Вселена свят пространство време

ГЕОРГИ КРЪСТЕВ
ВСЕЛЕНА СВЯТ
ПРОСТРАНСТВО
ВРЕМЕ
МОНТАНА 2014
1
„Всичко е едно и едно е всичко”
Орфей
© Георги Иванов Кръстев 2014
Всички права над тази книга са запазени. Нито една част от

тази книга не може да бъде размножавана или предавана под
никаква форма или начин, електронен, или механичен,
включително фотокопиране, записване или чрез каквито и да
е системи за съхранение на информация, без
предварителното писмено разрешение на (издателството)
автора.
Георги Кръстев - автор
ВСЕЛЕНА СВЯТ ПРОСТРАНСТВО ВРЕМЕ

Българска, първо издание
Илюстрация на корицата: Георги Кръстев

Редактор и техническо оформление: Георги Кръстев
Художествено оформление: Ивелин Михайлов
Научен консултант: д-р Тодор Дончев
ISBN 978-954-8898-42-3
Формат 143/200
Издава: Асеневци трейд ЕООД, 2014 г.
Интернет книжарница Телефон за поръчки:

www.asenevtsi.com 0888 344 780
2
ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
Човекът е така устроен, че жаждата му за

знание е неутолима. Това изгарящо любопитство е
израз на неосъзнатата вътрешна потребност за
опознаване на света и създаването на
непротиворечива картина за неговия строеж и
развитие.
Твърде голям е списъкът на философи, физици,
математици и учени от различни области на
познанието, които са дали съществен принос за
изграждането на съвременните научни възгледи за
света. Достатъчно е да посочим имената на такива
колоси като Хегел, Нютон, Кантор, Лоренц, Айнщайн,
Планк, Нилс Бор, Хайзенберг, Шрьодингер, Паули, за
да добием представа за гигантския път, който
човечеството е извървяло през последните столетия в
стремежа си към познание.
Основни стълбове на съвременното научно
знание са теорията на относителността и квантовата
механика. Благодарение на тях съвременните
представи са строго систематизирани и подредени, без
видими вътрешни противоречия. И все пак,
съществуват въпроси, поставянето на които прави
обстановката не съвсем безоблачна.
Един от тях, отнасящ се до съществуването на
безкрайно малки величини, занимава математиците и
до днес. За да бъде една величина безкрайно малка, в
граничния случай тя трябва да бъде равна на нула. Но
3
това означава, че тази величина не съществува, че я
няма. Оказва се, че по пътя към безкрайно малкото в
един момент ние се сблъскваме с проблема за
превръщането на нещото в нищо. Този факт е в
противоречие със съвременните научни представи
и в частност с някои основни физически закони,
като закона за съхранение на енергията. Нарушен
е смисълът на философската сентенция, че „в
природата нищо не се губи, а само се
видоизменя”.
Изход от създадената ситуация има само
ако допуснем, че в абсолютен смисъл безкрайно
малки величини не съществуват. Понятието
безкрайно малка величина е относително. В
зависимост от избраната мярка една и съща
величина може да изглежда безкрайно малка,
или крайна, или безкрайно голяма. Всъщност
това е математическото определение на понятието
относителност.
Първостепенно значение има фактът, че
мерната единица се избира автономно от субекта на
познанието. Това означава, че с този си избор той
определя своята гледна точка. В този смисъл
относителността произтича от поведението на субекта
и може да бъде дефинирана по следния начин: Една и
съща величина изглежда различно в зависимост от
гледната точка на субекта на познанието.
Всяка величина, отнесена към себе си има
стойност едно, т.е. тя никога не може да бъде нула.
4
Следователно понятието безкрайно малко няма
логически смисъл и следва да бъде изключено като
некоректно дефинирано. Вместо него може да се
въведе понятието неограничено малко и съответното
му неограничено голямо. Това означава, че ако една
величина е реална, нейния дефиниционен интервал
задължително е от нула до безкрайност, но без нулата
и без безкрайността, т.е. дефиниционният интервал е
затворен.
Гореказаното потвърждава същността на
закона за съхранението, който можем да дефинираме
по следния начин: Не е възможен преход от нещо
към нищо и обратно.
Една реална величина може неограничено да се
стреми към нулата или безкрайността, т.е. тя може да
има неограничено малка или неограничено голяма
стойност, но тази стойност е винаги крайна. Самата
възможност означава, че величината може да заеме
която и да е стойност, но в даден момент тя се
проявява само в една единствена стойност.
Промяната в стойностите ние възприемаме
като процес зависим от времето. Възможна е и друга
хипотеза - промените в реалния свят да формират
времето. Ако това е така, ще бъде оправдано усилието
ни да погледнем на света от една нова гледна точка,
каквито и да са опасностите, които ни очакват.
5
СЪДЪРЖАНИЕ
I. ОСНОВОПОЛАГАЩИ ПРИНЦИПИ………………………........ 7
II. НАЙ ОБЩА ПРЕДСТАВА ЗА ВСЕЛЕНАТА И СВЕТА…….... 11
III. ЕЛЕМЕНТИ НА ФЛУИДНАТА ПРЕДСТАВА ЗА СВЕТА….... 13
IV. ГЕОМЕТРИЧЕН ОБРАЗ НА ПРОСТРАНСТВОТО…………… 22
V. УНИВЕРСАЛНА ИЗМЕРИТЕЛНА СИСТЕМА……………...… 39
VI. РАЗШИРЯВАНЕ И СВИВАНЕ НА ПРОСТРАНСТВОТО ОТ
ГЛЕДНА ТОЧКА НА ТЕРМОДИНАМИКАТА………………... 46
VII. ВИХРООБРАЗУВАНЕ В ПРОСТРАНСТВОТО………………... 48
VIII. СТРОЕЖ НА НЕУТРОНА……………………………………….…. 51
IX. ЕЛЕКТРИЧЕСКИ, МАГНИТНИ И ЕЛЕКТРОМАГНИТНИ
ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ……..………………………………………… 54
X. ОПИТ ЗА СЪЗДАВАНЕ НА ЦЯЛОСТНА КАРТИНА НА
ЕЛЕКТРОМАГНИТНИТЕ ЯВЛЕНИЯ………………………….. 68
XI. ГРАВИТАЦИЯ……………………………………………………..… 76
XII. ЕДНА ОТ ВЪЗМОЖНИТЕ ПРЕДСТАВИ ЗА
ГРАВИТАЦИЯТА…………………………………………………… 79
XIII. ПРИЛОЖЕНИЕ 1
ЕДИН НЕСТАНДАРТЕН ПОГЛЕД КЪМ РЕАЛНОСТТА ……. 82
СВЕТЪТ КАТО РЕЗОНАНСНА СИСТЕМА ………………….... 97
ЗАБАВЯНЕ НА ВРЕМЕТО И УДЪЛЖАВАНЕ
НА РАЗСТОЯНИЯТА …………………………………….…….. 115
XIV. ПРИЛОЖЕНИЕ 2
ЗАБАВЯНЕ НА ВРЕМЕТО ПРИ ДВИЖЕЩИ СЕ ОБЕКТИ .. 119
ЛИТЕРАТУРА………………………..…………………………….….… 128
ИНТЕРНЕТ АДРЕСИ…………………………………………………... 130
6
ОСНОВОПОЛАГАЩИ ПРИНЦИПИ
I. ОСНОВОПОЛАГАЩИ ПРИНЦИПИ
1. Принцип на невъзможния преход:

Нищото не може да се превърне в нещо, а
нещото не може да се превърне в нищо. Този принцип
може да се нарече принцип на съхранението по
подобие на принципа за съхранение на енергията. Във
философията този принцип се олицетворява от
сентенцията „В природата нищо не се губи, а само
се видоизменя”.
Този принцип произтича от логическата
противоположност на нищото и нещото (да-не) (има -
няма) (истина-неистина). Едното понятие е отрицание
на другото.
2. Никоя величина не може да има стойност

равна на нула, или равна на безкрайност.
Този принцип е следствие от принципа на
невъзможния преход.
Ако припишем тези стойности на някоя
съществуваща величина всъщност казваме, че тази
величина не е тук и сега, че няма такава величина.
При стойност нула е пределно ясно, че величината не
съществува. Ако величината има стойност равна на
безкрайност, ситуацията е по-сложна. Разглеждайки я
като множество ще, установим, че нейният елемент
има стойност нула. Следователно тази величина е
множество от несъществуващи елементи, от което
7
следва, че безкрайно голяма величина не може реално

да съществува, освен като нещо въображаемо в
постулатите на математиката.
3. Светът и вселената не могат да бъдат

континуум (непрекъснатост).
Този принцип е следствие от предходния
принцип.
Съгласно принципа на невъзможния преход
“радиусите” на вселената, или света могат да са
неограничено големи, но не равни на безкрайност.
Следователно условието за съществуване на
континуум не е изпълнено.
Ако вселената не е континуум следва, че тя не е
непрекъснатост. Това означава, че нейните елементи
не са плътно наредени и следователно тя е делима.
Делимостта е едно от най-важните свойства на
вселената.
Делимостта е неограничена. При
последователни деления не е възможно частното да
бъде равно на нула, независимо от броя на деленията,
или големината на делителя.
Тези свойства на вселената са в основата на
нейния иерархичен модел.
4. Произведението на стойностите на две

величини никога не може да бъде равно на нула
или безкрайност, тъй като съгласно принципа на
8
съхранението нито една от тях не може да има

стойност нула или безкрайност.
5. Принцип на относителността.
Първоизточник на относителността е субектът
на познанието. Той автономно и независимо определя
своето отношение, своята гледна точка към обекта на
познанието. Субектът на познанието може да
разглежда и изучава един обект от най-различни
позиции, от най-различни гледни точки, от най-
различни ъгли. Това означава, че проекциите на един
и същи обект в съзнанието на наблюдателя ще бъдат
най-различни и разнообразни. Заради това, когато
става дума за много наблюдатели, по същата причина
те няма да възприемат един и същи обект по един и
същи начин.
И все пак, независимо от многообразието на
гледните точки, два класа от гледни точки са особено
важни и различими. Става дума за поглед към обекта
отвън и поглед отвътре. Всъщност тези две гледни
точки са в центъра на нашата представа за
относителността.
Множествата дават най-добра илюстрация на
понятието относителност. В поглед отвън всеки обект
е едно нещо (подобно на черна кутия). Така става
възможно той да бъде елемент на някакво друго
множество. Но в поглед отвътре същият обект е
сложна структура от много подобекти. В този смисъл
(относно тази гледна точка) той е множество. Ако се
9
опитаме да дадем дефиниция, то тя ще звучи така:

„Образът на един и същи обект зависи от гледната
точка, която избира субекта на познанието”, или
„Един и същи обект изглежда по различен начин, в
зависимост от гледната точка на наблюдателя ”.
Гениално тълкуване на относителността дава

Орфей със знаменитата фраза:
„Всичко е едно и едно е всичко!”
10
НАЙ ОБЩА ПРЕДСТАВА ЗА ВСЕЛЕНАТА И СВЕТА
II. НАЙ ОБЩА ПРЕДСТАВА ЗА

ВСЕЛЕНАТА И СВЕТА
Представата ни за свят е свързана преди всичко
с нашата метагалактика т.е. със света, в който живеем.
Съвършено ясно е, че ние като част от този свят сме
вътре в него, поради което можем да наблюдаваме
само част от него и само в поглед отвътре. Хората си
задават въпроси от типа „светът има ли граница”, „как
изглежда светът отвън”, „има ли други светове освен
нашия” и т.н. Някои учени като Фридман считат, че в
поглед отвън нашият свят изглежда като елементарна
частица.
Наблюдавайки нашия свят ние откриваме
огромно количество ясно различими обекти. На
микроскопично ниво това са елементарни частици,
атоми, молекули, вируси, микроби, бактерии,
дисперсни частици и др. На макроскопично ниво
виждаме метеорити, комети, спътници на планети,
планети, звезди, галактики, клъстери (галактически
струпвания) и др., а защо не и клъстерни струпвания.
Изводът е, че в най-общ план светът е
множество от най-различни обекти. Дефинирането на
света като множество го поставя под знака на
единицата. В поглед отвън той се превръща в един
самостоятелен обект (всичко е едно!). Както всеки
друг обект той не може да бъде безкрайно голям, от
което следва, че светът може да бъде елемент на друго
„по-голямо множество” т.е. на свят от по-високо ниво.
11
НАЙ ОБЩА ПРЕДСТАВА ЗА ВСЕЛЕНАТА И СВЕТА
Тези разсъждения ни водят към едно разбиране

и възприемане на вселената като свят включващ
всички възможни светове. Като естествен резултат се
появява идеята за иерархичната структура на
вселената. Така достигаме до следните изводи и
дефиниции:
1. Светът е множество от физически обекти.
2. Съществува един най-малък обект, от който
са изградени всички останали обекти в дадено
множество. Този обект е единно начало на дадения
свят и в този смисъл, той е елемент на множество,
което наричаме свят. Всички останали съставни
обекти са подмножества на множеството-свят.
3. В съответствие с принципа на
относителността в поглед отвътре един елемент на
света също е свят от по-ниско ниво (едно е всичко!), а
изходния свят в поглед отвън е елемент на свят от по-
високо ниво (всичко е едно!).
4. Така се оформя иерархична стълба, която е
неограничена както в посока към „по-малките”, така и
в посока към „по-големите” светове. В своята цялост
тази иерархична стълба е модел на вселената като
множество на всички светове. Тук понятията по-малко
и по-голямо имат условен смисъл, защото се отнасят
до мащаба на елементите.
Всъщност големината на множеството се
определя не от мащаба, а от броя на елементите,
така че едно „по-малко” множество може да се
окаже по-голямо от едно „по-голямо” множество.
12
ЕЛЕМЕНТИ НА ФЛУИДНАТА ПРЕДСТАВА ЗА СВЕТА
III. ЕЛЕМЕНТИ НА ФЛУИДНАТА

ПРЕДСТАВА ЗА СВЕТА
По начало нашата представа за флуид е

продиктувана от флуидиката и термодинамиката. Този
факт в известна степен ограничава обхвата на това
понятие само до познатите ни флуиди като реалните
газове и течности.
Като отчетем факта, че всеки обем газ, или
течност е множество от елементи (в случая молекули),
можем да формулираме една по-обща дефиниция на
понятието флуид:
Флуидът е множество от слабо свързани

физически елементи.
В тази дефиниция не съществува въпроса за

специфичния характер и свойства на елемента. Не е
важно какъв точно е елементът. Същественото е, че
определен брой елементи са обединени в една обща
конфигурация, която наричаме множество. В този
смисъл тайфунът е флуид с елемент газова молекула,
галактиката е флуид с елемент звезда, а клъстерът е
флуид с елемент галактика. Така става ясно и
обяснимо защо снимките на една галактика и един
тайфун са почти еднакви, защо интензивният
автомобилен поток се подчинява на законите на
аеродинамиката и т.н. В най общ план всички те са
13
флуиди, а разликата е в същността и мащабите на

техните елементи.
Елементите са слабо свързани в смисъл, че те не
се движат около един неподвижен център както е при
кристалите. Няма строго определен обем, който те
не биха могли да напуснат. За флуидите няма такова
ограничение.
Предложената дефиниция за флуид е валидна и
за плазмата, която съвременната наука определя като
четвърто състояние на веществото. Така става
възможна следната класификация на флуидите:
1. Хомогенни флуиди – с еднородни (еднакви)
елементи.
2. Хетерогенни флуиди – с нееднородни
(нееднакви) елементи.
3. Електрически неутрални флуиди.
4. Поляризирани флуиди
5. Йонизирани флуиди – плазми
Ще отбележим, че на микроскопично ниво
поляризираните флуиди и плазмата не са
електрически неутрални, докато на макро ниво са
неутрални, поради което се наричат квази неутрални.
14
СЛЕДСТВИЯ ОТ ФЛУИДНАТА
ПРЕДСТАВА ЗА СВЕТА
Тъй като говорим за поглед към даден свят
както отвътре, така и отвън, ясно е, че той
задължително е затворена система. Тази затвореност
го прави различим от околната среда. Тя е дефинирана
от условията, при които група обекти може да се
определи като множество. Но затвореност не означава
непременно и неделимост, защото присъствието на
елементи по принцип означава делимост.
В съответствие с принципа на относителността
в поглед отвътре светът е множество от елементи,
което възприемаме като флуид. В поглед отвън светът
е елемент на множество и ние го възприемаме като
частица, по аналогия с газовата молекула.
Можем да обобщим, че от математическа гледна
точка светът в поглед отвътре е множество, а в поглед
отвън е елемент. От физическа гледна точка в поглед
отвътре той е пространство, а в поглед отвън е
частица. От термодинамична гледна точка в поглед
отвътре е флуид, (при това хетерогенен флуид), а в
поглед отвън е флуидна частица.
Горните разсъждения позволяват да се даде

една по-прецизни дефиниции на физическото
пространство и свързаните с него понятия:
15
1. Пространството е свят в поглед отвътре.

Пространството е множество от всички обекти
съставящи света. Тази дефиниция не поставя под
съмнение материалната същност на пространството.
Пространството не е празнота, в която се намират
някакви материални обекти. Пространство е
самата съвкупност, самото множество от тези
обекти.
Ако мислено отстраним всички обекти от типа
на неутриното, елементарните частици, атомите,
молекулите и всички останали макроскопични обекти,
ще получим пространство, което наричаме вакуум.
Следователно вакуумът е хетерогенен флуид, който е
множество от всички обекти, които са по-малки от
неутриното.
По-горе дефинирахме елемента на
пространството като най-малка частица и единно
начало, от което са изградени всички останали обекти
в дадения свят. От физическа гледна точка е логично
елементът на пространството да наречем елементарен
квант (порция) материя. Подходящо е и названието
“етерон”, а защо не “ефирон”. Важно е да
отбележим, че елементът на пространството,
елементарният квант и етеронът се названия на едно и
също нещо (синоними). Астрофизиците определят
масата на етерона приблизително на 10-69 килограма.
Именно тези частици образуват първичния газ – етер
(ефир), който за разлика от вакуума е хомогенен.
Вакуумът като хетерогенен флуид съдържа както
16
елементарните кванти (етерони), така и цялото

многообразие от обекти, които е възможно да се
появят в диапазона от етерона до неутриното.
2. Най важната характеристика на

пространството е неговото състояние.
Състоянието на пространството е определена
картина (снимка, кадър) на разположение на неговите
елементи. Математическият аналог на състоянието на
пространството е една пермутация. Това свойство
дава възможност да се изследва пространството в
неговото развитие и да се дефинират редица
фундаментални понятия.
Състоянието на пространството може да се
променя т.е. пространството може да премине от едно
състояние в друго и такъв преход да се реализира
неограничен брой пъти. В това е и същността на
развитието. Промяната на състоянието означава, че
поне един елемент на пространството е променил
мястото си, а това е движение.
Като номерираме и подредим състоянията на
пространството по реда на тяхното възникване,
получаваме една поредица (ос на състоянията)
която ни дава възможност за изразим еднозначно
положението на един определен елемент като
функция на това множество от състояния.
17
3. Дефиниции на най-важните понятия

В дефинициите, които следват често ще се среща
понятието пространство. Ще употребяваме това
понятие и в смисъла на определението за вакуум като
хетерогенен флуид. В случай че говорим за етер
(ефир) ще разбираме, че пространството е хомогенен
флуид от етерони.
 СВЯТ – Физическа конфигурация от типа на
нашата метагалактика.
 ЕДИННО НАЧАЛО – Най-малката градивна
частица в даден свят, от която са изградени всички
останали съставни обекти.
 ПЪРВИЧНО НАЧАЛО – Онова, от което
произлиза всичко останало. Онова, което ражда
нещата. Първичното начало винаги е едно, за
разлика от единното начало.
Като подходящ пример за първично начало можем
да посочим оплодената яйцеклетка-зигота. Тя е една,
но от нея се появяват множество клетки с общ
произход, които изграждат цял организъм. За разлика
от първичната яйцеклетка обикновената клетка е
единно начало на организма.
 ПРОСТРАНСТВО – Свят в поглед отвътре.
Множество от материални обекти.
 ЕЛЕМЕНТ НА ПРОСТРАНСТВОТО – Най-
малката градивна частица в даден свят, която ще
наречем елементарен квант (етерон).
18
 СЪСТОЯНИЕ НА ПРОСТРАНСТВОТО –
Определена картина (снимка, кадър) на подреждане на
елементите на пространството.
 ПРОМЯНА НА СЪСТОЯНИЕТО –
Преминаване на пространството от едно състояние в
друго. С други думи промяната е събитие.
Същността на това събитие е самият преход към друго
състояние.
 МНОЖЕСТВО НА СЪСТОЯНИЯТА –
Неограничена поредица от състояния подредени по
реда на тяхното възникване.
 ДВИЖЕНИЕ – Преминаване на елементите на
пространството от една зона на пространството в
друга. В най-общ смисъл движението е преминаване
на пространството от едно състояние към друго.
 ВРЕМЕ – Положението на една точка в
пространството може да се изрази като функция на
множеството на състоянията. Това означава, че
пространствените координати на тази точка са
еднозначно определени като функции на състоянията
чрез оста на състоянията. В съвременната физика
разбирането е почти същото. Тук пространствените
координати са функция на времето, изразено чрез оста
на времето. Остава ни само смелостта да поставим
знак за равенство между множеството на
състоянията и множеството от времеви интервали,
(между оста на състоянията и оста на времето).
Така времето получава следната дефиниция:
19
Времето е неограничена последователност

от преходи на пространството от едно
състояние в друго.
От философска гледна точка всеки преход към
ново състояние е събитие. В този смисъл времето е
последователност от събития. Това е най-
обобщената дефиниция на понятието време.
Дефинирането на това понятие открива пътя за
приложение на хиперболичната геометрия във
физиката.
От логическа и причинно следствена гледна точка
се оформя следната верига: - Материята ражда
пространството, пространството ражда
движението, движението ражда времето.
От гледна точка на информатиката горната
дефиниция за време ни дава възможността да
определим времето като информационен поток,
тъй като всяко събитие съдържа определено
количество информация. В такъв случай е вярна
мисълта за реката на времето. Всъщност самият акт на
преминаване от едно състояние на пространството в
друго носи информационен товар.
 ВЕЩЕСТВО – Всеки обект в пространството,
който има маса различна от нула, има веществен
характер и в този смисъл той самият е вещество.
Най-малкият обект (вещ) в пространството е
неговият елемент (елементарен квант-частица-
етерон). Това означава, че всички останали съставни
обекти имат веществен характер. В този смисъл те са
20
вещество. Вещество са етеронът, елементарните

частици, атомите и молекулите, астероидите и
кометите, звездите и планетите, галактиките и др. В
тесен смисъл, съвременното разбиране за вещество се
ограничава в рамките на елементарните частици,
атомите и молекулите.
 МАТЕРИЯ – Материя е онова, което е
матерно.
Този тавтологичен израз ни подсказва, че смисъла
на понятието материя трябва да търсим извън
веществото, пространството и времето, да търсим
това, което за тях е първично начало подобно на
зиготата.
Най-добра представа за материя дава резонансния
модел на пространството. Материя е началното,
първичното състояние на света, когато той има само
един елемент.
4. ПРОСТРАНСТВОТО ОТ РАЗЛИЧНИ
ГЛЕДНИ ТОЧКИ
А. От позицията на философията пространството
е свят в поглед отвътре.
Б. От позициите на физиката пространство е
съвкупност на всички материални обекти в даден
свят.
В. От позицията на флуидиката и
термодинамиката, пространството е флуид.
Г. От позицията на математиката пространството
е множество.
21
ГЕОМЕТРИЧЕН ОБРАЗ НА ПРОСТРАНСТВОТО
IV. ГЕОМЕТРИЧЕН ОБРАЗ НА

ПРОСТРАНСТВОТО
1. МНОЖЕСТВО
Тъй като пространството е множество, в този
раздел ще употребяваме само тази дума. В такъв
случай е важно да определим най-важни свойства на
множеството.
Съгласно определението на Кантор,
множеството е обединение в едно, на добре
различими обекти на нашето възприятие, или на
нашата мисъл.
При изучаване на множествата се появяват
понятия като обект, елемент, мощност на
множеството и др. В математиката първостепенни са
понятията множество и елемент.
Обектът, като част от обективната, или
субективната реалност, има двойнствен характер.
Когато говорим за множество като обединение на
обекти, то тези обекти са елементи на това множество.
Но в същото време това множество може да се
разглежда като самостоятелен обект т.е. като елемент.
Този факт предопределя същността на принципа на
При изследването на множествата ние можем:
1. Да приемем за мярка елементът и по
отношение на него да определим големината на
множеството.
22
2. Да приемем за мярка множеството и по

отношение на него да определим големината на
елемента.
В първия случай ще установим, че големината
на множеството е равна на броя на неговите елементи.
Тя винаги е цяло число, което в математиката е
наречено кардинално число. Когато елементите на
множеството са номерирани, номерът на елемента се
нарича ординарно (поредно) число. Големината на
множеството се нарича мощност.
Ще обозначаваме големината на множеството с
М, големината на елемента с е, а броя на елементите с
N. (За големина М може да се говори само когато за
мярка е избран елемента на множеството и
обратно-големината на елемента се определя само
когато за мярка е избрано множеството.) При тези
обозначения следва, че:
1
MN и e
N
Големината М е равна на броя на елементите на
множеството N, а големината на елемента е се
равнява на относителния дял нa елемента по
отношение на множеството 1/N.
Вижда се, че произведението на двете величини
е постоянна величина:
Me  1
23
Получихме уравнението за инвариантност на

множеството. (Дясната част на уравнението остава
непроменлива (инвариантна) независимо от
стойностите на променливите в лявата му част).
Това уравнение има фундаментален характер. То се
появява под различна форма в най-големите клонове
на науката като геометрия, физика, термодинамика,
информатика и др. Уравнението за инвариантност е
частен случай на хармоничното уравнение:
ab  c 2
Може да се каже и обратното, че хармоничното
уравнение в математиката е следствие от
съществуващи зависимости в реалността.
Един от най-съществените проблеми в теорията
на множествата е наистина ли съществуват единично,
нулево и безкрайно множество. За да отговорим на
този въпрос ще изходим от дефиницията на Кантор.
Съгласно тази дефиниция множеството е
обединение в едно на добре различими обекти.
Когато говорим за нулево множество, ние
разбираме, че то няма елементи. Те не съществуват в
множеството. В този случай не е осъщественa
операцията обединение на елементи, а също така не
може да се говори за различимост на елементи,
защото няма обекти, които да бъдат различавани,
обединявани, или сравнявани помежду си.
Изводът е, че нулево множество не
съществува. Ние погрешно си представяме, че
24
множеството притежава някаква опаковка, в

която са поставени неговите елементи и когато
елементите ги няма, остава само “опаковката”,
която приемаме за “нулево множество”. Но какво
обединява това “множество”, при условие че няма
елементи?
Аналогичен е случаят за единичното множество.
Тук множеството и неговият елемент са едно и
също нещо. Не съществува операцията
обединяване на обекти в едно, защото обектът е
един.
Тъждествеността на елемента и множеството
не означава обединение. Възможно е да се обединят
два различни обекта, но тъждествеността не означава
различие, а идентичност. Изводът е, че единично
множество не съществува в рамките на дефиницията
на Кантор.
Най-сложен е проблемът за съществуването на
безкрайно множество, тъй като самото понятие
безкрайност не е дефинирано перфектно. Разглеждана
само като дума, безкрайността означава отсъствие на
край, т.е. на граница. Следователно безкрайност и
безграничност са синоними. В такъв случай е
некоректно да се твърди, че при определени
условия стойността на една величина се стреми
към безкрайност, защото се натрапва невярната
мисъл, че безкрайността е някаква особена и
специална граница. Далечна, непостижима, но все
пак граница.
25
Макар и с уговорка за формалност,

определянето на безкрайността като граница е по
принцип неправилно, защото е в противоречие със
същността на това понятие. В този смисъл невярно е
всяко уравнение от вида:
lim f ( x )  
x
Създава се илюзията, че безкрайността
съществува „някъде там”. Ние не можем да я
достигнем, но все пак тя стои някъде далеч,
недосегаема за нас. Тази илюзия противоречи на
смисъла на безкрайността като нещо, което няма
граница (край). Дори да допуснем, че безкрайно
множество съществува, то от уравнението за
инвариантност ще изчислим, че големината на
елемента на това множество е точно равна на нула:
1 1
e  0
M 
Но този резултат показва, че елементът не
съществува. Възниква въпросът какво обединява
„безкрайното” множество. Освен това, в смисъла на
определението за множество, елемент с нулева
големина е неразличим. Отново се появява
противоречие с дефиницията за множество.
Във философски аспект е налице сблъсък с
проблема за преминаване на нещо в нищо и
обратно. Ако допуснем, че такъв преход е възможен,
влизаме в противоречие със законите за съхранение
26
във физиката и с основополагащото философско

схващане за единството на света. Необходимо е да
приемем като постулат, че “преход на нещо в
нищо и обратно е невъзможен”.
Горните разсъждения водят до извода, че в
смисъла на определението за множество, безкрайно
множество не съществува. Ако въпреки всичко
допуснем, че все пак безкрайността съществува, тя не
може да се намира в дефиниционния интервал на
множествата, т.е. безкрайността стои извън зоната
на реалността. В този смисъл тя се намира в зоната
на трансцеденталността, или е самата
трансцеденталност.
За нас е важна констатацията, че множеството е
обединение на два, или повече елементи (на повече
от един елементи). Броят на елементите в едно
множество е естествено число по-голямо от
единица и не е равно на безкрайност. То може да
бъде неограничено голямо, но не може да бъде равно
на безкрайност. За всяко конкретно множество броят
на елементите е крайно число по-голямо от единица,
независимо каква е неговата големина.
Направените изводи позволяват доуточняване
на дефиницията за множество както следва:
Множеството е обединение в едно, на два или
повече добре различими обекти на нашето
възприятие, или на нашата мисъл.
Тази дефиниция позволява да въведем
логаритмична мярка за мощността на множеството.
27
Най-голямо удобство предлага двоичният логаритъм,

който ще означаваме като:
log2 M  Ld( M ) . (Логаритъм двоичен от М).
Когато броят на елементите е две, двоичният
логаритъм е единица, т.е.
Ld( M )  Ld( 2 )  1.
Когато “множеството” има само един елемент,
големината му в логаритмични единици е нула, т,е,
Ld( M )  Ld( 1 )  0. Този резултат нагледно
показва, че единично множество не съществува.
Когато “множеството” няма елементи, неговата
големина в логаритмични единици е минус
безкрайност, т.е.
Ld( M )  Ld( 0 )   . Вече установихме,
че безкрайността е извън обхвата на множествата.
Следователно резултатът показва, че нулево
множество не съществува.
При въвеждане на логаритмична мярка,
уравнението за инвариантност на множеството се
трансформира в уравнението:
Ld( M )  Ld( e )  0
Удивителното в случая е, че логаритмичното
измерване в множествата прехвърля мост към
информатиката. От гледна точка на информатиката
Ld ( M ) е ентропията на система от N елемента.
28
1
Стойността  Ld( e )   Ld( )  Ld( N ) е
N
информацията в битове, която носи един елемент
на системата. Като означим ентропията с E и
информацията с I, получаваме уравнението за
инвариантност в информатиката:
E  I  0 (В информатиката няма
такова уравнение)
На фиг.1а и Фиг.1б са представени официалните
и моите представи за множество.
Фиг.1а
Фиг.1б
29
Бързам да подчертая, че въвеждането на

логаритмичната мярка води до смайващи изводи.
Можем да приемем елемента на пространството за
единица мярка за маса. Така числото определящо
общата маса на множеството (пространството) ще
бъде равно на големината на множеството N. Като
изразим масата в логаритмични единици, стигаме до
извода, че маса във физиката, ентропия в
информатиката и ентропия в термодинамиката са
едно и също нещо, защото всички са равни на Ld(N).
По същия начин установяваме че масата е на
елемента на множеството и неговия информационен
товар I са еднакви и равни на Ld(1/N).
2. ГЕОМЕТРИЧЕН ОБРАЗ НА МНОЖЕСТВОТО
Уравнението за инвариантност на множеството
Me  1 дава възможност да построим неговия
геометричен образ като правоъгълен триъгълник.
(Фиг.2)
Фиг.2
30
От горния правоъгълен триъгълник на фиг.2 се

вижда че М.е=1, защото ако:
1
AB  1......AC  cos   e ......AD  M
cos 
1
Me  .cos   1
cos 
Фиг.3
Ако положим AB=R0; AC=rmin; AD=rmax

ще получим следния резултат:
rmax rmin  R02(Фиг.3)
Като нормираме това уравнение отново се
връщаме към уравнението за инвариантност на
множеството:
rmax rmin 1
 .cos   Me  1
R0 R0 cos 
31
Тригонометричните функции в
правоъгълния триъгълник са следните:
sinα=BD/AD cosα=AB/AD tgα=BD/AB
При тригонометричните функции за мярка се
приема хипотенузата AD
Ако приемем за мярка катета AB, ще
получим хиперболичните функции:
shψ=BD/AB chψ=AD/AB thψ=BD/AD
Връзката между аргументите α и ψ се
определя еднозначно с уравнението: cosα.chψ=1.
Всъщност това е уравнението за инвариантност на
множеството. За разлика от тригонометричния ъгъл
α, хиперболичния ъгъл ψ не се вижда, не може да
бъде посочен в правоъгълния триъгълник. Той
съществува само в неявен вид като функция на
тригонометричния ъгъл α:
1
  Arch
cos 
Вече имаме базата да получим уравнението на
Лоренц, x  c t  0 познато ни от теорията на
2 2 2
В правоъгълния триъгълник полагаме AD=x;
BD=y=ct; AB=R0
AD 2  BD 2  AB 2
Вижда се, че или ...x 2  y 2  R02

или ...x 2  c 2 t 2  R02
32
Последното уравнение е точно уравнението

на Лоренц, допълнено с една константа, която е
свързана с катета AB. Всъщност това е уравнението на
пространство с радиус R0 изразено с хиперболични
координати.
(В тригонометрията уравнението на
окръжността е     R0 . Радиуса R0=АВ и
2 2 2
координатите ξ=АС и η=ВС образуват

правоъгълен триъгълник с хипотенуза R0.
В хиперболичната геометрия същата
окръжност се описва с уравнението x  y  R0 .
2 2 2
Тук трите величини също образуват

правоъгълен триъгълник, но радиусът R0 =АВ е
катет, а хипотенуза е координатата x=rmax=АD.
Координатата y=ct=ВD е допирателна към
окръжността ).(Фиг.3)
3. СВОЙСТВА НА ПРОСТРАНСТВОТО
Основополагащите уравнения за инвариантност
на света и пространството са:
rmax rmin  R02
x 2  c 2 t 2  R02 ;
Първото уравнение е идентично с уравнението
за инвариантност на множеството.
Второто уравнение характеризира света в
поглед отвътре т.е. пространството. Както видяхме
това уравнение идва от хиперболичната геометрия.
33
rmax = x – Радиус на пространството. Чрез него

ние придобиваме представа са света в поглед отвътре.
rmin – Радиус на елемента на пространството.
Той характеризира елемента в поглед отвън.
В поглед отвън пространството се превръща в
елемент на пространство от по-висок ранг. В този
случай то ще бъде характеризирано като елемент
(както по-горе) с rmin.
R0 – Средногеометричен радиус на
пространството ( R0  rmax rmin )
y = c t = T – Времева координата
Свойствата на пространството са пряко
свързани с основополагащите уравнения. Ще посочим
и свойства, които имат характер на дефиниция, но е
важно да бъдат изведени на преден план:
А. Пространството е множество от
математическа гледна точка.
Б. Пространството има материален характер,
тъй като е множество от физически обекти.
В. Пространството има квантов характер тъй
като неговият елемент е част, порция, квант материя.
Г. Пространството е флуид тъй като
елементите му не са твърдо свързани.
Д. Пространството е поле. Физическото
пространство е поле (арена) на която се развиват
(протичат) всички физически явления и процеси.
34
Е. Пространството е резонансна система.

Това свойство произтича от уравнението
rmax rmin  R02 . То може да бъде преработено във
вида:
c c c2
 2 ...или... min max  02 .
rmax rmin R0
Това е познатото ни хармонично уравнение,
което в случая е представено като резонансно.
Г. Пространството има вълнови свойства.
Тези свойства произтичат от факта, че
пространството е флуид. Но този извод се
потвърждава и от второто уравнение
x 2  c 2 t 2  R02 . То може да бъде преработено
във вида: ( x  ct )( x  ct )  R0 . Вижда се, че
2
функциите
f1  ( x  ct )....и .... f 2  ( x  ct )
в съответствие с теорията на електромагнитното поле
са вълнови функции. Реално вълновите процеси ние
регистрираме като звукови вълни, електромагнитни
вълни и в частност като светлина.
Ж. Пространството има вихров характер.
Това свойство произтича от флуидния характер на
пространството. Съгласно законите на флуидиката във
флуида възникват вихри, които в зависимост от
условията биват отворени и затворени. Когато
35
визираме пространството, имаме предвид, че неговите

елементи са затворени вихри. Вихри са и други по-
големи конфигурации. Когато визираме
пространството в поглед отвън, това е свят. Както
елементите на пространството светът е затворен
вихър.
Съгласно законите на механиката вихрите
възникват винаги по двойки с противоположни знаци,
така че техните въртящи моменти винаги да се
уравновесяват.
З. Пространството е затворена система. Това
свойство произтича от самата дефиниция на
пространството като множество. Признакът, който
обединява елементите отделя множеството от
околната среда и го разграничава от външните
елементи. В този смисъл пространството е затворена
система. Следователно всяко пространство е
изкривено, а кривината му е к=1/rmax
3. ПАРАМЕТРИ НА ПРОСТРАНСТВОТО
Главни параметри на пространството са
радиусите и масата на пространството като цяло, на
неговия елемент и на техните средно геометрични
стойности изчислени чрез общоизвестни и точно
измерени световни константи:
Скорост на светлината
c = 2,997925.108 м/сек
Гравитационна константа
f = 6,6732.10-11 н.м2/кг2
36
Квантова константа
h = 6,6262.10-34 дж.сек
Квантова константа
ħ = h/2π=1,05459.10-34 дж.сек
Константа на Хъбъл
H = 71±4% (км/сек)/Mпск =
= 2,2985.10-18 1/сек
Константа на тънката структура
α = 5,66961.10-3
Ето какви са стойностите на посочените
параметри:
А. Радиус на метагалактиката:
c 2,997925.10 8
rmax   18
 1,3043.10 26 м.
H 2,2985.10
Б. Маса на метагалактиката:
c2 ( 2,997925.10 8 )2
mmax  rmax  11
1,3043.10 26  1,75672.10 53 кг.
f 6 ,6732.10
В. Маса на елемента:
H 1,05459.10 34 .2,2985.10 18
mmin  2  8 2
 2,697.10 69 кг.
c ( 2,997925.10 )
Г. Радиус на елемента:
f 6,6732.10 11
rmin  2 mmin  8 2
2,697.10 69  2,0025.10 96 м.
c ( 2,997925.10 )
37
(Тъй като светът и неговия елемент са затворени

конфигурации от типа на черните дупки, при тях
връзката между маса и радиус е линейна т.е.
f
r m)
c2
Д Средногеометричен радиус R0
f
R0  rmax rmin   1,616.10 35 м.
c3
Е. Средногеометрична маса m0
c
m0  mmax mmin   2,1766.10 8 кг.
f
Ж. Възраст на метагалактиката:
1 1
Т mgal .  18
 4 ,35.10 17 сек. 
H 2,2985.10
 13,7846 милиарда..години
З. Брой елементарни кванти в

метагалактиката:
mmax rmax 1,3043.10 26
N    6 ,51336.10 121
бр.
mmin rmin 2,0025.10 96
38
УНИВЕРСАЛНА ИЗМЕРИТЕЛНА СИСТЕМА
V. УНИВЕРСАЛНА ИЗМЕРИТЕЛНА
СИСТЕМА
Универсалната измерителна система е изградена

на базата на пулсационния модел на метагалактиката.
За основни измерителни единици са определени
средногеометричните стойности от радиусите и
масите на метагалактиката и елементарния квант. За
единица е приета началната скорост
Rmax
v0  c  2,4212.10 69 м / сек . Това е
R0
скоростта на въртене на метагалактиката
(пространството), в момента, когато тя е била с радиус
R0.
Единиците за дължина и маса следва да носят
името на Mакс Планк.
Единицата за време ще наречем универсална
секунда.
Така единиците за измерване ще бъдат както
следва:
Единица за дължина (дължина на Планк)
 Lp  = R0
hH
3  
1  Lp  = м  1,616.10 35  м
2 c
39
Единица за маса (маса на Планк)  M p   M0

hc
1  M p   2 f
 кг   2,177.10 8  кг 
Единица за време (секунда универсална)  Su 

R0
1  Su  
v0
 сек   6 ,6745.10 105  сек 
Rmax
Скоростта v0  c  2,4212.10 69 м / сек
R0
Единиците на СИ система във функция на
универсалните единици ще бъдат:
1 м  6 ,1876.10 34  Lp 
1 кг   4,594.107  M p 
1 сек   1,5.10 104  Su 
Съотношението между единиците за време е
изчислено на базата на стойност за константата на
Хъбъл:
H = 71±4% (км/сек)/Mпск = 2,2985.10-18 ( 1/сек)
Предимството на тази измерителна система е,
че тя е базирана на глобални параметри и може с
успех да се прилага при изучаването на
метагалактиката. Мерните единици съществуват в
пространството и винаги могат да бъдат възстановени.
40
Rmax
Приемаме отношението  n. Това
Ro
отношение играе основна роля. Чрез него можем да
изразим всички останали константи и параметри:
Радиус на метагалактиката Rmax  n  Lp 
Маса на метагалактиката M max  n  M p 

1
Радиус на елемента rmin  L 
n  p
1
Маса на елемента mmin   M p 
n
1  Lp 
Скорост на светлината c  
n  Su 
1  Lp 3 
Гравитационна константа f  2  2 
n  M p Su 
1
Константа на Хъбъл H  S 1 
2  u 
n
1  M p Lp 
2
Константа на Планк   
n  Su 
Брой на етероните в метагалактиката
Rmax
N  n2 [бр.]
re
41
Възраст на метагалактиката
1
T  n2  Su 
H
За да бъде системата универсална, тя трябва
да включва и електрическите величини. За тази цел
е достатъчно да въведем единица за количество
електричество, приравнена към дименсията за маса,
т.е. своего рода “електрически килограми”. За
целта намираме стойността на две еднакви
еквивалентни гравитационни маси, които създават
гравитационна сила равна на кулоновата сила между
два електрона, при същото разстояние:
2
meквивалентна e2
f 
r2 4 0 r 2 или
e
meквивалентна 
4 0 f
Елементарният електрически заряд може да се
изрази чрез константата на тънката структура α т.е.
4 
e
0 c
Като заместим тази стойност в израза за
“електрическата маса” получаваме нейната
окончателна стойност:
meквивалентна  m0   1,86.10 9  кг 
42
Този резултат е показателен, защото

hc
m0 
2 f
 кг   2 ,177.10 8  кг  е средно-
геометричната маса на метагалактиката.
Следователно 1 кулон е еквивалентен на
1,161.1010кг., което означава,че
( 1 )2 ( 1,161.10 10 )2
 f
4 r 2 r2
С въвеждането на единицата за “електрическа
маса”, универсалната измерителна система добива
завършен вид. В тази система диелектричната
константа ще се изчислява по формулата:
n2  M p Su 2 
0   
4  L p
3

Магнитната константа ще има постоянната
стойност:
 Lp 
0  4  
 p 
M
От тези зависимости се вижда, че
диелектричната константа е аналог на
гравитационната константа ( 4 0 f  1 ). С
разширение на пространството реципрочната й
стойност намалява. Магнитната константа не се
променя, защото тя е аналог на отношението на
радиуса към масата на метагалактиката, което в
43
универсалната измерителна система е единица, тъй

като всъщност тя е “черна дупка”.
Останалите електрически и магнитни величини
придобиват дименсии, които ги правят много по-
разбираеми. Например електрическото поле, както се
очаква придобива дименсията на гравитационно поле,
магнитната индукция – на ъглова скорост,
електрическият ток – на масов поток и т.н.
Въвеждането на променливата
Rmax R
n  0 позволява да разглеждаме
Ro rmin
пространството като разширяваща и свиваща се
система т.е. като резонансна система.
Вижда се, че повече от световните
„константи” сa променливи по отношение на n. В
универсалната измерителна система непроменливи са
само R0 ; M0 ; µ0; vo и константата на тънката
структура α.
Важен извод е, че с разширението на нашия свят
(метагалактиката) т.е. при нарастването на n нараства
1
и Rmax  n , а скоростта на светлината c 
n
намалява. Това означава, че ние живеем в един
разширяващ се и едновременно с това изстиващ свят.
На пръв поглед това е парадокс, защото от
термодинамиката знаем, че при постоянно налягане на
външната среда газовете се стремят да се разширяват
44
само когато се нагряват. Но ако съобразим, че ние

наблюдаваме света не отвън, а отвътре (при същите
външни условия), „парадоксът” става лесно обясним.
Когато наблюдаваме отвън, мярката за измерване е
скоростта на „звука” (светлината) във външната среда.
Когато наблюдаваме отвътре ние сме принудени да
вземем за мярка скоростта на „звука” (светлината) във
вътрешната среда. Свиването на газа при охлаждане е
съпроводено с по-бързо намаляване на скоростта на
молекулите му, в сравнение с радиуса на вътрешната
среда. Отношението на този радиус към скоростта на
„звука” (светлината) се увеличава, поради което ние
установяваме разширение, независимо че в поглед
отвън виждаме свиване.
45
РАЗШИРЯВАНЕ И СВИВАНЕ НА ПРОСТРАНСТВОТО
VI. . РАЗШИРЯВАНЕ И СВИВАНЕ НА

ПРОСТРАНСТВОТО ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА
НА ТЕРМОДИНАМИКАТА
Пространството е флуид. Следователно

законите на термодинамиката са валидни и за него.
Температурата на газа е функция на
средностатистическата стойност на скоростта на
елемента на газовата система. С нарастването на тази
скорост, температурата нараства и газът се разширява.
С намаляването на скоростта температурата намалява
и газът се свива. И всичко това се наблюдава в поглед
отвън.
Но с намаляването на температурата скоростта
на газовата частица намалява по-бързо от обема на
газа, включително и от радиуса на този обем. Това
означава, че отношението на радиуса към скоростта се
увеличава, т.е. времето за преминаването на газовата
частица по целия радиус се увеличава. В този смисъл
един вътрешен наблюдател ще възприема газовата
система като разширяваща се. Точно в тази ситуация
се намираме и ние, наблюдавайки развитието на
нашата метагалактика отвътре.
Горните разсъждения ни позволяват лесно да си
представим как разстоянието, времето и масата се
променят във функция на скоростта на едно тяло в
пространството. За външния наблюдател този обект
ще се свива, но за вътрешния ще се разширява, защото
46
РАЗШИРЯВАНЕ И СВИВАНЕ НА ПРОСТРАНСТВОТО
вътрешната хаотична скорост и външната насочена

скорост са свързани квадратично със скоростта на
светлината т.е. при увеличаване на външната скорост,
вътрешната намалява. (Няма опасност за вътрешния
наблюдател, защото и той като обект ще спазва
същите пропорции). Часовникът на вътрешния
наблюдател ще изостава в сравнение с този на
външния наблюдател, защото неговата стрелка ще се
движи с по-малка ъглова скорост. При това тези
явления не са илюзорни. Те са съвсем обективни. (В
приложение 2 този въпрос е разгледан с повече
подробности.)
47
ВИХРООБРАЗУВАНЕ В ПРОСТРАНСТВОТО
VII. .ВИХРООБРАЗУВАНЕ В
ПРОСТРАНСТВОТО
Съгласно законите на флуидиката, в газовете

могат да възникнат вихри. Вихрите могат да бъдат
отворени и затворени. Отворените вихри се простират
до границите на газовата среда. Затворените вихри
имат формата на тор. Когато в дадена точка на средата
възникне вихър, винаги възниква и втори вихър с
обратно въртене. Така сумата от кинетичните моменти
на двата вихъра се уравновесяват и сумарната им
стойност е нула.
Тъй като пространството е практически
безкрайно, то двойките, които възникват в него са
затворени вихри. Така пространството остава
неутрално както механично така и електрически.
Тороидалния характер на вихъра го прави
различим в околната среда. Така той се превръща в
обект, който ние възприемаме като частица и като
вещество. Такава частица има необходимите
характеристики, за да бъде елемент на множество или
флуидна частица.
На най-ниското ниво стоят елементарните
кванти (етерони) като елементи на нашето
пространство. Вече установихме, че масата на
елементарния квант е:
H
mmin  2
 2,697.10 69 кг.
c
48
Като форма елементарния квант (етеронът) е

тороидален вихър от много по-малки частици, които
на този етап можем да наречем гравитони.
Следователно съгласно законите на флуидиката
етероните се зараждат в гравитонното пространство
по двойки, в които двата вихъра са разноименни. Тези
вихри съставят нашето пространство, което можем да
наречем етеронно. Ако приемем това пространство за
едноатомно, можем да намерим
средностатистическата скорост на етероните по
формулата:
3 3
v0  c c  1,344.c  4.10 8 м / сек
 1,66
Вижда се, че скоростта на светлината е аналог
на скоростта на звука, а скоростта на етероните е
свръхсветлинна.
Във етеронното пространство също могат да се
образуват вихри. За нас най-важни са елементарните
електрически заряди електрона и позитрона, които
също се появяват по двойки. Несъмнено от етерона до
електрона и позитрона са възможни най-различни
конфигурации, подобни на неутриното.
Моята хипотеза е, че електроните и позитроните
се комбинират на три етапа до образуването на
неутрона:
– На първия етап два електрона и един
позитрон образуват един мюон минус, а два позитрона
и един електрон образуват един мюон плюс.
49
– На втори етап два мюона плюс и един мюон

минус образуват един протон, а два мюона минус и
един мюон плюс образуват един антипротон.
– На трети етап един протон и един електрон
образуват един неутрон, а един антипротон и един
позитрон образуват един антинеутрон.
При всички случаи пространството остава
електрически неутрално.
При всички случаи общата маса на
новополучената елементарна частица е по-голяма от
масите на съставящите я частици събрани поотделно.
Тази разлика (дефект на масата) може да се обясни с
нарастването на масата поне на една от съставящите
частици поради движението й около останалите две
частици със свръхсветлинна скорост.
Не е ясен отговорът на въпроса защо нашата

метагалактика е изградена от електрони, протони и
неутрони, а не от позитрони, антипротони и
антинеутрони. Мисля, че отговора трябва да се търси
в посока какъв вихър е самата метагалактика, каква е
посоката на нейното въртене. Може би това е
причината, с която можем да обясним същността на
спиновете.
За илюстрация на гореказаното ще покажа

моделът на неутрона със съответните доводи и
изчисления.
50
СТРОЕЖ НА НЕУТРОНА
VIII. СТРОЕЖ НА НЕУТРОНА
Протонът и неутронът са градивни елементи на

атомното ядро. Броят на протоните в ядрото е равен
на броя на електроните в ектронната обвивка на
атома. Така атомът остава електрически неутрален.
Съществуват различни модели за структурата на
неутрона, но всички са обединени от ограничението,
че е невъзможно да се превиши скоростта на
светлината. За нашия модел на пространството такова
ограничение не съществува. Можем да си позволим
модел на неутрона при превишена скорост на
светлината. За да бъде моделът логически
непротиворечив, допускаме следните предпоставки:
Ще изходим от една представа за подобие в
строежа на неутрона и водородния атом. Разлика
между двата модела ще търсим в радиуса на
електронната орбита. Това предположение е
мотивирано от хипотезата на астрофизиците за
“смачкване” на водородния атом и превръщането му в
неутрон при образуването на неутронни звезди.
Допускаме възможността орбиталната скорост
на електрона да бъде произволно голяма, т.е.
възможно е превишение на скоростта на светлината.
Тази хипотеза е в съзвучие с наличието на
свръхзвукови течения в газовете.
Тъй като дефектът на масата на неутрона е
положителен, за носител на този дефект приемаме
електрона. В резултат на високата скорост масата на
51
електрона се увеличава, поради което неутронът е по-

тежък от сумата на масите на протона и електрона
взети поотделно.
За да изчислим параметрите на модела първо
намираме разликата между масите на неутрона и
протона:
m  mn  m p  0,002306.10 27 kg  2,5314071me
(Резултатът е 2,534071 пъти по-голям от масата
за електрона me .)
Тази разлика в масите превишава масата на
електрона и е резултат на свръхсветлинната му
скорост.
Ако потърсим при каква скорост на електрона v
се получава това превишение на масите, от уравнение
mev2= 2,5314071mec2 ще получим орбиталната
скорост на електрона при движението му около
протона v= 1,591c.
Релативистичният ефект увеличава на масата на
електрона до:
v2
me  me 2  2,5314me
/
c
На същото основание отчитаме релативистично
увеличение на електрическия заряд на електрона до
е/=2,5314е.
След като знаем релативистичните стойности на
скоростта, масата и електрическия заряд на електрона,
лесно можем да изчислим радиуса на неговата орбита.
За протона не се отчитат релативистични ефекти, тъй
52
като той е практически неподвижен център на

въртене.
( 2,5314e )e e2
Rn    1,1132.10 15 ( м )
2 0 ( 2,5314me )v 2 0 me v
2 2
Величината 10–15(м) е добре познатата ни

единица за дължина наречена Ферми. Това е
основната единица за измерване на дължини
съизмерими с размерите на атомното ядро.
Изчислената стойност на радиуса на неутрона е много
близка до стойността приета от съвременната физика.
Резултатите потвърждават, че неутронът действително
е основата, която държи в стабилно състояние
атомното ядро и определя неговите размери.
Приемаме че радиуса на електронната орбита
е радиус на неутрона.
53
ЕЛЕКТРИЧЕСКИ И МАГНИТНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ
IX. ЕЛЕКТРИЧЕСКИ, МАГНИТНИ И

ЕЛЕКТРОМАГНИТНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ
Средата, в която възникват и се разпространяват

всички горепосочени взаимодействия е вакуумът. По
определение вакуумът е множество от всички обекти
намиращи се в диапазона от етерона до неутриното
(без неутриното). В този смисъл вакуумът е
хетерогенен флуид, от което следва, че той е подчинен
на законите на флуидиката. Спорно е дали вакуумът е
етер (ефир), но ако приемем, че етерът е хомогенен
флуид от етерони, той е съставна част на
нехомогенния вакуум.
Относно свойствата на вакуума със сигурност
можем да твърдим че са ни известни магнитната му
константа µ0, диелектричната константа ε0,
гравитационна константа f, константата на Хъбъл H,
константата на Планк h (и ħ=h/2π), константата на
тънката структура α и скоростта на светлината в него
c. Все още не е ясно каква e температурата и
плътността на вакуума.
Задачата, която си поставяме е да обясним от
гледна точка на флуидиката електрическите и
магнитните явления, както и същността на
електрическите заряди.
54
1. ТОКОВИ И ИЗОБАРНИ ЛИНИИ ВЪВ

ФЛУИДНА СРЕДА
Представата за токова линия е свързана с
представата ни за флуидна струя. Струята е флуиден
поток, който тече през относително малко напречно
сечение. Токовата линия е една пределно тънка
флуидна струя, която ние възприемаме като
геометрична линия. Тази линия може да бъде права
или крива, отворена или затворена. По принцип
отъждествяваме токовата линия с централната ос на
една достатъчно тънка флуидна струя.
На фиг.4 е представен един флуиден
праволинеен флуиден поток (ток) I с напречно
сечение окръжност с радиус R0. Скоростта на тока е
V0. Околната среда е флуид със статично налягане Р0.
Флуидният поток увлича околния флуид, при което се
получават цилиндрични слоеве с различни скорости.
Скоростта на тези слоеве е обратно пропорционална
на разстоянието от централната ос на тока и се
R0
определя като v  v0 . Посоката на движение е
r
успоредна на оста на цилиндъра.
Напречното сечение на цилиндрите е затворена
линия (в случая окръжност), която е геометрично
място на флуидни частици с еднаква скорост на
движение, поради което тази линия можем да наречем
изоспида. Скоростта на флуидните частици е
перпендикулярна на равнината на изоспидата.
Съгласно законите на флуидиката изоспидата
55
същевременно е и изобара. На чертежа изобарните

линии са представени като пунктирани окръжности.
Фиг.4
За всеки флуиден елемент намиращ се на

изолинията, освен скоростта може да се определи и
ъгловата му скорост по отношение на центъра на
изолинията. Ъгловата скорост е отношение на
скоростта към радиус вектора на елемента. Като
вектор ъгловата скорост е перпендикулярна на
равнината определена от радиус вектора на
съответната точка и вектора на скоростта. (Фиг.5) В
случая векторът на ъгловата скорост лежи в равнината
на изобарата и е перпендикулярен на флуидния поток
I. Следователно за всеки флуиден елемент трите
вектора (скорост, ъглова скорост и радиусвектор) са
56
оси на една правоъгълна координатна система.

Векторите на скоростите на флуидните елементи са
успоредни, а другите дава вектора са
перпендикулярни на флуидния ток I.
Фиг.5
2. ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ МЕЖДУ ДВА

УСПОРЕДНИ ПРАВОЛИНЕЙНИ ФЛУИДНИ
ПОТОКА
На Фиг. 6 e даден напречен разрез на два
успоредни потока I1 и I2 , перпендикулярни на
чертежа с еднакви радиуси R0, посоки, големини I, и
скорости V0 на протичащия флуид.
57
С пунктирани окръжности са показани

изобарните линии в околната среда. Всяка точка на
изобарата лежи върху една токова линия успоредна на
съответния й поток.
Всеки един от двата потока увлича околния
флуид и създава надлъжно течение, което обтича
надлъжно другия поток. Такова течение създава и
другия поток върху първия. Така неговата собствената
скорост на обтичане се сумира с допълнителната
скорост на флуида, създадена от въздействащия му
поток.
В зоната между двата потока (вътрешна зона)
сумарната скорост е по-голяма от сумарната скорост
извън тази зона (външна зона). Следователно
статичното налягане във вътрешната страна е по-
малко от налягането във външната зона. (подобно на
успоредно движещи се лодки)
Сумарният ефект е една сила на привличане
между двата потока. (Когато двата потока са
разнопосочни тази сила е на отблъскване Фиг.6)
Изчисленията показват, че тази сила с точност
до един коефициент е:
V02 R03  L mV02  R0 
F L  k  k1
r2 r  r 
Където k-коефициент; ρ- плътност на флуида;
V0-скорост на флуидния поток; m  (  R0  L ) -
2
маса на флуидния поток; R0 – радиус на флуидния

поток,
58
r- разстояние между центровете на двата флуидни

потока;
ΔL- дължина на флуидния поток. В случая
разглеждаме ΔL като крайна величина съизмерима с
радиуса R0 на флуидния поток.
Когато дължината на флуидния поток е
многократно по-голяма от разстоянието r между двата
флуидни потока (подобно на „безкрайно дълъг
проводник”), силата на привличане между тях ще
бъде:
V02 R02 L mV02
FL  k 3  k4
r r
Този случай има аналогия с привличането
между два успоредни и еднопосочни електрически
токове.
Фиг.6
59
3. ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ МЕЖДУ ДВА

УСПОРЕДНИ СПИРАЛНИ ФЛУИДНИ ПОТОКА
На фиг.7 е показана представата ни за спирален
флуиден поток, подобно на едноредова електрическа
бобина (соленоид).
Фиг. 7
Токовите линии в една равнина
перпендикулярна на оста на спиралата са показани на
фиг.8.
Фиг. 8
60
В случая пренебрегваме радиуса на флуидния

поток. R0 е радиусът на токовата спирала. R е радиус
на произволна вътрешна токова линия. r е радиус на
произволна външна токова линия. Окръжностите са
токови линии. Плътната окръжност е флуидния поток
(една навивка на спиралата).
V0 е скоростта на флуидния поток.
R
Vвътр  V е скоростта в произволна вътрешна
R0 0
токова линия.
R0
Vвън  V е скоростта в произволна външна
r 0
токова линия.
Всички вътрешни токови линии имат еднакви
ъглови скорости, за разлика от външните токови лиии,
при които ъгловата скорост намалява с нарастването
на радиуса r.
Когато една външна и една вътрешна токови
линии имат еднакви скорости, изпълнява се
основополагащото (за пространството)
уравнение rR  R0
2
На фиг.9 са показани изобарните линии

(изоспиди) на спирален флуиден поток.
61
Фиг.9
На фиг.10 са показани два еднакви успоредни

спирални потоци.
Фиг.10
В съответствие с показаното на фиг.8 всеки

поток създава в околния флуид течение, което обтича
другата спирала. Получава се ситуация, която е
идентична с ефекта на Магнус. Едноименните
спирали ще се отблъскват, а разноименните ще се
62
привличат от аеродинамичната сила по закона.

Едноименни са тези спирали, при които посоките на
навиване и нарастване са еднакви.
V02 R02 L
F k
D
Където е L-дължина на спиралата; D-
разстоянието между осите на спиралите; Ro – радиус
на спиралата и Vo – скорост на флуидния поток по
външната образуваща повърхност на спиралата.
4. ТОРОИДАЛНИ ТОКОВИ СТРУКТУРИ

Една токова спирала може да бъде огъната и да
се преобразува в затворена фигура от типа на
геометричния тор. Фиг.11
Фиг.11
63
На фиг.11 флуидния поток е показан като

спирала около тора с удебелени линии . В черен цвят
са показани изобарните линии във вътрешността на
тора. По подобен начин ще изглеждат изобарите в
пространството извън тора.
В най общия случай потокът, който формира
тора ще има две движения. Въртене около
централната ос и въртене около периферната осева
окръжност. Двете движения за взаимно
перпендикулярни. Съществуват две гранични
състояния. В първия случай въртенето е само около
периферната осева окръжност (Тор от първи род
Фиг.11). Във втория случай въртенето е само около
централната ос на тора (Тор от втори род Фиг.12).
Накратко можем да определим тора от първи
род като огънат в окръжност спирален флуиден поток.
Тор от втори род е огънат в окръжност праволинеен
флуиден поток
Фиг.12
64
И в двата гранични случая се различават два

вида торове (вихри) в зависимост от посоката на
въртене. Два тора от първи род се привличат, ако са
едноименни, или се отблъскват, ако са разноименни.
Два тора от втори род се привличат, ако са
разноименни, или се отблъскват, ако са едноименни.
Силата на взаимодействие е обратно пропорционална
на втората степен от разстоянието r между центровете
на взаимодействащите си торове. Ако приемем двата
радиуса на тора за еднакви и равни на R0, силата на
взаимодействие между тях е от вида:
2
R04 R 
F  k V 2  k V02 R02  0 
0
2
r  r 
И в двата случая централните оси на торовете са
успоредни (с еднакви „спинове.)
5. АНАЛОГИИ МЕЖДУ ФЛУИДНИ И

ЕЛЕКТРОМАГНИТНИ ЯВЛЕНИЯ
Разходката в дебрите на аеродинамиката не би
имала смисъл, ако не дава повод за размисъл за
електромагнетизма.
Една представа за вакуума като флуид води до
твърде интересни аналогии. Моята представа е, че
вакуумът е флуид от електрически незаредени
частици, в който звукът (разбирай светлината) се
разпространява със скорост 300000км/сек. В него е
възможно да се образуват вихри (торове) от първи и
втори род. Елементарните електрически заряди
65
електрон и позитрон са представители на вихрите от

втори род.
Електрическият ток е аналог на флуиден поток.
Практически той се разпространява със скоростта на
светлината. Следователно той е поток от вакуумни
частици. Не би могло да го разглеждаме само като
поток от електрони, защото те се движат с отчайващо
малка насочена скорост (дрейф) в проводника, от
порядъка на мм/сек). В електрическия проводник
има два вида движения, движение на електроните
и движение на вакуума, предизвикано от
движението на електроните. Тук виждаме аналогия с
протичането на течност по тръба. Дрейфът на
молекулите е малък в сравнение със скоростта на
звуковата вълна, с която се предават промените в
налягането. Тази представа за електрическия ток ни
дава възможност да съдим за характера на токовите
линии извън проводника, където няма електрически
заредени частици. Излиза, че електрически ток има и
извън проводниците, без електрони или позитрони и в
това няма нищо неестествено.
Аналогични са и взаимодействието между два
успоредни флуидни потока с това на два успоредни
електрически токове. (Фиг.6)
Най важният извод е, че токовите линии във
флуидите са аналог на електрическите токови
линии, а изобарните линии (изоспиди) са аналог на
магнитните силови линии. В механичен аспект
токовата линия се описва от вектора на скоростта на
66
флуидната частица, а магнитната линия се описва от

вектора на ъгловата скорост на същата частица. Това
означава, че електрическото и магнитното поле са два
способа за описване на едно и също нещо. Пример за
подобно нещо е механичното движение на една
материална точка. Точката е една, но ние можем да
опишем движението й или със скоростта, или с
ъгловата й скорост, или с двете величини, между
които има еднозначна връзка. Движението на
материална точка се описва с комплексния вектор
r  r( t )e i ( t )t .
67
ОПИТ ЗА СЪЗДАВАНЕ НА ЦЯЛОСТНА КАРТИНА….
X. ОПИТ ЗА СЪЗДАВАНЕ НА ЦЯЛОСТНА

КАРТИНА НА ЕЛЕКТРОМАГНИТНИТЕ
ЯВЛЕНИЯ
А. Средата, в която се проявяват

електромагнитните явления е вакуумът.
Първична частица на вакуума е елементарният
квант (етерон). Астрофизиката оценява масата на
елементарния квант на 10-69 килограма. Така в
първичната си форма пространството представлява
флуид, в който най-малката частица е етеронът.
Скоростта на „звука” (светлината) в този флуид
е равна на скоростта на светлината. Съгласно законите
на флуидиката линейната скорост на елементите на
пространството (етероните) ще има скорост по-голяма
от тази на звука-светлината.
В пространството-флуид се образуват затворени
вихри както от първи, така и от втори род. Тези вихри
се появяват по двойки (положителен и отрицателен
вихър). Всички подобни вихри по-малки от
неутриното, заедно със свободните етерони образуват
един хетерогенен флуид, който можем да
отъждествим с вакуума. Така добиваме представа за
пространството като хетерогенен флуид.
Б. Тази представа за пространството

позволява да изчислим някои основни параметри
на нашата метагалактика:
68
Законът на Планк E  h може да се

представи във вида
mVr  , където 
h
2
Като поставим в тази формула параметрите на
етерона, ще намерим радиуса на метагалактиката:
1,05.10 34
rmtgal   69 8
 3,5.10 26 метри
metheron c 10 3.10
Можем да намерим и стойността на константата
на Хъбъл:
c 3.10 8
H  26
 8,57.10 19 сек 1
rmtgal 3,5.10
В. Носители на елементарните електрически
заряд са електронът и позитронът.
Това са два разноименни вихри от втори род
(фиг.12), поради което те имат ясно изразени
магнитни полюси и притежават магнитен момент.
Взаимодействието между тях се предава чрез
околната среда (вакуума) по закона на Кулон.
Фиг.12
69
Тъй като приемаме електрона за вихър от

определена маса етерони със скорост на въртене равна
на светлинната, можем да определим радиуса на този
1,05.10 34
вихър: relektron    3,85.10 13 метри .
melektron c 9,1.10 31 .3.10 8
Това е комптоновия радиус на електрона. Обемът на
вихъра-електрон при така определения радиус е
1,12.10-36 м3
Като разделим масата на електрона на неговия
обем ще получим неговата плътност:
9,1.10 31
  8,125.10 5 кг / м 3 . Като умножим тази
1,12.10 36
стойност с квадрата на скоростта на светлината ще
получим стойността на статичното налягане във
вакуума p=7,312.1022 Паскала. От аеродинамиката
знаем, че плътността на газа и плътността на
вихъра са съизмерими. Това ни дава основание да
считаме, че плътността на вакуума е като тази на
електрона, т.е тя е равна на 8,125.105кг/м3. Този
резултат е напълно неочакван и неприемлив за
здравия разум, но не противоречи на логиката. На
първо място-всички материални тела са „прозрачни”
за елементите съставящи вакуума. На второ място-
колкото по-надълбоко навлизаме в микрокосмоса,
толкова по-чудовищни са плътностите, с които се
сблъскваме. На трето място-ние възприемаме нашия
свят в поглед отвътре като изстиващ и като
разширяващ се. В поглед отвън всяка охлаждаща се
газова система се свива и съответно увеличава
70
плътността си. Но нали частиците на вакуума

наблюдаваме отвън. Тогава защо трябва да се
учудваме, че плътността им се увеличава.
Г. След като знаем параметрите на електрона

и вакуума можем да намерим силата, с която се
отблъскват два електрона по законите на
аеродинамиката и да я сравним със закона на
Кулон.
R04
В аеродинамиката тази сила е F  k V
2
0
r2
Приемаме к=1. При това допускане резултатът
ще е неточен до около един порядък, но няма да
противоречи на разсъжденията. Силата на привличане
ще бъде
R04
F  V 2 0
2
r
В това уравнение поставяме параметрите на
електрона и вакуума и получаваме:
R04 1
F  V 2  8,125.10 5 .9.10 16 .( 3,85.10 13 )4 2 
0
2
r r
1 1
73,125.10 21 .219,7.10 52 2  1,6.10 27 2 Hютона
r r
По закона на Кулон получаваме следния
резултат:
71
e2 1 ( 1,6.10 19 )2 1 ( 1,6.10 19 )2 1

F .  .  .
4 r 2 4 8,85.10 12 r 2 4 8,85.10 12 r 2
1
 2,3.10 28 2 Hютона
r
Резултатите са съпоставими. Разликата идва от

приравняването на коефициента к с единицата. Но
логиката е необорима. Изводът е, че флуидната
представа дава логически свързани и вътрешно
непротиворечиви резултати.
Д. Електрически ток
Нашата представа за електрически ток е
неразривно свързана с движението на електрически
заряди и преди всичко с движение на електрони в
електропроводяща среда-електрически проводници.
Това наистина е така, но досега ние вярвахме, че
пространството между атомите на проводника е
празно. Така електрическия ток е поток само от
електрически заряди (електрони, позитрони, протони,
йони). Наличието на реална материална флуидна
среда-вакуум, поставя нещата в съвсем друга
плоскост. Движещите се електрони въздействат
върху вакуума и предизвикват флуиден поток,
който се разпространява със скоростта на
светлината. Тук има аналогия с действието на
високоговорителя върху въздушната среда.
Мембраната се движи с много малка скорост, но
72
предизвиква звукова вълна, която се разпространява с

многократно по-голяма скорост.
Проводникът представлява екран за
електроните, поради което те не могат да се движат
извън него. Но флуидния поток, който те
предизвикват не може да бъде екраниран от
проводника, поради което той директно въздейства на
околната среда съгласно законите на флуидиката.
Така електрическия ток в проводника предизвиква
течения в околния вакуум, които също трябва да
приемем за електрически токове (но без електрически
заряди) Фиг.4.
Фиг.4
Е. Електрически токови линии
По аналогия с флуидните токови линии,
електрическата токова линия се описва от скоростния
вектор при движение на флуидната частица.(Фиг.4).
По същество токовата линия е поток от елементи.
Токовите линии като понятие са валидни както за
пространството извън токовия проводник, така и за
пространството вътре в проводника.
73
Вече установихме, че около един праволинеен

електрически поток се образуват концентрично
разположени цилиндри, при които за всеки цилиндър
е характерна една и съща скорост на флуида
(вакуума). С отдалечаването от потока тази скорост
намалява, което означава че в далечната зона
статичното налягане на вакуума се увеличава.
Следователно външното налягане на вакуума се
стреми да притисне токовите цилиндри към
проводника.
В крайна сметка токовите линии са пределно
тънки флуидни потоци във вакуума.
Ж. Магнитни силови линии

Аналогията с флуидните процеси предполага
едно определение на магнитните линии като
геометрично място на елементи на вакуума с
еднакви ъглови скорости. С други думи магнитната
линия се описва от вектора на ъгловата скорост
(Фиг.4). но магнитната линия не е поток от флуидни
частици. Тя е множество частици с еднаква ъглова
скорост, но отделната частица не се движи по
магнитната линия, а само я пресича. Както се вижда,
първопричината за появата на магнитните линии е
електрическият ток. В случай на праволинеен ток
магнитната силова линия е окръжност
перпендикулярна на оста на проводника и се явява
като пресечница на токовия цилиндър с равнина
перпендикулярна на токовия проводник. Ясно е, че
74
както токовия цилиндър, така и магнитната силова

линия се стреми да се свие.
Тъй като ъгловата скорост е вектор
перпендикулярен на скоростта на материалната точка,
в разглеждания случай този вектор е перпендикулярен
и на токовия проводник.
На ъгловата скорост е аналогична величината
магнитна индукция В.
Знаем, че силата на взаимодействие между два
праволинейни проводника с еднакви токове е
 IIL I
F  BLI ...където...B  .
2 d 2 d
Електрическият ток в ампери за секунда е
аналог на масов поток в килограми за секунда. Ако
заменим дименсията на тока с килограми за секунда,
дименсията на магнитната индукция се променя в
ъглова скорост.
До същия извод стигаме, ако сравним силата,
с която магнитното поле действа на електрически
заряд със скорост V и центробежната сила на точка
въртяща се на радиус r около някакъв център:
За заряд F=qBV
mV 2
За материална точка F   mV
r
Вижда се, че ако електрическият заряд е
аналог на масата, магнитната индукция става
автоматично аналог на ъгловата скорост.
75
ГРАВИТАЦИЯ
XI. ГРАВИТАЦИЯ
Не съществува достатъчно убедителна теория,

или хипотеза за същността на явлението гравитация.
Най-сериозния опит за обяснение прави Айнщайн в
неговата теория на относителността, но при него има
едно непреодолимо противоречие. Извеждането на
изкривяването на пространството при натрупване на
големи количества материя като първоизточник на
гравитацията означава, че пространството е
нематериално (празно). Такова твърдение е
неприемливо от гледна точка на философското
схващане за материалния характер на пространството
и е твърде далеч от възприемането на пространството
като флуид.
Кризата се задълбочава още повече по въпроса
за скоростта на разпространение на гравитационната
вълна. Официалното становище e в полза на скоростта
на светлината, но твърде много са учените, които
считат, че гравитационния импулс се разпространява
със скорост много по-голяма от тази на светлината.
Един от тях е Лаплас. Следващия цитат е достатъчно
показателен.
(А известны ли какие-нибудь
экспериментальные данные о скорости действия
тяготения? Конечно, известны: этим вопросом
занимался ещѐ Лаплас в XVII веке. Он сделал вывод о
скорости действия тяготения, проанализировав
известные на то время данные о движении Луны и
планет. Идея заключалась вот в чѐм. Орбиты Луны и
76
планет не являются круговыми: расстояния между

Луной и Землѐй, а также между планетами и Солнцем,
непрерывно изменяются. Если соответствующие
изменения сил тяготения происходили бы с
запаздываниями, то орбиты эволюционировали бы. Но
многовековые астрономические наблюдения
свидетельствовали о том, что если даже такие
эволюции орбит происходят, то их результаты
ничтожны. Отсюда Лаплас получил нижнее
ограничение на скорость действия тяготения: это
нижнее ограничение оказалось больше скорости света
в вакууме на 7 (семь) порядков. Ничего себе, правда?
И это был лишь первый шажок. Современные
технические средства дают ещѐ более
впечатляющий результат! Так, Ван Фландерн
говорит об эксперименте, в котором, на некотором
интервале времени, принимались последовательности
импульсов от пульсаров, расположенных в различных
местах небесной сферы – и все эти данные
обрабатывались совместно. По сдвигам частот
повторения импульсов определяли текущий вектор
скорости Земли. Беря производную этого вектора по
времени, получали текущий вектор ускорения Земли.
Оказалось, что компонента этого вектора,
обусловленная притяжением к Солнцу, направлена не к
центру мгновенного видимого положения Солнца, а к
центру его мгновенного истинного положения. Свет
испытывает боковой снос (аберрацию по Брэдли), а
тяготение – нет! По результатам этого эксперимента,
нижнее ограничение на скорость действия тяготения
превышает скорость света в вакууме уже на 11
порядков.)
За да си изградим някаква представа за
гравитацията трябва да се съобразим с някои
дадености и особености:
1. Гравитационната сила е само на привличане.
77
2. Това привличане е валидно за всички познати

структури (от най-малките до най-големите), на които
приписваме маса (гравитационен заряд), независимо
дали са електрически заредени или неутрални. С
други думи гравитацията е всеобхватно явление.
3. Всеобхватността на гравитацията означава, че
частицата носител на гравитационните
взаимодействия (гравитонът) е по-малка от която и да
е друга частица в нашето пространство, включително
и от елементарния квант (етеронът), на който ние
също приписваме гравитационен заряд.
4. Ако гравитонът е по-малък от елементарния
квант, съгласно дефиницията за нашето пространство
той не е част от това пространство. Той е извън
нашето пространство т.е. той е част от друго
пространство (подпространство). В този смисъл
гравитонът е градивна частица на етерона, а етеронът
освен елемент на нашето пространство, ще бъде
подпространство (пространство от по-нисък ранг).
5. Ако гравитонът е материална частица (има
определен гравитационен заряд), то в съответствие с
иерархичния модел на пространството той също е
флуиден вихър от още по-малки частици.
6. В съответствие с вече посочената
информация, скоростта на гравитационната вълна е
различна и вероятно много по-голяма от скоростта на
светлината.
78
ЕДНА ОТ ВЪЗМОЖНИТЕ ПРЕДСТАВИ ЗА ГРАВИТАЦИЯТА
XII. ЕДНА ОТ ВЪЗМОЖНИТЕ

ПРЕДСТАВИ ЗА ГРАВИТАЦИЯТА
Иерархичният модел разглежда

пространството като свят в поглед отвътре, т.е.
като множество (флуид) от първични елементи
(етерони). В поглед отвън светът е елемент на свят от
по-високо ниво. На същото основание етеронът е
свят от по-ниско ниво. Това означава, че както
светът е затворен вихър (тор) от еднакви елементи,
така и етеронът е затворен вихър от други „еднакви но
по-малки елементи”. Етероните са вихри от първи
род и са едноименни. Това означава, че елементите
на всяко пространство се привличат точно защото са
от първи род и са едноименни. В противен случай те
ще се разбягат и пространството ще се саморазруши.
Тъй като тези вихри се раждат по двойки
(положителен и отрицателен вихър), в момента на
раждането се включва процес, който ги сепарира в две
групи, всяка от които образува множество от
едноименни елементи. В този смисъл може да се
говори за свят и антисвят.
Съществува възражение, че два еднакви
елемента привличайки се могат да се окажат в такава
конфигурация, при която да се унищожат взаимно (да
анихилират), подобно на двойката електрон-позитрон.
Но в повечето случаи е възможно те да се установят
на определена орбита, при която силата на
79
привличане да се уравновеси със центробежната сила,

както е при слънцето и планетите, или във водородния
атом.
Етеронът се движи със скоростта на
светлината и е градивна частица на преносната среда
(вакуум) за електромагнитните взаимодействия.
Носителите на елементарните електрически заряди са
затворени вихри от втори род с ясно изразени
магнитни полюси. Те носят и гравитационен заряд
(маса) който се формира от гравитационните заряди
на всички етерони, които влизат в състава им.
Етеронът е затворен вихър от първи род с
градивна частица гравитон без ясно изразени
„магнитни” полюси. Съотношението между радиусите
на гравитона и етерона е същото като между етерона и
нашето пространство.
Движението на етероните в зоната на
електрона като затворен вихър е подредено. Така се
ражда електрическия заряд. Но в същата
конфигурация съществува и гравитонен вихър,
породен от гравитонния характер на етероните.
Именно този вихър определя масата на електрона и
възможността му да си взаимодейства гравитационно
с което и да е друго електрически заредено, или
незаредено тяло с определена маса.
От гореказаното следва, че преносната среда
на гравитационните взаимодействия е
гравитонното пространство (гравитонния флуид).
80
Масата на гравитона можем да определим ако

приемем, че броя на гравитоните в един етерон (свят
от по-ниско ниво) е равен на броя на етероните в
метагалактиката т.е.:
meteron 2,697.10 69
m graviton   121
 4,14.10 191 кг.
N 6 ,51336.10
Радиусът на гравитона е
retheron 2,0025.10 96
rgraviton   121
 3,0745.10 218 м.
N 6 ,51336.10
Средногеометричния радиус на
пространството в етерона е
R0.eteron  reteron rgraviton  2.10 96 .3,0745.10 218  2,48.10 157 м.
Скорост на гравитона: При свиването или

разширяването на някое пространство произведението
от радиуса на пространството и скоростта на неговия
елемент остава постоянна величина т.е.
rmax velement  const . Следователно rmtgaлаxi c  retheron .v graviton .
От това равенство намираме скоростта на гравитона:
rmtgalaxi 1,3.10 26
v graviton  c 96
c  6 ,5.10 121 c ...( м / сек )
retheron 2.10
Вижда се, че в този ход на разсъждения

получените резултати са умопомрачаващи.
Нормалния човек не може да ги възприеме дори и
да не може да ги отрече. Следват приложения
81
ПРИЛОЖЕНИЕ 1
XIII. ПРИЛОЖЕНИЕ 1
В тази статия акцентът е върху основните
понятия, геометричния образ на света и преди
всичко върху света като резонансна система
A. ЕДИН НЕСТАНДАРТЕН ПОГЛЕД КЪМ

РЕАЛНОСТТА
ВСЕЛЕНА – Съвкупност на всички светове.
От философска гледна точка вселената е
универсум, в теософията би трябвало да е бог, а в
математиката е едно неограничено множество от
светове.
Считам, че понятието неограничено множество
не е тъждествено на съвременното разбиране за
безкрайност. За да бъде едно множество безкрайно
трябва неговият елемент да е с нулеви размери, което
означава, че него го няма, че той не съществува. В
този смисъл безкрайността не може да бъде
множество, защото няма елементи. Тя е
непрекъснатост (континуум).
При неограниченото множество това е
невъзможно. Колкото и малки да са размерите на
неговите елементи, те никога не са равни на нула.
Тогава има ли и къде е границата между
неограничено голямото и безкрайно голямото, между
неограничено малкото и несъществуващото. Тук се
докосваме до основния философски проблем може ли
и как нещото да се превръща в нищо, а нищото в
82
нещо. В теорията на множествата този проблем се

проявява в задачата да се намери едно множество,
което да не е нито изброимо, нито неизброимо. Тази
задача не е решена и до днес и няма вероятност да
бъде решена по понятни причини.
Представата за вселената като множество
извежда на преден план едно от най-важните й
свойства - делимост. Всяка нейна част е делима. В
това число и светът като обект във вселената е делим.
Това означава, че самата вселена е абсолютна
прекъснатост. В нея под никаква форма не може да
съществува непрекъснатост (континуум).
Тъй като вселената е неограничено множество,
не можем да говорим за поглед към нея нито отвън,
нито от вътре. Наблюдателят не може да се намира
извън нея. Извън вселената няма реалност. Там е
царството на трансцеденталността. Но също така той
не може да наблюдава вселената от вътре, защото
винаги се намира в някой затворен свят, който
блокира видимостта извън себе си.
В поглед от вътре наблюдателят ще констатира,
че се намира в един свят, който е само една нищожна
част от вселената.
За да изобразим нагледно модела на вселената
за опорна точка ще приемем един свят, който ще
наречем вселена само в условен смисъл, тъй като над
него има неограничен брой нива от по-висок ранг. От
тази позиция ще представим по-долните нива на
иерархията.
83
На Фиг. 1 е показан иерархичния модел на

вселената. Обектите от първи ранг са обозначени като
свят 1. Обектите от втори ранг са обозначени като
свят 2. Още една стъпка надолу следват обектите от
трети ранг обозначени като свят 3 и т. н.
Същевременно световете от всички нива на
иерархията се намират и в свободно състояние във
всички по-горни нива. Броят на нивата е неограничен.
Флуидната представа за вселената прави този
модел още по-ясен и разбираем:
ФИГ.1
Нека си представим един „първичен хомогенен
газ” от някакви неограничено малки частици.
84
Съгласно законите на термодинамиката в него могат

за се появят вихри. Те са отворени, или затворени.
Затворените вихри можем да идентифицираме като
нещо отделно от околната флуидна среда. Това
означава, че те са частици от по-високо ниво. Когато
тези частици са достатъчно много на брой те също
представляват флуид, в който възникнат затворени
вихри от още по-високо ниво (вихри от вихри). Този
процес може да се повтаря неограничено в посока
нагоре. Така можем да си представим иерархичния
модел на вселената.
СВЯТ – Затворена конфигурация от типа на

нашата метагалактика.
Затворена е тази конфигурация, която отговаря
на условията за черна дупка в съвременната теория на
В поглед отвън светът е черна дупка, но в
поглед от вътре е пространството (метагалактика). От
математическа гледна точка това пространство е
множество от елементи, както е показано на фиг. 2.
Колкото и да е голямо това множество винаги е
крайно.
Ние не можем да „видим” собствения си свят
отвън като затворена система (черна дупка), защото
сме вътре в него. Вътре в собственото си пространство
можем да наблюдаваме два вида затворени системи –
нормална затворена система (черна дупка) и затворена
микросистема (черна микродупка). Това е нашият
85
хоризонт на видимост. Отвъд хоризонта също има

черни дупки и микродупки от друго ниво, но те са
невидими за нас.
ФИГ 2
В съответствие с дефиницията за вселена всеки

свят може да бъде свят от „по-малки светове”, които
всъщност са неговите елементи..
Моделът на света отразява и принципът на
относителността. Същността на този принцип е че
всеки свят от което и да е ниво на иерархията има
двойнствен характер. В зависимост от гледната точка
на наблюдателя всеки свят може да се разглежда или
86
като множество, или като елемент, но не и двете

страни едновременно.
Възниква въпросът може ли да се дефинира
вселената като множество.
Анализът показва, че ако вселената е
безкрайно множество, то нейният елемент ще има
големина точно равна на нула. Това означава, че него
го няма, че той е нищо. Нарушена е самата дефиниция
за множеството като „обединение в едно на ясно
различими обекти на реалността или на нашата
мисъл”. Този въображаем елемент не може да бъде
различим обект, поради което не отговаря на
дефиницията за множество, а вселената би се
превърнала в обединение на нищото. Изводът е, че
вселената не може да бъде дефинирана както като
множество, така и като „безкрайно” множество.
Ако вселената е неограничено (но не
безкрайно) множество, отново се сблъскваме с
проблема за идентифицирането на нейния елемент. В
този случай знаем, че елементът съществува, че той не
е нищо, но не можем ясно да го различим. Така отново
се повява противоречие с дефиницията за множество.
Моето мнение е, че вселената е равнозначна
на реалността. Извън нея е нереалното или
трансцеденталното. От математическа гледна точка
вселената е граничен случай на множество, което
не е нито крайно, нито безкрайно. Ако бихме могли
да идентифицираме нейния „елемент” ще получим
87
отговор на въпроса за превръщане на нещото в нищо и

за прехода от реалното към трансцеденталното.
ПРОСТРАНСТВО – Пространството е свят в

поглед от вътре.
От математическа гледна точка пространството
е множество от материални (по-точно веществени)
елементи. От физическа гледна точка
пространството е арена (поле). Това поле е арената,
на която се разиграват всички останали физически
явления и процеси. В съответствие с изразните
средства на термодинамиката пространството е
флуид. Елементът на което и да е пространство е
неговата флуидна частица. Като примери, в света
който ние усещаме, може да различим въздушно
пространство, водно пространство, икономическо
пространство и др.
Тук се сблъскваме с проблема за дефиниране на
понятието флуид. Когато се говори за флуид, ние по
подразбиране го приемаме за множество от молекули.
Това ограничение не ни позволява да идентифицираме
като флуиди много други обекти в природата, като
например галактиките. Ако приемем галактиката като
„звезден флуид” (подобно на молекулните флуиди),
лесно ще разберем защо между спиралната галактика
и тайфунът приликата е поразителна. Просто тези
обекти са подчинени на законите на термодинамиката.
Но не е лесно да поставим знак за подобие между
звезда и молекула. Изводът е, че понятието флуид е
88
много по-обхватно, отколкото ние си представяме.

Считам, че от математическа гледна точка флуидът е
множество от слабо свързани обекти.
ОБЕКТ – Всяко нещо, което може да бъде

разграничено и различено от средата, в която се
намира и може да бъде идентифицирано.
По силата на това определение вселената не
може да бъде обект, тъй като няма среда, от която да я
разграничим, защото тя е самата реалност. (Но
вселената като понятие в нашето съзнание е обект.)
Светът в поглед от вън е обект. Вече посочихме,
че като такъв той може да бъде елемент на друг свят
от по-високото ниво на иерархията.
ЕЛЕМЕНТ НА ПРОСТРАНСТВОТО – Най-

малкият условно неделим обект, който можем да
открием в дадено пространство и който е единна
градивна единица за всички останали обекти в
това пространство.
Под условно неделим обект разбираме, че
елементът е затворена система и не се интересуваме
от неговата вътрешна същност.
Трябва да подчертаем, че свойствата на
елемента на пространството не се различават от
свойствата на света като обект във вселената. В този
смисъл и в хармония с иерархичния модел на
вселената, елементът на пространството е един свят от
по-ниско ниво на иерархията.
89
СЪСТОЯНИЕ НА ПРОСТРАНСТВОТО –
Определена картина на подреждане на елементите
на пространството.
Математическият аналог на състоянието на
пространството е пермутацията.
Термодинамичният израз на състоянието на
пространството е уравнението за състоянието на газа.
ДВИЖЕНИЕ – Непрекъсната промяна на

взаимното разположение на елементите на
пространството.
По същество всяка промяна е преход на
пространството от едно състояние към друго. Най-
сложен е въпросът за източника на движението в
пространството. Както всяка друга система
пространството се стреми към равновесие. Тъй като
не може да се реализира статично равновесие, в
системата ще се установи динамично равновесие.
Това означава непрекъсната промяна на взаимното
разположение на елементите на пространството т.е.
движение.
ВРЕМЕ – Неограничена поредица от преходи

на пространството от едно състояние към друго.
Тази дефиниция произтича от факта, че
разстоянието между два елемента на
пространството е функция на поредицата от
състояния. Идентично на това твърдение е
твърдението на съвременната физика, че
90
разстоянието между два елемента е функция на

времето. Проблемът е дали ние сме в състояние да
поставим знак за равенство между неограничена
поредица от състояния и философската категория
време.
От философска гледна точка времето е
поредица от събития, тъй всеки преход в друго
състояние е събитие. Това може би е най-
съдържателното и най-кратко определение на
понятието време.
Тъй като състоянието на множеството
погледнато като пермутация има отношение към
понятието информация, можем да твърдим, че
времето е информационен поток. Така изразът „река
на времето” придобива реален смисъл.
Дефиницията за време не допуска преход от
едно състояние в същото състояние, защото същото
състояние не е друго състояние, но не се забранява
връщане в същото състояние след някакъв интервал
от преходи.
Най-разбираемият пример за изобразяване на
времето като поредица от преходи е поредицата от
кадри при прожектирането на филм.
ПОЛЕ –. По мое мнение сегашното понятие за

поле не е добре дефинирано, което е предпоставка за
много спекулации с него. Полето е нещо, което не
може да бъде идентифицирано като конкретен обект -
ограничена област, тяло, или вещ (освен като
91
понятие). Полето е на първо място множество, от

което следва, че във физически смисъл то е флуид .
Само в този смисъл светът в поглед от вътре е поле,
т.е пространството е поле, флуид. Това е средата
(арената, ареалът) в която се развиват физическите
процеси и явления.
Понятията векторно или скаларно поле в
математиката в много голяма степен отговарят на
условията, изброени по-горе. Всички те имат строго
определен дефиниционен интервал. Но
дефиниционният интервал е множество от стойности,
които са валидни за която и да е точка на
геометричното пространство. В този смисъл
дефиниционният интервал е пространство, или поле,
или ареал.
Тук не става дума за отричане на
математическите и физически полета, с които борави
съвременната наука. Те са се наложили исторически и
не е нужно да се отказваме от тях, след като ни
вършат добра работа. Но има едно поле, което е „поле
на полетата” и това е пространството. Именно
пространството – флуид е носител на изначалния
смисъл на понятието поле. Понятието поле акцентира
върху свойствата на множеството. Полето е
противоположност на понятието едно, или елемент.
На всеки елемент от пространството отговаря
един вектор-скорост. Следователно в чисто
математически смисъл цялото пространството е
92
векторно поле. Този факт ни дава правото да считаме,

че пространство и поле са синоними.
Електромагнитните (ЕМ) полета са смущения в
пространството (от съвременна гледна точка
пространството е вакуум). Звуковите вълни са
смущения в някое флуидно пространство съставено от
атоми, или молекули. Те се разпространяват чрез
съответната им частица-носител и с характерната за
съответното пространството скорост. Носителят на
електромагнитната вълна е елементарният квант
който нарекохме етерон, а на звука е молекула или
атом.
Етеронът не е вълнов пакет, а преди всичко
порция вещество с определени размери и маса. Като
такъв той е ясно различим обект (частица). Той е
елемент на пространството и аналог на газовата
молекула. Етеронът е електрически неутрален.
Затвореният вихър от етерони е положително или
отрицателно електрически заредена частица.
ВЕЩЕСТВО – Всеки обект в пространството,

който има маса различна от нула, има веществен
характер.
Най-малкият обект (вещ) в пространството е
неговият елемент. Това означава, че всички останали
съставни обекти имат веществен характер. В този
смисъл те са вещество. Вещество са етеронът,
елементарните частици, атомите и молекулите,
астероидите и кометите, звездите и планетите,
93
галактиките и др. В тесен смисъл, съвременното

разбиране за вещество се ограничава в рамките на
елементарните частици, атомите и молекулите.
МАСА – По определение масата е мярка за

инертност. От гледна точка на гравитацията
масата е гравитационен заряд.
По същество масата на едно тяло е мяра за
количеството вещество, което то съдържа. Но
съвременната наука приема масата като мяра за
количество материя, което създава логически
проблеми, когато се съпоставят понятията вещество и
материя.
ЕНЕРГИЯ – Енергията е скаларна мяра за

движението на едно тяло.
mv 2
Оценява се по формулата E 
2
Колкото по-голяма е скоростта на движение,
толкова по-голяма е кинетичната енергия на тялото.
Когато няма движение скоростта е нула. Съответно и
кинетичната енергия на тялото е нула, но това не
означава, че тялото изчезва. Изводът е, че не може
да се отнасяме безкритично към невярното твърдение
за превръщането на енергията в маса и на масата в
енергия. Философски погледнато енергията е
относително понятие. Винаги би трябвало да се
уточнява “скорост спрямо какво, кинетична енергия
спрямо какво”.
94
Прочутата формула на Айнщайн за енергията

E  mc 2 има скрито значение. Скоростта на
светлината трябва да се разглежда като комплексен

вектор c  v1  iv 2 . Следователно пълната енергия

също е комплексна величина
2


E  m  c   mv12  mv22  i2mv1v 2  Eстатична  Eкинетична  Eимагинерна
 

Ако c е скоростта на една частица, тя ще

описва една затворена спирала с радиуси
r1  ...и...r2  . Така вече навлизаме в

mv1 mv2
квантовия свят, защото не знаем частицата къде точно
се намира в тази спирала.
ЕДИННО НАЧАЛО – Като понятие единно

начало е онова, което е градивна единица на
всичко останало, което е по-голямо от него.
По отношение на нашето пространството,
единно начало е етеронът. Това единно начало е
градивна единица на всички останали съставни обекти
в пространството. Представителството на единното
начало се реализира чрез множеството от етерони.
95
ПЪРВИЧНО НАЧАЛО – Онова, от което

произлиза всичко останало. Онова, което ражда
нещата. Първичното начало винаги е едно, за
разлика от единното начало.
Като подходящ пример за първично начало
можем да посочим оплодената яйцеклетка-зигота. Тя е
една, но от нея се раждат множество клетки с общ
произход, които формират цял организъм. За разлика
от яйцеклетката, която е първично начало,
обикновената клетка е единното начало на организма.
МАТЕРИЯ – Материя е онова, което е

матерно.
Този тавтологичен израз ни подсказва, че
смисъла на понятието материя трябва да търсим извън
веществото, пространството и времето, да търсим
това, което за тях е първичното начало подобно на
зиготата.
Изясняването на понятието материя е възможно
след като се запознаем с резонансния модел на
пространството.
96
СВЕТЪТ КАТО РЕЗОНАНСНА СИСТЕМА
1. Уравнение за инвариантност на
множеството
Големината N на множеството се измерва с броя
на неговите елементи n.
Следователно N  n . В този случай ние сме
избрали елементът за мерна единица.
Ако поставим въпроса каква е големината е на
елемента, за мерна единица ще изберем множеството.
1 1
Резултатът от измерването е e   .
N n
Произведението на двете величини е константно
т.е. Ne  1
Това е уравнението за инвариантност на
множеството. Каквито и да са стойностите на
променливите N и е, дясната страна на уравнението не
се променя. В математиката това уравнение се нарича
хармонично, а във физиката-резонансно.
2. Уравнение за инвариантност на света

Вече определихме света като множество. Ако
това е вярно, той също трябва да има подобно
уравнение за инвариантност.
a. За да намерим това уравнение ще

използваме уравнението за радиуса на
97
M
метагалактиката R  f , където М е масата на
c2
метагалактиката, f е гравитационната константа и с е
скоростта на светлината. Тъй като нашата
метагалактика в поглед от вън е затворен свят (черна
дупка), то R е нейният радиус в поглед от вътре
(гравитационен радиус).
Следващата стъпка е да ползваме закона на
Макс Планк E  h , където Е квант енергия, h е
квантовата константа, а ν е честотата. В E  h и в
c
E  Mc 2 полагаме h  2 и  .
2 r
Получаваме израза M  , където r е квантовият
cr
радиус на метагалактиката. Това е радиус в поглед от
вън, където тя е елемент на по-голям свят. Заместваме
M
стойността на М в R  f 2 и получаваме
c
2
 f 
R  f 2 ...или...Rr     R0
2
c cr  c3 
Окончателният резултат е Rr  R0 .
2
Когато приемем R0 за мерна единица,

уравнението на света става идентично с уравнението
на множеството т.е. Rr  1 е тъждествено на
Ne  1
98
Уравнението Rr  R0 2
е идентично с
уравнението на множеството. Това е уравнението за
инвариантност на света. Неговият смисъл е, че
колкото един свят е по-голям в поглед от вътре,
толкова е по-малък в поглед отвън, но в крайна сметка
това е един и същи свят.
f
Величината R0  3
 1,616.10 35 м. е
c
квантово релативистичият радиус на Планк
c
M0   2,1766.10 8 кг . е квантово
f
релативистичната маса на Планк.
b. Същия резултат ще получим, ако изходим

от закона на Планк:
Допускаме, че квантовия радиус (радиус на
Комптон) на най-малката частица на света е равен на
неговия гравитационен радиус, защото на този радиус
е съответен най-малкият квант енергия в
метагалактиката.
mcR  ...или...m  където m е масата на
cR
частицата. Гравитационният радиус
f f
на частицата е r  m 2  3  .
c c R cM
99
f
В уравнението r  прехвърламе R от ляво
c3 R
ще получим:
2 2
 f   c
rR   
3 
 R0
2
и още, че mM  
   M 0
2
 c   f 
Прави впечатление, че комптоновият радиус на
метагалактиката и гравитационният радиус на
нейният елемент са еднакви. Този факт е логичен
завършек на хипотезата, че светът в поглед отвън е
елемент на свят от по-високо ниво и в тази си
функция изглежда по съшия начин, както собственият
му елемент. По определение светът е множество от
елементи. Но от друга гледна точка елементът също е
свят. В този смисъл по отношение на собствения си
елемент светът е „свят от по-високо ниво на
иерархията”, а по отношение на собствения си свят
всеки елемент е „свят от по-ниско ниво на
иерархията”.
3. Светът като резонансна система
Уравнението Rr  R02 е резонансно, когато

дясната му част е константна.
2
 v  v   v 
То може да се доведе до вида         0
2
 R   r   R0 
или    02
100
v v
където величините   
R; r,
v
0 
R0 са ъглови скорости.
При константно R0 променливи са R и r. В
декартовата координатна система уравнението
представлява равнораменна хипербола.
Има едно особено състояние, когато R=r=R0.
В този момент светът има само един елемент.
Това означава, че той не може да бъде множество. В
такава конфигурация не съществуват пространство и
време. В даоизма това състояние се нарича ДАО.
Богомилите го наричат мъртва точка, а във физиката
и философията не би могло да се дефинира по друг
начин освен като сингулярност, доколкото single =
единичен. В този момент светът представлява само
себе си и само като един обект.
От философска гледна точка това единично
състояние е първичност. Това е матерното
състояние, от което се раждат веществото,
пространството и енергията. В този смисъл, ако се
опитаме да дефинираме понятието материя, ще се
получи следното:
„Матерно е онова първично състояние на
света, от което са раждат веществото,
пространството, енергията и времето”. С други
думи „материята е сингулярност”.
101
В своето развитие светът като множество

може да нараства чрез деление на елементите му, или
чрез добавяне на елементи. Нарастването на света
означава намаляване на относителния дял на елемента
по отношение на множеството.
Но светът може и да намалява чрез отнемане на
елементи, или чрез обединяване на елементи.
Съответно елементът му нараства. Създава се една
динамична картина, при която не можем да изключим
възможността светът да осцилира около първичната
си стойност. Това обяснява смисъла на резонансния
характер на уравнението му и на резонансната честота
ω0.
При такава постановка не може да се говори за
първоначален взрив в смисъла на съвременната
космогония. Сингулярността в смисъла на нашето
разбиране е естествено състояние на света.
Преходът от единичност към множественост не може
да се третира като някаква неестествена и непонятна
промяна на света, камо ли като взрив. Природата не
търпи такива драстични явления. Напротив-
сингулярността е едно от естествените непрекъснато
повтарящи се състояния на света. И още нещо,
сингулярността е една, тя е първичното начало на
света. След сингулярността следва раждането на
света, е преди сингулярността е имало един друг
свят, който се е превърнал в сингулярност.
Когато гравитационния радиус на едно тяло е
по-малък от комптоновия, навлизаме в света на
102
квантовите явления. Произведението на комптоновия

и гравитационния радиуси е
   mf 
 mc   c 2   Rr  R0 , където
2
  
   mf 
 mc   R..... c 2   r
   
Това уравнение е идентично с уравнението на
пространството, но разликата е, че вместо множество
от елементи в това „пространство” има само един
елемент. Не можем да знаем предварително в коя
точка на пространството се намира този елемент, но
можем да определим вероятността да го намерим в
дадена точка на пространството.
Тази вероятност е :
 mf   
 c 2   m 2   m 2
w     ...при...m  M 0 .
   c   M0 
 mc   f 
   
Ясно се вижда, че в квантовата зона попадат
частици с маса по-малка от квантово
релативистичната маса на Планк.
Тук е мястото, където трябва да уточним
понятието квант-порция. Преди всичко трябва да
разбираме квант маса и чак след това квант енергия. А
когато говорим за елементарен квант (етерон), това е
затворена частица-елемент на пространството. Ясно е,
че този елемент не е възможно да няма маса.
Астрофизиката я оценява като по-малка от 10-68 кг.
103
4. Геометричен образ на света

А. Избираме един произволен свят с радиус
R0 за мерна единица:
R0
ЧЕРТ.1
В този си вид той може да бъде или елемент на
множество, или множество.
Б. Ако мерната единица е елемент на
множество, тя ще бъде вътре в това множество:
Rmax
R0
ЧЕРТ. 2
В. Ако мерната единица е множество,
елементът й е вътре в нея:
104
ЧЕРТ. 3
Г. Като обединим вариант А и В ще получим
следната картина:
ЧЕРТ. 4
На ЧЕРТ. 4 големият кръг е множеството,
средният кръг е мерната единица, а малкия кръг е
105
елементът на множеството. Отсечката ВС е тангента

към средния кръг.
OA = rmin = R0 cosφ
OC = Rmax = R0/cosφ
OB = R0
rmin – Радиус на елемента
Rmax – Радиус на множеството
R0 – Радиус на мерната единица
Rmax
Големината на множеството е n
R0
rmin 1
Голмината на елемента е 
R0 n
Броят на елементите в множеството е
 Rmax   n 
N   1 n
2

 min   n 
r 
Трите радиусът са свързани в уравнението

rmin Rmax  Ro2
Тези съотношения показват, че черт. 4 е
модел на нашия свят, където мерна единица е
квантово релативистичият радиус на
f
R
Планк 0  3
 1,616.10 35 м.
c
106
Съгласно закона на Хъбъл радиусът на нашата

c
метагалактика е Rmax  където Н е константа на
H
Хъбъл.
Радиусът на етеронът е:
f
R02 c3  f H
rmin  
Rmax c c4
H
Д. Въвеждане на времето в модела на света
В черт. 4 въвеждаме BC=v0t
В точка С тази скорост се разлага на една
радиална и една тангенциална компоненти, както е
показано на черт. 5.
Триъгълникът на скоростите и триъгълник ABC
са подобни по условие, от което следва че:
vr  v0 cos 
c  v0 sin 
По отношение на нашето разбиране за свят
значението на тези скорости е следното:
1. Скоростта с е добре познатата ни скорост на
етерона. Това е вътрешната (топлинната) скорост
когато разглеждаме пространството като газ.
2. Радиалната скорост vr e насочена скорост
(скорост на света като цяло) когато го разглеждаме в
поглед от вън като елемент на по-горен свят.
3. Когато пространството се свива, елементът се
разширява. В момента когато пространството стане
равно на елемента то се превръща в сингулярност. В
107
този момент насочената скорост е нула, а топлинна

скорост е максимална т.е. cmax=v0
OA  rmin ...OC  Rmax ...OB  R0

ЧЕРТ. 5
От подобието на горепосочените триъгълници

можем да намерим максималната топлинна скорост:
c c c5
cmax  v0   R0  c  c10 61 (m / sek )
sin  Rmax f H 2
Това е една невъобразима скорост, която също

трябва да носи името на Планк.
В най-общ план от модела на фиг. 5 може да се
направят следните изводи:
1. Произведението cRmax е константа, т.е.
c2
cRmax  v0 R0   const . Този факт ни препраща
H
108
директно към модификацията на закона на Макс

Планк - mvr  .
c2
2. От равенството cRmax  v0 R0   const .
H
намираме тангенциалните скорости.
R0
В точка С c  v 0
Rmax ; В точка В - v0; В
R0
точка А - cmax  v0
rmin . Тези стойности водят до едно
ново уравнение за инвариантност:
2
 c 4 
c cmax  v0   c
2

 2 
f H  .

Този резултат означава, че произведението от
скоростта на елемента на нашия свят и скоростта на
„елемента на елемента” е инвариант.
3. Нарастването на Rmax (намаление на rmin)
означава разширение на света. Намаляването на Rmax
(нарастване на rmin) означава свиване на света. Двете
стойности се изравняват при състоянието на
сингулярност. Така светът функционира като
трептяща система в съответствие с резонансното
уравнение.
109
ОБОБЩЕНИЕ
ВСЕЛЕНАТА е свят на всички светове.

Вселената е универсум. Вселената е всемир.
Вселената е самата реалност.
Вселената не може да се „види” нито в поглед
от вън, нито в поглед от вътре. Вън от вселената
няма нищо, а вътре в нея е всичко. В която и точка да
се намираме, ние ще сме в един затворен свят. Само
него ни е позволено да наблюдаваме. В този смисъл (и
от математическа гледна точка) всички сечения на
вселената са еднакви. Където и да се намираме, ние
ще наблюдаваме само някой от неизброимите й
светове. (Тук аналогията е с така наречените
себеподобни линии. Вселената е нещо повече от
себеподобна. Тя е ”себееднаква)”.
Хипотезата за еднаквост на всички сечения във
вселената се потвърждава и от уравнението за
инвариантност rmin Rmax  Ro2 . Нормираният вид на
това уравнение е
rmin Rmax
2
 1...или ...rnorm Rnorm  1
Ro
В този си вид уравнението е универсално и важи
за всеки свят, независимо на кое иерархично ниво той
се намира.
Във Вселената нищо не се случва и нищо не
може да се случи. В нея е налице всичко, което се е
110
случило и всичко, което може да се случи в

наблюдавания от нас свят. (Имам предвид, че
какъвто и да е броят на възможните състояния на
един свят, броят на световете във вселената е много
по-голям. Така че всяко възможно състояние на
който и да е свят винаги съществува някъде във
вселената, винаги е реализирано някъде.)
Във Вселената не съществува пространство,

време, минало, настояще и бъдеще. Не съществува
въпросът за нейното раждане, развитие и залез. Тя е!
Тя просто е!
СВЕТЪТ е обект (елемент) на вселената,

независимо на кое ниво в иерархията се намира.
Светът е обект само в поглед от вън. Неговата

форма е геометричната фигура тор. (Във физически
аспект торът е затворен вихър. В зависимост от
посоките на въртене вихърът е положителен или
отрицателен.) Следователно торът е най-важната,
най-значимата и всепроникваща фигура във
вселената. Именно заради това, само тази фугира е
изобразена в храма на Озирис и то в двата си
варианта.
111
Стилизирано изображение на положителен и

отрицателен тор в храма на Озирис (От филма на
Гембъл THRIVE
http://www.youtube.com/watch?v=lEV5AFFcZ-s)
ФИГ. 6
В поглед от вътре светът е пространство

Пространството е множество от слабо
свързани елементи. В този смисъл пространството е
флуид. Не трябва да мислим че флуидът е нещо което
се намира в пространството. Самият флуид е
пространството. Естествено е законите на
термодинамиката да бъдат валидни и за
пространството разглеждано като флуид.
Елемент на пространството е етеронът-
елементарният квант вещество, който е
електрически неутрална частица. Аналогията с
молекулата на газ е безспорна.
112
По-законите на флуидиката в пространството

възникват едновременно два разноименни вихъра
от типа на електрона и позитрона, за да бъде
пространството електрически неутрално. Но тези
частици не са електрически неутрални. Те са
електрически заредени и като такива са носители на
електрическите взаимодействия. Останалите
елементарни частици са от по-високо ниво. На тази
основа се гради цялото многообразие на нашия свят
(метагалактиката).
Елементът на пространството е сложна
конфигурация. Той е „по-малък” свят в поглед от
вън. Следователно неговата вътрешна структура е
същата като на нашето пространство. Елементът на
нашето пространство е етеронът (елементарният
квант). Позволявам си да нарека елемента на по-
долното от нашето пространство – гравитон. Това
обстоятелство ни дава възможност да обясним
гравитацията от съвършено нова позиция.
Светът като резонансна система

Един пълен цикъл на разширение и свиване на
света протича следните фази:
Сингулярност > разширение > свиване >
сингулярност > разширение в обратна посока >
свиване >сингулярност.
По-нататък следва втори цикъл, трети цикъл
и т.н. без ограничение.
113
В поглед от вън резонансната честота на света е

огромна. Само един цикъл протича за време много по-
малко от една трилионна част от секундата.
Ние живеем в първата четвъртина на този
цикъл, във фазата на разширение.
Възможна ли е топлинна смърт на света?

Отговорът е, че топлинна смърт ние нито можем
да доживеем, нито можем да видим. В хода на
разширение и изстиване на света скоростта на
светлината намалява. Следователно времето ще тече
все по-бавно. Топлинната смърт ще настъпи, когато
скоростта на светлината стане нула. Тогава и
температурата му ще е на абсолютната нула. Но
тогава времето ще престане да тече, а стрелките
часовниците ще спрат да се движат. Ще ни е
необходима цяла вечност, за да дочакаме момента на
смъртта, което е невъзможно.
Изводът е, че за нас топлинна смърт на света
няма да настъпи. За нас светът ще бъде вечен. Но един
външен наблюдател дори няма и да се досети за
нашето съществуване.
Паралелни светове
Отговорът на този въпрос се вижда от самата
същност на иерархичния модел. Съществуват
едновременно неизброимо число светове, както в
хоризонтална, така и във вертикална посока. По
хоризонталата всички елементи на нашия свят
114
съществуват едновременно (паралелно), но всички те

са светове. Във вертикална посока нашият свят е
елемент на друг „по-голям” свят заедно с огромен
брой светове от неговия ранг, които също са елементи.
Това движение по вертикалата е неограничено и в
двете посоки.
Тук е мястото да отбележим, че
преминаването в друго измерение всъщност
означава преминаване от един свят в друг. Но
всеки свят е пространство с три геометрични и
една времева оси.
Геометричната форма на всички светове е
вездесъщият тор.
ЗАБАВЯНЕ НА ВРЕМЕТО И
УДЪЛЖАВАНЕ НА РАЗСТОЯНИЯТА
Има един въпрос, на който съвременната наука

не дава отговор. Безспорна истина е, че живеем в свят,
който се разширява и едновременно изстива. От
термодинамична гледна точка това явление е
парадокс. Всеизвестно е, че при изстиване газовете се
свиват, а при нагряване се разширяват. Но
наблюденията показват, че нашия свят не се
подчинява на този закон. При него нещата стоят точно
обратно. Проблемът е как на този парадокс да се даде
обяснение, което да не противоречи на законите на
термодинамиката.
Преди всичко трябва да се съобразим с факта, че
ние като наблюдатели се намираме вътре в
115
наблюдавания обект. Същевременно трябва да

предположим, че в хода на разширението настъпват
промени в мащабите на времето и разстоянията и тези
промени са причината за този парадокс.
Нашето изследване показва, че както
изстиването, така и разширяването на света е
съпроводено от намаляване скоростта на светлината.
Това означава, че вътрешната температура намалява и
погледнато от вън нашият свят обективно се свива. Но
в поглед от вътре скоростта на елементарния квант
намалява изпреварващо в сравнение с радиуса на
света. Отношението на радиуса към скоростта се
увеличава. Това отношение има дименсия време.
Следователно вътрешния наблюдател, който приема
скоростта на светлината за мярка, т.е. за константа, ще
установи нарастване на радиуса и увеличаване на
времето, за което светлинния лъч ще премине по
радиуса.
Това твърдение лесно може да се докаже чрез
формулата за налягането на газа в молекулната теория
на газовете, при условие че външното и вътрешното
налягане са изравнени:
Налягането на външната среда е постоянна
величина: p0 =const.
Налягането в изследвания обем газ се изравнява
с налягането на външната среда и е винаги равно на
p0.
Масата на изследвания обем газ е винаги
постоянна т=const
116
При изстиването на изследвания обем газ

намаляват скоростта на молекулите v, обема V и
плътността ρ. Можем да изчислим при изстиване как
се променя отношението на радиуса към скоростта на
молекулата:
 v 2 mv 2
p0  
3 3V
m 2
V v  kv 2 ...( m  const .... p0  const )
3 p0
3
V  k1 R  3 k 3 v 2
или ...R  k2 3 v 2
R k2
следователно ...t   3
v v
Резултатът е категоричен. При намаляване на
скоростта времето нараства.
Всъщност този резултат показва, че в
изстиващото пространство (пространство с
намаляваща скорост на светлината) часовниците
забавят своя ход. Следователно времето, за което
светлината изминава дадено разстояние се увеличава.
В дадения случай погледнато от вън разстоянието се
намалява, но вътрешния наблюдател възприема
пространство като разширяващо се, защото скоростта
на светлината в един свиващ се свят намалява по-
бързо от неговия радиус.
117
Този резултат показа, че е в сила максимата

„Колкото по-голямо, толкова по-малко и колкото
по-малко, толкова по-голямо.” Това означава, че
колкото по-голям е един свят в поглед от вътре,
толкова по-малък е той в поглед от вън и колкото по-
малък е в поглед от вън, толкова по-голям е в поглед
от вътре. За вселената като цяло може да се каже (с
всички условности), че в поглед от вътре вселената е
всичко (почти всичко!), а в поглед от вън вселената е
нищо (почти нищо).
По-подробно процесът на изменение на времето
и разстоянието е разгледан в приложение 2.
118
XIV. ПРИЛОЖЕНИЕ 2
A. ЗАБАВЯНЕ НА ВРЕМЕТО ПРИ

ДВИЖЕЩИ СЕ ОБЕКТИ
Със сигурност можем да кажем, че
пространството е средата, която пренася
електромагнитните и гравитационните вълни.
Следователно то трябва да има флуидни свойства.
Преди появата на теорията на относителността
пространството беше „запълнено” с въображаем газ
наречен етер (по руски ефир). Така от философска
гледна точка пространството придобива материален
характер.
Моето разбиране за етера е следното:
1. Етерът не е само флуид, който запълва
пространството. Етерът е самото пространство.
2. Аз не правя разлика между етер и вакуум. За
мен вакуум, пространство и етер (ефир) са едно и
също нещо.
3. Вакуумът е нееднороден флуид от различни
видове частици. Най малката от тези частици е
елементарният квант (етерон) с тегло около 10-69
килограма. Но той може да съдържа и много видове
други по-тежки частици.
4. Съгласно законите на термодинамиката при
дадена температура всички видове частици на
119
вакуума имат еднакво средностатистическо

количество топлинна енергия.
Това разбиране за пространството подкрепя
идеята, че законите за състоянието на газа са валидни
и за етера (ефир, вакуум, пространство, етеронен газ).
Но за да ползваме този математически апарат много е
важно да отговорим на въпроса дали при различни
скорости на движение на едно материално тяло
неговата маса се променя. Според мен по модул
масата не се променя в зависимост от скоростта. Тя
само се преразпределя вътрешно на статична,
динамична и имагинерна маса, но като модул остава
постоянна.
В следващите редове с апарата на
термодинамиката ще се опитам да направя мислен
експеримент, който да покаже какво става с
показанията на два часовника. Постановката на
експеримента е следната:
Две сфери (балони) са напълнени с еднакви
количества M от един и същи газ с атомно тегло μ. В
изходно положение те са приведени до температура T0
и налягането p0 на околната среда, което означава, че
имат еднакви обеми V0, и радиуси r0. Универсалната
газова константа е R0.
При тези данни уравнението за състоянието
на газа е:
M
p0V0  R0T0
 (1)
120
Скоростта на газовата молекула е

R0T0
v0  3
 (2)
Този резултат се получава като следствие от
зависимостта на налягането от плътността на газа и
скоростта на газовите молекули, което в кинетичната
v2
теория на газовете е p , където p-налягане,
3
v-скорост, ρ-плътност.
Нашият часовник ще си представим като
окръжност с радиус R0. Върхът на радиуса се движи
със скорост v0. Когато върхът опише една окръжност
маркираме една единица за време.
В началния момент двата часовника (сфери)
показват еднакви времена.
В следващия момент охлаждаме втората сфера
до температура T1  T0
Новото състояние на газа ще бъде:
M
p0V1  R0T1
 (3)
Както в уравнение (1) така и в уравнение (3)

налягането е р0 тъй като се уравновесява с
налягането на околната среда.
121
Скоростта молекулата е
RT  RT 
v1  3 0 1 .  за.звука..vзвук   0 1  (4)
   
κ – показател на адиабатата
Отношението на уравнения (3) и (1) е:

M
R0T1
p0V1  V1 T1
 ..или..  (5)
p0V0 M V0 T0
R0T0

Отношението на уравнения (4) и (2) е

v1 T1 T1 v12 T1
 ...или...v1  v0 ...или... 2  (5а)
v0 T0 T0 v0 T0
От уравнение (5) и (5а) и формулата за обем

на сфера или тор, следва че:
V1 r1 T1 v12 v12
3  3  3 2 ...или...r1  r0 3 2 (6)
V0 r0 T0 v0 v0
Ъгловата скорост на стрелката на първия
„часовник ”е
v0
0 
r0 (7)
Ъгловата скорост на стрелката на втория
„часовник ”е
122
v1 v1
1  
r1 v12 (8)
r0 3
v02
Отношението на ъгловите скорости е
v1
1 v1 v v v
  0  3 1 ...или... 1  0 3 1 (9)
0 v12 v0 v12 v0 v0
r0 2 .
3 3
v0 r0 v02
От уравнения (9) се вижда, че вторият

„часовник” има по-малка ъглова скорост. В
зависимост от скоростта на молекулите той ще
отчита по-малко време в сравнение с първия.
Причината за това явление е, че при охлаждането на
втората сфера скоростта на молекулите се намалява
по-бързо в сравнение с радиуса на сферата. От същото
уравнение се вижда, че при нагряване на втората
сфера, нейният часовник ще отчита повече време от
първия. (Отново напомняме, че тези разсъждения
имат основание само ако стрелката на часовника се
движи със скорост, която е пропорционална на
скоростта на газовите молекули. )
ОСОБЕНОТО в случая е, че не е необходимо
втората сфера да се движи. Когато тя е подвижна и
излъчва в околното пространство звуков сигнал с
някаква честота е необходимо да се отчете ефекта на
Доплер. Отчитането е по класическите формули.
123
При изтичане на газа през дюза газовата струя

придобива някаква насочена скорост за сметка на
топлинната енергия на газа, която е резултат от
хаотичното движение на газовите молекули.
Топлинната скорост на молекулите в струята v1,
насочената скорост на струята v и топлинната скорост
на молекулите в съда v0 са свързани квадратично с
уравнението:
v02  v12  v 2 ..(10)
Това означава, че ако разположим нашия
„часовник” да се движи заедно със струята, той ще
изостава от еталонния часовник съгласно уравнение
(9).
Уравнение (10) дава възможност да проведем
нашия мислен експеримент, когато газът е етер.
Нашата представа е, че етерът е газ от етерони.
Топлинната скорост на етероните в неподвижна среда
е
3
cetheron  c  c (11)

където с е скоростта на светлината, а k e показател на
адиабатата на етера (етеронния газ). Вижда се, че като
вълнов процес светлината е аналог на звука в газовете.
Особено внимание заслужава фактът, че
топлинната скорост на етерона е по-голяма от
скоростта на светлината, в съответствие с
теорията на газовете. Налице е противоречие с
теорията на относителността.
124
Когато втората сфера се движи със скорост v

топлинната скорост v1 намалява съгласно
уравнението:
v2
c2
etheron  v  v ...или...v1  cetheron 1 
2 2
1 (12)
ce2theron
Като приложим към фотонния газ уравнение

(9) ще получим:
v1
1 v1 cetheron v1 v1
  3 ...или...1  0 3 (13)
0 v12 v v12 cetheron cetheron
r0 3 2 . 0 3
2
cetheron r0 cetheron
В уравнение (13 ) заместваме

v1 v2
..със.. 1  2 и получаваме:
cetheron cetheron
v2 v2
 1  0 3 1  2
 0 6 1  2 (14)
cetheron cetheron
Вижда се, че подвижния часовник ще отчете по-

малко време от неподвижния. Причината за това
явление е същата както обяснихме по-горе.
125
Термодинамичния подход при разглеждането на

въпроса за забавяне на времето е много по-обхватен,
логичен и ясен.
Ако поставим един генератор на
електромагнитна честота f0 във втората сфера, а в
неподвижната сфера приемник на електромагнитни
вълни, в съответствие с уравнение (14) ще направим
до следните изводи:
1. В зависимост от насочената скорост v на
подвижната сфера, честотата на генератора ще се
понижи до стойност:
v2
f 1  f0 6 1  2 (15). Този ефект е чисто
cetheron
релативистичен.
2. Ако подвижната сфера се движи по
окръжност около неподвижната сфера, тъй като
разстоянието между тях не се променя, приемникът
ще отчете честота f1, т.е. ще бъде отчетен само
релативистичният ефект. Може би това е обяснението
на напречния доплеров ефект.
3. Когато разстоянието между сферите се
увеличава или намалява, приемникът ще отчете
намаляване или увеличаване на честотата f1 поради
ефекта на Доплер. С други думи ще се наблюдава
червено или виолетово изместване.
4. Когато топлинната скорост стане нула,
подвижният генератор ще престане да генерира, а
приемникът няма да регистрира никакъв сигнал,
126
защото при нулева температура по Келвин друго не

може да се очаква.
5. Тъй като топлинната скорост в подвижната
сфера намалява по-бързо от нейния радиус,
наблюдател който е вътре в нея ще констатира, че
сферата се разширява, защото ще му е необходимо
повече време, за да премине по диаметъра на сферата.
6. В поглед от вън свиването на подвижната
сфера е обективен процес, в унисон със законите на
термодинамиката.
127
ЛИТЕРАТУРА
1. Н. М. БЕЛЯЕВ – “Термодинамика” – Главное
издательство “Высшая школа” – Москва 1987г.
2. А.М. МХИТАРЯН – “Аэродинамика” – Издательство
“Машинистроение” – Москва 1976г.
3. А. ЛАНДАУ, Е. ЛИФШИЦ – “Хидродинамика” –
Издателство.
4. В. М. ЛАВРОВ – “Теория електромагнитного поля и
основы разпространения радиоволн” – Издательство “Связь”
– Москва 1964г.
5. Э. ВИХМАН – “Берклеевский курс физики” – Том IV
– “Квантовая физика” – Издательство “Наука” – Москва
1986г.
6. И. А. КЛИМИШИН – “Релативисткая астрономия” –
Издательство “Наука” – Москва 1989г.
7. “Нилс Бор и атомната физика” – Издателство“Наука
и изкуство” – София 1987г.
8. Б. М. ЯВОРСКИЙ, А. А. ДЕТЛАФ – “Справочник по
физике” – Издательство “Наука” – Москва 1974г.
9. И. Н. БРОНШТЕЙН, К. А. СЕМЕНДЯЕВ –
“Справочник по математике” – Издательство “Наука” –
Москва 1965г.
10. В. А. РАБИНОВИЧ З. Я. ХАВИН – “Краткий
химический справочник” – Издательство “Химия” –
Ленинград 1977г.
11. Г. КОРИ, Т. КОРИ – “Справочник по математике” –
12. “Физика космоса” – Маленькая энциклопедия –
Издательство “Советская энциклопедия” – Москва 1986г.
13. И. Н. Бронщейн, К. А. Семендяев – “Справочник по
математике” – Издательство “Наука” – Москва 1986г.
128
14. В. ГЕЛЕРТ, Х. КЕСТНЕР З. Тойбер –
“Математически енциклопедически речник” ” –
Издателство“Наука и изкуство” – София 1983г.
15. Н. С. ПИСКУНОВ – “Диференциальное и
интегральное исчисления” – Издательство “Наука” – Москва
1976г.
16. “Айнщайн и неговия принос в науката” –
17. А. АЗИМОВ – “Гравитационната гибел на
вселената” – Издателство “Народна просвета” – София 1990г.
18. С. УАНБЪРГ – “Първите три минути след
сътворението” Издателство“Наука и изкуство” – София 1984г.
19. Р. ПАЙЕРЛС – “Сюрпризы в теоретической физике”
– Издательство “Наука” – Москва 1988г.
20. Ф. Чен – “Введение в физику плазмы” ” –
Издательство “Мир” – Москва 1987г.
21. И.В. САВЕЛЬЕВ – “Курс общей физики” –
22. Т. КУИН – “Температура” Издательство “Мир” –
Москва 1985г.
23. И. С. ШКЛОВСКИЙ – “Вселенная жизнь разум” –
24. “Айнщайн за физиката, физиците и себе си” –
25. Б. Г. КУЗНЕЦОВ – “Айнщайн – живот смърт и
безсмъртие” – Издателство“Наука и изкуство” – София 1978г.
26. САВА ПЕТРОВ – “Логическите парадокси във
философска интерпретация” – Издателство“Наука и
изкуство” – София 1971г.
27. С. ХОКИН – “Кратка история на времето” –
28. Эйнщейновский сборник 1982-1983 – Издательство
“Наука” – Москва, 1986г.
129
29. Эйнщейновский сборник 1980-1981 – Издательство
“Наука” – Москва, 1986г.
30. МАКС БОРН – Издателство “Наука и изкуство”
– София, 1981г.
31. Бележити физици – Издателство “Народна просвета”
– София, 1980г.
32. ПЕТЪР РАЙЧЕВ – “Този невидим загадъчен свят”
– Партиздат – София, 1982г.
33. Физиците продължават да се шегуват
–Издателство “Наука и изкуство” – София, 1983г.
ИНТЕРНЕТ АДРЕСИ
1. „ТЕОРИЯ НА ПРОСТРАНСТВОТО”
http://svetogled5.hit.bg/5%20PROSTRANSTVOTO.pdf
2. „КОМПЛЕКСНА ГЕОМЕТРИЯ”
http://svetogled4.hit.bg/4%20KOMPLEXGEO.pdf
3. „KOMPLEX GEOMETRY”
http://svetogled2.hit.bg/2%20KOMPLEXGEO-En.pdf
4. ЩО Е КОМПЛЕКСНА ГЕОМЕТРИЯ
http://www.svetogled6.hit.bg/Shto%20e%20kompleksna%20geometria.pdf
5. WHAT IS COMPLEX GEOMETRY

http://svetogled6.hit.bg/What%20Is%20Complex%20Geometry.pdf
6. ЕЛЕКТРИЧЕСТВО И ОТНОСИТЕЛНОСТ
http://svetogled6.hit.bg/Elektrichestvo%20i%20otnositelnost.pdf
130

Вселена свят пространство време

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Вселена свят пространство време

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

ГЕОРГИ КРЪСТЕВ

Всички права над тази книга са запазени. Нито една част от

Георги Кръстев - автор

ВСЕЛЕНА СВЯТ ПРОСТРАНСТВО ВРЕМЕ

Илюстрация на корицата: Георги Кръстев

Интернет книжарница Телефон за поръчки:

Човекът е така устроен, че жаждата му за

1. Принцип на невъзможния преход:

2. Никоя величина не може да има стойност

следва, че безкрайно голяма величина не може реално

3. Светът и вселената не могат да бъдат

4. Произведението на стойностите на две

съхранението нито една от тях не може да има

опитаме да дадем дефиниция, то тя ще звучи така:

Гениално тълкуване на относителността дава

II. НАЙ ОБЩА ПРЕДСТАВА ЗА

Тези разсъждения ни водят към едно разбиране

III. ЕЛЕМЕНТИ НА ФЛУИДНАТА

По начало нашата представа за флуид е

Флуидът е множество от слабо свързани

В тази дефиниция не съществува въпроса за

флуиди, а разликата е в същността и мащабите на

Горните разсъждения позволяват да се даде

1. Пространството е свят в поглед отвътре.

елементарните кванти (етерони), така и цялото

2. Най важната характеристика на

3. Дефиниции на най-важните понятия

Времето е неограничена последователност

вещество. Вещество са етеронът, елементарните

IV. ГЕОМЕТРИЧЕН ОБРАЗ НА

2. Да приемем за мярка множеството и по

Получихме уравнението за инвариантност на

множеството притежава някаква опаковка, в

Макар и с уговорка за формалност,

във физиката и с основополагащото философско

Най-голямо удобство предлага двоичният логаритъм,

Бързам да подчертая, че въвеждането на

От горния правоъгълен триъгълник на фиг.2 се

Ако положим AB=R0; AC=rmin; AD=rmax

Вижда се, че или ...x 2  y 2  R02

Последното уравнение е точно уравнението

координатите ξ=АС и η=ВС образуват

Тук трите величини също образуват

rmax = x – Радиус на пространството. Чрез него

Е. Пространството е резонансна система.

визираме пространството, имаме предвид, че неговите

(Тъй като светът и неговия елемент са затворени

З. Брой елементарни кванти в

Универсалната измерителна система е изградена

Единица за маса (маса на Планк)  M p   M0

Единица за време (секунда универсална)  Su 

Маса на метагалактиката M max  n  M p 

Този резултат е показателен, защото

универсалната измерителна система е единица, тъй

само когато се нагряват. Но ако съобразим, че ние

VI. . РАЗШИРЯВАНЕ И СВИВАНЕ НА

Пространството е флуид. Следователно

вътрешната хаотична скорост и външната насочена

Съгласно законите на флуидиката, в газовете

Като форма елементарния квант (етеронът) е

– На втори етап два мюона плюс и един мюон

Не е ясен отговорът на въпроса защо нашата

За илюстрация на гореказаното ще покажа

VIII. СТРОЕЖ НА НЕУТРОНА