени системи, способни да осъществяват непрекъсната обмяна на вещества,
енергия и информация с околната среда;
б) Единни системи, които самостоятелно се възпроизвеждат, регулират, организират и
обновяват;
в) Йерархични системи, поддържащи своите вътрешни условия (хомеостазис) и
подреденост, адаптирайки се към изменящите се условия на средата.
Подобно определение изключва кристалите, вирусите, биодатчиците, роботите и пр. от
категорията "живо", защото не отговарят едновременно на цялата съвкупност от
посочените критерии. Днес на Земята за най-просто организирани същества, способни да
изпълняват всички жизнени функции, се считат бактериите и археите, които са
прокариоти (безядрени).
Фиг. 1 а) Понеже прокариотите са най-просто устроените организми допуска се, че

тяхната структура напомня (без да е точно копие) на хипотетичната праклетка. б) Схема
на процесите репликация (удвояване на ДНК), транскрипция (копиране на мРНК върху
участък от ДНК) и транслация (синтез на белтъци върху матрица от мРНК).
Няма да се спираме на възгледа за произволното всекидневно самозараждане, понеже
той беше отхвърлен от Л. Пастьор още през 1859 г. До настоящия момент не са открити
екзопланети с наличен живот върху тях, поради което няма да разглеждаме и шансовете
за панспермия. По-нататък ще маркираме само най-съществените етапи на хипотезите за
земния произход на живота, известно време след формирането на нашата планета.
89
Приема се, че преди около 4, 400 млрд. год. Земята е започнала постепенно да изстива.
Когато след стотици милиони години средната температура на повърхността ѝ
достигнала около 25oС, водните пари кондензирали и падали под формата на дъжд.
Образували се реки, езера и недълбоки морета, като водата навсякъде била мътна от
вулканична пепел и в нея били разтворени най-разнообразни неорганични вещества и
газове.
І етап – Синтез на малки органични молекули и мономери
Високоенергетичните ултравиолетови лъчи на Слънцето, електрическите разряди на
облаците, високата радиоактивност и топлината от вулканите създавали необходимите
условия за химичен синтез. Първичната атмосфера, освен водни пари, съдържала още
амоняк (NH3), метан (CH4), въглеродни оксиди (СО и CO2), водород (H2), азот (N2) и
други газове. В моретата се образували органични вещества с малко молекулно тегло –
циановодород (HCN), формалдехид (HCHO), мравчена киселина (HCOOH) и др. Те, на
свой ред, дали началото на мономерите - аминокиселини, мастни киселини, глюкоза и
нуклеотиди.
Почти всички тези органични съединения са получени в апарати, имитиращи условията
на първичната Земя още при експериментите на Stanley Miller и Harold Urey през 1952 г.
(фиг. 2), а по-нататък и на редица други изследователи.
Фиг. 2 а) Опит на Miller – Urey. б) Молекули на мономери – глюкоза, нуклеотид

(аденозин), висши мастни киселини и аминокиселина (аланин).
Въпреки това резултатите не са задоволителни - дължината на веригите от мономери е
твърде малка, десните изомери на аминокиселините са около 50%, получените органични
структури трябва незабавно да бъдат извадени от разтвора, защото твърде бързо се
разграждат и пр.
II етап - Свързване на мономерите в полимери
Следващият етап в химическата еволюция е съединяването на мономерите в
биополимери. Например аминокиселините се свързват в полипептидни, а нуклеотидите -
в полинуклеотидни вериги, монозахаридите (глюкоза, фруктоза и пр.) - във въглехидрати
и т.н. Необходимо е да отбележим, че в този случай при полимеризацията (по-точният
термин тук е "поликондензация") на мономерите връзките се осъществяват
изключително чрез отделянето на вода. Така се образуват и по-голямата част от връзките
между компонентите на липидите (макар при тях да не се говори за полимеризация).
90
Cyril Ponnamperuma и Sidney Fox през шестдесетте години на ХХ век, независимо един
от друг, успяват да осъществяват безматричен синтез на полипептиди, съединявайки
няколко аминокиселини в къси нерегулярни последователности. Fox получил също и
нуклеотиди, които се свързали в полинуклеотидна верига (фиг. 3). Такава еволюция
обаче се извършва на молекулно ниво и би могла да стигне само до хаотично
струпване на органични съединения в определени зони на Земята.
Фиг. 3 а) Свързване между две аминокиселини в дипептид. Връзката е между

карбоксилната киселина на едната и аминогрупата на другата аминокиселина, като се
отделя вода. б) Полинуклеотидната верига се осъществява чрез ковалентна връзка между
фосфата на единия нуклеотид и пентозата на другия нуклеотид. Нарича се 3 I -
5I фосфодиестерна връзка (или мост), като при нея също се отделя вода.
III етап - Възникване на протобионти
Протобионтите се считат за междинно звено, намиращо се между химичните съединения
и живите системи. Множеството хипотези в тази област се различават главно по
вижданията си относно начините за създаване на достатъчно високи концентрации от
органични съединения необходими за появата на протобионтите.
Според Alexander Oparin при определено рН, концентрация на солите и температура на
водата моретата се превърнали в "първичен бульон" от смеси на колоидни частици -
коацервати (фиг. 4). Коацерватите били способни да поглъщат органични съединения от
окръжаващата ги среда, в резултат на което отделяли продукти, нараствали и се
разпадали на части.
Фиг. 4 Коацерватите според Опарин.
91
John Bernal модифицирал малко тази хипотеза като изказал становището, че простите
органични молекули се адсорбирали върху глинести материали. Между слоевете глина
могат да се разположат както различни мономери – аминокиселини, нуклеотиди,
олигозахариди и пр., - така и метални йони, играещи ролята на катализатори. Bernal
допуска, че е възможно високата им концентрация да води до образуването на полимери,
а по-нататък и на някакъв вид протобионти (фиг. 5).
Фиг. 5 Кристали на глината увеличени съответно 3750 и 16 000 пъти.

При други такива експерименти Sidney Fox описва подобни на коацерватите
самоорганизиращи се структури и ги нарича микросфери (фиг. 6 а). При охлаждане на
нагрети концентрирани разтвори на протеиноиди възниквали малки сферични капки с
двуслойна обвивка, реагираща на промяна в осмотичното налягани и със способност за
делене. За съжаление, получените пептидни молекули не можели да се копират и да
предават информация на потомците-микросфери в „естествената си среда”.
Фиг. 6 а) Микросферите на Sidney Fox. б) Глинените частици, носещи флуоресцентно

белязана РНК (в оранжево) помагат при оформянето на мембраната на везикулите (в
зелено). Глинените частици обаче остават изолирани в границите на везикулите.
Учените Martin Hanczyc, Shelly Fujikawa и Jack Szostak открили, че глината
монтморилонит е способна рязко да ускори формирането на мембранни мехурчета,
изградени от мастни киселини и течност, наречени “везикули” (фиг. 6 б). Поглъщайки
допълнителни мастни киселини, везикулите можели да растат до сто пъти по-бързо, а
също и да се делят, което им придава свойства на примитивни клетки.
Освен това монтморилонитът евентуално би могъл да способства за сглобяването на
генетичния материал на РНК от нуклеотиди. Отрицателно заредените слоеве на
92
кристалите и положителните заряди между тях създават своеобразен многослоен сандвич
– привлекателна среда за концентрация и обединение на нуклеотидите в дълги вериги.
Макар да представляват открити системи, сходството на коацерватите,
адсорбентите, микросферите и везикулите с живите организми е само външно.
Обмяната на веществата е на принципа на дифузията, а разделянето им е чисто
механично, т.е. те нямат действително самовъзпроизводство.[3]
M. Eigen за пръв път предложил възможен път за получаване на структура, която не само
била отворена система (т.е. през нея протичал поток от енергия, както и обмяна на
вещества с околната среда), но съдържала и информативна молекула РНК, осигуряваща ѝ
възможност за самовъзпроизводство. В най-опростен вид, според него, нещата протекли
така:
а) Чрез случайно комбиниране на свободни нуклеотиди била образувана РНК, способна
да се удвоява.
б) РНК направлявала синтеза на белтък Х, катализиращ удвояването ѝ.
в) Накрая се образувала и липидна мембрана около РНК и белтъка Х (фиг. 7).[4]
Фиг. 7 Протобионт според M. Eigen.

В края на 70-те години на ХХ век M. Eigen и P. Schuster дефинирали синтеза като процес
от хиперцикли, всеки един от който може да се опише със система нелинейни
диференциални уравнения (фиг. 8). Анализът обаче показал, че, ако броят на елементите
на хиперцикъла е по-голям от четири, системата е неустойчива.[5]
93
Фиг. 8 Хиперцикълът е самовъзпроизвеждаща се система, в която РНК и ферментите

действат съгласувано. М. Айген смятал, че по аналогия с дарвиновата еволюция при
хиперциклите има химически отбор, водещ до конкурентна борба помежду им за
мономерни молекули, т.е. за "храна".
По-късно (1990 г.) М. Boerlijst и Р. Hogeweg успели до голяма степен да разрешат този
проблем, като създали модел поддържащ минимално ниво на цялостност за дълъг период,
достатъчен за да се задейства естественият отбор.[6]
Руският професор V. Ratner през 1983 г. създал друг модел на примитивни
самовъзпроизвеждащи се системи – т. нар. syser (фиг. 9). Проведените теоретични
изследвания показали, че сайзерът има богат набор от еволюционно-динамични свойства,
полезни за изучаване на ранните етапи на биологичната еволюция.[7]
Фиг. 9 Схема на syser.

Но изброените експериментални и теоретични модели не дават конструктивно
решение на въпроса ДНК или РНК е по-вероятният първичен носител на
генетичната информация в протобионтите. Също остава нерешен проблема за
нематричния синтез на генетичните макромолекули.
Още през 1970-1971г. Howard Temin и David Baltimore се натъкнали на фермент
(ревертаза), който синтезира ДНК на матрицата от РНК. А през 1989 г. Sidney Altman и
Thomas Cech устанавили, че някои РНК-и могат да изпълняват и функция на ензими (т.
нар. "рибозими"), благодарение на което да създават нова РНК без да са им необходими
белтъци. Тези открития позволили да бъде създадена хипотезата за РНК-свят, която се
опитва да намери отговор на горните две затруднения.
94
Според тази хипотеза първичната матрица била РНК, защото тя би могла да се репликира
без участието на специализирани ензимни системи. Тъй като е единична спирала,
отделни части от веригата може да са били в състояние да се сдвояват, благодарение на
принципа на комплементарност, и така да се е осъществявал синтез на нови вериги (фиг.
10).
Фиг. 10 а) Принципът на комплементарност (допълнителност) се осъществява чрез

възникване на водородни връзки между азотните бази. Съответно: гуанин и цитозин (G -
C); аденин и урацил (А - U). б) РНК чрез авторепликация създава копия на самата себе си.
Следващия процес е транслацията. На РНК започнали да се синтезират белтъци. Групи
от аминокиселини се прехващали във вдлъбнатините на молекулите РНК, като така
позиционирани те по-лесно се свързвали в полипептидните вериги на белтъците (фиг. 11).
Фиг. 11 а) Близкото разположение на аминокиселините върху молекулата на РНК е

предпоставка за по-лесното възниквани на пептидни връзки между тях. б) При свързване
на множество аминокиселини се получават полипептиди (белтъци, протеини).
Смята се, че последна се е появила ДНК. Възможно е отначало нейните две вериги да са
се транскрибирали върху РНК, а после по пътя на комплементарността на базите да са се
събрали в молекула ДНК. На някакъв етап се осъществила и репликация на ДНК без
РНК-матрица. Накрая ДНК като по-стабилна започнала да изпълнява функциите на
геном, а РНК станала посредник при синтеза на белтъците (фиг. 12).[8]
Фиг. 12 а) Синтез на ДНК върху матрица от РНК. б) При съвременните организми

преносът на информация е преимуществено: ДНК -> РНК -> Белтъци.[9] Белтъците,
обаче, също участват в тези процеси, но като ензими (катализатори) или изпълняват
структурни функции (при изграждането на рибозомите, например).
95
Засега хипотезата за РНК-света все още не е експериментално потвърдена, понеже е
много трудно да бъде синтезирана абиотично молекулата на РНК. В природата не е
открит рибозим (РНК с ензимни свойства), който да може да се саморепликира. Не
само критиците, но и поддръжниците на тази хипотеза отбелязват, че тя не може да
бъде проверена поради значителния брой дупки в най-важните ѝ части.[10] Затова
ентусиазмът около РНК-света напоследък значително е спаднал.
През 2009 г. беше направен известен пробив в тази насока. John Sutherland успя по
заобиколен път да синтезира абиотично нуклеозидите цитидин и уридин с висока степен
на ефективност и възможност за натрупване на крайните продукти - нещо, което все още
не може да се каже за пуриновите нуклеозиди аденозин и гуанозин (фиг. 13).
Фиг. 13 а) Горе: Отначало монозахаридът (D-рибоза) трябва да се свърже с някоя от

азотните бази (в случая - цитозин) и да се стигне до нуклеозид (цитидин), при което се
отделя вода. Долу: За да се присъедини фосфорната киселина към нуклеозида и да се
получи нуклеотид (цитидин монофосфат) е необходим ензим[11]. б) Свързването между
нуклеотидите в молекулата на РНК е линейно чрез ковалентна фосфодиестерна връзка.
Вдясно са означени азотните бази: пирамидинови - цитозин C и урацил U; пуринови -
аденин А и гуанин G. в) Изглед на единичната спирала на РНК.
Малко по-късно (2012 г.) Matthew Powner изказа предположението, че по твърде подобен
начин би могло да се стигне и до възникването на ДНК нуклеотиди (фиг. 14).
Впоследствие той и Jack Szostak стигат до идеята, че животът може да е започнал от
хибридни молекули, съставени от ДНК и РНК нуклеотиди. А Stephen Benner допълни, че
първичните организми би трябвало да са използвали чисти ДНК и РНК, възможно най-
рано, защото те работят значително по-добре от хибридните молекули.[12]
Фиг. 14 а) Молекулата на ДНК е почти същата, но монозахаридът е дезоксирибоза, а

вместо урацил (U) е включен тимин (Т). Веригите са свързани с допълнителни водородни
96
връзки между азотните бази според принципа на комплементарност: с две A = T и с три
G≡C. б) Изглед на двойноверижната спирала на ДНК.
Съвсем наскоро (2014 г.) група учени от Кеймбридж съобщиха, че са успели да
пресъздадат в лаборатория химичния състав на най-ранните океани на нашата планета
(фиг. 15). Те вярват, че са разбрали как са възникнали метаболитните процеси, т.е.
каскадите от реакции, осигуряващи необходимите вещества за оцеляване на клетките.
Фиг. 15 Ранната Земя.

“Мнозина смятат, че това е един много сложен процес, – казва ръководителят на
изследването Markus Ralser. – Но нашите резултати показват, че много от тези реакции са
ставали спонтанно в първичния бульон на Земята, благодарение само на металните йони,
а не на ензимите, които контролират метаболитните процеси днес. Ако обърнете
внимание върху метаболизма на различните организми, ще видите, че веригата реакции
изглежда почти еднакво. Трябва метаболизмът да е започвал в много ранен етап на
еволюцията, но никой не знае точно кога и как се е случило това”.[13]
IV етап - Поява на праклетката
Счита се, че протобионтите преди около 4,1 млрд. год. чрез примитивен естествен отбор
са дали началото на праклетката. (Според последните проучвания обаче, преди 4,1 млрд.
год. вече е имало живи организми, което говори, че произходът на праклетката трябва да
се измести още по-назад във времето.)[14]
Тяхното усъвършенстване най-общо включва:
а) Усложняване на биохимичните реакции и възникване на множество от метаболитни
пътища.
б) Поява на ензими, ускоряващи реакциите милиони пъти и осъществяващи контрол
върху метаболизма.
в) ДНК става утвърден носител на наследствената информация, а РНК поема синтеза на
белтъците.
97
Праклетката по този начин получава и способност за преодоляване на нарастващата
ентропия. Тя би трябвало да е имала малки размери, но да е притежавала целия набор от
структури и биохимични реакции, които са необходими и достатъчни за
осъществяването на всички жизнени процеси. Учените са нарекли хипотетичния
прародител на всички живи същества, обитавали планетата Земя "Last universal common
ancestor" (LUCA) (фиг. 16).
Фиг. 16 а) Днес повечето биолози отнасят живите организми към три империи: Bacteria,
Archaea и Eukaryota. Последната империя на свой ред се разделя на четири царства:
Protista (едноклетъчни), Plantae (растения), Fungi (гъби) и Animalia (животни). Клетките
на Bacteria и Archaea са прокариоти (безядрени), а тези на еукариотните царства -
притежават ядро. б) Приема се, че всички те са се развили от едноклетъчен прародител,
който е живял преди повече от 4,1 млрд. год. и представлява междинна връзка между
неживата природа и първите микроорганизми.
Преди няколко години еволюционният биолог William Martin, заедно с неговия екип се
заели да анализират кои протеини се кодират от генома на прокариотите. Те избирали
тези, които отговарят основно на два критерия. На първо място, протеинът трябва да
присъства както у бактерии, така и в археи. Второ, ако се изгради филогенетичното
дърво (диаграма, показваща еволюционните връзки), то бактериите и археите, които
имат един и същ протеин, образуват монофилетична група, т.е. имат общ предшественик.
Това условие увеличава вероятността, че същите тези протеини са присъствали в LUCA
и от него са се прехвърлили към потомството. Анализирани били около 6 милиона гени,
кодиращи протеини и присъстващи в геномите на 1847 бактерии и 134 археи. От тях
учените оформят 286 514 групи (клъстери), от които само около 11 000 съдържат
протеини на бактерии и археи.
Когато построяват филогенетичните дървета и проверяват протеиновите групи дали
следват монофилетичния принцип, останали само 335 клъстера, които отговарят на
първоначалните условия. Тези 355 генни групи са широко разпространени във всички
съвременни организми, което означава, че вероятно са гени, предадени от LUCA.[15]
V етап - Еволюция на праклетката
Според Koch, Ouzounis и Kyrpides общият прародител (LUCA) е имал богат
аминокиселинен, нуклеотиден, въглехидратен и липиден метаболизъм, което предполага
и разнообразен набор от ензими.[16]
Редица модели дават възможности за описание на нововъзникващите метаболитни
пътища в последващата еволюция. Ще се спрем на три от тях:
98
а) Според първия модел, съществуващ метаболитен път се удвоява и впоследствие
дивергира, при което включването на повече ензими го превръща в нововъзникнал
път.[17]
б) При друг модел се проследява еволюцията на протеините в метаболитната мрежа. Той
предполага, че широко използваните ензими участват в подобни реакции в различни
метаболитни пътища.[18]
в) Третият модел допуска, че някои части на метаболизма съществуват като „модули“,
които са използвани в нови пътища и извършват подобни реакции при различни
молекули.[19]
Учените считат, че еволюционният път до възникването на прокариотите е протекъл
главно чрез адаптация към изменящите се условия на средата без съществени
усложнения в структурите и функциите на праклетката.
VI етап - Поява на еукариотната клетка
Днес се смята, че бактериите и археите след приблизително 2-2,5 млрд. год. са дали
началото на първите еукариоти от царство Protista. Към него принадлежат познатите ни
от училище едноклетъчни (амеба, зелена еуглена и чехълче) и колониални (пандорина,
волвокс и пр.) организми.
Ееукариотната клетка е около хиляда пъти по-обемна от прокариотната и съдържа
значителен брой допълнителни органели - ендоплазмен ретикулум, комплекс на Голджи,
митохондрии, пластиди (в растителните клетки), ядро, ограничено с мембрана и още
много други (фиг. 17).
Фиг. 17 а) Животинска клетка. б) Растителна клетка - съдържа допълнително клетъчна

стена, вакуола и пластиди (хлоропласти, хромопласти и левкопласти). Клетките на
гъбите са същите като тези на растенията, но при тях липсват пластиди.
Съществуват няколко хипотези за произхода на еукариотната клетка.
Според автогенната концепция някои прокариоти, в резултат на своята специализация,
развиват мембранен комплекс. Това става чрез последователни вгъвания (инвагинации)
на външната мембрана, при което част от новообразуваните органели (пластиди,
митохондрии и др.) включват в себе си генетичен материал, разсеян в цитоплазмата и се
обвиват с двойна мембрана.
Хипотезата за пряка филиация твърди, че всички организми на Земята са произлезли от
цианобактериите чрез мутации и еволюционно съхранение на по-благоприятните гени.
99
Фотосинтезиращите бактерии дали началото на еукариотните едноклетъчни и
многоклетъчни водорасли, а те на свои ред - на растенията, гъбите и животните
(последните две царства претърпели отпадане на хлоропластите).
Като най-правдоподобно се приема схаващането за ендосимбиоза. Според него се
появила симбиоза (сътрудничество) между анаеробни и аеробни прокариотни клетки, в
резултат на която първите получавали енергия, а вторите - органични съединения. След
време анаеробната клетка обгърнала и включила в цитоплазмата си аеробната, като я
превърнала в митохондрий. Този организъм дал началото на гъбните и животинските
клетки. При по-следваща симбиоза с цианобактерии и съответното им поглъщане се
появили и растителните клетки.[20]
Руските биохимици А. Марков и А. Куликов макар да предлагат еволюционен модел в
тази насока, в крайна сметка обаче установяват, че над половината от конструктивните и
функционални подсистеми на еукариотните клетки са уникални, т.е. не са били
наследени от бактериите и археите или някакъв друг общ предшественик.[21]
VII етап - Еволюция на организмите
През 1942 г. Джулиан Хъксли публикува своя труд "Еволюция: Съвременният синтез", в
който се стреми да постигне по-добро органично свързване между теорията на Дарвин и
генетиката, чието начало е положено още от Мендел. В тази връзка Хъксли за първи път
предлага термина "синтетична теория на еволюцията", повсеместно възприет
впоследствие. Най-общо сега се смята, че еволюцията се дължи на генетична
изменчивост (посредством мутации) и естествен отбор, свързан с унаследяването на
геномите на най-приспособените индивиди. Видообразуването настъпва постепенно,
когато популациите са репродуктивно изолирани, например при наличие на географски
прегради. В съвременната теория за еволюцията са залегнали идеи от множество
биологични дисциплини като цитология, генетика, систематика, ботаника, зоология,
екология и палеонтология.[22]
През 2011 г. бяха оповестени резултатите от последното най-мащабно "преброяване",
според което в момента на Земята има над 8,74 млн. еукариотни вида. Статистиката се
базира на иновативен, валидиран аналитичен метод за категоризация, който драстично
стеснява границите на досегашните замервания, колебаещи се между 3 и 100 млн. вида
живи организми.
Резултатите са следните: Животни - 7 770 000 вида; растения - 298 000 вида; гъби - 611
000 вида; протозои (едноклетъчни) - 36 400 вида. (Днес са изучени около 3 000 вида
прокариоти, но действителният им брой вероятно е хилядократно по-голям.)
100
Фиг. 18 През 2015 г. беше представено най-новото "родословно дърво", изобразяващо

връзките и отношенията между 2,3 млн. вида организми. По-рано тези дървета са били
съставяни чрез морфологични методи, които се базират на анатомични и ембриологични
сходства. Отскоро се използват молекулярни данни, т.е. прилики в генните и
протеиновите секвенции (последователности). За последното дърво, например,
биолозите са прибегнали до съпоставката на повече от 7500 филогенетични
изследвания.[23]
Палеонтолозите смятат, че 99 % от видовете са изчезнали, т.е. всички живи същества,
които някога са обитавали планетата Земя трябва да са се отнасяли към един милиард
вида. Учените са описали около 250 000 от изкопаемите видове, принадлежащи към 60
000 рода, а те на свой ред - към 7 000 семейства. Всеки вид, род и семейство има добре
дефинирано стратиграфско разпределение (фиг. 19).
Фиг. 19 Съвременната геохронологична скала разделя историята на Земята на 115

интервала, всеки от които се характеризира с уникален набор на "ръководни
вкаменелости". Биостратиграфията е наука, в която геологията е тясно свързана с
еволюционната теория.
Средната продължителност на съществуването на един вид се определя приблизително
на 2-3 милиона години, на родовете - десетки милиони години, а на семействата –
стотици милиони години. Палеонтоложкият анализ на изкопаемите показва, че средната
продължителност на родовете и семействата е нараствала постоянно през последните 550
милиона години. Посоченото се смята за блестящо потвърждение на еволюционната
теория, според която в биосферата се натрупват най-адаптивните групи от организми,
успешно нагаждащи се към промените в околната среда.
101
Б) 2. Критика на хипотезите за появата на Земята, абиогенния произход на живота

и еволюцията на организмите.
а) В началото ще кажем няколко думи относно формирането на планетата Земя, на
нейната хидросфера и атмосфера.
Според най-разпространената напоследък версия, Слънчевата система се е образувала от
газово-прахова мъглявина преди 4,567 млрд. год. Под въздействието на собствената си
гравитация мъглявината приема формата на въртящ се диск, в центъра на който се
намира младото Слънце. Когато колапсиращият облак става толкова гъст, че вече е
непрозрачен за видимата светлина, това предизвиква нещо като соларен парников ефект.
Лъчите на протослънцето не успяват да проникнат в космоса, така че в радиус около 2 - 3
AU[24] (т.е. до астероидния пояс), температурата достига 1700oС. Това означава, че
летливите елементи, намиращи се близко до звездата, „мигрират“ към централните части
и периферията на протопланетарния диск.
Вследствие на продължаващото свиване и акреция (нарастване чрез гравитационно
привличане на материя) Слънцето става достатъчно масивно и плътно. В неговото ядро
започват да текат термоядрени реакции, пораждащи слънчев вятър и високоенергетично
електромагнитно лъчение. Те още повече допринасят в околностите на Слънцето да
оцелеят само най-тежките и най-малко летливи елементи от първичния облак, които ще
оформят планетите от земен тип - Меркурий, Венера, Земя, Марс. На по-голяма
дистанция, по-леките материали като водород, хелий, вода (вече под формата на лед) и
др. образуват газообразните планети - Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун.
Веднага след образуването си Земята била хладно космическо тяло (с температура
средно 0oС) и представлявала сравнително еднородна смес от тежки и леки елементи.
Преди 4,54 млрд. год. започнала гравитационна диференциация на материалите, от които
е съставена: тежките съединения потъвали към центъра, а леките – изплували на
повърхността. По изчисления на геофизиците енергията от този процес, заедно с тази от
радиоактивния разпад и ударите с други тела, била колосална. Тази енергия се оказала
напълно достатъчна, за да нагрее планетата до разтопено състояние и да я превърне
буквално в океан от магма, с температура достигаща над хиляда градуса (фиг. 20). Земята
постепенно се оформила с метално, най-вече желязно-никелово ядро, мантия от
силикати, богати на желязо и магнезий, а след 150 млн. год. придобила и скална кора от
натриеви, калиеви и алуминиеви силикати.
102
Фиг. 20 Според теорията, над 130 млн. год. повърхността на нашата планета е била
магмен океан, непрестанно бомбардиран от метеорити и комети. За този огромен период
от време поради бурната конвекция, избухващите вулкани и пр. би трябвало всичката
вода от магмата да се е отделила в атмосферата.
Радиоактивното датиране на скали от лунната повърхност, донесени по време на
програмата Аполо, показва, че те са на 4,527 млрд. год. Според една възприета
напоследък (но все още непотвърдена!) хипотеза протопланета, наречена Тея, с размери
почти колкото днешния Марс, се сблъскала със Земята преди 4,533 млрд. год. При удара,
металното ядро на Тея потънало и се съединило със земното, а огромно количество от
мантиите на двете планети било изхвърлено в космоса. Част от този материал
впоследствие създава Луната, която не след дълго застава на стабилна орбита. Импактът
активира засилени конвенкционни потоци в мантията на Земята, поради които магменият
океан се нажежава още повече, а освободената енергия изцяло разпръсва първичната
земна атмосфера.
В средата на 2015 г. под ръководството на геофизика John Tarduno група учени
установяват, че земно магнитно поле с интензивност от порядъка на съвременната трябва
да се е появило преди около 4 млрд. год. "Без него планетата би била необитаема -
отбелязва ученият. - Преди 4 милиарда години слънчевият вятър е бил много по-силен
(около 100 пъти), а неговата разрушителна способност е била 10 пъти по-висока
отколкото е днес... Без магнитния си щит атмосферата на Земята не би се съхранила и
водата на нейната повърхност би изчезнала." [25] Някои негови колеги връщат времето
назад до преди 4,2 млрд. год. (за което обаче не разполагат с никакви доказателства!),
защото иначе всички теории за появата на водата и живота на Земята ще се разпаднат.
Ние ще приемем, че това е действителната възраст на магнитното поле, което е
изключително в полза на еволюционизма, понеже в противен случай ще се стигне до
пълен хаос в геохронологичната скала.
Фиг. 21 По-значими събития от геологичната и биологичната еволюция. (Мащабът не е

действителен.)
Макар в тези хипотези нещата да са нагласени в твърде голяма степен "ad hoc" (лат. -
специално за случая), те съвсем не са толкова издържани, колкото изглеждат на пръв
поглед. За улеснение по-нататък ще използваме времевата скала от фиг. 21.
Приема се, че нашата протопланетарна мъглявина е била съставена на 98% от водород и
хелий, дошли още от Големия взрив, а делът на всички останали елементи е бил "само"
2% (подобен състав имат и звездите от Главната последователност в Млечния път).
103
Такъв дял обаче никак не е малък, а е направо огромен! Ако тези два процента от състава
на Слънцето бяха употребени за строеж на космически тела, от тях биха се образували
близо 6 000 планети с масата на Земята. (Процентното разпределение на химичните
елементи в нея е: желязо - 32%; кислород - 28%; силиций - 17%; магнезий - 15%; никел -
1, 6 %; калций - 1, 6 %; алуминий - 1, 5 %; сяра - 0, 70 %; натрий - 0, 25 %; всички други
елементи са между 3 и 4%.)
Според астрофизиците експлозиите на свръхнови са източник на практически всички
химични елементи след водорода и хелия във Вселената (единствено свръхновите
произвеждат атомите по-тежки от желязото, а по-леките атоми, освен в тях, могат да се
синтезират и в някои други звезди). Но броят на свръхновите през цялата история на
Галактиката, дори според най-оптимистичните прогнози, е най-много до 200
милиона[26], а броят на звездите - 200 милиарда. Оттук излиза, че всяка свръхнова е
обогатила с (почти) цялата гама химични елементи от Менделеевата таблица
средно по хиляда звезди и то на цели два процента. Като се има предвид колко е
огромно едно такова пространство, подобна концепция е напълно абсурдна!
Нека да допуснем, че дадена свръхнова е експлодирала недалеч от протопланетарната ни
мъглявина, така че да ѝ придаде 2% от елементите си. В такъв случай обаче, взривът
трябва да е бил толкова близо, че да е разпръснал мъглявината в космоса, или най-малко
да я е деформирал значително, така че от нея по никакъв начин да не може да се породи
планетна система като нашата. С други думи, разнообразието от атоми в състава на
Земята, което е в основата на живота (в телата на организмите влизат атомите на
над 60 химични елемента), изобщо не намира добро обяснение в натуралистичните
хипотези!
Според теорията, Земята се е формирала от газово-праховия облак в близките подстъпи
до младото Слънце, където водните молекули са се разпадали под действието на неговата
радиация. Поради тази причина се приема, че водата на нашата планета може да се е
появила само от външни източници - например от ледени комети и метеорити.
Водата събрала се до преди 4,533 млрд. год., при сблъсъка с Тея, би трябвало да е
напуснала мантията поради бурната ѝ конвекция, а после да е била отнесена, заедно със
земната атмосфера.
Ще направим кратко отклонение, за да кажем няколко думи относно Луната. Още през
50-те години на ХХ век R. A. Lyttleton изказва становището, че слънчевата радиация
превръща лунните скали в прах (реголит), с темп няколко десетохилядни от сантиметъра
на година[27], макар сега да се приема, че в този процес участват и микро-метеорити.
При подобна скорост лунният реголит днес би имал дебелина поне 10 км., но в
действителност той е едва 5 - 10 м., като не малка част от него идва и от космическия
прах, отломки от сблъсъци с други тела и пр. Това означава, че или Луната е доста по-
млада, или, че радиоизотопното датиране не е особено надеждно, или - и двете!
Във времето от преди 4, 533 до преди 4,400 млрд. год. повърхността на Земята е била
магмен океан с температура между 1000 и 2000oС и всичкият лед от падналите метеорити
104
и комети се е изпарявал в атмосферата (виж фиг. 20). Посоченото обаче не се съгласува с
факта, че съвременните вулканични газове съдържат средно 75% водни пари. Наличието
на такова огромно количество вода в мантията на Земята все още си остава пълна
загадка!
Не намираме за особено адекватно и обяснението на някои учени, според които водата на
Земята е внесена от сблъсъците ѝ с малки ледени протопланети - обекти с размери
подобни на планетите джуджета, - намиращи се във външния астероиден пояс.[28]
Подобен сценарий също не се справя с посочената трудност, но и допълнително
предполага днес около Земята да кръжат значителен брой спътници, образували се
от избитото при колизиите вещество!
Оказва се, че в леда на кометите съотношението на тежката към обикновената вода е
неколкократно по-голямо от това на океаните, което автоматично ги дисквалифицира
като източник на земната вода.[29] Засега се приема, че водата на нашата планета е
доставена от метеорити, с астероиден произход от района на Юпитер, макар да не
разполагаме с достатъчно данни, които да потвърждават това предположение. Но тук
остава открит въпросът: "как така избирателно на Земята са падали метеорити, но
не и комети?".
В края на периода започва да се създава базалтова кора. Когато след стотици милиони
години тя изстива достатъчно, Земята би трябвало да притежава твърда повърхност,
която е почти идеално сферична. Няма открит достоверен механизъм, който да
обяснява появата на гигантските океанските легла, заемащи над две трети от
площта на планетата, с дълбочина средно от няколко километра. За да се инициира
такъв процес кората трябва да е с дебелина поне 10-15 км., поради което това би могло да
стане не по-рано от преди 4, 200 млрд. год. (дори много по-късно, но ние отново ще
проявим великодушие към натурализма). Тогава се формира и магнитният ни щит, без
който Земята не би могла да задържи хидро- и атмосферата си.
Затова истинското събиране на вода в океаните може да се е случило най-вече в периода
преди 4,200 - 3,800 млрд. год. (към неговия край "дъждът" от ледени тела, според
теорията, е спрял почти напълно).
Но дори след образуването на магнитния щит многократно по-интензивният от днес
слънчев вятър и ултравиолетовото лъчение неминуемо са водели до разлагането на
изобилното количество водни пари до кислород и водород. Водородът, поради своята
лекота, е бил отнасян в космоса, а кислородът се натрупвал в атмосферата, като
относителният му дял с времето трябва да е станал твърде значим процент.
Към края на 2013 г. група канадски и датски учени публикуваха изследване на древни
скали от Южна Африка, според което кислородът се е появил в земната атмосфера не
преди около 2, 3 млрд. год., както се смяташе доскоро, а цели 700 млн. год. по-рано, т.е.
преди 3 млрд. год.[30] Само три години след това (2016) Robert Frei и неговият екип
направиха изотопен анализ на най-старите планински скали на планетата – ивичести
железни формации в Западна Гренландия, чиято възраст е 3,7–3,8 млрд. год. Те
105
констатираха, че типовете изотопи на хрома и урана свидетелстват, че тези метали още
тогава са подлагани на окисление, а най-очевидното обяснение на този факт е
присъствието на кислород в атмосферата (т.е. появата на кислорода се измества с цели 1,
4 - 1, 5 млрд. год. напред във времето). Robert Frei признава, че все още не може да се
твърди със сигурност какво е било процентното съдържание на кислорода в атмосферата
по онова време, поради което е необходимо допълнително да се изучат и изотопите на
сярата и фосфора в състава на утаечни проби от гренландската формация Isua.[31] Засега
ще оставим тази информация без коментар, за да видим какво ще ни поднесе
близкото бъдеще!
(В началото на 2017 г. Tim Lenton и Stuart Daines създават компютърен модел, с който се
опитват да обяснят движенията в нивата на кислорода на един по-късен етап, отпреди 3,
5 млрд. год. и насам.[32] Трябва да отбележим обаче, че голяма част от допусканията им
не се базират на сигурни данни, поради което са твърде проблемни и спорни!)
По-напред споменахме за открити следи от прокариоти преди над 4,100 млрд. год.,
което стеснява времето за появата на общия прародител (LUCA) на по-малко от 100
млн. год. (ако се съгласим с общоприетото становище, че абиогенезата се е осъществила
предимно в океана). Един от най-известните еволюционисти - Stephen Jay Gould от
Харвард, - още преди близо половин век изразява удивлението си по този повод:
“Имаме твърде малко време между появата на подходящи условия за живота на
повърхността на Земята и произхода на живота. . . . Животът очевидно се е появил
веднага след като Земята се е охладила достатъчно, за да го поддържа.”[33]
През последните сто години, откакто се разработва хипотезата за биохимичната
еволюция на живота, тя е променяла параметрите си редица пъти. Периодите между
събитията, отразени на фиг. 21, обаче остават сходни, а нейните проблеми, изтъквани
още в самото начало, и досега не намират убедителен отговор.
б) Накратко ще изброим по-съществените недостатъци на абиогенетичната
хипотеза.
Както току-що отбелязахме преди 4,200 млрд. год., когато са започнали да се запълват
океаните, процентното съдържание на кислорода в атмосферата трябва непрекъснато да е
нараствало. Поради тази причина, за протичането на ендотермичните реакции на синтез,
при които неорганичните вещества се превръщат в органични, е била необходима
колосална енергия. Засега не разполагаме с никакви данни за източник, който би
могъл да осигури подобна енергийна мощ за осъществяването на такива процеси в
обширни водни басейни (понеже на сушата органичните вещества твърде бързо ще
бъдат унищожени от кислорода и/или ултравиолетовото лъчение).
Francis Hitching твърди:
“Под повърхността на водата не може да има достатъчно енергия, за да активира по-
нататъшни химични реакции; във всеки случай водата възпира растежа на по-сложните
молекули.”[34]
106
Stanley Miller и Harold Urey признават, че не са имали никакви научни основания да
изберат безкислородна атмосфера при своите опити.[35] Но двамата учени са били
наясно, че с кислород във въздуха е изключително трудно, а на практика - дори
невъзможно, да се синтезират по-сложни органични вещества.
Miller на едно място пише:
“Синтезът на съединения с биологично значение става единствено в редуцирани условия
(тоест без свободен кислород в атмосферата).”[36]
Francis Hitching потвърждава същото:
“С кислород във въздуха появата на първата аминокиселина никога не би могла да се
осъществи. Без кислород тя би била унищожена от космическата радиация.”[37]
Но нека да допуснем, че в атмосферата на ранната Земя не е присъствал кислород.
Според геохимиците, обаче, тя изобщо не е била богата на метан, амоняк и водород,
както предполагат първите експериментатори.
Теоретикът David Deamer, който се занимава с хипотезите за произхода на живота пише:
"Тази оптимистична картина започва да се променя в края на 70-те години, когато става
все по-ясно, че ранната атмосфера вероятно е била вулканична по произход и състав,
състояща се предимно от въглероден диоксид и азот, а не смес от редуциращи газове,
възприета според модела Miller-Urey. Въглеродният диоксид не поддържа богатия набор
от синтетични пътища, водещи до възможни мономери ..."[38]
От началото на ХХI век редица научни колективи представиха геохимични доказателства,
че състоянието на мантията не се е променило през последните 3, 8 млрд. год., т.е.
първичната атмосфера на Земята е съдържала изключително ниски концентрации на
метан, амоняк или други редуциращи газове.[39] (Вулканичните газове съдържат: 50-85%
- водни пари, над 10 % - въглероден диоксид, 5 % - серен диоксид, 2-5 % —
хлороводород, 0,02-0,05 % — флуороводород и съвсем нищожни количества водород,
сероводород, въглероден оксид, метан и газообразна сяра.[40] Амоняк не присъства, а
водородът, както и по-напред отбелязахме, твърде бързо е отлитал в космоса.)
Оттук се правят три извода: а) Проучванията не потвърждават съществуването на
изначална супа.[41] б) За произхода на живота трябва да се намерят други
механизми и различна среда.[42] в) А "Съветът по космически изследвания" на
САЩ дори препоръчва "преразглеждане на хипотезите за биологичния синтез на
мономери в примитивни земни среди".[43]
Друг, твърде значим проблем, е, че колкото повече е водата в разтвора, толкова
химичното равновесие се измества към хидролизата. Тоест в океаните биополимерите
(ако въобще се образуват?), твърде бързо ще се хидролизират обратно до своите
мономери, впоследствие те ще се разложат до по-прости органични вещества, а накрая -
до неорганични молекули.
Както правилно е отбелязал още Richard Dickerson:
107
“Следователно е трудно да се види как би могла да протече полимеризацията в течната
среда на първобитния океан, тъй като присъствието на вода подпомага
деполимеризацията, а не полимеризацията.”[44]
А George Wald допълва:
“Спонтанното разпадане е много по-вероятно, и затова протича много по-бързо от
спонтанния синтез. . . . (Този факт) е най-упоритият проблем, пред който сме
изправени.”[45]
Нека предположим, че синтезът се е случил в малки термални водни източници,
осигуряващи необходимата енергия. Но в един от епизодите на National Geographic,
посветен на тази тема, д-р David Deamer нагледно показа, че в топли извори ДНК се
разрушава, не може да се осъществи свързване между свободните нуклеотиди в
разтвора, а по такъв начин и РНК (макар да не се разлага за краткото време на
експеримента) все пак е неспособна да се авторепликира.[46]
Геолозите са на мнение, че във водата никога не е имало достатъчна концентрация на
азот, фосфор, както и на редица други елементи, за да се образуват мономерите (на което
обръщат внимание и такива учени като John Bernal и Carl Sagan). Да не говорим, че в
присъствието на калциеви йони, изобилстващи в океаните (както и в
сладководните басейни), фосфатната група се утаява, което блокира образуването
на фосфодиестерните връзки при нуклеотидите.
През 1973 г. J. Brooks and G. Shaw заявяват:
“Ако някога е имало първобитна супа, тогава трябва да очакваме да намерим някъде на
тази планета или масивни утаечни депозити, съдържащи огромни количества от
различните азотни органични съединения, аминокиселини, пурини, пиримидини и други,
или в много метаморфни утайки трябва да намерим огромни количества азотни
коксове. . . . Всъщност такива материали не са намерени никъде по земята. С други думи,
има доста негативни данни, че на тази планета някога е имало първобитна супа, която да
е оцеляла за по-дълго от един кратък миг.”[47] Днес биохимиците са категорични, че
теорията за първобитната супа трябва да се изхвърли от учебниците.[48]
Нека да допуснем, че в даден водоем с изключително наситени разтвори на всевъзможни
прости и сложни вещества, при необходимото нагряване и пр., се е стигнало до синтез на
протеин. Заедно с него обаче ще се образуват и редица съпътстващи химични
съединения - силни киселини или основи, концентрирани солеви разтвори, йони на
тежки метали, органични разтворители и др. Като прибавим високата температура и
интензивните лъчения, всички тези фактори не само ще водят до денатурация[49] на
белтъка, но по-нататък ще го разложат и на съставните му части. Същото ще
сполети и всеки случайно образуван биополимер. Експериментаторите, които
твърдят, че са получили полипептиди, полинуклеотиди и пр., обикновено
пропускат да уведомят почитателите си, че веднага са ги отделили от разтвора, за
да ги предпазят от подобна участ!
108
Самият Sidney Fox споделя, че изобщо не е бил обнадежден от опитите си с т. нар.
микросфери (виж фиг. 6 а):
“Настоящите физични закони . . . не са достатъчни за да обяснят произхода на живота.
Това отваря път за телеология, и дори по подразбиране за сътворение от разумно
Същество. . . . Ако се доказва изчерпателно, че животът не може да е възникнал по
случайност, остават само две разумни алтернативи. Първата е, че той въобще не е
възникнал, и че всичко, което изследваме, е илюзия.”[50]
Като визира всички опити, направени до скоро, заслужилият професор по химия от
Нюйоркският университет, Robert Shapiro, макар и материалист, изразява своята
скептичност:
"Няма сведения нуклеотиди от какъвто и да било вид да са били произвеждани чрез
експерименти с пропускане на електричество или (да са били намерени) при изследване
на метеорити."[51]
Когато, за пореден път, през 2009 г. група учени (в случая от Манчестърския университет)
оповестяват, че са успели да създадат нуклеотиди, Shapiro изразява дълбокото си
неудовлетворение от широко използвания подход при такива случаи: "(Той) не отговаря
на моя критерий за правдоподобен път към света на РНК."[52]
На същото мнение е и Carol Cleland, член на Института за астробиология на НАСА,
която заявява:
"... те (учените) се съсредоточават върху другото препятствие: да произвеждат
аминокиселини и нуклеотиди и да ги полимеризират в протеини и нуклеинови киселини
(обикновено РНК). Нито една от тях (абиогенните теории) не ни предлага
удовлетворяваща история как се е случило това.
Всички сценарии, които са предложени за производство на РНК при приемливи
природни условия, нямат експериментална демонстрация и това включва РНК света,
глинените кристали и везикулите. Никой не е могъл да синтезира РНК без помощта на
протеинови катализатори или шаблони на нуклеинови киселини, а освен това трябва да
се справим и с проблема за крехкостта на РНК молекулата.
Но аз все още мисля, че по-сериозният проблем е следващият етап от процеса,
координирането чрез генетичен код на протеините и РНК в саморазмножаваща се
каталитична система от молекули. Вероятността това да стане случайно (да се появи
произволна смес от протеини и РНК) изглежда астрономически ниска. И все пак
повечето изследователи явно предполагат, че ако могат да разберат самостоятелното
производство на протеини и РНК при естествени първични условия, координацията
някак си ще се погрижи сама за себе си."[53]
По-голямата част от органичните молекули на живите същества са огледално
асиметрични (хирални). Например аминокиселините (с изключение на глицина) имат два
стереоизомера: L- и D-форма (фиг. 22). Първите въртят равнината на плоско
поляризирана светлина наляво, а вторите - надясно. Биологично активни (т.е. тези които
109
участват в изграждането на организмите) са само молекулите на единия изомер,
например L-формите на аминокиселините и фруктозата, D-формите на глюкозата,
стандартната ДНК има дясноориентирана спирала и пр.
Фиг. 22 L- и D-форма на аминокиселината аланин. Органичните съединения, които имат

асиметричен (хирален) въглероден атом обикновено са с две огледални структури
наречени енентиоморфи (гр. ез. енентио - противоположен ; морф - форма). Оттук, този
вид оптична изомерия е позната като енантиомерия. Енантиомер е един от два
стереоизомера, които са огледални образи един на друг, но не са идентични, така както
лявата ръка е огледална на дясната но не е същата, тоест лявата ръкавица не става на
дясната ръка.
Смес от равни проценти на леви и десни форми се нарича рацематна и е оптически
неактивна. Рацематните полипептиди обаче не могат да формират специфичните
структури на ензимите, защото ще се образуват странични вериги. Малко по-
продължителен прием на D-изомер на аминокиселината фенилаланин например, води до
психично разтройство. При лекарствата обикновено само единият от енантиомерите
допринася за желания физиологичен ефект. Основната форма на ДНК става нестабилна,
ако в нея присъства само един-единствен огледален мономер (в ДНК обаче има
специални участъци с лява спирала). С други думи, живите същества се отличават с
изключителна хирална чистота на органичните си молекули (като само малка част
от тях не са енантиоморфни).
Но в природата, в състава на падналите метеоритите, както и при изкуствен синтез
(опитите на Miller и др.), наличните оптични изомери на веществата винаги са в
приблизително равни пропорции, т.е. сместа е рацематна. Затова проблемът как ще се
отделят мономерите с необходимата ориентация се сочи като един от най-значимите
пред абиогенния синтез на биополимерите!
Ето как някои теоретици се опитват да разрешат този проблем по отношение на
аминокиселините. В началото на ХХI век австралийски астрономи открили в района на
Голямата мъглявина M42 в Орион и NGC 6334 високо поляризирана инфрачервена
светлина. Те предположили, че вероятно там присъстват и поляризирани вълни от
ултравиолетвия спектър, но остават невидими поради дебелите облаци прах.
Според проф. James Hough от Университета Hertfordshire в Англия, такава светлина със
сигурност би унищожила един от типовете огледални молекули, а наблюдавания район
би трябвало да е твърде подобен на мъглявината, от която се е формирала Слънчевата
система.[54]
110
Негови колеги от други университети допълват, че по такъв начин кометите и
метеоритите, образувани в покрайнините на планетната ни система, сигурно са имали
излишък на L-аминокиселини, които са посели на Земята. Но тези предположения не се
потвърждават, защото на посочените тела не се наблюдава някакъв значим превес
на леви аминокиселини, което да осигури достатъчно чиста (от десните им изомери)
среда.
Същото може да бъде отговорено и на Robert M. Hazen и Timothy Filley, които съобщават,
че кристали калцит адсорбират 10%-тов излишък на лявоориентирани аминокиселини на
някои от повърхностите си.[55] Това обаче е съвсем недостатъчно, за да се смята, че
за нуждите на абиогенезата те са успели да се разделят от огледалните си варианти
по случаен път!
В крайна сметка, дори да се получат мономери в първобитната среда, те винаги ще
съществуват под формата на рацематна смес. Затова хиралната чистота на белтъците,
различните видове въглехидрати, нуклеиновите киселини и пр., би трябвало да е в
резултат на поредица от гигантски флуктуации. Цялата съвкупност от
необходимите хирално чисти биополимери обаче, трябва да е била налична по едно
и също време и на едно и също място. Обективно мислещите биолози винаги са
признавали, че този проблем е напълно достатъчен, за да сложи кръст на цялата
концепция за абиогенезата.
Малко математика
Мнозина учени са се опитвали да изчислят минималната генетична информация,
необходима за реализирането на най-простата организмова форма и общото мнение е за
250 до 300 гена.[56] Известните прокариоти с най-малко количество генетичен материал
съдържат близо 500 гена, ДНК-молекулата им е с над 500 000 базови двойки нуклеотиди,
броят на ензимите им достига няколко стотици, а поне още толкова са и другите им
видове белтъци. Вече отбелязахме, че структурите и функциите на прокариотите
напомнят (без да са точно копие) на хипотетичния прародител (LUCA), което предполага,
че той е имал и подобен набор от гени, ензими и пр.
Ще направим съвсем елементарни изчисления, като ще се постараем да бъдем
изключително щедри в полза на еволюционизма. Нека да предположим, че първият жив
организъм (който би трябвало да се е появил едва няколко десетки милиона години
преди LUCA) е притежавал само десет различни протеина. Броят на аминокиселините в
полипептидните вериги на белтъците варира от стотина (рядко по-малко) до десетки
хиляди, но ние ще съкратим този брой средно на тридесет. Както е добре известно една
аминокиселина се кодира от кодон, съставен от три нуклеотида (виж фиг. 1 - транслация),
т.е. за всичките 300 аминокиселини ще са необходими 900 нуклеотида. Понеже
нуклеодитите (независимо дали геномът е разположен в ДНК или в РНК) са четири
различни вида, то вероятността те да се подредят по правилния начин ще бъде:
4900 ≈ 10540. (Някои биолози допускат, че тогава е било възможно кодоните да са били от
по два нуклеотида, като в такъв случай ще получим: 4600 ≈ 10360)
111
Преди около десетина години, колектив от физици, математици и други учени от Руската
академия на науките публикува твърде екзотична хипотеза, според която дори сложните
органични вещества са се образували заедно със Слънчевата система, още в
протопланетния облак, като след формирането на Земята много бързо са дали началото
на живота.[57]
Разбира се, тази хипотеза не може да бъде взета на сериозно, защото всички такива
съединения щяха да се разрушат след време в магмения океан на планетата ни, а и не се
наблюдават в състава на кометите, метеоритите, както и на другите тела от планетната
система.
Ние обаче ще разширим обхват на посочената идея, като ще допуснем, че органични
съединения, и по-специално нуклеотиди, могат да се образуват из цялата Вселена. Ако в
нея няма празни пространства и тя е здраво натъпкана с елементарни частици, според
изчисленията техният брой ще бъде около 10130. Ще приемем, че на мястото на всяка
частица е разположен нуклеотид и той взаимодейства с околните средно по един трилион
(1012) пъти в секунда, за време 30 милиарда години (т.е. 1018 секунди). В такъв случай,
комбинациите от нуклеотиди, които ще се получат ще са:
10130х1012х1018 = 10160
За незапознатите с математиката ще поясним, че 10161 е броят на комбинациите,
случващи се в десет такива вселени, 10169 - в един милиард, 10178 - в един милиард
милиарда, 10187 - в един милиард милиарда милиарда и т.н. По такъв начин става ясно, че
съществува огромна бездна(!) до необходимите 10540 (респективно 10360) броя
комбинации, които трябва да се извъртят, за да се получи действителна възможност да
възникне и най-простия жив организъм! При това ние бяхме прекалено щедри - реално
информацията за организъм, способен самостоятелно да извършва всички жизнени
процеси, би могла да се запише на не по-малко от 50 000 нуклеотида, от което
следва, че вероятността за правилната им подредба е 450 000 ≈ 1030 100. Както се казва,
коментарът е излишен!!
Отново ще направим кратко отклонение, за да отговорим на молекулярния фармаколог д-
р Musgrave, който твърди, че креационистите (и Фред Хойл) подвеждат аудиторията, че
абиогенезата е статистически невъзможна.[58] (В бележката се съдържа критика на
неговата статия.) Работата е там, че това становище е изказано от водещи математици,
непосредствено след първите опити в тази насока, а техните "наследници" го поддържат
и до ден днешен. Достатъчно е да се поразровим малко в интернет, за да открием десетки
и стотици подобни тези на учени, които нямат нищо общо с религията. Ние ще се
задоволим с цитат от професора по математика Murray Eden, от Масачузетския
технологичен институт. В своя доклад, изнесен още през 1966 г. в института Уистър,
Филаделфия, той пише: "Ние твърдим, че ако терминът "случайност" се подложи на
сериозна и критична интерпретация от гледна точка на теорията на вероятностите,
постулатът за случайност става крайно неправдоподобен и за да бъде научно адекватна
теорията за еволюцията (към нея той включва и зараждането на живота - б.а. В.В.), тя
112
трябва да изчака откриването и изясняването на нови естествени закони – физични,
физико-химични и биологични"[59].
Затова, ако д-р Musgrave, вместо да опровергава креационистите, се беше заел да
проучи мненията на професионалните математици, едва ли щеше с такава
убеденост да защитава реалността на абиогенезата.
Математическият апарат днес е неотменима част от всяка научна хипотеза. Да твърдиш,
че при такива резултати е възможно да се самозароди живот (а още повече - да
отпускаш огромни средства за експерименти, свързани с подобна кауза!) е сигурен
показател, че си воден изключително от идеологическата си предубеденост, а не от
критериите за научна обективност!
Накрая ще кажем няколко думи относно възможността за координация между
нуклеиновите киселини и аминокиселините, ако допуснем, че те случайно са се
образували в някакъв водоем.
При съчетанията от нуклеотиди не съществуват секвенции, които да са по-енергетично
изгодни от други, т.е. няма място за предпочитания от страна на "естествения отбор".
Същото се отнася и за веригите от аминокиселини, което означава, че и в двата случая
свързването между техните мономерите се осъществява изключително на случаен
принцип.
Изниква въпросът: не е ли възможно по-нататък да бъде открито и друго изключение от
централната догма в молекулярната биология (виж бел. [9]), според което подредбата на
аминокиселините по някакъв начин да обуславя правилната нуклеотидна верига?
Например, срещу всяка аминокиселина, в даден разтвор, да се подреждат трите
нуклеотида, които я кодират.[60]
Още през 1989 г. O. Davydov лансира хипотезата за "обратен генетичен код", т.е. за
зависимост между структурните и химичните свойства на аминокиселините и
съответните кодони.[61] Малко по-късно (1993) Ю. Колясников, въз основа на свой
тетрамерен модел на водните молекули, предлага нестандартната идея, че водата е
служила като матрица за полимеризация на аминокиселините и нуклеиновите
киселини.[62] Макар, до настоящия момент, да са били експериментално проверени
значителен брой такива предположения, досега обаче нито едно от тях не се е увенчало
дори с най-малък успех.
Затова трябва да признаем, че Carol Cleland от НАСА е права, когато твърди, че
дори да са се получили полинуклеотидни и полипептидни вериги в първичния
бульон, е немислимо да се стигне до генетичен код чрез координация между РНК
(или ДНК) и белтъците.
в) Възможна ли е еволюцията на организмите?
Посока на естествения отбор.
Според Дарвин естественият отбор е “преживяване на най-приспособените”. От
съвременна гледна точка естественият отбор запазва положителните и отстранява
113
вредните изменения в генофонда на популацията. В този смисъл естественият отбор се
приема за най-важната движеща сила на еволюцията.
Най-добре адаптирани и адаптивни към изключително разнообразните условия на
земната среда обаче са т. нар. екстремофили. Те в огромното си мнозинство са
прокариотни организми (бактерии и археи), макар към тях да принадлежат и няколко
безгръбначни животни - помпейският червей, насекомото Grylloblattodea, ракообразният
арктичен Крил и др.
Екстремофилите виреят в най-враждебните среди (т.е. много отвъд оптималните граници
за растеж и размножаване на организмите). Те се срещат в геотермални извори и
подводни вулкани, кисели и алкални басейни, солени езера, нефтени и радиоактивни
отпадъци, на дъната на океаните и няколко километра под земната повърхност и др.
Така наречения “Щам 121″ (“Strain 121″) живее близо до дълбоководни вулкани при
температура от 130oС, а са известни микроорганизми, за които се смята, че в състояние
на анабиоза са се съхранили няколко милиона години при - 57oС.
Археите от рода Sulfolobus произвеждат сярна киселина, а тези от род Haloarcula
издържат на соленост от 33% (т.е. 330 грама сол, разтворени в литър вода). Бактериите от
щам CFAJ-1 виреят в среда богата на арсен, като включват този елемент на мястото на
фосфора в скелетите на ДНК и РНК, в протеините и клетъчните си мембрани.
Raul Cano твърди, че е съживил древна бактерия от стомаха на пчела, запечатана в
кехлибар на около 25-45 милиона години, а по-късно е успял да "възкреси" между 30 и 40
вида бактерии от древни спори, най-вече близки на вид, широко разпространен днес –
Bacillus thuringiensis.[63]
За рекордьор сред екстремофилите се счита бактерията Deinococcus radiodurans, която
издържа нива на радиация до 1.5 милиона рада (т.е. 3000 пъти повече от хората),
въздействие на генотоксични химически реактиви, свръхустойчива е на окисляване,
йонизация и ултравиолетово лъчение и пр.
Нека да си припомним и изключителната пластичност на прокариотите. Бактериите,
например, са способни на бърза резистентност към антибиотиците. За твърде кратко
време те развиват приспособителни механизми за неутрализиране на антибиотика, за
изхвърлянето му във външната среда или дори се адаптират към него до степен, в която
той не нарушава жизнените им функции.
От една страна естественият отбор се приема за неуправляем процес, базиран на
случайни мутации, но от друга - той води до преживяване на най-приспособените.
Възниква въпросът: не би ли трябвало в такъв случай неговият селекционен
натиск да е насочен "надолу" към най-просто устроените прокариотни организми,
защото те са най-устойчиви и най-пластични в своята адаптивност към условията
на средата? Поради тази причина измененията в генома, които водят до
усложняване на организацията, ще се елиминират като вредни. Тоест естественият
отбор непрестанно ще дърпа назад всеки случайно появил се прогрес, защото най-
114
приспособените, които са способни да преживеят (и са преживели!) и най-
екстремните промени на средата, през геоложката история на планетата, са именно
бактериите и археите.
Диференциация при многоклетъчните.
Многоклетъчните живи същества обикновено се развиват от една оплодена яйцеклетка,
наречена зигота. При нейното делене отначало се образуват неспециализирани
ембрионални клетки, които постепенно се диференцират в тъкани, а те на свои ред
изграждат органите и системите на организма. Процесът на диференциране е
изключително сложен и се дължи на различната времева и пространствена реализация на
генетичната информация. Все още знаем твърде малко за механизмите, които определят
тази разлика в генната експресия, но е ясно че процесът се регулира от множество
вътрешни и външни фактори.
Докато представителите на един и същи вид прокариоти и протисти имат идентични по
форма и устройство клетки (с малки изключения при колониалните), то при
многоклетъчните се наблюдава добре очертана диференциация на клетките по състав и
функции.
Зелената хидра (Hydra viridissima – фиг. 23) например, е представител на най-просто
устроените двупластни животни - Мешестите. При деленето на зиготата (или някоя
соматична клетка, когато размножаването ѝ е безполово) на определени стадии (морула,
бластула, гаструла[64]) се образуват различните видове клетки от тялото на хидрата -
епително-мускулни, нервни, жлезисти, копривни, полови и др. Във всяка ембрионална
клетка обаче се съдържа целия геном, и ако го оприличим на клавишите на един роял,
това означава, че при всяко делене "се свири различна страница от партитурата, по която
се изпълнява ембриогенетичната симфония".
Такива "партитури", макар и в по-опростен вид, явно се намират и в прокариотните
клетки. Нека да си припомним, че техните органели и ензимните комплекси, които
осъществяват репликацията, транскрипцията, транслацията, репарацията (поправките на
ДНК), метаболизма и пр., също изискват диференцирана експресия на генетичния
материал. При извършването на тези функции вземат участие и десетки молекулярни
машини, като през 2006 г. в дрождите (които са само две-три йерархични стъпала над
бактериите) бяха открити още над 250 от тях.[65] (В бел. [66] сме посочили линк към
компютърна анимация, която представя действието на някои от молекулярните машини в
клетките.) Натуралистите едва ли някога ще могат да обяснят как цялата тази
невъобразима сложност е била постигната още при самата поява на живите организми!
115
Фиг. 23 а) Устройство на Зелена хидра. б) Действие на копривна клетка (книдоцит).

Когато малко водно животно се допре до някое от пипалата ù, то закача кукичката и
капачето на копривната клетка се отваря. Оттам се показват шила, които се забиват в
жертвата, шипове я задържат и между тях се изстрелва нишка с каналче (т.е. маркуче) в
раната. По нея в тялото на жертвата се инжектира нервно-паралитична отрова, която я
обездвижва, а после пипалата я поднасят към устния отвор.
В "партитурата" би трябвало да се съдържа огромно количество информация
относно формата, функцията и биохимичния състав на клетките. Например всяка
една от тях се различава, макар и съвсем малко, по своята форма от останалите,
функцията на епително-мускулните не съвпада с тази на нервните клетки, жлезистите
клетки от гастралната празнина отделят храносмилателни сокове, докато копривните
върху пипалата – паралитични вещества и пр. (На фиг. 23 сме показали връзката между
устройството и функцията на книдоцитите.)
Изключително сложен, от информационна гледна точка, е въпросът с пространствената
организация в анатомията и морфологията на организмите. Не може да не ни изуми
начинът, по който се осъществяват инструкциите за построението на стените на
маркучето от книдоцита на хидрата или един прешлен от гръбначния стълб на висшите
животни, например.
А съвсем наскоро беше открито, че архитектониката на човешкия мозък, от която се
определят сензорните възприятия и функциите на нашето съзнание, е структурирана в
цели 11 "измерения" (равнища) (фиг. 24). Водещият на изследователският екип,
невробиологът Henry Markram, споделя: „Открихме свят, който не сме си представяли...
Има десетки милиони от тези (многоизмерни геометрични) обекти дори в едно малко
зрънце от мозъка ни и те достигат седем измерения. В някои мрежи открихме структури
и до 11 измерения.“[67]
116
Фиг. 24. а) Прешлени на гръбначния стълб. б) Структура на човешкия мозък в 7

"измерения".
При всяко делене на ембрионална клетка пред нея се разгръща нова страница от
"партитурата", която е различна не само от предишните, но и от тези, които се отварят
пред всяка от останалите делящи се клетки. Изчисленията показват, че броят на
страниците на партитурата е равен на броя на клетките на младия организъм.[68] В
човешкото тяло клетките са над 200 различни вида, общият им брой в новороденото е
около 5 трилиона (т.е. толкова са и "партитурите"), а при зрелия индивид - над 100
трилиона (1014).
Епигенетиката е науката, която се старае да открие пътищата, по които се извършва
клетъчната диференциация. Ако съчетаем определенията на R. Holliday и A. Riggs:
"епигенетиката се занимава с изследване на механизмите на времеви и пространствен
контрол на генната експресия при развитието на организмите, като промените в
активността на гените не се дължат на промени в последователността на ДНК".[69]
Молекулната основа на епигенетичния код е доста сложна и се осъществява посредством
разнообразни химични и биологични маркери. Най-добре изследвани засега са
механизмите на ДНК метилирането, модификацията на хистони, хроматиновото
ремоделиране, както и регулация чрез приони, некодираща (белтъци) РНК, т. нар.
"отпадъчна ДНК" (поставили сме термина в кавички, защото все по-убедително се
доказва, че тази ДНК е напълно функционална[70]) и пр. През 2015 г. учени от
Вашингтонския университет създадоха първата подробна карта на човешкия епигеном,
която съдържа описания на над 111 типа клетки и тъкани.[71]
При прехода от едноклетъчни към многоклетъчни организми е необходима появата
на качествено ново, да го наречем мета ниво на информация, което трябва да
ръководи диференциацията на различните видове клетки по време на
ембриогенезата. Засега не ни е известно в подробности как се осъществява този
процес, но той е изключително сложен и не съществува възможност да се обясни с
механизмите на Дарвиновата или Синтетичната теория на еволюцията.
117
Изпълнението на ембриогенетичната симфония обаче, прекрасно се вписва в
теорията за Божественото сътворение.
Видова специфичност на белтъците
При комбинирането на аминокиселините се получават огромен брой варианти, което
създава възможност за видовата и дори за индивидуалната специфичност на белтъците.
Тя се изразява в броя и последователността на аминокиселините в първичната структура
на хомоложните (т.е. с еднаква функция) белтъци при различните видове, от което се
извличат и данни за таксономичното родство между тях. Например инсулинът, изолиран
от различни бозайници се различава само по няколко от аминокиселинните остатъци в
определен участък от молекулата си (фиг. 25).
Фиг. 25 Инсулинът е полипептид, изграден от две вериги. Едната е съставена от 21, а

другата - от 30 аминокиселинни остатъка. При различни бозайници - (А) говедо, (B) овца,
(C) кон, (D) свиня и кит - той се различава само по някои от аминокиселините в участъка,
който образува бримка.
Класификацията на организмите днес се извършва по максимален брой признаци, взети
от най-различни области на биологията - от морфологията до биохимията. Таксономия е
една от бързо развиващите се науки за живота, базираща се на все повече и повече нови
методи: на математическата статистика, на молекулярната систематика (сравнителен
анализ на ДНК и РНК), анализ на клетъчните ултраструктури и много други. При по-
големите таксономични единици се увеличава и видовото различие в аминокиселинното
съдържание.
Например при цитохром с (сложен ензим, който участва в дихателната елетронно-
транспортна верига) е изследвана аминокиселинната секвенция за 104 аминокиселинни
остатъка (при повечето гръбначни те са точно толкова, а при безгръбначните и други
организми веригата е удължена към N-края). При близките помежду си гръбначни
животни разликите са малки, а между по-отдалечените таксономично организми
разликата се увеличава и може да достигне до 50% от аминокиселинните остатъци, но
въпреки това всички цитохроми с са идентични във функционално отношение.
118
При редица ензими и хормони се оказва, че само определени участъци от молекулата са
причина за проява на биологичната им активност (при ензимите това са т. нар. "активни
центрове"), а останалите части не играят роля, но тъкмо в тях са изразени видовите
различия.
От друга страна съвсем малки "грешки" в секвенцията на аминокиселините от активните
области водят до тежки последици. Например в основния хемоглобин на възрастния
човек са познати голям брой структурни варианти, почти всички от които се свеждат до
замяна само на една аминокиселина в алфа или бета веригата. Не малка част от тези
хемоглобини са патологични, т.е. манифестират се с болестни синдроми, макар да има и
някои, които не се отличават във функционално отношение от нормалните.
Казаното до тук може да ни подведе да мислим, че д-р Musgrave е прав, заявявайки, че
"фактически е възможно да се заменят не еднакви по своята структура белтъци на
бактерии с белтъци на дрожди и белтъци на червей с белтъци на човек и при това
организмите ще продължат да живеят, все едно че нищо не е било" (виж бел. [58]).
Ако обаче увеличаваме броя на подменените белтъци (които може и да не са от други
видове, а да са някакви с произволна секвенция на аминокиселините), според
парадигмата, която развихме във втора глава би трябвало да се стигне до все по-тежки
нарушения, понеже те все по-малко и по-малко ще се съгласуват с работата на видово
специфичните белтъци на организма.
Нека повторим казаното по този повод:
"Когато един предмет постепенно се преобразува в друг такъв от същия вид, но в нещо
различен – по големина, друг модел и т.н. (например механичен ръчен часовник в
будилник) - функцията се затруднява или дори спира. А при трансформацията на
предмет от един вид в предмет от друг вид (механичен часовник в компютър), функция
изобщо не може да се осъществи. Затова или “всичко” е наред и системата функционира
нормално, или, ако дори едно нещо не е наред, все едно “нищо” не е наред и функцията е
нарушена...
Фиг. 26 Системите І, ІІ, ІІІ и т.н. могат да бъдат както други светове, така и физичните и
биологични структури, които се формират в тях.
Като анализираме фиг. 26 можем да направим следния извод относно възможността за
еволюция на йерархичните системи: Не е възможен нито постепенен, нито скокообразен
(„квантов”) преход на една работеща система в друга.
119
В първия случай, т.е. при постепенен преход, ако един от нейните параметри промени
стойността си, той вече няма да бъде съгласуван с другите ѝ параметри и системата ще
излезе от строя. Но докато не бъдат изградени напълно всички необходими параметри на
другата система, тя също няма да бъде годна за работа. Както пояснихме, тук важи
принципът “или всичко, или нищо“.
Вторият случай, на внезапно преобразуване, отново няма как да се реализира.
Вероятността всички параметри на системата изведнъж да се променят и да добият точно
необходимите стойности на параметрите на която и да е друга действаща система е
нищожно малка и практически абсолютно неосъществима...
Както е добре известно, при живите същества белтъците играят много важна роля –
изграждат клетъчните структури, изпълняват каталитични функции, участват в
реализирането на генома и др. Но една част от тях са тясно видово специфични, затова
ако се появи мутация, която да доведе до образуването на различен белтък, неговото
действие няма да бъде в унисон с работата на останалите белтъци. По такъв начин,
генетичните мутации пречат на синхронизацията на системите в организма и затова на
практика се явяват вредни за индивида, т.е. не му помагат в борбата за съществуване.
(Още първите генетици, като например Hugo de Fries, заключават, че и в най-
примитивният организъм се осъществяват толкова сложни взaимовръзки между
отделните жизнени процеси, че практически всяка по-значима мутация разстройва
тяхната регулация, поради което основателно се приема за вредна.)
С други думи, принципът „всичко или нищо” не способства и за постепенната еволюция
на организмите, а няма никакви сведения и за „квантова” (т.е. внезапна) поява на нови
видове."
През 2010г. успешно беше осъществено "конструирането" на първата
самовъзпроизвеждаща се синтетична бактериалната клетка (казваме "конструиране",
защото не се тръгва от началните етапи на абиогенезата, а се вземат предварително
изградени структури).[72] Това ще позволи именно при прокариотите двете
парадигми - християнската и еволюционната - лесно да бъда проверени.
Нека приемем, че кръговете, квадратите, триъгълниците на фиг. 26 са видово
специфични белтъци, а очертанията, които ги ограждат - I, II, III и т.н. - обозначават
различни видове бактерии (а при по-висшите организми това може да са родове,
семейства и пр.). Необходимо е просто между тях последователно да заменяме различни
типове белтъци (например каталитични, мембранни, двигателни, структурни и др.), за да
се проследи как ще се отразят тези манипулации върху функциите на клетките.
Нещо повече, лесно бихме могли да изчислим каква е вероятността един вид бактерии да
се превърне в друг. Например още в началото на ХХI век Douglas Axe на два пъти
публикува експериментални изследвания върху мутационната чувствителност на
каталитичните белтъци в бактериите. Той установи, че аминокиселинните секвенции,
които дават стабилни и функционални ензими са изключително редки - 10-38.[73]
Можем да предположим, че с подобна вероятност се появяват и другите типове протеини,
което говори, че за да се трансформира един вид организъм в друг общата вероятност ще
120
(-38).n
бъде 10 (където n е броя на различните белтъците в един вид бактерии). Понеже n
при бактериите е от порядъка на хиляди, не ще и дума, че трансформацията им от един
вид в друг е абсолютно невъзможна.
Тоест ние предлагаме универсална мирогледна теория, която се отнася до
параметрите на Вселената, атомите, космическите системи и живите организми и
обяснява много по-добре научната картина на света от теорията на Дарвин! Нещо
повече, тази теория позволява емпирична проверка и отговаря на всички критерии,
свързани с научния метод на работа.
Ако днес искаме да наблюдаваме еволюционния механизъм в действие, то това би било
възможно при прокариотите, защото те се размножават изключително бързо, оставят
огромно поколение и са най-просто устроени.
Ето какво пише в учебника по микробиология, дело на професорите С. Влахов и А.
Иванов: "Скоростта на размножаването при бактериите е огромна. За 24 h при тях се
сменят толкова поколения, колкото у човека за 5000 години. Това зависи от редица
условия и при отделните бактерийни видове скоростта на размножаване е различна. При
наличие в средата на необходимите хранителни вещества, при оптимална температура и
pH на средата клетките на E. coli се делят през всеки 20-30 min. За едно денонощие от 1
клетка се получават 472.1019 клетки (72 поколения; 272 = 472.1019). Като се вземе под
внимание, че 1 милиард бактерийни клетки тежат 1 mg, то 472.1019 клетки ще тежат 4720
t."[74] (Не е трудно да се изчисли, че само за две денонощия общото им маса ще е около
2500 пъти по-голяма от тази на Земята, а по-нататък цифрите стават колосални. Затова,
предвид огромното потомство на бактериите, би трябвало да се внесе поправка и
"човешките години" да станат значително повече, но ние ще продължим с щедростта си
към еволюционизма и ще приемем, че са само 5000 - б.а. В.В.)
Бактерията Escherichia coli е била наблюдавана и описана за пръв път през 1885 г., т.е.
преди 132 години, от австрийския педиатър Theodor Escherich, който се е занимавал и с
микробиология (по специално с изследване на чревната микрофлора). Ако преобразуваме
това време в "човешки години" се получават:
5000 х 365 х 132 = 240 900 000 години.
С други думи трябва да върнем еволюцията на предците на човека към края на
развитието на земноводните и първите етапи от появата на влечугите. И ако за този
отрязък от време далеч по сложни организми са претърпели трансформации не само в
хоризонтално, но и във вертикално направление до десетки и стотици милиони форми, то
необяснимо е, че тази просто устроена бактерия изобщо не си е променила
вида?! Същото се отнася и за милионите видове прокариоти, които са си останали на
това ниво от времето на своята поява до днес.[75]
(Редица учени често подвеждат читателите, че антибиотичната резистентност при
прокариотите, всъщност е нагледна демонстрация на еволюцията.
Резистентността се осъществява, понеже клетките, които оцеляват носят информация за
синтез на защитни механизми против антибиотиците, която се разпространява под
121
формата на плазмид - фиг. 1. Плазмидите са малки участъци двойноверижна ДНК, които
почти винаги съществуват отделно от бактериалната хромозома и се реплицират
самостоятелно, макар в редки случаи това да става под неин контрол. Те произвеждат
биологични молекули, унищожаващи антибиотиците, като например срещу действието
на пеницилина се синтезира ензима бета-лактамаза, който успешно го разгражда. Броят
на плазмидите в една клетка варира от два-три до десетки и стотици. Размерите им са от
порядъка на хиляди до милиони базови двойки нуклеотиди, а броят на протеините,
кодирани от тях е от няколко до около двеста.
Ензимите от групата на бета-лактамазите са с дължина от близо 300 аминокиселини.
Повече от ясно е, че няма никаква вероятност случайно да се стигне до техния синтез -
шансът е едва 10-380. Посоченото ни навежда на мисълта, че съществува механизъм,
анализиращ състава и структурата на антибиотика и предаващ информация за
препрограмиране на плазмидната ДНК. В резултат тя формира участъци, способни да
синтезират противодействащи ензими - може би по подобен начин стоят нещата и с
имунния отговор при висшите животни и човека. Ако се прекрати действието на
антибиотика или той бъде заменен с друг, нуклеотидните секвенции на плазмидната
ДНК отново се преструктурират.
Оттук могат да се направят следните изводи: а) Гените на плазмидите се променят
програмирано. б) В поколенията те бързо могат да се препрограмират, ако бъдат
поставени в стерилна среда или такава с различен антибиотик.
С други думи, плазмидите изпълняват строго специфични функции, а не участват в
генотипа на бактериите, т.е. съвкупността от наследствените им заложби. По такъв
начин излиза, че резистентността няма нищо общо с еволюционния процес, но
напротив гореспоменатия механизъм за нейната реализация свидетелства за
интелигентно планиране!)
Теоретиците на движението Интелигентен дизайн издигат концепцията за т. нар.
"нередуцируемо сложна система", чието определение е следното: "единна система… като
отстраняването на която и да било от частите прави системата неспособна да
функционира". Най-популярният пример, който дават, е с двигателя на бактериалното
камшиче (флагелум). Но те допускат елементарна грешка като твърдят, че "няма данни
неговите части да изпълняват и други функции". Може би, когато са направили това
изявление наистина да не е имало данни, че в живия свят се случва нещо подобно, но при
машините, създадени от човека, е възможно редица части да бъдат взаимозаменяеми или
конструкциите им да са твърде подобни, макар да изпълняват различни функции.
Натуралистите, разбира се, веднага се възползват, за да обърнат нещата в полза на
дарвиновата еволюция. Те излизат с опростенческото обяснение, че "доказателството за
редуцируемостта на флагеларния двигател се състои в това, че някои от съставните му
части могат да функционират на друго място - например под формата на игличките на
секреторната система тип III (injectisome, T3SS - Type III secretion system), срещаща се
при болестотворни бактерии". Тази молекулярна машина има иглоподобна структура и
122
се използва като сензорна сонда за откриване на еукариотни организми - пробива дупка в
клетките на гостоприемника и отделя протеини, с които бактериите го заразяват (фиг. 27).
Фиг. 27 Флагелумът (вляво) изпълнява съвсем друга функция от игличките на

секреторна система T3SS (вдясно), но и двата израстъка съдържат идентични части
(изградени обаче от различни протеини). Това са: С-пръстенът, MS-пръстенът и
експортният апарат, който изнася протеини извън клетъчната стена, където те се
самоорганизират, за да образуват флагелум или игла.
Но въпреки сходството между двете структури учените не са в състояние да докажат, че
игличките могат да се превърнат в камшиче. Когато прави внимателно проучване на
проблема Robert Macnab, въпреки че говори в контекста на дарвинизма, все пак
заключава, че няма смесване, т.е. двете системи са еволюирали отделно.[76] С други
думи, макар флагеларният мотор да споделя някои елементи с T3SS, двете молекулярни
машини не могат да се трансформират една в друга.
Оказва се обаче, че всеки вид бактерия има уникален биологичен двигател, който се
различава от тези на другите видове по форма, големина, сложност, мощност, стойност
на въртящия момент, скорост и други параметри (фиг. 28). Протеините, които ги
изграждат не са едни и същи, което означава, че аминокиселините им са способни да се
пренареждат в хиляди и милиони различни бактериални (и не само) флагеларни системи.
Понеже компонентите на тези двигатели са изградени от различни видово специфични
белтъци имаме всички основания да смятаме, че постепенния еволюционен преход тук е
невъзможен.
Археите, например, плуват с ротационен двигател, който няма връзка с бактериалните
мотори. Двигателите на археите понякога използват и други източници на енергия, а
тяхното витло расте от основата, вместо от върха. (През последните две десетилетия на
ХХ век биолозите установиха, че археите, макар и прокариоти, са фундаментално
различна форма на живот от бактериите. Този извод беше направен въз основа на
филогенетичен анализ на рибозомната им РНК, наличието на етерни липиди в
клетъчната им мембрана и отличаващи се ензими и биохимични пътища.)
123
Фиг. 28 Чрез електронна криотомография е получен висококачествен 3D модел на

молекулярната структура на бактериалните двигатели.[77] Те изключително напомнят
обикновен електромотор, като механизмите им на същия принцип предават въртящ
момент на флагелумите (витлата), движещи бактериите напред. (Виж анимацията, към
която е посочен линк в бел. [78]).
В отговор на предизвикателството на привържениците на интелигентния дизайн,
еволюционните биолози Mark Pallen и Nicholas Matzke пишат "или има хиляди или
милиони отделни акта на създаване ... или трябва да се приеме, че изключително
разнообразните съвременни флагеларни системи са еволюирали от общ прародител".[79]
На това място трябва дебело да подчертаем, че натуралистите окончателно губят
играта, защото не само двигателите, но и големият брой молекулярни машини при
всеки отделен вид бактерии и археи са уникални (а така е и при всички останали
"по-висши" организми). По такъв начин еволюцията не може да произведе не само
стотиците и хиляди молекулярни машини, но и да постигне милионите техни
вариации в организмите с колкото и години да разполага! Както отбелязахме по-
напред, до същия извод бяха стигнали математиците още в средата на ХХ век (виж
бел. [59]). В Библията обаче е записано, че организмите са били създадени според
родовете им!
Колкото до "Играта на живот" на Конуей, при нея намесата на човека се изчерпва със
задаването на началните стойности на клетките в полето, наблюдението на развитието ѝ
и евентуалното ѝ прекъсване след определен брой итерации (поколения). Тя е пример за
това как от прилагането на прости правила се генерират способности за пораждане и
самоорганизация на сложни структури.
След публикацията си през 1970 г. играта привлича голям интерес с изненадващите
начини, по които могат да еволюират създадените модели. От произволна начална
мозайка от живи клетки на полето, наблюдателите виждат как популацията се сменя
постоянно поколение след поколение. Програмистите от цял свят се надпреварват да
пишат програми, с които да проследят развитието на формите от играта. За да се
симулира еволюцията на голям брой клетки в дългосрочен план, в употреба влизат по-
сложни алгоритми.
През 2010 г. Andrew J. Wade успява да стигне до самопострояваща се мозайка, наречена
Близнаци, която създава копия на себе си и унищожава оригинала. Тази мозайка се
възпроизвежда в 34 милиона поколения и използва наръчник от глайдери (плъзгачи),
124
които осцилират между две стабилни конфигурации, направени от Chapman-Greene с
функцията на "строителни ръце". Те на свой ред създават копия на мозайката и
унищожават предишното копие. А в края на 2013 г. Dave Greene построява първия
репликатор в „Играта на живот“, който създава завършено копие на себе си,
включително и наръчника.
Съществуват и допълнителни клетъчни автомати, въпреки че по-голямата част от тях
създават вселени, които или са твърде хаотични, или твърде пусти, за да представляват
интерес. Някои модификации на играта променят както геометрията на вселените, така и
самите правила. Daniel Dennett, философ и когнитивен учен, използва аналогията с
Вселената на „Играта на живот“, за да покаже възможната еволюция на сложни
философски конструкции като съзнание и свободна воля от относително простия набор
детерминистични физически закони, които действат в нашата Вселена.[80]
Човек взема решения след като внимателно обмисли множество различни алтернативи,
заедно със следствията, които произтичат от тях. Затова смятаме, че да сведеш
съзнанието и свободната воля до предварително програмиране на условията и действието
на природните закони (да припомним, че квантовите системи изобщо не са
детерминистични), или до шеметния танц на химични молекули в мозъка ни, си е чист
редукционизъм, т.е. твърде опростенческо решение, което не подхожда на учени от ранга
на Daniel Dennett.[81] А не бива да забравяме, че структурите в двуизмерна вселена
изобщо не са устойчиви, както отбелязва и Хокинг в цитата, посочен в началото на тази
глава. Всъщност хипотезата, че участваме в симулация е изказана от шведския философ
Nick Bostrom през 2003 г., но техническите ни постижения все още не ни позволяват да
проверим дали живеем в "матрица".[82]
За един интелигентен Творец е 100% възможно да създаде огромното разнообразие
на организмовия свят (и тази версия няма как да бъде опровергана, т.е. тук не може
да се приложи критерият за фалсифицируемост на Karl Popper). Всичко, което ние
се опитваме да проверим е дали до този резултат би могло да се стигне и по случаен
път! Данните обаче все по-ясно очертават принципна невъзможност за такъв път,
поради което не след дълго ще се наложи и на най-разгорещените адепти на
абиогенезата и еволюцията да преосмислят поддръжката си за тези напълно
обезсилени вече теории.
В) 3. Библейският разказ за Сътворението
Редица от най-значимите свети отци, признати за колоси на Църквата – Йоан Златоуст,
Василий Велики, Амвросий Медиолански, Кирил Йерусалимски, Ефрем Сирин, Йоан
Дамаскин, Григорий Богослов, Августин Блажени както и мнозина други - са ни
оставили своите пространни коментари върху книгата Битие.
Прави впечатление, че в техните светогледи са избегнати двете крайности, които
наблюдаваме днес: от една страна на протестантския научен креационизъм, а от друга –
на теистично-еволюционният модел, възприет напоследък от римо-католическата църква.
Нека припомним, че според първото становище разказът в началните глави на Битие
трябва да се разбира буквално, като творческите дни са земни денонощия от 24 часа, а
125
според второто – Мойсей алегорически ни описва еволюционен процес, продължил
милиарди години.
1. Светите отци са избрали напълно реалистичен подход при тълкуването на
разказа за Сътворението – от една страна те са смятали, че става въпрос за
действителна история, а от друга – че в нея има места, които не бива да се интерпретират
буквално, а символично и преобразно.
Св. Василий Велики говори в „Шестоднев”:
„Някои, като приемат написаното не в общоупотребителния смисъл, наричат водата не
вода, но някакво друго вещество, и растението – не растение, и на рибата придават
значение по свое усмотрение… Аз пък, като слушам за трева, трева и разбирам; същото и
за растение, риба, звяр и скот – всичко, както е назовано, за такова го и приемам. „Не се
срамувам от благовестието”, (Рим. 1; 16) (Някои), според собственото си разбиране,
намислили да придадат някаква си важност на Писанието с лъжливи аргументи и
алегорически тълкувания. Но това означава да правиш себе си по-премъдър от словесата
на Духа и под вида на тълкуване, да въвеждаш собствените си мисли. Ето защо, както е
написано, така и ще разбираме” („Шестоднев” ІХ; І, „Творения”, Сергиев Посад, 1900,
стр. 85).
Преп. Ефрем Сирин споделя същото в своето „Тълкувание на Битие”:
„Никой не трябва да мисли, че шестодневното сътворение е иносказание; също така е
непозволително да се говори, че в това описание са представени само наименования, или
нищо не означаващи, или означаващи нещо друго. Напротив, трябва да се знае, че както
небето и земята, а под имената "небе" и "земя" не се разбира нещо друго, така и казаното
за всичко останало, че е сътворено и приведено в устройство след сътворението на
небето и земята, заключава в себе си не празни наименования, но на силата на тези
наименования съответства самата същност на сътворените естества” („Толкование на
первую книгу, т.е. на книгу Бытия”, гл. 1, „Творения”, ч. 6, Сергиев Посад, 1901, стр.
211-212).
Св. Йоан Златоуст пише за реките на рая:
„Може би, обичащите да говорят от своята мъдрост, и тук не допускат нито това, че
реките действително са реки, нито това, че водите са именно води, но внушават на
решаващите се да ги слушат, че те (под имената "реки" и "води") представляват нещо
друго. Но да не обръщаме, моля ви, внимание на тези хора, да заградим за тях нашия
слух, а да вярваме на божественото Писание и като следваме това, което е казано в него,
да се стараем да пазим в душите си здравите догмати.” („Беседы на книгу Бытия”, ХІІІ; 4,
Творения, ч. 4, стр.107)
Според православните теолози учителите на Църквата специално ни обръщат внимание,
че в Писанието, както и във всеки друг род литература, присъстват очевидни метафори.
Например в псалмите се казва: „Слънцето знае своя заник” (Пс. 103: 19). Ние не сме
длъжни да вярваме, че Слънцето има съзнание и буквално „знае” кога трябва да залезе;
това е просто обичаен прийом на поетичния език, който не предизвиква смущение у
126
никого.
Не бива да разбираме буквално и антропоморфните изрази, използвани по отношение на
Бога, като че ли Той е човек, който ходи, говори, гневи се и т.н. Как Бог „е казал”?
Произвел ли е Той звук, който е изпълнил атмосферата, а да не говорим, че в
космическото пространство тя дори не съществува? Християнството приема, че Бог е
напълно духовен, няма физически органи и че Неговите действия са описани в
Писанието феноменологично, т.е. каквито изглеждат на хората. Отците са твърде
предпазливи с текстовете на Битие в това отношение. Така, св. Йоан Златоуст учи:
„Когато чуеш „насади Господ Бог рай в Едем, на изток” (Бит. 2: 8), то думата „насади”
разбирай за Бога благоприлично, т.е., че Той е заповядал; а относно следващите думи
вярвай, че именно раят е бил сътворен и то на самото това място, където е обозначило
Писанието.” („Беседы на книгу Бития”, ХІІІ, 3, стр. 106)"
Както отбелязахме обаче, само определени места от текста в Битие трябва да се
възприемат по този начин. Свети Йоан Дамаскин определено твърди, че алегорическото
тълкувание на рая е част от ранна ерес и не принадлежи на Църквата. Нека да обърнем
внимание, че ако придадем (почти) изцяло фигуративно и метафорично значение на
текста както правят поддръжниците на теистичната еволюция, бихме могли да тълкуваме
нещата по свое усмотрение, във всякакви смисли и значения. (Последователите на
езотериката, астрологията, окултизма, теософията, гностицизма, масонството,
метафизичните култове и пр., и пр., също твърде успешно прилагат метафоричното и
алегорично тълкуване на текстове от Библията в подкрепа на своите учения.)
2. Кое тълкувание на библейския разказ за Сътворението може в най-голяма степен
да претендира за легитимност?
Томас Хъксли, считан за най-ревностния хуманист на своето време, е бил известен като
„булдогът на Дарвин”, тъй като защитава и популяризира идеите на еволюционната
теория повече от техния автор. В статия от края на ХІХ век той се подиграва и осмива
недомислията на онези богослови, които не са в състояние да разберат цялата
несъстоятелност на своята отстъпническа позиция и се опитват да я прокарат като
някакъв оригинален синтез между християнството и науката:
„Аз наистина съм затруднен да схвана как някой дори за миг може да се съмнява, че
християнското богословие изцяло зависи от историческата надеждност на еврейските
Писания. Самата идея за Месия или Христос е неразделно втъкана в еврейската история;
разпознаването на Иисус от Назарет като този Месия почива върху тълкуването на
текстовете от еврейските Писания, които нямат никаква доказателствена стойност, освен
ако не притежават историческия характер, който им е приписван. Ако не беше сключен
заветът с Авраам; ако Яхве не беше наредил обрязването и жертвите; ако „десетте слова”
не бяха написани от Божията ръка на каменните плочи; ако Авраам е само митичен герой
като Тезей; ако разказът за Потопа е измислица; ако Грехопадението е легенда; и ако
разказът за Сътворението е сън на ясновидец; ако всички тези категорични и подробни
разкази са привидно истински събития и нямат повече стойност за историята от
разказите за периода на Римската империя – какво може да се каже за месианското
127
учение, което става толкова по-неясно!? И какво да кажем за престижа на авторите на
книгите от Новия Завет, които според тази теория не просто са възприели мъгляви
измислици за твърда истина, но и са построили самите основи на християнската догма
върху плаващите пясъци на легенди?
След това Хъксли им изнася урок по новозаветно богословие като цитира думите на
Иисус в Матей 19:4-5: „А Той в отговор рече: Не сте ли чели, че Онзи, Който ги е
направил, направил ги е отначало мъжко и женско, и е казал: "Затова ще остави човек
баща си и майка си и ще се привърже към жена си; и двамата ще бъдат една плът"?”. По-
нататък авторът коментира, че християнските учения за брака, за греха, за бъдещите
възкресение и съд, зависят от истинността на тези събития: „Ако тук не се приписва
божествен авторитет на двадесет и четвъртия стих на втората глава на Битие, каква е
стойността на казаното? Отново питам, ако човек може произволно да си играе с разказа
за Грехопадението като „образ” или „алегория”, какво става с основата на Павловото
богословие?” ... „Понеже, както чрез човека дойде смъртта, така чрез човека дойде
възкресението на мъртвите. Защото, както в Адам всички умират, така и в Христа всички
ще оживеят” (І Кор. 15:21-22). И задава риторичния въпрос: „Ако Адам може да се
приеме за не повече истински човек от Прометей, и ако разказът за Грехопадението е
само поучителен „образ”, подобен на митовете за Прометей, каква е стойността на
дидактиката на Павел?”. Накрая Хъксли заключава относно онези, които отхвърлят
Битие като действителна история: „Остава печалният факт, че позицията, която те са
възприели, е безнадеждно несъстоятелна.”[83]
Първите християнските апологети изключително добре са познавали философиите и
религиите на своето време. Представите, че космосът е вечносъществуващ или, че
материята се самоорганизира и еволюира, че Демиургът (бог-оформител) е внесъл ред в
хаоса на предсъществуващата субстанция и т.н., са били актуални още в древността.
Светите отци обаче са смятали, че библейският разказ за Сътворението е уникален и не
се вмества в рамките на нито една от тях, а трябва да се тълкува изключително в духа на
монотеизма и креационизма.
Според учителите на Църквата не може и дума да става, че Мойсей е написал началото
на Битие, след като се е запознал с други, по-ранни езически разкази за Сътворението –
египетски, халдейски и пр., – понеже те са принципно несъпоставими (относно това ще
говорим в VII глава). Също, няма как той просто да е събрал и редактирал устните
сказания и писмените източници, които са дошли до неговото време (така както са били
предадени деянията и хронологията на историческите патриарси и царе, например),
защото никой не е бил свидетел на извикването в съществуване на Вселената и живата
природа. Затова църковното предание категорично заявява, че Мойсей е получил
свръхестествено познание, откриващо се при пряк контакт с Бога!
Св. Йоан Златоуст в своите „Беседи върху книга Битие”, например, пояснява, че ап. Йоан
е бил пророк на бъдещето, а Мойсей – пророк на миналото. (Посоченото ни кара да
смятаме, че според светителят Бог е показал на Мойсей във видение Сътворението, по
подобен начин както е явил в картини Апокалипсиса пред ап. Йоан.) По-нататък авторът
128
продължава:
„За това той (Мойсей) е започнал да говори така: „Въ начале сотвори Богъ небо и землю”,
сякаш възгласявайки към всички нас гръмогласно: „Говоря ви това не научен от хора;
Тоя, Който призова тези (небето и земята) от небитие в битие, Той подвижи и моя език
към повествование за тях”. И така, моля ви, нека да внимаваме в тези думи така, сякаш
слушаме не Мойсей, но Самия Господ на Вселената, говорещ чрез устата на Мойсей, и да
се простим за дълго със собствените разсъждения” (ІІ, 2, стр. 9).
Както нееднократно споменахме в предишните глави, ние определено считаме, че
библейското становище и диалектическият материализъм (към който принадлежи
дарвинизмът) по същество са антагонистични, т.е. отразяват противостоящи си
идеологически подходи, които не могат да бъдат примирени по никакъв начин. Затова
ще посочим защо не е възможно да тълкуваме и сътворението на живите същества в
някакъв еволюционен контекст, както правят теистичните еволюционисти.
Дори да вземем предвид обстоятелството, че езикът на Битие е феноменологичен и
позволява известно научно уточняване, да променяме хронологичния ред на събитията,
да преструктурираме текста или да се опитваме да го разбираме метафорично и
алегорично и пр., и пр., все пак има няколко ключови пасажа, които водят еднозначно до
точно определени изводи.
Схемата при създаването на живите същества, която се повтаря през няколкото
творчески дни, е следната:
а) И рече Бог: да произведе земята (водата) ...
б) И произведе земята (водата) ... растенията, рибите, влечугите, птиците, зверовете и пр.
в) И сътвори Бог ... растенията, рибите, влечугите, птиците, зверовете и пр.
г) Според рода им ... (Възникването на Земята, Слънцето, Луната и звездите следва почти
същата последователност.)
Как можем да тълкуваме тази схема:
а) Словото на Бога означава директна заповед за действие.
б) За мъртвата природа има две възможности:
– Получава потенциалната способност да се самоорганизира във времето.
– Изпълнява заповедта на Бога безпрекословно, като моментално поражда живите
организми. (Точно както и Господ Иисус Христос е извършвал чудесата в своя живот.)
в) Изрично е подчертано, че появата на всички неща се дължи на непосредственото
действие на Бог (т.е. горната дилема трябва да бъде разрешена във втория смисъл).
г) Растенията и животните са създадени със способността да се плодят и размножават
според родовете си, като тяхната наследственост е съхранена в семената им. Всички
основни родове организми са били образувани по време на тези шест "творчески дни"
(чиято продължителност не ни е известна - виж IV гл.), в рамките на които светът е бил
завършен и съвършен.
129
И ако за образуването на Земята и космоса се допуска по-широко тълкуване, то за
живите същества и човека, нещата са много тясно конкретизирани. Проф. Боян Пиперов,
който е един от най-добрите познавачи на библейския еврейски език в България, също се
съгласява с нашата позиция:
„И рече Бог: да произведе земята зеленина, трева, що дава семе (по свой род и подобие),
и плодно дърво, що дава според рода си на земята плод, чието семе си е в него. Тъй и
стана. (ст. 11)
Бог приканва земята да прояви силите си и да даде възможност на растенията да
прокарат. В Библията дебело е подчертано, че Бог дава живота, свързан със земята, а
последната се явява само като необходимо условие за развитието на този живот.
Библията изключва всякаква идея за някакво самозараждане.
...................................
И сътвори Бог големи риби и всякакъв вид животни-влечуги, които произведе водата,
според рода им, и всякакви пернати птици според рода им. И видя Бог, че това е добро.
(ст. 21)
В този стих се разкрива как е била изпълнена Божията заповед. Но изпълнението на
заповедта не се предава със същите думи, както виждаме това в построяването на целия
разказ. Тук изведнъж се казва: и сътвори (евр. вайивра от глаг. бара – творя, сътворявам;
Характерното в употребата на този глагол е: 1) Употребява се само по отношение на
Божията дейност. 2) Резултатът от тази дейност е нещо чудно, необикновено, ново,
небивало. 3) Този глагол никъде не се употребява с т. нар. в еврейската граматика
винителен падеж на материята - acc. materiae, т.е. правя нещо от нещо.).
Чудното, новото, което се появило като резултат от Божието творчество в случая е
„живата душа“ (евр. нефеш хаййа), т.е. животът, жизненото начало, живецът, който Бог
влива в сътворените живи същества. С това се отхвърля за сетен път мисълта, че в
Библията може да става дума за някакво самозараждане на растенията или животните.
....................................
И рече Бог: да произведе земята живи души според рода им, добитък и гадини, и земни
зверове според рода им. Тъй и стана. (ст. 24)
Земята, подобно на водата, бива призована да произведе своите обитатели. Но веднага се
добавя: И създаде Бог (ст. 25), т.е. Бог създаде, а не земята. Макар и библейският текст да
е съвсем ясен, все пак някои виждат в тези изрази отглас от учението на древните
космогонии, където земята се нарича „плодоносна“ или „животоносна“, т.е. тя самата,
без ничия помощ произвежда живота (напр. В Египет учели, че животните са в резултат
от взаимодействието между тинята на Нил и слънчевите лъчи).[84]
Нека отново дадем думата на колосите на Църквата:
Свет. Василий за третия ден:
„Когато (Бог) казал: „Да изведетъ” (Бит. 1: 11), това не означава, че (земята) изнася вече
намиращото се в нея; но далият повелението е дарувал и сили на земята да произведе.
Защото когато земята чула: „Да прораститъ земля былие травное (…) и древо
130
плодовитое”, не скрита някаква трева произвела от себе си, не криещи се някъде в
недрата й палми, или дъб, или кипарис е пуснала на своята повърхност, но Божието
слово съзижда естеството на тварите. „Да прораститъ земля”; да извади не това, което
има, но да придобие това, което няма, доколкото Бог й дарува сила да действа.”
(„Шестоднев”, VIII, с. 120).[85]
Свет. Амвросий за петия ден:
„При това повеление водите незабавно произвели своите порождения. Реките започнали
да раждат. Езерата дали и те своя принос за живота. Самото море започнало да плоди
всички родове влечуги… Ние не сме способни да запишем множеството имена на всички
тези видове, които по Божественото повеление били приведени към живот в едно
мигновение. В един и същ миг били приведени в битие веществената форма и принципът
на живота… Китът, както и жабата, дошли в битие в едно и също време, приведени от
една и съща творческа сила”(„Six Days”, V:1, 2, pp. 160-162).
Преп. Ефрем за шестия ден:
„… земята по Божие повеление незабавно произвела гадовете, полските зверове,
хищните зверове и добитъка, колкото са били нужни за служение на този, който в същия
тоя ден пристъпил заповедта на своя Господ” („Толкование на книгу Бытия”, гл. 1, сс.
225-226).
Както се изразява един православен теолог: „Не може да има абсолютно никакви
съмнения, че светите отци са разбирали ясно и единодушно, че в тези три дни Бог е
сътворил всички родове същества известни ни днес. Това може да се види от често
повтаряните им твърдения, че Бог твори непосредствено и мигновено, че именно
Неговото слово, и само то, привежда тварите в битие, че да произвеждат живота не е
естествено свойство на водата или земята.“[86]
Св. Василий учи, че „родовете” от Светото Писание поддържат своята природа
неизменна до края на времената (разбира се, освен тези, които по едни или други
причини вече са измрели):
„… природата на съществата, подбудена от едно повеление, преминава равномерно и
през раждащата се и през разрушаващата се твар, запазвайки приемствеността на
родовете посредством уподобяването, докато не достигне до самия край; защото
приемника на коня тя прави кон, на лъва – лъв, на орела – орел, и всяко животно,
съхранявано в следващите едно след друго приемства, продължава до края на вселената.
Времето не поврежда и не унищожава свойствата на животните. Напротив, тяхната
природа, като неотдавна създадена, протича заедно с времето” („Шестоднев”, ІХ, с. 139).
По подобен начин учи и св. Амвросий:
„Божието слово прониква всяка твар в състава на света. Следователно, както е
предопределил Бог, всички родове живи същества са били произведени бързо от земята.
Съгласно установения закон, всички те следват едно след друго, от век във век, в
съответствие с техния външен вид и природа. Лъвът ражда лъв, тигърът – тигър, бикът –
131
бик, лебедът – лебед, а орелът – орел. Веднъж заповяданото станало обичайно в цялата
вселена за всички времена. От тогава земята не е преставала да принася своето служение.
Началният вид на живите същества е възпроизведен за бъдещите времена чрез
последващите поколения на дадената природа.” („Six Days”, VI:3, p. 232)”
Ако Мойсей се опитваше да предаде идеята за еволюция би трябвало да отбележи, че
земята (водата) е произвела някакъв първоначален организъм, чиито поколения
непрекъснато са се изменяли, в резултат на което се е формирало огромното
многообразие на растенията и животните. Авторът на Битие със сигурност е бил наясно с
подобна концепция, защото е описал как от една прародителска двойка (Адам и Ева) е
произлязла цялата пъстрота от земни племена и народи. Но Свещеното Писание ни
представя коренно различна картина на нещата, което християните приемат като
боговдъхновено свидетелство!
3. Преди сътворението на човека трите Лица на Света Троица като че ли се съветват
помежду си, а по-нататък Бог дори не издава заповед към материята, а действа напълно
самостоятелно. По този начин много силно се внушава представата, че човекът е нещо
изключително, която се засилва и от обстоятелството, че е направен по Божия образ и
подобие и му е дадена власт над цялата природа.
Ето какво е записано в книгата Битие:
"След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие; и да
господарува над… рибите, птиците, зверовете и над цялата земя,
И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги
сътвори." (Бит. 1: 26, 27)
По този повод свет. Василий говори:
„Сотворимъ человека… Това слово не е било употребено за никое от творенията.
Появила се светлината, а повелението е било просто: „рече Богъ: да будетъ светъ”. Били
създадени небесата, не без волеизявление… Бог не е казал както за другите същества:
„Да бъде човек!” Познай достойнството, което ти принадлежи. Той не е призовал твоето
възникване със заповед, но е имало съвет в Бога, как да се въведе в живота това достойно
за чест същество …
Защо не е казал Бог: „Сътвори”, а : „Сотворимъ” („Да сътворим”)? Това е за да познаеш
ти висшата власт. Той желае като почиташ Отца, да не отричаш Сина; Той желае да
знаеш, че Отец е сътворил чрез Сина, и че Синът е сътворил по волята на Отца, и че
трябва да прославяш Отца в Сина, и Сина в Светия Дух…
(Но) Той не е казал: „И сътворихме”, така, че да не можеш да вземеш от тук предлог за
многобожие.” („On the Origin of Man”, I:3-4, pp. 171-175)
Наставниците ни във вярата са били всячески просветлени от Всевишния, понеже те,
както и по-напред отбелязахме, много преди Нилс Бор формулират принципа на
допълнителността – един Бог, но в три Личности.
132
Светите отци поясняват, че тялото ни е както на животните, но „образът Божий” следва
да търсим в душата и духа на човека, по думите на нашия Господ Иисус Христос: „Бог е
Дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина.” (Йоан 4: 24)
Според тях „образът” ни е даден напълно и не може да бъде изгубен, докато „подобието”
е било завещано само като възможност, а самият човек е трябвало да се труди за
достигане на съвършенството.
Същият светител по-нататък пояснява:
”Сотворимъ человека по образу Нашему и по подобию”. Ние притежаваме едното по
сътворение, а придобиваме другото по свободна воля. В първоначалното устроение на
нас ни е дадено да бъдем родени по образ Божий; по свободна воля пък у нас се формира
същество по подобие Божие… „Сотворимъ человека по образу Нашему”: за да обладава
това, което е по образ, но да приведе също себе си и в съответствие с подобието. Бог е
дал сили за това; ако Той те беше сътворил така също и в подобие, в какво би била твоята
заслуга? За какво би бил увенчан? И ако Творецът ти беше дал всичко, как би се
отворило за тебе Царството Небесно? Но по-правилно е, че една част ти се дава, докато
друга е оставена незавършена: това е така, за да можеш да я завършиш сам и да можеш
да бъдеш достоен за наградата, идваща от Бога.” („Оn the Origin of Man”, I:16-17, pp. 207-
211)
Редица съвременни християнски теолози обаче, без да се съобразяват с духа на
Писанието и пренебрегвайки хилядолетното учение на Църквата, твърде самонадеяно се
опитват да ни направят потомци на маймуноподобни същества.
Изразът „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за
живот; и стана човекът жива душа.” (Бит. 2: 7) се приема напълно символично, като
думата „пръст”, според тях, означава „вече съществуващи създания”. Бог е сътворил
човешката душа, „вдъхнал” я после в един от членовете на стадо от висши примати и
така постигнал духовната същност на първия „Адам” (неговата физическа природа обаче
си останала продукт на еволюционен процес). Но в такъв случай думите, изречени след
Грехопадението "... защото пръст си и в пръстта ще се върнеш" (Бит. 3: 19) би трябвало
да подсказват, че след смъртта си ние се превръщаме в някакви животни, което по
странен начин свързва идеята за еволюцията с учението за прераждането?!
И още, в края на изречението „... и стана човекът жива душа.” (Бит. 2: 7), думите „жива
душа” (евр. – нефеш хаййа) са съвсем същите, които са използвани за останалите
обитатели на планетата (Бит. 1: 20, 24). От тук следва, че приматът, превърнал се в
„Адам”, трябва да е бил вече „жива душа”, което пък противоречи на библейския текст,
че човекът станал жива душа, когато Бог го направил и му вдъхнал живот.
За Ева е написано: „И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе
при човека.” (Бит. 2: 22). Експертите по староеврейски език твърдят, че думата „създаде”,
тук е използвана в смисъл „изгради” и се отнася до образуването на някаква значима
структура, което включва конструктивно усилие. С други думи Бог „собственоръчно” е
изваял Ева като е взел от Адам едно ребро с околната му плът, т.е. при появата на жената
също е изключена всякаква възможност за еволюция.[87]
133
Православната църква смята, че щом Адам е бил уподобен на Бога следователно
неговата природата трябва да е била съвършена и нетленна. Едва след Грехопадението
той е изгубил своето безсмъртие и блаженото състояние в Едемския рай.
Преп. Симеон Нови Богослов поучава:
"Адам е бил създаден с тяло, бидейки нетленен, макар и веществен и още не духовен, и е
бил поставен от Твореца Бог, като безсмъртен цар над нетленния свят не само над рая, но
и над цялото творение, съществуващо под небесата… Цялото това творение отначало е
било нетленно и е било създадено от Бога подобно на рая. Но по-късно е било подчинено
от Бога на тлението и покорено на суетата на човеците.” (Hom. 45, 1 and 4, „The Sin of
Adam”, pp. 64, 67, 75)."
Православната концепция се позовава и на 123-тото Правило на Картагенския събор
(свикан против ерестта на Пелагий и Целестий):
„Признато е от всички епископи на Картагенската Църква, представени на светия
Събор, чиито имена и подписи са внесени в деянията (на Събора), че Адам не е сътворен
от Бога смъртен. Ако някой каже, че Адам, първоначално създаденият човек, е
сътворен смъртен, така че и да би съгрешил, и да не би съгрешил, би умрял телом,
тоест, би излязъл от тялото не като наказание за греха, а по природна необходимост:
да бъде анатема.”
В еволюционната теория на Дарвин омразата, агресията и убийството са движещи сили в
борбата за съществуване и естествения отбор. Всяка проява на състрадателност и милост
показват слабост пред врага, като съответно водят до загуба в битките и позорна смърт.
Затова всички онези, които си позволят да изпитват толкова възвишени емоции
непрестанно ще бъдат побеждавани и ще отмират поради своята неспособност да се
приспособят към жестоката действителност, която ги заобикаля.
(Фридрих Ницше прекрасно е разбирал, че дарвиновото учение отхвърля нравствените
ценности на християнството и го е доразвил в идеята за „свръхчовека”, който чрез своята
„воля за власт” доминира над другите индивиди в обществото. А последователите на
езотеричните школи смятат, че еволюцията ще развие нашите свръхестествени заложби и
така ще ни превърне в богове - нещо твърде подобно на онова, което говорела змията на
Ева в градината.)
Светите отци обаче поучават точно обратното, а именно, че първият човек е бил твърде
много извисен над нас в интелектуално и духовно отношение. Но способностите на Адам
не са се дължали на някакви мистични центрове (чакри) в неговото тяло, а на
съвършената му природа и единението му с Бога. След Грехопадението нашата природа е
била повредена, а общността с Бога – прекъсната, поради което тлението и грехът
непрестанно ни разрушават. В самото начало на своите „Душеполезни поучения” преп.
Авва Доротей пише:
„В началото, когато Бог сътворил човека, Той го поставил в рая… и го украсил с всяка
добродетел, давайки му заповед да не вкусва от дървото посред рая. И така, той
пребивавал там в райско наслаждение: в молитва, в съзерцание, във всяка слава и чест,
134
имайки здрави чувства и намирайки се в това естествено състояние, в което бил създаден.
Защото Бог сътворил човека по Свой образ, т.е. безсмъртен, самовластен и украсен с
всяка добродетел. Но когато престъпил заповедта, вкусвайки плод от дървото, от което
Бог му заповядал да не яде, той отпаднал от естественото състояние и изпаднал в
противоестествено, и пребивавал вече в грях, в славолюбие, в любов към наслажденията
на този век и в други страсти, и бил владян от тях, защото сам им се поробил чрез
престъплението.” (Сергиев Посад, 1900, І, сс. 19-20).”
Мойсей толкова ясно и недвусмислено е описал събитията, че по нито един от
въпросите на вярата не е имало такова непоколебимо единодушие. Всички свети
отци, учители и апологети в историята на Църквата, са стояли на теистични и
креационистки позиции („Consensus patrum”), което има силата на съборно
решение по въпроса за Сътворението. Нещо повече, единствено разбирането за
историческа достоверност на разказа от началните глави на книгата Битие, е в
пълно съгласие с цялата съвкупност от догмати на християнската вяра (което дори
Томас Хъксли е схванал по-добре от теистичните еволюционисти).
......................................
БЕЛЕЖКИ
[1] Хокинг, Ст., Л. Млодинов, "Великият дизайн", София: Бард, 2012, с. 204, 211-212.
[2] Естествено възниква въпросът “как са живели растенията без Слънцето?”. Нека да си
припомним обаче, че Бог е създал светлината още на първия ден. Както отбелязахме в
трета глава, остатък от тази първична светлина навярно е т. нар. реликтово лъчение.
Неговата температура по онова време трябва да е била около 25 oC, за да бъдат осигурени
оптимални условия за фотосинтезата.
[3] Experimental models of primitive cellular compartments: encapsulation, growth, and
division.
https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pubmed/14576428
[4] Посоченият от М. Айген синтез намира известно основание в процесите, описани в
статията: Clay May Have Been Catalyst For Life
http://www.scienceagogo.com/news/20030927030005data_trunc_sys.shtml
[5] Hypercycles
http://pespmc1.vub.ac.be/HYPERC.html
[6] Spiral Wave Structure in Pre-Biotic Evolution: Hypercycles Stable Against Parasites*
goo.gl/GRs4d7
[7] Sysers
http://pespmc1.vub.ac.be/SYSERS.html
[8] The Origins of the RNA World
https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC3331698/#!po=36.7021
135
[9] Централна догма в молекулярната биология гласи, че информацията в живия свят
винаги е в посока от нуклеиновите киселини към белтъците. С други думи белтъците не
могат да съхраняват информация и да я предават на поколенията.
Видове пренос на информация според центалната догма:
Общи Специални Забранени
ДНК → ДНК РНК → ДНК (при ретровируси) белтък → ДНК
ДНК → РНК РНК → РНК (при РНК вируси) белтък → РНК
РНК → белтък ДНК → белтък (в лаб. условия) белтък → белтък
В дискусионна статия от 1990 г. В. Кордюм, като анализира резултатите от

изследванията на прионите (инфекциозни белтъци), стига до извода, че съществува и
втора форма на биологичната информация, а именно, че пространствената структура на
белтъците е способна на възпроизводство.
Той пише: "Оказва се, че чисто белтъчни молекули, без наличието на нуклеинови
киселини, могат по някакъв начин да обезпечат в клетката собствено мултиплициране,
натрупване, реализация на патологичния процес и са способни при попадане в здрав
организъм да осъществят целия този цикъл отначало."
Кордюм, В.А., "Самовоспроизводящиеся белки, некоторые следствия и прогнозы. -
Биополимеры и клетка", 6, 1990, 5-20.
През 1996 г. група учени (Lee DH, Granja JR, Martinez JA, Severin K, and Ghadri MR)
съобщават, че в щамове на дрожди са открили самовъпроизвеждащ се пептид.
A self-replicating peptide
https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pubmed/8700225?dopt=Abstract
По такъв начин централната догма в биологията се оказва, че е необходимо да бъде
коригирана като се приеме, че е възможно предаване на информация от белтък към
белтък.
[10] As a Solution to the Origin of Life, RNA World Model Comes Under Attack
https://evolutionnews.org/2015/06/on_the_origin_o_7/
[11] Казано най-общо, ензимите катализират само термодинамично възможни процеси,
задавайки ниска активираща енергия, което прави по-лесно протичането на съответната
реакция.
Например, веществата (A и B) се нуждаят от голямо количество енергия (E1) за да
достигнат междинното състояние A…B, което след това преминава в краен продукт (AB).
Ензимът (E) образува микросреда, в която A и B могат да реагират до междинното
състояние (A…E…B) по-лесно, намалявайки необходимата енергия (E2). Като резултат
се повишава вероятността за осъществяване на тази реакция и по този начин се повишава
скоростта ѝ.
136
Ензимите могат да ускорят реакциите от десетки милиарди до трилиони (10 10 - 1012) пъти
в сравнение с протичането им в природата. (За сравнение, металните йони повишават
скоростта на реакциите едва до стотина пъти.) Затова се счита за практически (почти)
невъзможно катализираните от ензими реакции да протекат при нормални условия
в неживата природа.
[12] RNA-catalysed nucleotide synthesis
http://www.nature.com/nature/journal/v395/n6699/full/395260a0.html
Nature
http://www.nature.com/nature/journal/v459/n7244/abs/nature08013.html
DNA could have existed long before life itself
https://www.newscientist.com/article/mg21528795.500-dna-could-have-existed-long-before-
life-itself/#.U2sd5_mSxio
[13] Molecular Systems Biology
http://m.msb.embopress.org/content/10/4
[14] Scientists may have found the earliest evidence of life on Earth
http://www.sciencemag.org/news/2015/10/scientists-may-have-found-earliest-evidence-life-
earth?rss=1
Според един епизод на National Geographic животът трябва да се е появил преди 4, 400
млрд. год., едновременно с началото на образуването на океаните. С оглед на
съвременната научната картина, чиито пъзел ще наредим след малко в текста, тази
версия изглежда съвършено неприемлива.
National Geographic - How Life Began Part
https://www.youtube.com/watch?v=lpgoDYI7fdQ
[15] Behold LUCA, the Last Universal Common Ancestor of Life on Earth
http://www.smithsonianmag.com/smart-news/behold-luca-last-universal-common-ancestor-life-
earth-180959915/
[16] How did bacteria come to be?
https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pubmed/9889982The emergence of major cellular processes in
evolutionhttps://www.ncbi.nlm.nih.gov/pubmed/8706840
[17] Metabolites: a helping hand for pathway evolution?
http://www.sciencedirect.com/science/article/pii/S0968000403001142?via%3Dihub
[18] MANET: tracing evolution of protein architecture in metabolic networks
https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC1559654/
[19] A metabolic network in the evolutionary context: Multiscale structure and modularity
137
https://www.google.bg/url?sa=t&source=web&rct=j&url=http://www.rtcb.iitp.ru/PDF/1673163
0.pdf&ved=0ahUKEwiDgffX7cvTAhWC2RoKHacjDjkQFggdMAA&usg=AFQjCNErneUaOi
kRfNPZKwUrYD4QEuhoKw&sig2=p3_qp0qXwsZdD-ih1d0raQ
[20] Endosymbiosis and Eukaryotic Cell Evolution
http://www.sciencedirect.com/science/article/pii/S0960982215008891
[21] Происхождение эукариот как результат интеграционных процессов в микробном
сообществе
http://www.evolbiol.ru/dok_ibr2009.htm
[22] 29+ Evidences for Macroevolution
http://www.talkorigins.org/faqs/comdesc/
[23] ‘TREE OF LIFE’ FOR 2.3 MILLION SPECIES RELEASED
https://today.duke.edu/2015/09/treeoflife
[24] AU – астрономическа единица се нарича средното разстояние от Земята до Слънцето,
което е около 150 млн. км.
[25] Researchers find that Earth’s magnetic shield is 500 million years older than previously
thought
http://www.rochester.edu/newscenter/researchers-find-that-earths-magnetic-shield-is-500-
million-years-older-than-previously-thought-112772/
[26] Като се има предвид, че според скорошен анализ на обсерваторията на щатския
университет в Охайо, между 10% и 30% от всички масивни звезди стават черни дупки
без да преминат фаза на супернова, това още повече намалява суперновите в Млечния
път на едва около 140-180 милиона.
Supernova Fail: Giant Dying Star Collapses Straight into Black Hole
https://www.space.com/37001-black-hole-born-from-collapsing-star-video-images.html
[27] „Лунната повърхност е изложена на пряка слънчева светлина, и силната
ултравиолетова светлина и рентгенови лъчи (от Слънцето) могат да унищожават
повърхностните слоеве от голи скали и да ги правят на прах с темп няколко
десетохилядни от сантиметъра на година. Но за възрастта на Луната дори този
миниатюрен темп може да е достатъчен да образува върху нея слой дебел няколко
километра.”
R. A. Lyttleton, цитиран в R. Wysong, Creation-Evolution Controversy, p. 175.
[28] Source regions and timescales for the delivery of water to the Earth
http://onlinelibrary.wiley.com/doi/10.1111/j.1945-5100.2000.tb01518.x/abstract
[29] Rosetta Instrument Reignites Debate on Earth's Oceans
https://www.jpl.nasa.gov/news/news.php?release=2014-423
[30] Atmospheric oxygenation three billion years ago
138
https://www.nature.com/nature/journal/v501/n7468/full/nature12426.html
[31] Oxidative elemental cycling under the low O2 Eoarchean atmosphere
https://www.nature.com/articles/srep21058
[32] Atmospheric oxygen regulation at low Proterozoic levels by incomplete oxidative
weathering of sedimentary organic carbon
https://www.nature.com/articles/ncomms14379
[33] S. J. Gould, “An Early Start,” in Natural History, February 1978.
[34] Francis Hitching, The Neck of the Giraffe (1982), p. 65.
[35] Stanley L. Miller, “Production of Some Organic Compounds under Possible Primitive
Conditions,” in Journal of the American Chemical Society, 7, 1955, p. 2351). Harold Urey, “On
the Early Chemical History of the Earth and the Origin of Life,” in Proceedings of the National
Academy of Science, 38, 1952, p. 352).
[36] Stanely L. Miller and Leslie E. Orgel (1974), p. 33.
[37] Francis Hitching, The Neck of the Giraffe (1982), p. 65.
[38] David W. Deamer, "The First Living Systems: a Bioenergetic Perspective," Microbiology
& Molecular Biology Reviews, 61:239 (1997).
[39] Jon Cohen, "Novel Center Seeks to Add Spark to Origins of Life," Science, 270: 1925-
1926 (December 22, 1995).
Kevin Zahnle, Laura Schaefer, and Bruce Fegley, "Earth's Earliest Atmospheres," Cold Spring
Harbor Perspectives in Biology, 2(10): a004895 (October, 2010) ("Geochemical evidence in
Earth's oldest igneous rocks indicates that the redox state of the Earth's mantle has not changed
over the past 3.8 Gyr"); Dante Canil, "Vanadian in peridotites, mantle redox and tectonic
environments: Archean to present," Earth and Planetary Science Letters, 195:75-90 (2002).
[40] Вулканические газы
https://ru.m.wikipedia.org/wiki/Вулканические_газы
[41] Antonio C. Lasaga, H. D. Holland, and Michael J. Dwyer, "Primordial Oil Slick," Science,
174: 53-55 (October 1, 1971).
[42] Dante Canil, "Vanadian in peridotites, mantle redox and tectonic environments: Archean to
present," Earth and Planetary Science Letters, 195:75-90 (2002) (internal citations removed).
[43] National Research Council Space Studies Board, The Search for Life's Origins (National
Academy Press, 1990).
[44] Richard E. Dickerson, “Chemical Evolution and the Origin of Life,” Scientific American,
September 1978, p. 75.
[45] George Wald, “The Origin of Life,” Scientific American, August 1954, pp. 49-50.
[46] National Geographic - How Life Began Part
https://www.youtube.com/watch?v=cc5pRenJZhc
139
[47] J. Brooks and G. Shaw, Origins and Development of Living Systems (1973), p. 360.
[48] Deborah Kelley, "Is It Time To Throw Out 'Primordial Soup' Theory?," NPR (February 7,
2010).
[49] Денатурацията е процес, при който се променя естествената пространствена
структура на белтъка (нативната конформация), в резултат на което той губи
биологичната си активност.
[50] S. W. Fox, The Origins of Prebiological Systems and Their Molecular Matrices (1965), pp.
35-55.
[51] Robert Shapiro. “A Simpler Origin for Life,” Scientific American, June 2007, p. 48.
[52] Nicholas Wade. “A Leading Mystery of Life’s Origins Is Seemingly Solved,” The New
York Times, May 14, 2009, p. A23.
[53] NASA’s Astrobiology Magazine, “Life’s Working Definition—Does It Work?”
(https://www.nasa.gov/vision/universe/starsgalaxies/life%27s_working_definition.html),
accessed 3/17/2009.
[54] High Circular Polarization in the Star Forming Region NGC 6334
http://adsabs.harvard.edu/full/2000ASPC..213..355M
[55] Hazen, R.M., T.R. Filley, and G.A. Goodfriend. 2001. Selective adsorption of L- and D-
amino acids on calcite: Implications for biochemical homochirality. Proceedings of the
National Academy of Sciences 98(May 8):5487.
[56] Design and synthesis of a minimal bacterial genome
http://science.sciencemag.org/content/351/6280/aad6253
[57] Жизнь создаёт планеты?
http://evolution.powernet.ru/library/lifecreate.htm
[58] Lies, Damned Lies, Statistics,and Probability of Abiogenesis Calculations
http://www.talkorigins.org/faqs/abioprob/abioprob.html
В тази статия д-р Musgrave прави няколко твърде значими грешки:
1. Тръгва от вече получени полипептиди и полинуклеотиди, а ние показахме, че нито
един от етапите на абиогенезата не е възможен.
2. Твърди, че никой няма ориентация колко малък трябва да е бил първия жив организъм.
Вече беше отбелязано, че сред учените има консенсус, че за да извършва всички жизнени
функции, протоклетката трябва да има поне 250 - 300 гена (виж [56]). Дори да
предположим, че всеки ген е съставен едва от десетина нуклеодита (което е абсурдно!),
пак такава статистическа вероятност е немислимо да се осъществи: 42500 ≈ 101500
3. Като разсъждава, че: "първият жив обект може да е бил една-единствена
самовъзпроизвеждаща се молекула подобна на “самовъзпроизвеждащ се” пептид от
групата Ghadiri, или самовъзпроизвеждащ се хексануклеотид, или полимераза на РНК,
140
която се самокопира", той по-нататък прави изчисления, че е напълно възможно всеки
един от тези компоненти да възникне в първичния океан.
Работата е там, че за "жив организъм" се приема обект, способен да изпълнява поне
основните жизнени процеси - хранене, дишане, отделяне и размножаване. В началото на
първа точка ние изрично посочихме трите теоретико-биологични критерия за понятието
"живо", които включват дори повече изисквания. Кристалите, например, също могат да
се "самовъзпроизвеждат" - те нарастват, разпадат се на части, които пак започват да
растат и т.н.
(Най-общо казано, без да притежава собствен метаболизъм нито един обект не би могъл
да се нарече "жив". Тук е необходимо да споменем, че още през 1991 г. Christian De Duve
в книгата си "Blueprint for a Cell: The Nature and Origin of Live" се опитва да прокара
тезата, че химическата еволюция е довела до формиране на протометаболизъм,
катализиран от случайно образувани олигопептиди. Неговата идея обаче още същата
година е подложена на унищожителна критика от страна на Thomas Cavalier-Smith - виж
"Cells evolving", Nature, 351, 1991, 110.)
Затова трябва да се пресметне общата вероятност за спонтанно образуване на всички
компоненти, които осигуряват най-основните жизнени процеси. Ние отново ще бъдем
изключително щедри, като ще допуснем, че праклетката е притежавала само пет
различни белтъка, средно от по 30 аминокиселини (колкото е споменатия от него свръх
малък ензим-лигаза от групата на Ghadiri). Макар едва ли някой учен да се съгласи, че е
възможно устройството на праклетката да е било толкова опростено, то пак вероятността
за нейната поява ще е: 20150 ≈ 10195, т.е. абсолютно непостижима. А вероятността да се
получи правилния ред нуклеотиди, осигуряващи възпроизводството дори на такъв
нищожен "организъм" е: 4450 ≈ 10270. Без коментар!
4. Musgrave пише още: "Що се отнася до твърденията, че последователността на
белтъците не може да бъде изменена, това е отново безсмислица. В много белтъци
съществуват области, където почти всяка аминокиселина може да бъде заменена и други
области, където консервативната замяна (заредените аминокиселини могат да бъдат
заменени с други заредени аминокиселини, неутралните – с други неутрални
аминокиселини и хидрофобните аминокиселини с други хидрофобни аминокиселини)
може да бъде направена. Някои функционално еквивалентни молекули могат да се
различават по своите аминокиселини с 30-50%. Фактически е възможно да се заменят не
еднакви по своята структура белтъци на бактерии с белтъци на дрожди и белтъци на
червей с белтъци на човек и при това организмите ще продължат да живеят, все едно че
нищо не е било."
Ключовата фраза тук е "в много белтъци съществуват взаимозаменяеми области", от
което следва, че:
а) в повечето белтъци такива взаимозаменяеми области не съществуват.
б) в белтъците с взаимозаменяеми области, има области, в които нито една
аминокиселина не може да бъде заменена с друга.
141
Добре известен е учебникарският пример със сърповидно-клетъчната анемия, където на
6-тото място в бета веригата на хемоглобина, само една аминокиселина е заместена от
друга (глутаминът е заменен с валин). Последствията са трагични - болните имат кратка
продължителност на живота. Друг подобен пример дава математикът Murray Eden - виж
следващата бележка.
Явно д-р Musgrave, воден от своето нетърпение по-скоро да надвие креационистите,
твърде много е насилил фактите!
[59] През 1965 г. в Швейцария се организира среща между неодарвинисти и математици.
На нея последните изразяват сериозни съмнения относно статистическата
възможност за еволюция. След разгорещени спорове е решено на следващата година да
се подготви конференция, на която обстойно да се дискутират въпросите, свързани с тази
проблематика.
Ранната пролет на 1966 г. се провежда симпозиум в Wistar Institute (Филаделфия)
продължил четири дни. На него се изказват редица водещи световни математици,
запознати с проблемите на биологията. В докладите им са включени изчисления,
направени с най-мощните по онова време компютри. Като отчитат сложността на ДНК,
протеините, ензимите и другите фактори, обуславящи пораждането и развитието на
живота, те недвусмислено доказват, че статистически абиогенезата и еволюцията е
невъзможно да се осъществят, независимо какъв период от време имат на разположение.
Колкото до доклада на проф. Murray Eden в него се отбелязва, че животът не може да
започне чрез „случаен отбор”. Той подчертава, че ако се премахне факторът на
случайността, остава само „дизайнът” – а това изисква целенасочен замисъл от висш
Разум. По-нататък проф. Eden посочва математическата невъзможност белтъците да се
формират по случайност. Той също се позовава на своите обширни изследвания,
свързани с генетичните данни относно белтъкът хемоглобин. Хемоглобинът има две
вериги, наречени алфа и бета. Необходими са минимум 120 мутации, за да може алфа
формата да се превърне в бета. Поне 34 от тези мутации изискват промяна в два или три
нуклеотида. Но, посочва Идън, ако само една от тези мутации се отрази на
аминокиселинния състав на хемоглобина, последствието ще направи кръвта неспособдна
да осъществява своите функции и по-такъв начин организмът ще загине!
Murray Eden. Inadequacies of Neo-Darwinian Evolution as a Scientific Theory, p. 109.
Повече сведения относно симпозиума в института Уистар, можете да намерите в книгата:
"Paul Moorhead and Martin Kaplan (eds.), Mathematical Challenges to the Neo-Darwinian
Interpretation of Evolution, Wistar Institute Monograph No. 5."
[60] Всъщност на почти всички аминокиселини съответства повече от един кодон.
Например глицина отговаря на кодоните GGU, GGC, GGA и GGG. Това допълнително
усложнява нещата, свързани с координацията между белтъците и нуклеиновите
киселини.
142
[61] Davydov, O. V. The reverse genetic code: Specification of the doublet part. - Orig. Life
Evol. Bios., 19, 1989, 374-375.
[62] Колясников, Ю. А. Тайна генетического кода в структоре воды. Вестн. РАН, 63,
1993, 730-732.
[63] Nature's preservative
http://whyfiles.org/008amber/index.html
[64] Ембриогенезата е процес на pacтeж и paзвитиe нa зapoдишa (eмбpиoнa) oт мoмeнтa
нa oбpaзyвaнeтo нa зигoтaтa дo формирането на младия организъм. Тя обикновено се
разделя на четири стадия:
1) На стадий морула се извършва дpoбeнe, при ĸoeтo чpeз митoтичнo дeлeнe зигoтaтa ce
пpeвpъщa в мнoгoĸлeтъчнo oбpaзyвaниe. Рeгyлиpa се пpeдимнo oт гeнeтичнaтa
инфopмaция в зиготата.
2) Стадий бластула се характеризира с подготовка за обpaзyвaнe нa зapoдишни плacтoвe.
B неговия край гeнeтичнo eднaĸвитe ядpa зaпoчвaт дa фyнĸциoниpaт paзличнo. В
отделни клетки започват да се синтезират белтъци със специфичен характер.
3) Гаструлацията се съпровожда с морфогенетични промени - усилено делене и растеж
на клетките, които се подреждат в групи и пластове. През този стадий се осъществява
диференциране, което се извъpшвa чрез aĸтивизиpaнe или peпpecиpaнe нa гeни в
paзличнитe ĸлeтĸи.
При мешестите се образува само двупластна гаструла с външен пласт – ектодерма, и
вътрешен – ендодерма. При останалите многоклетъчни животни и при човека се развива
трипластна гаструла, която има междинен пласт – мезодерма.
4) Органогенеза. След възникването на трислойната организация на зародиша развитието
продължава с изграждане на определени съвкупности от тъкани, залагане на зачатъчни
органи и тяхното обособяване – органогенеза. Това е сложен процес на диференциране и
промяна на връзки и взаимоотношения между отделните клетъчни групи на зародишните
пластове. В този процес се засилват различията във формата, функцията и биохимичния
състав на клетките. В резултат се оформят тъканите и се моделират органите, а като цяло
и тялото на индивида.
[65] See "The Closest Look Ever at the Cell's Machines," ScienceDaily.com (January 24, 2006),
at http://www.sciencedaily.com/releases/2006/01/060123121832.htm
[66] Inner Life of the Cell (Full Version - Narrated)
https://www.youtube.com/watch?v=FzcTgrxMzZk&t=8s
[67] Cliques of Neurons Bound into Cavities Provide a Missing Link between Structure and
Function
http://journal.frontiersin.org/article/10.3389/fncom.2017.00048/full
[68] Деленето на първичната клетка е в растяща геометрична прогресия с първи член 1 и
частно 2:
143
1, 2, 4, 8, 16, 32, 64, 128, 256, 512 и т.н.
Броят на страниците на "партитурата" до последното делене ще бъде съответно:
0, 1, 3, 7, 15, 31, 63, 127, 255, 511,
което е с единица по-малко от броя на клетките на окончателно завършения зародиш. За
организми, изградени от огромен брой клетки – милиони, милиарди и пр., казваме, че те
са равни.
[69] Holliday, R., 1990. Mechanisms for the control of gene activity during development. Biol.
Rev. Cambr. Philos. Soc. 65, 431—471
Riggs A. D., Martienssen R. F., Russo V. E. A. Introduction // Epigenetic Mechanisms of Gene
Regulation / V. E. A. Russo et al. — N. Y.: Cold Spring Harbor Laboratory Press. — С. 1-4.
[70] ENCODE: the rough guide to the human genome
http://blogs.discovermagazine.com/notrocketscience/2012/09/05/encode-the-rough-guide-to-
the-human-genome/#.WZRXI1zsZcs
[71] Integrative analysis of 111 reference human epigenomes
http://www.nature.com/nature/journal/v518/n7539/full/nature14248.html
[72] FIRST SELF-REPLICATING SYNTHETIC BACTERIAL CELL
http://www.jcvi.org/cms/research/projects/first-self-replicating-synthetic-bacterial-
cell/overview
[73] Douglas A. Axe, "Extreme Functional Sensitivity to Conservative Amino Acid Changes on
Enzyme Exteriors," Journal of Molecular Biology, 301: 585-595 (2000).
Douglas A. Axe, "Estimating the Prevalence of Protein Sequences Adopting Functional
Enzyme Folds," Journal of Molecular Biology, 341: 1295-1315 (2004);
[74] Влахов, С., Александър Иванов, "Обща микробиология", УИ "Св. Климент
Охридски", 1996, стр. 149-150.
[75] Scientists discover organism that hasn’t evolved in more than 2 billion years
http://newsroom.ucla.edu/releases/scientists-discover-organism-that-hasnt-evolved-in-more-
than-2-billion-years
[76] Type III flagellar protein export and flagellar assembly
http://www.sciencedirect.com/science/article/pii/S0167488904001016
[77] High-power biological wheels and motors imaged for first time
http://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Parvite-podrobni-izobrazheniia-na-zagadachnite-
estestveni-biodvigate_41059.html
[78] Bacterial Flagellum - A Sheer Wonder Of Intelligent Design – video
https://www.youtube.com/watch?v=fFq_MGf3sbk
[79] From The Origin of Species to the origin of bacterial flagella
144
https://www.ocf.berkeley.edu/~matzke/matzke_cv/_pubs/Pallen_Matzke_2006_NRM_origin_fl
agella.pdf
[80] Conway's Game of Life
https://en.m.wikipedia.org/wiki/Conway%27s_Game_of_Life
[81] Of Course You Aren’t Living in a Computer Simulation. Here’s Why
https://evolutionnews.org/2017/07/of-course-you-arent-living-in-a-computer-simulation-heres-
why/
[82] Whoa: Physicists testing to see if universe is a computer simulation
https://www.yahoo.com/news/blogs/sideshow/whoa-physicists-testing-see-universe-computer-
simulation-224525825.html
[83] T. Huxley, Science and Hebrew Tradition, D. Appleton and Company, New York, 1897,
207, 235, 236.
[84] Пиперов, Б., „Тълкуване на книгата Битие“, СИ, София, 1973, стр. 27, 29-31.
[85] Прави впечатление, че според библейският разказ растенията са били създадени
преди Слънцето, което светите Божии мъже коментират по следния начин:
„…(Мойсей) ти показва, че всичко е било завършено до създаването на Слънцето, за да
приписваш съзряването на плодовете не на него, а на Твореца на Вселената …” („Беседы
на книгу Бытия”, VI, 4, с. 44).
Св. Йоан Златоуст
„…земята се украсява преди Слънцето, за да престанат да се кланят на Слънцето
заблуждаващите се и да признават, че то уж е причината на живота” („Шестоднев”, V
с.69).
Св. Василий Велики
„Преди да се появи слънчевата светлина, да бъде произведен тревния злак, да бъде
Неговата (Божията) светлина предшестваща слънчевата светлина. Да произрасте земята
преди още да изпита отхранващата грижа на Слънцето, за да няма повод за нарастване на
човешките заблуждения. Всеки да бъде известен, че не Слънцето е виновник за
растителността.” („Six Days”, III:6, p. 87)
Св. Амвросий Медиолански
С други думи, според тях, Божието присъствие е съхранило живота на растенията до
появата на Слънцето. Нека да си припомним случаят с Мойсей – когато се среща с Бога
на планината Синай, той четиридесет денонощия не се храни и не пие вода, а лицето му
цялото сияе (Изх. 34: 28, 29), както и божествената светлина, която огрява небесния
Йерусалим (Откр. 21: 23), поради което той няма нужда от Слънце.
[86] Fr. Seraphim Rose, "Genesis, Creation and Early Man", Saint Herman Pr (March 16, 2000)
[87] H. C. Leupoldq, Exposition of Genesis, Colombus: Wartburg, 1942, p. 135.
http://kosmos-21.blogspot.bg/2017/05/blog-post.html - източникът на тази последна част
145

Аргументи Против Атеизма в Книгата На Стивън Хокинг &#39;&#39;Великият Дизайн&#39;&#39; и в Други

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Аргументи Против Атеизма в Книгата На Стивън Хокинг &#39;&#39;Великият Дизайн&#39;&#39; и в Други

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Аргументи против атеизма

Размисли върху книгата "Великият дизайн" - или един задочен

Фиг.1 Моделът на Линде се изобразява като дървовидна структура, състояща се от

после да се измени в друг вид и т. н. (Поради липсата на дълготрайност, в случая не би

Фиг.3 Възможни конфигурации на стойностите на параметрите, които осигуряват от I до

Фиг. 3 Възможни конфигурации на стойностите на параметрите, които осигуряват от I

Фиг. 1 Двумерни аналози на трите вселени на Фридман: а) Затворена вселена, която

Фиг. 2 Еволюция на Вселената. През първите 7-9 млрд. години скоростта на

Фиг. 3 а) В рамките на програмата "Обзор на цялото небе" е получено изображение на

Фиг. 4 Hubble Ultra-Deep Field (HUDF) са фотографии на Вселената, обхващащи

Фиг. 5 Местен свръхкуп и Местна група от галактики.

Фиг. 1 а) Понеже прокариотите са най-просто устроените организми допуска се, че

Фиг. 2 а) Опит на Miller – Urey. б) Молекули на мономери – глюкоза, нуклеотид

Фиг. 3 а) Свързване между две аминокиселини в дипептид. Връзката е между

Фиг. 4 Коацерватите според Опарин.

Фиг. 5 Кристали на глината увеличени съответно 3750 и 16 000 пъти.

Фиг. 6 а) Микросферите на Sidney Fox. б) Глинените частици, носещи флуоресцентно

Фиг. 7 Протобионт според M. Eigen.

Фиг. 8 Хиперцикълът е самовъзпроизвеждаща се система, в която РНК и ферментите

Фиг. 9 Схема на syser.

Фиг. 10 а) Принципът на комплементарност (допълнителност) се осъществява чрез

Фиг. 11 а) Близкото разположение на аминокиселините върху молекулата на РНК е

Фиг. 12 а) Синтез на ДНК върху матрица от РНК. б) При съвременните организми

Фиг. 13 а) Горе: Отначало монозахаридът (D-рибоза) трябва да се свърже с някоя от

Фиг. 14 а) Молекулата на ДНК е почти същата, но монозахаридът е дезоксирибоза, а

Фиг. 15 Ранната Земя.

Фиг. 17 а) Животинска клетка. б) Растителна клетка - съдържа допълнително клетъчна

Фиг. 18 През 2015 г. беше представено най-новото "родословно дърво", изобразяващо

Фиг. 19 Съвременната геохронологична скала разделя историята на Земята на 115

Б) 2. Критика на хипотезите за появата на Земята, абиогенния произход на живота

Фиг. 21 По-значими събития от геологичната и биологичната еволюция. (Мащабът не е

Фиг. 22 L- и D-форма на аминокиселината аланин. Органичните съединения, които имат

Фиг. 23 а) Устройство на Зелена хидра. б) Действие на копривна клетка (книдоцит).

Фиг. 24. а) Прешлени на гръбначния стълб. б) Структура на човешкия мозък в 7

Фиг. 25 Инсулинът е полипептид, изграден от две вериги. Едната е съставена от 21, а

Фиг. 27 Флагелумът (вляво) изпълнява съвсем друга функция от игличките на

Фиг. 28 Чрез електронна криотомография е получен висококачествен 3D модел на

В дискусионна статия от 1990 г. В. Кордюм, като анализира резултатите от

You might also like

Аргументи Против Атеизма в Книгата На Стивън Хокинг ''Великият Дизайн'' и в Други

Аргументи Против Атеизма в Книгата На Стивън Хокинг ''Великият Дизайн'' и в Други