Истината е това, което е

Истината в метафизиката и философията на езика, свойството на изречения,

твърдения, вярвания, мисли или твърдения, които се казват в обикновения дискурс, за да
се съгласят с фактите или да посочат какво е случаят.
Преди да стигнем до дефинициите на истината, трябва да дефинираме някои
термини, използвани в тези дефиниции, които ще направят нещата малко по-лесни за
смилане. Епистемолозите използват следните понятия като рамка за тяхното изучаване на
истината. Предложения. Общоприето техническо определение на предложение е
„неезиков носител на истинска стойност“. Пропозицията е представяне на света или начин,
по който светът би могъл да бъде и предложенията са или верни, или неверни.
Предложенията са различни от изреченията. Изреченията са символични, езикови
репрезентации на предложения. Добре, всичко това е много техническо. Какво означава?
Да вземем изречението „Луната има кратери“. Това е изречение, което уж посочва някакъв
факт за света или реалността и по-специално за луната. Тъй като е на български, ние
казваме, че е „лингвистичен“ или базиран на език. Ако искаме да станем философски за
него, бихме могли да опишем свойствата му като че има четири думи и 17 букви, на
английски е написан с шрифт 11 точки и е черен. Мога да напиша същото изречение така:
Луната има кратери. Това изречение има различни свойства от първото по-горе. Този все
още има същия брой думи и букви и е на английски. Но е с 18-точков шрифт и е изписан в
синьо. Сега нека вземем това изречение „La luna tiene cráteres“. Това изречение има четири
думи, но 19 букви. Написано е с шрифт от 11 точки и е черен, но е испански. Какво е
общото между трите изречения? Е, всички те изразяват една и съща идея или смисъл и
бихме могли да кажем една и съща „истина“. Бихме могли да изразим същата идея на
суахили, семафор, морзова азбука или всяка друга символна система, която предава
значение. Забележете, че самите символи не са нито верни, нито неверни. Значението,
което представят изреченията, е вярно или невярно. Изреченията са символични
репрезентации на нещо друго – предложения. Общото свойство вярно на всички
изречения, които изразяват една и съща истина, е това, което философите наричат
пропозиционалното съдържание на изреченията или „пропозицията“. Сега можем по-добре
да разберем идеята зад „неезиков носител на истинска стойност“. Предложенията са
неезикови, защото не са написани или изговорени на език. Те носят истина, защото са
нещата, които са истинни или лъжливи. Това е, което им позволява да бъдат изразени или
„примерни“ в различни различни символни системи, като изречения, базирани на език.
Когато става въпрос за разбиране на истината, много философи вярват, че предложенията
са в центъра.
Голяма част от съвременната литература за истината взема за отправна точка някои
идеи, които са били изявени в началото на 20-ти век. По това време се обсъждат редица
възгледи за истината, като най-значимите за съвременната литература са
кореспонденцията, кохерентността и прагматичните теории за истината. Всички тези
теории се опитват да отговорят директно на въпроса за природата: каква е природата на
истината? Те приемат този въпрос за чиста монета: има истини и въпросът, на който
трябва да се отговори, се отнася до тяхното естество. Отговаряйки на този въпрос, всяка
теория прави понятието за истина част от една по-задълбочена метафизика или
епистемология. Обясняването на природата на истината се превръща в приложение на
някаква метафизична система и истината наследява значителни метафизични
предпоставки по пътя.
Теорията на кореспонденцията на истината изразява съвсем естествената идея, че
истината е отношение съдържание към свят или дума към свят: това, което казваме или
мислим, е вярно или невярно по силата на начина, по който светът се оказва.
Предполагахме, че на фона като метафизиката на фактите, тя прави това по прав линеен
начин. Но идеята за кореспонденция със сигурност не е специфична за тази рамка.
Всъщност спорно е дали една теория на съответствието изобщо трябва да разчита на
някаква конкретна метафизика. Основната идея за кореспонденцията, както Тарски и
други предполагат, е уловена в лозунга от Метафизика на Аристотел, „да се каже за това,
което е, че е, или за това, което не е, че не е, е вярно“. „Това, което е“, е достатъчно
естествено да се каже, е факт, но този естествен обрат на фразата може да не изисква пълна
метафизика на фактите.
Философите преди Тарски, включително Готлоб Фреге и Франк Рамзи, подозираха,
че ключът към разбирането на истината се крие в странния факт, че поставянето на „Вярно
е, че“ пред твърдение не променя почти нищо. Вярно е, че снегът е бял, само ако снегът е
бял. Най-много може да има допълнителен акцент, но без промяна на темата. Теорията,
изградена върху това прозрение, е известна като „дефлационизъм“ или „минимализъм“.
И все пак, ако истината по същество е излишна, защо трябва да се говори за истина
толкова често? Каква цел служи предиката на истината? Отговорът, според повечето
дефлационисти, е, че истината е изключително полезно средство за правене на обобщения
върху голям брой поговорки или твърдения. Например, да предположим, че Уинстън
Чърчил е казал много неща (S1, S2, S3,...Sn). Човек би могъл да изрази пълно съгласие с
него, като твърди, за всяко от тези изказвания на свой ред, „Чърчил каза S и S“ и след това
твърди: „И това е всичко, което той каза“. Но дори ако някой можеше да направи това –
което би включвало познаване и повтаряне на всяка една поговорка на Чърчил – би било
много по-икономично просто да се каже: „Всичко, което Чърчил казал, е вярно“. По
подобен начин „Всяко указателно изречение е или вярно, или невярно“ е начин да се
настоява за всяко такова изречение (S), S или не S.
Дори и да има толкова голямо разнообразие в човешкия езиков репертоар, обаче,
това не следва непременно, че дефлационизмът — според който предикатът на истината се
прилага излишно за всички твърдения — е погрешен. Разнообразието може да бъде
идентифицирано, без да се държи отговорен предиката на истината. „Суетата е лоша“ или
„Съществуват кварки“ може да контрастира със „Снегът е бял“ във важни отношения, без
разликата, която води до това, че първите две изречения са без истинска стойност или в
най-добрия случай верни в други значения.
Има гледна точка за интерпретацията им, затова, според мен, истината има поне две
страни, като монетата. Според мен, са прави тези, които твърдят, истината се ражда в
спора, защото истината за един е неистина за друг. Познавайки истината на опонента, ти
можеш да преосмисли своята истина. За мен, важното е да аргументираш позицията си и
да си осмислил своята истина, но винаги да си готов на компромис в позицията си, когато
се вслушаш в другата страна, защото може да не си интерпретирал всички факти правилно.
Ще завърша с това, че съм съгласен, че истината има поне две страни, а може и
повече. Истината за всеки човек е различна. Една истина няма.

Епистемолозите- хора, които изучават истината, вярата и знанието