Описват се няколко различни теоретични подхода към възприятието.

---- Директно възприятие

Как разпознавате буквата А, когато я видите? Лесно е да се попита, трудно е да се отговори. Разбира се, А
е, защото изглежда на А. Какво обаче я кара да изглежда като А, а не като Н? Точно колко трудно е да се
отговори на този въпрос става видно, когато погледнете фигура. Вероятно ще видите образа на фигурата
като думите THE CAT. Въпреки това Н в THE е идентично на А в CAT. Това, което субективно изглежда като
прост процес на разпознаване на модели, почти със сигурност е изключително сложно. Как свързваме
това, което възприемаме, със съхраненото в паметта? Гещалт-психолозите наричат този проблем
функция на Хофдинг. Наречен е на датския психолог от XIX в. Харалд Хофдинг. Той се пита дали
възприятието може да се редуцира до простото становище за асоцииране на вижданото със
запомненото. Един влиятелен и противоречив теоретик, който също поставя под съмнение
асоциационизма, е Джеймс Гибсън (1904-1980}

Според теорията на Гибсън прякото възприятие в сетивните ни рецептори и

сетивният контекст са всичко, от което имаме нужда при възприемането на нещо. С
1.0
други думи, нямаме нужда от висши познавателни процеси или нещо друго, за да
посредничи между сетивните ни преживявания и възприятията. Съществуващите
убеждения или висши дедуктивни мисловни процеси(от общо към частно) не са необходими за
възприятието. Гибсън вярва, че в реалния свят обикновено в течение на времето съществува
достатъчната контекстуална информация, за да се правят перцептивни преценки. Той твърди ,че не е
нужно да апелираме към висши интелигентни процеси, за да обясним възприятието.

Например фигура 1.2 показва, че не е нужно да имаме предишен опит с определени фигури, за да
възприемем видими форми. Гибсън е убеден, че използваме тази контекстуална
информация директно. По същество ние сме биологично настроени да й
1.2 реагираме. Според него често наблюдаваме насоки за дълбочина, например
градиент на структурата. Тези насоки ни помагат да възприемаме пряко
относителната близост или отдалеченост на обекти или части от тях. Въз основа
на анализа ни на стабилните взаимоотношения между характеристиките на обектите и средата в реалния
свят директно възприемаме обкръжението си. Нямаме нужда от помощта на сложни мисловни процеси.
Такава контекстуална информация невинаги се контролира лесно в лабораторен експеримент. Тя обаче
вероятно е налична в реална среда. Моделът на Гибсън понякога се нарича екологичен модел. Причината
е, че интересът на Гибсън е към възприятието такова, каквото е във всекидневния свят (екологичната
среда), а не в лабораторни ситуации, където има по-малко контекстуална информация. Екологичните
ограничения се прилагат не само към първоначалните възприятия, но и към крайните вътрешни
представи (например понятия), които се формират от тях. Елинор Гибсън поема щафетата от Гибсън. Тя
провежда повратни изследвания върху възприятието на новородени. Изследователката отбелязва, че
бебетата (които със сигурност нямат особени предварителни познания и опит) бързо развиват редица
аспекти на перцептивното съзнание, включително възприятието за дълбочина.

Теория за обработката отдолу нагоре и отгоре надолу

Теориите, започващи с преработката на характеристики на ниско ниво, се наричат теории отдолу нагоре,
които се ръководят от данните (т.е. ръководят се от стимулите). Не всички теоретици обаче се фокусират
върху сетивните данни на перцептивния(възприятие )стимул. Много теоретици предпочитат теориите
отгоре надолу, които се ръководят от висши познавателни процеси, съществуващо познание и
предварителни очаквания, които влияят върху възприятието. Тези теоретици след това си проправят път
„надолу“, отчитайки сензорните данни, например перцептивния стимул. Очакванията са важни. Когато
хората очакват да видят нещо, може да го видят дори и ако него го няма или вече не съществува.
Например да предположим, че хората очакват да видят определен човек на дадено място. Може да
помислят, че са го видели, дори ако всъщност виждат някой друг, който изглежда смътно подочен.
Подходите отгоре надолу и отдолу нагоре са прилагани към практически всеки аспект на познанието.
Приложени към възприятието, има две основни теории за перцепцията. Те демонстрират подходите
отдолу нагоре и отгоре надолу. Двете обикновено се представят като противопоставяне една на друга, но
 до известна степен се занимават с различни аспекти на едно и също явление. В крайна сметка пълната
теория за възприятието ще трябва да обхване както процесите отгоре надолу, така и тези отдолу нагоре.

Теории отдолу нагоре ----Четирите основни теории отдолу нагоре за възприятието на форма и модел са
теориите за шаблона, за прототипа, за характеристиките и за структурното описание.

Теории за шаблона ---- Една теория гласи, че в паметта си сме складирали хиляди набори от шаблони.
Шаблоните са силно детайлизирани модели, които потенциално бихме могли да разпознаем.
Разпознаваме модел, като го сравняваме с набора си от шаблони. След това избираме точния шаблон,
който съответства идеално на наблюдаваното. Във всекидневния си живот виждаме примери на
съчетаване с шаблон. Отпечатъците от пръсти се съчетават по този начин. Машините бързо преработват
напечатаните цифри върху чекове, като ги сравняват с шаблони. Все повече всякакви продукти се
идентифицират чрез универсални продуктови кодове (UPC, или „бар кодове"). Те може да се сканират и
идентифицират от компютри в момента на покупката. Шахматистите, които имат познания за множество
игри, използват стратегия на съчетаване в съответствие с теорията за шаблона, за да си припомнят
предишни мачове. Във всеки от споменатите примери целта на откриване на едно идеално съответствие
и отхвърлянето на несъвършените съответствия устройва задачата . Да разгледаме нашата перцептивна
система, функционираща във всекидневните ситуации. Тя рядко би работила, ако искахте от нея
абсолютно съвършени съответствия за всеки стимул, който трябва да разпознавате. Представете си
например, че имате нужда от умствени шаблони за всяко възможно перцептивно представяне на лицето
на някого, когото обичате. Представете си по една за всяко лицево изражение, всеки зрителен ъгъл,
всяко поставяне или отстраняване на грим, прическа и т.н. Буквите от азбуката са по-прости от лицата и
други сложни стимули. Въпреки това теориите за съчетаване с шаблон не успяват да обяснят някои
аспекти на възприемането на букви. Първо, такива теории не могат лесно да обяснят възприемането на
букви и думи на фигура 1.0. Идентифицираме две различни букви (А и Н) само от една физическа форма.
Хофдинг отбелязва и други проблеми. Можем да разпознаем А като А независимо от вариациите в
размера, ориентацията и формата, в която буквата е написана. Трябва ли да смятаме, че имаме умствен
шаблон за всеки възможен размер, ориентация и форма на буквата? Съхраняването, организирането и
извличането на толкова много шаблони от паметта ще е тромаво. Нещо повече: как бихме могли да
предугаждаме и да създаваме толкова много шаблони за всеки мислим перцептивен обект (фигура 1.3)?

Теории за прототипа --- Тромавостта и ригидността на теориите за шаблона скоро водят до алтернативно
обяснение на възприятието за модели: теорията за съчетаване с прототип. Прототипът е нещо средно за
клас от свързани обекти или модели, който интегрира всички най-типични (най-често наблюдавани)
характеристики на класа.

С други думи, прототипът е силно представителен за даден модел, но не цели да е

прецизно, идентично съответствие с някакъв модел или с всички други модели, които
1.3 представлява. Голям брой изследвания откриват подкрепа за подхода на
съответствието с прототип. Моделът на прототипа като че ли обяснява възприятието
за конфигурации. Примерите включват поредици от точки, триъгълник,
четириъгълник, F и М или случайна последователност и силно опростени графики на
лица . Прототипите дори включват доста добре дефинирани лица, създадени от
полицията с Identikits2, които често се използват за идентификация от свидетели.

Изненадващото е, че ние като че ли сме способни да си формираме прототипи дори когато никога не сме
виждали пример, който точно да им съответства. С други думи, прототипите, които си формираме, като
че ли интегрират всички най-типични характеристики на даден модел. Това става дори когато никога не
сме виждали пример, в който всички типични характеристики да са интегрирани в едно. Да разгледаме
една илюстрация на това. Някои изследователи генерират различни поредици от модели, например тези,
показани на фигура 1.4 а и в, въз основа на прототип. След това показват на изследваните лица поредица
от генерирани модели. Те не показват прототипа, на който са базирани моделите. По-късно отново
показват на участниците поредица от генерирани модели, но и допълнителни модели, включващи както
разсейващи обекти, така и прототипния модел. При тези условия изследваните лица не само
 идентифицират прототипния модел като този, който са виждали преди, но и дават особено високи
оценки на увереността си, че са виждали вече прототипа.

Теории за характеристиките

Друго алтернативно обяснение на възприятието на модели и форми може да се открие в теориите за

съчетаване на характеристики. Според тях се опитваме да съчетаем
характеристиките на модел с тези, съхранени в паметта, а не да съчетаваме
1.4
цял модел с шаблон или прототип. Един такъв модел на съчетаване на
характеристиките е наречен пандемониум. В него метафорични „демони“
със специални задължения получават и анализират характеристиките на
стимула. Фигура 1.5 показва този модел. Моделът на пандемония на Оливър
Селфридж описва „образни демони“. Те предават образа от ретината на „демони на характеристиките“.
Всеки демон на характеристика сигнализира, когато има съответствия между нея и стимул. Тези
съответствия се предават на демоните на следващото ниво от йерархията - „когнитивните (мислещи)
демони“. Те посочват възможни модели, съхранени в паметта, които съответстват на една или повече
характеристики, забелязани от демоните на характеристиките. „Демонът на решенията“ прослушва
пандемония на когнитивните демони. Той решава какво е било видяно, въз основа на което
когнитивният демон сигнализира най-често (т.е. кое има най-много съответстващи характеристики).
Маоделът на Селфридж е един най-широко известните, но са били предлагани и други модели на
характеристиките. Повечето разграничават не само различните характеристики, но и отделните типове
характеристики, например глобални срещу локални. Локалните характеристики изграждат детайлни
аспекти с ограничен мащаб на даден модел. Няма консенсус какво точно представлява локална
характеристика. Въпреки това по принцип можем да разграничим такива характеристики от глобалните,
които дават на фигурата цялостната й форма. Да разгледаме например стимулите, изобразени на фигура
1.6 а и б. Те са от типа, използван в някои изследвания върху възприятието на модели. Глобално,
стимулите в части а и б формират буквата Н. В част а на фигурата локалните характеристики (малки Н)
съответстват на глобалните. В част б, състояща се от много локални букви S, не съответстват. В едно
изследване участниците идентифицират стимули или на глобално, или на локално равнище. Да
разгледаме какво става, когато локалните букви са малки и разположени близо една до друга.
Изследваните лица може да идентифицират стимулите на глобално равнище по-бързо, отколкото на
локално ниво. Нещо повече: когато от тях се изисква да идентифицират стимулите на глобално ниво,
няма значение дали локалните характеристики съответстват на глобалните. Хората реагират еднакво
бързо, независимо дали глобално Н е изградено от локални Н или от локални S. Сега обаче да
разгледаме какво става, когато от участниците се иска да реагират на локално ниво. Те отговарят по-
бързо, ако глобалните характеристики са в съгласие с локалните. С други думи, хората са забавени, ако
трябва да идентифицират локални S, комбиниращи се, за да формират глобално Н, вместо да
идентифицират локални Н, комбиниращи се, за да формират глобално Н. Този модел на резултатите е
наречен ефект на глобалното предимство. Обратното, когато буквите са на по-голямо разстояние, както е
в части а и б на фигура 1.7, ефектът е обърнат: тогава се появява ефект на локалното предимство. С други
думи, изследваните лица по-бързо идентифицират локалните характеристики на отделните букви,
отколкото глобалните, а локалните интерферират с глобалното разпознаване в случаите с противоречиви
стимули. Важат и други ограничения (например размерът на стимулите), както и други типове
характеристики също влияят върху възприятието.
 Известна подкрепа за теориите за характеристиките идва от неврологичните и физиологичните
изследвания. Изследователите използват техники за записване на една-единствена клетка с животни. Те
внимателно измерват реакциите на отделните неврони в зрителната кора. След това картографират тези
неврони към съответстващите зрителни стимули за определени местоположения в зрителното поле.
Изследванията им показват, че специфични неврони в зрителната кора на
мозъка реагират на вариращи стимули, представени на конкретни региони на
ретината, съответстващи на тези неврони. Всеки отделен коров неврон
следователно може да се свърже с конкретно рецептивно поле в ретината.
Диспропорционално голяма част от зрителната кора е посветена на неврони,
свързани с рецептивните полета в зоната на фовеята в ретината.

1.5 Според модела на Оливър Селфридж за съчетаване на характеристиките

разпознаваме моделите, като съчетаваме наблюдаваните характеристики с
тези, които са съхранени в паметта. Разпознаваме моделите, за които сме открили най-голям брой
съответствия.

Сравнете част а (глобално Н, съставено от локални Н) с част б (глобално

Н, съставено от локални S). Всички локални букви са на много близко
разстояние една от друга(Ефектът на глобалното предимство се отнася
1.6
до констатацията, че глобалните аспекти на дадена картина се
обработват по-бързо от локалните детайли в картината).

Сравнете части а и б, в които локалните букви са на голямо разстояние

една от друга. В коя фигура забелязвате ефекта на глобалното предимство
и в коя - ефекта на локалното предимство
1.7

Дейвид Хюбъл и Торстен Висел откриват, че клетките в зрителната ни кора се

активират само когато откриват усещане за части от линии с определена
ориентация. Всеки отделен неврон обикновено реагира в ограничена област на
1.8 зрителното пространство и най-често на един стимул(на една ориентация, цвят
или пространствена честота).всеки неврон има предпочитан стимул и когато
пред него се появи друг по-различен той не отговаря по същия начин както към
предпочитания.