Professional Documents
Culture Documents
Голяма част от тeзи идеи са извънредно спорни. В действителност самият холографски модел е
във висша степен дискусионен и в никакъв случай не е приеман от множество учени. Въпреки
това, както ще видим, мнозина видни и влиятелни мислители наистина го подкрепят и смятат,
че той е може би най-точната картина на реалността, с която разполагаме за момента.
Холографският модел получи в някаква степен и мощна експериментална поддръжка.
Многобройни изследвания в областта на неврофизиологията подкрепиха различни прогнози на
Прибрам относно холографската природа на паметта и възприятието. По подобен начин през
1982 г. един впечатляващ експеримент, осъществен от изследователски екип под
ръководството на физика Ален Аспе в Института по теоретична и приложна оптика в Париж,
показа, че сложната плетеница от елементарни частици, които изграждат нашата физическа
вселена - същинската тъкан на самата реалност - притежава нещо, което изглежда да е
неоспоримо „холографско" качество.
Освен експерименталните данни има и някои други фактори, които придават тежест на
холографската хипотеза. Може би най-важните сред тях са характерът и постиженията на
двамата мъже, които са автори на идеята. В началните години на тяхната кариера и преди
холографският модел дори да е проблеснал в мислите им всеки от тях натрупва постижения,
които биха подтикнали мнозина изследователи на тяхно място да прекарат остатъка от своя
академичен живот удобно излегнати върху лаврите си.
През 40-те години на XX в. Прибрам осъществява една пионерска работа върху лимбическата
система, дял от мозъка, който регулира емоциите и поведението. Работата на Бом също е
оценявана като повратна точка в областта на физиката на плазмата.
Но още по-важно е, че всеки от тях се откроява и по един друг начин. А този начин дори най-
изтъкнатите мъже и жени рядко могат да припознаят като свой, защото не се измерва просто с
интелигентност или дори с талант. Той се измерва със смелост, със страхотната решителност и
непоколебимост, които се изискват, за да отстояваш своите убеждения дори при сблъсъка с
невероятно силно противопоставяне. Като студент Бом работи върху своя докторат с Робърт
Опенхаймър. По-късно, през 1951 г., когато Опенхаймър става обект на криещото рискове
разследване на комисията за антиамериканска дейност на сенатора Джоузеф Маккарти, Бом е
призован да свидетелства срещу него и отказва. В резултат губи работата си в Принстън и
никога повече не преподава в Съединените щати, като отива първо в Бразилия, а след това в
Лондон.
Загадката, от която Прибрам тръгва по пътя към формулирането на своя холографски модел, е
въпросът как и къде в мозъка се съхраняват спомените. В началото на 40-те години на XX в.,
когато той за пръв път се заинтересува от тази мистерия, общоприетото схващане е, че
спомените са разположени на определено място в мозъка. Смятало се е, че за всеки спомен,
примерно за последния път, когато сте видели баба си, или за аромата на гардения, която сте
помирисали, когато сте били шестнадесетгодишен, има определено място някъде в мозъчните
клетки. Такива следи от спомени се наричали енгра-ми и въпреки че никой не знаел от какво е
направена една енграма - дали е неврон или може би специален вид молекули - повечето
учени били убедени, че е само въпрос на време това да бъде открито.
Тяхната увереност имала основания. Изследвания на канадския неврохирург Уайлдър
Пенфийлд през 20-те години на XX в. предоставят убедителни данни, че определени спомени
имат определени места в мозъка. Едно от най-необичайните качества на мозъка е, че самият
обект не усеща пряко болката. Ако се приложи местна упойка към скалпа и черепа, могат да
бъдат извършвани хирургически манипулации върху мозъка на човек в пълно съзнание, без
той да усети някаква болка.
В серия от експерименти с голяма научна значимост Пенфийлд използва това обстоятелство в
своя полза. Докато работи върху мозъците на епилептици, той стимулира с електричество
различни области на техните мозъчни клетки. За негово изумление открива, че когато
стимулира темпоралните лобове (областта на мозъка зад слепоочията) на своите пациенти в
пълно съзнание, те преживяват наново минали епизоди от живота си в ярки детайли. Един от
тях неочаквано преживява наново разговор със свои приятели в Южна Африка; момче чува
майка си, която говори по телефона, и, след няколко докосвания от електрода на Пенфийлд, е
в състояние да възпроизведе целия неин разговор; жена се оказва в кухнята си и може да чуе
своя син, който свири отвън. Дори когато Пенфийлд се опитва да подведе своите пациенти,
като им разказва, че стимулира друга област, докато всъщност не го прави, той открива, че
когато докосва едно и също място, винаги възниква един и същи спомен.
В книгата си Загадката на ума, публикувана през 1975 г., малко преди смъртта му, той пише:
„Веднага стана ясно, че това не са сънища. Имаше електрически активирания на
последователния запис на съзнанието, запис, който е бил осъществен в по-ранно преживяване
на пациента. Пациентът „пре-живяваше" всичко, което е осъзнавал през този по-ранен
период, така както гледаме ретроспективни кадри във филм."
От своето изследване Пенфийлд стига до извода, че всичко, което сме преживяли някога, се
записва в нашия мозък - от лицето на някой непознат, който сме зърнали сред тълпата, до
всяка паяжина, която сме съзерцавали в детството си. Той заключава, че именно затова при
неговите проби ненадейно изникват спомени за толкова много незначителни събития. Ако
паметта ни е пълен запис на дори най-рутинните действия от нашия всекидневен живот, то
основателно е да се предположи, че произволно потапяне в хроника с такъв широк обхват ще
извади наяве голямо количество незначителна информация.
Холографията обяснява също как нашите мозъци могат да съхраняват толкова много спомени върху
такова малко пространство. Блестящият физик и математик от унгарски произход Джон фон Нойман
веднъж пресмята, че в хода на един средно дълъг човешки живот мозъкът запаметява информация
от порядъка на 2,8 х Ю20 (280 000 000 000 000 000 000) бита. Това е потресаващо количество
информация и изследователите на мозъка отдавна се стараят да се доберат до механизъм, който да
обяснява подобни огромни възможности.
Интересно е, че холограмите също притежават фантастичен капацитет за съхраняване на
информация. Чрез променяне на ъгъла, от който двата лазера облъчват холографската плака, става
възможно да се запишат множество различни образи върху една и съща повърхност. Всеки записан
по такъв начин образ може да бъде възстановен просто като се освети фотоплаката с лазерен лъч
под същия ъгъл, под който е бил записан от първоначалните два лъча. Като прилагат този метод,
изследователите са изчислили, че на един квадратен инч (= 6,45 кв. см) филм може да се съхрани
количеството информация, което се съдържа в петдесет Библии!
Холографски фотоплаки, които съдържат многобройни образи като описаните по-горе, предоставят
също и начин за разбиране на нашата способност да си припомняме и да забравяме. Когато такава
фотоплака се постави под лазерен лъч и се накланя назад-напред различните образи, които тя
съдържа, се появяват и изчезват в един блестящ поток. Твърди се, че нашата способност да си
припомняме е аналогична на осветяването с лазерен лъч върху подобно парче филм и извикването
на определен образ. По същия начин, когато не сме в състояние да си припомним нещо, това може
би е равносилно да насочваме различни лъчи към парче филм с много образи, но да не успяваме да
намерим точния ъгъл, за да възкресим образа/спомена, който търсим.
Асоциативната памет
В романа на Пруст „На път към Суан" глътка чай и хапка от малък кейк във формата на раковина,
известен като petite madeleine, карат повествователя да се окаже неочаквано потопен в спомени от
своето минало. Отначало той е озадачен, но след това бавно, след много усилия от негова страна си
припомня, че леля му често го е черпила с чай и същите мадлени, когато е бил малко момче и
именно тази асоциация раздвижва неговата памет. Всички сме имали подобни преживявания - слаб
мирис на приготвяна храна или бърз поглед към някакъв отдавна забравен обект ненадейно
извикват някаква сцена от нашето минало.
Холографската идея предлага допълнителна аналогия за асоциативните нагласи на паметта. За
илюстрация служи друг вид техника за холографско записване. Първо, светлината от единичен
лазерен лъч отскача едновременно от два обекта, да речем фотьойл и лула. На отразената от всеки
обект светлина след това се дава възможност да се сблъска с другата и получената в резултат
интерференчна картина се улавя върху филма. Впоследствие винаги, когато фотьойлът се осветява
с лазерна светлина и светлината, отразена от него, мине през филма, ще се появява триизмерният
образ на лулата. Обратно, винаги когато същото се прави с лулата, ще се появява холограма на
фотьойла. Така че ако нашите мозъци функционират холографски, един подобен процес може да
бъде отговорен за начина, по който определени обекти предизвикват точно определени, характерни
спомени от миналото.
На пръв поглед нашата способност да разпознаваме познати неща може да не изглежда чак толкова
необичайна, но изследователите на мозъка отдавна са разбрали, че тя е твърде сложна. Например
абсолютната убеденост, която изпитваме, когато зърнем познато лице сред множество от
неколкостотин души, не е само субективна емоция, но изглежда се дължи на извънредно бърза и
надеждна форма на обработка на информация в нашия мозък.
През 1970 г. физикът Питер ван Хирден публикува в английското списание „Нейчър" статия, в която
изказва предположение, че един тип холография, известен като разпознаваща холография, ни дава
начин за разбиране на тази способност. При разпознаващата холография холографски образ на
обект се записва по обичайния начин, с изключение на това, че лазерният лъч се отразява от
специален вид огледало, наричано фокусиращо огледало, преди да му се даде възможност да
докосне неекспонирания филм. Ако втори обект, подобен, но не идентичен с първия, бъде окъпан в
лазерна светлина и тя се отрази от огледалото и попадне върху филма, след като той е проявен,
върху него ще се появи ярко светлинно петно. Колкото по-ярко и по-ясно очертано е светлинното
петно, толкова по-голяма е степента на сходство между първия и втория обект. Ако двата обекта са
съвършено различни, то светлинно петно няма да се появи. Като се постави светлочувствителна
фотоклетка зад холографския филм, устройството може да бъде използвано като механична система
за разпознаване.
Една подобна техника, известна като интерференчна холография, също може да обясни как ние
разпознаваме и познатите, и непознатите черти на даден образ, като например лицето на човек,
когото не сме виждали от много години. При тази техника един обект се разглежда през парче
холографски филм, което съдържа неговия образ. Когато това се направи, всяка черта на обекта,
която се е променила, откакто образът е бил първоначално записан, ще отразява светлината
различно. Човек, гледащ през филма, незабавно ще осъзнае доколко обектът се е променил и до
каква степен е останал същият. Техниката е толкова чувствителна, че даже натискът с пръст върху
гранитен блок ще се открои незабавно, а на процеса са намерени практически приложения в
индустрията за изпитване на материали.
Фотографска памет
През 1972 г. двама изследователи на зрението от Харвард - Даниъл Полен и Майкъл Трактенбърг -
изказват предположение, че холографската теория на мозъка може да обясни защо някои хора
притежават фотографски спомени (известни също като ейдетически спомени). Обикновено на
хората с фотографска памет са им достатъчни няколко мига, за да сканират сцената, която искат да
запаметят. Когато искат да видят сцената отново, те „прожектират" неин умствен образ, като си
затворят очите или като концентрират погледа си върху бяла стена или екран. При едно изследване
на такъв човек - професор по история на изкуството в Харвард на име Елизабет - Полен и
Трактенбърг откриват, че умствените образи, които тя проектира, са толкова реални, че когато чете
образ на страница от Гьотевия „фауст" очите й се движат, като че ли тя чете реална страница. Като
отбелязват, че образът, съхраняван върху холографска фотоплака става все по-мъгляв с
намаляването на размера му, Полен и Трактенбърг твърдят, че може би такива хора имат по-ярки
спомени, защото по някакъв начин те имат достъп до много големи области от холограмите на
спомените си. И обратно, може би мнозина от нас имат по-малко ярки спомени, защото достъпът ни
е ограничен до по-малки области от холограмите на спомените.