ЛОГИЧЕСКИ ПАРАДОКСИ. СОФИЗЪМ, АПОРИИ.

Парадокс D: Paradoxie, E: Paradox, R: парадокс

Парадокс (от др.гр. παράδοξος — неочакван, странен) е разсъждение, което изглежда
логически вярно, но води до неочаквани и неприемливи изводи. Ситуация, при която от
верни (или считани за верни) предпоставки с правилни (или общоприети за правилни)
разсъждения, се достига до противоречиви твърдения. Думата „парадокс“ понякога се
разбира и като „неочаквано и странно твърдение, което отначало изглежда противоре-
чащо на здравия смисъл и на общоприетите разбирания, но зад което се крие някакъв
по-дълбок нетривиален смисъл“. Парадокси обикновено се появяват в теории с недобре
изяснени логически основания, в математиката те са израз и на дълбоките гносеологи-
чески трудности, свързани с понятията „обект“ и „предметна област“, с начина на опре-
делянето на абстрактните обекти там.
По смисъл „парадокс“ и „антиномия“ са много близки и някои автори използват думата
„парадокс“ като синоним на „антиномия“. Нерядко известните логически и семанти-
чески парадокси са наричани и антиномии – „антиномия на Ръсел“, „антиномия на лъ-
жеца“ и др.
Понякога „парадокси“ неточно се наричат и паралогизмите и софизмите. „Паралоги-
зъм“ е извод (разсъждение), в който има логическа грешка. „Софизъм“ е паралогизъм, в
който логическата грешка е направена умишлено и е ловко замаскирана, за да не може
да се открие лесно. И в двата случая е достатъчен внимателен анализ, за да се открие
грешката. За истинските парадокси това не е възможно – при тях съществува обект,
притежаващ противоречиви свойства.
Още античните философи са формулирали редица парадокси. Например апориите на
движението на Зенон – „Ахил и костенурката“, „стрела“, „дихотомия“; парадоксът на
лъжеца; парадоксът на купчината. В края на XIX и началото на ХХ век се откриват
Парадокси в теорията на множествата и то в момент, в който се е разчитало тя да
стане стабилна основа за изграждането на математиката – парадоксът на Бурали-
Форти (1897 г.), парадоксът на Кантор. Най-известен е парадоксът на Ръсел, довел
до криза в основите на математиката. В математиката парадокси се получават при из-
ползването на актуална безкрайност. Те са причина за появата на различни школи и
направления във философията на математиката, предлагащи свой метод за обосно-
ваване на математиката и избягване на парадоксите Парадоксите на материалната им-
пликация и парадоксите на именуването са една от причините за създаването на някои
некласически логики.
В зависимост от това, дали във формулировка им се съдържат метаезикови изрази, па-
радоксите се разделят на две групи: семантически и логико-математически (разграни-
чението е направено от Рамзей -1926 г.). Логико-математически (или по-добре синтак-
тически, всички парадокси са логически) са напр. парадоксът на Ръсел, парадоксът на
Кантор. Семантически – парадоксът на лъжеца, парадоксът на Ришар, парадоксът
на Бери и парадоксът на Грелинг. Смята се, че семантическите парадокси са резултат
на семантическата затвореност на естествения език.
Засега не са известни напълно убедителни способи за решаване на някои парадокси.
Отхвърлянето на непредикативните определения, при които определяемият обект сам
принадлежи на множеството, чрез което се определя (принцип за порочния кръг) не съ-
ответства на математическата практика. Парадоксът на Ръсел се избягва в аксиоматич-
ните теории на множествата, но с цената на неестествено за работещия математик ог-
раничаване на принципи.
Антиномия E: Antinomy, R: Антиномия
От гръцки – anti – против, срещу и nomos – закон; срещу закона (за непротиворечието).
Наличие на две противоречащи си едно на друго твърдения, за всяко от което има дос-
татъчно (логически или онтологични) съображения, показващи верността им.
Много автори използват думата „антиномия“ като синоним на „парадокс“. Нерядко из-
вестните логически и семантични парадокси са наричани и антиномии – „антиномия
на Ръсел“, „антиномия на лъжеца“ и др. Все пак има известен нюанс – „антиномия“
има, когато нещата се разглеждат онтологически, а „парадокс“ – логически. Понятието
„антиномия“ би трябвало да се свързва повече с битието, а „парадокс“ – с мисленето.
„Парадокс“ набляга на противоречието – доказуемо е както твърдението „А“, така и от-
рицанието му „не-А“. „Антиномия“ – на съществуването на обект, притежаващ проти-
воречиви свойства – и „А“ и „не-А“ са верни!
За ситуации, при които от считани за верни предпоставки с приети за правилни разсъж-
дения се достига до противоречиви твърдения (най-често наричани тогава апории), се го-
вори още в древногръцката философия – Аристотел, Платон, Зенон. Терминът „антино-
мия“ (antinomia) е въведен от Р. Гоклен (1613 г.). Кант нарича антиномии противоречия-
та, в които необходимо попада разумът в стремежа си да обхване безкрайното и да даде
отговор на метафизични въпроси за света като цяло. В този случай разумът се опитва да
излезе извън рамките на непосредствения сетивен опит в познанието на „нещо в себе си“.
Той отбелязва следните антиномии – „Светът има начало и е пространствено ограни-
чен – светът няма начало във времето и е безкраен в пространството.“; „Всичко в све-
та се състои от просто (неделимо) – в светаняма нищо просто, всичко е сложно“; „В
света съществува не само причинност, но и свобода, неподвластна на законите на при-
родата – няма никаква свобода, всичко е необходимо.“; „Като част и причина за света
има едно необходимо същество (Бог) – няма никакво абсолютно необходимо същество“.
Парадокс на Кантор
Парадокс от теорията на множествата, забелязан от Кантор (1899). Същността на
парадокса е в това, че множеството на всички множества трябва, според теоремата на
Кантор, да има по-малка мощност от множеството на неговите подмножества, но пос-
ледното е само един от неговите елементи.
Парадокс на Ръсел E: Russel’s Paradox, R: Парадокс Рассела
Парадокс на Ръсел е много известен логически парадокс от теорията на множества-
та, оказал голямо влияние върху философията на математиката, както и върху развити-
ето на математическата логика. Формулировката му е следната: „За всяко множество е
напълно осмислен въпросът, дали то е елемент на себе си. И съвсем естествено изглеж-
да свойството „Множество, което не е елемент на себе си“ (нещо повече – не е лесно да
се демонстрират множества, които са елемент на себе си). Да образуваме множеството
R от обектите, които притежават това свойство, т. е. R е множеството от тези множес-
тва, които не са елемент на себе си. За всеки обект може да се постави въпросът, дали
принадлежи на R, в частност и за самото R. Но ако допуснем, че R принадлежи на R, от
дефиницията на R следва, че R трябва да е множество, което не е елемент на себе си, т.
е. R не принадлежи на R. Но ако R не принадлежи на R, то R е множество, което не
принадлежи на себе си и по определението на R трябва да принадлежи на R“.
За разлика от парадоксите на Кантор тук основен момент не е образуване на множест-
вото на всички множества, а само на множество от множества със естествено и прием-
ливо за интуицията свойство.
Парадокс на Ръсел е публикуван през 1903 г. от Ръсел, който преди това го е съобщил в
частно писмо до Фреге. Фреге в момента завършвал огромен труд, посветен на логис-
тично обосноваване на математиката и информацията за парадокс в основните му поло-
жения е била трагедия за него.
Преди Ръсел парадокса е бил споменат от Цермело. Затова считайки, че въпросът за
приоритет за Парадокс на Ръсел е спорен, някои автори (напр. Гудщайн) предпочитат
името „рефлексивния парадокс“.
Парадоксът на Ръсел е една от основните причини за кризата в основите на математи-
ката. Възникват различни течения, предлагащи начини за обосноваване на математи-
ката и избягване на парадоксите. Ръсел, заедно с Уайтхед, създава теория на типовете,
в която различните логически обекти се подреждат в йерархия, като клас от тип n може
да съдържа елементи само от тип n – 1. Тази теория води до значително усложнения.
Изключвайки парадокса, заедно с него се изхвърлят и основни за теорията на реалните
числа конструкции, като най-малка горна граница на ограничена съвкупност от числа.
Построяват се аксиоматични теории на множествата, в които Парадокса на Ръсел се из-
бягва но с цената на спорни ограничения.
Парадокс на бръснаря Е: Barber paradox, R: Парадокс брадобрея
Популярен е един битов, но несъвършен вариант на Парадокас на Ръсел: „Бръснарят
на ротата е получил заповед да бръсне всички войници от ротата, които сами не се
бръснат и само тях. Трябва ли сам да се бръсне?“ Ако се бръсне, ще следва, че е „чо-
век, който сам се бръсне“ и, според заповедта, не трябва да се бръсне. Но, ако не се
бръсне, попада в числото на войниците, които – според заповедта – трябва да бръсне“.
Несъвършен, защото в случая става дума за неизпълнима инструкция. Парадоксът е ре-
ален, когато съществува обектът, притежаващ противоречивите свойства.
Парадокс на Галилей
Както показва името му, този парадокс е открит още от Галилей и се свежда до това,
че броят на елементите на множеството на всички естествени числа съвпада с броя на
елементите на негово собствено подмножество, например множеството на четните
числа. Наистина, да разгледаме редицата 1 ® 2, 2 ® 4, 3 ® 6, …, която задава функци-
ята n ® 2n. Очевидно, чрез нея множеството на естествените числа може да бъде поста-
вено във взаимно еднозначно съответствие с множеството на четните числа, което озна-
чава, че двете множества имат еднакъв брой елементи. Този концептуален проблем, от-
насящ се до приложимостта на понятията за част и цяло към безкрайни множества, е
разрешен в резултат от формулирането на Канторовата теория на множествата.
Парадокс на Хилберт E: Hilbert’s Paradox, R: Парадокс Гильберта
Д. Хилберт го е използвал в лекциите си като илюстрация за едно от характерните
свойства на безкрайните множества. Да допуснем, че съществува хотел с безкрайно
много стаи и в определен момент от времето всяка от тях е заета. Тогава, ако в хотела
пристигне нов гост, би било естествено да очакваме, че той няма да може да бъде наста-
нен. Но съществува елементарен алгоритъм за разместване на гостите в хотела, който ще
позволи на новодошлия също да получи стая. Наистина, нека преместим госта от стая но-
мер 1 в стая номер 2, госта от стая номер 2 в стая номер три и т.н. Така новият гост на хо-
тела ще може да бъде настанен в стая номер едно, а всеки от предишните гости също ще
разполага със своя стая (в общия случай, ако Х е бил настанен в стая с номер n, то след
разместването той ще заема стая с номер n+1) Така можем да настаним и произволен
брой нови гости. И дори всички гости, настанани в друг безкраен хотел, като освободим
нечетните стаи и в тях настаним новите гости.Вж. и Парадокс на Галилей.
Парадокс на неочаквания изпит E:The Unexpected Examination Paradox, R: Па-
радокс неожиданного экзамена
Да допуснем, че учител съобщава пред класа на своите ученици следното: „Следващата
седмица неочаквано ще бъде проведен изпит“. Ако допуснем, че свидетелствата на учи-
теля по отношение на бъдещите изпити са надеждни, а неговите ученици имат известна
логическа култура, то това изказване поражда парадоксална ситуация. Наистина, от
една страна, учениците могат да разсъждават по следния начин: Учебната седмица се
състои от пет дни. Да допуснем, че изпитът все още не е проведен в четвъртък. Тогава,
тъй като знаем, че той все пак трябва да бъде проведен и петък е последната възмож-
ност за това, в петък не е възможно да бъде проведен неочакван изпит. Това означава,
че четвъртък е последния ден, в който, изглежда, може да бъде проведен неочакван из-
пит. От друга страна, ако в сряда изпитът все още не е проведен, горното разсъждение
ще ни даде основания да очакваме да бъдем изпитани в четвъртък. Следователно, нео-
чакваният изпит не може да бъде проведен и в четвъртък. Очевидно, за всеки ден от
седмицата d можем да проведем сходно разсъждение, което показва, че неочакван из-
пит не може да бъде проведен в d. Следователно, неочакван изпит е невъзможно да
бъде проведен и изпит изобщо няма да има. От друга страна, горният аргумент ни дава
основания да твърдим, че ако изпитът бъде проведен в d, учениците няма да го очакват
и следователно изненадващ изпит все пак може да бъде проведен. Накрая, ако разгле-
даме въпроса, в кой ден от седмицата би могло да се случи това, ще се върнем в нача-
лото на разсъждението и отново ще стигнем до извода, че неочакван изпит не може да
бъде проведен. Налице е порочен кръг, от който можем да излезем единствено ако до-
пуснем, че макар да е налице ситуация, в която учителят знае, че ще бъде проведен из-
пит и съобщава това на учениците си, това съобщение не е в състояние да им предаде
неговото знание. Следователно, Парадокса на неочаквания изпит характеризира
епистемичната структура на процесите на комуникация между рационални агенти.
Парадокс на калните деца E: Muddy Children Paradox, R: Парадокс грязных детей
Парадоксът е въведен от Дж. Литълууд през 1953 г. и може да бъде илюстриран по
следния начин: Три деца (А, В и С) играят навън в дъждовен ден и когато се прибират
вкъщи, майка им казва следното: „(1) Поне едно от вас има кал на челото си. (2) Нека,
ако някое от вас има кал на челото си, да дойде при мен“. Да допуснем, че децата са ло-
гически компетентни и знаят това, но всяко от тях може да види челата само на дру-
гите, но не и своето собствено. По-нататък, нека две от децата (А и В) имат кал на че-
лата си. Тогава А ще може да разсъждава по следния начин: „В има кал на челото си,
следователно не мога да определя въз основа на казаното от мама, дали аз също имам
кал на челото си“. Но, тъй като В може да разсъждава по същия начин, нито едното от
двете деца няма да отиде при майка си. От друга страна, ако майката повтори въпроса,
то и двете ще могат да заключат, че имат кал на челата си, тъй като А този път ще може
да разсъждава по следния начин: „Ако аз нямах кал на челото си, то В щеше да разбере,
че той има кал на челото си, тъй като С няма кал на челото си и той знае това; затова
той щеше да отиде при мама още първия път; след като не го направи, значи аз също
имам кал на челото си“. В общия случай, ако децата са n на брой и k от тях имат кал на
челата си (където k £ n), то ще бъдат нужни k въпроса, за да разберат те дали имат кал
на челата си или не. Сега да допуснем, че майката беше казала само (2). Тогава и трите
деца отново ще знаят това, което изразява (1), тъй като всяко от тях ще вижда поне
едно дете с кал на челото си. Въпреки това, никое от тях няма да може да установи,
дали има кал на челото си. Наистина, при първия въпрос нито едно от тях няма да
отиде при майка си, при това по същата причина, както и в предишния случай. При вто-
рия въпрос обаче, също нито едно от тях няма да отиде при майка си, тъй като сега А
няма да знае дали В вижда поне едно дете с кал на челото и при първия въпрос не е оти-
шъл при майка си в резултат от горното разсъждение. Парадоксът се състои в това, че
на пръв поглед и в двата случая децата знаят едно и също, но въпреки това се държат по
различен начин. Решението му се свежда до това, че споделеното знание, което е на-
лице в първия случай (когато благодарение на съобщението на майката всяко дете знае,
че поне едно дете има кал на челото, но освен това знае, че всяко от другите знае съ-
щото) и общото знание, което е налице във втория случай (когато всяко дете знае, че
има поне едно дете с кал на челото, но не знае, дали другите го знаят) не са тъждест-
вени и имат различни логически свойства, които са предмет на изследване в динамич-
ната епистемична логика.
Семантичен парадокс E: Semantic paradox, R: Семантический парадокс
Семантичните парадокси са парадокси, които във формулировката си съдържат изказ-
вания за изказвания, т. е. в тях освен твърдения на обектния език има и метаезикови по-
нятия. Един от най-известните С.П. е парадоксът на лъжеца. Други известни С.П. са
парадоксът на Ришар, парадоксът на Бери и парадоксът на Грелинг.
Парадокс на лъжеца E: Liar Paradox, R: Парадокс лжеца
Парадокс на лъжеца е много известен семантичен парадокс, предмет на обсъждане в
продължение на повече от 25 века. Формулировката му е следната:
Някой казва: „Аз в момента лъжа“ (И не казва нищо повече!) – „лъжа“ или „истина“ е
това? Ако е истина, изказването му (че лъже) е истина и следователно – лъже! Но ако
лъже, значи казва истина! И в двата случая се оказва, че той едновременно и лъже и не
лъже! Счита се, че тази формулировка идва от Евбулид. Друг „типографски“ вариант на
този парадокс е следният:
[Заграденото в квадратни скоби твърдение от абзаца, който в момента четете,
не е вярно.]!
Понякога този парадокс се дава в следния, приписван на критския философ Епименид,
вариант: „Критянинът Епименид е казал: „Всички критяни лъжат!“. Този вариант е не-
съвършен. Дори и да дадем по-прецизна формулировка – „Всички критяни винаги лъ-
жат и не казват нищо друго, освен лъжа“ не се получава парадокс. Наистина, ако до-
пуснем, че е казал истина, тъй като сам е критянин, излиза, че е излъгал. Ала ако е из-
лъгал, следва само, че съществува поне един критянин, който не лъже! Все пак е любо-
питен фактът, че от произнасянето на едно невярно твърдение следва, че съществува
човек, който понякога не лъже!
Изобщо, при твърдение, което утвърждава собствената си неистинност, се получава па-
радокс. Но макар че основа на парадокса (както и на други семантически парадокси) е
самоотнасянето (самореферентността), тя не е задължителна, а може да бъде косвена,
напр.: „Изречението на следващия ред е невярно.
Предишното изречение е невярно.“
Много логици, например Тарски, смятат, че парадоксът за лъжеца е резултат на семан-
тическата затвореност на естествения език и показва логическата му несъвършеност и
противоречивост. Защото естественият език допуска както назоваване на обекти, така и
имена на обекти, а и позволява да се приложи твърде свободно думата „истина“. Един
възможен изход е въвеждане на йерархия в езика – езикови изрази, който характеризи-
рат истинността на израз от k-то равнище, трябва да се намират на k + 1 равнище. (На
тази идея се основава теорията на типовете на Ръсел-Уайтхед.).„Парадоксът на лъжеца“
е принудил логиците да преосмислят границите на универсалност на принципа за двуз-
начност. Той е един от мотивите при създаване на някои некласически логики.
Парадокс на Грелинг
Парадоксът на Грелинг е известен семантичен парадокс: „Прилагателно се нарича „Ав-
тологично“, ако свойството, което означава, е присъщо на него самото. Напр. прилага-
телното „многосричен“ е многосрично. Прилагателно, означаващо свойство, което не му
е присъщо, се нарича „хетерологично“ – напр. „едносричен“. Къде в тази класификация е
прилагателното „хетерологично“? Ако е „хетерологично“ то трябва да означава свойство,
което не му е присъщо, т. е. не трябва да е „хетерологично“. Следователно не е „хетеро-
логично“, т. е. свойството „хетерологично“ не му е присъщо, значи е „хетерологично“.
 Парадокс на предговора
E: Preface Paradox, R: Парадокс предисловия
Формулиран е от Дейвид Макинсън през 1965 г. и може да бъде изказан по следния на-
чин. Да допуснем, че авторът на дадена книга включва в нейния предговор следното
твърдение: (Р) „Поне едно от твърденията, формулирано в настоящия текст, е неис-
тинно“. Подобно твърдение изглежда рационално защитимо, тъй като никой човек не
разполага с непогрешими интелектуални способности, а броят на твърденията, изка-
зани във всяка средно голяма книга е съществен. По силата на това обстоятелство, ве-
роятността в книгата да се съдържа неистинно твърдение е твърде голяма. Все пак, това
твърдение е потенциално парадоксално. Наистина, от една страна, ако поне едно от
другите твърдения в книгата е неистинно, то (Р) ще бъде истинно. От друга страна, ако
нито едно от другите твърдения в книгата не е неистинно, то (Р) ще бъде неистинно и
тъй като (Р) също е твърдение, формулирано във въпросния текст, от това ще следва, че
(Р) е истинно. Това показва, че (Р) съдържа скрита самореференциална конструкция и е
сходно с парадокса на Лъжеца: ако парадоксът на Лъжеца възниква при разглеждането
на твърдението „Всички изказани от мен твърдения са неистинни“, то парадоксът на
предговора възниква при разглеждането на твърдението „Поне едно изказано от мен
твърдение е неистинно“. Следователно, решенията на тези два парадокса би трябвало
да са вътрешно свързани.
Парадокс на Ришар E: Richard’s Paradox, R: Парадокс Ришара
Парадоксът на Ришар [Ришар, 1905] е известен семантичен парадокс: „Всички поре-
дици от букви в българската азбука (допълнена със запетая, интервал и многоточие, оз-
начаващо периодично повторение) могат да се подредят в редица И1, И2,..., Иn, .... напр.
според броя на символите, а помежду им – в азбучен ред. Заедно с многото безсмис-
лици в тази редица ще се появят и всички осмислени изрази, в частност и такива, които
в българския език са дефиниции на реално число. Те ще бъдат подредица (A1,A2,...,
An,...) на дадената редица (т. е. може да се номерират). Да разгледаме следния езиков из-
раз: „Реалното число, на което n-тия десетичен знак е
– 1, ако n-тия десетичен знак на An не е равен на 1 и
– 2, ако n-тия десетичен знак на An е равен на 1“!
Този израз определя реално число и трябва да бъде в таблицата на някакво място – k, но
по дефиницията ще се различава от числото Аk по k-тия знак.“ Както Ришар сам отбе-
лязва, определението на числото – контрапример е непредикативно. Определяйки го с
краен брой букви, ние се позоваваме на множеството на всички числа, определими с
краен брой букви. Борел обръща внимание, че процесът на отхвърляне на редиците от
символи, които не определят реално число, не може да бъде проведен ефективно и мно-
жеството на всички реални числа, определими с краен брой символи, не е ефективно
номеруемо, въпреки че е изброимо в теоретико-множествен смисъл (като подмножес-
тво на изброимото множество на всички редици от символи в крайна азбука). Според
основна теорема от теорията на множествата, множеството на всички подмножества на
изброимо множество е също изброимо. От горните разсъждения се вижда, че тя прес-
тава да е вярна, ако вместо изброимост разглеждаме ефективна номеруемост. Но осо-
бено неприятното е, че парадоксът се основава на конструкция, многократно използ-
вана от теорията на множествата за доказване на неизброимост, например неизброи-
мостта на континуума!
Парадокс на Бери E: Berry’s Paradox, R: Парадокс Берри
Парадоксът на Бери [1906] е известен семантичен парадокс: Всяко естествено число
може да се определи чрез поредица от думи. Думите в българския език са краен брой,
така че всички редици, съдържащи най-много 30 думи също са краен брой. Част от тях
са осмислени, сред тях има и такива, които определят някакво естествено число. От тук
следва, че числата, които могат да се определят в българския език с не повече от 30
думи, са краен брой. Сред естествените числа, които не могат така да се определят, има
най-малко – R. Това R може да се определи така: „Най-малкото естествено число, което
не може да се определи с никаква фраза от българския език, съдържаща по-малко от 30
думи“. Тази фраза определя R, но съдържа по-малко от 30 думи!За разлика от други па-
радокси, тук всичко не излиза от рамките на крайните числа.
Парадокс за (не)интересните/нестандартните/ числа Е: Interesting number
paradox, R: Парадокс интересных чисел
Има естествени числа с интересни свойства, напр. „2“ е уникално – единственото
просто четно число. Логично е да се реши, че всяко такова „уникално“ естествено
число е „интересно“ или ако решим то е нестандартно – отличава се от всички други
четни числа, които са прости. Изглежда вярна и хипотезата, че има, и то много, неинте-
ресни/стандартни/ числа и лесно може да се посочат такива. Но тогава сред тях ще има
и най-малко, а то ще е уникално – притежава „интересното“ свойство – „най-малкото
неинтересно число“ Или ако приемем, че всички други неинтересни числа са стандар-
тни – има неинтересни числа (поне 1) по малко от тях. Излиза, че с допускане на про-
тивното се доказва тезата – „всички естествени числа са интересни“, въпреки че могат
да се посочат примери на неинтересни числа. Често се прави изводът, че понятие „инте-
ресно естествено число“ не може да се определи, но Парадоксът за интересните числа
има и формални варианти, напр. „‘неинтересно число’ е такова, за което няма рубрика в
нито една енциклопедия“. При Парадокса за интересните/нестандартните/ числа
има самореференция сходна с парадокса на Бери.
Парадокс на коректния извод E: Paradox of Soundness, R: Парадокс коррект-
ного вывода
Въведен е от Дейл Жакет и може да се разглежда като модификация на парадокса на ва-
лидния извод. Да разгледаме следния аргумент (А): „Този аргумент, А, е некоректен, сле-
дователно този аргумент, А, е некоректен“. Налице са две възможности: (1) А е коректен;
(2) А е некоректен. Парадоксът се състои в това, че допускането на всяка от тях води до
противоречие. Наистина, да допуснем, че А е коректен. Тогава според дефиницията за ко-
ректност той ще бъде валиден аргумент с истинна предпоставка и следователно ще бъде
некоректен, тъй като въпросната предпоставка твърди тъкмо това. От друга страна, да до-
пуснем, че А е некоректен. Тогава предпоставката на А ще бъде истинна и тъй като А е
валиден аргумент (представляващ частен случай на тривиално валидната аргументна
форма „p, следователно p“), то А ще бъде коректен.
Парадокс на валидния извод E: Paradox of validity, R: Парадокс валидного
вывода
Известен е още като „парадокс на псевдо-Скот“, тъй като първата му известна до мо-
мента формулировка се съдържа в текстовете на средновековен автор, погрешно отъж-
дествяван със схоласта Дънс Скот. Същността на парадокса може да бъде илюстрирана
посредством следния аргумент (A): „Този аргумент, (А), е валиден, следователно Лон-
дон е столица на Франция“. Да допуснем, че предпоставката на аргумента е истинна.
Тогава аргументът е валиден и заключението е истинно (тъй като „валиден“ наричаме
аргумент, който извежда истинни заключения от истинни предпоставки). Това показва,
че (А) наистина е валиден аргумент, тъй като истинността на предпоставката му неиз-
бежно влече истинност на заключението. Това обаче е невъзможно, тъй като в действи-
телност Лондон не е столица на Франция. Едно от решенията на парадокса е свързано с
постулирането на изискването никой аргумент да не съдържа самореференциални пред-
поставки, характеризиращи самия аргумент. Това решение обаче не е достатъчно за
блокиране на извеждането на противоречие в оригиналната версия на парадокса: „Бог
съществува, следователно този аргумент е невалиден“. Според псевдо-Скот, предпос-
тавката е необходимо истинна; тогава, ако заключението е истинно, то аргументът на-
истина е невалиден (тъй като то твърди тъкмо това) и ако заключението е неистинно, то
аргументът е невалиден (тъй като извежда неистинно заключение от истинна предпос-
тавка). Следователно, и в двата случая аргументът е невалиден; тогава обаче заключе-
нието трябва да бъде истинно, което означава, че аргументът е валиден. Това противо-
речие показва, че ако изберем споменатото по-горе решение, то трябва да приемем
също, че никой аргумент не трябва да съдържа също и самореференциални заключения.
От друга страна, принципното изключване на предпоставки и заключения от този вид
изглежда трудно осъществимо, или дори немотивирано, тъй като аргументът (В): „Ако
този аргумент, (В), е валиден, то заключението му е истинно“, макар и да изглежда из-
куствен, все пак не води до противоречиви изводи.
Парадокси на материалната импликация
Парадокси на материалната импликация се наричат някои верни за традиционната ло-
гика и изводими в системата на класическата логика формули, които не отговарят на
формиралото се извън математиката разбиране за логическо следване.
Парадоксите на материалната импликация дават примери на тавтологии, които не съот-
ветстват на коректни твърдения за логическо следване като:
От лъжа следва(се имплицира) всичко? В лекцията за импликация показахме, че
ако предпоставката на една импликация е лъжа, то тя ще е истинна, независимо какво е
заключението й – независимо от истинностната му стойност. Това позволява да се прие-
мат за истини и твърдения като „Ако хората имат пет очи, то маймуните имат 4 глави“
(твърдението е истинно, защото хората нямат пет очи. И става по ясно ако се каже така
„Ако хората имаха пет очи, то маймуните щяха да имат 4 глави“
Истината следва (имплицира се) от всичко? В лекцията за импликация показахме,
че когато заключението на една импликация е истинно, то тя ще е истинна, независимо
от истинностната стойност на предпоставката й. Това позволява да се приемат за ис-
тини и твърдения и като „Ако 2+2=4, то Бургас граничи с Черно море“; и като „Ако
2+2=6, то Бургас граничи с Черно море“ (и двете са истинни, защото Бургас си граничи
с Черно море, а истинностната стойност на предпоставката не влияе на истинностната
стойност на импликацията).
Парадоксални са например класически тавтологии като:
B®(A®B); ~A®(A®B); (A®B)Ú(B®A); (A®B)Ú(~A®B); (A®B)Ú(A®~B);
(A®B)Ú(B®C)
Една от критиките към класическата логика е свързана с неадекватността на имплика-
цията в нея и комбинацията „ако...то“. Материалната импликация не изразява смислова
връзка между двете съждения, а само отношението между тях според истинността им.
Няма връзка между съдържанието на предпоставката и заключението – възможно е
следване между твърдения, при които заключението няма по съдържание никаква смис-
лова връзка с предпоставката. Напр. „Ако 2 + 2 = 4, то снегът е бял“ и дори „Ако 2 + 2 =
5, то снегът е бял“ са верни при тълкуване на комбинацията „ако...то“ като имплика-
ция! Навсякъде липсва смислова връзка между съдържанието на твърденията – въз-
можно е следване между твърдения, в които заключението не е свързано по съдържа-
ние с предпоставката. Въпросът за съчетаемостта на съжденията, независимо от тях-
ното семантично съдържание, при дизюнкцията и конюнкцията не поставя толкова
възражения и не е неприемлив, но за импликацията нещата са различни. Една от основ-
ните цели на логическата система е да изрази адекватно логическото следване. А имп-
ликацията се интерпретира като твърдение за логическото следване. Материалната им-
пликацията A®B е неистина, само когато А е „истина“ и В „лъжа“. Възражения пре-
дизвикват случаите, когато основанието е неистинно. Те обикновено се обосновават
само с примери от математиката. Парадоксите на материалната импликация са една
от причините за създаването на модалните логики и на други некласически логики, за
да се построи по-адекватна теория на следването.
Парадокси на именуването E: Naming paradoxes, R: Парадоксы именования
Парадокси, появяващи се при прилагане на някои основни принципи в теорията на име-
нуването върху твърдения, включващи имена. Най-често трудностите възникват при
прилагане на принципа за взаимозаменяемост на еквиваленти термини – един термин
може в езиков израз да се замени с друг, ако и двата обозначават един и същ обект. Да
разгледаме твърдението „Историкът I иска да разбере, дали Шекспир е авторът на
„Хамлет““. Тук има два термина „Шекспир“ и „авторът на „Хамлет““. От принципа за
взаимозаменяемост можем да заменим „авторът на Хамлет“ с „Шекспир“. Но тогава се
получава: „Историкът I иска да разбере, дали Шекспир е Шекспир“. Но ако първото
има смисъл и изглежда вярно, то второто изглежда невярно. Прилагането на закона за
взаимозаменяемост върху истинно съждение доведе до невярно съждение. Различни
имена на един и същ обект (Венера, Зорница, Вечерница) се оказват различни същ-
ности. Тогава като че ли самият обект има различни същности.
Сорит E: Sorites, G: σωρός, R: Сорит
Сорит (от гр. soros – купчина) е верига от силогизми, в която обикновено се пропускат
междинните изводи, като накрая явно се дава само окончателният извод. Например
„Всички В са А, всички С са В, всички Д са С; следователно Всички Д са А“. Соритите
са по-близо до съвременното разбиране за логическия извод от силогизмите. Серия лю-
бопитни сорити е дал Люис Карол.
Сорит парадокси E: Sorites paradox, R: Парадокс сорита
Сорит парадоксите са известни още от времето на Евбулид (от Милет) изводи-уловки,
най известни са „Плешивият човек“ и „Купчина“. Думата „сорит“ идва от гръцката
дума soros (означаваща „купчина“). Ето един пример: човек без нито един косъм на
главата е плешив; човек с един косъм на главата е плешив; ако добавим още един косъм
– той отново е плешив; и така при всяко добавяне на косъм отговорът е, че човекът все
още е плешив, докато не се стигне до момента, в който човекът притежава голямо коли-
чество коса и безспорно не е плешив.
Сорит парадоксите са формулирани в съвременната логика под две основни форми:
(1) като серия от условни изказвания чрез използване на модус поненс
p0, p0Ép1, p1Ép2.............. p99999 É p100000, p100000.
(2) под формата на математическа индукция
Fa1
"n(Fan ® Fan+1)
\ "nFan
където " е знак за „за всяко“
Ако pn означава „Джон с n косми на главата е плешив“, тогава според представения ар-
гумент се оказва, че от предпоставката „човек с 0 косми на главата е плешив“ заключа-
ваме, че „човек с 100 000 косми на главата е също плешив“. Тоест от първата предпос-
тавка p0, която е вярна, прилагайки многократно правилото modus ponens достигаме до
заключение, което е неистинно. Последното означава, че един на пръв поглед валиден
аргумент с истинни предпоставки води до заключение, което не е вярно.
Основният въпрос, свързан със С.П. е кога настъпва моментът, в който от едно състоя-
ние (плешив) се преминава в друго състояние (не-плешив) и има ли изобщо такъв
(единствен) момент или преходът се извършва постепенно.
Аналогични е случая с Купчината: 1 зърно не прави купчина.И с добавянето на 1
зърно не става купчина. ….. доразвийте го!
Има и вариант със звука –падането на едно зърно е безшумно. И още едно да пада пак
не се чува. Но цялата кофа зърна се чува добре!
Софизъм E: Sophism, G: σόφισμα, R: Софизм
Софизъм е разсъждение, в което съзнателно е направена логическа грешка, с цел да се
заблуди и обърка събеседника. Понякога грешката се открива лесно, но често тя е добре
замаскирана. И откриването ѝ изисква значителни интелектуални усилия и добра логи-
ческа култура. Софизмите са известни още от древността. Напр. „Рогат“ – „Щом нещо
не си загубил, значи го притежаваш; но доколкото знам, ти рога не си загубвал. Значи
ти си рогат“. Тук логическата грешка е първото твърдение, тъй като „загубил“ означава
„притежавал, но вече не притежава“ и опонентът би трябвало да каже още след него
„Тук не се точен. Само неща, които съм притежавал и не съм загубил, притежавам. А
рога никога не съм притежавал“. Най-често при софизмите се използва двусмисле-
ността на думите, като се подменя един смисъл с друг (вж. Амфиболия). Друг тип со-
физми е задаване на подвеждащ въпрос по такъв начин, че отговор само с „да“ и „не“
би бил удачен. Напр. „Ти престана ли да биеш майка си? „Отговор „Да“ се репликира
„Аха, значи доскоро ти си биел майка си? Лош човек! „А пък отговор „Не“ – „Не те е
срам, значи продължаваш да биеш майка си!
Всъщност това е промер на „сложен въпрос“, каквито ще разглеждаме в лекцията за
критическо мислене. И ако го анализираме ще видим че се пита скрита конюнкция
Вярно ли е, че („ти доскоро си биел майка си“ и „ти вече си престанал“)
„Изходът е да се излезе извън тези отговори и да се отговори, напр. „Че аз никога не
съм я биел, та да преставам! Вашият въпрос е скрита конюнкция и включва в себе си
едно невярно твърдение“.
Софизмите се различават от апориите и парадоксите, където няма логическа грешка,
въпреки че изборът или ситуацията, в която ни поставят са неочаквани и нежелани. Раз-
съждения от софистичен вид – софистика се използват и то успешно, при манипулация
на общественото мнение.
АпорияE: Aporia, G: Απορια, R: Апория
От a – отрицателната частица и porox – изход (гр. aporia – затруднение, недоумение).
Трудноразрешим проблем свързан най-често с противоречието между дадено наблюде-
ние и практическия опит на мисловния анализ. Апорията (запитване, труден въпрос,
затруднение, недоумение) е сложен и заплетен проблем, свързан с теоретичен анализ,
водещ до убедителни и обосновани изводи, но противоречащи на практическият опит.
Най-известни са апориите на Зенон. . Апориите показват липса на дълбочина на налич-
ните теории (напр. за същността на движението) и предизвикват анализ на техните ос-
нования.
Апории на Зенон E: Zeno's paradoxes, R: Апории Зенона
Апориите на Зенон са една от първите исторически сложили се форми на осъзнаване
противоречията пораждащи труднорешима несъгласуваност между опитните наблюде-
ния и смислово-логическия им анализ.
Апорията „Дихотомия“ (разделяне на две) се формулира, поради абсолютизирането на
идеята за безкрайната делимост на пространството. Тя гласи: преди да измине целия
път движещото се тяло трябва да измине половината от този път, а преди това – поло-
вината на този път и т. н. Доколкото процесът на такова деление е безкраен, то тялото
въобще не може да „започне да се движи“. (Или движението не може да завърши.)
На базата на същата презумпция се формулира и апорията „Ахил и костенурката“. В
разрез с очевидната практика, бързоногият Ахил не може да настигне дори една косте-
нурка, тъй като, докато той пробяга разделящото ги разстояние, костенурката все пак
ще измине известна отсечка, докато той измине и тази отсечка – тя все пак ще успее да
пропълзи още някакво разстояние и т. н.
При двете апории математиците обръщат внимание, че всеки път времето за което ще
се осъщество съответното действие намалява и цялото време може да се изчисли като
сума на безкраен, но сходящ ред.
Т.е. ½ + ¼ +…+ 1/2k + …. = 1.
Описанието на процеса е безкрайно, но времето, за което той ще се осъществи е
крайно!
Още по дълбоки за другите апории.
Апория „Стрела“. Ако смятаме, че пространството, времето и движението се състоят от
някакви „неделими елементи“, то в течение на едно такова неделимо – даденото тяло –
примерно стрела – не може да се движи, защото в противен случай ще се премести от
един сегмент(атом) в друг – т.е. неделимото би се разделило. А доколкото „сборът от
неподвижните не може да даде движението“ – то движението е въобще невъзможно,
макар ние да го наблюдаваме на всяка крачка.
Тези и други апории на Зенон подчертават относителния и противоречив характер на
формалното описание при реалните процеси и движения, необосноваността на претен-
циите за пълна адекватност на тези описания и спорния характер на обичайните мнения
за еднозначната определеност на фигуриращите там понятия. Проблемът се състои в
наличието на по-дълбоки диалектически взаимовръзки между прекъснатост и непрекъс-
натост на пространствено-времевия континуум. Ако прекъснатост-непрекъснатост се
мислят откъснати и отчуждени една от друга категории – се игнорира тяхната вътрешна
взаимосвръзка и взаимопреход, от където и се получават изводи в разрез с очевидната
практика. Проблемите свързани с апориите се изследват в тясна връзка с други проб-
леми на логиката и теорията на познанието.