Дж. Грусек, Р. Локхарт и Г.

Уолтърс
МИСЛЕНЕ И ПРЕДСТАВИ1

●
(…)

Терминът мислене се използва във всекидневния език, за да обозначи почти всеки вид
умствена дейност. В тази глава обаче ще се занимаваме с мисленето, което е насочено, за
разлика от типа ненасочено мислене, с което можем да се ангажираме, когато мечтаем или се
отдаваме на свободни асоциации. Насоченото мислене има три фундаментални
характеристики: то е символна дейност, „надскача даденото“ и е ръководено от цел… (…)

ДЕДУКТИВНО РАЗСЪЖДЕНИЕ

(…) Правилата, които определят дали истинността на такива първоначални твърдения

(наречени предпоставки) гарантира истинността на заключението, се наричат дедуктивни.
Дедукцията е валидна, ако истинността на предпоставките гарантира тази на заключението.
Ако една или повече предпоставки са неверни, тогава заключението също може да е невярно
дори ако аргументът е валиден. Възможно е да сме подведени от солидно (валидно)
умозаключение, основано на невярна информация, както и от невалидни умозаключения,
базирани на точни данни.
Логиците са разработили абстрактни правила за описване природата и валидността на
дедуктивните умозаключения. Под „абстрактни“ имаме предвид, че правилата за
умозаключенията не зависят от съдържанието на твърденията, т.е. за какво се отнасят те. По
същия начин правилата на аритметиката се прилагат независимо от това към какви числа се
прилагат: 3 плюс 4 е равно на седем, независимо дали събираме ябълки, книги или еднорози, и
би било необичайно да открием някой, който ще събира без грешка ябълки, но няма да може
да извършва аритметични операции с книги или маси. Оказва се обаче, че във всекидневното
разсъждение умозаключенията на хората изобщо не са независими от съдържанието (т.е. това,
за което разсъждават) и този интересен факт поставя труден проблем пред теоретиците на
разсъждението.
Пропозиции
Да разгледаме пропозицията:

Ако клиентът пие бира,значи е навършил пълнолетие 2.

Първата част от твърдението (клиентът пие бира) се нарича предпоставка, втората (е

навършил пълнолетие) е следствие. Ако тази пропозиция е вярна и вие сте информирани, че

(1) клиентът пие бира,

какво можете да заключите? Очевидното (и валидно) умозаключение е, че той е навършил

пълнолетие. Да предположим, че в друг случай получите следната истинна информация за
клиента или за това, което той пие. Имайки предвид истинността на първоначалната
пропозиция, какво (правомерно) можете да заключите за всеки един от случаите?

(2) Клиентът е навършил пълнолетие.

(3) Клиентът пие лимонада.
(4) Клиентът не е навършил пълнолетие.

При положение че първоначалната ни пропозиция е вярна, да направим заключението

от (2), че клиентът пие бира и от (3) – че той не е навършил пълнолетие, би било невалидна
дедукция. Грешката при правенето на умозаключение от (2), че клиентът пие бира, е известна
като грешка на утвърждаване на следствието. Терминът е приет, защото следствието на ориги-
налната пропозиция (е навършил пълнолетие) е предпоставка на невалидно извлечено
заключение. С други думи, утвърждаването, че клиентът е навършил пълнолетие, не означава,
1
Grusec, J.E., Lockhart, R.S., & Walters, G.C. (1990). Thought and Language. In Foundations of Psychology . Toronto:
Copp Clark Pitman Ltd., pp. 369–405.
2
Законите в САЩ забраняват на малолетните (под 21 години) да употребяват алкохол. – Б. пр.
че той пие бира – със същия успех би могъл да пие и лимонада. По подобен начин грешката от
(3) да се прави заключението, че той не е навършил пълнолетие, е невалидна дедукция,
известна като отричане на предпоставката, защото отричането на предпоставката на
първоначалното твърдение (отричането, че клиентът пие бира) се използва за извличането на
необоснованото заключение, че той е непълнолетен. Твърдение (4) ни помага (правилно) да
заключим, че клиентът не пие бира.
Тези форми на валидни и невалидни дедукции са били интензивно изследвани от
психолозите, макар че още много работа остава да се свърши, преди напълно да разберем
факторите, лежащи в основата на тяхното използване във всекидневното разсъждение. Един
от тези фактори обаче е добре документиран: докато формалните правила на дедуктивната
логика са независими от съдържанието на предпоставките и от другите повърхностни
характеристики на аргумента (например конкретните думи, които са избрани, за да изразят
логическото отношение), съдържанието и повърхностните характеристики могат да играят
решителна роля във всекидневното разсъждение. Този резултат е ясно илюстриран в
лабораторната задача, известна като „задача за избора на четирите карти“, използвана за
пръв път от Питър Уейсън3.
Представете си четири карти, всяка от които има буква от едната страна и цифра от
другата. Както е илюстрирано на фигура 7.12, виждате само едната страна на картите. Дадено
е и следното правило:

Ако картата има гласна от едната страна, значи има четно число от другата страна.

Вашата задача е да кажете коя от картите е от съществено значение да се обърне, за

да се провери дали правилото е вярно, или e невярно. Преди да четете по-нататък, помислете
какъв отговор бихте дали, ако участвате като изследвано лице в такъв експеримент, имайки
предвид току-що описаните форми на валидни и невалидни заключения.
Най-често срещаните отговори, давани от изследваните лица, са „само карта 1“ или
„карти 1 и 3“. И двата отговора са погрешни. Правилният отговор е „карти 1 и 4“. Защо?
Очевидно карта 1 трябва да се обърне, защото, за да е валидно правилото, тази карта трябва
да има четно число на гърба. Ако няма, правилото не е вярно. Карта 4 трябва да се обърне,
защото тя не трябва да има гласна на гърба; в противен случай правилото също няма да е
вярно. Правилото обаче е съвсем безразлично по отношение на това какво трябва да има на
гърба на карти 2 и 3. Например ако карта 3 има съгласна на гърба, както и ако има гласна, това
не противоречи на правилото.

1 2 3 4

A C 4 7
Фигура 7.12. Задачата на Уейсън за избор на четирите карти. Всяка от картите има буква от
едната страна и цифра от другата. Коя карта (кои карти) трябва да обърнете, за да проверите
дали следното правило е вярно: „Ако картата има от едната страна гласна, то от другата страна
има четно число“?

Сега нека разгледаме малко по-различен вариант на задачата с избора на четирите

карти. При него едната страна на картата ни казва дали клиентът пие бира, или не. Другата ни
информира дали той е навършил пълнолетие, или не. Пропозицията е същата, както в
първоначалния пример:

Ако клиентът пие бира, значи е навършил пълнолетие.

На изследваните лица се представят картите и им се дават същите инструкции, както в

оригиналния експеримент с цифрите и гласните. Когато са изправени пред тази пропозиция,
хората правят правилен избор4.
3
Wason, P.C. (1966). Reasoning. In B. Foss (Ed.). New Horizons in Psychology . Harmondsworth, England: Penguin
Books.
4
Cox, J.R., & Griggs, R.A. (1982). The effects of experience on performance in Wason’s selection task. Memory and
Cognition, 10, pp. 496–502.
 Подобни експерименти са довели до важното заключение, че макар при дедуктивната
логика валидността на аргумента може да се установи независимо от съдържанието на
предпоставките, в психологически план съдържанието на предпоставките играе решаваща
роля при определянето на грешките, които хората правят дори при най-простите логически
задачи. Не е изненадващо, че същото важи за най-силните клонове на дедуктивната логика.
Сега ще разгледаме най-стария и най-уважавания от тях.
Силогизми
Един клон на дедуктивната логика, който е по-мощен от току-що разгледаните прости
правила, позволява използването на квантори като някои, всички, никои или много. Един от
простите класове квантифицирани дедуктивни заключения са силогизмите или форма на
заключение, която е изучавана от логиците още от времето на Аристотел и е изследвана
експериментално от психолозите от началото на ХХ в.
Силогизмът е форма на дедуктивно разсъждение, състоящо се от две предпоставки и
заключение, например:

(1) Всички студенти са интелигентни (голяма предпоставка).

(2) Някои хора на това парти са студенти (малка предпоставка).
(3) Следователно някои хора на това парти са интелигентни (заключение).

Всяка от предпоставките и заключението в силогизма може да приеме една от четири

възможни форми или отношения. Те са:

Универсалноутвърдително Всички Х са Y.
Универсалноотрицателно Нито едно Х не е Y.
Частноутвърдително Някои Х са Y.
Частноотрцателно Някои Х не са Y.

Така в предходния пример формата на голямата предпоставка е общоутвърдителна,

докато това на малката предпоставка и на заключението е частноутвърдителна.
Отдавна е известно, че хората правят грешки при оценяването на валидността на
силогистични аргументи. Едно от най-ранните проучвания на грешките при тази форма на
разсъждение5 установява, че изследваните лица правят заключения на базата на глобалното
впечатление за предпоставките: предпоставки в едно и също отношение например обикновено
водят до приемане на заключение в същото отношение. Така предпоставките:

Някои професори са психолози.

Някои професори са скучни.
могат да доведат до невярната дедукция:

Някои психолози са скучни.

Ефектът на атмосферата е терминът, който Удуърт и Селс избират, за да назоват този

феномен. Той е още един пример за това как във всекидневното разсъждение хората са
повлияни от повърхностните характеристики на аргумента. В сравнително по-съвременно
изследване6 същността на ефекта се формулира в следните два принципа:

1. Винаги, когато поне една от предпоставките е отрицателна, най-често приеманото

заключение е отрицателно; когато нито една от предпоставките не е отрицателна,
заключението е положително.
2. Винаги, когато поне една предпоставка е частна, най-често приеманото заключение
също е частно; когато нито една от предпоставките не е частна, заключението е универ-
сално.
Разсъждение и умствени модели
Фактът, че разсъждението е повлияно от съдържанието и от езика, използван за
изразяване на аргументите, има съществени последствия за психологическата теория и за
педагогическата практика. Това че дали ще правим грешки, или не, зависи от съдържанието,
5
Woodworth, R.S., & Sells, S.B. (1935). An atmosphere effect in formal syllogistic reasoning. Journal of Experimental
Psychology, 18, pp. 451–460.
6
Begg, I., & Denny, J.P. (1969). Empirical reconciliation, or rejection? In R. Kluwe & H. Spada (Eds.). Developmental
Model of Thinking. New York: Academic Press.
ни показва, че грешките не могат да са следствие само от наличието на набор от правила,
които са погрешни. Хипотезата за „погрешната логика“ правилно предвижда, че ще правим
грешки, но и че грешките ще са последователни (консистентни), т.е. ще са едни и същи
независимо от съдържанието. Като алтернативна хипотеза Филип Джонсън-Леърд7 твърди, че
вместо да имаме набор от независими от съдържанието формални правила за разсъждение
(по начина, по който ги имаме за аритметиката), това, което правим, е да конструираме
умствен модел, включващ собствени правила за извличане на умозаключения. Правилата на
умозаключенията след това се свързват с определени модели и способността ни да разсъж-
даваме правилно ще зависи от адекватността на моделите. Така физикът може да
демонстрира безукорно разсъждение в областта на физиката, но да допуска грешки, когато
разсъждава за проблемите на икономиката.

ИНДУКЦИЯ

Дедуктивното разсъждение може да се разглежда като прилагане на общи пропозиции

(под формата на предпоставки) за извличане на заключение за нещо по-конкретно. Например
можем да използваме общото правило Всички студенти са интелигентни (голяма
предпоставка) заедно с информацията Джейн е студентка (малка предпоставка), за да
достигнем до заключението Джейн е интелигентна, но как се придвижваме в проти-
воположната посока – от частните факти към общите правила? Как правим заключение за
истинността на общо правило от наблюдаването на конкретни примери? Ако наблюдавате оп-
ределен брой студенти и установите, че всички те са интелигентни, имате ли основание да
твърдите, че общото правило Всички студенти са интелигентни е истина? Този процес на
обосноваване на общите правила на базата на частните примери обикновено се нарича
индукция.
Индукцията е процес, който е характерен не само за всекидневното мислене, но и за
науката. Да разгледаме детското разбиране на просто понятие като куче. Дали детето го
развива чрез наблюдаване на конкретни примери на кучета и ако е така, как става това? Ще
изследваме този въпрос в следващия параграф, където обсъждаме усвояването на понятията.
Забележете обаче, че стремейки се да формулира общ закон въз основа на конкретните
наблюдения, ученият по същество се намира в същата ситуация. Природата на индукцията е
въпрос, по който философите на науката продължават да спорят, но от гледна точка на
психологията могат да се изкажат няколко твърдения.
Индукцията има два аспекта. Първо, тя изисква формулирането на общо правило. То се
формулира не като нещо, за което се знае, че е истина, а като предположение или хипотеза –
твърдение, което може да бъде или да не бъде вярно. Вторият ѝ аспект е оценката на
хипотезата чрез наблюдението и опита. Когато чува думата топка, детето предполага, че тя
може да се прилага към всички кръгли неща. Оценката на това предположение става в процеса
на използване на думата от детето. Такава употреба понякога ще води до резултати, които то
предвижда (родителят кима и повтаря „топка“ или донася обекта, който детето желае), но друг
път използването на думата ще води до неочаквани резултати, например когато то погрешно я
приложи, да речем, към ябълката и вместо нея получи пластмасова топка. Такъв модел на
потвърждаване и корекция, на очаквани и неочаквани резултати, постепенно води до усъвър-
шенстване на разбирането и употребата. Ще се върнем към този момент, когато дискутираме
усвояването на езика... По подобен начин ученият може да формулира хипотеза или теория,
която впоследствие се оценява чрез използването ѝ за правене на предвиждания за резултата
от някакъв експеримент. Резултатите от него могат да съответстват на предвижданията, като
по този начин потвърждават теорията. Възможно е и да не съответстват и в този случай
теорията може да се ревизира или дори да се отхвърли. От психологическа гледна точка
следователно е най-добре индукцията да се разглежда не като чиста форма на разсъждение, а
като процес на учене, който включва няколко подпроцеса, обхващащи формулирането на
правила и оценката. Нещо повече: сам по себе си всеки от тези подпроцеси е много сложен,
както ще видим в следващия параграф.

ПОНЯТИЯ

Когато натрупваме опит с обектите и събитията, ги възприемаме не като изолирани

цялости, а като членове на по-общ клас. Някакъв обект в стаята – дори такъв, който никога
преди това не сме виждали, може незабавно да бъде разпознат като принадлежащ към общ
клас обекти (да речем, столове), така че независимо от конкретната му новост сме в състояние
7
Johnson-Laird, P.N. (1983). Mental Models. Cambridge, MA: Harvard University Press.
да направим много заключения за него – да заключим например, че на него може да се сяда.
Това включване на обект или събитие в общ клас се нарича концептуално мислене. Като
мислим с понятия, сме способни да използваме добре отработените умозаключения, свързани
с понятието.
Психолозите започват изследванията си върху мисленето с понятия с въпроса как се
формират понятията и как конкретни обекти се разпознават като принадлежащи на определен
клас. На каква основа например можем да кажем, че всички изобразени на фигура 7.13
животни са примери на категорията куче? Както отбелязахме при проблема на индукцията,
простотата на този въпрос е измамна и темата за формирането на понятията се е оказала
огромна. Това че индукцията и формирането на понятия би трябвало да поставят сходни
трудности, не е изненадващо, тъй като и двата процеса се занимават с въпроса, как чрез
конкретните характеристики на специфичните преживявания се изграждат обобщенията.

Фигура 7.13. Три различни породи кучета – въз основа на какво разпознаваме всеки пример
като принадлежащ на един и същ клас?
Теории на общите характеристики за начина на усвояване на понятията
Често предлаган отговор на въпроса за усвояването на понятията е, че всички примери
на понятието притежават някаква обща характеристика или елемент, който се абстрахира, за
да се формира понятието. Според това становище детето би усвоило понятието куче, като
наблюдава това, което е общо за всички обекти, обозначавани с думата куче. Едно от ранните
изследвания върху ученето на понятия, основани на това допускане, е класическото
изследване на Хъл8. Използвайки понятието куче като пример, изследователят описва тази
обща характеристика като „черта, повече или по-малко обща за всички кучета и отсъстваща
при котките, куклите и плюшените мечета“. Хъл изследва това становище за ученето на
понятия чрез експериментална парадигма, сходна на използваната при дискриминантното
учене… От изследваните лица се иска да научат различни безсмислени срички (например линг
или та) като имена на всеки от 12 китайски йероглифи (6 от тях са показани на фигура 7.14).
След като научат имената, те повтарят процеса със същите имена, но с различен набор от
йероглифи. След научаването на втория набор процесът се повтаря с трета група йероглифи и
т.н., докато не се научат шестте набора. Така всяко безсмислено име става „етикет“ на 6
йероглифа. Без изследваните лица да знаят, 6-те йероглифа, асоциирани с всяко безсмислено
име, споделят една обща характеристика под формата на общ елемент. Шест от йероглифите,
техните етикети и общите елементи („понятието“) са показани на фигура 7.14.
Хол установява, че в шестте набора все по-голяма част от йероглифите се назовават
правилно при първото им представяне на изследваните лица, които с все по-голяма точност
използват безсмисленото име за общия елемент. Това е вярно, макар че човекът не е
способен да идентифицира или да опише общия елемент. Изследователят разглежда това като
доказателство за становището си, че във всекидневния опит на детето процесът на
формирането на понятия „до голяма степен е несъзнаван“ (р. 6).

8
Hull, C.L. (1920). Quantitative aspects of the evolution of concepts. Psychological Monographs, 28 (Whole No. 123).
Фигура 7.14. Шест от стимулните набори, използвани от Хъл. Фигурата в колоната, озаглавена
„понятие“, е вместена във всеки от йероглифите на редицата. Безсмисленото име за всяко
понятие е дадено в първата колона.
Родово сходство
Идеята, че понятието може да се дефинира в термините на обща характеристика,
притежавана от всички негови примери, е критикувана силно както от психолози, така и от
философи. Проблемът е, че много често е трудно или направо невъзможно тази обща
характеристика да се идентифицира, дори ако човек положи големи усилия. Коя е
характеристиката, която е отчетлива и обща за всички кучета или за всички столове? Бихме
казали, че кучетата имат опашки и че всички кучета лаят. Котките и кравите обаче също имат
опашки, а някои породи кучета не лаят, но тюлените го правят. Вероятно най-прочутото изказ-
ване по този въпрос принадлежи на немския философ Лудвиг Витгенщайн 9. Той взема за
пример понятието игра – игра на карти, игри с топка, олимпийски игри и т.н. – и твърди, че във
всички тях няма нищо общо. По-скоро истината според него е, че:

Виждаме сложна мрежа от сходства, които се припокриват и пресичат; понякога цялостно

сходство, друг път сходство в детайла. Не мога да се сетя за по-добър израз за
характеризиране на сходствата от „родово сходство“ (р. 31–32).

Витгенщайн в никакъв случай не е първият, който критикува становището за общата

характеристика за понятията. Няколко години по-рано гещалтпсихологът К.Л. Смоук 10 му се
противопоставя категорично. Той твърди следното:

Когато човек научава все повече неща за кучетата, понятието му за куче става все по-богато, а
не някакво по-близко приближение на определен прост „елемент“… Няма изследовател на куче,
който някога да е открил „общ елемент“, присъстващ във всички стимулни модели, изучени от
него (р. 5).

Както подобава на психолог в традицията на гещалтизма, Смоук е убеден, че

цялостният модел – „конфигурацията от елементи“ – е това, което определя понятието.
Правила на свързване
Един от начините, по които становището за общата характеристика може да се
модифицира и да се разшири, е определянето на понятието чрез някакво правило на
отношение между атрибутите: ергенът е неженен човек от мъжки пол. Такова правило се
нарича конюнктивно. Дадено понятие може да се определи и чрез присъствието на един от два
атрибута: член на училщината родитело-учителска асоциация е учител или родител. Това
правило на „или/или“ е наречено дизюнктивно.

9
Wittgenstein, L. (1958). Philosophical Investigations. Oxford: Blackwell.
10
Smoke, K.L. (1932). An objective study of concept formation. Psychological Monographs, 42 (Whole No. 191).
 Заучаването на такива правила на отношение се изследва в големи подробности в
плодотворните експерименти на Джером Брунър, Джаклин Гуднау и Джордж Остин11.
Разгледайте внимателно 81-а карти, показани на фигура 7.15. Съществуват четири атрибута:
форма, цвят, брой рамки и брой фигури. Всеки от тези атрибути има три възможни стойности:
например цветът може да е червен, син или зелен, формата – кръг, квадрат или кръст, и т.н. Да
предположим, че задачата на изследваното лице е да открие определено понятие, което
експериментаторът си е намислил. Понятието може да е червен кръг и в този случай картите,
съдържащи червени кръгове, са положителни, а всички останали – отрицателни примери.
Процедурата за откриването на понятието е човекът да избере карта и след това да му се каже
дали тя е положителен, или отрицателен пример на понятието. Как трябва да се избират
картите, за да се открие колкото е възможно по-бързо понятието? Тази процедура е наречена
парадигма на подбора… Втората парадигма, използвана от Брунър и колегите му, е парадигма
на получаването, защото при нея експериментаторът, а не изследваното лице избира картата и
го информира дали е положителен или отрицателен пример на понятието. Във втория случай
експериментаторът има строг контрол върху информацията, която се подава на изследваното
лице.

Фигура 7.15. Стимулите, използвани в изследване на усвояването на понятия от Брунър,

Гуднау и Остин (1956). Съществуват четири атрибута, всеки от които има три стойности.

Стратегии при усвояването на понятия

При подхождане към задача от този вид изследваните лица приемат определени
стратегии. Брунър и колегите му разграничават две основни стратегии: фокусиране и
сканиране.
Фокусирането се състои във вземане на първия положителен пример като фокус; след
това (в парадигмата на подбора) се избира нов пример, който се различава от него само в едно
отношение. Информацията, че този нов пример е положителен или отрицателен, разкрива на
изследваното лице дали конкретният атрибут или неговата стойност са релевантни на
понятието. Такава стратегия е наречена консервативно фокусиране. Ако се променя повече от
един атрибут, или стойността му, тогава стратегията е спекулиране с фокуса. Трудността при
нея е, че ако новите примери са отрицателни, е невъзможно да се каже коя от промените
представлява релевантният атрибут или стойност.
Фокусирането в парадигмата на получаването е съвсем просто: игнориране на
отрицателните примери, вземане на всички стойности на атрибутите на първия положителен
пример като работна хипотеза (например два зелени квадрата с една рамка) и след това
винаги, когато има положителен пример с различни стойности на атрибута (например два
червени квадрата с две рамки), ревизиране на работната хипотеза, за да включва само тези
стойности на атрибута, които са общи за хипотезата и новите положителни примери (два
квадрата).
Стратегиите на сканирането могат да бъдат едновременни или последователни.
Едновременното сканиране е стратегия, която се заема да следи всички вероятни хипотези,
елиминирайки онези, доказани като неверни от избраните (или представените) карти. При
последователното сканиране изследваното лице разглежда по една-единствена хипотеза в
11
Bruner, J.S., Goodnow, J.J., & Austin, G.H. (1956). A Study of Thinking. New York: Wiley.
даден момент: ако тя се окаже невярна вследствие избраната или представената карта, се
формулира нова, която е съвместима с получената от предишните карти информация.
Стратегиите на сканирането определено натоварват паметта, тъй като от човека се иска да
помни всички предишни примери.
Изкуствени и естествени понятия
Експерименти като тези, провеждани от Брунър, Гуднау и Остин, са предшественици на
голям обем изследователска работа и свързано с нея теоретизиране върху формирането на
понятия. Много проучвания са правени в областта на трудността на различните типове правила
на отнасяне, изследвайки относителната информативност на положителните и отрицателните
примери, както и ролята на множество допълнителни фактори. Макар тези изследователски
усилия да са дали много съществени резултати и да са исторически важни за демонстрирането
на това как активните стратегии на проверка на хипотези могат да водят до формиране на
понятия, самите понятия, използвани в тях, са критикувани като неспособни да отразят
същностните свойства на много естествени понятия от реалния свят, например куче, плод или
смелост – понятия, които отразяват свойства на естествената ни среда и се откриват в езика.
Изкуствените понятия, от друга страна, се формират чрез произволно комбиниране на
атрибути, независимо дали такива комбинации на характеристики се появяват в природата.
Критиците са посочвали много свойства на изкуствените лабораторни понятия, които не се
притежават от естествените. При изкуствените определящото правило е произволно,
атрибутите им са добре определени, ограничени са по брой и са независими. Примерите също
са добре определени, с други думи, те съвсем категорично са или не са примери на понятието.
Нека изследваме тези свойства на изкуствените понятия и да ги сравним с естествените.

Произволни правила

Правила като зелени кръгове с две рамки са съвсем произволни. Няма свойство на
обекта, което да прави едно дефиниращо правило по-вероятно или по-смислено от друго.
Сравнете го с правилото за понятието човечество. Както посочва Рудолф Арнхайм 12,
определения като разсъждаващо животно или съзнание, което създава образи, изглеждат
разумни, защото имат ясното намерение да посочват характеристика, която е централна и
съществена. Същевременно авторът твърди, че „дефинирането на човека като двуного без
пера може да го отделя от другите животни еднакво добре или даже по-добре, но такова
описание ни разочарова или ни впечатлява като шега точно, защото игнорира онова, което има
най-голямо значение“ (р. 174).

Добре определени атрибути

При изкуствените лабораторни понятия атрибутите и техните стойности са добре

определени и ограничени по брой, а при естествените понятия това не е така. Стимулите на
фигура 7.15 имат три възможни стойности за всеки от атрибутите. Да разгледаме обаче
предишния пример на понятието куче: броят на атрибутите е огромен и всеки от тях има
практически безкраен брой стойности. Това свойство на естествените понятия представлява
непосредствена трудност за много обяснения на усвояването на понятия. Например как детето
се научава да избира от практически безкрайния брой атрибути и стойности онези, които са
релевантни на понятието куче? Изглежда, че детето трябва вече да е усвоило понятието, за да
изпълни този акт на подбора. То не може да се научи да изолира релевантните атрибути (да
речем, общите за всички примери), като изучава отделните примери един по един, защото
няма начин да се знае кои примери трябва да се изберат (кои са общи), докато не са
изследвани всичките. Този подбор би могъл да се осъществи само ако правилото на подбора,
т.е. понятието, вече е известно. Такъв „порочен кръг“, както го описват Бербел Инхелдер и Жан
Пиаже13, остава един от най-предизвикателните проблеми, пред които са изправени
съвременните изследователи.

Независими характеристики

При понятията, използвани от Брунър и колегите му, атрибутите са независими един от

друг, докато при естествените понятия те са взаимосвързани и корелирани. Атрибутите са
независими, ако знанието за стойността на единия не ви казва нищо за релевантността или
12
Arnheim, R. (1969). Visual Thinking. Berkeley, CA: University of California Press.
13
Inhelder, B., & Piaget, J. (1964). The Early Growth of Logic in the Child. London: Routledge and Kegan Paul.
стойността на другия. Така информацията, че зелен е релевантно на понятието, не ви казва
нищо за това дали броят рамки, или формата са релевантни на понятието, или ако е така, коя
от възможните стойности е релевантната. При естествените понятия характеристиките и
чертите обикновено вървят заедно – те са корелирани. Създанията, които летят, вероятно имат
крила, пера, два крака и опашка. Изглежда много вероятно това свойство на корелирани черти
да е съществен ключ към разбирането на начина на усвояване на понятията.

Членство в категорията от типа

„всичко или нищо“

При изкуствените лабораторни понятия положителните и отрицателните примери на

понятието са добре дефинирани: примерът или е член на класа, или не е. Нещо повече: всички
положителни примери са еднакво добри: няма никакъв аспект, в който някой пример да е „по-добър“
от друг. Естествените понятия обаче често не притежават това свойство на „всичко или нищо“. Нека
разгледаме понятието „мебелировка“ като пример. Маса или стол очевидно са положителни
примери, но какво да кажем за телевизора, телефонния апарат или пепелника? Изглежда доста
безсмислено да спорим дали телефонът е наистина част от мебелите – за него е по-добре да мислим
като за лош пример, докато масата и столът ни се струват по-добри или по-ясни примери на
понятието. По-лесно е да се мисли за континуум, простиращ се от добри примери (стол, маса) през
средни (лампа или огледало) до съвсем съмнителни, например пепелник или телефонен апарат.

Фигура 7.16. Тези обикновени айтеми могат да се разглеждат като примери на мебелировка, но
вещи като маси и столове се смятат за по-прототипна мебелировка, отколкото телефонните
апарати или вазите.

Вътрешна структура

Много от свойствата на естествените понятия, които ги разграничават от току-що

описаните изкуствени понятия, могат да се уловят в идеята, че естествените притежават
вътрешна структура. Тя не е нова, но напоследък се радва на подновено внимание. Според
това становище понятията не са определени нито от една-единствена характеристика (общ
елемент), нито от правила, свързващи малък брой независими атрибути, а се разглеждат като
организирани около специални случаи, например ясните, или прототипните примери. В
понятието за ъгъл например този от 900 заема специално място като „прав ъгъл“. Един от ос-
нователите на гещалтисткото движение Макс Вертхаймер твърди, че ъгъл от 930 не е цялост
сам по себе си, а се възприема като „лош“ прав ъгъл. Правият ъгъл осигурява фокусна точка
или белег, спрямо който подобни ъгли се сравняват и се оценяват, така че ъгълът от 93 0 не е
„правилен“. Не възприемаме правият ъгъл като „лош“ ъгъл от 930.
Вътрешната структура на понятията е изследвана нашироко през последните години,
особено в работата на Елинор Рош 14. Тя разработва радващата се на уважение днес идея, че
понятията се определят чрез позоваване на най-добрия пример или прототип. Столът или
масата са по-прототипни за мебелировката, отколкото пепелника или телефонния апарат;
някои кучета (зайчарите) са по-добри примери на понятието ни за куче, отколкото други
(например пекинеза). Тази идея за прототипа се е оказала ценна в социалната психология,
където е използвана за усъвършенстване на хипотезата за социалния стереотип. (…) Рош
натрупва огромно количество емпирични доказателства в подкрепа на становището, че
естествените понятия имат вътрешна структура и че тази структура може да се разбере в тер-
мините на прототипите. Сред многото линии на натрупване на доказателства могат да се
споменат четири:

14
Rosch, E. (1973). Natural categories. Cognitive Psychology, 4, pp. 328–350.
 1. Оценки на типичността. Изследваните лица, които са помолени да оценят колко типичен
е даден пример за категорията, достигат до силен консенсус дали примерите са най-
типични. Тази типичност не е преходно или идеосинкратично свойство.
2. Честота и ред на създаване. Хората, от които се иска да дадат примери на някаква
категория, сочат някои примери по-често (с по-голяма вероятност), отколкото други. Ос-
вен това те са оценени и като най-типични за категорията.
3. Бързина на класификацията. Прасковата пример ли е на понятието плод? Скоростта, с
която се отговаря положително на такъв въпрос, е свързана с предишните две мерки,
т.е. примерите, които се преценяват като по-типични и които се дават по-често, се
класифицират по-бързо.
4. Общи атрибути. В дадена категория силно типичните примери споделят много повече
общи атрибути, отколкото атипичните. Рош и Мървис15 използват шест категории (на-
пример мебелировка и зеленчук) и избират по 20 примера за всяка от тях. Една група от
изследвани лица оценява всеки от примерите за типичност, докато втора изброява
колкото може повече атрибути за всеки пример. Като използват данните от първата
група, изследователите избират 5-те най-типични и 5-те най-малко типични примери за
всяка от 6-те категории. Въз основа на данните от втората група изчисляват броя на
атрибутите, които са общи за тези групи от 5 примера. Резултатите от експеримента
много ясно показват, че прототипните членове на категориите споделят повече общи
характеристики. Най-типичните членове на категорията мебелировка например имат 13
общи атрибута, докато най-малко типичните – само два.
Усъвършенстване на концептуалното мислене
Ясно е, че понятията са по-сложни, отколкото Хъл е предполагал. При научаването на
понятие като куче човек придобива много повече познания, отколкото способността да иденти-
фицира един-единствен дефиниращ атрибут. Възможно е да няма нито един атрибут, който да
е съществен, а по-скоро да съществува набор от взаимозависими характеристики с различна
степен на значимост. Да се научи някакво понятие, означава да се научи тази структура и
вследствие на това човек да е способен да прави умозаключения. Знанието, че китът е
бозайник, а не риба, или че коалата не е всъщност мечка, а двуутробно жи вотно, позволява за
всяко животно да се правят огромен брой умозаключения.
Такива примери ясно показват, че много от понятията ни се усъвършенстват в процеса
на формалното обучение и научните открития. Понятия като лудост или свобода са претърпели
големи промени през последните 50 години и без съмнение ще продължат да се променят.
Такова непрестанно усъвършенстване на мислене с понятия е една от основните задачи на
обучението. Характерен пример за лошо усвояване на понятия е фанатизмът и тесногръдието,
свързани с расовите и социалните стереотипи. В тяхната същност се крие понятие, чиято
вътрешна структура генерира неверни умозаключения. (…)

НЯКОИ ЗАКЛЮЧЕНИЯ

Мисленето е целенасочена символна дейност, която ни подпомага в разрешаването на

проблеми и следователно в постигането на цели. Проблемите могат да бъдат тривиални (на-
пример откриване на дадена стока на лавиците в супермаркета) или изключително важни
(революционно научно откритие), но цялото мислене има едни и същи основни свойства. То се
състои от конструиране и манипулиране на умствени репрезентации или модели на средата, в
която живеем. Цялото мислене разчита на миналия опит както за фактологичните познания,
така и за стратегиите за намиране на решение. Ако обаче искаме да разберем природата на
мисленето, трябва да разберем символните системи, чрез които мислим … [т.е. езика и
представите]. (…)

15
Rosch, E., & Mervis, C.B. (1975). Family resemblance: Studies in internal structure of categories. Cognitive Psychology,
7, pp. 573–605.