Рене Декарт

Биография
Рене Декарт, известен още като Картезий, е френски философ, математик и физик.
Спечелил световна слава най-вече със своите новаторски философски идеи, Декарт е
известен и като създателя на декартовата координатна система, която повлиява върху
развитието на съвременната аналитична геометрия и математически анализ. Декарт,
понякога наричан основоположник на съвременната философия и баща на съвременната
математика, се нарежда сред най-влиятелните мислители в новата европейска история. Той
вдъхновява както своите съвременници, така и следващите поколения философи,
поставяйки началото на рационализма, водещо философско течение в Европа от 17-18 в.
Роден е на 31 март 1596 г. в Ла Е ан Турен, Франция, в семейството на Жоашен Декарт и
Жан Брошар. Майката на Рене Декарт умира през 1597 г. и след като баща му се жени
повторно, той е отгледан от баба си. През 1649 г. Рене Декарт заминава за Швеция по
покана на кралица Кристина и умира в Стокхолм от пневмония на 11 февр. 1650 г. Тъй
като е католик, а в Швеция официална религия е лутеранството, той е погребан в гробище
за некръстени деца. По-късно останките му са преместени в Сен Жермен де Пре, Париж.

Философски възгледи
Рене Декарт често е сочен като първия мислител, акцентиращ върху рационалистичния
подход в развитието на естествознанието. За него философията е система на мислене,
която обхваща цялото познание: „Така цялата Философия е като дърво, в което
Метафизиката е коренът, Физиката е стъблото, а всички други науки са клоните, които
израстват от това стъбло и които се събират в три основни клона, а именно Медицина,
Механика и Етика. Под наука за морала аз разбирам най-висшата и най-идеална наука,
която, изхождайки от цялото познание на другите науки, е последната степен на
мъдростта.“
В своето „Разсъждение за метода“ Декарт се опитва да дефинира фундаментална система
от принципи, които могат да се приемат за истинни без никакво съмнение. Той прави опит
да създаде такъв познавателен модел, безупречен във всяко отношение, който да даде
основа за по-нататъшно развитие – „сигурни и прости правила, такива че всички, които
строго се придържат към тях, никога няма да нарекат лъжата – истина и без безрезултатни
усилия ще стигнат до истинното познание за това, което е познаваемо“. За да постигне
това, Декарт използва метод, наричан понякога хиперболично или метафизично съмнение
или методично съмнение. Отхвърля всички идеи, които могат да бъдат подложени на
съмнение, а след това ги преутвърждава въз основа на несъмнените идеи. Декарт извежда
и няколко практически правила, които дават възможност за надеждно систематично
изследване:
 1. Никога да не приемам за вярно нищо, за което не знам с очевидност, че то е такова,
т.е. да избягвам старателно прибързаността и предубедеността и да включвам в
съжденията си само онова, което би се представило на ума ми така ясно и
отчетливо, че да нямам никакъв повод да го поставям под съмнение.
2. Да разделям всяка една от проучваните трудности на толкова части, на колкото е
възможно и необходимо, за да я разреша по-добре.
3. Да спазвам винаги ред в мислите си, като започвам от най-простите и най-лесните
за познаване предмети, за да се изкача малко по малко, като по стъпала, до
познанието на най-сложните, и като приемам, че има ред дори и между ония, които
естествено не се предхождат един друг.
4. Да правя навсякъде толкова пълни изброявания и такива общи прегледи, че да бъда
уверен, че нищо не съм пропуснал.
Метафизиката на Декарт е дуалистична. Дуализмът на субстанцията позволява по този
начин на Декарт да създаде материалистичната физика и идеалистическата психология.
Бог се явява своеобразно свързващо звено между тях, като внася движението в природата
и обезпечава всички нейни закони. Именно той се оказва един от създателите на
класическата механика за първи път отъждествявайки природата с протяжността. Чрез
него е създадена представата за природата като за гигантска механическа система,
приведена в движение от първия двигател – Бог. Субстанцията е централно понятие в
рационалистическата метафизика на Декарт. Той я определя като вещ, която не се нуждае
за своето съществуване от нищо друго освен от самата себе си, следователно субстанция
се явява само Бог. Той различава два рода субстанции – духовна и материална. Основен
атрибут на неделимата духовна субстанция е мисленето, а на безкрайната материя –
протяжността. Декарт различава и модуси на субстанциите: на мисленето са въображение,
чувства и желания, а на протяжността – фигура, положение и движение.
Като логическо следствие от разсъжденията на Декарт следва идеята за Бога.
Онтологичният аргумент на Декарт цели да докаже съществуването на Бог с два семпли,
но силни установени от него принципа:
1. Каквото възприемам ясно и отчетливо, че се съдържа в идеята за нещо, е истинно.
2. Ясно и отчетливо възприемам, че необходимото съществуване се съдържа идеята за
Бог, следователно Бог съществува.

Сравнение с Нютоновите възгледи

Исак Нютон е лицето на субстантивизма и на абсолютистката линия, а неговите критики са
в сърцето на цялата антикартезианска научна традиция. В тях той се занимава най-вече с
проблема за движението, като достига до твърдението, че Декартовото движение не е
движение. В „За гравитацията“ на Нютон той приема, че истинското, единствено движение
на всяко тяло е относително.
Интересът му към Античността е в ясен контраст с идеите на Рене, като това също
определя светогледното му разбиране за взаимодействието между наука и философия.
Същността на пространството и на материята са разделени при Нютон, като така отново се
възстановява противопоставянето между празното и пълното, между материалното и
вакуума, атомите и пустотата. И това е точно обратната тенденция спрямо единността на
природата при Декарт.
Ролята на Бог е конститутивно различна при двамата автори. Религиозните вярвания на
Нютон по всяка вероятност са повлияни от вярата на Хенри Мор в безкрайността на
Вселената, както и от отхвърлянето на Декартовия дуализъм.

Произведения
 1618: „Compendium Musicae“ („Компендиум на музиката“)
 1626 – 1628: „Regulae ad directionem ingenii“ („Правила за насочване на разума“)
 1630 – 1633: „Le Monde“ („Светът“) и „L'Homme“ („Човекът“)
 1637: „Discours de la méthode“ („Разсъждение за метода“)
 1637: „La Géométrie“ („Геометрия“)
 1641: „Meditationes de prima philosophia“ („Размишления за първата философия“)
 1644: „Principia philosophiae“ („Принципи на философията“)
 1647: „La description du corps humain“ („Описание на човешкото тяло“)
 1649: „Les passions de l'âme“ („Страстите на душата“)
 1657: „Correspondance“ („Кореспонденция“)

Цитати
 „Всеки проблем, който разреша, става правило, което впоследствие ми помага да
реша други проблеми.“
 „За този, който иска да усъвършенства своя ум, по-важно е да размишлява от
колкото да заучава.“
 „Интелектът – това е страст.“
 „Мисля, значи съм.“
 „Надеждата – това е стремление на душата да убеди себе си в това, че желаното се
сбъдва... Страхът – това е склонност на душата.“

Източници
https://bg.wikipedia.org/wiki/Рене_Декарт
https://bg.wikipedia.org/wiki/Исак_Нютон
Васил Видински – „Ведрото на Нютон срещу дървото на Декарт“