1. В началото бе пустотата.

И тъмнина покриваше безкрая; и знанието, застинало в

нищото на покоя, в безкрайността на времето, приемаше себе си.

2. И се огледа за себе си; и не се разпозна. То бе Нищо, изпълнено със съдържание.

3. И се замисли… и затрептя; припламна с нежен звук и пак угасна.

4. И се зачуди в този миг… беше ли това; и пак припламна с остър звук; и себе си
позна.

5. В мига съмнение и размисъл то себе си видя – в движение на остра светлина и

звук, припламващ в тъмнина.

6. И тъмнината в светлината се преля; звукът премина в тишина; и с информацията

от покоя си се сля.

7. И рече си тогаз: Да бъде светлина, и звук да бъде, и тъма! В движението си

простор да бъдат и да забравят вечността.

8. И таз забрава да познава себе си, като разделя себе си от себе си. И раздели се
мисълта на знание, движение и светлина; незнание, покой и тъмнина; събрани в
Цялото на вяра, и съмнение, и пустота.

9. И светлината стана ден и нощ; и Нищото превърна знание в незнание за знание;

и времето безкрайно задвижи се в простора краен, а пък простора сам се раздели на
проявен и скрит.

10. И стана знанието своето незнание, превърнало се в Избора да Е от Всичкото,

което Е.

11. Така от Избора, задвижен в кръговрат, преливаше простора във Вселена, и с вяра
в тази непозната красота допълваше се и се вливаше в празнотата на безкрайността.

12. Така позна се Нищото, превърнало се в Нещо, а Нещото, в самото себе си,
допълни се в дуалността. От Нищото се прояви, чрез изборите себе си разви и се
завърна в Нищото и вечността.

13. И Нищото самото себе си позна в кръговрата триединен, ограничило себе си до

АЗ.

Аз съм и Пътят, и Източникът и Животът,

и Силата, която ги допълва и им се противопоставя.

Когиталност (сogito, лат. - мисля) - това е мисловност, менталност

изобщо. Всепроникваща субстанция. В необятността на Всичко, което Е!
 Светът, Реалността е енергия - илюзия на виртуален Избор, която е „затворена” в
определена честотна граница, за да изглежда като Вселена и околен свят от материя.
Вибрационно се създава ефект на плътност, твърдост, но това е енергия, имаща
специфична честота на трептене. Когато тази честота е индивидуална и уникална, за
който и да е обект, тя функционира като защита за самия обект. Самата честота
образува поле, което работи като отразяваща повърхност за всяко друго (такова) поле,
което е с различна от неговата честота. Това е точно като при магнитите – когато
полюсите им са еднакви, те се отблъскват и не е възможно да ги допреш. В същото
време всеки магнит съдържа в себе си и единия и другия полюс. По аналогичен начин
полето от енергия е ограничаване на общата енергия в определена зона с два полюса.
Създава се илюзия за съществуване на преграда, защита и ограниченост на един
елемент от цялата (общата) енергия. Това е зона, ограничена сама в себе си от целия
потенциал, при това с две полярности. Ограничението, което притежава илюзия за
кратковременно запазена информация, се нарича… физическа реалност. При това
дори се създава впечатление за взаимодействие на едно ограничение (отделена
индивидуалност) с други такива… За да е пълна тази честотно-вълнова картина, се
проявяват свойства, способности - „поглъщане” и „отражение”, които допълнително
допринасят за подсилване на илюзията за отделеност. В рамките на ограничението
полето може да се определи като „свят, създаден априори”, като предварително
съществуващ, наличен... Специфичната честотна вибрация създава и илюзия за
цялостност, обособеност, единственост на образ, „затворен” във форма, която е нужно
да се пази, да се защитава от всичко „отвън”, защото то, външното, е различно,
неизвестно, непознато… Светът се превръща в Аз… и всичко друго…
Енергията е движение, трептене, което означава също така и температура, дължина
на вълната, информация. Оказва се, че когато липсва движение, енергията е
информационен потенциал, събран в… нищото. Това нищо от една страна е всичко
като вероятност и възможност, но от друга е само непроявен, несъществуващ
потенциал. При това в тази „точка” на покой и липса на движение времето тече с
безкрайна скорост (всичко се „случва” в мига „тук и сега”), а пространството изчезва и
потъва в празнотата на нищото… Този несъществуващ енерго-информационен
потенциал съдържа в себе си всички възможни вариации на всички възможни
вероятности от уравнения, които биха могли да бъдат създадени, да бъдат проявени. За
да се изследва всяко едно от тези уравнения, е необходимо в този честотен потенциал
да се създаде движение, което да затвори в определени честотни граници поле и да
функционира като индивидуална, специфична и уникална закономерност, уравнение,
функция. Това е един аспект, един тон или едно уравнение от безкрайните възможни
вероятностни уравнения в Цялото. Всеки диапазон, всяка уникална вибрация е друго
уравнение, което позволява друга възможна вероятност. Така всяко ограничение е и
съответното уравнение, а съвкупността от всички уравнения дава възможност да се
осъществи физическо преживяване – илюзия за материален свят. Всяка съвкупност от
уравнения позволява използването на нови възможности за развиване на идеята за
кратковременна заобикаляща реалност, а всеки избор е нова вариация и ново решение
за сътворяване на следваща действителност. Така всяко уравнение, всяка функция на
тази енергия притежава своя личностна холограма (индивидуално ограничение), както
и личностна заобикаляща го околна среда. Системата на проявлението е затворена в
индивидуалното поле на честотния диапазон, който предварително е избран (от
същото това проявление). Енергията на полето се явява поле на защитата –
индивидуалното поле на всяко проявление. Функцията, уравнението на всеки
индивидуален честотен диапазон влиза във взаимодействие, с който и да е друг такъв.
В резултат това се преживява като синхрон (хармония) или асинхрон (дисхармония) с
индивидуалната честота. В първия случай „преживените“ трептения наричаме
радост, любов, творчество, вдъхновение, страст и т.н. Когато трептенията са
асинхронични (извън синхрона), то тези вибрации определяме като страх, съмнение,
злоба, гняв, ревност и така нататък. В глобален план това е принцип на
функционирането на Всичко, което Е – чрез ограничаване на диапазон на цялостното
информационно поле се изгражда филтър за енергията, който води до трептения, които
наричаме преживявания.
Така всяко уравнение е възможна вероятност. Изборът е този, който определя
фокуса – дали тази вероятност да бъде задвижена и по този начин да се определя
строго индивидуално защитно поле в определен честотен диапазон. Преживяването е
синхронично или несинхронично приемане на отразения от околната среда сигнал,
който самото проявление е излъчило. А средата е предварително сформирана чрез
излъчването плоскост, която отразява тези сигнали. Вярванията и убежденията са
филтър, който осигурява допълнително ограничение (защита) и така подсилва
индивидуалността и уникалността на излъчените сигнали. Това означава, че всяка
отделна ситуация е точен огледален образ или точно ехо, в рамките на ограничението
на самото излъчване. Затова всичко, което се случва в една реалност, се отнася към
самото уравнение и не касае никоя друга функция. Всяко индивидуално ограничение
или функция наричаме проявление, а общата съвкупност от всички вероятности
наричаме потенциал (Източник). Когато говорим за взаимодействие на вълнови
функции, се получава обмен на честоти (поглъщане и отражение), който наричаме
честотен ПОРТАЛ. Така всяко проявление създава вероятна версия на всяко друго
проявление в ограничението на своята реалност. Същото се случва и при другото
проявление – то създава собствена версия на първото (проявление) в своята реалност.
Така всяко проявление преживява създадената „собствена“ версия и нарича това
взаимодействие. Всяка версия разчита, разкодира част от цялото честотно уравнение
на общото поле на потенциала. Ето защо всяко взаимодействие с друго проявление е
показател за нещо, което е нужно да се научи в собствената индивидуална реалност, за
да се подобри възможността за избор на нова вероятност. Така всеки избор води до нов
избор, а всяко развитие като функция на енергията на тези избори се отчита и се
нарича… преживяване на Живот. Всяко уравнение се явява парченце от пъзела на
целия вероятностен потенциал…
 Всички факти в началото бяха парченца от пъзел, пръснати в необятността –
разпилени, непоследователни, неподредени. Пристигащи хаотично в миговете,
когато не ги търсиш и не ги очакваш… Светкавици, проблясващи в мрака, които е
редно да уловиш в шепата си като светулки - да ги събереш с търпение, вдъхновение
и отдаденост. Тогава, приел разпиляната хаотичност на своето незнание, с вяра в
Нищото, подреждаш светлината на собствения си Живот. Защото…
Дори да вярваме, че не вярваме, ние пак вярваме…
ivomir

Мнозина не вярват. Но по-вярното е, че мнозина вярват, че не вярват. И толкова

силна е вярата им в неверието, че са успели да слеят последното със себе си, да го
направят своя същност, без да подозират това. Уникално силна вяра, нали!? А
представяте си какво би се случило, когато повярват, че… вярват…
Забравили сме произхода си… Страхуваме се от непознатото… Потопени в една
система, забравяме да си спомним, че ние сме самата система. Създаваме си илюзорни
проблеми, които после се опитваме да решим. И всичко това - за да се почувстваме
важни и значими в собственото си незнание… докато един ден открием, че сами
градим системата.
Всичко започва със загадката на квантовата физика – физиката на елементарните
частици. Оказва се, че електронът и другите елементарни частици имат удивителна
способност – да се държат като частица с определена маса и едновременно с това като
вълна – електромагнитно поле без никаква маса. Това на пръв поглед не може да се
обясни и дълги години учените използват термина „дуализъм на природата” –
способност на природните явления да встъпват едновременно в два образа. След това
се появява още една загадка. Върху резултатите на експериментите с елементарни
частици влияе… личността на експериментатора. Впечатлението е такова, че хората
със своето съзнание неволно задвижват природата под себе си и постигат необходимия
резултат. Въпросът за научна обективност в този случай изобщо не стои. И накрая…
направо главозамайващо е откритието, че електронът и неговите „колеги” се държат
като частици само в присъствието на експериментатор. Ако никой не ги наблюдава, те
са вълна. Това означава, че човек наистина волно или неволно ръководи природните
явления. Изводът е не само шокиращ, но и стряскащ: живеем в свят, който се изменя
под влиянието на странична воля. Материята, състояща се от атоми (които са
изградени от елементарни частици), е вълна, която няма маса… Или може би... няма
материя?
Подобно твърдение съществува от векове и при всички духовни и езотерични
практики. Вибрационното енергийно-информационно поле е в основата на целия
духовен опит. Това e същото поле от енергия, което наблюдават и от което черпят
информация светци, буди, йоги, мистици, свещеници, шамани, ясновидци... Наричат го
„Източник“, „Бог“, „Вселенски разум“, „Акаша“, „Първичният Ом“, „Мрежата от
скъпоценни камъни на Индра“, „Музиката на сферите” и с хиляди други имена в
цялата история. Това е общият корен на всички религии и връзката между нашите
вътрешни и външни светове. В Махаяна будизма през трети век се описва една
космология, която е не по-различна от физиката в наши дни. Акашовите записи пък са
библиотеката на вселената, където се съдържа знанието за всичко. Разликата между
тези, които „имат достъп”, и тези, които „нямат“, е в осъзнаването на този достъп.
Осъзнаването на информацията е „бонус“ към процеса на духовното развитие (а то не е
само духовно, а и умствено и физическо), за което се изисква работа, вяра и търпение.
Библиотеката от информация няма врати и няма нужда някой да ги отваря. Достъпът е
свободен и получаваме информацията винаги, която ни е необходима. Така например
във ведическите учения Акаша* е самото пространство - това, което другите елементи
изпълват и което съществува едновременно с вибрациите. При това Акаша (етерното
пространство; Ин) е неразделна от Прана (жизнената енергия; Ян) - движение и покой в
едно цяло. Повторяемостта е принцип на вселената. Това се оказва и е едно от най-
значимите постижения в теоретичната физика в последно време - холографският
принцип на изграждане на вселената (ще бъде обяснено подробно в книгата).

* Дори Никола Тесла използва термина Акаша, за да опише етерното поле, което се простира през всички неща.

Едва през осемдесетте години на ХХ в. напредъкът в компютрите позволи да се

описват математически модели в природата и да им се дава образ. Терминът фрактал е
въведен през 1975 г. от математика Беноа Манделброт. Той изучава някои прости
уравнения, които при повторението си произвеждат безкрайно множество от
изменящи се геометрични форми в рамките на ограничена среда (т.е. те са ограничени,
но в същото време безкрайни). Фракталът е проста геометрична форма, която може да
се дели на части, всяка от които е приблизително умалено копие на целия модел
(самоподобие). Това е и принципът на холограмата – триизмерен светлинен образ с
възможности за съхраняване на огромно количество информация, при който всяка част
съдържа Цялото като образ и Цялото се съдържа в частта като информация (фрактален
принцип). Отвъд холограмата остава скрит един по-дълбок ред на съществуване, едно
необятно и по-първично равнище на реалността, което поражда всички обекти и
явления на нашия физически свят по приблизително същия начин, по който дадена
холографска плака поражда холограма. Дейвид Бом нарича това по-дълбоко равнище
на реалността имплицитен (забулен, неявен, скрит) ред, а равнището на съществуване
обозначава като експлицитен (разбулен, явен, открит) ред. Когато един електрон се
движи, това изглежда сякаш той следва непрекъсната серия от подобни забулвания и
разбулвания. По подобен начин, дори дадена частица да изглежда разрушена, тя
всъщност не е изгубена - просто се е забулила обратно в нивото, от което е изникнала.
Това непрекъснато забулване и разбулване е в постоянен обмен между явния и неявния
ред. По този начин не би могло да се установи кога частицата е „явна“ и кога не е – тя е
едновременно и двете си състояния. Така изчезва идеята за пространство и
местоположение. Бом стига и до извода, че вселената всъщност не е съставена от
части и не може да се дели на фрагменти, на жива и нежива... Всичко във вселената е
всъщност Едно!

Дмитрий Менделеев и забранената физика

За „най-голямо престъпление“ в науката за последните сто години е считано
фалшифицирането на Менделеевата таблица. Не става дума за подмяна или невярно
подреждане на химичните групи, а за заличаването на един важен и неизучен химичен
елемент, наречен „ефир“. Той е най-малката съставна част, „основата“, от която
произлизат атомите. Руският учен публикува оригинала на периодичната система през
1905 г. в учебника „Основи на химията“. Там в нулева група, преди познатите газове
хелий, неон, криптон и ксенон, Менделеев поставя и ефир. Нарича го „нютоний“* в
чест на великия Исак Нютон, който твърди, че „Цялото пространство на вселената
се състои от неуловим газ, без който е невъзможно съществуването на каквото и да
е.“ Менделеев смята, че ефирът е свързващото звено между химия и физика и основен
градивен елемент, като в края на ХIХ век е един от последните учени, отстояващи
идеята, че нютоният (ефир, етер) е субстанцията, от която се гради вселената, и в нея
е ключът към разгадаването ѝ. След смъртта му Периодичният закон е „редактиран“ от
световната академична наука. Премахването на ефира налага и промяната, при която
инертните газове се обединяват с елементите от осмата група и таблицата придобива
вида, в който се изучава сега. Заличаването на нютония дава възможност на Айнщайн,
чрез идеите на Жул Анри Поанкаре, да създаде теория на относителността. Физиците
се отказват от понятието „ефир“ и признават електромагнитното поле като
самодостатъчен обект, който не се нуждае от допълнителен носител. С приемането на
тази теза учените дават приоритет и водеща роля на материята. Така се изключва
връзката между явен и неявен ред и хората на науката започват да разглеждат
единствено и само „явната“ материална субстанция. От гледна точка на целостта това
е половинчато разбиране.
*В наши дни академик Алексей Юриевич Золотарев се залавя със задачата да реабилитира оригинала на
Менделеевата таблица. Самият Сталин разпорежда „първородният“ вариант на таблицата, в която нулевата група е
налице, да се изобрази като стенна мозайка в музея на Ленинград през 1935 г. По същото време обаче в учебниците тя е
премахната. За съществуването на ефира Золотарев се позовава и на откритията на Никола Тесла, който през 1892 г.
конструира резонансен трансформатор, като получава на изхода му енергия, многократно по-голяма от тази на входа.
Когато журналистите питат Тесла как е възможно това, той отговаря: „Аз улавям енергията от ефира и я
трансформирам в електричество.“ Тесла стига и по-далеч, откривайки как да пренася енергията чрез самия ефир.
Неразбирането на тези открития и същността на етера води до това официалната наука да отхвърли търсенето в
тази посока. Така понятието „ефир“ е заличено от химията и физиката, а науката тръгва в друго направление.
Парадокс Айнщайн, Подолски и Розен (АПР)
Достигането до този парадокс е следствие от желанието на учените да докажат
електромагнитното поле като самодостатъчен носител. Първоначалната аргументация
за тази самодостатъчност се основава на две позиции:
 1). всичко е елемент на физическа реалност - това означава отхвърляне на
нематериалността – етера, ефира (нищото), като в същото време се възприема и
класифицира отрицанието на материята като антиматерия;
2). валидността на една физическа теория се определя от нейната пълнота - една
теория се счита за пълна, ако включва в себе си всички елементи на физическа
реалност. Това условие позволява да бъдат елиминирани и загърбени част от
откритията на учени като Дейвид Бом, Никола Тесла, Луи дьо Бройл и други.
Авторите (АПР) правят предположението, че ако стойността на дадена физична
величина съществува обективно, независимо от всякакви измервания или други
смущения, то тогава тази величина отговаря на елемент на физическа реалност. А
обратното не е вярно - може да има и други начини елементи на физическа реалност да
съществуват, но това няма да повлияе на разсъжденията. Парадоксът на АПР е
парадокс в смисъл на това, че базирането върху някои на пръв поглед реалистични
твърдения (изглеждащи обективно) може да доведе до противоречие, защото същите
„обективни“ твърдения всъщност могат да се окажат нереалистични, непълни и
необективни. Причината за това е, че в квантовата теория има момент, който е основен
и съществен за валидирането й – това е необходимостта от наличие на наблюдател, т.е.
процесът на наблюдение променя поведението на наблюдаваното и този принцип е
верен за всичко съществуващо. Самото противоречие е в това, че според АПР една
„физична” теория е нужно да бъде едновременно обективна (свойствата на
наблюдаемите частици да съществуват независимо от това дали биват измервани) и
локална (резултатът от измерване на една частица да не влияе върху резултата от
измерването на другата). Само по себе си това е невъзможно, тъй като процесът на
наблюдение променя поведението на наблюдаваното. Това е добре известният
принцип, че един електрон се превръща от вълна в частица единствено и само
тогава, когато го наблюдаваме. Тази частица има различно поведение при различни
наблюдатели. Тя има различно поведение и при един и същ наблюдател в различни
моменти.
Следният пример изяснява тези принципи и идеи: Алиса и Боби са двама
изследователи, които работят по едно и също изследване, независимо един от друг.
Стойностите, които Боби ще получи, са повлияни от наблюденията на Алиса по
същото измерване. Така изследването на Боби се явява елемент на физическа реалност,
която Алиса (направила своето измерване) вече е променила. Аналогично, ако Алиса
реши да измерва, Боби става елемент, повлиял на физическата реалност. Причината за
това е, че всяко измерване на Алиса/Боби има мигновен ефект върху елементите на
физическата реалност при Боби/Алиса, което нарушава принципа на локалността. А за
да е налична обективна физическа реалност (според АПР), е необходимо да получим
еднакви резултати. Това обаче е възможно само тогава, когато се изследва един и същ
обект в една и съща координатна система, в един и същ момент от един и същ
наблюдател. Достигнатият извод е, че за да съществува обективна реалност, е
необходимо или всички изследователи да са един и същ наблюдател (при това в
един и същ момент) или да няма изследователи. Това от своя страна обезсмисля
търсенето и доказването на обективна реалност.
Един известен експеримент също показва парадокса при дефиниране на обективна
физическа реалност. Това е експеримента на Янг или двойният процеп. Устройство, което
прецизно „изстрелва“ единични фотони в конкретна посока, е насочено към непрозрачна
преграда с два процепа по средата, през които могат да преминават фотоните. Зад преградата
се намира фоточувствителен екран. Въпреки че всеки фотон е изстрелван прецизно към
единия от процепите, на екрана се регистрират два фотона, което означава, че единично
изстреляният фотон преминава едновременно през двата процепа (свойство, характерно само
за вълните). В допълнение, опитът да се определи точно през кой процеп преминават
отделните фотони сякаш въздейства върху поведението им и те нарушават закономерността,
която иначе следват. Също така при целенасочена промяна на въртенето (спина), на който и
да е от двойката фотони зад преградата, мигновено и другият фотон променя своето въртене.
Като че ли всеки фотон е взаимно свързан с всеки друг и „знае“ какво прави другият. От една
страна този експеримент показва, че е невъзможно да отделим поведението на „твърдата“
материя от вълновия й характер, а от друга - че всички „частици“ (фотони) са
взаимосвързани, при това в мигновена връзка помежду си.
Изводите за поведението на елементарните частици се потвърждават и на молекулярно
ниво (фрактален принцип). Такъв експеримент е осъществен през 1999 г. от Антон
Цайлингер. Той изстрелва молекула на въглерод 60 (фулерен*) към дифракционна
решетка (непропусклива преграда с успоредни процепи) и от другата страна (зад
решетката) върху екран наблюдава интерферентна картина от тъмни и светли ивици.
Такива ивици биха се наблюдавали при преминаването на вълна през дифракционната
решетка, т.е. зад процепите молекулата има поведението на вълна. Малко след това тя
отново е молекула. Интересният момент е, че процепите са пет пъти по-големи от
самия фулерен (размерът на частицата е 2 nm, а процепите са с широчина 10 nm). Това
е като да преминете през врата, която е пет пъти по-широка от вас, и да „плувате“ в
пространството зад нея, а малко след това да се „съберете“ и да продължите да ходите
нормално. Задълбоченото наблюдение в експеримента и спектрографският анализ
показва, че зад дифракционната решетка молекулата се държи като двойна спирала
енергийна вълна, която сякаш обръща себе си с хастара наопаки. Този експеримент на
Цайлингер „дематериализира“ материята, т.е. доказва, че всичко е вълна и енергия,
задържана в определено поле, което също е енергия. Така излиза, че единствено
наблюдателят е този, който превръща дадена енергия в енергия, задържана от поле.
Това е и причината един електрон да се превръща в частица само и единствено тогава,
когато го наблюдаваме. Процесът на наблюдение винаги оказва влияние върху
наблюдаваното. По този начин обективна физическа реалност не би могла да
съществува, защото винаги ще е повлияна, от който и да е наблюдател.
*Бъкминстър Фулър разработва още през тридесетте години на миналия век теоретична основа за
трансформацията на енергия. През 1927, банкрутирал, без постоянна работа и сериозно пропил се след загубата на
дъщеря си. В това положение отива на брега на езерото Мичиган с мисли за самоубийство. Тогава изживява мистично
озарение и вместо да сложи край на живота си, решава да убие егото в себе си и да посвети на “експеримента... колко
може един никому неизвестен човек да допринесе за общото благо на хората”. Той допуска, че тороидното поле на
електромагнитната енергия може да се представи и като кристална решетка, която по-късно е наречена с неговото
име – сферичен фулерен (Fuller - Energy, fulerene - англ.). Структурата на такъв фулерен е показана на схемата.
Когато изстреляме молекула с такава форма (въглерод 60) към процеп с два отвора, се наблюдава уникално явление.
Молекулата преминава и през двата отвора, превръщайки се във вълна. Развиването на самия фулерен е точно копие на
структурата на ДНК.
Тези експерименти (Янг, 1972 и Цайлингер, 1999) утвърждават, че всичко
съществуващо е енергия. Всяка материя е енергия, задържана в определено поле, т.е.
енергия, задържана от енергия. На практика това води до извода, че всичко е въпрос на
различия в честотни вибрации и взаимодействията между тях. В основата си обаче
всичко е енергийно свързано помежду си и всеки негов елемент „знае“ какво прави
другият. Това „знание“, тази енергийна връзка е мигновена между всичко
съществуващо в цялата Вселена.
Когато откъснеш тревичка, цялата вселена потръпва... (Древните Упанишади)
Тази мигновена връзка практически е доказана чрез теоремата на Бел. През 1964 г.
физикът Джон Стюард Бел публикува математическо доказателство, което е
потвърждение на концепцията за наличие на ефир или етер. Теоремата формулира, че
субатомните „частици“ са свързани по начин, който излиза извън рамките на
пространството и времето и онова, което става с една частица, влияе на всички други,
т.е. „частиците“ са взаимосвързани в мигновена връзка помежду си. Според теорията на
относителността на Айнщайн една частица, поле или енергия, е невъзможно да се
движи със скорост, по-голяма от тази на светлината. Съгласно теоремата на Бел обаче,
ефектът може да бъде „свръхсветлинен“, т.е. пъти по-бърз от светлината. Теоремата на
Бел вече е потвърдена експериментално. Търсенията в тази посока разкриват явления за
същността на материята, които утвърждават извода, че такава не съществува. Това
автоматично нарушава версията за причинно-следствените връзки и допускането за
съществуване на обективна физическа реалност*.
*През 1982 г. Ален Аспе от Института по оптика в Париж извършва експеримент, в който измерва поляризацията
на два фотона в едно и също квантово състояние. Състоянието на двойката частици не е определено до попадането на
една от тях в някой детектор. Щом една частица попадне в детектор, състоянието на другата става определено, т.е.
преди и след попадане в детектора вълновите функции, които описват частиците, са различни. Резултатът от
експеримента с двата поляризирани фотона без съмнение доказва, че те са взаимосвързани. Това означава, че
предположената от АПР „обективна физическа реалност” не съществува. Опити, подобни на този на Аспе, се
провеждат с все по-големи разстояния между частиците.

Липсата на обективно съществуваща физическа реалност ни изправя пред въпроса какво е

материя. И щом достигаме до извода, че материята е енергия, ограничена от енергия (поле),
то тогава е естествен и следващият въпрос – какво в същността си представлява енергията?
Според официалната дефиниция, енергията (от старогръцки ἐνέργεια – активност, работа,
сила в действие) е скаларна физична величина, която характеризира способността на дадена
система да променя състоянието на заобикалящата я среда или да извършва работа.
Енергията е величина, която може да бъде приписана на всяка частица, предмет или система.
Но ако „материята“ или „обективната реалност“ са също енергия, то изпадаме в омагьосания
кръг на логичния извод, че енергията е промяна на енергия. Освен това немският физик
Херман фон Хелмхолц установява, че всички форми на енергия са еквивалентни и само се
превръщат една в друга. При всички тези трансформации цялата енергия остава непроменена.
Енергията не може да бъде създавана или унищожавана - този принцип е известен като Закон
за запазване на енергията. Така излиза, че енергията е всичко и всичко е енергия. Но какво
все пак е енергия? За да отговорим на този въпрос, ще се базираме на експеримента на група
японски физици (Масаки Сано и колеги, Токийски университет), които за първи път през
2010 г. успяват да превърнат информация в енергия. Изследването е базирано на
теоретичните изчисления на Лео Сцилард (1929г.) и е публикувано в списание „Нейчър“.
Доказано по време на експеримента става преминаване на информацията в енергия и обратно.
Изследователите успяват да увеличат потенциалната енергия на молекулите само чрез
информацията за тяхното движение и без да прилагат допълнителна енергия. При това те
достигат до коефициента на трансформиране на информацията в енергия: 1 bit (бит
информация) = 3.10 -21 J (Джаул енергия). Това означава, че ако всичко е енергия, то е и
информация, т.е. всичко съществуващо е информационен потенциал.

Информацията представлява налично използваемо знание, което е свързано със свойството

да се пораждат многообразие от състояния, които да се предават при взаимодействие. При
липса на обективна физическа реалност и материални обекти, информацията представлява
знание единствено и само като потенциал. Това е знание без взаимодействие и състояния –
просто потенциал или иначе казано – нищо…

За Нищото

Нищото е вероятностен потенциал без характеристики, свойства и състояния –

липсващо. Може ли обаче нищото да е нещо без съдържание? Дори да приемем, че
назовава онова, което не виждаме, не разбираме или не възприемаме и то е нереално за
нас, как да го дефинираме, щом го няма? Ако решим, че е просто отрицание, че е с
обратен знак на нещото, то пак трябва да е съществуващо. Освен това, допълнително
необходимо условие за нищото е то да е в пълен покой, защото ако е движещо се, то
отново ще е нещо. Може да се каже, че нищото е нещо, което се е видоизменило, но
тъй като не може да изчезне, то пак е нещо. Така стигаме до извода, че необходимо
условие за „нищо“ е то да е липсващо, несъществуващо, без характеристики, свойства
и състояния, в абсолютен покой, което дори не присъства като понятиен аспект.
Самото мисленето за него го привежда в състояние, което го изкарва „на показ“, прави
го съществуващо. Потенциалът „нищо“ е възможен единствено и само, ако е
неопределен. Ако нищото реши да разбере себе си, то е нужно да се противопостави
само в себе си. Причината за това е, че ако някой друг (отвън) го противопостави, това
означава, че вече някой мисли за него и го е „изкарал на показ“. Затова то може да се
самопротивопостави единствено по собствено „желание“, само̀ в себе си. Така то като
несъществуващ липсващ вероятен потенциал, който е цял в себе си, би се
самоунищожило и изчезнало. Тогава единствена алтернатива за него остава да е нещо.
Но това не е самоопределяне, а самоунищожение. Достига се до извода, че нищото
като липсващо, безсъдържателно, без(с)мислено може да е само потенциал, който, за
да се познае, е редно вероятностно да се раздели на две, да се самопротивопости само̀
на себе си – като нищо от една страна и като вероятностен потенциал за нещо от друга,
без този вероятностен потенциал да е реализиран. Това дори в Декартовата философия
може да са само два аспекта – вяра и съмнение. Така нищото би разделило себе си на
нищо, в което се вярва, и на нищо, в което се съмнява. Нищото, в което се вярва, е
самото нищо (без потенциал за проявяване), а неговата половинка е съмнение
(потенциал, който вероятностно подлежи на проявяване). Нещото, каквото и да е то, е
резултат от самопротивопоставилия се в себе си информационен потенциал (нищото).
Самият акт на самопротивопоставяне на този глобален информационен
потенциал в себе си се нарича мислене. Така Нищото се превръща в Нещо. А тезата,
че мисленето определя съществуването, е изказана още от Рене Декарт:
Отличителната форма на мисленето е самообосноваващият се факт, за чието битие не е
нужно съществуването на нещо друго. А това е вече определение за субстанция
(самостоятелна единица на битието, която съдържа различни определения - качества), за
опора на нещата, за несъмненост. Мисленето е главният аргумент за наличието на
съществуващото. Мислене и съществуване са така обвързани, че съвпадат. Мисленето е
съществуване и съществуването е мислене. То е в самото начало на нещата.

Гениалният извод “Cogito, ergo sum“ („Мисля, следователно съм“) се явява

фундаментална основа за проявление, за съществуване, за битие изобщо. Тогава
глобалният информационен потенциал на противопоставилото се в себе си нищо
можем да наречем… когиталност. Самият Декарт формулира противопоставянето по
един нестандартен начин и може би поради тази причина това гениално прозрение не
достига до нас в пълния си първоначален вид: “Dubito, ergo cogito, ergo sum
("Съмнявам се, следователно мисля, следователно съм"). Значението на този израз
философът обяснява по следния начин: “… ако някой е скептичен към своето
съществуване, това само по себе си доказва, че той съществува.“
Представените до момента разсъждения, доказателства, експерименти, изводи
(както във физиката, така и във философията) определят, че не съществува обективна
реалност, „независима” от мисленето. Всяка действителност е следствие на
самопротивопоставилия се в себе си информационен потенциал - Нищото. Според
Декарт движещото се знание (мисленето) определя проявлението, битието,
съществуването изобщо. Светът не е автономен от мисленето, а е зависим от него и се
проявява чрез него. Той е мисловен и поради тази причина съществува. Мисленето е
процес на познание, основан на два противоположни в единството си механизма:
движение и покой. Информационният потенциал в покой, който е липсващ,
несъществуващ, без характеристики, свойства и състояния, не може да има дори и
понятиен аспект. За да го определим по някакъв начин, досега видяхме, че можем да го
наречем Нищо, но със същата сила можем да го наречем и Ум – информационен
потенциал за всичко, но тъй като е непроявен, невидим, неуловим, в действителност не
съществува, липсва, в пълен покой е, няма характеристики, свойства, състояния и
съдържания. Така двете понятия (Нищо и Ум) на практика се припокриват и съвпадат.
Цялата потенциална информация (Ум), която е в покой, е Нищо. И точно както
Нищото, тази потенциална информация се самопротивопоставя и по този начин се
самоопределя чрез противоположностите, които е – вяра и съмнение.
Информационният потенциал в покой е самото знание, което вярва, че съществува,
едновременно (в комбинация) с другия му аспект – съмнението, че съществува. Актът
на преливане между вяра и съмнение наричаме мислене и то, мисленето, явяващо се в
самото начало на нещата, реализира проявление, съществуване, битие. Така целият
потенциал чрез мислене реализира „свят“, който е ментален:
ЦЯЛОТО е УМ. Светът е Ментален.
Този принцип означава, че Цялото (абсолютът, субстанционалната реалност, която
създава всичко) е всъщност един безкраен информационен потенциал - ум. Светът е
ментално проявление в ума на Цялото. С акта на мислене съзнанието твори света и го
реализира като проявление. Както е вярно, че светът се съдържа в информационния
потенциал, също толкова вярно е, че потенциалът е във всичко. Произходът на всичко,
което Е, е ментален, и всичко, което Е, проявява себе си чрез и в наличието на този
потенциал, т.е. умът е липсващ, несъществуващ, без характеристики, свойства и
състояния, в абсолютен покой и дори не присъства в понятиен аспект.
Нищото (информационният потенциал в покой) се самопротивопоставя на себе си,
като по този начин се разбира и опознава. Причината за това е, че ако то съдържа целия
информационен потенциал и знае всичко, се появява парадокс – знаейки всичко, то не
може да преживее, да изпита и премине като опитност през този потенциал. За да може
да изпита тази опитност и знание (честотна вибрация), то е редно да забрави – да
забрави, че е пълният потенциал. Тъй като степента на забравяне може да е различна и е
безкрайна в своите вариации, то е редно да обследва, изпита, преживее като опитност
всеки аспект на тази забрава. Така забравата и потенциалът се явяват две
противоположности на едно цяло. С други думи, за да познае себе си, нищото има само
един вариант – да се самопротивопостави в себе си. Този акт на самопротивопоставяне
се явява мислене и едновременно с това – проявление. Проявлението (нещото) само по
себе си не е възможно да се познае, разбере и определи. За да направи това, то е
необходимо на същия принцип да се самопротивопостави на себе си. Така то определя
себе си като съвкупност от себе си и собствената си противоположност (плюс и минус,
да и не, за и против и т.н.). Така всяко проявление, за да бъде определено, е нужно да
съдържа в себе си и своята противоположност. Едновременно с това то априори е
самопротивопоставеното нищо (съдържа в себе си целия информационен потенциал).
В този информационен потенциал се случва процес – от/ до покоя на липсващото
несъществуване се проявява импулс на движение (мислене). Мъдростта на покоя се
трансформира чрез мисленето в материя на съществуването. Тази връзка е постоянна,
непрекъсваема, безкрайна, циклична. Целият този процес предопределя наличието на
протяжност (време и пространство). Разсъждайки върху това, самият Декарт коментира
следното:
... протяжността, както говори и името, само се „простира”, заема място, но
някак без цел; целта се задава от мисленето и доколкото то е символ на
присъствието на висшето познание.
Протяжността е характеристика на пространство с неговите параметри – дължина,
височина, ширина. Така пространството се явява необходимост за определяне на
битието, неговата външност, редоположеност и множественост. То има функцията да
заема място за осъществяване на движение. Самото движение като външност и
множественост, отделена от нищото, е възможно при наличието на противоположност –
време, което е неразривно свързано със самото пространство. Едното прелива в другото.
Времето и пространството се явяват двата аспекта на протяжността, като тя сама по себе
си като проявление остава цяла, неделима и постоянно свързана с нищото. В този план и
целта е определена от самото мислене. Протяжността е възможността за реализиране на
потенциала и тя има една единствена посока – откъсване, излизане вън от нищото. При
това самата протяжност и нищото остават в неразривна безкрайна връзка. Този импулс
на излизане от нищото е актът на мислене, който се явява самата реализация на
потенциала. Не съществува реализация без потенциал и потенциал без реализация.
Съществуването е мислене и мисленето е съществуване. В този план протяжността,
мисленето и нищото се явяват триединна съвкупност на едно неделимо Цяло. Самата
протяжност, следвайки този принцип, може да се определи като проявление, единствено
ако се самопротивопостави. Така тя се превръща в пространство и време, които априори
съдържат в себе си нищото – отново триединно цяло. Като резултат всяко проявление
следва този принцип на триединство. Така например пространство, време и движение се
явяват цялост, която може да бъде наблюдавана като резултат навсякъде в проявлението
и съществуващото. Тази цялост като взаимообвързаност се изразява в следното -
колкото по-бързо се движим, толкова по-бавно тече времето (парадокс на
близнаците, Айнщайн). Това означава, че времето тече с различна скорост в
неподвижна и в движеща се отправна система. При скорости, близки до тази на
светлината (300 000 km/s), разликата е голяма. Така например, ако единият от двама
братя - близнаци отиде на пътешествие със звездолет и пътува със скорост, близка до
скоростта на светлината, той се движи изключително бързо. При завръщането си на
Земята след година полет, този близнак-пътешественик се оказва с около десет години
по-млад от брат си. Причината за това е, че през този период той се движи с огромна
скорост и времето за него тече бавно. За брат му, който е на Земята и се движи с
нейната скорост (пъти по-ниска от тази на светлината), времето тече по-бързо от това в
звездолета. Така братът на Земята остарява с „нормални“ десет години, а завърналият
се от полет – само с една. През 1992 г. проверка на този мисловен експеримент е
извършена на практика с двойка синхронизирани атомни часовници. При качване на
единия от тях на изкуствен спътник на нашата планета (скоростта на спътника е
8 - 11km/s или 28 800 - 39 600 km/h), той изостава спрямо оставения на Земята
часовник, т.е. за него времето тече по-бавно.
Да разгледаме и обратната версия – какво се случва с времето при липса на
движение (състояние на покой). От посочената вече връзка между време и скорост
следва, че колкото по-бавно се движим, толкова по-бързо тече времето. В състояние
на покой времето тече толкова бързо, че клони към безкрайност. Като следствие
може да се заключи, че в рамките само на един миг информацията, която е налична в
това състояние на покой, е безкрайна. Тогава и енергията е безкрайна (безкрайност
bit х 3.10-21 = безкрайност J). Така може да се каже, че покоят съдържа цялата
информация и цялата енергия. Естествен е въпросът какъв би бил размерът на такъв
покой? Когато енергията е безкрайна, всички съществуващи и съдържащи се в нея
видове енергия би следвало да са безкрайни, в това число и гравитационната. В този
план на разсъждение може да се заключи, че безкрайното познание като енергия е
свито от безкрайната гравитация на същата тази енергия в безкрайно малко
пространство. Тъй като енергията на това свиване е безкрайна, това пространство се
оказва нулево… нищо.
Всички състояния на покой, дори пръснати в цялата „безкрайност“ на
пространството, ще имат един и същ размер. Тогава съвкупността от безкрайно
много нули е отново нула, т.е. това състояние на покой е едно и единствено. Времето
в това състояние тече безкрайно бързо и дори събития, случващи се например преди
или след 3 000 000 000 години, се оказват събития в един единствен безкраен миг –
тук и сега. В състояние на покой пространството липсва, а времето е винаги
безкрайният миг тук и сега. Всяко отклонение от това състояние е вече наличие на
движение (с определена скорост) и колкото по-бързо се движим, толкова по-бавно за
нас тече времето. Всяка скорост води до време, различно от безкрайност, и като
следствие информацията вече също не е безкрайна. Така и енергията е различна от
безкрайност. Тъй като енергията не изчезва (Хемхолц), а само се видоизменя,
видоизменената „загубена“ енергия от безкрайността се отделя от нищото
(състоянието на покой) като енергийна вълна (светлина, електромагнитно поле, звук
и т.н.). Така за всяко наличие на движение ще е налична и протяжността с нейните
елементи пространство и време. При това положение безкрайната енергия вече не е
безкрайна, т.к. при забавянето на времето информацията не е безкрайна, а
ограничена. Това ограничение е в правопропорционална зависимост от скоростта –
колкото по-бързо се движим, толкова по-бавно тече времето и като следствие
толкова повече е излъчената (трансформирана) енергия, т.е. отделянето от
безкрайния потенциал води до „загуба“ на информация (енергия), която се
видоизменя като проявена в пространството вълнова функция. С други думи,
колкото по-голяма е скоростта при отделянето от покоя, толкова повече информация
„губим“ от безкрайния потенциал. Тъй като тази информация (х 3.10 -21) е и енергия,
тя не може да бъде загубена, а само се трансформира в излъчена в наличното вече
пространство и време вълнова функция. Характерен момент при това излъчване е, че
самата вълна не съдържа в себе си целия набор от честоти на потенциала и сама по
себе си представлява ограничение в определен честотен диапазон. Същевременно, в
този честотен диапазон могат да се съдържат всички честоти в рамките на
зададеното ограничение. (фиг.1 и фиг.2) Това означава, че излъчената енергия
притежава електромагнитни, кинетични, гравитационни и т.н. компоненти. Тук е
важно да отбележим, че всяка вълнова функция (енергия) се разпространява
спираловидно, вретеновидно и пулсиращо. Същевременно векторът на нейното
направление е предопределен от честотите, притежаващи най-силна гравитационна
енергия и нейната противоположност – най-голямата защита. (Гравитацията е
привличане, защитата е отблъскване, а за да съществува едно проявление, е
необходимо то да бъде единство от двете си противоположности.) Привлечена от
безкрайната гравитация на нищото
(нулевото пространство или нулевата
точка), енергийната вълна се завръща
към него, преминава през него,
дифрактира (като при това се обръща
с „хастара наопаки“) и отново се
устремява към нулевата точка. При
това положение се получава илюзорно
разделение (противопоставяне) на
лява и дясна част, горна и долна,
вътрешна и външна, което в крайна
сметка представлява само по себе си същата тази единна енергия. Така по естествен
път проявената ограничена енергия се „самопротивопоставя“ на себе си и следва
принципа на това самопротивопоставяне от
нищото. Тя се явява единно, цялостно, ограничено
в определен диапазон проявление, което съдържа
хармонично в самото себе си и своята
противоположност.
Възниква въпросът коя е причината за всичко
това, защо Нищото, съдържащо в себе си цялото
знание и енергиен потенциал, би дръзнало да се
самопротивопостави на себе си, за да ограничи
себе си? Отговорът на този въпрос е изключително
лесен: Ако вие знаете всичко като информация, то
възможно ли е да изпитате състояние на незнание?
Този парадокс предизвиква цялото Нищо да се
самоограничи в себе си в едновремието тук и сега,
за да изпита всяко ограничено незнание. Както
подчертахме, това ограничено незнание е правопропорционална зависимост от
скоростта. Загубата на информация при две еднакви скорости ще е една и съща и
поради тази причина мислене, движение със скорости, които са еднакви, е излишно.
То ще води до една и съща загуба на информация и до едно и също незнание. Затова
всяко проявление като загуба е нужно да е различно от което и да е друго. Така
никога не биха могли да съществуват две еднакви проявления, т.е. всяко нещо,
проявено от този безкраен енергийно-информационен потенциал, би следвало да е
индивидуално и уникално в своето незнание. Фигурата, която се оформя при този
процес - изначалното отделяне на енергийна вълна и последващата дифракция след
преминаване през нулевата точка – е обемна, триизмерна (за нея са налични
пространство и време) и с форма на бутилка на Клайн*.
*бутилка на Клайн – двумерна повърхност, която има само една страна, т.е. при нея не може да се разграничат
„вътрешна“ от „външна“ страна (нулева точка). Тя не може да бъде конструирана в по-ниско от четиримерното
пространство, макар че идея за нея може да бъде придобита от двумерните и тримерните ѝ изображения.
Бутилката на Клайн е пример за повърхнина, която е едновременно едностранна и затворена. Съдържа в себе си
симетричност и асиметричност на преливащ в себе си в безкраен кръговрат, който преминава през една точка и
остава в себе си. Освен това съдържа и полярностите „ляво” и „дясно”, „горе” и „долу”, „вътре” и „вън”. За
първи път обектът е описан от немския математик Феликс Клайн.
По този начин за всяко проявление нулевата точка чрез мислене (движение)
осъществява импулс от ограничена енергия, който завръщайки се и преминавайки
отново през нулевата точка, се самоопределя едновременно със собствената си
противоположност (0, 1, 1). Точно това самоопределяне създава т.нар. дуален свят
(0, 1, 1, 2), в който са налични трите измерения на пространство-времето (0, 1, 1, 2,
3) и т.н. Внимателното вглеждане в тази последователност разкрива определена
закономерност в развитието на всичко, което Е – редицата на Фибоначи*. Всяко
проявление съдържа в себе си своята противоположност и е невъзможно
съществуването му без наличието на тази противоположност. Така всеки следващ
елемент, който показва развитие на незнанието, е съвкупност от предишните два.
Този принцип е валиден за всичко, което Е. Комбинацията от различните възможни
вариации на тази редица на Фибоначи дава различните вариации на съществуване на
проявленията – чрез логаритмична спирала, златно сечение, ориентация на завъртане
и т.н. По този начин са подредени спиралата на охлюва, слънчогледовите семки,
пчелните пити, фасетните очи на насекомите и техните крила, дори листата на
дърветата, галактиките, пръстовите отпечатъци… Всичко във Вселената следва този
модел. Това предопределя и последващите принципи при всяко проявление.
*редица на Фибоначи - редица от числа, при която всяко следващо число е сума от предишните две. През 1202
г. Фибоначи изчислява репродуктивния цикъл на двойка зайци и показва, че те следват модела 1-1-2-3-5-8-13-21. Всяка
бременност продължава месец, а зайката отново може да зачене след още два месеца, така че репродуктивният цикъл
следва поредицата на Фибоначи. Съотношението на всяко число от реда към предишното е пропорция, която е
приблизително 1,618 (златно сечение). Този ред се среща в изкуството, музиката, архитектурата, природата. Има го
при подреждането на семките в слънчогледовата пита, в спиралата на черупката на охлювите и в начина, по който
листата на дърветата се подреждат, за да получат повече слънчева светлина. Математиците го откриват при
строежа на пирамидите, в естетиката, създаваща удоволствие от картините, а също така и в музиката. Моделът се
открива при Моцарт и Бетховен. Числата на Фибоначи се използват дори при финансовите пазари, за да се определят
параметрите на цените като процентна или пазарна корекция.
 Каквото горе, това и долу; каквото долу, това и горе.
Всяко проявление е холограма* и във всяка нейна част се съдържа информация за
цялото, както и обратното – цялото се съдържа в частта. Така принципите на вселената и
на клетката са едни и същи, тъй като и двете са проявления. Земята мисли и се развива
като тревичката, тъй като мисленето е движението, което ограничава енергийно-
информационния потенциал. Електронът следва принципа на движение на планетите и
галактиките… Какво означава всичко това?
* Холография (гръцки: όλος (холос) - цял + γραφή (графе) - пиша) е науката, която се занимава със създаването на
холограми - форма на изобразяване, която позволява записването и възпроизвеждането на илюзорни триизмерни образи
с помощта на лазерна светлина. Холографската техника може да се използва също и за съхраняване и обработка на
информация.
Отделената от нищото енергия взаимодейства
сама със себе си (тя е съвкупност от различни
вълни, ограничени в даден диапазон), в резултат
на което се получава интерферентна картина от
минимуми и максимуми. Интерференцията
(взаимодействието) се получава в резултат на
наслагване на две или повече вълни, които се
намират в една и съща част от пространството. В
резултат се получава увеличаване амплитудата на
резултантната вълна в някои точки и намаляване в
други (интерферентни максимуми и минимуми). Тази картина е устойчива във времето,
защото се създава от източник, който трепти по един и същ начин за дадена скорост и дадено
ограничение (за дадено незнание). Тази картина от минимуми и максимуми (например светли
и тъмни петна) представлява своеобразна решетка, която се формира още при изначалното
зараждане на движение на енергията в процеса на излизане от нулевата точка.
За по-пълното разглеждане на интерференцията е необходимо да разгледаме и един неин
частен случай - дифракцията. Дифракцията представлява отклонението на вълната от
праволинейното й разпространение (например при преминаване през отвор в преграда).
Дифракцията се наблюдава при всички вълни, независимо от техния характер. В допълнение
може да се каже, че при преминаването през отвор вълната променя своята посока, като се
обръща с „хастара наопаки“. Това се случва и с енергията, напуснала нулевата точка. Заради
огромната гравитация, тя се връща и преминава през образуваната вече дифракционна
решетка. В резултат на това се проявява илюзорен холограмен образ, фиксиран и определен в
зависимост от скоростта и ограничения честотен диапазон на енергията. Този холограмен
образ е задържан в поле, индивидуално и уникално за тази енергия. Получената холограма
наричаме материя. Самото поле е същата онази защитно-гравитационна енергия,
определяща вектора на направление на самата вълнова функция. Когато вследствие на
дифракцията тази енергия се обърне с „хастара наопаки“, нейната защита (гравитация)
обхваща вътре в себе си всички останали честоти. Тъй като това поле е неповторимо само по
себе си, всяка „среща“ с друго такова защитно поле се явява илюзия за сблъсък, за
непреодолимост, за твърдост. Така единната енергия проявява своите „разделени“
проявления. Те в същността си са абсолютно еднакви – каквото долу, това и горе. От
физична гледна точка защитната енергия на едното проявление и защитната енергия на другото
проявление създават идентични трептения около себе си и когато взаимодействието им стане
достатъчно силно, едното поле отблъсква другото. Точно както два магнита с еднаква
полярност се отблъскват и не могат никога да се допрат. В този план докосване няма – има само
взаимодействие на полетата.
50. ) Ако ви попитат за вашия произход, отговорете:
Ние идваме от Светлината (да се разбира енергия),
където Светлината дойде от Себе Си.
Тя почива, появявайки се в техния образ. (холограма, задържана в поле, проявявайки
определен образ)
Ако ви попитат за вашата самоличност (да се разбира „същност“), отговорете:
Ние сме Негови Синове, и Избраното от Живия Отец. (Във вектора на мислене на
енерго-информационния потенциал избираме отрязък, зона на ограничение, в рамките
на която перпендикулярно на този вектор да осъществяваме собственото си
проявление, мислене и действие.)
Ако ви попитат за знака на вашия Отец, отговорете:
Движение и покой.
Този отговор напълно съответства на всичко, което разгледахме до момента във физичен,
философски и енерго-информационен план. Едновременно с това…
Нищото не е в покой, всичко се движи, всичко вибрира.
Като следствие от парадокса на близнаците, стигнахме до извода, че ако една точка е в
пълен покой, за нея времето тече с безкрайна скорост и тя притежава целия енерго-
информационен потенциал. Също така, нейният размер е нулев, заради огромната
гравитация. За всяко движение, трептене, с каквато и да е скорост, времето вече не е
безкрайна величина, а е с определени параметри. По този начин всяко проявление,
трептящо около тази нулева точка, притежава определена концепция за
характеристиките на времето, появило се в зоната на ограничение на самото проявление.
От гледна точка на енерго-информационния потенциал всичко е винаги тук и сега. Но за
дадено проявление времето тече линейно и му създава илюзията за минало и бъдеще –
миналото са честотните му трептения „преди“ мига тук и сега, а бъдещето му
представлява честотните му трептения „след“ момента тук и сега. Всъщност
проявлението съществува само в мига тук и сега, но има „памет“ за това преди и
„очакване“ за това след.
Възниква парадокс за нулевата точка – тя е в пълен покой и е нищо, но нищото не е в
покой, то трепти и вибрира. За да обясним този парадокс по възможно най-лесния начин,
нека приемем, че дадено проявление „умира“ и в това състояние то се прибира, бива
привлечено от безкрайната гравитация на енерго-информационния потенциал – изчезва в
нищото и „преседява“ там 3 000 000 000 години преди да се прояви отново. Докато е в
нищото, проявлението е в пълен покой и за него времето в тази отправна система тече с
безкрайна скорост. Така тези 3 000 000 000 години „преминават“ за нулев период от
време, (за миг) и проявлението като такова се проявява отново. „Престоят“ в състояние
на покой се оказва 0 време. Стига се до логичния извод, че на практика покой няма, т.е.
нищото никога не е в покой. Което и да е проявление в момента, в който „умре“, се
прибира в покоя със затихващата функция на логаритмична спирала, след което се
проявява отново. От гледна точка на нулевата точка всичко е в самата нулева точка и
тогава всяко проявление може да се определи като ограничение вътре в неограничения
потенциал, в нищото. Така всички проявления, абсолютно всичко, което Е, е вид
ограничение в „рамките“ на нищото. Трептейки „около“ нулевата точка, всички
проявления се намират в нея и всяка една тяхна емоция, действие, състояние и дори
мисъл рефлектира върху всички останали ограничения и се отразява глобално на
абсолютно всичко в нулевата точка. Това мислене, състояние, действие или емоция се
явява високочестотна вибрация спрямо потенциала, който се намира в „покой“. Тази
вибрация е причина за поява на нови проявления. Този процес е цикличен, безкраен и
неповторяем.
Извод: Нищото никога не е в покой, никое проявление не повтаря което и да е друго, а
всичко, което Е, трепти и вибрира, за да създаде менталния свят на „съществуването“.
Каквото и да направим „тук и сега“, то повлиява на околната среда, на планетата, на
Слънчевата система, на Галактиката, на Вселената, на цялата съвкупност от
мултивселени…
Когато откъснеш тревичка, цялата вселена потръпва… (Упанишади)

Всичко е двойствено; всяко нещо притежава два полюса; всяко нещо има своя
противоположност; еднаквото и различното са едно и също;
противоположностите са еднакви по своята природа, но са различни по степен;
противоположностите се привличат; всички истини са полуистини; всички
парадокси могат да се помирят.
Нулевата точка сама по себе си е нищо. То, за да разпознае себе си, е необходимо да
се самопротивопостави на себе си. Така то се превръща в нещо - става нула или
нулева точка. На същия принцип нулевата точка като проявление, за да разпознае себе
си, реализира самопротивопоставянето си. Това самопротивопоставяне е невъзможно
да е нищото, защото за нулевата точка нищото не съществува, няма го, липсващо е.
Така нулата като проявление приема себе си за единствено съществуваща и тогава, за
да познае себе си, тя се противопоставя сама на себе си. По този начин от нулев
елемент на проявлението тя се разпознава в два елемента, които са противопоставени –
представляват две противоположности на едно единно цяло (0, 1, 1). Тези
противоположности вътре в самата нула определят ограничителна зона около нулата,
определяща параметрите на нейното трептене като проявление. Което и да е
проявление, за да се окаже такова, е редно да съдържа в себе си както нищото (като
цялостен енерго-информационен потенциал), така и самото себе си като единно цяло
от две противоположности. Тези противоположности задават параметрите на неговото
ограничение. Така всяко проявление се явява ограничение в безкрайния енерго-
информационен потенциал на нищото. Образува се триединство: нищо – нулева точка
– нейните две противоположности. Това е знакът Y, който представлява самото
триединство. Когато това триединство е вече проявено, то включва в себе си и зоната
на ограничение – двете противоположности на самото проявление – |Y|. Много важен
момент е това, че самото проявление остава винаги едно цяло, независимо от това, че е
и двете противоположности в себе си. Характерното тук е, че тези ограничения са
диапазонът на трептене на самото проявление преди натрупването на допълнителни
ограничения при сблъсъка му с околната среда. Самото проявление представлява
вълнова функция, трептяща в диапазона на това ограничение. Ако приемем едната
граница за „минус“, а другата за „плюс“, в оформената зона между тях проявлението
спираловидно, вретеновидно и пулсиращо трепти в границите на тези зони (вълнова
функция ДНК). Самото проявление прелива плавно от минуса към плюса и от плюса
към минуса, т.е. плюсът и минусът постоянно преливат един в друг, тъй като
вълновата функция е непрекъсваема. Тези „полярности“ са ограничения, които са
предварително приети като рамки на самото проявление. За да избегнем капана на
„тълкуването“, че ограниченията са стабилни и предварително зададени, е редно да
уточним, че тези ограничения всъщност са оформени от крайните точки на
амплитудата на двойната спирала енергия. Тази амплитуда се променя периодично –
спираловидно, вретеновидно и пулсиращо и зависи от скоростта на движение на
проявлението, т.е. незнанието, което то е пожелало да изпита. Спиралата е двойна,
защото се спазва принципът на противоположностите – всъщност двете спирали
енергия се въртят в различни посоки. Взаимодействието между тези енергии оформя
интерферентната картина (дифракционната решетка) на всяко проявление. Плуващите
граници на вълната са ограниченията в потенциала на източника, които оформят
проявлението. Тези две граници следват функция на привличане и отблъскване,
известна като ефект на Казимир. В квантовата теория на полето ефектът на Казимир е
налягането, което се получава от привличането между две плоски успоредни метални
плочи, поставени много близо една до друга във вакуум* (в нищото, в същността на
енерго-информационния потенциал). То се дължи на намаляването на обичайния брой
вакуумни флуктуации в пространството между плочите. Това пространство може да се
разгледа като кухина на резонатор. Когато във вакуума няма приложени ограничения,
всички честоти (вакуумни флуктуации) са еднакво важни и се балансират. Когато има
ограничения във вакуума, вакуумните флуктуации оказват налягане върху тези
ограничения. Флуктуации с честоти, при които между пластините се нанасят цяло
число полувълни, се усилват. За тяхната дължина на вълната в кухината се получава
резонанс**. В общия случай липсва резонанс и пластините се привличат една към
друга. Причината за това е, че между пластините се предизвикват по-малко
флуктуации, отколкото навън, където „раждането“ им не е ограничено. В резултат на
това, налягането от външните флуктуации се явява по-силно от налягането между
пластините, т.е. възниква сила на привличане.

*вакуум (от лат. vacuum – празно пространство) е отсъствието на вещество в определен обем от
пространството. Колкото и да е „празно“ едно пространство обаче, абсолютен вакуум няма, защото в него са
налични всички възможни полета (гравитационно, електромагнитно и т.н.). Тези полета имат флуктуации (колебания,
трептене). Така в нищото (вакуума) постоянно са налични честотни вариации на полетата, които предизвикват
спонтанни отделяния на енергия от самите полета. Дори в идеалния вакуум при абсолютна нула такива флуктуации са
налични.
**резонанс – избирателно приемане/поглъщане на честоти от дадена система (със собствена честота на
трептене) до изравняване с честотите на околната среда. Тази система сама по себе си представлява ограничение от
общата честотна вибрация на околната среда. Така при избирателно приемане или поглъщане на определени честоти
се получава рязко увеличаване на амплитудата на трептене на енергията вътре в самата система.

Така илюзорно разделените противоположности на единното проявление винаги се

стремят към това да се слеят. Този принцип е валиден за абсолютно всичко, което Е.
Дори „отделените“ проявления биха се привличали на същия принцип, защото всичко
е едно Цяло. Така условните разделяния на противоположности от една страна се
оказват истина, но от друга… лъжа, защото това е една и съща енергия и при нейното
движение тя условно преминава от плюс към минус и от минус към плюс около даден
център. В този план всички истини са полуистини.
Пример за това е твърдението „Аз съм лъжец“. То гласи, че аз като проявление съм
индивид, който лъже, т.е. всичко казано от мен е лъжа. От това следва, че изразът „Аз
съм лъжец“ също е лъжа, т.е. аз съм нелъжец. Но ако съм нелъжец, казаното следва да
е истина, т.е. твърдението „Аз съм лъжец“ е вярно и аз наистина съм лъжец. Така
излиза, че съм едновременно лъжец и нелъжец, т.е. аз като проявление съм наполовина
истина, наполовина неистина. Тъй като съдържам и двете противоположности в себе
си, излиза, че всяка истина е съвкупност от себе си и своята противопоставеност
(истина и неистина, т.е. полуистина).
Извод: Нищото като такова, независимо че е в постоянен процес на вибрации,
съдържа в себе си и движението и покоя, като едното прелива в другото. По
аналогичен начин всяко проявление (по образ и подобие) следва този принцип и
съдържа в себе си своята противоположност. Която и да е противоположност, се явява
проявление, което в себе си има своите полярности. Всяка от тези полярности се явява
проявление, съдържащо в себе си и своята противоположност и т.н. Така
противоположностите като принцип са еднакви по своята природа, но различни по
степен. Всяко следващо „стъпало“ на която и да е противоположност се явява по-
дълбоко фокусиране върху избраната противоположност. Тръгнали веднъж да свиваме
и слепваме диапазона на ограничение, ние в логаритмична зависимост ускоряваме този
процес (това е посоката навътре – да свиваме и задържаме в диапазона на
ограничението цялата енергия, която сме). По аналогичен начин, ако ние се
фокусираме с посока навън, по логаритмична зависимост ще следваме стъпалата на
диапазона, енергията и възможностите на собственото ни проявление…