Д.

Хотерсол

ПАМЕТ

Откъс от Христоматия по психология на познанието

Съставителство и превод от английски език Людмила Андреева
Издателство ЛИК, София, 1999

Определение на ученето и паметта

По отношение на хората следните определения на ученето и паметта са по-полезни:

1. Ученето е актът на придобиване на някаква информация или умение.

Това е психичен процес, който води до съхраняване на думи, идеи, факти,
умствени образи и моторни умения (или някакъв друг вид информация) в
човешката памет.

2. Паметта е актът на съхраняване на онова, което е било придобито за по-

късна употреба. С други думи, това е задържането на информацията
отвъд настоящия момент. Терминът памет се отнася и до психичната
система за съхранение, която позволява подобно задържане, независимо
дали става дума за няколко момента или за много години.

Разбира се, резултатът от ученето и паметта е някакво наблюдаемо поведение на

човека - да речем бързото откриване на велосипеда или колата, след като излезете
от занятия, или даването на интелигентен съвет на приятелка как да подобри
паметта си.
Представете си, че след седмица ще държите изпит върху съдържанието на тази
глава. Оценката ви на изпита ще е мярка за степента на овладяване на материала
или на това, колко сте “научили”. Оценката обаче отразява ученето ви само
частично, защото зависи от резултата от три отчетливи процеса. Първо, новата
информация наистина трябва да е научена или придобита, но (2) след това трябва да
бъде съхранена до изпита (надяваме се да се съхрани и за по-дълго време) и накрая
(3) информацията трябва да бъде извлечена от паметта, за да отговорите на
изпитните въпроси. И трите процеса са необходими за доброто представяне на
изпита и всеки от тях може да ви създава трудности. Например възможно е да учите
повърхностно и всъщност да не съхранявате информацията. Може да забравите
информацията преди изпита. Или - и това е кошмарът на всички учещи се - може
наистина да знаете информацията, но да сте неспособни да я извлечете, преди да
предадете теста си на преподавателя!
АНАЛОГИЯТА С КОМПЮТРИТЕ. Докато четете тази глава, може да си
мислите, че подходът на преработката на информацията описва хората така, сякаш
са компютри. Това не е случайно. Работата в областта на компютърната наука е
оказала огромно влияние върху възникващата парадигма на преработката на
информацията. Паралелите между функционирането на компютрите и на хората са
изключително полезни. И двата типа системи приемат информация, вътрешно я
манипулират или я преработват и след това дават някакъв резултат или изходни
данни. Идеята ни за етапите на преработката на информацията е отчасти резултат от
разбирането ни за функционирането на компютъра. Компютърната програма е
набор от инструкции за изпълняване стъпка по стъпка на различни задачи и често е
много удобно човешката дейност да се разглежда като продукт на подобни
инструкции и стъпки.
Това обаче не означава, че психолозите разглеждат хората просто като “умни
машини” или “биокомпютри”. Използваме тази аналогия с компютъра и неговото
действие, за да се опитаме да разберем човешкото поведение, но не твърдим, че
хората са компютри, Казваме просто, че между нас и компютрите съществуват
полезни сходства. Един от начините те да се изследват е да се опитаме да
програмираме компютър да върши нещо, което правят хората. Например ако се
опитваме да “учим” компютрите да използват езика по същия начин, по който го
правят хората, можем да научим повече за това как хората използват езика. С други
думи, “психологията може да се възползва от опитите да се изгради използваща
език машина точно така, както теорията за летенето е използвала опитите да се
изгради летяща машина”.
Видяхме съвсем накратко как са свързани ученето и паметта и как преработката на
информацията е един от начините за разглеждане на паметовата функция. Сега ще
разгледаме свързаните, но различни психични процеси кодиране, съхранение и
извличане на информацията.
ТРИ ПРОЦЕСА В ЧОВЕШКАТА ПАМЕТ. Кодирането е първият важен термин
в дискусията ни върху паметовите процеси. По принцип това е възприемането и
представянето на някакъв къс информация. Да разгледаме тези операции,
използвайки по-простите термини от компютърната наука. Когато компютърът
“чете” перфокарта, магнитна лента или диск, за да получи някаква информация,
процесът се нарича въвеждане на входяща информация. Компютърът след това
трябва да преведе тази входяща информация от картата, лентата или диска на
използваем език или код, за да изпълни дадените му инструкции. Терминът
кодиране в човешката памет съответства на тези компютърни функции (въвеждане
на данни и превеждане). С други думи, кодирането означава да вземеш къс
информация и да го преведеш или да го кодираш за използване от паметовата
система.
Представете си, че четете наум стихотворение. Мислите най-вече за смисъла му, но
все пак забелязвате, че някои от думите се римуват. Кодирате стиховете първо като
възприемате напечатаните върху страницата букви и думи, а после - като
превеждате написаните символи в код (не в един-единствен код обаче). В
действителност информацията може да се представи в паметта в един от няколко
кода точно така, както понятието дърво може да се представи чрез напечатаната
дума “дърво”, чрез рисунка или снимка на дърво и т. н. В нашия пример със
стихотворението думите могат да се кодират по смисъл, но и по звук. Всеки от
компонентите или частите на паметовата система има определен тип код, на който
разчита.
Съхранението е вторият съществен процес в човешката памет, след като
новокодираният бит информация се “задържи” в паметовата система. Понякога
съхранението продължава само няколко секунди, друг път изглежда до живот.
Функцията на фазата на съхранението е просто да запазва информацията в паметта
дотогава, докато е необходима. Ако търсите телефонен номер, намирате го, казвате
си го на глас и бързате до телефона, за да го наберете, значи сте кодирали номера и
сте го съхранили в паметта си. Съхранението в този случай е доста просто: то не
изисква особени усилия. От друга страна, ако четете стихотворението, така че да
можете да го рецитирате в час следващата седмица, начинът, по който подхождате
към запаметяването, е много различен. Ще трябва активно да го репетирате - на ум
или на глас. Във всеки случай ще съзнавате опитите си да постигнете по-
продължително съхранение.
Извличането е третият процес на паметта. Кодираната и съхранената информация
трябва да се възстанови, за да бъде полезна. Ако не са изминали 10 или 15 секунди
от виждането на телефонния номер, вероятно няма да имате трудности да го
възпроизведете, защото процесът включва просто извличане на информация от
това, което наричаме кратковременна памет. (В действителност не е толкова
“просто”, но изглежда съвсем автоматично.) Разбира се, ако някой започне да ви
говори, има голяма вероятност опитите ви да извлечете номера от паметта да се
провалят и ще трябва да погледнете отново в телефонния указател. Извличането на
наученото наизуст стихотворение ще изисква повече усилия от възпроизвеждането
на телефонния номер. То ще включва извличане от дълговременната памет, което е
по-сложно от това от кратковременната памет и е обект на друг тип “забравяне”. Ще
разгледаме двата типа памет по-късно в тази глава.
СЪЗНАТЕЛНИ И АВТОМАТИЧНИ ПРОЦЕСИ. В много ситуации процесите на
кодирането, съхранението и извличането се появяват толкова лесно, че сякаш са
автоматични. В примера с телефонния номер не е нужно да се концентрираме върху
това как го извличаме от кратковременната памет или как сме го кодирали преди
това. Тези неща сякаш се случват автоматично, без участието на съзнателно
внимание или усилия. Обратно, малкото дете, което сега се учи да чете цифри, ще
трябва усилено и съзнателно да се труди върху тази “проста” задача за кодиране.
(Малките деца имат трудности и с други аспекти на паметта).
Разбира се, други ситуации на запаметяване не са така автоматични и изискват
съзнателното ни внимание и усилия - понякога големи усилия. Например при
запаметяването на поезия преднамерено рецитираме стиховете отново и отново,
търсейки насоки, които ще ни помогнат да извличаме стих след стих, когато дойде
време да възпроизведем стихотворението. Разбира се, запаметяването на
стихотворения не е единственият пример, който можем да използваме. Помислете
за усилието, което ви коства да съхраните информацията, представена в тази глава.

Три метода за изследване: трите R

Психолозите са използвали три основни задачи, за да изучават процесите на

човешкото учене и памет. Те са: заучаване наново (гelearning), възпроизвеждане
(гесаll) и разпознаване (гесognition) или трите R. Тук ще опишем само накратко
възпроизвеждането и разпознаването, защото се разглеждат по-подробно по-нататък
в главата. Макар че не е било важна част от изследванията върху ученето и паметта
през последните години, заучаването наново заслужава да се спомене заради
историческата му стойност.

ЗАУЧАВАНЕ НАНОВО. Първата основна паметова задача, която е била

изследвана в исторически план, е заучаването наново, определено като дейност,
изискваща от изследваното лице да учи материал за втори път.
Херман Ебингхаус (1850-1909) обикновено се цитира като изследователят, който
първи провежда системни експерименти върху човешкото учене и памет. Работейки
почти изцяло самостоятелно и използвайки себе си като изследвано лице, той
създава научен метод за изучаване на това, което нарича “по-висши психични
процеси” - учене и запаметяване. Книгата му върху паметта излиза през 1885 г. и
оказва изключително голямо влияние върху новата за времето дисциплина
психология.
В ретроспекция методът му за изучаване на процесите на запаметяване и забравяне
изглежда много директен и прост. Той издига хипотезата, че научаването на списък
с неща или факти трябва да оставя някаква следа в паметта. Ако всички тези
паметови следи се загубят или са забравени, ученето на същия списък за втори път
ще трябва да отнема същите усилия и време за учене, както първия път. С други
думи, не би трябвало да има някакви запазени остатъци в паметта. От друга страна,
ако научаването на списъка за втори път е по-бързо от първоначалното учене,
тогава в паметта са останали следи - някои от нещата в него трябва да са били
запаметени.
За да изследва тези идеи експериментално, Ебингхаус тестира собствената си памет
със списъци от безсмислени срички. Те са комбинации от съгласна-гласна-съгласна
без никакъв смисъл или видими асоциации, например бим или зеп. Изследователят
учи списък с такива срички, докато не достигне определено ниво или критерий на
точност - да речем, докато не е в състояние два пъти да ги възпроизведе абсолютно
точно. Тогава оставя настрана списъка за известно време и след като се връща към
него, записва много внимателно броя опити, които са му необходими, за да го заучи
наново до същото критерийно равнище. Ако първоначално са му били необходими
10 опита, за да научи списъка, но само 6, за да го заучи наново, тогава в паметта са
останали следи за 4 опита - резултат от 40% (4 съхранени опита /10 първоначални
опита = 40%).
Ебингхаус конструира криви на забравянето, основани на тези резултати. Кривата
включва съхранените следи, наблюдавани при различни времеви интервали след
първоначалното научаване. Фигура 3-1 илюстрира типичните резултати, които той
получава в тези изследвания.

Както се вижда на фигура 3-1, най-очевидният фактор при забравянето просто е

преминаването на времето. Забравянето първоначално е бързо, както се вижда от
резкия спад на резултатите за останалите паметови следи в началото на кривата.
След това бързо забравяне в началото скоростта значително се забавя. С други
думи, следите в паметта след две седмици са почти толкова, колкото и след една
седмица. Ебингхаус установява също, че забравянето е много по-постепенен процес,
когато материалът е смислен. Например резултатите за паметовите следи при
запаметяването на поезия спадат много по-бавно, отколкото представените на
фигурата. И за вас вероятно е по-лесно да си спомните текста на песен, която е била
популярна преди пет години, отколкото телефонния номер, който ваш приятел е
имал по онова време.
Макар че използваният от Ебингхаус метод е напълно валиден, психолозите след
този период са използвали други способи. Една от причините за това е пълнотата на
информацията. При задача за заучаване наново изследваното лице получава само
един резултат за съхранени паметови следи. За съжаление той не разкрива нищо по
отношение на това как е бил научен списъкът първия път, колко уверено е лицето
при запаметяването, дали първите неща в списъка са сред “съхранените” и т. н. От
друга страна, методът на заучаването наново може да е много полезен в
практическо отношение. Голяма част от формалното ни обучение например
включва преглеждането на стар материал с цел ново приложение, с други думи,
заучаването му наново. Може да сте учили чужд език в гимназията и след това “да
сте го забравили напълно”. Независимо от това със сигурност съзнавате
значителното количество останали следи, когато го учите наново в колежа или
пътувате в страната, където се говори този език. Внимателното изследване на
заучаването наново в контекста на обучението може да ни покаже как да
преподаваме така, че да остават максимално количество паметови следи.
ВЪЗПРОИЗВЕЖДАНЕ. Втората основна задача при изследването на паметта е
възпроизвеждането, при което изследваното лице трябва да си спомни и да назове
нещата, които са били заучени. Тестовете с попълване на празните места са най-
добрият пример на задача за възпроизвеждане в училище. На такива изпити от вас
се иска да извлечете информацията от паметта и да я запишете на бланката.
Три различни варианта на задачи за възпроизвеждане са били съществени в
психологическите изследвания: свободното, серийното и насоченото
възпроизвеждане. При свободното възпроизвеждане изследваното лице може да
изрича заучените неща в свободен ред. При серийното възпроизвеждане то трябва
 да ги възпроизведе точно в същия ред, в който са се появили в първоначалния
списък. И накрая при насоченото възпроизвеждане на човека се дава някаква насока
(намек), за да се подпомогне възпроизвеждането. Например ако от вас се иска да
заучите думи като “кола, ябълка, роза, тенис, камион, слива” и т. н., полезните
насоки за възпроизвеждането ще бъдат думи като “превозно средство” и “плод”.
При друга форма на задача за насочено възпроизвеждане на изследваното лице се
казва коя дума да се опита да си спомни, например “Коя беше думата, която
следваше “ябълка”?” е въпрос, целящ да насочи човека към думата “роза”.
РАЗПОЗНАВАНЕ. Третата основна задача за учене.- и в някои отношения най-
лесната - е разпознаването, при което на изследваното лице се показва набор от
айтеми (например думи в списък) и след това от него се иска да ги посочи в
множество от алтернативи в друг списък. Задачата на човека е да посочи кои от
думите са присъствали в първоначалния списък (да ги разпознае). Тестът с
множествени отговори е очевиден пример на памет за разпознаване: от вас се иска
да изберете един отговор от четирите представени възможности, който разпознавате
като правилния.
Задачите за разпознаване лесно се адаптират към различни ситуации и затова са
били широко използвани за изучаване на различни въпроси. Например всеки вид
решение “да/не” може да се възприема като паметова задача за разпознаване:
“Червеношийката има ли лапи?”; “Пет плюс шест равно ли е на 12?” Сред многото
варианти на тази задача можем да поискаме от вас да разпознаете кои от следните
думи бяха използвани до този момент в текста:

ПСИХОЛОГИЯ; ФРОЙД; РОЗА; ЗАБРАВЯМ

Без да навлизаме в прекалени подробности, вероятно сте решили, че три от

четирите думи вече бяха използвани: “психология” по очевидни причини, “роза”,
защото си я спомняте от предишния абзац, и “забравям”, защото тази глава е за
запаметяването и забравянето. Вероятно сте използвали съдържанието на главата и
за да изключите “Фройд”.

Три или един вид памет?

В дискусията по-горе намекнахме за различните видове памет. Една от тях е съвсем

кратка по продължителност и е подходяща за бързо съхранение и извличане. Другият
вид има много по-голяма продължителност (може би дори до живот) и изглежда
изисква усилия за съхранение и възпроизвеждане. Това разделяне на паметта е много
подобно на описаното от Уилям Джеймс в края на XIX в. Той отбелязва както
“съзнанието за непосредствения момент”, така и големия “резервоар” от спомени,
които “лежат погребани и загубени от поглед” и които можем да възпроизведем само
след волеви усилия. Той нарича тези два вида спомени “основни” и “вторични”.
В по-ново време психолозите до голяма степен са възприели идеята на Джеймс, че
съществуват два вида памет и са добавили и трети вид - сетивна памет. Този параграф
представя свидетелства за съвременното становище за трикомпонентната паметова
система. Фигура 3-2 го подкрепя и води до заключението, че е възможна друга
алтернатива - трите вида памет да са всъщност три точки по един-единствен континуум
на паметта. В трикомпонентното становище за паметта трите елемента могат да се
разглеждат като действащи в последователност. С други думи, новата информация,
която искаме да запаметим, трябва да премине през първия компонент (сетивната
памет), да стигне до втория (кратковременната памет) и тогава да навлезе в третия
(дълговременната памет).

Фигура 3-2. Триетапен модел на паметта

 Входящи Сетивн Кратковременн Дълговремен
данни от а а памет на памет
средата памет: ВРЕМЕННО
РАБОТЕЩА Постоянно
Слухов ПАМЕТ съхраняване
а Контролни
процеси
зрител ПОВТОРЕНИЕ
на Кодиране
и т. н. Решения
Стратегии за
възпроизвеждан
е
Изходящи данни

Сетивна памет

Сетивната памет е първият компонент в последователността на паметта. От всичките

три елемента тя е най-краткотрайната и следователно е доста трудна за изучаване.
Когато се представи някакъв дразнител - да речем написана или изговорена дума, той
първо се кодира и съхранява в сетивната памет за много кратко време. Използваният от
сетивната памет код - “форматът”, в който информацията се “превежда” за съхранение,
е много подобен на физическата форма на дразнителя. С други думи, съществува
слухов код за думите, които чуваме, и зрителен - за зрително възприеманите стимули.
Макар че има толкова типа сетивни спомени, колкото са сетивата, психолозите са
изследвали почти изключително зрителната и слуховата памет. Разграничението тук се
фокусира върху тези два вида сетивни паметови системи.
СЛУХОВА ПАМЕТ. Когато говорите с приятел в претъпкано с хора летище (или
друго шумно място), сте заобиколени от хаос от звуци. Обикновено успявате да ги
игнорирате и да се концентрирате върху това, което казва приятелят ви. Ако някой
наблизо обаче спомене името ви, главата ви незабавно ще се обърне в неговата посока,
сякаш от самото начало сте слушали какво говори непознатият. Ситуации като тази са
изключително често срещани и затова трябва да разполагаме с някакъв начин за
обяснение на този феномен. Как може нещо, на което не сте обръщали внимание, така
внезапно да го привлече?
Слуховата сетивна памет се нарича и ехтяща - термин, използван от Улрих Найсер за
описване на способността на психиката да “чува отново информацията почти като ехо.
Това е много кратковременен буфер за съхранение на звуци. (Буфер е друг термин за
компонента на паметта, чиято функция е временно да съхранява информацията за
използване от по-нататъшен психичен процес.) Всеки звук около нас, който е
достатъчно силен, за да бъде чут физически, се кодира в слуховата сетивна памет. Ако
звуците са маловажни и са изговаряни от непознати на летището и представляват
някакви разговори, които не ви интересуват, по някакъв начин успявате да ги
игнорирате, така че много скоро изобщо не достигат до съзнанието ви. С други думи, те
не проникват много “далеч в паметовата система и “психичният ни запис” за тях не се
пази дълго. Просто се кодират и след това почти толкова бързо се заместват с
постъпващия следващ набор от звуци. Речта на приятеля ви или споменаването на
името ви в разговор наблизо обаче имат друга съдба. Те се кодират и преминават през
сетивната памет до следващия компонент - кратковременната, където достигат до
съзнанието.
Способността ни да обръщаме внимание само на едно от няколко постъпващи
съобщения се нарича селективно внимание. Е. К. Чери е един от първите
изследователи в тази област и отбелязва, че можем да използваме различни физически
насоки, които ни помагат да разграничим две едновременно постъпващи съобщения.
Например често се опитваме да стоим по-близо до някой, когото искаме да чуем,
отколкото до хората, които бихме искали да игнорираме. Правим това отчасти защото
по-голямата гръмкост на по-близкия глас на говорещия е добра насока за селективното
внимание. Други полезни физически различия включват височината на гласа на
говорещия и посоката, от която идва той. Когато тези насоки се елиминират (както
става при някои лабораторни експерименти), изследваните лица трябва да използват
по-фини различия. Например могат да разчитат на общата тема на съобщението, за да
го разграничат.
Една ранна теория за селективното внимание е предложена от Доналд Бродбент под
името теория за селективния филтър. Авторът приема, че различните постъпващи
съобщения се получават едновременно в сетивната памет. Филтриращият механизъм
прави точно това, което показва името му: филтрира всички съобщения с изключение
на едно - това, на което обръщаме внимание, и пречи на другите да достигнат до
съзнанието. Тези филтрирани съобщения се губят от паметовата система, а онова, на
което обръщаме внимание, се запазва и се изпраща към кратковременната памет за по-
нататъшен анализ. За известна аналогия помислете за начина, по който телевизорът ви
филтрира всички канали освен един - този, който гледате в момента.
Колкото и правдоподобна да изглежда първоначално, тази теория има сериозен
недостатък. Тя не обяснява как можете да чуете името си, изговорено от непознат на
летището. Ако речта на непознатия се филтрираше напълно, тогава няма никаква
причина, въз основа на която да забележите каквото и да било в съобщението.
Незабавното разпознаване на информация от съобщение, на което не се обръща
внимание, сочи, че филтърната теория е прекалено опростенческа. Ако обаче теорията
за филтъра е погрешна, тогава как наистина работи механизмът?
Изглежда слуховата сетивна памет включва бърз анализ на ниско равнище на всички
звуци, които се кодират - много кратка проверка за съществена информация. Ако не се
открие нищо важно, съобщенията се загубват от слуховата сетивна памет и други
заемат тяхното място. Ако се открие нещо важно, тогава вниманието е “уловено” или
насочено към това съобщение, за да се прехвърли в кратковременната памет. Така
вниманието сякаш служи на две различни функции в слуховата памет, които в известен
смисъл са двете страни на една и съща монета. Първо, то кара съобщението, на което се
обръща внимание, да бъде насочено към кратковременната памет, където може да се
осъществи по-нататъшен анализ и разбиране. Второ, по определение вниманието към
едното съобщение позволява на другите постъпващи съобщения да се погасяват. Това,
разбира се, не е пълен филтриращ процес.
Изследванията на Ан Трейсмън върху засенчването сочат, че периодът на съхранение в
сетивната памет не е по-дълъг от 1-2 секунди за езикови стимули... (Някои изследвания
върху тонове са установили, че слуховото съхранение може да е и 8 до 10 секунди, но,
разбира се, тонът е изключително прост дразнител в сравнение с речта.) Трейсмън
използва задача, в която от изследваните лица се иска да повтарят на глас дадено
съобщение точно така, както е било чуто, т. е. да го засенчат. Резултатите сочат, че ако
искате да забележите информацията в съобщение, на което не обръщате внимание,
трябва да го направите в първата или втората секунда от получаването му. В противен
случай информацията ще се загуби. Този процес на забелязване изглежда включва
превключване на вниманието, т. е. избор на алтернативно съобщение за по-нататъшно
анализиране. Ако вниманието се превключи достатъчно бързо, тогава преработката на
стимула, на който преди не е обърнато внимание, е възможна и човекът ще “чуе
отново” информацията почти като ехо - оттук и термина ехтяща памет.
ЗРИТЕЛНА (ОБРАЗНА) ПАМЕТ. Зрителната сетивна памет или образната памет е
зрителното съответствие на слуховата сетивна памет. В много отношения зрителната
сетивна памет действа по същия начин като слуховата. С други думи, зрителната
система кодира или регистрира много повече информация, отколкото сме в състояние
внимателно да възприемем. Вследствие на това голяма част от зрителния материал се
губи доста бързо. Информацията, на която обръщаме внимание, се изпраща към
кратковременната памет, докато тази, на която не обръщаме внимание, се губи
завинаги. Сега трябва да отговорим на същите въпроси за зрителната сетивна памет, на
които отговорихме преди за слуховата. Например какъв е капацитетът на
зрителната сетивна памет? Колко бързо се губи информацията, на която не сме
обърнали внимание? Как зрителната информация се изпраща към кратковременната
памет?
Макар че съществуват няколко очевидни демонстрации на слухова сетивна памет,
зрителната е по-трудна за “наблюдаване” във всекидневни ситуации. Питър Линдзи и
Доналд Нормън предлагат следната демонстрация. Погледнете право напред, дръжте
молив или химикалка пред лицето си и бързо го/я размахайте напред-назад. Какво
виждате? Възможно е с изненада да установите, че вместо да виждате един-единствен
ясен “образ” на молив/химикалка в движение, виждате замъглена картина. Друга
демонстрация на зрителна сетивна памет е да се размахва включено фенерче в тъмна
стая. Това, което би трябвало да виждате, е “пътеката” на светлината, а не една-
единствена осветена точка, която се движи. И в двата примера когато движението се
забави, започвате да виждате един-единствен ясен образ, а не замъглена картина.
Помислете за момент върху тези две ситуации и какво ни разкриват те за зрителната
сетивна памет. Във всеки момент от времето моливът или светлинният лъч е само в
една точка в пространството, въпреки това обаче “виждате” замъглен образ или пътека
от светлина, а не просто ясен образ или осветена точка. Вероятно това, което
“виждате”, е образ, комбиниращ информацията от малък интервал от време. Виждате
онова, което е “тук сега” и което е било момент преди това. Следователно по
определение това е демонстрация на памет - съхранението на информация отвъд
физическата продължителност на действието на стимула. Оригиналните изследвания на
Джордж Спърлинг целят да отговорят на три от нашите въпроси за образната памет и
да ни разкрият повече неща за нейния обем, продължителност и начин, по който
информацията се насочва към кратковременната памет. В един от експериментите той
представя 12 букви на изследваните лица. Те са подредени в няколко редици и се
показват само за 50 милисекунди (1/20 от секундата). При това условие веднага след
отстраняването на материала хората започват да възпроизвеждат колкото може повече
букви. Условието е наречено цялостен отчет. Макар изследваните лица в него да
твърдят, че са видели целия прожектиран материал, обикновено си спомнят само 3 до 5
букви, което представлява равнище на точност от 25 до 40 процента.
Условието за сравнение е наистина много остроумна част от техниката на Спърлинг. То
е наречено условие на частичния отчет, защото изследваните лица трябва да кажат само
част (обикновено един ред) от целия набор от букви. Преди да започне експериментът,
им се казва, че след като буквите изчезнат, ще чуят един тон. Ако той е висок, трябва да
повторят тези от горната редица; ако е среден - тези от средната редица, ако е нисък -
буквите от най-долната редица. Когато тонът се чува непосредствено след изчезването
на буквите, изследваните лица си спомнят буквите от съответната редица с по-добра от
75-процентна точност независимо от това коя е редицата. (Спомнете си, че те не знаят
коя редица ще трябва да възпроизвеждат, преди буквите да са били показани и да са
били скрити.) Такова високо равнище на точност посочва, че поне 9 от 12 букви са
налични в паметта на изследваните лица за кратък период от време след изчезването на
материала. Ако обаче сигнализиращият тон се забави дори малко, точността спада до
равнището на наблюдаваната в условието на цялостния отчет: около 25 до 40% .
От тези резултати Спърлинг прави заключението, че всички представени букви се
кодират в образната памет, но започват да избледняват или да се губят от паметта
много бързо. След една секунда представеният материал е избледнял отвъд точката на
използваемостта. В действителност полезният живот на “образа” изглежда е не по-
дълъг от 1/4 до 1/2 от секундата. Когато тонът се чува в този период,
експериментаторът може да насочи вниманието на изследваното лице към една редица
от паметовата следа, преди да се е разпаднала. Това позволява преноса на тази редица
от букви в кратковременната памет.
Както по отношение на слуховата памет, и тук вниманието играе много важна роля.
Джордж Спърлинг и много други изследователи са убедени, че то е механизмът за
насочване на информацията от зрителната сетивна към кратковременната памет.
Обемът на зрителната памет изглежда е много голям, но тъй като вниманието е
ограничено, повечето от съдържащата се там информация скоро се губи.

Кратковременна памет

Вече няколко пъти споменахме, че кратковременната памет (КВП) е направлението,

към което се насочва информацията, получила вниманието ни в сетивната памет.
Когато обръщаме внимание на гласа на един човек или на един ред от напечатан текст,
прехвърляме повече или по-малко непосредствено съобщението от сетивната памет към
КВП. Такава концепция за КВП в някаква степен я приравнява със “съзнанието”. В
известен смисъл именно “паметовата банка” е мястото, където се държат кодираните
стимули и идеи, с които се занимаваме СЕГА. Кратковременната памет понякога се
нарича работна: паметта, в която в момента се осъществява умствената работа. По-
стари, но все още валидни концепции я разглеждат като вид мост, през който
информацията трябва да премине по пътя си към дълговременната. Ще разгледаме
поотделно тези идеи, започвайки с най-новата.
КАТО БУФЕР ЗА ПОВТОРЕНИЕ. Да кажем, че се опитвате да запаметите новия си
телефонен номер. Прочитате го, после няколко пъти си го повтаряте на ум или на глас.
След това можете да спрете за момент, да повторите още няколко пъти номера и т. н.
Това, което правите, е активно да репетирате съхраняваната в кратковременната памет
информация с намерението да създадете постоянна следа в паметта. Смята се, че КВП е
мястото, където се осъществява такова повторение за прехвърляне в дълговременната
памет. Спомняте ли си думата буфер? КВП може да се разглежда като буфер, който
съхранява информацията за умствените процеси повторение и трансфер.
ОБЕМ НА КВП. Обемът на КВП в никакъв случай не е безкраен. Със сигурност не е
толкова голям, колкото този на сетивната памет. Да разгледаме следния случай: ако
телефонният ви номер е с 16 цифри вместо със 7, вероятно ще сте много фрустрирани,
когато се опитвате да го задържите в КВП. В действителност може да се откажете от
опитите. Деветцифровата система на пощенските кодове (пощенски код + 4 цифри) е
била посрещана с неодобрение от американската общественост, защото е трудно човек
да запомни собствения си 9-цифрен пощенски код.
Колко информация може да се съхранява в КВП във всеки момент? През 1956 г.
Джордж Милър пише много влиятелна статия по този въпрос. Тя е озаглавена The
magical number seven, Plus or Minus Two:Some Limits on Our Capacity for Processing
Information (“Магическото число седем, плюс или минус две: някои ограничения върху
способността ни за преработка на информацията”). Той прави преглед на много статии
върху обема на паметта или броя цифри, които могат да се запаметят подред след бързо
представяне, и свързани с това теми. Стига до заключението, че тези изследвания
наистина мерят обема на КВП и отново, и отново го разкриват като способност за
задържане на 7 айтема. В действителност това толкова често е вярно, че Милър започва
статията си с доста ексцентричните думи: “Проблемът ми е, че съм преследван от едно
цяло число. От седем години то ме следва навсякъде, навлязло е в най-частните ми
данни и ме е нападало от страниците на най-публичните ни списания.” Разбира се,
числото, което го “преследвало”, е седем. В своя преглед той твърди, че в КВП
обикновено можем да задържаме максимум 7 плюс или минус 2 единици информация.
Ако се опитаме да съхраним повече от това, нещо задължително ще се загуби, защото
просто няма място.
Фигура 3-7 представя опростена идея за КВП като паметова система със седем “слота”.
Когато се прибавя повече информация, старите айтеми са “изтиквани” към “дъното”.
Когато “в слотовете” се въвежда един айтем в повече, тогава един от първите се
“изхвърля” - просто няма повече място. Именно този ограничен обем кара много
изследователи да мислят за КВП като за “гърло на бутилка”: ако КВП е мостът към
дълговременната памет, тогава тя прилича повече на гърло на бутилка за
преминаващия трафик, позволявайки в даден момент да преминава само ограничено
количество информация.

Фигура 3-7. Илюстрация на подхода на “слотовата теория” към кратковременната

памет
А. В. С. В.
КВП е Запознава Запознавате Запознавате
те
празна се с се с Уолъс се с още 6
Фишър души;
Фишър е из-
местен
1. 1. Фишър 1. Уолъс 1. Ванс
2. 2. 2. Фишър 2. Бърнс
3. 3. 3. 3. Колмън
4. 4. 4. 4. Уилсън
5. 5. 5. 5. Блейк
6. 6. 6. 6. Емерсън
7. 7. 7. 7. Уолъс--Фишър

ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА ОГРАНИЧЕНИЯТА В ОБЕМА НА КВП. Има ли

някакъв начин, по който можем да заобиколим това ограничение на “гърлото на
бутилката”? Ако трябва да се съхранят 10 айтема, дали просто се отказваме,
знаейки, че поне един ще бъде изместен точно когато се доближаваме до целта?
Отговорът е “не”, защото е възможно да преодолеем ограничението на обема на
КВП, като накъсваме на части или групираме. Забележете, че макар ограниченията
на КВП да са описвани в термините на единици, единицата не е задължително една
цифра или буква. Например обикновено не помните 7-те цифри на телефонния
номер като отделни единици, а вместо това групирате първите три като отделен
айтем. Правейки това, сте начупили или групирали първоначалните 7 единици на 5 -
нещо, което е във възможностите на КВП. Можете да се възползвате от
начупването, за да подобрите още повече паметта си за телефонни номера.
Опитайте се да начупите последните 4 цифри по двойки -например да запомните
2545 като 25 и 45 вместо 2-5-4-5.
Стратегията на групирането е много мощна. Например как можете да запомните
следните букви:
КАТОГРУПИРАМЕАЙТЕМИТЕНАЕДИНИЦИЗАПАМЕТЯВАМЕПОДОБРЕ?
Когато осъзнаете как да групирате тези 51 букви в 8 думи, можете лесно да
възстановите буквите подред, защото знаете как се пишат думите. По този начин с
успех избягвате ограниченията на КВП. Възможно е обаче да кажете: “Това е трик”
- вече знаете думите, така че просто трябва да запомните изречението. Да
предположим обаче, че вместо 51 букви, които формират смислено изречение, са ви
дадени 40 отделни цифри, които трябва да запомните подред. Пак можете да
приложите същата логика на групирането на отделните айтеми на единици, като
внимавате да не надхвърляте 7 или 8 такива единици. Този път обаче ще трябва да
свършите известна работа, за да създадете единиците. Това се постига чрез
умствено повторение на айтемите, които трябва да се групират. В действителност
повторението е критичният елемент на заучаването на нов материал. Помислете
отново за думите, които ви помогнаха да запомните 51 букви. Не сте се родили
научени как да ги пишете! В някакъв момент е трябвало да работите върху
групирането на отделните букви, за да формирате тези думи.
Групирането влияе не само върху способността ни да запаметяваме информация, но
и върху начина, по който тя се възпроизвежда. Като проста демонстрация на този
факт опитайте се да дадете своя единен граждански номер на някой от групата във
“формат”, който е различен от обичайния модел 2-2-2-2-2. Ще срещнете трудности
да кажете цифрите в ново групиране и другият човек вероятно също ще се обърка,
особено ако ги казвате бързо.
КВП КОД. Повечето от свидетелствата показват, че информацията се съхранява в
КВП чрез акустичен или основан на звуковете код. Например Конрад използва
зрително представени букви в експеримент върху извеждане на данни от КВП и
установява, че изследваните лица объркват буквите, които звучат по подобен начин
(заменяйки D и Е), а не тези, които изглеждат еднакво (например F и Е).
Изследваните лица в експеримента на Уейн Уикългрън чуват 4 букви, трябва да
препишат 8 различни букви и след това да си припомнят първоначалните 4. И тук
постижението им е по-лошо, ако 8-те преписвани букви звучат като оригиналните 4.
Интересното е, че кодът на кратковременната памет изглежда акустичен дори
когато стимулите се представят зрително!

ИЗВЛИЧАНЕ ОТ КВП. Както споменахме по-рано, извличането на информацията

от КВП изглежда автоматично. Независимо от липсата на усилия при такова
възпроизвеждане обаче не е вярно, че процесът на извличане е незабавен - дори
автоматичните процеси отнемат известно време.
Във важна серия от експерименти Сол Стьрнбърг хвърля известна светлина върху
времето, необходимо за извличане на материал от КВП. Той иска от изследваните
лица да съхранят кратък набор от айтеми (например 4 букви) в КВП и след това да
се подготвят за възпроизвеждането им. Да речем, че 4-те букви са “М Н В R” и че
тестовата или пробната буква, представена по-късно за секунда или две, е В.
Задачата на хората е да решат дали тестовата буква е присъствала в представения
набор и след това колкото е възможно по-бързо да посочат решението си чрез
натискане на обозначени с “да”и “не” бутони. Независимо от факта, че извличането
в такава задача съвсем ясно “се чувства” като незабавно, резултатите на Стърнбърг
посочват точно обратното. Той установява, че търсим в КВП айтем по айтем със
скорост от около 38 милисекунди на айтем (1 милисекунда е равна на 1/1000 от
секундата). С други думи, сканираме съдържанието на КВП, опитвайки се да
съчетаем тестовата буква поотделно с всяка от съхранените там букви.
Експериментите на Стърнбърг върху сканирането на КВП са оказали огромно
влияние върху психологията на човешкото учене и памет. Той ни осигурява пълен с
прозрения път за анализиране на етапите на умствените процеси и силно
адаптируема задача за изследване на всякакви паметови феномени. Има много
възможности неговата задача да се използва за изучаване на дефектите на паметта.
Например тъй като процедурата по сканирането изисква доста добро внимание,
тестиране на страдащи от шизофрения пациенти може да разкрие дали проблемът с
вниманието е част от това заболяване. Използването на задачата за изучаване на
лица с различни форми на амнезия също може да е интересно, особено при хората,
които са неспособни да “складират” нова информация в дълговременната памет.
Тъй като дейността на КВП е важна за такова съхранение, задачата на Стърнбърг
може да даде показателни резултати.
ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТ НА КВП. С колко време разполагаме, за да извличаме
информация от КВП? С други думи, колко дълго ще остане там материалът, преди
да се загуби? Свидетелствата сочат, че даден айтем няма да остане в КВП повече от
15 до 20 секунди без някаква допълнителна преработка. При задачата на Браун-
Питърсън на изследваното лице се дава много прост 3-буквен стимул, който трябва
да се съхрани в КВП за 20 секунди . За да се направи това по-трудно, от човека се
иска да изпълнява втора задача - да брои назад по тройки. Резултатите сочат, че
загубата на информация за трите букви на практика е пълна след 18 секунди броене.
Дори и след голяма практика изследваните лица не успяват да се справят по-добре.
Изглежда, че задачата за броене интерферира с повторението на айтемите в КВП и
вследствие на това те се губят много бързо. Следователно всяка допълнителна
задача, която изисква внимание, може да интерферира със (да пречи на)
задържането на информацията в КВП. Това става, защото и повторението на
информацията, и изпълняването на допълнителна задача изискват част от един и
същ ограничен ресурс - внимание. Последствията за учещите са очевидни и в
последната част от главата ще обсъдим някои практически пътища, по които може
да се избегне ефектът на интерференцията и да се гарантира, че насочената към
дълговременната памет информация наистина ще стигне там.
КАТО РАБОТНА ПАМЕТ ИЛИ УМСТВЕНИЯТ ИМПРОВИЗИРАН ТЕФТЕР.
Някои по-съвременни изследвания са се фокусирали върху различен аспект на КВП.
В тях тя се разглежда като “мястото”, където се осъществяват съществени умствени
операции при решаване на проблеми и разбиране на езика. Това е “място” за
задържане на частични резултати и идеи, които се създават по време на отнемащи
дълго време умствени задачи. Този подход не отрича описаната по-горе функция на
повторението, а по-скоро добавя нови неща.
Опитайте се да решите на ум следната аритметична задача, преди да продължите да
четете:
(4 + 5) х2 / (5-3) + 4
Имайки предвид обучението, през което сте преминали, вероятно вършите тези
изчисления със скромни усилия. Забелязахте ли обаче, че трябва преднамерено да
съхраните различните частични резултати, докато изчислявате следващата стъпка?
Тази идея за съхраняването на частичните или непосредствените резултати е в
ядрото на концепцията за КВП като работна памет. Според този подход КВП е
умствен “тефтер”, в който се “записват” за по-нататъшна употреба междинните
стъпки в обемни проблеми. Забележете, че обичайните ограничения на обема на
КВП продължават да важат.

Дълговременна памет (ДВП)

Сега ще се обърнем към дълговременната памет или системата за относително

постоянно съхранение. Дълговременната памет следва да е способна да задържа
огромен обем информация. Тя трябва да ни води в живота, защото искаме да
познаваме приятелите и враговете си, да откриваме пътя си в града, където живеем,
да си спомняме любимите книги и филми, да усвоим занаят или професия и т. н.
Точно колко информация може да се побере в ДВП? Независимо от факта, че
човешкият мозък съдържа краен брой клетки, изглежда няма ограничение върху
способността ни да съхраняваме информация в ДВП. На практика дълговременната
памет има неограничен обем.
През 1972 г. Ендъл Тълвинг предлага концепция за ДВП, основана на разделението
на труда. Описваните от него два компонента са наречени памет за епизоди и
семантична ДВП. Макар че днес се водят активни дебати върху необходимостта от
такова разграничение, то е полезно за организиране на богатството на
информацията, която имаме за тази огромна паметова система. Тук ще приемем
разделянето й на две части, но правим това с разбирането, че те не са напълно
отделени, а непрекъснато си взаимодействат и разменят информация.
ПАМЕТ ЗА ЕПИЗОДИ. Приема се, че тази памет е автобиографичният,
дълговременен паметов “склад”. Тук се пазят личните преживявания и спомени -
вероятно в грубо хронологичен ред. Какво ядохте снощи на вечеря, какво е било
името на учителката ви в трети клас, какъв е сегашният ви телефонен номер - това
са примери на информация за епизоди в дълговременната памет. Изискването за
кодиране на информация тук е просто да сте имали някакво непосредствено
преживяване и да сте си формирали дълговременен спомен за него.
От тази перспектива психолозите, които изследват ученето и възпроизвеждането на
списъци, обикновено изучават епизодните процеси в ДВП. Да предположим, че сте
изследвано лице в експеримент и от вас се иска да научите списък с 9 думи, така че
да можете отлично да ги възпроизведете. Вашият дълговременен спомен за списъка
ще е спомен за епизод. Това ще е лично преживяно събитие, въпреки че очевидно
ще разчитате на предварителните си познания за думите и за начина, по който
можете да ги научите.
Както споменахме по-рано, повторението в КВП служи за пренасяне на
информацията в ДВП - в този контекст в ДВП за епизоди. Преносът и евентуалната
сила на следата в ДВП могат да се припишат на повторенията по време на
“репетирането”. Чарлз Макколи и Джордж Келас искат от изследваните лица да
научат списък от думи, като ги повтарят на глас. Изследователите записват колко са
били повторенията и дори определят как трябва да се репетират думите.
Установяват, че повторението влияе върху точността на възпроизвеждането.
Интересното е, че макар всички групи, които повтарят списъците, да се справят
съвсем добре със задачата за възпроизвеждане, тези, използвали предписаните
стратегии за репетиране, се нуждаят от по-малко повторения за постигане на същата
точност, отколкото групите с учене наизуст. Стратегиите включват генериране на
последователности от зрителни образи. Вие като студенти можете да се възползвате
от този факт.
СЕМАНТИЧНА ПАМЕТ. Ако паметта за епизоди съдържа личните спомени за
преживявания, тогава семантичната памет трябва да съдържа останалата част от
дълговременните ни спомени. Тя представлява съхраняването на по-общите и
безлични познания. В тази схема общите ни познания за света, включително
знанието ни на езика, се съхранява семантично, т. е. чрез значението. Повечето
психолози са съгласни, че умствените процеси при използването на познанието
(например тези на вземането на решения и разсъждението) също се съхраняват в
семантичната памет. Голяма част от изследванията върху тях ще бъдат дискутирани
в друга глава, където ще говорим конкретно за езика и познанието. Тук ще
представим общата идея за семантичната памет.
Когато помислите за червеношийката, мислите за малка птичка с типичните за
птиците характеристики: например пера и човка, диференцирана обаче от червено-
оранжевите си гърди и леките сини яйца. Макар че със сигурност сте научили за
някои от тези характеристики в конкретна ситуация, т. е. епизодично, познанието ви
за червеношийките е много по-богато, отколкото може да предостави един-
единствен епизод. Знаете и че червеношийките са често срещани в много части на
Северна Америка, че се хранят с червеи, че строят гнезда и т. н. Същественият
момент тук е, че знаете повече за понятието “червеношийка”, отколкото сте
научили епизодично. По някакъв начин знаете, че птиците са топлокръвни и
извличате същото заключение и за червеношийките. Това е пример на типа
информация, съхранявана в семантичната памет.
Много психолози вярват, че общото познание, което имаме за понятията и нещата в
света, съдържанието на семантичната ни памет, се съхранява в йерархична мрежова
структура. В мрежата всяко понятие е представено като възел или пресечна точка в
семантичната памет; свойствата и характеристиките на понятията са свързани с
възлите. Ако някакво свойство се съхранява директно в даден възел - например
свойството “жълто” за “канарче”, тогава сте съхранили в паметта този конкретен
факт - че канарчето е жълто. Възможно е други факти да не се съхраняват директно.
С други думи това, че канарчето има “кожа”, може да е изведено като
умозаключение от намираща се по-високо в мрежата информация. Получилите име
асоциации характеризират такива пътища и ни осигуряват познанието за различните
типове взаимоотношения, които обвързват понятията. Подобно познание включва
факта, че отношението между канарче и птица е отношение на частно към общо, т.
е. “канарче” е конкретен пример на по-широката категория “птица”.
Какви доказателства има, че общото ни познание за света се съхранява по този
начин? Алън Колинс и М. Рос Килиън осъществяват една от първите проверки на
тези идеи за семантичната памет. Те конструират прости изречения, например
“Канарчето може да диша”, и ги представят на изследваните лица в задача за
разпознаване, искаща от тях да отговорят с “да” и “не”. Изследователите не се
интересуват толкова от точността на хората, колкото от времето, което им е
необходимо, за да вземат решение. Според тях твърдение, което изисква по-дълго
време за преценка, трябва да е по-трудно за извличане от паметта, може би защото
различните понятия във въпроса се съхраняват на по-голямо разстояние.
Получените от Колинс и Килиън резултати много ясно подкрепят идеята.
Съхраняван директно факт (например канарче-жълто) изисква по-малко време за
преценка, отколкото изречение, изискващо информация, която е една стъпка по-
нагоре в йерархията. Такова изречение “една стъпка по-нагоре” е на свой ред по-
бързо от твърдение, намиращо се “две стъпки по-нагоре”. По този начин
“умственото разстояние” между късовете съхранявана в паметта информация е
основен фактор за скоростта на извличане. Според двамата изследователи
извличането изисква процес на разпространяваща се активация. След активирането
на дадено понятие в паметта активацията се разпространява по пътищата към
асоциираните с него понятия.
Разбира се, има и други подходи към идеята за мрежата и не всички психолози са
съгласни, че тя е правилна. Част от привлекателността й обаче се дължи на факта, че
е много гъвкав подход. Като цяло той изглежда способен да се приспособи към
всякакъв вид общи познания, към всякаква сложност. Разбирането на това как се
съхранява голям сбор от всекидневни факти представлява основен интерес при
изучаването на семантичната памет. Общото познание за света е богато и подробно
и обяснението на начина, по който се представя в паметта, не може да пренебрегва
способностите ни да разбираме и да разсъждаваме за познатите неща.
ЗАДАЧИ ЗА ВЪЗПРОИЗВЕЖДАНЕ. За да разберем как различните фактори
влияят върху възпроизвеждането, трябва да обсъдим по-подробно три типа задачи
за възпроизвеждане - свободно, серийно и насочено. Ще започнем със задачите за
свободно възпроизвеждане.
Когато изследваните лица са помолени да си спомнят айтемите от списък в какъвто
и да е ред, изпълняват задача за свободно възпроизвеждане. Обикновено имат
определено време за учене - например по 2-3 секунди за всеки айтем. В такава
ситуация се откриват няколко интересни модела на точност. Относително доброто
възпроизвеждане на първите няколко айтема обикновено се нарича ефект на
първопостъпилата информация. В повечето случаи обаче най-доброто
възпроизвеждане се наблюдава при последните, най-скоро заучени айтеми и това се
нарича ефект на последната постъпила информация. Най-лошо се възпроизвеждат
средните айтеми. Защо последните айтеми са толкова лесни за възпроизвеждане в
тези ситуации, а средните са толкова трудни? В задачите за свободно
възпроизвеждане изследваните лица често се опитват да повтарят айтемите така,
както ги виждат, за да могат да ги възпроизведат по-добре. След като в буфера на
КВП се прибавят все повече айтеми обаче, хората не могат да продължат да
използват тази стратегия. Когато стигнат до края на списъка и настъпи времето за
 възпроизвеждане, те лесно изреждат последните няколко айтема.
(Възпроизвеждането се подобрява, когато на хората е дадено повече време за
повторения.) Ако повторенията са критичният фактор при пренасянето на
информацията в ДВП, тогава даването на възможност на изследваните лица да
“репетират” колкото искат би трябвало да им позволи да запаметят цялата
информация в ДВП. Това е особено важно в задачи за серийно възпроизвеждане, в
които айтемите трябва да се възпроизведат в първоначалния им ред. Джордж Келас,
Чарлз Макколи и Карл Макфарлънд установяват, че изследваните лица са в
състояние да възпроизведат точно и еднакво добре всички айтеми, когато им е
позволено да ги повтарят колкото искат. Да разгледаме тези резултати от гледна
точка на вашето учене и памет. Ако отделите твърде малко време за повторение на
списък, който трябва да запаметите, вероятно ще си спомняте само първите айтеми.
Последните вероятно няма да бъдат успешно съхранени в ДВП. Последните айтеми
няма да са налични и в КВП освен ако времевият интервал между ученето и
възпроизвеждането не е твърде кратък.
Макар че насоченото възпроизвеждане е подобно на свободното по това, че редът
зависи от човека, то е различно от него, тъй като на изследваното лице се дават
насоки по време на възпроизвеждането. Ендъл Тълвинг и Зена Пърлстоун
провеждат експеримент, в който две групи се сравняват по точност на
възпроизвеждането със следния типичен списък от думи:
куче стол
котка маса
кон легло
крава диван
ябълка нож
портокал пистолет
круша пушка
банан бомба

В първата група човекът първо учи списъка и после (по време на

възпроизвеждането) получава насоки (имената на категориите, например плод,
животни и т. н.). Не е изненадващо, че изследваните лица използват категориите, за
да организират възпроизвеждането, групирайки възпроизвежданите думи въз
основа на членството в категорията. Така те могат да изредят първо всички плодове
от списъка, после всички животни и т. н. Разбира се, групирането по време на
възпроизвеждането е тясно свързано с начупването или групирането на айтемите по
време на повторенията в КВП: то намалява броя единици, които трябва да се
задържат в КВП, от 16 думи на 4 категории.
Един от мощните аспекти на групирането е това, че насоките значително увеличават
точността на възпроизвеждането. Въпреки че групирането по време на насочваното
възпроизвеждане е важна тема в изследванията върху паметта, последствията от
такива резултати са още по-важни. Тълвинг и Пърлстоун провеждат експеримента
по такъв начин, че до времето за възпроизвеждане и двете групи изследвани лица са
третирани по един и същи начин. Съответно и двете групи би трябвало да са
съхранили в паметта си едно и също количество информация. Тълвинг нарича това
присъствие на информацията в паметта наличност. Важното е, че независимо от
еднаквата наличност, групата с насоките възпроизвежда повече от думите,
отколкото тази в условието на свободното възпроизвеждане. Ако и двете групи са
съхранили едно и също количество информация, какво обяснява различията във
възпроизведеното? Тълвинг казва, че различието е достъпността или степента, до
която съхранената в паметта информация може да се извлече, Идеята е, че
информацията трябва да е не само налична (съхранена в паметта), но и достъпна,
ако искаме възпроизвеждането да е успешно. Една книга в библиотеката е налична,
но ако не знаем името на автора, заглавието й или нещо друго, което може да ни
помогне да открием местоположението й, тя не е достъпна. По същия начин
информацията в паметта е достъпна само ако имаме насока, която да ни помогне да
я локализираме. С други думи, наличната информация в ДВП не е достъпна, ако
нямаме насока - дори и мъглява.
Очевидно запомняме повече, отколкото можем да възпроизведем. С други думи, в
паметта има повече информация, отколкото е достъпна за нас в даден момент. Тази
идея ще бъде особено важна по-късно, когато дискутираме теориите за забравянето
и всекидневните примери на неуспех да се извлече нещо от паметта.

Алтернативен подход - равнища на преработка

По-рано в тази глава зададохме въпроса дали наистина има три вида памет, или е
само един. Макар че описаните дотук свидетелства са сякаш изключително в полза
на идеята за трите вида памет и за подхода на преработката на информацията,
напоследък се издига нова парадигма за човешката памет - подходът на нивата на
преработка.
Обсъждането дотук представи следното обобщение: когато даден стимул се
представи в паметовата система, продължителността на следата за него се
увеличава, когато преминава за съхранение от сетивната през КВП към ДВП.
Фъргюс Крейк и Робърт Локхарт са сред първите изследователи, които издигат
тезата, че основният детерминант на продължителността на следата за даден айтем
в паметта е равнището, на което се преработва стимулът, а не компонента на
паметта, в който се съхранява.
В тяхната схема паметта е организирана по континуум от много плитка до много
дълбока. Стимул, преработван или анализиран на плитко ниво, има много малки
шансове да бъде запаметен задълго, тъй като плиткото равнище включва груб,
сетивен вид кодиране. Преработеният на по-дълбоко равнище стимул започва да
осъществява контакт със семантичната или основаната на смисъла информация и се
прекодира по смислен начин. По определение такива семантични кодове увеличават
шансовете за успешно съхранение и извличане. Според двамата изследователи
всяка задача, която изисква извършване само на повърхностен анализ на стимула,
трябва да води до много кратковременно съхранение, докато изискващите по-
дълбок анализ задачи ще водят до по-дълго задържане в паметта.
На този етап не е ясно дали подходът на равнищата на преработка може да се
справи с по-сложни въпроси за човешката памет. Независимо от възможните му
недостатъци обаче той е бил полезен в няколко отношения. В частност, напомнил е
на психолозите, че предлагането на все повече подразделения или компоненти на
паметта може да не е най-добрият начин за обогатяване на разбиранията ни за нея.
Днес изглежда, че не съществуват непреодолими противоречия между двата
подхода (на трите компонента и на равнищата на преработка). Може да се окаже, че
и двата са полезни така, както понякога е полезно да мислим за САЩ като цяло, а
друг път - за отделните им части.

Забравяне

Може да изглежда странно това, че освен кривата на забравянето на Ебингхаус,

всъщност досега не се занимавахме системно с темата забравяне. Целта на
отлагането на дискусията беше да ви дадем основа за оценяването на тази
традиционна област на изследователски интерес. Както ще видите, голяма част от
онова, което наричаме “забравяне”, сякаш може най-добре да се разбере като
неуспех при кодирането, съхранението или извличането на информацията по
адекватен начин. В някои случаи обаче загубата на паметта може да има
физиологичен произход.

Специални случаи на забравяне

ОРГАНИЧНИ ПРИЧИНИ. Макар и не между причините за нормално,

всекидневно забравяне, съществуват много физически или органични причини за
него. Такова състояние се нарича органична амнезия. В тези случаи забравянето се
дължи на физически процеси, осъществяващи се в мозъка.
Една от най-явните типове органична амнезия се дължи на остаряването и е
наречена сенилно мозъчно заболяване. При този синдром мозъкът физически
деградира и води до влошаване на когнитивното функциониране. Проблемът може
да възниква поради сърдечно-съдова болест, която намалява количеството
кислород, доставяно на мозъка. Диагностицирането на мозъчна сенилност (или друг
ефект на остаряването върху паметта) понякога е трудно само въз основа на
представянето на човека. Това, което може да изглежда като ефект на възрастта
върху паметта, е възможно да е резултат от мотивационни различия или промени в
предпочитанията.
Развитието на медицинската технология ни помага да разберем много по-добре
сенилността. RЕТ-скенерите например дават образи на различни части на мозъка и
използването на кислород. Областите, които изглеждат по-светли, съответстват на
използващите повече кислород по времето, когато е правена снимката. Употребата
на кислород е индикатор за равнището на активност.
Други органични причини за забравянето включват мозъчно увреждане поради
някакъв инцидент, удар или дори алкохолизъм. Една от тези видове амнезия се
нарича ретроградна (“ретро” означава назад или преди), при която човекът губи
паметта си за събития, които са се случили преди инцидента или нараняването,
например удар по главата. Въпреки че такива амнезии са често само временни,
могат да бъдат много широки. Възможно е загубата на паметта да се простира назад
с часове, седмици и дори месеци преди времето на нараняването. Интересното е, че
когато паметта започне “да се завръща”, обикновено най-старите спомени се
възстановяват първи. По терминологията на Тълвинг амнезията не е причинила
истинска загуба на на личността, при която информацията би отсъствала напълно от
паметта, а вместо това е довела до временна загуба на достъпа до нея. С други думи,
проблемът е временен неуспех при извличането. Изглежда, че ретроградната
амнезия в повечето случаи включва само личната памет на човека за епизоди.
Например напоследък беше публикуван случай на жена от Флорида, която не може
да си спомни коя е, но въпреки това си спомня как да използва езика. Това внушава,
че семантичната й памет не е била засегната.
Амнезията може да работи и в противоположната посока, причинявайки загуба на
паметта за събитията след увреждането или нараняването. Това се нарича
антероградна амнезия. Бренда Милнър изучава особено интересен случай на
антероградна амнезия, при който пациентът има такива тежки епилептични
припадъци, че е необходимо хирургически да бъде изрязана част от мозъка му
(хипокампуса). След операцията тестовете разкриват, че той все още има нормален
IQ (коефициент на интелигентност), но е неспособен да усвоява и да запаметява
нова информация за повече от няколко минути. Операцията сякаш е нарушила
нормалните процеси на паметовата система.
Подобна форма на амнезия може да възниква вследствие алкохолизъм. В крайната
си форма хроничният алкохолизъм и неадекватното хранене, което обикновено го
придружава, могат да доведат до синдром на Корсаков. Хората с това заболяване
имат странна съдба. Представете си, че четете едно и също списание отново и
отново, защото всеки път ви изглежда ново.
ЕМОЦИОНАЛНИ ПРИЧИНИ. Емоционалната възбуда също може да наруши
нормалните процеси на ученето и запаметяването. Всеки,
който е “изключвал”, докато е полагал изключително важен изпит или когато е учил
в последната минута за него, може да ви каже, че тревожността сериозно влияе
върху паметта.
Защо тревожността има такива ефекти? Вече знаете, че всичко, което разсейва
вниманието, може да попречи на информацията да бъде кодирана или съхранена в
паметта. Ако сте прекалено тревожни при заучаването на нов материал или при
възпроизвеждането на научена вече информация, е възможно тревожността да ви
разсейва, пречейки ви да повтаряте новата информация или да използвате
ефективно насоките за извличането й.
Гордън Бауър, Стивън Гилигьн и Кенет Монтейро провеждат особено остроумен
експеримент върху ефектите на личното емоционално състояние върху ученето и
извличането от паметта. Изследователите индуцират тъжно или весело настроение у
изследваните лица чрез постхипнотично внушение. След това хората четат истории,
в които главният герой е или тъжен, или весел. По принцип изследваните лица си
спомнят повече за героя и за събитията, когато настроението им е същото като това
в историята. Този ефект очевидно се дължи на етапите на ученето - кодиране и
съхранение. Индуцирането на настроение само по време на възпроизвеждането
обаче не дава същия резултат. Изглежда хората придобиват повече информация от
историята, когато настроението им е подобно на това, присъстващо в нея. Не можем
да кажем защо това е така.

Теории за забравянето

ТЕОРИЯ ЗА ВЛОШАВАНЕТО. От всички теории за всекидневното, “нормално”

забравяне идеята за влошаването е най-простата. Тя постулира, че изминаването на
времето е причина за забравянето. Колкото е по-стара информацията в паметта,
толкова по-силно избледнява или се влошава. Според него може да се направи
аналогия между паметовите следи и напечатаните страници на вестника. Колкото
повече остарява вестникът, толкова повече избледнява печатът, докато накрая стане
нечетлив.
Макар че има известна истина, тази теория със сигурност не може да обясни всичко,
което знаем за забравянето. Ясно е, че е по-трудно да си спомните името на учителя
ви във втори клас, отколкото това на професора ви по психология днес. И въпреки
това е възможно да си спомняте името на учителя във втори клас по-добре,
отколкото това на консултанта по професионално ориентиране в гимназията.
Разбира се, възможно е да сте имали причини да си спомняте името на учителя по-
често и по този начин да сте осъвременявали или подновявали паметовата следа.
Дори обогатена с идеята за осъвременяването, теорията за влошаването е
неадекватна. От резултатите със спомената преди задача на Браун-Питьрсън знаем,
че преминаването на времето не е единственото нещо, което влияе върху
способността да възпроизвеждаме информацията.
ТЕОРИЯ ЗА ИНТЕРФЕРЕНЦИЯТА. Наистина забравяме с преминаване на
времето, но забравянето възниква повече в резултат на това какво правим през този
интервал, отколкото просто на изтичането на време. По принцип това е същността
на теорията за интерференцията. Информацията, която се опитвате да си спомните в
КВП и ДВП, може да е трудна за възпроизвеждане поради интерференцията от
постъпващия материал. Ето пример за интерференция в КВП: ако се запознавате с
много нови хора на някакво парти, можете лесно да запомните първите няколко
имена. Когато обаче се опитвате да прибавите нови имена, откривате, че губите
информация. Материалът в ДВП също е повлиян от интерференцията: след като сте
научили как се пише дадена дума, откривате, че го правите погрешно и ще трябва
да научите правилния правопис. След това винаги, когато се опитвате да пишете
думата, ще сте несигурни дали си спомняте правилния или погрешния начин на
писане.
Интерференцията е била подложена на много експерименти, които сочат, че
подобно на органичната амнезия тя може да причинява забравяне в различна
посока. Намесващата се информация може да влияе върху това, което идва
впоследствие, но и върху постъпилото по-рано. В теорията тези две посоки се
наричат проактивна и ретроактивна интерференция.
Интерференцията понякога се нарича и отрицателен трансфер. Противоположните
ефекти на интерференцията са тези на положителния трансфер. (заучаването на
едно нещо прави по-лесно заучаването на второ нещо). Пример от реалния свят е
преносът на умения от карането на велосипед към карането на мотоциклет. Тъй като
известна част от усвоените в първата ситуация умения са полезни във втората, се
наблюдава подпомагане на ученето.
ТЕОРИЯ ЗА НЕУСПЕХА ПРИ ИЗВЛИЧАНЕТО.
Технически погледнато, последната теория за забравянето, която ще дискутираме,
изобщо не е теория за забравянето. Теорията за специфичността на кодирането на
Тълвинг приема, че по същество не губим съхранена в ДВП информация, а просто
губим достъпа до нея. С други думи, наблюдава се неуспех при извличането, а не
провал на самата памет.
Описаният по-рано експеримент на Тълвинг и Пърлстоун ще изясни теорията за
специфичността на кодирането. Според разбирането на Тълвинг осигурените насоки
ни дават достъп до съхранената информация. Кодираме насоките, когато учим
материала. Тези, които кодираме специфично, ще са най-добрите помощни средства
при извличането. Това се има предвид под специфичност на кодирането. В
интересна демонстрация на изследваните лица се показват не само целевите думи,
но и някои предлагани насоки за запаметяването им. Ако дума като “светлина”
(light) се придружава от предложената насока “крушка” (bulb), след това “крушка” е
най-успешният намек в задачата за възпроизвеждане. Нещо повече: кодирането на
думата “крушка” успява да надделее над съществуващите асоциации на хората.
Например “крушкa”(bulb) е по-добра насока, отколкото думата “тежък” (heavy),
макар че английски говорещите обикновено по-често асоциират “лек” (на английски
език light означава както “светлина”, така и “лек”) с “тежък”.
Следователно теорията на Тълвинг твърди, че специфичният начин, по който
целевата информация е кодирана и съхранявана, определя кой ще е най-добрият
начин за извличането й. Когато човек не може да си спомни нещо, изглежда
вероятно извличането да е претърпяло неуспех, защото той е загубил достъп до
насоките, които могат да ръководят възпроизвеждането. Възможно е да сте убедени,
че “напълно сте забравили” името на “любимата” си във втори клас. Въпреки това
обаче снимка на съучениците може да е достатъчна, за да ви насочи в опита да си
спомните. Дори ако не сте в състояние да възпроизведете името, пак може да имате
някакъв спомен за него в задача за разпознаване. Често реакцията ни, когато за пъви
път видим или чуем име, което не сме могли да си спомним, е: “Това е! Сега си
спомням!” В крайна сметка каква по-добра насока съществува за извличането на
някаква информация от самата информация!
Част от полезността на подхода на Тълвинг е, че той осигурява смислен начин за
описване на много често срещания пример на неуспех при извличането - феномена
“на върха на езика”. Роджър Браун и Дейвид Макнийл провеждат такъв
експеримент, в който се четат речникови определения на рядко срещани думи.
Когато изследваните лица имат “чувството, че знаят” думата и въпреки това не са
способни да я назоват, са в състояние “на върха на езика”. Тогава е много вероятно
те да имат фрагменти от информацията за целевата дума. Могат приблизително да
знаят дължината й, първия звук, броя срички и т. н. Вместо да са напълно объркани
по отношение природата на думата, имат налична и достъпна частична информация,
макар че самата дума е недостъпна. Частичната информация може да се разглежда
като насоки при извличането, които обаче по някаква причина не функционират при
възпроизвеждането на думата. Извличането на частична информация предполага, че
паметта за някакъв къс информация не е въпрос на “всичко или нищо”.

Реконструктивна памет - попълване на празнотите

Всички сме чували за критичното значение на свидетелските показания за изхода от

съдебните дела. Питали ли сте се каква е надеждността на паметта в такива случаи?
Ако сте го правили, сте предугадили дискусията ни върху реконструктивната
памет - още един от основните паметови феномени. Психолозите все повече
осъзнават сложната роля на мисленето в съхранението и извличането на
информацията от дълговременната памет. Реконструктивната памет се отнася до
тенденцията ни “да попълваме празнотите” в паметта чрез умозаключения и други
процеси на разсъждение. Често “реконструираме” някакъв спомен от частична
информация, вместо да си спомняме събитията така, както наистина са се случили.
Докато голяма част от изследванията върху забравянето се фокусират върху паметта
за епизоди, тези върху реконструктивната памет се занимават предимно със
семантичната памет. В частност те проучват как процесите и познанието в
семантичната памет се използват, когато съхраняваме и извличаме информация.
Един аспект се фокусира върху начините, по които спомените ни могат да се
изкривяват и да се изменят от тези процеси.
Един пример може да изясни какво се има предвид под термина реконструктивна
памет. Джон Брансфорд, Дж. Ричард Баркли и Джефри Франкс карат изследваните
лица да учат изречения, например “Три костенурки седяха върху пън, а една
риба плуваше под него”. В по-късен тест за разпознаване хората често бъркат
друго изречение и смятат, че то е фразата, която са учили: например “Три
костенурки седяха върху пън, а една риба плуваше под тях.” Разбира се,
сменена е само една дума, но значението на демонстрацията е, че второто изречение
може да се изведе от първото по пътя на умозаключенията.С други думи, ако
костенурките са върху пъна, а рибата плува под него, значи трябва да е преминала и
под костенурките.
Този измамно прост пример води до много съществено заключение: когато
разберем и съхраним някакво изречение в паметта, обикновено извличаме и
заключенията от него. Умозаключенията също се съхраняват в паметта и по-късно,
когато се опитаме да извлечем информацията, е също толкова вероятно да извлечем
познанието, получено по пътя на умозаключенията, колкото и оригинално
представената информация. В един особен смисъл на думата това явление е вид
“забравяне”. Можем да забравим конкретното представено изречение, но да си
спомняме части от него, включително следващите от него умозаключения. Нещо
повече: изглежда не решаваме съзнателно да извличаме умозаключения и да ги
съхраняваме и освен това не ги съзнаваме, когато по-късно се опитваме да
извличаме информацията. Точно обратното, процесите на умозаключенията и
съхранението сякаш стават автоматично като страничен продукт от разбирането.
Да разгледаме грешките, които такъв процес на разбиране може да причини.
Елизабет Лофтъс и Джон Палмър например проверяват реконструктивната памет в
ситуация, която симулира наблюдаването на пътнотранспортно произшествие.
Изследваните лица наблюдават филмирана катастрофа и след това попълват
въпросник. Един от въпросите е да се оцени скоростта на колите: “Колко бързо се
движеха колите, когато се премазаха?” Получилите този въпрос посочват по-висока
скорост от онези, които отговарят на: “Колко бързо се движеха колите, когато се
удариха!” Различието в преценката за скоростта не е учудващо. Адвокатите в
съдебната зала често използват такива подвеждащи въпроси. Важното в
експеримента е резултатът от втори въпросник, попълван седмица по-късно. На
този етап изследваните лица, които първоначално са получили въпроси със “силни”
глаголи (например премазаха), е много по-вероятно да кажат “Да”, когато са
попитани: “Видяхте ли счупено стъкло?” Защо това е толкова важно? Защото във
филма няма счупени стъкла. Очевидно хората са включили в паметта
умозаключението, че това е тежко пътнотранспортно произшествие, в което колите
се премазват. По-късно, когато се опитват да извлекат информацията, изследваните
лица са неспособни да разграничат какво действително се е случило от това, което
им е било внушено от силния глагол.
Тези и други експерименти върху реконструктивната памет подкрепят общата идея,
че спомените ни могат да са значително променени, без да осъзнаваме този факт.
Можем да извличаме умозаключения, когато се опитваме да схванем нещо, и после
да сме неспособни да разграничим умозаключението от оригиналния факт. На по-
късен етап в спомените ни е възможно да се включва допълнителна и често
подвеждаща информация. И отново можем да не сме в състояние да разграничим
едното от другото. Още по-впечатляващото е, че изглеждаме достатъчно уверени в
познанието си за ситуациите, сякаш спомените ни са преки и достоверни.
Нещо повече: изкривяванията и промените не са рядко срещани, а са съвсем
характерни за процесите на дълговременната памет. Точно както рутинно
съхраняваме умозаключения заедно с действително представения материал, в
повечето случаи “реконструираме” спомените по време на извличането им от
паметта. В действителност Лофтьс използва това, за да издигне тезата, че ДВП в
действителност въобще не е постоянна. Това е един от съвременните дебати в
областта и може би ще е необходимо известно време, преди да бъде разрешен.

Подобряване на паметта

Внимание и наблюдение

Стимул, на който не е обърнато внимание, няма никакъв шанс да се съхрани и да се

запомни. Дразнител, който е прехвърлен в КВП, но е оставен там без никакво
внимание или повторение, също е твърде преходен.
Тъй като “подобряване на паметта” обикновено означава подобряване на ДВП,
трябва да е ясно, че вниманието не е достатъчно. Вниманието ще пренесе
информацията в КВП, но, както знаете, няма да я задържи там. Необходимо е
повторение на материала в КВП. То ще запази информацията в КВП и още по-
важното е, че ще я прехвърли в ДВП. Трябва да осъзнаете, че повторението е
активен процес. Пасивното мислене за един и същи факт, който току-що сте
прочели или чули, не е същото като повторението му. Лесно е човек да се остави на
течението на такова пасивно мислене, защото повторението изисква усилия.
Вероятно затова толкова много хора се смятат за “ужасни в помненето на имена”.
Когато ви запознават, дали просто чувате и регистрирате името? Или се опитвате
преднамерено да си го повтаряте, казвайки го на глас, докато говорите с човека
(“Радвам се да се запозная с вас, Сандра”) и може би да си го повторите на ум
няколко пъти?
При “репетирането” трябва да повторите информацията поне два пъти. Трябва да
положите усилия да разположите повторението във времето, а не да се задоволите с
един-единствен път. Огромно количество изследвания в психологията показват
превъзходството на разположената във времето или разпределената практика пред
тази, която е съсредоточена в един-единствен опит. С други думи, един час учене
всяка вечер в продължение на пет дни води до много по-добро запаметяване,
отколкото ученето в продължение на пет часа в един ден. Естествено, изисква се и
по-голяма самодисциплина.
КАК ДА ПОВТАРЯМЕ МАТЕРИАЛА? Крейк и Локхарт казват, че дълбочината
на преработката влияе върху силата на спомените ни. Повторението с
разработване използва значения и асоциации в паметта, за да направи новия
материал по-лесно запаметяващ се и е изключително ефективно. Да разгледаме
конкретна ситуация: опитвате се да научите нова дума от речника, например
Avuncular. Тя означава “на, като или в отношение с вуйчо”.Както сочи интуицията,
просто повтарянето на думата и определението й отново и отново няма да доведе до
особено полезен или дълготраен спомен. Вместо това разработете повторението:
използвайте я в няколко изречения. Активно търсете някакви насоки за
извличането, които могат да ви помогнат да я запомните - звуци, начин на писане,
зрителни образи и т. н. При avuncular акустичното сходство с unс1е (вуйчо) би
трябвало да ви помогне да запомните семантичното отношение.
За списъци с айтеми, факти или дълги поредици от материал използвайте
принципите, дискутирани от Милър - групиране, начупване, организиране.
Лабораторните експерименти показват огромното влияние на организацията дори
при списъци от думи, които не съдържат някакви особени взаимоотношения.
Налагането на собствена организация върху материала, който трябва да бъде
научен, ви кара да обръщате внимание, да сте активни, да разглеждате включените
смислови елементи. Помага ви и да установите насоки при възпроизвеждането.

Мнемонични средства

Терминът мнемоника означава “подпомагам паметта” и идва от името Мнемозина -

богинята на паметта в древногръцката митология. Мнемоничните средства са
просто системи или техники за запаметяване на информация. Няколко стандартни
техники са били изследвани от психолозите. Важно е да се помни целта, криеща се
зад тях. Тогава можете да прилагате по-важните принципи, както и конкретните
техники в собствените си опити да учите и да запаметявате.
Най-основният принцип при мнемоничните средства - всъщност при повечето
изследвания върху ученето и паметта - е, че нещата се запомнят заради
формираните в паметта асоциации. Целта на мнемоничното средство е да ви
ръководи в информацията за тези асоциации и да ви осигури начин за извличането
им, когато дойде времето. Да разгледаме мнемоничната техника на “думите
белези”.Да предположим, че трябва да запомните 10 думи подред. Ще ги наречем
целеви. За да направите това, трябва да асоциирате всяка целева дума с подходящия
белег. Думите белези са такива, които се римуват с номера на позицията в списъка.
Друго добре известно мнемонично средство е методът на локусите, в който
айтемите, които трябва да се запомнят, се представят в последователност от
физически местоположения. Например помислете за десет места, през които
минавате, когато се прибирате вечер вкъщи (например 1 = алеята; 2 = вратата на
гаража; 3 = входната врата; 4 = гардероба за дрехи и т. н.). След като сте направили
това, можете да използвате тези места (локуси) по същия начин като думите белези,
свързвайки нови целеви айтеми с тях. Ако трябва да запомните няколко неща от
списъка за пазаруване, може да си представите грейпфрутите като камъните по
алеята за колата, доматите - като размазани по цялата врата на гаража, мириса на
чесъна на прах, когато минавате през входната врата, пшениченото нишесте като
изливащо се от гардероба, когато отваряте вратата и т. н. Кои са принципите, които
позволяват на мнемоничните средства да работят? До голяма степен те разчитат на
същите принципи като обикновеното повторение. Макар че много мнемонични
техники включват зрителни образи, а не вербалния материал, който обикновено
асоциираме с повторението, това не означава, че паметта за зрителни образи се
ръководи от нов набор от принципи. Алън Паивио твърди, че зрителните и
вербалните спомени по принцип са еднакви, макар че притежаването на двата типа
информация помага на паметта повече, отколкото само единия.
Използването на комбинирани или интерактивни образи - например доматите по
вратата на гаража - също е важно.
Изследванията на Гордън Бауър посочват, че за да се подобри паметта, не е
задължително образите да са необичайни, както преди това са смятали психолозите.
Те обаче трябва да бъдат интерактивни, а не отделни или несвързани. В краен
случай обаче опитайте със странни образи. Ако те не ви помогнат по друг начин,
поне отнемат по-дълго време, за да се измислят, а това ще ви гарантира по-дълго
време за учене на целевата информация. Римите също са важна насока при
възпроизвеждането и могат да се комбинират с повторението. Това е особено
мощно средство, ако паметта за текстовете на популярни песни е някаква
индикация. Постарайте се обаче мнемониката ви да е пълна. Тя трябва да ви
помогне да си спомняте както информацията, така и за какво се отнася. Преди
няколко години жива песничка от телевизионен клип толкова ритмично и
музикално рекламираше безплатен телефонен номер, че той беше много лесен за
запомняне. И до днес го помня: 800-325-3535. За съжаление тя не казваше за какво е
номерът. Много хора могат да си спомнят рекламната песен с телефонния номер, но
не помнят чий е той. Много по-ефективна е например една реклама на погребален
дом: “Просто наберете GOODВУЕ (“довиждане”) - буквите съответстват на
телефонния номер 466-3293.
СЪЗДАЙТЕ СИ СОБСТВЕНА МНЕМОНИКА. За материала, който вие трябва да
овладеете, е възможно очертаните по-горе техники да не са съвсем подходящи.
Търсете начини, по които можете да си създадете собствени мнемонични средства и
такива за повторение на материала. Подчертахме принципите, които лежат зад
различните мнемонични методи, именно с идеята да сте в състояние да ги
индивидуализирате. Понякога ефективен метод може да е просто използването на
първата буква от списък с думи. Студентите по медицина например запаметяват 12-
те черепно-мозъчни нерви с помощта на едно изречение (On Old olimpus’ towering
top), в което първите букви на думите съответстват на инициалите на 12-те нерва.
Ако запомните НОМЕS, това може да ви помогне да си спомните имената на 5-те
велики езера: Хурон, Онтарио, Мичигън, Ери и Сюпириър. Тук принципът е
същият. За някои материали зрителен образ или рима може да е всичко, от което се
нуждаете, за да имате ефективна насока при извличането му от паметта. За да
научите как да преобразувате градусите от системата на Фаренхайт в тази на
Целзий, можете да търсите цифрови взаимоотношения - например 61 F е равно на
16°С.
Накратко, активният подход, включващ повторението, представите и римите, трябва
да ви даде адекватни насоки за извличане от паметта при по-късното
възпроизвеждане на информацията. След като сте я възпроизвеждали достатъчен
брой пъти, вероятно ще откриете, че трябва да разчитате все по-малко на
мнемонични средства.