Учене и памет

В старите учебници от американски тип двете теми, съставляващи горното

заглавие, са били разглеждани заедно – предполагало се е, че ученето е
биологически обусловен процес на адаптация у всички животни чрез
организация на индивидуалния опит и използването му в конкретни
ситуации. Паметта била схващана като особената форма на кристализация и
използване на организирания опит. После целостта на ученето у човека била
разкъсана на множество разновидности и частни процеси, специфични за
възприятието, въображението, мисленето и темата “учене” отпаднала от
учебниците. Смятало се, че въвеждането на множество специфични видове
опит и специализирани форми за акумулирането и актуализацията му дават
по-голяма обяснителна сила на психологическите теории, отколкото
постулирането на универсални процеси на организация на опита, подлежащи
на модифициране според ситуациите, пред които субектът бива изправен.
След половин столетие изпробване на множество модели на специфични
видове опит се завръща стилът на построяване на теории на опита, които
имат претенцията да пораждат глобални обяснения. По-долу ще изложим
една от най-обсъжданите теории на ученето – теорията на Дж. Р. Андерсън.
АКТ-теорията за мисленето и ученето
Теорията АКТ е предложена от Джон Р. Андерсън в началото на 80-те години
на миналия век (Anderson, 1982, 1983) . В нея главните процеси се
определят от целевите компоненти и паметовите репрезентации. Основните
единици се наричат “продукции”. Всяка продукция се състои от две части:
запаметена информация и малка програма с действия върху нея.
Продукцията има също условие и действие. Когато условната част на
програмата съвпадне с запаметен образец, тя се “възпламенява” (fires), т. е.
извършва определено действие върху запаметеното съдържание – изменя го,
комбинира го с друго съдържание и пр.
В теорията, която обсъждаме, паметта е изключително важна за
функционирането на когнитивната система. Според Дж. Андерсън паметта се
състои от възли и връзкии като цяло представлява една асоциативна
структура. Възлите съответстват на съществителни, глаголи, прилагателни и
понятия с добре определена структура. Всяка идея, която възниква в ума на
индивида, може да се представи чрез възли и някои връзки. Например, ако
прочетем и разберем изречението “Джон изяде вечерята си”, това значи, че
сме добавили една нова запаметена структура като почернени възли и
връзки към вече съществуваща много голяма паметова асоциативна мрежа,
изобразена графично на следващата фигура.

Фигура. Паметова структура (донякъде опростено) за Джон изяде вечерята

От възела И, съответстващ на идеята на изречението, се отправят набор от

връзки: предикатна връзка към възела на понятието ям; прибавя се субектна
връзка към възела на понятието Джон;, също времева връзка към възела на
понятието минало и субектна връзка към възела на понятието вечеря. Важно
е са се отбележи и от графиката се вижда, че освен тези актуализирани
“горещи” връзки, съставляващи разбраната и преживяна идея на
изречението, понятието Джон има връзки с много други идеи, отнасящи се до
него. Това е така, защото възелът Джон е “обрасъл” с връзки преди да се
прибави възел И. Това съответства на всекидневния ни опит, който ни
показва, че когато преживяваме дадена идея за предмет, личност или
ситуация, ние бързо я асоциираме с множество други идеи, които сме
преживяли заедно. Връзките вече са заложени в асоциативната структура на
паметта. Андерсън нарича този процес на свързване на готови идеи паметова
активация (memory activation). Когато към паметта се добави нов къс
информация (“идея” в нашата терминология), тя има изходно високо
равнище на активация. Активацията се разпространява от възел към възел
чрез отношения (“връзки” в графичната репрезентация). Споменът, който е
активиран, се преживява като осъзнавана част от ситуацията, т. е. той
изпъква в преживяването. Спомнянето и насочването на вниманието към
една идея (възел с набор от връзки) е равнозначно на нейното поддържане
високо активирана. Когато активацията се разпространява по увеличаващ се
брой разклоняващи се връзки от даден възел, тя намалява значително. По
принцип активацията в мрежата проявява тенденция към изчезване, ако не
се поддържа с ментална активност.
Условната част на продукцията, тяхната ако страна, представлява структура
от отношения, като тези в паметта. За удовлетворяването на условията на
продукцията, отрязъкът от паметта, съответстващ на структурата на
условията, трябва да достигне високо равнище на активация. По такъв начин
продукциите са ментални действия върху състояния, създадени от високо
активирани отрязъци в паметта.
Нещата не се изменят съществено, когато разглеждаме процеса на
възприятие. Той също активира специфични структури от възли на паметта.
Така възприятието се описва като продукции, които определят значенията на
усещанията. Високо-равнищните продукции въздействат върху нашите
мисли, цели, и други фрагменти на преживявани ситуации. За случая е
важно, че всички представими състояния могат да се опишат като особени
паметови структури с моментна висока активация (memory activation
patterns).
Андерсън приема, че представянето на цели в паметта изисква специални
структури и правила за обработка. Целевите продукции (goal productions)
притежават като условие наименование на целта, която ще се прилага. За да
“възпламени” (to fire) целевата продукция, нейната ако-страна трябва да се
съпостави с определена част от активирана паметова структура и с нейните
многобройни връзки. Това съпоставяне допринася за последователността и
подредеността на мисловния процес. Вероятността за активиране на
продукция изобщо несвързана със структурата на текущата мисъл при
случайно съвпадение на нейните условия с части от паметовата структура на
мисълта е малка.
Що се отнася до мисловните процеси, Дж. Андерсън предполага, че те се
направляват от йерархична структура на цели. Има специални мисловни
продукции, които разцепват по-големите цели на по-малки и така стават по-
лесно постижими. Същевременно специализирани продукции следят
позицията и посоката на придвижване на целевите продукции по
йерархичната структура от цели.
Набирането на един телефонен номер е добра илюстрация. Изследователи от
лабораториите на компанията Бел забелязали, че хората започват рязко да
грешат, ако набират 4 и повече цифри на телефонен номер, който току-що
са чули. Затова те предложили при диктуване на телефонни номера
последните да се разбиват на групи по 2 или три цифри. Всъщност те
изобретили един вид мисловни продукции според терминологията на Дж.
Андерсън, които масово се използват при диктуване и запомняне на
телефонни номера. По аналогичен начин в други задачи една сложна цел се
разбива на по-малки цели (целеви продукции) и всяка се изпълнява в
определен ред. Същевременно една мисловна инстанция изпълнява следящи
продукции дали редът на целите се спазва (по Lesgold, 1988, p. 198).
Всъщност обсъжданата теория приема, че когнитивната система използва два
типа знания. Единият вид е въплътен в продукциите – това е процедурно
знание, знание за осъществяване на ментални активности или още “знаене
как” (knowing how). В мрежата на паметта се съдържа знание на факти и
данни, т. е. декларативно знание.
За да направи разбираемо различието между двата вида знания, Лесголд
дава пример с училищното обучение по математика. В урока учителят
разказва на учениците как да решат даден вид задачи и им дава домашно да
решават същия вид проблеми. Това, което ученикът е разбрал и запомнил от
слушането на обясненията на учителя, обикновено е декларативно знание.
Само по себе си то не му помага да реши задачите от домашното. Той следва
да си спомни коментара на учителя относно действия в точно определени
моменти и да ги разтълкува за себе си, т. е. да ги превърне в ментални
актове или продукции, ако използваме термините на Андерсън. Ако се
опитва да използва спомените си от урока директно, ученикът най-вероятно
ще сгреши. Само след значително упражняване на различни способи на
преобразуване на даденото в задачите и с подсказки в подходящи моменти
от учител, ученикът ще започне да се справя със задачата. Не само в случая,
но и при всякакви задачи запомнянето и спомнянето на декларативно знание
не помага съществено, докато то не се преобразува или допълни от
процедурно знание, което е ефективно за съответен вид задачи (Lesgold,
1988, p. 198-199).
В резюме развитието на познавателните възможности на индивида, в случая
умение за решаване на определен тип задачи, се осъществява главно
посредством усвояване на когнитивни процедури, а единиците на
процедурите са продукциите, които разгледахме преди малко. Условната
страна на продукцията трябва да се застъпи с активирана паметова
структура (идея), а също с ефективна под-цел, за да се активира
действената страна на продукцията.
Стадии на ученето според АКТ-теорията
Дж. Андерсън предполага, че взаимодействието на паметови структури и
продукции води до качествени промени в опита на индивида. Той посочва
три стадия на ученето, които ще представим накратко:
1. Стадий на декларативното знание –индивидът прилага общи процедури,
неадаптирани към конкретната задача. Те се състоят предимно в
претърсването на базата от декларативно знание за уместна информация.
След като намирането й, индивидът се опитва да действа с процедурите,
които са му под ръка. Лесголд илюстрира това с приготвянето на ястието
суфле. Когато прочетем готварската рецепта, получаваме база данни
(декларативно знание) за приготвянето му;
2. Стадий на процедурното знание – В процеса на упражняване като се
прилага обобщени процедури към фрагменти от декларативно знание,
индивидът компилира нови продукции, специфични за дадената област от
знания (domain-specific productions). Последните са следствие от два ефекта
на упражняването – процедурализиране (proceduralization) и композиране
(composition). Процедурализирането е процес, фиксиращ като паметова
структура успешното случване на фрагмент от декларативно знание и
активирана структура на подцел, заедно с ефективно действие. Така се
получава нова продукция, която се отлага в репертоара от продукции на
индивида. Композирането отстранява ненужните стъпки от дадена
последователност от продукции. Отново примерът с правенето на суфле:
упражнявайки се да го приготвяме, ние можем да го правим плавно, леко и
без да четем или да си спомняме части от рецептата;
3. Стадий на настройване на процедурите – След превръщането на знанието
в процедури възниква проблемът за тяхното настройване (tuning). То се
извършва посредством три процеса: усилване, обобщаване и различаване
(strengthening, generalization, discrimination). Всяка продукция притежава
определена сила. Когато няколко продукции се съгласуват с активираната
паметова структура и с дадена под-цел, те не могат да се извършат
едновременно. Тогава по-силните продукции надделяват. А продукциите се
усилват успешното им прилагане. Обобщаването на продукциите се случва,
когато техните условни части се заместват от променливи. А. Лесголд дава
сполучлив пример: като стреляме с воден пистолет по някаква цел и
улучваме твърде ниско, научаваме, че трябва да повдигнем ръката си. Това
продукция може да се обобщи до такава, която твърди, че всеки път, когато
стреляме по цел, трябва де се целим нависоко. Дискриминациите се
извършват, когато една продукция завършва с хроничен неуспех. Пак
примерът със стрелбата: от близко разстояние не е препоръчително да се
целим нависоко. Грешната продукция бива отслабена в сравнение с
продукциите, споделящи сходни условия, които са били по-сполучливи. В
примера със суфлето, ние се научаваме да правим много видове суфле – със
сирене, с шоколад, гарнирано с ликьор – с еднакво добър резултат.
В АКТ-теорията се отделя изключителна роля на упражняването. При това
първично всяко придобиване на опит е решаване на задачи и вторично
запомняне. Така трябва да бъде организирано и училищното обучение, за да
води до ефективно учене. Разбирането трябва да предхожда запомнянето.
Така се осигуряват повече възможности за процедурализация и настройване
на ефективните продукции и прави по-малко вероятно усилването на грешни
продукции.
Главният фокус на обсъжданата теория са взаимоотношенията между
паметта и решаването на проблеми. За да се превърне тя в истински
универсална психологическа теория на опита, тя трябва да бъде пригодена
да обяснява феномените на перцептивното, моторното и имплицитното
учене. Освен това теорията на Андерсън оставя неясно как хората се справят
с нови ситуации. Все пак като че ли си остава валидно старото правило, че
най-добрата подготовка за нови ситуации е наличието у индивида на опит с
подобни ситуации. АКТ-теорията обяснява придобиването и
усъвършенстването на опит в сравнително добре познати за субекта типове
ситуации, където той има формирани или подсказани базисните продукции.
Като особено положителна страна на теорията е, че тя формализира част от
процесите на учене и прави възможно да се обсъждат конкретни структури
от активирана памет и продукции със специфични свойства в реални
ситуации на учене.
Архитектоника на човешката паметова система
От предходното изложение става ясно, че субектът има функционалната
готовност да организира своите преживявания в трайни психични структури,
които да активира при необходимост. Това са структури на индивидуалния
минал опит, които се интегрират непрекъснато в ОС на индивида и няколко
производни от него регистри, и непрекъснато ги обогатяват.
Функциите на психиката да фиксира, съхранява и възпроизвежда фрагменти
и аспекти на индивидуалния опит на субекта се наричат памет. Последното е
сборно понятие за обозначаване на няколко паметови системи (регистри) у
човека, отличаващи се по съдържанието си и максималното време на
удържане (съхраняване) на фиксираните в тях съдържания преди да бъдат
успешно възпроизведени.
Когнитивните функции не могат да съществуват без да са свързани с добре
организиран масив от знания за света и от една записана история на най-
важните взаимодействията на индивида с неговия свят. Както ще видим в
следващото изложение, ОС и свързаните с него регистри на отлагане на
опита имат когнитивна организация аналогична на когнитивните функции,
които обслужват. По такъв начин различните видове памети са
преадаптирани да си взаимодействат с когнитивните функции в конкретния
процес на преживяване.
Регистрите на паметта са представени в следната таблица:
Паметова система Време на съхраняване Вид съхраняван опит
Сензорна памет (СП) 50 мсек до 1200 мсек. слухова, зрителна и тактилна
информация от сетивните органи
Краткосрочна памет (КСП) 1 сек. до 30 сек. Слухови и зрителни представи,
слухово-речеви стимули, движения, цялостни сцени, зададени в две или три
сетивни модалности.
Дългосрочна епизодична памет (ДЕП) неограничено Автобиографични
събития, цялостни ситуации, разкази
Дългосрочна понятийно-семантична памет (ДПСП) неограничено значения на
езикови единици, понятия - житейски и научни, навици, привички, схеми на
сцени и събития (скриптове)
Всъщност първите три паметови системи са проучени в последните 40
години. Само последният вид дългосрочна памет е изследван повече от един
век. Ще разгледаме поотделно особеностите на всяка от четиритете паметови
системи.
Сензорна памет (СП)
В голяма степен тази памет е физиологична по начина си на действие,
защото ефектите й не могат да се управляват с инструкции, волеви усилия,
движения на вниманието и пр. Удържането в порядъка на секунда е нещо
като “инерция” на сензорните системи (зрителна, слухова, тактилна), която
обикновено е достатъчна, за да протекат процеси на прекодиране на
сетивните сигнали в краткосрочния паметов регистър, както и да се включи
осмислящата функция на ОС. Изследването на зрителната СП започнало със
знаменития експеримент на Дж. Сперлинг:
Той конструирал стимулно табло с написани редици от цифри в случаен ред.
След това започнал да представя таблото чрез тахистоскоп за части от
секундата като изисквал да се докладва само цифрата, маркирана с малко
прозорче. Това се наричало процедура на “частичен отчет”. Като варирал
стимулното време на представяне от 50 милисекунди до 1,2 сек. Самото
време на експозиция на стимулите се контролирало чрез дежурно
изображение (случайна конфигурация от линии, която действа като
изтривалка. Сперлинг установил, че всички цифри се докладват еднакво
ефективно, независимо от положението върху таблото. При малко по-дълги
експозиции от 1,2 сек. отчетът на маркираните цифри рязко се влошавал.
Оттук той направил извод, че след това време сензорната “следа” на
усещането бързо се разпада.
Аналогични експерименти били направени със стимули от слухово и тактилно
естество. Било установено аналогично време на удържане на сензорните
свойства на стимулите. Досега остава загадка къде е локусът на СП: в
периферните отдели на сенорната система - ухо, око, кожна повърхност -
или на по-високи равнища в нервната система. В сензорната памет (СП) не
се наблюдава действие на психологически фактори - мотивация, внимание,
осмисляне и пр. Забелязва обаче действието на т. нар. “маскировка”.
Краткосрочна памет (КП)
Нарича се още “работна” памет, “кратковременна” памет.Това е регистър на
удържане на текуща информация до половин минута. Информацията в КП е
вече “разпозната” като значима от ОС и е кодирана като смислови единици -
думи, предмети, числа и пр. Парадигмалният експеримент е осъществен от Л.
и М. Питърсън през 1959 г.:
Те предявявали списъци от думи и променяли ретенционния интервал между
предявяването и възпроизвеждането от няколко секунди до 2 минути и
изисквали да се възпроизведе след кратък интервал (ретенционен
интервал). За да няма осмисляща активност на изследваното лице, в
ретенционния интервал се извършвали действия, отвличащи вниманието и
осмислянето като броене през няколко единици и пр. Питърсън и Питърсън
искали да установят времето за спонтанно запазване на информация в
краткосрочен план. Било установено, че след 18-та секунда започва разпад
на паметовите следи. Около 50% от предявения списък се възпроизвежда
след 1 минута.
От цитирания класически експеримент може да се заключи, че КП няма
строго фиксиран времеви интервал, в който тя е ефективна. Горният
експеримент остроумно предотвратява усилията по удържане на
съдържанието в паметовия регистър – т. нар. “умствено репетиране” (mental
rehearsal) и измерва спонтанното отпадане от паметта, или просто
забравяне, на вече фиксирано, запаметено съдържание. С усилия фиксиран
паметов материал може да бъде удържан неограничено дълго.
КП проявява редица психологични ефекти: ретро- и проактивна
интерфереция и U-образна крива на запомняне, фонологични и осмислящи
ефекти при вербално съдържание, организация на стимулните материали в
блокове и пр.
Джордж Милър измерил обема на краткосрочното запаметяване като
вариращ в интервала 7±2 единици. С мнемотехнически действия на
окрупняване на единиците на запомняне е постигнато краткосрочно
удържане в порядъка на 70-80 единици (Ericsson and Chase, 1982). К.
Ериксън твърди, че организацията на краткосрочното запомняне у експерти
се основава на високо-развити мнемически умения.
Еволюционно КП е възникнала като оперативно поле на ситуацията и по-
точно на осъзнаваемите компоненти на ситуацията. В интроспективната
психология КП е била известна като непосредствен обсег на осъзнаване.
Може би такова назоваване е било повече съобразено с естественото
функциониране на краткосрочния регистър, отколкото сегашното название,
което му приписва само паметова функция. Обикновено той не извършва
самоцелно фиксиране и удържане на каквото и да е съдържание, а създава
ментално пространство на субективен контрол, в което може да се извършват
различни перцецептивни, логически, фантазни и други действия с
разнообразни съдържания на опита. Може би всички те, или поне паметовите
съдържания, заимствани от дългосрочната памет, имат асоциативната
структура на възли и връзки, която описахме в АКТ-теорията.
Краткосрочният паметов регистър получава информация от различни
източници – възприятие, епизодична дългосрочна памет, семантична и
процедурна дългосрочна памет, - и по такъв начин създава работно
пространство, в което получават достъп всички познавателни процеси.
Специални процеси на контрол (волево внимание, рефлективни Аз-процеси,
волеви привички) сортират информацията или като подлежаща на забрава и
тя бива заличена, или пък информацията, оценена като важна, бива
отнесена към дългосрочните паметови регистри (образ на света и памет за
събития и епизоди). Всичко това е представено на долната схема:

Фигура. Взаимодействие на паметовите системи със структурните единици на

опита

По-горе маркирахме проблема как да се обозначи терминологично това,

което в когнитивната психология се нарича “краткосрочна памет”. Всъщност
експерименталните процедури създават убеждението, че има такава
обособена паметова система. По-скоро съществува работно поле на
ситуацията, което съвпада с обсега на моментно осъзнаване. Факт на
вътрешния опит е, че често в това работно поле се извършват паметови
действия на кодиране, фиксиране, извличане, удържане и пр. на едни или
други съдържания на миналия опит на индивида, но това е само част от
менталната активност в ситуационното поле. Вместо да се предполага
самостоятелна паметова система по-уместно е да се твърди, че в
ситуационното поле се извършват отделни паметови действия, а понякога и
цялостна паметова дейност. В практически контекст паметовите функции
обслужват ситуационното поле, а не ситуационното поле е предназначено за
самостоятелна изява на възможностите за запаметяване. Паметовите
действия са само част от действията в ситуационното поле.
Дългосрочна понятийно-семантична памет
Това е огромна мрежа от понятия със структура, която може да се опише по
начина, приет в АКТ-теорията на Дж. Андерсън. Те са възникнали като
резултати от множество ментални актове (продукции) – перцептивни,
мисловни, въображаеми, които изкристализират като понятийни възли и
семантични връзки между тях. Семантични в случая означава понятия и
отношения, заимстващи смисловата организация на естествените езици,
които човешкото дете усвоява от своето обкръжение.
Езикът като заварена от индивида система от символно-знакови инвенции
задава естествени категории на опита, които се използват наготово за
структуриране на всекидневните преживявания на индивида. Необходимо е
индивидът да има когнитивната готовност да усвоява езикови конвенции и
да разбира конкретното им съдържание. Всяко човешко дете с нормална
физиология има такава готовност и я включва за структуриране на
взаимодействията му с физическия и социалния състав на неговото
обкръжение. Базовите категории, които по-късно ще станат части от
понятийната структура на индивидуалния опит, вече присъстват във
вроденото ядро на образа на света (ОС). Новите понятия се натрупват около
вродените понятия чрез тяхната диференциация и образуват разгърната
мрежа от придобито декларативно знание, което наричаме дългосрочна
понятийно-семантична памет. В нея са представени най-важните предмети и
събития, които са били научени в ситуационния опит на индивида.
Удържането в дългосрочния регистър е неограничено дълго, за някои
съдържания през целия живот на индивида.
По-малката част от понятията са представени във формално-логически вид
чрез кодиран набор от необходими и достатъчни признаци, научени във
формално обучение в училища и университети или чрез самостоятелна
аналитико-синтетична дейност на индивида. Придобиването на формално-
логически категории става преднамерено-съзнателно и отговаря на
рационални цели и намерения на индивида.
Преобладаващата част от понятията са записани във вид на прототипчни
категории, които се разглеждат специално в раздела за мисленето. Ще
припомним, че прототипичната категория се организира около отчетлив
централен образец по начин наподобяващ възприятието, а много
актуализации на категорията в текуща ситуация се преживяват като
приближаващи се или отдалечаващи се от образеца. За този тип опит се
извършва оценка на семантично сходство между конкретен случай
(преживян предмет или събитие) и записан в паметта идеализиран образец.
Формирането на прототипи става чрез т. нар. перцептивно учене и
имплицитно учене, разгледано в раздела за безсъзнателното.
В понятийно-семантичния регистър на паметта се извършва обогатяване с
информация чрез установяване на нови връзки между вече формирани
категории и понятия. Всъщност по-диференцираната и обемна част на
дългосрочната понятийно-категориална памет се състои от в семантична
мрежа, изтъкана от връзки, а не толкова от възлите, представляващи
отделните понятия и категории на опита на индивида.
Двата типа съдържания на понятийно-семантичния регистър са (1)
декларативно знание за предмети, събития и отношения и (2) процедурно
знание за действия от перцептивно, мнемично, мисловно и телесно-
двигателно естество. И двата типа знания са фиксирани в надситуативни
кодове, което позволява те да се пренасят в широк спектър от преживявани
ситуации.
Дългосрочна памет за епизоди
Всъщност този регистър се отличава от предходния по това, че е система от
спомени за събития, случили се действително в живота на индивида. Той е
предназначен да кодира понятийно съдържанието на конкретни преживяни
ситуации, центрирани около схемата на Аза на индивида и се разкриват
повече като смисли, отколкото като факти и значения.
За епизодната памет се предполага, че тя също има асоциативната структура
на другите паметови регистри – възли и връзки между тях. Само че възлите
са кодировки на уникални събития. В тях са маркирани индивидуализирани
параметри на универсалните категории на семантичната памет и е запазено
най-важното за индивида от ситуации, които той (тя) е преживял(а). Това
значи, че този тип памет се опира на единици и връзки от понятийно-
семантичната памет. Последното обяснява избледняването на конкретни
спомени, които не се актуализират (припомнят) от време на време. Общата
закономерност е, че съдържанието на дългосрочната епизодичната памет
постепенно се асимилира от понятийно-семантичната памет. Ф. Бартлет е
установил отдавна, че събитията, подлежащи на спомняне, се асимилират от
паметови схеми, особено при многократно възпроизвеждане. Оттук Бартлет
заключил, че паметта у човека има реконструктивна, а не репродуктивна
същност (Bartlett, 1932). Паметта за епизоди е свързана с кодиране на
нещата като разкази и възпроизвеждането им като разкази. Това води до
ефекти на схемите на опита. Епизодната памет е предимно организирана
около схеми (общо знание за събития), а понятийно-семантичната памет е
организирана около семантичната структура на естествения език. В
последната съдържанията, веднъж усвоени, проявяват тенденция да се
възпроизвеждат според езиковата организация, изработени в културата.
Паметта за епизоди има в по-голяма степен индивидуална организация.
Дългосрочна процедурна памет
Понякога се обособява такъв вид памет като се изхожда от логически
съображения, че действията се различават по-начин на кодиране от
декларативните знания (знания за факти), но не е потвърдено
експериментално, че процедурите конституират самостоятелен регистър. По-
скоро е забелязано, че процедурните съдържания проявяват тенденция да се
заучават имплицитно (неявно), а не експлицитно (явно, в словесен код), но
това не е силен аргумент за наличието на дългосрочен процедурен регистър
на паметта. Ще приемем, че процедурите и понятията за факти се помнят в
единен регистър до доказване на противното.
Времева и целева структура на паметта
Паметовите процеси протичат в три последователни фази: фиксация,
ретенция (съхраняване) и възпроизвеждане (пасивно и активно). Последната
фаза се образува двете разновидности от гледна точка на съзнателни
намерения и усилия. Затова още се назовават преднамерено (волево) и
непреднамерено (неволево) припомняне. Най-честият случай на пасивно
спомняне е разпознаването, а на активно спомняне – припомняне. От друга
страна припомнянето би могло да бъде серийно (наизуст) или или в свободна
последователност.
Фазите на действието на паметта са представени графично на следващата
фигура.

Фигура. Фази на паметови процеси

Индивидът е експериментаторът могат да повлияват първата и третата фази,

т. е. входа и изхода на паметта. Какво става в средната фаза – ретенцията -
остава неизвестно в началото на ХХІ век. Има предположения и невро-
физиологични експерименти, които така и не проясняват неврологичния код
на съхраняване на спомените.
Взаимодействие между паметовите регистри
Както вече казахме, описаните четири регистри на паметта се обособяват по
време на удържане и по съдържанието, което фиксират, съхраняват и
възпроизвеждат. Но никой от тях обаче не работи изолирано от останалите.
Дори и сензорно-паметовия регистър, който е физиологичен по
функционирането си, изпитва известни ефекти на фокуса на вниманието и в
цялост на познавателната насоченост на индивида. Това съдържание от
неограничения капацитет на сензорната памет, върху което се фокусира
вниманието, попада с предимство в краткосрочния регистър, а друга част се
превръща автоматично в образи на възприятието.
Краткосрочната памет създава най-много динамични връзки с другите
регистри. Това е разбираемо, защото краткосрочното удържане конституира
съдържанието на ситуационното поле. Всъщност краткосрочната памет няма
собствено съдържание, подобно на вниманието, тя е ограничено
пространство за мнемични (паметови) действия. Доколкото мнемичните
действия се извършват преднамерено, това става чрез участието на една Аз-
схема, даващо значение и подредба на спомнените съдържания. В
краткосрочния регистър се извършват паметови действия, опосредствани от
Аз-схемата, например:
 Припомняне на факт, име, дума, лице, емоция, състояние и изобщо
изолирани фрагменти от минал опит;
 Припомняне на действие, или активация на продукция за
постигане на текущ ефект;
 Припомняне на реално случила се ситуация (цялостен спомен);
 Припомняне на схема на ситуация или цялостен смисъл и
сравняването им с текущи фрагменти на опита;
Това са съзнателни актове, ориентиране към припомняне (спомняне). Но има
и несъзнателни модуси на попадане на паметови съдържания от
дългосрочните регистри в краткосрочния, например:
 Разпознаване на обекти в перцептивното поле (съгласувано
функциониране на възприятие и памет);
 Спонтанна асоциация и аналогия с нещо конкретно случило се в
миналия опит;
 Автоматично извличане на значения на думи и други езикови
единици;
 Активиране на навици и нагласи от ключови признаци на
актуалното преживяване;
 Спонтанно спомняне на случки, смятани от индивида за отдавна
забравени (реминисценция);
 Непреднамерено, понякога натрапчиво, възпроизвеждане на готов
смисъл на ситуация.
Изброените току-що мнемични действия са безсъзнателни или слабо
осъзнати. Съзнателните и безсъзнателните мнемични действия не изчерпват
всички действия на субекта в краткосрочно-паметовия регистър. В него
могат да се осъществяват перцептивни, мисловни, въображаеми и волеви
действия, които си взаимодействат с паметовите съдържания в
краткосрочния регистър. Така последният се превръща в оперативно,
работно поле на психиката и донякъде включва в себе си и зоната на
осъзнаване.
Мнемичните действия често обслужват някоя от другите когнитивни функции
на индивида, но те могат да се разгърнат и в самостоятелна паметова
дейност. Като такава последната се вписва в собственото проявление на
личността – във вид на спомени за постъпки и дела, като припомняна
реконструкция на жизненото дело за себе си и с цел да бъде разказана
неговата история на другите. Така личността се самоутвърждава не само
чрез проекти и текущ контрол върху ситуациите, но и посредством спомени
за своя живот.
За съществуването на дългосрочните регистри може да се заключи от
въздействията им върху съдържанието на краткосрочната памет. Те нямат
самостоятелно битие в ситуация и са невидими сами по себе си за
преживяването. Дългосрочните регистри на паметта са модификации и
усилители на функциите на образа на света (ОС). Те организират най-
важното от случилото се на индивида в обобщен вид на факти, процедури и
епизоди, за да станат взаимодействията на индивида по ефективни в един
свят, който би бил твърде неразбираем без участието на готовото знание.
Основни паметови ефекти
Паметта е психичната функция, върху която са проведени най-голям брой
емпирични изследвания. Това не означава, че за нея се знае по същество
много повече, отколкото за другите познавателни функции. В този раздел ще
представим резюме на най-важните ефекти на предимно на дългосрочната
памет, установени в продължение на 120 години експериментални
проучвания върху паметови феномени:
o Началото и краят на един текст или списък се помнят значително по-добре,
отколкото средната му част;
o Незавършените действия се помнят много по-добре от завършените (ефект
на Зейгарник);
o Стимули, които се отличават се от останалите в даден списък или текст, се
възпроизвеждат първи и с по-голяма точност (ефект на фон Ресторф);
o Разпознаването обикновено е по-бързо, по-лесно и по-точно от активното
възпроизвеждане (припомнянето);
o Кривата на запомняне като функция на броя повторения е стръмна в
началото и постепенно става полегата и клони към плато. Иначе казано, в
началото запомнянето е бързо, а после се забавя, но за по-сложно
съдържание рядко достига плато;
o Кривата на забравяне като функция на времето е симетрично обърната
крива на запомнянето, т. е. отначало забравянето е бързо, но след известно
време паметовото съдържание става устойчиво и бавно се забравя;
o Ако дадено съдържание се представи в повече модалности (зрителна,
слухова, двигателна), то се помни по-добре, отколкото само в една
модалност. Например, думи от чужда език се помнят по-добре, когато
едновременно се виждат и пишат (и евентуално проговарят), отколкото,
когато се виждат;
o Възпроизвеждането на запомнено съдържание е право пропорционално на
дълбочината на когнитивната обработка, която то е получило във фазата на
фиксирането му в паметта. В частност съдържанието, което има по-силна
смислова структура, се помни по-добре от по-лошо от съдържанието с по-
слаба смислова структура;
o Смисловата организация, наложена от опитното лице, обикновено е по-
ефективна от смисловата организация, предложена от експериментатора;
o Индивидите имат склонност да бъркат реално извършеното действие с
намерението си да извършат дадено действие. С други думи има проявява се
тенденция да се помнят не факти и действия, а мислите и намеренията по
повод на действията. Това се обяснява с деформиращия ефект на Аз-схема в
процеса на фиксация и възпроизвеждане на паметови съдържания;
o Когнитивните схеми, като трайни формални структури на миналия опит,
асимилират новото съдържание в паметта. Последното се кодира повече
според схемата, отколкото според уникалната си смислова структура.
Асимилативният ефект на схемите се регистрира отчетливо при запомнянето
на организиран материал: визуални сцени, събития и разкази. В едни случаи
съдържанието, съответстващо на схемата, се помни по-добре, а в други –
значително по-зле, отколкото съдържанието без връзка със схемата;
o Установени са няколко вида паметови способности, наречени още
феноменална памет, както и т. нар. “амнезия на ранното детство”, които
нямат задоволително теоретично обяснение;
o Във всекидневни обстоятелства паметовата дейност формира у субекта
ефективни стратегии за фиксиране и възпроизвеждане на специфични
съдържания. Те се наричат още паметови умения и могат да се опишат чрез
разновидности на общия прототип на умението;
o Експертите в дадена област имат изключително надеждна и
диференцирана памет за нещата, за които са квалифицирани (У. Найсър).
Това са в тезисен вид практически най-важните ефекти на паметовите
дейности. Половината от тях не действат автоматично, а са ефекти на
организацията и се получават вследствие на мнемични действия, адекватни
на ситуацията и на миналия опит на индивида. Автоматичните ефекти са по-
скоро присъщи на ученето, а не на паметовата дейност. За последната е
присъща висока степен на осъзнатост и по-точно използването на
преднамерени мнемични действия.
Памет и личност
В реален жизнен контекст паметта обикновено функционира съвместно с
възприятието, или с мисленето и се модифицира от особеностите на двете
познавателни функции. В живота на зрелия индивид паметта започва да
възпроизвежда готови образци на опит и да му дава сигурност и
бързодействие. В обикновените обстоятелства на живота паметта се
проявява цялостно и не разделя възпроизведените образци по регистри.
Последното обикновено е следствие от теоретични съображения.
Един от първите изследователи, които са оценили ролята на паметта в
човешкия живот, е З. Фройд. По-голямата част от психотерапията, която той
предлага, е работа върху спомени, при което се достига заместване на
деформирани спомени с автентични спомени за травмиращи събития,
потънали дълбоко в безсъзнателното. Дали наистина има автентичен план на
епизодите от собствения живот, не изкривени от културни и индивидуални
Аз-схеми, е открит проблем до този момент. Но в прозрението си, че паметта
е съдбоносно важна за личността на индивида, Фройд е изпреварил своето
време. Действително най-човешката функция на паметта е да осигурява
единството на психологическото време на личността.
От друга страна услужливо действащата памет може да заменя пълноценните
преживявания със спомени. Така се губи уникалността на възприятията и на
живия контакт с обкръжаващия свят. Дори и възприятието за личност може
да се замести от “ориентири за познатост” (landmarks of familiarity) според
сполучливия израз на Ернст Шахтел и присъствието на другия човек да ни
успокоява, но повече да си го спомняме, отколкото да реагираме на него
като уникално присъствие и послание (Schachtel, 1963, p. 205).
Превръщането на натуралната памет в серия високо ефективни умения за
фиксиране и възпроизвеждане в паметта е личностно постижение. Така Азът
подчинява паметовата дейност на своите намерения и я прави средство за
създаване на уникално жизнено дело.
Паметта може да се откъсне от подчиненото си функциониране и да се
превърне в източник на наситени преживявания, както у героя на М. Пруст в
романа му “По следите на изгубеното време”. Всъщност нещо подобно се
случва у немалко индивиди, когато остареят и спомените им дават
идентичност, самоуважение и силно усещане за смисъл в живота им.
Като цяло развитата система на паметта у възрастния индивид започва да му
служи като “умствена карта”, която му позволява ефективна ориентация в
неговия свят, физически и социален, и съдържа концептуализирани и
подредени образци на неговия индивидуален опит. Пак ще припомним, че
тази карта на индивидуалния опит на свой ред се опира на вродената и
обобщена схема на света, известна още като образ на света (ОС).